Месец: януари 2025

КЕЙН

24 ЧАСА ДО ПРИСТИГАНЕТО НА FIB…

– Това наистина може да се получи – каза Итън за стотен път и аз изръмжах, докато обикалях мрачната стая.
– Това е шибано самоубийство, каквото е – измърморих аз.
– Глупости – изръмжа Итън. – Знаеш, че може да проработи, иначе щеше да се постараеш повече, за да я спреш да си тръгне. – Той ме посочи обвинително и аз стиснах зъби, без да мога да отрека това. Добре, виждах предимствата на този план, въпреки източника, откъдето беше дошъл. Син Уайлдър беше шибан луд, но поне веднъж беше измислил нещо осезаемо, което наистина можеше да ги изведе всички оттук. Проблемът беше, че не можех просто да оставя Розали да избяга от Даркмор с група жестоки престъпници начело. Син беше психопат, чийто брой трупове съперничеше на този на самия Лайънъл Акрукс.
– Не ми харесва, но имам доверие на Роза – мрачно каза Рори. – И ако това е единствения начин, тогава ще преглътна притесненията си, свързани с доверието към Уайлдър, и ще направя всичко, което тя поиска от мен.
– Аз също ще бъда полезен – добави Плунгер, като започна да се протяга в далечния ъгъл на стаята. Беше се навел, докосвайки пръстите на краката си, а листовите боксерки, които Розали беше направила за него, се разцепваха до самата пукнатина на дупето.
Хейстингс зарови лице в ръцете си, мърморейки нещо под носа си за ужасните няколко дни, които беше преживял.
– По звездите – изръмжах аз и щракнах с пръсти, за да хвърля заглушителен балон около мен и двамата приятели на Розали, като отново обърнах гръб на Плунгер.
– Очакваш да оставя някой като него да си тръгне оттук? – Посочих към Плунгер. – Знаеш ли какво е направил навън? Той е шибан извратеняк и изнасилвач.
– Ами аз не смятам да го пусна оттук, офицер – каза Итън, като ме погледна с намерение, което говореше, че ще убие Плунгер, преди да е стигнал толкова далеч.
– А какво ще кажете вие двамата? – Изръмжах, сочейки между тях. – Вие не сте невинни феи.
– Моето време трябваше да изтече, преди да ме хванат с онзи шибан ключ за белезници и да ми налеят години към присъдата. Как е справедливо това? – Поиска Итън.
– Такива са правилата – изръмжах аз. – Не трябваше да крадеш ключа.
– Не съм го направил – засмя се студено той. – Аз поех удара заради Розали.
Намръщих се, когато видях истината в очите му заради това. Дори не можех да го нарека глупак за това, защото с начина, по който се чувствах към Розали сега, знаех, че бих поел всяко наказание, за да я предпазя от зло.
– Майната му – изругах, като се разхождах още по-яростно. – Не ме карай да се чувствам зле заради теб. Не аз приземих задника ти в Даркмор, това направи ти. И моята работа е да те държа тук, по дяволите.
– О, майната и на работата ти – издекламира Итън. – Можеше да си тръгнеш от нас десет пъти, откакто започнаха тия гадости, но ти все още си тук. Наясно съм, че желаеш нашия другар, Кейн, така че слез от шибания си висок кон.
Стиснах зъби, без да поглеждам нито него, нито Рори. Бях гладен за кръв, а и двамата ми се струваха адски привлекателни точно сега. Но ако пиех от някой от тях, бях почти сигурен, че щях да им разкъсам гърлата по време на процеса, а Розали нямаше да е най-доволна от това.
– Всичко това става прекалено реално – изръмжах. – Обещах да ѝ помогна в замяна на това, че тя се опита да разбере проклятието ми, но ако се стигне до момента, в който този план наистина проработи, тогава не мога просто да стоя и да позволя на група психопати да избягат обратно в света. Ще я пусна. Ще ѝ помогна да го направи. Дори ще ви пусна двамата с нея, за да сте сигурни, че ще успее, но не мога да позволя на никого другиго да напусне този затвор.
Не споменах другата си причина, поради която реших да им позволя да си тръгнат с нея, но знаех, че трябва да го направя. Беше ми дала повече от ясно да разбера, че отделянето ѝ от тях ѝ причинява безкрайна болка и мъка, и колкото и да не ми харесваше факта, че е сгодена за тези двама задници, нямаше какво да направя, за да го отменя. Освен това проклятието щеше да ме накаже само ако дори се опитах да ги държа далеч от нея. Макар че трябваше да призная, че именно болката, която щеше да ѝ причини, ме мотивираше най-много. Тя все още беше моята слабост, но бях започнал да приемам, че това е така.
– Значи плана ти е да я предадеш? – Изръмжа Рори. – Да я оставиш да си мисли, че всички ще се измъкнем с нея, но да спреш Син и останалите в последната секунда?
– Това не е предателство – изплюх се аз.
– Това е – измърмори Итън. – Защото тя трябва да изведе и Син оттук или онзи задник, който и е платил, за да го спаси, ще я потърси.
– Тя се страхува от този човек – добави мрачно Рори. – Не го е казала направо, но ме беше предупредила за него. Не е склонна да му се изпречи, а ти знаеш колко е безстрашна. Това означава, че този задник Джером наистина е опасен и тя искрено вярва, че той ще успее да я стигне, ако му се изпречи.
– Замълчи – изръмжах аз, без да искам да го чуя.
– Това е истината, Кейн – каза Рори с ръмжене. – Роза дойде тук, за да ме измъкне, но се нуждаеше от помощта, която Джером можеше да предложи, така че го взе на работа, за да спаси и Син. А аз се страхувам какво ще се случи с нея, ако напуснем това място без него.
– Син Уайлдър е убиец – изръмжах аз.
– Той е убивал само лоши момчета, ако това помага – каза Итън с вдигане на рамене. – Беше наемен убиец, но поемаше само работа, при която целта заслужаваше да умре. Можеш да го попиташ за това, той ми е разказвал за някои от болните хора, които е взел от този свят, и всъщност мисля, че е направил услуга на всички ни.
Изръмжах му, като отказвах да се интересувам дали това е вярно. Уайлдър все още беше убиец. Край на историята. Шадоубрук беше излежал присъдата си, така че можех да оправдая този, а Лъва се беше озовал тук само защото беше спасявал Розали, ако вярвах на разказите ѝ. Но това не го правеше невинен, а само означаваше, че е имал лошия късмет да бъде хванат.
Лайънъл Акрукс беше ужасен избор на човек, от когото да краде. Но той беше откраднал от него, което означаваше, че е заслужил присъдата си тук, без значение какво някой от нас можеше да си мисли за този мръсник. Властелинът на драконите. Братовчед на собственото ми проклятие, Бенджамин Акрукс.
– Ти си откраднал от Лайънъл Акрукс – измърморих аз, без да гледам към Рори, но исках да знам повече за тази история, ако наистина щях да го пусна да си тръгне оттук. Освен това не исках да чувам повече от глупавите им причини да освободя Уайлдър. Това нямаше да се случи.
– Да, за да помогна на брат ми. Той се нуждаеше от нещо, което Лайънъл имаше. Не го направихме за лична изгода, във всеки случай не всичко. Нямаше да рискувам да открадна от онзи бесен психопат на майната си, ако нямах основателна причина за това. Но така или иначе не оправдавам това, което направих. Аз съм крадец. И се гордея, че съм такъв. Но не заслужавах това, което получих. Десет години са повече от достатъчен срок за кражба – чувал ли си друг затворник да излежава присъда, дълга колкото моята, за същото престъпление? Не заслужавах Лайънъл да се появи тук, в Даркмор, и да сключи с мен шибана смъртна връзка, която да направи невъзможно напускането на това място с обжалване или помилване. Заради неговото его съм затворен тук до края на младостта си. Той ми открадна живота и единствената вратичка, която ми остана отворена, беше, че не включи идеята за бягство в смъртната връзка, което явно е причината Роза да избере този начин на действие.
– Защо изобщо се съгласяваш със смъртна връзка? – Измърморих, разсеян от това, защото никоя фея не беше достатъчно глупава, за да даде обещание, което щеше да доведе до смъртта му, ако го наруши, дори и да беше повелителя на драконите, който ги молеше да го направят.
– Той каза, че ако не сключа сделката с него, ще предаде Роза на властите. – Рори пристъпи по-близо до мен и тази новина се стовари върху мен като тежък товар. – Знаеше, че тя е била в дома му. Виждал я е. Но я е пуснал, за да получи някакво влияние над братовчед ѝ Данте, защото е искал домашен любимец – буреносен дракон. Така че сега няма да мога да напусна Даркмор, докато не стана старец, освен ако не успея да се възползвам от тази вратичка и да избягам от това място.
Итън сложи ръка на рамото на Рори и ми направи впечатление, че за първи път чува това. Не бях безсърдечен, колкото и да ми харесваше да се държа така. И докато гледах мъжа, чийто живот беше откраднат от Лайънъл Акрукс, а после се обърнах към този, който беше изоставил шанса си да напусне този ад заради Розали, трябваше да призная, че причините да ги мразя се изчерпваха.
– Не искам да те пресирам или нещо подобно, човече – каза Итън. – Но и аз съм невинен за престъпленията си.
– О, хайде – казах сухо. – Не ме занимавай с глупости.
– Вярно е. – Сви рамене Итън. – Поех вината за някого, когото обичам, защото имаше бебе на път и не исках да видя как живота му се прецаква заради една глупава грешка, която е направил.
Рори се притисна към него и за момент те се превърнаха в шибани пухкави животни.
– Ти също се грижиш за нея – каза Рори. – И знам, че това е нещо повече от това, че се опитваш да развалиш това проклятие. Виждал съм начина, по който я гледаш. Не искаш да я нараниш.
– И какво от това?
– Така че позволи на Син да тръгне с нас – призова той. – За да я предпазим от Джером. Можеш дори да дойдеш с нас, ако искаш…
Предложението не прозвуча точно ентусиазирано и Итън издиша с ръмжене в отговор на него, но все пак го имаше. Все пак това беше идиотско предложение. Дали не беше?
Но като се замислих за момичето с гарвановата коса, което бе завладяло всяка частица от мен от момента, в който за пръв път влезе на това място, трябваше да призная, че идеята да ме остави зад себе си не ми се искаше.
Изплезих език, защото си помислих, че времето ми като пазач в Даркмор така или иначе е прецакано. Не знаех какво са видели охранителните камери и на какво би повярвал един съдия, след като доказателствата бъдат анализирани. Можех да кажа, че съм бил принуден по магически начин, може би дори щяха да повярват. Но някаква част от мен дори не искаше повече този живот. Той беше всичко, което познавах от толкова дълго време, че се страхувах как би изглеждал живота без него. Нямах нищо навън. Но ако трябва да съм честен, нямах нищо и тук. Особено след като Розали си тръгне.
Въздъхнах и разтърках очите си, знаейки, че съм изморен. Защото единственото, което наистина исках, беше това да свърши, Розали да се измъкне и аз да не се страхувам толкова шибано от това какво ще и се случи, ако не успее да се измъкне преди идването на FIB. А и се страхувах за нея, ако останеше тук. Каквото и да правеха долу в Психиатрията, то нямаше да свърши просто така, след като някои от хората, които работеха там, бяха мъртви. Началникът беше част от нещо прецакано, което се случваше там, и беше записал името на Розали за каквото и да е било. Не исках тя да се доближава до тази гадост.
– Няма да дойда с теб – изтърсих, защото идеята за това беше прекалено силна. Не можех да се откажа от целия си живот заради момиче, което ме беше лъгало и манипулирало в продължение на месеци, независимо колко запленен бях от нея. Но може би да ѝ помогна беше ключа към собственото ми оцеляване, нещото, което трябваше да направя, за да разбия това проклятие и да спася жалкия си живот. И стига тя да се окаже в безопасност и далеч оттук, щях да се справя с това, което щеше да последва.
– На вас двамата ще позволя. Но не и на Син. Той е изменчив, опасен и е убиец. Няма да му позволя да се върне в кралството, за да продължи да убива, защото феите като него не се поправят. Съзнанието му е изкривено. Той няма съвест. Няма оправдание за това, което е той.
– Добре – съгласи се неохотно Рори, макар че челюстта му да тиктакаше, сякаш не беше доволен от това, а Шадоубрук определено не изглеждаше толкова сигурен.
– Слушай, знам, че е излязъл от релси, но искрено мисля, че иска да е добре – опита се Вълка.
– Добри намерения? – Изръмжах. – Той върна магията на всеки психопат на това място. Колко убийства мислиш, че ще има сега, преди да пристигне FIB? Колко затворници ще умрат, защото той е толкова шибано безразсъден, че не може да мисли отвъд собствените си безумни капризи?
Рори го побутна, като го погледна умолително, и гърлото на Итън се размърда, докато кимаше, и той бавно наведе глава.
– Добре. Не и Син – промърмори Итън, макар да изглеждаше, че му е мъчно да го каже. – Но трябва да се закълнеш, че ще помогнеш на Розали да се измъкне, независимо от всичко. – Той протегна ръка към мен и аз се запътих напред, като я хванах здраво в прегръдката си.
Розали можеше да бъде изложена на риск от този Джером, след като избяга без Инкуба, но едва ли се съмнявах, че има някой, който би могъл да се справи с нея, след като се измъкне оттук и се върне при семейството на бандата си, която беше управлявана от проклетия Буреносен дракон. А и щеше да има своите приятели, които да я защитават. Така че това беше правилния избор.
– Кълна се – казах аз и магията проблясна между дланите ни, когато сделката беше сключена.
Погледнах към Хейстингс, който ме наблюдаваше, и разтворих балона за заглушаване, докато издърпвах ръката си от тази на Шадоубрук. Пристъпих към него, за да седна при него, а той ме погледна малко нервно.
– Няма да ме оставиш, нали? – Попита той с тих глас.
– Не – обещах аз, намръщих се на момчето и ми се прииска да не му се налага да преминава през цялата тази гадост. Изглеждаше, че това щеше да остави един-два белега върху него, които може би никога нямаше да зараснат. – Просто се грижа да се измъкнем оттук без нож в гърба – казах аз и той кимна, изглеждайки облекчен от това. Това също не беше точно лъжа, защото бях казал на Итън и Рори в прав текст, че не искам да се измъкват оттук, така че можеха да се обърнат срещу мен, когато си поискат. Ако не беше Розали, която ги задържаше, знаех, че отдавна щях да съм мъртъв, но в момента тя не беше тук, така че нищо не ги спираше, ако искаха да ударят мен или Хейстингс. Макар че като ги погледнах, не видях в очите им никакво убийствено намерение. Те просто говореха помежду си, думите им бяха скрити от мен в балон на мълчанието и макар това да не ми харесваше, не можех да направя много по въпроса.
– Когато се измъкна оттук, ще отида да посетя Слънчевия залив – каза Хейстингс с решително кимване. – Винаги съм искал да отида там. Смяташ ли, че ще получим голяма заплата за това изчадие?
– Не знам – промълвих аз, без да искам да споменавам за разследването, което със сигурност щеше да се случи веднага щом Даркмор отново бъде заключен. FIB щяха да търсят някого, когото да обвинят и засрамят за тази бъркотия. А началника щеше да трябва да свали отговорността от себе си, ако искаше да запази работата си тук.
– Така или иначе няма значение, имам някакви спестявания. Мога да си позволя полета дотам, а после просто ще си намеря някаква евтина квартира – каза Хейстингс и аз неловко го потупах по ръката. – Искаш ли да дойдеш с мен? – Попита той, в очите му блесна надежда, а аз прочистих гърлото си, знаейки, че не мога да се ангажирам с това. Не знаех какво щеше да се случи, когато помогна на Розали и приятелите ѝ да се измъкнат оттук, но имах чувството, че това може да избухне в лицето ми.
– Да – казах все пак, защото не исках той да се чувства още по-гадно, отколкото вече се чувстваше в момента. – Бих искала, Джак.
Той се усмихна, сякаш се отпусна, а аз си поех дълго дъх, като се облегнах на стената и се опитах да не обръщам внимание на Плунгер, който продължаваше да се протяга и да показва твърде много от голия си задник.
Умът ми бягаше при Розали, както винаги ми се струваше тези дни, и единственото, което можех да мисля, беше, че тя е грешката, която не можех да спра да правя. И вече дори не можех да съжалявам за нея.
Тъкмо започвах да се успокоявам, когато алармата проряза въздуха като вопъл на бомбена сирена и изпълни целия затвор. Изстрелях се светкавично на крака, а паниката разряза гърдите ми на ленти.
Знаех какво означава този шум още преди гръмкия мъжки глас, който се носеше към нас по магически път в ефир, да го обясни.
– Това е агент Карвър. Затворът Даркмор вече е под юрисдикцията на FIB. Всички затворници са инструктирани да застанат на колене и да останат на място с ръце на главите, докато чакат да бъдат задържани. Всеки затворник, който остане на крака, когато към него се приближат, ще бъде убит на място.
– Майната му! – Изръмжа Рори, докато Итън прокарваше ръка през косата си.
– Рано са – изпъшка Хейстингс, изглеждайки обнадежден, но това беше точно обратното на това, което чувствах. Това беше най-лошата съдба, която можеше да ни сполети. Официално бяхме изчерпали времето си.
Тръгнах към вратата, дръпнах я и я отворих на една пукнатина, а Итън и Рори се скупчиха от двете ми страни, докато всички надничахме навън, забелязвайки агенти на FIB в черни скафандри, които тичаха нагоре по стълбите в далечния край на коридора.
– Трябва да си размърдаме хълбоците – изсъска Плунгер.
Рори бутна вратата, лицето му пребледня и в чертите му се появи паника.
– Роза – изсъска той и за пореден път бях сигурен, че се чувствам по същия начин като него и Шадоубрук.
Защото Розали беше горе в затвора и последния ѝ план току-що се прецака. И какво, по дяволите, щяхме да правим?

Назад към част 31                                                             Напред към част 33

Скарлет Норт

Бях чувала за хора, които имат моменти, в които са напълно безмълвни. Никакви думи не могат да се формулират. Устата им не помръдва. Дори не хъркам. Не вярвах, че това е реалистично. Имам предвид кой не може да издаде поне едно хъркане?
Поправих се. Възможно е. Защото не бях сигурна, че кислорода дори се движи през дробовете ми. Шокът можеше да направи много неща на човек. Това сигурно е едно от тях. Той продължи само няколко мига. След това се настани страха, който не разбрах. Това имаше повече смисъл. Брей беше казал нещо, което съм чула погрешно.
Той се приближи към мен и аз го наблюдавах, като накланях глава, докато той се приближаваше, за да мога да поддържам визуален контакт. Очаквах те да помръкнат от смях от жестоката му шега. Това приличаше повече на Брей, отколкото на този мъж, който според мен току-що беше казал, че иска да бъде там, където съм аз.
Да го обичам, да се нуждая от него, всичко това беше толкова трудно. Той правеше невъзможно да не го искам. Когато беше мил, се вкопчвах в него с надеждата, че момента никога няма да свърши, но той винаги свършваше. След това оставах куха от преживяването, което беше твърде мимолетно.
– Това със сигурност изглежда, че ще завърши с рози и шоколад, но трябва да се погрижа за тези клиенти, преди всички да станат и да излязат – прозвуча гласа на Етел над трапезарията. Изненадана, аз изтръпнах и се извърнах. Бях забравила къде се намираме. Какво трябваше да правя. Всичко. Брей ми правеше това. И как го мразех.
– Дизел, донеси лимоновия пай и започни да даваш безплатно парче на всички, които трябваше да седят тук и да гледат драмата, докато се давят в храната си, защото нямаше какво да пият – нареди Етел, след което посочи Брей. – Ти си намери място. Остани на него. Ако отново тръгнеш да бягаш, съм длъжна да си взема пушката от стената в кабинета и да те преследвам. Ясно ли е?
Пребледнях. Етел заплашваше Брей. Боже мой. Не погледнах назад към него, но тихия смях от гърдите му беше втората ми изненада за вечерта.
– Да, госпожо. Чисти сме.
Звучеше уважително. А не саркастично. Започнах да се обръщам назад, за да го погледна, и Етел щракна с пръсти.
– Не, не трябва! Фокусът е натам, скъпа. – Тя ми намигна и се върна в кухнята.
Дизел се промъкна покрай мен, следвайки я. Или щеше да спори, че Брей трябва да си тръгне, или беше ядосан, че е раздал пая. Бях почти сигурна, че е първото. Беше ядосан на Брей. Не че му беше работа да се сърди. Зачудих се колко ли време са стояли там и са спорили, когато излязох. Брей имаше къс характер и като видях Дизел да го настъпва по този начин, изпаднах в паника. Не знаех какво щеше да направи Брей след това, но в съзнанието ми изплува образа на Дизел, проснат на пода.
Грабнах каната с вода и започнах да обикалям наоколо, за да зареждам напитки и да проверявам малкото останали клиенти. Бузите ми бяха топли от розовото петно по тях. Всички погледи бяха насочени към нас тримата.
– Двама добре изглеждащи младежи като тях се бият за теб – каза госпожа Воин на висок глас шепнешком и с усмивка, докато пълнех чашата ѝ с вода. – Напомня ми за моите млади дни.
Господин Воин издаде звук в гърлото си.
– Кой се е борил за теб, Джейн? Трябваше да им те дам и можеха да ми спестят много неприятности и пари.
Воин бяха женени от шестдесет години. Знаех това, защото ми го бяха казвали неведнъж. Освен това се караха редовно, а госпожа Воин флиртуваше с другите възрастни мъже в заведението. Навярно някога е била хубава, защото се държеше така, сякаш всички я гледаха.
– Трябваше да избера някое от богатите момчета, които искаха да ме ухажват. Щеше да е по-вълнуващ живот. Щеше да ми се наложи да видя Ню Йорк. Винаги съм искала да видя онази голяма елха по Коледа, която имат там.
Господин Воин завъртя очи.
– Какви богати момчета? Сигурна ли си, че не бъркаш живота си с някоя от тези истории, които гледаш?
Госпожа Воин се изправи на стола си, коригирайки предположението ми, че не е възможно да седи по-изправена.
– Летните хора – каза тя, сякаш господин Воин беше твърде под нивото ѝ, за да знае какво е това. – Тогава богатите хора идваха на плажовете заради уединението им от големия град – каза ми тя делово. – Майка ми работеше за няколко от тях.
– Майка ти им чистеше тоалетните. Престани да дрънкаш, сякаш си високопарна, и остави момичето да си върши работата – измърмори господин Воин.
Усмихнах се и забързах към следващата маса. От опит знаех, че ако се задържа наоколо, ще ме поставят в центъра на техния бой, а това не ме интересуваше. Погледнах назад към Брей, за да видя, че той все още е тук. Погледът му ме следваше. Не изглеждаше ядосан, когато му казах да седне. Нито пък бързаше да си тръгне. Беше… различен.
– Мога ли да си взема едно кафе, захарче? – Попита мъжа на съседната маса и аз отново обърнах внимание, опитвайки се да не мисля за Брей. Все още не. Но той беше тук. Не ме беше оставил. Беше си тръгнал, за да се върне при мен. Не знаех какво да мисля за това. Или дали мога да повярвам в това.
– Не смятам, че този ще си тръгне – каза мъжа, след което ми намигна.
И без това топлите ми бузи пламнаха от топлина и аз побързах да му донеса кафе за из път. По миризмата на тютюн, измачканите дрехи и безкрайната консумация на кафе разбрах, че принадлежи на полуремаркето отвън.
Дизел излизаше с пирога и намръщено лице, когато стигнах до станцията за напитки.
– Ти си по-умна от това, Скарлет – каза той под носа си.
Не му отвърнах. Това беше човек, който беше карал колата на приятеля си, занимаващ се с търговия с наркотици, и беше влязъл в затвора заради него. Самият той не беше толкова остър. Освен това не познаваше нашата история. Предполагаше, че знае. А аз не бях поискала мнението му.
– Човекът е играч. Харесва му преследването – продължи той.
Вдигнах поглед към него. Принудих се да се усмихна.
– Имаш няколко души, които чакат безплатния си пай – казах с фалшива радост, след което отидох да занеса на шофьора на камион кафето му и да му оставя сметката.
– Мога ли да получа още сладък чай, Скарлет? – Попита Хансел Майерс. Той беше трийсетгодишен, живееше с майка си и носеше папийонки. Той също така ядеше тук за вечеря в нейните бинго вечери. За повечето хора той беше жалък, но си имаше майка, която го обичаше. Искаше да е наоколо. Мислех, че е късметлия.
Грабнах каната с чай и я наклоних, за да му дам да си налее.
– Благодаря – каза той срамежливо. Винаги ставаше яркочервен от корените на отстъпващата си коса до тези на гърдите, когато ми говореше.
– Няма за какво, Хансел. Ще оставя сметката ти тук – отвърнах аз.
Започнах да си тръгвам, а той изръмжа:
– Ако нещата с другите не се получат, този уикенд съм свободен.
Бих се обзаложила, че Хансел е свободен през повечето уикенди. Аз просто му се усмихнах и кимнах. Не знаех правилните думи, които да кажа там. Очите ми бързо се стрелнаха към Брей, който дискретно прикриваше устата си с ръка. Очите му танцуваха от смях. Той се смееше… и се опитваше да го скрие.
На Брей, когото познавам, не би му пукало за чувствата на Хансел. Стоях там и отново го гледах объркано. Топлината в очите му, докато ме гледаше, накара гърдите ми да се почувстват странно. Това не беше нещо, което ми беше познато. Чувствах се приятно. Не… по-добре от приятно. Сякаш ме бяха потопили в тръпчива ментова вана. Потръпнах.
– Господи – измърмори Дизел с отвращение, докато си тръгваше.
Игнорирах го, защото не разбираше. Брей Сътън беше не само първия мъж, на когото се доверих да обичам, но и първия ми за много неща. Той беше първия мъж, с когото се чувствах в безопасност. Това беше важно за мен. Точно сега чувствах нещо ново и не можех да го назова. Може би то не се нуждаеше от име или обяснение. Просто не исках никога да си отиде. С Брей никога не знаеш кога ще си тръгне.

Назад към част 34                                                   Напред към част 36

***

Отново същата гора. Същата река, плътно покрита с белезникава мъгла. Спокойното ромолене на водата, топлия вятър, който разрошва козината на врата ти, и усещането за удивително спокойствие, сякаш си се озовал на прага на собствения си дом. И срещаш стар, верен приятел, който те чака на портата.
Айра изтръска водните пръски от дебелата си козина и изведнъж си помисли, че мъглата трябва да е водач, иначе нямаше как да си обясни защо за втори път е на това място. И точно както предишната вечер, лапите ѝ бяха мокри, а козината ѝ натежала от вода, сякаш току-що бе изплувала от същата тази река.
Вълчицата се озърна предпазливо, но като не откри нищо подозрително, тръгна покрай брега.
Да, наистина, следите започваха от крайбрежния пясък и водеха към гората. Обаче всичко е наред. Нека бъде така. В края на краищата какво значение има каква сила я кара да се върне, докато ние с Кер заспиваме в стола на Марсо?
Айра се отърси, доволна от нощната прохлада, и се затича по-навътре в познатата гора. Тя държеше очите си отворени и непрекъснато подсмърчаше, но все още беше тихо.
Тръгна покрай брега и не откри следи, но зави в гъсталака и затича толкова бързо, че вятъра засвири в ушите ѝ.
Беше опияняващо да тичаш с пълна скорост и да се наслаждаваш на всяко движение, на всеки дъх, на всяко шумолене, което идваше от заспалата гора. Да слушаш шумоленето на клоните над главата си. Да се взираш в тъмнината, различавайки и най-малките детайли на много крачки напред. Да усещаш стотици различни миризми и с всяка своя клетка да усещаш, че гората е не просто красива, а истински жива.
Ти си като неразделна част от нея. Малка топка козина, притежаваща разум, но подчиняваща се на закони, много по-стари от измислените от глупавите хора. Ти си дъха на този свят. Неговите очи, неговите уши, неговото чувствително сърце. Сякаш се сливаш с тишината, която цари около теб, и в един момент изведнъж осъзнаваш, че не може да бъде другояче…
Айра изръмжа тихо, без да знае как да изрази чувствата, които внезапно я бяха обзели. И по същия начин верния Кер, който беше докоснат от емоциите ѝ, изрева в душата си. Разбира се, той също беше тук. Дишаше този въздух, долавяше тези прекрасни миризми, тичаше заедно с нея и се радваше точно така.
В някакъв момент те станаха толкова близки, че Айра вече не можеше да прави разлика между своите чувства и тези на съзряващия метаморф. Дори не се изненада от факта, че тя сякаш бе пораснала повече от предишния път, малко по-голяма в гърдите и по-висока. Силните ѝ лапи се носеха напред сякаш сами, като лесно намираха коварни дупки в гъстата трева и умело ги заобикаляха. Сивата ѝ козина беше забележимо по-гъста и още по-светла, като смътно напомняше цвета на истинската ѝ коса. Чувствителният ѝ нос се движеше непрестанно, очите ѝ горяха с хищнически огън, безпогрешно различавайки и най-малките детайли, дъха ѝ излизаше от гърдите ѝ горещ, жарък, зверски. И само съзнанието ѝ оставаше безоблачно, човешко. Макар че, разбира се, не беше съвсем същото.
Може би затова не се спря, когато познатия аромат докосна ноздрите ѝ. Не се уплаши, а разроши козината си, отдръпна се и се огледа предпазливо. Пробяга още малко, едва възстановила се от бясната надпревара, и без страх изскочи на обширната поляна. Която, както се оказа, изобщо не беше пуста.
Айра не разбра веднага, че рошавите тела, които лежаха спокойно на тревата, не бяха нищо друго освен невероятно едри, корави и жълтооки вълци. Точно като онези, с които се беше сблъскала миналия път. Само че сега те бяха много – цяла глутница от тях. И тази глутница, обърнала се от шума, сега се взираше смаяно в непознатата вълчица, застинала край най-крайните дървета с много объркан поглед.
Айра жадно погълна въздуха.
Всемогъщи… Колко бяха? Петдесет, не по-малко! Сиви, червеникави, със и без петна… Наистина имаше много вълци. Те се надигнаха неуверено от земята, ръмжейки възбудено и клатейки се объркано. Един от младите дори направи няколко крачки към нея, размаха бързо опашка, махна с глава и се усмихна в зловеща усмивка.
Но след това над поляната прозвуча заплашително ръмжене и глутницата покорно падна на земята.
Вълчицата инстинктивно замръзна, чувайки взискателния глас на водача. И тя щеше да му се подчини, ако в тялото ѝ живееше само метаморфа. Но онази част от нея, която се чувстваше човек, някак си се съпротивляваше на заповедта и само се взираше зашеметено в сивия, наистина гигантски звяр, който с изумителна ловкост бе скочил върху някакъв камък.
Водач… Наистина истински водач. Зъби като кинжали, лапи като дървени трупи, толкова широки гърди, че изглеждаха като цяла наковалня от сива стомана, и рев… Всевишни, какъв чуден рев беше това! Той се изтръгна от алената уста в страховит рев, който изпрати водопади от студени тръпки от главата до петите. Опитайте се да не му се подчините! Щеше да ви разкъса на парчета!
Айра стисна зъби и бавно се отдръпна, като не откъсваше поглед от него. А когато гиганта се обърна, тя безшумно оголи зъби, разроши козината си и му показа да не я докосва.
Той замълча от изненада, гледайки надолу към непознатата. И гледаше дълго, невярващо, сякаш не очакваше, че ще се намери млада упорита женска, способна да устои на гласа му.
Водачът изръмжа тихо. На Айра ѝ се стори, че той пита нещо, но не беше сигурна, затова не отговори, само се усмихна и предупредително притисна уши назад към главата си.
Той изръмжа отново, по-настойчиво.
Но тя и сега не отвори челюсти. И когато усети, че погледа му се премества някъде зад нея, тя отскочи, като едва се размина с друг вълк, който дори не беше усетила да се приближава.
Той беше със същия размер като водача, също толкова огромен и широкоплещест. Не сив, а напълно черен – от влажния му нос до върховете на ноктите, които прорязваха гъстата земя. Изглеждаше по-млад от сивия, но изглеждаше също толкова силен. И когато предпазливия му поглед се спря върху Айра, тя отвори уста от изненада: Мамо… Колко прилича на звяра, който някога беше спасил живота ѝ!
Айра скри зъбите си и предпазливо всмукна въздуха с ноздрите си: Аромата на непознатия беше странен, силен и леко тръпчив. Миришеше на гора, на свобода, на диви билки… И също…
Тя дори се намръщи, опитвайки се с всички сили да осмисли усещането…
Той миришеше и на… Магия!
Айра изтръпна и се отдръпна, като внезапно се осъзна и се загледа с ужас в глутницата виари.
Откъде накъде обаче тук щеше да има още някой!
Най-накрая тя съзря мълчаливото трио, застанало до водача: Единия имаше позната бяла козина на гърдите, другия – яркочервени петна по фланговете, а третия…
Айра хвърли един поглед в жълтите вълчи очи, за да разбере, че това са същите вълци, които бяха изплашили вампира от оранжерията. Триото, от което тя бе избягала миналия път.
Значи това е гората за виарите, за която Бриер каза, че е такава? А виарите – ето ги, всичките петдесет, заедно с водача… Или по-скоро с господин… Как му е името…? Борже?!
Айра се огледа наоколо, проклинайки лошия си късмет, и се загледа с истинска паника в черния звяр, който очевидно миришеше на магия. Магьосник! Проклет преобръщач! Единственият, който можеше да я усети и да я разпознае в този вид!
Тя трескаво обходи с поглед околността, търсейки някаква вратичка. Вълкът се взираше в нея, сякаш се опитваше да я прозре, и това я караше да бъде още по-сигурна, че странния сън всъщност не е сън. Поне що се отнасяше до него и до виарите. Той я търси. Опитва се да разчупи щита на Овси. Опитва се да разбере коя е тя! Мамо!
Айра изведнъж забеляза насрещното му движение и нададе толкова свиреп рев от отчаяние, че почти се уплаши от себе си. Ревът беше смесица от вълча ръмжене, змийско съскане, крясък на гигантска птица и вой на разтревожен рис…
Не, не тя беше тази, която сега повишаваше глас. Беше метаморфа, който се беше събудил в съзнанието ѝ и, без да знае какво става, за всеки случай, изрева така, както могат да изреват само променящите формата си зверове на Занд.
Глутницата се размърда от изненада. Водачът издаде учудено хъркане и отстъпи крачка назад. Дори непознатия маг замръзна зашеметен, губейки за миг контрол над ситуацията.
Айра, възползвайки се от объркването му, за всеки случай лайвна отново, а после се обърна и побягна така, както никога през живота си не беше бягала.
Тя прелетя по следите си като сива стрела, профуча през някакви храсти, прескочи един глупав вълк, който и се изпречи на пътя, и се затича с всички сили към реката. Към мястото, от което някога успешно бе избягала.
С цялото си същество Айра молеше Кер за помощ и той веднага откликна, като внезапно разпери широки кожени криле зад гърба си и даде на вълчицата още по-голямо ускорение.
Само благодарение на него тя имаше време – долетя до позната поляна, въздъхна с облекчение, чу разочарования вой на глутницата и скочи.
Право в гъстата мъгла, в която изчезна безследно…
– О, Боже! – Издиша тя, едва отваряйки очи. Сърцето ѝ все още биеше, дишането ѝ беше тежко и дрезгаво, ръцете ѝ трепереха, гласа ѝ беше слаб и уплашен. – Марсо?
– Какво правиш? – Дойде отгоре, изненадано от призрака. – Кошмар ли си сънувала? Не знаех, че книгите могат да донесат толкова тревожни сънища. Почти си паднала от стола си!
Айра избърса челото си с трепереща ръка.
– Не съм ходила никъде, нали?
– Не – озадачи се духа.
– А Кер?
– Той отиде да вземе нещо за ядене.
Айра замръзна. После бавно сведе поглед към скута си и осъзна, че метаморфа не е там. Той не беше наоколо от много време.
– Ето го и него – каза Марсо с доволно кимване. – Нашият чревоугодник е тук, не е прашен. Сигурно е изчистил всички мазета и е изял цялото сирене.
Кер, без да обръща внимание на призрака, изскочи иззад последния рафт и скочи в прегръдките на господарката си – развълнуван, разчорлен и мокър!
Айра невярващо попипа дебелото му палто, но той сякаш беше плувал в басейн или беше паднал в река!
– Марсо? – Попита тя с треперещ глас. – Кажи ми, как се сливат метаморфите?
– Много просто: Първо започваш да го усещаш… Ами къде се намира, дали е гладен или ядосан, дали е щастлив или не. В същото време той започва да усеща теб. И тогава започвате да общувате мислено. В смисъл, че ако ти мислиш за нещо, той ще знае за него. Така че внимавай какво си мислиш, скъпа: Един ден може да си представиш как най-заклетия ти враг пада с пробито гърло, а после да отвориш очи и да видиш, че сладкото животинче вече е в гърлото му.
– А… Сънищата?
– Какви сънища? – Призракът не разбираше.
– Аз мога ли да видя сънищата му?
– Защо не? Някой ден може би той ще започне да вижда и твоите. За тях не се знае много, за да се говори със сигурност за свойствата им. Веднъж прочетох, че…
Айра разсеяно бръкна в мократа си коса, страхувайки се да изкаже предположенията си.
Но Кер изглеждаше уморен и наистина беше мокър като мишка. Дишаше по-тежко от обикновено, изглеждаше малко по-едър, отколкото тази сутрин. Козината му беше по-гъста, по-дълга и подозрително подобна на вълча. Но да подозира, че този сън не е бил наистина сън…
Момичето сви рамене разтреперано. После се вгледа любопитно в очите, които горяха от обожание.
– Кер?
Плъхът – не, отново белка – изръмжа сърдечно, притискайки мократа си страна и показвайки, че няма да я остави, няма да я изостави, ще я защити, ще направи всичко, за да я зарадва. Айра не знаеше дали това бяха нейни мисли, или като в сън те бяха споделени. Тя просто го обгърна с ръце, сгрявайки го с дъха си, и замря, без да слуша повече тирадата на призрака.
– Ех, ти – прошепна тя тихо. – Почти те хванаха. Следващия път ще минем по другия път, добре?
Метаморфът изръмжа в знак на съгласие, след което се сви на кълбо и заспа мигновено, сякаш наистина беше изразходвал много енергия и сега трябваше да се възстанови.
– Ще спиш ли? – Внезапно попита Марсо отгоре.
Айра разтърка пулсиращите си слепоочия.
– Колко е часа?
– Три часа след полунощ. Ще имаш време да поспиш.
– Тогава да, ще поспя малко – прозя се тя, издърпа купчината книги, приготвени от призрака, и затвори очи.
Призракът погледна замислено към спящата двойка, в която метаморфа изглеждаше почти по-уморен от Айра, която цял ден беше на крака, но после сви рамене и се върна към книгите си, търсейки нови екземпляри за четене.

Назад към част 25                                                        Напред към част 27

Фейт наистина не разбираше как се е озовала в тази ситуация. Умът ѝ просто не искаше да приеме реалността.
Затова тя се опита да я разнищи до най-простите и термини.
В момента седя в една кола. Може да е Alfa Romeo от 2015 г., но все пак е просто кола. Като всяка друга кола, тя се нуждае от бензин и редовна смяна на маслото. Понякога се налага да бъде закарана за пренастройка или за нови спирачки. Това е просто един наистина много хубав автомобил, но нищо повече.
Това беше добре. Това беше нещо, за което можеше да се хване, нещо, което да успокои бягащите ѝ мисли.
А аз седя в тази кола до един мъж. Той е просто човек. Да, той е Чейс Уинтърс, избор номер едно в драфта и първи куотърбек на „Ню Ингланд Нешънъл“. Разбира се, той е красив и секси и всяка жена го желае, а повечето мъже искат да споделят бира с него – и да, почти всеки мъж иска да бъде като него. Но в края на краищата Чейс Уинтърс е само един обикновен човек.
Но колкото и да се опитваше да си повтаря тези неща, способността на Фейт да им вярва се разклащаше. Защото точно сега тя седеше в тази безумно скъпа спортна кола, докато Чейс Уинтърс караше по улиците на Бостън.
И ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, в него нямаше абсолютно нищо нормално или обикновено.
Нямаше нищо нормално и в ситуацията, в която се намираше в момента.
Фейт можеше да се опита да се успокои с мисълта, че тази кола и този човек е просто човек, но в крайна сметка това не беше вярно. Чейс Уинтърс беше като комета, която проблясва в небето веднъж на сто години, и тя не искаше да пропусне шанса си да го изпита. Колкото и страшно да беше, тя щеше да стои до него колкото се може по-дълго и да се надява, че няма да се окаже изгорена до пръсване от топлината, която той генерира. По някаква безумна причина той иска да съм с него в тази кола точно сега.
По някаква още по-безумна причина той ме целуна още на онзи паркинг.
Разбира се, той беше направил много повече от това да я целуне преди не толкова много време. Но онази нощ вече ѝ се струваше като отминал живот.
Това беше нещо различно. Чейс я беше потърсил, беше разбрал къде работи и беше дошъл да я види там, защото толкова много искаше да бъде с нея.
– Толкова си тиха – каза Чейс, докато превключваше колата на по-висока предавка и се изстрелваше пред три коли, като навлизаше в лявата лента и след това бързо се връщаше в дясната, когато друга кола спираше, за да направи завой.
– Просто си мисля – каза тя, като се опита да звучи непринудено.
Той ѝ хвърли бърз поглед и сега, когато качулката на суичъра му беше свалена, тя можеше да види по-ясно синините под очите му. И разцепената му устна, която заздравяваше, но все още беше подута, а разрезът беше покрит с налепи.
– За какво мислиш? – Попита той.
Тя сви рамене.
– Не знам. Просто колко странно е това.
Той се засмя.
– Какво е странно?
– Да се появиш там, където работя, от нищото, да ме уволнят.
– Не са те уволнили, ти напусна – каза той.
– Не, ти напусна вместо мен – поправи го Фейт. И това ѝ напомни – какво щеше да прави сега? Тя се нуждаеше от тази работа и от тези пари. И без това едва се държеше над водата, а сега нещата щяха да са още по-тежки.
– Не е нужно да работиш за един задник – каза Чейс. – Трябваше да му ударя малко шамар. – Усмихна се той.
Мисълта за това, че ще зашлеви шамар на стария ѝ шеф, сякаш го правеше щастлив.
– Не работех там за забавление – каза тя. – Трябваха ми парите. Всъщност все още имам нужда от пари. Само че сега няма да ги получавам и това ще бъде голям проблем.
Тя поклати глава от притеснение. Последното нещо, което искаше да прави, беше да хленчи за пари пред Чейс Уинтърс. Искаше и се да го целува, да го усеща отново в себе си. Това искаше да прави – и ако не това, то поне да флиртува и да бъде подобаващо секси. Но вместо това някак си се оплакваше от финансите си пред него.
Да се оплакваш за пари определено не е секси, реши тя. Трябва да подобря играта си.
Но Чейс сякаш нямаше нищо против.
– Научих нещо много отдавна – каза той, като продължаваше да маневрира в и извън трафика, сякаш се движеше на бързи обороти, а всички останали – на забавени. И може би това беше напълно така.
Надяваше се, че не е в забавено движение като останалия свят.
– Какво научи? – Попита тя, искрено любопитна.
– Научих, че никога не е добра идея да се задоволяваш само с лесния път. – Той я погледна многозначително, преди отново да погледне право напред.
– Искаш да кажеш, че съм избрала лесния път, като съм работила на временна работа, за да си плащам сметките?
– Да, точно това казвам.
– Това не е вярно. Лесният път щеше да бъде да живея вкъщи, както искаха родителите ми, да работя наблизо, да се срещам със същите хора и да се срещам със същите момчета – да правя същите неща, които правеха всички, които познавах. Това щеше да е лесния път. – Тя усети как стомаха ѝ се свива, докато се опитва да се защити, без дори да знае защо е толкова обидена от доста безобидния му коментар.
– Щом казваш така – отвърна той.
– Ти ме съдиш. – Тя се премести на мястото си, опитвайки се да се отпусне, но не успявайки.
– Давам ти няколко полезни съвета, които ми се иска някой да ми беше казал, когато имах нужда от тях.
– Ами може би нямам нужда от съветите ти. Ти дори не ме познаваш.
Той се усмихна.
– Познавам те много повече, отколкото си мислиш, момиче.
Тя го погледна.
– Какво си мислиш, че знаеш?
Той се засмя.
– Просто казвам – мисля, че можеш да правиш много повече, отколкото да робуваш в някоя ферма за боклуци, които те карат да се молиш така.
– Не всички сме благословени с природните дарби, които имаш ти, Чейс. Не съм се родил като момче, което ще израсне до метър и осемдесет и пет и двеста и петдесет килограма, с бързина, рефлекси и необичайна сила. Аз съм просто едно обикновено момиче и ти нямаш представа какво трябваше да направя, за да получа тази работа във фирмата за кубинки и да я запазя.
– Добре, ако искаш да вярваш в това, няма да те спирам – каза той.
Това, в което не можеше да повярва, беше тона на гласа му, арогантността. Беше толкова невероятно разочароващо за нея и тя се опита да си спомни как изобщо бяха влезли в този глупав спор – и не беше в състояние да го направи. Някак си, ето ги тук, а тя не можеше да го остави.
– Не ми говори като на глупачка – каза му тя.
Той поклати глава почти неразбираемо.
– Никога не съм те наричал глупава.
– Но ти се държиш така, сякаш съм идиот. Не мога да повярвам, че си мислиш, че можеш да ми даваш съвети, когато на практика всяко физическо предимство ти е било поднесено на сребърен поднос.
Той изхърка.
– Да, така ли?
– Може би, ако беше висок метър и половина и по някакъв начин играеше в НБА, щях да съм по-склонна да слушам теориите ти за това как да следваш мечтите си. Но ти си чудо на природата и изглежда дори не го осъзнаваш.
– Чудо на природата? – Каза той и се засмя.
– Никой не е като теб, Чейс. Футболът е лесният път за теб. Ако изглеждаше така и беше кардиохирург или машинен инженер – това щеше да ми избие от главата. Това, че си професионален спортист, е най-разумното нещо на света.

Напред към част 2

ГЛАВА 6

Пайпър чакаше, когато Мона дойде да я вземе на следващия следобед. Тя се изправи, когато вратата се отвори, и придърпа изтърканите крачоли на късите си панталони.
Мона я погледна продължително.
– Готова ли си?
Тя кимна. Мона проследи изражението ѝ, опитвайки се да разгадае настроението ѝ. Пайпър сгъна ръце и повдигна вежди. Майка ѝ направи знак да я последва.
Залата беше празна, както и асансьорът. Мона натисна бутона за последния етаж. Те изчакаха в тишина, докато се изкачваха, ако скърцането на асансьора се смяташе за тишина. Тя си пое дълбоко дъх, когато той изпищя и вратите се отвориха. Тя излезе и изтръска напрежението от ръцете си. Мона я поведе покрай отворена двойна врата. Пайпър надникна вътре и видя огромна заседателна зала със стена от прозорци. В далечния край три стъпала водеха до подиум, на който имаше подиум и един дървен стол. Залата беше достатъчно голяма, за да побере няколкостотин души на вечеря.
– Тук ли се провежда срещата? – Попита Пайпър, настигайки майка си.
– Да, хората ще пристигнат скоро.
Колко души очакваха? Съветът със сигурност оставяше за последната минута да разбере какво ще реши Пайпър. Слънцето вече беше започнало да залязва.
Залата се простираше по цялата дължина на сградата, преди да завърши в малко преддверие. Уолтър и останалите членове на Съвета чакаха около една маса вътре, но един член липсваше. Капризната жена не беше там. Пайпър огледа голото пространство. Втора врата вероятно водеше към заседателната зала до подиума.
Членовете на Съвета бяха облечени в най-хубавите си костюми и сака. Мъжете носеха вратовръзки, а жените – огърлици. Пайпър се чувстваше нелепо недостатъчно облечена.
– Пайпър, добре дошла – каза Уолтър и с жест я покани да седне. – Тъй като времето е малко, ще пропусна прелюдията. Взела ли си решение?
Тя сгъна ръце в скута си и огледа всеки човек. Накрая погледът ѝ се спря върху майка ѝ.
– Много мислих за това. Наистина ми харесва това, което гайците правят, за да помагат на хемоните и да изграждат общност за тях. Мисля, че това е чудесно.
Тя погледна към Уолтър, преди да се обърне към Мона и да продължи.
– Що се отнася до консулствата, признавам, че те имат своите недостатъци. Но не смятам, че трябва да бъдат унищожени, и няма да ви помогна да ги разрушите, особено когато планирате да използвате открито насилие за това. Няма да ви помогна да убивате невинни хора.
Мона се взираше в скута си, сбърчила вежди, и отказваше да срещне очите на Пайпър. Тя издиша и вместо това се обърна към Уолтър. Той кимна тържествено.
– Разбирам. Много съжалявам да чуя това.
– Ами… все пак благодаря за предложението. – Но не и за отвличането. Тя можеше да мине и без тази част.
Уолтър махна на един от другите членове на Съвета.
– Можеш ли да видиш дали шофьорите са готови за Пайпър?
Тя се облегна назад в стола си, отпускайки се за първи път. Наистина се притесняваше, че ще кажат, че трябва да остане още седмица, месец или година, докато се съгласи да се присъедини към тях. Всъщност те го бяха приели толкова спокойно, че тя не беше сигурна как да реагира. Мона продължаваше да гледа отчаяно в скута си, дъвчейки долната си устна. Пайпър загърби убождането на чувството за вина. Сега трябваше само да се притеснява дали жътваря няма да ѝ направи засада на излизане.
Двадесет секунди по-късно вратата отново се отвори, но това беше само раздразнителната жена, която най-накрая се присъедини към тях. Докато минаваше зад стола на Пайпър към нейното място, стъпките ѝ спряха. Пайпър започна да се обръща – и жената захлупи носа и устата ѝ с влажна кърпа.
Пайпър неволно се задъха, като се отдръпна от ръката на жената. Сладко ухаещият въздух покри езика ѝ като слуз. Тя се надигна от мястото си, изтръгвайки се от хватката на жената. Стаята се завъртя и се разклати като вълни под краката ѝ. Ръцете я сграбчиха и я запратиха на стола. Някой притисна ръцете ѝ към страните. Тя ритна от масата, опитвайки се да преобърне стола си, но ръцете я задържаха, докато светът се въртеше насам-натам.
Уолтър я хвана за челюстта. Преди да разбере какво прави, той принудително повдигна главата ѝ и заби спринцовка в устата ѝ. По езика ѝ бликна течност, горчива и сиропирана, а след това някой отново сложи кърпата върху лицето ѝ. Уолтър държеше челюстта ѝ затворена със сила, която ѝ пречеше да изплюе. Тя се бореше да се освободи, докато стаята се въртеше и зрението ѝ се замъгляваше.
Белите ѝ дробове горяха. Против волята си тя вдиша отчаяно през носа си. Още една вълна на ужасен световъртеж. Стаята избледня в черно.
Зрението ѝ бавно се върна, но тя нямаше представа колко време е минало. Главата ѝ се изпълни с въртящи се облаци пара, мислите ѝ се изгубиха в мъгла. Тя се свлече на стола си без желание да помръдне.
Мона я потупа по ръката.
– Не се притеснявай, Пайпър. Това е безвреден наркотик, просто за да те държи спокойна.
Тревогата прошепна през мъглата в главата ѝ. Столът ѝ се раздвижи, когато някой го дръпна от масата. Тя се поколеба на мястото си. Стаята се въртеше и усукваше във всички посоки. Когато се успокои, Уолтър стоеше пред нея. Той се вгледа в очите ѝ. Очите му бяха много тъмни. Като сенчест демон, само че не страшни.
– Завладяло я е. С колко време разполагаме?
– Десет минути до началото.
– Отлично. Мона, изчакай я.
Пайпър се взираше в нищото. Тя примигна, когато Мона докосна рамото ѝ. Майка ѝ се усмихна, но беше някак тъжно.
– Не мисля, че съм те виждала толкова спокойна от времето, когато беше дете. – Тя подсмръкна. – Но пък и почти не съм те виждала. Ние си принадлежим заедно, Пайпър. Имам нужда да останеш с мен и знам, че ти имаш нужда да бъдеш с мен. Сама се забъркваш в толкова много неприятности.
Мона докосна бузата ѝ.
– Как се чувстваш, скъпа? Спокойна ли си? Не би трябвало да изпитваш никакъв страх.
Пайпър я гледаше втренчено. Мона се намръщи малко.
– Уолтър ти даде твърде много? – Тя примигна. – Може би. Но по-добре, отколкото недостатъчно. Тази вечер ще промени живота ти.
Мона разтри раменете на Пайпър по успокояващ начин, докато чакаха. Малки трептения на мисли и емоции танцуваха в облаците в главата ѝ, но нищо не я докосваше достатъчно дълго, за да почувства нещо.
Времето мина. Пайпър не го забелязваше. Накрая се появиха и други хора, които я вдигнаха на крака и внимателно я поведоха през стаята. Минаха през една врата и шумът, който се чу, накара Пайпър да спре в неясна изненада. Ръцете я тласнаха напред. Три стъпала нагоре. Уолтър стоеше пред подиум. Някой я обърна с лице към стаята и тя примигна.
Лицата я гледаха обратно. Много, много лица. Стаята се завъртя малко. Тълпата я гледаше с любопитство, но сякаш не знаеше защо е там.
Някой побутна Пайпър от едната страна на подиума и извън светлината на прожекторите. Всички погледи се преместиха да гледат Уолтър, когато той отново започна да говори. Пайпър стоеше безучастно, докато думите му я заливаха. Той говореше за плановете за бъдещето. Цели. Мисии. За консулствата. Как те защитават демоните вместо хората. Как са били накърнени от фаворизирането на демоните.
Думите се въртяха, въртяха и танцуваха в звукова вълна. Пайпър стоеше неподвижно, чакаше без да се замисли и без да се интересува, загледана в нарастващите сенки отвъд прозорците, докато слънцето изчезваше.
– А когато сме готови да се изправим срещу останалите демони с главата напред – заяви Уолтър, – ще имаме мощен съюзник. Знае ли някой от вас уникалната история на Пайпър? Виждате ли, Пайпър е родена от двама родители хемони.
Няколко вика на недоверие от тълпата.
– Всички знаем – продължи той – че децата от женски пол, родени от двама родители хемони, винаги умират в детска възраст. Но знаете ли, че демоните могат да спасят нашите момичета? Един демон е спасил Пайпър от смърт в детството ѝ, като е запечатал двойната магия, която тя е наследила от родителите си.
– В продължение на стотици години демоните са оставяли децата ни да умират, докато са можели да спасят всяко едно от тях. Защо? Защото не искат конкуренция. Един хемон с двойна кръвна линия е също толкова могъщ, колкото и един демон! Демоните искат да ни държат по-слаби от тях, затова оставят момичетата ни да умират.
Гайците се развикаха от гняв.
– Магията на Пайпър е била запечатана през целия ѝ живот, което я е държало слаба. Тази вечер ще премахнем печата и за първи път ще ѝ дадем пълен достъп до магията. Станете свидетели на силата, която вашите дъщери могат да притежават!
Бурни аплодисменти. Уолтър изключи микрофона и направи жест. Ръцете издърпаха Пайпър към стола в средата на подиума и я бутнаха надолу. Други ръце докоснаха горната част на ръцете ѝ. Магията изтръпна. Невидими връзки се затегнаха около ръцете ѝ и ги привързаха към облегалката на стола. Пайпър примигна, недоволна, но усещането скоро изчезна.
Пред нея се появи ново лице. Стара жена. Тя се усмихна и потупа ръката на Пайпър.
– Не се притеснявай, дете. Ще изкарам това заклинание от теб, не се притеснявай.
– Готова ли си, Хелейн? – Попита тихо Уолтър. Тълпата се размърда, зад гърба му се разнесе ниско жужене.
– Разбира се – отвърна Хелейн с хапка нетърпение. – Не се съмнявай в мен сега. Премахвала съм мръсни демонични заклинания от стотици нещастни души.
– Започни тогава – отвърна той кратко.
– Трудно ли ще бъде? – Попита Мона, приклекнала до Пайпър. – Демонът беше…
– Млъкни – изпъшка Хелейн и сложи ръце от двете страни на главата на Пайпър. – Достатъчно лошо е, че си позволила на този дявол да омотае дъщеря ти в злите си магии. Той и без това си е свършил плачевно работата. Усещам нишките му, заклинанието е в окаяно състояние. Щеше да издържи най-много година още.
Пайпър се вгледа в лицето на жената, което се бе набраздило от концентрация. Толкова много бръчки. Ръцете ѝ бяха безчувствени, държаха я здраво. Главата на Пайпър беше гореща под допира на жената. В мислите ѝ се разнесе тревожен шепот. Това беше нещо лошо, нали? Тя не искаше това, нали?
Жената изохка.
– Дяволът все пак е свършил добра работа. Заклинанието не иска да помръдне.
– Можеш ли…
– Тихо!
Главата на Пайпър се затопли още повече. В черепа ѝ заискриха малки огнени проблясъци. Тя искаше жената да спре. Болеше я. Болката се завихряше в мъглата, ставаше все по-силна, застрашавайки безопасната ѝ, спокойна леност. Огънят се разпространи към гърдите ѝ. Ръцете ѝ се разтрепериха и в гърлото ѝ се появи хленч. Спри сега. Накарай го да спре.
– Ти я нараняваш…
– Тихо, Мона! Остави я да свърши.
Все по-горещо и по-горещо. Пламъци в нея. Малки светкавици в черепа ѝ, които се стрелкат надолу по гръбнака. Мъглата в главата ѝ почервеня от болка. Изолиращият облак изтъня.
Агонията премина през черепа ѝ и тя изкрещя.
Болката спря и изчезна като спукан балон. Тя се задъха от внезапното прекратяване на агонията, борейки се срещу мъглата, която веднага изхвърли мислите от главата ѝ.
Хелейн разпери ръце.
– Свърши се! – Извика тя.
Тълпата ликуваше, притискайки се към подиума. Те извикаха насърчителни думи към Пайпър.
Уолтър я потупа по рамото, преди да се върне на подиума. Включи микрофона.
– Нека поздравим Пайпър – както и расата на хемоните – в този исторически момент! За първи път от два века насам в нашите редици има хибриден хемон!
Викове на съгласие. Още възгласи.
– А сега, преди да приключим, бих искал да…
Светлините угаснаха с трясък, потапяйки обширната стая в мрак.
Изненадани гласове в тълпата възкликнаха, а членовете на Съвета изръмжаха. Прекъсванията на електрозахранването бяха достатъчно редовни, за да не предизвикват паника, но моментът беше ужасен. Пайпър седеше на стола си и примигваше в тъмнината.
– Молим всички за търпение – обади се Уолтър. – Ще помолим някой да провери…
С едно трептене светлините отново оживяха, заливайки стаята. Гайците се огледаха и се усмихнаха с облекчение. Уолтър започна да говори отново, но спря, когато в тълпата настъпи странно затишие, започващо от задната част на залата. В рязко движение най-близките до двойните врати хемони се отдръпнаха, блъскайки се в останалата част от тълпата.
Една самотна фигура стоеше в средата на новата празнина, никой не се доближаваше до нея на по-малко от двадесет стъпки. Той стоеше небрежно, с ръце в джобовете на дънките, бледо руса коса, разрошена, златни очи, които привличаха вниманието на Пайпър дори от другия край на стаята.
Еуфоричен възторг премина през мъглата в главата ѝ.
Лире изсвири ниско, докато оглеждаше тълпата.
– Това тук е доста голяма група гайци – изрече той, а гласът му изпълни стаята така, както гласът на Уолтър не можеше. Зъбите му блеснаха, когато се усмихна. – Какво събрание! Не знаех, че убийците имат група за подкрепа.
Мълчание с удар на сърцето.
– Не е убийство, когато са само демони – изкрещя някой.
– Само демони? – Повтори Лире. Той притисна ръка към гърдите си. – Уау, наранен съм. Майките ви не са смятали, че сме само демони.
Гневни викове и хвърлени обиди.
Уолтър пристъпи към микрофона.
– Незабавно задръжте този натрапник!
Десетина хемони си пробиха път през тълпата към откритото пространство, където стоеше Лире. Когато се втурнаха към него, той извади ръце от джобовете си и ги размаха с небрежно движение, сякаш отблъскваше мухи.
Всички нападащи гайци бяха изхвърлени във въздуха и се сгромолясаха на пода, зашеметени.
– Ооо, съжалявам – каза Лире със съчувствено превиване. – Очаквах всички да се защитите или… нещо такова, нали разбирате.
– Уолтър, това не е случаен натрапник – изсъска Мона. – Това е един от приятелите-демони на Пайпър. Той е дошъл за нея!
– Изведете този демон сега! – Изкрещя Уолтър. Той хвърли поглед към Мона. – Изведете Пайпър оттук, преди да се е появил другият. Ако е тук, ще трябва да използваме Пайпър като заложник, за да го задържим, докато успеем да докараме ултразвуковия говорител тук. Мона? Мона, слушаш ли?
Миг мълчание.
– Твърде късно. – Новият глас се разтрепери под кожата на Пайпър и се разтри по костите ѝ. Тя се усмихна, въодушевена дори през наркотичната мъгла.
Уолтър, Мона и останалите членове на Съвета се оттеглиха бързо от задната част на подиума, като двама от тях паднаха по стъпалата в бързината си. Мона посочи с трепереща ръка.
– Ти! – Изкрещя тя обвинително.
Сянка падна върху Пайпър. Тя погледна нагоре. До нея стоеше Аш, ужасяващ в черна жилетка, бронирана жилетка и черни дрехи. Двойни мечове на всяко бедро. Черна обвивка покриваше долната половина на лицето му.
Пайпър се взря в него.
Той не откъсваше очи от Уолтър, а тъмните ириси пронизваха гайския лидер.
Уолтър се изправи рязко.
– Може и да си мислиш, че си неин спасител, но…
Прекъсвайки по средата на изречението, Уолтър бръкна в сакото си и извади пистолет, а пръстът му вече беше на спусъка. Аш дори не помръдна. Магическият му удар се стовари върху Уолтър и го свали от подиума. Пистолетът излетя от ръката му.
С пренебрежителен поглед към падналия мъж Аш застана пред Пайпър. Погледът му премина през лицето ѝ, преди да се спре на очите ѝ. Леко плъзна ръце по ръката ѝ. С гъделичкане на магия връзките, които я придържаха към стола, изчезнаха. Щом се освободи, тя тромаво вдигна ръце към него. Той внимателно я издърпа от стола, като я вдигна с усилие в ръцете си, докато се обръщаше. Отвъд него хората се изнизваха от залата през двойните врати.
– Не можеш да я вземеш. – Гласът на Мона се разтрепери, когато тя застана пред него. – Тя не ти принадлежи.
– Тя също не ти принадлежи.
– Не можеш…
– О, хайде – каза Лире и се появи зад Мона, като я накара да се стресне. Той беше прекосил стаята незабелязано от Съвета. – Мислиш, че имаш претенции към Пайпър? Ти я отвлече. Ето това е майчинска любов.
– Тя принадлежи на…
– С когото иска да бъде. А сега се махни от пътя. – Той направи още едно движение на ръката си и заклинанието му я повали по задник.
Аш слезе от петолъчката с Пайпър, притисната в ръцете му. По-голямата част от залата се беше изпразнила, но преди да успее да направи повече от няколко крачки, вратите отново се отвориха с трясък. Отряд мъже в черни униформи нахлуха, въоръжени с къси автомати.
Трептенията покриха тялото на Лире, докато той се въртеше. Блясъкът му изчезна, а едната му ръка вече вадеше стрела от колчана, окачен на рамото му. Той плавно я закова, преди да пусне стрелата. След миг вече беше закачил и втора стрела. Приближи тъмната стрела до бузата си и я отпусна.
Всяка стрела прониза рамото на войника и го притисна от двете страни на рамката на вратата.
Останалата част от отряда спря мъртва, разкъсана между гърчещите се мъже, притиснати до прага, и хипнотизиращата форма на демона Лире. Инкубусът извади трета стрела и светкавично я изстреля. Тя се удари в горната част на рамката на вратата. Стрелата светна в ярко злато, след което се взриви. Рамката на вратата се срути в дъжд от мазилка и бетон.
– Зви, светлини – каза Аш.
Светлините угаснаха, като стаята се потопи в пълна чернота, с изключение на слабия проблясък, който идваше от прозорците на най-близките небостъргачи.
Без да се смущава от тъмнината, Аш се отправи към стената от прозорци. Въздухът затрещя зловещо, а след това се чу бумтене на звук, шокираща експлозия на сила и трошене на стъкла. През счупените прозорци в стаята нахлу студен вятър.
Той стъпи на перваза, а само на сантиметри от него се виждаше двадесет и пет етажната пропаст. Лире скочи до него, отново в блясък, а вятърът развяваше косата му в очите. Зви излетя от мрака и кацна на рамото му.
Внезапна светкавица освети стаята.
– Спри!
Двамата демони се обърнаха назад, когато Мона изтича към тях със светлинно заклинание в ръка.
– Не можеш да я вземеш! – Изкрещя Мона. – Тя принадлежи на нас!
Аш погледна надолу към Пайпър. Тя се усмихна. Той се обърна към Лире и двамата си стиснаха ръцете. Заедно се втурнаха в празното пространство и тихата нощ.

Назад към част 6                                                   Напред към част 8

Глава 30

– Чувствам се така, сякаш ме е блъснал влак. – Отис разтри главата си отново и отново.
– Не е влак – каза Хестър. – Десеттонна тежест, която падна от небето и ни смачка.
– Да те блъсне влак е по-смъртоносно, отколкото да те смачка тежест, падаща от небето – отвърна той.
– Не. – Тя енергично поклати глава. – Десеттонна тежест би била по-лоша.
– С какво ще е по-лошо от влак? И как ще се случи? – Той вдигна ръце нагоре. – Откъде ще дойде?
– Намираме се в средата на морето! Откъде ще дойде влак?
Усмихнах им се ласкаво. Фактът, че отново се караха, означаваше, че се възстановяват. Ние щяхме да се справим. Всички ние.
Притеснявах се, че селкитата ще останат, когато приливът се отдръпне, и ще ни изчакат. През последните часове имаше няколко случая, когато защитния огън на Хюго отслабна, но заедно успяхме да го поддържаме достатъчно, за да ни предпази. И когато мина достатъчно време и морето си свърши работата, като се оттегли, както винаги, селкитата изхъркаха отвратено и се измъкнаха един след друг.
Без да се замислям, хванах ръката на Хюго и заедно застанахме там, чакайки, докато от хлъзгавите, острозъби същества нямаше и следа. Той бе стиснал пръстите ми в кратка проява на увереност, която ме стопли много повече от изгарящата топлина от огнения кръг. Предположих, че странно, но сега наистина бяхме приятели. Всичко, което беше необходимо, беше още едно близко до смъртта преживяване. Бяха се превърнали в неприятен навик.
Хюго остави пламъците да утихнат, за да провери дали селкитата наистина са си тръгнали и дали не се спотайват зад ъгъла, за да получат последната си възможност за вкусна закуска. Междувременно Хестър полетя бавно на изток, а Отис се насочи на запад. Не им отне много време да се върнат.
– Пътят е чист – обяви Хестър. – Те са излезли с прилива.
Издишах и притиснах ранената си ръка. Последният удар с паяжина беше задържал най-силната болка, но скоро отново щеше да се наложи да прибегна до слаби болкоуспокояващи. Някогашните безупречно бели превръзки бяха изпоцапани и скоро щеше да се наложи да сменям превръзката. Последното нещо, от което се нуждаех, беше да се появи сепсис.
– Ти спаси живота ми – каза Хюго. Той сбърчи вежда. – И знаеш какво означава това.
– Безкрайната ти благодарност до края на вечността?
Той се усмихна.
– Тази част се разбира от само себе си. Според китайците сега ти си отговорна и за живота ми завинаги.
Взирах се в него.
– Какво? Как е справедливо това?
Усмивката на Хюго нарасна.
– Ние сме свързани за цял живот. Трябва да се грижиш за мен до деня, в който умреш.
Сложих ръце.
– Технически погледнато, първо ти ме спаси, като ми даде паяжина, когато бях в абстиненция. Тогава ми спаси живота, въпреки че ненавиждаш тези неща.
– Значи съм отговорен за теб до края на живота си? Това искаш да кажеш?
Поклатих енергично глава.
– Действията ни взаимно се отменят. Можем щастливо да си вървим по своя път без никакви задължения.
Той ме погледна продължително.
– Ммм. Какво означаваше това?
– Преди да се разделим – продължи той, – ще трябва да дойдеш с мен. Ще трябва да разкажем на сър Найджъл какво се е случило, а полицията вероятно ще иска показания и от двама ни.
– Вярно. – Нямаше да успея да избегна полицията, не и сега. Кимнах, когато Отис се появи отново.
– Няма следа от селкитата – каза той. – И от сандъците също няма следа. Хъмфри ги е взел със себе си.
Това нямаше да е лесно. Изпитах мрачно забавление от усилието, което трябваше да положи, за да ги изкара на сушата.
Хюго въздъхна.
– Няма да е лесно да си върнем всичкото това злато. Ако има малко разум, вече ще го е изнесъл.
– Хъмфри ще получи своето наказание.
– Изглеждаш много сигурна.
Повдигнах рамене.
– Ти си като куче с кост. Имаш завишено желание за справедливост, което няма да му позволи да се измъкне – казах.
– Сякаш ще забравиш какво е направил – подсмръкна Хюго. – Вероятно е да наемеш група вампири, които да изпълняват заповедите ти, и да ги изпратиш след него за кърваво отмъщение, отколкото да го пуснеш.
– Вампирите не са лоша идея. – Усмихнах се. – Между нас казано, Хъмфри е изпечен.
Хюго ми се усмихна.
– Съжалявам, че изпратих Дукесата в луксозния ти замък – казах тихо.
– Съжалявам, че те съдих и те уволниха.
Кимнах, признавайки искреността му.
– Не съжалявам, че намерих огърлицата преди теб.
Хюго изведнъж престана да се усмихва. Той наведе глава към мен и промълви в ухото ми:
– Аз също не съм, Дейзи.
– Ако продължавате така – промърмори Хестър отстрани, – пак ще настъпи прилив и пак ще се озовем тук, защото вие двамата не можете да спрете да си правите гуреливи очи.
Облизах устните си. Тя беше права: трябваше да се махнем от Крамонд и да намерим сър Найджъл. Освен това това още не беше свършило. Всъщност най-хубавото предстоеше да започне.

***

Макар да вярвах, че вече сме истински приятели, не можех да предотвратя вкусната тръпка на удовлетворение, че способността ми да се провирам между трафика с мотора на Джамила означаваше, че съм пристигнала пред Кралския елфически институт преди Хюго. Нараняването на ръката ми ме затрудняваше, но все пак бях по-бърза от него. Беше детска, дребнава радост – и аз ѝ се наслаждавах.
Когато слязох от мотора и се изкачих по стълбите, веднага разпознах двамата портиери. Бонус. Когато ме забелязаха и израженията им се втвърдиха в еднакви погледи, усмивката ми се разшири.
– Приятели! Колко е страхотно да ви видя отново!
От мястото си на рамото ми Хестър и Отис им помахаха. Никой от портиерите не реагира.
– Не носите нищо – каза първият портиер. – Значи не извършвате доставка.
– И вашето име – добави втория портиер, без да пропуска нито миг, – не е в списъка на гостите за днес. – Двамата се приближиха един до друг, за да се уверят, че пътят ми е преграден. – Не сте добре дошли тук.
Подходих по-прагматично.
– Ритни ги там, където боли, Дейзи! Ти можеш да ги вземеш!
Зад гърба ни се чу остро кашляне и двамата портиери погледнаха през рамо. Поведението им се промени драстично.
– Лорд Пембървил.
Повдигнах вежда. Лорд? Хюго беше дори по-приказлив, отколкото предполагах.
– Не знаеш ли коя е тя? – Попита той с толкова цивилизован тон, че едва не се разсмях. – Това е Дейзи Картър. Тя е уважаван елф, който е един от най-големите търсачи на съкровища, които нашата страна може да предложи.
Настъпи миг мълчание, след което портиерите се отдръпнаха встрани, като единият се насочи надясно, а другият – наляво.
– Извинявам се – каза сковано първият.
– Не знаехме – отвърна вторият.
Бях почти сигурна, че и двамата ме мразят повече от всякога. Обърнах се настрани, отчасти за да не видят усмивката на лицето ми и отчасти за да мога да се подиграя на Хюго.
– Бия те – усмихнах се аз.
– Имаше несправедливо предимство.
Вдигнах превързаната си ръка.
– Не съм съгласна.
– Следващия път ще си вържа едната ръка зад гърба и ще си взема мотор – изръмжа той. – Тогава ще видим кой е най-бърз.
– Следващия път?
Хюго погледна портиерите.
– Присъства ли сър Найджъл?
– Да, господине.
– Какво ще кажете за Хъмфри Бриджър?
– Пристигна преди около двайсет минути, малко след като отворихме.
Двамата с Хюго си разменихме погледи.
– Yahtzee – прошепнах аз. Той протегна ръка и аз я поех, като поставих ръката си върху нея, сякаш бях подходяща дама. Заедно преминахме покрай загледаните портиери. Хестър им духна една малинка, докато минавахме.
Хюго ни насочи не към голямата трапезария, а към по-малък, макар и също толкова голям салон. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, на която бяха окачени стари картини с ловни сцени, а от другата страна имаше огромна камина с декоративни кръстосани мечове над нея.
Пред камината имаше голяма група хора. Веднага разпознах Примите на Хюго, както и Елинор и сър Найджъл. Беки плачеше, Елинор бършеше очите си с носна кърпичка и дори сър Найджъл изглеждаше на ръба на сълзите.
Хъмфри стоеше с лице към тях, обърнат с гръб към нас.
– Всички знаете, че той беше по-добър търсач на съкровища от мен. Той стигна до Крамонд преди мен. Приливът беше голям и аз закъснях да премина, но го видях да стои на брега. Гледаше нещо. – Гласът му се пречупи. По дяволите, той беше добър актьор. После разбрах какво – или по-скоро кого – гледаше.
– Кой?
Хъмфри знаеше как да играе с публиката си. Той направи няколко секундна пауза, за да постигне ефект, като нагнетяваше напрежението и изглеждаше твърде завладян, за да говори.
– Това… това… беше Дейзи. Беше на доста голямо разстояние от мен, но съм сигурен, че беше тя на острова. Разпознах дрехите ѝ.
В стаята се чу бързо поемане на дъх.
– Не разбирам – каза Елинор. – Защо Дейзи би била там?
Хъмфри издиша дълъг, задушен дъх.
– Прекарах го в главата си. Тя трябва да е била в Лох Аркаиг и да ни е шпионирала, когато отново формирахме ключа. Отишла е в Крамонд, за да открадне съкровището, преди Хюго или аз да стигнем дотам.
Той свежда глава.
– Не мислех, че е такава – мислех, че е добър човек. Но я видях – видях я да държи нещо. Мисля, че беше дървено сандъче. Хюго се опита да ѝ го вземе. – Гласът му спадна до болезнен шепот. – Тогава се появиха селкитата.
Няколко от Примите извикаха.
Хъмфри остана прегърбен над себе си.
– Изчаках до отлива и се осмелих да премина от другата страна, но не можах да видя нито един от тях. Проверих целия остров, но нямаше и следа нито от тях, нито от златото. Мисля, че селкитата са убили Хюго и Дейзи и са измъкнали сандъците в морето. Нищо друго няма смисъл.
– Хюго можеше да се пребори със селкитата! – Избухна Беки. – Той има повече от достатъчно магия, за да се защити!
– Не и ако е бил разсеян от онази наркоманка – изръмжа друг Прайм.
Настръхнах. Хюго изправи рамене и пристъпи напред.
– Странно е, Хъмфри – изрече той, – че си видял всичко това от сушата, но не си се сетил да повикаш някого на помощ. Нима нямаше телефона си със себе си?
Цялата група се обърна към нас, а лицата им бяха празни от изумление. След това всеки един от Примите се хвърли към Хюго.
– Ти си жив!
Докато те го прегръщаха и плачеха, аз се съсредоточих върху Хъмфри.
– Моят добър приятел – казах аз. – Изглеждаш блед.
Хъмфри ме погледна и преглътна трудно. Започваме. Напрегнах тялото си. След един удар на сърцето той се втурна към мен. Помислих си, че ще ме нападне въпреки голямата публика, вместо това ме обгърна в силна прегръдка.
– Ти си добре! Ти си в безопасност! – Устата му се доближи до ухото ми. – Половината злато е твое, ако ми помогнеш да се измъкна оттук – промълви той така, че само аз да го чуя.
Не реагирах.
– Пет милиона паунда и ще имаш работа за цял живот, Дейзи.
Наистина бих го направила. Пет милиона паунда в банката и можех да правя каквото си поискам. Помислих си за всички паяжини, които можех да си купя с тези пари. И се усмихнах.

Назад към част 30                                                    Напред към част 32

Глава 2

„Невъзможно е да се контролира всичко. За да ми се напомня постоянно за това,
към главата ми е прикрепена коса.“
Мем

Рейес се готвеше да изчезне в банята, за да се види с Джордж (тоест с душа), когато изведнъж вратата на апартамента се отвори и се удари в стената. Кълна се, че подскочих до новия седемметров таван. Поне така се почувствах.
Ни най-малко разтревожен, Рейес спря и погледна Куки, тридесет и няколко годишната богиня, с къса черна коса и много странен начин на избор на аксесоари, и нейната красива дъщеря Амбър, висока, стройна млада дама на тринадесет години, на която може да се дадат всичките седемдесет. Косата на Амбър е тъмна, веждите й са раздалечени, а самата тя е грациозна като сърна. Общо взето, тези двете едва не се настъпваха, докато бързаха към нашия апартамент. Съдейки по секси, ироничната усмивка, Рейес се забавляваше, гледайки тази тези двечките.
А сърцето ми изскочи някъде и не можах да го намеря. Дори погледнах към тавана. Там нямаше сърца, но в пресечната точка на три метални греди, с висящи крака, седеше едно русо момче. Беше заседнало там, откакто се върнах преди седмица, и все още не е говорило с мен. И изобщо с никого. Интересното е, че той винаги е бил там, но ние просто не сме го видели заради таванския етаж със складовите помещения? Ами, ако е умрял там? Доколкото знам, по време на ремонта никой не е намирал трупове, но това изобщо не означава, че момчето не може да бъде убито там, а тялото хвърлено някъде другаде.
Най-накрая Куки и Амбър се озоваха пред мен. Изражението на Амбър беше изпълнено с вълнение и интрига, а на Куки изцяло с ужас, но това е нормално сутрешно изражение на лицето на приятелката ми, докато в нея се изсипе дозата ракетно гориво. Спирайки да се взирам в момчето, се загледах в гостите си, които изведнъж забърбориха едновременно. Просто ми беше невъзможно да разбера кой говори в дадения момент.
Куки започна с думите: “Има нещо, което трябва да видиш”. Амбър веднага се включи с думите: „То е навсякъде“. И се започна:
– Няма да повярваш…
– Мисля, че е спешно…
– Безброй гледания…
– Това е някаква лудост…
– Ти…
– Теб…
– Ще станеш известна!
– Ще те разкрият.
– Това е толкова яко!
– Това е просто ужасно!
Накрая не издържах и внимателно покрих устите и на двете с длани. И двете замълчаха за момент, но Куки все пак промърмори:
– Добре. Нека Амбър говори.
Доволна от резултата, отпуснах ръцете си. Амбър се изкикоти, хвърли крадешком поглед към великолепието, което се връщаше към нас, и пъхна мобилния си телефон под носа ми.
– По-добре виж сама.
Вземайки телефона, успях да я прегърна. Тя ме целуна по бузата и ме стисна в дългите си тънки ръце. Правеше така постоянно от деня, в който се върнах. Не бяха разрешили на Амбър да отиде в Ню Йорк, което значи, че не й е било позволено да вижда жалкия ми задник. Или да се опита да набие малко здрав разум в амнезичния ми мозък. Кой както иска да си мисли. В момента, в който слязохме от ескалатора, Амбър прелетя покрай собствената си майка и увисна на врата ми. Естествено строполихме се на пода.
Не беше виждала майка си цял месец, но си говореха всеки ден. А с мен Амбър нямаше никаква връзка цял месец. Затова, прегръдката на ескалатора беше доказателство, че много ме харесва. А сълзите в очите – че наистина ме харесва. И това е страхотно. Защото и аз наистина харесвам Амбър.
– Добре – каза тя и се отдръпна, – виж. Ще полудееш!
От вълнение, Амбър сложи ръце на устата си, а Куки стана малко по-бледа.
Рейес се премести, за да вижда по-добре и аз просто не можех да не забележа къде се стрелна погледа на Амбър. Към колана на сивото долнище. Това, което беше достатъчно ниско, за да може всеки да види в детайли, вдлъбнатината между тазовата кост и мускулите на корема. А това е мястото, което превръща жените в топящо се желе.
Не ме интересуваше, че Амбър е само на тринадесет. Това, което ме тревожеше, беше, че тя беше само на тринадесет, а любимият й Куентин имаше абсолютно същата вдлъбнатина. Само се надявам, че Амбър все още не знае за това.
Вдигнах телефона, завъртях го, така, че и Рейес да вижда, и натиснах бутона за възпроизвеждане. Видеото беше озаглавено „Уганда, Африка. Обсебеният и екзорсистът.” Е, малко прекалено драматично, но коя съм аз, за да критикувам?
На екрана се появи едно африканско момиче, което веднага разпознах от дните си, когато работех в Корпуса на мира. Камерата снимаше в близък план на нощен режим. Кожата на лицето й беше осеяна с драскотини. От напуканите й устни течеше кръв. Зъбите й бяха оголени, а от ъглите на устата й капеше слюнка. Очите й се подбелиха… Камерата се изтегли назад, за да покаже колко неестествено е извит врата й, и отметната й назад глава. Гърдите й се повдигаха от яростното дишане.
Момичето лежеше на мръсния под върху дървен палет. Отчаян и лудо обичащ дъщеря си, баща й завърза китките и глезените й. Фараджи. Той ни помагаше да изкопаем кладенец за селото. Когато се срещнахме за първи път, изглеждаше някак отдалечен и изключително предпазлив към нас, новодошлите. В това обаче нямаше нищо необичайно. При тази наша мисия, повечето селяни ни поздравиха почти тържествено, но имаше и такива, които никак не бяха доволни, че всъщност сме нахлули в техните територии. И нямаше значение дали бяхме от Корпуса на мира или от някъде другаде. Фараджи беше един от последните.
Веднага го забелязах, но не заради недружелюбното му държание, а поради факта, че мъката се излива от него на дебели вълни.
Въпреки, че не, не беше мъка, а страх.
Дори бих казала, истински ужас. До Фараджи ми беше трудно да дишам, а да копаеш кладенец, когато няма начин да напълниш белите си дробове с кислород, не е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед.
Прекарахме почти три дни в селото, когато най-накрая реших да последвам Фараджи у дома му вечерта. Всъщност мислех, че се прибира. По-късно разбрах, че съм се озовала в изоставена хижа, където по това време се криеше цялото семейство. И разбрах причината още преди да вляза в порутената барака. Сякаш бодяха кожата ми с игли, а в устата ми – наливаха киселина.
Никога през живота си не съм изпитвала подобно нещо. Когато най-накрая влязох в хижата, видях нещо, което не бях виждала през живота си. Дванадесетгодишната Емем, в яростна треска, се бореше с това, което се беше настанило в тялото й. Нкиру, съпругата на Фараджи, седеше до дъщеря си и притискаше студен компрес към челото й. И се молеше, люлеейки се напред-назад.
Нкиру ме забеляза, когато прекрачих прага на нещото, което приличаше на хижа или на наполовина укрепен навес.
– Фараджи! – Извика тя с остър тон и ядосано се взря в мъжа си с огромни очи. – Махни я оттук. – Говореше на родния си език и с право вярваше, че нищо не разбирам. – В противен случай старейшините ще вземат дъщеря ни. – Нкиру стисна ръката на Ем. – И ще я убият!
Фараджи се обърна и се втренчи в мен с ужас, не можейки да повярва, че съм се осмелила да го последвам. Или, че не ме е забелязал веднага.
Тогава се замислих от колко време това семейство живее в кошмар. Момичето беше невъзможно слабо. Дехидратацията беше изтощила тялото й до изключителна степен. Само покритото й с белези лице оставаше красиво както винаги. Съдейки по различните знаци на пода, родителите й определено се бяха консултирали с някакъв лечител. Може би, от шаманите. Което е разбираемо. Състоянието на Емем изобщо не се дължеше на заболяване. От това, което се беше вселило в нея, дробовете и очите ми горяха адски.
Пристъпих напред, но Фараджи застана на пътя ми. В него се водеше ожесточена борба. Трябваше да вземе решение.
Първоначално си помислих, че претегля плюсовете и минусите на това, да ми позволи да се опитам да помогна по някакъв начин. Но грешах. Всъщност той решаваше какво да прави с мен. Да ме пусне, с риск цялото село да разбере за Емем или да ме убие. Подозирах, че Фараджи клони към втория вариант. Най-вероятно, защото хвана по-здраво мачетето, което носеше навсякъде със себе си.
– Може ли да я погледна? – Попитах на неговия език и преглътнах сърцето си, преди то да изскочи от гърдите ми.
Фараджи можеше да ме убие с едно мигване на окото. Надявах се, че ако говоря на неговия език, поне ще се замисли. Така и стана.
И през ум не ми е минавало да разказвам наляво и надясно, че говоря на всички езици, познати на Земята. Дори и на приятелите ми от Корпуса на мира. Първо, това далеч не е лесно за обяснение, и второ, човек би трябвало да живее с последствията. Ако някой разбере, постоянно ще ме молят за доказателства. Затова, до онази вечер никога не бях говорила банту в селото, въпреки, че разбирах всичко, което се говореше около мен.
Разкрих своето съкровище с причина. Всичко се случи точно както се надявах. Фараджи се изненада достатъчно, за да има време да преосмисли решението си за предстоящата ми смърт. И това беше прекрасно, защото едва ли бих успяла да избягам от острото като нож мачете, в ръцете на много опитен ловец.
Погледнах Нкира, която явно беше на ръба на истерията.
– Не знам дали мога да помогна – казах възможно най-спокойно, като се има предвид, че сърцето ми беше в петите – но ще опитам.
Момичето беше обладано. Боли ме да го призная, но е безсмислено да го отричам, въпреки, че заключенията ми се основаваха на Регън в „Екзорцистът“ и Стан Марш в “Южен парк”.
Не знам защо, може би от чисто отчаяние, жената на Фараджи кимна, а аз седнах до дъщеря им.
От тук започва видеото. Емем се появява буквално няколко секунди преди да седна до нея. Тогава нямах представа какво правя. Защото нямах и представа, че демоните съществуват, и продължавах да се съмнявам в това, дори и след този инцидент. Но пък впечатленията ми са повече от достатъчни.
Но кой ни беше снимал? В хижата нямаше никой друг. Нима някой ме беше проследил така, както аз проследих Фараджи? Откъде изобщо се взе този запис?
С това, което беше в момичето, първо говорих на латински, а след това на арамейски. Стори ми се, че е по темата. И именно арамейският привлече вниманието на влечугото, защото буквално за секунда хижата се разтресе.
А ако се вярваше на записа нямаше нищо подобно. Хижата стоеше неподвижно, но аз треперех като парцалена кукла. Нкиру изкрещя и запълзя към стената. Фараджи изпусна мачетето си и панически хукна след жена си. Продължих да летя във всички възможни посоки.
Честно казано, помня всичко съвсем различно, но добре.
Слава Богу, атаката не продължи дълго. Щом копелето вътре в Емем реши да ми покаже къде зимуват раците, той изпищя и се измъкна от нея. По това време вече бях загубила всякакво усещане за това къде е горе и къде – долу, затова така и не го видях. Но виковете на съществото се множаха между ушите ми толкова бързо, че главата ми само като по чудо не се разцепи наполовина.
Който гледа видеото обаче, чуваше само ударите от това, как се блъсках в стените, след това в пода, след това в тавана и стенанията ми. Нищо друго. Дори Фараджи, Нкиру и Ем мълчаха, докато лежах в безсъзнание на пода. Но през нервите ми минаваха зловещи звуци. От всички страни се приближаваше ослепителен мрак. Гърлото и белите ми дробове изгаряха от люта топлина.
И тогава всичко спря толкова внезапно, колкото започна. Бедата е, че в този момент бях на тавана. Естествено паднах. С лице към пода. Подскочих и отново паднах. Когато най-накрая се размазах на пода, подуших в подмишницата си няколко секунди, и отново, и отново питах, без да се обръщам конкретно към никого:
– За какво?!
Стиснах по-силно мобилния телефон, докато Рейес ме гледаше как имитирам Посейдон от „Приключенията на Посейдон“. Но, за Бога, да гледам как главата ми рикошира от набитата пръст, която служеше за под в бараката, беше забавно. Не можах да не се изкикотя тихо, а Рейес едва сдържа гнева си. Освен това, гневът надделя в стегнатата топка на емоциите му. Понякога ми е трудно да разбера какво точно изпитва Рейес, защото тази негова плетеница почти винаги е плътно натъпкана.
Тогава си спомних нещо друго от онази вечер. Едва чут стон, и то не моя. Последва сърцераздирателен вик, когато Нкиру изпълзя до дъщеря си. Със съпруга й я взеха на ръце. Нкиру плачеше толкова силно, че раменете й се тресяха, но от нея не струеше нищо, освен чиста радост. Примесена с такова облекчение, от което не й бяха останали сили.
Видеото свърши и си спомних как се изправих на крака, и изкуцуках от хижата, за да оставя семейство Фараджи да празнува насаме.
Спомних си и как се изгубих по пътя към лагера. От умората и контузиите ми се струваше, че търся пътя наобратно от няколко часа, но всъщност напуснах лагера на нещастниците преди два часа. Друг доброволец от Корпуса на мира ме намери. Казваше се Самуел. Може той да е заснел цялата работа? Селяните нямаха дори течаща вода, камо ли камера.
– И какво ще правим? – Попита Куки, когато включих отново записа. Сериозно, последната шега с подскачащата глава, беше грехота да не се изгледа.
– Двеста хиляди гледания – каза Амбър, когато във видеото ме блъснаха в тавана. – Куентин каза, че вчера са били няколкостотин, а сега са над двеста хиляди.
– Това е просто ужасно! – Повтори Куки казаното малко по-рано.
Трябва да видите как ме захвърлят в стената! Кракът ми проби сламата, и когато ме отхвърлиха назад, вече бях полубоса.
– Да, невероятно е! – Възхитено възкликна Амбър.
След това отново забих лицето си на твърдо отъпканата земя, отскочих назад и се блъснах обратно в пода. Не успявайки да се сдържа, се засмях. Но Рейес замръзна като статуя. Рядко намира това, което правя, за забавно.
-Съжалявам, чичо Рейес – промърмори Амбър, убедена, че е направила нещо нередно. – Не исках…
– Не е ядосан, не се притеснявай. – Обърнах се към Рейес, но той продължи да се взира в екрана на телефона.
Стисна зъби. Наведе глава. И просто изпепеляваше с поглед мобилния телефон.
– Лельо Чарли, наистина, много съжалявам.
Леко разтревожена, гледах как Рейес си тръгва. Случва му се. Той често буйства по най-странни причини. А сега вероятно е ядосан, защото не е бил там, за да ме спаси от голямото страшно чудовище. Но дори и да беше, какво можеше да направи? Да лети с мен от стена до стена?
– Всичко ще е наред с него, слънце. Но по дяволите, видя ли лицето ми?!
Пуснах видеото отново и двете с Амбър избухнахме в смях. А Куки все така мълчаливо стоеше наблизо. За съжаление от мега-сериозният й вид ни стана още по-смешно, и накрая ме заболя корема от смях.
– Чарли, – най-накрая се размрази приятелката ми, – какво ще правим?
– Чакай – казах аз, като вдигнах показалеца си и се опитах да се взема в ръце.
Амбър ме хвана за ръката и като по чудо спря да се смее преди мен.
– Съжалявам, мамо. Но тя там… главата й подскача!
И с тези думи се строполихме на пода в смях, като разклащащо се желе.

Назад към част 1                                                    Напред към част 3

ЛИЯ МАРА

Няма ги от дни. Няма никаква вест, което е добре – дори очаквано – но продължавам да гледам към хоризонта, чакайки разузнавач да ми съобщи лоши новини.
Ноа вечеря с мен и Нола Верин и аз оценявам компанията на някой, който също се тревожи за един конкретен човек, а не само за това дали Грей и моите войници – нашите войници – са успели. Сестра ми рядко ме напуска, така че никой не се е осмелил да ме нападне, но след като Грей го няма, нервите ми така или иначе са силно напрегнати, оставяйки ме тревожна и нервна. След като свикнах да споделям леглото си с него, сега ми се струва студено и празно през нощта.
– И двамата сте толкова сериозни – казва Нола Верин на петата вечер. – Нямате ли вяра на любимите си?
Ноа и аз разменяме погледи.
– Тованяма нищо общо с вярата – казвам аз.
– Когато бях на шестнадесет – казва Ноа – сестра ми беше изпратена в Афганистан. Това е… това е друго място. Военна зона. Родителите ми бяха добре през повечето време, но на масата за вечеря, празния ѝ стол… това беше постоянно напомняне. – Той направи пауза. – Беше депресираща година.
– Сестра ти беше воин – казва Нола Верин.
– Да, беше. – Той побутва храната около чинията си, но не отхапва. Засмива се, което е малко тъжно. – Никога не съм мислил, че отново ще чакам новини от войник.
На вратата на трапезарията се появява слуга и сърцето ми прескача. Но момичето просто прави реверанс и подава лист хартия към мен. „Получихте съобщение за Вас, Ваше Величество.“
Вземам хартията, за да прочета съобщението. От капитан Сен Домо в стражевата станция на планинския проход.
„Принц Грей изпрати съобщение, че войници от Ембърфол са нападнали групата им. Има две жертви, включително съветника от двореца Елия Мая. Те продължават към замъка Айрънроуз. Докладите показват, че друг полк от Ембърфол се е присъединил към първия.
Трябва да го прочета три пъти, сякаш изведнъж ще се появи повече информация, но, разбира се, това не става.
Елия Мая е мъртва? Тя не беше с тях. Не разбирам.
Не мога да вдигна глава от това писмо, за да погледна Ноа. Думите му току-що за очакване на новини изглеждат далновидни. Джейк и Тайко бяха сред войниците. Там беше и Изак. Със сигурност Грей щеше да знае, че ще получа това съобщение. Не се съмнявам, че ако имаше нещо лошо, щеше да ги спомене конкретно, както спомена Елия Мая.
Все още не разбирам защо тя е била там. Тя е в града от седмици, опитвайки се да проследи източника на тази антимагическа фракция. Тя беше тази, която откри записките за специалната стомана и която откри, че има фракция.
Опитвам се да разгледам по-задълбочено значението на това писмо. Те са били нападнати? Смисълът на малката група беше да може да пътува тихо, без да бъдат засечени. Те не биха участвали в битка.
Мисля си за Харпър, която молеше за помощ. Дали това беше капан? Наивни ли сме били?
Ако това съобщение идва от Грей, той трябваше да има причина да я спомене. Той щеше да знае, че ще се объркам.
– Прочети го – казва сестра ми. Очите ѝ са втренчени в лицето ми, гласът ѝ е тих.
Поглеждам към Ноа и прочитам писмото на глас. Когато стигнах до името на Елия Мая, сестра ми ахва.
Ноа оставя вилицата си. Очите му са засенчени и предпазливи.
– Защо е била с тях? – изплаква Нола Верин. – Заложник ли е била? Кой е направил това? – Гласът ѝ става злобен. – И е преместил друг полк? Нашите хора отиват на клане. Това е капан.
– Не мисля, че Харпър води някого на клане – казва Ноа. Той прави пауза. – Мисля, че Лилит манипулира принц Рен.
– Независимо от това – казва Нола Верин. – Още войници отиват към тях. Ако позволим това да продължи без контрол, няма да има значение какво прави Грей, защото той ще бъде отрязан от Сил Шалоу. Той не може да устои срещу армия с шепа войници.
– Ти току-що ми каза да имам вяра в него – срязвам я аз. – И аз го правя. – Мислите ми се въртят, отказват да се успокоят. Имам чувството, че отговорът е тук, просто не го намирам. Грей щеше да знае, че няма да разбера това съобщение. Защо не ми дава повече информация за Елия Мая? Няма смисъл.
– Вяра? Срещу армия?
Стомахът ми отново се свива.
– Да. Срещу армия.
Но тя е права. Цялата вяра на света няма да спре хилядите войници. Дори, Грей казваше, че силата на Лилит е ограничена от местоположението, от броя на хората, на които може да повлияе. Тя е могъща, но не е всемогъща.
Нито пък той.
Включително и дворцовия съветник Елия Мая.
Прочетох писмото отново. И пети път.
– Какво правиш? – Пита сестра ми.
– Мисля. – Прочетох го за шести път. Той би очаквал да бъда объркана – и също така би очаквал това съобщение да премине през много ръце, преди да стигне до мен.
Може би съм гледала на това по грешен начин. Може би посланието не е в това, което казва, а в това, което не прави.
Какво каза Харпър за шпионина? Тя казва, че семейството й е убито от Карис Луран. Тя каза, че има фракция срещу магията, която е събирала артефакти.
Семейството на Елия Мая беше убито. И тя знаеше всичко за фракцията, защото самата тя я проучваше. Тя каза на Нола Верин, че не са открити оръжия – защото тя самата бе продала острието на Рен.
Елия Мая не беше с тях, когато те тръгнаха – което трябва да означава, че е била убита, докато е била сред войниците от Ембърфол.
И ако Елия Мая работеше срещу мен, тя можеше да не е единственият човек в двореца, който е замесен в тази фракция. Кръвта ми изстива.
Това подозираше Грей. Ето защо той дава повече информация – не само за Елия Мая, но и за собствените им планове.
О, как ми се иска да беше тук. Хората ми се чувстват толкова несигурни относно управлението ми, изборите ми, съюза ми с човек, който носи магия. Не искам да взема грешно решение.
Може би това е бил проблемът през цялото време. Прекарах толкова много време в тревоги за това как ще бъдат възприети действията ми, че забравих да обърна внимание на това кои действия биха били най-добри.
Със сигурност най-лошото решение би било да не правя нищо.
Моята армия е подготвена за война. Грей е в Ембърфол, потенциално е в капан или мъртъв – или по-лошо, оставен на милостта на Лилит.
Не мога да го защитя, но мога да защитя хората си.
Гледам сестра си.
– Свържи се с генералите. Не изпращай пратеник, искам ти да говориш директно с тях. Не можем да рискуваме да има размирици. Но ако Рен е изпратил сили на север, ние ще изпратим сили през планинския проход.
Тя изпуска вилицата си.
– Веднага.
Тя на практика изчезва от стаята, оставяйки ме с Ноа. Гърдите ми се стягат.
Поглеждам го, собствените ми притеснения се отразяват в кафявите му очи.
– Сестра ти се е била във война?
– Да.
– Победила ли е?
– Умря.
Думите му падат като камък в езеро, пробиват повърхността и се спускат към дъното.
– Прости ми – казвам тихо.
Усмихва се малко тъжно.
– Тя умря, борейки се за това, в което вярваше – казва той. – Не мисля, че би искала да съжаляваш за нея.
– Съжалявам за твоята загуба.
Той се протяга, за да стисна ръката ми.
– И аз им вярвам, Лия Мара. – Той става. – Ще приготвя запаси.
Примигвам към него.
– Запаси?
– Вие изпращаш армията на война. – Той прави пауза. – Ако научих нещо по време на битката в Ембърфол, те ще имат нужда от лекар.

Назад към част 37                                                   Напред към част 39

ГЛАВА 10

МЯСТОТО, КЪДЕТО СЕ РАЖДАТ МЕЧТИТЕ

Протегнах ръка и Небу пристъпи по-близо, притискайки носа си в нея. Точно когато влажното му издишване погъделичка чувствителната ми длан, Тиа овладя изцяло тялото ми, дръпна ръката ми и посегна към остриетата на гърба ми. Светкавично тя вдигна заостреното острие на мини копието към големия врат на златния жребец, докосвайки за секунда с шипа гърдите му.
– Стой далеч от нас, Безрог. – изплю тя към блестящия кон.
„Тиа! Какво правиш? – изсъсках, докато се опитвах да възвърна контрола над собственото си тяло – Той е тук, за да ни помогне!“
– Той не е тук, за да ни помогне! – извика тя – Този… еднорог – тя изсъска думата, сякаш беше нещо омразно и грозно – е тук, за да те отвлече. Очевидно не знаеш на какво е способен.
„За какво по дяволите говориш? Той не е еднорог. Той е кон. Разбира се, той е магически-египетски-почти-неразрушим-вероятно-направен-от-пясък-безсмъртен кон, но той е кон. Никога ли не си виждала такъв?“
– Разбира се, че съм виждал коне и преди. Не съм малка, Лили. И той е толкова кон, колкото аз съм домашна котка. Не виждаш ли?
„Да виждам какво?“
– Мястото, където е бил неговият аликорн.
Погледнах по-отблизо Небу и имаше нещо като приглушено сияние, идващо от място в центъра на главата му, но цялото му тяло блестеше достатъчно, за да предположа, че това е особено ярка част от тялото му.
„Какво е аликорн?“ – попитах.
– Това е символ на неговата сила. Той е лишен от това, както всички от неговия вид. Затова го нарекох Безрог. Това е обида за всички еднорози. Те не обичат да им се напомня за техния срам.
„Срам?“
Жребецът клатеше глава и тропаше с крака.
„Какво е това? Коя си ти?“ – извика той мислено, махайки с опашка от раздразнение.
Тиа игнорира въпроса му и извика:
– Лили не е крехката девица, която търсиш!
„Какво търся? Нищо не търся! – изохка той – Може и да съм очаквал от теб загадки, лейди Сфинкс, но думите ти се стовариха върху мен и с нищо не съм заслужил обидите, с които ме засипа. Дойдох тук само като услуга на младия мъж, който има Окото на Хор. Щеше да е много по-лесно да изпратя някое от децата си, но той ме молеше по такъв красноречив начин и изтъкваше добродетелите на тази, която обича, толкова трогателно, че реших, че искам да се срещна с теб лично. Малко е да кажа, че съм разочарован. А и Захра, дъщеря ми, която те пренесе до оазиса, също се изказа толкова положително за теб.“
– Нямаме нужда от теб или от твоята специална помощ. Търси наивник някъде другаде, защото няма да сложиш главата си в скута на тази девица!
Небу ни погледна, сякаш бяхме създание, което никога не е виждал преди, и се отдалечи в тръс.
„Тиа! Първо, не привествам превземането на тялото ми, особено без дори мъничко предупреждение. Второ, не е твоя работа да говориш за моята девственост или липсата на такава с когото и да било, особено с човек, ъъъ, кон. Предпочитам да не се споменава факта, че все още съм девствена, защото приятелят ми-мумия държеше ръцете си далеч от мен до преждевременната си смърт. Не че се срамувам или нещо такова. Просто между нас трябва да има някаква граница. Трябва да измислим някои правила за това какво ще споделяме и какво няма да споделяме публично една за друга. Трето, какво е твоето предложение? Защо се държиш така? Какъв е проблемът ти с конете и/или еднорозите?“
– Няма да говоря за това тук. Особено пред него. Той е опасен, Лили. Не разбираш колко чудовищен може да бъде този вид.
Сега Небу кръжеше около нас, поклащайки глава нагоре-надолу. Подозирах, че единствената причина, поради която все още не си беше тръгнал, беше заради Амон и знаех в дълбините на душата си, че имаме нужда от него. Виждайки, че Тиа е повече от готова, да го изгони, размахвайки копието, за да му даде допълнителна мотивация, но това само влоши нещата. Трябваше да овладея ситуацията.
„Тиа! – помолих я – Имаме нужда от помощта му. Ако не ни заведе където трябва, Амон умира. Светът свършва. Цари хаос. Ти не искаш това. Знам, че не го искаш. Трябва да ми се довериш. Обещавам, че няма да направя нищо, без първо да се консултирам с теб.“
– Наистина ти вярвам. – промърмори тя тихо, много по-спокойна сега, когато жребецът се отдалечи от нас.
„Добре. Тогава ми върни контрола.“
Тя се поколеба само за момент, но в момента, в който взе решение да се предаде, аз го почувствах. Тиа, чувствайки се леко виновна, се оттегли дълбоко в съзнанието ми и се скри като коте под леглото.
– Чакай! – извиках, отново контролирайки собствения си глас. Бързо прибрах остриетата на гърба си и протегнах ръка към отстъпващия кон.
Той се приближи предпазливо, със съмнение, като неохотно жребче към лакомство, а след това бързо се отдръпна, почти седнал на краката си. Цвилейки, той поклати глава, сякаш нещо го тревожеше.
„Не знам каква игра играеш, млади сфинксе, но нямам навик да предлагам услугите си на всеки.“
– Знам. Съжалявам. – направих няколко бавни крачки в неговата посока, протегнах върховете на пръстите си и той, почти неохотно, намали разстоянието. Когато изглеждаше достатъчно близо, потупах бузата му и той притисна глава към рамото ми в отговор.
Той издиша мек дъх през косата ми.
„Слушам те“ – мислено каза той.
– С мен има пътник. – обясних аз – И изглежда, че е загрижена и донякъде уплашена относно твоите намерения.
Тиа изсъска, намусена и недоволна от думите ми, че се страхува.
„Пътник? Какво имаш предвид с това?“
Прочиствайки гърлото си, чувствайки се неудобно, закърших ръце и казах:
– Заклинанието, което ме направи сфинкс проработи, но съзнанието на лъвицата, което се сля с мен, за да можем да постигнем тази сила, все още е част от мен.
Жребецът се изправи на задните си крака, размахвайки копита във въздуха, цвилейки силно.
„Довела си лъвица тук? Това е неприемливо. Премахни я незабавно от ума си.“
– Да я премахна? – засмях се неловко – Дори и да можех, което не мога, не бих го направила.
Конят извърна глава, за да ме погледне.
„Сега разбирам защо каза тези неща преди.“ – той въздъхна дълбоко- „Тогава съжалявам, Невинна, но колкото и да копнея да общувам с теб, не мога да те взема на твоето пътуване.“ – той се обърна, за да си тръгне, размахвайки опашка.
Не си отивай! – извиках аз и поставих ръка на гърба му – Моля те! – помолих аз – И двамата знаем, че не можем да достигнем целта си без теб.
Усетих, че той стана не толкова нетърпелив да ни изостави, както беше преди малко.
„Не обичам лъвове“ – каза накрая жребецът, очевидно разкъсван от идеята да ни изостави – Но ако тя запази мълчание по време на пътуването, ще се съглася да те заведа до Дуат.“
Потупах го щастливо и целунах топлата му буза.
„Ако се съгласиш да ми дадеш благословията си“ – добави той, коленичил пред мен.
В същия момент промърморих – Разбира се. – Тиа изкрещя в съзнанието ми – „Не!“
Но беше твърде късно. Сделката вече беше сключена. Тя го знаеше и избухна в ридания. Молех се собствените ми инстинкти да са прави.
Докато се качвах на гърба на еднорога, си помислих колко глупава съм била, като си мислех, че съм подготвена. Нямаше как да се подготвя. Животът ми сега беше красив, прекрасен, неочакван, изпълнен с лудост. Това е едно от нещата, които ме привлякоха в Амон. В неочакваното имаше красота и колкото повече бях част от нея, толкова повече я жадувах. Никога повече нямаше да бъда същото момиче и това не ме притесняваше толкова, колкото си мислех, че трябва.
Небу се изправи на крака и аз го хванах здраво за гривата, докато той се насочваше към непокритата гробница. Въпреки че предстояха несигурност и опасности, се чувствах готова за това. Не погледнах назад. Не и към д-р Хасан. Не и към африканския пейзаж. Не и към света, който познавах. И не към момичето, което бях. Лилиана Йънг я нямаше. Бях някой друг, нещо съвсем ново.
„Той ще предаде доверието ти“. – каза Тиа, прекъсвайки мислите ми.
„Но Амон обеща, че ще изпрати помощ. – отговорих – Той не би изпратил някой, който да ни нарани.“
„Еднорозите помагат само на уязвимите и невинните“ – мрачно промърмори тя.
„Сигурна ли си, че той наистина е еднорог?“ – попитах аз, все още съмнявайки се.
„Тя въздъхна нетърпеливо. Ще ти разкажа историята им, когато останем сами. Не искам той да чува мислите ми.“
„Добре! – казах ѝ – Ще бъдем внимателни.“
„Дръж се здраво, – каза Небу – за да не паднеш и да се изгубиш в Междинната Земя.“
„Междинната Земя?“ – попитах, но нямаше време той да отговори, защото се изправи и скочи в тъмния балон, който бяхме отворили в гробницата. И точно така светът, който познавахме, го нямаше. С щракване мехурът се затвори около нас и не можах да видя нищо, да чуя нищо освен мощното дишане на жребеца, докато галопираше.
Стиснах силно очи, прокарах пръсти през копринената му грива, докато притисках бедрата си към страните му и се молех да не падна. Последното място, където исках да свърша, бе да бъда изгубена в бездната, в която се намирахме.
След около час видях светлина пред себе си и се втурнахме към нея. Яркостта нарастваше и скалиста почва се материализираше отпред. Втурнахме се напред бързо като светкавица и с пукот на гръмотевичните копита на Небу, които отекнаха в небето над нас, ударихме земята. Снопове от розово и лилаво, оранжево и жълто се показваха над каменистия пейзаж, осветявайки го меко, спокойно.
Теренът ми напомни за големите скални каньони на Дивия запад. Розови върхове се издигаха над плата с форма на подкова, направени от пясъчник и шисти, които трябва да са били образувани от древни реки и цветни езерни утайки. Бледи ивици от минерали в различни цветове красяха всеки връх и каменната могила. Минахме покрай широки арки и невъзможни скални образувания, които бяха толкова ерозирали, че беше цяло чудо, че все още стоят.
Не видях следи от диви животни или хора, но имаше растения и дървета, които надничаха от пукнатини и зад арки. Свежият аромат на пустиня точно след гръмотевична буря ме лъхна. Въпреки че пейзажът беше окъпан в мека светлина, небето беше тъмно, осветено само от хилядите звезди над главата ми, и тогава осъзнах, че пастелната светлина върху терена със сепия е създадено от тях.
– Красиво е. Тук ли живееш? – попитах.
„Не. Това е част от Междинната Земя. Минахме през първата бариера и влязохме във втората. Това е мястото, където се раждат мечтите.“
– Интересно. Тогава ще заспим ли?
„Не! Да спиш на място, където се раждат мечтите, означава да загубиш живота си и да се превърнеш в мечта. Ще престанеш да съществуваш, освен ако смъртен не ви призове в съня си.“
Като се замислих, не звучеше много зле. Това беше добър начин да умреш, ако се наложи. Освен това можех да разчитам, че поне Амон ме сънува от време на време.
„Наложително е да останеш будна, докато сме в това царство“. – предупреди той.
– Тогава може би трябва да ни разкажеш история. – предложих, докато го потупвах.
„Добре, ще ви разкажа една от любимите ми: историята на Геб и Нут.“
Докато той ме забавляваше с познатата история, чух гласа на Амон вместо този на Небу. Затворих очи и си представих красивото му лице, устните му до ухото ми, докато Небу разказваше историята за бог и богиня и за толкова силна любов, че беше необходима огромна сила, за да раздели двете същества. Дори тогава, с необятните небеса между тях, те се вкопчваха един в друг с върховете на пръстите си и погледите им оставаха винаги приковани в този, когото обичаха. Изтрих една сълза, потекла от крайчеца на окото ми, и преди да се усетя, Небу увеличи скоростта си.
– Какво се случва? – извиках.
„Стигнахме до далечната страна на Мястото, където се раждат мечтите. Преминахме втората бариера и сме на път да се впуснем към третата и последна. Намираме се на площадката за излитане.“
– Излитане? Какво имаш предвид с това?
Преди да успее да обясни, разбрах какво точно има предвид. Покритият с цвят на сепия терен внезапно свърши и отвъд него нямаше нищо друго освен обсипана със звезди нощ, сякаш бяхме стигнали до края на света. Място, където корабите плават точно над ръба на земята и в неизвестното.
– Небу! – изплаках.
Тиа изпищя в главата ми и ако имаше нокти, щеше да ги забие в гръбнака ми.
„Всичко ще бъде наред, лейди Сфинкс. Дръж се здраво“. – каза еднорогът.
След това мускулите на гърба на жребеца се раздвижиха под мен и големи златни крила се показаха зад краката ми. С огромен тласък на копитата Небу се отдели от земята точно, когато стигнахме до ръба на скалата. Той скочи в небето, а тежките крила, които биеха срещу вятъра, отвеждайки ни по-високо.
Бях на гърба на еднорог, безсмъртен пустинен жребец. Чувствах се като Белерофонт, който се бе осмелил да язди любимия си кон Пегас, нагоре по планината Олимп, за да се изправи срещу боговете. Той се провалил и бил убит по време на пътуването, но нямаше да позволя това да ни се случи. С широко отворени очи огледах небето. Дестинацията ни се задаваше някъде напред, точно отвъд звездите.

Назад към част 10                                                   Напред към част 12

Глава 7

Човек би се заклел, че сме на път да присъстваме на погребение с настроението във вилата тази сутрин.
Времето е перфектно, но всички са настръхнали и се страхуват от момента, в който Уолтър и Кейтлин ще влязат през вратата и официално ще провалят ваканцията ни.
– Не е нужно да си тук за това – казва Люк, докато чакаме край басейна родителите му да пристигнат. – Защо не отидеш с Ая в спа центъра за един ден? Достави си удоволствие.
Това е много примамливо предложение, но аз искам да съм тук, за да подкрепя моя човек. А също така искам да присъствам, за да дам на Кейтлин да разбере, че няма да си тръгна толкова лесно, колкото тя се надява.
– Ще остана – казвам аз и разтривам гърба му. – Няма да те изоставя, когато имаш най-голяма нужда от мен.
Той ми се усмихва.
– Благодаря ти. Надявах се да останеш.
– Те са тук – обажда се Райън от вътрешността на къщата.
Люк свежда глава с въздишка.
– По-добре да влезем.
Ая и Лоренцо са единствените в къщата, които не изглеждат нервни. Нима не осъзнават, че в момента, в който си говорим, по алеята върви дявола?
– Здравейте – казва Картър, като отваря вратата и влиза с куфарите им. – Върнахме се. С компания.
Куфари. Защо, по дяволите, им трябват куфари? Нима планират да останат за една нощ?!
Чувствам как вътрешностите ми се изкривяват, докато стоя до Люк и чакам да влязат.
Уолтър влиза пръв и на практика ни игнорира.
– Здравейте, здравейте – казва той, като се оглежда, без да установи визуален контакт с никого от нас. – Къде има добро място да се разположим?
– Какво ще кажете за навън? – Предлагам аз. – Там има зашеметяваща гледка към плажа.
– Карибски плаж – казва той и се намръщва. – Не е достатъчно американски. Нека разгледам дневната. – Той се промушва покрай нас и изчезва във вилата, търсейки подходящо място.
Кейтлин влиза с обичайната си намръщена физиономия. Очите ѝ попадат върху Виктория и Лоренцо и намръщеността се задълбочава.
– Какво прави той тук?
– Аз го поканих – казва Виктория с вдигната брадичка.
– Ола, казвам се Лоренцо Гутиерес! – Казва той по типичния си весел начин, докато пристъпва напред с протегната ръка. – Най-прочутия готвач в Испания и романтичен любовник на дъщеря ви.
Кейтлин игнорира протегнатата му ръка.
– Отърви се от него.
– Не – отговаря Виктория направо.
Ако Кейтлин е шокирана от предизвикателството, тя не го показва. Просто се взира в дъщеря си, сякаш очаква тя да се пречупи всеки момент.
Хайде, Виктория. Дръж се здраво.
– Той няма да влезе в камерата.
– Добре, но няма да си тръгне.
Погледът се прекъсва едва когато Кейтлин поглежда Виктория нагоре-надолу. Тя е облечена в прекрасна лятна рокля, но мога да кажа, че майка ѝ ще сметне, че е твърде къса и твърде дълбоко изрязана.
– Донесох ти един костюм – казва Кейтлин с пренебрежителен тон. – Той е по-официален.
– Благодаря, но аз ще нося това.
– Не се вписва в образа, който се опитваме да създадем.
– Харесва ми – казвам аз, като хвърлям бензин в огъня.
– На мен също – казва Талия и също подпира гърба на Виктория.
Кейтлин ни игнорира и продължава да гледа Виктория, опитвайки се да сломи волята ѝ с тези стоманени очи.
– Трябва да облечеш онази секси малка черна рокля, която носеше, когато се напихме в клуба – казва Ая. – Беше гореща!
Кейтлин най-накрая прекъсва зрителния контакт и се обръща към Ая с огнен поглед.
– Можеш да си тръгнеш сега.
– Тя е наша гостенка – казва Люк. – Тя не трябва да ходи никъде.
– Благодаря ти, Люк – казва Ая с усмивка.
Очите на Кейтлин блуждаят из стаята.
– О, добре, изглежда, че всички вие сте единен фронт срещу нас. Напомнете ми кой плаща за тази вила?
– Това ще е баба – казва Виктория.
Кейтлин извърта очи и минава покрай нас.
– Искам цялата камера на Уитфийлдс да е готова до половин час. Останалите можете да отидете да си играете в океана. За предпочитане далече, където са гладните акули.
– Ами аз? – Пита Талия.
– Ами ти? – Втренчва се в нея Кейтлин, като се обръща и я поглежда. – Ти избяга от сватбата си, помниш ли? Все още не си Уитфийлд.
– Но скоро ще бъде – казва Картър. – Искам тя да седи до мен.
– И аз искам Зоуи да е до мен – казва Люк.
Кейтлин не харесва тази идея. Изобщо не я харесва. Чувствам как ледеността се смразява от нея, когато се обръща и ме поглежда с леден поглед.
Тя знае, че децата ѝ вече не се страхуват от нея. Не може да ги командва със страх.
Може би аз имам нещо общо с това и тя го знае.
Тя се обръща и минава покрай мен, изчезвайки във вилата, за да намери съпруга си.
О, човече. Трябваше все пак да отида в спа центъра.

***

– И така, вече интервюирахме сенатор Уитфийлд в резиденцията му – казва Касандра, продуцентката на „Деветдесет минути“, докато операторите се подготвят – така че можем да се впуснем направо в интервюто със семейството. Марло, готов ли си?
Марло ни се усмихва с широка зъбата усмивка от стола в кухнята, където гримьорката му прави грима. – Нека приключим с това, за да можем всички да отидем на плажа!
Не съм сигурна дали се шегува, или не. Изглежда, че всички си похапват от нашата ваканция, сякаш е шведска маса, на която можеш да ядеш всичко. Няма да се учудя, ако операторите започнат да ни питат къде ще спят.
Столовете са разположени във всекидневната до камината. Огънят бушува въпреки горещото задушно карибско време навън и климатика, който духа вътре. Нямам търпение да чуя как Уолтър говори всичко за това как е толкова загрижен за климатичните промени на фона на тази нелепа уредба.
– И така, сенатора и госпожа Уитфийлд ще са отпред, а трите деца зад тях. Виктория може да седне в средата, а близнаците – от двете ѝ страни. Съжалявам, но вие толкова много си приличате. Кой от вас е Картър?
И Люк, и Картър вдигат ръка.
– Това е Картър – казва Кейтлин, като слага ръка на рамото на истинския Картър. – И ще държим годениците и приятелките настрана от този случай, благодаря.
– Сигурни ли сте, че това е разумно решение? – Пита Касандра с наведена глава. – Хората ще искат да видят най-новото попълнение в семейството, особено след такава екстравагантна сватба, а по-голямото семейство ще създаде имидж на семеен мъж за кандидата за президент.
– А и никога не е вредно да имаш повече красиви дами наоколо – казва Марло с усмивка. – Прав ли съм?
– Момичетата ще са отзад – казва Уолтър с кимване.
– Уолтър – казва Кейтлин и го поглежда.
– Ще бъде добре, Кити Кат. Така или иначе аз съм звездата на шоуто.
– Идеално! – Казва Касандра, като насочва мен и Талиа към него.
– Талия, ти можеш да седнеш тук, а Зоуи…
О, дяволите, всички ме мислят за Талия.
– Тази е Талия – казва Кейтлин и я поправя, докато сочи към нея.
Касандра поглежда Талия за дълъг момент и след това поглежда към мен.
– Почакайте – казва тя, докато вади телефона си. Вдига снимка на сватбата ми от някакъв вестник в Охайо. – Опитвате се да ни изиграете някакъв трик или нещо подобно? – Марло се усмихва и се съгласява. – Първи април ли е? Сигурно съм си объркала календара.
– Хванахте ни – казва Уолтър с широка усмивка. Той гледа право към мен. – Талия, моля те, заеми мястото си.
Преглъщам тежко, докато се промъквам към задния ред и сядам на стола. Трябваше да тръгна с Ая, Райън и Лоренцо, когато имах възможност. Ая и Райън бяха достатъчно умни, за да отидат да се гмуркат следобед, а Лоренцо имаше нещо за работа. Защо, по дяволите, не отидох с тях?
Талия ме последва.
Това е толкова лошо. Какво ще правим сега?
Знаех, че това ще се случи. С Талия почти не си приличаме. Какво, по дяволите, трябва да правим сега?
Не мога да прекарам остатъка от живота си, преструвайки се на някой друг. Ами ако нещата с Люк станат още по-сериозни и в крайна сметка се сгодим или оженим? А какво ще стане, ако Уолтър стане кандидат и след това спечели изборите? Ще трябва ли да поддържаме тази шарада завинаги?
Това е такава бъркотия. Планът щеше да се получи добре, ако с Люк не се бяхме влюбили един в друг. Не трябваше да оставам наоколо и определено не трябваше да съм отново с тях пред камерата! Особено с истинската Талия.
– Това е неловко – прошепва ми Талия, докато сяда. – Предполага се, че аз съм ти?
– Да – прошепвам в отговор. – Само се увери, че се държиш като истинската Зоуи и вземаш всички възможни лоши решения.
Тя преглъща трудно.
– Разбрах.
Кейтлин се обръща и ни поглежда от първия ред, предупреждавайки ни с очи да не прецакваме нещата.
– Камерата е натам – казва ѝ Люк и посочва напред. Той е най-добрия.
Тя неохотно се обръща, когато Касандра застава пред нас.
– Интервюирали сме Уолтър като кандидат за президент и като политик – обяснява Касандра. – Сега се опитваме да добием представа за Уолтър Уитфийлд като семеен човек. Искаме да знаем какво мислите за него. Какъв баща е той. Какво означава той за всички вас.
– Ако знаех всичко това, щях да наема актьори, които да казват хубави неща – казва шеговито Уолтър. Поне аз си мисля, че се шегува. Вероятно щеше да има по-голям късмет с актьори, които не знаят нищо за него.
Марло оправя сакото на костюма си, докато се приближава и заема място пред нас.
Касандра прави последни проверки с осветителите и операторите и след това дава знак, че сме готови за работа.
– И така, кажете на американската общественост – казва Марло и започва интервюто. – Какво е да си дете на сенатор Уитфийлд?
Никой не отговаря. Вече усещам как напрежението във въздуха се сгъстява.
– А ти, Виктория? – Продължава Марло. – Какво е усещането да си Уитфийлд?
– Разочароващо – казва тя.
И Уолтър, и Кейтлин се обръщат и я поглеждат. Кейтлин вече е ядосана, че Виктория е отказала да смени облеклото си, така че това не ѝ харесва ни най-малко.
Марло се навежда, знаейки, че има нещо сочно.
– Как така?
– Може да има голям натиск – казва бавно Виктория. – И рядко имам думата за посоката, в която се развива това семейство.
– Като например баща ти да се кандидатира за президент?
– Да.
– Смяташ ли, че баща ти би бил добър президент?
Тя си поема дълбоко дъх.
– Вероятно.
– Защо вероятно? Защо се съмняваш в това?
– Не мисля, че тя се съмнява в нещо – казва Кейтлин и се намесва.
Марло не е глупак.
– Нека тя отговори, моля.
Виктория сякаш се улавя и осъзнава, че това ще се излъчва по телевизията пред американската публика.
– Той ще бъде страхотен президент. Без никакво съмнение.
Малкият проблясък на вълнение в очите на Марло от това, че едва не е станал вирусен момент, избледнява.
– А ти, Люк? Смяташ ли, че баща ти ще бъде добър президент?
Гърбът му се изправя.
– Да.
– Да?
Той го изчаква да доразвие темата. Той не го прави.
– Добре – продължава Марло, когато става ясно, че Люк няма да разголи душата си пред камерите. – Картър, коя е думата, която би описала баща ти?
Той се замисля за секунда.
– Визионер.
– Той ли е човека, на когото си искал да приличаш, когато си порасвал?
– Определено – казва Картър и кимва нетърпеливо. – Как да не съм?
Марло задава още въпроси на Люк, Картър и Виктория и те се справят добре, като отговарят с общи положителни отговори. Нищо, което да предизвика негативна история за баща им.
След това Марло се обръща към задния ред.
Към мен и Талия.
Преглъщам трудно, когато яркозелените очи на Марло се фокусират върху мен.
– Талия – казва той с усмивка.
О, о.
– Да? – Казвам, като поглеждам към изхода.
– Какво е да си най-новия член на семейството?
– Всички са толкова гостоприемни – казвам, докато се усмихвам. – Беше прекрасно.
– Това беше доста екстравагантна сватба – казва той. – Добре ли си след това падане?
– Е, да – казвам, усещайки как бузите ми се зачервяват.
– Какво е чувството да имаш вирусно видео с най-смущаващия си момент?
– Извинете, вирусно видео?
– Има над двадесет и три милиона гледания в YouTube – казва той. – Вероятно над сто милиона, когато вземеш предвид всички други източници.
– Други източници?
– Фейсбук, Инстаграм, ТикТок, новинарските станции.
– Новинарски станции?
О, Боже мой. Толкова се бях вглъбила в тази ваканция, че не обръщах внимание на онлайн света. Сто милиона гледания? Какъв кошмар!
– Е – продължава Марио. – Със сигурност си влязла в семейството с гръм и трясък.
– Не видях стълбите – казвам с нервен смях. Горката Талия. Влача името ѝ през калта тук. – И знаеш ли… гравитация и всичко останало. На нея не ѝ пука дали падаш по стълбите в къщата си или на сватбата си. И в двата случая тя си върши работата. Искаш ли сега да зададеш въпрос на някой друг?
– Разбира се – казва Марио с фалшива усмивка. – И така, Зоуи. Ти се срещаш с Люк?
– Ммм, да – отговаря Талия.
Марио накланя глава. – И това сериозно ли е?
– Мисля, че е така – казва тя и се усмихва нервно. – Не можем да се наситим един на друг.
– Люк, погледни Зоуи – казва Марио, – и ми кажи първото нещо, което ти идва наум.
Тялото на Люк се сковава, когато той се обръща и поглежда към Талия. – Тя е страхотна.
– Дръж я за ръка – казва Марио. О, Боже, какво прави този човек?
Люк се протяга и с гримаса хваща ръката на Талия. Приличат на брат и сестра, принудени да се държат за ръце. Толкова е неловко, че дори не мога да гледам.
Виктория си поема дъх, обръща се и издърпва ръцете им една от друга. – Момчета, не е нужно да правите това повече.
– Виктория – изсъсква Кейтлин.
Виктория поклаща глава на майка си. – Те не заслужават това.
О, по дяволите. Какво ще направи тя?
Поглеждам към изхода и наистина ми се иска да съм някъде другаде на острова, а не на тази седалка с тези горещи светлини, които ме палят, и с тези застрашителни камери, които ме гледат.
– Нека да уточним нещата – казва Виктория с безпардонен тон. Тя се обръща и ме посочва. – Това е Зоуи, а това е Талия. Сватбата беше фалшива. Зоуи се престори на Талия, за да може баща ми да направи голямото си изявление. Всичко това беше пиар акция за кампанията на баща ми.
Кейтлин изглежда апокалиптично, докато гледа дъщеря си със свити очи.
Уолтър хвърля ръце във въздуха, изглеждайки смаян.
– Това е непроверено твърдение – изригва той, докато се изчервява. – Нелепо обвинение без никакви основания и не…
– Вярно е – казва Люк.
Кейтлин завърта глава и изстрелва мълнии от очите си към него.
– Те заслужават да си върнат самоличността, мамо – казва Люк. – Стигна се достатъчно далеч.
– Съжалявам – казва Марио. – Опитвам се да наваксам тук. Казахте, че сватбата е била фалшива?
– Зоуи е попаднала в цирка – казва Люк с въздишка. – Тя работеше като кетъринг…
– На паркинга – добавя Кейтлин.
– …когато истинските Картър и Талия избягаха сутринта на сватбата. Баща ми помоли мен и Зоуи да влезем в ролята на мними младоженци. – Той се протяга назад и хваща ръката ми. – Всичко беше фалшиво, но чувствата станаха истински. Ние се влюбихме един в друг.
Той ми се усмихва, а аз не мога да не се изчервя и да не се усмихна срамежливо като влюбена тийнейджърка.
Марио се опитва да изясни някои подробности през останалата част от интервюто, докато на Кейтлин не ѝ стига.
– Интервюто свърши – изведнъж избухва тя, като се надига от мястото си.
– Бих искал да задам няколко въпроса на Талия – казва Марио и я поглежда шокирано.
– Много жалко – казва Кейтлин, докато бута камерата встрани. – Време е всички да си тръгнете.
Те бързат да излязат и тя се обръща към нас, след като затръшва вратата.
– Какво. Беше. Това?
Виктория сгъва ръце на гърдите си и я гледа втренчено. Тя вече не се заиграва. Виктория е излязла от черупката си. Тя развява знамето си като възрастна жена в семейството и отстоява това, в което вярва.
Иска ми се само да не бях заклещена по средата на това.
– Достатъчно си измъчвала Зоуи и Талия – казва Виктория, докато гледа майка си втренчено. – Това е край.
– Имаш ли представа за ужасния пиар, който току-що отприщи на това семейство? – Изсъсква Кейтлин. – Вероятно си струвала на баща си президентството. Всичко ще бъде по твоя вина.
– Не – казва тя и поклаща глава. – Вината е твоя, мамо. Тези лъжи, които се изсипаха в лицето ти… Всички те са по твоя вина. Няма да ти позволим повече да ни повличаш надолу.
Уолтър вече говори по телефона с екипа си от публицисти. Опитват се да измислят начин да извъртят това.
– Кити Кат – казва той, докато покрива телефона с ръка. – Тук сме в кризисен режим. Трябва да се върнем във Вашингтон. Сега.
– Това не е свършило – казва Кейтлин, като сочи заплашително към Виктория. Аз и Талиа заставаме до Виктория, като ѝ пазим гърба.
Кейтлин поглежда всяка от нас с мръсен поглед и след това следва съпруга си навън.
– Е – казва Люк, нарушавайки тишината, след като те си тръгват. – Беше забавно.
Напрежението се разчупва и всички започваме да се смеем.
– Видяхте ли лицето на мама? – Казва Картър, като се мръщи. – Никога не съм я виждал толкова ядосана!
– Мислиш ли, че тя някога ще ми проговори отново? – Пита Виктория с кикот.
– Може да отнеме няколко години – казва Люк. – Справи се невероятно, Ви. Благодаря ти за това.
– Да, благодаря ти – казва Талия, докато я прегръща. – Зоуи свърши страхотна работа, като ме замести, но се радвам, че си върнах самоличността.
Не знам. Донякъде ми харесваше да бъда мултимилионер международен строителен предприемач на недвижими имоти за разнообразие.
Е, добре. Да бъдеш Зоуи Фицпатрик също е доста готино.

Назад към част 6                                                          Напред към част 8