Глава 18
„Швадба – [шваˊд’ба], същ.
1) облед шъчетание швещенни змии в блак;
2) сбъдната мечта.“
Надпис върху тениска
При Чичо Боб, както се оказа, разрешиха да влезе в цяла тълпа. Имам предвид капитана, Рейес, Куки, няколко детективи и аз. Джема се втурна, разпенена, бледа като чаршафите, върху които лежеше Чибо. Прегърнахме се, което не беше толкова лесно с белезниците, след което влязохме заедно в отделението.
Там вече седеше Железният юмрук – съдията, която таеше люта омраза към мен. Така беше преди. Съмнявам се, разбира се, че отношението й към мен се е променило драстично, но напоследък доста добре понасяше присъствието ми и това вече беше нещо. Тя била в болницата, за да посети баба си, когато научила новината за Чибо. Това, че е отделила време да го посети, беше много мило от нейна страна.
След упойката чичо Боб беше като пиян и затова ми беше още по-забавно да го гледам. Бяха му сложили морфин, което едва ли е добре. Със сънливо намигване чичо Боб каза на Куки, че изглежда като паста с ангелска коса, известна още като капелини. Нямам представа какво означава това, но Куки буквално се стопи от удоволствие. Или пропусках нещо, или Чибо мислеше за ангела и за ядене едновременно, но в сегашното си състояние ги омеша. Случва се. Веднъж не спах две седмици и слепих кафето и секса в една дума. Помолих сервитьора да ми даде кофгазъм. Каза, че нямат това в менюто, но ако изчакам до края на смяната му, той ще направи всичко възможно да изпълни поръчката ми. Много сладко момче.
Наведох се над леглото и прегърнах голямата глава на чичо Боб, защото ме беше страх да го прегърна някъде другаде. Той се усмихна насила.
– Всичко е наред, малката.
Не ме е дразнил така от детството. От почти забравената дума изплуваха приятни спомени, в които се промъкнаха и няколко обезпокоителни. Какво да кажа? Няма идеални хора. Боже! Обичам този мъж с цялото си сърце!
– Толкова съм ти ядосана, че нямам думи! – Прошепнах в ухото му, навеждайки се още по-ниско, за да не види сълзите в очите ми.
Как можеше да рискува живота си така, за да не арестуват Рейес за убийство? Дори и да е неволно. Може би Чибо чувстваше, че му дължи услуга. В крайна сметка преди повече от десет години именно той го е арестувал.
– Знам, скъпа.
Чичо Боб искаше да ме потупа по ръката, но вместо това потупа Уил Робинсън. Всеки друг път и двамата бихме се чувствали неловко, но предвид обстоятелствата…
Вдигнах ръката си с белезниците и преплетох пръсти с тези на Чибо. Всичко се получи. Всички видяха, че той определено е прострелян. Едва не умря и не се облече в Хелоуински костюм от набръчкана жарава. Въпреки че, по мое скромно мнение, старият костюм на Спайдърмен беше много по-готин. Чичо Боб в чоропогащник си е гледка. Разбира се, тогава имах нужда от психиатър, но кой не се нуждае от такъв от време на време? Освен това, чичо Боб се опитваше да спаси г-н Трухильо, последната жертва на Силвия. Затова е време да сляза от сцената.
Целунах Чибо по бузата, прошепнах една-единствена дума на латински и се отдръпнах, за да могат и останалите да му пожелаят бързо оздравяване. Бузите му веднага се зачервиха, а тенът му стана по-свеж. Чичо Боб ме погледна подозрително, но знаех, че не съм го излекувала напълно. Само облекчих болката и леко коригирах вътрешните органи. Това трябваше да е достатъчно, за да изпълни молбата ми по-късно.
Говорихме още няколко минути и след това всички ни казаха да си тръгваме.
– Ще те помоля само за една малка услуга – успях да кажа.
– Всичко, скъпа – каза Чибо със замъглени от морфина очи.
Разбира се, сега не беше най-доброто време, но аз заеквайки, все пак успях да обясня ситуацията и получих куп усмивки в отговор. Половин час по-късно се върнахме при леглото на Чибо, но този път по по-брачна причина.
Докато с Рейес се прибирахме вкъщи, за да вземем свидетелство за брак и други дреболии, Куки отиде да вземе Амбър от училище. Настоях да ми свалят белезниците. Измих лицето си, махнах тревата от косата си и облякох бяла коктейлна рокля със сребърни сандали. Рейес носеше черен смокинг и сива вратовръзка. Беше се обръснал и дори се беше опитал да среше косата си назад, но тъмните къдрици все пак падаха по челото му. Когато той дойде в моята половина на апартамента, аз – аз! – останах без думи. Още малко и нямаше да се върнем в болницата.
Амбър и Куки ме накараха да се оставя в ръцете на Джема. Сресвайки косата ми и закрепвайки кичурите тук-там с фиби, сестра ми крадешком изтри сълзите от бузите си.
– Всичките ми планове отидоха в канала! – Оплака се тя, разстроена, че съм развалила грандиозното тържество, което се канеше да организира.
И с право.
Пред отделението се тълпяха медицински сестри и няколко лекари. Едва ли искаха да погледат “романтиката”. По-скоро самата странност на ситуацията предизвика сериозното любопитство. Ако мога така да кажа, съдията “Железния юмрук” Куимби ръководеше церемонията. Куки и Джема, които стояха до мен, бяха шаферки, а ръката ми даваше чичо Боб направо от леглото и активно настояваше Рейес да не ме връща на семейството за нищо на света.
Рейес трябваше да се обърне за помощ към Гарет и Ош. Не можех да повярвам, че всичко това се случва наистина. От самото начало нито Суопс, нито Ош се харесваха на Рейес, а сега по ирония на съдбата станаха негови кумове и свидетели на първите ни стъпки към семейното щастие. Преди церемонията отново се опитах да се свържа с баща ми, но не се получи. Дори не ми хрумна да се обадя на Дениз. Ще я шокирам с новината на следващата ни среща, въпреки, че искрено се надявам тази среща да се състои в ада.
Въпреки бързането, тясната стая и стерилната атмосфера, само гледането на Рейес караше пеперудите да пърхат в стомаха ми и сърцето ми да стане два пъти по-голямо.
Омъжвам се за него.
Не за когото и да било, а за него.
Мъжът на мечтите ми е на път да бъде мой завинаги. Амин.
Едва осъзнах какво казва съдията, защото мислите ми препускаха. Предстои ми да стана омъжена жена и скоро ще имам бебе. Никога през живота си не съм била по-щастлива от сега. Дори не се надявах да имам собствено семейство, но някой, очевидно, имаше други планове. Ако, разбира се, все пак победим Дузината.
– Пръстените? – Попита съдия Куимби и Гарет й подаде пръстените, които ние с Рейес тайно му дадохме по-рано.
Купих обикновена халка от преплетено злато и сребро. Стори ми се, че тази комбинация символизира и двама ни, и това как животът ни е свързан от раждането. Бях първата, която даде традиционните обети и за първи път в живота ми те означаваха нещо за мен. Оттук нататък това не бяха просто думи, а искрено обещание за лоялност и преданост, което давах на любимия си мъж.
Рейес се изправи в пълен ръст, излъчвайки гордост. Но когато поставих пръстена на пръста му, почувствах лекото треперене, сякаш той беше също толкова зашеметен от случващото се, колкото и аз. Просто се надявах, че не съм единствената и имах чувството, че ми оказват голяма чест.
Дойде реда на Рейес. Вземайки пръстена, той го сложи на пръста ми до половината и повтори обетите си. Чаках очарована за думата, която ще направи този мъж мой, и не забелязах пръстена, докато Рейес не го сложи докрай, казвайки: „Съгласен съм“.
И тогава челюстта ми падна. Поглеждайки към Рейес, отново се втренчих във великолепното произведение на изкуството на пръста си и прошепнах:
– Рейес, невероятно е!
По бузите му се появиха идеално симетрични трапчинки.
– Подхожда на очите ти.
Всред преплетените с огън златни кръгове блестеше кехлибарен скъпоценен камък, чийто цвят наистина съвпадаше с цвета на очите ми.
– Какво е това? – Попитах.
– Оранжев диамант.
Взрях се в Рейес шокирана.
– Къде го намери?
Той се наведе към мен и ми прошепна в ухото:
– В ада.
Вкамених се.
– Там, където съм роден. В сърцето на най-парещата пустиня, която наричате ад. Малко хора знаят за това, но там имаме най-добрите диаманти в цялата вселена. Топлина, налягане – идеални условия.
Докато ние си говорехме тихо, съдията продължи да говори за задълженията и как мъжете нямат право да ни „мачкат“. Бих искала също така да знам какво точно означава да “мачкаш”.
– Защо отиде там, Рейес? Защо да пое такъв риск?
– Отидох до там и обратно толкова бързо, че никой не забеляза. Освен това изражението на лицето ти си заслужаваше.
Старателно слагайки си непроницаемо изражение, отново погледнах пръстена и разбрах, че нямам думи. Но те не бяха необходими. Рейес ме обви с ръце и ме целуна с горещите си устни. От върха на пръстите на краката ми до върха на главата се надигна тръпка. Вече не сме булка и младоженец. Оттук нататък ние сме, както се казва, едно цяло, което се носи по вълните на ослепителното щастие. За Бога, точно такъв статус и ще кача в социалната мрежа.
Амбър въздъхна силно и в отделението се разнесе смях под бурни аплодисменти. Вярно, това продължи само минута, след което главната сестра успокои всички с фантастично убийствен поглед. След това се усмихна широко и аз се зачудих дали не е на някакви хапчета.
– Купихме торта – каза накрая тя, показвайки на всички сладоледената торта, която очевидно беше предназначена за рожден ден на дете. Което значи – просто перфектно.
Оформихме кръг и започнахме да се наслаждаваме на замразения блясък, заливайки го с джинджифилов ейл от конусообразни чаши. Опитвайки се да ме засрами, чичо Боб заразказва истории за моето детство. Нямахме много време – трябваше да се приготвяме. Ош вече беше намерил подходящо място. Един изоставен манастир в планината Хемес, построен върху свещената земя на индианците. Двоен удар, така да се каже.
За стотен път погледнах с обожание пръстена.
– Диамант от ада. Кой би си помислил?
– А аз помогнах в избора на обкова! – Каза Джема, която стоеше на няколко метра от мен, явно не чувайки думите ми.
– И аз! – Ембър се усмихна от ухо до ухо.
– Златото също е необичайно.
Погледнах към Рейес.
– И откъде идва? Късче от райската порта?
– Точно така – ухили се той, – но аз не мога да отида там. Трябваше да изпратя куриер.
Нямах представа дали да му вярвам или не, но не ме интересуваше. Омъжих се.
Не, не така.
Ние се оженихме. И чакахме бебе. Може ли живота да стане по-добър?
Грабнах подаръчната торба (беше торба от най-близкия “Walmart”), и я подадох на Рейес.
– Какво е това? – Попита той, присвивайки подозрително очи.
– Твоят сватбен подарък.
Цялата треперех от вълнение, докато Рейес измъкваше купената тениска от чантата и прочете на глас:
– Не ми трябва Google. Жена ми знае всичко.
Закикотих се като пациент с психични отклонения, а Рейес се наведе и ме целуна по врата, точно под ухото.
– Не мога да повярвам, че си ми жена.
– А аз не мога да повярвам, че вече не трябва да те наричам годеник. Харесва ми тази дума…
Той се засмя тихо и огледа стаята. Колкото повече време минаваше, толкова повече Рейес изглеждаше някак си отчужден. Преструвайки се, че е напълно щастлив, той върна тениската в торбата. Сърцето ми прескочи. Нима съжалява, че се ожени за мен? Толкова скоро? Не са минали и десет минути! Ако е така, значи имаме проблеми до козирката.
Чибо разказваше историята, как получих белега на челото си в основата на косата. Впрочем, изцяло е виновен той, защото остави резачката близо до плюшената миеща мечка. Кое дете не би искало да придобие ценен опит при подобни обстоятелства? Възползвах се от възможността да дръпна Рейес настрана.
– Добре, изплюй камъчето. Това трябва да е най-щастливият ден в живота ни. Или те притеснява това, че целия си облепен в тиксо?
Той се опита да се усмихне, но усмивката бързо изчезна.
– Сега съм длъжен да ти кажа името ти.
– Не разбрах?
– Обещах ти. Но… – Рейес поклати глава. – Не знам какво ще се случи тогава.
– А-а, вярно – спомних си аз. – Ти обеща, в деня на сватбата ни да ми кажеш неземното ми име.
– Да.
– Не го прави. – До нас се приближи Ош, втренчил се в Рейес. – Не знаем какво ще се случи, когато тя чуе името си. Не знаем какво ще стане с Пип.
Рейес му хвърли абсолютно същия поглед.
– Дадох дума, даева. И държа на думата си.
Обещанието обаче не му даваше покой. Наистина исках да знам истинското си име, но това може да почака. Сега има по-важни неща.
Хванах го за ръката:
– Ще ми го кажеш по-късно. Целият ни живот е пред нас, Реязиел. Това може да почака.
Рейес беше толкова облекчен, че едва не избухнах в смях. За Бога, понякога е същинско дете. Висок, секси, смъртоносен, всяващ ужас в сърцата на свръхестествени същества, но все пак дете.
Изглеждайки изключително доволен, Ош отиде да говори със съдията, която довършваше парчето си сладоледена торта, а аз започнах да се тревожа за душата й. Това хлапе е мек дявол и всеки, без изключение, иска нещо толкова силно, че е готов да рискува душата си. Но той ми обеща да бъде добро момче и да яде душите само на гадовете. И се заклевам, по-добре да изпълни обещанието си, иначе ще му се наложи да се върне в ада по-рано, отколкото е планирал.
Дойде капитана и каза, че ченгетата са намерили цял Клондайк улики срещу Силвия Стар в дома й. Дневник от времето на процеса, снимки, бележки, които е писала на Рейес, докато той е бил в затвора. Освен това, намерили олтар, посветен на него. Да. Очевидно Рейес вдъхновява хората за всякакви олтари и музеи. Странно, но което си е, си е. Доказателствата бяха достатъчни, за да потвърдят историята на чичо Боб. Според капитана, случаят е приключен и аз тайно въздъхнах с облекчение.
Скоро всички започнаха да се разотиват. Целувах Чибо по цялото лице, докато се изчерви дълбоко, след което се прибрахме вкъщи. Ош трябваше да ни се обади, след като си опакова нещата. Имахме час да се подготвим, но никога не съм знаела как да се мбързо. Винаги си забравям бикините, пастата за зъби или всичко това наведнъж. Слава богу, Рейес обеща да ми помогне веднага щом опакова нещата си.
Въпреки липсата на стена, той отиде в своя апартамент, а аз – в моя и веднага се преместих в банята, за да смета всичко, което ми видят очите в пътната си чанта. Тъкмо се чудех дали да си взема супер четката със сапунени дюзи, когато изведнъж се появи Джесика.
За моя изненада, тя не забъбри веднага, а изчака да я забележа. Издържа цели две минути и накрая се отказа:
– Искам да знаеш, че винаги се чувствах виновна за случилото се между нас в училище.
– Да, разбира се.
Избрах едно от всички червила и проверих оттенъка му на ръката си. Дали е грешно червисването в ярко червено в манастир? А пък и честно казано, нямах представа какви дрехи вървят с този цвят.
– Не можеш да си представиш колко плитка и егоистична мога да бъда.
– Мога, повярвай ми. – Може би си струва да се спра на розовите нюанси?
– Но сега това няма значение. Много се радвам, че умрях!
Замръзнах и се обърнах към Джесика.
– Какво имаш предвид?
– Ако не бях умряла, никога не бих си помислила да се обърна към теб за помощ, когато блъснаха племенника ми. Много съм ти благодарна за това, което направи, Чарли.
– Нищо не съм направила, Джесика. Не ми дължиш нищо.
Това, че се е примирила със смъртта, само защото, така е успяла да спаси племенника си, ми каза повече от всякакви думи. Вече почти реших да не забелязвам болезнените нотки в гласа й, когато тя заговори отново:
– Дължа ти всичко, Чарли, и никога няма да го забравя. За да ти се отблагодаря по някакъв начин, ще остана с Ракета, Слива и Незабравка. Ще постъпя правилно и ще те оставя на мира, защото… – Джесика се сви и едва чуто завърши: – Защото съм влюбена в годеника ти.
– Рейес? – Бях зашеметена.
– Да. Съжалявам.
В мен пламнаха собственически чувства.
– От тази вечер той ми е съпруг.
Тя веднага вдигна глава и пепелявото й лице се превърна в маска на тъга.
– Толкова бързо?
– Точно така.
– Тогава аз си тръгвам.
Едва успях да потисна импулса си да изтанцувам победния танц.
– Вероятно така ще бъде най-добре за всички.
– Права си. Защото съм дълбоко, безкрайно и безвъзвратно влюбена в него.
– Добре, добре, bella. Време е да си намериш свой мъж. Capisce?
– Намерих го. Или си забравила? Фреди Джеймс. А някой ми го отне.
Ега ти глупостите. Не знаех, че Джесика, която смятах, че е най-добрата ми приятелка от години, докато не ми обърна гръб, е била толкова обсебена от човека, с когото загубих девствеността си. Веднага се сетих за думите й, че е повърхностна и егоист. Но все пак…
– Между другото, много се радвам, че ти постъпи така тогава – казах аз, опитвайки се да изразя искреност в гласа си, а не злорадство.
Джесика скръсти ръце на гърдите си.
– Е, и каква си ти след това? Коза!
– Не. Това, за което говоря е… Ами-и, Фреди не беше толкова сладък, колкото си мислехме. Радвам се, че не е трябвало да се сблъскаш с проблемите му.
– Така значи-и – примигна тя изненадано. – Тогава съжалявам, че не ти е провървяло
– Да, аз също.
– Значи наистина е женен? – Попита Джесика, подсмърквайки отново. – Завинаги, завинаги?
– Махай се оттук – наредих аз, сочейки вратата и Джесика изчезна. Наистина се надявам да е за дълго време.
Едва бях влязла в спалнята, когато се появи Ракетата, с някак изтощен вид. Явно приемните ми часове са се променили. Трябва да си отпечатам табела с новия график.
– Ракета! – Поздравих изненадано и го зачаках да се отпусне.
Той рядко излизаше от болницата, а когато се разделихме последния път, ме нападна яростна адска хрътка.
Ракетата примигна, завъртя се около себе си, свиквайки с новата среда, и след това ме погледна. Закръгленото му лице и плешивата глава блестяха слабо в приглушената светлина на хола.
Когато погледът му най-накрая се съсредоточи върху мен, той скръсти ръце на гърдите си.
– Не можеш да нарушаваш правилата, г-це Шарлот.
Ново двадесет и пет.
– Знам скъпи. – Докоснах рамото му. Ако Ракетата не беше толкова разстроен, никога нямаше да дойде. – Кое правило наруших?
– Всички! – Той размаха ръце, явно разочарован от мен до дъното на душата си.
По дяволите, неприязънта ми към правилата!
– Трябваше да изтрия, госпожице Шарлот. Три имена. – Вдигна три пълни пръста. – Три. Едно, две, три. Три.
Нищо не разбирайки,се намръщих.
– Какво трябваше да изтриеш? Имена на стената? – В сърцето ми се зароди надежда. – Моето беше ли сред тях?
– Не. Ти умря.
Точно така, по дяволите. Умрях. Наистина. Зашеметяващо! Знаех си, че видях ангел. Най-истински, с подигравателни вежди. Просто няма по-прекрасно нещо.
Докато Ракетата ми се караше, на вратата на спалнята се появи Рейес. Погледнах го и Бети Уайт се изпълни с радост. Мъртва съм, което означава, че мога да зачеркна това от моя списък със задачи. Следващата стъпка – медения месец.
– Не теб трябваше да изтрия – продължи Ракета – а други.
Ами, изяснихме и това. Потупах го по рамото, за да му кажа, че може да си тръгва.
– Тези в болницата. Небесата са страшно ядосани.
Замръзнах, усещайки как по гръбнака ми запълзява ужасяващ страх.
– Какво значи “небесата са страшно ядосани”?
– Дошло им е времето. Не можеш да правиш това, госпожице Шарлот. Не можеш просто да спасяваш хора. Трябваше да трия! – Извика той.
Явно това го беше разстроило. Че се е наложило да изтрива имена. Беше ми страшно любопитно как е изтрил имената, надраскани на стената, но въпреки това върнах разговора към рая:
– Рая, Ракета. Какво става с рая?
– Хаос! – Той отново размаха ръце. – Те са ядосани, че трябваше да трияяяяя!
Ясноо. Не обича да изтрива имена.
– Съжалявам, Ракета – казах аз и погледнах неспокойно към Рейес.
Той наведе глава и аз усетих настроението му. Отново беше мрачно.
– Това е добре. Само да знаеш, ще трябва да изтрия още едно име. Повече да не си посмяла да пипаш болниците. Това е измама. Така казва Михаил.
– Кой е този Михаил?
– Архангел.
– Архангел?
Разбира се, знаех кой е Михаил, но, меко казано, бях изненадана, че той се появи в разговора.
– Най-големият архангел от всички.
Ясно-о-о. Ракетата прекарва твърде много време със Слива. Усещах влиянието й.
– Знам кой е Михаил, но…
– Госпожице Шарлот, трябва да тръгвам. Трябва да изтрия още един.
Ракетата изчезна преди да успея да го спра, а аз стоях и зяпах Рейес с отпусната челюст.
– Аз какво, вбесила съм архангел?!
Рейес не отговори. Минах покрай него в спалнята.
– Това не е добре. О, колко не е добре. Във всяко отношение, от където и да го погледнеш, не е добре.
Грабвайки купчина дрехи от гардероба, се обърнах и първо видях Рейес, който наведе глава и ме погледна някак странно, а след това и баща ми.
– Татко! – Извиках аз, препъвайки се във вечерната си рокля. Не можех да реша дали да я взема или не в изоставения манастир. Откъде да знам, може пък да има повод?
– Привет, скъпа – каза татко.
С ръце в джобовете, той стоеше точно пред прозореца ми. Светлината на улична лампа обрамчваше високия му силует. Обзета от щастие, че татко най-после се появи, хвърлих купчината на леглото и точно в този момент, сякаш ме поляха с ледена вода. Изправих се и, замръзвайки, пригладих дрехите си с ръце.
– По-добре отговори – каза татко и едва сега ми просветна, че мобилният телефон в джоба ми вибрира.
Невярващо извадих телефона си и го притиснах до ухото си.
– Госпожице Дейвидсън? – Каза капитан Екерт с официален тон в телефона.
– Да – прошепнах аз.
– Проверихме информацията, която ни даде чичо ти. Става дума за адреса, който намерихте в хотелската стая.
– Да – повторих аз, усещайки как ужасът се надига от пода, опитвайки се да ме погълне цялата.
Преди да продължи, капитанът се прокашля.
– Намерихме тялото.
Очите ми помръкнаха, а аз все гледах и гледах баща си. Две огнестрелни рани в гърдите.
– Има основание да се смятаме, че това е баща ти. – Капитанът помълча няколко секунди, като ми даде време да обработя чутото, а след това попита: – Научихте ли нещо друго за разследването, което той е провеждал? Кой е бил неговата цел?
Изпуснах телефона, но не чувствах нищо. Рейес го вдигна, каза на капитана, че ще се обадя отново, и прекрати разговора.
– Татко… – прошепнах аз, неспособна да откъсна поглед от двете рани на гърдите му и кръвта, напоила синята му риза.
Отидох до него, но той направи крачка назад и наведе глава, сякаш го беше срам. Спрях.
– Какъв е проблема?
– Прости ми, скъпа. Не знаех.
– Не разбирам…
Очите ми плуваха, сърцето ми беше толкова празно, че почти не виждах баща си, опитвайки се с всички сили да не рухна под тежестта на непоносимата мъка.
– Не знаех колко специална си наистина. Знаех, разбира се, че имаш дарба, но не можех да си представя важността на това коя си. Невероятна си, слънчице.
– Тате, какво стана?
– Ти си бог.
– Недей, моля те. Кой направи това?
Сякаш дошъл на себе си, татко кимна.
– Има хора, скъпа, които знаят коя си. Опитах се да ги спра. Опитах се да разбера кои са, но те първи се добраха до мен.
– Откъде са тези снимки? – Попитах аз, имайки в предвид снимките в хотела. – Те… тези хора, които са снимали….. те ли са виновни?
– Не. Но те знаят кой го е направил. Те, са те следили, изучавали, записвали всяко събитие в живота ти, още от раждането ти. – Без дори да осъзнава, татко каза последните думи, сякаш му прилоша. – Те знаят повече за теб отколкото аз. Но не бива да им вярваш. Те няма да ти помогнат. Тяхната работа е да те наблюдават и да докладват.
Това го знаех.
– На Ватикана. Те докладват на Ватикана.
Татко изглеждаше изненадан, но добави:
– Има и други. Наричат се Дузината.
– Да, – кимнах, – знаем за тях.
– Изпратени са. – С тези думи той започна да изчезва.
Втурнах се напред.
– Татко, къде отиваш?
– Трябва да тръгвам. Ще се свържа с вас веднага щом разбера нещо друго.
Вече до него, той сложи студената си ръка на рамото ми.
– Слушай ме внимателно, Чарли. Говоря за дузината, която са изпратили. Изпратил ги е някой много, много лош.
– Знам – отвърнах, гледайки го как става все по-прозрачен.
– Не – поклати глава татко. – Това не са тези, които… – Той погледна назад и изчезна, успявайки да добави накрая: – Тези бяха изпратени.
Все още усещайки студената следа по рамото си, се загледах в мястото, където баща ми току-що стоеше, а след това затворих очи, за да виждам вече празнотата пред себе си. Неспособна да преодолея празнотата, настанила се в сърцето ми.
– Дъч – тихо ме повика Рейес.
Обърнах се и, треперейки от ридания, се хвърлих в прегръдките му. Как да кажа на Джема, че баща ни е мъртъв? Заради мен! Заради това коя съм! Чувството на загуба, каквото никога досега не съм изпитвала, ме разби на парчета. Вкопчвайки се в Рейес, допуснах болката, оставяйки я да стигне до костите ми и да отрови плътта ми.
Измъчвайки се цяла вечност, най-накрая се отлепих от Рейес и отидох в банята да измия лицето си. А когато се върнах, аз самата усетих колко решително изпънах рамене.
– Не мога да си тръгна – подготвяйки се за спора, казах с дрезгав глас, сякаш плачът ми е докарал настинка. Колко ли съм ревала, след като тениската на Рейес се е намокрила цялата? – Трябва да разберем кой е убил баща ми, а това не може да стане от „бункер“ в планината.
Рейес наведе глава.
– Трябва да се довериш на чичо си за това.
– Той не знае с какво е свързано. А аз знам.
Рейес пристъпи заплашително напред.
– Ние тръгваме. И това не подлежи на обсъждане .
Аз също се приближих, вдигнах ръка и леко стиснах гърлото му с пръсти.
– Мога да си тръгна веднага, оставяйки те да се гърчиш на пода.
Той кимна и заговори тихо и спокойно, сякаш се опитваше да осъществи контакт с ранено животно:
– Можеш да направиш всичко с мен, Дъч.
Удоволствието стопли гърдите ми.
– Но първо помисли за дъщеря ни.
Тези думи ме накараха да се събудя. Отпуснах ръка и отстъпих назад. Не исках да мисля за нищо друго, освен, че баща ми е застрелян и оставен да кърви в някакво проклето складово помещение.
– Трябва да я пазим – продължи Рейес и повдигна брадичката ми. – Знаеш го по-добре от мен. Веднага щом сме в безопасност, ще разберем какво се е случило с баща ти.
– Кога, Рейес? Кога ще бъдем в безопасност? Нямаме идея как да спрем кучетата. Освен това, не знаем как да ги убием.
– Ще разберем – каза той уверено.- Но не тук. Тук сме твърде уязвими и на всяка крачка сме изложени на опасност. Обещавам, че ще разберем.
Потреперих в пристъп на ярост, изтръгнах се от пръстите му, грабнах чантата и започнах да нахвърлям неща в нея, без да ги гледам.
– Продължавай да се убеждаваш в това – излаях най-накрая, грабнах аквариума с г-жа Тибодо и излетях от апартамента като куршум.
Ще отида навсякъде. Заради дъщеря ми ще се затворя в някой безполезен манастир. Но в момента, в който разбера, че тя е в безопасност, че никой не може да й навреди, ще стоваря ада върху всички, които ми причиниха толкова много мъка. Да не говорим за бащата на Рейес, на който му предстоеше да научи какво е да застанеш между озлобена майка и нейното дете.
С всяка моя крачка, с всяка мисъл, която укрепваше в съзнанието ми, земята гърмеше под краката ми. Ако трябва, със собствените си ръце, от незнайните дълбини, ще вдигна ада и ще разкъсам това копеле.
Щом иска война, ще я получи.
Назад към част 17
М. Дж. Лоури – Веригата