СИН
26 ЧАСА ДО ПРИСТИГАНЕТО НА FIB…
Буря се раздираше в тялото ми, а мъглата от гръмотевици и светкавици се пукаше и искреше в мозъка ми. Огънят разцъфна в ръцете ми и облиза кожата ми, подтиквайки този убийствен звяр в мен, молейки ме да го пусна навън. Бях луд, нали? Е, добре, нека видим колко луд мога да бъда.
Навсякъде имаше затворници, но те се разпръснаха при вида ми, без да правят опити да се включат в борбата, която виждаха в очите ми. Всички те се страхуваха, малки пълзящи гадинки, които нямаха гръбнаци, само желе в костите си. Исках да го смачкам от тях в юмрука си, да усетя как изтича между пръстите ми и да се смея, докато го правя. Тази ярост в мен нямаше да ме напусне, докато не ме разкъса и не извади с нокти очите на всеки нещастен шибаняк, изпречил се на пътя ми.
– Бий се с мен! – Изръмжах, докато заобикалях стълбите на шесто ниво, но там имаше само едно пискливо мише човече, което обърна опашка и избяга. Ударих юмрук в гърдите си в такт с ударите на разгневеното ми сърце, това беше военен барабан, зов за кръв. Но никой не му отговори.
Затова пуснах ръката си и се обърнах обратно към стълбището, марширувайки по него с намерение, докато извивах огъня в ръцете си в яростни зверове с рога и остри зъби.
Розали ме мрази.
Розали ме смята за луд.
Розали ще си тръгне и аз никога повече няма да я видя.
Щях да бъда сам тук долу за цяла вечност, да гния в мрака, където дори мръсниците на света ми обръщат гръб, освен ако не успеят да получат нещо от мен първи. Когато се преобразявах във формата, която те желаеха, тогава ме искаха, тогава щяха да се приближат. Но аз не исках повече да бъда курва на затвора.
На Розали ѝ беше харесало да ме чука като мен. На мен също ми харесваше да я чукам като мен. Никой не искаше това тяло, когато вместо него можеше да чука любимата си филмова звезда или играч на питбол. Майка ми ме беше оставила на боклука и всички, които някога бях чукал, бяха направили същото в момента, в който бяха приключили с мен, в момента, в който се превърнах обратно в себе си.
Може би това беше проклятието на инкуба, а може би се дължеше на факта, че бях просто шибан несимпатяга. Твърде различен, твърде странен. Джером беше пребил едно от момчетата в приемния ни дом, защото ме беше нарекло изрод. И докато брат ми се занимаваше с това, аз слагах бръмбари в калъфката на възглавницата на този задник като специална изненада вечерта. Това бяха гадни малки бръмбари, които пълзяха в ушите и в задника ти и снасяха яйцата си в теб, докато спиш. Ако аз бях изрод, тогава как се наричаше човека, на когото бръмбарите пълзяха от всичките му дупки? Бръмбарско дупе, ето как. След това никой дори не помнеше истинското му име.
По дяволите, пропуснах Джером. Липсваше ми Розали. Пропуснах и останалите от „Дръзките анаконди“.
Изпуснах въздишка. Беше свършило. Хубавият ми малък сън, обвит в балон от надежда, се беше спукал и сега трябваше да се върна в реалността. Реалността смучеше задника на Грифин и аз не исках да участвам в нея. Бях прекарал толкова дълго време в изолация, че знаех как да изчезна в главата си, но може би не исках да се върна в страната на фантазиите в мозъка си. Бях вкусил от фантазията в реалния си буден живот и сега тя беше изчезнала. Изчезнала е, отишла е в канализацията, за да не се върне никога повече.
– Стой спокойно, малка курво – долетя до мен суров глас от коридора, водещ към Магическия комплекс.
– Ще те убия! Ще ти отхапя пениса, ако го доближиш до мен! Аз съм заета жена – изръмжа в отговор едно момиче.
Угасих пламъците в ръцете си, заобикаляйки в коридора, докато жаждата за кръв се плъзгаше по езика ми и усещах как желанието да убивам се забива дълбоко в сърцевината ми.
Разпознах, че момичето, притиснато до стената, е Лаура Мец, една от върколаците от Оскура, а едрия мъж, който я държеше, беше един от бандата на Искра, Глитърпуф. На врата си имаше татуировка на дъга, която завършваше със златно гърне, препълнено с кръв. Под нея с мастило бяха изписани цветно думите „Ще те изпратя някъде над дъгата“.
Глитърпуф сви месестата си ръка в косата на Лаура и във вените ми се промъкна студ, който ме остави безчувствен и спокоен като езерна повърхност. Под нея обаче се криеше опасността, крокодила в мрака. И челюстите ми бяха на път да щракнат, да щракнат, да щракнат този шибан човек.
Лаура се мъчеше да се освободи, но осъзнах, че ръцете ѝ са вързани зад гърба ѝ, замразени в лед, а Глитърпуф имаше леден кинжал в ръката си, който притискаше към бъбреците ѝ.
– Чух, че така наречения ти приятел е женен мъж – подиграваше и се Глитърпуф. – Ти си просто една малка преследвачка, която се е опитала да убие истинската си половинка.
– Затвори си устата! – Изръмжа тя. – Той ще слезе тук и ще те изкорми с ноктите си. Ще изтръгне кожата от костите ти и ще изяде това, което е останало от теб, копеле!
Блясъкът се засмя, докато аз се промъквах зад него, дишах бавно и равномерно, а пръстите ми потрепваха от нуждата за смърт. Всякаква смърт. Но най-вече неговата смърт.
– Надявам се, че ще го направи, защото ще се наслаждавам да го прегъна и да забия в него коня си, докато той крещи и… – Думите на Глитърпуф бяха прекъснати, когато заключих пръстите си около гърлото му, а дланите ми се разпалваха и изпичаха плътта от костите му.
Той изрева, когато го хвърлих на пода и острието му се стопи, докато обграждах и двама ни в кръг от адски огън, който беше толкова горещ, че го накара да изкрещи.
Той вдигна ръка, за да излекува пораженията, които бях нанесъл на гърлото му, но аз го ритнах в лицето, за да го спра, скачайки отгоре му с ръмжене.
Той се опита да се изправи, но аз продължих да ритам и да паля, огъня се стегна около нас, сякаш беше гладен да вкуси от плътта му, и аз оставих пламъците да получат това, което желаеха. Той викаше и се мяташе, опитвайки се да използва водната си магия, за да потуши огъня, но не беше толкова силен, колкото мен, и докато използвах въздушната си магия, за да го задържа на земята, хванах в юмрук гащеризона му и се наведох, така че да съм нос до нос с него.
– Гори, бейби, гори – измърморих аз.
Огънят пропълзя от кожата ми в неговата, но той не беше създаден да издържа на топлината като мен. Той крещеше, бореше се и се опита да хвърли още едно ледено острие в ръката си, за да му помогне, но то се разтопи под интензивността на моята сила и аз се усмихвах все по-широко, докато той разбираше, че борбата вече е спечелена.
– Защо! – Извика той, докато го изгарях отвътре навън и отвън навътре, сготвяйки го в ръцете си.
– Защото света вече не те иска, изнасилвач момче-слуга – изръмжах и той гаврътна собствената си кръв, докато оставих огъня да го погълне, отдалечих се и потупах саждите по ръкавите си, докато се запътвах към Лора.
Тя беше притисната до стената и ме гледаше с отпусната челюст и широко отворени очи, сякаш мислеше, че може да е следващата ми жертва. Но нейните престъпления не бяха от онези, които ми се искаше да накажа. Харесваше ми да гледам как злото кърви и умира в краката ми. Това момиче беше откачено, но пантите ми бяха премахнати отдавна, така че не бях човек, който да съди.
Свалих въображаема шапка пред нея и продължих по коридора към Магическия комплекс, ловувайки за още плячка. Едно убийство не беше достатъчно, за да ме засити, и имах чувството, че дори да изгоря целия свят, никога повече нямаше да се почувствам добре.
Бях извън групата. Гаден басист, изхвърлен в канавката. Но Розали щеше да продължи да пее с китариста си Рори, барабаниста Итън и клавириста Кейн, а може би скоро щеше да намери нов басист. По-добър басист. Някой с още по-яко име от мен, като Фокс Арлекин или Сейнт Мемфис. По дяволите, това бяха готини имена. Дали Син Уайлдър изобщо имаше шанс срещу тях? Съмнявах се. Особено не и когато новия винаги свиреше в такт и знаеше как да подбира ритъма. Винаги бях свирил собствената си песен и Розали накрая го беше разбрала. Аз не се вписвах. Никога не съм се вписвал. Нямаше ключова дупка за моя ключ. Бях предопределен да бъда като един от онези крилати ключове в „Хари Потър“, които се размахват наоколо и няма къде да отидат, просто лъскава примамка, от която няма никаква полза, щом я хванеш.
Не искам да бъда ключ, който се люлее.
Стигнах до Магическия комплекс и открих, че вратата е разбита, макар че вътре имаше само един човек – освен няколко трупа на земята. Плунгер стоеше пред стената, която разделяше двете половини на комплекса, гол и размахваше задника си, докато рисуваше върху нея картина с нещо, което приличаше на картоф и собствените му гащи. Миришеше лошо и не ми се искаше да оставам, но когато погледа ми се спря на Плунгер и горната ми устна се отлепи назад, осъзнах, че съм намерил следващата си жертва.
Приближих се, като тигър в тревата, докато се приближавах към него с намерение. Разгневеното ми сърце започваше бунт в гърдите ми, но там нямаше никой друг, който да се присъедини към него за анархията. Самотният малък пич нямаше сърцето, в което се беше влюбил, и сега имаше чувството, че има няколко разкъсани парчета. Парчета, които използваше като дръжки, за да пробожда вътрешността на гърдите ми.
Забелязах, че Плунгер рисуваше Даркмор на стената – всяко ниво на подземния затвор беше скицирано с изненадващо умение, като се има предвид, че беше нарисувано със собствените му изпражнения. Той бръмчеше и поклащаше задника си, докато работеше, без да обръща внимание на смъртта, която се прокрадваше зад него.
Когато започна да добавя огромния купол на върха на затвора, останах неподвижен, приковал поглед към тази част от рисунката. В този момент съзнанието ми беше като парен влак и нещо в това изображение караше малкото човече да хвърля въглища в огъня, за да задвижи влака. Той започна да се движи от гарата, докато устните ми се разтваряха, все по-широко и по-широко, докато се взирах, а влака набираше скорост, парата се издигаше от комина му и аз се задъхвах.
– Чоооо! – Извиках и Плунгер се извърна с писък.
– О, моите гонади, какво, по дяволите, правите, за да ме настигнете, сър? – Поиска да се върне назад Плунгер, а в ръката си все още държеше гомно.
– Не го ли виждаш? – Изръмжах, сочейки към купола. – Виж! Не виждаш ли?
– Виждам нашата прекрасна, мила дама от затвора там, господин Уайлдър, но за съжаление – лаик, не разбирам какво искате да кажете.
– О, Плунгер, Плунгер! Виж! Виж! – Подскочих нагоре-надолу, сърцето ми направи скок и подскок и сложи острите си оръжия, когато видя това, което видях. Начин да се измъкна, но нещо по-добро от това, много по-хубаво, начин да накарам Розали да ми прости!
Изпуснах писък и се обърнах, като спринтирах обратно от комплекса толкова бързо, колкото ме носеха краката ми, и чух как Плунгер тича след мен.
– Има ли нещо? – Извика той, но аз го игнорирах, завих в коридора и се движех по-бързо, като скачах по две, три, четири стъпала наведнъж.
– Г-н Уайлдър! – Обади се Плунгер, опитвайки се да ме настигне, но вече никой не можеше да ме настигне, хвърлях въздуха в гърба си и под краката си и изведнъж летях като канарче в мина.
– Розали! – Извиках. – Розалииии! – Блъснах ръка в устата си, осъзнавайки, че хората от затвора я търсят и трябваше да бъда умен. Трябваше да бъда най-умния хитрец в клана.
– Розали отиде в Магическия комплекс! – Изкрещях вместо това. – Тя е горе в комплекса! – Неколцина от преминаващите покрай мен феи повдигнаха вежди и тръгнаха натам. Никой обаче не ме ангажира. Движех се твърде бързо, прелитах над главите им и се въртях на вятъра като торпедо, докато се спусках по стълбището.
Когато стигнах до коридора, водещ към килията за задържане на Белорианеца, направих три пъти прелитане покрай нея, преди да се изстрелям нагоре по коридора, което за съжаление означаваше, че стария Плунгер ме настигна. Но той беше просто гола Къртица и вече беше част от този план за пробив. Освен това все още можех да го убия, ако Розали искаше да го няма. Просто щях да му счупя краката на Къртица и да му счупя врата на Къртица.
Приземих се пред вратата и започнах трескаво да чукам по нея.
– Пссссссст. Върнах се – прошепнах аз.
– Отсвири се, Син – излая Рори и сърцето ми се сви, но той имаше причина да таи гняв към мен, затова опитах отново.
– Имам идея – казах весело.
– Ти и твоите идеи сте най-големия ни проблем в момента – избухна Рори.
– Просто го пусни вътре – каза Розали и настроението ми се повиши. Все още можех да бъда полезен. Имах полза!
– Не можем да му се доверим – каза Рори с тих глас, докато притисках ухото си към вратата.
– Ами аз няма да го оставя там. Вратата се отвори и аз се изправих лице в лице с Розали, чиито очи все още бяха пълни с гняв, а челюстта ѝ – стегната.
Преглътнах надигащата се буца в гърлото ми, след което паднах на колене пред нея и се приближих.
– Знам, че това, което хората казват за мен, е вярно. Знам, че съм луд. Знам, че всички мои мисли не се подреждат в редица от гъски – или кучета – или както там се казва. Знам, че съм много и знам, че понякога правя неща, които нямат смисъл. – Приближих се още повече, взирайки се в нея, докато бръчката на веждата ѝ се сгърчи. Поне слушаше, така че се хванах за това и продължих. – Знам, че невинаги вземам добри решения, но когато става дума да ти помогна, се опитвам да вземам решения, които изглеждат като добри решения. Но не винаги съм най-добрия съдник за тях и мисля, че се прецаках. Е, знам, че го направих. Защото ти ми се сърдиш и мисля, че това е най-лошото нещо, защото ми дава цялата тази болка тук. – Посочих към сърцето си. – Чувствам се като нож за пържоли в гърдите си, който отрязва малки парченца от гръдния ми кош. Хм, както и да е, за да обобщя… По дяволите, изгубих го. Какво исках да кажа? Почакай, нека започна отново – казах, врата ми беше прекалено горещ, а мозъка ми цял разбъркан. Тя беше толкова красива. И не само по лице, а и по душа. Искаше ми се да можеш да направиш снимка на нечия душа, защото нейната щеше да е най-красивото шибано нещо, което някога съм гледал, и ако имах снимка, можех да я пазя в джоба си завинаги. Веднъж бях виждал соларианските кралски бижута и те нямаха нищо общо с нея. Искам да кажа, че беше на снимка, която бях зърнал през прозореца на един старец, но те бяха истински блестящи и нямаха нищо общо с блясъка на същността на Розали.
– Син – въздъхна Розали и аз поклатих глава, като исках да изкарам това правилно.
– Съжалявам. Съжалявам, както съжаляват хората във филмите, когато стоят навън под дъжда, имат цветя, има музика и други неща.
Рори се появи до Розали и щракна с пръсти, така че над главата ми се появи буреносен облак и дъжда започна да ме облива на потоци.
– Благодаря, приятелю – прошепнах аз и той се намръщи.
Пръстите на Розали също трепнаха и в ръката ми израсна букет от диви цветя. Усмихнах ѝ се, докато тя сгъна ръце в очакване да продължа, а Плунгер започна да пее „Целуни момичето“ от „Малката русалка“ зад мен. Рори се изхили, но очите на Розали бяха вперени в мен и аз исках да изпълня горящата в тях нужда.
Можех да го направя. Това с филмите. Можех да се преструвам на филмова звезда, която е смела, красива и съвършена. Бях Инкубус. Преструването беше това, което умеех най-добре. Но не исках да се преструвам, когато ставаше дума за Розали. Така че просто я гледах и се опитвах да кажа това по единствения начин, който знаех – като думите ми се преплитаха и всичко не беше съвсем логично.
– Ти си звезда, най-ярката, която някога, някога съм виждал. По-ярка от слънцето и всички останали звезди, взети заедно – казах аз. – И искам да ти се покланям всеки ден и всяка нощ и съдбата ми да бъде управлявана от теб. Искам хороскопа ми да се определя от теб, искам всяко предсказание в живота ми да е твой избор, да почива в твоите ръце. Но аз съм просто една фея, така че вземам глупави решения дори когато съдбата се опитва да ме води. Провалям се в тестовете, правя грешки, толкова много шибани грешки, диво момиче. Но аз се опитвам. Опитвам се толкова много и понякога си мисля, че съм създаден погрешно, защото изглежда винаги правя обратното на това, което хората мислят, че трябва да правя. Но отново съм тук с друга идея и мисля, че тя може да е добра, но може и да е ужасна, така че може би ти можеш да решиш това вместо мен? – Предложих ѝ цветята, които беше отгледала за мен, и тя ги взе с подсмърчане и леко поклащане на главата.
Тя обаче бързо обузда чертите си, явно все още ядосана и не можех да я виня. Бях се прецакал като солена царевична люспа, която се е промъкнала в кутията със зърнени храни.
Бях коленичил във все по-нарастваща локва вода, а Плунгер все още пееше, когато започнах да треперя.
– Влез – въздъхна най-сетне тя и тръгна нанякъде, а Рори ми се скара, докато прогонваше дъжда, който ме мокреше.
Изправих се, като влачех водата в себе си и щракнах с пръсти, за да се изсуша с огнената си магия. Плунгер ме последва през вратата и Рори я затвори здраво зад нас, преди да ме хване за ръката и да ме дръпне близо до себе си. Върху нас се плъзна мехур от тишина, докато той говореше с нисък, агресивен тон.
– Казах ти какво ще направя, ако още веднъж я прецакаш, Уайлдър – изсъска той и аз кимнах, а вината ме прониза.
– Още един шанс? – Помолих, а той се намръщи, явно не очакваше да кажа това. – Хубаво, моля те, с черешка отгоре? И бита сметана. И ананас.
Той изръмжа гневно, а в слепоочието му пулсираше вена.
– Рори, остави го да си тръгне – обади се Розали и аз я погледнах, докато седеше на дървен стол, който сигурно беше хвърлила там, докато останалата част от бандата ни за бягство се събираше по-близо. Кейн ме гледаше така, сякаш искаше да ми разкъса гърлото, а Итън не искаше да ми срещне очите.
Малкият стар Хейстингс седеше в ъгъла на пода си, все още скрит в заглушителния мехур, така че не можеше да слуша, но в момента той беше по-голяма част от тях, отколкото аз.
Това беше сцена, която познавах добре. Аз бях аутсайдера, на когото не вярваха, но това беше първата група от хора, с които това се случваше и за които всъщност ме беше грижа.
– Не ме карай да съжалявам за това. – Рори освободи ръката ми, пускайки балона за заглушаване, и аз се отправих към групата, докато те се затваряха около Розали на стола ѝ, сякаш защитаваха своята кралица.
Рори зае лявата страна на Розали, Итън застана отдясно, а Кейн се задържа в сенките зад нея. Те бяха едно цяло, сила, с която трябваше да се съобразяват, и аз толкова силно исках отново да бъда част от тях, че ме заболя. Погледът ми отново се плъзна към Хейстингс, очите му бяха призрачни, докато ме гледаше, и аз му предложих да ми махне с ръка. Когато той ми отвърна, аз се усмихнах като Чеширския котарак. Здравей, малък приятелю на охраната.
– И така, каква е идеята ти? – Попита стегнато Розали, а цветята вече почиваха до краката ѝ.
Прочистих гърлото си, когато Плунгер се премести на моя страна и Розали го погледна с трептяща неприязън в погледа, преди да обърне внимание отново на мен.
– Куполът, който заобикаля двора на Ордена, е зареден с повече магия, отколкото всеки от нас би могъл да си представи, че може да сътвори наведнъж – започнах аз в прилив на думи. – Той е и голям. Толкова голям. Което означава, че в него има много магия. Помисли си колко много магия има в него. И така. Много. Магия.
– Разбираме го. Това е много магия – изсъска Рори. – Какво искаш да кажеш?
– Ами представи си, че аз съм куполът, добре? – Казах и Итън извъртя очи, но аз продължих. – И си представи, че Плунгер е силовото поле в земята над най-горното ниво на затвора. – Розали го погледна, след което махна с ръка, за да му хвърли някакви земни боксерки от листа, които да прикрият члена му.
– За мен ще бъде огромно смирение да изпълнявам ролята на силовото поле на нашата прекрасна лейди Даркмор – каза Плунгер с поклон.
– Добре, значи моята магия е тук. – Аз се ударих в гърдите и Рори ме погледна сухо, което говореше за нетърпението му. – А пръстите ми са като малки проводници за нея, разбираш ли? – Поставих показалеца си върху рамото на Плунгер. – Така че ни трябва само един голям дебел канал, който да е зареден и готов за работа, а след това… – Изпуснах въздушна магия, която прати Плунгер да прелети стаята и да се удари в стената, като го накара да изпищи от тревога. Той се удари в нея с трясък и се плъзна по нея на пода, след което започна да псува цветисто, докато Хейстингс зяпаше уплашено какво съм направил.
– И така… В заключение на моята презентация – казах аз, сгъвайки ръце. – Просто трябва да построим канална тръба и да я закачим към силовото поле, което не позволява на затворниците да се промъкнат от горното ниво на затвора, след това да ударим куполната кула по задника, за да изпратим нейната енергия в силовото поле, за да го накараме да направи бинг-банг-бум, и можем да си проправим път навън. Искам да кажа, да, ще има онези червеи чудовища, да, ще има сензори в земята и бомби и всякакви други капани, заровени в почвата, но сега имаме магия, за да се предпазим от всичко това. Плунгер ще може да надушва бомбите с носа си на Къртица, както преди, а ние ще можем да се борим с червеите. Силовото поле е най-големия ни проблем, защото не можем да преминем през него. Но щом то изчезне, ще можем да се справим с останалото. – Излъчих, а гърдите ми се издухаха.
Розали сподели поглед с Итън и Рори, изглеждайки заинтригувана, но Кейн заговори преди някой от останалите.
– Няма да се получи – каза той категорично. – Ще трябва да вкараш огромно количество енергия в купола, за да прокараш енергията му през каналите, а дори и да имаш десет феи, които да хвърлят магии към него, това няма да е достатъчно.
– А какво ще кажеш за удар от мълния на буреносен дракон? – Изправи се на крака Розали, обръщайки се към Кейн, а сърцето ми затанцува заради това, че всички всъщност приемат идеята ми сериозно.
Кейн се намръщи.
– Ами… Да, това може да се справи, предполагам, но…
– Така че всичко, което трябва да направим, е да закачим купола към външното силово поле и да го взривим с мълния, за да унищожим силовото поле – каза Розали развълнувано, обръщайки се към мен с онзи блестящ поглед в очите, който отново беше изгубила, след като последния ѝ план не беше проработил.
– Взривът ще убие всички тук, ако не бъде направен както трябва. Ако се прецакаш и не си абсолютно сигурен, че цялата енергия на купола е насочена към силовото поле, тогава тя ще намери друго място, където да се разпръсне – някъде като огромния затвор с метална облицовка, в който всички стоим. Тогава всички вътре в това място ще бъдат изпържени от взрива – каза Кейн и поклати глава. – Ще е нужна майсторска земна магия, за да се справим с това.
– А ти не мислиш, че съм майстор, Мейсън Кейн? – Попита закачливо Розали и той почти се усмихна. Беше като призрачно потрепване на устните и проблясък на блясък в очите му. Това ми хареса.
– Ти си най-майсторската фея, която познавам. – Хвана я Рори, придърпа я към себе си и открадна целувка от устните ѝ. – Но това е шибано рисковано. – Очите му се спряха на мен. – Затова гласувам с „не“.
– Хайде, Рори, това е перфектно. – Завъртя очи Розали.
– Не мисля, че е ужасна идея – съгласи се Итън, като ме погледна. – Определено не е най-лошата ти.
Усмихнах се, като гледах между всички тях като лабрадор, който чака да го разтрият между ушите. Или пък да помирише сирене. Ооо, наистина бих могъл да помириша сирене точно сега.
– Мисля, че би могло да се получи – добави Итън и ние споделихме усмивка на най-добри приятели. Неговата не включваше никакво движение на чертите на лицето му, но усмивката ми беше достатъчно голяма, за да заслепи стаята.
– Твърде опасно е – изръмжа Кейн с твърдо поклащане на главата. – Не схващаш мащаба на силата в този купол, ако тя избяга в Даркмор, всички сме шибано мъртви.
– Мога да го направя – изрече Розали с ръмжене. – Знам, че мога.
– Сериозно ли говориш, Роза? – Изсъска Рори. – Син е този, който накара целия затвор да започне да ни преследва. А сега ще се съгласиш с една от безумните му идеи?
Измърморих при тази дума и Розали я улови, като веднага се обърна и удари Рори в гърдите.
– Това може да проработи, Рори – настоя тя. – И аз съм отговорна, така че казвам, че ще го направим.
– Сигурна ли си, любов? – Хвана ръката ѝ Итън, обърна я към себе си и пъхна кичур коса зад ухото ѝ.
– Да – каза тя твърдо и той кимна, като се пречупи в палава усмивка.
– Добре тогава – съгласи се той. – Щом ти си в играта, значи и аз съм.
Тя му се усмихна, проследявайки с пръсти знака за сприятеляване зад ухото му, докато Кейн и Рори споделиха поглед на разочарование.
– Роза – изръмжа Рори и се обърна към него с ръмжене, като посрещна Алфата в нея със своя собствена Алфа.
– Решението ми е взето, Рори – изръмжа тя. – Имаме малко повече от ден, за да се измъкнем от Даркмор, и няма да губя нито секунда повече в обсъждане на този въпрос. Така че или ще се качиш на возилото, или ще бъдеш вързан и принуден да се качиш на него така или иначе. Защото аз няма да напусна този затвор без теб и това е последния ни шанс за свобода.
Рори въздъхна, поклащайки глава в знак на поражение, докато Кейн започна да се шляе напред-назад в гнева си отвъд тях.
Хейстингс изглеждаше много объркан вътре в своя заглушителен балон и аз му се усмихнах, защото поне веднъж бях на входа, докато някой друг беше на изхода. Искам да кажа, че все още не бях влязъл докрай, но се плъзгах все по-надълбоко и скоро щях да се забия докрай.
Розали прокара пръсти по бузата на Рори в стил „Съжалявам, че си ядосан, но и аз съм шефката кучка, така че ще правя каквото си искам и ти не можеш да ме спреш“, което беше адски горещо, след което се отдалечи от него към мен.
– Хайде, Син. – Тя дръпна главата си в знак на команда да я последвам. – Отиваме в двора на Ордена. Останалите чакайте тук, докато се върнем.
Другите алфи изглеждаха недоволни от това, че ги командват, но аз нямах намерение да се бия с тях. Нашето момиче в момента сияеше от енергията на големия пич и аз бях щастлив, че може да ме напсува както си иска.
Заскачах покрай нея, но тя все още изглеждаше, че ми е ядосана и скока отпадна от крачката ми, когато излязохме от килията в коридора. Настроението ми се влоши, когато разбрах, че не ми е простила, и се заклех във всеки атом на тялото си, че ще се уверя, че тя ще се справи с това и ще се измъкне от Даркмор. Защото трябваше да компенсирам тъжната и гримаса и щях да направя всичко, за да я накарам да се усмихне отново.
Назад към част 29 Напред към част 31
