Месец: януари 2025

***

– Това нямаше да се случи и няма да се извинявам, че се опитах да те защитя от самия теб.
– Да ме защитиш? – Кърт се засмя. Той се изправи, размахвайки ръце като луд диригент. – Защитавал ме, казва той. – Кърт погледна към Рейвън. – Обзалагам се, че никога не ти е разказвал какво сме правили там. Обзалагам се, че не ти е казал как убихме онези хора.
Сега Джейк се изправи, а столът му падна настрани.
– Замълчи, Кърт.
– Мислех, че си казал, че може да чуе всичко, което имам да ти кажа – засмя се приятелят му. – Още глупости от майстора на тор.
Джейк се стрелна напред, хвана Кърт за предната част на ризата му и отметна ръката си назад.
– Не го удряй! – Изкрещя Рейвън, изтича напред и се опита да издърпа Джейк. Тя веднага видя колко невъзможно е това. Джейк беше като желязо, непоклатим и много по-силен от нея. Тя не би могла да го задържи, ако имаше петдесет души от нея.
Но той я послуша. В последния момент Джейк спусна юмрука си. Кърт изглеждаше почти разочарован.
И тогава, изненадващо, бившия военен приятел на Джейк, който беше толкова студен и жесток към Рейвън, започна да реве като дете. По лицето му се изляха сълзи и цялото му тяло започна да се тресе.
– Защо не можа да ме оставиш да си тръгна? – Проплака той.
– Защото – каза Джейк. – Просто не можех.
– Никога няма да бъда същия – изръмжа Кърт, но в него не беше останал никакъв гняв. Беше съкрушен. – Никога няма да мога да забравя нещата, които направих, нещата, които видях.
– Всички трябва да живеем с това, което сме направили – каза Джейк тихо.
Кърт се срина, буквално падна на пода и заплака в ръцете си.
– Какво се случи с теб там? – Попита Рейвън, без да може да задържи мислите си за себе си.
Джейк се обърна и я погледна с очи, в които имаше призраци.
– Не искаш да знаеш. Наистина не искаш да знаеш. – След това коленичи до приятеля си и започна да го утешава тихо, шепнейки, говорейки му.
Рейвън знаеше, че става свидетел на нещо, което много малко хора ще видят в живота си. Те бяха двама бойни ветерани, които бяха видели твърде много, и обикновено не биха позволили на цивилен да навлезе в личната им територия.
Това, което се случваше, беше за техните очи и уши и за никой друг.
След известно време Кърт се успокои. Изглеждаше, че всичко му се е изплакало. Той направи няколко дълбоки вдишвания.
– Не съм те крал умишлено – каза той накрая – но направих каквото си поисках с парите ти, защото те мразех.
Джейк помогна на Кърт да се върне на мястото си и след това Джейк също седна.
– Иска ми се да ми беше казал какво чувстваш.
– Как бих могъл? – Попита Кърт. – Ти беше Джейк шибания Новак, на върха на света. Военен герой, суперзвезда, знаменитост, всички те обичаха и ти беше щастлив, колкото можеше да бъдеш. Аз не бях никой, можех да падна мъртъв във всеки един момент и на никого нямаше да му пука.
Джейк само поклати глава.
– Никога не е било така.
– Сигурен ли си?
– За мен не беше така. Това е всичко, което мога да кажа.
Кърт въздъхна.
– Толкова дълго те мразих, че забравих защо бях толкова ядосан. А когато се появи тя – каза той, правейки жест към Рейвън – я намразих, защото виждах, че ще те отнеме. И въпреки че те презирах, също така те обичах като брат. Знам, че в това няма и грам смисъл.
– За мен има смисъл – предложи Рейвън.
Кърт я погледна и се усмихна, истинска усмивка.
– Съжалявам за това, което направих с теб. Никога не си заслужавала нищо от това.
– А аз? – Попита Джейк. – Аз заслужавах ли го?
– Не – прошепна Кърт. – Ти беше добър приятел за мен. По-добър, отколкото аз бях към себе си или към теб.
Джейк се изправи и сложи ръка на рамото на Кърт.
– Трябва да поспиш малко, братко. Бяха дълги няколко дни.
Кърт кимна, изведнъж изглеждаше изтощен, но и по-лек, сякаш тъмен дух беше избягал от тялото му. Той погледна Джейк и отново се усмихна.
– Наистина не можеш да бъдеш гадняр, дори и да те злепоставям и да те тласкам към края на въжето си. Ти просто не можеш да го направиш, нали?
– Хей, аз съм достатъчно голям гадняр и за теб, и за мен. Просто иди и се наспи и спри да премисляш всичко. Време е да продължиш напред, Кърт. – Кърт се изправи и Джейк му показа стаята за гости.
Когато се върна долу, той погледна към Рейвън.
– Добре ли си?
Тя кимна.
– Мисля, че да. Просто беше тъжно да го видя. Предполагам, че съм изненадана, че след всичко, което ми направи, просто ми е жал за него. Той е дълбоко наранен. И може би никога няма да се излекува.
– Всички сме такива – каза Джейк. Тя знаеше, че казаното от него е вярно, и това я плашеше, но въпреки това го обичаше все повече и повече.

Назад към част 11

Глава 12

Веднъж в живота ми имаше един тъжен ден на чисто разочарование. Разбрах, че универсалното устройство за дистанционното управление изобщо не контролира вселената. Нито отдалеч, нито отблизо.
Мем

След като хапнахме, влязохме в къщата, за да не настине Пип, не дай си боже. След няколко часа хората започнаха да се събуждат и най-накрая получих обаждане от Кийт и агент Уотърс с новината за възможен похитител.
– По съобщенията проследихме един от телефоните. Все още беше включен и лежеше в кошче за боклук зад една пицария на “Уайоминг авеню”. Успяхме да разберем от къде е купен, а в магазина се оказа, че имат камера за наблюдение. Намерихме го, Чарли. Името му е Колтън Еликс. Но има един проблем. – В гласа на Кийт се чуваше нотка на паника.
– Какъв?
Загинал е при автомобилна катастрофа преди два дни. Опитал да избяга от патрул, който дори не е гонил него. Еликс помислил, че са изпратени за него. Завил по “Рио Гранде” и в час пик се втурнал със скорост от почти сто и шестдесет километра в час. В резултат, на което блъснал пешеходец и сам загинал.
Сърцето ми се сви.
– Кийт, тя е още жива. Трябва да прегледате всичката му собственост. Да разберете къде се е появявал най-често. Да разровите миналото му. Къде е израснал? Роднините му имат ли земя някъде?
– Скъпа, вече проверихме всичко. Няма недвижим имот. Наел е малка къща в Алгодонес. Пребродихме всеки сантиметър, даже минахме през съседите. Те твърдят, че не са виждали Еликс от дни.
– Къде се е запознал с Фарис?
– Работел е за брат ми – каза агент Уотърс. – Помагал в двора и се грижел за кучетата, когато брат ми и семейството му напускали града.
– Значи, е имал достъп до абсолютно всичко.
– Така е.
– Добре, но какво ще кажеш за брат ти? Има ли недвижим имот, за който Еликс може да знае?
– Има място в Рио Ранчо. Смяташе да строи нова къща, но сега няма нищо. – Аз мълчах, а Уотърс добави: – Веднага ще изпратя там патрули.
– Междувременно – казах аз, говорейки предимно на Кийт – ще направя моето нещо. Да видим какво можем да разберем.
– И какво точно ще направиш? – Уточни Уотърс.
– Това, за каквото съм наета – отговорих най-неясно. – И имам нужда от всичко, което сте изкопали за този Колтън Еликс.
-Каквото кажеш – каза Кит.
– Между другото, Пип вече е тук.
Последва дълга пауза по телефона. Реших да изчакам. Да дам на Кийт време да смели новината. Нали жените раждат редовно. Това на практика е най-новата мода. Странно, че Кийт не разбра веднага за какво говоря.
– Е, кажи “здравей” от нас – каза тя накрая.
– ДОБРЕ.
– Боже! -Изведнъж възкликна Карсън. – Пип! Боже мой, Чарли, поздравления! В Албакърки ли сте вече?
– Не. Все още сме заклещени в манастира.
– Там ли ражда? – Явно беше изненадана.
– Да. В кладенеца. Дълга история.
– Е, честито и на двама ви.
– Благодаря. Не забравяй за документите.
– След час всичко ще бъде при теб.

***

Веднага след като Куки се събуди и усмири буйната купчина на главата си, я изпратих да изрови всичко, което може, за нашия потенциален похитител. Нямаше доказателства, че Фарис е при него, но знаех един начин да разбера със сигурност.
Трябваше да помоля Дениз да смени пелената на Пип и да я сложи в леглото. Отивах, образно казано, на лов и последното нещо, което исках, беше мащехата ми да ми пречи.
Докато Куки правеше кафе, влязох в офиса, поех дълбоко дъх, затворих очи и повиках Колтън Еликс. Никой обаче не се появи. Или губех хватката си, или той вече беше преминал. А, ако наистина е отвличал момичета приживе, знам точно къде е изпратен след смъртта си. Но проблемът е, че трябва да разбера къде е Фарис на всяка цена. Според Ракетата тя все още е жива. Проверих го. И отново получих добри новини, съчетани с ужасно предупреждение: Фарис няма да издържи дълго. Това означава, че тя е затворена някъде, и е на път да умре от дехидратация или просто да се задуши. Според мен, това са двата най-логични варианта. Еликс обаче, можеше да е наранил момичето и сега тя да лежи някъде с отравяне на кръвта. Като цяло има повече от достатъчно причини за безпокойство.
Въпреки това нямах намерение да се откажа и тръгнах да търся Ош. Само двама души на земята знаеха моето божествено име, и Ош е един от тях.
Намерих го в кухнята, точно когато тършуваше в хладилника. След сватбата все още имаше един вагон с храна.
– Не – каза Ош, преди дори да си отворя устата.
– Още не си чул…
– Не – повтори той и се изправи, държейки купчина провизии в ръцете си. – И не подлежи на обсъждане.
– Как изобщо разбра, че имам нужда от нещо?
– По стъпките. Когато искаш нещо, което не можеш да получиш, стъпките ти са по-тежки. Затова “не”.
След като остави плячката си на плота, тъй като вече нямахме маса, той отиде за чиния и прибори.
– Но молбата ми е съвсем простичка.
Дългата му до раменете черна коса, сресана назад, беше влажна от душа и блестеше почти толкова ярко, колкото бронзовите му очи. Кълна се, че никога през живота си не съм виждала очи с такъв цвят.
– С теб, красавице, нищо не е просто.
Страхувайки се, че Рейес ще ни чуе, крадешком се огледах наоколо, пристъпих по-близо до даева и буквално се помолих:
– Много е важно!
Той взе чиния от шкафа и се обърна към мен.
– Както винаги.
– Трябва да знам името си.
Ош замръзна, погледна ме отгоре-надолу и чак тогава попита:
– За какво?
– Мъжът, който почти сигурно е отвлякъл племенницата на моя клиент – започнах аз, като се надявах много Ош да не остане безразличен към момиче, което има любящо семейство – е починал преди два дни. Самото момиче е затворено някъде. Ако не я намерим възможно най-скоро, тя ще умре.
Все още гледайки ме с хипнотичните си очи, Ош извади нож от чекмеджето зад гърба си.
– Не.
След това отряза две парчета хляб и започна да си прави сандвич. Блъсках си главата, опитвайки се да разбера как да го накарам да ми сътрудничи.
– Каза, че щом науча името си, веднага ще разбера много. Ще получа цялата си сила. Всичко, което трябва да направиш, е да кажеш няколко срички на глас!
– И какво ще правиш с тази сила?
– Ще извикам този човек от ада. Сега не става. Имам нужда от още… магия.
Ош поклати глава и извади домати, и маруля. И това месо на скара?! Е, явно всеки си има своето. Поне се храни много по-здравословно, отколкото аз седем дни в седмицата.
– Магията, която ще получиш, изобщо не е това, което си мислиш. Освен това нямам право да правя такива подаръци. Ще научиш всичко, когато умреш. Пък и Реязиел това няма да ми прости.
– Защо ти е въобще неговата прошка?
Ош спря да готви и отпусна двете си ръце на плота.
– На всички ни е необходимо понякога да ни простят.
– Значи затова ни помагаш? Имаш нужда от прошка?
Той се обърна, сякаш го обидих.
– А ти как мислиш?
– Мисля, че всъщност ни най-малко не се страхуваш от Рейес.
– Не се страхувам. Но ако се стигне до бой и го убия, може никога да не ми простиш.
– Много се съмнявам, че можеш да убиеш съпруга ми, Ош.
– Виж, нямам представа какво ще се случи, когато разбереш името си. От това и се страхува Реязиел. Че можеш да се издигнеш. Да захвърлиш човешкото си тяло и да станеш истински жътвар. Да оставиш Реязиел. Или още по-лошо.
– Какво може да бъде по-лошо?
– Можеш да го оставиш завинаги. Ако се върнеш в своя свят.
– Няма да направя нищо подобно!
– Никой не знае какво ще направиш или няма да направиш, когато получиш цялата си сила. И никой не знае какво можеш или не можеш да направиш. Дори ние, по дяволите, не знаем. Ти си не само жътвар, но и бог. Първият истински бог-призрак. Имаш ли представа какво означава? В сравнение с това, силите на Луцифер и самият той изглеждат като детски играчки.
– Тогава защо не ми дадеш възможността да сложа край на всичко това? Пип е в опасност, и всичко това е заради Луцифер и кучетата му. Мога да поправя всичко! И тогава ще имаме шанс да живеем нормален живот.
– Няма да стане, скъпа.
– Но защо? Защо няма да стане?
С всяка минута се дразнех все повече и повече.
– Защото, ако си забелязала, имаш власт над душите. Имаш рядката способност да ги маркираш.
– И какво?
– Такова. Вярваме, че като си съгласила да дойдеш на този свят, ти си се съгласила да спазваш правилата на тази вселена.
– Майчице… Вие просто сте обсебени от правилата! Какви са тези правила все пак?
Покривайки сандвича с второ парче хляб, Ош отхапа голяма хапка, обърна се към мен и измърмори с пълна уста:
– Бог дал на хората власт над собствения им живот. Дал им правото да вземат решения, да правят грешки, да следват тъмнината или не. Въпреки, че Бог изхвърлил Луцифер от небето, той не го извадил от уравнението. Войната все още продължава и не можеш да я спреш. Само хората могат да спрат тази война. Само хората могат окончателно и безвъзвратно да унищожат Луцифер. Но, както знаеш, в този свят има много зло. Винаги ще има такива, които ще се присъединят към Луцифер. И с всеки човек, който го последва, силата му се умножава.
-Значи искаш да кажеш, че не мога да победя нито Луцифер, нито неговите демони?
– Искам да кажа, че ти не можеш да го унищожиш. Но може човек, роден от плът и кръв.
– Но аз съм човек. Още от раждането.
Ухилен, Ош отпи глътка вода и се наведе към мен.
– Ти не си по-човек от мен.
– Чакай малко! Казваш ми всичко това, защото пророчествата поставят задачата за убийството на Луцифер на Пип?
– Тя е човек.
– Който има свръхестествени родители. Ако й е писано да убие Сатаната, тя със сигурност ще наследи поне част от нашите сили.
– Така ще бъде. Подобно на вас, нейните сили ще растат с нея. И все пак тя е създадена от твоите и на Реязиел човешки превъплъщения, и е родена като човек. Тя ще има власт над това, което ти нямаш и никога няма да имаш. Ти нямаш право да прекратиш споразумението, сключено с Бога на тази вселена. Това е… – Ош направи пауза, търсейки правилните думи. – Не е възпитано.
– Излиза, че заради един договор нашата Пип ще трябва да се бие с Луцифер?
– Изненадана ли си? След всичко, което прочете? След всичко, което успяхме да разберем?
– Просто се надявах…
– Да намериш вратичка.
Увесих нос.
– Да.
-Да, и аз също – стисна зъби Ош. – Но трябва да помислиш и за още нещо.
– По дяволите, това не е ли всичко? – Бях напълно вбесена.
– Трябва да помислиш коя си и какви сили притежаваш. Ако знаеш името си предварително, тогава може да не си в състояние да контролираш силите си и да убиеш всички наоколо с едно мигване.
– Значи няма да чуя божественото си име днес?
Устните на Ош се оформиха в тънка линия.
– Съжалявам, красавице. Не искам да убивам Реязиел. Поне засега.
Този път се наведох напред.
– А според мен той ще ти види сметката за нула време.
– Всички в ада си мислеха така. И всички сгрешиха.
Откраднах сандвича му и отхапах.
– Тогава вероятно е добре, че си на наша страна.
Чертите на даева се смекчиха в познатата иронична усмивка. Още веднъж трябваше да си напомня, че той само изглеждаше като деветнадесетгодишно момче.

***

Качих се горе да видя как е Пип. Сега, когато малкият наемател го нямаше в корема ми, изкачването беше много по-лесно. Нямах намерение да се откажа от идеята да говоря с Колтън Еликс. Освен това, имах резервен план. Той ме плашеше, до степен да загубя съзнание и никога не бих събрала смелост да кажа на Рейес за него, но все пак това беше истински план. Давам си зъба, че ще се наложи да му кажа. А тогава той ще ме упои и ще ме заключи на някое сигурно място, за да нямам време да го осъществя. Но пък тогава Фарис ще умре. И няма да позволя това да се случи, ако има дори най-малък шанс да го предотвратя.
Отидох на пръсти до нашата спалня, където Амбър и Куентин седяха с Пип. Куентин държеше дъщеря ми в ръцете си почти по същия начин като Рейес. Сякаш тя е кристална топка, която ще се строши, ако я хванеш твърде силно. Амбър, станала експерт по бебета за една нощ, учеше Куентин как да подаде на Пип бутилката по правилния начин.
Умирах да кърмя Пип, но бях в безсъзнание толкова дълго, че хората нямаха друг избор, освен да я хранят с адаптирано мляко. Нямах представа дали Пип ще иска да сучи сега, но исках да опитам. Не точно сега, разбира се, в противен случай Куентин определено ще се почувства неудобно, но в много близко бъдеще.
За няколко секунди наблюдавах очарована как Амбър общува с красивата ми във всякакъв смисъл дъщеря. Самата Амбър сякаш сияеше. Косата й блестеше на сутрешната светлина, филтрираща се през завесите. Кожата й блестеше. Тогава ми просветна, че все още има блясък на лицето си от сватбата. И въпреки това, тя беше невероятно красива. Като фея без крила. Висока, силна, с деликатни черти и увереността, че знае всичко на света. И как няма, Амбър е тийнейджърка, а тийнейджърите наистина знаят всичко. Номерът на Амбър беше, че тя подхождаше с уважение към познанията си за света.
Гледайки я, си спомних думата „спиритуалист“. Точно. И дори важно. Амбър имаше невероятно дълбока връзка с всичко около нея. Със самата природа. И тази връзка й позволяваше да види и разбере много повече.
Куентин отпусна бутилката твърде ниско и Амбър се засмя, сочейки с пръст нагоре.
– По-високо.
Той веднага се подчини и очите му блестяха толкова ярко, колкото усмивката, която й подари.
– Извинявай, какво? – Попита Амбър Пип, сякаш малкото хулиганче можеше да й отговори, и отново се засмя: – Напълно съм съгласна. Светло и ясно е, като летен ден.
Не разбирайки за какво говори, Куентин сви рамене.
– Тя казва, че имаш хубава аура – обясни Амбър с жестове.
Той повдигна вежди и кимна, без да й повярва. Но сериозно се замислих за това. Може би Амбър наистина е фея.
Тя погледна обратно към Пип и кимна.
– Добре. Обещавам. Иначе тя ще се разстрои.
– Да се разстрои? – Попита Куентин на глас с дълбокия си и мек глас, както обикновено. – Кой?
Сякаш, съжалявайки за нещо, Амбър стисна устни.
– Чарли.
Куентин знаеше, че съм тук, защото беше видял светлината ми. Той ме погледна и след това се върна към това, на което беше обучаван. Знаеше също, че Мо стои наблизо, маха на Пип и я гали по бузите. Мо ме погледна и скръсти ръце с възхищение. Намигнах й и си тръгнах, изгаряйки от любопитство. Амбър, разбира се, има мощна връзка с цялата жизнена среда, но смислени разговори с новородено бебе? Това е нещо ново.
Вълна от студ ме заля и аз се обърнах към сестра Морийн. Или Мо, както тя се представи.
– Благодаря – тя направи жест, сякаш е докоснала шапка-невидимка, и махна към спалнята. – Красива е.
– Съгласна съм – прошепнах аз. – Имам приятел от Ватикана. Той изпрати писмо до големите хора там. Те ще разберат всичко. За случилото се с теб и сестра ти. Е, и със свещеника, разбира се.
Мо отново ми благодари.
– Ти каза ли им? Че сестра ми се опитваше да ме спаси?
– Казах им всичко, Мо. – Пристъпих по-близо, усещайки, че мъка тупти в гърдите ми. Това момиче беше преживяло ужасни неща. – Ако искаш, можеш да минеш през мен.
Тя наведе глава.
– Ами, ако… изведнъж той не иска да ме приеме?
– Ще те приеме и още как, Мо. Ако не искаше, повярвай ми, нямаше да останеш тук.
– Ти не разбираш. Моите грехове не могат да бъдат изкупени.
– Кой от нас не е грешил? Трябваше да ме видиш на Хелоуин в последната ми година от колежа. Каквото и да си направила, това е нищо в сравнение с развратната маскирана френска прислужница на Джейсън Вурхийс. Това е смисълът на прошката. И нещо ми подсказва, че Бог ще разбере всичко. Всички кривваме от пътя, скъпа, и той го знае. Честно казано.
Накрая Мо сякаш се примири. Направи колеблива крачка към мен, после още една, и още една, и изведнъж лицето й светна. Тя видя някого. Най-вероятно някой от роднините си. Поглеждайки ме за последно с благодарни очи, Мо продължи напред.
Беше видяла как са застреляли баща й в Чикаго. Този спомен се блъсна в мен като товарен влак и изби целия въздух от дробовете ми. Гледах как бандит с картечен пистолет във всяка ръка се втурва по улицата в класически форд, показал главата си през прозореца и разпръсква пешеходците с градушка от куршуми. За съжаление, неговата мишена е бил босът на съперничещо мафиотско семейство, а бащата на Мо, пекар с двадесеткилограмова торба брашно на рамото, просто попаднал под горещата му ръка. И дори не разбрал какво се случва. Носел чувала на рамото си, като го придържал с едната ръка, а с другата стискал ръката на дъщеря си Мо. Бяха излезли да разгледат коледните печива, с които той е украсил витрината. Дядо Коледа, коледни елхи, звезди… Всичките с ярки цветове, които просто се молеха да бъдат изядени. Разбира се, всичко това беше направено за Мо и сестра й, която останала вкъщи, защото беше настинала.
Един от клиентите на баща й бил човек на име Крайтън, мафиотски бос, но по това време Мо не го знаела. Бандитът искал да го застреля и в същото време по заповед на шефа си да убие всеки, който е бил на територията на конкурента. За назидание.
Чувайки шумотевицата, Мо скочила и се загледала в главореза от колата, който, като видял ужаса върху лицето на малкото момиченце, се насочил право към нея. И в този момент от рамото на баща й, застрелян в главата, паднал чувала, в който се врязали двата куршума, насочени към Мо. Колата тръгнала по-бързо, оставяйки след себе си отчаяните писъци на оцелелите. Мо стояла насред улицата в облак от мъка, стискайки с всичка сила ръката на баща си, докато не осъзнала, че пръстите му се разхлабват. Обърнала се и го видяла да лежи с лице надолу в локва от собствената си кръв.
Звуците утихнали. Брашното, като сняг, се настанило в краката. А баща й лежал там и не мърдал. Всичко наоколо изчезнало, сякаш нищо не се е случило. Мо прекарала няколко дълги месеца в психиатрична болница. Слава Богу, майка й отказала инсулинова терапия, защото я смятала за не по-малко варварска от електрошока. А когато лекарите я посъветвали да изостави дъщеря си, която според тях никога нямало да излезе от уж постоянния си ступор, майка й прибрала Мо вкъщи и й сготвила пилешки бульон.
До смъртта си Мо вярваше, че бульонът я излекувал. И въпреки, че никога повече не проговорила, тя все пак намерила начин да се върне в реалния свят. Разбира се, с помощта на майка си и сестра си.
Оттогава тя и сестра й станали още по-близки. Те дори измислили свои тайни знаци, за да общуват само помежду си. Майка й настоявала Мо да научи истинския жестомимичен език, но тя никога не забравила измислените им знаци със сестра си.
В същото време бях залята от приятни спомени. Рождения ден на братовчед си, след който Мо се сдобила с кученце. Братовчед й, нали разбирате, се ядосал, че не са му подарили пони. И лелята на Мо й дала кученцето, за назидание на сина си. Месец по-късно, все пак му подарили пони, така, че момчето не научило никакъв урок, но всичко това са глупости. В крайна сметка Мо и Беа имали кученце на име Биби, съкратено от Големия Богатир, което хранели с несъществуващ чай и го научили да киха по команда. Сега имах неопровержимо доказателство, че всички кучета наистина отиваха в рая, защото именно Биби видя Мо, докато минаваше през мен, а след това нейната сестра и родителите.

***

Отне ми няколко минути, за да дойда на себе си, въпреки, че бях много щастлива за Мо, която най-накрая беше там, където трябваше да бъде. Заедно с близките си. Жалко само, че това отне повече от седемдесет години, но, доколкото разбирам, времето не играе много важна роля от другата страна.
Получих съобщение. Куки ме питаше къде съм.
– Тук съм. А ти къде си?
– И аз съм тук. Защо не те виждам? – Подигра се приятелката ми.
Все още по-бавно, отколкото ми се иска, слязох долу и минах през цялата къща, за да стигна до офиса ни.
Гарет седеше в трапезарията. Работеше върху пасажи, които биха могли да хвърлят светлина върху нашата ситуация с адските хрътки. Не рискувах да го разсейвам, но затова пък го направи Ош, който плъзна към него пакет с крекери, но Суопс не обърна внимание нито на даева, нито на предложената лека закуска.
Като ме видя, Ош присви очи подозрително. Досещаше ли се какво замислях? И въобще как е възможно това? Планът е страхотен. Никой няма да ме разобличи. Даже за милион години.
– И така – започна Куки, веднага щом влязох в офиса – имам план.
– Аз също.
Седнах на мястото си и взех купчината документи от моята приятелка.
– Това е всичко, което можах да намеря за този Колтън Елис. Обичайните неща. Кофти социални умения, при това с корона до небето. В гимназията е бил обвинен в преследване на момиче, но никой не го взел на сериозно. Еликс казал на директора, че са се срещали тайно с момичето и когато всички разбрали, тя решила да го обвини в преследване. Директорът се разсмял и приписал всичко на тийнейджърските хормони.
– Какво е станало с това момиче?
– Там е проблемът. Изчезнало след месец. Така и не била намерена.
– Тоест, Еликс върши мръсните си дела от доста време.
– Не знам. – Куки посочи друг доклад. – Никой друг никога не е докладвал за него. Нито едно оплакване. И да, живеел е сам.
– Това не означава, че не е отвлякъл някой друг.
– Добре, но виж това. – Тя вдигна дълъг формуляр, покрит с цифри. Аз съм алергична към тези форми, затова реших дори да не го пипам. – Направих подробен доклад на всички места, където е живял Еликс. Инцидентът в училището се разиграл в Кентъки, но семейството му постоянно се местело. Предимно по-близо до роднини. Подозирам, че тези хора са били използвачи. Щом са омръзвали на някой роднина, веднага се премествали при други. Оплаквали се колко трудно живеят и колко ужасни са се оказали предишните роднини, докато накрая някой не ги приеме.
– Тоест, в тези домове никой нищо не е видял.
– Точно така. Но не спрях дотук и продължих да ровя. Нямаше изчезнали в нито един от градовете, където е живеело семейство Еликс. Поне по времето, когато Еликсови са живели в тези градове. Дори разширих търсенето си в радиус от двеста километра, но пак не намерих нищо. Пълна нула. Проверих и адресите, на които е живял Колтън, когато е напуснал семейството си. На шестнадесет се премества при приятел.
– И никой никъде не е изчезнал?
– И да е имало изчезнали, значи случаите са решени. И ето ти най-интересното – добави Кук развълнувано. – Виж момичето, което е изчезнало тогава.
Тя ми подаде снимка на момиче, което напълно можеше да е близначка на Фарис.
– Еха!
– Точно това имам предвид. Искам да кажа, че едва ли е съвпадение.
Облегнах се на стола си и сравних снимките на двете момичета. Трябва да призная, че бяха поразително сходни.
– Разбираш ли какво означава това?
– Да – кимна Куки, след което поклати глава. – Тоест, не много.
– Това означава, че Еликс не е бил роден мръсник. Нямал е време, така да се каже, да се усъвършенства.
В ъгълчетата на очите на Куки се образуваха бръчки. Явно се опитваше да разбере накъде клоня.
– Това означава, че е правил грешки. Най-вероятно, дори е натрупал куп грешки. Разбира се, внимателно е планирал всичко, обмислял е всеки детайл. Давам да ми отсекат ръката, но той все пак се е прецакал на сто процента.
– Е, да. Със сигурност. Опитните убийци се учат от грешките си с всяка жертва и прикриват следите си много по-добре с времето.
– И все пак, рано или късно се оплескват. Всички се оплескват. Но този човек се е оплескал само веднъж. И тъй като Фарис все още е жива, бих казала, че той не е имал намерение да убива първото момиче. Може би искрено е вярвал, че ако прекара известно време насаме с нея, може да спечели сърцето й. А когато тя е започнала да крещи или да се кара с него, той се е уплашил и я е убил.
– Може би тя го е заплашвала някак си, а той се е паникьосал.
– Може би, да. Както и да е, вярвам, че първият път е бил инцидент.
– И когато започва да работи за човек, чиято дъщеря прилича като две капки вода на първата му любов …
– Отдавна забравените чувства започват отново да кипят и Колтън не е могъл да устои на желанието отново да спечели любимата си. Но въпросът е: какви конкретни чувства са изплували на повърхността?
– В смисъл?
– Любов или горчивина от предателство. Мисля, че животът на Фарис зависи от това кое от тези чувства кипи най-много. И така, какъв е твоят план?
– Мисля, че трябва да намериш това копеле и да довлечеш тук жалкия му задник.
Останах безмълвна, а след това все пак изстисках с едва доловим шепот:
– Кук, как позна какво смятам да направя?!
– Няма начин – каза приятелката ми, изпаднала в същия шок като мен. – Всъщност, просто се пошегувах. Тоест, къде да го търсиш? Той вече е преминал, нали? Така, че… – Този път тя остана безмълвна. – Не мислиш същото, каквото си мисля и аз, нали?
– Мисля си и още как -намигнах й аз.
– А-а, не, Чарли. – Куки стана, погледна в коридора, тихо затвори вратата и, сядайки срещу мен, прошепна: – Не говориш сериозно, нали? Той вече е… там! Вече си имаме достатъчно проблеми. Адски кучета пред портата ни. Шпиони в килера ни. Призраци, които се опитват да те търкулнат надолу по планината. Ако тук е такъв кошмар, можеш ли да си представиш какво е там долу?!
Потреперих.
– Не помислих за това. Е, още не съм изяснила подробностите. Но го има и ефекта на изненадата. Никой няма да очаква да се появя там.
– Това е сигурно. Ти каза, че Рейес е ходил в ада за камък за пръстена ти…
Не можех да не хвърля поглед към оранжевия диамант на пръста си. Изработката беше невероятна, а цветът просто поразяваше.
– … но той е роден и израснал там. Познава всяко кътче. Сериозно ли мислиш, че ще се появиш там, ще си поговориш приятно с г-н Еликс, после ще се върнеш и никой нищо няма да разбере?
– За Рейес ли говориш?
– Говоря за Сатаната! – Изпищя Куки.
– Е, съжалявам – отрязах се аз. – Казах ти, че все още не съм изяснила подробностите.
– Значи се разбрахме. Тази идея е наистина дива и никога повече няма да измисляме такава.
– Кук, всичките ни идеи са диви. А това само по себе си вдига летвата.
– Но талкова диви не сме имали. Трябва да си шизофреник, за да измислиш нещо подобно!
– Не се тревожи – казах и я потупах по коляното. – Имам достъп до информация, така да се каже, отвътре.
– И кой е твоят информатор?
– Гарет.
– Пак ли ще го пратиш в ада? Бедничкият!
– Какво? Не! Просто ще му кажа… Е, още не знам какво ще му кажа. Планът е все още в процес на разработка, но ще го обмисля. Той ще ми каже всичко, което трябва да знам.
– Това е най-лошата от всичките ни идеи.
– Но не е. Спомняш ли си, когато обучавахме порчето да краде папки от офиса на онзи корпоративен човек? И след това човекът умря?
– А, да. Така беше. Така, че това е втората най-лоша идея. Кой да знае, че човекът има силна алергия към порове?
– Все още не се чувствам на себе си. Но, ако пичът не беше присвоил спестяванията на половината обитатели на старческия дом „Слънчеви дни“, щях да се срамувам повече.

Назад към част 11

Глава 8

ПОГЛЕД С ВЪЗПАЛЕНИ ОЧИ

Събудиха ме тракането на сребърни прибори и тихото мърморене на гласове. Отваряйки очи, видях едър мъж от другата страна на пътеката да рови във вечерята си и се върнах обратно в реалността. Доближих длани до очите си, потърках ги и се зачудих дали току-що не съм сънувала последните два дни.
– Извинете. – каза стюардесата, докато на практика бутна широката си пазва в лицето ми, за да може да има по-добър изглед до моя спътник. Очевидно това не беше сън. Бях достатъчно будна, за да чуя възклицанията на Амон за вечерята, която тя имаше намерение да му донесе. Завъртях очи и я потупах по рамото.
– Бих искала да използвам тоалетната, моля.
– О, разбира се.
След като влязох там, заключих вратата и намокрих кърпа, която притиснах към бузите си. Не приличах на себе си. Моята обикновено уверена стойка с изпънати назад рамене и здрава фигура я нямаше, а изглеждах прегърбена и болнава. Кожата ми имаше определен сив оттенък, влошен от блясъка на потта. Кестенявокафявата ми коса висеше на отпуснати кичури като фетучини, а блясъкът й отдавна беше изчезнал. Внимателно нанесеният ми грим беше размазан, а кръговете под очите ми приличаха на изцедени пакетчета чай.
Изваждайки малката кутия за гримове, която за щастие бях донесла със себе си, оправих лицето си възможно най-добре и вдигнах косата си в разхлабена опашка. В какво се забърках? Позволих си един кратък миг на паника заради това, че се съгласих да отида в – дори не можех да си го помисля – Египет, с кой-знае-колко-хилядолетна-мумия-принц, който беше твърде горещ, за да се справя с него.
Когато си повторих мантрата „Такова е, каквото е“ дузина пъти, бях готова да се върна на мястото си.
Намерих жена на средна възраст да седи до Амон и да му задава всякакви въпроси за родината му. Когато ме видя, той любезно ѝ каза:
– Моята Лили се върна и е време да вечеряме. Може би ще можем да говорим за Египет по-късно.
– О, да, бих искала. – каза жената, ухилена от ухо до ухо, преди да се върне на мястото си.
Намръщено се отпуснах обратно на седалката си и пъхнах чантата си с гримове на пода под себе си. Амон се наведе, за да закопчае колана ми.
– Трябва да си със закопчан колан през цялото време, докато капитанът не каже, че е безопасно да се разхождаш из кабината.
Отблъснах ръцете му.
– Да, знам. И аз не съм твоята Лили, между другото.
Весело игнорирайки коментара ми, той попита:
– Знаеш ли как да свалиш масата си?
– Да. Родена съм в този век.
Той изглеждаше едновременно очарован и малко объркан от моя сарказъм. Не бях сигурна защо изведнъж се почувствах толкова заядлива. За пореден път емоциите ми се развихриха. Когато масата ми беше подредена, стюардесата ни донесе храната. Видях специалната усмивка, която тя отправи към Амон и присвих очи, а след това замръзнах, осъзнавайки защо бях толкова раздразнителна. Чувствах се… собственик на Амон. След като се прокашлях шумно, стюардесата остави подносите с тежки дрънкания и попита Амон дали има нужда от нещо друго. Когато каза, че ще я уведоми, тя ни остави на мира. Не една, не две, а три вечери бяха сервирани пред всеки от нас.
– Какво е това? – изсъсках.
– Пиршество. Или поне най-доброто, което Глория можеше да предостави при тези обстоятелства.
Очевидно той беше поръчал вегетарианска лазаня, пилешко, салата от главния готвач и плато с плодове и сирена за всеки от нас.
!!- Тя каза, че ще ни донесе десертите по-късно. – каза Амон, докато вдигаше чепка грозде и започна да ги откъсва едно по едно със зъби.
Поклатих глава. Мрачното ми настроение отмина, когато го видях да яде грозде като древен бог, какъвто предполагам беше, и устните ми се извиха в усмивка, въпреки опита ми да остана намръщена.
– Ето така. – прошепнах, откъснах няколко зърна грозде от чепката и ги сложих в устата си. Амон остави грозда и ме наблюдаваше, фокусирайки вниманието си върху устните ми. Тъкмо започнах да се чувствам неловко, смутена и малко сгорещена, когато той посочи лазанята.
Той копираше всяко мое движение, от използването на ножа и вилицата, през отварянето на малките опаковки със сол и черен пипер, до използването на салфетката, до поливането на дресинга върху салатата. Той скоро забеляза, че съм поставила салфетката си върху подноса си и веднага се разтревожи.
Прокарайки пръсти по бузата ми, неговата версия на диагностичен инструмент за египетски бог, той попита:
– Болна ли си?
– Не. Просто съм малко уморена. – отговорих, докато той ме изучаваше с лешниковите си очи.
– Тогава защо не си изяде яденето?
Аз повдигнах рамене.
– Обикновено не ям толкова много. Казах ти преди, помниш ли?
– Спомням си.
Амон се върна към храната си, но скоро избута остатъка от храната си. Когато го попитах защо, той отговори:
– Пирът не е предназначен да си сам. Време е за празнуване, обновление. Ако ти не искаш да се забавляваш с мен, тогава и аз ще се въздържа.
– Какво точно празнувате?
– Животът. – каза той простичко.
– Не разбирам.
Стрюардесата ни взе недовършената храна и ни напълни отново чашите. След като опита всяка налична негазирана напитка, Амон обяви портокаловия сок за предпочитана от него напитка, което имаше смисъл за бог на слънцето. Той гледаше предпазливо как пия, докато отпивах от наскоро презаредената си диетична джинджифилова бира. Повторих:
– Защо празнуваш живота?
– Когато… се събудя, установявам, че изпитвам голям глад за живот. През седмиците преди церемонията пирувам. Танцувам. Обгръщам се – докато той продължаваше, докосна върховете на пръстите си до разхлабен кичур от косата ми и прокара пръсти надолу по дължината му, докато кичурите паднаха върху бузата ми – с красота. Наслаждавам се на всеки миг да съм жив. Така имам върху какво да разсъждавам, което да ме топли през дългите години на мрак.
– Къде ще отидеш след церемонията?
Изражението му се промени от миролюбиво на мрачно и той се обърна, като отговори:
– Не желая да говоря за това.
– Добре. – беше толкова странно да гледам Амон и да не виждам топлината, която бях опознала толкова добре – Е, какво ще кажеш да гледаме филм?
– Какво е това?
– Искаш ли да видиш съвременната интерпретация на мумиите?
– Да.
Останахме будни до късно през нощта, гледайки филм след филм, спирайки само за почивка, когато посещавах тоалетната. Започнах със старата школа: „Мумията на Борис Карлов.“ Единственият отговор на Амон, когато свърши, беше :
– Още един.
Открих, че гледам израженията му повече от филмите, докато гледахме „Мумията“ от 1999 г. и продължението от 2001 г. „Мумията се завръща“.
Амон се мръщеше на сцени, които трябваше да са хумористични, и открито се присмиваше на други. Той се фиксира върху костюмите и фона и веднъж прошепна:
– Не познавам това място.
Опитах се да обясня как сцените често са фалшиви, създадени от хора, които работят на компютър, но той млъкна и продължи да гледа. Заспах по време на третия филм и се събудих към края.
– Хареса ли ти? – попитах.
Без да отговори на моя въпрос, той започна да задава своя.
– Защо вашите хора гледат на Египет по този начин? Изглеждам като чудовище, когато ролята ми е да спася човечеството от мрака. Не съм зъл, Лили.
Хванах ръката му и казах:
– Знам това.
– Ето защо се изплаши от мен в Дома на музите? Мислеше, че ще изям плътта ти и ще отделя духовното ти „аз“ от физическото ти тяло или ще накарам чума да се изсипе върху теб?
– Не точно. Но се страхувах, да.
Амон се облегна на мястото си и промърмори:
– Древните не са се страхували от нашето издигане. Те очакваха нашето пробуждане. Около вратовете ни бяха закичени гирлянди. Бяхме третирани като богове, принцове. Те ни предлагаха своята любов и преданост. Сега сме отбягвани, от нас се страхуват, превърнати в същества от смърт и воня. В най-добрия случай сме забравени, в най-лошия – отмъстителни демони. Ние сме непознати. Недостойни. Нелюбими. Може би ни е писано да изчезнем в нищото, наистина да се превърнем в реликвите, които сме, и да се предадем на прах и тление.
Емоциите, които изпитваше Амон — отчаяние, самота — ме връхлетяха на вълни и не можех да не отговоря.
– Амон. – хванах ръката му в моята и казах тихо:
– Знам, че не си се издигнал при идеални обстоятелства и си прав, че твоят… вид не е смятан от масите за герои, но това не намалява това, което си ти, кой си или каква може да е твоята цел. Въпреки че хората, които си срещнал, не те познават, те усещат нещо специално и гравитират около теб. Виж тези стюардеси! Те може и да не те разпознават като принц, но си падат по теб, боготворейки те. Сякаш не могат да ти устоят. Твоята топлина ги привлича към теб.
Думите ми повлияха. Усетих го в него, докато обмисляше казаното от мен. Малко по малко мрачните му мисли се разсеяха и не след дълго той ме дари с огорчена усмивка.
– Лили, ти може би си богиня, обитаваща съвременна форма? Имаш мъдростта на такава.
Присмях се:
– Не съм богиня, повярвай ми. Аз съм просто добър наблюдател на хората.
– Наблюдаваш, но не се намесваш?
– По правило не. Опитвам се да не се намесвам в живота на други хора.
– Защо не?
– Предполагам, че ще развали мистерията.
– За мен няма нищо мистериозно. Когато се съсредоточа върху човек, мога да възприема мислите му.
– Значи можеш да четеш мислите на всички, не само моите? – попитах.
– Бях надарен с Окото на Хорус.
– Кой точно е Хорус и какво общо има окото му с това? – попитах аз, оглеждайки се нервно и понижавайки глас.
– Не се притеснявай, Лили. Повечето от хората около нас спят и дори и да искат не могат да ни чуят. Мога… да наруша слуха им.
– Като с твоята снимка?
– Да. Същото е. Те ще знаят, че говорим, но няма да ни разберат. – той се съсредоточи за момент и след това каза: – Готово.
Тъмнината, съчетана с факта, че никой не можеше да ни чуе, ме накараха да се почувствам като в интимен малък балон с Амон и открих, че ми харесва усещането.
– Добре, разкажи ми за Хорус.
Усмивката на Амон проблесна в тъмното.
– Не си ли уморена, Лили?
– Изтощена съм, но наистина искам да чуя това.
– Много добре. – Амон спря за момент и след това започна :
– Хорус е син на Амон-Ра. Наричаха го Златното слънце, докато неговият баща беше Възкръсналото слънце, Хор беше светлината, която избухва над хълмовете в началото на новия ден, изпълвайки света от единия край до другия.
– Хоризонтът. – промърморих – Той е хоризонтът.
Амон наклони глава, обмисляйки думите ми.
– Да. Вярвам, че това е точно определение.
– Разкажи ми повече. – казах аз и извадих бележника си, за да рисувам, като светнах малката лампа отгоре, за да мога да виждам – Можеш ли да го опишеш?
– Той често е представян с глава на сокол, но както показват вашите… филми, тази концепция е погрешно разбрана. Той няма истинска глава на сокол, точно както Анубис няма глава на куче. Тези животни са техни спътници.
Амон надникна в скицата ми и продължи :
– Боговете и богините често са били изобразявани с глави на техните символични животни, за да могат да бъдат разпознавани един от друг и от други важни водачи.
– Това има смисъл. Какъв цвят е косата на Хорус?
– Не съм виждал Хорус лично.
– О! Е, просто ми кажи какво знаеш за него, каъкв цвят са очите му или каквото и да било — казах с молив, готова да си водя бележки.
– Хорус е син на Изида и Озирис…
– Задръж. Мислех, че е син на Амон-Ра.
– Да.
– Как може да е син и на двамата?
– Ще обясня. Може би е по-добре да започнем с Озирис. Той се ожени за сестра си Изида.
– Неговата сестра?
– Да.
– Често ли е кръвосмешението сред египетските богове?
– Да, и също по-късно, сред фараоните.
– Мда, но добре… продължавай.
– Озирис бил добър и мъдър владетел на Египет и когато дошло време да си вземе жена, не намерил жена, която да обича повече от сестра си Изида. Богинята Изида била нежна и прекрасна като лунен лъч и имала дарба за магия, различна от никоя друга. Техният съюз бил щастлив и се привествал от всички с изключение на един – бившия им брат Сет.
– Чакай. Не е ли той лошият? Тъмния, или който и да е, когото трябва да победиш?
– Същият.
– Интересно. – започнах да правя нов списък, докато Амон продължаваше.
– Тъмният бог Сет не винаги е имал толкова черно сърце, но е ревнувал от брат си Озирис. Сет искал да управлява, но още повече искал Изида. Сет бил омагьосан от нейната красота и въпреки че имал много различни жени за свои, той не смятал нито една от тях за толкова желана, колкото тази, която не можел да има. Нуждата да притежава сестра си го поглъщала все повече. В гнева си той се отвърнал от всичко добро и позволил семената на покварата, горчивината и похотта да тлеят в сърцето му.
– Изида казала на съпруга си, че ухажванията на Сет стават все по-непоносими и че брат им най-накрая е отишъл твърде далеч – той действително се опитал да я има. За щастие тя успяла да използва магията си, за да отклони нежеланото му внимание. Озирис разпитал Сет, но той се бил превърнал в изкусен лъжец. Той обвинил Изида, че е разбрала погрешно намеренията му, и уверил Озирис, че е щастливо женен не само за една, а за няколко жени. Той попитал: – Каква нужда имам да вземам и жената на брат си?
– Подлец. – промърморих, докато си отбелязвах.
– Озирис, добродушен човек, вярвал в най-доброто във всички, включително и в брат си, и успокоил жена си, като ѝ казал, че тя трябва да е разбрала погрешно. Но Изида била умна. Тя предположила, че Сет е намислил нещо и скоро се оказала права.
– Какво направил Сет? – попитах аз, очарована от историята.
– Той поръчал красив дървен сандък. Бил изящно изработен, покрит с чисто злато и направен по точните размери на Озирис.
– Сандък за тяло? Като ковчег? – махнах с ръка – Имаш предвид саркофаг?
– Точно. Сет организирал голям празник в чест на Озирис и след това предложил този красив сандък, като подарък, на всеки, който можел да се побере в него. Няколко души се опитали, вероятно мислейки, че ще спечелят цялото това злато, но нямало никой, на който да пасне точно.
– Никой освен на брат му.
– Правилно. Скоро всички се пробвали да се поберат в сандъка, но никой все още не спечелил предмета. Сет се подиграл на брат си, казвайки, че може би е „подходящ само за крал“ и поканил Озирис да опита късмета си. Изида помолила съпруга си да не го прави, защото усетила измама, но Озирис не видял нищо лошо в това и се зарадвал, че брат му ще му даде такава награда.
– Озирис влезнал в кутията и веднага Сет и неговите слуги запечатали капака с разтопено олово. Докато мъжете изнасяли сандъка с Озирис от двореца, Сет притиснал Изида в ъгъла. Той имал амулет, който го предпазвал от нейната магия, и бил решен да завладее не само трона, но и сестра си. Единственото нещо, което Изида можела да направи, било да използва силата на луната, за да избяга. Тя скочила върху лунен лъч и изчезнала.
– По-късно тя открила, че сандъкът бил хвърлен в Нил. Докато успее да намери кутията, тя била разбита от крокодили и тялото на съпруга ѝ било разкъсано на парчета.
– Това е ужасно!
– Да.
– Не разбирам. Ако Озирис е мъртъв, как се е родил Хор? Дете ли е бил, когато това се е случило?
– Виждаш ли, Изида била много решителна жена. Тя не се примирила със смъртта на съпруга си. Призовала цялата сила, с която разполагала, и успяла да събере парчетата от тялото му, убивайки много крокодили в начинанието.
Сбръчках нос.
– Хмм. С каква цел?
– Възкресение. – при повдигнатата ми вежда Амон се премести към мен и обясни: – След като всички парчета били събрани, Изида призовала Анубис и му казала, че се нуждае от помощта му, за да си върне съпруга.
– Проработило ли?
– Анубис внимателно събрал парчетата заедно, докато оформил формата на човек. Ако някой крак или ръка били прекалено обезобразени или ако пръсти липсвали, Изида попълвала тялото с крайниците на крокодилите, от които взела останките на съпруга си.
– През цялото това време Изида пеела заклинания, а Анубис балсамирал останките на Озирис и успял да обедини петте компонента на съпруга ѝ. Той преформирал тялото, като му дал собственото си ба — силата му — свързал с шуут — сянката — и извикал ка да се върне, назовавайки обвързаната форма с нейното рен или име: Озирис.
– Заедно Анубис и Изида създали мощен вятър, който се завъртял около тялото и го издигнал във въздуха. Фигурата се раздвижила и се спуснала леко надолу, за да се изправи на крака. Озирис е първата мумия в Египет. Плачейки, Изида свалила обвивките от мъжа си и го намерила отново цял и съвършен, с изключение на кожата му, която била станала зелена като на крокодил. Тя се зарадвала, но Анубис с тъга ѝ съобщил, че магията, която върнала мъжа ѝ към живот, си имала цена.
Анубис обяснил, че Озирис трябва да бъде завинаги обвързан с отвъдния живот. На Изида и Озирис им било позволено да останат заедно една нощ и след това той трябвало да се оттегли и да заеме мястото си до Анубис. Там той бди над везните на съда и командва Земята на мъртвите.
– Значи през тази една нощ тя е забременяла?
– Правилно. Сет, осуетен в преследването на сестра си, завладял трона. Той бил уверен, че няма кой да му съперничи, тъй като Озирис не е имал наследник.
– Но тогава се родил Хорус.
Амон кимна.
– Хорус бил насладата на майка си и наследил част от нейната сила. Майка му насочила луната в своята магия и Хорус получил голям дар от луната. Бил роден с очи, които виждали в тъмнината. Говореше се, че очите му могат да създават светлина. Хор можел да вижда на големи разстояния и можел да различи и най-малкия детайл. Плячката не можела да се скрие от него и той можел да намери истината сред лъжи. Изида отгледала сина си и неговите дарби. Той бил отгледан тайно и майка му приела нова самоличност, за да попречи на Сет да ги намери. Когато Хорус навършил пълнолетие, Изида взела сина си и се обърнала към самия Амон-Ра, молейки го за помощ да постави сина си на полагащото му се място като владетел. Амон-Ра не бил склонен да помогне. Хорус нямал опит, а Сет станал много силен.
Разочарована, Изида се обърнала към магията. Тя извикала един аспид от пустинята и го нахранила с плъх, който отровила с магия. Паразитите не убили змията, но отровата направила отровата на аспида достатъчно силна, за да навреди на бог, дори на толкова могъщ като Амон-Ра.
Знаейки къде богът обича да ходи всяка вечер, Изида поставила змията на пътя му. Той не ѝ обърнал внимание, както на повечето същества, тъй като не можел да бъде наранен, и когато змията го ухапала, той се засмял и продължил да върви.
При залез слънце Амон-Ра преминал с церемониалната лодка през подземното царство и тъкмо когато излизъл, за да започне новия ден, паднал, жертва на отровата на Изида. Изпратени били бегачи, които да намерят лек, и Изида бързо отишла при Амон-Ра. Тя прошепнала на ухото му, че ако ѝ каже истинското си име, ще му даде противоотрова. Отчаян, той се съгласил.
– Какво било истинското му име и защо тя го е искала? – попитах.
– Не знам. Като част от тяхното споразумение, на Изида никога не било позволено да го разкрие. Изида излекувала Амон-Ра и след това използвала истинското му име, за да го принуди да помогне на нейния син. Когато знаеш истинското име на едно същество, било то бог, човек или животно, придобиваш власт над него.
– Но аз имам само едно име.
– Това е така, защото все още не си открила истинското си име.
– Не съм сигурна, че имам такова.
– Всяко живо същество има. Твоето истинско име представлява твоето идеално аз. Човекът, който си в центъра. Името, което е гравирано в сърцето ти.
– Имаш ли истинско име?
– Да.
– И не е ли Амон?
Той поклати глава.
– Дадоха ми името Амон, когато бях призован за моята цел.
– Тогава защо Амон да не е истинското ти име?
Амон хвана ръката ми и притисна дланта ми към гърдите си.
– В сърцето си знам, че не е така.
С ръката му, обгърнала моята, можех да усетя познатата топлина от пръстите му, но можех да усетя и по-интензивна топлина, идваща от гърдите му.
Отдръпнах ръката си, въпреки че той сякаш не желаеше да я пусне. Прочиствайки гърлото си, взех бележника си и прегледах набързо драсканиците си.
– Силата на очите, за която говориш, изглежда различна от това, което правите.
– Хем е същото, хем е различно. Да продължа ли историята?
Кимнах, захапах гумичката на молива и кръстосах крака, премествайки бележника в скута си.
– Изида казала истинското име на Амон-Ра в заклинание, от което щяло да го освободи само когато били изпълнени три нейни желания. Първото – да постави Хор на мястото на баща си. Второто, да придружава Амон-Ра в нощното му пътуване до подземния свят толкова често, колкото пожелае, за да може да посети Озирис.
– И трето?
– Тя поискала нещо, което никой друг никога не се е осмелявал. Изида казала на Амон-Ра, че иска нейният син не само да бъде законен наследник на Озирис, но и да бъде признат за наследник на самия Амон-Ра.
– Така ли е станал син на Амон-Ра?
– Да. Амон-Ра трябвало да изпълни трите желания на Изида и в резултат на това осиновил Хорус като свой син.
– Обзалагам се, че на Сет това не му харесало.
– Въобще не. Сет веднага предизвикал Хорус и те започнали поредица от изморителни битки.
– Амон-Ра не се ли опитал да ги спре?
– Не. Той смятал, че битката със Сет ще бъде добра възможност за Хорус да докаже, че е достоен за вниманието на великия бог. Били организирани три теста – тест за сила, тест за умения и тест за могъщество. За да покажат сила, те се борили три месеца като хипопотами, но били равностойни. След това и двамата трябвало да построят кораби от камък и да се състезават с тях по течението на Нил, но Хорус измамил и боядисал дървен кораб, за да изглежда като камък. Докато лодката на Сет потъвала, Хорус печелил състезанието, но трикът му бил разкрит и отново нямало победител.
Най-накрая се организирал лов. Който и да е от двамата, да намери Небу, златния жребец, бродил из пустинята, да го опитоми и да го доведе при Амон-Ра, ще бъде обявен за победител.
Сет чул слуховете, че Хорус имал много силни очи и се притеснявал, че вероятно ще бъде първият, който ще намери Небу, така че в акт на отчаяние той се нахвърлил върху Хорус, докато той спял, и изтръгнал очите му от орбитите им. След това го изхвърлил през дюните и оставил слепия Хорус да умре, докато той отишъл да търси известния кон.
Без очите си Хорус бил лишен от безсмъртие. Месеци наред той се скитал из пустинята сам, заедно с един сокол, с когото се сприятелил. Птицата му носела месо, което той изяждал сурово и станал негов верен другар. Хорус осъзнал, че неговата амбиция и сила са го направили арогантен. Всеки ден той обръщал лицето си към пустинното слънце и обещавал на новия си баща, Амон-Ра, че ще промени пътя си и ще стане такъв лидер, от какъвто хората се нуждаят.
Минали седмици и Амон-Ра решил, че Хорус е достатъчно наказан. Преоблечен като стара жена, той се приближил до Хорус и извикал за помощ. Хор изпратил сокола си да намери жената и последвал зова на птицата, докато не стигнал до нея. Той ѝ предложил помощ и за негова изненада жената променила формата си. Усещайки топлината на бога на слънцето, Хорус коленичил в краката на Амон-Ра и помолил за прошка. Той помолил да не е наследник, а да бъде отведен при майка си, за да може да се утеши от нейната любов, преди да умре. Амон-Ра се смилил над Хорус и казал, че не само ще види майка си със собствените си очи, но и силата му ще бъде възстановена.
Този път едното му око, лявото, запазило силата на луната, но на дясното око, Амон-Ра дал силата на слънцето и направил Хорус свой наследник. Ваджет, или Окото на Хор, може да се види в изкуството и дърворезбите в цял Египет. Говори се, че амулет, направен с Окото на Хор, може да отблъсне злото, предпазвайки своя носител от вреда. Символът е знак за защитата на бог Амон-Ра и напомня, че когато бъдем лишени от всичко, на което държим, най-накрая можем да видим истината.
– Значи, в известен смисъл, ти си под закрилата на Амон-Ра и можеш да видиш истината, когато гледаш хората? – попитах.
– Има и други ползи, свързани с него. Мога да черпя енергия от слънцето, да виждам в тъмнината и да търся неща, които са скрити.
– Така ли ме намери в Ню Йорк?
– Да, това и връзката ми с теб. Вероятно щях да те намеря и без нея, но щеше да отнеме много време. Твоят град е най-големият, който някога съм виждал.
Изсумтях :
– Той е един от най-големите в света, но мисля, че има няколко в Китай, които са по-големи.
– Трудно е да си го представя.
– Трудно е за много хора, дори за тези, които са родени в това време. Така че Сет някога намерил ли златния кон?
– Да, но не успял да го улови. След като Амон-Ра излекувал Хорус, той прогонил Сет, който бил обгърнат от пустинна буря, за да не се появява никога повече, до моето време. Златният жребец Небу се превърнал в легенда. Много мъже са загинали, търсейки го в пустинята. Предизвикателството на Амон-Ра никога не е било изпълнено и имало много хора, които смятали, че могат да станат наследници на бога на слънцето, ако хванат и опитомят прочутия кон.
– Ще ми разкажеш ли и за това?
– Може би по-късно, млада Лили.
– Не знаех, че боговете на слънцето имат нужда от почивка.
Амон затвори очи и промърмори:
– Твоите въпроси най-накрая ме измориха.
– Е, ти си много стар. – подразних го аз.
Отваряйки очите си до цепки, Амон обърна глава към мен.
– Не съм толкова възрастен, за да не мога да обуздая прекрасните мъчители, които ме обсипват с въпроси и с удоволствие ме измъчват с всевъзможни стимули.
Щях да го попитам какво има предвид под стимули, но тогава той въздъхна и сгуши глава на рамото ми. Носът ми беше притиснат в косата му. Беше мека като на новородено и не можех да не вдишам аромата му — топъл кехлибар и смирна. Намествайки се, като се приближи още повече, той покри и двама ни с одеяло и бързо заспа.
Тялото ми беше приспано от контакта, докато малки импулси топлина потъваха в кожата ми. Въпросите все още се въртяха в ума ми, но изгасих светлината и се оставих на тъмнината на самолета да ме обгърне. Опитах се да успокоя мислите си, но вместо това си представих какво би било да се скитам из пустинята, ослепена. Един сокол извика и аз рязко се събудих точно когато капитанът обяви кацането ни в Кайро.

Назад към част 8

Анна Гаврилова

Сутринта на тръгването ми към новото училище беше облачна, влажна, мрачна. Закопчах ципа на дрехата си до горе, нагласих шала си, за да покрие врата ми, и тогава, сякаш усетих нечии чужди очи върху себе си, се обърнах – Итън стоеше до прозореца в кабинета си и ме гледаше насмешливо. Не беше излязъл да ме изпроводи; не смяташе, че е необходимо, като се има предвид, че вече се беше погрижил за мен. Извърнах се и погледнах към черната кола, която едва доловимо ми напомняше на катафалка. Α след това видях сребристия лексус да спира в имението. Джипът потегли по алеята, спря точно на стълбите и застана като послушно опитомено куче. Вратата на шофьора се отвори и от колата излезе висок тъмнокос мъж в бяла полуразкопчана риза, черни панталони и високи ботуши. Той затръшна вратата и изтича нагоре по няколкото стъпала, като спря, когато ме видя да го гледам. Имаше какво да гледам – той беше много колоритен персонаж – би му подхождало невероятно добре да командва пиратска шхуна. А лицето му – смугло, загоряло, с усмивка с бели зъби и пронизващи сини очи, напомняше за сините простори на Карибските морета.
– Мая? – Той се обърна към мен с полузапитване.
Кимнах изненадано.

Елена Звездная

Напълно неочаквано, но мъжа протегна ръка и се представи:
– Дамян Атер.
Преместих шокирания си поглед от отворената му длан към лицето му и обратно, и едва тогава се осмелих да отговоря на ръкостискането.
В този миг в сърцето ми проблесна странно чувство, което ме накара да се обърна отново и да погледна към прозореца на имението. Доведеният ми баща все още ме наблюдаваше от кабинета и не харесваше това, което Дамян беше направил.
Новият познат проследи погледа ми и поздрави подигравателно Рейнтор. После отново се обърна към мен, без да се интересува от недоволството на собственика:
– Защо си толкова тъжна?
Бях напълно объркана – наистина ли някой искаше да знае какво не е наред с настроението ми? Изглежда, че откакто се преместихме в това имение, той е първия, който ми обърна внимание.
– Доведеният ми баща ме праща в ново училище – казах аз, кимвайки към черната кола.

Анна Гаврилова

– И в какаво? – Попита пирата.
– Пансион – отвърна аз с кикот.
Дамян изви вежди, изразявайки смесица от емоции – от изненада до откровено недоумение. Той погледна още веднъж към прозореца на кабинета на доведения ми баща и попита тихо:
– Какво си направила, за да обидиш толкова много Якудза?
– Кого? – Беше мой ред да бъда озадачена.
Отминавайки изненадата ми, Дамян отново погледна към прозореца, после към мен, поклати глава, изразявайки очевидното си неодобрение към действията на доведения ми баща, след което бръкна в задния джоб на панталона си, извади странно оформен, смешен алуминиев мобилен телефон и ми го подаде с думите:
– Ако имаш някакви проблеми, обади ми се.

Елена Звездная

Вдигнах телефона машинално и също така машинално отговорих:
– Благодаря ви.
В пълно объркване наблюдавах как новия ми познат с лекота, с грацията на великолепен хищник лети нагоре по стълбите на имението, за да се скрие за секунда зад масивната, украсена с дърворезби и метални пластини врата.
Но преди да успее да изчезне, Дамян Атер се обърна и… Намигна.
Намигване?
Стиснах мобилния телефон по-здраво, едва сега осъзнавайки шанса, който ми беше даден. Опитах се да се държа така, сякаш не се е случило нищо особено, обърнах се и се забързах към чакащата катафалка.
Вървях, като почти прескачах стъпалата, и същевременно се молех охраната с тъпите физиономии, които доведения ми баща ми беше сложил, да не разберат. Да не ми отнемат подаръка, който Дамян ми беше дал!
И по някаква причина те не се опитаха да го направят. Но с огромно изумление наблюдаваха как след всичките ми истерии и протести доброволно седнах на пътническата седалка на черната кола и лично затръшнах вратата.

Анна Гаврилова

Веднага след като колата запали, първата ми мисъл беше да се обадя в полицията, но какво щях да им кажа? Втората ми мисъл беше по-разумна – набрах номера на баща ми. Пиука, пиука, пиука… И тишина. Изключих телефона си и го скрих в джоба на якето си. Погледнах към пътя – бяхме излезли от територията на имението и някъде там зад нас се затваряше масивна порта.
Беше време да действам.
Първото нещо, което щях да направя, беше да намеря татко. Второто беше да се промъкна в козметичния салон, в който Итън толкова внимателно беше изпратил майка ми, и да се опитам да я отвлека. Защо да я отвличам? Просто не вярвах, че тя вече има здрав разум, а намека за хипноза на доведения ми баща обясняваше много неща.
Само че не можех дори да се опитам да избягам – не бяхме изминали и пет минути, преди колата да направи плавен завой към хеликоптерната площадка. А там, както се оказа, ме чакаше самолет. Частният самолет на доведения ми баща.

Елена Звездная

Но това не е всичко. Когато колата спря и аз отворих вратата, в горната част на рампата се появи тънка, права жена в строг кафяв костюм. Русата ѝ коса беше прибрана на стегнат кок, а на лицето ѝ имаше изражение, което би било по-подходящо за надзирател в затвор.
Със същата строгост, като държеше гърба си неестествено изправен, тя тръгна надолу и аз изведнъж осъзнах, че откровения разказ на доведения ми баща за новото училище от вчера съвсем не е преувеличен. То наистина е много, много лошо! Но…
Нямаше време за сълзи. Не исках и да си хабя нервите. В резултат на това поех дълбоко въздух и се опитах да се усмихна на жената, която вървеше към мен.
Най-важното беше да не показвам страха си! Всичко друго, но не и това!
Жената, разбира се, забеляза опита, само че отговора ѝ… Приличаше на хищническа усмивка. И ако Дамян Атер приличаше на благороден хищник, то тази жена определено не беше благородна.
И беше опасна. Много, много опасна!
– Мая – каза тя, извивайки устните си в неестествена усмивка. – Най-накрая. Дочакахме те.
Наистина нямаше накъде да бягам и трябваше да кимна. После издишах и пристъпих към трапа.

Анна Гаврилова

Щом влязох в самолета, двигателите започнаха да бръмчат, което показваше началото на подготовката за излитане.
– Влизай, Мая, сядай, закопчавай се – каза жената, която влезе след мен, затваряйки вратата с помощта на стюардесата.
Вратата се захлопна.
– Полетът ни ще продължи шест часа – продължи тя с равен тон – на борда няма интернет, но съм ви подготвила информация за новото ви училище. В него ще се преподава на английски език. Вие знаете английски, нали?

Елена Звездная

Смаяно стрелнах очи наоколо и попитах отново:
– Шест часа?
– Защо си толкова изненадана? – Отвърна надзирателката с високомерно повдигната вежда.
Неспособна да се справя с емоциите си, аз се сринах на седалката. Къде отиваме? В друга държава?
А езика… В училището ми преподаваха английски на добро ниво, а през последните две години имах и преподавател, но това определено не е достатъчно.
Във въздуха витаеше осъзнаването, че ще бъде много трудно да се върна у дома. Но вместо подобаващо чувство на паника, имаше усещане за ненормално спокойствие. Погалих скришом джоба на якето си, където беше скрит подарения от Дамян мобилен телефон, и се успокоих окончателно.
Ще се оправя. Няма да се откажа само защото няма друг изход.
Надзирателката, която не си беше направила труда да каже името си, седеше на отсрещната седалка още от излитането и не се вписваше в луксозния интериор на частния самолет с кожената тапицерия, скъпото дърво и хрома. Аз също не се вписвах.
Освен това… Тя наблюдаваше, и то много внимателно. И изглежда си правеше изводи. Последното беше особено неприятно.
Под бодливия поглед на студените ѝ сиви очи посегнах към папката, поставена на масата, разделяща столовете ни. Когато вдигнах документите, чух язвително:
– О, хайде. Вече бях решила, че дори няма да се поинтересувате.
– Ще го направя – отвърнах категорично.
Тогава се осмелих да попитам:
– А вие коя сте?

Анна Гаврилова

Жената пренебрегна въпроса ми, като продължи да ме гледа със същата отровна усмивка. В продължение на няколко секунди я гледах мълчаливо с надеждата, че съвестта ѝ ще се събуди и Акулата ще благоволи да изясни нещо за самоличността си. Но дали съвестта отсъстваше, или госпожата получи пристъп на амнезия и забрави за собствената си роля в това неприятно за мен представление, в крайна сметка тя не каза нищо. Надявам се наистина да е получила пристъп на амнезия, ако трябва да съм напълно честна – това би ме зарадвало.
Погледнах надолу към документите и с изненада открих един замък. Доста старинна сграда в готически стил загатваше за задълбочен подход към обучението, в духа на средновековната схоластика.
Прочетох информацията:
„Основател на училището е Филип Авреол Теофраст Бомбаст фон Гогенгейм“.
Нещо в това ме накара наистина да се напрегна. Повече от малко напрегнато. По някаква причина в съзнанието ми изплува името Парацелз… Нещо свързано с Никола Фламел, който след Хари Потър е неизвестен само на мързеливите, и бях принудена отново да погледна Акулата с тайнствения поглед „Α вие полудяхте ли?!“.
Жената реагира на шокираните ми кръгли очи с доволна усмивка и каза:
– Добре е да знам, че сте запозната с алхимиците от Средновековието.
– Не изглеждам толкова стара – отвърнах раздразнено.
– Какво имаш предвид? – Акулата беше леко изненадана.
– Че трябва да имам малко по-значителен брой години от шестнайсет, за да съм лично запозната, не мислиш ли?
Α по-нататъшното раздразнение се изля с отчаян гняв:
– Къде ме отвеждате?!

Елена Звездная

Събеседничката се усмихна надменно, а нивото на арогантност, което и без това не беше никак малко, буквално излезе извън скалата.
– Значи обичате да бъдете саркастична? – Изсъска тя.
– Къде ме водите? – Повторих ядосано.
По устните на Αкулата плъзна неприятна усмивка…
– На място, където можеш да получиш наистина ценни знания. Да научиш неща, на които никое друго училище не би те научило. Но това е само ако човек има ум. – Но знаеш ли, Мая, не съм сигурна, че думата „ум“ те описва.
Обидата не ме нарани. Наистина ми беше все едно! Но това, което се случи след това, не можеше да ме остави безразлична.
Акулата се наведе леко напред, сякаш за да промърмори нещо особено неприятно, но вместо думи получих поглед. Студеният поглед на очи, в които проблясваше син огън!

Анна Гаврилова

– Упс – казах аз, като погледнах жената – мисля, че имате лещи от Алиекспрес.
– Не го разбирам! – Седнала изправена и загледана в мен с изненада, каза Акулата.
– Знаеш ли, жено, страхувам се, че някой като теб няма да разбере. Но ако бях на твое място, щях да спра с евтините китайски продукти, тъй като можеш да останеш без очи.
Ето че разговора в самолета малко позатихна. Аз в този момент се опитвах да осъзная докъде бих могла да стигна с диплома от училище за алхимици – Акулата очевидно взе съвета ми присърце.
Но в крайна сметка не можах да го издържа:
– Парацелз със сигурност е известна средновековна фигура, можеш да го уважаваш за това, че вместо да се опитва да изобрети философския камък и хомункула… Уф, горките яйца…
– Какво общо има това с яйцата?! – Извика Акулата.
Гледайки я, аз просто казах:
– Потърси го в Гугъл. Но изобщо не го гледай, оттогава не мога да ям бъркани яйца.
Гледайки ме с китайските си лещи, Акулата извади телефона си и опровергавайки собственото си твърдение за това, че „тук няма интернет“, влезе в Гугъл.
– YouTube, яйца и хомункули – казах аз.
След минута съпровождащата ме Акула пребледня, след още трийсетина секунди позеленя, в резултат на което захвърли телефона и побягна към тоалетната.
На усмивката ми можеха да завидят и миноките.
Вдигнах телефона на надзирателката и също влязох в Гугъл. Написах „училище Парацелз“… – Нищо. Въведох името на английски език – нищо. Препрочетох уикито за самия Парацелз, опресних паметта си. Акулата все още повръщаше в тоалетната, което беше добре. Не бях доволна от липсата на каквато и да е информация за училището, в което щяха да ме изпратят.
И тогава получи съобщение на телефона си. Слушайки го, разбрах, че акулата все още се обажда на Ихтиандър, затова безсрамно прегледах входящите и съобщения.
В пощенската кутия се четеше:
„Вземи още един надарен“.

Назад към част 1

Анет Мари – ПРЕСЛЕДВАНЕ НА МРАКА
Стомана и камък: книга 1

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27

Глава 1

Искам да изясня от самото начало, че богъл няма да е първия ми избор за дилър на наркотици. И Арбътнот не би бил първият ми избор за богъл. За съжаление не бях в състояние да бъда придирчива.
Последните три нощи бях прекарала в изчерпване на другите си възможности и затова се озовах пред „Арбътнот“ в едно тъмно, замислено кътче на „Флешмаркет Клоуз“. Познавах го от десетина години и бях сигурна, че преди това са минали поне още десетина години, откакто е изоставил естествената си селска среда в полза на града. Никога не го бях питала защо е дошъл в Единбург, според моя опит е по-добре да не знаеш за скелетите в чуждите гардероби. Тези врати са затворени по някаква причина.
Воднистите очи на Арбътнот бяха вперени в произволна точка някъде над рамото ми. Това ме накара да почувствам, че ще бъда пресрещната отзад от някой от приближените му, въпреки че знаех, че няма никой.
– Имам бял прах, скункс и гъби – промърмори той.
Пренебрегнах изблика на паника, който се появи в гърлото ми, и останах неподвижна. Боглите не обичат резките движения.
– Аз не търся нищо от това – казах. – Искам само паяжина. Всичко, което някога съм искала, е коприна от паяк.
– Всички? – Гласът на Арбътнот се извиси до висок писък, сякаш още не знаеше за какво съм там. – Всичко?
– Имам парите.
Той бавно завъртя главата си от една страна на друга, като накара дългата си матова коса да потрепери.
– Коприната е много търсена. Няма много от нея, а властите се борят с нея.
Възелът в стомаха ми се отпусна. Ако наистина нямаше такива, щеше да възхвалява съмнителните достойнства на другите си продукти. Арбътнот просто се опитваше да вдигне цената си. Това беше танц, с който бях повече от запозната.
Направих крачка назад.
– О, тогава ще опитам някъде другаде.
Ръката му се стрелна, хвана рамото ми и го стисна силно.
– Имам малко – каза той. – Само че не много.
– Чиста ли е?
Отговорът му беше твърде бърз, за да бъде нещо друго освен лъжа.
– Сто процента.
Запазих безизразно изражение, но настроението ми се понижи, тогава щях да имам късмет, ако беше петдесет процента чиста. Но нямах никакви възможности, защото симптомите на абстиненция вече се проявяваха с отмъщение. Скоро щях да започна да халюцинирам. Не разполагах с време да намеря алтернатива.
– Ще ти дам двеста лири за десет. – Това щеше да ми стигне до деня на заплатата, когато щях да намеря друг търговец с по-високи стандарти.
Арбътнот изхриптя, а подигравателния му смях отекна по алеята.
– Петстотин.
– Три – отвърнах аз. Можех да се справя с това.
– Няма да се изравня с трима. Но ти ми харесваш, Дейзи. – Той потупа тънките си устни и се престори на дълбоко замислен. – Казвам ти какво, ще ти направя специална сделка. Четиристотин и хапчетата са твои.
Прегледах числата в главата си. Все още трябваше да плащам сметката си за ток и дължах на Кат петдесет паунда, но в шкафа имаше достатъчно храна, за да ми стигне до края на месеца. Можеше да бъде и по-зле.
– Три и петдесет.
– Четири.
– Три-шестдесет.
– Четири. – Той наклони глава и аз разпознах опасния блясък, който внезапно озари очите му. – Предложи отново по-малко и цената ще се повиши.
Вероятно блъфираше, но за съжаление не посмях да проверя тази теория. Арбътнот притежаваше коприната на паяка, от която се нуждаех, а това означаваше, че той притежава цялата власт. Моята позиция беше твърде слаба – а аз бях твърде прокълната и отчаяна.
Проклех се вътрешно и бръкнах в джоба си, докато намерих смачканата пачка банкноти. Хвърлих ги в неговата посока. Той почти ми изтръгна парите, като изплези език, докато ги броеше. На половината път загуби бройката и трябваше да започне отново, докато кожата ме сърбеше, а ръцете ми трепереха. Накрая той измърмори доволно и ми махна с ръка.
– Джими чака в дъното на стълбите. Той ще ти помогне.
Кимнах. Преди да успея да се отдръпна, за да прибера това, за което бях платил, очите на Арбътнот се насочиха към лицето ми и за пръв път срещнаха погледа ми.
– Накрая ще те убие, нали знаеш.
Той беше последния човек, от когото имах нужда от здравен съвет. И, да, накрая това щеше да ме убие. Да си наркоман беше гадно, но паяковата коприна беше единственото нещо, което бях открила, че може да контролира дивата магия в мен. Преди да започна да я приемам, бях в реална опасност да убия някого по невнимание заради липсата си на самоконтрол. Предпочитам да бъда наркоман, отколкото убиец – макар че не бих казала нищо от това на Арбътнот.
– Да – казах просто. – Знам.
Тръгнах бързо по добре утъпканите стъпала от двете страни, по които някога течаха струйки кръв от месарите, които работеха тук, бяха запълнени преди десетилетия, но въпреки това се държах настрана от тях. Нямаше смисъл да стъпвам излишно върху кървавата история. За мен беше важно да уважавам миналото, дори когато то нямаше никакво отношение към бъдещето ми. Наречете го странна прищявка, ако искате. Всички имаме такива.
Джими, едър, мускулест човек, чието лице беше издълбано с кръстосани грозни, лъскави белези, протегна малка запечатана торбичка, когато се приближих. Взех я от него и преброих: десет малки бели хапчета, всяко от които бе маркирано с грубо S. Опитах се да не дам израз на облекчението си, макар че нямах нито търпението, нито волята да чакам. Веднага щом му обърнах гръб, бръкнах в торбичката за едно хапче и го хвърлих в устата си, като го задържах на езика си, докато не усетих познатото горчиво шумолене. После преглътнах. Сега всичко щеше да е наред. Сега вече всичко щеше да е наред.
Изчаках коприната на паяка да започне да действа. Беше произведена в някаква мръсна лаборатория и нямаше нищо общо с истински паякообразни – доколкото ми беше известно. Наричаше се паяжина само защото, когато попаднеш в паяжината ѝ, нямаш почти никакъв шанс да се измъкнеш, колкото и да се мъчиш да се освободиш.
Симптомите на абстиненция започват с треперене и гадене, след което преминават в халюцинации, истерия и сърцебиене. Обикновено те завършваха с пълна лудост, последвана от сърдечен арест. Няколко пъти в миналото бях стигнала опасно близо до тях и нямах желание да ги изпитам отново, независимо от дългосрочните рискове от приема на наркотика.
Затаих дъх, докато нощното небе бавно се изостряше и кръвта ми започна да трепти. В този момент висок писък разкъса студения въздух.
Завъртях се и погледът ми се срещна с този на Джими. Той ми намигна бавно и вдигна масивните си рамене в знак на поклащане.
– Нищо не чух – каза той.
Изсъсках раздразнено и се втурнах по посока на писъка.
Видях жената веднага щом излязох от Флешмаркет Клоуз. Беше притисната в ъгъла, с гръбнак, притиснат към вратата, а ръцете ѝ, все още стискащи чантата, се размахваха пред лицето ѝ. Една от обувките ѝ се беше събула – черна лакирана обувка с висок ток, чийто дизайн не би бил от полза за никого, освен за богатия дизайнер. Тя лежеше безполезна на калдъръма, единственото препятствие между нея и ръмжащия вампир, който беше на четири крака пред нея.
Глупости, които се набиват на очи. Гледах как вампира я настъпва за една-единствена застинала секунда, после извърнах очи и се хвърлих към него.
Това, което повечето хора не осъзнават, е, че вампирите са глупави. Широката общественост се фокусира върху идеята, че вампирите са необикновени хищници с ужасяващи умения, вместо върху факта, че след като веднъж са се захванали за мишена, не забелязват нищо друго – дори когато самите те са на път да бъдат нападнати. Дори когато скочих върху гърба на вампира, обвих ръка около врата му и започнах да го стискам, немъртвото същество все още имаше очи само за набелязаната жертва.
Жената, която ужасът бе обгърнал като саван, изпищя. За съжаление този звук само засили жаждата за кръв на вампира. Изхлипах, правейки всичко възможно да удържа мръсното му, гниещо тяло, докато мръсните му ръце драпаха към нея.
Затегнах хватката си за врата му, но това очевидно не беше достатъчно, затова стиснах зъби и ударих лакътя на другата си ръка отстрани на главата му. Чух хрущене на кост, когато скулата му се разби. Излишно е да казвам, че нараняването не го забави – не бях сигурна, че дори е забелязал.
Спуснах краката си от двете страни на тялото му, докато него разпънах, след което забих пети в земята, за да не може да напредне повече.
Жената започна да пее трепереща литания, а думите ѝ се преплитаха една в друга, докато станаха едва разбираеми.
– Не искам да умра, неискамдаумра, неискамдаумра.
Усещах как жилавите мускули на вампира се напрягат срещу мен. Дръжката ми върху него се изплъзваше и той се дръпна напред с един сантиметър. После още един.
– Неискамдаумра.
– Госпожо – промълвих аз, – трябва да бъдете тиха.
– Неискамдаумра.
Изправена пред собствената си смъртност, тя не ме чуваше. Дръпнах по-силно врата на вампира и бях възнаградена с кратък стон, но задържането ми не беше достатъчно. Прокарах език по устните си и се съсредоточих. Наскоро беше валяло и вдясно от мен се виждаше полезна следа от локви. Затворих очи наполовина.
– Неискам…
Мръсната вода от най-голямата локва полетя във въздуха и удари жената в лицето. Тя се задъха и спря да пее, за да примигне бързо в моя посока, докато водата се стичаше по бузите ѝ и се сливаше със сълзите ѝ. Добре. Точно това бях целяла.
– Паникьосваш се – казах аз, като повиших гласа си, за да ме чуе над гърленото ръмжене на вампира. – Трябва да вземеш обувката си и да ми я подадеш. – Жената ме гледаше през сълзите си, които се бяха набраздили от спиралата. Опитах отново. – Вземи обувката си и ми я подай.
Размахах свободната си ръка във въздуха, но това беше грешка, защото отпусна хватката ми върху врата на вампира. Той се хвърли напред, а зъбите му изхвръкнаха.
Очаквах жената отново да изгуби краткото си връщане към здравия разум, но вампирския напън имаше обратен ефект. Тя напредна, грабна падналата си обувка и я хвърли към мен. За щастие, аз я хванах.
Веднага стиснах пръста, завъртях китката си и забих заостреното токче в ухото на вампира. Три сантиметра дизайнерска стомана се забиха в главата му със силно хрущене, последвано от мокро скърцане. По дяволите, това беше задоволително. Този глупав шпиц все пак имаше своите приложения.
Отпуснах врата на вампира и той се сгромоляса напред, а черепът му се удари във влажните павета. Когато се изправих и се отърсих, жената се втурна напред, за да ме прегърне с благодарност. Аз се намръщих и бързо вдигнах ръка, за да ѝ покажа, че трябва да остане назад.
– Не се приближавай твърде много – предупредих. – Той не е мъртъв. Все още не.
Тя отново изпищя и скочи във вратата, когато краката на вампира се подкосиха. Заобиколих тялото му и се замислих, след което бръкнах с ръка в един от задните си джобове и извадих старата касова бележка, която беше надраскана в него. Не беше идеална подпалка, но щеше да свърши работа в краен случай.
Съсредоточено хвърлих малкото листче към вампира и то започна да дими и да се накъдря по краищата. Съсредоточих се още повече, докато накрая се запали и падна върху кокалчето на гръбнака на вампира.
Приближих се, хванах жената за раменете и я издърпах настрани.
– Какво?
– Трябва да се отдалечим на безопасно разстояние – обясних аз.
– Но…
Дръпнах я още няколко метра по-далеч.
– Преброй до пет – казах ѝ.
Усещах как трепери, но тя направи каквото поисках.
– Едно, две, три – заекна тя. – Четири, пет.
Взирахме се в тялото на вампира. Малката квитанция беше вече изгоряла.
– Трябваше ли да се случи нещо? – Попита жената.
Това беше смущаващо. Отново бръкнах в джоба си с надеждата да намеря някоя друга полезна хартийка.
Миг по-късно вампирът избухна в пламъци. Навреме, по дяволите.
Жената се гмурна зад мен, като използва тялото ми, за да предпази своето, после сякаш осъзна какво прави и чух приглушено извинение – въпреки че остана на мястото си. Изчаках, наблюдавайки как вампира се превръща в пепел. Щеше да е много по-впечатляващо, ако той наистина беше изгорял, когато тя беше приключила с броенето. Е, добре, предполагам, че крайният резултат беше същият.
– Не бива да се разхождаш сама по улиците през нощта, ако нямаш подходяща защита – казах, след като стана ясно, че вампира определено няма да се надигне отново.
– Скарах се с гаджето си – разтреперано каза жената. – И не можах да хвана такси. Предполага се, че в момента наоколо няма много вампири. Мислех, че ще е безопасно.
Преглътнах забележката си, че това очевидно не е безопасно.
– Поне се въоръжи с някакъв вампирски спрей за следващия път.
Очите ѝ се разшириха.
– Аз го направих! Не се получи! – Тя вдигна чантата си, за която все още се държеше, и извади малко шишенце.
Намръщих се, взех го от нея и го разпръснах във въздуха пред себе си. Предполагаше се, че е комбинация от светена вода и див чесън, но доколкото разбрах, тази конкретна версия не беше нищо повече от вода, примесена със синтетичен чеснов аромат.
– Измамили са те – казах аз.
Раменете ѝ се отпуснаха.
– Да – промълви тя. – Осъзнавам това. – Тя погледна отвъд мен. – Обувката ми…?
– Изгоряла докрай. Ще се прибереш у дома. Къде живееш?
– Чеймбърс Стрийт – прошепна тя.
Не беше далеч.
– Ще те заведа дотам.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Благодаря ти. – Тя се вгледа в мен. – Как разбра какво да направиш? Откъде знаеше как да го победиш?
– Практика – казах аз, въпреки че знаех какво всъщност пита. Аз съм кльощава, метър и петдесет, невъоръжена жена и не изглеждам така, сякаш бих могла да пребия малко дете, камо ли вампир.
Въздъхнах и се съгласих, като прибрах косата си зад ушите, за да може тя да види истината.
– Ти си елфа – въздъхна тя. Отново ме погледна нагоре-надолу. – Но…
– Аз съм ниска елфа – казах ѝ. – Не съм високородна.
Тя кимна, сякаш разбираше. Може би разбираше, някои хора разпознаваха разликата. Висшите елфи имат власт, богатство, огромни количества елементарна магия и добър външен вид, нисшите елфи имат нулева власт, никакво богатство, само малко едва контролирана магия – и обикновено имат и акне. Това е гадно. Но отдавна бях научила, че да се оплаквам от неща, които не мога да променя, е магистрала за никъде.
– Мога ли да направя нещо? – Попита жената. – Или да ти дам нещо? Като сърдечна благодарност за това, че ми спаси живота?
Изкушавах се да я помоля за малко пари, но това ми се струваше жестоко, като се има предвид какво беше преживяла току-що.
– Не. – Усмихнах се. – За мен беше удоволствие да помогна.
– Ако не искаш пари, мога да ти направя услуга – каза тя. – Каквото и да ти трябва в бъдеще, можеш да дойдеш при мен и…
– Не! – Отказът ми беше по-силен и категоричен, отколкото възнамерявах. Тя изсумтя и аз смекчих тона си. – Никога не прави това.Никога не предоставяй на никого неназована бъдеща услуга, особено на някой с магия. В крайна сметка можеш да се откажеш от всичко, което някога е имало значение за теб.
Тя пребледня.
– О, добре. Съжалявам.
Зачудих се как тази жена е успяла да премине през живота си невредима досега.
– Хайде – казах аз, преди тя да ми обещае първородния си син. – Да те приберем у дома.

Назад към част 1

ЛИЯ МАРА

Когато си представях, че съм кралица, моите мечти включваха хората ми най-накрая да намерят мир. Щях да управлявам с нежна твърдост, вместо със злобната бруталност на майка ми и поданиците ми щяха да процъфтяват. Никой не би се страхувал от мен. Никога не съм искала да се страхуват. Мислех, че хората ми ще се зарадват.
Никога не съм предполагала, че някой ще ме моли да режа крайници точно в средата на тронната ми зала.
– Ваше Величество – прошепва Клана Сън, жената, която беше главният съветник на майка ми, а сега е мой главен съветник. – Ще трябва да предприемете някакви действия.
– Трябва да му отрежеш ръцете – изръмжава жената пред мен. Тя се казва Калара и притежава малка ферма далеч на север, точно по протежение на Замръзналата река. Ръцете ѝ са възлести, а кожата ѝ е изветряла от тежък труд, цял живот. – Дори една ябълка да падне от дървото, не значи, че всеки може да я вземе.
– Не съм откраднал ябълка! – Казва мъжът, друг земевладелец на име Баярд. – Засадих ги на моята земя.
– Това е моята земя – крещи Калара.
– Моята! – Изревава той. Бузите му са червени, очите му са изпъкнали от ярост.
– Не е изненадващо, че на човек му липсва интелигентност, за да измери разстоянието – казва Калара. – Може би нашата мъдра кралица ще ми предостави земите ти и аз ще мога да те накарам да работиш на полето, където ти е мястото.
– Бях там, където ми е мястото!
– Отрежи им ръцете – мърмори Нола Верин, моята сестра, от трона си от другата ми страна. Елия Мая, нейната съветничка, която винаги е била близо до сестра ми, се смее тихо. Нола Верин и хвърля усмивка.
Въздъхвам и поглеждам към прозореца. Принц Грей е отвън на полето, Джейк и Тайко са до него, наблюдаващи обучението на нашите войници. В началото Грей седеше с мен, докато изслушвах жалбите на моите поданици, но не всеки говори езика на Ембърфол, а той все още учи нашия. Не е провал, но съм чувала шепоти за арогантност и невежество и не съм сигурна кое е по-лошото. Хората ми вече се съмняват дали съм достатъчно безмилостна, за да управлявам след смъртта на майка ми.
Всичко това е много по-сложно, отколкото някога съм си представяла.
До мен Нола Верин категорично прочиства гърлото си.
Отдръпвам очи от прозореца и поглеждам към Клана Сън.
– Чия е наистина земята?
– И двамата имат документи, доказващи собствеността върху земята, Ваше Величество.
Разбира се, че е така. Сдържам нова въздишка.
– Подправени са, сигурна съм – подсмърча Калара.
– Достатъчно. – Те никога не биха се карали така пред майка ми. Хвърлям поглед през стаята, където писарите записват всяка наша дума. – Писари – казвам. – Прегледайте актовете за неточност. Проверете печата на майка ми. – Поглеждам към Калара и Баярд. – Ще се срещнем отново след седмица…
– Седмица! – Казва Калара. – Това е нелепо.
– Ръцете ѝ – прошепва Нола Верин. – Отсечи ги, сестро.
Елия Мая пристъпва напред. Тя има дълга тъмна коса, която държи вързана на плитки, и се държи като войник. Тя беше офицер в армията, преди да се докаже по време на последната битка в Ембърфол, след което майка ми ѝ даде позиция на съветник.
– Едно незначително наказание би накарало другите да се поколебаят да ви противоречат.
– Да! – Нола Верин се усмихва мило. – Тогава може би само едната ръка?
Звучи сякаш се дразни, но мога да чуя скритото разочарование. Вече щеше да им отреже ръцете.
В интерес на истината Нола Верин изобщо не би позволила да изразят оплакванията си.
Управителя пристъпва напред, за да вземе документите от фермерите. Байярд го подминава без колебание и ми се покланя.
– Оценявам вашата мъдрост, Ваше Величество.
Вместо това Калара стиска хартията по-здраво.
– Майка ти никога не би ме разпитвала.
Майка ми никога не би я търпяла. Всъщност се съмнявам, че някой от тези хора изобщо би имал смелостта да отнесе тази жалба до Кристъл Палас. И Нола Верин, и Клана Сън споменаха, че броят на хората, поискали посредничество, се е увеличил десетократно.
В известен смисъл това е, което исках. По-малко насилие, по-малко кръв. По-малко смърт. По-малко страх.
В известен смисъл не е така.
– Пусни документите – казвам ѝ напрегнато.
Калара прави крачка назад.
– Това е абсурдно. – Тя навива хартията на тръба. – Добре. Застанете на страната на този мъж. Не трябва да се учудвам.- Тя плюе на Баярд. – Fell siralla.
– Не съм на страната на този мъж – казвам аз. – Помолих те да дадеш документа си, за да мога справедливо да…
Тя ме заплюва, после се обръща с гръб и се запътва към вратата.
До мен Нола Верин, Елия Мая и Клана Сън си поемат въздух. Останалите, чакащи своя ред, разменят неудобно погледи.
Майка ми щеше да екзекутира Калара точно тук. Или може би не и в началото. Тя щеше да накара пазачите да я обезвредят по някакъв болезнен начин, след което щеше да остави тялото да кърви на каменния под, като предупреждение за всички други, които биха дръзнали подобна наглост.
Не мога да направя това. Аз не мога.
Нола Верин ме поглежда и когато не казвам нищо, тя се изправя.
– Пазачи! – Тросна се тя. – Спрете я.
Обръщам глава, за да погледна свирепо сестра си. Тя не трябва да издава заповеди вместо мен. Двама пазачи, така или иначе са се отлепили от стената и са хванали Калара за ръцете. Сега тя бълва ругатни по мой адрес. Баярд гледа с широко отворени очи.
– Не ме гледай така – прошепва Нола Верин. – Трябва да предприемем нещо. Знаеш, че трябва.
Поглеждам отново към пазачите.
– Вземете акта. Ние ще определим чия е земята.
– И отрежете езика ѝ – казва Нола Верин. – За това, че плюеш по кралицата.
– Чакайте. Какво? Не! – Казвам, но пазачът вече е извадил острие и думите ми се губят в звука на внезапните протестни писъци на Калара. Кръв се стича от устата на жената по предната част на роклята ѝ. Писъците ѝ преминават в пронизителен, изкривен, влажен звук. Коленете ѝ се подгъват, но пазачите я държат изправена.
Замръзнах на място, собственото ми дишане е много повърхностно. В основата на подиума Баярд е пребледнял. Виждам как няколко от другите се размърдват и поглеждат към вратата, сякаш оплакванията им могат да изчакат още един ден.
Запозната съм с този вид насилие, но все пак ме разстройва. Не го искам в моята тронна зала. Не искам да се прави по заповед на сестра ми.
„Трябва да предприемем действия. Знаеш, че трябва.“
Иска ми се да имах още минута. Още секунда.
Но Калара си тръгваше. Тя щеше да ме заплюе. Тя ме кълнеше. Тя отказа да изпълни заповедта.
И не направих нищо. Ръцете ми треперят по толкова много причини.
– Изведете я оттук – казвам с нисък и стегнат глас и пазачите започват да я влачат. Поглеждам надолу към Баярд. – Земите са ваши, освен ако документите не докажат друго. Върнете се след седмица за моето решение.
– Да. – Гласът му леко се пречупва. – Да, Ваше Величество. – Той се покланя прибързано и се тътри назад.
Обръщам се да погледна Нола Верин.
– Не прави това отново.
– Чу ли какво каза тя? Някой трябваше да реагира.
– Щях да се справя. Няма нужда да ме подценяваш.
– Тя си тръгваше. Писмо ли щеше да ѝ изпратиш?
Най-лошото от всичко това е, че сестра ми е права. Отново поглеждам към прозореца. На тренировъчното поле войниците са се разделили на групи за спаринг. Изгубих от поглед Грей и другите, което трябва да означава, че и те са се присъединили към двубоите.
Обмислям това, което Калара току-що каза, преди пазачите да отнемат способността ѝ да говори. „Заставате на страната на мъж. Не трябва да се учудвам. “
Майка никога не е управлявала с мъж до себе си и бях отгледана с вярата, че нито една кралица не се нуждае от крал, за да управлява ефективно. Но Грей е истинският наследник на трона на Ембърфол и съвместното управление може да донесе мир и на двете ни кралства.
Никога не съм предполагала, че някой от моите поданици ще види мъжа до мен, като проява на слабост.
Мисля си за всички срещи, на които Грей не беше поканен. Вечерите, партитата. Шепотът за това дали той наистина ще застане на страната на Сил Шалоу срещу родната му страна Ембърфол. Въпросите дали съм достатъчно силна, за да управлявам, щом искам мъж до себе си.
Не знам дали това означава, че трябва Грей да е тук или е по-добре за него да е на полето.
Знам какво би си мислила майка ми.
Хората, които чакат, са намаляли.
Не е заради мен а заради сестра ми.
Въздъхвам и поглеждам към останалите пазачи.
– Ще чакате аз да ви заповядам, преди да предприемете действие. Разбрахте ли?
– Да, Ваше Величество.
Думите им звучат кухо. Не знам как да го поправя. Нола Верин си шепне с Елия Мая. Мисля, че сигурно говорят за мен, но тогава съветникът кимна и стана, за да излезе от стаята. Когато сестра ми ме поглежда, изражението ѝ изобщо не е разкаяно. Тя изглежда самодоволна.
Трябва да положа усиля, за да не се намръщя. Калана Сън пляска с ръце.
– Кой е следващият? Нека мине напред следващият.
Момиче с дълго тъмно наметало излиза напред. Тя е ниска, с широки рамене и разпръсната кестенява коса, която се спуска през половината ѝ лице. Изглежда много млада, за да се обърне към кралицата с проблем, който се очаква да разреша, но може би това идва от колебливостта на нейните стъпки. Тя сякаш трепери.
Сърцето ми омеква. Това са хората, на които искам да помогна. Тези, които биха се страхували да се доближат до майка ми.
– Приближи се – казвам нежно.
– Да, Ваше Величество – прошепва тя. Тя наднича към мен и леко се изкачва до подиума. Гласът ѝ е тих, леко трептящ на сричките. – Наистина съм благодарна за срещата с вас. Аз… донесох ви подарък. – В сянката на наметалото ѝ блести нещо от стъкло.
Протягам ръка.
– Ела – казвам отново. – Не се страхувай.
Тя ме хваща за ръката и се качва на подиума. Пръстите ѝ са мънички и треперещи, дланта ѝ влажна. Каменни пръстени украсяват пръстите ѝ. Очите ѝ се плъзгат към Нола Верин и Клана Сън и тя навлажнява устните си.
– Какво мога да направя за теб? – Казвам.
Тя показва подаръка си. Това е кристална бутилка, гърлото е обвито в злато и червена коприна. Тя щрака с пръсти и камъните на пръстените заискриха, улавяйки коприната. Избухва малко пламъче.
Поемам въздух и се дръпвам назад. Страж тръгва напред и аз вдигам ръка.
Момичето се усмихва. Кристалът искри под пламъка, коприната се разпада на искри, които падат в краката ѝ.
– Вашият подарък, Ваше Величество.
Аз се колебая. Прекрасен е, като лампа с фитил отвън.
– Магията – прошепва тя – ще те унищожи.
Тогава тя хвърля бутилката в краката ми и около нас избухва огън.

Назад към част 8

***

И получавам боздуган право в гърдите и се блъскам в земята. Момичето с боздугана ме прескача в горещо преследване на Совата. Но въпреки факта, че усетих как ребрата ми се чупят и че в устата си усещам вкуса на това, което се брои за моя кръв, все пак успявам да я хвана за глезена и да я повлека със себе си надолу. Тя крещи и се търкаля върху мен, удряйки с юмруци лицето ми, страната ми, ребрата ми, навсякъде и всичко. Безумната ѝ атака не ме разсейва от командира ѝ, който тича с пълна сила след Совата. Навеждам се и удрям лицето си в нейното, последвано от подсилена с метал дясна кука в носа ѝ. Тя изръмжава, докато я търкалям от себе си, но тя грабва катаната ми и я захвърля. Трябва да избера. Мечът или да спра Командира.
Лесен избор.
Особено като се има предвид, че боздугана ѝ е до крака ми. Изтръгвам го, изкатервам се на крака и тичам след Командира, като го завъртам боздугана над главата си все по-бързо и по-бързо и по-бързо.
После го пускам.
Боздуганът се издига във въздуха и го удря право в тила. Той се приземява с лице надолу. Чувам го да ръмжи, значи не е мъртъв. Е, не по-мъртъв, отколкото вече е. Просто трябва да ги занимавам достатъчно дълго, за да може Совата да стигне до останалите и да им каже. Чувам познатия звук на метал, който прорязва въздуха, и се обръщам, за да видя как момичето-боздуган насочва срещу мен собственото ми оръжие. Отскачам назад, но върха на меча и ме улавя и се врязва на около сантиметър в корема ми. Боли. Но не достатъчно, за да ме накара да спра. Не достатъчно, за да ме забави.
Тя отново ме пронизва. Този път се цели в гърлото ми, а после отново в гърдите ми. Зад всяка атака стоят такъв гняв и сила, че мисля, че е забравила за правилото да не ме убива. Отскачам назад при всяка от тях. Тя не ми дава шанс да отвърна на удара. Непрекъснатото ми отбягване я вбесява и тя с разочарован писък изтегля меча си, а острието му е насочено нагоре, готово да се забие в челюстта и черепа ми. Аз се хвърлям наляво. Но не достатъчно бързо. Чувствам как острието на меча разсича бузата ми. Тя го изтегля нагоре, готова да отсече главата ми отстрани.
– НЕ Я УБИВАЙ! – Изръмжава гневно Командира. – ЛОРД САНДС ИСКА ДА Е ЖИВА!
Викът му я разсейва и аз се снижавам, замахвам с крак и удрям глезените ѝ с ритник. Тя пада, а аз изтръгвам меча си от недостойната ѝ ръка. Зад мен Командира се изправя на крака, с боздуган в ръка и с поглед, насочен натам, накъдето се е запътила Совата. Докато той бяга, аз също.
Зад мен момичето с боздугана ме преследва. Всички тичаме с пълна скорост през дърветата. Аз го настигам. Все по-близо и по-близо. Когато изведнъж той спира, краката му се плъзгат в пръстта, докато се обръща, завърта боздугана и го забива в лицето ми.
Падам на земята.
Лицето ми е разбъркано от болка, а когато се протягам нагоре, челюстта ми е излязла на три сантиметра от ямката и от разкъсаната ми кожа се лее кръв.
Изтласквайки се на ръце и колене, размахвам челюстта си настрани. Костите скърцат и се чупят, докато се насилват да се оправят. Още кръв се стича по лицето ми и двамата застават до мен. Виждам краката им. Чувам ги да се смеят. Дрънченето на веригата бързо е последвано от удара на боздугана в гърба ми, който ме запраща с лице в земята. Протягам ръка за меча си, но ботуша му притиска ръката ми. Той се стоварва с цялата си тежест върху нея и чувам как пръстите ми се чупят.
Извиквам.
Това е агония.
Всичко това е мъка!
Усещам всичко, но болката продължава само минути, после започвам да оздравявам. Но точно сега… Господи! Лицето ми. Пръстите ми. Гърба ми. Толкова много счупени кости. Толкова много разкъсана плът.
Той забива ботуша си по-силно в ръката ми, карайки ме да изкрещя. Със свободната си ръка го хващам за глезена и се опитвам да го изтръгна. Но не мога.
– Добре си се борила – казва командира. – Но си победена. Приеми го. Просто… ела с нас. Върни се при годеника си.
– Надявайте се. – Изплювам кръв в краката му и го поглеждам. – Ще трябва да ме върнеш при него на парчета.
Той се смее и поглежда към момичето, което стои до него.
– Иди да доведеш онази малка Зелена пелерина – нарежда той. – Убий я, преди да успее да каже на някого какво е видяла. Аз ще се справя с тази.
– Да, командире – отговаря тя и протяга ръка. Той ѝ връща боздугана и веригата. Докато тя се отдалечава, аз се отказвам от опитите да освободя ръката си и вместо това се захващам за глезена ѝ. Тя се опитва да го освободи.
– Пусни я – нарежда той.
– Не. – Затягам и без това невъзможно силния си захват. – Няма да ти позволя да убиеш Совата. Няма да позволя.
И тогава всякакво чувство за контрол го напуска и той просто напада. Рита. Удря. Удря ботуша си в лицето ми. В ребрата ми. В гърба ми. Не мога да се изправя. Единственото, което мога да направя, е да се свия и да се опитам да се защитя. През цялото време не пускам глезена ѝ.
– Ще и отрежа ръката – казва момичето.
– Не. Лорд Сандс няма да иска тя да бъде трайно увредена. Аз ще убия Зеления плащ. Ти, отведи тази обратно в имението.
Протягам ръка и увивам пръсти около глезена му. Все още съм свита на кълбо. Просто трябва да дам на Совата времето, от което се нуждае, за да стигне до останалите. Това е всичко, което има значение.
Той се навежда. Гледам как вдига катаната ми.
Притиска върха на меча в страната ми. Бавно започва да го прокарва. Извиквам, когато усещам как стоманата бавно си пробива път през тялото ми. Той действа бавно. Това е отвъд агонията. Точно както беше, когато Титан ме прободе.
– Пусни ни, кадет – казва той спокойно.
– Това е Канарче за теб.
Натиска го още по-навътре, карайки ме да вия от болка.
– Остави. Ни. Да. Вървим.
– НЕ!
Той го натиска по-силно. По-дълбоко. Бавно и стабилно. Усещам всеки сантиметър. Всяко парченце мускул, което се разкъсва. Всеки орган, който разкъсва. Усещам всичко.
– Пуснете ни, кадет! – Нарежда той.
Поглеждам към него.
– Целуни ми задника.
Момичето вдига боздугана си и го стоварва върху мен отново и отново. С всеки удар усещам, че все повече от мен се разрушава. Те продължават да ми нареждат да ги пусна. Аз само забивам ноктите си по-дълбоко в кожата им. Влагам цялата си сила – всичко, което имам – в това да хвана глезените им. Костите им започват да се чупят и те крещят от ярост и болка. Ако искат да се измъкнат, ще трябва да ме убият или да ми отрежат ръцете. Ръцете ми са като бетон.
– ОСТАВИ НИ!!! – Нарежда той яростно, знаейки много добре, че всяка секунда, в която са тук с мен, е още една секунда, в която Совата се приближава към онзи, при когото я изпратих. Той забива меча напълно надолу, забивайки върха му в земята и притискайки ме на място. Изкашлям се и още кръв си проправя път към гърлото ми.
– Никога. – Получавам още един удар от боздугана и пръстите ми започват да се отпускат.
– Отсечи и пръстите. Сигурен съм, че лорд Сандс ще разбере.
Ух.
Плясък.
Удар.
Боздуган-момичето се свлича до мен в безжизнена купчина с халадски кинжал между очите си. Командирът изръмжава яростно, преди стрелата да се забие в слепоочието му. Той стои и се клати. Втора стрела го поваля напълно.
Не мога да помръдна. Прекалено много ме боли. Толкова много кости са счупени от атаката, но дори докато лежа тук, усещам как се срастват. Те щракат и се счупват на мястото си, което ме кара да стена от агония. Но още по-лошото е, че меча е забит в мен. Тялото ми не може да се излекува с него там. Опипвам сляпо гърба си за него, когато чифт крака се втурват към страната ми.
– Имам го – казва Кас. – Всичко е наред. Дръж се спокойно.
Той го издърпва и аз не мога да се въздържа от високия писък, който издавам, последван от жалко ридание, докато лежа напълно неподвижно с лице в пръстта.
Изцеление. Моля те, побързай да се излекуваш.
Той опира ръцете си върху мен и се опитва да ми помогне да се изправя.
– НЕДЕЙ! – Изръмжавам. – Не ме докосвай!
– Много съжалявам. Нараних ли те? – Пита той в паника. – Направих ли го по-лошо? Какво да правя?
– Кървя – казвам му. – Не ме докосвай, Кас. Кръвта ми е навсякъде. Мога да те заразя.
– Ще внимавам. Позволи ми да ти помогна…
– Не ме докосвай! Махай се!
– Просто…
– МАХАЙ СЕ!
Той се отдръпва. Слушаме как костите ми пукат и се чупят. Вкопчвам нокти в земята и стискам зъби, докато оставям тялото си да направи това, което трябва. И когато звука на заздравяващите ми се кости започва да се забавя, се насилвам да се изправя на колене.
Кас коленичи пред мен.
– Всички ли са добре? – Питам го през болката. – Совата… тя добре ли е? Намери ли те?
– Попитай я сама – казва Кас и кимва зад мен.
Обръщам се и я виждам. Тя е добре и държи лък в ръцете си. Именно тя е убила Командира. Но зад нея са дузина черни пелерини, няколко зелени пелерини, Старейшина девет, Старейшина десет и Старейшина едно. Всички са въоръжени и гледат двамата Сиви плаща с недоверие и гняв. Докато се изтласквам бавно на крака, неколцина подготвят оръжията си. Уиндър изтичва откъм Старейшина Едно и намества краката си между нас, с вдигнати ръце и спокойна, непринудена усмивка.
– Спокойно, войници. Тя е една от нас. Да ги сложим към земята.
Докато се изправям, се поклащам. Кас се опитва да ме стабилизира, но аз се отдръпвам, клатейки глава. Няма да му позволя да ме докосне, когато все още кървя.
– Все още има един, за когото не мога да съм сигурна, че е мъртъв – казвам му. – Владетел на брадва без две ръце.
– Голямо копеле – съгласява се Совата. Той щеше да ме убие, ако Скар не го беше спряла. Тя сочи назад към мястото, където го оставихме. – Последно го видях във вилата.
Старейшина Девет се обръща към черните плащове.
– Вие тримата с мен. Ще тичаме обратно към вилата. Ще видим дали е там.
– Ако не е, трябва да приемем, че се е върнал при Ноа – казвам му аз, отърсвайки се от мръсотията и раздвижвайки тялото си, докато то завършва да сглобява частите си. – Което означава, че той ще знае, че ние знаем истината. Трябва да кажем на всички останали колкото се може по-скоро – казвам.
Останалите се събират, докато старейшина Девет и войниците му изчезват в дърветата. Лицата, които съм познавала през целия си живот, ме гледат с недоверие, но всичко, което има значение, е борбата, която едва сега започва.
Кас и Уиндър стоят твърдо до мен, докато останалите се приближават. Лум и Чили, дори и Совата ме заобикалят. Всичките им оръжия са в готовност да ме защитят.
Не изглеждат така, сякаш ми имат доверие.
– Ние ти вярваме – казва един по-възрастен червен плащ. – Ти си заразена. Но ние ти вярваме. Той поглежда надолу към двата много мъртви сиви плаща на земята. – Предполагам, че това обяснява защо носят тези глупави качулки и защо са толкова избирателни по отношение на това кой да се присъедини. Предполагам, че искат само лудите.
– Вие на наша страна ли сте? – Питам ги. – Готови ли сте да се биете?
– Всички ние имаме проблем с Ноа и неговите правила. Всички сме виждали странните уловки в ямите. Миналата седмица убих едно зомби, облечено в униформа на ирландски полицай. И трима германски войници преди няколко месеца.
Друг черен плащ кимва.
– Да. А моето момиче получи камшик преди два месеца, защото ни хванаха да се целуваме. И аз получих порицание. Сивите плащове я бичуваха публично. Това не е правилно.
Чува се мърморене на съгласие.
– А сега това? – Друг прави жест към мен. – Те ни обръщат? Заразяват ни? Отглеждат ни като добитък? Докарват още заразени на нашия бряг? Не… това не се случва. Нямаме намерение да се превръщаме в зомбита. Изобщо. Посветили сме живота си на това да защитаваме човечеството. За да си върнем тази страна. Няма да им я предадем без бой.
– Внасяне на още заразени…
– Отнемане на деца от родителите им…
– Отвличат ни…
Старейшината вдига ръка и всички замлъкват.
– Значи всички сме съгласни – казва той на висок глас. – Ноа и Веригата трябва да бъдат спрени.
– Какъв е плана? – Пита Червения плащ. Поглеждам към Старейшината, готова за инструкции. Но той гледа към мен. Всички гледат.
– Скар… – побутва ме Уиндър. – Какъв е плана?
– Аз? – Прошепвам аз. – Защо аз? Аз съм мъртва!
– Защото… не знам. Ти си най-силната и си видяла повече от нас. Всички те гледат към теб. Просто… кажи нещо.
Поглеждам към всички лица, които чакат и гледат. Включително Старейшините.
– Добре… – Издишвам дълбоко и се захващам за работа. – Къде са другите войници?
– В Академията. Събират се в главната зала. Когато Совата дойде и ни каза, че си нападната, ние дойдохме да те вземем – обяснява Кас.
– Много съм благодарна. Цивилните трябва да стигнат до кметството. Кажи им, че има пробив. Че не е безопасно. И им кажете, че на Сивите плащове не може да се вярва. Трябва да заведем и децата там. И малчуганите в сиропиталището. Да върнем на хората децата им.
– А после какво? – Пита Кас.
– Ще се преборим с Ноа. Всички ние. Един голям удар. Да го свалим, да унищожим заразените сиви плащове и всички следи от инфекцията, за да не може да превърне никого другиго.
– Аз ще заведа един екип при цивилните – казва Червената пелерина, избира няколко други и се отправя в нощта. – Хайде, хора.
– Аз ще върна всички в Главната зала и ще им кажа какво се случва – казва Старейшината. – Хайде, хора. Хайде да работим.
Всички се обръщат и тръгват.
Всички, с изключение на Кас, Уиндър, Лум и Чили. Когато и последния се обръща назад, когато остават само моите приятели, вече не мога да се сдържа. Сгромолясвам се на земята и се оставям да изпитам остатъка от тази физическа болка. Мускулите и кожата ми се сливат отново и болката отслабва. Но тя все още е отвъд всичко, което съм изпитвала досега. Ако бях човек, щеше да ме накара да загубя съзнание. Очевидно сега не го правя. Така че трябва да я почувствам.
– Добре ли си? – Пита Кас, като коленичи до Уиндър. – Лекуваш се бързо, но преди лицето ти беше направо разхвърляно. Виждам, че се съвзема. Много ли те боли?
– Усещам всичко. Всяко нараняване – въздъхвам. – Всяко счупване. Всяко порязване.
– По дяволите… – Задъхва се Уиндър. – Как си в съзнание?
– Дори не съм сигурна, че мога да изпадна в безсъзнание. Имам предвид, че не можеш да нокаутираш човек от клас две или три. – Поемам дълбоко въздух. – Ще се оправя. Просто ми трябва минута, за да се излекувам.
– Можем ли да направим нещо? – Пита Уиндър. – Чувствам се малко безполезен.
– Просто стойте настрана. Не позволявайте на кръвта ми да ви докосне. Но имам добри новини. Командирът е бил заразен в продължение на пет години. Така че не би трябвало скоро да се обърна срещу всички вас.
– Това е нещо. Ето – Кас ми подава обратно меча, който бях дала на Совата. – Имам чувството, че ще ти е нужен.

Назад към част 35

Глава 8

Аз съм на пода.
Аз съм булка, на сватбата си, на пода.
Някъде в тълпата, гледайки бузата ми, залепена на червения фон на килима е посланика на Парагвай. Не знам защо това е първото нещо, което изниква в главата ми, но е така.
Кълна се, че букета ми дори не е докоснал земята, преди Люк да се спусне по стълбите като стилен супергерой, да ме хване под мишниците и да ме вдигне на крака.
Замаяна съм, стаята се върти, коляното ми гори и…
Свято деколте!
Бързо си вдигам роклята, преди някой да ме е снимал и да ме е
увековечил в интернет завинаги.
Люк избърсва розовите листенца от бузата ми и ме обгръща с ръка.
– Хайде да вървим.
Позволих на новия си мним младоженец да ме изведе оттук. На деветдесет процента ме носи, на десет процента ме влачи. Не спира да минава покрай редиците и редиците от непознати, които се опитват първи да ни поздравят, докато Рамбо не ритва огромните дървени врати и не ме изнася на чист въздух.
Хладният бриз се удря в горещата ми потна кожа, когато големите тежки врати се затварят зад нас.
Тук сме само ние.
Няма тълпа от непознати, които да те гледат. Няма нежелани погледи, които да съдят.
Тайните служби са успели да разчистят блока от всички делови хора, които са се появили без покани.
Затварям очи и си поемам дълбоко дъх, сякаш за първи път, откакто срещнах този мъж, мога да дишам.
Чувам коли, чайки и косачка за трева някъде далеч. Това е миг от рая. Момент на отдих.
Това не трае дълго.
– На какво, по дяволите, се съгласихме? – Казва Люк с пресипнал глас. За първи път чувам острота в тона му, сякаш е толкова изплашен, колкото и аз.
Отварям очи и се обръщам към него, шокирана, че виждам почти див поглед в очите му, докато той силно разтрива слепоочията си.
Коляното ме боли и имам свои собствени проблеми, за които трябва да се тревожа. Нямам време и психическа енергия да го успокоявам.
– Знаех си, че не трябваше да нося тези обувки с размера на малко дете – казвам с пребледняване. Вдигам роклята си и да, коляното ми кърви от нова, прясна рана.
Люк веднага пада на колене, изважда кърпичката от джоба на сакото си и я забърсва. Лесно е да не се фокусирам върху болката, когато голямата му силна ръка е хванала задната част на прасеца ми. Усещането на кожата му върху крака ми грабва цялото ми внимание.
Веждите му се набръчкват, докато се опитва да спре кървенето. Поглеждам към големите дървени врати, знаейки, че всеки момент ще се отворят и ще трябва да се върнем в ролята си. Има нещо, което ме тревожи и което трябва да отстраня, докато мога.
– Защо истинските ни имена бяха в документите?
Люк ме поглежда. Боже, тези очи…
– Сигурен съм, че са фалшиви. Баща ми не би го направил. – Накланям глава, докато го гледам надолу.
– Сигурен ли си?
Той въздъхна, като върна вниманието си към коляното ми.
– Не.
Вратите се отварят като чудовище, което нахлува в нашия спокоен оазис, и причудливо облечените гости се изсипват като нахлуваща армия. Десетки тапи от шампанско избухват като артилерия, когато пристигат сервитьорите. Обречени сме.
Люк освобождава крака ми и се изправя с приветлива усмивка, докато ни заобикалят мъже с италиански костюми и жени с рокли за хиляди долари. Сервитьори в смокинги се изкачват по стъпалата, държейки сребърни подноси, върху които се поклащат флейти за шампанско. Един струнен квартет бързо се разполага на тревата и започва да свири.
Приближавам се до Люк, докато тълпата се втурва около нас, задушавайки ни и ограничавайки ни в маса от парфюмирани тела, а всички ни говорят едновременно. Ръцете ни се намират една в друга и пръстите ни се преплитат. Може и да не се разбираме, но сме всичко, което имаме в тази объркана ситуация. Между това да имам него и нищо, ще взема него.
Няколко млади двойки ни заобикалят, като ни ограждат в гъстата тълпа. Гърбът ми се изправя и се чувствам задушена, докато момичетата правят комплименти на роклята ми. Чернокосата оглежда деколтето ми с неодобрително изражение на лицето. Опитвам се да я дръпна нагоре, но роклята не помръдва. Кълна се, че това нещо се свива с всеки изминал час.
– Честито, Картър! – Казва приятеля на чернокосата, докато удря Люк по рамото. – Нямам търпение да те настигна с няколко холивудски стрелци! Заради старите времена!
– Добре! – Казва Люк, като неловко му вдига палец.
– Какво е „Холивудски стрелец“? – Прошепвам му, след като се придвижват надолу по стъпалата.
– Нямам представа – прошепва той. – Никога не съм го виждал през живота си.
Той се провира през тълпата и взема две флейти с шампанско от един поднос и, кълна се, никога не съм вкусвала нещо толкова хубаво като алкохол в този момент. Иска ми се само да беше нещо по-силно.
Още няколко непознати се промъкват, за да ни поздравят.
Чувствам се като в капан и затворник на тези стъпала, но все пак изпитвам облекчение, че никой не повдига въпроса за падането ми.
Това беше унизително – всички се задъхват и се изправят, за да видят. Предполагам, че всички просто се преструваме, че не се е случило. Консенсусен невербален социален договор, с който всички сме се съгласили…
– Какво падане! – Крещи Ая, докато си пробива път през тълпата с широка усмивка на щастливото си лице.
– Ще ти-шшшш !
Ая грабва флейта за шампанско и изпива половината от нея.
– Видях, че някои хора снимат, така че ще можеш да го гледаш в интернет по-късно.
– По дяволите – промълвявам под носа си. – Мислиш ли, че ще стане вирусно?
– Вероятно – свива рамене тя и изпива остатъка от питието си. – Интернет обича падащите булки.
– Благодаря, Ая.
– Особено тези, които показват много деколте.
Поклащам тялото си, докато се опитвам да вдигна роклята си.
– Не показвам толкова много деколте, нали?
Ая погледна гърдите ми и се засмя, докато се разтваряше в задушаващата се тълпа.
Какъв кошмар.
Семейството на Люк започва да излиза от църквата. Уолтър грабва чаша с шампанско и я вдига във въздуха, разперил ръце, сякаш е звездата на шоуто.
– За новата двойка! – Извиква той и всички вдигат чашите си и се радват.
Усмихвам се на всички, когато усещам капка кръв да се търкаля по крака ми, мокра и топла.
Мъжът в спортно палто с тениска на Брус Спрингстийн си проправя път към нас. Той не е с кестеняв косъм, но е много близо до него. По някаква причина държи кутия с бира.
– Чичо ми Ранди – казва Люк, когато пристига. – Брат на баща ми.
Това е брата на Уолтър?! Ако тези две ябълки са паднали от едно и също дърво, тогава ябълката на Ранди трябва да се е търкулнала в парка за ремаркета надолу по улицата.
– Поздравления, Картър – казва той, докато стиска ръката на Люк. – Тя е страхотна.
Господи, стоя точно тук. Но не съм сигурна дали съм по-раздразнена, или поласкана. Кефал или не, никой досега не ме е наричал страхотна.
– Чух, че Люк не е дошъл – казва той с намръщена физиономия и поклащане на глава. – Каква пиявица да го направи. Никога не съм го харесвал, знаеш ли?
Вената на слепоочието на Люк се е присъединила към партито и пулсира.
– Какъв син би ударил собствения си баща в лицето?
– С цялото ми уважение, чичо Ранди – казва Люк със стегната челюст. – Някои хора заслужават да бъдат ударени в лицето. Включително бащите.
Ранди свива рамене, допива кутията с бира и я смачква в ръката си. Стилно.
– Никога не съм го харесвал.
– Люк много искаше да дойде, но за съжаление това беше невъзможно – казвам аз и влизам. – Той беше много полезен в планирането на сватбата ни и ни подкрепяше само с думи. Той е страхотен брат и Картър тук е голям късметлия, че го има.
Ранди ме гледа дълго. Втренчвам поглед в него.
– Талия, нали?
– Точно така.
Той свива рамене, преди да си тръгне.
– Добре дошла в семейството.
– Току-що се застъпи за мен? – Прошепва Люк с вдигната вежда. Не мога да не се усмихна в отговор.
Не знам защо се почувствах принудена да го направя, но Люк е мой за деня и аз малко го защитих. Ще бъда проклета, ако позволя на човек, който се появи с тениска на Брус Спрингстийн на моята привидна сватба, да злослови за моя привиден младоженец. Не и в мое присъствие.
Хедър си пробива път с лакти и започва да ни избутва в средата на стълбите, докато още повече хора се тълпят наоколо и ми казват колко съм красива, посочват колко хубава е косата ми, колко са щастливи за мен. Опитвам се да благодаря на всеки един от тях, но Хедър е силна и юмрука ѝ се забива в кръста ми, докато ме избутва през тясната тълпа от гости.
– Запомнете четирите думи – казва тя. – Церемония, шампанско, щрак-щрак.
Хедър наистина си заслужава заплатата, докато се опитва да подреди всички за груповата снимка. Фотографът, едно ботаническо момиче с дълги плитки, кръгли очила и тениска с надпис Intellectual Badass, стои на пътя и държи фотоапарат, като търпеливо чака всички да се наредят на стълбите.
– Киара! – Крещи Хедър, махайки и трескаво с ръка. – Просто го вземи. Това е най-доброто, което ще получим.
След като Киара направи няколко снимки, Хедър грабна мен и Люк и ни повлече надолу по стълбите към водата, за да направим още няколко снимки на булката и младоженеца, само двамата.
Развълнувана съм, че съм далеч от тази гореща лепкава тълпа.
Вятърът е приятен и прохладен, когато се отправяме към водата.
– Трябва да се върна в залата, за да се уверя, че диджея е пристигнал, и да подготвя някои неща – казва Хедър, докато надрасква нещо на клипборда си. – Киара ще направи няколко снимки. Няколко край водата, Киара. Може би онази плачеща върба там. След това вие двамата ще се качите обратно в лимузината и ще отидете на приема. НЕ слизайте от лимузината, докато не дойда да ви взема. О, боже, гостите вече си тръгват. Трябва да тръгвам! Големи усмивки, щастлив ден!
Тримата я гледаме как спринтира обратно към паркинга.
– Да започнем от водата – казва Киара, докато нагласява обектива на фотоапарата си. – Между другото, поздравления!
– Благодаря, развълнувани сме – отговаря Люк с равен глас. Настаняваме се до водата и двамата се усмихваме.
– Може би да застанете малко по-близо? – Казва Киара, колебаейки се дали да вдигне камерата нагоре.
И двамата неохотно правим крачка един към друг. – Дори повече. Ще трябва да се докоснете.
Двамата с Люк се спогледахме. Ще имаме единствените сватбени снимки в стил „Американска готика“, нали знаете старата картина с невпечатлените мъж и жена с вила.
Ще трябва да се справим по-добре от това.
Правя още една крачка към него и Люк ми отговаря, като слага ръка на рамото ми като брат, който е принуден да се снима с по-малката си сестра.
– Добре – казва Киара и ни гледа намръщено. Ясно е, че се опитва усилено да проумее какво се случва. Как брака ни вече е изпаднал в град на кризата. Сигурно се чуди дали сме женени от десет минути или от десет години.
– Хммм. Просто ме обгърни с ръце – казвам му аз. Хващам го за китката и придърпвам ръката му около бедрото си.
Неговият одеколон попада в носа ми и аз мразя това, че предизвиква малка тръпка в мен. Мирише на нервно вълнение от първа среща, което ме кара да се чудя каква ли би била първата среща с Люк. Вероятно е ужасна. Обзалагам се, че би предложил да плати, а после би пропуснал сметката, докато е в банята.
– Сега вече се доближаваме до нещо – казва Киара, докато Люк неловко ме държи с тяло, изпънато като деца от началното училище по време на първия им танц. Тя стиска долната си устна, докато ни гледа, но поне вече не се мръщи. – По-близо. Така. Още по-близо. Не се страхувай.
Твърдите му гърди докосват гърба ми и сърцето ми прескача.
Киара започва да прави бързи снимки, сякаш се страхува, че всеки момент ще избухнем един от друг.
– Горещото ти канадско гадже би ли имало проблем с това? – Прошепва той в ухото ми.
– Не – отвръщам аз. Защото той не съществува. – Той ще разбере, че това е просто работа. Ще разбере, че за мен не означаваш нищо.
– Ами това, че ме целуваш, сякаш езика ми е противоотровата на отровата, която си погълнала? Това не беше в описанието на работата.
– Трябваше да се целунем – казвам, усещайки как гласа ми се усилва, а лицето ми става все по-горещо. – И така, целунах те. Просто играех ролята.
– Ролята на възбудена булка?
– По-малко спорове, повече усмивки, моля – казва Киара, докато ни гледа иззад камерата си.
Сменяме местата си и този път съм свита в прегръдките му до едно дърво. Киара пада на колене пред нас и насочва камерата нагоре.
– Как се казва гаджето ти? – Пита Люк.
Устните на Киара изричат „гадже?
Люк също трябва да е забелязал това, защото насочва следващите си думи към нея.
– Тя си има гадже канадски дървар. Той ходи на работа с кон. Или беше лос?
Тялото ми е твърдо и стегнато, докато се усмихвам на камерата.
– Беше кон.
Киара поглежда наоколо, сякаш иска да разбере дали някой друг наблюдава този безумен брак.
– Доооообрееее – казва тя твърдо, докато се обръща към нас. – Може би една край водата. До онези патици.
Тръгваме натам, но аз оставам малко по-далеч от патиците. Не съм голям почитател на птиците. Те ме плашат. Няма да се доближа до нещо, което има меч, стърчащ от лицето му. Предпочитам да ги оценявам отдалеч, където вероятността да се заплетат в косата ми е малка.
Прегръщаме се тромаво, докато Киара гледа и се чуди какво се е объркало в живота ѝ. Тя изпуска само две нетърпеливи изпъшквания, така че предполагам, че се оправяме.
– Как се казва гаджето ти? – Отново пита Люк.
Боже, защо не иска да остави това?
Киара сваля камерата за секунда и ни поглежда, вероятно надявайки се поне един от нас да е стерилен.
– Това е… Доналд.
Той изхърква от смях.
– Какво?
– О, хайде! Ти се подиграваш. Гледала си патиците, когато си казала името му. Извинявай, но измисли името му.
– И какво от това! – Викам. – Аз съм свободна! Това престъпление ли е? Работя усилено. Върша си работата. Рециклирам и от време на време събирам боклука от тротоара. Давам своя принос към обществото. На кого му пука, че нямам гадже? Не е нужно да се оправдавам пред теб или пред когото и да било.
То просто избухва от мен. Просто съм уморена от целия този глупав натиск от страна на обществото да бъда привързана към някой мъж, сякаш това определя стойността ми като личност.
Люк е вдигнал ръце.
– Тук няма присъда. Аз също съм свободен.
Киара ни гледа открито, с увиснала челюст. Сега дори не се опитва да скрие объркването си.
– О, по дяволите – казва Люк, обръща се и свежда очи към земята. – Родителите ми ще дойдат.
По дяволите. Това е последното нещо, от което имам нужда.
В устата ми нахлува кисел вкус, докато гледам как Уолтър и Кейтлин се приближават и изглеждат така, сякаш искат да говорят с мениджър. Зад тях повечето от гостите са попаднали в задръстване от лъскави бентлита, ролс-ройси и лимузини. На стъпалата на църквата са останали само няколко души.
Кейтлин се приближава до мен и веднага започва да оправя роклята ми. Подготвям се в очакване на отровните ѝ думи. Както обикновено, тя не ме разочарова.
– По време на медения месец булките трябва да лежат на пода, скъпа. Не по време на церемонията.
Уолтър ме погледна строго.
– Дължим ли допълнително за гимнастическото шоу?
– Това са обувките ми – опитвам се да обясня. „Талия има смешно малки крака!
Той махна пренебрежително с голямата си ръка към мен.
– Вие двамата трябва да се съберете.
– Не беше толкова лошо – казва Люк защитно.
Уолтър ме посочи, докато се качваше на Люк.
– Тя говори за секс девет пъти!
– Съгласна съм. Това беше лошо – казвам с твърдо кимване. – Ще се справя по-добре.
– Добре – изръмжава той, докато злите му очи се стрелкат към моите. – Не ми прецаквай това. – Поведението му се променя, когато вижда в далечината възрастен мъж, който върви покрай водата. – Губернатор Каскер! – Казва той с весело махане. – Много се радвам, че успяхте да дойдете!
След като баща му си тръгва, гнева и напрежението в Люк намаляват.
– Тук шевовете се късат – казва Кейтлин, докато оглежда гърба на роклята ми. – Засмучи всичко.
Засмуквам стомаха си и задържам дъха си, докато тя прокарва пръсти по материала.
– За колко време?
– Цяла нощ, за предпочитане.
– Няма проблем – отсичам аз. – Кислородът така или иначе е надценен. – Изпускам дъха си, преди да изгубя съзнание.
Тя се намръщва.
– Ще издържи.
– Сигурна ли си? – Продължавам да чувам скърцане и стенания, които идват от нея като от огъващо се дърво, преди ствола да се счупи и цялото да се срути.
– Сигурна съм – казва тя, освобождава ме и отива при сина си.
– Изглеждаше величествено там горе. Като млад Марлон Брандо. Като истински Уитфийлд. – Тя прокарва ръка по бузата му. – Ако някога отново си пуснеш тази брада, ще преследвам сънищата ти, след като
си отида.
– Ти вече го правиш, майко.
Тя се смее и нежно го плясва по бузата, преди да се върне при Уолтър.
Отново останахме само аз, Люк и още по-обърканата Киара.
– Искате ли да направим още няколко снимки? – Пита тя. – Може би този път да си легнете в тревата?
Нашите категорични отговори идват по едно и също време.
– Не!

Назад към част 8