Марина Суржевская
Бездушно Кралство
Книга 1
Глава 1
Беше онзи мразовит октомври, в кйто студа направо пукаше камъните, а птиците сякаш замръзваха до смърт в полета си. Поне така го бяха описали различните издания вестници в рекламите си, предлагащи нови и подобрени отоплителни системи, ръкавици и най различни модели и марки якета със специални подплати и нагреватели, и всякакви други артикули предназначени да предпазва потребителя от студа.
За мен, това беше онзи октомври, в който аз умрях.
Понякога най-значимото и съдбоносно събитие в живота ни се случва в един хубав и дори най-обикновен ден. Така беше и в случая, най-обикновена сутрин, която с нищо не предвещаваше скорошната ми смърт. Аз, както обикновено, се събудих призори, бързо се измих в тясната баня, където имаше кофа, желязно ведро с вода, за измиване и тясна седалка за естествени нужди. После отидох в кухнята и сложи тумбестият чайник на огъня, сложих в нащърбената ми чашата една супена лъжица евтин чай, и пъхна в устата си парче чийзкейк с извара.
Настроението ми беше отлично. Все пак бях само на деветнайсет, млада и пълна с енергия, чичо ми не бе имал пристъп от почти седмица, а леля Маргарет обеща да ми даде цели три свободни дни, за наближаващият празник, и дори да ми даде някоя суна [Суна – Местна парична единица.], за да мога да ида на пазар да си купя нещо. Може ли да не бъдеш щастлив в такъв случай? Вече очаквах с нетърпение да си купя нови обувки. – Задължително с малък ток, рокля с модна кръгла яка и, ако останат достатъчно, също и за глезотии, като шоколад и сладки с пълнеж ,и ядки. Може би едно истинското, ароматно кафе също ще бъде сред моите покупки, въпреки че е малко вероятно… да, и без него ще мина. А и е по-добре май да похарча парите, за билет за представлението на новия илюзионист, което ще бъде поставена на площада точно зад алеята, където жителите ходеха нормално, за да пазаруват. А след разходката из магазините и сергиите, може да се отида до реката и да се попързалям по омагьосаната пързалка, която не се топи дори през лятото. Да погледам смелчаците, които обичат да се фукат пред момичетата, правейки невероятни трикове и скокове на леда. Или може би, ще отидем там с Иън!
При тази мисъл, за момент сърцето ми спря, а след това заби, като лудо. А аз, за миг замръзнах на място държейки обувка в ръка, мечтаейки за тъмноокият красавец, който миналата седмица ми подари теменужка и ме покани на разходка. Приех поканата и сега трепетно очаквах вечерта, за да се запозная с него. Но понеже ми предстоеше нелек работен ден, се опитах да се стегна и да успокоя буйното си въображение. Настроението ми обаче вече бе скочило до невъобразими висоти и като цяло отлетя в посока някъде към звездите. Пеейки и подскачайки, нахлузих вълнени чорапи и облякох рокля, обух старите си обувки, погледнах с досада смачканите им върхове и въздъхнах. – Ако само леля ми беше отпуснала пари днес… тогава можех да ида да си купя нещо ново, преди срещата с Иън. Щях да отида в парка, парадирайки с новите си токчета. – Но веднага нова мисъл замени тази! – Бедната ми леля… толкова много се стараеше, а не й беше хич лесно, с болен съпруг в ръцете си!
Уви, ботушите ще трябваше да почакат. Но затова пък имах ново, модерно палто, в червено и сиво каре! Агнес, дъщерята на съседката Матилда, веднъж каза, че палтото ми е почти същото, като тези които носят богаташите от столицата, онези, които живеят зад огради от бял камък с ажурни ковани решетки. А тя, Агнес, знаеше със сигурност какво говори, защото бе една от малкото щастливки, които са успели да си намерят работа в Бездушното кралство. Затова аз бях изключително горда с палтото си, особено след като го бях ушила собственоръчно. И то ми стоеше невероятно, не напразно всички момичета обръщаха поглед след мен. – Така че горе главата, те ще гледат палтото, а не обувките ми! – Облеклото беше допълнено от шапка и плетени ръкавици, също не много модерни, но топли все пак на вън не бе лято! Усмихната и с нетърпение очакваща предстоящата прекрасна вечер, целунах оплешивялото теме на чичо ми, пожелах му приятен ден и излязох от малкият ни апартамент на втория етаж на стара къща в смугла глуха уличка.
На вън естествено птиците не замръзваха във въздуха, както го бяха перефразирали вестниците, но наистина си беше доста хладно. Но аз бях доста загряла от очакване и вълнение и направо полетях към работилницата, без много да обърна внимание на мразовитият вятър, който хапеше бузите ми.
„Рокли по поръчка, преработка и поправка на облекла“, гласеше кривата табела над входа. Работилницата не беше далече, само на две пресечки от къщи и аз прибягах бързо. А като влязох вътре се потопих в познатата атмосфера на конци, игли, парчета плат, и няколко клиента. Все неща, които съставляваха работата ми. – „Бях на мушката“ – както обичаше да казва леля ми. Тоест бях момичето за всичко тук. Какво да подам, къде да почистя, къде да подредя, да се усмихна на гадната старица от снобарската алея, която за трети път искаше да променя роклята си, защото в нея гърдите й изглеждали плоски! И нямаше начин да ѝ се обясни, че гърдите ѝ ги няма вече от доста години! А аз трябваше да се усмихвам, да ѝ наливам кафе и да си трая, защото от тази старица и други подобни, макар и гадни и нетърпими, са редовни клиенти и може би с оставените от тях стотинки, щях да мога да си купя така желаните нови обувки!
След като най-накрая успях да изпратя доволната клиентка, влязох в шивачната стая на работилницата и там кроях и шиех чак до обяд. А след това се втурнах към старата чайна на Пантерс, където ме очакваха купчина мръсни чаши и чинии, доста изцапани покривки и новата порция с оплакванията на собственика на заведението. Слушах го с прикрита досада, знаейки наизуст всички негови истории… за доволните посетители, които си поръчват допълнително чаша от вкусният чай или ароматното кафе! И как г-н Пантер поръчвал кутиите с чаят от далеч, от самите подножия на планините. И как го вари по старите рецепти на баба си! И че надали имало по-добро питие в цяла Територия! Дори, в самото Бездушно кралство не сервирали такъв чай! Аз кимах съчувствено, докато се опитвах да изтъркам подовете. Понякога ми се струваше, че г-н Пантер ми плаща за моите уши, които кротко слушаха стенанията му, а не за уменията ми да мия чаши, чинии и подове!
Вечерта се връщах към дома изцедена, като нещастната праскова, от която богаташите си правят сок. – Защо им е да правят такъв сок, защо просто да не си хапнете сладък плод… – така и не разбрах от къде ми хрумна, но наистина така се чувствах. Мисълта за предстоящата среща ми даде сили и аз се втурнах като стрела по тъмната улица, надявайки се да стигна на мястото в уречения час. Иън ми бе казал, че ще чака на мястото за среща на всички влюбени, при паметника на Свети Фердион. Трябваше да премина през няколко квартала докато стигна до площада, а звездите вече се появиха на небето. А аз започнах да се изнервям. – Ами ако Иън не ме чака? Не сме определяли точен час! Той каза: „ще чакам днес вечерта“, а аз просто кимнах, не вярвайки на късмета си. Но кога идва тази вечер? С първата звезда или с десетата? Или може би за Иън вече е нощ и той си е тръгнал, без да дочака глупавото момиче с карираното палто, което не се сети да попита за часа!
Ругаейки мислено сама себе си, аз поклатих глава. – Може би да мина напряко през изоставения мост. – Но на разклона се поколебах. – Носеха се лоши слухове за това място, хората казваха, че времето е износило каменните подпори и затова мостът е затворен за преминаване. Да… и не си струва да се ходи по него. Не защото мостът няма да издържи слабата ми фигура. Ще издържи на стадо биволи дори, според мен. Просто жителите на града се страхуваха от старата, сводеста конструкция със зловещи фигури на митични същества в ъглите. – Вляво от моста, отвъд реката, имаше тъмен парк, по-скоро приличаше на гора, а зад него се простираше вита ограда, която разделяше света на нас простосмъртните от този на отбрания елит. И не се заблуждавайте от деликатността на тази почти невидима граница. Там, зад металната дантела, всичко беше различно. Но сега изобщо не мислих за тези, които живееха в Бездушното кралство. Всичките ми мисли бяха насочени към Иън и тревогите дали черноокият красавец ще ме изчака. В бързината, полетях към моста без дори да се замисля. Ококорените гаргойли, застинали от двете му страни, изобщо не ме плашеха, често ми се налагаше да минавам покрай тях. Дори им бях дала имена. Левият, с чипо ухо бях нарекла Киж, защото всеки път се надува, опитвайки се да протегне лапите си със стърчащи нокти към мен. Дясната бе Пиж, защото гледаше презрително и пренебрежително, както всички същества от Бездушното кралство гледат на обикновени хора като мен, без капка милост. Въпреки това не ме интересуваха страховитите фигури на Киж и Пиж, защото въпреки студа вече тръпнех в очакване на срещата. По някаква причина бях уверена, че Иън ще ме чака, не би могло да бъде иначе. А, и паметникът на св. Фердион е много близо, просто трябва да мина по моста и ще се озова от другата страна на реката и оттам ще изляза на площада през дворове на задната улица. Разбира се, по-добре би било по алеята и по-безопасно, а и по-чисто, но нямаше време! Времето летеше бързо! Затова, след като учтиво кимнах на озъбените гаргойли, без да му мисля много стъпих смело на моста. Тананикайки си любимата ми песен под нос, изминах половина от моста. В главата ми се въртяха само мисли за красавеца, който ме очаква и за нови обувки, които скоро се надявах да си купя. Бузите ми пламнаха от нетърпение и реших да пожертвам минутка, като поседя на ръба на моста, за да се поохладя. Колкото и да харесвам усмихнатия черноок Иън, реших че няма нужда да вижда вълнението ми. – Ако се появя такава задъхана и почервеняла, веднага ще стане ясно, че съм бързала с всички сили!
А, и… уау… – замръзнах на средата на моста, поемайки дълбоко дъх. Бузите ми леко се охладиха. За миг затаих дъх, огромна кръгла луна се носеше над гората като бяла топка, заливайки реката и моста с призрачен блясък. Беше пълнолуние. – Такава луна ниска, обемна е голяма рядкост… така поне казваше леля. Изглежда сякаш ако протегна ръка и щях да я докосна, толкова близо беше, а след нея сякаш остава следа от разпръснати ярки блестящи звезди. Колко е красиво!
Какво се случи след това, паметта ми едва го събра от парчета цветни и черно-бели проблясъци. Първо се чу оглушителен звукът, мощен и ръмжащ. Така ревяха само ниските и хищни мобили, прелитащи по булеварда. Последван от светлина, ослепителна, изгаряща и объркваща. Чувствата ми сякаш застинаха, усещанията се притъпиха, времето бе замръзнало. И в този ужасен миг, невъзможно разтегнат във времето до безкрайност, сякаш разбрах… – край. – По моста летеше мобил. – Но тесният мост, отдавна бе затворен за движение! – Оглушена и заслепена, изпаднала в някакъв ужасен ступор, аз успях да се дръпна настрани с последни сили, опитвайки се да избегна неизбежния сблъсък с железния колос. И тогава усетих как полетях надолу от моста в реката, скована от тънък слой лед.
Тялото ми се удари в леда, пробивайки все още тънката кора, и потъна бързо на дъното като камък. Изкрещях едва сега, без да осъзнавам, че вече съм на дълбочина. В гърлото ми нахлу рязко вода. Дрехите ми се намокриха за миг и станаха тежки като оловни. Кръвта ми закипя от ужас, блъсках с ръце и крака, опитвайки се да си поема поне една глътка въздух, но напразно! Всички усилия бяха абсолютно безполезни, навсякъде около мен беше мрак, ледена и безмилостна тъмнина. Тя ме прегърна почти нежно дори, повлече ме в недрата си, сякаш прошепвайки в ухото ми: шшш, замълчи, скъпа, всичко ще бъде наред… спри да блъскаш безсмислено с измръзналите си крайници, просто остави неизбежното да се случи… в крайна сметка всичко вече се е случило. Вече те няма. След миг реката ще бъде скована с нова ледена кора, ще заздравее раната ѝ, направена от глупавото момиче, паднало от небето… и всичко ще бъде отново по старому. Тихо. Студено. Спокойно…
Дори е учудващо колко малко време е необходимо на едно живо, силно тяло да спре да диша, а на едно младо сърце да спре да бие. Един момент, само един кратък миг, неочакван и дори почти неосъзнат, и няма да ме има.
– Не!!! – Извиках, по скоро бих искала да мисля, че съм крещяла. Въпреки че, разбира се, не беше така. Но моят вик, истински или въображаем, сякаш разкъса слуха ми и стана единственият жив звук в царството на водата и леда. – Не! Аз не искам! Не искам да умирам на деветнайсет! Не искам да умра! Още не съм направила толкова много неща, не съм усетила, не съм опитал!
– Interitum!
– Искам да живея! – Писъкът прозвуча сякаш на ръба на моето възприятие и сякаш нещо ме подхвърли. Тънкият леден блок се издигна, изплювайки ме на повърхността. Увиснах на ръба му, кашляйки и давейки се конвулсивно. – Въздух! Аз дишам! Дишам ли наистина? – Нов трясък и реката отново се раздвижи, тогава паднах тежко назад, разчупвайки леденият блок.
– Ръка!
Какво?
– Дай ми ръката си, глупачке! – Гласът бе гневен и дрезгав. Аз не разбрах нищо.
Каква ръка? За какво? – Съзнанието ми отплува, гмурна се обратно в ледените води на Тайвин, опитвайки се да се скрие както от разкъсващата болка, така и от собственика на злия глас.
– Проклета идиотка!
Кой крещи? – Някой ме хвана за гушата, като кученце, което е объркано, и ме завлачи нанякъде. Трудно, с усилие, покрай разчупващата се ледена вълна. Влачеше ме далеч от ръкавите на реката, далеч от острия студ. Смътно осъзнавах този факт, не чувствах нищо. – Тъмнина… тишина… тих шепот…
– Vitaspirant…
Почувствах експлозия от пареща болка в гърдите. Разтърсва ме и пак крещи. Почти не си отварям клепачите. Първото нещо, което ме изненадва, са устните. Нечии други устни върху моите. – Целуват ли ме? Едва ли… – след това очите му, бяха зелените, като слънчева поляна през лятото. – Леле… какви красиви очи. – Бяха напълно несъвместими с лицето на мъжа, изкривено от гняв, сбръчкани бледи устни, мокри кичури руса коса, залепнали на челото. Обичаен прав нос. Неволно забелязвах детайлите от външния вид на спасителят ми, но те някак си изобщо не се връзваха към общата картина.
– Чуваш ли ме, глупачке? – Грубиянски ме стисна силно с ръце, свивайки болезнено раменете ми. Едва си поех въздух, премигнах няколко пъти и като че ли носът, очите и кичурите му си дойдоха на мястото и най-накрая видях този, който ми викаше. Млад странник, който сякаш искаше да ме убие.
– Проклета самоубийца! – Продължи да крещи човекът, докато не спираше да ме разтърсва силно с ръце. – Защо се хвърли под колелата, идиотке такава?
– Върви… – устните ми не искаха да се раздвижат, сякаш се бяха залепили завинаги от ледена вода. Изглежда, че бях напълно скована до последната клетка.
– Какво? Какво мрънкаш там?
– Върви на майка си… в задника! – С усилия устните ми се отвориха, и изругах в отчаян опит на съпротива. Зелените му очи проблеснаха разкъсвайки тъмнина, ръцете му, които продължаваха да стискат раменете ми, се отпуснаха и аз отново се свлякох на земята. Осъзнавайки с известна изненада, че краката ми не могат да ме издържат. Строполих се на земята като безжизнен труп. Нещо избълбука в гърлото ми, закашлях се и с неистово усилие вдигнах треперещата си ръка.
– Къде ми е… палтото? – Изграчих аз. – Палто ми! Къде ми е палтото! Чисто ново е, шито е само преди месец! Модерно е! Шест месеца събирах пари за него! И къде е? Къде е палтото ми? – Явно бе останало там, в недрата на реката. Очевидно съм изхлузила тежкият плат, опитвайки се да изляза, въпреки че изобщо не го помня.
– Ето тъпанарке… – сприхаво изсъска зеленоокият мъж. Той се надвеси над мен като планина и по някаква причина изглеждаше нереално. Не можах да видя добре фигурата на непознатия, защото сълзите в очите ми пречиха.
– Каква катастрофа! Пресече ми пътя… по дяволите!
– Палтото ми… – изхлипах аз. – В леда… – жестоките ръце отново ме повдигнаха, принуждавайки ме да застана пред лицето му. Очите му светнаха, зелените му ириси сякаш изчезнаха от черните разширени зеници.
– Слушай, откачалко… – заплашително изръмжа зеленоокият. – Нямам време да се занимавам с теб. Кажи поне благодаря, че те извадих. – Човекът направи гримаса и изглеждаше така, сякаш искаше да ме наплюе. – Губя си времето с теб! Трябва да ме чуеш сега… слушай тук, глупачке. – В очите на непознатия почти нямаше зеленина и по някаква причина това беше очарователно. – Аз закъснявам страшно! Много е важно! Проклятие! – Бях разтърсена и пусната на земята отново. – Оставям ти сакото си и това, дръж… – нещо плоско падна в ръката ми. – И… по-добре ме забрави. Хайде, погледни ме в очите. Аз го погледнах, взрях се с всички сили. За миг по лицето на моя убиец се изписа объркване.
– Виж… – повтори той. – Забрави ме… oblivis.
И в този момент с моя замръзнал и объркан ум най-накрая осъзнах кой е пред мен. – Да, разбира се! Кой друг може да има ръмжащ хромиран мобил? Само богаташчетата от Бездушното кралство. Някой от онези, които имат късмета да се родят в правилното семейство. Един от онези, които притежават този свят.
Пред очите ми плувна и притъмня. Въздухът изчезна. Знаещи хора, които се бяха сблъсквали с магьосници, говориха, че така се случва от чужди магии. Но такава пионка като мен никога не би могла да си представи, че миналото ще бъде прекроено заради мен. Но ето, че се случва! За мен в главата ми, непознатия създаде различна картина на миналото, в която ги нямаше зелените му очи и него самия.
