С.Л. Дженингс – Светли сенки ЧАСТ 1

 

„Тъмнината не може да изгони тъмнината: само светлината може да го направи. Омразата не може да прогони омразата: това може да направи само любовта.“

*Д-р Мартин Лутър Кинг младши

ПРЕДИ

Беше време.
Отвратителната миризма на омраза беше осезаема дори от километри. Можех да я усетя в студения въздух и да почувствам как се забива в кожата ми като игли от, тъмно наметало. Те идваха за нас. Знаехме, че този ден ще дойде, но да седим тук и да чакаме смъртта да дойде… това беше трик, който дори аз не бях усвоила след векове на тази земя.
Стиснах изпъкналия си корем и произнесох тиха молитва, искайки смелост и сила за любимия ми Александър, тъмния магьосник, който бе завладял сърцето ми и освободил душата ми. Голямата му, загоряла ръка покри моята, докато той обвиваше ръцете си около мен, за да приюти дъщеря ни, сигурно скрита в утробата ми. Исках да ни запомня така… заедно, в безопасност и влюбени до уши. Погледнах в безкрайните му сини очи и се усмихнах през болката от загубата му.
– Обичам те – прошепна той. – Никога няма да те оставя – и двете. Ние сме семейство. Ние сме заедно в това. Това е завинаги, Нат.
Кимнах, но съгласието ми беше пропито с измама. Трябваше да е така. Нямаше начин той и аз да останем заедно, нямаше шанс за оцеляване на нито един от нас. Той също го знаеше, просто искаше да вярва в илюзията за втори шанс. Такива не съществуваха за нас. Не и след това, което бяхме направили.
– Алекс – прошепнах дрезгаво. – Не разполагаме с много време, любов моя. Трябва да тръгнеш. Трябва да тръгнеш сега, иначе няма да имаш шанс.
– Няма да те оставя – каза той, без да се замисля. Гласът му беше плътен и груб, емоцията изстискваше въздуха от гърдите му. – Ще чакам тук с теб и дъщеря ни. Няма как да изоставя семейството си. Ти си всичко, което имам.
Той притисна тялото ми по-силно, заравяйки главата си в извивката на врата ми. Усещах как се пречупва и направих всичко възможно да погълна агонията му. Тя беше твърде голяма, за да я понесе сам, и твърде силна, за да я овладея заедно с моята собствена. Това беше всичко. Това беше последното ни сбогуване.
Като по поръчка партньорът му побърза да влезе, а обикновено стоическото му лице бе изписано с трескав поглед.
– Александър, време е. Трябва да тръгваме сега. – Той погледна между двама ни, а бръчката между веждите му издаваше, че неприятностите са близо.
Главата на Алекс се вдигна дори по-бързо, отколкото обучените ми очи успяха да проследят.
– Не – изръмжа той, оголвайки зъбите си. – Няма да я оставя. Няма да напусна семейството си.
Най-скъпият му приятел, неговият брат по оръжие, поклати глава с раздразнение, преди океанско сините му очи да се впият в моите. Знаеше, че няма как да разубеди Алекс да направи това, което смята за правилно. Беше упорит до неузнаваемост – качество, което едновременно обичах и ненавиждах в него.
– Алекс… – Поех лицето му с ръце, като го принудих да ме погледне. – Бебе, трябва да си тръгнеш. Ако си тук, когато те пристигнат, няма да имаш никакъв шанс да оцелееш. За нас. – Притиснах ръката му в корема си, надявайки се да се докосна до рационалността му. – Мога да говоря с тях. Мога да ги накарам да разберат. Ако има някакъв шанс за милост, ти не можеш да бъдеш тук.
Паднал на колене, Алекс притисна корема ми. Сърцето ми се разби на милион малки парченца, когато той притисна бузата си към корема ми и затвори очи. Не можах да се преборя със сълзите и им позволих да се разлеят свободно по лицето ми. Той започна да напява мелодия, която познавах добре. От деня, в който разбрахме, че ще ставаме родители, той пееше тази мелодия на корема ми всяка вечер, а коприненият му глас приспиваше мен и малкото ни дете. Това щеше да е последният път, в който щях да усетя богатството на гласа му да ме омагьосва в хармонична еуфория.
Зад гърба ни се разнесе ниско съскане.
– Има твърде много. Ако не си тръгнем сега, със сигурност ще има кръвопролитие. Ще се разделим. Аз мога да ги поведа по-далеч на север, а ти да ги проследиш на изток. Светлината няма да посмее да тръгне на юг.
– А Тъмните? – Промърмори той срещу мен.
– Ще трябва адски да се надяваме, че са прекалено надути и арогантни, за да им пука достатъчно, че да погледнат.
Видях как несигурността, която се надяваше да скрие, се размива по почти ангелските му черти, преди да се обърне към входната врата. Той беше красив, както и моят Александър. Всички те бяха такива. Смяташе се, че Тъмните са най-съвършеното творение на Божественото. Там, където ние, Светлите, се отличавахме със смирение и състрадание, те излъчваха красота и мистика. Заедно ние бяхме баланс и хармония. Отделно? Предателство, хаос и завист.
– Чакай! – Извиках, изненадвайки се. Алекс веднага се изправи на крака, готов да атакува. – Чакай – повторих с по-мек тон. Меко докоснах голата кожа на ръката на Алекс, успокоявайки го мигновено. – Просто трябва да поговоря с него, преди да си тръгне – казах, кимвайки към Дориан.
Както винаги, Дориан ме гледаше предпазливо, но кимна учтиво, преди да ме последва в следващата стая. Имаше нещо, което трябваше да кажа, а Алекс не можеше да знае. Той нямаше да разбере.
– Ти си смел и лоялен – започнах аз. – Знам, че ти е трудно да разбереш това и че се бориш с идеята за мен и Александър, но искам да ти благодаря, че запази нашата тайна. И за това, че си истински приятел на Алекс… и на мен.
Дориан кимна, а бледосините му очи бяха предпазливи.
– Да, разбира се.
– В теб има сила. И доброта. Повече, отколкото някога можеш да разбереш. И затова… затова отново се нуждая от твоята смелост и лоялност. Това дете ще възстанови света ни такъв, какъвто трябва да бъде. Тъмнината и Светлината, братя и сестри – деца на Божественото. Ние ще бъдем такива, каквито сме били някога. Но тя ще има нужда от теб.
– Тя?
– Да – усмихнах се надолу към подутия си корем. – Нашето малко момиченце. Тя ще спаси всички ни. И ти си избран да и помогнеш.
– И защо казваш това? Защо аз? – Той се намръщи, неубеден. Можех да видя нежеланието в тези блестящи сини очи – не вярваше напълно на думите ми, но беше достатъчно мъдър, за да не ги подценява.
– Това е твоята съдба, Дориан. Тя е твоята съдба.

Напред към част 2

С.Л. Дженингс – Николай ЧАСТ 1

Глава 1

Ню Орлиънс, 90-те години на миналия век

 

 

Толкова… близо.
Миризмата на бърбън, евтин парфюм и секс изпълва ноздрите ми, създавайки опияняващ коктейл от хедонизъм, който ме издига по-високо, отколкото вече съм. Мелодичните звуци на джаз на живо отекват от улица „Бърбан“ и се сливат със стоновете на бурна страст наблизо. Еротиката от това да чувам чуждото удоволствие, да си представям хлъзгавото усещане на влажна кожа върху кожа ме възбужда още повече, тласкайки ме към забрава. Оставям главата си да падне назад и затварям очи, като си поемам дъх през зъби.
Близо съм, но не достатъчно близо. Никога не съм достатъчно близо, за да се почувствам… цялостен. Пълен. Жив.
Не се лъжа. Знам, че никога няма да бъда удовлетворен. Винаги ще искам повече. Повече богатство. Повече власт. Повече жени. И макар да имам повече от всяко едно от тях, отколкото би трябвало да има един мъж, това не е достатъчно. Никога не е достатъчно. Гладът е истински. Дълбок. Огромен. Поглъща ме отвътре навън.
Вдигам тежката си глава и бавно отварям очи, загледан във венец от руси, вълнообразни кичури, които се поклащат нагоре-надолу в скута ми. Принуждавам се да изоставя всякаква мисъл и да се съсредоточа само върху вълните от усещания, които преминават през тялото ми. Бодлива бяла топлина пълзи по краката ми и залива вените ми, преди да потъне в тежестта между бедрата ми.
Това… мога да направя. Това… е лесно.
Отново и отново членът ми изчезва във влажната ѝ уста. Розовите и устни се плъзгат по твърдата, гладка кожа, като с всеки удар ме вкарват по-дълбоко. Набъбналият връх се удря в задната част на гърлото ѝ и тя дори не помръдва. Няма рефлекс за давене. По дяволите. Тази е добра. Мисля, че ще я задържа.
– Погледни ме, красавице – казвам ѝ, като нежно хващам шепа от тъмната ѝ коса. Тя се подчинява с широки, нетърпеливи очи, но не спира движенията си. – Точно така. Точно така. Вземи всичко от мен. По-дълбоко. Искам да усещам тези сладки устни по себе си.
Тя прави каквото ѝ се казва с ентусиазъм, отчаяна от одобрението ми. Знае, че аз съм някой. Някой важен. Някой, който потенциално може да промени гадното ѝ съществуване. И аз възнамерявам да го направя, само че не по начина, по който тя се надява.
Минутите минават, докато я гледам как ме смуче решително, все по-нетърпелива, молейки за кулминацията с пронизващия си поглед. Тя ми дава всичко от себе си, използва всички трикове, опипва всяка ерогенна зона, позната на човека. На устните ми се появява арогантна усмивка, преди да я избавя от страданията ѝ.
– Можеш да спреш сега. Ела – казвам, потупвайки коленете си. Тя твърде охотно плъзга облеченото си в стрингове дупе по бедрото ми, като изпъва пълните си, голи гърди в лицето ми. Опипвам едно розово зърно, преди да завъртя пъпката между пръстите си и да я дръпна. Тя изстенва от удоволствие и започна да целува врата ми.
– Ооо, това е хубаво. Вземи ме, моля те. Толкова ми е добре с теб. Искам този голям член в мен. – Тя проследява влажни целувки от врата ми до челюстта ми. Мокра топлина се процежда от сърцевината ѝ върху панталоните ми. Майната му. Точно от това имам нужда – петна от сперма по панталоните ми „Армани“.
Поклащам глава.
– Не, бейби. – Галя другата ѝ гърда, за да смекча удара.
– Но ти не дойде. Позволи ми да те накарам да дойдеш. Обещавам ти, че ще се почувстваш наистина добре. Моля те, бебе. Ще те направя както трябва.
Отново поклащам глава.
– Аз не идвам.
– А? – Тя вдига глава, за да има достъп до изражението ми. Поглеждам я с ледено студени, сини очи, лишени дори от следа от хумор. – Ти не идваш?
– Не. Никога.
Тя изплезва език и го прокарва по долната си устна, преди да се окичи с арогантна усмивка.
– Е, просто не си усетил колко хубава е сърцевината ми.
Омекналият ми пенис леко се съживява от усещането за топлата ѝ, нежна ръка, която го обгръща. Устните ѝ се приближават към моите, което ме кара да вдигна длан, за да спра напредъка ѝ. Задушавам смях, когато лицето ѝ се блъска в ръката ми.
– И не целувам по устата.
Тя изпуска дъх и извръща очи.
– Ами… какво правиш?
– С теб? Нищо. Нито едно проклето нещо.
– Нищо? – Изплюва се възмутено тя. – Ами защо, по дяволите, съм тук? И какво… достатъчно добра съм, за да те смуча, но не достатъчно добра, за да те чукам?
Отегчен от дразнещо пронизителния звук на гласа ѝ, аз се изправям по-бързо, отколкото тя може да разбере, и тя се сгромолясва на пода със силен трясък. Натъпквам се обратно в панталона си и поглеждам надолу към жалкия чувал от плът и кости, покрит само с ивица черен сатен.
– Точно така. Аз не чукам момичетата си.
Три удара по вратата разрязват напрежението и Варшаун, най-добрият ми приятел и дясна ръка, влиза.
– Обади ли се?
Кимвам.
– Занеси това на Надя. – Приклякам до нивото ѝ на пода и прокарвам ръка през русата ѝ коса. Първоначално тя се отдръпва, но мигновено се отпуска под докосването ми, а погледът ѝ се впива в ледено сините ми ириси. Приближавайки свития кичур до носа си, вдишвам аромата ѝ: земя, листа и слънчева светлина. Еуфорията нахлува в дробовете ми, след което се разпространява в гърдите и корема ми. Затварям очи за миг и се наслаждавам, позволявайки ѝ да стопли студената ми, опустошена душа. Ако само беше толкова просто. Ако само това беше достатъчно.
Пускам кичура коса и прокарвам пръст по долната ѝ устна.
– Ще я наречем… Слънчице.
Преди да успее да мигне, тя се издига във въздуха и Варшаун я измъква от стаята. Тя изглежда така, сякаш е на ръба на сълзите от загубата на успокояващото ми докосване.
– Какво… какво? Какво правиш? Къде ме водиш? Слънчице? – Заеква тя, а паниката изкривява меките ѝ черти. – Какво, по дяволите? Това не е моето име!
В един миг съм пред нея и я хващам грубо за брадичката, така че тя няма друг избор, освен да види яростта, изписана на лицето ми. Очите ѝ се разширяват от ужас при вида ми. Истинският аз. Тук няма екзотична красота. Нито следа от плътското привличане, което само преди минути накара коленете ѝ да отслабнат. Само зло. Насилие. Отвращение.
– Аз… не давам пет пари. Името ти е каквото кажа. Разбираш ли, Слънчице? Можеш ли да разбереш това с малката си главичка?
– Да… Да… – изрева тя с треперещи устни. Устни, които само преди минути бяха обгърнали твърдостта ми. Устни, които вероятно биха могли да изсмучат боята от стените.
– Да, какво? – Питам с повдигнати вежди.
– Да, господине.
– Добро момиче – кимам със зловеща усмивка. Погалвам я по бузата, преди да я освободя от хватката си, и се успокоявам, докато оправям сакото си.
Всички те са безименни. Само лица. Устни, езици, ръце. Топли, влажни, капещи с мед, за да предотвратят глада за още. Още от какво? Не съм сигурен.
Минути по-късно Варшаун се появява отново на вратата, а в кристално сините му очи искри нотка на тревога, която прави контраста с бронзовата му кожа още по-изненадващ.
– Имаме проблем.
Отделям миг, за да се заслушам в сцената два етажа по-долу, преди да издишам раздразнението си. Още една, която се нуждае от сурово напомняне кой командва тук. За това кой ги притежава.
Жените са толкова шибано темпераментни. Но, по дяволите, те се чувстват добре. Освен това ми носят много пари. Не че имам нужда от тях.
– Е? Погрижи се за нея. Сигурно можеш да се справиш с една обикновена, малка жена.
Варшаун поклаща глава.
– Това не е обикновена жена. Тя е… различна.
Веждите ми се повдигат леко, докато се отправям към бара в антрето за едно питие. Бърбънът се лее гладко и аз доливам чашата си, като изпивам и нея. Имам нужда да избягам. Да забравя какво съм. Кой съм. И това, което желая да правя. Ще го правя отново и отново.
Повечето ме смятат за студен и безчувствен. Подъл. Убийствен. И са прави. Но истината е, че аз съм противоречив човек. Вярвам, че всички сме такива, на някакво ниво. Някои от нас просто не могат да си позволят да се притесняват да имат съвест. Това не е добре за бизнеса.
– Различна – промърморвам си аз. Обръщам се с лице към Варшаун, който все още изглежда неспокоен. – Нещо ти е на ум, стари приятелю?
Той поклаща глава, като кара дългата си черна коса да се поклаща.
– Не мога да се спра на това…
Кимвам, чувайки мислите му. Притеснението му. Да, нещо го тревожи. Варшаун не се стряска лесно и затова го държа близо до себе си. Разбирам този вид емоционална дистанцираност, тя е норма за мен. Психическите му разногласия предизвикват интереса ми. Не много неща го вълнуват. Това трябва да е добро, а на мен ми се полага малко забавление.
– Много добре – усмихвам се и си проправям път през стаята. – Да я видим.
Усещам аромата на въздуха, докато си проправяме път към сцената два етажа по-долу. Похот, алчност, суета и всички останали смъртни грехове в изобилие. Хората са слаби. Казваш им да стоят настрана. Казваш им да не докосват пламъка, защото ще изгорят. И все пак те идват, за да задоволят похотливите си нужди, наслаждавайки се на забранения плод, който виси пред смаяните им лица. Те знаят, че това не е правилно; знаят, че тази яркочервена ябълка е изгнила докрай, че в нея има червеи и болести. Но те я искат. И аз им я давам. Би било глупаво да не го направя.
Шибани хора.
Няколко от незаетите момичета стоят на вратите на личните си стаи, облечени само в бельо, и пърхат с изкуствени мигли с надеждата, че някой от нас ще ги посети. Не отричам плътските желания на моите мъже, но в тази къща няма нищо, което да задоволи мащаба на желанието ни. Не и без последствия. А тези последствия могат да станат… неприятни. Аз не правя бъркотии.
Влизаме в голямата стая, където още трима от моите мъже са се скупчили около малка, тъмно облечена фигура. Виковете ѝ са приглушени, но ясно долавям ужаса ѝ. Колкото повече се приближавам, толкова повече се влошава. Никога не ги взимаме против волята им. Те трябва да искат това. Те трябва да го почувстват. Сексуалното робство просто не е моето нещо.
Усетили присъствието ми, мъжете се отдръпват, за да ми дадат достъп до ситуацията. Докато си проправям път през бариерата от телата им, замръзвам.
Това… момиче. Това човешко момиче е с мека, гладка кожа, дълги тъмни коси и най-изумително кехлибарените очи, които съм виждал през всичките си десетилетия на тази земя. Тялото ѝ е дребно и деликатно, макар че в нея има огнена сила, която на практика ме притиска като силово поле, борейки се с невидимо течение с твърдото ми тяло.
Оставям очите си да намерят нейните, но тя бързо обръща глава, отказвайки да срещне погледа ми. А, тя знае. Или това, или се страхува. Добре. Би трябвало да се страхува, по дяволите. Аз обаче знам, че страхът не владее това момиче. Тя е смела. Смела е. И това ме изкушава до дъното на душата ми. Всяка клетка в тялото ми зашумява и се разширява, преди почти да се пръсне от усещане. Почти усещам меката ѝ, крехка кожа под нетърпеливите си пръсти. Усещам финия ѝ аромат на диви цветя и кафява захар. Вкусът на сладостта на неразредената ѝ същност, която се разпилява по езика ми.
– Какво имаме тук? – Питам никого конкретно, докато се приближавам към момичето. Стъклените ѝ очи се разширяват при вида на напредъка ми. Страхът ѝ е силен и осезаем, но също и силата ѝ. Просто аз съм много по-силен. Моята решителност обаче може да е друга история.
Протягам ръка, за да махна запушалката от устата ѝ, като внимавам да не изцапам млечнобялата ѝ кожа, въпреки че ме боли да я докосна. Устните ѝ са вишневочервени и набъбнали, пищни и чакащи да бъдат обожавани. Зачервените ѝ, подпухнали очи ме гледат с отвращение. Омраза. Ужас. Опитва се да го потуши, но дребните и смъртни емоции я издават. Това са очите. Очите никога не лъжат. Те плуват с нейната истина, разказват приказките, които тя се мъчи да скрие.
Пълните ѝ устни се стягат в гримаса.
– Махай се от мен, ти, маса лайна. – Гласът ѝ е дрезгав и гъст от неизживяна мъка. Звукът изпраща в гърдите ми непознат пристъп на несъгласие.
– Защо си тук, красавице? – Питам успокояващо. Пристъпвам напред и галя една тъмнокафява къдрица, като вдишвам сладкия ѝ аромат.
Тя се опитва да се отдръпне от докосването ми, но е вързана. Не с въже или канап, а със сила. Нещо, което не можеш да видиш, нещо не съвсем осезаемо, но тя знае, че то е там, знае, че е истинско. То живее и в нея.
И двамата сме родени с вяра – непоклатима вяра в неща отвъд всякаква логика и разбиране. Дълбоко в себе си тя знае, че легендите са истина. Тя знае, че чудовищата са истински. Тя ме вижда точно толкова добре, колкото и аз нея.
– Майната ти – изрича тя, докато се бори с невидимите ограничения. Ъгълчето на устата ми се свива и аз бавно примигвам. Тя е толкова… силна, че почти ме опиянява. Искам още.
Обръщам се към Варшаун и свивам вежди. На него му е необходим миг, за да прочете неизказания ми въпрос.
– Тя ни беше дадена. Неизплатен дълг, който се… усложни. Но аз се съгласих да взема момичето в замяна на снизхождение.
– Откога приемаме курви като заплащане? – Направих гримаса и насочих вниманието си към гъвкавите ѝ извивки. Оформените бедра се разширяват в заоблени бедра, преди да се впишат в тясна талия. Устните ми се пълнят с вода, когато си представя колко мека и топла би била тя под мен. Как тези бедра се стягат и треперят, докато са увити около кръста ми.
– Аз не съм курва, задник. А сега ме пусни! – Изисква тя, все още неспособна да се откаже от безполезната си борба. Смея се, възхищавайки се на решителността ѝ. И тя е права – аз съм задник. И то адски добър. Не съм нищо друго освен перфекционист.
Погалвам леко светещата кожа на бузата ѝ, усещайки изгарянето под върховете на пръстите си. Неприятно е, но не е достатъчно непоносимо, за да ме накара да спра да я докосвам. Усещането на кожата ѝ срещу моята изпраща удар от електричество в тялото ми, раздвижвайки сетивата ми от десетилетията на изтръпване и откъснатост. Това момиче наистина е различно. Специално. И опасно.
Искам я силно. Толкова много, че съм готов да наруша собствените си правила, и този факт ме побърква.
– Не ме докосвай, дяволе – изрича тя с рязък шепот. – Знам какво представляваш.
Убедеността в гласа ѝ ме кара да пусна ръката си и да се намръщя. Тя може и да усеща силата ми, дори да вижда как тя се излъчва около мен, но няма как да знае какво точно съм. Тя е човек. Глупава. Слаба. Невежа. В крайна сметка тя е бълха в сравнение с мен. Ние сме повече от предпазливи в опазването на самоличността си и онези, които случайно научат тайната ни, биват елиминирани без въпроси.
Приковавам я с леден поглед.
– Кой те е продал, красавице? – Ухапването в гласа ми не съответства на нежността на думите ми.
Тези големи очи мигновено са нападнати от светкавичен поток сълзи, а сочната ѝ уста се отпуска. Обръща глава и яростно разтваря мокрите си мигли в опит да скрие болката, която така очевидно я преследва. Искам да я хвана за бузите и да я накарам да ме погледне. Искам да оближа всяка солена сълза, която се плъзга от тези хипнотизиращи очи. Искам да я изпия, да я почувствам в себе си. Да бъда вътре в нея.
– Кой? – Повтарям, като смекчавам тона си.
Наблюдавам тънкото ѝ гърло, докато тя преглъща трудно.
– Баща ми – успява да изтръгне от себе си през едно необичайно ридание. – И той не ме е продал. Дойдох по собствено желание. За да спася живота му.
Кимвам, макар че не разбирам дълбочината на нейната преданост. Това е съвременна красавица и звяр. Това смело, човешко момиче е пожертвало живота си, за да спаси друг. Тя се е хвърлила в мрака и опасността, напълно сляпа за чистото зло, което се крие само в тази стая. И все пак тя е направила немислимото, само за да спаси един небрежен пияница с проблеми с хазарта.
Това красиво момиче самоотвержено е поверило живота си в ръцете на зло чудовище. В моите ръце.
Никога не съм изпитвал такава степен на лоялност към някого… освен към брат ми. Но той си отиде, изоставяйки ме да разбера всичко това сам. Дориан беше добрият. Умният. Този, който ме предпази от това да прецакам всичко, което семейството ни е изградило и за което се бори. Единственият, който някога ме е разбирал и все пак ме е обичал. И все пак той ни обърна гръб. На мен. Единственият човек, който се нуждаеше най-много от него.
Свивам ръцете си в юмруци, докато напрежението се настанява в ставите ми. Защо, по дяволите, това нещо все още ме притеснява? Как може да ми пука за него? След като годините се превърнаха в десетилетия, аз просто спрях да броя. Знаех, че той никога няма да се върне. И мога ли наистина да го виня? След това, което баща ни му направи? Нима щях да остана и да се закълна във вярност на човек, който превърна в своя лична мисия да превърне живота ми в гнилоч и разруха?
Искам да погреба тази гадост. Искам да изтрия цялото объркване и гняв, които са ме преследвали през целия ми живот. Никога не съм бил достатъчно добър… винаги съм бил черната овца. Трябва да намеря заместител на смут, който кипи в кухите ми гърди и бълбука, докато не се почувствам като киселина, пееща в гърлото ми. Искам да сложа край на всичко това и да забравя какво съм. Кой съм.
– Аз знам… – прошепва сладък глас, успокояващ балсам за черната ми, измъчена душа. Поглеждам нагоре и сините ми очи се сблъскват с топъл, разтопен мед. – Знам – прошепва отново тя.
Преглъщам внезапното си сътресение и лепвам хладна усмивка.
– Какво знаеш, скъпа?
Пълната ѝ долна устна трепва и тя бързо я прибира между зъбите си.
– Знам кой си ти.
Правя крачка към нея, щедро ароматизирайки пространството между нас, опиянявайки се от смесицата от страх и възбуда.
– Всички знаят кой съм. – По дяволите, поне си мислят, че знаят.
Погледът ѝ не се отдръпва. Няма дори намек за несигурност, докато тези призрачни очи се впиват право в мен. Тя просто гледа как се разкървавявам на мраморния под.
– Но знаят ли какво си ти?
Замръзвам на мястото си. Не защото са ме разкрили; по дяволите, в тези четири стени няма съмнение за моята самоличност. Но онова, което наистина ме оголва, правейки невъзможно да се скрия от истината, от която толкова отчаяно искам да избягам, е почти въпросът на тези пурпурни устни. Същият въпрос, който е трайно вписан в черепа ми.
Знам ли какво съм?
Отвръщам поглед, отказвайки да и позволя да види какво се крие под тях. Не ме интересува какво мисли тя за мен. Тя греши. Тя е глупава курва, която не би познала проклетата истина, ако я огъне и я прецака по седем начина от неделя нататък.
– Варшаун – изръмжавам аз, гласът ми е суров и груб. – Заведи момичето при Надя, да я преоблече . След това я настани в покоите ми.
Имам нужда от разсейване. Нещо, което да потисне всякакво чувство за вина или съпричастност. Избягване. Отричане. Бягство. Това е, в което съм добър. Това е, което създавам за слабите и извратените. Осигурявам място за фантазии и желания, позволявайки им да се отдадат на табуто, без да се страхуват от разкриване или осъждане.
Тук всички сме чудовища. А аз съм най-прецаканият от всички тях.
Заглушавайки звуците от борбата долу, изкачвам стълбите към стаята си, преди да спра по средата на стъпалото.
– И се приготви – изисквам над суматохата, кацнал високо над битката на разврата и хедонизма. – Излизаме.

Напред към част 2

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 15

Глава 15

С падането на първите листа на есента аз попадам по-дълбоко в живота, който ми е определен, по-дълбоко в моята съдба. С Дориан. Нещата са странно нормални – усещане, което някога презирах в някогашния си прозаичен живот. Но сега то е нещо, за което жадувам, нещо, което не съм изпитвала до деветнайсетгодишна възраст. Най-накрая започнах да приемам, че това е моето ново нормално състояние. Животът ми никога няма да се върне към обикновената шарада, която беше някога. Да не говорим, че да се събудя до апетитното свръхестествено същество до мен е всичко друго, но не и обикновено.
– Добро утро, красиво момиче – промърморва Дориан в косата ми. Очите му все още са затворени, а тялото му е преплетено с моето в плътна прегръдка.
– Добро утро. Спа ли добре?
– Мммм, не съм сигурен, че вече съм приключил със съня. Имах най-прекрасния сън.
– О? За какво? – Протягам ръка нагоре, за да си поиграя с черните му разрошени коси. Главата на леглото му е изключително секси.
– Ако ти го кажа, няма да се сбъдне. А аз толкова отчаяно искам да се сбъдне – казва той, вдишвайки аромата на косата ми.
Чувствам твърдостта на сутрешната му ерекция върху бедрото си и рефлексно се търкам към нея.
– Сигурна ли си, че няма начин да те убедя да ми кажеш?
Докосване, докосване, докосване.
– Здравей, Габс, това съм аз, мога ли да вляза? – Морган се обажда от другата страна на вратата на спалнята ми.
– Преструвай се, че спиш! – Шепна яростно на Дориан. Той се усмихва и заравя лицето си във възглавницата. След като се уверявам, че голото му тяло е напълно покрито, и обличам халата си, отварям вратата на спалнята, за да посрещна най-добрата си приятелка и съквартирант. – Здравей, Морг, какво става?
Морган наднича в стаята ми и забелязва Дориан, който лежи в леглото ми и се преструва на заспал.
– О, гадост, Габс, лошо. Не знаех, че е тук – прошепва тя. – Просто много бързо… имам нужда от някои „дамски продукти“, ако разбираш какво имам предвид. Току-що ми свършиха. Имаш ли някакви, които да ми дадеш?
– Разбира се. – Пускам я да влезе и й махам към банята. След като влязохме, затворих вратата и потърсих тампоните си под мивката. – Ето. Можеш да ги вземеш всичките – казвам и й подавам една неотворена кутия.
– Сигурна ли си? – Пита тя с недоумяващ поглед. – Щом аз съм не разположена, значи и ти трябва да си не разположена. – Тя кимва с глава към вратата, към красивия гол мъж, който спи в леглото ми, преди лицето ѝ да се превърне в комбинация от отвращение и забавление. – Ех! Мръсна курва! – Изкрещява закачливо тя.
Задъхвам се от гнусната инсинуация на Морган.
– Морган! Спри да викаш! – Шепна яростно. – И не, не съм в менструация! – По дяволите! Знам, че Дориан може да чуе всяка дума, а аз съм крайно унизена.
– Какво? Как е възможно това? Синхронизирани сме още от гимназията, Габс. Като по часовник. – Очите на Морган изведнъж се разширяват от чист ужас, а челюстта ѝ едва не се удря в плочките на пода. – Габс, кога беше последният ти цикъл?
– Какво? Не знам. – Разбърквам мозъка си, опитвайки се да си спомня датата, дъвчейки устната си, докато не ме заболи. – Предполагам, че преди няколко месеца. – Да, точно така. Дориан отчаяно се опитваше да ме убеди, че не му пука, че кръвта не го притеснява. Колкото и изключително трудно и физически болезнено да беше да му откажа, аз отказвах, предпочитайки да се занимавам с… други дейности, които да задоволяват и двама ни.
– О, Боже мой, Габс! Ти си бременна! – Възкликна тя. Мигновено я затискам, но шокираното ѝ изражение и размаханите ѝ ръце казват всичко.
– Не, не съм, Морган. – Така ли? По дяволите. Наистина ли е минало толкова време от последната ми менструация?
– Господи, Габс, мисля, че си! Хайде, мисля, че имам бърз тест за бременност в стаята си. – Тя излиза с размах, за да намери въпросния тест, а аз се втурвам към леглото, където Дориан вече седи, носейки само тържествено изражение.
– Чу ли какво каза току-що? – Прошепвам почти смутена от тази мисъл.
Дориан кимва.
– Не си, макар че, момиченце. Съжалявам.
– Не се извинявай. Радвам се. Така или иначе не мисля, че е така – промълвявам с нотка на тъга в гласа си.
Определено съм облекчена, но все пак част от мен тъгува за бебетата, които никога няма да пораснат в утробата ми. Осъзнаването, че никога няма да бъда майка, никога няма да споделя живота си с друго същество, ме връхлита. Никога не съм мислила истински за деца, докато не намерих човека, с когото исках да прекарам живота си. И приемането на факта, че никога няма да дам на Дориан искрящи синеоки, гарваново-чернокоси бебета, ме измъчва. Дали любовта ми ще бъде достатъчна, за да го успокои? Като знам, че никога няма да мога да му дам наследник?
Дориан се навежда напред и оставя една целомъдрена целувка на челото ми, докато аз се опитвам да се преборя с вълната от нови сълзи. Преди да успее да предизвика още емоции, му намигам с изкуствена усмивка и бързо излизам от спалнята, надявайки се да успокоя Морган с отрицателен тест за бременност и да сложа край на всички разговори за майчинство и бебета.
В неделя вече съм преодоляла страха от бременността, но смятам за необходимо да обсъдя дилемата си с Дона, единствената майка, която някога съм познавала. Тя е приготвила печено пиле с подправени сладки картофи и сотиран зелен фасул за седмичната ни семейна вечеря и аз реших да я гледам как готви с надеждата, че част от кулинарните ѝ умения ще се предадат и на мен. Няма смисъл да се правя на напълно неженен.
Отпивам глътка от свежото бяло вино, което Крис ни е налял, преди да избяга във всекидневната, за да гледа футбол. Това е най-подходящият момент да повдигна чувствителната тема.
– Здравей, мамо, мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се, скъпа – отговаря Дона, докато пече златистокафявата птица.
– Нормално ли е да нямам менструация? Имам предвид, без да съм бременна?
Дона вдига очи, за да срещне неловкия ми поглед. За първи път намеквам, че съм сексуално активна, макар да съм сигурна, че тя знае, че не съм ангел.
– Много съжалявам, Габи. Започва. Процесът. Проклятието те променя. За да гарантира, че няма да се размножаваш.
– Значи това е окончателно? Никога няма да имам деца? Нищо не може да се направи?
Може би не бях преодоляла всичко. Не само, че мъжът, когото обичам, ми е признал, че никога няма да се ожени за мен, но дори не мога да имам собствено дете. И макар че, честно казано, нямам планове скоро да създавам семейство, откровението, че никога няма да имам такова, наистина разбива сърцето ми.
– Нищо, което можем да направим, не. Що се отнася до други сили, не съм напълно сигурна. – Дона изпуска приборите в ръката си, осъзнавайки това. Лицето ѝ става плашещо бледо. – Това за Дориан ли е? Иска ли той да го дариш с дете?
Поклащам яростно глава с надеждата да облекча тревогата ѝ.
– Не. Той знае, че не мога да имам деца, и това го устройва. – Отвръщам поглед, за да скрия неразрешената си скръб. – Не е като да се е оженил за мен така или иначе.
Дона се протяга и поставя дребната си ръка на рамото ми.
– О, скъпа. Той не може. Не и ако иска да те спаси. Знам, че сега не изглежда така, но той ти прави услуга, ще видиш. – Тя притиска лицето ми в двете си малки ръце. – Един ден ще намериш прекрасен млад мъж, който ще те обича такава, каквато си. И ще бъдеш щастлива. И ще водиш дълъг, прекрасен живот, изпълнен с любов и смях.
Опитвам се да намеря думите, за да ѝ кажа, че Дориан е моето щастие. Че той и аз сме се закотвили за цял живот. Но какво точно означава това? Че се съюзявам с Мрака? Че ще им се закълна във вярност, ще се закълна да се боря за тях? Опитвам се да потуша объркването си с глътка вино.
– Какво е това? – Пита ме Дона, сочейки ръката ми.
– Какво? – Питам, въпреки че знам точно за какво говори тя. Знакът, който Дориан ми даде.
Тя хваща ръката ми, разглеждайки малката синя котва.
– Имаш татуировка? Кога?
– Преди известно време. Изненадана съм, че не си я видяла. – Глупости. Макар че не бях стигнала дотам да нося ръкавици, когато ми идваше на гости, не се опитвах и да я изтъквам. – Дориан ми я даде – добавям аз като последна мисъл.
– Позволила си му да те маркира?! – Изкрещя тя. – О, боже, какво си направила?
Мелодраматична ли е майка ми?
– Нищо страшно. Просто една малка татуировка. Той също има такава.
Дона прехапва устните си, явно нещо я яде. Тя присвива очи и пристъпва малко напред.
– Скъпа, мисля, че има нещо, което трябва да…
– Добре, сега е полувремето. Моля те, кажи ми, че вечерята е готова. Умирам от глад! – Крис се втурва, изглежда, че е изпил няколко бири. Съдейки по ревовете и виковете, отборът му печели. Усмихвам му се, искрено развълнувана, че го виждам толкова спокоен. Най-накрая нещата при нас тръгват в правилната посока и аз копнея за близостта, която някога имахме.
– Сигурно е така, татко. Хайде да ядем! – Възкликвам с радост. И макар да не съм напълно незапозната със съмненията на Дона, не намирам сили да преглътна още разкрития.

***

На следващия следобед Кармен ми съобщава, че Дориан ми е оставил съобщение да дойда в „Лукс“ и да се видя с него веднага. Бързо си нанасям нов слой гланц за устни, нетърпелива да видя Дориан и любопитна какво го е довело в салона. Той почти никога не ходи там и наистина не се интересува от козметичната индустрия. Изминавам около една пресечка към „Лукс“, а свежият планински въздух ме кара да придърпам коженото яке около себе си. В много от магазините и ресторантите са изложени причудливи декорации за Хелоуин и аз си отбелязвам, че трябва да взема такива за Кашмир от магазина за парти артикули.
Когато наближавам салона, ме пронизва ледено усещане, което ме кара да треперя силно за секунда. Всеки сантиметър от кожата ми настръхва и придърпвам якето си по-плътно около себе си, без да мога да се отърва от неочаквания, сковаващ студ. Чувствам как малките косъмчета по тила ми се изправят. Господи, говорим за случай на треска. Възможно ли е някой да ме наблюдава? Бързо се втурвам в салона, нетърпелива да намеря утеха при Дориан и да го информирам за подозренията си.
– Здравей, Габс, какво става? – Пита Морган, поглеждайки през рамо, докато приключва с един клиент.
– Дориан ми се обади. Каза, че трябва да ме види. – Поглеждам назад към вратата, все още се чувствам напрегната.
– Дориан? Той не е тук днес. – След това Морган сваля черната пелерина от клиента си и завърта стола. – Ето ви, сър. Сега изглеждате още по-красив, ако това изобщо е възможно – развълнува се тя.
Когато погледът ми попада върху седящия пред мен мъжествен мъж, облечен в тъмен костюм по поръчка, се боря с надигащия се в гърлото ми смразяващ кръвта писък. Той се усмихва, а блестящите му сини очи сканират гладно тялото ми.
– Здравей, Габриела. Колко е приятно да те видя отново – казва той хладнокръвно. Думите му звучат приглушено, приглушени от бързото биене на сърцето ми, което вибрира в ушите ми.
Отварям уста, за да отговоря, осъзнавайки, че Морган гледа между двама ни с явно недоумение. По дяволите. Какво да кажа?
– Здравей, Ставрос. Какво те води днес в Лукс?
Тъмният крал се усмихва заплашително и колкото и дяволски красив да е, не мога да не почувствам гадене от ужас.
– О, просто мислех да се отбия. И исках да те видя. – Гласът му е гладък, но настойчив, не по-различен от този на сина му. Дориан. Къде е той?
Очите ми се стрелкат към Морган, която се пръска от объркване. Забелязвайки тревогата и безпокойството, изписани на лицето ми, Ставрос небрежно вдига ръка, което кара всички и всичко в салона рязко да замръзне пред очите ми. Не мога да повярвам, всеки човек е неподвижен, напълно замръзнал във времето там, където стои. Морган все още ме гледа, а очите ѝ са присвити от недоумение. Прилича на восъчна статуя на самата себе си, както и на останалите стилисти и посетители на „Лукс“. Нереално. Очите ми се разширяват от ужас и отварям уста, за да изкрещя, като се моля някой някъде да ме чуе.
– Внимавайте, млада дамо. На твое място не бих го направила. Достатъчно е да щракна с пръсти, за да свършат всички тук. Не искам да навредя на теб или на приятелите ти. Искам само да поговорим.
– Къде е Дориан? – Извиквам, като събирам всеки грам смелост, който ми е останал. Треперя, но въпреки това го гледам със стоманен поглед, отказвайки да го видя развълнуван. Крещя, боря се вътрешно, мъча се да запазя самообладание. О, Боже мой! Какво, по дяволите, се случва?
– Синът ми ще дойде скоро. – Ставрос се изправя, закопчава сакото си, а тлеещите му очи не слизат от моите. – Искам само да говоря с теб. Ако ми окажеш честта да се разходиш с мен, хората в този салон няма да пострадат. – Той протяга ръката си към мен.
– И те ще се върнат към това, което са били?
– Да. Имаш моята дума. – Ставрос пуска ръката си и вместо това я протяга. – Моля те. – Поглеждам надолу към нея, после отново се връщам, за да срещна очите му, погледът ми е твърд и безпощаден. – Знаеш, че искаш. Така и двамата ще се почувстваме по-добре. – Той се усмихва, като показва ред блестящи, бели зъби.
– Ще вървя с теб. Но дръж ръцете при себе си.
Обръщам се на пета и излизам от салона, като се опитвам да задържа треперещите си колене изправени. Стъпките му са тихи, но знам, че е точно зад мен. Усещам го. Къде, по дяволите, е Дориан? Нима не усеща тревогата ми?
Извеждам Ставрос от салона, обгърнала се здраво с ръце. Изведнъж ми се струва, че е много по-студено, отколкото преди минути, и осъзнавам пулсиращия ток, който пулсира в пространството между нас. След като стигнахме до тревиста поляна с няколко пейки в парка, спирам и рязко се обръщам към него.
– Добре, ти искаше да поговорим. Така че говори – казвам рязко.
– Отпусни се, Габриела. Седни – казва Ставрос, разкопчава сакото си и грациозно слага високото си, грациозно тяло на една пейка. Той ме поглежда и се усмихва, изглеждайки апетитно. Сядам в другия край на пейката с подсмърчане, знаейки точно каква е играта му. – Сега, първото нещо. Изпрати ми обратно подаръка. Защо?
Обръщам глава към него и се мръщя, въпреки че дълбоко в стомаха ми нещо трепери. Сега, когато го виждам отблизо, забелязвам, че изглежда по-млад, отколкото си мислех първоначално. Лъскава гарванова коса, блестящи сини очи и загоряла маслинова кожа. По-изтънчена, полирана версия на Дориан. Класически красив, но греховно секси. По дяволите.
– Не исках това – промълвявам аз.
– О, но мисля, че го искаш. Не позволявай на привързаността ти към сина ми да те разубеди от нещата, които наистина искаш в живота. Неща, които аз мога и ще осигуря. – Виждам розовия цвят на езика на Ставрос, който се плъзга по върха на зъбите му, и дъхът ми неволно секва. – И за разлика от сина ми, няма да те накарам да работиш за тях. Ако беше моя, щях да ти дам всичко, което поискаш. А не да те наемам като свой служител – издекламира той.
– Но аз обичам да работя. Това ме държи заета – казвам кротко. Изчиствам гласа си и се опитвам да изправя раменете си. Бъди силна, Габс. – И освен това мисля, че наистина ме искаш за свой служител. Само че по един болен, извратен начин.
Пълните устни на Ставрос се свиват надолу, сякаш обмисля валидността на твърдението ми.
– Вярвай в каквото искаш, но ти не разпознаваш истинския злодей тук. Няма да отричам намеренията си, колкото и покварени да ти се струват, но поне съм честен. Можеш ли да кажеш същото за твоят любим?
Сериозно ли?
– Опитваш се да кажеш, че не трябва да се доверявам на Дориан? Като знам, че той не може да лъже? И не беше ли ти този, който го прокле на първо място? – Поглеждам го през тесните процепи на очите си. Той успешно ме е вбесил. – Доверявам му се безрезервно. Той можеше да ме убие още преди месеци. И не се е опитвал да ме прецака без мое съгласие.
Ставрос примигва бързо, погледът му се нагрява от ярост. Буквално усещам как под безстрастната му физиономия се заражда ад. Ударила съм нерв. Точно когато си мисля, че е на път да отприщи мрака си върху целия център на Колорадо Спрингс, той се усмихва.
– Габриела, ти ме убиваш – отбелязва той, очевидно развеселен. – Съдейки по последната ти проява на преданост, бих казал, че той със сигурност е спечелил доверието ти.
– За какво говориш? – Питам с повдигната вежда.
Тъмният крал посяга към дясната ми ръка и аз бързо я отдръпвам, отказвайки да му позволя да ме докосне. Той се усмихва и присвива очи към мен.
– Няма да те нараня, Габриела. Не обичам да се повтарям. Имах предвид татуировката ти. Позволила си му да те отбележи.
Рефлекторно разтривам малката синя котва и я притискам до гърдите си.
– Да, и какво от това?
Ставрос отново проблясва с ослепителната си, спираща сърцето усмивка.
– Може би съм подценил сина си. Може би той разгръща потенциала си. – Той прави озадачена физиономия при тази идея и поклаща глава. – Продължаваме нататък. Дойдох да ти съобщя, че съм отменил заповедта. Дориан вече не е длъжен да те убива.
Какво?!
– Направил си го?
Ставрос кимва с глава.
– Да. Трябва да призная, че искам твоята вярност повече от всичко, което някога съм искал да придобия. Но я искам искрено. Ти ще бъдеш свободна да избираш.
– Сериозно? – Извиквам, без да успея да заглуша възторга в гласа си.
– Не ми е приятна идеята да убия собствения си син, Габриела – отговаря той с острота в гласа. В очите му проблясва разкаяние. Може би Тъмният крал не е толкова чудовищен, колкото си мислех първоначално.
Поемам си дълбоко дъх и задавам въпроса, който ме гложди, откакто седнахме.
– А ако избера Светлината? Тогава какво? – Прошепвам.
Ставрос свива рамене безгрижно, сякаш му е скучно от тази идея.
– Тогава предполагам, че ще принадлежим към противоположни сили. Трябва да знаеш какво ще означава това за теб и Дориан. Как това ще се отрази на връзката ви. Особено сега, когато си белязана.
Преглъщам думите му, но отказвам да издам каквото и да било.
– Благодаря ти, Ставрос. Наистина искам да кажа това.
– За мен е удоволствие, Габриела. Също така съм наясно, че има убиец на свобода. Мога да те уверя, че нямам нищо общо с него и бих искал да ти осигуря малко повече защита. Синът ми е достатъчно ефикасен, но не искам да се отнасям небрежно към живота ти, докато все още си толкова уязвима.
– Така ли? – Питам неубедено. – И какво печелиш от това?
– Нищо – отговаря Ставрос. – Искам само да те предпазя. Тъй като ти си наполовина Тъмна, а аз съм крал, мой дълг е да гарантирам, че моите хора са подсигурени. А сега да се връщаме ли? – Той изведнъж се изправя и отново протяга извивката на ръката си. – Знам, че синът ми няма търпение да те види.
Изправям се и издишвам с облекчение, успокоявайки Тъмния крал, като свързвам ръката си с неговата, като внимавам да избегна контакт с кожата му.
– Да, моля.
– Ах, Габриела. Ти си истинско бижу. Същността ти е просто хипнотична. Как синът ми ти устоява?
Позволих си да се усмихна искрено за миг.
– Не му се удава. Позволявам му… да ме диша… понякога.
– О? Интересно – отбелязва той, докато си проправяме път по търговския квартал.
– Мога ли да ти задам един въпрос? – Казвам, като най-накрая решавам да се възползвам от възможността. Когато Ставрос кимва, аз продължавам. – Ти дойде и помогна на Тами. Обърна вкаменяването. Защо?
Царят поклаща глава настрани, точно както прави синът му, когато е потънал в размисли.
– Защото това трябваше да се направи. Тя имаше нужда от помощ.
– Но… защо? Като се има предвид какъв си ти? Защо да рискуваш заради един човек? Трябва да има нещо за теб.
– Ние не сме демони, Габриела. Виждам, че влиянието на Светлината вече е отровило съзнанието ти. Те също биха могли да се намесят и да направят същото. И все пак, къде бяха те? Къде са били през последните двадесет години?
Той спира да върви и се обръща към мен, гледайки ме напрегнато. Това е първата нескрита проява на емоции, на която ми позволява да бъда свидетел.
– Ние сме били там, Габриела. През цялото време. През всяка кавга, всяко разочарование, всяка нощ, в която се препъваше вкъщи в пиянски ступор, ние бяхме там. Защитавахме те, когато Светлината реши да те изостави, и те защитаваме сега. Те виждат в теб мерзост. Ние те виждаме като богинята, която е трябвало да бъдеш.
Искреното му признание ме спира на място. Думите му изглеждат толкова искрени, нима през цялото време съм грешала за Тъмните? Наистина ли Светлите са толкова самодоволни, колкото смята и Дориан?
– Тогава защо искаше да ме убиеш? – Прошепвам. Прочиствам гърлото си с надеждата да изглеждам по-отстъпчива. – И защо ме игнорираха през всичките тези години, ако се надяваха, че ще им помогна?
Ставрос вдига рамене и поклаща глава, като продължава да си проправя път към салона.
– Всички ние сме донякъде управлявани от страховете си, от ирационалните си чувства. Аз постъпих бездушно. Прости ми. И макар да не мога да говоря за мотивите им да те изоставят, предполагам, че са били поради същите невежи причини, поради които аз смятах, че трябва да бъдеш унищожена.
Избирам да пренебрегна извинението му, донякъде скептично настроен към неговата откровеност.
– Знаеш ли кой ме е заклел? Кой ме е създал… по този начин? – Питам слабо.
– Не знам. – Ставрос ме поглежда странно.
– Значи няма начин да обърна проклятието?
Преди Ставрос да успее да отговори, и двамата виждаме Дориан да излита от вратата на салона. Изразът на лицето му е повече от кипяща лудост и той е напрегнат от гняв, а ръцете му са твърди и сковани отстрани. Въздухът около него видимо трепти и аз почти усещам горещината на яростта му, въпреки че сме на няколко метра разстояние. Той поглежда баща си с убийствен поглед и от задъханите му гърди се изтръгва звучно ръмжене. Набързо измъквам ръката си от тази на Ставрос и пъхам ръце в джобовете на якето си. По дяволите, провалих се. Дориан бързо скъсява разстоянието между нас на мига и със сила ме придърпва на своя страна, далеч от баща си, а отмъстителните му очи не слизат от самодоволния поглед на Ставрос.
– Умереност, умереност, сине мой. Не бихме искали да помрачиш това радостно събитие, нали? Освен това, тя може да направи и по-лошо – казва той и ми намига. – Сбогувам се с теб, Габриела. Благодаря ти, че прекара времето си с мен днес. – След това Тъмният крал се обръща и си тръгва.
Изведнъж се отвращавам от себе си, че съм била толкова наивна. Това трябваше да е подставено лице, просто уловка, която да влезе под кожата на Дориан. А моят доверчив задник играеше точно в плана на краля.
Стоим така няколко минути, загледани в оттеглящия се гръб на Ставрос. Дориан изобщо не ме поглежда, не казва нито дума. Той все още държи здраво ръката ми и подозирам, че ще имам ясно изразена синина, показваща всеки пръстов отпечатък. И все пак не протестирам. Заслужавам много, много по-лошо за това, че съм такъв пълен имбецил и разочарование за Дориан.
След като Ставрос вече не е в полезрението ни, Дориан ме завърта и ме дърпа към Кашмир, без дори да си направи труда да ме погледне или да намали скоростта, за да облекчи много по-късите ми крака. След като влизаме в бутика, той пуска ръката ми и ме хваща за кръста, като ме повежда обратно към офиса, без да кимне в ничия посока. Докосването му е парещо – изгарящ сух лед. Усмихвам се неудобно на множеството объркани лица. Глупости. Толкова за дискретността.
След като се озовахме в малкото, затворено пространство на кабинета ми, Дориан заключи вратата и ме завъртя с лице към себе си. Лицето му все още е отровно и аз се подготвям за гнева му.
Майната му. Този път наистина съм го направила.
Вместо това той притиска устата си към моята, хваща ме за гърба и придърпва тялото ми към себе си. С едно бързо движение той завърта телата ни, като ме притиска към стената с гръм и трясък. След като регистрирах случващото се, ръцете ми стиснаха твърдостта на раменете му, усещайки как напрегнатите сухожилия се огъват, докато той разтрива гърба и дупето ми. Целувката му е спешна и груба, силният му език завладява устата ми, а зъбите му нарочно прехапват устните ми. Потръпвам от моментното убождане и стена в устата на Дориан.
Преди да се усетя, вече съм във въздуха, а ботушите ми до коленете висят на бедрата на Дориан. Заключвам ги около кръста му. Ръцете му са под роклята ми и с бързо издърпване бикините ми са на парчета на пода. Пръстите ми дърпат меките кичури на Дориан и не се сдържам, дърпам силно. Той изстенва в отговор, отказвайки да прекрати безмилостното си галене с език.
Толкова съм увлечена от интензивността, толкова погълната от отчаянието в целувката му, че дори не забелязвам, че е разкопчал панталона си, докато не усещам как върхът му докосва тялото ми. След това със силен, безпощаден тласък той е дълбоко в мен и аз извиквам. Той спира само за секунда, наслаждавайки се на усещането как стегнатите ми стени се свиват около него. След това наистина ме наказва. Без да проявява и грам милост, Дориан ме удря с бързи, брутални удари. Пръстите му дълбаят меката ми плът, докато ме държи нагоре, напъхвайки се трескаво в мен. Наслаждавам се на болката и тя ме изпраща до славния ми край с вик на приятна болка.
– Майната му! – Изсъсква той през стиснати зъби, изливайки яростта си в мен. Ние се сгромолясваме на пода, и двамата изчерпани, а накъсаното ни дишане е единственият звук, който изпълва малкото влажно пространство. Дориан ме придърпва в прегръдките си и ме притиска нежно. Позволявам си да се вкопча в шията му и да вдишам хладния му, свеж аромат. Дори кожата му да е покрита с пот, той все още ухае прекрасно. Съпротивлявам се на желанието да изплезя език и да оближа соленото ухание.
– Днес почти разкъсах този град, момиченце – казва той тихо.
– Защо? – Промърморвам срещу кожата му, въпреки че знам точно какво го е разгневило.
– Не можах да те намеря. Той отклони периметъра около вас двамата. Мислех, че… – Дориан прекъсва, неспособен да довърши отвратителната мисъл. Устните му са в косата ми и чувам как вдишва, надявайки се да успокои страховете си. – Получих съобщение от теб, в което ме молиш да се срещнем в апартамента ти. Когато пристигнах и теб те нямаше, изчаках. След известно време се обадих на мобилния ти телефон, но той отиде направо на гласова поща. След това се обадих в магазина и Кармен ми каза, че си тръгнала да ме срещнеш в салона по моя молба. Тогава разбрах.
– Толкова съжалявам, Дориан – прошепвам, а устните ми се движат срещу ключицата му. – Ако знаех, никога нямаше да отида. Но когато стигнах до „Лукс“, той беше… настойчив. По някакъв начин ги замрази, всички. Каза, че ще убие всички, ако не отида с него.
– Знам – промълви той. – Морган каза, че си дошла, но когато не можа да си спомни как си тръгнал или с кого си тръгнал, разбрах. По дяволите, Габриела. Бях готов да го убия, толкова бях ядосан. А ти му позволи да те докосне. Защо?
– Не знам. Предполагам, че съм била благодарна. Той каза, че иска да ме защити. И ми каза, че те е освободил от задълженията ти. Каза, че моята вярност е мой избор, че няма да накаже нито един от нас. Предполагам, че просто съм искала да бъда благодарна. – Дори аз съм малко ужасена от моите разсъждения. – Но той никога не е докосвал кожата ми. Нито веднъж. Не бих му позволила.
Той издиша и усещам как Дориан освобождава малко от напрежението, което го сковава.
– Габриела, кълна се… едва не го нападнах. Предполагам, че поне съм облекчен, че някои традиции все още се спазват – промълвява той и поклаща глава.
Вдигам глава, срещайки красивото му лице с въпросителния си поглед.
– Традиции?
Пръстите на Дориан се плъзват към дясната ми ръка и той я завърта нежно, разтривайки малката синя котва.
– Отбелязал съм те.
– Какво означава това? Искам да кажа, че Дона някак си се обърка по въпроса, а после и Ставрос изглеждаше прекалено заинтересован от това. Пропускам ли нещо?
Той вдига татуираната ми ръка до устните си и я целува, преди да вдиша аромата на дланта ми. Отдръпвам я, като обезкуражавам опита му да се забави.
– Ти си моя, както и аз съм твой. С маркирането си обаче забраних на всички други свръхестествени сили да се опитват да те придобият, особено на баща ми. Ти си моя и само моя.
Челюстта ми почти падна на пода. Дориан наистина ме е белязал. Той е извършил еквивалента на това да вдигне крака си и да се изпикае точно върху мен. И макар да съм донякъде поласкана от проявата му на ангажираност, не мога да не се чувствам ядосана, че е решил да не разкрива тази информация досега. И ако не беше импровизираното посещение на Ставрос, може би никога нямаше да ми я даде.
– Какво, по дяволите, Дориан, как можа да скриеш това от мен? Как можа да вземеш такова окончателно решение за мен и дори да не ме попиташ? Отново? – Сядам изправена и обръщам тялото си така, че да съм с лице към него, като му предоставям пълна гледка към разгневеното си изражение. Невероятно!
Моят красив, но в момента идиотски, любовник ме гледа озадачено.
– Не каза ли, че искаш да бъдеш с мен завинаги? Че искаш само мен?
По дяволите. Той е прав. Но не това е въпросът, затова запазвам суровата си физиономия.
– Разбира се! Но доверието ти в мен трябваше да е достатъчно! Не би трябвало да се подлагам на още един древен паранормален ритуал, само за да можеш да предявиш претенциите си. – Поклащам глава и прехапвам долната си устна. – Знаеш ли, за човек, който никога няма да се ожени за мен, ти със сигурност имаш прецакани възгледи за обвързване.
Дориан въздъхва раздразнено.
– Отново ли се връщаме към това, Габриела? Вече ти казах защо няма да се оженя за теб. Това е безсмислено, просто начин да се създадат съюзи. Бизнес сделка. Обещал съм ти предаността си по най-дълбокия възможен за моя вид начин. Сватбите са тривиални, показни партита, подчертаващи прекаленото удоволствие и показност. Те са смешни човешки неудобства.
– И откъде знаеш това? Ти дори не си човек! – Чувствам как в очите ми изникват наранени, гневни сълзи и бързо ги отблъсквам.
– И ти също не си! – Изкрещява той, а гласът му почти вибрира в стаята.
Гледам го втренчено, без да мога да помръдна, да говоря или дори да мигна. Аз не съм човек. Все още се опитвам да се впиша в този свят, все още се опитвам да поддържам шарадата на нормалния си живот. Все още искам да принадлежа, да бъда харесвана, да се влюбя, да имам семейство. Все още искам своето щастливо бъдеще. А това просто не е възможно за мен. Казвах си, че всичко ще бъде наред, че Дориан ще ми бъде достатъчен, за да оставя надеждите и стремежите си зад гърба си. Но през цялото време, докато се опитвах да бъда достатъчна за него, никога не се замислих дали той и всичко, което представлява неговото присъствие, ще бъдат достатъчни за мен.
Изправям се на разтреперани крака и Дориан бързо се изправя, за да ми помогне. Събирам скъсаните си гащи и ги пъхам в чантата си, след което се заемам да оправя прическата и грима си в компактното огледало. Всичко, за да не се сблъсквам с мъките на моята реалност.
– Габриела – издиша Дориан. Аз мълча, твърде наранена и объркана, за да му отговоря. – Бих ти дал всичко, което сърцето ти желае, ако можех. Бих се оженил за теб. Бих имал деца с теб. Бих направил всичко, което искаш. Но този живот просто не е възможен за никой от нас. Трябва да спреш да вярваш, че има място за нас на този свят. Това ще ти донесе само мъка. Това не е мястото ни.
Удрям тубичката със спирала, която държа, и тя разтърсва стоманеното бюро.
– Добре, Дориан, разбрах! Никога няма да се впиша. Никога няма да имам нормален живот. Хайде, не съм го правила през последните двайсет години, защо да започвам сега? – Поклащам извинително глава заради глупостта си. – Знаеш ли, някога си мислех, че искам да бъда необикновена. Че искам нещо повече от цялата американска мечта. Исках да бъда специална. А сега, когато съм, толкова много, че има убиец след мен, просто искам да натисна бутона за превъртане назад и да се наслаждавам на стария си, скучен живот. Да отделям допълнително време, за да оценя Крис и Дона, както и всички мои приятели.
Усещам силните ръце на Дориан върху раменете си и той леко премахва напрежението. Тези вълшебни пръсти.
– Все още имаш време, момиченце. Не се отказвай още.
Протягам ръка нагоре, за да докосна пръстите му с моите, и се завъртам на въртящия се стол с лице към него.
– Благодаря ти. Знам, че се опитваш да ми помогнеш, опитваш се да направиш прехода по-лесен за мен. – Усмихвам му се замислено. – Какво ще се случи след това? След като се издигна? Ще трябва да си тръгна, а?
Дориан гали линията на челюстта ми с обратната страна на ръката си, разпалвайки малки тръпки по цялото ми тяло.
– Не веднага. Най-вероятно ще бъдеш призована в Рим или Гърция, в зависимост от това коя страна ще избереш. Обикновено ще те назначат… работа, да речем, въз основа на набора от умения, с които си се родила. След това ти назначават регион. При твоите уникални обстоятелства обаче не мога да бъда сигурен какво би се случило. Предполагам, че в крайна сметка би могла сама да напишете съдбата си.
Кимвам.
– Не искам много да се променя. Искам да остана тук. Искам да идвам на работа всеки ден. Искам да излизам с приятелите си. Искам всяка седмица да вечерям в неделя с Крис и Дона. – Обгръщам с ръце кръста му и заравям лице в бялата му риза. – И искам ти да си тук. Не искам да си тръгваш.
Дориан ме притиска силно и опира брадичката си на върха на главата ми, преди да целуне косата ми.
– Знам, момиченце. Аз също искам да остана с теб.
Главата ми се вдига с тревога.
– Значи трябва да си тръгнеш? Чакай, мислех, че си назначен тук?
Дориан ми подава извинителна полу усмивка.
– Аз съм от кралското семейство, бебе. Тук съм само, за да наблюдавам твоето издигане. След това се връщам в Гърция. Връщам се у дома.
Преди да успея да протестирам, лицето на Дориан се превръща в лице на чиста погнуса и омраза. Той затваря очи и се изправя, а тялото му вибрира от гняв. Когато отново се отварят, те проблясват с бяла жар, а в гърдите му отеква ниско ръмжене.
– Какво? Какво става? – Питам с тревога.
– Ставрос. По дяволите! Трябва да тръгвам. – Дориан сковано ме целува по челото, след което доближава ръката ми до лицето си, където нежно допира кокалчетата ми до устните си, като очите му не слизат от моите. След това прави крачка назад и се разсейва пред очите ми, оставяйки след себе си само сиви облаци.
Стоя в малкия си кабинет, безмълвна и разстроена. Какво, по дяволите, се е случило тук? Първо Тъмният крал ме подмами да се срещна с него, което доведе до хаотичната, но приятна реакция на Дориан, а после просто изчезна?
– Ебати магьосниците – промърморвам под носа си, преди да се върна на търговския етаж, за да завърша смяната си.
Когато се прибирам вкъщи същата вечер, получавам две текстови съобщения – едното от Дориан, а другото от Джаред – двамата най-важни мъже в живота ми. О, ирония. Отварям първото на Дориан, надявайки се на някакво обяснение за внезапното му заминаване. За съжаление, оставам разочарована.

От Дориан, 21:36 ч.

Трябва незабавно да замина за Гърция. Би трябвало да се върна до края на седмицата, но ще се опитам да ти изпратя имейл, за да потвърдя. Обичам те, момиченце. В живота и в смъртта.

Какво, по дяволите? Не! Трябва да се е случило нещо сериозно, за да избяга толкова бързо. Поне да беше така. Преди да изпълня плана си да хвърля телефона си срещу стената на спалнята от чисто раздразнение, отварям второто текстово съобщение.

От Джаред, 21:40 ч.

Хей, Габс, мислиш ли, че можеш да се срещнеш с мен по някое време тази седмица? Имам нещо, за което наистина искам да говоря с теб и трябва да го кажа лице в лице. Готино? Нямам търпение да те видя.

Е, това е интересно. Какво става с мъжете в живота ми, които напоследък са толкова загадъчни? Поемам си дълбоко дъх и натискам „отговори“, като поклащам глава.

До Джаред, 21:41 ч.

Разбира се, само ми кажи в колко часа, става ли?

На Дориан, 21:42 ч.

Аз също те обичам, макар че ми се иска да не си тръгваш. Какво се случва? Моля те, пиши ми колкото се може по-скоро. И бъди в безопасност. Върни се скоро у дома.

След като се приготвям за лягане, оставам будна толкова дълго, колкото издържат тежките ми клепачи, надявайки се на отговора от Дориан, който така и не пристига.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 14

Глава 14

– Просто ми го кажи направо. Колко лошо беше?
Морган издърпва кичур от русата си коса и се разплаква от спомена.
– Ами… не беше ужасно. Виждала съм и по-лошо. По дяволите, правила съм и по-лоши неща! – Кикоти се тя. Тя изоставя прическата си от месеца и започва да боде претрупаната си салата. – Но беше доста шокиращо. Дори за теб, Габс.
По дяволите. Този път наистина съм го направила. Късният следобед в неделя, два дни след празнуването на рождения ден на Карлос в „Ария“. И двете с Морган имаме свободен ден – за първи път, откакто заживяхме заедно, и си обещахме да наваксаме и да прекараме малко време по женски.
– Толкова е лошо, а? – Казвам, опитвайки се да сглобя мъглявите спомени от петъчната вечер. – Струва ми се, че е само едно петно. Кое беше най-лошото?
Очите на Морган се обръщат към небето и тя прехапва устна, сякаш е изгубена в мълчаливо размишление.
– Е, когато издърпа Дориан на дансинга и запя заедно с него Bad Romance, мисля, че дори аз се почувствах малко неудобно. Беше като ГаГа, която се е объркала. Ужасна грешка – смее се тя.
Bad Romance? Пяла съм му? О, не, не, не!
– И тогава какво? Той ме измъкна оттам? – О, моля те, кажи, че ме е спасил от по-нататъшен срам. Пеенето е достатъчно лошо, но да се опитвам да бъда секси в същото време? Това е просто жестоко и необичайно наказание.
Морган свива рамене.
– Всъщност, не. Той си помисли, че лудото ти дупе е забавно. Може би дори беше малко умислен от цялото това нещо. Но трябваше да си тръгнеш, преди да те изхвърлят за бой.
Бой?
– Какво? Сбила съм се? – Със сигурност не се чувствах като да съм, освен ако Дориан… не, няма значение. Той не може да лекува. Не че имам нужда от изцеление.
– Не, слава Богу. Той те измъкна, преди всичко да е ескалирало. Явно някакво момиче се е държало твърде близко с него, докато той е бил на бара и ти е носил така необходимата вода. Самата аз щях да я пребия, ако я бях видяла, но предполагам, че ти си я видяла първа.
Морган слага вилицата си и ме поглежда с предпазливи очи.
– Габс, ти се приближи, сграбчи момичето за косата и почти я издърпа през цялата стая. Дориан дори не ѝ беше дал време, а ти беше готова да извършиш убийство! Беше нереално! Той трябваше буквално да те изнесе оттам, докато риташ и крещиш като психопат.
– Габс, обичам те, момиче. Знаеш, че е така. Но когато се напиеш, това е като топките на стената, момиче от сестринство, Hangover, пролетна почивка, Girls Gone Wild пиян. И просто изглежда, че отново тръгваш по този път. Знам, че си имала тежка седмица и всичко останало, но последните няколко дни бяха страшни за мен. Всяка вечер се прибирах вкъщи, а ти беше пияна и слушаше тъжна музика. Сериозно, ако трябва да слушам плейлистата ти за раздяла още един шибан път, ще се застрелям. А после татуировката? Какво става, Габс?
Изучавам полуизядения си сандвич с пилешко, преди да срещна въпросителните очи на Морган. Какво мога да ѝ кажа? Да, всички имаме своите демони, но как да обясня, че моите демони са част от мен? Че аз съм демонът?
– Съжалявам – казвам и поклащам глава. – Не съм искала да те смущавам. Дори не исках да се напивам толкова. – Устата ми се изкривява в болезнена гримаса. – Последните няколко дни бяха наистина лоши за мен. Просто се увлякох.
Ръката на Морган полита към моята и тя нежно опира дланта си на гърба ѝ.
– Ей, Габс, ти не си срам. Просто се притеснявам, от това какво да очаквам – казва тя, като гласът ѝ се пречупва към края. Тя вдига ледения си чай и отпива глътка. – Толкова си се вкопчила в Дориан, че имам чувството, че ако нещата приключат, това напълно ще те съкруши. Не искам да виждам как губиш себе си. Знам, че го обичаш, и знам, че той е първото ти истинско гадже. И аз го харесвам. Но влиянието, което той има върху теб, ме тревожи. Знам, че ти си това лошо, здраво момиче, но наистина вярвам, че Дориан има способността да те пречупи. Може би той е единственият, който може да го направи. Управляваш магазина му, живееш в апартамента му… какво ще стане, ако двамата се разделите?
Преглъщам, явно разтревожена от посоката, в която е поел този разговор. Въпросът е един от тези, върху които съм размишлявала дълго, но не съм стигнала до разумен отговор. Къде ще ме остави това? Да се върна в дома на Крис и Дона, съкрушена и напълно отчаяна? А моите приятели… ако Дориан и аз се разделим, ще отмени ли той предпазните мерки, които ги защитават? Ще ме… убие ли?
– Не мога да кажа какво ще се случи, Морган. Мога само да се надявам, че никога няма да ни се наложи да разберем. – Поглеждам към най-добрата си приятелка и се опитвам да ѝ се усмихна уверено, но не успявам. – Но ще се опитам да се справя по-добре. Обещавам.
Морган кимва и отвръща с усмивка, преди да вземе вилицата си и да забоде парче пиле на скара.
– Знам, момиче. Просто не искам да те виждам наранена. Имаш толкова много какво да предложиш, толкова много за какво да живееш. Не искам да захвърлиш всичко това заради един мъж. Без значение колко нелепо богат и красив е той – намигва тя.
През останалата част от вечерта обмислям разговора си с Морган. Тя е права и признаването на тази истина ме постави в лошо състояние на главата. Да не говорим за дъждовното, мрачно време, но знам, че то е необходимо зло. Дориан изпълни обещанието си да ми даде това, което желаех, и още нещо. След като ме измъкна от Ария и ме освободи от огромните количества алкохол в организма ми, той бавно измъчваше тялото ми с осакатяващо удоволствие в продължение на часове. Терминът „множествени оргазми“ просто не може да се мери с това, което ми даде, карайки ме да изяждам думите си от пикантното ни пътуване с кола.
Но, разбира се, нашата страст си има цена. Той ми даде толкова много от себе си и за съжаление трябваше да остане настрана заради собствената си жажда за мен. За моята сила. Мисълта, че привличането му към мен е някак биологично заложено в него, все още ме плаши, но не мога да бъда сигурна, че моят копнеж по него е по-различен. Разбира се, че бих била привлечена от него, дори и без свръхестественото привличане. Но думите на Морган все още отекват в главата ми.
Дориан може да ме разбие.
Никога не съм влагала твърде много доверие в който и да е мъж, включително и в Джаред. Бих могла да живея единствено с неговото приятелство. Но мога ли да живея без Дориан? Когато животът и на двама ни е толкова излишен в очите на Мрака, а дори и на Светлината, може ли животът без него да бъде реална възможност?
До понеделник вечерта съм затрупана от обезкуражаващите мисли, които са тормозили съзнанието ми всяка секунда, в която Дориан и аз сме разделени. Имам нужда от него. Превърнала съм се в наркоманка, напълно пристрастена към чувството, което той ми дава. Но това надхвърля границите му. Дориан подлудява всяка част от мен. Страстта му, интелектът му, загадката, която се крие зад тези поразителни бебешки сини очи – искам всичко това. Първият ми инстинкт е да отхвърля силния глад за него, да избягам и да скрия истинските си желания. Но не мога. Той ме поглъща напълно.
Изведнъж в главата ми резонират натрапчивите думи на гадателката, сякаш нейният дух може да прочете изоставените ми мисли.
– Мракът се приближава към теб от много ъгли. Той затъмнява светлината около теб, като те дърпа все по-навътре в свят на голяма болка и трагедия. Той се просмуква във теб. Променя те. Скоро ще те погълне напълно. И все пак ти ще му позволиш. Ще приветстваш мрака. Защото ти си тъмнината.
Аз съм тъмнината. И сякаш Дориан ме дърпа все по-дълбоко в проклятието на моята кръвна линия. Навлизам все по-дълбоко в Мрака. Това е, което той иска. Той иска да се съюзя с Мрака, за да можем да бъдем заедно. Но няма ли това да е като да продам душата си на дявола само заради любовта?
Пристигам в хотелския апартамент на Дориан късно вечерта, след като му пиша три ужасяващи думи, които карат топките на един мъж да скочат в стомаха му.

Трябва да поговорим.

Използвам картата с ключове, която ми е дал, и влизам, като го намирам на балкона, загледан в нощта. В ръката му е кристална чаша с уиски, а другата е опряна на парапета. Дори обвит в тъмнина, облечен само в тъмен панталон и черна блуза без ръкави, той спира дъха ми. Това ще е по-трудно, отколкото си мислех.
– Притесняваш се – казва той при приближаването ми, без да се обръща.
Отивам при него, като плъзгам ръце около твърдата му талия. Той мирише божествено, както винаги, което ме кара да притисна лице в твърдия му гръб.
– С основателна причина – отговарям аз. – Трябваше да проведем този разговор преди месеци. Но ти винаги ме разсейваш.
Дориан най-сетне се обръща с лице към мен, като ме поглежда със секси полу усмивка. Очите му танцуват с диви възможности и карат сърцето ми да ускори ритъма си само при вида му.
– Мога ли да те разсея сега? – Издиша съблазнително той.
Де, да, можеше.
– Може би по-късно – отговарям аз, прибирайки плътските желания на тялото си. Ако сега му дам тялото си, тогава може и да предам волята си. Трябва да устоя, независимо колко силно го искам, а то е адски силно.
Дориан въздъхва неохотно и ме повежда обратно към вътрешността. Спира, за да долее от питието си, и налива едно и за мен.
– Яла ли си? – Пита той и ми подава чашата, докато аз заемам място на черно-златния диван.
Поклащам глава.
– По-късно и за това. – Отпивам така необходимата глътка и срещам ледения му поглед.
Дориан кимва твърдо и сяда на съседното канапе, без да си прави труда да скрие раздразнението си. Никой от нас не се радва на мисълта да навлезе в такава чувствителна територия, особено след като съвсем наскоро се целунахме и помирихме. Но колкото по-дълго отлагаме това, толкова по-мрачно изглежда бъдещето ни.
Поемам дълбоко въздух, като се опитвам да не изглеждам кротка или неуверена.
– Мисля, че направих грешка, когато казах, че ще работя за теб и ще живея в Паралия.
Дориан отпива от отровата си и ме поглежда с празно, неразбираемо изражение. Не знам дали съм го обидила, или е съгласен.
– Защо казваш това?
– Защото съм се превърнала в напълно зависима от теб. Ако ме напуснеш, ще остана без дом, без работа и напълно безпомощна. Съкрушена съм, дори повече, отколкото когато ме срещна. Мисля, че избързахме с всичко това и може би трябва да забавим темпото.
– Намаляне на скоростта? Това наистина ли е опция за нас? – Пита той недоверчиво. – Габриела, ние нямаме цялото време на света, за да се забавляваме. Всичко, което имаме, е сега. – Той отпива още една голяма глътка и оставя чашата си.
Отпивам глътка и кимам в знак на съгласие.
– Знам. Знам, че утрешният ден не е обещан за никого от нас. Но не бива да изоставям здравия разум и да бъда заслепена от чувствата си към теб. Защо трябва да вярвам, че ти никога няма да ме изоставиш? Че наистина няма да ме… убиеш?
Преди да успея да мигна, той е до мен, като около него се изпаряват сиви вихри. Дориан хваща лицето ми между ръцете си, а очите му внимателно изследват моите.
– Какво трябва да направя, за да разбереш, че никога не бих те изоставил? Никога не бих те наранил? Дал съм ти сърцето си, живота си. По дяволите. Какво друго искаш? – Казва той малко над шепота.
Отчаянието в гласа му, искреният поглед на лицето му пронизват дълбините на решимостта ми. Той ми е дал всичко, но аз все още се съмнявам в неговата преданост. Но не той е този, в когото се съмнявам. Това съм аз. Знам, че никога не бих могла да бъда достойна за такова красиво създание. Аз съм егоистична, ирационална, нахална и нестабилна. Аз съм всичко, което той не е. Въпрос на време е другата обувка да падне и той сам да го осъзнае.
Дориан оставя пръстите си да блуждаят в меките ми къдрици, увивайки една къдрица около пръста си.
– Габриела, ти си всичко, което някога съм искал. Не ме интересува какво ще решиш при възнесението си, просто те искам. Ти си достатъчна – прошепва той, отговаряйки на тайните ми мъчителни опасения.
Вглеждайки се в яркосините му очи, нещо в мен се раздвижва от искреността му. Гърдите ми се стягат и в гърлото ми се образува възел, който кара топлата влага да поникне на ръба на клепачите ми. По дяволите. Ще се разплача.
– Дориан – задушавам се, борейки се с надигащите се ридания, които заплашват да избухнат всеки момент. – Не съм добра за теб. И знам, че рано или късно ще го разбереш. И това ще ме убие. Буквално ще ме убие – казвам точно когато първите горещи сълзи се отронват.
Дориан ме притиска към гърдите си, а ръцете му изтласкват поток от хлипове.
– Шшшш, момиченце. Не казвай това. Никога не казвай това – прошепва той в косата ми през напъните ми да ридая.
Той ме държи няколко минути, като ме оставя да изхвърля сълзите си върху предната част на блузата му. Когато най-накрая възвръщам самообладанието си, го поглеждам с извинение в очите. Тук не ставаше въпрос за него и за способността му да ме съсипе напълно с отхвърлянето си. Ставаше дума за това, че аз му натрапвах жалките си несигурности. Независимо дали ще завладеем връзката си с пълна скорост или ще намалим до темпото на охлюв, никога няма да се почувствам достойна за него. Той вижда покрай всички караници, ругатни, пиене и тежки приказки. Вижда ме такава, каквато съм в действителност. Едно малко момиче, което никога не е знаело мястото си в този свят, никога не е било избирано на първо място, никога не се е вписвало. Неговото момиченце, отвратителното Светло-Тъмно.
Час по-късно седим с кръстосани крака на пода, похапваме румсървис и слушаме задушевните звуци на Адел. След като Дориан целуна сълзите ми, седяхме в мълчание, прегърнати един друг, сякаш това беше последната ни вечер заедно. Това ме накара да се замисля за това как сигурно е било за Наталия и Алекс, когато са чакали смъртта. Как започваш да се подготвяш за това? Как да се сбогуваш? Как можеш да се сбогуваш?
– Има нещо, което трябва да ти кажа – казвам, докато Дориан долива чашите ни.
Той ме поглежда остро.
– А?
Кимвам, като си давам миг, за да формулирам мислите си.
– Гадателката, онази, която беше убита. Знаеш, че тя беше убита заради мен, нали?
– Знам – отговаря той, без да мигне.
– Това, което ми каза онази нощ, когато ме докосна. Каза, че мракът ще ме погълне и аз ще го приема. Че аз съм тъмнината. – Неволна тръпка пропълзява по гръбнака ми, сякаш духът на гадателката е дошъл заедно с моите болезнени размисли.
Дориан избърсва апетитната си уста със салфетка и кимва, но не отговаря. Значи тя сигурно е била права. Мрака започва да ме поглъща.
– Дориан, смяташ ли, че връзката ни ме тласка към Мрака? Опитваш ли се да ме накараш да… те харесвам?
Наблюдавам Дориан, който отпива дълга глътка от виното си, след което поставя чашата си на масичката за кафе. Накрая той ме поглежда с тъжни очи, което показва, че най-лошите ми страхове са реалност.
– Момиченце, не искам да бъдеш като мен. Никога не съм искал това за теб – казва той тихо. – Но мракът наистина те поглъща. Той поглъща и мен. Но това не съм аз, това не е моята тъмнина. – Дориан несигурно протяга ръка към мен, за да прокара ръка по линията на челюстта ми. – Тя е твоя.
– За какво говориш? Как мога да те погълна? Аз съм безсилна, Дориан. Помниш ли?
– То е в теб. Чувствам го всеки ден, приканва ме да предизвикам звяра в теб. Опитвам се да се съпротивлявам. Но както ти казах и преди, ти си привлечена от Тъмните стихии. Те те възбуждат, хранят те. Установявам, че губя контрол, когато сме заедно. Това е още една причина, поради която се опитвам да стоя настрана.
Поглъщам думите на Дориан, опитвайки се да намеря логично обяснение. Тъмнината в мен иска да се отприщи и в резултат на това се проявява в Дориан. В мен има огромно зло, което ме тласка към Мрака. По някакъв начин не съм изненадана. Вече нищо не ме изненадва. Просто трябва да взема съзнателното решение да се боря още по-усилено, за да остана в Светлината и заради двама ни. Трябва да се противопоставя на Тъмните си пориви, които искат да изплуват на повърхността и да сеят хаос върху всички, които са решили да се изправят срещу мен, включително моите приятели и семейство.
За щастие песента се променя и аз пренасочвам вниманието си към мелодиите, излъчвани от елегантната стереосистема наблизо, като безнадеждно се опитвам да спася вечерта и това, което е останало от здравия ми разум. Това е песен, която познавам и обичам, и аз се усмихвам замислено.
– Какво? – Дориан ме пита със секси повдигната вежда. Боже, обожавам, когато прави това.
Усмихвам се мило.
– Нищо. Просто си мисля.
– За какво? – Когато не отговарям със срамежлива усмивка, Дориан закачливо ме притиска да отговоря. – О, хайде. Можеш да ми кажеш.
– Не, това е… срамно – казвам с алена руменина. – Ще ми се смееш.
Дориан се преструва на изненадан.
– Не ми казвай, че голямата лоша Тъмна светлина се срамува – подиграва се той. – Сериозно, искам да знам какво те е накарало да се усмихнеш, за да мога да гарантирам, че това ще се случва отново и отново.
Въздъхвам и насочвам това, което е останало от здравите ми нерви.
– Добре. Тази песен. Тя ми напомня за теб. Беше нещо като моята песен за теб, когато за първи път започнах да изпитвам истински чувства към теб. Когато признах пред себе си, че някак си… те обичам.
Не мога да се сдържа да не хвърля очи надолу в униние, докато красивите звуци на китара отекват в целия апартамент. Бузите ми са горещи и получавам нежелано стягане в гърдите си, което показва набъбването на ограничените емоции. И когато Адел запява първите ноти, знам, че няма да мога да задържа сълзите още дълго.
Всеки текст предизвиква неизказаните осъзнавания, които ми е толкова трудно да изразя. Толкова много години съм била самотна и отхвърлена, никой никога не е виждал истински мен, човека, който наистина съм. Габриела, която толкова отчаяно исках да бъда. И все пак някак си той проби стените и бариерите и проникна в крехкото ми, отхвърлено сърце. Той ме обича заради всичко, което съм и в което ще се превърна, въпреки че това ни плаши до смърт и двамата. Той приема най-тъмните части от мен и не се опитва да ме промени, в цялата ми разбита сложност. Срещата с него придаде нов смисъл на тази част на живота ми. Той ми даде цел, сила. Той ми даде любов. Дориан ми е дал всичко и на свой ред е всичко за мен. Създаден от Божествената сила специално за мен.
Усещам как хладни пръсти докосват бузата ми, преди да издърпам главата си нагоре, за да срещна чифт ослепителни лазурни очи. Очи, които са толкова пълни с обожание, че предизвикват пронизително въздишане в гърлото ми. Дориан се усмихва нежно и изглежда изумен и благодарен на глупавия ми, романтичен жест.
– Никой никога не е посвещавал песен на мен. Благодаря ти – казва той, преди да постави сладка целувка на устните ми. Той отмята една свободна къдрица зад ухото ми, като все още притиска лицето ми в ръката си. – Обичам те, момиченце. Толкова много, че чак ме изумява.
Дориан се изправя на крака по-бързо, отколкото мога да видя, и ме придърпва към себе си. Той ме повежда към спалнята, където откривам десетки трептящи свещи, които осветяват стаята и изпълват пространството с аромат на жасмин. Разбира се, преди ги нямаше тук, а аз поглеждам към Дориан и се усмихвам ярко. Той ми намига в отговор, след което обръща тлеещия си поглед нагоре, показвайки ми, че трябва да направя същото.
Като по чудо високият сводест таван е черен като нощта и блести със стотици блещукащи звезди. Те изглеждат също толкова светли и лъчезарни като тези, които обитават небето, и аз съм напълно омагьосана. Поглеждам назад с благоговение към великолепното създание пред мен. Тъмният, на когото съм предала сърцето си. Човекът, който ме научи да живея и да обичам въпреки неизбежната смърт на нас двамата.
– Дориан – въздъхвам. – Това е невероятно. За какво е всичко това?
Той ме повежда към грандиозното легло с четири колони, забулено в сатен, и ме гледа с обожание. Нежно ме гали по бузата с обратната страна на ръката си и аз рефлексно се обръщам към докосването му.
– Да те обичам е и винаги ще бъде най-голямата ми чест. Направила си невъзможното, отворила си ме, Габриела. И въпреки това, което бъдещето може да ни поднесе, аз ще нося това със себе си завинаги. Сърцето ми винаги ще бъде твое – и в живота, и в смъртта.
В живота и в смъртта.
Поглъщам влюбената прокламация на Дориан, а емоцията набъбва в гърдите ми. Но в красивите му думи има и нещо друго. Угризения, нотка на тъга. Опитвам се да потисна прокрадващото се съмнение и да се насладя на този момент въпреки изтънчения двоен смисъл.
Дориан вдига един пръст и прави въртеливо движение, а стаята се отдалечава от нас и се разпръсква пред очите ми. Четирите стени вече не ни задържат. Плюшеният килим е заменен от мекия, бял пясък между пръстите ни. Няма скринове, няма нощни шкафчета, няма дори и намек за златисто-черната стая, която е приютявала нашата интимност безброй пъти. Звуците на разбиващите се вълни заливат ушите ми. Единствената светлина, освен трептящите звезди, се създава от огромната преливаща луна, разположена над нас. Ароматите на вода, свеж дъжд и съблазън ни заобикалят, а ароматният спомен моментално раздвижва нещо в мен.
Скотос.
– Дориан. Как? – Задъхвам се, неспособна да произведа други думи, с които да опиша възхищението си.
– Казах ти, че искам да те доведа тук. И макар че все още се надявам да го направя някой ден, тази илюзия ще трябва да издържи. – Той се навежда напред и ме целува нежно. – Искам да правя любов с теб под звездите. Искам да стана едно цяло с теб, да създам нов спомен на мястото, където съм се родил. Искам да те доведа у дома.
Ръцете на Дориан обхождат голия ми гръб, като болезнено осъзнават, че изведнъж съм гола. Той също е гол и това моментално ме разсейва от собствената ми несигурност. Да виждам пищното му тяло, осветено само от лунната светлина, е великолепна гледка. Маслиненият му тен и леденосините му очи, контрастиращи с черните му накъдрени коси, сякаш светят по най-изумителния, неземен начин. Той е толкова забележително красив и доволен тук, в своята стихия. Той ме придърпва към себе си, топлите ни тела се смесват, реагирайки на познатото статично електричество, което се появява всеки път, когато се докоснем.
Дориан нежно издърпва лицето ми нагоре, за да се срещне с неговото, и обгръща устата ми с меките си устни. Гъвкавият му език гали моя, като го опитва и дразни със задоволство. Няма бързане. Той не бърза с мен, за да продължи този интимен акт. Това е различно. Толкова е изпълнено с емоции и удивление, сякаш това е първата ни целувка. Искам да запазя в паметта си всеки вкус, всяко усещане.
Ръцете на Дориан нежно галят гърба ми, задните ми части, след което се връщат нагоре, за да се завърнат в косите ми. На свой ред аз масажирам очертаните разрези на раменете му, възхитена от това колко твърдо и същевременно меко е тялото му срещу моето. То буквално ме кара да отслабна в коленете и аз се изпъвам и поклащам. Дориан ме притиска с любов и ме отпуска на топлия пясък.
Той се надвесва над мен, устата му все още е върху моята, все още изследва безспирно. Ръцете на Дориан нежно галят всяка повърхност на тялото ми, сякаш съм рядко, ценно бижу. Устните му се откъсват от устата ми и се придвижват към извивката на челюстта ми, оставяйки топли, леки като перо целувки. Спуска се надолу към шията ми, като нежно я облизва и смуче, карайки тялото ми инстинктивно да се огъва и да трепери от това усещане. Големите му ръце докосват гърдите ми и галят всяко зърно. Той ме задоволява нетърпеливо и аз стена в знак на одобрение, като хващам с мека шепа копринената му черна коса. Дориан облизва пътечка към пъпа ми, където също е възхитително внимателен. След това започва да целува всеки сантиметър от торса ми, като внимава да не пропусне нито едно място. Езикът му, устните му, лекият натиск на зъбите му – всичко това е твърде много, за да се понесе, а моите въздишки и стонове добавят нов елемент към хармонията на разбиващите се вълни.
Нежните целувки и ласки се спускат надолу през бедрата ми, до коленете, докато не усещам устата на Дориан върху пръстите си, която смуче и гризе нежно. О, Боже. Усещането е невероятно и аз изтръпвам от изненада. Зъбите му се впиват в меките възглавнички на всеки пръст, преди езикът му да облее стъпалото ми. След това Дориан се придвижва към прасците ми, като обръща специално внимание на чувствителното място зад коленете ми. Стенанията ми донасят удоволствие до луната, а тялото ми е обзето от треперене.
– Харесва ли ти това, бейби? – Дориан най-накрая казва, като ме поглежда нагоре. Поглеждам го през закритите си очи и прехапвам долната си устна в отговор. Дориан се усмихва, преди да върне вниманието си към задоволяване на скритите ми ерогенни зони. Езикът му се придвижва все по-на север и той отпуска лицето си между коленете ми, оставяйки тръпнещи целувки по вътрешната страна на бедрата ми.
– Мммм, Дориан – казвам, дишайки диво.
Това, че чувам как произнасям името му, моментално го възбужда и той нежно захапва чувствителната плът на бедрото ми, след което засмуква. Чувствам се толкова добре, отново изстенах името му и той повтори атаката си върху другото. След това усещам как пръстите му масажират набъбналия ми клитор, което напълно завладява сетивата ми. Изкрещях и се изненадах от измъчените звуци на удоволствие, които се изтръгнаха от устните ми. Комбинацията от миниатюрните пощипвания по вътрешната страна на бедрата ми и пръстите му, раздвижващи пулсиращата ми топлина, започва да ме разпуска и усещам как в мен се изграждат началните трепети на кулминацията.
– Точно така, бейби, отпусни се – промърморва Дориан. После поставя сочната си уста там, където някога са били пръстите му, и засмуква набъбналата ми част, като ме тласка отвъд ръба. Силни вълни ме поглъщат и аз треперя неконтролируемо, докато освобождавам река от удоволствието си. Дориан жадно я поглъща, стенейки, докато оценява вкуса ми.
Все още не контролирайки напълно тялото ми, Дориан навлиза все по-дълбоко в мократа ми, трепереща сърцевина, отказвайки да прекрати вълните на оргазъм, които ме завладяват. Хващам меките песъчинки, яростно опитвайки се да възвърна способностите си, но търсенето е безрезултатно. Гръбнакът ми се поклаща и се отлепя от земята, коленете ми се разклащат яростно от двете страни на главата на Дориан. Не мога да издържа повече. Да се чувствам толкова добре е ненормално, явно е неземно.
– Моля те, бебе. Не мога. Не мога, Дориан – изпъшквам. Какво прави с мен? Няма как да дойда отново.
– Да, можеш. И ще го направиш. – Дориан пощипва свръхчувствителната ми същност и действието ме довежда отново до ръба. Викам, конвулсивно се гърча, дърпам с шепи черната му мека коса. Той е прав, както винаги. Мога и го правя. Силно.
Най-накрая, показвайки ми грам милост, Дориан се качва отгоре ми, подпирайки се на лактите, докато ме гледа как се боря с трепетите на оргазма със силно затворени очи. След като успявам да спася поне частица самоконтрол, отварям очи, за да погледна красивото му лице, което ме гледа отгоре. Той се усмихва, отчасти развеселен от моята проява и доволен от себе си, че ме е лишил от всякаква чувствителност. Бързо се опитвам да се престоря на безстрастна, като мислено се ругая, че съм толкова драматична.
– О, моля те, не спирай заради мен. Обичам да те виждам в този вид. Толкова неограничена и сурова. Толкова красива.
Красива. Никога няма да ми омръзне да го чувам да ми казва това, особено като се има предвид колко необикновено красив и съвършен е той. Фактът, че изобщо съществува и ме иска, е загадка само по себе си. Не отхвърлям усмивката, която се прокрадва на лицето ми, и придърпвам лицето му надолу, за да целуна сочните му устни. Целувката мигновено се задълбочава, Дориан хваща с мека шепа основата на задните ми части и започва бавно да ме разтърсва. Чувствам как пулсира срещу мен и макар че вече съм свършила два пъти, искам да го почувствам. Имам нужда да го почувствам. Това е мястото, където му е мястото. Той живее в мен.
Протягам ръка надолу и го насочвам към хлъзгавината си, а той с удоволствие се отпуска бавно, задъхвайки се от топлината и комфорта. За момент изучавам изражението на лицето му, веждите му са свъсени, очите му са присвити от чист екстаз. Аз съм тази, която го кара да се чувства така. Аз съм тази, който го кара да стиска зъби, докато ме гали безспирно. Той се концентрира, опитва се да се задържи и да се наслади на това пътуване. Но когато целувам и хапя твърдите му рамене, дърпам го за косата, загребвам ноктите си нагоре-надолу по гърба му, той знае, че не може да се бори още дълго. Усещането е твърде приятно. Искам той да е толкова изстрадал, колкото и аз. Искам да се подчини точно толкова, колкото той иска моето подчинение. Стискам стените си около него, прегръщам твърдостта му и отказвам да го пусна. Очите на Дориан се разширяват, а устата му образува плътно „О“. От гърдите му се изтръгва нисък, гърлен стон и аз знам, че съм го хванала точно там, където го искам.
Дориан забавя вече отмереното си темпо и ме поглежда с любов и удивление в очите.
– Малко момиче, ти владееш мощна магия – прошепва той. Същите думи ми каза и първия път, когато бяхме заедно, първия път, когато ми достави такова умопомрачително удоволствие.
– Мога да кажа същото за теб – въздъхвам аз.
Все така бавно, той прокарва гъвкавите си пръсти през косите ми, преди да повдигне кичур коса и да вдиша.
– Искам да ни запомниш така – казва той, като ме гледа внимателно в очите. Търсейки ги, молейки за разбиране. За какво, не съм сигурна. – Независимо от всичко, искам да знаеш, че любовта ми към теб е истинска. И аз ще умра, обичайки те. Живей в този момент с мен, Габриела. Нека той ни пренесе през бурята.
Какво се опитва да ми каже? Преди да успея да поправя устните си, за да попитам, устата му е върху моята, поглъщайки всички чувства на тревога и съмнение. Целувката му е толкова силна и страстна, че напълно поглъща всички въпроси и аз правя точно каквото той иска. Живея в момента с него. Само аз и Дориан, моят тъмен принц.
Той се впива в мен по-дълбоко и аз въздишам срещу устните му. Издигането и спадането на бедрата му, раздвижването на вътрешностите ми в чувствен ритъм, разпалва предупредителните трепети на приближаващия ми оргазъм. Как? Това също трябва да е илюзия, нали? Не, абсолютно не. Удоволствието, което Дориан ми доставя, е безспорно истинско. Любовта му е истинска.
Дориан засилва тласъците си, сигнализирайки, че и той е на прага на освобождаването. Той отдръпва устни и ме поглежда с напрегнато, но доволно изражение, като се вмъква още по-дълбоко. Очите му са изгарящо син ад на пламенно желание и не мога да понеса да отвърна поглед. Той е още по-завладяващ и красив в този суров момент.
– Ела с мен, бейби – подканя ме той, а веждите му са смръщени.
Отблясъци на ефектно синьо, червено и зелено изскачат и сипят над главите ни, трещят, блестят, хвърлят искри върху нас. Фойерверки. Две забележителни природни сили се сблъскват. Дишането е блажено, крайниците са преплетени и слаби. Възхитително разбити, когато се спускаме обратно на Земята от предизвикания от оргазма възход.
Това все поглъщащо, необяснимо удоволствие се разминава с реалността, но надхвърля най-интимните ми фантазии. Фантазии, за които дори не знаех, че обитават подсъзнанието ми, докато не го срещнах. Дориан. Защото той е моята фантазия. И той е изцяло мой.

***

– Боли ли? – Пита Дориан, с великолепно голото си тяло, което лежи настрани върху завивката. Връщаме се в апартамента, след като трябваше да напуснем нашия рай.
Поклащам глава, преди да облегна буза на върха на кръстосаните си предмишници и да легна по корем, докато Дориан проследява изпъкналото очертание на татуировката ми.
– Не, не съвсем. Просто малко ме боли. Сърби повече от всичко.
– Какво ли не бих дал, за да премахна дискомфорта ти. – За миг той изглежда мрачен, дори малко огорчен от неспособността си да лекува. Протягам ръка и го галя по бузата, като му предлагам същността си. Дориан бързо се отдава на аромата ми, след което ме дарява с ослепителна полу усмивка. – Наистина ми се иска да ми беше позволила да го направя. Нямаше да има процес на изцеление. Освен това не ми харесват ръцете на друг мъж върху теб. Изкушавах се да го убия от чиста ревност. Никога досега не съм се чувствал толкова ирационално.
Дориан ревнува? Ето това е мисъл!
– Беше напълно невинно и аз се прикрих, доколкото можах. И какво имаш предвид под „позволих ти да го направиш“?
– Момиченце, аз съм човек с много таланти. Вярвам, че съм го доказал в изобилие – усмихва се той. Усмихвам се на пикантните му намеци и поклащам глава. – Това не е трудно. За мен ще бъде чест да те отбележа. Това наистина ще бъде най-добрият подарък за рождения ми ден, който някога бих могъл да получа.
– Дориан, това е твоят рожден ден? Защо не ми каза?
Моят красив любовник сви рамене и се наведе да целуне голия ми гръб, а хладните му устни разхлабиха заздравяващата плът.
– След около век дори не си правиш труда да го признаеш. Но да бъда тук с теб вече е повече от достатъчно, така че мога да разбера, ако не искаш да ми позволиш. – В гласа му се долавя нотка на тъга, но не мога да видя лицето му, за да преценя източника.
– Изчакай. На първо място, разбира се, искам да знам, че имаш рожден ден. Можеше да го отпразнуваме или нещо подобно! И аз щях да ти купя подаръци. Господи, Дориан, сега се чувствам като задник. – Обръщам се настрани, за да мога да преценя реакцията му. – И какво имаш предвид, като ме отбелязваш?
– Мога да те отбележа, Габриела. Подобно на знака, който нося, но, разбира се, никога не бих те проклел. – Дориан оставя пръстите си да танцуват в свободните къдрици, които се спускат по рамото ми и се спускат към гърдите ми. – Нашият вид има способността да бележи другите в знак на дълбока преданост и ангажираност. И любов. Просто нещо, което да покаже, че си моя. Завинаги.
– Боже, звучи много като да се ожениш. – Очите на Дориан изведнъж се разширяват от шок и ужас и аз моментално съжалявам, че изобщо помислих тези думи. – Не че искам да се омъжвам, разбира се – казвам набързо, опитвайки се да изтрия тревогата от изражението му. – Разкажи ми за този знак. Например, дали обикновените хора ще го видят или само такива като нас?
– Зависи. Искаш ли всички да го виждат?
Спомням си за времето, когато не исках да покажа на служителите в „Кашмир“, че сме заедно, и за изражението на лицето му всеки път, когато отдръпвах ръката си на публично място. Това го ядосваше, макар че част от мен усеща, че го наранява повече от всичко друго. През целия си живот е бил отхвърлян от собствения си баща. Векове наред се е чувствал като разочарование, като изгнаник. Искам да му докажа, че това е мястото му. С мен.
– Да, вярвам – кимам и се усмихвам. – Бих искала това. Няма да изрисуваш името си върху мен или нещо подобно, нали? – Глупости. Може би трябваше да попитам това, преди да се съглася.
– Не, не, освен ако не искаш. Мога да ти дам всичко, което искаш. – Дориан се придвижва напред, като скъсява малкото разстояние между телата ни. – След като се издигнеш, е много възможно да бъдеш белязана. Независимо дали това ще е белегът на Мрака, или нещо съвсем друго, аз искам първи да бъда гравиран в теб. Искам да го виждаш всеки ден и той да ти напомня за огромната любов, която изпитвам към теб, момиченце. Защото ще дойде време, когато може да не съм наблизо, за да ти го кажа. Разбираш ли какво ти казвам?
Бавно кимвам, въпреки че не мога да си представя, че ще трябва да живея без Дориан. Знам, че е по-добре да не задавам допълнителни въпроси, въпроси, които биха могли да разкрият истината, която и двамата се опитваме да скрием, за да спасим живота си.
– Аз ще го направя. Но само ако и ти го направиш. – Искам Дориан да бъде мой точно толкова, колкото и той иска аз да бъда негова. Искам той да знае, че любовта ми е винаги с него, в този и в следващия живот.
Дориан се усмихва лукаво.
– И какво си намислил?
Прехапвам долната си устна и премествам очи към тавана, докато се опитвам да си представя символ на нашата сложна любов. Нуждата ни един от друг, жаждата да сме постоянно в присъствието на другия е толкова силна, че сякаш има някакво невидимо магнитно привличане, което ни държи свързани. Дори не мога да го опиша, то надхвърля всичко естествено и логично.
– Котви. – Когато Дориан недоумяващо повдига вежди, аз продължавам. – Винаги съм чувствала, че сме закотвени един за друг по някакъв странен начин. Колкото и да се опитваме да го отричаме, не можем да се преборим с импулса. И знам, че това е нещо повече от някакво дълбоко вкоренено, древно привличане между Светлината и Мрака. Имам нужда от теб. – Поглеждам надолу, малко смутена от искреното си признание, но това е истината. – Освен това мисля, че е подходящо, като се има предвид значението на името ти.
Усещам един хладен пръст върху брадичката си, който издърпва лицето ми нагоре. Блестящото бебешко синьо на Дориан се слива с моите лешници, а вкусните му устни се разтварят в широка усмивка.
– Харесва ми. И аз се чувствам по същия начин, аз също имам нужда от теб. Всеки път, когато сме разделени, единственото, за което мога да мисля, е да те държа отново в ръцете си. Как бих дал всичко, за да бъда в твое присъствие, дори ако това може да ме убие. Ние сме закотвени, момиченце. Създадени сме по този начин, създадени един за друг. Това е нашата съдба.
Опитвам се да потисна прилива на радостна емоция, който стяга гърлото ми. Честно казано, не знам какво съм направила, за да заслужа невероятното същество, което лежи до мен. Дориан е моята съдба. Дори и при предстоящото ми възнесение и убиеца, който се опитва да ме унищожи, аз се чувствам толкова щастлива, защото го имам. Ако не беше непоклатимата любов на родителите ми един към друг, ако не беше непокорството на Дориан към баща му, сега нямаше да сме тук. Съдбата е била такава, че Дориан е бил изпратен да ме убие. Съдба, която ме държеше в несигурност за това коя съм и за какво съм предназначена. Всичко се случва по някаква причина.
– И така, момиченце, къде да ги поставим? – Попита той с ярка усмивка. Дориан изглежда толкова младежки и буен.
– Защо да не избереш ти? Аз съм добра само за една страхотна идея на ден – шегувам се аз.
Дориан поклаща глава на една страна и прокарва ръка през вече разрошената си след секс коса. Господи, ако стане още по-горещ, ще се самозапаля!
– Точно тук – казва той и посочва мястото под палеца си, точно преди гърбът на ръката му да се срещне с дланта. – По този начин, когато пръстите ни се преплетат, котвите ни ще са една до друга. Вечно закотвени една за друга.
Излъчвам влюбена усмивка и кимам, предлагайки дясната си ръка. Нямам търпение да нося знака на Дориан, да го имам буквално вграден в себе си завинаги. Той поема ръката ми и целува сладко всяко кокалче. След това с невъобразимо бързо движение той седи изправен, като все още държи ръката ми с лявата си. Вдига показалеца на дясната си ръка и изведнъж той се запалва с електрически сини пламъци. Мигновено съм запленена от него, неспособна да откъсна поглед. Магията на Дориан напълно ме омагьосва.
– Бъди спокойна, момиченце. Няма да боли много, но може да е малко стряскащо – казва той.
– Правил ли си това преди? – Питам кротко.
Дориан поклаща глава, а на устните му играе секси усмивка.
– Не. Никога не съм искал да маркирам някого. Точно както ти си първата, с когото съм свързал живота си. Тези действия са изключително редки за моя вид.
На лицето ми се прокрадва бръчка.
– Защо? – Аз също сядам, а дългите ми вълни увисват на гърдите ми.
– Ние не обичаме лесно. Можеш да си представиш колко трудно е за нас да посветим живота си само на един човек, да се отдадем и да обичаме безкористно. Никога не съм мислил, че мога, честно казано. Никога не съм имал интерес към такова ниво на отдаденост. Но после те намерих… – той се отдръпна, изгубен в собствения си спомен. – Ти ме промени трайно. Два века и половина, а е необходимо едно двадесетгодишно момиче, за да промени живота ми. – Той поклаща глава и се усмихва невярващо.
Думите му, толкова искрени и сърдечни, неочаквано предизвикват нахлуването на съмнението. Ако бях просто едно обикновено момиче, а не безсмъртно магическо същество, от което не се очаква да бъде най-могъщата сила, създавана някога, дали той все още щеше да ме иска? Щеше ли да ме обича, ако бях човек? Нима сме закотвени само чрез любовта си? Дали всъщност той желае мен, Габриела, или Тъмната светлина?
Дориан прочита тревогата по лицето ми и веждите му се смръщват.
– Не си длъжна да го правиш, ако не искаш – промълвява той.
Опитвам се да прикрия безпокойството си с усмивка и кимам.
– Не, готова съм. Отбележи ме, бейби – намигвам.
Забавлявайки се от закачливата ми шега, Дориан вдига ръката ми нагоре, като я завърта леко настрани. Затаявам дъх, докато той внимателно спуска запаления си пръст към кремавата ми кожа. Първоначално това ме шокира и се мъча да запазя самообладание. Не ме боли, но и не е съвсем приятно. То е… разтърсващо, както той каза. Усещането може да се опише само като изгарящ студ.
Дориан се концентрира да прави равномерни, равни движения с пръста си по кожата ми. Докосването му оставя след себе си видимо синкаво мастило, издълбано дълбоко в плътта ми. Когато приключва само след няколко секунди, на дясната ми ръка лежи малка тъмносиня котва, не по-голяма от четвъртинка. Тя е проста, красива и дълбока. Съвършена.
– Харесва ли ти? – Дориан пита почти плахо. Довършвам оценката на новото си произведение на изкуството, преди да се хвърля в прегръдките му и да свържа устата му с моята. Това е почти безболезнено и оставям двете си ръце да обхождат страстно твърдия му гол гръб и раменете му. В отговор Дориан опипва меката плът на гърба ми и аз моментално усещам как мъжествеността му се пробужда.
Отдръпвам се, като се усмихвам ярко на красивия си любовник.
– Обичам го. И ти благодаря, че ми позволи да прекарам рождения ти ден с теб.
След като Дориан маркира собствената си ръка, той я съединява с дясната ми, преплитайки пръстите ни. Нашите двойни котви са идентични във всяко едно отношение и аз съм щастлива от перспективата да нося частица от Дориан със себе си до края на живота си, въпреки че той е показал, че е страшен противник на по-конвенционалните прояви на обвързване. Мръщя се при спомена.
– Какво не е наред? – Пита ме той, забелязвайки раздразнението по лицето ми. По дяволите, наистина трябва да се науча да контролирам емоциите си. Поклащам глава, без да искам да развалям момента или рождения му ден. Тривиалните ми момичешки притеснения ще трябва да почакат.
– О, хайде. Не се срамувай. Знаеш, че ще разбера по един или друг начин.
Отново само поклащам глава, без да искам да се задълбочавам в мрака в съзнанието си. Живей в момента, Габс.
Дориан протяга ръка и ме гали нежно по бузата.
– Моля те, момиченце. Кажи ми – прошепва той.
Чувствата и копнежът в гласа му ме улавят неподготвена и аз го поглеждам изненадана. Толкова много емоции, които дори не мога да разбера, го заливат. Какво стана с това, че нещата са леки и непринудени? Интензивността му е зашеметяваща.
Поемам си дълбоко дъх и поглеждам надолу към ръцете ми, опряни на голите ми бедра.
– Когато споменах за брак, ти изглеждаше така, сякаш си ужасен, отвратен от тази идея. Не казвам, че това е, което искам. Дори никога не съм се замисляла за това. Но просто някак си ме хвана неподготвена, колко разстроен изглеждаше. Сякаш никога не би могъл да си представиш, че ще се ожениш за някой като мен.
Ето, казах го. Когато Дориан не реагира, се възползвам от правото да довърша мрачните си мисли, докато все още имам смелост.
– Вероятно така или иначе е за добро. Никой никога няма да иска да се ожени за мен, като се има предвид каква съм. Особено след като не мога да имам деца.
Вдигам рамене, надявайки се да олекотя ситуацията и да убедя себе си, че всичко е наред, че само си въобразявам болката в стегнатите ми гърди. Когато най-сетне се принуждавам да погледна назад, за да срещна очите на Дориан, виждам, че изражението му е изпълнено с мъка и скръб. По дяволите. Сигурно съм уцелила право в десетката с ужаси. Или пък му е жал за мен, жалкото момиченце, което седи съблечено и голо пред него. И двете заключения са непоносими.
Дориан преглъща, после поглежда надолу, докато формулира най-тактичния начин да потвърди страховете ми. Когато очите му срещат моите, в тях има нещо. Съжаление. Но защо?
– Габриела, никога не бих могъл да се оженя за теб.
Оуч. Въпреки че очаквах тази реакция, не мога да спра изтощителната болка, която се излъчва в гърдите ми и си проправя път нагоре към гърлото ми под формата на мъчителен възел. Опитвам се да успокоя дишането си, опитвам се да овладея емоциите си, но не мога да прикрия болката, която знам, че със сигурност е изписана на вече бледото ми лице. Обръщам глава, за да погледна настрани, твърде измъчена и уплашена, за да погледна тази истина в грозното ѝ лице.
– Не бих ти направил това – продължава той и поклаща глава. – Не бих искал нищо повече от това да прекарам живота си с теб. Ти знаеш това. Но да се оженя за теб е нещо съвсем друго. За моя вид, това е.
– Дали е така? – Прошепвам, а гърлото ми е стегнато и свито.
Дориан кимва тържествено.
– Аз съм наследник на трона. Един ден ще бъда крал, ако доживея този ден. Ако се оженя за теб, ще те направя кралица. Това напълно ще те вкара в Мрака. Ти не искаш това. Аз не искам това. Ти заслужаваш нормален живот. Заслужаваш да имаш избор.
А? Живот без Дориан? Това не е избор, това е смъртна присъда.
– Тогава защо ме накара да мисля, че ще бъдем заедно завинаги? Ако искаше да водя нормален живот? Искаш да избера някой друг?
– Не го искам, но не е честно от моя страна да очаквам да се задоволиш с това – казва той с махване на ръка. – За мен. – Да се задоволя с Дориан? Той си мисли, че аз се задоволявам? Какво, по дяволите? – И аз винаги ще бъда с теб. Дори ако просто те наблюдавам в сенките. Нямам избор по въпроса. Напълно съм пристрастен към теб.
– Значи това няма нищо общо с това, че не съм ти достатъчна? Достатъчно, за да те поддържам? – Поглеждам отново надолу към ръцете си. – И че не мога да ти дам деца?
– Абсолютно не! – Изведнъж изкрещява той, което кара главата ми да се върне нагоре, за да прецени яростното му изражение. – Престани да казваш това! Ти си достатъчна, Габриела! Знам, че не можеш да заченеш, винаги съм знаел. И не ме интересува. Ти си всичко, което искам, разбираш ли ме? Ти и само ти!
Страстното изявление на Дориан кара сълзите да се забият в краищата на очите ми. Примигвам яростно, опитвайки се да ги отхвърля, но една-единствена гореща сълза се откъсва и се плъзга по бузата ми. Поглеждам към него през стъклените си очи, твърде претоварена от емоции, за да кажа нещо в отговор, страхувайки се, че бързо ще последват още сълзи. Виждайки, че отчаяно се опитвам да запазя самообладание, Дориан ме придърпва в прегръдките си, заравяйки лицето ми в гърдите си, докато ме гали по косата. Вдишвам свежестта на кожата му и позволявам на еуфоричния аромат да успокои болното ми сърце.
– Ти си достатъчна, момиченце. Ти си всичко – прошепва той в короната на главата ми. А аз плача с тихи сълзи в топлината на гладката му гола гръд.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 13

Глава 13

Към 22:00 ч. съм облечена и готова да отида на празненството за рождения ден на Карлос в Ариа. Буквално съм на изпарения, след като бях работила цял ден от отварянето до затварянето на Кашмир, да не говорим за изключителната сексуална неудовлетвореност. Дориан все още не е потушил пламъка, който гори дълбоко между бедрата ми, и започвам да си мисля, че все още ме наказва за кавгата ни по-рано през седмицата. Не мога да мисля така, огромната вина може да се промъкне отново, карайки ме да изпадна отново в състояние на депресия. А аз имам толкова много неща, за които да съм благодарна в момента.
Дориан се появява в апартамента ми, очите му светят от същото плътско желание, което ме изяжда жива. Изглежда дяволски елегантен в сиви дизайнерски дънки с цвят на въглен, бяла риза с навити до лактите ръкави, прилепнала копринена вратовръзка и черна жилетка, всичко това скроено така, че да подчертава забележителното му телосложение. Той определено е най-добре облеченият мъж, когото съм виждала, и изглежда повече като модел, отколкото като безмилостен убиец. Съвършено хаотичните му черни коси и малко суровата брада крещят „лошото момче среща бизнеса“, което прави болката ми по него още по-непоносима. Искам го сега и няма да се поколебая да вдигна роклята си без презрамки със сребристо и черно ламе с периферия за по-лесен достъп.
– Изглеждаш невероятно, бейби – гука той в ухото ми, като поставя нежна целувка точно под ушната ми мида. Това е достатъчно, за да ме докара до пълна лудост.
– Ти също. Съвпадение ли е, че си пасваме? – Питам с повдигната вежда. Кой знаеше, че ще бъдем една от тези двойки?
Дориан ми намига с тлеещото си око и прехапва долната си устна. Да, сигурно и той е също толкова възбуден. Перспективата да успеем да отидем на този рожден ден изглежда все по-малка с всяка изминала секунда.
– Или ще ме заведеш в спалнята и ще ме обладаеш подобаващо, или трябва да тръгваме – казвам с ръка, поставена на извитото ми бедро. Бих пропуснала изобщо случката, ако не бях обещала на Морган, че ще бъда там, преди тя да си тръгне с Мигел.
Дориан хваща ръката ми, преплита пръстите ни и ме извежда до лъскавия си черен мерцедес. Докато пътуваме на изток към булевард „Пауърс“, чувствените звуци на Ашър се разнасят от високоговорителите, а пулсирането долу се усилва в затвореното пространство. Имам нужда от него, както имам нужда от въздух. Просто нещо, което да облекчи силния копнеж по него.
– Знам, бейби – издиша той.
Това е всичко. Не мога повече да издържам на това. С похотлив плам разкопчавам колана си, след което се навеждам, за да разкопчая катарамата на колана му, което кара Дориан почти да изкрещи от изненада от спонтанността ми. Бързо разкопчавам дънките му, като усещам топлината, излъчвана от втвърдената издутина, която моли да бъде премахната. Очите ми се разширяват от възбуда, когато разгръщам твърдата му ерекция, усещайки как пулсира в ръцете ми. Толкова съм гладна за него, че не мога да чакам повече. Поемам го в устата си, чувайки благодарната му въздишка при усещането на влажния ми език. Отдръпвам се, засмуквам, въртя го, преди да се плъзне обратно към задната част на гърлото ми. Иска ми се да мога да се насладя на всеки сочен сантиметър от него, но значителните му размери правят това невъзможно. Отново и отново смуча и облизвам, като оставям ръцете си да галят чувствителните му части, които устата ми не може да достигне. Той стене одобрително, а пръстите му нежно масажират скалпа ми. Спускат се надолу към гърдите ми, плъзгат се вътре в роклята ми, полюшват се и дърпат болезнените ми зърна. Стенанията ми срещу плътта му в устата ми вибрират, а набъбването му добавя допълнителен елемент на удоволствие.
– Ах, по дяволите, бейби, ще ме накараш да… – Дориан издиша. Задъхва се, мъчи се да държи очите си на пътя, въпреки че шофирането му не е намаляло ни най-малко.
– Не, недей – заповядвам аз и си поемам въздух само за секунда, преди да подновя безмилостното си блъскане с език и да се насладя на малките струйки сладък сок, които се събират на върха.
– Ще ме накараш да… Ебаси, ще свърша, бейби – изревава той, дишайки диво от сладка агония. Пръстите му продължават да потропват по твърдите ми зърна и аз отново стена, оставяйки вибрациите да го разтърсят. Забавям темпото си, за да избегна кулминацията му, отказвайки да го доведа до ръба, от който толкова отчаяно се нуждае, също като мен.
Задоволяването му само засилва изгарянето в мен, пулсирането се превръща в неконтролируем трус. Стискам бедрата си, борейки се с желанието да се докосна, докато доставям удоволствие на страстния си любовник. Това е за него. Това е моето изкупление.
Дориан набъбва и пулсира в устата ми, предупреждавайки ме, че освобождаването е близо. С неохота се отдръпвам и сядам, оставяйки горещия му, изпънат член да стои изправен в скута му. Дориан ме поглежда недоверчиво, напълно изненадан от случилото се. Не само че го хванах напълно неподготвен, което никак не е лесно, но и го оставих твърд като скала и готов да експлодира. Той е безмълвен, неспособен да произнесе нито една дума сега, когато всяка унция кръв е отпътувала на юг от границата.
Уау. Дориан развълнуван? Това е първият случай!
Свалих небрежно огледалото от страната на пътника и разроших косата си, като я отметнах на една страна, за да виси на рамото ми, преди да погледна към дезориентирания си любовник.
– Съжалявам, но просто ще трябва да почакаш до по-късно. Гадно, нали? – Дориан определено е замислен. – Ето, нека ти помогна с това.
С върховете на пръстите си внимателно вкарвам все още втвърдената му мъжественост в панталоните му, давайки му болезнено ясно да разбере, че времето за игра е свършило. Внимателно прибирам ризата му и отново закопчавам дънките му, като му се усмихвам палаво, улавяйки неговия палав поглед.
– О, момиченце, ще съжаляваш за това – промърморва Дориан и спира на претъпкания паркинг.
Довършвам нанасянето на блестящия си гланц, преди да стисна нацупените си устни и да го погледна.
– Заповядай.
Ария е многоетажен склад, превърнат в нощен клуб, който предлага бурни забавления за млади и красиви хора от всички сфери на живота. Не е толкова шикозен и престижен като „Шаде“, ресторанта и салона на Дориан в Брекенридж, но с белите си дивани, полираните маси от неръждаема стомана и пастелните стробоскопични светлини определено излъчва еуфорично, почти ангелско настроение. Диджеят в основната зала върти всички най-нови денс хитове, а дансингът вече е пълен с момичета, които показват твърде много кожа на твърде високи токчета. Карлос е запазил ВИП секция с голям бял диван и дълга маса, пълна със спиртни напитки, подаръци и дори торта.
Приближаваме се към партито ръка за ръка, за първи път за мен на такова обществено място, и получаваме огромен брой изненадани погледи и усмивки. Как може хората да не реагират? Дориан изглежда още по-секси тази вечер, а знаейки какво се е случило по време на пътуването с колата само преди няколко минути, той става още по-неустоим.
– Габс! Вие дойдохте! – Радва се Карлос. Той е в режим на пълна дива с червени тесни кожени панталони, подходяща кожена жилетка, украсена с малки сребърни шипове, и черни ботуши на ток. Дори червеният му изкуствен ястреб сякаш блести, съчетавайки се перфектно с блестящия черно-сребърен грим, покриващ клепачите му. Карлос прилича на някаква рокзвезда супергерой и е зашеметяващ.
– Разбира се! Честит рожден ден, Карлос! – Казвам му, прегръщам го и му подавам пакет с подаръци. В него има златна бутилка шампанско, която съм сигурна, че съперничи на месечната ми заплата – с любезното съдействие на Дориан, разбира се – и подаръчен валчер за „Кашмир“. Въпреки че това е магазин за дамски дрехи, Карлос може и ще работи със стоките по-добре от повечето жени.
– Ти си една щастлива кучка! – Прошепва Карлос в ухото ми, докато се прегръщаме. Смея се нервно, като поглеждам през рамото му към Дориан, който закачливо върти очи. Разбира се, че е чул, той чува всичко.
Настаняваме се с чаши шампанско, поздравяваме приятелите си и се смесваме с гостите на партито. Морган изглежда възхитително в метална рокля с корсет, които са с цвят на шампанско, която показва страхотното ѝ деколте и дългите ѝ, прекрасни крака. Двамата с Мигел танцуват интимно, когато тя ме забелязва и се приближава.
– Какво ви отне толкова време, хора? – Извиква тя над туптящите басови линии.
– Уф, трафикът тотално се сбърка – казвам с усмивка. Поглеждам към Дориан и му намигвам. Нека чуе това!
Всички се забавляват чудесно, пиейки и танцувайки, дори Аврора, която е странно приятна и не толкова досадно дразняща. Когато Карлос и Джаксън – който е с адски тесен потник и още по-тесни панталони – изтеглят всички момичета на дансинга за „Single Ladies“ на Бионсе, всички се кикотим и танцуваме като най-добри приятели. Комбинацията от шампанско, положителни вибрации и Дориан, който ме гледа с възхищение, ме изкара на облак 9. И за момент се преструвам, че сме просто двама нормални хора, които излизат с приятели и се забавляват. Тази мисъл предизвиква неволна усмивка на лицето ми. Ето какъв трябва да бъде животът. Тръгвам обратно към него, нетърпелива да се върна в прегръдките му.
– Хммм, това е подходящо – промърморва Дориан и ми подава чаша шампанско точно когато се включва Риана, разказваща за лоши момичета, които обичат да се държат грубо.
– Как така? – Питам, изпивайки половината от питието си.
Дориан поставя ръката си на гърба ми, като оставя пръстите си да се плъзнат нагоре, за да срещнат голата ми кожа. Веднага усещам как по тялото ми преминават възбуждащи тръпки, придружени от докосването му.
– Защото ти харесва. Харесваш болката с удоволствието си.
Той е прав, но аз все още се правя на срамежлива, надявайки се да удължа нашата малка игра.
– И откъде знаеш това?
В отговор на въпроса ми Дориан остави ръката си да се придвижи още по-на север, до тила ми, точно над началото на лечебната ми татуировка. С внезапно дръпване той завързва ръката си в косата ми и рязко ме придърпва към себе си, така че устата му да е върху моята. Задъхвам се от шок и от острата болка, която пронизва скалпа ми, и давам на силния му език необходимата свобода, за да командва устата ми. За страничен наблюдател изглежда, че сме просто двама влюбени, които споделят нежна целувка. Но силната хватка на Дориан върху косата ми, която кара главата ми да се отдръпне рязко назад, всъщност боли, сякаш малки кинжали атакуват напрегнатите ми космени фоликули. Другата му ръка се издига към оголеното ми гърло и го стиска здраво. Стиска го силно и аз изстенвам в устата му.
– Внимавай, момиченце. Тъмнината ти се вижда – промърморва той срещу устните ми. След това захапва долната ми устна достатъчно силно, за да предизвика убождане, преди да ме пусне.
Задъхвам се, гърдите ми се издигат, сякаш току-що съм изтанцувала десет песни подред. Сърцевината ми пулсира с отмъщение, разярена от постоянния дразнител на освобождаването. Изгарям от желание за Дориан, а малката му изцепка само повиши залога.
Точно когато започвам да се съвземам и да се успокоявам, Ксавие идва с поднос с шотове текила за всички. След като всички са раздадени на тълпата от гости на партито, вдигаме тост за рождения ден на Карлос, като пеем песента „Честит рожден ден“ силно и отвратително. Той грее ярко, а кафявите му очи блестят от неизплакани сълзи. Сърцето ми се стопля от факта, че бяхме тук, за да отбележим този ден с него. Поглеждам към Дориан, по чертите на лицето му играе смесица от любопитство и носталгия. Може би празнуването на рождени дни е нещо, с което Тъмните не се занимават. Или може би му липсват приятелствата, които някога е имал и е изгубил. Поставям ръката му в моята и я стискам. Ако зависи от мен, ще има още много такива празненства заедно.
Говорим си с Кармен, когато Морган ме откъсва, за да се запознаем с някои от нейните приятели и колеги стилисти от „Лукс“. Поглеждам към Дориан, който стои на метри от мен, а яркосините му очи са втренчени в моите. Смътно чувам как Морган прави представянето, без да мога да откъсна очи от неговите. Напълно съм хипнотизирана, почти хипнотизирана от погледа му, сякаш никога преди не съм виждала нещо подобно. Имам чувството, че във вените ми тече лава, а по цялото ми тяло се излъчва топлина. Топлината започва да се разпространява през гърдите ми, палейки всяко зърно. След това е в корема ми, плъзга се още по на юг, комбинирайки се с хлъзгавата ми влажност. Усещането е толкова мъчително хубаво, усещам как ме тласка все по-близо до ръба на падението ми. Тогава вкусните устни на Дориан се разтварят на части, образувайки малко „О“, сякаш духа свещ, и това се случва.
Идва. Силно.
Точно там, насред Морган и още трима души, чиито имена не бих могла да запомня, ако ми платиш, стигам до кулминацията, неспособна да сдържа трагичния вик на поражението и привличаща редица въпросителни погледи.
– Извинете, нещо ми е заседнало в гърлото – прокашлям се, опитвайки се да прикрия гаврата си. Грабвам чашата с шампанско на Морган и изпивам съдържанието ѝ за рекордно кратко време, като се извинявам да отида до дамската тоалетна. Кълна се, че чувам баритоновия глас на Дориан да се смее зад мен.
Когато излизам от тоалетната кабинка, едва не се сблъсквам с Аврора, облечена в златни пайети. Тя ме гледа втренчено, почти очарована от близкия ни сблъсък. Банята е празна, освен нас двете, и аз веднага разбирам, че нещо не е наред.
– Здравей, Аврора, всичко наред ли е?
– Всичко е наред, Габриела – мърка тя със сладкия си сопран. – Добре ли си прекарваш времето?
– Да, забавлявам се. А ти? – Маневрирам около неподвижното ѝ тяло и се отправям към мивката, като не спирам да я гледам през огледалото. Неудобно.
Накрая Аврора се приближава до мен, толкова близо, че ръцете ни почти се докосват. Чувствам статичното електричество между нас, което изпраща миниатюрни токове нагоре-надолу по крайниците ми. Тя откъсва наглите си сини очи от отражението ми в огледалото и се обръща към мен.
– Той е щастлив с теб. Никога не съм го виждала такъв. Той наистина те обича.
Разбира се. Става дума за Дориан.
– Аз също го обичам, Аврора – казвам несигурно. Накъде отива това?
– А Джаред? Обичаш ли го? – Изражението ѝ е напълно неразбираемо. Не мога да разшифровам дали е агресивна, или просто любопитна.
Мигновено ѝ се усмихвам нервно. Не защото се страхувам от нея, а защото се страхувам от това, което мога да ѝ направя, ако излезе извън строя.
– Винаги ще имам специално място в сърцето си за Джаред. С него сме приятели от много време.
Аврора кимва бавно с глава.
– Той те обича. Виждам го. Преди не го разбирах съвсем, но… – прекъсва, изгубена в собствените си мисли. – Мислила ли си някога как би било да имаш и двамата? Наведнъж? Да ти доставят удоволствие едновременно? Аз знам, че съм го правила.
Откъде, по дяволите, дойде това? И защо просто стоя тук с разширени от шок очи, без да мога да изразя отвращението си?
Аврора прехапва съблазнително розовата си долна устна, а очите ѝ обхождат цялото ми тяло. Изведнъж се чувствам така, сякаш съм с гол задник насред движението в час пик.
– Знаеш ли, Джаред е много добър любовник. Много щедър и внимателен. Много… голям. – По лицето ѝ се разстила злобна усмивка и леденосините ѝ очи срещат моите. – А Дориан… о, Боже. Той все още е най-добрият, който някога съм имала. Той е толкова… интензивен. Доминиращ. Просто всепоглъщащ. Не си ли съгласна?
Какво, по дяволите… Току-що каза това, което си мисля, че е казала ли?
– Какво искаш да кажеш, Аврора? – Казвам, като най-накрая намирам гласа си, макар че е разтреперан и слаб.
Тя се приближава достатъчно близо, за да ме окъпе със сладкия си, хладен дъх. Достатъчно близо, за да усетя аромата на парфюма ѝ, примесен с привкус на алкохол. И още нещо… Чист секс и грях.
– Трябва да се съберем всички заедно, четиримата. Джаред и Дориан да те задоволяват едновременно – представяш ли си? И двамата да те поглъщат едновременно? Бихме могли… да споделим. – Тя прокарва език по горните си зъби. – Знам, че не бих имала нищо против да се позабавляваме малко. Както казах, не съм срамежлива.
Аврора вдига перфектно поддържаната си дребна ръка и леко погалва върха на деколтето ми с върховете на пръстите си. Уморена съм, не само от действието ѝ, но и защото срамежливо, нежното ѝ докосване е… примамливо. Дори възбуждащо. По дяволите.
Най-накрая правя крачка назад, объркана и засрамена от предателството на тялото си.
– Аврора, не мисля, че това е добра идея – заеквам. Какво, по дяволите, не е наред с мен? Защо не я сритам по задника?
Аврора свива рамене безгрижно.
– Както искаш. – Тя прави крачка към мен, скъсявайки разстоянието между нас, и се навежда. Устните ѝ докосват ушната ми мида, което разпалва искра във вените ми. – Помни, че само едно момиче знае какво иска едно момиче – прошепва тя и предизвиква ледена тръпка по гръбнака ми.
Преди да бъде изречена още една похотлива дума, в банята нахлуват група опиянени млади жени, които се кикотят и пеят, което ме кара да направя рефлексно крачка назад. Изчезвам в суматохата, докато не избягам от женската тоалетна, и намирам Дориан, облегнат на стената на няколко метра от мен.
– Добре ли си? – Пита той, забелязвайки развълнуваното ми лице. – Видях, че Аврора влезе след теб.
– Ще бъда. Аврора… какво, по дяволите? Мисля, че тя току-що ни предложи да се срещнем и четиримата с нея и Джаред. Тя дори се насочи към мен! Беше… странно. – Поклащам глава, за да разсея разгорещената среща и се опитвам да игнорирам собствените си непокорни хормони.
Дориан се ухилва малко, след което тържествено поклаща глава.
– Тя е засегната.
– Засегната? Какво, по дяволите, означава това?
Дориан ме погали по бузата с обратната страна на ръката си.
– Любов моя, не съм единственият, който те намира за неустоима. Особено колкото по-близо си до възнесението. Тъй като Аврора е Орексис, тя може да манипулира желанията ти. Да те обърка.
Можеш да повториш това.
– И какво? Да очаквам ли, че тя ще продължи да се опитва да ме вкара в леглото? – И дали ще мога да се съпротивлявам?
Дориан поклаща глава.
– Не. Тя просто има нужда от попълване на запасите. Скоро ще получи това, от което се нуждае. – Той кимва с глава към женската тоалетна, където Аврора все още не е излязла дори при нахлуването на шумните момичета.
Ужасът се размива по лицето ми и аз поемам рязко дъх.
– Дориан! Тя няма да ги убие, нали?
Дориан отново се ухилва и поклаща глава. Той ме придърпва към себе си за бедрата, обвивайки ръцете си около кръста ми.
– Не, няма да го направи. Но тези момичета ще станат много любопитни.
Говорим за сексуална лудост. Да не говорим за описанието на Аврора за щедрите сексуални способности на Джаред. Как, по дяволите, да изтрия това от паметта си? И искам ли изобщо да го направя?
Дориан поставя нежна целувка на челото ми, което ме кара да изоставя притесненото си изражение.
– И така, какво искаш да правиш? Искаш ли просто да си тръгнем?
– Не – отговарям замислено. – Точно сега имам нужда от едно силно питие. След това искам да ме заведеш на дансинга и да ме накараш да си спомня колко съм права.
Отправяме се към бара, където Дориан поръчва две чаши от най-скъпото уиски, което имат. Отпивам бавно от отровата, като оставям топлината ѝ да се плъзне по гърлото ми и да се разпространи към стомаха, бедрата, влагата между тях…
Свещена работа, успокой се, Габс. Прекалената сексуалност просто не е моето нещо. Или е така?
Точно в този момент „Moves Like Jagger“ отекна от високоговорителите, предизвиквайки стълпотворение на дансинга. Оставям чашата си и хващам ръката на Дориан.
– Фаза 2, да танцуваме – казвам, докато той ме гледа странно.
– Аз не танцувам – отговаря Дориан, но все пак ми позволява да го дръпна.
– Така ли е? Защото ясно си спомням, че веднъж някой ми каза, че ако можеш да се чукаш, можеш и да танцуваш. А ти можеш да се чукаш, нали? – Усмихвам се, като му напомням за същите думи, които ми каза, когато искаше да се съблека за него. А всеки, който може да се движи като него в спалнята, определено може да танцува.
Дориан присвива очи и се усмихва палаво, давайки ми целия отговор, от който се нуждая. Завеждам го на дансинга, където грациозните му и плавни движения привличат тълпа и немалко почитатели – мъже и жени. С течен кураж, който е във вените ми, аз се държа на мястото си, като се притискам към него съблазнително и въртя бедрата си в такт.
След като той развълнува тълпата, аз съм отнесена от моите приятели, когато от високоговорителите зазвучава една от любимите ни песни. Това, че съм тук с тях и си спомням за по-простите времена, когато най-голямата ни грижа беше да се предпазим от махмурлук, а не от зли мистични същества, ме дърпа за сърцето. В този момент ние сме единствените в обширния, претъпкан клуб, които пеят от сърце за младостта и безразсъдството. Защото именно за това става дума – да се забавляваш, да покориш нощта, да страдаш на следващия ден и да направиш всичко това отново.
Не трябва да порастваме. Не трябва да сме зрели. Но това е нашата реалност, не можем да се върнем към това, което е било някога. Така че всичко, с което разполагаме, е тази вечер. Тази вечер ще бъдем възможно най-нелепи и млади. Тази вечер ще правим лоши избори, за които утре може да съжаляваме. Тази вечер всичко е за нас. Защото подобни нощи са преброени. Моите нощи са преброени.

***

Големи меки ръце, галят всеки сантиметър от голото ми тяло, редувайки влажни целувки върху всяка ерогенна зона. Вратът ми. Раменете ми. Зърната ми. Коремчето ми. Задната част на коленете ми. Чувствителната кожа от вътрешната страна на бедрата ми. Едната ми ръка се хваща за сатенените чаршафи, а другата се протяга към източника на моето удоволствие. Пръстите ми се вплитат в копринените нишки на косата, като ги дърпат нежно. Той вдига глава към моята, а на пълните му устни се появява секси полу усмивка. Дориан. Гол и напълно красив.
– Накарах ли те да се чувстваш добре, бейби? – Промърморва той, докато се впива във врата ми, облизвайки и засмуквайки пътечка към ушната ми мида.
– Мммм, да, Дориан – гукам и оставям очите си да се затворят.
– Колко добре? – Зъбите му се впиват в кожата ми, като изпращат бодлива топлина до корема ми.
– Толкова хубаво – въздъхвам.
Ръцете му все още са навсякъде по мен – търкат зърната ми между тези вълшебни пръсти, дразнят набъбналия ми клитор. Придърпвам го надолу, неспособна да се противопоставя да не усещам устните му нито за секунда повече. Дориан засмуква езика ми в устата си, хапе и опитва, докато не почувствам, че мога да експлодирам само от целувката му. Още една група ръце се присъединява към неговите, но аз съм твърде увлечена от вкуса на Дориан, за да се стресна. Ръцете са големи, силни, но меки. Те се движат нагоре по бедрата ми, заместват пръстите на Дориан, докато той се движи, за да обгърне и погали болезнените ми гърди. Когато се отдръпва, нашият еротичен натрапник се появява пред очите ми.
Джаред. Боже мой! Джаред!
Целият е втвърдени мускули, целуната от слънцето кожа и разпръснати секси тъмни татуировки по гърдите и бицепсите му. По дяволите, той е великолепен и тялото ми мигновено му отвръща. Той се усмихва съблазнително, докато върти клитора ми с дълги, сръчни пръсти. Поглеждам към Дориан в очакване на атаката на гнева му, но той ме гледа обратно само с чисто неподправено желание, докато продължава да пърха и гали. Сякаш по хореография, те разменят местата си – Дориан между краката ми, а Джаред на торса ми. Той облизва устните си, като за първи път се вглежда в голото ми тяло.
– Боже, Габс, толкова много те искам – изревава той. – Искам те от толкова дълго време. Твърде дълго. Искаш ли ме?
Искам ли? Да, по дяволите!
Усещам влажния език на Дориан върху вътрешната част на бедрата си, а зъбите му хапят чувствителната зона. Изстенах, неспособна да анализирам подходящия отговор.
– Да, Джаред – издишам, точно когато Дориан бавно вкарва пръст в мен, правейки невъзможно да се отдръпна.
Едновременно с това езиците им са вътре в мен – Джаред в устата ми, а Дориан – в моята капеща мокра топлина. Тялото ми потръпва от усещането и аз стена в устата на Джаред, докато ръцете му намират тежките ми гърди. Знам, че няма да успея да се задържа. Усещането е твърде приятно. И така.. проклето… добре.
Когато Джаред отдръпва устата си, виждам, че не сме сами. От другата ми страна е коленичила Аврора, облечена само в чифт дантелени бикини. Тя ми се усмихва похотливо, прехапвайки долната си устна. Предателският ми дъх секва в отговор. Тя е абсолютно красива. Секси и съвършена. Мразя това, че не намирам присъствието ѝ за отвратително. Намирам я за толкова дяволски съблазнителна.
Джаред се навежда над мен и придърпва устата на Аврора към своята, което кара тялото ми да се скове от лек пристъп на ревност. Дориан засмуква плътта ми в устата си силно, карайки всички горчиви мисли да ме изоставят. Докато Джаред и Аврора продължават да си държат устните, всеки от тях започва да гали гърдите ми. Комбинацията от усещания е чиста проба мъчение и блаженство и аз припадам с дрезгав вик. Дориан попива освобождението ми, отказвайки да ми окаже милост, въпреки че плътта ми е почти болезнено чувствителна. Прекалено много е. Не знам дали ще мога да издържа повече.
Джаред и Аврора прекъсват целувката си и ме поглеждат надолу. Джаред хваща ръката ми и я поставя върху бедрото на Аврора. Кожата ѝ е толкова мека и копринена, а ароматът ѝ неволно предизвиква слюнки в устата ми. Не мога да се сдържа, бавно я оставям да се движи нагоре по тялото ѝ, усещайки топлината на сърцевината ѝ върху ръката си. Тя разтваря краката си, позволявайки ми да я докосна през дантелата на бикините ѝ. Чувам я да стене в отговор, заедно с Дориан, който е между бедрата ми и все още пощипва собствената ми сърцевина, и това само ме окуражава. Оставям пръстите си да галят влажността ѝ, а тънкият слой плат е единствената преграда. Тя се навежда и поставя розовите си устни около втвърденото ми зърно, докато двете изкрещяваме удовлетворението си в похотлива хармония.
С присвити очи поглеждам към Джаред, който държи в ръка огромната си ерекция. Задъхвам се, а очите ми се разширяват от шок и наслада от размера му. Той се усмихва на реакцията ми.
Е, по дяволите. Аврора не е лъгала.
Сякаш чула името си в похотливите ми мисли, Аврора облиза пътя от гърдите ми нагоре към устата ми. Усещането на малкия ѝ, мек език в устата ми, топлите ѝ устни, работещи срещу моите, и миризмата на аромата ѝ ме довеждат до пълна лудост. Ръката ми се заплита в дългата ѝ коса, а пръстите на другата ми ръка се закачат в бикините ѝ.
Когато тя вдига лицето си от моето, напълно обзета от екстаз и хлипаща, виждам, че Джаред и Дориан отново са си разменили местата. Дориан е до мен, с обичайната си злобна усмивка, докато наблюдава как Аврора и аз се докосваме една друга. Дългите пръсти на Джаред са вътре в мен, подготвяйки ме, докато той разтваря краката ми по-широко. И точно когато безумно голямата му дължина започва да ме разтяга, Дориан хваща Аврора за тила и притиска устата ѝ към своята…
Събуждам се с гръм и трясък, задъхвайки се, почти гола и дезориентирана. Какво става? Дали току-що… Не. Това беше просто сън. Нелепо странен, изкусителен сън, но просто сън. Уф.
Не мога да си спомня нищо, освен че… бях на дансинга? По дяволите. Оглеждам се наоколо, за да разгледам обстановката. Спалнята на Дориан. В леглото му съм, облечена само с момчешки шорти и прозрачно ками, гладък сатен, хладен на леко парещия ми гръб. Поглеждам нагоре и виждам Дориан надвесен над мен, седнал на колене, а ръцете му, разпалени със студени, сини пламъци, докосват голия ми корем. Очите му бързо срещат моите, твърде бързо за всеки човек.
– По-добре ли е? – Пита той. Той е без риза, облечен е само в панталон.
Мислено оценявам внезапната ни сплотеност. Преди миг дори не знаех как съм стигнала дотук, което показва, че съм била твърде пияна, за да се справя сама. Какво се е случило в клуба? О, глупости, глупости, глупости. Дали не съм се направила на глупак? Явно съм загубила съзнание и Дориан се е погрижил за мен. Но кога?
– Да – отговарям аз. И го правя, някак си се чувствам абсолютно добре. Малко разтърсена от съня, но все пак добре.
– Добре – отговаря той тържествено. Дориан сваля ръцете си от корема ми, като ги затваря, за да угаси мистичните пламъци, и сяда. И аз правя същото.
Той сигурно е усетил възбудата ми. Сигурно е усетил, че сънувам нещо повече от неговото тяло върху моето. По дяволите. О, добре, може и да се изправя срещу това.
– Усети ли…? – Прошепнах, повече от малко засрамена от пъстрото си въображение.
– Да.
Гадост.
– Не си… искам да кажа, не си подхвърлил този сън, нали?
Той поклаща глава.
– Не, момиченце. Не съм го направил.
Сбърчвам вежди.
– Ако не ти, то кой? Аврора?
Ъгълчето на устните на Дориан потрепва от забавление.
– Не, Габриела. Това беше ти. Това беше само ти.
Аз? О, по дяволите, не! Никога не бих си и помислила да правя оргия, камо ли да участвам в такава. Искам да кажа, че Дориан и Джаред по едно и също време са фантазията на всички фантазии, но Аврора… Не, това никога няма да се случи.
– Мислех, че каза, че Тъмните не могат да лекуват – казвам, надявайки се да насоча разговора към нещо по-малко сексуално неморално.
– Не можем. Аз просто абсорбирах алкохола от тялото ти.
Така че това е, което той направи за мен онази нощ след нашата изпълнена с текила фиеста. Въпросът ме беше гризял в продължение на една седмица. Седмица? Това е всичко, което е било? Само седмица, откакто го видях, сънувах го. Само седмица, откакто доброволно се докоснах с надеждата да го съблазня на плажа. Тъмният крал. Глупости. Изчезвай от главата ми! Аз съм като възбудена тийнейджърка на Ред Бул и Виагра!
– Благодаря ти. Нямаше да ми е забавно. – Очите ми се разширяват от ужас. – Моля те, кажи ми, че не съм направила нищо смущаващо. О, Боже… Не съм се качила на сцената, нали?
Дориан се смее, а звукът е музика за ушите ми, въпреки тревогата ми.
– Не, момиченце. Макар че ти направи на всички доста добро шоу. Сигурна ли си, че не си била екзотична танцьорка в предишния си живот? – Засмива се той.
Удрям го по ръката и се преструвам на обидена, като накрая се кикотя за своя сметка. Да, това звучи като мен.
– Джаред и аз имахме доста безмилостната задача да отблъскваме млади беззащитни ухажори.
– Джаред? – Отговарям твърде бързо.
– Да, той се грижи добре за теб. През цялото време не позволи на нито един мъж да се приближи достатъчно, за да те докосне.
Чувството кара сърцето ми да се разтупти. Казах на Аврора истината, Джаред винаги ще има място в сърцето ми.
– Дориан, не искам той да бъде замесен във всичко това.
Той ме притиска в прегръдката си и полага главата ми на гърдите си, облягайки се назад на възглавниците.
– Знам, момиченце. – Твърде добре осъзнавам, че той не ме е уверил, че Джаред няма да пострада, просто ми е казал, че ме разбира.
– Каза, че моята Тъмна страна се е показала вечера – казвам след няколко съзерцателни мига. – Какво искаше да кажеш?
Усещам как Дориан се усмихва срещу главата ми. – Ти си привлечена от Тъмните елементи – еротика, алкохол, агресия, мазохизъм. Това е същността ти. Това е, което те поддържа. Но ти не приличаш на никого от нас. Ти искаш всичко това. И имаш силата да манипулираш всичко това. Често се позоваваш на тях в мен.
– Какво? – По дяволите, не! Дориан усеща как напрежението се натрупва в тялото ми и ме стиска малко по-силно, за да ме успокои.
– Но ти черпиш от Светлината. Слънцето те укрепва. Ти си състрадателна, любяща, грижовна. Ти си естествен защитник. Виждаш доброто в хората, дори когато те не го виждат в себе си. Дори когато няма какво да се намери. Ти си добра. И ме караш и аз да искам да бъда добър. За теб.
Отделям малко време, за да усвоя оценката на Дориан за аномалията, която съм аз. Толкова много неща за него, а аз дори не знам коя съм. Добра ли съм? Наранявам най-близките си хора, хората, които обичам, всеки път, когато загубя контрол. Възпитание? Състрадателна? Никога не съм се смятала за някое от тези неща. Все още нямам ясна представа коя съм в действителност. Все още съм Непозната, все още съм Никой. Защото дори с откриването на паранормалното ми наследство и пророчеството за това, което е трябвало да бъда, аз просто не съм там. Аз съм просто обикновената стара Габс. Момичето, което никога не е било достатъчно добро.
– Искаш ли да се присъединя към Тъмните? – Казвам, за да прекъсна оглушителната тишина.
– Част от мен иска. Да.
– Защо? Ако толкова много мразиш това, което си?
– За да можем да бъдем заедно. – Дориан полага ръце на раменете ми и ме гледа в смаяните ми лешникови очи. – И аз не мразя това, което съм, Габриела. Аз знам какво съм. Приемам го. Просто ти все още не си приела, че същата тъмнина, която живее в мен, живее и в теб.
Той е прав. Отнасям се към неговата тъмнина като към нещо чуждо, което не прилича на мен във всяко едно отношение. Но в мен се крие същият тъмен елемент. Той е в мен. Но тъй като през последните двайсет години е бил част от това, което съм била, никога не съм го смятал за чужд. Може би съм създадена, за да бъда Тъмна. Не съм се влюбила в някой от Светлината. Не съм изградила неразрушима връзка с тази своя страна. Тъмната беше тази, която ме прие, докато Светлата избра да ме изостави. Може би съдбата ми е да управлявам Мрака с моя Тъмен принц.
– Сега, момиченце, ако се чувстваш по-добре, вярвам, че имаме да уреждаме сметки – казва Дориан, сядайки изправен.
– За какво говориш? – Обръщам се към него с въпрос в очи си.
– Мисля, че знаеш точно за какво говоря. Казах ти, че ще съжаляваш за тази малка изцепка. А след тази вечер ще си помислиш два пъти дали да си играеш с мен. – Дориан облизва устните си и розовият цвят на езика му кара дъха ми да замира.
– Какво ще направиш?
– Ще ти дам това, от което се нуждаеш. Това, за което жадуваш – отвръща той с тъмни очи. Той оголва зъбите си и в отговор на това сърцебиенето ми се ускорява. – И когато си помислиш, че не можеш да издържиш повече, когато тялото ти потрепери от силните вълни на удоволствието и заплачеш, защото екстазът напълно те обзема, ще го направя отново. И пак. Докато не бъдеш блажено съсипана. Докато единственото нещо, което виждаш, когато затвориш очи, съм аз.
И без повече обяснения Дориан направи точно това.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 12

Глава 12

Следващите няколко дни минаха мъчително бавно, с всеки ден без Дориан умира частица от мен. Знам, че трябва да му се обадя, но гордостта ми – е, това, което е останало от нея – заедно с чистото унижение, не ми позволяват. Ако искаше да ме види, щеше да е тук. Надвисналата истина, че Дориан най-сетне ме е видял такава, каквато съм в действителност, и предпочита да се справи без главоболие, е непоносима. Но не мога да го виня, той заслужава много повече от мен. Независимо какъв е, независимо от миналото му, той е съвършен във всяко едно отношение.
След мъчителен сън, който в крайна сметка подпомогнах с цяла бутилка червено вино, в четвъртък сутринта се събуждам с чувство на объркване и мъка. Главата ми се блъска, а тялото ми е сякаш потопено в цимент. Дориан все още не се е обадил, нито е изпратил съобщение, а в съзнанието ми започват да се зараждат болезнени мисли за това как той бяга към чакащите ръце и топлото легло на Аврора.
Може би това е всичко. Може би на Дориан му е писнало от мен и моите детински постъпки. Не е заслужил това, като се има предвид, че е посветил живота си на това да ме защитава. И все пак, понеже се чувствах ирационална и презряна, трябваше да имам последната дума. Трябваше да го накарам да се почувства толкова унижен, колкото той накара мен да се почувствам. Правилно или не, стигнах твърде далеч и ужасно се страхувам, че съм го отблъснала завинаги.
За щастие днес е почивният ми ден, така че бавно лекувам махмурлука си, като гледам лоша телевизия и ям боклуци в леглото. Намирам се на тъмно място, усещам как бавно вървя към самоунищожение. Дори и със слабите остатъци от предизвиканото от алкохола главоболие, единственото, което искам, е да пия, докато не почувствам повече. Още е само обяд, но се отправям към кухнята, за да си налея един шот текила и да си взема студена бира, за да го погася.
След като Морган е на работа, апартаментът изглежда студен и пуст, но аз се чувствам така, сякаш се задушавам, чувството на самота и разкаяние здраво стискат гърдите ми. Трябва да се махна оттук, колкото по-дълго остана, толкова повече ще трябва да чувствам. Изпивам шота, като оставям горещата, изгаряща течност да опари болезнените ми гърди. След това вдигам телефона. Има само един човек, който би могъл да започне да облекчава недоволството ми.
– Здравей, Джаред, какво става, приятелю? – Казвам, след като той вдига след две позвънявания.
– Габс! Не очаквах да те чуя! Радвам се, че се обади – казва той весело.
Джаред, винаги е глътка свеж въздух. Искреността му мигновено започва да успокоява разтревожената ми душа.
– Исках да видя дали си зает днес. Днес е почивният ми ден и се надявах, че ще можем да се видим. – Превод: Надявах се, че ще ми помогнеш да забравя какъв огромен гадняр съм.
– Наистина? – Отговаря той недоверчиво. – Искаш да прекараш почивния си ден с мен? А не с Дориан?
Глупости. Разбира се, че ще го спомене, което кара стягането в гърдите ми да се върне с отмъщение. Поемам дълбоко въздух, опитвайки се да изравня треперещия си глас въпреки голямата буца в гърлото ми.
– Не, искам да го прекарам с теб – казвам, надявайки се да не може да открие признаци на страдание.
– Добре – казва той предпазливо. Знае, че има нещо повече от това, което издавам. – Къде искаш да се срещнем?
– Хм, всъщност, ще имаш ли нещо против да дойдеш да ме вземеш? Вече съм пила.
Минава дълъг момент, преди Джаред да заговори отново.
– Добре ли си? – Той ме познава по-добре от всеки друг и аз не мога да се скрия от него. Но също така знае кога да не ме притиска с преценки и въпроси.
– Ще бъда. Ще се видим след половин час?
След като изпивам бирата, претърсвам гардероба си за нещо за обличане. В този момент дори не ми се иска да се обличам, но не можех да подложа Джаред на неудобството да се види с мен по пижама. Решавам да избера дънки, сив потник с въглен и черни сандали. Не е много по-добре от пижамата ми, но поне съм отделила време да среша непокорната си коса. Преди Джаред да пристигне, изпивам още един шот текила, за да отблъсна заплахата от меланхолия, която продължава да се опитва да се промъкне на повърхността. Той е точен, както винаги, и веднага забелязвам притеснението, изписано на лицето му, когато отварям входната врата.
– Недей – е единственото, което казвам, поклащайки глава. Не искам загрижеността му, не я заслужавам. Грабвам чантата си и се отправяме към колата му в напрегнато мълчание.
– Накъде? – Пита ме Джаред, когато вече сме на пътя и се насочваме към булевард „Академия“.
– Просто карай. Ще ти кажа, когато го видя – отговарям аз.
Виждам книжката със CD-та на Джаред, в която се помещава музикалната му колекция. Прелиствам, докато намеря това, което търся, преди да издиря The Script, пеещи прочувствена мелодия. Не мога да чуя това, не и сега, когато толкова упорито се опитвам да се сдържа. Пускам Еминем, знаейки, че само той може да се свърже с моето страдалческо състояние на духа.
Нареждам на Джаред да спре в първия салон за татуировки, който виждаме. Той ме поглежда с колебание и въпрос в очите.
– Моето удоволствие – казвам аз и отварям вратата откъм страната на пътника. Господ знае, че мога да си го позволя, откакто започнах работа в „Кашмир“. Благодарение на Дориан заплатата ми като управител на магазин се равнява на тази на изпълнителен директор на голяма корпорация.
Дориан. Само мисълта за него ме кара да се задъхвам в агонизиращо отчаяние. Буквално усещам как сърцето ми се разцепва, как малки остри парченца ме бодат в гърдите.
– Габс, надявам се само да знаеш какво правиш – казва Джаред и ми отваря вратата на магазина. Винаги перфектен джентълмен. Макар че аз далеч не съм перфектна дама.
– Аз също – усмихвам се леко.
Двамата с Джаред прелистваме десетки гигантски фотоалбуми в търсене на боди арт. Той вече има няколко случайни парчета и прие предложението ми за ново мастило. Избрал е да се сдобие с произведение в знак на почит към чудодейното възстановяване на Тами. Честно казано, нямам представа какво искам, което не е изненада.
– Така че нещата с Дориан са малко трудни? – Небрежно пита Джаред около трийсет минути след началото на търсенето ни.
– Може и така да се каже – въздъхвам. – Сбогувахме се. Е, той каза нещо, което ме разстрои, и аз му го позволих. Наистина отидох твърде далеч. Сега се страхувам, че той никога повече няма да ми проговори.
Джаред кимва, познавайки твърде добре рутината. Не си позволявам просто да го нараня, ядосвам се. А когато съм ядосана, виждам червено, неспособна да контролирам каквато и отрова да пада от езика ми. Тогава щетите са нанесени. И вместо да се опитам да поправя развалената връзка, аз просто се наказвам за грешната си стъпка, твърде засрамена да се изправя пред грешките си и истинските проблеми, които гноясват в мен. За съжаление хората, които обичам най-много, обикновено са на огневата линия. Ако не беше семейството ми и малкото приятели, които всъщност имам, отказващи да се откажат от мен, щях да ги отблъсна преди години, вместо да разкривам колко несигурна и разбита съм всъщност.
– Ти наистина го обичаш – отбелязва Джаред.
Поемам си дълбоко дъх и усещам как в гърдите ми се надигат емоции.
– Да. Толкова много.
– Тогава всичко ще бъде наред. Той ще ти прости. Ти си заслужаваш, Габс – усмихва се топло той.
Мъча се да отвърна на чувствата му, след което връщам вниманието си обратно към книгата. Група от осем снимки привлича вниманието ми и едва не изпускам албума.
– Какво става, Габс? – Джаред ме пита, за да прецени изненаданата ми реакция. – Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.
Поклащам глава, без да мога да изразя шока и ужаса си. Точно тогава татуираната рецепционистка минава покрай мен и аз ѝ махам с ръка.
– Извинете, кой е получил тези татуировки?
Младата дама, която прилича по-скоро на пин-ъп момиче от 50-те години на миналия век с черната си коса и червените си устни, се вглежда по-отблизо в колекцията, която посочвам с треперещ пръст.
– Еми, мисля, че беше група от някакви Емо хлапета преди време. Спомням си, защото бяха наистина странни, донякъде ме стреснаха. Оттогава не са ги търсили много хора. Това ли искаш?
– Не, благодаря – отговарям аз. – Просто се чудя.
След като тя се връща на мястото си, аз изваждам телефона си и снимам страницата. Дълго разглеждам всяка дума, оформена на нещо, което предполагам, че е древногръцки. Докосвам всяка от тях, чувствам се някак привлечена от тях, свързана с екзотичния шрифт. Под всяка снимка на чуждите йероглифи, издълбани върху бледа кожа, е фонетичният превод.

Алгея

Апате

Танатос

Мисос

Ониос

Полемос

Орексис

Скотос

– Това прилича на фамилията на Аврора. А Скотос не е ли фамилията на Дориан? – Джаред пита небрежно, докато оркестрира текстово съобщение на мобилния си телефон. За щастие, той е толкова погълнат от задачата си, че все още не е доловил тревогата ми. Кимвам и бързо прелиствам следващата страница, за да избегна допълнителни въпроси. Не бих могла да го обясня, дори и да се опитам.
След като двамата с Джаред се настаняваме на стола на художника, аз мислено се подготвям за първата си татуировка – лотосов цвят, подчертан с женски филигран, който се простира от тила ми, надолу по гръбнака и завършва в средата на гърба ми. Това е красива творба и макар да съм избрала да се справя без ярките розови и зелени цветове на снимката, тя все още предизвиква усещане за спокойствие и мир – точно това, което толкова отчаяно искам да канализирам. С неохота свалям ризата си и разкопчавам сутиена, след което внимателно закривам гърдите си, докато се обръщам да седна назад на лежащия стол.
– Доста голямо парче за първи татос – предупреждава брадатият художник, преди да докосне немаркираната ми кожа с бръмчащата игла на пистолета за татуировки. – Ще боли.
Обръщам глава с една малка част, за да го погледна в очите, демонстрирайки абсолютната си увереност.
– Добре.
Часове по-късно излизаме от ателието с превръзки, болки и глад. Спираме в една бутка, за да си вземем малко бърза храна, преди да се върнем в Паралия, за да хапнем. Нямам търпение да се прибера у дома, надявайки се, че Дориан най-накрая е готов да се поправи, но отново съм разочарована, когато откривам празната си спалня. Ужасът по гърба ми бледнее в сравнение с лъчезарната болка в гърдите ми. Да бъдеш без него е непоносимо. Единствената надежда, за която се хващам, е фактът, че все още съм жива. Той все още ме обича.
Морган изплува от спалнята си, облечена в пикантно червена минирокля и токчета, а дългата ѝ коса е оформена на кок на върха на главата ѝ.
– Хей, донесох ти малко храна, но изглежда, че имаш планове – отбелязвам от застлания с килим под в хола, където сме решили да хапнем пилешките лентички и пържените картофи.
– Да, имам среща. Не чакай – намига тя, грабва чантата си и излиза.
– Мога да остана – казва Джаред, когато оставаме сами.
– Не. Ще се справя. – Той си пише цял ден, сигурно с Аврора, и вече ми е отделил толкова много от времето си. Не се знае какви планове е трябвало да изостави, за да дойде да ме спаси от самата мен.
След като неколкократно го уверявам, че няма да изпадна в безсъзнание и да се напия до глупост, Джаред тръгва да се среща с Аврора. Отново оставам сама с непреодолимата си вина и угризения на съвестта. Отивам до шкафа, за да си налея питие и изпивам три шота, без да мигна, като отчаяно се опитвам да потисна надигащото се желание да плача. След това внимателно се изкъпвам, преди да легна в леглото и да се помоля за отшумяване на осакатяващата болка, която достига до дълбините на сърцевината ми.

***

Усещам мекия бял пясък между пръстите си, а малките гранули блестят като диаманти на слънчевата светлина. Слънцето е райско, огрява голия ми гръб топло, леко като перо одеяло. Звуците на разбиващите се вълни, съчетани със свежия, солен мирис на морска вода, разпалват паметта ми. Била съм тук и преди. Очите ми са затворени, натежали от релаксация, но знам къде съм.
Скотос.
Отново съм сама, но не се чувствам самотна. Не се страхувам от тази непозната, екзотична земя. Чувствам се странно удобно тук. Чувствам се у дома. Искам да се обърна по гръб, за да мога да погледна нагоре към ясното синьо небе, но тялото ми е толкова тежко и уморено. А пясъкът е толкова мек и топъл, че просто не мога да се накарам да наруша този съвършен момент.
Изведнъж по гръбначния ми стълб се разнася хладно, изтръпващо усещане, което ме кара леко да потреперя. Контрастът между горещото слънце и студа е възхитително възбуждащ. Рефлексно изстенах, когато тръпките се разпространиха към всяко нервно окончание, разпалвайки плътските ми сетива.
– Обичам те, момиченце – прошепва кадифено гладък глас в ухото ми. Това е глас, който познавам, глас, който искам да чувам до края на живота си.
Дориан.
Принуждавам се да отворя тежките си клепачи, за да открия източника на ангелския глас, но вместо това ме посреща мрак. Вече не съм на плажа. Намирам се в спалнята ми. Въпреки това все още усещам ледените тръпки, които целуват гърба ми, и вдигам глава в отговор. Той е тук, проследявайки очертанията на татуировката ми с един хладен пръст. Не мога да видя изражението на лицето му, само трептящата дълбочина на лазурните му очи. Емоцията мигновено залива гърдите ми, избухвайки в напрегнато ридание.
– Дориан – задушавам се, усещайки как горещи сълзи се стичат от уморените ми очи. Отговорът го изненадва и той бързо коленичи, за да срещне погледа ми.
– Аз съм тук. Ранена ли си? – Пита той притеснено.
Не казвам и дума. Страхувам се, че ако го направя, той ще изчезне. Просто се обръщам по корем настрани и го издърпвам на леглото при себе си. Той охотно се подчинява и ние лягаме лице в лице, мълчаливо наслаждавайки се на комфорта на близостта. Позволявам на хладната свежест на аромата му да ме обгърне, а меките възглавнички на пръстите му да избършат сълзите ми.
Това, че сега е тук, ме кара да осъзная колко разбита съм била без него. Сега мога да дишам. Всяко негово докосване премахва мъката, която ме задушаваше и изцеждаше живота от мен. Сега е по-ясно от всякога, че не мога да живея без него.
– Съжалявам – казвам най-накрая, след като се убеждавам, че мога да се сдържам.
Усещам как Дориан се премества, сякаш поклаща глава.
– Недей. Не трябваше да говоря с теб по този начин. Прости ми. И ти беше права.
– Не, не бях. Абсолютно сгреших, като казах тези неща. Мразя се за това. – Повдигам ръка, за да погаля наболата брада върху бузата на Дориан. Той се сгушва в докосването и вдишва, вдишвайки същността ми. Той се нуждае от мен точно толкова, колкото и аз от него. – Никога повече не искам да се бия. Никога не искам да бъда без теб.
– Няма да бъдеш – издиша той. – Никога няма да те оставя, Габриела. Никога не съм го правил.
Пръстите на Дориан се спускат от лицето ми надолу по извивката на страната ми, карайки ме да си спомня, че съм легнала без горнище, за да дам възможност на татуировката ми да заздравее. Свободната ми ръка се издига рефлексно към гърдите ми, но Дориан бързо я издърпва обратно надолу.
– Никога не се крий от мен. Обичам те, всеки сантиметър от теб, отвътре и отвън. Никога не трябва да пазиш тялото си. Или сърцето си.
Дориан вижда право през мен, право в сърцевината ми. Той знае несигурните, уплашени чувства, които тая дълбоко в себе си. Знае най-тъмните ми тайни, най-дълбоките ми съжаления. Той живее в мен.
– Никога няма да си простя за това, което направих. – Прошепвам. – Мразя се за това, че те нараних.
Усещам как Дориан се усмихва срещу ръката ми.
– Преживял съм и по-лошо, момиченце.
– Но не и от мен. Никога не искам да бъда източник на болката ти. Вече не искам да бъда този човек – винаги толкова отбранителна, очакваща някой да ме нарани. Не искам да те отблъсквам.
– Няма да го направиш. Не можеш. Цял живот съм чакал да те обичам – казва той, преди да постави нежна целувка от вътрешната страна на дланта ми.
Сърцето ми се затопля от признанието му, внимателно се връщат на мястото си, назъбени парченца едно по едно. И с това затварям малкото разстояние между нас и се сгушвам в прегръдките му – единственото място, където някога ще искам да бъда.
Когато се събуждаме в петък сутринта, аз все още съм плътно пристегната в ръцете на Дориан, гърди до гърди. Прекарахме цялата нощ в разговори, целувки и усещане на топлината на телата си. Исках да го почувствам изцяло, исках да прави любов с мен, но той отказа, докато гърбът ми не заздравее малко. Освен това беше хубаво просто да сме отново заедно, да знаем, че ни свързва нещо повече от секс. Заедно с невероятното си тяло той наистина има най-красивата душа.
– Добро утро, момиченце – промърмори Дориан в косата ми.
– Как винаги знаеш кога съм будна? – Кикотя се срещу кожата му. Винаги мирише толкова прекрасно, толкова освежаващо.
Дориан оставя целувка на върха на главата ми.
– Този твой красив мозък.
С неохота се измъквам от ръцете му и тръгвам към банята. Облечена съм само с жълти раирани фланелени боксерки и не мога да не се изчервя, докато Дориан ме гледа как прекосявам стаята с желание, което гори в тлеещите му очи. След като освобождавам пикочния си мехур от снощната текила и си мия зъбите, се появявам отново и замаяно се свличам на леглото. Дориан оглежда гърба ми на дневна светлина, макар да съм сигурна, че би го видял отлично и на тъмно.
– Харесва ли ти? – Питам плахо.
– Харесва ми. Подхожда ти. – Той се навежда напред и целува нежната кожа около него, а хладните му устни успокояват болката. – Много секси.
– Мммм – стена. Дори най-малкото докосване кара тялото ми да трепери.
– Недей да го правиш. Ако започнеш да издаваш такива звуци, няма да мога да спра. Знам, че си възпалена. Не искам да те наранявам.
Поглеждам тържествено към Дориан.
– Тази болка е нищо в сравнение с това, което чувствах през последните няколко дни. Не защото ти ме нарани, а защото аз те нараних. Искам да ме боли. Искам да страдам за това, което направих.
Той поклаща глава и ме дарява с крива усмивка.
– Габриела, единствената болка, която изпитвах, беше мъчителното усещане, че съм те загубил. Нищо друго няма значение за мен. Да знам, че мога само да те гледам, докато спиш, да знам, че не мога да те докосна, да те целуна, да бъда в теб… Това ме унищожи. Снощи не можах да остана настрана. Бях твърде слаб за теб. Трябваше да те докосна, да усетя кожата ти върху моята.
Сядам и се настанявам в скута му, като притискам устни към неговите. Дориан реагира мигновено, като ме придърпва по-близо до себе си за задните ми части. Опитният му език навлиза в устата ми, масажирайки, опитвайки, дразнейки. Голите ми набъбнали гърди болят срещу изваяната му гръд, копнеят да бъдат докоснати и погалени. Чувствам как ерекцията му под панталоните се удря в чувствителната ми плът. Искам го сега и не ми пука дали ще ме боли. Точно когато ръцете ми се опитват да разкопчаят колана му, усещам нежелана вибрация в джоба на панталона му. Трябва да се шегуваш с мен!
Отстъпвам достатъчно назад, за да може Дориан да извади мобилния си телефон. Натиска бутона „Говори“ и издава възмутен поздрав, след което слуша доволно. Изведнъж си спомням за снимката, която направих със собствения си телефон, и скачам от скута му, за да я взема, въпреки молбата му да остана с лице на кученце.
– Виж какво намерих в салона за татуировки – казвам и му подавам телефона, след като той приключва с разговора си.
Дориан изучава снимката за миг, след което нечетливите му очи срещат моите.
– Хъм. Хора.
– Дамата там ми каза, че някакви случайни момчета са си ги направили. Откъде да знаят? И какви са тези други имена?
Дориан въздъхва и разтрива очи, сякаш внезапно се е уморил.
– Имало е 8 първоначални рода на Тъмните, уж първите кланове на Тъмните, които са породили всички останали кланове. С течение на времето, разбира се, са се родили много повече, но се смята, че ние сме най-чистите, най-могъщите от всички Тъмни. Всяка фамилия е влиятелна сама по себе си, като Скотос очевидно е най-доминиращата.
– И така, тези осем семейства, те ли са благородническите семейства в Гърция? – Сядам на колене, напълно погълнат от темата, като вися на всяка дума на Дориан. Това е и моето наследство. Баща ми беше Полемос.
– Да. Говори се, че те са отговорни за покварата на Мрака. – Дориан прокарва ръка през сексапилната си разрошена коса. – Не съм съвсем сигурен как хората са се добрали до тази информация, но не съм изненадан. Митовете лесно могат да отразяват истината. През последните двайсет години бях… извън обсега на информацията, така да се каже. Очевидно са настъпили промени.
Точно така. Вкаменяването на Дориан е било обърнато само за да може да ме преследва и убие. Кой знае какво е открил, когато се е събудил.
– Какво според теб означава това?
Дориан вдига рамене.
– Не мога да кажа. Имало е пробив, това е сигурно. Въпросът е дали е било умишлено или не. – Виждам, че темата го е състарила, веждите му са смръщени в размисъл. Усмихвам му се ярко и пускам целувка върху меките му устни, надявайки се да възстановя приятното му настроение. Получава се. – Облечи се. Ще те заведа на работа, а след това имам да свърша някаква работа. Ще се върна навреме, за да те заведа на обяд.
Бизнесът в „Кашмир“ е стабилен и аз с радост се впускам да помагам на клиентите и да пренареждам витрините, което е добре дошло за разлика от меланхоличното ми поведение през последните дни. След като се забавя малко, разглеждам рафтовете за нещо горещо, което да облека за рождения ден на Карлос по-късно тази вечер. Бях напълно забравила за него, докато Морган не го спомена на кафе тази сутрин. Тя също изглеждаше странно жизнерадостна, което показваше, че срещата ѝ предишната вечер е била успешна. Искаше ми се да я попитам кой е тайнственият мъж, но не исках да я поставям на място пред Дориан. Преди да успея да се замисля прекалено много или да завърша търсенето на рокля, Кармен ме помоли да подпиша доставката.
– Адресирана е до теб – казва тя, наблюдавайки черната жакардова кутия, украсена със сложна червена панделка.
Повдигам рамене и отнасям малкия пакет в офиса, за да го прегледам. Вероятно са няколко мостри от нов дизайнер, който иска да получи малко допълнителни точки за талант. След като успешно разплитам панделката и отварям кутията, откривам нещо съвсем друго. Изцяло бял бански със скъпоценни камъни се намира сред море от черна хартия. Абсолютно разкошен е, но аз вече знаех, че ще бъде такъв. Вече съм носила този бански. В съня ми. Сънят, който ми даде Тъмният крал.
Върху сексапилния бански костюм лежи бяла бележка. Поемам си дълбоко дъх и я обръщам, за да я прочета.

Цветето на лотоса – символ на свещената красота през изпитанията. Чистота. Прераждане.
Поздравления за това, че си прегърнала истинската богиня в себе си.

Ставрос

– Колко удобно – промърморва един глас зад гърба ми.
Обръщам се, стискайки гърдите си, а бележката все още е здраво стисната в ръката ми.
– Дориан! – Извиквам. – Кога дойде тук? – Той очевидно не е влязъл през вратата.
Протяга ръка, искайки бележката, и игнорира въпроса ми. Поглеждам назад към нея, като обмислям да я захвърля, за да ни спести драмата, но с неохота я подавам. Дориан я изучава с нечетливо изражение, без да показва признаци на недоволство или раздразнение. Моментното проблясване на кристалносините му очи е единственият признак на реакция изобщо. Той поставя картичката на бюрото, след което промърморва нещо на гръцки – „Ставрос“ е единствената дума, която успявам да разчета в тежкия му акцент. Дори в този разгорещен момент той ме възбужда неистово.
– Баща ти? – Най-накрая промълвявам след няколко напрегнати мига на мълчание. Очите на Дориан срещат моите и аз получавам отговор на въпроса си, а ирисите му са ледени и студени от гняв. Глупости. Можем ли да изкараме и един ден, без той да си изпусне нервите за нещо?
Принуждавам се да се усмихна с твърда усмивка на увереност.
– Ще се отърва от него. Все пак не е в мой стил.
– Не. Това ти е подарък – промърморва той. – Трябва да го запазиш. Ще изглежда невероятно върху теб. – Хладната му ръка ме гали нежно по бузата. Той отчаяно се опитва да овладее гнева си.
– Благодаря, но не. Но ми се струва, че трябва да му изпратя благодарствено писмо. Знаеш ли къде мога да го изпратя?
Веждите на Дориан се свиват малко, без да може да прикрие изненадата и объркването си. След това по красивото му лице се чете нещо друго. Отстъпва… Той кимва победоносно.
– Добре! – Казвам аз. Изваждам един лист хартия и започвам да оформям благодарственото си писмо до упорито подлия баща на Дориан.

Ставрос,

Благодаря ти за банския костюм, прекрасен е. Въпреки това не мога и няма да приемам подаръци нито от теб, нито от когото и да било. Аз съм доста лудо влюбена в сина ти, Дориан. В него и само в него. И няма нищо, което би могъл да ми дадеш, което вече да не е в него. Така че, моля те, не си губи парите или времето.

С уважение,
Габриела

Сгъвам листчето наполовина и го поставям в кутията, последвано от изработената горна част на кутията.
– Моля те, бъди сигурен, че той ще получи това – казвам, подавайки го на Дориан, който изглежда малко озадачен.
– Не е нужно да го правиш. Сериозно говоря – настоява той. – Сигурен съм, че това ще го разгневи много. Вероятно ще го провокира да направи нещо необмислено.
– И това би ли те притеснило?
Дориан се замисля, преди да ме дари със секси полу усмивка.
– Ни най-малко.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 11

Глава 11

– Вземи си почивен ден. Почивка. Не искам да се чувстваш слаба или дезориентирана.
– Дориан, аз съм напълно добре. Чувствам се добре, наистина – отговарям, нанасяйки спиралата си в огледалото на банята, загърната в хавлиен халат. Бедрата на Дориан са увити само в пухкава бяла кърпа, която показва твърдото му, стегнато тяло, което прави невъзможно опита ми да се съсредоточа върху задачата. Вече два пъти едва не си избодох очите.
Прокарвайки ръка през разхвърляните си, влажни кичури, Дориан извива устните си на една страна, което го кара да изглежда невероятно сладък и момчешки.
– Не знам, Габс. Притеснява ме това, че си навън, веднага след като си използвала размяна. Обменът на енергия между две сили е изключително изтощителен. Особено за теб. На мен ми хареса – по дяволите, беше невероятно, но не трябваше да го правиш.
Завъртам се, напълно изненадана от коментара му.
– Какво каза току-що?
– Е, притеснява ме, че си навън, след като си използвала обменът и не е трябвало да го правиш? – Спомня си той с повдигната вежда.
Поклащам глава на една страна.
– Не. Как ме нарече?
– О, да. Габс – усмихва се той сърцераздирателно.
Отвръщам с усмивка на красивия си жизнерадостен любовник, наслаждавайки се на лековатите ни шеги след седмици на страдание. Тами е излекувана, баща му си е отишъл, а от паранормалния ми преследвач няма и следа. Засега всичко на света е наред.
– Никога досега не си ме наричал така. Само приятелите ми ме наричат така – отбелязвам аз и връщам вниманието си към нанасянето на лекия си грим.
– Аз не съм ли ти приятел?
Слагам очната си линия и поглеждам отражението на Дориан в огледалото.
– Бих казала, че си много повече от това.
Дориан скъсява разстоянието между нас и поставя ръцете си около кръста ми отзад.
– Но ние сме приятели. Това е едно от нещата, които обичам в теб. Дори да нямаше нищо сексуално между нас, дори да не те обичах толкова силно, колкото те обичам, пак щях да те харесвам.
Той завърта тялото ми с лице към себе си, като ме води за бедрата. Вглеждам се в яркосините му, блестящи очи, забелязвайки колко младежки и безгрижен изглежда.
– Никога не съм имал такова нещо с някоя жена и това сериозно взривява съзнанието ми. Не просто ми харесва да те държа, да те усещам, да те карам да идваш до сълзи… Харесва ми да говоря с теб. Да те познавам.
Боря се с желанието да избухна в пристъп на момичешки кикот и вместо това се задоволявам със сладка, нежна целувка. Аз също харесвам Дориан. Освен Джаред, той е единственото друго момче, пред което съм се отворила. Отлепих всичките си сложни пластове и разкрих уплашеното, упорито, грубо момиче, което съм в действителност. Позволих си да изпитвам чувства с него. И фактът, че дори след като е научил всички тези неща за мен, включително глупостите и багажа, и продължава да ме иска, отново потвърждава решението ми. Ще обичам Дориан до деня, в който умра. И дори този ден да е утре, ще се боря за тази любов – за него – защото той си заслужава.
– Е, освен че съм готина мацка, знам точно защо ме харесваш. – Притискам устните си към неговите за едно бързо целуване, след което се обръщам, за да завърша подготовката си. – Аз съм дъщеря на баща си, Дориан. Може би виждаш частица от Александър в мен. Той ти липсва.
Дориан прави крачка назад, видимо разтърсен от забележката ми. О, по дяволите. Предполагам, че мога да добавя „нетактична“ към списъка с качествата си. И все пак той не е ядосан или натъжен от спомена за починалия ми баща и най-добрия му приятел. Той е замислен, изненадан.
Накрая кимва и мига с нелепата си секси полу усмивка.
– Да. Той ми липсва. И предполагам, че ти го облагодетелстваш по някакъв начин.
Отивам в спалнята, за да се облека. Въпреки че не съм готова да го напусна, трябва да съм в „Кашмир“ след трийсет минути, за да отворя.
– Разкажи ми за него – казвам с нежна усмивка. Знам, че връщането към тази част от миналото на Дориан може потенциално да го нарани.
Той се свлича на леглото и въздъхва, гледайки към тавана, сякаш си припомня далечен спомен.
– Трябва да призная, че в началото Алекс ме мразеше. Като разглезен, правоимащ най-голям син на краля, си мислех, че мога да упражнявам така наречения си авторитет дори след като се присъединих към Сянката. Грешах. Всички бяхме равни, всички бяхме братя. Алекс бързо ме изрита в задника и аз никога не го забравих.
– Какво? -Баща ми е наритал задника на Дориан? Как изобщо е възможно това? Дориан е непобедим. Никой не би могъл да го нарани физически. Поне аз не бих могла.
– Той ме научи на всичко, вкара ме във форма. Не беше много по-възрастен от мен, но беше много по-здраво стъпил на земята, смирен. Дисциплиниран. Тъй като беше незаконен син на благородник, трябваше да работи за това, което постигаше. Знаеше какво означава да бъдеш мъж. И ме научи на това повече дори от собствения ми баща.
Нахлузвам скромната си червена рокля на цветя, като я подчертавам с колан, докато сияя от гордост при мисълта, че баща ми е оказал положително влияние върху Дориан, мъжа, когото обичам. Да знам, че е помогнал за оформянето на състрадателния, достоен Тъмен, който стои пред мен днес, ме кара да се чувствам донякъде близка с него. И се гордея, че съм негова дъщеря.
– Семейството на баща ми… ти каза името им снощи. Какво беше то?
Дориан кимва.
– Полемос.
– Какво означава това? – Питам, обувайки сандалите си.
Дориан все още се е прострял на леглото, а само кърпа покрива съблазнителните му нежни части. Изглежда толкова удобно в кожата си, толкова самоуверен. Поглежда ме, а очите му са изпълнени с носталгия.
– Война. Беше велик воин. Всички Полемови са такива.
Война. Той беше боец, точно като мен. И майка ми била лоша жена сама по себе си. Сега всичко това има смисъл. Да науча за родителите си е нещо повече от образование. Научавам и за себе си, за момичето, което никога не съм познавала. Момичето, което беше изписано, за да изглежда земно и незначително.
Дориан дърпа подгъва на роклята ми като дете, което се опитва да повика майка си.
– Не си тръгвай – хленчи той игриво. – Ако останеш, ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
– Така или иначе ще ми кажеш. Освен това бутикът не може да се управлява сам. Не мога да ти изкарам много пари, ако затварям магазина всеки път, когато искаш да си поиграеш на късмет, шефе.
Дориан свива рамене.
– Какво ме интересуват парите? Нямам нужда от нищо от това.
– Тогава защо притежаваш всичко това? – Казвам, като размахвам ръка из стаята, за да посоча луксозния жилищен комплекс. – Имаш всички тези бизнеси, но не ти пука?
Одухотвореният ми любовник се смее от сърце, като дори стига дотам, че от радост отмята глава назад.
– Мислех си, че ще се досетиш за това! Всичко това е прикритие, всичко е създадено, за да те примами. Представям ти едно удобство, за да не ти се налага да търсиш другаде.
– Какво, по дяволите? – Крещя, като сложих ръце на хълбоците си.
Дориан вдига длани в защита.
– Успокой се, убиецо. Това беше за твое собствено добро. Трябваше да се уверя, че ще те държа наблизо. За да те защитя. И исках да те направя щастлива, честно казано. Искам да ти дам всичко, което някога би могла да искаш и от което се нуждаеш. Аз съм изключително богат, Габриела. Всеки бизнес, който съм придобил, е бил за теб. Всичко е за теб.
Прочувственото му признание успешно ме спира на място, карайки ме да отпусна силно стиснатите си юмруци.
– О. И какво… искаш да бъда издържана жена? – Боса, бременна и в кухнята ми идва на ум, ако само можех да готвя… или дори да зачевам деца.
– Съвсем не. Ти така или иначе никога няма да го позволиш. Имам чувството, че изпитваш отвращение към властта, да не говорим за неспособността ти да се откажеш дори от грам контрол.
– Адски правилно! – Усмихвам се.
– Освен това ми харесва твоята енергичност. Независимостта ти. Отказът ти да приемаш всякакви мои глупости. И ми харесва, че ме караш да се чувствам млад, свободен. Ти си искрена и истинска. През целия си живот съм бил заобиколен от жени, които са имали чувството, че са ударили джакпота, щом са ме срещнали. Бяха готови да ме оставят да се разхождам по тях, стига да можеха да кажат, че са свързани по някакъв начин с мен. И аз направих точно това. Получавах това, което исках, и продължавах напред, без да се замислям. Но такива жени ме отегчават. Обичам предизвикателствата – намига той.
– Едва ли съм била кой знае какво предизвикателство, Дориан. Появих се в хотелската ти стая, помниш ли?
– Но ти знаеше какво искаш. И това не бяха парите, статутът или дори външността. Имаше и нещо друго. Освен че беше толкова възбудена, че едва не свърши, когато те докоснах за пръв път – смее се той.
Какво, по дяволите? Какво е станало с него?
О. Аз, разбира се. Точно както Аврора излъчваше похотливите си желания в него, Дориан е получил моята добродушна грубост. Точно както първия път, когато прехвърлих любовните си чувства в него. На следващия ден той беше различен – остроумен и закачлив. Уау, значи предполагам, че лепкавото ми чувство за хумор е моя супер сила.
– Е, извинявай, не съм обикаляла квартала толкова пъти, колкото теб, стари мъдри принце – пошегувах се аз. – Освен това ти не се бориш честно!
– Никога не съм казвал, че се боря, момиченце. А сега… за това, че отиваш на работа. Можеш и да се съблечеш и да се върнеш в това легло при мен, иначе ще бъда принуден да бъда много недипломатичен с тялото ти. Отново. И този път ще го накарам да го боли.
Очите ми се разширяват от шок и възбуда при спомена за Дориан, който напълно ме обездвижва и манипулира всяка от точките ми на удоволствие. И колкото и да ме е страх да си го призная, перспективата да го видя в мрака му, отприщил жестокия звяр в себе си, който напълно разбива всяка частица от решителността ми, ме възбужда.
– Не! Наистина трябва да ходя на работа! Кармен ще ме чака отвън! – Моля. – Защо просто не дойдеш с мен? И ако видиш, че съм слаба или мрачна, ще се приберем направо вкъщи. Обещавам.
Дориан се усмихва и кимва на идеята.
– Вкъщи – промърморва той замислено. Въздъхва, след което се изправя на крака, оставяйки кърпата около кръста си да падне на пода. Впечатляващата му полутвърда дължина моментално кара устата ми да се напълни със слюнка. – Харесва ти това, което виждаш?
– Харесва ми. Но трябва да се захващам за работа, г-н Скотос. Шефът ми може да бъде истински твърдоглав – кикотя се. – А сега се облечи, за да можеш да видиш трудно спечелените си пари с работа.
Избираме да извървим пеша няколкото минути до Кашмир, за да се насладим на ярките, топли слънчеви лъчи. В небето няма нито едно облаче и аз моментално вдигам глава, за да позволя на слънчевите лъчи да целунат лицето ми. Аххх. Усещането е божествено. Почти толкова хубаво, колкото целувките на Дориан.
– Ти си като слънцето – отбелязва Дориан, докато аз прескачам напред, размахвайки ръце като актриса в нелепа реклама на тампони.
– Какво? – Питам, като се завъртам, за да видя красивото лице на Дориан. Той изглежда стилен и опасно секси, както винаги, облечен в ленени панталони и свежа риза с копчета, навита до лактите.
– На слънчева светлина се чувстваш подмладена, нали? По-силна? – Той изчаква озадаченото ми изражение. – Хммм, може би си повече Светла, отколкото Тъмна – отбелязва той с усмивка.
Прав е. Слънцето наистина ме зарежда с добро настроение. Но си мислех, че всеки реагира така, когато е слънчево, а не когато е дъждовно и мрачно.
– Вярно е – отговарям аз. – А ти не се чувстваш така?
Дориан свива рамене, разхождайки се грациозно, сякаш тротоарът е неговият подиум.
– Не изпитвам отвращение към него. Няма да избухна в пламъци – засмива се той. – Но не прави нищо за мен.
Кимвам, припомняйки си свободния превод на първото име на Дориан.
– Обзалагам се, че си невероятен плувец.
Очите на Дориан блестят, докато на лицето му се прокрадва носталгична усмивка.
– Аз съм. Скиатос има най-красивите, кристално чисти води. Иска ми се да те заведа там.
– Може би някой ден ще го направиш – отговарям аз и вземам ръката му в моята. Нямам сърце да му кажа, че вече съм била там съвсем наскоро. В съня, който ми даде баща му.
Приближаваме се до витрината точно когато Кармен паркира колата си и аз бързо разтварям пръсти, за да избегна всякакъв скептицизъм, с което си спечелвам остър поглед от Дориан. Сигурна съм, че Мигел я е информирал за връзката ми с него, вече пълния собственик на „Кашмир“, но все пак чувствам, че би било безвкусно и непрофесионално да го направя очевидно по време на работа.
Изразът на шок и обожание, очертан върху лицето на Кармен, докато тя се вглежда в поразителното великолепие на Дориан, ме кара да се кикотя вътрешно. Бедното момиче. Той все още има този ефект върху мен, особено когато очите му тлеят от желание и опасност.
– Кармен, това е г-н Скотос. Той ще ни провери днес – казвам, отключвам входната врата и ги въвеждам вътре.
Кармен протяга треперещата си ръка.
– П-приятно ми е да се запознаем, г-н Скотос. Е, е, чувала съм толкова много за вас.
Дориан се усмихва топло, очевидно опитвайки се да разсее всякакви задъхани чувства на официалност.
– Моля, наричайте ме Дориан. И не съм тук, за да проверявам някой от вас. Знам, че се справяте отлично с работата си тук. – Той поставя голямата си ръка в тази на Кармен и тя мигновено се отдръпва.
– Ах! Съжалявам! Не исках да те шокирам – казва тя, като гали дланта си.
Дориан ме поглежда странно за миг, после връща погледа си към Кармен, където маха с ръка на странната случка.
– Не се притеснявай. Радвам се да се запознаем с теб, Кармен. – Той ме поглежда и казва: – Ще бъда в задния офис. Имам някои документи, които искам да подпишеш, когато имаш малко време.
Нещо със сигурност го е разтревожило, макар че се справя добре с прикриването му пред Кармен. Тя не изглежда да е стресната, а се отдалечава, за да се подготви за сутрешното откриване. Облечена в харемски панталони с висока талия, бял потник и сандали със скъпоценни камъни, Кармен определено има усет към модата. Не изисквам от никого да купува или да носи дрехите от бутика. Единственото, което искам, е персоналът да се стреми да популяризира подобни стилове, които носим, и да проявява творчество, като ги прави свои собствени. Досега това се е получило както при млади, така и при по-възрастни жени. Искам магазинът да излъчва индивидуалност и лично разнообразие, а не това, което е актуално за сезона.
– Кармен, отивам да взема касата с парите. Обади се, ако имаш нужда от нещо, става ли?
Насочвам се към задния офис, където се съхранява сейфът ни, за да открия Дориан, който се е облегнал замислено на бюрото. Затварям вратата след себе си, като добре осъзнавам, че има нещо, което трябва да ми каже.
– За какво става дума? – Прошепвам, макар да знам, че няма как Кармен да ме чуе чак тук.
Дориан поклаща глава.
– Никога не си ми казвала, че Кармен и Мигел практикуват сантерия.
Поглеждам Дориан скептично.
– Еми, вероятно защото не знаех, да не говорим, че дори не знам какво е сантерия. И какво… почувствал си нещо с Кармен? Тя нещо ли е? – Боже, първо Морган, а сега и Кармен? Имам ли изобщо нормални приятели?
Дориан поклаща глава.
– Не, не точно с Кармен. Или дори Мигел. Някой от тяхната кръвна линия, може да е Вещица. Може да е нищо, а може и да е… притеснително.
– Какво? – Това продължава да става все по-странно. – Значи можеш да усетиш всяко друго мистично същество чрез докосване, нали?
– Не, мога да усетя всеки източник на енергия около мен. Кармен ме усети чрез докосване и аз зърнах кръвната ѝ линия. Тя обаче не знае какъв съм. Предполагам, че това никога не се е случвало, когато тя те е докосвала.
Поклащам глава.
– Значи има нещо като… сили около нас? Като теб? И мен.
Дориан се ухилва малко, сгъвайки ръце зад главата си.
– Разбира се. Ние, както и Светлината, имаме способността да се отклоняваме. Но ако се отклоняваме, не можем да откриваме това, което е около нас. – Дориан завърта въртящия се стол, за да следи движенията ми, докато отивам до сейфа, за да извадя касата с парите. – Ние сме навсякъде, Габриела. Ще се изненадаш.
Завъртам да се концентрирам върху ключалката, прехапвам решително устните си и го поглеждам скептично.
– Значи, откакто сме заедно, сме попадали на други? Кога?
Дориан свива рамене и ми хвърля крива усмивка.
– Няколко пъти. Всъщност на първата ни среща. Сервитьорката в спортния бар беше Светла. Помниш ли?
Как можех да забравя? Разговорът ни беше толкова безпроблемен, толкова плавен. Не можех да повярвам, че някой толкова необяснимо секси може да е толкова земен. А в сервитьорката имаше нещо странно. Тя беше видимо разтреперана само при вида му, дори уплашена. След като Дориан потвърди, че тя не е просто някоя презряна бивша любовница, отдадох това на лошо обслужване.
– Спомням си това! Беше адски уплашена от теб. Но ти и остави такъв голям бакшиш. Какво става с това? Мислех, че всички се мразите.
– Отношенията не са толкова променливи, колкото бяха преди. Не можем да се избиваме един друг, нали? – Очите на Дориан светкавично се насочват към вратата. – Кармен идва. По-добре излез навън и ми изкарай малко пари – казва той шеговито.
Тръгвам да излизам от офиса и едва не се сблъсквам с Кармен точно когато ръката ѝ се вдига, за да почука.
– О, боже, толкова съжалявам, Габс! Тъкмо гледах дали имаш нужда от помощ. Остават няколко минути до девет.
– Идвам. – Поглеждам назад към игривият си любовник, след като Кармен се оттегля към входа на магазина. – Ще се върна да те проверя. Опитай се да не счупиш нищо, става ли? – Казвам с намигване.
Сутринта минава бързо и сме изненадващо заети за един понеделник. Сигурно се е разчуло за вкусния гръцки бог, който наблюдава тихо, което е накарало повечето от купувачите да загубят ориентация, заедно с всякаква интелигентна мисъл. Шпионирам Дориан хитро, докато се разправя с една възрастна жена, вероятно на около 50 години, която почти се къпе в лигите си, докато вади кредитната си карта. Нямам нищо против втренчените ѝ очи, тя е похарчила почти 3000 долара, което носи на Кармен солидна комисиона.
Към обяд Ейми, още една от нашите продавачки, идва на смяна и аз съм благодарна за помощта. Реакцията ѝ е също толкова зашеметяваща, колкото и тази на Кармен, когато съзира Дориан, и на лицето ми се прокрадва лека усмивка. След обедната суматоха изпращам Кармен на почивка, въпреки че все още сме доста заети.
– Ще помогна – казва Дориан, след като половин дузина пъти уверявам Кармен, че ще се справим за един час без нея.
Поглеждам го с въпросително изражение.
– Ами ти? Занимавал ли си се някога с търговия на дребно? Или дори да си работил на нормална работа? Някога?
По красивото му лице се разстила широка, оживена усмивка.
– Не. Но мисля, че бих се справил. Аз съм много трудолюбив – диша той съблазнително. Мммм, наистина много трудно.
С болка осъзнавам, че Ейми ни гледа, озадачена от непринудената ни размяна. Тя не знае за връзката ни и възнамерявам да я запазя такава.
– Добре, г-н Скотос. Кажете ми, ако мога да ви помогна с нещо.
Опитвам се да се отдалеча от него, като насочвам вниманието си към нова изложба на остри, украсени с черепи бижута от местен дизайнер. Знам, че в момента той вероятно се мръщи на гърба ми, но няма възможност да се замисли твърде дълго, преди да бъде затрупан с поток от безнадеждни клиентки, които купуват всичко, до което се докосне.
След като Кармен се върна и продажбите се забавиха малко, Дориан поиска да говори с мен насаме за някаква документация. Щом влязохме в офиса, той заключи вратата.
– И за какво, по дяволите, ставаше дума? – пита той, като се обляга небрежно на вратата.
– Дориан, моля те, не ми казвай, че си сериозно разстроен. Не искам хората да си мислят, че съм получила тази работа само защото спя с теб. Това е нецензурно.
Лицето на Дориан внезапно се изкривява в жестока насмешка, очите му потъмняват в заплашителен блясък, но въпреки това очите му са светли и яростни. О, дяволите. Обидила съм го.
– Спим заедно? – изсъсква той. – Казвам ти, че ще дам живота си за теб, и това се превежда като просто спим заедно? – Тялото му бавно се залюлява към мен по нечовешки начин, сякаш няма кости или стави, които да ограничават усуканите му движения.
По дяволите, наистина умея да боравя с думите.
– Не съм имала предвид това! Знам какво имаме, но това ще се възприеме просто като това, че си проправям път нагоре по стълбата. – Неуверено протягам ръка към него, като оставям върховете на пръстите си да погалят основата на челюстта му. Вече не се страхувам от чудовището в него. Знам, че то е част от това, което е той, и никога няма да мога да променя това. Да не говорим, че моят собствен вътрешен демон може да бъде значително по-отровен.
– Мразя го също толкова, колкото и ти. Цял ден ми се искаше да те докосна.
Дориан затваря в клетка злобния звяр, позволявайки на чаровния, съблазнителен мъж, когото познавам и обичам, да изплува отново.
– Нямаш представа колко трудно ми беше да държа ръцете си далеч от теб. – Той прехапва долната си устна, вкопчвайки се в докосването ми, преди да ме дръпне към себе си за силна прегръдка. – Не ми харесва да криеш какво си за мен. Не ми пука какво мислят хората.
– Но на мен ми пука – казвам срещу твърдите му гърди. – Искам да ме приемат сериозно. Искам да заслужа уважението им.
– Хм. Благородно. Но не е достатъчно добро за мен. Искам те да знаят. И понеже ме разгневи толкова много, мога да измисля само един начин да платиш за прегрешенията си.
Главата ми се вдига, за да срещне тлеещия му поглед, и регистрирам точно какво има предвид. Преди да се усетя, се навеждам над бюрото, а роклята ми е вдигната над дупето ми.
– Хей! Дориан, какво, по дяволите, правиш? – Шепна яростно.
– Ще те имам, момиченце – изсумтява той, размятайки задните ми части.- Щом си мислиш, че точно това сме правили през цялото време.
– Не съм имала предвид това! О, Боже, Дориан, те ще ни чуят! – Дори и със стереосистемата на магазина, няма как да бъдем дискретни, като се има предвид колко темпераментни можем да бъдем и двамата. Сексът с Дориан винаги е толкова динамичен. Не бих искала да е по друг начин.
Чувам познатите звуци на колана и ципа му, а топлината моментално се събира и пулсира между краката ми. По дяволите! Устните му са върху ухото ми, пощипва го нежно, а хладният му дъх предизвиква тръпки по гърба ми.
– Това е смисълът. Искам всички да знаят колко добре те карам да се чувстваш. Колко силно тялото ти жадува за това. – Той побутва твърдостта си към дупето ми. – Колко силно ме чувстваш, когато живея в теб.
Сякаш тялото ми можеше да ме предаде още повече, но изведнъж се оказвам мокра, задъхвайки се трескаво, докато се подпирам на бюрото. Чувствам как твърдата му дължина удря върха на облеченото ми в дантели дупе, докато той спуска панталоните си до глезените. Бързо ме лишава от бикините ми и аз набързо му помагам.
– Моля те – умолявам с пресипнал глас. – Не мисля, че мога да бъда тиха. Искам те прекалено силно.
Дориан гали парещия огън между краката ми и аз неуспешно заглушавам стон.
– Добре. Искам да те чувам. Искам да изкрещиш името ми – казва той между зъбите си. – Трябва да си спомниш кой съм аз. Запомни кой притежава това.
Дориан разтваря краката ми по-широко, като вкарва коляното си между тях, продължавайки прецизно да гали пулсиращата ми плът. Вкарва пръст вътре в мен и аз прехапвам устни, за да се въздържа да не изкрещя възхвала. Той раздвижва вътрешностите ми, опипвайки стените ми, усещайки как те се свиват и треперят около него.
– Бебе, ти си толкова влажна за мен. – За мой ужас той го отстранява и чувам звуци от смучене. – Мммм, имаш толкова сладък вкус. – Дориан отново вкарва пръста в мен, повтаряйки възхитителното мъчение, карайки ме да се притискам към него. Той изважда пръста си и го поставя пред лицето ми. – Смучи – изисква той.
За какво става дума?
Гледам дългия му, пъргав пръст, блестящ от собствения ми нектар. Прехапвам устните си уплашено, преди Дориан да вкара пръста си в устата ми. О, какво, по дяволите. Поглъщам го, жадно го смуча, сякаш Дориан е на езика ми. Вкусът на собствените ми сокове само ме възбужда още повече и започвам да се търкам към него, копнеейки да ме изпълни, докато се пръсна.
– Жадно момиченце – промърморва Дориан в ухото ми, когато отдръпва ръката си. Поставя я отпред, раздвижвайки клитора ми, докато ме навежда в удобно за него положение. Усещам как коленете му се сгъват зад мен, когато главата на члена му намира мекия ми процеп.
С един пронизващ тласък Дориан е вътре в мен, разтяга розовите ми стени и се вкопчва в сърцевината ми. Както винаги, ние стенем в унисон от това усещане, аз се наслаждавам на интензивната пълнота, а той е зашеметен от великолепната плътна топлина. Дориан нанася дълбок, целенасочен удар след удар, което ме кара да прибягвам до прехапване на долната си устна, за да заглуша виковете си. Коленете ми се подкосяват и треперят при всеки удар, но Дориан ме успокоява, като ме държи за бедрата, отказвайки да прояви милост или сдържаност. Вече не мога да сдържам стоновете си, оставям ги да се изсипят навън в напрегнати, накъсани изречения и молби към по-висша сила.
– Точно така, бебе. Кажи ми, че ти харесва – изръмжава Дориан и ускорява темпото си. – Дай ми го. Отпусни се.
С изненадващ собствен рев се надигам срещу него, а бюрото изскърцва при всеки мощен тласък. Искам да му го дам. Искам той да усети как вътрешностите ми треперят и се обливат от собствената ми похотлива същност.
Чувствам хладния му дъх върху рамото си, когато от устните му се изсипва чуждоезично бърборене. Гръцко. Чудовищно гръцко. По дяволите! Въпреки че не го разбирам, това е невероятно еротично и само засилва плътската ни лудост. Една ръка отпуска бедрото ми и я усещам около основата на гърлото си, оказвайки все по-голям натиск с всеки силен удар, докато той продължава чуждото пеене в ухото ми. Стаята се върти и очите ми се обръщат назад в главата. Крайниците ми са като желе, но все още го посрещам удар след удар, насърчавайки го да ме вземе още по-силно.
– Не спирай, не спирай, не спирай – изкрещявам през стягането на врата си, като хващам бедрата му зад себе си, за да мотивирам всеки тласък. Толкова съм близо, че мога да усетя вкуса му. И го искам силно, грубо и чудесно брутално.
– Ах! Майната му! – Дориан извиква гръмко, освобождава врата ми и ме блъска безмилостно отзад, докато се поддава на собствения си непреодолим оргазъм. Усещам как топлината му се излива в мен и мигновено се развихрям, викайки името му с благоговейна възхвала и преклонение.
– По дяволите – промълвявам, докато се свличаме на земята, и двамата изтощени и преситени от раздиращите ни оргазми. За съжаление той се изплъзва от мен, но аз съм твърде слаба, за да протестирам. – Знам, че са ни чули.
Дориан се ухилва на ужасяващото ми унижение. Слабо обръщам глава, за да му се намръщя.
– Това не е смешно, Дориан! Клиентите вероятно са ни чули! О, Боже, о, Боже!
– Отпусни се, Габриела – подхваща той.
– Спокойно? Как, по дяволите, мога да се отпусна? По дяволите, по дяволите, по дяволите! Как можах да бъда толкова глупава? – Закривам лицето си с влажната си ръка от срам. Може и да се поклоня и да приема наградата за – Идиот на годината.
– Здравей – гука Дориан, нежно отблъсква ръката ми и придърпва лицето ми към своето. Очите му са изпълнени с топлина и пламенност, което веднага успокоява разстроеното ми его. – Сериозно. Аз се погрижих за това. Стаята е направена така, че да е звукоизолирана. Те не чуха нищо.
Поглеждам Дориан невярващо, несигурна дали трябва да съм разстроена или въодушевена. Преди да успея да реша каква да е подходящата реакция, той е на крака и ме издърпва на моите. Краката ми все още са доста разклатени, балансирайки върху сандалите с клиновиден ток, затова се подпирам на бюрото, което е изместено с поне шест сантиметра от първоначалното си място. Дориан се навежда, за да вземе бикините ми, като ги държи настрани, за да мога да стъпя внимателно в тях. След това прибира ризата си и закопчава панталоните си.
– Сега, когато това вече е отпаднало, имам някои документи, които трябва да подпишеш. – Вдига пакет документи от бюрото и посочва полето, в което се изисква подпис. – Подпиши тук – казва той и ми подава химикалка.
– Какво е това?
Дориан поклаща глава безгрижно.
– Само няколко документа, които пре договарят позицията ти тук, след като вече притежавам бутика изцяло. Нищо, за което трябва да се притесняваш сега. – Той ми намига с ослепителна усмивка и аз почти се разтапям от това колко безумно красив и щастлив изглежда. С неохота откъсвам очи от лицето му достатъчно дълго, за да надраскам името си.
– И тук, и тук – казва той, като прелиства още няколко страници.
Правя това, което иска, после го поглеждам и поклащам глава.
– При теб винаги има работа и удоволствие, а?
– Защо да имаш едното или другото, когато можеш да имаш и двете? – Намига той. – А сега да те нахраним.
Отиваме до една старомодна закусвалня на около един квартал и се наслаждаваме на бургери, пържени картофи и млечни шейкове. Разбира се, млечните шейкове са любимата част на Дориан и аз се кикотя весело на опита му да изсмуче гъстата пяна, без да получи мозъчно измръзване.
– Боже, цялата тази сила, а ти не си измислил начин да се бориш с това? – Смея се.
Дориан притиска ръка към челото си и присвива силно очи.
– Права си. Доста жалко.
След обяда Дориан ме моли да сляза с него в „Лукс“, за да провери нещо. С удоволствие се съгласявам, повече от щастлива, че ще имам възможност да видя Морган, както и Карлос и Джаксън. Тези момчета винаги са бунтари и си записвам да ги поканя на следващата ни караоке вечер, вдъхновена от текилата. О, костюмите! Мога само да си представя. Когато завиваме по улицата, на която се намира салонът, Дориан ме спира на пътя.
– По дяволите. Има някой в салона. – Веждите му се набръчкват от раздразнение. – Шибана светлина.
– Знаеш ли кой?
Дориан поклаща глава, очите му се свиват съсредоточено, сякаш се опитва да улови някакъв непознат сигнал.
– Не. Остани до мен. Не докосвай никого.
– Трябва ли просто да остана навън?
Дориан ме поглежда недоверчиво, цялото добро настроение, което излъчваше само преди секунди, го няма никъде.
– По дяволите, не. Категорично не. Аз съм Скотос. От нас трябва да се страхуват. Никога не отстъпваме и не бягаме от нищо. Никога.
Той преплита пръстите си с моите и ме дърпа силно към салона, а тялото му бучи, почти вибрира от напрежение. От устните му се изтръгва тихо мърморене, но не мога да разбера какво казва. Мога да кажа, че Дориан е ядосан, може би дори малко нервен, но гордостта му не му позволява да го покаже. За пръв път го виждам да прегръща тежестта на семейното си кредо.
Влизаме в салона с обичайното разточителство, което ни съпътства винаги, когато съм с Дориан. Невъзможно е някой, мъж или жена, да не се спре и да не се загледа в екзотичното му великолепие. Стомахът ми се свива от опасения и несигурност, но въпреки това съм странно въодушевена от факта, че съм в присъствието на Светлината, макар да нямам представа кой би могъл да бъде той. Дали щеше да е нелепо красив като Дориан и дори като Аврора? Не бих се изненадала, като се има предвид колко зашеметяваща беше Наталия.
– Габс! Дориан! Какво ви води тук? – Възкликва Морган, когато се приближаваме. На елегантния стол на стилиста на нейния пост седи жена на средна възраст, която, както виждам, е поискала строга, модерна прическа с тъп, прав бретон. Очите ѝ са приковани към Дориан, а устата ѝ образува буквата „О“ от възхищение.
– Просто се разхождаме. Как върви всичко? – Опитвам се да изглеждам пасивна, но с тревога сканирам голямата стая за някакъв знак от Светлината. Дориан стиска нежно ръката ми, забелязвайки разсеяността ми. Той все още изглежда безстрастен, макар че малката бръчка на веждите му ми подсказва, че е дълбоко концентриран.
– Ооо, скъпа, знам, че е по-добре да дойдеш тук и да ми говориш! – Чувам зад гърба ни. Обръщаме се и виждаме Карлос, сложил ръка на тесния си хълбок, който ми се усмихва ярко.
– Карлос! – Викам го. Пресичаме стаята, за да го поздравим, но когато се опитвам да напредна още, за да го прегърна, Дориан ме спира, преди да успея да направя още една крачка.
– Г-н Скотос, радвам се да ви видя – казва той и кимва. Дориан отвръща на жеста учтиво, преди да се върне към задачата си да сканира стаята със студени, тренирани очи. Когато не го гледа, Карлос с ентусиазъм прави жестове с уста между нас, изричайки: – Вие сте заедно? – Изчервявам се в алено и кимвам грациозно, като в отговор получавам нахално скимтене и клатене на глава от Карлос.
Джаксън се присъединява към нас, изглеждайки величествено с ботуши на токчета, които допълват изцяло черното облекло, което е дрескодът на салона. Платинено русата му коса сияе и го кара да изглежда дяволски красив. О Господи, от Светлите ли е той? Със сигурност е достатъчно привлекателен. Незабелязано хвърлям страничен поглед към Дориан, за да видя в отговор едва доловимо поклащане на глава. Разбира се, че не. Дориан би могъл да знае.
Джаксън ме дарява с блестяща усмивка, демонстрирайки блестящите си бели, съвършени зъби. Той трябва да е най-красивият мъж, който съм виждала, освен Дориан.
– Искам само да дойда и да те поздравя, бебе – мърка той. – Екс се върна в участъка ми, отбий се. Знам, че ще се радва да те види.
Виждам как Джаксън прошепва нещо на Карлос и ме поглежда. Карлос кимва развълнувано, което кара Джаксън да ми намигне. Той взема ножица от станцията на Карлос, след което маха на Дориан и на мен и се връща към задачата си.
– И така, както и да е – казва Карлос с ръце, все още подпрени на бедрата му. – Рожденият ми ден е този петък и правим малко парти в новия клуб „Ария“. Наистина искам да дойдеш. И двамата – усмихва се той.
Поглеждам към Дориан с надежда и съм приятно изненадана, когато той кимва в знак на съгласие.
– Карлос, с удоволствие – казвам аз. Бих отишла и без него, но това, че Дориан е до мен, не ми пречи.
– Чудесно! Доведи когото искаш, колкото повече, толкова повече. И бъди готова да се забавляваш, защото знаеш как го правим ние! – Изръмжава той.
Дориан набързо ме отвежда в задния си кабинет, като ми дава само няколко секунди, за да спра и да поздравя Ксавие, докато Джаксън подстригва шоколадово-кафявата му коса в стилна, но консервативна прическа.
– И какво? – Питам, щом оставаме сами.
Дориан поклаща глава и стиска устни в знак на неудовлетвореност. Освен Морган, Карлос, Джаксън и Ксавие, не разпознах никой от другите стилисти или клиенти. А и повечето от тях бяха твърде очевидно запленени от красотата на Дориан, за да изглеждат смутени или притеснени.
– Но сигурен ли си за Джаксън? Искам да кажа, погледни го. Това не може да е естествено.
– Не, Габриела. Той е човек.
Почуквам с крак, опитвайки се да запомня лицата на всеки клиент.
– Ооо! Може би дамата с миниатюрното куче. Не се ли предполага, че Светлите са любители на животните или нещо подобно?
Дориан отново поклаща глава и отива до бюрото, за да прелисти една камара с документи.
– Не.
– Или какво да кажем за…
– По дяволите, Габриела! Не знам кой е, по дяволите! – Дориан изкрещява, преди да успея да довърша мисълта си. Той ме поглежда със студени, гневни очи, очевидно вбесен от линията ми на разпит. – Просто млъкни, за да мога да помисля за секунда. По дяволите.
Правя, каквото ми се казва, и отстъпчиво мълча, отвратена както от себе си, че изпълнявам изискванията му без съпротива, така и от него, че се отнася с мен като с невъзпитан престъпник. Никога не бих приела това от някой друг. Дори от Джаред. Тогава защо отстъпвам сега? Защо позволявам на Дориан да ме пренебрегва и омаловажава, без дори да ми хвърли едно око? Какво се случва с мен? Дали Дориан най-накрая ме е накарал да се подчиня до умопомрачение?
Разходката обратно към Кашмир е болезнено тиха и напрегната, което само ме кара да осъзнавам още по-ясно отчаяния си дух, съчетан със силната ярост на Дориан. Трудно е да се повярва, че преди по-малко от час Дориан ме беше навел над бюрото си, показвайки ми колко дълбока е любовта му. Сега на лицето му са изписани само презрение и раздразнение.
– Мисля, че трябва да си тръгнеш – казвам му на няколко витрини по-надолу от Кашмир.
Дориан издишва раздразнението си с рязко изпъшкване и поглежда настрани, клатейки глава с недоверие към моята дребнавост.
– Не бъди смешна. Ще остана до края на смяната ти.
– Не. Трябва да си тръгнеш – настоявам аз. – Ще поговорим по-късно.
Дориан леко смекчава твърдото си изражение, надявайки се да ме склони да видя нещата по неговия начин.
– Трябва да бъда тук с теб. Трябва да те защитя.
– От какво да ме защитиш? – Избухвам гневно. – Защото единственото, което виждам, е как гониш призрак и се държиш с мен като с гад, защото се чувстваш неадекватен. Как можеш да ми помогнеш, когато не можеш да помогнеш дори на себе си? По дяволите, собственият ти баща иска да те убие. Може би ти си този, който има нужда от защита. Върви си вкъщи, Дориан. Не те искам и не се нуждая от теб тук.
Обръщам се на пета, тръгвам към бутика и не спирам, докато не се сгуша в уютния си офис. Свличам се на въртящия се стол и оставям изтерзаните си рамене да паднат пораженчески. Ядосана съм, разочарована и наранена, но няма кого да обвинявам, освен себе си. Единствено Дориан може да ме нарани по този начин, оголвайки ме от силата и бунтарството ми, защото съм му позволила да проникне в частите от мен, които съм пазила толкова дълго. Само той може да ме тласне към онова място, което ме кара да говоря толкова жестоко от болка и гняв, разкривайки колко изключително незряла съм всъщност.
Какво, по дяволите, не е наред с мен? Какво направих току-що?
Дориан ми се довери и аз не се поколебах да използвам най-съкровените му тайни като муниции. Той никога няма да ми прости, аз никога няма да простя на себе си. Сигурно си мисли, че съм просто някакво дребно, егоистично, безразсъдно дете, и няма да е далеч от истината. Той ще ме види такава, каквато съм в действителност, а не човекът, който съм искала да бъда от деня, в който го срещнах. Някой, който е достоен за обичта му. Дори и без връзката, която свързва живота ни, неговото неодобрение ме убива.
Прибирам се вкъщи по-късно същата вечер, като наполовина очаквам да намеря Дориан да ме чака в стаята ми, но оставам разочарована. Част от мен изпитва облекчение, не съм готова да се изправя пред него или да призная властта, която има над мен. И все пак честната част от мен страда вътрешно, чувствам се слаба и изчерпана. Все още го искам, въпреки че ме е унизил, и се мразя за това, че се чувствам така. Имам нужда от него, за да се чувствам в безопасност, за да се чувствам цялостна. Но защо би дошъл тук след това, което съм му казала? В общи линии му казах, че ме е провалил, превръщайки ме в поредния човек в живота си, който вижда в него разочарование.
За пореден път голямата ми уста нарани някого, когото обичам. И дори Дориан да ме е наранил пръв, няма оправдание за това, което съм казала. Аз не съм по-добра от баща му. Не, всъщност съм по-лоша. Знаех как да нараня Дориан, знаех кои спусъци го отведоха до тъмното му място и въпреки това го направих.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 10

Глава 10

– Просто съм щастлива, че момчетата си върнаха майката. Знам, че те са изключително облекчени – казва Дона, изваждайки печеното от фурната. Мирише апетитно и устата ми веднага започва да се пълни със слюнка, когато ароматът се разнася из кухнята. Подреждам три места за традиционната ни семейна вечеря.
– Те са. Когато разбраха вчера, се страхувах, че ще се самоубият, докато тичат към болницата! – Нямам сърце да ѝ кажа, че съм научила за чудодейното възстановяване на Тами в малките часове на предишната сутрин. Или за импровизираното посещение на Тъмния крал в нищо не подозиращия ни град Колорадо Спрингс.
– Е, Тами изглежда ще се оправи. Тя дори не си спомня за нападението. Сякаш изобщо нищо не се е случило – отбелязва майка ми, подреждайки месото, картофите и зеленчуците в чиния за сервиране. Тя ме поглежда скептично. – Значи Дориан е намерил начин?
Вдигам рамене, връщайки вниманието си към сгъването на салфетките в спретнати триъгълници, за да избегна контакт с очи.
– Предполагам, че да.
– Ето, това ще свърши работа – намесва се Крис, когато влиза в кухнята. Вдига бутилка червено вино, която е взел от стелажа за вино в кабинета си. Нещата между нас все още са обтегнати, въпреки че и двамата полагаме усилия да възобновим отношенията си.
– Изглежда добре, скъпи – отбелязва майка ми. – Добре, вечерята е сервирана.
Всички сядаме на кухненската маса, готови да се захванем с разкошното ястие, което Дона е приготвила за нас. Хубаво е да се насладим на нормална семейна вечеря заедно. Постарала съм се да бъда тук поне в неделя, особено след като Дориан настоя Кашмир да затвори по-рано на традиционния свят ден, за да мога да прекарам колкото се може повече време с родителите си. Мисля, че той знае колко по-трудно ще бъде да поддържам някогашния си безгрижен, човешки живот след възнесението ми. Той познава Дона и Крис, харесва ги. Може би всички те дори са били приятели някога. Знае, че загубата ми ще разбие сърцата им, и им съчувства. Той цени човешките ми взаимоотношения, карайки ме да ценя семейството и приятелите си малко повече, докато все още мога.
– Значи нещата с Дориан вървят добре, предполагам – заявява Крис категорично, като пълни чашите ни с вино.
– Да – казвам кратко. Изглежда, че той иска да започне с въпросите. Грабвам чашата си и отпивам дълга глътка, подготвяйки се за битка.
– Хъмф. Значи предполагам, че при възнесението си ще се съюзиш с Мрака. – Крис разрязва месото си и слага една порция в устата си. Разочарованието и осъждането са изписани по лицето му.
Завършвам да дъвча храната си и внимателно поставям приборите си на масата. Изглежда, че мога да забравя за хубавата, спокойна семейна трапеза.
– Всъщност още не съм решила. И всъщност не разбирам защо трябва да го правя. Аз съм еднакво Тъмна, както съм и еднакво Светла. Защо трябва да избирам едната страна и да избягвам другата?
– Тук не става въпрос за справедливост, Габриела – казва той. – Става дума за това да вярваш в нещо и да му се посветиш. Наталия е живяла живота си за Светлината. И тя умря, защото стана жертва на съблазънта на Мрака. – Крис поклаща глава, сякаш за да разсее всякакви фалшиви предположения. – Сега не казвам, че баща ти не я е обичал, знам, че я е обичал. Алекс беше добър човек. Но не мога да кажа същото за останалите.
Поглеждам към Дона, която мълчаливо подбира храната си, и кимам слабо, не съвсем съгласна с Крис, но не и напълно несъгласна. Разбирам какво иска да каже. Освен на Дориан, не мога да се доверя напълно на нито един Тъмен, доколкото мога да ги усетя. Но същото може да се каже и за Светлите. Не знам нищо за тях и те са избрали да го запазят по този начин. Защо трябва да поверявам предаността си в техните ръце?
– Но някога си познавал и Дориан. Той пожертва толкова много, за да защити родителите ми и тяхната тайна. Той ме защити още преди да ме познава. Защо го мразиш толкова много?
– Аз не го мразя, Габриела. Точно защото го познавам, ме кара да съм толкова предпазлива. Притеснява ме това, на което е способен. Той е тъмен. Това няма да се промени, каквото и да правиш. Тигърът не може да си смени шарките.
И така, какво иска да каже той? Че независимо от всичко Дориан никога няма да бъде добър? Че той винаги ще бъде студен, безчувствен убиец? Не искам да го променям, никога не съм го искала. Обичам го такъв, какъвто е. Искам само да му покажа доброто, което вече е в него, което е било там през цялото време. Никога не очаквам от него да бъде нещо по-малко от Тъмния, точно както той не може да очаква от мен да бъда нещо по-малко от нерешителната, ирационална, гореща Тъмна светлина, която съм.
– Разбирам, че никога не бих могла да доведа Дориан до Светлината, ако намекваш точно за това. И честно казано, не искам да го правя. Точно ти ми каза, че няма абсолютно зло, както няма и абсолютно добро. Това, че Дориан е роден в семейство, което не цени човека, който е, не го прави лош човек. Той вече го е доказал неведнъж.
Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да отразя колко дълбоки чувства изпитвам към Дориан. Трябва да ги накарам да разберат.
– Виждам го, татко. Знам, че звучи налудничаво, но е така. Знам кой е той и няма да се отвърна от него само заради някаква древна вражда, която по начало дори не е моя борба. А ако го направя, това не ме прави по-добра от онези, които са избили биологичните ми родители и са ме оставили сираче полукръвно при това. Те са действали от страх, от омраза. Аз искам да действам от разбиране, от приемане. Любов. Както направиха Алекс и Наталия. Както направихте ти и мама, когато ме приехте и отгледахте като своя дъщеря.
Крис сдъвква храната си и преглъща трудно. След това вдига чашата си с вино и я изпива с една бърза глътка, преди да се обърне към мен. О, ето го и него. Аз също изпивам виното си, готова за атаката.
– Кога стана толкова умна, хлапе? – Отвръща той, а в кафявите му очи блестят гордост и обич.
Усмихвам се на баща си, човекът, който се е грижил за мен от раждането ми. Човекът, който изсушаваше всяка сълза и превързваше всяко ожулено коляно.
– Имам наистина страхотни родители. Те ме научиха на всичко, което знам.
Когато късно вечерта се прибирам вкъщи и прибирам безумното количество остатъци, опаковани с любов от Дона, откривам, че Дориан ме чака в стаята ми. Не го бях виждала, нито чувала от ранната сутрин преди това, когато Джаред и Джеймс получиха обаждане от болницата, в което ги информираха за възстановяването на майка им. Той се измъкна оттук, мърморейки нещо за привършване на несвършеното. Не исках да го моля да остане. Трябваше да се радвам за приятелите си и да ги оставя да се насладят на момента на триумфа си. И колкото и да бях разтревожена от това, че не съм чула Дориан, виждайки го сега, изглеждащ все така вкусно секси, както винаги, в дънки и тъмна трикотажна тениска с V-образно деколте, не мога да му се сърдя. Знам, че е имал основателна причина да стои далеч. Поне в това трябва да вярвам.
– Върна се – отбелязвам аз, събувам сандалите си и хвърлям чантата си върху скрина. Той наистина мрази, когато правя това. Винаги е толкова педантично спретнат. Е, добре, не мога да размахам пръст и стаята ми магически да се превърне в шоурум. Влизам в съседната ми баня, за да се освежа, знаейки, че когато изляза, тя ще бъде подредена, и тайно се усмихвам на себе си.
След като си измих зъбите и облякох една огромна тениска, намирам Дориан до големия прозорец до леглото ми. Разбрах, че гледането навън в тъмнината му помага да мисли, дава му яснота. Той държи чаша уиски от запаса, който пази тук за посещенията си. Мисля да го обгърна с ръце и да облегна глава на твърдите вълни на гърба му, но ми трябват отговори, преди да се разсея от тялото му.
Свличам се на леглото си и вземам малкото дистанционно на стереосистемата си, търсейки нещо меко и катарзисно. Избирам „Колдплей“, имам чувството, че това ще бъде дълга, емоционална нощ.
– Трябваше да се уверя, че го няма – казва той след няколко напрегнати минути.
О. Не смея да го помоля да поясни, знам кого има предвид. Баща му. тихият, очарователен, но отвратително манипулативен Тъмния крал.
– И го няма, предполагам. – Опитвам се да звуча безпристрастно, незасегнато, но сякаш не мога да отмия агресията от гласа си.
Дориан най-сетне ме поглежда, в очите му се чете смесица от разкаяние и облекчение. Той отпива още една глътка от силната си отрова, след което ми я подава. Нарочно отпивам глътка на същото място, което сочните му устни току-що бяха целунали чашата, преди да я сложа на нощното шкафче. Поглеждам към него в очакване на обяснението му за изчезването.
– Трябваше да съм сигурен, че той няма да дойде за теб. Да го занимавам, да го забавлявам с… други неща. – Дориан вдига кристалната чаша и изпива съдържанието ѝ, сякаш за да отмие гадния спомен за прекараното време с баща си.
Имам доста добра представа какво има предвид Дориан. Тъмният крал е известен филантроп и убиец. Кой знае с какви отвратителни, извратени дейности се занимава? И какво би могло да означава това за Дориан? Очакваше ли се от него да се занимава със същото? Не мога да се накарам дори да се замисля за тази идея.
– И той беше… доволен? Достатъчно, за да си тръгне?
Без значение колко красив, изискан или съблазнителен е баща му, да си представя как се възбужда, като причинява телесни повреди на някого, е отвратително. Физически се гърча при мисълта за бруталността.
– Бих казал така. Но знам какво си мислиш. Той е малко по-тактичен, отколкото би очаквала. Ще се изненадаш. Жените са също толкова извратени и неморални. На тях това им харесва. Молят го за това. – Дориан посяга с един пръст и вдига брадичката ми нагоре, за да срещна погледа му. – Аз не правя нищо от това. Никога. Не искам да го правя и никога не съм го правил.
– Знам – промърморвам аз, отказвайки да срещна погледа му. И наистина знам. Дориан може да има всяка жена на света. Всяка. Но той дойде тук. Не съм прекалено уверена в себе си, но все пак не съм достатъчно глупава или несигурна, за да го тормозя с тривиални момичешки притеснения.
– А ти? Защото имам чувството, че има и нещо друго. Като нещо, което криеш от мен. Неудобно ти е.
– Не се чувствам неудобно. – Прошепвам, като мачкам ръцете си.
Дориан ме поглежда многозначително, придружено от скептична усмивка. По дяволите. Може ли да усеща всичко?
Поемам дълбоко дъх и вдигам поглед към великолепното създание пред мен, като адски се надявам да не го обидя.
– Добре, добре. Просто… опитвам се да разбера какво се е случило. Знам, че казваш, че мразиш баща си и той е… разочарован от изборите, които си направила. Но да бъдеш Тъмен, нещата, които си отхвърлил, нещата, които не харесваш у него, не са ли естествени за твоя вид? Знам, че баща ми, Алекс, е бил различен, но и ти си такъв. Ако има повече хора, които се чувстват като теб, а аз съм сигурна, че има такива, защо общуването със Светлината е толкова забранено? И защо аз съм единствената от моя вид?
Погледът на Дориан малко потъмнява, но не усещам да е от гняв или дори от желание. Не, това е нещо друго, още един пласт към загадката, която представлява мъжът, когото обичам. Може би срам? Съжаление?
– Ти си проницателна, момиченце.
С въздишка Дориан сяда до мен, събува обувките си, преди да се изкачи нагоре, така че да се облегне на купчината възглавници. Обикновено той донякъде ги мачка на това място, но забелязвам, че не е използвано, откакто е пристигнал. Дали е прекалил с натоварването по време на посещението на баща си? Дали е отслабнал?
Той ме придърпва в прегръдките си, поставяйки главата ми върху твърдите му, топли гърди. Аххх. Това е раят. Да го чувствам, да е близо до мен, ме кара да се чувствам така, сякаш всичко на света е наред и няма убийци, няма бащи социопати, няма Светлина, няма Мрак. Само ние.
– На първо място, ние не започнахме като зли. Когато Божествената сила ни е създала, ние буквално сме били създадени, за да управляваме тъмнината, нощта. Точно както Светлината е била създадена да управлява деня. Нещо като пазители на природата.
– Но с течение на времето светските изкушения, забулени в тъмните часове на нощта, станаха неоспорими за нашия вид и Тъмнината се погълна от похотта, алчността, властта. Те искаха да управляват нощта и всичко останало и не се спираха пред нищо, за да постигнат желанията си. Дори да убиват, за да утолят жаждата си за всемогъщество. Така се ражда идеята, че тъмнината е синоним на злото.
– Значи това е вярно? Няма такова нещо като абсолютно зло? – Знаех си го! Дориан никога не би могъл да бъде напълно неморален, дори и да се опитваше. В него наистина има добро.
– Не. Не първоначално. Но с течение на времето силата ни еволюира в нещо друго. Нещо тъмно и разрушително. Загубихме способността си да лекуваме, способността си да помагаме безкористно на другите. Способността ни да обичаме и да проявяваме естествено състрадание. Бяхме напълно покварени.
Кимвам срещу гърдите му, опитвайки се да формулирам начин да задам тактично следващия си въпрос.
– И така, хм, ако Божествената сила те е създала, Тъмен, защо не е могла, разбираш ли, да те прекрати? Искам да кажа, че се радвам, че това не се е случило по очевидни причини, но изглежда като логично решение.
Усещам устните на Дориан в косата си, после го чувам как бързо вдишва, вдъхвайки отново живот в умореното си тяло. Той се нуждаеше от този контакт за нещо повече от комфорта на близостта ни.
– Ние сме създадени, за да допълваме Светлината. Две отделни, но равностойни сили. Ние сме Ин и Ян. Без едната другата не може да оцелее. Унищожаването ни би довело и до края на Светлината.
О. Това има смисъл. Също така предпазва Тъмнината от пълно унищожаване на Светлината. Да накараш Светлината да изчезне, би било самоубийство.
– Имаше и други последствия. – Дориан внимателно ме повдига от гърдите си, за да повдигне ризата си. Рязък дъх рефлексно се задържа в гърлото ми при вида на гладкото му, вкусно тяло. – Татуировката. Ние, Тъмните, сме белязани. Само други свръхестествени същества могат да я видят като начин да ги предупредим за нашето предателство, да ни засрами за прегрешенията ни. Чувала ли си за Знака на Звяра?
Сбърчвам вежди в объркване.
– От книгата Откровение? Но аз мислех, че това е 666? И това не беше ли нещо като към края на света или нещо подобно?
Господи, това става страшно.
Дориан поклаща глава, преди да плъзне ризата си обратно надолу, за да прикрие великолепието си. По дяволите. Но не мога да се разсейвам с плътските си желания, не и когато той споделя толкова много с мен.
– Всеки от тях е името на нашия клан или на нашето семейство. Скотос, Орексес и дори семейството на баща ти, Полемос, всички са белязани. Има и много други, макар че Скотос са управляващата фамилия от хиляди години, много преди дори баща ми да бъде създаден. Казват обаче, че ще има един, който ще носи истинския белег на Звяра.
Дориан ме погали по бузата с обратната страна на ръката си, като остави докосването си да се задържи дълго върху брадичката ми.
– Някои вярват, че това ще бъдеш ти.
– Какво?! – Крещя, без да обръщам внимание на учтивостта или скромността. О, по дяволите, не! Току-що ли каза това, което си мисля, че е казал? От всички странни разговори този трябва да е най-абсурдният, най-нелепият, най-кощунственият досега. Поглеждам Дориан с диви, ужасени очи. – Опитваш се да кажеш, че аз съм антихрист?!
Дориан се ухилва, преди да поклати глава.
– Не, не, успокой се. Разбира се, че не. Но ти си уникална порода, така да се каже. Хората ще се опитат да вдъхнат истина на всяка басня, която не разбират съвсем добре. Това не си ти, само Божествената сила знае кой и кога. Ти си точно обратното. Твоето раждане се смяташе за настъпването на нова зора. Спасител… на Светлината, тоест.
Уви. Катастрофата е предотвратена. Дори не ми е удобно да обсъждам края на дните, камо ли да допринасям за него.
– Как така? – Питам, благодарна за промяната в посоката. Изпускам дълбока въздишка на облекчение и се сгушвам обратно в ръцете му.
– Надеждата им е, че ще възстановиш равновесието, ще донесеш мир между Светлите и Тъмните. Докато повечето от Светлите се надяват, че ще успееш да го постигнеш, като се съюзиш с тях, има и други, които се страхуват от силата ти.
– А Тъмните? Как се чувстват те от моето присъствие? – Попитах кротко. Каквото и да е, то не може да е добро.
Дориан свива рамене.
– Очевидно е, че има такива от нас, които не искат мир. Те не искат да се възстанови естественият ред. А има и такива, които смятат, че силата ти може да бъде… полезна.
– Баща ти – прошепвам аз. – Той иска да ме използва, да ме държи като малък домашен любимец, за да напада онези, които му се противопоставят.
– Да. – Ръцете на Дориан се насочват към скалпа ми и започват да го масажират. Веднага усещам как цялото напрежение се отдръпва от тялото ми. Дориан и тези вълшебни пръсти.
– Затова ли го мразиш? Защото не иска мир? Защото му харесва този корумпиран режим?
– Това не е единствената причина. Тъмните, особено Скотос, бяха корумпирани много преди неговото управление. И за съжаление, аз също бях. Не съм бойскаут, но честно казано, това просто ми омръзна. Десетилетия наред убивах, задоволявах безсмислените си желания без оглед на това, че се отклонявах от истинската ни цел. Исках нещо друго, нещо повече. Знаех, че е там, но никога не съм го усещал истински, докато не намерих теб. – Усещам как меките устни на Дориан целуват с любов скалпа на главата ми. В отговор стискам ръцете си по-силно на кръста му.
– И той искаше да ти попречи да го намериш, да намериш щастието – казвам, опитвайки се да сглобя разпръснатите останки от обтегнатите отношения на Дориан и баща му. Всяко дете иска любов и приемане от родителите си, дори когато родителите са изродени злодеи. Трябва да има и друга причина. Тъмният крал сигурно лично е наранил сина си по някакъв ужасен начин. В гърдите ми се удря пристъп на скръб и аз потискам болезнено въздишане.
– Да. – Усещам как тялото на Дориан се сковава от притеснение, но преди да успея да го извиня за болезнения му разказ, той поема дълбоко дъх и продължава. – Бях много млад, нямах и сто години. Исках да видя света. Амбициозен, силен, упорит. Аврора беше в живота ми тогава. Имахме планове за бъдещето и аз наистина смятах, че тя е това, което искам.
О. Аврора. Зашеметяващата, съблазнителна богиня на секса. Изящната коза в скъпи обувки. Първата му любов.
Намесата ѝ в интимния ни разговор кара гърлото ми да се стегне и се боря с желанието да изстена презрително. Знам, че са имали много пъстър сексуален живот. След като сама видях колко чувствена е била размяната на силите им, как бих могла да отрека интензивната им химия? Той я искаше. И макар да знам, че чувствата му към нея са се променили драстично, откакто са били млади, не мога да не изпитам лека завист към историята и връзката, която споделят.
Дориан повдига брадичката ми малко нагоре, за да срещне устата ми с неговата. Вкусът му съживява всеки нерв в тялото ми. Той е храна, имам нужда от него, както имам нужда от въздух. Сигурно усеща ирационалната ми неприязън и иска да знам, че е тук за мен и само за мен. Бих била глупачка да се съмнявам в намеренията му след всичко, което сподели тази вечер.
– Баща ми имаше различно виждане за това кой трябва да бъда. Мисълта, че един ден ще мога да седна на трона му, тайно го плашеше. Той обича властта, обича да се чувства така, сякаш трябва да бъде почитан като бог. Това никога не е било онова, което исках, и той се страхуваше, че един ден ще се поддам на моята… човечност. Затова си мислеше, че ако успее да ме пречупи, да отприщи вътрешните ми демони, аз или ще прегърна неговия път, или ще избягам от него напълно.
Дориан леко стиска ръката ми, сякаш се опитва да се подготви за болезнения спомен, който е крил през всичките тези години.
– Както ти казах, Аврора е Орексис. И ако има нещо, което орексите не могат да отрекат, то това е сексуалното желание. Мислех, че моите чувства са достатъчни, за да я поддържат. Грешах.
Вдигам поглед към силния, красив мъж пред мен. Макар че гласът му е равен и невъзмутим, знам, че е бил наранен. Как е възможно да не е достатъчен за някоя жена? И то не само в сексуален смисъл. Дориан, любезният, хипнотизиращ, мистериозен, секси, скромен мъж, в когото се влюбих до уши, е повече от достатъчен. Той е всичко.
Дориан въздъхва, отпускайки напрежението, което го е сковало в тържествения му спомен.
– Методът на баща ми за съблазняване на Аврора не беше по-различен от това, което той се опита да направи с теб. Щом узнае най-дълбоките ти, най-тъмните ти тайни, той те манипулира, за да си помислиш, че може да ти осигури всичко, което искаш, всичко, от което се нуждаеш.
– Аврора отиде при него доброволно, без да знае за това. Тя му се предложи, искаше да му достави удоволствие. И докато бяха ангажирани в отвратителния акт, той ме повика, за да мога да се убедя колко безумно покварен и порочен е всъщност. Аврора не можа да каже нищо. Тя нямаше обяснение за това, което беше направила. И аз не мога да я виня напълно. Той се възползва от нейните слабости, от нейните страхове, от нейните желания.
И без това болното ми сърце напълно се разкъсва при разкритието на Дориан. Как е възможно собственият му баща, човекът, който му е дал живот, да бъде толкова отвратително порочен? Да не говорим, че преспива с приятелката му, а после извиква сина си да стане свидетел на това? Иска ми се да плача, да крещя, да се боря за презрения си любовник. И все пак сдържам болезнените си ридания, знаейки, че ако почувствам мъката си, това само ще му донесе още по-големи мъки.
– Знаеш ли, никога няма да забравя самодоволното изражение на лицето му. Беше толкова… доволен от себе си, сякаш ми беше направил услуга. Каза ми: „Виж, сине, истинският крал винаги получава това, което иска“. – Дориан стиска зъби, челюстта му е стегната от презрение. – Арогантен задник.
Дориан отпуска хватката на ръката ми и масажира, сякаш току-що е осъзнал, че я стиска.
– След това се присъединих към Сянката и се зарових в лова и убийствата, за да запълня огромната празнота, която той се стремеше да направи още по-широка. Не съм виждал, нито съм говорил със семейството си или с Аврора, докато не ме призоваха. Когато откриха родителите ти.
– О, Дориан – изохках аз. Гърлото ми е грубо и сухо от емоциите. Прочиствам го, след което го поглеждам с лъскави очи. – Никога не бих направила това. Никога. Не ме интересува какво си мисли, че знае за мен. Няма нищо, което той би могъл да ми даде, което вече да нямам с теб.
Дориан ме дарява с момчешката си, ослепителна полу усмивка. Той просто е толкова спиращ дъха, че буквално кара сърцето ми да се пръсне. Усмивката му ме кара да се усмихна и аз го правя широко. Навеждам се малко напред и нежно докосвам устните си до неговите. Просто един прост жест, с който да му покажа, че не е сам и че любовта ми към него е нежна и искрена. Той не иска съжаление. Той не иска да скърби. И аз няма да му го дам. Ще му дам себе си. Трябва да поправя Дориан, Тъмния убиец, когото обичам толкова много, че ме боли, точно както той ме поправи в моята нужда. И има само един начин, който познавам.
Оставям ръката си да се движи от линията на челюстта му до разрошената му черна коса, като я хващам с меки шепи. Другата незабележимо, но разтърсващо стига до подгъва на ризата му. Плъзгам я нагоре, разкривайки очертани разрези на мускули под гладката, маслинова кожа, и се задъхвам от усещането за него. Тялото му наистина не спира да ме удивлява.
– Искам да я сваля – промърморвам, като се отдръпвам от него само за да го лиша от ризата му. Възхищавам се на чистото великолепие пред мен и се мъча да откъсна очи. Боже, той е прекрасен. Буквално мога да гледам тялото му цял ден.
Набързо се присъединявам към устните ни, премятам крака през скута му, за да го прегърна. Езикът ми изследва сладката мекота на устата му, докато ръцете ми с жар хващат копринените му коси. Никога няма да ми стигне да го целувам. Вкусът на езика му е направо оргазмен. Стенанията ми срещу устните му, ентусиазирано подхранват глада ми за него.
Ръцете на Дориан са върху дупето ми, стискат, придърпват ме към нарастващата твърдост на члена му. За щастие съм облечена само със спално бельо и бикини, което му дава лесен достъп до вече изтръпналите ми ерогенни зони. Но това е моето шоу, искам да му покажа колко много е желан и обичан. Тази вечер не става дума за това той да ми даде поредния разтърсващ, изтръгващ косата и хапещ устните оргазъм. Тази вечер трябва да го задоволя.
С неохота отдръпвам устните си от неговите, за да оставя следа от нежни целувки от устните му до шията му. Вдишвам апетитния му аромат, като през цялото време опипвам с езика си мъничкото брада на брадичката и гърлото му. Целувам пътя към мраморната му гръд, толкова гладка и твърда при допир. Устните ми намират дясното му зърно, което дразня, смуча и целувам нежно. Чувам го да стене от това усещане, а задължителната му реакция ме насърчава да продължа и да се преместя към лявото му зърно, където повтарям процедурата. Въздишките му преминават в тихо съскане и знам, че е засегнат. Той е възбуден и това, че го чувам толкова открит, толкова уязвим, кара пламъка между бедрата ми да избухне в бурно горене.
– Майната му, Габриела – стене Дориан, което ме мотивира да повторя бавната си, мъчителна атака.
Ръцете ми намират ципа на дънките му и аз нетърпеливо разкопчавам горното копче и разкопчавам ципа им, разкривайки напрегнатата издутина, стегната в дънките. Чувствам се толкова силна и жизнена, че просто искам да живее в мен. Гладната ми уста напуска кожата му, за да мога да се съсредоточа върху задачата да освободя пулсиращото, бушуващо чудовище, което моли да бъде освободено. Спускам дънките му до глезените, където той ми помага в усилията, като ги сваля набързо. Вглеждам се във величествения мъж пред мен, облечен само в тъмни боксерки. Колкото и да ми се иска просто да запечатам този момент и да го запазя в паметта си, аз го искам. И простото чукане на очите няма да е достатъчно.
Дърпам ластика на бельото му, нетърпелива да открия колко дълбоко е желанието му. Както винаги, той не ме разочарова. Дориан ми дава възможност да видя от първия ред твърдата му като скала дължина, което кара очите ми да се разширят от удоволствие. Импулсивно доближавам устата си до него и нежно целувам върха му. Чувам как изненаданият дъх на Дориан се задържа в гърлото му. Той иска това, а и аз също. И му го давам, поглъщайки гладно красивата му твърдост с енергия.
Дълбоките баритонови стонове хармонират с музиката, създавайки мелодична симфония на секса. Въпреки молбите му да забавя темпото си и да го помилвам, продължавам оралната си атака, наслаждавайки се на неволното треперене на краката му. Предизвиквам себе си да го поемам все по-дълбоко в устата си, искайки да вкуся всеки сантиметър от него. Не защото трябва, а защото искам. Да му доставя удоволствие е цялата мотивация, от която се нуждая.
Леките потрепвания на Дориан се превръщат в треперещи трепети и аз знам, че краят му е близо. И все пак не се отказвам, продължавам това възхитително мъчение, докато не усетя как интензивните му тръпки спират, когато освобождава сладкия си сок. Изяждам всяко парченце от него, преди да погледна нагоре към насиненото му изражение през закритите с клепачи очи. Той е напълно смаян от моята спонтанност, а аз мислено се потупвам по гърба за това, че успях да го разтърся напълно.
С очи, все още вперени в зашеметеното, красиво лице на Дориан, издърпвам спалното си бельо нагоре над главата си, разкривайки пълните си, наедрели бедра и сатенени бикини. Той прехапва устните си, нетърпелив да ме докосне с уста, но се въздържа от обичайния си план за атака. Иска аз да поема инициативата и точно това смятам да направя.
Правя демонстрация, че свалям бикините си, а очите ми не слизат от неговите, докато прехапвам долната си устна с прелъстителна сила. С котешко приплъзване се приближавам до него, така че лицата ни да са само на сантиметри едно от друго и да съм надвиснала над все още втвърдения му член. Дразня го, като се спускам така, че внушителната му дължина едва докосва плътта ми, след което се отдръпвам. Това е мъчително и за мен, но ми харесва да виждам Дориан толкова нетърпелив и готов да ме почувства.
Накрая се поддавам и се отпускам върху него с накъсан стон. Как може да се чувства толкова добре? Как може все още да ме изненадва? Този вид удоволствие дори не би трябвало да е законно.
Дориан изпълва всяко мое вътрешно пространство с власт, докато се люлея напред-назад върху него. Ставаме едно цяло, всепоглъщаща плетеница от стонове, целувки и въздишки. Поддържам ритъма на музиката, като внимавам да не навляза твърде далеч в разклатената почва, макар че толкова, толкова много искам. Исках това, мечтаех за това твърде дълго. Искам да освободя този поток от страст върху него, но знам, че това напълно ще ме развърже, предавайки контрола, който сега притежавам в този момент. Искам да докажа, че желая само него, че обичам само него. Искам Дориан да усети как това се излъчва от мен. Искам той не само да живее в меката ми, топла сърцевина, искам да я притежава изцяло, както притежава сърцето ми.
Навеждам се напред, събирайки отново лицата ни, изравнявайки очите ни, така че той да може ясно да види огромното желание, което гори в тях.
– Недей – спешно прошепва Дориан. – Не бива да го правиш.
Притискам плътта си към него още повече, като го карам да стене с нечленоразделни изречения през стиснати зъби.
– Но искам да го направя – прошепвам аз. – Ще се оправя. Обещавам.
И преди Дориан да успее да възрази повече, аз насочвам всеки грам страст, сила и любов в сърцето и душата си и му ги предавам. Всичко. Давам му себе си. Позволявам му да усети, помирише, чуе, види и вкуси всички начини, по които го обичам. И с рязко поемане на въздух Дориан ме приема, довеждайки го до съдбоносната граница, и ме взема със себе си по пътя към еуфорията.

Назад към част 9                                                                     Напред към част 11

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 9

Глава 9

– Здравей, Кармен, аз съм в офиса и се занимавам с документи. Мислиш ли, че можеш да се справиш тук?
– Разбира се, Габс. Всичко е под контрол! – Гордо заявява тя.
Изминаха два месеца, откакто започнах новата си работа като мениджър в „Кашмир“. Два месеца съжителствах с Морган в новия ни плюшен апартамент в Паралия. И два месеца, откакто Тами, майката на Джаред, беше вкаменена от зъл, садистичен магьосник, който жадува за кръвта ми.
За щастие, управлението на бутик от висок клас е много по-трудоемко и разсейващо, отколкото си мислех първоначално, но пък ми харесва предизвикателството. Всичко, за да потисна огромната вина, която изпитвам за случилото се с Тами. И за да се откъсна от мислите си за Дориан, който се е впуснал в лова на злобния хищник и в резултат на това спазва известна дистанция между нас. Не мога да го понасям, но знам, че е за мое добро. Да бъде толкова близо, да ме диша, е опасно и за двама ни. Да не говорим за неутолимата сексуална нужда, която изпитваме един към друг. Почти невъзможно е да мисля за нещо друго или да се съпротивлявам да не попивам прекалено много.
Въпреки че разговаряме всеки ден, съпружеските ни посещения са ограничени само до няколко пъти седмично. Не мога да не се чувствам донякъде откъсната от него. Знам, че ме обича, но тялото ми жадува за него точно толкова, колкото и сърцето ми. Може би дори повече.
Отварям електронната си поща и прелиствам безбройните съобщения от дизайнери, доставчици и други въпроси, свързани с бизнеса. Изненадващо, но се справям добре с това да бъда на върха на всичко, особено откакто наех Кармен, сестрата на Мигел, която разбира от стил, за мой личен асистент и дясна ръка. Тя е огромна придобивка и мисля, че без нея щях да се изгубя като блудница в църква с цялата модна терминология.
Лицето ми моментално просветва, когато попадам на имейл от Дориан. Отварям го набързо, чудейки се дали не е някоя от по-рискованите бележки, които си разменяхме през дните на раздяла. Те са били достатъчно горещи, за да ме измъчват до късните часове на нощта, но обещанието да пресъздам всеки сценарий при следващата ни среща си е струвало повече от това.

–––-

ПРЕДМЕТ: Тази нощ

Габриела,

Любов моя, възникна спешен въпрос и няма да мога да те видя тази вечер. Ще ти се обадя веднага щом мога, но не мога да кажа кога ще стане това.
Бъди особено внимателна и прилежна, докато се видим. Разбери какво ти казвам, Габриела. Ще се свържа с теб, когато мога.
Обичам те,

Д

–––-

По дяволите! какво, по дяволите, се случва? Знам, че Дориан има нужда от мен, трябва да чета между редовете. Нещо се случва и той иска да бъда внимателна. Трябва да му се доверя в това. Прочитам отново загадъчния имейл, за да съм сигурна, че не пропускам нещо. Трябва ли да отговоря? Да му се обадя ли? Не. той каза, че ще се свърже с мен. Преди да успея да се разтревожа и да се хвърля в ранния си гроб, мобилният ми телефон звъни. Почти си счупвам врата, опитвайки се да отговоря, молейки се да е Дориан, но откривам, че е Морган. Опитвам се да преглътна чувството на разочарование, преди да отговоря.
– Здравей, Морг, какво става? – Казвам, опитвайки се да събера няколко унции ентусиазъм.
– Просто работя, момиче. Исках да те потърся набързо, за да видя какво ще правим тази вечер. Мислех си… че трябва да направим една малка вечеря в апартамента, само в нашия близък кръг, като начин може би да изкараме Джаред и Джеймс навън за малко. Те са толкова стресирани, мисля, че една петъчна вечер на забавление ще им се отрази добре.
– Добра идея! – Наистина е така, и двамата видимо са отслабнали от толкова много болнична храна, когато изобщо не знам как ядат. С майка им, която все още е в неподвижно състояние, целият им живот се е преобърнал с главата надолу.
– Какво имаш предвид? – Питам, искрено развълнувана, че ще се забавлявам с приятелите си.
– Нека да направим фиеста! Такос, начос и, разбира се, сеньор Текила! Мога да направя страхотна маргарита.
– Готино, нека да го направим. – Имах нужда от добро разсейване, а текилата се е доказала като чудесен механизъм за справяне в миналото.
– И така, ще се обадя на Мигел, на момчетата и предполагам, че Дориан и Аврора ще бъдат там?
Самото споменаване на името му кара сърцето ми да се свие, предизвиквайки тръпка на скръб, която атакува гърдите ми.
– Не Дориан. Той има бизнес дела тази вечер.
– О, добре, предполагам. Е, тогава ще се видим по-късно. Ще се отбия в магазина, след като свърша в седем, за да мога да събера всичко. Дори ще помоля Мигел да дойде да ми помогне, за да е сигурен, че няма да го объркам. В колко часа ще се прибереш тази вечер?
– Около 21:30. Ще ми запазиш ли една маргарита? – Господ знае, че имам нужда от нея и още малко.
Сбогуваме се, а аз продължавам да преглеждам входящата си поща. Получавам един от имейл адрес, който не разпознавам, а полето за тема е празно. Вероятно е просто нежелана поща, но любопитството ми надделява.

–––-

СУБЕКТ: (няма)

Тъмна светлина,

8 месеца

Присъедини се към Тъмните или умри.

–––-

Уф!Сериозно? Значи сега съобщенията в работата ми? Получавам шибаната точка. Един куп заплашителни съобщения няма да повлияят на решението ми. А могат ли да бъдат по-предсказуеми? Първо, Дориан отменя плановете ни по някаква неизвестна причина, а сега получавам някаква глупава киберзаплаха? Просто не е моят ден.
От чисто раздразнение натискам бутона „Отговори“ и започвам да оформям собствения си имейл.

–––-

СУБЕКТ: Истински оригинал

Уважаеми тъмни задници,
Разбирам смисъла. Да ми покажеш, че знаеш как да влезеш в компютъра и да използваш Google, сигурно е изисквало доста задълбочена стратегия от твоя страна.
Наистина, наистина страхотен трик. А сега ме оставете на мира, по дяволите.

ТС

–––-

Колебая се, преди да натисна „Изпрати“, знаейки, че само ги провокирам и си прося неприятности. Но, по дяволите, не ми пука. Ако искат да ме тормозят за това, че просто живея, тогава могат да вкусят от собственото си лекарство. Скоро след като изпратих съобщението, получих в отговор известие „Недоставено“. Чудесно. Секунди по-късно получавам още един имейл от Дориан.

–––-

СУБЕКТ: STOP

Габриела,
Никога повече не прави тази глупост. Сериозно говоря.

Д

–––-

Откъде знае? Това дори не ме изненадва. Явно нещо е изпълзяло в задника му и опитът му да ме смъмри само ме подразни още повече. Изключвам компютъра си, без да реагирам, и се присъединявам към Кармен на търговския етаж до края на вечерта, като отчаяно се опитвам да забравя всички сили на Тъмнината, Светлината или други.
Докато броя касата след затварянето, получавам текстово съобщение от Морган, в който ме моли да се отбия до магазина и да взема още един пакет питки за тако. Заключвам магазина за през нощта, качвам се в моята надеждна хонда и се отправям към близкия пазар, който за мой късмет е отворен до късно. В пътеката с мексиканската кухня има множество продукти и марки. Избирам един на случаен принцип и когато се обръщам към касата, едва не се сблъсквам с широки гърди, облечени в тъмносини райета.
– Извинете – заеквам, като правя крачка назад, за да се съвзема.
– Не, извинете ме – изрича дълбок баритон.
Поглеждам нагоре, за да се усмихна извинително на господата, и съм поразена от самата му гледка. Гладка загоряла кожа без нито една сянка от брада, тъмна пригладена коса и поразителни сини очи. Висок е с широки рамене, облечен в нещо, което мога само да си представя, че е скъп дизайнерски костюм, ушит по мярка. Мога да кажа, че е доста по-възрастен от мен, може би най-много в средата на трийсетте, но толкова красив и елегантен, колкото е той, не би могъл да го конкурира нито един мъж, по-млад от него с десет години. Сега вече знам какво означава терминът „елегантен“, той е живото му въплъщение.
От това, което виждам за няколкото секунди, в които очите ни се срещат, мъжът излъчва класа и елегантност, което предизвиква нежелано пулсиране отдолу, което ме изважда от размислите ми. Бързо му намигам с нервна усмивка и почти тичам към касата, за да прикрия зачервените си бузи. Уау, сигурно наистина съм жадна за Дориан. Освен от него, никога не съм била толкова сексуално засегната само от един поглед.
Бягам към вкъщи, опитвайки се да избягам от смущаващо еротичната си реакция към болезнено красивия непознат и от образа на примамливата му усмивка, докато ме гледаше на излизане. По дяволите! Нещо не беше наред в този мъж. Нещо, което съм виждала и преди. Чувствах го и преди. Не мога да бъда сигурна, но дълбоко вкоренен инстинкт ми подсказва, че който и да е… каквото и да е… той е опасен. А аз бях опасно привлечена от него. Разтърсвам глава, опитвайки се да разсея смесеното с вина желание, и се отправям навътре към приятелите си и многото необходими шотове текила.
– Габс! Ти си вкъщи! – Джаред се провикна, като ме обгърна с една от известните си мечешки прегръдки. Изглежда, че той вече ме е изпреварил.
– Хей, Джаред! Липсваше ми, приятелю! – Поздравявам го със същия ентусиазъм. Старая се да не споменавам за състоянието на Тами. Тази вечер е за забавление, а мъката, примесена с твърд алкохол, не е добра комбинация. – Къде е Аврора?
– Тя не можа да дойде, но това все пак не е нейната работа – свива рамене той. – Но определено е наше нещо. – Той ме побутва с лакът и се връща към зареждането на чинията си.
Тарелки с такос, начос, салса, гуакамоле и подправки препълват масата в трапезарията ни заедно със стомна с маргарита. Хвърлям чантата си и отивам в кухнята, за да прибера питките за тако. Когато се връщам на фиестата, виждам, че Морган е сложил огромно сомбреро, в едната си ръка държи маргарита и се готви да изсвири някоя мелодия на караоке машината. Уау. Дори Долче, нейното претенциозно чихуахуа, е с ярко оцветена дрешка и мини сомбреро. Джаред, Джеймс и Мигел са се излегнали на диваните, хрупат, смеят се и си говорят.
Докато взимам чиния и семейна маргарита, се усмихвам при вида на приятелите си. Точно като в старите времена – петимата се мотаем, държим се като буйни колежани. Бяхме безгрижни, притеснявахме се единствено за перспективата да извадим късмет тази вечер или да не сме прекалено махмурлии на работа или в клас на следващия ден. Ето как трябва да бъде. Трябва да получим шанса да бъдем млади и глупави, вместо да се задъхваме от свръхестествени кризи.
Умът ми се лута към снимката, която сега се намира в чекмеджето на нощното ми шкафче. Крис, Дона, Наталия, Александър и Дориан. Те не бяха по-различни от нас, просто петима приятели, които искаха да се наслаждават на всяка минута заедно. Искаха само любов, приемане и разбиране. Искаха само да живеят. И заслужаваха да го направят, независимо в какъв свят са се родили. Те не получиха избора, който аз имах. Всички тривиални притеснения, които ме измъчваха преди месеци, сега изглеждат толкова нелепи. Петимата се бореха да живеят. За да обичат. Привилегии, които ние приемаме за даденост. Искам да почета паметта им. Искам да докажа на родителите си, както на човешките, така и на неземните, че мога да го направя. Мога и ще живея според предназначението си.
– Ей, Габс, ела тук! Ще пропуснеш представлението! – Джаред ме вика, като ме изтръгва от мислите ми.
Усмихвам му се широко.
– Е, подреди ги, защото имам да наваксвам.
След като Морган изсвирва в нетрезво състояние „Like a Virgin“ на Мадона, всички се редуваме да носим гигантското сомбреро и да пеем любимите си песни. Дори правим няколко дуета, допълнени с нелепо драматични танцови движения. Смея се, докато ме заболи коремът, а в ъгълчетата на очите ми поникват сълзи. Това ми липсваше. Колкото и да обичам да съм с Дориан, няма нищо по-хубаво от една скандално забавна вечер с най-добрите ти приятели.
Не съм сигурна кога всички припадаме за през нощта, но някак си успявам да стигна до собственото си легло. Сънят идва лесно с помощта на едно твърде много питие и бързо изпадам в ярък, цветен сън.
Намирам се на плаж с бял пясък, а яркото слънце огрява тялото ми. В небето няма нито един облак, а водите на океана са толкова чисти, че можеш да видиш направо дъното. Множество ярки разноцветни риби и корали обитават кристално сините води, а аз се задъхвам от възхищение.
В далечината виждам тучни зелени хълмове. На върха им са разположени стотици малки къщички, всички от бял пясъчник с ръждиви покриви. Много европейско. Поглеждам от другата страна и откривам великолепни каменни постройки. Статуите на природата. Всичко е съвършено и аз съм доволна, дори и сама.
Поглеждам надолу към себе си и се изумявам от красивите бели бикини, които нося. Те ме карат да се чувствам толкова секси, толкова необуздана. Лягам направо върху голата земя и топлите пясъци ме посрещат. Има приятен бриз, достатъчен, за да ме разхлади от слънчевите лъчи. Разтварям ръце и попивам всичко, напълно отпусната и доволна. Това трябва да е раят.
Изведнъж пред мен се изправя тъмна фигура, която ме гледа отвисоко и пречи на слънчевата светлина да ме достигне. Очите ми се приспособяват към неочакваната сянка. Поглеждам, за да видя кой може да е тайнственият ми посетител, и изтръпвам от откритието.
Това е той.
Поразително красивият мъж от пазара, облечен в тъмносин костюм. Той ме гледа надолу, като ми се усмихва със същата съблазнителна усмивка отпреди, възхищавайки се на тялото ми в оскъдните бикини. Очите му танцуват от удоволствие при вида ми и това ме кара да се чувствам… секси, желана.
Не се опитвам да се прикрия. Оставям го да се любува на извивките ми. Дори му се показвам, като бавно оставям ръцете си да галят бедрата ми, голия ми корем, върховете на гърдите ми. Облизвам устните си за него и очите ми се свиват, когато поглеждам към одобрителната му усмивка. Продължавам нежно да се галя, надявайки се, че той ще намери удоволствие в еротичната ми проява. Искам да го впечатля. Искам да му покажа, че макар да съм млада, мога да му доставя удоволствие. Искам той да докосне тялото ми. Искам да усетя кожата му върху моята. Но той не прави нищо, за да ме успокои. Сдържаността му е безумна и само засилва глада ми за него.
Позволявам на пръстите си да се плъзнат под бикините и откривам горещата си сърцевина. Погалвам я веднъж и се подготвям за реакцията му.
Нищо.
Правя го още веднъж с надеждата да го възбудя, но той остава неподвижен, наблюдавайки спокойно. Продължавам да се докосвам и да се дразня в опит да му покажа колко уверена и съблазнителна мога да бъда. Очите ми остават върху неговите, докато си представям, че ръката му е тази, която ме радва. Искам го. И искам той да ме иска.
– Мога да те накарам да се чувстваш толкова секси, толкова свободна всеки ден – казва той внезапно, а гласът му е съблазнително гладък. Само звукът му ме кара да треперя неконтролируемо, докато не мога да го задържа повече. Искам да му дам всеки грам от удоволствието си. Искам той да усети непреодолимия пулс, който ме поглъща. И избухвам, капейки сладък сок около собствените ми пръсти.
Събуждам се и сядам в леглото си, дишам тежко, а топлината между краката ми пулсира диво. Усещам влагата по бикините си. Боже мой! Какво, по дяволите, беше това? Току-що ли…? Не, не можеше да е така. Но доказателството е точно тук, пропито в бялата дантела. Изведнъж яркостта на нощните ми лампи затрептява и аз едва не изкрещях от уплаха, предпазвайки очите си от интензивността.
– Хубав сън ли си имала? – Тържествено прошепва дълбок глас.
Дориан.
Той е в другия край на стаята, седнал на шезлонга. Облечен е в тъмно сив костюм с цвят на въглен, бяла риза, без вратовръзка, с разкопчани няколко горни копчета.
– Дориан – издишам аз. Искам да му кажа да дойде при мен, но трябва да отида до банята. – Чакай, веднага ще се върна. – Тръгвам към личната си тоалетна и изхвърлям бикините си в кошчето. Позволявам си да направя и гаргара, за да изкарам лепкавите остатъци от текилата от устата си. След като се освежавам, излизам обратно, без бикини.
Дориан седи на леглото ми и все още изглежда мрачен.
– Това ли е всичко, което си носела в леглото? – Пита той, след като се настанявам обратно под завивките.
Поглеждам надолу към късата си памучна нощница.
– Нощница?
Дориан въздъхва, очевидно раздразнен.
– Доста неподходящо, като се има предвид, че само на метри от теб спят още трима мъже.
Повдигам рамене.
– Е, всички те са навън във всекидневната, нали? – Това наистина не е голяма работа. Предпочитам те да пренощуват тук, отколкото да пият и да шофират. А и не е като да не сме припадали никога преди след нощно парти.
– Братята са – отговаря той. О. Мигел сигурно е намерил пътя към стаята на Морган.
– Ами, те са изстинали. Бяха пили много, всички ние пихме. Добре беше за тях да се измъкнат от болницата и да разпуснат малко.
– Да. Майка им – кимва той и поглежда към прозореца ми, навън в нощта. – Тя ще се оправи. Би трябвало да могат да я видят по-късно тази сутрин.
– За какво говориш, Дориан? – Позволявам на ръката ми да се протегне и да дръпне брадичката му към мен. Очите му са светли и ослепителни, но той изглежда толкова… разстроен.
– Тя ще бъде… поправена. Вкаменяването ще бъде обърнато.
Очите ми се разширяват от радост.
– О, Боже мой, Дориан! – Възкликвам, обгръщам го с ръце и го стискам силно. – Ти го направи? Намерил си начин?
Дориан поклаща тъжно глава. Това е най-добрата новина, която сме получавали от седмици, а той е разстроен?
– Аврора? Тя намери ли нещо? – Питам го. Дориан отново поклаща глава и се откъсва от прегръдката ми. Мръщя се. – Тогава как, Дориан? Защо не изглеждаш щастлив? Кой би могъл да го обърне?
Дориан мълчи няколко секунди, след което обръща глава, за да ме погледне със студени, опустошени очи. Нещо в погледа му е обезпокоително, сякаш е мъртъв отвътре. Изглежда, че всяка частица живот и любов са изцедени направо от него.
– Баща ми.
Очите ми се разширяват от ужас, а писъкът се задържа в гърлото ми и ме кара да се задуша с глътка въздух.
– Баща ти? Какво? – Изреждам невярващо. Сигурно още съм пияна. Няма как да съм го чула правилно.
– Така и не отговори на въпроса ми – промърморва Дориан.
Издъхвам от разочарование.
– Какво? Какъв въпрос, Дориан?
– Имаше ли хубав сън?
Чист ужас се разля по лицето ми при спомена за нашата връзка. Той може да почувства това, което аз чувствам. По дяволите. Значи знае, че съм била възбуден. По дяволите, бях повече от възбудена. Направо ми дойде в съня.
– Да… Просто минаха няколко дни, откакто бяхме заедно. И толкова много те исках. Това не ми се е случвало от доста време, кълна се.
– Не ми пука, че си сънувала мокър сън, Габриела – казва той раздразнено. – Тези глупости не означават нищо за мен. Повече ме интересува кого си сънувала.
Напълно съм шокирана. Той знае, че съм сънувала някой друг? Не! Глупости. Как да обясня това?
– Съжалявам, Дориан. Не мога да избирам за кого да сънувам. Не е като да съм го направила нарочно. Дори не знам кой е бил!
Дориан кимва и дъвче долната си устна, сякаш се концентрира.
– Аз знам.
– Какво? Чакай, какво става? Какво имаш предвид?
Дориан обръща глава и оставя ледено сините си очи да се слеят с моите.
– Баща ми, Габриела. – С несигурна ръка той докосва бузата ми и лицето му се гърчи от болка. – Това беше баща ми.
Изведнъж въздухът става толкова гъст, че не мога да дишам. Главата ми плува, а вътрешностите ми се плъзгат като във водовъртеж.
– О, Боже мой, Дориан. О, Боже мой… Толкова ми е жал. О, по дяволите! – Заеквам.
Той гали косата ми, като ме милва нежно.
– Всичко е наред, момиченце. Не е по твоя вина. Не си направила нищо лошо.
Очите ми се стрелкат диво наоколо и съм без дъх. Чувствам се зачервена, лепкава. Опитвам се да преглътна жлъчката, която се надига в гърлото ми.
– Много съжалявам. Не знаех. Мисля, че ще се разболея.
Обръщам се, за да се опитам да стигна до тоалетната, но Дориан ме спира, преди да съм се отлепила от леглото, като поставя ръка върху стомаха ми. Ръцете му за миг се възпламеняват в огнено синьо, след което силната вълна от гадене престава и аз странно се чувствам напълно сдържана.
Боже мой! Може ли тази нощ да стане още по-странна? По дяволите, все още ли сънувам?
Но не мога да се спирам на невероятната способност на Дориан да ме излекува от последиците от прекомерните количества текила. Баща му е тук. И той знае коя съм аз.
– Как? Защо е дошъл тук? Откъде знае за Тами? – Толкова съм объркана, че въпросите просто продължават да се сипят.
Изражението на Дориан потъмнява до жестоко презрение.
– Шибаната Аврора. Казах ѝ да не го замесва. Казах ѝ, че ще намеря начин. Привързаността ѝ към това момче… – Той ядосано поклаща глава. – Тя ме измами. Тя ще си плати за прегрешенията.
– Но Дориан, тя го направи заради Джаред. Може би наистина я е грижа за него и се е уплашила? Той е дошъл да поправи Тами. Дойде да помогне. Защо?
Щеше да има повече смисъл, ако вече не знаех, че той е убийствен тиранин. И да си помисля, че съм го сънувала? Да го желая? Дори на пазара по-рано бях привлечена от него. Не го разбирам. Защо? Как можех да бъда толкова… привлечена от някой като него?
– Не знам. Да ми влезе под кожата. Да ме обиди. Да ме провокира. Да те види. Избери си – свива рамене той. Преценява объркването и страха, изписани на лицето ми, и ме отпуска обратно на леглото, лягайки до мен. – Хей, не се притеснявай за това. Няма да му позволя да те нарани. Ти си в безопасност, момиченце.
Сгушвам се в ръцете на Дориан, като оставям главата ми да се облегне на твърдите му гърди.
– Откъде знаеше коя съм?
– Знаеше, когато и аз знаех, бебе – гука той. Точно така. Неговото проклятие, неговата неспособност да лъже.
– Но той изглежда толкова… млад. Твърде млад, за да ти е баща поне. – Да, има няколко години повече от мен, но двамата с Дориан приличат повече на братя, отколкото на баща и син.
– Едно от предимствата на това да убиваш за лична изгода – отбелязва той.
– Той ще ме убие ли? – Прошепвам кротко.
– Не, няма да си изцапа ръцете. Не и с нещо толкова… престижно. Никой не иска да бъде известен като този, който е убил Тъмната светлина, спасител на светлите чародеи – казва той саркастично.
Вдигам глава, за да го погледна с въпрос в очите.
– А? Така ли съм известна?
Дориан свива рамене.
– Просто винаги се е предполагало, че ще тръгнеш по този път.
– Значи си мислел, че ще се присъединя към Светлината? – Дориан отново свива рамене, изглеждайки безстрастен. – Дориан, ако си мислил така, значи си знаел, че ще трябва да ме убиеш.
Дориан поклаща сурово глава.
– Не. Не бих го направил. Не мога да го направя.
– Но ако не го беше направил, тогава щяха да те убият! През цялото това време си бил готов да те убият? Щеше ли поне да ми кажеш? – Не мога да повярвам. Дориан усещаше, че играе губеща игра, но въпреки това продължаваше да се държи така, сякаш всичко ще бъде наред. Той ме накара да повярвам, че потенциално бихме могли да преживеем това заедно.
Дориан ме гледа, отказвайки да отговори на въпросите ми, и аз знам, че подозренията ми са верни. Той беше готов да умре за мен. Знаех, че ще се сблъскаме с изпитания, и с досадните съобщения от Тъмните, мислех, че мога да ги заблудя по някакъв начин, да ги накарам да повярват, че ще застана на тяхна страна. Никога не съм си представяла, че смъртта на Дориан вече е била в процес на подготовка.
Свеждам глава обратно на гърдите му, оставяйки звука от биенето на сърцето му да успокои разтревоженото ми съзнание.
– Какво ми направи той? Защо ме накара да се чувствам по този начин? – Прошепвам след няколко минути мълчание.
– Той влезе в главата ти. Пося семето, заигра се с желанията ти, със стремежите ти. Несигурността ти. Накара те да го искаш.
– Но аз не искам! – Заявявам пламенно. Или поне си мисля, че не искам. Още преди съня, в супермаркета, бях заинтригувана от него. Боже, толкова съм объркана!
– Всичко е наред. Сериозно. Той е много очарователен. Жените моментално се омайват от него. Той е олицетворение на изтънченост и класа – казва той замислено. След това лицето на Дориан се трансформира в нещо ужасяващо гнусно и властно. – Мразя го, по дяволите.
– Ти не искаш да кажеш това, Дориан. Той е твоят баща. И ако трябва да бъда честна, ти не приличаш на него. – Веднага усещам как Дориан се сковава и знам, че съм засегнала нерв. – Освен частта със злия, хладнокръвен диктатор, разбира се. Ти си изключително очарователен, красив и завладяващ, Дориан. Исках те още в момента, в който те видях. И все още спираш дъха ми всеки път, когато съм с теб.
Тихо, определено все още съм пияна. Твърде свободно си държа устните.
Усещам как Дориан се премества, сякаш поклаща глава.
– Но неговата сила… той има способности, които аз не притежавам. Харесва му да е така. Държи всички ни под себе си, за да няма шанс някой някога да го предизвика. А онези, които са били достатъчно глупави да опитат, никога не са останали живи, за да разкажат за това. Той получава всичко, което иска, независимо от цената, независимо от това кого ще унищожи в процеса. Жените го обичат, а мъжете се страхуват от него.
– Но аз не го обичам, Дориан. Дори не го харесвам.
Дориан оставя ръцете си да танцуват в косата ми, масажирайки нежно скалпа ми.
– Но ти го искаш – заявява той мрачно.
– Какво? По дяволите, не! Категорично не! – Как изобщо може да каже това? Искам само Дориан и винаги ще го искам. Да искам баща му е направо… гадно.
– Искаш – заявява той просто. – Той не би могъл да подхвърли мечтата, ако ти не го мислиш. Дори да си се отворила за него само за секунда, това е всичко, от което се нуждае. Тогава той има достъп до най-дълбоките дълбини на подсъзнанието ти.
Ако някога е имало момент, в който да искам да натисна бутона за превъртане назад, то това е сега. Никога не бих се спряла на пазара. Щях да се прибера направо вкъщи и да кажа на Морган, че са свършили проклетите питки за тако. Как може Дориан да е толкова спокоен по този въпрос? Нима това не го наранява? Да знаеш, че дори за частица от милисекундата съм предполагаемо пожелала баща му?
– Много съжалявам, Дориан. Толкова много ми липсваш. Кълна се, че не се интересувам от баща ти.
Изпъвам врат, за да погледна към любимия си, само за да го открия да ми се усмихва обожателно.
– Знам, момиченце. – Отново ме гали по косата и аз се връщам да слушам сърцебиенето му. – Говори ли ти? – Пита той след малко.
– А? – Отговарям сънливо. Всеки път, когато Дориан си играе с косата ми, аз моментално се отпускам до безсъзнание.
– В съня. Говореше ли ти?
О.
– Е, да. Но само с едно изречение. – А то беше адски хубаво изречение.
– Какво каза?
Поемам дълбоко дъх и се опитвам да си спомня какво дословно ми каза бащата на Дориан, Тъмния крал.
– Той каза: „Мога да те накарам да се чувстваш толкова секси, толкова свободна всеки ден“. Какво, по дяволите, означава това? – Казвам с нервна, напрегната насмешка.
Дориан не отвръща на хумора ми.
– Разбирам – отвръща той категорично. – Означава, че той знае, че се чувстваш в капан, ограничена и некомфортно със себе си. И той може… може да те накара да се чувстваш свободна и секси. Това означава, че ще ти даде това, което искаш.
– Но всичко, което искам, си ти! – Възкликвам, завъртайки глава, за да може той да види убедеността в очите ми.
Дориан ми се усмихва замислено.
– Знам, че си мислиш, че е така, момиченце.
Той отпуска главата ми обратно върху гърдите си и започва да си играе с косата ми. Притискам се към него, като оставям ръката си да гали корема му. Дори през ризата му усещам твърдите, стегнати мускули.
Дориан се притиска по-близо до мен и усещам устните му в косата си.
– Но кралят винаги получава това, което иска. А това, което иска, си ти.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 8

Глава 8

Очите ми се отвориха, за да се сблъскат с пълен мрак. Къде съм аз? Опитвам се трескаво да търся някакъв признак на познатост, но осъзнавам, че съм сама в новото си легло. Дезориентирана съм и съм гола. Кое време е? Къде е Дориан? Дори не си спомням как съм заспала.
Светлината примигва и аз вдигам ръка, за да защитя приспособяващите се очи. Оглеждам се трескаво около себе си, за да намеря източника на светлина, и виждам Дориан, седнал на шезлонга. Той е изгърбен, лактите му лениво се опират на коленете, което е драстична промяна от обичайната му уравновесена стойка.
– Дориан? Всичко ли е наред? Добре ли си? – Питам, като седя права. Мисля да стана от леглото и да отида при него, но мускулите ми все още са сковани от изтощение.
Дориан не помръдва. Все още не е вдигнал глава, за да срещне погледа ми или дори да потвърди присъствието ми, макар да съм сигурна, че именно той е включил осветлението, щом е разбрал, че съм се събудила.
– Какво става? Дориан, моля те, говори с мен! – Изкрещях. Страхувам се, дали не е пострадал?
Дориан вдига глава и разкрива причината, поради която не е искал да се покаже пред мен. Очите му са тъмни и заплашителни. Студени. И все пак в тях има болка и разкаяние. Нещо със сигурност се е случило, докато съм спала, и аз автоматично започвам да мисля за най-лошото.
– Какво се случи? Можеш да ми кажеш – казвам малко над шепота.
Изражението на Дориан е опустошително и нечетливо, не издава нищо. Устата му се отваря само за миг, преди да се затвори. Той иска да ми каже, трябва да го направи, но е… уплашен? Не. Той никога не би могъл да се страхува от нещо. Не бих могла да си представя сила, която да е по-могъща или по-страшна от него. Нещо обаче със сигурност го е разтърсило и аз се гърча в неизвестността.
– Извинявам се, любов моя – прошепва накрая той.
– Какво? – О, не. Дали е отишъл да види Аврора? Дали я е дишал? По дяволите!
Дориан поклаща леко глава, разсейвайки тривиалните ми притеснения.
– Не успях.
– За какво говориш?
– Не се получи. Не можах да… не успях – заеква той. Поема си дълбоко дъх, след което оставя ледено сините си очи да срещнат моите, излъчващи болка и съжаление. – Не можах да я поправя, Габриела.
Поемам си рязко дъх, опитвайки се да осмисля това, което ми казва.
– Какво означава това?
Изведнъж Дориан се оказва до мен, а около него се стелят кълбета дим, като от дървени въглища, които бързо се разсейват. Той се обръща към мен настоятелно, кипящ от презрение и ярост, а очите му горят в смъртоносен син огън. Ръцете му се вдигат нагоре, за да обхванат лицето ми и да го вдигнат, за да срещнат интензивния му поглед.
– Това означава, че тя е заклещена, купчина нищожество. Просто… Като… мен. Вечно вкаменена, замръзнала като шибан труп, докато не намерим друг начин. Или докато не убия шибаняка, който е направил това.
– Дориан, моля те, успокой се – прошепвам аз и протягам несигурно ръка, за да погаля лицето му. Той мигновено се отдръпва и се отдалечава, за да остави пространство между нас.
– Да се успокоя? Ха! В какъв свят живееш, Габриела? Защото точно там искам да отида. Където всичко е само шибани понита и дъвки – изрича той гневно.
– Това беше неуместно – промълвявам, хвърляйки стъклените си очи надолу към ръце ми върху одеялото.
– Да, беше. И знаеш ли какво? Това е реалността. Всичко това е неуместно. – Дишането на Дориан е учестено, сякаш току-що е пробягал целия жилищен комплекс. Но знам, че той не е физически изморен. Той е разгневен и се опитва да овладее емоциите си, преди да избухне.
Той ме поглежда отново с разкаяни очи, търсейки разбиране.
– Нямаш представа какво е това, Габриела – прошепва той.
Взирам се в Тъмния си любовник, също толкова измъчена от хаотичното му отчаяние.
– Тогава ми кажи.
Дориан поклаща леко глава, опитвайки се да разсее спомените, които все още го преследват. Той не може да се насили да го каже. Седим няколко минути в мълчание, той гледа в нощта през прозореца, аз гледам към него, опитвайки се да го подканя да ми говори. Накрая Дориан обръща глава към мен и ледената му студена физиономия се размразява. Моят Дориан се върна при мен.
– Когато баща ми ме повика, знаех, че ще има последствия за пропуските ми. Никой не се противопоставя на краля. Бях сигурен, че ще бъда осъден на смърт, и се примирих с това. – Дориан поглежда за малко встрани, сякаш не може да погледне истината си в очите. – Но когато той ме гледаше, толкова студен и безчувствен – мъртъв – се уплаших. Не исках да умра. Все още дори не бях живял. Повече от двеста години и все още имах чувството, че нещо ми липсва.
Той прокарва ръка по тържественото си лице.
– Бях страхливец, Габриела. Трябваше да избера смъртта. Но когато погледнах баща си, когато видях презрението, отвращението, чистата омраза, която изпитваше към мен, се уплаших. Не можех да го направя.
Мисълта, че Дориан би могъл да се страхува от нещо, ме изнервя. Той е толкова силен, толкова уверен. За мен той е непобедим. И все пак всеки път, когато е споменавал баща си, е бил видимо притеснен. Как може да се страхува от собствения си баща? Що за чудовище е той?
– Какво ти се случи? – Прошепвам, разбирайки само малка част от мъката на Дориан.
Дориан поклаща глава, отказвайки да говори за ужасите, които го измъчват.
– Моля те – умолявам аз. – Моля те, не ме игнорирай.
Той се обръща към мен, а лицето му е изкривено от отвращение.
– Ами ако ти кажа, че собственият ми баща е олицетворение на злото? Толкова се е отвратил от собствения си син, че лично е изпълнил присъдата ми? Че изпитваше удоволствие да ми отнема силата, оставяйки ме жалка, безжизнена черупка? И че ако му се отдаде възможност, с удоволствие би ме ликвидирал завинаги?
Прехапвам долната си устна, за да я предпазя от треперене. Очите ми се насълзяват, но отказвам да призная сълзите. Трябва да бъда силна за Дориан. Този момент не е свързан с моята агония, а с неговата.
– Тогава бих казала, че той е най-лошият вид чудовище, което някога е съществувало. И че ти си много по-добър, много по-силен от него – измъквам се с разклатен глас.
Дориан поклаща глава, отказвайки да повярва на думите ми.
– Аз съм отнел десетки животи. Смъртта не означаваше нищо за мен. Изсмуквал съм живота на повече хора, отколкото мога да си спомня. Наслаждавал съм се на бруталността. Бях се пристрастил към нея. Тръпката от лова, преследването им само ме караше да искам да ги убивам още повече. Бях като кръвожадно животно. Кажи ми, това прилича ли на човек, който заслужава любов или смърт?
Бавно протягам ръка към него, като задържам дъха си и се подготвям за отхвърлянето му. Той остава неподвижен, а аз оставям ръката си да почине върху неговата.
– Всеки заслужава любов, Дориан.
– Наистина? – Пита той недоверчиво. – Серийни убийци? Терористи? Насилници? Те ли заслужават любов? Защото аз не съм по-добър от тях.
Обмислям въпроса на Дориан в главата си. Мога ли да обичам сериен убиец или изнасилвач? Не, абсолютно не. Тези хора не заслужават нищо друго освен бавна, мъчителна смърт. Дориан не е като тях. Той изобщо не е човек. Той е Тъмният принц, свръхестествена магическа сила на злото. И той заслужава любов. Това, което се очаква от него, и мъжът пред мен, мъжът, когото обичам, не съвпадат, независимо от това, което е направил.
– Ти не си от тях, Дориан. Ти си добър. Не ме интересува какво си правил преди. Дориан, когото познавам, е добър. – Оставям ръката си да гали красивото му, забравено лице. – Справянето с това, опитът да помогнеш на Тами, върна всичко това на повърхността за теб, а?
– Да – кимва той бавно.
– Не трябваше да те моля да се намесваш. Бях отчаяна и не мислех трезво. Съжалявам. – По дяволите. Трябваше да бъда по-чувствителна, вместо просто да предположа, че Дориан може да се справи.
– Не – поклаща глава той. – Това не е твоя вина. Трябваше да бъда по-силен.
Приближавам се до него и неловко се опитвам да обгърна с ръце напрегнатото му, твърдо тяло.
– Не казвай това. Ти си силен. Нормално е да се страхуваш, Дориан.
Стъклените му очи не се фокусират върху нищо конкретно.
– Когато я видях, загледана в празнота, неспособна да говори, да се движи, каквото и да било… това ми напомни за мен самия. Беше като да погледнеш назад и да видиш най-лошия си кошмар. Но най-лошият ти кошмар си ти самият.
– Не е нужно повече да живееш в него – прошепвам нежно и разтривам гърба му. Започвам да усещам как той се освобождава от част от напрежението, което го сковава толкова силно. – Ти вече не си този човек. Ти си свободен.
Дориан обръща тялото си към моето, очите му търсят нещо в маската на успокоителната ми усмивка. Защото той знае истината, знае как се чувствам в действителност. Аз се страхувам точно толкова, колкото и той. Никой не е наистина свободен, не и докато убиецът не бъде открит. И дори тогава всички ние сме роби на съюзите си, на наследството си. Ние сме роби на магията, която тече във вените ни. Независимо дали сме научени да убиваме, или да лекуваме, научени да обичаме, или да мразим, ние трябва да изберем страна.
И докато стискам здраво Дориан, знам, че собственият ми избор ще ме унищожи. Не мога да го загубя, като се съюзя със Светлината, като се обричам да се изправя срещу Тъмнината, която заплашва да извлече силата си. И все пак никога не бих могла да застана на страната на Тъмните, изоставяйки всичко, на което са ме научили родителите ми – и биологични, и осиновители – и да се превърна в безмилостен дивак. Аз съм заклещена, застинала в собственото си вкаменяване, също като Дориан. И точно сега дори неговата любов не може да ме поправи.

Назад към част 7                                                                  Напред към част 9