Месец: февруари 2025

Хелън Харпър – Препятствията на ловджийката
ТРЪПКАТА ОТ ЛОВА – Книга 1

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32

Хелън Харпър – Мързелива вещица
Книга 1
Поредица „Мързеливата вещица“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

Хелън Харпър – Звездна вещица
Книга 2
Поредица „Мързеливата вешица“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

Хелън Харпър – Духовна вещица
Книга 3 от поредицата „Мързеливата вещица“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

Хелън Харпър – Искряща вещица
Новела 3,5
Поредица „Мързеливата вещица“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9

САМО ЗА ОНЛАЙН ЧЕТЕНЕ

ГЛАВА 8

Аш, заключи тя, твърде много обичаше високите места.
Скривалището му в Бринфорд също беше в центъра на града и отново в най-високата сграда наоколо, което имаше смисъл. Нападателите можеха да го нападнат само от по-ниските нива, което правеше защитата по-лесна, а и не можеше да бъде притиснат в ъгъла – не и когато можеше да скочи през прозореца.
Небето беше зловещо синьо в предсмъртния здрач. От наблюдателната си точка на гърба на Зви Пайпър наблюдаваше как Аш обикаля жилищната кула, търсейки подходящия прозорец. За разлика от предишната, тази сграда нямаше балкони. Тя все още недоумяваше как планира да се приземи, когато той се насочи право към един много затворен прозорец и се приземи на малкия перваз. Той плъзна прозореца и изчезна в тъмната стая отвъд.
Зви се наклони към същия прозорец и Пайпър изпадна в паника. Драконът нямаше как да мине през този отвор. Преди да успее да направи нещо повече от това да изтръпне, страната на кулата се втурна да ги посрещне. Зви замахна назад точно преди да се сблъскат и се хвана за перваза на прозореца. Ноктите на задните ѝ крака одраскаха външната стена, докато тя се държеше несигурно за перваза с глава и шия навътре в сградата.
Появи се Аш, прехвърли се през врата на Зви и хвана Пайпър. Тя изпищя, докато той я вкарваше бързо вътре, поваляше я на земята и се въртеше назад, за да помогне на Лире да измине останалата част от пътя. Веднага щом пътниците бяха вътре, Зви изчезна в изблик на черен огън. Малкият дракон се вдигна с щастливо цвърчене, излетя направо от стаята и навлезе по-навътре в апартамента.
– Уф – каза Лире при експлозивното си издишване. – Признавам, че последната част винаги ме кара да се притеснявам малко.
– Да – съгласи се Пайпър, все още поемайки си дъх. Ръцете и краката ѝ бяха като клатещи се ледени блокове.
– Аш. Ти се върна.
Пайпър се обърна и видя Сейя, която стоеше на вратата. Тя преглътна мига на ревност, беше забравила колко красива е по-малката сестра на Аш, макар че не разбираше възмущението ѝ. Обикновено не изпитваше завист покрай красиви момичета. Гарвановата коса на Сейя беше прибрана във висока конска опашка, която висеше до половината на гърба ѝ, а живите ѝ сини очи, топли от удоволствието да види брат си, изглеждаха огромни в деликатното ѝ лице.
Тези очи се плъзнаха към Пайпър и забележимо охладняха.
– Пайпър – каза тя. – Радвам се да видя, че си добре.
Пайпър примигна, сериозно съмнявайки се в искреността на думите на Сейя, макар че не знаеше защо момичето да не е искрено.
– Хм – каза Лире във внезапно настъпилата неудобна тишина. – Усещам ли мирис на храна?
– Направих яхния – каза Сейя. – Помислих, че може да ти е студено, когато пристигнеш.
При думата „яхния“ Лире и Аш се насочиха към вратата. Пайпър ги последва, като огледа стаята. Беше устроена като входно-изходен пункт, като покрай едната стена нямаше нищо друго освен купчини екипировка, а в ъгъла бяха подпрени няколко оръжия. Основното помещение беше почти пусто – овехтяла кухня и хол. Аш вече беше до печката и си сипваше купичка от парещата тенджера. Сейя стоеше до него, с по едно драконче на всяко рамо, докато му мърмореше.
Лире забеляза Пайпър, която стоеше неловко в средата на стаята, и я подкани да отиде до един бар стол на полуострова с плота. Той разнесе още една купа и я постави пред нея. Тя веднага се зарови в нея.
– Е, да го чуем – каза Сейя. – Къде беше?
– Нека първо тя да яде – каза Лире. – Всички сме гладни.
Сейя се намръщи. Той отвърна на гримасата. Пайпър продължи да яде, игнорирайки напрежението. Лире и Сейя явно не бяха най-добри приятели. Като цяло това вероятно беше добре. Когато Лире срещна Сейя за първи път, той изглеждаше прекалено очарован от нея. Тя беше млада и красива – точно такъв тип инкубите намираха за неустоим. Пайпър не искаше да знае какво щеше да направи Аш, ако Лире някога съблазни сестра му. В най-добрия случай това щеше да е краят на приятелството им. В най-лошия случай това щеше да е краят на живота на Лире.
– Това е много хубаво – каза тя, като посочи с лъжица купата си.
– Благодаря – отвърна Сейя, но без да е топло.
Пайпър се върна към яденето в мълчание, подозирайки, че ако беше само тя, а не Аш, нямаше да я чака топла храна при завръщането ѝ.
След като се нахрани достатъчно, за да утоли непосредствения си глад, тя наруши тежкото мълчание, като повтори цялата история за отвличането и спасяването ѝ пред Сейя.
– И така – завърши Пайпър – сега трябва да разкажа всичко това на баща ми, за да могат да спрат гайците да унищожат още консулства.
– Не им завиждам за тази работа. – Лире барабани с пръсти по плота. – Това обаче е идиотски план. Демоните няма просто да свият рамене и да си тръгнат, защото консулствата са изчезнали.
Тя кимна.
– Планът им има и още нещо, но те не споделиха с мен подробности.
Сейя отметна конската си опашка от рамото си.
– Това е идиотизъм. Никога няма да проработи.
– Унищожаването на консулствата ще създаде вакуум във властта – каза Аш – който гайците смятат, че могат да запълнят, но се съмнявам, че имат ресурсите да въведат нова структура на властта. Така или иначе, няма да стигнат далеч. Щом разкриеш кой стои зад това, префектите и консулите ще започнат да преследват гайците и плановете им ще рухнат.
– Хм. – Пайпър бръкна в купата си с парче картоф. Почувствала се малко по-добре, че светът няма да се разпадне в анархия, тя изяде още една хапка.
Аш постави купата си в мивката.
– Ще поспя няколко часа.
При мисълта за сън Пайпър се прозя.
– Първо трябва да си взема душ.
– Точно там. – Сейя посочи една врата встрани от входа. – На рафта има сгънати кърпи. – С кратко кимване тя последва Аш и излезе от стаята.
Пайпър примигна след тях.
– Мърмореща девойка, а? – Коментира Лире, заобикаляйки острова, за да застане до нея. – От два месеца съм заклещен с тях.
– Какъв е проблемът на Сейя?
Лире сви рамене.
– Тя просто е прекалено грижовна.
– За Аш?
Той кимна.
– Защо това да я кара да ми дава хладно рамо? Аз не съм враг.
Той отново сви рамене.
Очите ѝ се присвиха и тя понижи гласа си.
– Това има ли нещо общо с бележката ти…
Той я прекъсна с предупредителен поглед.
– Не искаш ли да си вземеш душ?
– Да, но…
Той обви ръка около кръста ѝ, свали я от бар стола и я поведе към банята.
– Трябва да си вземеш душ.
– Лире…
Той я завлече в банята, пусна я и завъртя крановете. Водата пръскаше силно и изпълваше малката стая с шум.
– Не искам някое малко драконово ухо да ни слуша – каза той тихо, гласът му почти се губеше в звука на течащата вода.
В стомаха ѝ се появи нервност от степента, до която той смяташе да скрие разговора им.
– Защо си толкова потаен?
Той въздъхна, а звукът му беше изпълнен с разочарование и тревога.
– Искам да говоря с теб за Аш.
– Какво за него?
– Той ти казва неща, които не казва на мен.
– А?
Той сви рамене.
– Разказа ти за Сейя, а на мен не ми беше казал и дума за нея.
– О, да.
– Помислих си, че може да ти е казал нещо.
– За какво?
Дълга пауза.
– За това какво не е наред с него.
Тревогата я обзе.
– Какво имаш предвид?
– Ти го видя, Пайпър – каза той и гласът му загрубя. Обърна се към мивката и сложи двете си ръце на плота, с прегърбени рамене. – Видя го снощи. Онази пълна загуба на контрол. Това не беше първият път. През последните два месеца се случваше все по-често и по-често.
Тя се взираше в него, без да го вижда, а образът на дивия скок на Аш от леглото, сякаш се беше събудил, без да знае къде се намира, изпълваше съзнанието ѝ.
– Нещо не е наред с него – каза Лире, притворила очи – и става все по-зле.
Принуждавайки ръцете си да се освободят от юмруците, тя каза тихо:
– Разказах ти малко за това какъв беше, когато го измъкнах от сградата на „Хризалис“.
– Да – каза той, изправяйки се от плота. – Ето защо си помислих, че може би ще успееш да получиш някои отговори от него. Той не иска да ми признае, че нещо не е наред. Но тъй като ти беше там с него, може би ще му е по-лесно да говори с теб.
– Може би – прошепна тя, макар да нямаше особена надежда. Аш не беше от споделящите. Тя изпусна треперещ дъх. – Мислех, че той е добре. Мислех, че Вежовис го е излекувал.
– Вежовис може да излекува само толкова, а той не разполагаше с много време.
– Може би трябва да го заведеш при друг лечител.
Той поклати глава още преди тя да е довършила.
– Лекуването на ума е почти забравено изкуство. Вежовис е единственият лечител, за когото се сещам, че евентуално би знаел как да го направи.
Тя завъртя кожената лента около китката си.
– Значи смяташ, че Аш губи контрол над засенчването?
– Не съм сигурен. На пръв поглед изглежда така, но не е… не съвпада съвсем с това, което съм виждал за други демони с проблеми със засенчването.
– Какво имаш предвид?
– Просто е… Не знам. Затова исках да поговоря с теб.
Тя затвори очи и сключи вежди. Спомни си за Аш, когато за първи път влезе в килията му в центъра „Хризалис“. Насилие и ярост, които горяха в очите му. Сляпа омраза. Искаше да я убие само защото съществуваше. Тя потрепери.
– Не знам – прошепна тя. – Не знам какво не е наред с него.
– Можеш ли да опиташ да говориш с него?
– Ще опитам.
– Благодаря. – Той въздъхна. – Всички тези глупости определено не са помогнали.
– Какви глупости?
– Това, че си мъртва. Той не го прие добре.
Тя се успокои.
– А?
– Ами, аз също не. Чувствахме се така, сякаш сме те провалили. Аш обвиняваше себе си, защото не беше настоял да те вземем да се скриеш при нас. После изведнъж разбрахме, че не си мъртва, и трябваше да разберем къде си, кой те държи, дали все пак не си мъртва. Беше доста напрегнато.
– О, да, предполагам, че е било.
– Трябва да се прибереш и да поспиш малко. Аз ще изляза за няколко часа и ще видя какво мога да открия за баща ти.
Тя кимна. Той се обърна към вратата.
– Това ли е всичко? – Попита тя.
Той погледна назад, сбърчил вежди.
– Какво дали е всичко?
– Няма ли да ми предложиш да ми измиеш гърба под душа? Или да ми стоплиш леглото? Или – знаеш – нещо неуместно?
Очите му блеснаха, докато се усмихваше лукаво.
– Това покана ли е?
– Не. – Тя повдигна вежди. – Просто се чудех дали се чувстваш добре. Не е нормално да си толкова добре възпитан.
– Обичам жените си борбени, затова изчаквам, докато си отпочинала добре.
Тя изхърка.
– Разбирам. Ето че се притеснявах напразно.
Тихият му кикот я накара да се усмихне, докато той затваряше вратата на банята след себе си.
След като си взе душ и се преоблече в риза и панталон назаем – любезно предоставени от Лире, тъй като дрехите на Сейя ѝ бяха твърде малки – тя се настани на дивана с одеяло. Аш беше във втората спалня, вероятно спеше като мъртъв след цяла нощ летене наоколо.
Въздъхнала, Пайпър затвори очи и се заслуша в тихото тракане на чинии, докато Сейя почистваше кухнята. Притесненията се въртяха в главата ѝ, докато тихо репетираше как да повдигне въпроса за проблемите на Аш с контрола върху сенките. Тъкмо започваше да се унася, когато върху гърдите ѝ се стовари тежест. Очите ѝ се отвориха и видяха тъмен нос, който подсмърчаше по брадичката ѝ. Зви изръмжа за поздрав и примигна с големите си златни очи.
– Здравей, момиче – прошепна Пайпър и погали гривата на дракончето.
Зви легна по корем на Пайпър и зачурулика разговорно. Някога драконът с размерите на котка беше твърде срамежлив и сдържан, за да се приближи до Пайпър. Тя се усмихна, поласкана от факта, че Зви вече я смята за приятелка. Докато галеше съществото, пръстите ѝ се сблъскаха с кожената каишка върху малките ѝ рамене. Приседнала малко, Пайпър се намръщи на лекия ремък. Кожен триъгълник покриваше гърдите ѝ – някакъв вид броня?
Сейя се приближи и спря близо до краката на Пайпър.
– Имаш ли нужда от нещо, преди да си легна? – Попита тя.
– Добре съм – каза Пайпър, като се опита да не се намръщи. Всъщност тя не познаваше много добре Сейя, а тъмното ѝ минало правеше още по-трудно да прецени изражението и настроението ѝ. Цялостното впечатление на Пайпър от първата им среща не беше за топла дружелюбност, но сега Сейя определено беше по-студена, отколкото преди два месеца.
– Как вървят нещата? – Попита тя колебливо. – Какво е чувството най-накрая да си свободна?
По лицето на Сейя проблесна изненада, след което изражението ѝ се втвърди.
– Това зависи от начина, по който определяш „свободна“.
Пайпър примигна.
– Какво имаш предвид?
– Да се измъкнеш изпод палеца на Самаел е прекрасно – каза Сейя, а думите ѝ бяха в пълно противоречие с тона. – Но не бих нарекла това свобода. Бягане, криене, постоянно оглеждане през рамо. Всяка сянка е потенциален враг. Заменихме веригите на Самаел за веригите на страха.
– Съжалявам – отвърна тя колебливо. – Но не е ли по-добре от това да си затворник, отколкото да бъдеш измъчван?
– Разбира се. Качеството ни на живот е хиляди пъти по-добро. Само че не бих го нарекъл свободен.
– О, разбирам какво имаш предвид.
– Всеки ден се страхувам за нас – каза Сейя, а в гласа ѝ се прокрадна лед. – А сега е много по-лошо.
– Какво е по-лошо?
– Опасността.
– Какво имаш предвид?
– Това, че съм тук – избухна Сейя. – Всичко тук – летене из града, проникване в сгради, правене на сцени. С други думи, ти.
– Аз?
– Има голяма вероятност шпионинът на жетварите да е видял Аш. Ако го е направил, това ще е първият път, откакто сме избягали, в който шпионин на Хадес се е доближил до откриването ни.
– Съжалявам. Не знаех…
Сейя сгъна ръце, извисявайки се над Пайпър.
– Точно така. Ти не знаеш.
– Извинявай?
– Не знаеш колко си опасна. Колко голяма опасност създаваш.
– Аз…
– Наистина съм ти благодарен за всичко, което направи за нас – прекъсна я Сейя. – Ти спаси живота на брат ми и моя. Но това трябва да спре.
Тя се взираше в нея, озадачена.
– Какво трябва да спре?
Сейя я погледна продължително.
– Трябва да оставиш брат ми на мира.
Миг мълчание.
– Какво трябва да направя?
– Да го оставиш на мира. Прекъсни го. С други думи, да го забравиш.
Пайпър изпсува.
Очите ѝ бяха като сини ледени парченца, а Сейя се наведе малко по-близо.
– Мислиш ли, че не знам как се чувстваш? Очевидно си влюбена в него.
Пайпър седна рязко, като принуди Зви да седне в скута ѝ.
– Аз… ти…
– Нямаш право да се чувстваш по този начин. В кой свят чувствата ти биха били взаимствани? Ти просто се луташ след него в собствения си наивен малък свят и правиш всичко по-сложно – и по-опасно – за него.
Устата на Пайпър се отвори и затвори в беззвучно възмущение.
– Ти и той – продължи тя, размахвайки пръст пред лицето на Пайпър – не можете да бъдете заедно. Няма да се получи. Брат ми и без това се е справил с достатъчно гадости, няма нужда да се забърква с теб, да се чувства отговорен за безопасността ти. Колко пъти ще го накараш да рискува живота си заради теб? Докато не го убият?
– Ти… – Пайпър започна яростно.
– Той вече се чувства отговорен за теб и то само като твой приятел. Виж какво му донесе приятелството ви – шпионин на жътварите, който ни е на опашката.
– Аз не…
– Какъв е смисълът, така или иначе? Дори не можеш да го погледнеш без блясък. Ще продължиш напред и ще правиш каквото правите вие, хемоните. Бъди консул или каквото и да е друго. Къде се вписва той в това бъдеще? Ние ще прекараме остатъка от живота си, криейки се от Самаел.
Пайпър се взираше в момичето, онемяла и едва успяваща да повярва на това, което чуваше. Зви измърмори, като лапна крака на Пайпър.
– За теб и Аш няма бъдеще – продължи безмилостно Сейя. – Но ето че той ни излага на риск, за да спаси задника ти. Трябва да се справиш със собствените си проблеми и да го оставиш настрана.
Пайпър скочи от дивана, като неволно захвърли Зви на пода. Беше чула достатъчно. С оголени зъби тя агресивно посочи с пръст Сейя.
– Не съм помолила Аш да ме спаси! Дори не знаех, че е излязъл от Подземния свят. И ако той рискува живота си за мен, то е защото е решил да го направи, а не защото аз съм го помолила!
Сейя отново отвори уста, но Пайпър се обърна и дръпна одеялото от дивана.
– Спести си дъха. Не ми пука какво ще кажеш.
Тя прекоси стаята до свободната спалня и затръшна вратата след себе си. Оглеждайки безплодната стая, в която нямаше нищо друго освен екипировка и оръжия покрай стената, тя се пресегна към противоположния ъгъл и се сви на пода с одеялото си. Подпряла глава на ръката си, тя стисна зъби и дишаше тежко през носа си.
Какво знаеше Сейя? Така че Пайпър се грижеше за Аш. Беше привлечена от него. Това беше всичко. Освен това нямаше никакво значение и в двата случая. Тя знаеше, че това е невъзможно. Нямаше бъдеще, в което двамата да си паснат. И дори не беше сигурна, че той така или иначе иска да има такива отношения с нея. Като се има предвид, че Пайпър беше рискувала живота си, за да спаси Сейя от затвор и мъчения, на момичето сериозно ѝ липсваше благодарност.
Тя стисна и разтвори челюстта си. Мина много време, преди да се успокои достатъчно, за да заспи непробудно и неудобно.

***

Обядът беше напрегнат.
Сейя стоеше от едната страна на щанда и гризеше сандвич. Пайпър седеше на един бар-стол и се взираше в недокоснатата си храна. Аш и Лире стояха точно пред кухнята и си разменяха объркани, предпазливи погледи в някакъв вид мъжка морзова азбука, докато се чудеха на проблема.
Пайпър ядосано вдигна сандвича си и отхапа. Нямаше смисъл да гладува само защото Сейя го беше приготвила. Главата ѝ пулсираше в такт с дъвченето. Болеше я, откакто се беше събудила на пода в скована топка.
Лире се беше върнал преди час, без да успее да се сдобие с информация за местонахождението на главния консул. Баща ѝ и Бордът на директорите се бяха прибрали под земята, в случай че неизвестни терористи са се насочили към тях. Пайпър прецени, че най-простото решение е да намери най-близкото непокътнато консулство и да обяви пред местните консули, че не е умряла. Със сигурност някой от тях би могъл да открие главния консул. И Аш, и Лире смятаха, че това е твърде опасно, не само че гайците вероятно все още я търсеха, но и шпионите на Самаел вече щяха да са навсякъде в града.
Това означаваше, че тя е заклещена тук, докато Лире и Аш успеят да открият необходимата им информация. А това означаваше дни наред да стои в малкия апартамент със Сейя. Сейя беше в още по-лошо настроение благодарение на продължаващото взаимодействие между Пайпър и брат ѝ и защото Аш отново рискуваше заради Пайпър, разкривайки местоположението си на същите шпиони на Хадес, от които искаше да я държи далеч.
– И така – каза Лире – вие двете ще бъдете ли добре тази вечер, докато Аш и аз правим разузнаване?
– Трябва да отида с Аш – каза Сейя. – Ти можеш да останеш тук с Пайпър.
– Лире има контакти, които може да използва – каза Аш и се намръщи на сестра си. – А ти си по-подходяща да изведеш Пайпър оттук, ако апартаментът бъде нападнат.
Пайпър изхлипа, не защото Сейя не беше способна, а защото момичето беше по-склонно да остави Пайпър на съдбата ѝ и да прескочи, за да се присъедини към брат си.
Аш и Лире я погледнаха, а след това се спогледаха.
– Ех – опита се отново Лире. – Можем ли да поговорим за проблема тук?
– Не – изригнаха в един глас Пайпър и Сейя.
Той се отдръпна.
– Добре тогава. – Погледна към Аш за помощ, но Аш само сви рамене.
Главата ѝ пулсираше. Тя притисна ръка към челото си и се загледа в сандвича си, борейки се с гаденето. Уф. Тя затвори очи, докато болката се засилваше и разширяваше в главата ѝ. Непоносим натиск, който сякаш щеше да спука черепа ѝ.
– Пайпър?
Лире докосна лакътя ѝ, а в гласа му прозвуча загриженост. Тя осъзна, че е стиснала главата си между ръцете си.
– Това е само главоболие – каза тя, малко задъхана. Мъчително главоболие.
– Наранена ли си? – Попита той, като дръпна нежно китката ѝ. – Нека да видя.
– Добре съм. – Болката сякаш я смазваше. – Просто трябва да си легна.
– Пайпър…
– Добре съм.
Тя се опита да спусне ръцете си, но агонията се разрасна. Тя се хвана за главата и изстена. Аш се приближи, докато двамата не се озоваха пред нея и не запълниха гледката ѝ. Твърде близо. Тя не можеше да си поеме дъх.
– Имам нужда от пространство. Трябва да си легна.
Лире отново хвана китката ѝ, опитвайки се да откъсне ръката ѝ от главата ѝ.
– Пайпър, нещо не е наред, позволи ни да ти помогнем…
Тя не можеше да диша. Имаше нужда от въздух. Имаше нужда от пространство. Болката беше като стоманена лента около черепа ѝ, около гърдите ѝ, която я задушаваше. Бяха твърде близо. Защо не ѝ дадоха пространство?
– Пайпър, дай ми да видя…
– Не, отдръпнете се! – Изкрещя тя, отпусна глава, за да ги отблъсне.
Пропукване като звук от гръм.
Лире и Аш отлетяха назад, сякаш бяха ударени от камион. Аш едва успя да се хване, плъзгайки се без грациозно, но Лире се блъсна в кухненската маса. Един от столовете се счупи под него, докато падаше.
Пайпър замръзна на място, загледана в тях. Те се взираха обратно в нея, два комплекта черни очи. След миг тя бавно вдигна ръцете си, за да ги погледне.
– Какво стана? – Прошепна тя.
– Магия – отвърна Аш, а тъмният му глас я разтърси.
Паниката се стовари в червата ѝ.
– Но… но тя не проработи. Хелейн не счупи печата.
– Изглежда, че го е направила – каза Аш.
Пайпър упорито поклати глава.
– Не. Това не бях аз. Аз нямам магия.
Принудителното спокойствие в гласа му не беше достатъчно, за да скрие ужаса му.
– Сега имаш.

Назад към част 8

ГРЕЙ

Нощното небе е мастиленочерно и осеяно със звезди, докато нашите коне си проправят път през неравния терен. Ние сме на по-малко от час от замъка Айрънроуз и вероятно ще намеря пътя обратно със завързани очи. Спомням си как яздех през тези хълмове, когато бях член на кралската гвардия, а след това и по-късно, когато направих всичко по силите си, за да отведа Рен-чудовището далеч от хората.
Джейк язди до мен, но мълчим с часове, тъй като сме дали заповед да пазим тишина, колкото е възможно повече. Няма напрежение между мен и него, въпреки че се притеснявах, че лоялността му към сестра му може да предизвика раздор между нас. Но тази вечер Харпър язди отзад с Тайко, а Джейк е до мен, нащрек както винаги.
Сега, когато сме толкова близо, сърцето ми се свива от ужас. Оставих Лия Мара в Сил Шалоу с обещание да се върна, но вече се сблъскахме с една засада – и нямаме представа какво може да е планирал Рен, или какво може да е направила Лилит. Нямам представа кой в двореца все още може да представлява риск за Лия Мара. Нямам представа дали тя ще разбере съобщението ми или как ще отговори. С всяка стъпка, която правя към замъка Айрънроуз, сърцето ми бие с молба да се върна в Кристалния дворец, за да я защитя на всяка цена.
Но знам какво би искала Лия Мара: дали да завърша тази мисия, да предприема действия за защита на нейния народ. Не се съмнявам, че Лилит скоро ще насочи погледа си към Сил Шалоу.
И колкото и да не искам да го призная, наистина ме интересува дали Рен ще оживее или ще умре.
Опитвам се да прочистя мислите си, но тези притеснения сякаш напират с по-голяма сила. Конят ми сигурно усеща напрежението ми, защото дръпва поводите и подскача настрани, докато не разхлабя хватката си и не го успокоя с думи.
Джейк хвърля поглед към мен.
– Стотинки за твоите мисли.
– Тук нямаме стотинки, Джейк.
– Както и да е.
Нищо не казвам. Не знам какво да кажа.
След дълго мълчание, той проговори и гласът му е много нисък, много мек.
– Тревожиш се за Лия Мара.
– Винаги.
– Нола Верин е там. Ной е там.
Хвърлям поглед към него.
– Аз не съм там.
– Мислиш ли, че Елия Мая е работила сама?
Срязох го с поглед.
– Не.
– Искаш ли да се върнем?
Да. Гърдите ми се стягат още повече. Иска ми се магията ми да може да се протегне до Сил Шалоу, за да се уверя в нейната безопасност.
– Не можем.
Той е мълчалив и горчиви емоции се носят между нас.
– Притесняваш ли се, че ще трябва да убиеш Рен?
– Притеснявам се, че Лилит ще заплаши живота му, за да ме манипулира. – Усещам тежестта на това как ме изучава, затова добавям: – Притеснявам се, че ще проработи.
Той мисли за това известно време.
– Веднъж Харпър ми каза, че когато Лилит е заплашила да убие нея и Рен, ти си предложил живота си, за да ги пощадиш.
Не откъсвам очи от хоризонта.
– Така е.
– Казах ти и преди – казва той. – Рен имаше цяла вечност да бъде твой приятел, но не беше. – Той прави пауза. – Той също имаше време да стане твой брат, но изпрати войници след теб, когато научи истината.
– Знам.
– Но. – Той хвърля поглед. – Когато се предложил живота си, не си имал за какво друго да живееш, Грей.
Думите ме удариха като стрела.
– Благодаря ти – казвам. Чувствам, че се задъхвам.
Той вдига рамене, сякаш не е разрешил екзистенциалната дилема, която ме измъчва от дни.
– Няма проблем.
Звездите отпред се размиват, изместват и потъмняват, индикация, че Изак идва. Черните му криле се разперват широко и аз вдигам ръка, за да извикам нашите войници да спрат. Студен вятър се втурва между конете и аз потръпвам.
– Ваше височество – казва Изак, гласът му е почти по-лек от дъх. – Летях до замъка. Не видях друг скейвър и се опитах да говоря на нашия език. Никой не отговори.
Не знам дали това е нещо добро или лошо.
– Какво друго?
– Територията на замъка изглежда изоставена, както посочи принцесата. Принц Рен беше сам в покоите си.
Аз се намръщвам.
– Буден ли е? – Среднощ е.
– Да. Той не изглежда… добре. – Той прави пауза. – Има войници, разположени на юг и изток от замъка. Най-малко два полка.
Капитан Солт яздеше близо до нас и изруга на сисала, когато чува новините на Изак.
– Два полка – казва той с враждебен тон. – Тази принцеса ни вкара в капан.
– Може би не – казвам аз.
– Точно, както и атаката не беше засада? – казва той ядосано. – Ако яздим по пътя, ще бъдем обградени. Трябва да се върнем за подкрепление.
– Рен се подготвяше за война, както и ние.
– Имаме само десет войници. Ще спре ли твоята магия две хиляди?
Е, той ме хвана. Поглеждам обратно към Изак.
– Сигурен ли си?
– Лагерите им излизат извън територията на замъка. – Той прави пауза. – Не изглеждат в повишена готовност. – Той поглежда към Солт. – Не подозирам капан.
Солт плюе на земята.
– И преди два дни не подозираше такъв.
Изак изръмжава.
– Стига – казвам аз. – Изак, видя ли Лилит?
– Не. – Той прави пауза. – Има десетки изгорени трупове покрай дърветата до замъка. Много от тях носят златно и червено.
Сребърен ад.
– Оставете я да влезе и да го доведе – казва Солт. – Щом е толкова безопасно.
– Ще го направя – казва Харпър от тъмнината с тон, подкрепен от стомана. – Не се страхувам. А вие, капитане?
Той ѝ отвърна на сисала и вероятно е добре, че не знам какво казва. Гледам го злобно.
– Стига, капитане.
Ако войниците на Рен не са нащрек, е възможно да се прмъкнем, без да бъдем открити. От друга страна, ако Лилит е там, тя рядко прави нещо на дребно. Може да предизвика огромен шум и да привлече цялата армия върху нас.
Истинската ирония на тази ситуация е, че ми се иска Рен да е тук, за да разработи стратегия за цялото това нещо.
Поемам бавно въздух. – Джейк.
– Готов съм.
Поне някой е.
– Ще се разделим на три. Едната част да стои на стража на територията, другите да пазят входа на замъка, останилте да влязат и да намерят Рен и магьосницата. Искам те на входа.
– Разбрах.
– Искам да вляза – казва Харпър.
Вдишвам, за да отговоря, а тя се втурва.
– Отивам, Грей. Не съм безпомощна. Не съм безсилна. Тя ми го взе вече два пъти и ако ти нямаш намерение да го спасиш, тогава аз ще…
– Добре – казвам.
Тя затваря устата си. След това каза само „О“.
Гледам Солт.
– Избери войниците, които да пазят и дай другите на Джейк. На мен ми трябва само един.
– Да, Ваше Височество. – Очите му са пламнали. Той обръща глава. – Войници – излайва той. – Вие прониквате в замъка.
Тайко язди напред. Очите му са широко отворени, някаква комбинация от надежда и притеснение.
– Да сър.
Не знам какво да кажа.
Чувствам това като обида, като заплаха. Но аз казах на Солт да избере войниците.
И Тайко успя да спре нападението онзи ден.
Сещам се за разговора ми с Ноа, когато той каза, че е само на петнадесет.
И моят кавалерски отговор.
„Когато бях на петнадесет, управлявах семейната ферма.
И какво стана, Грей?
Семейната ми ферма се провали. Аз се провалих.“
Не искам Тайко да се провали.
Представям си го срещу Лилит. Спомням си, когато бях арестуван, как Тайко се опита да ме спаси, а Дъстан го хвана за врата и го душеше, докато не се предадох. Тайко стоеше в ръцете на Дъстан като риба на кука.
Но вчера той държеше лък като продължение на ръката му. Той не трепна пред лицето на насилието. „Ще те покривам“, каза той и го направи, давайки ми време да използвам магия.
Протегнах ръка.
– Добър избор.
Тайко се изчервява, но се протяга и стиска ръката ми в своята.
Кимам му, после поглеждам към останалите.
– Не искам да пропуснем тъмнината. Да намерим място за връзване на конете.

Назад към част 39

Глава 9

За една импровизирана сватба тя е впечатляваща.
Люк, Картър и Лоренцо стоят под арката, която Райън намери закътана в огромния навес. Очевидно този наем е предназначен за сватби, така че ударихме джакпота, когато намерихме цялото оборудване.
Ая и Райън напълниха арката със свежи красиви тропически цветя и тя изглежда зашеметяващо. Розови листенца са разпръснати по протежение на пътеката с бял пясък – пътека, която е доста къса, като се има предвид, че са поставени само три стола.
Изчервявам се срамежливо, когато Люк ми се усмихва. Искрящият тюркоазен океан се простира зад гърба му, като съвпада с очите му. Той стои до Картър, като и двамата са облечени в тъмносини панталони и хрупкави бели ризи, разкопчани на яката.
Приятелят ми изглежда толкова дяволски добре. Все още не мога да повярвам, че е мой.
Нежното плискане на вълните се смесва с тихите звуци от пеенето на птиците. Слънцето е навън, но не е прекалено горещо, а приятен бриз разхлажда всичко. Наистина е перфектно.
– Ето ги – прошепва Райън до мен, докато поглежда през рамо.
Ая е застанала отстрани с укулелето си. Тя започва да свири тиха мелодия и да пее красиво заедно с нея, когато Виктория стъпва на плажа.
Тя се плъзга напред в тюркоазената си рокля, с вдигната коса и голям букет цветя в ръце. Изглежда зашеметяващо, както обикновено.
Люк се усмихва, докато я наблюдава как се приближава. Картър се приближава, целува я по бузата и тя заема мястото си от страната на булката. Лоренцо ѝ намига и тя се усмихва със зачервени бузи.
Двамата с Райън се изправяме, когато Талия стъпва на пясъка, изглеждайки пленително в бялата рокля. Косата ѝ е прибрана назад с големи червени цветя, прибрани в кок. Визията е семпла, но на Талия не ѝ трябва много, за да изглежда красива. Тя е великолепна сама по себе си.
Младоженецът настръхва, загледан в страхопочитание, докато булката му си проправя път към олтара.
Усмихвам се, като се обръщам към нея.
Не познавам тези двамата от много дълго време, но мога да кажа, че са идеални един за друг. Картър се нуждае от силна жена, която да го държи в шах, а Талия има нужда от глупак, който да поддържа нещата леки. Надявам се, че ще имат дълъг и щастлив живот заедно.
Талия се усмихва на мен и Райън, докато минава покрай нас. Ботушът все още е на крака ѝ, но тя върви добре и го прикрива добре.
Ая изсвирва последния акорд на песента, докато Картър взема ръката на булката си и те заемат местата си под арката.
– Беше красиво – прошепвам на Ая, докато тя сяда на празния стол до Райън. Тя се усмихва в знак на благодарност.
– Добре дошли, прекрасни хора – изрича Лоренцо с големия си весел глас. – Събрали сме се тук, на този грандиозен плаж, за да свържем в свещен брак с Талия и Картър.
Очите ми се стрелкат към Люк, докато Лоренцо продължава с церемонията. Не мога да откъсна очи от този мъж.
Лекият бриз развява кафявата му коса и той изглежда толкова спокоен, докато гледа булката и младоженеца с тези завладяващи сини очи.
Той ме поглежда от време на време и всеки път сърцето ми се ускорява, бузите ми се изчервяват и се чувствам като влюбена тийнейджърка, която току-що е установила визуален контакт с тайното си увлечение.
Чудя се дали един ден това няма да сме ние… Там горе… Да се гледаме в очите… Да се посветим един на друг завинаги…
Никога не съм успявала да го видя с някой друг, но с Люк… С Люк го виждам.
– Вземаш ли тази жена – казва Лоренцо, когато наближава края на церемонията – за своя законна съпруга, за да живеете заедно в брачен съюз, да се любите с нейното тяло с безразсъдна отдаденост и авантюристичен дух, да я почитате в болест и здраве, в скръб и радост, да имате и да държите, от този ден нататък, докато и двамата сте живи?
Няма колебание.
– Съгласен съм – казва Картър.
Лоренцо се обръща към Талия и я пита същото.
– Да – казва тя, като поглежда Картър с мек любовен поглед.
– Тогава не ни остава нищо друго, освен да ви обявя за съпруг и съпруга – казва Лоренцо с драматично размахване на ръце. – Целуни булката, човече.
Всички се радват, когато Картър пристъпва напред, подхваща челюстта на Талия и я целува нежно по устните.
Двамата вдигат стиснатите си ръце и се обръщат към тримата души в тълпата с огромни усмивки на лицата си.
Всички се радваме колкото се може по-силно.
И точно по този начин те са женени.

***

При всички хвалби и самохвалства, които Лоренцо прави, той ги подкрепя в кухнята. Ястието, което ни приготвя, е феноменално.
Рибата се разтапя в устата ми. Това е най-доброто ястие, което някога съм яла.
Храним се на плажа – говорим и се смеем повече от два часа – и след това момчетата запалват още един огън, докато слънцето залязва.
Перфектно е. Никога досега не съм имала такава нощ.
Седя на едно одеяло с пръсти в хладния пясък и гледам как Люк носи купчина дървени трупи към огъня. Той казва нещо на Картър и Картър се смее, докато подхвърлят дървата.
Виктория е до водата и разговаря с Лоренцо.
– Това е сватбата, която исках – казва Талия, докато седи на одеялото до мен. – Благодаря ти, че ме отказа от другата и ме убеди да избягаме.
– Никога не съм казвала, да избягаш – казвам със смях.
– И все пак – казва тя, като полага глава на рамото ми. – Благодаря за всичко.
– За мен е удоволствие.
Люк и Картър се връщат във вилата, за да си набавят още дърва.
– Толкова са сладки, нали? – Казва Талия, докато ги гледаме как вървят. Различни са по толкова много начини, но в същото време си приличат толкова много. Близнаците имат една и съща походка.
– Така е.
– Някой ден ще дойде и твоя ред – казва тя с усмивка. – Знам, че съвсем скоро ще станеш истински член на семейството.
– Познавам го само от една седмица.
– И моите родители са се познавали само от два дни – казва тя – а са щастливо женени повече от тридесет години.
Усмихвам се, като се обръщам назад и го гледам, отдавайки се малко на фантазията.
– Така ли мислиш?
Тя кимва с многозначителна усмивка.
– Мога да кажа по начина, по който те гледа. Ти си единствената за него.
Не мога да не се усмихна на себе си при това.
Надявам се да е права.
Виктория и Лоренцо се прегръщат. Лоренцо се разхожда покрай брега, докато Виктория се приближава и се прегръща.
– Добре ли си? – Питам я, докато тя сяда между нас.
– Няма да отида в Дубай – казва тя. – Казах му, че това няма да се случи. Че трябва да оставим всичко до тук.
– Съжалявам – казва Талия, като разтрива гърба и отпуска глава върху рамото на Виктория.
– Добре съм – казва Виктория и се взира във водата. – Радвам се, че това се случи, но вече е минало. Беше точно това, от което имах нужда.
– Как го прие Лоренцо? – Питам я, като го поглеждам.
– Беше разстроен, но се съгласи – казва Виктория. – Каза ми, че някои любовни връзки са твърде интензивни, за да продължат повече от седмица. Че винаги трябва да поддържаме пламъка, а не да го оставяме да угасне.
Усмихвам се, щастлива, че той се е появил в живота ѝ, когато е имала нужда от него.
Ая и Райън спускат озвучителната система на плажа и пускат забавна музика.
– Хайде – казва Виктория, като скача и се обръща, протягайки ръка към мен и Талия. – Това е вашата сватба. Ще танцуваме!
Не мога да откажа на това.
Всеки от нас се хваща за ръка и тя хвръква, докато ни дърпа нагоре. Лоренцо не може да остане дълго тъжен и се втурва насам, като разтърсва бедрата си с всяка крачка.
Виктория танцува до него и двамата продължават оттам, откъдето са спрели.
Сияйни розови и лилави нюанси обагрят небето, докато слънцето залязва в океана.
Люк се връща и се усмихва, когато ме вижда да танцувам край огъня. Пуска дървените трупи на пясъка и се приближава с хищен поглед в сексапилните си сини очи.
Не знам какво е бъдещето за мен и Люк, но имаме тази вечер и не мога да искам повече от това.
Танцуваме, пием и се смеем, докато излязат звездите.
А после танцуваме още малко…

Назад към част 8

Глава 6

Рафаел прекосяваше снежната чернота на небето над своята територия, с мрачна челюст и мисъл само за това да стигне до своя ловец. Когато наближи дома им обаче, той бе привлечен не от къщата, а от оранжерията, която се намираше на малко разстояние от нея.
Тя светеше отвътре, като фар през падащите бели петна.
Кацнал пред стъклената конструкция, той видя силуета ѝ вътре, неговата опасна половинка-воин, която беше толкова нежна с растенията, които отглеждаше. Когато влезе, той донесе със себе си глътка зимен въздух, но тя скоро бе погълната от топлината, която властваше тук.
– Архангеле. – Около очите ѝ се стегнаха бръчици, когато съпругата му се приближи към него, висока и силна. Беше свалила якето и по-големите си оръжия, както и обвивките за предмишниците си, но иначе беше облечена както преди, дрехите ѝ бяха гладки и черни. Плъзгайки едната си ръка по тила му, а другата на гърдите му, тя го целуна за добре дошъл, топлите ѝ устни размразиха студените му, а пръстите ѝ върху лицето му бяха ласкави. – Радвам се да те видя.
Рафаел обгърна крилата си около нея.
– Някакви други набези в съзнанието ти?
Поклащане на главата ѝ.
– Не и след като совата на суетата прелетя през балконските врати. – Тя направи пауза, преди да добави: – Продължавам да си повтарям, че в преживяването нямаше нищо страшно или заплашително – совите бяха удивително красиви и всъщност се чувствах привилегирована, че ги видях. – Сребристият кант около очите ѝ заблестя. – И като изключим цялата история с предсказването на смъртта ми, гласа не ми е навредил.
– Не се шегувай със смъртта си. – Той притисна страната на лицето ѝ, усети как живота ѝ го изгаря с огъня си. – Говорих с Легиона. – Последния път, когато птиците бяха започнали да се държат странно, гласовете бяха в главата на Рафаел; оказа се, че птиците са действали като очите и ушите на Легиона.
– Да не би да са изпратили совите?
– Не. – „Първичните казват, че си спомнят бели сови със златни очи от много отдавна, но не знаят защо си спомнят.“
Елена прокара пръсти през косата си, изтупвайки от нея упоритите частици сняг.
– Няма смисъл да си губим времето да се занимаваме с това. – Думи, в които се съдържаше категорична решителност. – Ще разберем, когато Каскадата е готова да ни съобщи.
„Не се справям добре с подобна липса на контрол, хбебти.“ – Особено когато става дума за нея. Неговият ловец, чието смъртно сърце бе променило трайно неговото и по този начин го бе спасило от вечно изтръпване и лед.
Тя потупа гърдите му.
– Всички имаме кръстове, които трябва да носим. Моят най-досаден в момента не е гласа, който разказва рапсодично за совите, а този. – Тя посочи крилото, което продължаваше да държи сковано. – Нисия казва, че това е нараняване на малко дете. – Мърморещ поглед към нея, който във всеки друг момент би го накарал да се усмихне. – Тя направи това, което правят лечителите, но не можа да поправи цялото разкъсване.
Рафаел прокара ръка по крилото, изпращайки лечебна енергия в нея, преди тя да успее да го спре. Тази енергия беше по-мощна от всичко, което притежаваше дори най-старшия лечител на ангелския род, но оставаше заклещена на отчайващо ниско ниво по отношение на капацитета. Тялото на Рафаел винаги съдържаше само тривиално количество, а веднъж използвано, възстановяването му отнемаше време.
Но то беше достатъчно, за да продължи работата на Нисия и да облекчи болката на съпругата му.
Тя въздъхна и раздвижи крилото си по-естествено, след като той приключи.
– Следващият път, когато се държа благородно и отхвърлям способността ти да лекуваш – тя посочи с пръст към него – игнорирай ме и направи това.
– Следващия път няма да имаш възможност да спориш с мен. Ще направя това, което трябва да се направи, за да се грижа за съпругата си.
– Елате, Ваше Архангелство. – Смях в извивката на устните ѝ, докато го дразнеше, избледняване на бръчките около очите ѝ. – Монтгомъри ми донесе още лакомства, за да нахраня бездънния си стомах. – Почесвайки носа си от изискванията, които тялото ѝ поставяше, докато се задълбочаваше в безсмъртието, тя каза: – Тук нямам алкохол, така че ще ти направя едно кафе, а ти можеш да ми разкажеш какво се случва в дупката.
– Като в онзи стар филм, който гледахме, където жената чака мъжа си с топла храна и перфектно поддържана коса?
– Не забравяй розовата престилка с къдрички – каза жената, чиято коса се измъкваше от плитката на къдрави кичури около лицето, на което имаше петна от мръсотия – и чието тяло като цяло беше нащърбено от ножове.
Далеч по-уютно се чувстваше при такова посрещане, Рафаел прокара ръка по основата на крилото и, докато тя се придвижваше към частта от работната си маса, където се намираха подносите с храна и напитки.
– Приключихме с издигането на оградата около дупката. – Рафаел бе помогнал за преместването на необходимите строителни материали – един архангел можеше да лети със значително повече, отколкото дори най-старите ангели.
Самият строеж беше извършен от смесица от човешки и вампирски фирми. Границата между смъртни, вампири и ангели оставаше, трябваше да остане, но града на Рафаел функционираше много по-сплотено от повечето. Битката с Леуан, последвана от процеса на възстановяване, бе създала определени връзки на лоялност и сътрудничество.
– Вградихте ли прозорците, които предложих?
– Не се притеснявай, Елена, любопитните ти котки няма да платят фатална цена. – Устойчиви на счупване, зрителните панели бяха поставени на няколко места около оградата. – Ангелски пазачи ще попречат на други да прелитат над лавата. – Макар че яростния изблик на непозната енергия бе изтласкал Елена от опасността, това можеше да бъде само късмет.
А мисълта, че живота ѝ виси на такава тънка нишка, беше достатъчна, за да замре дъха на Рафаел в дробовете му.
– Онър разговаря с редица учени, които изучават Земята. – Съпругата на Дмитрий беше учен с нарастваща известност в собствената си област на древните култури и езици. – Всички са съгласни, че на това място и на тази дълбочина не би трябвало да има лава. Това не е нещо естествено.
Наливайки кафе в чаша, Елена сбърчи вежди.
– Звучи подозрително като начина, по който Наазир и Андромеда описаха намирането на Александър.
– Александър има дарба за метали. Той умишлено е създал бариера, която да защитава спящото му тяло.
След като му подаде кафето, Елена започна да откъсва покафенелите листа от едно от растенията си.
– Има ли вероятност да имаме Спящ архангел или Древен под нашата територия?
– Има – отговори Рафаел. – Ако някой Древен е избрал да Спи на това място, преди да стане мое, няма как да знам. – Дори най-могъщите безсмъртни не отделяха енергия, докато Спяха, което беше причината да могат да си почиват, без да бъдат прекъсвани.
Като върна саксийното растение във висящата му кошница, Елена се прехвърли към следващото на пейката.
– Това би било лошо, нали? – Тя го посрещна с онези пронизващи сиви очи, които с напредването на безсмъртието ѝ ставаха все по-истински сребърни. – Ако се събуди още един архангел.
– Това би нарушило крехкото равновесие на света. – Изчезването на Леуан бе облекчило нарастващото напрежение, предизвикано от единадесетте събудени архангели наведнъж. В историята на ангелите Кръга на десетте понякога е бил с по-малък брой, но никога с по-голям. Светът не беше достатъчно голям, за да отдели толкова много опустошителни сили.
– Ако друг архангел се събуди – каза той – не можем да гарантираме, че исканията му ще бъдат като тези на майка ми. – Калиане не бе настоявала за голяма територия при събуждането си, задоволи се с малка част от Япония. Александър, напротив, бе поискал цялата си предишна територия.
– Само че толкова много архангели са будни…
– Да. – Твърде много архангели, твърде близо един до друг, неминуемо водят до война, смърт и разрушение. Дори родителите на Рафаел не бяха успели да останат винаги заедно. Любовта, дълбока и може би малко луда, бе смекчила ръбовете на властта на Калиане и Надиел един срещу друг, но не я бе заличила.
– Хвани. – Елена му хвърли едно цвете, което беше станало петнистокафяво, а листенцата му бяха смачкани навътре.
Той го издърпа от въздуха и го обгърна с ръка. Когато я отвори отново, върху дланта му лежеше светло-розова роза със златисти краища.
Усмивката на Елена го накара да се почувства горд младеж, който е зарадвал също толкова младата си любовница.
– Не мога да проумея как го правиш. – Взела цветето от ръката му, тя го поднесе към носа си и вдиша дълбоко, а миглите ѝ се спуснаха, буйни ветрила, далеч по-тъмни от косата ѝ. След това, с аромата в белите си дробове, тя прибра розата зад ухото си.
– Това е салонен трик. – Рафаел сви ръката си. – Щях да съм по-доволен, ако способността ми да лекувам не беше стагнирала след предишния каскаден прилив. На моменти ми се струва, че тя става все по-слаба.
– Ами другите архангели? – Елена отхапа част от домашно приготвено енергийно блокче и той си помисли, че китката ѝ изглежда твърде тънка. – Знаеш ли дали някой от тях е развил по-силни сили по време на тази пауза?
– Доколкото Джейсън успя да потвърди, целия Кръг е заседнал във времето, що се отнася до способностите ни, породени от Каскадата. – Неговият учител по шпионаж умееше да открива тайни дори за върховите хищници на света. – Фаваши обаче продължава да се притеснява.
Елена внимателно обля с вода новозасадения разсад, движенията ѝ бяха силни както винаги, дори и да беше отслабнала под въздействието на невероятната и продължаваща биологична промяна.
– Пак е трудна?
Рафаел се замисли за неотдавнашните си взаимодействия с Архангела на Китай – и все още се чувстваше романтично да говори за Фаваши така, за Китай – място, което беше толкова изцяло на Леуан.
– В този момент тя вече не е толкова трудна.
– Заблуда за величие, защото е трябвало да завладее такава огромна територия? – Предложи Елена. – Може да е достатъчно, за да отиде в главата на „нов“ архангел – тя е най-новия член на Кръга, нали?
– Да. – Фаваши беше архангел само от сто години в сравнение с петстотинте години на Рафаел, макар че възрастта им не беше толкова далечна по отношение на безсмъртните. Но историята му не приличаше на тази на никой друг член на Кръга – любимо и ценено дете на двама архангели, единия от които Древен, възнесението му бе написано още преди да се роди, а напредъка му бе следен от ангели по целия свят. И все пак те бяха изненадани и шокирани, когато небето се разкъса и заваля син дъжд от скъпоценни камъни, когато той беше едва на хиляда години.
– Притеснявам се, че твоят Блубел ще подобри моя рекорд.
Очите на Елена бяха тържествени, когато се срещнаха с неговите.
– Той е твърде млад, нали?
– Едва оцелях след възнесението си, а бях двойно по-възрастен от него.
Преглъщайки трудно, Елена каза:
– Случвало ли се е някога възнесение да се провали, ангел да не може да се справи с бурята на архангелската сила?
– Да. – Тежка истина, която ангелския род предпочиташе да забрави. – И това не е просто случай на сурова сила. Илиум няма житейския опит, за да се справи с политиката и игрите за власт, които идват с това да бъде един от Кадрите – сърцето му е… Уязвимо за наранявания по начин, по който не може да бъде, ако иска да оцелее.
От всички Седем на Рафаел именно Илиум беше с най-човешко сърце. Рафаел щеше да направи всичко по силите си, за да му помогне, ако синьокрилия ангел наистина се издигнеше, но не можеше да натъпче стотици години опит в главата на Илиум… И не можеше да защити Илиум – архангела, както някога беше защитил Илиум – дивото малко момче, което обичаше да го следва.
– „Рафаел, мога ли да летя с теб? Донесох една ябълка, за да я споделим.“
– „Рафаел! Виж, вече мога да правя въздушни премятания!“
– „Рафаел, Рафаел, Рафаел, моите крила стават толкова големи, колкото твоите!“
– Мислиш ли, че е сигурно? – Гласът на Елена се слива със запомнените тонове на едно малко момче, което все още не е преживяло трите големи трагедии, които ще го оформят. – Че Илиум ще стане един от Кръга един ден?
– Нищо не е сигурно. Но Илиум също има за родител Древни. – Баща му не беше много по-млад от Калиане. – А Колибрито… Тя е старо и рядко срещано същество.
След като сложи празната чаша с кафе, Рафаел започна да обикаля оранжерията на Елена; не беше стигнал далеч, когато посегна да докосне една влачеща се лоза, чиито листа бяха покрити с нещо като козина.
– Що се отнася до Фаваши, Елижа е съгласен с теорията ти, че е пияна от новопридобитата си сила. – Архангелът от Южна Америка беше най-близкия съюзник на Рафаел в Кръга – ако не се брои майка му.
Калиане го беше оставила окървавен и разбит на едно забравено поле далеч от цивилизацията, когато той беше още юноша, а тя – същество на лудостта. Беше се върнала от дългия си сън променена. Здрава. И готова да се изправи срещу всеки враг заради Рафаел.
Той все още не беше сигурен как се чувства по този въпрос – майка му имаше свойството да вижда в него детето, което беше оставила. Тя не можеше да види, че студената самота на това тревисто поле, обсипано с кървави рубини, завинаги бе сложила край на последните разкъсани остатъци от детството му. Въпреки това той приемаше, че нейната лоялност е безгранична.
– Фаваши винаги е била един от по-човечните членове на Кръга. – Елена зарови пръсти в почвата, за да засади още един разсад. – Искам да кажа, че тя все още е в голяма степен архангел и е далечна с това. Ти си единствения от Кръга, който е достатъчно глупав, за да се влюби в смъртен и да стане малко човек.
Думите ѝ събудиха спомен за Леуан, който му каза, че трябва да убие Елена, защото тя ще го направи малко смъртен. По онова време той смяташе, че това е добронамерен, но погрешен съвет. Защото дори тогава не би могъл да нарани ловеца си. Едва по-късно осъзна, че хилядолетния архангел е разбрал, че Елена може да възпита у него сила, която не прилича на никоя от познатите му досега.
Техният див огън беше оръжие, изгарящо живота. Анатема за архангел като Леуан, която се наслаждаваше на смъртта, а силата ѝ се хранеше с жизнената сила на другите, за да ги остави изсъхнали черупки.
– Доволен съм от избора си – каза той и застана зад съпругата си. Тя прибра крилата си прилежно към гърба си, така че той можеше да постави ръцете си на пейката от двете ѝ страни, докато целуваше шията ѝ, а копринената тежест на крилата ѝ се оказа в капан между телата им.
Миналата нощ тя беше заспала върху лявото му крило, дясното му – върху нейното одеяло, а дланта му – върху голото ѝ бедро. Такива интимности бяха само за тях. Никой друг нямаше право да докосва Елена по такъв начин. Сега тя се разтрепери и извърна глава.
– Рафаел.
Целувката им беше еротичен танц, ленива четка и притежателна марка. Последното идваше и от двамата, всеки от тях толкова лош, колкото и другия, когато ставаше въпрос за претенции към собственото. Езиците им се галеха, играеха си, телата им бяха едновременно жадни за още и дълбоко задоволени от близостта.
Прекъсвайки целувката с груба въздишка, Елена притисна устни към челюстта му, преди да се обърне обратно към пейката си.
– Ръцете ми са мръсни – каза тя – иначе щяха да са навсякъде по теб точно сега. – Тя размаха покрити с мръсотия пръсти в негова посока.
– Виждам, че отново използваш ръкавиците си. – Той се намръщи, докато тя се смееше, и прокара пръст по раната на предмишницата ѝ, която се виждаше, защото беше запретнала ръкавите на блузата си. – Как направи това?
– Вероятно от ръба на саксия. Ще заздравее достатъчно бързо. – Като се отърси от леката рана, тя продължи да се занимава със саксиите си. – Благодарение на теб вече няма опасност да умра заради някаква странна бактерия, която съм прихванала от почвата.
Рафаел тръгна да лекува раната, но лечебната му енергия беше спаднала. Със стиснати зъби той затегна хватката си върху пейката ѝ. Елена беше кръвожаден ловец, който беше помогнал да бъде изправен пред правосъдието един луд и убийствен архангел. Раните бяха част от живота ѝ – но той не харесваше вида на тази рана. Беше прекалено сурова и дълбока, сякаш бе току-що направена; обаче тя не го бе правила от пристигането му.
Което означаваше, че би трябвало да е започнала да заздравява поне в самите краища. Защото макар Елена да беше бебе по отношение на безсмъртните, тя вече беше развила по-добри лечебни способности от смъртен.
И все пак, докато той я наблюдаваше, тя случайно разтегна раната, докато посягаше към един разсад от другата страна на пейката… И през ръба ѝ изтече фина капка кръв.

Назад към част 6

(Десет години преди „Прецакан по кралски“)

ЛЕНОРА

Сядам на стола до масата, на която лежи съпруга ми. Гърдите му са голи, с изключение на белия чаршаф, който свършва под билото на ключицата. И чаршафа не се движи.
Просто не съм в състояние да го проумея. Седя тук и чакам. Очаквам той да седне и да се усмихне, да ме придърпа в топлите си, прекрасни ръце и да ми каже, че всичко е било погрешно.
Някакво ужасно недоразумение.
Той е точно тук. … и все пак не е. Този неподвижен мъж върху стоманена плоча прилича на Едуард, но е студен. Толкова много неподвижен.
Моят Едуард никога не е студен – той е слънчева светлина и лято.
Би трябвало вече да разбирам тези неща. Живот и загуба. Тези уроци са ми преподадени добре. Но трагедията винаги идва като шок – опустошение, което разкъсва душата.
– Видях го, момчето, което спаси. Искаше да дойде при мен, да ми каже колко съжалява за глупостта си. Той коленичи пред мен. И в мига, в който го погледнах, разбрах… Знаех какво си мисли.
Взирам се в него с твърд поглед, искайки да се изправи. Моля, моля, моля, моля, стани. Защото живота без него е непостижим – да бъда без любовта му, присъствието му, сигурността на ръцете му, знанието, че дори когато е далеч от мен, той все още е с мен.
– Ти стоеше на носа и виждаше тази тъмна глава и мършави крайници, и си мислеше за брат си… и за нашия син. Видя го да се спуска под водата и си помисли – аз мога да го спася. Този път… Мога да го спася.
Едуард винаги се е обвинявал за загубата на децата ни и за смъртта на брат си. Никакви думи или логика не можеха да отнемат тази вина от него. Предполагам, че това е цената, която мъжете плащат – мъже като него. Мъже, които са защитници и шампиони. Когато трагедията почука, дори и да не е могло да се направи нищо, те носят тежестта ѝ на шията си до края на живота.
– И ти го направи. Гмурна се в ледената вода, луд човек, и го издърпа нагоре, избута го на палубата… и го спаси. Просто не си осъзнавал, че не можеш да спасиш себе си. Че сърцето ти … не е могло да се справи.
Болката от тази истина се надига около мен, обгръща ме – стяга и стиска гърлото ми, докато едва мога да дишам.
И аз го искам. Искам да ме завладее, да ме задуши, да ме убие.
Ще кажат, че съм умряла от разбито сърце. И щяха да са прави.
И щеше да е много по-лесно. Да се отпусна, да се освободя от тази мъка, да изчезна в нищото.
Защо трябва да остана? Защо трябва да търпя и да скърбя, когато всички останали могат да си тръгнат? Смъртта е по-лесна . … толкова трудно е да се живее.
Очите ми горят, замъгляват се, изкривяват зрението ми, докато се взирам в него.
– Искам да ти се разсърдя. Искам да ти крещя и да се бия в гърдите за това, че си бил толкова небрежен към себе си, когато… – гласът ми се пречупва: – …когато си всичко за мен.
Разтърсвам глава, дишам дълбоко, а от задушеното ми гърло се чува стържещ, хриптящ звук.
– Но аз не мога. Не мога да се ядосвам, защото ти си такъв. Такъв си бил винаги. И аз обичам… Обичам всяка частица от това, което си.
От мен се изтръгва ридание. А после се разпилявам по него. Хващам се за него, притискам бузата си към студените му гърди, докато от очите ми се излива изгаряща скръб. А сърцето ми го моли да ме прегърне, както винаги е правил. Защото имам нужда от него. Сега имам нужда от него повече от всякога.
– О, Едуард. Не мисля, че мога да го направя. Толкова е трудно – твърде трудно е. Не мога да го направя без теб.
Не знам колко дълго оставам там, плачейки и треперейки върху него. Може би час, може би ден. Отпускам се, изпускам го, позволявам си да се отдам на ужасното отчаяние.
Но единствената универсална истина в живота е, че след време всички сълзи пресъхват. И не остават такива за проливане.
От много далеч чувам в главата си тихите думи, обещание, което Едуард ми даде преди цял живот. Ставам и докосвам съвършеното му лице, галейки ъглите и линиите на лицето му.
А после изричам думите на глас, обещавайки му ги обратно.
– Никога няма да бъда изгубена. Ти винаги ще бъдеш с мен. Клетвите бяха погрешни – смъртта може да вземе тялото ти, но душата ти ще остане с мен, кълна се в това.
Навеждам се и притискам устните си към неговите – към брадичката, челюстта и бузите му, и към двата затворени клепача. И се връщам на устата му за една дълга, продължителна целувка.
Нашата последна целувка.
Докато не се съберем отново. На някое друго място – по-добро място – място, където тази болка и мъка няма да могат да ни докоснат отново.
Той ще ме чака там.
Изправям се, с рамене назад, с високо вдигната глава, оставяйки маската да се спусне – да ме покрие, да ме скрие, да ме защити като броня. Избърсвам бузите си и потупвам косата си.
И отивам към вратата.
За миг стоя там, загледана в дръжката. Трудно ми е да я отворя. Да оставя Едуард тук, знаейки, че никога повече няма да видя лицето му. Не такъв, какъвто е сега – лицето на човека, до когото съм живяла и когото съм обичала всеки ден през последните петдесет години. Почти целият ми живот – със сигурност най-скъпите части от него.
Жадувам да се обърна отново към него, но знам, че ако го направя дори само още веднъж, няма да имам сили да се отвърна отново.
Затова принуждавам ръката си да се протегне, да хване дръжката и да дръпне.
От другата страна ме посрещат буреносни сиви очи. Уинстън – началника на охраната на двореца и мой пазач още от времето, когато бях момиче. Той е единствената ми връзка с предишния живот, с човека, който бях, но никога повече няма да бъда.
Уинстън се покланя. А когато вдига глава, погледа му се плъзга в стаята към съпруга ми. За един миг виждам болката му. Лицето му се изкривява от скръб и вина, толкова подобна на тази на Едуард, че не е предотвратил непредотвратимото.
– Той беше добър човек – казва Уинстън, едва чут шепот.
И това почти ме разбива отново.
– Да, беше, нали?
Затварям очи и си поемам дъх, дълбок и равномерен.
– Сега трябва да се кача горе – казвам му.
– Да, Ваше Величество. – Той кимва и се отмества настрани, за да мога да го предвождам.
И тогава се придвижвам напред, една по една, бавна, мъчителна стъпка.
За да направя това, което трябва да се направи.

Назад към част 10

СИН

Хипернастроението ми премина в тъга, когато всички се отправихме към стълбището, а Розали се промъкна напред, използвайки силата си на невидимост, за да се увери, че пътят е свободен. Защото през последните няколко дни се беше случила истинска трагедия. Такава, която не бях сигурен как да поправя. Е, знаех как, просто все още не бях разбрал какво и кога.
Най-тъжното беше, че Итън не беше виждал нищо в задника си от твърде дълго време. А това, че се свих в G-точката на Джо и му се подиграх с опит за пълзене по задника, ми напомни за игрите, които играехме заедно. Смехът, борбите, приемащия поглед в очите му, когато осъзнаеше, че една слива от nevercot ще влезе в ануса му, независимо дали го иска или не. Това беше нашето нещо. Бяхме се сближили по този въпрос, но с всички тези избухвания и смъртта, която се спускаше над нас от всеки ъгъл, нямаше време за никакви забавления с предмети в задника. Дори нямах предвид някакъв предмет. Може би лимон, но с каква цел? Ако нямаше нужда да си го слага в задника, тогава къде беше играта? Страхът, че ще ме хванат? Неудобното премятане, когато минаваше покрай охраната? Ако избягаме от Даркмор, тази игра вече няма да я има.
– Син – изръмжа Итън в ухото ми. – Трябва да се движиш.
– Добре – въздъхнах, като се премятах, докато той ме буташе.
Розали ми беше направила едни малки боксерки с листа, които да покрият члена ми, и трябваше да кажа, че ми прилягаха като мечта. Бях готов да променя начина си на живот само на боксерки с листа, защото тези бяха като копринено крило на гълъб, увито около парчето ми.
– Сега, задник – изръмжа той и осъзнах, че останалите вече тичат надолу по стълбите след Розали.
Хванах ръката му, прокарвайки пръстите си между неговите.
– Ти ме чакаше, човече сянко.
– Да, ама – ти си един от нас – каза той с вдигане на рамене.
– Наистина? – Попитах, настръхвайки като пиле, на което лисицата чука на вратата.
– Разбира се. Но слушай, човече. – Итън издърпа ръката си от моята, като погледна към останалите от групата и бързо хвърли балон за заглушаване само около мен и него, за да запази това, което искаше да каже, насаме. – Внимавай за Кейн. Той има проблем с това да те остави да избягаш, защото смята, че ще убиеш куп хора, след като си на свобода.
– И това е… Лошо? – Попитах, повдигайки вежди.
Итън прокара ръка по лицето си и въздъхна.
– Да, пич, не е идеално. Искам да кажа, че всички знаем, че трябва да се прави от време на време, но мисля, че начина, по който явно се наслаждаваш на кръвопролитията, просто го изнервя – като например точно сега си някак си покрит с кръв и други неща, така че това е нещо като негова гледна точка.
– Това е искряща кръв – отбелязах аз и той се ухили, преди да използва част от водната си магия, за да я изчисти от мен.
– Ето. Сега изглеждаш по-малко… Ненормален. Както и да е, не се притеснявай за това, защото аз и Рори те подкрепяме. Просто бъди готова да се преместиш, да се скриеш или да направиш каквото трябва, когато настъпи момента, защото той планира да те спре. Просто те предупреждавам.
Те ме подкрепят? О, уау. Уау на една крава. Те ме обичаха.
Затворих очи и се наведох за целувка, но се спънах и ги отворих отново, когато не открих нищо там и забелязах Итън да се отдалечава след останалите. Хванах ръката му отново, когато го настигнах, и се зачудих дали сега не е подходящ момент за малко скачане, но той не изглеждаше склонен.
Той издърпа ръката си, бутна ме и двамата започнахме да тичаме заедно надолу по стълбите. Розали вече не беше невидима, водеше в началото на групата и аз започнах да си мисля какво би било да я чукам, докато е невидима. Дали щях да видя собствения си член в нея? Щеше да е като да чукам призрак. По дяволите, защо никой досега не си беше фантазирал как чука призрак? Можех и аз да стана невидим, ако те го бяха направили. Трябваше да се опитам да превърна това в нечия нова любима фантазия.
– Итън – изсъсках аз.
– Какво? – Изръмжа той.
– Колко яко би било да чукам Розали, докато е невидима?
– Не е сега момента, идиотче – отсече той, като че ли се притесняваше от нещо.
Исках да кажа, че със сигурност FIB бяха тук и със сигурност сигурна гибел дебнеше зад всеки ъгъл, но когато живота ти даде лимони на опасността, трябва да направиш лимонада на опасността. А аз знаех много за това. Имах лимони, скрити навсякъде из затвора, за всеки случай. Най-вече за поводи, свързани с Белорианеца, но боят с пазачите беше доказал, че лимона може да бъде смъртоносно оръжие, както и сочен приятел.
– Когато се измъкна оттук, ще посадя лимоново дърво и ще го нарека Голям Бел на името на моя приятел, който умря.
– Какъв приятел? – Попита той объркано.
– Не бъди смешен, човече със сянка, ти знаеш точно кого имам предвид. Всички се сбогувахме с него. – Глупав човек със сянка.
– Не знам за какво говориш – каза той с разочарование.
– Ще млъкнеш ли? – Изръмжа Кейн над рамото си към нас и аз драматично извъртях очи.
– Мейсън е толкова капризен – прошепнах сценично на Итън.
– Не смей да ме наричаш Мейсън, затворнико – изсумтя той.
– Шшш – изсъска Розали, като ни подкани да се приближим до нея, и усетих как около нас се увива заглушаващ балон, докато се групираме.
– Време ли е картофите да бъдат използвани, госпожо? – Попита Плунгер.
– Не – изръмжа тя, притискайки пръст към устните си, а върколаците ѝ леко заскимтяха, докато се притискаха по-близо един до друг.
Плунгер счупи кокалчетата на пръстите си и аз се вторачих в чашата с пудинг, прибрана в джоба му. Такава, която изглеждаше неотворена. Облизах си устните, внезапно огладнял и отчаян от пудинга, затова се приближих.
– Има ли проблем, вълче? – Попита Пудинг с гръмкия си глас, когато се промъкнах до него.
– Лунните ми сетива се опитват да ми кажат нещо – въздъхна тя, после затвори очи, все едно е мистериозна, а аз потопих пръсти в джоба на Пудинг.
– Какво става, Роза? – Попита тревожно Рори, като се приближи до нея, но тя не отговори.
Пръстите на Пудинг се вкопчиха в китката ми и аз изръмжах от неудовлетворение, когато той избута ръката ми обратно към стомаха ми.
– Не ми взимай пудинга, инкубус. Това е моя пудинг за победа, когато всичко свърши.
– Ами може би и аз искам победен пудинг, замислял ли си се някога за това? – Изръмжах, като се нахвърлих отново върху него, но той отблъсна ръката ми, като ме погледна присвито.
– Тогава трябваше да си донесеш своя – каза просто той. Имаше право. Но и аз можех да имам право, ако просто намерех остра пръчка и го побутна с нея.
– Син – изпъшка Итън, хвана ръката ми и ме издърпа настрани.
– Той има пудинг – изсъсках му аз.
– Това наистина не е наш приоритет в момента – предупреди Итън. – Просто мълчи и чакай Розали да ни каже какво да правим.
Засмях се на него, като се смеех все по-силно и по-силно, докато не заридах от веселие. Беше толкова бит, че сигурно имаше следи от удари по задника си. Ооо, и аз искам да го бия. Обичам да бия алфа.
– Би ли го накарал да млъкне? – Изстена Рори.
Кейн се стрелна към мен, захлупи устата ми с ръка и се втренчи в очите ми.
– Стига – предупреди той и Хейстингс ме погледна през рамо с изражение, което говореше, че ако се наложи, ще подкрепи приятеля си от охраната. О, ето как стражите се бяха събрали като група весели гарвани. Може би и той щеше да се опита да ми попречи да избягам оттук, но никога нямаше да ме хванат, аз бях коварна нинджа, а те нямаха и половината от моите умения.
Розали се изтръгна от замисъла си и дръпна главата си в знак на команда, като се движеше все по-бързо надолу по стълбите.
– Бързай – излая тя и Брет, Сони и Есме изсъскаха в знак на съгласие, докато спринтираха след нея. Брет и Сони продължаваха да се галят успокояващо с ръце, споделяйки погледи на страх, докато всички тичахме след нашата Алфа кралица. Между двамата имаше много споделена похот и това помогна да се разпали магията ми като малък петльов огън, който гореше в мен.
Стигнахме до осмо ниво и Розали ни подкани да продължим. Минахме покрай коридора и аз хвърлих поглед по него, като забелязах трима агенти на FIB, които задържаха няколко затворници. Един от затворниците се изправи на крака, освобождавайки с вик струя въздушна магия, и един агент на FIB го повали в огнен пламък, а човека крещеше и викаше, докато го убиваха.
Майната му на рогоносеца в задника. Да се махаме по дяволите оттук.
Тръгнахме надолу към девето ниво и Розали извика предупредително, превръщайки се в невидима половин секунда преди агента на FIB да излезе в коридора.
– На колене! – Изкрещя моето диво момиче, пусна заглушаващото балонче и всички ние се сгромолясахме и паднахме на пода на стълбите.
Агентът задържа огъня, като измъкна радиостанция от колана си.
– Изисква се подкрепление на девето ниво.
Той тръгна към нас, тъмните му очи прескачаха между всеки от нас, докато се мръщеше, без да има признаци на страх в очите му, че се изправя пред толкова много опасни затворници с непокътната магия.
– Аз съм пазач! – Изпъшка Хейстингс и агента се намръщи на оранжевия му гащеризон, но той имаше това сериозно малко лице и предполагах, че е доста убедително.
– Добре. Ела тук, ще те сканирам, за да проверя самоличността ти, след което можеш да помагаш на задържаните. Издърпаш ли обаче нещо и си мъртъв.
– Разбира се. Офицер Кейн също е с мен – каза Хейстингс и посочи към него. – Трябваше да се прикрием като затворници.
– Много добре. Нагоре – агента им направи знак да се приближат до него и аз гледах как двамата охранители се насочват към мъжа, чудейки се дали няма да ни разтворят широко и да ни прецакат сега, когато имат изход. Но преди това да се случи, щях да се гмурна във влака за убийства.
Опитах се да забележа Розали, въпреки че тя беше невидима, но ако някой можеше да я види, това определено бях аз. Примижах, опитвайки се да използвам радиоактивните си способности за примигване, за да я открия.
Намерих я. Тя е точно там, до онази пукнатина на стената. Да. Здравей, диво момиче. Виждам те. О, това ти харесва, нали? Искаш ли да си свалиш дрехите за мен, секс гърне? По дяволите, циците ти са хубави. Но сега не е момента. О, какво правиш сега? Пипаш се заради мен? Розали, ти, мръснице, трябва да се съсредоточиш. Имаме проблеми, бебе. О, майната му, добре.
Плъзнах ръка в гащеризона си, члена ми беше твърд и готов за нея, както винаги.
– Син – изръмжа Рори откъм мен. – Какво, по дяволите, правиш?
Намигнах към пукнатината на стената, където беше Розали, като игнорирах Лъвската пушилка и погалих дебелата си дължина.
Сигналите от радиостанциите по-нагоре по стълбите казваха, че подкреплението на FIB се насочва натам, затова обработвах члена си по-бързо, знаейки, че не разполагаме с много време. Розали, ти си един мръсен шибан върколак. Искаш ли това? Да, искаш. Винаги го искаш.
Розали се появи точно зад агента на FIB, не близо до пукнатината – уау, тя се движи бързо – и хвърли дебела лоза около устата му, за да му запуши устата, както и листа върху очите му. Дръпнах пръстите си, открадвайки въздуха от дробовете му, въпреки че технически това беше неФейско и технически аз бях лошо момче за това. Но на Розали ѝ харесваше да съм лошо момче.
Розали завърза ръцете на агента, за да задържи магията му, а Кейн го бутна на земята, докато момичето ми направи жест да бягаме.
– О, мои звезди – прокле Хейстингс, докато всички скачахме и започвахме да тичаме.
– Спрете точно там! – Долетя гръмък глас отзад и аз отпуснах петела си, докато въртях глава и зърнах петима агенти, които тичаха след нас.
– Аз съм охранител! – Извика Хейстингс, но тази групичка явно не му повярва, тъй като забелязаха малкия си приятел завързан на земята и в главата му беше изстреляна огнена топка. Той изпищя от тревога, докато я избягваше, а Кейн го бутна, за да го накара да бяга с останалите, докато всички откриха огън.
Стената беше взривена, докато тичахме надолу по извитото стълбище колкото се може по-бързо, а аз хвърлих въздушен щит зад нас, за да ги забавя. Останалите направиха същото, хвърляйки колкото се може повече препятствия зад нас, за да ги задържат, но агентите бяха свирепо силни и нямахме време да стоим и да хвърляме нещо по-силно, за да ги задържим.
Звукът от разкъсването на магията ни се носеше до нас и Есме изкрещя от ужас, когато огнена топка изсвистя над главата ѝ и стената се взриви над нея.
Отломки се свлякоха на каскада и аз скочих напред, за да не им попреча, но Брет и Сони бяха повалени на земята заедно с Итън.
Хванах ръката на Итън, издърпах го нагоре и го измъкнах от отломките с всички сили, когато агентите се появиха зад нас.
Брет и Сони също се опитаха да се изправят, а аз използвах въздушна магия, за да се опитам да разпръсна отломките, които ги държаха на земята.
Но докато се опитвах да ги освободя, Пудинг беше ударен в гърба с водна струя, докато се спускаше по стъпалата, и се сблъска с мен, така че всички започнахме да падаме в плетеница от крайници. Държах се за Итън, докато падах, като се уверявах, че е с мен при всяко отскачане по бетонните стълби. Няма да те пусна, пикльо. Просто ме язди като пони.
– Брет! – Изрева Сони точно преди огъня да ги погълне в пламтящ ад, който се разнесе по цялото стълбище, изпълвайки го, докато пламтеше към нас като неудържим звяр.
Изплезих ръце, от които избухна въздушна магия в стена, която погълна пламъците, преди да ни докоснат, а Розали издаде звук на мъка, когато погледна назад и видя Брет и Сони изгубени в бушуващия ад. О, не.
Итън ме потупа по рамото, като погледна към мен.
– Благодаря – изпъшка той. – Ти ме спаси.
– Движи се! – Изръмжа Кейн, насърчавайки Розали, която отвърна на болката в очите си, докато Есме започна да се вайка, сякаш сърцето я болеше, и тъгата ме заля и мен.
– Чакай. Трябва да направим по-добра барикада тук, за да ни дадем малко време да избягаме – не можем да рискуваме да видят къде отиваме – обади се Итън и започна да хвърля дебела ледена бариера пред въздушния ми щит, а пламъците продължаваха да го блъскат. Когато тези агенти спрат пламъците и разберат, че не сме загинали в тях, със сигурност щяха да бъдат куп мрачни задници.
Всички, които можеха да помогнат, побързаха да се върнат обратно, за да хвърлят стената на място, докато Хейстингс драскаше с нокти по косата си и тревожно се взираше в ситуацията, в която се намираше. Сега вече не можеше да направи много по въпроса. Беше на влакчето в увеселителния парк и не можеше да слезе от него, докато не свърши.
Докато Розали стоеше до мен и хвърляше магията си, аз се наведох близо до нея, притиснах устни към бузата ѝ, искайки да прогоня част от болката, която виждах в очите ѝ.
– Те разчитаха на мен – изсъска тя.
– Това не е твоя вина – казах аз. – А дори и да беше, това също е нормално, защото понякога правим лоши неща, дори когато не искаме. Но не беше по твоя вина, диво момиче. Ако не друго, то беше моя, защото вдигнах Итън, а можех да вдигна някой от тях вместо него, но избрах него, защото той е Итън и… Мисля, че го обичам малко. Не както обичам теб, а като „искам да му смуча пениса понякога“, разбираш ли?
– Обичаш ме? – Прошепна тя, обръщайки се към мен с блестящи очи, докато Итън ме гледаше отвъд нея с широко отворени очи.
– Мисля, че е така – казах аз и се намръщих. – Това е най-силното чувство, което някога съм изпитвал, така че сигурно е така. Толкова е голямо, че всъщност се учудвам, че остава в гърдите ми.
– Хайде – изпъшка Кейн. – Това ще издържи засега.
Розали кимна, като се премести да обгърне с ръка Есме, докато я придърпваше към себе си и я убеждаваше да спре да плаче. Тя обаче ме погледна назад, очите ѝ бяха пълни с хиляди въпроси и бях сигурен, че те бяха от добрите.
Изтичахме до изолатора и Кейн ни отвори вратата като добро момче, след което се заизкачвахме по коридора между килиите и се втурнахме надолу към нивото за поддръжка.
Непрекъснато поглеждах назад през рамо, но от агентите на FIB нямаше и следа и трябваше да се надявам, че сме ги изгубили.
Събрахме се под мястото, откъдето Кейн можеше да стигне до тайния тунел към помещенията на охраната, и аз подскачах на топки от вълнение от играта.
– Не мога да ви пусна там, освен ако всички не дадете звезден обет с мен да не убивате другите пазачи – каза твърдо Кейн и Розали кимна в знак на съгласие, насочвайки всички ни да дадем това обещание.
Когато дойде моят ред да го направя, се опитах да направя тайно ръкостискане с Кейн, като махнах с ръка наляво, после надясно и се опитах да го ударя в бедрото. Това не му хареса, затова въздъхнах и ударих дланта си в неговата, докато той ме гледаше и изрецитирахме думите, необходими за да дадем обет. Магията хлопна между нас и аз го дръпнах по-близо, преди да успее да се измъкне.
– Жаден ли сте, офицер Гръмп?
– Пусни ме – предупреди той, но аз усещах жаждата му за кръв, точно както усещах всички останали видове похот, и знаех, че стигам до дъното на този хапещ поглед в очите му.
– Офицер Гръмп е жаден! – Обявих, след което наклоних глава, за да му предложа врата си, чудейки се дали все пак няма да реши да ме остави да избягам без драма, ако първо получи от мен. – Вземи си едно питие. Аз ще дръпна, за да поддържам високо нивото на магията си.
Той изръмжа дълбоко в гърлото си, опитвайки се да измъкне ръката си от моята, но аз не го пуснах. Това беше моя шанс да го съблазня, а това беше най-големия ми талант.
– Жаден ли си, Мейсън? – Попита Розали, когато се появи до нас, а аз погледнах между двамата, облизвайки устни, когато похотта му се превърна от десет в десетстотин. Ебаси да. Бях тук за това шоу.
– Да, той трябва да те ухапе. – Хванах задната част на главата му, като я бутнах така, че лицето му се сгуши в шията ѝ.
– Престани – той се дръпна назад, но Розали също хвана задната част на главата му и го задържа там.
– Пий – заповяда тя, гласа ѝ беше знойно секси и напрежението в тялото му се отпусна.
Засмях се, когато той се поддаде на първичния порив в себе си и впи кътници във врата ѝ, докато от него се изтръгваше стон на нужда. Пръстите ми се завъртяха между тези на Розали, докато го държахме там, а очите ни се втренчиха. Да, това беше адски горещо. И имах много идеи за това как бих искал да въвлека Кейн в някоя извратена задна игра с кръв, докато той хапеше мен и Розали. Бих могъл да променя и кучешките си зъби във вампирски кътници и да играем всякакви извратени игри с нея. Ммм.
– Стига. – Вплетох пръсти в късата му коса, дръпнах главата му и той се обърна към мен с диво ръмжене, като се хвърли напред, сякаш се канеше да ми разкъса гърлото за това, че съм го прекъснала по средата на храненето. Упс.
Хвърлих въздушна стена пред себе си и той се блъсна в нея, докато от устата му се стичаше кръв, а през гневните му очи преминаваше ярост. По дяволите, не изглеждаше, че все пак съм успял да го съблазня.
– Отвори люка, Мейсън – каза Розали и го дръпна към скрития бутон откъм гърба на гащеризона му.
През цялото време ме гледаше, но направи каквото му каза и всички погледнахме нагоре към тайния люк, когато той се отвори и стълбата се спусна.
– Готови, стабилни, тръгваме! – Извиках и се затичах по нея пръв със смях от радост, когато се добрах до тунела горе. Влезнах в пълзящото пространство с радостен възглас, тъй като поех лидерството в състезанието. Бяхме близо до свободата и усещах вкуса ѝ във въздуха, който се блъскаше в кожата ми. – Не можете да ме хванете, кучки! – Извиках, докато другите ме преследваха. – Аз съм камшик с крила!

Назад към част 33

Скарлет Норт

Въпреки че беше изчакал, докато си тръгна от работа, а после изми пода, все още гледах фаровете му в огледалото за обратно виждане, очаквайки всеки момент да си тръгне. Мислех, че ще го гледам как се обръща и потегля. Брей беше добър в това да променя мнението си. Като тази сутрин например. Отказвах да повярвам, че е тръгнал, планирайки да си купи собствен пикап, да напусне работа и да се премести в Робъртсдейл.
Тази идея трябваше да му дойде по време на пътуването до вкъщи. Той нямаше да е щастлив тук. Да се вълнуваш беше опасно и аз нямаше да го направя. Трябваше да го изпратя вкъщи сега. Да си спестя мъката. Не мислех, че имам силата да го отблъсна. Това, което исках точно сега, беше да го обгърна с ръце и да го задържа. Да се преструвам, че той е там завинаги, както беше казал.
Поклащайки глава от глупавата мисъл, този път се погледнах в огледалото.
– Оправи си главата, Скарлет. – Прошепнах, после изключих колата и излязох от нея.
Брей вече беше паркирал и изглеждаше, че разтоварва пикапа си. Спрях и наблюдавах как той носи два картонени кашона към мен.
– Донесох онова, което майка ти не беше дала… – Напрегнах се, когато каза „майка“, не защото споменаването ѝ ме засегна по този начин, а заради начина, по който го каза. Сякаш думата беше толкова противна, че беше трудно да се каже. Какво му беше казала тя?
– Защо отиде там? – Попитах малко паникьосана от всички жестоки неща, които майка ми можеше да му каже за мен.
Той се спря пред мен. Погледът му беше стабилен. В очите му имаше успокоение. Сякаш знаеше, че точно сега имам нужда от това.
– Защото, ако тази кучка имаше нещо твое, исках да го имаш.
Тя му беше казала нещо. В гласа му не се долавяше неприязън. Това беше омраза и погнуса.
– Какво ти е казала? – Избълвах въпроса, докато страха започваше да ме сковава. Тя можеше да му каже ужасни неща. Ако го беше направила, той нямаше да е тук, нали?
– Нищо, което си струва да се повтори. Тя е болен, егоистичен, отвратителен човек. Радвам се, че си се махнала по дяволите от нея. Разбирам привързаността ти към това – той кимна към караваната – място. – Този път той завърши, без да псува. – Аз също бих предпочел това. По дяволите, бих предпочел една от тези кутии и тъмна уличка, отколкото да живея в една къща с нея.
Идеята ме накара да се разсмея. Не беше смешно, но беше точно това, което чувствах. Ъгълчето на устата му се повдигна, но тъгата в очите му не съответстваше на това. Откъде се беше взела тя?
– Да ги вкараме вътре. Имам още един, после моите неща. Искам да приключа с това, за да мога да те прегърна.
Започнах да вървя към караваната, когато той започна да говори, но последния му коментар ме накара да спра по средата на крачката. Почти се спънах. Да ме прегърне? Нима бях заспала? Дали скоро щях да се събудя и всичко това да е сън. Ако беше така, щях да бъда съсипана.
Принудих се да продължа да се движа, отключих вратата и Брей сложи кутиите вътре. Докато минаваше покрай мен на връщане навън, той спря, наведе се и отново притисна целувка към устните ми. Нищо изискващо. Просто целувка. Болезнено сладка целувка.
Едва след като взе останалите неща от пикапа си, най-накрая се задъхах. Бях задържала дъха си. Върховете на пръстите ми докоснаха устните ми и те изтръпнаха. Това беше ново усещане. Брей Сътън беше… сладък. Без изисквания. Никакви груби сексуални изисквания. Само нежни докосвания. И това разтърсваше света ми. Не се чувствах балансирана.
Кутиите седяха в средата на малкото пространство и видях, че отпред е изписано голямо С. Нямах представа какво е решила да не дава за благотворителност. Почти се страхувах да погледна вътре. Но трябваше да се изправя пред нея. Каквото и да беше запазила, трябваше да реша дали ще го запазя. Не и с Брей тук, който ме наблюдава. Трябваше да намеря време сама.
Брей се върна с друга кутия и я постави на мястото ѝ. След това пусна чантата на ръката си върху масата, която беше вградена в лявата стена на кемпера.
– Останалото може да почака – каза той с нисък глас.
Отворих уста, за да го попитам какви са плановете му, но ръцете му стиснаха кръста ми и той ме придърпа към себе си. Не силно. Не грубо. Но с повече нежност, отколкото очаквах от него. Подобно на целувките му тази вечер.
В очите на Брей имаше нещо, което не ми беше познато. Не можех да откъсна поглед от тях. Те караха вътрешностите ми да се чувстват меки и течни. Желанието да се свия до Брей и да се прилепя към него беше непреодолимо.
Той се отдръпна и седна на малкия диван зад нас, като ме поведе със себе си. Сякаш прочете мислите ми, придърпа ме в скута си и ме прегърна. Дали го бях казала на глас? Надявах се, че не… но от друга страна, той правеше точно това, което исках. И това беше невероятно. С Брей всяко докосване в миналото водеше до секс. Никога не съм имала чувството, че той не работи за свалянето на гащите ми. Не че някога му се е налагало да се старае много. В този момент сексуалното напрежение беше заменено с нещо друго, но също толкова силно.
Ръката му се вдигна, хвана главата ми отстрани и я притисна към гърдите си. Въздъхнах, докато си почивах там. Слушах биенето на сърцето му. Дишането. Бях в безопасност. Сякаш демоните в главата ми не можеха да ме достигнат тук. Единственото, за което исках да мисля, беше колко добре се чувствам, колко ми харесва да чувам звука от дишането му и колко много сила има, за да ме смаже.
– Скарлет – каза той тихо, а устата му беше толкова близо до ухото ми, че усетих топлината на дъха му.
– Хм? – Попитах, неспособна да формулирам думи, докато треперех от студените тръпки, които ми причиняваше усещането, че ме държи и казва името ми.
– Обичам те.
Две думи. Две прости думи. Когато чух Брей Сътън да ги казва, знаех, че… Знаех, че това не е възможно. Страхувах се, че това е сън. Един от многото, в които бях избягала през живота си. Много пъти те бяха по-силни от другите. Сякаш психиката ми знаеше кога имам нужда да избягам от реалността и ме задържаше по-дълго в съня.
Това беше един от тези сънища. Исках да повярвам, че е истинско, но съня беше разрушил всичко, като накара Брей да каже думи, които бяха невъзможни. Сълзите убодоха очите ми, а след това започнаха ридания, които накараха гърдите ми да се разтреперят. Сега щях да се събудя. Плачех сама в леглото си.
Ръцете на Брей се увиха по-плътно около мен и сълзите закапаха по-силно. Задъхвах се, докато чаках това да се откъсне от мен. Животът ми да се върне обратно в лицето ми. Колкото и да разчитах, че тези сънища ще ми дадат щастие, когато те свършеха, беше трудно да се откажа от тях.
Повдигнах ръка, хванах го за ръцете и го държах здраво. Сякаш съня не можеше да ме откъсне от него, ако го държах в ръцете си. Мускулите му се огънаха под допира ми и ръката му докосна бузата ми. Хлипането само се засилваше. Как щях да се справя, след като бях преживяла това? Колко несправедливо. Подсъзнанието ми не мислеше за това как това ще разруши напредъка, който бях постигнала, живеейки сама.
– Скарлет – гласа на Брей ме стресна. Той все още беше тук. Все още не се бях събудила. Преди съня да свърши, се изправих в скута му, хванах лицето му и притиснах устата си към неговата. Отчаяно исках да го вкуся. Ако трябваше да се събудя сама, поне щях да имам трайния спомен за Брей върху устните си.
Той не отвори устата си веднага, но с върха на езика си проследих долната му устна и със стон устата му се отвори. Солта от моето обляно в сълзи лице се смеси с ментата и содата в дъха му. Преместих се над него, разпънах се в скута му и прокарах ръце в косата му, жадна да докосна колкото се може повече от него, преди да свърши.
Нежеланието не приличаше на това на Брей и въпреки че го забелязвах, не можех да забавя темпото достатъчно дълго, за да разбера какво не е наред. Не се доверявах на мозъка си. Ако спрех, щях да отворя очи и това щеше да приключи.
Ерекцията на Брей напираше през дънките му. Потърках го, като ми се искаше да се бях сетила да се съблека в този сън, а не да съм все още с миризливите си работни дрехи. Късите ми панталони не бяха дълги, но имаха достатъчно плат, за да предпазят чувствителната ми зона от връзката, за която копнееше.
– Скарлет – гласа му беше напрегнат, когато се отдръпна от атаката ми върху устата му.
Борех се да блокирам устата си отново върху неговата, хапейки долната му устна, докато той отново стенеше, повдигайки бедрата си, за да търка ерекцията си в мен. Изстенах от удоволствие и започнах да се люлея срещу него.
От гърдите му се разнесе ръмжене, след което устата му изчезна, както и той. Взирах се в него, задъхвайки се, докато той ме държеше за кръста на една ръка разстояние. Не така исках да протече този сън.
– Господи – каза той, взирайки се в мен, докато гърдите му се издигаха и спускаха бързо и силно.
– Не спирай – казах аз, като се мъчех да се добера отново до него.
– Скарлет, изчакай, не, просто изчакай. – Той звучеше с болка. Това привлече вниманието ми. По-рано в очите му се беше появила болка. Защо ми се струваше, че Брей е наранен или тъжен? Това не се вписваше.
Затворих очи и поклатих глава.
– Скарлет. – Ръката на Брей докосна бузата ми. – Бебе, добре ли си?
Бавно отворих очи и той беше там.
– Не знам. Не искам да се събуждам – казах му.
Той се намръщи.
– Да се събуждаш ли? – Попита той.
Кимнах.
– Да. Не мога да се събудя. Докато спя, искам да си вътре в мен. Когато се събудя, вече няма да те има.
Очите му се разшириха, след което той се премести и коленичи пред мен. Погледът му ме държеше така, сякаш никога нямаше да си тръгне.
– Защо мислиш, че спиш?
Това беше просто.
– Каза, че ме обичаш. Казваш това само когато сънувам.

Назад към част 36