Месец: януари 2025

Елена Звездная

В следващия момент се случи нещо съвсем неочаквано – мъжа протегна ръка и докосвайки телефона, рязко се отдръпна и изкрещя така, че от околните дървета, обграждащи поляната, се посипаха маслини.
Още секунда и този страховит убиец започна да се отдалечава в галоп, като тресеше ръката, с която докосваше пиратския телефон, сякаш се беше изгорил или беше получил някакъв удар.
При това лавовия меч падна на земята и се преобрази: острието изчезна, оставяйки само внушителна, изпъстрена с някакви символи дръжка.
И… Не знам какво ми стана. Не, знам. Разяждащото влияние на нашия демоничен директор, Агарахат. В края на краищата той е този, който е клептоман. Той е този, който краде всичко, до което може да се докопа.
Преди да осъзная какво правя, наведох глава и се претърколих назад, не далеч от роднината на Итън Рейнтор, а към него. При това вдигнах мобилния си телефон, а пръстите на другата ми ръка се сключиха около това, което беше останало от лавовия меч.
Електрически импулс премина през кожата ми, в главата ми проблесна образа на непознат брадат мъж, а убиеца от облака изрева по-силно отпреди и сега в поредицата от ръмженето му чувах ругатни. Но Евтигней и свитата му не ругаеха, а се задъхваха. Всички посегнаха към чашите си – общо взето, приличаха на зрители в киносалон, само че вместо кола имаше вино, а вместо пуканки – плодове.
И тези зрители определено бяха в ням възторг и определено чакаха продължението на действието. И аз осъзнах, че не мога да бъда успешен режисьор, защото не мога да оправдая очакванията на публиката. Не мога да го направя и това е всичко!
Вместо да направя някакъв ефектен каскадьорски номер или нещо друго, аз отново направих салто, концентрирайки се върху усещането за безопасност и… По някаква причина си спомних за Агарахат. На финала на салтоморталето ми реалността се разтърси и изтъня и аз се озовах не на поляната, а на друго място, което все още не разбирах.
Няколко удара на сърцето, за да си поема дъх, и скочих на крака. А след това подскочих от изненада – на мястото, където се намирах, изведнъж светнаха лампите. Примигнах много, опитвайки се да преживея яркостта, и когато възвърнах зрението си и способността си да мисля, тихо изсвирих. Уау. Уау!
Навсякъде имаше рафтове! Или по-скоро много, много, много, много, много, много стелажи, пълни с най-различни неща. Имаше всичко – от обикновени картонени кутии до огромни вази и дори саркофази, които приличаха на саркофазите на египетските царе.
Замаяно се оглеждах наоколо, въртях се около оста си, опитвайки се да преценя мащаба на помещението, и стигнах до извода, че то е поне едно футболно игрище. И след като се огледах, сложих мобилния си телефон до ухото, за да кажа:
– Ало.
– Хм… – Чу се в слушалката. Да, той остана включен, въпреки че беше пронизан от лава меча и други трудности. – Момиченце, къде си сега?
Гласът на пирата звучеше заинтригувано, но като се има предвид случилото се преди няколко минути, основната интрига беше липсата на информираност. Тоест – как така, нали той не знае? Няма как!
– Не можах да проследя прехода ти – каза пирата, а аз… Всъщност изпитвах смесени чувства по този въпрос. Намесата му, разбира се, спаси положението, но не е много приятно да те следят.
И пирата продължи:
– Самият момент на прехода го улових, но мястото, на което се премести… Мая, какво си мислеше? Къде си тръгнала?
С шумно поемане на въздух си признах:
– Мислех си за безопасността и ми се… Честно казано, дори не знам как да го нарека.
Мълчах, но пирата не бързаше да говори. Той заговори след няколко дълги секунди:
– И ти наистина си в безопасност. И имам подозрение, че това е едно от най-сигурните места в цялата вселена.
Изкривих вежда, но нямах време да отговоря или да задам някой от хилядите въпроси, които се въртяха в главата ми. Просто в телефона прозвуча:
– Окей, сега окачвам слушалката, миличка. Има ново форсмажорно обстоятелство.
Още един миг и това е всичко, телефона изпиука.
Ъгълчетата на устните ми веднага се свиха, раменете ми се свиха – о, по дяволите! Ето защо, щом се появят някакви отговори, непременно нещо се откъсва и аз отново оставам в неведение. Омръзна ми от това. Искам яснота и прозрачност! Искам…
Бях отвлечена от мислите си от нов електрически импулс, който тръгна към ръката ми от откраднатата, останала от меча дръжка.
Този импулс беше по-ярък и по-болезнен, дори извиках и се опитах да пусна желязото, но чудото не се случи. Или по-скоро се случи, но не по същия начин: Не можех да изхвърля дръжката, тя сякаш се беше залепила за дланта ми, а също така… Беше обгърната от матово сияние, след което предмета започна бързо да се свива.
Преди да успея да отворя уста, дръжката бе придобила много удобен размер – толкова малък, съобразен с моите параметри, колкото едноръко оръжие. Дръжката беше и принципно по-лека, дотолкова, че несъзнателно я подхвърлих в дланта си, после я стиснах и замахнах, сякаш държах меч, а не остатък.
Появи се лавовото острие…

Анна Γаврилова

– Ta-aaка… – Издишах шокирано. – Та-а-ака…
Нов замах, а острието сякаш се затягаше. Освен това едва не се ударих в опората на един от стелажите, така че трябваше веднага да спра да разучавам оръжието.
Преди да успея да реша, че повече няма да размахвам меча, острието се скри и аз отново останах с дръжка. Замислих се, плъзнах дръжката зад колана си и отново се огледах.
– Съкровищница, казвате?
– Ате, ате… – Отекна ехото в ушите ми.
Беше малко страшничко, но какво можех да направя? Движех се по редовете, разглеждах рафтовете и искрено се плашех. Това беше по-яко от музей. Или по-скоро по-яко от всички музеи по света, взети заедно! Гледах с отворена уста и след около десет минути се спънах и замръзнах – точно пред мен имаше изложба с огромни плочи от един много забележителен жълто-карамеленокафяв камък, и…
– Кхм – прозвуча зад мен.
– Иу! – Извиках от изненада.
Рязък завой, скок назад и после… Кълна се, нямам представа как се е случило това! Мозъкът ми не участваше в процеса, бях водена единствено от инстинктите си, а не съм сигурна, че те бяха мои.
– Да – коментира Αгарахат.
Той се намръщи, сякаш беше изял кофа лимони без хляб. Той погледна презрително към висящото близо до носа му острие от лава, после към мен, изплашената, и… Отстъпи назад.
Вътрешно се свих, очаквайки някакво последващо действие, но директора направи нещо друго. Той просто направи крачка встрани и се отдалечи от мен в посока, която все още не разбирах.
Постоях така няколко секунди, все още в очакване на някаква реакция, след което се обърнах и посочих жълто-карамелено-кафявите плочи, „изключвайки“ меча си.
– Това ли е, което си мисля, че е? Това ли е кехлибарената стая?
Агарахат не се обърна, каза студено:
– Защо си толкова изненадана?
– Какво имаш предвид под „защо“? – Започнах и после се спрях.
Просто, ако се замислиш и си спомниш за нечии клептомански наклонности, тогава наистина нищо. Значи е откраднал кехлибарената стая, която всички все още търсят, и после какво?
В следващия миг директора рязко спря, не по-малко рязко се обърна и ми хвърли свиреп съскащ поглед…
– На демон ли се обиди? – Предложих плахо, без да мога да издържа на натиска.
Направих го и чак сега забелязах, че Агарахат е малко смачкан и дори обгорен. На бузата му имаше драскотина, ризата му беше изцапана на места и въобще…
Нямах време да видя какво не е наред с панталоните му, защото директора отново се обърна и продължи пътя си в неясна посока. Поех си дълбоко дъх и събрах сили, забързах след него.
Три полета, един завой и Αгар спря до празния рафт. След още един миг той извади от въздуха блестящ кристал и го постави на празния рафт, като го гледаше с почти любовен поглед.
– Лампата на Мафусаил – попитах предпазливо.
Невероятно, но демона отговори със строг поглед…
По дяволите, той обиди ли се? И на какво, смутих се да попитам?
Следващите няколко минути стояхме в мълчание: Той, аз и… Кръст с меч, отрязан от роднина на бившия „татко“. И тогава не издържах повече, зададох нов въпрос:
– А тази плоча?
– Каква плоча? – Прозвуча грубо.
– Ами онази със символите на Великия кодекс, която си видял в Огненото езеро. Помислих си, че ти носиш и нея.
– Защо? – Отговори Агарахат.
Бях объркана. Какво имаше предвид?
Чудовището в човешка форма присви тъмните си очи и направи бърза крачка към мен. Той го направи толкова бързо, че аз, въпреки някакъв чужд, очевидно принадлежащ на самата лава инстинкт, нямах време да посегна към дръжката на меча.
Агарахат с лекота прехвана китките на двете ми ръце и постави ръцете си зад гърба ми. Той се наведе, дъха му опари кожата ми, и отговори:
– Има твърде много плочи и те няма да отидат никъде.
– Ами ако този свят се затвори? – Промълвих.
– Не е проблем. Огненото езеро е едно от ключовите места, то съществува във всички светове.
Демонът млъкна, а аз усетих прилив на ледени тръпки. Наистина е много страшно – директора на нашето „чудесно“ училище беше твърде ядосан. Не, не по този начин – Αгарахат беше бесен!
Той също мълчеше и това още повече засили страха ми.
В някакъв момент инстинктивно прибрах глава в раменете си и стиснах очи, като се приготвих да чуя обичайното „свалете си кръста!“, но вместо това…
– Ще ми дадеш ли меча?
– Не – промърморих аз, все още несигурна какво се иска от мен.

Назад към част 30                                                    Напред към част 32

Глава 4

Инстинктите на Елена изкрещяха.
Първата ѝ и най-непреодолима реакция беше да се бори – тогава осъзна, че крилото ѝ се свлича още по-тежко, а неизвестната сила я изтласква от опасната зона. След като се приземи благополучно недалеч от ридаещите или предсмъртно мълчаливи струпвания на оцелели, тя се обърна, за да отиде до самия край на разкъсването в земната тъкан.
Гъста течност се движеше бавно долу, цвета ѝ беше нажежен до оранжево-червено. Въпреки движението, сега тя изглеждаше спокойна, а земята, върху която стоеше Елена, стабилна. Горещината, която излизаше от дупката и попадаше в лицето ѝ, обаче беше изгаряща и даваше да се разбере, че нищо и никой няма да оцелее след контакта с разтопената магма.
Течни кости, кожа, превърната в трески, спукани очни ябълки… Дамян Хейл не бе заслужил такава съдба заради престъплението арогантност и самонадеяност.
– Почивай в мир, Дамян – промълви тя, докато приклякаше, за да огледа ръбовете на дупката, с дълбокото съзнание, че Имани ще скърби за загубата му. Както беше казал Рафаел, ангела може и да беше задъхана стара клечка, но не беше немилостива.
„Елена.“ – Солта и морето, разбиваща се вълна на жестока сила, позната ѝ като собствения ѝ дъх. – „Океанът е бурен и се надига в резултат на неотдавнашния земен трус. Махай се от крайбрежието, ако си близо до него.“
„Значи земетресението не е било локализирано в този регион. Намирам се в подножието на Катскилс – и пред мен има дупка, пълна с прекрасно бълбукаща лава.“
Най-малката пауза.
„Ловецо, трябва да обсъдим склонността ти да откриваш опасности. Аз съм на път.“
„Има ли щети в града?“ – Беше пълен с хора, които тя обичаше.
„Изчакай.“ – Тридесет секунди по-късно. – „Дмитрий казва, че няма докладвани щети. Трусът е бил широко разпространен, но слаб, с изключение на планините близо до мястото, където стоиш.“
Стягането в гърдите ѝ се облекчи, Елена се надигна от клекналото си положение и трябваше да се пребори с едно изохкване – по дяволите, сигурно е наранила крилото си повече, отколкото предполагаше. Тя се погрижи да се увери, че го държи в правилната позиция, преди да се отправи към оцелелите.
Нямаше смисъл да утежнява нараняването с разхвърлян мускулен контрол.
Сред сбирката от смъртни и млади вампири на почивка беше един пясъчнокос вампир с лаптоп под мишница; носеше кафява поло риза с графично лого от едната страна, което смътно приличаше на набор от хижи на фона на планина.
– Вие от персонала ли сте? – Попита Елена мъжа, който миришеше на скъсана хартия и смачкана мента.
– Управител – каза той, бялото на очите му все още се показваше, а оцъкленото му внимание беше насочено към мястото, където някога хижите бяха заели централно място. Луничките му се открояваха като острови на фона на безкръвния оттенък на загорялата му кожа.
– Предполагам, че не разполагаш със списъка на гостите на този лаптоп?
Той се взираше в нея дълго време, преди да примигне и да подръпне глава нагоре-надолу като счупена марионетка. Но това действие сякаш го изкара от шока и той отвори лаптопа без повече подканяне от нейна страна. Докато той правеше поименна справка, тя отговори на съобщението на Вивек, в което я питаше дали е добре, след което върна вниманието си към поименната справка.
Единственият човек, който не отговори на името си, беше „Джон Смит“. Не беше ракетна наука да се досети, че това е бил Дамян Хейл, но Елена получи описание от управителя, за да е сигурна. Не се наложи много да го подканя – Хейл се беше настанил съвсем наскоро, а управителя дори си спомни малкия белег на веждата му, който Елена беше забелязала на снимките, изпратени на целта ѝ.
„Маркерът във времето.“
Отърсвайки се от тръпката, която заплашваше да я обхване при спомена за онзи неземен глас в главата ѝ, Елена разпери, а след това притисна крилата си към гърба. Това беше автоматично действие, което тя често правеше, когато се намираше на земята за дълъг период от време. Чувстваше се добре да разпъва крилата си.
Но не и днес.
По гърба ѝ се появиха пробождащи тръпки. Бръсначи, оформени като дълги игли.
Тя си пое дъх, издишайки болката. Поне не ѝ беше трудно да държи оцелелите далеч от лавовата яма. Никой не искаше да се окаже с разтопена от костите му плът, а звуковото петно от смразяващите писъци на Дамян Хейл беше твърде актуално, за да бъде пренебрегнато. Когато управителя предложи да организира автобус, който да отведе гостите му до временни квартири в града, никой не се поколеба да се съгласи.
Рафаел пристигна преди транспорта.
Елена чу хлипането на възела от оцелели, когато се появиха величествено разперените криле. Слънчевата светлина искреше от бяло-златистите нишки в перата му, а среднощната коса се отдръпваше от вятъра, породен от кацането, за да разкрие чистите линии на бруталното в мъжката си красота лице.
– Архангел. – Нежен шепот, също толкова нежна ръка, която се плъзга по ръката на Елена.
Изненадана, тя погледна надолу и видя, че там стои момче на около пет години с възторжена усмивка на лицето. Меднокафявата му кожа сияеше, а широките и високи кости под бебешката мазнина на лицето му ѝ напомняха за снимката, която Ранзъм ѝ беше показал на неговия прадядо чероки. Разбира се, че щеше да е дете, което не се страхува; децата никога не се страхуваха от Рафаел.
„Имаш почитател, Архангеле.“
Рафаел прибра крилата си към гърба с воинска ефективност, преди да се обърне и да кимне в поздрав на детето. Очите му бяха толкова чисто сини, че почти болеше да го гледаш, а кожата му – слънчевозлатиста. Днес носеше изтъркани кафяви кожи, по които личаха следите от минали битки и спаринги. Туниката оставяше ръцете му голи и разкриваше изваяните мускули на бицепсите му. Беше воин, преди да стане архангел, и винаги щеше да си остане воин.
На левия му безименен пръст имаше масивен платинен пръстен с квадратно парче тъмен кехлибар, което имаше сърце от чист бял огън. Нейният знак. Носен винаги от същество, което е живяло хиляда и петстотин години преди тя да се появи.
Ако топлината, идваща от дупката, беше пулс, то силата на Рафаел беше пулс, който биеше дълбоко в костите ѝ.
Той беше смъртоносен и красив.
Но най-вече той беше неин.
И имаше достатъчно сърце в себе си, за да не смаже това на едно малко момче.
До Елена очите на момчето се разшириха от признанието, а тихата връзка беше повече от достатъчна, за да внесе радост в детския му свят. Засияло от ухо до ухо, то побягна обратно към родителите си – които едва със закъснение бяха разбрали, че се е измъкнало.
Елена се приближи до Рафаел на ръба на дупката, осъзнавайки смъртоносната тишина, настъпила зад тях. Хората се опитваха да не привличат вниманието на смъртоносен хищник. Всички с изключение на едно малко и светлооко момче, което не обръщаше внимание на отчаяните опити на родителите си да го затиснат; искаше да им разкаже всичко за това как го е видял архангела!
– Силен е – промърмори Рафаел, макар че вниманието му беше насочено към лавата, хипнотизираща с разкошно бавните си движения. – Ще кажа на Дмитрий да го държи под око, докато расте.
– Мислиш ли вече да го вербуваш за Кулата?
– Работата на един архангел никога не свършва. – Той разпери крилата си. Едното се прокара по гърба ѝ в ласка между влюбени, между архангел и неговата съпруга. – Държиш крилата си с необичайна твърдост. – Тези пронизващи сини очи, образувани от смачкани сапфири и светлина, уловиха много по-прозаичната сивота на собствения ѝ поглед – прозаична, но без сребърния ръб, който се бе появил, когато тя навлезе по-дълбоко в безсмъртието си.
– Изкривих лявото. – Тя направи физиономия, като протегна едната си ръка, за да манипулира рамото си в опит да облекчи дискомфорта. – Сигурно съм тръгнала под грешен ъгъл или нещо подобно. – От усещането, че е направила нещо на бедното си крило. Надяваше се лечителите да не я заколят, докато раната заздравее.
Но когато Рафаел се намръщи и започна да вдига ръка към гърба ѝ, тя поклати глава.
– Не хаби лечебната си енергия върху мен. Не, искам да бъдеш в пълна сила при всичко това, което се случва. – Тя направи жест към смъртоносната красота на горещата, украсена със скъпоценни камъни пропаст пред тях. – Лечителите от кулата ще ме излекуват.
Мръщенето не изчезна, но Рафаел все пак спусна ръката си и върна вниманието си към пропастта.
– Не усещам никаква необичайна енергия от нея.
– Слава Богу. – Тя сложи ръце на хълбоците си. – Мога да живея със случайна лава, но бих предпочела да се размина със зомбита или други гадости, които изпълзяват оттам.
Шепот, листата се разклащат. Скорците масово се надигнаха от дърветата зад мястото, където някога се намираха хижите, а малките им телца представляваха черен облак в небето, който за един спиращ сърцето миг се завихри във формата на огромни ангелски криле. После изчезнаха, разпръснати по всички краища.
Елена погледна към Рафаел, но видя, че погледа му остава в небето. Нейният обаче се спря на знака на Легиона на дясното му слепоочие. Линиите бяха сложни и се оформяха във формата на стилизиран дракон, без да са меки. Пламтеше в опасно синьо, осветено от парещ бял огън, артефакт на древна сила, която живееше в Рафаел.
Елена вдигна пръстите си, за да докосне следата.
– Той гори.
„Каскадата започва отново. Чудя се колко ли ще продължи този цикъл и дали няма да е последния преди катаклизмичното кресчендо, за което ни предупреждават от Легиона.“ – Гласът на Рафаел е морето в най-спокойния си вид, докато под него се вихрят коварни течения. – Погледни нагоре.
Елена се поколеба, без да иска да види каквото и да е, което бе привлякло вниманието на архангела. Не искаше да знае защо кожата на Рафаел изведнъж бе обляна със светлина, която съдържаше краища на пурпур. В същото време тя трябваше да види, трябваше да знае за заплахата, която се задаваше на хоризонта.
Погледна нагоре.
Небето кипеше червено и гневно като лавата в краката им.
А дъжда, когато падаше, беше почти достатъчно горещ, за да изгори. Миниатюрни куршуми се стреляха в снега, създавайки десетки хиляди малки тунели и карайки оцелелите да бягат към сянката на дърветата.
Нищо от това обаче не беше толкова лошо, колкото натрапчивия и стар, стар глас в главата на Елена, който не беше нейния собствен: „Дете на смъртните, твоето време идва. Защото човек трябва да умре, за да може да живее.“ – Въздишка, пропита с ужасна тъга. – „Ти трябва да умреш.“

Назад към част 4                                                       Напред към част 6

ЕДУАРД

В дните след погребението на Томас и Калиста Ленора се хвърля в работата си. Става рано, дори за нея, и се присъединява към мен в леглото дълго след като слънцето е залязло. Позволявам ѝ дългите часове, защото работата ѝ е утеха – дава ѝ нова причина да продължи да живее.
Николас прекарва време с баба си, адаптирайки се към новите обстоятелства. И обръщам специално внимание на Хенри, защото той изглежда най-застрашен да се почувства забравен… да се изгуби в този свят. Сутрин пътуваме заедно, а привечер ходим на риболов. Заниманията на открито успокояват най-малкия ми внук – поне така изглежда.
На четвъртия следобед след погребението посещавам Ленора в кабинета ѝ. Когато се приближавам, чувам безпощадния, стряскащ звук на гласа на кралицата. И ми е жал за политика или бюрократа, с когото тя говори.
Докато не влизам в кабинета.
И виждам Николас да седи на стола срещу бюрото ѝ. Главата му е сведена, извита навътре в себе си, сякаш тя издълбава вътрешностите му с всяка дума.
– Сега бъдещето ни лежи на твоите рамене. Очаквам от теб да се държиш подобаващо.
– Да, бабо.
– Всяка слабост, която проявиш, ще ни навреди безвъзвратно. На мен, на дядо ти, на брат ти. Разбираш ли?
– Разбирам.
– Това е достатъчно, Ленора – казвам тихо.
Но тя продължава, сякаш не съм говорил – тонът ѝ е толкова суров и студен, колкото и думите ѝ. Жестока.
– Когато се върнеш в училище, всички погледи ще бъдат насочени към теб, сега повече от всякога. Няма да се държиш така или да скърбиш – дори пред най-близките си довереници. Хората ще очакват от теб да ги преведеш през скръбта им – това е твоя приоритет. Вашите собствени чувства сега са без значение.
Нито веднъж в живота ни не съм крещял на съпругата си. Но сега го правя, удряйки ръката си в бюрото толкова силно, че крака се пропуква.
– Стига!
Тя се обръща към мен с погледа на притиснато в ъгъла животно. Ранена и ядосана – и опасна.
– Николас, остави ни, моля те – казвам му аз.
Той се колебае и поглежда към кралицата. И това ме вбесява още повече – че тя е втълпила това послушание в него толкова дълбоко.
Ленора кимва, а Николас се изправя, покланя се и излиза от стаята, като все още гледа към мен.
След като вратата се затваря, аз се приближавам предпазливо до нея и говоря внимателно. Сякаш изобщо не я познавам. Защото в този момент… не съм сигурен, че я познавам.
– Какво правиш, Ленора?
– Правя това, което обсъждахме. Уча го да бъде крал. – Тонът ѝ е лишен от емоции. Ужасяващо плосък. – Ето как се прави това.
– Говориш с него така, сякаш той е нищо за теб. Гледаш го, сякаш той е никой. Той е Николас. Той е нашия внук. Той е момчето на Томас.
– Той е наследник на трона. Престолонаследник на Уеско.
– Но това не е всичко, което е той.
Тя се подиграва пренебрежително.
– Ти не разбираш.
Приближавам се и гласът ми става твърд.
– Тогава обясни.
Сребърните очи, които обожавам, се стесняват, изострят се като острие срещу камък.
– Разполагах с целия живот на Томас, за да го подготвя; имаше време да го възпитам с грижа. Но сега съм на шестдесет и шест години, Едуард. Баща ми беше починал на седемдесет години, а майка ми – на четиридесет и три. И двамата ти родители бяха починали преди двадесет и осмия ти рожден ден, а брат ти – на двадесет години. Колко време мислиш, че имам с Николас? Една година? Пет години? Десет години, ако имам късмет? Когато ме няма, те ще дойдат за него.
– Кой?
– Всички. Ще отрязват парчета от него, парче по парче, докато не остане нищо от истинската му същност. И тогава ще го изкривят в това, което искат да бъде, за да служи на целите им. – Тя поклаща глава, а деликатната ѝ челюст е твърда. – Не. Не – няма да позволя това да се случи. – Тя повдига брадичката си, накланяйки лицето си към моето, а гласът ѝ се повишава с всяко изречение. – Не и на Николас. Не и на нашия внук. Не и на момчето на Томас!
За миг Ленора ме поглежда, сякаш съм враг.
После отвръща поглед, дишайки тежко, овладявайки гнева си, успокоявайки се.
– От този момент нататък ще го отглеждам така, както баща ми ме отгледа.
– Защото така ти е било приятно? – Отхапвам. – Да изживееш целия си живот без капка обич? Да не знаеш дали на човека му пука за теб, докато не се окаже на шибаното си смъртно легло?
– Той ме направи кралица! Не виждаш ли това? Никой от нас нямаше да е тук, ако не беше той. Никога нямаше да бъда достатъчно смела, за да се сприятеля с Томас – никога нямаше да те срещна. Щях да ги оставя да ме омъжат за първия мъж, когото изберат! Но той ме превърна в кралица… още преди да ми сложат короната на главата. И аз ще направя същото за Николас, заклевам се. Ако трябва да разкъсам сърцето си наполовина, за да го направя, ще го направя крал.
Тя преглъща рязко.
– И никой няма да посмее да се изправи срещу него. Защото той ще бъде силен, като стомана. – Гласът ѝ ту изтънява, ту се стяга, докато се пропука. – И нищо… нищо на земята няма да го нарани.
Борбата и яростта се изчерпват с мен, оставяйки ме победен. За първи път в живота ми.
Вдигам празните си, безполезни ръце.
– Не, Ленора, нищо на света… освен теб.
Обръщам се на пета и излизам през вратата.

***

Късно вечерта, след няколко твърде много питиета, се прибирам в стаите ни. Ленора е там, по нощница, но будна, чакаща на стола до камината. Тя ме гледа на слабата светлина на лампата, докато отварям кристалния декантер на масичката в ъгъла, наливам си още едно уиски, което не трябваше да пия, и разхлабвам вратовръзката си, докато сядам на стола срещу нея.
И тя вече не е студена или сурова, усещам го. Тя е предпазлива и притеснена, и толкова много, много тъжна.
– Мразиш ли ме?
Лаят на смеха ми отеква в чашата, докато отпивам глътка.
– Никога. Глупаво момиче.
– Ядосан ли си ми?
– Не. Ядосвам се на всичко останало. Най-вече съм ядосана на себе си. На това, че съм провалила всички вас.
Главата ѝ се размърдва, откривайки очите ми в мрака.
– Подведе ни? Това ли си мислиш?
Гърдите ми са натежали от разкаяние и са толкова гъсти от вина, че едва дишам покрай тях.
– Аз бях негов баща. Трябваше да го защитя. Но сега и двамата ги няма. А ти, Николас и Хенри се измъчвате от агонията му. Ако това не е провал, не знам какво е.
Тя навлажнява устните си и се надига бавно, като взема питието от ръката ми и го поставя на масата, преди да застане пред мен.
– Слушай ме, Едуард Рурк. Никога не си ни провалял. Нито един от нас. – Погледът ѝ блести и една тиха сълза се изплъзва от ъгълчето на окото ѝ и се спуска по бузата ѝ.
– Единствената причина, поради която знам как да обичам, единствената причина, поради която има радост в живота ми… единствената причина, поради която успях да дам любов и радост на живота им… е заради теб. И това никога не може да бъде провал. Чуваш ли ме?
Тя се плъзга в скута ми и ме взема в прегръдките си, държи ме близо и прокарва пръсти през косата ми. И аз се оставям да потъна срещу нея, поглъщайки опрощението, от което отчаяно се нуждая.
– Толкова е трудно, Ленора – прошепвам в шията ѝ, а лицето ми е мокро от скръб.
Защото тя все още е в състояние да ме шокира. Бруталността на живота. Безсърдечната му жестокост.
– Толкова е трудно.
– Знам – казва тя. – Но ние имаме един друг.
Вдишвам дълбоко. Вдишвам топлия аромат на кожата ѝ, силата и чувството за цел, които тя винаги ми е давала.
– Имаме.
– И ще се справим – заклева се тя. – Ти и аз, заедно. Както винаги.
Поглеждам в лицето ѝ – моята красива малка съпруга, моята кралица, любовта на цялото ми съществуване.
– Да, заедно. – Приближавам ръцете ѝ до устните си и целувам нежните кокалчета на едната, а после и на другата. – Завинаги и винаги.
Тя ми се усмихва леко. Тя е съкрушена и тъжна, точно както сме ние… но все пак е там.
– Завинаги и винаги.

Назад към част 8                                                     Напред към част 10

ГЛАВА 5

Разположена на дивана в общата дневна зона, Пайпър се опитваше с всички сили да се вслуша в бърборенето на дузина гласове. Хемони на възраст от дванадесет до тридесет години седяха наблизо и говореха за това и онова. Много спекулации за голямата среща на следващия ден. Всички те изглеждаха решени да я накарат да се почувства добре дошла и продължаваха да ѝ задават въпроси. Тя не искаше да бъде груба, но наистина не се интересуваше от разговора. Имаше твърде много неща, които я вълнуваха.
Кайли седеше до нея и четеше една изтъркана книжка. Момичето се беше държало малко неловко с Пайпър след кавгата ѝ с Травис, но Пайпър беше успяла да го отмине като нищо повече от лоша история между тях. Притесненията ѝ се успокоиха и Кайли се радваше, че просто седи до новото готино момиче.
Пайпър прокара два пръста по челото си. Цяла нощ се мяташе и въртеше, преживявайки отново и отново разговора си със Съвета, докато думите не се въртяха в главата ѝ. Определено не беше съгласна с методите на гайците, но не беше изцяло против целите им.
Искаше да бъде част от нещо по-голямо, а Съвета ѝ предлагаше това. Не можеше да повярва, че сериозно се замисля над предложението им, но плановете им не бяха съвсем налудничави. Всъщност на тяхна страна имаше сериозна логика. Ако Пайпър беше готова да признае, че системата на Консулството има сериозни недостатъци, то тя не можеше да отрече, че една нова система има потенциала да се справи много по-добре. И да има възможност да помогне за изграждането ѝ…
Очите ѝ обходиха усмихнатите и засмени лица около нея. Кога ли в консулството е имало толкова много безгрижен смях? Причината, поради която майка ѝ беше напуснала, започна да придобива смисъл за Пайпър.
Консулството не беше безгрижно място за живеене. То не беше щастливо място. Беше предизвикателство, изискващо постоянна бдителност и често излагане на опасност. Пайпър процъфтяваше в тази атмосфера, но това беше единственият начин на живот, който някога беше познавала. Вероятно за Мона е било съвсем различно. След като съпругът ѝ беше погълнат от работата си, а домът ѝ беше пълен с опасни непознати, може би тя просто беше прегоряла. Когато открила гайците и те я приели в група, която се противопоставяла на всичко, което мразела – постоянното присъствие на демони и заплахата, която те представляваха – тя не могла да откаже.
В гайците нямаше същата строга, дисциплинираща атмосфера като в консулствата. Освен ограничения брой индивиди, притежаващи жестоко незачитане на живота на другите, цялостното впечатление на Пайпър беше за почти смехотворна некомпетентност. Бяха провалили всичко, което бяха опитали. Тези, които бяха нападнали консулството, не бяха успели да получат камъка Сахар, а след това бяха отвлекли грешния човек в отчаян опит да не си тръгнат с празни ръце. Групата, която се бе опитала да залови Пайпър, когато тя се бе върнала в Консулството няколко дни по-късно, едва я бе забавила. А когато стражите на Мийзис, префектите, а после и един хоронзон бяха нападнали скривалището им в изоставеното Консулство, те бяха крайно превъзхождани.
Така или иначе, средностатистическият гайец не беше войник във война срещу демоничен род. Те бяха обикновени изгнаници, които търсеха място, към което да принадлежат, и това беше нещо, което тя можеше да подкрепи с цялото си сърце.
Сега не беше по-близо до вземането на решение, отколкото на срещата вчера. Нямаше как да вземе решение до утре. Трябваше ѝ повече информация. Трябваше да знае повече за плановете им, за това как тя ще участва и какви други заговори са замислили в ръкавите си. Щеше ли да се очаква от нея да участва в унищожаването на останалите консулства? Можеше ли наистина да им помогне да унищожат организацията, на която беше посветила живота си? Ако приемем, че е възможно да промени методите им и да се откаже от безразсъдното насилие, което проявяваха досега. Дори не беше сигурна, че иска да го направи. Голяма част от нея искаше просто да се измъкне по дяволите и никога повече да не вижда гайци.
Тя затвори очи, а на челото ѝ се появи главоболие. Дали изобщо се интересуваше от това да се присъедини към тях, беше много второстепенен въпрос спрямо този, който се бе вкоренил в мозъка ѝ и се бе превърнал в ненаситно чудовище за една нощ.
Магия.
Нейната магия.
Смееше ли да рискува живота си, за да си върне магията? И то не каква да е, а по-могъща от тази на всеки друг хемон. Магия, която можеше да съперничи на демоните. Тя можеше да я убие или да направи всичките ѝ мечти възможни. Стига да имаше повече информация. Ако знаеше със сигурност, че контролирането на магията ѝ е въпрос на воля, щеше да го направи. Но какво, ако нямаше начин да контролира резултата? Ами ако беше предопределен? Че магията ѝ ще я убие, независимо от всичко. Няма начин да се бори. Няма начин да оцелее.
Тя мразеше да бъде безпомощна. Можеше ли да се направи безпомощна пред собствената си магия?
И преди се беше сблъсквала с мощна магия, Сахар ѝ беше дал повече магия, отколкото можеше да контролира. Беше видяла какво може да направи. Най-вече убиваше. Лесно. И в голям брой. Това я ужасяваше.
За разлика от Сахар, нейната магия нямаше да е опетнена от омраза и щеше да я използва за защита, а не за нападение. Ако приемем, че не я убие. Въпросите и вариантите се въртяха, увличайки всичките ѝ мисли във водовъртеж, от който я болеше главата. Тя притисна ръка към челото си, докато усещането, че е в капан, се затваряше около нея.
Имаше нужда от въздух. Имаше нужда да диша.
Имаше нужда да избяга.
Отвори очи и небрежно огледа стаята. Беше време да разбере колко строга е охраната тук. Можеше да вземе решения по-късно. Сега искаше преди всичко свободата си.
Тя се протегна и се прозя.
– Хей, Кайли, къде е стаята ти? Мисля, че още не съм виждала това ниво.
Кайли вдигна очи и се усмихна.
– Тя е на осмия етаж. Искаш ли да те разведа?
– Разбира се.
Те се надигнаха от дивана и прескочиха през краката на другите лежащи хемони. Двете с Кайли прекосиха стаята и излязоха в коридора. С ъгъла на окото си тя наблюдаваше как двама по-възрастни хемона я следват безгрижно – нейните вечни сенки. Единият отново беше онзи страшен, бледокос човек.
В края на коридора Кайли натисна бутона за повикване на асансьора. Двамата охранители се приближиха, уж в дълбок разговор. Пайпър не знаеше защо си правят труда да се преструват. Вратите иззвъняха и се отвориха с дрънчене. Тя и Кайли се качиха. Двамата охранители тръгнаха бързо напред.
Когато стигнаха до вратите, Пайпър каза:
– О, забравих нещо – и пристъпи прага на асансьора, сякаш щеше да слиза. Охранителите се отдръпнаха, за да може тя да излезе. Тя излезе.
Вратите се раздвижиха с дрънчене. В последната секунда Пайпър скочи назад в асансьора и махна с ръка, когато вратите се затвориха. Единият само изглеждаше уплашен, но по лицето на страшния пробягна огорчение.
Кайли ѝ намигна.
– За какво беше това?
– О, просто… знаеш, почитатели, предполагам. Следват ме наоколо.
С усмивка Кайли бръкна във вече светещия бутон на етаж 8.
– Изглежда, че хората много те харесват.
Пайпър вдигна рамене, а умът ѝ препускаше през Стъпка 2 от плана ѝ. Или по-точно казано, се надпреварваше да разбере каква трябва да бъде Стъпка 2.
– Няколко момчета говореха за теб по-рано. Мисля, че искат да те поканят на среща, след като видяха как се… биеш.
Пайпър трепна. О, радост. Това би било забавно. Трябваше да се махне оттук.
Вратите се отвориха със скърцане. Пайпър позволи на Кайли да слезе и спря на вратата.
– Всъщност забравих нещо.
– О. – Сбърчила вежди, Кайли се обърна, за да се качи отново.
– Не, не – каза Пайпър, когато вратите започнаха да се затварят. – Просто изчакай там. – Тя се усмихна, а вината я притисна, когато обърканата гримаса на Кайли изчезна.
Тъй като не ѝ беше хрумнал по-добър план, тя натисна бутона М. Надяваше се, че охранителите ѝ ще загубят време да проверят осмия етаж, преди да тръгнат след нея. Докато асансьорът се спускаше надолу, тя вдигна качулката си и прибра косата си в нея. Пъхна ръце в джобовете си, изпъна се и зачака вратата да се отвори.
Щом се появи достатъчно голяма пролука, тя се промъкна през нея и влезе във фоайе с изпочупен мраморен под и пресъхнал фонтан със счупена скулптура в средата. Входът се отвори към втория етаж, като от двете му страни имаше балкони с изглед към фонтана. До тройната стъклена врата – повечето от стъклата липсваха – и до избледняващото следобедно слънце отвъд нея, оставаше само една пряка отсечка.
Тя тръгна право към вратите, като очите ѝ сканираха внимателно, а езикът на тялото ѝ беше спокоен. Нямаше какво да види тук. Просто един тийнейджър, излязъл на чист въздух.
– Здравейте.
Това не беше агресивен призив. Погледна към него, но не прекъсна крачката си. Двама души се появиха от другата страна на една широка колона. Седяха зад едно бюро и изглеждаха отегчени и сънени.
– Не забравяй да се отпишеш – обади се жената с приятелски тон. – Не искаш да ти забранят да влезеш на връщане.
Пайпър не се забави, само извади една ръка и небрежно махна с ръка.
– Хей, трябва да се отпишеш.
Тя ускори ход. Зад нея се чуха стъпки – двамата гайци заобиколиха бюрото, за да я последват. Тя се втурна в бяг, стремейки се към вратите. Заобикаляйки натрошения мрамор, тя прескочи една разбита статуя и се насочи към една от разбитите врати.
Невидим удар я улучи в гърдите и я повали назад. Тя се спъна и се препъна, падайки на едно коляно. Откъде беше дошло това? Проклетата качулка беше отрязала периферното ѝ зрение.
Пред нея стоеше мъж, облечен в тъмно, подобно на военно облекло. Отстрани качулката си, за да предотврати повторно заслепяване, тя се завъртя и ритна силно. Ботушът ѝ се удари в глезена му. Той се спъна. Тя отскочи и удари диафрагмата му. Той отстъпи назад, а на лицето му се появи слаба изненада.
Още две момчета се затичаха, докато първите две я настигнаха. По дяволите. Беше очаквала още главорези като Травис, които да пазят входа, но тези момчета бяха по-възрастни и вероятно много по-опитни.
Падайки отново на пода, тя размаха крака си, като извади краката на единия мъж. Другият прескочи удара ѝ, но се спъна при приземяването. Тя скочи на крака и се завъртя, за да види как една ръка проблясва към нея. Тя се хвърли назад, преминавайки в задно салто, докато риташе с единия крак, принуждавайки нападателя да се върне назад. При приземяването тя падна в клек, за да избегне юмрука на жената.
Завъртя се и се втурна към двамата, които бяха между нея и вратите. В последната секунда се обърна към единия и скочи, като заби и двата си крака в гърдите му. Тежестта и инерцията ѝ го повалиха назад. Тя се приземи върху гърдите му и се стрелна към свободата. Гайците се втурнаха след нея, докато тя се изстрелваше от разбитите врати и излизаше на тротоара. Остър вятър я блъсна по лицето, чудесно свеж. Тя се плъзна зад ъгъла и се свлече по тротоара.
Въздухът на няколко метра пред нея се развълнува. Черна светкавица.
Нещо я удари в лицето, отметна главата ѝ назад и я изхвърли от краката ѝ. Тя падна на земята и главата ѝ се удари в тротоара. Искри прехвърчаха през погледа ѝ, почти закривайки черната вихрушка, която се преливаше и се превръщаше в мъж – страховитият, бледокос охранител, когото беше оставила пред асансьора на четиринадесетия етаж преди едва пет минути.
С тъмни очи, по-студени от лед, той се наведе и хвана брадичката ѝ с груби пръсти. По кожата ѝ преминаха тръпки – магия. Докато другите гайци се затичаха, заклинанието му премина през нея, засмуквайки съзнанието ѝ в мрак.

***

Пайпър седеше с кръстосани крака на леглото си и се взираше през прозореца в тъмните сгради, чиито силуети се очертаваха на фона на избледняващата слънчева светлина. Отново затворена. В какъв възхитителен модел се превръщаше това.
Мускулите я боляха и главата ѝ пулсираше, но това беше най-малката ѝ грижа. Тя затвори очи и нежно масажира слепоочията си, докато си припомняше неуспешното си бягство. Този проблясък на тъмнина. Този удар от нищото. Внезапната поява на страховития пазач.
Знаеше какво е било това проблясване на тъмнината, беше го виждала и преди. Телепортацията беше умение, което притежаваха само жътварите.
Дори и да знаеше това, трудно можеше да повярва, макар че това обясняваше как човекът се бе измъкнал толкова бързо извън сградата. Но как можеше да не го разпознае като демон? Той я следваше от вчера. Беше обучена да разпознава демони в блясъка. Възможно ли е да е демон с кръв на жътвар, който по някакъв начин е отключил кастова способност? Или пък беше демон, който много умело прикрива истинската си същност? Не знаеше дали и двете възможности са възможни, но интуицията ѝ подсказваше, че е жътвар.
Ако беше така, какво, по дяволите, правеше, маскирайки се като гайец?
Ръцете ѝ се свиха в юмруци. Знаеше ли Самаел, че майката на Пайпър е гайка? Дали беше подхвърлил шпионин, за да не би тя да поднови контакта си с Мона? И какво щеше да прави този предполагаем шпионин сега, когато тя беше попаднала в капана? Той определено не искаше тя да избяга, нито пък изглеждаше, че я иска мъртва – все още. Дали стражът вече е казал на Самаел, че е тук?
Какъвто и да беше планът му, тя не можеше да остане там, където е, и да чака убийците на Хадес да се приближат. Сега трябваше да избяга повече от всякога.
Издиша и побутна болезнената буца на тила си. Никакъв план Б не ѝ хрумна. Баща ѝ и чичо ѝ мислеха, че е мъртва. Имаше вероятност Лире да мисли същото, след като е открил полуразрушеното консулство снощи, което означаваше, че и Аш щеше да повярва. Единственият ѝ потенциален съюзник беше майка ѝ, но тя не можеше да каже на Мона за жътваря, освен ако не възнамеряваше да обясни защо един жътвар я преследва. Нямаше как да каже на майка си, а по този начин и на Съвета, че може да използва Сахар.
Почти като че ли мисълта я бе призовала, Мона отвори вратата на Пайпър и влезе вътре. Устните ѝ бяха с тънка, ядосана линия. Уолтър влезе след нея, целият с лъскава плешива глава и абаносова кожа. Той не изглеждаше по-щастлив.
Пайпър се обърна с лице към тях, като бързо скри тревогата си.
– Помолих те да не се разхождаш наоколо – започна Мона, която явно се готвеше да влезе в режим на праведна родителска лекция.
– И това е толкова легитимна молба – вмъкна се Пайпър с хапещ сарказъм – когато ме държиш тук против волята ми.
– Ти не си затворник, ти…
– Ако не съм затворник, тогава защо вашите главорези ме нападнаха, когато се опитах да си тръгна? Защо онзи човек ме нокаутира? И защо отново съм затворена?
Мона се изду като бик.
– Не си глупачка, Пайпър – каза Уолтър, преди Мона да избухне. Тя се замлъкна с раздразнен поглед към колегата си. – Знам, че прекрасно разбираш, че с присъствието си тук си посветена в строго поверителна информация. Разбира се, че трябва да защитим тази информация.
– Тогава защо продължавате да се преструвате, че не съм затворник?
– Нямаме намерение да те държим в затвора. Каква би била ползата от това? На каква възможна цел би могло да послужи това? Доведохме те тук, защото искаме да се присъединиш към нас. Искаме да ни помогнеш. Ако решиш да не го направиш, тогава ще се погрижим да те върнем на баща ти с необходимите предпазни мерки.
Очите ѝ се свиха.
– Какви например?
– Предполагам, че не знаеш в кой град се намираш?
– Не.
– Така че, виждаш ли, не можем да те оставим да излезеш през вратата. Но със сигурност не възнамеряваме да те държим тук, ако решиш, че предпочиташ да си тръгнеш.
Тя се намръщи.
– Трудно ми е да реша каквото и да било, когато съм заклещена тук.
– За съжаление, това е реалността на ситуацията. Ще трябва да настояваме да останеш в стаята си до утре следобед. Тогава ще видим какво си решила и ще продължим нататък – или ще подготвим постоянно настаняване, или ще се погрижим да те изпратим у дома.
– Аз нямам дом. Вие го разрушихте.
Мона сгъна ръце и се засмя.
– Трябва да се върнем на работа – каза Уолтър. – Ще изпратим някого с вечерята ти.
Тя кимна рязко. Те си тръгнаха, като заключиха вратата след себе си. Вдъхвайки, тя се свлече на леглото си. Настояването на Уолтър, че ще я изпратят обратно при баща ѝ, ако им откаже, имаше смисъл, Мона със сигурност нямаше да позволи да заглушат дъщеря ѝ окончателно. Да я държат като затворничка щеше да изчерпи ресурсите им, а те трябваше да осъзнаят, че Пайпър щеше да бъде неудобна затворничка. Изпращането ѝ у дома без повече информация от „офис сграда в един град и чернокож на име Уолтър“ нямаше да доведе никого много далеч в издирването им. Като се замисли, Уолтър вероятно дори не беше истинското му име, а и той не беше представил никой друг член на Съвета.
Преметна ръка през лицето си, за да блокира светлината, и затвори очи. Един жътвар беше много повече, отколкото можеше да се справи сама, докато той ѝ пречеше да избяга, тя беше заклещена тук. Но какво щеше да направи той, ако самите гайци се опитаха да я върнат при баща ѝ? Щеше ли да удари тогава? Трябваше да бъде много внимателна.
Утре трябваше да реши какво ще прави. Да се присъедини към гайците и да разпечата магията си? Отговорът би трябвало да е очевиден. Не и на двете. Решително „не“. Но тя не можеше да се откаже от нито една от двете идеи. Те я дразнеха с „може би“ и „само ако“, които караха сърцето ѝ да се свива от копнеж. Цел. Сила. Тя искаше и двете.
Претърколи се настрани и си пожела да има някой, който да може да поговори с нея. Някой, който да ѝ каже, че е луда, че обмисля предложението. Някой, който да ѝ каже, че това е нейният шанс да получи това, което винаги е искала. Или някой, който да ѝ каже, че всичко ще бъде наред, независимо какво ще реши.

Назад към част 5                                                          Напред към част 7

Глава 29

Не се поколебах. Изхвърчах от храстите и се хвърлих с цялата си тежест върху Хюго, блъснах го и го повалих на земята в плетеница от крайници. Частица от секундата по-късно пистолетът гръмна над главите ни.
– Майната му! – Избухна Хъмфри.
Хвърлих бегъл поглед към очите на Хюго, които бяха разширени от шок, докато ме гледаше. След това ме отблъсна и се изправи срещу Хъмфри, като го обстрелваше с въздушна магия, така че той бе отхвърлен назад.
– Вземи това, гад! – Изкрещя Отис, размахвайки юмруци към Хъмфри, който се гърчеше на земята, мигаше и се гърчеше от болка.
Хъмфри изстреля още един куршум и го изпрати в небето, където той стресна една преминаваща чайка, но не ѝ навреди. Аз се изправих неловко на крака и разтърках очите си, докато Хюго хвърли още магия и сглоби достатъчно молекули, за да образува шлейф от вода, който изхвърли пистолета от ръката на Хъмфри. Той се приближи, вдигна го и се намръщи, преди да изхвърли патрона и да го захвърли настрани.
– Няма за какво – казах аз остро
– Какво, по дяволите, става? – Измърмори Хюго под носа си.
Мислех, че е по-умен от това.
– Очевидно току-що спасих живота ти. – Направих жест към сандъците със съкровища. – И съм дошла първа, така че печеля. Аз съм най-великият търсач на съкровища. Не – добавих със задоволство – ти.
– Дейзи – каза Хюго, като прокара ръка през косата си, – ти…
– … си шибана кучка – прекъсна го Хъмфри. Хюго и аз погледнахме към него, той все още беше на земята, по гръб и със зачервено лице.
Повдигнах вежда.
– Език, Хъмфри! – Скастрих го. – Колко шокиращо.
Хюго ме погледна. Изражението му все още беше объркано, но виждах, че започва да разбира.
– Кога пристигна тук? – Попита той.
– Преди последния прилив – казах самодоволно. – Имах предчувствие, че ще се случи нещо подобно.
– Дейзи – прошепна Отис.
– Как? – Попита Хюго.
Усмихнах се.
– Ами – започнах аз, – всичко започна, когато…
Гласът на Отис стана по-настойчив.
– Дейзи!
Хюго и аз го погледнахме. Лицето му беше поразително бледо, докато вдигаше трепереща ръка, за да посочи Хъмфри. Обърнах се – и когато видях какво се случва, стомахът ми се свлече до стъпалата на краката ми.
Хъмфри все още беше на земята. Предположих, че събарянето и загубата на оръжието му са го неутрализирали, но нямаше как да сгреша повече. Нещо се случваше с него. Нещо много, много лошо.
Тялото му се извиваше и потрепваше, а по кожата му танцуваха странни червени фигури. По предмишниците и шията му се движеха странни бучки, а една от тях се издуваше нагоре и пулсираше под скулата му. Друга се появи на дясната му ръка, заплашвайки да пробие самата му кожа. Пред него се оформяше черничък тъмен облак. Това не беше случайно кълбо дим, изглеждаше, че се подрежда в някакъв символ.
– Дейзи, върни се – отчаяно каза Хюго, а гласът му беше тих и предупредителен.
Продължих да се взирам, докато от странния облак към нас се плъзгаха змийски пипала. Отис изкрещя и се измъкна от пътя, но Хестър беше по-смела. Тя полетя към Хъмфри, за да го нападне, преди да бъде отблъсната назад от някаква невидима сила.
– Казах да се върнете! – Повтори Хюго. – Трябва да се махнем оттук! – Той ме хвана за ръката и ме издърпа настрани. Секунди по-късно вече тичахме през храстите, където се бях скрила.
– Не разбирам – изпъшках аз. – Какво се случва? Какво е той? – Погледнах през рамо. Димящите змии се движеха бързо във въздуха, следвайки ни.
– Просто бягай! – Изкрещя Хюго. – Трябва да се измъкнем оттук!
Отзад се чу писък и веднага разбрах, че е от Хестър. Издърпах ръката си от Хюго, обърнах се и привлякох Гладис. Тъмният облак беше точно там, а от малката брауни нямаше и следа – беше я погълнал.
Вдигнах меча и пронизах неумело облака. Гладис избръмча и дръжката ѝ стана гореща в ръката ми. Отнякъде вляво от мен Отис извика:
– Хестър! Хестър!
Хюго измърмори нещо, след което усетих изблик на магия, когато той хвърли въздушна струя към облака. Той се отдръпна и изхвърли Хестър с гърлено хриптене, сякаш я повърна.
Хванах я в превързаната си лява ръка, като извиках от болка, докато принуждавах пръстите си да я държат. Черният облак се разтегна, заобикаляйки мен и Хюго, но въпреки това аз го порязах с Гладис в дясната си ръка.
Хюго го атакува отново с въздушна магия. Комбинирах моята магия с неговата, за да направя същото, но това не беше достатъчно. Обединените ни усилия можеха да забавят приближаването на тъмната маса, но не можехме да я спрем.
Движенията ми станаха по-безумни. Отчаяно размахвах Гладис, удрях и сечах, изпращах удар след удар от магия, но тогава облакът ме обгърна. Усетих как Хюго се протяга към мен за последен път, как ръката му се увива около мен, сякаш за да ме защити. Беше твърде късно, вече нищо нямаше да защити никого от нас.
Изкашлях се и се разпръснах, като се хващах за гърлото и отчаяно се опитвах да хвърля още магия върху това нещо. Миг по-късно коленете ми се подкосиха. Чух неясен стон от страна на Хюго, а после тялото ми се заби в земята и загубих съзнание.

***

Първо усетих болката. Всяка част от мен ме болеше. Бедната ми ръка беше най-зле, пулсираше в агония и аз тихо изстенах. Майната му. Все още бях жива. Но ебаси.
– Само ти си виновна за това, Дейзи.
Хъмфри. Отворих едното си око и го погледнах. Все още беше тъмно, така че не бях в безсъзнание толкова дълго.
Изглеждаше още по-заплашителен от преди. Изпъкналостите под кожата му бяха останали, но странните усукани форми се бяха слели по всички видими части на тялото му. Той пламтеше в алено от главата до петите.
– Какъв си ти? – Прошепнах.
Отговори Хюго, който се беше свлякъл до мен.
– Той е човек – каза той тъпо. – Но използва кръвна магия.
Кръвна магия? Помъчих се да разбера. Никога не бях чувала за такова нещо. Така се случваше, когато си самоук, в знанията ти се появяваха огромни празнини, които понякога изглеждаше невъзможно да запълниш.
– Добрият стар Хъгс е прав – весело каза Хъмфри. – Тези заклинания ми струваха много пари на черния пазар, а и не бяха лесни за откриване и овладяване. Но мисля, че ще се съгласите, че усилията си заслужаваха. – Той посочи и аз осъзнах, че Хюго и аз все още сме обградени от пръстена черен дим. – Вие двамата не отивате никъде.
Настръхнах, когато ме заля тревога. Хъмфри сложи ръка на устата си.
– О! Извинете ме. Имах предвид вие четиримата. – Той посочи земята до краката ми. Там лежаха Отис и Хестър, които дишаха, но не се движеха.
– Ти, копеле – издишах аз.
Хъмфри изсумтя.
– Вече ти казах, че си виновна само за себе си. Смъртта им ще е твоя вина, Дейзи, както и твоята собствена. Ако не беше дошла тук, никога нямаше да бъдеш замесена. – Той погледна към Хюго. – Ти беше прав. Не можеш да се довериш на никого, който е пристрастен към паяжината.
Взирах се в него.
– Не мисля, че аз съм този, на когото не може да се вярва тук.
Той се засмя изненадано.
– Ха! Добро мнение, добро мнение. – Той се усмихна. – Харесвах те, Дейзи, и наистина ми се иска да не беше идвала тук. Макар че след като Елинор ми каза, че си в дома на Грийнууд, предполагам, че вече няма за какво да се притеснявам. Мога да хвърля вината за смъртта на Хюго върху теб и всички ще ми повярват.
– Вече преместих съкровището. И двамата ще бъдете изядени от селкитата и никой няма да разбере за това. Удобно е, че онези стари якобинци скриха златото тук, защото това много улеснява живота ми. Мога да твърдя, че златото се е изгубило заедно с теб, и вместо мизерната петдесетхилядна награда ще получа парите, които заслужавам за целия този упорит труд. Британският музей няма нужда от златото, но аз имам. Десет милиона лири ще ми стигнат. И никой няма да повярва, че бедният стар безполезен Хъмфри е замесен в смъртта ви.
Той се усмихна, после изражението му стана сериозно.
– Това не е лично, така че не се чувствай засегнат. Всъщност е доста приятно, че ще умрете заедно – явно имате нещо един за друг.
Аз изръмжах:
– Не искаме.
Хъмфри се ухили.
– Упорита докрай, Дейзи Картър. Браво. – Той вдигна глава и погледна настрани. – Е, приливът се връща, така че е време да си тръгвам. Надявам се заради вас краят ви да е бърз.
Той се наведе и с върховете на пръстите си стигна до Гладис. Щом докосна дръжката ѝ, той изсъска от болка и се отдръпна. Той ме погледна.
– Боже мой. Това магически меч ли е? Свързан с теб? От всички хора?
– Майната ти, Хъмфри – измърморих аз.
Той потупа замислено устата си.
– Знаеш ли, мисля, че точно това ще направя. – Той изрита Гладис по-далеч. – Тудъл-пип. Непременно ще кажа няколко хубави думи за вас на погребенията ви.
– Не вярваш наистина, че ще ти се размине? – Попита Хюго.
Хъмфри се усмихна тъжно.
– Вече го направих, скъпи приятелю. Вече го имам. – После се обърна на пети и си тръгна.
Стигнах до Хестър и Отис и ги взех внимателно в невредимата си ръка, за да мога да ги разгледам. Бяха в безсъзнание, но не виждах никакви видими наранявания.
– Добре ли са? – Попита Хюго грубо.
– Не знам. Мисля, че е така, но и двамата са аут за преброяване.
– Ефектът от този облак кръвна магия вероятно ще бъде по-тежък за тях, като се има предвид размерът им. Скоро ще се оправят.
– Искаш да кажеш, че ще е навреме, за да бъдем изяден от селкитата?
Хюго се намръщи.
– Стигнала си тук преди последния прилив и си успяла да ги избегнеш.
– Това беше, преди да ме натикат в някаква магическа бариера с теб за компания – казах аз с насмешливо подсмърчане
– Говориш така, сякаш всичко е по моя вина. Ако си подозирал, че Хъмфри замисля нещо, защо не си дошла при мен?
Извърнах очи.
– Защото щеше да ми повярваш? – Сарказмът капеше от всяка дума. – Нямах никакви доказателства, само подозрения. А аз очаквах Хъмфри само да открадне съкровището, а не да се опита да те убие. Сега разбрах, че смъртта ни е единственият начин да му се размине кражбата. – Бях толкова наивна, колкото и Хюго – е, почти.
Запитах се на глас:
– Какво би казал, ако се ухиля до ухото ти, приличащо на раковина, и предположа, че Хъмфри планира да те преметне?
– Бих те послушал.
– Не, не би.
Хюго въздъхна.
– Добре. Аз щях да съм скептичен.
– Защото съм жалък наркоман, на когото не може да се има доверие.
Той не отговори, но аз долових проблясъка на вина в изражението му. Смених темата. Снайперирането на Хюго нямаше да помогне на никого от нас да избяга.
– Ти си висш елф. Не можеш ли да използваш превъзходната си магия, за да ни измъкнеш оттук?
Хюго изстреля въздушна магия, последвана от пламъци и вода, но всеки опит за омагьосване се разминаваше безполезно с пръстена от черен дим, който ни заобикаляше, въпреки силата, която се излъчваше от всеки опит.
– Вече опитах.
Пуснах Хестър и Отис внимателно в джоба на палтото си, станах и се избърсах.
– Все още има земна магия – казах аз.
Очите на Хюго срещнаха моите.
– Не бях сигурен дали ще забележиш, че все още не съм опитал това.
– Не съм пълен идиот.
– Не – каза той тихо. – Не си. – Той протегна ръка. – Ето. Ако работим заедно, вероятно ще се справим.
Погледнах протегнатата му ръка, после се пресегнах и я взех. Пръстите му обгърнаха моите с успокояваща топлина.
– Там? – Попитах, като направих жест към пустото парче пред нас
– То е толкова добро, колкото и всяко друго място – отвърна Хюго. – На три. Едно, две…
И двамата насочихме огромна сила на земната магия надолу. Почувствах как моята магия се усуква с неговата и се сплита, преди да се забие в земята.
Чу се силен грохот и аз се спънах настрани. Ръката на Хюго се изстреля и той ме хвана за кръста, за да ми помогне да остана изправена. Изкашлях се и махнах с ръка на облаците прах.
– Благодаря – промълвих аз.
– Няма проблем. – Той ме погледна продължително.
– Какво?
– Магията ти е силна.
Подсмърчам.
– За нисш елф, искаш да кажеш.
Отговорът му беше мигновен.
– За всеки елф.
Накрая откъснах очи и погледнах надолу към дупката, която бяхме създали.
– Предполагам, че и твоята магия е доста силна – казах аз, като в отговор направих неприятен комплимент.
Той се усмихна внезапно и трапчинката му се появи отново.
– Дамите първи?
Усмихнах се в отговор.
– Мислех, че никога няма да попиташ. – После скочих с крака в дупката.
Бяха нужни още пет изблика на контролирана земна магия, преди да успеем да се измъкнем, като се проврем през земята под димния пръстен на Хъмфри. Когато най-накрая се измъкнахме от другата страна, аз се задъхвах от усилие, а челото на Хюго беше покрито с пот.
За съжаление все още не бяхме свободни. Едва разменихме погледи на изтощено задоволство, въздухът се разкъса от смразяващ костите писък. Приливът беше голям и селкитата се завръщаха – и този път ни бяха усетили.
Нямаше нужда от думи. Хванах Гладис и с жест посочих лявата пътека. Хюго кимна и ние се втурнахме към нея, бягайки към предполагаемата безопасност на старата наблюдателница. Беше твърде късно да стигнем до континента, трябваше да останем тук, докато приливът се обърне отново, а този път това означаваше да отблъснем селкитата.
Пробихме се през храсталака, а краката ни туптяха по тесния черен път, първо нагоре по малък хълм, после отново надолу. Наближаваше разсъмване и небето вече започваше да просветлява, но дневната светлина нямаше да ни осигури защита: трябваше сами да си я създадем.
Щом се появи наблюдателницата, се хвърлих към нея с Хюго по петите. Вмъкнахме се вътре и не губихме време. Той полузатвори очи и призова още един магически кръг, този път от огън. Повторих заклинанието си за въздушна магия, надявайки се, че това ще затрудни селкитата да ни открият, както и че ще добави достатъчно кислород, за да поддържа пламъците високи. След това се върнахме в центъра на наблюдателницата и зачакахме.
Не ни се наложи да чакаме дълго.
Първото появило се селки беше огромно. Очаквах нещо голямо, но не толкова голямо като съществото, което се приближаваше към нас. То подушваше въздуха, като спазваше дистанция от огъня на Хюго, но знаеше, че сме точно отвъд пламъците. Знаеше, че няма как да избягаме.
То отдръпна устни над устата си, разкривайки огромна редица остри жълти зъби. Изсъсках и се отдръпнах.
– Всичко е наред – каза Хюго. – Огънят ще издържи.
От съсредоточения поглед в очите на селкито не бях толкова сигурна. Бях още по-малко сигурна, когато няколко други се появиха в полезрението ми. Един по един те заеха позиции около пламъците, докато не ни обградиха напълно. Бях абсолютно сигурна, че ще останат там, докато магията на Хюго не отслабне, това щеше да бъде битка на изтощение.
До мен Гладис започна да бръмчи – нестройно звучене, което с нищо не облекчи тревогата ми.
– Престани – изсъсках аз.
– Тя иска кръв – каза Хюго. – Тя иска да се бие.
– Не можем да се преборим с всички – отвърнах аз. – Не и ако искаме да спечелим. – Той не се съгласи.
Една от селкитата изкрещя и останалите се присъединиха към нея, докато леденият им хор не отекна около нас. Преглътнах тежко, посегнах към хапчето от паяжина и с трепереща бързина го подхвърлих в устата си. Един-единствен пропуск в концентрацията и с нас беше свършено. Треперех от страх. Не исках да бъда разкъсана. Изведнъж не бях готова да умра.
Хюго прочисти гърлото си.
– Най-добрият ми приятел беше пристрастен към паяжината.
Дръпнах се.
– Извинявай?
– Филип Фарчестъл. Израснахме заедно и известно време бяхме неразделни. После той срещна момиче, нисш елф като теб. – Гласът му не беше осъдителен или язвителен, просто звучеше тъжно. Той въздъхна тежко и продължи. – Фил знаеше, че родителите му няма да са щастливи от тази връзка, но на него не му пукаше. Беше поразен. Тя му даде първата доза паяжина. И втората.
Хюго свърза ръцете си и се загледа в селкитата, докато те се взираха в нас.
– Когато разбрах какво се случва с него, вече беше твърде късно. Той се отпусна и не искаше да говори с никого от нас. Единственото, което го интересуваше, беше да получи следващия си доза. Дори спря да се интересува от момичето.
– Когато парите му свършиха, тя го напусна и той се срина. Опитах се да му помогна, много хора се опитаха, но никога не можехме да направим достатъчно. Където и да отидеше Филип, той оставяше след себе си разруха. Той нападна брутално собствената си сестра, когато тя се опита да го убеди да отиде на рехабилитация. Откраднал е малко състояние от родителите си, за да финансира навика си. Това не беше негова вина, не съвсем, но той не искаше да приеме никаква помощ. Преди три години прекали с дозата и сега е погребан в семейния парцел във Файф.
Той прокара ръка през прошарената си коса.
– Все още не съм срещал човек, който да владее магията на водата толкова добре, колкото него. Ако беше тук, той вероятно щеше да задържи прилива, за да можем да избягаме. Силите му бяха толкова изключителни. Ако не се беше пристрастил, не се знае какво можеше да постигне или да стане. Колкото повече паяжина приемаше, толкова по-малко сила имаше – тя изсмукваше магията му.
Гласът му стана по-тъмен.
– И това изчерпа същността му. Коприната на паяка го накара да загуби семейството си, парите си, магията си и живота си.
– Не съм такава – прошепнах аз.
Хюго не се поколеба, преди да отговори.
– Още не.
Облизах устните си. Очевидно беше време за споделяне.
– Родителите ми не са елфи. Бях осиновена като бебе. Те не притежават магия и не я разбират. Все пак се опитват. Бяха добри към мен и аз ги обичам повече от всеки друг на света.
Усетих очите на Хюго върху себе си. Не го погледнах, но продължих.
– Започнах да сънувам лоши сънища, когато бях тийнейджър. – Засмях се студено. – Кошмари. Не си спомням много от подробностите, но често се събуждах с викове. Нямаше значение какво опитвах, те ставаха все по-лоши и по-лоши.
Погледнах невиждащо в пламъците.
– Чувствах се така, сякаш нещо ме преследва, някакво чудовище, което ме дебне в съня ми, и се плаших да си легна. Когато все пак заспивах и кошмарите идваха, използвах магии в съня си. Нямах контрол и не знаех какво правя. Нямаше никого, когото да познавам и когото да помоля за помощ.
Повдигнах глава и очите ми срещнаха тъмния поглед на първото селки. То слюноотделяше.
– Една вечер беше особено зле и това, което ме преследваше, започна да се приближава. Беше почти върху мен и не можех да избягам. – Поклатих глава, като си спомних. – Успях да се събудя по някакъв начин и беше добре, защото спалнята ми се изпълни с дим.
Хюго ясно разбираше.
– Ти изхвърли огнена магия в съня си.
Кимнах.
– Къщата изгоря и родителите ми едва не загинаха. Почти убих собствените си майка и баща, защото не можех да контролирам магията в мен.
– Това не е необичайно явление, Дейзи. Имаше много места, където можеше да получиш помощ. Висшите елфи са обучавани от ранна възраст да се справят с такива неща.
– Ами, не съм била обучена – казах категорично. – И не знаех къде да отида или с кого да говоря за помощ. Но бях чувала за паяжината. Докато майка ми и баща ми се възстановяваха от вдишване на дим в болницата, а домът ни тлееше, аз излязох и намерих малко.
Накрая се обърнах и го погледнах.
– Оттогава не съм сънувала кошмар. Лекарствата потискат магията ми, така че опасността за мен и за другите е по-малка. Съжалявам за приятеля ти, наистина съжалявам, но нямаше да оцелея без паяжината. А сега е твърде късно да бъда нещо друго освен наркоман. Разказа ми за приятеля си, за да отвлечеш вниманието ми от селкитата. Оценявам това. Но трябва да разбереш, че някога паяковата коприна ме разсейваше от кошмарите ми. В крайна сметка ще ме убие. – Усмихнах се криво. – Ако селкитата не ме хванат първи, разбира се. Но никой друг няма да умре заради мен и заради това всяко хапче си заслужава.
Хюго ме гледаше с мрачно, умозрително изражение на лицето, което не разбирах съвсем.
– Пожарът не е бил по твоя вина.
– И смъртта на приятеля ти не е твоя – казах тихо. Докоснах ръката му. – Но и двамата се чувстваме виновни.
Той направи крачка към мен, вдигна едната си ръка и докосна бузата ми. За дълъг миг се вгледахме в очите си. Но селкитата все още бяха там и продължаваха да ни наблюдават.
– Не можем да загубим концентрацията си – прошепнах аз.
Челюстта на Хюго се стегна и той пусна ръката си.
– Ти си права. – Той провери часовника си. – Още четири часа, докато приливът стане достатъчно нисък, за да се върнем на континента. Тогава ще сме в безопасност.
Кимнах, преди да се обърна отново към селкитата. Безопасността обаче винаги е относително понятие.

Назад към част 29                                                      Напред към част 31

ГРЕЙ

Когато за първи път пътувах до Сил Шалоу с Лия Мара, нашата група беше разделена в началото, с ясни разделителни линии: аз и Тайко, Джейк и Ноа, Лия Мара и Изак. Това доведе до напрегнати разговори и неспокойни нощи, оставяйки всички раздразнени и заядливи.
Това пътуване обратно към Ембърфол е по-лошо.
Капитан Солт даде десет войници, както бях поискал, а повечето от тях са смъртоносни и опитни, но за моя изненада Солт включи и Тайко сред тях.
Когато го попитах за това, той каза:
– Момчето е от Ембърфол. Може да имате нужда от разузнавач, който владее добре езика.
– Мъдро – казах аз.
Солт изсумтя.
– Ще ни трябва и някой, който да изкопае ров за тоалетната.
За негова чест, Тайко правеше всичко, което се изисква от него, грижеше за конете, чистеше, носеше кофи с вода и копаеше дупки. Той никога не бягаше от тежката работа. Минаха три дни, а ние яздихме само през нощта, така че го гледам как се хвърля с лицето напред върху завивката си в момента, в който е освободен от служба.
Харпър се придържаше към брат си, което предизвика някои погледи от другите войници, така че се опитах да запазя дистанция и от двамата, избирайки вместо това да седя със Солт по време на хранене. Не искам да оставя на никого в нашата група впечатлението, че съм отделен от тях. За съжаление това значи по-малко разговори, защото Солт е хладен и дистанциран, говори само когато му го питам.
Единственият ми истински спътник е Изак, който се издига в небето, когато яздим през нощта, след това каца на разсъмване и иска от мен да упражнявам уменията си. Преди магията беше борба, защото не я разбирах – и не исках да я разбера.
Сега магията е борба, защото знам къде са моите ограничения – ограничения, които самата Лилит не спазва.
Започнах да гледам към леглото си със същото отчаяние като Тайко, но когато се опитвам да заспя, всичко, което правя, е да се тревожа. Не мисля, че Харпър би ме вкарала в капан, който, знам, занимава мислите на другите войници, но също така не съм сигурен дали Рен наистина искаше мир, или желанията му бяха по-стратегически. Знам, че Харпър вярва в най-доброто в него, но аз съм виждал най-лошото.
Знам, че тази кама е неподатлива на магия – дразнещите шевове по ръката ми са достатъчно доказателство за това. Но не знам дали ще е достатъчно.
Не знам дали мога да победя Лилит. Не знам дали мога да спася Рен.
Не знам дали мога да помогна за обединяването на двете страни.
И по-дълбока, по-мрачна, мисъл, която почти не искам да призная пред себе си: не знам дали мога да спазя обета си към Лия Мара. Може да имам магия, но нямам уменията, както Лилит. Тя прокле целия Айрънроуз, проклятие което изглеждаше вечно, и сега знам, че това изисква сложно наслояване на магия, до която не съм близо до овладяване.
Сънят се оказва неуловим в най-добрия случай, а аз съм не по-малко навъсен и рязък от останалите.
На четвъртия ден заобиколихме разположения полк на Рен, придържайки се близо до гората. Тази вечер ще трябва да излезем от гората на планинския склон, което ще бъде най-рискованатачаст от пътуването досега, така че тренирам с Изак за по-кратко време, а след това той отива да разузнае нашите пътеки, за да види дали ще срещнем някаква съпротива или дали има риск от разкриване.
Едва денят изгрява, а повечето войници вече са заспали. Изглежда, че са поставили Тайко да пази лагера, защото той седи срещу едно дърво недалеч от огъня. Мушнах се между дърветата, чудейки се дали ще го намеря задрямал, но трябва да имам повече доверие в него. Почти не издавам звук, но той се завърта на земята, поставя стрела на лъка още преди да се изправи напълно.
Хващам стрелата преди да полети.
Очите му са широко отворени, дишането му е малко учестено, но в погледа му цъфти облекчение. – Съжалявам. – Колебае се той, отпускайки тетивата на лъка. . Ваше Височество.
– Не съжалявай – казвам аз. – Беше бърз.
Похвалата го кара да се изчерви, само малко. Той прибира стрелата в колчана си и окачва лъка през рамото си.
– Това е първият път, когато ме помолиха да стоя на пост.
– Добър избор – казвам.
Руменината му става по-дълбока. – Повече се притеснявам, че ще заспя.
– Ще поседя с теб.
Той изглежда стреснат от това и може би малко предпазлив, но кимва. – Както искаш.
Аз седям и подпрял гръб на едно дърво на няколко крачки от мен той също сяда, слагайки лъка в скута си. Гората рано сутрин е тиха и студена, вързаните коне също толкова уморени, колкото и войниците. Почти не съм говорил с Тайко, откакто се изправих срещу него в суграшица преди няколко дни. С някой друг може да има известно напрежение между нас, но с него няма такова. Тъй като тишината е толкова приятна, оставям я да виси между нас, докато слънцето изгрява напълно, оставяйки мислите ми да се носят.
Ако не внимавам, ще заспя, затова се опитвам да запълня тишината.
– Сещаш ли се някога за турнира?
Турнира на Уоруик е мястото, където се покрих, когато за първи път избягах от Айрънроуз. Когато Рен започна да търси изчезналия наследник, месеци наред Тайко беше единственият ми спътник и първият ми довереник. Учех го на основни умения с меча на прашната арена, докато той не научи истината за това кой съм и не поиска да премине към същитинските уроци.
Тайко поглежда изненадано. – Уоруик? Постоянно.
– Колко пъти мислиш, че е разказвал историята за залавянето ни?
Тайко се усмихва. – Поне сто. Вероятно взима такса само, за да го чуят как я разказва.
Познавайки Уоруик, това е истината.
– Странно е отново да сме в Ембърфол – казва Тайко. – Не мислиш ли?
– Да.
Спомням си първата нощ, когато Рен и аз открихме, че войници от Сил Шалоу са в Ембърфол. Не очаквах сега да нося техните цветове, по-малко от година по-късно. Бях се заклел с живота си да защитавам Рен. Никога не съм очаквал, че ще се изправя срещу него.
Мисълта, че той се изправя сам срещу Лилит, ме наранява повече, отколкото би трябвало.
– Мислиш ли, че ще се сблъскаме със силите на Рен? – Пита Тайко и гласа му е по-нисък, по-тих, така че го поглеждам.
– Може би – казвам аз. Той мълчи, затова добавям: – Страхуваш ли се?
Той се колебае и за момент си помислих, че няма да ми го признае, особено не сега. Гласът му става още по-тих и той казва: -Страхувам се, че когато му дойде времето, няма да мога да убия някого.
Усещам, че има още нещо да каже, затова го поглеждам и чакам.
Може би е окуражен от мълчанието ми, защото продължава. – Другите новобранци изглеждат почти развълнувани от това – казва той. -Те мислят само за кръвта, която ще пролеем в Ембърфол.
Спомням си какво каза Ноа, първия ден, когато намерих Тайко да се крие в лазарета. Мислех, че другите може би са му се подигравали, заради младостта му, заради това откъде идваме, заради приятелството му с мен. Но може би изобщо не беше това.
„Не мисля, че правят нещо нередно“ беше казал Ноа. „Мисля, че те просто са войници.“
Спомням си дните си на обучение за кралската гвардия. – Такива мисли също не са необичайни тук – казвам аз.
– Знам. – Той се колебае.
Отново чакам. Горите около нас са толкова тихи, че мога да чуя как вятърът се плъзга между листата.
– Когато бях момче – казва той, – имахме котки, които спяха на гредите на нашата плевня. Една от тях имаше котенца и аз и сестрите ми ги обичахме. Играехме с тях в плевнята с часове, след като бяхме свършили с домакинските си задължения. – Той спира и слънчевата светлина се пробива през дърветата, рисувайки злато в косата му. – Една вечер, баща ми загуби игра на карти от няколко войници и нямаше парите, които беше обещал. Те разбиха къщата ни. Един от тях… той… майка ми… добре. – Гласът му се стегна и той си пое дъх, преди да промени темата. – Другите войници влязоха в плевнята. Имахме крава и един от тях извади меч и ѝ преряза гърлото. Сестрите ми крещяха, всички крещяхме, стискайки тези котенца. – Той се колебае, но след това гласът му се ускорява, сякаш не може да изрече думите достатъчно бързо. – Той извади кама и започна да изтръгва котенцата от ръцете на сестрите ми. Убивайки ги едно по едно. Той каза: „Харесва ми, когато пищят.“ – Очите на Тайко блестят от ярост. – Скрих котето си в ризата си. Той продължаваше да ме дърпа, но не ме интересуваше. И тогава каза: „Обзалагам се, че и ти ще пищиш.“ – Той потръпва и не мога да преценя кое е по-силно в гласа му – настоящият гняв или изживения страх.
Спира и е толкова неподвижен, че не мисля, че диша. Има още нещо в тази история. Трябва да има повече. Но това е най-многото, което някога ми е казвал, така че мълча.
– Той нараняваше сестрите ми. Нараняваше и мен. – Той се свива, очите му са вперени в дърветата. – Не можах да го спра. Баща ми извика войниците, така че той ме пусна – преди да може да го хванат. Но аз не – не мога да бъда такъв. Не мога да… се наслаждавам на това. – Той се намръщи, изглеждайки малко засрамен, че е признал всичко това.
Мисля си за онова коте в лазарета на Ной.
– Да си войник не означава да си жесток – казвам тихо. – Нито е весело.
– Така ли? – пита и вдига многозначително лъка, след което потупва камата, прикрепена към бедрото му. – Поне малко?
– Когато се присъединих към кралската гвардия – казвам – трябваше да отнема живот. – Моментът се беше запечатал в паметта ми по толкова много причини. Все още мога да чуя звъна на камбаната на арената, все още усещам миризмата на собствената си пот и страх. – Това беше човек, осъден на смърт, но все пак беше живот. Ако не успеех, щях да съм мъртъв и семейството ми щеше да гладува. Това жестокост ли е?
Той няма отговор за това.
Облягам се на дървото.
– Онези мъже, които са наранили семейството ти – не са го направили, защото са били войници, Тайко. Те може да са имали уменията и оръжията, но не това ги е направило жестоки. Да защитаваш себе си – да защитаваш народа си – това също не прави човека жесток. Когато дойде моментът да използваш смъртоносна сила, не се съмнявам, че ще го направиш добре и ще го направиш почтено.
Или ще умре.
Не казвам това. Сигурен съм, че го знае.
Очите му са насочени към хоризонта, но мога да кажа, че мисли.
Но тогава погледът му се изостря и той става на крака с едно плавно движение. Стрелата отново е в ръката му и на тетивата, точно когато очите ми виждат целта, намек за движение между дърветата на стотина ярда разстояние.
– Грей – казва той.
Вече съм на крака до него. Очите ми претърсват дърветата. Това може да е самотен разузнавач или може да е атака.
Там. Проблясък на червено и златно, почти скрит от дърветата – но достатъчно далеч от първия, че се съмнявам, че са разузнавачи.
– Чакай – казвам на Тайко и той кима, като държи тетивата опъната.
Слънцето изгрява отвъд гората, но все още е рано и тежки сенки все още има между дърветата. Докато гледам, още войници в златно и червено изглежда се появяват сред дърветата, идващи от всички посоки, лекичко преминавайки през дърветата.
Има повече от две дузини.
Тихо е замръзнал на място до мен, чакайки заповед, стрелата е готова. Но всички останали спят и… обръщам се да погледна… заобиколени сме. Не знам как са разбрали, как съ ни проследили, но няма значение. Ако извикам на другите, те ще нападнат. Ако Тайко стреля, те ще атакуват.
– Грей! – Тайко ме бута надолу, точно когато чувам плясване на тетива, и аз автоматично се навеждам. Една стрела се забива в дървото, където стоях.
– Отвърни на огъня – казвам аз, но той вече го прави, изваждайки стрели от тетивата.
Иска ми се да имам лък. Можех да отвърна и аз с него. Както е, аз съм на трийсет фута от спящия лагер и сега войниците се плъзгат между дърветата с по-голяма увереност. Те стрелят по мен, по Тайко, но аз отбивам стрелите от въздуха.
– Рукт – викам на спящите си войници. – Солт! Джейк!
В далечината мъж извиква и пада, а от врата му стърчи стрела.
– Това беше последната ми – казва задъхано Тайко и изважда меча си.
Хващам го за ръката.
– Хайде. – Стрелите изпълват въздуха около нас и една се отбива в бронята ми. Викам, докато тичам обратно към лагера. – Солт! Джейк!
Няма да сме достатъчно бързи. Твърде много са. Войниците на Рен изглежда се появяват между дърветата отвсякъде. Солт е на крака, крещи заповеди, но стрела го ранява точно през ръката. Друг войник дори не успява да се стане от земята, преди да една да се забие в гърдите. Сърцето ми бие силно, но сякаш всичко се случва на забавен каданс, с перфектна яснота. Ще бъдем настигнати: заклани или пленени.
Горе Изак пищи в дърветата и въздухът се разрежда, ставайки леденостуден. Чувам един от войниците на Ембърфол да псува. Стрелите сочат нагоре към небето. Един войник ме пресреща, мечът му среща моя със звук на сблъсък на стомана. Също толкова бързо го убих. Тайко прави същото.
Изак хваща друг войник, преди да успее да се доближи до мен. Порив на студен вятър преминава през гората. Той изкрещява към мен, след това се стрелва по-високо, хвърляйки едно острие. – Магия! – крещи той.
Магия. Вярно.
Не знам как мога да се съсредоточа върху магията, когато мечовете идват към мен.
– Ще те покривам – казва Тайко.
Мислите ми се разпалват твърде бързо, невъзможно е да се успокоят. Веднъж нокаутирах всички в двора на Рен чрез магия, но никога не съм успявал да го повторя. Успявал съм да отблъсна войниците един по един, по време на бой с мечове, но не и десетки.
Но си спомням нощта, когато работих върху това с Изак, влагайки силата си в земята. Не можех да измина голямо разстояние, но когато си помислех за Лия Мара, магията ми сякаш автоматично се увеличи. Допирам ръка до земята. Поемам си дъх. Зад гърба ми мечът на Тайко среща друг и ми се прииска да се завъртя, за да се присъединя към битката. Изпращам магията си в земята и тя се връща обратно към мен, без да иска. Това не е естествено. Изръмжавам отчаяно. Магията не действа така.
В периферното ми зрение проблясва движение и аз вдигам меча си, но Солт е там, покривайки другата ми страна.
Писъкът на Изак отеква в гората. Слънчевата светлина рисува всичко в ярък релеф и усещам миризмата на кръв във въздуха. Поемам си отново дъх и слагам ръка на земята.
Друг златно-червен брониран мъж се появява иззад едно дърво, мечът му се цели право в Тайко. Той има само една ръка и аз съм изумен да осъзная, че го разпознавам. Спомням си как се бореше, как не се поддаваше, дори когато беше изтощен и задъхан в праха на арената. Очите на Джеймисън се разширяват, когато ме разпознава, но не се поколеба.
Сребърни дъги в студения въздух. Тайко ще бъде секунда по-бавен.
Спускам силата си в земята и я тласкам. Вятърът пронизва дърветата, ледено студен в интензивността си, пълен със снежни вълни, появили се от нищото.
Джеймисън е повален. Всички войници са отхвърлени назад. Те са на земята, не се движат. До мен Солт диша тежко, от раната на ръката му тече кръв. На двайсет фута от нас повечето от нашите войници правят същото, изглеждайки зашеметени, че битката буквално изведнъж престана.
Аз съм еднакво зашеметен. Собственото ми дишане е несигурно.
– Убийте ги всички – призовава Солт на сисала.
Това ме връща към себе си.
– Не – отсичам аз. – Остави ги. Разваляйте лагера. Те няма да останат така за дълго.
– Да ги оставим? – повтаря той.
– Да. Остави ги.
Изак каза в листата близо до нас.
– Ваше Височество. Те ще ни последват.
– Тогава трябва да яздим бързо. Да тръгваме. – Хвърлям поглед към Тайко, който изглежда зашеметен по собствени причини. Потупвам го по рамото. – Както казах. Добре се справи. Много добре.
– Благодаря – казва той, но гласът му е кух. Той прибира меча си в ножницата.
– Това беше капан – сопва ми се Солт зад гърба ми и аз вдигам поглед и намирам Харпър и Джейк в средата на другите войници. Очите ѝ са широко отворени, уплашени и ядосани.
– Може би – казва тя. – Но не аз съм го устроила. – Тя крачи напред, към мен, заобикаляйки телата на войниците на Рен, които лежат в храстите. – Нямам нищо общо с това. Рен нямаше какво да… – Тя спира рязко, поглежда надолу и се намръщва. – Това … това е Челси.
Чесли.
– Шпионинът? Питам. – Шпионинът, който откри кинжала от ишеласанова стомана?
Солт също се насочва към нея.
– Шпионинът на Рен е сред тях? Събуди я. Ще я разпитаме…
– Не можеш – казва Харпър и гласът ѝ е беззвучен. Тя приклекна. – Уцелена е от две стрели. Почти съм сигурна, че е мъртва. – Тя вдига поглед към мен. – Не мога да повярвам, че е оцеляла от Лилит, за да е тук.
Солт и аз стигаме до нея едновременно. Харпър е права – две стрели стърчат от гърдите на жената. Има тъмна коса, сплетена на плитка на главата, и белег на бузата, който съм виждал сто пъти в Кристалния дворец.
Солт кълне на сисала, след което вади меча си и го забива в гърдите ѝ.
Харпър се дръпа назад.
– Мамка му. Тя вече беше мъртва.
– Заслужава по-лошо – сопна се той.
– Съгласен съм – казвам. Гърдите ми са свити от притеснение. Гледам другите войници. – Разваляйте лагера. Трябва да тръгваме.
Харпър ме поглежда.
– Какво не е наред? Познаваш ли я?
– Нейното име не е Чесли. Това е Елия Мая. Поглеждам към Джейк. – Тя не е просто шпионин. Тя е съветник на кралицата.

Назад към част 36                                                    Напред към част 38

Глава 6

Събуждаме се в сряда под проливен дъжд, така че не бързахме да ставаме от леглото.
Люк ме обгръща с ръка, докато гледаме към отворената врата, наблюдавайки как завесите ни се мокрят от дъжда, който се удря във верандата, но никой от нас не смята да напуска това топло и сухо легло, за да ги спаси.
Прегръщаме се, забавляваме се сутрин, а след това Люк слиза долу, за да вземе кафе. След минута се връща с каната, две чаши и малко соево мляко, докато аз се изтягам в леглото.
– Какво правят всички там долу?
Той слага чашите на скрина и налива кафе в тях.
– Никой не е станал.
– Тогава кой направи кафето?
Той свива рамене.
– Аз влязох и излязох.
– Ти го откраднал? Люк Уитфийлд, ти си лошо момче.
– Ще ти покажа едно лошо момче – казва той с усмивка, оставя кафето и се запътва към мен. Изглежда добре в този бял халат – без риза отдолу, с разрошена коса и гладен поглед в очите.
Кому е нужно кафе, когато имаш Люк Уитфийлд, с когото да се събудиш?
Той е по-секси, по-смел и по-вкусен.
Всеки ден бих предпочела да се събудя с гореща чаша с Люк.

***

– Трябваше да вали вчера, когато всички бяхме с махмурлук – казва Виктория, докато прави смути в кухнята. Аз седя на острова и играя игра на крибидж с Райън. Наритвам го по задника. – Това щеше да е перфектно.
Имахме дива нощ в клуба, пълна с шотове, танци и още шотове. Беше страхотно, но всички се събудихме с убийствен махмурлук и единственото, което успяхме да направим, беше да се излежаваме около басейна цял ден.
– Трябва да се върнем тази вечер – казва Райън, докато раздава картите.
– И всички да са с махмурлук, когато мама и татко дойдат утре сутринта? – Казва Виктория, докато хвърля няколко замразени парчета ананас в блендера. – Как мислиш, че мама ще реагира, ако всички изглеждаме като банда в „Деветдесет минути“?
Райън издиша дълго.
– Не бих искал да съм наблизо.
– Точно така – казва тя, докато пуска блендера. – И без това ще е достатъчно зле.
Картър влиза в стаята и включва огромния телевизор, като го превключва на денонощната новинарска програма. Появява се усмихнатото лице на Уолтър и аз неволно се стряскам от рефлекс. Радвам се, че Люк дреме на горния етаж и не трябва да вижда това.
– Но лидера в социологическите проучвания не е просто политик. Той е семеен човек… – Казва репортера, докато на екрана се появяват снимки на семейството на Люк.
– Уф – казва Виктория с поглед, изпълнен с отвращение. – Изключете това. Предполага се, че сме на почивка от всичко това.
Лоренцо лежи на дивана и чете готварска книга, която е била във вилата. Той бавно я спуска, докато сяда.
– Това е баща ти?
Виктория изглежда твърде засрамена, за да отговори. Тя не откъсва поглед от миксера.
– Да! – Казва гордо Картър. – Не е ли страхотно? Ние ще бъдем първото семейство.
– Той ще се кандидатира за президент? – Казва Лоренцо, като се взира в телевизора. На екрана проблясва снимка на Виктория, която се усмихва при завършването на гимназията. – Mi amor, ти никога не си ми казвала това.
– Да, ама… – Тя си поема дъх, взема си коктейла и си тръгва.
Лоренцо я следва, изглеждайки загрижен. Радвам се, че има него, за да я разсейва.
Започва да се излъчва клип с интервю с Уолтър.
– Най-голямото ми постижение? – Казва той с онази голяма усмивка на политик, която грее ярко. – Това би трябвало да е семейството ми.
Райън се смее до мен.
– С изключение на това, че всички те те мразят – прошепва той на себе си.
– Семейство, което току-що се е увеличило с още един член – казва репортера. Смущавам се, докато се обръщам към телевизора с усещане за потъване в гърдите. – Строителният предприемач Талия Уитфийлд.
– По дяволите – изричам, когато показват снимка от сватбата. Люк ме държи на дансинга, а аз изглеждам толкова истински щастлива, когато го поглеждам. Усмихвам се широко, очите ми блестят, изглеждам така, сякаш никога няма да го пусна. Въпреки ужаса от това, че го дават по новините, не мога да не се усмихна, когато виждам красивата снимка.
– Току-що името ми ли казаха? – Казва Талия, като куца в стаята, държейки книга. Тя четеше в другата стая.
Картър бързо изключва телевизора. – Да, просто го споменаха бързо.
– Със снимка? – Пита тя и тона ѝ се повишава.
– Да, набързо – казва Картър с небрежно свиване на рамене. Опитва се да се държи хладнокръвно, но виждам как по челото му избиват капчици пот.
– Аз ли бях или Зоуи? – Пита тя със стегнат глас.
Картър преглъща неудобно.
– Беше Зоуи, но това е, защото сватбата току-що се случи. Ще се върнат към твоите снимки, преди да се усетиш. Всичко ще бъде наред, бебе.
Тя си поема дъх и се измъква от стаята. Картър я преследва.
– Мила! Хайде, това беше само снимка.
– Първото семейство може да се окаже само Уолтър, докато стигне до Белия дом – казва Райън с тих глас.
– Мисля, че може би си прав – отвръщам аз. – Къде е Ая? Не съм я виждала от известно време.
Цялото му поведение се променя, издува се като балон.
– Тя се мотае в бара отвън – казва той с поглед върху картите си и свити рамене. – Каза, че има нужда да си почине от мен.
– Всичко наред ли е?
Той въздъхва.
– Мислех, че е така, но след това тя просто се изплаши тази сутрин. Каза, че я задушавам.
Поглеждам към прозореца. Дъждът продължава да вали силно.
– Ти наистина я харесваш, нали?
– Ужасно много – казва той и ме поглежда с отчаяние в очите. – Не знам какво съм направил погрешно. Ще отидеш ли да поговориш с нея?
– Ами…
– Моля те, Зоуи! Ще ти бъда задължен. Тя ще те изслуша. Толкова много те уважава.
– Ая? – Казвам със смях. – Не, не ме уважава!
– Да, уважава те! Тя ми каза. Наистина гледа с уважение на теб.
Това е новина за мен. Тя е една от най-непокорните ми служителки, но въпреки всичко това аз също я харесвам и уважавам.
– Просто разбери какво мисли тя – казва той. – Може би да я поразпиташ малко?
Уф. Трябваше да подремна с Люк. Той пропуска цялата драма. Умен човек. Явно знае как да действа в това семейство по-добре от мен. Трябва да го накарам да ме научи на неговите начини.
– Добре – казвам, докато ставам от стола. – Но не пипай играта. Ще довърша ритането на задника ти по-късно.
– Благодаря ти! – Казва той, докато аз излизам да се преоблека в банския си костюм.
Промъквам се в стаята ни и се усмихвам, когато виждам Люк, прострян на леглото със затворени очи. Изглежда толкова спокоен, че лежи там. Отнема ми всичко, за да не се кача в леглото и да не се прегърна с него.
Влюбването ми в този човек продължава да се задълбочава. Не мога да му се наситя.
Намираме се в онзи ранен етап, когато всичко, което прави другият, е просто пижамата на котката. Виждам го как се е разпрострял на леглото и си мисля, че е очарователно, като същевременно добре знам, че същото това нещо ще ме побърка в бъдеще. Ще бъда в дълбок сън, когато изведнъж ще получа предмишница в лицето си. Но точно сега… Точно сега Люк не може да направи нищо лошо, що се отнася до мен.
Принуждавам се да продължа да се движа и вземам банския си от банята. Обличам го в банята на долния етаж, хвърлям хавлията си върху него и след това изтичам навън под дъжда. Завалява и веднага се обливам, но е топъл дъжд, така че не е много лошо.
Насочвам се към бара на басейна и се промушвам под огромната хижа тики със сламен покрив. Ая седи на един стол с вдигнати крака и наблюдава дъжда.
– Здравей, Зи – казва тя, докато аз избърсвам дъжда от очите си.
– Всичко наред ли е? – Питам, докато сядам на минихладилника.
Тя изглежда объркана, сякаш е потънала в мисли. Никога не съм виждала Ая такава. Не мислех, че е способна да бъде изгубена в мисли. Обикновено изрича всичко, което и дойде наум.
– Да, просто… не мислех, че нещата ще станат толкова сериозни толкова бързо. Имам предвид… Райън е такъв глупак. Мислех, че ще е забавно разсейване, но той е… не знам.
Скачам долу, вземам две кутии бира от хладилника и ѝ подавам едната.
– Какво ти харесва в него? – Питам, докато и двете ги отваряме.
– Харесва ми, че е здраво стъпил на земята, разбираш ли? Винаги правя каквото си искам, когато си искам, и да ме е яд за последствията. Понякога ми се получава, много пъти не, но не знам. Остарявам. Започвам да виждам, че би било добре да има някаква структура. Знаеш ли, че Райън ще стане инженер? Той ходи на училище и всичко останало.
– Какво друго харесваш?
Тя се усмихва, докато си мисли за това.
– Харесва ми как той ме кара да се чувствам. Той ме кара да се чувствам толкова специална. Гледа на мен така, сякаш съм човек, който си заслужава да бъде обичан.
– Ти си някой, когото си струва да обичаш.
Тя поставя ръката си в дъжда и наблюдава как той се отразява от дланта ѝ.
– Била ли си някога на кръстопът в живота си? – Пита тя. – Можеш да тръгнеш по познатия път и нещата да останат такива, каквито са, или можеш да поемеш по новия път и всичко да се промени. Може би към по-добро. Може би към по-лошо.
Изправена съм пред този избор, откакто се влюбих в Люк. Радвам се, че мога да кажа, че съм авантюристка и поемам живота напред, като вървя по новия път.
– Мисля, че си приличаме повече, отколкото някога съм предполагала – казвам ѝ. – Мисля, че тези момчета могат да бъдат полезни за нас, Ая. Мисля, че си струва поне да ги видим.
Тя връща ръката си обратно и поглежда капките, които се гонят по кожата ѝ.
– Да, мисля, че си права.
– Може би трябва да отидеш да поговориш с Райън. Той умира там, мислейки си, че му се сърдиш.
Тя се усмихва, докато става и поглежда към басейна с целия дъжд, който се излива в него.
– Ще го оставя да се задуши за малко – казва тя с усмивка. – Да го накарам да осъзнае колко гаден е живота без мен. Искаш ли да отидем да поплуваме?
– Там?!
– Да! Плуването в дъжда е най-хубавото.
Новата ми авантюристична страна казва „Защо не?“
– Хайде да го направим – казвам, докато свалям хавлията си.
Скачаме в топлата вода и се забавляваме толкова много да плуваме в проливния дъжд, че накрая всички се присъединяват към нас. С изключение на Люк. Той все още спи.
Всички двойки са се помирили. Картър държи Талия в плитката част, Виктория е на бара на басейна, докато Лоренцо им прави коктейли – и двамата се смеят, а Райън и Ая се целуват в джакузито.
Аз съм съвсем сама тук.
– Люк! – Извиквам колкото мога по-силно.
Всички се присъединяват и ми помагат.
– Люк! – Викаме всички. – Люк! Събуди се, Люк!
Усмихвам се, когато виждам как завесите се раздвижват и вратата се плъзга. Той излиза на балкона само по къси панталони.
Всички се радват, когато го виждат. С изключение на мен. Твърде заета съм да се усмихвам на този прекрасен мъж.
– О, Ромео – викам му. – Ела да поплуваш с твоята самотна Жулиета, мой прекрасен Ромео.
– Не трябваше ли Жулиета да е на балкона? – Казва той, докато отмята мократа си коса назад.
– Да, но и те умират накрая, така че можем да направим нашата история малко по-различна.
– Звучи ми добре – казва той, като ме дарява с пленителна усмивка. – Веднага ще дойда.
Имам чувството, че не мога да дишам в очакване, докато той не излиза от главната врата и не се гмурка в басейна.
Плувам към него с разтуптяно сърце. Той изскача пред мен с разрошена назад коса и аз умирам малко отвътре от наситената му красота.
– Но меко, каква светлина през онзи прозорец се чупи? – Прошепва той, докато ме държи. – Това е изтока, а моята Зоуи е слънцето.
Не мога да спра да се усмихвам. Дори когато целувам влажните му устни.
Този човек е по-добър от всеки Ромео.
Включително версията на Лео.

Назад към част 5                                                          Напред към част 7

Глава 3

Розите на Имани бяха разцъфнали.
Рози, които бяха погребани под два метра сняг, когато Елена влезе в зимната градина.
Рози, които трябваше да останат заспали до зеления дъх на пролетта.
Рози, които бяха шибан предвестник на шибаната гибел.
Елена прочисти гърлото си.
– Винаги ли садиш само червени рози? – Безкрайно море от пурпурни цветове, в каквото някога се беше превърнала една река.
Какво, по дяволите, беше това с Каскадата и нюанса на кръвта?
– Малка индулгенция – каза Имани тихо. – По-важното е, че изглежда промяната отново настъпва. – Въздишка. – Толкова не обичам промените.
Загледана в розите, Елена реши да не притеснява Рафаел отново. Не беше все едно на розите да им пораснат крака и да нападнат Ню Йорк. Това беше само Каскадата, която объркваше естествения ред на нещата.
– Знаеш ли, Имани – промълви тя. – Съгласна съм с теб по въпроса за промяната.
За пореден път в хармония двете обърнаха гръб на цъфтежа, който не биваше да бъде, и се срещнаха с Тайзаки в стаята на Дамян Хейл. Оказа се, че бившия главен изпълнителен директор е взел два пистолета и арбалет. Имани потвърди, че Хейл има достатъчно обучение с двата вида оръжия, за което Елена ще трябва да се погрижи.
След това ангела си тръгна, за да се разходи в страховитата си розова градина.
– Промяната е разрушителна – каза тя, когато Елена повдигна вежди. – Но такава тъмна красота няма да оцелее дълго в леда. Дори един безсмъртен не може да спре гниенето на времето.
Елена се взираше в ангела в продължение на дълги мигове. По гръбнака ѝ премина тръпка.
Отърси се от нея, обади се на Вивек и го накара да проникне дистанционно в компютъра на Дамян Хейл – който вампира беше оставил защитен с парола. Вивек откри доказателства за множество международни самолетни билети, резервирани за един и същи ден и час. Най-интересната находка обаче беше, че Хейл е успял да получи достъп до сметката на домакинството и да изтегли значителна сума пари.
– Той не е обикновен беглец. – Кръвта на Елена се загря, пулса ѝ се ускори. – Не мисля, че той ще се качи на самолетите. Оставил е тази следа, за да я намерим ние.
– Аз съм по нея. – Възторг в гласа на Вивек, който оправдаваше решението ѝ да се обади на него, а не на собствения технически екип на гилдията.
Тя беше до входната врата на имението заедно с Тайзаки, когато Вивек потвърди нейното предчувствие. Дамян Хейл не се беше качил на нито един от заявените с билети полети.
– Настроих предупредителна нотификация във всички възможни системи. Ако се появи нещо друго, ще те уведомя.
– Благодаря, Ви. – Елена прибра телефона си в джоба с цип, след това отвори чантата, в която се намираше екземпляра от аромата на Хейл, и си пое дълбоко дъх. – Аромат на трепетлика, преплетен с нотка на зряла праскова.
Тайзаки побледня при промърморването ѝ.
Елена сви рамене.
– Вампирските миризми често нямат нищо общо със силата или опасността на вампира. – Тя реши да не казва на надменния иконом, че мирише на изгорели захарни бонбони и пресечено мляко.
Виждате ли, тя се държеше политически и мило, въпреки че Тайзаки беше свил устни още при първата ѝ среща с него. Сякаш смъртността се улавяше. Монтгомъри никога не би бил толкова лепкав, че да предаде личните му чувства. Когато за пръв път срещна прислужника на Рафаел, тя беше грубовата и смъртоносен ловец, но той ѝ предложи чай или кафе с най-голяма любезност.
Но, призна си тя, Монтгомъри беше златния стандарт. Всеки друг камериер или иконом щеше да страда в сравнение с него. Бедната Имани щеше да бъде унизена, ако някога разбереше за пропуските на Тайзаки.
Връщайки дрехата на иконома, тя се обърна, за да започне сериозен лов.
Рози, пищни, опияняващи и адски страховити.
Елена стисна зъби срещу непреодолимия парфюм, който обагряше въздуха, и изкрещя знамение, знамение, знамение! Започна да излиза от имението във все по-големи полукръгове и накрая долови аромата на Хейл на около петдесет метра от входната врата, насочвайки се към дърветата, които обграждаха имота.
Двадесет минути по-късно миризмата рязко спря. Когато приклекна, за да разрови леко мръсния сняг, който беше защитен от лекия сутрешен снеговалеж от тежкия навес на дърветата, тя забеляза капка масло.
– Умен човек. – Тя се изправи и излезе изпод навеса.
Свивайки криле, тя тръгна да се издигне във въздуха, за да види дали теча на масло е оставил следа… И усети мъчително свиване в мускулите си.
Задъхана, тя замръзна и опита отново.
Тя се издигна във въздуха, но раменете и вътрешните мускули на крилата я боляха, както не бяха я боляли, откакто за първи път стана достатъчно силна, за да прави вертикални излитания. Болката пулсираше в нея като инфектиран зъб.
По дяволите.
Сигурно по невнимание се е движила по грешен начин и е усукала или скъсала сухожилие или мускул. Надяваше се да е достатъчно малко, за да може тялото ѝ да се излекува от само себе си. Лечителите на Ангели бяха надарени, но макар да можеха да подпомогнат процеса на оздравяване, не можеха да направят магия на големи наранявания.
Що се отнася до способността на самата Елена да се лекува, тя беше по-голяма, отколкото имаше като смъртна, но нищо в сравнение дори с бебетата ангели. Никой не знаеше колко време ще отнеме пътуването ѝ от постсмъртен към безсмъртен. Кеир, надарен лечител, уважаван от безсмъртните, и Джесами, техния доверен историк и библиотекар, се бяха разровили за информация за предишните създадени ангели, но засега единственото, което можеха да покажат за усилията си, бяха много кихавици от прах и зачервени очи.
Разочарованието беше още по-голямо, защото всички знаеха, че тези някогашни смъртни са съществували. Те бяха реалността от плът и кръв, която се криеше зад легендата, че когато един архангел обича истински, тялото му спонтанно произвежда сладка, еротична златна субстанция, наречена амброзия. Рафаел я беше целунал с амброзия, когато тя падна, със счупен гръб и непоправими рани по останалата част от тялото си, и сега се издигаше в небето.
Амброзията се приемаше като даденост сред безсмъртните. Изследователите дори се бяха опитали да я проучат. За съжаление, липсата на документи – или на истинска проба – ги възпрепятстваше. Не беше така, сякаш Рафаел беше в състояние да им спести и капка; беше дал всичко на Елена.
Трябва да живееш.
Сърцето на Елена се разтуптя от ехото на спомена, от суровата решителност в гласа на архангела ѝ, от пронизващата любов, която бе белязала и двамата. Но какво да кажем за другите истински любовници, които бяха дошли преди тях? Къде бяха отишли те?
Преобладаващата теория гласеше, че последния създаден ангел се е родил толкова много отдавна, че ангела и всички, които са знаели името му, са били изгубени в най-дълбокия Сън. Понякога Елена се чудеше какво ли би било да срещне някой от предшествениците си, несигурна дали иска тази възможност, или не. Какво щеше да стане, ако тези предшественици бяха изгубили човечността си след един еон съществуване? Ами ако тя не разпознаваше нищо от смъртността в тях?
Днес се чувстваше смъртна до мозъка на костите си, но болката в крилото ѝ бе преминала от пулсиращ абсцес в пулсираща синина, затова реши да продължи лова и да се отбие в лазарета, когато се върне.
По пътя нямаше видими петна от масло, а всичко, което някога е било там, отдавна е заличено от преминаването на други коли. Този лов трябваше да бъде по-технически. Но когато помоли Вивек да открие телефона на Дамян Хейл, той ѝ каза, че се намира в общия район на имението на Имани.
– Вероятно го е скрил на територията на имението, надявайки се да изпрати всички на преследване.
От дърветата точно пред очите на Елена прелетя ято скорци. Стотици малки телца, остри човки и немигащи тъмни очи. Хиляди крила, които се удряха в кожата ѝ. Безкрайни звуци, които се блъскаха в тъпанчетата ѝ.
Тя падна след един прекено силен звук и едва успя да се хване, преди да е паднала твърде ниско.
– Ели!
– Добре съм, добре съм – промълви тя в телефона, докато птиците летяха в спирала около нея, преди да се разпръснат на вятъра. – Имаше ли други сеизмични събития, откакто си тръгнах?
– Не, всичко е спокойно. – Гласът на Вивек беше остър. – Наистина ли си добре?
– Да. – Каскадата може и да се протяга отново будна след този последен пристъп на покой, но Елена не възнамеряваше да танцува в нейната мелодия. Никой не знаеше колко дълго ще продължи енергийния скок и съпътстващия го хаос. Можеше да е десетилетия, доколкото знаеха. Никой от тях не можеше да спре да живее живота си.
Днес живота на Елена включваше намирането на Дамян Хейл.
– Какво ще кажеш за колата му?
– Момчето няма регистриран автомобил – отвърна Вивек без пауза. – Обадих се и говорих с иконома вампир на Имани – той потвърди, че нито един от автомобилите им не липсва. – Внезапна пауза. – Чакай. Нашият умен заек може да е забравил нещо.
Елена остана нависоко, докато Вивек работеше, а очите ѝ обхождаха земята.
– Много от ангелските домове имат наблюдение, насочено към пътя – каза Вивек в ухото ѝ – а Кулата има достъп до тези очи в случай на вражески заплахи. Улових лицето на твоя бегач в червен седан и го проследявам с помощта на различни камери и пунктове за плащане на такси. Хакнах ги преди години, така че дори не се броят.
– Насочи ме в правилната посока, партньоре – каза тя, а кожата ѝ стана гореща, а след това изпепеляващо студена. Всеки косъм на главата ѝ се наелектризира. – Ви – каза тя, преди той да успее да отговори. – Има ли светкавична буря на хоризонта?
– Не, според прогнозата за времето небето е ясно и вероятността за странности е ограничена. – Премествайки фокуса, той започна да ѝ дава указания; остана с нея през целия път до малък хотел в стил хижи в подножието на Катскилс. Тя изяде три енергийни блокчета във въздуха като обяд, пи вода от тънкия пакет с вода, който държеше в долния джоб на панталона.
– Нямам нищо извън стаята… – От другата страна на линията се чу тихо издишване. – Знаеш ли, че има малък шанс за странност?
– Да?
– Сеизмичният доклад дойде от сензор, разположен близо до тези хижи.
– Разбира се, че е така – промълви Елена, дори когато кожата ѝ изтръпна, сякаш през клетките ѝ преминаваше ток. – На път съм да се приземя. Ще ти се обадя, след като науча нещо.
Отне ѝ два опита да закопчае отново телефона в джоба си, усещането за електричество беше толкова разсейващо и дезориентиращо по върховете на пръстите ѝ. Бузите ѝ се струваха изгорени от лед, а върховете на ушите ѝ – нагорещени до червено.
– Нормални мисли – нареди си тя. – Нормални мисли.
Когато скорците я заобиколиха, докато търсеше най-доброто място за кацане, тя ги игнорира… Дори когато можеше да се закълне, че птиците ѝ шепнат. Не чуваше думите, защото формата им беше извън обхвата на слуха, но тона им беше предупреждение.
От време на време скорците се издигаха по-високо, за да танцуват в сложни шарки, които я задържаха във въздуха, докато ги гледаше очарована, но никога не се отдалечаваха от нея. Странно шумолящ ескорт.
Този крилат ескорт остана в небето, когато тя най-сетне се приземи – на голямата площ пред хотела, която през лятото вероятно беше пълна с диви треви и цветя, а днес беше бял лист, едва белязан от живот. Едно-единствено всмукване на хапещо студения въздух и вампирските аромати докоснаха носа ѝ. Всяка линия беше чиста и не преплетена с другите.
Там имаше четка от трепетлика и сочната екстравагантност на зрели праскови.
Силно. Богато. Не просто остатък. Дамян Хейл е бил тук.
Поемайки си още един дъх, като се опитваше да не забелязва електрическите бодли по лицето си, Елена триангулира източника на аромата до определена хижа. Току-що беше стъпила в тази посока, когато електричеството изчезна. Птиците спряха да пеят. Въздухът замръзна.
Земята потрепери под краката ѝ.
Тя се спря. Непознат звук я накара да вдигне очи. Скорците кръжаха в постоянно колело, докато шепнеха своето неистово и неразбираемо предупреждение в черепа ѝ.
Земята се разтресе силно.
Свивайки криле и стискайки зъби срещу подновения импулс на болката, тя се издигна от треперещата земя. Вратите на хижите се отвориха под нея, хората се изсипаха като дезориентирани мравки, за да се разбягат по посока на моравата.
Земята под хижите започна да се срутва.
Елена се свлече надолу, за да хване една млада жена, която беше на страшна половин крачка пред изчезващата земя. Елена не беше достатъчно силна, за да пренесе възрастен човек на реално разстояние, но успя да издърпа жената до място, където другите гости можеха да я хванат, след което извика на всички да се отдалечат.
Въздухът се разцепи от писък.
Елена се обърна назад… За да види как Дамян Хейл, с размахани ръце и крака, изчезва в нищото. Земята се отвори под краката му в бърз трясък на пръст и камъни. Тя полетя към него толкова бързо, колкото можеше, но това беше безполезно усилие.
Дори когато стигна до мястото, където той бе изчезнал в стигианската паст на земята, обширната и смразяващо дълбока дупка започна да се пълни със златисточервен поток от магма. Нямаше и следа от Дамян, нито от някоя от хижите. Нямаше дори петно от плът или парче дърво.
Земята спря да се тресе.
Земята спря да се руши.
Птиците затанцуваха.
Под Елена светеше рана в земята, която пулсираше с изгаряща топлина.
„Пиявицата на кръв трябваше да умре. Такава беше съдбата му. Да бъде първата следа във времето.“
Елена разтри ръце по горната част на ръцете си, докато думите се появяваха пълноценно в съзнанието ѝ. Сякаш ги беше измислила тя. Само че не беше. Това беше нечия чужда мисъл, която се беше озовала в главата ѝ.
Тя вдигна очи към шепнещите скорци, чудейки се дали те са източника на думите. Но малките птички започнаха да се разпръскват под погледа ѝ, премествайки се да кацнат по дърветата или да кацнат около лавовата яма. Няколко от тях долетяха близо до жаравата с движения, които приличаха на танц, само за да се издигнат обратно, точно когато тя се притесняваше, че ще долетят твърде близо и ще изгорят.
Изведнъж в осветеното от слънцето зимно небе вече нямаше скорци. Само крещящи, ридаещи хора на тежката от сняг земя, безопасно отдалечени от ямата с лава, която не би трябвало да съществува… А лявото крило на Елена започваше да се свлича. Едва когато потта се стичаше по слепоочието ѝ, тя осъзна, че е увиснала точно над лавата. Твърде близо до ядрото.
Тя погледна надолу към вискозния котел… И една невидима ръка я избута с убийствена сила.

Назад към част 3                                                           Напред към част 5

РОЗАЛИ

25 ЧАСА ДО ПРИСТИГАНЕТО НА FIB…

Стоях в двора на Ордена със Син до мен, който ни държеше в балон от въздушна магия, така че все още можехме да дишаме тук горе, въпреки факта, че охраната беше изсмукала кислорода от пространството преди часове.
Кожата ми шумеше от усещането за слабата лунна светлина, която достигаше надолу през облаците, за да ме погали, и не можех да не поглеждам нагоре с надеждата, че може да се разсеят, за да видя лунното същество за себе си.
За съжаление нямаше никакви признаци това да се случи скоро, но бях достатъчно доволна, че изобщо стоя тук под него.
– Трябва да се обадя на Данте и да му съобщя за новия план – информирах Син, който стоеше до мен и оставаше подозрително тих, сякаш се опитваше да се държи добре заради мен.
Син кимна, а аз присвих очи към него, сигурна, че това, че се сдържа толкова силно, наистина може да завърши само с експлозия на лудост, и все още се чувствах малко ядосана на него заради последните му бягства.
Вдигнах чашата с пудинг до ухото си и затаих дъх, докато чаках Данте да отговори на обаждането ми, но не неговия глас чух, когато се свърза.
– Здравей, малка лупа! – Обади се развълнувано Леон, а звука на вятъра, който се носеше около него, оцветяваше фона на обаждането му.
– Леон? Защо приемаш обаждането ми? – Попитах объркано, а в гърдите ми за миг се появи страх, защото се притесних, че нещо се е случило с братовчед ми. Може би през последните десет години имаше много по-малко войни с други банди след всичко, което се случи по време на възхода на Данте към властта, но позицията му на лидер на най-известната банда в Солария означаваше, че винаги съществува опасност да бъде нападнат.
– Успокой се, не е нужно да се притесняваш – ние вече сме тук – отвърна Леон със смях и аз изтръпнах, когато гръмотевиците прогърмяха в облаците над главата ми, преди дъжда да се освободи от небето и да се изсипе върху купола над главите ни.
– Чакай – казах аз, вълнението и объркването ме изпълниха едновременно. – Вие сте тук? Като че ли това сте вие, момчетата, в небето над мен в момента?
– Същите – каза Леон, а след думите му последва смях точно когато светкавица изпълни облаците и аз зърнах огромен силует, летящ в небето над мен.
Изтръгнах развълнуван вой и се усмихнах към небето, като устоях на желанието да скоча нагоре-надолу и да помахам само защото се страхувах, че пазачите може да ме наблюдават от някоя от камерите, които бяха закачили тук.
– Откъде знаеш, че имам нужда от теб? – Попитах.
– Получихме съвет от най-добрия прорицател в Солария – отвърна Леон.
– Наистина? Той ни е видял да бягаме? – Попитах развълнувано. – Знае, че това ще проработи?
– Еми, ами не, не точно – застрахова се Леон. – Точните му думи бяха, че има „нищожна възможност за успех“, но тя зависи от това да сме тук в подходящия момент и дори тогава абсолютно не е гарантирана и е крайно малко вероятно да проработи. – Което, общо взето, ми звучи доста шибано положително, не мислиш ли?
– О, звезди мои, това звучи като категорично „да“ – каза Син ентусиазирано, а аз му се намръщих, защото това абсолютно не беше така.
– Е, просяците не могат да си избират – казах с въздишка. – И аз ще направя така, че тези шансове да работят в моя полза, независимо колко гадно звучат.
– Това е духа – съгласи се Леон, а Данте изръмжа, сякаш ни чуваше, и също се съгласи.
– Добре, ами аз ще създам канал между купола, покриващ двора на Ордена, и силовото поле, което се вдълбава под земята, за да обгради затвора. След като това стане, ще се насочим към помещенията на пазачите, тъй като те са най-близко до нивото на земята, а след това ще ни прокарам тунел оттук. Когато те повикам отново, трябва да удариш купола с достатъчно мощна мълния, за да направиш късо съединение през канала ми и да изпържиш силовото поле. Разбираш ли?
– Започвам, малка лупа – отвърна Леон. – Имаме и звезден прах, който ще ви измъкне оттук, щом преминете външната ограда.
– Ще се видим скоро – казах аз с усмивка.
– Ще се видим скоро – обеща Леон.
Смачках чашата с пудинг в юмрука си и за миг се усмихнах на Син, преди да си спомня, че все още съм му ядосана, и да сваля усмивката от лицето си.
– Не ме гледай така, диво момиче – помоли той, когато се обърнах и започнах да вървя към ръба на купола, за да мога да създам канала, от който се нуждаехме. Имаше едно място, което бях набелязала, с много дървесна растителност около него и без камери наблизо, за да съм сигурна, че охраната няма да ни забележи.
– Просто ми е трудно да ти се доверя, Син – казах аз, като пренебрегнах стягането в стомаха си заради това, че поддържах гнева си към него жив. – И не мисля, че да те оставям да се измъкнеш от отговорност е правилното нещо, което трябва да правя през цялото време. Имам чувството, че все още вярваш, че имаме някакъв таен език, на който се съгласявам с всяка налудничава идея, която ти хрумне.
– Не ме наричай луд – промълви Син. – Това ме прави вял и ако нямам никаква страст, която да подхранва магията ми, тогава тя ще се изчерпи и ние ще се задушим, а всички останали ще умрат или ще останат затворени долу в Даркмор до края на вековете – добави той разговорно, сякаш това го устройваше.
– Какво изобщо искаш, Син? – Поисках аз, обръщайки се към него. – Защото по дяволите не изглежда да искаш свободата си. Не искаш ли да се измъкнеш оттук? Не искаш ли да виждаш небето, когато пожелаеш, да имаш свободен достъп до магията си и до Ордена си по всяко време? Да правиш нормални неща, да живееш нормален живот?
– Не искам нормален – отсече Син, а острия му тон ме накара да спра да го гледам. – Искам дива природа. Див като теб.
Взирах се в него, докато се опитвах да разбера колко истина има в това. Наистина ли ме искаше, или просто забавлението от тази игра, която играехме, го привличаше? Той беше толкова раздвоен, че беше трудно да определя точните му чувства по въпроса, но трябваше да призная, че ми показа много лоялност, откакто се съгласи с идеята да го измъкна оттук.
– Просто трябва да знам, че ако ти дам заповед, ще я изпълниш – казах твърдо. – Само докато се измъкнем оттук. Времето ни почти свърши и наистина не мисля, че ще има още снимки след тази. Това е последния ни шанс, последния ни план – той трябва да проработи, Син. Разбираш ли това?
– Разбирам – отвърна той тържествено.
– Разбираш ли? Защото аз говоря за никакви повече лимони, никакви повече чудовища, никакви повече даване на оръжия на психопати, които те могат да използват срещу нас.
– Разбрах – каза Син и аз почти се отпуснах, преди той да ме простреля с намигване.
– Защо ми намигаш? – Поисках.
– Не съм – каза той и отново ми намигна.
– Син – изръмжах аз, пристъпих право към него и го погледнах. – Никакво намигване. Никакви тайни езикови глупости. Просто…
– Извинявай, че те прекъсвам, но може би ще искаш да знаеш, че съм почти без сили. Разполагаме с около десет секунди, преди магията ми да се провали и двамата да се задушим, а тъй като сме почти на ръба на купола, не мисля, че ще успеем да се върнем до асансьора навреме, за да избягаме – каза разговорливо Син.
– Какво? – Задъхах се точно преди магията му да се задъха и да се задавя с половината дъх, който току-що бях вдишала.
Очите ми се разшириха, а гърдите ми се стегнаха, когато погледнах към Син, който само сви рамене, посочвайки члена си, след което размаха ръка, за да покаже колко е вял.
За бога.
Изръмжах яростно, когато бях принудена да изпусна последния си дъх, и скочих върху него, притиснах устата си до неговата и захапах езика му достатъчно силно, за да го накарам да кърви. Син изстена през кръвта в устата си, а аз пуснах ръката си към члена му, разтрих го през плата на гащеризона му и усетих, че набъбва мигновено, докато той започна да блъска ръката ми на сухо.
Балонът с въздух отново се появи около нас и аз прекъснах целувката, като си поех огромна глътка въздух, която дробовете ми поеха с благодарност.
– Това беше горещо, котенце, но не е достатъчно, за да ме задържи, докато се справим с това – предупреди Син.
– Нарочно ли направи това, за да ме накараш да те чукам? – Избухнах. – Защото това е доста гадно време за… – Гласът ми секна, когато балона с въздух отново се пукна и аз изръмжах яростно, преди да дръпна копчетата на гащеризона си и да свлека горнището надолу, за да оголя циците си.
Син изстена, когато въздушния мехур се появи отново, и колкото и да бях ядосана, знаех, че няма да позволя на никой от нас да се задуши само защото му бях ядосана.
Целунах го отново, силно и ядосано, докато ръцете му се преместиха върху зърната ми и той започна да си играе с тях по начин, който ме накара да стена за секунди.
– Толкова си шибано мокра за мен, диво момиче – изстена той в очакване, а аз изпъшках раздразнено, защото той не се беше доближил до путката ми, което означаваше, че просто е знаел това заради дарбите си.
– Ти си задник – изстенах, но бях започнала да забравям защо съм му толкова ядосана и когато той ме бутна по гръб, само изстенах по съвсем нова причина.
Син дръпна и издърпа дрехите ми, докато целуваше и смучеше зърната ми, докато не се извих и преди да се усетя, ме накара да легна напълно гола на тревата под него.
– Готова ли си, котенце? – Мърмореше той, гледаше ме надолу и облизваше устните си по начин, който ми даваше да разбера, че напълно планира да ме принуди да му простя, докато приключи с мен.
– Просто да приключим с това – изръмжах, опитвайки се да запазя някаква преструвка на ярост, докато путката ми пулсираше от нужда за него.
Син се усмихна на предизвикателството в тона ми, след което ме преобърна на дясната ми страна, преди да закачи левия ми крак за лакътя си и да впие члена си в мен с бавен, протяжен тласък, който накара устните ми да изхвръкнат, докато ме изпълваше.
Усетих пиърсингите му, докато се плъзгаха докрай в мен, а странния ъгъл събуди нервните окончания, които не бяха свикнали с такова внимание, докато се подпирах на земята.
След като пениса му ме изпълни, Син изстена от задоволство и въздуха около нас се охлади, карайки зърната ми да достигнат връхната си точка точно когато той ме плесна по дупето достатъчно силно, за да накара путката ми да се стегне плътно около вала му.
Изстенах, а Син се ухили, преди да пъхне два пръста в дупето ми и да започне да ме чука.
Започна бавно, като вкарваше и изкарваше члена си с дълги тласъци, за да съм сигурна, че усещам всеки сантиметър от него, преди да увеличи темпото.
Циците ми подскачаха при всеки рязък удар в мен и само се надявах, че братовчед ми не наднича от онези дъждовни облаци, защото не бях в състояние да направя нищо друго, освен да поема члена на Син и да моля за още под него.
Бях му толкова ядосана, но пениса му беше толкова голям и ме удряше точно както трябва и ми беше трудно да се придържам към гнева си, докато той ме чукаше точно както трябва.
Путката ми се стегна около него, когато свърших, а той вкара пръстите си в дупето ми, за да ми достави още по-голямо удоволствие, преди да ме напляска отново.
Изръмжах яростно от доминантното отношение, но той вече ме обръщаше по гръб, преметна краката ми през раменете си и заби толкова дълбоко, че срамния му пиърсинг нападна клитора ми.
Син хвана китките ми в хватката си и ги заби в тревата над главата ми, преди отново да ускори темпото си, държейки ме на милостта си и чукайки ме толкова добре, че дори не се сетих да вдигна шум за това, че ме владее.
Той ме чукаше силно и мръсно и когато отново свърших, го завлякох със себе си, усещайки как горещата струя на спермата му ме изпълва, докато той изричаше името ми и ме целуваше силно.
– Кажи, че си моя, диво момиче – поиска той, държейки ме под себе си, докато пениса му оставаше заровен дълбоко в мен. – Обещай и ще направя всичко, което искаш. Можеш да ме командваш до насита, а аз ще жертвам всичко, което имам, за да изпълня всичките ти желания.
– Добре – съгласих се на един дъх, като видях честността в очите му и почувствах колко много се нуждаеше това да бъде истина. – Ще бъда твоя, ако ти бъдеш моя, Син Уайлдър.
– Твърде късно е за това – обеща той. – Аз съм твой от момента, в който ми подари онази кутия с пудинг.
Той ме целуна отново, преди да се отдръпне и да ме освободи най-накрая, като ме издърпа на крака и ми подаде дрехите, докато си поемах дъх.
– Съжалявам, че ти се разсърдих толкова много – издишах.
– Съжалявам, че толкова предизвиквам гняв – отвърна сериозно Син, което ме накара да се засмея. – Но аз имам голям член, така че това помага да се балансират везните, нали?
– Хайде. Имаме работа за вършене. – Приключих с обличането и поведох към ръба на купола, който се пропука от енергия над главите ни, когато го достигнахме.
Син направи заклинания за прикриване около нас, когато излязохме от дърветата, за да се приближим до купола, а аз приседнах до него, вкопчих пръсти в почвата и затворих очи, като използвах връзката си със земята и започнах да заклинам.
Отне ми почти половин час да направя магията. Създаването на метал винаги отнемаше повече енергия от другите видове земна магия и исках да съм сигурна, че моста между купола и щита, обграждащ затвора, е достатъчно здрав, за да удържи цялата тази сила, когато се наложи да го прекоси.
Син остана нащрек до мен, а проливния дъжд от бурята на Данте осигуряваше достатъчно прикритие от всякакви любопитни погледи отвън.
Когато се убедих, че работата е свършена, се промъкнахме обратно в храстите.
– Ще допълня магията си на връщане – обясних, докато бързо захвърлях дрехите си и ги подавах на Син. – След това е време най-сетне да се измъкнем оттук.
– Да, по дяволите. Този план е безпогрешен – съгласи се Син. – Така че хайде да се измъкнем от непробиваемия затвор!
Преминах във формата си на сребърен вълк, а Син скочи на гърба ми, за да може да поддържа въздушен мехур с нас, докато аз тичах, за да попълня магията си.
Извиках към луната, докато излитахме към дърветата, и я помолих да ме пази, защото в душата си знаех, че това наистина е последния ни опит, така че нищо не може да се обърка.

Назад към част 30                                                      Напред към част 32

(13 години преди „Прецакан по кралски“)

„И затова, любов, всички сме толкова прецакани по кралски.“
~Принц Хенри, „Подходящи по кралски“

ЛЕНОРА

Светът престана да се върти, когато ми казаха, че синът ми е мъртъв. Сърцето ми изстина в момента, в който изрекоха думите. Беше благословия, наистина. Да си предимно мъртъв отвътре, да не чувстваш, да не скърбиш истински. Позволяваше ми да премина през движенията и да съсредоточа ума си върху тривиални, безсмислени въпроси. Толкова много подробности.
Казаха, че е било злополука. Самолетът е машина и дори най-добрите машини се повреждат в най-неподходящите моменти. Никой не е виновен. Лош късмет. Горчиво стечение на обстоятелствата.
След като положихме Томас и Калиста в земята, а небето беше беззвездно и черно като дрехите ни, и Николас и Хенри бяха в безопасност в леглата си, а ние с Едуард бяхме прибрани зад затворената врата на спалнята ни – светът отново се въртеше.
Сърцето ми започва да бие отново.
Спомените нахлуват.
И това е непоносимо.
Мисля си за Томас като бебе, за кръглите му очи и пухкавите му юмручета. Спомням си за него като момче, за мириса на косата му, за звука на гласа му, за усмивката му, за смеха му – и не ми остава нищо друго, освен да позволя на бездната да ме засмуче. Всичко ме боли – тялото ми, душата ми – всичко е просто болка.
Толкова силна болка, че мога да формулирам само три думи отново и отново и отново.
– Нека умра, нека умра, нека умра, нека умра, нека умра…
Ръцете на Едуард ме обгръщат отзад, когато коленете ми поддават и заедно се свличаме на пода.
– Ленора…
Извивам се, драскайки с нокти ризата му, отчаяно желаейки да разбере.
– Щях да умра, когато загубихме Еванджелин, но Томас беше там. Той имаше нужда от мен. Сега си само ти. Ти си единственият, който ме държи тук.
– Ленора…
– Ако ме пуснеш, ще изчезна. Ще избледнея и ще умра и няма да ми се налага да чувствам това повече. Не мога, Едуард. – Плачът се изтръгва от мен. – Моля те, остави ме да си отида, остави ме да умра.
Той ме люлее бавно, но дори силните му ръце не могат да ме задържат.
Не и този път.
Думите на Едуард са изпълнени със същата агония, която изпитвам и аз.
– Не мога да те пусна да си отидеш. Няма да го направя. Имам нужда от теб. Николас и Хенри се нуждаят от теб.
– Не. – Отдръпвам се от него и поклащам глава. – Те те имат. Ти можеш да ги научиш да бъдат мъже.
Той избърсва сълзите ми и ме притиска към гърдите си, като отново и отново гали косата ми.
– Те трябва да бъдат нещо повече от мъже. Николас трябва да бъде крал. А аз не мога да го науча как да го направи. Само ти. … това трябва да си ти.
Разтварям се в сълзите си.
– Той беше нашето момче, Едуард. Нашето добро, сладко момче.
– Знам, любов моя. Знам…
Много дълго време не помръдваме от пода. Седим там, увити един около друг. Когато плачът ми най-накрая утихне, защото неизбежно винаги утихва, признавам:
– Трябваше да имаме повече деца. Ти трябваше да имаш повече. Красиви синове и любящи дъщери. Трябваше да ти дам това. Но аз бях страхливка.
Едуард си поема дълбоко дъх и проследява нежно линията на косата ми.
– Никога през живота си не си била страхливка. Не съм искал повече. Ти и Томас винаги сте били достатъчни.
Той допря устни до слепоочието ми.
– А сега имаме Николас и Хенри… и те са достатъчни.

Назад към част 7                                                            Напред към част 9