Месец: февруари 2025

КЕЙН

Вървях през горящите зали, огъня лумваше във всички посоки, както драконовия, така и стихийния. Съзнанието ми се беше вкопчило в мъжа, когото бях видял с Вард, хиляди детски спомени се врязаха в черепа ми като ледена струя. Кръвта ми беше студена заедно с него, гледката му разбунваше буря от емоции, които отдавна бях изтласкал надолу в себе си. Той беше причината за смъртта на приятеля ми Мерик, причината за смъртта на толкова много деца. Изпращаше ги в „Блаженство“, обещаваше им нирвана, но това беше болна лъжа. И сега, когато го видях да стои с Вард, човек, който е отговорен за извратените експерименти в Психиатрията, имах чувството, че знам къде са се озовали тези „щастливи“ деца.
Пробих една горяща дървена стена и спринтирах нагоре по стълбището отвъд, като почти незабележимия звук от бързи стъпки пред мен ми подсказваше къде е Рори. Със скоростта, с която се движехме, нямаше никаква логика, че не сме настигнали Вард и моя кръвожаден мъчител Бенджамин Акрукс, докато не погледнах нагоре и не се спрях, когато забелязах огромната дупка, която драконовата форма на Бенджамин беше разкъсала в покрива.
Блясъкът на бронзовите люспи и звука на рев говореха за позицията му на върха на сградата, а отломките се спускаха надолу към мястото, където стоях.
Все още можех да го достигна, да унищожа Бенджамин за всичко, което ми беше сторил, и да поваля Вард заедно с него. Можех да се изкача бързо, можех да ги стигна. Но звука от писъци накара главата ми да се върне назад и да погледне към прохода, по който беше поел Рори.
Беше се загубил в лова на нашия вид, неспособен да се откъсне от него. Познавах вампири, които бяха изпаднали в този инстинкт и никога не се бяха върнали. Ако сега се изгубеше в него, от него щеше да остане съвсем малко. Приоритетът му щеше да бъде кръвта, а не Розали.
Проклех и спринтирах след него, а тежкото биене на драконовите криле изпълваше въздуха и предупреждаваше за бягството на Бенджамин.
Но съзнанието ми беше нагласено и докато тичах нагоре по стълбището, се озовах в балната зала на разрухата. Огънят разцъфтяваше по стените и хората крещяха, бягайки, за да спасят живота си, докато Рори се врязваше в сърцата им, разкъсвайки гърлата на всяка фея, до която можеше да се добере. Не ми пукаше за тези нещастни души, които имаха пръст в това място на греха, но любовта ми към Розали Оскура ме накара да тичам за Рори, решен да го върна от ръба на забравата. Той беше като току-що пробуден вампир и Рори нямаше кой да го научи на нашите пътища, нямаше кой да му покаже как да контролира поривите или да овладее жаждата за кръв.
– Рори! – Изкрещях, тичайки към него, докато той впиваше кътниците си в гърлото на поредната жертва.
Очите му се втренчиха в моите, изпълнени с дива нужда, която си спомнях как ме изгаряше. Аз съм бил там и знаех, че единствения начин да се отдръпнеш е да се държиш за нещата, за които си струва да си пазиш главата. А той имаше адски много неща, за които да се хване, отколкото аз, когато се бях изправил пред тези предизвикателства.
Той се обърна и се отдалечи от мен, преследвайки следващата си цел, но аз бях горещо зад опашката му и този път не му позволих да ми избяга. Беше бърз, но и тромав, тялото му все още не беше свикнало с този нов начин на придвижване. Набрах още една скорост и го блъснах отзад, като го съборих на пода и го притиснах там с по-голямата част от теглото си. Претърколих го по гръб под себе си, докато той се бореше, и принудих ръката си да премине през гърдите му, избутвайки го надолу.
Той изръмжа срещу мен и естественото съперничество между нашия вид се разпали в мен, като ме накара да оголя зъбите си точно срещу него. Кръвта изцапа устата и брадичката му, а очите му диво се плъзнаха от мен към една жена, която се втурна покрай нас. Той се хвърли, бясно опитвайки се да стигне до нея, но аз се отдръпнах и го ударих в лицето. Той изръмжа, зашеметен от удара, когато отново срещна погледа ми.
– Помисли за Розали! – Изригнах. – Твоята половинка. – Хванах го за ръката и я дръпнах нагоре, за да го накарам да погледне към знака, който го свързваше с нея. – Тя е твоя и чака да се върнеш при нея.
Той изръмжа още секунда, но после погледа му падна върху белега на китката му и бръчка на челото му се сгърчи.
– Заради нея – настоях аз. – Върни се от ада заради нея.
Бавно тъмнината в очите му избледня и мускулите му се отпуснаха.
– Кейн? – Изсумтя той, сякаш ме виждаше за първи път.
– Да, задник – промълвих аз. – А сега стани. – Отблъснах се от него, изправих се на крака и му предложих ръката си.
Гърлото му се издигна и спадна, после удари дланта си в моята и аз го дръпнах нагоре.
– Недей да си мислиш, че това означава повече, отколкото означава – промълвих, като издърпах ръката си на свобода.
Топлина се уви около лявата ми ръка и открих, че листата на розовата лоза се отдръпват малко. Само няколко сантиметра, но достатъчно, за да ми подскаже, че съм удовлетворил проклятието с действията си днес, и по някаква причина се почувствах по-подобен на себе си от всякога в живота си.
Светкавица от бронзови люспи привлече погледа ми през прозореца и в гърлото ми се надигна ръмжене, когато забелязах Бенджамин да препуска покрай нея във формата си на дракон с Вард, стиснат в ноктите му, вперил поглед надолу, сякаш търсеше нещо или някого, когото бяха оставили. Все още можех да стигна до тях. Все още имаше време. Спринтирах през балната зала към изхода, решен да унищожа и двамата.
Рори се втурна по петите ми и ние преминахме през пълни с отломки коридори, преди най-накрая да излезем навън. Вдишах дълбоко, усетих вкуса на свежия въздух, който нахлуваше в дробовете ми, и обърнах поглед към небето, търсейки враговете си и обещавайки им кървава смърт.

Назад към част 18                                                           Напред към част 20 

***

– Айра! – Изкрещя Марсо, когато едно полуоблечено момиче влезе в хранилището. – Къде си била!!! Защо не ме предупреди, че ще отсъстваш дълго време?! Бях притеснен!
Айра се усмихна уморено и просто се плъзна по стената, докато прекрачваше прага: Преходът от оранжерията беше отнел всичките ѝ сили. Физически, разбира се, защото Шипи ѝ беше помогнал с магия, но дори и с негова помощ тя беше успяла само да изпроводи Бриер и да стигне до подземието. А сега можеше само да седи там, да спуска ръце и да се усмихва слабо, осъзнавайки, че на този свят има още някой, освен Кер и безразсъдния ученик на Викран дер Солен, който се грижи за нея.
Между другото, грешеше, като смяташе, че Бриер е безотговорен – преди половин час трябваше да води истинска борба, за да го убеди да не я ескортира обратно. Старшият ученик бе настоял, че едва ли ще успее да се изкачи през прозореца без помощ. А всъщност можеше да попадне в нечие око, а след това вероятно щеше да бъде затворена за дълго време.
Той беше прав, разбира се, но Айра не можеше да не посети стария си приятел. Беше също толкова притеснен, колкото и Шипи и Иглата, и въпреки това дори нямаше кого да попита.
– Как можа?! – Естествено се възмути Марсо. – Аз мислех, че Легран те е изял! Или пък листовика и иглата са те отровили! Или пък Дербер те е измъчвал до смърт… Айра! Айра, защо си толкова бледа?!
Тя облегна главата си на студената стена и прошепна тихо:
– Нищо… Сега ще си почина малко и ще се оправя.
– Айра! – Окончателно изплашен призрака. – Какво става с теб, моето момиче?!
– Много се уморих, докато вървях: Едва втори ден съм, откакто си отворих очите. Съжалявам, че не можах да дойда веднага… Просто се чувствах толкова зле.
Марсо пребледня, но се въздържа да я разпитва и настойчиво посегна към щита ѝ, който, противно на мнението на господин Лоур, не пропускаше само Кер. И когато отвори защитата, той се отдръпна с изненадано изпъшкане:
– Какво си си направила?!
От силната ѝ, светла аура бяха останали само парчета, сякаш някой я беше накъсал на парчета. Вместо плътна материя в нея имаше огромни дупки, частично закърпени от игла. Айра изглеждаше така, сякаш наскоро беше водила тежка битка. И не беше умряла от изтощение само защото някой грижливо ѝ беше дал част от жизнената си сила.
– Айра, не смей да припадаш… Не! Не сега! Просто бъди търпелива! Аз ще бъда бърз!
Айра кимна вяло, като едва се удържаше на ръба на припадъка. Изглежда, беше надценила силите си, когато беше обещала на Бриер, че ще стигне сама до леглото. Повярвал ѝ, Бриер се отдалечи, позволявайки на Шипи да обвие пипало около кръста му и да го пренесе през стената, а тя…
– Ето! Дръж!
Айра послушно взе кристалната чаша, пълна до ръба със студена, кристално чиста вода, и отпи. Но тя усети необичаен, несравним вкус, заслуша се в себе си и кимна благодарно:
– Благодаря ти, Марсо. Това вода от извора ли е?
– Да – призрака си пое дъх. – Отлична е за възстановяване на силите, както магически, така и обикновени. Но не можеш да използваш твърде много от нея, защото ще забележат. И ще те попитат откъде си я взела.
– Къде си намерил източника?
Марсо изхърка недоволно.
– Каква е разликата? По-добре е да не знаеш за него.
– Защо не? Нали това е Ключа? – Замислено предложи Айра, анализирайки усещанията ѝ и спомняйки си учебника по Практическа магия. – Истински естествен извор. Вода, не стара, но все още много силна… Марсо, академията има ли такава?
– Айра! Защо ти трябва?!
– Това тайна ли е? – Тя се изненада, но видя красноречивото лице на приятеля си и побърза да сложи ръце пред себе си. – Добре, добре, няма да питам, щом си толкова нервен.
Той въздъхна обречено.
– Вече знаеш толкова много, че ако се разчуе, има опасност веднага да се разкарам. Така че една тайна повече, една по-малко… Хайде, упорито момиче, ще ти покажа. Но в замяна ще ми кажеш какво ти се е случило и защо и двамата изглеждате така, сякаш току-що сте възкръснали от мъртвите.
Айра кимна и най-сетне успя да се изправи, като с удоволствие отбеляза, че краката ѝ вече не треперят.
Но така и трябваше да бъде – всеки източник съдържаше огромно количество магическа енергия. И дори новак би могъл да я използва, превръщайки се за известно време в почти всемогъщ. След това обаче имаше опасност от краткотрайна, но все пак забележима за другите магове дестабилизация на дарбата, затова Марсо постъпи разумно, като остави Айра да изпие само няколко глътки – не можеше да допусне учителите да заподозрат.
– Е? – Заплашително попита Марсо, докато съпровождаше момичето до спящия стол. – Кой разруши аурата ти?!
– Викран дер Солен. Той ни излови от вампирите на връщане от Дакрал. Със себе си имаше цялата глутница, включително и господин Борже. И всичко се случи толкова неочаквано, че… Ами, знаеш….
Марсо замръзна неспокойно.
– Какво направи?
– Бях объркана – призна Айра с виновна въздишка. – А дер Солен, изглежда, не разбра, че с Кер сме заедно, и си помисли, че момчето е избягало от мен… Накратко, опита се да ни убие.
– Кой?! Викран?!
Тя се усмихна нещастно.
– Очевидно не ни харесва много. И сега имаше повод да го покаже, така че ето какво се случи… Това се случи. Дори не знам с какво ни е ударил. Казват, че било някаква мрежа за призраци, но аз не си спомням много добре, защото Кер понесе основната част от удара.
Марсо се строполи замаяно на ръба на масата.
– Айра? – Попита той с треперещ глас. – Той веднага ли хвърли мрежата върху теб?
– Не. Искаше първо да ме накара да легна на земята, но дори не ме попита дали искам!
– На мисловна реч ли ти говореше?!
– Разбира се, че говореше. Той е вълк… Точно като мен, все пак… Само че не говореше на мен, а на господин Борже. Каза, че е по-лесно да ни унищожат, отколкото да ни спрат. И тогава ме удари.
– О, Боже мой. Мислел е, че си обикновен метаморф. Сигурен съм, че е мислел, че Кер те е овладял. А един див метаморф е почти толкова опасен, колкото и гладен Никс! Прекарал съм половин век в изучаване на Занд. Виждал съм какво е да се нахвърлиш върху разгневен таралеж и той да се превърне в чудовище пред очите ти. Наистина е по-лесно да убиеш един, отколкото да рискуваш живота на други хора. Особено ако има подозрение, че е успял да погълне съзнанието на господаря си.
Айра се намръщи.
– Дер Солен трябваше поне да се увери, че съм в състояние да изкажа мнението си, преди да прави прибързани заключения.
– А той не го е направил!
Момичето се обърна с рязко движение.
– Аз не знам. Не съм говорила с него.
– Ти си излязла от ума си! – Призракът се отдръпна.
– Защо да го правя?! Питаше ли ме нещо?! Представи ли се или дори се опита да обясни защо ме преследва?! Той дори не ме погледна! Изскочи от храстите, едва не ме събори и каза, че няма къде да бягам и че трябва да легна, да си държа зъбите затворени и да мълча. А ако не го направя, ще ме убие на място! Защо мислиш, че се разгневихме толкова?!
– Глупак… Какъв глупак… – Изстена Марсо, като се хвана за главата. – Трябвало е да те провери, преди да спекулира! Да се увери, че метаморфа е сам и агресивен, а после… Но ако си е помислил, че просто си неконтролируема или мъртва… Боже, Боже, какъв глупак! Той си е загубил ума още от времето на Занд! Сега във всеки плъх подозира див метаморф, а във всяка иглика – собствената си смърт!
Айра изхърка.
– Той почти беше убил и Иглата.
– Разбира се, че го е направил, той е пазител! Те са в истинска война за оцеляване там! И Иглата е боец в тази война, както и всички останали! Хората срещу листовика, джуджетата срещу Никс, само елфите все още се опитват да запазят неутралитет… Но не всички. Вече не всички. А Викран, след като е имал много огорчения там, все още не е имал време да изстине. Той не е забравил, не е простил. Затова, когато е видял Иглата ти… И теб, и Кер… Ех, младост, младост! Наистина ли бях толкова арогантен глупак, когато бях на трийсет?!
– Имал си време да се опомниш – сухо каза Айра и успокоително погали мърморещия плъх. – Той сякаш си мислеше, че е непогрешим. Започна да се замисля едва когато господин Борже се опита да ни извика… За наше общо щастие.
Марсо поклати глава невярващо.

Назад към част 9                                                             Напред към част 11

***

Изведнъж Чейс удари чашата си с вода по масата и водата плисна по лицето и тялото на дебелия мъж, а чашата се удари в гърдите му.
– Гледай си шибаната уста – каза Чейс и се изправи.
Дебелият мъж се изправи на крака, изненадващо бързо за размерите си.
– Искаш ли да умреш, копеле? – Изкрещя той с пълно гърло.
– Още веднъж да заговориш за нея и ще ти счупя врата – измърмори Чейс, а гласът му излезе от гърлото в дълбоко ръмжене.
Фейт едва дишаше.
Те щяха да се бият точно тук, в ресторанта на хотела. Това беше ясно.
И никой нямаше да го спре, защото всички боклуци, които ги гледаха, искаха това да се случи. Те мразеха Чейс по някаква причина и никой нямаше да му помогне.
Но точно когато изглеждаше, че ще стигнат до удари, един по-малък афроамериканец се приближи и застана между тях. Той сложи ръка на рамото на дебелия мъж и го погледна.
– Успокой се, малки човече – каза той.
– Видяхте ли какво направи той? Хвърли вода върху мен – каза дебелакът като дете, което се оплаква на учител.
Чейс се изсмя на дебелака.
– Просто се опитвах да ти измия косата – изглеждаше зле.
Дебелият мъж се хвърли към Чейс, но съотборникът му някак си го задържа.
– Просто се успокой – каза по-малкия човек. – Остави ме да се справя с това.
От езика на тялото им стана ясно, че големия дебелак уважава по-малкия, той сведе поглед и кимна мрачно. После се обърна, вдигна подноса си и погледна Уинтърс.
– Всички знаят, че ще се провалиш – каза дебелака, после се обърна и се запъти нанякъде.
По-малкия мъж се обърна към Чейс и Фейт с ярка усмивка.
– Вие двамата определено знаете как да направите впечатление – каза той, поклати глава и се засмя добродушно. След това влезе в пряк контакт с очите на Фейт.
– Казвам се Стив, но всички ме наричат просто Велкро. Или Джоунс.
– Знам кой си – каза Фейт, осъзнавайки, че Стив „Велкро“ Джоунс всъщност говори с нея. Не го беше разпознала извън униформата, но сега направи връзката.
Той беше сигурен кандидат за Залата на славата, тъй като през дългата си кариера беше събрал три пръстена за Супербоул. Беше се превърнал в легенда в Нова Англия и беше обичан от феновете заради способността си да лови топки от всички ъгли, като често правеше и най-трудните пасове лесни за хващане.
– А ти коя си? – Попита Велкро.
– Това е моето момиче, Фейт – каза му Чейс.
– Приятно ми е да се запозная с теб, Фейт. – Велкро я застреля с топла усмивка, след което махна с ръка на една висока, красива жена с кожа с цвят на кафе. Това, което правеше най-голямо впечатление у нея – освен невероятната ѝ фигура – бяха острите ѝ зелени очи, в които погледа беше почти хипнотичен.
Усмивката ѝ беше дори по-приятелска от тази на Велкро.
– Аз съм Моника – каза тя и протегна ръка. Докато Фейт стискаше ръката ѝ, поздравяваше и се усмихваше, тя забеляза върху нея гигантски камък върху годежен пръстен.
– Уау, пръстенът ти е зашеметяващ – каза Фейт.
Моника се усмихна, а след това се обърна към Велкро, потривайки гърдите си.
– Той току-що ми предложи брак миналия месец. Ще се оженим, след като сезона свърши.
– Надявам се, че ще имам нов пръстен, който да добавя към колекцията си, преди ние с Моника да получим сватбените си халки – каза Велкро и намигна, очевидно намеквайки за още един пръстен за Супербоул.
– Това би било невероятно – отвърна Фейт. – Между другото, благодаря ти, че се намеси така. Наистина оценявам това.
– Да – съгласи се Чейс. – Благодаря, Вел.
Велкро Джоунс вдигна рамене.
– Това не е нищо, деца. Трябва да се опитаме да предпазим този отбор от взрив. Би трябвало да сме развълнувани, защото това може да е нашата година, в която да блеснем, но вместо това имаме само драма и нелепост.
Моника поклати глава и погледна Фейт.
– Предполага се, че са професионалисти, знаеш ли? Но истината е, че са просто група малки момчета.
Чейс се засмя.
– Тя казва истината.
– Това е така – каза Велкро. – Имате ли нещо против да седнем с вас за малко?
– Би било чудесно – каза Фейт, облекчена, че някой е приятелски настроен за разнообразие.
Всички седнаха заедно и продължиха да се хранят, като изглеждаше, че цялото напрежение е напуснало ресторанта. Останалата част от екипа отново говореше, смееше се, беше ангажирана в собствените си светове и никой вече не ги гледаше.
Фейт откри, че веднага е харесала Велкро Джоунс и годеницата му Моника. Моника беше ярка, мила и красива – много рядка комбинация.
Докато двамата си говореха, Фейт се замисли доста изненадващо.
Мисля, че бих искала да станем приятели.
Докато Фейт и Моника говореха за неща като това от къде е всяка от тях – Моника е родом от Ню Йорк, но през по-голямата част от живота си е живяла в Атланта, преди да срещне Велкро и да дойде с него в Нова Англия – Фейс и Велкро говореха само за мача в Маями на следващия ден.
Към края на храненето треньора Хюго и няколко души от персонала му влязоха в стаята и направиха обиколка, като разговаряха с играчите и разрошваха косите на децата, разказваха вицове и по принцип звучаха оптимистично.
Когато треньора Хюго стигна до масата им, той погледна одобрително Чейс и Велкро.
– Радвам се, че сте се присъединили – каза той на Фейт, но тя знаеше, че той наистина е имал предвид коментара си за Чейс.
– Храната е прекрасна. Както и компанията – добави тя и се усмихна на Моника, която се изчерви.
– Това момиче е твърде сладко за собственото си добро, треньор – каза Моника.
– Какво вижда в Уинтърс, това е моя въпрос? – Отвърна грубо треньор Хюго, но намигна лукаво, за да покаже, че иска да се помайтапи.
– Любовта наистина е сляпа – каза Велкро.
Чейс хвана ръката на Фейт и я стрелна с поглед, който много приличаше на благодарност. Сърцето ѝ се стопли, като знаеше, че е допринесла по някакъв малък начин нещата да се подобрят за него.
Треньорът Хюго удари силно шамар на Чейс по гърба, след което продължи и не след дълго напусна ресторанта.
Когато Моника и Велкро станаха и започнаха да си тръгват от масата, Моника се обърна.
– Хей – каза тя, сякаш току-що и беше хрумнала някаква идея. – Искате ли двамата да пийнете с нас малко по-късно?
Чейс въздъхна.
– Наистина не мога да пия в нощта преди мача.
– Хайде – подсмръкна Велкро. – Не ми говори такива глупости.
Фейт стисна ръката му.
– Звучи прекрасно – каза тя.
Чейс я погледна, сякаш се опитваше да прочете мислите ѝ. Тя отново стисна ръката му. Това беше възможност да си създаде съюзник в екипа му и тя не искаше той да отхвърли предложението.
– Предполагам, че ще се съглася да се видим – каза Чейс и най-накрая се предаде. – Защо не се отбиете в нашата стая? – Той им каза номера на стаята, а после Велкро каза, че ще дойдат след малко.
След като Велкро и годеницата му напуснаха ресторанта, Чейс се обърна към Фейт.
– Винаги можем да дадем извинение и да отменим – каза ѝ той.
– Да го отменим? Защо? – Попита Фейт.
– Не знам – каза Чейс, като се намръщи малко.
– Не харесваш ли Велкро? – Попита тя.
– Харесвам го, но не му се доверявам.
– Не знам дали се доверяваш на някого – отвърна Фейт.
Чейс я погали за кратко по бузата.
– Аз се доверявам на теб.
– Вярваш ли в това?
– Да. – Той я погледна, предизвиквайки я да му противоречи.
Тя просто отново хвана ръката му и разтри дланта му с върховете на пръстите си.
– Харесвам ги – каза тя. – И той беше единствения, който дори се опита да бъде приятелски настроен. Не мислиш ли, че това си струва нещо?
– Да – каза Чейс и кимна. – И той е ветеран, когото целия екип уважава. Но се чудя дали не е просто мил, за да се опита да изиграе ролята на капитан на отбора.
– На кого му пука, ако това е причината?
– Защото – каза и Чейс и челюстта му се закова. – Това е фалшиво. Не искам някакъв пич да се прави на мой приятел, защото го смята за част от длъжностната си характеристика.
Фейт разбра.
– Все още мисля, че трябва да опитаме. Може би той наистина ще те хареса, ако те опознае.
Чейс издиша въздух.
– Е, аз съм много симпатичен. Имаш добра гледна точка. – Усмихна и се той.
Тя се усмихна в отговор и погледна в красивите очи на Чейс.
– Опитай се да се довериш на някой друг – каза му тя. – Това е добре за душата.

Назад към част 9                                                      Напред към част 11

ГЛАВА 8

БУРЯ НА ЗЛОТО

Небесата се отвориха над нас и силен дъжд удряше скалите и реката. Удряше гърбовете ни с жилещи, гневни капки. Бурята миришеше горчиво – като креозот и пепел. Ахмос се отдръпна няколко крачки, опитвайки се да намери пътека, а когато се върна, косата му беше зализана назад и беше мокра. Дори еднорозите сведоха глави и се затътриха напред. Дългите им мигли се слепиха, докато капки лавандулов дъжд се стичаха от заострените им върхове, стичащи се по белите им бузи като сълзи.
Тъмни лилаво-черни облаци закриваха луните и звездите. Мълния удари наблизо и миризмата на озон и изгорено дърво изпълни ноздрите ми. Растенията сякаш се сгъваха сами, навиваха листата си на малки къдрички и притискаха стъблата плътно към стволовете. Когато гръм разтърси земята, сърцето ми заби бързо и неистово.
Хванах силната ръка на Ахмос.
– Не можеш ли да го спреш? – Извиках, имайки нужда да повиша глас над шума на бурята, за да ме чуе.
Ахмос поклати глава.
– Нещо не е наред – извика той в отговор. – Моите сили не работят. Но намерих пещера недалеч оттук. Достатъчно голяма е за нас и еднорозите. – Той се опита да ми се усмихне успокояващо, но усмивхата му беше твърде стегната, по-скоро гримаса. Нещо беше повече от грешно.
Накрая, след като бяхме блъскани от бурята повече от час, се натъкнахме на пещерата. Ахмос се мушна вътре първи, но бързо се върна, след като я беше огледал, и ме хвана за ръката, насочвайки ме навътре. Еднорозите ни последваха, мускулите на гърба им потрепваха и главите им се клатеха, за да махнат дъжда от кожата си и тежките си гриви.
Събрах разпиляната си, подгизнала коса през рамото си и я изцедих. Не можех да виждам на повече от пет фута пред себе си, дори с нощното виждане на Тия, така че не бях сигурна как Ахмос успя да си проправи път, без да се спъне. Той се върна малко след като ме беше оставил, като каза, че не е успял да намери достатъчно сухи дърва за огън. Вместо това измърмори заклинание и кожата му светна отвътре. Очите му горяха като лъскави фарове в мъгла, което обясняваше защо можеше да вижда толкова добре в тъмното.
– Какво е това? – попитах учудено, хванах ръката му и я обърнах, за да разгледам светлината, излъчвана от нея. Някаква топлина, топла и приятна, проникна от голата му кожа в моята. Тялото му светеше в сребро в тъмната пещера, но аз се интересувах повече от това как силата му ме освети отвътре.
– Всичките ми братя имат тази способност. Може обаче да не го помниш.
– Това е… невероятно е – казах, като хванах ръката му и я притиснах към пространството над ключицата си. Задъхах се, докато сърцето ми трептеше диво от докосването. – Боли ли те?
Ахмос се засмя тихо.
– Не. – След това протегна пръстите си и ги плъзна леко по челюстта ми, карайки ме да изтръпна до корените на косата ми и надолу по гръбнака, той каза дрезгаво: – Ще има повече от това друг път, любов.
Той се отдръпна и взе няколко големи камъка, след което прокара ръка по повърхността им един по един, като промълви няколко думи на египетски. Скалите започнаха да светят със същата сребърна светлина, която идваше от кожата му. Разположи ги по ъглите из цялата пещера, а след това ми каза, че ще си направи нови дрехи и ще се преоблече. Донякъде неохотно му обърнах гръб и отидох до ръба на пещерата, за да му дам малко уединение.
Тънките жълти нишки, които някога може би са били паяжина на извънземен паяк, трептяха по скалите, докато вятърът, който нахлуваше в пещерата, ги разкъсваше. Докоснах ръба на една от тях и тя залепна за пръста ми. После вдигнах един блестящ камък и при по-внимателно оглеждане открих полуразрушените останки от паяжина, блестящи от дъжда.
Треперейки и очаквайки да видя светещ в тъмното паяк или нещо още по-лошо, готово да скочи върху мен, избърсах пръста си в скалата. След това пристъпих през отвора до другата страна. Далеч под пещерата лилавата река беше почти черна. Тя се блъскаше в бреговете като изоставен ухажор, решен да унищожи и развали всичко, което някога го беше формирало и опитомило.
Ахмос се приближи до мен, облечен в сухи дрехи и държейки друг блестящ камък. Той остави собствената си вътрешна светлина да се разсее и открих, че съм леко разочарована. Исках да го докосна отново, докато светеше. Когато капките дъжд попаднаха на камъка, който държеше, те изсъскаха и изчезнаха, сякаш камъкът гореше като огън. С любопитство протегнах ръка да го докосна и открих, че е топъл, но не изгори кожата ми.
– Ще чакам тук – тихо каза Ахмос. – Отиди да се преоблечеш.
Кимнах, оставих го да стои там на отвора на пещерата и се преместих в сенчестите пространства отзад. В дълбините на тъмната планинска кухина се чувствах уязвима, неконцентрирана, сякаш се бях скитала в някакъв свят на сънища. Тия и Ашли бяха странно тихи предвид събитията от последните няколко часа, но те обединиха енергията си с моята, за да създадат ново облекло.
Пясък се въртеше около нас, изсушавайки косата ми. Когато утихна, бях облечена в ленена туника в зелено, цвят, който подозирах, че е избран от Ашли. Беше придружено от удобен клин и обувки с мека подметка. Колан със златни дискове с намаляващи размери стегна кръста ми и се люлееше в перфектен синхрон, докато се движех.
Зеленият скарабей седеше в центъра. Замислих се какво символизира и за момент почувствах, че е много красив, но в същото време и като окова. Беше ми напомняне, че принадлежах на мъж, когото не помнех, и се възмутих от идеята, че нямам избор кого да обичам.
Внимателно извадих скъпоценния камък и го поставих в колчана, за да го запазя. Знаех, че трябва да се чувствам виновна от новооткритата си връзка с Ахмос, но не ме интересуваше. Момичето, което обичаше Амон, го нямаше. Може би завинаги. Прокарах ръце по тялото си и по косата си, изненадана да открия, че виси дълга и разхлабена по гърба ми, вместо в една от сложните прически на Ашли.
Щастлива, че най-накрая съм топла и суха, се запътих обратно към Ахмос, чувствайки се неизбежно привлечена от него. Всички части, които изграждаха новото ми същество, се сляха и раздвижиха, устремени към едно нещо. Ахмос. Бях маса от железни стружки, а той беше моят магнит.
Когато стигнах до него, обвих ръце около кръста му и притиснах бузата си към гърба му, вкопчвайки се в него.
– Бариерите са свалени – каза тихо той, обхвана сключените ми ръце и ги притисна.
Обърнах лице, брадичката ми се впи в гръбнака му.
– Какво означава това?
– Фактът, че вече нямам власт над бурята, означава, че Сет или поне неговите слуги са завзели контрола над тази земя. Вече не можем да очакваме, че пътуването ни ще бъде лесно. За щастие, ние сме почти готови да напуснем този свят.
С изсумтяване казах: – Наричаш това, през което преминахме, лесно?
– Относително, като се има предвид всичко.
Сякаш за да докаже твърдението си, вятърът зашумя бясно. Той виеше през пещерата, сякаш беше окован звяр, който най-накрая беше пуснат от веригата си, и накара малка лавина от камъни да се претърколи при входа на пещерата. Спомних си луната с ореола и ужас изпълни тялото ми. Надявах се, че луната ни предупреждаваше само за бурята. Идеята, че Ахмос може да бъде откъснат от мен, беше немислима. Юмруците ми се свиха в корема му. Нямаше да позволя това да се случи.
– Това е лош вятър, който не духа на добре – промърморих тихо и тогава осъзнах, че тази мисъл не е моя. Беше дошла от Ашли. Отново бяхме заедно.
– Съгласен – каза Ахмос разсеяно, докато се взираше в бурната нощ. Той хвана ръката ми и ме привлече пред себе си. Пъхна главата ми под брадичката си. Ръцете ми останаха сключени около кръста му. Той разсеяно погали косата ми, пръстите му се минаха през нея и той започна да разтрива меката плът на тила ми.
Светкавици удряха отново и отново, озарявайки пейзажа с жестоки удари. Погледнах към земята и после отново към него. Когато светлината падна върху лицето му, тя засенчи чертите на Ахмос и за момент той заприлича на своите братя в смъртта. Все още красив, но с тъмни кухини, които го караха да изглежда по-скоро като съблазнителен демон на нощта, който се надигна от ковчега, само за да потърси тази, която искаше да отнесе със себе си в гроба.
Той погледна надолу към мен и отдалечеността в очите му, умората и тревогата, които видях в тях, се стопиха, докато остана само яркият, хладен блясък на задоволството.
– Ела, любов – каза той. – Няма какво да направим, докато бурята не утихне.
– Ами ако не стане?
– Усещам силата ѝ. Тази буря ще продължи до сутринта. Ще си починем и ще тръгнем отново утре. Небу ме уверява, че сме близо до изходната точка.
Кимнах и го последвах по-навътре в пещерата. Еднорозите спяха, застанали един до друг, под ъгъл, така че единият да гледа в едната посока, а другият да гледа в обратната посока. – Защо спят така? – попитах.
– Всеки от тях пази различни посоки. По този начин никой не може да се промъкне покрай тях неочаквано.
Ахмос притисна голямото си тяло към стената на пещерата, наметвайки наметалото си върху двама ни. Седнах до него, облегнала глава на рамото му. Дори и отпуснат, усещах мускулите на ръцете му през ризата му. Блестящите камъни, съчетани с фината светлина, идваща от кожите и гривите на еднорозите, осветиха пещерата в мечтателна, романтична мекота.
Главата ми клюмна сънливо и мислите ми станаха нефокусирани и все пак не можех да не се вгледам във фините черти на мъжа, който ме държеше, сякаш бях най-ценното нещо на света. Най-накрая се вмъкнах в тихото пространство между събуждането и съня и чух тихи гласове да говорят. Те ме успокояваха. Беше като да заспиш, когато някой, когото обичаш, ти четеше приказка.
– И двамата се нуждаем от почивка, Аш – каза Ахмос.
Можех да го видя, да го чуя и да усетя докосването му, но някак си знаех, че не ме гледа.
– Знам, – каза устата ми. – Просто… има едно нещо, което трябва да разбера.
– Какво?
– Кого обичаш?
В съня си, погледнах Ахмос и видях блестящите му лунни очи. Може би беше плод на моето въображение, но изглеждаха сурови и далечни, сякаш пазеше тайни.
– Какво ме питаш, Ашли?
– Това е доста прост въпрос, красавецо. Питам коя от нас обичаш. Тия, Лили или мен?
– Трябва ли обичта ми да бъде ограничена само до една от вас?
– Така ли? Мислех, че не обичаш да споделяш с братята си.
Тялото му се стегна за миг и изражението му стана мрачно като море, внезапно охладено от далечна буря. Накара ме да потръпна. Но тогава, толкова бързо бурята в него се беше надигнала, толкова бързо тя утихна и на повърхността всичко отново беше спокойно.
– Братята ми са препятствие, което ще преодолеем, когато му дойде времето.
– Лили може да повярва, че те обича сега, когато ти я ухажваш с усмивки и сладки, сладки целувки, но как очакваш да преодолееш Амон, ако тя някога си спомни?
– Предполагам, че в такъв случай тя ще трябва да прецени възможностите си и да направи избор.
– Тя не е единствената, която решава, нали знаеш.
– Наясно съм с това. Как да не бъда?
– Може да ти помогне, момче, да имаш някой в ъгъла, така да се каже.
Ахмос се усмихна.
– В моя ъгъл ли си, Аш?
– Не мисля, че се изразявам правилно, но Амон е красив.
Той направи пауза, докосна с пръст върха на носа ми и след това попита:
– А ти кого би избрала, Ашли?
– Не е честно да ми задаваш този въпрос, след като не си отговорил на моя.
Издишвайки, той вдигна ръката ми и сплете пръстите ми с неговите.
– Не съм сигурен, че е възможно да определя какво чувствам към всяка една от вас – каза той. – Уважавам и трите ви. Грижа се за вас.
– Но обичаш ли и трите?
Ахмос се усмихна нежно, но беше призрачно, небрежна и тъжна имитация на щастливото изражение, което имаше преди.
– А, имаме своя отговор, нали? – Сърцето ме болеше в гърдите, сякаш горещ камък беше поставен на мястото му.
Продължих, устата ми обгръщаше внимателно думите, въпреки че устните ми изтръпваха, докато говорех.
– Много добре. Ако възнамеряваш да ме удавиш, не ме измъчвай с плитка вода, любов. Просто свърши бързо с разбиването на сърцето ми. – Подигравах му се, за да налея още масло в огъня. Дадох му възможност да каже истината, че не бях нищо за него, освен тъжните, жалки останки на момиче, отдавна изтръгнато от историята.
Бях опиянена от близостта му, копнеех да го докосна и да бъда докосната от него, това, че го смятах за по-фин от скъпоценни камъни в цялото им фасетно, искрящо великолепие, а ръцете му за по-утешителни от най-мекото гнездо в приказна долина, нямаше значение. Следващите му думи щяха да ме унищожат също толкова сигурно, колкото и враговете му. Те щяха да бъдат нож, забит в мен, който щеше да ме унищожи напълно. От предателските ми очи потекоха сълзи и бавно се стичаха по бузите ми.
Ахмос обхвана лицето ми с длани и избърса една сълза с палец.
– Носила си корона от ябълков цвят в косата си в деня, когато си се скрила в дървото.
– Аз… да, така е – отвърнах стреснато.
– Знаеш ли, че този човек е можел да те убие толкова лесно, колкото е убил дървото?
– По-добре беда, която следва смъртта, отколкото беда, която следва срама.
– Той щеше да засрами себе си, не теб. Ако бях там, щях да го убия.
– Но ти не обичаш да убиваш.
– Не. Не обичам. Но всеки мъж, който би унищожил сладката невинност, която си била – сладкото момиче, което си – не е достоен да ходи по земята или на което и да е друго място.
Той нежно прокара върховете на пръстите си по челото ми, отмествайки кичурите коса, полепнали по обляните ми в сълзи бузи, и ги пъхна зад ухото ми. Изцеденото ми сърце тупна веднъж, но звукът беше плитък, разкъсан, като пръчка, която удря раздраната кожа на барабан.
Феите могат да умрат от разбито сърце. И веднъж намерили някого, когото да обичат, те никога не биха могли да обичат друг. Никога не съм предполагала, че това ще ми се случи. Как мога да намеря някого, когото да обичам в подземния свят? Дали приказното дърво е направило всичко, за да ме спаси, само за да мога да загина на тази самотна планета? Необичана и нежелана?
Искаше ми се Ахмос просто да приключи с това. Да нанесе раната бързо, вместо да се опитва да намаже с мед ножа, с който щеше да ме прониже. Всяко негово докосване беше мъчение. Напомняне, че просто нося лицето на истинското момиче, което обичаше. Тази, която можеше да го докосне и да го държи в ръцете си. Какво мога да предложа на човек като него? Какво очаквах?
Накрая той проговори:
– Ашли – каза той. – Вярваш или не, има неща, които не знам. Пътища, които не виждам. През повечето време, когато говориш, знам, че си ти. Познавам гласа на Лили. И на Тия. Но понякога те се смесват. Душите се смесват. Различните части от теб, нещата, които определят Лили, теб или Тия, са все неща, които ме интересуват. Това са парчета, които обикнах. Знам, че не е това, което искаш да чуеш. Не точно. Но има още нещо, което искам да разбереш. Проследих житейските пътища и на трите ви. Видях ви как порасвате. Видях изборите, които сте направили. Прекарах най-много време, гледайки твоя път. Часове, не, дни всъщност. През седмиците, в които бяхме разделени, докато трябваше да пазя отвъдното с Астен, следвах твоя път. Познавам те. Познавам човека, който си била като смъртна. Знам версията на глупавата фея. И знам каква си сега.
Така че, ако ме питаш дали бих могъл да обичам само леко очертаното ирландско момиче с къдрава червена коса, онази, която тропа с крак, когато е раздразнена, и присвива зелените си очи – ако искаш да знаеш дали мога да прекарам часове, проследявайки шарките на луничките по раменете ти и целувайки ябълковите ти бузи и сладката ти уста, която се извива като лък, криейки най-красивия подарък, когато се усмихне, тогава отговорът е да.
Леко въздишане се изтръгна от устните ми.
– Сигурен ли си? Защото щом го казваш, ще приема думите ти.
– Защо мислиш, че жертвам така необходимия ми сън нощ след нощ само за да седя до теб и да слушам историите ти? Дори когато спя, гоня те в сънищата си като нетърпеливо кученце. Копнея да лежа на поляна с детелина, с главата си в скута ти, ти да прокарваш пръсти през косата ми и да заспя със звуците на гласа ти, галещ ушите ми. Истината е, че си в мислите ми, откакто за първи път говори с мен.
Поставих ръка на бузата му.
– И ти си в моите.
Усмивката му беше бърза и нежна. С полузатворени очи той ме целуна и ми се стори, че е едновременно различно и ново. Тази целувка беше друга. Беше моя и на никой друг.
– Имаш вкус на ягоди, пирен и приказен прах – промърмори той, а брадата му се отърка грубо в бузата ми. Ахмос прошепна още уверения, гъделичкайки меката кожа зад ушите ми и лекувайки малките рани в сърцето ми с всичките му малки течове. Скоро те бяха затворени и любовта, която изпитвах към него, беше затворена вътре, пълна до пръсване и пулсираща във вените ми отново.
Обвих ръце около врата му, стиснах го силно, усещайки, че щастието ще изригне от тялото ми и ще изсипе искряща радост върху всичко около нас. Ахмос затвори очи и ме държеше отпуснато, доволен, докато изследвах бузите и челюстта му с устните си, оставяйки след себе си следа от меки целувки на приказни крила, докато го правех.
Обхвана с ръка главата ми, той ме притисна към гърдите си и затананика лека мелодия, която помнех от детството си. Това ми напомни за лятна дрямка сред поляна с диви цветя, ядене на зрели плодове направо от храста и потапяне на босите ми пръсти в леденостудени потоци. Усмихвайки се, затворих очи и се унесох в сън с чувството, че някак си всичко ще се нареди и ще бъда с Ахмос завинаги.
Това беше най-сладката мечта. Но се оказа, че тази вечност не продължи толкова дълго, колкото се надявах.
Събудих се стресната. Ахмос беше изчезнал и въздухът преди зазоряване нахлу в пещерата, тих и студен, усещащ се някак си заплашителен. Светещите скали бяха потъмнели и единствената светлина идваше от тънката оранжева луна, която намигаше през разпръснати облаци. Тя се виждаше през отвора на пещерата, оцветявайки всичко в червено, сякаш беше надигащата се вода на ада.
Еднорозите бяха будни. Те се размърдаха тихо, толкова нервни, сякаш усетиха далечен шум.
– Какво има? – Попитах Небу. – Къде е изчезнал Ахмос?
Преди Небу или Захра да успеят да отговорят, тъмна фигура влезе през входа на пещерата.
– Лили? – каза Ахмос. – Трябва да тръгваме, бързо. Преследват ни.
– Преследват ни? – Веднага станах и взех наметалото на Ахмос. След като го изтръсках, аз се приближих до него, подадох му дрехата и започнах да закопчавам колана си. Той ме обърна, за да ми помогне, и тогава усетих солидната тежест на наметалото му, когато го постави на раменете ми.
– Същият звяр, който преди ни преследваше ли? – попита Тия, поемайки контрола на тялото ми.
– Не съм сигурен – каза той. – Но каквото и да е, то цели нашето унищожение.
Ахмос ме целуна бързо по челото и ме качи върху гърба на Небу.
– Небу е най-бързият – обясни той. – Ако нещо се случи, ще му кажа пътя, по който да поеме, и ще се разделим, за да мога примамя звяра.
Сложих ръката си върху неговата.
– Не, Ахмос. Няма да се разделяме. – казах, връщайки контрола над тялото си.
Той се опита да ми даде успокояваща усмивка.
– Ще го избегнем, ако можем.
„Можем да се издигнем до небето, ако трябва“ каза Небу. „Разстоянието до ръба не е твърде голямо.“
Ахмос кимна, съгласявайки се с Небу.
Тръгнахме от пещерата, следвайки пътеката, която само Ахмос виждаше. Полумесецът надникна отгоре през слой облаци, които се движеха бързо по лицето му. Ахмос спираше често, постоянно променяйки курса си, но каквото и да виждаше, оставяше изражението му мрачно. Странна птица извика от тъмните дървета, кряскайки като бухал, но със странен крясък в края. Не бях сигурна дали това е естественият звук или животното е уловило нещо друго и го е заглушило със смъртоносен нокът.
Дори когато слънцето изгря, гъста мъгла облиза върховете на дърветата, правейки слънчевата светлина, която наистина докосваше земята, да изглежда зловеща и странна. Ахмос беше призовал оръжието си от пясъка и пръстите му потрепваха по дръжката всеки път, когато чуеше звук. Под очите му имаше сенки, а красивото му лице изглеждаше изтощено и угрижено.
Макар че бурята беше отминала, дърветата все още бяха вглъбени в себе си. С вдигнати гъвкави клони и навити нагоре листа, те ми напомняха на високи щрауси, скрили главите си в пясъка, надявайки се никой да не забележи, че големината на формите им е очевидна за всички. Бодливите зелени растения, които приличаха на алое, се бяха увили толкова плътно около себе си, че приличаха на високи пръчки, току-що засадени в земята. Беше зловещо да ги гледаш. Те стояха в лехите си като редици от немаркирани гробове.
Когато слънцето се издигна по-високо, стигнахме до билото на един хълм и погледнахме надолу към долината точно когато първото животно изскочи на поляната. То се изправи на задните си крака и подуши въздуха, въртейки глава напред-назад. Беше огромно. Ако велосираптор и саблезъб имаха малко, то щеше да изглежда като това животно. Кожата му беше бронирана, което вероятно беше причината жилещите бодли на растенията да не могат да го забавят. Когато обърна глава към нас, изрева отново, забелязвайки плячката си.
Видях проблясъка на не един комплект светещи в тъмното очи, а две или може би повече върху лицето му. Приличаше на нещо като от филм за Годзила. Къде беше гигантският гущер, когато имахте нужда от него?
– Ахмос? – извиках. – Мисля, че сме в беда.
Почти веднага, глутницата същества скочиха от дърветата и си проправиха път нагоре по скалистия планински склон, пъргави като кози, дращейки с нокти и скъсявайки бързо разстоянието, слънцето се отразяваше в телата им, докато те триумфално ревяха. Щяха да ни настигнат до минути.
– Небу, давай! – извика Ахмос. С тези думи еднорогът започна да бяга. Събудените растения отвърнаха, протягайки клони, за да хванат косата и наметалото ми. Като се хванах за гривата на Небу с една ръка, извадих един от моите ножове-копия и ги срязах. След това, почти инстинктивно, забих стрела в ствола на близкото дърво. За мой ужас видях, че вадя стрелите на Изида от колчана. Клоните веднага замряха при удара и се отдръпнаха. Използвах още две стрели върху другите видове дървета, които ни атакуваха, и те замряха също. В ума си си броях, осем, седем, шест. Остават шест стрели.
Ужасът премина през вените ми като вода през пустинно дере, разтърсващ и агресивен, докато съществата зад нас се понасяха нагоре, все още преследвайки ни. Поне околните дървета вече не преграждаха пътя ни.
Ахмос се обърна и профуча покрай мен, срещайки първия звяр челно и удряйки черепа му с тоягата си. Какво си мислеше? Че може да поеме цяла глутница?
„Той ги отвлича“ – каза Тия. „Това е нещо благородно.“
– Това е глупаво – възразих аз. – Обърни се, Небу.
„Няма да го направя, лейди Сфинкс.“
– Ще го направиш.
„Той няма да рискува. Довери се на този човек. Той знае за какво става въпрос.“
Вярвах на Ахмос, но как можех да го оставя да се излага на опасност? Той беше могъщ, но и аз също. Небу се обърна и се насочи нагоре по нова пресечка, която ми даде добра гледна точка към случващото се долу. Извадих още една стрела и я изстрелях. Тя се заби в гърдите на един от зверовете. Пет, помислих си аз. Животното се бореше и препъваше, но другите продължаваха да идват. Стрелях отново. Четири. Три. За момента Ахмос беше в безопасност. Три от съществата се свличаха надолу по склона на планината, или мъртви, или тежко ранени, но те не реагираха на стрелите, както дърветата. Ахмос отново се изстрелваше нагоре, поемайки по нов път, който знаех, че скоро ще пресече моя.
Стигнахме до друга пресечка и Ахмос бързо ни настигна и извика:
– Добре ли сте?
– Добре сме – извиках в отговор.
– Трябва да полетим! – той се обади – Съжалявам, Небу, но нямаме избор.
„Много добре“ – каза Небу. „Да се надяваме, че късмета ще бъде с нас.“ Мускулите на еднорога се свиха под мен и изведнъж крилете му се появиха и той скочи в небето. Захра го последва и скоро напуснахме планинския връх с месоядните дървета далеч под нас. Глутницата продължи да се катери след нас и да вие от загубата на плячката.
Миг по-късно, когато еднорозите се насочиха на запад, далеч от изгряващото слънце, звук като хиляди цикади се издигна около нас. Звукът се надигаше и стихваше, сякаш невидим рояк кръжеше около мен и след това около Ахмос. По-страшно стана, когато звукът изчезна. Поехме нагоре, летейки толкова високо, че не смеех да погледна надолу, но все пак го направих и не можах да сдържа писъка, който се изригна от устните ми.
Под нас се издигаше гигантско същество. Широката му уста, пълна със зъби, зяпна като на акула. Влетяхме в облаци и за момент не можах да го виждам. Но тогава върховете на широките крила без пера, които много приличаха на тези на морски скат, пробиха облаците. Последваха го глава и елегантното, подобно на торпедо тяло.
„Побързай, Захра“ – предупреди Небу.
Малки птицеподобни същества се навъртаха около големия хищник, които кръжаха около него като риба ремора. Шумът се върна и осъзнах, че те служеха като ехолокация за създанието, защото когато издаваха шума, то се наклони, приближавайки се, то се удари в задните копита на Захра.
Ахмос запя заклинание и съществото спря за миг, пляскайки с широките си криле, и след това продължи към нас.
Опитах се да помогна, като насочих силата си, за да намеря името на създанието, но роякът около него ме затрудняваше. Сякаш обграждаха звяра със статичен шум или нещо като бял шум, който пречеше на способностите ми. Изстрелях една скъпоценна стрела, която го уцели, но не забави създанието. „Останаха две“ – помислих си.
„Пази останалите“ – каза Тия. „Този няма да го спреш.“
„Почти стигнахме“ – извика Небу.
Можех да различа тъмна дупка в небето. Еднорозите протегнаха шии и забързаха към нея. Щяхме да успеем. Тогава роякът се стовари върху нас. Разбрах, че приличат повече на гигантски пчели, отколкото на птици. Те бръмчаха и небесната акула се приближи.
„Той не може да ни последва!“ – възкликна Небу. “ Дръж се!“
Небу и аз минахме първи през отвора. Главата и предните крака на Небу изчезнаха в черното. Роякът се удари в бариерата и зашеметени отлетяха в различни посоки. Това обърка преследващия ни хищник. Няколко от тях ме удариха в гърба и отскочиха от наметалото ми. Ръцете ми навлязоха в празнотата. Точно преди останалата част от мен да премине, усетих ужилване по врата си. Пресегнах се и извадих дебело жило и го изхвърлих.
Ахмос мина бързо след нас. Когато се обърнах да погледна назад, все още можех да видя какво е останало от рояка и видях обърканата небесна акула да се върти в кръгове, чудейки се къде сме отишли. Лилаво-розовото на небето беше заменено от мрака на космоса и скоро бяхме обгърнати от звезди.
– Къде се намираме? – прошепнах на Небу.
„Това е мястото на прехода, мястото, където се раждат сънищата. Пресякохте го веднъж преди, въпреки че не го помниш.“
– Пресякла съм го?
„Да“
Потърках се с ръце. Ставаше студено.
Тия направи нещо и тялото ми скоро се стопли. „Благодаря ти“, казах ѝ.
Приливът на адреналин, който ме подхранваше преди, намаля и крайниците ми натежаха. Летяхме спокойно. Уморените еднорози летяха с бавни, но стабилни удари на криле. Сега, когато не бяхме преследвани от неща, които искаха да ни изядат за закуска, Тия каза: „Трябва да поговорим.“
– За какво? – попитах.
„Лично“ – каза тя.
„О! Добре ли си? Притеснява ли те нещо?“
„Мисля, че трябва да поговорим за него.“
„Него? Имаш предвид Ахмос?“
„Да“
„Наистина ли трябва да правим това сега?“ – попита Ашли.
„Мисля, че ние… Мисля, че… трябва.“
„Тия?“ – Нямаше отговор.
– Тия? – казах на глас.
„Мисля, че е заспала, каза Ашли“ – след което се поколеба за момент. „О, не!“
„Аш…?“ Умът ми беше замъглен, както беше, когато растението ме ужили. Протегнах ръка зад врата си и докоснах мястото, където бях ужилена. Там имаше бучка и от прободната рана изтичаше лепкава течност.
– Насекомото… насекомото… трябва да е… отровно… усссс.
„Не!“ – Небу извика в съзнанието ми. „Ашли, ти трябва да поемеш. Лили не може да заспи тук! Тя не може!“
„Аз… не мога“ – понечих да кажа, но тогава главата ми се наклони назад и внезапно се почувствах безтегловена. Чух вика на Ашли в съзнанието си и след това всичко потъна в мрак.

Назад към част 8                                                          Напред към част 10

Глава 14

– Къде ме водиш? Това не е пътя към стаите ми. – Цветовата гама и корнизите са сходни, но сме изкачили още един етаж от стълбището и не разпознавам нито един от бюстовете, които се намират на цоклите.
– Към новите ви стаи, Ваше Височество – идва дървения отговор. Охранителят бута една двойна врата. – Помещенията на кралицата.
Поглеждам към апартамента, в който влизам.
– Сериозно?
Той ми спестява само странно намръщване, преди да дръпне вратата зад мен.
Но… Кралицата е мъртва – мисля си, докато се разхождам из луксозната дневна, декорирана в богати нюанси на патладжан, злато и руж. Това е бална зала, лесно три пъти по-голяма от предишната ми килия, таваните ѝ се извисяват, а прозорците позволяват на дневната светлина да прониква вътре. В центъра виси великолепен свещник. Позлатени мебели, тапицирани с копринени и дамаскирани тъкани, оформят зона за забавления край голяма мраморна камина. Аранжировки от свежи цветя в цвят слонова кост и руж в урни украсяват цялото помещение.
Някъде в апартамента се затваря врата на шкаф. Проследявам шума до съседната стая – спалнята. Тя е не по-малко изискана, стените в цвят на богата слива са украсени с пищни корнизи. В единия край е разположено огромно легло, облечено в слонова кост и злато, а величествената му табла, покрита с кадифе, достига до средата на тавана. Друга камина и по-малък кът за сядане заемат другия край.
Коррин се суети наоколо в обичайния си забързан вид. Когато ме забелязва да стоя на прага, тя се опитва да удари изключително силно по възглавниците, като пухти.
– Определено сте били заети тази сутрин, Ваше Височество. – Прекъснатият ѝ тон подсказва, че това трябва да е обида.
– Да, раздавах монети на бедните. Как се осмелявам?
Устните ѝ увисват, сякаш са изненадани, но тя бързо възвръща самообладанието си.
– Не мога да кажа, че някога съм виждала лисица, поканена да се върне в кокошарника след клането.
Тя не ми вярва. Дали защото е човек и не вярва на теорията на Венделин, или има някаква друга причина за презрението ѝ?
– Не съм искала това. Това иска краля, така че защо не го разпиташ за избора му? Сигурна съм, че той с удоволствие ще ти се обясни. – Колко много знае Коррин за интригите на Зандер? Очевидно достатъчно, за да знае, че в очите му сега съм не по-малко виновна, отколкото бях тази сутрин, иначе не би посмяла да ми оказва такова отношение.
Тя се озърта, но не казва нищо повече.
Звънът на метал в метал привлича вниманието ми към отворените врати. Излизам на дълбоко разположена тераса, украсена с избуял червен здравец и слънчеви папрати в саксии. Докато придвижването по коридорите вътре ме кара да се изгубя, отвън бързо успявам да се ориентирам отново. Огромните кралски земи все още се виждат, само че под друг ъгъл.
Намирам се в централната част на замъка. Оттук дълга, тясна пътека покрай външната стена се свързва с друга голяма тераса. Почти съм сигурна, че това е тази, на която е стоял Зандер онзи ден.
Стаите на краля.
Той ме е преместил до себе си.
Умно, като се има предвид, че трябва да запазим привидността на една връзка. Който и да е от кралското семейство да е помогнал на принцеса Ромерия, вероятно все още е в тези стени и наблюдава. Ако Зандер е решил, че съм невинна, не би имало смисъл да ме държи затворена в друго крило.
Странна концепция е краля и кралицата да имат собствени спални. Дали ще ги използват като такива, е друг въпрос, предполагам. Но предвид положението ни, това е идеално. Сигурна съм, че Зандер би предпочел да спи в яма с гадини. Не мога да кажа, че се чувствам много по-различно.
И все пак спомена за ръката му около кръста ми и бедрата му върху бедрата ми остава.
– Днес се биеш с гнева на Малахи, който те подхранва – казва един мъж през накъсано дишане. – Какво те притеснява?
Точно под мен е площада за спаринг. Веднага разпознавам къдриците на Елисаф. Той е свалил куртката на кралската си униформа и е облякъл кожена жилетка, която показва снажните ръце и кафявата кожа. Изправен е срещу мъж със златистокафява коса, от чиято всяка стъпка лъха грация и увереност.
– Отстъпваш ли? – Идва премерения отговор на Зандер, а острието на меча виси в ръцете му. Зеленото му яке лежи сгънато на близката трева, оставяйки го с черни панталони и свободна бяла туника. Сигурно се е насочил направо тук след разходката из града, в търсене на нещо, което да прободе.
Дори от тази гледна точка виждам потта, която блести по веждите им.
– Дали някога? – В тона на Елисаф се долавя онази подигравателна нотка. Тя е съчетана с надутост, която не съществува, когато те са крал и страж. Но на този площад те са приятели.
Елисаф се хвърля и двамата започват да танцуват добре подреден танц, въртят се и се отклоняват, движенията и контрадействията им са плавни и тренирани.
И преди съм ставала свидетел на схватки с ножове – несръчни удари и подмятане на крака, докато единия противник замахва с джобното си ножче към другия с надеждата да засегне плътта.
Но това? Това е изкуство, работата им с краката е безупречна, всеки ход е бърз, всеки удар е точен.
Но там, където дишането на Елисаф е станало учестено, Зандер изглежда така, сякаш може да се бие насън. Подхранван от гнева на Малахи, беше казал Елисаф. Чернорогият бог, който обича да пуска демони по земята.
Заплахата за трона на Зандер трябва да е значителна, за да се нагърби с тази схема с мен.
Зандер блокира един удар, след което със светкавичен рефлекс се завъртя и замахна. Острието му прорязва бицепса на Елисаф. Зяпам с ужас, когато нощния ми страж с трясък пуска меча си и се хваща за ръката, а гримасата му е изпъстрена с болка. Кръвта се излива на струйки между пръстите му и разпръсква пръстта долу.
– Съдба, искаш да ме изпратиш в За’Хала преди да се стъмни? – Казва между зъбите си Елисаф, а лицето му става пепеляво.
– Ако можеше. – Зандер изглежда невъзмутим, но се провиква към някой невидим. – Доведи Венделин! – На Елисаф той казва: – Тук. Затисни кръвта с това – издърпва ризата си над главата и я подхвърля на приятеля си.
Изтръпвам от зейналата рана, която се разкрива за част от секундата, необходима на Елисаф да вземе ризата и да я увие около ръката си.
– Извинявам се. Главата ми не е съсредоточена върху правилните неща – казва мрачно Зандер.
Нито пък моята. Докато все още се притеснявам за Елисаф, тихо се възхищавам на гладката маслинова кожа и изрязаните плоскости на гърба на Зандер. Той е строен, но не е мускулест, мускулите му са равномерно разпределени. Бях усетила силата на ръцете му, докато бях в скоба между тях по-рано днес, но сега виждам, че са перфектно усъвършенствани, а раменете му са изваяни със сила, вероятно от безбройните часове игра с мечове.
– Ваше височество! Шивачката е тук, за да ви вземе мерките! – Съобщава гръмко от прага Коррин, привличайки погледите на двамата мъже към мястото, където се спотайвам горе. Зандер без риза се обръща, за да ми открие гледка към торса, дебело подплатен с мускули.
Втурвам се вътре, бузите ми горят.

***

Там, където Коррин е подгизнала кърпа, хвърлена върху запаленото огнище, Дагни е гостенка на партито, която излъчва топлина още с влизането си в стаята.
– О, Ваше Височество! Този със сигурност е бил създаден с мисъл за вас! – Ниската, едра шивачка поднася към бузата ми синкаво-сивкав плат. – Търговецът каза, че е с цвета на гълъб във вечерната светлина, и ще се окаже прав! – Изпратена е тук, за да ми вземе мерки, за да ми изработи нова рокля, и не спира да бърбори, откакто ме е зърнала. Няма и намек за враждебност нито в пламенната ѝ личност, нито в дебелия ѝ, лигав акцент. Ако трябва да я причисля към някакъв лагер, той ще е в категорията „скъпата, мила принцеса Ромерия никога не би могла да извърши такива ужасни неща!“ Това е приятна промяна в сравнение с намръщеността на Коррин.
– Погледни този цвят на фона на кожата си. Какъв прекрасен оттенък. – Дагни смръщва вежди, докато накланя глава и изучава материала под този ъгъл. На ухото си носи познатата златна лента, а гравировката – символ, който не мога да разчета – съвпада с тази на Коррин. Предполагам, че това е знак за слугуването им на Зандер и кралското семейство. Косата ѝ е груба и оперена от сиво, а кичурите се разпиляват във всички посоки от кока ѝ като разхлабени жици. В сравнение с всички останали, които съм виждала в замъка досега, тя е неглижирана аномалия. Това е освежаващо.
– Не си ли съгласна, Коррин? Не е ли това идеалния цвят?
– Мисля, че всеки цвят, когато искаш да спреш да се ласкаеш и да вземеш мерки, за да не се налага Нейно височество да посещава събранията в нощница, ще бъде идеален – казва Коррин рязко.
Изправям придружителката си с плосък поглед.
– Нямаш ли къде другаде да бъдеш? – Някой друг да си развали настроението? Жената никога не се задържа в стаите ми. Това е нещо ново. И пак, всичко днес е ново и се променя бързо.
Коррин сгъва ръце върху малките си гърди.
– Аз съм точно там, където трябва да бъда. – На Дагни тя казва, като тона ѝ е малко по-примирителен: – Нейно височество има много неща в графика си. Моля, побързай.
Сега имам график? Поглеждам към Коррин, но тя не уточнява, докато ми помага да се съблека.
Дагни изтръпва при вида на рамото ми, което се вижда в премяната.
– Господи, Ваше Височество!
– Да, да. Те са ужасни – отхвърля Коррин. – Кралят би искал да ги покрие.
Думите ѝ са остър удар по егото ми.
– Тогава историите верни ли са? За даакнарите? – Прошепва Дагни, сякаш се страхува да изрече думите на глас.
– Разбира се, че не! – Избухва Коррин, като поглежда шивачката, сякаш е идиотка, че изобщо го е предложила. – Ако даакнар беше направил това на Нейно височество, тя щеше да е мъртва.
– Така разбрах, но историите… – Дагни се измъква, а бузите ѝ почервеняват.
Чувствам се зле заради нея. Доброто ѝ сърце не може да се мери с грубия характер на Коррин.
– Нейно височество е била нападната от един от своите, когато се е опитала да спре бунтовниците. Те използваха како нокти върху нея. – Коррин хвърля остър поглед към мен, сякаш ме предупреждава да не се противопоставям на лъжата ѝ.
– О, тези зли хора. – Дагни яростно поклаща глава. – Такива зли хора, какво са направили със собствената си принцеса. О, да, имам предвид точно този проект за вас, Ваше Височество.
– Значи ще ми направиш рокля?
Тя се ухили, сякаш думите ми са забавни.
– Е, да, аз съм шивачката на Нейно височество. Аз ще ушия всичките ви рокли. Нови и подходящи, които ще скрият това, което трябва да бъде скрито. – Тя започва да измерва тялото ми, сякаш изведнъж се е втурнала да работи.
– Бихте ли имали нещо против да не е толкова… Пухкава?
Веждите на Дагни се свиват.
– Пухкава, Ваше Височество?
– Пухкава. – Жестикулирам с бедрата си, като разтварям широко ръце, и посочвам роклята, която носех днес. – Бих искала нещо по-прилепнало и не толкова тежко. – Спомням си за онази, която носех в нощта, когато срещнах София. Досега не съм видяла нищо, което да е поне малко подобно по стил.
– Но това е стила за жените от двора! – Изригва Коррин, сякаш молбата ми я е обидила лично, и добавя рязко: – Ваше Височество.
Може би е време за нов стил, искам да кажа аз, но се предполага, че трябва да се сливам с околните, а не да осветявам факта, че съм пришълец. Поне мога да съм благодарна, че тези тоалети не са с обръчи и задни части.
– Кралят се дразнеше от нея, докато яздехме из града. – И не дай си Боже да го раздразним.
Каквото и опровержение да беше подготвила Коррин, то умира на стиснатите ѝ устни.
– Прилягаща на тялото. – Дагни се почесва по брадичката. – Предполагам, че не знам какво имаш предвид под това?
– Мога ли? – Протягам ръка към елементарния молив в ръцете ѝ.
Тя се мръщи любопитно.
Спирам за миг, за да се полюбувам на дизайна на молива – графита е увит в твърда връв, за да не позволява на пръстите да се цапат – преди бързо да скицирам силует върху листа на масичката за кафе, като дългите движения на ръката ми са успокояваща рутина от стария ми живот. Само ако имах хартия и молив, които да заемат времето ми.
– Нещо такова?
Дагни поклаща глава, докато го изучава.
– Никога преди не съм виждала нещо подобно. Имат ли такива рокли в Ибарис?
Нямам представа и във всеки случай принцеса Ромерия не би си спомнила, но е ясно, че Дагни не е в кръга на доверените лица.
– Просто ми хрумна една идея – казвам вместо това. Една рокля, която „падна от камиона“ с помощта на хората на Корсаков. Обожавах я, но я подминах от страх, че е твърде пищна и крещяща, за да я нося на място, където трябва да остана незабелязана. Но тя щеше да пасне добре на стиловете рокли, които видях досега тук, а този марлен материал, който Дагни донесе, щеше да е идеален за дизайна ѝ.
– Мога ли да взема това с мен? – Дагни държи скицата така, сякаш е ценно притежание.
– Да, разбира се.
– Ще видя какво мога да направя. И обещавам, че краля няма да види тези ужасяващи следи.
Не ме интересува какво иска да види или да не види краля, но си прехапвам езика и гледам с очарование как Дагни мери и запълва страницата с надраскани цифри, като през цялото време бърбори за съпруга си Албе и сина си Дагнар – предполагам, че е кръстен на нея. Когато приключва, тя прави четири реверанса, събира плата си и се втурва навън, като си напява нещо.
След като тя си тръгва, в стаята е неприятно тихо.
– Какво са како нокти? – Питам.
Коррин прибира роклята, която носех днес, като изглажда полата със силна ръка.
– Оръжие, което използват в Сикадор, направено така, че да прилича на ноктите на звяр.
Колко подходящо.
– Кралят ли каза, че не иска да вижда белезите ми? – Не може да съм единствената в Кирилея, която ги има. Абаран носеше своите с гордост. Предполагам, че ги е спечелила в битка. В известен смисъл и аз.
Очите ѝ проблясват към мен.
– Не става дума за суета, ако питаш за това. И Венделин, и краля смятат, че колкото по-малко хора знаят, че си оцеляла след атака на даакнар, толкова по-добре. Информацията е стока и всеки, който разполага с твърде много, може да се превърне в опасност. Освен това ще събереш повече симпатии, нарисувана като жертва на собствената си майка, отколкото като безсмъртна, която два пъти е предизвикала сигурна смърт.
Коррин знае много повече, отколкото е допускала досега. Кой е този човек за Зандер, че да ѝ се доверява толкова? Явно е някой, който познава вътрешните работи на двора и знае как да оцелее.
Докато продължава да говори, тя влиза в една малка стая встрани от спалнята ми.
– Дагни е рядък талант като шивачка, но е и ненаситна клюкарка. Тя работи в наша полза в този ден. Тя ще разпространи тази версия на историята из замъка по-бързо, отколкото семейство плъхове, намерили път към бъчва със зърно. Разбира се, никой с половин мозък в главата си няма да повярва, че тези белези са причинени от нокти на како, дори и такива, изковани от мерт. Но ние ще ги прикрием по най-добрия начин, за да скрием факта, че си била ранена от нещо далеч по-лошо. Скоро клюките ще се съсредоточат върху по-важни неща. Като например сватбата ви.
Тя се появява с черна рокля.
– Наредих да прехвърлят тук целия ти гардероб. По-голямата част от него не е достатъчна, но Дагни ще направи няколко пелерини за теб. Това би трябвало да свърши работа за днес.
– Чакай – той всъщност не очаква да се омъжа за него, нали? – Предполага се, че това е акт, с който да примамя съучастниците си.
– Защо не го разпиташ? Кралят с удоволствие би ти се обяснил. – Коррин папагалства почти дума по дума предишната ми закана, като я завършва с триумфална усмивка. – Хайде. Ще ти приготвя баня и тогава ще започнеш да се учиш как да се държиш по-малко като селянка и повече като бъдеща кралица.

***

На вратата на всекидневната се чува силно почукване, миг след като камбаната звъни пет пъти.
Мръщя се от мястото си на дивана. Единствените ми посетители, откакто съм в затвора, са били Коррин, Венделин и Аника, и те никога не са чукали, преди да влязат.
– Влезте! – Извиквам.
Вратата се отваря със скърцане и през нея минава Зандер.
– Маниерите ти са безупречни – казва той сухо.
При вида му в стомаха ми се раздвижва нервна треска. Изправям се и си поемам дълбоко дъх, като си напомням, че сега сме умерени съюзници.
Той изглежда свеж и чист в бродирано черно на черно сако. Колко ли такива има той? Сигурна съм, че поне толкова, колкото са роклите в моята гардеробна. Принцеса Ромерия пътуваше тук с вагон, пълен с луксозни тоалети за ролята ѝ на кралица.
Подметките на ботушите му щракат по мрамора, докато се приближава, а вниманието му е насочено към оправянето на маншетите на сакото, а не към мен.
– Къде е Коррин?
– Каза, че трябва да свърши нещо в кухнята. – Добавям под носа си: – Слава Богу. – Тя ме накара да застана пред огледалото в спалнята ми и да тренирам реверанса си в продължение на половин час, като ме наричаше с различни думи – от лутане до езичник, докато не се увери, че може да мине за царствен.
– Не се ли оценява нейната помощ?
– Предполагам, но и личния живот също. – На практика трябваше да я изгоня от моята стая за къпане – мраморна стая без прозорци с елегантна вана в центъра. Изваяна е специално за кралицата, не пропусна да ме информира Коррин, разкош за кралското домакинство, както и промивните тоалетни. – По едно време си помислих, че ще се качи във ваната с мен.
– Персоналът на принцеса Ромерия прави всичко за нея.
– Е, аз не съм тя. Казвала съм ти го. – И в това има много повече истина, отколкото той някога ще осъзнае.
– И аз ти казах, че ще трябва да се научиш как да бъдеш нея. – Накрая той вдига поглед, за да срещне моя, преди да се премести към роклята ми. Коррин беше права, че дизайна ѝ прикрива белезите ми по подходящ начин – златната бродерия се пристяга около врата ми в прилепнала декоративна яка, а ръкавите с дължина три четвърти са непрозрачни. Но дълбокото деколте с ключалка, съчетано с прилепнал корсаж, който избутва всичко нагоре, не скрива почти нищо друго.
Каквато и да е била принцеса Ромерия, тя не е била скромна. И макар да съм носила своя дял от рисковани тоалети, вниманието на Зандер към мен сега кара сърцето ми да се разтупти. В главата ми се въртят същите въпроси, както винаги. Колко лични спомени за това тяло, което обитавам, има той? Колко лични моменти с неговото тяло съм преживяла аз, за които не знам?
Започвам да си мисля, че пълното невежество ще бъде моята спасителна благодат във всичко това.
– Как е Елисаф?
Лешниковите му очи се обръщат към моите, изражението му е неразбираемо.
– Венделин се грижи за него. Беше повърхностна рана.
– Шегуваш се с мен, нали? Видях костта му.
Той въздъхва, сякаш търси търпение към раздразнително дете.
– Исках да кажа, че е направена с основно стоманено острие. Не такова като това. – Той изважда скъпоценния си кинжал от ножницата на бедрото си. – Помниш ли този?
– Как бих могла да забравя. – Свивам ръката си там, където е останала слаба линия.
– Нямах избор. Трябваше да се уверя, че няма да използваш реката, за да ни нападнеш.
– И осакатяването ми щеше да спре това?
– Да, болката би го направила. Не можеш да насочиш афинитета си чрез нея. – Той се приближава, държейки кинжала, за да го разгледам отблизо. Среброто блести като нищо, което съм виждал досега. – Острието е изковано с мерт, което означава, че на раните ти им трябва много повече време, за да заздравеят, а белезите са неизбежни. Макар че очевидно са незначителни за теб. – Ъгълчето на устата му се свива. – А ако беше успяла да ме разсееш и беше вдигнала това оръжие от ножницата, както възнамеряваше да направиш, и след това ме беше пробола с него, раната щеше да е много по-трудна за лечение. В зависимост от мястото, където ме удариш, можеше да бъде и фатална.
Значи Зандер е бил наясно, че съм се опитала да го открадна.
– Не се ли страхуваш, че ще опитам отново?
– Мисля, че си достатъчно умна, за да не го направиш.
Вярно. Сега, след като видях от първа ръка колко талантлив е той с оръжието, мога да оценя колко глупав беше опита ми. Нима всички елфи са толкова опитни като него?
Той плъзга кинжала си обратно на мястото му на бедрото.
– Раните ти още ли те болят?
– Не много. Повече от всичко друго е стягане.
– Може би Венделин трябва да погледне още веднъж.
– Мислех, че талантите ѝ ще бъдат използвани по-добре другаде.
– Възнамеряваш ли да изхвърлиш всяка дума, която някога е излизала от устата ми?
– Не знам. Предполагам, че ще видим какво ще си спомня.
– Което е доста, по ирония на съдбата. – Той се усмихва. – Чудиш ли се защо те преместих тук?
– Не. Разбирам.
– Радвам се, че не си изгубила уменията си да мамиш. – Интересът му се насочва към камината, цветята, мебелите. Всичко, освен мен.
– И какъв е плана?
– Както и очаквах, слуховете в двора се носят с пълна сила. Скоро ще се срещнеш с мен в тронната зала, за да получиш официално опрощение за всички престъпления. Утре Венделин ще започне да ти помага да запълваш дупките в паметта си, за да можеш да изглеждаш, че поне имаш някакви познания за това коя си. Ще се усмихваш, ще слушаш и няма да говориш.
– Изобщо? – Принцеса, която се подчинява на годеника си по всички въпроси на двора.
– Колкото е възможно по-малко – поправя се той. – Ако някой се опита да се свърже с теб, ще ми кажеш.
– Разбира се. – Нямам причина да не го направя.
Той се разхожда, а пръстите му разсеяно опипват едно цвете в урна. – Слухът, че си жива, ще стигне бързо до майка ти, а ние искаме точно това. Тя няма да се опита да прекоси разлома с армия, ако си мисли, че все още ме манипулираш. Тя би предпочела да си присвои този трон чрез двулични схеми, отколкото чрез кръвопролитие. Вероятно ще се опита да се свърже с теб чрез мрежата си от шпиони.
– Тя има шпиони тук, в Кирилея?
– Със сигурност, както ние имаме уши в Ибарис. Те не са от най-надеждните и свързаните, но са по-добри от нищо.
Намръщих се.
– Откъде имате контакти там?
– Това не е твоя грижа.
Въздъхвам. Още една тайна, която да добавя към списъка.
– Няма да ти бъде позволено да се движиш свободно. Елисаф ще бъде твой придружител всеки път, когато напускаш този апартамент.
Очаквах точно това. Аз също не бих си позволила да се движа свободно, а Зандер е стратег, а не глупак. Нямам нищо против да имам Елисаф за постоянен придружител.
– Звучи достатъчно просто. – Не е нужно да се вдига огърлица или пръстен.
– Да заблудиш някои от островните лордове и дами ще е всичко друго, но не и просто. Макар че ти вече го направи веднъж. – Челюстта му се свива. Мисли ли си това, което си мисля и аз? Че принцеса Ромерия е заблудила и него? – Докато сме на публично място, ще изглеждаме така, сякаш всичко ни е простено и все още сме много влюбени един в друг. Предполагам, че това няма да е проблем за теб. Ако кулата е някаква индикация, ти си повече от способна да се преструваш, дори и без запазена памет.
Той няма да остави това скоро.
– А какво точно включва влюбването?
– Да ме хванеш за ръка, когато се разхождаме, да ме държиш за ръка от време на време. Да се преструваш, че се наслаждаваме на компанията си. Вечер прекарвахме времето си в разходки из парка. Предполагам, че трябва да започнем да го правим отново. За доброто и на двама ни обаче можем да се погрижим този път представянето ти да е много по-прилично.
Бузите ми се нагорещяват, като се има предвид в какво подозирам, че тези кедрови живи плетове и листни кътчета са посветени, щом слънцето се скрие зад хоризонта.
Не съм единствената, с облекчение забелязвам, че бузата на Зандер е леко зачервена.
– Държим се за ръце. Разбирам. – И нищо повече. – Коррин спомена за сватба. Това са само приказки, нали?
– От краля се очаква да има кралица до себе си, за да управлява, а ние трябва да дадем на хората нещо, което да очакват с нетърпение. Но ще я отложим за Худем, под претекст за подходящ траур за покойните крал и кралица. Това ще ни даде време да издирим всеки в замъка, който е работил с теб, и да спечелим време за майка ти.
Това е нощта на следващата кървава луна.
– А какво ще стане, ако този предател не се появи дотогава?
– Ще го направят. Трябва да го направят.
– Но ако не го направят…? – Натискам.
Погледът му отново се плъзга по роклята ми.
– Тогава предполагам, че острова ще има своята ибарисанска кралица. Поне на външен вид.
Усещам как очите ми се разширяват от шок. Той казва, че ще трябва да се омъжа за него?
– Освен ако не предпочиташ да се върнеш в затвора си…
– Не. Всичко е наред.
Веждите му са плътно смръщени.
– Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. – Той не изглежда по-развълнуван от идеята за брак от мен.
Но опортюнистичния ми ум работи бързо.
– Ще влезем ли и в нимфеума?
Веждите му изскачат от изненада.
– Венделин спомена за това – добавям аз.
– Тогава тя щеше да спомене и че има само една причина да отидем там.
Две причини, за едната от които ти не знаеш нищо.
– Знам.
Зъбите му скърцат.
– Никога не бих ти го наложил, ако питаш за това. Аз не съм чудовище, въпреки че си мислиш така.
Няма ли нещо, което Венделин да не е повторила?
Да се омъжа за него е достатъчно лошо, но да убедя по някакъв начин Зандер, че искам той да ме заведе там, може да е най-добрия ми шанс да грабна този камък. Малахи би могъл да ме отнесе с божествените си сили, преди да се наложи да консумирам каквото и да било, и аз мога да оставя всичко това – включително брака си с краля – зад гърба си.
Но аз съм змия за него. Той все още не ми се доверява, дори и да вярва на версията на Венделин, че старата Ромерия е изчезнала. Никога не би се поддал на това за втори път.
И все пак, ако има някакъв начин новата Ромерия да го спечели… Това може би е единствената ми възможност.
Устните му са плътно стиснати, докато ме гледа за момент.
– Ако няма нищо друго, ще се видим в тронната зала. Опитай се да се държиш като бъдещата кралица, а не като някой хаплив работник, който пие в таверната. – Той се запътва твърдо към вратата ми, спира, когато стига до нея, с гръб към мен. – Коррин беше прислужница и довереница на кралицата – рядко срещана позиция за смъртен. Чувства се отговорна за това, което им се случи, защото не го е видяла, докато не е станало твърде късно. Майка ми ѝ се довери безрезервно, затова и аз ѝ се доверявам. Фактът, че въпреки мъката си е била готова да поеме грижите за теб, е доказателство за любовта ѝ към семейството ми и към Ислор. Може би можеш да имаш това предвид, когато проявяваш такова небрежно отношение към услугите ѝ.
Той си тръгва, без да погледне, и тихо затваря вратата след себе си.

Назад към част 14                                                          Напред към част 16

Глава 15

– Почакайте, мис Ейвъри. Позволете ми да ви помогна с тях.
Мани бърза да излезе навън и да ме посрещне при таксито пред сградата. Току-що се връщам от обяд с Марго, носейки със себе си картините си на задната седалка на таксито. Четирите творби са в кашон и са подредени една до друга на седалката. Докато се мъча сама да издърпам неудобните кашони, той изкарва една хромирана количка и се приближава, за да ми помогне.
– Всичко е наред, Мани. Мога да се справя.
– Сигурен съм, че можете, госпожо. – Той леко ме потупва по рамото. – Моля, позволете ми.
Въпреки че ми е по-удобно да се справям сама, той е толкова любезен човек, че отказа от помощта му изглежда почти като обида, затова се отдръпвам.
– Добре, тогава. Но моля, внимавай с тях.
– Разбира се – уверява ме той.
Въпреки че не е млад, той е по-силен, отколкото изглежда. Плащам на шофьора, след което гледам как Мани внимателно изнася всеки обемист пакет от автомобила с плавни, стабилни ръце. Докато поставя последния кашон върху количката, забелязвам, че поглежда към логото на галерия „Доминион“ върху кашоните, които Марго ми даде за транспортиране на моите творби.
– Пазарувахте малко, нали?
Почти се смея на идеята, че мога да си позволя да купувам изкуство, особено от толкова ексклузивна галерия като Доминион. Галерията на Ник – поправям тихо. Напомнянето за разговора ми с Марго вкарва горчив вкус в устата ми.
– Днес няма да пазарувам. Само ще донеса няколко неща вкъщи, които ми принадлежат.
– Не се шегуваш? – Очите на портиера светват от искрена радост. – Вие сте професионален художник, мис Ейвъри?
Може би защото това е Мани – защото с него се чувствам сигурна, защитена по начин, по който рядко се чувствам с мъжете като цяло – не се опитвам да отричам единственото нещо, което винаги ми е доставяло такава радост. Не изпитвам нужда да се оправдавам пред него, дори когато той вкарва отхвърлената ми работа пред мен в сградата.
– Рисувам малко. Това е нещо, което обичам да правя още от дете.
– Това е просто страхотно – възхищава се той, докато заедно прекосяваме фоайето и се насочваме към асансьорите. – Какви неща рисувате?
– Предимно пейзажи и градски пейзажи. Тук-там някой натюрморт. Правех и портрети, но трябваше да се откажа от тях. – Повдигам рамене. – Колкото и да се опитвам, никога не мога да накарам лицата да изглеждат достатъчно истински.
Мани се засмива.
– Кажи това на Пикасо.
Усмихвам се, докато той ми прави жест да вляза в отворения асансьор пред него. Той ме следва с количката и натиска бутона за петия етаж. Когато кабината започва да се издига, той посочва кашоните с моите произведения.
– И така, какви са тези картини?
– О, само няколко сцени от града. – Отхвърлям интереса му с лека усмивка. – Нищо особено.
– Достатъчно специални, за да бъде в галерията на г-н Бейн. Бих казал, че това е много по-добре от повечето.
Свивам се вътрешно. Портиерът знае, че Ник е собственик на галерията? О, Боже. Знае ли също, че съм прекарала нощта в пентхауса на Ник миналата седмица?
Поглеждам към малката охранителна камера, монтирана в ъгъла на асансьорната кабина, и едва успявам да потисна стенанието си от униние. Въпреки че този, който взехме с Ник от гаража, беше частен асансьор, твърде много е да се надяваме, че не е оборудван със същата охранителна техника като този.
Чудесно. Сякаш деня ми не е бил достатъчно унизителен и неловък. Единственото ми спасение е факта, че Ник не е тук, за да стане свидетел на това как разнасям щайгите си из сградата точно сега. Обмислям всичко, което Марго каза за него – и факта, че ме изигра онази вечер, оставяйки ме да повярвам, че е в галерията само като клиент. Съблазни ме с всичките си приказки за страстта, болката и удоволствието от това да бъдеш безразсъден.
Представям си го в Лондон през последните няколко дни, как се смее на идиотизма ми – колко лесно се разтвориха краката ми за него – и това кара кръвта ми да кипне от възмущение. Изгарям и от разочарование, но ми е по-трудно да го призная. Не искам да се чувствам наранена, когато става дума за Ник Бейн. Не искам да призная, дори пред себе си, че той има силата да ме нарани. Това наистина би ме направило негова глупачка.
– Една моя приятелка управлява галерията – казвам на Мани, като отхвърлям добронамерената му, но крайно неуместна похвала. – Единствената причина, поради която бях там, беше, че тя ми помогна да вляза. За съжаление господин Бейн реши да предостави мястото ми на някои по-добри художници.
– О. – Гъстите вежди на Мани се набръчкват. Очевидно смутен заради мен, той отклонява поглед и се премества върху полираните си обувки, докато чакаме асансьора да се изкачи. – Е, сигурен съм, че ще се справяш добре и на друго място – казва той. – В края на краищата в града има много други галерии, нали?
Усмихвам се.
– Разбира се.
– Точно така. – Той кима с глава, сякаш се надява да ме убеди. – Знаеш ли, много хора минават по моя път всеки ден. Хиляди от тях. Виждам и добри, и не толкова добри хора. След известно време се научаваш да разпознаваш кой кой е доста бързо. Като теб, например.
Взирам се в него, наполовина от любопитство, наполовина уплашена от това, което може да каже.
– Още от самото начало те забелязах.
– Така ли?
– Да, госпожо, така. Вие сте една от добрите. Имам чувството, че може би никой не ви е казвал това достатъчно често, но ако нямате нищо против да го кажа, мисля, че трябва да го чуете днес. – Устата му се извива топло и той протяга ръка, за да ме потупа леко по рамото. – Ти си добър човек, Ейвъри. Трябва да помниш това, независимо от това, което ти поднася живота.
Мълча, изненадана. Не знам какво да кажа. Думите запушват гърлото ми заедно с дъха ми, но не заради тежестта на неговата доброта.
Защото той греши.
Аз не съм от добрите.
Ако знаеше нещо за мен – за миналото ми, за това откъде идвам – той също нямаше да мисли така.
Нужни са известни усилия, за да намеря гласа си. Когато най-накрая го направя, той излиза тихо, като дрезгав шепот.
– Благодаря ти, че го каза, Мани.
Преди нежния му поглед да ме прозре, аз отвръщам поглед от него. Гледам право напред, докато изминаваме остатъка от пътя до петия етаж. В кованата стомана на асансьорните врати отражението ми се взира в мен, като размазана и изкривена маска.

~ ~ ~

Обличам се за вечерната си смяна във Венсанж, когато мобилния ми телефон звъни. Проклинайки, излизам от масивния гардероб, облечена само в черна риза с половин копче и бельо, и се запътвам към всекидневната, където изпуснах чантата си на влизане по-рано този следобед.
Въпреки че не очаквам Ник да се обади – по-точно съм убедена, че няма да се обади – продължавам да тичам към телефона си, сякаш бягам маратон. В главата ми се въртят дузина резки неща, които да му кажа, всички ледени отговори, които репетирам от срещата с Марго по време на обяда.
Но това не е обаждане от Ник.
Разбира се, не е така. Вероятно този гад вече е изтрил номера ми.
Част от гнева ми изчезва, когато регистрирам кода на Пенсилвания на дисплея. Вече говорих с майка си тази сутрин. Рядко и се позволява да се обажда повече от веднъж на ден. Практически не се случва. Сигурно нещо не е наред.
Тревогата ме връхлита, докато се опитвам да отговоря.
– Мамо? – Автоматичното съобщение за събиране на обаждания минава покрай бързия ми поздрав. Тревогата ми се покачва, изчаквам да свърши. – Да, приемам. Мамо? Здравей, там ли си?
– Тук съм, скъпа. – Гласът ѝ звучи тънко, малко уморено, но това не е нищо необичайно през последните няколко години. – Дали се обаждам в неподходящ момент?
– Не, не се. – Затискам телефона между ухото и рамото си, докато закопчавам останалите копчета на ризата си. – Какво става? Всичко наред ли е?
– О, да. Всичко е наред, скъпа.
– Какво става тогава? Защо се обаждаш отново днес?
– Г-н Стадлър дойде при мен преди малко.
Намръщих се при споменаването на служебния защитник, който се занимава с нейния случай.
– Какво искаше той? Има ли някакъв напредък по обжалването ти?
– Все още няма нищо по този въпрос, скъпа. Но той работи по въпроса.
Въздържам се да изтъкна, че Стадлър работи върху жалбите си, откакто държавата я е изпратила. Всичко, което сме виждали, е пречка след пречка. Честно казано, не знам откъде майка ми има търпение. Може би е вечен оптимист. Или може би, за да оцелее там, където е през последните девет години, е трябвало да се откаже от всякаква надежда, че някога ще успее да отмени присъдата си или да намали наказанието си.
Мразя, че не мога да направя нищо, за да помогна. Мразя, че е в клетка на двеста мили от мен и не мога да видя лицето ѝ. Не съм я прегръщала повече от година.
Мразя, че жената, която обичам повече от всеки друг на тази планета, е обявена за чудовище от съдебната система. Убиец, който хладнокръвно е застрелял съпруга си – моя пиян доведен баща.
Не е като да го е отричала. Моята мила, любяща майка беше шокирала всички в съда, включително и мен, когато се призна за виновна в убийство първа степен.
– Нямаме информация за обжалването, Ейвъри, но г-н Стадлър има други новини.
Тихият ѝ глас се намесва в мислите ми. Сега чувам нещо странно в тона ѝ. Нещо леко. Дали е… Вълнение?
– Какви новини? Какво се случва?
– Имаме интервю с комисията по предсрочно освобождаване.
Емоцията ме обзема.
– Мамо, това е прекрасно! Кога?
– Г-н Стадлър казва, че това може да стане още следващата седмица. Вероятно и по-рано.
– Искам да бъда там.
Чувам тихото и вдишване.
– Скъпа, не мисля, че това е добра идея…
– Искам да бъда с теб, мамо. Имам нужда да бъда.
Още докато го казвам, знам какъв ще бъде отговорът ѝ. Усещам го в нежната и въздишка от другата страна на линията.
– Ейвъри, не искам да идваш. – Отказът ѝ е тежък в продължителното ѝ мълчание и знам, че сърцето ѝ се къса също толкова, колкото и моето. – Не искам да си тук за всичко това. Знаеш как се чувствам по този въпрос.
Не казвам нищо, всичките ми аргументи умират на върха на езика ми. Още от първия ден тя настояваше да води тази битка сама. Като шестнайсетгодишно момиче бях твърде уплашена и слаба, за да застана до нея. Сега съм двадесет и пет годишна жена, която не може да направи нищо, за да я спаси.
– Ейвъри, скъпа. Кажи ми, че разбираш.
Поклащам немощно глава и ми се иска нещата да са различни.
Липсваше ми като уплашеното, несигурно момиче, което бях тогава.
– Да, мамо – съгласявам се накрая. – Разбирам.

Назад към част 14                                                          Напред към част 16

Нейт Финли

Край. Тя знаеше. Не можех да го задържам повече. Знаейки, че тя се е борила и е победила срещу рака, откакто се бяхме видели за последен път, се чувствах като още по-голям гадняр, че се преструвам, че не я помня. Тя мълчеше за това. Не ми напомняше. Не се опитваше да ме накара да си спомня за нея. Повечето момичета щяха да се разстроят и да драматизират, да привлекат вниманието.
Но не и Блис. Тя изобщо не каза нищо. Вършеше си работата и се усмихваше, когато я карах. Радостта, която първоначално ме беше привлякла към нея, все още беше там, сякаш никога не си е тръгвала. Дори след всичко, през което беше преминала. Бях най-големия глупак на света. Възнамерявах да поправя това. Ако беше човешки възможно, щях да го направя.
– Кой ти каза? – Най-накрая тя изрече думите. Известно време се взираше в мен, сякаш не беше сигурна какво да каже и дали ме е чула правилно. Имаше тъга. Тя не искаше да знам. Но защо? Може би не заслужавах.
– Това има ли значение?
Тя кимна.
– Да. Има.
– Блис, хайде да вървим, ще закъснеем – извика ѝ Ел. Тя не го погледна и не проговори. В очите ѝ проблесна гняв и разбрах, че е ядосана на Ел.
– Не ми каза той – отвърнах аз, въпреки че не знам защо. Донякъде ми харесваше идеята тя да му се сърди за нещо подобно. Той се вписваше толкова перфектно в живота ѝ. Ел можеше да бъде с нея през всеки момент от деня, ако пожелаеше. Аз не бях. Не ми беше дадена Блис. Вместо това бях избрал Октавия.
– Тогава кой? – Попита тя отново, този път с очевиден гняв в гласа си. Беше секси, тя никога не беше ядосана или, по дяволите, никога дори раздразнителна. При нея „ядосана“ изглеждаше добре.
– Дядо ми. Той си помисли, че знам, и ми спомена за това, докато се хранехме при него.
Гневът ѝ бързо избледня. Тъгата се върна в един миг. Тя постоя за миг объркана.
– Добре – прошепна тя и се обърна да си тръгне, но аз не можех да я пусна.
– Почакай – извиках след Блис. Тя знаеше истината, че съм бил лъжлив задник, а дори не беше споменала за това. Имах нужда от повече. Един шамар в лицето? Тя можеше да ми крещи, ако реши.
Тя направи пауза и с очевидна въздишка се обърна към мен, за да говори.
– Съжалявам – беше всичко, което успях да кажа. Съжалявах, повече от всякога за всичко, което бях направил.
– За какво?
Наистина ли трябваше да ме пита това? Мислех, че причината е очевидна. Имах планина от глупости, за които да съжалявам.
– За това, че те оставих да повярваш, че не те помня. Мислех, че е за добро. Но беше грешка. Жестоко нещо, което направих.
– О, просто си мислех, че съм забравима. – Тя сви рамене и наклони глава. – Това беше преди милион години. Оттогава и двамата сме живели друг живот.
Беше оцеляла през ада, който я бе променил. Ограбил Блис от преживяванията, които е трябвало да има, но тя ни най-малко не се оплакваше.
– Бих искал да опозная жената, в която си се превърнала. Някога бяхме приятели, преди да те целуна. Бихме могли да бъдем отново приятели.
Докато изричах думите, осъзнах, че нямам толкова много истински приятели. Връзката, която имаше с Ел, беше уникална. Аз нямах такава с никого. С Лайла Кейт можехме да имаме това. Ако майките ни не искаха да се оженим. Никога не се бяхме сближавали прекалено много. Надеждите на майките ни щяха да нараснат, ако го направехме.
Октавия не беше моя приятелка. Не си говорехме за много неща. Тя говореше за магазина си, за партитата, на които ще присъства, за сватбата и други подобни неща. Начинът, по който разговаряхме с Блис вчера при дядо ми, беше нещо, което ми се искаше повече. Това можеше да си проси неприятности. Шибани неприятности, но аз ги исках.
– Не мисля, че това е възможно, Нейт. – Гласът ѝ беше мек, докато го казваше, и се колебаеше, сякаш не искаше да каже или да повярва на собствените си думи. После ме остави да стоя там. Гледах я как си отива.
Ел я чакаше до пикапа си. Изразът на лицето му казваше всичко. Тя може да го възприема като приятел, но той я възприемаше като нещо повече от това. Вярвах, че винаги е бил такъв. В позицията му се усещаше притежание. Начинът, по който държеше вратата ѝ и ме гледаше. Чакаше да види дали ще заговоря.
Срещнах погледа му и предупреждението беше ясно. Той безмълвно предявяваше претенциите си. Само заради мен. Разбрах го. Това имаше повече смисъл от това, което Блис смяташе, че са. Момиче като това не би имало момче като „просто приятел“, не и когато изглеждаше като Блис. Всеки шибан мъж би искал повече от нея. Тя беше съвършения пакет от красота и невинност, нямаше нищо грозно в нея; нито отвътре, нито отвън, и това се виждаше.
Освен Блис, никога не бях виждал тази комбинация в жена, а повярвайте ми, търсил съм. Много. Повече, отколкото трябваше. След лятото ми с нея измервах всяка жена по нейните стандарти. Докато не се убедих, че това, което съм запомнил, е илюзия, защото всички сме несъвършени. Оставих я да си отиде и редицата красавици, които я последваха, имаха малко повече от невероятни тела. Това беше тяхното предимство.
Октавия беше избор без драма. Лесна, без предизвикателства и проста. Тя беше облекчение. Това, което си мислех, че търся. Докато не се върнах тук. Докато не видях отново Блис. Тогава си спомних какво всъщност е съвършеното. Това, което не исках да имам. Това, което някога бях имал.
Ел отвори вратата за нея и аз я гледах как се качва вътре. Той заговори на Блис, тя само кимна, а Ел бързо затвори вратата. Той отново ме погледна. Ако Блис беше някой друг, щях да приема това като предизвикателство. Щях да спечеля. Винаги съм го правил. Но това не беше игра, която бих играл.
Тя беше това, което знаех, че не мога да докосна. Моят свят не беше за нея. Тя беше Морски Бриз и нейният свят беше тук. Моят беше навън и чакаше. Да се измъкнеш по дяволите от един крайбрежен град и да се установиш в друг не беше промяна. Това беше друг шибан крайбрежен град.
Това, което исках, беше приятелството на Блис. Да бъда неин приятел щеше да е най-трудното нещо, което някога съм правил, но можех да го направя. Ел беше това, от което се нуждаеше Блис. Бях създаден за Октавия на света. Без значение какво вярваше майка ми. Тя имаше други идеи относно мен. Нямах сърце да ѝ кажа колко се е заблудила за сина си.
Аз бях син на баща ми. Но нямаше да има Блеър, която да ме спаси. Не бях готов за това. Блис нямаше да ме промени. Само за това лято щях да искам тя да е точно такава, каквато беше тогава. Да се чувствам истински щастлив, изпълнен с надежда и жив, както някога си спомнях. Понякога живота ставаше мрачен. Блис знаеше това по-добре от всеки друг. И все пак тя живееше с усмивка, запазила надеждата в очите си. В продължение на три месеца можех да ѝ се наслаждавам.
Проблемът беше да преодолея Ел. Той не ми се доверяваше. Дори не ме харесваше. Помислих си колко много ме беше намразил преди седем години. Блис беше наивна, не го беше видяла. Аз го бях видял и не ми беше пукало.

Назад към част 14                                                            Напред към част 16

Глава 15

– Обеща.
Думите ме разтърсиха и превърнаха костите ми в лед. Обърнах се бавно, уплашена от това, което можех да видя.
– Обеща, – каза тя отново. Тя седеше в средата на стаята на дървен стол. В огнището зад нея не бушуваше огън, никакви свещи не осветяваха стаята.
Бяхме само ние и сивата лунна светлина, която прорязваше красивото ѝ лице. Слабият белег изглеждаше сребрист по окото и бузата ѝ. Той се стегна, докато тя се мръщеше към мен.
– Обеща.
– Ще спреш ли да говориш така? – Изкрещях, като прокарах ръце през косата си. – Знам, че обещах. И се провалих.
– Провалът винаги предшества успеха – каза тя с леко повдигане на веждите. Това винаги беше казвала Хилдегард по време на обучението ни.
– Понякога провалът предшества смъртта – изплюх се аз. Не можех да я погледна. Тя разкъсваше гърдите ми, докато не можех да дишам. Всеки удар на сърцето се удряше в гръдния ми кош толкова силно, че си мислех, че може да се счупи и да го пробие целия.
Това би било по-малко болезнено.
– Тогава умри, – прошепна тя.
Очите ми се върнаха към мястото, където седеше тя. Лицето ѝ беше спокойно, но кехлибарената кръв бе напоила туниката ѝ. Тя се стичаше по предната ѝ част, но тя не помръдна ръце, за да я спре. Гледах с ужас, без да мога да помръдна, как вратът ѝ отслабва.
Очите с цвят на мед се взираха в мен.
– Не оставяй корона, за която да претендират. – Последните ѝ думи се изтръгнаха от гърдите ѝ, преди очите ѝ да изстинат.
Белите ми дробове се запалиха, докато крещях.
И изкрещях.
И изкрещях.

***

Беше ми писнало да я сънувам. Не сънища, а кошмари. Всеки път, когато затварях очи, виждах лицето ѝ. Тя ме викаше отново и отново, докато не се отказах напълно от съня. Оставих локва пот в леглото си и се облякох, за да изляза на чист въздух. Първото слънце едва започваше да наднича над склона на хълма, златните листа на Сил’абар блестяха над града.
Гледах как листата безшумно трептят високо над главата ми. Улиците бяха празни. Никой не се раздвижваше в ранните часове след партито. Седях на една градинска пейка, заобиколена от пищни цветя от всички цветове. Венчелистчетата им тъкмо започваха да се разширяват от топлината на слънцето, всяко от тях обсипано с роса.
Не можах да се насладя на красотата на градината. Единственото, което чувах, бяха тази дума, която звучеше в главата ми.
Обеща.
Сякаш не носех това нарушено обещание навсякъде със себе си. Не беше нужно тя да тормози сънищата ми и да ми напомня как съм се провалила. Как съм я провалила. Пръстите ми проследиха името по предмишницата ми през ленения ръкав. Отново и отново.
– Дълга нощ? – Погледнах нагоре и видях един халфлинг да стои пред мен. Беше облечена в една от онези прозрачни рокли, които бях виждала при шивачите. Златното мастило по лицето ѝ беше започнало да избледнява.
– Не можах да заспя – казах аз и се преместих на пейката. В бързината си за свеж въздух бях оставила наметалото и качулката си. Чувствах се изложена на опасност, когато тъмните ѝ очи се спряха на лицето ми.
– Надявам се, че поне си се забавлявала – каза тя, като се настани на пейката до мен. Тя прибра дългите си черни вълни зад врата си.
Поклатих глава и се отдалечих от нея.
– Намери ли това, което търсиш? – Попита тя, като кръстоса крака и се потопи в слънчевата светлина.
– Какво? – Изправих се. Ръката ми стисна дръжката на острието. Поне не бях забравила да се въоръжа.
Устните ѝ се разчупиха в лукава усмивка.
– Не е нужно да го вадиш – каза тя с лениво махване на ръка. Тя затвори очи и се облегна назад на слънцето. – Аралинт е малък град. Всеки може да види, че си нова. А ти си халфлинг, което означава, че си прекосила планините в търсене на нещо. Бих могла да знам. – Тя дръпна назад дългата драперия на ръкава си. На китката ѝ бе изгорено изображение на корона.
– Била си кралска куртизанка – казах аз. Кралските куртизанки бяха халфлинги, които бяха принудени да пълнят къщите за удоволствия. Технически къщите бяха в разрез с декретите, но носеха печалба на краля. И го снабдяваха с още халфлинки, които да притежава.
Пуснах кинжала си. Тя беше видяла повече насилие от повечето. Нямаше да добавям нищо към него.
– Как избяга?
Тя дръпна ръкава си.
– Бях изпратена с група в Серелиат за жътвата. Господарят, който ме купи, заспа, преди да получи услугите си. Взех парите и наметалото му и излязох през входната врата. – Тя се засмя и завъртя в пръстите си кичур коса. – Не мисля, че са очаквали някой от нас да си тръгне. През всичките тези години мечтаех да избягам, кроях планове за бягство, а когато това най-накрая се случи, никой не забеляза.
– Никога не са пращали никого след теб? – Попитах, сядайки до нея.
Тъмните ѝ очи се впиха в моите. Раменете ѝ се свиха, докато се навеждаше към мен.
– Не мисля, че са търсили. Принцът беше там онази нощ.
Не беше нужно да казва нищо повече. Пръстите ми се почесаха по ръба на пейката, докато белезите по гърба ми сърбяха. Халфлингите често изчезваха, когато принц Деймиън беше наблизо.
– Не си останала в Серелиат? – Попитах, когато капаците на близкия магазин се отвориха.
Тя сви рамене.
– Не съм създадена, за да работя на полето, а с моята марка бях твърде лесно откриваема. – Очите ѝ се насочиха към мен за най-кратките секунди. Топлина заля бузите ми. По времето, откакто съм Острие, бях залавяла много халфлинги бегълци. Повечето от тях никога не са имали възможност да се върнат на постовете си.
– По-скоро бих умряла, отколкото да се върна – продължи тя, – затова похарчих монетите на онзи лорд, за да си купя транспорт до Каерт. След това събрах толкова храна, колкото можех да нося, и отидох във Горящите планини. – Тя се обърна на пейката и погледна от Сил’абар към златната гора от другата страна. Беше твърде далеч, за да я види, но някъде сред дърветата и хълмовете се намираше входът към Пътя на мъдреца.
– Стигна до Горящите планини пеша? Не се ли страхуваше? – Пътуването ми отне една седмица на кон. Не можех да си представя колко време би отнело на един неизпитан пешеходец.
Тя се засмя. Смехът отекна в градината като камбана и накара двойка птици да се втурнат към клоните на Бялото дърво.
– По-изплашена бях от всякога през живота си. Сигурна съм, че си чувала историите за това какво се крие в тази гора. Или пък във Горящите планини. – Чувала съм. Всеки в Елверат знаеше, че не можеш да преминеш във Горящите планини и да очакваш да оцелееш.
– Тогава защо отиде? – Толкова много халфлинги успяваха да се скрият в кралството достатъчно добре. Освен с марката си, тя можеше да мине за смъртна.
– Бях отчаяна, – каза тя с тежък дъх. Тя ме погледна със стъклени очи. – Ако щях да умра, поне щеше да е при моите условия. Поне щях да бъда…
– Безплатно, – довърших вместо нея.
Тя кимна и между нас настъпи опознавателна тишина. Облегнах се назад на пейката и се загледах в балдахина от цветя, който висеше над главите ни. Зелени нюанси се преплитаха с пастелни цветове на фона на златистите листа на Сил’абар. Мога да живея хилядолетия и никога да не се уморя от гледката. Нищо чудно, че елфите и феите обичаха да живеят тук.
Изучавах халфлинката, дългите линии на ръцете ѝ и високите ъгли на бузите ѝ. Мога да кажа, че знаеше, че я наблюдавам, но не ме спря. Вместо това измъкна една праскова някъде изпод коприната на полата си и я захапа.
Нямаше голяма разлика между сенките и куртизанките. Всяка от нас беше избрана още като дете и обучена да задоволява краля с тялото си. Моето беше превърнато в оръжие, което служеше на Короната с всеки мой живот. Куртизанките бяха превърнати в оръжия от собствения си вид, служейки на краля с всеки дребен лорд, който бяха принудени да вземат в леглото си.
Никога не бях срещала нито един от тези, които са избягали. Или поне никой, който да е останал жив, за да разкаже за това.
– Мислиш ли някога да се върнеш? – Прекъснах тишината.
Тя отхапа още от една праскова и избърса сока от пълните си устни с обратната страна на ръката си.
– Понякога, – каза тя и сви рамене. – Не по никакъв начин, но ако някога се върна, бих… – Тя се отдръпна.
Приседнах на ръба на пейката. Когато очите ѝ се върнаха към моите, те бяха студени и убийствени.
– Бих убила краля – завърши тя шепнешком, а тъмната ѝ коса падна пред лицето ѝ, докато се навеждаше напред. – Не си ли мислила някога същото?
Обеща.
– Да, – прошепнах аз. Стягането в гърдите ми се разкъса, когато изрекох думите на глас. – Да, мислила съм. – За първи път признавах това на някого. Очаквах паника, предизвикана от адреналина, познатото гадене, което ме връхлиташе всеки път, когато позволявах на мислите си да пробият десетилетията защита, които бях изградила около себе си. Може би те бяха станали крехки без виното, защото усещах как стените ми се пропукват, а това не ме плашеше.
– Не знам името ти. – Осъзнах, че се измъквам от умопомрачението си.
– Динара – отвърна тя и се изправи от пейката. Беше почти еднакво висока с мен. Тя тръгна по посока на гостилницата, но се обърна обратно. Слънчевата светлина блестеше от златното мастило, което все още беше останало по бузите ѝ.
– Кира, – извика тя и прокара ръка през косата си.
Повдигнах вежди.
– Знаеше коя съм през цялото време?
Хитрата ѝ усмивка се върна и тя кимна.
– Спомням си колко е самотно. Да служиш на краля. Опитваш се да намериш нещо, което има значение, преди да умреш за него. – Скръстих ръце, за да се предпазя от пронизващия ѝ поглед. Отново се почувствах разкрита.
– Но той иска точно това, – продължи тя. – Ето как работи. Убеждава ни, че сме сами, докато истината е, че сме заобиколени от хора, които също се опитват да се освободят.
– Искаш да ми помогнеш да убия краля? – Подиграх се.
Тя не се засмя. Устните ѝ се изравниха и тя направи крачка към мен.
– Страхувам се, че моите умения няма да помогнат толкова, колкото твоите, но има хора, които може да са готови да ти помогнат. Ако си готова да потърсиш на неочаквани места.
Стомахът ми се разтрепери.
– Никога не бих могла да поискам от халфлинги, които са избягали от краля, да се вдигнат на оръжие срещу него. – Нямаше да бъда отговорна за повече техни смъртни случаи. Не и за една изгубена кауза.
Динара сви рамене.
– Може би това решение вече е взето – каза тя хладно. – Знам за кого си дошла тук. Не знам дали си дошла по собствено желание, или по заповед на краля, но знам, че си дошла от отчаяние. Защо иначе да предприемаш пътуване, в което не са очаквали да оцелееш? Но може би тук ще намериш нещо повече от оцеляване. Може би ще намериш изкупление.

Назад към част 15                                                       Напред към част 17

ГЛАВА 3

Пайпър си пое дълбоко дъх и го задържа, докато се взираше във вратата пред себе си. Издиша, почука леко и я отвори, без да чака отговор.
Куин вдигна поглед от документите, които четеше – от овъгленото им състояние, документите, които беше възстановил от останките на консулството преди десет дни. Когато за първи път го видя да рови из руините онази нощ, се зачуди дали не търси тялото ѝ. Но не, тя се смяташе за мъртва от една седмица насам. Баща ѝ е бил там, за да намери документи, а не останките ѝ. Не можеше обаче да го вини за това, не и при състоянието на града, в което се намираше.
Когато тя влезе, веждите му се смръщиха за кратко, преди да се изгладят. Другите консули бяха напуснали срещата преди около двайсет минути. Тя реши, че е чакала достатъчно дълго.
– Пиперел – каза той неутрално.
Като избута допълнителните места от пътя, тя седна на един разнебитен дървен стол срещу него. Полуочакваше да ѝ каже да напусне, докато не я повикат, но вместо това той остави документите си настрана. Тя го изучаваше, докато той я анализираше с доброто си око, другото покрито с обикновена черна лепенка. Изглеждаше по-едър, отколкото си го спомняше. Последните няколко седмици не се бяха отразили добре, никога преди не го беше виждала да седи с присвити рамене. Изглеждаше изтощен.
– И как мина срещата? – Попита тя, опитвайки се да отговори на неутралността му.
– Доста добре – отвърна той – макар че все още разработваме стратегията си по отношение на гайците. Първо обаче бих искал да обсъдим твоята роля тук.
Тя се напрегна.
– Моята роля?
– Откакто пристигна, всеки ден напускаш територията сама.
– Знаеш защо. Още през първия ден ти казах, че трябва да намеря Лире и Сейя.
– Бях много ясен, че ситуацията в града е твърде нестабилна за…
– Аз също бях много ясна – прекъсна го тя. – И не е нужно да си губим времето да го повтаряме отново.
Двамата с Куин се взираха един в друг. Вече бяха говорили надълго и нашироко за приключенията ѝ, макар че тя беше пропуснала някои подробности. Той знаеше, че е възвърнала магията си и че ще търси Лире и Сейя, със или без негово разрешение, докато не ги намери. Но не знаеше нищо за новата ѝ способност да се превръща буквално в полудемон или че носи Сахар под лявата си броня. Доколкото знаеше, Аш все още го притежаваше.
Накрая той наруши лаконичното мълчание.
– Подозираш, че семейство Ра е замесено в… изчезването на… приятелите ти, така ли?
Тя преглътна коментара си за колебанието му по отношение на „приятели“.
– Да.
Той сви пръсти.
– Участието на Ра в изчезването на твоите спътници може да създаде потенциално нестабилни усложнения за всички нас.
– Какво имаш предвид?
Той почука с пръсти по брадичката си.
– Отстраняването ми като главен консул се подготвяше повече от десетилетие. В началото на кариерата си разбрах за корупция в редиците на консулите, но на Колдър и на мен ни отне много години да разкрием истината. Не знам кога е започнала, но тя предхожда моето встъпване в длъжност като главен консул.
Той я погледна с най-сериозния си поглед. Преди това я караше да се свива, но след като се бе изправила пред хора като Самаел, погледът на баща ѝ сякаш нямаше същата сила.
– През последното десетилетие – каза той – семейство Ра е организирало проникване в системата на Консулството. Премахването ми беше последната стъпка.
– Инфилтрация? – Повтори тя с ужас.
Той кимна мрачно.
– Смятаме, че са стигнали дотам, че са подготвяли хемони за агенти и са ги вкарвали в програмата за чираци, а през годините са влияели или са купували лоялността на други хора. По-голямата част от консулите не са наясно с инфилтрацията, а много повече са неволни пионки, но има достатъчно такива лоялни към Ра консули, за да подкопаят изцяло системата. Едва след като бях свален от поста главен консул, разбрах колко много от тях са на властови позиции. Повече от половината от Борда на директорите е податлив на влияние от страна на семейство Ра.
Пайпър се облегна назад на седалката си, стиснала устни, докато възприемаше сериозността на ситуацията.
– Това напълно променя баланса на силите не само между семействата на демоните, но и между консулствата, префектите и човешката полиция и правителство.
Куин кимна отново.
– С този контрол фамилията Ра ще има несправедливо предимство в регулациите, санкциите, вноса на магически стоки, криминалната система… Също така подозираме, че префектите са силно компрометирани от семейство Ра, семейство Хадес и други фракции от подземния свят.
– С подхода на префектите „първо стреляй“ – каза тя – корупцията на демоните само ще ги направи по-опасни, тъй като ситуацията в града се влошава. Ще съобщиш ли на правителството какво се е случило?
– Бях напълно дискредитиран и съм сигурен, че Ра са обявили много голяма награда за главата ми. Освен това в този момент правителството не може да направи почти нищо, за да подобри ситуацията. – Той направи кратка пауза. – Надявам се, че разбираш, че поради нарастващата опасност от проникването на Ра и връзките ти с различни замесени демони нямах друг избор, освен да отменя чиракуването ти, когато го направих.
Тя се напрегна от нежеланото напомняне. „Различни замесени демони“ вероятно означаваше Мийзис, тъй като тя не виждаше как Аш, Сейя или Лире имат нещо общо с проникването на Ра. Куин все пак бе направил всичко възможно да я държи далеч от всички тях.
Тя потърка с ръка лицето си.
– И какво правим?
– Засега Ра имат подкрепата на префектите и използват това влияние, за да се опитат да потушат тероризма на гайците със сила. Твърде много демони не желаят да напуснат по мирен път, а човешкият живот е без значение и за двете страни. Както видя, насилието в града ескалира с всеки изминал ден. Ето защо непосредствените ни цели са да убедим колкото се може повече демони да напуснат временно, а междувременно да предупредим колкото се може повече некорумпирани консули за истината.
Тя се намръщи.
– Ако искате да предупредите други консули, как ще разберете с кого е безопасно да говорите? Как ще общувате с тях? Не можеш просто да им се обадиш един по един и да им кажеш: „Хей, само за да знаете, демоните на Ра са превзели системата на консулствата. Пазете си гърба.“
– Това е един от въпросите, които все още се обсъждат. – Той отново прокара пръсти по бюрото. – Сигурен съм, че разбираш опасностите, които заобикалят семейство Ра в момента, особено в личен план. Затова трябва да осъзнаеш, че екскурзиите ти до тяхното посолство, за да търсиш изчезнали демони, са крайно безотговорни.
Тя притисна юмруци към коленете си. Значи затова ѝ беше доверил тази тайна информация – за да я убеди да спре да търси Лире и Сейя. Ако не беше това, щеше ли изобщо да ѝ каже? Мислите ѝ се насочиха към Вежовис, нейния дядо, макар че не го беше знаела до смъртта му. Той беше рискувал всичко и накрая беше загубил живота си, защото ѝ беше помогнал.
– Внимавам – каза тя. – И щом Лире и Сейя са в безопасност, ще бъда на сто процента на разположение, за да помогна, както мога, на останалите консули.
Както и очакваше, изражението на Куин веднага се втвърди.
– При толкова несигурно положение и толкова много животи в опасност – каза той, а грапавият му глас беше строг – нашият основен приоритет е деескалацията на насилието и възвръщането на контрола над консулствата от Ра. Като се поставяш в положение, в което може да бъдеш заловена, ти застрашаваш…
Пайпър се изправи.
– Ако бъда заловена, това ще бъде мой проблем. Вашият основен приоритет е да си върнете консулствата. Така че ти продължавай да работиш върху това, а аз ще се тревожа за приятелите си.
Куин също се изправи, единственото му зелено око я погледна и устата му се отвори да спори, но тя не изчака да чуе опровержението му. Тя просто се обърна и излезе от стаята.

***

– Пайпър!
Тя спря по средата на стъпката си, като погледна назад към входа на светилището. Току-що бе слязла от камбанарията, където се бе охладила след срещата с баща си и обмисляше следващия си ход. С новата информация за семейство Ра тя не беше сигурна какво да прави по-нататък за Лире и Сейя.
Мелони махна с ръка от прага на църквата.
– Пайпър, търсим те. Хайде!
– Къде да дойда? – Промълви тя, докато тръгваше по пътеката.
– Натам – каза весело Мелони. – Имаме задача.
– Каква задача? – Попита тя със съмнение, следвайки Мелони по стъпалата и заобикаляйки към задната част на църквата.
Момчетата вече чакаха в полукръг около двама консули. Дрю беше слаб мъж в началото на трийсетте години, който изглеждаше така, сякаш един силен тласък би го повалил, но беше твърд като скала. Лекса, която ръководеше собствено консулство в друг град – или го беше направила, преди да го напусне, за да подкрепи Куин – беше дребна азиатка, четиридесетгодишна, но с десет години по-млада на външен вид, която вероятно можеше да се справи с Дрю в битка с една ръка, вързана зад гърба ѝ. Черната ѝ коса беше късо подстригана и оформена в разрошена, небрежна прическа, която я правеше да изглежда като размирница.
– Добре, деца – обяви тя, щом Пайпър и Мелони се присъединиха към тях, като думите ѝ бяха остри и отсечени, но все пак леки и с нотка хумор. – Уговорката е следната. Както знаете, консулът Колдър работи с няколко заведения за демони в центъра на града, за да започне извеждането на демони от града. Там долу обаче става твърде рисковано, така че е време да го извлечем. Това е нашата работа тази вечер.
Пайпър се изправи. Беше готова да се оттегли от всяка глупава, губеща време задача, която Куин беше измислил, за да накара чираците да се чувстват полезни, но не можеше да изостави чичо си.
– Защо трябва да го извлечем? – Попита тя. – Не може ли да се измъкне сам?
– Гайците са наводнили центъра на града с малки, но добре въоръжени отряди, които обикалят района в търсене на демони. Те са агресивни, опасни и изненадващо компетентни с оръжията си. Префектите присъстват също толкова и тъй като Колдър, както и останалите, са обявени за предатели, те също представляват опасност.
Лекса огледа групата.
– Имаме готов микробус за тръгване. Дрю ще ни вози през по-голямата част от пътя дотам. Превозното средство ще бъде твърде забележимо, като навсякъде има гайски и префектски патрули, така че ще продължим към центъра пеша. Ще вземем Колдър, ще се върнем при Дрю и ще се върнем тук с висока скорост. Има ли въпроси?
– Колко далеч трябва да вървим? – Попита Лий.
– Това са около две мили – по-малко от половин час, ако се движим бързо. Заради непредвидимите опасности, с които ще се сблъскаме в центъра, ако се сблъскаме с проблеми и някой се отдели, не можем да се мотаем и да го търсим. По пътя ще прегледам местата за срещи.
– Голяма група ще привлече нежелано внимание – отбеляза Пайпър. – Няма ли да е по-разумно да тръгнат само трима души? Един шофьор и двойка, която да пътува пеша?
– Главният консул иска всички да отидете – обясни тя. – По традиция консулите работят самостоятелно, но това вече няма да е ефективно за нас. Ако искаме да оцелеем при предстоящите промени, трябва да се научим да работим като сплотен екип.
Повдигнала скептично вежди, Пайпър я остави да се отпусне, свръхсъзнавайки, че момчетата я зяпат за това, че е предположила, че не трябва всички да си тръгнат. Тя не искаше да застрашава собствените си шансове за участие в мисията, но не смяташе, че е разумно да хвърли четирима наивни чираци в хаоса в центъра на града заради излагацията. Нима беше арогантно от нейна страна да смята, че тя може да се справи, а те – не?
От друга страна, на всички чираци им оставаше една година до полагането на последните изпити – или щеше да им остава, ако все още бяха в консулствата си. За един консул те бяха почти напълно обучени. Може би Куин и останалите наистина смятаха, че са напълно способни да допринесат положително за мисията, а Пайпър беше прекалено критична, защото напоследък се занимаваше с най-могъщите и коварни от кастата на демоните.
Тя хвърли поглед към Ранди и Джером. Ранди се усмихваше и побутваше приятеля си с лакът, тя на практика можеше да види как мускулите на егото му се напрягат. Е, тази вечер щеше да разбере дали ги е подценявала. Само се надяваше, че това няма да е урок, който те ще научат по трудния начин.

Назад към част 3                                                    Напред към част 5