Месец: септември 2025

Глава 48

Болката се появи още веднъж и аз изкрещях. Когато отворих очи, в стаята вече не беше тъмно. Сребърна лунна светлина и топла дневна светлина заливаха стените от дузината фенери, плаващи по върха на тунела.
Изтръпнах, когато Деймиън изкрещя до мен. Гуин измъкна кинжала от гърдите му и аз усетих как магията, която бе пронизала собственото ми сърце, се отдръпна. Вдигнах безсилна ръка.
– Спри.
Гуин ме игнорира. Тя обърна Деймиън по гръб и с пръст изписа заклинание върху гърдите му. Задъхахме се в един глас, когато тялото на Деймиън започна да оздравява, а моята собствена лечебна дарба заши раните ми.
– Ти само удължаваш това – промълвих на Гуин. Исках да ѝ обясня всичко, да ѝ кажа, че тя само дава фалшива надежда на Николай и останалите, но все още нямах сили.
Очите на Деймиън се отвориха и аз видях момента, в който погледът му се фокусира достатъчно, за да види кехлибарените очи на Гуин, които изучаваха раните му. Деймиън се изкашля и се засмя.
– Винаги е толкова неочаквано.
Горната устна на Гуин потрепна.
– Чух какво си направил. Кира няма да умре заради теб.
Пръстите ѝ засияха и тя гравира руна върху стъклото на медальона на Деймиън. Той се разпадна на парчета. Деймиън изстена от болка, но лечебното заклинание на Гуин започна да закърпва сухожилията и разкъсаната плът.
Загледах се в медальона на земята. Деймиън вече не представляваше заплаха.
Обърнах се настрани и проклех магията си, че работи толкова бавно. Знаех какво щеше да направи Гуин. Очите ѝ бяха диви. Тя обвиняваше Деймиън за всичко. За годините на мъчения, за загубата на зараждащата се любов. Щеше да излекува напълно Деймиън, за да може клетвата, която едва не бе отнела живота ми, отново да бъде на мястото си. След това щеше да забие острието обратно в гърдите му, убивайки Деймиън и Николай.
– Гуин, не!
– Не се притеснявай, Кира. – Деймиън вдигна ръка към меката буза на Гуин. – Гуин няма сърце да ме убие.
Гуин се усмихна.
– Прав си. Не нямам.
Тя ме погледна, за да се увери, че и аз съм напълно излекувана, преди да проследи с пръст гърдите му. Писъкът на Деймиън разтърси стените, но Гуин не спря.
Събрах сили да седна и станах свидетел на ужаса от това, което Гуин беше направила. Гръдният кош на Деймиън се разтвори, разкривайки биещото му сърце, сякаш мечка беше разкъсала гръдната му кост. Това би било повече от достатъчно, за да убие човек, но Деймиън не умираше. Каквато и магия да беше изплела Гуин, тя лекуваше Деймиън достатъчно, за да не изпадне в безсъзнание.
– Гуин, какво правиш? – Попитах, вкаменена.
Вдигна напоения с кръв кинжал и го избърса в панталона си.
– Получавам възмездие. – Пръстите ѝ изписаха още нещо по острието и кървавия камък се разби в скута ѝ. Задъхах се, сякаш раната беше нанесена на мен. Това острие беше мой спътник повече от трийсет години, беше подклаждало собствения ни бунт, а Гуин го беше счупила, без да се замисли нито за миг.
Тя грабна най-голямото парче и го притисна в дланта си. Примигнах от ужас, когато кехлибарена и златна кръв се стичаше по ръката ѝ на гъсти ивици.
Тя притисна счупеното парче към сърцето на Деймиън. Писъкът му беше отвъд човешкия, но той не умря. Гуин бе използвала магията си, за да надхвърли границите, които природата някога би позволила.
Преглътнах сухотата в гърлото си. Не за моята магия трябваше да се тревожи Деймиън.
Гуин прокара назъбеното парче острие по сърцето му.
– Затова ли го направи? – Прошепна тя. – Опияняващо е да държиш нечий живот в ръцете си, знаейки, че имам силата да ти причиня толкова болка, колкото ти ми причини.
Тя пресече отново и писъкът на Деймиън се пропука по средата на гърлото му.
– Гуин, стига толкова…
– Кой твой орган трябва да изтръгна от тялото ти? – Гласът на Гуин беше изчерпан от цялата си радост и смях. Деймиън ме погледна с широки, ужасени очи. Замръзнах. Не си представях как ще измъчвам Деймиън, преди да го убия; исках само да видя как самодоволството се изцежда от лицето му, докато кръвта му се стича по острието ми.
И аз го имах.
Но това, което правеше Гуин, беше нещо повече от убийство и щеше да я бележи по начин, който дори не можех да проумея. Пропълзях през тунела и сложих ръка на рамото ѝ.
– Гуин – казах аз, без да обръщам внимание на писъците на Деймиън. – Приключи с това.
Тя погали гърба на ръката ми. За миг тя беше младото момиче в стаята ми, което се излежаваше на пясъка, преди да се случи най-лошото.
– Много добре. – Гуин прокара пръст по гърдите му и аз си помислих, че го лекува, но вместо това пръстът ѝ се покри с кръв. После го спусна по средата на лицето си и започна да пее.
– Морок.
Същите думи, които Николай ни беше казал за това, което Деймиън беше направил с него. Ритуалът, който Аемон бе използвал, за да привърже прамайката на Гуин към себе си, а Деймиън – за да привърже Николай към себе си.
Гуин създаваше привързаност.
Опитах се да я спра, но не успях. Погледнах надолу към гърба на ръката си. Гуин изобщо не я беше галила, а беше завъртяла руна, за да ме задържи на място. Единственото, което можех да направя, беше да гледам как руната се захваща около китката ѝ, а после се врязва в Деймиън на няколко сантиметра над руната, която го свързваше с Николай.
Гуин застана над фалшивия крал.
– Колко нощи прекара в измъчването ми? Изгарянията и синините? – Гуин се намръщи. – Понякога заплахите бяха по-лоши. Бързите ти посещения в покоите ми, само за да покажеш, че можеш да ме нараниш навсякъде и по всяко време. Никъде не беше безопасно.
Гуин спря до ботушите му и скръсти ръце.
– Ще ми трябват месеци, за да се сравня с болката, която ми причини. – Тя се засмя, а Деймиън потръпна в очакване на това, което щеше да се случи. – Не бих го направила. Знанието, че си мъртъв, щеше да ми е достатъчно. В крайна сметка. Но тогава трябваше да направиш нова връзка. Да обявиш друг живот за свой – сякаш да станеш свидетел на моите и на майка ми мъки не ти беше достатъчно.
Гуин се приближи до тялото на Деймиън с отчупеното парче от острието ми все още в дланта си. Гъсти капки кехлибарена кръв паднаха върху лицето и отворената му уста. Устните на Гуин се отдръпнаха настрани, когато тя се наведе и прошепна:
– Ти подпечата съдбата си, Деймиън. Ти искаше безсмъртие и аз ще ти го дам.
Кехлибарените ѝ очи блеснаха, докато тя забиваше назъбеното парче острие в сърцето на Деймиън. Вените на врата му изпъкнаха и гърбът му се изви към ръката на Гуин. Тя го притисна към земята и нарисува още една руна по ключицата му.
Тя стоеше, докато гръдната кухина на Деймиън се зашиваше обратно с парче от моя кинжал в сърцето му.
Гуин избърса кръвта му в ръкава си и отвори вратата на капандурата до Деймиън. Това беше същата килия, в която Маерал беше прекарала живота си. Същата, в която Деймиън беше държал сина ѝ. Сега това щеше да бъде и неговия затвор.
От дълбините се издигаше застоял въздух.
– Няма да умреш – каза Гуин на хленчещата купчина, в която се беше превърнал Деймиън. – Ще жадуваш, но няма да пиеш. Ще гладуваш, но никога няма да ядеш. Магията ми ще те поддържа достатъчно, за да си жив. Всеки дъх ще ти причинява болка, както си причинил болка на толкова много хора. Ще живееш в мъки до деня на моята смърт. – Тя вдигна китката си, където беше отбелязана новата връзка. Тя ритна Деймиън в гърдите и той падна обратно в дупката.
Той се приземи със силен трясък, а хлипането му отекна в шахтата.
Гуин се захили.
– Или може би Николай ще умре пръв и ще те вземе със себе си. – Тя се наведе над дупката. – Макар че и двамата планираме да живеем много, много, много дълго – изкрещя му тя, а после затръшна вратата.
Гуин се вгледа в заключената врата за известно време, преди да се обърне. Лицето ѝ беше променено. Нищо не беше останало от младото момиче, което някога познавах. Меките ѝ бузи бяха вдлъбнати и кухи, сякаш тези последни няколко заклинания се бяха стоварили върху нея, а не само върху магията ѝ.
Беше направила нещо, което никога нямаше да може да върне назад.
Изправих се и я хванах за ръката.
– Наистина ли ще го оставиш там завинаги?
– А ако го направя? – Челюстта на Гуин пулсира. – Не го ли е заслужил?
Преглътнах.
– Единствената ми грижа е за теб. – Повдигнах току-що белязаната ѝ китка. – Той държеше властта над теб толкова дълго и когато най-накрая се освободи от нея, ти…
Гуин внимателно измъкна ръката си от хватката ми.
– Кира, обичам те. Но аз съм достатъчно голяма, за да правя собствени избори.
Оставих ръката си да падне и застанах, без да знам как да реагирам.
Намек за усмивка се появи в устата на Гуин.
– Но оценявам загрижеността ти. Ако Деймиън прекара един или два месеца, превивайки се от болка, това няма да ме бележи. Той може да изчака, докато ти отново установиш елфическото общество.
– И тогава?
Гуин сви рамене.
– И тогава ще можеш да решиш какво да правиш с него. Проведете съдебен процес за него пред съвета. Ако те желаят смъртта му, аз ще се опитам да намеря начин да разкъсам оковите му. – Лицето ѝ стана сериозно. – Но аз счупих острието по някаква причина, Кира. Дългът ти е изплатен. Когато Деймиън умре, не ти ще бъдеш този, който ще сложи край на живота му.
Отворих уста, но Гуин хвана и двете ми ръце.
– Обещай ми, Кира – поиска Гуин, знаейки каква тежест има тази дума за мен. – Ние повече от всеки заслужаваме живот отвъд това. И все още има толкова много места, които трябва да ми покажеш. Остави острието си.
Една сълза се търкулна по бузата ми. Ударната вълна от последния час заля тялото ми и аз се заклатих назад към стената. Животът ми нямаше да свърши в тези забравени от Бога килии.
Той изобщо нямаше да свърши.
Затегнах хватката си върху Гуин. Не бях сигурна дали искам да давам ново обещание толкова скоро, след като се освободих от първото. Но Гуин беше права, беше време за мен – за нея – да живея. А това вече бях обещал да направя.
Обвих ръка около врата ѝ.
– Обещавам, Гуин.

Назад към част 48

История осем
Пожъни сенките (гл. 1-6)

Част I
Аш

Топъл, люспест нос побутна Аш по бузата. Натрапчиви мисли се забиха в главата му, а една лапа с нокти удари лицето му отстрани. Той разтри още по-силно очите си.
Умственият глас на Зви изпълни съзнанието му. Тя знаеше, че той е буден. Преструваше се, че спи, което беше глупаво, защото спеше от векове. Беше отегчена и самотна, а драконите тук бяха странни и той трябваше да се събуди, за да могат да си тръгнат.
Той си пое бавно дъх, анализирайки слабата болка между ребрата си и усещането за задух в дробовете си. Тялото му го болеше от твърде малко активност в продължение на твърде дълго време, а дълбоката умора го дърпаше. Внимателно напрегна мускулите си, като започна от стъпалата нагоре към шията, за да провери дали няма наранявания. Освен продължителната болка в гърдите и всепроникващата умора, се чувстваше изненадващо добре.
Накрая отвори очи.
Лицето на Зви запълни погледа му и тя изръмжа назидателно. Нима не му пукаше, че тя е отегчена до смърт? Всичко, което беше направил, беше да спи, да спи, да спи. Време е да се събуди!
– Събудих се – промълви той.
Тя го зашлеви с опашката си. Беше спал седем нощи. Цели осем дни!
Осем?
Тя изкрещя и съзнанието му се изпълни с картини: тялото му в безсъзнание, носено от рюджините през подземния град, цяла група от тях, скупчени около него, Пайпър, лежаща до него, свита на кълбо, със сълзи по бузите, рюджините, който ѝ казаха, че Аш има белодробна инфекция, същият рюджин, който се връщаше отново и отново, за да го провери, Пайпър, която прегръщаше Зви за довиждане, рюджинът, който носеше на Зви чинии с риба…
Изчакайте. Пайпър си тръгна?
Нещастието на Зви оцвети мислите му. Да, Пайпър си беше тръгнала. Беше се върнала на Земята.
Той отново затвори очи, отпускайки се в леглото, докато Зви споделяше всичко, което беше пропуснал през последните осем дни. Спомените му за същия период бяха объркана смесица от съновидения, халюцинации и объркани впечатления за гласове и непознати присъствия. Всеки път, когато се доближаваше до съзнанието, Зви беше до него, за да го увери, че е в безопасност, така че той не се бореше с безкрайните часове на изтощителен сън.
Това, което си спомняше твърде ясно, беше усещането от трите кинжала, които се врязаха в него – плъзгането на студената стомана в плътта му, стърженето на остриетата по ребрата му. Той потръпна. Това беше нещо, което с удоволствие би забравил.
Собствената му вина. Беше си позволил да се разсее в решаващ момент и беше платил цената за това. Ако не бяха лечителите, отдавна щеше да е мъртъв – всичко това заради една глупава грешка. Беше почти толкова смутен от идиотския си сблъсък със смъртта, колкото и облекчен, че е жив.
„Много идиотско“ – безпощадно се съгласи Зви. – „Беше глупав. Пайпър можеше да се грижи за себе си. “
„Срещу Мийзис и още един грифон?“ – Попита той със съмнение. Непрекъснато подценяваше принца на Ра.
„Пайпър се беше преборила с Мийзис и още един куп грифони“ – информира го Зви.
„Но тя все още има нужда от спасяване“ – възрази той. – „Рюджин в крайна сметка победи грифоните.“
Зви раздразнено разроши гривата си и му каза, че каквото и да е успяла или не да направи Пайпър сама, това, че той е бил прободен, не е помогнало с нищо.
Той изсумтя, без да може да спори с това.
„Значи Пайпър е тръгнала да търси Сейя и Лире?“
Зви потвърди предположението му, а умственият ѝ глас бе оцветен в тревога. Той не позволи на страха си от неизвестното местонахождение на Сейя и Лире да го обземе. Разделянето беше грешка, но ако в другия край на лей линията имаше засада, не беше сигурен, че присъствието му щеше да промени нещо.
Излизането от лей линия беше опасен момент за всички демони – дезориентирани, психически изтощени, с изчерпана магия. По тази причина повечето демони не съобщаваха на никого за мястото на излизане. Трябваше да запомни това и да избере друга изходна точка на същата линия.
Зви притисна муцуната си към врата му, хлипайки, когато един въпрос се изплъзна от съзнанието ѝ към неговото.
„Те не са мъртви“ – отвърна той мигновено.
Тя подуши срещу кожата му, но не спореше, макар и двамата да знаеха, че той няма доказателства в подкрепа на това твърдение. Но той отказваше дори да си помисли за това. Пайпър вече ги търсеше и веднага щом можеше, щеше да се присъедини към нея. Те щяха да намерят Сейя и Лире.
Той усети, че някой се приближава, преди да чуе тропота на боси крака по камъка. С тихо похъркване се намести върху възглавницата, но не успя да седне. Мускулите му трепереха дори от това малко усилие. Зви се зарови в одеялата, скривайки се под едно от крилата си.
Завесата през вратата – странно нещо, изплетено от лиани и украсено с парченца искрящ кварц – се размърда, когато бледа ръка я отмести. Рюджин спря на прага и го изучаваше.
Аш разгледа демона в отговор, сигурен, че това е същият, който бе излекувал Пайпър след падането ѝ в реката – същият, който едва не го бе убил. Възрастта на мъжа не можеше да се определи, екзотичното му лице беше извън времето, а тъмните му очи, лишени от забележими ириси или склери, не разкриваха нищо. Чисто бялата кожа контрастираше с блестящите люспи, които покриваха голяма част от тялото му, а дългата опашка с перки се виеше грациозно зад него.
Аш погледна опашката на рюджина, а неговата – по-тънка, малко по-дълга и завършваща с кичур вместо перки – се размърда настрани.
Рюджинът се придвижи, стъпките му се лееха със зловеща грация, и коленичи до ниското легло, по всичко личеше, че не е засегнат от дракона, излязъл от блясъка. Аш предполагаше, че рюджина е имал много време да свикне с гледката през последните осем дни.
Не му харесваше да е заклещен по гръб, а над него да се навежда непознат демон, но вече не беше успял да седне и не му се искаше да опитва отново с публика.
– Ти се събуди – без нужда заяви рюджина, като хрипливия му глас беше тих, а думите се лееха с непознат акцент. – Аз съм Хиноте, твоя лечител. Как се чувстваш?
– Достатъчно добре – отговори Аш предпазливо.
Рюджинът примигна, а по лицето му се появи слаба изненада. Гласът на Аш, особено когато не е омагьосан, имаше такъв ефект. Гробните тонове можеха да звучат много… нечовешки.
– Моля, уточни състоянието си – отвърна Хиноте учтиво, но твърдо. – Необходимо е да преценим какво лечение може да е необходимо.
Донякъде озадачен – нима не се предполагаше, че рюджините са жестоко враждебни? – Аш описа по-подробно продължителните си симптоми. При други обстоятелства можеше и сам да се държи враждебно, но като се има предвид, че този демон внимателно се грижеше за него в продължение на седмица, той не виждаше смисъл да се държи като неблагодарен задник. Освен това дори не можеше да седне.
Когато свърши, Хиноте кимна, а изражението му беше неразбираемо.
– Лекуваш се добре, но белите ти дробове се нуждаят от повече време, за да се възстановят, а силите ти са силно изчерпани от борбата с инфекцията.
– След колко време ще мога да пътувам по лей линиите?
Хиноте обмисли въпроса.
– Най-малко още една седмица.
– Не мога да чакам толкова дълго.
– Нямаш избор.
Аш сви челюстта си и най-накрая се опита да седне. По-скоро от упоритост, отколкото от нещо друго, той успя да се изправи, въпреки че усилието го остави без сили. Хиноте го наблюдаваше как се бори с безразличен поглед.
– Не мога да чакам толкова дълго – повтори Аш задъхано. – Трябва да…
Хиноте хвана рамото на Аш и небрежно го бутна отново надолу. Той се удари по гръб в матрака и изръмжа, докато рюджина го задържаше с лекота.
– Обещах на Пайпър да се грижа за теб като за свой роднина – промърмори Хиноте. – Затова, докато не преценя, че си здрав и годен, ти си като мой син. И като твой патриарх ще наложа почивка на легло с всички средства, които намеря за необходими.
Аш примигна. Въпреки мекия тон Хиноте току-що го беше заплашен.
– Освен това – продължи рюджина – няма да притесняваш временните си роднини с безразсъдно или антагонистично поведение. Тук има много хора, които с нетърпение очакват бързото ти възстановяване.
Аш отново примигна. Още една заплаха?
– Като наш осиновен подопечен и гост, ние се придържаме към същите стандарти като нашите хора, което означава, че очакваме милост, уважение и внимание към всички, без изключение.
Аш отвори уста, после я затвори. Откакто беше достатъчно възрастен, за да говори – и да държи оръжие – той живееше и дишаше бунта срещу всички форми на власт. Противопоставянето беше негова втора природа, особено когато се сблъскваше с безкомпромисни заповеди.
И все пак, докато изучаваше Хиноте, не можеше да предизвика дръзката реакция, която обикновено се разгаряше при всяко предизвикателство. Усещаше възрастта на този мъж – онази аура на мъдрост, която носят демоните, живели с векове, – а стабилният му авторитет се различаваше едва доловимо от всичко, което Аш бе срещал досега.
– Мой патриарх? – Повтори бавно той.
Хиноте кимна и вдигна ръката си от рамото на Аш.
– Като оставим настрана обещанието ми към Пайпър, ти си драконов човек… и затова си и наш роднина. – Погледът му се насочи към опашката на Аш и той се усмихна – първото истинско изражение, което докосна лицето му. – Скоро ще се върна със супа. Опитай се да останеш буден дотогава.
След като Хиноте си тръгна, Аш се отпусна обратно в леглото. Зви изскочи изпод крилото му и се отърси, след което заговори.
„Какъв странен демон“ – заяви тя. – „Хиноте обаче беше приятен. Беше мил и с Пайпър. “
Хинот можеше да бъде и страшен, знаеше Аш. Сам се беше убедил в това, когато Хиноте го беше хванал в телепатичен транс и се готвеше хладнокръвно да го убие. Аш не беше доверчив по природа и противно на инстинктите си приемаше приветствието на Хиноте за чиста монета.
Но въпреки недоверието си той не се притесняваше. Нещо в безсмислените очаквания на Хиноте беше успокояващо. Докато Аш спазваше тези очаквания, рюджините не представляваха заплаха.
Той размърда очи и осъзна, че ги е затворил. Рюджините не бяха заплаха? Наистина ли си беше помислил това? Трябва да е станал самодоволен. Или пък изтощението го е направил глупав. Беше сам в един вражески свят, безпомощен и под властта на враждебна и силна каста. Не можеше да се довери на нищо.
Когато очите му отново се затвориха, той все още не можеше да предизвика истинска загриженост. Хиноте и другите рюджини го бяха спасили. Засега беше в най-голяма безопасност и докато възстанови силите си, щеше да остане тук.
Въпреки молбата на Хиноте да остане буден, Аш заспа отново за миг.

***

Аш се взираше разсеяно в тавана на пещерата високо горе. Дълги сталактити капеха от жилите на кристалите, които се извиваха през тъмния камък. Той мразеше да е под земята, но пещерата беше достатъчно голяма, за да може да пренебрегне клаустрофобията си.
Торсът му се издигаше и спускаше с движението на големия воден дракон, който му служеше за опора, а широките му гърди се разширяваха и изпускаха с всеки дъх. Друг беше сложил тежката си глава в скута му, с открито гърло, така че Аш можеше да разтрие мястото под брадичката му, а още половин дузина от грациозните кору се бяха разположили по скалите около него.
Той почеса деликатните люспи, покриващи гърлото му, и драконът тихо изръмжа. Като се сгуши в дракона зад себе си, той остави очите си лениво да се затворят. Някъде по-нататък покрай реката, която минаваше през пещерата, Зви изтръпна силно, а звукът отекна. В отговор на призива ѝ се чу голямо плискане. Каквато и игра да играеше с кору, изглежда, включваше много плискане.
Бяха минали четири дни, откакто се беше събудил. Седем дни, откакто Пайпър си беше тръгнала без него. Дванайсет дни, откакто беше прободен, и откакто Сейя и Лире бяха изчезнали.
Той се възстановяваше бързо. През първия ден едва успя да се нахрани. На следващия ден Хиноте му беше помогнал да направи няколко кратки разходки. Вчера той успя да облече блясъка си и да разгледа града с няколко срамежливи, но приятелски настроени рюджини като водачи. Днес вече беше направил няколко леки упражнения, премесени с няколко обилни хранения, а сега си почиваше, преди отново да натовари тялото си. По-голямата част от сковаността беше изчезнала. Уморяваше се бързо, но се справяше. В белите му дробове оставаше само слаба болка.
С щракване на нокти към него се приближи друг кору. Той отвори очи, когато съществото отпусна глава, а трите сълзящи люспи на челото му засияха. То блъсна носа си в гърдите му и слаб, жужащ натиск притисна съзнанието му.
„Да плуваш с нас? “
Той не толкова чу въпроса, колкото го почувства. Беше подобно и същевременно различно от начина, по който общуваше със Зви. С нея тя живееше в неговото съзнание, а той – в нейното, като мислите им преливаха напред-назад с лекота. С Кору трябваше да се напрегне, за да ги чуе, и можеше да различи само прости понятия и емоции.
Това, че изобщо можеше да ги чуе, беше шок. Беше виждал водните дракони през последните няколко дни, но този следобед беше първото му истинско общуване с тях.
Рюджините бяха емоционално възприемчиви до степен, близка до четенето на мисли – въпреки че Хиноте го беше уверил, че никой не може да чете мислите му. Рюджините, които се редуваха да го наблюдават всеки път, когато излизаше от стаята си, за да се уверят, че не се преуморява, или за да се уверят, че не създава неприятности, нямаше нужда да го питат дали иска да остане сам. Те просто го бяха изоставили в открития център на града, където можеше да се отпусне до течащата река.
Той обаче имаше само двайсет минути за себе си, преди първият кору да излезе от реката, за да го изследва. Удивлението и любопитството му съвпаднаха с тези на кору и те се разгледаха със същата интензивност. Водните дракони бяха забележителни същества, стройни и елегантни, с блестящи сребристи люспи.
Натискът на жуженето го обърка, докато кору не успя да прокара една мисъл. Когато той отговори със собствената си мисъл, шокът на кору се разнесе из съзнанието му. По-малко от пет минути по-късно около него се бяха струпали дузина дракони, които искаха да говорят със странния демон.
Психическите му сили се бяха изчерпали преди интереса им към тази нова игра, но дотогава очевидно го бяха приели в стадото. И ето как се бе озовал насред драконовата дрямка на брега.
Той нямаше нищо против. Всъщност отдавна не се беше чувствал толкова спокоен. Всичките му тревоги и страхове бяха тихо шумолене и от известно време се носеше на ръба на съня – поне до поканата да плува.
Приканващият кору го погледна в очакване на отговор, а останалите наблизо вдигнаха глави.
Аш погледна към водата. Реката изглеждаше достатъчно спокойна, но той не ѝ се доверяваше, не и след това, което се бе случило с Пайпър. И въпреки че можеше да плува добре, не беше почитател на дълбоката вода. Като създание на вятъра и въздуха не обичаше да е някъде, където не може да лети – така че, именно, под земята или под водата.
Кору го блъсна в гърдите с муцуната си.
„Плуване. “
Той поклати глава, но онзи, който използваше скута му като възглавница, го побутна в корема.
„Плувай. “
„Плувай. Плувай. Плувай. “
Притиснал ръка към челото си в напразен опит да заглуши настойчивата телепатия, той размаха другата си ръка.
– Добре, добре. Но само за няколко минути.
Десетината кору се изправиха на крака, а той също се изправи и изпъна ръце над главата си. Потискайки прозявката си, той се огледа, но не видя нито един рюджин наблизо. С мислено вдигане на рамене той се съблече по долни гащи и отиде до ръба на водата, а кору го придружаваха, като перките им пламтяха от нетърпение.
– Ужасно упорити сте – промърмори той, докато сядаше на скалния перваз и оставяше краката си да висят над водата. – Няма да ме удавите, нали?
В отговор драконите се плъзнаха във водата с едва забележим плясък. Той въздъхна и се оттласна от перваза.
Хладната вода го обгърна, когато се гмурна под повърхността, и течението веднага го повлече надолу по течението. Един кору се гмурна под него и се издигна, като го повдигна, докато главата му не проби повърхността. Той седеше на гърба му, заобиколен от дракони, които се носеха без усилие във водата.
„Слушай. “
Той се намръщи. Правилно ли чу това? Да слуша какво?
Коруто, което го държеше на повърхността, размаха опашка и отново се гмурна под водата. Той се отдръпна от гърба му, като стъпваше по водата, докато течението го отблъскваше от брега. Друг кору се плъзна, погледна го, след което сведе глава под повърхността.
Главата му изскочи отново. Още един поглед. Още едно кору под водата. Аш се намръщи. Драконът изсумтя, сложи брадичката си върху главата му и го бутна под водата.
По дяволите. Щяха да го удавят. Той се хвана за главата на дракона, преди течението да го отнесе още по-надолу по течението, като възнамеряваше да се изстреля от него и да се насочи към брега.
„Слушай. “
Той замълча, като се държеше здраво, а дробовете му искаха въздух. Когато малка струя мехурчета се измъкна от него, той присви очи, но не успя да види нищо друго освен размазаната сребриста форма точно пред него. Да слушам какво? Не чуваше нищо друго, освен бучащата вода в ушите си.
Почти се оттласна обратно към повърхността, когато странно усещане прошепна през него – топла ласка на сила в съзнанието му, четка на нещо огромно, древно и неизмеримо могъщо. Странното присъствие се плъзна по него – любопитен вкус, последван от разпознаване.
След това то изчезна.
Коруто, което държеше, го изтласка нагоре към хладния въздух и той си пое въздух с удоволствие.
– Аш?
Той вдигна очи. Хиноте стоеше на брега и го гледаше намръщено.
С помощта на дракона Аш се изкачи обратно на перваза, а водата се стичаше на каскади от него. Изтръсквайки ръце, той сви рамене в отговор на въпросителния поглед на рюджина.
– Те искаха да плувам с тях.
Мръщенето на Хиноте се задълбочи и той погледна към водата. Няколко кору измъкнаха глави, а люспите по лицата им блестяха слабо.
Очите на лечителя се разшириха.
– Ти можеш да общуваш с тях?
Аш отново сви рамене.
– Малко.
Хиноте кимна бавно.
– Връзката със сигурност е ограничена. Така ли общуваш с дракона си?
– Връзката ми със Зви е много по-дълбока. Вероятно е по-скоро като начина, по който ти можеш да говориш с кору. – Все още мокър, Аш вдигна дрехите си. – Предполагам, че те не могат да общуват само с някого.
– Никой извън нашия народ не е разговарял с тях досега. – Хиноте наклони глава. – Те ми казаха, че реката те е посрещнала.
Аш си спомни за това докосване на древна сила. Той се поколеба, но не каза нищо, не беше сигурен дали си го е представял, или не. Ако кажеше нещо безумно, Хиноте можеше да реши да го държи под лекарско наблюдение още по-дълго.
– Наричат те Черния огън – добави рюджинът.
Аш вдигна ръка и хвърли изблик на драконов огън, абаносовите пламъци затанцуваха по пръстите му.
– Точно, предполагам.
– Мисля, че има какво да научим един за друг.
– Но не сега. – Издиша Аш, подготвяйки се за нов дебат. – Трябва да се върна на Земята. Готов съм.
– Не си се възстановил напълно.
– Достатъчно съм готов – уточни Аш. – Нямам време да чакам за пълно възстановяване. И преди съм бил тежко ранен. Знам как да спазвам темпото, докато възвърна пълната си сила.
Хиноте го изучи, след което направи жест.
– Ела. Трябва да се изсушиш.
Като преглътна по-нататъшните си аргументи, Аш последва рюджина към градските жилища. Да не се съгласява, дори учтиво, с лечителя му се струваше странно неуважително, но не можеше повече да бъде пасивен. Трябваше да се върне на Земята и да разбере какво се е случило с Пайпър, Сейя и Лире.
Отново облечен, той седна срещу Хиноте на ниската маса в стаята на лечителя – пространство, наподобяващо кабинет или библиотека в стил рюджин, с кътчета по стените, пълни с текстове и свитъци. За няколкото минути, които бяха нужни на Аш да се подсуши и облече, Хиноте беше приготвил чиния с пресни плодове и зеленчуци. Аш предпочиташе повече месо в диетата си от рюджините, но прие храната без оплакване.
– Ти нямаш търпение да се присъединиш към Пайпър и да откриеш спътниците си – каза Хиноте след няколко минути мълчаливо хранене.
– Лире и Сейя са изчезнали. – Аш взе парче непознат оранжев плод. – Тъй като Пайпър не се е върнала, трябва да предположа, че те все още липсват.
– И аз бих предположил така – съгласи се лечителят. – И все пак, в сегашното си състояние, ще бъдеш ли в помощ на търсенето, или в тежест?
– Дори и отслабен, аз съм по-добре подготвен да ги намеря, отколкото Пайпър е сама. Намирането на изчезнали демони е нещо, с което се занимавам от много време. – Той не добави, че обикновено намираше демони, които се криеха от Самаел – и ги убиваше. – Както вече казах, знам как да се движа, за да не натоварвам тялото си.
– Физически можеш да ускориш възстановяването си. Но психически?
Аш се скова.
– Какво означава това?
– Възстановяваш се от рани не само на тялото си.
Аш оголи зъби, в него се надигна защитен гняв.
– Това не е твоя работа.
Онези тъмни, нечетливи очи го наблюдаваха.
– Раните на ума и сърцето не са по-различни от тези на тялото и със сигурност не са повод за срам. Врагът е нанесъл поражения върху психиката ти в опит да те унищожи. Въпреки че си оцелял, раните са останали.
Аш се отдръпна от масата и възнамеряваше да си тръгне. Неуспехът му да контролира темперамента си, пристъпите на паника и ярост не подлежаха на обсъждане. Той дори не искаше да си представя как Хиноте е разбрал за това.
– Аш.
Той спря на половината път, неспособен да игнорира този нежен тон.
– Лечението на ума не е толкова просто, колкото лечението на тялото, но това е умение, което притежаваме. Можем да ти помогнем.
Аш увисна неловко на място. Те можеха да… излекуват съзнанието му? Можеха да го излекуват от пристъпите на паника и необузданата ярост? Можеха да го поправят отново, така че да не се страхува да разкъсва гърлата на близките си?
Бавно седна отново.
– Какво включва този вид лечение?
– Както казах, това е процес, различен от изцелението, което познаваш. То изисква медитация, самоанализ и създаване на дълбока връзка на доверие с лечителя.
Аш се намръщи.
– Колко време ще отнеме?
– Няколко седмици – призна Хиноте. – Месеци, а може би и години.
– Не разполагам с толкова време.
– Но колко дълго можеш да оцелееш в този си вид?
Този път Аш стана без колебание и се отдалечи от масата. Дори Хиноте да беше протестирал, това нямаше да го спре. Лечителят нямаше никаква представа за това, което Аш беше преживял през живота си – наранявания както на ума, така и на тялото. Той не беше толкова крехък, толкова безполезен и го вбесяваше, че Хиноте го смята за толкова слаб.
– Аз оцелях толкова дълго. Ще се справя. – Той погледна назад. – На сутринта тръгвам към лей линията.
Хиноте го погледна за дълъг миг, после кимна. Аш се промъкна през завесената врата и щом се скри от погледа, масажира слепоочията си. Можеше да сметне това за „лечение на съзнанието“, но не и ако ще отнеме месеци. Той не можеше да остане тук толкова дълго. Щеше да се наложи да рискува и да намери свой собствен начин да се излекува, както винаги е правил.
Обратно в стаята си, той се свлече на матрака и затвори очи. Мислите се въртяха в главата му, притесненията и страховете се смесваха с мрачни спомени. Прочиствайки съзнанието си, той се насили да се отпусне.
Въпреки че вече беше решил да си тръгне призори, едно нещо в предложението на Хиноте го изкушаваше. Идеята да се освободи от паниката и яростта…
Един спомен се надигна от мястото, където решително го беше погребал. Озарен в онова мъгливо усещане за почти забравен сън, той усети хладната ръка на Пайпър върху бузата си, устните ѝ, които се докоснаха нежно до неговите, дъхът ѝ, топъл върху кожата му, когато прошепна три думи.
Три думи, които мислеше, че никога няма да чуе от никого.
Скърцайки от досада, той се претърколи по корем и заби лице във възглавницата. Беше поредният трескав сън. Когато се събуди от лечението, главата му беше пълна със заплетени остатъци от халюцинациите, които беше преживял през дългите дни на треска и инфекция. Споменът за Пайпър беше просто още един сън, а да се чуди дали е бил реален, не беше нищо повече от желание.
Така или иначе, той не беше подходящ за нейната компания. Щом Сейя и Лире бяха в безопасност, той щеше да се отдалечи колкото се може повече от Пайпър – там, където никога повече нямаше да се притеснява да види ноктите си в гърлото ѝ.
Ръката му се вдигна отстрани на главата му, където косата му беше сплетена близо до скалпа. Когато се събуди, ивицата плат от ризата ѝ, символ на обещанието му да я защити, беше изчезнала. Той не знаеше какво се е случило с нея.
Пусна ръката си, настани се по-удобно и затвори очи. Утре щеше да се върне на Земята и да използва заклинанието за проследяване, за да намери Пайпър. Да ѝ направи това заклинание беше най-добрата идея, която му беше хрумвала през последните няколко месеца, и това беше почти единственото нещо, което работеше в негова полза. След като я намери, заедно щяха да разкрият истината за изчезването на Сейя и Лире.

Назад към част 16

Глава 12

– Нервна ли си? – попита ме Лука, докато аз гледах през прозореца на нашата спалня. Беше петък сутринта и трябваше да хванем самолета за Ел Ей след няколко часа.
Обърнах се към него, усмихвайки се.
– Не съвсем, просто се притеснявам и искам да приключим с това – признах аз.
Той кимна и ми подаде мобилния си телефон.
– Милика изпрати съобщение. Всичко е в ход. Жените и децата са готови да бягат, а аз имам картите, от които се нуждаем.
Погледнах телефона му и кимнах.
– Добре.
– Какво не е наред? – попита Лука.
Намръщих се, протегнах се да погаля бицепса му.
– Имам лошо предчувствие. Не мога да се отърся от това.
Той вдигна глава, за да ме погледне в очите.
– Само още една нощ, след което можем да оставим всичко това зад нас. Скоро феите, които използват тези развъдници, за да създават ловци на вампири, ще останат само в историческите книги и ще можем да живеем щастливо.
Задъвках устната си, неспособна да накарам този възел в стомаха ми да се разплете.
– Само се надявам всичко да е наред – казах му. – Сватбата ни е след няколко седмици. Просто искам да мина по тази пътека, за да стигна до брачната ни нощ. – Повдигнах вежди.
Той се ухили.
– Искам да кажа, че ако се страхуваш, че може да умреш девствена, можем да решим този проблем веднага. – Той ме дръпна и ме хвърли на леглото ни. Гръмък смях избухнаха от гърдите ми, когато той се наведе над мен, ухилен.
Усмихнах се.
– Обичам те.
Навеждайки се, той целуна носа ми. Беше нещо, което винаги беше правил; в това имаше такава нежност, че накара гърлото ми да се свие.
– И аз теб, Аспен, която скоро ще бъде Дрейк. Не умирай, защото наистина искам да правя секс с теб.
Избухнах в нов смях и го ударих в гърдите.
– И ще прекараш остатъка от безсмъртния си живот с мен.
Той кимна.
– Правейки секс.
Бузите ме заболяха от смях и изведнъж ми стана тъжно за всеки, който не е изпитвал такава любов. Любов толкова безгрижна и лесна, че смехът беше като втора природа.
На вратата се почука и Лука се отблъсна от мен, дърпайки ме нагоре със себе си, докато се изправяше.
– Идвам, Лив! – извика той раздразнен.
Приглушеният глас на Лив дойде зад вратата:
– Как разбра, че съм аз?
– Винаги си ти. – Лука завъртя закачливо очи.
Той току-що изруга ли под носа си?
Той отвори вратата и аз подсвирнах като я видях. Тя беше облечена в къса мини пола и корсет. Косата ѝ беше прибрана, а върху клепачите ѝ имаше блясък.
– Уау! – каза Лука, онемял.
Аз се ухилих.
– Цар Константин ще те хареса. Сигурна ли си, че си готова за това?
Тя почука гръдния си кош.
– Имам тел в мен. Ако той излезе извън контрол. – Тя прокара пръст по гърлото си.
Лука преглътна тежко.
– Напомни ми да не ставам свидетел на твоята лоша страна.
Руби се появи в коридора и си проправи път към нас. Тя говореше по телефона, но затвори, когато ни видя.
– Всички са си на мястото. Около 20 ч. утре вечер доминото ще падне.
Така беше, независимо дали бяхме готови или не.
– Да се тръгваме. – Лука грабна нашите спортни чанти и се отправихме към летището с нашия екип.

ПОЛЕТЪТ БЕШЕ ЛЕСЕН. Взехме частен самолет, тъй като бяхме общо петнадесет души. Не искахме да бъдем прекалено подозрителни, затова пътувахме с десет вампира и петима човешки „захранващи“, които всъщност бяха ловци от Къщата на тръните. Планът беше, че щом боевете започнат, „захранващите“ и петима от нашите вампири, включително и аз, ще се измъкнем и ще изведем жените и децата. Щом се измъкнем от града, Лука щеше да се погрижи Лив и останалите да се измъкнат от мелето. Надявах се, че вампирите ще се съсредоточат върху забавлението, така че аз да мога да се измъкна и да поведа атаката. Останалата част от ловците от Къщата на тръните отиваха към другите развъдници във всички градове, за да отстранят корумпираните лидери и да освободят хората. Да кажа, че бях нервна, че нещо ще се обърка, беше слабо казано.
Когато стигнахме до магазина, беше късно и жената фея отпред ни махна да преминем, без да ни кара да плащаме. Официално бяхме тук като гости на цар Константин.
Лука ни настани в същия хотел, където бяхме ние последния път, като нае целия последен етаж, след което имахме време за почивка. Битката беше в 2 часа сутринта, така че технически утре, но не и наистина; беше точно след 10 вечерта. Беше ми трудно да свикна с всички тези различни часови зони и бързо се унесох в сън.

– Време е. – Лука ме разтърси. Отворих око и погледнах часовника със замъглени очи. 1 сутринта
Станах и измих зъбите си и се гримирах, бързо влизайки в роклята. След това скрих оръжия под пухкавата пола и сплетох лъскавата си червена коса над едното рамо.
– Проблем. – Лука влезе в банята, държейки телефона си.
Стомахът ми се сви.
– Какъв? – Имах лошо предчувствие през целия ден и сега той щеше да хвърли някаква бомба върху мен, усещах го.
Лука се намръщи.
– Милика е била принудена да влезе в битката.
– Не! – извиках. – Мислех, че това е нещо, което хората правят по собствена воля?
Лука въздъхна.
– Предполагам, че тази година крал Константин е вдигнал залога и е задължително. Ако не се бие, ще умре.
Това копеле. Сърцето ми се свлече в стомаха.
– Е, не можем да позволим това да се случи. Тя ни помогна, Лука.
– Знам. – Той ме погледна с агония в погледа си. – Ще измисля нещо.
– Кажи ѝ това. Кажи ѝ, че ще я освободим. – Посочих към телефона му. Аз съм жена, която държи на думата си.
Той почука по клавиатурата, вероятно ѝ изпращаше съобщение, и стомахът ми се сви още по-здраво в топка от безпокойство, сякаш щеше да ме погълне. Нещо лошо щеше да се случи, просто го знаех.
Дали ни чакаше капан, както ние бяхме заложили такъв на краля? Той беше хитър и имаше някакъв приятел, който му даваше информация. Може би е знаел през цялото време какво планираме.
Просто не знаех, но нещо не беше наред и не можех да направя нищо по въпроса.
След като всички бяха готови, нашата група се качи на тукашните рикши. Радвах се да видя, че нашият шофьор върколак Тинк е тук и забелязах, че е на опашката от шофьори, които ще ни обслужват.
– Ще се бориш ли тази вечер за свобода? – попитах го над звука на вятъра.
Той само кимна тихо, но не каза нищо повече.
Хм. Окей!
Искам да кажа, че не можеш да водиш разговор, докато караш някого на велосипед и въртиш педали, но все пак… последния път бях дала на човека бакшиш от няколко хиляди долара. Най-малкото, което можеше да направи, беше да бъде мил.
„Той се държи странно“ – отбелязах към Лука.
„Той ще се бие до смърт, Аспен. Това прави всеки човек странен.“
Туше.
Без да му обръщам внимание, седнах назад и гледах как минаваме покрай сергиите и претъпканите магазини, след което се изкачихме по хълма към двореца на краля. Имаше хиляди бели мигащи светлини, осеяли пътя до дома му, все едно е Коледа. Да не говорим за тоталното задръстване пред портите. Нашият шофьор непрекъснато ме поглеждаше и после отново се обръщаше напред.
Нещо не беше наред.
– Успя ли да се сдобиеш с острие от фея? Бих могла да се опитам да ти донеса. – Попитах го тихо, докато бяхме спрели на опашката пред портата.
Той се стегна.
– Защо бихте направила това? – Той ме погледна злобно.
Намръщих се.
– Върколаците са ни равни там, откъдето сме – казах му.
Лука кимна.
– Най-добрият ми приятел е алфата на глутницата Града на върколака в Айдахо. Той каза, че всеки от вас, който иска да избяга, е добре дошъл при него.
Пичът настръхна, сякаш беше обиден.
– Алфа?
О, това е. Милика беше казала, че алфите са против правилата тук или нещо такова.
– Всъщност са две алфи. Съпрузи. Приятели. Това е дълга история. – Засмях се.
Опашката отново започна да се движи, но той ме погледна с притеснен поглед. Този път Лука каза.
– Държиш се странно, брато. Добре ли си? – попита Лука. Тинк не отговори, докато спря през портите, пазачът дори не ни поиска покани, тъй като имаше толкова много хора. След това той посочи към място за паркиране на тревата.
Когато най-накрая се обърна с лице към Лука, изражението на Тинк беше напрегнато.
– Добре, не ме интересуват кръвопийците, но твоята жена беше добра с мен последния път, така че ще ти кажа нещо. – Гласът му беше толкова тих, че дори със супер слух трябваше да се наведа напред.
Лука беше неподвижен като статуя и просто кимна.
Върколакът преглътна тежко, погледна към входните врати на къщата, после отново към Лука.
– Крал Константин иска твоята дама. Не е спрял да говори за нея, откакто си тръгнахте, казва, че тя го кара да се чувства отново жив. Той възнамерява да се бие с теб още веднъж. Този път ще те убие и ще я вземе. – Той наклони глава към мен.
О, мамка му!
Лука не помръдна и сантиметър.
– Сигурен ли си? – беше всичко, което попита годеникът ми.
Шофьорът кимна.
– Понякога се срещам с неговата асистентка Кармен. Тя бърбори през цялото време.
Това беше мрачното чувство, което носех цял ден. Кралят искаше да убие Лука, за да стигне до мен?
Лука кимна.
– Благодаря ти. Няма да забравя това. Длъжник съм ти. Ела с нас, когато тръгнем.
Човекът се засмя и посочи врата си и яката, която лежеше там.
– Нека аз се тревожа за това – каза Лука.
Човекът сви рамене.
– Не съм ви казал нищо. Не сте го чули от мен.
И двамата кимнахме и той излезе от малкото импровизирано превозно средство и запали цигара.
– Той попита дали имам приятелка. Лив? – Казах на Лука. Чудя се как може кралят да е обсебен от мен и да иска да доведа приятелка.
– Заблуда – изръмжа той. – За да не поставя под въпрос малкия му флирт с теб.
– Но… той трябва да е луд, за да убие друг крал – прошепнах аз.
Лука ме погледна невъзмутимо. Добре де, вече беше луд.
– Какво ще правим? – попитах.
Лука ме хвана за ръката и ме целуна.
– Това не променя нищо. Планът се изковава в крачка.
– Какво? Но той ще се опита да те убие! – прошепнах.
Лука кимна.
– Да. Така че… първо аз ще трябва да го убия.
О, Боже, помогни ни. Тази спасителна мисия просто стана невъзможна.
– Готови ли сте? – Лив се приближи и разтърси деколтето си в лицето ми.
– Да – промърморих аз и слязох от каретата, докато събирахме екипа си. Нямаше време да запозная всички с новия план, те просто трябваше да гледат как всичко се развива на живо.
Страхотно!
Лука ме хвана за ръка и поведехме групата около страничната порта, където гостите се стичаха тумби по десетки. Влязохме през входа и аз видях сцената пред мен.
Мамка му, беше пет пъти по-мащабно от събитието, на което бяхме: повече места, по-голям боен ринг и огромна тълпа, която беше напълнила мястото. Изглеждаше точно като събитие, организирано с арена, но нещо ми подсказваше, че кралят иска това да е неговото нещо, нещо, което е организирал в къщата си, за да бъде сигурен, че заслугата е негова.
Движехме се през тълпата с нашата група. Десетте вампира, които Лука беше довел, се разделиха с техните „захранващи“, за да посетят бара и други части от мястото, докато ние тръгнахме да търсим краля, за да му представим Лив. Неговата среща. На когото очевидно дори не му пукаше.
Сега съжалявах за прилепналата си черна бална рокля.
– Г-н и г-жа Дрейк! – Напевният глас на Кармен затрептя зад нас.
Завъртяхме се и ѝ се усмихнахме лъчезарно. Опитвах се да не си представя как тя чука Тинк и говори за това как кралят иска да убие бъдещия ми съпруг.
– Цар Константин ще се радва да ви види! Последвайте ме. – Тя умело се промъкна през тълпата и тогава се натъкнахме на клетка. Имаше тел и дълги дървени дъски, но вместо животни зад оградата имаше… хора.
Роби.
Ръката ми стисна толкова силно Лука, че той инстинктивно трепна от болка.
– Съжалявам – промърморих, опитвайки се да не изглеждам раздразнена, защото крал Константин се обръщаше към нас.
Кралят се завъртя и аз дръпнах ъгълчетата на устата си в най-голямата фалшива усмивка, която можех да събера предвид ситуацията.
Той грейна.
– О, колко прекрасно, моите специални гости пристигнаха! – Той стисна ръката на Лука и след това се премести към мен, оставяйки очите си да се движат бавно по тялото ми, хващайки ръката ми и я целуна. – Изглеждаш възхитително, Аспен – измърка той.
„Ще го убия бавно“ – изръмжа Лука.
– Това е Лив! – казах аз, завъртайки се, за да направя място на моята приятелка да мине напред. Лив изглеждаше нервна, но и адски секси. Очите на краля блеснаха, когато той дръпна ръката ѝ нагоре и към устните си.
– Прекрасна Лив. Запознахме се.
Тя се изкиска и аз пробягах поглед по троловете и върколаците в гигантската кошара.
– Милика! – избухнах, когато разпознах трола.
Кралят ме погледна озадачен.
– Познаваш ли някой там?
Мамка му!
– Това е тази, за която ти казах, скъпи. – Дръпнах дясната ръка на Лука. – Мога ли да я взема? Тя беше толкова полезна, когато ме подготви за вечерята последния път.
Лука се включи в моята игра.
– Ааа, да. – Той се обърна към краля, в очите на когото имаше разбиране. – Можеш ли да ми продадеш този трол? Аспен наистина се нуждае от по-добра прислужница.
Кралят ме погледна с блясък в очите.
– Това, което Аспен иска, Аспен получава. – Той намигна.
„Ще му отрежа езика“ – каза Лука през нашата връзка, докато все още се усмихваше престорено.
– Нека ти платя за нея, разбира се. – Лука понечи да му даде пари и кралят му махна.
– Това е сватбен подарък – каза той и даде знак на Кармен да пусне Милика.
– Много благодаря! – Извиках, надявайки се Лука да разбере, че съм фалшива. Начинът, по който мускулите на Лука се опънаха, ми напомни за гепард, който се кани да се хвърли върху плячката си.
След като Кармен доведе Милика, тролът не откъсваше очи от земята, докато се приближаваше към краля и мен.
– Ти ще бъдеш прислужница на Аспен, разбра ли? – каза ѝ кралят и тя кимна бързо, а по чертите ѝ се разля облекчение. Кармен използва ключ, за да откопчае оковите около врата ѝ и аз ѝ махнах към паркинга.
– Чакай ме на паркинга. Сега нямам нужда от теб – казах с най-сополивия си глас, който успях да събера.
Тя срещна погледа ми с благодарност и след това се измъкна. Тогава Лив хвана за ръка краля, разсейвайки го от факта, че почти бях освободила роб, за да отиде да помогне на жените да избягат, когато му дойде времето.
– Чувам, че харесвате шотове? Аз самата се чувствам доста изтощена.
Кралят се ухили.
– Тогава да си вземем по едно питие!
Добре, Лив се справяше твърде лесно да бъде ескорт на краля, под прикритие.
„В Кармен са ключовете за яките“ – казах на Лука през нашата връзка.
„Да. Добре е, че го знаем.“
Следвайки краля и Лив до бара, седнахме и барманът-върколак раздаде напитки.
Вдигнах ръка и отказах.
– Не пия, но благодаря.
Кралят повдигна вежда, оценявайки ме.
– Доблестна жена. Обожавам това.
Лука изръмжа, но го превърна в кашлица.
„Добре, той иска да умре.“
Изсмях се нервно и посочих към сцената, опитвайки се да насоча фокуса към моята приятелка.
– Лив обича да се бие. Тя се занимава с джиу-джицу.
– Така ли? – Попита Кралят с престорен интерес, а очите му останаха фокусирани върху мен.
По дяволите. Върколакът беше прав, искаше ме, което означаваше, че току-що бяхме влезли в леговището на лъва и на брой бяхме много по-малко, ако той изпрати хората си срещу Лука.
– Надявам се, че вашите приятели от Айдахо се забавляват – ми каза кралят, поглеждайки към Руби и един от вампирите на Лука.
– Сигурна съм, че се забавляват. Те са много развълнувани, че са тук – казах учтиво.
Лука отпи от питието си, изстрелвайки с очите си кинжали към краля, докато разговаряше с мен, игнорирайки останалите.
Лив изглежда разбра това, защото погледна Лука с поглед – какво, по дяволите?
Чу се удра на камбана, преди да успея да отговоря на въпроса на краля колко време ще останем.
Кармен се чу по високоговорителя:
– Битките за свобода са на път да започнат! – И тълпата изрева.
– Елате, да седнем. Искам да срещнете един мой добър приятел. – Кралят се изправи и Лив нетърпеливо увисна на ръката му. Лука протегна ръка, хвана моята и тълпата се раздели, когато се отправихме към предната част на арената, където бяха поставени столове с високи облегалки. Имаше пет стола и единият изглежда беше вече зает, но не можех да видя кой седи на него. Фигурата беше покрита с наметало. Вероятно някаква могъща вещица или фея.
Когато стигнахме до столовете, кралят се наведе към фигурата и издърпа ръката ѝ, като я целуна. Трябва да е жена.
– Искам да се запознаеш с новите ми приятели от Айдахо – каза ѝ кралят.
Тя протегна ръка и дръпна качулката си, за да разкрие късо подстриганата сива коса.
Дъхът ми заседна в гърлото.
Маз.
Тя изглеждаше също толкова шокирана да ме види, колкото и аз нея. Очите ѝ пробягаха по Лив с абсолютно презрение, а след това към Лука и мен. – Здравейте, аз съм Маз, бизнес партньор на крал Константин. – Тя протегна ръка.
Това трябва да е капан? Царят знаеше ли какво имаме намерение да направим и затова ли тя е тук?
„Давай. Кралят няма представа“ – каза ми Лука.
Погледнах към краля, който наистина ме гледаше учудено защо не ѝ стискам ръката.
– Аз съм Аспен. – Стиснах леко ръката ѝ и се дръпнах назад, колкото можах, спомняйки си за проклетото проклятие, което ми беше направила онази сутрин.
– Крал Лука Дрейк – каза Лука, използвайки кралската си титла за първи път пред краля. Константин настръхна.
Може ли тази нощ да стане още по-скапана? Просто чаках Моргана да стане от мъртвите и да каже, че се е родила отново от прахта или нещо подобно.
Камбаната удари отново и кралят ни покани да седнем, преди да се отдръпне, за да говори с Кармен. Седнах неохотно до Маз и тя се наведе с усмивка на лицето си.
– Наистина ли си мислеше, че ще ти позволя да унищожиш всичко, което създадох? Наблюдавам те от седмици. Знам какво планираш. Няма да стане.
Мамка му, мамка му!
„Маз знае. Тя е тук, за да ни спре“ – предадох на Лука.
„Ще се извиня и ще отида да информирам Руби да са готови, защото може да има съпротива в публичния дом.“
Лука стана и аз бързо смених местата, докато Лив зае моето място. Когато кралят седна обратно, той беше точно до мен. Щях да използвам увлечението му по мен във възможно най-голяма степен.
– Тази дама е ваш бизнес партньор така ли? – попитах тихо, посочвайки Маз, която сега говореше на Лив.
Той кимна.
– Хм, добър бизнес партньор. Току-що я чух да се хвали по телефона, че ви е изамила в размера на вашия дял?
Лицето му се превърна в камък и се чу диво ръмжене.
– Какво!?
Маз и Лив ме погледнаха и аз сложих ръка на предмишницата му, галейки я.
– Сега вероятно не е моментът да се занимаваме с това – прошепнах. – Време е за парти. Но бих внимавал с нея.
Той ми кимна и след това се втренчи в Маз.
Шах и мат, кучко.

Назад към част 12

Глава 33
„Ще те обичам докрай…“

Тогава нещата станаха луди.
Половината от шийте зрящите се втурнаха към каменната крепост, а другата половина остана на бойното поле, изглеждайки невъзможно раздвоени. С изненада видях, че дори Джада изглеждаше раздвоена. Тя никога не показваше емоции, но в очите ѝ се появи внезапна несигурност, намек за тревога и уязвимост.
– Къде е огънят? В коя част на манастира? – Поиска тя.
– Оттук не мога да кажа – казах ѝ аз. Бях твърде близо до манастира, за да имам ясен поглед към него.
– Изглежда като старото крило на Роуина – извика една шийте зряща на около двайсет стъпки от нас.
Нямаше проблем с това. Исках всичко, до което старата кучка се беше докосвала, да бъде изгорено, а и това даваше допълнителен бонус – да го измъкна от пътя на разширяващата се черна дупка.
– И южното крило със седемнайсетата библиотека! – обади се друга шийте зряща.
– Вървете към него. Имаме нужда от това, което е там – нареди Джада. – Нека крилото на Роуина изгори – добави тя жестоко.
– Източното крило изглежда, че гори най-горещо – извика друг. – Библиотеката на Драконовата дама. Сигурно е започнало оттам. Да я оставим? Там няма нищо, нали?
Джада побледня и стана напълно неподвижна.
– Какво става? – Попитах. – Трябва ли да го гасим? Джада. Джада! – Изкрещях, но тя беше изчезнала, стопиралакадър във все още избухващото абатство.
Риодан също изчезна.
После Джада се върна, а Риодан я влачеше. От устата му течеше кръв, а на окото му имаше сериозен удар.
– Слез от мен, гад! – Тя ръмжеше, риташе, удряше, но той имаше два пъти повече маса и мускули от нея.
– Нека другите да го потушат. Мечът ти е нужен в битката.
Джада дръпна меча от гърба си и го захвърли далеч от себе си.
– Вземи това шибано нещо и ме пусни!
Аз зяпнах. Не можех да си представя нищо, заради което Джада би била готова да захвърли меча си. Един от намиращите се наблизо шийте зрящи я погледна. Джада кимна и жената го взе и се върна към битката.
Около нас битката се разрази с нова сила, а шийте зрящите напуснаха поляната, за да спасят манастира.
Но това беше единствената битка, която имаше значение за мен. Ако Джада искаше да се бори с огъня вместо с феите, това беше неин избор. Подозирах, че има нещо повече от това. Просто не знаех какво. Но интензивността на нейната реакция ме плашеше.
– Пусни я, Риодан – изисках аз.
Те отново изчезнаха, като и двамата се движеха твърде бързо, за да мога да ги видя, но чувах хъркането и проклятията, виковете. Джада превъзхождаше хората в почти всяко отношение. Но Риодан беше един от Деветимата. Знаех кой щеше да спечели тази битка. И това ме вбесяваше. Баронс ми позволява да избирам битките си. Джада заслужаваше същото.
Те отново бяха там.
– Можеш да умреш, Джада – изръмжа Риодан. – Не си непобедима.
– За някои неща си заслужава да умреш! – Изкрещя тя и гласа ѝ се пречупи.
– За проклетия манастир? Ти шегуваш ли се?
– Шазам! Пусни ме! Трябва да спася Шазам! Той няма да си тръгне. Казах му да не си тръгва. И той ми се доверява. Вярва в мен. Той ще седи там вечно, ще умре и всичко ще бъде по моя вина!
Риодан я пусна мигновено.
Джада беше изчезнала.
Както и Риодан.
За момент стоях безразлично. Шазам? Кой, по дяволите, беше Шазам?
После се обърнах и се втурнах в манастира след тях.

***

Не можех да се доближа до тях. Бях принудена да призная поражението си на една трета от пътя по горящия коридор към целта си. Огънят не беше естествен, той светеше с наситено синьо-черен оттенък. Дървото се изяждаше до пепел, камъка беше покрит с кобалтов пламък, а когато прокарах върха на копието си по близката горяща стена, външната повърхност на камъка се разпадна на прах.
Без съмнение огън на Фае.
Чудех се как ли е попаднал в манастира. Дали някой се беше промъкнал вътре в разгара на битката? Да е минал по задния път и да е проникнал? Дали нападението срещу манастира е било много по-хитро, отколкото си мислех?
Шийте зрящите се втурнаха навсякъде, носейки кофи и пожарогасители, но нито едно от двете нямаше ефект върху пламъците. Отначало одеялата сякаш го задушаваха, но после пламъка отново избухваше, по-горещ и по-настървен от преди.
– Леден огън – мрачно промълви една от новите шийте зрящи, докато се промъкваше покрай мен. – Той може да бъде направен само от принц на Ънсийли.
Откъде знаеха тези неща? Шийте зрящите на Джада бяха десет пъти по-знаещи и добре обучени от нашите. Благодарение на Роуина, която допускаше само избрани в избрани библиотеки, кучката. Очевидно в другите страни действително им беше позволено да четат древните текстове и легенди. Свих очи.
– Мислиш ли, че Крус…? – Замълчах.
– Трябва да е. Освен ако нови принцове вече не са заменили убитите. Той може да бъде потушен само от принц на Ънсийли – подхвърли тя през рамо. – Да не би случайно да не знаеш къде можем да намерим някой от тях? Такъв, който не е сегашното хранилище на Шинсар Дъб? О, чакай, ти също си такава – изплю тя.
Игнорирах я. В интерес на истината знаех къде да намеря принц на Ънсийли. В подземията на Честър.
А един от Деветимата ми дължеше услуга.
И там имаше пресяващи в битка, а Деветимата можеха да вземат един жив.
Обърнах се и се втурнах обратно в нощта.

***

Когато се върнах от „Честър“ с вбесен Лор и врящ Крисчън, битката беше приключила.
Не спечелена – далеч от спечеленото. Просто свърши.
Шийте зрящите бързо бяха осъзнали, че нищо от това, което правят, не влияе на огъня, и се върнаха на фронта, където поне можеха да предотвратят нахлуването в горящия манастир. Феите се бяха оттеглили, но аз знаех, че ще се върнат. Манастира пламтеше в три крила, като омагьосания, синьо-черен огън се стрелкаше в небето, и не се съмнявах, че феите вярват, че крепостта ни ще бъде изпепелена до зори.
– Леден огън – казах на Крисчън. – Само принц на Ънсийли може да го потуши.
Той се усмихна горчиво и разпери крилата си.
– Да, лейди, виждал съм го и преди – каза той, очите му бяха странни и далечни и аз знаех, че си спомня нещо от времето си в Сребрата или може би от времето си на скалата с Каг. Може би беше изследвал забранените си сили по начин, по който аз се страхувах. Опитал се е да създаде нещо, което да го стопли, затворен в затвора на Ънсийли, кой би могъл да каже. Всичко, което знаех, беше, че той е тук и знае какво е това, а може би части от манастира можеха да бъдат спасени.
Той се изсели рязко.
Движение близо до входа привлече вниманието ми.
Обърнах се да погледна и изтръпнах.
Риодан стоеше на вратата, препъваше се, после се хващаше за рамката, толкова силно обгорен, че не можех да разбера как изобщо се държи изправен.
Беше маса от червена, плачеща кожа с мехури, почерняла плът, а докато стоеше, от него падаха овъглени парчета плат.
Джада беше неподвижна, преметната през силно обгорялото му рамо.
Сърцето ми почти спря.
– Тя добре ли е? Кажи ми, добре ли е? – Извиках.
– По дяволите – изохка той, поклащайки се на вратата. Изкашля се дълго и дълбоко, мъчително влажен звук, сякаш части от белите му дробове излизаха нагоре. – Относително. – Отново се изкашля гъсто.
– Ами Шазам? Получихте ли Шазам? – Попитах притеснено. Не можех да понеса мисълта, че Джада ще претърпи още една загуба. Отново се запитах кой е Шазам, откъде е дошъл той или тя, защо Джада никога не е споменавала за този човек.
– Относително – измърмори отново той и аз се вгледах в него, осъзнавайки, че непобедимия Риодан трудно функционира и нещо го е зашеметило толкова напълно, че е толкова близо до пълната празнота, колкото никога не съм се чувствала сама. Погледът в очите му беше див. Преследван. Призрачен.
След това Лор внимателно вземаше Джада от ръцете му, притискаше я до гърдите си и с облекчение видях, че с изключение на изпепелените дрехи и овъглената коса, тя изглеждаше почти невредима. Приближих се, за да разгледам лицето ѝ отблизо. Беше мокро, изцапано със сълзи. Изглеждаше толкова млада, толкова крехка, със затворени очи, като на дете. Без вечно хладната си маска можех да видя Дани в чертите ѝ много по-ясно. Изглеждаше в безсъзнание, припаднала, но едва докосната от огъня, а когато Риодан се запъна и видях останалата част от брутално обгореното му тяло, разбрах, че сигурно е използвал себе си като неин щит, без съмнение се е въртял около нея като малко защитно торнадо, изгаряйки се отпред, отзад и отстрани, за да остане тя невредима, докато търси приятеля си.
– Къде е Шазам? – Попитах отново, преглъщайки внезапно появилата се буца в гърлото ми. Бяха останали само двамата. Никой друг не беше успял да се измъкне.
Очите на Риодан бяха прорези, клепачите му – мехури, очите блестяха, просмуквайки кървава течност, а аз затаих дъх, очаквайки отговора му. Чудех се дали трябва да се промени, за да се излекува. Чудех се дали не умира и дали не трябва да го измъкна оттук бързо, преди да е изчезнал пред очите на всички.
Той въздъхна, още един ужасен бълбукащ звук, и вдигна разтопената каша на ръката си, която стискаше овъглен предмет, от който избухваше бял пълнеж.
– Ах, Христос, Мак – прошепна той и от устата му бликна кръв.
Той се срина на колене и аз се втурнах към него, за да го хвана, но той изрева от агония, когато го докоснах. Бързо издърпах ръцете си и отнесох овъглената плът с тях.
Когато падна на земята и се преобърна настрани, той се гърчеше от болка.
– Тя се върна там за това, Мак. – Той я запрати към мен.
– Не разбирам – казах диво. – Това няма никакъв смисъл. Какво, по дяволите, е това? – Знаех какво е това. Исках да ми каже, че греша.
– Какво, по дяволите, си мислиш? Проклето плюшено животно.

Назад към част 33

Глава 44

Джинхай не се държеше за Аодхан, очите му вече не бяха вперени в снежния пейзаж. Той седеше на дивана пред огъня, замислен за играта на конци, на която Аодхан сигурно го беше научил.
Двамата бяха играли същата игра като деца, като с движенията си бяха вплитали форми в нишката. Аодхан винаги правеше най-креативните модели, но Илиум беше по-бърз. Баланс, помисли си той. Ин и ян. Няма силен и слаб. Няма защитник и защитен.
Очите на Аодхан се насочиха право към Илиум, когато той влезе през вратата.
– Има ли нещо?
Поклащайки глава, Илиум грабна един стол и го пренесе пред огъня. Седна така, че да е с лице към Джинхай, но не толкова близо, че да навлиза в пространството на момчето – по-скоро сякаш просто сушеше крилата си. Ангелските пера имаха естествено масло, което не можеше да се усети при допир, но което им помагаше да отблъскват водата. Това обаче не беше безотказно.
Онзи път, когато Илиум се бе разбил в Хъдсън, Рафаел му бе казал, че крилата му са се напоили с вода. Най-вече заради наранявания, които бяха нарушили нормалния ритъм на тялото му. Днес не ставаше дума за това. Топлината просто се чувстваше добре върху премръзналото му тяло. Освен това позицията му го правеше по-малко заплашителен.
– Ето. – Аодхан, който беше изчезнал в кухнята, се върна и сложи в ръцете му чаша гореща медовина. – Сложих я на печката, за да се стопли, след като тръгна.
Първата глътка беше нектар в кръвта му.
– Благодаря. – Той въздъхна. – Добре е. – След като отпи още няколко глътки, той се наведе напред, а питието държеше свободно между ръцете си – и посегна към ума на Аодхан.
„Ади, трябва да задам няколко въпроса на Джинхай. Имам една теория. Може и да е грешна, но няма да знам, докато не попитам.“
Аодхан се премести да седне на подлакътника на дивана от далечната страна на Джинхай в поза, която изглеждаше по-скоро защитна, отколкото охранителна.
„Мислиш, че той стои зад касапницата в селището.“ – Челюстта му представляваше напрегната линия.
Илиум погледна приятеля си, срещна ясното синьо-зелено, толкова призрачно красиво.
„Да.“
Тихо издишване от страна на Аодхан, чертите на лицето му бяха стегнати.
„Попитай. Ако те игнорира, ще го побутна нататък.“
Но когато Илиум прехвърли вниманието си към Джинхай и каза:
– Ще ми разкажеш ли за Куон? – Момчето се усмихна.
– Куон ме защитава. – Като остави настрана връвчицата, Джинхай притисна краката си към гърдите с ръце, твърде кльощави, за да се преборят дори с умерено силен възрастен – смъртен или безсмъртен. – Куон си играе с мен.
– Харесваш Куон?
Ентусиазирано кимване.
– Той е силен. Не е като мен. Куон може да говори с майка ни. – Лицето му падна. – Аз просто се крия. Аз се страхувам и се крия, но той никога не се страхува.
– Звучи като добър брат – каза Илиумм, докато Аодхан седеше неподвижно.
– Да. – Джинхай се поклати напред-назад. – Но Куон понякога прави лоши неща. – Последното беше шепот. – Куон се ядосва и прави лоши, лоши неща.
– Като например да краде кожи на други хора? – Илиум запази гласа си равен, а не обвинителен.
Дръпнато кимване, а очите на Джинхай се насочиха към прозорците.
– Куон искаше да има семейство. – Меко признание. – Затова е носил кожата на сина. Но майка не го обичаше. Тя плачеше. Това го разгневи.
„Скъпи предци, Илиум.“ – Ужас във всяка сричка от умствения глас на Аодхан. – „Той е толкова малък. Как е могъл да направи всичко това?“
„Мисля, че е по-възрастен, отколкото предполагахме – и е син на стар архангел.“ – Като се има предвид колко много прилича на Леуан, Джинхай вероятно винаги щеше да е слаб мъж, костите му бяха крехки, но живота му допълнително бе забавил растежа му. Имаше голяма вероятност физическите увреждания да могат да се обърнат – момчето все пак имаше безсмъртни клетки, а безсмъртните клетки можеха да излекуват почти всяко увреждане, което не беше вродено.
Същото не можеше да се каже за нанесените му психически вреди.
Вместо да попита направо за ужасите, които двамата с Аодхан бяха разкрили, той каза:
– Куон не харесваше ли животните?
– Едно куче се опита да го ухапе. След това не ги харесваше. – Очите на Джинхай се навлажниха. – Казах му, че все още харесвам кучетата и другите животни и искам да ги задържа, но той беше толкова ядосан.
Това обясняваше какво се е случило с животните, но не и как. Нито когато ставаше дума за животните, нито когато ставаше дума за смъртните и вампирите.
– Как Куон почистваше след себе си? Сигурно е трябвало да се потруди много.
Бавно примигване на очите на момчето, последвано от лукава усмивка.
– Куон ги е накарал да го направят – прошепна той. – Онези, които го наричаха Син на богинята. Куон мрази бъркотията. Накара ги да изкопаят голяма дупка в гората, а след това ги накара да я покрият както си беше – с листа, камъни и пръст, така че никой да не може да я види. Куон е умен.
Кожата на Илиум настръхна.
– Откъде го познават? Заради това как изглежда?
Джинхай наклони глава.
– Винаги са го познавали – каза той. – И в тъмното го познаваха.
„Стражите“ – каза Аодхан в съзнанието на Илиум. – „Той ги е манипулирал, за да се превърнат в неговата убийствена армия.“
Илиум видя болката на Аодхан в непоклатимата линия на гръбнака му, в начина, по който погледа му се спря на Джинхай. Другите можеха да осъдят момчето, но Аодхан го разбираше по начина, по който го разбираше друго същество, което е било в черното сърце на бездната.
Собствените му гърди се стегнаха, но Илиум каза:
– Дали някой от стражите на Куон… Не е имал семейство в селището? Не се ли колебаеха?
– Не. Синът на богинята им каза, че другите са чудовища, които само се преструват на техни роднини.
Трябваше да има нещо повече от това, тънка дългосрочна манипулация – а може би дори опасни умствени способности, развити в ранна възраст от дете, чийто физически растеж е бил толкова силно забавен. Цялата тази безсмъртна енергия щеше да се пренасочи към единствената част, която можеше да расте: Съзнанието на Джинхай.
– Поклонниците ли освободиха Куон?
Джинхай се взираше известно време в земята, после разтвори крака на пода и седна прав. Очите, които сега срещнаха очите на Илиум, бяха по-твърди, по-жестоки, а усмивката на устните му – нещо като режеща злоба.
– Първо трябваше да вляза в кожата им.
Той дори звучеше различно, по-стар, по-уравновесен.
– Бяха свикнали да изпълняват нарежданията на майка ми, но ги чух да си шепнат, че тя си е отишла, че не знаят какво да правят. Толкова тихо шепнеха, но аз мога да вървя в тишина – и често ходех до веригите, за да слушам.
Навеждайки се напред в ехото на позицията на Илиум, той каза:
– Така че те просто продължиха да правят това, което винаги са правили. Носеха ми храна от селото. Ето защо майка е поставила това село там. За мен. – Гордостта беше пламък, който освети сивото на очите му и накара кожата му да засияе с фина сила, което би трябвало да е невъзможно.
Да, това дете беше много, много опасно.
– Другите, които живееха в селото, знаеха ли за теб? Че си син на Леуан? – Попита Илиум.
– Разбира се, че не. Те бяха нищо. – Той махна с ръка на всички тези животи по същия безгрижен начин, по който друг човек би махнал с ръка на унищожаването на гнездо с насекоми. – Слугите ми знаеха, че никога не трябва да разказват, иначе тяхната богиня ще ги накаже.
– Всички ли бяха вампири?
Още една лукава усмивка.
– Моята кръв те я обичат. Толкова е вкусна. Пристрастяване.
Думите повдигнаха всяко косъмче по тялото на Илиум.
– Ти ги убеди, че трябва да бъдеш освободен.
– Шепнех им от веригите, казвах неща, които майка ми казваше. Вкарвах червеи в главите им, докато не станаха мои. – Главата му тръгна към Аодхан, макар че Аодхан не беше направил нищо, за да привлече вниманието му. – Слънчевият – прошепна той. – Така те наричаше майка. Тя искаше да има крилата ти. – Сега твърдите, завистливи очи се впиха в Илиум. – И твоите. Хубави крила.
Поглеждайки настрани, той докосна с пръсти собствените си овехтели и избледнели пера.
– Грозни. – Изплюта дума.
– Ще се излекуват. – Гласът на Аодхан беше песъчлив. – Ти си безсмъртен.
– Аз съм бог – каза момчето по начина, по който някой казва, че косата му е черна или очите му са кафяви. Сякаш за него това беше прост факт. – Аз съм син на майка.
– Къде са твоите поклонници?
Повдига рамене.
– Исках да видя какво е усещането да носиш кожата им.
– Не се ли биеха?
Момчето се намръщи.
– Аз бях техния бог. Те си режеха главите един на друг заради мен. Последният коленичи, за да мога да го обезглавя. – Той разпери ръце. – Това отне много време. Слаб съм.
„Никой, колкото и да е лоялен, не би коленичил без протест за такова мъчение, ако не е бил контролиран по някакъв начин.“
„Червеи в главите им.“
Чертите на момчето се промениха пред очите на Илиум, дори когато зловещото твърдение се отрази в съзнанието му.
– Куон не трябваше да прави това – прошепна Джинхай. – След това бяхме съвсем сами. – Потърка корема си. – След известно време не можах да намеря нищо за ядене. Върнах се в дупката си, но и там нямаше храна, затова се върнах обратно навън.
– Защо не дойде при другите ангели в района? – Илиум знаеше, че момчето трябва да е забелязало ангелите, които летяха насам-натам от крепостта.
– Майка каза – прошепна той. – Майка каза, че не трябва да ме виждат. Аз бях нейна тайна. Нейната специална тайна. – Ярка и ужасно невинна усмивка. – Аз трябваше да бъда нейната нова кожа, нейния нов живот.
Беше луда, толкова луда, каза си Аодхан.
„Защо не го видяхме до късно?“
„Защото беше и много стара и много умна. Нейната лудост също беше от онези страдания, които не можеха да изглеждат като нищо повече от мегаломания или жажда за власт.“ – И двете бяха приемливи в ангелския свят.
– Какво ще правиш сега? – Попита той сина, когото тя бе обрекла на същата лудост. – А какво ще направи Куон?
Изгубен поглед.
– Куон казва, че ще бъде бог като майка си. Той казва, че мога да остана с него. Но той ще бъде бога.
Илиум кимна, сякаш всичко в разговора им беше рационално.
– Ще останеш ли тук с нас засега?
– Да. – Изражението на Джинхай се проясни. – Майка ми каза, че си силен. Слънчевият ангел и ангела със сините камбанки. Тя щеше да те има в своя двор. Куон казва, че сега можеш да му служиш. – Той погледна навън към снега. – А навън е студено. Тук е топло. И на Куон му харесва тук. Куон казва, че можем да останем.

* * *

– Първо трябва да кажа на Суин – каза Аодхан на Илиум, когато двамата се преместиха в коридора, за да обсъдят какво да правят по-нататък.
Илиум се намръщи.
– Няма да крия това от Рафаел.
– Не бих те помолил за това – но освен че това е мой дълг като неин заместник, е въпрос на уважение да отида първо при нея. Това е нейната територия и, за съжаление, това е нейното семейство.
Илиум сгъна ръце, но нямаше добри аргументи за противното. Не беше така, сякаш сина на Леуан представляваше някаква пряка заплаха за Ню Йорк. Той обаче представляваше съвсем реална заплаха за Китай.
– Имаш прием?
Аодхан извади телефона си и го погледна.
– Да.
Докато той оставаше в коридора, за да се обади, Илиум се върна в топлината на стаята, в която се намираше едно момче, чието съзнание се беше разцепило на две. Беше чувал за този вид душевни рани, но смяташе, че става дума за далеч по-неопределено разделение – размиване на личностите или падане на завеса върху съзнанието на човека, както се бе случило с майка му.
Но това не приличаше на нищо подобно.
При всички положения Джинхай и Куон бяха двама различни души.
След като забеляза един стар комплект за игра върху рафта в стаята, той го взе и постави дъската на ниската масичка пред огъня.
– Игра?
Джинхай скочи на поканата.
Той познаваше играта много добре. На нея са били обучавани повечето ангелски деца, за да им помогне в математическите им умения. По средата на играта той каза:
– Няма да нося кожата ти – а гласа му отново се бе изместил, сякаш ума му не можеше да се успокои. – Не искам отново да бъда съвсем сам.

Детето не трябва да бъде обвинявано за действията на злото.
– Архангел Рафаел

Назад към част 44

Глава 31

Избирам да не казвам на Скай за посещението на Адисън. Ако ме попита направо, ще бъда честен, но това само ще я разстрои, а аз не виждам причина да го правя в такъв важен за нея ден. Вярвам в честността, наистина. Но това е същото, както когато Теса ми се обади, за да ми каже за Хедър Томас и „Кристален гардероб“. Ако Скай ме беше попитала направо, щях да ѝ кажа. Но защо да я разстройвам, когато става дума за нещо, върху което нямах никакъв контрол?
– Знам, че казах, че тази вечер ще вечеряме у дома – казвам – но току-що се сетих, че Юджини иска да вечеря с нас, докато сме тук. Така че къде отиваме?
– Не знам. Юджини не каза нищо.
– Това е странно, тъй като тя си направи труда да ми се обади и да ме попита за ресторанти.
Скай просто свива рамене.
Преглеждам проспекта на Скай и установявам, че Ади е била права. Искат от Скай да публикува за нова линия козметика с намаление. Въпреки това намирам, че това е интересно предложение. Нямам проблем с отстъпките. По дяволите, аз съм израснал беден и затова все още подкрепям хранителната банка, която майка ми посещаваше често. Намаленията са нещо хубаво и има адски много повече хора, които търсят продукти с намаления, отколкото тези, които пазаруват козметика от висок клас – нещо, за което Адисън не би се сетила.
Скай обаче? Тя ще оцени този факт, както и аз.
– Това е добра сделка – казвам ѝ, затваряйки проспекта. – Сега вече получаваш около десет хиляди харесвания, което ще ти донесе по сто на публикация. Три поста на седмица в началото – това са триста плюс четирите хиляди, които ще ти плащат на седмица по договора. Прибави и допълнителните за коментари и продажби… Освен това броя на харесванията и коментарите ще се увеличава, когато набереш повече последователи.
– Това е козметична линия за аптеки, Брадън.
Добре. Може би тя няма да оцени аспекта на отстъпката.
– И какво от това?
– Те искат хора като Ади за луксозната си линия.
– На кого му пука защо искат Ади? Тя не е твоя грижа.
– Това е все едно Ади да е Дом Периньон, а аз да съм Андре Студената патица.
Смея се.
– Може би по-подходяща метафора би била, че Ади е петнайсетгодишното „Папи Ван Уинкъл“, а ти си „Дивата пуйка“?
Тя се усмихва.
– Когато го казваш по този начин…
– Скай, ти не си средностатистическа. Не си такава и сега, и никога не си била. Наистина ли си мислиш, че бих избрала някой средностатистически човек за своя приятелка?
– Не в това е въпроса – казва тя.
– Точно в това е въпроса. Ти не си Адисън Еймс и от мястото, където стоя, това е добре. Това е невероятна възможност. Те представят линия от чисто нови продукти и искат да им помогнеш да ги пуснат на пазара.
– Ами ако се провалят?
– Ами ако се провалят? Имаш договор и той ти гарантира основната заплата от четири хиляди долара на седмица в продължение на три месеца. Това е приблизително 48 хиляди долара. Все пак ще изкарваш повече пари, отколкото някога си изкарвала, ще спечелиш повече последователи и ще излезеш с мирис на роза.
– Защо просто не са взели Ади или някой друг с много последователи?
Устоявам на смеха на Ади, която се опитва да пише за всичко с отстъпка. Може да опита, но никога няма да се справи. Никой няма да ѝ повярва.
– Защото те искат теб.
Тя въздъхва.
– Заради теб. Опитаха се да ми кажат, че продавам американската мечта. Явно американската мечта е евтина козметика и да си приятелка на Брадън Блек.
– Добре де, продажбата им може и да оставя нещо за желаене. Признавам ти го. Но те те искат, защото не си Ади. Това е съвсем ясно.
Тя прави пауза за момент. После:
– Ади беше там. В „Сюзън Корпорейшън“.
Не съм напълно изненадан, като се има предвид посещението на Адисън при мен днес, но тя не споменава да е видяла Скай в „Сюзан Корпорейшън“.
– Кога? – Питам.
– Тази сутрин. Тя си тръгваше, когато стигнах там.
– И какво?
– И така… Тя знаеше за разширителя, Брадън. – Скай се извива.
Набръчквам леко челото си.
– Какво имаш предвид?
– Тя ми писа. – Тя бързо ми показва текстовете. – Знаеше и за щипките за зърна на галата. Откъде знае всичко това? Ти използвал ли си същите неща върху нея?
Така че отново се връщаме към това. Интересно е, че Адисън не ми е споменала за тапата за дупе. Това щеше да е в нейния стил. Откъде би могла да знае? Скай вероятно се е гърчила малко и не го е осъзнала.
– Това, което направих с нея, не подлежи на обсъждане – казвам аз.
– Но…
– По дяволите, Скай. – Хвърлям проспекта на масата. – Вече сме минали през това. Трябва да го оставиш.
– Щеше да е много по-лесно да го оставя, ако тя не знаеше, че днес нося тапа.
– Откъде би могла да знае?
– Не знам. Ти ми кажи.
Прокарвам пръсти през косата си.
– Мислиш ли, че съм и казал?
– Не. Разбира се, че не. Аз просто не…
– Вече ти казах, че няма да я обсъждам с теб. Защо продължаваш да я повдигаш? Това ли искаш? Да се караме?
– Не искам да се караме. Просто искам да знам как…
– Не знам откъде знае, Скай. Господи! Защо изобщо ти пука? Блокирай шибания и номер на телефона си, за Бога!
Скай дъвче долната си устна.
– Виждам, че ума ти работи. Откажи се от това. Това няма значение. Тя няма значение.
По дяволите, няма по-верни думи… Иска ми се никога да не бях срещал Адисън Еймс.
Само че без нея нямаше да мога да финансирам стартъпа си преди десет години. Това не е нещо, за което обичам да мисля, но тъй като Адисън отказва да спре да ме наблюдава, нямам избор.
Скай изважда телефона си от чантата и пръста ѝ пробягва над него. Дали обмисля дали да блокира Ади?
Разбирам. Ади е голям инфлуенсър, а Скай трябва да е в крак с това, което е горещо в нейната област.
Но има и част от нея, която също не е готова да се откаже от Ади.
Заради мен.
Което означава, че Скай вероятно не е готова за „Черната роза“.
– Мисля си – казвам аз – че това пътуване не е най-подходящия момент да те запозная с другите аспекти на моя начин на живот.
– Защо не?
– Не съм сигурен, че имам пълното ти доверие, Скай, а доверието е от първостепенно значение за това, с което ще те запозная.
– Искаш да кажеш, че става дума за вързване? Като в книгата?
– Това… И други неща. – Само при тази мисъл пениса ми се надига.
– Моля те – моли Скай. – Не крий тази част от живота си от мен.
– Страхувам се, че не си готова. Фактът, че все още не си забравила моята връзка с Адисън…
Тя прибира телефона си.
– Готова съм.
Срещам погледа ѝ.
– Не всичко е красиво.
– Това е нормално.
Гледам я строго и напълно, изучавам я, иска ми се да мога да прочета какво наистина и минава през ума. В някои отношения я познавам толкова добре. В други? Не чак толкова.
Основната ми грижа, разбира се, е тя. Скай Манинг. Жената, която обичам. Не искам да я притискам в нищо. Дори да смята, че е готова, може да не е.
– Моля те – казва тя отново, тихо.
– Ще подпишеш ли този договор? – Питам я.
Тя кимва.
– Ако мислиш, че е добра идея.
– Не виждам нищо лошо в това. Ще излезеш добре, дори и продуктите да са на загуба.
Тя грабва договора и надрасква подписа си.
– Ще поръчам на куриера да го достави на Юджини на сутринта – казвам.
– И…? – Пита тя.
– И какво?
– И… Какво ще кажеш за тази вечер? За…
– Добре, Скай. Ще ти покажа.
И адски се надявам да не правя огромна грешка.

Назад към част 31

Глава 14

Меруин се опитваше да симулира сън, когато усети, че Вариан стои над нея. Дори и със затворени очи, тя усещаше острия му, пронизващ поглед като осезаемо докосване. Ароматът на кожа и мъж изпълни сетивата ѝ, завладявайки я от силата на присъствието му.
Какво щеше да направи той?
Щеше ли да я убие?
Сърцебиенето ѝ се ускори, докато паниката ѝ се засилваше. Отказвайки да бъде страхливка и да му позволи да нанесе удар, докато тя лежи там, тя отвори очи и го погледна. Ако възнамеряваше да я убие, тя искаше да види как ще нанесе смъртоносния удар. Тъмнината хвърляше цялото му лице в сенки, така че тя нямаше представа за настроението или мислите му. Той стоеше над нея като гигантски тъмен злокобен призрак. Единственото нещо, което можеше да види ясно, беше кинжала, който държеше в свит юмрук отстрани.
Държеше го като човек, който иска да убие…
Устата ѝ пресъхна, тя облиза устни и зачака да се нахвърли върху нея с оръжието.
Когато той се раздвижи, тя щеше да изкрещи, но страха се бе забил в гърлото ѝ и я държеше беззвучна.
И преди да успее да помръдне, той свали наметалото от раменете си и го разстла върху нея. Тежестта и топлината на черната кожа прогониха студените тръпки по тялото ѝ, когато той се облегна до нея. Пикантният му аромат полепна по материята и накара сърцето ѝ да забие още по-силно.
Той постави кинжала и меча си на земята до себе си, а ръката му се облегна на дръжката на меча.
Знаеше ли, че тя го е видяла, докато се е къпал? Ако знаеше, не даде никаква представа.
– Лека нощ, Меруин.
Все още несигурна дали възнамерява да я удари или не, тя прошепна отговора си.
– Лека нощ.
За неин пълен шок той затвори очи. Смаяна от действията му, тя се приближи, за да види дали той просто си играе с нея, преди да я удари. Това беше нещо, което майка му би направила. Наришка обичаше да приспива жертвите си с чувство на комфорт, преди да ги посече жестоко. Злата Адони живееше, за да види шока по лицата на жертвите си, преди да умрат в краката ѝ. Меруин нямаше намерение да даде на Вариан това удовлетворение, ако такова нещо беше намерението му.
Тя се сгуши малко по-близо.
Той отвори очи и я погледна подозрително.
– Студено е – каза тя честно. – Мислех да си поделим наметалото ти, за да не те простудява. В края на краищата косата ти е мокра.
Вариан се намръщи на думите ѝ. В интерес на истината, той имаше достатъчно магия, за да призове още едно наметало. Но преди да успее да ѝ каже това, тя се приближи до него и покри телата им с тежката кожа.
След това направи най-странното нещо от всички.
Сложи глава на рамото му и се успокои да заспи.
Той не можеше да помръдне, докато я усещаше там, като любовница, до себе си, а ръката ѝ нежно опираше в ребрата му. От косата ѝ се носеше силен аромат на пирен, а мекия ѝ дъх гъделичкаше кожата на врата му. Никога не беше лежал с такава жена. Никога не се беше доверявал на някого достатъчно, за да спи до него.
А тя знаеше тайната му…
Ако беше умен, щеше да я отблъсне от себе си и да се отърве от заплахата ѝ, но не можеше да се насили да го направи. Доверието беше чуждо понятие в живота му. И все пак какъв избор имаше в момента? Бяха обвързани заедно до края на това пътуване. Да не говорим, че тук тя нямаше на кого да каже тайната си, освен на Блез, който също споделяше прокълнатия му статус…
След като нямаше на кого да каже за знака си, той щеше да е в безопасност за момента.
Въпреки това той плъзна кинжала под бедрото си, така че тя да не може да го достигне без негово знание. След това премести ръката си към меча.
За всеки случай.
След няколко минути усети как тя се отпуска срещу него, докато заспива. Той не помръдна; по дяволите, едва дишаше няколко секунди, докато чакаше тя да отвори очи и да го предаде.
Тя не го направи. Тя просто спеше, сякаш всичко на света беше наред.
Възможно ли е наистина да не е искала да го злепостави?
Тя се премести в съня си, повдигна единия си крак, за да се облегне на бедрата му, а ръката ѝ се разпростря върху гърдите му, и в този миг той разбра, че злобата ѝ към него е много по-коварна.
Тя искаше да го убие с похотта си.
Желанието рязко го прониза от действията ѝ. Тежестта на тялото ѝ, съчетана със спокойния вид на красивото ѝ лице, беше непоносима.
Как, по дяволите, щеше да заспи така?
Не можеше да издържи и се претърколи настрани от нея.
Тя се сгуши до гръбнака му, притискайки тялото си към неговото. Да, добър ход. Сега той усещаше само гърдите ѝ върху гърба си и бедрата ѝ върху задните си части. Още по-лошото беше, че дъха ѝ попадаше в тила му и изпращаше топлина право в слабините му.
Не можейки да издържи, той притисна ръка към члена си, за да облекчи малко болката. Обмисляше да вземе нещата в свои ръце, но после се отказа. Той не беше някакъв безволеви младеж, който трябва да мастурбира в леглото. Беше възрастен мъж и последното нещо, което искаше, беше Блез и останалите да се събудят и да разберат какво е направил. Да не говорим, че не му се искаше да се къпе отново в ледената река.
Не, той можеше да се контролира.
Той вдигна крака си, за да се настани по-удобно. Поне такъв беше плана му, но когато ръката ѝ падна надолу, за да докосне кожата, оголена от качващия се нагоре член, той научи какво е истинско мъчение. Единственото, за което можеше да мисли, беше, че тази малка, деликатна ръка докосва онази част от него, която отчаяно я желаеше.
Стиснал зъби, той вече усещаше как се плъзга бавно между пръстите ѝ. Чувстваше как тя обгръща торбичката му, докато той се наслаждаваше на гърдите ѝ…
Престани!
Трябваше да го изхвърли от съзнанието си. Държеше се като един от жадните за секс тризнаци. Ако скоро не се овладееше, щеше да я метне през рамо и сам да избяга с нея.
От друга страна, като се има предвид колко дълго тризнаците бяха издържали без секс, той искрено ги съжаляваше. Ако изпитваха такава болка, каквато изпитваше той в момента, беше цяло чудо, че не се бяха самоубили.
– Вариан?
Той се разяри при звука на гласа на майка си в главата и знаеше, че няма да може да заспи до края на нощта. В съня си той беше слаб срещу нея, а тя можеше да успее да манипулира подсъзнанието му, за да ѝ каже какво са планирали или къде се намират.
Примирил се с факта, че в момента живота му е сериозно гаден, той отново се претърколи по гръб. Ръката на Меруин се спусна точно под колана му, за да докосне нежното място в долната част на корема му. Като си пое дъх между зъбите, той ѝ благодари, че е заспала. Боговете знаеха, че ако беше будна и го докоснеше там, той нямаше да ѝ окаже никаква съпротива.
Не че и без това имаше много.
Особено сега, когато тя знаеше за белега му. Фактът, че можеше да го види, докато правят секс, вече не го възпираше. Всъщност в момента той си представяше как тя гризе този знак…
Той стисна зъби при тази мисъл.
Мерлин беше глупак, че го избра за рицар на Граала. Все пак можеше да докаже, че баща му е прав, като премине на страната на Адони. Моргана щеше да го възнагради добре за това и той го знаеше.
Докато носеше този знак, щеше да може да контролира и насочва силата на Граала. Можеше да отприщи толкова сурова магия, че никой нямаше да може да застане на нейния или на неговия път. Затова не искаше да знае имената на другите рицари и затова не потърси уликите, които можеха да го отведат до мястото, където Гуиневир го беше скрила. Не искаше да изпита изкушението да ги предаде. Вече се страхуваше от това, което би могъл да направи един ден, ако Борс и останалите го разгневят извън контрола му.
И все пак, докато лежеше тук с Меруин, притисната до него, не можеше да си представи, че някога ще предаде хора като нея. Те бяха тези, които щяха да пострадат най-много, ако се обърнеше. Те нямаха власт да преговарят. Нищо, от което Моргана би могла да се възползва. Те просто щяха да бъдат фураж или пешки, които тя щеше да използва и убива без друга причина, освен че имаше лош ден за косата.
Усети как клепачите му натежават. Като ги размърда, той си напомни, че не може да заспи. Не можеше да си позволи да даде на майка си нещо, което тя да използва срещу тях.
Меруин се събуди бавно и установи, че ѝ е невероятно топло. Усети мирис на кожа и приятен мускус… Вариан. Беше толкова успокояващо, че само се опитваше да не зарови нос в шията му и да не го вдиша. Така или иначе, тя усещаше топлината на тялото му, силата му, притисната към нея. Но това, което я изненада, беше факта, че ръката ѝ се спря върху голата му кожа. Усещаше късите, хрупкави косъмчета, които се спускаха от пъпа му надолу към по-дебелата козина, където опираха пръстите ѝ.
Като отвори очи, тя осъзна, че той все още спи, обърнат с лице към нея, а левия ѝ крак е заровен между двата му. Главата ѝ беше подпряна на рамото му, а наметалото му все още покриваше и двамата. Сърцето ѝ се разтуптя от интимното им положение. Всеки сантиметър от нея беше притиснат към него, а лицето ѝ беше буквално заровено в шията му.
Нямаше как да се отдръпне, без да го събуди. Притеснявайки се, тя се отдръпна възможно най-бавно.
Точно както си мислеше, той се събуди веднага. Тя замръзна в мига, в който зелените му очи срещнаха нейните.
– Съжалявам, че те събудих – прошепна тя.
Той примигна, сякаш не я разбра. И преди да успее да се сети да махне крака си от неговия, тя усети как той се втвърдява срещу бедрото ѝ. Топлина опари лицето ѝ.
Но той сякаш не изпитваше никакво смущение. Вместо това затвори очи и я притисна нежно, преди да се отдръпне от нея. Меруин беше озадачена от това. За мъж, който не искаше да спи с нея, той беше странно нежен.
Той се протегна вяло.
– Не мога да повярвам, че съм спал. – В гласа му имаше странна нотка, която тя не разбираше, но звучеше така, сякаш смяташе, че спането е било грешка.
Опита се да не забележи как жилетката му се придърпваше към тялото му, подчертавайки стегнатите мускули, които се огъваха при движението му. Той представляваше много съблазнителна гледка, докато лежеше там, и я накара да се замисли какво ли би било да оближе тази привлекателна кожа така, както Наришка правеше с любовниците си.
Какъв ли би бил вкуса му?
Опитвайки се да се разсее, тя прочисти гърлото си и се върна към темата.
– Беше уморен.
Преди той да успее да отговори, тя чу как останалите се събуждат.
Меруин се изправи веднага, преди някой от тях да е видял начина, по който двамата с Вариан се бяха прегърнали, и оправи роклята си. Тя се намръщи, като погледна надолу към подгъва. Дали роклята не се е скъсила? Изглеждаше, че е по-къса, отколкото е била преди.
Сякаш се беше свила през нощта…
При тази мисъл през нея премина вълна от леден трепет, докато се обръщаше към Вариан, който стоеше до нея.
– Трябва ли…? – Думите се заплетоха по езика ѝ, когато страха я завладя напълно. Моля се, моля се, не я оставяй да бъде права в това.
– Какво трябва?
– Аз дали съм… – Трябваше да изтръгне думата от параноичното си гърло. – Нормална ли съм?
Той се намръщи към нея, сякаш беше загубила ума си.
– А не трябва ли да бъдеш?
Меруин постави ръце върху лицето си, опитвайки се да види дали Наришка не я е превърнала обратно в людоед. За нейно облекчение кожата ѝ все още беше гладка. Нямаше белези, нито изпъкнали устни. Лицето ѝ изглеждаше такова, каквото е било.
Тя се засмя нервно.
– Сигурно си въобразявам нещо. Съжалявам.
Вдигна наметалото си от земята и го пристегна обратно на врата си със сребърна драконова щипка.
– Няма нужда да се извиняваш.
Въпреки това тя имаше лошо предчувствие, сякаш нещо в нея беше различно. Сякаш Наришка по някакъв начин беше тук с тях. Присъствието на господарката ѝ висеше във въздуха като горчиво-миризлива пушилка и караше косъмчетата отзад на врата ѝ да се надигат. Непрекъснато се оглеждаше наоколо, полуочаквайки да открие Наришка или някой от слугите ѝ, който се е скрил, за да ги шпионира.
Групата мълчеше, докато събираше лагера, а после хапна малко месо, за да прекъсне поста си.
Бо изглеждаше малко по-висок, а ръцете му бяха малко по-оформени, докато се притискаше до Меруин, докато тя ядеше мълчаливо. Най-странното беше, че той сякаш мляскаше с устни… Само че все още нямаше устни.
Щом бяха готови да продължат похода си, Дерик звучно се надигна.
– Предполагам, че е време да прекосим моста.
Ерик нервно промърмори, преди да се затича по ръката на Мерик и да скрие малката си глава под яката на брат си.
Блез извъртя очи.
– Какво става с този проклет мост? – Той размени недоумяващ поглед с Вариан. – Искам да кажа наистина, колко страшен може да бъде той?
– Ще видите – каза Мерик и отново ги поведе на север.
– Ще видим – издекламира Вариан с притворен страховит тон.
Меруин го бутна закачливо, че се е подиграл на тризнаците по този начин.
Но тази закачливост угасна малко по-късно, когато се приближиха до стария дървен мост, който се простираше над огнена яма – направена от горящи драконови люспи, които блестяха като преливащи се скъпоценни камъни под тях. От време на време някоя от люспите се изстрелваше във въздуха, след което избухваше в пламъци. Избухването беше достатъчно лошо, но истинската опасност от драконовите люспи идваше от факта, че те бяха остри като бръснач и можеха да разрязват плът и кости като горещ нож масло.
Въпреки това Вариан и Блез сякаш изобщо не забелязаха ямата. Именно моста ги накара да пребледнеят драстично.

Назад към част 29

КИЯН

Забавното в сградите, които са заключени плътно като патешки задник срещу натрапници, е, че всичко, което трябва да направите, за да нарушите сигурността, е да задействате противопожарната аларма. Винаги съм смятал, че това е глупаво. Имам предвид, че някой може да е в капан вътре и да трябва да излезе или пожарникарите да трябва да влязат и всички тези глупости. Никой не иска да изгори до смърт, бла, бла, бла. Но ми се струваше, че трябва да се вземат повече мерки срещу перспективата някой психопат да се разходи до работното им място и да влезе чрез системата за автоматично отключване. Искам да кажа, честно казано, можеше и да ми изпратят покана и просто да отворят входните врати.
Разбира се, не беше пълна гаранция, че ключалките на вратите ще бъдат свързани с алармата. Но във всички случаи, когато Найл ме беше водил да прониквам в офис сграда или дори в жилищен блок в града, това беше сработило. Трябваше обаче да е истински пожар, а не просто някакъв половинчат опит да се задейства алармата. Истински пламъци и истински дим и истинска реакция на системата за сигурност на заплахата. Тогава Боб е твоя чичо, Фани е твоята леля, а аз щях да вляза направо в тяхната суперсекретна лаборатория на злото. Защото, да, аз я наричах зла лаборатория и ако Сейнт имаше проблем с това, можеше да ми смуче топките.
Така че се нуждаехме от честен до дупка огън. И това ме устройваше.
– Какво отнема толкова време? – Измърмори Монро в ухото ми, а аз имах половината желание просто да издърпам слушалката и да я хвърля настрани.
Честно казано, тези задници се държаха така, сякаш Сейнт беше единствената причина, поради която щяхме да си върнем момичето още днес, но кой беше този пич, който в момента подготвяше колата за взрив? Бих искал да видя момчето Сейнт да се излегне по гръб на някой паркинг, наполовина заклещен под колата, докато реже горивопроводите. Той щеше да е като „за любов към всичко свято, току-що получих прах по задните си части“. Да, това нямаше да се получи за тази работа. Понякога да си изцапаш ръцете буквално означаваше да пълзиш в кал, кръв и урина, преди да се издигнеш победител, а аз бях съгласен с това. Сейнт можеше да властва над нас отдалеч с плановете и заповедите си, но когато се стигнеше до това, нашия екип от хулигани се нуждаеше от всякакви разновидности на прецакване и ако моята роля беше да бъда човека, който да свърши работата, тогава чудесно.
– Ако смяташ, че си по-подготвен да се справиш с тази част от плана, тогава защо не слезеш тук и не го направиш? – Измърморих в отговор, проправяйки си път по-надолу под колата, преди да извадя ловния си нож от колана и да посегна да прережа горивопровода.
Острото острие проряза пластмасата с едно подръпване на мускулите ми, а опияняващия аромат на бензин ме нападна, когато горивото започна да се излива върху бетона.
– Пристигане – достигна до мен гласът на Блейк, когато се измъкнах обратно изпод BMW-то и се претърколих на предната си част, като останах скрит в сенките зад паркираните коли.
Фаровете нахлуха в пространството и аз останах неподвижен, докато новодошлия паркира от другата страна на подземния паркинг.
Останах мълчалив, вълк в сенките, готов да се нахвърли, ако се наложи, и се надявах, че жената няма да усети миризмата на бензин във въздуха, докато слиза от колата си. Тя спря, огледа слабо осветения паркинг и се намръщи на сиянието на червеното аварийно осветление, преди да продължи към стълбите, които водеха нагоре към сградата, тъй като реши да отхвърли притесненията си. Лошо решение, Вероника. Не знаех дали наистина се казва Вероника, но изглеждаше като пълна кучка с пръчка в задника, така че сякаш пасваше. Имах леля, която се казваше Вероника, и тя беше задник с масови размери.
Нямаше да мине много време, преди да разбере, че да влезе в тази сграда е лоша идея, но не бях склонен да я предупреждавам. Трябваше само да свърша моята част от тази работа и да се върна при останалите навреме, за да вляза вътре през пожарната стълба и да прецакам това място.
Изчаках в тъмното, докато вратата към стълбището се затвори и жената се отправи нагоре към сградата. Бях успял да прекъсна линиите само на четири от колите, но и това трябваше да свърши работа. Не можехме да чакаме повече.
– Готови ли сте да тръгнете? – Проверих, докато вадех кутия цигари от задния си джоб и слагах две в устата си.
– Чакай, искам да кодирам аварийния сигнал, закачен към пожарната аларма, за да забавя времето за реакция на пожарната – промълви Сейнт, като вниманието му явно беше насочено към това, което правеше с лаптопа си, за да се случи това.
Типинг, тап, тап, тап. Слушах го как удря клавишите, докато работеше яростно, за да постигне това, борейки се с желанието да му се подиграя, че ме кара да чакам. Беше сериозно изкушаващо, но като се замислих, имаше повече смисъл да го оставя да се концентрира, отколкото да го примамвам точно сега. Вижте ме как съм пораснал и съм станал рационален. Все пак щях да си запиша, че по-късно ще му се подигравам неуморно за това. Такава добра стръв не можеше да бъде пренебрегната.
Отстъпих няколко крачки назад, като пъхнах кутията с цигари в джоба си, преди да поднеса запалката към устните си и да щракна с палец върху нея, за да я запаля.
Пушех почти постоянно, откакто Тейтъм си беше тръгнала, използвайки познатия аромат и вкус, за да се измъчвам с всички спомени, които събуждаха в мен за прецаканото ми детство. Имах нужда да се нараня така, да се накажа за това, че я провалих. Да се мразя за това, че съм бил такъв гадняр. Но щях да поправя всичко. Бях дал обет на момичето си да го имам и да го държа, да го почитам и защитавам. В момента се провалях във всичко това, но щях да го поправя, независимо от последствията.
Погледнах годежния пръстен, който бях татуирал на левия си безименен пръст, и почти се усмихнах. Идвам, бебе.
Вдишах дълбоко, когато двете цигари се запалиха, поемайки опияняваща доза никотин в дробовете си. Това беше ужасен шибан навик, но щях да се притесня за отказването отново, след като си върна бебето в ръцете. Тя беше единствения порок, от който се нуждаех така или иначе.
Противогазът, за който Сейнт настояваше да нося, в момента висеше на колана ми и без съмнение щеше да избухне, когато разбереше, че не го нося. Но за разлика от другите, аз вече бях хванал вируса на Хадес и оцелях. Киян Роско беше прекалено труден за убиване. И точно така ми харесваше. Не ми пукаше, че Сейнт сякаш смяташе, че може да нямам пълен имунитет или каквито и да е други глупости, за които продължаваше да говори. Бях силен като бик и не обичах да нося това проклето нещо върху лицето си.
Със ски маската можех да живея заради анонимността, но да му еба майката на този вентилатор. Така или иначе никога не бях харесвал научнофантастичните филми.
– Разбрах – каза Сейнт по слушалката, като в тона му се долавяше онова скрито течение на самодоволство, което обичах и мразех еднакво. – Сега съм на път да те посрещна на пожарната стълба.
– Брегът е чист – потвърди Монро.
– Някой иска ли да ми даде обратно броене? – Попитах, усмивка повдигна ъгълчето на устните ми, докато се отдръпвах още повече, изваждах една от цигарите от устата си и се готвех да я хвърля към локвите гориво под колите, които бях саботирал.
Беше като автомобилно домино. Бях ги подредил, подготвил ги за взрив и сега щяха да избухнат едно след друго. Противопожарните аларми щяха да се задействат автоматично, вратите щяха да се отворят и ей така – четири демона щяха да влязат в кулата, в която се намираше нашата кралица. Така че помогнете на всеки, който се опита да застане между нас и нея.
– Три – отвърна Блейк, като звучеше развълнувано. – Две. Едно…
Хвърлих цигарата към локвата с бензин и се обърнах да бягам, като държах главата си ниско, тъй като очаквах експлозията да разкъса колите за няколко мига.
Спринтирах до дъното на изходната рампа и спрях, когато смъртоносния звън на тишината ми каза, че съм успял да прецакам това. Хубава работа, задник.
– Какво става? – Попита Монро по радиовръзката.
– Ти прецака ли го? – Изръмжа Сейнт.
– Майната ти – подхвърлих аз, наклоних глава на една страна и видях запалената цигара на земята на няколко сантиметра от локвата с гориво. – Дай ми секунда, не се прицелих.
Тръгнах обратно към редицата коли, ботушите ми натежаха по бетона, докато вдигах ръка към устните си за втората цигара. Но преди да успея да я хвана, тази на земята започна да се търкаля и очите ми се разшириха от тревога секунда преди да успее да намери локвата с гориво.
Свистене на топлина ме връхлетя още преди да чуя всемогъщия бум на експлозията на колата, а аз бях изхвърлен от краката си и захвърлен обратно към изходната рампа.
Гърбът ми се сблъска с бетона и по някакво чудо успях да не си ударя главата, тъй като държах ръцете си заключени над нея. Още три експлозии разтърсиха сградата, като другите коли, които бях саботирал, последваха първата в огнена смърт, и аз се претърколих, като предпазвах главата си, доколкото можех, докато около мен се сгромолясваха парчета осакатен метал, а в тялото ми се разливаше агония.
– Майната му – изстенах, а цигарата падна от устните ми, докато се изтласквах на колене и ръце. Болеше като дявол, но бях жив, което означаваше, че имам по-важни неща за вършене от това да лежа тук и да плача за няколко порязвания и синини.
Противопожарната аларма се задейства, звънна силно, спринклерите, окачени над колите, също се задействаха и аз се изправих на крака.
Главата ми се завъртя, а гърба ми пламна от болка, но бях на крака, което означаваше, че ще продължа да се движа.
Всички останали говореха по комуникационната система, но ушите ми бяха толкова силно заглъхнали от експлозията, че не бяха нищо повече от смесица от шумове за мен. Вероятно се бяха изплашили заради мен, но не аз бях този, върху когото трябваше да се съсредоточат.
Измърморих нещо, за което дори не бях сигурен, че представляваше думи, докато се движех толкова бързо, колкото ми позволяваше нараненото ми тяло. Трябваше да ги посрещна на пожарния изход и да вляза в сградата. Нищо друго нямаше значение. Нищо.
Само моето момиче, което ме чакаше там горе, за да и докажа, че си заслужавам. И аз щях да го направя. Дори и да ме убиеше.

Назад към част 7

Част трета

„За това, че инициативата е наказуема и ако си се наела да участваш в разследването, после не се оплаквай, че има много работа“

Очевидно, някой отгоре е решил, че за днес ми стигат положителните изненади и е време да се върна на земята. Излизайки от лабораторията, се сблъсках лице в лице с Рина, която ме погледна смаяна.
– Какво се случи? – Попитах нащрек.
– Ти ми кажи – намръщи се съседката. – Ходят слухове, че си се затворила тук с преподавателя и вече повече от час не си си показала носа. Аз не вярвам на жалките клюки, защото неведнъж съм чувала, че този преподавател е последния мъж, с когото би излязла. Но какво виждам? От лабораторията излиза куратора на нашата група, разрошен, а след няколко минути излизаш ти. А сега обясни ми, какво правихте там? Насаме. Сами. Повече от час! – Тя ме бутна обратно, затвори вратата и, с ръце на кръста, ме погледна строго.
А аз просто нямах думи, каква глупава ситуация. Първо, това учебна институция ли е или висш салон? Защо имам чувството, че единственото, което се обсъжда в тези стени, е кой с кого се среща, флиртува, спи, изневерява. Сериозно, наоколо няма ли нищо друго за правене, освен да се пускат поредните слухове?
Второ, как се случи, че не минаха и десет минути, и на приятелката ми докладваха, че съм се усамотила с преподавателя? Не, просто ми е интересно кой от нас двамата следят? За да се разнесе информацията в академията за толкова кратко време, трябва да ни наблюдават денонощно!
Най-обидното е, че най-добрата ми приятелка изобщо е могла да си помисли такова нещо? А съдейки по изражението ѝ, тя наистина е решила, че имам афера с наставника си. Неразбираемо! Но щом изразих възмущение, обвинителния ѝ поглед веднага се превърна в извинителен…
– Знаеш ли, всичко това изглежда много странно. Начинът, по който те отличава от другите, освобождава ти време, изпраща те някъде. Макар че… Най-вероятно ти си се забъркала в някакви неприятности, нали? – Тя се наведе. – Просто стигна до мен един глупав слух, аз дотичах тук, а Бриар излезе и се усмихваше до ушите. Не както обикновено, като се подиграва, а като нормален човек. А ти след него. Разтреперих се, извини ме.
– Нищо – все още малко разстроена, махнах с ръка. – Да им отрежат езиците на онези, които имат излишни очи. Само слухове ми липсваха.
– О, боже! – Извика изведнъж приятелката ми. – Имаш големи проблеми, скъпа.
– Какво говориш? – Нервно се усмихнах аз. – Сега ли се сети?
– Не за това говоря! Флора! Тя просто ще те убие!
– Няма да ме убие, разбира се, но определено не трябва да и обръщам гръб – въздъхнах аз и уморено си протрих очите.
Замъгляването на ума ми отмина. Бриар отново беше преместен в категорията на хората, които носят неприятности. Е, трябваше ли със самото си съществуване да ми развали живота!
За щастие, ревнивия бойник не ме чакаше зад първия ъгъл и успях да стигна спокойно до стаята си.
– Дълго се разхождаш. Трябва да работим. Още повече, че ти искаше да разгледаш допълнително курса – възмути се Хран, щом влязох.
– Съжалявам, задържаха ме – измърморих аз.
– Добре, сядай, ще се занимаваме, както казваш, със самообразование – каза котарака, настанявайки се на дивана.
Предпочетох килимчето пред камината. Топло и удобно.
– Сподели какво си успял да намериш – кимнах на пазителя, готова да усвоя нови знания.
– Какво да кажа, почти няма материал. Всичко, което намерих, е кратко описание на основните принципи на самолечението и списък с методики за развитие на собствения дар – съобщи Хран, без да ме утеши особено.
– И защо ми са тези методики? – Разочаровах се аз.
– Ще ти потрябват, не се тревожи, – успокои ме котарака. – Слушай основните принципи на самолечението и ще разбереш всичко.
Аз кимнах.
– Главното, разбира се, е да насочиш потоците на собствената си магия не навън, към околния свят, а навътре в себе си. В този смисъл ще ти бъде много по-лесно, защото виждаш как са устроени енергийните потоци. За да се излекуваш, трябва да ги накараш буквално да се впият в увредената област. Но за това ти е необходимо по-високо ниво на владеене на магията. Колкото по-високо е то, толкова по-плътно енергията се прилепва към теб и толкова по-малко се губи, разсейвайки се в пространството. При максимално ниво дори не е нужно да се концентрираш за лечение. При увреждане потоците сами ще започнат да възстановяват необходимите участъци. Те буквално се сливат с кожата и такива като нас дори не могат да откраднат чужда енергия. В това е твоята основна цел. Намерих малко помагало с комплекс от медитации и упражнения, така че изучавай и започвай тренировките. За съжаление, тук не мога да ти помогна, аз самия нямам енергия, а тук не става въпрос за теория, а за практични занятия – като че ли се извиняваше, той разпери лапи. – Разбра ли какво трябва да постигнеш?
Изненадана, аз се опитвах да осъзная всичко, което каза Хран.
– Няма да повярваш, днес видях подобно ниво!
А на себе си добавих, че съм пипала и мога с увереност да кажа, че няма да успея да открадна такъв поток.
– Къде? –Изненада се котарака.
– При магистъра – промърморих аз, спомняйки си за новата купчина проблеми, свързани с неговото присъствие в живота ми.
– Разкажи нормално какво се случи – поиска пазителя.
Трябваше, не можех да скривам важна информация за изследването.
– Тогава знаеш точно към какво да се стремиш – кимна пазителя. – В общи линии, вземи помощното средство. – Той ми пъхна в ръцете една книжка и избяга към спалнята.
– Ей, чакай!…
Отговорът беше скърцане, което съобщи, че прохода зад котарака, който бързаше към лабораторията, се затвори.
Въздишайки, аз се заех с изучаването на материала. Не знам дали ще ми помогне, но малко медитация, макар и само за успокояване на нервите, със сигурност няма да навреди.
… Изглежда, медитацията дори помогна прекалено много да се успокоя, защото на следващата сутрин позорно се успах! Скочих десет минути преди началото на занятията, бързо се приготвих и, без дори да успея да се среша, побягнах към сградата. Разбира се, имам добри отношения с професор Гревис и тя ще ми прости закъснението, но колко е неучтиво спрямо преподавател!
– Може ли да вляза?
Гревис и адептите ме погледнаха изненадано.
– Кастодия, магистър Бриар е взел вашата подгрупа на практически занятия. Бягай по-бързо към порталите, може да успееш, – преподавателката ме погледна съчувствено. Аз само кимнах в отговор и излетях от кабинета. Сега вече може да се каже със сигурност, че закъснението няма да бъде простено.

Назад към част 27

***

Винаги съм виждала пукнатината само от високо, гледайки надолу, когато Кайндра прелиташе над нея. Сега се вкопчвам в нокътя ѝ, докато тя се гмурка в пропастта, а стомаха ми е в гърлото при вида на бездънната яма долу и очакването да падна в нея. Валк и Ксиарик следват плътно зад мен, носейки Ярек, заклинател на камъни, и две сенки, които Соланж избра за тази мисия.
– Там! – Извиква Зандер и посочва наляво.
По-рано, когато ми описа този свой заекващ план и аз му казах, че е луд, той настоя, че това е най-добрия начин – единствения начин, но драконите няма да се поберат в отвора в скалната стена. Сега виждам, че е бил прав.
– Боже мой – изстенах, въоръжих се със сродните си сили и се подготвих, когато Кайндра се втурна.
С оглушителен предупредителен писък тя ни хвърля навътре. Зандер се претъркулва и за секунди изважда два меча. Аз не съм толкова грациозна и удрям коляното си в една скала. Докато се изправя на крака, Ярек и каменния магьосник – дребен мъж с намаляваща коса и лице, изпълнено с ужас, който съвпада с това, което чувствам – са зад нас. Няма и пет секунди по-късно Сенките се приземяват с плавна прецизност, като не се вижда нищо друго освен светещите им очи.
Пещерата е празна.
Ярек навлиза по-навътре, за да проучи, като побутва с пръст полуизяден труп.
– Очаквах битка.
– Бъди благодарен, че нямаме такава, и се надявай, че такава няма да ни намери. Натам. – Сенките се отдръпват, докато Зандер ни води зад ъгъла, към вратата на нимфите.
– Това е тя? – Каменният магьосник се намръщи, като поклащаше глава насам-натам, изучавайки драсканиците на нимфата.
– Да, и не трябва да има достъп до нея. Ако влязат, не искам да ги чака нищо друго освен непробиваема стена, нещо, което дори заклинател на ключове не може да разгадае – нарежда Зандер.
Предлагам широка усмивка, опитвайки се да балансирам отсечения тон на Зандер.
– Соланж каза, че си най-добрия, който Мордаин има.
– Аз съм – казва заклинателя, без да изпуска нито миг. – Колко време имам?
– Докато някой звяр изпълзи тук и се опита да ни убие. – Главата на Ярек се завърта. – Ако успееш да приключиш преди това, би било идеално.
Очите на каменния заклинател се разширяват от паника.
Изстрелвам предупредителен поглед към Ярек.
– Драконите наблюдават пукнатината за всякакви заплахи, но ако можеш да работиш бързо, ще ти бъда много благодарна.
– Ще започна сега, но ми трябва място.
Отстъпваме назад и наблюдаваме как той навежда глава, сякаш се моли. И тогава ръцете му започват да се движат, а ръкавите на бежовото му наметало се издуват с движението. Напомня ми на човек, който работи с кубчето на Рубик, а китките му се въртят насам-натам, напред-назад.
Перфектно изрязани кубчета започват да се плъзгат от пода на пещерата, подреждат се и щракват на мястото си около вратата на нимфите, обграждайки я плътно първо с един слой, после с друг и после със следващия. Бързо вратата вътре започва да изчезва.
– Това е невероятно. – Гезин каза, че каменоделците са рядка и очарователна порода.
Зандер сгъва ръце.
– Да, така е. Не мога да кажа, че някога съм имал възможност да наблюдавам работата на някой от тях. Това е очарователно.
Внезапният сблъсък на стомана прекъсва възхищението ни.
– Защитете го! – Изкрещява Зандер, втурвайки се заедно с Ярек към завоя, с извадени мечове. Избухва светкавична вълна от звуци, а виковете и ръмженето се умножават до притеснителен брой.
Като държа едното си око върху нашия заклинател, аз се отдръпвам назад, за да погледна от другата страна на стената.
Две дузини саур’готски войници се бият срещу нашите четирима.
Паниката ми набъбва, когато с въздушни юмруци и пламтящи стрели отстрелвам четиримата най-близки до мен, като ги повалям за миг. До останалите не мога да стигна толкова лесно, тъй като Зандер, Ярек и Сенките в тълпата се движат твърде бързо, за да мога да предвидя следващата им позиция, за да им помогна.
Едно острие прорязва ръката на Зандер и предизвиква съскането му.
Саур’готът се премества за нов замах, но преди да успея да реагирам, Ярек прокарва меча си през врата на звяра и го пуска.
И се отваря за атака от другата страна, която врага вижда и се стреми да предприеме.
Изпращам го да лети назад, блъскайки се в стената на скалата. От удара политат парчета камък.
За съжаление това привлича вниманието на няколко саур’гота, които се втурват към мен.
Изпращам огнена стена, която ги спира на място.
Отзад Сенките бързо ги разбиват с мечовете си.
След минути в пещерата отново е тихо, с изключение на звука от влачене на камъни на място.
Втурвам се към Зандер, за да изследвам раната на ръката му.
– Всичко е наред. – Той отминава загрижеността ми. – Откъде дойдоха?
– Не сме сигурни, Ваше Височество. Появиха се внезапно – отговаря една от Сенките – жена.
– Бексли каза, че това се е случвало преди създаването на разлома. Те просто се появявали от Нулинга, един тук, един там. Не като хлебарките, които изпълзяват от пролома, което съм виждала от първа ръка.
– Това не беше един тук, един там. Това бяха две дузини наведнъж, Ваше Височество. – Другата Сянка се отдръпва в ъгъла, меча му е в готовност, сякаш се готви за поредната внезапна атака.
Зандер посочва към тунела, който води дълбоко в планините.
– Дръжте очите си и натам.
Ярек избърсва ръка по челото си, размазвайки пръските кръв там.
– Кажи ми, че е почти готов?
Връщам се при нашия магьосник навреме, за да го видя как поставя последния слой камъни.
Той се отдръпва и се възхищава на работата си.
– Тя не може да отвори това?
– Никой не може да го отвори отвътре. – Той се усмихва, показвайки усмивка с пропукани зъби. – Лостът за отключване е тук. Той докосва две блокчета, едно след друго, и камъка започва да се мести и върти, какофония от щракания и скърцания, докато отвътре не се появява вратата на нимфата. Той отново удря камъните и стената се реформира. – Ако това, което описваш за начина, по който функционират тези врати, е вярно, тогава тя не може да използва единствено сила, за да разруши това, докато не премине през него, а тя не може да премине.
– Точно така. Добре. Перфектно. – Усмихвам се. – Благодаря ти…
– Марджър, Ваше Височество.
Зандер пуска ръката си върху рамото на малкия мъж и той подскача.
– Браво. Ще се върнеш обратно с Ярек…
– Той може да тръгне с някоя от Сенките – контрира Ярек.
– Сенките са нужни тук. Ти не си.
Челюстта на Ярек се напряга.
– Няма да напусна страната на Нейно Височество.
– Можеш, защото аз съм до нея и със сигурност няма нищо, което да можеш да направиш за нея и което аз да не мога – хладно отговаря Зандер.
Ярек коригира стойката си, сякаш се подготвя за битка.
Пристъпвам между тях.
– Добре, стига вече с това. Ярек, трябва да изведеш каменния заклинател на безопасно място, за да могат Сенките да направят това, което правят, а след това всички ще се измъкнем оттук.
Сивите му очи се впиват в мен, в тях пламва гняв. И още нещо, което не мога да различа.
– Какво съм казал, че ме молиш да напусна страната ти, когато си в опасна ситуация?
Че той никога няма да го направи.
– Ние сме на минута след теб, обещавам. Моля те, върни Марджър обратно в лагера – умолявам го аз. – Ти си единствения, който може да го направи.
– Това заповед ли е? – Казва той равномерно.
Въздъхвам.
– Да. – Ако трябва да е така.
Ярек щраква с пръст и се насочва към ръба на скалата. Марджър се втурва отзад, вероятно щастлив, че си тръгва.
– Гледай къде стъпваш, иначе ще се срути под краката ти. – Добавя Зандер: – Не бихме искали да се сринеш до смърт.
Спестявам му намръщената си физиономия.
Ярек избира пътя си към една стабилна част и подсвирква.
Валк отговаря с писък.
– Готов? – Хваща се за дрехите на заклинателя.
– Да, но как ще…
Ярек го издърпва от ръба, точно когато Валк прелита покрай тях и ги грабва във въздуха.
Чувствам как кръвта се стича от лицето ми.
– Моля те, кажи ми, че не трябва да правим това?
– Искаш да те излъжа ли? – Зандер се усмихва, но усмивката му бързо пада. – Да приключим с това сега. – Той кимва на жената Сянка, която изучава района около вратата на нимфите.
Грохотът под краката ни е единственото предупреждение, преди тавана да се срути и да погребе цялата ниша.
– Трябва да срутим и прохода, който води на изток. Не можем да допуснем каквато и да е армия, която Малахи е довел, да използва Венхорн като свой дом и да се изсипе към разлома.
– Безопасно ли е да стоим тук, докато те правят това? – Питам.
– Те са специалисти в свалянето както на камъни, така и на хора. Но не, вероятно не. – Зандер събира ръката ми и ме повежда назад към отвора.
– Ти се заеми с тази страна, а аз с тази – предлага женската Сянка на мъжкия си колега. – Ваше Височество, може би ще пожелаете да се предпазите.
Правя каквото ми се предлага. Наблюдаваме с увлечение как сталактитите се срутват по няколко наведнъж и се взривяват, щом паднат на земята. Колоните се преобръщат една върху друга, разделяйки се на парчета, които се натрупват.
– Това е всичко, което можем да направим, докато стоим тук, Ваше Височество – казва мъжа Сянка. – Щом отново полетим с чудовищата, ще можем…
Думите му са прекъснати с бълбукащ звук, който щраква главите ни в неговата посока.
Един даакнар застава отзад, а бодливите му нокти се забиват във врата му.
Обхваща ме студен ужас, защото се пренасям назад в онази ужасяваща първа нощ на този свят.
– Сориел! – Изкрещява женската Сянка и изстрелва камък към рамото на даакнара, който едва го докосва.
Той отхвърля безжизненото тяло на Сянката и се втурва към нея.
Пускам огнен удар, който го запраща към стената. Само че звяра не се сблъсква с камъка. Той изчезва в мрака.
Намръщвам се.
– Къде отиде?
– Мисля, че току-що открихме входа към Нулинг, който Малахи използваше за армията си. – Зандер пристъпва напред. – Така са преминали и саур’готите.
– Но изглежда… Нищо.
– Със сигурност не е нищо. – Зандер примигва. – Ако успеем да погребем това в развалините…
Тогава даакнара се появява отново и се нахвърля върху Зандер с ръмжене, разперил широко изпокъсаните си криле, а ноктите му са насочени към гърдите му.
Ужасът обзема всеки мой нерв, докато отблъсквам Зандер с порив на вятъра, а после отново удрям даакнара, този път с всичките си способности. Отговарящият пронизителен писък не прилича на нищо, което някога съм чувала. Той избухва в пламъци – точно както Аника описва, че се е случило – и след това изчезва.
Зандер се мъчи да се изправи на крака.
– Добре ли си? – Извиквам.
Той ми маха с ръка, подпирайки се с ръце на коленете си.
Жената Сянка тича към другаря си и коленичи, за да провери пулса му.
– Има ли нещо? – Пита Зандер.
Тя поклаща глава.
По лицето на Зандер се появява болка. Знам, че той ще обвини себе си за това. Все пак това е бил неговия план.
Отпуска се и изчаква още няколко удара, преди да каже тихо:
– Не искам да те прибързвам с мъката ти, но трябва да си тръгнем оттук, преди от това пространство да е изпълзял друг.
– Да, Ваше Височество. – Гласът ѝ е изпълнен с тъга. Като премята тялото на Сориел през рамо с хъркане, Сянката се придвижва към пукнатината и изсвирва. Секунди по-късно Ксиарик прелита край тях, загребва ги и продължава.
– Готова ли си? – Зандер ме води към ръба, а ръката му е плътно около кръста ми.
– Кайндра.
Тя отговаря с вик, спускайки се надолу.
– Независимо от всичко, тя ще ни хване – обещава Зандер, притискайки ме плътно към себе си.
Но аз съм твърде съсредоточена върху това, което може да се материализира от въздуха зад нас, за да се притеснявам за нещо друго.
Скачаме… И се приземяваме в ноктестата ѝ хватка.
Тя се издига нагоре, преди да се завърти и да удари крилата си достатъчно, за да ни позволи да увиснем.
– Ще трябва да довършиш това – казва Зандер. – Унищожи всичко. Не оставяйте място, през което тези същества да се промъкнат.
Привличам дълбоко нишките на Аминадав и Вин’нила и я изстрелвам в пещерата. Звукът от срутването на планината вътре е оглушителен, а внезапната облачна струя, която се взривява от отвора, кара Кайндра да ни задвижи нагоре и надалеч.
– Можем да проверим отново, когато праха се уталожи. Засега трябва да се върнем в лагера, а след това да потърсим Аника.
Ако не бях тук…
Ако бях реагирала за част от секундата по-късно…
С кимване потъвам в рамото на Зандер и казвам малка, егоистична молитва на благодарност, че това е била Сянката, а не той.

***

– Някакви новини за Линдел? – Пита Зандер след хор от поздрави в командната палатка.
– Кастерите работят, за да помогнат за обезопасяването и възстановяването на щетите. Затворили са тайните проходи, така че никой от враговете да не може да ги използва – потвърждава Гаелар. – Смятат, че до утре ще успеят да завършат новия мост към крепостната стена. Остава и въпросът за…
Докато тя дава актуална информация за събитията в Линдел и разлома, Елисаф се приближава, за да ме побутне по ръката.
– Нейно Височество играла ли си е днес в пръстта?
Избърсвам палец по бузата си и откривам прах по нея.
– Донякъде. – Набързо му разказвам какво се е случило в мината.
Той се почесва по брадичката си учудено.
– Да бъда муха на стената, когато Малахи и този заклинател на ключове разберат какво си направила.
Той ще бъде бесен.
– Не съм сигурна колко души вече са се промъкнали, но поне повече няма да нахлуят оттам, нали така?
Абаран отмята капака на палатката и се впуска вътре. Ярек е зад нея, като едва ли ще ми обърне внимание с един поглед. Настроението му беше кисело, когато кацнахме, и стана ледено в момента, в който чу за даакнара. – Ваше Височество. Това току-що пристигна. – Тя вдига едно писмо.
– От кого?
– Не разпознавам печата. – Тя го подава на Зандер.
-Киер. – Очите му се стрелкат към мен, преди да го отвори. И издиша. – Това е почерка на Атикус.
Абаран се залива от смях.
– Виждаш ли? Този сребролюбив глупак от пленник преминава към писане на писма.
Кикот изпълва палатката, докато всички чакат да чуят какво ще каже изменническия брат-крал.
– Съдби. – Цялата кръв изтича от лицето на Зандер. – Теон, кога за последен път получи съобщение от Белкрос?

Назад към част 47