Месец: юни 2025

Глава 29

– Доколкото мога да бъда сигурен без резултатите на моите учени – каза Тит, след което описа мястото, изгореното тяло на ангела и следите от ръката с нокти. – Лейди Шарин беше с мен и направи снимки – те вече се зареждат на екраните.
– Какво е правила там? – Попита Егион, а златния оттенък на кожата му се опъна върху костите, докато беснееше. – Казаха ми, че е изключително крехка, съзнанието ѝ е счупено.
Дори когато темперамента на Шарин се разпали, Тит продължи да го игнорира.
Темпераментът премина в хумор и тя трябваше да притисне с ръка устата си, за да потисне желанието си да се разсмее. Ако имаше нещо, което Егион не можеше да понася, то беше да бъде игнориран.
„Въздържай се, Шари.“ – Репресивна заповед… Издадена с развеселен тон.
– Погледнете със собствените си очи – каза той на глас, след като всички снимки бяха на разположение. – Никой от нас не се нуждае от научно потвърждение, за да знае, че това са кости от ангелски крила.
Отново мълчание, макар че тя виждаше как лицето на Егион се разгорещява отвътре. Червеният загар на върха на скулите му беше мъртво доказателство за нарастващ темперамент.
„Бъди внимателен, Тит“ – предупреди го тя. – „Егион е на път да избухне.“
„Ако вярваш, че се страхувам от изблик на гняв от страна на ухилен Старец, изобщо не ме познаваш.“
Този път тя почти изхърка от смях. Само ако можеше Егион да чуе, че Тит го нарича ухилен Старец. От друга страна, аз съм от подобна възраст. Както така трогателно демонстрира предишния ѝ спомен за Александър и Калиане. Беше забравила възрастта си; беше живяла твърде дълго, имаше твърде много спомени в главата си. Единственото, което знаеше, беше, че е стара, че е стара от дълго време.
„Не се чувстваш стара.“
Отговорът на Тит беше разтопена целувка. Тя също не се чувстваше стара; чувстваше се странно млада още от новото си пробуждане. Сякаш ѝ беше даден втори шанс да се издигне.
– Уважавам те, Тит – каза Александър и в това патрицианско лице Шарин забеляза нови линии на болка. – Но се надявам да грешиш. Ако тази болест е преминала границата на безсмъртните, значи водим битка, която може би никога няма да успеем да спечелим.
Рафаел замълча, но Шарин видя известна дистанция в очите му. Тя си помисли, че той сигурно си спомня за онова, което Легиона му беше разказал – историята за болестта, която се е свързала трайно с клетките на ангелския род, за токсина, който живее във всеки един от тях и до днес.
– Надявам се и аз да греша. – Тит прокара ръка през косата си. – За съжаление, от това, което открихме за това какво е правил Харизмон зад затворените врати на своя двор, надеждите ни едва ли ще дадат резултат.
Той разпери крилата си, после ги затвори.
– Не съм споделил всичко от това, което сме открили в двора му, защото всички откриваме ужаси. Но това е от значение за сегашната ни дискусия – Харизмон е експериментирал върху хора в собствения си двор. По-конкретно върху ангели.
От Александър се чу съскане.
– Той се е осмелил да премине тази граница?
– Пресече я, когато използва силата си, родена в Каскада, за да убива ангели на моя територия. – Гласът на Рафаел беше брутален, в него нямаше никаква отстъпчивост. – Мисля, че всички можем да се съгласим, че в него не е останала никаква чест. Нито пък в Леуан.
Нейха, която беше в противоречие с Рафаел по причини, за които Шарин още не си спомняше, каза:
– В това сме съгласни. – Ръцете ѝ бяха на хълбоците и тя погледна Тит. – Имаш ли нужда от помощ?
– Да. – Сюин проговори за пръв път, гласа ѝ беше призрачен и натрапчив, а наклонените ѝ очи – обсидианови на фона на бялата като сняг кожа. – Нейха е права – тази заплаха е по-силна от всички останали. Ако имаш нужда от нас, ще дойдем.
Никой не надигна глас в знак на несъгласие.
– В момента имам доказателства само за един прероден ангел – каза Тит. – Ако това се промени, ще изпратя предупреждение, но засега можете да правите повече добрини в собствените си територии. – Той насочи вниманието си към Александър. – Нашите граници са най-близки. Бих говорил с теб, след като приключи тази среща.
Александър кимна.
– Тъй като всички сме тук – всичките седем – каза Нейха с изкривяване на устата си – има ли някаква друга работа за обсъждане?
Цин, архангел с очи, които повтаряха красотата на полярно сияние, и крила с нюанс на размазан изгрев, бялото преминаващо в меко розово, разтвори устни.
– Оказва се, че въпреки усилията на Астаад – а аз не накърнявам честта и смелостта му, защото той се сражаваше храбро – той не е успял да премахне отровните насекоми от територията си.
Неговата територия.
Показателно беше, че Цин все още не беше заявил собствеността си върху Тихоокеанските острови. Повечето архангели не биха се поколебали, дори и да ставаше дума за временно назначение.
„Той наистина не е част от нашия свят, нали?“ – Имаше нещо предсмъртно в Цин, някаква призрачна благодат в него.
„Той няма друг избор, освен да бъде“ – отвърна Тит с груба откровеност. – „Кръгът в момента работи със седем души, един от тях е съвсем нов архангел. Шпионите ми в Тихия океан твърдят, че Цин работи неуморно, откакто е поел мантията на Астаад.“
Шарин смяташе, че това е така, защото Цин просто иска да се върне към Съня. Колкото по-бързо разчисти бъркотията, оставена от войната, толкова по-бързо можеше да се оттегли. Сега коприненото абаносово дърво на косата му блестеше като струя, скулите му бяха остри резки към кожата, докато продължаваше да говори.
– Необходими са няколко ухапвания, за да се убие един вампир, но смъртните са по-податливи. – Болка, такава болка в него. – Аз нямам избор. След като евакуирам незаразените на карантинен кораб, ще трябва да стерилизирам три засегнати острова.
– Имаш предвид изгаряне с архангелски огън? – Дръзкият тон на Егион – но следващите му думи бяха на архангел. – Такова ще превърне островите в пустош за дълъг период от време. Сигурен ли си, че това е единствения възможен вариант?
Това беше нещото, което се случваше с Егион, част от онова, което я бе омагьосало за първи път. Той беше добър архангел, който се отнасяше сериозно към задълженията си. Но тази чест не се бе простирала до синекрилото момченце, което го бе боготворило.
Колкото и дълго да живееше, Шарин никога нямаше да му прости това. Беше разбил сърцето на нейното палаво, засмяно момче и за какво? Защото не можеше да си направи труда да остане буден само още няколко десетилетия? Десетилетията бяха нищо в живота на един Древен, просто капки в океана.
Рафаел беше този, който беше научил Илиум как да вдига меч, Рафаел беше този, който беше дал на малкото ѝ момче житейските уроци, които би трябвало да му даде баща му, Рафаел беше този, който прегърна Илиум със свирепа гордост, когато той спечели всички крилати състезания в Убежището.
Рафаел беше най-добрия голям брат, който всяко дете можеше да си пожелае.
И все пак Егион имаше наглостта да се ядосва, че Илиум отказва да се прехвърли при него? Елена беше тази, която беше казала на Шарин, че Егион се е опитал да вербува Илиум в новия си двор и е бил категорично отхвърлен – съпругата на Рафаел беше свършила ужасна работа, за да прикрие възторженото си задоволство, и Шарин беше влюбена в нея.
Илиум знаеше стойността на лоялността му и знаеше, че Егион не заслужава нищо от нея.
– Надявам се на друго решение. – Гласът на Цин беше като вода, прекрасен и извисен. – Учените на Астаад работят върху това да открият по-малко жестоко средство.
– Това е тревожна новина. – Въздъхна Нейха. – Надявах се… – Тя поклати глава. – Не можем да се надяваме. Трябва да се справим с реалността.
Александър заговори в настъпилата тишина.
– Суин, как е територията ти?
– Болезнено тихо – бе отговора на жената, която бе един от най-великите архитекти в целия ангелски род, а точката на красиво петно под далечния край на лявото ѝ око привличаше вниманието към решителната тъга в тези очи.
– Възнамерявам да оставя огромни площи от пейзажа да се развиват в обозримо бъдеще. Няма да има достатъчно хора, които да поддържат полетата, градовете и селищата в продължение на много поколения. Цифрите са катастрофални. – Тя стисна здраво устни. – Ще трябва да възстановявам, сякаш съм архангел, на когото е дадена територия, която никой друг не е управлявал – с изключение на това, че трябва да го правя в сянката на ужасите на Леуан.
„Във всеки друг момент“ – каза Тит, а гласа му резонираше в съзнанието на Шарин – „подобни думи щяха да оставят Суин готова за опит за превземане от друг член на Кръга. Сега никой не знае какви изненади е оставила Леуан.“
Шарин можеше да види причината за резервата: Китай е бил управляван от Леуан в продължение на хилядолетия, а самия пейзаж е бил белязан от нейния отпечатък.
„Дали Нейха е единствената от Кръга, която ѝ помага?“
„Тя помага на границата, но не се приземява в самия Китай. Рафаел обаче прекарва цяла седмица със Суин, преди да дойде в Африка – и Калиане ще бъде до нея веднага щом се издигне. Няма да позволим на Суин да се удави, преди да намери крилата си; не можем да си позволим да загубим нито един от Кръга.“
– Има ли възобновяване на отровата, оставена от Леуан? – Тонът на Егион накара Шарин да извърне очи.
„Снизходителен задник“ – изрече в същото време Тит в съзнанието ѝ. – „Суин е архангел, а не дете, което трябва да бъде потупвано по главата.“
„В това, Тит, сме напълно съгласни.“
– Не. – Отговорът на Суин беше твърд. – Каквото и да е направила с фаталната черна мъгла, то е умряло с нея. – Обсидиановите очи се приземиха върху Титус. – Мисля, че ти имаш най-трудната задача. Ако врага ти е създал начин да гарантира, че болестта процъфтява в ангелите…
Срещата приключи скоро след това, оставяйки Тит и Александър сами. Двамата разговаряха за предпазните мерки, за да се уверят, че никаква заплаха не може да прелети през границата. Тъкмо бяха взели решение за малка ескадрила от крилати изтребители, чиято задача щеше да бъде да контролират района, когато Шарин си спомни за нещо, което ѝ беше казал Илиум.
„Тит“ – каза тя по тяхната ментална вълна. – „Извинявам се за прекъсването, но сина ми каза за очи в небето. Имате ли ги?“
– Александър! – Гръм от звук, вибрацията успокояваща. – Ами спътниците?
Александър се намръщи.
– Ще попитам внука си дали очите в небето могат да наблюдават толкова внимателно. Това не е нещо, за което имам твърде много познания, младо кученце.
Слушайки отговора му, Шарин се усети, че не е добре да оставаш в неведение за новите пътища. Синът ѝ обожаваше този свят, непрекъснато ѝ разказваше за неговите технологии и изобретения. Тя ще научи всичко, на което той пожелае да я научи, реши тя, ще живее тук и сега, а не в миналото.
– Ще си поговорим отново, дядо – каза Титус с усмивка.
Правейки груб жест от другата страна, Александър каза:
– Внимавай, Тит, иначе ще изпратя близначките на гости.
– Не се страхувам от сестрите си, – каза Тит твърдо. – Но моля те, дръж ги от твоята страна на границата, умолявам те. Вече ми изпращат по три писма седмично, пълни с много съвети. – Обичта в тона му опровергаваше думите му.
След като Александър се отметна със смях, Титус изчака екрана да се затвори, преди да се обърне към нея.
– Благодаря ти, Шарин. Това беше много добро предложение и може да ни спаси от загуба на ескадрила от фронтовата линия. – Каза той, преди да посегне да разтрие линиите на челото си, раменете му бяха по-ниски от обикновено.
Зашемети я, че вижда такава уязвимост в големия и дързък Архангел на Африка. Още повече, че за него беше проява на дълбоко доверие да ѝ позволи да го види по този начин.
– Имаш нужда от сън – каза тя, завладяна от неочаквана вълна от нежност. – Прелетял си невероятно разстояние за кратък период от време, а и не си се хранил през цялото пътуване. Не е добре да се насилваш до краен предел и след това да припаднеш.
Той я погледна, сложил ръце на хълбоците си.
– Не съм малко дете, за да ме пращаш в леглото.
– Тогава падни по лице – промълви тя, докато се изправяше на крака. – Аз, например, ще се изкъпя и после ще си почина. – Въпреки че имаше намерение да разшири физическите си граници, докато растеше в сила и издръжливост, това нямаше да стане за една нощ. Почивката беше необходимост.
Дръпна вратата и излезе – но все още беше достатъчно близо, за да чуе как Тит измърмори една дума под носа си:
– Жени.
Очите ѝ се присвиха, но тя устоя на изкушението да се върне там – колкото и да беше уморена, той можеше да спечели словесната битка. Червенокосата Танае се появи зад ъгъла точно когато вратата се затваряше зад нея.
– Милейди. – Скръбен поклон на воин. – Сир вътре ли е?
– Да. И срещата приключи.
Още един кратък, но почтителен поклон, преди Танае да премине и да влезе през вратата, а нейната компетентност и увереност бяха безпогрешни.
Без да е сигурна, че някога ще разбере Титус, и раздразнена, че изобщо се интересува да опита, Шарин се върна в стаята си, за да направи точно това, което беше описала на упорития архангел, който отказваше да повярва, че има някакви уязвимости.
Първо съблече мръсните си дрехи, после изми мръсотията, праха и следите от прераждането – трепереки – от косата си. След това се изтърка, докато кожата ѝ не се зачерви от топлина и не стана толкова чиста, че почти скърцаше. Очите ѝ вече се затваряха, докато успее да увие кърпата около косата си, но тя се накара да остане будна достатъчно дълго, за да настрои алармата на старомодния часовник на нощното шкафче.
Тя падна в леглото, завита с кърпи, и се събуди от пронизителния звън, който ѝ се стори като удар на сърцето. Въздъхнала, тя погледна навън и видя, че макар слънцето да е започнало да залязва, все още има време да се подготви за ужасите, които ще дойдат с настъпването на нощта.
Когато развърза кърпата около косата си, откри, че кичурите са все още влажни. Разтривайки ги, тя отвори гардероба в опит да намери нещо за обличане. Но нищо не се беше променило от последния ѝ поглед. Тя се сблъска с рокля след рокля, плавни и красиви.
Това не бяха неща, които би отхвърлила в друго време или на друго място, но подобни дрехи не бяха подходящи за справяне с преродени – а ако не друго, Шарин планираше да лети с охрана над наземните бойци и да използва способността си да попречи на преродените да атакуват откъм гърба. Войните можеха да се водят в рокли, но тези въздушни неща щяха да се издигнат и да погълнат главата ѝ, докато показват тялото ѝ на масите.
Издавайки нисък звук в гърлото си, тя грабна произволно една рокля и я хвърли на леглото. Може би щеше да успее да вземе назаем по-подходящо облекло, преди да падне нощта и борбата срещу преродените да започне отново сериозно. Като навлече халата засега, тя реши да хапне нещо, преди да се облече. Когато за пръв път се върна в стаята си, забеляза в дневната малка кана и покрита чиния с храна.
Каната все още си беше там, но чинията беше сменена, като се надяваше предишната храна да е използвана от други. Всичко това обаче беше периферно; това, което привлече вниманието ѝ, беше купчината грижливо сгънати дрехи, които се намираха на дивана пред ниската масичка, на която се намираха храната и напитките.
Тя пристъпи с любопитни крачки, за да вземе първия предмет.
Тя се разтвори и разкри туника без ръкави в тъмнозелено с черна бродерия около заоблената яка, както и по подгъвите. Скромните прорези отстрани означаваха, че туниката лесно щеше да прилепне по бедрата ѝ. Макар и чиста, тя очевидно беше използвана, но на нея ни най-малко не ѝ пукаше.
Усмихвайки се широко, тя взе следващия артикул. Беше още една туника, тази с три четвърти ръкави – нюанса беше лилав, който вероятно нямаше да подхожда на тена ѝ, но и това не я интересуваше. Тук ставаше дума за практичност и за това да бъдеш предимство, а не пасив.
Панталоните в купчината бяха съответно прозаични черно и кафяво. Тя ги притисна към себе си, без да е твърде горда да приеме подарените подаръци. Дори и ако Тит трябваше да е този, който е уредил тези подаръци.
Намръщена, тя все пак отнесе дрехите обратно в спалнята си и намери свежо бельо. Поне там беше опаковала допълнително. Реши да облече черните панталони с тъмнозелената туника, остави косата си пусната, за да изсъхне по-лесно, но придърпа една връзка за коса около китката си, за да я използва по-късно.
Жената, която я погледна от огледалото, беше със свежо лице, нямаше никаква изкуственост или възраст.
– Глупости – каза тя със смях и излезе на балкона, който изтичаше от спалнята ѝ.
В двора и в небето кипеше оживление – хората на Тит използваха последния час светлина, за да се подготвят за нощта. Тя се огледа в двора… И осъзна, че търси един конкретен воин с широки рамене, кожа от абанос и усмивка, от която ѝ спираше дъха.

Назад към част 29                                                      Напред към част 31

Глава 22

Намирам се в спалнята на Брадън, гола и легнала на леглото му. Вързана съм, както и миналия път, с кожени белезници на китките, ръцете ми са в Y над главата ми. Той не връзва глезените ми.
Изпитвам едновременно облекчение и разочарование.
– Затвори очи – казва той тихо.
Подчинявам се и хладната копринена превръзка на очите ме покрива.
– Тази вечер няма да виждаш нищо, Скай.
Кимвам.
– Тази вечер искам да се концентрираш върху това, което чуваш. Обърни внимание на звуците в стаята.
– Как?
– По същия начин, по който миналия път обърна внимание на гледките.
– Но има толкова много неща за гледане – казвам аз. – Няма какво да чуваш по време на секс.
– Грешиш – казва той – и тази вечер ще ти го докажа.
– Усещането от това, което правиш с мен, засенчва всичко останало. Мога да го потисна, като гледам визуално, но за звука? Не знам дали мога.
– Можеш.
Отварям уста, но той поставя два пръста върху устните ми.
– Свърши с говоренето. Не говори, освен ако не ти кажа.
Отново отварям уста, но рязко я затварям. Той иска от мен да се концентрирам върху това, което чувам, но не мога да говоря? Това, което казвам по време на любовната игра, е голяма част от преживяването, нали?
Задушавам кикот. Може би някога е било така, но Брадън толкова рядко ме оставя да говоря.
Може би той ще пусне някаква музика. Задушавам още един кикот. Трябваше да се присъединим към останалите за джаз тази вечер, но Брадън си спомни, че има ранна среща. Не съм сигурна, че срещата съществува, но нямам оплаквания.
Изчаквам.
Няма музика.
Никакви целувки, никакво докосване, никакви удари с камшика или нещо другоЗатова слушам.
Това, което чувам, ме изумява.
Дъхът на Брадън. То е учестено, а от гърлото му се изтръгва тих стон. Чувала съм го да стене много пъти преди, но това е различно. Толкова е тихо, че съм сигурна, че никога преди не съм го чувала.
– Красива си – казва той. – Толкова шибано красива, Скай.
Още думи, които съм чувала и преди. Но когато се концентрирам само върху звученето им, в дрезгавия тембър на гласа на Брадън, те са много по-изразителни.
Кожата ми изтръпва, а между краката ми се стрелка енергия.
Устните му се притискат към моите и въпреки че се изкушавам да отворя уста и да го пусна, той се отдръпва. После ме целува отново. Кратка, сладка целувка към устните ми. Звукът е меко пляскане и това кара зърната ми да се напрягат.
Звукът на целувката. Никога преди не съм се замисляла за това. Невероятно е и през мен преминава електричество.
Позволявам на звука да премине през мен, докато той ме целува отново и отново. Той се движи от устните ми към шията и раменете ми. Дребни мляскащи целувки и всяка от тях ме оставя изпепелена. Преминава по гърдите ми до върховете на гърдите ми, където към звука от целувките се присъединява ниският му гърлен стон.
– Боже, обичам циците ти.
Те също те обичат. Не го казвам, разбира се. Дори не би трябвало да си го мисля. Трябва да се концентрирам само върху това, което чувам.
Той целува зърното ми и аз си поемам дъх. Как да избягам от усещането – силното чувство на удоволствие, което ме връхлита всеки път, когато той обърне внимание на зърната ми?
Не искам да го правя. Зърната ми са толкова чувствителни и те обичат това, което той прави с тях. Обичам това, което той прави с тях. Не искам да го игнорирам.
– Концентрирай се, Скай – казва той срещу плътта ми.
Съсредоточи се. Топлият тембър на гласа му. Оставям го да ме залее и да премине през мен, а когато той отново целува зърното ми, звука от докосването предизвиква тръпка в мен.
И започвам да разбирам.
Звукът. Устните му докосват кожата ми, а после лекото поемане на въздух през затворените му устни. Пошляпването. Сладкото пляскане.
Това е най-провокативния звук на света.
– Сега ще смуча зърната ти, Скай – казва той. – Слушай. Слушай звуците, които издавам. Слушай звуците, които издаваш ти.
Дръпването е рязко. Устните му са твърди и плътни върху зърното ми и аз стена. Стонът ми е по-висок и по-силен от този на Брадън. Винаги ли е било така?
Обръщала ли съм някога внимание?
– О, Боже – казвам задъхано.
Плясък!
Ръката му се спуска върху другата ми гърда.
– Никакво говорене – заповядва той.
Звукът. Ударът на ръката му, която се спуска върху плътта ми и ме удря.
Това ме възбужда. Опасно е. Опасно и интригуващо.
Устните му отново се притискат към зърното ми. Задъхвам се, потискайки думите, които искат да се изсипят от устата ми. Защото, Боже, това е приятно. Толкова е проклето хубаво.
Как може да очаква, че няма да почувствам нищо от това?
Отстранявам усещането от съзнанието си, доколкото мога. Той е върху зърното ми, така че се вслушвам. Вслушвам се в хлътването на устните му. Тихия стон, който постоянно излиза от гърлото му, докато ме задоволява.
Слабият стон, който означава, че и той получава удоволствие.
Зърната ми са толкова твърди, толкова нуждаещи се и болезнени.
И путката ми. Боже, путката ми…
Той проследява пръстите си отстрани и стиска другата ми гърда. След това докосва с палец другото ми зърно. Притиска ме. Рязко стискане, което не издава звук.
Не, шума е в ехото на тихия му стон и вдишването и стенанията които излизат от собственото ми гърло. Той продължава да смуче едното зърно. Меките приплъзвания и пляскания се вихрят във въздуха около мен, карайки тялото ми да боли още повече.
Най-накрая Брадън пуска зърното ми с меко пукане.
Върху зърното ми преминава струя хладен въздух.
Не, Скай. Не усещай. Просто слушай.
Брадън разтваря краката ми. Напрежението се завихря в мен. Боли ме от нужда, а това чакане бавно ме изкарва от равновесие. Оближи путката ми, по дяволите!
Аз обаче не казвам нищо. И отново се опитвам да слушам.
– Красива си – казва той. – Розова, набъбнала и толкова влажна.
Отново нисък стон. Стонът на Брадън. Стонът, който казва, че му харесва това, което вижда.
А това, което вижда, съм аз.
Този звук. Познавам този звук и го обичам. Но едва сега осъзнавам истинското му значение.
– Ще ти изям путката – казва той. – Слушай как ще ти ям путката.
О, Боже. Това ще бъде адско предизвикателство. Трябва да слушам, а не да чувствам? Дали ще ми позволи да свърша? Дали някога отново ще получа оргазъм? Брадън ме е впримчил в плен с контрола си върху кулминацията ми. Никога не знам кога и дали изобщо ще го получа и това ме опиянява още повече. Той е майстор.
Но после спирам да мисля. Защото той е между краката ми, брадата му изтърква бедрата ми, езика му се плъзга по клитора ми и този тих стон… Винаги този тих стон – вибрира срещу мен и през мен.
Като топъл водопад. Той ме успокоява. И ме упоява, и ме възбужда.
Пляскане, когато целува вътрешната страна на бедрото ми. Тихо бръмчене, когато плъзга езика си по цепнатината ми. Бързо вдишване, когато той притиска устните си върху клитора ми.
Всичко това от него, докато аз правя всичко възможно да мълча.
Прегръщам музиката на тялото му, докато ме облизва, оставям я да тече около мен като мелодия, написана само за нас.
Тя е опияняваща.
Да, възбудена съм. Да, нося се към върха.
Връхната точка обаче вече не е моята цел. Целта е да слушам. Слушането е. Защото аз получавам нещо почти толкова красиво, колкото самата кулминация.
Музиката. Красотата в звука.
Когато той отдалечава устата си от мен, аз хлипам от загубата. Тихо хлипане, което излиза от тялото ми неволно. Слушам. Оценявам звуците, които издавам.
Меко тупване, когато една от дрехите на Брадън се удря в облегалката на стола. По-силен трясък. Обувка. После още една.
Меки звуци от дрехите му, които се срещат на пода в локва от плат.
Сърцето ми се разтуптява. Всеки от тези звуци означава, че той е по-близо до това да бъде гол. По-близо до члена му в мен.
Толкова съм готова за това.
Мекото скърцане на леглото, когато се връща, и когато члена му се плъзва между краката ми, бързото поемане на дъх.
Неговият дъх.
А също и моя собствен.
– Искам да те чукам сега. Нямам търпение да вляза в теб.
Задъхвам се, когато той се втурва.
Той стене. Този път много по-силно и по-дълго.
Той ме изпълва и усещането…
Но не бива да усещам. Само да чувам.
Засмукването на члена му, който потъва в мен, е едва доловимо, но го има. Слушам и го чувам.
Топките му се удрят в мен, докато се напъва. Чувам ги.
Звуците от това как ме чука. Как прави любов с мен. Те са там и аз ги чувам.
Ритъмът на тласъците му. Хорът на неговите и моите стонове, на неговите и моите дихания.
И мелодията. Мелодията, която се чува само за мен. За мен и Брадън. Една прекрасна мелодия, която съществува между нас, около нас и вътре в нас.
И аз разбирам. Разбирам.
– Майната му – казва той. – Ще свърша, Скай.
Той се впива в мен и остава там, стенейки. Наслаждавам се на звука, на музиката на неговото освобождаване.
И пропускам собственото си освобождаване. Твърде заета съм да слушам неговото.
Чистата музикална красота на това.
Няколко мига по-късно той се издърпва и се свлича от мен, въздишайки. Мека, но мъжка въздишка. Въздишка, която никога досега не съм си правила труда да слушам.
Миг по-късно той сваля превръзката на очите ми.
– Е? – Пита той.
Аз мълча.
– Вече можеш да говориш.
Усмихвам се.
– Беше невероятно. Чух неща, които никога преди не съм чувала.
– Добре. Това е плана. Добре си се справила.
– Но, Брадън…
– Да?
– Защо?
– Искаш да кажеш защо всичко това? Съсредоточаването само върху едно чувство?
– Да.
Той не ми отговаря в продължение на минута. Вместо това се спуска надолу и поставя главата си между краката ми. Клиторът ми се втурва да привлече вниманието. Не съм стигала до кулминация, а искам да го направя. Искам много силно.
Той прокарва езика си по клитора ми.
Тръгвам, извивам гръб. Боже, искам този оргазъм повече от всичко друго в момента.
Ще отговори ли на въпроса ми?
– Ще ти отговоря – казва той – но първо ще ти дам кулминация.

Назад към част 21                                                  Напред към част 23

Глава 3

– Значи ти си майката на Пенмерлин.
Серен се обърна от прозореца, през който наблюдаваше разгневеното черно море, разбиващо се в камъните на замъка далеч долу, за да види как в стаята ѝ влиза стара жена. Жената беше облечена в черно, което сякаш беше актуалния цвят тук, в замъка, а посивялата ѝ коса беше прибрана назад на проскубана плитка.
– Аз не съм ничия майка.
– Но с Божията помощ ще станете.
Имаше нещо в обнадеждаващия тон на старата жена, което накара Серен да се замисли. Инстинктът я молеше да се вслуша в него.
Старицата се приближи до нея и се огледа нервно, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслуша. Когато заговори, тона ѝ едва ли беше по-силен от шепот.
– Няма много време, дете. Трябва да си тръгнеш оттук, преди да е станало твърде късно.
– Късно за какво?
– За да те спася. Точно сега Кериган е съсредоточен върху това да те използва, за да разменя с Мерлин, но щом това се провали, той ще вземе главата ти и ще изпие кръвта ти.
Това беше нещо, което Серен определено би искала да избегне.
– Тогава как да избягам от това място?
Старицата въздъхна, сякаш отговора я притесняваше много.
– За съжаление, имаш само един избор.
Серен зачака с очакване, но жената сякаш изгуби ход на мислите си, докато обикаляше стаята и разглеждаше камъните.
– И това е? – Попита тя.
Жената спря и я погледна.
– Кериган.
Серен се намръщи на непознатото име, което бабата продължаваше да използва.
– Кериган?
– Черният рицар, който те плени и те доведе тук. Трябва да го съблазниш, за да свали охраната си и да ти позволи да избягаш от това проклето място.
Колко лесно звучеше на думи да завлечеш мъж в леглото си, но не беше лесно и тя го знаеше. Да не говорим за дребния въпрос, че беше девственица, която по-скоро харесваше невинното си състояние. Последното нещо, което искаше, беше да изтъргува девствеността си на изповядващ я демон в замяна на свобода, за която беше сигурна, че ще е само временна. Ако избягаше, черния рицар най-вероятно щеше да я преследва и тогава с какво щеше да я изтъргува?
– Не мога да го направя. Не знам нищо за съблазняването на мъже.
– Нямаш избор, дете – настояваше старицата с онзи нисък, властен тон. – Има само двама души, които могат да влизат и излизат свободно от това царство. Моргана, която, без да се обиждаш, никога няма да ти помогне, и Кериган.
Въпреки това тя отказваше да повярва.
– Трябва да има друг начин за бягство.
– Няма. Повярвай ми, мъжете са податливи на похотта си. Той вече е привлечен от теб. Използвай похотта му, за да получиш свободата си.
Серен се разбунтува срещу тази идея.
– Не е правилно да използваш хората по такъв начин.
Старицата изхърка.
– Грешно е и да ги убиваш, а те ще те убият. Не ме ли разбираш, момиче? Кериган е зъл до мозъка на костите си.
– Той е бил добър към мен.
Тя се подигра на това.
– Той не знае нищо за добротата. Повярвай ми. Виждала съм го да прерязва гърлата на собствените си хора само за това, че са го погледнали накриво. Той не изпитва никакво чувство към никого и ще бъде убит от собствената си ръка, когато дойде време за това.
Сърцето на Серен се разтуптя от страшното и предсказание.
– И защо да ти се доверявам?
– Защото аз съм единствената надежда, която имаш. Аз съм тук още от времето, когато Артур е бил крал. Бях тук, когато този могъщ замък падна под ударите на Моргана, и бях тук, когато докараха Кериган. Едва повече от момче, в началото той имаше добра душа и те я унищожаваха парче по парче, докато не се научи да бъде един от тях. И те ще унищожат и твоята. Помни думите ми. Опитах се да го предупредя така, както предупреждавам теб, но той не успя да се вслуша. Позволи на Моргана да го съблазни за своята кауза и сега е вечно прокълнат. – Погледът ѝ беше тъжен и крехък, докато не погледна отново към Серен. – Моля те, не бъди толкова глупава. Умолявам те.
Серен кимна в знак на съгласие. Не искаше да изгуби душата си или живота си. Честно казано, беше привързана и към двете с еднаква страст.
– Много добре тогава. Какво да правя?
– Бъди мила с него. Прелъсти го, за да можеш да вземеш звездния амулет от врата му. Той носи знака на дракон. Вземи го от него и бягай към заграждението, към подвижния мост. Ако преминеш с него през подвижния мост, ще пристигнеш в света на хората на същото място и в същото време, в което той те е отмъкнал от него.
– А ако си тръгна без амулета?
– Ще се изгубиш завинаги във Вал Санс Ретур.
Очите на Серен се разшириха. Долината, от която няма връщане.
– Това е долината, в която Моргана прогонва любовниците си, които престават да ѝ допадат – издиша тя.
– Знаеш ли за нея?
Тя кимна. През годините беше чувала много бардове и менестрели да разказват истории за Моргана ле Фей и нейния зъл Вал Санс Ретур. Говореше се, че това е най-ужасното място в света. По-лошо дори от самия ад.
Ако това беше истинско място, тя се зачуди какво друго може да е вярно.
– Имаш ли име? – Попита тя старицата.
– Магда.
– Кажи ми, Магда, колко от историите, които знам за Артур и Камелот, са верни и колко са лъжливи?
Магда я потупа утешително по ръката.
– Няма достатъчно време за всичко това, дете. Но знай едно. Камелот е попаднал в зли ръце и злото, което живее тук, не иска нищо повече от това да превърне света в негово копие. В тази земя зад завесата има две велики сили. Моргана, която е кралица на феите, и Кериган, който е крал на Камелот. На страната на доброто са Властелините на Авалон. Те са рицарите, които са оцелели след падането на Камелот. С помощта на наследника на Пенмерлин те се оттеглят след битката при Камлан в Авалон, където продължават да се борят за всичко добро. Трябва да те заведем при тях, за да могат да те защитят. Ти си твърде важна в тази битка, за да останеш тук.
– Но защо бях избрана? Аз съм само селянка.
– Защо небето над нас е… Ами, тук то винаги е сиво или черно, никога синьо, и аз всъщност знам защо. Фактът обаче е следния: Ти беше избрана от Даме Фортуна да бъдеш инструмент на доброто. Приеми съдбата си, дете. – Очите ѝ пламнаха с живот, който не отговаряше на годините ѝ. Тя вдигна ръце в юмруци, за да илюстрира страстните си думи. – Прегърни я.
Магда я потупа по ръката, докато снижаваше гласа си до едва доловим шепот.
– Има тринайсет мерлини, които са важни за Авалон. Но най-важния от всички е Пенмерлин – този, който управлява всички тях. Пенмерлинът е най-мощния инструмент на доброто. В продължение на двеста години Пенмерлин бди над господарите на Авалон и ги напътства. След това му е позволено да се оттегли и да изживее живота си в мир и комфорт. Детето, което ще родиш, ще бъде следващия Пенмерлин. Благодарение на тъмната си магия Моргана знае това и затова в крайна сметка ще те убие, след като Кериган получи това, което иска. Ако умреш, няма да има заместник и когато приключи управлението на сегашния Мерлин, господарите на Авалон ще останат без водач.
Очите ѝ се спряха на Серен.
– Ти държиш в ръцете си бъдещето на всичко, което е добро и порядъчно. Ти и твоето дете сте единствените, които стоят между Моргана и Кериган, и света на хората.
Серен все още не разбираше защо е избрана за това. Тя не беше готова за такова предизвикателство. Беше само млада жена с незначително потекло.
– Искам само да имам свой собствен стан. Собствен магазин. Не искам да живея на приказно място и да бъда майка на някакъв мъж, когото все още не съм срещнала.
Магда я потупа съчувствено.
– Животът рядко е такъв, какъвто го искаме, дете. Но помисли за това по този начин. Майката на Пенмерлин живее на почетно място в Авалон. Съпругът ти няма да е селянин или търговец, той ще е благороден рицар, който те обожава. Ще имате живот, изпълнен с невъобразимо богатство и щастие. Никога повече няма да познаеш нуждата или глада.
Това беше твърде хубаво, за да е истина. Серен погледна надолу към изморените си от работа ръце. По пръстите ѝ имаше места, които бяха разкъсани от използването на гребена на тъкачния стан. Ноктите ѝ бяха изпочупени и неподдържани, а кожата ѝ – сурова и протрита. В живота ѝ рядко имаше вечер, в която да не се е свличала на малкото си палто на пода от изтощение, ръцете ѝ да пулсират и да кървят, гърба и раменете ѝ да болят.
Дори с отворени очи тя ясно виждаше госпожа Мод, седнала на масата си, отрупана със сочна храна. Серен и другите чираци се хранеха скромно. Никога не им беше позволено да участват в банкетите на гилдията.
Да ядат до насита…
– Да – каза Магда в ухото ѝ. – Виждам желанието за това в очите ти. Прелъсти Кериган и ще имаш всичко това и още повече. Помисли за мекотата на роклята, която носиш сега. Представи си цял гардероб от тях.
Серен прокара ръка по деликатната материя, която не се протриваше и не драскаше. Тя се настани върху кожата ѝ като прохладата на водата.
– Не е за един селянин да посегне към по-доброто. Нашата участ…
– Ти си родена за по-големи неща, дете. Приеми го.
Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Как можеше да приеме нещо, което напълно противоречеше на всичко, което и бяха казвали досега?
На вратата се почука. Магда отскочи от нея, когато черния портал се отвори, за да ѝ разкрие гледката на смахнато сиво същество, облечено в роба, която съответстваше на цвета на кожата му. То се втренчи в Магда, която бързо се отдръпна, след което премести студения си поглед обратно към нея.
– Господарят те моли да се присъединиш към него в залата.
Серен погледна към Магда, която потупа врата си, за да напомни на Серен за амулета. Пое си дълбоко дъх за кураж, кимна и се отправи към съществото.
То я поведе по мрачен черен коридор. Задъха се, когато разбра, че факлите светват едва когато се приближават към тях. В момента, в който минаваха покрай тях, светлината угасваше. Удивена от това, Серен се спря, за да разгледа една от тях. Беше странен светилник. Изглеждаше така, сякаш черна човешка ръка държеше малката факла. Сърцето ѝ се разтуптя и тя посегна да го докосне.
Ръката се раздвижи.
Серен изкрещя уплашено и скочи от нея. Съществото ѝ се изсмя, след което я избута по-близо до свещника.
– Продължавай, Бобин, позволи му да те почувства отново.
Тя изкрещя още веднъж, опитвайки се да се отдръпне.
– Драйстан! – Мощният глас отекна като гръм в коридора.
Съществото я пусна веднага.
Тя се обърна, за да види как Кериган прави дълги, бързи крачки към тях.
Той сграбчи съществото и го удари с гръб толкова силно, че то отскочи от стената.
– Ти не я плашиш – изръмжа той.
Понечи да го удари отново, но Серен хвана ръката му, за да спре удара.
– Моля те, това беше само шега. Нищо лошо не ми е причинено.
Гневът върху красивото му лице се разсея. Съществото, чиито устни сега бяха окървавени, я погледна с невярваща гримаса.
Кериган се втренчи в съществото, докато очите му светеха в червено.
– Изчезни от погледа ми, червейче.
То се отскубна от тях и побягна, докато не изчезна зад завоя на коридора.
Серен беше ужасена от поведението на Кериган.
– Защо го нападнахте?
Гневът изпълни всяка част от тялото му.
– Ти не разбираш правилата тук.
– Не, ако те включват наказване на хора за дреболии. Реакцията ти беше прекалено сурова и ненужна за лекото му провинение.
Той ѝ се подигра.
– И ако му позволиш да се измъкне от отговорност, той ще стане по-смел и по-вреден. Повярвай ми, знам. Ако не бъде потушена веднага, злобата само се разраства.
– Не усетих злобата му.
– Тогава ти си глупачка.
Тя се скова от обидата му.
– Така продължаваш да ми казваш. Добре тогава, ще отнеса глупавата си същност в стаята си, където няма да може да те обижда повече. – Тя се отдалечи от него.
– Мислех, че си гладна.
– Изгубих апетит.
Тя продължи по коридора, без да се обръща назад. Когато наближи завоя, който щеше да я върне в стаята ѝ, пред нея се появи Кериган.
– Трябва да ядеш.
Тя потисна страха, който изпитваше от нечестивите му сили. Нямаше да ѝ е от полза да избухне в пристъп на ужас. Майка ѝ я беше възпитала да бъде силна пред всяко предизвикателство – макар че, честно казано, тя се съмняваше дали майка ѝ някога е мислила за предизвикателство като това.

Назад към част 6                                                            Напред към част 8

ТЕЙТЪМ

Барикадирахме се в банята, а вратата беше блокирана от един преобърнат шкаф. Бяха твърде много, ровеха се в къщата като мравки и независимо колко ги отстранявахме, винаги се появяваха нови, готови да ги заместят. Така че трябваше да се оттеглим и сега се страхувах колко дълго ще издържим.
В устата си усещах вкус на кръв, а гърлото ми беше посинено от отпечатъка на мъжките ръце. Бях се борила за живота си, а те се бяха борили за своя. Някак си бях излязла победител отново и отново. Знаех какво е да си в ръцете на мъж и никога повече нямаше да се доближа толкова близо до смъртта. Тази вечер щях да направя това, на което ме беше научил Монро, и да пусна на свобода най-дивото, най-жестокото чудовище, което се криеше под плътта ми, върху враговете ми. И те щяха да съжаляват, че някога са стъпвали на това място.
Бях коленичила зад ваната с нокти между Монро и татко, и тримата вече въоръжени, след като бяхме взели оръжията от мъртвите или ранените. Вратата беше разкъсана на парчета от нашите и техните куршуми. Тя нямаше да остане непокътната още дълго и аз се ужасявах от това, което щеше да се случи, когато влязат. Защото те щяха да влязат. Нямаше никакво съмнение в съзнанието ми.
Споделих поглед с Монро, който разби сърцето ми. Бях го довела тук. Щеше да е моя грешка, ако той умреше. А татко… Мортез ме беше проследил дотук. Ако не бях дошла, това никога нямаше да се случи. Но откъде можех да знам?
Монро ме хвана за брадичката, а веждите му се сключиха плътно.
– Това не е последният ти ден на Земята – заповяда той, сякаш го нареждаше на самата съдба.
Успях да кимна, но аз не бях истински притеснена от това. Това бяха двамата мъже от двете ми страни, които означаваха толкова много за мен, че нямаше да преживея загубата им. Не можех да се изправя пред това.
– Дишай, прицели се, стреляй – каза ми татко, повтаряйки тренировката, която ми беше казвал стотици пъти, докато тренирах. Поех си дъх, след което насочих пистолета в ръката си към вратата.
Дървото поддаде с пукот, когато крака се удари в него и тежестта на двама мъже изтласка шкафа настрани. Натиснах спусъка и единия от тях се стрелна назад, когато куршума се заби в гърдите му, като повали другия задник зад него, докато той се движеше, блокирайки вратата и пречейки на всеки друг да влезе. Но никой дори не се опитваше.
Това ли е? Свърши ли?
Трябваше ми дълга секунда, за да осъзная, че току-що бях застреляла човек, без да се замисля. Всеки куршум, който беше напуснал пистолета ми, можеше да означава край на нечий живот. Но аз не се страхувах от това, не изпитвах нищо друго освен стоманен хлад към тези хора. В крайна сметка в мен наистина имаше мрак. Дали всичко това щеше да ме порази, когато всичко свърши? Ако живея толкова дълго.
Отнякъде отвън се чуха викове и аз погледнах към татко, докато той се изправяше на крака.
– Трябва да тръгваме, сега – изсъска той и аз побързах да го последвам, докато Монро се държеше близо до мен от лявата ми страна.
Избутахме телата настрани и Монро тръгна напред, преди да успея да го спра, а сърцето ми свободно падаше в гърдите, докато си пробиваше път през разрушената врата.
Той все още беше в безопасност. Засега.
Татко ме дръпна назад, вървейки след мен, а аз побързах да го последвам. Преградната стена блокираше гледката към централното жилищно пространство и дишането ми се ускори, а по гърба ми се плъзна капчица пот. Тримата стояхме в болезнено тихата хижа, а някъде отвъд стените се чуваха звуци от изстрели. Но не и тук. Къде бяха те?
Монро и татко се държаха близо до мен, докато се промъквахме в предната стая.
Заобиколихме я и тримата вдигнахме оръжията си в същия момент, в който четиримата стоящи там вдигнаха своите. Човекът в средата привлече вниманието ми най-много; имаше смазана назад черна коса и мъртвешки очи. Предполагах, че е на около четиридесет години, тялото му беше атлетично, а раменете широки. Извисяваше се над метър и осемдесет, доминираше в стаята с присъствието си и караше кожата ми да настръхва от притеснение.
– Сега нека не правим глупости – мърмореше той.
– Стига толкова, Мортез – изръмжа татко. – Остави дъщеря ми и приятеля ѝ да си тръгнат. Те нямат нищо общо с това.
Мортез изсмука зъби, обмисляйки думите на татко, докато очите му се преместиха върху мен и обиколиха тялото ми с интрига. – Добре. Сложете оръжията си и може би ще сключим някаква сделка.
Никой от нас не помръдна, оръжията ни все още бяха вдигнати, а аз се борех с треперенето, което преминаваше през крайниците ми, спирайки ръцете ми да треперят. Цевта на пистолета ми беше насочена право към главата на Мортез. Един добре насочен куршум можеше да унищожи човека, който преследваше баща ми. Който беше причинил цялата тази бъркотия. Който го беше подгонил, накарал целия свят да го смята за чудовище.
– От теб ми се гади – изръмжах аз, а пръста ми беше опрял на спусъка. Но не можех да го натисна. Ако стрелях, всички бяхме мъртви.
– Хайде сега, едва ли ме познаваш, скъпа – каза невинно Мортез, а в гласа му се долавяше южняшко поскърцване. – Мога да бъда много мил.
– Махни мръсните си шибани очи от нея – предупреди Монро и мускулите му се наежиха, докато насочваше пистолета си и към него.
– А ти трябва да си гаджето – Мортез премести вниманието си към него и ме изпълни свирепа защитна реакция.
– Той няма нищо общо с това – изръмжах аз.
– Очите му говорят, че иска да ме убие, скъпа, така че не мога да кажа, че ти вярвам – каза Мортез с присмехулно съжалително изражение. – Но съм готов да ви дам свободен пропуск, ако предадете най-скъпия татко.
– Не – изръмжах аз, когато татко се напрегна до мен.
– Ще ги пуснеш, преди да поговорим – каза равномерно татко, игнорирайки ме, а напрежението във въздуха караше ушите ми да звънят.
Навън се чуха още викове и мозъка ми се закова на място при звука от болезнени викове. Какво се случва там?
– Твоите малки приятели ни причиняват доста изпитания – обясни Мортез, като подръпна брадичката си към прозореца.
– Какви приятели? – Въздъхнах, но в дълбините на сърцето си знаех кои трябва да са те. Единствените хора, които щяха да ме преследват посред нощ, които щяха да ме преследват до края на света. Но ако Нощните пазители бяха тук, това означаваше, че има шанс. Бях видяла начина, по който се бореха с мародерите, и надеждата разцъфна в гърдите ми, когато отвън се чу още един болезнен вой, който определено не принадлежеше на никой от моите хора.
– Не си играй на глупачка с мен, сладурче – предупреди Мортез с истинска заплаха в гласа си. – Отзови ги.
– По-лесно бих могла да овладея вятъра – казах аз, а на лицето ми се появи куха усмивка.
– За кого говори? – Измърмори татко.
– Моето племе е тук – казах аз, като очите ми не слизаха от лицето на Мортез.
Прозорецът внезапно се взриви от дъжд от куршуми и двама от хората на Мортез паднаха под ударите. Настъпи хаос, докато се прикривахме, а сърцето ми скочи в гърлото. Монро ме притисна, когато паднахме на пода до голямото легло, но аз го отблъснах, отчаяна да стигна до баща ми.
Насочих оръжието си над леглото, докато той се изместваше настрани, а Монро направи същото, стреляйки по враговете ни, докато забелязвах как баща ми се бори с Мортез рамо до рамо. Бяха равностойни, срещаха се удари за удари и двамата се бореха да получат предимство.
– Татко! – Изкрещях, опитвайки се да се изправя, но куршумите продължаваха да летят насам-натам и Монро ме дръпна назад.
– Не можеш – изръмжа Монро и сърцето ми се разтресе. Трябваше да стигна до татко. Трябваше да му помогна.
Насочих пистолета си към Мортез, но той и татко се биеха толкова близо, нанасяха си удари и се бореха един с друг, че не можех да рискувам да прострелям баща си случайно.
Едно размазано движение вдясно от мен подсказа, че някой друг се е включил в боя, и когато се завъртях панически към тях, юмрука им се заби в лицето ми. Пистолетът ми се строполи под леглото, докато аз падах назад, болката се разпиля по бузата ми и главата ми се завъртя.
Монро издаде рев на ярост, вдигна пистолета си и стреля отново и отново, докато не звънна празен, изпращайки пръски кръв, докато мъжа се сгромоляса на земята. Монро прескочи покрай мен, когато друг мъж нахлу в стаята, хващайки го за китката, докато се опитваше да изтръгне пистолета от хватката му.
Някой хвана с юмрук косата ми, дръпна ме през леглото и аз изкрещях, завъртях се и го ритнах с всичка сила. Той не ме пусна и аз паднах на земята от другата страна на леглото, борейки се за живота си, докато той се опитваше да ме изтръгне в подчинение.
Чух как Монро се бие наблизо, опитвайки се да стигне до мен, докато нападателя ми притискаше тежестта си върху тялото ми. Но този път нямаше да се паникьосам. Знаех какво да правя.
Захапах ръката му, докато не усетих вкуса на кръвта, след което се надигнах и забих юмрука си отстрани на главата му. Той падна настрани с хриптене от болка, а аз се претърколих, притискайки предимството си, като забивах юмруците си в лицето му отново и отново с вик на предизвикателство. Бях диво същество, изгубило нуждата да оцелее, и кръвта ме опръска, когато той стана жертва на атаката ми, като накрая падна неподвижно под тежките ми удари. Кокалчетата ми бяха посинени и възпалени, ума ми се изостри, когато усетих металния привкус на кръвта в устата си.
Голяма тежест се удари в пода до мен и аз изтръпнах, когато разбрах, че това е татко, лицето му беше окървавено, докато ме гледаше, очите му бяха пълни със страх, загуба, любов. Той се изправи, избута ме настрани и изстрел разцепи въздуха. Главата на татко се удари в дъските на пода, а куршума издълба дупка между очите му.
Не, не, не, не, не!
Ужасът се настани в мен, когато целия ми свят се разпадна на парчета.
Взирах се и се взирах, ушите ми бучаха, черепа ми се блъскаше, докато се опитвах да отрека истината пред мен. Кръвта се стичаше около него и попиваше в дънките ми. Тя беше по ръцете ми, червена, толкова ярко, ужасно червена.
Дори не осъзнавах, че крещя, докато някой не плъзна силна ръка около врата ми и шума не се смачка до тишина в гърлото ми. Мортез ме издърпа на крака, завъртя пистолета си и притисна димящата му гореща цев към слепоочието ми.
Сълзи заляха бузите ми и сърцето ми се разпиля на прах. Единственото нещо, което съществуваше в мен, беше болката. Не можех да се боря, бях свършена, разбита, унищожена. Бях загубила най-скъпия, най-ценния за мен човек в целия свят. Човекът, който ме беше държал в прегръдките си хиляди пъти, който ме беше обичал с всеки сантиметър от сърцето си, който беше целувал по-добре раните ми, беше ме носил на раменете си, беше ме хващал за ръка всеки път, когато пресичахме пътя.
Смъртта висеше толкова тежко във въздуха, че ми се искаше да се разплача, да крещя и да плача наведнъж. Но единственото, което можех да направя, беше да гледам безжизнените очи на татко, разтворените му устни и неподвижността на тялото му, което някога ми се струваше непобедимо. Цялата скъпоценност на детството ми беше обвита в този човек, топлината на хиляди изгарящи слънца беше пламнала в любовта му към мен, към Джес. А сега той беше кух, човека, който беше изрязал от кожата си и така брутално, необратимо ми беше отнет.
Няма го, няма го.
Монро счупи врата на човека, с когото се биеше, с рев на ярост и мъжа падна мъртъв в краката му, преди очите му да ме потърсят. Той се тресеше, кръв бе опръскала плътта му и приличаше на звяр, излязъл от ада, готов да разкъса света, за да си ме върне. Но аз вече бях изгубена.

Назад към част 43                                                             Напред към част 45

***

„…Късно вечерта. Сумрак. Гъста мъгла, която обвиваше тъмната гора до самите и върхове. И мъртва тишина, сякаш мъглата изведнъж бе замразила целия живот в района и не бе оставила след себе си нито звук, нито помръдване, нито най-малкото движение.
Но Айра не го забелязва – тя отваря очи в ужас и се втурва нанякъде, без да може да види пътя. Уплашена до смърт, разчорлена, в измачкана нощница, тя бързо – бързо стъпва на босите си крака и се отдалечава все повече от дома си, където родителите ѝ и малкото ѝ братче все още лежат мъртви.
– Момиче! – Настига я нечий вик. – Върви след нея! Монахът каза, че не бива да има свидетели, значи не бива да има такива! Намерете я и я върнете обратно!
– А момчето?
– Ако не го бяхте ударили, може би щеше да се покаже: Разбира се, това не е голяма сила, но какво, ако… Е, оставете го. Той така или иначе умира. Може би едно момиче би било по-подходящо, но щом не трябва да оставяме свидетели, отърви се от нея. Лур, Кро, тръгвайте!
Бягай… Бягай оттук колкото можеш по-бързо… Някъде, където никой няма да може да стигне до теб, да те намери, да те потърси или да те убие като останалите.
И изведнъж.
Светкавица.
Айра пада през прозореца с тих стон.
Друга светкавица.
И тя не се поколебава да се гмурне през следващата.
– По дяволите, проклятие! Отново! Лур, побързай, иначе ще изчезне!
Светкавица.
– Това не може да се случи! – Откъм гърба ѝ се чу шокирано изпъшкане и един от преследвачите ѝ замръзна невярващо. – И тя все още стои на краката си!
– Ето я! Хвани я! О-о-о-о-о… – Чу се изведнъж някъде отзад, а след това рязко свърши с вик на изумление. – Нямаше да повярвам, ако не го бях видял сам!
– Глупак! По-добре приготви стрелите си! Тя не може да се измъкне! Застреляй я, преди стражите да я хванат!
…Айра падна на земята с внезапен трясък, без да може да се задържи на краката си. С изражение на неземен ужас тя се взира в разнебитения прозорец и бавно се отдръпва, като изцапва коленете и ръцете си, за да не я смачкат с тежките си ботуши хората, излизащи от портала…
– Имам те! – Усмихва се мрачно първия. – Стига толкова, набяга се! Не можеш да създадеш портал оттук.
Но тогава Айра стиска очи до болка, а след това…
Светкавица!
Последната. След която не ѝ остават никакви сили и почти никакъв живот.
Когато пада на земята, тя с ужас вижда, че портала не ѝ е позволил да стигне далеч: Наемниците са наблизо, от другата страна на реката. Но няма къде другаде да избяга – тъмнозелените стебла на някакво растение са толкова гъсти зад гърба ѝ, че дори мишка не може да се промъкне през тях…
– Убий я – каза единия от наемниците, а другия вдигна лъка си и се прицели в момичето, което се беше сгушило в зеления израстък на една бодлива иглика. И няколко секунди по-късно малкото телце, пронизано от стрелата, се отдръпва назад и увисва безпомощно върху острите бодли на игликата, а след това бавно изчезва в месоядните листа… “

Айра, едва събудила се от спомените си, въздъхна с прекъсвания и дискретно провери дали не е издала нещо твърде много. Дали не е направила грешка? Но беше сигурна: Не, нито дума, нито мисъл, нито дори намек за вълка. Викран я беше научил да отделя ненужните спомени, така че никой да не разбере, че всъщност са повече.
Камъкът на истината не протестира, когато момичето, задъхано, предаде кристала в ръцете на червенокосия маг. Той прие тежкия артефакт с недоверие, стисна го леко, прочете го… А след това се отдръпна от изумление.
– Лейди! Кой ви научи на това?!
– Кхм – майстор Шериан я погледна с изучаващ поглед, следвайки колегата си в разглеждането на чуждите спомени. – Кажете ми, от колко време сте в академията?
– Шест месеца, лер – скромно каза Айра.
– Знаеш ли, че адептите започват да работят с кристалите на паметта едва през петата година?
– Не, лер. Не са ми казвали това.
По лицата и на двамата елфи се появи странна замисленост.
– Как се казваше приятеля ти, който пое риска да те научи на толкова трудни неща?
– Важно ли е това, лер? – Айра беше предпазлива за всеки случай.
– Да. Бих искал да знам името на гения, който е успял да разшири хоризонтите ви.
Тя въздъхна тихо.
– Името му беше Марсо.
– Какво? – Лер Иверо Оге видимо помръдна.
– Как?! – За втори път се учудиха невъзмутимите магове. Веждите на Лер Шериан се вдигнаха високо, двамата южняци се задавиха, лигерийците пък онемяха, като отначало си помислиха, че са чули погрешно. На устните на Викран дер Солен за миг се появи мимолетна усмивка: Беше забавно, че неговата Ейтале бе успяла да изкара всички от равновесие. И още по-забавно, че Виоран умееше така добре да закръгля очите си.
Помнят… Всички те помнят Марсо. Повечето от седящите тук магове бяха присъствали на процеса. Останалите много добре знаеха кой за какво тъне в мазето на академията на опъната верига. Знаеха също каква рядка информация притежава този затворник и защо е бил държан жив.
– Марсо ан дер Сорио – повтори Айра в оглушителната тишина и новия директор на академията зяпна неприлично, като моментално загуби цялото си прехвалено самообладание.
– Кой ти каза за него?!
– Кой го е направил?!
– Къде е гледал Алварис?!
Айра въздъхна, прехвърляйки камъка на истината от едната ръка в другата.
– Лер Алварис не знаеше за него. Нито пък майстор Викран… Доскоро. А Марсо открих сама. Съвсем случайно. Нямах учебно помагало, затова Кер ми показа къде мога да се сдобия с такова. Всъщност той беше този, който ме заведе в хранилището, а Марсо не ме изгони. Така се запознахме.
Маговете се спогледаха втренчено.
– Майстор Викран? – Попита учтиво червенокосия.
– Точно така – потвърди бившия страж. – Разследвах случая, когато получих сигнал, че хранилището не функционира правилно. Тогава с учителя ми разбрахме, че с Марсо се случва нещо странно. Той намерил начин да прекъсне връзката с източника и буквално избяга. Появи се след известно време. До моята ученичка. Или по-скоро го видях само по време на практиката и тогава ми стана ясно как е било възможно бягството и защо Марсо е успял да напусне острова незабелязано.
– Как сте пропуснали това?! Как е могъл да оцелее?!
– Лесно, лер: Работата е там, че Марсо всъщност не се е отървал от източника, а просто е сменил един източник с друг. И точно това му е помогнала да направи лейди Айра. Да не говорим, разбира се, че само благодарение на нейните усилия той успя да избяга от академията.
– Марсо е мой приятел – каза Айра тихо, но в тишината всички я чуваха. – Той ми помогна, когато имах нужда от това. Той стана мой учител, когато никой друг не беше наблизо. Той пое риска да ми се довери, когато се появи възможност. И даде живота си, за да ме защити. Да, веднъж направи грешка и беше наказан жестоко за нея. Но той изкупи вината си. Той е този, който се погрижи малкия Кул да се върне у дома. И именно на него дължа факта, че стоя тук жива и невредима. На него и на майстор Викран. Те спасиха живота ми.
– Въпреки това вие освободихте един престъпник, лейди – каза лер Соитаре с певчески глас. – А това е сериозно престъпление, което може да повлияе на съдбата ви. Няма да говоря за Марсо – обстоятелствата по случая все още не са изяснени, – но вие можеше да пострадате. Нещо повече, някой друг можеше да бъде наранен. Дори само защото сте твърде млада, за да разбирате напълно мотивите за действията на другите хора. Особено някой като архимаг беглец с много хлъзгава репутация. Между другото, какъв източник сте използвали?
Айра извади позлатен пръстен иззад врата си.
– Какво е това? – Попита елфа с тъп глас.
– Диамант. Марсо го беше издялал преди години, като използва пространствена магия от пето ниво и намали размера на камъка, без да жертва капацитета му. Беше точно толкова, колкото да побере същността му.
Лер Соитаре подскочи, като със закъснение разпозна умелата илюзия.
– Виждам, че е омагьосан върху теб?
– Да, лер. Марсо го направи, преди да напусне хранилището.
– Странно – каза Лер Ломеро, като се закашля озадачено. – Това не звучи като Марсо… Поне не като Марсо, когото познавах.
– Съгласен съм – кимна замислено елфа. – Значи се е превърнал в напълно зависим от настроенията ви, лейди?
– Да, лер – спокойно повтори момичето. – Той ми се довери. И аз му се доверих и никога не съжалих за това. След като напуснахме академията, той постави на пръстена омагьосване на името, така че никой друг да не може да го докосне освен мен.
– Добре, разбирам какво искаш да кажеш. Но имам въпрос към майстор Викран. Кажете ми, защо не върнахте Марсо, когато научихте за бягството му?
Бойният маг деликатно се усмихна.
– Не можех да го направя.
– Защо не? – Лер Соитаре присви очи. – Какво се е случило, че ти е попречило да изпълниш дълга си?
– Едно злощастно недоразумение, заради което за известно време изгубих от поглед ученичката си. Намерих я едва близо до Гремарските блата, но тя беше в такова състояние, че не можех да я оставя сама. Бяха ми необходими два дни, за да излекувам раните ѝ. А след това се оказа, че Марсо няма как да напусне новия си източник. С други думи, аз имах пълен контрол над него. Затова реших да го оставя на мира. Особено когато стана ясно, че ако не го направя, рискувам отново да загубя ученичката си. Вероятно завинаги.
– Какво?! – Изсумтя изумено лер Шериан. – Какво направихте, лейди?!
Айра, леко порозовяла, въздъхна разкаяно.
– Избягах, лер.
– Къде! На практика?! От майстор Викран?!
– Да – тя погледна към пода, напълно смутена. – Учителят не знаеше, че по това време имам друг учител, затова се възползвах от ситуацията. И веднага щом той се разсея, аз избягах. Заедно с Марсо. Бягството ми се дължеше най-вече на него. И на факта, че учителя не ме намери веднага. Марсо, както знаете, умееше да прикрива следите си, така че на учителя Викран му трябваха няколко седмици, за да ни открие. Отвъд Гремарските блата. Точно когато щях да бъда разкъсана от немъртвите.
Заветът се изкашля отново.
– Простете любопитството ми, лейди – попита озадачено един от лигерийците. – Но защо го направихте? И, което е най-важно, как? Какво ви накара внезапно да напуснете учителя си, който, доколкото разбирам, има достатъчно опит в работата с ученици и още повече опит в намирането на… Е… Магически надарени бегълци?
Айра прехапа устни и бързо отмести поглед.
– Не само Марсо ми помогна, но и Кер. Обичайно е метаморфа да крие миризмата си и да прикрива следите си. Без това той не би могъл да оцелее в Занд. А причината… Беше посвещението.
Маговете се спогледаха разбиращо.

Назад към част 17                                                           Напред към част 19

ГЛАВА 59

ГРЕЙСЪН

– Как върви тази яхния? – Провикна се Коррин към вратата на кухнята.
Сена се навежда над една от тенджерите и вдишва. До нея къкрят още три.
– В момента има само вода и домати. Бих казала, че ще трябва поне още час.
– Тези бедни хора. Ако зависеше от Боаз, щяха да умрат от глад. – Коррин пълни ръцете си с хлябове, докато не прегръща толкова, колкото могат да носят късите ѝ ръце. – Ще изпратя Фикар за нея, щом стане готова. – Тя се бори с дръжката на вратата, преди най-накрая да я дръпне и да я отвори. Излиза от кухнята толкова бързо, колкото е дошла.
Връщам се към задачата си навреме, за да видя как ябълковото пюре се изплъзва от лъжицата ми и се разплисква на каменния под.
С въздишка грабвам кърпа и коленича, за да го избърша, преди да се е озовало на подметката на обувката ми. Това е третата лъжица, която губя. Или плодовете са прекалено течни, или аз съм прекалено разсеяна, а погледа ми непрекъснато се насочва към кошницата на пода и спящото бебе в нея.
Очевидно спящо бебе на заклинател.
Как е възможно това? И какво означава това, че то има афинитет към Аоифе? Какво ще може да прави?
Може би Венделин греши. Напоследък е била под такава принуда, влачена денонощно из Кирилея, да не говорим за каквито и да е ужаси, с които се е сблъскала в подземието от ръцете на Боаз. Много по-вероятно е тя да греши, отколкото дъщеря ми да е първия заклинател, роден на Острова от две хиляди години насам.
Но какво, ако Венделин е права?
След като бъркотията беше почистена, се изправих на крака.
Коррин тръгва към мен.
– Ето те. Точно човека, когото търсех.
– Но ти току-що беше тук.
– Бях. Права си. – Тя разглежда ябълковите кексчета, които приготвям за децата. – Изглеждат вкусни.
Какво?
– Направени са с ябълково пюре. – Коррин презира ябълките – факт, който рядко пропуска да спомене. – Защо се държиш толкова странно?
Тя хвърля поглед към Сена, която не обръща внимание на нищо друго освен на яхнията си. Въпреки това тя снижава гласа си.
– Срещнахме се снощи в конюшнята. Помниш ли? – Очите ѝ се разширяват. – Прецених, че с тази маскировка ще е по-безопасно да се придвижвам.
Осъзнаването изгрява и аз се задъхвам, преди да успея да си помогна.
– Ваше Височество?
Тя ме поглежда предупредително с широко отворени очи.
– Съжалявам. – Наказвам се. – Ти вече се върна.
– Казах ти, че ще се върна. – Тя забелязва Сури на пода и по лицето ѝ се разтяга усмивка. – Това ли е моята съименничка?
Въпреки шока си, кимам.
– Така е. – И също така, тайно, заклинател. Те имат много общо помежду си.
Сена слага ръкавиците си на плота и, тананикайки, излиза през вратата.
Коррин – не, Ромерия. Съдби! Каква е тази маска, Азо’дем! Наблюдава през рамо, докато готвачката си тръгне.
– Не разполагам с много време, но сега ще изведем теб и всички смъртни деца от Кирилея. Отвеждам ви в моето кралство, където ще бъдете в безопасност от това, което предстои.
– Война. – Това каза Венделин.
В погледа ѝ проблясва страх.
– Да.
Ние?
Осъзнавам, че легионера от снощи стои в ъгъла, готов да се нахвърли върху всеки, който влезе през вратата. Преди малко го нямаше, макар да съм чувала, че се движат като призраци.
– Как?
– Ще предизвикаме пожар в балната зала.
– Какво? – Задъхвам се. – Това ще ужаси децата!
– Малък – успокоява ме тя. – Само за да имаме повод да ги изкараме навън. Ако успея да ги заведа до нимфеума, тогава ще мога да ги изведа на безопасно място.
Точно там бях с Атикус. Това е една каменна стена и един олтар. Не мога да си представя какви магии включват плановете ѝ. Не ми е нужно да знам.
– Но огън? Там вече има над четиристотин деца и всеки час пристигат още, докато стражите продължават да претърсват града. А там е пълно със сено.
– Четиристотин. – Тя проклина, но след това слага челюстта си. – Мога да го потуша с вода.
– Защото си заклинател – казвам с колебание.
По лицето ѝ преминава странен поглед.
– Да, аз съм. Виж, това е единствения план, който ми хрумва, за да ги изкарам навън, без да се налага Ярек да убива всеки пазач. Аз не искам това. Той няма нищо против това. – Тя кимва към мястото, където виси легионера.
Сигурна съм, че може да убие всеки един от тях, но не искам тези деца да станат свидетели на клане, а и риска за тях ще е голям.
– Стражите само си вършат работата. – А някои от тях са сравнително любезни с мен, като се има предвид моето невръстно дете. Боаз е единствения, за чиято загуба не бих скърбила. Прехапвам устните си. – Просто трябва да ги изведем навън, нали?
– И в нимфеума, да.
– Добре, мисля, че може би имам по-добър план, който не включва подпалване на замъка или убиване на хора.
Очите на Коррин – Ромерия светват.
– Всичко съм готова да чуя.
Забравих колко странна беше понякога, с нещата, които казваше, и с начина, по който говореше, толкова непринудено и за разлика от скованите гърбове на благородниците.
Вратата на кухнята се отвори.
– Не мисля, че тези хора могат да чакат един час за… – Истинската Коррин спира на място, челюстта ѝ спада, когато вижда двойника си, застанал до мен.
Стомахът ми скача в гърлото, когато легионера пристъпва напред, извадил кинжала си.
– Не!
Но Ромерия се усмихва и сваля маската си.
– Нека отгатна. Задушено. Любимото ми.

***

Фикар събира купичките със супа, когато Коррин прочиства гърлото си и ме поглежда остро. Тя не е въодушевена от този план, но не беше нужно много убеждаване, за да я накарам да се съгласи.
Време е.
Вътрешностите ми правят салта, докато си проправям път към пазача до вратата.
– Бих искала да изведа децата на въздух.
– Тук има достатъчно въздух.
– Свеж въздух. Те биха имали нужда от разходка, за да раздвижат краката си. – Моля се той да не може да прочете лъжата ми по пулса.
Той поклаща глава.
– Не ти е позволено да излизаш.
Принцеса Ромерия ми даде кратък прозорец, за да опитам по моя начин. Нямам представа къде са отишли тя и онзи воин, но ако не успея да убедя този глупак да ни пусне, се опасявам, че няма да живее дълго. Знанието за това укрепва увереността ми.
– Негово Височество ме постави начело на тези деца и обеща, че ще изпълниш молбите ми. Вашият капитан не ви ли каза това?
– Да изпълня молбите ти, да. Да не ги оставя да си тръгнат.
– За да се разходят из оградената градина, с охрана навсякъде? Сигурен ли си?
Той се намръщи.
Но все още не съм го разколебала.
– Последният човек, който недоволстваше срещу Негово Височество, където бях замесена, загуби главата си, а той беше лорд. Не бих искала това да се случи с теб при завръщането му, когато той попита дали стражите са спазили изискванията и аз съм принудена да говоря истината. – Съдби, струва ми се, че мога да припадна. Откъде се взе смелостта да отправя това празно предупреждение? – Градината е точно там и няма измъкване. Къде могат да отидат децата?
Устните му се изкривяват.
– Това от смъртна, която не може да следи едно малко момче?
– Ако трябва да сме честни, изглежда, че и всички стражи в замъка не могат. – Осмелявам се да се усмихна срамежливо.
Очите му падат върху устата ми и той се усмихва.
Мисли, че флиртувам с него. Прочиствам гърлото си.
– Децата на смъртните се нуждаят от свеж въздух. Ако са затворени твърде дълго, могат да се разболеят.
По лицето му пробягва съмнение.
Бързам да добавя:
– И ако ги уморя сега, ще им помогна да спят по-добре по-късно. В противен случай те ще станат неспокойни, а неспокойните деца могат да плачат с часове. Представете си толкова много от тях да плачат цяла нощ.
Това сякаш го изтласква отвъд ръба.
– Не можеш да се справиш с всички тях там.
– Мога! – Кимам с увереност. – Има десет слуги и достатъчно големи деца, за да възложим на всяко да се грижи за две по-малки. Честно казано, те така или иначе са твърде уплашени, за да напуснат страната ни. Но ако предпочитате да вървите с нас… – Затаявам дъх, надявайки се, че той ще отхвърли предложението.
Той въздъхва неохотно. Кимвайки към други двама стражи наблизо, той съобщава:
– Ще ги ескортираме през градината.
Потискам съжалението си – надявам се, че не съм им издала смъртна присъда – и пляскам с ръце.
– Деца! Слушайте! – Ушите се надигат, а любопитните погледи се насочват към мен. – Сега ще направим нещо много специално. Нещо, което повечето смъртни никога няма да имат възможност да направят през целия си живот. – Надявам се, че опита ми да предизвикам вълнение ще се получи. – Ще се разходим из кралската градина.

Назад към част 58                                                        Напред към част 60

МЕЛАНИ

Отвеждат ни до частен асансьор, след което се качваме на последния етаж на пететажното имение.
Даниел запълва краткото изкачване с нервни разговори за нещастните карти, които са му били раздадени по време на последната игра, и с разсъждения за това как е можел да обърне шансовете в своя полза, ако е имал възможност да изиграе още няколко рунда.
Той сякаш не забелязва мълчанието на другия мъж. Продължава да говори, сякаш ще получи още един шанс да седне отново на масата и да се опита да възстанови загубите си с още от парите на Джаред Ръш.
Нямам такива заблуди.
Гибсън ни извежда от асансьора и ни повежда по разкошен коридор. Този етаж изглежда по-личен, по-интимен от този, който току-що напуснахме. Може би се изкушавам да зяпам със страхопочитание богатството в рамкирани произведения на изкуството по стените и красивото обзавеждане с музейно качество навсякъде, където погледна, но едва ли мога да се съсредоточа върху нещо. Сърцето ми се разтуптява. Всяка фибра в тялото ми е напрегната от опасения.
Гибсън ни спира пред чифт високи, затворени двойни врати в далечния край на коридора и аз се чувствам така, сякаш ни водят към бесилото.
Трезвото му изявление само потвърждава страха ми.
– Господин Ръш смята, че ще е най-добре да обсъдим въпроса с вас насаме – казва той на Даниел.
– О, не знаех, че е тук. – Даниел преглъща, а дланта му леко се изпотява срещу моята.
Гибсън навежда глава без коментар.
– Той ви очаква вътре, сър.
Даниел прочиства гърлото си и кимва твърдо.
– Разбира се. Добре, благодаря.
Когато Гибсън завърта старинните месингови дръжки и вратите започват да се отварят навътре, Даниел ме поглежда с почервенял поглед през рамо.
– Може би трябва да изчакаш тук, Мел. Тази работа е между мен и Ръш.
Честно казано, нищо не ми се иска повече от това да избегна всичко, което ме очаква в тази стая. Но никога досега не съм се страхувала от конфронтация и колкото и да оценявам опита на Даниел да ме предпази от проблемите си, не съм така устроена.
Ако сме двойка, това означава, че неговите проблеми са и мои.
Поклащам глава и свързвам пръстите си по-здраво с неговите. – Всичко е наред. Дойдохме тук заедно, така че влизам с теб.
Докато влизаме в стаята, Гибсън остава в коридора. Той ни затваря вътре в мъжкия кабинет с тихо хлопване на бравата в гърба ни. В ушите ми отеква като изстрел от пистолет.
Срещу нас има масивно бюро от орех, което изглежда като в английско имение. То доминира в слабо осветената стая, но големия стол зад него е празен.
Не че погледа ми се задържа там за дълго. Подобно на останалите ми сетива, погледа ми се насочва към друга точка в огромната стая.
Мястото, където Джаред Ръш е седнал на диван с тапицирана кожа в цвят на восъчно червено.
Той е още по-завладяващ, отколкото може да се види на всяка снимка.
Облечен в тъмен костюм и снежнобяла риза, разкопчана под загорялото му гърло, той се е облегнал назад на лъскавата кожа, а единия му глезен лежи на противоположното коляно. В дългата си ръка държи запалена пура, от чийто нажежен връх се извиват струйки ароматен дим от кедър и подправки.
Въпреки че гледа право към нас, той почти не забелязва пристигането ни.
Няма поздрав. Никаква претенция за дружелюбност.
– Здравей, Джаред. Благодаря, че се видяхме – казва Даниел малко прекалено весело. Той влиза по-навътре, като ме дърпа след себе си за стиснатите ни ръце. – Там долу става адски интересна игра. Адски трудно е да си тръгнеш, когато на масата има над милион чипа, които чакат да бъдат спечелени.
Смехът му е посрещнат с продължително мълчание.
– Разбрах, че тази вечер си имал лош късмет.
Плоската констатация на фактите е озвучена с дълбок баритон, носещ плавните следи на южняшкия акцент. Косата му е дълга, тъмнокестенява грива, която се простира под широките му рамене, придавайки дивашка окраска на изисканата кройка на сакото му. Късата брада засенчва квадратните ъгли на лицето и челюстта му.
В снимките на Джаред Ръш винаги се долавя едно необуздано качество, сякаш той е човек, който е по-подходящ за планински масиви и открити пространства, отколкото за небостъргачите и бетонната джунгла на Манхатън.
На живо той е планината. Само силата на неговото присъствие сякаш смалява всичко останало в стаята.
Включително и Даниел, чието поведение сякаш се разваля с всяка секунда.
– За съжаление, късмета ми се обърна наопаки. Но в началото имах страхотна вечер. Не е ли така, Мел?
Стряскам се при споменаването на името ми.
– Е, да.
До този момент мисля, че бях убедена, че съм невидима в стаята. Поне невидима за Джаред Ръш.
Сега усещам тежестта на погледа му, сякаш тъмните му очи ме пронизват. Той ме преценява от другия край на стаята, а погледа му сякаш се задържа цял час, докато обхожда всеки сантиметър от мен. Чувствам го като погалване с ръка, като незаконна ласка на очите му, която ускорява дишането в дробовете ми и ме кара да съжалявам, че не съм останала навън.
Може би Даниел също забеляза промяната във фокуса на другия мъж. Той стиска пръстите ми и премества тялото си частично пред моето.
– Влезте и седнете – предлага Раш, не толкова като покана, колкото като заповед. – Няма причина ти и твоята красива приятелка да стоите там цяла нощ.
– Аз не съм приятелка на Даниел, а неговата приятелка.
Думите изскачат от езика ми, преди да успея да ги задържа.
Защо, по дяволите, се чувствам длъжен да му обяснявам каквото и да било?
Коя съм аз, не е работа на Джаред Раш. Нито пък връзката ми с Даниел. Но някакъв инстинктивен рефлекс ме кара да чувствам, че е важно да очертая тази граница, макар да имам чувството, че този човек е свикнал не само да размива установените граници, но и да ги заличава.
– Това е Мелани Лоран – казва Даниел, когато се приближаваме до дивана и сядаме на двата стола срещу него.
Сега, когато сме точно срещу него, Ръш изглежда не бърза да ме освободи от погледа си.
– Г-жо Лоран, за мен беше удоволствие.
Само кимвам, нетърпелива да приключи този разговор и останалата част от нощта.
Даниел прочиства гърлото си.
– Виж, Джаред. Не очаквах нещата да се развият по този начин. Не знам дали Гибсън ти е обяснил ситуацията, но…
– Той го направи. Поканих те да дойдеш в дома ми тази вечер и да изиграем една частна игра сред моите приятели. Имаше няколко лоши ръце, изчерпа кредита си, който беше значителен, и сега дойде да ме помолиш за още. Поправи ме, ако пропускам нещо.
Даниел се намества на стола.
– Осъзнавам, че това е доста неудобна ситуация.
– Не и за мен. – Дълбокият глас на Ръш е безразличен, невъзможен за разчитане. – За теб е неудобно, може би. Неудобно е и за приятелката ти, в което не се съмнявам.
– Искам само да имам възможност да си върна част от парите.
– Използвайки повече от моите пари за това.
Ръш се навежда напред, за да изтръска пурата си в тежкия кристален пепелник на коктейлната маса пред него, а от купата се извива ароматен дим. Чаша с уиски седи до отворена бутилка скъп шотландски сингъл малт. Той вдига чашата и я изпива с един удар.
Той има елегантни пръсти. Пръсти на художник на големи, силни ръце, които изглеждат твърде мощни, за да държат четки за рисуване. Той ме улавя, че наблюдавам движенията му, докато поставя чашата, и за една несигурна секунда погледите ни се срещат и задържат.
Първа поглеждам настрани, а лицето ми е обляно от неприятна топлина.
– Нямам навика да се доверявам на никого – казва той. – И най-малко, когато става дума за парите ми. Ето защо никога няма да ме видите на масата. Обичам да организирам частни игри – и други развлечения – за приятели. Но ние не сме приятели, господин Хатауей. Допреди няколко седмици вие бяхте само име на визитна картичка.
– Сега сме колеги – добавя Даниел. – Няма да направя нищо, което да застраши отношенията ни или проекта.
– Това е успокояващо. Честта на някои хора струва много по-малко от седемдесет и пет хиляди долара. – Ръш посяга към телефона, който лежи до бутилката „Макалан“. – Ще се обадя на Гибсън да се присъедини към нас. След като двамата с него оторизирате банков превод за утре сутринта, за да покриете текущия дълг, ще ви издължа още двайсет и пет, за да се върнете в играта.
– Хм. – Даниел отново прочиства гърлото си и аз почти усещам нарастващата му паника до мен. – Банковият превод ще е малко проблемен.
– Проблем? Или го имаш, или не.
Храбро поглеждам Ръш, докато ниския му глас вибрира в костите ми. Грешах, като си мислех, че не е на мястото си в престъпната среда на Манхатън. Точно сега, макар че красивото му лице е напълно спокойно, няма как да сбъркам опасността в този мъж.
– Ще трябва да пренаредя някои финансови въпроси, това е всичко – отсича Даниел. – Мога да уредя всичко за вас до няколко дни.
– Няколко дни. – Това не е въпрос и човек трябва да е глух, за да не чуе заплахата в този спокоен отговор. – Искаш да кажеш, че си дошъл да играеш тази вечер, знаейки, че няма да можеш да покриеш загубите си?
– Вече имам част от тях. – Даниел скръства ръце между разтворените си колене като за молитва. Надявам се по дяволите, че се моли, защото нямам представа как възнамерява да се измъкне от това. – Кълна ти се, че съм добър за това.
– По същия начин, по който си добър за деветдесетте хиляди марки, които изгуби във Вегас миналата седмица?
– Какво? – Не Даниел се учудва в отговор. Това съм аз. Шокирана, хвърлям зашеметяващ поглед към него. – За какво говори той? Вярно ли е?
Но не е нужно да питам. Истината е изписана на лицето му.
Фактът, че той дори не се опитва да го отрече, кара стомаха ми да се свие от гадене. По-рано тази вечер дори не знаех, че той умее да играе покер. Сега чувам, че има дългове от хазартни игри, надхвърлящи сто и шестдесет хиляди долара.
– Както казах – продължава Джаред. – Мъжете долу са приятели. Имам представа за стойността им, както и за способността и репутацията им да плащат дълговете си. Вие, от друга страна, бяхте непознат. Не каня никого да играе, без преди това да съм проучил излагането си на риск.
Колкото и да съм разстроена от Даниел, хвърлям поглед към Джаред Ръш.
– Значи си знаел, че има проблеми с хазарта, и въпреки това си го поканил тази вечер?
– Той е голямо момче, госпожо Лоран. Не е моя работа да го глезя. Или някой друг.
– Е, поздравления. Ти също хвърли заровете тази вечер. Сега сте без седемдесет и пет хиляди долара.
– Мелани, моля те. – Даниел хваща ръката ми, видимо ужасен. – За бога, нямам нужда да се биеш в моите битки.
– Тя е лоялна – отбелязва Ръш и отново насочва вниманието ми към него. – Лоялна и борбена. Обзалагам се, че не можеш да изключиш нито едно от тези качества, без значение колко тънко някой ги заслужава.
Взирам се в него, зашеметена от това колко точно ме е оценил. Едва от няколко минути съм в стаята с него, а вече усещам, че подкопава тъканта на това, което съм, опитва се да ме разкрие.
Така ли разгадава темите, които рисува върху платната си?
Откъсвам поглед от интензивността на тъмните му очи.
– Даниел, мисля, че трябва да тръгваме.
Изправям се, но той остава седнал.
– Той знае, че не може да си тръгне, госпожо Лоран. Не и без да изхвърли най-големия проект, който фирмата му е получила за повече от година. И къде ще бъде тогава? Без работа. Няма как да изплати това, което дължи на мен и на лихваря, който сигурно вече диша във врата му. Ако сега Даниел излезе от тази стая, знае, че няма да му остане нищо. Може би дори и ти.
Преглъщам възмущението си, защото в сърцето си знам, че Джаред Ръш е прав. Даниел направи голяма грешка, като дойде тук тази вечер. Грешка, допълнена от тази, която остави зад гърба си в Лас Вегас.
Но още по-голяма грешка би било да си мисли, че може да избяга от тези проблеми.
– Какво искаш да кажа на приятелите си долу? – Настоява Ръш. – Не мисля, че тези хора от някои от най-големите банки и корпорации в града ще се съгласят на вашия мнителен ефект. Съдружниците ти във Вегас също няма да чакат още дълго.
Даниел проронва проклятие през устата си.
– Не, няма да го направят. Знам това.
– Имам средствата да покрия и двата ви дълга, но щедростта ми не е безплатна. Тя ще има своята цена.
Даниел вдига глава, а в очите му пламва надежда.
– Назови я. Ще направя всичко. Отказвам се от комисионната си за проекта. Отказвам се от апартамента ми, от колата ми, от всичко, което искаш.
Джаред Ръш се обляга назад, докато го слуша да моли, но изражението му е невъзможно да се разчете. Тъмният му поглед е засенчен от слабата светлина в стаята, но усещам как в неподвижността на голямото му тяло прозира раздразнението на мъжа.
– Не се интересувам от тези неща. – Дълбокият му глас прорязва тишината като животинско ръмжене. – Не виждам да имате нещо ценно, което бих могъл да искам, господин Хатауей.
Сега той се премества напред, за да покаже лицето си отново на светлината. Очите му се впиват в мен и аз усещам силата на погледа му по същия начин, по който бих усетила незаконно погалване на ръцете му по кожата си. Всички нервни окончания в тялото ми експлодират с предупреждение.
– От друга страна – изрича Джаред Ръш – може би това не е съвсем вярно.

Назад към част 3                                                      Напред към част 5

Доли

Обикновено прекарвах съботите си у дома – почиствах, перях пране, домашни – или понякога посещавах майка ми. Днес замествах Зандер на работа и това ми разстрои графика. Но тъй като вече нямах гадже, вечерта ми беше свободна, освен да помогна на Джереми с проекта му по изкуство.
Сложих домашно приготвената пица във фурната, докато Джереми подреждаше всичките си материали на кухненската маса.
– Колко такива момчета познаваш? – Попита ме Джереми.
Рингър се беше настанил пред вратата ми и отказваше да влезе. Изглеждаше, че Мика му беше заповядал да не влиза в апартамента ми. Смятах, че това е несправедливо към него, но Рингър изглеждаше доволен от ситуацията. Заповедите на Мика ми се струваха глупави. Реших да занеса на Рингър малко пица, когато е готова, както и на Харолд. Той обожаваше пицата ми, но пък той обожаваше всякаква храна, която му даваха.
– Не много – отговорих. – Мика мисли, че в момента имам нужда от защита. Дълга история е и не е важно.
Джереми набръчка вежди.
– Изглежда важно.
Усмихнах се широко и се приближих до масата.
– Е, не е. Хайде да започваме – казах, надявайки се да смени темата.
– За онзи друг мъж ли е, който идваше тук често? – Попита той.
Спрях и го погледнах. Никога не бях го запознавала с Кенан, но не ме изненада, че Джереми беше забелязал, че идва.
– Наистина не е важно. Трябва да започнем с проекта. Ако започнем да лепим сега, ще изсъхне, докато ядем – казах с усмивка.
Не изглеждаше доволен от отговора ми, но кимна и започнахме да сглобяваме парчетата, които вече беше изрязал. Докато аз ги държах на място, той ги лепеше. Попитах го за часовете му и за момичето, за което беше споменал, че е ново тази година. След малко настояване започна да разказва, като изглеждаше, че е забравил за моториста, който стоеше на стража пред апартамента ми.
Когато пицата беше готова, му отрязах голямо парче и му направих чаша шоколадово мляко, преди да приготвя малко за Рингър и Харолд. Казах му, че ще се върна веднага и да си вземе още едно парче, ако иска, и се насочих към вратата с две чинии пица и по една бутилка вода под мишниците.
Когато излязох, Рингър беше облегнат на стената и пишеше съобщение на телефона си. Вдигна глава и погледна пицата, очите му светнаха, преди да срещнат моите.
– Гладен ли си? – Попитах, подавайки му я.
Той я взе.
– Да, изглежда страхотно. Благодаря.
Взех вода и му я дадох.
– Наслаждавай се. Имам още, ако все още си гладен, когато се върна.
– Къде отиваш? – Попита той, изправяйки се, изведнъж нащрек.
– Само да занеса това на един приятел. Той е на една пряка оттук. Не е нужно да идваш с мен.
Той се усмихна.
– Ти върви. Аз ще дойда.
Въздъхнах и поклатих глава.
– Яж пицата, докато е топла.
Той взе голямото парче, сгъна го, след което сложи водата и чинията до краката си.
– Ще ям, докато вървим.
– Сериозно ли? – Попитах, разочарована.
Той кимна.
– Да.
– Добре. Хайде тогава.
Вървяхме мълчаливо през краткото време, необходимо да намерим Харолд. Той седеше на обърната пластмасова касетка с хармониката си и свиреше весела мелодия, когато ме забеляза да се приближавам. Усмивка озари лицето му, когато свали инструмента от устата си.
– Донесохте ми нещо хубаво, нали? – Попита той, когато стигнах до него.
Протягах му пицата, като си пожелах да мога да направя нещо повече за него, освен да му донеса храна.
– Домашна пица – отговорих.
– Това може би е любимата ми – каза той, като взе пицата от протегнатата ми ръка, а после повдигна косматите си бели вежди и погледна зад мен. Начинът, по който устата му се стисна в твърда линия, показа, че не е доволен, че Рингър ме следва.
– Харолд, това е, ъъ, добре, това е приятел на моя… Ъъ, приятел. Рингър – обясних.
– Приятел на приятел, така ли? – Попита той, все още изучавайки Рингър отблизо. – Сладко момиче като теб не бива да има такива приятели. Не е правилно. Светът е в краката ти.
Стиснах леко ръката на Харолд, за да го успокоя.
– Той е приятел на брата на Пепър. Уверявам те, че е тук само за да ме пази. – Спрях, когато очите му се стесняха.
– От какво трябва да те пази? – Попита Харолд.
Защо казах това? Да се измъкна от тази ситуация щеше да отнеме време, което нямах. Не и с Джереми, който ме чакаше в апартамента ми.
– Прекалено е – успокоих го. – Не мисля, че имам нужда от защита, но човека, с когото излизах, се оказа не толкова добър. Всичко е наред. Обещавам. Яж си пицата. А къде е одеялото, което ти донесох?
Загриженото му изражение не се промени.
– Сгънато е под кутията ми. Харесва ми да го пазя чисто, докато не дойде време за лягане.
– Добре. Джереми ме чака в апартамента и се нуждае от помощ с един арт проект. Трябва да тръгвам, но ще се погрижа да имаме време да поговорим следващия път.
Той кимна.
– И ми кажи, ако момчетата, които те пазят, преминат границата. – Погледът му беше вперен в Рингър, за да е сигурен, че заплахата му е ясна. Беше наистина мило.
Харолд беше на шестдесет и три години, но живота на улицата през последните петнадесет години го правеше да изглежда по-близо до осемдесет. Страдаше от ужасен артрит и отказваше да вземе лекарствата, които му носех, казвайки, че хапчетата са го докарали до това състояние.
– Наслаждавай се на пицата – казах му и пожелах да приеме парите, но вече знаех, че няма да го направи. Опитала съм прекалено много пъти да му ги предложа.
– Винаги го правя – увери ме той.
Обърнах се и погледнах към Рингър, който се усмихваше като идиот. Нямаше нищо смешно в това. Хвърлих му ядосан поглед, преди да се върна към апартамента.
– Храниш стари бездомни мъже и помагаш на деца с домашните. – Той се засмя зад гърба ми.
– Защо ти е смешно? – Попитах, без да му давам удовлетворението да се намръщя.
– Защото просто е смешно.
Върнах се към апартамента, като се опитах да вървя колкото може по-бързо. Не беше като да се опитвах да нахраня всички бездомни в Маями. Бих го направила, ако можех, но това беше невъзможна задача. Харолд беше специален.
Срещнах го в седмицата, в която се нанесох. Връщах се малко късно към дома, защото се бях загубила в книгата, която четях в заведението за хамбургери, само на километър от апартамента ми. Няколко млади момчета ме викаха от колата си и ме следваха бавно. Бях на път да побягна и да крещя. Обещавах на Бог, че няма да го направя отново, ако ме измъкне от тази каша.
Тогава Харолд се появи от нищото, размахвайки пистолет, и изкрещя на момчетата, че ще ги застреля, ако не си тръгнат. Малко ме уплаши, но после ми обясни, че пистолета е играчка, но много добра реплика. Придружи ме до дома и разбрах, че е бил в армията. Служил във войната във Виетнам и поради посттравматичен стрес станал алкохолик, загубил жена си, а единствения му син загинал в автомобилна катастрофа два дни след като навършил шестнадесет.
Историята му беше трагична и ми се скъса сърцето, че е толкова самотен на този свят. Така че, да, нахраних Харолд и се грижех за него. Той също заслужаваше да се грижат за него.
Върнахме се в апартамента и едва бях влязла, когато чух гласа на Мика, последван от смеха на Джереми. Замръзнах за миг, после се затичах към кухнята.
Мика беше зает да държи малък квадратен лист фолио, докато Джереми се опитваше да покрие конструкцията, която бяхме построили, с друг квадрат. Мика вдигна поглед към мен и ми се усмихна криво.
– Здрасти, Тинк.
Замръзнах, погледнах от Джереми към Мика, опитвайки се да разбера какво става.
Джереми ме погледна.
– Мика ми помага. Можеш да ядеш.
– Кога дойде? – Попитах Мика.
– Веднага след като излезе – отговори той. – Рингър ми изпрати съобщение, че храниш бездомните, затова реших да помогна на Джереми.
Пицата на Джереми беше наполовина изядена.
– Не си доял пицата си – отбелязах аз.
Той взе следващото парче фолио от Мика.
– Няма проблем. Почти свърших и мога да я взема с мен.
Това беше толкова странно. Стоях там и се опитвах да разбера какво става. Последния път, когато Джереми беше видял Мика, не го беше харесал. Бях отсъствал само десет-петнадесет минути. Как нещата бяха се променили толкова много за толкова кратко време? Нещо не беше наред, но не можех да разбера какво.
– Наистина се надявам да има достатъчно пица и за мен. Мирише невероятно – каза Мика, като взе парче фолио и започна да увива кулата.
Имах още една в хладилника, която не бях приготвила. Мислех за Мика, когато я правех, но не исках да предполагам, че ще е тук навреме за вечеря. Беше събота вечер и… Ами, той беше Мика. Той имаше неща за вършене в събота вечер, за разлика от мен.
Изчистих гърлото си и реших, че ще разбера по-късно.
– Да, имам още една готова за фурната. Ще я сложа сега.
Не изчаках да отговори, а се заех с нещо, за да не мисля за това как изглеждаше в момента, наведен над макета на Айфеловата кула, помагайки на Джереми да го довърши. Единственото нещо, което имаше някакъв смисъл в този момент, беше, че съм паднала и съм си ударила главата някъде. Защото това не беше нещо, което човек би очаквал да види Мика Абе да прави.
Докато загрях фурната и сложих другата пица вътре, Джереми обяви, че са готови, и донесе чинията и чашата си, за да ги сложи в мивката.
– Благодаря за помощта и за вечерята – каза той весело.
Да, нещо не беше наред. Чувствах се като в „Зоната на здрача“.
– Да, разбира се. Стана страхотна – отвърнах му. – Искаш ли да останеш за още пица? – Попитах го.
– Не, благодаря. – Той кимна с глава към пицата върху салфетката, която беше оставил на масата. – Ще я взема с мен. До по-късно, Доли.
Гледах как се връща към масата и взима пицата си.
– Аз ще нося Айфеловата кула – предложи Мика.
– Благодаря! – Каза Джереми, изглеждайки доволен.
Е, добре тогава. Каквото и да е. Мъжете на всякаква възраст изглежда ме объркваха. Бях без идея или ми убягваше нещо. Така или иначе, щях да го пренебрегна. Джереми изглеждаше достатъчно щастлив.
Мика взе кулата и последва Джереми, но се обърна към мен и ми намигна, преди да излезе от стаята. Загледах се в вратата за няколко секунди, преди да поклатя глава и да се приближа към хладилника, за да извадя бутилка просеко.
Помислих да изпратя съобщение на Пепър, за да и разкажа какво току-що се беше случило и да чуя мнението и, но реших да не я безпокоя. Вече я бях разсеяла достатъчно от бара през уикенда.

Назад към част 11                                                            Напред към част 13

ГЛАВА 38

Нямах нужда от картата в джоба си, за да ме отведе там, където трябва да отида. Изтичах от Сил’абар, без да се интересувам от очите, които привличах, и не спрях, докато не стигнах до градината. Извадих от чантата си флакона, който пазех за портални пътувания, и поставих едно зрънце в малкото басейнче между двете усукани една до друга бъзови брези.
Не тръгнах по пътеката към Мирелинт, а тръгнах на север към малкото езерце, което току-що беше отворило портала си. Не знаех къде да сложа винврата си, затова го хвърлих във водата, без да внимавам. Басейнът се завихри с аурични ленти и аз стъпих в него, но останах напълно суха.
Когато изплувах, излязох от езерото при Ордена. На същото място, където се бях научила да плувам като дете. Познатият аромат на саламура и сол прониза гърдите ми и накара зачервените ми очи да ме бодат още повече, отколкото вече бяха.
Стражевата кула беше празна, а по територията на крепостта нямаше запалени фенери. Увих наметалото си около тялото, за да се предпазя от вечерните пориви, и тръгнах към северната страна на острова.
Онази част, в която не отидох.
Мястото, където е погребана.
Моята Брена.
Никой нямаше да разбере, че гробът ѝ изобщо е гроб. Но дори и с обраслата трева усещах присъствието ѝ в земята. Костите ѝ викаха, сякаш ми принадлежаха. Във всяко отношение, което имаше значение, те принадлежаха. Брена нямаше семейство, което да си спомня за нея, нямаше опечалени, които да коленичат на гроба ѝ и да поливат със сълзите си дивите цветя.
Паднах на колене до малкия хълм покрай скалата и изкрещях. Поривите ми се завъртяха около мен, разхвърчаха се във всички посоки точно като болката ми, отнасяйки писъците ми навътре в морето.
Ударих юмрук в земята и се разплаках.
– Не мога да направя това – изкрещях към небето. Към предците си. Към майка ми. Към всеки, който слушаше. – Не повече.
Вече бях принудена да забия острието си в сърцето на един любовник и сега трябваше да го направя още веднъж. Въпреки че Ривен щеше да е на километри от мен, въпреки че гърдите му нямаше да кървят, както тези на Брена, независимо дали това щеше да е следващия или последния печат, когато кинжала ми от кървав камък потънеше в земята, животът му щеше да приключи по същия начин.
И аз щях да съм тази, която щеше да го вземе.
Стените, зад които бях натрупала мъката си, се разпаднаха и ме погребаха. Наведох се на колене, докато челото ми не се одраска от земята, докато молех самото море да сложи край на това. Когато то не отговори, като ме завлече в дълбините си, издърпах червения кинжал от колана си и го хвърлих върху гроба на Брена.
– Не искам повече това, – изкрещях. Образът на лицето на майка ми в градината прелетя през съзнанието ми, но болката ми го раздроби на парчета. На нея никога не ѝ се е налагало да живее с вината за саможертвата на светлите феи. Никога не ѝ се е налагало да носи тежестта ѝ в продължение на десетилетия, защото си е отишла за броени дни.
Но аз трябваше да нося всичко това. Тежестта на моите решения, тежестта на нейните решения и тежестта на решенията, които ще бъда принудена да взема. Сърцето ми беше разбито и знаех, че няма начин да събера парчетата обратно. Нямаше начин да се излекувам от това, след като то вече беше свършило.
Ще си свърша работата. Щях да счупя печатите, но след това щях да забия кинжала в купчината парчета, която беше сърцето ми. Това острие ми беше отнело толкова много, че беше редно да сложи край и на мен.
Кинжалът, който отне Острието и двамата ѝ любовници.
Топъл вятър се разнесе по бузата ми като нежна ласка. Задъхах се от смях, като си представих как Брена избърсва сълзите ми.
– Обещанието си е обещание – прошепнах аз, като ехо на клетвата, която си бяхме дали.
Някой се приближи зад мен. Ароматът на пергамент и дим от огън се носеше из въздуха и аз знаех, че съм в безопасност. Тялото ми се втвърди в очакване на докосването на Килиан, но не ръката му падна върху гърба ми.
Герарда коленичи на земята до мен и ми подаде една от носните кърпи на Николай. Взех я, но не избърсах мръсотията или сълзите от лицето си.
– Как ме намери?
– Не беше трудно да се разбере. – Герарда кимна към гроба.
Дъхът ми секна по средата на риданието.
– Знаеше?
Острото чело на Герарда се вдигна нагоре.
– Че си я обичала? Или че си я погребала тук?
– И двете.
– Всеки, който има очи, знаеше първото, Кира. – Погледът на Герарда омекна. – Че ти я обичаше и че тя те обичаше.
По бузите ми се стичаше нов поток от сълзи. Тази любов беше довела до убийството на Брена.
– А вторият?
Герарда преглътна виновно.
– Онзи ден гледах как я погребваш.
Извиках. Герарда не беше казала и дума.
Тя прехвърли през пръстите си малко острие и се вгледа в него, докато говореше.
– Не ти казах, защото мислех, че това ще направи този ден по-труден за теб, като се има предвид моята и на Брена… обща история.
Засмях се. Почти бях забравила за онази нощ в коридора.
Герарда хвърли острието си през ръба на скалата и се обърна с лице към мен. Малките ѝ ръце хванаха моите и тя най-накрая срещна погледа ми.
– Знам, че не бяхме в най-добри отношения, но винаги съм съжалявала, че си я загубила в Изпитанията. Брена заслужаваше много повече от този остров.
Примигнах, за да усетя думите на Герарда. В далечината се движеха фигури. Сира и Николай стояха с Врейл, достатъчно далеч, за да ми дадат пространство, но достатъчно близо, за да ги чуя. До тях беше Килиан, сгънат и задъхан.
Семейството ми дойде за мен без никаква друга причина, освен че знаеше, че ме боли. Този жест изпълни с топлина някои от празните части на мен, но в кухините все още отекваха самота и скръб.
Беше време да разберат всичко. Ако трябваше да застанат до мен, исках да знаят всичко, до което са застанали.
Дръпнах края на ръкава си покрай лявата китка. Някак си събрах сили да започна.
– Хилдегард никога не ти е казвала как е умряла Брена?
Герарда наклони глава.
– Тя се провали на изпитанието си за…
– Лоялност. – Кимнах. – Лесно ли се провали твоя? – На Сенките не им беше писано да обсъждат Изпитанията си с посветените и много от тях запазиха тази практика доста след като получиха качулките си. Изпитанията не бяха нещо, което някой от нас искаше да си спомня.
Веждите на Герарда се сключиха.
– Храниха ме с отрова и човекът с противоотровата нямаше да ми я даде, ако омаловажа Короната. Очевидно не съм го направила.
Засмях се. Ако само ни бяха дали тази възможност. Издърпах ръкава си и пренебрегнах въздишката на Герарда, когато прочете името на Брена.
– Брена не е умряла по време на своето Изпитание за лоялност – тя умря по време на моето. – Преглътнах гъстотата в гърлото си. – Деймиън и Брена имаха история отпреди тя да дойде в Ордена. Познаваш я достатъчно добре, за да знаеш, че тя не се интересуваше, че той е принц.
Герарда се ухили полугласно, придържайки се към всяка дума. Тъмните ѝ очи сякаш се стрелкаха от моите към устата ми, несигурна къде да гледа и какво чува. Килиан ме гледаше с дълбоко съжаление; той вече знаеше как завършва тази история.
– Той прекара години, измъчвайки я дори след като тя дойде – продължих, а езикът ми беше остър от яд, докато си спомнях как тя се връщаше посинена и счупена. – Тя искаше да сложи край на него, да сложи край на всичко това. Шегуваше се как две Сенки могат да унищожат целия режим, но скоро тази шега прерасна в нещо повече… Прерасна в обещание. Обещание, че ще направим всичко по силите си, за да сложим край на управлението на Аемон, но станахме твърде уверени, твърде бързо.
Дъхът на Герарда секна.
– Деймиън те е подозирал?
Кимнах.
– Той каза на баща си, че е твърде голям риск такива таланти да са толкова привързани един към друг. Каза, че трябва да бъдем лоялни към Короната и има само един начин да го докажем. – Гласът ми се пропука и прокарах пръст по името на Брена.
– О, Кира. – Герарда въздъхна и ме хвана за ръката.
Погледнах надолу към коленете си, знаейки, че ако видя лицата им, ще изпадна в нов пристъп на ридания.
– Когато ме извикаха на изпит, стаята беше празна. Аемон и Хилдегард бяха там, както и Деймиън. Той с голямо удоволствие обясняваше как според него Изпитанието за лоялност е най-важното от всички. Там, където се създават герои – така каза той. И тогава той дръпна завесата и тя беше там.
Герарда стисна ръката ми. Сълзата ми падна на гърба на дланта ѝ, но никой от нас не помръдна. Историята беше като камък, който се търкаля надолу по хълма, и беше набрала твърде голяма скорост, за да спре сега.
– Той ми каза, че задачата е проста. Можех да убия Брена и да поискам качулката си или да откажа и баща му щеше да ми вземе главата. Но беше ясно, че само една от нас ще излезе жива от тази зала.
Раменете на Герарда се свиха.
– И ти направи избора да живееш?
– Не. – Думата се изтръгваше от устните ми сурово. – Брена вече беше направила избора. Тя ме молеше да я убия и аз забих този кинжал в гърдите ѝ. – Посочих острието от кървав камък, което все още лежеше на гроба. Устните ми трепереха, докато се изправях пред Герарда с жестоката истина, която само една сянка можеше да намери утеха. – Подарих ѝ бърза смърт.
Очите на Герарда бяха пълни със съчувствие.
– Направила си избор. Такъв, какъвто мнозина биха направили.
Поклатих глава.
– Никога не съм имала избор. Брена вече ми го беше отнела. Деймиън така и не разбра, но бях достатъчно близо, за да видя петната по устните ѝ. По някакъв начин тя очакваше той да направи това, което направи… Тя се отрови точно преди Изпитанието и последните ѝ думи бяха тези, за които знаеше, че ще ме убедят да го направя.
Герарда сведе глава, за да срещне погледа ми. Веждите ѝ бяха смръщени, докато чакаше да чуе какви думи могат да накарат човек да забие кинжал в сърцето на собствения си любовник.
– Обеща. – Същите думи, които ме преследваха от онзи ден насам.
По лицето на Герарда се стичаха сълзи. Обърнах се към останалите и техните също бяха замъглени.
– Ето защо не искаш да даваш обещания – прошепна Килиан, а очите му бяха зачервени и кухи.
Кимнах.
– Вече се опитвах да изплатя един дълг. Нямам място за друг.
Погледът на Килиан се спусна по ръката ми до мястото, където знаеше, че имената на невинните са издълбани в кожата ми. Развързах връзките на врата си и тъмнокафявото ми наметало падна на земята. Освободих туниката си от панталоните и се обърнах, за да оголя гърба си.
Николай се свлече на земята, а сълзите му вече бяха напоени от разказа ми, но най-дълбоко беше издъхването на Сира. Тя изруга под носа си, когато усетих тежестта на погледа ѝ върху белезите си.
– Кой ти направи това?
– Деймиън – отговорих, без да се обръщам към тях. – На всяка сянка е поставен символа на най-впечатляващото ѝ изпитание. Деймиън реши, че иска да призове старите традиции, за да отпразнува моето специално постижение. Той сам го издълба.
Дишането на Герарда спря и лицето ѝ пребледня, когато видя белезите. Врейл се задави от жлъчката в гърлото си, а Николай коленичи, за да ѝ подаде мех за вода.
– След като той приключи, взех тялото на Брена, за да я погреба. Имах в джоба си магьосническата писалка, която Деймиън беше използвал върху мен, и реших, че искам да имам белег, който аз да избера. Белег, който да показва, че той не ме е пречупил. Белег, който означаваше, че обещанието е все още живо.
– Значи си издълбала името на Брена – прошепна Герарда с възхищение.
– Нейното име беше само първото. – Обърнах се бавно. Не се срамувах, че могат да видят голите ми гърди. Очите им така или иначе се движеха по други части на тялото ми. – Всеки път, когато Аемон ми заповядваше да отнема живот. Всеки път, когато бях принудена да убия невинен. Издълбавах името им в себе си. – Обърнах се към Сира, а смущението нагорещи бузите ми. – Вдъхнових се от традициите на вашите предшественици. Всяко име беше мъничък бунт и начин да си върна онова, което ми бяха отнели. Направих ритуала свой собствен.
Сира постави отворена длан върху очите си, а после и върху сърцето си.
– За мен е чест да видя белезите ти от битката.
Подиграх се.
– Те са запис на моите провали, а не на моето оцеляване.
Сира поклати глава и преодоля разстоянието между нас на четири крачки.
– Това са знаците на воин, който се е превърнал в щит за своя народ.
Опровержението ми заседна в гърлото ми.
Студената ръка на Герарда се спусна по горната част на ръката ми.
– Някои от тези имена не бяха твои. – Тъмните ѝ очи се спряха на моите. Герарда беше тази, която написа заповедите за екзекуция на краля. – Онзи халфлинг ми разказа какво си направила за семейството му и за онези сенки. Колко пъти си поемала тежестта на заповедта на Аемон?
Преглътнах.
– Знаех колко тежко може да се отрази отнемането на живот. След Брена се опитах да спася колкото се може повече хора. Понякога това означаваше да насочвам халфлингите към безопасни къщи, а понякога – да приемам заповеди за екзекуции, за да не се налага Сенките да ги изпълняват.
Една сълза се спусна по бузата на Герарда.
– Никога не си казвала нищо.
– И ти никога не си казвала нищо за загубите си. – Усмихнах се толкова топло, колкото можах. – Възпитани сме да мислим един за друг като за противници, а не да споделяме слабостите си.
Гласът на Врейл беше тъмен, носещ се над вятъра.
– Армия от конкуренти може да бъде овладяна, а армия от другари може да бъде изпреварена.
Двете с Герарда се погледнахме и кимнахме.
Облякох туниката и се изправих.
– Ще изпълня дълга си към Елверинците и ще се погрижа печатите да бъдат отворени. Но – обърнах се към всички, знаейки, че вече знаят истината – няма да преживея да убия отново човека, който е най-важен за мен. Когато печатите бъдат счупени, ще смятам обещанието си за изпълнено.
Николай погледна Килиан, сякаш очакваше да каже нещо. Но принцът мълчеше, сякаш говоренето щеше да впише смъртта на брат му в историята и да я издълбае в кожата ми. Поне един от нас се държеше за искрата на надеждата.
Николай коленичи до мен и хвана ръката ми.
– Ривен не би искал да го поставяш над всички останали. – Челюстта на Николай се сви. – Но има повече надежда, отколкото предполагаш.
– Нямам сили да се надявам. – Цялото ми тяло се отпусна на земята. – Изглежда, че съдбата отново ми е раздала същата ръка. Знам как да я изиграя.
И тогава играта ще бъде завършена.

Назад към част 38                                                     Напред към част 40

КЛИО

Стиснала заклинанието за безшумно проследяване, Клио зачака сигнала да се върне. Ако то не се активира отново, как щеше да намери Лире?
В залата за приеми се чуваха гласове, а съветници, пратеници и стражи бързаха наоколо. Рувин лаеше заповеди, толкова съсредоточен върху откриването на изчезналия си син, че едва я погледна, когато проследяващото заклинание се задейства.
Защо се беше изключило? Защо Лире беше толкова далеч от склада в градината? Треперещата ѝ ръка се вкопчи в камъка. Ако дворцовите стражи го бяха заловили, щяха да го вкарат вътре, а не да го отведат.
Защо сигналът беше спрял?
– Лейди Клио.
Тя вдигна поглед. Нимфата страж, която държеше заклинанието за проследяване, я гледаше предпазливо.
– Какво е това заклинание? – Попита той. – Защо се активира?
Тя погледна здраво свития си юмрук, а скъпоценният камък беше скрит в дланта ѝ.
– Сигнализира ли на някого? – Гласът му се втвърди с подозрение. – Имате ли някой, който чака на лей линията?
Главата ѝ се вдигна.
– Лей линията?
– Усетих сигнала – каза той, а тонът му подсказваше, че смята, че тя се прави на глупава. – Единственото нещо в тази посока, освен пустинята, е Северния път и лей линията на Уайт Рок.
Лей линия. На север от тук имаше лей линия. Тя се вгледа в стражата, а устата ѝ увисна. Ако Лире е преминал през лей линия, това би обяснило защо заклинанието за проследяване е прекъснало. То не можеше да сигнализира за местоположението му, ако не беше в същата сфера като нея.
– Ваше Величество. – Един страж коленичи пред краля. – Разширихме търсенето в града. Изглежда, че принц Бастиан е напуснал територията.
Рувин сгъна ръце.
– Не открихте никакви признаци къде е отишъл? Сигурни ли сме, че е напуснал със собствени сили?
– Охраната му също липсва – отвърна химерата. – Предполагам, че са с него. Не открихме признаци къде може да е отишъл, но има следи от безпокойство в източната градина.
Белите дробове на Клио се свиха.
– Какви смущения? – Попита Рувин.
– Вратата на складовото помещение беше отворена, а в мръсотията имаше следи от стъпки и следи от борба. Не знаем дали това е свързано с тях.
– Разбери – заповяда краля и демона изчезна.
Клио се взираше с празен поглед в хаотичната суматоха. В градината, където беше оставила Лире, се появиха смущения. Признаци на борба. Лире активира заклинанието си за проследяване и се насочва към лей линията, за чието съществуване не би трябвало да знае.
Бастиан липсва. Охраната му е с него. Изчезнал от територията на двореца. Следи от борба.
Беше твърде голямо съвпадение.
Какви бяха шансовете Бастиан да знае, че не е пристигнала сама? Стотици нимфи в града бяха видели златната аура на Лире и странните заклинания, които носеше. Мислеше, че ще има време да поговори с краля и Бастиан, преди слуховете за мистериозния посетител да стигнат до двореца.
Тя погледна краля, висок и властен сред хората си, после се обърна. С целеустремени стъпки се отдалечи. В суматохата от войници и пратеници Рувин не погледна в нейна посока. Всички бяха съсредоточени върху задачите си, твърде заети със заповедите си и търсенето на престолонаследника, за да се тревожат за отдавна изгубената принцеса. Всички с изключение на…
– Къде отиваш?
Упоритият страж на нимфите тръгна след нея.
– Трябва да проверя нещо – отвърна тя през стиснати зъби.
– Но какво?
Тя тръгна по-бързо. Когато излезе от залата за приеми и навлезе в дълъг коридор, той замахна пред нея и я принуди да спре.
– Нямаш разрешение да…
Тя щракна с пръсти. Заклинанието ѝ за връзване беше толкова бързо, че той имаше време само да изтръпне, преди да го обездвижи.
– Съжалявам, – каза тя. – Заминавам. Кажи на краля… кажи му, че ще се върна веднага щом мога.
Заобикаляйки замръзналия страж, тя се втурна в бяг. Бързината на нимфата я пренесе светкавично през познатите коридори и тя изскочи през една странична врата. Беше живяла в двореца повече от три години и знаеше как да избягва стражите. Само за няколко минути тя прескочи външната стена и се запъти по една пътека.
Никога досега не беше пътувала по Северния път и ако не беше указателната табела, щеше да го подмине. Очакваше да има истински път, но той едва ли беше нещо повече от износена пътека през тревата, която се отделяше от градски булевард. Тя се спусна по пътеката, надявайки се, че няма да е трудно да открие лей линията.
Искаше ѝ се да замине с благословията на баща си и с помощта на дворцовата стража, но не можеше да рискува. Трябваше да направи това сама.
Сабир ѝ беше показал как другите демони, дори и тези от Надземния свят, могат да реагират на един рядък майстор тъкач. Ако разкажеше на Рувин за Лире, той можеше да реши, че инкуба е инструмент, разменна монета, шпионин или престъпник. Рувин не знаеше за лъжите на Бастиан, което означаваше, че не знае, че Бастиан я е изпратил в Подземния свят.
Тя тичаше напред, дългата трева я блъскаше в ръцете, а следата почти не се виждаше. Огромните дървета пазители намаляха, заменени от по-малки с иглолистни листа, които бяха по-подходящи за скалистия терен и хладното планинско време. Пътят се виеше сред кристално-живописни скали и колосални камъни от древни водопади и скоро тревата изчезна, докато тя не препусна по пътека от фин чакъл.
Дори когато краката ѝ се забиваха в земята, тя знаеше, че това е глупава мисия. Пътуването по лей линията е непроследимо. Бастиан можеше да отведе Лире навсякъде.
Но ако беше напуснал двореца, то беше, защото не искаше никой да знае за Лире. Не бяха в Ирида – тя щеше да усети проследяващото заклинание, ако беше толкова близо, а ако отидеше на друга територия на Надземния свят, рискуваше да привлече вниманието на друга каста или управляващо семейство. Което означаваше, че вероятно е отишъл на Земята.
Бринфорд беше единственият човешки град, в който беше ходила, и единствения приятелски настроен към демоните, който познаваше, така че щеше да започне оттам. Докато Лире поддържаше активна проследяващата си магия, тя можеше да го намери.
Не беше сигурна какво ще направи, когато стигне до него… за това.
Нямаше нужда да се притеснява, че ще пропусне лей линията. Беше лесно да я намери – защитена от отряд войници на нимфи и химери, разположена в открита долина, в края на която лей линията минаваше през овраг.
Тя спря на пътеката и огледа долината, но нямаше как да се промъкне до линията. Напусна пътя и тръгна в тръс по склона. Войниците я наблюдаваха как идва и двойка нимфи се откъснаха от дървените заслони, където бяха разположени останалите.
– Лейди Клио? – Нимфата се намръщи. – Не бях чула, че сте се върнали. Тази лей линия е ограничена. Какво правиш тук?
– Изпълнявам инструкциите на принц Бастиан. Трябва да премина през линията.
Мръщенето му се задълбочи.
– Той не те спомена.
И така, Бастиан беше преминал през тази линия. Тя вдигна брадичката си.
– Защо иначе щях да съм тук? Трябва да го настигна. Това е спешно.
Нимфата размени поглед с другаря си, после сви рамене.
– Върви напред, но не забравяй да се върнеш с Негово Височество.
С нервно кимване в знак на благодарност тя се приближи до лей линията. С бърз ход ѝ отне почти час, за да стигне до това място. Бастиан и хората му сигурно са заловили Лире почти веднага след като тя го е напуснала и се е отправил към лей линията. Беше толкова изостанала.
Стомахът ѝ се сви. Трябваше да стигне до Лире. Тя беше единствената, която знаеше какво му се е случило. Никой друг не можеше да го спаси.
Никой друг не би опитал.
Осъзнаването дойде на вълна от тиха скръб. Тя беше единствения човек, който се грижеше за него, който щеше да се бори, за да спаси живота му. Освен нея имаше само Рийд, а той вече беше направил всичко, което можеше.
Тя беше единствената. Лире нямаше никой друг.
Изгарянето в дробовете и болката в краката ѝ отшумяха. Решителността я изпълни с енергия, а ръцете ѝ се свиха в юмруци. Тя нямаше да го провали. Тя щеше да бъде до него.
Тя навлезе в лей линията.

***

В момента, в който излезе от лей линията, тя го усети: пулсът на проследяващото заклинание. Фарът в съзнанието ѝ я призова да продължи напред, призовавайки я да го последва.
Тя се отдръпна от лентата от синя и зелена светлина и се ориентира. Макар че в Надземния свят беше ранна привечер, на Земята вече беше тъмно. Звездите проблясваха в ясното небе, а три четвърти от луната осветяваше храсталаците, които обграждаха линията на лея.
Заклинанието за проследяване биеше в главата ѝ, подсказвайки ѝ накъде да върви.
Промъкна се през храсталака, без да обръща внимание на тръните, които драскаха по откритата ѝ кожа. Напред през листата се виждаше старата магистрала, по която за последен път беше пътувала със Сабир на път за линията преди няколко дни.
Когато започна да тича равномерно, съобразявайки темпото си с пулса на проследяващото заклинание, умът ѝ се втурна напред. Бастиан беше довел Лире в Бринфорд. Не бе искала да се надява, че ще е толкова просто, но имаше смисъл. Бринфорд беше човешкия град, който Бастиан познаваше най-добре. Беше го посещавал поне веднъж месечно в продължение на две години.
Бастиан беше излъгал. Болезненото осъзнаване витаеше в съзнанието ѝ още от разговора с краля и подчертаваше всяка нейна мисъл. Бастиан беше излъгал за всичко. Защо? Защо я беше подмамил да напусне Ирида? Защо я беше убедил, че родината им е в опасност, и я беше изпратил да разследва заклинанията на Ра? Защо я беше помолил да открадне военни заклинания от Хризалис?
Защо?
Колкото и да усукваше и преплиташе въпросите, тя не намираше отговори. Не знаеше къде свършва истината и къде започват лъжите му. С всеки въпрос, който се въртеше в главата ѝ, изтръпналия щит на неверието се пропукваше. Под него чакаше болка – а под болката кипеше ярост, която бързо се разгаряше.
Краката ѝ горяха, а гърлото я болеше от жажда, но тя не забави ход. Трябваше да навакса. Трябваше да намери Лире и да спре Бастиан от… от това, което възнамеряваше да направи.
В далечината сред тъмнината проблясваха разпръснати бели и жълти светлини: Бринфорд. Заклинанието за проследяване я призова да продължи напред. То беше толкова всепроникващо, че тя почти пропусна втория, по-мек удар на друго заклинание – фара, който обозначаваше консулството.
Тя се поколеба и забави ход. Последният път, когато с Лире бяха там, бяха откраднали колата на консулството. Дали консулството е възстановило автомобила им?
Взе светкавично решение и се втурна по дългия път. Елегантното имение се появи пред погледа ѝ, а предните му светлини светеха приветливо. Пренебрегвайки предния път, тя се провря през дърветата към скрития гараж и тясната задна алея. Магията счупи ключалката на вратата и тя я отвори, за да разкрие черния интериор.
Тя направи светлинно заклинание и зеленото сияние обля матовата боя на сив седан, паркиран в центъра на гаража. Стар, ръждясал и много по-изтъркан от колата, която тя и Лире бяха откраднали, но все пак беше кола.
Тя дръпна вратата на автомобила и от нея се разнесе миризма на мухъл. Качи се на шофьорската седалка и заразглежда различните кътчета, където може би се крият ключовете. Последният път Лире беше подкарал колата – неочаквано умение, за което смяташе да го попита, но тя нямаше представа как да направи същото. Трябваше ѝ ключа.
Тя претърси колата, но не намери нищо, а след това претърси гаража. Ругаейки под носа си, тя си помисли колко време ще ѝ отнеме да намери ключовете. Всяка изгубена минута ѝ се струваше риск, но времето, което загуби тук, можеше да се навакса с шофиране в града. Във всеки един момент проследяващото заклинание можеше да изчезне и тя никога повече да не намери Лире.
Превърна се в човешкия си блясък, за да не привлича прекалено много внимание, и се втурна през дърветата към задната част на имота. Отвори задната врата и влезе в изисканата кухня, където беше приготвила палачинки. Тя беше празна и осветена само от лампите под шкафовете. Набързо си наля чаша вода и отпи, а мислите ѝ бяха погълнати от въпроса къде консулите ще държат ключовете за автомобилите си. Не някъде, където някой демон би могъл да се натъкне на тях.
След като изпи две чаши вода, тя премина на пръсти през кухнята и излезе в коридора, като се ослушваше за някакви признаци на живот. Сградата беше тиха, с изключение на ръмженето на гласове и оловното пращене на радиото, което се разнасяше от мазето.
Спря пред една врата и притисна ухо към нея. От другата страна нямаше звук. Върху дървото светна грубо заклинание за заключване и тя го разтвори, преди да опита дръжката. Тя се разклати, но не се завъртя, беше физически заключена.
Като добави магически тласък, тя натисна дръжката. Ключалката щракна със силен трясък и тя замръзна. Разговорът на долния етаж не се промени.
Като отвори вратата, тя се втурна в кабинет, доминиран от голямо махагоново бюро. Въпреки разкоша на дърводелската изработка помещението беше студено и делово, работния плот беше празен, а рафтовете за книги от пода до тавана бяха пълни с безвкусни кожени гръбнаци.
Тя скочи върху бюрото и грабна първото чекмедже. Заключено. Използва магия, за да го отвори, и прерови съдържанието му, но не намери нищо, което да прилича на ключове. Разби следващото чекмедже и го прерови, като в бързинатаси изхвърли папки с хартия на пода.
– По дяволите – изсъска тя, докато бъркаше в третото и последно чекмедже. Кутии с пликове, кламери и други канцеларски материали. Тя ги хвърли на пода и преся купчината. Нищо.
– Какво, по дяволите, правиш…
Клио се изправи на крака. Младата ученичка стоеше на прага с една ръка на вратата. Яростният ѝ блясък се превърна в изненада.
– Клио?
– Пайпър?
– Какво правиш? – Попита Пайпър. – Това е кабинетът на главния консул! За това ще попаднеш в черния списък.
– Не ми пука. Това е спешно.
– Какво е спешното? – Пайпър посочи обвинително. – Ти и онзи инкуб откраднахте колата на баща ми, когато си тръгнахте, нали? Кога се върнахте?
– Точно сега. – Клио стисна челюстта си. – Пайпър, имам нужда от друга кола.
– Какво? Вече откраднахте добрата ни! Как можеш изобщо…
– Имам нужда от него! – Гласът ѝ се повиши, когато в главата ѝ се появи неистовата нужда да се движи, да продължи да върви, да стигне до Лире, преди да го е загубила. – Нямам избор.
Пайпър примигна, а гневът ѝ утихна. Тя спусна ръката си от вратата, но не помръдна от прага, препречвайки пътя на Клио.
– Какво става? Какво е толкова спешно?
– Приятелят ми – инкуба – е заловен.
– Заловен? – Зелените очи на Пайпър се разшириха. – От кого?
– Не мога да ти кажа, но живота му е в опасност. Трябва да се свържа с него, преди да е станало твърде късно.
Пайпър погледна от Клио към бъркотията на пода и обратно.
– Толкова ли е застрашен?
Клио кимна.
– Трябва да стигна до него възможно най-бързо.
– Къде е той?
– В града. Вече изгубих твърде много време, бягайки от линията…
– Бягане? Ти бягаше през целия път? – Погледът на Пайпър обходи Клио от главата до петите, сякаш я преценяваше. Момичето премести тежестта си, а на челото ѝ се образува бръчка. – По дяволите. За това ще получа домашен арест за един месец.
– За какво? – Попита Клио.
– За това, че ще ти помогна. – Колебанието на момичето изчезна зад развълнувана усмивка. – Хайде да спасим твоя приятел инкуб!
Клио примигна.
– Да спасим…?
Пайпър прекоси стаята до рафта с книги, изправи се на пръсти и взе дебел том от горния рафт. Той зазвъня, когато тя отвори корицата. Вътрешността беше издълбана и в нея се намираха няколко комплекта ключове.
Пайпър извади ключодържател, затвори книгата и я постави на рафта.
– Хайде да вървим!
– Но, но Пайпър, не мога да те взема със себе си. – Клио се втурна след нея към вратата. – Твърде опасно е за…
– Няма да откраднеш единствената ни друга кола – каза Пайпър и размаха ключовете през рамо, докато влизаше в коридора. – Аз идвам с теб.
Клио прехапа устни, после вдигна ръка към гърба на Пайпър. Връзващото заклинание удари светкавично и Пайпър се хвърли напред, приземявайки се със силен трясък. Ключовете заскърцаха по пода.
– Хей! – Изкрещя Пайпър. – Какво правиш?
– Не мога да ти позволя да дойдеш. – Клио престъпи момичето и взе ключовете. – Съжалявам. Твърде опасно е.
– Мога да помогна!
– Не, не можеш. Ти не разбираш.
– Чакай! – Пайпър се изви, яростно опитвайки се да се освободи. – Знаеш ли изобщо как се кара?
Клио се поколеба, прехапала устни.
– Не изглежда толкова трудно.
Очите на Пайпър изпъкнаха.
– Ще разбиеш колата ни! Позволи ми да го направя.
– Знаеш ли как се кара?
– Чичо ми ме научи.
Клио подскачаше от крак на крак, нетърпелива да продължи да се движи. Колко време щеше да изгуби, за да разбере как да управлява колата? Не беше обърнала чак толкова внимание, когато Лире ги беше закарал в града преди това.
Завъртя се обратно и се изправи пред Пайпър.
– Можеш да ме закараш, но щом стигнем, ще ме оставиш, ще се обърнеш и ще се върнеш тук. Съгласна ли си?
Пайпър се намръщи.
– Съгласна съм.
Клио докосна ръката на момичето и заклинанието за обвързване се разтвори.
Пайпър изскочи обратно и изпревари Клио, като я поведе към кухнята.
– По-късно ще те ритна по задника за това, че ми направи заклинание за обвързване.
– Можеш да опиташ – промълви Клио. Пайпър можеше да има по-добри умения в ръкопашния бой, но Клио можеше да надхитри момичето на сън. Ако се съди по странната аура на момичето, то не притежаваше достатъчно магия, за да хвърли каквото и да било заклинание, камо ли да се защити.
В гаража Пайпър отвори горната врата, после скочи на шофьорското място и през цялото време се усмихваше. За момичето това беше голямо приключение – дръзка спасителна мисия за спасяване на красив инкуб.
Докато Клио се качваше на пътническата седалка и вдигаше облак от мухлясал прах от тапицерията, ѝ се искаше да изпитва такова невинно вълнение. Но това пътуване не беше приключение нито за нея, нито за Лире. Не беше сигурна какво е то, но докато Пайпър въртеше двигателя и колата се изнасяше от гаража, Клио не можеше да се отърси от нарастващия си страх.
Тя обичаше брат си. Беше сигурна, че и той се грижи за нея, и независимо какво ще се случи, тя не бива да се страхува от него. Но дълбоко в сърцето ѝ ледения страх пулсираше в такт с проследяващото заклинание.
Любим брат или не, тя не можеше да се довери на Бастиан, нито за живота на Лире… нито за своя собствен.
Това не беше приключение. Това не беше спасителна мисия. Това беше сблъсък на живот и смърт с демон, който имаше силата да унищожи всичко, което имаше значение за нея.

Назад към част 27                                                         Напред към част 29