Автор: LiglatA

Глава 14

Излизайки от банята, докато прокарваше четка през влажната си коса, Еми стисна устни пред разкоша на новите си покои.
Ишида беше изпратил посетителите им йокаи в стая в залата на пречистването. Тя разбираше решението му – залата, в която се намираха собствените му стаи и кабинетът му, се обитаваше само от възрастни кануши, а Ишида искаше да сведе до минимум риска от взаимодействие между хора и йокаи. И тъй като вероятно е искал Еми да е наблизо, за да контролира йокаите, той ѝ е предложил и апартамент в залата: Стаите на Аматерасу.
Стените от оризова хартия бяха изрисувани с красиви планински пейзажи, а полираното дърво подчертаваше смелите цветове. Всичко в стаята беше изискано и елегантно като отдавнашния дворец на Юмей. Тя премина по фините рогозки татами, благодарна за чистите, меки чорапи таби на краката си. Най-накрая отново ѝ беше топло. И беше чиста. И облечена в проста, удобна мико униформа.
Къпането ѝ беше единственият истински спокоен момент досега тази нощ. Беше разказала на Ишида и Кацуо за всичко, което се беше случило, и беше представила Сусано като Куницуками. Също така, доста неохотно, представи Широ като Инари. Това разкритие видимо разтърси Ишида, а Кацуо побеля като сняг.
Подготовката им за утрешния ден беше в ход, въпреки че Ишида първоначално бе настоял, че Еми трябва да се подготви за слънцестоенето вместо него. Той обаче не бе успял да спори със Сусано.
Тя върза влажната си коса назад и изглади дългата опашка. Погледът ѝ се плъзна по красивата, но непозната стая и тя обгърна с ръце кръста си, потискайки треперенето. Беше твърде тихо.
Погледна към дебелия, двойно по-голям футон, който беше постлан за нея, покрит с пухени одеяла и плюшени възглавници, после се пресегна към вратата и се измъкна навън. Вървеше по коридора, като проследяваше с пръсти стената. Завивайки зад ъгъла, тя спря изненадана.
Шестима сохеи се бяха скупчили около вратата в края на коридора и надничаха през пролуката в стаята. Йокаите вътре вероятно бяха наясно с аудиторията си и не оценяваха натрапването.
Тя се спря в ъгъла, обсъждайки със себе си, след което се обърна. Да обяснява защо сама и късно през нощта иска да влезе в стая с трима йокаи вътре, беше твърде голям проблем. Познавайки Ишида, той вероятно беше наредил на сохеите да я държат настрана.
Това беше добре. Нямаше нужда да ги вижда. Можеше сама да изтърпи самотната, тревожна болка под ребрата си. На сутринта тя отново щеше да се събере с Широ и останалите. Една нощ изобщо не беше много.
Тя се скиташе из празните коридори. Обитателите на залата бяха в стаите си, вероятно заспали след тежката работа по време на фестивала и неочакваното вълнение, което го бе последвало. Сохеи несъмнено пазеха входовете, но тя стоеше далеч от тези коридори. Нямаше никакво желание да излиза отново на студа.
Мислите ѝ се лутаха заедно с краката ѝ, като се спираха най-вече на Широ – или по-точно на гласа му, устата му и ръцете му върху кожата ѝ. Огриза нокътя си, а копнежът се конкурираше с чувството за вина. Ако Цукиоми беше прав, вътрешният конфликт вече беше компрометирал нейната ки. Целувката на Широ – повече от целувката с него – не ѝ помагаше да си възвърне макото но кокоро, вътрешната хармония, но тя сякаш не можеше да си спомни за това, когато той беше наблизо.
Тя се запъти към коридора, който граничеше с голямата дворна градина в центъра на сградата. През зимата пътеката беше затворена с панелни стени, но през лятото гледката към градината беше впечатляваща.
Още една болка я прониза. Никога повече нямаше да види градината в летен разцвет. Отметна косата си от очите и забърза крачките си. Ако единственото, което смяташе да прави, беше да мрънка и да стене, трябваше да си легне и да спи. Утре щеше да проникне в светилището на Изанаги. Трябва да е добре отпочинала.
Стигайки до едно кръстовище, тя се поколеба при докосването на студен вятър. Вдясно по коридора два стенни панела се бяха отдръпнали, оставяйки отвор към градината.
Напрегната, тя тръгна по коридора към пролуката. Когато го наближи, до нея достигна тих звук – тихо, непостоянно потракване като нередовни стъпки. Готова да призове вятъра, тя се наведе около панела и надникна навън.
Върху сложно подредения каменен зид в средата на градината Широ стоеше с обикновен дървен жезъл в ръце. Беше захвърлил ризата си и носеше само черната си хакама и обвивките, които се спускаха от ръцете му нагоре над лактите. От небето се носеха въртящи се люспи, а лекият снеговалеж се осветяваше от топлата светлина, изтичаща от околните панели.
Той завъртя жезъла така, че да е успореден на тялото му, след което започна да се движи.
Жезълът се завъртя в ръцете му толкова бързо, че се размаза, и той потече с него. Единствените звуци бяха свистенето на жезъла във въздуха и мекото стържене на краката му по камъните. Жезълът изхвърча, сякаш удряше невидим враг, после се върна обратно и се завъртя на гърдите му, докато той го освобождаваше с едната си ръка и го улавяше с другата.
Завъртя се, хвърли се напред и се приземи на една ръка в усукващо салто. Все още с въртящият се жезъл свали и двата си крака с двоен ритник, който щеше да разбие врата на противника. Завъртя се, жезълът се завъртя над главата му, след това се спусна спираловидно зад гърба му, преди да се отскубне с нов замах. Върна го обратно, а ръцете му се движеха по дървото толкова плавно, че изглеждаше, че се движи едновременно невъзможно бързо и бавно.
Притиснала се до ръба на облицованата стена, тя го наблюдаваше. Докато той продължаваше тренировката, съсичайки невидими противници, тя се съсредоточи не толкова върху майсторската му техника, колкото върху гъвкавите мускули на ръцете, гърба и гърдите му. По-скоро на огъването и усукването на леките, гъвкави крайници. Грацията, силата. Парата от усилието, която се издигаше от голата му кожа.

Едва дишайки, тя се наведе още малко и ръката ѝ се плъзна по стената. Панелът гръмна силно, докато тя се опитваше да запази равновесие.
Широ се завъртя, а дървеният жезъл падна в защитна позиция. Когато я видя, по чертите му премина изненада и той се отпусна, опирайки приклада на оръжието в земята.
– Късно е, малка мико. – Тихият му глас прошумоля през сенките, част от нощта. – Трябва да спиш.
– И ти би трябвало – промълви тя, като изпъна ръкавите си, докато руменина обагряше бузите ѝ.
– Нямам нужда от толкова много сън, колкото един човек.
Тя не можеше да спори с това. Излизайки на дървената пътека, която пресичаше цветните лехи, тя протегна ръка, за да улови няколко снежинки върху дланта си. Широ се приближи, а снегът се разтопи по голата му кожа. Тя впери поглед в краката си, докато топлината изтръпваше в центъра ѝ.
Беше го виждала без риза и преди, така че защо гледката му все още ѝ въздействаше толкова силно? Дискомфортът ѝ се дължеше не на частичната му голота, а на непреодолимото желание да го докосне. Да прокара пръсти по раменете и торса му. Да проследи линиите по разтопения сняг върху кожата му. Той щеше да се чувства възхитително топъл под ръцете ѝ.
Тоягата се появи пред носа ѝ и тя изненадано се стресна. Широ протегна оръжието с очакване. Когато тя колебливо го пое, той свали косода си от каменния стълб на фенера и го нахлузи, като го остави да виси свободно, вместо да го сгъне и прибере. Голата ивица на гърдите и корема му беше доста вероятно да е още по-примамлива от преди и пръстите ѝ трепнаха от желание да се плъзнат под ризата и да проследят мускулите му.
Тя примигна, осъзнавайки, че той я гледа как го наблюдава. Изчервявайки се, тя бутна тоягата към него.
– О – изненадано изпъшка тя. – Тежък е.
– Оръжията обикновено са такива.
Тя го вдигна в ръцете си.
– Много по-тежък е, отколкото очаквах. Направи го да изглежда безтегловно.
– Е, подозирам, че може би съм с една-две степени по-силен от теб.
Тя го погледна свойски и отново протегна жезъла, но той не го взе. Наклони глава, докато я изучаваше. Тя се сви под погледа му и подсъзнателно придърпа жезъла по-близо, без да може да разчете изражението му.
Болезнено изражение изкриви чертите му.
– Не го дръж така.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Какво?
– Тоягата. Не можеш да се защитиш, ако го държиш така до тялото си.
Тя погледна оръжието, после го избута, за да го вземе, раздразнена.
– Така или иначе не бих могла да се защитя с него. Вземи го обратно.
– Разбира се, че можеш да се защитиш с него.
– Едва ли.
Острата му усмивка разкри острите му кучешки зъби.
– Плъзни лявата си ръка надолу с около шест сантиметра.
– Какво? – Тя поклати глава. – Просто я вземи.
Той сгъна ръцете си.
– Плъзни лявата си ръка надолу.
– Ще пусна жезъла, ако не го вземеш.
Когато той я погледна продължително, тя неохотно премести ръката си според указанията.
– Сега спусни тази ръка надолу към бедрото си.
Тя се подчини, знаейки, че той е достатъчно упорит, за да я накара да стои тук цяла нощ, докато не го послуша.
– Ето – каза той със задоволство. – Средна позиция за охрана. Вече си готова да се защитаваш от повечето нападения.
Тя погледна към себе си. Държеше тоягата под ъгъл пред тялото си, като горната ѝ половина беше наклонена защитно към Широ.
– Всъщност не мога да се защитя от атака – каза тя, без да се замисли.
Устните му се изкривиха в още една усмивка и тя изохка.
– Не – каза тя, преди той да успее да отговори.
– Лесно е.
– Не.
– Само един блок.
– Не.
Той пристъпи към нея. Тя насочи жезъла към него, за да го отблъсне. Той я заобиколи встрани и след това се озова зад нея.
– Не така.
Може би щеше да продължи да протестира срещу настояването му да я научи, но мъркащият му глас толкова близо изпари всичките ѝ мисли. Той постави лявата си ръка върху нейната – дланта му беше толкова чудно топла, колкото си беше представяла – и се наведе, като постави устата си точно до ухото ѝ.
– Нямаш сила да спреш директна атака, затова използвай тежестта и инерцията на противника си срещу него. Когато те нанасят удари отпред, блокирай ги по този начин.
Пръстите му се стегнаха върху нейните, той насочи лявата ѝ ръка нагоре, завъртя жезъла, докато стане вертикален, после го прокара през предната част на тялото ѝ, сякаш избутваше оръжието на нападателя извън центъра.
– С това малко движение изтласкваш атаката на една страна и инерцията им ще ги извади от равновесие. Виждаш ли?
Тя кимна мълчаливо, несправедливо разсеяна от излъчваната от него топлина. Той изтегли ръката ѝ обратно в позиция на страж и я освободи.
– Отново.
Тя замахна с долната част на тоягата нагоре и я запрати настрани.
– Добре. – Ръцете му се свиха върху бедрата ѝ и дъхът ѝ секна. – Само не забравяй да завъртиш бедрата си с движението за повече сила.
Той насочи бедрата ѝ към завъртане, докато тя отново избутваше тоягата встрани, за да отклони въображаема атака.
– Перфектно – промърмори той в ухото ѝ и по цялата дължина на гръбнака ѝ преминаха тръпки. Имаше ли представа какво прави с нея? – Сега, след като блокира атаката на противника си и го извади от равновесие, можеш да отвърнеш на удара.
Той я заобиколи, гърдите му се допряха до гърба ѝ и събра ръцете си върху нейните. С плавно движение обърна жезъла напред, като повдигна единия му край нагоре и го преметна, сякаш го запрати по преструващия се на враг.
– Точно така.
– Точно така – каза тя задъхано.
– Ти усвои ли нещо от това?
– Вероятно не.
– Жалко. Изглеждаш добре с оръжие.
– Широ! – Възкликна тя и се изви, за да му избяга, докато бузите ѝ се изчервяваха.
Той придърпа тоягата към себе си – и нея с нея. Хваната в капана на тоягата под ъгъл пред нея, тя не можеше да направи нищо, докато той я придърпваше обратно към себе си. Тогава зъбите му докоснаха кожата ѝ точно над яката на кимоното ѝ и желанието ѝ да се отдалечи от него угасна.
– Широ – прошепна тя дрезгаво. Тя стискаше тоягата, а ръцете му все още бяха плътно прилепнали към нейните.
Устните му бавно се плъзнаха нагоре по шията ѝ. Топлина премина през центъра ѝ.
– Защо се скиташ толкова късно през нощта, малка мико? – Промълви той в ухото ѝ.
– Аз… – Тя затвори очи, докато той опитваше меката кожа под челюстта ѝ. – Не можах да заспя.
– Защо не?
– Просто… не можех да спра да мисля.
– За какво?
Тя наклони глава, докато той си проправяше път по гърлото ѝ, а после с носа си побутна яката на кимоното ѝ. Той целуна извивката на шията ѝ и тя се стопи срещу него.
– Глупости – отговори тя със закъснение. – Нищо важно.
Той премести главата си от другата страна на шията ѝ, а устата му премина по кожата ѝ.
– Кажи ми.
– Глупости – промълви отново тя, твърде разсеяна от това, което той правеше, за да се замисли над отговора си. – Не осъзнавах, че слънцестоенето… Не знаех, че е толкова близо, докато не стигнахме дотук. Опитах се да не се занимавам с това, но не мога да спра да мисля за това как… как…
Той замълча. Очите ѝ се отвориха, когато осъзна какво е казала.
– Просто се държа мелодраматично – измърмори тя набързо, безразсъдно поклати глава и го принуди да се върне назад, за да избегне сблъсък. – Знам, че това е мой дълг. Всичко е наред. Аз съм подготвена. Просто не мога да помогна на тези малки мисли, които се появяват в главата ми, като например… – Тя се загледа в безплодните клони и празните цветни лехи около тях. – Като например, че никога повече няма да видя тази градина разцъфнала или никога няма да усетя лятното слънце…
Тя се отдръпна и пожела да не казва нищо, да не се оплаква като хленчещо дете, което не иска да поеме никаква отговорност. Толкова много зависеше от слизането на Аматерасу по време на слънцестоенето. Еми не можеше да провали своето Амацуками, не можеше да провали Куницуками, не можеше да провали човечеството.
– Еми… – Мекият му тон я изненада. – Какво искаш, Еми? Ако оставим настрана дълга, съдбата и плановете на Изанами – като изключим всичко това, какво бъдеще би избрала за себе си?
– Аз… – Все още хваната от ръцете му и тоягата, тя се взираше напред, без да вижда градината. – Аз… не знам. Аз съм камигакари почти откакто се помня. Никога не съм…
– Трябва да има нещо, което искаш. – Ръцете му се стегнаха върху нейните върху тоягата. – Някакво егоистично бъдеще, за което не си позволяваш да помислиш.
– Не знам какво искам.
Той се наведе по-близо, а устните му докоснаха ухото ѝ.
– Лъжи, малка мико.
Тя потрепери.
– Единственото ми бъдеще е да стана съд на Аматерасу по време на слънцестоенето.
– Но какво би искала да е твоето бъдеще вместо това?
Сълзите ѝ се надигнаха, но тя ги отблъсна.
– Това няма значение.
– Кажи ми.
– Защо? – Гласът ѝ се извиси против волята ѝ. – Дори да говориш за нещата, които никога няма да мога да имам – защо правиш това по-трудно за мен?
– Кажи ми – заповяда той.
– Ти – извика тя и по бузите ѝ се разляха гневни сълзи. – Иска ми се да имам бъдеще с теб. Ти си единственото нещо, което някога съм искала достатъчно силно, за да рискувам чистотата си. Това ли искаше да чуеш?
Той замълча. Тя сви рамене, защото в нея се разгоря болезнена, куха болка. Тя се усилваше с всяка секунда, която минаваше в мълчание. Неспособна да понесе липсата на отговор, тя бутна тоягата. За нейна изненада той я издърпа от ръцете ѝ и я отмести от пътя. Тя се спъна и се обърна с лице към него.
През очите му преминаха сенки, но лицето му беше безизразно.
– Съжалявам. Не знаех, че се чувстваш така. – Сенките се скупчиха, затъмнявайки обикновено яркия рубин. – Няма да те докосна повече.
Кухата болка се превърна в стискаща агония.
– Широ…
Той отвърна поглед.
– Твоето макото но кокоро е по-важно. Лека нощ, Еми.
Устата ѝ се отвори, а гласът ѝ се обърка. Той се плъзна към отворените панели и се промъкна през тях, без да погледне назад.
Тя се взираше след него, а болката рикошираше в нея. Най-накрая беше признала дълбочината на чувствата си към него, а той… той си беше тръгнал. Беше обещал да не я докосва повече и си тръгна. Думите му отекнаха в главата ѝ, нанасяйки нови рани в сърцето ѝ. Притиснала ръка към гърдите си, тя се насили да си поеме дълбоко дъх.
„Твоето макото но кокоро е по-важно.“ Той през цялото време е знаел, че физическата близост е забранена за нея, така че трябва да е знаел, че рискува чистотата си, като е с него. Защо тогава си тръгваше сега?
Сълзите се стичаха по бузите ѝ, неподвластни на опитите ѝ да ги задържи. Болеше я твърде много – споменът за плоския му, безчувствен глас, за онези скрити сенки в очите му, които бяха скрили чувствата му от нея. Каквато и да е била реакцията му на признанието ѝ, той не е искал тя да знае.
Тя му беше казала какво чувства, а той беше избрал да си тръгне. Сърцето ѝ се разкъсваше и тя не можеше да мисли. Със сълзи по лицето си тя избяга от градината, като трескаво се опитваше да стигне до стаята си, преди да е загубила контрол.

Назад към част 14

***

Отклоняваме се от главния път и тръгваме по малка селска алея. Това е нещо, което не ме радва. Пътят, по който минахме миналия път, беше по-далеч. Но слънцето залязва и е по-късно, отколкото си мислехме. Трябва да стигнем до църквата, преди слънцето да залезе напълно, и този пряк път, който Лум намери, ще ни спести един час. Последното нещо, което искаш, е да си на открито след настъпването на тъмнината. Мишените не спят и предпочитат тъмнината.
Алеята е тънка, с високи бордюри от двете страни. Дърветата, които я ограждат, са израснали над пътя и са направили навес над главата. Лъчите светлина от залязващото слънце хвърлят слаб оранжев оттенък около нас. Трябва да протегна пръстите си, за да се върне някакво усещане. Кога, по дяволите, започна да става толкова студено? Снощи не беше толкова студено. Всички сме прибрали дебелите вълнени якета. Мисля, че тази нощ ще е първата, в която ще трябва да ги извадим.
Скоро платното става толкова тясно, че сме принудени да се наредим в една линия. Аз се движа отзад, докато Старейшината води. Копитата по асфалта отекват силно наоколо и се отразяват от ръбовете, които сега са по-високи от главите ни. Дърветата са изчезнали, но ние все още сме много затворени. Всички наблюдаваме земята над нас нервно. Толкова много, че никой не гледа къде отива. Ръката ми е готова да посегне към катаната си. Скай е точно пред мен, ръката ѝ е опряна на лъка. Това изобщо не е добра ситуация, в която да се намираме. Никой не може да види какво има над нас. А и вдигаме твърде много шум.
Знаех, че трябваше да изберем по-дългия и известен маршрут, а не този пряк път.
Порив на вятъра раздвижва клоните. Листата шумолят и кората скърца. Във въздуха се разнася странен скърцащ, стенещ звук и едно клонче се счупва. Скай се движи бързо, сваля лъка си и зарежда стрела. Насочва я нагоре, но няма как да види каквото и да било. Зомби можеше да кацне буквално върху главите ни и нямаше да можем да направим нищо, за да го спрем да се вкочани в лицата ни.
– Майната му – изсъсквам аз, скачам и пристягам юздите на Ханзо към коня на Скай.
– Какво правиш? – Прошепва тя, а лъка и стрелата са все още в готовност.
– Ще вървя покрай върха и ще наблюдавам. Последното нещо, от което се нуждаем, е някоя орда да прескочи върха и да ни хване в капана на Долината на съдбата. Обръщам се и се изкачвам по ръба, като използвам корените, за да се изтегля. – Чудесен пряк път, Лум.
– До лагера има още три мили – обажда се тя след мен. – Скар, не можеш да вървиш пеша през целия път. Трябва да запазиш силите си!
Всички останали се обърнаха да ме гледат.
– Да, ама силата ми няма да има значение, ако ни хванат неподготвени и нещо се преобърне през ръба. Нали? – Стигам до върха и се изправям, като почиствам мръсотията от изкачването си. Още едно страхотно нещо на цялата тази кожа, толкова е лесна за избърсване. Оглеждам се наоколо.
– Уау! – Промълвявам тихо. В полето, в което се намирам, има стара вятърна електроцентрала. Около десетина от високите стълбове с три витла все още стоят. Мръсни и стари. Ръждясали и изпочупени от времето. Няколко от тях са се преобърнали и лежат под странен ъгъл на земята, наполовина потънали в дълга трева. На някои липсват витлата. Едното е кацнало върху другото и изглежда, че един силен порив ще събори и двете. Друг се е разбил в старата ферма в далечния край на полето. А едно все още се върти. Бавно и неохотно. Стоновете на зъбните колела се носят из въздуха и отекват в огромната пустота около нас при всеки порив на вятъра. Ето какво чухме.
– Какво има там горе? – Обажда се Лум.
– Нищо. Просто стара вятърна електроцентрала. – Обаждам се в отговор. – Ясно е. Засега. Но в този терен видимостта е наистина лоша. Ще вървя заедно с вас и ще ви наблюдавам.
– Добре – изръмжава Старейшината и подканя коня си да продължи. – Искаш ли да вървиш? Върви.
– Не искам особено да вървя. Но и не искам да нося зомби като шапка – отвръщам аз. – Чили изхърква с приглушен смях и навежда глава, докато Старейшината го поглежда.
На половин миля надолу по пътя забелязвам няколко души от клас три, които се препъват край висока до колене стена недалеч от нас.
– Имам цел – казвам на всички.
– Колко? – Пита Старейшината.
– Само един – лъжа, когато отвъд стената се появява трета глава.
– Имаш ли нужда от помощ? – Пита с надежда Скай.
Но аз поклащам глава.
– Не. Имам го. Просто продължавай. Аз ще се справя с него много по-бързо.
Освен това… Донякъде съм отегчена и стресирана – добавям в главата си. Изваждайки меча си, се отдалечавам от ръба и се насочвам към стената.
– Знаеш ли – казвам тихо, докато вървя. – Мисля, че ще ти хареса да си тук с мен. Да спиш под звездите. Да виждаш света. Каквото е останало от него. – Изваждам втората си катана и я завъртам закачливо. – Никой не ни казва какво да правим или с кого да бъдем. – Изсвирвам, за да привлека вниманието им. И тримата се обръщат и както обикновено, сумтенето и ръмженето им стават още по-безумни, когато ме виждат. – С изключение на Старейшината, разбира се. Той се опитва да ми каже какво да правя, както обикновено. Но има добри намерения. – Първият се нахвърля върху мен. Замахвам силно с дясното си острие право в корема му, достатъчно дълбоко, за да накарам вътрешностите му да се разпилеят на земята. Той се препъва в собствените си черва и се приземява с лице надолу във вътрешностите си. Вторият се покатерва върху него. Ръцете му са изпънати, а пръстите му се гърчат в червата. Отрязвам изпънатите крайници с два силни удара и след това коленича, за да мога да направя същото и с краката. Той се приземява до другия, който все още се опитва да се изправи на крака, но се вкопчва във вътрешностите му. Смея се, докато те се препъват, все още опитвайки се с всички сили да стигнат до мен. Третият отделя от устата си гъста, жилава черна слуз. Тя виси чак до пъпа му.
Отвратително.
Отдръпвам острието си и го забивам право в предната част на челото му. Ръцете падат безсилно. Ръмженето спира. А кървавите храчки се отделят и залепват за гърдите му. Разклащам острието, за да го накарам да се разклати малко.
Изглежда така, сякаш танцува.
После прибирам оръжието и го оставям да се сгромоляса на земята.
– О, Кас – въздъхвам, като поглеждам надолу към двамата, които все още се търкалят по земята. – Липсваш ми. Удрям силно крака си върху единия и обезглавявам другия. Той все още мърда. Пробождам го между очите му и се подготвям за изстрел. Отстъпвам няколко крачки назад, за да ми даде възможност да се затичам добре, и след това го запращам колкото мога по-силно към две дървета от другата страна на стената. Главата се издига във въздуха, като се върти бясно по време на движението си. Когато се промушва между дърветата, вдигам победоносно ръце, а върховете на остриетата ми са насочени високо към небето.
Гууууууууууууууууууууу!
Перфектен удар.
Изчиствам кръвта и отново прибирам мечовете си, преди да се обърна обратно към алеята. Лум стои там и гледа. Той поклаща глава, изглеждайки отвратен от поведението ми, преди да слезе обратно при останалите. Докато се приближавам, го чувам да съобщава, че съм добре. Просто изпускам парата.
– Зомби футбол? – Пита Чили.
– Да – отвръща Лум, звучейки също толкова неодобрително, колкото и изглеждаше. Понякога си мисля, че нещо не е наред с това момче…
Прочиствам гърлото си, докато стоя над тях.
– Проблем?
Той ме поглежда за кратко, преди да подкара коня си напред.
Сякаш ми пука какво мисли.

***

Най-накрая ръбът започва да спада. Пътеката се отваря и се вижда границата на старата църква. Останалите слизат и повеждат конете от пътя нагоре по малка пътека към малка дървена порта, където ме срещат. Отварям я и ги оставям да минат, след което я затварям зад нас. Следвайки малка каменна пътека през гъстите къпинови храсти, завиваме и най-накрая я виждаме.
– Църквата – въздъхва щастливо Чили. – Крайно време.
– И точно навреме, както изглежда – добавя Старейшината, поглеждайки към слънцето, което вече е толкова ниско на небето, че след още десет минути ще изчезне напълно. – Да влезем вътре, да претърсим и да запалим огън. Тази вечер ще бъде студена.
Той не греши. Вече виждам дъха си във въздуха.
Църквата е изградена от червени тухли със стръмен покрив от шисти. И за сграда в края на нищото е с доста добри размери. Причината, поради която избрахме точно тази сграда за лагер, беше нейния дизайн. Навсякъде има големи прозорци, но те са тънки, високи и на пет метра над земята, така че освен през главната врата, която е направена от изключително дебело, тежко дърво и метални панти, няма как да се влезе. Това е готическа, тържествена и мрачна постройка, заобиколена от стотици овехтели надгробни камъни. На всеки ъгъл на сградата има красиво издълбани каменни разпятия. А точно на самия връх, на най-високата точка, в самия преден край и в центъра, е разположена гигантска каменна дама с огромни криле. Главата ѝ е наведена, докато гледа надолу към вратата, приветствайки ни да влезем.
От вътрешния си джоб Старейшината изважда тежкия, метален ключ, който взе миналия път, когато бяхме тук, и го поставя в ключалката. Не знам защо всички го гледаме със затаен дъх и със сигурност не знам защо всички въздъхнахме колективно с облекчение, когато той го завъртя в ключалката. Но аз със сигурност се чувствам облекчена. Той се обръща и ме поглежда.
– Провери външната част?
– Добре. – Потупвам Ханзо, когато минава, и започвам да обикалям из външната част. Направям само една обиколка. И както се очакваше, всичко е наред. Стените са непокътнати. Няма зомбита. И така, влизам вътре.
Затваряйки вратата зад себе си и завъртайки ключа, който Старейшината остави в ключалката, се отправям навътре, за да намеря останалите.
В дъното на самата среда на сградата има редици от дървени пейки, които са изкривени и изгнили. Първата вечер, когато останахме тук преди няколко месеца, Чили седна на една от тях. Тя скърцаше силно, а после се разцепи под тежестта му.
Много смешно.
От двете страни има коридори, изградени от червени и кремави плочки, разположени в мозаечен модел. Някога стените са били с мазилка, но сега тя почти цялата е рухнала, оставяйки на пода купчина отломки, а зад тях – гол камък. Но тавана е този, който ми харесва. Той е огромен цилиндричен купол с най-слабото напомняне за красива картина, която някога е била там. Тя е избледняла. Но все още мога да различа ореолите на ангелите и красивите божествени тела. Цветовете са спокойни. Ако един цвят може да се нарече така. Моят свят е изпълнен със сурови цветове. Черно. Червено. Сиво. Зелено. Бяло. Таванът е в пастелно розово. Бледо синьо. Нежни жълти цветове. Въпреки че не е останало много за гледане, все още мисля, че е зашеметяващо. Докато се отправям по пътеката към големия дървен олтар в далечния край, Чили рита с крак една от пейките, чупи дървото и го хвърля настрани. Вземам една шепа и я нося на Скай, който е заета да разпалва огъня отпред.
Ето. Подавам го и продължавам покрай олтара към големия витраж над него. Заставам там и гледам нагоре, докато последната светлина прониква през него. Смесицата от жълто и синьо е красива. Но най-много ми харесва чисто белия гълъб с широко разперени криле. В човката му има маслиново клонче и по някаква причина то ме кара да се чувствам топло. Отвътре.
– Защо го правиш? – Пита ме точно зад мен Лум. Обръщам се и го виждам да ме гледа с ръце, прибрани в джобовете на панталоните му.
– Какво? Какво точно правя, че предизвиквам тази бръчка на челото ти? – Обръщам се напълно и слагам ръце на гърдите си.
– Не е това, което правиш сега – отговаря той, изглеждайки малко несигурен, че изобщо трябва да каже нещо. Погледът му се насочва за кратко към меча над рамото ми. – Това е…
– Какво? – Питам. Очите му се свиват малко. Той отчаяно иска да каже нещо. Но не иска да го направи. Никога не го прави. Понякога ме гледа така. Сякаш съм извън неговото разбиране. Но никога не следва това, което мисли. – Лум. Какъв е проблема?
Всички в църквата спират да правят това, което правят, и ни гледат.
– Това е просто… Мисля, че поведението ти е… не на място.
– Моето поведение? – Питам аз. – Какво поведение?
– Начинът, по който се държиш с… знаеш ли… с…
– Зомбитата? – Питам. Той изтръпва при думата и носа му се набръчква от неприязън. – Какво? Поведението ми изложи ли те на опасност?
– Не…
– Поведението ми изложи ли на риск някоя от нашите мисии?
– Не, Скар. Но…
– Но какво? – Правя крачка към него. Той се отдръпва, сякаш съм заплаха. И това наистина ме вбесява. – Не ми харесват насмешливите ти погледи и начина, по който се отдръпваш от мен, Лум. Какво точно в поведението ми не ти харесва? Изплюй го.
Старейшината се изправи на крака. Но не се намесва. Просто гледа и чака. В сградата е толкова тихо, че можем да чуем как пада игла.
Той вдига ръка и се отдръпва.
– Няма значение. Това не е важно. – Той се обръща. – Просто го забрави.
– Спри! – Нареждам му преди да направи крачка. Той го прави. – Обърни се, Лум. – Отново го прави. Той въздъхва, докато ме гледа. – Явно имаш нещо на ум. Ако имаш проблем с мен, трябва да ми го кажеш. – Поглеждам и към останалите. – Това е отворен форум. Всеки може да говори. Няма да оцелеем дълго, ако започнем да изпитваме неприязън или да таим неприятни чувства един към друг, така че… кажете ми. Какво става? – Спускам се на стъпалото и сядам. Открих, че когато се опитвам да се противопоставя на някакъв проблем, стоенето над човека, с когото си имам работа, изглежда конфронтационно.
– Просто… понякога… – Той наистина се бори.
– О, за бога, човече. Просто го изплюй – мърмори Старейшината.
– Скай… ти хъркаш – казвам ѝ аз. – Като животно в разгара си. Непоносимо е. И боже мой, можеш да говориш глупости. Зомбитата не са извънземни. Ние не сме полигон. Останалата част от света не е невредима, а облеклото ти, макар и много красиво, не е бойно ефективно. Плюс това… ти си малко луда. – Лицето ѝ леко се снишава. – Но аз обичам лудите. Обичам твоя оптимизъм и непоколебима радост. А бързината ти да прощаваш е възхитителна. – Добавям. Тя грейва. Поглеждам към Чили. – Пич. Трябва да се миеш повече. Смърдиш.
– Жестоко!
– И сериозно… спри да пикаеш близо до мястото, където спим. Знам, че е болка в задника да изминеш няколко допълнителни метра, особено в тъмното, но ако се събудя още веднъж от миризмата на твоята урина, ще те ударя в лицето. – Изглежда така, сякаш се опитва да измисли някакъв аргумент. Но нищо не му хрумва. – Въпреки това. Ти си страхотен смешник. И със сигурност можеш да готвиш.
Всички леко се ухилват. Но Лум все още изглежда неудобно.
– Старейшина…
Той повдига вежди, предизвиквайки ме да кажа нещо. Усмихвам се.
– Ти си перфектен.
Той се намръщва, но се усмихва закачливо.
– Адски съм.
– Но ти не стенеш и наполовина. И това, че не чуваме пръдните ти, не означава, че не ги усещаме.
Всички се смеят. Дори Лум и Старейшината. Затова отново поглеждам към него.
– Лум. Аз съм избухлива и груба по краищата. Аз съм властна и твърда. Знам, че не ти харесва как се държа с мишените – казвам му. – Знам, че те разстройвам, когато…
– Играеш си с труповете им? – Довършва той. – Разрязваш ги и риташ главите им? Да. Мисля, че това е отвратително.
– Но те са трупове. Те са мъртви неща. Те са…
– Те са били ние – казва той просто. – Скарлет, те са били хора. Видях те, след като разчистихме това място. Начинът, по който се отнасяше с телата на мъртвите толкова внимателно и с уважение. Но с мишените си просто садист.
– Телата, които изчистихме оттук, бяха хора, Лум. Мишените не са хора. Те са нещата, които са убили тези хора – казвам му аз. – Чудовищата там? Това, което виждаш да се разхожда и хапе, е толкова далеч от хората, колкото може да бъде. Това е смърт, облечена в кожен костюм. Това е всичко. Обичам идеалистичните ти възгледи за света. Аз също имам. Но в това отношение… грешиш.
– Ако ме ухапят – възразява той. – И аз се обърна. С удоволствие ще ми отрежеш главата и ще играеш футбол с нея?
Чили вдига ръка.
– За протокола, ако не играеше футбол с отрязаната ми глава, щях да съм малко обиден.
С присвиване на очи връщам вниманието си към Лум.
– Това нямаше да си ти. Щях да убия нещото, което те е отнело от нас.
Но ако ме ухапеше…
– Нека се разберем. – Изправям се на крака и поглеждам към всички, които ме гледат. – Мисля за всеки един от вас. Бих рискувала и съм рискувала живота си, за да запазя вашия. Но в момента, в който някой от вас бъде ухапан… Нас. Вие сте: Мъртви. Край на историята. Няма да се поколебая да отрежа главата ти от тялото и да я запратя възможно най-далеч от нас, защото ако не го направя, ще убиеш някой друг. А аз няма да позволя това да се случи. – В стаята отново настъпи тишина. – Така че, Лум, ако те ухапят, ще те приспя. Дори преди да се обърнеш. Защото това е, което ще предпази всички останали. И е точно това, което бих очаквала всеки от вас да направи с мен. Те не са хора. Те са нещото, което е убило човека. Те просто са облечени в разлагащия се труп на човека. Това – е всичко, което са. Не заслужават нито съжаление, нито милост. Никакво достойнство. Защото са отнели всички тези неща от човека, когото носят. Съжалявам, ако ви обиждам с истината. Но това е начина, по който се случва.
– А ако това беше Касиус, който е превърнат в клас три, щеше ли да се отнасяш към него по същия начин? – Пита той. – Щеше ли да му отрежеш главата и да я риташ за удоволствие? Щеше ли да излееш вътрешностите му, само за да го гледаш как се плъзга в тях?
Чувствам как цялата ми доброта към него се изплъзва за миг. Дори останалите го поглеждат.
– Лум, стига – казва Старейшината. Но той не обръща внимание.
– Какво ще кажеш за Тий? Ще я убиеш ли още преди да се е обърнала? Би ли могла да погледнеш в тези големи кафяви очи, които ще са пълни със страх, и да я убиеш толкова безсърдечно? Или само нас ти е безразлично да убиваш.
– Ти не си добре! – Сгърчва се Чили. – Как смееш да ѝ говориш така. Те са нейните хора. Нейното семейство. Извини се сега! – Той се опитва да се втурне напред, когато Лум остава безмълвен. Но когато вдигам ръка, той спира. Слизам по стъпалата. Стъпките ми отекват върху камъка, а Лум примигва на всяко едно от тях. Спирам точно пред него. Виждам колко голямо усилие му е да поддържа визуален контакт с мен. Дишането му е накъсано. Дори леко се тресе. А очите му продължават да се стрелкат към ръцете ми и дръжките на катаните.
Той се страхува от мен.
– Съжалявам – казва той едва-едва шепнешком. – Не трябваше да казвам това.
– Да, ама ти го направи. Мислиш ли, че не си го представям? Да гледам как хората, за които ме е грижа повече от всичко, страдат? Да ги гледам как умират? Но виждаш ли, въпроса какво бих направила, ако някой от вас бъде ухапан, е напълно неуместен – казвам му.
– Как така?
– Защото, ако Тий, Кас или който и да е от вас бъде ухапан, това би означавало, че аз вече съм мъртва. Така че това, което ще направя, е напълно без значение, защото няма да мога да направя нищо.
– Не разбирам…
– Защото единствения начин, по който мишената би се приближила достатъчно, за да ухапе някого от вас – казва Старейшината, звучейки много раздразнено – би бил, ако това момиче вече е мъртво. Тя ще умре, преди да позволи дори един от вас да бъде ухапан. Точно както бих направил и аз. Ако все още не сте научили това, значи сте по-големи идиоти, отколкото ви признавах.
Скай ме посочи, докато гледаше Лум с омраза.
– Тя ти дава храната си. Взема ти чантата, когато си прекалено уморен. Тя…
– Всичко е наред, хора. Той има право да изкаже мнението си. Смята, че съм неуважителна. Вероятно е прав. Случвало ми се е хора, на които държа много повече от теб, да мислят много по-лоши неща за мен. Но докато дишаш, ще се боря да те пазя. Но когато спреш, когато започнеш да хапеш, няма да проявявам милост, достойнство или доброта. Защото те никога не ни показват такава. Те ни разкъсват. Ядат ни живи. Те убиват деца. Карат ни да живеем в проклети клетки. Така че можеш да си мислиш, че съм лош човек. – Вдигам рамене. – Всъщност не ми пука. Това не е състезание по популярност. Мразете ме, ако искате. Но знайте, че съм адски добър войник и че съм готова да умра за каузата. – Удрям го силно в гърдите. – Готова съм да умра за всеки от вас. – Приближавам се с още една крачка. – И ако още веднъж заговориш за Тий или Кас по този начин, ще ти избия шибаните зъби. И без това имам достатъчно кошмари от всички гадости, които видяхме тук. И още повече от това, което съм оставила вкъщи, без ти да го увеличаваш. – Втренчвам се в рамото му и се отправям към вратата.
– Съжалявам, Скарлет. Не исках да…
– Ще бъда на пост, ако имаш нужда от мен.
– Момиче, не е нужно да даваш дежурства. Тук сме в пълна безопасност.
– Ами точно сега не е безопасно за лицето на Лум, ако остана тук.
Захлопвам силно вратата след себе си и излизам в тъмното.

Назад към част 25

Глава 13

Рафаел се наведе, за да заговори срещу ухото ѝ. Архангел и неговата съпруга споделяха лична шега.
– Джиан беше втория от архангелите, които спяха още преди възнесението на Нейха. Той е поне на пет хиляди години и е опасно силен.
Усмихвайки се, за да запази илюзията за частен разговор между влюбени, Елена каза:
– Разбрах. Ще се пазя.
– Той също така имал репутацията на човек, който се наслаждавал на удоволствията на живота и който имал много любовници, всичките от които били жени. – Тонът на Рафаел беше замислен. – От това до този бастион на мъжествеността е необичайна прогресия.
– Не знам – понякога хората правят равносметка на живота си и не харесват това, което виждат. Може да е това, което се е случило с Джиан. – Тя погледна през рамо, за да провери как е Аодхан.
Ангелът беше заел позиция до стената на атриума, най-близо до вратата, заедно с няколко свои колеги ескорти. Елена видя, че един от тези ескорти е добре въоръжена и красива жена с тъпа черна коса на фона на кожа с приглушено кафяво – и тя гледаше право към Аодхан с покана в усмивката си.
Вниманието на Аодхан обаче беше насочено към Елена.
След като погледите им се срещнаха в мълчаливо съобщение, че засега всичко е наред, тя попита Рафаел за жената, а после вдигна ръка.
– Чакай, нека да предположа. Хм… Ескортът на Нейха?
– На Тит – каза ѝ Рафаел с усмивка. – Той обожава нежните, женствени жени, но също така разполага с мощен контингент от жени-воини. Почти съм сигурен, че жената е четвъртата в командната му структура.
Напомняйки си, че всички архангели са многоизмерни, тя видя, че Михаела и Тит все още разговарят, докато Джиан оставаше в друга зона, в разговор с Астаад. Меле не се виждаше никъде, но Елена съзря Хана и Елижа в далечния противоположен ъгъл на атриума. Александър и Ксандър стояха заедно с двойката, Александър беше облечен в черни панталони, ботуши и сребърен нагръдник, щампован с изображение, което Елена не можеше да различи от това разстояние.
Липсваха Нейха, Фаваши, Харизмон и Калиане.
– Имаш ли връзка с майка си?
– Тя скоро ще пристигне. – Рафаел започна да се движи, а Елена – с него.
– Да изчакаме, да я посрещнем – каза Елена след размисъл. – Няма лошо всички тук да знаят, че вие двамата сте едно цяло. – Може би някога Калиане е била луда масова убийца, но сега изглеждаше здрава – и изпълнена с разкаяние за зверството, което бе извършила в лудостта си. И беше застанала до Рафаел от мига, в който се събуди от дългия си сън.
Рафаел поклати глава.
– В този момент не съм син на Калиане – аз съм Архангела на Ню Йорк. Аз не чакам никого.
Проклетата изтънчена архангелска политика – помисли си Елена. Беше научила толкова много, но безброй неща все още можеха да я спънат. Защото Рафаел беше прав – не можеше да се види, че чака майка си да пристигне. И какво, по дяволите, правеше той сега?
– Насочваш се към Михаела ли? – Попита тя. – Добри Боже, защо? Ако искаш някой да ти забие нож в гърба, имам достатъчно ножове.
Смехът му привлече вниманието на Михаела и главата ѝ се наклони към тях.
– Тит и Михаела са най-близо до нас – промърмори той. – Това е обикновена любезност – и си помислих, че може би ще оцениш възможността да я разгледаш по-отблизо.
– За съжаление, не мисля, че можеш да разбереш само като погледнеш някого дали е родил преди година. – Идеята, че Михаела ражда дете, все още ѝ беше трудна за приемане. – Вероятно просто си е играла или може би е приспала отровата на Юръм. Това беше възможност, която Елена не беше обмисляла досега, и тя имаше точно толкова смисъл, колкото и тайното раждане на дете, което може да е било или да не е било повлияно от същата отрова. – Фигурата ѝ със сигурност не се е променила.
След това бяха твърде близо, за да рискуват по-нататъшно обсъждане. Само няколко секунди по-късно Тит посрещна Рафаел с прегръдка по гърба, която даде да се разбере на цялата стая, че той смята Рафаел за съюзник. След това, докато Елена стискаше зъби, Рафаел докосна ръката си до тази на Михаела в учтив поздрав между членовете на Кръга.
Междувременно Тит беше стиснал предмишницата на Елена по начина на воините – макар че беше смекчил силата си, вероятно в резултат на мисленото напомняне от Рафаел. Архангелът-войн бе приел Елена като колега воин до такава степен, че понякога забравяше, че тя не е толкова силна физически, колкото един архангел.
– Ели – каза той, използвайки прякора, който тя го бе помолила да използва. – Кога е следващото ти парти?
Гръмкият му истински глас изпълни стаята, а ентусиазма в него я накара да се усмихне.
– Може би след като разрешим цялата тази възможна ситуация с масовото кръвопускане – каза тя и, след като разклати предмишницата си, се принуди да се обърне към Михаела. – Архангел Михаела – каза тя учтиво. – Минаха много луни. – Думите бяха запазена фраза, на която я беше научила Джесами. Искаше ѝ се да добави: Надявам се до следващата ни среща да са минали много повече луни.
– Ловецо на гилдията – отвърна Михаела.
Другата жена вероятно си мислеше, че отправя тънко подмятане, като споменава професията на Елена, а не статута ѝ на съпруга на Рафаел, но Елена никога не би се обидила, ако я нарекат ловец.
И Рафаел никога нямаше да се обиди от нейно име.
– Маркировките ти са удивителни, Рафаел – каза Михаела с много по-топъл тон, а знойния ѝ глас беше точно на мястото си. – Признавам си, че нямах представа за въздействието им, след като видях изображенията, излъчени от медиите.
Оставяйки Рафаел да се справи с Михаела, добре осъзнавайки, че архангела ѝ никога няма да има крайно лошия вкус да бъде съблазнен от тази гад, Елена се съсредоточи върху Тит.
– Очаквам с нетърпение да видя собствените ти белези, Тит.
Архангелът от Южна Африка беше развил златни знаци по масивните си гърди, но тази вечер тези знаци бяха покрити от златен нагръдник, а рисунките, гравирани в нагръдника, бяха почти толкова сложни, колкото и дърворезбите, които украсяваха коридорите и стените на този комплекс. Както и при Александър, гърбът на накита беше изработен от дебела, но гъвкава кожа.
– Ели, за теб, всичко. – Тит отново използваше по-мекия тон, който съзнателно възприемаше в социални ситуации. – Надявам се, че няма да сме винаги на срещи. – Намръщената му физиономия ясно показваше мнението му за срещите. – Ако е така, ще се спазаря с Рафаел. Ти можеш да гледаш.
Преди Елена да можеше да приеме това разрешение като снизхождение. Сега разбираше, че Тит също би се спазарил с нея – ако не беше толкова сигурен, че ще ѝ откъсне ръцете, когато се разпали от бойна треска.
– Ще се съглася – каза тя. – Гален все още говори за всичко, което е научил в твоите армии.
Дори когато Тит се засмя при споменаването на оръжейния майстор на Рафаел, близо до входа се чу движение. Влезе Калиане, жена с призрачни сини очи и гарвановочерна коса – шаблона, от който беше излязъл Рафаел. Косата ѝ се спускаше по гърба и беше украсена с най-тънката диамантена диадема, чиито скъпоценни камъни блестяха като лед в огън, носеше рокля в ледено бяло, която я превръщаше в кралица на студа и пламъка.
Но не свекърва ѝ беше тази, която привлече и задържа вниманието на Елена.
Таша беше влязла зад Калиане, а сега зае позиция сред ескорта.
С алени коси и с присвити очи в яркозелено, с криле в наситен меден цвят, учената и войн гледаха към тълпата. Устните ѝ се изкривиха, когато се спряха на Рафаел, архангела, който някога беше неин съученик, а после и любовник.
Независимо от факта, че връзката на Рафаел и Таша не бе продължила дълго, Елена не бе предпазена от чувство на раздразнение. Защо, по дяволите, Рафаел имаше толкова добър вкус за бивши?
– Ели.
Обръщайки се при звука на този лиричен женски глас, Елена се усмихна.
– Хана. – Тя прегърна другата жена с открита топлота.
За първи път тя и Хана бяха установили контакт, защото бяха единствените двама консорти в Кръга, но с времето връзката им се бе превърнала в истинско приятелство: две много различни жени, които бяха намерили общ език.
След дълъг момент Хана се отдръпна от прегръдката и каза:
– Изглеждаш прекрасна и свирепа.
– Монтгомъри – каза Елена, възхищавайки се как Хана е вплела фин низ от преливащи се черни перли в елегантния кок, в който носеше косата си. – Той е моя моден консултант.
Смехът на Хана беше гърлен.
– Бих ти откраднала камериера, Елена, само че той е толкова страстно предан на теб и на своя господар.
– Нямаш нужда от помощта на Монтгомъри – винаги изглеждаш великолепно. – Това не беше преувеличение. Хана имаше око на художник и познаваше цветовете, които изглеждаха добре на фона на абаносовата ѝ кожа. Честно казано, това бяха почти всички нюанси под слънцето.
Днес беше избрала блестящ меден цвят, който я караше да сияе и подчертаваше прасковените акценти в крилата ѝ. Роклята беше с високо деколте и без ръкави, спускаше се по тялото ѝ в колона с разрез от едната страна. Стилна, но семпла – но с щрих в горната част на прореза: изображение на приклекнала пума с размер на длан, изработено от скъпоценни камъни, които варираха от твърдата чистота на диамантите до опушеното кафяво на топаза.
Елена одобряваше финото напомняне за дарбата на Елижа, дадена от Каскадата – способността му да командва както хищни птици, така и големи котки от джунглата.
– Как са пумите?
– Знаят да не нахлуват в студиото ми, освен ако не ги поканя – каза Хана с много строг тон. – Честно казано, започнах да се грижа за тези същества – как да не се грижа, когато моите любимци ме чакат пред студиото, после се свиват на слънце и гледат, докато си върша работата. – Тя поклати глава. – Елижа продължава да ми казва, че ги разглезвам, че трябва да са свирепи зверове, а не домашни любимци, но знам, че биха ме защитили до смърт, ако се стигне дотам.
Елена трябваше да се съгласи – беше виждала записи на пуми и те определено бяха диви животни. Това, че те обожаваха Хана, беше отражение на любовта на Елижа към нея.
– Значи не ти е интересно да се научиш да хвърляш ножове за боядисване, след като имаш охрана от пуми? Казах на Рафаел, че ще се заемем с хаос.
Усмивката на Хана се превърна в усмивка – изражение, което Елена никога не бе предполагала, че ще види на лицето на елегантната съпруга, когато се бяха срещнали за първи път. Това беше преди да осъзнае, че макар личното лице на Хана да включваше елегантната ѝ страна, другата жена притежаваше и лукава закачливост.
Това накара Елена да се запита какво ли не знаеше за Елижа.
Защото мъжът, който бе спечелил сърцето на Хана, също трябваше да има нотка закачливост в себе си. А това беше факт, който просто не се вписваше в представата ѝ за Елижа – той приличаше по-скоро на стабилен по-голям брат, ако този по-голям брат беше брутално силен архангел.
– О, харесва ми идеята да предизвикам хаос. – Навеждайки се по-близо, Хана прошепна: – Да отвлечем ли Таша и да ѝ оскубем перата?
– Не ми набивай идеи в главата.
– Консорт. – Гласът беше най-чиста красота, а жената, която говореше, също толкова.
Обръщайки се, за да поздрави свекърва си, без да прекъсва разговора с Хана, тя наклони глава точно толкова, колкото да признае връзката им, без да омаловажи положението на Елена като съпруга на Рафаел. Забавното беше, че не Джесами, а Калиане я беше научила на този прецизен поклон – малко упражнение за сближаване между свекърва и снаха, когато Калиане разбра, че никой не знае как да се справи с протокола между свекърва от Древността и съпруга на архангелския ѝ син.
Колкото и да е смешно, досега никога не беше попадала в тази конкретна ситуация.
– Радвам се, че те виждам – каза сега Елена, като се отклони от церемониалния поздрав, защото с Калиане бяха стигнали по-далеч от него по време на кратките, незабележими посещения, които Калиане беше направила в Ню Йорк, а Рафаел и Елена – в Аманат през последните две години. – Познаваш Хана, разбира се.
– Хана, скъпа моя. – Калиане сключи ръцете си върху едната на Хана, наведе се, за да целуне другата жена по бузата.
Разликата в поздравите не беше обида. Елижа беше един от лоялните генерали на Калиане преди издигането му за архангел и дори след това никога не я беше предал. Напротив, грижеше се за сина ѝ.
– Лейди Калиане. – Усмивката на Хана беше заразително топла, когато тя използваше същата титла, която Елижа продължаваше да използва за Калиане – равностоен човек, който реши да признае историята, която споделяше с Калиане.
Елижа можеше да прави това без последствия, беше достатъчно възрастен, за да му се размине. Рафаел трябваше да върви по далеч по-внимателен път. Връзката му с Калиане никога не е била равностойна, когато е бил по-млад – той не можеше да се връща към нея, без да напомня и на останалите от Кръга за момчето, което е бил. Още повече, че беше архангел само от около петстотин години – капка в морето на ангелското време.
– Почти съм завършила произведението, което скицирах в Аманат – каза Хана, думите прошепна, за да не чуят другите за посещението на Хана и Ели в града на Калиане, да не се научи, че понякога са напускали територията си. – Много се надявам да ти го покажа през следващите шест месеца.
– Ще очаквам разкриването с нетърпение – отвърна топло Калиане, преди да върне вниманието си към Елена… само за да може очите ѝ да се плъзнат покрай Елена, а погледа в тях да се промени в пронизваща любов, която се появяваше само когато гледаше един човек.
– Рафаел, сине мой. – Тя прие целувката на Рафаел по бузата в знак на поздрав и в отговор докосна собствените си пръсти до бузата му.
Все още беше шок за системата на Елена да ги види един до друг. Изглеждаха почти на една и съща възраст, макар че Калиане беше по-възрастна с много, много хилядолетия. Неочаквано Калиане заговори на Елена.
– Консорте, ще се радвам, ако се разходиш с мен утре вечер преди вечерята. Бих искала да чуя за дома на сина ми, да науча как се справя народа му.
Защо не те попита? Елена се обърна към Рафаел, дори когато приемаше поканата на Калиане.
Архангелът ѝ постави ръка върху голата кожа на долната част на гърба ѝ, докато майка му премина нататък, за да говори с Александър. Хана също се беше отдръпнала – от Елижа, който се усмихна за поздрав на Елена, а Рафаел и другия архангел вече бяха говорили.
„Тя изпреварва онези, които биха могли да смятат, че могат да вбият клин между нас, като използват факта, че ти не си съпруга, която майка ми би избрала за мен.“
Рафаел раздвижи пръстите си по гърба ѝ.
„И според мен ѝ е липсвало да говори с теб. Казвала ми е, че ти я караш да си спомни какво е да си млад и безстрашен.“
Борейки се с приятните тръпки, Елена каза:
– Сигурен ли си, че това не е код за млад и глупав?
Устните на Рафаел се раздвижиха в единия ъгъл.
„Не са ли те същите?“
Елена не можеше точно да спори, като се имат предвид някои от подвизите, които беше извършила като зелен ловец.
– Говорил ли си с Астаад? – Тя видя характерните крила на архангела, перата, които бяха нощно черни там, където израстваха от гърба му, но бавно избледняваха до бледосиво по върховете, като акварел, направен с опитна ръка.
– Не, нека да го направим сега.
Когато го направиха, Астаад потвърди, че е оставил Меле вкъщи.
– Тя искаше да ме придружи, но е твърде нежна, без собствено оръжие. – Очите му, тъмен нюанс, близък до оникс, поразителен на фона на хладното бяло на кожата му, сканираха стаята. – Нейха пристигна.
Архангелът на Индия влезе в атриума с царствена грация, коприненото ѝ сари беше необичайно тъмножълто, бродирано със синьо-златни нишки, а черната ѝ коса беше прибрана на обичайния си спретнат възел. Тя държеше крилата си над пода с непринудена сила, а перата бяха леденобели с кобалтови нишки в основните части. Кафявите ѝ очи бяха като на кралица, каквато беше: интелигентна и свикнала с властта.
По петите ѝ се движеше Харизмон.
Архангелът на болестите – Елена далеч предпочиташе това име пред официалната му титла – беше възвърнал пълното си здраве и физически беше доста красив, целия в богата кафява коса и кожа от наситено злато, тялото му беше плавно мускулесто, а очите му – по-тъмно златни с кафяви петънца в дълбините им.
Въпреки това стомахът ѝ се обърна.
Нейха може и да мразеше Елена, но Елена харесваше архангела на Индия за това, че посрещна Харизмон подчертано ледено, когато двамата си размениха поздрави.
„Все забравям, че Нейха също е воин“ – каза тя на Рафаел – „а после прави нещо подобно и си спомням, че тя няма никакво съчувствие към хората, които смята за страхливци.“
Рафаел не отговори; не беше необходимо. Той беше този, който ѝ беше разказал за уменията на Нейха с извитото острие на кукри, беше ѝ разказал истории за спаринги с Архангела на Индия. Знаеше, че му липсват отношенията, които бе имал с Нейха, преди да се наложи да екзекутира дъщеря ѝ-убийца.
Фаваши влезе след секунди, ангел с меки крака, крила от богата слонова кост и коса от блестящ махагон върху кожа от целунат от слънцето крем, красотата ѝ беше пищно женствена, а силата ѝ – олицетворение на стоманената ръка в кадифена ръкавица от всичко, което Елена беше чувала. Тя носеше сложна рокля с мъниста от наситен крем с блестящи керемидени акценти, ръкавите по цялата дължина бяха пристегнати в китките, а пищната пола стигаше малко над прасците. Под нея имаше тесни памучни панталони в същия керемиден цвят и обикновени златни сандали.
– И така, всички сме тук – промърмори Астаад. – Кой мислиш, че пръв ще се опита да убие и кого?

Назад към част 14

ЛОГАН

В главата ми се повтаря една мисъл. Едно обещание, едно обещание:
Ще убия този човек.
За това, че я докосна. За това, че я изплаши. За това, че държи оръжие срещу нея.
Той никога няма да излезе жив от тази шибана стая.
– Махни оръжието от нея – изръмжавам, измервайки разстоянието от мен до него – изчислявам секундите, които ще ми трябват, за да стигна до него.
Очите на Ели са разширени от ужас, лицето ѝ е избеляло.
– Каквото и да си мислиш – изсъсква той към мен – колкото и да си бърз, обещавам, че този куршум е по-бърз. Той ще разкъса дупка в главата ѝ, преди да ме докоснеш с пръст.
Той прекъсва думите си, като доближава пистолета до слепоочието на Ели, притискайки го към кожата ѝ.
– Затвори вратата.
Стискам зъби и затварям шибаната врата. Защото не мога да стигна до нея навреме.
Още не.
Той вдига Ели за ръката, забива пистолета между лопатките ѝ и се отдръпва, като я държи пред себе си като щит.
Тя поклаща глава и плаче.
– Защо не си тръгна, Логан? Щеше да си в безопасност.
– Никога няма да те оставя. – Кълна се. – Никога.
– Много мило. – Мъжът се изплюва. Казва ми да седна на стола до камината, да сложа ръцете си зад облегалката. Чувам шумолене на пластмаса, преди да каже на Ели: – Вържи го. Стегнато, иначе ще ви застрелям и двамата.
Чувствам ръцете ѝ върху китките ми, които закрепват… свински опашки. Ебати опашките. Почти невъзможно е да се разтегнат или скъсат, без значение колко адреналин и ярост се изпомпват в мен.
Той издърпва Ели и я избутва към бюрото, където е телефона. Сега и двамата са пред мен – което е по-добре. Ако ги виждам, ще ми е по-лесно да направя своя ход, когато се появи възможност.
– Около стаята на сестра ти има твърде много охрана. Обади ѝ се – кажи ѝ да дойде тук. Сега.
– И какво точно ще направиш? – Питам, като искам да задържа вниманието му върху мен. – Мислиш ли, че просто ще те оставят да си тръгнеш оттук с херцогинята?
– По-добре да го направят. Ако не, ще и сложа два куршума в корема. Може и да не я убият, но ще се погрижат за гадовете, които носи.
– Няма да се доближиш до сестра ми, болен ебач – изсъска Ели.
Той се хвърля да я удари с опакото на ръката си, но Ели вдига предмишницата си и блокира удара, както я научих преди години.
Това е моето момиче.
Той я хваща за косата и извива врата ѝ, за да го погледне.
– Извикай я!
– Не! – Изкрещява Ели, дори когато от окото ѝ изтича сълза.
Ще му откъсна главата от шибаните рамене, кълна се в Бога.
Но после изведнъж той става наистина спокоен. Замислен. Пуска косата на Ели, вдига ръка и насочва пистолета към главата ми.
– Обади ѝ се, или ще му пръсна мозъка по цялата стена. Той не ми е нужен, все още ще имам теб.
От гърлото на Ели се изтръгва задушен хленч, а след това още сълзи.
– Не…
– Имаш десет секунди. Текат.
– Логан… – прошепва Ели. И това е измъчено. Защото тя не може да се обади.
И двамата го знаем.
– Слушай ме, Ели. Всичко е наред. Всичко е наред, любов.
Тя поклаща глава, ридаейки.
– Какво да правя?
Поглеждам в съвършените ѝ сини очи и в съзнанието си я държа, утешавам я, давам ѝ силата си.
– Знаеш какво искам да направиш.
И погледът ми се плъзга по красивото ѝ лице, запомняйки всяка извивка и ъгъл.
– Обичам те, Ели – задушавам се аз. – Трябваше да ти кажа по-рано и повече пъти, но го правя сега. Тези последни седмици бяха най-хубавите в живота ми. Повече, отколкото някога съм мечтал, а толкова често съм мечтал за теб. Благодаря ти, мое мило момиче, за това, че обичаш толкова силно.
Красивото ѝ лице се смалява.
– Обичам те, Логан. Моля те, не ме оставяй… моля те…
– Шшшш… всичко е наред. Всичко ще се оправи, кълна се, Ели. Обещавам ти.
И аз вярвам в това, наистина. Защото трябва да има Бог – жена като Ели Хамънд не се появява случайно. Моето момиче е създадено по замисъл. И ако има Бог, той ще се погрижи за нея, ще я защити.
Мразя, че това няма да съм аз. Искам да бъда мъжа, който я държи и пази. Но дори и да не ми се отдаде тази чест, когато това свърши, както и да е… тя ще излезе от другата страна невредима.
Вярвам в това с цялото си сърце – онова, което винаги е принадлежало само на нея.
Тя се протяга към мен.
– Логан.
– Затвори очи сега. Затвори очите си, Ели, и знай, че те обичам.
Тя не затваря очи. Ели пада на земята и се разплаква.
Миг по-късно се хвърля към мен. Покрива тялото ми със своето, обгръща с ръце стола и ме прегръща.
– Ели, спри! – Кръвта ми се смразява от ужаса, че той може да я застреля.
Но той не стреля. И тя не спира.
Не и докато не притисне студената, стоманена тежест на ножа, който преди години закачих на крака ѝ, в ръката ми, зад стола – там, където шибаняка не може да види. Когато ме поглежда в лицето, зениците ѝ са по-тесни и съсредоточени; сега е по-спокойна, почти облекчена.
Обръща глава, взирайки се в пистолета, който е насочен към главата ѝ.
– Ще се обадя. Ще се обадя на сестра ми сега.
– Ставай! – Скоро мъртвия гад изтръгва Ели от мен и я захвърля към бюрото. Тя прави демонстрация, че бърка в телефона и изпуска слушалката, което ми дава време да прережа пластмасовите връзки около китките си.
Изчаквам го да спусне пистолета, само малко встрани, за да не е насочен директно към Ели. И тогава се движа. Изскачам и го хващам.
Изстрел отеква в стаята, взривявайки тъпанчетата ми, после още един…
След това, с твърдо, грубо извиване на ръцете му и звук от пречупен врат – всичко свършва. Мъжът пада мъртъв в краката на Ели.
Поемам я в прегръдките си, слаб и с натежали крайници, със съзнанието, че е в безопасност. Преглеждам тялото ѝ, прокарвам ръка по него, проверявайки за наранявания.
– Уцелена ли си? Нарани ли те?
Тя поклаща глава, после извиква:
– Логан, ти кървиш!
– Това е само драскотина. – Насочвам я към вратата, а рамото ми пулсира.
Ели грабва една риза от леглото, докато излизаме в коридора. Облягам се на стената и се свличам на пода. Тя вика за помощ и настъпва суматоха, тъй като хората се втурват към нас и в стаята.
Ели разкъсва ризата си на две парчета и притиска едното към рамото ми, а другото към ръката ми, а аз стена – защото това шибано щипе.
– Кървиш много.
Хм. И аз го правя. Бялата кърпа бързо става червена.
Повдигам рамене.
– Две драскотини. Не се притеснявай.
Но тя е притеснена. Пълната ѝ малка уста е поставена в стегната линия, а веждите ѝ са смръщени.
Навеждам глава към нея.
– Много ти отива днес, Ели.
Очите ѝ искрят ярко и очите ѝ пламват.
– Сериозно? Ти дрогиран ли си?
Усмихвам се, чувствам се малко дрогиран.
– Целуни ме, любов.
Вместо това тя ми крещи.
– Ти си бил шибан, Логан!
Изкривявам пръст към нея, като я привличам по-близо. И намигвам.
– Това е най-подходящото време за целувки.
След това я придърпвам към себе си със здравата си ръка и покривам устата ѝ с моята, целувайки я дълбоко и дълго.
И тогава… изпадам в безсъзнание.

Назад към част 52

Глава 15

В понеделник сутринта Блейк ни чакаше, когато спряхме на паркинга на училището. Беше се облегнал на един камион, няколко места по надолу и в момента, в който ни видя, се отблъсна и се затича в тръс към нас.
Изпъшках.
– Не е този, когото искам да видя веднага щом отида на училище.
– Съгласна. – Тя обви ръката си около моята. – Само не забравяй, че сме на публично място.
– Иначе няма да е забавно.
Блейк намали, когато стигна до нас.
– Всички трябва да поговорим.
Продължих да вървя.
– Разговорът с теб е последното нещо, което искам да направя.
– Разбирам това. – Той ни настигна. – Но наистина не знаех за ониксовите щитове на вратите. Нямах идея.
– Вярвам ти.
Стъпката на Блейк стана колеблива.
– Но ти ме удари.
– Това е, защото така Деймън искаше – обясни Кат и аз ѝ намигнах. – Виж, нямам ти доверие – продължи тя – но може би не си знаел за щитовете. Това не променя факта, че няма да можем да влезем там.
Той пъхна ръце в джобовете и спря пред нас.
– Снощи говорих с Люк. Той също не знаеше за щитовете. Готов е да го направи отново – да деактивира камерите и други неща.
Беше хубаво да го чуем, тъй като трябваше да се върнем там, но това не ни помогна особено. Огледах се наоколо. Бяхме се скупчили до оградата и никой друг нямаше около нас, но аз запазих гласа си тих.
– И с какво ще ни помогне това? Не можем да минем през тези врати.
– Ами ако на всяка врата има оникс? – добави Кат.
– Е, мислех за това – каза Блейк, премествайки се от крак на крак. – Докато бях с Дедал, всеки ден ни излагаха на този камък. Вилиците и другите ни прибори бяха обвити с него. Много неща бяха, почти всичко, което използвахме. При допир изгаряше ужасно, но нямахме друг избор. Минавал съм през тези врати, и то скоро. Нищо не се случи.
Избухнах в смях, докато гледах настрани.
– И сега се сети да ни го кажеш?
– Не знаех какво е. Никой не знаеше – каза той. – Не се бях замислял особено за него.
Част от мен не знаеше на какво да вярва, но не беше необходимо да съм гений в логиката, за да помисля, че може би Дедал са направили това, което е Блейк сега. Излагането му многократно на оникс, в контролирани дози, води до изграждане на търпимост. Но защо? Защо биха искали той да може да премине през оникс, оръжие, което може да се използва, за да го държи под контрол?
– Не можеш да ми кажеш, че никога не си знаел за оникса и какво може да направи – предизвика го Кат.
– Не знаех, че може да ни извади от строя.
Кат стисна устни в тънка линия.
– Знаеш ли, има толкова много неща, за които просто трябва да ти се доверим. Че наистина работиш срещу Дедал, а не за тях. Че Бет и Крис са там, където казваш и сега, че всъщност не си знаел за оникса.
Раменете му се напрегнаха.
– Знам как изглежда това.
– Не мисля, че знаеш. – Пуснах ръката на Кат и се облегнах на оградата. – Нямаме причина да ти вярваме.
– И ти ни изнуди да ти помогнем – добави Кат.
Блейк издиша рязко.
– Добре. Нямам бляскава история, но не искам нищо повече от това да откъсна приятеля си от тях. Ето защо съм тук.
– А защо си тук точно в този момент? Търпението ми почти се изчерпа.
– Мисля, че можем да заобиколим оникса – каза той, измъквайки ръцете от джобовете си и държейки пред себе си. – Само ме изслушай. Това ще прозвучи лудо.
– О, страхотно – измърморих.
– Мисля, че трябва да изградим толерантност. Ако Дедал е правил това, тогава има смисъл. Хибридите трябва да влизат и излизат от тези врати. Ако се изложим на това…
– Луд ли си? – Докато стисках тила си, имах чувството, че често си задавам този въпрос напоследък. – Искаш да се изложим на оникс?
– Виждаш ли друга възможност? – Отговори той.
– Можем ли да обсъдим това по-късно? – попита Кат, като ме наблюдаваше. – Ще закъснеем.
– Разбира се. – Той ме заобиколи. – След училище?
– Може би – отговори тя. – Ще говорим по-късно.
Той не изглеждаше много доволен от този отговор, но се отдръпна, оставяйки ни до оградата. Кат поклати глава, докато се изправяше срещу мен.
– Да се изложим на оникс?
Аз изсумтях.
– Той е луд.
– Мислиш ли, че ще проработи?
– Ти да не би…? – Замълчах. Мамка му. Тя сериозно ли обмисляше това?
– Не знам. – Тя премести раницата си на другото рамо. – Наистина не знам. Не можем да се откажем, но какви други възможности имаме?
– Дори не знаем дали ще проработи.
– Но ако Блейк наистина има имунитет към него, тогава можем да тестваме това върху него.
Аз се ухилих.
– Харесва ми как звучи.
Кат се засмя.
– Защо това не ме учудва? Но сериозно, ако той има толерантност към оникса, не може ли и при нас да се получи? Все е нещо. Просто трябва да разберем как да намерим оникс. Когато не отговорих, тя попита:
– Какво?
Примижах, когато слънцето се освободи от облаците.
– Мисля, че мога да осигуря оникс.
– Какво имаш предвид? – Тя спря, въпреки че звънецът звънна.
– След като Уил те хвана и няколко дни след като Доусън се върна, аз се върнах в склада и събрах по-голямата част от оникса, който беше останал.
Челюстта ѝ се удари в земята.
– Какво?
– Да, не знам защо го направих. Нещо като моят среден пръст към МО и Дедал. – Засмях се, някак смутено. – Представи си лицата им, когато са се върнали и са видели, че го няма.
Кат остана без думи.
Ощипах я по носа.
Тя махна ръката ми.
– Ти си луд. Можеше да те хванат!
– Но не ме хванаха.
Тя ме удари по ръката, този път по-силно.
– Ти си луд.
– Но ти обичаш моята лудост. – Наведох се, целунах ъгълчето на устната ѝ. – Хайде, закъсняваме. Последното нещо, от което се нуждаем, е задържане след часовете.
Тя изсумтя.
– Да, сякаш това е най-големият ни проблем.
***
Не бях изненадан да науча, че Блейк е стигнал до Доусън по някое време през деня и му е разказал за цялата идея за излагането ни на оникс и, разбира се, Доусън беше абсолютно съгласен с тези глупости.
Но не можех да го обвинявам, че се е хванал за идеята, защото това му дава нещо, върху което да мисли. Това му връщаше надеждата. Разбирах го. Не бях щастлив, че Блейк е отишъл при него. Не исках този задник да е близо до брат ми. Или до друг някой като цяло.
Когато казах на Кат за това на път за вкъщи след училище, тя изглеждаше толкова развълнувана, колкото и аз. Блейк успя да направи така, че да се занимаваме с идеята му през останалата част от вечерта.
Кат въздъхна.
– Отидоха ми плановете за ревюта и четене.
– Не трябва ли да се чете и след това да се правят ревюта? – поправих я с усмивка.
– Каквото и да е – промърмори тя.
Излязох на пътя, но усмивката ми помръкна.
– Защо да не можеш да го направиш?
– Ако Блейк иска да говорим тази вечер, това ще погълне цялото ми време.
Чувайки тъгата в гласа ѝ, хвърлих поглед към нея.
– Не е нужно да присъстваш, Коте. Можем да говорим с него и без теб.
– Да бе. – Тя се засмя. – Без мен, има голям шанс някой да убие Блейк.
– Ще се разстроиш ли от това?
Тя сви лице.
– Ами…
Разсмях се.
– Освен фактът, че след преждевременната му смърт има писмо, което ще бъде доставено на Нанси Хъшър. Така че, ни трябва жив.
– Вярно. – Като държах едната си ръка на волана, се пресегнах и хванах кичур от косата ѝ. – Но можем да бъдем кратки. Ще бъде нормална понеделнишка вечер, пълна с обикновени глупости, а не простотии от друга планета.
Поглеждайки настрани, тя прехапа долната си устна, докато стисна пръсти.
– Това е наистина егоистично от моя страна.
– Какво? – Дръпнах нежно косата ѝ, без да харесвам как звучаха думите ѝ. – Не е егоистично, Коте. Не може целият ти живот да се върти около всичко това. Няма да стане.
Тя се усмихна.
– Звучиш толкова решително.
– И знаеш какво се случва, когато съм решителен.
– Получаваш своето. – Тя се засмя, когато повдигнах вежди. – Ами ти? И твоят живот не може да се върти само около това.
Дръпнах ръката си, отпускайки я на бедрото си.
– Роден съм за това. И освен това, всичко е въпрос на управление на времето. Примерно вчера. Свършихме си мисията…
– И се провалихме.
– Да, но не и останалата част от снощи? – Виждайки я в ума си, както беше снощи, под мен, беше наистина разсейващо, докато шофирах. – Преминахме през лошото, през необикновеното. И после стигнахме до хубавото, до обикновеното. Вярно, хубавото беше прекъснато от лошото, но за момент управлявахме времето си добре.
Тя протегна крака.
– Правиш го да звучи толкова лесно.
– Лесно е, Кат. Просто трябва да знаеш кога да теглиш чертата, кога ти е достатъчно. – Намалих скоростта и завих по пътя, водещ към къщите ни.
– И ако за днес ти стига, значи ти стига. Няма за какво да се чувстваш виновна, или да се извиняваш.
Нямаше отговор, когато спрях на алеята. Изгасих двигателя и я погледнах.
– И никой няма да убие Бил.
Тя се засмя тихо, докато разкопчаваше предпазния колан.
– Блейк. Името му е Блейк.
Развеселен, аз ѝ се ухилих.
– Той се казва така, както реша да го нарека.
– Ти си ужасен. – Тя се протегна и ме целуна, но когато се отдръпна, аз не бях свършил. Посегнах към нея, но тя ме избегна и се измъкна от джипа.
– И между другото, днес не ми беше достатъчно. Просто имах нужда от малко побутване. Но трябва да се прибера до седем.
Излязох от колата и бях до нея, преди тя дори да затвори вратата.
– Не ти ли стига?
Бузите ѝ пламнаха, докато се взираше в мен.
– Не, определено не.
– Добре. – С ръце на бедрата ѝ, аз я придърпах към себе си. – Това е нещо, което обичам да чувам.
Кат се изправи на върховете на пръстите на краката си и плъзна ръцете си по гърдите ми. Устните ни се докоснаха. Сърцата ни биеха в тандем.
Входната врата на къщата ми се отвори и Доусън извика:
– Хей! Мисля, че Ди подпали микровълновата. Отново. Опитах се да направя пуканки с ръце и нещо се обърка. Като наистина, наистина се обърка.
Притиснах чело към нейното и изръмжах.
– По дяволите.
Кат се изкиска.
– Управление на времето, нали?
– Управление на времето – промърморих.

Назад към част 14

Глава 13

От разкъсаната земя два дебели дървесни корена се вкопчиха в празния дървен паланкин и го смачкаха. Още корени се надигнаха от надигащата се земя и се усукаха в грубата форма на колосална маймуна – дебели, закърнели крака и дълги, подобни на тояги ръце.
То нямаше глава, но от дървените ленти, които образуваха гръдния кош, блестеше светло петно.
– Шикигами? – Еми изтръпна.
С ужасени писъци процесията избяга от двора. Сохей се затича към чудовището, когато то се изправи в цял ръст и разпръсна останките на паланкина.
Притиснал едната си ръка около кръста ѝ, Широ отскочи от клона. Докато падаха към земята, земното шикигами посегна към жената във виолетовите одежди на Аматерасу. Един сохей се хвърли върху нея, като я повали на земята. Пръстите на дървесния корен уловиха влачещата се коса и издърпаха перуката на свобода. Маската ѝ се удари в камъните и се счупи.
Широ се приземи тежко в снега и запрати Еми обратно на дървото.
– То е дошло за теб. Остани тук.
– Широ…
– Наблизо има ками, който го контролира. Не можеш да бъдеш видяна.
– Но…
– Просто остани тук!
Той спринтира към двора, а ръцете на Еми се стиснаха. Отърсила се от колебанието си, тя се втурна след него.
В двора шикигамито се запъти напред, все още държейки перуката. Двама сохеи отблъснаха мико, а останалите извадиха мечовете си, но чудовището се извиси над тях, два пъти по-високо от тях. Единият от тях промуши катаната си в крака на шикигами, но острието едва разцепи дървото.
Широ изскочи от дърветата, а светкавицата на пламъка в ръцете му привлече всички погледи. Двуострието му се оформи и докато нападаше шикигами, заби едното си острие в напуканите камъни. С помощта на жезъла той прескочи дървеното чудовище. Оръжието се завъртя в ръцете му и когато падна, разряза с острието гърба на шикигамито в пръски от парчета.
Дървеното същество потрепери, сякаш от болка, и се обърна към Широ. На ръба на дърветата Еми приклекна зад един дебел храст, надявайки се да не се вижда.
Огънят пробяга по жезъла на Широ. Той го извади и отряза като хартия кокалестия крак на шикигамито. Чудовището падна върху пъна.
– Спрете! – Гласът на Кацуо прозвуча над виковете на сохеите и уплашените викове на бягащите хора. – Не нападайте кицуне!
Еми стисна кимоното си, борейки се да не се движи, да остане неподвижна.
От отрязания крайник на чудовището поникнаха корени, които преформираха крака му. Широ избегна неумелия опит да го сграбчи и скочи върху хващащата го ръка. Затича се по ръката и жезълът му отново проблесна. Съществото се дръпна назад и ударът на Широ пропусна светещото сърце на шикигамито. Той отскочи от чудовището, а жезълът му вече се въртеше в друга атака.
Земята изръмжа и дупката се отвори още повече. Второ шикигами се измъкна от пръстта и се изправи на дебели крака. То се запъти към Широ и се присъедини към своя близнак. Неподвижни, те сякаш преценяваха противника си.
От двете шикигами изникнаха гъсти корени като пипала и острите им върхове се насочиха към Широ в смъртоносна атака. Обхванаха го нагорещени до бяло пламъци, които превърнаха атакуващите корени в черна пепел. Сохеите, които все още се намираха в двора, се отдръпнаха и вдигнаха ръце срещу топлинния взрив. Докато Широ отстъпваше, примамвайки шикигами далеч от сохеите, Еми осъзна, че не може да разгърне огъня си, без да навреди на крехките хора.
Докато отбягваше поредния залп от бодливи корени, в съзнанието ѝ проблесна образ – рубинени очи, взиращи се сляпо в небето, стъклено и празно откъм живот, корен от дърво, стърчащ от гърдите му. Корените на земното ками вече го бяха убили веднъж.
Ямата от разкаляна пръст в центъра на двора отново се раздвижи. Трето шикигами изпълзя от земята и се обърна към другарите си, които се биеха с Широ.
От него избухнаха пламъци, докато отблъскваше поредната атака, но с усуканите корени, които се размахваха навсякъде около съществата, той не можеше да се приближи достатъчно, за да унищожи талисманите им – единственият начин да ги убие. Как щеше да се пребори с три от чудовищата?
Кацуо сякаш стигна до същото заключение. Извика заповеди и поведе групата сохеи към третото същество. Надявайки се, че ще живее достатъчно дълго, за да може Широ да ѝ изкрещи, че не го е послушала, Еми се измъкна от дърветата и спринтира към шикигами.
Чудовището, съсредоточено върху плячката си, напредна към сохеите. Те се разделиха на три групи, разпределяйки се, както можеха в ограниченото пространство. Шикигами вдигна ръка над главата си и я спусна със съкрушителна сила. Сохей отскочи нанякъде и камъните се разпиляха под удара на изкривените корени. Докато мъжете се опитваха да се възстановят, шикигами вдигна другата си ръка. Десетки корени се развиха и образуваха заострени копия.
Еми се хвърли пред групата и вдигна ръце нагоре.
От дланите ѝ потече вятър и въздухът се сгъсти в блестящ щит. Корените се забиха в бариерата ѝ с разтърсваща сила. Ръцете ѝ затрепериха.
– Еми! – Въздъхна Кацуо.
– Вдигни ги! – Тя изтласка вятъра навън. Той удари шикигамито като таран и го повали по гръб. Въртейки се, тя издърпа най-близкия сохей нагоре.
– Офуда! – Извика тя, когато шикигамито се изправи на крака. – Някой да ми даде офуда!
Тримата най-близки сохеи, които я зяпаха, хвърлиха в нейна посока шепи хартиени талисмани. Тя грабна една шепа от свързващите офуда, когато ръката на шикигамито се вдигна за нов удар.
Тя се стрелна към нея и поривът я тласна по-бързо. Прикривайки се под замаха му, тя удари една офуда в изкривените корени.
– „Сотей но шинкецу!“
Синкава светлина обгърна крака му. Както се беше опасявала с водната змия на Цукиоми, офудите не бяха ефективни за шикигами. Вместо да обвърже цялото му тяло, заклинанието обездвижи само крака му.
А ръката му вече се беше запътила към нея.
Кацуо изскочи пред нея, държеше меча си пред себе си, едната му ръка беше върху плоската част на острието.
– „Секишо но сейшин!“ – Изкрещя той.
От острието избликна светеща преграда. Дървената ръка се блъсна в щита, смачка го и хвърли Кацуо обратно към нея. Двамата се свлякоха на земята. Сохеите от другата страна на чудовището нанесоха удари с оръжия и офуда.
Задъхан, Кацуо се търкулна от нея и тя се заизкачва, стискайки офуда.
– Еми, трябва да се махнеш от…
– Имаш нужда от моята помощ. – Преди той да успее да възрази, тя скочи напред и удари с офуда другия крак на шикигамито. – „Сотей но шинкецу!“
Другият му крак замръзна на място и тя се отдръпна, преди да успее да отвърне. Кацуо я последва по петите. Тя заобиколи чудовището, като наблюдаваше движенията на ръцете му. Когато то замахна с една от тях, принуждавайки сохеите да се разпръснат, вятърът се понесе под нея, издигайки я във въздуха. Тя удари офуда точно върху талисмана на шикигами.
– „Сотей но шинкецу!“
Синята светлина се втурна през него и чудовището замря. Тя падна чинно на земята, а вятърът се завъртя около краката ѝ. Докато краищата на офуда почерняваха, тя погледна през двора към Широ, точно когато той потапяше шикигами в огън.
Вятърът прошепна в ухото ѝ и я подръпна. Тя се завъртя.
В сенките на ръба на двора, на същото място, където Еми беше избягала от дърветата, стоеше една фигура – мълчалива, неподвижна, наблюдаваща я. Той вдигна небрежно ръка, сякаш сочеше към нея.
– Еми! – Извика Кацуо.
Бели пламъци обгърнаха и трите ѝ офуди и те се разпаднаха на пепел. Освободени от обвързването, десетки корени се издигнаха от шикигами и се спуснаха надолу – насочени не към нея, а към сохеите около нея.
– Не! – Извика тя и вдигна ръце нагоре.
Мощен порив застигна всички сохеи и ги отхвърли назад. Атакуващите корени се врязаха в камъните на мястото, където те току-що бяха.
Но сега Еми стоеше сама пред чудовището.
Тя отчаяно призова вятъра на помощ. В глезена ѝ проблясна болка, когато един корен се уви около крака ѝ. Той я изтръгна от земята и дворът се завъртя лудо, докато десетки корени насочваха остриетата си към нея.
Огънят се разрази в погледа ѝ. Широ се хвърли в плетеницата, а жезълът му вече отрязваше корена, който я държеше. Той я хвана с една ръка, държейки я през рамо, и се приземи пред шикигамито.
Все още носеше Еми, а в другата ръка държеше жезъла си, и се издигна нагоре. Острието му хвана шикигами между краката и огнената стомана разкъса дървеното тяло, прорязвайки направо торса и талисмана в центъра му. Той падна на земята, докато двете части на шикигамито падаха.
В другия край на двора едното от чудовищата близнаци беше изкривена маса от овъглено дърво, но другото се втурна към тях, като корените му бясно се размахваха.
Той отпусна ръката си и тя се плъзна от гърба му, приземявайки се на краката си. Завъртя жезъла си и ѝ хвърли страничен поглед.
– Ти просто не можеш да направиш това, което ти казвам, нали?
– Ти си още по-малко послушен от мен.
Той се усмихна, когато над жезъла му заиграха пламъци. След това се нахвърли върху шикигами, докато около него се появяваха огнени кълба. Тя се втурна след него и протегна ръка. Вятърът се удари в шикигами, отклонявайки корените, които се бяха устремили към Широ.
Изскачайки от кицунеби, той преобърна шикигамито. Острието му се спусна и отряза ръката на съществото. То се спъна и се завъртя неловко, докато ръката се възстановяваше.
Еми се гмурна и удари онуда по крака му.
– „Сотей но шинкецу!“
Синята светлина затрептя и кракът му замръзна на място. Широ се появи до нея, хвана я с една ръка и отскочи назад, за да избегне поредния удар на подобни на копия корени. Завъртя се, скочи върху гърба на шикигами и заби пламтящото острие на тоягата в хартиеното му сърце.
Корените застинаха и съществото се сгромоляса на земята, безжизнено. В двора настъпи тишина.
– Широ – изпъшка тя, сочейки към дърветата. – Ками…
Той се запъти към сенчестата фигура, която чакаше отвъд края на двора. Преди Широ да успее да се намеси, камито се дръпна напред. От центъра на гърдите му изскочи блестящо острие.
Острието се отдръпна и ками рухна, разкривайки Юмей зад себе си с дългото си черно копие в ръка. Той вдигна вежди към Широ от другия край на двора.
– Крайно време беше- промълви Широ.
– Еми…
Широ се обърна към колебливия глас на Кацуо, а Еми все още беше притисната до него. Кацуо погледна между тях. Пребити сохеи чакаха зад него, държейки здраво оръжията си. Съсредоточени върху Широ, те не бяха забелязали, че Юмей нападна ками от сенките.
– Здравей, Кацуо. – Широ се усмихна, съвсем непринудено, сякаш се беше разхождал на фестивала. – Върнахме се! Пропуснахте ли ни?
– Не ти – промълви Кацуо. – Еми, ранена ли си?
– Добре съм – каза тя, като се извиваше в прегръдката на Широ.
Той отпусна ръката си и тя се протегна към Кацуо, позволявайки на облекчената си усмивка да разцъфне. Преди да успее да го прегърне, гърмежът от приближаващи стъпки я накара да се обърне.
Три дузини сохеи, с извадени оръжия и спуснати остриета, нахлуха в края на двора и се разположиха в боен ред. Водеха ги трима възрастни кануши, които Еми смътно разпозна като водачи на други известни светилища на Аматерасу.
– Ето го йокаят! – Каза единият заповеднически. – Пригответе се за атака!
Новопристигналият сохей се премести по-близо. Няколко от тях държаха в ръцете си дълги въжета от шименава – без съмнение наситени със свързващи или пречистващи заклинания, които можеха да обездвижат йокай. Други държаха лъкове и арбалети, а стрелите им бяха снабдени със заклинания, с които да повалят опасни противници.
Широ можеше да ги победи – ако беше готов да убие човешките си съюзници.
– Спри! – Изкрещя тя, заставайки пред Широ. – Този йокай е съюзник на Аматерасу!
– Сохей Кацуо! – Излая водачът. – Преместете екипа си назад и заемете позиция.
Кацуо погледна от кануши към Широ, след което съзнателно свали катаната си.
– Този йокай ни спаси. Той е съюзник.
Сохеите зад Кацуо се отдръпнаха, несигурни кого да последват.
– Не бъди глупак! – Избухна канушито. – Това е измама!
– Не е измама – извика Еми, все още предпазвайки Широ от силата на сохей. – Оставете оръжията си!
Пренебрегвайки я, канушито изрева заповеди към сохеите. Те се движеха навън в полукръг, опитвайки се да обградят Широ и да блокират всяко бягство. Голяма група сохеи беше повече от способна да победи среден йокай, но те не знаеха, че се готвят да се бият с Куницуками. Само с един цикъл от оненджу, който му беше останал, Широ беше способен да убие всички сохеи в двора и да изравни голямата зала зад себе си за минути.
– Спрете това! – Изкрещя Кацуо. – Ще нападнеш ли йокай пред камигакари, която стои точно тук?
– Камигакари? – Объркване се разнесе из силата на сохей и тримата кануши се вгледаха в нея.
Еми се размърда. Не я ли разпознаха? Всеки служител на светилището Аматерасу знаеше как изглежда!
Широ се ухили.
– Не можеш да ги обвиняваш, малка мико. Ти си по-измачкана от обикновено.
Тя отметна рамене назад и пристъпи напред.
– Аз, Камигакари Кимура, казвам това пред вас и с Аматерасу като мой свидетел: този йокай е съюзник на Аматерасу. Тази вечер той рискува да се нарани и да умре, за да спаси човешки животи.
Тя прокара поглед по сохея и вятърът се раздвижи около краката ѝ, завихряйки мръсотията и снега.
– Заклевам се в живота и честта си, че той няма да навреди на никого в това светилище. И се кълна, че ако някой от вас се опита да му навреди, ще отговаря пред мен – и пред Аматерасу.
При последната ѝ дума вятърът се разлюля. Той не докосна нито нея, нито Широ, но се разнесе из двора. Сохей се поколеба, за да запази равновесие във внезапния порив. Вятърът утихна също толкова бързо и докато отломките се носеха обратно към плочите, никой не помръдна.
– Камигакари – каза неохотно кануши. – Сигурна ли си?
Преди тя да успее да отговори, на няколко метра от нея изникна тъмна сянка. Черна и червена магия избухна навън, когато Юмей се материализира до нея. Тя се стресна – и всяко оръжие, което се беше спуснало, отново се извиси, а сохеите се сковаха от страх и агресия.
Всичките ѝ усилия да успокои всички – напълно провалени. Тя се обърна към Тенгу, свила ръце в юмруци.
– Юмей! – Яростното раздразнение превърна гласа ѝ почти в ръмжене. – Какво правиш?
Той посрещна блясъка ѝ с равен поглед.
– Тази шега е безсмислена. Ти намери момчето. Вземи го и можем да вървим.
– Момчето? – Повтори тя безмълвно, като се опитваше да превключи мисълта си.
Той наклони глава към Кацуо.
– Това не е ли този, когото искаше?
Устата на Кацуо се отвори и той отстъпи крачка назад.
Тя се намръщи.
– Е, да, но…
С трясък на мълния Сусано се появи зад Кацуо. Той скочи като подплашен заек и почти се сблъска с нея.
– Ако си го намерила, нека си тръгнем – каза Сусано нетърпеливо, като оглеждаше Кацуо, явно не впечатлен от видяното. – Ако едно ками е проникнало в светилището, може да дойдат още.
Навсякъде около тях сохеи бърбореха, а кануши крещяха заповеди. Хаосът се разпространяваше като инфекция. А тя почти беше уредила всичко допреди минута!
Тя притисна два пръста към слепоочието си.
– Щеше ли да ви убие, ако просто бяхте търпеливи още пет минути, за да можем да си тръгнем спокойно?
Широ отново се ухили.
– Какво значение има това? – Избухна Юмей. – Вече изгубихме твърде много време тук.
Тя погледна тримата йокаи. Те стояха заобиколени от наперени воини, обучени в изкуството да убиват йокаи, напълно невъзмутими. Не бяха дори леко притеснени. Заради загрижеността, която показваха, можеха да стоят на поляна с пеперуди.
– Наистина исках да се изкъпя и да се преоблека, преди да тръгнем – промълви тя.
– Ти каза само, че искаш храна.
– Не изглеждам ли така, сякаш имам нужда от преобличане? – Тя протегна ръце, показвайки изцапаното си, скъсано кимоно. – Нямам палто. Нямам дори обувки.
Като един Юмей, Широ, Сусано и Кацуо погледнаха надолу към краката ѝ.
Юмей примигна веднъж към мокрите ѝ, кални чорапи таби, след което се намръщи.
– Добре.
– Благодаря за разрешението – отвърна тя.
Очите му се свиха. Тя отвърна на погледа му.
Когато Широ се засмя, тя обърна вниманието си към него. Той преглътна веселието си със задавена кашлица.
– Ела с мен – изръмжа тя. Посочи към Кацуо и той се стресна. – И ти.
Завъртя се на пета и се запъти към стената от сохеи. Йокаят и Кацуо я последваха в крачка. Докато тя се приближаваше, тримата кануши отпред изглеждаха в недоумение какво да правят. Еми спря пред тях.
– Отдалечете се – каза тя студено.
– Но госпожо, това са…
– Щях ли да доведа тези йокаи със себе си, ако представляваха заплаха? Щяха ли да стоят тук мирно, ако искаха да ни навредят? – Тя вдигна ръка и вятърът отново я обгърна. – Отстъпете.
Кануши с неохота се подчини. Сохеите зад тях веднага се отдръпнаха, отваряйки ѝ път. Тя влезе в пролуката, без да погледне никого.
Дейност в задната част на човешките сили привлече вниманието ѝ. С тояга в едната си ръка Гуджи Ишида се запъти към двора, придружен от още десетина сохеи. Когато погледите им се срещнаха, суровите плоскости на лицето му се стегнаха от изненада. Тя се спря и му направи плитък поклон – поклонът на равните.
– Гуджи Ишида – каза тя. – Искам настаняване в светилището за тези съюзници на Аматерасу.
Той погледна през Широ и Юмей към Сусано, единственият, който не позна. Напрежението обхвана всички присъстващи, които очакваха отговора му.
Той кимна с глава.
– Разбира се. Слугите на Аматерасу приветстват своите ценни съюзници.
Еми си отдъхна с облекчение. Ишида я погледна продължително, което обещаваше разпит по-късно, после се обърна и нареди на един сохей къде да заведе нея и спътниците ѝ. Тя погледна през рамо към тримата йокаи, които стояха пасивно зад нея, и поклати глава. Това съвсем не беше начинът, по който си беше представяла, че ще протече завръщането ѝ в Шион, но предполагаше, че можеше да бъде и по-лошо.

Назад към част 13                                                  Напред към част 15

***

С опаковани багажи, оседлани коне и прибрани оръжия, напускаме този лагер завинаги. Време е да продължим напред. И на всички ни е малко тъжно от това. Това място беше един от най-хубавите домове, които бяхме създали по пътя. Много свободно пространство. Сигурна стена. Толкова риба, колкото можехме да уловим. Приятна промяна от изоставените къщи, канавките или люспите на старите камиони.
Но вече е почти време да тръгваме обратно към Хейвън. Присъдата на Чили е почти изтекла и всички започват да се изморяват. Освен това времето започва да се променя. Сезоните не са такива, каквито бяха преди. Няма постепенно спускане към мека зима. Когато започне да застудява, това означава, че идва сняг. И никой не остава отвъд стената, когато завали сняг. Не и ако не искат да замръзнат до смърт, тоест.
Но… има само още едно място, което трябва да проверим първо. Една последна мисия.
Идеята да се изправя пред бъркотията, която оставих вкъщи, ме изпълва с ужас.
Предпочитам просто да продължа да изследвам страната. Това е страхливецa в мен. Повече се страхувам да се върна при Ноа, отколкото да бъда тук. Част от мен си мисли, че щом се върна, никога няма да се освободя. Че той ще ме повлече по пътеката, ритайки и крещейки.
И знам, че Ноа ще използва приятелите ми, за да получи това, което иска от мен.
Но никога не знаеш. Може би той ще ме убие. Може би е продължил напред. А аз ще имам само трима разярени, предадени и непрощаващи приятели – или бивши приятели – за които да се притеснявам. Така или иначе, дошло е времето да се обърна. Затова се съгласяваме да се върнем у дома по пряк и известен маршрут. Познаваме сигурни места между нас и Хейвън. Осигурили сме си доста такива, така че можем да ги използваме отново, ако се наложи.
Планът е да се върнем на изток и да се приберем у дома.
С едно заобикаляне.
И сериозно се надявам, че си заслужава. Защото в противен случай ще се окажа с четири много ядосани канарчета. А това е почти толкова страшно, колкото и Ноа.
Почти.
Сигурна съм, че ще си заслужава.
Докато яздим, поддържаме леко темпо. Не искаме да уморяваме конете и не искаме да се налага да спираме твърде често, за да ги оставим да си починат. Опитваме се да се върнем в предишния лагер на шестдесет мили източно оттук. Някога в него е имало църква.
Предполагам, че все още е там. Тя предлага убежище и защита. И спокойствие за размисъл върху греховете и съжаленията.
Но никой не отива там да се моли. Вече не. Извлякохме телата на вярващите, които се бяха заключили вътре преди петдесет години.
И са умрели от глад, ако се съди по вида им.
Ако някой някога е имал нужда от доказателство, че няма бог, трябва само да погледне какво се е случило с неговите последователи. С децата. С възрастните хора. Със семейства, сгушени в последна любяща прегръдка, знаейки, че смъртта идва.
Видяхме толкова много за толкова кратко време. Посетихме градове, в които никой жив човек не е стъпвал от половин век насам. Един ден живота просто спря. И ние виждаме този ден. Чиниите от последните хранения. Книгите, оставени отворени и недовършени. Албумите със снимки, които прелистваме за последен път.
Кръвта им все още оцветява земята и никога няма да бъде измита. Земята е напоена с нея. Почвата е напоена с нея. Понякога въздуха мирише на смърт и е почти невъзможно да се диша.
Сега вече всички разбираме защо канарчетата понякога са малко… странни.
Зомбито е едно нещо.
Но мъртвец е съвсем друго.
Докато пътуваме, избягваме градовете и местата, където може да ни притиснат. Честно казано, не е много трудно. Навсякъде около нас има мили и мили само земеделска земя. Но, разбира се, все още се сблъскваме с много мишени. Но не достатъчно, за да си създадем твърде много проблеми. Обикновено дори не се налага да слизаме от конете, за да ги убием. Скай е много добър стрелец. Дори докато язди. Точно както и Тий. Тя просто пуска стрелата и я загребва обратно, докато минава. Всеки път, когато чуя да лети стрела, изпитвам силна носталгия по моята прекрасна Тий.
Боже, как ми липсва.
– Добре ли си, хлапе? – Пита ме Старейшината, докато язди до мен. – Изглеждаш малко потънала в мисли.
– С изключение на една мъртва задна буза съм добре. А ти?
– И двете бузи са живи и ритат – засмя се той, докато водехме останалите по главния път. – Ще имаме една последна спирка, преди да продължим към църквата. И сега е твой ред да си починеш.
– Разбрах – съгласявам се, като внимавам да не срещна твърдия поглед, който ми отправя.
– Имам предвид това. Трябва да си починеш.
– Казах, че съм разбрала! – Избухвам, докато той продължава да ме гледа.
– Не ме лай като куче – предупреждава той грубо.
– Просто ми писна да ми казвате какво трябва и какво не трябва да правя.
– Искаме да ядеш и да спиш. Не искаме света. Ти си пазила на последната спирка. Така че ще си починеш на тази. – Посочвайки към хълма вляво от нас, той казва на останалите: – Ще спрем там за един час.
– Време е – изръмжава Скай. – Задникът ми изгуби чувствителност преди повече от два часа.
Тръгваме нагоре по малкия хълм, на чийто връх се виждат руините на малка хижа. Останали са едва три стени от едър, сив камък, но самата постройка не е никак голяма. В нея дори не би могло да се легне. Така или иначе няма покрив. Никой от нас няма представа за какво, по дяволите, е служила. Но пък е на висок хълм и ни дава добра гледка към околността. И така, тръгваме нагоре и слизаме. От другата страна на хълма, в самото подножие, се спъва един клас три. Посягам към меча си, за да се справя с него, но Старейшината обвива ръката си около китката ми и кимва към малката колиба.
– Разбрах – казва той тихо, но с острота във всяка дума. Като изважда меча си, нарежда: – Влизай там и спи.
– Изваждаш оръжието си заради мен? Или за клас три? – Питам, като изтръгвам ръката си.
– Зависи от това дали ще се насочиш към хижата, или към целта.
Насочвам се към хижата.
– Разумен избор.
– Започва да ми писва от това. Знам кога съм уморена и кога имам нужда да ям. Не съм дете.
– Тогава спри да се държиш като такова.
Останалите нарочно избягват да ни гледат. Занимават се с разседлаването на конете и разтоварването на тежестта на собствените си оръжия.
– Дори и да се държах като дете – викам в отговор. – Не ми е нужно и не искам да ме възпитаваш. Ясно?!
Той се втурва, спира ме на място и казва с тихо ръмжене:
– Разбирам, че си притеснена да се прибереш у дома. Но не се нахвърляй върху хората, които просто се опитват да се погрижат за теб. Твоето гадно отношение започва да ме дразни и отблъскваш всички, така че престани. Разбираш ли?
– Разбрах – отвръщам рязко.
– По-добре да е така.
Насочвам се към останките на малката каменна колиба, поставям ръка на стената и прескачам. Сядам с плътно прибрани крака и глава, опряна на коленете ми, и затварям очи. Ужасът изпълва гърдите ми, докато си мисля за портите у дома.
Но сънищата ми са изпълнени с целувката на Кас, когато се сблъскахме в игралната зала. Връхчетата на пръстите му, които галят кожата ми, докато лежа в ръцете му. Устните му, които шепнат, че ме обича, докато правим любов.
И ядът в гласа му, когато крещи, че ме мрази.

***

– Събудете се, момичета. – Чили подава глава над стената и се усмихва. Хвърля ми шише с вода и се смее на свитата на кълбо топка до мен, която е Скай. Учудвам се, че тя изобщо се побира тук! Лицето ѝ е покрито от косата ѝ и хърка толкова силно, че не мога да не се чудя как, по дяволите, не ме е събудила по-рано. За някой, който не познава този шум, би си помислил, че тук хърка клас две.
Погалвам я нежно по главата, преди да се изправя на крака.
– Нека я оставим да си почине още малко. Хайде.
Прескачам стената и се отправям към останалите, които са заети да подготвят конете за следващия етап от пътуването ни.
– Отпочинала ли си? – Пита Старейшината, докато стяга ремъците под корема на Ханзо.
– Да. Добре съм. Небето все още спи. Слушай. Аз съм…
– Никога не е нужно да ми се извиняваш, хлапе – измърмори той, знаейки, че точно това се канех да направя. – Просто се погрижи за себе си. Това е всичко, което искам. Продължавай да дишаш и ние с теб ще се справим прекрасно. Той кимна на изток. – Искаш ли да ни разузнаеш?
– Обзалагам се на задника си, че искам. – Изправям се.
– Помислих си, че искаш. Огледай се, виж дали ще забележиш някакви признаци на орда. И отдели няколко минути, за да прочистиш главата си. След това се върни на земята цяла и с глава в играта.
Насочвам се към гигантския електрически стълб в далечния край на полето. Обичам тези неща. Хващам се и започвам да се катеря по решетъчната кула. Точно до самия връх, където около дузина електропроводи я свързват с друга на около километър. Те се издигат на около шестдесет метра и когато си на върха, можеш да видиш километри. Безкрайно платно от хълмист терен, висока неопитомена трева и изоставени ферми. Чувствам се сякаш съм на върха на света, когато съм тук. Сякаш нищо не може да ме застигне. Не и Ноа. Нито зомбитата. Дори и смъртта. Освен ако не се подхлъзна, разбира се. Вятърът развява косата ми по лицето. Белите пухкави облаци над мен са толкова близо, че се чудя дали мога да ги докосна. И е спокойно. Спокойно. Претърсвам района с бинокъла си. Няма следи от орда. Срещнахме общо три. Масови събирания на немъртвите, които бродят из страната. Говоря за стотици. Не съм сигурна защо го правят. Но те не са нещо, срещу което искаш да се изправиш неподготвен. Преди няколко месеца се озовахме на един покрив за два дни, когато един от тях ни подмина. Нищо не скрепява връзката на едно звено така, както редуването на използването на комина като тоалетна.
Не бързам да слизам от тук. Вятърът и височината ми напомнят за спокойствието, което изпитвах, докато тичах покрай стената у дома. Но е студено. А прекалено дългото пребиваване тук сковава пръстите ми. След няколко минути се връщам на земята и докладвам на Старейшината, че пътя напред е свободен. Старейшината се обръща към хижата. Поставяйки пръсти в устата си, той пуска силно остро свистене, от което ме болят ушите. Главата на Скай изскача иззад стената. Косата ѝ е разбъркана, очите ѝ са широко отворени и тя се оглежда като объркан заек.
– Напускаме!- Обажда се Старейшината.
Избърсвайки малко слюнка от брадичката си, тя кимва, прескача тухлата и препуска към нас. Полата ѝ се развява около нея.
– За протокола – казва той тихо. – Грижа се за теб от повече от десетилетие. Само дето си пораснала и завършила, не си мисли, че ще спра и за миг.
– Не искам да спираш – добавям аз, залята от обич към стареца. – Просто наистина се притеснявам да се прибера у дома, това е всичко. Това не беше лично. Просто реагирах. Изглежда, че темперамента ми е далеч по-кратък от обикновено, а и в началото не беше съвсем дълъг.
Той ме потупва по рамото и кимва леко, сантиментално.
– Това е, защото се страхуваш. Емоция, с която не си свикнала.
– Е, да се страхуваш е гадно.
– Да. Сигурно е така.
Всички се качваме и тръгваме. Старейшината и Чили вървят отпред. Скай и Лум в средата. А аз следвам отзад сама. Рядко се случва да остана сама, когато живея така. Това е максимума, който мога да очаквам да получа. Скай и Лум разговарят тихо и шепнешком. А когато и двамата се обръщат, за да ме погледнат, съм дяволски сигурна, че говорят за мен.
– Ако има нещо, което искаш да кажеш, предлагам ти да го кажеш.
Скай мило се усмихва и поклаща глава.
– Не. Добре сме.
– Тогава очите напред, канарчета.

Назад към част 24                                                       Напред към част 26

Глава 12

Час след общата им баня облечената в хавлиена кърпа Елена беше изсушила косата си със сешоара, който Монтгомъри беше взел. Както личеше от електрическото осветление в апартамента и в коридорите, Лумия в някакъв момент бе претърпяла известна модернизация, така че имаше електрически контакт, който ловеца му можеше да използва в своя полза.
След като това беше направено и все още защитен от блясъка си, Рафаел седна на ръба на ваната само на сантиметри от мястото, където тя стоеше пред огледалото в банята, и я наблюдаваше как се вмъква в една от по-официалните рокли, които Монтгомъри беше опаковал за нея. Беше го накарала да излезе и да донесе роклята, като каза, че се чувства „ужасно“, когато се облича или съблича в някоя друга стая в апартамента.
В същото време той събра собствените си дрехи и се преоблече, преди да се настани да наблюдава своята съпруга.
Не беше трудна задача да намери някоя от вещите, тъй като Монтгомъри беше опаковал по модел, с който Рафаел отдавна беше запознат, след като камериера толкова дълго време беше на работа при него. Багажът им беше пристигнал, докато той, Елена и Аодхан бяха изследвали Лумия, като беше докаран от летището от малък отряд от ангелската гвардия на Лумината, носещ мрежа за тази цел.
Оттогава никой не го беше докосвал, както е по протокол.
Архангелите може и да бяха свикнали с персонала, но също така бяха свикнали и с неприкосновеността на личния живот.
Роклята, която Монтгомъри беше опаковала за днешната официална вечеря, беше в нюанс на среднощно синьо и имаше две широки парчета плат, които се спускаха по гърдите на Елена, преди да се съберат на талията ѝ и да се раздвижат в пола, която се развяваше около краката ѝ.
Гърбът беше отворен, с изключение на тънките каишки, които придържаха горната част – и дългата линия на гръбначния нож, който Елена беше вкарала в декоративна черно-златна метална ножница. Защото, разбира се, трябваше да отиде да вземе оръжието ѝ преди всичко останало. Тя носеше ремъците под роклята, не защото това се равняваше на по-естетичен вид, а за да не може никой да ги свали от нея, без преди това да разкъса роклята ѝ.
– Приоритети – беше му казала, когато той се усъмни в опасността от това кожата и метала да се трият в кожата ѝ. – И Дийкън подплати кожата на колана, така че да мога да го нося върху кожата си без проблем.
Това смъртоносно острие не беше единственото ѝ оръжие.
Тя носеше пистолет в един кобур на бедрото, а на другото – ловен нож. И двете можеше да достигне през невидими процепи, вградени в пелерината на полата на роклята ѝ. Всички рокли на Елена имаха такива приспособления.
Рафаел беше доволен.
Той не искаше ножа за гръбначния стълб да е единствения ѝ избор: оръжията можеха да не убиват силни ангели, но куршум, разкъсващ плътта, би наранил поне малко дори и най-могъщия ангел. Това щеше да ѝ даде секунда-две, за да заеме по-добра отбранителна позиция, ако ада се разрази.
– Можеш ли да достигнеш оръжието си?
Елена го държеше в ръката си почти преди той да види движението ѝ.
Остро се усмихна, после вдигна босия си крак и го постави върху бедрото му. Заобикаляйки глезена ѝ с една ръка, той я наблюдаваше как повдига роклята си, за да върне пистолета на мястото му в калъфа, който носеше на горната част на бедрото си.
– Монтгомъри кара шивача да прави макети на роклите ми, а аз се движа в макетите, за да се уверя, че адаптациите работят.
Плъзгайки ръката си по гладката кожа на бедрото ѝ, Рафаел си обеща, че тази вечер той ще бъде този, който ще свали ножницата.
– Имам твоето острие.
Той ѝ позволи да измъкне крака си, след което се изправи, за да затвори и закопчае меките кожени ремъци на ножницата на горната част на ръката си. Ножницата блестеше от скъпоценни камъни, а катарамите бяха от блестящо злато. Дръжката на самото острие също бе обсипана със скъпоценни камъни – подходящо „показно“ оръжие за обикновена съпруга.
Елена не беше обикновена.
А острието, което ѝ беше дал, можеше да отдели китката от ръката без най-малък проблем.
– Ще носиш ли в косата си пръчки? – Принцесата на Джейсън беше дала на Елена пръчиците с оръжието и Рафаел ги беше донесъл заедно с роклята.
В замяна на подаръка на Махия Елена беше подарила на другата жена арбалет, поръчан за принцесата, който беше създаден, за да поддържа личния ѝ стил. Според Джейсън Махия го е използвала всеки ден, като не е искала уменията ѝ да ръждясат.
– Да – каза Елена. – Искам да съм с вдигната коса, за да се вижда дългия нож на гърба ми. Пръчките ми дават още едно скрито оръжие. – Тя усука косата си с бързи, тренирани ръце, плъзна пръчките, за да задържат усукването на място.
В желанието си най-сетне да излезе от банята и от щита на блясъка, тя се запъти към спалнята им и намери кутийка с козметика, преди да се върне в банята.
– Това трябва да отнеме само няколко минути.
Рафаел обичаше да гледа как Елена се подготвя да излезе навън – още повече му харесваше, че докато тя можеше да прекара десет минути, за да оправи позицията на оръжието, наистина ѝ отнемаше само минута-две, за да „изрисува лицето си“, както тя се изразяваше.
– Това също е оръжие, нали знаеш – каза тя, докато се съсредоточаваше върху това да напръска клепачите си с фино преливащ цвят. – Лицето, имам предвид. Разсейване и замазване на вниманието. Отне ми известно време да го разбера.
Рафаел се възхищаваше на крилата на своя ловец половинка – от среднощно и най-тъмно синьо, от зора и толкова много нюанси от черно до бяло злато.
– Михаела е експерт в това. – Другият архангел отдавна се беше научил да използва необикновената си красота, за да заслепява другите за своята сила и амбиция.
– Да, тя е добра. – Елена вдигна малък плосък диск, който отвори, за да разкрие някакъв твърдо пресован прах. – Сара ми помага да науча неща от „следващо ниво“ – извън обичайната ми рутина.
– Не мисля, че ръководителя на гилдията на ловците ще се интересува много от подобни глезотии.
– Шегуваш се? Сара всеки ден се сблъсква с могъщи безсмъртни.
А тези безсмъртни, осъзна Рафаел, често наблягат твърде много на красотата и естетиката, забравяйки, че уменията на ловеца са най-голямото му оръжие.
– На какво те е научила приятелката ти?
– Ще ти покажа след малко. Махия също ме научи на нещо, последния път, когато тя и Джейсън дойдоха на гости. – Пауза. – Не ме гледай в огледалото. Искам да те изненадам.
– Вместо това ще се възхищавам на извивките на тялото ти. – И той го направи, особено дългия, почти гол гръб.
Не след дълго тя сложи едно малко гърне и се обърна към него: принцеса-воин, която го гледаше с очи от диво сребро, които изглеждаха огромни в тъмнозлатната кожа на лицето ѝ. Скулите ѝ бяха подчертани, а гърлото – дълга линия.
– Харесва ти?
– Харесваш ми във всичките си лица, ловецо на гилдията. – И той знаеше, че без значение кое лице носи, тя си остава воин преди всичко.
Изглеждайки недоволна, Елена сложи ръце на хълбоците си.
– Хайде, аз положих специални усилия.
Изправяйки се на крака, той стисна челюстта ѝ и се вгледа в очите ѝ.
– Кохълът е от Махия.
– Да. – Тя вдигна пръст, размазан в черно. – Дай ми да измия това. Махия каза, че има моливи, които мога да използвам, но тя винаги е използвала малко шишенце с кохъл и малкия си пръст и това също ми върши работа.
– Мислех, че си принцеса-воин, когато се обърна към мен. – Той я целуна по устните, които беше оставила небоядисани.
Хващайки черната кожа на ръкавицата на предмишницата му, тя отвори устата си за него дори когато той поиска своята. Когато се разделиха, очите ѝ блестяха, а кожата ѝ бе зачервена под финия щит на козметиката.

* * *

Елена отми слабите остатъци от козметиката върху възглавничката на най-малкия пръст на дясната си ръка, после провери лицето си в огледалото, преди да нанесе червило, което направи устните ѝ да изглеждат малко по-пухкави. Приключила с разкрасяването – оръжие, напомни си тя, това е друго оръжие – тя отиде в дневната зона, за да види, че Рафаел обува ботушите си.
Тъй като обуването на собствените ѝ ботуши щеше да отнеме само секунди, тя се облегна на вратата и просто го наблюдаваше. Беше избрал „официален воин“ в избора си на облекло и тя го одобри. Черни ръкавици покриваха всяка от предмишниците му, в същия цвят като панталоните и ризата му. Ризата нямаше ръкави и беше с модела на бойните кожи; две тънки черни ленти от кожа минаваха през раменете му, а вместо деколтето без яка, характерно за бойните кожи, тази риза имаше повдигната мандаринска яка, затворена отдясно със стоманеночерна щипка, която повтаряше знака на Легиона.
Затваряйки се от едната страна на гърдите му, а не по средата, ризата нямаше видими копчета, но не само прилягаше безупречно по гърдите му, но и около крилата му.
Освен значката, която се виждаше само отблизо, по тялото му имаше само една-единствена орнаментика – пръстена от платина и кехлибар, който носеше като символ на претенцията на Елена. Елена носеше своя собствен кехлибар на ушите си – и в острието, прикрепено към горната част на ръката ѝ. Трябваха ѝ месеци, за да осъзнае, че сред скъпоценните камъни са вградени парчета високополиран кехлибар.
Нейният архангел беше просто леко притежателен.
Усмихвайки се, тя се приближи до него, когато той се изправи на крака. Строгото черно на дрехите му хвърляше бляскавото синьо на очите му и каскадния знак в брутален фокус.
– Приличаш на едва сдържан първичен воин. – Изтънчеността оставаше, но в нея се долавяше суровост, която щеше да напомни на всички за произхода му на човек, усъвършенстван в борбата.
– Добре. – Рафаел наблюдаваше мълчаливо как тя нахлузва меките си „ботушки“ с височина до прасеца – защото Елена не обичаше токчета. – Готова ли си?
– Хайде да им покажем как правят нещата нюйоркчаните.

* * *

Първият човек, когото Елена видя, когато влезе в Атриума със стъклен таван – както беше описано огромното помещение с висок таван от екскурзовода, който ги беше оставил на вратата – беше Михаела. Архангелката, която някога е била известна като кралицата на Константинопол, а сега контролира по-голямата част от Европа, както и част от територията, която някога е била територия на Юръм, беше облечена в рокля в най-тъмнозелено, която обгръщаше всяка нейна извивка и имаше деколте, което се спускаше почти до пъпа ѝ.
В един по-справедлив свят това щеше да я накара да изглежда небрежно.
Това не беше справедлив свят: архангелката на Будапеща, Михаела, взела сегашната си титла от града, в който държеше двора си, изглеждаше като въплъщение на красотата. Кожата ѝ нямаше никакви дефекти, извивките ѝ бяха катализатор на милион мокри сънища, лицето ѝ беше с изчистени линии, сглобени с призрачно съвършенство, а очите ѝ бяха наситено зелени – скъпоценни камъни без недостатък, с изключение на пръстена от по-светло киселинно зелено, който понякога се появяваше без предупреждение около ирисите ѝ.
Петното на Юръм.
Днес киселината не присъстваше. Михаела също така беше вдигнала косата си в сложна шарка, чието създаване сигурно е отнело на някого един час. Тя разкриваше лебедовата елегантност на шията ѝ.
След това се появиха зашеметяващите крила от деликатен бронз, които тя държеше над пода с безпроблемен контрол на мускулите.
Имаше причина Михаела да е известна като най-красивата жена в света.
Отвъд нея, покрай кремавите канапета, подредени в зони за сядане, и старателно подредената маса за вечеря, точно до стената в най-отдалечената част на атриума, стоеше психотичния ѝ домашен любимец вампира Райкър – Елена бе доловила стряскащо изразителния му аромат, когато влезе в стаята: кедър, обагрен с лед. Разбира се, той беше и красив – с руса коса и тъмнокафяви очи, с широкоплещесто и стройно тяло като на модел. Психопат не означаваше грозен, нито сред смъртните, нито сред безсмъртните.
А Елена не мислеше, че Михаела търпи физически несъвършенства.
Уловил погледа ѝ, Райкър се усмихна… и облиза устните си с език.
„Ужас.“
Тя не му даде възможност да отговори, като съсредоточи вниманието си върху господарката му.
Михаела гледаше към Тит и се смееше на нещо, което архангела-воин казваше. Голям и силно мускулест, с блестяща кожа, ослепителна усмивка и мощни криле, Тит не отстъпваше по външност, но сексапила му беше това, което най-много въздействаше на жените. Очевидно дори Михаела не беше имунизирана.
– Не мисля, че някога досега съм виждала Михаела наистина да се смее – каза тя на Рафаел, двамата бяха достатъчно далеч и стаята беше достатъчно пещерна, за да не ги чуе никой. – Не и когато не се преструва. – Това правеше другата жена още по-необикновено красива.
И Елена виждаше как мъжете биха се влюбили в нея.
– Поне Тит има достатъчно ум, за да не захапе всички примамки, които тя може да хвърли – беше отговора на Рафаел. – Той я е прозрял от цял еон.
– Добре. Наистина харесвам Тит. – Големият ангел каза това, което имаше предвид, и имаше предвид това, което каза. – Не виждам Дахариел.
– Астаад вероятно е оставил втория си отговорник у дома, както ние оставихме Дмитрий.
– Точно така, все забравям, че макар Дахариел да е спал с Михаела, лоялността му е към Астаад. – Това обърка съзнанието ѝ. – Не знам дали някога бих могла да спя с мъж, който не е лоялен към мен.
Разбиващият се вятър, соленото море на гласа на Рафаел в съзнанието ѝ.
„Това никога няма да бъде проблем, консорте. Тъй като винаги ще спиш само с мен.“
Засмяла се на този леден отговор, тя се обърна, за да забие поглед в неговия.
– Само не забравяй – това важи и в двете посоки. Ще използвам красивото острие, което ми подари, за да отсека главата на всяка жена, която те докосне.
Устните му се извиха.
– Разбира се. – Без да откъсва очи от нейните, той каза: – Изглежда, че Джиан е заинтригуван от теб.
– Усещам как задната част на врата ми настръхва. Помислих си, че това е Михаела, която стреля към мен с отрова от очите си. – Елена се обърна обратно към останалите, като запази движенията си естествени, сякаш просто разглеждаше стаята за пореден път. – Бих искала да поговоря с този човек, да го премеря.
– Това е добра възможност. Може да не е нищо друго освен любопитство, но ако той се интересува от това да изпита силата на един смъртен ловец, превърнал се в съпруга, тук ще бъдеш в по-голяма безопасност, отколкото ако те хване сама.
Елена се опита да не се намръщи.
– Мислиш, че е опасен?
– Току-що се сетих откъде знам името му.

Назад към част 13                                                         Напред към част 15

ЕЛИ

След като напуснах къщата на Логан снощи не се върнах на партито. Не можех. Не можех да си представя, че трябва да се усмихвам и да се преструвам, че съм добре. Че не се чувствам така, сякаш гръдната ми кухина е изпълнена с бетон. Но въпреки че ми беше тъжно, не плаках. Защото не се чувствах така, сякаш с Логан сме приключили – сякаш сме приключили – сякаш трябва да скърбя. По-скоро ми се струва, че сме заклещени, оплетени в лиани, които ни държат на място.
Оливия дойде в стаята ми. Тя си тръгна от партито по-рано, защото беше уморена и дори с плоските обувки краката и глезените ѝ бяха подути. Пръстите на краката ѝ приличат на десет препълнени наденички – такива, от които Боско веднъж изяде цял пакет. Баща ни ще дойде в Уеско следващата седмица, така че ще бъде тук, когато се родят бебетата, и ще вземе със себе си Боско – малкия демон. Ще е хубаво да ги видя, да поговоря с баща ми, да го прегърна. Липсваше ми. Той умее да ми напомня, че дори когато живота е труден, можем да го разберем, да го подобрим.
Лив и аз говорихме за мъжете. Колко глупави могат да бъдат, колко упорити. Тя каза, че промяната е трудна за всички – но за лидери като Логан и Николас е особено трудна. Оливия имаше много смисъл – тя ми даде мъдър съвет като на стара омъжена жена.
След това ми предложи своята бухалка.
Обичам я.
А сега съм в стаята си, лежа на леглото, загледана в балдахина, а телефона ми пуска музика от случайни плейлисти. Включва се „Collide“ на Хауи Дей – винаги съм харесвала тази песен. Тя ми напомня за мен и Логан. Как живота ни се е преплитал един около друг през годините. Толкова много спомени и моменти. Заобикаляхме се, наблюдавахме се един друг, отклонявахме се или се опитвахме да се борим… но винаги се събирахме отново. Сблъскване. Свързвайки се.
За мен никога нямаше да има друг освен Логан Сейнт Джеймс.
И въпреки начина, по който се развиха нещата снощи, вярвам, че той изпитва същите чувства. Спомням си ласката на ръката му върху лицето ми, начина, по който ме гледа, сякаш съм единственото нещо, което вижда. Чувам шепота му в главата си, боготворящи думи, защото той ме цени. Знам го; усещам истината за това дълбоко в себе си.
Текстът на песента ме кара да мисля за това, което той сигурно изпитва в момента. Той каза, че иска да бъде част от нещо, но сега не е част от нищо.
Логан е изгубил мястото си. Опорната си точка.
За човек като него това трябва да е ужасно. И понеже го обичам, трябва да съм търпелива и да го подкрепям. Бях права да му се обадя, че ме изостави – това не беше нормално, но трябваше да го слушам повече. Трябваше да му помогна да намери новото си място.
Като се има предвид, че искам да бъда психолог, емпатията ми може да поработи малко.
Грабвам телефона си и набирам текст до Логан:

Обичам те

Но преди да успея да натисна „Изпрати“, някой почука на вратата ми. За секунда си мисля, че това може да е Оливия, която се връща да ме провери. После започвам да се усмихвам, като си представям, че това може да е Логан – идва да ме намери в същия момент, в който аз му протягам ръка. Не би ли било романтично?
Слизам от леглото и отивам до вратата, развълнувана.
Но когато я отварям, вълнението ми спада, както и усмивката ми.
Защото това не е Логан.

***

Той ми казва, че се казва Кейн Галахър. И е ясно, че е ядосан мъж.
Това личи от съскането на думите му и от здраво стиснатата му ръка около пистолета, който насочва към мен. Той е някъде в края на трийсетте, среден на ръст, с тънко, но силно телосложение, а очите му са малки и остри като две отровни стрели. Той е контролиран, съсредоточен и гневен.
Разказва ми, че майка му е работила в двореца, че той е израснал тук, дори е бил помощник-градинар, когато е бил по-млад. После се преместил, намерил си работа и се оженил, но живота му така и не станал такъв, какъвто искал да бъде.
Такъв, какъвто заслужаваше да бъде.
Майка му починала преди няколко години и той се върнал в Уеско.
И тогава нещата наистина тръгнаха нагоре. Загубил къщата и кариерата си, бракът му се разпаднал – но не заради нещо, което е направил. Беше му причинено.
И по някакъв начин, в изкривената си ярост… вината за това беше на Николас Пембрук.
Защото Николас имаше всичко и не заслужаваше нищо.
Затова Кейн Галахър реши да поправи нещата. Да го оправи, да го изравни.
Кейн е този, който подпалва „Козела“. Кейн е бил този, който изпратил писмата и оставил болната кутия за сестра ми. И Кейн ще бъде този, който ще отнеме съпругата и децата на Николас. Днес.
Не знам защо ми разказва всичко това, но мисля, че ще ме убие, така че така или иначе няма да има значение. Изглежда иска някой да знае, че това е бил той, че е победил всички.
Би било твърде лесно да кажа, че Кейн Галахър е луд – не мисля, че е така. Поне не в техническия смисъл на думата. Той знае какво прави. Знае, че е грешно. Просто му е все едно.
Защото е толкова, толкова ядосан.
Той доближава пистолета и аз усещам мириса на метала, почти усещам студената преса на стоманата. В гърлото ми се улавя писък – защото е ужасяващ. Искам да вдигна ръце и да се сгуша, искам да се изтръгна от хватката му и да избягам, но не го правя. Защото толкова много се страхувам от края на този пистолет. Вкаменена съм, че ако се боря или се движа неправилно, той ще гръмне. Ще ме убие.
Затова не крещя, не се боря и не се мятам. Когато ми казва да седна на стола, аз го правя, застинала и възможно най-спокойна.
Едва дишам.
На вратата на спалнята ми се чука и пистолета се разклаща в ръката на Кейн. Стискам очи и чакам изстрела. Но той не идва.
Вместо това чувам красивия глас на Логан.
– Ели. Това съм аз – отвори, трябва да поговорим.
Кейн се движи зад мен и насочва пистолета към вратата.
О, не. О, не. Не, не, не, не, не, не…
– Махни се, Логан.
– Ели, моля те. Бях глупак, знам… Съжалявам. Пусни ме да вляза.
Искам да му изкрещя, че го разбирам. Че вече съм му простила, че го обичам.
Но това само ще го убие.
Затова лъжа.
– Не, ти беше прав. Сестрата на принцесата и бодигарда от Източен Амбой нямат смисъл – никога няма да издържим.
– Ел…
– Променила съм решението си, Логан. Искам приказката. Искам това, което има Оливия… замъци и карети… и както ти каза, ти никога няма да можеш да ми го дадеш. Аз просто ще се задоволя с теб. Никога няма да можеш да ме направиш щастлива.
И сякаш усещам шока му. Болката му. И съжалявам. Много, много съжалявам.
Дръжката на вратата се движи.
– Ели…
Паникьосвам се и крещя с пълно гърло.
– Не влизай! Не искам да те виждам! Махни се, Логан. Свършихме – просто си тръгни!
Моля те, отиди си – умолявам тихо. Моля те, отиди си – плаче душата ми.
Отиди си и изживей един невероятен живот, Логан. Обичай дълбоко и истински. Искам това за него. Искам това за него – живот, изпълнен с радост, красота и смях.
Чувам стъпките му да се отдалечават. Напускат ме. И аз се радвам. Раменете ми увисват, а дробовете ми се издуват от облекчение.
Докато Кейн не докосва с пистолета слепоочието ми.
– Обади се на сестра си.
И ужаса отново стяга мускулите ми. Започвам да му отговарям и тогава вратата се отваря с трясък…

Назад към част 51                                                       Напред към част 53

Глава 14

Инстинктът взе връх, когато всичко останало изчезна. Стигайки до Кат, трепнах, когато болката замъгли лицето ѝ, докато я вдигах. Като я притиснах към гърдите си, се завъртях, когато Андрю сграбчи Доусън. Трябваше да сваля оникса от нея.
Тичах бързо през моравата и обратно през гората, близо до пътя за достъп, достигайки мястото, където другите чакаха за по-малко от минута. Нямах представа какви щети може да причини пренесения от въздуха оникс, но горчивият дъх на страха беше непреодолим.
– Какво стана? – Дий извика, тичайки напред.
– Оникс – беше във въздуха. Всичко е върху нея. Отстъпих назад, когато Ди излезе напред. -Недей. Ще те нарани. Андрю ще доведе Доусън. Трябва да го махна от нея. Сега.
Матю изруга и удари с юмрук страничната част на колата си. Метала се вдлъбна. Той се обърна към нас.
– Реката! Заведи я до реката.
Завъртвайки се, излетях отново, знаейки, че реката е в основата на планината. Вятърът виеше, докато тичах към реката, през която бяхме минали по пътя. Беше смразяващ студ, но това беше най-бързият начин за мен да премахна оникса от нея.
Навсякъде, където докосваше голата ми кожа, ониксът изгаряше. Нажежената болка се усещаше като малки кукички под кожата ми, забиващи се и разкъсващи костите и тъканите. Игнорирах огнения ад, фокусирайки се върху реката. След като мускусният аромат на водата нахлу в сетивата ми, исках да падна на колене, но не можах. Влязох във водата с пълна скорост.
– Дръж се за мен – казах ѝ. – Ще бъде студено, но ониксът е по дрехите и косата ти. Само потърпи, става ли?
Кат не отговори и аз започнах да ругая, докато ледената вода се плискаше по краката ми, а после и по коленете ми. Стиснах зъби и когато водата стигна до крака на Кат, попивайки в панталоните ѝ, тя се опита да се покатери по мен, но не можах да ѝ позволя. Държейки я и мразейки себе си, че ѝ причинявам това, аз стиснах с ръка тила ѝ и след това потопих и двама ни под вода.
Мамка му.
Леденостудената вода погълна всяка част от мен и знаех, че ако е толкова лошо за мен, по-лошо е за Кат. Тя клатеше глава хаотично, вдигайки утайка, но изгарянето намаляваше.
Използвайки коленете си, аз ни избутах и двамата обратно. Главите ни излязоха на повърхността. Кат, пое въздух в белите си дробове, докато аз препусках към брега на реката, точно когато Андрю се хвърли в реката, повличайки Доусън. Нежно, внимателно я сложих на брега. С треперещи ръце пригладих кичурите мокра коса от бледото ѝ лице. Сивите ѝ очи бяха широко отворени, устните ѝ почти сини, а гърдите ѝ се повдигаха и спускаха рязко.
Зад мен плисна вода. Погледнах през рамо, изненадана да видя как Блейк помага да измъкнем Доусън от водата. Положиха го до Кат. Тя бавно обърна глава към тях. Никой от нас не помръдна.
Тогава Доусън преметна ръка през лицето си, докато свиваше единия си крак.
– Мамка му.
От облекчение коленете ми отслабнаха. Отново обгърнах бузите ѝ, обръщайки главата ѝ към моята.
– Добре ли си? Кажи нещо, коте. Моля те.
– Уау – изграчи тя.
Взрях се в нея за момент. Задвижих се без да мисля. Скръстих ръце около нея, вдигнах я на ръце, докато паднах назад на задника си, държейки я толкова здраво, че тя издаде дрезгав писък.
– Боже, дори не знам… – Хванах тила ѝ с длани. – Бях уплашен до смърт.
– Добре съм. – Гласът ѝ беше приглушен. – Ами ти? Трябва да имаш…
– Всичко е наред с мен. Дори не се тревожи за това. – През тялото ми премина тръпка. – По дяволите, коте…
Кат стисна предницата на мокрия ми пуловер, докато прокарвах ръце по нея, за да се уверя, че няма наранявания, които не бях видял. Когато не намерих такива, целунах челото ѝ, после всеки клепач. Не можех да накарам ръцете си да спрат да треперят.
Появиха се два фара и заедно с поток от въпроси Ди падна на колене до Доусън, стиснала ръката му.
– Какво стана? Някой да ни каже какво се случи.
Матю и Аш се приближиха зад нея, докато Андрю правеше всичко възможно да обясни какво се е случило.
– Не знам. Имаше нещо, което излезе от вратите, когато се отвориха. Беше някакъв спрей, но нямаше миризма и не можахме да го видим.
– Ужасно боли. – Доусън потри ръце. – И има само едно нещо, което можеш да почувстваш така. Оникс. Но никога преди не съм го виждал като спрей. – Със сковани движения и помощта на Аш и Ди той се изправи на крака. – Беше във въздуха. Безумно. Мисля, че погълнах малко.
– Добре ли си? Кейти? – попита Матю.
Кат кимна.
– Откъде разбра, че трябва да ни заведеш до реката?
Вдигнах ръка и отметнах мократа коса от челото си.
– Предположих, че е оникс, когато не видях никакви видими рани и беше полепнал върху дрехите и кожата ти. Спомних си, че минахме покрай река. Мислех, че това е най-доброто решение.
– Дори не успяхме да преминем през първата група врати.- Андрю избухна в смях. – Какво, по дяволите, си мислехме? Те са създали това място срещу луксени и очевидно хибриди.
Като се замисля, дали Блейк не знаеше за това? Той е бил в Маунт Уедър преди. Как не е знаел за оникса?
Помогнах на Кат да се изправи, отпуснах ръце и се запътих към мястото, където седеше Блейк.
– Бил си в Маунт Уедър преди, нали?
Блейк бавно се изправи. – Да, но нищо…
Ударих с юмрук челюстта на Блейк, събаряйки го обратно. Той се наведе и заби лакътя си в земята, докато плюеше кръв.
– Не знаех – не знаех, че имат нещо подобно!
– Трудно ми е да повярвам в това.
Блейк вдигна глава.
– Трябва да ми повярваш! Нищо подобно не се е случвало преди. Не разбирам.
– Глупости – каза Андрю. – Ти ни примами.
– Не. Няма начин. – Блейк се изправи, олюлявайки се, с гръб към реката. Той сложи ръка на челюстта си. – Защо да го правя? Моят приятел е…
– Не ме интересува приятелят ти! – извика Андрю. – Ти си бил там! Как може да не знаеш, че са поставили на вратите тези неща?
Блейк се обърна към Кат.
– Трябва да ми повярваш. Нямах представа, че това ще се случи. Не бих ви вкарал в капан.
– И Люк ли не знаеше? – попита тя със съмнение.
– Ако беше така, щеше да ни каже. Кейти…
– Недей – предупредих го аз, когато краищата на гнева ми започнаха да блестят. – Не ѝ говори. Не говори с никой от нас в момента.
Блейк отвори уста, но нищо не излезе. Той поклати глава, докато се връщаше към колите.
Последва пауза и тогава Аш попита:
– Какво ще правим сега?
– Не знам. – Гледах как Доусън крачи. – Наистина не знам.
Ди се надигна.
– Това е гадно. Това е гадно като магарешки задник.
– Върнахме се в изходна позиция – каза Андрю. – По дяволите, ние сме на минус едно.
Доусън се запъти към мен.
– Не можем да се откажем. Обещай ми, че няма да се откажем.
– Няма – уверих го. – Няма да се отказваме.
С крайчеца на окото си видях Матю да излиза от колата си и да намята раменете на Кат с одеяло. Той ѝ каза нещо и Кат се сви в одеялото. Секунда по-късно той я насочи обратно към джипа. Чух затварянето на вратата и запалването на двигателя.
Издишвайки грубо, аз се изправих срещу Доусън. Погледите ни се срещнаха.
– Няма да се отказвам.
Доусън вдигна брадичка, устата му беше стисната в равна линия. Той не каза нищо, докато се връщаше към джипа. Погледнах нагоре. Звезди покриваха небето, толкова безкрайни и непримирими, колкото беше нашата спасителна мисия.
***
Кат беше спряла да трепери по средата на пътя обратно до Питърсбърг, но аз все още се тревожех за нея. Тя може да е хибрид, но беше залята с оникс и аз почти я бях удавил в река Шенандоа. Нямаше начин да я изпусна от поглед тази вечер.
Около полунощ спрях на алеята. Блейк се беше измъкнал без нито дума и се надявах, че е тръгнал някъде да се хвърли от скала. Не ми пукаше. Като хванах Кат, преди да успее да се насочи към съседната врата, я насочих към нас. Всички говореха, но отново не ме интересуваше. Все още увита в одеялото на Матю, Кат изглеждаше вцепенена и изтощена.
Хванах я за ръката.
– Хайде да те облечем със сухи дрехи.
Когато отидох да я взема на ръце, тя ми махна с ръка.
– Добре съм.
Издадох недоволен звук, но останах зад нея, докато тя бавно се изкачваше по стъпалата, за всеки случай, ако залитне. Веднъж озовали се в моята спалня, затворих вратата след нас.
Кат въздъхна.
– Донякъде си го заслужихме.
Отидох до мястото, където стоеше, и дръпнах одеялото от нея.
– Как така?
– Ние сме група тийнейджъри и си мислехме, че можем да проникнем в съоръжение, управлявано от вътрешната сигурност и Министерството на отбраната? Искам да кажа, стига бе. В смисъл — сериозно. Бяхме обречени на провал… Чакай! – каза тя, сграбчвайки китките ми, докато аз хващах пуловера ѝ. – Какво правиш?
– Събличам те.
Устата ѝ се отвори.
– Ъъъ, уау. Чудесен начин да ме прекъснеш.
Усмихнах ѝ се наполовина.
– Дрехите ти са подгизнали и си измръзнала. И вероятно все още има следи от оникс по тях. Трябва да се измъкнеш от тях.
Тя махна ръцете ми.
– Мога да го направя сама.
Навеждайки се, заговорих директно в ухото ѝ.
– Къде му е забавното тогава? – Пуснах пуловера обаче и отидох до скрина си. – Наистина ли мислиш, че сме обречени на провал?
Последвалото шумолене на дрехите, които явно събличаше, наистина ме затрудни да не погледна.
– Не… не се обръщай.
Имайки предвид, че я бях виждал и преди, поклатих глава, докато търсех нещо, което тя можеше да облече.
– Не знам – каза тя накрая. – Това беше огромно начинание, което е за обучени шпиони. Ние се надценихме.
– Но се справяхме добре, докато не стигнахме до онези врати. – Извадих една риза, която щеше да ѝ върши работа като рокля, макар и къса рокля. – Мразя да го казвам, но наистина не мисля, че Блейк е знаел за това. Изражението на лицето му, когато ти и Доусън паднахте на земята – беше твърде истинско.
– Тогава защо го удари в лицето?
– Защото исках. – Сложих ръка на очите си, обърнах се и ѝ предложих ризата. – Ето.
Тя я грабна бързо и за момент разтворих пръстите си, улавяйки момента в който ризата, се спускаше около бедрата ѝ.
– Ти надничаш – каза тя.
– Може би. – Хванах я за ръка и я заведох до леглото. – Лягай. Отивам да проверя Доусън и ще се върна.
Кат се покатери на леглото и си проправи път към това, което се оказа нейната страна. Тя грабна завивката и я дръпна чак до брадичката си. Излязох в коридора и спрях на върха на стълбите. Можех да чуя Доусън и Ди. Гласът на Андрю се чуваше в микса. Матю вероятно вече си беше тръгнал.
Трябваше да сляза и да проверя Доусън, но докато стоях там на върха на стълбите, си казах, че Ди ще се справи, също и Андрю. Не винаги съм…нужен. Не трябва винаги да бъда този, който се грижи за всичко.
Вместо да сляза долу, аз се обърнах и тръгнах към спалнята си. Вмъквайки се в стаята, осветена от сребриста лунна светлина, се върнах до скрина и грабнах долнище на пижама. Бързо се преоблякох и се запътих към леглото. Дръпнах завивките и се пъхнах вътре.
Кат се приближи.
– Как е Доусън?
– Справя се добре. Въпреки че не си пада по къмпингуване. – Нямаше нужда да съм долу, за да разбера това.
– Благодаря, че ни измъкнахте оттам. – Тя отметна глава назад, докато аз махнах все още влажната ѝ коса от бузата.
– Помогнаха ми. – Долепих устни до челото ѝ. – Чувстваш ли се добре?
– Чувствам се добре. Спри да се тревожиш за мен.
Прокарах пръсти през косата ѝ.
– Никога повече не минавай първа през вратата, става ли? И недей да спориш с мен, нито да ме наричаш шовинист. Не искам никога повече да те виждам така наранена.
Чаках я да се скара с мен, но тя се измъкна и постави ръка на голите ми гърди. Статичното електричество скочи през пръстите ѝ, докато ме целуваше. Отвърнах ѝ. Целувката беше по-скоро благословия, сладка и нежна, но целувките се промениха. Не мисля, че някой от нас е планирал това, но остатъчният адреналин от тази вечер се върна, засилвайки сетивата ни.
Кат се обърна по гръб и аз я последвах. Нямаше момент, в който да губим контакт помежду си. Настаних се над нея, нейната мекота ме посрещна, разби ме. Само за секунди нашият провал беше изчезнал от тази стая, заключен.
Погалих с ръката си надолу, хванах взетата назаем риза и оголих рамото ѝ. Прокарах пътека от целувки по гърлото ѝ, потръпнах, когато чух тихия ѝ стон. Когато целунах гладката кожа на рамото ѝ, Кат се надигна и вдигна ръце.
За мен нямаше нито момент на колебание. Господи. Никога не е имало, вече не, когато ставаше дума за Кат.
Издърпах ризата ѝ и бях поразен и неподвижен от красотата ѝ.
Ръката ми леко трепереше. Разтреперих се, докато я гледах. Тъй като всичките ѝ дрехи бяха подгизнали, под ризата нямаше нищо. Не знам защо не се бях замислил за това досега.
По дяволите.
Кат ме освободи по начини, които никога не би познала.
Бях алчен с ръцете си. Нямаше част от нея, която да не исках да докосна, да изследвам и тя също. Ръцете ѝ се плъзнаха по гърдите и стомаха ми, плъзнаха се под разхлабената лента на панталоните, а след това между нас нямаше нищо.
В задната част на главата си исках първият ни път да е перфектен. По дяволите, знаех си, че е изтъркано. Кат си заслужаваше съвършенството, но нямаше нищо друго освен усещания, желания и нужди. Енергията течеше над нас и аз бях готов. Тя беше готова.
– Не спирай – прошепна тя.
Сърцето ми трескаво спря при звука на молбата ѝ. Целунах я дълбоко и когато се вдигнах, електричеството изпука по кожите ни. Това щеше да се случи. Дъхът ни идваше на груби вдишвания. Сърцата ни биеха в ритъм. И двамата бяхме готови. Седнах и посегнах към нощното шкафче.
Погледът на Кат срещна моя. Тя прехапа долната си устна и след това избухна кикот. Усмихнах се на щастливия звук и заговорих на езика, който рядко чувах или говорех.
– Какво каза? – попита тя.
Грабнах пакета от нощното шкафче.
– Наистина няма превод за това, но най-близките човешки думи биха били „ти си красива“.
Кат си пое рязко дъх и погледите ни се срещнаха. Тя се пресегна, забивайки пръсти в косата ми. Започнах да отварям пакета.
Юмрук удари по вратата и гласът на Андрю се намеси.
– Деймън, буден ли си?
Неверието прогърмя в мен.
– Ако го игнорирам, мислиш ли, че ще си отиде?
Ръцете ѝ паднаха на леглото.
– Може би.
Удрянето се повтори отново, така че не.
– Деймън, наистина имам нужда от теб долу. Доусън е готов да се върне в Маунт Уедър. Нищо от това, което Ди и аз му казваме, няма никакво значение. Готов е да се затича към собствената си смърт като зайче от реклама на батерии.
Стомахът ми се сви, стиснах очи.
– Кучи син…
– Всичко е наред. – Кат започна да сяда. – Той има нужда от теб.
Да, но много повече се нуждаех от Кат.
Погледнах свирепо към вратата. Ругаейки под носа си, хвърлих пакетчето обратно в нощното шкафче.
– Остани тук и си почини. Ще поговоря с него – ще се опитам да му внуша малко разум. Целунах я за кратко и след това нежно я бутнах обратно надолу. – Ще се върна.
Тя се сгуши, усмихвайки се.
– Опитай се да не го убиеш.
– Не давам обещания. – Грабнах долнището на пижамата, облякох го и тръгнах към вратата. Спрях, погледнах отново към нея. Секунди. Бях на секунди от чистия рай. Секунди. Въздъхнах. – По дяволите.
Андрю се беше облегнал на стената срещу спалнята ми, когато отворих вратата. Изражението на лицето му беше знаещо, хитро. Ударих го по главата, докато минавах покрай него.
– Ох – извика той. – За какво беше това, по дяволите?
– Не умееш да подбираш момента – изстрелях аз.
– Хей, не съм виновен аз, човече. – Той влезе в крачка до мен. – По-скоро брат ти е в лошо настроение.
В момента, в който влязох в хола и видях решителното изражение на Доусън и загрижената гримаса на Ди, либидото ми официално се охлади.
– Какво правиш, Доусън? – попитах аз. – Сега минава един през нощта и…
– Не ме интересува колко е часът. – Очите на Доусън проблеснаха наситено бяло. – Бет все още е в Маунт Уедър, а ние сме тук и не правим нищо.
Ди поклати глава.
– Ти и Кат бяхте ранени. Ти….
– Добре съм – изстреля той в отговор, отстъпвайки встрани, но аз го блокирах. – Няма причина да не се върнем.
Втренчих се в него.
– Луд ли си?
– Това риторичен въпрос ли е? — измърмори Андрю.
Борейки се да втълпя разум на Доусън, насилих гласа си да е равен.
– Помисли за това, Доусън. Сега не можеш просто да влезеш там с валсова стъпка. Освен факта, че ониксът ще те изведе отново, Люк свали камерите и алармите за сигурност само за петнадесет минути. Те отново работят. Ще те хванат в момента, в който се доближиш до вратата.
– Аз не…
– Не казвай, че не те интересува – възрази Ди и очите ѝ се напълниха със сълзи. – На теб ти пука! Трябва да ти пука какво ти се случва. Трябва да ти пука за нас.
Преди Доусън да успее да каже нещо, което да травмира сестра ми, аз се намесих.
– Трябва да те е грижа за Бет. Ако се върнеш сега, ако се върнеш без да сме по-подготвени, няма да помогнеш на Бет. Ти ще бъдеш заловен, а тя все още ще бъде в опасност.
– Не го разбираш – избухна той. – Не можеш да разбереш. Имаш Кейти. Тя е в безопасност, горе в момента, в леглото ти. При теб е. Ще можеш да се върнеш веднага при нея, но аз? Дори не знам – гласът му трепна – дали някога отново ще видя Бет.
Отдръпнах се, сковавайки се.
– Знам, че не мога да разбера напълно всичко, което чувстваш, но имай ми доверие. Ще видиш Бет отново.
Доусън отвори уста, но после щракна челюстта си. Той се обърна настрани, прокарвайки ръце през косата си. Отчаянието се прокрадна в бръчките на лицето му.
– Няма да се отказваме. Казах ти. Обещах това. – Поставих ръка на рамото му и го отдръпнах, за да мога да срещна погледа му. – Ще намерим начин да я измъкнем.
Той повдигна брадичката си. Жестоката бяла светлина изчезна от очите му, оставяйки след себе си само болка и тъга.
– Как? Как ще стигнем до нея сега?
По дяволите, това беше добър въпрос. Нямах отговор, защото дори и да накараме Люк отново да деактивира охраната, как ще преминем през оникса?
– Не знам – казах накрая – но ще измислим нещо. Няма да я оставим там. Ще измислим нещо.
Погледът му дълго задържа моя и после кимна. Дълбоката до кости умора изпълни празнотата, останала от гнева и паниката. Доусън се успокои, но аз останах с него известно време, за да го държа под око. Накрая си легна. Андрю остана, въпреки че имахме училище след няколко часа, като се тръшна на дивана. Започнах да се качвам към стаята си.
Кат беше заспала, когато се приближих до леглото, и въпреки че бих се радвал да възобновя това, което бяхме започнали, нямах сили да я събудя.
Внимателно се качих обратно в леглото до нея, внимателно прокарах едната си ръка под нея и я дръпнах обратно към гърдите си, без да я събудя. Все още заспала, тя размърда дупето си и се настани срещу мен. Тя не беше дръпнала ризата ми обратно, така че беше трудно да пренебрегна факта, че беше великолепно, съвършено гола.
Наистина ми беше трудно.
Беше трудно да заспя, особено след всичко, но затворих очи насила и държах Кат близо до себе си. Чувството, останало след думите на Доусън, от страха да не я загубя, ме преследваше дори в съня ми.

Назад към част 13                                                              Напред към част 15