Автор: LiglatA

ГЛАВА 2

Не се замислих да се изкъпя, преди да се насоча към кухнята. Миризмата на кон и говна само даваше на другите още по-голяма причина да се държат на разстояние. Спуснах се по спираловидното стълбище на един от клоновете на Мирам и се спуснах в града на феите долу. Прекосих голямата зала, чийто таван, покрит с корени, отразяваше стъпките ми от тринадесет етажа по-нагоре. Обядът вече беше сервиран, така че в залата беше тихо. Децата играеха на слънчева светлина, докато родителите им приключваха със задълженията си. Единствените, които все още бяха там, бяха по-възрастните Елверинци, седнали покрай плиткия басейн, където разхлаждаха телцата си.
Шумните им разговори отекнаха в кръглата зала, но щом влязох, те млъкнаха. Стиснах челюстта си и не обърнах внимание на погледите им. Част от мен копнееше за дните, когато присъствието ми се посрещаше със страх и предпазливост, а не със съжаление и отвращение.
От кухнята се чуха познати гласове и стомахът ми се сви. Не очаквах да срещна някого в кухнята толкова далеч от вечерята. Омекотих стъпките си и се промъкнах в склада от другата страна на коридора. До рамото ми се понесе малка феерична светлина, която освети бурканите с ядки и щайгите с пресни плодове и сушено месо. Касите с вино, които обикновено покриваха пода, бяха изчезнали.
Сърцебиенето ми се ускори, докато претърсвах рафтовете в търсене на нещо, което да прилича на вино. Намерих само две стъклени бутилки, прашни и забравени на един от долните рафтове. Чу се леко пукане, когато издърпах тапата на едната бутилка и отпих от течността вътре. Изплюх маслото от устата си и избърсах остатъка от устните си с ръкава си.
Взех другата бутилка, но тя беше празна.
Кожата ми настръхна от топлина, докато приливът на ярост съсредоточаваше погледа ми. Хванах празната бутилка за гърлото и се запътих към кухнята. Лаш’раелт стоеше до едно от гигантските огнища в средата на помещението. Виолетовите му очи бяха пълни със смях, докато се извисяваше над Пирмийт, който седеше от другата страна на каменния плот до Николай.
– Какво направихте с него? – Изригнах, без да обръщам внимание на това, че всички настръхнаха от отчаяното дрезгаво звучене на гласа ми.
– С какво? – Попита Пирмийт, като прибра една от малките си плитки зад ухото в прозрачен опит за невежество. Очите ми се свиха. Каквато и лоялност да изпитвах към елфа, който беше спасил живота ми от Неназованите, тя беше изчезнала.
Точно като моето вино.
Тръгнах към него като гладна мечка.
– Знаеш точно за какво говоря.
Лаш заобиколи щанда и се настани между мен и останалите. Огънят в огнището лумна по-ярко, а танцуващите пламъци се отразиха опасно в лилавите му очи. Напомняне, че Лаш ще използва силите си, ако се наложи.
Николай изглади несъществуващите бръчки по коприненото си сако. Той повдигна вежда, когато най-сетне ме погледна, надничайки иззад своя пазач.
– Пирмийт не е скрил виното. Аз го направих. – Той отметна глава назад зад Лаш, дърпайки косата си. – И ще откриеш, че всички възнамеряват да следват примера ми.
Наклоних брадичка към извисяващата се като планина фея. Можех да изтръгна истината от Николай, ако се налагаше, но Лаш беше друг въпрос.
– Къде е? – Изкрещях, хвърляйки празната бутилка от вино в ръката си през стаята.
Стъклото се удари в стената и някой изпъшка. Това не беше вик или нещо близко до дума, но все пак разпознах тона на дъха ѝ. Тялото ми замръзна, ръката ми все още беше протегната като стрелка на компас, насочена директно към Гуин.
Главата ѝ беше притисната към масата, предпазена от ръцете и гривата ѝ от червени къдрици, които сега бяха покрити с парчета стъкло. Те паднаха на пода, когато тя се изправи, и се превърнаха в прах, докато ме гледаше само с горчивина в очите.
Гърлото ми се стегна, докато не започнах да дишам.
– Гуин. Не знаех, че си там – промълвих, напълно наясно колко жалко звуча. – Не исках да те плаша.
Гуин сви устни, докато изтръскваше остатъка от стъклата от раменете си. Нямаше и следа от младото момиче, което някога с часове се въртеше около покоите ми. Деймиън беше взел много повече от детството ѝ, когато я наряза. Усмивката ѝ все още не се виждаше в земята на феите и никой тук не беше чувал Гуин да говори, камо ли да се смее. Притеснявах се, че това няма да се промени, независимо колко луни ще минат.
Гуин взе от масата книгата, която четеше, и подписа нещо на останалите с бавните движения на неопитни пръсти. Николай кимна мрачно и тя тръгна към вратата.
Стиснах зъби и се обърнах към Николай.
– Къде е виното?
Лаш поклати невярващо глава и хвърли тава със сладкиши във фурната. Пирмийт мъдро се обърна, знаейки, че разговорът вече не го засяга.
– Ще хвърлиш ли нещо по главата ми следващия път? – Николай скръсти ръце.
Чувството за вина пламна по лицето ми като едно от огнените пипала на Лаш. Свалих поглед на пода и излязох от стаята.
Не се обърнах, когато той ме повика. Не погледнах, докато Eлверинеца в залата ми шепнеше, докато се промъквах към изхода.
Всеки грам от енергията ми беше изразходван, за да контролирам новопридобитите си сили. Мускулите ме боляха от напрежението, докато се качвах на голямо кълбо от покрита феена светлина и се носех към най-високите бурли в Мирелинт.
Зрението ми се замъгли от болката и гаденето, когато пристъпих през вратата. Желанието ми се беше върнало с пълна сила още щом първата бутилка докосна устните ми преди шест седмици. Бях толкова наивна, че си мислех, че мога да гo контролирам. Толкова отчаяно си мислех, че мога да запазя цената скрита за всички, освен за мен.
Претърсих дрехите си с треперещи ръце, усещайки меката кожа на кожената си чанта. Намерих я под измачканата туника. Хвърлих ризата през рамо и на пода заедно с останалите си неизпрани дрехи и неизползвани остриета. Бяха нужни три опита, за да развържа връзките и да извадя съдържанието в скута си.
Златна светкавица предизвика тръпка по немаркираната ми кожа. Но това не беше желание, което можеше да бъде задоволено с магьосническото ми перо. Вдигнах флакона с черна течност – същия еликсир, който Хилдегард ми беше дала, за да ми помогне срещу желанието – и отворих капачката.
Ароматът на винвра отпусна раменете ми. Никога преди не ми бяха нужни повече от няколко капки, за да намаля желанието, но това не беше всичко, от което се нуждаех. Вината вече беше изтощила тялото ми и имах нужда от сън.
Но за да заспя, имах нужда от забрава.
Доближих флакона до устните си и погълнах остатъка от дара на Хилдегард.

***

Споменът за тази първа нощ ме преследваше, докато заспивах. Тя се повтаряше в съзнанието ми, сякаш я преживявах за първи път:
Паднах на тревна площ, без да си спомням откъде съм паднала. Застенах с малкото въздух, който беше останал в дробовете ми, но нямаше болка. Нямаше счупени кости или разцепена кожа от падането.
Погледнах надолу към ръкава си; горната част на назъбения белег по предмишницата ми се подаваше над маншета. Внезапното желание да го придърпам обратно на мястото му ме завладя и дръпнах бельото, преди да се овладея.
Никога не съм влизала в полето. Току-що бях под земята, когато откарах Гуин в лазарета в Мирелинт. Лечителите се бяха струпали около нея в момента, в който я сложих на леглото.
Ривен беше там и ми каза също да си легна, но не можех да откъсна очи от Гуин. Тя отново се разболя, когато преминахме границата на земята на феите, и нищо от това, което правех, не помагаше. Трябваше да знам, че тя е добре. Трябваше да знам, че не съм я наранила, като съм използвала лечителската си дарба, за да зашия корема ѝ отново.
Ривен ме придърпа към гърдите си.
– Ти я доведе тук жива, дийзра – прошепна той толкова тихо, че само аз го чух. – Сега не е нужно да се тревожиш. Тя е в безопасност и ще остане така.
Някак си думите му проникнаха в страха ми достатъчно, за да може изтощението да ме покрие. Веждите ми се сгърчиха по тревата, опитвайки се да намеря останалите спомени, пътуването до полето, но такива нямаше. Минути преди това Ривен ме беше вдигнал на ръце, за да ме отнесе до бурлата ми, но после се бях измъкнала в поле, което не познавах.
Мек ветрец развяваше косата по лицето ми, но не носеше никакъв аромат. Никакъв намек за бреза или цветя, никаква морска струя във въздуха. Преместих се върху меката земя и се напрегнах, за да чуя нещо в далечината. Нямаше разбиващи се вълни, песен на птици или колела на каруци. Сякаш полето съществуваше в свой собствен свят.
Нещо зад мен се размести, силно като гръм в зловещата тишина.
Гърдите ми се свиха. Косата на врата ми се надигна, когато се отлепих от земята и бавно се обърнах. Деймиън стоеше изправен, с ръце, прибрани зад гърба му. Не беше облечен с обичайната си разкопчана туника, а с нови финтифлюшки: ризата му беше изгладена и закопчана до високата яка, черна като нощното небе, съчетана със сако с преплетени копчета, които образуваха назъбена, мастилена шарка по дължината му. Единственият цвят по лицето му беше нефритената лепенка за око, която носеше, за да прикрие онова, което Гуин му беше направила.
Отдръпнах се при вида му и посегнах към оръжията, които не висяха на бедрата ми. Очите на Деймиън пламнаха. За най-кратък миг между веждите и кръпката му се появи дълбока бръчка, но после изчезна.
– Къде ме отведе? – Изсъсках, а в гърдите ми се разгоряха страх и гняв.
Деймиън махна с ръка над една трева и от нищото се появи златен трон. Той седна, като гърбът му беше идеално изправен, вместо да се свлича през подлакътника, както правеше като престолонаследник. Може би всичко това беше част от хитростта му.
– Не съм те водил никъде. – Студеният поглед на Деймиън ме прониза, подчертан от късо подстриганата му коса. Това не беше буйният принц пред мен, а кралят. Някой напълно нов. Мускулите ми се стегнаха, усещайки още нещо в погледа му. Беше строг и твърд по начин, по който принцът никога не беше го правил. Но в лекото свиване на устните му разпознах презрението, което изпитваше към мен. А под омразата и презрението му се криеше пресметливия наблюдател, когото Деймиън бе крил години наред. Сега, когато знаех, че е там, Деймиън не можеше повече да прикрива тази своя страна.
По гръбнака ми преминаха ледени тръпки. За първи път видях приликата между Деймиън и брат му Килиан. Заля ме нова вълна от страх. Това не беше сдържания принц, който прекарваше времето си в забавления с джентълмените в спалните си и пиеше до зори, това беше търпелив, стратегически ум, който десетилетия наред беше подготвял заговора си за завладяване на короната.
– Имаш магия? – Попитах, като посочих трона.
Деймиън кимна стоически.
– От един вид.
В главата ми се появи объркване, мислите се въртяха твърде бързо и бяха твърде много, за да ги уловя. Ръката ми се вдигна, опипвайки горната част на ръката ми, където Деймиън беше забил иглата си, преди да нареди на охраната си да ме изведе от тронната зала, и вихърът спря.
– Инжекцията…
– Поредният ми експеримент – отвърна Деймиън без изражение и с твърда граница в гласа си. Двете му ръце бяха увити плътно около краищата на подлакътниците.
– Има какво да се научи от изкуството на феите.
Примигнах. Деймиън беше намерил начин да развие достатъчно магия, за да имитира дарбите на феите. Той използваше това знание, за да подхранва новооткритата си оръжейна икономика, но беше ясно, че има и други изобретения, които пази само за себе си. Прочистих гърлото си, защото вече знаех от коя магическа дарба се е вдъхновил Деймиън.
– Преследване на мисли.
Деймиън кимна, а гърбът му се изправи още повече.
– Какъв по-добър начин да се създаде връзка между два ума? – Той прокара пръсти по подлакътника и прехапа бузата си. Кухината под лепенката на очите му потъмня.
В стомаха ми се появи гадене.
– Експериментира върху мен?
Челюстта на Деймиън пулсира.
– Това изглежда очевидно.
– Защо? – Въпросът се отрони от езика ми, преди да успея да си го помисля по-добре.
Устните на Деймиън бяха прави, но в очите му се виждаше призрак на злобната му усмивка.
– Застраховка.
Изправих гърба си, усещайки заплахата, но без да знам под каква форма ще се прояви.
– Искаше да намериш начин да претърсиш спомените ми? – Вдигнах безполезно ръце. Каквото и да беше това място, съмнявах се, че мога да нараня Деймиън тук.
– Не. – На устните му се появи първата усмивка. – Исках да ти покажа моите.
Преглътнах жлъчката в гърлото си при мисълта за всичко, което Деймиън с удоволствие щеше да ми покаже.
– Речта ти беше достатъчна. Не е нужно да виждам как си закачил Кърингам и Тарвел. Или какво си…
Деймиън вдигна победоносно брадичката си.
– Как убих камериерката ти?
Дъхът ми секна. Както от идеята да видя как Гуин е разрязана от собствената ръка на Деймиън, от собствения му ум, така и защото Деймиън беше разкрил толкова много с пет прости думи.
Не знаеше, че Гуин е оцеляла.
Престорих се, че се мръщя, преструвайки се, че мисълта за смъртта на Гуин е твърде тежка за понасяне. Тънката устна на Деймиън потрепна нагоре.
– Може би друг път. – Деймиън наклони глава и аз разбрах, че си представя удоволствието от това да ми причини такава болка.
– Тогава за какво ме доведе тук?
Деймиън ме гледаше няколко дълги мига, като ме улавяше в немигащия си поглед. Когато реши да отговори, тонът му беше твърд.
– Исках да ти покажа последствията от действията ти.
Подиграх се и скръстих ръце.
Пластирът на очите на Деймиън се измести, докато той повдигаше вежди.
– Не познаваш ли това място?
Повдигнах рамене, отказвайки да му отговоря.
– Малко е недовършена – Деймиън вдигна ръка и ръбът на малкото поле започна да се разширява, – но съм изненадан, че не я разпознаваш. Все пак това е дома.
Силен порив на морски пръски изпълни въздуха, когато Орденът се оформи пред нас. Трите кули ни държаха в сянката си, като всяка от тях бе увенчана с гигантско парче скъпоценен камък, идентично с двореца на Кората, който се виждаше на хоризонта.
Вятърът носеше повече от сол в поривите си. Глухите писъци пронизваха въздуха и отекваха в морето, където ги поглъщаха гладните вълни. Костите ми замръзнаха, смразявайки кръвта ми, когато най-накрая се появи жестоката усмивка на Деймиън.
– Не бях планирал да ги убия толкова бързо – прошепна Деймиън, внезапно застанал зад мен. Ръката му без ръкавици се спусна по гърба ми, усещайки назъбените белези, които беше издълбал в него. – Но някой трябваше да пострада за измяната на Острието, а ти ги остави напълно незащитени.
По коридорите отекна високо стенание. Звукът ме порази така, сякаш сама бях прокарала острие през гърлото на всеки един от тях, а кръвта им опръска лицето ми.
Деймиън ме бутна между лопатките.
– Време е да видим какво се случва, когато Острието се опита да пресече Короната.
Направих една крачка и паднах на земята.
– Не.
Мразех да звуча като победена. Погледнах към Деймиън, очаквайки да видя гняв заради отказа, но здравото му око само трепна от удоволствие.
Той вдигна ръката си и земята под мен се превърна в студена каменна плочка, изцапана с кехлибарена кръв.
– Няма спасение от това, Кира – прошепна той, преди писъците да започнат отново.

***

Събудих се с главоболие, което ме накара да повърна на пода. Жлъчката беше черна, точно като еликсира, който погълнах. Не бях изпаднала в сън, но последиците от поглъщането на еликсира от винвра не си заслужаваха. Цялото ми тяло ме болеше, много по-силно от преди, подтикнато от неправилната ми употреба на течността. Имаше само едно нещо, което можеше да ме накара да се почувствам по-добре и да държи сънищата далеч.
Гърлото ми се сви, докато се протягах по матрака. Слънцето вече беше залязло и градът отново беше тих. Придърпах се до ръба на леглото и се загледах в празния флакон и разпръснатите канички на пода. Дори и без сънищата, все още чувах писъците на Сенките, докато Деймиън принуждаваше новия си Арсенал да ги подрежда един по един. Беше се погрижил да стана свидетел на всяка смърт, отново и отново.
Опитах се да огранича съня си. През първите няколко седмици всяка нощ като призрак надничах в празните горички, за да се движа, за да не ме притиска съня. Но независимо колко кратко, независимо от времето, когато най-накрая се поддадех, Деймиън ме намираше в сънищата ми и ги превръщаше в кошмари.
По-лоши от кошмарите, в спомените му. Те бяха доказателство, че цял живот съм се опитвала да защитя Сенките и съм се провалила.
Издържах три седмици, преди да опитам първото си вино. То сякаш успокои сънищата. Бях прекарала десетилетия, за да държа настрана сънищата си за Брена с всяка глътка, и знаех, че то ще направи същото още веднъж. Отчаяно се опитвах да прекъсна връзката на Деймиън с ума ми, но това беше единственият ми избор. Вече бях провалил толкова много хора, че да проваля себе си не изискваше никакви усилия.

Назад към част 2

КЛИО

Клио се вгледа в Мадригал, в потъмнелите му очи, после сведе поглед надолу и се спря на брадичката му. Златна магия се разгърна около него и се разнесе из стаята като фина мъгла. Афродезия. И този път той не си играеше.
Тя си пое плитко въздух, макар да знаеше, че магията му не действа чрез вдишване. В центъра ѝ се появи топлина, а крайниците ѝ се почувстваха слаби и изтръпнали.
– Какво правиш тук, малка принцесо? – Вниманието му се премести в стаята и се спря на бъркотията, която тя беше направила в книгите на Лире. – Търсиш нещо, а?
Тя поклати глава и отстъпи още една крачка назад. Светещи нишки обгръщаха тялото му – няколко защитни въжета, които щяха да отклонят всяка атака. Тя нямаше магия, която да пробие тези защити. Точно както при Дулсето, всяко заклинание, което произнесе, щеше да разкъса тъканите.
Мъглата на афродезията в стаята се сгъстяваше, а главата ѝ се замъгляваше с всеки изминал миг. Беше толкова трудно да не обръща внимание на очите му. Те я призоваваха, черни магнити, които тя виждаше в периферното сизрение.
– Защо си тук, Клио? – Гласът му я обгръща като неустоима музика.
„Ядосвай се“ – беше ѝ казал Лир.
– Спри да използваш афродезия върху мен! – Изкрещя тя.
Той се усмихна и погледът ѝ се спря на устата му, на тези меки, пълни устни и светкавицата от бели зъби. Горещината в нея достигна точка на кипене и кожата ѝ пламна от нуждата да бъде докосната. Коленете ѝ се разтрепериха.
– Погледни очите ми, Клио, – заповяда той тихо.
– Н-не.
– Погледни очите ми.
Тя се препъна още една крачка и краката ѝ се удариха в ръба на масичката за кафе.
– Девица – въздъхна той. – Твоята съпротива ме забавляваше досега, но вече губя търпение.
– Остави ме на мира – изтърси тя, като не понасяше да звучи толкова слабо.
– О, не. Няма да го направя. – Той се приближи и тя нямаше място за отстъпление.
Пулсът ѝ се ускори в ушите. Усещаше миризмата му – подправки и цитруси, които замъгляваха мислите ѝ като силен наркотик. Тя го искаше. Имаше нужда да го докосне, да се разтопи в ръцете му, да го усети по всеки сантиметър от кожата си…
– Не плачи, малка принцесо, – провикна се той. – Няма да те нараня.
Докато той не каза тези думи, тя не осъзна, че по лицето ѝ се стичат сълзи. Тя задържа погледа си върху челюстта му, упорито се бореше с привличането на очите му, дори когато съпротивата стана физически болезнена.
– Няма да боли изобщо. – Хипнотичният му тон я обгръща като невидимо заклинание. – Но това е уловката, знаеш ли. Едно неопитно момиче като теб… – Той се усмихна. – Ще те унищожа с удоволствие, любов моя.
Страхът я обзе, но се разсея, когато нуждата се разпали във всеки нерв.
Пръстите му нежно обхванаха брадичката ѝ. При докосването му по кожата ѝ преминаха тръпки, които отслабиха краката ѝ. След това той наклони лицето ѝ нагоре и очите ѝ срещнаха неговите.
Черните басейни на похотта я засмукаха и за миг тя се удави.
Коленете ѝ се подкосиха. Той я хвана, притисна я към тялото си и цитрусовите подправки изпълниха носа ѝ. Ръцете ѝ се увиха около него от само себе си, а горещата нужда пулсираше още по-болезнено. Тя не можеше да издържи. Губеше ума си от толкова силен копнеж, че засенчваше дори нуждата от въздух.
Впил поглед в нейния, той я наклони назад, докато тя легна на масичката за кафе. Пръстите му се плъзнаха по ръцете ѝ и тя почти изкрещя от смесицата между удоволствие и мъчителен копнеж. От нея се изплъзна стон.
– Ах, – въздъхна той. – Сега те имам. Сега си моя, малка принцесо.
Някакъв далечен глас вътре в нея нададе отрицателен вой, но тя не можеше да мисли. Сърцето ѝ със сигурност щеше да издъхне, ако той спреше да я докосва.
– Кажи ми, любов моя. Какво правихте в тази стая?
Приспивните му думи се увиха около нея като копринени вериги, нежно притискайки волята ѝ, докато не ѝ хрумна, че не трябва да отговаря.
– Дойдохме да откраднем заклинание.
– Какво е това заклинание? – Топлите му ръце се плъзнаха по раменете ѝ.
Тя потръпваше при всяко докосване.
– Специалното заклинание на Лире.
– Каква е специалната му магия?
– Това… – През мъглата проникна предупреждение и в погледа ѝ проблеснаха друг чифт почернели златни очи – пълни с ярост заради предателството ѝ. – Това е тайна.
Той се наведе, докато дъхът му не затопли устните ѝ. Ръцете му погалиха раменете ѝ и се плъзнаха нагоре по шията ѝ. Тя потрепери, тялото ѝ се изпъна нагоре, нуждаеше се от повече контакт.
– Разкажи ми тайната, Клио, – мъркаше той.
Тя се изви, а едната ѝ ръка се отлепи от масичката за кафе, докато се опитваше да се освободи от властта му над съзнанието си. Ръката ѝ се удари в острия ръб на нещо на пода и болка се впи в плътта ѝ.
Пръстите му я погалиха по гърлото, после по челюстта и бузата, а хипнотизиращите му очи я привлякоха още по-дълбоко.
– Кажи ми, Клио.
– Заклинанието е… – Опита се да преглътне думите, но заповедта му бе забила нокти дълбоко във волята ѝ. – Това е…часовник.
Веждите му се смръщиха.
– Часовник?
Пръстите ѝ се сключиха около металния ръб на предмета до масичката за кафе и тя стискаше все по-силно, докато острата, студена болка не проряза меката топлина, която беше завладяла тялото ѝ.
Когато той отвори уста, за да издаде нова заповед, тя си пое дъх и го задържа. След това вдигна ръка и удари металната кутия в страничната част на черепа му. Прахът се разнесе навън в снежен облак, който обгърна главата му.
Мадригал издъхна от болка, после се свлече в пристъп на кашлица и вдиша още прах. Клио издърпа краката си нагоре и заби и двата си крака в корема му. Той се преобърна назад и се сгромоляса. Крайниците му се раздвижиха слабо, докато се опитваше да се преобърне.
Все още затаила дъх, Клио се запъти към шкафа, отвори го и извади една от резервните ризи на Лире. Увивайки чистия плат върху лицето си, за да филтрира въздуха, тя се втурна обратно към металната кутия и изсипа останалия прах върху лицето на Мадригал. Той изхриптя, след което се отпусна.
Остави го на пода, хвана Ерикс за глезените и го повлече към коридора. След миг проучване тя развърза връзката с ловко парче магия. Той се размърда, а клепачите му потрепнаха, докато се връщаше в съзнание.
Захвърли ризата около лицето си, хвърли се по коридора и откри Касия, притисната до стената в края му, вързана със същата тъкан. Клио бързо го разкъса и хвана ръката на приятелката си, докато тя се мъчеше дасе събуди.
– Клио? – Промълви Касия. – Клио! Дойде Инкуб – какво се случи?
– Инкубът е свален. Ерикс би трябвало да… – Тя спря, когато въпросната химера наполовина тичаше, наполовина се препъваше, за да се присъедини към тях. – Ерикс е тук.
Очите на Касия се замъглиха.
– Аз те подведох. Съжалявам.
– Никой от нас не може да се справи с тези майстори тъкачи. – Изправяйки се, тя погледна Ерикс с леден поглед. – Сега напускаме.
Той не спореше, лицето му беше бледо. Касия се изправи и тримата потеглиха обратно през сградата, без да срещнат никого. Клио се опита да скрие как краката ѝ треперят. Тялото ѝ я болеше, кожата ѝ проблясваше ту гореща, ту студена, а пулсиращата топлина се задържаше в нея. Сянката на нуждата, която той бе събудил в нея, все още жадуваше за докосването му.
Може би е трябвало да направи нещо друго, за да го обезвреди. Страхът я беше прогонил, но ако се събудеше твърде рано, можеше да вдигне тревога. От друга страна, за да го върже с друго заклинание, щеше да ѝ се наложи първо да разплете всичките му защитни плетеници.
Прахът трябва да е достатъчен. Вероятно Лире е знаел какво прави, когато е подправил кутията. Това щеше да държи Мадригал в безсъзнание за известно време – надяваше се тя.
Те се измъкнаха от Хризалис и се върнаха на улицата. Като се оглеждаше за войници, Клио поведе телохранителите си обратно към фара, който беше оставила на входа на жилищния комплекс, и се втурна през редиците къщи към дома на Лире. Ерикс и Касия пазеха гърба ѝ, докато тя обезвреждаше купчината защити.
Когато отвори вратата, сърцето ѝ биеше толкова силно, че чак я заболя. Тя не спря да презарежда заклинанията, а прелетя през стаята.
Лире лежеше там, където го беше оставила, и когато падна на колене до него, част от паниката ѝ намаля. Гръдният му кош се издигаше и спадаше с тежки вдишвания. Тя докосна основата на гърлото му, поглеждайки през пулсиращото смъртоносно заклинание, и кръвта ѝ се смрази. Нишките се бяха сгъстили и той беше почти толкова блед, колкото и тя, целият цвят бе изтекъл от кожата му. Не му оставаше много време.
Тя измъкна чантата от колана си и изсипа часовника в дланта си. Отзад се чуваха шумолящи звуци, които ѝ подсказваха, че Касия и Ерикс са се присъединили към нея. Те се наведоха над рамото ѝ, докато тя вдигаше странния часовник, чиито зъбни колела блестяха на слабата светлина, проникваща през прозорците. В очите ѝ скъпоценните камъни, вградени в метала, блестяха ярко с черна златиста светлина.
– Какво прави? – Прошепна Касия.
– Той ще изтрие заклинанието за смърт – отвърна Клио лаконично. – Ако не премахна заклинанието, то ще го убие. Но това може да накара тъканта да спре да съществува. Без да го убива. Мисля, че.
– Как работи?
Клио вдигна часовника към лицето си.
– Не знам.
– Но ти виждаш как действа магията, нали?
Изпитваше трепет. Касия беше права – Клио можеше да вижда и разбира всички магии, но някак си не и тази. Изучавайки я отново, тя не я разбираше по-добре. Можеше да каже какво прави, но не и как. Тъканите, формите и конструкциите в различните скъпоценни камъни изглеждаха несвързани, сякаш нещо липсваше.
– Изглежда непълно – прошепна тя с ужас. – Сякаш парчетата на тъканта не са подредени. Не виждам никакъв начин да го активирам. Сигурно е счупено. Сигурно не е довършил заклинанието.
– Ако беше счупена или непълна – неочаквано каза Ерикс, – той нямаше да положи толкова усилия, за да го защити.
– Но тогава… как се… – Тя го обърна, но гърбът му не даваше никаква информация, а само малка правоъгълна дупка в центъра на зъбните колела. – Не мога да видя как да го накарам да работи. Всичко е… странно.
– Можеш да се справиш – успокои я Касия. – Не бързай.
Но Лире нямаше време. Още докато мисълта звучеше в главата ѝ, той се надигна от пода с хриптене, после се свлече, гърдите му бяха неподвижни и безмълвни. Държейки часовника в едната си ръка, Клио стисна предната част на ризата му.
Касия я стисна за рамото.
– Съжалявам, Клио.
– Изчакай. – Тя се взираше в него, всеки мускул беше напрегнат. – Това прави заклинанието.
– Уби го – промълви Ерикс. – Какво има да чакаме?
Касия му изсъска да млъкне. Клио пресметна в главата си. Двадесет секунди. Тридесет. Тридесет и пет. Тя затаи дъх, докато секундите се проточваха.Не. Не, не, не, не…
След 42 секунди гърдите му се надигнаха.
– Какво? – Ерикс се изправи на крака. – Той се върна от мъртвите…
– Това е заклинанието. – Клио докосна гръдната му кост, докато той се опитваше да си поеме въздух. – То убива жертвата си, после я съживява и отново я убива.Отново и отново, и отново, докато тялото им не издъхне и те не умрат завинаги.
Пулс на тишината.
– Това е… ужасно, – прошепна почтибеззвучно Касия.
– А Лире умира от – не знам колко време. Трябва да го отърва от това заклинание. – Клио стисна часовника на дланта си. – Но не знам как да накарам този глупав боклук да работи.
Касия се премести напред, за да коленичи до Клио.
– Ако не знаеш как да го използваш, тогава трябва той да ти каже как.
– Но той е в безсъзнание…
Касия сложи ръка на челото на Лире и под дланта ѝ избухна остра светкавица от магия. Със задушен дъх очите му се отвориха.
– Лире! – Извика Клио.
Чертите му се отпуснаха, а очите му, замъглени от болка и изтощение, се присвиха. Касия го хвана за раменете и го издърпа в седнало положение. Главата му се отпусна, дъхът му секваше.Клио подхвана брадичката му и повдигнаглаватаму.
– Лире – каза тя. – Имам нужда от помощта ти, за да те спася. Как работи заклинанието ти в часовник?
Клепачите му трепнаха и погледът му се изостри.
– Какво? – Изсъска той.
Тя вдигна часовника, за да може той да го види.
– Това може да те спаси. Как да…
Очите му се разшириха от тревога. Той залитна напред, едва не падна, а Касия закачи ръцете си под него, като го подпря отзад.
– Как… – Той прекъсна, задъхвайки се. – Върни го обратно, идиот.
Тя се вцепени.
– Може да те спаси.
– Твърде опасно – изръмжа той. – Никога не го използвай. Никога повече. Върни го обратно.
– Ти умираш! – Изкрещя тя. – Това е единственото нещо, което може да те спаси. Или ми кажи как, или ще си играя с него, докато не го разбера.
Очите му отново се разшириха.
– Не, не можеш…
– Тогава ми кажи как работи!
Силите му изчезнаха и той се свлече напред. Касия го издърпа нагоре, използвайки тялото си като облегалка, за да го задържи с лице към Клио.
Тя държеше часовника под носа му.
– Няма да те оставя да умреш, Лире. Нападнах войниците на Хадес, нахлух в Хризалис и повалих Мадригал в безсъзнание, за да получа това, и няма да си тръгна, докато не го използвам, за да те спася.
– Упорит… малък… глупак. – Той се съвзе с видимо усилие. – Баня.
– Трябва да отидеш до тоалетната сега?
– За заклинанието – изръмжа той задъхано. – Напълни банята. Има нужда от вода.
Клио размени объркан поглед с Касия. Заклинание, което се нуждае от вода? Но водата не можеше да задържи тъканта. Всъщност водата беше ужасен проводник за всякакъв вид магии. Но те нямаха време да спорят, затова Клио се изстреля на крака. Касия вдигна Лире нагоре и Клио преметна ръката му през рамото си, така че го поддържаха меж дутях.
– Ерикс, обезопаси къщата и постави заклинания с трипръст – нареди Касия през рамо.
Ерикс измърмори, но послушно тръгна към вратата.
Клио и Касия пренесоха Лире в банята, по-просторна и добре обзаведена от тази в гостилницата. Спуснаха го на пода и го подпряха на стената, след което Касия завъртя крановете на пълна мощност, за да напълни голямата вана с ледена вода.
– Отърви се от заклинанията за удобство – нареди Лире между издишванията на въздуха. – Всичките.
Клио извади всички скъпоценни камъни, разположени около ваната и душа, включително и затоплящите заклинания, които щяха да затоплят водата. Тя ги изхвърли от банята и те се разпиляха по пода.
Той измъкна три верижки изпод ризата си. Когато се опита да ги свали, едва успявайки да вдигне ръцете си, Клио ги вдигна над главата му. Две от тях бяха обковани със скъпоценни камъни, а третата – тази, която беше видяла преди – имаше и камъни, и онзи сребърен ключ-скелет с рубин. Той се пресегна към китките си и тя му помогна да свали и гривните, всяка от които имаше по няколко скрити камъка.
– Джобове – прошепна той слабо.
Тя прокара ръце по бедрата му, докато намери джобовете му и извади още камъни, като го остави без всякаква магия – за първи път го виждаше без обичайните му тъкани. Само заклинанието за смърт и блясъкът на златна сила – неговата аура, видима само за нея – останаха.
– Запази гривната и ключа, – каза ѝ той. – Останалите изнесете от тук.
Клио отдели гривната с камъни и верижката с ключа, а другите подаде на Касия. Тя ги изнесе от банята, а Клио коленичи пред Лире.
– Никаква магия близо до ваната. – Той хвана ръката ѝ, в която тя държеше гривната и верижката му. В хватката му нямаше сила, а дъхът му беше бърз и плитък. – Запази камъните за мен. Ще ми трябват.
– Часовникът ще изяде и твоята магия? – Не само тъканта в него?
– Той изяжда всички магии. Всичко. – Пръстите му се стегнаха. – Пълна ли е ваната?
Тя изключи кранчето.
– Да, готово е.
– Помогни ми.
Тя прехвърли ръката му през рамото си. Касия се върна и двете вдигнаха Лире до ръба на ваната. Той се облегна тежко на Клио.
– Използвай ключа, за да навиеш часовника – каза ѝ той, едва успявайки да прошепне. – Той ще отброи една минута, а след това…
Той се свлече напред и Касия хвана ръката му, като го издърпа отново прав. Гръдният му кош се надигна.
– Ще вляза във водата – изръмжа той. – С часовника. Водата ще го предпази от… прекалено голямо разстояние.
– Пътуване? – Повтори Клио.
– Навий го.
Потърси ключа с рубин в края му, който блестеше, и го вкара в задната част на устройството. Зъбните колела забиха, докато тя завърташе секундната стрелка в кръг, обратен на часовниковата стрелка. Ключът заседна на мястото си и тя го извади.
Магията затрептя по часовника и секундната стрелка започна да отброява. Черно оцветените тъкани се завъртяха, носейки се по зъбните колела, и въртящите се конструкции преминаха една през друга, навивайки магията по същия начин, по който тя беше навила часовника.
– Помогни ми да сляза, – каза Лире.
Касия го спусна във ваната, водата се плискаше по стените ѝ и държеше предната част на ризата му, за да задържи главата му над водата. Като хвърли верижката на врата си за съхранение, Клио стисна часовника. Секундната стрелка минаваше половината път. Тридесет секунди.
– Дай ми часовника, после се върни. – Той примигна, борейки се да остане наясно. – Клио?
– Какво е това? – Тя постави часовника на гърдите му и той слабо го хвана.
– Не ме оставяй да се удавя, добре?
Тя се усмихна слабо, но оставаха само десет секунди и нямаше време да отговори. Касия го пусна и той се плъзна под повърхността. После грабна Клио и я измъкна от банята. В коридора Клио се взираше в неподвижната повърхност на водата, без да е сигурна дали Лире е задържал дъха си – или е спрял да диша.
Три… две…едно.
От водата се разнесе беззвучно сътресение. Той се разнесе навън, по-скоро като усещане, отколкото като звук, и удари Клио като удар в диафрагмата. Тя изхриптя и се хвана за стената. Къщата се разтресе, когато през нея премина вълната на силата, а после всичко утихна.
Включително водата във ваната.
Клио се втурна в банята и потопи ръце в студената вода. Хващайки предната част на ризата на Лире, тя издърпа торса му нагоре и го извади от ваната в каскада от течност.
Кракът ѝ се подхлъзна и тя падна назад, като го повлече със себе си.
В мига, в който падна, мозъкът ѝ се размъти от объркване, защото за този един миг изглеждаше, че е извадила някой друг от ваната. Някой, който носеше различни дрехи – прилепнали сини и сребристи одежди, различни от всичко, което някога беше виждала. Някой с лък, опънат на гърба му, и колчан със стрели през рамо. Някой с тъмна татуировка на едната скула и лице, по-красиво от това, което думите могат да опишат.
Някой, чиито абаносови кехлибарени очи я зовяха към душата ѝ.
След това тя падна на пода по гръб, а той се приземи върху нея и изтласка въздуха от дробовете ѝ. Ръката му се вкопчи в гривната, която тя държеше, и магията изсвистя в дланта ѝ, докато той извличаше натрупаната сила от камъните, изцеждайки ги напълно.
Изтръпваща магия премина през него, дразнеща кожата ѝ, и той се свлече върху нея.
Касия се появи над Клио и хвана гърба на ризата му. Издърпа го и Клио седна, а погледът ѝ го проследи. Той изглеждаше точно както трябва – обикновените му дрехи бяха мокри, ризата бе залепнала за кожата му, а по поразително красивото му, но все още човешко лице нямаше никакви татуировки.
Той отново беше себе си, истинското му лице отново беше скрито под блясък.

Назад към част 28

Глава 35

– Каква невероятна история… – каза замислено Аделия Велвет докато от мъничката чашка в ръцете ѝ се издигаха спирали от ароматна пара от кафе. Аодхен, както обикновено, стоеше мълчаливо до прозореца и съзерцаваше върховете на Хребетите. Ректорът на ВСА погледна към гърба на разрушителя. Беше напрегнат, както обикновено и все пак тя се осмели да му зададе въпроса.
– Опита ли се да поговориш с Алекс?
– Да… – заклинателят се обърна и прекоси офиса.
– Не бяхте говорили от толкова години… и какво стана?
– Твърди, че не е блъскал Камелия. Че е било просто нещастен случай. Той просто направил крачка… твърде рязко. И тя…
– Тя беше твърде впечатлителна и тревожна. Тогава ние всички не бяхме на себе си. След атаката на Съществата… твоето нараняване… смъртта на нашите приятели. Сега вече никога няма да разберем истината, нали? – Последва кратко напрегнато мълчание. – Ти няма да повдигнеш обвинение срещу Алекс, нали? – Аодхен вдигна очи бавно поклати глава.
– Не мисля, че си струва да повдигаме миналото. Ако знаехме… само ако ние знаехме. – Те замълчаха, всеки мислейки своите мисли. Или може би за нещо общо. За тези дни преди петнадесет години. За любовта, предателството, приятелството… и за момичето от ледниците, завинаги оставило отпечатък в нечие сърце.
– Алекс стана най-добрия следовател в кралството… – тихо продължи Аделия. – Справедлив и неподкупен. Всички говорят за него като за непримирим борец срещу злото. – Аделия вдигна поглед и се взря в Аодхен. – Може би така е намерил своя начин за да изкупи вината си? Той никога не се ожени… живее почти като отшелник. Точно както и ти. – Разрушителят протегна ръка и вдигна каната с кафе от нагревателния плот, след това наля в чашата си, черната като катран напитка. Но не отпи, остана втренчен в непрогледните дълбини на течността, сякаш се опитваше да намери там отговорите от миналото, които все още го терзаеха.
– Дълги години вярвах, че Камелия се е самоубила, за да мога аз да се излекувам. Че е пожертвала живота си за мен. И не можех да се примиря с това.
– Знам… – жената-врана се намръщи и остави чашата с кафето си. – Ти я обичаше, въпреки че се опита да я отблъснеш. Но ти грешеше, Аодхен. Lastfata не е била проклятие! Това е било подарък… невероятен подарък! Кой би си го и помислил… проблема ти, скъпи мой приятелю, е в излишъка от разумност. Никога не си включвал чувствата в изчисленията си. Тази страна на живота за теб беше твърде сложна… нали така? Ако само си беше позволил да чувстваш, ако се беше доверил на любовта, всичко можеше да се нареди. Но ти… ти си… – Аделия се усмихна тъжно, после се намръщи. И тогава удари по масата с отворена длан, така че кафето ѝ се разплиска, а разрушителя стоящ на стола срещу ѝ, трепна и погледна учудено събеседника си. Тя скочи, облегна ръце на масата, не забелязвайки кафявите струи от кафе, които се втурнаха към роклята ѝ.
– Хайде стига, Аодхен! – Почти изръмжа Аделия. – Колко време можеш да се обвиняваш? Миналото си е минало, покрито е вече с праха на времето и спомените! Lastfata ти върна магичния потенциал, използвай го по най-добрия начин, който можеш и не мисли повече за случилото се! Събуди се най-после! Започни да живееш! И да се радваш… ти не си виновен, изкуфял глупако! Разбираш ли… не си виновен! – Аделия наведе глава и седна отново. – Ти просто търсеше изход… и сгреши. Както грешат всички останали хора! Ти беше млад и горещ… а стана като ледена статуя! Сам се окова в непроницаема броня и не си позволяваш да чувстваш… нито допускаш някой до себе си!
– Но, аз… – започна несигурно разрушителя, но Аделия вдигна поглед и отново блъсна по масата с ръка, при което чашата издрънча, подскочи и падна върху пухкавия килим. Мъжът с объркан поглед проследи полета ѝ във вуздуха, а след това погледна Аделия.
– Ти си жив! – Извика ректор и черната ѝ коса се развя около лицето ѝ. – Чуваш ли? И вината не е твоя! За нищо не си виновен!
– Но аз… – Аодхен отново отвори уста, но жената-врана отново скочи и не му позволи да довърши мисълта си.
– О, знам… знам всичко, което ще кажеш! За магия, за необратимото изтриване и за този ти външен вид, който от тогава не можеш да погледнеш в огледалото! Знам! Бях там в деня когато те направиха това с теб! И помня погледа ти! А след това, ти сам се окова в ледената си черупка и се превърна в статуя! Ти сам се погреба, заедно с Камелия! Но живота продължава! Нима не си разбрал? Не? – Тя отново удари по масата. – Мен не ме интересува какъв вид имаш и какви очи, коса, устни и нос! Не ме интересува как изглеждаш! Не ме интересува дали… – Аделия внезапно спря и се строполи на стола си. А Аодхен, се изправи предпазливо и направи много бавна и внимателна крачка, все едно се приближаваше до уплашено диво животно, пристъпваше плавно и безшумно.
– Не те интересува значи… – провлачи той замислено, не изпускайки от жената изумения си поглед. – Колко интересно… – направи още една стъпка, около масата, приближавайки се към замръзналата в своето убежище жена. – Не… наистина не можех да съм по сляп… а може би само ми се струва… защото това е просто невероятно. Или може би просто съм луд… – Аделия го погледна с убийствен поглед, изсумтя ядосано и скочи на крака. Но Аодхен вече беше близо до нея, хвана я не ѝ позволи да избяга. После я обърна внимателно към себе си и се взря в очите ѝ. – Толкова познати… и в същото време толкова различни. – Просто той винаги бе виждал пред себе си това, което помнеше от младостта си. Златокосата красавица Аделия Велвет, най-добрата ученичка на ВCA, невероятно надарена и интелигентна заклинателка. Цялата академия мечтаеше за нея, защото освен най-високия потенциал, момичето бе надарено с прекрасна привлекателност и упорит ум. И в този момент Аодхен гледащ изчервената потреперваща Аделия, се чудеше как може да е бил такъв невероятен идиот.
– Сега ще ти задам един въпрос… и ти ще ми кажеш истината. – Отекна в стаята не търпящия възражения глас на разрушителя. – Ти си облече илюзорния вид ден след като ме промениха. И дълги години ти казваше, че било защото е по-просто… по-лесно… по-безопасно. През всичките тези години ти си се крила под маската, за да ми покажеш, че външността за теб не означава нищо? За да ме подкрепяш? – Осъзнаването на това което изрече го зашемети толкова много, че Аодхен изпита желанието да се хване за облегалката на близкия стол. Но се съвзе бързо и не го направи. – Ти си правила всичко това заради мен. През цялото време… винаги. Но… защо?
– Ти наистина си ужасен… неспасяем глупак. – Въздъхна Аделия и понечи да се отскубне от ръцете му, но Аодхен вече я беше сграбчил здраво и не го позволи. В следващия миг я придърпа към себе си, неловко, някак напълно неумело. Прегърна я и я целуна, след това отново я погледна в очите, Аделия не се възпротиви, дори изглеждаше доволна.
– Ужасен глупак… – въздъхна госпожа Ректора, а в следващия миг илюзията се стопи и изчезна. А в ръцете на удивения, невярващ на очите си, но усмихнат Аодхен сега седеше слаба, стройна златокоса красавица. И въпреки че очите ѝ искряха все така по предишния гневен начин, тя се усмихна и каза тихо. – Но въпреки това, ще ти дам шанс…
* * *
Пред нас се разстла безкраен бряг, с шумяща лазурна водата, много вода. Без да знаем дори името на мястото където се намираме. Защото аз не бях съвсем сигурна къде точно отворих вратата, когато Аш и аз имахме нужда от малко почивка. И в същото време, за да проверим нещо. Тук беше доста топло и аз свалих сакото си с въздишка. Лека вълна лениво облиза пясъчния бряг, а широките корони на близките дървета ни мамеха под гостоприемната си сянка.
– Не е зле… никак даже. – Одобри Вандерфилд и хвърли сакото си на пясъка. – Мисля че започва да ти се получават по-добре. Въпреки че ми се струва, че отново прескочи няколко кралства. – Ухили се широко Аш. – Защото това определено не е Вилдинград.
– Така ли? – Поклатих глава, а Аш се засмя отново.
– Ами да… там няма море. Не знам как въобще издържа изпита си по светознание?
– Може би да е огромно езеро… – провлачих с престорено съмнение.
– Там също няма никакво езеро, Адърли… – засмя се Вандерфилд. – Но е добре, тук е пусто… точно което ни трябваше. – Той направи няколко крачки назад и разтвори крака, концентрирайки се.
– Мислиш ли, че ще се получи? – Започнах да подскачам на място от нетърпение. Аш не отговори. Примижа и тихо извика името. В следващия миг от нищото се появи полупрозрачна лапа със стърчащи нокти, последвана от другата. След това се появи душещ въздуха влажен нос, последван от тясна муцуна и зелени очи. После се появи гребена със стърчащи остри шипове на главата. Дълъг врат, туловище осеяно с множество шипове и непробиваеми сребристи плочи. И тогава се появи целия наш бодлив и зъбат домашен любимец! – Листик! – Замахах радостно с ръце. – Ти успя! Ти отговаряш на нашето повикване през пространството! Това е невероятно!
Серпентарисът се огледа, измери мен и Аш от глава до пети с възмутен поглед сякаш убеждавайки се в това, че нищо интересно не се случва. След това изсумтя огнено кълбо и се стовари точно на ръба на водата. Сребърният му корем веднага се намокри и потъмня от плискащите го спокойни вълни, а звяра блажено спусна муцуната си във водата и затвори очи. Изглежда с обаждането си го бяхме изтръгнали от следобедната му дрямка, и сега Листик реши да продължи започнатото!
– Този звяр няма никакво уважение! – Измърмори Аш, но очите му проблеснаха доволно. И въпреки че арогантния сноб не искаше да си го признае, аз го знаех със сигурност. Серпентарисът бе намерил път към сърцето му!
След това ние решихме да оползотворим добре времето си, все пак се бяхме озовали на толкова прекрасно място. Затова бързо се настанихме под широката корона на най-близкото дърво. Дрехите ни бяха разпръснати навсякъде по брега, докато телата ни се покриха от финия бял пясък. Устните ни се подуха и подпухнаха от целувки, аз бях се излегнала върху Вандерфилд, а той се прозя сладко и сложи ръце на гърба ми, гледайки лениво плаващи облаци в синьото небе.
– Какво ще правим след това? – Попитах тихо. Аш се усмихна и ме погледна с алчния си поглед, а аз изсумтях също като Листик, само ми липсваше огненото кълбо. – Питам съвсем сериозно!
– Сериозно… ще трябва да учиш, Адърли. Най-малко пет години. Мисля, че в академията ще има много преподаватели, които биха желали да преподават на такъв студент. Твойте способностите сега са напълно неясни и определено ще бъдат впечатляващи. – Аз кимах бавно.
Неприкосновеният е прав. Lastfata дари и двама ни с най-мощния потенциал виждан до сега… с който трябва да се научим да се справяме. За сега при мен се получава просто така… от само себе си. И въпреки че вече бях научила как да отварям тунелите, обикновено пропусках доста отправната точка, а понякога не разбирах как да се върна в изходната. А Аш при демонстрацията на своята сила, без да иска разруши главната кралска зала и срути част от галерията му, така че на него също ще му отнеме доста време, за да осъзнае и обуздае магическата си сила. За сега ние и двамата само изпитвахме желание да избягаме от професорите, следователите и кралския наставник, за да бъдем сами. Е, може би ние тримата… Листик също обичаше да идва и да бяга. Между другото, нашето животно е официално признато за нов неагресивен, макар и хищен вид летящи полуинтелигентни същества. Беше включен в официалния регистър и дори добавен в учебниците. Дори във ВСА Листик имаше свой кръг от почитатели. Сега сметището стана място за поклонение на всички любопитни, а Лиза бе главния пазител на магическия сребрист звяр… по нейните собствени думи. Затова Аш сериозно се опасяваше, че нашия домашен хищник ще бъде прекалено разглезен и сит и щял да забрави как да лети! – Отърсих се, връщайки се към разговора.
– А ти какво ще правиш?
– И аз ще трябва да уча. Но и да работя. След получаване на дипломата от BCA, ме очаква креслото на младши кралски съветник. – Аз отворих уста, изумена.
– Еха! Значи е решено вече? – Аш кимна, а аз тихо попитах.
– А баща ти?
– Изпращат го на дипломатическо пътуване, Тина. Много далеч… и за дълго време. – Отговори той замислено, а аз погалих нежно рамото му. Исках да го разведря, или просто да го подкрепяше.
Преди няколко дни Вандерфилд съвсем сериозно ми предложи да повдигна обвинение срещу баща му. Но аз отказах. Никога няма да разбера това което направи Вандерфилд старши, но аз също не искам да участвам в процеса на унищожението му. Освен това Аш обича семейството си. И баща си. Ние честно разказахме всичко на краля. Зад затворените врати на личния му кабинет, леко замаяни и зашеметени от честта. Аш говореше по-голямата част от времето, аз мълчах, кимах и се взирах в Негово Величество, който седеше на съседното кресло. Вандерфилд говореше за баща си без прикриване на истината и аз видях как Оквентий Трети стана мрачен. А сега родителите на Аш ги изселват. – Отново погалих топлото му рамо, а Аш се усмихна, затваряйки очи. Аз въздъхнах с облекчение и отпуснах глава върху гърдите му.
– След като завършиш ВCA, ще заемеш мястото си до мен, Адърли.
– Какво? – Задавих се. – В съвета? Кралски съвет? Шегуваш ли се?
– Въобще не. Това също вече е решено. Ще станеш представител… ъъъ… на народните слоеве на нашето общество. Ще си първия съветник в историята, във вените на когото не тече кръв на основатели на кралството. Изглежда точно за това е създадена Lastfata. Кралят дори каза, че нямаме право да пренебрегнем такова впечатляващо напомняне за човешкото равенство. И че кралството се нуждае от промяна. – След тези думи известно време мълчахме. Аш явно просто се припичаше на слънце, а аз се опитвах да разбера перспективите, които ме сполетяха.
Аз, момиче от Котловина, сираче, просяк и слугиня, ще се присъединя към кралския съвет ли?
– Аз?! Ще седя до арогантни аристократи, почтени старейшини и най-богатите заклинателите на кралството? Господи… какъв ужас!
– Не се притеснявай… – засмя се русия сноб. – Като познавам характера ти, няма да се учудя да създадеш дузина нови закони. А най-важното ще е, че ще принудиш съвета да ги приеме! Аз все още не съм забравил как ме изкарваше извън кожата ми, Адърли! Ти си най-упоритото същество на света… което познавам! – Аз го ощипах ядосано и се засмях, така паниката утихна, сякаш нежно я отми поредната вълна.
Освен това всичко няма да стане утре, ще имам време да свикна с помените. – Погалих белезите по гърдите на Аш и отново отпуснах глава върху тях.
– Знаеш ли какво ще науча първо? – Вандерфилд лениво отвори очи. – Ще се науча да лекувам такива белези! Сигурна съм, че ще мога да го направя! Не знам защо, просто го чувствам! Ще дойде ден, когато ще мога да излекувам ръката ти, ще видиш! Въпреки че… – протегнах ръка през плетеницата от бели ивици под сърцето му, а след това ги целунах. – Те са ми любими! – Аш въздъхна тихо, гледайки ме през полу-спуснатите си мигли. Тогава той се навдигна с ръце и седна, подпирайки се на ствола на дървото, държейки ме на бедрата си.
– Тина, исках да кажа…
– Исках да те попитам… – започнахме по едно и също време.
– Не знам как ще реагираш… – продължи Аш.
– Сигурно ще ти прозвучи странно, но… – проточих аз.
– Може би не е времето… мислех, всичко да бъде по различно… – измърмори Вандерфилд
– Може би ще си против, но трябва да те питам. – Казах аз, а Аш направи пауза и ме погледна.
– Ще се омъжиш ли за мен?
– Да създадем приятелка за Листик? – Двамата се спогледахме многозначително.
– Какво?
– Какво?! – Взирахме се един в друг известно време. Тогава Аш започна да се смее.
– Господи! Кой сте ми изпратили! Да сме създадяли приятелка за Листик?!
– Но той е самотен! Трябва ни още един Серпентарис! Или дори два! А ти…какво там каза? Май ми се причу. И спри да се смееш! – Ударих го шеговито по рамото.
– Това е най-ужасното предложение, което можеше да измислиш в този момент, Адърли!
– А аз от къде мога да знам, че ще тръгнеш да ми предлагаш брак? – Обидих се.
– Нормално момиче би разбрало веднага щом започнах да заеквам… – засмя се русото копеле. – Но къде си ти, Адърли… а къде нормалността? Добре. Да опитаме отново?
Настаних се по-удобно на кръста на Вандерфилд и се опитах арогантно да вирна нос. Но не се получи. Защото устните ми естествено се разтеглиха в щастлива усмивка. Аш ме отблъсна от себе си, но не се възмутих, защото онемях когато русокосия аристократ падна на едното си коляно и извади от джоба на панталона си кадифена кутия. Отвори я а вътре блесна нежен пръстен с ослепителен камък отгоре му.
– Тина Адърли, ще станеш ли моя съпруга? – Листик отвори лениво око и погледна заинтересовано към нас, след което изсумтя, подпалвайки близкия храст. Аз обаче не откъсвах погледа си от очите на Аш и просълзена тихо отговорих.
– Да… съгласна съм!

Край.

Назад към част 34

Глава 22
„Умът ти е в безпокойство, сякаш тъмнината е светлина“

Най-страшното, което получавам, е най-живото, което някога съм чувствала.
Би трябвало да рухна в локва от ужас, но адреналина забива метла в гръбнака ми.
Ако принца на Ънсийли се доближи на няколко метра от мен, така или иначе ще рухна, независимо дали имам свръхмощен гръбнак, или не. Никой не е имунизиран срещу кралската власт на Фае. Никой няма никаква защита срещу тях. Кралските особи от Сийли държат смъртоносната си еротика да бъде приглушена предимно около хората от учтивост. Ънсийли се наслаждават да я използват върху нас с пълна сила. Принцовете вече са превърнали стотици жени в При-я. Никой не знае какво да прави с тях. Хората не могат да решат дали да ги затворят, или да ги убият по милост. Последно чух, че ги държат затворени в някогашното психиатрично отделение.
Моите суперсили са безполезни срещу принцовете. Целият този секс, нужда и глад изтриват от съзнанието ти всичко, освен похотта, за която си готов да умреш. Видях Мак в най-лошия ѝ вид, когато беше При-я. Тя е единствения човек, за когото някой знае, че някога е бил върнат от състояние на психическо сътресение. Едно е тялото ти да е в клетка. Не мога да се сетя за нещо по-лошо от това да изгубиш ума си. Поглеждам към Джейни, който отчаяно се опитваше да се сдобие с меча ми. В момента той го използва, за да посече до смърт поредния Ънсийли пред крещяща, ръмжаща, ревяща публика. Без отвличането на вниманието на Дансър няма как да успея да премина през всички тези Бранители и оръжия. Поглеждам часовника си. Остават още три минути и половина!
– Ей, пич, какво става? – Казвам съвсем безгрижно на принца на Ънсийли, докато издърпвам щифта на една от гранатите, които Дансър промени преди месеци, за да предизвика ослепителна, забавена експлозия. Използвам ги като сенчести гранати, прибрани в кълбо от безсмъртна плът. Докато бяхме при него по-рано, натъпках джобовете си с най-различни неща. С другата си ръка натъпках в устата си бонбон и казах: – Вижте това. Падна от меча, преди Джейни да го вземе. Какво мислиш, че е?
Хвърлям го високо, право над кея. Принцът прави точно това, за което бях сигурна, че ще направи: хваща го. Човек би разпознал това, което съм хвърлила, но се обзалагам, че той няма да го направи. Независимо дали ще го направи, реакцията му изобщо не е такава, каквато очаквах. Помислих си, че в най-лошия случай ще я подаде през рамо.
А той я хвърля обратно към мен!
Като идиот, аз също го хващам. Мисля, че в живота има два вида хора: Тези, на които можеш да хвърлиш нещо, които инстинктивно ще се скрият и ще го отблъснат, и тези, които инстинктивно ще го хванат. Аз винаги съм била хващач. Всеки ден ще предпочета нападението пред защитата. Бърз стопкадър и преценявам ситуацията:
Джейни няма представа, че сме тук, защото не ни чува през шума, който вдигат клетите чудовища. Гранатата в ръката ми ще избухне след пет, четири, три…
– Не, ти я вземи – казвам аз и я хвърлям високо, право в принца.
Той я хваща, затваря ръка около нея и виждам как в юмрука му проблясва светлина. После отваря ръката си и черен прах пада на земята. Ако можех да различа изражението му, може би току-що ми се беше усмихнал напълно.
Е, по дяволите. От какво е направен? Поцинкована стомана?
Изведнъж разбирам къде е втория принц, защото температурата в пространството зад мен току-що падна с около четиридесет градуса. Косъмчетата отзад на врата ми измръзват и аз се разтрепервам.
Изправям се в обратен стопкадър, но той ме блокира и аз се блъскам обратно в леденото му, мощно тяло.
По дяволите, по дяволите, по дяволите! Вкарвам го в преден ход. Той е пред мен. Завъртам се и се измъквам, но се блъскам в него странично. Правим това свистене/блокиране още около десет пъти, като аз натъпквам в устата си бонбони. Движим се като оркестриран танц. Той сякаш чете и най-малките сигнали на тялото ми, предусеща движенията ми. Това нещо е ужасно бързо! Единственото, което мога да различа, е плетеницата от дълги черни коси и блестящите проблясъци на калейдоскопични татуировки, които се втурват под тъмната му кожа.
Спускам се ниско и се претъркулвам покрай него, после се надигам, за да избягам, но той ме сграбчва отзад и ме запраща обратно в него. Не мога да спра да треперя. Трябва да се измъкна. Той издава до ухото ми звук, който съм чувала от много мъже на Риодан на четвърто ниво, когато всички правеха секс – нисък, груб и напрегнат. Чувам себе си да издавам звук, който дори не знаех, че умея да издавам.
Превръщам се в Дани-граната, борейки се с всичко, което имам. Това няма да ми се случи по този начин!
Удрям, ритам, хапя. Той не отвръща на удара. Обгръща ме с ръце отзад и ме държи притисната силно към тялото си, чакайки яростта ми да се превърне в нещо друго.
И тя се превръща.
Губя себе си!
Чувствам как съзнанието ми се изплъзва!
Превръщам се в нещо, което не искам да бъда, и не мога да го спра! През това ли премина Мак? Как го е издържала? Трима принцове наведнъж, а после и Крус!
Аз не искам това! Не би трябвало да е така! Трябваше да изгубя девствеността си по някакъв страхотен, свръхсетивен, сензационен начин. Не така!
Но всичко вътре в мен се лепне като богато, топло, кадифено шоколадово фондю, което е толкова гъсто, сладко и вкусно, че искам да плувам в него, да го оставя да покрие главата ми, да ме отведе дълбоко на място, където вече не трябва да мисля и не трябва да се боря и мога просто да бъда, без да се налага да се боря да остана на върха, да се защитавам и да побеждавам през цялото време.
Искам да се съблека тук, на улицата. Искам да го правя по всички възможни начини, изправена и легнала, по кучешки и по обратен каубой. Дългата черна коса се заплита около врата ми, плъзга се като гореща коприна. Ръцете му около мен се усещат като най-добрия бавен танц, който някога съм си представяла, не че си представям сладки неща като бавни танци с Дансър или нещо подобно, но ми е трудно да дишам правилно, става ми плитко и застава в гърлото ми.
Издава звук като тъмен ветропоказател, попаднал в буря, красив и крехък. Натрапчивата мелодия драска по нервните ми окончания, превръщайки всяко едно от тях в малка маса от оргазмена тъкан.
Изгубена съм. Притискам се обратно към него. Той е твърд там, където аз съм мека и почти съвършена във всяко отношение.
– Ох, Дани, скъпа моя, не ми даваш нито една причина да чакам да пораснеш. Даваш ми хиляди причини да не го правя.
Това е Крисчън! Толкова се радвам, че това е той, а не някой от другите принцове! Обръщам се в прегръдките му и накланям глава назад.
– Здравей, Крисчън! – Изправям се пред него. Той е по-секси от другите принцове. Радвам се, че съм го хванала. Ще взема и другите, но първо искам него.
– Искам да порасна. Сега. Бързай.
– Не. Като. Това.
Протягам ръка нагоре и придърпвам главата на Крисчън, за да го целуна, но той отблъсква ръцете ми. Това ме вбесява. Хващам го отново. Той ме избутва и аз се спъвам.
Тогава той ме удря. Силно, през лицето. Ушите ми звънят от силата на удара. Навлажнявам устните си и го поглеждам. Болката не е това, от което се нуждая. Имам нужда той да облекчи болката ми. Може и да съм девствена, но тялото ми знае как да се движи, какво да прави. Това е малко смущаващо, но в същото време ми харесва. Сексът е силен. Той кара всичките ти клетки да се чувстват хиперактивни. Как не знаех това? Искам да го изследвам. Искам да го науча отвътре и отвън, както всичко останало, което правя. Чувствам се невероятно! Сякаш съм на път да науча неща, за които нямам представа, и това ще ме промени завинаги. Когато това приключи, ще бъда жена. Вече не съм дете. Очарована съм от тази идея.
Не съм готова за това!
Бързам към него, не мога да стигна достатъчно бързо.
Той ме удря отново.
– Спри да ме гледаш така. Ядосай ми се. Мрази ме за това, което бих направил с теб. Ще те убия, ако продължаваш да ме гледаш така! Ще те чукам, докато умреш! – Изсъска той.
Изведнъж принца на Ънсийли, който беше на отсрещния док, застава рамо до рамо с него. Те започват да спорят на ънсийли и аз не разбирам нито дума от думите им, но разбирам тона. Другият принц е ядосан.
Трети принц се провиква. Или втори, ако броим Крисчън за почти принц. Толкова много си приличат, че се чудя дали може би той вече не е преминал през последната промяна за краткото време, откакто го видях за последен път. Вчера това, че бях толкова близо до него, не ме беше объркало толкова много. Дали нещо се е случило с него през нощта? Дали защото тук има повече от един принц и те взаимно се подсилват? Наистина ли току-що каза нещо странно, че ме чака? Мозъкът ми е объркан. Нито една от схемите ми не работи.
Не мога да се противопоставя на принцовете. При всичките ми сили на супергерой, тук аз съм нищо. Аз съм толкова слаба, безпомощна и обречена, колкото и всеки друг човек. Аз съм доброволна жертва, готова, чакаща, нетърпелива да бъде унищожена. С една част от съзнанието си знам колко ужасяващо е това, но с друга част от съзнанието си – много по-голяма – не ми пука. Да бъда жертва на вечно удоволствие звучи като най-съвършеното състояние на съществуване, което някога съм си представяла.
Взирам се в тях. Бузите ми са мокри. Искам да отвърна поглед, но не мога. Избърсвам лицето си и ръцете ми са окървавени от сълзите ми. Опитвам се да се отдръпна, но по дъното на ботушите ми има суперлепило. Заклинанието, което Крисчън беше започнал да разваля, отново се вплита около мен и не мога да направя нищо, за да го спра. Стоя на десет метра от трима смъртоносни Фае и не виждам начин да се измъкна от това. Би ли могъл Крисчън наистина да ме защити от тях, ако не го искам? Защото, ако се приближат дори с един сантиметър, няма да го искам.
– Махни се зад мен, хлапе – изръмжава Лор някъде зад мен. Изглежда, че само мисълта за Риодан предизвиква хората му. Ако можех да се движа, щях да олекна от облекчение. Но не мога. Стоя там.
Лор ме сграбчва и ме избутва зад себе си. По фланговете му има половин дузина негови хора, които ме заобикалят.
Те се изправят срещу принцовете и точно когато ада между тях е на път да се разрази, един от хората на Джейни изръмжава рязка команда, защото ни е забелязал, и Пазителите размахват оръжията си по наш адрес.
Тогава затворените в клетките Ънсийли сигурно виждат, че принцовете им стоят отвън, защото започват да реват и вият с пълно гърло, предполагам, че се опитват да ги накарат да ги освободят.
Тогава избухва първата бомба на Дансър.

Назад към част 23

Глава 66

Докато кожата на Елена се смразяваше от думите на Рафаел, небето започна да се изпълва с облаци, носещи със сняг. Това не се беше случило с Юръм. Той бе умрял във взрив от чиста бяла светлина, който освети целия град, преди да изчезне от съществуването му, без да остане и следа от Архангела на кръвта.
„Ударът никога не е същия“ – каза Рафаел. – „Казаха ми, че само час след смъртта на Юръм, докато и двамата сме били в безсъзнание, по целия свят е започнал да вали дъжд. Той не спрял в продължение на три дни.“
Елена осъзна, че никога не са говорили за това. Това време беше минало отдавна, когато тя се събуди от дългия си сън. Цялото това нещо с „Аз съм ангел“ беше отнело вниманието ѝ, Юръм беше лош спомен, който е по-добре да остане в летописите на историята.
– Кой от нас беше? – Скулите на Михаела бяха като ножове върху кожата ѝ, крилата ѝ се държаха с порочна стегнатост. – Освен теб и Леуан, Тит и Харизмон са единствените, които в момента водят битка помежду си.
Гърдите на Елена се втвърдиха до гранит. Тит беше един от любимите ѝ архангели. Тя не можеше да приеме идеята той да си отиде от този свят.
– Няма да разберем, докато новините не се разпространят из територията. – Рафаел се премести така, че крилото му докосна това на Елена. – Дотогава трябва да вярваме, че Тит си е взел враг от този свят.
Елена отново зърна разстилащото се черно на крилото на Рафаел и изведнъж нищо друго не беше важно; трябваше да заведе Рафаел някъде насаме.
– Сигурно си уморена – каза тя на Михаела, като умишлено премина към лека формалност, за да се придържа към ангелския етикет в подобна ситуация.
Не ѝ пукаше за етикета, сърцето ѝ биеше на пресекулки, но така нещата се получаваха, когато ставаше дума за могъщи ангели, свикнали с определени начини на поведение.
– Моля – каза тя – използвай един от апартаментите в Кулата. Изглежда, че войските на Леуан са доволни да държат територията си и да чакат тя да се издигне. Ще имаме поне малко време.
– Благодаря, консорте – каза Михаела с искреност, която беше почти истинска. – Но ако нямаш нищо против, Рафаел, бих искала да поговоря с твоя заместник и да придобия по-добра представа за начина, по който се води тази битка, и за врага, пред когото сме изправени.
– Илиум също ще се срещне с теб във военната зала – каза Рафаел след миг.
Тримата се разделиха, след като показаха на Михаела военната стая. Елена улови погледа на Дмитрий, след което използва „тихия език“ на Ларик зад гърба на Михаела, за да напише бързо съобщение. Ъгълчетата на очите му се стегнаха при новината, че Рафаел е ранен, но той се придвижи плавно, за да пресрещне Михаела, така че тя и Рафаел да могат да се измъкнат.
Дмитрий притежаваше мрачна чувственост дори когато не се опитваше да го направи, и Елена видя как Михаела реагира с леко омекване. Откритият ѝ коментар съдържаше в себе си хриптящ смях.
– С възрастта ставаш по-добър, Дмитрий.
– И ставаш все по-очарователна – отвърна той с бавна усмивка, която би приела за истинска, ако не беше виждала как се усмихва на Онър.
Елена се възползва от шанса и издърпа Рафаел надалеч.
Тя почти събори горнището от тялото му в мига, в който се озоваха в стаята си. Кожата беше напукана, размазана и вдлъбната, на места обгорена, на други разкъсана. Когато за един разочароващ миг то залепна за раменете му, тя използва ножа, за да го отреже просто така.
– Ебаси, ебаси, ебаси. – Лявото му рамо беше почти цялото черно и струйки от тази чернота бяха започнали да се стичат по страната му към сърцето. Този на гръдния кош беше по-голям от размаха на ръката ѝ – и също изпращаше смъртоносни пипала към сърцето му.
– Страхувам се, че не съм в настроение, хбебти.
– Ще те убия след секунда. – Но ръката ѝ беше нежна, докато проверяваше зоната около гръдния му кош, а след това и по-високо.
Той я хвана за китката, когато тя щеше да докосне почернялата плът.
– Не, Елена. Не можем да поемем риска то да скочи при теб. В момента си лишена от див огън, а Леуан става все по-силна – не знаем свойствата на тази отрова.
Челюстта ѝ се сви, но въпреки това тя кимна.
– Не е достигнала до очите ти. – Синьото беше болезнено ясно, цвета – наситен. – Тялото ти я държи на разстояние.
– Не, расте, просто по-бавно от преди заради дълбочината на първоначалния удар. Този път тя не е вкарала толкова много от отровата в мен.
Елена искаше да спори с него, че греши, че отровата не пълзи по тялото му в токсична вълна, но не можеше. Веществото беше решило да се вкопчи в сърцето му, да го изяде.
– Ампутация – каза той – може би е най-добрия вариант.
Цялата същност на Елена се бунтуваше срещу идеята Рафаел да бъде брутализиран по такъв начин, но тя кимна. Като архангел той можеше да излекува ампутацията – и тази смъртоносна отрова щеше да е вън от него.
– Ще бъдеш осакатен на бойното поле.
– Да. – Признанието на воина. – Оставяме инфекцията на гръдния кош и премахваме тази на рамото. Все още мога да се бия, когато едната ми ръка и рамото ги няма.
Сърцето ѝ се вледени, тя се вгледа в очите му; той подписваше смъртната си присъда. Това петно на гръдния кош щеше да продължи да го изяжда. А да се бори с Леуан толкова отчаяно, колкото бяха, означаваше, че няма да има време или ресурси да отвърне на удара, да се излекува.
– Заедно – напомни му тя със строг шепот. – Вземаш това, от което имаш нужда. – Тялото ѝ в най-добрия случай беше мизерна батерия, но все още генерираше капки див огън.
Когато притисна ръка към ясната част на гърдите му, от нея в него се разнесе жалко тънко пращене на див огън, оцветено с опалесценция от полунощ и зора. Може би бе спечелила на своя архангел още трийсет минути.
Той затвори ръката си върху нейната.
– Заедно.
Елена искаше да обгърне ръцете си около него, да го държи здраво завинаги, но с инфекцията, която бушуваше в тялото му, знаеше, че той няма да го позволи. Така че те просто стояха там, изтощени, влюбени и решени, докато един глас не влезе в съзнанието ѝ.
„Аеклари.“
И двамата с Рафаел се обърнаха към балконските врати. Не беше изненада да видят Първичния да стои отвън, обрамчен от Манхатън, който болезнено потъмня на фона на нощта. Снегът падаше на меки люспи, за да легне върху косата му, върху раменете му, това същество от дълбините, което сега ходеше по света.
Двамата с Рафаел се приближиха заедно, за да отворят вратите, но когато с жест посочиха на Първенеца да влезе вътре от студа, той поклати глава.
– Време е. – В гласа му живееха стотици други, всички негови братя, включително тези, чиито тела бяха отровени.
Гръбнакът на Елена се скова.
Рафаел остана неподвижен.
– Не бих изгубил своя легион.
– Ти се нуждаеш от всичко, което можем да ти дадем – от това, което носим за теб, и от енергията, която ни създава. – Очите на Първичния, тъмни зеници на фона на рядкото сребристосиньо, задържаха очите на Рафаел. – Силата е необходима – и тя може да направи повече от този Легион. – Той премести погледа си към черното петно на рамото на Рафаел. – Не ни е писано да надживеем нашите аеклари.
Топлина изгори очите на Елена. Когато Легиона бе пристигнал за първи път, той бе представлявал зловеща маса от сиво. Същества, толкова други, че тя не можеше да ги разбере. Сега те бяха нейни приятели. Странни, стари и детски едновременно. Подаряваха ѝ растения в саксии и понякога летяха с нея само защото искаха. Бяха построили пищен зелен дом в центъра на Манхатън, дом, изпълнен с живот.
– Енергията, която те прави, само от тялото ли е? – Прошепна тя. – След като… Се разпадне, ще бъдат ли загубени и съзнанието и спомените ви? Можете ли някога да се върнете?
Първоначалният наклони глава настрани.
– Не знаем. Никога не сме давали това, което ни прави. Ние сме от земята, така че може би ще израснем отново от семената на нашата енергия, останали в света. Или може би ще умрем от истинска смърт.
От очите ѝ се отрониха сълзи. Първичните я гледаха със странна тишина.
– Никога не сме имали сълзи за нас. – Гласът му беше стотици наведнъж в съзнанието ѝ и днес тя нямаше нищо против това.
Пристъпвайки напред, тя го прегърна силно. Тялото му беше хладно, а тя не усещаше нито сърцебиене, нито дъх. И все пак Легиона беше дълбоко жив по начин, по който Леуан никога нямаше да бъде.
– Обещавам да бдя над дома ти до завръщането ти.
Ръцете му се поколебаха, но я обгърнаха.
– Може би никога няма да се върнем. – Не студено изобличение, а тихо предупреждение.
– Не вярвам в това. – Тя не можеше; сърцето ѝ вече се късаше. Мисълта, че Легиона, уникален, различен и седемстотин седемдесет и седем годишен, ще изчезне завинаги от този свят… Тя не можеше да го понесе.
Първичният задържа погледа ѝ, когато тя се отдръпна.
– Това е нашата цел. Ние сме създадени да бъдем дясната ръка на аекларите, да се издигаме, когато се надига мрак, и да падаме, когато е необходимо. Ние сме доволни от съдбата си. Това е… Чест.
Рафаел протегна ръка по начина на воините и Първичния я стисна след още една малка пауза.
– Вие сте моя Легион и винаги ще бъдете моя Легион. Докато съществувам, вие сте добре дошли на моята територия, в каквато и форма да решите да приемете.
– Господарю. – Първенецът наведе глава. – Консорте, трябва да установите контакт със сир.
Изтривайки сълзите си с една ръка, въпреки че носа ѝ вече беше запушен и в очите ѝ горяха още сълзи, Елена сви ръка около незаразената горна част на Рафаел.
Първичният постави свободната си ръка върху сърцето на Рафаел.
„Рафаел. Елена. Аеклари. Даваме ти това, което е твое.“ Това беше неговия глас и това беше гласа на Легиона, толкова много различни нотки в думите, толкова много различни личности, докато се превърна в дива песен.
Един организъм с много части.
Чуваше онзи, който беше толкова очарован от кадифения стахис бизантина, който имаше в оранжерията си, че се запали, когато му предложиха разсад, който тя беше отгледала за него. Чуваше онзи, който изпробваше различни нюанси на кожата на гърба на ръката си, за да види дали му харесва повече от сивата. Чуваше онзи, който винаги се появяваше на този балкон вечер, за да им пожелае лека нощ. И други, толкова много други, всеки от които представляваше конкретен спомен в съзнанието ѝ.
„Елена.“
„Аеклари.“
„Рафаел.“
„Аеклари.“
„Време е.“
Те се носеха отвъд балкона в безкрайни редици от тихи криле.
„Ти си в нашата памет. Аекларите на Каскадата на смъртта. Аекларите, които… Ни обичаха.“
„Това не е сбогуване“ – каза Елена в отговор. – „То е само до следващия път.“
„Ти винаги ще бъдеш нашия Легион.“ – Гласът на Рафаел дойде по петите на нейния, всяка дума беше силна. – „Запомни това място. Помни своя дом.“
„Елена. Аеклари. Рафаел. Аеклари.“
Хиляди шепоти, нарастващи в кресчендо, докато Рафаел не изтръпна, тъй като от Първичните към него премина тласък – и надолу към Елена. Гърбът ѝ се огъна, вените ѝ се запалиха отвътре, а буреносния огън в крилете ѝ се превърна в ад, макар че тя бе получила само малък процент от силата, която се бе вляла в Рафаел. Тя разпозна тази сила.
Тя беше от кръв и от мрак, червена буря.
Първия път я беше взела за нещо, което искаше да контролира Рафаел, но сега разбра. Кръвта беше живот, както земята беше живот. Тя беше сила, вкоренена в най-основните елементи, за да бъде оформена от носителя си.
Над тях снежното небе започна да се обагря в кървавочервено, като ехо от кървавата буря, която я бе ужасила преди цял живот. Златна мълния разкъса тази кървава буря и в разгара ѝ тя изведнъж разбра. В нея се вляха знания, съхранявани от Легиона в продължение на хилядолетия.
Мозъкът ѝ не беше достатъчно обширен, за да обхване дори цял живот на един смъртен, но не беше и нужно; трябваше да възприема само малки фрагменти. По някакъв начин Първичния се бе погрижил тези фрагменти да бъдат на първо място в това, което бе дал на нея и Рафаел.
„Ние показваме“ – прошепна Легиона. – „Ние показваме. Ние показваме. Огледала. Аекларите са огледала. Аеклари са живот. Аеклари са канала. Аеклари… Ние ви обичаме.“
Последното беше казано с изненада, сякаш никога не са обичали през всичките хилядолетия на съществуването си. След това Легиона изчезна, а телата им се разпаднаха на прах, както правеха, когато умираха в битка, за да възкръснат отново. Но този път, въпреки че и тя, и Рафаел чакаха, те не се надигнаха.
Ръката на Елена трепереше срещу устата ѝ, а в гърлото ѝ се улови ридание.
Легионът беше изчезнал.
Както и черната отрова по рамото на Рафаел, по крилото му и по гръдния му кош. Когато се обърна към нея, очите му засияха отвътре, а крилата му се обагриха в светлина. Затворил ръце и криле около нея, докато тя плачеше за древните същества, които може би току-що са се изтрили от съществуването, той каза:
– Очите ти са течно сребро, а под кожата ти танцува огън. Крилете ти са пълни с толкова много светкавици, че гориш.
Гласът му беше груб и тя знаеше, че той също скърби. Изведнъж в главата ми стана твърде тихо. Легионът се бе превърнал в част от тях, в ропот, който присъстваше, без да е натрапчив.
„Твоето също.“
Държаха се един за друг, докато болката се настаняваше в сърцата и костите им, спомен, който никога нямаше да избледнее.
Когато най-сетне се разделиха, Елена погледна надолу към ръката си, видя златната мълния. Тя разкъса кожата ѝ в река от разтопено злато, само за да може раната да се запечата отново и да се отвори друга.
– Това е като онова, което се случи с Илиум. – Твърде много сила се вливаше в тялото му, сила, която беше предназначена за Рафаел.
Рафаел прокара пръстите на едната си ръка по предмишницата ѝ.
– И все пак той щеше да умре, ако аз не го бях взел, докато ти го държиш с лекота. – Той пулсираше от интензивността на това, което беше в него.
– Не се чувстваш така, както по време на кървавата буря. Малко като него, но не същото. – Не толкова далечна, толкова лишена от емоции.
И все пак над тях небето се завихри в тъмночервено, което окъпа Манхатън в мрачна светлина.
– Това е сила, която е студена, тъмна и дълбока.
– Като океана, в който Легиона спи.
– Да. – Той изстреля светкавица в облаците на кървавата буря. Небето избухна в злато, потапяйки Манхатън в блясък за дълъг миг. – Малко усилие предвид силата в мен – и проявата може да накара Леуан да се поколебае.
Тъй като той все още светеше като електрическа крушка, тя разбра неговата гледна точка.
– Енергията вече е започнала да се превръща в пожар. – Това беше единствения начин, по който тялото му можеше да се пребори с отровата.
Рафаел кимна.
– Но дори и да се нагълта с див огън, се опасявам, че няма да е достатъчно. – Лицето му бе с линии на чиста красота, архангел на върха на силата си. – Тя възкръсваше отново и отново след хранене.
– Това, което Легиона ни показа… – Умът ѝ се мъчеше да схване концепцията; изведнъж можеше да оцени трудностите, които Легиона бе срещнал при описанието на явлението.
– Беше миг на ослепителна яснота – каза Рафаел – но сега се изплъзва и изчезва от полезрението ми като полузабравен сън.
Елена отметна глава назад и пое дълбоко въздух от студената атмосфера с теорията, че ако не мисли за това, концепцията ще изплува на повърхността.
– Чувствам се толкова силна. – Кожата ѝ продължаваше да се разпуква, но нищо не я болеше; чувстваше се по-добре, отколкото през целия си живот. – Мисля, че съм пияна.
– Искаш ли да изпратиш огнено кълбо в небето? – Тя чу усмивката в тона му.
Сваляйки поглед от небето към него, това същество на силата и красотата, тя се усмихна покрай мъката.
– Ти все още си малко смъртен.
– Имам частици от твоето сърце в себе си, хбебти. Винаги ще бъда малко смъртен. – Той отново погледна към окървавеното небе. – Кръвта не е зло. Кръвта тече във вените ни. Кръвта е живот.
– Те дадоха своята, за да можем ние да се борим за нашата. – Тя не можеше да погледне към мястото, където бе стоял Първичния, болката беше твърде сурова и прясна.
– Легионът е бил воин, Елена-моя, и е положил съществуването си за своите аеклари. Ние ще почетем това.
Елена сви ръце, съсредоточавайки се върху енергията, която озаряваше вените ѝ, а не върху загубата, която щеше да боли още дълго време.
– По-добре да отидем при Дмитрий, да видим дали знае нещо повече за този бум, който чухме.
Те слязоха от балкона заедно. Докато го правеха, тя се чудеше как изглеждат на фона на нощното небе. Без риза и красив, Рафаел сияеше почти прекалено ярко, за да го погледне, а тя беше изрисувана с реки от течно злато.
„Надявам се някой да направи снимка“ – изпратя тя мисъл към Рафаел. – „Никога повече няма да изглеждаме толкова зле.“
Той се засмя и беше нейния Рафаел, макар че сега в него имаше по-тежка тъмнина, тъмнината на древна сила, която бе намерила дом във вените му. Това, мислеше си тя, е за постоянно.
Той щеше да носи отпечатъка на техния Легион през вечността.

Назад към част 66

Глава 40

Работя до късно през нощта и най-накрая лягам в четири сутринта. Позволявам си допълнителен час сън на сутринта и ставам в седем вместо в шест.
Така или иначе нямам никакви срещи. Доколкото знаят в офиса, все още съм в Ню Йорк.
След като пристигам на работа и съобщавам на Клер, че съм на разположение, ако някой има нужда от мен, се отправям към кабинета си.
Няколко часа по-късно Клер заминава за ранен обяд, така че обажданията ми идват направо при мен от рецепцията. Когато телефона иззвънява, натискам бутона за високоговорител.
– Да?
– Г-н Блек, на линия е Скай Манинг.
Сърцето ми се преобръща само при името ѝ. Какво, по дяволите, не е наред с мен? Откакто Бен ми се обади снощи, умишлено не съм мислил за Скай.
– Разбира се – казвам аз. – Свържи я. – Щракване. После: – Добро утро, Скай.
– Здравей, Брадън.
Дъхът ми замира само като чуя гласа ѝ.
Майната му.
– Съжалявам, че те безпокоя на работа, но получих договора със „Сюзан козметикс“ и се чудех дали познаваш добър адвокат на разумна цена, който би могъл да го прегледа за мен.
– Изпрати ми го по имейл. Аз ще го прегледам.
– Но ти не си…
– Адвокат? Вярно е, но съм преглеждал доста договори. Освен това имам четирима адвокати тук в офиса, които могат да ми помогнат с юридическата част, ако е необходимо.
– Брадън, не съм ти се обадила, за да ти дам работа. Напълно готова съм да платя на адвокат.
– Имам най-добрите адвокати тук, в корпорацията.
– Сигурена съм, чене мога да си позволя никой от тях .
– Казах ли, че трябва да платиш?
– Не, но…
– Препратете ми го. Ще се свържа с теб. Довиждане.
Да, бях кратък с нея. Трябва да направя крачка назад.
За Бога, прекъснах бизнес пътуването си заради тази жена. Съгласих се „да се срещам“ с нея. Позволявам ѝ да ме нарича свое гадже.
Не мога и няма да позволя увлечението ми по Скай Манинг да повлияе на работата ми.
Що се отнася до договора ѝ? Ще ми трябват десет минути, за да го прегледам и да се произнеса, че е достатъчен. Няма нужда тя да плаща за адвокат, не и когато аз съм напълно способен да прочета документа и да дам съвет.
Проверявам телефона си. Вече е обяд, затова поръчвам да ми донесат обяд.
Точно когато той пристига, Клер се връща. Тя влиза, носейки контейнерите.
– Ще ви подготвя това.
– Благодаря – промълвявам, забила нос в телефона си.
Клеър поставя на бюрото ми едно голо място с керамична чиния и прибори от неръждаема стомана. Мразя да се храня от контейнери за изнасяне с пластмасови прибори. Проклетите вилици винаги се чупят. Бен казва, че това е така, защото раздробявам храната си, сякаш раздробявам риба. Както и да е. Струвам един милиард долара и няма да използвам пластмасови прибори. Да, казах го.
Телефонът на Клер иззвънява и тя вдига поглед.
– Не се притеснявай – казвам ѝ аз. – Приключи тук. Време е за обяд. Който и да е, може да се обади обратно.
Тя повдига вежди към мен.
Човече, аз ставам мек.
Тя приключва с настройките, докато телефона ми звъни.
– Да – казвам аз.
– Господин Блек, Скай Манинг е тук, за да ви види – казва секретарката на етажа.
– О? – Отново се появява това салто в сърцето ми. По дяволите. – Разбира се, изпратете я тук.
– Добре, благодаря ви – казва тя.
Обръщам се към Клер.
– Има една млада жена на път за тук. Не е проблем да я пуснеш в кабинета ми.
– Разбира се, няма проблем, г-н Б. – Клер излиза.
След малко на вратата ми се почуква – силно почукване.
– Влезте.
Скай отваря вратата и застава пред мен, облечена в характерните си тесни дънки, този път с черна копринена камизолка и лачени обувки.
Членът ми реагира на самото ѝ присъствие.
– Скай – казвам аз.
– Донесох договора. – Тя го изважда от чантата си. – Мислех, че може да го разгледаме заедно.
– Това не можеше да почака до вечерта?
– Не сме правили никакви планове и си помислих…
– Че ще ме прекъснеш на работа?
– Ти не работиш. Ядеш.
– Аз винаги работя, Скай. Затвори вратата, моля те.
Тя я затваря тихо, пристъпва напред и ми подава договора.
– Остави го на бюрото. Яла ли си?
Тя поставя документа в ъгъла на бюрото.
– Не.
– Искаш ли половината от моя обяд?
– Не, няма страшно.
– Значи искаш да седиш тук и да ме гледаш как ям?
– Ами… Предполагам.
Изправям се, събирам контейнерите си с храна и ги премествам на масата в другия край на стаята. Връщам се до бюрото си и натискам бутона за повикване на телефона си.
– Клер, можеш ли да донесеш още една чиния, моля?
Няколко секунди по-късно Клер чука на вратата, влиза и поставя още една чиния и прибори на масата.
– Благодаря, Клер.
Тя кимва и излиза от кабинета, като затваря вратата след себе си.
– Седни и се почерпи – казвам на Скай. – Винаги доставят достатъчно за двама или повече души.
– Не съм дошла тук, за да…
– Яж, Скай. Ще имаш нужда от енергия за това, което съм планирал за теб този следобед.
– Аз…
– Нахлуваш в кабинета ми с договор, който лесно можеше да ми изпратиш по електронната поща, изглеждайки секси с разтворени червени устни. Мислиш ли, че няма да те чукам след това?
– Аз… Не исках…
– Обещала си ми контрола си, Скай, но го държиш по всякакъв начин. Не си мисли, че не знам защо си се появила тук. Беше в пълно предизвикателство. Казах ти да изпратиш договора по електронната поща, така че ти направи това, което правиш. Заобиколи инструкциите ми.
– Ти ми каза да препратя договора, Брадън. Не си казал да го изпратя по имейл. Така че аз го препратих. Лично.
– Знаеше точно какво имам предвид.
И наистина го имах предвид. Тази сутрин бях решил да дистанцирам себе си и нарастващите си емоции от жената, която стоеше пред мен.
Сега тя е тук. Изглежда съблазнително и ме кара да я искам.
Толкова за дистанцията.
Ако си мисли, че няма да я чукам след тази малка изцепка? Може да помисли отново.
– Така че заобиколих инструкциите ти. Точно както снощи ти заобиколи уговорката ни никога да не ме изхвърляш от жилището си. Каза, че съм добре дошла да остана, но даде ясно да се разбере, че си приключил с мен за вечерта.
Тя поне не спори. Тя добре знае кога да настоява и кога да не настоява. Умна жена. Не мога да попреча на устните си да потрепнат леко. Почти ми се иска да се засмея, само че това не е смешно.
– Никога не съм обещавала да се откажа от контрола си извън спалнята, Брадън.
– Това е вярно – казвам – но забравяш една много важна подробност.
Тя вдига ръце към бедрата си.
– Какво?
– Всяко място може да бъде спалня.

Назад към част 40

ГЛАВА 1

Студена вълна ме връхлетя и заглуши безметежния ми сън. За съжаление това не беше първия път, в който ме събуждаха в конюшня, като изливаха кофа с вода върху главата ми.
– Искаш ли да умреш? – Просъсках през зъби, като посегнах към кинжала на бедрото си, но той не беше там.
Герарда Валакар ме погледна с чисто отвращение, изписано на кръглите ѝ бузи и плоския ѝ нос. Ако нямах чувството, че от черепа ми стърчи брадва, може би щеше да ми се стори тревожно. Герарда беше ниска за халфлинг; тя не беше наследила елфически ръст от безсмъртните си предци и беше висока само колкото малка смъртна жена. Може би за пръв път през живота си тя ме поглеждаше отвисоко.
По самодоволната ѝ усмивка разбрах, че ѝ е приятно.
– Това е жалко, Кира. – Тя махна с ръка над кабинката, която беше леглото ми за през нощта. Бях се подпряла на коритото за вода, а през краката ми беше простряно одеяло за седло. В бокса нямаше кон с мен, но миризмата на изпражненията му се носеше по дрехите ми.
Разтрих слепоочията си, но това не помогна да се успокои главоболието. Имаше само едно нещо, което можеше да го направи.
– Говориш така, сякаш съм искала да прекарам нощта в конюшнята.
Герарда скръсти ръце на гърдите си. На лицето ѝ вече нямаше и намек за усмивка. Само строго изражение, което беше научила от Хилдегард, нашата наставничка, когато се обучавахме заедно в Ордена. Помръднах и погледнах встрани. Нямах нужда от повече напомняния, че Хилдегард е мъртва. Или че смъртта ѝ е по моя вина.
– Това само го прави още по-жалко – промълви Герарда. – Ти си се напила до такова умопомрачение, че не си могла да намериш пътя до стаята си?
Всеки мускул в стомаха ми изпищя, докато се изправих. Потропах по земята, за да намеря съдинката си.
– Знаех къде е моята стая. Тя не се помръдна. – Дори звукът на собствения ми глас разтърси болката в черепа ми. Проблемът не беше в намирането на стаята ми, а в невъзможността ми да се кача на дървото Мирам, без да падна смъртоносно. Ако не друго, то аз бях отговорна за това. Не че Герарда щеше да ми признае заслугата.
Пръстите ми се триеха в нещо меко. Издърпах тапата от кожата и я провесих над устата си. Няколко капки от богатото елфическо вино се разплискаха по езика ми и паренето в гърлото ми малко отслабна. Оставих тапата да падне на пода на кабинката и се изправих на крака. Подхлъзнах се и ударих цялото си тяло в стената от корени.
Герарда направи бърза крачка назад. Тя не направи нито едно движение, за да помогне.
Затворих очи и пренебрегнах болката, която се излъчваше от ребрата ми. Те не бяха счупени и синината щеше да бъде поправена от лечебния ми дар, преди да е имала време да се изпише напълно в кожата ми.
– Ако съм такова разочарование, защо си тук?
Герарда погледна надолу по пътеката между двата реда конюшни, където таванът с корени отстъпваше място на външния въздух.
– Сянката копае дупка около Мирам с крачките си. – Герарда сви рамене. – Той може да е твърде страхлив, за да каже, че ти си жалко извинение за спасител, но аз не съм. Твоите скърби не са по-големи от тази война, Кира. Дори и да си се отказала.
Изхилих се и ударих с ръце в горната част на вратата на конюшнята. Тя издрънча достатъчно силно, за да разтърси останалите в поредица от метални трясъци, които отекнаха в коридора.
– Отказала? Загубихме, Герарда. Може да съм пияна, но не съм глупачка. Посещавала съм същите срещи като теб.
Черните очи на Герарда се свиха.
– Значи предпочиташ да не правиш нищо, докато сестрите ни са оставени на милостта на Деймиън? Оставени да бъдат отглеждани за кръвта им, докато станат твърде слаби, за да дишат?
Раменете ми се свлякоха на земята. Герарда говореше така, сякаш преследването на случилото се със Сенките не беше причината, поради която всяка вечер трябваше да се прибирам в тази позната забрава.
– Сенките не са забелязвани, откакто Деймиън се короняса за крал. – Оттогава бяха минали две луни. Не изрекох останалото на глас. Ако Герарда имаше някаква надежда, че Сенките са все още живи, аз нямаше да съм тази, която щеше да ѝ я отнеме. Дори когато знаех, че няма надежда да бъде намерена.
Безпомощните им писъци отекнаха в ушите ми. Изтръпнах при спомена. Гърлото ми пресъхна, докато преглъщах истината. Герарда щеше да приеме смъртта им със собственото си време. Не беше нужно да ѝ разказвам подробности.
Тя сгъна ръце. Можех да изрецитирам сценария на аргументацията ѝ още преди да е отворила устни. Помислих, че ще е най-добре да прескочим до края.
– Какво остава да направим? – Размахах ръцете си във въздуха. – Деймиън е събрал армия, по-голяма от тази, която този континент някога е виждал, и добавя още мечове към нея. Светлите феи са изчезнали. Те никога няма да се върнат, както и магията им. Сенките са… – спрях се и ритнах вратата на конюшнята. Силен порив на вятъра задуха по коридора достатъчно силно, че на Герарда ѝ се наложи да се хване за корен, за да остане права.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да овладея новопридобитите си сили.
– Всяка мисия за освобождаване на Сенките би завършила само с още жертви. Не ме обвинявай, че казвам истината, която отказваш да назовеш.
Герарда се изправи на върха на пръстите си, но все още не стигаше до брадичката ми. На лицето ѝ имаше само студено отвращение, докато ме зяпаше.
– Наричаш ме страхливка?
Поклатих глава, вече изтощена от спора.
– Не можем да спасим Сенките с екип от двама души, Герарда. Така че кого ще помолиш? Кого би призовала да се жертва за една безплодна мисия, единствено за да успокоиш вината си?
Тя стисна кафявите си устни, докато падаше на крака.
Не ѝ дадох време да отговори; думите ми бяха гореща пара, която трябваше да се отдели от езика ми.
– Надявам се, че никога няма да ти се наложи да се упражняваш да измерваш тежестта на човешкия живот като мен, но аз не се отказах просто така. Числата са срещу нас. Не разполагаме с голяма армия, а мечовете и стрелите ни не могат да се сравнят с оръжията, които е създал Деймиън. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е той да не се опита да превземе земята на феите, за да докаже, че е по-добър завоевател от баща си. Трябва да се опитаме да намерим начин да бъдем доволни, че прекарваме дните си тук.
И забравяме какво се случва през нощта. Извадих от джоба си малък флакон с резервно вино и го изпих с едно преглъщане.
Зъбите на Герарда се счупиха.
– Но ние имаме магия.
– Едва ли. – Очите ми се премрежиха, докато се нагаждаха към слънчевата светлина, проникваща от външната поляна.
Герарда вдигна остро вежди. Движението беше толкова бързо и прецизно, че ми напомни за ножовете за хвърляне, които тя винаги носеше със себе си като кинжал. Сега те не бяха с нея. Може би ги беше оставила заедно с титлата си, когато избягахме от столицата. Тя наклони глава настрани.
– Имаме дузина владетели на магии.
Разбира се, Герарда беше достатъчно арогантна, за да преброи всички феи, когато Ферон все още не беше решил да се присъедини към бунта.
Трябваше ми всякаква воля, за да не я хвана за ръцете и да я разтърся.
– Имаме единадесет. И това включва мен и една тъмна фея, който едва ли може да контролира силата си, камо ли да я използва. – Не можех да се насиля да произнеса името на Ривен. Дори само знанието, че той е някъде навън в града и ме чака, ме караше да се чувствам достатъчно зле, за да искам да се удавя в коритото.
Герарда вдигна ръце в знак на раздразнение и дръпна вратата на конюшнята. Не знаех дали ме пускаше навън, или се готвеше да се бие с мен вътре.
– Ти дори не си се опитала да тренираш силите си!
– Едва ли виждам как това те засяга.
Герарда стисна с юмрук отново и отново, отказвайки да се махне от пътя ми.
– След като бъдат счупени печатите, магията ще се върне в пълната си сила. Десетина…
Повдигнах вежди.
Герарда извърна очи.
– Единадесет владетели ще са повече от достатъчни, за да спрат плановете на Деймиън. Достатъчно, за да защитим халфлингите, които оставихме.
Не сдържах смеха си, макар че болката в очите на Герарда го прекъсна.
– Ти и Врейл работихте върху печатите в продължение на седмици. Време е да приемеш, че сме пропуснали шанса си да върнем магията.
Бях толкова близо. Когато намерих тази бреза в Разлома, си мислех, че това е последната стъпка, за да върна Светлите феи у дома.
Роднини на майка ми.
Моите роднини.
Но те бяха изчезнали. Беше останала само магията им, която бяха заключили в различни части на Елверат, за да попречат на Аемон да я използва, за да убие останалите феи. Това бе проработило, но на огромна цена за тази земя и нейните хора.
Цялата тази магия можеше да се отключи с едно-единствено пробождане на кървавия ми кинжал в сърцето на Аемон. Но Деймиън беше стигнал пръв и сега магията беше недостъпна.
Герарда примигна към мен, сякаш бях виолетова луна.
– Ти наистина си се отказала.
Гърлото ми се сви, но не си направих труда да отговоря на въпроса ѝ. Никой не знаеше точното местоположение на печатите. Врейл беше стигнала до същото заключение, до което и аз онзи ден в Разлома с майка ми. Пет групи светли феи са се пожертвали, за да създадат пет сифона, които са изсмукали цялата магия на континента. Но магията не можеше да бъде унищожена, а само съхранена. Светлите феи бяха използвали водата като бариера, за да защитят всеки сифон и печата, който пазеше съхранената в него магия, но имаше безброй острови, където всеки от тях можеше да бъде. Врейл все още не беше открила нито един от тях, камо ли да разбере дали печатът изобщо може да бъде разрушен след смъртта на Аемон. Заобиколих я и навлязох в пътеката между боксовете. Конят на Килиан извръщаше глава над кошарата си, а стъклените му, отегчени очи ни гледаха.
Герарда ме последва от конюшнята, точно по петите ми. Въздъхнах и спрях по средата на крачката. Тя се завъртя пред мен, а косата ѝ се развя на черна вълна, преди да се озове покрай челюстта ѝ.
– Хилдегард умря, вярвайки, че имаш план.
Дъхът ми застина с такава сила, сякаш въздухът се превърна във вода и изпълни дробовете ми. Очите на Герарда бяха остри и пронизващи като острие, притиснато към гърлото ми, дръзвайки да дишам отново. Отказах да се отдръпна.
– Имах план. Той се провали.
Герарда вдигна брадичката си.
– Тогава ни помогни да изработим нов. Ти си създадена, за да ни спасиш…
Вятърът навън блъскаше силно земята, докато пристъпвах към Герарда.
– И аз се провалих в това. – Горещият въздух изгаряше ноздрите ми като огнен дим, докато се опитвах да овладея поривите си. – Никога не съм претендирала за тази титла. Без значение какво е искала майка ми, какво е искала Хилдегард, каквито и планове да е имала тази ваша гилдия за мен.
Челюстта на Герарда се стегна, но устните ѝ останаха затворени.
– Може би истинската грешка беше, че всички вие ми се доверихте. Където отида аз, смъртта ме следва. – Тежестта на тези думи беше достатъчна, за да ме събори на земята, но аз не откъсвах поглед от лицето на Герарда, дори когато магията ми развяваше черна коса по луничавите ѝ бузи.
Тя погледна надолу към кичурите и аз чух мисълта ѝ така ясно, сякаш я беше изказала. „Представи си какво можеш да му направиш с това.“
Една малка част от мен – обучения войник, който все още копнееше да защити роднините си – се размърда в дълбините на отчаянието ми. Но аз знаех истината. Бях я видяла. Кожата по ръката ми сърбеше от нея.
Магия или не, Короната не можеше да бъде победена.
Деймиън бе доказал, че е по-кръвожаден от баща си. Не му беше достатъчно да управлява халфлингите, а започна да използва кръвта им, за да прави магически оръжия, които да опустошават всеки, който си помисли да му се противопостави. А оръжията, от които не се нуждаеше, продаваше на този, който предложи най-много. И тези купувачи платиха за толкова голяма армия, че нямаше шанс да ги победим, дори ако всяка душа в земята на феите се включи в битката.
Всичко, което можехме да направим, беше да оцелеем и нямаше да ме съдят за това как планирам да го направя.
– Мислех, че си по-добра – прошепна Герарда, повече на себе си, отколкото на мен.
Изскубнах парче трева от плетеницата си и го оставих да се свлече на земята, а поривите ми най-сетне утихнаха. Помислих си за всички онези Сенки, които така и не успяха да се измъкнат от този остров. Чиито последни дни бяха прекарани в жестока мизерия по заповед на Деймиън. Гърлото ми се сви, когато си помислих за младите посветени, на които бях помогнала да се обучат. Животът им беше приключил, преди да е имал възможност да започне.
Юмруците ми се разклатиха, докато отново срещнах погледа на Герарда.
– Вече нямам за какво да бъда по-добра.

***

Мислех, че Герарда преувеличава, но Ривен беше оставил сплескана кафява линия около дървото Мирам. Той ме забеляза в момента, в който стъпих на поляната, и спря. Спуснах поглед обратно към кафявия пръстен, за да не видя вълната от разочарование, която се разля по лицето на Ривен.
Прикрих очите си с ръце, докато гледах нагоре към високите горички, които се люлееха на фона на небето. Слънцето вече беше стигнало пладне.
Забелязах две познати фигури, които вървяха по един от мостовете от изкривени клони точно над главите ни. Врейл си говореше, а Сира ме гледаше отвисоко. Това се беше превърнало в наша рутина. Преструвах се, че не е кацнала над мен като птица, а тя си затваряше устата.
– Ако искаш да ме поучаваш, Герарда вече го направи. – Пуснах ръцете си и продължих към един от петте клона, които се извиваха надолу от върха на Мирам и потъваха в скрития град долу. Исках да отмъкна касетка с вино от избите, докато все още имам достатъчно разум, за да я пренеса до стаите си с феена светлина.
Ривен не направи крачка към мен, а просто спря. Усетих как тревата около него се отпусна. Потта се стелеше от гъстите му вежди до шията му. Дългата му коса от гарванова коприна беше вързана назад, макар и не в обичайната си половинчата плитка, сякаш не беше намерил време да я сплете.
– Трябва да поговорим. – Той изпъна челюстта си. В лицето му нямаше никаква топлина, нито една от обичайните любезности, които той винаги запазваше за мен. Вместо това изражението му беше на чиста решителност.
Бях се превърнала в поредното нещо, с което той се бореше.
– Не, няма. – Продължих да вървя, но гърлото ми се сви, докато дъхът ми не стана нищо повече от хриптене. От седмици избягвах Ривен и тъй като беше любезната фея, той спазваше дистанция, макар че всяка вечер стаята му светеше.
Това беше една от причините да си намирам други места за спане в малките моменти, които си позволявах. Не се нуждаех от постоянното напомняне за неговата доброта в лицето на моята празнота.
– Кира. – Той направи крачка към мен, докато сенките му обикаляха около глезените ми.
Пренебрегнах ги и продължих да вървя.
Ривен само ускори крачка.
– Има неща, които трябва да знаеш. – Думите му бяха напрегнати и задъхани.
– Не ме интересува да ги чуя. – Бях пропуснала последните три срещи с останалите бунтовници. Не ми беше останала никаква енергия за планиране и заговорничене. Челюстта ми се изпъна, докато пристъпвах покрай него, като старателно избягвах умолителния му поглед.
Ривен ме хвана за ръката.
– Недей. – Завъртях се с лице към него и от ръката ми се изстреля порив на вятъра. Той се сблъска с гърдите на Ривен и го хвърли по гръб. Загледах се в отворената си ръка, но не се извиних.
Когато изненадата на Ривен се уталожи, той ме погледна с най-лошото изражение от всички.
Жалко.
– Кира…
Затворих очи.
– Не искам да чувам каквото и да ми казваш, Ривен. Нямам достатъчно сили за надежда и нямам достатъчно вино за още едно разочарование. Когато имаш нужда от някой мъртъв, ела да ме намериш.
Ривен се изправи и сенките му се разляха във всички посоки по земята. Обикновено меките извивки бяха станали остри, както винаги, когато беше ядосан. Лицето на Ривен беше твърдо, докато ме гледаше. Дъхът ми секна и за миг си помислих, че Ривен може да се засили да нападне. Не за да го осакати, а за да се спре. Приготвих се за битка, но Ривен не помръдна.
Вместо това раменете му се свиха и той разтри веждите си.
– Не знам как да ти помогна, Дийзра.
Сърцето ми се сви при специалното му име за мен, но то беше нищо в сравнение с паренето в гърлото ми и с болката в сърцето ми. Свежите писъци, които подхранваха кошмарите ми, отекнаха в горичката, за да ги чуят само моите уши.
Отвърнах се от него, знаейки, че Ривен не може да направи нищо, за да ги успокои.
– Не искам да ми помагаш.
Изобщо не искам помощ.

Назад към част 1                                                              Напред към част 3

КЛИО

Съблазнителен аромат събуди Клио. Тя вдиша дълбоко и заби буза в меката възглавница. Главата ѝ се изпълни с неустоим аромат – екзотична смесица от подправки, подплатена с неочакван, но вкусен нюанс на череша. Беше рай. Тя си пое още един дъх, когато клепачите ѝ се отвориха.
Спалня? Безпокойството прониза глупавия облак на задоволство, който аромата ѝ бе вдъхнал, и тя се надигна на лакът, опитвайки се да си спомни къде се намира. Непознатата стая беше разхвърляна, с натрупани до стената книги, развързан лък, който стоеше в ъгъла, и разхвърляни наоколо дрехи – мъжки дрехи.
Една тъмносиня риза висеше наполовина от леглото от другата страна, сякаш собственика ѝ я беше свалил и захвърлил на пода. Тя я вдигна, поколеба се, после внимателно поднесе плата към носа си. Пикантният черешов аромат я подразни, а в очите ѝ се материализира познато лице.
Лире. Тази риза и възглавницата миришеха на него. Това беше… неговата спалня? Как беше попаднала тук?
Тя се намръщи на облеклото си на нимфа, което беше много по-лошо, отколкото помнеше. Защо я беше облякла? Чакай. Беше я облякла за модното събитие на Самаел в резиденцията на Хадес…
Спомените я връхлетяха. Малкото драконче под масата. Драконианският наемник. Военачалникът, който го сграбчи. Кръвта, която пръскаше навсякъде.Беше избягала, изгубила се в залите и се луташе, докато някой не я сграбчи отзад.
Дулсето.
Тя скочи от леглото и почти падна на пода. Успя да запази равновесие и се огледа безумно. Последното нещо, което си спомняше, беше как Дулсето се навежда над нея в тъмна циментова стая с ужасяваща метална маса в центъра. Тя не можеше да си спомни нищо друго освен студеното докосване на магията му.
Но това не беше тази стая. И миришеше на Лире, а не на Дулсе.
Тя излезе от спалнята и се спусна по късия коридор. Едва видяла уютната всекидневна с диван и рафтове за книги, тя се закова на масата, където познатата фигура се беше свлякла, подпряла глава на едната си ръка, бързо заспала.
– Лире, – издъхна тя с облекчение и се втурна към него.
Той не реагира, а когато тя стигна до него, я прониза неочакван страх, толкова силен, че приличаше на физическа болка. Тя хвана горната част на ръката му и я стисна силно.
– Лире? Лире!
Тя видя мръсотията по дрехите му, разцепените му кокалчета, разкъсванията по ризата му със суровите драскотини под нея. Изгубила напълно ума си, тя сграбчи раменете му и го издърпа нагоре.
Той се свлече на стола, главата му увисна над облегалката, а ръцете му увиснаха. Сърцето ѝ се заби в гърлото и тя постави бузата си до носа и устата му, очаквайки да усети дъха му върхукожата си.
Нищо.
– Не. – Тя притисна пръсти към шията му, за да потърси пулс. – Лире, не смей да си мъртъв. Не смей!
Тя не можа да открие пулса му. Той не дишаше. Паниката изкрещя в черепа ѝ. Какво е направила? Какво трябваше да направи?
– Лире! – Изкрещя тя.
Непозната магия пулсираше в него. Със силен дъх гърдите му се издигнаха навън. Очите му се отвориха, а после се завъртяха в главата му, докато се гърчеше. Тя го хвана за раменете и го свали на пода. Положи главата му назад и коленичи до него, а сълзите замъглиха погледа ѝ.
– Лире! Лире, добре ли си?
Той продължаваше да трепери и да се задъхва, без да реагира на гласа ѝ. Явно не беше добре. Спомняйки си за онази пулсираща магия, тя прокара ръка по очите си, за да фокусира аспера си.
Червено оцветена магия се завъртя в тялото му, а нишките пулсираха гротескно в такт с хрипливото му дишане. Никога не беше виждала такава плетеница от магии с толкова много фини линии, вплетени дълбоко в него, вкопчени в плътта му. Тя докосна гърлото му точно над яката на ризата и разтегли сетивата си, усещайки формата и целта на магията.
Смъртоносно заклинание.
Но не просто смъртоносно заклинание. То беше много по-лошо от това.
Белите дробове на Лире се надигнаха, после дишането му отслабна. Пръстите му се изкривиха, влачейки се по пода, и цялото му тяло се изви. Сухожилията на шията му изпъкнаха, напрягайки се срещу кожата, която бе загубила златистата си топлина. Дишането му секваше през стиснатите зъби.
После се свлече на пода и спря да диша.
Трепереща от глава до пети, тя държеше ръката си върху неподвижния му гръден кош и наблюдаваше как нишките на заклинанието трептят с червеникаво-златиста сила. Секундите пълзяха, като всяка следваща беше по-мъчителна от предишната. Накрая, точно на тридесет, магията запулсира в тялото му.
Той оживя под ръката ѝ, сърцето му заби и дробовете му се напрегнаха. Пръстите ѝ се стегнаха около ризата му в яростно отчаяние.
Смъртоносно заклинание, което убива жертвата си, след което я връща към живот, за да умре отново. И отново. И отново. То щеше да продължава да го убива и съживява, докато тялото му не издъхнеше и сърцето му не можеше да бие повече.
Това беше най-отвратителната магия, която някога беше виждала. И тя не знаеше как да го спаси от нея.
Взирайки се внимателно, тя анализираше тъканта. Под нейното докосване той издъхна и потрепери, докато магията отново изтръгна живота от него. Беше се вплела в него по начин, който тя не бе виждала досега, сякаш тялото му я бе абсорбирало в самата си същност. Пръстите ѝ се плъзнаха надолу по лявата му ръка, следвайки нишките до техния източник.
Тя се спря на китката му. По кожата му беше засъхнала креда, нещо, което блестеше като сребрист прах. Обхвана я вълна от замайване. Бързоходство. Беше го залял със заклинание, изтъкано от живак.
Дулсето трябва да е направил това. Лире я беше измъкнал от психотичния Инкуб, но сега…сега…
Търсеше в тъканта, отчаяно търсейки спусък, недостатък или начин да го спре. Лире бавно, много бавно, отново се плъзна към смъртта и когато спря да диша, тя не можа да спре сълзите да залеят бузите ѝ. Тя стискаше ръката му в продължение на изтръпващите за душата трийсет секунди, докато сърцето му се върна към живот и той задиша въздух.
– Лире, – проплака тя тихо. – Толкова съжалявам.
Тя не можеше да премахне заклинанието. Нямаше спусък. Нямаше начин да го изключи или разблокира.Беше заровено дълбоко в тялото му и макар че можеше да изтръгне магията от плътта му, нямаше да го спаси.
Заклинанието го убиваше, но и го поддържаше жив. Ако изтръгнеше магията, щеше да изтръгне живота му заедно с нея. Той щеше да умре.
Отрицанието се завъртя в нея, докато тя отново търсеше в тъканта различен отговор. Само ако можеше да спре заклинанието, без да го премахва. Само ако можеше да го унищожи за миг, да го разкара, преди да е отнело живота му, да го изтрие…
Тя се дръпна и се изправи. Изтрий го. Отмени го. Тя не притежаваше такава магия. Никой не я притежаваше.
Но по някакъв начин Лире го беше създал.
Заклинанието в часовника, скрит в работната му стая. Това, което е запечатано под рафта с книги. То ядеше магии. То можеше да погълне магията от тялото му, без първо да вдигне заклинанието от плътта му.
– Лире. – Тя доближи устата си до ухото му. – Знам какво да правя. Мога да те спася. Но ти трябва да се държиш, добре? Не можеш да умреш.Трябва да издържиш, докато се върна.
Когато тя се наведе над него, клепачите му се отвориха. Мътните му очи, кехлибарени, замъглени от тъмни сенки, срещнаха нейните и пръстите му болезнено стиснаха ръката ѝ. След това очите му се върнаха назад и той се отпусна, задъхан и треперещ.
Да го изостави беше най-трудното нещо, което някога беше правила. Тя се хвърли в спалнята, взе възглавница и я подложи под главата му. Приклекнала, тя погали бузата му, после устните му и усети горещия му дъх върху пръстите си.
– Продължавай да дишаш, Лире, – прошепна тя. – Продължавай да живееш. Ще се върна веднага щом мога.
Тя изтича до вратата и откри, че цялата къща е заключена с тежки огради. Откривайки спусъците, тя ги отключва един по един, измъква се навън, затвори вратата и отново включи охраната. Тя се поколеба, уплашена, че той ще умре, докато я няма – ще умре завинаги.
Но ако тя останеше, той нямаше да има никакъв шанс.
Завъртя се, избяга от къщата и навлезе в тъмнината на Асфодел, като броеше в главата си всяка изминала минута, защото знаеше, че на Лире му остават твърде малко.

***

Асфодел беше лабиринт, но тя познаваше една забележителност – висока кула, която виждаше от балкона на гостилницата и която беше видяла отблизо по време на пътуването с каретата до двореца на Хадес. Тя се издигаше над останалите сгради и използвайки я като пътеводител, тя тичаше по празните улици.
Никога досега не беше оставала сама в града, а дълбокия мрак на затъмнението изсмукваше светлините на сградите. Сенките се притискаха, променяха се и се вихреха като живи същества. Тя изтича по една къса алея и навлезе в по-широка улица, като отново се ориентира към кулата. Ако успее да стигне до кулата, ще може да се ориентира оттам. При портата на жилищния комплекс, където живееше Лире, тя си беше избистрила главата достатъчно, за да осъзнае, че никога няма да намери обратния път, затова беше вплела в една скала прост маяк за проследяване, заклинание, което да я насочва при завръщането.
Един шев се вряза в страната ѝ, но тя не забави ход. Нямаше представа колко време е останало на Лире. Магическата плетеница на кръвта щеше да продължи да го убива на всеки десет или двайсет минути, докато не умре завинаги. Кой знаеше колко време щеше да отнеме това?
Дулсето, този болен изрод. Веднага го беше разпознала като психопат, но никога не би си представила такова гнусно заклинание. Да накараш врага си да страда от смъртта отново и отново, преди да умре наистина…
– Ей,ти!
При внезапния вик тя се спъна и едва не падна. Въртейки се, тя откри, че на десетина метра от нея стоят два демона, облечени в черни униформи, с късо подстригана коса и червеникаво-черни очи. Войници на Жътварите, макар че за разлика от тези пред Асфодел, тези демони бяха в блясък. Как бяха стигнали толкова близо?
– Момиче? – Промълви един, докато я изучаваше.
– Поне не е толкова проклето драконовски. Звукът от бягането ме накара да си помисля, че ще се върне по този начин.
Войникът изхърка.
– Няма да го чуеш в движение. Освен това е тръгнал през цялото имение към квартала на благородниците. – Той се съсредоточи върху Клио. – Коя си ти? Какво правиш тук?
– Аз съм пратеник. Изгубих се след партито в двореца…
– Това приключи преди часове. Вие сте пратеник на коя точно територия?
– На Ирида.
– Това не е територия. – Той погледна въпросително към другаря си, който поклати глава.
– Това е… – Тя преглътна. – Това е…територия на Надземния свят…
Те си размениха остри усмивки.
– Чух, че ни е посетил един свръхчовек. Така че това си ти.
– Трябва да се върна в гостилницата си…
– Не, мисля, че ще те заведем обратно в резиденцията на Хадес. Не може да има хора от Надземния свят, които да тичат наоколо в тъмното.
Тя се отдръпна назад. Надяваше се, че ако им разкрие, че е уж важен пратеник, това ще ги убеди да не се занимават с нея. Очевидно не беше така. Завъртя се на пета и се втурна.
На пътя ѝ се появи мрак и тя се блъсна в нещо твърдо, което преди малко не беше там. Тя отскочи и се приземи по гръб насредпътя.
Охранителят стоеше точно пред нея и се усмихваше.
Тя се изправи на крака и погледна назад. Вторият пазач беше точно зад нея. Но само преди секунди те бяха на десетина крачки от нея. Този страж се беше появил на пътя ѝ от въздуха, като че ли беше…
…телетранспортиран. Кастова способност на жътварите. Телепортация.
Нямаше как да избяга от войниците. Тя решително вдигна брадичката си.
– Не си въобразявай нищо – каза един войник. – Не искаме да те нараним.
– Не искаме да я нараним сериозно – поправи го другия.
В пръстите му проблесна червена искра и Клио имаше само един удар на сърцето, за да направи най-трудния избор в живота си: полубрат си или инкуба, който я беше спасил.
Ако позволи на войниците да я заловят и да я отведат в двореца на Хадес, Лире ще умре. Но ако отвърнеше на удара, щеше да пожертва всякакъв шанс да изпълни мисията, която Бастиан ѝ беше възложил. Ако приемем, че е оцеляла при нападението над войниците, Хадес щеше да я изхвърли от Асфодел и от подземния свят. Или щяха да я хвърлят в затвора, да я накажат или да я убият. Така или иначе, тя нямаше да успее да получи каквото и да е заклинание за Бастиан.
Когато магията се завъртя над ръката на войника и тя за миг фокусира аспера си, не можеше да помръдне, разкъсвана от нерешителност. Трябваше да реши сега, преди заклинанието за обвързване да е готово.
Червената светлина се насочи към нея, а тя вдигна ръце и хвърли.
Причудливото заклинание за щит, което беше имитирала от Виол, се счупи около нея и връзката на войника се удари в него в сипей от искри. Магията се завъртя около пръстите ѝ и тя изпъна ръката си. Със светкавица от зелена светлина идентично копие на червената връзка на войника го удари в торса. Нишките се завъртяха около него и той се преобърна назад с изненадан писък.
– По дяволите…
Тя се насочи към втория жътвар. Той отскочи една крачка назад, а след това го обгърна мрак. Той изчезна и се появи отново на десетина метра надолу по улицата, като вече хвърляше.
Клио подражаваше на жестовете му, следваше го на половин секунда и имитираше всяка нишка, когато се образуваше. Магията избухна от ръцете му във вихрено изхвърляне, а нейната изригна веднага след това. Двете заклинания се сблъскаха в пространството между тях и се взривиха. Бумът разтърси околните сгради.
Наблизо отекнаха викове. Демоните идваха да разследват.
Имаше нужда да се махне. Трябваше да се движи бързо – а този жътвар току-що ѝ беше показал най-бързия възможен начин за придвижване.
Тя притисна длани към гърдите си и се съсредоточи върху жътваря отсреща, докато той започваше поредното заклинание. Но тя не гледаше това. Тя насочи вниманието си към трептенето на червената магия над тялото му, същността на енергията му, невидима за всеки, освен за нимфата.
Вкопчила пръсти в гръдната си кост, тя събра погледа и усещането за тази енергия. И я имитира.
Аурата ѝ премина от зелено в червено и по кожата ѝ затрепери студ, докато енергията ѝ се променяше и се превръщаше в тази на жътваря. Без да осъзнава какво е направила, войника вдигна ръце, за да ги свали в експлозивен хвърлей, който щеше да нанесе сериозни поражения.
Тя пристъпи напред. Ледената магия премина през тялото ѝ и света изчезна. Безвъздушната черна забрава се затвори около нея, а после светът се върна с изблик на светлина и звук. Широкият гръб на стражата запълни погледа ѝ, ръцете му все още бяха вдигнати, готови да хвърлят – само че целта му беше изчезнала.
Тя заби и двете си ръце в гърба му и направи същото заклинание за връзване, което беше научила от другия войник. Магически ленти го заляха и той падна по лице с приглушено проклятие.
Придържайки се здраво към студената енергия на новата си аура, тя се телепортира отново. Беше смешно лесно, поне когато виждаше къде иска да отиде. Просто избра мястото, пристъпи напред в това нищо и се появи там, където искаше да бъде.
Тя се телепортира на петдесет метра един след друг, мигайки по улиците, докато стигне до основата на кулата. Спря там и се задъха, като трепереше от изтощение, което я дърпаше за крайниците. Аурата ѝ се върна към зеления цвят, когато изгуби контрол над имитираната енергия. Имитирането на кастова способност не беше нещо, което можеше да запомни и да използва отново като заклинание, защото кастовата способност не беше заклинание, а присъща магия. Ако не можеше да види и усети аурата на другия демон, не можеше да съпостави своята енергия с неговата.
Тя се подпря с ръка на стената и дишаше тежко. Проклятие. Телепортирането беше дори по-изморително от спринтирането на същото разстояние. Неясна болка в главата я предупреди, че е изчерпала голяма част от магическите си запаси.
Отдръпна се от стената и тръгна покрай канала. Някъде зад нея вероятно бяха открили падналите войници. Дали втория страж щеше да разбере какво е направила?
Стигна до кръстовище на улици и се огледа. На няколко пресечки вляво от нея се намираше гостилницата.Вдясно беше мостът към бизнес района на Асфодел – Хризалис.
Нямаше време да се върне в гостилницата, за да потърси Касия и Ерикс. Бодигардовете ѝ можеха да са навсякъде. Беше сама – но едва се обърна към моста, когато някой извика:
– Клио! Клио!
Касия се втурна по улицата, а Ерикс беше по петите ѝ. Очите на приятелката ѝ бяха черни, а изражението ѝ беше смесица от ярост и облекчение.
– Клио! – Касия спря пред нея. – Видяхме те от балкона. Къде беше? Къде отиде? Какво стана?
– Можем да поговорим за това по-късно. Хайде! – С жест ги последва, а Клио пресече моста и навлезе в бизнес района.
Ерикс ускори темпото си и тръгна подир нея.
– Къде отиваме?
– Влизаме в Хризалис.
Касия изтръпна.
– За да откраднеш магия? – Попита Ерикс нетърпеливо. – Да! Крайно време е!
– Не! – Касия хвана Клио за ръката и я спря насред улицата. – Ти луда ли си? Не можеш да проникнеш в Хризалис!
Ерикс спря и се върна при Клио.
– Тя очевидно има план, а аз съм за това да вдигнем най-добрата им магия, вместо да чакаме едно мизерно смъртоносно заклинание.
– Не забравяш ли нещо? – Изръмжа Касия. – Ние сме в капан в Подземния свят. Ако проникнем в Хризалис…
Клио тъкмо се канеше да върне и двамата в движение, когато Ерикс вдигна ръка, а жестът накара Касия да замълчи.
– Не сме в капан тук, Кас. – Той впери мрачни малинови очи в братовчед си. – Не трябваше да разкривам това, освен в случай на спешност, но знам за една лей линия в долината. Не тази, през която минахме, а друга.
Челюстта на Клио спадна.
– От къде знаеш това?
Той посочи към невидимите планини.
– Лей линията, през която преминахме, е малка и силно охранявана, но в противоположния край на долината има друга лей линия. Така че можем да проникнем в Хризалис, да вземем няколко заклинания, а след това да тръгнем направо от Асфодел.
– Това е перфектно – каза Клио, преди Касия да отправи въпроси към Ерикс. – Хайде да вървим!
Тя се върна към спринта, а в главата ѝ се разрази спешна нужда. Колко време беше минало, откакто беше напуснала Лире?
Касия застана до Клио, а Ерикс – на крачка зад нея.
– Какъв точно е плана ти?
– Крада заклинание, но то не е за Бастиан. То е за Лире.
– Какво? – Изкрещяха и двамата.
– Намалете гласа си! – Клио ги погледна през рамо и забави ход, когато се появи Хризалис. Набързо, шепнешком, тя им разказа за отвличането на Дулсето, за спасяването ѝ от Лире и за магията, която го убива. – Той има специална тъкан в работната си стая, която може да спаси живота му. Аз ще му го занеса.
– Всичко това е, за да спасим този безполезен Инкуб? – Изръмжа Ерикс, а яростта помрачи ирисите му. – Ами твоята мисия? Ако проникнем сега, няма да можем да го направим отново по-късно.
– Знам, но той спаси живота ми. Той се би със собствения си брат заради мен.
– Мисията на Бастиан вече няма значение – прекъсна го Касия, преди Ерикс да успее да отговори. – Един тъкач от Хризалис отвлече Клио. Очевидно тук не е безопасно.
Той оголи зъби, но Клио успокои и двамата, докато ги водеше през сенките. Предният вход на „Хризалис“ беше тъмен и само няколко прозореца светеха. Сградата беше затворена. Добре.
Тя ги поведе към една странична врата и посегна къмметалната.
– Клио, – прошепна Касия. – Сигурна ли си за това? Той е подземен човек. Враг.
– Той никога не е бил враг. Той е просто поредната жертва на това зло място. – Тя притисна ръката си към вратата и с един изстрел магия разтвори оградата. Все по-добре се справяше с разчитането на тъканите на Хризалис, тъй като инстинктите ѝ се настройваха към общите модели и конструкции, които използваха.
Влязоха в притъмнения коридор и Клио хвърли върху себе си заклинание за прикритие. Касия и Ерикс я последваха мълчаливо. Беше малко изненадана, че Ерикс все още я придружава. Очакваше, че той ще си тръгне.
Препускайки през коридорите колкото се може по-бързо, Клио се насочи към фоайето. Намериха го празно и тихо, а рецепцията беше изоставена. Сънлива тишина изпълваше сградата, приспивайки я с фалшиво чувство за сигурност, но тя не се отпусна. Беше видяла светлини в прозорците. Някои тъкачи все още работеха тази нощ.
Те се запътиха към стълбите и се качиха на второто ниво, а после се спуснаха по друг коридор. С помощта на аспер Клио можеше да види всички заклинания, които можеха да ги спрат. Хризалис твърде много разчиташе на тяхната магия. Те дори нямаха охрана.
След три грешни завоя Клио откри правилния коридор. Помнеше го добре, най-вече как се удари по задник в пода, след като Лире беше активирал защитите си. Беше толкова ядосан. Надяваше се да ѝ прости, че за втори път е проникнала в тайника му за магии.
Вратата на работната му стая светеше в ярко злато, обсипано с тъкани. Ерикс и Касия се разположиха на стража, докато Клио работеше. Две от тях тя обезвреди, но третото беше с кръвна магия – ключ към кръвта му, за да не може никой друг да го обезвреди. Вместо това тя нямаше друг избор, освен да го унищожи, като разкъса слабите места в тъканта, които само тя можеше да види. Лире наистина не искаше никой да влиза в работната му стая, докато го нямаше.
Когато бутна вратата, към нея се присъединиха Ерикс и Касия. Размениха си няколко бързи думи, след което Касия се обърна и се върна по коридора.
– Къде отива? – Попита Клио разсеяно, докато влизаше в тъмната стая и опипваше стената, за да намери ключа за осветлението.
– Тя ни пази. Другата посока е задънена улица, затова оставам с теб.
Тя намери ключа и го натисна. Светлината разцъфна. Почти попита Ерикс защо Касия действа като стража, а не той, но после се сети, че Касия вероятно е също толкова притеснена, че Ерикс е тръгнал сам.
– Не пипай нищо, – каза му тя. – Навсякъде има защитни ограждения.
Оставяйки го в средата на стаята, тя се втурна към рафта и извади книгите. Панелът се виждаше, лишен от всякакви защити, точно както го беше оставила. Тя го отвори и пъхна ръката си вътре.
Беше празен.
Не! Беше предположила, че липсата на заклинания означава, че Лире не е забелязал, че ги е нарушила. Но той е забелязал. И вместо да пренареди скривалището, той премести часовника.
Тя се отдръпна назад, главата ѝ се въртеше настрани, докато се опитваше да овладее паниката си. Къде го беше преместил? Къде щеше да го сложи? Тя се втурна към бюрото, пропълзя под него и обезвреди заклинанието върху плочките, но часовникът също не беше сред скривалището му от спешни магии.
Почти се отдръпна, оставяйки керемидата отворена, когато осъзна, че Ерикс е приклекнал на няколко крачки зад нея и я наблюдава. Избута плочката на мястото ѝ и я презареди, след което се измъкна.
– Какво има там?
– Само някои основни защитни магии – излъга тя, докато обикаляше стаята. – Заклинанието, от което се нуждая, изяжда магията и унищожава тъканите.
– Това различно ли е от разтваряне на заклинание?
– Това е разликата между потушаването на пожар и изчезването му, сякаш никога не е имало.
– Защо не спомена за подобно заклинание до сега?
Тя се стресна от обвинителния му тон.
– Това не е оръжие, камо ли пък военно заклинание. Едва ли ще изплаши Ра, за да остави Ирида на мира. – Тя притисна ръце към челото си, неспособна да мисли през изгарящата спешност в главата си. – Не мога да го намеря. Той го е преместил. Не виждам никакви плетеници, където да е скрил нещо.
– Ами ако не я виждаш, значи магията не е тук.
Ерикс беше прав. Не ѝ липсваше магията – нямаше никаква магия. Лире знаеше, че тя може да види всяка създадена от него магия, така че сигурно е скрил часовника по начин, който да не я подсети. Нещо, което не изискваше защитна броня.
Тя отново се вгледа в стаята. Къде би могъл да го скрие? Прегледа масата, рафтовете с книги, дивана и масичката за кафе, купчините боклуци в ъглите…
Вниманието ѝ се спря на купчина книги. Изглеждаше различно от това, което помнеше. Втурна се натам и избута книгите настрани, хвърляйки ги небрежно на пода, докато не стигна до дъното на купчината, където беше заровена метална кутия.
Усмихвайки се – този подъл инкуб не беше достатъчно подъл, за да я измами – тя прегледа бързо кутията. Не видя никаква магия, нито дори ключалка, но отвори капака. От вътрешността ѝ се издигна пушек от бял прах.
Тя изтръпна от изненада – тогава Ерикс я хвана за косата и затисна с ръка устата и носа ѝ. Кутията падна на пода и разпръсна още прах, докато той я влачеше към центъра на стаята.
Той махна ръката си и я остави да диша. Обхвана я световъртеж и имаше чувството, че главата ѝ е натъпкана спамук.
– Клио, добре ли си? Чуваш ли ме?
Тя кимна свенливо.
– Какво беше това?
– В кутията има някакъв наркотик – вероятно е предназначен да те докара до безсъзнание. След минута ще се оправиш.
– Боже мой – промълви тя и потърка длани по полата си, за да не би да са напудрени. – Лире сериозно държи това заклинание заключено.
Ерикс измърмори. Придържайки ръка над лицето си, той издърпа платнената торба. Изтръска я, избърса я няколко пъти в панталоните си, после ѝ я подаде. Тя я отвори и надникна вътре. Промененият часовник лежеше вътре, а скъпоценните му камъни блестяха.
– Това е то. – Тя се изправи на крака, поколеба се, после се успокои. Действието на праха вече отминаваше, макар че не искаше да си представя какво щеше да се случи, ако Ерикс не беше толкова бърз. – Хайде да вървим.
– Сигурна ли си, че си добре?
Тя кимна.
– Да, аз…
Той я хвана за рамото и я завъртя с лице към вратата. Пристъпвайки близо зад нея, той хвана горната част на ръцете ѝ, стискайки болезнено, и спусна лицето си близо до нейното.
– Добре. Сега, след като имаме заклинанието, което искаш, ще намериш магия за принц Бастиан.
– К-какво? Не, ние…
Пръстите му се впиха в ръцете ѝ.
– Дойдохме тук за най-добрите бойни заклинания на Хризалис и няма да си тръгнем без тях.
– Нямаме време за…
– Погледни на това така, Клио. Ако намериш достатъчно бързо добри тъкани за Бастиан, ще можем да спасим твоето момче-играчка. В противен случай ще се уверя, че никога няма да му предадеш това заклинание.
– Не би!
– Няма да напуснем Асфодел с празни ръце.
Тя дръпна ръцете си и той я пусна. Вкара заклинанието за часовник в широкия си колан и се изправи пред Ерикс.
– Ти си моят телохранител, Ерикс, и няма да бъда тормозена от…
Багрите на очите му бяха като лед, изцапан с кръв.
– Моята лоялност принадлежи на принц Бастиан, а не на кралската дъщеря, която е копеле на една курва.
Тя се спъна, сякаш той я беше ударил физически, а болката рикошира в гърдите ѝ.
Светлината избухна от вратата – огнена линия, която премина през пода право към Ерикс. Заклинанието го удари право в гърба и се втвърди в светещи въжета, които изсвистяха с електрическа сила. Те се втурнаха върху него и той падна на пода, в безсъзнание и окован в магия.
– Почти ми се иска да бях чул повече – промърмори дълбок глас. – Това звучеше като завладяващ разговор.
Клио направи тревожна крачка назад, когато Мадригал влезе в стаята с ръце, прибрани в джобовете на лабораторното му палто, а на перфектните му устни се появи усмивка. По кехлибарените му ириси се плъзнаха сенки.
– Дъщерята на една курва – повтори той с хриптене, – отгледана от един недискретен крал. – Така че ти ще бъдеш… малка принцеса нимфа.

Назад към част 27                                                             Напред към част 29

Глава 34

Честно казано, не разбирах много добре какво се случва. Прекалено много неща ми се струпаха напоследък! – Балът, Рийвс, коронацията, падането отново във водата, пълна тъмнина… а след това гласа на Аш. Той ме викаше… отново и отново. Не позволи да си отида… той ме върна. И тогава светлината… болката… прекрасните му очи… а накрая огромния сребрист Серпентарис, върху който сега се издигам във въздуха! – Всичко ми се стори толкова нереално, точно като в сън. Дори се ощипах, тогава Аш се ухили и също ме щипна, а аз ахнах. – Явно не, не беше сън! Всичко е истинско! – Ние наистина летяхме в облаците! Не виждах нищо, защото ледения вятър удряше лицето ми, през очите ми минаваха само тъмни и мъгляви облачни талази през които прелитахме. Имах вледеняващото чувство, че бяхме скочили в някаква безкрайна бездна, от която няма изход. Изведнъж Листик започна да се спуска, в същия момент дъха ми секна и аз инстинктивно се вкопчих в шипа на гърба му като удавник. А когато първоначалната тъмна и мъглява картина се смени с тази на лежащия пред нас нощен град, освен дъха си изгубих и ума си. – Грамаден и блестящ… като играчка в огромна омагьосана снежна топка! И всичко това ни принадлежеше! Чак до хоризонта! А може би и по-далеч!
– Тина дръж се! – Извика Аш през виещия вятър, а аз го обгърнах здраво с ръцете си през кръста и се залепих за гърба му.
Листик отново изпусна огън и се устреми надолу към високите шпилове на ВСА. – Но господи! Какво е станало с академията? – Доди нямах време да попитам, когато сребристия звяр присви крилете си и влезе с тирбушон в зейналата огромна дупка в покрива на зданието. Затворих очи от ужас, а когато ги отворих, ние направо рухнахме точно в центъра на зловещата битката! Балната зала, която само преди мигове бях видяла като приказна и трептяща, сега беше обагрена с кръвта на хората и ужасните същества от Хребета. Моят уплашен поглед прихващаше разпръснати фрагменти от цялата картина, които сякаш не желаеха да се поберат в главата ми.
Там беше Аодхен, в окървавена риза, но все още хвърлящ магии на всички страни. Тук няколко студенти се бият с огромен мъглен удушвач. До стената съзрях чичо ми размахващ пръчка, опитвайки се да прогони пълзящите наоколо хищници. Вдясно, зад огромна преобърната маса се криеха група хора, а до тях кралския съветник Вандерфилд удържаше атаката на няколко хищника. Неговият онемял и изкривен поглед, когато зърна мен и Аш стопли замръзналата ми гордост. Пред недосегаемия, видях Магма, Шелдън, Рийвс, неговия брат и баща, също Еди и неговите родители, Ерик и Ари, бъдещата разузнавачка Уанда, притискаща рана на рамото си и нейната приятелка Вал. Отстрани на тях размахващ меч, Тома, смело покриваше с тялото си момичетата. Там бяха дори Брин и Шели. Отляво няколко учители и студенти се бяха покрили с магически щит, който се топеше под напора на Огнените змейове. Там някой тичаше, тук се криеха. Аш вече беше скочил на пода и ме се опитваше да ме свали, когато се опомних.
– Тина, махни се от тук! Скрий се… – заповяда той.
– Не!
– Скрий се веднага!
Листик избълва огнено кълбо към един настъпващ Аспид, а черния звяр се нахвърли върху сребристия. Двата хищника се преплетоха и се затъркаляха по пода събаряйки и потрошавайки всичко около тях, хората хаотично забягаха с писъци. Втори Аспид обърна глава в нашата посока. Аш вдигна ръка и хвърли натам заклинание. Аспидът беше ударен от въздушна вълна и се претърколи през залата, вкопчвайки се напразно в мрамора с огромните си нокти. Съществата продължаваха да пълзят през дупка в стената, тогава Аш изтича натам, крещейки думи на Чароит, докато вървеше. Окуражени от пристигналата помощ, група заклинатели се втурнаха след Вандерфилд. Рийвс изтри кръвта от лицето си и ме погледна, а аз му се усмихнах искрено, защото наистина се радвах да го видя жив. Кимайки ми бавно, Клифорд прескочи натрупаните парчета маси и отломки, след което видях поредния блясък от взрива на неговият нугат. Обърнах поглед търсейки леля ми и чичо ми и въздъхнах с облекчение, когато видях че са живи.
– Твърде много са! – Изкрещя някой наблизо. Зад пробойната в стената бушуваше жестока битката, нощта бе станала по-ярка от деня от експлозиите на нугатите и бълващите огън зверове, гърчещи се премятащи се навред.
– Тинка, веднага се обуй! Ще настинеш! – Като от невиделица до мен се появи изцапаното и угрижено лице на леля ми. Тя държеше в ръце своите боти докато нервно тъпчеше с краката си обути в смешни раирани чорапи. Понечих да кажа, че настинката е най-малкото, което може да ме уплаши сега, но просто прегърнах леля си. След което набързо обух предложените обувките, знаейки, че леля няма да отстъпи. После бързо ѝ наредих да се скрият и без да изчакам да чуя отговора, се втурнах към зейналата дупка в стената.
От красивата тераса с дивани и ледени скулптури не бе останало нищо. Купчината от камъни и предмети бе образувала своеобразна преграда, а зад нея. – Свети Фердион и всички бащи основатели! В най-лошия си кошмар, не бих могла да си представя толкова много злокобни същества! Струва ми се, че всички са дошли тук! Всички хищници от учебника… та дори и такива, които нашите изследователи не са познавали! Сякаш Хребетите са дотичали, долетели, пропълзели и дори докуцукали до стените на академията! – Сирената виеше оглушително, възвестявайки пробив. А във пространството се разнасяше такъв познат черен воал от дим и мъгла, който бе обгърнал цялата ВСА.
– Господи… същия като онзи, кокто произвеждат Аспидите ли е? – Мъглата беше обхванала цялата територия на академията и прилежащите територии, и пречеше на военните ни грифони да стигнат до нас. Земята кипеше от същества от всевъзможни видове. В този момент със страшно скърцане и пращене, се разруши още една част от наклонилата се стена. Аш вече се намираше в самия център на това безумие, редон с него Рийвс хвърляше неуморно нугати, а до тях по неразбираеми за мен причини бе рижия Ерик. Заклинателите се бяха разделили на няколко групи обърнати гръб в гръб, а въздуха трещеше и пресвяткаше от чароита и от въздушните взривове.
– Разбийте ги!
– Опитайте се да ги замразите!
– Не се получава!
– Аш, помогни!
Усетих прилив на страшна сила вътре в себе си, която прииждаше като вълна. За миг замръзнах, разтърсена от новото усещане. Това, което преди ми се струваше странно и чуждо, сякаш стана често от мен, вкорени се и се съедини с душата ми. Почувствах се някак завършена, цяла. Вълната в мен се навдигна като стихия и накрая удари. Само видях как Аш отпусна бавно ръцете си и се олюля, сякаш усещайки какво се е случва вътре в мен.
Без да осъзнавам истински какво се случва, просто в желанието си да защитя хората от създанията от бездната, аз повдигнах рязко ръце. И мигновено точно там земята се напука и за секунди се появиха дълбоки бразди от който, започнаха да излизатнеумолимо огромни корени. А всички близо стоящи дървета, вековни дъбове и ели се раздвижиха и повдигнаха. След секунди се устремиха към бойното поле. И не само дърветата ни се притекоха на помощ! В следващия момент огромната кула на Аодхен сякаш се навдигна от мястото си с ужасяващо скърцане и грохот, по земята около нея започнаха да се сипят камъни пясък и всякакви отломки, тя бавно се обърна и тръгна към нас. Буквално изглеждаше като оживял великан!
Някои от хората закрещяха и започнаха да бягат, други с отворена уста смръзено гледаха оживелите дървета и бавно настъпващата кула. Дори част от тварите в миг забравиха за настъплението и страховито обърнаха очи към настъпващата орда. Аш обърна глава търсейки ме с поглед. Когато очите ни срещнаха, той повдигна бавно ръце, а земята около краката му направо почерня като отвор към самия ад. Тогава създанията започнаха да се отдръпват с ужасяващ вой, от който едва не оглушах! Изглеждаха сякаш някой или нещо ги изплаши.
Тогава една догатка проблесна в главата ми, дори се удивих от логичноста ѝ. Приближих се до Вандерфилд и извиках развълнувано.
– Аш… разбираш ли?! – Хванах ръката му, която вече бе вдигната за убийствено заклинание, а той ме погледна с недоумение. – Още ли не си разбрал? Ние двамата сме тези, които привличат съществата. Но вече кръга е затворен… разбираш ли? Точно като Серпентариса хапещ опашката си… тоест кръга затворен! Ти ме спаси… за втори път. Но този път ме спаси съзнателно! Ти направи своя избор! Ти си истински разрушител, Аш. Припомни си Билтран! – Аш продължаваше да ме гледа недоумяващо. – Аз създадох Листик и дървото, и… а ти можеш да унижиш всички, и всичко! – Аш за момент застина, а искрящо зеления цвят на очите му в миг се стопи и адска тъмнина нахлу в тях. – Хайде Аш… унищожи ги всичките! Сега вече имаш достатъчно потенциал!
Виках хаотично, а внезапното пробуждане бързо и ярко, като огньовете в нощта на хилядите свещи, безпощадно биеше в главата ми, не позволявайки да се съсредоточа. Въпреки това продължих да викам.
– Аз съм твореца Аш… но не бих могла да творя без теб. Ето защо не ми се отдаваше материализацията. Единствено с теб успявах! Lastfata ни е съединила не просто така, без причина! А заради сътворението! Съвместното! На двамата… не разбираш ли? Само така е правилно! Затова тварите са привлечени към мен, като към създател. А ти си разрушителя… ти можеш да ги унищожиш всичките! Всички до последното! Ето значи, защо те се стремят толкова да те убият! Те също искат да живеят! Точно както Листик се боеше от разрушителя Аодхен… въпреки, че неговата Lastfata дори не е затворена, за разликата от твоята Аш! – Ахнах аз от прозрението което ме осени.
– Ще приключа с тези твари сега! – Аш се обърна и вдигна ръка.
– Не… спри! – Опомняики се вдигнах ръка и хванах горещата му длан. – Тварите са създадени от самите заклинатели, разбираш ли? – Прокарах длан по бузата му и го погледнах в очите. – Виж мъгления удушвач, той е просто съживено старо одеялото! Ядокрилите… са просто материализирани летящи дървени отломки! А Светкача, е само оживена факла. – Аш смекчи устремения си поглед и свали ръка. – Нима е възможно всички тези същества от Хребетите да са създадени по погрешка? Дааа… та те са плод на магията и чувствата! Различните чувства, явно създават различни същества! Има такива, като Грифоните… и като Абстраликсите… те явно са резултат от завършено копие на съдбата. Те са умни и лоялни… и се подават на тренировки, такъв е и нашия Листик. А има и други, които… – погледнах го с насълзени очи. – Но те също са живи, разбираш ли? Те просто искат да живеят! – Аш объркано погледна към бясната, виеща орда от хищници, аз обърнах с длан главата му към себе си и срещнах объркания му поглед. – Заповядай им да си отидат… – казах тихо аз.
– Но…
– Просто им нареди! Можеш да го направиш, Аш. В това е силата на Lastfata.
В този момент зад нас Листик избълва струя огън която се разля по тялото на нападащия Дъбогризец. Който се извърна превъртя и сведе муцуната си към земята, ръмжейки гневно. Аш си пое въздух дълбоко и се наведе, загреба в шепата си малки камъчета от земята и се изправи бавно. Заклинателите крещяха, зверовете ръмжаха, кулата с грохот тъпчеше, армия от дървета разцепваха земята с корените си. Времето в този миг се разтегна като падаща капка кехлибарена смола. Аз хванах ръката на неприкосновения, която не бе облечена в обичайната черна ръкавица. А Вандерфилд хвърли своя нугат към създанията.
– Изчезвайте! – Изкрещя тои заповеднически. – Махайте се, на далеч към Хребетите! Веднага!
За миг ми се стори, че нищо не се случва, че съм сгрешила. Тогава камъчето избухна с оглушителен трясък и се разпръсна и разтегна в брилянтна мрежа. А в следващия момент всички същества бяха привлечени и започнаха да падат към нея. Сякаш невидима сила ги влечеше, като ураган навътре към себе си и ги отвличаше надалеч от академията и от столицата, докато накрая не остана нито едно. Самият Листик стоеше зад нас, примигна със блестящите си очи погледна ни с Аш и се разтвори във въздуха.
След това настана тишина.
* * *
Когато говорех че нощта на хилядите свещи ще стане най-запомнящата се в моят живот, дори не си представях колко права щях да се окажа. В тази нощ успях да умра, да възкръсна, да стана най-щастливата на света и най-нещастната, когато видях приятелите си, обкръжени от хищниците. Но най-удивителното бе, че Кървавия бал, както го кръстиха в града, се размина без много жертви, повечето от хората се разминаха с множество наранявания и рани. Много от заклинателите се озоваха в лазарета, но все пак останаха живи. И за това си имаше няколко причини. Първо, аз и Аш изчезнахме твърде бързо, така че създанията от Хребетите, които привличахме загубиха малко от своята агресивност. Второ, по повод празника на академията се бяха събрали много от най-опитните и мощни заклинатели на кралството. И трето, или по-скоро най-важното, двамата с Аш успяхме да се върнем преди заклинанията и желязото да станат безполезни.
От ранна детска възраст постоянно бях слушала за това, че живота е кръговрат от събития, в които основното нещо е да не губиш най-ценните неща: любов, приятели, човечност. На това ме бяха научили моята наивна, простодушна леля и моя силен, стабилен и весел чичо. Ние никога не сме живели в богатство и изобилие, но знаех точно за какво трябва да живея. И въпреки че човечността в Кралството на бездушните винаги е била последна в дългия списък качества, аз вярвах, че един ден ще можем да променим това.
Очевидно в това са вярвали и онези, които някога са създали най-невероятната магия на земята. Копието на съдбата. Малко вероятно е някога да разберем дали е било създадено от човешкия ум или е било просто прищявка на грандиозния заисъл на вселената. Въпреки всичко ние успяхме да съберем стотиците парченца от тъканта на платното и да се възхитим на грандиозността на този шедьовър. Lastfata нее проклятие, тя е дар. Тя е велик дар за тези, които могат да преодолеят гордостта, арогантността, жажда за печалба и егоизма си. За този който може да обича въпреки всичко, който ще постави на първо място другия човек, ще иска да даде живота си за него. Ще преодолее изкушението да убие партньора си, да се обърне, да затвори очи и да се върнете в уютния свят на черния сектор. Lastfata е пъзел, който може да бъде решен само отвътре.
На сутринта след Кървавия бал стояхме на подиума пред студентите в една от оцелелите класни стаи. Балната зала беше почти напълно разрушена, откритата галерия и част от стената на основната сграда се бяха срутили. Кулата на Аодхен сега се издигаше на ново място, зад моста. През изминалата нощта тя беше достигнала със корените на вековния дъб, около който някога беше издигната, до мястото на битката, а след нея там замръзна и остана. Част от кулата също се бе срутила, неспособна да издържи движенията, но основните стени и покрива бяха запазени. Жалкото беше, че в стаята ми се бе срутила стената с рисунките на младия Аодхен и картините бяха безвъзвратно изгубени. Въпреки че може би това бе за добро и вече е време да се затвори тази страница в историята на Lastfata.
Днес от скамейките, към нас гледаха бледи, хилави, уплашени, онемели или доста замислени лица. Тази нощ никой не беше спал. Мен и Аш ни очакваше след малко кралския съвет. Но първо, трябваше да разкажем всичко тук. Докато не ни бяха забранили да си отваряме устата, длъжни бяхме да разкажем всичко.
Вдясно от нас се събраха неприкосновените и потомствени аристократи. Черния сектор на академията. Мрачни и сърдити, но днес с труд поддържаха обичайната си маска на арогантност. Отляво бяха децата на механици, шивачи, производствени служители, чарографи и други, които не биха могли да се похвалят с висок потенциал или потекло. През нощта, по време на битката, всички се биехме рамо до рамо и всичко, което имаше значение, беше смелостта и преданост. Но новия ден отново напомни на студентите за условностите на съдбата.
Ние стояхме пред тях. Двамата с Аш се държахме за ръце, получавайки неразбиращи погледи от някои. Аш ме погледна, усмихна се и започна.
– Преди няколко месеца се запознах с едно момиче… – студентите отначало слушаха недоверчиво, а когато Вандерфилд стигна своята история до момента на загубата на потенциала си, на много от лицата срещу нас започнаха да се появяват признаци на паника.
– Какво?
– Значи е вярно…
– Хайде бе… те говореха за черни абсорбери…
– Lastfata? Никога не съм чувал за такова нещо…
– А аз съм чувала… – тихо каза едно от момичетата. – Майка ми ми разказа за нея, а също и, че това е голяма тайна. Нейната приятелка също е бил вързана с копието на съдбата преди много години. Само че тяхната двойка загинала…
– Ужасно! Но как се образува това копие на съдбата? – Аш и аз отново се спогледахме, а аз се усмихнах коварно и казах.
– Това никой не знае… само едно нещо е известно, Lastfata свързва момче и момиче, но къде и как ще стане това не се знае. И единия винаги е от семейство на аристократи, а втория… втория е най-обикновен човек. Може би дори жител на Котловината… като мен! И ние сме почти сигурни, че първата двойка, свързана с Lastfata, е самия Патриус Фердион и неговата съпруга Шарлот. Точно тогава създателя написва своите „Откровения“, но аристокрацията по онова време не само сметнала книгата за ерес, но и започнала да преследва самия Патриус. Той оцелял като по чудо, тогава станал по-внимателен. И чак много години по-късно написал основната си работа, за промяна на материалния свят. Но за копието на съдбата вече нямало и дума. „Откровението“ е било възстановено по памет от най-добрия приятел на Патриус, но много от главите му се оказват изгубени завинаги. Затова никой не знае как и откъде идва Lastfata.
Вандерфилд се усмихна широко, а аз срещнах погледа на Рийвс. Той знаеше със сигурност истината, но по някаква причина не разкри нашата измама. Като цяло Клифорд се държеше днес твърде тихо. Той мълчеше, изобщо не се усмихваше и стоеше настрана от всички. Явно изминалата Кървава нощ бе променила нещо в него също. Тогава забелязах, че Магма мълчаливо застана до него, Рийвс ѝ кимна разсеяно. Аз въздъхнах мълчаливо. – Може би… всичко е възможно на този свят!
– Чакай малко… – изправи се Еди. – Аз така и не разбрах! Какъв е потенциала ти сега Аш? – Вандерфилд се усмихна и запретна ръкав.
– Виж сам, Еди… – в миг тълпа любопитни студенти заобиколиха неприкосновените.
– Но… ти имаш нула? – Извика Еди, недоумяващо. – Адърли, ами ти? – Аз с готовност вдигнах ръкава си и подадох ръка.
– Невъзможно… също нула. – Зашумяха студентите, без да разбират нищо. – Нула? И двамата вече имате нула? Но… това е невъзможно. Какво означава? Вие празни ли сте вече? Но как… а този сребрист летящ звяр! И полета! И битката! А ходещата кула и дърветата! Какво означава това? Обяснете!
– Уви… но някой друг път. – Усмихна се Аш и ме погледна. – Царят ни очаква, не бива да го караме да ни чака. Адърли, можеш ли да ми помогнеш? Имаме нужда от проход. – Свих рамене и прокарах контур във въздуха с пръст. Той пламна и сред дима и пламъка в средата на аудиторията се появи материализирана дървена врата.
– Моля, след вас… – казах, опитвайки се да не се разсмея, гледайки онемелите лица на студентите. – Тунелът към кралския дворец е готов!
– Но там е невъзможно… там не може да се отвори проход! Има защита! Заклинания! И как въобще го направи… без нугат! Без заклинание! Просто така?! Как е възможно това?! – Извика удивената Магма, а Рийвс се засмя. А аз просто отворих вратата. Зад нея се разкри ярък коридор от бял камък, прекрасен като от някоя приказка.
– Но, имате нула… – прошепна задъхано Еди, докато останалите мълчаха шокирани. – Нула… но, от другата страна. – Добави младежа объркано. А аз и Вандерфилд се погледнахме и кимнахме.
Това бе истината. Чаронометърът вече не можеше да покаже нашите потенциали. В края на краищата в него просто нямаше толкова много деления. Бяхме станали едновременно и празни обвивки и най-мощните заклинатели в кралството. Колко единици магически потенциал ни бе подарила Lastfata, оставашe загадка. Но и двамата вече успяхме да усетим нейната сила и новите, все още неизследвани възможности за съвместно сътворение и разрушение.

Назад към част 33                                                            Напред към част 35