Месец: юни 2025

***

– Ако откажа, ще ме пребиеш ли и мен?
Той изглеждаше объркан от нея.
– Защо се ядосваш толкова заради това, че съм се държал зле с една лисица? Той също толкова бързо би изял сърцето ти, колкото и да те погледне. Единственото нещо, което те уважават, е някой по-силен и по-зловещ от тях.
– Силата никога не трябва да прави зло.
Той изглеждаше още по-объркан.
– Какво?
– Това е нещо, което един бард е казал за краля на Камелот. Целта на този замък била да бъде защита срещу злото. Целта на рицарите от Кръглата маса била да защитават онези, които не могат да се защитят…
– Тук няма рицари, Серен. Само демони.
Думите му я накараха да спре.
– Това включва ли и теб?
– Да, включва.
– Тогава съжалявам за вас, милорд. Всеки трябва да знае добротата и състраданието.
Думите ѝ сякаш отново го разгневиха.
– Бах, върви, върни се в стаята си. Не може да ми пука по-малко дали ще гладуваш, или не. – Той я заобиколи и се отправи нанякъде.
– Милорд?
Той спря, за да я погледне обратно.
– Имате ли име, сър?
Той погледна настрани, преди да отговори.
– Не, нямам. Познат съм само с титлата фея, която дават на всички, които командват демони. Можеш да ме наричаш Кериган.
Кериган. Беше силно име и изглеждаше някак подходящо за ролята, за която бе избрано. Въпреки това не беше името, което тя искаше.
– Но името, което носеше, преди да дойдеш тук? Какво беше то?
Очите му пламнаха с червен огън към нея.
– Наричаха ме момче, копеле или червей. Сега отговарям само на тези, които са на острието на меча ми.
Сърцето ѝ се сви при думите му. Колко ужасно е за него да няма дори нещо толкова просто като име, което да нарече свое.
– Съжалявам за това, милорд. Никой не бива да е без име.
Той поклати глава, докато я изучаваше с любопитство.
– Не се страхуваш от мен, нали, малка мишчице?
– Трябва ли да се страхувам?
– Всички останали се страхуват. – Тонът му беше студен и вещ.
– Но трябва ли да се страхувам от теб?
Кериган се протегна, за да прокара ръка през меката ѝ коса. Да, тя трябва да се страхува от него. Той не се съобразяваше с никого и с нищо. Животът, независимо дали е негов, или на някой друг, нямаше никакво значение или стойност за него.
И все пак не искаше тази малка жена да се страхува от него.
– Не, Серен. Няма от какво да се страхуваш от мен. – Приближи кичура коса до устните си, за да може да го усети върху устните си, да усети слабия, сладък аромат на роза.
Серен потръпна при вида на един толкова мрачен и свиреп мъж, който е толкова нежен. Това беше несъвместимо и озадачаващо.
Той пусна косата ѝ, след което я разроши.
– Ела и яж, момиче. Трябва да поддържаш силите си.
Започна да му напомня какво беше казал току-що за това, че не се интересува, но реши да си замълчи. Всъщност тя беше гладна.
Той протегна ръка към нея. Серен я пое, след което се отдръпна със съскане. Черната му броня беше толкова студена, че изгори кожата ѝ.
– Простете ми – каза той, като се отдалечи от нея. – Забравих за това.
– Защо тя е толкова студена?
– Това е естеството на моето съществуване. Бронята ми познава топлината само когато е под човешкото слънце, иначе е със същата температура като кожата ми.
Тя се намръщи, докато свиваше ръката си в юмрук, за да я стопли.
– Винаги ли ти е толкова студено?
В челюстта му се появи тик.
– Да, мишчице. Винаги.
Без да каже нито дума повече, той я поведе обратно по коридора до края, където две врати се отваряха към нещо, което навярно някога е било голяма зала. Тя беше чиста, но тъмносива като останалата част от замъка. Голяма, лъскава, черна кръгла маса беше поставена в центъра на залата, където имаше предимство. На всеки няколко сантиметра около нея бяха поставени сложно издълбани черни столове.
Подобно на Кериган, тя беше едновременно красива и зловеща.
Загледана в нея, тя се зачуди дали това не е масата от легендата.
– Това ли е…
– Не – прекъсна я бързо Кериган. – Това е кръгът на прокълнатите. Тя е подобна на Кръглата маса на Артур, но е много различна.
– Как така?
Той ѝ издърпа стол, където едно от местата на масата беше подредено с тренчове, храна и златна чаша.
– Седни, Серен.
Тя направи каквото и каза.
– Пий.
– Но чашата ми е празна. – Думите едва бяха напуснали устните ѝ, преди в нея да се появи вино. Тя го погледна подозрително.
В полунощните очи на Кериган сякаш затанцува забавна светлина.
– В храната ти няма заклинание, мишко. Можеш да ядеш и пиеш спокойно.
Все пак тя се поколеба, докато помирисваше ароматното вино.
– Мога ли да ти се доверя, че ще бъдеш честен с мен?
– Не, не можеш. Никога. Но в това отношение аз не лъжа. Яж без страх.
Имаше твърде много храна, за да я изяде един човек.
– Искате ли да се присъедините към мен?
Кериган погледна с копнеж към храната, преди да поклати глава. Как му се искаше да опита от тази храна, но не беше вкусвал храна от безброй векове.
Той се премести от другата страна на масата, докато тя започна да се храни.
Беше странно красива, докато грациозно разрязваше печеното агнешко и го поднасяше към устните си. Тя затвори очи, сякаш за да се наслади на вкуса му. Маниерите ѝ, за разлика от неговите, бяха безупречни. Когато дойде тук за първи път, той ядеше с ръце като дивак. Моргана беше отблъсната от него. Затова и храната вече не можеше да го поддържа.
„Ще трябва да намерим нещо за храна, което да можеш да погълнеш, без да ме отвратиш“.
Моргана бе направила много, за да го промени от човека, който някога бе бил. Всъщност той вече дори не си спомняше, че е човек. Или поне не, докато не видя доверчивата глупачка пред себе си. Тя докосна нещо в него, а той не беше сигурен какво е то.
Тя спря да яде, за да го погледне.
– Дали правя нещо погрешно?
– Не, защо питаш?
– Гледаш ме толкова внимателно, че ме караш да се притеснявам.
Той поклати глава на безхитростните ѝ думи.
– Никога не бива да казваш на някого, когато те изнервя, мишленце.
– Защо не?
– Това им дава лост за влияние срещу теб, тъй като знаят как да те накарат да се чувстваш неудобно.
– Или пък ги кара да прекратят поведението, което причинява дискомфорт.
Той се изсмя на това.
– Ти си безкрайно наивна, нали?
– Не мисля така. Вярвам само, че повечето хора ще постъпят правилно, когато могат.
Да, тя беше наивна, малка.
– Аз съм на различно мнение. Вярвам само в това, че хората се възползват от всяка ситуация, за да послужат на собствените си цели.
– И какво предимство имаш ти, когато съм тук, ям твоята храна и съм облечена в твоята рокля?
– Ти си мой затворник. Моето предимство е присъствието ти тук. Използвам те, за да получа това, което искам.
– И какво искаш?
– Кръглата маса на Артур.
Серен се намръщи на него и на искането му.
– Защо я искаш?
Не му беше работа да отговаря на въпроса ѝ, но какво лошо можеше да има? Не беше така, сякаш тя можеше да направи нещо, за да го спре, и не беше така, сякаш Мерлин не знаеше точно защо масата е важна за тях.
– В центъра ѝ се крие велика магия. Такава, която в комбинация с други свещени предмети е способна да направи притежателя си непобедим. С нея тук няма да има никой, който да ни спре да управляваме земята.
По невинното ѝ лице той разбра, че самата идея я озадачава.
– Защо искате да управлявате земята, господарю? Какъв смисъл би имало това?
– Щом трябва да задаваш този въпрос, значи не можеш да обхванеш мъничкото си съзнание, за да разбереш отговора. Аз съм егоистично и самовлюбено копеле. Искам да играя само по моите правила. Както е казал един велик човек, хубаво е да си крал.
Очите ѝ се взряха в него.
– Благодаря ти, милорд, за обидата към интелекта ми. Но ще се върна, за да кажа, че наистина е дребнав човек, който не може да позволи на другите да имат своя дял от света. Той е изненадващо голям и в него има място за всички нас.
Кериган бе изненадан от гневната ѝ реплика.
– Глупачка ли си, за да ме обиждаш?
Тя вдигна брадичката си, за да го прониже със злобен поглед.
– Ти пръв ме обиди.
Кериган почувства нещо, което не беше усещал от векове. Хумор. Всъщност той се засмя на дързостта ѝ. Това го изуми. Всеки друг, дръзнал да го обиди, сега щеше да лежи мъртъв в краката му. Но тази жена…
Тя го забавляваше.
– Вие сте смела жена.
– Не особено. Аз съм просто откровена.
– Е, аз намирам вашата откровеност за освежаваща.
Серен се върна към яденето, но все още я смущаваше начина, по който Кериган я гледаше, сякаш беше гладуващ човек, а тя – неговото пиршество.
Когато приключи с храната, тя започна да се надига. Кериган изчезна от мястото си, за да се появи точно зад стола ѝ, така че да може да го отдръпне от масата.
Тя подскочи при внезапната му поява.
– Простете, че ви изненадах.
– Как правиш това?
Той сви рамене, докато преместваше стола вместо нея.
– Мисля си го и то се случва.
Тя се прекръсти.
– Ти си дявол, нали?
– Да, милейди Серен. Проклет и прокълнат.
И все пак имаше нещо в него, което ѝ напомняше за изгубена душа, която иска да намери себе си отново. Беше глупаво да си го мисли. Нямаше представа защо изобщо си го е помислила, след като той сякаш изпитваше такова удоволствие да бъде зъл.
Той се наведе към нея съвсем леко, присъствието му беше зашеметяващо, защото сякаш усещаше въздуха около нея. Ъглите на устата му се повдигнаха. Това смекчи суровите му черти и студенината в погледа му.
– Най-добре е да се върнеш в стаята си сега.
– Защо?
– Аз съм човек с много ограничено търпение, моя Серен. Не съм свикнал да си отказвам малките удоволствия, които мога да получа. А ти… Изпитваш границите на малкото самоконтрол, който притежавам. – Той протегна една студена ръка, за да я докосне леко по бузата.
Серен усети как топлината напуска кожата ѝ при докосването му. Докато стоеше пред него, погледа ѝ се спусна към шията му и там тя видя звездния амулет, за който Магда беше споменала.
Сърцето ѝ се разтуптя и тя посегна да го докосне.
Кериган веднага улови ръката ѝ.
– Какво правиш?
– Той… Той е прекрасен.
Той отдалечи ръката ѝ от него и се отдръпна.
– Върви, Серен. Преди да е станало твърде късно за теб.
В един момент тя беше пред него, а в следващия се върна в стаята си. Само че сега тя вече нямаше врата.
Тя преглътна, когато в нея се загнезди истински страх. Какво щеше да направи? Кериган беше толкова могъщ, толкова мрачен. Как би могла да избяга от човек като него?
Нямаш избор.
Не, тя нямаше. По някакъв начин, по някакъв начин трябва да намери начин да се измъкне от тази земя на прокълнатите, да се върне в собствения си дом.

Назад към част 7                                                            Напред към част 9

СЕЙНТ

Дясната ми ръка изтръпна от повтарящия се откат на пистолета в ръката ми, а от ножа в лявата ми ръка постоянно капеше кръв на земята до краката ми, докато оглеждах мъжете, които бяхме убили.
Ако някога е имало някакво съмнение за чудовищата, които се крият под плътта ни, то само този акт беше достатъчен, за да ги унищожи. Точно тук и сега не носехме никакви маски, а само суровите си и брутални души, които целия свят можеше да види. И в това имаше нещо красиво и силно.
Кръвта беше опръскала дрехите ми, кожата ми, обувките ми, а аромата ѝ беше толкова гъст, че можех да го усетя във въздуха.
Блейк също беше изрисуван в червени петна, докато изплюваше проклятие към задника, когото току-що беше повалил, прокарвайки ръка по лицето си, докато размазваше кръвта и потта, изцапали кожата му.
Киян беше коленичил над последния шибаняк и го биеше с отчаяна жестокост, която можеше да завърши само със смърт.
– Това са всички – изръмжах аз, а погледа ми се насочи към хижата, където нашето момиче все още не се беше появило.
Главата на Киян се вдигна при думите ми и той се изправи, окървавен като касапин в кланица, докато грабваше бейзболната си бухалка от земята до себе си.
От гърлото му се изтръгна шибано ръмжене и той се запъти към предната част на групата ни, докато всички се насочвахме към вратата с една-единствена цел.
Но преди да успеем да стигнем до нея, вратата се отвори и Монро излезе, без риза и окървавен, с яростни, страшни очи, които се плъзнаха към нас, докато вдигаше ръка, за да ни спре.
– Отстъпете – заповяда той и нещо в суровия тон на гласа му ни накара да помръднем.
– Какво има? – Поисках, заставайки на страната на Киян, докато Блейк отново вдигна пистолета си от лявата ми страна.
Монро слезе бързо по предните стъпала, спря до Киян и погледна назад към хижата точно когато един глас ни извика.
– Ако знаех, че малката дама държи глутница диви кучета толкова близо, щях да доведа повече хора – каза той с мрачен смях. – Но за мой късмет все пак успях да взема надмощие. Свалете оръжията си, освен ако не искате да разберете как изглежда вътрешността на черепа ѝ отблизо.
Пресегнах поглед към Монро и напрежението в мускулите му потвърди опасенията ми още преди самодоволния задник да излезе с Тейтъм, притисната към гърдите му, и пистолет, здраво притиснат към слепоочието ѝ.
Големите ѝ очи бяха мокри от сълзи, а следи от спирала бележеха бузите ѝ заедно с кръвта.
Едва погледнах към бандита, който я държеше с ръка около врата ѝ. Само един-единствен, бегъл поглед, за да запомня всяка подробност от лицето му, така че да го позная в хилядна тълпа, ако успее да си тръгне жив оттук. Защото ръцете му бяха върху моето момиче. Пръстите му се впиваха в гърлото ѝ, пистолета беше притиснат към главата ѝ. Което означаваше, че той вече ми е дал живота си. Бих го убил по сто различни начина за всяко едно от тези престъпления, но този кух, ужасен поглед в красивите ѝ очи беше достатъчен, за да се закълна, че това ще бъде мъчителна смърт.
– Това е малко неловко. Всички ли разбрахте, че е имала толкова много гаджета, или това е откровението за нейната разпуснатост, на което ставам свидетел? – Попита той, устата му докосна ухото на Тейтъм, докато говореше, а хватката му върху гърлото ѝ се затегна, когато тя се опита да се отдръпне. – Макар че ще призная, че за такова горещо парче задник може да си струва да се бориш, ако чука толкова горещо, колкото изглежда.
– Ще те разфасовам и ще те удуша със собствените ти черва – изръмжа Киян, като всеки сантиметър от яростното му внимание беше прикован към мъжа пред нас. – И докато се давиш и конвулсираш под мен, ще отрежа шибания ти член и ще го натъпча в гърлото ти за добро.
Имаше нещо шибано ужасяващо в начина, по който обещаваше това, и бандита се поколеба за един-единствен миг, сякаш също го знаеше. Защото това не беше някаква празна заплаха, а обещание от самия дявол и всички на поляната знаеха, че Киян възнамерява да го изпълни.
– Няма нужда да се притеснявате, момчета – каза той почти приятно, сякаш не виждаше смъртта си, която го гледаше в гръб, докато гледаше нас, но стегнатостта на хватката му върху нашето момиче доказваше, че това е лъжа.
– Просто я пусни, Мортез – изръмжа Монро и аз записах това име в паметта си заедно с лицето му.
Той имаше шибаната наглост да се засмее в отговор, а пръста му трепна на спусъка на пистолета по начин, който накара сърцето ми да подскочи от паника и аз направих половин крачка напред, преди да успея да се спра. Блейк хвана ръката ми с тази, която не беше насочила пистолет към главата на този шибаняк, и аз се принудих да спра отново.
– Какво ще правиш с нея? – Поисках и начина, по който Мортез ме оцени, ми подсказа, че знае точно какво съм. В крайна сметка най-мрачните същества винаги разпознаваха себеподобните си.
– Тя е моя план за бягство, това е всичко. Направих това, за което дойдох тук, баща ѝ е мъртъв и вече няма развързани краища, които да се притеснявам да завързвам. Вие просто трябва да се отдръпнете и да ме оставите да си тръгна. Ще я взема със себе си, за да съм сигурен, че няма да ви хрумне да я следвате, и после ще я пусна на около километър надолу по пътя.
– Няма шибан начин – изпъшка Блейк.
Напрежението в крайниците ми беше непоносимо, тъй като тази ситуация се завъртя напълно и напълно извън моя контрол. В мен имаше ярост, различна от всичко, което бях изпитвал досега, когато погледа ми се закова в този на Тейтъм и кълна се, че усещах болката ѝ от смъртта на баща ѝ. Тя ме нарани по начин, по който никоя моя емоция не би могла да го направи. Тя беше наша. Бяхме се заклели да я защитаваме. Аз се бях заклел да се грижа за нея. И все пак сега тя беше наранена толкова дълбоко, че знаех, че раната никога няма да зарасне правилно.
Вината е моя.
Цялата вина е моя.
Само моята шибана вина!
– Искам ключовете на онази кола там – заповяда Мортез и аз хвърлих поглед към купчината гадости, която Монро обикновено караше. Това беше единствената кола, паркирана на пътя, който водеше дотук, макар че до нея беше паркиран и стар мотоциклет. Предположих, че Мортез и неговата група мъртъвци са дошли тук пеша като нас, за да запазят присъствието си скрито, докато не направят своя капан.
Монро се поколеба и Мортез внезапно премести пистолета си от слепоочието на Тейтъм, за да го забие в стомаха ѝ.
– Раната в червата може да те убие за дни – каза той с тих тон. – Така че аз все още ще имам заложницата си, но ти ще имаш допълнителни грижи за отвеждането ѝ в болница. А в тези диви и несигурни времена болниците не са най-безопасните места. Особено с този вирус, който се разпространява.
– Би било разумно да ме убиеш, докато имаш възможност – изсъска Тейтъм с тих глас. – Защото ако не го направиш, ще прекараш остатъка от нещастните си дни, бягайки от мен, и ще съжаляваш, че не си го направил.
– Ооо, не се разстройвай за татко си, миличка – изръмжа Мортез, а устата му се притисна към кожата на врата ѝ, докато говореше, докато все още се прикриваше с тялото ѝ.
Тейтъм беше скована в ръцете му, лицето ѝ беше набраздено от отвращение, докато я притискаше към себе си, а кръвта ми кипна.
– Никога няма да му позволим да те вземе – заклех и се, докато погледа ми оставаше прикован в големите и сини очи, които се стрелкаха между нас четиримата, сякаш не знаеше къде е най-добре да потърси утеха.
– Както казах, една миля и ще я освободя. Последен шанс да предадеш ключовете, преди да и пусна куршум в корема. Дай ги на момичето.
– Ето – изръмжа Монро, подхвърли ключа на Тейтъм и тя го улови механично.
– Добри момчета – каза Мортез, тона му беше покровителствен, а очите му предпазливи, докато отстъпваше назад. Беше отбелязал всеки от нас така ясно, както аз бях отбелязал него. Сега бяхме ловци, изправени един срещу друг. И тази вражда между нас щеше да завърши само със смърт, а дали това щеше да стане днес или не, беше единственото реално нещо, което се поставяше под въпрос.
Тейтъм се спъна малко, докато я влачеше назад към колата, а гнева в мен накара крайниците ми да треперят, докато ги преследвахме като вълчи глутница, а напрежението във въздуха беше толкова гъсто, че се давехме в него.
– Просто вземи колата и си тръгни – изръмжах аз. – Остави я тук сега. Така или иначе няма как да я проследим.
Не че това щеше да ме спре да унищожа този кучи син.
– Свалете оръжията си и аз ще я пусна – предложи Мортез.
Знаех, че това е шибана лъжа, но не можех просто да му позволя да я вземе, без да се опитам да го вразумя.
Всички свалихме оръжията си, когато той стигна до колата и се спусна зад волана.
Сърцето ми се разтуптя, когато той качи Тейтъм в скута си и запали двигателя. И четиримата се втурнахме напред, когато той включи колата на скорост, но нямаше смисъл, колелата се завъртяха в калта за половин секунда и той запрати нашето момиче отсреща на пътническата седалка. Но това беше неговата шибана грешка.
С рев на ярост се втурнах след колата, вдигнах пистолета си и стрелях по него, като се прицелих в неговата страна на автомобила и го принудих да завие, докато задното стъкло се разби.
Той започна да стреля в отговор, но аз само тичах по-бързо, докато се прицелвах отново. Стъпките около мен ми подсказаха, че другите пазители на нощта са по петите ми и тичат с мен, докато я преследваме.
И тъй като мускулите ми горяха, а сърцето ми се разтуптяваше, знаех, че няма да спра. Нямаше да се обърна назад или да забавя ход, независимо колко шибано далеч трябваше да бягам. Той нямаше да ни отнеме нашето момиче. Нямаше да я оставя да попадне в ръцете на това чудовище. Защото тя вече си имаше своите чудовища и никой от нас не беше нищо без нея. Ако последните няколко месеца изобщо ме бяха научили на нещо, то беше именно това.
Тейтъм Ривърс се бе вмъкнала в живота ми като торнадо, което се бе запътило да разроши перата ми до неузнаваемост. И всеки път, когато попадах на пътя ѝ, откривах, че познавам себе си малко по-малко и малко повече, отколкото преди. Отказах да се откажа от нея. Отказах да се предам.
Тя беше моя и аз бях неин и дори света, който падаше в руини около нас, не можеше да ме спре да я поискам сега.

Назад към част 44                                                         Напред към част 46

***

– Не си намерила общ език с учителя си?
– Не и по онова време.
– А сега?
Тя погледна безстрастното лице на Викран, после също толкова бързо се обърна.
– Сега този въпрос загуби своето значение.
– Кога бяхте инициирана? – Попита деликатно същия червенокос маг.
– Не си спомням.
– Какво казахте?
Айра стисна камъка на истината и повтори твърдо:
– Не си спомням точния час, лер. Учителят ми позволи да забравя.
– Майстор Викран? – Червенокосият мъж се обърна към колегата си с най-голяма учтивост. Последният, без да променя лицето си, направи кратък жест към ученичката, постави върху нея купол на мълчанието и погледна безмълвно Завета. – Кой проведе инициацията?
– Аз.
Лер Виоран се обърна, изкриви вежди от изненада и попита отново:
– Вие сам го направихте?
– Да.
– Хм – сви очи остроухия маг и почука с елегантните си пръсти по плота на масата. Но Камъка на истината все още мълчеше, а това означаваше истина. Нищо друго освен истината. – Трябва да призная, че не го очаквах от вас, майсторе.
– Имах директни заповеди от лер Алварис – сухо каза Викран. – Не можех да не се подчиня.
– Защо? – Елфът беше искрено изненадан.
– В този момент бях подвластен на заклинанието за подчинение.
– Какво…?! – Лер Виоран почти се отдръпна.
– Да.
– Не се шегувате!
– Простете? – Съседът на лер Оге се намръщи от внезапната суматоха в стаята. – Искаш да кажеш, че лер Алварис ти е направил заклинание за подчинение?
– Да. Преди седем години – отвърна бившия пазител, като спокойно изтърпя зашеметените погледи на недоверие. – Каза, че това е единствения начин да ме запази жив. Затова се съгласих. Или по-скоро тогава не ми пукаше.
Съветът отново се спогледа многозначително: Всички знаеха за Ейтале. Нещо повече, нуждата от ментален блок беше решена тук, в същата тази стая, и бившия ръководител на Завета беше първия, който подкрепи идеята. Той я бе осъществил с помощта на един от най-добрите лечители. И благодарение на съвместните им усилия младия полуелф, който бе загубил разсъдъка си, се бе върнал. Но те не знаеха за подчинението, което го превръщаше в послушен изпълнител, неспособен да оспорва заповедите на господаря си: Алварис беше забравил да го спомене. И точно това беше странното.
– Кога изтича мандата ви, майсторе? – Заедно с останалите се намръщи и червенокосия маг.
– Той вече е изтекъл, лер. Заклинанието беше за седем години. Учителят смяташе, че това е достатъчно.
– Защо не ми казахте? – Лер Иверо Оге го погледна сериозно.
– Лер Алварис го забрани.
– А той също така ти каза да не ми казваш, че имаш нова ученичка?
– Да.
– По каква причина?
– Не съм питал – отвърна Викран невъзмутимо.
Маговете се замислиха дълбоко за известно време, като гледаха с въпросителни очи младия магьосник и неговата ученичка.
– Освободете момичето – накрая помоли лер Войт. И щом Айра се отърва от щита, тихо се закашля. – Кажете ми, лейди, какво чувствате към своя учител?
Тя видимо се напрегна, защото не очакваше такъв въпрос. Но отговори, като внимателно подбираше думите си:
– Уважавам го, лер.
– Вие изпитвате ли неприязън към него?
– Сега – не.
Карашехът се усмихна леко.
– А преди?
– Преди да – каза спокойно Айра и, предусещайки следващия въпрос, добави почти веднага: – Учителят Викран може да бъде много строг, лер, затова не ми беше лесно да свикна с неговия начин на преподаване. А и самото обучение в началото предизвикваше много негативни емоции.
– Какво се е променило сега?
– Сега? – Момичето се поколеба за миг, като веднага усети, че Викран също е предпазлив към нея. – Сега го разбирам по-добре, лер. А също така знам, че понякога трябва да бъде строг, иначе няма да има дисциплина и резултати.
– Много добре – кимна окуражително лер Войт. – Учениците трябва да уважават учителите си. Но позволете ми да ви попитам: Защо го оставихте и се насочихте към Занд? Не към дома, не към планините, не към морето, а именно там? Какво ви привлече към това място? Какво ви накара да изберете такъв опасен маршрут?
Айра се усмихна нещастно.
– От известно време нямам дом, лер. Семейството ми беше убито. От всичките ми приятели най-верния беше мъртвия архимаг. От най-близките ми хора Кер беше единствения… Къде да отида? Освен това сами видяхте: Веднъж вече бях в Занд и бях оцеляла. Мислех, че това е единственото място, където никой няма да ме нарани.
– Защо мислиш, че си оцеляла в игликата?
– Не знам – каза тя честно. – Марсо си помисли, че е било заради магическата дарба. Той смяташе, че Земята ми е толкова силна, че изглеждаше малко свързана с игликата. Затова първо ме хвана, после усети магията ми и ме пусна. Това беше и деня, в който открих Кер. Или по-скоро той ме намери, защото беше там и видя какво се случи. Мисля, че му беше любопитно, затова слезе да ме разгледа отблизо. Тогава той беше още бебе, едва родено, а после…
Айра си пое дълбоко дъх.
– Тогава той реши, че мога да бъда негова господарка. И заради това мисля, че Занд ме остави да живея.
Червенокосият магьосник внимателно вдигна кристала на паметта, който най-сетне бе стигнал до него на свой ред, и го завъртя замислено с пръсти.
– Тези спомени тук ли са?
– Да, лер. Не са много, но това е всичко, което си спомням от този ден.
– Бихте ли ми позволили да погледна?
– Така е по-лесно, отколкото да разказвам цялата история отначало.
– Благодаря ви, лейди – кимна той и нежно докосна втория слой спомени.

„…Тя изпъшка от болка, защото от всички страни я притискаха някакви зелени стълбове. Месни листа, застрашително дълги шипове, с блестящи по върховете им мазни капчици, проблясваха пред очите ѝ с бясна скорост. Разчорлената ѝ коса полепва по тях, изтривайки отровата, оставяйки плашещо тъмна ивица на върха на главата ѝ.
Айра крещи, заплетена в зелените ръце на непознатите. Блъска се нанякъде, без да може да вижда повече небето. Тя тихо стене, когато прегръдката става непоносимо силна, и накрая увисва безпомощно върху увисналите лиани, след което няколко тръна оживяват наведнъж и се забиват в дланите ѝ… “

Известно време мага седеше неподвижно, едва разбирайки обърканите картини. После видя как един новороден метаморф се спусна да се осведоми за странното същество. Почти усети как множество тънки иглички пронизват тялото му, потръпна вътрешно, инстинктивно стисна пръсти в юмруци и с усилие продължи да гледа.

„…Тишина. Празнота. Отмереното биене на невидимо Сърце… Болката е изчезнала, но усещането за празнота в студените и гърди изглежда по-страшно от болката.
Тя не усеща тяло, не чува нищо освен равномерното ритмично биене. Лежи в нечии гигантски черва, като в люлка, почти не диша, но в същото време живее и вижда странни сънища…
Не е нито горещо, нито студено. Не е светло, но не можеш да го наречеш и пълен мрак. Не е живот или смърт. Не е болка или радост. Не е лято или зима.
И само нечии големи черни очи, които любопитно се вглеждат в самата ѝ душа, все още я държат вързана, не ѝ позволяват да се разтвори в безкрайния покой, карат я да се взира в тях, да протяга ръка към тях и да си казва
– Айра… Името ми е Айра… “

Магьосникът се разтрепери и изпусна кристала от отслабналите си пръсти.
– Лейди, колко време сте прекарали там?!
– Не си спомням – отвърна тихо Айра, докато целия Завет гледаше в кристала след него. – Но Занд ме помнеше. Ето защо исках да се върна там: Трябваше да знам защо се е случило.
– Разбрахте ли? – Лер Виоран погледна момичето въпросително.
– Мисля, че да.
– Интересен феномен… Кажете ми, лейди, защо твърдяхте, че сте срещнали метаморфа едва в академията? Ако се съди по спомените ви, това се е случило много преди да постъпите.
– Съжалявам – Айра отново погледна виновно към лер Оге. – Тогава не си го спомнях. И не разпознах Кер, разбира се. Мислех, че е обикновен плъх, но много голям. И си спомних едва след като паднах по време на тренировката. И то не веднага. Не съм ви лъгала, лер. Дори учителя ми не можа да ме накара да си спомня веднага.
– Майстор Викран, кога разбрахте, че тя е белязана от Занд?
– Не много отдавна – отвърна веднага мага. – Макар че признавам, че през първите няколко седмици от обучението си имах известни съмнения. Най-напред, когато игликите и листовика станаха необичайно послушни и когато за първи път видяхме метаморфа…
– Да – усмихна се едва забележимо Лер Соитаре. – Чували сме за този инцидент. Моля, продължете, учителю. Вече ми става интересно.
– Окончателният отговор оформих малко преди края на полугодието, когато стана ясно, че връзката между моя ученик и игликата е много по-близка, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Когато метаморфа показа наченки на независимост. Когато стана ясно, че има ясна връзка между неговото благополучие и това на господарката му. Когато започнаха да усещат с лекота колебанията на границата на Занд… Помните ли мощния изблик, който отекна чак до Студеното море? Точно така. Заради това ехо игликите в академията претърпяха големи поражения върху здравето си и лейди Айра трябваше да прекара много време в лечебното крило. По това време обаче лер Алварис напусна академията за дълго време, а и ми забрани да докладвам за особеностите на ученика, така че нямаше с кого да споделя откритията си. Що се отнася до Завета, предполагах, че учителя сам ще ви каже, когато сметне за необходимо.
– Но той не направи това – замислено каза лер Войт. – Чудя се защо.
Викран сви рамене възможно най-небрежно.
– Това беше негово решение. Дадох му цялата информация, която можех.
– Благодаря ви, майсторе – кимна любезно червенокосия маг. – Сега много неща най-сетне ми станаха по-ясни. Включително откъде си взел надарената си ученичка, къде да търся източника на рядката ѝ дарба, защо е дошла в Занд и как е успяла да създаде порталите. Накрая, лейди още веднъж потвърди думите ви и заключенията ни за безредието в покрайнините. Станаха ми ясни и мотивите, които са ви накарали, майсторе, да нарушите правилата и да доведете ученика си толкова близо до границата срещу тях. Предполагам, че именно особеностите на нейната дарба са ви принудили да вземете нетрадиционни решения?
– Да, лер – наклони глава Викран. – Чувствах, че при нормални обстоятелства не бих могъл да се справя с шлифоването. Тъй като основата на дарбата е необичайна, а при метаморфа прекалено агресивния подход може да има най-неприятни последици, трябваше да направя компромис. Не можех да рискувам да оставя ученичката сама. Нито пък рискувах да разчитам на нейното благоразумие. Невъзможно беше да изпратя вест на учителя, защото дори аз не можех да изпратя призив от Гремарските блата до Студеното море, а да отсъствам от лейди Айра дори за ден, би означавало да ѝ дам повод да избяга за втори път и да ѝ гарантирам смъртта. Освен това познавам тези места доста добре. Проблемът с посвещаването също беше решен. Марсо беше под контрол. Затова, след като стана ясно, че Занд е в състояние да помогне, почувствах, че мога да завърша първоначалното обучение, без да излагам ученика на риск.

Назад към част 18                                                        Напред към част 20

ГЛАВА 60

РОМЕРИЯ

Гледаме иззад гъст жив плет как стъклените врати на балната зала се отварят и децата се изсипват навън, по-големите държат малките за ръце, Грейсън ги упътва по своя нежен начин, а бебето ѝ е в слинг на гърдите ѝ, за да освободи ръцете си. Мика върви след нея и бъбри с привлекателна млада руса смъртна жена, която държи ръката на Лилу. Която и да е тя, Грейсън ѝ е поверила да пази децата ѝ.
– Има толкова много от тях. – Не мисля, че съм си давала сметка как ще изглеждат четиристотин деца. Това е почти половината от армията, която лорд Телор доведе до портите на Улиседе! – Това лудост ли е?
– Да, но странно обичайно за теб, както научих в Норкастър – подиграва се Ярек иззад гърба ми. – Преброявам трима стражи, които ги придружават. Ще трябва да ги убия.
– Пред очите на децата? – Поглеждам през рамо. – Хайде.
– Не си ли ти тази, която искаше да подпали стая, пълна със сено, с тях в нея?
Отхвърлям лакът назад, с което си спечелвам тихо похъркване.
– Признавам, че това беше рискован план. Но не мислех, че ще имам вътрешен човек. – Идеята на Грейсън е много по-добра. Това, че Атикус я постави начело и нареди на охраната да се подчини, му печели точка-две, макар че все още не мога да му простя.
Задъхвам се, когато се появява друго познато лице.
– Дагни! – Шивачката върви покрай мен, като си бъбри. Тя няма представа, че това е нещо различно от разходка в градината.
Те завиват към главната пътека. В далечината различавам безпорядъка на пазачите край източното крило, които наблюдават. Надявам се никой от тях да не реши да се намеси, да разпита или да се присъедини.
Ярек проклина.
– Това е дългия път.
– Той е най-очевидният. Стига да не влязат в лабиринта, ще се справим. Хайде. – Хващайки се за предмишницата му, позволявам на познатия адреналин да ме облее. Пресичаме градината, тихо и незабележимо, докато ги следваме.

***

– Време е да се обърнем! – Изръмжава най-близкия до Грейсън пазач.
По дяволите. Намираме се само на половината път до нимфеума.
Грейсън прехапва устна и почти виждам как колелата се въртят в съзнанието ѝ, търсейки оправдания да продължи.
– Но те толкова много се забавляват.
– Кедровият лабиринт е пред нас. Няма да ги водим толкова далеч.
– Лабиринт? – Възкликва Мика.
Русокосата слугиня го зашлевява, а след това се хваща за ръката му, сякаш се страхува да не би да се отскубне от нея.
– Трябва да е сега. – Ярек вади два кинжала за хвърляне от колана си, като премества тежестта си, докато се подготвя да излезе иззад живия плет. – Аз имам двамата вляво, ти извади този вдясно.
– Какво?
– Цели се във врата му, както тренирахме.
– Не съм се упражнявала да удрям пазачи във врата! – Съскам.
– Направи каквото можеш. –
Поглеждам го.
– Тук има деца. Няма да хвърля кинжал. – Черпейки от нишката на Аоифе, извайвам пред нас водна стрела, която ще прониже стражата също толкова добре.
– Това също върши работа. След три… Две…
Камбаната бие. Не бавната и мрачна, която отбелязва часа. Забързан и яростен звън, сякаш някой размахва въжето колкото може по-силно.
– Какво означава това?
Ярек проклина.
– Градът е нападнат.
– От кого? – О, не. – Това ние ли сме? – Дали Гезин и легионерите са попаднали долу при пристанището? Ако Гезин отприщи онова, на което е способна… Губя хватката си върху нишката на Аоифе и стрелата се удря в тревата с плясък. – Какво да правим?
– Имаме собствена задача, която трябва да изпълним. Те ще се справят. – Ярек излиза и със сила и умение, които изглеждат невъзможни, изстрелва кинжалите във въздуха, последвани от трети. И тримата стражи падат на земята.
Децата крещят.
– Всичко е наред! – Тичам колкото мога по-силно към тях, вдигнала ръце, като се моля да успеем да овладеем всички, преди да се разпръснат. Импулсивно свалям маската си, за да открия лицето, което някои от тях може да разпознаят.
– Ваше Височество! – Възкликва Дагни, втурвайки се към мен, като хвърля ръце около корема ми в толкова силна прегръдка. – Мислех, че може би никога повече няма да те видя!
Гледането на дружелюбната шивачка, която ме прегръща, сякаш успокоява много от децата, докато други гледат, смаяни от това как съм променила лицето си.
Ярек се втурва, събирайки кинжалите си и всявайки нови страхове. Някои деца започват да плачат.
– Ние не сме тук, за да ви нараним. Ще ви съберем отново с родителите ви – казвам над шума. В крайна сметка.
Наблизо се задържа висок, мършав смъртен мъж.
– Знаеш ли къде е нимфеума? – Питам го.
– Да, милейди. Искам да кажа, Ваше Височество. Във всеки случай.
– Добре. Започни да ги водиш в тази посока, колкото можеш по-бързо. Натам. – Посочвам маршрута, който не ги отвежда в близост до лабиринта.
Той се ухилва и се покланя, след което започва да отвежда децата. Те следват мъжа като патици, тихи и съсредоточени.
Вниманието на Грейсън е насочено към мъртвите стражи. Почти усещам как вината се излива от нея.
– Няма какво да направим за тях, но моя план щеше да струва повече, така че благодаря за помощта.
Блондинката, която държи ръката на Лилу, се задъхва.
– Ти помогна на предателката от Ибарис? – Тя поглежда Грейсън с презрение.
Грейсън поклаща глава.
– Тя не е това, което си мислиш, Сабрина. Обещавам. Снощи тя спаси живота на краля.
Жената – Сабрина – поглежда подозрително от мен към Грейсън. – Ти предаваш Негово Височество. – Тя пуска ръката на Лилу и се отдръпва. – Няма да отида никъде с нея. Аз съм… – Тя пристъпва в гърдите на Ярек, очите ѝ са широко отворени от страх, докато го поглежда през рамо.
Челюстта му е напрегната.
– Идваш с нас или изобщо няма да напуснеш тази градина. Не ме изпитвай. Нямаме време за това.
– Ярек – предупреждавам го твърдо. Да убиеш пазачите е едно, но да убиеш тази невъоръжена жена пред очите на децата няма да свърши добре.
Коррин тръгва към нея, сложила ръце на хълбоците си.
– Аз бях предана прислужница на кралица Есма. Достатъчно глупава ли си, за да вярваш, че ще последвам предател?
Челото на Сабрина се набръчква от несигурност. Камбаната все още бие, силен и трескав призив към оръжието. Дали ще отвлече стражите или ще ги насочи към нас? Нямаме време да разберем.
– Сабрина, помогни ни да изведем всички деца благополучно оттук, а после, ако искаш да останеш в Кирилея, си добре дошла. Но аз наистина не мисля, че ще искаш.
Погледът ѝ прелита над децата, докато те следват мъжа. Накрая тя кимва.
Един проблем е предотвратен.
– Хайде да вървим.

***

– Слава Богу – прошепвам си аз, когато нимфеума се вижда. Децата са изненадващо тихи, докато препускаме през полето, а малките са в ръцете на по-големите. Афинитетите ми седят под кожата ми, навити и чакащи.
– Ваше височество! – Дагни ме хваща за китката. – Моят Дагнар е някъде в замъка. Албе също. Трябва да ги намеря!
– Не можеш да се върнеш там. Ако стражите те видят без децата, ще те разпитат.
– Предполагам, че си права. Разбира се, че е така. – Тя разтрива ръцете си. – Мислиш ли, че можеш да ги намериш?
– Никога не съм ги срещала. Не знам как изглеждат.
– Дагнар е като мен, само че много по-голям! – Тя подчертава това с ръце над главата си.
– Добре, ще опитам. – Усещам погледа на Ярек върху гърба си, но го игнорирам. Това е най-малкото, което мога да направя за шивачката, след като тя рискува да играе ролята на пратеник за мен.
Тя стиска предмишницата ми.
– Благославям ви, Ваше Височество. Толкова ми липсвахте.
Камбаната продължава да бие, безмилостен гонг. Отчаяно искам всички да се свържат с Улиседе, за да мога да се върна и да помогна на Гезин и останалите. Страхувам се да знам пред какво са изправени.
Смъртният мъж начело – Фикар, според Грейсън – стига пръв до камъка.
Тичам, за да го настигна.
– Всички, които са тук, свържете ръце!
Нервната енергия вибрира, докато децата се протягат едно към друго. Изчаквам, докато групата изглежда достатъчно голяма, и тогава хващам най-близкото дете и оставям сребърната нишка да се протегне към камъка.
Чуват се въздишки и писъци, докато децата възприемат новата обстановка.
– Съдби. – Фикар гледа, също толкова смаян.
След миг се появява Лукреция, облечена в дебела бяла престилка, чиято яка е прилепнала точно под брадичката ѝ.
– Доволна, Ваше Височество? – Тя се покланя подигравателно.
Ако не бях толкова притеснена, щях да се засмея. По-рано ѝ се бях скарала, че може би е избрала неподходящо облекло за деца. Тя направи нещо повече.
– Фикар, това място ми трябва за повече деца. Заведи ги всички нагоре по стълбите сега. Идън ще те чака там.
Изчаквам кимването му и след това изпращам афинитета си обратно през камъка.
Орда от деца вече се е струпала в очакване.
– Добре, следващата група!

Назад към част 59                                                         Напред към част 61

МЕЛАНИ

– Какво имаш предвид?
Гласът на Даниел се издига с надежда до мен. Усещам промяната в стойката му, мигновеното облекчение – и отчаянието му да научи какво ще трябва да направи, за да се измъкне от тази неприятност тази вечер.
Иска ми се да кажа, че и аз изпитвам някаква надежда или облекчение.
Усещам само топлината от тлеещия поглед на Джаред Ръш, който все още е вперен в мен.
Той гледа невъзмутимо, безпардонно, докато Даниел бърза да посегне към примамката, която сега виси пред него.
– Кажи ми какво искаш, Джаред. Знам, че можем да се справим.
– Надявам се, че ще успеем. – Тези горещи, кафяви като меласа очи не слизат от лицето ми нито за секунда. – В крайна сметка това ще зависи от г-жа Лоран.
– Мелани? – Главата на Даниел се завърта към мен. – Какво общо има тя с това?
– Искам да я нарисувам.
Дъхът ми секва в дробовете. Не бях сигурна какво очаквах да каже, но това е най-далечното нещо, което ми хрумна.
Искам да се измъкна. Искам Даниел да ме хване за ръка и да избяга с мен от стаята, от това имение – далеч от Джаред Ръш – колкото се може по-бързо.
Това искам, но краката ми са замръзнали под мен.
Що се отнася до Даниел, той също не помръдва.
– Какво искаш да кажеш, че искаш да я нарисуваш?
– Не бях ли ясен? Искам госпожа Лоран да ми позира. В моето студио.
Джаред Ръш иска да ме нарисува?
В паметта ми се появяват образи на прословутите му творби. Не съм кой знае какъв експерт в света на изкуството, но съм прекарвала достатъчно време в близост до Манхатън, за да видя поне няколко от неговите провокативни голи тела, независимо дали са висели в галерии или музеи, или са се появявали на ексклузивни търгове.
Наясно съм също, че от известно време не е създавал нищо ново. Сигурно от няколко години. Фактът, че гледа към мен като към следващия си обект, би бил смешен, ако изражението му не беше толкова разтърсващо сериозно.
– Не съм модел – измъквам се аз. – И определено не от тези, които ти рисуваш.
Главата му леко се накланя, като кара гъстите кестеняви вълни по раменете му да се разбиват в бялата коприна на ризата му. В ъгъла на устата му се появява призрачна усмивка.
– Запозната ли сте с работата ми?
– Знам достатъчно. – Отговорът ми звучи крехко, неодобрително. Може би е така, но внезапния удар на сърцето ми придава острота на думите ми.
Той не изглежда притеснен.
– Малко от жените, които съм рисувал, са били модели. Не се интересувам от професионалисти.
Това все още не обяснява защо той се интересува от мен. Но той го прави. Токът топлина, който се насочва към мен от премрежения му погледа поглед, не оставя място за съмнение.
Чудя се дали е достатъчно очевидно, че дори Даниел вече го усеща. Той прочиства гърлото си.
– Не мисля, че ми харесва накъде отива този разговор. Мелани не е част от това, Джаред.
– Сто шестдесет и пет хиляди долара – отговаря Ръш равномерно. – Тя може да направи така, че всичко да изчезне. Лично ще изчистя и двата ти дълга – този, който си натрупал тази вечер, и този, който се приближава към теб от Лас Вегас. В замяна искам само няколко часа от времето на госпожа Лоран пред моето платно.
– Гола – посочвам аз и самото произнасяне на думата на глас пред него ме кара да се чувствам така, сякаш вече съм без дрехи. По гръбначния ми стълб преминава тръпка, но не ледена, а топла. Твърде топла. Топлината се разнася по спиралата, зачервявайки ме от лицето до пръстите на краката ми. Сгъвам ръцете си пред себе си, единствения щит, който имам срещу нежеланата топлина, която този мъж разпалва в мен.
Даниел издава звук на неудобство в гърлото си.
– Запознат съм с част от работата ти, Джаред. За каква картина става дума, когато става дума за Мелани?
– Единственият вид, който ме интересува да създам. – Тези тъмни очи все още ме държат, докато той говори. – Аз рисувам това, което е истинско. Неща, които намирам за красиви, провокативни. Сурови. Всичко друго е загуба на време и, честно казано, на талант.
Боже, тази арогантност. Не че не си е заслужил правото на някои от тях. Способностите му и признанието на критиката като художник са го направили изключително богат човек. Властта и славата му в този град не се поставят под съмнение, но не и репутацията му на развратен женкар. Не съм сигурна коя от тези черти ме притеснява най-много.
Джаред Ръш носи увереността си толкова удобно, колкото и скъпия си костюм и разкопчаната риза. Сигурна съм, че е свикнал жените да се борят за вниманието му, където и да отиде, което ме кара да се чудя отново и отново защо би искал да ме рисува.
Не съм сигурна, че искам да знам. И съм сигурна, че нямам намерение да го разбера.
Поглеждам към Даниел, очаквайки той да прекрати целия този нелеп разговор. Вместо това той стои мълчаливо, а едно сухожилие по бузата му тревожно потрепва.
Пулсът ми се учестява. Той не може да мисли, че всичко това звучи разумно, нали? Фактът, че езика му очевидно е залепен за покрива на устата му, не ми дава много увереност.
Що се отнася до Джаред Ръш, той остава неподвижен на големия диван „Честърфийлд“ – природна сила дори в покой. Разбира се, той не е в покой, дори не е близо до него. Той е тигър, който се готви да се нахвърли. Той е дивото животно, което усетих в момента, в който влязох в стаята с него.
Знаещият поглед на лицето му ми подсказва, че е наясно с реакцията ми към него – и тогава, и сега. Тъй като имам склонност да изписвам емоциите на лицето си, той сигурно е наясно и с възмущението ми от смелото му предложение.
Брадичката ми се повдига нагоре.
– Имате много високо мнение за собствената си работа, господин Ръш. Ако питате мен, това, което имате, е садистично око, да не говорим за тревожна концепция за красота.
– Мел, недей. – Гласът на Даниел е тесен, задушен шепот до мен.
Той се страхува от Джаред Ръш. След тази вечер има основателна причина да се страхува.
Седемдесет и пет хиляди причини. Няма значение за останалите, които дължи на някого в Лас Вегас.
Като си спомня за тези огромни суми, сърцето ми се свива. Израснах в бедност и борба, най-голямото от две момичета с трудолюбива самотна майка от тринайсетгодишна възраст. Не знам какво е да играеш на хазарт с такива пари. До тази вечер не бих предположила, че Даниел може да бъде толкова безразсъден и глупав. Знам колко усърдно работи, часовете, които посвещава на кариерата си. Какво, по дяволите, си е мислел, като е натрупал дългове за хазарт, почти колкото целия ми студентски заем?
Никога не съм била толкова ядосана на него през цялото време, откакто се познаваме. Но колкото и да съм разстроена, толкова и се страхувам за него, защо ме е грижа за него.
Не обръщам гръб на хората, за които ме е грижа, и колкото и да ми се иска да мога точно сега, няма да започна тази вечер.
Въпреки че не искам да влошавам положението на Даниел, не мога да стоя тук и да се преструвам, че не съм изненадана от това, което предлага Ръш. И ще бъда прокълната, ако ще се сгърча пред този арогантен човек.
Не повече от това, че ще се нагърбя да му позирам.
– Кажете ми какво още мислите за моето изкуство, госпожо Лоран. – Той се навежда напред, а елегантните му, мощни пръсти се сплитат между широко разтворените му колене. – Интересно ми е да чуя пълната ви, неподправена оценка. Очевидно е, че не желаете нищо повече от това да ми я дадете.
Острото вдишване на Даниел до мен би трябвало да е достатъчно, за да държи езика ми под контрол. Вероятно щеше да е така, ако не беше предизвикателството, което искреше в дълбините на погледа на Джаред Ръш.
Принуждавам се да не мигам.
– Картините ти са шедьоври, никой не може да оспори това. Но те са и жестоки. Не виждам никаква красота в тях.
– Така ли е?
– Да. С четката си изчиствате обектите си до костите им. Можеш да използваш и скалпел. Мога само да си представя какво е необходимо, за да седне някой пред теб, знаейки, че ще разкриеш всеки недостатък и несъвършенство, което можеш да намериш – не само по телата, но и в душите им.
Шокирах ли го? Веждите му потрепват в отговор, но в учестеното му изражение няма хумор.
– Аз рисувам истината, госпожо Лоран. Тя може да бъде трудна за гледане и болезнена за разкриване.
Между нас настъпва заредена тишина. Когато тя се удължава, Даниел неловко прочиства гърлото си.
– Мисля, че Мелани се опитва да каже, че се чувства неудобно от някои видове изкуство, Джаред.
– Чух какво каза. Не е нужно да ми превеждаш.
Даниел се засмя, нервен звук, който се разнесе по тила ми.
– Просто казвам, че щеше да разбереш, ако познаваше Мел. Искам да кажа, че говорим за двадесет и пет годишна жена, която отказва да спи, ако във всяка стая не свети нощна лампа.
Почти се задъхвам от интимността на това, което току-що сподели. Потръпвам вътрешно, но не от смущение, а от гняв. Не искам Джаред Ръш да си ме представя извън тази стая, в моето легло или в леглото на някой друг.
Не искам той вече да е наясно със слабост, за която знаят само най-близките ми хора. По дяволите, след три месеца заедно, Даниел би трябвало да знае това за мен.
Откъсвам поглед от изпитателния поглед на Ръш.
– Искам да си тръгна сега, Даниел.
Завъртам се и започвам да правя крачка в посока към изхода на кабинета. Даниел се протяга към мен. Пръстите му хващат моите, а неподвижните му крака са котва, която ме държи назад.
В очите му има умолително отчаяние.
– Мелани, изчакай. Не трябва ли поне да обмислим предложението на Джаред?
– Ние? – Почти се задушавам от думата. – Не ти си този, когото той иска да изкорми на платното си, а аз.
– Знам това. – Красивото му лице се свива от съжаление. – Не мислиш ли, че знам какво ще поискам от теб, ако направиш това за мен? Господи, Мел. Аз съм човека, който те обича повече от всичко. Тази вечер се обърках. Никога не съм имал намерение да те въвличам в проблемите си. Имаш пълното право да си тръгнеш точно сега и да забравиш, че изобщо съществувам.
– Това е добър съвет, госпожо Лоран. Смятам, че трябва да го приемете.
Поглеждам и виждам, че Ръш си е налял още една чаша уиски, докато се намесва в разговора, който би трябвало да е личен. Колкото по-дълго сме в неговата компания – и колкото повече алкохол употребява, толкова по-изразен става акцента му.
– Искаш да кажеш, че си променил решението си да я нарисуваш? – Пита Даниел.
– Съвсем не. Много ми се иска да имам г-жа Лоран в студиото си. Но само ако тя има желание. – Той доближава кристала до устните си и ме наблюдава над ръба, докато пие. – Някои хора може и да ме смятат за садист и притеснителен, но аз не съм чудовище. Всъщност мога да бъда съвсем разумен.
Издекламирах под носа си.
– Не вярвам в това? – Той повдига вежди, а устата му се накланя с наченки на усмивка. – Вярвам, че сте човек, който ще направи – и ще каже – всичко, което трябва, за да получи това, което иска.
– Сто шестдесет и пет хиляди долара. Това беше моето предложение. – Той се навежда напред и поставя вече празната си чаша. – За да ти покажа колко разумен мога да бъда, ще я подобря.
– Само доказваш правотата ми.
– Сто и шестдесет и пет хиляди – повтаря той. – Всеки.
Не мога да сдържа недоверчивия си смях.
– Ти си невероятен.
Макар че, признавам, цифрата ме изуми. Това са адски много пари, а той ги хвърля, сякаш са нищо. Сигурна съм, че за него това е всичко. Трябва да вярвам, че това е всичко, което Даниел или аз представляваме и за него. Нищо.
Само че интензивния му, изпепеляващо мрачен поглед сякаш говори друго.
– Триста и трийсет хиляди долара – казва той. – Половината за заличаване на дълговете на господин Хатауей, а останалата част за вас, госпожо Лоран.
Даниел стиска пръстите ми малко по-силно.
– Джаред, благодаря ти. Това е изключително щедро от твоя страна.
Намръщих се и отдръпнах ръката си.
– Не искам парите му. Не ми трябват.
– Всеки има нужда от пари, госпожо Лоран.
Той е прав за това. Едва ли мога да се преструвам, че подобна неочаквана сума не би променила живота ми. Той би изтрил всичките ми студентски заеми и би оставил много за запазване.
Това означава, че ще трябва да работя само на една работа, а не на две, което ще ми даде повече време да се посветя на обучението си, да не говорим за времето, което мога да прекарвам с майка ми и племенницата ми Кейти. Ценно време, като се има предвид крехкото здраве на майка ми през изминалата година.
Но не по този начин.
Знам, че Даниел също има нужда от моята помощ. Неговото благополучие също зависи от моето решение. Не съм създала проблемите му, но сегашния ми отговор или ще го остави да се удави в тях, или ще му хвърли необходимата спасителна линия.
И макар че моето собствено финансово положение също би могло да бъде спасено, не мога да го направя, като продам част от себе си на човек като Джаред Ръш.
Боже, мога ли?
Той ме гледа, без да ми дава възможност да се скрия, докато обмислям всички причини да откажа.
– Някои неща не си заслужават да бъдат продавани на всяка цена.
– Като например?
– Личният ми живот, от една страна. Аз живея и работя в този град. Ако позирам за някоя от вашите картини, никога повече няма да имам никаква анонимност.
– Има начини да защитите личните си данни. Готов съм да гарантирам, че никога няма да издам името ви публично.
– Хората, които познавам, ще ме разпознаят.
– Само ако реша да изложа готовата картина за продажба или за изложба.
– Какво друго бихте направили с нея?
Той накланя глава, а тъмните му като меласа очи ме поглъщат по-дълго, отколкото мога да понеса.
– Ще реша това, след като ви нарисувам, г-жо Лоран. Разкажете ми останалите условия.
– Не преговаряме, г-н Ръш.
– Не го ли правим?
По дяволите. Наистина ли това се случва тук? Смело поглеждам към Даниел, за да проверя реакцията му. Изглежда неудобно, а Бог знае, че трябва да е така. Приятелката му от последните три месеца е в процес на размяна на тялото си и част от душата си, за да го спаси.
Но не тялото ми е за продан. То е само негова картина. Що се отнася до душата ми, аз съм тази, която ще реши колко от нея да предаде на Джаред Ръш и безмилостния му талант. Ако съм достатъчно луда, за да премина през това, няма да се откажа от нищо, освен от часовете, които той изисква пред платното си.
Даниел отново взема ръката ми в своята.
– Няма да те оставя да се справиш сама, Мел. Ще дойда с теб в студиото на Джаред…
– Изключено е.
И двамата го поглеждаме, втренчени в твърдото му изражение. Ръш бавно поклаща глава.
– Никой не може да влиза в студиото ми, докато работя. Г-жа Лоран ще дойде сама и ще се съгласи да ми съдейства и да бъде отворена за инструкциите ми, докато сме в сесия.
Той говори на Даниел, но ме гледа и чака моето потвърждение. Искам да му откажа, но думите не идват.
– Колко време ще отнеме? Сеансите, имам предвид. Колко време ще трябва да бъда там?
– В някои дни имам всичко, което ми трябва, за няколко часа. В други дни можем да работим по-дълго, евентуално до вечерта, ако смятам, че е необходимо.
– Не. – Поклащам глава. – Само през деня. За предпочитане сутрин и не повече от четири-пет часа наведнъж. Не и в събота или неделя.
Не говоря доброволно за ангажиментите си вкъщи или за това, че посещавам уроци на непълно работно време между двете временни работни места, които работя през седмицата. Всяка сряда работя счетоводна работа в зъболекарски кабинет в Бруклин. През уикендите обслужвам маси в закусвалня близо до дома ми в Куинс. Успокоена съм, че Даниел не споделя доброволно и тези лични подробности. Възнамерявам да държа реалния си живот отделен от всичко, свързано с Джаред Ръш и неочакваното му предложение.
Предложение, което съм на път да приема, осъзнавам с немалка доза резервираност.
– Нямам навика да работя по часовник – казва той и ме поглежда с присвити, изучаващи очи. – Но ще направя изключение… Засега. Ако почувствам, че имам нужда от повече време, можем да преговаряме за тези условия, когато възникнат. Така или иначе, очаквам, че ще имам това, което ми трябва, след около няколко седмици. Това приемливо ли е за вас, госпожо Лоран?
Повдигам рамене.
– Предполагам, че е така.
– Добре. Значи сме се разбрали за условията?
Кимвам. Даниел въздъхва тежко, след което се обръща към мен и ме придърпва в здрава прегръдка.
– Благодаря ти, скъпа – промърморва той срещу ухото ми. – Господи, не знам какво съм направил, за да те заслужа, Мелани.
– На твое място не бих я карал да се чуди за това.
Не знаех, че той може да чуе Даниел. Не осъзнавах, че се е преместил от дивана, но сега той стои високо от другата страна на коктейлната маса и гледа как се измъквам от ръцете на Даниел.
Ръш протяга ръка и Даниел не губи време да я потърси.
– Много ти благодаря за разбирането тази вечер, Джаред. Надявам се, че ще успеем да оставим всичко това зад гърба си.
– Госпожо Лоран – казва Джаред Ръш и се обръща към мен, без да показва дали смята, че днешната уговорка го е удовлетворила по отношение на Даниел. Той протяга ръка към мен. – Ще поръчам на адвоката си да изготви договор за подписите ни, преди да си тръгнете. Дотогава вярвам, че едно ръкостискане ще е достатъчно.
Поставям пръстите си в дланта му и те веднага биват погълнати от топлината и силата на неговата прегръдка. Електричество преминава през всяка точка и се издига по ръката ми, докато се взирам в проницателните, нечетими дълбини на дълбоките кафяви очи на Джаред Ръш.
Той не се усмихва, но няма как да сбъркаме с проблясъка на триумфа в погледа му.
Тръпка на безпокойство прогонва потока на осъзнаване, който все още вибрира в мен, докато той държи в плен и ръката, и погледа ми.
Каквото и да си е поставил за цел Джаред Ръш да постигне с нас тази вечер, този поглед ми подсказва, че той вярва, че вече е спечелил.

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

Доли

Носейки пицата в хола, я поставих на масичката за кафе. Усещах как Мика ме наблюдава от дивана, на който беше се облегнал, превъртайки Netflix. Преди да успея да се изправя, той се наведе напред и взе едно парче.
– По дяволите, изглежда вкусно – каза той и отхапа.
Отказвайки да го гледам как дъвче, защото дори Мика можеше да направи яденето секси, се обърнах и се върнах в кухнята, за да взема бутилката просеко и чашата си. Спрях се и погледнах уискито, което Мика беше купил снощи, и реших, че ще е грубо да не го взема, в случай че иска още. Той вече имаше чаша с малко, но не исках да се задави с пицата.
С въздишка, взех бутилката и се върнах в хола. Предложението му да ядем там и да гледаме филм ми се стори доста приятно. Макар че ме караше да се чувствам малко нервна. Когато Мика ме погледна, се почувствах като онова неудобно момиче, което бях. Това, което все още беше в мен. Външният ми вид можеше да се е променил, но друго не се беше променило много.
Поставих бутилките до пицата и седнах на малкото място между нас, защото дивана не беше толкова голям. Купих го, защото ми се струваше идеален за мен. Мика го правеше да изглежда още по-малък. Единственият друг мъж, който беше сядал на този диван, беше Кенан, и то само няколко пъти.
Отблъснах мислите за него, разстрях салфетка в скута си и посегнах към парче пица. Когато го вдигнах внимателно към устата си, за да отхапя, почувствах погледа на Мика върху мен. Свалих пицата и се обърнах да го погледна. Той се усмихваше. Какво беше толкова смешно? Вдигнах вежди, леко раздразнена, че ме караше да се чувствам толкова неловко.
– Винаги ли си толкова скована? – Попита ме той.
– Винаги ли си толкова досаден? – отвърнах му аз.
Устните му се извиха в широка усмивка.
– Знаеш ли, Тинк, мисля, че си единствената жена, която ме намира досаден. Но се съмнявам, че го мислиш наистина.
Наведох очи към него, мразейки факта, че е прав.
– Грешиш. Пепър мисли, че си досаден.
Той се засмя.
– Малките сестри не се броят. И аз не се подигравах с теб. Това е сладко. Тази твоя прилична, снобска мания.
Сладко. Ако ме нарече още веднъж сладка, ще му затворя пицата в лицето. Това ми действаше на нервите.
– Просто млъкни – казах, обръщайки вниманието си обратно към телевизора.
– Ауч – промърмори той, но аз не отговорих.
Вместо това, взех една хапка и започнах да дъвча.
Очаквах да продължи да говори и да казва неща, които ме ядосват, но вместо това, той започна отново да търси филми в Netflix. Гледах как преминаваше няколко филма, които можеха да са добри, докато най-накрая спря на един.
– Този харесва ли ти? – Попита той.
Кимнах, без да го поглеждам, после взех чашата си и изпих останалото шампанско, преди да си сипя още. Ако щеше да гледам цял филм с Мика Абе, имах нужда от помощ, за да се отпусна.
Той го пусна, остави дистанционното и взе още един резен от масата. Аз бях свършила с моя и използвах салфетката в скута си, за да си избърша ръцете, след което я сгънах и я оставих на масичката, преди да се настаня отново с чашата си.
Едва когато изпих всичко и се замислих да си сипя още, почувствах ефекта. Обърнах се и погледнах към Мика, който премести погледа си от телевизора към мен.
– Нямаш ли нещо по-добро да правиш в събота вечер? – Попитах го.
Очите му блеснаха забавно.
– Не мога да кажа, че имам, Тинк.
Не исках да се усмихвам, но устните ми се разтегнаха. По дяволите.
– Лъжеш – отвърнах.
Той отпи от чашата си, без да откъсва поглед от мен.
– Защо го казваш?
Протегнах ръка и я размаха из стаята.
– Това не е много вълнуващо за теб.
Той сви рамене.
– Но е приятно.
Приятно. Това беше нещо добро. Той се забавляваше.
Ръката му се протегна и хвана моята. Погледнах надолу и видях как палеца му докосна малката червена следа, която еспресото беше оставило тази сутрин.
– Искаш ли да ти донеса лед? – Попита той.
Поклатих глава, несигурна дали мога да изрека думи. Мика се усмихна, после вдигна ръката ми към устата си и докосна устните си до нежната кожа. Пеперудите в стомаха ми се превърнаха в нещо много по-силно. По-скоро приличаха на ято полудяли чайки.
– Дори миришеш сладко – прошепна той в кожата ми.
Бях сигурна, че ще припадна. Мика Абе целуваше ръката ми – или поне толкова близо до целувка, колкото беше възможно – и ми казваше, че мириша сладко.
– Сигурна ли си, че не искаш да ти донеса едно от онези хубави розови ледчета? Не ми харесва идеята да те боли.
Боже всемогъщи, заспала ли бях, или това наистина се случваше?
Започнах да клатя глава, когато силен удар разтърси вратата ми.
– Доли, скъпа. Отвори! – Извика Кенан от другата страна.
О, не. Това беше лошо. Много лошо.
Мика пусна ръката ми и скочи от дивана.
Аз се опитах да го последвам, докато той се затискаше към вратата. Той беше почти там, когато успях да го хвана за ръката, за да го спра.
– Мика, чакай! – Молих го, без да знам какво ще се случи, ако отвори вратата.
– Пусни ме, Тинк – заповяда той.
– ДОЛИ! – Извика Кенан от другата страна на вратата. – Не отговаряш на обажданията и съобщенията ми. Говори ми, скъпа.
Погледът на Мика се закова в моя.
– Обаждал ти се е и ти е писал? – Попита ме с укорителен тон.
– Бяхме гаджета – възкликнах аз. – Не му отговорих. Чу го. – Не ми хареса начина, по който ме гледаше, сякаш бях направила нещо лошо.
Той издърпа ръката си и я сложи на гърба си, точно под коженото яке, което носеше. Страх ме обзе, когато извади пистолет. Паникьосана, с очи, пълни със сълзи, този път не се опитах да го хвана за ръката. Оръжията ме ужасяваха.
– Мика, не, моля те – молих го.
Челюстта му се стисна, което само направи перфектните линии на лицето му да изглеждат още по-остри.
– Казах му да се махне от теб – каза той през зъби. – Той те използваше, Доли. Коя част от това не разбираш?
Въпреки че вече знаех това, все пак ме болеше да го чувам от него. Бях обичала двама мъже в този свят – или поне така мислех. Мика беше първия, а Кенан – втория, но с Мика бях твърде млада. С Кенан бях… Заслепена.
– Просто ме остави да говоря с него. Трябва ли да вадиш пистолета за това? Не мислиш ли, че е малко прекалено?
– Отиди в спалнята си и заключи вратата – отсече той.
Това бяха само думи, но спомените се върнаха с тях. Затворих очи и се борех да ги отблъсна.
– Сто двадесет и две – прошепнах. – Сто двадесет и две.
Още едно силно почукване.
– Доли! Хайде, скъпа. Моля те.
Това не се случваше. Нямаше пистолет. Нямаше да се заключа в спалнята си.
– Сто двадесет и две.
– Тинк? Добре ли си? – Попита Мика, докосвайки лицето ми с ръка.
Не отворих очи. Буцата се върна. Задушаваше ме.
– Доли, скъпа, ще счупя вратата, ако не ми отговориш – предупреди Кенан.
Ръката на Мика ме пусна и преди да успея да отворя очи, той се придвижи, за да отключи вратата, и я отвори с пистолета в ръка, насочен към Кенан. Бях замръзнала и не можех дори да извикам предупреждение. Погледът на Кенан се премести от пистолета на Мика към мен. Той дори не трепна от факта, че Мика беше готов да го убие.
– Върви в стаята си, Тинк – каза Мика, този път с по-мек тон.
Аз не мръднах. Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
Кенан вдигна и двете си ръце.
– Не съм дошъл да се карам с теб, Абе. Просто трябва да говоря с Доли.
Мика направи крачка към него.
– Казах ти да стоиш далеч от Доли. Няма да я използваш както използва моята сестра. Следващият път няма да се отървеш с затвора.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
Заплахата в думите му дори не накара Кенан да трепне. Аз обаче? Аз се мъчех да си поема дъх. Усещах се, сякаш някой ме е хванал за гърлото и бавно ме стиска.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
– Скъпа, послушай, не е така. Вече не е така. Може би в началото беше, но… После те опознах. Нещата се промениха. Кълна се. – Той молеше, без да обръща внимание на Мика.
Не исках да му се случи нищо и бях на ръба на пълно психическо сриване, знаех, че трябва да си тръгне, за да може Мика да свали пистолета.
– Просто си тръгни. – Гласът ми звучеше чужд на ушите ми.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
Болката, отразена в погледа на Кенан, само затрудняваше дишането ми. Аз му вярвах. Защо Мика не можеше? Толкова ли беше трудно да повярва, че Кенан може да изпитва чувства към мен? Че може да ме обича? Може би беше. Баща ми не ме беше обичал достатъчно, за да остане. Сигурно имаше нещо нередно в мен. Винаги се бях страхувала, че има. Не бях достатъчно добра.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
– Плашиш я – каза Кенан, поглеждайки Мика. – Тя е уплашена. Погледни я. Боже, Абе, свали проклетия пистолет.
– Махай се, преди да сваля теб – отвърна Мика с хладен, твърд глас, който не приличаше на него.
Кенан отново насочи вниманието си към мен, изражението му омекна.
– Ще ти го докажа. Кълна се, че ще го направя. Това не е края.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
Той нарани Пепър. Никога не бих могла да му простя за това. Но имаше част от мен, която само преди няколко дни мислеше, че съм влюбена в него. Тази част се бореше с всичко това. Тази част искаше да бъде достатъчна, за да бъде обичана. Исках да вярвам, че някой ще ме обича достатъчно, за да остане с мен.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
– Ще си тръгна, скъпа – каза Кенан тихо. Свали ръцете си. После, с един последен поглед към мен, направи както каза.
Цялото ми тяло се вцепени, когато Мика затвори вратата по-силно от необходимото.
– Той е лъжлив куп боклук – изруга Мика.
Кенан беше наранил Пепър. Дори и да беше мил с мен, дори и да беше дошъл тук, за да се бори за мен, това не променяше миналото. Не можех да му простя за това, което и беше направил. Знам, че хората могат да се променят, и може би той се беше променил, но за мен това нямаше значение.
Мика сложи пистолета си обратно в кобура, докато ме наблюдаваше.
– Добре ли си? – Попита той, правейки крачка към мен.
Аз направих крачка назад, имах нужда от пространство. В този момент, ако някой ме докоснеше, бях сигурна, че ще се разпадна. Бях твърде близо до ръба. Числото сто двадесет и две все още се повтаряше в главата ми.
Вдигнах и двете си ръце и кимнах.
– Добре съм.
– Бледа си, Тинк – каза той с нежен тон. – Съжалявам за пистолета.
Кимах отново и направих още една крачка назад. От вратата. От всичко, което току-що се беше случило. Сега ми се струваше невъзможно да се върна в хола, за да догледам филма. Чувствата ми бяха объркани и имах нужда да остана сама.
– Отивам да си легна – казах просто и го оставих да ме гледа как си тръгвам.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.

Назад към част 12                                                         Напред към част 14

ГЛАВА 39

Никой не проговори, докато пътувахме към пристанищата. Имаше чувството, че целият град се е присъединил към нас за пътуването, а пътеката напред беше пълна с деца и семейства в постоянна прегръдка. Войната най-сетне беше дошла да почука на вратите на Земята на феите и твърде много от жителите ѝ вече бяха преживели предстоящите опасности.
Това беше изписано на лицата им. Скръбта и страхът, които се вълнуваха във всеки от тях, докато не се превърнаха в решителност. Нямаше друг избор, но това не го правеше лесен. Обединеното напрежение затрудняваше дишането, когато конвоя стигна до плажа.
Децата вече бяха боси, тичаха по пясъка и оставяха следи от всички възможни цветове. Ярки и блестящи под светлината на залязващите слънца. Поех си дълбоко дъх от гледката и знаех, че и другите я виждат. Ето за какво се борехме. Времето да се предпазим от несгодите на Короната беше отминало, но може би ако се борим достатъчно упорито, ще успеем да предпазим следващото поколение Eлверинци от същата съдба.
Преглътнах парещото усещане в гърлото си и разбрах какво е то. Страх, че отново ще се проваля. Ужасяваше ме мисълта за това, което Деймиън можеше да направи с това място, но щях да направя всичко по силите си, за да го предотвратя.
Килиан се качи до мен. Откакто се върнахме в Земята на феите, той се беше превърнал в нещо като сянка. Рядко говореше, но винаги беше там. Чудех се дали не се чувстваше задължен на Ривен да ме защитава. Стомахът ми се сви при тази мисъл. Ривен бе прекарал толкова много време, опитвайки се да ми спести всякаква вреда, но когато беше най-важно, аз не можех да направя същото за него.
Килиан отвори уста да говори, но аз заговорих пръв.
– За тази мисия ли става дума?
Челюстта на Килиан се сви и той поклати глава.
– Тогава това е отвличане на вниманието. – Слязох от коня и разкопчах чантите на седлото си. – А ние не можем да си позволим никакво разсейване.
Не беше нужно да поглеждам назад, за да разбера, че следите ми са станали почти сиви. Нямах място за други емоции освен скръбта. Но щях да я преобразя, да я превърна в нещо остро и опасно, да я използвам, за да подклаждам силата си и да унищожа всеки, който ни чакаше във Волкар.
Стигнах до кея на пристанището и видях група Сенки, облечени в кафяви наметала в същия цвят като моето. Фирел стоеше с тях, а до тях беше Гуин.
Сърцето ми се разтуптя, когато видях, че и двете са облечени за бой.
– Това шега ли е? – Обърнах се към Мира и Герарда зад тях. – Те са едва на шестнайсет!
Фирел вдигна брадичка и изправи гръб като посветена, която чака заповед. Сините очи на Гуин се свиха и тя падна на земята, като просна крака ми със своя. Когато очите ми се отвориха, тя беше притиснала ножа към гърлото ми.
Поех си дълбоко дъх, преди да я отблъсна от себе си, но Гуин се възползва от възможността да притисне ръцете ми.
Герарда се усмихна гордо.
– Обучавала си я? – Изръмжах.
Герарда скръсти ръце.
– Тя беше ядосана. Аз само ѝ дадох място, където да го насочи.
Гуин ми махна с ръка, след което много бързо изреди няколко неща. Нямаше нужда от преводач, за да разбера какво имаше предвид, когато прокара ръка през лявото си око.
Раменете ми паднаха.
– Гуин, Деймиън няма да е там.
Бузите ѝ порозовяха и тя тропна с крак. Опитах се да остана спокойна, но нямаше как да я пусна на този кораб.
Поставих ръце на раменете ѝ и благодарих, че не ги отблъсна веднага.
– Не омаловажавам цялото обучение, което сте направили. Герарда би прекарала време с теб само ако покажеш обещание.
Гуин се усмихна и това почти спря дъха ми. Но това все още не беше достатъчно, за да я оставя да рискува живота си.
– Ако искаш да се срещнеш с Деймиън на бойното поле, няма да ти попреча, но ще трябва да преминеш през същите тестове, през които преминава всяка Сянка, след като се върнем от Волкар.
Гуин поклати глава, а ръцете ѝ жестикулираха бясно пред нея. Събрах ги в своите и се наведех така, че да говорим очи в очи.
– Гуин, обичам те. – Преглътнах плътен дъх. – И ще се върна и ще ти помогна да тренираш. И когато си готова, можеш да се присъединиш към нас, но дотогава трябва да останеш тук. Няма да мога да се съсредоточа, ако се притеснявам за теб.
Герарда пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Гуин.
– Това е справедлива сделка, Пръстен.
– Пръстен?
Герарда сви рамене.
– Изглеждаше подходящо име за този, който извади окото на Деймиън.
Устните на Гуин се изкривиха нагоре в горда усмивка. Рейх се появи до нас и ѝ кимна.
– Ела, младежо. Има много задачи за вършене. – Тя ме погледна през рамо, докато двете се връщаха към плажа. – Ще те науча как да правиш лечебни мехлеми и как да зашиваш кожата по-бързо, отколкото ръцете на Кира могат да се справят.
Гледах ги, докато червените къдрици на Гуин не изчезнаха в края на гората заедно с другите Елверинци, които бяха останали. Тогава се нахвърлих върху Герарда като разярено куче.
– Защо ѝ каза, че може да дойде във Волкар? Два месеца тренировки и смяташ, че е готова за мисия?
Герарда извърна очи.
– Разбира се, че не. Никога не съм ѝ казвала, че може да дойде. Тя се появи тук в доспехите на тази. – Тя бутна Фирел, който имаше благоприличието да се изчерви.
– Защо не я върна още щом я видя? – Изригнах.
– Защо да играя злодея, когато знаех, че ти ще го направиш толкова добре? – Герарда ме потупа по рамото с ръката, която не премяташе ножа си за хвърляне. – Кира, тя вече ти е ядосана. Защо трябва да се сърди и на двете ни? Обучението ѝ помага. Тя има приятели и онази сутрин, когато стигнах до тренировъчната площадка, тя пееше.
Успокоих се.
– Пееше?
Герарда кимна.
– Аз също искам само най-доброто за нея.
Въздъхнах.
– А какво ще кажеш за тази? – Прокарах брадичка по посока на Фирел, която се опитваше да се скрие сред останалите сенки.
Герарда наклони глава.
– Казах на тази, че може да се бие.
Челюстта ми се затвори, но Мира изсвири, привличайки вниманието ни към нея.
– Фирел е готова. Герарда и аз не взехме това решение лесно.
Скръстих ръце.
– Когато заложихте мечовете си, помислих, че имате предвид Сенките. Фирел никога не е спечелила качулката си. Тя е твърде млада, за да се бие.
Фирел избута останалите от пътя си.
– Не бях твърде млада, за да се бия с войниците, когато дойдоха за другите посветени посред нощ. Не бях твърде млада, за да зашивам ръцете им и да ги приспивам, докато плачат. И не бях твърде млада, за да се бия, когато напуснахме острова, за да дойдем тук. Това е моя дом, както и вашия, и аз искам да се боря за него. – Тя прочисти гърлото си. – А ако ми откажете, просто ще се промъкна на кораба.
Подиграх се.
Мира избута стола си напред.
– Кира, ти вече не си Острие. Ти се бореше да ни освободиш, за да не се налага да отговаряме пред никого, но освободи и мечовете ни. Не можеш да се изненадваш, че някои от нас ще решат да ги използват.
Стиснах носа си.
– Ще останеш на кораба с Еларан и Мира. Ще изпълниш всичко, което ти кажат началниците ти, без да задаваш въпроси, и това включва всяка заповед да се спасиш и да оставиш останалите зад себе си.
Веждите на Фирел се сгъстиха.
– Разбира ли ме?
– Да. – Фирел кимна ентусиазирано. – Благодаря ти, Кира.
Обърнах се към останалите.
– Вие разбирате рисковете. Това няма да е като всяка друга мисия. Ние не се борим с ресурсите на Короната, а срещу тях. Всички те.
Мира сви рамене.
– Винаги съм си мислела, че ще умра в морето.
Пренебрегнах коментара ѝ и се загледах в Сенките зад нея. Всяки от тях сви челюст и се вгледа право в мен. В очите им нямаше колебание, нито нежелание. Знаеха какво им предстои, защото бяха войници, войници, които искаха да се бият.
Мира извади бяла кутия от чантата, която висеше на стола ѝ. Тя я отвори и ми я подаде.
– Тъй като сред нас няма лидери, се погрижих всеки да получи по една. – Погледнах нагоре и видях, че всяка от тях носи идентичен значка около врата си. Беше излята от бял метал, издълбана във формата на Ордена. Трите му кули се простираха по цялата дължина на закопчалката с малки скъпоценни камъни на върха на всяка от тях, които представляваха стъклените емблеми.
Мира хвана закопчалката и промуши дантелата на наметалото ми през центъра ѝ.
– Толкова дълго носехме оръжия на врата си, че мисля, че е време да носим символ на дома, който да ни напомня за какво се борим.
Гърлото ми се стегна, когато Герарда вдигна брадичката си. На врата ѝ също имаше яркобяла значка. Тя ме погледна многозначително.
– Всички заслужаваме да се борим за достойна кауза поне веднъж.
Белезите по кожата ми изтръпнаха и аз кимнах.
Качихме се на корабите и дъхът ми секна, когато погледнах лицата на трите палуби. Халфлинги, феи и елфи се биеха заедно като едно цяло. Вече не бяхме група бунтовници, които се опитват да дестабилизират Короната, а обединен фронт.
Бунтът приключи и войната официално започна.

Назад към част 39                                                        Напред към част 41

ЛИРЕ

Гърбът на Лире се удари в твърда повърхност. Ръцете го хванаха за раменете и го принудиха да седне, след което свалиха превръзката от главата му.
Демончетата го заобиколиха. Стражите на химерите бяха преминали в блясък, а униформите им бяха заменени с незабележими тъмни дрехи. Те не държаха оръжия, но беше необходимо само бързо да се преместят от блясъка, за да се превъоръжат.
Принцът на нимфите стоеше точно срещу Лире, скръстил ръце, докато разглеждаше пленника си. Той също беше сложил своя блясък. Стилното му черно палто и панталон му придаваха вид на млад, богат бизнесмен, който се готви да седне в изискан ресторант с няколко клиенти.
Лире ги погледна, опитвайки се да се ориентира къде се намира. Очевидно човешки град, който познаваше по миризмата на боклук и влажната настилка. Намираха се в изоставен парк, заобиколен от мъртви или умиращи дървета с няколко жълти листа, полепнали по клоните им. По напукания паваж бяха наредени пейки от гниещо дърво, а отсреща имаше стар фонтан, от който не течеше вода. За облегалка му служеше военен паметник, също толкова разбит и мръсен, колкото и останалата част от парка – някогашната полирана повърхност беше издълбана със стотици имена, сега нечетливи и забравени.
Около парка през дърветата се виждаха сенките на стари сгради с елегантна архитектура. Зад тях се издигаха небостъргачи – включително една далечна бледа кула, която изглеждаше бяла дори в тъмнината. Беше позната и безпогрешна: посолството на Ра.
Така се върнаха в Бринфорд, където го чакаха всички убийци и ловци на глави. Прекрасно.
С трясък на дърво върху камък един страж от химера довлече обикновен дървен стол и го постави зад Бастиан. Принцът седна и кръстоса краката си в коляното, за да се настани удобно.
Стиснал пръсти, той изучаваше Лире.
– Да започнем ли?
– Първо едно нещо. – Лире се премести неудобно с ръце, вързани зад гърба му от китките до лактите. – Какво става със стола?
– Моля за извинение?
– Този стол. – Лире го посочи с брадичката си. – Откъде идва? Защо имаш стол насред изоставен парк? Толкова често ли провеждаш разпити тук, че държиш под ръка скривалище с мебели?
– Предпочитам да съм подготвен за всички случаи – хладно отвърна Бастиан. – От този момент нататък аз ще задавам въпроси, а ти ще отговаряш.
– А ако не отговоря?
– Тогава моите пазачи ще те убедят да бъдеш по-сговорчив.
Застанал точно зад лявото рамо на Бастиан, Ерикс хвърли нетърпелива усмивка към Лире.
Когато Бастиан го залови за първи път, Лире предположи, че принца ще го скрие някъде в града на нимфите или близо до него, за да даде на Клио достатъчно време да организира спасяването му. Не беше очаквал принца да го отведе направо от територията на Ирида. На Земята нямаше да има спасение.
Той въздъхна. Нощта щеше да е много дълга.
– Тогава започни да питаш – каза той тъпо.
Бастиан сгъна ръцете си в по-спокойно положение.
– Ще започнем със заклинанието на часовника.
– Кинетична конструкция за обверсия на камък.
– Какво?
– Така се нарича. Накратко часовник.
Очите на Бастиан се присвиха.
– „Кинетичен“ означава „движещи се части“ – обясни Лире, като седеше на земята с вързани зад гърба ръце и излъчваше колкото се може повече снизхождение. – Създадох го, за да изчиства остатъчни плетеници от лодестани, откъдето идва и следващата част от името. Обръщане означава…
– Какво прави заклинанието?
– То пречи на магията. Затова го нарекох „Констраст за отхвърляне на магията“.
– Заклинанието консумира магия. Това не е същото като обверсия.
– Объркване е по-точна дума. – Лире повдигна вежди. – Означава да превърнеш нещо в неговата противоположност, а точно това прави часовника. Когато се свърже с друга магия, той превръща тази енергия в повече от себе си.
– Какво означава това?
– Това означава, че превръща обикновените тъкани в… тъкани със сенки.
– Тъкани от сенки – повтори Бастиан.
Лире кимна. Той не искаше да споделя нищо за часовника, но щеше да разкрие достатъчно любопитни неща, за да накара Бастиан да си помисли, че е открит за заклинанието. Информацията не беше по-опасна от онова, което Бастиан щеше да научи от Ерикс или да заключи от собственото си изследване на часовника.
– Какво е тъкан от сенки?
– Ами, ти погледна часовника, нали?
– Разбира се. Имаш предвид тъмния оттенък на тъканите. Как го създаде?
Лире сви рамене, мускулите го боляха от прекалено дългото престояване във връзката.
– Не съм сигурен.
Принцът го изгледа внимателно и се замисли колко да настоява. Досега Лире му сътрудничеше и Бастиан вероятно нямаше да окаже значителен натиск заради един уклончив отговор.
– Как действа заклинанието? – Попита той.
Лире се отпусна до стената. Все още нямаше изтезания. Ура.
– Веднъж задействан, първоначалния поток на сянковата плетеница ще обърне всяка магия, с която се сблъска, и тогава преобразуваната магия също ще претърпи поток, разширявайки се с коефициент спрямо входящата енергия. Ако се сблъска с още магия, тя ще се обърне и ще се излее отново, продължавайки верижната реакция, докато не престане да среща повече гориво и не изчерпи обхвата си.
Ерикс примигна глупаво и погледна Бастиан.
Принцът барабани с пръсти по коляното си.
– Така че по същество това заклинание не толкова консумира магията, колкото я трансформира в още повече от тъканта на сенките, увековечавайки нейното съществуване… и нейния обхват.
Хм. Измамен, коварен и интелигентен принц. Той разбираше същността на заклинанието по-добре, отколкото Лире бе очаквал.
– Колко бърза е верижната реакция? – Попита Бастиан.
– В радиус до сто метра е почти мигновено. Може да се забави, когато се разшири, но не съм го тествал в по-голям мащаб.
– Каква магия може да отклони?
– Всички видове. – Лире се поколеба, но Ерикс вече беше чул следващата част. – От вградени плетеници до запасите от енергия на демона.
– Какво се случва с демона, когато силата му е изчерпана?
– Освен че магията им е напълно изтрита? Физическа слабост, силна умора, загуба на чар. – Той сви рамене. – Не е забавно.
Бастиан обмисли следващия си въпрос.
– Къде е мястото на водата?
– Съпротивлението на флуида забавя разширяването на тъканта на сянката, намалявайки нейния обхват.
– Значи си използвал часовника във ваната, за да го ограничи.
Лире кимна, а в мускулите му се появи напрежение. Бастиан беше задал всички лесни въпроси и скоро щеше да изчерпи въпросите, на които Лире беше готов да отговори.
– Как да използвам безопасно часовника?
– Сложи го във вода. Колкото повече вода, толкова по-добре.
– Как бих могъл безопасно да го използвам за някаква цел? – Нетърпеливо уточни принца.
– Ако искаш да изчистиш камъни, сложете ги във водата с часовника.
Бастиан го наблюдаваше в продължение на една дълга минута.
– Как го активира?
Лире си пое рязко дъх. Ето го. Въпросът, на който не можеше да отговори.
Когато той не каза нищо, Бастиан се изправи.
– Лире, препоръчвам ти да продължиш да сътрудничиш. Независимо от това ще получа отговора.
Той отново замълча. Какво можеше да каже? Нямаше правдоподобна лъжа за това как да активира часовника, която Бастиан да не прозре.
Принцът се наведе напред, като се подпря с лакти на коленете си.
– Досега това беше почти приятно, Лире. Помисли за предишното ми предложение. Работата за мен няма да е натоварваща или унизителна. Бих се отнасял добре с теб. Щеше да имаш разумни свободи.
– Не смятам, че основната автономия е „разумна свобода“.
– Това ще е по-добър живот от този, от който си дошъл. Предпочиташ ли да умреш тук, в тази воняща дупка на човешки град?
Лире срещна леденосините очи на принца.
– Всъщност бих го направил.
Бастиан седна назад.
– Няма да отговаряш повече на въпроси, нали? Защо отговори на всеки от тях?
Лире сви рамене и сви рамене.
– Казах ли ти нещо,за което вече не си се досетил?
Устните на Бастиан се изтъниха.
– Разбирам. Е, ще започнем с въпроса как да активирам часовника. След като отговориш на него, ще преминем към следващия.
Той махна на Ерикс.
Ерикс отново се усмихна, приближи се до Лире, хвана го за ръката и го вдигна. Другите стражи се приближиха и заедно издърпаха Лире покрай Бастиан към фонтана. Двете нива в центъра се издигаха на около осем стъпки, а основния басейн представляваше голям квадрат с високи стени. Мътната вода от скорошните валежи изпълваше басейна и отразяваше светлините на града.
Стомахът на Лире се сви отвратително, после някой зад него дръпна превръзката на очите му. Той се напрегна и не можа да спре да се съпротивлява, докато го влачеха по тротоара, а после го бутнаха надолу. Стомахът му се удари в ръба на басейна, смаза диафрагмата му и изтласка въздуха от дробовете му.
Някоя ръка го хвана за косата и преди да успее да си поеме дъх, запратиха главата му в студената вода.

Назад към част 28                                                            Напред към част 30

Глава 9
ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО…

– Спри да ставаш – излая Сейдж, докато се суетеше около мен. – Просто лежи като огромна бременна жена, каквато си, и ме остави аз да върша, каквото е необходимо!
Аз се засмях. Коремът ми беше колкото луната, а глезените ми бяха леко подути.
Сейдж издърпа краката ми нагоре, за да ги подпре на коша, който бяхме оплели за бебето, и след това се върна да одере заека, който беше хванала за вечеря. Тя беше толкова голяма помощ през последните три месеца, че не съм сигурна, как щях да се справя без нея.
– Бременна съм, не съм безполезна – казах ѝ с усмивка. Това беше отчасти лъжа, бях толкова бременна, че всъщност бях безполезна, но вече полудявах от скука. Сейдж ме беше принудила да легна преди две седмици, когато глезените ми се подуха толкова много, че натискайки с палеца оставаше вдлъбнатина.
Сейдж насочи смъртоносното си ловно острие към мен и присви очи.
– Не се забърквай с мен, жено. Имам нож.
Усмивката ми стана по-широка. Сейдж и аз бяхме сключили договор снощи. Щяхме да се откажем да търсим пещерата през следващите три месеца. Беше толкова обезсърчаващо да се изкачвам там седмица след седмица с един и същи резултат. По дяволите, бяхме победени.
Беше време просто да се подготвим за това бебе. Време беше да очакваме нещо с нетърпение. Също така сключихме договор да спрем да говорим за миналото. Беше твърде болезнено. Бяха минали девет месеца. Сойер беше или мъртъв, или заловен, или под земята. Уилоу вече беше родила и бебето ѝ щеше да е човек. Итаките вероятно са нахлули в селото на паладин и са убили Астра…
Провалих ги всички.
Беше по-добре за психичното ми здраве, ако просто не мислех за това, така че го набутах в дълбока, тъмна кутия и не се върнах там.
Мечката, лосът и другите психо животни изглежда се опитваха да атакуват Сейдж само, когато не бях наоколо, така че ходехме навсякъде заедно, което беше добре за мен. Проклятието беше истинско. Бях видяла достатъчно през последните три месеца, за да повярвам.
Сейдж вдигна перфектната бяла пухкава заешка кожа и се ухили.
– Мисля, че имаме достатъчно за зимното бебешко одеяло.
Аз кимнах.
– Определено. Можем да го направим днес.
Бяхме се подготвили за раждането по най-добрия възможен начин за две жени, които не знаеха почти нищо за раждането. Най-големият проблем беше плацентата. Знаех, че трябва пъпната връв да се завърже, преди да я прережем, иначе рискувахме да загубим бебето. Събрахме всички познания за раждането от всички филми, които бях гледала, или истории, за които тя беше чувала, и решихме, че най-безопасно е тя естествено да падне.
Бях млада и здрава. Нямахме причина да смятаме, че при раждането ще има сериозни усложнения.
– Във времената на Ренесанса четиринайсетгодишните са раждали по едно бебе на година и също са нямали представа какво правят – ми беше казала Сейдж.
Нямах представа дали е вярно, но ме накара да се почувствам по-добре.
Подутите крака вероятно се дължаха на много ходене и домакинска работа, повече от която една нормална бременна жена, която живееше в града, не вършеше. Дори с помощта на Сейдж имаше толкова много работа.
Но всичко щеше да е наред. Наистина го усещах в костите си.
– Гърдите ти стават гигантски. Сойер ще бъде тъжен, че е пропуснал това – каза Сейдж и тогава лицето ѝ помръкна, когато осъзна, че е проговорила за миналото. – Съжалявам.
Дадох ѝ лека усмивка, опитвайки се да се преструвам, че не съм натъжена от коментара.
– Да.
Сейдж и аз водихме безкрайни разговори за това какво означава бележката, която бях залепила на стената.
„Намерих я! Намира се точно встрани от отъпкания път. Ясно като бял ден, след като повярваш.“
Бяхме решили, че той е възнамерявал да добави „повярвайте“… но никога не го е направил или е било изтрито. Никой не би бил толкова жесток, нали?
– Да се доверя на какво? – Бях крещяла всеки ден. Но не и днес. Днес бяхме решили да не говорим и да не търсим пещерата. Днес бяхме бъдеща майка и леля, която се вълнуваше за бебето.
През следващите три месеца просто щях да се съсредоточа върху това да бъда майка и след това ще се тревожа за всичко останало.
– Ако не я кръстиш на мен, няма проблем. Искам да кажа, че ще бъда най-добрата леля. – Сейдж пъхна заешкото месо в тенджерата.
Аз се засмях.
– Да, това изобщо няма да е объркващо, да наричам и двама ви Сей… – Изпъшках аз, стискайки корема си, когато той се стегна и стана твърд като скала.
Сейдж замръзна.
– Бракстън Хикс? (Бракстън Хикс контракциите представляват спорадично стягане и отпускане на маточната мускулатура)
Болката беше силна, толкова силна, че не можех да говоря за момент.
– Може би? – казах аз и се изпотих. Получавах много от тези фалшиви контракции през последния месец, но тази беше … различна.
Тя се изправи, втурна се из колибата и влезе в съседната детска стая, която бях направила. – Ще се преструваме, че раждането е започнало така или иначе, става ли? Не искам водите ти да изтекат върху постелката.
Тя беше права. Бяхме говорили за плана за раждане и двете се съгласихме, че трябва да се опитаме да предпазим леглата от необратими повреди, тъй като нямаше как да ги сменим.
– Добре, но мисля, че е още една фалшива тревога. – Имах много от тях тази седмица.
Преместих се да се изправя и да си проправя път към съседната стая, която Сейдж беше подготвила като стая за раждане и бях разтърсена от още една болезнена контракция по средата на крачката.
Добре… това беше нещо различно от фалшивите контракции, които имах цяла седмица. Втурнах се в стаята, за да открия Сейдж да подрежда еленова кожа върху глинените тухли, които бях изпекла. Най-накрая бях усвоила изкуството да изпичам глина в дълбока дупка в земята. Просто изкопах дупка, сложих вътре саксиите или тухлите, които бях оформила от естествената глинеста кал, след което пъхнах куп клонки и изсушени треви и ги запалих.
Подейства! Това промени играта. Сейдж дори направи на бебето малка глинена дрънкалка с камъни вътре; беше очарователно.
– Мисля, че може да е истинското – казах ѝ точно когато влагата се стичаше по краката ми. Замръзнах, гледайки надолу към прозрачната течност, капеща на пода.
Вдигайки поглед, срещнах паникьосания поглед на Сейдж.
– Добре, време е! Ще сваря вода и ще си измия ръцете.
Свети глупости.
Добре… време беше. След всички тези месеци на подготовка, бях на път да родя бебе в гората без лекарства за болка.
– Помниш ли всички онези филми, за които ми разказа, че жените са били застанали на ръце и колене? – попита Сейдж.
Кимнах, измъкнах се от гигантската си широка рокля и седнах гола с кръстосани крака на пода. Сейдж и аз се бяхме виждали голи сто пъти; това нямаше да е голяма работа.
– Мисля, че трябва да опиташ това, на четири крака, тогава седенето или люлеенето може да помогне на бебето да излезе?
Да бъда по гръб с цялата тази тежест на корема, която ме притискаше, така или иначе беше трудно, така че това беше добра идея.
– Може би трябва да се изкъпя – извиках, когато Сейдж изчезна. – Ами ако има бактерии по краката ми и те попаднат върху бебето?
– Добре, ще сваря още вода, но утре ще трябва да отида до артезианския извор, за да взема още, защото не искам да те оставя точно сега – извика тя в отговор.
Тя не можеше да отиде сама до извора, защото някое дърво, или лос, или каквото и да било, щеше да се опита да я убие. Но аз не казах нищо.
– ООООО… – Болката ме удари по средата на изречението и ръмжене се изтръгна от гърлото ми.
Ебаси, това боли много повече, отколкото си мислех. Как се случва толкова бързо? Нима жените не раждаха с часове? Искам да кажа, че цял ден имах твърд като скала корем и спазми, но това не беше раждане, нали?
– Имам чувството, че трябва да акам! – Извиках и Сейдж се втурна в стаята с широко отворени очи.
Ръцете ѝ бяха измити и мокри.
– Сигурна ли си, или ще излезеш да акаш навън и бебето няма да изскочи?
Очите ми се разшириха при тази мисъл.
– О, Боже, не ме плашииииии! – Още една контракция ме удари и желанието да акам или да напъвам ме погълна.
– Майната му на душа, Сейдж, мисля, че бебето идва – казах аз през зъби.
Сейдж изтича напред, когато застанах на четири крака и тя се настани зад мен, сякаш ще играем футбол.
– О, Боже, виждам кафява бебешка коса на главата! – изпищя Сейдж.
При това ме разкъса шок.
– Как става толкова бързо? – попитах, преди да се появи нова контракция. Когато извиках, Сейдж ми каза да напъна.
Направих го и цялата ми вагина сякаш се разцепи. Червена гореща болка ме проряза между краката толкова бързо, че имах чувството, че ще припадна.
– Мисля, че ражданията при променящите се са по-бързи. Майка ми каза нещо за това, но аз никога не я слушах – беше всичко, което каза Сейдж. – Главата е заседнала наполовина, Деми, виждам края на ухото ѝ. Имам нужда от още един тласък и ще мога да я издърпам.
Болката беше непоносима, толкова силна, че краката ми трепереха и исках да припадна. Избухнах в ридания. Беше твърде трудно. Болеше твърде много и исках Сойер тук. Исках майка ми, исках шибаната епидурална упойка.
– Не мога – изхленчих аз. – Боли.
– Деми Калоуей-Хъдсън, ти си най-силната жена, която познавам. Можеш да го направиш! – извика Сейдж.
Коремът ми се сви отново, когато ме удари болката от поредната контракция и аз затаих дъха си, напъвайки с всичко, което имах.
Напъвах толкова силно, че бях сигурна, че ще избутам органите си! Имаше пареща болка, сякаш някой беше запалил вагината ми, а след това огромно облекчение. Срутих се на земята, треперейки, когато пулсирането между краката ми намаля.
– Момче е – каза Сейдж до мен и след това избухна в сълзи. – Красиво момче, Деми. Ти го направи!
Претърколих се по гръб, докато избухнах в ридания. Очите ми претърсиха пространството, докато не се спряха на Сейдж и голото бебе в ръцете ѝ.
Той наддаде силен вик и двете със Сейдж избухнахме в облекчен смях.
Направих го!
Протегнах ръка, тя го положи върху голите ми гърди и аз се взрях в дълбоките му сини очи. Като видях тези очи, малкия му перфектен нос и гъстата тъмнокафява коса, в гърлото ми се надигна ридание. Изглеждаше точно като баща си. Бях спряла да преживявам спомените със Сойер в главата си през последните няколко месеца; те бяха твърде болезнени. Сойер в деня, когато го срещнах в Делфи, Сойер, когато ми предложи, Сойер, когато ме целуна. Сега всички тези спомени се втурнаха и моята необуздана радост беше смесена с дълбок копнеж това бебе да познава баща си, Сойер да види какво съвършено създание бяхме създали.
– О, Боже мой, той е мини Сойер. – Сейдж коленичи на земята с мен и го погледна. – Мамка му, не сме обмисляли имена за момчета!
Засмях се, гледайки в тези дълбоки сини очи, докато той търсеше любопитно моите.
– Крийк Кърт Калоуей-Хъдсън.
Сълзите се стичаха по лицето ми на тънки потоци, когато бебето Крийк започна да прави „О“ с устата си, преди да намери зърното ми.
– Мисля, че това е идеалното име. – Гласът на Сейдж беше изпълнен с емоции. – Освен това никога не съм мислила, че ще кажа това, но ще взема плацентата.
Избухнах в смях и Сейдж също. Толкова се радвах, че е тук. Какъв подарък бяха лоялните и истински приятели.
Ухилих се, гледайки надолу към моето перфектно момченце. – Твоята леля Сейдж е малко луда, но ще я обикнеш.
Целунах меката му глава и той стисна ръка около пръста ми. Сърцето ми пулсираше в този момент, защото Сойер трябваше да е тук. Беше толкова красив, че не можех да си представя да отгледам това дете без моята половинка.
– Ще намерим татко ти, става ли? Не се притеснявай – казах на Крийк и тогава изтощението ме обхвана крайниците и отпуснах глава назад, за да си почина.

Назад към част 8                                                               Напред към част 10

ДЖАДА

На върха на стълбището от хром и стъкло жената спира и поглежда надолу. Въздухът в Честър току-що се е променил, зареден от присъствието на мощните новодошли.
Тя е силно настроена към фините нюанси от годините на обучение и медитация. Сражавала се е сляпа и глуха. И е побеждавала.
Тези аури далеч не са толкова фини.
Трима са влезли от две различни места. Тя сканира дансинга, като ги различава: Там е онзи, наречен Риодан, полиран, звероподобен собственик на този клуб; вторият от Деветимата, известен като Баронс, който се пази предимно в сянка¸ колекционер на антики и най-запознат от всички тях с тъмната магия; и млада, руса жена, която води малка армия от Ънсийли, черни като сенчестия нимб, която я заобикаля.
Всички те излъчват огромна сила.
Тя поглежда към стръвта си, гола, съвършена и готова за закачане, а след това и надолу.
Има възможности. Има избор.
Никога не е замесена емоция.
Двама от тримата, които са се включили, са в нейния списък, но всеки от тях ще бъде трудно убийство, натоварващо многобройните ѝ умения, а да се опита да го направи с присъствието и на двамата би било самоубийство.
Тя играе, за да спечели при избора си на време, място и метод.
Докато те се движат из подклубовете, приближавайки се към нея, един от изток, двама от запад, тя прекъсва мисията си, промъква се по стълбите и излиза от „Честър“.
Ще се събере отново с останалите, ще разпредели задачите за вечерта, ще премине към следващото име в списъка си.

МАК

Някога улица „Ревемал“ 939 е била елегантен надземен нощен клуб, посещаван от младите, отегчените и красивите хора на Дъблин. Сега е изпълнен с фетиш подземен оргиастичен бал от картина на Далиес.
Първият път, когато дойдох тук, беше с Дани. Оттогава е станало много по-зле. Или по-добре, в зависимост от това кой си и какво искаш.
За момичетата, които наричат феите новите вампири и са готови на всичко за удоволствието от яденето на Ънсийли плът, мястото е рай. Всяка вечер все повече феи се настаняват тук в своя странен кът на секс търговията.
Докато се вмъквам в масата от хора, които се смеят, пият, ядат неща, които наистина се опитвам да не гледам, подхвърлям хладно през рамо:
– Как оправдаваш броя на хората, които биват поробвани и убивани тук всяка нощ, за да развиеш проклетата си империя?
– Подобно на затворническите лагери, тъмната страна на Честър може да се роди само във вакуум на морала. Аз не съм създал този вакуум – промърморва той зад гърба ми, близо до ухото ми. С ръка на малкия ми гръб той ме насочва около шумна плетеница от предимно голи хора.
– Но ти го използваш. Това е също толкова лошо.
– Всички ние сме животни. Вълк или овца. Акула или тюлен. А някои са безполезни разголени пауни.
Не удостоявам думите му с отговор. Нека ме смята за паун. По-добре това, отколкото да се разхожда по Шинсар Дъб.
– Не правя нищо повече от това да предоставям на покровителите си правото да избират кое животно да се стремят да бъдат. Ако кажат: „Извинете, господин Риодан, мога ли да бъда агне за клане?“ Казвам: Добре, че ебаха. Спри да дишаш кислород, някой друг заслужава повече.
– Ти ги презираш.
– Не ги презирам. Презирам това, което би направил всеки воин.
– Слабостта? Не всеки може да бъде силен като теб и мен.
Той се смее тихо, близо до ухото ми, че се поставям в неговата категория.
– Презирам готовността им да умрат. Хората идват в Честър по собствена воля. Аз им давам това, което искат. Не нося отговорност за това колко шибани бездушни са техните желания. – Той слага ръка на рамото ми. – Намали темпото. Първо ще установиш дали в клуба ми има други принцеси. Едва когато се увериш, че няма такива, ще се изкачиш по тези стълби.
Настръхвам, но той е прав. Бързах, без да поглъщам нищо. В бързината си да елиминирам всеки, който би могъл да прикове Баронс към леглото, напълно бях забравила за търсенето на допълнителни принцеси.
Спирам да вървя и се успокоявам напълно – е, толкова неподвижно, колкото мога, когато влака от Ънсийли, който никога не тълкува правилно езика на тялото ми, се блъска в мен с меки кълба жълт прах.
Отблъсквам ги и позволявам на плътската лудост на мястото да ме залее, да я прегърна, да се отворя и да потърся прекрасния, хладен център на шийте зрящ в съзнанието си.
„Използвай ме. Аз съм по-добър – мърмори Шинсар Дъб.“
Оставям По да ми говори, отказвам да се ангажирам. Той се нахвърля и бяга с всеки мой отговор, независимо колко безобиден е той, като психотично бивше гадже, жадуващо за емоционална ангажираност. Докато занимавам ума си с рецитирането на сложните редове, не мога да чуя и Книгата, а това има и допълнителната полза да ме предпазва от разсеяни отговори, разсеяни от външни събития.
Някога, когато пристигнах за първи път в Дъблин, присъствието на феи ми причиняваше гадене, от някои повече, отколкото от други. Чувствах ги в стомаха си, като психическа киселина. Следобеда, когато неволно влязох в Тъмната зона, намираща се в съседство с „Книги и дреболии Баронс“, почти бях на колене и повръщах през последните няколко пресечки.
Но многократното излагане на каквото и да било обезчувствява – изключвам, разбира се, многократното излагане на „Баронс“, което сякаш има обратен ефект – и напоследък в редките случаи, когато премахвах внимателно изградената си блокада срещу непрестанния шум и протягах ръка към усещането за Феи, в отсъствието на осакатяващо гадене, откривах, че всяка каста излъчва различна честота.
В акрите хром и стъкло, известни като „Честър“, отвъд това, което средното човешко ухо може да чуе, се разгръща тайна симфония. Това е музиката на феите: Глухото, войнствено бръмчене на момчетата носорози; пронизителния звън на малките, летящи, пухкави феи на смъртта, които измамно приличат на буйни звънчета; зловещия звън на червено-черната униформа на охраната, която някога е служила на Даррок; сиренната песен на Дри-лия и нейния нов съпруг, който толкова прилича на починалия Велвет, че сигурно му е брат.
Премахвам разнообразието на всеки подклуб, докато остане само една песен: Сийли и Ънсийли заедно.
Това е стряскащо, какофонично. Докарва ме до нервна криза. Чудя се дали те я чуват и дали затова тъмните и светлите дворове са се опитали да се елиминират взаимно преди всички онези еони – те буквално не са могли да понасят музиката си. Хората убиват за по-малко.
Ако можех да чувам само Сийли, щеше да е прекрасно. Само Ънсийли също биха били прекрасни, по някакъв зловещ начин. Но заедно те се дразнят, враждуват, насаждат и засилват напрежението. Чудя се колко ли време ни остава, докато светлите и тъмните Фае отново започнат да воюват, разкъсвайки нашия свят. За момента те са упоени от безкрайната наличност на удоволствие, което може да се получи. Знам, че е по-добре да не мисля, че това ще продължи дълго.
Определям различните касти и бързо ги отхвърлям. Тук има поне една принцеса на Ънсийли и ако изолирам честотата ѝ, мога да сканирам за още.
Човек би си помислил, че тя е толкова мощна, толкова уникална, че ще е лесно да се намери.
Не е така.
Стоя там пет солидни минути, хващам се и излизам с празни ръце. Започвам да се притеснявам, че тя може да се скрие дори от мен.
Зад мен Риодан и отряда ми от Ънсийли стават неспокойни.
– Мак, времето се губи. Какво правиш?
– Работя върху това. Тихо. – Току-що долових трептене на аномална честота някъде горе. Аномалията избледнява. След това сякаш се приближава.
– Усещаш ли нещо – казва внезапно Риодан.
Рязко изчезва.
– Мак, усещам… Ах, дявол да го вземе, къде отиде.
Мисля си: Какво, Риодан също има сетива на сидхе-сеир? Невъзможно. Потъвам по-дълбоко в центъра си, свалям пластове мускули и кожа, отделям се от всичко и всички, блокирам света, блокирам себе си. Превръщам се в първичен, древен сидхе-сеир без собствена същност, ограничения или определения.
Тогава отново има нещо отвъд върха на тези стълби, тъмно, хаотично и блъскащо, мощно съблазняващо, енергизиращо, възпламеняващо: Версия на Вагнеровия „Марш на валкириите“. От ада. На стероиди.
След като го изпиша в мозъка си, а ушите ми са настроени само за него, пускам физическия свят обратно, превръщам се отново в себе си, преселвам се в плътта и костите.
И осъзнавам защо ми беше толкова трудно да определя принцесата.
Не се бях изключила от себе си.
Същият мрачен марш идва от мен.
Отварям очи и откривам, че Риодан ме наблюдава внимателно.
– Има само една – казвам и започвам да се провирам през тълпата.
Има просто обяснение, решавам, докато се изкачваме по стълбите, а после завиваме по дълъг стъклен коридор. Вътре в мен е пълно копие на Шинсар Дъб. Притежавам всички тъмни магии и заклинания на Краля на Ънсийли, от които той е създал многобройните си касти. Вероятно звуча като всяка една от тях в различни моменти. Просто никога преди не съм го забелязвала, защото не съм имала причина да се вслушвам в себе си.
И все пак, докато се подготвям да поставя дланта си вдясно от вратата, водеща към кабинета на Риодан, ме напада внезапния образ на това, което е вътре, което извърта глава и казва:
„Здравей, сестричке, какво става?“
От деня, в който пристигнах в Дъблин, никога не съм била напълно сигурна коя и каква съм. Разбирам защо Баронс отхвърля етикетите. Знаеш кой си само в противовес на нещо, за което си избрал да се бориш и срещу което си се борил. Останалото е без значение.
– Чакай малко. – Обръщам се назад и мрачно се забавлявам, като виждам, че дори моята Ънсийли „свита“ са ме изоставили. Те се скупчват, застанали един срещу друг, чуруликайки с нещо, което почти изглежда нервно недоволство, на десет стъпки зад Риодан, който стои на половината дължина на коридора от мен, без да допуска възможност принцесата да го превърне в безмозъчен сексуален роб. Забравям какво казвам, за момент разсеяна от тази мисъл. Аз съм моногамна жена. Не обичам да се разделям. И все пак идеята за този мъж като безмозъчен сексуален роб е… Поклащам глава. Това е Риодан – напомням си аз.
После Баронс се присъединява към него и затъмнява представата. Очите му са блестящи, а тялото му излъчва топлина и сила. Ако притисна ухо до гърдите му, сърцето му ще тупти, бавно и силно.
– Откъде знаеш какво се случва там, ако не можеш да видиш вътре? – Питам Риодан. Двустранното стъкло е тъмно отвън, прозрачно само отвътре.
Риодан поставя мобилния си телефон на пода и го плъзга по хлъзгавия стъклен под. Той спира в краката ми.
– Натисни приложението „Череп и кръстосани кости“.
Разбира се, той има приложение за всичко. Предполагам, че ще може да наблюдава централния център на своята вселена от телефона, който не би трябвало да работи, чрез неземна Wi-Fi мрежа, която не съществува.
Отварям приложението, мигам веднъж, след което забравям как да го направя.
– О, боже мой, той е… Това не може да бъде… Свещена крава. – Лицето ми става горещо.
– Дай ми почивка – казва Риодан раздразнено. – И ми върни телефона.
Искам да го задържа. Да видя какво още има в него. Чувала съм слухове, че в този клуб има ниво, запазено само за Деветимата.
Баронс изхърква. Баронс има причина да подсмърча. Имам най-доброто. Поглеждам нагоре и му хвърлям зареден поглед.
Да, така е.
– Престани да отлагаш – казва Риодан. – И се отърви от кучката. Моят телефон. – Той протяга ръка.
Няма шанс. Не и когато не съм сигурна как ще реагира принцесата на мен.
Поставям дланта си на стената и вратата се отмята встрани със слабо хидравлично съскане. Сексът ме блъска в лицето, изпепеляващ, наркотичен, летлив.
– Казах, телефона ми.
Заставам на прага и поглеждам вътре. Принцесата е обърната с гръб към мен, а Лор е извън възможността да забележи каквото и да било. Риодан и Баронс са друг въпрос. Те са прекалено наблюдателни надали. Съществува и малкия въпрос за огромното притежание, което изпитвам, когато става дума за Баронс.
Влизам вътре и поставям дланта си върху вътрешния панел.
Двама мъже изръмжават в един глас.
– Госпожице Лейн, няма да затваряте…
– Мак, ще ми дадеш моя шибан…
Вратата със съскане се затваря зад мен.

Назад към част 14                                                           Напред към част 16