Месец: декември 2024

Брей Сътън

– Виждал ли си Далас? – Попита ме Брент, докато влизаше през задната врата и ядеше ябълка.
Ръцете на мама се успокоиха за секунда. Тя оправяше сакото ми на смокинга, като се уверяваше, че то отговаря на одобрението ѝ. Видях леката промяна в изражението ѝ. Тя знаеше къде е Далас.
– Не, не съм го виждал – отговорих аз, като все още гледах майка ни, която не отговори и не вдигна поглед.
– Той не е работил тази сутрин и пикапа на фермата липсва. Той е единствения, който не е открит. Прибра се вкъщи снощи, нали? Последно го видях при Джак.
Кимнах с глава. Знаех, че се е прибрал у дома. Бях го закарал до вкъщи от „Джак“, преди да тръгна да чукам ново разсейване. Устните на мама бяха стиснати, сякаш се мъчеше да ги задържи затворени.
– Виждала ли си го, мамо? – Попитах я. Защото тя го беше видяла.
Тя бързо вдигна поглед и се върна към оправянето на смокинга ми, който ми прилягаше прекрасно. Вече можеше да премине към следващия от нас. Тя се размърда. Държеше се така, сякаш беше твърде заета, за да слуша Брент.
– Разбира се, че е по задачи. Дикси може да го е заела. Има много работа за вършене днес. – Мама ме потупа по ръката. – В това приличаш на баща си. А сега иди да намериш Ашър и го изчакай за снимките.
Изучавах я за момент. Знаех, че да я попитам дали е сигурна, че не знае къде е Далас, ще бъде безсмислено. Най-многото, което щях да измъкна от нея, беше да ми каже да млъкна и да си тръгна.
– Добре – отвърнах аз.
– Облечи си смокинга – каза мама на Брент. – И Брей, ако видиш Стийл, прати го тук. Още не съм му проверила смокинга. Той се облече и си тръгна, преди аз да вляза тук.
Тя не изглеждаше притеснена, че Далас не е тук, за да се приготви. Абсолютно знаеше къде е той. Интересно.
– Може би някой трябва да намери малкия ни брат. Там е смокинга му. Той още не е облечен – посочи Брент.
– Той ще дойде навреме. А сега си облечи твоя. Аз ще отида да го потърся – каза мама, като излезе от къщата и тръгна към голямата бяла шатра отвън, която беше приготвена за тържеството. Навсякъде работеха хора. Цветя, храна и други подобни се движеха и подреждаха. Много неща. Това ме беше събудило в пет часа тази сутрин.
– Защо не се притеснява? – Попита Брент, след като тя вече не се чуваше.
Повдигнах рамене.
– Защото тя лъже и знае къде е той.
Брент кимна.
– И аз така мислех.
– Той е добре. Приготви се и направи каквото ти каже. Тя вече се е навила, че всичко е перфектно за Ашър и Дикси. Далас ще се появи след малко.
Докато думите излизаха от устата ми, пикапа на фермата спря на пътя. Далас беше зад волана.
– И ето го – посочих през прозореца.
Брент похърка. Знаех, че ума му работи. Искаше да знае къде е бил Далас и защо мама е искала да запази това в тайна.
– Радвам се, че е добре – отвърна той накрая.
– Да – измърморих аз и тръгнах към вратата. Брент щеше да го изпече на скара. Далас щеше да се вбеси. Не бях в настроение да го гледам.
Отидох да намеря Ашър. Той чакаше да направи снимките пред къщата на Дикси, където щеше да се състои церемонията. Реших, че ще карам пикапа, като си проправях път към него, след като Далас се беше върнал.
– Къде си тръгнал? – Попита той, сякаш имаше право да ме пита глупости, след като задника му го нямаше цял шибан ден.
– Ашър се жени днес. Забрави ли? – Сарказмът в гласа ми беше очевиден.
– Не – отвърна Далас. – Трябваше да се справя с някои неща. Не че това е било от полза. – Той промълви последната част. – Време ли е да се обличаме?
– Снимки след по-малко от трийсет минути при Дикси. Сега отивам там.
– Ще бъда там след малко. Трябва да се облека много бързо.
– Предполагам, че мама ще те прикрие още малко, ако закъснееш. Каквото и да си замислил, тя стои зад него.
Не погледнах към Далас, когато отворих вратата на пикапа, за да вляза вътре.
– Какво трябва да означава това? – Извика той.
– Означава, че тя знае къде си отишъл. Тя те е прикривала. Това е, което означаваше. Не говорех в проклета загадка.
Далас изглеждаше нервен. Какво, по дяволите, беше правил?
– Не съм ѝ казал – каза той. – Тя не знаеше.
Засмях се, защото понякога това момче беше глупаво като дявол.
– Не трябва да казваш на мама нищо. Ако тя иска да знае, ще разбере.
На Далас не му хареса този отговор. Той не искаше никой да знае какво е правил. По дяволите, ако сега не ми ставаше любопитно.
– Обличай се и си вдигай задник до Дикси. – Запалих пикапа и излязох от алеята.
Далас махаше с ръце. Спрях пикапа.
– Какво? – Извиках през прозореца, който се вдигаше само когато навън валеше или беше студено.
– Как ще стигна до Дикси, ако ти вземеш пикапа?
– Върви пеша – отговорих аз и се усмихнах, докато потеглях. Проклетото дете трябваше да е тук по-рано.
Украсата, цветята и дейността не бяха толкова забързани при Дикси. Изглежда, че бяха направили всичко. Няколко души бяха излезли да свършат някои неща в последния момент, но в по-голямата си част единственото, което видях, беше Ашър, който седеше на бял стол, облегнат напред и опрял лакти на коленете си, докато гледаше право напред. Вляво от него Стийл стоеше и говореше с една от шаферките. Останалата част от действието се развиваше вътре с булката.
Изтеглих пикапа от погледа на сватбата и се върнах, за да седна до Ашър. Той ме погледна за кратко, когато заех мястото до него.
– Изнервен ли си? – Попитах го. Защото аз със сигурност щях да съм нервен.
– Само че Дикс ще размисли и ще реши да не го прави – отвърна Ашър.
Засмях се на коментара. Проклетата жена го обожаваше.
– Това няма да се случи. До залез слънце ще бъдеш закачен за топката и веригата.
Устните му се извиха леко.
– Не се прави, че не знаеш как се чувствам.
– Не, не знам.
Той извърна глава, за да ме погледне отново.
– Искаш да кажеш, че не обичаш Скарлет? Защото е очевидно, че не си имал нищо сериозно, откакто тя си тръгна. Брент има. Но не и ти.
Аз имах безсмислено. Много шибано безсмислие. Но не го казах.
– Тя си отиде. Аз съм над нея.
Ашър се намръщи. Навеждайки се назад, той постави ръка на рамото ми. Това беше типичния му ход на по-голям брат. Всеки друг щеше да бъде ударен.
– Не, Брей. Не си.
Не възнамерявах да споря с него в деня на сватбата му.
– Ние нямахме това, което ти и Дикс имате. – В това бях сигурна.
Той не отговори веднага. Когато си помислих, че е приключил с разговора, той каза:
– Историята на всеки е различна. Това не я прави по-малко силна.

Назад към част 3                                                                 Напред към част 5

***

– Достатъчно ли е това, лер?
Лицето на бойния маг се втвърди, сякаш тя не само го беше наплюла, но и му беше хвърлила смъртоносна обида. Той се изправи, някак целия свит в една стегната пружина, готов да избухне в смъртоносно заклинание или да скочи напред като хищен звяр. За разлика от него лер Легран се усмихна триумфално и хвърли победоносен поглед към засрамения си колега.
– Имате ли нужда от още доказателства, майсторе?
– Чиста земя! – Билкарката с удоволствие блъсна с лакът лер Иберия. – Виждал ли си някога такова нещо? Аз например не съм виждала. И не мисля, че някога ще видя! Викран, не е ли тя чудо?!
Бойният маг не отговори, а погледна игликата с такава омраза, че на Айра ѝ стана много неудобно.
– Благодаря ви, лейди – изкашля се накрая магистър Алварис. – Моля, върнете игликата обратно на мястото ѝ. Научихме всичко, което искахме да знаем. Вие сте свободна да си тръгнете.
– А той? – Айра погледна тревожно към неспокойното шумящо растение. – Какво ще се случи с него? Ще го унищожите ли?
– Категорично не! – Матис дер Вага беше възмутена. – Това е уникален екземпляр! Той е единствен по рода си! Трябва да бъде щателно проучен!
– Опасно е да го оставим в академията – Викран дер Солен се изправи рязко, а Айра, която по някаква причина очакваше да каже точно това, забързано се отдръпна, стискайки нервно треперещата иглика.
Точно това си мислеше тя! Той не вярва в това! Не иска да повярва! И нищо не разбира!
Айра го погледна враждебно, решена да защитава до последно бодливото си чудо. А игликата, сякаш усетила това, също се раздвижи. Тя сякаш порасна още малко и, сякаш разбрала, че от мага идва заплаха, изведнъж удължи бодлите си почти до дланта на ръката и, а после недвусмислено ги насочи към майстор Викран.
– Виждате ли? – Билкарката се намръщи. – Той разбира! Той разбира и ще се защити!
– Ентусиазмът ви тук е неуместен, госпожо – сухо я прекъсна дер Солен, вдигна ръка и Айра с хладен поглед погледна към матово светещото в центъра на дланта му ледено цвете – заклинание, което би направило ледена скулптура от игликата. Оставаше само да го бутне на пода и да наблюдава как малките парченца се разпръскват.
„Няма да стане! – Помисли си мрачно Айра, упорито притискайки към себе си настръхналото растение. – Няма да ти позволя да го убиеш!“
– Викран, бъди внимателен – неспокойно се размърда на стола си лер Иберия. – Можеш да нараниш момичето или някой от нас.
– Предайте игликата, лейди – изкомандва равномерно бойният маг.
Айра сви гневно очи.
– Не.
– Какво? – Попита учудено полуелфа, мислейки, че е чул погрешно. – Какво казахте?!
– Няма да го предам. И няма да го унищожите само защото не харесвате формата на листата му!
– Твърде млада сте и не знаете достатъчно за създанията на Занд, лейди – каза мага хладнокръвно, като разгъна ръката си в бойна стойка. – Нямате право да спорите с мен. Върнете го на масата.
Айра поклати неумолимо глава:
– Не. Можете да се опитате да го отнемете, но внимавайте, ще отвърнем на удара.
Целият преподавателски състав на академията я гледаше смаяно, едва ли осъзнавайки самия факт на отказа ѝ.
Студентка! Упорита! Невероятно! А тя е и ядосана! И изобщо не смята за необходимо да го крие!
Майстор дер Солен присви недоброжелателно очи.
– Силите ти не са достатъчно силни за това. Не правете глупости, лейди, това няма да доведе до нищо добро. Вие просто не знаете с какво си имате работа.
– Дали?! – Тя погледна възмутено. – Знаете ли с какво живее той?! Как израства?! Как се чувства, когато насочите ръцете си към него?! Той не ви харесва, лер! И аз също не ви харесвам! Затова се отдръпнете и не пипайте това, което не ви принадлежи!
Айра не забеляза как всичко около нея се покри с люлякова мъгла, как ръцете ѝ, стиснали треперещата и странно вибрираща иглика, пребледняха. Как гърдите ѝ отново се стегнаха, как сърцето ѝ се разтуптя там, сякаш беше чуждо, как я боляха и боляха слепоочията, в които кръвта се блъскаше като чукове, а в тях биеше една-единствена мисъл: НЕ МЕ ПИПАЙ!
Госпожа дер Вага изтръпна, когато малката иглика внезапно промени цвета си и вместо зелена стана наситено лилава. В същия момент шиповете ѝ се вдигнаха и всички се насочиха към гърдите на раздразнения маг. Те блестяха отчетливо, сякаш бяха напоени с кръв… или отрова?! Станаха по-дебели, още по-остри, а след това, сякаш подчинявайки се на невидима заповед, затрепериха опасно.
Викран дер Солен инстинктивно се отдръпна, зашеметен да види как очите на ученичката му пламтят от гняв. Той се изправи, готов да отблъсне всяка атака, но… шиповете така и не се изстреляха. Но Айра, която по някаква причина внезапно бе пребледняла и се бе замаяла, изведнъж се хвана за сърцето с тих стон и, задъхвайки се от острата болка, която се разрази там, прошепна в някакво забвение:
– Не смей! То не е твое! Не ти принадлежи… не искам никой да пострада… не ни докосвай… не….
Игликата, усещайки взискателно стиснатите пръсти на стъблото, изведнъж спусна шиповете и ги натисна обратно, а после, за изумление на маговете, траурно протегна пипалата си и нежно прегърна треперещото момиче за ръцете, шията и дрехата. Или съчувстваше, или признаваше, или съжаляваше. И това беше толкова трогателно, толкова изненадващо и неоспоримо, че дори архимага спусна ръката си, която пламтеше от мощно огнено заклинание, а останалите се спогледаха объркано.
В същия момент едротелесната билкарка безстрашно блокира ученичката си със себе си и се изду внушително.
– Това е достатъчно! Викран, спри! Не виждаш ли, че той ѝ се подчинява?! Той дори не те застреля, безчувствен глупак, когато трябваше да го направи! Можеше да я нараниш! За какво, по дяволите, си мислеше? Това е възможност да разгледаш една истинска иглика без никакви проблеми. Да узнаеш какво представлява и кой е той. За да улесним живота на онези, които са изложени на риск в Занд! Да помогнеш на братята си там, на границата! И ти си готов да оставиш тази възможност да ти се изплъзне?!
– Матиса е права – замислено каза елфа, единствения в стаята, който не се притесни и не грабна защитното заклинание. – Момичето ще ни позволи да разберем как да се справим с игликите, а да разберем игликите означава да разберем как да се справим със Занд. Тогава няма да има заплаха за Зандокар, а Сърцето му ще остане непокътнато дори без нашите усилия.
Скулите на бойния маг се изправиха, но игликата, докосваща ласкаво с пипалата си ръката на Айра, беше по-красноречива от думите.
– Айра, моето момиче! Всичко с теб наред ли е? – Матис се втурна около момичето. – Лошо ли ти е?
– Н-не. – Айра уморено разтри слепоочията си и се облегна на най-близкия стол. – Просто съм много слаба и сънлива…
– Той черпи сили от нея – каза Викран дер Солен с безцветен глас, изучавайки бледото и лице с намръщена физиономия. – Той е направил себе си по-силен. Нещо повече, сега е отровен и се е научил да използва шиповете си. Той е опасен.
– Ти си този, който е опасен! – Билкарката изхърка, като помогна на Айра да се изправи на крака. – Не виждаш ли, че той няма да я нарани? Той няма да нарани никого, освен ако тя не му каже. Не е ли така, скъпа моя?
– Да – кимна тя, като погледна цветето, което се беше сгушило в ръцете ѝ. – Той няма да нарани никого. Той просто не иска да умре… И не можете да го обвинявате за това, защото ако вие бяхте той, всеки от вас щеше да се защити. Ако той не бъде наранен, няма да нарани никого. Но сега трябва да го върнем в оранжерията. Той не може да се справи без земята, а аз не съм достатъчно силна за това.
– Аз се чудя как изобщо стоиш на краката си!
„И аз – мрачно си помисли бойния маг, но не каза нищо на глас. Но погледна директора на академията с много изразителен поглед: независимо как беше, той все пак щеше да има последната дума. “
Магистериусът се обърна към Айра със съмнение.
– Дете, сигурна ли си, че няма опасност от него?
– Да, лер.
– Трябва да разбереш загрижеността на майстор Викран – той е прекарал десет години в Защитената гора и твърде добре знае каква опасност може да представлява една иглика. Особено този подвид. Всички ние сме много притеснени. И преди всичко за теб. А също и за останалите ученици.
Айра усети плахо погалване по ръката си и нежно прокара пръсти по зеленото пипало, което тихо се впиваше в кожата ѝ, сякаш търсеше нещо. Или се опитваше да каже нещо?
– Разбирам, лер Алварис. Разбирам. Но няма опасност. Ако толкова много искате, имайте защитна качулка около Иглата, или мрежа, или просто защитно заклинание, което да не допуска никого вътре. Няма да е трудно, нали?
– Мисля, че не е – каза мага със значителна изненада. – Лер Легран, ще го направиш ли?
– Разбира се – кимна елфа и погледна необичайния ученик с нов интерес. – Няма да отнеме много време и мисля, че това ще улесни живота ни. Мисля, че съм съгласен с лереса дер Вага: Игликата си заслужава да се опита да се изучи.
– Благодаря, лер! – Избухна неволно Айра и забравила за себе си, погледна елфа директно.
Мъжът се усмихна окуражително.
– Засега няма за какво. Обещавам, че ще опитам, ако, разбира се, цветето ти не ми попречи.
– Няма да стане – усмихна се несигурно тя в отговор, изненадана да разбере, че Легран всъщност се интересува от нея. – Ще го държа под око и сама ще се погрижа за това.
– Това е чудесно. Лер Алварис, ако нямаш нищо против, ще направим това, което трябва да направим днес.
Архимагът се замисли за миг, като накара Айра да затаи дъх, поколеба се, помисли… И после изведнъж махна с ръка.
– Добре, опитайте. Но не днес, а утре, защото момичето едва се държи на краката си. И при условие че Викран лично се погрижи за това. Матис, имай предвид, че оттук нататък растението ще остане под твоите пълни грижи и под строг надзор. Ако има някакъв опит за…
– Разбирам – промълви билкарката. – Няма да има опити. Давам ви думата си.
Бойният маг видимо се намръщи, явно неодобрявайки решението на директора, но не се впусна в спор. Той прие неизбежното. Макар че, разбира се, това не добави никаква доброта към студеното му лице.
Айра с известна трудност се откъсна от цветето и се върна към нишката на разговора. Нещо я тревожеше. Нещо важно, нещо неуловимо, като далечен глас на отдавна изгубен приятел, който упорито се опитваше да се протегне и да каже нещо, но не успяваше да преодолее разстоянието. А може би това изобщо не беше приятел?
– Айра? – Билкарката леко се притесни, като видя отнесения поглед на асистентката си и набръчканото ѝ чело. – Добре ли си? Нарани ли те?
Момичето бавно поклати глава.
– Не.
– Ти си напълно бледа!
– Да. Само че това не беше той…
– Кой?
– Цветето – обясни момичето също толкова бавно.
– Какво става с него?
– Това не е той, а тя – изведнъж осъзна Айра с изненада от настойчивите сигнали на игликата. – Това е жена. Иглата…
И тогава, неспособна да се държи повече на краката си, тя се свлече плавно на пода.

Назад към част 32                                                        Напред към част 34

***

Когато се прибраха до дома, никой от тях не говореше много.
Рейвън беше потънала в мисли и се чудеше какво означава всичко това. Може ли да се вярва на Мак Зи? Дали той ги заплашваше, лъжеше или манипулираше ситуацията в своя полза? Наистина не можеше да разбере.
И откъде знаеше той за клуб „Алфа“? Ужасяваше я мисълта колко дълбоко и далече се простира обхвата на клуб „Алфа“. Изглеждаше така, сякаш са навсякъде и никъде, привидение, което никога не може да бъде разклатено.
Когато слязоха от магистралата и стигнаха до острова, шофирането се забави и те отново можеха да говорят по-свободно, без да се налага да крещят над вятъра.
– Какво мислиш за Мак Зи? – Попита Рейвън Джейк. Той я погледна.
– Не знам. Той е странен пич.
– Притесняваш ли се отново за клуб „Алфа“? – Попита го тя.
– Не – каза Джейк, но тя не беше сигурна, че му вярва.
– Сериозно ли имаше предвид това, което каза за мен като твой мениджър, или това беше просто трик, за да заблудиш Мак по време на срещата?
Джейк я погледна.
– Ти никога не можеш да приемеш комплимент, Рейвън. Кълна се, че всичко трябва да има някакъв скрит мотив.
– Това няма смисъл. Не знам нищо за тази индустрия.
– Но пък знаеш нещо за мен. Ти ме разбираш, вярваш в мен и аз ти се доверявам. Това е много важно в моя свят.
Рейвън прехапа долната си устна, осъзнавайки сериозността на това, което току-що беше казал.
– Благодаря – прошепна тя. Може би обаче той не я чу.
Във всеки случай, когато завиха към неговата улица, Джейк изсвири през зъби, преди да изругае под носа си.
– Какво има? – Попита го тя.
Той посочи напред, към един мерцедес, паркиран пред къщата му, точно пред портата.
– Тази кола – каза той. – Познавам тази шибана кола.
– Какво? Коя е тя? – Попита тя, като веднага си помисли: „Клуб Алфа“.
Някой е дошъл там, за да ги нарани.
Но Джейк не отговори. Вместо това. Той спря до колата и остави джипа си да работи. Постави ръка до затъмнения прозорец от страната на пътника на мерцедеса и след това надникна вътре.
– Никой не е вътре.
След това отиде да отключи портата си. Докато го правеше, иззад една от по-големите палми наблизо изскочи фигура.
– Джейк! – Рейвън изкрещя, а ръцете ѝ се вдигнаха към лицето.
– Внимавай!
В последния момент Джейк се завъртя. Мъжът се опита да удари Джейк, но не успя да запази равновесие, тъй като Джейк ловко се измъкна от пътя.
Изведнъж Рейвън осъзна кой е лудия мъж. Това беше Кърт, бившия мениджър и бивш приятел на Джейк.
Тя излезе от колата, като успя да извади телефона си.
– Обаждам се на полицията! – Изкрещя тя.
Джейк сграбчи Кърт за яката на ризата му и го повали на земята. Кърт се удари силно в тротоара, като издаде гърлен звук, докато се блъскаше в бетона. Дишайки тежко, Джейк се обърна към Рейвън.
– Не се обаждай на полицията – каза той.
– Но, Джейк, той е луд и току-що се опита да те нападне.
Кърт изстена, опитвайки се да седне.
– Ебати късметлията – промърмори той и Рейвън осъзна, че на всичкото отгоре Кърт е смърдящо пиян.
– Трябва да се обадя в полицията – повтори тя, като все още държеше телефона. – Той е пиян, опасен е…
– Казах не – каза и Джейк. Той отключи портата си и я отвори.
– Този човек открадна милиони долари от теб – напомни му тя.
Кърт я погледна през присвитите клепачи.
– Това… глупости… – каза той, сочейки нагоре към нея. – Глупости. Аз… не съм…
Джейк сграбчи Кърт за раменете и буквално го завлече на алеята и го постави настрани. След това мина покрай Рейвън и се върна в джипа си, като го прекара бързо през портата и го паркира.
Рейвън бавно влезе вътре в портата, уплашена, когато се приближи на няколко метра от поваленото тяло на Кърт. Той изглеждаше ужасно – небръснат, с кръвясали очи, изцапани дрехи, разкъсвания на коленете на панталоните.
Джейк затвори портата и я заключи отново.
– Помогни ми да го вкарам в къщата – каза ѝ той.
– Това наистина изглежда като ужасна идея, знаеш ли.
– Да, ти си в протокола, съветнико. Разбирам го. – Той я погледна нетърпеливо и тя най-сетне започна да върви.
Заедно вдигнаха Кърт и бавно го завлякоха в къщата. Той вървеше, но едва-едва. Дали заради алкохола, или заради това, че Джейк го хвърли силно в тротоара, но Кърт сякаш беше изкарал от себе си цялото желание и борбеност.
Главата му се въртеше напред-назад, докато мърмореше.
– Казах ти… казах ти да не… – Промълви Кърт.
– Разбира се, че си казал – каза Джейк. – Разбира се, че си го направил.
След като го вкараха вътре, Джейк го заведе в банята на първия етаж и пусна душа. Излезе от него и каза на Рейвън да свали някои от дрехите на Джейк, а след това да сложи прясна кана кафе.
Тя направи това, което Джейк поиска, като събра тениска, боксерки, чифт къси панталони и чорапи и ги подаде. Тя наблюдаваше как Джейк бута Кърт в душа и водата сигурно беше студена, защото мъжа виеше като банши.
Джейк затвори вратата, а Рейвън поклати глава и отиде в кухнята, за да приготви кафето.

Назад към част 9                                                            Напред към част 11

Глава 10

„Хората спират да задават въпроси
ако отговаряш не с думи, а със символичен танц.“
Надпис върху тениска

Докато чаках обаждане от Ватикана, реших отново да поработя върху вратата на килера. За Бога, по-добре Хауърд да ме послуша, иначе със сигурност ще го маркирам. С някакъв не много страшен белег. Например, ще му дам задачата да бъде шеф на тоалетните в “Ямата”, спортен комплекс в Албакърки. Това се нарича куца работа. Малко е вероятно, разбира се, белега да се използва за такива цели, но идеята е разумна.
Този път се довлякох в пералното помещение с фенерче и започнах да оглеждам вратата отгоре надолу. Как са я заключили, ако няма дръжка или ключалка? И защо да я заключват отвътре? Нали този, който е вътре, определено няма как да излезе.
И тогава ахнах. Може би това е решението. Може би някой е бил заключен там, и той, тя или те са се задушили, или са умрели от глад. Ами, ако някой свещеник е бил заключен там и затова някак си е изчезнал?
Любопитството ми се засили. Заставайки на четири крака, светнах с фенерчето под вратата с надеждата да видя поне нещо, но без резултат. Нямаше и намек за луфт между вратата и пода.
Докато стоях на четири кости, Пип реши да поупражнява шпагатите си. Трябваше да допълзя до пералнята, за да се изправя някак, а преди изобщо нямах проблеми с приемането на вертикално положение. Но, след като стигнах до машината, защо да не изпера?
– Мислех аз да изпера всичко – каза Дениз и аз подскочих от изненада. – Да подготвя детските неща за появата на детето.
– По дяволите, не се предаваш, нали?
– Нямам намерение да те губя.
Джема беше права. Самотата на Дениз ме смрази до костите. Ама, кой е виновен за това, по дяволите?
– Джема с теб ли е?
– Не, дойдох сама. Твоят приятел Ландо Карисиан ми даде стая. С легло.
– Кой е този Ландо?
– Този с дългата черна коса. Прилича на гимназист.
– Ош. Името му е Ош. А Ландо е…
– Знам кой е Ландо.
– А, добре.
– Приемаш ли витамини?
– Да.
– Няма ли да има битки? Или нещо друго?
– Не. – Когато тя кимна отново, добавих: – Е, аз ще… имам работа. Някъде другаде.
Облекчение обхвана мащехата ми, когато й просветна, че няма да я изгоня. Не, не исках да й простя. За нищо на света. Но, ако, тя наистина иска да пере, да заповяда. И с Пип ще я оставя да стои, когато дъщеря ми реши да се появи на бял свят. Всеки има нужда от баби.
– Трябва да си починеш – каза Дениз.
– Чакам обаждане за един случай. Щом ми се обадят…
– Още ли работиш?!
– Както виждаш.
Дениз кимна.
Тя отвори уста, явно се канеше да ми се скара. Видях го по изражението й. Дениз носеше маската на презрение, както съпругата на някой богаташ – дамска чанта на “Louis Vuitton”. Изчаках калта да се излее върху мен, но вместо това Дениз взе тениска от кошницата с надпис „Скъпи дневник! Днес трябваше да убия една кучка…”, и не каза нито дума. Не продума, не ме обиди. Адски странно. В главата ми дори се прокрадна мисълта, че Дениз е обсебена.
Реших да изчакам обаждането в киното, което наистина беше обикновена стая с телевизор, няколко стола и фотьойли. Седнах на един стол и загледах някакъв епизод от “Шоуто на Анди Грифит”, когато изведнъж мъжът ми се появи на прага. Изгледах го отгоре до долу. О, да, бих искала да го сложа отново в леглото.
Беше дошъл в киното по гащи. По дяволите, дори краката му са секси! Но чак сега разбрах, защо винаги изглеждаше опърпан и уморен. Само като си помисля! Осем месеца без сън!
– Защо не се върнеш горе? – Попита Рейес.
– Чакам обаждане.
Той кимна, взе едно списание с Опра на корицата и седна на стола до мен. По телевизора Опи тъкмо се канеше да прогони птиците от дървото. Това момче е хулиган!
– Вече знаеш – започна Рейес, – че можеш да ми кажеш всичко, което искаш.
Аз изсумтях.
– Да, ама не.
Той вдигна глава и ме погледна подозрително в очите.
– Защо говориш така?
Заклевам се, той е прекрасен и последното нещо, което искам да направя, е да го разочаровам. Едва ли, обаче, някога ще има подходящ момент за подобен разговор. Така, че защо не сега? Самата мисъл какво ще направя с Рейес и с нас като цяло, ме натъжи. Заради моята постъпка неговият свят е на път да се преобърне, но трябваше да си призная всичко.
Нервите ми звънтяха. Сърцето ми биеше. Рейес ще ме намрази преди да стане сутрин. Но къде да се дяна? И двамата сме заклещени в манастира. Един Бог знае колко дълго ще останем тук, мразейки се един друг. Тоест, Рейес ще ме мрази, а аз никога няма да спра да го обичам и да се накарам да изпитам поне капка омраза. Дори и да изяде последната бисквитка. А това е, съжалявам, основателна причина.
– Ами, исках да ти кажа…
Точно в този момент мобилният телефон иззвъня. Спрях да говоря, преглътнах страха си и отговорих на обаждането.
– Хауърд е – чу се в телефон.
– Да, досетих се. Какво разбра?
– В манастира е имало послушница, на която й предстояло да даде обет. Но преди това, тя обвинила един свещеник, че я тормози.
– Нека да позная. Това е свещеникът, който е изчезнал.
– Да. Но обвиненията й не са взети под внимание и няма данни някой да е умрял там. Поне не се споменава за смъртта на млада послушница, която в същото време е отлъчена от църквата.
– Още не е била отлъчена. – Станах и започнах да крача напред-назад. – В онези дни да обвиниш свещеник в лошо поведение само по себе си е било отлъчване. – И това обясняваше защо никъде няма записки за смъртта на послушницата. Но как точно е умряла? Ами, ако свещеникът я е убил и след това е изчезнал? – Как се е казвала?
– Беа Хидълс.
– Имаш предвид сестра Беа?
– Мисля, че е по-скоро като сестра Беатрис. Това ли е всичко? – Попита Хауърд.
– Даде ли снимките на чичо ми?
Щом зададох този въпрос, чух една кола да се приближава към манастира. Изглежда, чичо Боб пристигна. Рейес отиде да отвори вратата.
– Да. Изпълних молбата ти.
Дори по телефона чух, че Хауърд е адски бесен.
– Добре, само още един въпрос. Защо?
– Не разбрах.
– Защо Ватикана – самата Ватикана! – събира досие за мен?
– Аз съм само наблюдател, – започна отново пичът своята песен на тема “Невинен съм като глупак”.
– Хауърд, ако искаш отношенията ни да се развиват в правилната посока, не бива да се лъжем един друг. Честно казано, няма да спра сърцето ти, ако спреш да ми слагаш юфка в ушите.
Той мълча няколко дълги секунди и когато заговори отново, гласът му прозвуча малко по-учтиво. За сега и това стига.
– Знам само, че представляваш голям интерес за тях. Има някои пророчества. Очевидно от момента, в който си се родила, предсказанията започнали да се сбъдват.
– Как въобще са разбрали за мен?
– И ние имаме специални хора – отвърна Хауърд. – Хора като теб. Талантливи, надарени. Сигурно са те видели.
Знаех, че хората във Ватикана следят отблизо сестра Мери Елизабет. Че искат да я заведат в Италия веднага щом даде обетите си. Но тя решила да остане в Ню Мексико, по-близо до момичето, което причинило хаос в небето. Ами, ако има много такива като сестра Мери Елизабет?
– Ти също ли имаш таланти?
– Не.
Чичо Боб влезе в стаята, целуна ме по бузата и се качи горе да търси жена си. Куки определено я очакваше приятна изненада. Рейес застана зад стола и се наведе да погали Пип. За Бога, ръцете му правеха чудеса, а жегата успокояваше.
– Ами другите като мен? – Попитах. – Знаеш ли нещо за тях?
– Няма други като теб.
– Имам предвид тези, които също се наблюдават. Има ли много такива?
– Вижте, бях нает само да наблюдавам и да докладвам за резултатите. Това е всичко.
– Не отговори на въпроса ми.
– Знам, че и съпругът ти е специален.
Това е сигурно. Въпросният съпруг само гризна ухото ми, карайки искри на удоволствие да танцуват по кожата ми.
– Знаеш ли кой е той?
– Знам, че е от ада.
Замръзнах. Не очаквах Хауърд да знае толкова много.
– Ватикана знае ли вече?
Не бързаше да ми отговаря. Очевидно на Хауърд не му хареса накъде се обърна разговора, затова реши да избегне директния отговор и ясно чух страх в гласа му:
– Всичко, което касае теб, влиза в моите доклади.
– И какво ще правят?
Ами, наистина, какво ще правят хората от Ватикана? Или по-скоро какво могат да направят? Каквото и да беше, исках да знам дали ще имаме още проблеми.
– Нямам идея. Нямам достъп до такава информация.
Повярвах му. И бях убедена, че някой ден този човек ще ни бъде полезен.
– Хауърд – казах аз, усмихвайки се широко, – мисля, че с теб ще имаме прекрасна дългосрочна връзка.
– Но аз си мислех…
– Колко години ме следиш?
По телефона отново настъпи пауза.
– Не те следя, наблюдавам те. Седем години.
Пресвети Боже! Как можех да не знам за това? Да, понякога изобщо нищо не виждам.
– Значи ми дължиш седем години вярно робство.
– О, мамка му…
– Бъди двоен агент. Забавно е!
– Определено отивам в ада.
– Не и в близкото бъдеще. Имам нужда от теб, приятел. Можеш ли да си представиш? Ние с теб – срещу целия свят! Между другото! Случайно знаеш ли как да убиеш адска хрътка?

***

Нямаше да спя. Ако Рейес не може, значи и аз не мога. Но пет минути след като седнахме заедно в креслото и той започна да гали Пип, озвучавах, хъркайки цялото кино. Спомням си, как някой ме вдигна и много се зарадвах, че само сънувам. А след няколко часа се събудих в нашата спалня. Сама.
Слънцето едва позлатяваше хоризонта. Хвърлих халата си за баня и тръгнах по коридора към общата тоалетна. Облекчих се и докато си миех зъбите, погледнах през прозореца, с размерите на пощенска марка, който гледаше към задния двор. Гостите си бяха отишли и само забравени на места самотни цветя и парченца копринени панделки, напомняха за специалния ден от живота на Куки.
Езикът ми гореше от глупавата канелена паста за зъби. Тъкмо щях да се върна при огледалото, когато с крайчеца на окото си забелязах някакво движение в края на дърветата. Беше Рейес. И явно беше тръгнал нанякъде. Къде ли? Да се бие с друго адско куче? Не доказа ли вече, че светата земя не ги убива? Или може би отново има среща с предателя Ейнджъл?
Изплакнах устата си, измих набързо лицето си, изтичах обратно в спалнята да се преоблека и слязох долу. По някаква причина, Дениз не спеше, а приготвяше закуска. Втурнах се, образно казано, покрай нея, после спрях и рязко се обърнах.
– Бекон ли има в тигана? – Устата ми се напълни със слюнка против волята ми.
– Вегетариански.
– Това е нещо като оксиморон.
– Искаш ли да опиташ?
Погледнах подозрително тигана.
– Дори не знам.
– Сядай на масата. Ще ти дам едно парче.
– Нямам време. Бягам да хвана мъжа си на местопрестъплението.
За какво точно, нямах представа, но сто процента щеше да разбера.
Дениз стисна устни, докато ме гледаше как грабвам парче зеленчуков бекон от тигана и се втурвам, образно казано, на улицата.
– Добре, ще го стопля, когато се върнеш.
– Благодаря! – Отговорих, но не много силно.
Защото трябваше да отстоявам класиката откъде духа вятъра.
Стелт режим: активиран.
Слях се с дърветата и отидох на мястото, където бях вчера. От там се виждаше всичко наоколо. Всичко, което исках да направя, беше да се уверя, че съпругът ми, който очевидно полудяваше от липсата на сън, не се бие с адските хрътки. По дяволите, метафората щеше да е готина, ако не беше истинско. Ще я запомня и при случай щу я използвам от време на време.
Проправяйки си път между дърветата, периодично поглеждах към скалата. Това, че Рейес не ме беше забелязал досега, беше обезпокоително. Аз съм ярка, защо не ме вижда? И въпреки това, той спокойно мина през поляната, която на теория се намираше отвъд границите на свещената земя. По дяволите, копелето Ош! Сигурно е участвал в случващото се от самото начало.
Рейес спря по средата на поляната и секунда по-късно се появи Ейнджъл. Рейес го призова! Моят, по дяволите, най-добър и единствен детектив! Имах чувството, че съм предадена. Смачкана и изхвърлена като салфетка от “Границата”, любимия ми ресторант.
Ох, най-великолепният ресторант ”Границата”!
Устата ми моментално се напълни със слюнка, но продължих внимателно да наблюдавам сечището. Преодолях падналия ствол и ловко тръгнах по неравната земя, без да вдигам глава, дишайки премерено. Един господ знае защо. Чувствах се като снайперист от морските пехотинци. С единствената разлика, че бях на свободна практика. Ако не беше това и абсолютната ми неспособност за точна стрелба, въплъщавах всичко, което е присъщо на първокласния снайперист. Хитрост. Ловкост. Грация. Търпението на пантера при лов. Господи, защо не вървях по пътеката към банята?
С крайчеца на окото си видях лице. Беше мъртвата монахиня. Вървеше точно зад мен, гледайки напрегнато какво се случва долу. Най-накрая имах възможност да я разгледам добре, ,че не смеех да се обърна. Не исках да я изплаша.
Носът на момичето беше малък и чип. Лицето й – миловидно и по юношески нежно. Косата беше скрита под покривало, но дори сивотата, присъща на призраците, не ми попречи да видя светлокафяви вежди и лешниковозелени очи. И двете погледнахме към Рейес и Ейнджъл, които си говореха за нещо на поляната.
В главата ми хрумна една идея и накрая се обърнах към монахинята.
– Можеш ли да подслушаш разговора им направо от поляната?
Поглеждайки ме, тя поклати глава. Заля ме разочарование.
– А да четеш по устните?
Тя отново мълчаливо отговори “не”, но този път почти се усмихна. Добре, тази игра се играе от двама.
– Тогава може да се втурнеш към тях, да си събуеш гащите и да избягаш?
Монахинята се засмя тихо и отстъпи няколко метра назад. Реших да се откажа от кариерата си на снайперист и да разбера къде ще ме отведе днес сестра Беатрис.
– ДОБРЕ. Само запомни, ще трябва да ме изчакаш. Сериозна съм.
Тя ту се появяваше, ту изчезваше, а аз я следвах по обраслата пътека, ако, разбира се, изобщо е имало пътека. Влизахме все по-дълбоко в гората, но още не бяхме стигнали до въжето, което отбелязваше границата. И въпреки това, с всяка крачка ръмженето на кучетата се чуваше все по-отчетливо.
– Беатрис! – Извиках, когато отново я загубих и спрях да си поема въздух, но тя веднага се появи на крачка от мен. Сърцето ми слезе в петите. Сложих ръка на гърдите си и поех няколко пъти дълбоко въздух. – Добре, сестро. Какво се опитваш да ми покажеш?
Тя посочи някъде с пръст. Погледнах в тази посока и разбрах, че стоя на някакви дъски. Тя седна и загреба листата и пръстта. Без фенерче е трудно да се каже със сигурност, но може би под дъските имаше кладенец.
– Какво има, слънце?
Извивайки нервно ръце, монахинята погледна надолу към обувките си.
– Ти долу ли си? – Попитах. Може би свещеникът я е убил и след това е хвърлил тялото й в кладенеца.
Без да ме погледне, Беатрис поклати глава. И тогава ме удари.
– Той е там, нали? – Седнах на петите си. – Там ли е свещеника?
Изгаряйки от срам, тя затвори очи. Трябва да призная, не очаквах това. Беше ли го убила? Или може би той я е нападнал, и тя просто се е защитавала? Всъщност всичко може да се е случило.
– Ще ми кажеш ли какво се случи?
Тя пристъпи по-близо и протегна ръка. Стиснах я, все още не знаейки какво прави, но изведнъж монахинята кимна и затвори очи. Даде ми разрешение да се поровя в нейните спомени.
С едно движение бях пренесена в безлунна нощ. Валеше студен дъжд. Видях всичко през очите на Беатрис. Свита от страх, тя хукна нанякъде. Някъде нагоре, колкото може по-бързо, от време на време подхлъзвайки се в калта. Изведнъж някой я хвана за ръката. Значи не беше сама. С нея бягаше още една млада послушница, която Беатрис обичаше с цялото си сърце и душа. Заради дъжда беше трудно да се види нещо, но втората монахиня се оказа много подобна на Беатрис и също ужасно се страхуваше от нещо.
Бях буквално парализирана от страх. Сърцето на Беатрис биеше толкова силно, че чак я болеше. Той искаше да я убие. Искаше да ги убие и двете. Не знаеше коя от тях е написала до епископа жалба с твърденията за малтретиране. Каза, че е бил пиян. Че не помни нищо подобно и още повече, че не помни на кое от момичетата се е случило това. Но той нямаше да загуби кариерата си и да сложи край на собствения си живот заради някаква курва. И тъй като не знаеше коя от послушниците е проговорила, щеше да ги убие и двете. Видяха го в очите му, когато ги помоли да му помогнат в двора. Но те отидоха с него, мислейки, че след като са заедно, няма от какво да се страхуват. И сгрешиха.
Той удари с чука приятелката на Беатрис по слепоочието и двете се втурнаха в разгара на нощта. Хванати за ръце, намерили къде да се скрият, но той не смятал да се отказва толкова лесно и продължил да ги търси. Изглежда, че бяха минали няколко дълги часа, но ги намерил.
Заповядвайки с жестове на Беатрис да бяга, втората послушница се втурнала към свещеника. Но Беатрис не можела да избяга, не можела да остави приятелката си в беда и нападнала отзад мъжа, който вече душал приятелката. Удряла го с юмруци по главата, опитвала се да му издере очите, но той я ударил с лакът в лицето. От удара тя паднала право на едно дърво и загубила съзнание за няколко ценни секунди. А когато дошла на себе си, приятелката й лежала неподвижно на земята със посиняло лице.
Свещеникът стиснал пръсти и разтърсил послушницата, изстисквайки последните капки живот от нея с цялата си сила, а след това се придвижил към Беатрис. Но тя вече не се интересувала. С огромни очи гледала приятелката си и не можела да проумее, че вече я няма. Изведнъж, чувствайки отново интерес към Беатрис, свещеникът се приближил бавно. Щял да направи каквото иска с нея, преди да я убие. Или след това. По един или друг начин той щял спечели.
Всичко в Беатрис избухнало в знак на протест. Тя извадила ножа, който била взела от кухнята онази ужасна нощ и сега носела със себе си, за да има някаква защита. Искала да забие този нож в свещеника, но изведнъж променила решението си, решавайки да го насочи към себе си. Към детето, което оставил в нея. Свещеникът спрял и гледал с ококорени очи как Беатрис, държейки ножа с двете си ръце, го забива в корема си.
Той мигал изненадано няколко секунди, след което свил рамене. Тя направила всичко сама. Когато паднала на колене от непоносимата болка, той се приближил до второто момиче и я повлякъл нагоре в планината. Беатрис гледала безпомощно, как мъжът отваря дървения капак и пуска приятелката й в кладенеца. Той се обърнал, за да слезе при Беатрис, но дъждът направил земята мокра и хлъзгава. Свещеникът се подхлъзнал и все пак успял да запази равновесие. А след това отново се подхлъзнал, и паднал право в кладенеца.
В началото стенел тихо, но скоро започнал да крещи, да вика Беатрис за помощ. Окървавена, тя изпълзяла нагоре по планината и плътно затворила кладенеца с капака. Писъците заглъхнали, но все още се чували. В продължение на час Беатрис влачела клони, пръст и трева, за да скрие дъските. Така, че никой да не чуе нито един звук.
Накрая крясъците се превърнали в едва доловим шепот във вятъра. Потънала в скръб, Беатрис влязла по-дълбоко в гората, докато над хоризонта се издигнало яркото слънце, окъпващо я със светлината си. Сънувала, че това е самият Господ. Мечтаела, че той ще й прости, нежно, като слънцето, ще докосне лицето й и ще я покани в своя дом. С последния си дъх мислела само за своята сестра близначка. За момичето, което лежало на дъното на кладенеца със своя убиец.
Сърцето й се свило за последен път и Беатрис осъзнала, че вече не й е студено.
Опитвайки се да си поема дъх, рязко отдръпнах ръката си и се стараех да не избухна в сълзи, но загубих битката. Щом отново погледнах монахинята, по бузите ми потекоха сълзи.
– Съжалявам, Беатрис.
Тя поклати глава, посочи себе си и каза с жестове:
– Мо.
– Мо? В кладенеца е Беатрис?
Мо кимна.
– Глуха ли си?
Тя отново поклати глава и притисна малък юмрук към устата си.
– Значи си няма. А сестра ти?
Жестовете на Мо бяха малко остарели и не приличаха съвсем на “Амслен”. По-скоро беше някакъв произволен набор от жестове и думи в Амслен, на които тя беше обучена у дома. Въпреки това разбрах, че сестра Мо може да говори, но онази нощ нарочно е мълчала, за да не разбере свещеникът коя от тях е изнасилил, от кого да очаква проблеми. Тя пожертвала живота си за сестра си, която била няма почти от раждането. Свещеникът знаел и вярвал, че заради немотата горкото момиче няма да може да каже нищо на никого. Ами, тук той сериозно се объркал.
– Мо, много, много съжалявам.
Тя също плачеше. Емоциите, които изпитвах в момента, идваха направо от нея. Онази нощ сърцето й било разбито. Откраднали й бяха живота и надеждата за щастие. Но най-лошото беше да загуби любимата си сестра.
Мо отново показа нещо, но трябваше да го повторя три пъти, докато разбера какво ме пита. Чувствах се като глупачка, че трябва да повтарям въпроса толкова много пъти. Искаше да знае дали Бог я мрази, защото е преспала с мъж. Защото сестра й е починала заради нея. За това, че Мо е посегнала на себе си, прекъсвайки живота, даден й отгоре.
– Ще може ли да ми прости – попита тя – ако направя добро дело?
– О, скъпа, – въздъхнах аз, като се изправих тежко и я прегърнах, – той не те мрази. Казвам ти го от сърце. И вече си направила добро дело. Опитала си се да спасиш сестра си. – Хванах я за раменете. – Ако искаш, можеш да пре…
Не успях да я уговоря. Чу се пукот, силен и рязък, сякаш се чупи дърво. Чудех се дали полудявам или…
Ами, да, точно. Под моята тежест дървеният капак на стария кладенец се сцепи. С широко отворени очи аз се взрях в Мо, а тя – в мен. Секунда по-късно полетях надолу.

Назад към част 9                                                           Напред към част 11

Глава 6

РАЗКРИВАНЕ НА ИСТИНАТА

Светлината проникна в тъмнината и там, където преди не усещах нищо, сега усещах натиска на ръката на Амон около мен, както и ръката му, която стискаше моята. Въртящият се пясък се размърда и започна да се слепва, а в процеса на това песъчинките отново оформиха ръцете, краката и торса ми. Рискувайки възможността да изпадна ужас при вида на собствената си плът, отворих очи и с голямо облекчение установих, че кожата ми все още е прикрепена към тялото ми. Не само че нямаше зейнали рани или драскотини, но и кожата ми блестеше от здраве. Тогава разбрах, че пясъчната струя трябва да е ексфолирала цялото ми тяло – мисъл, която ме накара да се почувствам леко отпаднала.
Стояхме в парк — всъщност Сентрал парк — на пътека, по която бях минавала няколко пъти през годините. Нямаше никой наоколо, който да ни види как се материализирахме и не бях сигурна дали това е добро или лошо, но едно беше сигурно: Амон определено не беше човекът, за когото го смятах.
В далечината виждах хотел Хелиос. Гърдите на Амон се надигнаха срещу ръката ми, която беше разперена върху тях, главата му беше наклонена към слънцето, очите му бяха все още затворени.
– Амон?
Той отвори очи и погледна надолу към мен и след това към заобикалящата ни среда с изражение на объркване, което бързо се превърна в нещо друго.
– Mehsehhah ef yibehu hawb! – извика той и вдигна ръце в жест на силно разочарование. Бавно се завъртя в кръг, мърморейки си на друг език. Когато разпозна хотела, от устните му се изтръгнаха още няколко думи, които прозвучаха подозрително като ругатни.
В мен се натрупваше емоция, която не можех да сдържа. Много структурираният ми живот излизаше извън контрол.
Бях умна. Бях културна и тактична. Лесно се разбирах с възрастните. Бях олицетворение на хладен, спокоен и събран човек. И винаги, винаги контролирах нещата. Бях Лилиана Джейлийн Йънг и бях в опасност да загубя разума си заради едно – лудо, очарователно, необяснимо, невъзможно за разбиране момче.
В крайна сметка Амон се обърна към мен и каза:
– Моите сили са отслабени и братята ми са твърде далеч. Ще имаме нужда от помощ.
– Помощ? – изплюх и след това извиках недоверчиво: – Помощ? Наистина ли? Мислиш ли? Защото лично аз се чувствам малко безпомощна! – никога през живота си не бях крещяла с пълно гърло. Откакто срещнах Амон, викането изглежда се превърна в нов, мой навик, но положителното беше, че крещенето по Амон всъщност ме караше да се чувствам по-добре.
Амон се втренчи в мен, сякаш съм психично болна.
– Млада Лили, успокой се.
– Не мисля така! – извиках.
– Лили, трябва да…
– Нямаме нужда от нищо! Не знам кой си и какви луди наркотици си ми дал, но приключих с теб. Край. Разбираш ли? Приключих да ти помагам.
Обърнах се към дома си и се отдалечих, действие, което ме накара да се почувствувам изключително удовлетворяващо. Всяка стъпка, всяка малка единица разстояние, която поставих между нас, ми помогна да се събера и да се върна към нормалното си състояние. Преместих чантата си, за да не подскача толкова много и се надявах Амон да не ме следва.
Малцината минувачи, които се появиха в полезрението ми, ме изгледаха с широко отворени очи, докато крачех, мърморейки за изгубени, умиращи, бездомни момчета, които бяха твърде привлекателни за тяхно добро. Не можех да опиша какво се беше случило без да използвам препратки от Стар Трек.
Бях се опитала да рационализирам всичко, което се беше случило, поставяйки всяко странно събитие в спретната малка кутийка, но това, каквото и да бе направил току-що Амон, беше задействало бомба в спретнатия ми умствен кабинет. Нямаше как да пасне. Всъщност беше много, много извън кутията. Най-доброто нещо беше да се дистанцирам и след това да се опитам да разбера какво се случва с мен, защото очевидно не бях добре с главата. Чудех се дали Амон ще тръгне след мен. Ако го направи, просто щях да се разкрещя. Обикновено имаше хора из целия парк и някой щеше да ме чуе.
– Лили!
Като говорим за слънчевия дявол. Амон идваше след мен.
– Млада Лили, ела при мен сега! – извика той, сякаш бях непокорно кученце.
– Остави ме на мира или ще крещя! – извиках в отговор, като ускорих темпото до полуджогинг на половин мощност.
Чувах го да ме следва и си поех въздух, за да извикам за помощ, когато с властен глас той извика: – Лили, ти ще спреш!
Краката ми замръзнаха толкова внезапно, че чантата ми се прехвърли отпред и ме извади от равновесие. Паднах на тревата, несигурна какво се е случило току-що. В няколкото секунди, които ми отнеха да събера нещата, които бяха изпаднали от чантата ми, Амон беше до мен и ми подаде ръка. Когато упорито отказах, той отново използва контролиращия си глас.
– Лили, хвани ръката ми.
Този път направих съзнателно усилие да отхвърля заповедта му и бях възнаградена с болка — пронизваща болка, все едно някой върти нож в червата ми. Това ме накара да ахна и аз абсолютно със сигурност знаех, че причината за това е в Амон. Всъщност ме болеше да не му се подчиня. Когато решимостта ми отслабна и болката ме завладя, изскимтях и се предадох. Предателската ми ръка се стрелна в неговата и той ме дръпна нагоре. Негодуванието беше недостатъчна дума, за да опиша какво изпитвах към него в този момент.
– Ще седнеш и ще говориш с мен. – нареди той.
Скърцайки със зъби, направих предизвикателна крачка и се олюлях, прегърбена в мъчителна агония. Гневът, който изпитвах, нарастваше с всяка изминала секунда. Цялото ми тяло се разтресе от него и в този момент нямаше човек или нещо на земята, което да мразя повече от него. Кипнах, а никога преди не бях изпитвала такова чувство към никого. През целия ми живот.
– Пусни ме! – изсъсках, докато той ме насочваше към близката пейка.
– Не. Няма да избягаш и няма да крещиш.
Гневни сълзи изпълниха очите ми и аз ги оставих да се стичат безшумно по лицето ми, отчаяно искайки да не му доставя удовлетворението да види ефекта, който действията му оказват върху мен, и въпреки това неспособна да направя нещо, за да го предотвратя.
– Какво ще ми направиш? Това отвличане ли е? Нападение?
Тогава той погледна лицето ми и забеляза сълзите. Той колебливо избърса една от бузата ми с палец, изражението му беше пълно със съжаление.
– Седни. – каза той, но после промени тона на гласа си – Моля те.
Амон взе чантата от рамото ми и я остави на пейката до мен, след което започна да крачи пред мен няколко минути.
– Съжалявам, че използвам силата си, за да контролирам действията ти. Знам колко дълбоко се отвращаваш от това, но…
– Не знаеш нищо за мен. – изплюх аз.
Той въздъхна.
– Знам повече за теб с всяка изминала минута, млада Лили. Дори и без нашата връзка виждам как презираш идеята да подчиниш волята си на друг, но трябва да разбереш, че не мога да те оставя да си тръгнеш. Не е нужно да се страхуваш от мен. Нямам желание да те нараня.
– Не разбирам какво правиш, за да ме контролираш, но ще се боря с теб. Всъщност, аз… ще те мразя завинаги. – всъщност никога преди не бях казвала тези думи на никого и не бях много сигурна, че мога да изпълня заплахата. Никога не съм имала причина да изпитвам омраза.
Разбира се, имаше хора, които не харесвах, но просто ги категоризирах в малки кутии с надпис „Нуждаещи се“, „Ниско самочувствие“ или „Побойник“. Никога не ме е засягало емоционално. Винаги успявах да се дистанцирам и да сдържам емоциите си, но с Амон беше различно. Идеята, че момчето, което взех под крилото си, ме манипулира, ме нарани повече, отколкото смятах за възможно.
Погледът на Амон стана каменен.
– Мрази ме тогава. Бори се. Съпротивлявай се срещу мен. Бунтувай се на всяка крачка, но това няма да ти помогне. Ще си причиниш още повече болка. Казах ти, Лили, ти си обвързана с мен и ще останеш до мен толкова дълго, колкото пожелая.
Възмущението и яростта, които изпитвах, се стопиха в нещо друго. Тялото ми трепереше и се чувствах като куче, ритнато от господаря си.
– Страхотно, а всичко, което исках, е да ти помогна. – казах аз.
Той сви рамене, сякаш не го интересуваше как се чувствам, но аз видях, че не е така, и това ме обърка още повече.
– Необходимо е. – накрая призна той.
– Но защо? Защо не мога да си тръгна? Какво искаш от мен? – подсмърчах шумно и с огорчен стон претърсих чантата си, докато не намерих пакет кърпички.
– Казах ти. Трябва да намеря братята си.
– Трябва да си безсърдечен, за да се възползваш от добротата на непознат човек като мен. – капки сълзи полепнаха по миглите ми, правейки погледа ми размазан. Защо плачех? Никога не съм плакала. Плачът беше грозен. Беше признак на неблагодарност. Чувствата ми бяха твърде близо до повърхността. Опитвайки се да ги скрия, издухах носа си и избърсах очите си.
– Въобще болен ли си от рак?
Амон коленичи пред мен, взе нова кърпичка, за да попие лепкавите ми бузи и въздъхна.
– През вековете открих, че сърцето ми е не е много полезно за мен.
Той прокара върха на пръста си по извивката на бузата ми и топлината започна да прониква в кожата ми. За кратък момент си позволих да се насладя на нежното му докосване, но след това замръзнах и осъзнах, че и преди беше правил същото.
Ръката му се отпусна настрани и усетих, че той беше също толкова изненадан от жеста си, колкото и аз. Беше проблем. Той беше мой враг. Нали? Едно обаче беше сигурно: той ме накара да… почувствам. И не се чувствах комфортно от това.
Амон беше достатъчно очарователен и сам по себе си, но усетих, че има нещо повече от физическо привличане към него. Никога досега не се бях влияла от момче по този начин и усещането беше обезпокоително. Не по страховит начин, като шоу на ужасите, а по този смущаващ начин, който ме остави да се чувствам безтелесна. Беше ме изтръгнал от много комфортен живот и държеше крехката ми фигура в дланта си.
Все пак, докато изучавах красивото му лице, разпознах, че част от мен, част, която не исках да признавам, че съществува, копнееше за топлината, която носеше докосването му. Че дори и да се чувствах неудобно от емоциите, които предизвикваше, никога не се бях чувствала по-жива. По-скоро като истинско момиче и по-малко като порцелановата кукла, в която родителите ми ме бяха оформили.
Амон изглежда имаше способността едновременно да предизвиква объркване и да го прогонва. Да бъда с него беше вълнуващо и плашещо и в същото време ми даваше усещане за сила, което ме остави напълно слаба. Като цяло се чувствах обезпокоена и нервна, с примес от вина.
– Не ми харесва тази власт, която имаш над мен. – казах тихо – Кара ме да се чувствам не съвсем като себе си. Сякаш нямам контрол над тялото си.
– Съжалявам за това. Отново ще ти кажа, не желая да упражнявам тази власт, но не мога да продължа по пътя си без теб. Нуждая се от теб. Нямаш представа колко отчаяно. – той хвана ръцете ми, разтривайки с палци кокалчетата ми.
– Лили, моля те, знай, че не искам да те натъжавам или да ти причинявам зло. Можеш ли поне да повярваш на това? – попита той.
За един дълъг миг се вгледах в лешниковите му очи. Амон беше много неща и имаше много части от него, които изобщо не разбирах, но някак си знаех, че не е лъжец. Усещах го.
– Да. – отговорих неохотно – Вярвам ти.
– Добре. – Амон кимна – А сега, какво е рак?
– Това е болест на клетките. Как не знаеш това?
Той въздъхна.
– Имаш толкова много въпроси.
Затворих уста и се облегнах, обърнах глава и свих рамене.
– Защо правиш това? – попита Амон.
– Какво правя?
– Да се оттегляш в себе си?
– Не разбирам какво имаш предвид.
Той изучаваше лицето ми и накрая каза:
– Не исках да те обидя. Твоите въпроси са добре дошли. Може би мога да отговоря на тях и да поискам някои отговори в замяна?
Колебливо кимнах.
– Първо, има много неща, които не разбирам за твоя свят, но знам, че тялото ми не е болно.
Започнах да се смея и скоро започнах да плача, хълцайки между риданията. Бях се загубила напълно. Обзе ме неудържимо виене на свят. Имах чувството, че не съм спала от седмица. Когато грабнах втора и трета кърпичка, той каза:
– Лили, хвани ръката ми.
Гледайки отворената му длан подозрително, подсмърчах шумно.
– Моля те, Лили. Мога да ти предложа спокойствие.
Усещайки, че този път не е заповед и осъзнавайки, че няма да ме боли ако не се подчиня, оставих ръката му да обгърне моята.
– Използвай енергията ми. – каза той – Опитай се да намериш баланс.
Поех дълбоко дъх в опит да се концентрирам и усетих как нещо се променя между нас двамата. Сякаш усещането за придърване беше обърнато и топлата слънчева светлина бавно проникна в мен. Това ме успокои и отпусна по такъв начин, че моето объркване и гняв станаха по-малко важни. Все още мислех, че съм луда, но изглеждаше далечно, заровено, сякаш трябваше да бръкна дълбоко в себе си и да работя, за да го извадя на повърхността.
– Кой си ти? – прошепнах. Миглите му трепнаха, а зелените очи, обрамчени със златисто кафяво, се отвориха и погледнаха право в душата ми.
– Начинът, по който ме гледаш… Все едно… ме познаваш. – казах аз.
– Да.
– Имам предвид… знаеш всичко за мен.
– Не всичко.
– Но можеш да ме разчетеш… някак си.
Амон кимна.
– Това е от нашата връзка, Лили.
– Не си това, за което те мисля, нали?
– Аз съм повече. А може би и по-малко.
Аз въздъхнах. Това беше направо объркващо.
– Добре. Тогава защо не започнем отначало и не опитаме по старомодния начин. – протегнах ръката си и той я хвана – Моето име е Лилиана, а твоето е Амон. И така, Амон, откъде си?
Амон ме погледна изпитателно и след това кимна.
– Аз съм от Египет.
– Там ли си роден?
– Да. Преди много години.
– Как попадна тук?
Амон седна, в краката ми, в тревата.
– Не съм сигурен, точно как. Но моят саркофаг беше в Къщата на музите, така че бих предположил, че съм докаран тук. С каква цел обаче, не знам.
– Твоят саркофаг?
– Да.
– Не разбирам. Ти притежаваш сакофаг ли? Някакъв куратор ли си? Откъде идва твоята сила?
Амон се засмя.
– Ще направя всичко възможно да отговоря на въпросите ти с надеждата, че по този начин ще започнеш да ми вярваш. – той вдигна ръце и след това отбеляза отговорите си на пръстите си. – Не разбирам „куратор“. Силата ми е дар от бога на слънцето Амон-Ра и неговия син Хор. И този саркофаг е един от многото, в които съм спал през вековете.
Гледах го с отпусната челюст няколко секунди и след това промърморих, без да вярвам, че изричам думите:
– Опитваш се да ми кажеш, че си… мумия?
– Мумия! – устните му оформиха думата, сякаш я вкусваха. Той бавно отговори: – Всяко хилядолетие, когато минавам през вашия свят, тялото ми е обвито в обвивките на Анубис. Това ли имаше предвид?
Облегнах се на пейката, силно.
– Мумифицирането означава, че мъртво тяло се увива от главата до петите и се поставя в саркофаг, който обикновено се крие в пирамида или храм. – обясних аз.
– Тогава да. Аз съм мумия.
Когато успях да проговоря, отбелязах:
– Не изглеждаш мъртъв.
– Не съм мъртъв… – заяви той, след което добави – в момента.
Изведнъж си спомних как влязох в египетската изложба и открих саркофага празен.
– Кълнеш ли се, че казваш истината?
– Кълна се в сърцето на моята любима майка за истинността на думите ми.
Когато Амон ме попита преди това дали му вярвам, аз му казах честно, че да. В него нямаше абсолютно нищо неискрено. Можех да кажа, че той вярва в това, което казва, но това не означава, че това, което казва, е сто процента вярно.
За да разбера, си спомних за твърдоглавите полицейски служители, които бях гледала по телевизията. Навеждайки се напред и присвивайки очи, започнах да засипвам Амон с въпроси.
– Как се казваха родителите ти?
– Крал Херу и кралица Омороз.
– Коя беше любимата ти детска играчка?
– Дървен резбован кон.
– Коя е любимата ти храна?
– Мед и фурми от моята страна и сладките кръгли дискове, пълни с плодове от вашата.
– Хм, нали. – така че той явно харесваше датската палачинка.
– Любима музика?
– Систрумът, арфата и лютнята.
– Ако си египетска мумия, къде са обвивките, с които са те увили?
– Сега тялото ми не се нуждае от тях. Възкръснах, както го правя веднъж на хиляда години.
Премигнах, след като възприех това твърдение, продължих.
– Но аз не видях части от тези превръзки разпръснати из залата. Какво им се случи?
– Когато дойде време да възкръсна, аз се събуждам и използвам силата си, за да разпадна обвивките. В противен случай би ми било трудно да се движа.
Аз изсумтях.
– Правилно. Предполагам, че ще бъде трудно. – промърморих. Наклоних глава, продължих.
– Как разбираш английски?
– Заклинание. – когато просто примигнах, той обясни: – Първоначално не разбирах езика ти. Помниш ли, когато ми проговори в Къщата на музите?
Аз кимнах.
– Призовах заклинание от Книгата на мъртвите, за да мога да кажа мислите си. Така се разбираме.
– Тогава можеш да разбереш всеки, от която и да е страна?
– Ако трябва, да.
– Защо избра мен?
Той не отговори няколко секунди, но ме погледна. После откъсна стръкче трева и го завъртя между пръстите си.
– Ти беше там. – просто отговори той.
Облегнах се на пейката, скръстих ръце в скута си и изучавах лицето му. С всеки негов отговор недоверието ми нарастваше. Не беше възможно.
– Можеш ли да ми покажеш нещо? – махнах с една ръка – Нали знаеш… нещо магическо?
– Да те транспортирам до парка и да контролирам действията ти, не е ли достатъчно доказателство за моята сила?
– Е, все още мисля, че ме хипнотизираш по някакъв начин, така че трябва да видя нещо друго, за да бъда убедена.
– Какво би те убедило?
„О, не знам. Десетте чуми на Египет, възкресяване на немъртва армия, на твоята отдавна изгубена любов, нещо подобно.
Амон се намръщи.
– Защо да правя някое от тези неща?
Свивайки рамене, отговорих:
– Това правят мумиите във филмите.
– Какво е филм?
– Това е като пиеса. Драма.
– Разбирам. Не искам да донеса чума във вашия град. За да събера армия от немъртви, ще трябва да насоча голямо количество сила, която нямам в момента и никога не съм имал жена, която да обичам.
– Наистина ли? Значи там нямаш мумия-любима?
Той наклони глава.
– Братята ми ме чакат, но няма друг. Нямам приятели, които са жени.
– Хмм. Интересно. – мислено отложих тази информация – Добре, тогава направи нещо друго, нещо различно.
След момент на размисъл той каза:
– Трябва да запазя силата си, така че ще направя нещо малко.
– Добре.
Премествайки се напред, наблюдавах Амон с ястребови очи, докато вдигаше ръце и ги стискаше една в друга. Нищо не ставаше. Той затвори очи съсредоточено и след това бавно разтвори ръцете си. Светлината изпълни пространството между тях и усетих убождането на малки частици, докосващи лицето ми, докато малки песъчинки летяха към пръстите му.
Гледах очарована как пясъкът се върти и очертанията на сфинкс започнаха да се оформят. Един човек, който тичаше, изкачи хълма и аз скочих от пейката, като хванах ръцете на Амон в моите. Светлината изчезна и пясъкът падна около нас като пясъчен дъжд.
– Вярвам ти. – прошепнах. Изведнъж осъзнах колко близко бяха лицата ни, привличането между нас беше осезаемо и топло. Дъхът ми спря и се изчервих, докато погледът ми се плъзна от очите му към устните му. Той изобщо не се отдръпна и не помръдна, но усетих промяна, сякаш въздухът между нас внезапно беше станал много топъл.
Само едно леко движение и можеше да се целунем. С лека тревога осъзнах, че искам да усетя устните му, притиснати към моите, и се чудех дали това е нещо, което наистина желая за себе си, или той ме кара да го желая.
Не можех да разбера как можех да премина само за няколко минути от абсолютна омраза – или поне толкова близо до нея – към доверие към човек, който е древна мумия със способности, както и към желание да се целувам с нея. Боже, бях… аз полудявах.
Отдръпвайки се на няколко сантиметра, усетих ветрец да охлажда горещите ми бузи.
Прочиствайки гърлото си, стиснах ръцете му и казах:
– Амон, каквито и сили да имаш, не можеш да ги показваш на никого освен на мен и братята ти. Обещай ми.
– Защо казваш това? – попита меко той, като леко галеше пръстите ми с палци. Движението изпращаше топли импулси във вените ми и погъделичка нервните ми окончания по един много добър начин. Нервно отдръпнах ръцете си и се отместих малко по-далеч. Амон не изглеждаше разочарован от действията ми, просто беше любопитен.
Огледах се наоколо и изчаках, докато тичащият мъж изчезна сред дърветата, преди да кажа:
– Просто е опасно, нали? Както когато след инцидента се излекува и след това се изправи пред тълпата, позволявайки на хората да видят силата ти. Трябва да си по-внимателен. Опитай се да се слееш. В противен случай хората ще те помислят за луд, както направих аз, или ще приемат, че си взел наркотици и ще те затворят. Има хора, които биха се опитали да те наранят или най-малкото да те откарат в Зона 51. – на объркания му поглед отговорих: – Ще обясня Зона 51 по-късно. Все още имам милиарди въпроси, които да задам, но вярвам, че ти си този, за когото се представяш, колкото и невъзможно да изглежда.
Амон кимна.
– Добре.
– А сега ми кажи защо трябва да дойда с теб?
– Както казах, без вътрешните ти органи да ме снабдяват със сила, ще умра, преди целта ми да бъде постигната.
– И каква е твоята цел?
– Да събудя братята си и да завърша церемонията за подравняване на слънцето, луната и звездите, така че Тъмният, Сет, богът на хаоса, да бъде държан на разстояние още хиляда години.
– Хм ясно. Задръж тази мисъл. – грабнах бележника си от чантата и започнах да драскам – Хиляда години… слънце… луна… звезди… и Тъмния. Хм, ще трябва да ми разкажеш повече за този тип Сет по-късно. Значи братята ти също са мумии?
– Да.
– Знаеш, че сме много далеч от Тива, нали?
– Колко точно?
– Нека проверя. – извадих смартфона си и прелистих няколко страници – Египет е като… над пет хиляди и шестстотин мили разстояние. – обявих аз.
– Какво е миля? – попита той, докато се взираше с интерес в телефона ми.
– О, момче. Какви мерни единици използвахте в Египет? – Амон хвана ръката ми и пулсът ми скочи.
– Какво правиш? – попитах нервно.
Амон се усмихна.
– Показвам ти нашите мерни единици. – той проследи линиите по дланта ми и след това прокара възглавничката на пръста си по кутрето ми – Това се нарича Djeba, или ширината на пръст. Следващият е Shesep, ширината на дланта ти. Meh niswt е кралски лакът, който е седем длани. Амон постави дланта си до моята и демонстрира ширините, подредени една върху друга.
Изчервявах се, и с помощта на телефона обрънах неговите мерни единици в мили
– И така, тук се казва, че една миля е три хиляди петстотин и двадесет лакътя. Това означава, че за да стигнем до Тива ще са приблизително… деветнадесет милиона седемстотин и дванадесет хиляди лакти.
Той ахна.
– Това са почти хиляда iteru!
– Да, и това не е само по суша. Това е над океана. Виждал ли си някога океан?
Той кимна.
– Виждал съм големите морета, които се захранват от Нил.
– Вярваш или не, Амон, това голямо море всъщност е малко, когато го сравняваш с други.
Амон погледна настрани и каза тихо:
– Не съм имал много възможност да изследвам света.
Меланхолично изражение се прокрадна върху лицето му и открих, че ми липсва топлата му усмивка.
-Амон? – докоснах ръката му и се приближих, за да може да види телефона ми. – Виж. – показах му снимка на Земята – Ние сме на този континент, наречен Северна Америка. Египет – използвах пръстите си, за да завъртя земното кълбо и след това увеличих Африка – е далече оттук, на африканския континент. Така че виждаш ли, далече си от Канзас, Дороти.
– Каква е тази кутия с магия?
– Ъъъ, нарича се телефон. Има приложения, които работят като компютър.
– Не разбирам.
– Мога да търся отговори на въпроси с него.
– Това е като оракул?
– Предполагам, да по някакъв начин.
– Как придоби този дар на боговете? Победила си чудовище в битка?
– Не точно. Почти всеки има такъв.
– Мога ли да погледна? – подадох му телефона си и той превъртя пръста си по картата на света, гледайки очаровано как перспективата се променя – Наистина ли сме на другия край на света? – попита той.
– Да. И не забравяй, че предполагаме, че братята ти все още са в Египет. Всъщност те могат да бъдат навсякъде – Китай, Франция, Обединеното кралство – египетските експонати са много популярни.
Амон прокара ръка по плешивата си глава и каза замислено:
– Ето защо силата ми не можа да ни отведе при тях. – очите му срещнаха моите – Не мога да използвам силата си, за да пресека големи води. Пустинният пясък става твърде тежък, когато се срещне с водата. Ще ни потопи в бездънния океан.
Преглътнах.
– Е, технически океанът не е бездънен, но ми е ясна картината.
Играейки си с телефона, той започна да натиска различни бутони и да изследва различни приложения. Бях шокирана от това колко бързо усвояваше модерните технологии.
– Има твърде много океани, права си. – заяви той – Но ако успеем да стигнем до Египет, мога да помоля Анубис за помощ.
– Не можеш ли да го помолиш за помощ от тук?
– Не. Ритуалът за призоваването му трябва да се извърши на определено място.
– Ясно. – идеята, че този объркващ, очарователен човек от друго време ще си отиде, беше облекчение, но в същото време изпитвах и съжаление. Колко често едно момиче излиза на среща с египетски принц?
Амон ме гледаше с очакване. Прехапах устни, внезапно осъзнавайки какво иска. Срещата още не е приключила.
– Ъм… виж, Амон, нямам багаж за продължителна ваканция и не мога просто да се разхождам из целия свят. Родителите ми не биха одобрили, а другата седмица съм на училище. Пролетната ваканция свършва в понеделник.
– Защо просто не хипнотизираш някой човек на летището, който отива в Египет, и да заемеш неговите „вътрешни неща“, докато стигнеш там. След това, presto changeo, си проправяш път с пясък към братята си, възкресяваш ги от мъртвите, завършваш церемонията си и си измиваш ръцете, така да се каже.
– Какво е летище? – попита той.
– Летището е място, което има много бели колесници, които могат да летят в небето, дори над големи води.
Амон веднага стана.
– Да. Ще вземем летяща колесница до Египет.
– Уау, чакай малко. – предупредих го, докато той ме изправяше на крака – Какво стана с предложението ми да се свържеш с някой друг човек, който вече отива там?
Той вдигна чантата ми и закрепи ремъка на гърдите си, преди да вземе двете ми ръце в своите. – Мога да се свържа само с един човек, Лили.
Сигурна съм, че видя паниката на лицето ми, защото бързо добави:
– Не се притеснявай. След като церемонията приключи, нашата нужда да бъдем свързани ще изчезне и ти можеш да се върнеш у дома при семейството и училището си. По това време ще имам пълната си власт и ще мога да манипулирам времето и да те изпратя обратно в дома ти, така че да пристигнеш само миг след като сме тръгнали. На никого няма да липсваш. Семейството ти никога няма дори да разбере, че те е нямало.
Когато започна да ме тегли по пътеката, аз се разтревожих още повече.
– Но какво ще стане, ако твоето специално място за извършване на ритуала на Анубис вече го няма? Знаеш ли, имам предвид, че са се правили много археологически разкопки през последните хиляда години. Ъъъ, това означава, че са разкопавали гробници. – добавих, в случай че ме е разбрал погрешно.
– Цялата работа е дълъг пас. – опитах се да измъкна ръката си от хватката му и продължих: – Искам да кажа, че останките на братята ти може да са навсякъде. И като говорим за това, защо трябва да ги възкресиш? Защо не могат да се възкресат сами, като теб? И още нещо…
– Лили. – Амон спря и се обърна, като постави ръце на раменете ми. Топлината проникна директно в костите ми, мускулите ми се отпуснаха толкова напълно, че всеки въпрос, се беше разтопил. Чудех се дали отново го прави нарочно, или е просто естествена част от това да съм около него. – Обещавам ти, че ще отговоря на всичките ти въпроси. – каза той – Но трябва да завърша церемонията, преди пълната луна да е изгряла точно над древните храмове в Гиза. Тези паметници все още стоят, нали?
– Имаш предвид пирамидите? Да, но…
– Тогава трябва да стигнем там, възможно най-скоро.
– Но с ограничението за пълнолуние, което ни дава само месец в най-добрия случай.
– Страхувам се, че времето ни е много по-ограничено. – каза Амон, след като погледна за кратко към небето – По мои изчисления имаме приблизително една седмица. – той отново ме хвана за ръката и ме изведе вещо от парка.
Клаксоните се усилиха и скоро бяхме заобиколени от хора. Ако щях да бягам, трябваше да е сега. Работата беше там, че не бях сигурна, че искам. Да, емоциите ми бяха непостоянни. Да, Амон ме използваше като енергиен бар. Да, той беше оживяла египетска мумия. Но не можех да отрека, че никога не съм се чувствала по-… жива през всичките си седемнадесет години, отколкото през последните двадесет и четири часа.
Амон спря пред каретите с коне, усмихна се широко и повдигна вежди.
– Съжалявам, Спартак, те са само за обиколка в парка. – обясних аз.
Той въздъхна.
– Така може би е най-добре. Тези коне изглеждат дебели и мързеливи. Вероятно нямат издръжливостта за желаната от мен скорост.
– Хей! – възрази един подслушващ кочияш. Без да му обръща внимание, Амон забеляза такси и пристъпи смело пред него, като вдигна ръце в заповеден жест, въпреки факта, че лампата за свободното време светеше.
– Спри, златна колесница! – той извика.
Амон се насочи към страната на шофьора и поговори с него за момент, игнорирайки клаксоните и грубите жестове, идващи от другите шофьори. Тогава той ми каза, че трябва да се приближа.
Шофьорът изскочи от таксито и ми отвори вратата.
– Моля, настанете се удобно, госпожице. Ще ви отведа до летището за рекордно кратко време.
Амон подаде чантата ми на шофьора.
Поколебах се пред отворената врата. Вдигайки очи, видях Амон да протяга ръката си, докато ме наблюдаваше, и се чудех дали използва силата си, за да чете мислите ми.
– Ще дойдеш ли с мен, Лили?
Не „Ще дойдеш“ или „Ела с мен“, а „Ще дойдеш ли?“
Амон ми даваше право на избор. Което не бях сигурна, че е точно така, но беше хубав жест. Това беше моментът. Имах, ако не всички факти, достатъчно подробности, за да взема информирано решение. Амон все още имаше силата да ме контролира и беше достатъчно отчаян, за да ме принуди да изпълня заповедите му, но в същото време ми предлагаше ценен вкус на свободата на избор.

Знаех, че съм страхливка – привилегирована, самозалъгваща се, безгръбначна страхливка, която предпочиташе да седи в красивото си малко имение, в елегантната си малка стаичка, да успокоява спретнатите си фалшиви приятели и през цялото време да се заблуждава и да вярва, че е толкова свободна -одухотворена като хората, които е нарисувала в бележника си.
Но аз не бях. И точно сега, гледайки в очите на Амон, бях в паника. Не само защото това, което той ме молеше да направя, беше много, много извън зоната ми на комфорт, но и защото бях смъртно уплашена, че това приключение може да е единствената ми възможност да избягам. Да избера нещо различно. Да бъда някой различен. Беше твърде лесно да си представя живота си пет години напред в бъдещето.
Изпълни ме жестока решителност. Не бях сигурна дали това беше влиянието на Амон или някой превключвател в ума ми най-накрая беше натиснат, но изведнъж ми се прииска да тръгна. Исках да скоча от скала. Скок от самолет. Да грабна възможността, колкото и луда да беше, да направя и да видя неща, които никой друг не би могъл.
Въпреки че ръката ми трепереше, аз я плъзнах в тази на Амон и казах:
– Да вървим. – поемайки дълбоко дъх, освободих всичките си резерви, изпитвайки чувство на гордост, че съм имала смелостта да кажа „да“. Сега просто трябваше да се кача в таксито, преди задните ми мисли да станат непосилни.
Дарявайки ме със слънчева усмивка, Амон ме придърпа към себе си и прошепна в ухото ми:
– Ти си по-смела, отколкото си мислиш. Наистина имаш сърце на сфинкс.
– Какво точно означава това? – попитах аз, докато се качвах в таксито и се премествах, за да направя място за Амон.
– В моята страна сфинксът често е изобразяван като мъж, но гърците са вярвали, че сфинксът е жена: наполовина лъвица, наполовина човек. Оценявам повече тяхната версия. Виждаш ли, лъвицата е смела и умна. Тя е ловджийка, която осигурява храна за малките си. Всяко животно, което ловува, има потенциала да сложи край на живота ѝ, но тя продължава да ловува по същия начин, защото има други, които разчитат на нея. Да имаш сърцето на сфинкс означава да имаш сърцето на лъвица. Но сфинксът е и защитник. Когато разперва огромните си криле, тя създава силен вятър, който отблъсква злото.
– Има ли истински сфинксове? Искам да кажа, че ако Анубис е истински и мумиите са истински, тогава това е възможно, нали?
Амон най-накрая се обърна към мен и потърка челюстта си.
– Никога не съм виждал такъв, но има легенда, която се разказва сред воините, че жена със смело сърце, която се докаже в битка, ще бъде прегърната от духа на сфинкса.
– Ясно. Като се имат предвид всички тези неща, не съм сигурна, че това е нещо, към което бих искала да се стремя. Битките всъщност не са в списъка ми с неща, които трябва да правя, а също така не ми харесва идеята да имам опашка като лъвица.
Амон огледа тялото ми с интерес, сякаш обмисляше тази възможност.
– Какво? – изсъсках, когато лицето ми почервеня.
– Нищо. – отвърна той, неспособен да скрие усмивката си.
Ударих го с лакътя си и казах:
– Престани. И докато сме на темата, спри да четеш и мислите ми.
– Вярваш или не, опитвам се да го избегна, но понякога чувствата ти са толкова непреодолими, че дори аз, с всичките си сили, нямам способността да се защитя от нападението.
Надникнах към шофьора, чудейки се какво мисли за този разговор, но той не изглеждаше да обръща особено внимание. Всъщност изражението му беше почти… замаяно.
Тихо попитах Амон:
– Какво му направи? Контролираш ли го?
– Манипулирам зрението му. – каза Амон, докато се навеждаше по-близо.
– Какво имаш предвид?
– Това, което вижда, са двамата най-важни хора, които някога ще вози.

Когато пристигнахме в летище Кенеди, извадих кредитната си карта, за да платя, но шофьорът се обиди, дори че бях предложила такова нещо. Той дори избърса праха от раницата ми и предложи да я носи вместо мен. Когато най-накрая успяхме да се откъснем от него, той се ръкува с Амон, предложи му визитна картичка, каза, че е голям фен и добави, че ако някога отново Амон бъде в Ню Йорк, да не се колебае и да го потърси за каквато и да е било.
Докато той потегляше, не можах да сдържа и се разсмях.
– За кого те мислеше?
– Не съм сигурен за името, но образът на млад певец с много коса изплува в съзнанието му.
Идеята, че мечтаният клиент на таксиметров шофьор от Ню Йорк е член на момчешка група, ме накара да се усмихвам през целия път до терминала на летището.

Назад към част 6                                                         Напред към част 8

Глава 25

Не успяха да се върнат при Лире, преди всичко да се обърка – отново.
Два непознати демона излязоха от дърветата, преди Аш да ги достигне. Той спря. Пайпър спря на няколко крачки зад него, като огледа новодошлите. Изглежда, че групата демони, която беше нападнала гайците, не беше избягала далеч по време на атаката на хоронзона. Тези двамата изглеждаха малко по-зле, но иначе бяха незабележими: бръснати, добре мускулести армейски типове. Поведението им беше подчертано милитаристично.
– Имаме инкуба – каза единият от двамата без предисловия.
Пайпър си пое рязко дъх. Тя стисна ранената си ръка и се зачуди какво ли биха направили тримата демони, ако тя седне на мястото си и откаже да помръдне, докато съдбата не спре да я псува на всяка крачка.
Аш не реагира веднага. Когато най-сетне проговори, гласът му беше ледено, злобно съскане.
– Не искаш да ми се изпречваш на пътя точно сега.
Погледите и на двамата демони се стрелнаха към мъртвия хоронзон. Този, който беше проговорил, разпери ръце в успокояващ жест.
– Ако искаш приятеля си, ще трябва да дойдеш с нас. Ако искаш да си тръгнеш, няма да те спрем.
Пайпър разбра, че той наистина е имал предвид: „Не можем да ви спрем.“
Аш измърмори.
– Тогава ни води.
Демонът кимна. Той и спътникът му направиха завой. Аш ги последва. Пайпър вървеше отзад, като се препъваше на всеки няколко крачки. Зората оцвети хоризонта в бледо розово, но гората все още беше тъмна. Тя осъзна с изтръпнала изненада, че дъжда е спрял. Зачуди се кога ли. Всичко ставаше размазано в краищата. Споменът ѝ. Дърветата около нея. Всичко.
Силна ръка се уви около кръста ѝ. Тя примигна размазано в лицето на Аш. Беше ли спряла да върви? Той се беше върнал за нея. Друг миг на изненада проникна в замайването ѝ. Тя очакваше той да продължи напред, оставяйки слабото хемонско момиче зад себе си.
– Тя изпада в шок – каза непознат глас. Военните демони също се бяха върнали. Хах.
– Погледни ръката ѝ – каза другият. – Ръката ѝ е…
Аш издаде остър звук и демонът замълча. Аш дръпна нежно кръста ѝ. Тя се засуети и се върна в движение, оставяйки главата си на рамото му, докато той я дърпаше. Ръката му беше топла. Част от нея искаше той да я обгърне с ръце и да я държи здраво, докато всичко лошо не изчезне. Друга част от нея не искаше той да я докосва никога повече.
Тя не поглъщаше нищо, докато вървяха. Времето минаваше безсмислено. Всички дървета изглеждаха еднакво. Техните водачи-демони вървяха лесно, странно безгрижни. Аш водеше Пайпър след тях, като поемаше голяма част от тежестта ѝ от слабите ѝ крака. Мислите ѝ бяха обзети от безчувственост. Едва когато видя тлеещите останки на Консулството, тя осъзна къде се намират. Примигвайки бавно, тя се вгледа в сцената.
Поне десетина префекти стояха наоколо, а ръцете им се опираха в кобурите на пистолетите. Нови крайцери бяха паркирани зад останките на първоначалните. Префектите чакаха със зле прикрито нетърпение.
Почти всички демони от предишната битка се бяха отървали без наранявания. Те също имаха онази военна осанка на войници, очакващи заповед, докато гледаха префектите с неприязън. Като се има предвид битката, която бяха водили, те бяха в добра форма – професионалисти дори повече от префектите.
В редица до префектите се наредиха оцелелите гайци. Бяха окървавени, отчаяни и с белезници на ръцете. Майката на Пайпър не беше сред тях. Тя не беше сигурна как се чувства от това.
В краката на групата на демоните седяха един до друг Лире и – шокът премина през изтръпналата мъгла на Пайпър – чичо Колдър. Те не бяха вързани или оковани с белезници, но беше очевидно, че трябваше да останат на място. Лире се беше прегърбил от болка, стиснал рамото си с една ръка, но все пак се усмихна с облекчение, когато видя Пайпър. Чичо Колдър също изглеждаше облекчен, но изражението му беше мрачно.
– Добре, добре – обяви един глас в тишината. – Защо не съм изненадан?
През Пайпър премина омраза. Миг по-късно тя постави гласа на лице, когато познат префект се отдели от основната група и се отправи към нея. Шепа приближени го последваха. Пайпър стисна зъби. Яростта изгаряше изтръпналостта ѝ, изправяйки гръбнака ѝ. Това беше същият сержант, който я беше арестувал, отказа да повярва на историята ѝ и я обвини във всяко престъпление, което гайците бяха извършили или се бяха опитали да извършат.
Той се усмихваше с отмъстителен триумф. Докато се приближаваше, погледът му я прониза. Тя немощно се опита да задържи разкъсаната предна част на ризата си затворена. Той свали белезниците от колана си. Двамата демони, които ги бяха донесли, се напрегнаха.
Аш беше по-бърз. Той пристъпи напред, за да пресрещне сержанта. Лицето на мъжа побледня, когато твърде късно осъзна какво предстои. Ръката на Аш светкавично се протегна. Той хвана сержанта за гърлото и го захвърли назад. Мъжът се приземи по гръб и се олюля. Преди да успее да си поеме дъх, ботушът на Аш се стовари върху гърлото на мъжа. Той вдигна поглед към останалите приближаващи се префекти, като ги замрази на място.
Аш бавно заби ботуша си надолу. Очите на сержанта изпъкнаха. Той пъхна и двете си ръце под крака на Аш, опитвайки се да облекчи натиска достатъчно, за да диша.
– В момента не съм в настроение за разговори – изръмжа драконианецът – затова ще го направя просто. Ти си първият и последният префект, който някога ме е арестувал. Опитай още веднъж и ще убия теб и целия ти отряд. Разсърди ме и ще изколя цялото ти подразделение. Масовото клане ще бъде приятна промяна в темпото за мен. – Той се наведе и оголи зъби в лилавото лице на сержанта. – Обикновено ловувам много по-мръсна плячка от теб.
Той свали ботуша си от сержанта и се отдръпна. Режещият му поглед огледа поваления сержант и го отхвърли като толкова неуважителен, че не струваше нищо. Драконианецът се върна на страната на Пайпър и сгъна нетърпеливо ръце.
Сержантът, кашляйки и задъхвайки се, се препъна на крака. Възмущение, примесено със страх, който не можеше да скрие, изкриви лицето му.
– Ако… – започна той с хриптене.
Аш го прекъсна, гласът му беше хапещ, по-студен от лед.
– Ако дори за секунда си помислил, че ще играя мило втори път, няма да живееш достатъчно дълго, за да съжаляваш за невежеството си.
Мъжът се задави с остатъка от изречението си. Напрежението сгъсти въздуха.
То се разкъса, когато Мийзис, демонът, когото Пайпър беше освободила в мазето на Консулството, излезе между два крайцера. Трима префекти го последваха, изглеждайки притеснени. Мистериозният демон се усмихна, жълто-зелените му очи блестяха, когато дойде да застане до нея и придружаващите я демони на Аш. И двамата военни демони отдадоха на Мийзис непринудени поздрави.
– А сега, сержант – обърна се той плавно към префекта – честно казано, трябва да знаете, че не бива да се противопоставяте на един Тарот. Те имат ужасен темперамент.
Сержантът пребледня. Погледът му се стрелна от Мийзис към Аш и обратно.
– Какво правиш тук? – Попита Аш. Устата на Пайпър се отвори от хапещата враждебност, която задушаваше тона му. – Отивай да си точиш ноктите на някое друго дърво.
Очите на Мийзис изстинаха до парченца зелен лед.
– Можеше поне да се опиташ да бъдеш учтив, Ащарот. Аз съм в състояние най-малкото да те спася от това да увеличиш и без това жестоката си репутация, като убиеш всички тук. Или ти харесва да се обличаш в кръвта на жертвите си?
– Може и да има кръв по ръцете ми, Мийзис, но на твоята съвест има много повече. Ако приемем, че имаш такава.
– А какво знаеш за съвестта, Ащарот? – Подигра се Мийзис.
– Аз…
Пайпър сложи ръка на ръката му и я стисна. Устата на Аш се затвори, когато той насочи към нея яростен черен поглед. Тя едва успя да не се разкрещи.
– Аш – прошепна тя – освободих го от мазето на гайците по-рано тази вечер. Той беше затворник.
Аш хвърли подигравателен поглед към Мийзис.
– Него? – Изхърка той. – Каква игра играеш, коте?
Мийзис вдигна брадичката си и докосна с пръст яката, която все още беше на врата му.
– Неправилно прецених. Както и ти в нощта, когато Сахар изчезна, а?
Аш се оттегли в замислено мълчание, разглеждайки внимателно яката. Двамата военни демони забелязаха посоката на пресметливия поглед на Аш и се преместиха защитно по-близо до Мийзис. Мийзис обаче пренебрегна Аш, тъй като насочи вниманието си към Пайпър. Тя се сви малко, вече не знаеше как да реагира на него.
– Пайпър – каза той, като гласът му се смекчи от острия тон, който беше използвал с Аш. – Радвам се, че си оцеляла. Страхувах се от най-лошото, когато къщата се срути. – Той учтиво не провери нескромно разкъсаната ѝ риза.
– Ти измъкна чичо ми. Благодаря ти.
– Разбира се. – Вниманието му се насочи към ранената ѝ ръка, все още притисната към гърдите ѝ, и веждите му се смръщиха.
Сержантът прочисти гърлото си шумно.
– Мийзис, сър, имаме работа за вършене.
Пайпър примигна при вида на сержанта на средна възраст, който се обръщаше към много по-младия демон със „сър“.
– Знам това – изсумтя Мийзис. – Имай търпение, човече. Момичето е ранено.
– Момичето е крадецът на скъпоценния ти Камък. Попитайте я. Потвърди го.
Пайпър притихна при употребата на притежателното от страна на сержанта. Камъкът на Мийзис? Възможно ли е да е…?
Демонът отново се съсредоточи върху Пайпър.
– Пайпър, аз съм прорицател на истината. Мога да разпознавам лъжите безотказно. Префектите се съгласиха да приемат думата ми по този въпрос. Ако говориш истината, аз ще я потвърдя и от този момент нататък ще бъдеш свободна от обвинения.
– Защо приемат думата ти?
Веждите му се повдигнаха.
– Защото Сахар е много повече моя работа, отколкото тяхна.
Тя облиза устните си.
– Ти си Ра, нали?
Мийзис се усмихна като котка с мишка под лапата си.
Аш изхвръкна.
– Той е техен проклет наследник. – Той се изплю на земята, а в гласа му ясно се долавяше отвращение.
Пайпър си пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои нервите, които се въртяха в корема ѝ, когато страховете ѝ се потвърдиха. Нищо чудно, че Аш мразеше Мийз. Мийзис беше наследник на най-могъщата фамилия в Надземния свят и законен собственик на Сахар. Аш беше свързан по някакъв начин с фамилията Хадес, най-могъщата фамилия от Подземния свят и многократните крадци на Сахар. Те бяха родени, за да се мразят един друг.
Веждите ѝ се смръщиха, докато гледаше към Мийзис.
– Какво прави в това мазе тогава?
– Разследвах гайците. Не очаквах, че ще имат хоронзон, с който да ме заплашват, нито пък осъзнавах, че им позволявам да ми сложат толкова мощна яка на врата, когато отказах да се бия с хоронзона. – Той въздъхна. – Ще ми се смеят през следващата година.
– Най-малкото – подигра се Аш.
– Във всеки случай – каза Мийзис, пренебрегвайки Аш – вече разпитах гайците и чичо ти. Истината е ясна: гайците са извършили всички престъпления в консулството на Грифитс, с изключение на кражбата на „Сахар“. Те не знаят къде е той. Никога не са го имали. Чичо ти не знае кой е откраднал Сахар от консулството и кой го има сега.
Сърцето на Пайпър запуши гърлото ѝ. Тя се мъчеше да запази равномерното си дишане. Мийзис беше толкова близо до истината, Пайпър почти беше показала на чичо си камъка. Страхът се изкачи по гръбнака ѝ, когато осъзна, че Мийзис ще я разпитва. Ако тя излъжеше, той щеше да разбере. Ако признаеше, че е имала Сахар, че го е скрила от всички и е избягала с него, а после го е изгубила – не знаеше какви ще са последствията, но щеше да има наказание. Най-малкото, ако широката общественост узнаеше, че е имала „Сахар“, винаги щеше да подозира, че по някакъв начин знае къде е сега. Демоните щяха да продължат да я преследват. Тя никога нямаше да бъде свободна от страх от нападение.
Тя се изправи пред наследника на демоните Ра, знаейки, че бъдещето ѝ зависи от въпросите, които той ще ѝ зададе, и от истината, която нямаше друг избор, освен да даде. Замислените погледи на всички на поляната я изгаряха. Тя притисна ръка към гърдите си и се опита да не изглежда ужасена. Всичко се свеждаше до това – до въпросите на гледащия истината. Това можеше да бъде нейната спасителна благодат или окончателното ѝ падение.
Очите на Мийзис се плъзнаха от зелени към черни. Около него се събра сила, шокираща със своята сила, защото активният магически депресор все още беше заключен на врата му. Нищо чудно, че Аш се бе засмял при мисълта, че Мийсис е затворен от гайците. Нищо чудно, че демонът Ра бе останал толкова безразличен към собственото си положение. Беше сигурна, че сега той можеше да избяга по всяко време, когато пожелае, но по някаква причина не го направи. Беше чакал, понасяйки униженията по свои собствени причини – може би за да се появи истинският крадец?
Той се премести по-близо, докато Пайпър не видя нищо друго освен черните му очи, засенчени от силата му. Ръката му се вдигна и пръстите му докоснаха брадичката ѝ. Тя прехапа устна, спомняйки си докосването на Аш точно на това място. Дали Мийзис беше също толкова ужасяващ и без блясък? Или демоните от Надземния свят се различаваха по истинската си същност?
– Пиперел Грифитс – заговори той. Гласът му беше мелодичен както винаги, дори и без да го назовава. – Говори само истината в отговора си. – Тишината притисна ушите ѝ. Погледът му се впиваше в нея.
– Ти ли открадна камъка Сахар от хранилището в консулството на Грифитс?
Тя примигна, за да отблъсне сълзите, когато я заля облекчение. Срещна погледа на Мийзис и отговори с ясен, силен глас.
– Не, не съм го направила.
Мийзис кимна. По лицето на сержанта се изписа учудено недоверие .
– Притежавате ли камъка Сахара? – Попита демонът Ра.
– Не, не притежавам. – Слава Богу. За пръв път загубата на Камъка не изглеждаше като пълна катастрофа.
Мийзис отново кимна с глава, приемайки истината ѝ.
– Знаеш ли къде е сега Камъкът на Сахар?
Тя облиза устните си. Знаеше, че харпията го е взела, но не знаеше къде.
– Не, не знам.
Той се поколеба. Тя зачака, без да смее да диша. Накрая той кимна.
– Истината – заяви той. – Цялата истина. Момичето е невинно по всички обвинения.
Сержантът пристъпи напред.
– Но…
Мийзис се завъртя, а внезапното движение олицетворяваше насилие. Той оголи зъбите си.
– Съмнявате се в способностите ми, сержант? – Гласът му беше смъртоносно съскащ. – Смятате, че тя ме е измамила? Смятате, че простите ѝ отговори крият някаква лъжа?
Сержантът се отдръпна толкова бързо, че се спъна.
– Не, разбира се, че не. Искам да кажа – простете ми за самонадеяността. Увлякох се.
Мийзис го изгледа с поглед, после се обърна обратно, този път с лице към Аш.
– Ащарот, говори само истината. Открадна ли камъка Сахара от хранилището в консулството на Грифитс?
– Не, не съм.
Пайпър стисна ръцете си в юмруци. Благодаря ти, Мийзис – помисли си тя. Благодаря ти, че задаваш такива конкретни въпроси. Ако го беше попитал само дали Аш е откраднал Сахар, отговорът му щеше да е лъжа. Аш беше откраднал „Сахар“ – само че не от хранилището.
– Притежаваш ли камъка Сахар?
– Не, не притежавам.
– Знаеш ли къде е камъкът Сахар сега?
– Не, не знам.
– Истина – обяви Мийзис. Той стрелна сержанта с черен поглед. – Още нещо?
– Тогава го попитайте какво прави тук.
Мийзис отново се съсредоточи върху Аш.
– Защо си дошъл тук, Ащарот?
Пайпър затаи дъх, докато Аш се колебаеше. Той издиша внимателно.
– Пайпър дойде да спаси баща си. Исках да ѝ помогна.
Тя затвори очи, увиснала от освобождаването на напрежението. Нямаше значение, че баща ѝ се оказа чичо Колдър, Аш беше казал истината и дори ги беше накарал да изглеждат благородни, вместо подозрителни. Щеше да отвори отново очи, за да види изражението на сержанта, но беше толкова приятно да ги има затворени.
– Ето ви го, сержант. – Гласът на Мийзис имаше странен кух звук, твърде силен в ушите ѝ, сякаш беше твърде близо, но същевременно далеч. – Дошли са на спасителна мисия. Те са невинни.
– Осъзнаваш ли, че това ни оставя без никакви следи? – Беше гневният отговор.
– Тогава нямаме никакви следи. Предпочитам да приема тази истина, отколкото да губя време и енергия в арестуването на невинни.
Въздухът бръмчеше в ушите ѝ. Всичко изглеждаше далечно, маловажно, прекъснато. Ръката ѝ пулсираше в такт с ударите на сърцето ѝ.
– Пайпър? – Аш прошепна в ухото ѝ.
Силната му ръка се уви около кръста ѝ и я задържа. Тя си позволи да се облегне на него. Усещането беше толкова приятно, че тя се отказа да се изправя напълно. Той си пое дъх, когато тя се отпусна. Той я придърпа в обятията си, като прибра ранената ѝ предмишница между гърдите им и я полюляваше внимателно.
– Мийзис, къде е твоят лечител? – Попита той. Спешността му не я трогна.
Гласът на Мийзис лаеше заповеди. Светът се въртеше, но ръцете на Аш бяха стабилни и силни. Винаги силни. Той беше единствената ѝ опора в океана от несгоди, който бе залял живота ѝ от нощта на нападението срещу консулството. Той беше единственият, който се появяваше отново и отново, предлагаше силата си, без да иска нищо в замяна.
Срамът я задуши. Събрала решителност някъде дълбоко в себе си, тя отвори очи. Погледът ѝ попадна на Аш, чиито сиви очи бяха присвити от тревога.
– Аш…
– Шшш. Не се притеснявай. Мийз има лечител. Ще се оправиш.
Тя не можеше да му каже, че му е простила за предателството, за лъжите му, за бездействието му. Не можеше да му каже, че разбира защо го е направил или че съжалява за това, че го е упрекнала. Не можеше да му каже, че той не я плаши сега, когато е видяла какъв е в действителност. Но трябваше да му каже нещо.
– Аш, аз…
Той се намръщи и наклони ухото си надолу, слушайки. Тя притисна ръката си отстрани на главата му.
– Аш… харесвам рогата ти. Те са готини.
Тя се усмихна слабо на озадаченото му изражение. Задържайки този образ в съзнанието си, тя се предаде на безсъзнанието.

Назад към част 25                                                    Напред към част 27

ХАРПЪР

Слънцето е залязло преди часове, а конярите отдавна са си легнали. Около мен е настъпила тежка тишина, но нямам нищо против. Тишината означава, че съм сама. Не съм напълно сигурна накъде отивам, но този път няма да влача със себе си Зо. Изпратих я обратно в квартирата ѝ с уверението, че ще прибера в моята стая.
Вместо това съм в конюшнята, облечена в рокля за езда. Оседлавам Желязна воля за три минути и веднага съм на гърба му. Наистина не знам къде отивам, но не искам да съм тук. Тихо цъкам на коня и тръгваме през вратата на конюшнята.
От нищото се появява ръка, която хваща повода.
– Уау! – Вика мъжки глас.
Желязната воля се уплаши, започна да се върти и оглежда.
Задъхвам се и се накланям настрани. Пързалям се по коня, а подкованите му крака неистово тропат по калдъръма. Боря се да не падна, защото ще се ударя в калдъръма. Това ще боли.
Вместо това съм уловена, ръце ме обгръщат, спирайки падането. Тъмно е и в Ембърфол много хора мразят Рен, така че крещя и се боря, ръката ми намира камата на кръста ми.
– Госпожице. Милейди. – Гласът на Дъстан. Краката ми са поставени грубо на земята.
Боря се да оправя наметалото си, като отблъсквам непокорната коса от лицето си. Задъхвам се, дъхът ми излиза на бели облаци във въздуха. Друг страж хваща юздите на Желязна воля и конят подскача, мятайки глава.
Поглеждам сърдито Дъстан. Игнорирах го от месеци, тъй като беше част от това, което Рен направи на Грей. Тъй като той беше този, който каза на Зо, че е освободена от задълженията си. Откакто той се превърна от някой, когото мислех, че може да ми е приятел – в човек, когото започнах да ненавиждам.
Сърцето ми е в гърлото ми.
– Какво не е наред с теб?
Той не изглежда да е по-щастлив от мен.
– Негово височество ми нареди да ви задържа на територията на замъка.
О, НЕ БИ МОГЪЛ ДА ГО НАПРАВИ.
Дишам тежко, мислите ми са пълни с отрова. Той блокира пътя ми сега, стои така, сякаш е готов да го ударя и да избягам.
И двете звучат като добра идея.
– Върни ми коня – казвам аз.
Изглежда обиден.
– Моите заповеди бяха да ви задържа на територията на замъка и да ви пазя в безопасност.
– Тук съм. Добре съм. – Правя крачка напред и посягам към юздите, но Дъстан пристъпва пред мен.
– Ако ме принудите, пак ще постигна това като ви заключа в стаята ви.
Преструвам се, че ахнах.
– Така ли? Какво рицарство.
Той игнорира тона ми.
– Мислите ли, че Грей нямаше да направи същото?
Замръзвам. Спомням си един път, когато Рен и аз се карахме и аз извадих кама. Грей извади меча си, за да ме спре, а Рен ми каза:
– Ще ти откъсне ръката, ако му наредя.
Попитах Грей за това по-късно, а той ми отговори – Изпълнявам заповеди, милейди. Нищо лично.
Определено щеше да направи същото.
Това отнема част гнева ми.
Намръщвам се и тръгвам напред. Дъстан се измества, за да ме блокира.
Стискам зъби.
– Ще сваля седлото – казвам мрачно. – Ако това е добре за теб.
Той ме изучава дълго, след което отстъпва. Изтръгвам юздите от ръцете на другия пазач, след което прокарвам ръка по главата на Желязна воля. Той дъвче парчето юздата и изглежда обиден.
Иска ми се да бях пъргава и гъвкава, да имах уменията, които да ми позволят да скоча върху гърба му и да изляза в галоп оттук, като стъпча Дъстан. Но не съм и не мога и ако опитам, Дъстан вероятно ще ме завлече обратно в стаята ми, за да ме заключи там.
Обратно в клетката, разхлабвам каишите, след което смъквам седлото от гърба. Не съм в капан, но все пак се чувствам като затворник. Взимам четка и започвам да четкам Желязна воля. По някое време Дъстан дава заповед на другите пазачи да застанат извън конюшните, но той се разполага на пътеката, срещу отсрещната стена.
Пренебрегвам го, облягам и тишината се установява около нас. Гневът ми кипи, търсейки цел, оставяйки ме напрегната и нервна. Хлад е пропълзял в конюшната и аз потискам тръпката, притискайки се по-близо до коня. Това не помага и аз потръпвам още по-силно, вдишвайки треперещо дъх през зъби.
– Госпожице. – Проговаря Дъстан зад мен, но аз не се обръщам.
– Махай се.
– Трябва да се върнете в замъка, ако ви е студено.
– Не.
Той не казва нищо и се чудя дали още стои там или се е върнал на мястото си от другата страна на пътеката.
Не мога да реша дали съм груба, или той е глупак и, честно казано, не ме интересува. Спирам да четкам и притискам челото си във врата на Желязна воля, вдишвайки аромата на сено и конска плът. Той е топъл и познат и беше постоянен източник на утеха за мен в началото.
На втория ми ден в Ембърфол, Грей ми каза – „Научих, че когато изчезнеш, първо трябва да проверя конюшните.“
Против волята ми очите ми се пълнят със сълзи и гърлото ми се свива. Загубих майка си от рак, след това загубих приятеля си, когато Грей избяга, и след това загубих брат си, когато отиде да му помогне.
И аз съм идиотът, който остана тук. Защото вярвах в Рен. Защото вярвах в Ембърфол.
Избърсвам на сълзите, но го правя тихо, защото не искам Дъстан да разбере. Отново потръпвам, обгръщайки се с ръце.
Дъстан въздъхва. Миг по-късно едно наметало се спуска върху раменете ми.
Обръщам се и съм сигурна, че има огън в очите ми, защото Дъстан вдига ръце.
– Не е нужно да измръзнете, за да ме обидите.
Наметалото е топло от тялото му и искам да му го хвърля обратно, но ми се струва дребнаво – и наистина ми е студено. Преглъщам сълзите, които стояха готови да се излеят, след което отново натискам четката върху кожата на коня, използвайки малко повече сила от необходимото.
– Няма нужда да се правиш на любезен.
Дъстан мълчи за момент.
– Чух какво казахте на Негово височество. В Голямата зала.
– Радвам се за теб. – Сигурна съм, че всички са го чули.
– Наистина ли вярвате, че това е причината, поради която той е издал заповед за това, което се случи на Грей и Тайко? Като някакъв вид… отмъщение?
– Не искам да говоря с теб, Дъстан.
– И вярвате ли, че ако бях отказал да се подчиня, принцът просто щеше да избере друг начин? – Той прави пауза. – Или, че той щеше да ме освободи от задълженията ми и след това да даде заповедта на друг?
Четката застава неподвижно на гърба на коня.
– Мислите ли – продължава Дъстан – че ако такава заповед е дадена на Грей той щеше откаже да я изпълни?
Не, той не би го направил. Преглъщам трудно.
– Последните думи на Грей – казва Дъстан на гърба ми – бяха клетва пред магьосницата, която почти унищожи Ембърфол. Можете да обвинявате Негово Височество за избора, който направи, и можете да ме обвинявате, че съм изпълнил заповедта, която даде, но Грей можеше просто да признае истината…
– Достатъчно. Моля те. – Глупава сълза се плъзга по бузата ми.
Не искам Дъстан да е прав, но е прав. Грей ми позволи да видя кой би могъл да бъде – нежен и мил, – но имаше причина да го нарека Страшен. Имаше причина да го намирам за ужасяващ в началото.
И колкото и да не ми се иска да го призная, имаше причина, поради която Рен трябваше да действа така, че да получи отговорите, които търси.
Грей никога не би се поддал. Помолих го да каже на Рен, каквото знае. Молех го, а той отказа. Не знам дали е гордост или е нещо, което му е било набито в главата, докато е бил в кралската гвардия, но Грей никога не би издал тази информация.
Рен не можеше да спре, докато не я получи. Не и с целия Ембърфол, който беше в опасност.
Поемам си дълбоко въздух и го издишвам. Най-накрая се обръщам и поглеждам Дъстан. Той стои на вратата на клетката, облегнат на рамката.
– Все още те мразя – казвам.
– Да, милейди. – Изражението му е неразгадаемо. Чудя се дали и той ме мрази.
Но част от напрежението между нас се изпарява. Не цялото, нито една миля, но достатъчно, за да го усетя. Без преструвки, без скрити мотиви. Може да не се харесваме в момента, но се разбираме.
Иска ми се да беше толкова лесно с Рен, но между нас има твърде много неща. Едно е да разбереш защо Дъстан изпълни заповедта и защо Рен я даде. Съвсем различно е да си видял последствията. Да знам, че не е направено заради някакъв престъпен заговор срещу страната, а е направено заради Грей.
Сякаш моите бурни мисли го призоваха, вратите на главната конюшня се отварят и самият Рен пристъпва през тях. Дъстан незабавно се изправя.
Обръщам се отново към коня.
– Партито толкова скоро ли приключи?
Той не казва нищо за момент, след това се обръща към Дъстан:
– Командире. Остави ни.
Чувам тихото оттегляне на Дъстан и тогава ние оставаме сами. Минавам с четката по козината на коня, но Рен трябва да е пристъпил към вратата на клетката, защото Желязна воля премества тежестта си и се обръща, принуждавайки ме да отстъпя. Коня наостря уши и протяга врат, за да издуха облаци въздух към ръцете на Рен.
Предател.
Рен прокарва ръка по главата на коня.
– Изненадан съм, че не те намерих на десет мили оттук.
– Наредил си на Дъстан да ме спре.
– Половината Ембърфол изглежда готов да предприеме действия срещу мен. Сул Шалоу е готов за атака. – Той прави пауза и гласът му е тих. – Със сигурност знаеш, че му наредих да те държи тук за твоя безопасност, а не като мой затворник. – Още една пауза. – Особено след като паказа на моите велики маршали, че нямаме единомислие.
Нищо не казвам. Всеки мускул в тялото ми е напрегнат, чакайки той да започне битката, да завърши това, което започнахме на дансинга.
Но… той не го прави.
Търпението на Рен винаги ме изненадва. Той очаква всичко да се става по негова заповед, но някак си е по-силно, когато не командва, а вместо това просто… чака. Подновявам четкането, следвайки всеки замах, намирайки утеха в топлината на коня и повтарящите се движения. В крайна сметка раменете ми се отпускат. Нямам чувство, че гърдите ми ще се спукат.
– Съжалявам – казвам тихо и докато изричам думите, откривам, че наистина ги имам предвид. – Не трябваше да го правя… там.
– Не заслужавам извинение – казва той и гласът му е също толкова тих. – Наистина, знам, че съм ти задължен.
Когато не казвам нищо, той добавя:
– Ти си ми толкова ядосана. -Той се колебае. – Вярвам, че между нас е имало твърде много неизказано твърде дълго време.
Надниквам към него, но очите му са насочени към Желязна воля, а конят е притиснал главата си към гърдите на Рен. Ръката на Рен е до бузата на животното, дългите му пръсти галят гладката козина.
Това ми напомня за деня, в който Рен беше чудовище, създание, призовано от магията на Лилит, решено да унищожи всичко по пътя си. Той никога не е бил послушен в чудовищната си форма, никога не е разпознавал никого – дори Грей. Но той се успокои заради мен. Беше масивен, висок поне три фута, отчасти дракон и отчасти кон, със зъби и нокти, люспите и перата му блестяха в луминесцентни цветове. Мислех, че ще ни убие всички, но той беше сложил главата си на гърдите ми и лъхаше топлина на коленете ми.
Споменът е толкова силен, че дъхът ми спира. Поглеждам назад към Желязна воля.
– Милейди? – казва Рен.
Поклащам леко глава.
– Какво не… – Трябва да прочистя гърлото си. – Какво не е казано?“
– Трябваше да говоря с теб за Грей, преди да взема решение какво да правя.
Задържам дъха си.
– Мислех си… – започва той, колебаейки се. – Мислех, че разбираш причините ми, но може би…
– Така е. – Отново надничам към него. Гласът ми е груб. – Разбирам причините ти. – Трябва да погледна назад към коня. – Когато направи това – прошепвам аз – ти беше много по-страшен, отколкото някога си бил като чудовище.
Той вдишва рязко, но аз не го поглеждам. Не мога да го гледам.
– Защото ти направи избор – казвам аз и гласът ми се пречупва. -Защото това беше ти. Защото беше някой, на когото държах. Защото беше ужасно.
Сълзите се стичат и аз притискам челото си във врата на коня. Пръстите ми се заплитат в гривата на коня.
– Защото трябваше да го направиш. Защото не исках да знам, че си могъл да го направиш.
– Харпър. – Той внезапно е до мен, гласът му мек и пречупен. Пръстът му докосва бузата ми, докосването му е леко, сякаш се притеснява, че ще се отвърна от него.
В известен смисъл се чудя дали не съм се отвръщала от него твърде дълго.
Очите му горят в моите.
– Моля те, Харпър, моля те, знай това. Молех го да ми каже. След това, което направи Лилит, не можех… не можех да рискувам хората си. – Тези измъчени сенки се разместиха в очите му. – Прости ми. Моля те. Мислиш ли, че не ми е струвало нещо?
Емоцията в гласа му кара гърлото ми да се свива и изпраща още сълзи в очите ми. Това не е извинението – това е признанието, че той се е чувствал наранен и изгубен по същия начин, по който се чувствах аз. Чакам извинението му да отскочи от тази навита яма на гняв в стомаха ми, но не става. За първи път осъзнавам, че по-голямата част от гнева не е към хората около мен. Не става въпрос за Рен.
Става въпрос за мен самата.
Той направи избор, но аз също. Неговият избор беше за Ембърфол. Моят беше за Грей.
И двамата сбъркахме и едновремено с това бяхме прави и осъзнаването на това е, което най-накрая кара гнева да се отпусне и измести и да стане малко по-поносим.
Въздъхвам и притискам лицето си към гърдите му, а ръцете му ме обгръщат, плътно притиснати към гърба ми под наметалото, придърпвайки ме към себе си. Усещам дъха му в косата си, сърцето му тупти до моето.
Чувствам се добре да съм в обятията му. Някак си бях забравила.
– Не искам повече да бъда в този странен модел – казвам срещу него.
Той мълчи за момент и след това казва:
– Не знам какво имаш предвид.
Примигвам, след това от гърлото ми се изтръгва изненадан смях. Той се е срещал с достатъчно момичета от Вашингтон, окръг Колумбия, че не го карам да изпада в недоумение, така че когато се случи, ме изненадва.
Отдръпвам се и надничам към него.
– Сякаш… – Нямам представа как да му обясня. – Искам да кажа, че не искам да продължавам да правя едно и също нещо отново и отново, чакайки нещо да се случи, за да ни извади от него. – Той се намръщи, затова добавям: – Не искам да продължавам да се карам с теб.
– Нито пък аз. – Той избърсва сълза от бузата ми. – Трябваше да ти кажа.
А аз трябваше да попитам. Трябваше да зная. Подсмърчам.
– Ти… ти трябваше да го направиш. Аз щях да се опитам да те спра.
– Не. Ти щеше да ми помогнеш да намеря по-добър начин. – Очите му не се отделят от моите. – Винаги ми помагаш да намеря по-добър начин.
Това е част от проблема. Не знам дали имаше по-добър начин. Той направи това, което трябваше, за да защити Ембърфол. Първото задължение на Рен са неговите хора – той никога не е крил това от никого. Но чувствата му към мен също са важни. Стоейки тук сега, усещайки дъха му в косата си и сърцето му, което бие до моето, не мисля, че направих грешния избор като останах.
Стоим дълго време, ръката му лениво гали гърба ми, моята проследява копчетата на гърдите му, докато моментът се променя, ставайки все по-тежък. По-сладък. По-топъл. Вдишвам, или може би той го прави, защото името ми е прошепнато от устните му и тогава устата му намира моята.
Отначало той се колебае, сякаш все още се притеснява, че ще се отдръпна, но не го правя и той става по-уверен. Ръцете му се спускат на кръста ми, притискайки ме към него. Езикът му докосва моя, а пръстите ми се заплитат в косата му. Измина толкова много време, откакто ме целуна така и това спира дъха ми. Топлина набъбва в тялото ми, мъничко пламъче в началото, но бързо препуска през вените ми, за да изпрати топлина навсякъде. Той издава тих звук в гърлото си и преди да съм готова, гърбът ми се удря във вратата на кабината.
– Ох. – Кикотя се.
– Прости ми – казва Рен отново и наистина изглежда разкаян.
– Ще оцелея.
Светлина искри в очите му и Рен ме дръпва към пътеката, оставяйки вратата на клетката да се затвори. Възползвам се от тясното разстояние, което внезапно ни предостави, и дръпвам едновременно копчетата на сакото му и катарамата на колана му с меча.
Тогава устата му отново поема моята и пръстите ми спират да работят.
Неговите не. Отдалеч чувам оръжието му да удря пода и след това сакото му го няма. Вече усещам топлината на кожата му през ризата му, силните мускули на гърба му. Той гали с ръка нагоре по предната част на корсета ми, запалвайки огън, когато върховете на пръстите му докосват едва откритата кожа на гърдите ми и аз проклинам факта, че Фрея е завързала възлите толкова здраво.
Може би трябваше да нося тази друга рокля.
Мисълта ме кара да се изчервя и да се прилепя към него, защото не е характерно за него да е толкова настъпателен. Спали сме един до друг десетки пъти, но никога не сме спали заедно поради стотици различни причини – една от тях е, че последната жена, с която е правил секс, го е проклела за вечни времена.
Никога не го е казвал изрично, но ако трябва да класираме причините, поради които не сме били заедно досега, бих заложила добри пари, че ще намери място сред петте му най-добри причини.
Фактът, че изглежда, че винаги сме на различни мнения, вероятно също би бил там.
Чувствам се добре да бъда целувана от него отново. Да бъда прегръщана от от него. Понякога Рен е толкова твърд, толкова решителен и предизвикателен, че забравям, че може да бъде нежен. Нежен. Забравям, че той може да ме запали с целувката си и да превърне вътрешностите ми в огън.
– Липсваше ми – казвам тихо, защото е вярно, толкова вярно, че почти отново избиват сълзи в очите ми.
Той замръзва, което не очаквах, и след това издиша във врата ми. Дъхът му потръпва. Ръцете му се забавят, държат ме здраво, държат ме неподвижна. Сега има различно напрежение в тялото му, шепот на скръб във въздуха.
Облягам се на него.
– Рен?
Отне му цяла вечност да вдигне очи и да срещне погледа ми. Пътеката е притъмняла, а очите му са тъмни. Докосва бузата ми, отначало пръстите му са леки, докато дланта му не се озовава на челюстта ми, а палецът му не проследява устните ми.
– Това е роклята, която носеше за първи път в Силвърмун.
Аз се намръщвам.
– Ти я помниш?
– Изглеждаше като кралица. – Очите му отново намират моите. – Изглеждаш като кралица.
– Това е страхотна рокля.
Той вдишва и издишва бавно.
– Не ти казах за Грей, защото понякога си мисля, че твоята воля е по-силна от моята.
– Понякога? – Дразня го, но нежно, защото изглежда толкова крехък.
– Както и преди – казва той – не ти казах, защото се страхувах, че ще те изложи на опасност.
Преди. Отнема ми малко време, за да разбера за какво говори, но след това осъзнавам. Преди проклятието да бъде развалено, когато Лилит го измъчваше нощ след нощ, защото беше близо до това да намери любовта с мен. Всъщност трябваше да го принудя да влезе в стаята ми, защото той не би ме изложил на риск, но той никога не ми е отказвал нищо.
Бих го помолила да не наранява Грей и той нямаше да го направи.
Сърцето ми подскача в гърдите ми. Преди грешах. Той не поставя Ембърфол на първо място.
Той поставя мен на първо място.
– Рен! – Взирам се в него. – Случи ли се нещо на партито?
– Партито беше успешно – казва той. – Срещнах наемник от долината Уайлдторн, която ми предложи информация за движението на войските. Тя ми каза и за оръжия в Сил Шалоу, които могат да се противопоставят на магия.
– Какво чакаме? – Примигвам към него. – Не ми казваш всичко, нали? – Изучавам острите линии на челюстта му, сенките под очите му, по-изразени сега в тъмното.
Трябваше да попитам.
Мисля как беше през последните няколко седмици. Начинът, по който е напрегнат и нервен и изглежда, че никога не спи. Начинът, по който трябва да се подготвяме за война – но той не изглежда да подготвя нищо.
Ако има нещо характерно за Рен то е, че винаги е подготвен.
Изправям рамене и го поглеждам.
– Ти не искаш да отидеш на война – предполагам.
– Ако не го направя, Грей ще вземе Ембърфол – казва той. – Той ще се съюзи със Сил Шалоу и техните хора ще убият хиляди. Той не е крал, Харпър. Той няма опит в управлението на държава.
– Това ли е? – Питам, присвивайки очи. – Или се страхуваш от неговата магия?
Той трепва при думата магия.
– Не вярвам, че Грей иска да ти навреди – казвам тихо.
– В интерес на истината моите страхове не засягат Грей.
Продължавам да го гледам. В гласа му има нотка, която не мога да разбера.
– Рен. – Пристъпвам отново към него, докато не дишаме един и същ въздух. – Кажи ми от какво се страхуваш.
Накрая очите му срещат моите.
– Лилит.

Назад към част 6                                                       Напред към част 8

***

Една ръка лежи върху моята.
– Скарлет, можеш ли да ме погледнеш?
Вдигам глава и виждам Старейшината, който е коленичил пред мен. Не го чух да пристига. От колко време съм тук?
Уиндър и Кас са до вратата. Уиндър плаче в рамото си, оплаквайки загубата на жената, която обича. Кас държи недоверчивия си, нещастен поглед върху мен. Поглеждам към Старейшината. Лицето му е по-меко, отколкото някога съм виждала. Той поглежда надолу към Тий и отмята от лицето ѝ разпуснат кичур коса.
– Толкова ми е жал, Скарлет. Толкова много съжалявам.
– Тя няма да се събуди – прошепвам аз, борейки се с риданията. – Опитах се да я накарам. Но тя не иска да се събуди.
– Знам, че си опитала, скъпа моя.
– Как да я накарам да се събуди?
– Тя няма да се събуди. Знаеш това, нали? – Казва той тихо, като ми дава време да чуя и да отговоря. Убива ме да кимна и се вкопчвам в нея още по-силно. Сега ще взема Тий и ще я дам на Уиндър. Той ще я постави на леглото и ще се погрижи да и е удобно. Знам, че това е жестоко, но трябва да се махнем оттук.
– Няма да я оставя.
– Ноа идва. Търси ни и когато тази сутрин никой не се появи на работа, събра сивите си плащове…
– Не ме интересува.
– Ще дойде време да скърбиш. Сега не е това време. – Той протяга ръка, но аз я притискам и поклащам глава. Дълбоко в гърдите ми се разнася ниско, животинско ръмжене, но не съм искала да го правя. Той отдръпва ръцете си. – Добре. Добре. Всичко е наред. – Поглежда към ръцете ѝ, които лежат отпуснати отстрани. Около тях е увит шала ми за лице. Тя е умряла, държейки го. Защо този малък акт ме кара да ме боли още повече? Той полага ръката си върху моята, сякаш за да ме утеши.
– Нямам такъв – казвам му, когато пръстите му се притискат не толкова деликатно към китката ми. Той изоставя преструвката и премества пръстите си към врата ми. След това спуска ръката си.
– Не. Нямаш, нали – въздъхва той.
– Какво няма? – Пита Кас, подсмърчайки и подсушавайки лицето си с ръкава си.
– Пулс, Касиус. Скарлет няма пулс – отвръща Старейшината, толкова просто, сякаш говори за времето, а очите му не ме напускат. – Би трябвало да си мъртва. Раната, която ти нанесе Титан, трябваше да те убие и по всичко личи, че си била оставена да бъдеш погълната. Но ти си тук. – Връща погледа си към Тий, която лежи безжизнена в ръцете ми. – Но не това е важното в момента. – Старейшината отново протяга ръце. – Позволете ми да я взема.
– Не. – Поклащам глава и заравям лицето си в косата ѝ. – Не. Не можеш – изхлипвам аз.
– Скарлет, трябва да ми я дадеш.
– Не мога.
Звукът от стъпките, които се приближават бавно към мен, е непоносим. Звукът на кръвта на Тий, която се стича при всяка стъпка, е мъчителен за слушане.
– Моля те, Скар, позволи ми да я взема? – Пита тъжно Уиндър.
Вдигам поглед и го виждам коленичил до мен, протегнал ръце за изгубената си любов. Кръвта ѝ е пропита в кожата му. Устните му треперят, докато ме гледа умолително в очите.
– Моля? Моля те, позволи ми да я държа?
С болка кимам и му я подавам възможно най-нежно. Той хлипа, когато поема тежестта ѝ, преди да я притисне към гърдите си и да се наведе, за да я целуне по бузата.
Старейшината ме изправя на крака и ме повежда през спалнята, а след това в коридора. Кас ме последва, оставяйки Уиндър да скърби насаме. След като влязох в коридора, се облегнах на стената и се почувствах изгубена в море от болка и отчаяние.
– Слушай. Сивите плащове на Ноа ни търсят. Другите са се затворили в Академията – заявява Старейшината. – Знам, че точно сега сърцето ти трябва да е на парчета. Че се примиряваш с всичко, което се е случило…
– Тя е мишена. Тя е опасна – мрачно казва Кас, като изрича всяка дума, докато ме наблюдава.
– Изглежда ли ти опасна? – Старейшината се втрещи. Той се обръща и го поглежда. – Погледни я. Сърцето ѝ е разбито. Тя се нуждае от теб сега.
– Тя е зомби. Погледни я! Косата ѝ… очите ѝ… сам го каза, тя няма пулс. – Кас ме гледа с недоверие и скръб, докато по лицето му се плъзгат още сълзи. Той е раздвоен, точно както аз бях, когато видях баща си да се обръща пред мен.
Старейшината поклаща глава.
– И все пак тя говори. Тя скърби. Сега показва повече емоции, отколкото когато дишаше. Тя не хапе или…
– Не си я чул да реве, както аз преди няколко минути – отвръща Кас. – Видях я, старейшино. Беше заобиколена от клас две. Няма начин да не е била ухапана. Няма как да е оцеляла…
– Скай – отвръщам аз, като гледам пода, мразейки омразата, която виждам в очите му, когато все още го обичам толкова много. – Скай ме намери. Тя уби мишените и ме заведе там, където държат изчезналите хора. Скай е шпионина. Тя също е заразена.
Не искам да чувам повече жестоки думи да излизат от устните му. Разбирам го. Вече не съм човек. Аз съм мъртва. Баща ми е мъртъв. Сестра ми също. Човекът, когото обичам, ме гледа сякаш съм чудовище. Всичко, което ми е останало, е мисията и отмъщението. Затова решавам точно тук и сега, че това е всичко, върху което ще се съсредоточа. Връщам се в спалнята си и започвам да се преобличам, като свалям пропитите с кръв качулка и панталон, които прилепват по тялото ми, и ги хвърлям на пода. Докато се преобличам, Уиндър остава в банята заедно с Тий и ридае.
Старейшината и Кас ме гледат предпазливо, докато им разказвам всичко. Разказвам им за човешкото размножаване. Че съм била заразена с щам на същия вирус, който е създал безмозъчните чудовища отвъд стената. Че Скай е шпионина. Казвам им всичко, което знам за плановете на Ноа. Разказвам им за лодките, които се използват за внасяне на още заразени, за да ни държат зад стената, свити от страх.
– Ноа има таен бункер под къщата си на брега – казвам им, навличайки нова жилетка. – Той е пълен със серума, който Скай използва, за да ме превърне. Той има достатъчно, за да превърне поне цялата армия. Може и повече.
– По дяволите…
Сядам на леглото и навличам кожите си.
– Това е нещо много по-голямо от това да ни контролира. Той иска всички да сме такива. Това е неговия нов световен ред. – Посочвам себе си и се изправям на крака. – Но в мен има глад, Старейшино. – Обръщам се към него, като признавам: – Нямам нужда да ям, но усещам глад. Чувствам се така, сякаш умирам от глад. Когато усетя страх или гняв, или… – поглеждам към Кас. – Омраза. Любов. Това ме кара да изпитвам глад.
Кас се хваща здраво за дръжката на халадския си кинжал, а очите му се свиват.
– Ще хапеш ли? – Пита Старейшината.
– Няма да захапя – обещавам. – Независимо от всичко. Заклевам се.
– Заразна ли си? – Пита Кас.
На ръба на леглото виждам канарското палто на майка ми и празния си гръбен колан. Протягам ръка и поставям плоската си ръка върху тях.
– Казах, дали си…
– Да – признавам тъжно. – Да, аз съм. Още в човешката ферма някакъв гадняр си опита късмета, когато си помисли, че съм в безсъзнание. Целуна ме и около петнайсет минути по-късно се обърна. – Хващам палтото си и го нахлузвам, преди да закрепя колана си на място. – Но другите не са. Човекът, който пъхна езика си в устата ми, беше наистина изненадан, когато се обърна. Щастлив, но не го беше очаквал. Мисля, че понеже бях ухапана, преди Скай да ми инжектира онзи серум, си мисля, че съм нещо различно – казвам.
– Е, предполагам, че това е добре.
– Извинете? Какво точно е добро?! – Викам.
– Всъщност нищо, но поне другите не могат да разпространяват инфекцията със зъбите си. – Старейшината се замисля за момент. – Останалите събират всички в главната зала. Трябва да отидем там сега. Кажи на всички какво се случва.
– Имам по-добра идея. – Избърсвам сълзите си. – Ти отиваш. Аз ще отида да убия Ноа. – Излизам на площадката, но той ме пресреща, когато стигам до стълбите, и ми препречва пътя.
– Не можеш!
– Мога, по дяволите. Отдалечи се, старейшино.
– Сивите плащове ще те убият!
– Нямам намерение да живея след момента, в който ще откъсна главата на Ноа. Не искам да бъда това… – Показвам жеста към себе си с пълно отвращение. – Бих се самоубила сега, но първо трябва да сложа край на това. Той трябва да си плати. А сега се движи.
– Не отиваш там на глупава самоубийствена мисия! – Настоява Старейшината.
– Аз вече съм мъртъва! – Опитвам се да мина отново. Той ме блокира.
– Скарлет, спри и помисли! – Казва той и се отдръпва, докато аз отново се опитвам да мина, но той не ми позволява, въпреки че явно малко се страхува от мен. – Ако ти, в твоето… състояние… излезеш навън и разкъсаш Сивите плащове и се опиташ да убиеш Ноа, без да обясниш на останалия свят защо, от това няма да излезе нищо добро. Или ще умреш, а той ще тръгне след всички, на които може да си казала. Или той умира и се превръща в мъченик. Някой друг като него, един от неговите Сиви плащове, ще заеме мястото му. Може би дори Скай!
– И ще бъдем ние и думата на едно зомби срещу разгневена тълпа – възразява Кас.
– Наречи ме още веднъж зомби… – Пристъпвам към него, изпълнена с гняв. – И ще имаме проблем. – Той се спъва назад. – Ноа и Скай са причината сестра ми да е мъртва. Защо баща ми е мъртъв. Защо аз съм мъртъва. Те трябва да умрат. Така че се премести или…
– Или какво? Ще ме убиеш? – Възразява Кас. – Това ли си ти сега? Дали съм прав? Сега си просто безмозъчно чудовище, което яде хора?
– Този психопат унищожи живота ми! – Отново се чува онзи глас. И двамата потръпват. – Изгубих всичко. Абсолютно всичко. А сега и Тий.
– Не си ни изгубила – казва Уиндър, бавно преминава през вратата и се присъединява към нас на площадката. Той подсушава сълзите си с ръкава на ръкава си. – Ние все още сме тук, Скар. И се нуждаем от помощта ти. Спри да се отдаваш на тази ярост и помисли за секунда. Това е то. Това е момента, в който можем да поемем контрола от Ноа. Но трябва да сме единни и да сме умни. Видях как уби трима сиви плащове за няколко минути. Наистина можем да използваме силата и уменията ти в тази битка. – Той поглежда през рамо, където виждам крака на Тий, опрян на края на леглото. – Току-що загубих жената, която обичам. Ти току-що загуби сестра си. Помогни ми да убия човека, който е отговорен за това.
– Уиндър. На нея не може да и се вярва! – Настоява Кас.
– ЗАТВОРИ СИ УСТАТА! – Изригва Уиндър, удря с предмишница гърдите на Кас и го притиска към стената. – Единственото момиче, което някога съм обичал, си отиде. Единствената жена, която някога си обичал, стои точно там! – Посочва към мен. – Тя е точно… там.
– Това не е Скарлет – отвръща Кас, все още притиснат към хватката му и не се опитва да се освободи. – Това е чудовището, което я уби. Тя е един проклет труп!
– Бих приел ходещ, говорещ труп пред безжизненото и кухо тяло, което в момента лежи на леглото зад тази врата! – Уиндър изтръгва катаната ми от ръката на Кас и ми я хвърля. Хващам я, докато той пуска Кас. – И така, какъв е планът?
– Добре тогава – казва грубо Старейшината. – Казваме на армията това, което знаем. Показваме им какво е направил Ноа. Разкажи им за лодките. Програмите за размножаване. – Посочва към мен. – И какво планира за всички нас. Че възнамерява да превърне всички нас в клас едно – казва Старейшината.
– Аз не съм от клас едно – отвръщам аз. – Приличам ли ти на клас едно? Всички знаем историите. За Годзила.
– Клас едно е лабораторен плъх. Етикет, който се дава на целта, която е създадена. Не е ухапана. Ти си била направена. Ти си от клас едно. Историите се различават, защото резултатите са различни – обяснява Старейшината. – След епидемията се експериментира с хора и животни. Правителството търсеше лек. Ефектите бяха далеч от лечението. Субектите мутираха в нещо ужасно. Истински чудовища. Като Годзила, да. Така че вместо това решили да го превърнат в оръжие. Да създадат същество, което да убива мишените. Направили няколко адски ефективни машини за убиване. Превръщали хората в бързи, силни и неудържими. И за ден-два им беше добре. Бяха невероятни в убиването на целите. – След това поклаща глава. – Но след това не бяха. Вместо това те тръгнаха след нас. Гладът ги завладя. Плътта им започна да гние. Те не можеха да говорят. Някои станаха по-високи. Някои мутираха и им пораснаха допълнителни крайници. Някои дори придобиха физическите характеристики на това, което ядяха. Кучешки зъби. Котешки нокти. Змийски кътници. По всичко личи, че е било ужасно.
– Откъде знаеш това?
– Старейшина Десет. Бил е дете, но баща му е участвал в отрядите, създадени да ги унищожат. Видял е няколко неща, които му се е искало да не вижда.
– Господи! – Задъхва се Уиндър. – Дали Скар ще се промени за ден или два?
– О, Боже, а аз?
– Нямам представа – сви рамене Старейшината. – Цялата програма беше спряна преди повече от петдесет години, защото не можеха да решат проблема.
– Някой трябва да каже това на Ноа – казва Кас. – Защото изглежда, че той все още експериментира.
– Е, стига да не попадне слюнката ѝ в устата ни, би трябвало да сме в безопасност. Вероятно е по-добре да се пазим и от кръвта ѝ. Ще я държим под око. При първия знак, че се насочва към територията на мишената, я слагаме на земята. Съгласни ли сте?
– Съгласни. – Отговарят момчетата, без да се колебаят нито за миг.
– И не яж никакви животни – добавя Старейшината. – Не искам да ти пораснат люспи или крила.
– Това не е смешно – отсичам аз.
– Не е трябвало да бъде.
На вратата се чува силен трясък. Всички мълчим. Който и да е, той почуква отново. Всички поглеждаме надолу по стълбите и поглеждаме към входната врата.
– Заповядва ви се, в името на Веригата, да отворите тази врата! – Чува се гръмък глас отвън. Всички стоим мълчаливо и гледаме как дръжката се клати. Но тя е здраво заключена. – Ще преброя до десет, и чакам да ни се предадете!
Това е командира в сив плащ. Разпознавам гласа му.
– Едно.
– Какво да правим? – Пита Уиндър
– Две.
– Какъв е плана? – Пита Кас.
– Три.
– Всички излизате отзад. Изкачете се през прозореца на спалнята. Отидете в главната зала и разгласете информацията. Аз ще се справя с тях и ще се срещнем след това – казвам им.
– Не можеш да се изправиш пред всички. Те ще те убият! – Настоява Уиндър.
– Добре тогава, че вече съм мъртва, нали? Приоритетът е мисията. А не трупа. – Поглеждам за кратко към Кас, докато повтарям думите му. – Сивите плащове там може дори да не знаят какво са правили Ноа и Скай. Може би те не са заразени. Ще говоря с тях. Те може да са на наша страна.
– Много малко вероятно – добавя Кас.
– Но е възможно. Отидете в главната зала. Разкажете всичко на войниците. Аз ще се справя с това и ще се срещнем там. Вървете!
Уиндър и Старейшината се обръщат и изчезват, докато аз поглеждам надолу по стълбите. За момент осъзнавам, че Кас все още е тук. Гледаме се един друг, като и двамата отчаяно искаме да се прегърнем и всичко да се върне в старото си русло.
– Трябва да си вървиш – казвам му.
Виждам как ръката му трепва, докато стиска халадския си кинжал.
– Наистина ли искаш да ме убиеш? – Питам аз.
– Ти не можеш да бъдеш тя – казва той тихо. – Скарлет, тя е мъртва. Ти…
Входната врата се взривява и двама сиви плаща нахлуват вътре. Единият от тях вдига кинжал и го хвърля право към Кас. Скачам пред него и хващам оръжието в рамото, за да не го улучи в сърцето.
Той ме хваща, докато се препъвам назад. Бързо издърпвам кинжала и го пращам право към Сивия плащ. Имам много по-добър прицел и той се приземява между очите му. Поглеждам надолу към раната, учудена, че макар да ме боли, усещам как вече започва да заздравява.
– Току-що ми спаси живота – издиша Кас.
– Бягай, Кас.
– Няма да те оставя…
Обръщам се, знаейки, че яростта, която изпитвам, отново се е проявила в дебелите черни вени. Той ги поглежда и се отдръпва, докато аз ръмжа.
– Казах, бягай!
Той се обръща на пета към прозореца на спалнята, а аз се обръщам и нападам Сивите плащове.

Назад към част 33                                                    Напред към част 35

Глава 6

Хедър изрежда маршрута, докато се плъзгам по кожената седалка в лимузината. Говори толкова бързо, че ме заболява главата, когато се опитвам да я догоня.
– И така, това е церемонията, оженили сте се, ура, ура, следващата сцена е празничното шампанско на стълбите пред църквата, сервитьорите ще чакат със сребърни подноси и кристални прибори. Следващата сцена веднага преместваме теб и Люк до водата за снимки.
Тя прелиства страниците на клипборда си, докато главата ми се върти.
Всичко ще бъде наред, нали? Мога да се справя. Дали мога?
– О, добре – казва Хедър, когато поглежда през прозореца. – Там е Люк. Люк!
– Не, не му казвай ов-о-о, по-дяволите.
Той я забелязва и се приближава към нея с по-малката си сестра Виктория до него. Защо Хедър трябваше да отиде и да направи това? Може би има друга лимузина, която мога да взема… Оглеждам се, докато той отваря вратата и се качва. Лицето му потъмнява, когато ме вижда да седя
вътре.
– Преглеждам маршрута със Зоуи – казва Хедър, като се премества на кожената седалка и пуска него и Виктория вътре. – И така, за църквата запомнете трите думи. – Церемония, шампанско и щрак-щрак.
– Това не са ли четири думи? – Пита Виктория.
Хедър поглежда към клипборда си с набръчкано чело.
– Сигурна ли си, че искаш да се омъжиш в това гадно семейство? – Попита ме с недоверчив поглед Люк.
– Вече е твърде късно – казвам, докато си дърпам роклята. – Стиснах ръката на баща ти. Сключихме сделка.
– Повярвайте ми, той би разкъсал тази сделка на парчета, ако тя не му донесе дори най-малка полза.
Виктория поглежда по-големия си брат с поражение в очите. Тя има уморения вид на нормален човек, попаднал в капана на неработещо семейство.
– Е, ако някой ще наруши договора, това няма да съм аз. Без значение колко изкусително звучи.
Лимузината потегля. Поемам си дълбоко дъх. Това се случва. Наистина ще го направя.
– Чудесно – казва Хедър и се връща към маршрута си. – Киара ще прави снимките на щастливата двойка край водата, а на приема ще има още фотографи и видеооператор.
– Защо толкова много снимки? – Пита с въздишка Люк. – Това е фалшиво. Наистина ли е необходима фотосесия?
– Сенатор Уитфийлд ги иска за рекламната си кампания – казва Хедър. Люк поклаща глава.
– Разбира се, че иска.
– А видеото ще бъде използвано за рекламни клипове, когато той се кандидатира за президент.
Виктория и Люк се споглеждат. Нещо минава между тях, някакъв неизговорен език между братята и сестрите, който не ми минава през главата. Аз нямам братя и сестри, така че не говоря този език.
– Следващата сцена е реда на рецепцията – продължава Хедър в бързия си тон – кратка почивка, докато гостите намерят масите си, а следващата сцена е първия танц на младоженците.
Изправям се, когато ме обзема внезапно чувство на страх. Тялото ми изстива. Пръстите ми се впиват в твърдата кожена седалка.
– Танц? – Шепна, на ръба на паниката. Гръдният ми кош е смазващо стегнат. Сякаш се задушавам.
– Да, първият танц – казва Хедър, сякаш това е нищо.
Това е да танцуваш пред повече от седемстотин души. Това не е нищо!
– Добре ли си? – Пита ме Виктория, докато ме гледа притеснено.
Трябва да съм с цвета на роклята ми, защото изведнъж всички се съсредоточиха върху мен.
– Има ли проблем? – Пита Хедър.
– Аз не танцувам.
– Като… някога?
– Не и от шестгодишна възраст.
Виктория се присмива.
– Къде казахте, че сте намерили тази дама? На паркинга?
– Аз съм доставчикът на храна, много ви благодаря. – Харесвах я повече, когато беше на моя страна.
– Ти не танцуваш? – Казва тя, като повишава глас. – Изобщо?
Мисля, че събитията от деня са се отразили на Виктория, защото тя изведнъж е започнала да изпитва неудовлетворение. Или това, или тя наистина се възбужда от хора, които не танцуват.
– Мразя нощните клубове.
– И аз – казва тя – но не танцуваш ли понякога, когато си сама? Около стаята си или около кухнята?
– Не! – Казвам с внезапен пристъп на смях. Тя не се смее… Чакай. Сериозна ли е? – Ти правиш това? Хората наистина ли го правят?! – Виктория се обръща към прозореца. – О, Боже мой.
– Ще се оправиш – казва Хедър и се връща към работата. Тя забива мигли в Люк. – Просто се хвани за тези прекрасни мускули и се наслаждавай на пътуването.
Веждите на Люк се повдигат, когато тя прокарва ръка по бицепса му за няколко секунди твърде дълго.
– Танцът няма да е проблем – казвам, звучейки по-уверено, отколкото се чувствам. – Просто ще се държа за него и ще се поклащам от страна на страна, докато трае песента. Мога да го направя.
Ще пренебрегна седемстотинте души в стаята, които ме гледат, снимат, съдят, ще погледна в очите му и ще се преструвам, че не ми се гади. Това ще бъде нещо като торта.
– О, това ми напомня – казва Хедър на Виктория. – Ти, Райън, Оуен и Лили все още ли изпълнявате песента си за булката?
Очите на Виктория започват да се насълзяват, докато тя гледа през прозореца.
– Не. Това беше песен за посрещане на Талия в семейството. Не я правим за непозната.
Тя се обръща и влажните и кобалтовосини очи се впиват в моите. Премествам се на седалката си.
– Какво щеше да пееш? – Пита я тихо Люк.
Брадичката ѝ трепери и тя си поема дълбоко дъх.
– Една песен. Няма значение – казва тя с пропукване в гласа. – Оуен щеше да свири на лъжици, Райън – на китара, Лили – на тамбура, а аз щях да пея и да свиря. Репетирахме повече от месец.
– Не знаех, че всички свирят на инструменти – казва Люк и изглежда впечатлен. – Значи все още пееш?
– Всеки петък в кръчмата. – Тя го поглежда. – Аз също и играя. Сега съм по-добра на Гибсън от теб. Може би щеше да знаеш всичко това, ако идваше повече на семейните събития.
– Знаеш как стоят нещата с мен и баща ни…
– Да, но това сте ти и татко – казва тя с груб тон. – Мислех, че все още сме готини. Предполагам, че съм грешала, като се има предвид, че не съм те виждала от Коледа преди две години и половина. И ти благодаря, че не ми се обади на рождения ми ден. Това беше много мило.
Люк се сгромолясва на седалката с тежък дъх.
– Мразя това семейство – казва тя, скръства ръце и се обръща към прозореца. – Ти ме изхвърли от живота си, а сега Картър и Талиа ме изритват от сватбата си и избягват? Бях толкова щастлива за тях и толкова развълнувана да ги гледам как се обвързват един с друг и произнасят клетвите си. Помогнах на мама да избере цветята и тортата. Цяло лято я очаквах с нетърпение. Но те просто си тръгнаха. – Сълзите най-накрая пробиват и се плъзгат по бузите ѝ. – Бях толкова развълнувана, че най-накрая ще имам сестра, а на нея не ѝ пука за мен. Веднага ме изостави. Най-лошото е, че дори не ми казаха довиждане. Аз не съм им направила нищо. Защо ме мразите, момчета? Какво съм направила, за да заслужа такива ужасни братя?
Люк пада на колене пред нея и я хваща за ръка. Тя не го поглежда, а се взира през прозореца, опитвайки се да скрие сълзите си.
– Права си – казва той със спокоен, успокояващ глас. – Бях гаден брат.
Тя най-накрая го поглежда. Очите ѝ са мокри и подпухнали, но поне сълзите са спрели.
– Това, че не се разбирам с баща ни – продължава той – не означава, че не можем да имаме свои собствени неща. Ти си израснала в умна, красива и способна жена и аз съм идиот, че съм те изключил. Толкова се гордея с теб, Виктория. Ти си най-добрата от нас. Единствената добра.
Тя избърсва очите си, докато го гледа надолу. Хедър ѝ подава кърпичка и взема една за себе си. Господи, дори Хедър плаче?
– Съжалявам, че не ти се обадих на рождения ти ден. Това не беше готино. Бих искал да ти го наваксам. Какво ще кажеш да гледам представлението ти в петък, а след това да те поканя на късна вечеря?
Тя се усмихва, докато избърсва носа си.
– Добре, ще ми хареса.
– Стига да нямаш нищо против да седя на първия ред и да казвам на всички, че сме роднини. – Тя се смее. – А що се отнася до Картър и Талия – продължи Люк. – Знам, че е трудно, но те бяха прави да си тръгнат. Това не е място, на което да празнуват любовта си. Това е място, където да отпразнуваме колосалния размер на егото на баща ни. Те заслужават усамотен плаж и романтична нощ за себе си. – Виктория поглежда в скута си и кимва. – Но те сгрешиха, че не се сбогуваха с теб. Трябваше да ти обяснят. Трябваше да получат благословията ти. Беше гадно и съжалявам, че това се случи. Не си заслужавала това.
Тя подсмърча, докато го гледа.
– Благодаря ти, Люк.
– Ти си зашеметяваща – казва и той, а сърцето ми се свива. – И се радвам, че ще бъдеш наша шаферка тази вечер. И фалшива сватба или не, ние ще се забавляваме заедно. Отдавна трябваше.
Тя го обгръща с ръце и той прошепва нещо в ухото ѝ. Отвръщам се, искайки да уважа личния момент, но Хедър не го прави. Тя гледа Люк като гладно чихуахуа, което гледа тако от чалупа.
Не мога да се сдържа да не ревнувам малко – Люк трябваше да е мой за този ден – и поглеждам назад, за да се възхитя на сладкия начин, по който той шепне на Виктория и прави всичко тя да е добре.
Може би щеше да е добро гадже.
Мога да си представя как се прибирам вкъщи след дълъг и тежък ден и как тези големи утешителни ръце ме обгръщат така. Един сладък шепот от негова страна, който ми казва, че всичко ще бъде наред, и виждам как всичките ми проблеми се стопяват.
Той сяда обратно и Виктория се съвзема.
– Радвам се, че ще имат сватбата, която искат.
Люк се усмихва, докато ме гледа.
– Предполагам, че нашата красива булка все пак е била права, когато го предложи.
Виктория се обръща към мен, трогателния момент е приключил.
– Какво?! Това беше твоят идея?!
Паниката отново ме обзема, докато седя изправена.
– Не е моя идея – изплювам защитно. – Е, формално беше моя идея, но не беше предназначена за нея. Беше предназначена за мен.
– Наистина трябва да приключим с маршрута – казва Хедър нервно, докато преглежда документите си.
– Какво имаш предвид, че е предназначена за теб? – Попита ме Виктория, докато ме гледаше отстрани. – Искаш да се ожениш на плажа?
– Би било хубаво, предполагам. Талиа наистина беше тази, която се зае с това. Аз дори не…
– Имате ли си годеник? – Прекъсва ме Виктория.
Прехапвам долната си устна и си поемам дъх. Това ще изглежда толкова зле. Мечтая за сватба, а дори не съм сгодена. Дори нямам гадже.
Всички ме гледат в очакване да отговоря.
– В момента не.
Виктория няма да се откаже.
– Ще ти предложи ли приятелят ти скоро?
– Да – изричам. Веднага съжалявам за това. Аз съм най-лошия лъжец, но това е ден на лъжата, така че може и да започна да се опитвам да се чувствам удобно с нея.
– Поздравления – казва Хедър. – Ако имате нужда от сватбен координатор, ще се радвам да предложа услугите си. – Тя изважда една картичка и ми я подава.
– О – казвам, докато неловко я вземам. – Но това е… сложно.
Паникьосаният ми мозък се надпреварва да измисли нещо.
– Той винаги отсъства по работа в… гората. Той е дървосекач! От Канада. Всъщност от Британска Колумбия.
Кимам уверено с глава, въпреки че вътрешно умирам.
– Горещ дървар от Канада – казва Люк със скептична усмивка.
– Нали не ходи на работа с лос?
– Не, един… кон.
По дяволите! Защо не можеше да кажеш просто кола?
– Едър канадски дървосекач, който ходи на работа с кон – казва Люк с насмешка. – Звучи хубаво.
– Не съм казала, че е хубав.
– Дали е?
Повдигам рамене.
– Ами, да…
Ако ще си измислям гадже, може и да го направя горещо.
– Връщаме се към маршрута – казва Хедър с по-силен глас. – Първи танц. Следващата сцена – всички сядаме да се храним. Следващата сцена, сенатор Уитфийлд ще обяви своето кандидатиране. Следващата сцена…
– Какво е това? – Прекъсвам с въздишка, когато завиваме зад ъгъла и виждаме тълпа на улицата.
Шофьорът на лимузината трябва да спре, тъй като масата от тела препречва пътя. Навсякъде има хора. Зрители, репортери, протестиращи с обезпокоителен брой граматически грешки на табелите си, полицаи, агенти на тайните служби, сватбари, облечени в най-хубавите си костюми и рокли – всички те препречват пътя към църквата.
Те наобикалят лимузината, притискат лицата и фотоапаратите си към прозореца, за да зърнат кой е вътре.
Отдръпвам се, а в гърдите ми се усилва напрежението. Адреналинът нахлува във вените ми, когато един мъж почуква на прозореца и притиска към него фотоапарата си.
В какво, по дяволите, съм се забъркала?
Това не са само приятели и роднини на младоженците.
Този болезнен факт става пределно ясен, когато забелязвам познатото лого върху фотоапарата.
– Това TMZ ли е?!

Назад към част 6                                                   Напред към част 8