Глава 11
„Никога не питай как се справя жена, която яде сладолед направо от опаковката.“
Стикер за броня
Нищо не помага да захвърлиш мислите си по рафтовете така, както душът. Забелязвайки с крайчеца на окото, минаваща покрай мен сянка, спрях водата и се завъртях, но нищо не видях. След това излязох от Джордж, увих се в една кърпа и вече в спалнята, извиках:
– Рейес!
Разбира се, не получих отговор. Дори и да беше тук, нямаше да ми отговори.
Без Рейес стаята изглеждаше огромна, като празна пещера. Нямаше какво повече да правя тук, затова набързо се облякох и се обадих на Гарет.
– Здравей, Чарлз. Всичко наред ли е?
– Да. Какво правиш?
– Храня костенурката си.
След кратка пауза уточних:
– Това някакъв евфемизъм ли е?
– Едва ли. Как си?
– По-добре. Има още нещо, за което сте ми нужни с Ош.
– Отново ли трябва да преследваме бог, който лесно те отвлича точно изпод носа ни, отвежда те в друго измерение и изгаря дрехите ти в страховит брачен ритуал, който само друг бог може да разбере?
– Не. Ще трябва да флиртувате.
– Скоро ще дойдем.
Преди да се заема с работата си, отидох да похапна във “Враната”. Барът се пукаше по шевовете. Не буквално, разбира се, но тук винаги има достатъчно хора и шум, които да ме разсейват. Почти.
Поръчах любимото си ястие за седмицата, пилешка енчилада със зелено чили. Храната ще успокои стомаха ми, който по някаква причина клокочи и къркори, когато не ям няколко дни подред. И също така, може би на пълен стомах ще мисля по-добре. Разрових мислите си отгоре-додолу, но не намерих отговорите. Какво търси Реязикин? Какво му трябва на Земята и защо? Въпросите не свършваха, а времето ми изтичаше през пръстите.
Странно, може би, но приглушеното бръмчене на тълпата ми помогна да се отпусна малко. Наблюдавах как една жена флиртува с мъж на бара, но човекът се интересуваше повече от бармана, отколкото от нея. А барманът е мъж.
После погледнах към масата, на която седяха само мъже. Всички се взираха толкова открито в задника на сервитьорката, че главите им се обърнаха в същия момент, когато мацката профуча покрай тях.
След това забелязах как жената изля половината от питието си в чашата на господина, когато той отиде до тоалетната. Видях и как…
Бог! Веднага, щом мисълта се оформи, изпънах рамене. Трябва да говоря с Бог. Именно той определи времевата рамка. И именно той се закани да изгони собствения си брат от този свят. Ама, точно така. Трябва да седнем и да си поговорим добре с Големия Бос. Да си спечелим повече време. По-точно – на мен.
– Не те съветвам – прозвуча мъжки глас зад мен. Този, който познавам по-добре от собствения си.
Пулсът ми подскочи, а Рейес спокойно заобиколи масата и застана пред мен. Дори с тениска в пясъчен цвят и обикновени сини дънки, той изглеждаше страхотно. Широки, мощни рамене. Силни ръце. Големи, но почти грациозни длани.
– Не ме съветваш, какво? – Изясних.
– Да говориш с брат ми. Той… не е много дружелюбен.
– Явно е семейна черта.
Заради близостта на Рейес, всяка молекула в тялото ми завибрира. Явно искаха повторение на това, което наскоро направихме с него, повече, отколкото поредната порция въздух.
С дългите си пръсти, Рейес докосна нежно лицето ми, но аз предизвикателно вирнах нос, не искайки да се поддавам на закачката. Ако иска да говори, нека седне и ще говорим. Омръзна ми да го преследвам.
Суровите черти се озариха с иронична усмивка. Рейес се наведе, докато между устите ни останаха само няколко инча.
– Хареса ли ти?
Събудих се рязко, премигнах и със закъснение осъзнах, че пак е само сън. Поех си дълбоко въздух, бавно издишах. Как, по дяволите, го прави?!
– Нямаше никакви изгаряния.
Огледах се и видях да Ош стои над мен. На вратата се появи Гарет и се приближи към нас в същия момент, когато даева седна на масата срещу мен.
– Не знам как да го обясня – промърморих.
– Да обясниш, какво? – Попита Гарет, сядайки до мен.
– Защо нямах изгаряния?
– Може би, защото си бог? – Суопс се престори, че разглежда менюто, но усетих съмненията, кипящи под външното му спокойствие.
Ош беше по-труден за разчитане, но ако трябва да дам име на това, което чувстваше най-силно, бих го нарекла неохотно примирение. Ако трябва, ще се бие с Реязикин. Няма да му хареса, но ще изпълни задачата, която се появи в момента, в който изпратих Рейес в божествената чаша.
Поръчахме и хапвахме в относителна тишина. И Гарет, и Ош флиртуваха безпощадно, което е добра практика преди предстоящото дело. Погледи на всички страни, фини намеци в усмивки под мустак…
Поредната потенциална фенка, дори ни почерпи и тримата с питиета. Много дипломатично от нейна страна, като се има предвид, че се интересуваше само от Ош, а самата тя беше в края на шестдесетте. Ако беше с триста или четиристотин години по-възрастна, щеше да пасне отлично на Безсмъртния демон-роб.
– Просто погледни! – Казах на Ош, поздравявайки фенката с чашата си.
Тя направи същото, а даева се ухили като вълк:
– И какво? Повече секс, по-малко караница.
Веднага премигнах. Има неща, които не трябва да знаеш за бъдещия си зет.
– Благодаря ви, че ми върнахте Развалината.
И двамата измърмориха нещо нечленоразделно, както обикновено правят мъжете, само, че емоциите на Гарет буквално ми избождаха очите.
– Добре ли си? – Попитах го.
Суопс си придаде безгрижно изражение, но не заблуди никого.
– Какво? Не изглеждам ли добре?
– Всичко е наред с мен. Знаеш го, нали?
Той мълчаливо кимна и изля останалата бира в устата си.
– Това е добре. – Сложих ръце на масата и се изправих. – Е, как е? Готови ли сме?
Гарет удари чашата си по масата и ме изгледа с гневни очи.
– Той те взе.
С Ош замръзнахме, сякаш бяхме пред ядосан хищник. Веднага отговорих:
– Да, взе ме. Но съм добре.
– Той те взе направо изпод носа ни, Чарлз.
Аз кимнах. В такава ситуация никакви думи не помогат. Гарет се чувстваше безпомощен, което е най-лошото чувство на света.
Суопс стисна чашата между пръстите си, а сервитьорката се приближи и попита:
– Искате ли още една?
– Не можем да се справим с него – каза ми той.
Благодарих на сервитьорката и когато тя си тръгна, отговорих:
– Знам.
– Прав си – намеси се Ош, – не можем да се справим с него. Но ти, – тук той ме прониза с поглед, – ти можеш.
– Не, Ош, не мога.
– С такова отношение към ситуацията – категорично не. Трябва ли да ти напомням коя си и на какво си способна.
– ДОБРЕ, ДОБРЕ! Разбирам, Ош. Имам силно минало. Явно съм поглъщала боговете един по един.
– Изяла си ги като захарен памук на панаира.
Седнах отново и скръстих ръце на гърдите си.
– Не мога да причиня това на съпруга си.
– Той вече не е твоя съпруг – каза тихо Ош, но аз отказвах да го слушам.
Още от първия ден знаех, че това е вариантът, който ще предложи. Разбирам, че той няма избор, но това изобщо не означава, че такова предложение трябва да ме устройва.
– Няма да го направя, Ош. Поне засега не съм готова още.
– Просто те моля да не забравяш за това. Може да дойде момент, когато трябва да вземеш отчаяно решение.
Не му отговорих. Ош се облегна на дивана и двамата с Гарет отпиха от напитките си.
– Освен това – даева очевидно не можеше да се успокои – искам да обърна внимание на факта, че благодарение на теб изразът „знойна жена“ придоби съвсем ново значение.
Гарет все пак неохотно се засмя и напрежението, което се бе сгъстило във въздуха, се разсея. Чудя се дали това е някаква специална суперсила на Ош?
– Готови ли сме или какво? – Попитах отново.
И двамата кимнаха подозрително, след което Гарет, с пълна уста със задушено свинско, поясни:
– Какво точно ще правим днес?
След като приключи с буритото си, Ош кимна, повтаряйки въпроса на Гарет.
– Няма да правим нищо конкретно. Ще се наложи да пофлиртувате малко.
– Я-я-яко – проточи Ош.
Наистина ме учудва как успява в един момент да изглежда като гимназист, а в следващия… като втора година гимназист. Изглеждаше като обикновено дете, а детето си е дете. Почти ме беше срам, че трябва да го хързулна на някой непознат, но нямах избор.
Изпратих съобщение на Куки, която ни посрещна на паркинга. Облечена изцяло в черно и с черна скиорска шапка, определено не изглеждаше ни най-малко подозрително, като се има предвид, че ежедневната й визия на практика олицетворява картините на Джаксън Полък.
– Страхотно облекло – отбелязах. – За Бога, единственото нещо, което липсва е черна боя за лице.
– Мислиш ли? – Нервната Куки е просто очарователна. Прегръщайки набързо Гарет и Ош, тя каза: – Никога преди не съм ходила на обир. За всеки случай взех и черна боя.
Използвах цялата си воля, за да не се разсмея.
– Ами, някак… не е точно грабеж, но още никъде не сме отишли.
– Да, права си. – Куки си пое дълбоко въздух, за да се успокои.
Отправихме се към Развалината, а Ош и Гарет се качиха в пикапа на Суопс.
– Ако не друго, ще ти покривам задника – добави приятелката ми.
– Радвам се да го чуя, Кук.
– Било с гащи или с кърпа.
Казвах ви: цялата си воля …
– Какво каза на чичо Боб? – Попитах, разкривайки едновременно всички тайни на Развалината и вратата й.
– Че отиваме на кино.
Прехапах устни.
– И той се хвана?
– Разбира се, но каза дословно: „Кажи на племенницата ми, че ако ви арестуват заради нея, аз лично ще се погрижа никога повече да не види слънчева светлина.”
– Е, определено се е хванал. Готино.
Качвайки се в Развалината, се отправихме към мястото, което вече бях нарекла Неправдоподобни откази на залога.
– Ще ми кажеш ли какво се случи днес? – Попита Куки.
– Разбира се, няма проблем. Ядях пилешка енчилада със зелено чили и Гарет…
– Добре, де! Ако не искаш да ми кажеш, недей. Но знай, че когато най-добрата ми приятелка се върне от лов на бог, гола и с горяща коса…
– Косата ми е горяла?!
– …със сигурност ще задавам въпроси.
След бърза проверка на състоянието на косата ми, завих по “Сан Матео” и тръгнах на север.
– Съжалявам, Кук. Щях да ти кажа всичко. Не мина по план.
– Представям си. Знаеш ли нещо?
– Разбира се. Например, фактът, че Реязикин е също толкова добър в секса, колкото и неговото променящо се его.
Куки ахна, очите й се изцъклиха, а ъгълът на устата й потрепна. Реших да й дам време да смели чутото, но след около тридесет секунди тя се наведе към мен и заяви:
– Искам подробности.
Е, разказах й всичко. Подробно. И от дъното на сърцето си се наслаждавах на всеки рязък дъх, на всяко завъртане на очи, на всяко „О, Боже мой!” и “Не! Не може да бъде!!!”. Като цяло, ако имам нужда да се почувствам по-добре, винаги мога да разчитам на Куки.
Между другото, докато приятелката ми се отдаваше на приятни мисли, попитах дали е възможно да я нарека Уолтър. В чест на Уолтър Уайт/главен герой от сериала”В обевките на Сатаната”, “готвил” метамфетамини/. Макар и да не са бисквитки, все пак нещо е сготвил.
Кук не отговори и аз приех мълчанието й като знак на съгласие.
Докато карахме към нашата дестинация, Уолтър продължи да се задушава в собствените си мисли, които сега бяха смесица от дълбоко изпържено учудване, фино пюре от смущение и сурово, свежо желание. Сърцето ми се стопли, че след всичко, което бяхме преживели, все още можех да я объркам. Винаги съм се притеснявала, че рано или късно моята приятелка ще се отегчи от приказките ми и целият ми живот, като цяло в нейните очи ще се превърне в банална рутина. Но досега всичко върви като по часовник.
– Мисля, че е някъде тук – казах, опитвайки се да намеря правилното място.
Гарет ме следваше и по някаква причина ситуацията ми напомни библейския пасаж, където слепец води слепеца. В нашия случай водеше сляпа жена и тя водеше секси, но все пак сляпа. Това обясняваше факта, че същият слепец ми се обади:
– Въобще знаеш ли къде да отидеш?
– Разбира се.
– Обръщахме три пъти.
– Проучвам почвата. Запаметявам маршрути за бягство, в случай, че трябва да си спасямаме задниците.
– Чарлз, къде отиваме?
– Не съм сто процента сигурна. Уолтър записа адреса, но сега е в шок.
– Той е изгорил дрехите ти?! – Уолтър ахна. Е, тя поне проговори отново.
– Помня, че името ми се стори вулгарно.
Ако изобщо е възможно да се въздиша раздразнено през стиснати зъби, точно това направи Гарет:
– Как може една адвокатска кантора да е вулгарна? И кой, по дяволите, е Уолтър?
– Намерих го! – Възкликнах, жестикулирайки ентусиазирано, докато спирах на паркинга на огромна, заплашителна сграда, пред която имаше по-малка сграда. – Добре дошли в адвокатската кантора Стояк, Едзад и Сисман. Казах ти! Вулгарно. Тези момчета е трябвало внимателно да помислят, преди да станат партньори.
– Какво ни трябва от офиса?
– Нищо. Това, от което се нуждаем, е огромната сграда зад този офис.
Спряхме отстрани на адвокатската кантора, за да може случайният минувач да си помисли, че отиваме при адвокат(в полунощ, а-ха) и няма да нахлуем в сградата зад кантората.
От сенките излезе Николета Лемей, медицинска сестра и моя приятелка с удивително красива ясновидска дарба. Вярно, тази дарба е доста избирателна, но все пак е готина. Вървейки към нас на паркинга, тя се огледа. Разбира се, това изобщо не изглеждаше подозрително.
Измъкнах се от Развалината.
– Наистина ли ще направим това? – Попита Николета, нервите й почти изтръпнаха от пренапрежение. – Разбира се, аз съм медицинска сестра, но изпадам в паника за нула време.
Засмях се.
– Не се безпокой. Имам план.
Челюстта на Уолтър увисна до пътническата седалка.
– Значи, планът е твой? Мислех, че е на Гарет, Ош или Пари.
Пари, между другото, току-що спряла на паркинга с малък червен “Додж Дарт”, слезе от колата и дойде до Развалината.
Кимнах й и се обърнах към Куки.
– Какво намекваш, Уолтър?
– Не намеквам, а директно казвам: плановете ти винаги пропадат.
– Какво?! Плановете ми почти винаги работят като часовник. Е, с изключение на тези, които измислям в петък. Плановете ми от петък винаги се провалят.
Куки излезе от джипа и заобиколи колата. Давам си зъба, че пътьом се загледа в задника на Развалината.
– Здравей, Пари – поздрави я Кук.
– Здрасти, Уолтър – каза Пари.
О, да, Пари се включва в движение. Не като някои на име… Гарет.
Трите отидохме до пикапа и Суопс свали прозореца.
– Е, какво ще правим?
– Зависи кой е на смяна в момента. В сградата има двама нощни пазачи и не знам точно кой от тях работи днес. Ако е жената, тогава ще отиде Галет. Ако е мъжа, тогава всичко е в твоите ръце, Ош.
– Разбрано, шефе.
Нашият флирт-експерт буквално изскочи от пикапа на Гарет с явно нетърпение. Но Гарет не бързаше да се съгласява.
– Ако това ще помогне – добавих, знаейки много добре, че ще помогне – тя е станала Мис Ню Мексико на двайсет и две.
Развеселен, Гарет излезе от чудовищния камион (о, тези момчета и техните играчки!) и размени няколко думи с Ош.
– Не мога да повярвам, че си я оставил да планира това – каза Уолтър укорително.
– Уолтър – започнах с още по-укорителен тон – трябва да вярваш повече на приятелите си. Дали да останеш в колата, а?
– Никога. И защо ме наричаш Уолтър?
– Ти ми позволи.
Докато представях всички един на друг, Пари беше очарована с все сила от Гарет, а Николета от Ош. След това всички отидохме до главния вход и погледнахме в сградата през стъклените врати.
– Не си спомням да съм се съгласявала да си променям името – каза Уолтър.
– Сигурно е заради метамфетамина. Дежурна е жената. – Погледнах отново към момчетата. – Суопс, ти си на ход.
Лицето на Ош веднага показа разочарование и аз го потупах по рамото:
– Не се безпокой. Все още имаме нужда от теб. Току що си направих маникюр.
Гарет погледна към сградата.
– Ти каза, че е мис Ню Мексико.
– Казах, че тогава е била на двайсет и две.
Той ме погледна с неразгадаемо изражение. Трудно е, по дяволите, да се взираш.
– И кога е било това? През петдесетте?
– Суопс, тя не е толкова стара. Сега върви и направи нещо.
– Само се шегувам – засмя се той. – Тя е нищо. Ще бъде забавно.
– Ама, че си мръсник!
Гарет сви рамене и се обърна към Ош.
– Нека да е истинско.
Усмивката на Ош стана направо злобна.
– Но не много – добави Суопс, обаче беше твърде късно.
Ош замахна и удари Гарет в лявото око и носа много по-силно, отколкото очаквахме.
Главата на Гарет се отметна назад и той се препъна няколко крачки назад. После притисна ръце към лицето си и се преви, ругаейки като пиян моряк на почивка. И все пак ударът се получи добре. През пръстите на Суопс капеше кръв.
Изправяйки се, той изгледа злобно Ош.
– Какво толкова? – Невинно премигна последният.
Гарет ми хвърли същия поглед.
– Това е най-лошият план в света.
– Казах ти – кимна незабавно Уолтър. – Никой никога не ме слуша.
Показвайки окървавен среден пръст на Ош, Суопс се облегна на стъклената врата и почука, а ние избързахме зад ъгъла, откъдето можехме да гледаме и да се уверим, че все пак ще го пуснат вътре.
Когато пазачът отвори вратата, Гарет включи на режим чар и измърмори нещо за това, че е бил нападнат, батерията му е паднала и дали ще му разрешат да използва телефона и тоалетната им.
Тук мислите ми забуксуваха.
– Стават ли нападения в Албакърки? – Мисля, че прозвуча някак грешно. – И изобщо така ли говорим? А ако не, как говорим?
Никой не ми обърна внимание, защото точно в този момент охранителката отвори рязко и вратата, и сърцето си. Разбира се, не успя да завлече толкова бързо Гарет вътре, така, че той успя да вдигне палец, след което изчезна в недрата на сградата.
– Е, това ще я разсее – казах, потривайки нетърпеливо ръце. – Време е да проникнем с взлом в тази малка къща.
– Не ме бива много във всички тези взломове и прониквания.
– Уолтър, никой няма да те съди. Поне днес. Но презареждането няма да навреди.
Николета обаче беше на седмото небе от щастие. Намалих скоростта и се изравних с нея.
– Изглежда, че се забавляваш.
– Да, почти никъде не ходя. – Навеждайки се към мен, тя кимна към Ош. – А той е сладък.
– Има такова нещо.
Николета е невероятна, а коя съм аз, че да преча на истинската любов? Ош може да ми стане зет, ако всички събития, които съм зърнала в бъдещето, наистина се случат. Но до тогава има още да живее и да живее. Напълно може да започне връзка с някой на Земята, за да не губи форма, така да се каже.
– Само, за да не се впускаш слепешката – започнах аз и погледнах Николета – той е бивш роб-демон от ада и се храни с човешки души. Никога не го целувай по устните. Никога.
Очите й се разшириха, а пулса й значително скочи – ето как заинтригувах Николета. Беше ясно, и от кучешкото изражение на лицето й, и от капката слюнка, проблясваща в ъгъла на красивите й устни.
О, да, младата дама се увлече.
– Ами системата за сигурност? – Попита Пари.
– Имам познат, който има познат. Стана така, че сега цялата система е изключена. Без камери, без аларми. Брегът е чист.
– Ето защо хората наемат 24-часова охрана – намеси се Уолтър.
– Абсолютно. Пари, ти си наред.
Изкачвайки се по стъпалата до платформата за разтоварване, Пари си поигра малко, поруга малко, но все пак отвори ключалката на задната врата. И аз можех да разбия ключалката, но Пари е побърза. Ако ни устроеха сътезание по нашите забелижителни умения за разбиване на ключалки, с Пари и аз щяхме да сме като “Юго” от 1986 г. и “Бугати Шерон” на състезателната писта.
Накратко, цялата ни банда много приличаше на отряд от специалните части. Вече настръхнах!
След като всички влязохме в сградата, изложих подробностите на плана:
– И така, за да спасим живота на Пари и да й гарантираме свободата (най-вече живота, разбира се), Николета ще вземе кръв от всички ни за един много специален арт проект. Малко. Около галон или два от всеки.
– По-скоро пинта – уточни Николета. – Може би половин халба, ако не искаме някой да припадне точно по средата на дръзкото ни бягство от местопрестъплението.
Уау, тя отлично се справя с тези течни мерни единици!
В този момент зад гърба на Николета се очерта Ейнджъл, чиито блестящи очи искряха от неподправен интерес. Въпреки това, веднага щом изложих плана, той започна бавно да отстъпва.
– Здравей, Ейнджъл. Точно навреме си. Имаме нужда от някой, който да стои на пост.
Той кимна, но продължи да отстъпва.
– Току що се сетих! Трябва да бягам. Работа.
– Какъв е проблема? – Попитах, като го видях да пребледнява пред очите ми. Все още се изумявам, че призраците могат да правят това.
– Не обичам да гледам кръв.
Премигнах.
– Каза мъртвият гангстер със зейнала рана в гърдите.
Ейнджъл погледна надолу.
– Това е съвсем друга глупост.
– Сериозно?
Преди да успея да кажа и дума, той изчезна. Ега ти, копелето! Но проблемът не е изчезнал. Кой ще стои на пост сега?
Вече се бях обърнала към Ош, но изведнъж забелязах Николета да пощипва носа си. Накрая тя ме погледна и аз посочих мястото, където Ейнджъл току-що беше застанал:
– Ейнджъл не понася гледката на кръв.
– Хайде да изясним нещо – започна тя с тон на внезапно раздразнение.
Изпънах нервно рамене. Какво и кога успях да направя?
– Нахлухме в кръвната банка, за да мога да взема кръв на всички за някакъв… арт проект?
– Да.
Уолтър се намръщи.
– Ти каза, че ще откраднем микробуса.
– Не. Лесно е за проследяване.
– И това ще спаси живота на Пари? – Каза Николета.
– И в същото време ще стимулира творческата й жилка. С един куршум два заека.
Сякаш черпейки сила директно от масата, Николета опря длани на плота.
– Нали разбираш, че бих могла да изнеса всички необходими инструменти от болницата и да взема кръв от всички вас… да речем, точно в твоя кабинет?
Челюстта ми увисна.
– Наистина? И няма да се тревожим за углавни обвинения и възможността да прекараме остатъка от живота си зад решетките?
Усмихвайки се безрадостно, Николета поклати глава.
Честно казано, всички поклатиха глави, сякаш бяха драстично разочаровани от мен. Всички, освен Ош. Той намери някакво устройство, което издаваше смешни звуци, когато натискаше бутоните му.
– Каза, че не можеш да откраднеш кръв от болницата.
– Кръв, не мога, но някои инструменти са съвсем друг въпрос. Това също е незаконно, но е възможно.
– Можеше да го кажеш поне преди половин час – измърморих под носа си.
– Тогава все още не ми беше позволила да участвам в плана ти.
– Нали ти казах – злобно се засмя Уолтър.
Това е, майната й, а не покана за коледно парти в офиса.
– Всичко това, разбира се, е гадно. – Огледах се. – Какво ще кажеш да откраднем това, от което се нуждаем, и да се върнем в салона на Пари?
– Става – съгласи се Николета и самата тя, отново стана весела и бодра.
След няколко секунди вече беше в задната стая, в която и Пари беше проникнала, събирайки всичко необходимо, за да ни изсмуче. Независимо дали е сериен убиец или вампир, за нея цялата ни ситуация стана идеална за забавление.
Приглючвайки с обира, издърпах Ош от стола, където имаше време да подремне, и всички излязохме на улицата, сякаш нищо не се е случило.
На главния вход започнах да блъскам по стъклената врата. И Гарет, и охранителката ме погледнаха едновременно. Гарет очевидно беше объркан, но появата ми предизвика сериозно раздразнение у охранителката.
Двамата се приближиха до входа и охранителката ми отвори. Преди да каже нещо, започнах за разигравам пиесата.
– Гарет! Боже мой! – Втурнах се напред и увиснах на врата му. – Какво стана? Кой го направи?!
– Налетяха ми.
– Нима в Албакърки казват “налетяха”?
Той ме изгледа с гневен поглед.
– О, съжалявам, съжалявам. Ще те заведа в болницата.
По лицето на охранителката се виждаше колко е разстроена. Вярно, след няколко секунди вече събра вежди.
– Чакай малко! Каза, че се казваш Рейес. Рейес Фароу.
Сякаш векове наред гледах Суопс с увиснала челюст и сякаш в продължение на години той се опитва да прикрие гадната си усмивка.
– Това е вярно. Името му е Рейес Гарет Фароу, а не Рейес Александър Фароу – изсумтях аз и махнах безгрижно с ръка. – Другият е съвсем друг човек.
Охранителката присви подозрително очи.
– Трябва да тръгваме – изчуруликах и започнах да избутвам Суопс навън. – Трябва незабавно да закараме този човек в болницата. Той е с множество прободни рани.
– Наръган ли е? – Веднага се притесни тя.
– Още не, но, както се казва, вечерта още не е свършила.
Гарет ме прегърна през раменете с една ръка и аз го заведох до камиона, където вече седеше Ош. Зад волана. Суопс отвори уста да каже на даева да се разкара, но аз го прекъснах.
– Всичко трябва да изглежда правдоподобно – и го поведох към пътническата седалка.
– Побързай – отбеляза той. – Стана ли?
– Да. Откраднахме само необходимите инструменти, защото, очевидно, само това може. Николета ще ни вземе кръв в салона на Пари.
– Великата Чарлз Дейвидсън се е принизила до кражба?
– Моля ти се! – Обидих се. – И преди съм крала.
– Да, да.
– Оставих също, сто долара и извинителна бележка на масата, но не се притеснявай, фалшифицирах почерка.
За пореден път Суопс се втренчи в мен с неразбираемо изражение.
– И отпечатъците си ли фалшифицира?
По дяволите!
Назад към част 10 Напред към част 12
