Месец: юни 2025

Глава 8
ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО…

„Разхождам се в гората, за да намеря пещерата“ – пеех аз, докато се клатушках през храстите и нагоре по планината. Бях толкова бременна, че вече не виждах краката си. Бедрата и гърба ме боляха, а трябваше да търся пещерата всяка седмица. Беше твърде изтощително и започнах да получавам контракции в деня на „пещерния лов“, за които знаех, че е твърде рано, така че трябваше да намаля темпото. Трябва да вървя бавно: едно пътуване до планината с вълчицата ми, вътре в мен, и да се надявам на най-доброто. Бях напълно вцепенена от факта, че съм тук вече шест месеца. Миналия месец се опитах още веднъж да намеря земите на Паладин и на връщане, се изгубих. Отне ми пет дни, за да намеря колибата.
Пет дни сама в гората, без подслон и сигурен източник на течаща вода, бяха ужасяващи, особено когато съм бременна, но бях научила толкова много през времето си тук, че успях да намеря храна и вода доста лесно. Сега се бях примирила с факта, че гората няма да ме пусне да си тръгна, докато не намеря пещерата. Така че имах две възможности. Да намеря пещерата или да остана тук и изживявайки дните си сред дивата природата завинаги.
Въздъхнах, опитвайки се да не изпадна в депресия. Миналата седмица просто лежах в колибата, ставайки само за лов или да се измия, и разпознах симптомите на това, което вероятно беше депресия.
Как, по дяволите, щях да отгледам бебе тук, сама, евентуално завинаги? Бях социално същество, имах нужда от човешко присъствие и Instagram и хора, с които да говоря. Бебето ще помогне. Можех да говоря с нея, но… Сойер, родителите ми… какво си мислеха и правеха в момента? Дали Сейдж и Астра са си загубили ума? Обзалагам се, че Раб казваше „Казах ти, че ще отнеме цяла вечност“.
– АААААА! – Изкрещях на планината, когато стигнах върха и се наведох, за да развържа връвта на глезена си.
Женски стон се чу от гората и аз замръзнах, а пръстите ми спряха над възела на глезена ми, докато космите по ръцете ми настръхнаха.
Не, не, не!
Най-после дойде денят. Имах халюцинации, чувах гласове. Шумовете от гората ме мамеха.
– Ехоо! – извиках, докато изваждах ловния си нож от кобура на бедрото.
Не беше истинско, вероятно просто някакво дърво се е раздвижило, а не…
Отчетлив женски стон, подобен на наранено животно, ми отговори обратно.
Какво по дяволите?
Сърцето ми подскочи в гърлото и аз погледнах нагоре към планинската пътека, където трябваше да отида, преди да погледна към тъмнината на гората, откъдето идваше шумът.
Капан ли беше? Беше ли човек, който се нуждаеше от помощ? Как изобщо беше възможно това?
Ти не си истинска. Не е истинско. Дъвках устни, усещайки нервния срив, заплашващ да ме погълне.
Последва нов стон, който замени скимтенето и аз замръзнах. Ако имаше някой там, трябваше да знам със сигурност. Отклоних се от утъпкания път, който щеше да ме отведе нагоре в планината, тръгнах настрани и наляво, бавно. Това ме водеше далеч от колибата, далеч от пещерата, но по-близо до посоката, в която мислех, че са земите на Паладин.
Дали някой е дошъл да ме търси? Не си позволих да се надявам на такова нещо, особено след като Раб каза, че всеки, който премине в Тъмните гори и не е от алфа кръвна линия, ще бъде прокълнат. Но… може би беше фея, трол или някой друг. Всеки друг. Ако беше наранен, бих могла да го излекувам и тогава щях да имам приятел тук. В момента бих се сприятелила дори с тъмна фея, бях толкова отчаяна и самотна.
Подтиквана от тези вълнуващи мисли, аз бавно се промъкнах през гъстият къпинак, вдигайки канапа, така че да не се закачи за нещо и да се скъса. Коремът ми беше голям, но бебето беше доста високо, така че успях да се придвижвам с лекота по планинския склон без проблеми. Едно нещо, което Тъмната гора, направи с мен. Или ставаш в най-добрата си форма, или умираш. Имах предвид, че бях слаба, но бях силна, с издръжливост и умствени способности, които просто нямах, преди да дойда тук.
– Ехо! – Извиках отново, чудейки се дали не се вкарвам в капан. От шест месеца не бях виждала друга душа, но това не означаваше, че хора не са минавали оттук. Виждала съм мечка, елен, лисица, заек, лос, цял набор от животни, но не и хора.
– Пом…. – Някой се опита да заговори, но звукът беше приглушен от отвратително гъргорене, от което косата ми настръхна на тила.
Женският тон в гласа беше единственото нещо, което ме тласна напред. Това ми напомни за Мармал и как тя ме спаси от смъртта.
Ами ако можех да направя това за друг?
– Идвам! – Извиках и се затичах по-бързо, държейки корема си с дясната ръка, за да не се клати много бебето, и хванах въжето с лявата. Бягах толкова бързо, толкова съсредоточено върху звука на жената, че не осъзнах, че канапа става по-къс, докато не се опъна, издърпвайки глезена ми изпод мен. Със съскане хвърлих двете си ръце напред, за да не падна на корем, падайки на колене.
Това беше близо.
Трябваше да съм по-внимателна или щях да нараня бебето. Канапът прищипваше глезена ми и знаех, че ако искам да последвам, който и да е този глас, трябва да го махна и да се осмеля да отида малко по-далече… на сляпо. Мисълта ме плашеше, но не можех да оставя жената тук да умре и да пропусна шанса си да имам компания.
– Идвам! – Извиках още веднъж, докато развързвах въжето и откъснах близкия клон, забивайки въжето в земята, както бихте забили колове на палатка. Дърветата можеше да се раздвижат, докато ме нямаше, и да дръпнат канапа, така че това беше най-доброто, което можех да направя.
Изправих се и се ориентирах.
– Извикай! Само още един път, за да те намеря – извиках в гората.
– Ммммм! – изсумтя дълбоко и ръцете ми се разтрепериха, когато забелязах гол крак, който надничаше изпод ствола на дърво. Издърпвайки ножа си, закрачих бавно към крака, чудейки се къде, по дяволите, е останалата част от човека. Тогава разбрах какво виждам. Дървото беше паднало върху жената и тя висеше надолу по склона, където не можех да видя останалата част от тялото ѝ, скрита от големия ствол.
– Виждам те! – Извиках и после погледнах назад през рамо, за да се уверя, че знам къде съм оставила вързаното въжето. Можех да го видя. Имах добро чувство за посока. Обръщайки се, изкатерих последните петдесет фута със сърце в гърлото си.
Единственият открит крак носеше позната черна обувка за тенис Nike… и наистина се чудех дали не съм полудяла и халюцинирам. Не мислех така, защото всичко около тази среща беше ужасяващо реално.
Надниквайки отгоре на дънера, ридание разкъса гърлото ми.
Червена коса, разперена като ветрило. Беше Сейдж, която лежеше с лице надолу в пръста, тежкото дърво беше притиснало целия ѝ гръб, приковавайки я към земята. Бих познала тази червена коса навсякъде и застинах за момент в пълен шок, че е дошла да ме търси.
– Сейдж! – Наполовина изхлипах. – Тук съм. Сега ще махна това от теб – изкрещях аз, когато тя започна да плаче, цялото ѝ тяло се тресеше от ридания. Изкатерих се назад и потърсих голяма, здрава тояга или клон, който да използвам като лост, за да повдигна дънера от нея. Бях бременна малко повече от шест месеца и нямаше начин да се опитам да вдигна това нещо и бебето ми да се появи по-рано.
Бях направила много подобрения в колибата през последните три месеца, като изградих малка детска стая към основната и го направих, като използвах система с лост и ролка за преместването на тежки трупи.
Там! Забелязах перфектния паднал клон и го хванах, като бързо отчупих безполезни клони, докато остана само голяма тояга. Връщайки се при Сейдж, се опитах да преценя наум дали трябва да търкулна дънера през главата ѝ, използвайки гравитацията, но рискувах да я нараня, или върху краката ѝ и рискувайки да счупя глезен…
Можеш да излекуваш счупен глезен в гората, но не и счупена глава. Застанах до главата ѝ, забих тоягата под дънера и тя изпищя от болка, докато не разбрах, че съм намушкала ръката ѝ, която също беше заклещена под дънера.
– Мамка му, съжалявам. – Преместих се на няколко сантиметра, опитах отново и хванах добре тоягата. – Ще го сваля от теб… но може да боли.
Тя не каза нищо и аз го приех като знак, че или е припаднала, или се е съгласила. Едно. Две…
– Сега! – Извиках и скочих във въздуха, стоварвайки цялата си тежест върху тоягата. Гигантският дънер отскочи от гърба ѝ и се претърколи върху дупето ѝ, блъскайки се в задната част на коленете ѝ.
Вопъл на пълно нещастие разкъса гората и сълзи се търкулнаха по лицето ми. Бях освободила ръцете ѝ, но тя не ги беше помръднала и не знаех дали това беше, защото е уплашена или парализирана.
– Още един път и това е – казах ѝ. – Чакай. – Отново заклещих дървото под дънера, скочих във въздуха и паднах с цялата си тежест. Гигантският дънер отскочи и след това се търкулна, като едва пропусна глезените ѝ.
Тя беше свободна.
Задъхана, паднах на колене и отметнах червената коса от лицето ѝ, преди да избухна в тихи ридания, тъй като едва разпознах приятелката си.
Имаше три тънки белега, минаващи от окото ѝ до брадичката, мръсотия и кръв покриваха веждите ѝ, а някога яростният ѝ вид, който винаги носеше, сега беше безнадежден.
Взех мръсните ѝ, скъсани дрехи и ръчно изработената ѝ кожена раница. Тя е била тук от известно време… може би дори месец.
Трудно ми беше да повярвам, че е истина. Може би си въобразявах, защото бях толкова самотна… но защо да си представям, че Сейдж е наранена по този начин?
Не бих го направила.
– Ти дойде за мен. – Хванах бузата ѝ с длани, подпрях се на лакти, за да ме види под странния си ъгъл. Вратът ѝ беше странно извит и тя не беше помръднала и аз не знаех какво да правя.
Празните ѝ очи огледаха лицето ми и тя прехапа устните си, преди да погледне покрай мен в нищото.
– Раб беше прав. Прокълната съм. Цялото това място е прокълнато.- Тогава цялото ѝ тяло потръпна и тя се отпусна.

Отне ми почти три часа, за да отведа Сейдж в колибата си. Трябваше да сваля голямата си велурена пола, да я сложа върху нея и след това да оформя носилка с канапа, така че моята вълчица да може да я влачи като товарно муле. Всеки път, когато минавахме през скалист район, Сейдж се търкулваше от полата ми и два пъти дупките във велура просто се разкъсаха и канапът излетя. Трябваше да го сплета, за да стане по-дебел и да не се забива в раменете на вълчицата ми, но тя не се оплакваше.
След като най-накрая я домъкнахме, облякох друга пола, къса, която стоеше под гигантския ми корем, и поставих Сейдж пред леглото си на пода. Беше твърде тежка за мен или вълчицата ми, за да я повдигнем на леглото и не бях сигурна, че да я местим повече, отколкото трябва, е добра идея.
Тя изглеждаше… близо до смъртта. Тялото ѝ беше покрито с белези и синини, вариращи от синьо до жълто, и се чудех дали нейното лечение на върколак може да се справи със счупен гръбнак или вътрешен кръвоизлив или каквото и да е друго.
Седях там, дъвчейки всичките си нокти, чудейки се от колко време е била тук и ме е търсила – със сигурност не дойде седмица след като си тръгнах, както се шегуваше, че ще направи.
Тя се шегуваше, нали?
И какво, по дяволите, имаше предвид тя, като каза че е прокълната? Втренчих се в нея, чудейки се какво, по дяволите, да правя, когато режимът ми на оцеляване най-накрая се задейства.
Днес не бях ловувала. Нямах хладилник и освен няколко гъби, сушени глухарчета за чай и няколко сладки картофа, нямах какво друго да ям. Не можех да помогна на Сейдж в момента. Не бях лекар и нямах ядрено-магнитен резонанс, но можех да ловувам, така че когато се тя се събуди, да има топла храна и за двете ни.
Взирайки се в стабилното повдигане и спускане на гърдите ѝ, реших да се съсредоточа върху това, което мога да контролирам, иначе щях да полудея от притеснение. Грабнах копието и мрежата си и се отправих към рекичката зад хижата, за да хвана прясна риба.
Добре, Сейдж беше тук, близо до смъртта, но вече не бях сама. Едно от тези две неща беше много готино. Трябваше да се съсредоточа върху положителното.
Тогава бебето ритна, а аз се пресегнах и потърках корема си.
– Всичко е наред. Мама ще се справи.
След около час риболов с харпун хванах шест риби. Обикновено хващах само около две или три, преди да се върна обратно, защото нямах нужда от излишна риба, която просто щеше да изгние върху кухненския ми плот от дървени трупи, но сега също мислех и за Сейдж, мисъл, която ми донесе неописуемо щастие.
– Не съм сама – промърморих на себе си, несигурна дали съм осъзнала сериозността на това положение. – Аз… не съм сама. – Спрях на края на рекичката, сложих рибата в мрежата и изхлипах.
Вече не съм сама.
Най-добрата ми приятелка дойде в прокълнатите гори да ме търси и едва не умря. Дали изобщо заслужавах такова приятелство? Не бях сигурна. Трябваше да се уверя, че Сейдж ще премине през това. Трябваше да се грижа за нея.
Избърсах сълзите си, мобилизирах се и се върнах в колибата. В секундата, в която се приближих, усетих, че нещо не е наред. Едно от моите глинени гърнета отвън беше преобърнато, счупено и можех да чуя странното пръхтене на животно. Когато завих зад ъгъла, гледката на гигантска черна мечка ме накара да замръзна.
– Изчезвай! – извиках аз. – Махай се! – Вдигнах ръце, за да изглеждам по-голяма.
Мечката надничаше през отворената врата на колибата, точно към Сейдж! Виждала съм мечки тук, но винаги от разстояние. Никога не влизаха в лагера ми и никога не държах храна навън за през нощта. Ако се налагаше, я завързах на дърветата в чанта. Знаех достатъчно за къмпингуването, за да направя това.
Какво не бих дала за пушката на Мармал в момента.
– Хей, мечо! – Извиках и се пресегнах, за да грабна камък, който хвърлих в гърба ѝ. Вълчицата ми се размърда, усещайки надвисналата опасност, и веднага излезе от тялото ми до мен. Мечката се отдръпна от вратата и се обърна с лице към мен, ноздрите ѝ се разшириха, когато без съмнение усети миризмата на рибата в мрежата, която държах.
Не се отказвах от вечерята си! Сейдж имаше нужда от това месо, за да оздравее.
Откакто бях тук, нямаше много полза от магията ми. Бързото тичане на вампир не помага, когато търсиш скрит вход на пещера, трябваше да вървиш бавно, а и тук нямаше куршуми, които да спираш. Току-що бях свикнала да бъда обикновен върколак, но сега, когато бях изправена пред тази заплаха, усетих как магията ми се раздвижва. Ароматът на нагорещени жици изпълни въздуха.
Оставих мрежата с рибата на земята и след това пристъпих по-близо до мечката.
– Махай се. Вън – изръмжах.
Вълчицата ми наведе главата си ниско; устните ѝ се отдръпнаха, за да разкрият заострените ѝ зъби, след което дълбоко, ужасяващо ръмжене се изтръгна от гърлото ѝ. Мечката отново подуши въздуха и веднага се дръпна назад, сякаш беше подушила магията ми и знаеше какво означава. Поглеждайки за последен път вътре в колибата към Сейдж, се обърна и избяга, насочвайки се към рекичката да си хване собствената си проклета риба.
Отпуснах се, магията ми изгасна, когато слабост ме обзе. Вече не можех да се справям, ако моята вълчица е твърде дълго извън тялото ми, а вече беше навън толкова много часове, докато влачеше Сейдж дотук и това си имаше цена.
Сякаш усетила това, тя скочи в гърдите ми. Взех рибата и се върнах в колибата. Когато влязох вътре, с облекчение видях вълка на Сейдж, свит на топка, гърдите ѝ се надигаха и спускаха в бързи вдишвания. Това беше добър знак. Ако беше достатъчно добре, за да се промени, това означаваше, че ще успее.
Нали.
Тя щеше да се излекува по-бързо във формата на вълк.
Заех се с изкормването и обезкостяването на рибата, хвърляйки парчета от нея в моя глинен съд с диви гъби, нарязани сладки картофи и малко див зелен лук, който току-що беше започнал да се показва около рекичката.
След като храната завря на решетката над камината, се заех да направя още едно легло. Бях събрала памук, за да се опитам да направя кош за бебето и може би дори зимен спален чувал, но всичко това трябваше да почака.
Сейдж беше тук.
Самата мисъл ме накара да погледна надолу към нея, за да се уверя, че е истинска.
С помощта на костна игла и канап пробих ръбовете на две големи парчета кожа и започнах да правя постелка за спане. Бях сигурна, че ще бъде удобно, но работата по шева беше трудна. Просто не ме интересуваше. Бях твърде уморена и твърде развълнувана и нервна, че Сейдж е тук. След като грубо заших трите страни заедно, започнах да пъхам памука вътре. Вече го бях изчистила и бях махнала малките твърди парчета, които бяха останали, включително семената. След това разделих пъпките, правейки ги по-пухкави и възможно най-големи. Докато заших горната част на постелката, бях изразходвала целия памук, който бях събрала за бебето, но бях направила постелка с дебелина четири инча, на която Сейдж да спи.
Остана ми една еленова кожа и вероятно бих могла да се сдобия с още една, преди да започна да раждам. Наскоро започнах да ловувам едър дивеч, знаейки, че когато бебето се появи, ще имам нужда от неща като животински кожи, за да я топля през зимата. Взимах каквото месо можех, а останалото оставях за други животни наблизо.
Отърсвайки се от тези мисли, пристъпих обратно в колибата и постлах постелката пред вълка на Сейдж, който все още спеше. Ароматите на вкусната рибена чорба напълно бяха наситили колибата и аз бях толкова гладна, че нямаше да мога да дочакам тя да се събуди.
Дръпнах тенджерата от огъня, оставих я на земята и грабнах глинена купа и подходяща лъжица. Бях се опитвала много пъти да копирам този, който ги е направил, но когато се опитвах да ги обгоря, както бихте направили в пещ, те се напукваха. Каквито и умения да имаше човекът, който ги беше направил, нямаше да ги науча скоро. Сипах си голяма купа и я започнах, докато гледах как Сейдж спи.
– Сейдж – извиках.
Вълкът ѝ се размърда леко, но остана дълбоко заспал, дишащ в тежък ритъм.
– Гладна ли си? Жадна? – Изядох последната част от супата си и след това сипах в голяма купа за нея от глинения съд, използвайки същата купа и лъжица. Имаше само един комплект, така че отсега нататък трябваше да споделяме.
Отсега нататък. Исках да заплача от факта, че вече не съм сама. Парата от супата се издигна до покрива, докато гледах вълка на Сейдж и се молех да се събуди и да се оправи.
Прокарах пръсти през косата си, за да я разплета, опънах я на стегната плитка и след това измих зъбите си с малко глина на прах и смлени листа от мента. Понякога имах глупави мисли като факта, че вероятно бих могла да продам тази домашно приготвена паста за зъби на хипитата в Спокан за около девет долара за малък глинен съд.
След като потърках зъбите си енергично с изсушената абразивна четка от мъх, която бях направила, изплюх в мивката.
– По дяволите, ти си бременна! – каза Сейдж със слаб и дрезгав глас и аз отскочих назад толкова бързо, че едва не се спънах в купата със супа, която бях оставила за нея.
Погледнах надолу към най-добрата си приятелка, с широко отворени очи и разтуптяно сърце в гърдите ми.
Тя проговори… това означаваше.
– Истинска ли си? – Сълзи се стичаха по лицето ми.
Белезите по бузата ѝ все още бяха там, сякаш е била нападната от животно, както и синините, но тя говореше, дишаше и седеше… така че беше добре.
Протегна ръка и дръпна моето кожено одеяло върху голото си тяло и пое няколко пъти дълбоко въздух.
– Наистина ли си бременна? Или халюцинирам? – попита тя отново, вперила очи в корема ми.
Захапах долната си устна, кимнах, докато сълзи се стичаха от очите ми, и след това паднах на колене пред нея.
– Мисля, че е от нощта, в която Сойер ми предложи.
Тя избухна в плач и се протегна, за да сложи ръце от двете страни на подутия ми корем. Когато протегна дясната си ръка, тя трепна и я прибра. С лявата си погали корема ми, гледайки го с широко отворени очи.
– Деми… ти си бременна по дяволите.
Сега беше мой ред да избухна в плач, когато тя ме придърпа в прегръдка, люлеейки ме, а очевидно наранената си ръка държеше между нас.
– Толкова съм… радвам се, че си тук – казах между хлипане и смях като лунатик. – Откога си тук?
Чувствах, че в момента ми е трудно да бъда социална, сякаш шест месеца без друг човешки разговор ме бяха направили малко луда и трябваше да се науча отново да общувам, за да позволя на другите да говорят, и всички онези неща, които сте научили като дете.
Когато се дръпна назад, тя погледна корема ми и после супата.
– Това …?
Тя се чувстваше малко неудобно като мен.
Аз кимнах.
– За теб.
Тя изглеждаше скептична.
– Няма да взема храна от бременна жена. Сигурна ли си, че имаш достатъчно?
В ъгълчетата на устните ми се появи усмивка.
– Имам. – Посочих димящия съд в ъгъла на огнището на камината. Без да каже нито дума повече, тя грабна купата със супа и започна да пие, като спираше само когато парче риба или картоф попаднеше в устата ѝ, и дори тогава дъвчеше само веднъж или два пъти. Беше отслабнала, косата ѝ беше потънала в мръсотия и кръв и миришеше на зоологическа градина.
– Сейдж, от колко време си тук в гората?
Тя се разтърси, стенейки, докато последната част от супата изчезна в гърлото ѝ.
– Завинаги? Загубих бройката. Стана твърде депресиращо, така че спрях да броя дните. Тя погледна зад мен, към вратата, сякаш очакваше някой да се втурне и да я нападне.
Намръщих се.
– Колко време ме чака, преди да дойдеш след мен? – Водех щателно ежедневно броене. Ако ми каже колко месеца е чакала, докато дойде след мен…
– Седмица. Както казах. – Тогава тя ме погледна с яростна защита и цялото ми тяло замръзна, гърлото ми се сви от емоция.
– Сейдж… ти си тук пет месеца и три седмици. Как оцеля?
Тя прехапа устните си и видях, че съм се справила много по-добре от нея. Имаше толкова много белези; беше твърде кльощава, твърде необуздана, дори параноична. Защо продължаваше да гледа към вратата?
Долната ѝ устна потрепери.
– По същия начин като теб. Пих вода от потоците, ловувах, търсих храна. Спях под дърветата.
Не това правех. Имах дом, писма за четене, душ, място, където да се прибирам всяка вечер и да имам чувство за нормалност.
Очите ѝ отново се стрелнаха към вратата и аз протегнах ръка и хванах ръката ѝ, което я накара да подскочи.
– Сейдж? Какво искаш да кажеш, че си прокълната?
Погледът ѝ отново се плъзна от вратата към мен и тя преглътна с усилие.

– Не трябваше да идвам тук. Ще ти донесе неприятности. Трябва да тръгвам. – Тя се премести, за да се изправи, но аз я дръпнах надолу с изненадваща сила и тя трепна като от болка, което ме накара да разхлабя хватката си.
– Съжалявам, но Сейдж, бях сама шест месеца. Бременна съм и съм тук. Ти няма да ме напуснеш и каквито и проблеми да носиш със себе си, аз няма да те пусна.
Тогава тя дръпна ръката си от моята и избухна в сълзи, обхващайки лицето си с длани, докато се клатеше напред-назад.
– Ще разбере, че съм тук – изплака тя. – Може да те нарани.
Сърцето ми се разби в този момент за моята приятелка, която очевидно беше на ръба на психическия срив. Била съм така, толкова много пъти.
– Просто се успокой. Ще се справим с това заедно. Кой ще разбере? – Потърках нежно гърба ѝ, докато тя хлипаше.
Тя отдръпна ръцете от лицето си, показвайки обляни от сълзи бузи, прокарвайки път през кафявата мръсотия и пурпурната кръв, оставяйки чисти следи по лицето ѝ.
– Проклятието, магията, гората. Мрази ме. Опитва се да ме убие. Раб беше прав – прошепна тя, сякаш можеше да я чуе.
Може би е яла лоши гъби или нещо подобно и е халюцинирала.
– Добре, добре, ако дойде тук, можем да се справим с него заедно. – Усмихнах се, опитвайки се я успокоя.
Тя поклати глава и посочи трите белега, които се спускаха по бузата ѝ.
– Последният път, когато реших да се справя, се случи това.
Тогава нещо щракна в съзнанието ми.
– Чакай, за мечката ли говориш?
Тя погледна през вратата с широко отворени очи.
– Мечката, лосът, планинските лъвове, дърветата. Всички се опитват да ме убият, защото съм дошла тук. Не съм желана – каза ми тя и повдигна ризата си, за да покаже набръчкан белег.
Устата ми се отвори от шок, когато нещата започнаха да се изясняват в съзнанието ми.
Движещите се дървета, мечката, душеща вътре в колибата ми… търсела е Сейдж ли? Беше ли Раб прав за проклятието?
– От какво е това? – попитах, сочейки белега.
– Нападна ме лос, докато спях.
Нападение на лос? Те не нападаха произволно спящи хора.
– Дървото, което те беше затиснало – прошепнах.
Тя кимна.
– Хвърли се върху мен и ме събори на земята. Щях да умра без твоята помощ.
Мамка му. Мамка му
Добре… най-добрата ми приятелка беше заседнала в убийствени гори повече от пет месеца, търсейки ме и сега нямахме изход. Нищо страшно… мога да се справя с това.
– Добре. Е… аз съм алфа и горите не ме нараняват, както и животните, така че сега си в безопасност с мен.
Надявах се, това да е истина.
Тя ме погледна със съжаление, сякаш искаше да повярва в това, но нямаше начин.
– Значи, ако си тръгнала седмица след мен… войната още ли? – Моля, кажи ми добри новини. Просто имах нужда от добри новини за външния свят.
Сейдж преглътна мъчително, поглеждайки отново към корема ми, сякаш не искаше да ми каже нещо, което може да ме разстрои.
– Сейдж. Сойер добре ли е?
Тя кимна.
– Той е добре, но ние загубихме войната. Всички, включително почти всички Паладини, преминаха в нелегалност и се крият в безопасност, доколкото знам.
Отпуснах се с облекчение. Гадно е да науча, че сме загубили войната, но е хубаво да знам, че хората ни са живи. Бих могла да се справя с това.
– Значи Сойер е в бункера? – Това беше добре. Това означаваше, че е с родителите ми.
Сейдж прехапа устни.
– Сейдж!
Тя въздъхна.
– Сойер заповяда на Уолш да вкара всички в бункера и да остане там, за да се грижи за родителите ти и майка му. Астра остана в селото на Паладините, за да бие този глупав барабан на всеки час.
Гърлото ми се затвори от емоция при това. Сладката Астра. Надявах се да е добре.
– А Сойер?
Сейдж се намръщи.
– Той и Юджийн казаха, че ще влязат в бункера, когато се върнеш.
Очите ми се разшириха.
– Значи той просто е останал на открито по средата на война!
Сейдж трепна.
– Той очевидно се е скрил, но не знам колко добре … може да е заловен.
Заловен! Изправих се на крака и започнах да крача из малката стая, станала още по-малка със Сейдж и нейната постелка на пода.
– Или не… наистина не знам. Може би е влязъл в бункера…
Спрях да крача и седнах. Да, може би… но аз познавах Сойер и той не беше от хората, които се крият и чакат да бъдат спасени.
Мамка му.
Между нас настана дълга тишина. Не знаех какво да кажа, очевидно и тя.
– Ти ли направи това място? – Тя огледа вътрешността и аз бях благодарна за смяната на темата.
Поклатих глава.
– Предишните алфи, но аз го подобрих. Има душ. Искаш ли да се изкъпеш? Мога да започна да загрявам водата. – Няма смисъл да се тревожа за Сойер и семейството ми, докато не изляза и не мога да направя нещо по въпроса.
Очите ѝ се разшириха.
– Да, искам душ, ти луда ли си? Що за въпрос е това? Имаш ли сапун?
Аз се засмях.
– Не, но имам ексфолиращ глинен скраб с лавандула.
Тя се ухили.
– Това звучи като рай.
Загрях водата и след това ѝ помогнах да се изправи. Тя накуцваше. Когато я намерих, десният ѝ крак беше огънат под странен ъгъл. С малко помощ успях да я вкарам под душа и да напълня глинения съд с топла вода.
– О, Боже, това е раят! – изкрещя тя, докато стоях пред малката кабина и гледах параноично към гората. Щеше ли да се върне тази мечка? Или лос? Това, което беше казала, беше толкова странно, че не бях сигурна как да го обработя.
Опитвала ли се е Тъмната гора да убие Сейдж? Ако е така, тя е на сигурно място тук, в колибата. Нямаше големи дървета и ако можехме да издигнем някаква ограда, това можеше да възпре животните…
– Ти сериозно ли си тук? – извика Сейдж през сламената обшивка.
Аз се ухилих. Беше странно колко лесно се връщахме към нормалните си закачки.
– Знам, не мога да повярвам – казах ѝ.
– И така, мога да започна да ти помагам да търсиш пещерата сега и можем да се измъкнем оттук след няколко седмици, обзалагам се! – развълнувано каза тя.
О! Тя все още имаше онзи оптимизъм, който и аз преди три месеца.
– Да, може би – казах аз.
Сега, когато Сейдж беше тук, бях по-малко заинтересована от търсенето на пещерата и повече от подготовката за безопасното раждане на това бебе.

Назад към част 7                                                  Напред към част 9

Глава 11
„Каза, че е видял моя враг, каза, че изглежда точно като мен“

МАК

Излизаме от книжарницата под черно кадифено небе, изпълнено със звезди и три четвърти луна с ореол от орхидея. Целунатата от Фае лунна светлина позлатява влажните калдъръми в неземно сребристо и лавандулово.
В Ню Дъблин небето е толкова чисто и без замърсяване, че конкурира родния ми град на село. Откакто стените се срутиха и магията на Фае се разля в нашия свят, нещата нямат същите цветове като преди. Сега, от новолуние до пълнолуние, ореола около нея се променя от бледо златно до тюркоазено, орхидеено и накрая до пурпурно в лунния пик.
В далечината чувам неочакван шум: Хора разговарят, смеят се, чувам ритмичните удари на музика. Чудя се дали Темпъл Бар е отворил отново тази вечер и вдишвам дълбоко нощния жасмин, който се спуска от саксиите на върха на книжарницата, наслаждавайки се на знанието, че Дъблин също цъфти, става красив, изпълнен с лудост и отново силен.
– Последния път, когато си видяла Дани – казва Риодан, докато се качвам в пътническата част на черен военен Хамър. Трябва да избутам от пътя си двама Ънсийли, които блокират отворената врата, преди да успея да я затворя. Чувам удари по покрива, докато се настаняват.
Риодан изстрелва отвратителен поглед нагоре, след което го загребва върху мен.
– Не съм виновна и не мога да помогна.
– Смърдиш, Мак.
Стискам зъби за миг, после казвам:
– Каза, че няма да повдигаш въпроса. Какъвто и да е аспект от него. – Някога бях момичешки, красива в розово и миришех добре. Понякога това ми липсва. Особено това, че миришех добре.
– Дани. Кога.
– Мислех, че не се повтаряш – казвам язвително.
Той ме поглежда.
– Не съм сигурна – казвам.
– Наистина трябва да преодолееш случилото се със сестра ти. – Той го пуска толкова плоско и студено, че ми спира дъха.
– Какво имаш предвид? – Казвам предпазливо. Колко ли знае той?
– Участието на Дани.
– Откъде знаеш за това? Баронс ли ти каза? Не би трябвало. Не беше негова работа да казва. И ако някога кажеш на някого, ще отрека – казвам горещо.
Няма да позволя на света да я преследва за това. Никога не съм казвала на мама и татко и никога няма да го направя. В по-рационалните си моменти – като когато не я гледам – разбирам, че Дани е била оръжието и не можеш да обвиняваш пистолета. Е, всъщност хората могат и го правят, ето защо ще отнеса тази тайна в гроба. Именно Роуина беше тази, която зареди куршумите, прицели се и натисна спусъка. В по-рационалните си моменти виждам бледото лице на Дани, очите ѝ огромни, докато вика:
„Е, защо, по дяволите, не? Заслужавам да умра!“
И ми се иска да я взема в прегръдките си, да я разтърся и да ѝ кажа, че не заслужава и никога повече да не казва това.
– Знаех кога се е случило. Наблюдавахме я. Ако кажеш на някого това, ще го отрека. Ако кажеш на Дани, сам ще те убия.
Тъмната сила се надига към убийствен живот в мен. Тежката, позлатена корица на книгата заплашва да се взриви. Падам с кръстосани крака върху нея и мислено мърморя:
„Отварям тук, когато с много флиртове и трепети влязох в нея, като величествен гарван от свещените дни на миналото…“
Пет строфи по-късно съм достатъчно овладяна, за да кажа:
– Ти си гледал как Дани убива Алина и не си я спрял? – Е, може би не съм толкова сдържана. Намирам се от другата страна на Хамъра, наполовина в скута му, а ръката ми е около гърлото на Риодан и стиска.
Пръстите му обгръщат китката ми достатъчно силно, за да я посинят. Другата му ръка се затваря върху гърлото ми и между носовете ни има около сантиметър.
Сребърните му очи се взират хладно в моите. Да си близо до него е почти толкова обезпокоително, колкото да си близо до Баронс. Той е също толкова сексуален, макар и по-сдържан. Не се чувстваш така, сякаш те мачка, когато Риодан влиза в стаята. По-скоро сякаш всички твои атоми са погалени с чувствен електрически заряд.
– Престани да правиш погрешни заключения, Мак. Ще паднеш. И аз ще те оставя. Онази вечер наблюдавах Дани. Тя се изгуби. Не я намерих отново, докато не стана твърде късно.
– Невъзможно. Дани не може да те изпревари. – Тя винаги се хвалеше, че един ден обаче ще го направи.
– Тя може да ме изпревари, когато пожелае.
– Не, не може. Преди постоянно се оплакваше от това.
– Махни шибаната си ръка от гърлото ми.
– Първо ти.
Пускаме ръцете си едновременно и аз се отдръпвам встрани от него. Със закъснение усещам пълното въздействие на току-що казаното от него.
– Чакай малко, ти още от деня, в който дойдох тук, знаеше кой е убил сестра ми и не ми каза? – Казвам недоверчиво. – Позволи ми да изгубя цялото това време в лов на други?
– Дани не е убила Алина.
– Самата тя ми каза, че го е направила – опровергавам го моментално.
– Не е това, което си мислиш.
– Тогава какво е? Защото Ънсийлите, които изядоха Алина, със сигурност също мислят така. Те попитаха дали Дани ще им донесе друга „блондинка“ като сестра ми. – Ръцете ми се удрят в юмрук при спомена, ноктите се забиват дълбоко. Имам кръвта на Мик О’Лиъри по ръцете си. Може да имам и своя собствена.
Търся в профила му. Мускулче под лявото му око тиктака. Двете му ръце са върху волана, кокалчетата им са бели. За миг виждам в него Баронс, бурно страстен мъж, който я контролира безупречно, така че света го смята за лед.
– Отговори ми – измъквам. – Тя ли уби или не сестра ми?
Единственият му отговор е дрънчене дълбоко в гърдите му, каквото Баронс издава, когато е дълбоко разтревожен.
– Нима съм попаднала в заешка дупка в алтернативна реалност, в която ти наистина имаш чувства?
Той ме поглежда с див поглед и аз съзирам зъби. Затваря бързо устата си, остава неподвижен за миг, после казва внимателно:
– Защитавам най-добрите и най-умните.
АНМСМ, съкращението на Баронс за „Ако не можеш да се свържеш с мен“, е номер, на който мога да се обадя на мобилния си телефон, на който Риодан винаги отговаря, но никога не се е оказвал полезен. С присвити очи му казвам това.
– Точно така.
– Седиш и си измисляш какво да кажеш, за да ме ядосаш ли?
– Отново към теб, бейби. Кога я видя за последен път?
Защо не иска тя да знае, че е бил там онази нощ, че я е следил? Защо казва, че Дани не го е направила? Какво има предвид с думите „Не е това, което си мислиш“?
Тъй като той вече отказа да отговори на тези въпроси, опитвам друг.
– Защо ще отричаш, ако ѝ го кажа? – Когато той не казва нищо, казвам: – „Нещо за нещо“, Риодан. Приеми или остави.
– Има неща, които Дани не знае за себе си – казва той накрая. – Това е деликатна ситуация.
Намръщвам се, не ми харесва как звучи това.
– Какви неща? Какво искаш да кажеш?
– Отговорих на въпроса ти. Отговори на моя.
Искам да намеря Дани. Сега двойно повече. Има ли нещо, което не знам за нощта, в която Алина умря? Нещо, което може да промени всичко? Трябваше да се обърна към него за помощ още в самото начало. Човекът си има своите начини. Въздишам.
– Нощта, в която я преследвах през портала във Фае.
Той изсумтя:
– Говори. Сега.
Докато стигнем до клуб Честър, вече не говорим. Враждебността е стена между нас. Той ме обвинява, че съм я прогонила. Казва, че ако тя умре, вината ще е на моята глава. Сякаш аз не знам това. Настоява да отида да я търся. Казвам му, че Баронс е наложил вето върху това по основателна причина.
Той се включва към мобилния си телефон, който не би трябвало да работи, и вади заповеди на хората си. Казва, че сега е по-добре да са във Фае, отколкото в клуба, и им нарежда да започнат да търсят Дани.
След това разговаря с Баронс и се уговаря с него да се срещнем в „Честър“. Това не ми харесва нито за миг. Не се съмнявам, че той поставя Баронс в присъствието на поне една, а може би и на няколко принцеси на Ънсийли, за да ме насърчи да се справя бързо със ситуацията. Това е едно от исканията му, с което възнамерявам да се съобразя изцяло. Самата аз съм прекалено гладна за Баронс, за да понеса идеята друга жена да го докосва.
Закрачвам към Честър, с ръка на копието, а вълната от мрачни, неугледни, зловещи, гадни и вонящи Ънсийли ме следва като болезнен сватбен влак.

Назад към част 13                                              Напред към част 15

Глава 28

Шарин не каза нищо, докато скоро след това вървяха с младата жена обратно към селото. Но щом отново останаха насаме с дървото, тя допря ръката си до тази на Тит и затвори пръстите си около неговата, докато крилата му започнаха да светят.
– Има само два избора – изрече той. – Или ще открадна част от паметта им, или ще сложа край на живота им. – Далечните звуци на детски гласове, издигнати в игра, добавиха болезнен тон към думите му.
Имайки мъгляви спомени за собствените си изгубени години, Шарин имаше много лична представа за това какво причинява на човек да не знае цялата си история; това беше куха болка от безпомощност и загуба.
– Решението е ужасно. – Тя стисна ръката му, сърцето ѝ се разкъса, а очите ѝ бяха горещи. – Винаги ще бъде ужасно, но такива избори поддържат равновесието на света. Някои знания обричат смъртните на живот без свобода.
– Веднъж Александър ми разказа една история – каза Тит, а гласа му прозвуча плътно. – За едно малко планинско градче в днешна Италия. Хората там решили да въстанат срещу жестокостта на управляващия ги ангел – тя, ангела, изтребила цялото население, до най-малкото мъркащо бебе.
Цялото тяло на Шарин се скова.
– Защо? Децата нямаше да ѝ навредят. – Те бяха най-невинните от невинните; дори Калиане в лудостта си не беше нанесла пряка вреда на най-малките сърца.
– Аз попитах същото. – Отворил свитата си в юмрук ръка, Тит преплете пръстите си през нейните и тя се вкопчи в грубата му топлина. – Александър ми каза, че това е така, защото тя е жестока отвъд всякакъв разум. После каза: „Казвам ти това не за да се застъпвам за безсмислено масово клане, а за да ти напомня, че никога не трябва да позволяваш да се разгаря бунт. Защото в края на краищата това ще доведе само до безкрайни смъртни гробове“.
Той си пое дъх, но гърдите му останаха стегнати.
– Така че аз знам какво трябва да се направи. Само че ми се струва толкова ужасно да се постъпи с хора, които вече са загубили толкова много. – Тит отново се вгледа в селото, живо на фона на дневната светлина. – Единствената милост е, че те няма да знаят какво са загубили.
Тит беше достатъчно възрастен, за да се научи как да изтрива спомени с точност до най-малката точица, и можеше да го прави от разстояние. Въпреки това му отне няколко часа, за да изтрие от селото всички сведения за заразения ангел.
– Това е техния кураж – каза той на Шарин след това, а в костите му се появи тъга. – Начинът, по който тези смъртни се бореха, и това как мислеха за другите до самия край… Това е чест, храброст, каквато бих похвалил у всеки от моите воини. И все пак им откраднах спомена за собствените им смели сърца, които са се борили с един ангел, който искаше само да убива.
Зениците на Шарин се разшириха, тъмни на фона на слънчевия блясък на ирисите ѝ.
– Но ти знаеш. Ще ги почетеш в спомените си – както аз ще ги почета в изкуството си. – Премествайки погледа си при тези решителни думи, тя се вгледа в селото в далечината. – След като бъде разрешено, ще кажа на Джесами, за да може тя да напише тази глава в ангелските истории. Тяхната смелост няма да бъде забравена.
Той се вгледа във фината линия на профила ѝ, кожата ѝ блестеше с лек златист оттенък, който беше ефирен – но тя беше съвсем реална, съвсем като същество от плът и кръв, кожата ѝ беше топла, а хватката ѝ – здрава. Той не пусна ръката ѝ, макар да знаеше, че не бива да е толкова близък със съкровището на ангелския род.
– Разбираш ли, че за това все още не може да се говори, дори на ангелите?
Кимване, което привлече вниманието му към начина, по който носеше косата си; можеше да бъде млад воин в двора му, който едва стъпва на бял свят.
– Това би разпространило ужас сред нашия собствен вид и би могло да доведе до ненужни кланета.
Тънките ѝ рамене се повдигнаха, докато вдишваше.
– Сред нас има хора, които не биха си помислили нищо за това да претърсят цял континент до голо, за да спрат разпространението на евентуална зараза. – Тя допря крилото си до неговото. – Вече има твърде много смърт, Тит. Трябва да намерим начин да спрем това, без да заливаме земята с още повече кръв.
Тит нямаше нищо против думите ѝ. Но той беше архангел.
– Трябва да информирам Кръга. – Това не беше въпрос на избор, а на дълг към длъжността, която заемаше. – Ще поема цялата отговорност за спирането на бича. Никой няма да спори с всичко останало, което се случва – всички са твърде заети да се борят със собствените си пожари. – А когато се стигнеше дотам, той беше последната инстанция на този континент.

* * *

Тит се свърза с Кръга веднага след като двамата с Шарин се върнаха в цитаделата.
Можеше да каже, че тя е изтощена след жестоката скорост на обратния им полет – дори факта, че той я носеше, не можеше да смекчи въздействието. Беше се свила на възможно най-малка топка, за да намали съпротивлението, и сега бавно изпъваше крайниците си под тежкия и скучен следобед, раздвижвайки живота в крилата, ръцете и краката си.
– Искам да се изкъпя повече от всичко.
Така искаше и Титус. Но първо трябваше да се направи това.
– Искаш ли да седнеш на срещата? – Установи той, че пита, когато трябваше да ѝ заповяда да си почине.
Тя го погледна за миг.
– Да. – Изражението ѝ беше неразгадаемо.
– Трябва само да спра, за да си сложа нагръдника. – Златен, той се извиваше над раменете му и носеше в центъра си емблема на слънце, от което се извиваха светкавици на силата.
Но нагръдника не беше нещо суетно. Не беше и броня на воин в тесния смисъл на думата, защото един архангел нямаше нужда от такава – всичко, което го поваляше, нямаше да бъде спряно от метален щит. Не, това беше символ на властта, а днес той се нуждаеше от символиката.
Шарин изчака мълчаливо, докато той го сложи, след което кимна рязко.
– На лицето ти има ивици от мръсотия и пот, както и на ръцете ти. Изглеждаш точно такъв, какъвто си – архангел, който води битка.
Топлината, която се разля в него, я поведе първо към най-старшия си технически специалист и я помоли да даде телефона си за минута, за да може да се копират съответните снимки.
След това двамата влязоха в голяма стая, оборудвана с екрани, които го свързваха с останалата част от Кръга.
– Ще трябва да останеш извън полезрението на камерите. – Той посочи устройствата, които щяха да предават визията му на останалите. – Не си консорт и следователно автоматично да имаш право да присъстваш.
– Разбирам – каза тя, но на лицето ѝ се появи угризение. – Кое от тях ще покаже лицето на Егион? Трябва да се подготвя, за да не го разбия на парчета.
Изненадан, той отметна глава назад и се засмя, гърдите му се разшириха и светлината заля вените му, за да изтласка тежестта и мрака.
– Уви, няма определен ред – каза ѝ той. – Просто зависи от това кой кога ще реагира. – Усмихна ѝ се. – Просто трябва да бъдеш силна, Шари хвърляща ножове.

* * *

Шари хвърляща ножове.
Игривите му думи, усмивката му, тона на гласа му – всичко това удари Шарин силно, беше толкова… Истинско. Без никакъв намек, че залага на прехваления си чар или налучква техники за съблазняване. Той просто ѝ се усмихваше, двамата споделяха момент на хумор. Тя не се шегуваше с Егион, но усмивката на Тит накара устните ѝ да се повдигнат нагоре.
– Ще стисна зъби и ще стисна челюст.
– Помисли си само, че той ще бъде най-доволен да види как губиш контрол, и това ще бъде достатъчно. Предполагам, че той е такъв ангел, да?
– Да – каза тя и оправи все още свитите си криле. – Ще се справя. – Думи, които бе чула Танисия да използва върху един от войниците си, когато този човек плачеше заради разбито сърце. Танисия не беше от най-нежните генерали, но Шарин ѝ беше съчувствала в този случай – защото въпросния войник се влюбваше всяка събота и плачеше заради разбито сърце всеки четвъртък, или поне така изглеждаше.
– Сега трябва да направя това. – Усмивката избледня и Тит се обърна към екраните. Със същото движение той смени позицията си. Вече не беше онзи отпуснат ангел, който я беше поразил с онази великолепна усмивка; той стоеше с разтворени крака, ръцете му бяха отпуснати и готови отстрани, а крилата му се държаха с прецизен контрол. В мускулите му се усещаше едва доловимо напрежение.
Ангел-войн, който е спокоен, но готов да премине в атакуваща позиция за секунди.
Изтощението не ѝ позволяваше да направи нещо подобно. Каза си да върви по дяволите гордостта и се плъзна надолу, за да седне на пода.
„Шарин?“
„Добре съм. Искам да се съсредоточа върху дискусията, а не върху болните си мускули.“
Титус кимна. Миг по-късно тъмните екрани пред него светнаха отвътре и започнаха да показват образа на въртящ се пясъчен часовник. Сигурно беше изпратил мислена команда до члена на персонала си, който отговаряше за тази технология.
Докато чакаше останалите архангели да отговорят, Шарин обмисли факта, че за първи път в живота си щеше да бъде в присъствието на целия управляващ Кръг. Тя беше значителна част от живота на Егион, но той никога не си беше направил труда да я уважи и да я представи на останалите архангели.
За разлика от него Астаад беше представил своята Меле на всички и тя често го придружаваше на официални събития. Дори Шарин се бе запознала с нея, макар че през последните няколкостотин години не бе посещавала големи събирания; тя все още помнеше зашеметяващите тъмни очи, ясния интелект и грациозния начин на говорене на Меле. Но най-вече помнеше тихата гордост на Астаад, че я има до себе си.
Колко глупава беше Шарин, че не прозря мотивите на Егион. За него тя беше само лъскав трофей. Никога не е обичал Шарин, просто е искал да притежава Колибри. А тя е била толкова нуждаеща се и наранена, че е приемала остатъците от обичта, която ѝ е подхвърлял.
Това си беше за нейна сметка.
„Съдиш се жестоко.“
Дори когато спомена за думите на Тит отекна в нея, екрана в горния ляв ъгъл се изчисти, за да покаже лицето на Нейха. От това, което Шарин можеше да види от торса ѝ, индийската кралица беше облечена във воински кожи в най-тъмнозелено и тези кожи бяха прашни, както и лицето ѝ. Сплетената ѝ на плитка черна коса носеше същата патина от прах.
– Извинявам се за бавната реакция, Тит. – Стегнати думи. – Бях на полето, помагах на Суин да разчисти гнездата на децата жертви, които Леуан остави след себе си.
Една тръпка разтърси Шарин.
– Мислех, че децата вече са получили милост – изръмжа Тит, а изражението му бе напрегнато от ярост. – Искаш да кажеш, че е имало още?
Нейха кимна, кафявите ѝ очи бяха уморени по начин, който Шарин не беше виждала у никой архангел.
– Или Леуан ги е държала в резерв, или те не са отговорили на заповедта ѝ, когато я е дала по време на войната. Междувременно са се обърнали един срещу друг. Това е… Трудна сцена.
Шарин не можеше да си представи ужаса на това, което архангела описваше, пълния кошмар на това да се наложи да екзекутираш деца, които са били превърнати в чудовища без тяхното съгласие или желание. Използвани като инструменти за един луд архангел.
„Няма надежда за излекуване на тези деца?“
„Не“ – тонът на отговора на Тит беше мрачен. – „Няма лек за никое от тях.“
– Суин беше мръсна и окървавена до такава степен, че има нужда от момент, за да се измие. – Една от любимите змии на Нейха си проправи път нагоре по ръката ѝ – живо бижу в блестящо оранжево. – Тъй като няма функциониращ комуникационен център близо до тази граница, тя ще влезе в дискусията от друга стая в граничната ми крепост.
За пореден път Архангела на Индия и Архангела на Китай работеха заедно, както често са го правили в историята. Но никога при такива ужасяващи обстоятелства.
Друг екран се изчисти, този път за да покаже лицето на Александър, бръчките се бяха впили в бузата му, а златистите кичури на косата му изглеждаха прибрани с пръсти. Това беше най-естественото, което Шарин беше виждала от… Много, много отдавна.
Миг на спомен, който накара пръстите ѝ да сърбят за молива – млад и без риза Александър, който се смее със също толкова млада Калиане, докато обмислят да скочат във водопад. Косата му вече беше влажна от водната струя, капките се търкаляха по гърдите му, крайниците му бяха по-стройни, отколкото сега. А очите му бяха… Светли, недокоснати от живота.
Толкова ли беше стара, че познаваше Александър като младеж?
Шарин нямаше отговор на този въпрос, времето се бе превърнало в безкраен поток в съзнанието ѝ. Но тя знаеше, че спомена е истински; истинския спомен има вкус, текстурирана реалност. Щеше да попита Калиане за това, когато приятелката ѝ се изправи от аншара.
– Тит, ще трябва да извиниш появата ми. – Гласът на Александър свидетелстваше за песъчинките на съня. – Накрая трябваше да се предам и да си легна.
Тъй като архангелите се нуждаеха от още по-малко сън от обикновените ангели, той трябваше да е на ръба на колапса.
Другите екрани се изчистиха един след друг, преди Тит да успее да отговори, и никой от Кръга не изглеждаше по-добре от останалите. Косата на Суин беше лъскаво мокра, а по праха на кожите ѝ имаше влажни петна – сякаш беше потопила главата си под чешмата, докато Рафаел имаше ивици от нещо, което изглеждаше като мазнина по лицето му, а Цин просто изглеждаше изморен.
Егион беше с голи гърди, както и Тит по-рано, а на гърдите му имаше сребриста вихрушка, позната на Шарин… Под пресни следи от нокти.
– Един от болните ме хвана – промълви той, докато с кърпа избърсваше кръвта по краищата, а синьо-зелената му коса беше матова и мокра като тази на Суин. – Порочни животни.
– Усещаш ли някакъв ефект? – Попита Тит с нова скованост в тялото си.
– Сърбеж, но вече се лекува – каза Егион без притеснение.
Най-могъщите сред ангелското съсловие бяха свикнали да бъдат неубиваеми, освен при много специфични обстоятелства. Тези обстоятелства винаги включваха друг архангел.
Като го погледна, този архангел с крила от наситено зелено, прошарени с диво синьо, Шарин почувства едновременно дълбок гняв и смазващо чувство на облекчение. Тя го виждаше сега и винаги щеше да го вижда. Егион никога повече нямаше да я заблуди, а с това осъзнаване тръгна и страха, който дори не подозираше, че носи в себе си.
Толкова се радваше, че е завещал на сина им само малко от окраската си и частица от силата си, толкова се радваше, че е оставил отглеждането на Илиум на нея. Нейното момче никога нямаше да бъде жестоко, никога нямаше да причинява нарочно болка на другите. Илиум беше по-близък до Тит, отколкото до Егион.
Нейха беше тази, която първа разбра значението на думите на Тит.
– Въпросът ти към Егион има ли нещо общо с това защо свикваш спешна среща, когато никой от нас няма свободно време?
– Да. Открих доказателства за прероден ангел.
Мълчание.
Рафаел беше този, който я наруши.
– Сигурен ли си? – Изпепеляващото синьо на очите му беше втренчено в Тит; днес до него я нямаше Елена, неговата съпруга несъмнено беше в града и помагаше да се справят с хаоса, оставен от войната.
Елена и Рафаел бяха равностойни, когато ставаше дума за връзката им. Единият беше архангел, а другия – едва роден ангел, но това беше истина. В моментите, в които ги бе виждала заедно, Шарин никога не бе виждала господство и подчинение, алфа и бета. Заедно те бяха просто двама души, които се обичаха.
Погледът ѝ се насочи към Тит, този арогантен, красив, почтен архангел, който ценеше мнението ѝ достатъчно, за да я покани на тази среща… И който не отхвърли докосването ѝ, когато тя се опита да му предложи утеха, а вместо това сви пръсти около нейните и се задържа.

Назад към част 28                                                  Напред към част 30

Глава 21

Брадън и баща му се връщат и точно шестдесет секунди по-късно – сериозно, поглеждам часовника си – Кати се връща. Тя доминира в разговора, докато аз обмислям думите на Бен.
Той се е опарил и никога няма да позволи това да се повтори.
Знае ли Бен цялата история между Брадън и Ади? Ако е така, ще ми каже ли? Той със сигурност е разговорлив, но ние с него току-що се запознахме. Освен това, ако отида зад гърба на Брадън, за да измъкна информация от брат му, ще си спечеля тежко наказание. Може никога повече да не получа оргазъм.
Но колкото и да мразя мисълта, че никога повече няма да стигна до кулминация, не това е основния проблем тук.
Обичам Брадън. Обичам го толкова много, по дяволите.
Ако отида зад гърба му и изпомпам информация от брат му, той може да не ми прости.
И колкото и да ми се иска да знам, няма да злоупотребя с доверието му отново.
– Какво мислиш, Скай?
Потискам дръпването на името ми от устните на Брадън. Нямам представа за какво са си говорили останалите. Не е готино.
– За какво? – Казвам.
– За това, че тази вечер ще отидем в центъра и ще слушаме джаз – казва той, а усмивка се отскубва от устните му.
Проклет да е той. Знае, че не съм го слушала.
– Звучи чудесно.
– Чудесно – казва Кати. – Обичам джаз, нали, Скай?
– Разбира се. – Толкова съм далеч от познавач на музиката. Но хей, нали всички обичат джаз?
Камериерката влиза във всекидневната и изчаква да настъпи затишие в разговора, преди да каже:
– Господин Блек, вечерята е сервирана.
– Отлично, благодаря, Сейди. – Боби се изправя. – Дамите първи, разбира се.
Тъй като никога не съм била тук, нямам представа къде се намира трапезарията. Сигурна съм обаче, че Кати знае, затова я следвам. Разбира се, тя ме води към официалната трапезария. Боби и подава стол и тя сяда.
Бен сяда до нея, а Боби седи в началото на масата.
Брадън държи другия стол до Боби.
– Скай – казва той.
Сядам, а Брадън заема празното място до мен.
Кати си помага с парче хляб и след това подава паничката на Боби.
Да, тя определено е била тук и преди. Бих казала, че е била повече от веднъж. Не съм сигурна, че някога ще се чувствам комфортно да си помагам с каквото и да е на тази маса, независимо колко често ще се храня тук.
Все пак се възхищавам на тактиката ѝ. Това е жена, която вярва, че трябва да преследва това, което иска. Част от това е да се чувства у дома си във всякаква среда. Обзалагам се, че никога не би се притеснила, ако от чантата ѝ изпадне презерватив пред опустошително красив мъж.
Не ми се налага да се притеснявам за воденето на разговор, защото Кати поема това. Да, тя е много интелигентна. Но не само това, тя е и проницателна и хитра. От нея ще стане добър адвокат. Защо Брадън не е привлечен от жена като нея?
Лесно. Ти си предизвикателство, Скай. Думите му звучат в ушите ми. Кати определено не е предизвикателство. Интелигентна, хитра и проницателна, да. Но явно ще легне по гръб, за да получи това, което иска. Това не е предизвикателство за мъж като Брадън.
Вечерята е вкусна. Крем биск от домати с пресен босилек, а след това първокласно говеждо ребро, чесново картофено пюре, печено брюкселско зеле и au jus. Тъй като на практика нямам какво да добавя към разговора, почиствам чинията си, преди другите да са приключили.
– Запази място за десерта – казва ми Брадън.
– Какво има за десерт? – Питам.
– Не знам какво сервират тук – казва той – но знам какво ще ям аз.
Извивам се, опитвайки се да намаля натиска между краката си. Може би тази вечер най-накрая ще получа оргазъм.

***

– Какво мислиш? – Пита ме Брадън, след като Кристофър ни взима.
– Брат ти много ми харесва.
– А баща ми?
– Изглежда приятен.
– Но?
– Брадън, ти знаеш точно какво си мисля. Какво прави той с нея? Тя е на моята възраст.
Брадън се ухилва.
– Тя няма да е наоколо твърде дълго. Щом получи това, което иска, ще си тръгне.
– И ти нямаш нищо против тя да използва баща ти по този начин?
– Баща ми е голямо момче. Той може да се грижи за себе си.
– Брат ти казва, че той също я използва.
– Разбира се, че я използва. Тя е готова да разтвори краката си, а баща ми е готов да и позволи.
Въздишам.
– Намираш ли това за отвратително?
– Не по начина, по който си мислиш. Баща ти е много привлекателен. Просто не е… Като мен.
– Значи не си работила за Ади заради контактите?
– Работих за Ади, за да си изкарвам прехраната. Контактите бяха приятна допълнителна полза. По-добре да не предполагаш това, което си мисля, че си. Освен това Ади определено не е мой тип. – Не мога да се въздържа от саркастично подхилване.
– Изобщо не предполагам това. Знам, че не би си проспала пътя към върха. Но всеки се възползва от възможностите.
– Всъщност ти защитаваш това, което тя прави? Съжалявам, но според мен има разлика между това да се възползваш от дадена възможност и да чукаш някого, за да стигнеш до някъде.
– Каква е разликата? Нима и двете не се възползват от една възможност?
– Едното е добър бизнес, Брадън, а другото е близо до проституцията.
– И…
– И… Какво?
– Намираш ли проституцията за отвратителна?
– Намирам проституцията за незаконна.
Но той повдига добър въпрос.
– Това, което прави Кати, не е незаконно. Тя се възползва от една възможност, а Боби ѝ позволява.
Въздишам.
– Прав си. Щом тя и баща ти се отнасят добре към ситуацията, коя съм аз, за да съдя?
Той се смее и стиска ръката ми.
– Абсолютно права си.
Смехът му ме развълнува, разбира се.
– Знаеше, че ще се съглася, нали?
– Когато се замислиш логично, да, знаех, че ще се съгласиш.
– Тогава защо ме натисна?
– Защото си толкова възхитително възмутена.
– Ти се справи страхотно.
– Разбира се, че се справих. Но все пак беше доста неприлично от твоя страна да ме оставиш с двама души, които току-що бях срещнала.
– Трябваше да обсъдя нещо с баща ми, което не можеше да чака.
– Разбира се, че имаше. Ти го беше наругал, че е довел настоящата си любовница на вечеря.
– Всъщност, не, не бях. Говорих с него за една инвестиция.
– И тя не можеше да чака?
– Не, не можеше, защото беше фалшива.
– Защо ще откъснеш баща си от вечерята му, за да…
Устните му се извиват леко нагоре.
– Ти я примамваше.
– Знаех, че ще разбереш.
– Защо? Както казваш, баща ти е възрастен мъж и може да се грижи за себе си.
– Съгласен съм. Ако иска да харчи парите си за някоя млада жена, която се интересува само от едно нещо, това е негов прерогатив.
– Тогава защо пускаш информация?
– Защото това е моята компания, Скай. Обичам баща си и той върши добра работа, но понякога мисли с грешна глава.
– Нали не вярваш, че той ще се откаже от търговските тайни или нещо подобно?
– Не и когато е с ума си, не.
Кикотя се.
– С други думи, не и когато мисли с правилната си глава.
– Бинго.
Усмихвам се и покривам ръката му с моята.
– Кажи ми, Брадън. С коя глава мислиш в момента?
Той ме пронизва с поглед, без да казва нищо.
А аз знам.
Брадън Блек мисли само с една глава, независимо от всичко, и тя винаги е правилната.

Назад към част 20                                                       Напред към част 22

***

Серен разтърка очите си, когато усети, че се събужда. Какъв ужасен сън беше сънувала. Първо си помисли, че гилдията я е отхвърлила, после я преследваха странни рицари, които се биеха с гаргойли.
– Ще трябва да разкажа… – Гласът ѝ секна, когато отвори очи и видя зловещата стая. Тя лежеше на легло, което беше напълно черно. Покривките, дървото, дори завесите. Прозорците бяха отворени, за да ѝ покажат тъмно, облачно небе, в което имаше сиви облаци и никаква следа от слънце.
– Къде съм? – Тя седна бавно, опитвайки се да си спомни как е попаднала на такова място.
Внезапно движение привлече вниманието ѝ към краката на леглото. Тя изпищя, когато видя статуята на гаргойл да оживява. Зловещите ѝ жълти очи се фокусираха върху нея, а раздвоената ѝ каменна опашка се размахваше около нея.
– Не се страхувай, човече – каза тя с дълбок, дрезгав глас. – Няма да изям сърцето ти от теб. Поне засега.
– Сънувам.
– Не – каза то със зловещ тон, докато я гледаше със злоба. – Тук няма сънища, Бобин. Само кошмари.
Гаргойлът се издигна във въздуха, за да полети наоколо, докато я наблюдаваше.
– Кериган, Кериган – извика то. – Господарю Мрак, време е да се върнеш.
До леглото ѝ се появи мътен дим.
Захвърлила кърпата си, Серен се премести от другата страна на леглото и наблюдаваше как дима приема формата на мъж със светещи червени очи. Димът се превърна в рицаря, който я беше спасил. Огънчетата на очите му пламнаха, а после станаха тъмни и студени като въглен.
Веднага щом се появи, гаргойла излетя от прозореца и изчезна в зловещото небе.
Тя прошепна молитва, докато се прекръстваше.
– Какво си ти?
Краищата на устните му се изкривиха съвсем леко.
– Въплъщение на злото.
Тя не искаше да повярва в това. И все пак, как да не вярва?
– Но ти ми помогна да избягам от останалите.
Погледът му беше студен, празен.
– Не, аз си помогнах сам.
– Не разбирам. Защо съм тук? Защо това се случва с мен?
Той я гледаше без милост и състрадание.
– Защо трябва да се случи на някой друг? Какво толкова специално има в теб, че да си имунизирана срещу безмилостните машинации на Даме Фортуна?
Тя преглътна суровия му тон.
– Никога не съм казвала, че трябва да съм имунизирана срещу нещо. Искам само да знам защо се случва това. Къде съм аз?
– Ти си в Камелот.
Тя огледа студените, зловещи стени, които по нищо не приличаха на мястото от легендата. Говореше се, че Камелот е скъпоценен камък, топло място със златни стени и блестящи гоблени. Тук нямаше нищо от това.
– Камелот?
– Да – каза той. – Нима не виждаш красотата му? Магията? Тук е мястото, където Артур обедини едно кралство и видя как целия му свят рухва, преди собствения му племенник да го убие брутално в Камлан.
Тя познаваше добре прочутата легенда, но никога не си беше представяла Камелот да изглежда така.
– Вие сте един от неговите рицари на Кръглата маса?
Той се засмя студено на това.
– Дали приличам на такъв? Не, жено, аз съм техния бич. Ти избяга от благословените си рицари на Кръглата маса в града, когато те щяха да те спасят.
– От какво да ме спасят?
– От мен.
Серен се надигна от леглото и се затича към вратата. Преди да успее да стигне до нея, рицаря беше пред нея и препречваше пътя ѝ.
– Няма изход оттук, мишчице.
– Моля те – умоляваше тя, ужасена от това, което се случваше с нея. – Моля те, пусни ме. Аз съм просто една селянка. Не съм нищо особено, нищо необикновено. Искам само да се върна у дома и да стана тъкачка.
В студените му очи се появи далечен поглед.
– И аз също някога бях просто селянин. Лъжец и крадец, прекарах цялата си младост, бягайки от онези, които искаха да ме пребият. Сега съм крал на Камелот. Колелото на съдбата се движи постоянно. Днес ти си обикновен чирак без перспективи, но в идните дни съдбата ти е да се омъжиш и да се задомиш с някой от прочутите рицари на Артур.
Но това нямаше смисъл за нея. Не беше възможно.
– Не разбирам. Не мога да се омъжа за рицар. Аз съм селянка.
Очите му заблестяха в червено, докато препускаше със злия си поглед по тялото ѝ.
Кериган усети, че се втвърдява, докато я гледаше как стои така смело пред него. Беше ужасена, той усещаше това, но въпреки това продължаваше да се бори, макар да знаеше, че е безнадеждно.
Тя не беше нищо особено и все пак…
Тялото му реагира на нейната близост по начин, по който никога досега не бе реагирало на никого. Беше му любопитно защо Даме Фортуна бе избрала тази кротка мишка, за да роди една от най-великите сили на земята. Какъв странен съд за отглеждане и възпитание на Мерлин.
– Приемала ли си някога човек в тялото си, малка мишчице?
Лицето ѝ се зачерви мигновено, докато тя изпсува.
– Значи си девствена.
Малката му мишка изправи гръбнака си, докато го гледаше предизвикателно.
– И възнамерявам да остана такава до деня, в който се омъжа.
Едно ъгълче на устата му се изкриви при предизвикателството ѝ.
– Едва ли ще можеш да ме спреш, ако реша да те взема.
И все пак тя не му вдъхна никакъв страх, а само необоснована смелост посрещна подигравките му.
– Няма удовлетворение от това да откраднеш нечия собственост, милорд. Истинска стойност има само когато я заслужиш или собственика ти я даде по собствена воля.
Дръзките ѝ думи го накараха да спре, докато ги обмисляше.
– Не знам нищо за подаръците.
– Тогава това е срамно. Може би, ако поискаш, вместо да вземаш, тогава би могъл да имаш познания за тях.
Тя беше бърза малка мишка. Изненадващо интелигентна, всъщност, и той се оказа заинтригуван от аргументите ѝ.
– Би ли ми дала девствеността си, ако я поискам?
– Не!
– Тогава какъв е смисъла да искаш, когато единствения начин да имаш нещо е да го вземеш?
– Тогава вземи го, ако трябва – каза тя смело, а очите ѝ заблестяха в ярък зелен нюанс. – Но знай, че по този начин ми отнемаш единственото нещо, което имам и което наистина мога да дам само от себе си. Надявам се, че ще ти донесе голямо удовлетворение да ме оставиш без нищо. – Тя повдигна брадичката си, сякаш се готвеше да поеме удара му.
Да я вземе.
Гласът в главата му беше непреодолим и обикновено, когато издаваше заповед, той я изпълняваше независимо от последствията, но въпреки това сега не можеше да събере желание да го направи. В зелените ѝ очи имаше рядък огън, който изгаряше студенината в него.
Това беше нейното достойнство, осъзна той.
Спомни си как някога бе държал на такова. Но тези дни бяха отминали. Достойнството му, както и човешката му същност, бяха отнети пласт по пласт, докато не го оставиха като куха, гневна черупка.
Преди да успее да се замисли, той вдигна ръка, за да докосне меката ѝ, деликатна буза. Кожата ѝ беше топла, успокояваща. Сладка.
Спусна поглед надолу към малките ѝ гърди, които едва запълваха дланта му, а после се спусна към останалата част от тялото ѝ. Беше мършава жена, която се нуждаеше от храна и грижи. Можеше да счупи врата ѝ само с една мисъл.
Дори да се опита да се бори с него, нямаше да има сили за това. И въпреки това той беше невероятно любопитен към нея.
– Как се казваш, момиче?
Тя се поколеба, преди да отговори.
– Серен.
Серен. На неговия език това означаваше звезда.
– И какво би ми дала, Серен, за да запазя девствеността ти?
– Не разбирам.
Той остави ръката си да падне от лицето ѝ, докато я наблюдаваше с любопитство как трепери от близостта му.
– Говориш за дарове, които са толкова ценни. Покажи ми един, който е по-специален от удовлетворението, което мога да получа с тялото ти, и аз ще задоволя желанието си с друга.
Тя хвърли поглед из стаята, сякаш търсеше нещо, което да му даде. Очите ѝ се разшириха, когато погледа ѝ попадна на леглото, където лежеше червената ѝ кърпа.
– Всичко, което имам, е аления ми плат.
Той се ухили на това.
– Нямам нужда от плат.
Видя паниката на лицето ѝ и за пореден път не изпита удовлетворение, че я е предизвикал.
– Нямам нищо друго – каза тя.
– Тогава ме целуни.
Очите ѝ се разшириха, сякаш я беше шокирал.
– Целувка?
– Да – каза той, наслаждавайки се на тази странна игра да я дразни без злоба. – Нека видя ползата от това да имаш нещо, което е дадено доброволно, а не взето. Целуни ме, Серен, и ми позволи да преценя стойността на твоя дар.
Серен преглътна думите му, вкаменена и все пак странно заинтригувана. Имаше нещо в рицаря, което я привличаше, въпреки че той я плашеше неимоверно.
Защо щеше да се успокои от една целувка?
– Никога досега не съм целувала мъж.
Той се намръщи срещу нея.
– Никога не си се целувала. Никога не си вкусвала мъжко тяло? На колко години си?
– Двадесет и четири.
Той се ухили.
– Жена в цял ръст. Как е възможно да си останала толкова целомъдрена в свят на гладни мъже?
– По свой избор, милорд. По мой избор.
Той се ухили.
– А сега ти давам друг избор, малка мишчице. Целувка или тялото ти. И какво ще бъде?
Серен потръпна, докато се чудеше дали една целувка наистина ще задоволи този могъщ мъж.
– Ами ако не те целуна правилно? Ще бъдат ли действията ми напразни?
Погледът му беше празен, студен.
– Искаш истината от лъжец? Толкова ли си доверчива или толкова глупава?
– Тогава откъде да знам, че няма да вземеш тялото ми след целувката ми?
– Не знаеш.
Серен дишаше дълбоко при безпристрастните му думи. Поне беше честен. Но тогава тя нямаше истински избор в тази ситуация. Колкото и да мразеше мисълта за това, тя беше в пълната му милост и двамата го знаеха.
– Тогава ще ти се доверя, че ще държиш на думата си. Моля те, не ме разочаровай, господарю мой. Достатъчно ми е разочарованието през този ден.
Преди Кериган да успее да я попита нещо повече, тя постави целомъдрена целувка на устните му. Тялото му се разгорещи от невинността, която вкуси, от съзнанието, че никой друг мъж не е стъпвал на тази уста преди него.
Сърцето му се разтуптя, той разтвори устните ѝ със своите и вкара езика си дълбоко в сладката ѝ, декадентска уста, за да опита първата невинна целувка, която някога е познавал. Тя го заля с вълни от желание, от което слабините му се втвърдиха и го заболяха. Да, тя беше много повече, отколкото изглеждаше в началото. Странна изненада от невинен глад.
Серен изстена от вкуса на тъмния рицар. Кожата му беше студена като лед, докато езика му танцуваше в устата ѝ, облизвайки я и дразнейки я. Никога досега не бе изпитвала нещо подобно.
Той я издърпа грубо в обятията си и я притисна към себе си, докато задълбочаваше целувката си още повече. Усещаше как той се издува в бедрото ѝ и знаеше точно колко много иска да я вземе.
Той напусна устата ѝ, за да проследи целувките си по бузата ѝ, после надолу към шията ѝ, където зарови студените си устни в гърлото ѝ. Гърдите ѝ се стегнаха, докато желанието се трупаше в центъра на тялото ѝ. Студени тръпки преминаха по цялото ѝ тяло.
Никога досега не беше познавала желанието, но сега усещаше как то я пали. Една чужда, плашеща част от нея дори не би имала нищо против, ако той я притиснеше за още…
– Да, Серен – издиша той до ухото ѝ с накъсан тон, от който по цялото ѝ тяло преминаха ледени тръпки. – Безвъзмездно дадена целувка е наистина най-сладка.
Серен усети как ръката му на гърба ѝ повдига подгъва на роклята ѝ. Тя се стресна от страха, който изпитваше от това, което щеше да направи.
Тялото на Кериган беше разтопено. Единственото, за което можеше да мисли, беше да опита още от девствената ѝ плът. Да разтвори широко кремавите ѝ бедра и да се забие дълбоко във влажната ѝ топлина отново и отново, докато не се изтощи напълно.
Но тя му се беше доверила.
Никой досега не му се беше доверявал. Никога.
И тя го бе целунала по своя собствена воля.
Тялото му изкрещя в знак на протест, той пусна роклята ѝ и се принуди да се отдръпне от нея. Въпреки това студените му устни все още горяха от вкуса на нейните.
И той искаше още. Жадуваше за това с жестокост, която го зашемети.
Серен го наблюдаваше внимателно, наполовина уплашена, че все пак ще я изнасили.
Той не го направи. Но в очите му имаше нещо болезнено. Нещо толкова дълбоко измъчващо, че я караше да я боли в гърдите за него, а тя не разбираше защо.
Той прочисти гърлото си.
– Гладна ли си, мишчице?
Тя кимна.
– Ще ти приготвя храна. – Той спря пред вратата и я погледна.
– Да – каза тихо, като я обходи с поглед от главата до петите. – Това е много по-добре. Никога не бих могъл да понасям жена в парцали.
Едва след като той си тръгна, тя осъзна, че скъсаната ѝ рокля вече не е върху тялото ѝ. Вместо това носеше блестяща рокля от бледосин самит със златен пояс и съчетани с нея обувки от мека кожа.
Краката на Серен отслабнаха. Беше всичко, което можеше да направи, за да се задържи изправена. Сигурно всичко това беше ярък сън. Как би могло да бъде истинско?
– Събуди се, Серен. – Но това не беше сън. По някакъв начин това място беше истинско.
Черният рицар беше истински. И нещо вътре в нея я предупреждаваше, че ако не намери начин да избяга от това място, ще бъде обречена и прокълната тук завинаги.

Назад към част 5                                                           Напред към част 7

КИЯН

Бяхме паркирали на пътя отвъд ръба на черния път и си проправяхме път безшумно през дърветата, готови да се промъкнем при Тейтъм и Монро, когато наближихме позицията им по GPS, когато започна стрелбата.
За миг всички бяхме замръзнали, гледайки се помежду си в объркване и тревога, но когато се чу втори изстрел и трети, без да се съмняваме, се втурнахме в бяг. Каквото и да се случваше в дърветата отпред, нашето момиче беше там, брат ни също. И когато бяхме положили клетвата, която ни свързваше, имахме предвид това. На живот и смърт.
Бягахме тихо и комбинацията от случващата се битка и елемента на изненада ни позволи да се измъкнем от дърветата зад събралата се група бандити, които бяха обградили дървената колиба, която се намираше там.
Не знаех какво, по дяволите, се случва, но знаех, че момичето ми е там и тези шибаняци са насочили оръжия към нея. Това беше повече от достатъчна информация за мен.
Бейзболната ми бухалка беше здраво стисната в хватката ми и я замахнах в задната част на главата на първия човек толкова бързо, че трябваше да се чудя дали изобщо е знаел, че умира, или светлините просто са угаснали. Нямах намерение да бъда толкова милостив към останалите.
Преди тялото му да се удари в пръстта в краката ми, замахнах към стоящия отстрани човек, а писъка на Тейтъм от вътрешността на къщата подпали болката в кръвта ми и придаде брутална сила на мускулите ми.
Той насочи оръжието си към мен точно в момента, в който бухалката ми се удари в ръката му, счупвайки костта с пукот, който изглеждаше почти толкова силен, колкото и взрива от пистолета в ръката му. Но целта му се размина, когато разбих лакътя му, куршума се заби в короните на дърветата вдясно от мен, а пистолета падна от пръстите му, докато той крещеше.
Преди да успее да направи нещо повече от това да изреве от болка, го ритнах здраво в гърдите, като го пратих да се блъсне в двете момчета зад него, които се опитваха да се прицелят и в мен, и ги накарах да се спънат назад.
Наведох се, грабнах пистолета и го хвърлих на Блейк, който току-що беше повалил едно момче на земята и го беше пребил почти до безсъзнание, докато Сейнт го тъпчеше по гърлото, за да го довърши.
Блейк хвана пистолета, вдигна го и стреля по момчетата зад мен, докато аз отново вдигнах високо бухалката и елемента на изненада се изчерпа.
Около колибата бяха пръснати поне още десет мъже и вниманието им се насочваше от боя вътре към нас.
Сейнт грабна пистолета на мъртвеца и двамата се гмурнаха в прикритието на дърветата, докато задниците, срещу които бяхме изправени, откриха огън.
Трябваше и аз да се прикрия, но когато Тейтъм отново изкрещя в хижата, ме обзе ярост, каквато не бях изпитвал досега, и вместо това се хвърлих в боя, скочих срещу тримата мъже пред мен и размахах бухалката си с дивашка непринуденост.
Мускулите ми се огъваха и изгаряха от силата на ударите ми, а кръвта ме опръска от главата до петите, докато ревях името на Тейтъм с пълно гърло с надеждата, че тя ще разбере, че съм тук. Че съм дошъл за нея, че винаги ще идвам за нея.
Хаосът от стрелбата и виковете на ранените мъже ме обградиха, докато всичко това не се превърна в звън в ушите ми, който не спираше да звучи.
Болката ме прониза откъм страната и аз се извърнах от нея, размахвайки бухалката си в широка дъга, когато забелязах блясъка на острието, мокро от кръвта ми. Но задника, който го държеше, едва ме беше одраскал и в момента, в който бухалката ми се свърза с черепа му, с него беше свършено.
Сърцето ми биеше толкова бързо, че чувах само ударите му, а червеното на кръвта, което блестеше слабо на слабата звездна светлина, беше единственото, което виждах.
Загубих себе си за най-низшата част от себе си. Онзи раздробен звяр, в който имаше само инстинкти, насилие, ярост и непреодолимо чувство за защита на момичето, което беше заклещено в тази хижа. Семейството ми може и да ме беше превърнало в това прецакано същество, но в този момент дори не можех да ги намразя за това. Всички решетки на клетката, която бях построил, за да се държа под контрол, рухнаха и аз просто се предадох. На жаждата за кръв и твърдата решимост да унищожа всеки, който се изправи срещу мен.
Щях да разкъсам стени от желязо и огън, за да стигна до нея, да я защитя и да я доведа отново на сигурно място в уютната си прегръдка. Нямаше нещо на тази земя, което да ме спре.
Вкусът на чуждата кръв покри езика ми, докато се втурвах към следващото струпване на моите врагове, без да се интересувам от това, че те вдигат оръжията си по моя път. Те стояха между мен и момичето, на което се бях клел. Тя беше моя и аз бях неин и щях да дам всичко от себе си, за да я защитя от нараняване.
Блейк и Сейнт стреляха по задниците пред мен от дърветата, някои от тях падаха в червени пръски, които караха вените ми да бръмчат от удоволствие. В най-добрите моменти бях мрачен и опасен звяр, но тази вечер, с писъците на Тейтъм, които звучаха в ушите ми, бях много по-лош от чудовище. Бях чудовището, което дядо ми винаги е знаел, че мога да бъда. Бях съществото в мрака, което се хранеше с агония и се къпеше в безкрайна кръв. И точно сега това беше всичко, което исках да бъда.
Куршумите разкъсваха въздуха около мен, звука беше оглушителен, кух и нищожен за мен. Светкавица от болка разкъса плътта на бедрото ми, но тя не беше достатъчна, за да ме забави, камо ли да ме спре.
Когато замахнах с бухалката си към следващата група, силата на мускулите ми беше достатъчна, за да разбие два черепа с един удар.
Скочих върху третия мъж, като за секунда пуснах оръжието си, докато изпадах в екстаз от това как плътта ми се удря в неговата, а юмруците ми горяха, чупеха се и кървяха, докато кокалчетата ми бръмчаха със суровата и брутална сила, която толкова много обичах, дяволски много.
Той се опитваше да се съпротивлява, но аз бях един голям ебач и щом веднъж бях свалил противника си под себе си, той никога повече не се изправяше.
Блейк крещеше нещо зад мен, стреляше с оръжието си, докато Сейнт забиваше острието в червата на друг мъж. Кръвта опръска бузите ми, докато заличавах противника си, продължавайки да го удрям дори след като той падна неподвижно.
Сейнт викаше името на Тейтъм и аз чух как тя отново крещи вътре. Все още имаше няколко мъже, които препречваха пътя ни към нея, но нямаше да ми пука, ако бяха хиляда. Нямаше да се поколебая и за миг. Защото те не можеха да ме спрат да стигна до нея. Не можеха да спрат никого от нас. Ние бяхме нейните Нощни пазители и бяхме свързани с нея дори по-здраво, отколкото тя с нас. И нямаше нищо на този или онзи свят, което да ни раздели.
Тя е боец. Воин. Няма никакъв шибан начин тя да умре на това адско място.
Единствените мисли, които проникваха в жаждата за кръв, която ме топеше, бяха тези за нея. Момичето със сините очи, които виждаха право през маската ми и ме познаваха, без да се опитват. Момичето, което се бях заклел да защитавам. Тази, за която бях готов да умра. Единствената, на която това чудовище отговаряше.
И ако трябваше да дам всичко, за да я спася от тази съдба, тогава щях да го направя без да се замисля. Защото тя беше единствената светлина в моя мрак и струваше хиляда мои смърти, че и повече.
Идвам за теб, бебе. Просто се дръж още малко.

Назад към част 42                                                             Напред към част 44

ГЛАВА 37

Изкашлях се. Една силна ръка ме плесна по гърба, помагайки на останалите да прочистят дихателните ми пътища.
– Вдишала си твърде много дим – каза Рейх между ударите. – Лечебната ти дарба не можа да прочисти напълно дробовете ти.
Изкашлях се отново и черна течност се разпръсна на земята.
– Чай от кората на бъз. – Рейх го изля в гърлото ми, докато чаршафите ми не се напръскаха с черни точици. – Изчиства пепелта от белите дробове. Вдишай твърде много и може да натовариш сърцето си фатално. – Тя изплези език в горната част на устата си. – Но не мисля, че ще умреш в съня си тази нощ. Благодарение на мен.
Избърсах устата си с ръкав и преглътнах още една глътка от чая. В скута ми падна шишенце с прозрачен еликсир с вихри от виолетови сенки. Рейх сгъна ръце, доволна от себе си.
– Бързоговорящата ми каза, че имаш нужда от още от него.
Дори нямах време да почувствам облекчение. Прибрах флакона в джоба си и се надигнах от леглото. Не се намирахме в лазарета в Мирелинт. Стаята беше малка и светла, направена изцяло от дърво, толкова дебело, че можех да видя миниатюрните жилки на водата, които се изпомпваха през зърното.
– Къде е Врейл? – Забелязах колана с оръжията си до леглото и го сложих. – Трябва да говоря с всички. Сега.
Рейх цъкаше с език и поклащаше главата си със сиви къдрици.
– Никой не цени лечителя. – Жълтите ѝ очи се присвиха към мен. – Дори самите лечители.
– Ти си най-добрия лечител, когото познавам. – Наведох се и я целунах по бузата. Имах само миг, за да се насладя на очевидния шок по лицето на Рейх, преди тя отново да се успокои в намръщеното си състояние.
Тя посочи към вратата.
– Чакат те в стаята на съвета.
Избягах, преди тя да успее да каже нещо повече.
Сил’абар беше много по-светъл, отколкото в нощта на първата вечеря, на която Ферон ме покани, когато прекосих Аралинт. Дървото се разцепваше по тунелите в масивния ствол, за да пропусне слънчевата светлина по пътеките. В двореца нямаше врати, а по-широки и по-високи цепнатини в дървесината, които водеха към различни стаи. Притиснах пръсти към една от тях и тя се затвори, оставяйки само тънък дървен шев на мястото, където беше отворът.
Повдигнах вежди към магията и отново притиснах ръце към шева. Тя се отвори отново и показа малка дневна, пълна с книги. Не бях забелязала стаите последния път, когато претърсвах двореца. Всички те бяха затворени, за да не може външен човек да пробие стените им.
Но аз вече не бях аутсайдер.
Тръгнах по коридора, като се ослушвах за гласове, които не можех да открия. Пресякох втория коридор и открих голяма стая в края му, украсена с оръжия, които не бях виждала досега. Щитове, направени от лед, който не се топи. Стрели, направени от течаща вода, които запазваха формата си, отразявайки топлата светлина от големия фенер в средата на тавана.
Но не това ме привлече в стаята. В средата на стената имаше дълъг меч. Или нещо, което някога е било меч. Сега той представляваше сбор от малки фрагменти, твърде много, за да ги преброя, подредени във формата на дълго острие. Всяко парче метал светеше и съвпадаше с линиите злато, отпечатани върху бялата мраморна дръжка.
Това беше най-красивото оръжие, което някога бях виждал.
– Мечът на Фаелин – каза Сира и се появи до мен, без да издаде нито звук. – Единственото оръжие, свързано с кръв, което все още ни е известно. Макар че очевидно е счупено и не може да се използва.
– Фаелин… – Разпознах името от един от разказите на Даритир. – Първата от феите.
Сира кимна.
– Нийноквенар.
Майка на феи.
Вдигнах ръка и проследих с пръсти стъклото, което защитаваше меча.
– Дали е бил златен, за да подхожда на очите ѝ?
Сира поклати глава.
– Фаелин беше последната, която го владееше, но той принадлежеше на елфите много преди нея. Казват, че се превърнал в златен в деня, в който произнесла заклинанието, създало сянката на слънцето, и се разпаднал в деня, в който напуснала този живот. Тя остава тук, за да напомня за това, което Фаелин направи за нас, как тя и нейните роднини победиха завинаги ваатейширите.
Изтръпнах, като си спомних за сенчестите същества, които Лаш беше нарисувал с пламъците и дима си. Те бяха противници на Елверинците от векове. Докоснах с пръсти по стъклото и усетих как през него пулсира нещо от меча.
– Той има магия. – Очите ми се разшириха от удивление.
Сира се усмихна.
– Могъщо оръжие само за най-могъщите воини. Може би някой ден ще се научим отново да ковем такива остриета.
Тя сложи ръка на рамото ми и направи жест към коридора.
– Всички чакат.
Кимнах и я последвах в нещо, което изглеждаше като центъра на самия Сил’абар. Чувах бръмчене на гласове иззад запечатаните врати, повече от групата, с която бях доплувала дотук.
Сира вдигна ръка към дънера и дървото се разцепи.
Вътре имаше десетки Елверинци. Всеки от тях замълча и сведе глава, когато влязохме в кръглата стая.
Ферон седеше в центъра, а Даритир и Лаш бяха до него. Сира седна на един от празните столове и аз осъзнах какво се случва.
Беше свикан съвет.
Ферон вдигна ръка и всички очи се насочиха към него.
– Кира, добре дошла. – Огледах стаята и видях други лилави очи, смесени с лица, които разпознах – Николай и Пирмийт, Герарда и Еларан, а също и Фирел и Мира. Погледнах зад тях и видях, че те не са единствените от Ордена в стаята.
– Свиках съвета, след като получих съобщения за халфлингове, които…
– Хванати от улиците с каруци? – Довърших вместо него. Стомахът ми се сви на стегнати възли. Знаех, че Деймиън ще изпълни заплахата си, но не подозирах, че това ще стане толкова бързо.
Челото на Ферон се смръщи.
– Да. – Той се наведе напред, за да погледне Сира.
– Не съм ѝ казала. – Тя ме погледна с любопитство.
Поех си дълбоко дъх. Не бях планирала да съобщавам това на препълнената зала, но с всеки изгубен миг времето ни се изчерпваше.
– Преди Герарда да успее да ме изведе от столицата, Деймиън ме инжектира с еликсир, създаден от самия него. – Посочих към ръката си, където се беше забила иглата му. – Той създаде връзка между умовете ни, която ни позволява да общуваме, докато сънуваме.
Настъпи дълга тишина, в която десетки мигащи очи ме гледаха с полувдигнати вежди. След това стаята избухна в ярост от въпроси.
– Стига! – Изкрещях, колкото можах по-силно. – Нямаме време. Деймиън знае за печатите и по някакъв начин знае местоположението им. Флотът му ни чака във Волкар, а новият му Арсенал е на път да унищожи печатите.
– Деймиън ти каза това? – Герарда прехвърли едно от тънките си остриета през пръстите си.
Кимнах.
– Той открил избледнелия печат на Ордена и разбрал плановете ни, когато отидохме на Раздробените острови.
Очите на Герарда се присвиха.
– Или го е сглобил в съня си. Деймиън седи на трон, спечелен чрез лъжи, защо да не приемем, че лъже и сега?
Еларан прокара ръка през гривата си от къдрици и уви ръка около Герарда, докато ме гледаше.
– Не можем да бъдем сигурни. – Обърнах се към Ферон и Сира. – Но искаме ли да рискуваме шанса да възстановим магията с надеждата, че Деймиън е измислил поредната лъжа? Ако грешим, неговите хора ще стигнат първи до Волкар и ще унищожат печата, преди да имаме възможност да го счупим.
– Възможно ли е това? – Попита Сира, тълкувайки собствения си въпрос за Даритир, както и всичко, което бях казал.
Прегледах стаята в търсене на единствения човек, който според мен можеше да отговори на въпроса, но Врейл само сви рамене.
– Едно такова заклинание е като всяко друго живо същество. – Ферон се облегна с двете си ръце на бастуна си. – То има методи за защита, но може да стане жертва на подходящо оръжие, използвано в неподходящ момент.
– Острие? – Килиан се спря на мястото си в кръга.
Рейх се засмя. Сбърчих вежди, чудейки се как е стигнала до стаята преди мен.
– Отровата би била по-разумния избор. – Жълтите ѝ очи срещнаха моите. – А изглежда фалшивият крал има навика да приготвя свои собствени рецепти.
Преглътнах дебело, знаейки, че Рейх е права. Обърнах се към Ферон.
– Може ли заклинанието да бъде отровено? Това би ли било достатъчно, за да го унищожи?
Пълните устни на Ферон почти изчезнаха в права линия по лицето му.
– Това зависи от отровата, но ако синът на Аемон е бил достатъчно умен, за да научи сам за печатите, трябва да приемем, че знае достатъчно, за да ги унищожи.
Даритир махна с ръка, за да привлече вниманието на Ферон. Когато той кимна, тя зададе въпроса си с ръка.
– Предполагам, че магията ще бъде запечатана завинаги – отговори Ферон и на двата езика.
Раменете ми паднаха.
– Тогава трябва да побързаме да стигнем до Волкар. – Изправих се пред двойките Сенки в другия край на стаята. – Това е най-добрият ни шанс да защитим всички. Щом разчупим печатите, тогава ще работим по връщането на онези халфлинги. Всички до един.
Мира кимна и Сенките зад нея я последваха.
Ферон се изправи от мястото си.
– Феите ще се присъединят към вас. Ако Деймиън планира да защитава Волкар с цялата си сила, ние ще го посрещнем с нашата.
Мира отключи стола си и го премести в кръга, за да може да се вижда от всички останали, които стояха край стаята.
– А Сенките ще се бият заедно с вас двамата.
В очите ми се появиха сълзи, когато Пирмийт се изправи и сложи ръка на лицето си, а после и на устата си.
– И елфите ще се присъединят към вас.
Дъхът ми секна. Протегнах ръка, инстинктивно търсейки ръката на Ривен, но тя не беше там. Ривен изобщо не беше в стаята, за да стане свидетел на това как Елверинците най-накрая се обединяват в тази битка, точно както той винаги е искал.
Гърдите ми се свиха, но кимнах и приех всеки от мечовете им.
Обърнах се към Николай.
– Колко време ще отнеме подготовката на корабите?
Той прехапа устни, преди да отговори.
– До залез слънце утре.
Стомахът ми се срина.
Герарда ме хвана за ръката.
– Дори Деймиън да е изпратил своя Арсенал в нощта, когато напуснахме Ордена, те все още не са стигнали до Волкар.
Опитах се да направя изчисленията в главата си, но не успях. Бях прекарала твърде много нощи в собствените си битки, за да пресмятам дните, нито пък знаех колко бързо може да се осъществи пътуването по море. Обърнах се към Мира.
– Колко скоро можем да ги очакваме?
Мира сгъна ръце на гърдите си.
– Ще бъде тясно, но би трябвало да са в морето още пет дни. Два, ако ветровете са само благоприятни.
Мускулите на гърба ми се отпуснаха с най-малката част. Това беше прозорец. Малък прозорец, но по-добре от нищо.
– Николай, направи необходимите приготовления. – Обърнах се към Сира. – Работете с феите и Мира, и се уверете, че всички са снабдени с оръжията и бронята, от които се нуждаят. – И двете кимнаха и тълпата започна да се разпръсква.
Рейх тръгна да излиза от стаята, но аз я хванах за ръката. Ферон някак си беше усетил, че искам да говоря с него. Той чакаше, напълно неподвижен на стола си, докато стаята се изпразваше.
Погледът му се насочи към пръстена на Килиан, а след това към собствения му пръстен на пръста ми.
– Вярвам, че тази връзка е причината да поискаш пръстена ми?
Бузите ми се зачервиха и кимнах.
– Мога ли да вярвам, че каквато и да е тази връзка, ти си сигурна, че тя не излага Елверинците на риск? – Гласът на Ферон беше сериозен, без обичайната му топлота.
Отново кимнах.
– Не се получи така, както Деймиън очакваше. – Преглътнах, без да искам да навлизам в подробности за това, което се е случвало в тези сънища. – Мога да ги контролирам толкова, колкото и той. А еликсирите на Рейх ги спряха напълно.
Брадата на Ферон се повдигна.
– Не напълно. Ти знаеше за нападенията на халфлингите преди нас.
Прочистих гърлото си.
– Флаконът ми с еликсир беше повреден по пътя ни от Островите. Опитах се да остана в съзнание, но…
Килиан хвана ръката ми и я стисна.
– Не си направила нищо лошо, Кира. Върнахте се всички благополучно в портала.
За първи път от няколко дни насам гърлото ми се сви.
– Не всички. – Зрението ми се замъгли, но отказах да позволя на страховете си да ме завладеят. Исках Ферон първо да ги потвърди. – Къде е Ривен?
Погледът на Ферон падна на пода. Рейх цъкаше с език с отчаян тон, от който кожата ми настръхваше.
Килиан застана между нас.
– Ферон смяташе, че е най-добре магията на Ривен да бъде напълно потисната – отговори Килиан и стисна ръката ми. – По този начин болката няма да му влияе толкова силно.
Преглътнах ридание и кимнах.
– Това ще го предпази ли? Какво ще се случи, когато следващият печат се счупи?
Ферон сви челюстта си и сви рамене.
– Няма как да знам. Няма средства за лечение на счупената магия на Ривен. С нарастването на магията болката му може само да се влоши. Може и да ѝ се поддаде напълно.
Цялото ми тяло замръзна. Не можех да дишам, не можех да мисля. Краката ми не докосваха земята, вместо това се давех в басейн с най-лошите си страхове.
– Или – каза Ферон, като ме хвана за рамото. – Когато магията бъде възстановена, може да се постигне равновесие в Елверат. Може би и неговата магия ще бъде балансирана.
Челюстта на Килиан се втвърди и видях как съмнението се настани в лицето му. Той не смееше да срещне погледа ми.
– Може би ще мога да помогна. – Изпъшка Рейх и скръсти ръце. – Ривент е помогнал за създаването на еликсира ти. – Тя кимна към джоба ми . – Позволи ми да бутилирам част от магията му, за да я добавя към рецептата. Може би твоята ще му донесе същото облекчение, каквото и връзката ти.
– Вземи я. – Гласът ми беше отчаяно дрезгав. – Каквото ти трябва. Вземи всичко.
Устните на Рейха трепереха, докато тя потупваше ръцете ми.
– Ще те видя на сутринта. Най-важното нещо, което можеш да направиш за него, е да си починеш.
Рейх напусна стаята с кимване.
Обърнах се към Ферон.
– Мога ли да го видя?
Веждите на Ферон се сключиха, докато поглеждаше към Килиан.
– Не мисля, че това е най-доброто, – прошепна Ферон.
Измъкнах се от хватката му.
– Защо? – Обърнах се към Килиан, ставите ми се огънаха, а мускулите ми се стегнаха, сякаш се подготвях за атака.
В бледолилавите очи на Ферон се вихреха бури от съжаление.
Килиан прочисти гърлото си.
– Магията на Ривен винаги е реагирала на твоето присъствие, Кира. Не можеш да го видиш, без да предизвикаш скок в болката му.
Цялата ми кръв изтече от мен.
– Това, че съм близо до него, ще го нарани? – Думите се забиха в гърлото ми като счупено стъкло и отказаха да излязат.
Ръката на Килиан се отпусна и устата му остана отворена, макар че нямаше думи.
Устните ми потрепериха.
– Не мога да се сбогувам?
Очите на Килиан бяха замъглени, но той изправи гърба си и поклати глава.
Гръдният ми кош се пръсна наполовина. По бузите ми се стичаха реки от сълзи, а главата ми се въртеше, докато не виждах земята под краката си. Знаех, че ако затворя очи, коленете ми ще поддадат и тялото ми ще се срине на земята, но не мигнах.
Да се срина в отчаянието си, нямаше да помогне на Ривен. Макар че гърлото ми гореше, а умът ми очертаваше точния път, по който трябваше да стигна до кухнята за вино, не помръднах. Ривен беше моята сила твърде дълго, за да се поколебая сега. Беше застанал до мен в мрака и поддържаше бурлата си осветена дори когато нямаше причина да се надява.
Не можех да си позволя да се поддам. Трябваше да запазя светлината и за двама ни, дори когато и най-малката искра изглеждаше твърде трудна за улавяне.
Избърсах очите си и се изправих пред двамата със сила, за която не знаех, че притежавам.
– Уверете се, че някой е винаги с него от момента, в който тръгнем. – Обърнах се и тръгнах към вратата. – Ако Ривен умре, не бива да умира сам.

Назад към част 37                                                      Напред към част 39

***

Дълго време в стаята цареше тишина, неприятна за нервите и караща сърцето да бие неравномерно в галоп. Членовете на Завета мълчаха, като гледаха с изпитателен поглед бойния маг и неговата ученичка. Викран също мълчеше, сякаш си мислеше за нещо. Айра се огледа предпазливо, очаквайки най-лошото.
Но сега, когато той стоеше точно до нея, тя не се страхуваше. Беше сигурна, че каквото и да се случи, Викран няма да позволи да я наранят. А Кер и Кеари нямаше да останат настрана. И тогава изведнъж настъпи спокойствие, толкова всепоглъщащо, че дори оценяващите погледи на елфа не можеха да го разклатят.
Какво значение имаше, че те бяха многократно по-опитни и живееха хиляда години по-дълго? А факта, че със сигурност са в Съвета на старейшините и са смятани за едни от най-силните сред народа си? Какво значение има, че пред тях седят дузина други магове, които заемат най-високата позиция в Завета? И че цялата власт над Зандокар всъщност е съсредоточена в тази стая, където всеки от присъстващите е способен да унищожи населението на цяла страна с една-единствена дума?
Айра въздъхна и изтърпя наблюдението на мага, без да се оплаква.
– Е – усмихна се тънко червенокосия маг. – Мисля, че няма нужда да повтарям: Всички знаем обстоятелствата, при които дамата се появи в академията. Лер Оге любезно предостави необходимите данни, чак до хвърлената аура и информация за значимите ѝ академични постижения. Преди обаче да преминем към главното, бих искал да задам на дамата няколко въпроса. Ако нямате нищо против, колеги.
Присъстващите поклатиха глави в знак на съгласие.
– И така, млада лейди – червенокосия мъж се обърна към Айра и се усмихна окуражително. – Първо, не се страхувайте: Никой няма да ви нарани. Второ, обстоятелствата около появата ви в Лир и приемането ви в академията, както и някои други събития, с които сте пряко свързана, изискват присъствието ви на днешното заседание. Това не е опасно или страшно. Просто трябва да изясним няколко важни момента. Съгласна ли сте?
– Питайте, лер – спокойно отговори момичето.
– Съгласна ли сте да приемете един от камъните на истината в този момент?
– Разбира се.
Очите на Лер Шериан блеснаха одобрително, когато Айра протегна ръка и стисна матовочерния камък, появил се от въздуха след знака на мага.
Той беше топъл, с гладки страни, покрити със сложни елфически руни. Можеше да причинява болка при най-малкия признак на лъжа. Но тя наистина не се страхуваше. И по някаква причина усещаше, че целия Завет няма да може, както се изрази червенокосия, да я „нарани“. Сега това беше невъзможно: Сърцето беше тук, наблизо, готово да реагира във всеки един момент. И с неговата сила дори целия Завет не можеше да направи нищо.
– Кажете ми, лейди – започна червенокосия мъж – кога за първи път се докоснахте до дарбата си?
– Когато бях на дванадесет години.
За момент в стаята се възцари неприятна тишина.
Магьосниците с недоумение се обърнаха от съзерцаването на стените, а лер Иверо Оге се обърна учудено. Но камъка в ръцете на момичето беше все така черен, както преди малко: Айра беше казала истината. Макар и не онази, която беше казал на Завета не толкова отдавна.
– Хм – изкашля се червенокосия, поглеждайки към изтегленото лице на директора на академията. – Изглежда, че се разминаваме… Е, нека продължим напред. Къде се е случило това?
– В гората – спокойно каза Айра, усещайки върху себе си изгарящия поглед на магьосника на огъня. – Беше инцидент, защото бях толкова уплашена.
– Какво ви накара да се уплашите, лейди? Изгубихте ли се? Бягала сте от дома? Нападнало ви е диво животно?
– Не, лер. Опитаха се да ме убият.
За момент в стаята отново настъпи зловеща тишина.
– Знаете ли кои бяха те, лейди?
– Не. Не се представиха.
– Мъже ли бяха?
– Да. Дойдоха в къщата ни под прикритието на магическа мъгла. Същата, за която говорихте преди малко. Родителите ми и малкия ми брат бяха убити, а аз избягах. Тогава за първи път се докоснах до дарбата си.
– Как точно се случи това, лейди?
– Портал, лер – отвърна категорично момичето. – Тогава за пръв път в живота си създадох портал, с който се опитах да избягам.
Червенокосият мъж видимо се намръщи.
– Защо прекия ви ръководител не разполага с тази информация, лейди?
– Той не би могъл да знае – въздъхна Айра. – Самата аз доскоро не го знаех. Когато лер Алварис и лер Оге ми задаваха въпроси за миналото, можех да отговоря само това, което си спомнях. А си спомнях толкова малко, че целия ми живот можеше да се побере само в последните няколко седмици, преди да постъпя в академията.
– Била сте лишена от паметта си, лейди? – Зачуди се един от карашехите.
– Да, Лер. Именно затова пътувах до Лир и отидох при градския магьосник. Той ме посъветва да вляза в арката. Влязох и след това се озовах в академията.
Членовете на Съвета се спогледаха недоумяващо, но към лер Оге вече не се насочваха неодобрителни погледи: Момичето беше подвело учителите неволно.
– Добре – върна се накрая към въпросите червенокосия. – Какво се случи с теб от момента, в който напусна дома си, до момента, в който постъпи в академията?
Айра отново въздъхна.
– Съжалявам. Не си спомням много, лер.
– Какво изобщо си спомняш от миналите събития?
– Това е дълга история. Тя е… Като сън. Или обсебване. Не знам. Има твърде много неща, които са неясни и неразбираеми дори за мен. Но ако ми позволите, ще се опитам да ви я покажа чрез кристала на паметта.
В Завета настъпи суматоха и лер Шериан се задави.
– Знаете ли как да го използвате, лейди?!
– Да. Един приятел ме научи.
– Майстор Викран?! – Окончателно се изуми пазителя, но Айра се намръщи.
– Не, лер. Майстор Викран е мой учител. А приятеля, който ме научи как да използвам кристалите на паметта, почина преди известно време.
Червенокосият магьосник я изгледа изненадано от главата до петите и се обърна въпросително към лер Оге, но последния поклати отрицателно глава – той също не знаеше откъде ученичката е научила такива знания. Въпреки това той нямаше нищо против тя да опита. Особено след като камъка в дланта ѝ все още беше черен.
– Добре – съгласи се следователя и с кратко движение изпрати прозрачния кристал на момичето. – Трябва да призная, че ми е любопитно да видя какво ще сътворите.
Айра постави камъка на истината в лявата си ръка, а в дясната взе кристалното кълбо и като закри очите си, внимателно се вслуша в усещанията си. Кристалът беше наистина чист и не съдържаше никакви сканиращи, блокиращи или каквито и да било други заклинания.
Когато се увери, че Викран няма нищо против, тя се развесели, защото бяха говорили и за този сценарий, и като си спомни внимателно инструкциите на Марсо, внимателно отвори паметта си.

Назад към част 16                                                           Напред към част 18

ЛИРЕ

Лире се излежаваше в задната част на бараката, облегнат на стената, а от двете му страни бяха подредени градински инструменти. Той превъртя зеленото проследяващо заклинание между пръста и палеца си, докато слабата светлина от пролуките около вратата проблясваше по повърхността.
Мразеше да чака. Мразеше да седи тук и да не прави нищо. Мразеше да се чувства безпомощен и уязвим и наистина мразеше да се чувства като бреме.
Откакто бе стъпил в Надземния свят, се чувстваше като ненужно бреме. Бяха дошли да му върнат часовника, но той не беше допринесъл с нищо за усилията им. Сега се криеше в проклетия навес, докато Клио се впускаше сама в кралския дворец.
Разбира се, като дъщеря на краля, тя вероятно беше в безопасност. От друга страна, именно телохранителя на брат ѝ почти я беше убил, а после я беше оставил да умре в Асфодел. Така че не беше напълно сигурен.
Но какво можеше да направи? Сред друга каста би могъл да се прикрие, но не и тук. Не и в обкръжението на нимфи с астрално възприятие. Дори не посмя да излезе от навеса, въпреки че се чувстваше уязвим в тясното пространство, където не можеше да види дали някой идва.
Той отпусна глава назад към стената. Нимфи. Такава странна каста. Разходката из този град беше преживяване, което му отваряше очите. Мъже и жени, всички дребни и красиви, които се разхождаха в оскъдни дрехи, без да се срамуват от себе си. Момчетата бяха също толкова красиви, колкото и момичетата, и трудно можеха да бъдат различени от пръв поглед.
Химерите обаче бяха съвсем друга порода. Клио беше обяснила разположението на нимфите и химерите, така че това не беше пълна изненада, но все пак беше шокиращо да видиш високите, татуирани, червенокоси демони, смесени сред нимфите с кожа от слонова кост. А това, което липсваше на нимфите като подозрителност, химерите компенсираха с естествена агресия.
Като цяло се чувстваше по-комфортно сред химери, отколкото сред нимфи. Химерите, с тяхната уверена самоувереност и готовност за борба, бяха успокояващи със своята познатост. Тези нежни, весели нимфи бяха просто… странни.
Клио е изключение. Тя е неговата нежна, весела нимфа.
Той подхвърли заклинанието за проследяване във въздуха и го улови отново. Колко време щеше да чака? Ами ако Клио не се върне? Да се измъкне оттук в тъмното щеше да е кошмар. Беше се загубил безнадеждно на около две минути в града, а по-нататък имаше още по-малка представа. Ако Клио никога не се върнеше за него… перспективата да остане в един вражески свят без изход беше ужасяваща.
Опита се да се съсредоточи върху нещо друго – каквото и да било друго.
Домът на Клио от детството ѝ беше хубав. Беше му харесала тихата поляна. Чудовищно големите дървета имаха свое собствено присъствие, като древни, бдителни пазители. С удоволствие би могъл да остане там няколко дни, за да възстанови силите си. Жалко, че не бяха имали време.
С това мислите му отново се върнаха в безсмислени, изпълнени с тревоги кръгове. Ако приемем, че срещата на Клио с брат ѝ е минала добре, дали той ще предаде часовника? Лире се съмняваше в това. Напълно очакваше, че ще трябва да го открадне обратно. Големият въпрос беше как ще го открадне.
Може би щеше да се наложи да им разкаже какво наистина може да направи часовника – истинската опасност, която не беше разкрил дори на Клио. Може би това щеше да ги уплаши и да го върнат, за да може той да го унищожи. Ако приемем, че можеше да го унищожи.
Беше по-лесно да се тревожи за часовника. Нямаше сили да мисли за това, което щеше да последва. Независимо колко добре вървяха нещата тук, когато свършеше, щеше да се наложи да се върне обратно в кошмара, който беше оставил на Земята. Безброй ловци на глави, които следяха всяка негова стъпка. Тъмен, влажен град, в който щеше да трябва да намери начин да оцелее. И ако беше разбрал правилно предупреждението на Рийд, баща му или планираше да се присъедини към лова, или вече плетеше смъртоносните си мрежи в Бринфорд.
Каквото и да го очакваше в човешкия свят, той щеше да го посрещне сам. Клио щеше да остане тук, със своя народ и своето семейство. Да я остави зад себе си му се струваше… неправилно, като предателство. Бяха избягали от Асфодел заедно и подсъзнанието му беше решило, че това означава, че ще останат заедно. Но това никога не е било възможно или дори очаквано. Тя имаше свой собствен живот, към който да се върне, а той трябваше да изгради нов живот. По някакъв начин. С идването на Лициус за него Лире се съмняваше, че ще има възможност да опита.
Потънал в мрачни мисли, той наблюдаваше как плаващите прашинки танцуват в линията на слънчевата светлина, която се процеждаше около рамката на вратата.
После линията на слънчевата светлина потъмня.
Той се вцепени. Нещо, някой, се беше преместило пред вратата и блокираше светлината. Стиснал верижката около врата си, готов да активира щитовете си, той дори не дишаше.
Едно потропване по дървото го накара да подскочи. Някой чукаше?
– Отварям вратата – предупреди мъжки глас, приглушен от дървото. – Не нападай.
Лире се изправи на крака с гръб към стената, когато вратата се отвори. Светлината заля вътрешността на навеса и очерта силуета на мъжа, застанал на прага – рогата химера с острие на щик в ръка. Оръжието, което носеха дворцовите стражи.
Войникът се отдръпна, оставяйки вратата широко отворена.
– Лире, нали? – Обади се мек, изискан глас. – Моля, излез.
Вятърът носеше ароматите на множество демони, но Лире не знаеше колко са те. Да остане в тъмната барака му се стори глупаво, затова докосна скъпоценните камъни около врата си, активирайки защитните си плетеници, после притисна заклинанието за проследяване между палеца и показалеца си.
Това заклинание беше неговият спасителен пояс. Ако го заловят, заклинанието за проследяване ще доведе Клио до него, а той не можеше да рискува да го вземат.
Движението беше непринудено, той поднесе ръка към лицето си, сякаш нагласяше качулката на наметалото си, и с това движение вкара скъпоценния камък в устата си. С празни ръце той предпазливо се приближи до вратата.
Петима непознати химерски войници го чакаха в свободен полукръг около навеса. В центъра им се намираше една нимфа. Дългата му руса коса беше вързана назад, а чертите му бяха твърде красиви, за да ги наречем мъжки. За разлика от полуголите нимфи в града, той беше облечен по-консервативно в сиво-синя туника и прилепнали панталони – и двете дрехи изглеждаха скъпи. Леденосините му очи внимателно наблюдаваха Лире под елегантните вежди, а скулите му бяха подчертани със зеленикавите белези, които имаха всички нимфи.
Лире не беше сигурен дали това е очевидно за него, защото го търсеше, но не виждаше как някой би могъл да пропусне семейната прилика между тази нимфа и Клио.
Лире скръсти ръце и опря едното си рамо на рамката на вратата. Същевременно прибра с език скъпоценния камък в бузата си и се надяваше аурата му да скрие блясъка на тъканта от аспера на нимфата.
– Бастиан, нали? – Попита той хладнокръвно.
– Негово Височество, – поправи го една химера с ръмжене, – принц Бастиан Нереид, престолонаследник на Ирида.
Бастиан вдигна успокоително ръка към стражата си. Веждите на Лире се повдигнаха. Интересно как принца изчака, докато химерата приключи да изрежда титлите си, преди да го успокои.
– А ти ще бъдеш Лире Ризалис, майстор тъкач и пети син на Лициус Ризалис, главата на Хризалис. – Бастиан се усмихна с предпазлива топлота. – Ти си демона, на когото трябва да благодаря, че спаси живота на Клио.
Лире отвърна на усмивката, като запази изражението си плавно и приятно. Е, добре. Само с две изречения принца накара инстинктите на Лире да бръмчат предупредително. Той играеше смъртоносни игри на манипулация още от дете и благодарение на този опит можеше да види фини червени знамена навсякъде по Бастиан.
– Тогава говорихте ли с нея? – Попита Лире, опитвайки се да разбере какво знае Бастиан – и каква игра играе.
– Все още не – призна той. – Исках първо да поговоря с теб.
Хм, Лире не беше очаквал тази честност.
– Защо е така?
Бастиан сгъна ръце зад гърба си, а изражението му беше мрачно. Стражите му чакаха, държейки пиките си неофициално, но съсредоточени върху Лире.
– Научих за това, което сполетя Клио, от моя телохранител Ерикс след завръщането му – каза Бастиан, – така че знам нещо за ролята ти в нейното оцеляване – и предполагам, в бягството ѝ от подземния свят.
– Ерикс каза ли ти, че е убил Касия, предал е Клио и я е оставил да умре?
– Той го направи. – Изражението на Бастиан се втвърди. – Заради действията си Ерикс е вкаран в затвора.
– И защо си тук и говориш с мен, а не с Клио?
Бастиан не реагира на обвинителния му тон.
– Аз съм тук, защото баща ми не е толерантен крал. С нарастващите заплахи срещу нашето кралство той е особено параноичен. Ако научи, че в града има демон на Хадес, се опасявам, че може да реагира прибързано.
– Но ти не си склонен към прибързаност, нали? – Попита подигравателно Лире.
Бастиан пренебрегна и това.
– Не вярвам, че да те накажа би било в интерес на семейството ми или на кралството ми. Ти си демон с талант и умения – и с чест, иначе не би защитил Клио с риск за собствения си живот. Дойдох да говоря с теб, за да се уверя в твоята надеждност, за да убедя баща ми да ти предложи убежище.
– Убежище?
– Нов дом. Светилище, където Хадес не може да те достигне.
Да, беше прав. Това тук беше ходеща, говореща, интригантстваща топка слуз във формата на принц-нимфа.
– И всичко, което искаш, е безпрекословното ми подчинение, нали? – Лире разгъна едната си ръка, за да може да размаха пръсти в посока на Бастиан. – Ще ме приютиш на твоята територия, а в замяна трябва да плета каквито заклинания поискаш. Ако не се подчиня, ами кой знае какво ще ми се случи, изолиран и под твоя власт в свят, от който не мога да избягам.
– Това е мрачен поглед към едно щедро предложение – каза Бастиан с намръщена физиономия. – Осигуряването на убежище за теб ще бъде свързано с рискове за нас. Искането за съдействие от твоя страна не изглежда неразумно, нали?
– Е, това е проблемът. Не съм дошъл тук да търся убежище. Дойдох, за да си върна магията.
– Твоето заклинание?
– Да, знаеш, това, който твоят скъп приятел Ерикс ми открадна.
Мръщенето на Бастиан се задълбочи.
– Ерикс не предаде никакви заклинания, когато се върна. Сигурен ли си, че го е откраднал?
Лире се усмихна – изражение, което почти можеше да се приеме за приятелско.
– Наистина ли искаш да играеш тази игра с мен, малки принце?
Химерите се стъписаха, но Бастиан само повдигна вежди.
Отблъсквайки се от рамката на вратата, Лире излезе от навеса.
– Тази територия е нещо друго, нали знаеш. Нимфите не приличат на никоя каста, която съм срещал в Подземния свят. Те са почти като деца – толкова доверчиви и наивни. – В усмивката му се прокрадна остър ръб. – Сигурно е толкова лесно за човек като теб.
– Страхувам се, че не разбирам.
– Все още се преструваш, а? – Лире прокара ръка през косата си и свали качулката си. Когато тя падна назад, химерските стражи застинаха и широките им очи се стрелнаха по лицето му, докато го оглеждаха добре. Изражението на Бастиан не се промени.
Лире направи още една крачка по-близо. Искаше му се да използва афродизията, но принца щеше да я види с аспера си.
– Ще ти кажа нещо, Бастиан. Може да си гладко копеле в сравнение с всички тези безгрижни нимфи, но за мен си тромав аматьор.
Устата на Бастиан се изтъни. Аха. Реакция, най-накрая.
– В моя свят – продължи той – лъжите и измамите са въздуха, който дишаме. Вие нямате уменията да играете тази игра на моето ниво.
Принцът го изучаваше, а изражението му беше неразбираемо. При цялата снизходителност на Лире Бастиан не беше чак такъв аматьор. Но подигравките бяха част от играта.
– Разбирам – отвърна принцът. – Предполагам, че искаш да бъда възможно най-искрен?
– Да, точно така. Не разполагаме с цял ден, за да стоим тук и да се караме на думи, нали?
– Не го правим – съгласи се Бастиан и този път, когато се усмихна, усмивката му беше толкова остра и подигравателна, колкото беше и усмивката на Лире. – Тогава ще бъда честен, Лире. Искам да работиш за мен. Ще бъдеш защитен, в безопасност и ще се чувстваш удобно. В замяна на това ще тъчеш по моя заповед.
– Предлагаш го така, сякаш никога преди не съм получавал подобно предложение.
– Очаквам, че животът ти тук ще бъде значително по-приятен, отколкото при семейството ти, но ако откажеш, ще те арестувам като шпионин на Хадес.
Лире тихо измърмори.
– Още един аматьорски ход, Бастиан. Не отправяй заплахи, които нямаш намерение да изпълниш.
– Уверявам те, че това не е блъф.
– О, но е така. Няма да ме арестуваш и да ме хвърлиш в тъмница. Твърде голям риск да изгубиш контрол над ситуацията, преди да успееш да получиш това, което искаш.
– И какво мислиш, че искам? – Попита Бастиан хладнокръвно.
– И двамата знаем много добре. – Лире снижи гласа си до злобно мъркане. – Часовниковото заклинание. Стоиш тук с охраната си и се опитваш да ме убедиш да дойда тихо, защото не можеш да отключиш часовниковото заклинание без моя помощ.
Очите на Бастиан блеснаха – изненада, последвана от гняв.
– Няма да ме хвърлиш в тъмница. Не искаш краля или някой друг в двореца да знае, че съм тук. Затова си дошъл да ме намериш, преди да говориш с Клио. – Той наклони глава. – Нека отгатна. Шпионите ти са те информирали за непознат със златна аура и много фантастични заклинания, който се насочва към двореца, и ти си се досетил къде Клио ще ме откара – на любимото си лично място в градината.
Бастиан вдигна ръка. Петте химери свалиха пиките си и остриетата им се насочиха към гърдите на Лире.
Той повдигна вежди.
– Нали току-що се съгласихме, че нямаш намерение да ме убиваш?
Отстъпвайки назад, Бастиан кимна приятно.
– Направихме го, а щитовете ти ще попречат на тези пики да пробият плътта ти.
Челюстта на Лире се напрегна. Отвличане на вниманието. Бастиан искаше Лире да съсредоточи защитата си върху заплахите пред него, но атаката щеше да дойде от друго място.
Един миг – само толкова му трябваше, за да вземе решение. Да отвръща на удара би било безсмислено. В момента, в който се опита да хвърли, Бастиан щеше да го види. Без заклинания в ръцете си и с толкова близки врагове, шестима срещу един бяха невъзможни шансове. А ако нападнеше престолонаследника на Ирида, независимо дали щеше да спечели, или да загуби, щеше да свърши мъртъв.
Така че в мига, в който трябваше да действа, той улови проследяващия скъпоценен камък на езика си и го задейства. Заклинанието пулсираше в главата му, докато се активираше неговият близнак, и тъй като нямаше по-добър начин да запази тъканта скрита и близо до себе си, той я погълна.
Погледът на Бастиан се вдигна нагоре, фокусирайки се върху нещо над Лире. Сигнал.
Над главата на Лире се спуска въже. Примката се стегна около врата му и се дръпна, като го задуши наполовина дори с щита му. Той се хвана за въжето, но най-близките химери хванаха ръцете му и ги отдръпнаха от тялото му. Примката се издърпа нагоре, докато не го вдигна на пръсти.
– Започни да отговаряш или ще ги накарам да те пребият до безсъзнание. – Бастиан се спря пред Лире и допря два пръста до гърдите си. Гореща магия го обля, последвана от студена вълна, когато нимфата разтвори защитните му. – Предпочиташ ли да вървиш със собствена сила, или да те носят?
Лире хриптеше, а въжето притискаше гърлото му. Той извърна очи нагоре и зърна химерата, приседнала на покрива на навеса – позната химера.
– Искаш да се запознаеш с мен отново, а? – Засмя се Ерикс. – Не мога да повярвам, че си се измъкнал от там жив, но за нас се получи добре, нали? – Той дръпна въжето и вдигна Лире от краката му за врата. – За теб обаче не толкова.
– Вържете го – нареди Бастиан. – И му запушете устата.
Докато химерите издърпваха ръцете му зад гърба, Лире се присмиваше на принца, доколкото можеше, докато висеше на въже, но не успя да измисли остроумна обида. Отново безпомощен и пленен. В какъв забавен модел се превръщаше това.
Заклинанието за проследяване пулсираше в главата му. Тъй като светлината на тъканта се губеше в аурата му и беше приглушена от тялото му, принца не я беше забелязал – все още.
Бастиан обгърна с ръка заклинателната верижка на Лире. Докосване на магията му разкъса връзките и той свали верижката, за да разгледа плетеницата.
– Можем да имаме дълга и ползотворна връзка или кратка и насилствена. Решението е твое, но и в двата случая ще получа това, което искам от теб.
Когато се обърна с веригата за заклинания, той се огледа и бледите му очи блеснаха като арктически лед.
– Ще ти кажа нещо, Лире – промърмори той – същата фраза, която Лире беше използвал с насмешка. Усмивката на Бастиан се върна, по-жестока от острие. – Може и да знаеш как работи играта, но ти си загубил още преди да сме започнали да играем.

Назад към част 26                                                              Напред към част 28

Глава 7
ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО…

Днес ставаха три месеца от както съм в тези забравени от бога гори, опитвайки се да намеря проклетата магическа пещера. Бях подценила тази задача. Раб беше прав, тези гори бяха прокълнати, обитавани от духове, живи. Всяка нощ, докато спях, дърветата се пренареждаха така, че не можех да запомня пътека или визуалните маркери, за да се измъкна оттук. Сойер ми липсваше адски много. Сейдж, Рейвън, родителите ми, Паладините, хората като цяло. Свършила ли е войната? Ние ли загубихме? Сойер мъртъв ли е? Умът ми полудяваше. В секундата, в която влязох в гората, бях загубила способността си да говоря с него или дори да усетя нещо чрез нашата връзка. Тотално ме отрязаха, но това беше най-малкото притеснение.
Погледнах надолу към леко изпъкналия си корем и изскимтях.
Менструацията ми закъсня и бях почти сигурна, че съм бременна от около три месеца и половина. Мисля, че се бе случило, когато правихме любов, след като Сойер ми предложи брак. Правихме секс на кухненския плот, на леглото и след това под душа. Презервативът вероятно се е скъсал под душа. Никой от нас не го е забелязъл. Сега нямаше значение; важното беше, че бях бременна от три месеца и бях изгубена в някакви вълшебни призрачни гори, които ме мразеха.
Сама.
Да бъда бременна, сама и изгубена в страховити убийствени гори не беше идеално, но по някаква милост се натъкнах на колиба на четвъртата си нощ тук. Беше пълна с ръчно изработени инструменти, глинени съдове, малко легло и камина. Имаше и писма, тонове малки бележки, написани върху ръчно пресован папирус с изгоряла въглен.
Рън, Ред Муун, Бъфало и много преди тях бяха добавили нещо към това специално място с надеждата, че следващата алфа ще го намери по време на изпитанието си и ще има къде да се подслони, докато търси пещерата.
Бележките поддържаха здравия ми разум, караха ме да се чувствам така, сякаш не съм сама, сякаш бях на почивка и четях дневник. Прокарах пръсти по черните букви и прочетох бележката в ръцете си за петдесети път.
„На бъдещите ми наследници,
Гората сякаш се променя през нощта, не тръгвайте да търсите пещерата без сигурен начин да проследите пътя си обратно до хижата.
Ние сме едно цяло с тази земя, не забравяйте това. Когато изпитвате чувство на неудовлетвореност, гората изпитва същото.“
Ред Муун
После беше надраскал по-късно.
„Крие ли се пещерата от нас? Появява се само, когато сме достойни ли?“
Исках да се върна. Исках да видя Астра и да чуя биенето на барабаните и да забравя всичко това. И опитах два пъти. Веднъж, на двадесет и шестата вечер, и веднъж миналата седмица. И двата пъти се изгубих и почти не можах да намеря пътя обратно до колибата. Не бях горда със себе си, че искам да се откажа, но очевидно това не работеше. Това, което правех, не работеше.
Но въпреки това трябваше да продължа да опитвам или щях да полудея.
„Добре, бебчо. Готова ли си за малък поход?“ Потупах корема си и отидох до далечната стена на колибата. Все още беше леко изложена на стихиите, направена от преплетени клони и сламен покрив. Бях работила върху покриването ѝ с кал и след четири опита намерих правилната консистенция, за да направя гъста паста, която беше достатъчно суха, за да бъде здрава, но и достатъчно влажна, за да има добро покритие.
„Оставете колибата в по-добро състояние, отколкото сте я намерили, за бъдещите поколения“ – казах на някого, спомняйки си бележката на Бъфало Муун, която моят пра-пра-пра дядо беше написал на един от папирусите. Грабнах ролката с канап и започнах да я завързвам за десния си глезен.
Бях изхвърлила бельото си на петия ден. Сега носех пола и горнище, направени от допълнителната животинска кожа, която бях намерила. Имаха дупки и връзки, за да ги разширявам, докато коремът ми растеше, но не смятах да оставам тук още дълго.
Днес беше денят, в който ще открия пещерата и ще се измъкна оттук. Отидох до мястото, където бях залепила с кал най-важната бележка, която бях намерила. От Рън, моят биологичен баща.
„Щом намерите пещерата, гората се отваря и ви отвежда у дома. Успех“ Рън
Погалих наклонения почерк и се усмихнах. „Благодаря, Рън“. Тази единствена бележка ме предпази от лудост. Това ми даде надежда, а надеждата беше силно нещо.
Излизайки навън, завързах края на голямото кълбо канап за една от пръчките, които бях забила в земята като стълб. Това беше моят истински север, моята защитна мрежа, моят път към дома. Проверих два пъти, че манерката ми с вода е пълна и прибрах малко от пушеното заешко месо в торбичката си, което бях приготвила тази сутрин. Потупвайки ножа си, който беше завързан за вътрешната част на бедрото ми, а след това и отровните стрелички, които бях скрила в чанта в долната част на гърба си, кимнах към вятъра.
„Готово“.
Вдигнах безкрайните бримки канап през рамото си и тръгнах да търся магическата пещера. Сутрешното слънце току-що беше изгряло и щях да направя обичайните си четири до шест часа търсене на пещерата, преди да уловя вечерята си и да се отправя към хижата доста преди да се стъмни.
Докато вървях през дебелите дървета, развих канапа от рамото си и го оставих да падне зад мен. Започнах, като пеех песен на Адел, след това, докато се изкачвах по планината, преминах към Тейлър Суифт и накрая завърших с Братята Джонс. Нещо в пеенето на песни от живота ми в Делфи в Спокан, ме караше да се чувствам нормално. Освен това не чувах странните звуци, които идваха дълбоко от гората, звуци, които ме плашеха. Тихи подсвирквания, скърцащо дърво, мокри, лигави удари.
Потръпнах при мисълта за това. Нощите бяха най-лошите. Опитвах се да спя от около четири следобед до полунощ. Или това, което мислех, че е четири следобед и полунощ, въз основа на изгрева и залеза. След това оставах будна, слушайки как дърветата се пренареждат, докато аз стисках ножа си и се опитвах да остана жива.
– Днес е денят, момиченце. Скоро ще се срещнеш с татко си – казах ѝ, докато наклонът на планината ставаше все по-стръмен.
Дали татко ѝ е още жив, помислих аз и после се смъмрих. Не можех да мисля така. Трябваше да се съсредоточа върху това да се измъкна оттук, да върна магията на хората от Паладин и след това да намеря Сойер и семейството ми.
Пот се стичаше от челото ми, когато утринното слънце изгря високо в небето. Да си без бельо беше готино, защото щом задуха добър вятър, беше освежаващо. Добавете и това към нещата, които никога не съм мислила, че ще правя.
Извадих парче пушено заешко месо, задъвках го и след това го прокарах с вода. Притеснявах се, че не си набавям фолиевата киселина или каквото и да се съдържа в онези гигантски пренатални витамини, но не бях отслабнала, благодарение на намирането на колибата, бележките и всичките инструменти. Имах риба, заек, салата от диво глухарче, малки грудки и боровинки.
Вижте това палео кучки.
Просто се надявах това да е достатъчно детето ми да бъде здраво. Тук в дивата природа нямаше пестициди или ГМО, така че това беше стъпка в правилната посока, нали?
Рън беше начертал карта на артезиански извор, откъдето един път седмично, взимах цялата си вода. Зад колибата също имаше рекичка, откъдето хващах рибата, но си спомних, че съм чела, че в артезианската вода има витамини и минерали, така че един път седмично ходих до извора, за да я пия. Просто си казах, че този извор е фолиева киселина и спрях да се тревожа за липсата ѝ. Не е полезно за нероденото ми бебе, да се тревожа за неща, които не мога да променя.
След още няколко крачки стигнах до върха на планината, мястото, което според Рън, Ред и всички останали алфи преди мен, се намираше пещерата, и въжето ми се опъна, както обикновено. Планината не се променяше, само гората и можех да се откача от въжето и да я изследвам, стига да успея да се върна до тази точка. Развързах въжето от крака си, закачих го на пръчката, която бях забила в горната част на пътеката, след което седнах да почина и да пия вода, както и да планирам днешната стратегия.
За да покрия по-голяма площ, щях да извикам моята вълчица и двете да търсим поотделно, нещо, което правех от самото начало, за да спестя време. Недостатъкът на това беше, че ако е твърде дълго извън тялото ми се чувствах слаба и изтощена. Мисля, че тя помагаше на тялото ми да храни бебето или нещо подобно, защото след като се присъединяваше към мен, се чувствах по-добре. Не исках да навредя на бебето, така че изваждах моя вълк само, когато търсих пещерата или при спешни случаи.
Хапнах още малко от пушения заек и задъвках бързо. Нямах нито сол, нито чесън, нито черен пипер. Това беше просто заек, но когато това е всичко, което имате, всъщност е гурме бургер с всички гарнитури.
Извиквайки вълчицата ми, гледах как тя изпълзя от мен в своята полупрозрачна форма и след това ме погледна, махайки с опашка, уплътнявайки се.
„Обичам те.“ Почесах я по ушите, знаейки много добре, че да ѝ кажа, че я обичам, означава, че казвам на част от себе си, че се обичам. Започвах да разчитам на тези моменти, когато тя беше извън мен, все едно имам вярно куче. Караше ме да се чувствам по-малко сама.
„Тръгни наляво, а аз надясно, фокусирай се върху миризмата. Не сме го правили от известно време“ – казах ѝ.
„Разбрах“ – отвърна тя и пое към добре утъпканата пътека, която водеше наляво, с нос опрян в земята.
Тръгнах надясно, спрях да огледам хоризонта, мръщейки се на тъмната мъгла, която покриваше всичко. Дърветата и мъглата, докъдето погледът стигаше, пречеха да видя земите на Паладин или нещо друго.
Глупава, обитавана от духове Тъмна гора.
Вдишвайки през носа си, поех по пътеката, плъзгайки пръсти по планинската стена вляво от мен, търсейки вдлъбнатини, скрити дръжки или нещо друго. Тази пътека се виеше около планината чак до самия ѝ връх, където имаше един-единствен ствол на дърво с напълно отрязани клони. На ствола имаше куп имена, издълбани дълбоко с нож.
Ред. Рън. Миднайт. Бъфало. Ийст. Уинд. Помнех всички наизуст. Понечих да добавя името си, но след това спрях. Реших да го добавя в деня, когато открия пещерата. Облегнах се на планинската стена, вдишах. Миришеше на магия, на онези горещи жици, които винаги усещах, когато бях близо до нея. Ако пещерата беше пълна с магия, тогава със сигурност щеше да мирише така, нали?
– Баща ти ще бъде толкова развълнуван, когато му кажа, че съм бременна. – Говорих с бебето си, защото се страхувах, че ще полудея. Разбира се, не знаех, че е „тя“, но да наричам бебето си „то“ ми се струваше странно. – В секундата, в която му съобщя новината, той ще изтича, за да купи много памперси. – Ухилих се и потърках корема си, който леко се подаваше над кожената пола, която носех. – И очевидно ще трябва да ти купим тениски по поръчка, които да пасват на моите. – Натиснах с ръце стената, подуших и дори се сниших, в случай че имаше вход.
– Обаче ако се наакаш, баща ти ще ти сменя памперса. – Засмях се аз. – О, „върколака тренира за баща“. – Не. Алфа баща! – казах ѝ аз и след това спрях, когато космите на ръцете ми настръхнаха.
Нищо не се беше случило, искам да кажа, не и наистина, но… тук нещо беше различно. Завъртях се, подуших въздуха и се огледах, опитвайки се да разбера какво ме е накарало да застана нащрек. Беше ли… по-студено на това място? Преди не бях го забелязала, защото беше зима, но… може би прохладният ветрец ме накара да спра и ме побиха тръпки. Навеждайки се напред, зарових пръсти в планината, късайки папрати и пръст, правейки го толкова диво, както много пъти преди, когато имах предчувствието, че съм намерила нещо. Камъни и буци пръст заваляха върху краката ми, докато разкъсвах земята като луда, усещайки здравия си разум да пълзи по острието на ножа.
– Хайде! – Изкрещях, отчаяно исках да намеря пещерата и да напусна това място, да се върна при Сойер и да му кажа, че нося детето му. Отчаянието ми беше толкова силно, че не можах да сдържа риданието, което напусна гърлото ми. – Моля! Помогни ми! – Извиках на планината.
Скърцането отдолу стана по-силно и аз замръзнах, обърнах се и погледнах надолу. Там, в най-тънките части на мъглата, дърветата… се движеха. Подобно на обладани шахматни фигури те бавно разкъсваха земята, разравяйки почвата. Затворих очи и отново се обърнах към планината. Не можех да ги гледам как се движат. Това ме изпълваше със страх.
„Ние сме едно цяло с тази земя, не забравяй това. Когато изпитваш чувство на неудовлетвореност, гората изпитва същото“ се казваше в едно от писмата. Бях ги запомнила всичките.
Вдишах дълбоко през носа си и след това бавно издишах.
Запях песен, която майка ми ми пееше, когато бях дете, за да ме приспи или да ме успокои: – Тихо, не плачи, заспивай, мъничко бебе.
Дърветата спряха да шумолят и аз отворих очи, гледайки дупката, която бях изкопала в склона на планината. Ноктите ми бяха почерняли от мръсотия, а вход към пещерата нямаше.
Нищо.
През трите месеца тук съвсем сама, имах някои черни мисли. Но нито една мисъл не беше толкова мрачна като тази сега: какво ще стане, ако просто спра да търся пещерата, ако просто живея в тази малка колиба и отгледам бебето си в гората, сама завинаги?
Да търся пещерата всеки ден и да не я намирам, да се опитвам да търся път обратно към земите на Паладин и да не го намирам, беше това, което ми причиняваше най-голям стрес. Но какво, ако реша да остана? Какво ще стане, ако се откажа от мисълта, че съм заседнала тук и просто се прибера в колибата?
Изскимтях.
Не.
Твърде много хора разчитаха на мен. Потреперих и се ударих леко по лицето, за да изхвърля тази мисъл от главата си.
– Хайде, Деми, стегни се. Бъди силна.
По ирония на съдбата, мисълта как Раб ми крещи и е разочарован от мен, ме стимулираше.
Отърсвайки се от тези чувства, тръгнах напред по добре отъпканата пътека, по която вървях всеки ден. Преди се отдалечавах, но трябваше да спра, след като разбрах, че съм бременна.
Едно лошо падане и…
Освен това в една от бележките на Бъфало се казваше…
„Намерих я! Точно встрани от отъпкания път. Ясно като бял ден, след като повярваш.“
„Ясно като бял ден, след като повярваш.“ Какво, по дяволите, означаваше това? Не знаех, но си мислех за това всяка вечер, преди да си легна. Обикаляше в ума ми, докато не се унасях.
„Ясно като бял ден, след като повярваш.“
Да повярвам в какво! В моята вълчица? Земята? Паладините? Бог? Искам да кажа, че бях съсредоточавала проклетия си ум с дни върху това.
„Намери ли нещо?“ Свързах се с моя вълк и продължих, като се изкачвах все по-високо и по-високо нагоре по планината, докато стигнах дървения пън на върха.
„Нищо.“
Седнах в основата на ствола на дървото, придърпах манерката към устните си и отпих дълга глътка. Сърцето ми биеше учестено и краката ме боляха и наистина се чувствах много депресирана днес.
Пристъпите на глад стегнаха стомаха ми и аз пъхнах последните две парчета заешко месо в устата си и ги глътнах. След миг чух звука от лапите на вълчицата ми.
„Ще трябва да започнеш да го приемаш спокойно. Мисля, че изгаряш твърде много калории.“ Тя ме погледна от мястото си, застанала пред мен. Бях гладна през цялото време. Коремът ми определено растеше, защото трябваше да пробия още една дупка в колана на полата, но ръцете ми изглеждаха малко по-слаби … бедрата ми също.
Вълчицата беше прав.
„Ще търся пещерата през ден от следващия месец“ – казах ѝ аз и след това трепнах от факта, че правя планове да бъда тук още един проклет месец!
Бях толкова уморена, че просто лежах там за тридесет минути, гледайки как облаците минават. Задрямвах няколко пъти, но вълчицата ме облиза и събуди в средата на следобеда. Тя знаеше, че не можем да останем тук след като се стъмни, а аз все пак трябваше да уловя вечерята и закуската утре.
„Добре. Време е да се върнем. Аз ще поема по твоите следи, а ти поеми по моите“ – казах ѝ.
Винаги правихме така, за да сме сигурни, че и двете покриваме всяка област по два пъти. Тя наклони глава настрани.
„Изглеждаш по-уморена от обикновено. Ще се присъединя към теб. Един ден без двойна проверка на планината няма да навреди…“
„Не!“ – сопнах се и после се намръщих. „Съжалявам, но трябва да проверим така, както винаги правим. Ами ако си пропуснала нещо, или ако аз съм пропуснала? Трябва.”
Наскоро ми хрумна една мисъл. Ами ако пещерата се отваря само един ден в годината? Ами ако в този ден Рън беше решил да тръгне по друг път и затова му е отнело три години?
Щях да проверявам и двете части на тази планина всеки ден, стига да мога.
Тя се приближи и се сгуши в корема ми.
„Добре. Но скоро трябва да спрем да търсим толкова усърдно.“
„Скоро, обещавам“ – казах ѝ.
Разделихме се и аз събрах няколко грудки и гъби по пътя надолу, както и пъдпъдък, който намерих в един от моите капани. Ще стане невероятна супа. Когато стигнахме до връвта, завързана за пръчката, аз я поставих около глезена си, а тя влезе в тялото ми, давайки ми незабавен прилив на енергия.
„Благодаря, момиче“ – казах ѝ аз и се запътих обратно към колибата, навивайки канапа около рамото и лакътя си, докато вървях.
Тананиках си малка мелодия по целия път обратно до къщата, където приготвих нормалната си вечеря. Напълних глиненото гърне с артезианска изворна вода, окачих го над огъня, за да загрея водата за супата си, и след това се заех да направя калната смес за външната страна на колибата, за да се занимавам, докато чакам.
„Оставете я по-добре, отколкото сте я заварили.“
Това ще предпази от буболечките и ще я изолира от студените зимни ветрове. Също така ми даде нещо с което да се занимавам, което мисля, че беше част от причината, поради която всички алфи преди мен правиха същото.
Колибата имаше едно отворено пространство около дванадесет на дванадесет фута и баня, която по същество беше по-малка колиба от четири фута със сламен покрив. На покрива беше окачен глинен съд с дупки на дъното, от които се стичаше водата, която изливах вътре, когато взимах душ.
Не можах да измисля по-добра система, така че я оставих такава, тъй като тя вършеше работа. Всеки път, когато трябваше да отида до тоалетната, отивах в гората. Животът беше прост, но ставаше.
След като яхнията ми беше готова, я изгълтах лакомо, стенейки от вкуса, който гъбите и грудките бяха придали на пъдпъдъците. Почистването на птицата от перата и вътрешностите ѝ ме ужасяваше през първата ми седмица тук, но тогава огладнях толкова, че вече не ми пукаше. Сега го върших на автопилот, напълно безразлична към цялото нещо. Същото и с рибата. Все още не бях ловувала едър дивеч като елени и други подобни, защото не бях сигурна какво да правя с цялото това месо, а и това което имах стигаше за един човек. Бих могла да го опуша, но това ще продължи само около ден. Бих могла да се опитам да го изсуша, но за това се нуждаех от определена топлина и не бях сигурна, че мога да контролирам огъня толкова добре.
Проблем за друг ден.
Преди да се усетя, бях изяла всичко…
Толкова за закуската утре. Трябваше да ловувам сутринта или най-малкото да събера малко плодове.
След като изплакнах гърнето в глинената мивка с част от съхраняваната от мен вода, го оставих пред прозореца, за да изсъхне на перваза. Все още беше светло, но бях изтощена. По-добре да си почина преди нощната ми смяна, в която слушах зловещите звуци, докато гората се движише около мен. Пих малко вода и съблякох кожената си пола и горнище, като се пъхнах гола в леглото. Подложката за спане, която се намираше на върха на леглото, беше милостиво пълна с дебели памучни пъпки и не беше много удобна. Пъхнах ножа под възглавницата, натъпкана с памук, и после дръпнах друго кожено одеяло върху себе си. Всичко тук беше направено от някакъв вид животинска кожа, но си мислех за целия този памук, растящ в дивата природа, че може да успея да направя стан с част от канапа…
Претърколих се настрани и погалих корема си, опитвайки се да не мисля за отглеждане на дете в тази малка колиба. Трябва ли да започна да плета люлка? Или това означаваше, че се отказвам? Може би трябва да се откажа. Може би просто трябва да тръгна утре и да потърся земите на Паладин, докато не ми свършат храната и водата. Поклатих глава, за да се опитам да се отърся от мрачните мисли.
Не, мога да се справя с това. Да намеря пещерата и след това да си отида вкъщи при Сойер.
Клепачите ми натежаха и тогава…
Бум.
Ритник се заби в ръката ми и аз ахнах.
Тя ритна.
Тя ритна!
– Ти ли си, момиченце? – Имах чувството, че група пеперуди са полетели в корема ми и след това са почукали. Още един!
Беше толкова радостен момент, който бързо се превърна в ужас, тъй като нямах с кого да го споделя.
„Сойер“ – протегнах ръка за милионен път. „Сойер, ще имаме момиченце и току-що ме ритна за първи път“ – казах му.
Мълчанието му беше най-потискащата част от всеки ден. Страхувах се, че един ден, самотата наистина може да ме погълне.
С дълбока въздишка се замислих за това, което Бъфало беше написал.
Взех листчето!
„Намира се точно встрани от утъпкания път. Ясно като бял ден, след като повярваш.“
Да повярвам в кого? Просто ми се искаше да беше написал на кого трябва да вярвам.
Доверие.
Доверие?
Имах малка надежда, че ще успея да се измъкна оттук. Просто трябваше да вярвам.

Назад към част 6                                                Напред към част 8