Автор: LiglatA

Глава 8

Дракон. Дракон, който се беше прилепил към скалата под статуята на самия себе си.
Пайпър стоеше напълно замръзнала, страхувайки се да помръдне. Аш бе застинал зад нея, ръцете му бяха като винкели около кръста ѝ, докато и той се взираше в южния връх. Тя не можеше да повярва на очите си – истински огромен дракон, създание от драконовската легенда. Откъде беше дошло? Какво правеше тук? Откога е тук? Определено не беше тук, когато бяха пристигнали.
Драконът се движеше, премествайки се по стръмната планинска стена под статуята. Скалата се пропука под ноктите на звяра, а звуци, подобни на изстрели, разкъсаха тишината и отекнаха в долината. Древните драконианци бяха издълбали своята почит в съвършени детайли – масивната статуя и драконът под нея бяха почти идентични по размер. Никога досега не беше виждала толкова голямо живо същество.
Придърпал криле, драконът размаха глава напред-назад във въздуха, сякаш мислеше. След това крилата се разтвориха с бум на изтласкан въздух. С невъзможна за нещо толкова огромно грациозност той се откъсна от несигурната си площадка и се преметна през долината, а сребърната светлина се втурна по гладките обсидианови люспи и шипове, които покриваха тялото му – толкова красиво и толкова ужасяващо.
Тогава тя осъзна, че то се насочва към тях.
Тя се отдръпна от парапета, като избута Аш със себе си. Той изтръпна, изтръгнат от безмълвния си транс. Двамата се върнаха назад през балкона, но нямаше къде да бягат, освен в жилището – задънена улица без изход. Драконът спусна криле и се стрелна към тях, като изпълни зрението ѝ с тъмното си тяло. Крилете му се размахаха широко и той се блъсна в склона на планината, на трийсет метра над балкона им. Отломки от скали се изсипаха, докато ноктите му се впиваха в склона, за да се задържат на място.
Тридесет фута не бяха много далеч за същество с такива размери. Огромната му, грациозна глава се обърна към тях, дългата му шия се изви като на лебед. Шипове обрамчваха лицето му от двете страни на широкото чело, което се стесняваше до тънка муцуна. Големи шипове стърчаха над раменете му, за да предотвратяват атаки отгоре, а по-къси, гъвкави се спускаха по гръбнака му и изчезваха по средата на дългата му, подобна на змия опашка.
Главата му се завъртя и то впери едно голямо, бледосиньо око в тях. Сърцето ѝ се разтуптя. То ги гледаше. Дали беше прелетяло само за да ги разгледа? Притискайки се към Аш, тя се опита да не изпадне в хипервентилация. Той също не помръдна, едва дишаше.
Звярът издаде нисък, дълбок тътен. Устата му се отвори леко и пробляснаха редици заострени кътници, дълги колкото ръката ѝ от върховете на пръстите до китката.
Странно налягане изпълни главата ѝ, бръмчеше в съзнанието ѝ и разпръскваше мислите ѝ. Тя се запъна на половин крачка от Аш и притисна ръце към челото си. Какво, по дяволите, беше това? Сякаш ръмжащото ръмжене на дракона вибрираше в черепа ѝ. Каква сила беше това? Колко магически беше драконът? Съществото пред тях беше звяр от плът и кръв, беше сигурна тя, не изглеждаше да е богоподобното същество от историята за драконовия крал на Шона, но нямаше представа какви свръхестествени сили може да притежава.
Все още стискайки глава между ръцете си, тя се извърна, за да погледне Аш. Той се бе подпрял на парапета за опора, с една ръка бе хванал главата си, челюстта му бе стисната, а оцъклените му очи – широки и втренчени.
Драконът изхвръкна и очите му внезапно засияха в синьо. От него се разнесе малък удар от невидима сила. Тя я удари като океанска вълна и я връхлетя с обезпокоително триене. Докато преминаваше през нея, по тялото ѝ се разнесоха познати тръпки.
Тя дръпна ръце от главата си и шокирана видя перлени люспи, които блестяха по гърба на ръцете ѝ. Очите ѝ се насочиха към Аш – той също беше променил формата си, крилата му бяха плътно прилепнали към гърба, а на лицето му се четеше шок. Магията на дракона беше привлякла и двамата в техните демонични форми. Как изобщо беше възможно това?
Той протегна шия, приближавайки малко главата си. Още един тътен – и странното жужащо налягане отново се разнесе из тях. Пайпър се разплака, но този път усещането беше различно – по-ясно, но по-силно. Невидимата сила притискаше съзнанието ѝ, като заедно с това притискаше тялото ѝ към земята.
До нея Аш падна на колене на балкона. Той стискаше главата си с две ръце, а очите му бяха стиснати. Пайпър се опитваше да се съсредоточи. Какво се случваше? Какво правеше драконът с тях?
Крилете му трепереха от напрежение, Аш вдигна глава с оголени зъби.
– Не! – Думата се изтръгна от него с яростен, отчаян вик.
Натискът изчезна, когато драконът отдръпна главата си назад, а зъбите му пробляснаха, докато вдигаше устните си. Очите му засияха в яркосиньо.
С раздиращ ухото рев той се нахвърли върху Аш.
Тежестта му се удари в балкона и цялата конструкция се разпадна. Камъкът под краката ѝ изчезна. Тя падна, докато драконът профуча покрай нея към Аш, който отскочи от смъртоносните му челюсти.
Тя се свлече надолу, преди да се блъсне в скалата. Смачкана в агония, тя се бореше да диша. С треперещи крайници се изправи на ръце и колене и се огледа диво наоколо. Беше се приземила на балкона под този, на който бяха те. Задъхвайки се и отблъсквайки болката, тя се изправи на крака и се хвърли към парапета.
Под нея, в долината, драконът се въртеше във въздуха, преследвайки малко тъмно петно, което можеше да бъде само Аш, а крилете му биеха силно. Той приличаше на врабче, което избягва орел. Сърцето ѝ скочи в гърлото. Той не можеше да се изплъзва от огромния звяр вечно. Рано или късно то щеше да го хване – и да го убие в един миг. Защо го нападаше? Защо беше извикал „не“ на него?
– Зви! – Изкрещя тя.
Дракончето се спусна от останките на горния балкон и кацна на рамото на Пайпър, като изпищя от ужас.
– Преобрази се, Зви! Трябва да му помогнем!
Дракончето нададе ужасен писък и скочи от рамото ѝ. Тя се преобрази в драконовата си форма в прилив на черен огън и Пайпър скочи на гърба ѝ. Двете потеглиха.
Дълбоко в себе си тя знаеше, че това е безполезно. Не можеха да се мерят с дракона – същество, което драконите смятаха за бог. Ако реши да убие Аш, никоя сила, която притежаваше, не можеше да го спре – може би само Сахар, но тя не разполагаше с него.
Но безсмислието нямаше значение. Тя нямаше да избяга, докато Аш се бори за живота си. Те или щяха да избягат заедно, или да умрат заедно.
Зви се втурна към дракона, докато той правеше тесен завой, без да може да се справи с ловкостта на Аш. Когато се приближиха, Аш хвърли черна магия в лицето на дракона. Абаносовите пламъци се разпиляха по блестящите люспи на дракона като вода, която се плиска по стъкло, без да забавят звяра ни най-малко.
Когато Зви се приближи зад дракона, Пайпър вдигна ръце. Над нея се възцари спокойствие, което прочисти съзнанието ѝ. Под спокойствието кипеше обсебваща ярост – нуждата ѝ да защити Аш. Тя призова огромно магическо кълбо. Синият и лилавият огън се завихриха заедно, оцветени в оранжево. Зви се стрелна над дракона и тя се прицели. Вдигна ръце над главата си и хвърли взрива надолу.
Тя се взриви в дясното крило на дракона в оранжева светкавица. Звярът изръмжа, а полетът му се забави, въпреки че атаката на Аш изобщо не го беше стреснала. Главата му се извъртя, а сините му очи светнаха към Пайпър и Зви. С бурен удар на крилата си драконът се завъртя към тях.
Зви изрева и рязко се наклони. Драконът нададе своя собствен рев, който заглуши гласа на по-малкия дракон. Той се стрелна към тях. Зви се стрелна надолу, избягвайки с няколко сантиметра щракащите челюсти на дракона – достатъчно големи, за да прегризат Пайпър наполовина. Те се гмурнаха под дракона. Отвъд него Аш се насочи към тях, макар че нямаше представа какво биха могли да направят дори заедно, за да спрат дракона.
Когато драконът се завъртя, за да ги преследва, тя измайстори следващото си заклинание. Крилата бяха слабото му място. Ако повреди крилата, той няма да може да ги преследва. Зви се завъртя в дъга, за да се изправи срещу дракона, когато той се насочи към тях. Пайпър протегна ръка и насочи два пръста към звяра. Беше ставала свидетел на това заклинание само веднъж, но инстинктивно знаеше как да го дублира.
Драконът ги нападна, разтворил челюсти за смъртоносна захапка. От другата му страна Аш хвърли спираловидна вълна от черна магия. Взривът му обгърна главата на дракона, без да го нарани, но го разсея.
Тя хвърли копие от синя и лилава магия, което се изстреля от върховете на пръстите ѝ. Копието се удари в крилото на дракона и разкъса кожената мембрана.
Драконът изкрещя, продължавайки да се носи към тях. Зви отново се гмурна. С Пайпър, която стискаше гривата ѝ, Зви се промъкна покрай размахващите се предни нокти и се озова под корема на дракона. Пайпър вдигна ръка с намерение да нанесе нов удар.
Опашката на дракона се насочи към тях изневиделица, толкова бързо, че нито тя, нито Зви успяха да реагират.
Ударът беше като от оръдейна топка. Агония. Бърз, раздиращ вятър. Въртене, падане. Поглед към земята, която се издигаше нагоре. Трептящото отражение на Перискиос върху вълнистата вода. После мрак.
Тя се носеше.
Мисълта я споходи бавно, като неясен шепот в тъмната мъгла в главата ѝ. Плаваше. Това не беше правилно. Не беше ли паднала? Тя се мъчеше да сглоби всичко отново. Летяща, падаща… колосална черна опашка, която се носеше към нея.
Драконът. Аш. Зви.
Очите ѝ се отвориха. Беше под водата. Беше се приземила в езерото. Къде беше Зви? Не можеше да усети, че Зви е с нея в езерото. От колко време беше под водата? Ужасът я връхлетя. Ритайки с крака, тя се стрелна към повърхността. Главата ѝ изскочи от водата. Тишина. Вече нямаше удари на огромни крила в небето.
На стотина метра от нея драконът стоеше на скалистия бряг в подножието на издълбания връх, с наполовина разтворени над гърба крила. Синият огън се носеше по земята наоколо и облизваше хълбоците му. Синята светлина светеше на линии по шията на дракона, а от отворените му челюсти изригваше намек за пламъци. Беше изпънал единия си крак, главата му беше спусната близо до земята, съсредоточена върху нещо, попаднало под крака му.
Паниката замръзна в дробовете ѝ. Тя доплува до брега и се изтласка от водата. След това побягна, побягна по-силно, отколкото някога през живота си. Тялото ѝ я болеше и гореше, нараняванията ѝ бяха несподелени и пренебрегнати. Когато се втурна към дракона, тя отново призова магията си. В ръцете ѝ се запали светещо кълбо.
Тя го хвърли към главата на дракона. Заклинанието се пръсна по люспите му и целият близък син огън се разтвори в оранжева светлина. Главата на звяра се повдигна и се насочи към нея. Докато сините пламъци трептяха бурно след атаката ѝ, тя съзря крило, стърчащо изпод ноктите на дракона – крилото на Аш. О, Боже. Беше го хванал.
Не можеше да е мъртъв. Моля те, нека не е мъртъв.
– Пусни го! – Изкрещя тя.
Устните на дракона се извиха назад, за да разкрият кътниците му. Той изръмжа, а оглушителният звук се изтръгна от гърлото му.
– Той е дракониан! – Сълзите на ужас и отчаяние се измъкнаха от контрола ѝ и се стичаха по бузите ѝ. – Защо го нападаш?
Бръмчащото налягане в главата ѝ отново се сгромоляса върху нея. Коленете ѝ се подкосиха. Тя падна на каменистата земя, стискайки главата си. Бръмченето се колебаеше хаотично, сякаш някой въртеше циферблата на радиото – после звукът се трансформира.
„Вие сте драконови роднини.“
Дълбокият мъжки глас изръмжа в главата ѝ, нечут за ушите ѝ, но ясен в съзнанието ѝ. Тя изтръпна и се изправи. Натискът в черепа ѝ – тежестта на драконовото съзнание? – все още беше непоносим. Звярът трябва да е телепат като рюджин.
– Той също – изпъшка тя. – Пусни го!
„Кръвта в него е силна.“ – Ругатните бяха празни откъм емоции, с изключение на подтекст на гняв?
– Тогава защо го нараняваш? – Тя почти не успя да изкара думите, тъй като натискът в главата ѝ помрачи зрението.
„Той се съпротивлява.“
– На какво се противопоставя?
„Напусни, сребърно дете.“ – Главата на дракона се завъртя към предния му крак, където беше притиснал Аш.
– Пусни първо Аш!
Драконът оголи зъби и пламъците около него скочиха по-високо.
„Напусни.“
Заплахата беше ясна. Трепереща, тя се изправи на крака и вдигна ръце, призовавайки магията си. Нямаше да изостави Аш. Не беше равностойна на дракона, но нямаше да си тръгне, дори това да означаваше смъртта ѝ.
– Няма да си тръгна без Аш! – Тя разпери ръце и хвърли още едно кълбо цветен пламък.
Челюстите на дракона се отвориха широко и от гърлото му изригна адски син огън. Пламъците погълнаха нищожната ѝ атака и се стрелнаха към нея. В последната секунда тя хвърли щит. Огънят разкъса крехката преграда и се взриви в нея в миг на агония. После мракът отново я обгърна.

Назад към част 8

Глава 26

Събирането на всички и тръгването отне много повече време, отколкото ми се искаше, защото очевидно бебетата идваха с много атрибути. Все още не бях напълно сигурна как се чувствам, когато се мотая с тази малка версия на себе си, но поне възрастта на бебето Дейзи означаваше, че не ми се налага да водя разговор със себе си. Това щеше да е твърде странно дори за мен.
Въпреки че Роуз се движеше бързо и събираше всичко, от което се нуждаеше бебе Дейзи, бях наясно, че новината за Атаир я е разтревожила дълбоко. Разпознах начина, по който прикриваше треперенето в ръцете си, защото често се опитвах да правя същото. Разбирах защо лицето ѝ е толкова бледо, но най-много ме притесняваха периодичните проблясъци на червени следи, които се появяваха и изчезваха по кожата ѝ. Опитваше се да държи кръвната си магия настрана, но тревожността ѝ я правеше трудна за овладяване. За пръв път от много време насам не бях човека, чиито непокорни сили създаваха проблеми, и беше обезпокоително да бъда от другата страна за разнообразие.
Няколко минути след като бях нахлула обратно в апартамента, вече бяхме на път да излезем. За щастие стълбището беше празно и тихо. Хюго тръгна напред, за да провери дали никой не се спотайва зад някой ъгъл. Сър Найджъл беше изчезнал, без съмнение в собствения си дом. Мълчаливо – и пламенно – призовах както него, така и всички останали обитатели наблизо да останат вътре. И без това си имахме достатъчно проблеми.
Прегрупирахме се пред главния вход. В небето бяха останали само няколко бледи проблясъка светлина, което не предвещаваше нищо добро. Хюго надничаше през вратата, намръщен към мрачните странични улици.
– Там няма никакви признаци на активност – каза той. – Но това не е непременно добра новина.
Кимнах мрачно. Щях да се чувствам значително по-малко притеснена, ако бяхме само той и аз, присъствието на родителите му, Роуз и бебето Дейзи означаваше, че групата ни е много по-уязвима. – Къде е паркирана колата? – Попитах.
Чарлз отговори.
– Вдясно, на около двайсет метра. Гласът му беше нисък и твърд и за пръв път забелязах прилика с Хюго, която надхвърляше физическата прилика.
– Добре. Това не е далеч. Това е добре. – Срещнах очите на Хюго. – Трябва да я докараш тук, до вратата.
Той вече ме беше изпреварил и взе ключовете от баща си.
– Атаир се е запознал с всички останали, но ме е виждал само отдалеч, така че може да не ме разпознае. Ако е навън и наблюдава тази сграда, има голяма вероятност аз самият да не събудя подозренията му.
Стиснах здраво палци.
– Ако го видиш, не прави глупости.
– Моля те. – Той извърна очи. – Става дума за мен. Аз никога не правя глупости. – Той направи пауза и в сините му очи пламна нещо по-дълбоко. – Освен че се влюбих в теб.
Таш се задъха, а устата ми падна от внезапната му открита проява на емоции. Нямаше време да кажа нищо обаче, той вече беше излязъл от вратата, ръцете му бяха в джобовете, докато завиваше надясно, за да прибере автомобила, и се опитваше да изглежда небрежен.
Проверих Роуз, по челото ѝ имаше капчици пот, но следите от предстояща кръвна магия по кожата ѝ бяха изчезнали. Тя се концентрираше усилено, сякаш ѝ отнемаше цялата енергия да не се поддаде на тъмните си импулси.
– Имаш ли това? – Попитах тихо. – Добре ли си?
– Да – прошепна тя.
Опитах се да ѝ се усмихна.
– Няма да има време да закопчаем Дейзи в столчето за кола. Ще трябва да се качим веднага щом Хюго докара колата и да я сложим, след като тръгнем.
Роуз погледна Чарлз и Таш, а след това и тримата ми намигнаха. Нямаме бебешко столче в колата.
– Няма ли по-голяма версия за Хюго?
Бузите на Таш се обагриха.
– Не.
– Планираме да си купим такова – каза бързо Чарлз. – Просто още не сме се заели с това.
– Добре дошли в 1994 г. – Хестър вдигна глава от мястото си на рамото ми. – Какво ти е? Вземи подходяща седалка за детето си!
Отис кимна тържествено.
– Безопасността на първо място. Винаги.
– Кажи това на онзи проклет дявол и на онези вампири – каза Чарлз. Справедливо.
Пред вратата се появиха светкавици и звук на двигател, когато Хюго пристигна. Подадох на Таш чантата, пълна с пелени и сладко ухаещо бебешко оборудване.
– Почакай тук – казах аз. – Не излизай, докато не ти кажа.
Отворих вратата, вдишах дълбоко хладния вечерен въздух и излязох. Улицата беше тиха и аз спрях за момент, като извърнах глава първо наляво, а после надясно. Всичко беше ясно: нямаше и следа от вампирите, които Найджъл беше описал.
Погледнах през прозореца на колата към Хюго. Ръцете му бяха стиснали волана и той беше готов да избяга бързо. Погледите ни се срещнаха, след което посегнах към двете предни и задната пътнически врати и ги отворих. Трябваше да направим това бързо.
Завъртях се на петите си и направих знак на Роуз, Чарлс и Таш. Те веднага ме последваха на тротоара. Както вече бяхме решили, Таш се вмъкна първа на задната седалка, после Роуз ми подаде бебето Дейзи – което за щастие спеше – преди да последва Таш.
Погледнах надолу към лицето на бебето. Въпреки че тежестта ѝ в ръцете ми беше непозната, не се чувствах толкова притеснена да я държа, колкото си мислех. Наведох се и се приготвих да я подам на Роуз, след като тя вече беше в колата. Чарлз се качи на предната пътническа седалка и закопча колана си.
Роуз взе бебето Дейзи, за да мога да се кача, но преди да успея да се наместя на седалката, се чу твърд глас.
– Дай ми дъщеря ми.
– Атаир! – Изпищя Хестър пронизително в ухото ми.
Вдигнах глава навреме, за да го видя да излиза от сенките от другата страна на улицата, заобиколен от двама мрачни вампири. Този път Атаир не носеше друго тяло, защото вече нямаше нужда да крие истинската си същност. Златната му кожа блестеше на светлината от уличните лампи, а червените му очи блестяха с цел и намерение. Но пътят беше свободен: ако Хюго се обърнеше бързо, все още можехме да се измъкнем.
За кратко съжалих, че не взех повече паяжина, когато имах възможност; уви, сега не можех да направя нищо по въпроса.
Изведнъж една ръка се блъсна в гърдите ми: Роуз ме беше бутнала – силно. Зашеметих се, докато тя изхвърча от колата. Таш гледаше с широко отворени очи от седалката си, докато държеше бебето Дейзи в ръцете си.
Задуших се от вик, когато Роуз се втурна покрай колата към Атаир. Гърбът ѝ беше изправен, а главата ѝ – високо вдигната. О, не.
– Тя не е твоя! – изкрещя тя. – Тя никога няма да бъде твоя!
Нямаше как да сбъркаме радостта, която се появи на лицето на Атаир. Двамата вампири тръгнаха напред, гладът пулсираше в немъртвите им очи, но когато Атаир вдигна дясната си ръка, те веднага спряха. Може и да не владееше същия брой вампири като Варгас, но властта му над немъртвите същества явно беше също толкова силна.
Роузи, скъпа – промърмори той. – Толкова се радвам, че най-накрая отново можем да си поговорим лице в лице.
Не знаех какво да направя. Незабавният ми инстинкт беше да се втурна напред и или да се присъединя към Роузи, за да се изправим срещу Атаир, или да я завлека до колата, независимо дали й харесва, или не. Всъщност вече бях направила няколко крачки напред, за да направя точно това, когато се поколебах. Присъствието ми до Роуз вероятно само щеше да я паникьоса още повече. Не можех да бързам, без да мисля, първо трябваше да измисля план.
За съжаление, докато умът ми се надпреварваше, се оказа, че Роуз е измислила свой собствен план. И той не беше добър.
Кръвната магия, която толкова упорито се опитваше да държи настрана, се разпали и познатите вече – и ужасяващи – червени форми отново затанцуваха по кожата ѝ. Тя отметна глава назад и от устните ѝ се изтръгна странен пеещ звук, различен от всичко, което бях чувала досега. После изпъна ръце пред себе си и изригна черен пламък по посока на Атаир.
Атаир реагира бързо, отстъпи назад и насочи двамата вампири да образуват бариера пред него. Те изпълниха заповедта си, но щом черният огън на Роуз се заби в телата им, те започнаха да се гърчат и да крещят, а агонията им се виждаше ясно.
– Дейзи! – Изсъска Хестър. – Влез в колата! Тя ни дава шанса, от който се нуждаем, за да избягаме! Това е начинът, по който трябва да се случи! Така ще спасим бебето.
Но аз бях бебето. Нямаше да позволя Роуз да умре заради мен. Погледнах към Хюго. Челюстта му беше стегната, но той ми кимна, разбираше.
Той отвори вратата и излезе, за да се присъедини към мен, игнорирайки виковете на родителите си. Чарлз бъркаше в колана си, явно готов да се прикачи към малката ни група от ужасени бойци.
Завъртях се и му изръмжах с такава ярост, че той побледня.
– Не! Плъзни се на шофьорската седалка и бъди готов да тръгнеш, когато стане време. Ти ще знаеш кога е това време! – Избутах Хестър и Отис от рамото си. – Вие двамата трябва да влезете в тази кола.
Те увиснаха във въздуха, след което се погледнаха един друг.
– Не – каза Хестър. – Вампирите вече са изчезнали. Останал е само Атаир. Този път ние сме с теб.
– До горчивия край – съгласи се Отис.
Нямаше никакво време да влизаме в спор, вампирите вече бяха пепеляк, а Роуз се готвеше да хвърли още кървава магия върху Атаир. Вниманието му беше изцяло насочено към нея.
– Още в мига, в който те видях, разбрах, че ти си подходящия човек, който да бъде майка на детето ми – въздъхна той. – Погледни се. Великолепна си. – Той разтвори широко ръце. – Хайде, Роузи. Нападни ме отново. Удари ме с всичко, което имаш.
Погледнах лицето му. Той искрено искаше тя да го нападне и тази мисъл беше смразяваща. Атаир искаше Роуз да се отдаде изцяло на кръвната магия. Колкото повече от тези мръсни сили призоваваше, толкова по-близо щеше да бъде до това да се превърне в самия дявол. Може би е имал видения за създаването на щастливо семейство от дяволи – той, Роуз и аз. Трима дяволи заедно.
Дълбоко в гърдите ми се разнесе ръмжене. Това нямаше да се случи. Нямаше да го допусна.
Роуз нямаше същите угризения като мен. Докато двамата с Хюго тичахме към нея, а двете браунита поддържаха темпото във въздуха, тя освободи още един изблик на сила, предизвиквайки облаци черен дим, които се издигнаха по посока на Атаир и го закриха от погледа. Все още можех да чуя смеха му, докато го обгръщаше.
Хванах дясната ръка на Роуз, а Хюго – лявата.
– Стига! – Изръмжах към нея. – Тръгваме си!
– Не – промълви тя, съпротивлявайки се. – Ще го убия. Трябва да го убия. Това е единственият начин да те предпазя.
– Не можеш да го убиеш, Роуз. Единственият начин да постигнеш това е, ако сама се превърнеш в дявол.
Тя обърна дивите си очи към мен.
– Така да бъде.
Изсъсках. Хюго погледна над главата ѝ към мен.
– Направи го – каза ми той. Беше прав.
Вдишах дълбоко.
– Съжалявам, мамо – казах аз. После свих ръката си в юмрук и я ударих по главата. Тя веднага се сгромоляса.
Хюго я хвана, преди да падне на земята, и я вдигна. Тя изстена за кратко. Щеше да е ядосана, когато се прибере, но щеше да се оправи.
За съжаление точно тогава димът започна да се разсейва и фигурата на Атаир се появи отново.
– Върви – подканих Хюго. – Заведи я до колата!
– Дейзи…
– Моля те, Хюго!
Изражението му се изкриви, но той направи каквото поисках. Обърнах се и се изправих пред баща ми. Всички съмнения, които имах относно общата ни самоличност, отдавна бяха изчезнали.
Маниакалната усмивка на Атаир се беше изтрила от лицето му.
– Пак ти. – Той се вгледа в мен. – Не трябваше да се замесваш в това. Смъртта ти няма да е хубава – но ще е заслужена.
Отис се запъти към него.
– Ако не искаше да я замесваш, не трябваше да оставяш това писмо за нея в спалнята на Роуз!
Истинско объркване премина през лицето на Атаир.
Преди да успея да я спра, Хестър се присъедини към брат си.
– Да! – Изкрещя тя. – И не биваше да се появяваш в къщата на Гордън Макензи след трийсет години и да я принуждаваш да освободи магията си и да задейства глупавия магически череп, който ни изпрати тук! Всичко това е по твоя вина!
– Какво? – Попита Атаир. – За какво, по дяволите, говориш? – Очите му се стрелнаха към моите. – Защо ме тормозят две браунита с желание за смърт? За какво говорят?
Гласът ми беше мек.
– Още не си разбрал? Мислех, че си умен.
Главата на Атаир се наклони – и точно тогава изпратих два изстрела въздушна магия, които прихванаха колите, паркирани от двете страни на пътя, и ги хвърлиха напред. Парчетата метал се сгромолясаха върху него, смачквайки го под тежестта си.
Знаех, че няма да го задържат дълго на земята, а на мен ми оставаха само секунди, за да избягам. Протегнах ръка, грабнах по едно брауни във всяка и побягнах, колкото си струваше.

Назад към част 26

Глава 12

Рафаел знаеше защо само Дмитрий беше излязъл на балкона пред дневната им с Елена. Той и втория му човек имаха уникална връзка. Рафаел може и да беше на няколкостотин години, когато срещна Дмитрий за първи път, но Дмитрий вече беше женен мъж, фермер, уверен в кожата си и открит в любовта си към съпругата си.
Двамата винаги са се срещали като равни.
Когато излезе на балкона, втория му се обърна и го погледна с тъмни очи, които не издаваха нищо… Но той прекоси пространството, за да се срещне с Рафаел по средата на пътя. Те вдигнаха десниците си, стиснаха предмишниците си, наведени за прегръдката на воините.
– Хубаво е, че се върнахте. – Гласът на Дмитрий беше наситен с неизказани, но разбрани емоции. – От днес си пускам десетгодишен отпуск.
– Това е лошо? – Попита Рафаел, докато се отдръпваха.
– Харизмон продължава да си опитва късмета, Нейха гледа в загадъчно мълчание, Михаела е изчезнала в планините си, а Китай е загубил толкова много хора без обяснение, че големи части от него мълчат.
– Михаела? – Каза той, като открои най-интригуващата подробност сред всичко, което Дмитрий беше изрецитирал.
Вторият му сгъна ръце, бицепсите му бяха напрегнати, а кожата – с бронзов оттенък, който щеше да запази цвета си дори в сърцето на зимата.
– Джейсън потвърди, че тя е в крепостта си край Будапеща, но не е виждана в полет от поне пет месеца. – Повдигна рамене. – Все още никой не е посмял да се държи лошо на нейна територия. Генералите ѝ имат заповед да убиват при всеки признак на въстание. Това е всичко. Няма други наказания. Директно обезглавяване. Ефикасно е.
Рафаел не можеше да не се съгласи с възхищението в гласа на Дмитрий. Това беше прост и ефективен начин да се държи една територия под контрол, докато отговорния архангел се помрачи.
– Не е непознато архангелите да затъмняват за месеци. – Дори членовете на Кръга понякога имаха нужда от време, за да съществуват.
Рафаел беше твърде млад, за да изпита това желание, но знаеше, че майка му е отделяла такова време през годините, когато е бил дете.
– Михаела не е много по-възрастна от мен. – Петстотин години, плюс-минус. – Но неотдавна ѝ се наложи да се справи с едно месно „бебе“ и обладаването му от Юръм. Може би това я е поставило в лошо настроение.
Дмитрий се засмя.
– Виждам я да седи втренчена в крепостта си. Поне не си създава повече проблеми. От друга страна, Харизмон се държи като задник – само наличието на Тит на границата му го държи под контрол.
– Птиците и котките са на Елижа?
Кратко кимване.
– Онзи ден намерих един проклет рис на капака на моето ферари. Скочи срещу мен. – Той се намръщи и продължи. – Други интересни новини, Суин поиска да се премести в Ню Йорк и да започне бойна подготовка. Разреших го и я поставих под ръководството на Онър.
Рафаел повдигна вежда. С хладно бяла кожа и ледено бяла коса, с остри като остриета скули, племенницата на Леуан можеше да бъде близначка на леля си, ако не бяха тъмните ѝ очи и петното за красота под ъгъла на лявото ѝ око – и липсата на инстинкт за убиване. Суин беше пленница на Леуан в продължение на хиляди и хиляди години, крехко артистично същество, толкова травмирано, че когато я спасиха, изчезваше от живота.
Дмитрий кимна.
– Аз също не очаквах това, но Онър казва, че тя бързо се учи и е решена да бъде готова да се бори с Леуан, когато леля ѝ се възроди.
– Мотив, който трябва да се уважава. Особено след мъченията, които е преживяла при Леуан.
Изражението на втория беше мрачно, но тона му прагматичен, докато продължаваше да обновява информацията.
– Не съм чувал много от Астаад и Александър – и двамата бяха заети да се справят с огромни ледени бури.
Части от пустинната територия на Александър бяха податливи на лед, но територията на Астаад беше почти изцяло тропическа.
– Островите?
Дмитрий кимна.
– Жителите им едва ли притежават жилетки, още по-малко снежна екипировка. Изпратих провизии, както и Михаела и лейди Калиане. – Той прокара ръка през черната си коса. – Това не е всичко – Александър също е засегнат от внезапни наводнения, а сезона на мусоните на територията на Нейха заплашва да се превърне в мусонна година.
– Елижа?
– Язва на оси. Рояци са убили поне десет души досега. – Той подпря ръце на хълбоците си. – Тит и Харизмон имат противоположния на Нейха проблем: Суша. В саваната бушуват горски пожари.
– Става по-лошо.
Кимване от страна на втория му.
– Имахме късмет в схемата на нещата. Няколко проливни мълнии, няколко по-дребни геотермални проблема в района, който вече евакуирахте, и, странно, зараза от бръмбари божии кравички в един малък град. Бръмбарите не нанесоха щети, но стреснаха доста хора.
Дмитрий сбърчи вежди.
– Знаеш ли, че страха от божиите крачета си има име? Кокцинелидефобия.
Това беше забавно нещо, което трябваше да разкаже на Елена. Останалото обаче…
– Фаваши?
– Няма следа от нея, откакто изчезна в лавата с Касандра. Що се отнася до нейната територия – лейди Калиане ме държи в течение, когато не ме заплашва, че ще ме свари жив, задето не съм ѝ позволил да те види, и казва, че макар Нейха да е трябвало да се справи с някои бежанци от Китай, те далеч не са толкова много, колкото е очаквала. Дори и след като се отчетат изчезналите села.
– Хората на Леуан са лоялни. – Мнозина биха казали до ръба на лудостта. – Аодхан, Наазир и Гален остават в Убежището?
– Да. Гален искаше да изпрати останалите обратно в Ню Йорк, но аз им казах да останат. Не исках да го оставям без мощно подкрепление.
Рафаел втренчи очи в Дмитрий.
– Какво се е случило? – Гален беше майстор на оръжията на Рафаел и можеше да се справи с всяка заплаха, освен с нападението на някой от Кръга.
– Нещата се движат под Убежището.
Убежището никога не се е разклащало. Легендата разказваше, че то е било закрепено от катаклизмите на Спящите, които са пожелали никога да не се събудят.
– Да не ми казваш, че вярваш в легендата за Предците, Дмитрий? – Говореше се, че Дремели под Убежището, а Предците били първите от рода на Рафаел – ангели, толкова стари, че били друг вид.
– Господарю, в този момент съм готов да повярвам в шибаната фея на зъбките.
Рафаел стисна втория си по рамото.
– Благодаря ти, че опази моята кула.
– Следващият път ще ти бъда благодарен да предупредиш майка си, че ти предстои да си вземеш дрямка. – Черна гримаса. – Последната заплаха на лейди Калиане включваше да ме нарисува и разквартирува.
– Ти оцеля. – Това, че го е направил, беше мерило за издръжливостта му; майката на Рафаел все пак беше Древна.
Следващият въпрос на Дмитрий беше тих.
– Елена? – В тъмните му очи се появи тревога, която би учудила и съпругата на Рафаел – двамата бяха толкова решителни противници.
– Каскадата е подценила волята на моя ловец. – Той разтвори крилата си, за да провери състоянието им. Оставаха пламнали, но странните пера започваха да прозират, така че белия огън бе склонен да се уталожи през следващите часове. – Трябва да отида и да затворя пропастта, от която се появихме с Елена.
– Рафаел. – Отново сгънати ръце и раздалечени крака, Дмитрий застана на пътя му. – Свържи се с майка си, преди да тръгнеш, или се кълна, че ще ти вържа крилата и ще те вкарам вътре, за да се обадиш.
Студената сила в него му нашепваше да се обиди от такова неподчинение, но Рафаел нямаше намерение да се превръща в негова марионетка.
– Ще го направя веднага щом изпълня обещанието си към Елена. – Дмитрий беше прав – някога Калиане можеше да е луда, можеше да го остави окървавен и разбит в забравено поле, но тя беше станала здрава и оттогава беше твърдо на негова страна.
Кимвайки, Дмитрий си тръгна, за да се върне към задълженията си, а Рафаел се измъкна от балкона, за да се отправи към склада, където Елена съхраняваше детството си. Тя редовно посещаваше помещението, следеше вещите ѝ да не са запрашени, разказваше му истории за парчета, когато беше с нея, но макар да даваше на сестра си Бет всичко, което искаше отвътре, самата тя никога не беше донесла нито една вещ у дома. Днес обаче, когато той се върна с одеялото и го разтвори над нея, тя го придърпа по-близо и се сгуши.
Той прокара ръка по почти бялата коприна на косата ѝ. Това, което изпитваше към нея, беше такова огромно насилие в него, че нямаше име.
– До края и отвъд, ловецо-мой.
Като се принуди да излезе от стаята, той затвори тихо вратата след себе си, след което отиде до екрана, монтиран на едната стена на библиотеката в апартамента. Можеше да използва телефона, за да се обади в Аманат, но Калиане не вярваше на такива неща. Едва ли се чувстваше комфортно със системата, която им позволяваше да се виждат, докато говорят.
Лицето, което отговори от другата страна, беше познато: наклонени очи с драматично зелено, коса с дълбоко, дълбоко червено, кожа, която беше близка до полупрозрачната, и крила от медна коприна.
Таша никога нямаше да мине незабелязана през тълпата.
Очите ѝ се разшириха, като го видя, а от гърлото ѝ се изтръгна въздишка. Но жената – и воина – която беше негова любовница, когато бяха млади ангели, за първи път разперили криле, вече се отдалечаваше от кадъра и той знаеше, че тя вика майка му.
Таша беше толкова лоялна към Калиане, колкото Дмитрий към Рафаел.
Когато Калиане се появи от другата страна, на челото ѝ бе изписана бръчка.
– Какво… – Тя се прекъсна, а лицето ѝ омекна по начин, по който го правеше само за Рафаел. Поставяйки ръка върху екрана отстрани, тя прошепна: – Синът ми. Ти си у дома.
Рафаел повтори жеста ѝ от тази страна, като постави дланта си върху нейната.
– Скоро ще говорим повече, майко. Сега трябва да се погрижа за територията си.
Калиане беше архангел по-дълго, отколкото Рафаел можеше да си представи; тя не спореше срещу приоритетите му.
– Този избухлив вампир, когото наричаш втори, трябва да се научи как да говори с по-възрастните, но той те е направил горд. – Царствени и малко надменни, думите на Калиане все пак съдържаха одобрението на един архангел, който никога не се е страхувал да има силни хора около себе си. Тя го беше научила как да управлява с личен пример.
До лудостта. До смъртта.
– Никога не съм се съмнявал, че ще го направи. – Той наклони глава. – Сега ще тръгвам.
– Преди това – твоята съпруга?
Някога това можеше да бъде бодлив въпрос, но Калиан и Елена се бяха примирили. Винаги щеше да бъде странен мир с остри ръбове, но така се случваше, когато се сблъскат две силни жени и едната от тях беше свикнала да се подчинява във всичко – докато другата се подчиняваше само на диктата на съвестта си.
– Тя си почива – каза само Рафаел; двамата с Елена щяха да говорят, когато тя се събуди, и да решат как да действат по-нататък. Дотогава той нямаше да сподели нищо за физическото ѝ състояние.
След като приключи разговора, той погледна в спалнята. Отблясък на почти бяла коса… И приглушеното сияние на кожата ѝ под одеялото. Ловецът му се беше свил настрани в плътна топка, коленете ѝ бяха прибрани към гърдите, а гръбнака ѝ беше извит, главата ѝ беше свита над коленете. Татуировката на гърба ѝ пулсираше със светлина в такт с ударите на сърцето ѝ.
Стиснал челюст, той се пребори с желанието да я разтърси, за да се събуди от тази мъчително свита позиция, която ѝ бе позволила да излезе от пашкула с всичките си крайници. Той загуби битката.
„Елена.“
Сънливо мърморене от съзнанието ѝ, топлата стомана на присъствието ѝ – целувка.
Мускулна памет, каза си той. Това беше всичко. Но докосна гърба на ръката си до бузата ѝ, за да се увери в живота ѝ.
Въздъхвайки, тя се сгуши по-дълбоко в леглото… Точно когато от крилете му паднаха огнени капки, за да затанцуват по откритата страна на лицето ѝ. Тя потрепери, когато първо едно малко пламъче се впи в плътта ѝ, после друго, но не се събуди.
Силата се разпространи под кожата ѝ в мек взрив, който накара вените ѝ да пулсират в светещо злато за една поразителна секунда, преди ефекта да избледнее в по-меко сияние. Меко или не, неговия ловец си оставаше до голяма степен „светещ в тъмното“.
Можеше да си представи недоволната ѝ гримаса, когато се събуди.
Наведе се и притисна устни към бузата ѝ.
– Ако това е някаква утеха, ловецо мой, крилете ми продължават да горят, а очите ми са живи като светкавици.
„Архангеле.“ – Тихо, сънливо мърморене от съзнание, уловено в най-дълбок сън, но осъзнаващо го и това, което той означаваше за нея.
Ръката, стиснала сърцето му, престана да го стиска.
„Спи, хбебти. Скоро ще се прибера у дома.“
Той спря достатъчно дълго, за да навлече туника без ръкави и да сложи в джоба си комплекта малки торбички за проби, които Кеир беше оставил.
– Вашите учени – беше казал лечителя – несъмнено ще оценят всички проби, които успеете да извлечете от пропастта.
Докато излиташе от балкона на спалнята им, той обърна внимание на работата на крилата си, провери скоростта си. Всичко се усещаше както винаги, сякаш имаше плът и кръв, пера, кости и сухожилия под своя команда.
Доволен от умението си да контролира тялото си във въздуха, той прелетя през блестящите небостъргачи на своя град, покрай ярките форми на дърветата, които пламтяха с последния си цвят преди зимния си сън, и над хладните води на Хъдсън. Вече по-спокойна, тя блестеше под ранното следобедно слънце, а по повърхността ѝ танцуваха искри.
Оттук можеше да види крилете на Илиум – диво синьото беше ярко дори на фона на кристалното синьо на небето, а сребърните нишки – ярки отломки. Ангелът увисна близо до ръба на скалите. Беше наредил и на членовете на ескадрилата си и на Легиона да създадат широка бариера около опасната дупка в земята.
Във въздуха над него не се движеха неразрешени крила и никой не се разхождаше никъде в полезрението му
„Илиум, има ли съобщения за жертви в анклава?“
„Не, накарах членове на ескадрилата да прелетят над района – те не съобщиха за паднали или ранени хора.“
Като наклони тялото си, за да се издигне с крило високо над Илиум и останалите, Рафаел се вгледа в раната в земята. От толкова високо тя представляваше тъмно петно в пейзажа, белег, който не би трябвало да съществува.
Никаква сила не се въртеше в нея или около нея. Лавата не светеше.
Той се спусна надолу и се приземи на самия край на дупката. Скоро от двете му страни се приземиха Илиум и Първичния. Когато погледна към Първичния, видя нещо странно: Сега Първичния беше почти напълно безцветен. Преходът беше започнал, преди Рафаел да заспи в леглото до Елена.
Вторичното ставане, това беше казал Легиона на Елена, когато тя попита защо губят цветовете, които бяха започнали да се появяват в някои от тях. Когато Елена се бе върнала обратно към човечността, Легиона се бе върнал към сивотата, която бе цветовата палитра, с която се бяха издигнали от безпросветната дълбочина.
Но Елена вече не беше смъртна и въпреки това Първичните оставаха безцветни.
– Второто ставане приключи ли?
Първичният наклони глава настрани.
– Не – каза той след пауза, за да обмисли въпроса. – Ние решаваме.
Оставяйки засега въпроса настрана, Рафаел погледна в бездната, създадена от силата, която беше лед във вените му. Такава студена, студена сила. Сила, която шепнеше в ухото му, че Леуан е самозванец, а той е истинския бог.
Този, на когото трябва да се покланя.

Назад към част 12

Глава 46

– Съблечи се, Скай.
Поглеждам към вратата.
– Не, не е заключена – казва Брадън.
Разтварям устни и цялото ми тяло изтръпва.
– Никой няма да ни прекъсне. Знаят какво е наказанието за влизане без почукване.
Възбудата преминава през мен; водите се насочват направо към клитора ми. Вратата не е заключена и това някак си ме възбужда.
– Никога досега не съм връзвал китките ти – казва той.
Поклащам глава.
– Готова ли си?
Готова ли съм? Нямам представа, но това не обяснява защо кимам.
Искам всичко, което той иска, което е невероятно, но не по-малко вярно.
– Съблечи се, Скай – казва той отново.
Треперя, докато се подчинявам, а после заставам гола, пред погледа на всеки, който може да се катери по сградата. Ами ако миячите на прозорци работят днес?
– Сега дръж китките си напред. Заедно.
Правя го, а той увива вратовръзката си плътно около тях и я закрепва с възел, който не разпознавам. Не че мога да разпозная какъвто и да е възел.
Зяпам го. Раменете му са загорели и великолепни, всичките му въжести мускули се виждат под потника. Иска ми се да протегна ръка напред и да го докосна, да прокарам върховете на пръстите си по топлата му плът, но не смея да помръдна.
Китките ми са вързани. Все още мога да ходя, мога да докосвам, но нещо в мен ме кара да остана неподвижна, докато Брадън не ми каже къде да отида по-нататък.
– Изглеждаш прекрасно, Скай.
Усмихвам се нервно.
– Свързани за мое удоволствие – казва той.
Плътта ми изтръпва, докато ме гледа, сякаш очите му са лазери, които ме дразнят. Не знам какво ще направи и това едновременно ме плаши и възбужда.
А тази отключена врата…
– Отиди до прозореца, Скай, и се обърни към него. Ръцете са над главата ти.
Толкова съм гола. Толкова изложена. Но се подчинявам, притискайки голите си гърди към стъклото, а вързаните ми китки се опират на стъклото над мен.
Коланът на Брадън изщраква. После ципа му.
Той е зад мен и се вкопчва в мен. Хваща вързаните ми китки и ги държи притиснати към прозореца.
– Не мърдай – прошепва той срещу ухото ми.
След това с един бърз тласък той е вътре в мен.
Не мога да си помогна. Извиквам.
– Това е всичко, бебе – казва той. – Вземи го. Вземи всичко от мен.
Той се издърпва и отново навлиза.
Бузата и гърдите ми се притискат към стъклото. Ръката на Брадън остава притисната върху вързаните ми китки, което ме прави неподвижна.
С другата си ръка той хваща бедрото ми, докато ме чука.
– Добро момиче. Не мърдай. Позволи ми да взема това, което е мое.
Разтапям се в стъклото, затваряйки очи срещу всичко, което е от другата страна.
Може ли някой да ме види? Не ме интересува. Грижа ме е само Брадън да е в мен, да ме вземе, да запълни празната болка, за която не знаех, че имам, докато не го срещнах.
Това е твърдо и първично чукане. Няма целувки по шията ми, няма пощипване на ухото ми. Само сурово вземане, а аз съм толкова готова да бъда взета.
– Това е всичко. – Той помпа по-бързо. – Да, бебе, точно така.
Той плъзга ръката си от бедрото ми наоколо и нежно докосва клитора ми. Задъхвам се.
После не толкова нежно.
Избухвам.
Бърз като светкавица, той се отдръпва и ме завърта с лице към себе си. Тялото ми все още пулсира от оргазма, докато той ме вдига, а дупето ми се притиска към стъкления прозорец.
– Обгърни врата ми с ръце – заповядва той.
Поглеждам надолу към връзката. Как…
– Направи го! – Изтърсва той.
Все още неспокойна от кулминацията, аз вдигам двете си ръце и ги увивам около врата му. Сега съм окачена, изправена до прозореца, а ръцете ми са вързани и около него. Той разтваря краката ми толкова широко, колкото могат да стигнат, а ръцете му са под бедрата ми като импровизирана люлка. Той държи цялата ми тежест, избутвайки ме нагоре и към стъклото. Всеки, който погледне нагоре, може да види голия ми задник. Всеки…
Но мисълта бяга от съзнанието ми, когато той се впуска в мен.
Макар че току-що беше влязъл в мен, аз съм стегната от кулминацията и тази нова позиция е невероятно различна. Той се впива в мен, зарежда се в мен, напъва се и се напъва.
– Майната му – стене той. – Чувствам се толкова добре.
– Боже, да – казвам. – Моля те.
Искам да ме докосне. Да докосва клитора ми. Да ми даде още един оргазъм.
Но той не го прави. Вместо това се накланя към мен, гърдите ни се допират, и нежно поклаща члена си напред-назад в мен.
Това е вкусно еротично, ново усещане и…
– Брадън! Свършвам!
– Така е, бебе. – Той се отдръпва леко и се впуска дълбоко.
Отдръпва се и след това навлиза.
Чукане. Добро, силно чукане.
Оргазмът преминава през мен и когато тялото ми се освобождава, изкрещявам. Крещя.
И не ми пука кой ще ме чуе.
Брадън вкарва члена си в мен за последен път, изтръгвайки от мен още една кулминация, докато се отдава на своята.
Заедно се издигаме през прозореца над небостъргачите на Бостън.
Отварям очи и цветовете са много по-ярки. Центърът на града не е сив и кафяв. Той е сребърен, златен и бронзов, а слънцето хвърля светли лъчи върху сградите и върху колите и минувачите под тях.
Затварям очи още веднъж и се отдавам на чувствата, които ме връхлитат, макар да оставам неподвижна.
Вътрешно летя, размахвам ръце и се смея. Чувствам се жизнена и свободна.
Толкова жизнена и свободна.
Когато най-сетне отново отварям очи, Брадън се оттегля, задъхан.
Искам да се обърна, да го видя – лицето му блести, косата му е разрошена, а мускулите му са напрегнати и стегнати.
Но не помръдвам.
Той ми каза да не мърдам.
Накрая той докосва китките ми и сваля ръцете ми надолу, обръщайки ме с лице към него. Без да каже нито дума, той разхлабва възела и сваля вратовръзката си от китките ми. Разтрива ги.
– Добре?
Кимвам.
– Кажи ми.
– Да. Добре съм.
– Добре.
Дали е чукал Арета Дойл срещу прозореца в офиса си? Някой друг? Искам да попитам, но не го правя. Няма да направя нищо, за да разваля този момент.
– Брадън?
– Хм?
– Това беше… Невероятно.
Той кимва.
– Беше.
Какво сега?
– Искам да кажа, наистина невероятно. Всеки можеше да ни види.
Устните му се извиват леко нагоре, сякаш иска да се усмихне, но се въздържа.
– Какво? – Питам.
– Прозорците са затъмнени отвън, точно като апартамента ми. Можем да видим навън, но никой не може да види вътре.
– О. – Странно, но съм малко разочарована. Почти ми се иска да не ми беше казвал.
– Хареса ли ти да си вързана? – Пита той.
– Не съм сигурна.
– Не си сигурна? Сама казваш, че е било невероятно.
– Имах предвид секса.
– Връзването на китките ти беше част от секса.
– Но беше всичко. Това, че бях в офиса ти. Отключената врата. Прозорецът.
Синият му поглед прониква в моя.
– Обичаш да те наблюдават.
Дали?
– Не, не съвсем. Беше по-скоро…
– Току-що си го призна. Не спираш да ме изненадваш, Скай.
– Предполагам, че никога не съм се замисляла за това. Знаех, че всеки може да влезе. Напрежението. Беше…
– Еротично – казва той. – Еротично и малко плашещо, защото поемаше риск. Харесваше ли ти да си вързана?
Бузите ми се затоплят.
– Да. И да съм вързана с твоята вратовръзка – казвам, без да се замислям.
Защо нещата винаги звучат по-смешно в главата ми?
– Ще те изненадам ли, ако знам, че бих искал да вържа и четирите ти крайника, да те накарам да се размажеш, гола, за да правя каквото си искам?
Тялото ми трепери, а от сърцевината ми навън прехвърчат искри. Вързана? Наистина вързана?
Умът ми отново се връща към странното приспособление, висящо от тавана над леглото на Брадън. Сега ли е момента да попитам за това?
Може би, само че не съм в състояние да формулирам думите.
– Скай?
– Не – казвам, треперейки.
– Добре – казва той – защото искам да направя всичко това с теб и още повече. Била ли си някога чукана анално, Скай?
Преглъщам. Не би трябвало да съм изненадана от въпроса му. Той е дал да се разбере, че обича да си играе с дупето ми.
– Не.
– Спомняш ли си инструмента, с който те галех, докато беше със завързани очи?
– Да. Чувствах го хладен срещу мен.
– Хареса ли ти?
– Да.
– Знаеш ли какъв беше?
– Как да знам? Бях със завързани очи.
Устните му потрепват. Отново имам чувството, че иска да се усмихне, но се въздържа.
– Беше анална тапа.
– Какво е това?
– Инструмент. За да те подготвя за анален секс.
– Брадън, аз…
– Не се притеснявай. Все още няма да стигнем дотам. Не и докато не си готова.
Може би никога няма да съм готова за това, но не го казвам. Не искам да кажа или направя нещо, което може да възпре интереса на Брадън към мен.
– Давай, облечи се – казва той – и ще разгледаме договора ти.
Докато се обличам, Брадън вдига ризата си и отваря вратата от другата страна на стаята. Вътре висят поне дузина чисти бели ризи. Той взема една, облича я и след това пъха оригиналната си риза в нещо, което прилича на торба за пране.
Защо има толкова много чисти ризи в кабинета си?
Дали чука много жени тук?
Казвам си, че това няма значение. Че той е обещал да спи само с мен, докато сме заедно.
Но има значение.
Ревността се плъзга през мен, не по яростен начин, а по-фино, като малка буболечка в мен, която не мога да отблъсна.
Тъй като Брадън не иска да говори с мен за миналите си връзки с Ади и други, се страхувам, че буболечката никога няма да ме остави на мира.

Назад към част 46

Мелиса Блеър – Счупено острие
Сага за халфлингите Книга 1

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 / ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40 / ЧАСТ 41 / ЧАСТ 42 / ЧАСТ 43 / ЧАСТ 44 / ЧАСТ 45 / ЧАСТ 46

Глава 45

Бях в една каруца, захвърлена до складове с храна и зърно. Чувах как хората навън яздят коне. Няколко гласа. Мъже. Опитах се да преброя колко са, но главата ми беше замъглена. Сякаш ги слушах да говорят под водата. Главата ме болеше от натоварването, докато не се отказах.
Усещах аромата на розово дърво, влажна земя и прясна вода. Земята под колелата на каретата беше мека, но осеяна с твърди корени и чакъл. Намирахме се в гора, но нямах представа коя е тя. Чувствах се така, сякаш бях спала в продължение на седмици. Ръцете и краката ми бяха вързани с въже. Гърбът ми беше скован от лежането в едно и също положение, докато се мъчех да седна.
Нещо ме сърбеше по врата. Посегнах да го почеша с двете си вързани ръце. Извадих нещо от кожата. Червена стрела. Същият вид, който бях използвала върху Сянката в Силстра.
Спяща тяга.
Но стрелата, която ме прободе извън пещерата, беше в ръката ми. Който и да ме беше взел, ме беше държал в безсъзнание в продължение на дни. Може би по-дълго. Сега можех да бъда навсякъде.
Борех се срещу връзките си. Стегнатото въже изгаряше плътта ми, докато търках китките си, опитвайки се да разхлабя възела. Не постигнах никакъв напредък, освен че разцепих кожата около пръстите си, докато те не се разкървавиха. Знаех, че похитителите ми ме чуват да ругая въжетата, но никой не дойде да ме успокои отново. Не знаех дали това е добър или лош знак.
Тялото ми се хвърли напред, когато каретата спря. Паднах върху вързаните си китки с тежко подръпване. Стъпки. Някой се приближаваше отзад. Облегнах се на коленете си точно до вратите. Вдигнах ръце над главата си, готов да ударя.
Вратите се отвориха, бялата светлина от слънцата ме заслепи, докато се хвърлях към този, който отваряше вратата. Беше халфлинг, само малко по-висок от мен. Използвах шока му в своя полза и забих лакти в лицето му. Той падна с писък, а някой ме повали на земята отзад.
– Не я наранявайте – обади се глас отблизо.
Замръзнах. Не защото гласът ме изплаши, а защото го разпознах.
Николай.
Някой придърпа раменете ми, докато Николай вървеше пред мен. Обичайното му топло поведение беше изчезнало, заменено от стоическа маска, която никога не бях виждала да носи.
– Кира – каза той с лек поклон. Изплюх се към него. Той изсумтя, но не направи нищо, за да ме удари. Прехапа вътрешната страна на бузата си, когато забеляза суровата кожа около пръстите и китките ми. Николай вдигна ръка към мен, но аз се отдръпнах назад. Ръката му се спря. В лицето му имаше тъга, докато ме гледаше, но знаех, че това е лъжа.
Всичко е било лъжа.
Николай ме издърпа от земята и ме придърпа отзад. Той сложи торба на главата ми, докато аз сипех по него всички обиди, които знаех. Той ме игнорира и ме избута напред. Вървяхме с малки крачки; походката ми беше скована от въжето на коленете ми. Облегнах се назад в раменете му и хванах торса му с една ръка. Притиснах я. Силно. Той си пое дъх, докато ме отблъскваше от себе си, но не каза нищо.
Надявах се да боли. Той беше предател. Беше ме продал на когото и да е, при когото ме водеше. Ривен щеше да се разсърди, когато разбереше.
Студена вълна на осъзнаване премина през тялото ми и се настани в кръвта ми.
Ривен. Ами ако Николай изобщо не е бил предател?
Ами ако Ривен беше поръчал това?
Знаеше точно къде съм била. Той си тръгна, преди да се събудя тази сутрин. Мислех, че е тръгнал, за да изпълни своята част от плана, но може би е имал нужда да остане сам. Даде възможност на Николай да ме хване в неведение.
Нямах време да обмисля последиците от това, защото влязохме в някаква сграда. Подът под краката ми беше твърд и неравен. Беше направен от дърво. Чувах слабото пращене на огъня и вятъра, който се блъскаше в стъклото на прозореца.
Къде, за бога, съм аз? Помислих си с горчивина.
Някой отвори една врата и ние минахме през нея. Ушите ми доловиха допълнителни удари на сърцето, твърде много, за да съм сигурна. Може би пет? Плюс тримата, които влязоха с мен.
Нямаше нужда да гадая повече, защото Николай спря, спирайки ме с ръка. Той извади чантата.
Един мъж седеше пред мен на голям дървен стол, който не приличаше на трон. Зад него стояха Сира и Колин. Мъжът имаше руса коса, която подчертаваше тънката златна лента, обграждаща главата му. Очите му бяха свирепо зелени, като пролетни листа, преливащи в кехлибар в центъра, същите като тези на брат му.
Принц Килиан.
Земята се люлееше под краката ми. Николай стисна рамото ми, за да ме държи стабилно. Килиан вдигна брадичката си, за да прецени състоянието на връзките ми. Очите му се спряха на зачервяването около китките ми. Устните му се свиха за секунда, а после се разтвориха в жестока усмивка.
– Моля, простете за неприличното отношение към тази аудитория, Кира – каза принцът и затисна стаята. – Това беше за твоята безопасност, както и за безопасността на моите другари.
– Да ме хванеш? Или ме държиш като заложник? – Захапах, без дори да се опитвам да прикрия леда в гласа си.
– И двете – каза Килиан. – Не можех да рискувам да те освободя, докато не поговорим. И не можех да рискувам да се разкрия, докато не се окажем далеч от обсега на баща ми и брат ми.
– И за какво точно? – Избухнах. Изтръгнах се от хватката на Николай и направих крачка към принца. Николай се опита да ме сграбчи, но Килиан вдигна ръка.
– Кира е наш приятел, както винаги, – каза той на Николай. Строгият му поглед обходи останалите хора в стаята. Някои кимнаха с глава. Повечето стояха мълчаливо с ръце, притиснати около дръжката на някое острие.
– Глупости – изплюх се аз. Сира вдигна ръка, за да прикрие усмивката си.
– Но Кира – каза Килиан, а устните му потрепнаха на една страна, – ние бяхме приятели през цялото време. Наблюдението ти в Аралинт, мисията ти в Серелиат, взривяването на язовира в Силстра. – Килиан изброи всеки град на пръстите си. Всяко тикче се приземяваше като силен удар върху стомаха ми.
– Знаеш ли за това? – Не повярвах.
Николай се подигра зад гърба ми. Килиан му отправи предупредителен поглед.
– Аз го измислих – отвърна принцът.
– Но Ривен… – Дъхът ми секна. Започваше да придобива смисъл.
– Да, моята Сянка ме информира добре за мисиите ви – каза Килиан и махна с ръка.
Сянката му? Не можеше да е вярно. Ривен щеше да ми каже. Той не би могъл да крие този съюз от мен толкова дълго време. Не и след като се доказах в Силстра. Не и след като…
Необходимо е да знаеш. Кръвта се оттече от лицето ми и тялото ми падна безсилно до Николай. Не бях единствениата, която пазеше тежки тайни.
– Къде е Ривен? – Попитах. – Искам да говоря с него сега!
Устата на Килиан се сви в права линия. Изтощението заля костите ми, въпреки че бях спала дни наред, а коленете ми се напрягаха да ме държат.
– В момента Ривен е неразположен – каза Килиан, стана от стола си и тръгна към мен. – Той знае къде си и скоро ще се върне. Веднага щом пристигне, можеш да говориш с него. Но първо ще трябва да направиш избор.
Подиграх се.
– Избор? – Какъв избор имах, вързана и невъоръжена?
– Да – каза Килиан, като направи последна крачка към мен. Беше достатъчно близо, за да усетя аромата на пергамент, който се носеше от дрехите му. Можех да видя слабите петна от мастило по ръцете му.
– Тайният ни съюз вече не е от полза за никого от нас – каза Килиан. – Кралят ще действа бързо. Ако имаме някаква надежда да го победим, трябва да знаеш с кого си имаш работа в действителност.
– Искаш да се присъединя към твоите редици? – Поклатих глава невярващо. – Защо да ти се доверявам? – Вдигнах вързаните си китки. Те бяха само един от примерите за това как Килиан – как Ривен – ме беше предал.
Килиан се усмихна.
– Вече си в моите редици. Просто не го знаеше. Трябва да се посветиш отново на мисията, Кира. Да знаеш, че твоят Ривен отговаря пред мен. Ако не можеш, тогава се страхувам…
– Ще трябва да ме убиеш? – Предположих.
– Наистина, предпочитам да не го правя. – Килиан вдигна ръка на гърдите си. – Мисля, че с теб ще станем големи приятели.
– Имаш ли навика да лъжеш приятелите си? – Попитах. – Да им връзваш ръцете?
– Не, освен ако не се наложи. – Той сви рамене. – Кира, ти знаеш по-добре от всички, че тайните са опасни за споделяне. Наранената ти гордост не си заслужаваше да рискувам всички мои хора, като се разкрием. – Гласът му беше твърд и невъзмутим. Мразех онази част от мен, която разбираше какво има предвид.
– Защо се разкриваш сега? – Попитах.
– Като начало – каза Килиан с усмивка, – смятам, че някой, който е готов да се взриви, иска да победи баща ми също толкова, колкото и аз. Може би дори повече. – Той наклони глава, изучавайки ме.
Кожата ми настръхна под погледа му. Защо принцът искаше да победи баща си? Откога работи срещу короната? Намръщих се. Нямаше да му дам удовлетворението да зададе въпросите си пред всичките му съучастници.
– По-важното е, че, – добави Килиан – мисля, че ще ми бъдеш по-полезна в предстоящата битка.
Намръщих се.
– Искаш да кажеш, че не ми вярваш? – Връзките на китките ми бяха по-тесни, сякаш никога нямаше да се развържат. Всички онези хора, които бях убила, опитвайки се да избягам от тежестта на короната, опитвайки се да сложа край на управлението на краля, бяха напразни. Бях се освободила от едни окови само за да намеря ръцете си вързани за други. Стомахът ми се сви. Ако щях да повърна, щях да направя така, че да падне върху принца.
– Всъщност ти имам доверие – каза Килиан и изражението му се смекчи. – И ще трябва да продължа да го правя, за да успеем. Смятам, че си дори по-добър стратег, отколкото си оръжие. Имам други, които да убиват за мен; не са толкова много тези, които могат да видят кои фигури трябва да бъдат преместени, за да се свали една монархия.
Беше казал нещо подобно онзи ден в тронната зала. Бузите ми се разгорещиха, когато си спомних колко благодарна бях за подкрепата му пред краля. Сега думите му оставиха горчив вкус в устата ми. През цялото време ме е заигравал, а аз съм била твърде глупава, за да го разбера.
– Искам да сложа край на Короната – казах аз, а гласът ми дрезгавееше в гърлото. – Не да работя, за да поставя още един крал на трона.
– Искаме същото – отвърна равномерно Килиан. Повдигнах вежди към златния кръг на главата му.
Килиан го свали, а очите му не се откъсваха от моите, докато го правеше.
– Тази корона не е нищо повече от инструмент, Кира. Като острието ти. Или още по-добре, качулката ти. Тя ни помага да се движим, без да ни виждат. Тя защитава онези, които ми се доверяват. – Той огледа стаята и погледна халфлингите и елфите, които стояха и ни наблюдаваха.
Той направи крачка към мен.
– Но щом успеем, ще го сваля. Нямам интерес да бъда крал. Да управлявам земя, която никога не е трябвало да бъде управлявана. – Той пусна короната и тя отскочи на пода. Не вярвах на думите му, но когато погледнах през рамо, видях Сира. Устните ѝ бяха поставени в обичайната си права линия, но очите ѝ бяха вперени в мен.
Тя кимна веднъж. Знак, че мога да се доверя на принца. Или поне, че вярва на хубавите неща, които той казва.
Килиан взе ръцете ми в своите. Бяха нежни и без знаци. Нямаше мазоли от бой или тренировки, но кожата му беше груба. Суха като свитъците и пергамента, с които прекарваше по-голямата част от дните си.
Той извади острие от колана си. Тънката стомана блестеше. Беше късо, но достатъчно дълго, за да прониже сърце.
– Исках да кажа това, което казах, Кира – прошепна той, толкова близо, че дъхът му стопли бузата ми. – Искам да бъдеш мой съюзник. Но също така искам да ми бъдеш приятел. – Очите му се впиха в моите, предизвиквайки ме да се възползвам от последния си шанс. Задъхах се, несигурна дали мога да им се доверя. Толкова много приличаха на жестоките, които носеше брат му.
Кимнах.
Килиан прокара острието през връзките ми.
– Сега, – каза той, когато дебелото въже падна на пода. – Да убием баща ми.
Това не беше шега. Беше обещание.

Назад към част 45

Глава 7

Над планините се спусна здрач. Тя не харесваше версията за Подземния свят. Сумракът трябваше да бъде кратък период на задълбочаващ се мрак, а не събитие, продължаващо с часове. Тревожната неопределеност на деня и нощта я караше да се притеснява.
Тя седеше на гърба на Зви, а ръцете ѝ бяха промушени в гривата на дракона, докато се издигаха през долините на планинската верига. Заобикаляха ги стръмни склонове и остри върхове. Скалите бяха предимно базалтови, тъмни дори на ярката слънчева светлина. В странния, приглушен здрач планините бяха плътно черни, а текстурата на скалата не се виждаше. В долините под тях гори от червенолистни дървета се поклащаха от силния вятър, а цветът им бавно се губеше с потъмняването на небето.
Аш летеше над нея и Зви, широко разперил криле и затворил ги, докато се плъзгаше без усилие по термиките, издигащи се от охлаждащата се земя. Пайпър усещаше как топлината ги носи леко нагоре. Беше като да се носиш, невъзможно спокойно, а гледката беше впечатляваща.
Бяха тръгнали по време на последното затъмнение и летяха през целия ден. Само с лека раница и тежестта на Пайпър, която я натоварваше, Зви можеше да лети много часове без почивка, а Аш – още по-дълго. Издръжливостта им, съчетана с благоприятното време, им беше помогнала да изминат голямо разстояние. Вместо да лети обратно към горещите извори и да следва долината, Аш беше направил права линия по посока на статуята на дракона – или там, където си мислеше, че е видяла статуята. Бяха пресекли долината преди час и я следваха, докато не открият нещо. Поне предполагаше, че това е една и съща долина, Аш казваше, че е така, но всички ѝ изглеждаха еднакви.
Все още не беше забелязала странно оформения връх, който ѝ напомняше за статуята на дракона. Притесняваше я, че не може да види други подобни върхове. Дали не е сбъркала при горещите извори? Ами ако са изминали целия този път напразно? В крайна сметка долината пред тях завършваше с разтегливо чудовище на планина, на която определено липсваше връх.
Аш не изглеждаше притеснен от това. Беше казал, че всяко тяхно проучване е полезно, тъй като двамата с Раум искаха да картографират колкото се може повече от планините. Раум беше казал същото, когато предложиха плана си да разузнаят долината. Лире и Сейя не бяха толкова ентусиазирани, не само скептично настроени към наличието на изоставен град сред върховете, но също така им беше неудобно Пайпър и Аш да пътуват толкова далеч без подкрепление. Сейя доброволно се бе съгласила да отиде с тях, но Раум бързо бе отхвърлил това, Сейя не можеше да се справи със слабото си крило.
След това Сейя се оттегли, оставяйки Аш и Пайпър да правят каквито си искат планове. Пайпър разбра какво е имал предвид Лире за ниския дух на Сейя, тя се беше предала толкова лесно в сравнение с яростната защита на брат си, която беше проявявала в миналото. Или може би сега просто се доверяваше повече на Пайпър.
Планините се отдалечиха и Пайпър се отпусна на гърба на Зви. Скоро щяха да кацнат и да разпънат лагер, където да преспят няколко часа. Главата на Аш вече се въртеше насам-натам, докато търсеше подходящо място. Беше определил времето на пътуването им с надеждата да намерят статуята на дракона преди дългата нощ в Подземния свят, но изглеждаше, че ще търсят по тъмно.
Крилете на Аш се наклониха и той започна постепенно, криволичещо спускане. Долината долу беше гъсто залесена – не можеше да се види дали теренът е подходящ за устройване на лагер. Не я интересуваше къде ще спрат, просто нямаше търпение да прекара нощта насаме с него. Спомените за парка в Хабинал Сити продължаваха да шепнат в главата ѝ, отвличайки вниманието ѝ от спиращата дъха гледка към планините.
Тя седна малко по-изправена и отново огледа хоризонта с последната надежда, че ще забележи нещо. Къде беше драконовият връх? Може би просто си го беше представила, той беше толкова далеч от горещите извори. Можеше да вижда почти всичко.
Когато Зви се насочи след Аш, погледът на Пайпър към огромната планина, която бележеше края на долината, се промени. Намаляващата светлина падаше върху върха по странен начин и тя осъзна, че единственият широк връх не е една планина – а две. Докато се извиваха във въздуха към източната страна на долината, между двата върха се виждаше пролука.
И ясно очертан между двата върха беше далечен, трети връх, на който каменен дракон седеше царствено на скалния си трон, с полуразперени криле и шия, извита в елегантното S.
– Аш, виж! – Извика тя. – Ето го!
Крилете на Аш се спуснаха надолу, той се завъртя на 180 градуса и примижа в посоката, която тя сочеше. Устата му се отвори, когато забеляза далечната статуя.
– Е, по дяволите. – Той разпери криле, за да улови друга топлина. – Искаш ли да продължим?
– Да, нека да проверим! – Спомняйки си, че не тя е тази, която върши цялата работа по летенето, тя сдържа ентусиазма си. – Готова ли си за това, Зви?
Зви изръмжа положително звучаща нотка.
– Тя е добре – каза Аш. – Хайде да тръгваме.
Той се изстреля напред, като крилата му биеха. Зви се втурна след него. Приближиха се до разрастващите се планини близнаци. Аш излетя по-високо, навивайки се над високия проход между тях. Пайпър се наведе ниско над врата на Зви, като вдишваше дълбоко, докато въздухът забележимо се разреждаше. Издълбаният връх се издигаше, подканвайки ги да продължат напред. Високите върхове от двете им страни се затвориха около тях, а вятърът в прохода се засили, блъскайки Зви от една страна на друга. И драконианът, и драконът летяха усилено, крилата им се издигаха и спускаха със силни удари, докато се бореха с теченията.
Наказателният вятър отслабна, когато те се издигнаха от прохода. Пред тях се откри друга долина. Дъното на долината бе изпълнено с блестящо езеро, чиято вода бе оцветена в кристален аквамарин. Тревисти – или по-скоро листопадни – хълмове, осеяни с ярки цветя, заобикаляха езерото от три страни. Пред тях, в далечния южен край, четвъртата страна на езерото представляваше чакълест бряг, който се простираше равномерно в продължение на десетина метра, преди да премине в стръмен базалтов склон, който се издигаше на стотици метри до върха, на който беше кацнал драконът, застанал на стража над долината.
Те прелетяха над езерото към върха. С наближаването на мястото все по-ясно се виждаше как последните петстотин години са се отразили на статуята. Муцуната, някога разтворена в беззвучен рев, беше без долна челюст. Едното крило беше почти непокътнато, но половината от другото беше отчупено. Липсваха отломки и парчета, а фините детайли на рогата и люспите бяха изветрели през годините.
Все още беше величествен.
Аш се издигна нагоре, докато достигна височината на гърдите на дракона, където спря, а крилете му биеха в неловко висене нагоре-надолу. Изглеждаше толкова мъничък пред него, а размахът на крилете му беше малка част от този на дракона. Шията му беше дебела колкото неговия торс.
Зви профуча покрай Аш, заобикаляйки статуята. Аш я последва и двамата прелетяха няколко бавни кръга около нея, разглеждайки я от всеки ъгъл. Пайпър откъсна поглед, за да погледне към долината. Отне ѝ малко време, но накрая забеляза балкон, стърчащ от отвесните склонове на планините, които образуваха източната и западната стена на долината. В слабия здрач балконите бяха почти невидими, просто сенки сред вдлъбнатините и пукнатините на естествените скали.
Веднъж разпознала един, тя забеляза друг, а след това още един и още един. Две дузини балкони изскочиха наведнъж върху едно планинско лице.
– Натам, Зви – каза тя и посочи най-близкия балкон. – Аш, ела!
Зви се плъзна към планинския склон, като се колебаеше, докато не забеляза балкона. Тя издаде дълбоко чуруликане и се запъти право към него. Пайпър стисна гривата ѝ, когато драконът се приземи с трясък в центъра на широкия каменен отвор и придърпа крилата си, за да може Пайпър да слезе.
Пайпър скочи, докато Аш се приземи до Зви. Той се завъртя в бавен кръг, като очите му се разшириха, когато и той забеляза десетките и десетките скрити балкони и входове по цялата планина от двете страни на драконовия връх. Върхът със статуята нямаше никакви балкони, вместо това стоеше в самотна слава в най-южния край на долината.
Той прокара едната си ръка по резбования парапет, като пръстите му проследиха избледнелия геометричен дизайн. Заобикаляйки Зви, Пайпър се присъедини към него до парапета.
– Намерихме го – каза тя и засия. – Не е ли великолепно?
Той кимна, а по обикновено стоическото му лице беше изписано изумление.
– Тази статуя е нещо, което трябва да се види.
– Иска ми се да можеше да видиш как е изглеждала преди пет века. – Тя хвана ръката му. – Нека да погледнем вътре.
Заедно преминаха през сводестия, издълбан вход на жилището. В кръглото отворено пространство имаше скални късове, а всяка повърхност беше покрита с пясък, донесен от вятъра. От едната страна бяха оцелели два стола с ниски облегалки, единият от които лежеше настрани със счупен крак. Отдалечавайки се от Аш до все още стоящия стол, тя почисти мръсотията от него и откри дървото, което на места все още беше здраво. На други места то започваше да се руши, но се беше запазило добре през последните пет века. Тя избърса още мръсотия, за да открие издълбана рисунка върху облегалката.
Аш вдигна счупена дъска близо до входа. Вдигна я и погледна към стената до вратата.
– Виж – промърмори той. – Там има пътека. Мисля, че някога това е била плъзгаща се врата.
Пайпър погледна от дъската в ръката му, чийто долен ръб беше назъбен от грубо счупване, към останките от вратата, разпръснати по пода, след това към стола на страната му. Вълнението ѝ, че е открила града, премина в стягаща стомаха тъга. В ентусиазма си да види това място на живо, тя не се беше замислила как е завършило всичко за хората, които са живели тук: с война. Аш държеше парче от входната врата на дома на драконианците – врата, която си представяше, че е била разбита при нахлуването на войниците на Хадес. Виждаше го в съзнанието си – майка драконианка, която бързаше с детето си от разбитата врата, преобръщайки стола, докато бягаше от идващите жътвари.
Аш срещна очите ѝ. В погледа му се отразяваше същата скръб. Той внимателно постави дъската на пода и се присъедини към нея. Рамо до рамо те влязоха в следващата стая. Прозорец с широк каменен перваз за сядане позволяваше на светлината да залее пространството. От другата страна на прозореца в стаята доминираше кръгла каменна платформа, висока няколко метра, издълбана от планината. Пайпър се приближи, намръщи се объркано и вдигна парче сух, изгнил плат.
– Легло – каза тя тихо. – Това е било спалня.
Аш се премести в ъгъла до прозореца и приклекна. В сенките седеше малък дървен сандък. Той внимателно избърса праха, след което отвори капака. Пайпър коленичи до него. Вътре съдържанието на сандъка – колекция от малки каменни и дървени играчки – беше останало недокоснато от времето.
Устата ѝ трепереше, докато вдигаше от сандъка малка кукла, едва ли по-голяма от дланта ѝ. Тя щракна тихо, а малките стави в дървото позволяваха на крайниците да се движат. Крилата на малката кукла драконианка висяха от гърба, а ставата на опашката се люлееше напред-назад. Тя погледна Аш, а в очите ѝ се появиха сълзи. Той нежно взе играчката и я сложи обратно в кутията, след което затвори капака.
Изправяйки се на крака, тя бързо излезе от спалнята и се върна в основната стая, където се спря, поемайки дълбоко въздух, за да възстанови самообладанието си. Аш я последва, като се поколеба, преди да се приближи до втората врата. Като се стегна, тя тръгна след него. Преди да успее да стигне прага, той бързо се отдръпна от стаята и я хвана за ръката.
– Аш, какво…?
Той я издърпа обратно към главния вход.
– Чакай тук.
– Защо? Какво е…?
– Моля те.
Тя затвори устата си, когато той се върна в стаята. Мина минута, после още една, докато тя чакаше с тревога. След това въздухът изсвистя от идващата магия. В стаята избухнаха черни пламъци, които се въртяха бясно, докато топлината се втурваше през вратата. Тя се отдръпна, а сърцето ѝ скочи в гърлото.
Когато пламъците угаснаха, Аш отново се появи на прага, невредим и спокоен.
– Какво беше това? – Попита тя.
Той погледна назад към опожарената стая.
– Пет века е твърде късно, но те все пак заслужаваха подобаващ смъртен ритуал.
Очите ѝ се разшириха.
– Имаше… тела?
– Бяха останали само кости. – Очите му се насочиха към вратите, които не бяха изследвали. – Ще проверя останалите стаи.
Тя побърза да излезе на балкона, където ги чакаше Зви, и спря до парапета, прегърнала се. Гърдите я боляха. След минута Аш се присъедини към нея. Той се взираше в статуята на дракона, а в очите му имаше тъга.
– Имаше ли още… ? – Прошепна тя.
Той поклати глава.
– Съжалявам – каза тя с плътен глас. Тя преглътна. – Това беше глупава идея. Когато го видях през спомените на Натания, изглеждаше, че драконите ще се върнат всеки момент. Не се замислих за… не осъзнах…
Той плъзна ръка около кръста ѝ, придърпвайки я по-близо. Тя се облегна с благодарност на страната му.
– Всичко е наред – промълви той. – Аз… мисля, че имах нужда да видя това.
Тя го погледна.
– Какво имаш предвид?
Той съзерцаваше статуята на дракона.
– Всички драконианци, които съм познавал, с изключение на майка ми, са живели в Асфодел през целия си живот. Те не помнят какви сме били преди… кои сме били някога или откъде сме дошли. Майка ми знаеше повече. Преди да умре, ми разказваше истории за нашата история и ме учеше на дракониански ценности и чест – доколкото изобщо знаеше. Била е млада, когато са я довели в Асфодел.
– Мислех, че разбирам кои сме били като народ, преди Хадес да ни унищожи. Но като видях това място… Колко далеч сме паднали всъщност? Мисля, че по-дълбоко, отколкото който и да е от драконианците, които познавам, осъзнава. По-далеч, отколкото аз осъзнавах. Нашето минало… времето, когато сме били силна и уважавана каста, беше толкова отдавна, че усещането за това, което сме загубили, е толкова абстрактно.
Освобождавайки я, той се обърна с лице към входа, като се облегна на парапета.
– Но това място е истинско. Някога тук е живяло едно семейство. Тук е живяла цяла общност. Кои са били те? Какви са били? Останал ли е някой жив днес, който да знае какви демони са били драконианците? Как ще разбера това? – Лицето му се втвърди. – Колко от нашата култура е била загубена завинаги, когато хората, които са живели тук, са умрели?
– Самаел пречупи силата на драконианците по същия начин, по който иска да пречупи силата на всяко управляващо семейство демони – каза тя едва ли не шепнешком. – Той няма да спре, докато не овладее всички светове, нали?
– Иска ми се да мога да се върна назад във времето – каза Аш – и да кажа на Ниртарот да забрави какъвто и да е идиотски план и просто да се погрижи да убие всеки жител Хадес, който съществува. Световете щяха да са по-добре.
С един пръст тя проследи рисунката върху парапета.
– Мисля, че това е бил планът му през цялото време. Маахес искаше оръжие, което никой не би посмял да оспори, като застраховка срещу Хадес. Но Ниртарот искаше да използва Сахар. Мисля, че искаше да отърве Подземния свят от Хадес, да направи народа си в безопасност веднъж завинаги. Жалко, че не е могъл да контролира Сахар.
– Жалко, че никой не може да го контролира – каза Аш с въздишка. – За известно време изглеждаше, че можеш, но предполагам, че това е било само въпрос на време.
Тя сама въздъхна. Изкушаваше се да спори – да каже, че ако не е тежка емоционална травма, може да контролира Сахар, но вместо това затвори очи и си представи белега по корема му. Силата не си заслужаваше. Плашеше я фактът, че трябваше постоянно да си напомня, че Сахар е твърде опасен, за да го владее отново. Нима убийството на десетки хора не ѝ беше направило достатъчно впечатление?
Аш се пресегна към Зви и развърза раницата им. Докато я сваляше, драконът се преобрази в по-малката си форма с прилив на черен огън. Тя изчурулика и се запъти през сводестия вход.
– Тук ли ще спим? – Попита Пайпър.
– Безопасно и защитено е.
– Предполагам, че е така – каза тя неохотно.
Той я погледна. Разбирането омекоти сивите му очи.
– Не мисля, че ще имат нещо против. Къщите им са открити и просторни. Мисля, че са гостоприемни за гостите.
Тя си спомни факлите на всеки балкон от спомена на Натаня и се усмихна в знак на съгласие. Той протегна ръка. Тя я пое и заедно влязоха обратно в драконовото жилище, първите хора, които нарекоха града свой дом, макар и временен, от петстотин дълги години насам.

***

Пайпър стоеше на балкона, опряла ръце на каменния парапет, и гледаше нагоре. Перискос висеше в тъмното небе като огромна пълна луна и хвърляше ярка, сребриста светлина върху планините. Статуята на дракона се издигаше пред долната извивка на планетата, силуетът ѝ се очертаваше на фона на бялото и златното кълбо. Долината беше измита в сиво и сребристо и на нея ѝ липсваше оранжевото трептене на приветствените факли от паметта на Натания.
Нищо не помръдваше. Дори най-малкото докосване на вятъра не шумолеше листата. Само пълна тишина, с изключение на далечното, почти нечувано плискане на езерото в долината далеч долу, сякаш самата природа уважаваше скръбта, която се таеше в града, заглушавайки всички звуци, с изключение на траурната вода.
Тя по-скоро усети, отколкото чу приближаването на Аш. Погледна назад, за да го види как прекрачва сводестия праг. Беше оставил оръжията си в жилището заедно с екипировката им и имаше достатъчно светлина, за да създаде примамливи очертания там, където ризата му прилепваше към гърдите и раменете. Беше странно да го видиш отново в блясък, лицето му изглеждаше почти незавършено, без тъмните люспи или рогата, които обикновено го обрамчваха.
Макар че бяха спали в прегръдките си, пътуването им не беше романтичното бягство, което очакваше, но това не я притесняваше, това, че бяха заедно, ѝ беше достатъчно. Той беше преминал в блясък, за да може тя да спи с него, без крилата му да ѝ пречат, ръцете му я обгръщаха, а ухото ѝ беше долепено до гърдите му, докато слушаше сърцебиенето му.
В един момент хладината във въздуха я събуди и тя се оказа сама. Аш седеше на входа на дома на драконите и гледаше навън. Тя го наблюдаваше, а сребърната светлина хвърляше меки сенки върху лицето му, след което се изправи на крака. Носейки одеялото със себе си, тя седна до него, загърна одеялото около тях и се сгуши до него. Отвъд парапета на балкона статуята на дракона изглеждаше като тъмен призрак на фона на бледото лице на Перискос, а базалтовите му криле се готвеха да се разтворят широко. С ръката на Аш около себе си и главата ѝ на рамото му, тя скоро се бе плъзнала обратно към съня.
Когато той се присъедини към нея на парапета, тя се зачуди колко ли е спал, не изглеждаше особено уморен. Той се обърна и я обгърна с ръце отзад, придърпвайки я обратно към гърдите си. Тя се облегна на него, а в костите ѝ се настани задоволство. Защо не можеше винаги да е така? Толкова просто, толкова лесно. Тишината помежду им беше невъзможно комфортна, не беше необходимо да се изричат думи. Но кратката им почивка не можеше да продължи дълго. Скоро щеше да се наложи да се върнат в лагера. Не само че ги очакваха обратно, но и Раум щеше да иска да разбере за града. Двамата с Аш ще трябва да проучат района. Ако в тези планини живееха дракони, те също щяха да знаят за изгубения град, нали? Ако Аш и Раум възнамеряваха да намерят някакви следи от своите роднини, трябваше да започнат търсенето си от тази долина.
Тя наклони главата си назад, за да се облегне на рамото на Аш. Очите ѝ отново обходиха долината, докато не се спряха на статуята на дракона. Въпреки щетите, тя все още беше изумително величествена, а светлината на Перискос хвърляше смели сенки върху формата ѝ и отвесния склон под нея. Толкова реалистична, че можеше да оживее във всеки един момент. Двете планини, осеяни с балкони, обърнати една към друга по ширината на езерото, предлагаха перфектна гледка към третия връх със статуята, така че тя предположи, че древните драконианци са се наслаждавали на гледката на изваяната почит точно толкова, колкото и тя.
По гръбнака ѝ премина бавна тръпка. Тя се ококори, а очите ѝ се стесниха, докато изучаваше статуята. Нещо не беше наред, нещо не беше съвсем наред…
Сянката под статуята се раздвижи.
Като оживяла тъмнина, сянката се разшири. Масивните криле лениво се разгънаха, като се разтвориха до размера на статуята над нея. Главата се издигна на елегантна, извита шия, която се измъкна от сянката, така че сребърната светлина се разля по обсидиановите люспи и рога.
Сърцето ѝ се удари в ребрата. Без да смее да отвърне поглед, тя хвана китката на Аш и впи пръсти в нея.
– Това – прошепна тя дрезгаво – истински дракон ли е?

Назад към част 7                                                    Напред към част 9

Глава 25

Една малка част от мен знаеше още от момента, в който нахлух в имението на Асини и видях портрета на Роуз. Не си бях позволила да формулирам мисълта в думи, но дълбоко, дълбоко в себе си знаех. Нищо чудно, че бях успяла да си пробия път през кръвното отделение.
Бях от кръвта на Роуз, бях нейна дъщеря.
– Лейди Дейзи – повтори няколко пъти Хестър, като доволно мляскаше с устни. Тя удари ръката на брат си. – Това е по-скоро това. Малката елфическа кралска фамилия е точно тази, за която трябва да работим.
Той извърна очи, но по блясъка в изражението му личеше, че се радва на новината също толкова, колкото и тя.
Всички бяхме седнали около масивна махагонова маса за хранене – аз, Хюго, двамата му родители и лейди Роуз. Хестър и Отис бяха седнали в центъра и бавно се въртяха на мързеливата сусанка. Отис изглеждаше леко позеленял, но Хестър изглеждаше, че се забавлява.
Бебето Аз спеше в ръцете на Роуз. Досега отказвах да се прегърна – това беше твърде странно – но не можех да спра да гледам лицето на Роуз. Тя беше моята биологична майка. Моята родна майка. Най-накрая знаех откъде идвам. Никога не бях очаквала отговори за това коя съм и да получа дори един от тях беше необикновено. Да знаеш цялата истина беше умопомрачително.
Бях висш елф – аз, Дейзи Картър. Ако трябва да бъда честна, не бях убедена, че тази част ми харесва, защото досега се гордеех със статута си на нисш елф. Освен това беше подчертано странно да седя срещу родната си майка, когато тя беше с десетилетие по-млада от мен, защото в някои отношения се чувствах повече като неин родител, отколкото обратното. Но въпреки тези опасения не можех да почувствам нищо друго освен щастие.
Усмихнах се на Роуз. Не можех да я нарека майка, все още не бях там, но тя все още ми се усмихваше в отговор.
– Е – каза бащата на Хюго, който сега настояваше да го наричам Чарлз. – Много неща придобиват смисъл. – Той повдигна вежди към Роуз. – Начинът, по който се криеш, уволнявайки целия си персонал… можеше да дойдеш при нас за помощ, нали знаеш.
– Да отидеш при съседите, с които Асини са в спор от поколения, и да им кажеш, че съм била прелъстена от дявол, който се е представял за човек, и че съм бременна с детето му? – Попита Роуз със значителна доза сарказъм. – Разбира се. Това би било чудесна идея.
Хюго барабани с пръсти по масата.
– Това е по-достоверно от пътуване във времето – каза той. Вярно.
Таш, майката на Хюго, го дари със сълзлива усмивка.
– Израснал си като прекрасен човек – каза тя. – Толкова се гордея с теб.
Той ѝ се усмихна, преди да се обърне към мен с блясък в очите.
– Аз съм прекрасен мъж, Дейзи – повтори той остро.
– Той не е толкова прекрасен, колкото Дейзи – подхвърли Роуз. – Без нея всички щяхме да сме мъртви. – Беше мой ред да се усмихна.
– Това е справедливо – каза Таш.
– Майко! – Запротестира Хюго.
Тя сви рамене.
– Вярно е. – Усмивката ми нарасна.
– Също така съм особено доволна, че сега, когато Дейзи се събуди, ти най-накрая я напусна, за да си вземеш душ, Хюго – добави Таш. – Миризмата ти беше станала доста неприятна.
Усмивката напусна лицето ми и аз се вгледах в Хюго. Той срещна погледа ми.
– Исках да бъда до теб, когато се събудиш – каза той просто. Дъхът ми секна. – И трябва да кажа – продължи той с леко самодоволство, – че винаги съм знаел, че не си нисш елф. Дълбоко в себе си ти също го знаеше.
Отворих уста, за да възразя, но после отново я затворих. Той беше прав.
– Откровения след откровения – промърмори Чарлз. Той погледна гордо сина си. – Очевидно си добър познавач на характера.
Не можах да се сдържа: Изхърках на глас.
Хюго прочисти гърлото си с поне мъничко самосъзнание.
– Да, ама – каза той неловко, – сега, когато всички знаем кои сме, трябва да решим какво ще правим. Дори ако на Балтар му трябват седмици, за да се възстанови правилно, Атаир ще ни издирва. Не можем да почиваме на лаврите си дълго. Трябва да измислим план.
Продължителното ми забавление умря внезапно. Обикновено можех да измисля план, дори и да беше лош, но този път нямах нищо. Всички останали също мълчаха, докато Роуз не облиза устни и не заговори.
– Атаир ловува само за мен и Дейзи. – Тя кимна към спящото бебе. – Тази Дейзи, не другата Дейзи. Най-безопасно е, ако останалите си тръгнете.
Хюго поклати глава.
– Той видя всички ни пред къщата ти, така че всички сме в опасност.
– И ние няма да те изоставим – каза твърдо Чарлз. – Ние сме заедно в това.
Роуз изправи рамене. Когато заговори отново, гласът ѝ беше тих, но твърд.
– Дейзи, говорих доста с браунитата, когато ти спеше. Не вярваш, че миналото може да бъде променено, нали? Не вярваш, че бъдещето, което познаваш през 2024 г., може да бъде променено по какъвто и да е начин.
О, Боже. Преглътнах тежко, а устата ми изведнъж пресъхна като шкурка. Не можех да избегна въпроса, но трябваше да подбирам думите си много, много внимателно.
– Все още не съм видяла никакви доказателства, че можем да променим това, което предстои да се случи. Това обаче не означава, че не може да се направи.
Тя ме дари с трепереща усмивка.
– Ще бъдеш осиновен от прекрасна двойка, която ще те обича много. Те ще ти помогнат да се превърнеш в прекрасната жена, която си сега, човек, на когото се възхищавам. Някой, който е смел, внимателен и мил. – Тя направи пауза. – А аз ще изчезна завинаги.
– Не знаем това със сигурност – казах аз.
Чарлз и Таш кимнаха в един глас.
– Това е чисто предположение – каза Таш. – Никой от нас не може да каже как работи тази работа с пътуването във времето. Все още има много пътища, които остават отворени за нас.
– Определено – добави Хюго. – Да не забравяме, че макар Дейзи да не е дявол, в нея има достатъчно дяволска кръв, за да унищожи всеки, който се изпречи на пътя ѝ. Тя го е правила преди и може да го направи отново.
Преглътнах. Да, убих Балтар в бъдещето, но това беше сляп късмет. По-скорошната ми среща с Варгас беше завършила с успех – но Варгас не беше Атаир. Не бях убедена, че някога ще бъда достатъчно силна, за да убия родния си баща. Той беше най-могъщият съществуващ дявол и вече се беше доказал като много по-умен от Варгас.
Отис не притежаваше нито едно от моите съмнения, всъщност точно обратното. Той енергично се съгласи с Хюго:
– Има най-различни начини, по които това може да се развие. Нищо не е предрешено.
Хестър пусна краката си и спря въртящата се мързелива сусанка. Тя вдигна глава към Роуз.
– Хубава си – каза тя. – Харесвам те. Но, да, ще изчезнеш. Атаир ще те убие през следващите няколко дни. – Тя стисна устни. – Съжалявам.
Всички я гледаха с ужас, с изключение на Роуз, която се усмихна слабо.
– Жестоката, неподправена истина – каза тя. – Това е, от което имам нужда.
Няколко пъти се чу протест, но Роуз си пое дълбоко дъх.
– Знам, че Дейзи ще се справи – повече от добре. Това ми е достатъчно.
– Не. – Поклатих глава. – Е, не ми е достатъчно. Ние не сме в неизгодно положение тук. Ние сме от бъдещето и знаем какво се случва, така че сме в състояние да го променим. Атаир няма да спечели. Не ме интересува кой или какъв е той.
Изричах всяка дума с убеденост – но и бях сигурна, че лъжа.

***

Прекарахме няколко часа в обсъждане на възможните действия и резултати, но за съжаление не успяхме да стигнем до никакво заключение. Тогава бебето Дейзи се събуди и започна да кряска силно по начин, който ме настърви, защото не можех да повярвам, че съм способна на такъв ужасен шум.
Извиних се, за да отида да търся храна. Приятелите на Пембървил, които притежаваха апартамента, отсъстваха от известно време и шкафовете бяха празни, ако исках да ям, трябваше да пазарувам. Това беше почти облекчение, малко пространство и свеж въздух щяха да ми се отразят добре.
Взех назаем едно дълго палто, което миришеше леко на мухъл, но изглеждаше достатъчно чисто, измъкнах се, преди някой да ме забележи, и се спуснах по общото стълбище към входната врата на сградата. Чисто избръснат мъж, който изглеждаше като човек, стоеше до редицата пощенски кутии и разглеждаше писмата. Минах покрай него и погледнах лицето му. След секунда погледнах отново.
Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.
– Сър Найджъл?
Мъжът се обърна и ми намигна. Нямаше перфектно епилирани мустаци, не носеше свеж костюм и беше невероятно млад, но определено беше той.
– Здравейте. Познавам ли ви? – Попита той.
– Извинете. Сбърках ви с някой друг. – Бях безпомощна в пътуването във времето.
– Всъщност се казвам Найджъл, макар че не си спомням някога да са ме наричали сър. Той се усмихна с неподправената топлота и лекота, която познавах от по-възрастното му аз. – Освен когато майка ми реши, че се държа прекалено високомерно и ме извика за това.
Опитвах се да се обясня, разтревожена. Никога не бях питала кога сър Найджъл е бил посветен в рицарство, явно това не беше наследствена титла.
– Това е невероятно съвпадение. Трябваше да разбера. Найджъл, когото познавам, е много по-възрастен от теб. – Принудих се да се усмихна. – Приятно изкарване.
– И на теб.
Обърнах се и тръгнах към вратата, но едва докоснах дръжката, когато сър Найджъл – или Найджъл, както беше в този момент – извика отново.
– Трябва да внимаваш там – каза той. – Слънцето залязва и има няколко вампира, които се мотаят в сенките над пътя. Пренебрегнаха ме, така че вероятно не са гладни. – Той се намръщи. Но не можеш да бъдеш прекалено внимателен, когато кръвопийците са наоколо.
Обърнах се бавно.
– Вампири? – Попитах, опитвайки се да звуча непринудено.
Той все още се усмихваше, но очите му бяха сериозни.
– Да. Забелязах ги на път за вкъщи. Ще се обадя в полицията и се надявам, че ще изпратят екип, който да се погрижи за тях. – Звучеше съмнително, очевидно беше наясно, както и аз сега, как полицията се справя с ордите кръвопийци от Единбург.
Запазих гласа си равен.
– Често ли в тази част на града има вампири?
– Много рядко – призна той. – Ако изобщо се случва. Обикновено се спотайват в по-неблагоприятните части на града, където е по-вероятно да се натъкнат на нещастни жертви, които не могат да се защитят.
Това беше тъжен факт от живота, че както по отношение на прозаичните, така и на свръхестествените проблеми, богатите квартали са по-безопасни. Потърках тила си, осъзнавайки, че студът се спуска по костите ми, после благодарих на Найджъл и се върнах с висока скорост в апартамента. Сега нямаше да има случайно пазаруване.
Нахлух през вратата и тя се удари шумно в стената. Преди да успея да кажа каквото и да било, Хюго излезе от трапезарията и ме погледна.
– Ти тръгваш без мен. – Той сгъна ръцете си.
– Нямаше ме за по-малко от минута. И е добре, че бях. – Той долови нещо в гласа ми и се намръщи. Вдигнах глава и срещнах очите му. – Трябва да се махнем оттук, Хюго. Атаир е на път.
Той не ме попита дали съм сигурна, не поиска обяснение или повече подробности; повярва ми веднага.
– Добре. – Гласът му беше тих. – Да вървим.

Назад към част 25                                                  Напред към част 27

Глава 11

Осем торбички за системите по-късно и Елена можеше да види промяната: сега беше изключително слаба, а не скелет. Хората можеха да коментират, че е само кожа и кости, но нямаше да извикат гробаря.
Татуировката на крилата ѝ обаче остана непроменена. Кеир и Нисия не можаха да открият никакъв признак, че е започнала да развива необходимата за полет подструктура. Това беше удар, но тя не се отказваше; ангелските тела се лекуваха приоритетно. Първо се лекуваха критичните органи, после кожата и крайниците. Крилете попадаха във втората категория.
– Спри – каза Елена, когато Нисия отиде да вземе торбичките с номера девет и десет. – Мисля, че достигнах максималния капацитет за обработване на калории наведнъж. – Зяпналата ѝ уста напука лицето ѝ. – Тялото ми скоро ще издъхне – внезапната летаргия натежа на раменете ѝ, накара клепачите ѝ да се спуснат – но първо трябва да направя няколко обаждания.
„Архангеле“ – каза тя мислено, а сърцето ѝ се разтуптя – „когато имаш време, ще ми донесеш ли одеялото, което майка ми направи за мен?“ – Беше го оставила в шкафчето за съхранение през цялото време, сладкият любящ спомен за него беше твърде преплетен с болка, но днес искаше прегръдката на майка си по какъвто и да е начин.
„Ще го направя веднага щом приключа разговора си с Дмитрий – той чака отвън.“ – Притискайки целувка към устните ѝ, Рафаел ѝ подаде телефона, който беше помолил Монтгомъри да донесе, след което той и лечителите излязоха.
Кеир и Нисия бяха събрали главите си. Двамата трябваше да обработят показанията и пробите, които бяха взели, докато Рафаел трябваше да се срещне с втория си човек. Тя знаеше какво му е било нужно, за да я остави, изпрати му мислено целувка. Той се обърна на прага на вратата, погледa му бе пронизан от мълния.
– Почивай, хбебти. Утре ще можеш да си поиграеш с арбалета си.
– Хах. – Спускайки се от леглото, когато той затвори вратата след себе си, тя вдигна телефона. Отне ѝ два опита, за да въведе номера на Сара.
– Здравей. – Неангажиращ отговор от директора на гилдията; тя несъмнено се чудеше как, по дяволите, един непознат се е свързал с личната ѝ линия.
– Не, не си яла случайно риба с ЛСД – каза Елена на най-добрата си приятелка, връщайки се към разговора им, когато за първи път се беше събудила като ангел.
Мълчание от другия край, преди Сара да каже:
– Ели, този път ще те удуша.
Елена се усмихна въпреки тежките си клепачи. Защото това бяха тя и Сара. Реално. Нормално. Приятели.
– В момента изглеждам толкова жалка и вретеновидна, че се обзалагам, че ще се почувстваш виновна, ако го направиш. – Макар че това нямаше да продължи дълго, ако продължаваше да преработва гориво с тази скорост. Вече усещаше как мускулите ѝ укрепват, а костите ѝ набират сила.
– Ели. – Гласът на Сара беше плътен. – Идвам при теб.
– Не, дай ми няколко дни. Вероятно ще спя през по-голямата част от тях. – Тя се прозя толкова силно, че беше сигурна, че лицето ѝ ще се напука. – Как е Ева?
– Играе си. Открадна мотора на Ранзъм от паркинга на Академията и го взе на разходка.
Ева винаги е била страшно възпитана.
– Хей, ние се оказахме добре и веднъж откраднахме кадилак.
– Назаем – каза Сара остро. – Директорът на гилдията не може да е престъпник.
Още една гигантска прозявка прекъсна смеха на Елена на две.
– Ели, сигурна ли си, че не мога да изтичам дотам и да те прегърна?
– Не, още не. Трябва ми време за възстановяване. – Да я види в този вид щеше да отмени всичко добро, което беше постигнал нейния разговор. – Трябва да се свържа с още няколко души, преди да заспя. Но се върнах и няма да отида никъде.
Приключвайки разговора със Сара скоро след това, а крайниците ѝ вече бяха толкова тежки, че се чувстваха като олово, тя набра номера на по-малката си сестра. Беше цяло чудо, че изобщо си спомняше някакви цифри при тази сънна мъгла в мозъка ѝ.
Оказа се, че Бет е с Майда и Жан-Батист Етиен – двама души, които вече бяха претърпели невъобразими мъчения и загуби. Баба ѝ избухна в сълзи при звука на гласа ѝ, а дядо ѝ беше твърд, но разтърсен.
Бет беше безмълвна.
Елена щеше да се справи с това, щеше да намери някакъв начин да компенсира емоционално болката, която беше причинила, но щеше да го направи лице в лице, а не по телефонната линия. Обещавайки да се обади отново скоро, тя приключи разговорите и с прекалено тежки очи, за да ги държи отворени, набра номера на Ева.
Най-малката ѝ полусестра не вдигна.
Затова Елена се обади пет пъти подред – докато накрая Ева отговори с изръмжалото:
– Какво?!
– Надявам се, че не си надраскала мотора на Ранзъм. Той е влюбен в това…
– Ели! – Това беше писък.
Останалата част от разговора беше бърза и развълнувана и Елена трябваше да разубеди сестра си да не открадне още едно превозно средство и да се приближи до Кулата тогава и там.
След като неохотно се съгласи да изчака с посещението, Ева каза:
– Да кажа ли на баща ни?
Тялото на Елена се скова, нервното напрежение действаше като адреналин във вените ѝ.
– Ти у дома ли си?
– Да. Заземена. – Тийнейджърското присвиване на очите беше почти чуваемо. – Останах навън след полицейския час, после се прибрах и реших да изпия скъпия алкохол на баща ни. Нещата са гадни. Излях по-голямата част от него в градината, но той е убеден, че съм алкохоличка.
Бет, Майда и Жан-Батист не бяха единствените, на които тя дължеше извинение. Това момиче не беше твърдото, но стабилно малко сладурче, което държеше ръката на Елена последния път, когато се бяха видели. Сега в нея живееше гняв. Но трябваше да почака, докато успее да прегърне Ева и да я задържи здраво.
– Дай му телефона. – Джефри и Елена може би никога нямаше да излекуват пукнатините помежду си, но тя нямаше да увеличава мъките му.
Джефри Деверо вече беше загубил любимата си съпруга и двете си скъпи дъщери. Човекът, който се беше оженил за майката на Ева и Ейми, Гуендълин, не беше същия Джефри, който беше пускал балони с Елена в слънчевия заден двор, или този, който се беше борил за правото ѝ да види телата на мъртвите си сестри. Тя трябваше да знае, че чудовището не е направило Ари и Бел като него, затова Джефри я беше завел при тях. Беше държал ръката ѝ. И беше плакал.
Не беше най-добрия баща, но не заслужаваше ужасната болка от мисълта, че е загубил трета дъщеря.
– Татко – чува да казва Ев – някой иска да говори с теб.
Елена можеше да си представи повдигнатата вежда на баща си, когато някой му се обажда по телефона на дъщеря му, знаеше, че най-вероятно сваля очилата си с телени рамки, докато обмисля дали да приеме обаждането, без да иска допълнителна информация. Главен изпълнителен директор на мегаимперия с пръсти във всеки пай в града, Джефри не беше човек, който обича липсата на контрол.
Днес обаче, каквото и да видя на лицето на Ева, го накара да се включи.
– Джефри Деверо.
– Аз съм Ели.
Този път тишината беше пронизваща.
– Ще поговорим повече по-късно. Кажи на Ева, че ще се обадя, за да ѝ кажа кога може да ме посети. – Елена приключи разговора – чувстваше се страхливка от това, но едно момиче си имаше граници. Току-що бе излязла от пашкул, който искаше да я погълне като вкусна закуска, и тялото ѝ заспиваше около нея; не беше готова да се занимава с Джефри и сложната история, която ги свързваше.
Ехото на спомена, аромата на афтършейва му, внезапно ярък и ясен. Беше ѝ дал шала си, за да не ѝ е студено. Тя го беше приела, защото между тях лежеше не само болката, но и хиляди детски мигове на щастие и семейство. Тя и Джефри, никога нямаше да им е лесно един с друг, но понякога успяваха да се срещнат по средата, упреците и болката се държаха настрана.
Докосване на тънка ръка върху челото ѝ.
„Спи, Азези. Маман е тук, за да те пази. Не се притеснявай за татко си – аз ще го оправя.“
Дори и в повечето случаи да спеше, Елена знаеше, че майка ѝ е мъртва, че това е призрачен спомен… Но реши да повярва. Само за този откъслечен миг, когато беше наранена и уморена и започваше отново.
– Маман… – Телефонът се изплъзна без внимание от пръстите ѝ, а тялото ѝ се срина в съня.
По кожата ѝ танцуваха светкавици, а вените ѝ представляваха светеща мрежа, скрита от чаршафа.

Назад към част 11                                                               Напред към част 13