Глава 2
Събудих се на същия бряг. Колко време беше изминало, нямах представа. Съзнанието ми все още бе замъглено, а мислите се въртяха и подреждаха много бавно. Закашлях се и се събудих. Бавно се изправих, олюлявайки се и се огледах ужасена. Старият мост, Киж и Пиж кацнали отгоре, реката замръзнала и покрита с лед, тъмна нощ и страшна студ. Стоях на брега и треперех неконтролируемо, започнах да кашлям. С усилие тръгнах напред, действайки повече по инстинкт, отколкото по разум. А с всяка стъпка мислите ми се избистряха. – Паднах в реката… нещо се случи и аз паднах. Трябва да отивам… трябва да се добера до дома.
И тръгнах. Кашляща и препъваща се, дори падах няколко пъти, но после упорито ставах и отново тръгвах напред. По това време на нощта по улиците нямаше хора. Макар че и да имаше, едва ли биха ме забелязали. От време на време съзнанието ми се връщаше, а аз все така продължавах да треперя. Мократа ми коса висеше на ледени висулки. Почти не помня как се озовах пред нашата стара врата. Пъхнах ръка в джоба си и с недоумение извади нещо плоско. – Портфейл… мъжки. – Отворих и се взрях в пачката пари. – Господи… откъде? Какво е това? – В този момент отново мракът изпълни очите ми.
* * *
Когато се събудих, някъде наблизо до мен прозвуча познат глас. Разпознах моята съседка, майката на същата онази Агнес.
– … и аз отварям, помислих си… пак някаква гад е влязла! Те нали са си такива нагли, дори не се смущават. А и лампата не светеше, пак някой я е откраднал! Уплаших се… и тогава… косите ми щръкнаха. Някаква ръка… погледнах и ахнах! Тинка лежеше там… представяш ли си? Лежеше просто, сякаш сама бе изпила графа с вино! Но от вида ѝ, не можеш да кажеш… и дори със сако и то мъжко… от скъпите… кожено! Пристъпих към нея… а тя…
Очите ми се отлепиха и с премрежен поглед се огледах. Лежах в стаята си, на провисналия ни диван. До мен бе леля, а до нея стоеше съседката, гледат ме с изцъклени, светещи и разтревожени очи и сякаш ме оплакват. Като цяло всичко е както обикновено.
– Събуди се! – Изкрещя леля така, че пак ми се прииска да припадна. Съседката се втурна към мен, глупаво започна да оправя старото одеяло, с което ме бяха покрили и да потупва възглавницата, или искаше да я издърпа, или да я поправи.
– Тина… господи! Какво си направила, ненормално момиче! Мислех, че си мъртва! Та ти почти не дишаше! Мокра и студена като лед! Какво е станало? – Облизах сухите си устни, а леля ми пъхна моментално чаша вода под носа ми. И се втренчи в очакване.
– Паднах в реката… – измрънках аз едва чуто. – Паднах… от моста.
– От моста? На леда? И си жива? – Съседката пъшкаше, махаше с ръце и ме гледаше с обезумял поглед.
– Да… – затворих очи уморено. По някаква причина светлината от слабата лампа ужасно дразнеше очите ми. А гърлото ми беше пресъхнало. – Дайте ми още вода.
– Да, имаш температура, Тина! – Леля ми притисна длан към челото ми и се намръщи. Въпреки любовта ѝ към клюките, които с радост разпространяваше сред всичките си познати и непознати, тя не беше лош човек. А сега явно беше сериозно притеснена. – Трябва да се обадим на лекаря.
– Не… не е нужно, просто съм… уморена. Нуждая се от сън. – В следващият момент чух писклив глас докато се унасях.
– Уморена? – Пропищя съседката. – Да… ако не лъжеш и наистина си паднала от моста, тогава определено имаш нужда от лекар! Тинка, направо е истинско чудо, че си се измъкнала! Да… това е… това е чудо!
Измъкнах… – намръщих се аз. – А как се измъкнах всъщност? – Затворих клепачи и се опитах да проследя хронологията на вечерта. – Ето, тръгнах си от работилницата. Бързах и затова реших да мина по прекия път. Ето го и моста. Аз вървях… и тогава? – Боляха ме слепоочията, толкова много, че изкрещях и притиснах главата си с треперещи ръце. Разноцветни кръгове танцуваха изпод затворените ми клепачи, гърлото ми пареше ужасно, сякаш в устата ми бяха изсипани горещи въглени. Извих се и изкрещях. – … отново се провалих.
* * *
– Странно. Никога не съм виждал такова нещо. Много любопитен и необичаен случай… казвате, че е паднала в реката?
В следващият момент като в просъница, чух познат мъжки глас. Паметта ми веднага започна да обрисува нечии образа. – Сух, прегърбен старец с куфарче в ръка. Но това е лекарят от съседния дом. Обръщала съм се към него и преди… той си знае работата но не взима хич евтино. Какво търси той в моята стая? Болна ли съм? И ако е така, тогава как ще му платим… та услугите на специалист са доста скъпи…
А аз не съм виновен… ще ти оставя сакото си. И също, и това… – набута нещо плоско в ръката ми. – Беше портфейл от мека кожа, сакото също бе кожено, топло и леко. Покриваше ме до бедрата, скривайки ме от зелените му очи. И всичко това, само защото палтото ми потъна в реката… заедно с момичето в него.
– Как се казваше? Тинка-Тина! Това е, дааа… много, много странно! Наистина, колко необичайно… кой би помислил, че това се случва!
Да, случва се… живееш си спокойно, мечтаеш си, за ботуши и за момчето от пързалката, което ти бе подарил цвете, а после тряс и сбогом… няма я Тина.
– Не може да бъде. Наистина, много необичаен случай! – Отворих очи. И ахнах от ярката светлина, която ме заслепи. Закрих с ръка очите си.
– Махнете лампата, хайде, лейди Приния! Погледни ме… ето така. Чувате ли ме? Знаете ли кой съм аз?
– Докторът… – въздъхнах аз. – Г-н. Арен.
– Чудесно! – Мъжът радостно плесна с ръце. – Помниш ли името си?
– Разбира се. Тина.
– Чудесно!
Прехвърлих погледа си от лекаря към леля, тъжно замръзнала на заден план, и не издържах.
– Какво се случва хора? Болна ли съм?
– Болна! И още как! Няколко дни вече си на ръба, вече започнахме да мислим, че няма да се оправиш! Ти падна в реката, скъпа!
– В реката? Ами да…
– Помниш ли как се случи, Тина? – Стъклата на очилата му проблеснаха докато ме наблюдаваше с очи.
– Аз… аз се подхлъзнах. – Казах бавно. – А там… там няма ограда. Не можах да се задържа.
– Свети боже! Сто пъти съм ти казвала да не бягаш през моста! И ето, видя ли! – Леля плесна с ръце, и сбърчи недоволно вежди. В погледа й се четеше укор. Аз просто затворих очи.
– Ами сакото? Ти беше със сако, скъпа! И пари! От къде са?
– Какво? Сако… пари! Не знам, не си спомням. – В стаята се възцари напрегната тишина.
– Вероятно някой е помогнал на момичето да стигне до къщата. Малко вероятно е едно момиче да се справи само, разбирате нали? – Каза докторът със спокоен глас. – Но по някаква неизвестна причина този човек е избрал да остане анонимен. Мисля. Трябва да му благодарите, за това. Вече дори аз не се съмнявам във възстановяването ти, Тина. -Замълчах и се обърнах към стената, за да прикрия напиращата си усмивка.
Защото излъгах леля си, и уважавания лекар. Спомням си един човек, който ми даде назаем скъпото си кожено палто. И който припряно пъхна в дланта ми пачка банкноти. Точно заради него паднах в ледената река. Помня всичко много добре, въпреки че не би трябвало. Все пак един непознат се опита да изтрие паметта ми. Но нещо не му се получи и моите спомени останаха с мен. – Вътре в мен се зараждащия се гняв, които също успях умело да прикрия. – Почти умрях заради един богат задник! Мостът беше затворен, той нямаше право да минава по него! Много ми се иска пак да видя този изрод, за да го заплюя в лицето! – Въпреки че дори сега, в моето полусъзнателно състояние, разбрах, че това е почти невъзможно. И може би така е по-добре.
* * *
След няколко дни тъмнина започнах да се възстановявам. И то толкова бързо, че дори лечителят само повдигаше набитите си вежди и сумтеше многозначително. Той спря да ме посещава след седмица, но ми нареди да ходя в кабинета му още известно време. Аз, като здраво и отговорно момиче, изпълних тези инструкции. Но това, което не разбрах, беше защо всеки път, когато лечителят, освен стандартния преглед на ушите, носа и гърлото, прослушването на белите дробове и подобни манипулации, ме подлагаше на един добре познат предмет, лъскав, кръгъл с няколко стрелки, измерител на магическия потенциал, или чаронометър[Чаронометър – Измервателен уред за измерване на магически потенциал.], както го наричаха жителите. Накрая не издържах и го попитах.
– Какво правите? Моите данни са взети при раждането ми, а след това на десет години, както всяко друго дете. Аз нямам и никога не съм имала магически сили, защо проверявате отново показателите? – Докторът замислено повдигна кръглият лъскав измервател към очите си и сбърчи устни. А след това се засмя многозначително.
– Разбираш ли, Тина… сигурно ще ти се стори странно… и вероятно страшно… но показателите ти са се променили.
– Какво? – Честно казано, не разбрах веднага казаното. Магията е един вид вътрешен потенциал. Невъзможно е да го получиш отвън. Щастливците, родени с него, принадлежат към привилегированото общество, в Бездушното кралство. Но аз винаги съм била най-обикновена, слугиня, както заклинателите презрително наричаха хората като нас.
– Извинете ме докторе, но устройството ви трябва да е развалено. – Намерих веднага разумна причина да отхвърля твърдението му.
– Това е малко вероятно, мила моя. – Изсумтя лечителят с досада за пореден път.
– Но аз съм празна! Винаги е било така!
– И все пак… вижте сама, Тина. – Мъжът ми подаде кръглият уред. Тънката стрелка на сребристия циферблат се бе отклонила с едно деление. Уредът имаше общо деветдесет и девет такива деления. И се казваше, че при най-мощните заклинатели стрелката прави един пълен кръг. Но това се случва само при чистокръвните, а и при тях дори това не беше валидно за всички.
Имам едно деление. Пренебрежимо малко за жителите на Бездуш. И невероятно много за слугиня от покрайнините. – Но това е невъзможно! – Извиках аз. Лечителят махна чаронометъра.
– Чувала ли си за случайниците, Тина?
– Случайници? – Погледнах го недоумяващо. Звучеше ми като нещо, на което ни бяха учили в училище. Честно казано, Бездуш с неговите чудеса тогава беше толкова далеч от мен, че не внимавах в уроците. – Струва ми се, че това са тези, чийто потенциал е бил увеличен в резултат на странни обстоятелства? Например, удар от мълния. – Продължавах да го гледам с недоумение.
– Точно така е. – Усмихна се доволно лечителят, сякаш бях демонстрирал забележителен ум. – Разбира се, повечето от заклинатели се раждат с потенциал. Който им се предава от двамата родители, както знаете. Точно затова заклинателите толкова ревностно защитават чистотата на кръвната си линия. Колкото по-силна е магията на бащата и майката, толкова по-голяма е вероятността за висок потенциал и у детето. Но понякога, много рядко, магията се пробужда в празен човек. В резултат на злополука, фатално събитие на ръба на живота и смъртта. Много е рядко, Тина. Но изглежда ти си невероятна късметлийка. И вашата празнота се е запълнила!
Беше запълнена с ледена вода… – помислих си аз, но не казах нищо. – Имам магически сили вече? Свети боже, възможно ли е това наистина?
– Какво съм аз… – ахнах аз, започвайки да осъзнавам случващото се. – Сега какво ще стане… ще загубя душата си ли? – Докторът се намръщи от раздразнение. Разбира се, като всеки образован човек, той не признава неофициалното име на столицата на нашето царство.
– Не ставай глупава, Тина… все пак не си селско момиче! Обладателите на магически сили не са бездушни.
– Но всички знаят, че магията се намира точно на мястото на душата… – объркано посочих с пръст гърдите си. – И те я дават в замяна на способността да омагьосват!
– Магията е сложен процес и е резултат от работата на ума! – Възмутено провлачи докторът. Изглежда, че мнението му за мен падна до нивото на дълбоко падение. – Разум… млада госпожице, а не ефимерна душа, чието съществуване все още не е доказано от никого! – Той стана, гледайки ме с недоволство. Изглежда се провалих на изпита за този ум.
– Почакайте… какво съм аз сега… заклинателка?
– Засега сте просто момиче с леко завишен потенциал за магически сили. Нищожен, но все пак го имате. Без знания и тренировки е напълно безполезен. И като цяло може да е само временно явление. Аа… какво трябва да направите? Трябва да информирате Министерството по магията, за вашия невероятен случай. Задължително.
* * *
Отне ми още две седмици за окончателното осъзнаване на новата реалност и новото ми положение. Честно казано, до последния момент си мислех, че уважаемият доктор греши. Или че неговият чаронометър е дефектен. Не чувствах никакви промени в себе си, само понякога изгаряща болка в гърдите, като ехо от онази, която ме прониза онази нощ в леда. Но това било само призрачен спомен, неразбираемо и неясно ми го обясни лечителят. Дробовете и вътрешностите ми бяха напълно здрави. Плуването в реката не бе оставило неприятни изненади след себе си, освен магията.
Колкото и да се взирах в огледалото, не забелязах там новата Тина. Все същото момиче със светлокафяви очи, които искряха лукаво. Руса, къдрава и разчорлена коса, фигура с необходимия набор от вдлъбнатини и издутини. Вирнат нос, широка усмивка с всички зъби. Симпатична, както винаги съм си мислила. Но ми бе пределно ясно, че бях невероятно далеч от красавиците зад ажурната ограда. Но все пак не бях виждала твърде много момичета от Бездушното кралство, защото те обичайно не идваха в магазина на леля ми за нови рокли и не купуваха хлебчета от пекарната на Куцият Роб. От време на време прелитаха по улицата в лъскави мобили, а зад затъмнените им прозорци се виждаха гордите и безупречни красавици, хвърлящи изненадващо снизходителни погледи към зрителите от покрайнините. Сякаш водачите на луксозни возила бяха изненадани от самото съществуване на такова място, а още повече от нас хората, които безполезно тъпчехме паветата.
Нима имам ли нещо общо с всички тях? Разбира се, че не…
Въпреки това отидох в Магистериума, така наричахме Министерството по магията. Но бе най-вече, за да се уверя най-накрая, че нямам никакви магически способности. И да мога да продължа да живея, както досега. Своят спокоен, обикновен и разбираем живот. Леля ми дойде с мен. Бедната, все още не можеше да се съвземе от неприятностите, които се стовариха върху възпитаницата ѝ, тоест аз. Постоянно ме гледаше жално и все се опитваше да ме натъпче с някакви лакомства приготвени от самата нея, въпреки че аз отдавна се бях възстановила и като цяло се чувствах добре. Не можах да се отърва от леля си, затова в понеделник сутринта облякох най-хубавата си рокля, синя, под коляното, с бяла панделка на врата, дебели вълнени чорапи, ботуши с тъп връх и старо яке. Огледах се в огледалото и направих тъжна гримаса. Подгъвът на роклята ми висеше като парцал, а краката ми, стърчащи от ботушите, изглеждаха като тънки вейки, а опърпаното старо яке разваляше допълнително и без това непрегледната картина. Имах крещяща нужда от палто за роклята, но то бе останало в дълбините на ледената река. За момент очите ми се спряха върху черното кожено сако, висящо на закачалката в стаята ми. Чуждото мъжко сако, с което се бях сдобила злополучно. Имаше едва доловим мирис на нещо свежо и горчиво, някакъв скъпарски парфюм от някой бутик, където табелките с цените плашат с множеството си цифри. Кадифената подплата, от вътрешната страна имаше скромен етикет на известна и скъпа марка. Вече бях проучила сакото отвътре и отвън. Нямаше никакви документи за самоличност. Явно непознатият, който ме бутна в реката, не бе оставил никаква следа. Само сако, пари за причиненото неудобство и устната му заповед да забравя всичко. Заповед, подкрепена с магическо внушение. По някаква причина току-що си спомних. Не бях казала нито на лекаря, нито на близките си какво всъщност се случи на моста. Защото знаех, че не си струва, непознатият човек принадлежеше към друг свят, света на Бездушното кралство. И още от детството си научих, че не трябва да се замесваме с такива хора. Те бяха по-силни и по-зли, и не напразно кварталите зад ажурната ограда бяха наречени така. Силните на този свят не познават жалост, а заклинателите още по-малко. Няколко пъти, докато галех кадифето вътре в сакото и вдишвах изкусителния аромат разнасящ се от него, свивах юмруци, докато си мислех за собственика на тази скъпа вещ . Колко лесно я бе свалил от раменете си! Подаяние, което бе предназначено да ми затвори устата!
– Копеле гадно… – прошепнах, обличайки сакото и вдигах яката. – Ще видиш ти… само да ми паднеш! – Отново злите му зелени очи и изкривената от досада уста изплуваха в съзнанието ми.
– Тина, готова ли си скъпа? – Леля ме измъкна от мрачните ми мисли, появявайки се на прага на стаята. – Все още не си облечена дори! Ах ти, непослушно момиче! – Усмихна се тя и се приближи.
За миг ме уви с шал, нахлузи ми плетена шапка с пухкав помпон отгоре и решително ме измъкна на улицата. Тази сутрин небето беше покрито с ниски облаци, есента лениво посипа града със ситен сняг. Поех дълбоко въздух и последвах леля си към гарата. Магистериумът беше в другия край на града, зад ажурна ограда. Трябваше да пропътуваме разстоянието със звънтящ от напрежение и магия влак, пътуването в него бе по-евтино, отколкото в наемните мобили. Отвъд прозореца се простираха познатите ми родни улици, криви, не много чисти, с ниски къщи и балкони, окачени със сухо бельо. Тесни пресечки, капаци, боядисани в керемидено или зелено, натрошените и разкривени павета. Пейката до чайната, където за първи път ме целуна момче, водната помпа зад ъгъла, където изтичах след това, за да измия устните си от срама! Това беше моят свят, познат и разбираем.
Но веднага след като дрънчащият вагон влезе по релсите в Бездуш, улиците магически се промениха. Сякаш някой магически беше изтрил обичайното сиво-зелено с безпощадна ръка и щедро бе плиснал многоцветието наоколо. Рядко излизах извън оградата, затова се прилепих към прозореца, съзерцавах величествените сгради с усукани колони, арки, статуи и лъскавите витрини. Зяпах жадно елегантно облечени пешеходци и дори видяхме виверна [Виверна – Двуного, крилато митично същество, подобно на дракон.] да се рее над една отворена галерия, простираща се между две огромни къщи. Тогава няколко нагли пътници ме изблъскаха от прозореца на вагона, за да видят също величественият летящ звяр, които не се виждаше никъде другаде освен в Бездуш.
– Станция Министерство на магията! – Обяви звънко женски глас, а леля ми подскочи и ме измъкна на улицата. Вагонът ни пое отново, а ние стояхме пред огромните ковани врати, водещи към светая светих. Тук измерваха магическите сили. Тук се решаваха надеждите и съдбите на хиляди хора. Всичко се свеждаше до проклетата стрелка на блестящия измерватеl, която беше в състояние да издигне човек или да го облече в жалко съществуване. Леля ми в миг застина почтително, скръстила ръце. Аз нервно тъпчех наоколо, опитвайки се също да се присъединя към красотата, но не издържах дълго.
– Лельо, да тръгваме вече! Студено е, освен това пречим на преминаването! Спри да гледаш тази врата, сякаш води право към покоите на Свети Фердион! – Тя ме погледна укорително, намръщи се и въздъхна.
– А ти на кой си се метнала такава, Тина? Всъщност знам на кого. – Измърмори тя под носът си. – На кого другиго… разбира се, на майка ти, мир на прахът ѝ! Горкият ми брат се ожени за нея, с надеждата, че ще замълчи някога! И ти си същата като нея!
Аз не отговорих на безобидното ѝ мърморене и бутнах огромната врата. Зад нея се разкри приемна зала, от където се разклоняваха мрежа от безкрайни коридори и стаи. В отговор на несвързаното ни блеене, една симпатична служителка бързо попълни някакви формуляри и ми пъхна нещо светещо в ръката.
– Следвайте разводача!
С изненада аз отдръпнах ръката си и го пуснах на пода. Слабо мъждукащата топка подскачаше и се затъркаля по криволичещите коридори, аз и леля ми се втурнахме бързо след нея. След като се лутахме по коридорите, блъскайки се в хора в опит да не изпуснем нашия водач и да не го объркаме с дузина други, все пак стигнахме до правилната врата. В центъра, на която имаше надпис. “Разпределение. Магистрариус Велвет“. С леля ми си разменихме недоумяващи погледи и почуках деликатно. Едното крило на вратата се отвори от само себе си, леля ми хвърли многозначителен поглед вътре, а аз изсумтях, извъртях очи и влязох вътре.
– Здравейте… – зад масата седеше мъж с кръгли очила. Той не ни погледна и докато леля ми се колебаеше на вратата, аз седнах на един стол. Тя отново изпусна тъжно дъх, сякаш за да покаже, че не е виновна за лошото възпитание на родственицата си, тоест на мен, и седна на съседният стол.
– Е, добре… – промърмори собственикът на офиса, без да вдига очи от документите си. – Да видим какво имаме тук? Така… случайно попълнена молба за маго-преглед. Ооо, добре. Да видим, да видим… ръка! – С леля ми скочихме в един глас.
– И сърцето! – Изтърсих аз, а тя се изчерви, гледайки мъжа със страх. Магистрариусът вдигна поглед от разглежданите документи и накрая благоволи да ни обърне внимание. Леля ми, почти я докара до припадък, а после мен. А той просто се усмихна.
– И така, млада госпожице… – проточи той. – Случайник.
Откъде знае това и откъде разбра защо сме дошли. – Не разбрах. Но леля ми отново се оживи и ме погледна. „Магия!“ Се четеше в очите ѝ. Или просто реших, че имаше връзка с приемната, където ни попълваха документите.
– Мисля, че е най-добре да оставиш сърцето си на някой млад мъж, с когото един ден ще имаш светло бъдеще, млада госпожице. – Каза Магистрариусът. – Но виж, ръката ви бих искал да видя. Само за да се измери потенциала, разбира се… естествено ако ми позволите. – Аз малко бях смутена от това му поведение. А леля измърмори.
– Виждаш ли? Голям човек… казвах ти, учи Тина. Ето ти… виж, възпитание и обноски, а не като теб… голтачка! Цяла майчичка…
Изправих се неловко, съблякох бавно сакото, дръпнах ръкава на роклята си и се приближих до масата. И едва сега видях, че това не са обикновени мебели. По тъмната лакирана повърхност освен рефлектираните околни предмети, плуваха още много изображенията. Картините се смениха толкова бързо, че от трептенето на цветните петна ме заболя главата моментално.
– Поставете ръката си тук, госпожице. – Кимна властно Магистрариусът. Предпазливо се подчиних на заповедта му, но неволно изкрещях ужасена, когато част от лъскавия плот на масата се повдигна нагоре и сграбчи ръката, китката и лакътя ми. – Успокойте се, млада госпожице, нямаш причина за тревоги. – Увери ме мъжът със спокоен глас. – Това е просто измервател, само че е по-усъвършенстван. Може да отчете показателите до стотна от единицата. Така че успокойте се и се отпуснете.
Издишах нервно. – Лесно му е да го каже! А ръката ми е в капан на някаква непонятна лепкава гадост! – В това време по масата запрепускаха числа и символи. Присвих очи, но от моята позиция не беше възможно да разгледам нещо по-подробно.
– Добре, добре… ооо, добре. Динамиката е налице. Така-така… това е всичко! – В този момент лепкавата повърхност се разтвори и се отлепи от ръката ми, а аз веднага огледах пръстите на ръката си, и ги преброих за всеки случай. Всичко изглежда си бе на мястото. За всеки случай я прегледах отново, просто им нямах доверие на Бездушните!
– Е, Тина, мога да ви зарадвам. Вие наистина сте маго-не-надарен човек, който случайно е попълнил празнината си в резултат на трагичен инцидент или друго взаимодействие с опасни или разрушителни фактори. Или просто казано, случайник. Потенциалът на вашите магически сили вече е три условни s-единици.
– Но как… та аз имах само една!!? – Възкликнах така, сякаш магистрариусът беше виновен за нарасналият ми потенциал.
– Точно така, млада госпожице… потенциалът ви е нестабилен, за момента той се попълва, докато се установи в нормата си. Това е много добра тенденция, госпожице Тина, а вие имате голям късмет. Между другото, как се сдобихте с магическият потенциал?
– Паднах в реката… – измърморих объркано без да се замислям много. – А сега какво? Какво да правя сега? – Погледнах към леля си, която бе застинала като статуя. Тя сякаш дори не мигаше. – Може би е заспала? Или е в шок от случващото се? – Лекарят, който ме наблюдаваше след… инцидента, ми нареди да дойда в Магистериума. И така, какво следва сега?
Магистрариусът Велвет свали очилата си, бавно измъкна от джоба си парче бархетен плат и започна да търка стъклата им.
– Виждаш ли… Тина. Първо, трябва да се уверя, че сте получили магическите си сили по законен път.
– Как така? – Избухнах аз веднага. Ее, да… вярно е че имаше различни слухове, за някакви ритуали, забранени и кървави, които ви позволяват да попълните празнотата си и дори да запълните потенциала на слугиня като мен. – Но аз не съм направила нищо подобно! Дори, ме е страх от кръв! Вие какво си мислите, че аз съм някоя…
По устните на мъжа трепна бегла усмивка.
– Не се притеснявайте, не ви обвинявам в нищо. А и, забранените методи оставят следи… повярвайте ми. А при вас вероятно най-голямото прегрешение, е кражба на сладки от скрина на леля ви. – Засмя се той широко, а аз се изчервих като домат. Тогава мъжът отново стана сериозен, върна очилата на носа си и ме погледна строго.
– Говоря за незаконно придобиване от друг вид госпожице. Вие сама ли паднахте в реката, Тина? – Аз замръзнах за момент и студени тръпки пробягаха по тялото ми.
– Сама… – несигурно отвърнах аз.
– Сигурна ли сте в това? – Попита ме меко мъжът и продължи. – Разберете, ако е имало… насилие… вие не трябва да мълчите. Виновните ще бъдат наказани. Вие трябва само да го заявите…
– Паднах сам… – този път отговорих твърдо.
– Добре тогава… – въздъхна магистрариусът и ми се стори, че изпита облекчение. Не успях да видя очите му, защото очилата му блестяха, тогава той продължи. – В такъв случай Тина, мога само да ви поздравя. Отсега нататък вие сте недипломирана заклинателка. Ще ви бъдат издадени съответните документи, за това. – В този момент леля ми издаде сподавен стон, а аз премигнах объркано.
– И какво трябва да правя… с това?
– Да се учите… разбира се. Обучението на обикновени хора с магически потенциал е задължително, Тина. Не можем да си позволим наоколо да се разхождат необучени заклинатели, които не знаят какво да правят със способностите си.
– Да уча? – Главата ми се завъртя. – Но как? Къде?
– Ее.. това е вече друг въпрос. – Г-н Велвет рязко прокара ръка по лъскавата повърхност на масата си и там отново проблеснаха най различни изображения. Той говореше бързо, прелиствайки удивителното си устройство. – Да, добре, добре… Добре, добре… така, да видим сега… пълния комплект… и тук също… така, да видим сега! Вердюнската школа? Може би… Страфин-арт? Нее… лошо, лошо… както изглежд всички учебни заведения са пълни, а освен това обучението вече е започнало, както разбирате. Добре, добре… какво да правим сега? – Магистрариусът гледаше замислено в пространството.
– Ъъъ, ще… чакаме до следващата година? – Казах несигурно аз.
– Невъзможно, скъпа ми Тина. Вие имате магически потенциал и ако утре случайно запалите собствената си къщата с магиите, тогава Магистериумът ще бъде виновен. Вие трябва да учите. Определено трябва да измислим нещо… как ви се струва Аленската школа?
– Кое? – Отвърнах неразбиращо аз. – Аленската? Но това е… на север!
– Е, да… тъкмо ще видите ледници, северното сияние и сребро-зъбите, снежни котки. Повярвайте ми, гледките са невероятни!
– Но аз не искам да напускам столицата! – Захленчих аз, а г-н Велвет се засмя. – Не, не… искам да кажа, не че това е столицата. – Поправих се набързо. – Просто това е моят дом! И тук са леля ми и чичо ми! А и той е болен! Кой ще им помага? Не… не мога да си тръгна!
– С началото на обучението си, шест дни от вашата седмица ще бъдат посветени на уроци… – напомни резонно магистрариусът.
– А на седмия ще мога да посетя роднините си! Но… вие нямате право да ме изпращате против желанието ми… в ледниците! – Мъжът отново се засмя и се втренчи в масата. И колкото повече гледаше, толкова повече се мръщеше.
– Тогава аз мога да ви предложа само още една възможност, госпожице Тина. – Каза той със странна интонация, а аз станах цялата в слух. – Както вече казах, всички, абсолютно всички учебни заведения са запълнени. Според нивото на вашия потенциал, за вас биха били подходящи Вердюнската или Аленската школи. Но, уви, няма места. Но мога да се опитам да ви вкарам във Висшата столична академия. – Аз онемях и зяпнах широко с уста. Седях като парализирана и ми се искаше да извикам, но не можех.
Какво? Шегуваш ли се? Там, където учат децата на богаташите и родените с потенциал от рождението си. В най-привилегированата институция на столицата, а същевременно и в цялото кралство? ВСА! Ще уча ли там? Аз?
– Шегувате се, нали!? – Г-н. Велвет свали очилата си и отново започна да ги излъсква.
– Аз не се шегувам, госпожице. От друга страна, вашето обучение ще бъде малко специфично.
– Какво имате в предвид?
– Тина, ще бъда честен с теб. Разбирате, че нито вашето ниво на потенциал, нито рожденото ви потекло, нито средствата ви са достатъчни, за да влезете на такова място. Завършилите тази академия са много търсени. Дори само след една година обучение, а с вашия потенциал обучението ще бъде само година, вие ще станете доста търсен специалист. Трябва да знаеш, че дипломата от BCA отваря много врати, но за съжаление има само един начин момиче като теб да стигне до там.
– И какъв е той? – Примижах подозрително. – Какво ми предлагате?
– Трябва да станете… хм… личен асистент на някой от студентите. – Магистрариусът успокоително вдигна ръце. – Както предполагам се досещате, студентите в тази институция не са свикнали с ежедневните трудности. Те не знаят как да почистват стаята си, да се грижат за дрехите си и така нататък… а и зад стените на академията слугите са забранени. Но можете да помолите някой от вашите състуденти… да ви помогне. А в замяна вие ще можете да се обучавате, Тина. Разбирате ли ме?
Аз мълчах като плесната с мокър парцал. – Ами да, повече от просто е. Ставам прислужница на някой богат сноб или снобка, а в замяна седя кротко в час и попивам знания. Цяла година сред тези арогантни бездушни аристократи, в ролята на чистачка. Отлично… направо върха. Точно за това съм си мечтала! – Отворих уста и понечих да откажа. Но в следващият момент я затворих. Защото забелязах лицето на леля си. Светеше направо, сякаш бе огряно от светлината на надеждата. И в миг всичките зли думи, които се въртяха в умът ми, заседнаха в гърлото ми.
Леля ми ме бе отгледала от дете. Родителите ми бяха починали и бедните те кротко поеха тежестта за отглеждането на сирачето. Първите години всичко беше дори добре, но след това чичо ми се разболя. Болестта прогресираше и с всяка изминала година се влошаваше. За да се купят лекарства, имаше нужда от суни, а те не падат от небето. Леля никога не се оплакваше, но личеше, че бе изтощена вече, опитвайки се да се справи със съпруга си, и с мен. Работилницата изкарваше пари, но трябва да гледаме реално на нещата, леля бе слаба, зрението й вече не беше толкова остро. Болеше я гърбът и пръстите. А и нейният вкус никога не е бил толкова добър, че да се конкурира с работилницата на Матилда, която наскоро отвори врати на съседна улица. При леля ми ходеха само старите ѝ клиенти, а те бяха мудни и влачещи се като самата ми леля. Идваха повече за общуване, отколкото заради новите дрехи. Но от това идваха само монети, а само от това едва се свързваха двата края. И скоро и те щяха да спрат да идват. Тогава какво щяхме да правим? Аз очаквах към пролетта да си намеря нова работа, по-добре платена, но… кому е нужно момиче от периферията без образование и специални умения? Такива като мен ги има толкова много… но може би ако успея да издържа една година в академията, тогава ще получа желаната хартия с герба на кралството. И тогава ще мога да си намеря не просто работа, а добра работа! Дори с това ниво на магически сили, но с правилните знания, ще мога да измъкна семейството ни от блатото, в което се давим. Бавно, но сигурно затъвахме в блатото на безпаричието и безнадеждността. И то само за една година. Казваш… прислужница! А сега каква си? Носиш подноси и миеш чаши за три сина на седмица. Че и се правиш на горда! – Бузите ми почервеняха от срам и аз стиснах юмруци, забивайки нокти в дланите си.
– Добре… съгласна съм! – Казах през зъби и издишах шумно. И в същият момент видях как очите на леля ми искрят от сълзи. – Съгласна съм! – Повторих по убедително.
– Не се съмнявам, Тина. Повярвайте ми, има много хора, които искат да влязат на това място. А на вас тук направо ви е провървяло, защото един от студентите има нужда точно от такъв асистент. Така че още утре ще можеш да започнеш в академията. – Сърцето ми направо подскочи и почти се удари в ребрата ми, сякаш искаше да ги счупи. Не исках да го призная, но новият живот беше малко плашещ, за мен.
– Утре ли? Как така утре… – леля ми се намеси за първи път. Г-н Велвет присви очи, поглеждайки ту мен, ту нея.
– Добре тогава, вдругиден. Но нито минута по-късно! Ясно ли е? Учебната година вече е започнала, няма време за разтакаване. Ще се наложи да наваксвате. – Строго отсече магистрариусът.
– Да, господин магистрариус! – Тихо прошепнах аз и наведох глава.
– В такъв случаи вие сте одобрена! – Той удари с длан по магическата маса и добави. – Ще получите списък с необходимите неща и предмети на изхода на министерството. Честито, Тина! – Онемели и объркани, аз и леля ми тръгнахме бързо към изхода. И чак на вратата започнах да идвам на себе си и се осмелих да попитам.
– А кой е моят… добре де, този студент? Чийто чорапи ще трябва да пера?
– Аш Вандерфилд. Последна година студент.
Името не ми говореше нищо, разбира се. В хералдиката също не бях силна, въпреки че някъде в дъното на паметта ми плисна спомена за Вандерфилд. Изглежда, че бе едно от семействата основатели на кралството? Да, трябваше да опресня знанията си за власт имащите, тъй като явно успях да стигна до тях!
Студент последна година, което означава, че е поне на двадесет и пет години, доста възрастен. Е, дано не се окаже много придирчив и да е разумен работодател! -В това време изскочихме навън и се втренчихме учудено една в друга. Леля сбърчи нос.
– Да не си посмяла да плачеш. – Наредих ѝ строго. – Плакането остави, за вкъщи. Не можеш тук. – Леля кимна в знак на съгласие и плахо погледна към затворената врата. Тогава, чак пред вратата на Магистериума ми хрумна един друг въпрос.
А какво се е случило с бившия асистент на този студент Вандерфилд? Все пак учебната година е започнала преди два месеца и едва ли през цялото това време сам си е прал чорапите! И още… защо не може да си намери бавачка сред останалите му състуденти?
Назад към част 1 Напред към част 3
