РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 28

Глава 27

Всички отиват с Легион, за да се срещнат със Серафима, с изключение на Лилит, която решава да остане, за да ми прави компания. Не мога да отрека, че се радвам на това особено след снощи. И тази сутрин. И душът от преди петнадесет минути. Знам, че не мога да споделя нищо с нея – не че бих, но е хубаво да имаш женско приятелство, дори и да е лъжа. Дори и нарочно да се сприятели с мен, следвайки заповеди. Все пак ми липсва нейното приятелство и просто общуването с друго момиче. Страшно много ми липсва сестра ми.
Лилит изглежда също толкова ентусиазирана да има момичешки ден и почти избутва момчетата през входната врата. Едва успях да пожелая късмет на Легион. Исках да кажа повече – да направя повече – но знам, че това не би било добра идея. Изградих живота си върху тайни. Сега не е моментът да отворя хранилището.
– Имам толкова планове за нас днес! – сияе тя. – Маникюр и педикюр, филми и сладолед – всичко!
– Наистина ли? – Не успявам да прикрия притеснението си. – Не е нужно да правиш всичко това за мен. Освен това ноктите ти са перфектни. – Трудно е да се повярва, че това момиче се бори за прехраната си.
– Но твоите не са.
Знам, че не го мисли злонамерено и е напълно права, но… ох.
– Добре. Къде ме искаш? – въздишам. Да й се съпротивляваш би било напразно.
– Следвай ме! – Лилит пляска с ръце от радост.
Прекарваме по-голямата част от деня в нейната спалня, която тя е превърнала до голяма степен в луксозен салон с пълно оборудване. Направи ми маникюр и педикюр, освежи цвета на косата ми (което беше много необходимо), направи ми кола маска на веждите, докато аз пиех шампанско. „Женска сила“ и други класики звучат на заден план, докато Лилит си играе на Барби в естествен размер с мен. Фактът, че тя се наслаждава на всяка секунда от това определено помага за размразяване на отношението ни. Виждам защо беше развълнувана. Тя е заобиколена от мъже по цял ден, всеки божи ден без реална връзка с външния свят. Може би й липсва това, което имахме, точно както на мен. Може би не всичко беше лъжа.
– Може ли да ти задам въпрос?
– Разбира се. – Лилит пълни чашите ни с газирано розово шампанско и кима.
– Никога не излизаш… не знам. Срещаш ли се с някого?
– Искаш да питаш дали съм се забила с някой от Седемте?
Лицето ми се почервенява от вина и отпивам глътка.
– Не. Всички сме твърде близки за това. Видя Кръвната Клетва. Споделянето на кръв е свещено. В техните очи аз съм им сестра, дори още по-близка.
– А с други момчета? – Това има смисъл.
– Имала съм любовници – свива рамене тя. – Много дори. Но без нищо сериозно. В моята професия не е осъществимо и не обичам да лъжа. Това беше най-трудната част, когато те срещнах. Знаех, че си някой, за когото наистина може да ме е грижа, и мразех мисълта да те мамя.
Кимам с разбиране. Тя направи каквото трябваше и не мога да я виня за това. Не мога да й възразя, като се има предвид, че простих на Легион за участието му във всичко това.
– Разбирам – казвам й.
– Настина ли?
– Да. Трябваше да се преструвам през целия си живот. Не защото исках да мамя хората, а защото исках да ги защитя. И честно казано, това е всичко, което сте правили, ти и Седемте, дори Каин, въпреки че ме мрази. Вероятно щеше да е хиляда пъти по-лошо, ако тези руснаци ме бяха грабнали първата нощ или дори Алианса. Така че… благодаря.
Лилит се усмихна и отклони поглед, но не и преди да видя сълзите в очите ѝ. Не съм добра с този тип емоция, така че просто ѝ оставям момент, мълчаливо молейки се да мине бързо.
– И така, как беше Колорадо Спрингс? – казва тя след няколко минути мълчание. Докато плъзга пръсти под очите си, като внимава да не размаже очната си линия.
– Беше добре. Странно, но добре. – Намръщвам се леко. Дори с целия луд фокус-мокус, наистина ми хареса да се срещна със семейство Скотос. Пророческите глупости, без които можеше и да е по-добре, но няма да ѝ го кажа. Не и когато все още се опитвам да си подредя всичко в главата.
Разказвам ѝ за великолепието на Броудмур и неговите буйни зелени площи и меки температури.
– Елементна магия – обяснява тя. – Не е изненадващо, особено след като имат магьосник на светлината в запаса си.
– Беше невероятно, така или иначе. Никога не съм излизала от Илинойс. Да видя Скалистите планини и цялата тази открита земя беше като да съм на друга планета.
– Никога не си излизала извън щата? – Тя изглежда зашеметена, сякаш току-що ѝ казах, че смъркам пудра захар за развлечение.
– Нямам пари за пътуване. – Вдигам рамене, без да обръщам внимание на засрамения цвят на бузите ми. – Винаги съм искала, но знаеш как е.
– Е… да се надяваме, че можем да променим това скоро. – Тя ми се усмихва с надежда, а след това ми стисна ръката.
Прекарахме остатъка от деня, в скривалището ѝ с нездравословна храна и халби с гурме сладолед. Трябва да призная, че се забавлявам измежду филмите и преобразяването. Не се говори за кошмари или предстояща гибел. Дори не споменаваме нейната демонична форма по време на Кървавата клетва. И колкото и да е странно, аз не я виждам така, както не виждам и Легион като някакъв звяр със зъби, рога и червена кожа. И е толкова дяволски освежаващо да се преструваме, дори за един следобед, че сме просто обикновени момичета.
Останалите от Седемте се завръщат едва след падането на нощта, израженията им са мрачни. Никой не говори, решавайки да се оттеглят в стаите си и усамотените ъгли на къщата. Каин и Тойол отиват в дневната, за да играят видео игри, мърморейки нещо за взривяването на лайна. Феникс изчезва, за да чете. Андраш, Лилит и Джин се подготвят да излязат на патрул. И Легион… Легион не казва почти нищо.
– Хей – казвам на гърба му. Той отива право в спалнята без да говори и се насочва към заключения килер, който забелязах, когато пристигнах за първи път. Не отговаря, затова продължавам да говоря, само за да запълня неловкото мълчание. – Как мина срещата със Серафима?
– Добре.
Той изважда ключ от джоба на панталоните си и отключва вратата, разкривайки не килер, а оръжейна. Осветени с флуоресцентни лампи, пистолети от всякакъв размер и марка гордо изложени на всяка стена. Има и други оръжия: ножове, мечове, арбалети и множество смъртоносни джаджи. Малка част е запазена за бойните му дрехи и ботуши. Нищо чудно, че го държи заключен. Дори необучена ако бях влязла тук можех да нанеса сериозни щети. И сега мога, но той ми вярва. Пусна ме вътре и този факт прави отчуждеността му малко по-слаба.
– Има ли нещо нередно? – питам накрая, пристъпвайки неудобно от единия крак на другия. Мразя, че се чувствам несигурна, че прекарах целия ден в разкрасяване с надеждата да му се харесам. Мразя, че дори ми пука.
– Не. Просто… – Той въздъхва тежко, потривайки ръка по тила си, преди да свали шапката си. Същата шапка, която носеше, когато влизаше в магазина, в който работех. Болка от носталгия отеква в гърдите ми.
– Хайде, Ел. Не искам да има тайни между нас. Ако има нещо общо с мен, значи заслужавам да знам.
Той пое още един дъх, преди да насочи погледа си към мен.
– Серафимите не само знаят, че си при нас, но знаят и за Скачача.
Адриел, всичко това е заради нея.
– И какво означава това?
– Това означава, че те също те искат. Колко силно? Не знам, може би достатъчно, за да снабдят демоните с ангелска отрова, въпреки че толкова тежко престъпление би довело до прогонване. Така че естествено те отричат да знаят за това.
– Мислиш ли, че може да лъжат? Искам да кажа, те са ангели.
– Това не означава нищо, Идън. Най-голямото зло, което някога е съществувало, и все още съществува, някога е бил ангел, някога дори аз бях ангел. И виждаш къде ме доведе това. Хванати в капан между два свята, засрамени и изхвърлени.
Правя крачка по-близо, поставяйки колебливо ръка върху рамото му. Когато той не се отдалечава или не се свива от докосването ми, пристъпвам по-близо.
– Нищо от това няма значение, защото кой си, какъв си, не се определя от име, титла или някаква вековна легенда. Имаш способността да бъдеш добър, почтен и справедлив. И ти ми показа всички тези неща – някой, който не заслужава такъв тип милост. Дай си време.
Той поглежда настрани, преди да кимне веднъж. Когато не се обръща да ме погледне отново, казвам:
– Хей, не е нужно да излизаме тази вечер, ако не искаш.
– Искам. – Той се отдалечава, заменяйки оръжията си с нови. – Тази вечер има пълнолуние и не искам да го пропусна. Освен това изтърпя Лил цял следобед. Не ти завиждам, но трябва да призная, че не се сърдя на резултатите.
Легион ми хвърля поглед, който кара коленете ми да се разтреперят, гневът му е изтрит и заменен с нещо много по-плътско. Нервно оправям косата си.
– Забеляза ли?
– Забелязвам всичко свързано с теб, Идън. – Той имитира жеста ми и ръката му се вдига, за да докосне кичурите коса, заплетени в пръстите ми. – Кога ще започнеш да вярваш в това?
Изчервявам се и насочвам очи към пода като глупава ученичка. Изпепеляващото му докосване изчезва и усещам как се отдалечава.
– Значи тази вечер.
– Тази вечер – кимам.
– Добре. Да видим дали все още мога да те шокирам.
И сякаш вече не ме е шокирал достатъчно през последните двадесет и четири часа, той ми намига, преди да излезе от стаята.

*

Повечето момичета биха очаквали вечеря, може би филм. Но имам чувството, че Легион не е този тип. Има късмет, че и аз не съм такъв тип момиче. Обикаляме из града под прикритието на нощта, преминавайки между коли и пешеходци като плъзгаща се черна змия. Прекарахме по-голяма част от времето си заедно в джипа, но сега да бъдем тук с него изглежда различно след снощи. По-интимно, сякаш има електричество, което непрекъснато протича между телата ни, минавайки през кръвта ни като неонови искри.
Мълчаливо се чудя дали и той може да го усети. И сякаш отговаря на неизказания ми въпрос, той изпуска бавно дъх между зъбите си, този тик в челюстта му при напрегната ситуация – или е ядосан, или толкова възбуден колкото мен. Надявам се на второто.
– Пристигнахме – обявява той, спирайки до разрушена сграда. Бях толкова погълната от присъствието му, че дори не забелязах, че сме пътували до Саутсайд. Не само южната част на града, а до моят квартал, моята сграда. По дяволите, тук живеех със сестра си.
Болка се разпространява от стомаха до гърлото ми, докато си спомням всичките смях и сълзи, които споделяхме между олющените стени на апартамента ни. Спомням си начина, по който светлината и любовта на сестра ми изпълваха малкото пространство и го направиха дом. Това беше всичко, което можехме да си позволим, докато тя беше в училище за медицински сестри, и въпреки че постигна достатъчно, за да се премести след това, тя не искаше да ме изостави. Не бях й позволила да се грижи за мен финансово, а тя ми позволи да имам гордостта си. Въпреки че едва успявах да си изкарам моята половината от наема и да си покривам разходите, тя никога не се възмути.
Дори не забелязвах, че Легион е излязъл от колата, докато не ми отвори вратата.
– Защо ме доведе тук? – Прошепвам, думите ми са заглушени от сирени и гангстерски рап, пулсиращ от преминаващите коли.
– Защото искам да ти покажа нещо. Няма да отнеме много време, обещавам.
Кимам и хващам протегнатата му ръка, оставяйки го да ми помогне да изляза от колата. Той не ме пуска, когато излиза, нито аз него. Не и по време на прехода през опустошеното фоайе, не и докато се качваме с асансьора до покрива, не и докато излизаме навън, усещайки как свежият студен въздух разрошва косата ми. Той държи ръката ми, предлагайки ми топлина и комфорт, сякаш знае колко ми е трудно да съм тук. Не мина много време, но вече това място изглежда като далечен спомен.
– Празно е. Изоставено – мърморя аз.
– Купих сградата и се разплатих с жителите. Красиво е нали. – Той смутено свива рамене. – Наистина не е подходящо за живеене. Предложението за напускане беше прието добре от всички.
– Обзалагам се. Това място беше адска дупка – отбелязвам аз, като иронията не се губи от нито един от нас. Споделяме усмивка.
– Но това беше твоят дом.
– Беше, но без сестра ми, изглежда като всяко друго скапано бунище в града.
Той кимва, преди да отиде до перваза и да погледне към блещукащите светлини на Чикаго. Следвам го, поглеждам наркодилърите и проститутките, които са на обичайните си постове, с които се познавах. Крайната къща отсреща все още има постоянен поток от потребители. А Уили, местната пияница, се клатушка в мръсен тренч с полупразна бутилка евтин ром в мръсната си ръка. Това някога беше моят дом. Но сега ми изглежда, че сякаш животът на някой друг се разиграва в някакъв клиширан филм за бедните квартали на всеки град в Америка.
– Прекарах много дни на този покрив, докато ти спеше в леглото си. – Погледът му все още е насочен към сцената, разпъната пред нас, но той ми говори. – Наблюдавах те, слушайки писъците ти през тънките като хартия стени, исках да мога да те спася от ужасите на кошмарите ти. Никой никога не се е опитвал да ти помогне, дори и да можеше да те чуе, и от това ми стана най-гадно.
Не намирам думи да му обясня, че така се оцелява тук. Хората не се занимават с неща, които не ги засягат. Доколкото знаеха, аз бях просто онова лудо момиче, което се държеше за себе си. Наркотици, алкохол, психични заболявания, домашно насилие… всички те се справяха със собствените си проблеми.
– Не можехме да се намесваме – не още. Не и докато не бяхме сигурни, че ти си тази.
Избраната. Малкият домашен любимец на Луцифер. Момичето, което ще отприщи ада на земята.
– Каза, че искаш да ми покажеш нещо – казвам аз, нетърпелива да отклоня разговора от мен или нещо, свързано с мен и с пророчество. Не мога да го изтърпя, още не.
– Казах ти, че имам определени способности, които изчезват тук, на земята. Това, което е останало от мен, е само малка част от това, на което съм способен. Но все пак… може да бъде ефективно.
– Какво можеш да направиш?
– Ще ти покажа. – Легион най-накрая ме поглежда, очите му светят по-ярко от луната и звездите взети заедно.
Той вдига едната си ръка и… нищо не се случва.
Очаквах сияние, искри или огън, но нищо.
Секунди по-късно чувам отчетливия звук на шум от размах на крила. Не ги виждам всички, но ги чувам. Трудно е да не ги чуеш, десетки, може би стотици птици изпълват небето, летящи във формация към нас. Те затъмняват пълната луна за няколко дълги секунди, оставяйки я в блестяща чернота. Първият ми инстинкт е да се свия, но Легион ме успокоява, казвайки ми, че всичко е наред.
– Няма да те наранят. Те са моите очи и уши, моите малки, крилати посланици.
– Говориш ли с тях? – питам с учудване, когато пернатите същества с всякакви форми и размери започват да валят от небето. Той е прав – не ме притесняват. Сякаш всички са под негов контрол.
– Да, но не по начина, по който си мислиш. Не чуруликам и не пея, въпреки че са ми казвали, че мога да изпълня прилично „Пътят към Ада”.
– Е, проклета да съм. – казвам докато се смея с глас, покривайки устата си със студените си ръце. – Легион, ти пошегува ли се току що?
– Може би. – Той свива едно рамо и се усмихва развеселено. – Не си мислеше, че съм просто огън и жупел през цялото време, нали?
– Не, въобще не. Просто ми е приятно да те видя такъв. – Усмихвам се на звяра, който ме беше гледал как спя на гърдите му. Мъжът, който се смееше с мен за музика и нездравословна храна и ме утешаваше в най-мрачните ми часове. Никога не съм се чувствала толкова специална, толкова почитана, колкото когато бях в прегръдките му.
Легион разперва пръсти, позволявайки на малка птица, в жълто и черно, да кацне в дланта му. Толкова крехко малко същество в сравнение с неговия размер и сила. Може да го смаже в дланта си за един удар на сърцето. Малкото създание чурулика, сякаш му говори.
– Каза, че се радва да те види, Идън.
– Какво? – Очите ми нарастват два пъти от изненада. Едва преглъщам. – Той ти каза това? Видял ли ме е?
– Те просто те наблюдаваха, когато аз не можех, никога не са се намесвали.
– Не трябва ли птиците да са на юг за зимата?
– Скоро ще тръгнат – кима той. – Тогава ще бъдат извикани други животни, за да изпълнят заповедите ми.
– Моля те, кажете ми, че няма да събереш тук куп плъхове. – потръпвам.
– Не – засмя се той, поклащайки глава. – Въпреки че мога да контролирам повечето малки същества. Те могат да бъдат полезни, като ме извикат или съм зает с други мисии. По-големите животни са по-трудни, с по-силна воля. Така или иначе нямам нужда от тях в града.
– Това ли е всичко, което можеш да контролираш? – питам аз, пренебрежението в гласа ми кара въпроса ми да прозвучи доста по-студено от колкото възнамерявах.
– За сега. – Самодоволна усмивка се изписва на устните му. Той насочва вниманието си към малката птичка на пръста си, изражението му се смекчава и прошепва: – Лети, приятелю.
Мъничката птичка разперва своите пъстри крила и се изстрелва в изпъстреното със звезди небе, вземайки със себе си ятото от пернати пазители. Изглежда, сякаш всички внимават да не се докосват до мен, въпреки че абсолютната им сила и обем изпращат яростен вятър да раздвижи косата и дрехите ми. В продължение на дълги мигове съм обвита в пашкул от меки пера и пух, гледайки учудена нагоре към чистия блясък на Божиите създания. Легион е част, все още е част от всичко това.
Прекарваме остатъка от вечерта в разговори, нарочно избягвайки разкъсаната от войната реалност под нас. Тук горе е студено, но когато Легион посяга към мен, след като ме видя как треперя и ме придърпва в топлината на тялото си, вече не усещам тръпките от студа. Знам, че не бива да се учудвам на привързаността му. Той не изглежда като тип, който го раздава свободно, но го направи, дори когато не го познавах. Този човек – онова чудовище – което ме заплаши и нападна, след което ме грабна от касапницата, вече не познавам. И докато има неща в него, които ме плашат, аз не се страхувам от него. Честно казано, повече ме е страх от себе си.
– Може ли да ти задам въпрос?
– Всичко. – Горещият му дъх се вее над мен, стопляйки вътрешностите ми.
– Нещо, което ти каза Дориан, Тъмният крал… – Усещам как се стяга до мен, но продължавам. – Какво имаше предвид, когато каза: „мина много време“? Срещали ли сте се преди?
– Разбра го, а? – Той се изправи на крака, но не ме пусна. – Дориан, който срещнах, беше много по-различен от излъскания крал, с когото седяхме. Преди много време попаднах на Дориан Скотос по времето, когато имаше разногласия между Тъмните и Светлите. Той беше студен, безмилостен и жаден за власт, но също така беше много млад и неконтролиран. Получихме информация за малко сборище, което безразсъдно източваше хората. Тъй като всички бяхме изложени на риск от разкриване и нито Светлината, нито Тъмнината можеха да го укротят, Седемте се намесиха, за да се справят с това. Това беше преди почти двеста години. Той се въртеше спираловидно, толкова изпълнен с ярост и болка. Но видях нещо в него – нещо, което ми вдъхна надежда за бъдещето му. Реших да го проверявам от време на време, може би дори се опитах да го наставлявам, харесвах го и все още го харесвам. И се радвам да видя, че той обърна нещата, особено за хората си. Изглежда, че неговото царуване е донесло мир.
– Еха. Значи е на повече от двеста години? Не бих могла да дам и тридесет, в най-лошия случай, на прекрасния магьосник. Но дори бащата на Габриела, Александър, не изглеждаше много по-възрастен.
– Всъщност е по-стар, но не много. Той все още е сравнително млад по техните стандарти. Брат му, който трябва да намеря, е още по-млад. За техния вид е рядкост да умре само след два века. Мога да разбера защо биха направили нещо, за да го върнат.
– Но за сметка на живота ти? – Повдигам глава, за да надникна към лицето му, между веждите ми се врязва бръчка от напрежение. – Виж, аз харесвам Габриела и дори харесвам Дориан, но да те помоля да умреш за тяхната кауза… е егоистично. Странно е, какъв човек изобщо би поискал това?
Той погледна надолу към мен и нежно обгръща бузата ми, гали я с мазолестата възглавничка на палеца си. Горещата му кожа върху моята кара електричество да нахлуе в стомаха ми.
– Когато намериш нещо, за което си струва да живееш, няма да се поколебаеш да умреш за него. – Лека, тъжна усмивка почива на устните му. – Всички сме мъртви, нестинарко, но всъщност никой не умира, не се тревожи, ще се върна при теб.
– Обещаваш ли? – прошепвам аз.
– Дори и да ми се наложи да изпълзя от дълбините на Ада, никога няма да те оставя. Не и отново.
Преди да успея да попитам какво има предвид с искрените си думи, устата му е върху моята, а аз отпивам от парещия му еликсир, опиянена от вкуса му. Целуваме се пламенно, диво, докато близостта просто не е достатъчно близо.
– Хайде – изпръхтява той до устните ми. – Хайде да се прибираме.
– Вече? – дразня го. Бях готова да тръгна в момента, в който ръцете му ме обгърнаха, отчаяно търсейки повече от тялото ми.
– Може да не съм успял да прекарам деня във теб, но възнамерявам да прекарам нощта там.
Легион ме хваща за ръката и ме отвежда до асансьора. В момента, в който сме вътре, той ме притиска към мръсния алуминий и взема устата ми, а големите му ръце обхождат гърдите ми през пуловера. Пъшкам от силата му, от осезаемата лудост, която сякаш преминава през пръстите му. Искам този мъж толкова много, че не ми пука какъв е той. Не ме интересува каква съм аз, просто имам нужда от него, всяка частица от него, в тялото ми, в душата ми. Моето сърце. И няма смисъл, но в свят, пълен с чудовища, както човешки, така и други, нищо не изглежда по-солидно от заредената химия между нас. В това вярвам.
Стигаме до нивото на входа и почти спринтираме към колата, като и двамата се смеем с изпълнено с похот блаженство. В момента, в който се плъзгаме в меките като масло кожени седалки, Легион пали двигателя и излита в нощта, с една ръка хваща бедрото ми. Полагам своята върху него и преплитаме пръстите си, жадувайки за повече контакт на гола кожа.
Вече не чувам сирените. Не виждам престъпниците да се хвърлят в сенките, да се измъкват по-далеч от своята човечност. Дори не усещам тяхната злоба и отвращение. Никаква кръв не опетнява езика ми, защото вкусвам само него. А моят град, същите улици, които ме сдъвкаха и ме изплюха покрити с мръсотия и кръв, никога не е изглеждал по-красив.
Облягам глава на седалката и се усмихвам, оставяйки само чувство на чистота, незамърсено щастие за първи път от… винаги. След всичко, което се случи, след всичко, което ще се случи, ще бъда егоист в това. Ще се насладя на усещането, че ръката на Легион е съединена с моята, и аромата му сплетен от гореща земя и дим, вградени в кожата ми. Прекрасен. Точно в този момент се чувствам великолепна до него.
– Защо не ни пуснеш малко музика – предлага той с дрезгав глас.
Посягам и завъртам циферблатите, спирайки се на гладка R&B станция. Без хардкор хип-хоп, който да заглуши яростта и скръбта ми. Искам музика, която говори с песента в душата ми.
– Харесвам тази песен – отбелязва Легион, кимайки с глава. Ръката му върху бедрото ми стиска, преди бавно да се издигне нагоре.
– Така ли?
– Да. Напомня ми за…
Експлозия разкъсва цялата лява част на колата, усуквайки метала в сребърни ленти и блестящи искри. Стъкло избухва около нас и изсипва назъбени парченца върху главите ни, разрязвайки ни сякаш с малки кинжали. Звуковата бариера се срутва и всичко около мен се превръща в приглушени стоманени писъци срещу настилката. Скърцам със зъби срещу него, борейки се просто да се захвана за нещо, но съм в безтегловност, гравитацията е премахната от атмосферата. Летя през облаци от кръв и горяща гума и не виждам земята. Не и докато не се спускам обратно на Земята.
Всичко става тихо и неподвижно около мен, въпреки крясъците, които отекват в далечината. Примигвам срещу натиска в черепа ми, очите ми горят от сълзи и кръв. Усещам миризма на бензин и овъглена пластмаса, вредните изпарения засилват гадното усещане в корема ми. Толкова съм уморена. Просто искам да спя, докато вече не ме боли. Докато този кошмар не избухне в красив сън, неговата ослепителна светлина заличи грозотата около мен. И в този сън Легион ще бъде там, ще се усмихва, ще ме държи, ще ме изпълни с брилянтната си топлина. Успокоявайки опустошеното ми тяло с твърдостта на неговото.
Но не усещам огъня му до мен. Има само замърсената настилка под наранената ми буза и счупено стъкло под дланите ми. Има само смразяваща костите празнота на смъртта.

Назад към част 27                                                                   Напред към част 29