Месец: март 2025

ГЛАВА 4

Пайпър гледаше другите чираци, които маршируваха пред нея, и въздъхна. Мелони можеше да обвини Пайпър, че се надува, но беше сигурна, че никога не е вървяла с толкова много арогантност, бликаща от всяко движение, както Ранди и Джером. Явно се чувстваха богове в черните си дрехи и изобилието от оръжия. Лий беше по-сдържан, но дори и той изглеждаше твърде самоуверен. Само Мелони се движеше предпазливо, веждите ѝ бяха набръчкани, а очите ѝ се стрелкаха към всяка сянка.
Насочиха се към поредната тъмна уличка в сърцето на вътрешния град, която граничеше с малко по-реномирания квартал в центъра. По пътя им бяха разпръснати боклуци, вонящите локви проблясваха под слабата светлина на Лекса – фенерче със слой черен плат, увит в края. Неразбираеми графити се мъдреха по всяка стена и контейнер. Повечето врати и прозорци бяха залостени с дъски.
Пайпър се движеше зад групата, като плъзгаше очи наляво и надясно. На нередовни интервали тя се обръщаше и вървеше няколко крачки назад, като проверяваше за някакви признаци на движение зад тях. Лекса може и да беше сигурна, че маршрутът им е безопасен, но Пайпър не се доверяваше на нищо в тази мисия.
Беше странно. Чувстваше се изключително отговорна за това да се увери, че нищо няма да се случи на другите чираци. Чувството беше непознато. С Аш и Лире трябваше да се тревожи само за себе си. Но с нейния опит – и, незнайно защо, със силата на Сахар, с която разполагаше – тя реално беше най-способната от всички и най-подходяща да се справи с конфронтация.
Тя се намръщи. По ирония на съдбата тя можеше да съчувства на недоволството на Сейя. Драконианското момиче вероятно се бе чувствало по същия начин, когато защитаваше Пайпър; всичко беше много по-лесно, без да се притеснява за слаб, неопитен подопечен. Или в този случай, четирима от тях.
Трябваше да са близо до местоположението на Колдър, тъй като, по преценка на Пайпър, вече бяха изминали повече от километър и половина. Никой не говореше и звукът от стъпките им отекваше тихо в алеята, заедно с постоянното капене на вода от следобедния дъжд.
Улиците и алеите бяха лишени от живот. Вътрешният град по начало беше слабо населен, жителите му естествено се опасяваха от външни хора, а заради скорошния конфликт никой не искаше да излиза през нощта – или изобщо да излиза – което правеше групата им още по-забележима. Достатъчно беше само един гайец – или един приятелски настроен към Ра консул или префект – да се окаже на правилното място и те щяха да имат големи неприятности. Наблизо нямаше помощ и нямаше лесно бягство.
Начело на групата Лекса се приближи до кръстовище на алеи и зави наляво. Всеки член на групата застана зад завоя. Докато Пайпър следваше Мелони, тя погледна назад по алеята и забеляза малка, тъмна фигура, която се стрелкаше по блестящата повърхност на една локва.
Тя замръзна и се загледа. Фигурата изчезна в тъмнината. Кожата ѝ настръхна. Беше малка, като котка. Трябваше да е котка. Но формата, начинът, по който се движеше… Не, нямаше как. Беше просто бездомна котка.
С един последен поглед тя побърза да последва останалите. Те продължиха напред, без да забелязват тревогата ѝ. Тя поглеждаше назад на всеки няколко крачки, но не виждаше никакво движение. По гърба ѝ преминаха тръпки, а в стомаха ѝ се появи ясно изразено чувство на страх. Алеята се простираше нататък, заобиколена от залостени врати и ръждясали контейнери за боклук. Твърде много сенки. Твърде много скривалища.
Беше толкова съсредоточена върху пътеката зад себе си, че почти не видя как Лекса спря и вдигна ръка, за да спрат.
– Какво е това? – Прошепна Ранди, приближавайки се до консула.
Лекса се взираше напред, а тялото ѝ се очертаваше като силует от приглушения лъч на фенерчето, преди да го изгаси. Над тях се бе спуснал мрак, алеята бе осветена само от сиянието на далечни прозорци.
– Не съм сигурна – каза тя бавно.
Пайпър погледна консула. Напрежението на Лекса се виждаше дори в тъмнината. Пайпър преглътна, за да не допусне да се появи опасение в стомаха ѝ. Чувството се засили, страхът стисна гърлото ѝ. Махалата на Ранди и Джером не се виждаха никъде, а бялото на очите им се виждаше, докато се оглеждаха тревожно. Пайпър стисна дръжката на меча си, като потискаше нарастващия си страх. Нямаше смисъл. Алеята беше страховита, а нощта – плашеща, но това не беше причина те да се страхуват толкова много.
Което означаваше, че това може би не е естествен страх.
– Лекса – каза тя рязко – не мисля, че сме сами.
Консулът я стрелна с уплашен поглед и Пайпър видя момента, в който жената събра две и две. Ръката на Пайпър се стегна върху меча ѝ. Може би това беше банши. Никога досега не се беше сблъсквала с такава, но баншите можеха да предизвикват страх у жертвите си и да се хранят с него така, както инкубите се хранят с похот. Никой със здрав разум не би пожелал активно да нападне банши, но алтернативата беше далеч по-лоша.
– Трябва да продължим да се движим – каза Лекса, а очите ѝ се стрелнаха наоколо. – Марш, момчета!
Тя побутна Джером напред. Той се спъна, загледан през рамо с широко отворени очи, после започна да върви бързо. Пайпър побутна Мелони и Лий, за да ги накара да я последват. В очите им се появи паника. Никога досега не бяха изпитвали подобен непреодолим, необясним ужас. Първият път беше най-лош.
Лекса ги поведе по алеята. Учениците се втурнаха след нея, а Пайпър отново изостана на няколко крачки, държейки ръката си на един от пистолетите на гърба си. Страхът се раздвижи в корема ѝ. Това усещане ѝ беше твърде познато. Това не беше банши. Преследвачът им целенасочено им вдъхваше страх, изчаквайки паниката да ги завладее, докато ги преследваше. Аш правеше същото по време на засада, дебнеше врага, оставяше страха му да се натрупва, докато не можеше да мисли трезво, а после нападаше, докато те бяха парализирани от ужас. Това означаваше…
Пайпър се завъртя по средата на крачката – и видя проблясъка на тъмна сянка, която се движеше бързо по покрива на близката сграда. Тя измъкна пистолета си и забеляза друга тъмна светкавица на движение по покривите от другата ѝ страна.
По-голямата от двете сенки отскочи от покрива и широко разпери гигантски криле. Животинско ръмжене разкъса тишината, когато звярът се втурна към тях като половинтонна ракета. Пайпър дори нямаше време да призове Сахар. Тя вдигна ръце нагоре и хвърли щит. Черният огън избухна навън, когато съществото се блъсна в заклинанието ѝ. Драконът отскочи във въздуха, а огромните му криле се размахаха с рев.
Пайпър се завъртя и видя, че всички чираци са на земята, хвърлили се надолу, когато чудовището ги нападна.
– Ставайте и бягайте! – Изкрещя тя.
Лекса дръпна Лий за ръката.
– Върви!
Учениците се изкачиха на крака и се втурнаха по алеята. Лекса побягна след тях, но очите на Пайпър бяха вперени във втората сянка. Тя не помръдваше, застанала на покрива с частично разперени криле. Усещаше как погледът на драконианеца я изгаря. Той беше тук заради нея.
С трескав поглед към бягащите чираци тя се обърна и побягна между двете сгради. Точно преди да прекъсне видимостта си, тя видя как драконът нахлува над главите на жертвите си, надавайки ужасяващ рев, дори когато умишлено се разминаваше с тях на няколко метра. Сигурно ги прогонваше.
Борейки се за спокойствие, Пайпър спринтира по тесния проход между сградите – твърде тесен за размаха на крилете на дракона. Тъмнината я обгръщаше, но тя не смееше да създаде светлина. Тя тичаше напред, препъвайки се в пукнатини и боклуци. Усещаше погледа на драконианеца и знаеше, че той следи нея, а не останалите.
Пред нея проходът се отвори в широка улица, слабо осветена от една-единствена улична лампа. Тя спря точно до тротоара, вдигна пистолета си и зачака.
Миг по-късно драконианецът се спусна грациозно от небето и се приземи на десет крачки от нея. Крилете му се сгънаха, а опашката му се размаха почти небрежно напред-назад зад него. Тя преглътна тежко. Преди това беше видяла двама драконианци извън блясъка, но това не правеше третия по-малко ужасяващ.
А Раум вече я плашеше.
Два извити рога обрамчваха всяка страна на главата му. Вълнистата му коса беше преливащо червена, а очите му – черни. Тъмни люспи преминаваха през скулите му и очертаваха челюстта му, прекъсвана от белите белези по лицето му. Слаби рисунки се вихреха във вдлъбнатините на бузите му, почти невидими в мътната светлина. Подобно на Аш от блясъка, той беше без риза, а кожените ремъци пресичаха гърдите му. Люспите покриваха страните му, но оставяха голи плоскостите на гърдите и корема.
Тя преглътна отново и спусна оръжието си. Главата ѝ се замая от едва сдържана паника, а сърцето ѝ заби опасно бързо. С трепереща ръка тя пъхна пистолета обратно в кобура. Той нямаше да ѝ помогне срещу този демон.
– Пайпър – каза той.
Дълбокият му, извънземен глас се плъзна по костите ѝ, търкайки се в погрешна посока. Тя потръпна, после изправи гръбнака си.
– О, сега ме посрещаш все така учтиво? – Попита ядосано тя, като успя да скрие треперенето в гласа си.
Той не отговори. Сенките се вкопчиха в него, навивайки се около него, неподатливи на борещите се лъчи светлина от уличната лампа. Гледаше я мълчаливо достатъчно дълго, за да започне да хипервентилира, после тялото му трепна. Крилата, опашката и рогата му изчезнаха. За миг той отново се превърна в демона, когото тя познаваше, облечен в черна униформа и въоръжен до зъби – все така адски страшен. Леденосините му очи я проследиха. Черна обвивка покриваше долната половина на лицето му.
Тя затаи дъх, докато чакаше отговор. Залагаше на факта, че той не напада. Ако искаше да я залови или убие, вече щеше да го е направил. Въпреки това нямаше представа какво да очаква. Последния път, когато го бе видяла, той лежеше на пода в локва от собствената си кръв, след като го бе разрязала със „Сахар“.
– Трябва да поговоря с теб – каза той накрая, а думите бяха напълно беззвучни.
Тя преглътна трудно.
– Не мислех, че ще искаш да говориш с мен след последния път.
Той примигна, изненадата за кратко докосна чертите му.
– Хм. – Тя скръсти ръце. – Съжалявам, че те нападнах със „Сахар“. Честно казано, не знаех, че това ще се случи.
Той я погледна за миг, изгубил ума и дума, после изхъмка по почти забавен начин и свали обвивката от лицето си.
– Със сигурност беше неочаквано.
– Жалко, че не се бях прицелила в Самаел – промълви тя.
– Жалко.
Почти се усмихна, но не беше забравила с кого говори. Предупреждението ѝ се прокрадна отново.
– Защо си тук?
Неподвижността му се стопи и той тръгна към нея. Тя се държеше здраво, когато той спря пред нея, а очите му я пронизаха.
– Къде е Аш?
Тя се стресна, а тревогата се превърна в безпокойство, което се опита да скрие.
– Не знам.
– Не ме лъжи.
Очите ѝ се стесниха до прорези.
– Защо си мислиш, че ще ти кажа? Почти изгубих всичко, за да измъкна Аш от Асфодел. Няма да го предам на теб, за да можеш да го завлечеш обратно в този ад.
Раум наклони леко глава на една страна, а очите му преминаха покрай нея и се спуснаха по тъмната алея в нещо, което тя можеше да нарече нервен тик. Нервен? Раум?
– Не съм тук за това – каза той. – Самаел не знае къде съм.
– Сякаш вярвам в това – каза тя, докато се опитваше да разчете изражението му. От това, което беше видяла в Асфодел, Раум беше непоколебимо лоялен към Самаел по начин, по който Аш никога не беше бил, макар че и той мразеше господаря си. Както ѝ беше казал веднъж, „Всичко се случва по някаква причина“ – едва доловимо предупреждение, че Самаел стои зад всичко, което се случва в Асфодел. Тя не знаеше дали това все още важи.
Подозрителният ѝ поглед не го стресна.
– Нямам време за глупави спорове – каза той неумолимо. – Трябва да намеря Аш.
Тя сгъна ръцете си.
– Защо?
– Помниш ли момчето?
Момчето? В Асфодел беше срещала безброй стражи и войници, но не беше срещала никого, когото би сметнала за момче… В съзнанието ѝ се появи спомен: червена коса, бледи очи, ръката му в прашка, докато вървеше по коридора в Асфодел. Драконовото момче, което беше изненадала с въпрос за местонахождението на Аш.
Наблюдавайки я внимателно, Раум видя, че тя прави връзката.
– Той се нуждае от помощта на Аш – каза той.
– Защо? – Попита тя. Раум, който идваше да търси Аш и се нуждаеше от помощта му от името на едно драконианско момче, беше твърде съвършен. Самаел познаваше слабостите на Аш – а Аш беше твърде склонен да поема опасни рискове за онези, които смяташе, че трябва да защитава.
Раум сви рамене, опитвайки се да се освободи от напрежението. Преди да заговори, погледът му отново обходи алеята.
– На последната си мисия той допусна критична грешка. В резултат на това нещо много важно за Самаел се обърка. Грешката му беше непростима. Самаел ще го убие.
Кожата на Пайпър се смрази при последните му думи. Драконианците във властта на Самаел бяха напълно безпомощни пред своя господар. Ако Самаел реши да убие момчето за наказание, нищо нямаше да може да го спаси, ако се върнеше при Асфодел.
– Не мога да позволя това да се случи – каза Раум. В беззвучния му глас прозвуча нотка на гняв. – Аш трябва да го вземе, преди Самаел да нареди екзекуцията му.
– Вземи го сам – каза му тя категорично. – Сигурна съм, че можеш да го скриеш също толкова добре, колкото и Аш.
– Не мога да го направя.
– Защо не?
Раум пренебрегна въпроса ѝ. Вместо това вдигна поглед и изсвири тихо.
В прилив на криле друг драконианец се спусна от покрива на най-близката сграда. В момента, в който краката му докоснаха земята, той отново се превърна в блясък и позволи на Пайпър да зърне истинската му форма само за кратко. Натания беше права – подобно на Раум и Сейя, този дракониан имаше само два рога.
Когато блясъкът му се уталожи и тя пое няколко дълбоки вдишвания, за да успокои бушуващото си сърце, тя го огледа внимателно. Може би около четиринайсетгодишен, с рошава червеникава коса, точно както я помнеше, черни дрехи, подобни на тези на Раум, и очи, които бяха толкова бледи, че приличаха на лед. Очите му преминаха през Пайпър, преценявайки я.
– Киев – каза Раум. – Това е Пайпър. Помниш ли я?
– Да – каза той. Гласът му беше по-дълбок, отколкото тя очакваше, по-близък до мъжки глас, отколкото до момчешки. Пайпър изтръпна при напомнянето, че го е пребил.
Раум кимна кратко.
– Тя ще те заведе при Аш.
– Какво? – Изкрещя Пайпър. – Не, няма да го направя.
– Да, ще го направиш.
– Аз не съм момиче за поръчки!
Очите на Раум отново я пронизаха.
– Къде е Аш?
– Няма да ти кажа това.
– Тогава ще заведеш Киев при него. – Той дръпна обвивката обратно върху долната половина на лицето си. – Не мога да отлагам повече задачата си, без да привлека внимание. Никой не може да знае, че съм имал контакт с Киев.
– Но…
Очите му се втвърдиха.
– Докато не е при Аш, животът на Киев е твоя отговорност.
В нея проблясна трепет.
– Но…
Той се обърна към Киев и хвана рамото му с една ръка. Двамата си размениха многозначителен поглед.
– Благодаря, Раум – прошепна Киев.
Раум кимна. С последен поглед към Пайпър формата му се раздвижи. Ужасът я връхлетя мигновено, като я замрази на място. Крилете му се разпериха широко, той се издигна нагоре и изчезна в мрака. Малка сянка се стрелна от една залостена врата. Дракончето на Раум се спря пред Пайпър и ѝ проговори строго, след което скочи във въздуха след господаря си, малките му крилца биеха бързо, докато и той изчезна.
Пайпър издиша треперещо, загледана след тях, после погледна безпомощно към драконовото момче, което стоеше на две крачки от нея и я наблюдаваше с предпазливи очи.
– Хм – каза тя.
Киев просто я гледаше в очакване.
Тя си пое дълбоко дъх, като мислеше бързо. Нямаше намерение да каже на Киев да си ходи – особено след прикритата заплаха на Раум, че ще запази момчето живо. За добро или лошо, тя беше останала с него. Стомахът ѝ се сви. Беше сравнително сигурна, че Раум не я лъже, но това нямаше да е първият път, в който Самаел използва някого без негово знание. Това все още можеше да е капан за Аш. Трябваше да е абсолютно сигурна, че е в безопасност, преди да отведе Киев в Надземния свят. Колкото и да искаше да помогне на Киев, не би изложила Аш на риск. Вече беше направила достатъчно.
– Хм – повтори тя. – Трябва да намеря приятелите си, които вие прогонихте.
– Кога ще ме заведеш при Аш? – Попита той и очите му се свиха. – Къде е той? Колко време ще ми отнеме да стигна до него?
– Ще те заведа скоро – каза тя уклончиво. – Той не е в града. Но първо трябва да се присъединя отново към моята група и да завърша задачата си.
Киев се зачуди от нетърпение, явно недоволен. Поне все още не беше усъвършенствал стената на Раум от пълна антиемоция. Надяваше се, че все още не е и толкова пресметлив като наставника си.
– Между другото – започна тя задъхано – обратно в Асфодел, съжалявам…
Той махна с ръка.
– Това беше моя грешка.
Тя примигна и реши да не му натрапва извиненията си.
– Можеш ли да ме последваш, да не се виждаш?
Той се усмихна.
– Ако не искам хората да ме виждат, те не го правят.
Тя повдигна вежди, но не коментира.
– Добре. Ще се срещна с теб веднага щом успея да се измъкна отново.
Той дръпна обвивката на врата си върху долната половина на лицето си и се измъкна безшумно по алеята. Изчезна след няколко крачки, погълнат от тъмнината много по-бързо, отколкото тя би очаквала – определено някакво маскировъчно заклинание. Момчето беше добро. Тя погледна мястото, където беше изчезнал. Беше още тийнейджър, но вече изпълняваше важни мисии за Самаел. Беше сигурна, че притежава сериозни – и смъртоносни – умения. Просто се надяваше, че е прилично момче и няма да съжалява, че му е помогнала. Самаел беше изключително талантлив в изкривяването на умовете и разбиването на душите.
Тя пое няколко дълбоки вдишвания и изтръска слабото, треперещо чувство от ръцете си. Огледа се наоколо, за да се ориентира, и се върна в тръс по тясната пролука между сградите към алеята, по която бяха избягали Лекса и останалите. Имаше обща представа къде отиват и се надяваше да намери правилната сграда.
Докато минаваше покрай ръждясалите контейнери за боклук и изрисуваните с графити тухлени стени, тя примигна през рамо. Не можеше да види Киев, но усещаше очите му на гърба си.
Между това да изкара всички живи през нощта, да уреди нещата с баща си, да открие Лире и Сейя, а сега да пази Киев, докато разбере дали вярва на историята на Раум, се чувстваше повече от претоварена. Защо нищо в живота ѝ не беше просто?
Някак си подозираше, че само ще се усложнява.

Назад към част 4

Глава 27

Изскочих от леговището на стария дракон, сякаш самият Див лов ме преследваше. Кресчендото от срутващите се скали ме подтикна и аз засилих късите си крака, колкото да ги изкарам. Когато се изхвърлих на свежия нощен въздух, дробовете ми горяха, а пареща болка пронизваше всеки мускул, но не спрях и не се обърнах назад. Продължих да вървя, докато не се уверих, че съм на безопасно разстояние.
Озовах се по средата на хълма, който водеше към бърлогата, хвърлих се зад един камък, покрит с влажен мъх, и едва тогава вдигнах глава, за да огледам щетите.
Първоначално не изглеждаше много зле. Леговището не се намираше на върха на този хълм – то беше едва на три четвърти от пътя нагоре, с вход, който беше скрит от погледа, докато не се озовеш точно до него. Когато го потърсих сега, нямаше нищо друго освен облак прах. Земята под мен продължаваше да се тресе, но сцената горе не изглеждаше катастрофална.
След това облаците се разсеяха и почти пълната луна заблестя по склона на хълма, докато прахът се разсейваше: изглеждаше така, сякаш някакво гигантско скалоядно чудовище се е появило наблизо и е отхапало огромна част от склона на хълма.
Помислих си за увредените дяволи, хванати в капан под тежестта на всичкия този камък, и не можах да събера дори следа от съчувствие към тях. Хорст беше този, който беше задействал земната магия, заради която бърлогата се беше срутила върху него и приятеля му. Явно бе решил, че да бъде погребан от половин планина е за предпочитане пред смъртоносния риск, който представляваше Гладис.
Ако Фахан беше прав – а аз нямах причина да мисля, че не е – рано или късно двамата щяха да намерят начин да възстановят телата си и да се измъкнат, но смятах, че това ще отнеме седмици, ако не и месеци. Това означаваше, че от деветима дяволи сме се разделили с четирима, а Заштум и Балтар са изчезнали завинаги.
– Нека това послужи като предупреждение за останалите – казах на глас. – Заиграйте се с мен и ще пострадате. – Не че можех да си припиша някаква истинска заслуга за всичко, което се беше случило, но все пак: бях част от всяко сваляне, макар и в малка степен.
Докоснах дръжката на Гладис.
– Благодаря ти – промълвих аз. – Ти си най-добрият разумен меч, който едно момиче може да си пожелае.
Този път Гладис не отговори.
Дълго се взирах в разрушенията, после се изправих. Шумът от срутването на пещерата вероятно е отекнал по тези хълмове, така че нямаше съмнение, че Хюго и браунитата щяха да го чуят. Беше време да ги настигна и да им покажа, че съм в безопасност.
Ориентирах се и тръгнах с бърз марш по посока на второто леговище. Ако се движех бързо и не спирах, можех да се присъединя към тях до сутринта.
Нямаше ясна пътека и трябваше да спирам редовно, за да проверявам ориентацията си. Освен това трябваше да се движа по-бавно, отколкото ми се искаше, защото последното нещо, от което имах нужда, беше да си изкълча глезена, като поставя крака си на грешното място.
В един момент, когато клепачите ми натежаха, а напредъкът ми беше болезнено бавен, обърках призрачните форми на далечни овце с потенциални нападатели. Приливът на тревожен адреналин беше повече от достатъчен, за да ме събуди и да насърчи уморените ми крака да продължат. Въпреки това, когато първите ивици дневна светлина започнаха да се появяват, вече бях изтощена. Едно тройно еспресо щеше да е страхотно. За щастие имах нещо по-добро.
Бръкнах в джоба си и намерих запаса си от паяжина. Имаше достатъчно, за да ми стигне поне за още десет дни. Погълнах едно хапче и когато крайниците ми все още се чувстваха отпуснати, взех още едно. След това свих рамене. Необходимо е. Пуснах трето хапче в устата си. Това би трябвало да свърши работа.
Бях приемала паяжина достатъчно дълго, за да знам какво точно да очаквам, и бях вземала по-висока доза от тази в няколко случая, когато ситуацията го заслужаваше. Следователно не се изненадах, когато горчивата пяна накара езика ми да изтръпне или когато усетих, че вихъра на магията в мен става по-приглушен – но внезапното сърцебиене и изпотяването бяха шок.
Направих три крачки, после се замислих и внезапно седнах върху мокра трева. В ушите ми се чуваше странно високо звънене, сякаш бях прекарала по-голямата част от нощта в мош пит на рок концерт на хедбенджъри. Но не всичко беше лошо: цветовете на влажния пейзаж оживяха, изостряйки се по странен начин, който ми напомни за Дороти, която за пръв път стъпва в Оз. Беше необикновено.
Примигнах няколко пъти и разтърках очите си, но ефектът не намаля.
– Е, това е странно – прошепнах си аз. Докоснах гърдите си, сърдечният ми ритъм все още беше твърде бърз, но щом все още биеше, не можех да се оплаквам твърде много. Пъхнах върха на показалеца си в ушите си и ги размърдах на около. Шумът в ушите стана още по-писклив, преди за щастие да се успокои до по-удобно ниво.
Останах на мястото си около пет минути, като се притеснявах, че може да започнат да ми се привиждат халюцинации или че ще се срина, ако се опитам да се изправя. Когато странните ми симптоми нито се засилиха, нито намаляха, се изправих треперещо на крака. Все още бях жива и сега бях будна, но дълбоко в себе си знаех, че краищата на моята смъртност започват да се свиват към мен като парче бавно тлеещ пергамент.
Сега не можех да направя нищо по въпроса. Приемането на три дози паяжина беше необходимо, за да се изправя на крака и да мога да настигна Хюго, Хестър и Отис. Винаги съм знаел, че ще дойде ден, в който балансът между положителните ефекти на лекарството и вредата за здравето ми ще се обърне не в моя полза. Надявах се, че ще имам повече време. Планът на Хюго да ми помогне, когато всичко това приключи, можеше да проработи, но се съмнявах в това. Подозирах, че и той се съмнява, че ще помогне.
Във всеки случай имах по-непосредствени цели. Сега, когато беше светло, можех да се движа по-бързо. Прецених, че до следващото леговище на стария дракон има само още около три мили, така че трябваше да настигна спътниците си. Може би дори вече бяха намерили един намръщен лилав дракон и древен магически комплект за шах. Стискам палци.
Престанах да се тревожа и оставих краката си да маршируват бързо. Златен успех, идваме. Не след дълго вече пъргаво прекосявах пейзажа по начин, на който би се възхитил и уелски планински козел. Все пак не се бях поддала напълно на коприната на паяка, защото спрях да бълнувам от удоволствие, докато тичах. Реших, че ще оставя това за по-късно.

***

Сърдечният ми ритъм се нормализира, когато достигнах върха на следващия хълм и погледнах надолу към мозайката от красиви пейзажи. Ако се обърнех надясно, можех да видя руините на абатството Страта Флорида, сгушено в долината далеч долу. Вляво от мен се намираше второто леговище на дракона и макар да не го виждах, знаех, че не е далеч. Беше студено, но небето беше ясно и имаше само лек вятър, беше хладно, но се оказа невероятно полезно, когато два познати гласа се понесоха по него.
– Трябва да останем тук, докато той се върне, Хес.
– Не, това е глупава идея. Нищо не виждаме, а на мен ми писна да оставам назад. Нека тръгнем по този път. Не е нужно да се отдалечаваме. Можем да се върнем бързо.
Нещо се отпусна в гърдите ми. Изправих се на пръсти и извиках:
– Хестър? Отис? – Когато примижах в посоката на гласовете им, най-накрая забелязах двойката, която се носеше на около стотина метра. Те ме видяха едновременно и нададоха еднакви писъци на радост, преди да се приближат право към мен.
– Дейзи! – Отис се хвърли към лицето ми, сблъска се с бузата ми и ме зашлеви с мокър шамар, преди да се отскубне и да целуне носа ми. – Ти си в безопасност!
– Разбира се, че е в безопасност – каза Хестър. – Дейзи не би се оставила да я убият без нас. Тя се вкопчи в извивката на врата ми и въздъхна щастливо. – Имаше много силен взрив – каза тя. – Срути ли пещерата?
– Не аз. Беше един от дяволите.
Внезапно разтревожен, Отис се дръпна назад.
– Къде е той? Все още ли те преследва?
– Той погреба себе си и приятеля си.
Лицето му се отпусна от изумление.
– Защо?
– Това е дълга история. Ще ти я разкажа по-късно. – Погледнах наоколо. – Къде е Хюго?
– Чу се странен шум и той отиде да го проучва – казва Отис. – Каза ни да го изчакаме да се върне.
Настръхнах, може би там има още дяволи.
– Какъв шум?
– Бръмчене – каза Хестър.
Отис възрази:
– Беше по-скоро свиркане, отколкото бръмчене. Сигурно беше вятърът.
– Не беше вятъра, глупако!
Стиснах зъби. Трябваше да се съсредоточат.
– Кога? – Попитах. – Кога тръгна?
Хестър изостави врата ми и полетя нагоре, за да се присъедини към брат си. Тя постави двете си ръце на бедрата.
– О, разбирам. Притесняваш се за Хюго, но не си се притеснявала за нас? Толкова за лоялността!
– Хестър – казах аз, като се стараех да не изпадам в паника, – ти си тук. И двамата сте добре. Хюго е изчезнал. – Огледах се, но не виждах никаква следа от него. – Накъде е тръгнал?
Поне Отис разбираше. Той посочи зад себе си.
– Изчезна зад онзи ъгъл. Виждаш ли тези дървета?
Кимнах. Това не беше далеч – но притеснението ми не се разсея.
– Сигурна съм, че е добре, Дейзи. Той е много способен – опита се да ме успокои Отис.
– Защо не отидохте с него?
Браунитата си размениха неловки погледи.
– Той се дразнеше малко – призна Отис. Изчаках. – На нас – промълви той.
О! Непрекъснатите им пререкания могат да бъдат досадни. Отдавна се бях научила да ги игнорирам, когато започваха да се заяждат, но разбирах защо Хюго искаше да си почине от тях.
– Той и без това беше в лошо настроение заради това, че те остави – каза Хестър. – Стана още по-мрачен, когато чухме огромния взрив снощи. Искаше да се върне и да те спаси.
– Но най-вече – каза Отис, – той се дразнеше от Хестър, когато тя все повтаряше, че дракона я харесва най-много.
– Не! Той се дразнеше от теб, когато повтаряше, че дракона нямаше да кихне върху мен, ако ме харесваше.
– Вярно е. Тя можеше да кихне над Дейзи. Тя избра да кихне над теб. Следователно…
Прекъснах го.
– Ерг, да отидем да намерим Хюго.
Хестър отвори уста, но аз ѝ размахах пръст. За щастие, тя се замисли дали да говори.
С двете браунита, които се люшкаха до мен, тръгнах към малката горичка от ели, която Отис беше посочил. Не чувах свирене или бръмчене, но не чувах и Хюго и със сигурност не го виждах. Безпокойството ми се засилваше с всяка крачка, въпреки че си повтарях, че той е достатъчно силен, за да се погрижи за себе си.
Бяхме стигнали почти до дърветата, когато се чу шумолене. Забавих ход и стомахът ми се сви. Миг по-късно изпод клоните се появи Хюго, който крачеше лениво. Когато ме забеляза, лицето му светна.
– Дейзи! Ето те!
Вероятно трябваше да скрия притеснението си, но бях толкова облекчена, че го видях, че се втурнах напред и го прегърнах силно. Ръцете на Хюго моментално ме обгърнаха и той притисна тялото ми.
– Това е доста добре дошло – промърмори той в ухото ми. Ръцете му се стегнаха и за момент не бях сигурна, че някога ще ме пусне. – Добре ли си?
– Добре съм – казах аз, като се измъкнах от прегръдката му. Почесах се по тила и го погледнах. – Къде, по дяволите, си бил?
– Призивът на природата. – Той се усмихна неловко.
– А бръмченето? – Попита Хестър.
– Свиреше! – Каза Отис.
На челото на Хюго се появи малка бръчка.
– Това беше нищо. Просто вятърът.
Отис се усмихна самодоволно.
– Казах ти. – Хестър завъртя очи
Хюго не им обърна внимание. Вместо това погледът му остана фокусиран върху мен.
– Какво се случи? Справихте ли се с дяволите?
– За тях се грижеше предимно Фахан. Дълго време няма да ги видим отново. Появи се и този от вчера. – Облизах устните си. – Той вече е мъртъв.
Хюго се отпусна на петите си.
– Мъртъв? Наистина мъртъв?
– Ами…
– Сигурна ли си?
– Ами – повторих аз. Прехапах устните си. – За мен това е толкова голяма изненада, колкото и за него. Ще ти разкажа всичко по-късно.
– Нямам търпение да чуя цялата история – промърмори той. Обгърна ръката си около моята и кожата ми настръхна в отговор. – Наистина е хубаво да те видя отново.
– Ще се целунете ли сега? – Попита Отис.
Тялото на Хюго се скова.
– Защото – каза Хестър – сме много близо до второто леговище и трябва да отидем първо там. Достатъчно дълго се бавихме. – Тя повдигна малките си вежди. – Искам да видя моя дракон!
Отдалечих се от Хюго и кимнах.
– Да, нека първо се справим с дракона, а за всичко останало да се тревожим по-късно.
Погледнах към дърветата. Бяха засадени близо едно до друго и беше трудно да се види нещо отвъд сменящите се тъмни сенки и гъсто натрупаните вретеновидни клони.
– Все още имаш драконовото яйце? – Попитах Хюго.
Той потупа раницата си.
– Имам го.
Усмихнах се лъчезарно.
– Тогава да вървим.

Назад към част 27

Глава 33

– Къде бяхте, когато Харисън беше нападнат? – Попита Елена в прав текст, след което му съобщи датата и часа на нападението.
Джейд се намръщи… Преди да се усмихне достатъчно широко, за да покаже зъби.
– Имам алиби. Ебачът е избрал идеалния ден, в който едва не го убиха – в противен случай можеше да работя сам в апартамента си. – Взимайки телефона си, той извади снимка на красива чернокожа жена с розово червило, което подхождаше на розовата ѝ рокля, с плах поглед и дълги мигли. – Бях на среща с тази сладурана.
– Имаш ли информация за контакт с нея?
– Разбира се – запознахме се във „Фанг Лав“.
– Сайтът за запознанства с вампири? – Елена го изгледа нагоре-надолу. – Защо ти трябва сайт за запознанства? – Джейд може и да имаше лепкави пръсти, но също така беше секси и опасен, а и имаше пари за горене.
Той прокара ръка по ревера си, а усмивката му бе доволна от подразбиращия се комплимент.
– Аз работя и работя. Нямам време да се срещам с жени в клубовете – а искам да срещна хубаво момиче, не някоя от барманките. Със Сенатайе отидохме в онова малко кръвно кафене в Сохо.
Това „малко кръвно кафене“ беше част от случайната бизнес инвестиция на Елена, която беше ударила на златна жила. Това, което бе започнало като източник на евтина кръв във вампирския квартал, се бе разраснало в множество обекти в цялата страна – включително и в елитен бутик в Сохо, който предлагаше първокласна кръв и работеше двадесет и четири часа в денонощието.
Марсия Блу, която се страхуваше от публичност и стоеше зад всичко това, вече планираше световно господство на кръвните кафенета.
Елена знаеше, че в имотите им има камери за наблюдение, така че алибито на Джейд щеше да е достатъчно лесно за проверка. Знаеше също така, че един толкова богат вампир като Джейд би могъл да наеме убиец, който да свърши мръсната работа за него – това обаче не се връзваше с личния характер на заплахата срещу Бет и Маги.
– Защо никога не си преследвал Харисън?
– Ами, първо – каза Джейд – бях твърде зает да моля и да крещя на Андреас, че съжалявам. – Лицето му отново се втвърди, очите му бяха плоски. – След това, след като се излекувах достатъчно, за да се реванширам, имбецила избяга в полуумния си опит за бягство.
Никой, помисли си Елена, не би трябвало да може да сменя настроенията си толкова бързо.
– Като говорим за имбецили – да откраднеш от Андреас? На какво си бил?
Той изстена.
– Напушен със собствените си глупости. Искам да се върна назад във времето и да си ударя един шамар.
– Харесвам те повече, защото признаваш идиотизма си. – В действителност тя беше сигурна, че Джейд е социопат с много малко съпричастност към някого извън себе си.
– Или това, или да остана идиот като Хари. – Подсмърчайки, той погледна към заснежените сенки на Сентръл парк. – Докато един ловец го завлече обратно вкъщи, а Андреас се справи с наказанието му, времето се проточи. Защото тогава трябваше да го изчакам да оздравее, защото каква полза от това да го биеш до крак, ако така или иначе е започнал като каша?
– Разбираемо.
Смях, който разтопи зеленината и я накара да разбере защо милото момиче Сенатайе бе приело среща с мъж, който вероятно я виждаше като трофей.
– А после, когато най-накрая той вече не беше чувал със счупени кости, имах пръсти в други пайове. – В очите му блесна алчен блясък. – Тогава разбрах, че самодоволната гад ми е направила услуга. След като Андреас прекрати договора ми, не можах да си намеря работа дори като чистач на тоалетни. Ангелите ме включиха в черния списък.
– Голям, дебел мотив точно там. Много престиж да работиш за старши ангел.
– Разбира се, но много повече престиж има, когато съм голям човек сам. – Джейдът проблясва със зъбите си. – Бях прецакан, след като изчистих дълга си към Андреас, живях с евтина кръв и използвах средствата, които ми бяха останали, за да създам предприятие за онлайн игри, предназначено за дълги игри, залози, които продължават с години. То. Взе. Че се. Получи.
Изваждайки отново телефона си, вампира ѝ показа цифрите.
– Никой друг сайт не обслужва безсмъртните комарджии като този, а най-хубавото е, че събирам парите си от всеки ъгъл. Регистрационна такса, такса за всеки залог, годишни такси за подновяване на дългосрочните залози, дял от крайната печалба. А членовете продължават да се увеличават.
Елена скръсти ръце.
– Искаш да ми кажеш, че си прекалено зает, за да се тревожиш за отмъщението? Подобно на Андреас, ти не изглеждаш от хората, които прощават.
– Знам, знам, звучи като чиста глупост. – Джейд вдигна ръце. – Но аз харесвам парите и властта, която идва с тях – точно това ме забърка в неприятности на първо място. Не че не бих се радвал да набия Хари, ако се появи пред мен, но няма да си губя ценното време да го издирвам.
– Да кажем, че ти вярвам – каза Елена, защото ъгъла с парите наистина имаше смисъл в светлината на неговата личност. – Ако не си имал причина да навредиш на Харисън, познаваш ли някой друг, който да го е направил?
– Никой, който да има достатъчно топки, за да се промъкне в дома му и да му пререже гърлото – каза той след няколко секунди размисъл. – И когато детето му е можело да влезе в това? Ебати ледения студ. – Елена не мислеше, че си представя намека за възхищение в тона му. – Аз бях единствената голяма риба, която той се опита да потопи. Всички останали бяха дребни риби, администратори, прислужници, стажанти. Никой опасен или с физически наклонности.
На Елена ѝ се прииска да ритне парапета на балкона. Джейд ѝ се струваше обезпокоителен, но инстинктите ѝ подсказваха, че той ѝ казва истината.
Още една задънена улица.
– Бях лош домакин. – Джейд се изправи. – Мога ли да предложа чаша вино или чаша кафе, ако предпочиташ?
– Не. Ще тръгвам. – Тя щеше да каже на Вивек да следи Джейд по електронен път, да види дали не прави съмнителни финансови или други ходове, но не очакваше Вивек да открие нещо, свързано с убийствата. – Благодаря за отделеното време.
Дори когато Джейд се обърна, за да я придружи до входната врата, Елена се прехвърли през страничния парапет, като разпери криле при падането. Пет гаргойли се отделиха от сградата, за да се присъединят към нея. Тя забеляза изненаданото лице на Джейд, което я гледаше, докато се издигаше под ъгъл, и вдигна една ръка за сбогом.
Усмихна се щироко и толкова щастливо, колкото смяташе, че някой толкова хладнокръвен човек някога е получавал, и махна в отговор с нещо в ръка. То проблясваше в бяло-златисто с оттенък на друг цвят.
Това беше един от основните ѝ цветове.
Стомахът ѝ се сви и лицето ѝ стана горещо, преди да изстине до тръпка, но тя си каза, че да загуби още едно основно перо не е проблем. Линеенето, а след това израстването на нови пера можеше да е част от процеса. Птиците го правеха, нали?
Тя усети как каменните очи на Джейд я проследяват във въздуха. И си помисли, че ако някога се окаже безсилна, той няма да има никакви угризения да изтръгне перата ѝ, за да ги продаде на този, който предложи най-много. Що се отнася до успеха му, той не премахваше черната точка срещу името му. Залагаше, че за Джейд няма да има покани за големи ангелски събития. Един самопровъзгласил се за „голям човек“ щеше да се вбеси от обидата.
Ако той се окажеше невинен за убийствата, тя щеше да трябва да му даде ясно да разбере, че Харисън и семейството му са недостъпни завинаги. Джейд никога нямаше да забрави какво е направил Харисън, но и той беше твърде умен, за да се изправи срещу архангел. Бет, Маги и Харисън щяха да бъдат в безопасност.
Обаждайки се в бутика за кръв в Сохо, тя помоли управителя да провери файловете за сигурност, за да потвърди алибито на Джейд.
– Няма нужда – каза управителя. – Помня го, защото поръча най-скъпата ни бутилка. „Кръв ноар“ за пет хиляди долара.
– Господи, какво, по дяволите, продаваме, течно злато?
– Почти. Марсия уговори един възрастен ангел да дари чаша от кръвта си – във всяка бутилка има по една капка. Повечето вампири никога няма да се доближат до ангелска кръв, така че…
– Искам ли да знам как Марсия е убедила този ангел?
– Тя търгуваше, разглеждайки бизнес плана му.
– Значи ангела е получил добра сделка. – Марсия все още беше по-разкрепостена, отколкото би трябвало да бъде, но мозъка на тази жена. – Няма ли грешка в присъствието на Джейд по това време?
– Няма. В онзи ден имахме и едно предложение в кафенето. Накара циничното ми сърце да се разтупти.
Приключвайки разговора, Елена се канеше да прибере телефона си, когато на екрана се появи съобщение от Вивек: „Поръчка от Нисия под заплахата от гнева ѝ – трябва да ядеш, независимо от предишната ситуация. Монтгомъри е предупреден.“
Елена не се чувстваше гладна, но с падащите си пера не искаше да рискува съдбата. Минути по-късно тя се приземи в дома в анклава. Докато Легиона отиваше да се рови в оранжерията, тя се почеса по мястото на гърдите си, което продължаваше да я сърби.
– Сигурно е ухапване от комар – промълви тя на бялата сова, която кацна с нея. – Оригиналните вампири.
Совата се прозя, изглеждаше съвсем истинска, а не призрак на заветните птици на Касандра.
След като изяде ястието, което Сивия беше приготвила, тя провери дали не е загубила още пера. Едва когато се увери в това, тя излетя в плъзгане през Хъдсън. Преди да направи каквото и да било друго, трябваше да се види с Бет; знаеше, че независимо от това кой друг е около Бет, сестра ѝ ще я чака. Винаги, в крайна сметка, тя щеше да потърси по-голямата си сестра.
Бърза размяна на съобщения ѝ съобщи, че цялото семейство се намира в малък квартален парк.
Стигайки до парка, тя забеляза Маги да тича в разкаляния сняг с още две деца. Искри блестяха от любимата ѝ розова вълнена шапка с втъкани сребърни нишки, а малкото ѝ тяло беше облечено в розовото палто с големи блестящи копчета, което тя обичаше почти толкова, колкото и шапката. Беше обута и с подходящи ботуши за сняг – перфектната малка розова принцеса.
Елена се чудеше дали ще израсне така, или ще се разбунтува в тийнейджърските си години и ще докара Бет до истерия. Устните ѝ се размърдаха при представата за готината Маги, с пробита устна и татуировка, предназначена да вбеси мама и татко. Елена очакваше с нетърпение да наблюдава пътуването на племенницата си и да види в кого ще се превърне тя. Едно нещо беше сигурно – без значение къде ще отиде Маги или какъв път ще избере, любовта на Бет щеше да остане яростна природна сила. Тя никога нямаше да изостави бебето си.
Приземяването на Елена предизвика писъци на радост, а Маги се затича да прегърне краката ѝ.
– Таг! – Извика тя. – Ти си тя, леля Ели!
Направила ръмжаща физиономия, Елена каза:
– Бягай! – Децата побягнаха, а тя се престори, че ги гони колкото може по-бързо. Видяла как един от другите родители прави снимки и след като играта приключила и децата се върнали да играят на наличното оборудване, попитала жената дали може да види снимките.
Докато ги преглеждаше, тя тихо изтри тези, на които беше Маги, оставяйки на жената само тези, на които се виждаше собственото ѝ дете с Елена. Малко вероятно беше лъчезарната жена дори да забележи, беше направила толкова много снимки.
След това отиде до мястото, където Бет седеше в детска люлка, а краката ѝ се влачеха тежко по земята.
– Страхувам се, че не мога да те подтикна към това, Бети.
Сестра ѝ се надигна, за да се облегне на нея. Елена я обгърна в прегръдките си… И адски се надяваше, че ще бъде до Бет, докато времето продължи неумолимия си ход. Докато Маги растеше. Докато Харисън се лекуваше.
Защото току-що бе видяла как още едно перо се спуска към земята.

Назад към част 33

Глава 16

С Теса планираме да се срещнем за ранна вечеря, а след това да отидем в Icon в театралния квартал. Докато се обличам, телефона ми иззвънява. Адисън. Винаги се справя чудесно с времето. От какво се нуждае тя от мен в събота вечер?
– Здравей, Ади – казвам в слушалката, като звуча много по-приятно, отколкото се чувствам в момента.
– Скай, имам нужда от огромна услуга.
Разбира се, че иска.
– От какво имаш нужда?
– Тази вечер трябва да отида на едно благотворително събитие за „Майки, които карат пияни“ или нещо подобно.
– Имаш предвид „Майките срещу шофирането в нетрезво състояние“?
– Да, това е. То е в хотела, но аз не мога да дойда, затова имам нужда да отидеш, да направиш снимка и да я публикуваш.
Обмислям да попитам защо не може да дойде, но размислям. Вероятно е получила пъпка или нещо подобно и не може да се вижда на публично място.
– Теса и аз имаме планове.
– Не се притеснявай. Вземи я със себе си. Имам два билета. Ще ти ги изпратя по електронната поща сега.
– Чакай, чакай, чакай. Как да направя селфи с теб, ако не си там?
– Използвай въображението си. Ти така или иначе нямаше да си там, така че нямаше да си правя селфи. Направи снимка на предметите от тихия търг или нещо подобно и кажи колко много обожавам тази благотворителна организация. Каквото и да е. За това ти плащам, Скай. Освен това, това е черна вратовръзка, изискана вечеря и отворен бар. Ще си прекараш страхотно.
Само че аз нямам какво да облека. – Ади, аз…
– Благодаря. Ти си най-добрата.
Добре, тогава. Бързо се обаждам на Теса, която, разбира се, е развълнувана. Тя има дрехи за всеки случай.
– Ще ти донеса един горещ малък черен номер, който ще ти стои страхотно – казва тя. – Имаш ли някакви черни сандали с каишки?
– Имам сребърни сандали с каишки.
– Перфектно. Тогава ще ти трябват сребърно или бяло-златно колие и обеци.
– Добре. Това е осигурено.
– Страхотно. Ще се видим скоро.

***

Теса не се шегуваше. Роклята е гореща малка черна рокля, с акцент върху „малка“. Тя ме обгръща плътно, показвайки извивките, за които не съм подозирала, че имам. Признавам обаче, че изглежда страхотно в съчетание със сребърните обувки и аксесоари. Тя дори ми донесе сребърна вечерна чанта назаем.
Позволявам си една „Дива пуйка“ преди вечеря и го изпивам, докато разузнавам предметите от мълчаливия търг и снимам няколко. Публикувам пътуването до Париж в акаунта на Ади, като разказвам колко много обича френската храна и култура и наистина иска да спечели този страхотен пакет. Маркирам хотела на семейството ѝ и добавям
#дапомагашнадругите #Париж #мълчаливтърг.
Готово.
Скоро след това тя ми пише с палец нагоре, така че работата ми тук е свършена. Време е да тръгваме.
– Шегуваш ли се? – Казва Теса. – Не можем да си тръгнем сега.
– Мислех, че искаш да отидем в клуб. – Не че и клубовете са моята сцена, но тук се чувствам като риба на сухо.
– На първо място, това е безплатна вечеря – казва тя. – И безплатни напитки. Освен това дансинга вече е подготвен. Можем да се забавляваме в клуба точно тук тази вечер. Вече виждам няколко млади мъже, с които бих искала да се запозная по-добре.
Нито един от младите мъже не е Брадън, така че не споделям ентусиазма ѝ. Но отстъпвам. Тя е права. Защо да не се възползваме от нашата награда? Намираме масата на Адисън и заемаме местата си, като учтиво разменяме поздрави със съседите си по маса, които са много по-възрастни от нас. Тъй като нямаме нищо общо с тях, говорим предимно помежду си по време на вечерята ни с печени патешки гърди със сос от череши и орехи, картофено пюре и зелен фасул с фини билки. Отказвам се от виното към вечерята. Теса иска да остане за танците. Спестявам си „Дива пуйка“, за да преживея това фиаско.
След като десерта – торта с шоколадов мус – е сервиран и победителите в търга са обявени, светлините се приглушават, диско топка се спуска и неон осветява дансинга. На сцената излиза група на живо.
– Селфи! – Крещи Теса.
Новото осветление кара тена ни да сияе. Не съм голям фен на нощния живот, но това е приятна малка екстра. Сега всички изглеждат великолепно. Изваждам телефона си и правя бърза наша снимка.
Усмихвам се. Наистина изглеждаме секси. Публикувам в Инстаграм, като отбелязвам Теса и местоположението ни.
Малкото ми последователи може и да си мислят, че имам живот. Всичко това е мираж, но те не трябва да знаят това.
Отиваме до бара и си поръчваме напитки. Не съм шофьор, затова си позволявам още две за вечерта. Поръчвам си още една „Дива пуйка“, а Теса, любителката на всички питиета, си избира бананово дайкири.
Отклоняваме се от бара, за да се обърнем към дансинга.
– Какво сега? – Казвам.
– Ще пием, разбира се. Може би ще потанцуваме малко. Разсей се, Скай. Не е като да си за първи път в клуб.
– Не сме в клуб – напомням и. – Ние сме в хотел „Еймс“ на благотворително събитие. Благотворително събитие с черна вратовръзка.
Теса поклаща глава.
– Семантика, скъпа. – Тя изглежда великолепно, черната ѝ коса и загорялата ѝ кожа са перфектни с червената рокля, която носи. Майка ѝ е мексиканка и групата свири много латино музика, която Теса обича.
Някой друг вече я забелязва. Към нас се приближава красив тъмнокос мъж, който я занулява.
– Искаш ли да потанцуваме? – Пита той.
– Разбира се. – Лицето ѝ се озарява от ослепителна усмивка. – Гледай ми питието, Скай.
Кимвам.
Това е обичайната ми работа в клубовете и, очевидно, на благотворителни събития – да пазя питието на Теса, докато тя танцува цяла нощ. Не мога да напускам масата, защото някой може да и вземе питието. Забавно време. Отпивам от бърбъна си, отново вадя телефона си и изтривам няколко съмнителни коментара от поста на Ади. След това поглеждам собствения си пост. Изглеждам добре тази вечер. Косата ми е накъдрена и пада около раменете ми на свободни вълни. Черната рокля на Теса обгръща тялото ми, показвайки гърдите ми. Кафявите ми очи сякаш блестят на това страхотно осветление. Не съм прекрасна като Теса, но съм красива и имам адски хубаво тяло. Както обикновено, Теса получава повече внимание. Тя винаги го прави и аз се радвам за нея, но защо мъжете не се втурват и към мен? Вероятно защото, както Теса ми е казвала много пъти, моето отношение е като да имам татуировка на челото си „Аз съм шефът“.
Докато се взирам в публикацията, получавам лайк от сестрата на Теса, Ева. Един досега.
Ако бях на мястото на Адисън, вече щях да имам около хиляда.
Прибирам телефона и отпивам още една глътка от питието си. За мое учудване то е изчезнало. Трябва да се съобразявам малко по-добре. Отпивам бърза глътка от дайкирито на Теса. Уф! Твърде сладко. Обръщам се към бара и се обръщам към бармана.
– Още една „Дива пуйка“, моля.
Ще го изпия бавно. Много бавно. Но трябва да имам какво да правя. Не мога просто да стоя тук и да гледам с празен поглед към дансинга. Трябва да правя нещо с ръцете си. Оттук и питието.
Той донася питието и аз отпивам глътка. После още една.
Теса най-накрая се връща и избърсва вежди.
– Гарет наистина може да се движи! – Тя вдига своето дайкири и изпива доста от него. Така или иначе вероятно е предимно захар и сок.
– Готова ли си да тръгваме? – Казвам.
Тя се смее.
– Добре, Скай.
Да, не се шегувам.
– Допий си питието – казва тя. – Трябва да излезем там. Тази музика е страхотна.
– Но аз…
– Няма оправдания, бебе. Просто го изпий.
Спускам го като изстрел. Не е обичайния ми начин на действие, но мога да се справя с две питиета след голяма вечеря. Нищо страшно. Отиваме на дансинга. Не съм най-добрата танцьорка на света, но мога да се държа добре. В момента се чувствам доста уверена, след като имам зад гърба си две чаши „Дива пуйка“.
Гарет и един приятел се присъединяват към нас и танцуваме като четворка през следващите четири номера.
– Съжалявам, но имам нужда от почивка – казвам аз.
– Имаш ли нужда от питие? – Пита ме приятеля на Гарет.
Преди да успея да му откажа, той ме хваща за ръка и ме повежда към бара.
– Имам нужда от „Гинес“ и… – Той вдига вежди към мен.
– „Дива пуйка“, нали? – Казва бармана.
– Аз не…
– Точно така – казва приятеля и хвърля няколко банкноти в буркана за бакшиши.
И така, аз съм на третото си питие след вечерята. Не е голяма работа.
– Как се казваш? – Питам спътника си.
– Какво?
Точно затова не харесвам нощния живот. Групата е шумна и не мога да се чуя да мисля.
– Как се казваш? – Питам отново, по-силно.
– Питър. Ти?
– Скай.
– Приятно ми е да се запознаем. – Той ми подава питието.
Питър е с кафява коса и лешникови очи. Той е много красив по един почти красив начин, мускулест, но с по-слабо телосложение от Брадън.
И защо си мисля за Брадън? Имам пред себе си симпатично момче, което изглежда приятно, и току-що ми донесе питие.
Майната му на Брадън. Отпивам глътка от третата си „Дива пуйка“, все още решена да действам бавно.
– Какво правиш, Питър?
– Какво?
Това става все по-гадно.
– Какво правиш? – По-силно.
– Аз съм архитект. Работя за баща си, също архитект. А ти?
– Работя за Адисън Еймс.
– Наследницата?
– Да. Аз съм неин личен асистент, но всъщност съм фотограф по душа. В крайна сметка искам да се занимавам с това на пълен работен ден.
– Какво?
Повтарям го. По-високо.
– Готино – казва той.
Добре, на практика вече нямаме какво да говорим.
– Искаш ли да танцуваме отново? – Питам.
– Разбира се. – Той хваща ръката ми и после сякаш променя решението си. – Изпотявам се. Искаш ли първо да подишаме малко свеж въздух?
Тъкмо се каня да отговоря, когато някой друг отговаря.
– Не, не иска.

Назад към част 16