Месец: юни 2025

ЮНИ 07 / 22:39

Ел Харди

– Сигурен ли си, че искаш просто да те закарам и да не те чакам? Защото познавам сестра си и има деветдесет и девет процента вероятност да платиш на Uber да те закара обратно до Морски Бриз, а това няма да е евтино. – Нейт звучеше сериозно, когато ме предупреждаваше. Беше се засмял, когато му казах да ме закара до „Офелия“. После, когато разбра, че не се шегувам, изглеждаше по-загрижен.
– Uber обслужва ли изобщо този район? – Попита Блис, като не изглеждаше, че и на нея ѝ харесва идеята да ме закара. – Може би трябва да отидеш да видиш дали Офелия ще те пусне, преди да тръгнем.
Не исках те да седят тук, докато аз отида до вратата. Не бях сигурен, че и Офелия ще ме пусне да вляза, но ако те бяха тук, за да станат свидетели на това, можеше да ме изпрати да се прибера по-лесно. Бях я оставил да си тръгне по-рано, без да каже повече, защото това беше разговор, който исках да проведа насаме.
Трябваше да изчакаме, за да разберем дали Шафран има нужда от превоз или не. Блис и Нейт бяха готови да си тръгнат, но Шафран не се интересуваше от никого, освен от себе си. Това беше отнело повече време, отколкото беше необходимо. Сега притеснението ми беше, че Офелия може да е заспала. Беше отнело твърде много време да се измъкнем оттам.
– Всичко е наред. Всички тръгвайте – казах аз, отворих вратата на колата и излязох.
– Не казвай, че не съм те предупредил – изрече Нейт, опитвайки се да не звучи забавно заради Блис. Тя изобщо не се забавляваше и искаше да изчака. Можех да го видя в изражението ѝ.
Излязох на тротоара и зачаках, докато си тръгнат. Не беше нужно да стават свидетели на това. Щом си тръгнаха, се насочих към вратата и позвъних на звънеца на таванското помещение. Имаше вероятност да е заспала и ако беше, реших, че ще използвам Юбер до Дестин и ще си намеря хотел там за през нощта. След това ще опитам отново утре.
Докато не поговоря с нея, нямаше да се върна в „Морски Бриз“. Знаех, че трябва да оставя това настрана и да го забравя. Но не можех. Да я видя отново тази вечер затвърди, че не мога да остана далеч от нея. Не исках да го правя. Дори да беше в неин интерес да запазя дистанция, не можех да го направя.
– Защо си тук, Ел? – Гласът ѝ се чу по високоговорителя, свързан със звънеца на вратата.
– За да си поговорим – отговорих, надявайки се, че няма да се наложи да го правя през проклетата видеокамера, която беше прикрепила към вратата си.
– Говорихме. Какво друго има да кажеш? – Гласът ѝ беше дрезгав и се зачудих дали не съм я събудил.
– Много… Много глупости, които трябваше да кажа преди.
Тя не отговори веднага на това. Не бях сигурен дали ме прекъсва, или е заспала отново. Когато секундите се превърнаха в минута, после в две, бях на път да звънна отново и да започна разговора си точно тук, на този проклет тротоар.
Но точно преди да звънна за втори път, вътре светна светлина и през прозорците я видях да се приближава към вратата. Отпуснах се малко, но не напълно. Може би все още не смяташе да ме пусне вътре. Разговорът ни можеше да се състои точно тук, когато аз стоях отвън, а тя – на вратата. Все пак това беше нещо.
Чух как ключалката щракна свободно и след това вратата се отвори по-бавно от необходимото. Сякаш се чудеше дали да я затвори и да я заключи отново. Цялата тази руса коса, от която бях толкова очарован, беше нахвърляна на небрежен възел на върха на главата ѝ. Гримът от по-рано беше изчистен и лицето ѝ беше естествено, но все така зашеметяващо. Огромният суичър и боксерките, които носеше, бяха избраното от нея облекло за сън, така че беше в леглото или се готвеше да си легне, когато пристигнах.
– Влез вътре – каза тя без никакъв ентусиазъм. Беше ясно, че не иска да говори с мен, но щеше да го направи противно на добрата си преценка.
Влязох вътре и изчаках, докато тя заключи вратата отново, след което я последвах към вратата, която водеше към таванското помещение. Тя не каза нищо, докато се изкачвахме по стълбите. Никакви въпроси или предупреждения да побързам. Искаше ми се да знам какво си мисли, за да имам някаква идея как да се справя с това. Колко истина да и кажа. Дали трябва да ѝ обясня всичко… Макар че не ми се струваше, че мога да го направя.
Сега, когато бях вътре, не бях сигурен какво да кажа първо. Целта ми беше да говоря с нея, докато не разбере, но как точно да го направя. Какво искаше тя да кажа? Бях прекарал последните няколко седмици в мислене, че тя е сметнала това, което бяхме направили, за добре прекарано време. Нищо повече. Докато не се беше държала така, сякаш съм невидим тази вечер, вярвах, че само аз съм бил засегнат от времето ни заедно.
Тя отиде до мекия син стол, който се намираше срещу дивана, и потъна в него, след което ме погледна.
– Ти си тук. Какво още искаше да кажеш? – Тя беше делова. Без усмивки. Нито едно от флиртуващите поведения, които беше демонстрирала в миналото. Не го бях очаквал, разбира се. Беше ми се разсърдила.
Преместих се до дивана и седнах на ръба, като оставих лактите си да се опират на коленете, докато седях напред. Това не беше нещо, за което исках да изглеждам спокоен. Не бях шибано спокоен, така че нямаше нужда да изглеждам така. Когато за последен път излязох от вратата ѝ, да вярвам, че това е приключило, беше глупаво. Исках да е заради нея, но след тази вечер нямаше да мога да я спася от себе си. Привличането ѝ беше прекалено силно.
– Откакто бях тук за последен път, не мисля за друго, освен за теб – признах, а отегченото ѝ изражение не помръдна. Не трябваше да очаквам това. Брат ѝ вече ме беше предупредил. Той щеше да я познава по-добре от всеки друг. Това, че и казах, че през цялото време мисля за нея, не промени факта, че не се бях свързал с нея. Така го виждаше и тя.
– Когато си тръгнах онази сутрин, бях объркан от начина, по който се чувствах. Това не беше нещо, което очаквах. Точно както не бях дошъл тук, за да те видя, очаквайки да… – Направих пауза, несигурен коя дума би го описала адекватно. Не исках да омаловажавам това, което се беше случило между нас на този диван.
– Чукаме с часове – каза тя без следа от усмивка. Дори не и ледена.
Нямаше да се съглася с описанието ѝ, защото го смятах за нещо повече от чукане. Тя беше влязла в мен по начин, по който никой друг не беше го правил. Вече знаех това и се учех да го приемам.
– Не е описанието, което бих дал – казах ѝ, като не позволих на студенината ѝ да ме спре да бъда честен. – Тази нощ ме изненада. Ти ме изненада и връзката… Тя беше… Не я очаквах. Когато си тръгнах, си помислих, че е била забавна нощ, що се отнася до теб, и трябваше да се справя с това и да продължа напред. – Спрях отново, като се уверих, че обмислям следващите си думи. Изхвърлянето на глупости никога не ми е вършело работа. Бях мислещ човек и това не беше нещо, което татуировките, трагедията и ужаса не можеха да променят. Думите не можеха да бъдат върнати назад. Веднъж изречени, те оставаха. Никога не се забравят и рядко се прощават. Знаех това твърде добре. Думите, които избрах да използвам с Офелия, нямаше да са тези, за които съжалявам. Можех поне да я предпазя от думите си, дори ако нямаше да я предпазя от това да се доближи до мен.
– Ти стоеше в стаята ми и беше готов да избягаш без да кажеш и дума, когато се събудих, Ел – напомни ми тя. Сякаш това отговаряше на всичко. Може би за една жена го правеше, но аз не бях жена и никога не съм успявал да разбера противоположния пол. Толкова много проклети пъти се бях провалял в отгатването на това, което имаха предвид, измерено покрай казаното от тях, че се бях отказал от тази надежда.
– Решавах дали да те събудя, или да ти оставя бележка. Не защото не исках да говоря с теб, а защото ти спеше спокойно. В решението ми нямаше никакво измъкване. Току-що бях правил най-добрия секс в живота си и не знаех следващата стъпка и дали изобщо има следваща стъпка.
Знаех, че трябва да се каже още нещо, но от това обяснение леда в погледа ѝ се размрази донякъде. Само мъничко. Съвсем не достатъчно, но беше по-мека с градус или два. Да ѝ кажа цялата истина, на която бях способен, беше единствения начин да се справя със ситуацията, в която се намирахме. Ако не можех да стоя далеч от нея, тогава трябваше да направя всичко възможно, за да получа прошката ѝ.
– Останах с впечатлението, че искаш да продължиш да се развиваш както досега, което е… По дяволите, не знам. До онзи уикенд едва ли бях говорил с теб достатъчно, за да те нарека приятел. Но трябва да разбереш, че откакто си тръгнах оттук, не е минал ден, в който да не съм мислил за теб. Че не съм искала да вдигна телефона и да ти се обадя.
Това беше шибаната истина. Истината, която трябваше да запазя за себе си.
Разочарованието премина през красивите ѝ черти.
– Тогава защо не го направи?
Защото се опитвах да те предпазя от мен. Защото не съм мъж, който може да обича, вече не. Защото моята пристрастеност към теб никога няма да е достатъчна, за да издържим. Да жадуваш за някого не е същото като да го обичаш. Всичко това бяха причини, поради които дори не трябваше да седя тук. Аз обаче не казах нищо от това. Бях прекалено егоистична.
– Не мислех, че искаш това. – Спрях се, преди да изрека още нещо, и задържах погледа ѝ. Ако погледнеше достатъчно близо, щеше да види мрака в мен. Трябваше да знае, че сега съм прекалено прецакан, за да бъда някога това, което тя търсеше.
– Аз не спя и не правя случаен секс. Преди теб не бях спала с мъж повече от година. Разбира се, бях изпила малко вино, но не бях пияна онази вечер. Знаех какво правя и ти имах достатъчно доверие, за да го направя. Нямаше да направя нито едно от тези неща, ако не исках да те виждам повече. – Тя каза последната част, сякаш беше объркана защо изобщо я казва. Знаех, че неяснотата ми е объркваща. Щеше да е несправедливо да пазя тайните си от нея, ако исках да направя това. Ако исках да се отдам на желанието си да бъда близо до нея и да почувствам отново спокойствие. Тя беше единствения човек, който можеше да ме накара да се усмихна или да ми се прииска да се засмея. Когато си мислех, че никога повече няма да искам да правя нито едно от двете, тя ми даваше причина да искам, без дори да го осъзнавам. С нея имах свобода, но какво получаваше тя в замяна? Нищо. Тя не получи нищо.
– Има някои емоционални щети, от които не мисля, че някога ще мога да се излекувам. Няма да мога да допусна някого до себе си напълно. Заслужаваш да ти се даде всичко. Аз не мога да бъда този човек. Но искам да бъда близо до теб. Жадувам за присъствието ти и това е всичко, което знам. Егоистично е, че дойдох тук. Да поискам нещо с теб е шибано егоистично. – Думите се изсипаха от мен като шибан серум на истината.
Тя разкрачи краката си и седна по-изправена. В очите ѝ нямаше и следа от предишната студенина. Тя беше изчезнала толкова бързо, колкото и аз бях изрекъл глупостите, които не бях обмислил. Вместо да изглежда объркана от казаното от мен, тя изглеждаше замислена и уравновесена. Знаех, че е обмислила всичко и го е обмислила. Самото гледане на нея беше като да получиш малък подарък. Красотата ѝ можеше да накара човек да забрави всяко тъмно кътче от живота си. Това я правеше или опасна, или ангел. Не бях сигурен кое от двете.
– Бих искала да имам възможност да реша какво е и какво не е добро за мен – каза ми тя. – Не ми е нужно да знам какви тайни пазиш, които те карат да се чувстваш така, сякаш си разбит по някакъв начин. Поне засега не. Точно сега можем да действаме бавно. Да изпробваме водата. Да видим дали това взаимно привличане, което и двамата изпитваме, си струва да се борим с каквито и да е препятствия, които ни предстоят.
Тя го направи да звучи толкова просто. Лесно дори. Бях готов да се съглася на всичко, ако можех да я задържа за известно време. Знаех, че завинаги няма да се случи. Нищо не беше просто или лесно в истината. Не бях от мъжете, които могат да задържат Офелия Финли. Ако бях цял, тя пак щеше да се умори от мен. Тя беше вълнение, красота, енергия – всичко това беше перфектно заплетено в една зашеметяваща жена. Така си бях помислил още при първата си среща с нея. Още тогава знаех, че трябва да и се възхищавам отдалеч.
Никога досега не бях успявал да задържа жена. Да вярвам, че мога да задържа такава великолепна жена като тази, би ме направило глупак. Щях да запазя сърцето си или това, което беше останало от него. Но останалата част от мен тя вече притежаваше. Без да съм я молил за това, я бях предал последния път, когато бях тук.
– Добре – съгласих се аз. Само един идиот би отхвърлил подобно предложение.

Назад към част 14                                                        Напред към част 16

ГЛАВА 11

Отворих очи и видях пет разтревожени лица, надвесени над мен. Главата ми беше в скута на Ривен и можех да чуя напрежението в зъбите му от силното стискане на челюстта му.
– Какво стана?
Герарда се усмихна.
– Ти се удари с ток.
– Мислех, че си мъртва – изсумтя Николай. Врейл бръкна в джоба на гърдите на Николай и му подаде собствената му носна кърпичка, за да избърше очите си.
Сира скръсти ръце и погледна Ривен. И двамата не изглеждаха убедени, че съм невредима.
Примигнах. Спомних си пукането на мълнията и миризмата на изгоряла земя. Свих се на земята, очаквайки да ме заболи от удара, но не го направих. Изобщо не усещах болка. Главата ми изведнъж се проясни и всеки дъх ми се струваше по-лесен от предишния. Топлината на магията ми бръмчеше под кожата ми, някак по-силна от всякога.
Хванах ръката на Ривен и той помръдна.
– Ти също го усещаш? – Прошепнах, докато очите му блестяха във виолетово.
Ривен кимна.
– Магията ти е по-силна. По-топла.
– А твоята?
Челюстта на Ривен пулсира и той поклати глава.
Седнах и махнах с ръка над един участък с плевели. Поривите ми веднага ги изравняваха със земята, но вихърът в гърдите ми едва се рееше. Изпънах пръстите си, знаейки, че са способни на много повече.
Завъртях се от вълнение и нещо парещо се стрелна по ръката ми. Нова форма на магия, която танцуваше под кожата ми. Чувствах я сурова и смъртоносна.
Врейл изпищя, бутайки Николай на земята. Очите му се разшириха от изненада, когато Врейл се хвърли върху него.
– Не пред Кира. – Ник имаше дързостта да ми намигне от мръсотията. – Тя ще ревнува.
Врейл започна да пляска по ръба на сакото си.
– Ти гориш, глупако.
Очите на Николай се разшириха от ужас, когато видя дима. Сира грабна мехче за вода от чантата си на седлото. Тя изтръгна острието на Герарда от ръката ѝ и преряза кожата, заливайки Врейл и Николай с пламъците.
Тя хвърли кожата на земята и ми се усмихна.
– Изглежда, че Лаш’раелт вече не е единственият ни владетел на огъня.
Трябваше ми миг, за да разбера, че говори за мен.
– Аз го направих? – Прошепнах, взирайки се в пръстите си. Горещата течност отново заръмжа под кожата ми и над ръката ми се разгоря малък пламък.
Врейл се изправи и изучи пламъка.
– Какво почувства, когато печатът се счупи?
– Беше ми трудно да режа, сякаш изцеждаше цялата ми енергия. – Проследих движенията на ръката си със свободната си ръка. – Но когато най-накрая се счупи, усетих прилив на сила и небето се пропука.
Очите на Врейл се присвиха.
– Сега не изглеждаш изцедена.
– Чувствам се невероятно. – Усмихнах се широко. – По-добре от месеци насам.
– Но не и докато печатът не бъде счупен. – Врейл прехапа устни.
Герарда удари Врейл с лакът по ръката.
– Какво значение има това. Работи.
Гърдите ми трепнаха при тези думи. Загледах се в самодоволната усмивка на Герарда. Беше права да ме измъкне на скалите и да ми докаже, че греша. Усетих как магията ми се надига в мен и си помислих колко повече ще нараства с всеки печат, който счупим.
Устните на Врейл потрепнаха нагоре.
– Само се надявам, че сифоните няма да се отразят зле.
– Всичко не е проблем, който ти трябва да решиш. – Герарда потупа пълната буза на Врейл и небрежно размаха острието си във въздуха. – Това е победа.
Ривен помръдна и се наведе. Той изпусна въздух, което накара Сира да се втурне към него.
– Какво е това? – Прошепна тя.
Ривен стисна зъби.
– Тази сутрин не си взех еликсира.
Вече бях при коня на Ривен. Помогнах му да се качи на седлото, след което се изкачих пред него.
– Колко е зле? – Прошепнах, след като започнахме да се спускаме по скалата.
Ривен се забави с отговора. Усетих как се свива в гърба ми.
– Ще се оправя, щом се върнем. – Хванах ръката му с длан и я увих около кръста си, като отказах да прекъсна контакта с кожата му за нито една секунда.
Ривен се отпусна в докосването ми с тиха въздишка, която ми доказа, че болката е по-силна, отколкото се опасявах. В този миг бях благодарна за мискутирската връзка, която споделяхме, и за това, че докосването ми можеше да облекчи болката му.
– По-добре ли е?
Ривен кимна срещу рамото ми.
– Много. Благодаря ти, дийзра.
Той не проговори, докато преминавахме през портала, а след това потеглихме през Тъмната гора към следващия. Чух, че другите се движат зад нас, но не ги виждах в тъмнината. Когато стигнахме до края на града, Ферон и Лаш ни чакаха, а погледите и на двамата бяха широки и разфокусирани, сякаш ставаха свидетели на парад на духове.
Лаш помогна на Ривен да слезе от коня и му подаде малък флакон със зелена течност, който Ферон държеше в ръката си. Присвих очи към флакона, а Ферон посочи лоза, която висеше на едно от близките дървета.
– Усетих, че има нужда от нея, когато преминахте в гората.
Примигнах.
– Не знаех, че магията ти може да прави това.
Ферон стоеше прав, едва се подпираше на бастуна си и си поемаше дълбоко въздух.
– Магията ми вече може да прави много повече.
Лаш махна с ръка и пет гигантски огнени пръстена се завъртяха над главата му, преди да се разпаднат на десетки малки огнени звезди. Те танцуваха във въздуха, въртяха се и се усукваха като пухкави семена, докато другите пробиваха ръба на дървото. Лаш махна с ръка още веднъж и малките пламъчета се превърнаха в дим и се разнесоха от вятъра.
Обърнах се към него. По челото му нямаше пот, а в дъха му нямаше труд. Проявите му по време на лунните церемонии бяха също толкова сложни, но му отнемаха дни, за да се възстанови, но сега той едва се надигаше. Лаш се пропука в усмивка, по-широка от тази, която някога бях виждала.
– Не знам какво си направила. Но ние го усетихме веднага.
Ривен хвана рамото на Ферон и двамата си размениха кратък поглед.
– Не е достатъчно да се борим с армиите на Деймиън – каза Ферон. – Но то дава надежда за това, което може да се случи, когато другите печати бъдат счупени.
Кимнах. Мащабът на предстоящата задача най-накрая се стовари върху раменете ми. Ривен забеляза това и стисна ръката ми.
– Трябва да счупим само по един печат наведнъж.
Гърдите ми се отпуснаха. Това беше по-лесна задача за изпълнение.
Обърнах се към Лаш.
– Искам да увелича обучението си. Мисля, че ще е най-добре, ако всеки ден правя по един сеанс с Ферон, а после още един само с теб.
Гъстите вежди на Лаш се свиха.
– Няма нищо, на което да мога да те науча и което Ферон да не може да те научи.
Повдигнах вежди и вдигнах покритата си с пламък ръка.
– Няма?
Очите на Лаш се разшириха, а след това той се усмихна дяволито.
– Да започнем ли още сега?
Отворих уста, за да говоря, но Герарда хвърли ножа си в земята.
– Това може да почака, докато разберем как ще стигнем до следващия печат. – Тя грабна острието си и се запъти обратно към града, без да изчака някой от нас да я последва.
Устата ми пресъхна. Всички останали печати бяха в кралството.
Лицето на Лаш се превърна в сериозна маска.
– Кой от тях ще преследваш първо?
Въздъхнах. Знаех, че Герарда би позволила само едно.

Назад към част 11                                                                Напред към част 13

Глава 10

Късно същата нощ, когато Сойер почука на вратата ми малко по-рано от планираното, бях нервна, но и готова. Току-що регулирах настройката на блендата на моя фотоапарат, за да практикувам.
Отваряйки вратата му се ухилих.
– Хей.
Лицето му беше неподвижно, без никакви емоции.
– Хей. – Криеше нещо зад гърба си.
Цветя? Не, не и с това лице.
– Всичко наред ли е? – Очите ми се насочиха към Уолш в коридора.
Ти плъх такъв! Вероятно му е казал, че днес почти съм се променила публично.
– Мога ли да вляза? – попита той.
Отстъпих встрани, оставяйки го да влезе.
– Виж, знам, че днес нещата не бяха идеални, но…
– Но ти почти си показала на всички каква си – изръмжа той, когато затворих вратата след него.
Намръщих се и изведнъж се ядосах.
– Каква съм аз, Сойер? Защото не мога да разбера, когато всички книги от библиотеката липсват, а ти не ми казваш какво, по дяволите, става!
Той въздъхна, извади една откъсната страница от книга иззад гърба си и ми я подаде.
– Спомням си, че съм го чел, когато бях на дванадесет. Това ме изплаши. Сънувах кошмари седмици наред.
Грабнах откъснатата страница с трепереща ръка, приглаждайки изображението, щамповано в горната половина на страницата. Беше момиче на колене, крещящо към луната, докато вълк излиза от гърдите ѝ.
– Мисля, че това си ти – каза Сойер и се протегна да ме погали по бузата. – Ако някой разбере за това… за теб…
Хванах страницата и започнах да чета.
„Прокълнатият е същество, родено от расата на върколаците, което е преживяло толкова тежка травма, че е предизвиквала раздвояване на душата.
Раздвояването на душата е процес, който се случва на върколак, когато преживее толкова ужасяващо нещо в човешка форма, че вълкът му се отделя от душата му и застава извън човешкото тяло, за да не го преживее отново или помни.“
Сълзи се стичаха по бузите ми, докато преглъщах риданията си и продължавах да чета. Моето изнасилване. Душата ми се е раздвоила, за да не ми се налага да преживея пълния обем на ужаса от онази нощ.
„По този начин се създава магически вакуум, който засмуква в себе си всякаква магия от етера. Когато вълкът отново влезе в човека, те никога не се сливат напълно и могат да се разделят, да останат човек и вълк, вървящи един до друг. Но в крайна сметка магията, която съществото е поело, започва да се проявява. Умствено внушение, телекинеза, сила и скорост, десет пъти по-големи от тези на вампира.“
Очите ми се стрелнаха към последния ред. Думата смърт привлече вниманието ми.
„Тези същества са като силен наркотик за всичките шест вида магически раси. Ако се нахранят от тяхната същност, хранещия получава изключителна сила, бързина и всички сили, които притежават. Установено е, че те са твърде силни и опасни, за да бъдат оставени да живеят. Ще бъдат преследвани през целия си живот, което е нехуманен начин на съществуване, а и никой не бива да притежава такава сила. Съветът на магическите създания препоръчва те да бъдат умъртвени, което се споменава в правилника за върколаците 390.01: Всеки открит Прокълнат променящ се, трябва бъде умъртвен.“
Изпуснах страницата и тя запърха към земята като деликатно перце, а не опасното и тежко нещо, което беше. Ръцете ми се разтрепериха, докато очите ми се пълнеха със сълзи.
Сойер пристъпи по-близо до мен, все още с една ръка зад гърба си, и ме прегърна, докато ридаех на гърдите му.
– Деми…
Дръпнах се назад и го погледнах, изражението му беше болезнено.
– Случвало ли ти се е нещо травматично, когато си била по-млада? Нещо, за което се споменава в книгата?
Опитваше се да разбере дали отговарям на всички условия, за да съм това прокълнато създание.
Само кимнах и раменете му потънаха.
Моят ум искаше да разбере.
– Нашата целувка. Вибрацията… светлината.
Той преглътна, адамовата му ябълка подскочи.
– Мисля, че вибрацията е твоята същност. Мисля, че случайно… – Той въздъхна треперещо. – се нахраних от теб.
– Премиерът… – Гласът ми заглъхна и той кимна.
Той сигурно е усетил каква съм и се е опитал да…
Потръпнах, като си помислих за това.
– Никога няма да позволя нещо лошо да ти се случи. Разбираш ли ме? – Гласът му беше тихо ръмжене и аз кимнах.
Повярвах му. По някаква случайност на съдбата този мъж ме харесваше и искаше да ме защити.
– Светлината? – попитах го, толкова изгубена.
Лека усмивка се появи на устните му, докато ме галеше по бузата.
– Това е нещо друго.
На вратата се почука, карайки ни да се отдръпнем един от друг.
– Готови ли сте за тичане! Срещата е отвън – извика Сейдж и след това по коридора се чуха отдалечаващи се стъпки.
Устните му се свиха.
– Помниш ли, когато казах, че ще трябва да направя нещо, което няма да ти хареса? Но че имам нужда да ми се довериш?
Веждите ми се свъсиха, когато го погледнах и кимнах.
– Съжалявам – прошепна той, когато усетих ужилването от стомана около лявата ми китка.
Не.
Преди да разбера какво се случва, той протегна ръка и сложи една белезница и на дясната ми ръка. Изгаряща зелена магия запали ръцете ми, когато паднах на колене, задъхана.
Той… той ме затвори в клетка. Затвори ме отново, не можех да повярвам. Моята вълчица изръмжа срещу мен, разтърсвайки гърдите ми, докато козина се появи по ръцете ми, но нямаше полза. Тя беше в капан. Нямаше токов удар, така че тези белезници трябва да са различни, но това нямаше значение, те все още бяха такива.
Ридание заседна в гърлото ми, когато погледнах към измъчения Сойер. Изглеждаше на ръба на сълзите, беше хванал лицето си с ръце, сякаш не можеше да повярва, какво е направил току-що.
Той падна на колене пред мен, изглеждайки напълно объркан.
– Опитвам се да те запазя жива, ако баща ми или…
– Майната ти! – Изкрещях, наполовина хлипане и наполовина вой. Сълзите се търкаляха по лицето ми, когато осъзнаването, че ще бъда в капан като човек завинаги, ме разкъса. Но не беше само това… а това че мъжът, по когото си падах, ми го причини, без да ме попита. Щях ли да му позволя, ако беше поискал? Не. Вълчицата ми не би го позволила, но да не ми бъде даден избор…
– Деми. – Гласът му се пречупи. – Харесвам те толкова, по дяволите, просто…
– Махай се! – Изревах, протегнах се, за да поставя дланите си върху гърдите му и го блъснах назад. Той се приземи на задника си и аз скочих на крака, изтичах в спалнята си и затръшнах вратата след себе си. Какъв беше смисълът да идвам тук? Какъв беше смисълът той да ме „освободи“, само за да бъда затворена отново?
Сякаш се върнах в Делфи, обратно в клетка, където не можех да бъда себе си.
Той почука на вратата на спалнята няколко пъти, но аз едва го чух през риданията си във възглавницата.

Назад към част 9                                                                 Напред към част 11

Глава 31
„Плувам в дима на мостовете, които съм изгорила“

Стоя там като идиот.
Би трябвало да избягам, преди тя да се обърне към мен, но краката ми сякаш са поникнали от ледени корени.
Баронс и Риодан лежат на алеята по гръб, кръвта обагря снега в разширяващи се кръгове около тях, а аз зяпам, мислейки си: Те не могат да умрат! Супергероите не умират!
Като оставим настрана погрешните убеждения, те със сигурност ми изглеждат като умиращи. Нищо не би могло да се осакати толкова и да оцелее.
Малиновата Каг не просто ги е пробола, а ги е разкъсала от слабините до шията и ги е разцепила чисто през костите. С едно бързо дръпване тя изстърга всичките им черва и вътрешни органи от телата им. Това е ход, за чието усъвършенстване са ѝ били необходими стотици хиляди години. Пробождане, мушкане, дръпване. Гръдната и коремната им кухина са отворени и изстъргани празни. Единственият начин, по който коварната кучка можеше да им стори това, беше да ги хване изненадващо.
Какво, по дяволите, си мислех, като стоях там и казвах нещо друго освен „Бягай“? Пререкания, както обикновено, както винаги сме се карали и винаги ще се караме!
– Мислех, че ще се измъкнете в последния момент – измърморих в телата им. Или, че се пресяват надалеч, по-бързо от мен. Или може би Риодан ще използва срещу нея каквото и да е тайно оръжие, което е използвал срещу Велвет. Никога, в нито един милиард години, не съм си мислила, че нещо наистина може да ги изпревари!
Но тя избухна от стената и копията ѝ бяха през тях, преди някой от нас да успее да реагира. Телата им все още се движат, но мисля, че това са само последните потрепвания, които прави едно тяло, когато е травмирано толкова рязко и напълно.
Чувам странен щракащ звук, който ми въздейства по същия начин, по който ми въздейства цвърченето на ЗЯП, ужасява ме на примитивно ниво. Тя за мен ли идва сега? Грабвам меча си и се завъртам. Отне ми секунда да я забележа. Проследявам следата от кръв.
Нагоре.
Малиновата Каг е кацнала на покрива на сградата зад К&ДБ, а въжетата от вътрешности висят отстрани на дълги блестящи нишки, които капят на тротоара. Костеливите игли, с които е разкъсала Баронс и Риодан, всъщност са краката ѝ, които се огъват странно, подобно на предните крака на богомолка, и имат извити куки в краищата.
С подобни на насекоми придатъци тя вплита вътрешностите им в подгъва на роклята си. Докато костеливите ѝ крака щракат и хлопат заедно, вътрешностите се поклащат над ръба, скъсяват се сантиметър по сантиметър, размазвайки кръв по тухлата.
Толкова е обезпокоително, че стомаха ми се свива, а тялото ми се опитва да избухне в сълзи и да повърне едновременно. Преглъщам всичко и се задушавам.
Чувам гърлен звук, последван от слаба въздишка, и поглеждам назад към телата.
– Ще убия хлапето – казва слабо Баронс.
Риодан издава бълбукащ звук, подобен на кървав смях. Не мисля, че дори са му останали части, с които да се смее.
– Нареди се на опашката.
И двамата се изпускат и остават неподвижни.
Аз се взирам тъпо.
Те умират като супергерои: Разчупват шега. Сякаш просто ще станат утре и ще се борят още един ден. Няма страх. Докрай се борят с всички сили.
Чувствам се така, сякаш някой е изтръгнал вътрешностите и на мен. Не мога да ги гледам повече, затова отпускам глава и стискам очи. Главата ми е объркана. Как съм стигнала дотук? Как решението да отида в библиотеката на Краля на Ънсийли завърши с мъртвите Риодан и Баронс? Не мога да го разбера. Тоест, мога, защото мога да проследя веригата от събития, но кой, по дяволите, би могъл да предвиди такъв странен и абсурден изход? Как да вземам малки решения, когато те могат да доведат до такива големи, непредвидими резултати?
– Е, това беше случайност. – Крисчън заобикаля телата им и се приближава към мен, смеейки се. – Двама са паднали, седем остават. Чудя се дали можем просто да насочим кучката към останалите. Мак също.
Главата ми се вдига. Той се смее. Те са умрели, а той се смее. Започвам да треперя.
– Остани. Настрана. От. Мен.
– Какво направих, момиче?
– Ти ме заведе там, ето какво направи! Не ме предупреди достатъчно. Аз съм само на четиринадесет години! Не знам всичко! Не мога да знам всичко! Ти си по-възрастен! Трябваше да ме предупреждаваш за нещата! А сега се държиш така, сякаш е добре, че те са мъртви!
– Мислех, че искаш да махнеш Риодан от картинката.
– Просто исках да ме остави на мира! И никога не съм искала Баронс да умре! О, боклук, Мак! – Оплаквам се. Поглеждам към задната част на книжарницата, сега съм още по-нещастна отпреди. Мак е там. Колко време ще мине, преди да излезе и да намери Баронс на алеята, окървавен в снега? Колко време ще мине, преди да открие и моето съучастие в това? Виждам я как го намира, как се хвърля върху тялото му и плаче. Още една трагична загуба в живота ѝ.
Защото съм отворила един буркан.
Защото бях любопитна.
В нощта, когато Алина умря, имах чувството, че не съм… Наистина там. Никога не успях да се отърва от усещането, че нещо не е наред с мен. Претърсих дневниците на Ро от началото до края, но тя така и не написа нито една шибана дума за мен. Никога. Накара ме да мисля, че може би е имала и други дневници, които още не съм открила.
Но тази вечер всичко е тук.
Страдам от онази неприятна смяна, която усетих веднъж преди, в нощта, когато накарах Джо да се захване с работа в клуба. Онази, при която се премествам встрани, в един различен начин да бъда себе си, виждам се различно и това не ми харесва. Това е промяната, при която аз съм лодка и има всякакви хора, които се преобръщат по следите ми. Не, не е лодка. Какво е казал Риодан, че съм? Цунами. Това е то. Удрям се в нещата и ги изравнявам със земята. Когато каза това, нямаше представа, че ще бъде едно от нещата, които изравнявам. Или че няма да доживее да види адски хубавата жена, в която ще се превърна.
Над главата ми костеливите игли се заклащат. Чувам мокрото пляскане на червата по стената, докато ги изтеглят отстрани. Би трябвало да съм ужасена. Би трябвало да бягам, за да не ми направи това, което направи на тях. Трябва ли да скрия телата им, за да не ги намери Мак и да разбере какво съм направила?
– Ела, момиче. Трябва да се измъкнем оттук, докато тя е заета. Каг е обсебена от плетенето си, но скоро ще приключи – казва Крисчън.
Краката ми са направени от цимент, а за стъпала имам бетонни блокове. Просто продължавам да гледам от Баронс и Риодан към книжарницата и обратно. Първо Алина. Сега Баронс. Няма да има място по лицето на тази планета, където Мак да не ме преследва, когато разбере какво се е случило тук тази вечер.
Поглеждам към Риодан. Как може да е мъртъв? Кой ще управлява „Честър“? Кой ще държи в подчинение неудачниците феи и хора? След като и Баронс, и Риодан са изчезнали, има ли безопасно място в Дъблин? Ще бъдат ли изоставени К&ДБ и „Честър“?
Една ръка се спуска върху рамото ми и аз едва не изскачам от кожата си.
– Трябва да се махнем оттук, Дани. Тя приключва.
Изтръсквам го рязко.
– Никога повече не ме докосвай, Крисчън МакКелтър!
Той издиша рязко и внезапно, сякаш съм го ударила в корема.
– Ти не искаш да кажеш това.
– Опитай ме. – Стискам ръката си около дръжката на меча си.
– Аз съм този, който ти го върна, момиче. Аз съм този, който се грижи за теб.
– Ти си този, който ме заведе на място, за което не знаех, че е толкова опасно, колкото е. Заради него загинаха хора. Успя ли поне да изнесеш книгите, които намери?
– Имах други грижи. Ти беше в опасност.
Всичко беше напразно. Книгите бяха захвърлени, забравени. Поглеждам към стената. Разбира се, мога да се върна, но не мога да прочета нищо от това, което е в библиотеката, така че какъв е смисъла? А и кой знае какво друго мога да освободя, като отворя нещо друго там?
Поглеждам нагоре. От страната на сградата капе кръв. Докато ужасяващата Каг си плете, тя измъква малка костица от бъркотията от вътрешности и органи и я прибира в корсета си, като за момент пренарежда неприлично човешките си гърди. После спира рязко и ме поглежда надолу, сякаш изведнъж е осъзнала, че в алеята има още плячка и тя я наблюдава. След миг ме отхвърля и се връща към плетенето си, но аз се чувствам… Някак си белязана. Сякаш ме е записала в мозъка си на насекомо от рода на Ънсийли.
– Как да я убия? Мечът ми ще помогне ли?
– Може. Но никога няма да се приближиш достатъчно. Иглите ѝ са по-дълги от меча ти. Тя ще ти изкара червата за роклята си, преди да успееш да замахнеш с него.
– Каза, че е обсебена, докато плете.
– Не чак толкова.
Обстановката в задната уличка рязко се променя и ми отнема минута, за да разбера защо. В задната част на К&ДБ току-що се е запалила светлина и се разлива през прозореца, по окървавения сняг.
Знам какво означава това. Мак се движи вътре и търси Баронс. Предполагам, че няма да мине много време, преди да погледне назад, за да види дали колата му е там.
Ако Мак излезе през тази врата и се опита да ме убие точно сега, не съм сигурна колко добре бих се борила.
Поглеждам за последен път към Баронс и Риодан. Трябва да оправя това по някакъв начин. Трябва да балансирам везните, а срещу мен натежават много неща.
– Приближи се още веднъж до мен и ще те убия – казвам аз, меко, както говореше Риодан.
Изчезвам в хиперскорост.

Назад към част 32                                                                     Напред към част 34

Глава 1

Толкова отдавна, че е изгубен спомен…
Ангелите не са създадени да умират.
Думите отекваха отново и отново в съзнанието на Шарин, докато тя стоеше на мястото на погребението на любимия си Раан. Тя не знаеше какво би искал той, защото никой в ангелския род не се подготвяше за смъртта, и затова беше избрала мястото на почивката му според всичко, което беше научила за него през петте им десетилетия заедно.
Толкова кратко време.
Мислеше си, че той, по-възрастен, по-мъдър и по-нежен, ще бъде до нея цяла вечност. Нейният наставник в изкуството, което беше течен пламък в кръвта ѝ, се беше превърнал в неин любовник с лекота, която изглеждаше изписана в звездите, и двамата бяха повече от доволни от съвместния си живот. Двамата с Раан прекарваха часове под слънчевите лъчи, сами с платната, мислите и боите си, но в същото време заедно.
Ангелите не са създадени да умират.
Пръстите ѝ трепереха, хладни и безкръвни, когато ги прокара по малката скулптура, която Раан обичаше толкова много, че никога не се разделяше с нея; любимото произведение сега бележеше мястото в тази ветровита част на планината Убежище, където нейния Раан почиваше вечно.
Отначало, когато се събуди до него в онази сутрин, която все още изглеждаше като кошмарен мираж, тя си помисли, че той е решил да заспи, този дълбок покой на безсмъртните, които вече не желаят да бъдат част от света. Това беше нещо, което се правеше с намерение, и първата ѝ реакция беше остра като бръснач болка.
Толкова пъти го беше молила да не прави това. Беше се притеснявала, че тъй като е много по-възрастен от нея, той ще иска да спи, а тя ще иска да остане будна и той просто ще я остави. Но Раан се бе засмял с топлия си, успокояващ смях и ѝ бе казал да не се тревожи.
– Малка птице – беше казал той – защо да спя сега, когато най-накрая те намерих?
Така че тя беше наранена и ядосана от очевидно нарушеното обещание. След това докосна ръката му, защото дори и да му беше ядосана, тя все още го обичаше. Ръката му, надарена и силна, беше ледено студена.
Дъхът ѝ разбиваше сталактитите в белите ѝ дробове, кръвта ѝ смазваше леда.
Никой ангел в „Сън“ не е бил толкова студен. Шарин знаеше това от първа ръка – беше полудяла на осемдесет и пет години, когато седеше на стража до родителите си, когато те бяха избрали да се промъкнат в Съня. Беше наблюдавала издигането и спадането на гърдите им до крайната точка на застоя, надявайки се, че ще размислят и няма да я оставят съвсем сама, но не го направиха.
– Ще се справиш, Шарин. – Гласът на майка ѝ бе твърд, но очите ѝ бяха уморени. – Ти вече си възрастна.
– Ще се видим, когато се събудим следващия път – беше добавил баща ѝ с потупване по ръката, но тя можеше да разбере, че той вече си е отишъл, мислейки за почивката, която беше жадувал в продължение на безкрайни години.
Но дълго след като бяха потънали дълбоко в Съня, им беше топло. Петдесет години по-късно, когато тя отиде в тайното им подземно убежище, за да се увери, че никой не е нарушил почивката им, те все още бяха топли. Така че тя знаеше, че ангелите в Съня не изстиват, кръвта им не се смразява и не посинява.
Не се нуждаеше от шокиращите въздишки на лечителите, за да потвърди истината.
Нейният мил и талантлив любовник си беше отишъл.
Мъртъв през нощта, докато лежеше до Шарин.
Нещо толкова рядко срещано сред ангелския род, че никой от присъстващите лечители не беше преживявал подобно нещо. Наложи се да се консултират с прашни томове, да разговарят с по-стари ангели и архангели, докато най-сетне намериха някой, който си спомняше за друг случай отпреди две хилядолетия. Ангелите бяха безсмъртни… Но понякога, когато инцидентите бяха толкова редки, че се забравяха между един и следващ живот, ангела просто… Спираше.
Сякаш дългия часовник най-накрая е изтекъл.
Лечителите ѝ бяха казали всичко това и тя все още не разбираше начина му на действие. Раан беше стар, но далеч не се доближаваше до най-възрастните от тях. По земята ходеха много ангели на двойно и дори тройно по-голяма възраст от неговата. Но Раан беше този, който беше спрял. Спря, докато лежеше в леглото до нея, а живота му се изплъзваше, докато тя спеше безгрижно до него.
Дали се беше задушил? Дали я бе потърсил за помощ?
Въпросите я измъчваха, докато снега покриваше бузите ѝ и щипеше кожата ѝ. Тя наблюдаваше как снегът се спуска нежно върху скулптурата. И се зачуди дали през следващите векове някой ще си спомни за него, освен нея. Беше велик скулптор и художник, но отшелник, човек, който нямаше много приятели. Така че може би щеше да се запомни изкуството му и тя си помисли, че той би искал това да бъде неговото наследство.
Разтърси я ридание и тя падна на колене на каменистата земя.
– На ангелите не е писано да умират – прошепна тя, но нямаше кой да я чуе.
Вятърът изтръгна думите направо от устата ѝ и ги размаза срещу върха на планината. Крилете ѝ – крила, които Раан бе нарекъл дар от индигова светлина – се разпръснаха върху снега и камъка, изстинаха и изтръпнаха, а коленете ѝ замръзнаха на място, но въпреки това тя не се изправи. Част от нея продължаваше да се надява, че той ще се събуди и ще ѝ каже, че всичко е било ужасна грешка.
Беше само на сто и шестдесет години, а любовта на живота ѝ лежеше студена и мъртва. В този миг, когато ветровете виеха около нея, тя не можеше да си представи по-ужасна болка.
Останала сама сред падащия сняг, тя скърбеше.
Ангелите не са създадени да умират.

Назад към част 1                                                              Напред към част 3

Глава 49

Хващам Скай за ръка и я придружавам обратно в балната зала.
Тълпата се е разпръснала малко, докато хората заемат местата си за вечеря.
Сервитьорите носят чинии, покрити със сребърни куполи.
Почти сме се върнали на масата, когато някой застава пред нас.
– Не изглеждате ли вие двамата зашеметяващо?
Адисън Еймс, облечена секси, разбира се, в тоалет, който не може да струва по-малко от десет хиляди долара. Само тя щеше да има дързостта да ни говори, след като уволни Скай. Няма да се оставя да бъда въвлечен в нейната драма, а и няма да позволя на Скай да бъде.
– Приятно ми е да те видя – казвам кратко.
– И аз теб, както винаги – казва тя свенливо, а после дърпа другата ръка на Скай и ѝ шепне в ухото.
Скай се изчервява леко, но остава спокойна и зряла. Нямам представа какво ѝ е казала Ади, но не е време и място да го преразказва.
Отправям я бързо към нашата маса, където сядаме.
Сервитьорите почти веднага поставят чиниите пред нас.
– Не я оставяй да те завладее – казвам аз.
Скай кимва и макар да се опитва да го скрие, усещам как поведението ѝ се променя.
Тя поставя салфетката в скута си, вдига вилицата си, но после я поставя обратно. Разстроена е и аз искам да ѝ помогна. Трябва да помогна.
И също така не мога да спра да мисля за верижката под роклята ѝ, която моли за дръпване.
– Брадън – казва тя.
– Да?
– Тя се опитва да ме съсипе.
Вдигам вежди, гнева ме обзема. Ади отново е разстроила Скай, а аз няма да го допусна.
– Какво е направила? – Питам.
– Това е дълга история.
– Имам време.
Цялото време на света, когато става дума за Скай.
Тя въздъхва.
– В деня, в който се върна в Ню Йорк, получих имейл от едно място, наречено „Ню Ингланд Адвенчърс“.
– Мястото за балони с горещ въздух?
– Да, това е то. Качвал ли си се някога на балон с горещ въздух?
Поклащам глава.
– Не. Все още не. Бих искал да опитам някой път.
– Ще го направиш без мен – казва тя. – Идеята ме плаши до смърт.
Усмихвам се и прокарвам пръст по сексапилната ѝ предмишница.
И си мисля за тези щипки за зърната.
– Както и да е – продължава тя – искаха да се кача в един от балоните им и да направя няколко снимки, а след това да направя няколко публикации. Вече имаха страхотно име за кампанията. „Скай се издига в небето“. Помислих си, че съм нова в това да влияя, така че не мога да откажа на възможностите, нали?
– Точно така – казвам. – Добре е да знам, че ме слушаш.
– Боже, Брадън, защо да не те слушам? Ти си експерт в бизнеса. Виж какво си направил.
Кимвам. Да, направих го. С помощта на Бен. С… Някаква друга помощ, за която не ми се иска да мисля.
Скай продължава:
– Затова се обадих на човека, който ми изпрати имейл, Тами Монро, за да получа допълнителни разяснения. Казвам ѝ колко се страхувам, че ще падна смъртоносно от балон, а тя ме уверява колко е безопасно, как се контролира от FAA и всичко останало. Тя ми предлага безплатно пробно пътуване и ако това не е моето нещо, мога да се откажа. Така че се съгласявам да отида на разходка с балон на следващия ден.
– Как беше?
– Не беше – казва тя.
Отново повдигам вежди.
– Имам предвид, че не се случи. Но аз изпреварвам себе си. Говорихме за плащането и аз последвах съвета ти. Не приех първата оферта, освен че всъщност я приех, защото тя обясни, че са малка компания и не могат да предложат парите, които може да предложи Сюзан.
– Добре – казвам аз. – Ти опита. Това е важното.“
– Така че се съгласих. Съгласих се, защото съм нова в това и искам името ми да се появи.
Кимвам.
– Не мога да виня логиката ти.
– Значи всичко е решено. Тами ми изпраща договора по електронната поща, аз го подписвам електронно и го изпращам обратно. След това – сериозно, като че ли минута по-късно – получавам обратно имейл от нея, в който отменя пътуването с балон за следващия ден. Тя каза, че все пак нямат свободни места. Все пак очаквам по-късно да изпрати подписания договор.
– Защо не го е изпратила с имейла?
– Ами, вече стигам до това. Влизам в Инстаграм, за да проверя първата си публикация за „Сюзан“, и тя се справя наистина добре. Това ме кара да се сетя за Ади, затова от любопитство се насочвам към профила ѝ.
– Не си я блокирала?
– Не. Защо да го правя?
– Видях гадните коментари, които тя направи на първия ти пост за Сюзан.
– Наистина ли? Изтрих ги веднага след като ги видях. – Тя се усмихва срамежливо. – Проверяваш ли ме?
Аз съм възрастен човек. Не се смущавам лесно. Но в този момент бузите ми се затоплят.
– Просто съм любопитен – казвам аз. – За новото ти начинание. Помислих си, че ще я блокираш.
– Мислех за това доста сериозно – казва тя – но в крайна сметка реших да не го правя по няколко причини.
– Кои са…?
– Ами, тя е голям влиятелен фактор, така че мога да науча много от начина, по който тя прави нещата.
– А истинската причина? – Питам.
Тя се усмихва.
– Ти си твърде много. Откъде знаеш какво си мисля?
– Древна тайна – казвам аз. Само че това изобщо не е тайна. Голяма част от Скай ми напомня за мен самия.
– Истинската причина – казва тя – е двойна. Не искам да бъда незрялата личност, която не може да се справи с всеки, който не е съгласен с мен. Това е Ади, а не аз. И също така искам да я държа под око.
– Добре свършена работа – казвам аз.
– Имам добър учител.
Тя отново се усмихва и, по дяволите, тази верижка ми се обажда.
– И така – продължава тя – влизам в нейния профил и никога няма да познаеш какво намирам.
Само че аз вече съм се досетил.
– Не ми казвай. Разходка с балон.
– Да. Постът ѝ е посветен на това как ще се издигне с балон с „Ню Ингланд Адвенчърс“ утре. Дори е използвала хаштаг #поеманекъмнебето, което звучи ужасно много като името на кампанията, която Тами ми предложи.
– Значи мислиш, че Адисън по някакъв начин е разбрала за предложението и е отишла при тази Тами?
– Как да не си го мисля? Все още не съм получила подписания договор, а минаха три дни. Тя поклаща глава. – Не знам как е разбрала, но е така. И ето какво, Брадън. Те можеха да ми платят само две хиляди долара. Адисън дори няма да си помисли да се командирова за по-малко от двайсет хиляди.
– Възможно е да са ѝ предложили повече – казвам аз, макар че се съмнявам в собствените си думи.
– Не мисля така. Те са малка компания. Ади сигурно се е съгласила да го направи за два. Само за да ме прецака.
Сплесквам устните си в линия, докато във вените ми се разпалва искра на гняв.
Не мисля, че някога съм бил по-ядосана на Адисън Еймс, отколкото в този момент, а съм бил готов да и се разсърдя много пъти преди това.
Съгласен съм със Скай. Това е с миризмата на Адийн навсякъде.
– Ще се погрижа за това – казвам аз.
– Не! Не това имах предвид. Не искам да се намесваш. Това е мой проблем.
– Всичко, което е необходимо, е едно бързо обаждане до мястото на балона ти.
– Моля те. Не. Не затова ти казах.
– Тогава защо ми каза?
Тя не отговаря, а само разтваря устни по начин, който ме подлудява.
– Скай, когато ми кажеш за някакъв проблем, аз намирам решение. Това е моята работа.
– Аз не искам решение. Моля те. Сама ще се справя с това.
– Сигурна ли си?
– Определено съм сигурна. Нека просто да вечеряме.
Няма да я притискам. Не и по отношение на това как тя ще се справи с кариерата си. Да се справи с Ади.
Достатъчно ще се натискам в спалнята.
Сьомгата ен кроут с аспержи и орехов сос е вкусна, но Скай почти не докосва своята.
– Не позволявай на Ади да ти развали вечерта – казвам ѝ аз.
– Не съм. Няма да го направя. Ади не ме контролира.
– Добро момиче – казвам аз и добавям към себе си: – Само че аз те контролирам. Искаш ли още малко шампанско? – Кимвам към бутилката, която седи в леда.
Тя се усмихва.
– Знаеш ли какво наистина бих искала?
– Дива пуйка?
– Да. Моля.
Насочвам се към бара. Този път никой не ме заобикаля, тъй като всички са заети да вечерят. Връщам се с два бърбъна.
Скай отпива една глътка, но настроението ѝ все още е потиснато.
Отново не натискам. В крайна сметка тя изяжда около половината от храната си.
Сервира се десерта и тогава Джордж заема централно място.
– Благодаря на всички, че сте тук тази вечер – казва той. – Щастлив съм да съобщя, че надхвърлихме очакваните дарения за вечерта благодарение на нашия щедър благодетел, който удвои всички наши постъпления. Моля, посрещнете с благодарности Брадън Блек от Бостън.
Изправям се на крака под бурните аплодисменти. Научих се да приемам признателността и аплодисментите елегантно и да сядам след няколко секунди, когато започнат да отслабват.
Джордж продължава да говори, а аз се обръщам към Скай.
– Време е да тръгваме.
– Сега? Докато той говори?
– Да. Сега. Преди да скъсам тази рокля от теб точно тук.

Назад към част 49                                                                Напред към част 51

СЕДЕМДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
НЮ ОРЛИАНС

Галахър се намръщи, когато усети, че нещо го гъделичка в долната част на гърба. Беше усещане, което преди години бе научил, че сигнализира за наличието на демон наблизо. Той зави със своето уникално Bugatti Atlantic Aerolithe от 1932 г. по една странична улица и го паркира.
О, да, усещането беше налице, дори по-силно от преди. Излезе от колата и спря, докато се ориентира. През последните седемдесет години беше ходил в Ню Орлианс само няколко пъти и макар че града не се беше променил много, все пак му трябваха няколко минути, за да си спомни разположението на Френския квартал.
Лунната светлина се процеждаше покрай парапетите от ковано желязо и висящите растения, за да освети старите тухли на сградите. Чуваше се слаб смях и музика, както и съскащи коли. Той наведе глава, за да се ослуша, надявайки се да открие знак къде са Демоните.
Разнесе се писък.
Втурна се след него и се провря през задните улички, докато не откри младата жена близо до купчина боклук, заобиколена от четирима мъже демони, докато петия демон вече беше забил зъбите си във врата ѝ.
Вбесен, Галахър се втурна към тях. Те го атакуваха в един глас, но това не им донесе никаква полза. Няколко добре нанесени удара и един бърз удар с нож в гърдите им – и те вече бяха в историята.
Галахър изтича до жената и коленичи до нея. Внимателно я обърна, за да открие момиче на не повече от двадесет години. Той прокле съдбата, която я бе довела на пътя на демоните.
За щастие тя все още беше жива, макар че се мъчеше да диша. Измъкна от джоба на палтото си носната си кърпа с монограм и я използва като импровизиран турникет върху жестоката рана на врата ѝ.
Движейки се бързо, той я отнесе обратно до колата си, след което я откара в най-близкото спешно отделение, където научи, че болничния персонал не е голям любител да приема непознати жени, които са донесени от непознати в окървавени дрехи.
След като Ник Готие се свърза по телефона със служителката в болницата и беше сигурен, че за непознатото момиче ще бъдат положени грижи, Галахър си пое дълбоко дъх.
Той се завъртя около болницата, като искаше да се увери, че тя ще живее. Разтревожен и неспособен просто да седи, докато персонала се грижи за нея, той се озова в коридорите. Мястото беше наистина украсено за празниците. Зелените и червените гирлянди и изрезките от поинсетия придаваха по-топло усещане на антисептичното бяло. Няколко медицински сестри и млади посетителки му се усмихнаха приканващо, докато минаваше покрай тях. Но жените винаги са се усмихвали. Висок метър и осемдесет и четири, с черна коса и очи, той беше доста мускулест и твърд. Типът, който дамите обикновено забелязват.
Никога не е бил суетен по този въпрос. Просто жените обичаха да го гледат и често му отправяха предложения. И въпреки че през десетилетията се беше изкушавал един-два пъти, никога не беше докосвал друга жена.
Не и докато жена му беше жива. Галахър може и да беше нарушил всички закони в страната, но никога не беше нарушил нито един обет. Особено пък такъв, който е дал на някого, когото е обичал. Дори след смъртта на Розали той все още не бе изпитвал желание да докосне друга жена. Затова Галахър просто им кимна любезно и продължи да върви.
Не след дълго се озова в педиатричното отделение. Стомахът му се сви, когато осъзна къде се намира. Някога се беше надявал да дойде в болницата, за да види сина си.
Никога не бе успял да дойде.
Забързан и без да мисли, той бе напуснал сградата на офиса си с бягство и се опитваше да влезе в колата си, когато се оказа заобиколен от полицаи.
Галахър, който никога не се бе отказвал от бой, бе вдигнал ръце. В името на Розали той беше готов да се предаде пред тях.
Те го бяха застреляли на улицата като бясно животно.
Неспособен да се справи със спомена, Галахър тъкмо се канеше да се обърне и да си тръгне, когато нещо странно привлече вниманието му…
Видя странен елф, облечен в червена риза на Дядо Коледа с много къса червена пола и червено-бели високи чорапи, които изчезваха в чифт изтъркани черни ботуши. Тя пееше на група деца с глас, който би съперничил на небесен хор по своята мелодична красота. Жената беше висока и по някакъв странен начин изключително привлекателна, със зловещи, червеникавокафяви очи, които сигурно бяха някакъв вид контактни лещи, заострени уши и коса, която беше черна и прошарена с червено.
Но това, което го порази най-много, беше мъжа с нея.
Ахерон Партенопей. Прославеният водач на Нощните ловци седеше на пода, заобиколен от деца, докато свиреше на черна китара и пееше начело с жената.
Галахър беше зашеметен от гледката. През всичките години, в които познаваше Аш, никога не беше виждал мъжа отпуснат. Обикновено Ахерон притежаваше присъствие, което беше определено смъртоносно и хладно. Такова, което предупреждаваше хората да се държат на разстояние, ако искат да живеят.
Но не такъв беше Аш, когото виждаше сега. Мъжът на пода приличаше повече на самото дете. Достъпен и любезен. Дълбокият глас на Аш се смесваше с този на елфа, докато пееха „Put a Little Love in Your Heart“ на Джаки Дешан.
– Ето това е гледка, която не се вижда всеки ден, а? Двама откачени готици организират коледно парти за болни деца.
Галахър се обърна и видя до себе си афроамерикански лекар на средна възраст. Тя изглеждаше уморена, но забавна, докато гледаше Аш и неговата елфическа помощница с децата.
– Нямате представа – каза ѝ той.
Докторката се усмихна.
– Трябва да призная, че ми отне известно време да свикна, когато започнах работа тук преди няколко години. Помислих, че се шегуват, когато за първи път ми казаха за готиния ангел-хранител и неговия фонд за деца.
Галахър свъси вежди при прякора.
– Значи той често идва тук?
– На всеки няколко месеца или приблизително толкова. Винаги носи подаръци за децата и персонала, а след това си играе с децата за известно време.
Галахър нямаше да е по-зашеметен, ако му беше казала, че Аш редовно пали болницата до основи.
– Наистина?
– О, да. Решихме, че сигурно е някое богато момче, което има нужда да направи нещо добро. Най-лошото е, че когато той дойде, децата стават напълно спокойни и ведри. Кръвното им налягане спада и никога не се налага да им даваме обезболяващи, докато той е тук. След като си тръгне, те спят спокойно в продължение на часове. А най-хубавото е, че болните от рак изпадат в ремисия за няколко седмици след това. Не знам какво е в този млад мъж, но той наистина променя живота им.
Галахър можеше да разбере това. Въпреки че Аш можеше да бъде ужасяващ, в атланта имаше нещо странно успокояващо.
В мига, в който Аш разбра, че е там, той видя как воала се спуска над лицето на мъжа. Хуморът избледня и Аш забележимо се стегна. Аш се превърна в мрачния лидер, който не поема никакви рискове и който Галахър добре познаваше.
Щом песента свърши, Аш предаде китарата си на едно от по-големите деца и се извини. Той се изправи и напусна стаята със свободна дълга, хищническа походка. Лицето на Аш беше непроницаемо, когато той скръсти ръце на гърдите си и се приближи до Галахър.
– Сейнт Аш – кой знае?
Аш пренебрегна коментара му:
– Какво правиш тук?
Галахър сви рамене.
– Просто минавах оттук.
Той поклати глава.
– Минаваш? Последният път, когато проверих, Чикаго беше на север от Батън Руж, а не на юг.
– Знам. Но тъй като бях толкова близо, просто исках да се отбия в „Светилището“ и да пожелая на всички весела Коледа.
Аш слушаше мислите на Галахър и остави емоциите на човека да преминат през него. Съпругата на Джейми беше починала от старост през изминалото лято и смъртта ѝ беше засегнала силно ирландеца.
Веднага щом „чу“ за смъртта ѝ, Аш веднага отиде при Джейми, само за да разбере, че Джейми е нарушил Кодекса си за поведение и я е посетил, докато е била в болницата. Аш бе решил да пренебрегне нарушението. Може би никога не бе познавал човешката любов, но разбираше онези, които бяха имали късмета да я имат.
– Кажи ми, щом си тук, защо просто не останеш до Нова година?
Джейми се изсмя на това.
– Нямам нужда от съжалението ти.
– Това не е съжаление. Това е заповед. Тъй като Кириан е свободен, Талон може да се възползва от допълнителна ръка. По това време на годината нещата стават доста шумни. Много демони се отправят на юг, където е по-топло и хората са навън за Нова година.
– Пълни глупости ли са или какво?
Преди Аш да успее да отговори, елфическата жена излезе от стаята, държейки малко дете на бедрото си.
– Акри? – Обърна се тя към Аш със странен певчески глас. – Мога ли да го задържа? – Тя потупа пухкавото краче, което се показваше изпод болничната престилка. – Виждаш ли, той се храни добре. Много мазнини има по него.
Тъмнокожото малко дете се засмя.
– Не, Сими – каза Аш строго. – Не можеш да задържиш бебето. Майка му ще му липсва.
Тя се наду.
– Но той иска да се прибере у дома със Сими. Той го каза.
– Не, със Сими – повтори Аш.
Тя се нацупи към него.
– Няма Сими, няма храна. Наг, наг, наг. Татко ти също ли те мъмри? – Попита тя момчето.
– Не – каза той, като дръпна един от черно-червените рога на върха на главата ѝ.
Аш въздъхна.
– Сими, върни бебето вътре.
Тя се премести да застане пред Аш.
– Добре, целуни ме и аз ще си тръгна.
Аш изглеждаше изключително неловко, като погледна Галахър, а след това отново нея.
– Не пред ловеца, Сими.
Тя издаде странен звук, подобен на животински, докато гледаше Галахър.
– Сими иска целувка, Акри. Ще изчакам целия век. Знаеш, че ще го направя.
Да се каже, че Аш изглеждаше раздразнен, беше слабо казано. Той се наведе и я целуна бързо по челото.
Тя лъсна гордо и тръгна с детето.
– Коя е тази? – Попита Галахър. – Или трябва да кажа, какво е тя?
– Накратко, тя не е твоя грижа. – Аш потърка с ръка челото си, сякаш го болеше. – Къде бяхме?
– Попитах защо ми даваш временно дежурство в Ню Орлиънс.
– Защото Талон може да се възползва от помощ.
– Чудя се какво ли би казал Талон?
– Щеше да ти каже да не ме ядосваш.
Галахър се засмя наполовина на това.
– Добре тогава. Ще го взема под внимание.
Аш наблюдаваше жената в стаята с децата.
– Можеш да лагеруваш при Пелтиерови в „Светилището“. Точно сега е по-добре да тръгвам, преди някое от тези деца да се окаже върху кутия за мляко.
Галахър наблюдаваше как Аш се втурна в стаята, за да вземе едно малко момиченце от елфката, след което остави детето настрана. Елфката затанцува и се прехвърли към друго дете.
Поклащайки глава от тази странност, Галахър се отправи към асансьора, за да се върне долу и да провери пациентката си. Медицинската сестра му каза, че тя ще се оправи. Галахър си отдъхна с облекчение.
Медицинската сестра се изправи и потупа ръката му.
– Хайде – каза жената, като наклони глава към задната част. – Тя иска да ви благодари.
– Нямам нужда от благодарности.
– Шуг, всички имаме нужда от благодарности. Хайде.
Преди да успее да се спре, той позволи на медицинската сестра да го поведе обратно към малка спешна стая, която имаше завеси на стените. Дребната брюнетка седеше на носилката с огромна превръзка на врата си. Големите ѝ зелени очи бяха малко замаяни, но се проясниха веднага щом вдигна поглед и го видя. Медицинската сестра ги остави насаме.
– Вие ли сте човека, който ме спаси? – Попита тя.
Чувствайки се неловко, той кимна.
Момичето се заигра с одеялото, което я покриваше.
– Благодаря ви. Наистина.
– За мен е удоволствие. Радвам се, че те намерих, когато те намерих.
– Да, аз също.
Галахър се обърна, за да си тръгне.
– Ами, имам нужда от…
Гласът му секна, когато през завесите се появи прекрасна млада жена. Беше висока, вероятно около двадесет и пет годишна, с черна коса и дълбоки сини очи.
– Джена! – Извика тя, когато видя приятелката си на носилката. – О, слава Богу, ти си добре. Госпожата по телефона каза, че си била нападната.
Очите на Джена се насълзиха.
– Не знам какво се е случило. Тъкмо излизах към колата си и не помня нищо след това. Ако не беше той, сигурно щях да съм мъртва.
Момичето се обърна и замръзна. Тя го погледна така, сякаш току-що беше видяла призрак.
Галахър отвърна на удара с предизвикателен поглед.
– Нещо не е наред ли? – Попита той.
Тя се намръщи.
– Не. – Размаха ръка, сякаш се чувстваше глупаво. – Съжалявам, но просто ми напомняш за някого.
– Старо гадже?
– Не, прадядо ми.
– Това не е особено ласкателно. Мислех, че изглеждам доста добре за възрастта си.
Тя се засмя на това.
– Не, искам да кажа… О, няма значение.
Джена поклати глава, докато го гледаше.
– Той наистина прилича на него, Роуз. Права си.
Роуз. Името го удари като удар.
Преди да успее да помръдне, момичето на име Роуз се приближи до него. Тя извади изпод кафявия си пуловер гравиран златен медальон. Беше медальон, който той познаваше отблизо. До граната и диамантите, които образуваха кръг отпред, до надписа на гърба.

Назад към част 1                                                            Напред към част 3

***

– Искаш да знаеш защо трябва да контролирам нещата, които са важни за мен? – Попитах, като повдигнах вежда към нея. – Това е… Сложен въпрос.
Тейтъм извъртя очи към мен и ме обзе желание да я напляскам за това. Но не го бях правил от седмици. Не и откакто беше признала, че и харесва. Защото това я променяше неимоверно и не бях сигурен дали ще мога да се справя с начина, по който се чувствах заради това.
– Ще ми кажеш ли? – Настоя тя и аз открих, че искам да го направя. Поне отчасти.
– Имах… Тревожно възпитание – казах бавно. Не исках да навлизам в подробности сега, но можех да и дам достатъчно от истината, за да задоволя нуждата от знание, която виждах да гори в очите и. – Хаосът беше постоянна величина. Много често се местех между имотите на семейството ми, без да се замислям… – Или без предупреждение, като например да те събудят посред нощ и да те качат на частен самолет, без да ти кажат дестинацията. – Беше меко казано много смущаващо. Не ми беше позволено много, което да е постоянно. Баща ми вярва, че трябва да си подготвен за всичко, затова искаше да свикна да мисля на крак, да се адаптирам към неочаквани промени. Никога не можех да бъда сигурен, че ще закусвам и вечерям в една и съща къща, камо ли да избирам какво да ям…
– Като пораснах, аз също много се местех – каза тя с тих глас. – Разбирам колко тревожно може да бъде това. Но за теб рутината, контрола, те изглеждат толкова жизненоважни…
– Предполагам, че си била предупредена за движенията, които си предприела – отговорих с вдигане на рамене. – И си имала право да вземеш неща със себе си. Спомням си, че когато бях на пет години, имах едно екшън човече, което нарекох Клайв, и шибано обичах това нещо. Той имаше пистолет и кола и… Е, глупаво е да влагаш чувства в неодушевени предмети. – Отърсих се от спомена за това как баща ми ме караше да бутам онази глупава кукла в кофата за боклук, защото ме правеше мек. След това не бях си играл с играчки.
– Какво стана с Клайв? – Попита ме нежно Тейтъм и беше толкова шибано нелепо, че ѝ пука за някаква проклета буца пластмаса, че се засмях.
– Предполагам, че го оставиха – отвърнах неясно. – Баба ми беше тази, която ми го беше купила. Тя беше единствената в семейството ми, която изглежда смяташе, че е важно да имам нещо постоянно в живота си. И след като той – то – си отиде, тя измисли нещо по-добро. Нещо постоянно, което можеше да ми подари и което никога не можеше да бъде изоставено. Музиката.
– Записите? – Тейтъм виновно дъвчеше устната си и погледа ми се спря на начина, по който зъбите ѝ се впиваха в пухкавата плът.
– Те бяха от нея. Но тя ми я даде по по-траен начин от това. Тя беше тази, която ми купи първия роял и всички уроци към него.
– Не знаех, че свириш – изпъшка Тейтъм, а очите ѝ светнаха гладно, докато попиваше това знание, сякаш беше гладна за него.
– Предполагам, че има много неща, които не знаеш за мен, Тейтъм – отвърнах с тих глас.
– Добър ли си? – Попита тя.
– Умея – отвърнах аз.
– За бога, можеш просто да кажеш, че си професионалист. Така или иначе е очевидно. Няма как да имаш подобно хоби и да не си най-добрия в него – изръмжа тя и от мен се изтръгна истински смях.
– Така ли?
– Да. Ти си проклет перфекционист. Обзалагам се, че би могъл да изпълняваш за пари, ако имаш нужда от такива.
– В музиката всичко е въпрос на контрол – казах аз.
– И страст. Трябва да я усещаш в сърцето си.
Устните ми се разтвориха на възражение срещу това, но не успях да го накарам да мине през устните ми. Защото колкото и да ми се искаше да го отрека, точно това беше истината. Ето защо имах толкова голяма нужда от нея. Музиката говореше на душата ми и успокояваше сърдечната ми болка. Тя беше патерицата, която използвах, за да лекувам раните си и да овладявам настроенията си.
– Как става така, че виждаш нещата в мен толкова ясно, когато аз самия не ги виждам? – Попитах, като прехвърлих палеца си по гърба на ръката ѝ.
– Може би не си толкова сложен, колкото ти се иска да вярваш – подиграваше се тя.
– Съмнявам се в това.
– Значи… Музиката ти е дала и грам контрол. Нещо, което можеш да притежаваш и което не може да ти бъде отнето. А след това просто започна да предявяваш претенции към други неща, които можеш да контролираш? – Попита тя, явно все още опитвайки се да ме разбере, а аз по някаква причина все още задоволявах любопитството ѝ.
– Предполагам, че е така. През годините си създадох правила, които можех да спазвам, независимо къде се намирам. Неща, които не можеха да бъдат контролирани от обстоятелствата, като например времето, в което правя определени неща. Може би понякога ми се е налагало да се съобразявам с промените в часовите зони, но като изключим това, винаги можех да се храня по едно и също време, да тренирам по едно и също време, да спя…
– И кога разбра, че ви харесва да имате контрол над другите хора?
– По-скоро това, че те нямат контрол над мен – отвърнах аз. – Хората, на които държа най-много на този свят, със сигурност не се подчиняват на всяка моя прищявка. Особено Киян не се свени да ми се противопоставя. И не ме карай да започвам с теб.
Тя наклони глава, сякаш нещо, което току-що бях казал, беше привлякло вниманието ѝ, но не бях сигурен каква част от него.
– А как се чувстваш, когато ти предоставят контрола? – Попита тя бавно. – Когато Киян избие някого, защото ти си го поискала, например.
– Свободен – отвърнах мигновено. – Чувствам се издигнат над хаоса, който постоянно ме заобикаля и се опитва да ме разкъса.
– А с… Момичетата? – Попита тя, а руменина оцвети кожата под луничките ѝ.
– Какви момичета?
– Момичетата, които имаш. Караш ли ги да ви се подчиняват в спалнята, или…
– Питаш ме дали обичам да доминирам над жените по време на секс? Попитах, а устните ми потрепнаха от забавление.
Тя отново прехапа долната си устна и аз освободих ръката ѝ, за да я издърпам, като държах брадичката ѝ, така че тя беше принудена да поддържа зрителен контакт с мен.
– Да – издиша тя.
Замислих се за миг и свих рамене, защото явно го правех. Макар че вероятно не по начина, по който тя си представяше. Не че и преди не ми беше минавало през ума, но досега не беше имало момиче, което да задържи вниманието ми достатъчно дълго, за да обмисля да експериментирам с него.
– Очевидно ми харесва да ръководя. Но в миналото това означаваше, че просто навеждам момичетата, за да ги чукам, така че да не могат да ме докосват, когато не искам.
– Очарователно.
– Ти попита – посочих аз и тя се усмихна.
– Честно казано. Но да кажем, че имаш някой, който е готов да ти позволи да ръководиш цялото нещо, все още ли ще искаш просто да го огънеш? Или ще искаш да се подчи по друг начин? – Погледът ѝ светеше от любопитство, докато ме питаше това, и по тялото ми преминаха тръпки.
– Не знам – признах аз. – Ако трябваше да имам контрол, трябваше да съм сигурен, че е абсолютно…
– Пълно подчинение?
– Да – изръмжах аз.
– Това не звучи толкова зле… В тази ситуация.
Сърцето ми заби свирепо при тези думи на пълните ѝ устни и усетих, че ми се повдига при самото предложение за това.
– Не бих те определил като подчинена – издишах аз.
– Може би бих искала понякога да се отказвам от контрола – отвърна тя, а гласа ѝ беше дрезгав. – Мисля, че процъфтявам в хаоса. Понякога имам нужда от него. А да позволя на някой друг да поеме собствеността върху плътта ми звучи доста… Горещо.
Тя облиза устни и аз изръмжах, преди да се отдръпна внезапно и да се отдалеча от нея.
– Легни си в леглото – казах, защото имах нужда от известно разстояние от нея, за да помисля.
Погледът ѝ падна към пазвата ми, където през белите боксерки ясно се виждаха очертанията на твърдия ми член. Нямаше значение обаче, че тя можеше да разбере колко силно я желая. Имаше значение само ако действах според нея и нарушавах правилата. Което нямаше да стане. Правилата бяха това, което спираше света ми да се срине.
Тейтъм се поколеба само за миг, преди да направи това, което и бях казал, и да се качи в леглото. Но вместо да се премести от нейната страна, тя коленичи в моята.
Дантеленият горен край на пижамата, която носеше, беше достатъчно прозрачен, за да видя през него розовата плът на втвърдените ѝ зърна, и буца заседна в гърлото ми, докато се наслаждавах на гледката ѝ.
– Нямаше да изгоря записите ти, ако знаех какво означава баба ти за теб – въздъхна тя и аз се намръщих на вината в изражението ѝ.
– Предполагам, че след писмата това само би те накарало да го направиш още по-склонно.
– Не. Това само означава, че знам точно колко боли да загубиш нещо толкова специално. И не бих искала да направя това нито на теб, нито на когото и да било другиго – отвърна тя решително.
Веждите ми се смръщиха и аз погледнах от нея през балкона към църквата долу, чудейки се колко дълго да оставя този фарс да продължи.
– Сейнт? – Попита тя, като върна погледа ми към нея. – Не искам да говоря за нищо от това точно сега. Искам да ми кажеш какво да правя.
Пулсът ми заби в ушите при мисълта за това и само се засили при дивия поглед в очите ѝ, който казваше, че тя наистина го иска.
– Няма да нарушавам правилата ти, Тейтъм – изръмжах аз, като се принудих да остана на мястото си въпреки желанието, което се носеше в кръвта ми.
– Не искам да го правиш… Но защо не ги заобиколиш? Просто за да видиш дали ти харесва.
– А ти? – Попитах, като въпреки себе си направих крачка към нея.
– Искам да видя дали и на мен ми харесва – призна тя и последната ми съпротива се разби.
Приближих се към нея и тя отново прехапа устна, когато я приближих.
– Затвори очи.
Тя го направи моментално, все още седейки на обичайното ми място, доминирайки в моето пространство, както аз копнеех да доминирам над нея. Прилив на възбуда премина през мен, когато се преместих да застана над нея. Чудех се дали има шанс тя наистина да се наслаждава на това като мен. Но ако не беше така, защо щеше да се преструва? Тя не ми дължеше нищо. И сигурно вече знаеше каква власт има над мен. Така че нямаше нужда да работи за вниманието ми.
Преглътнах силно, докато я наблюдавах как ме чака в леглото ми, но това изобщо нямаше да се получи. Не можех да я докосвам, ако бяхме в леглото – това беше против правилата.
– Стани, застани до стената – заповядах и тя мигновено се измъкна от леглото, прехапвайки устна, докато бързаше към стената.
Отпуснах бавно дъх, удивлявайки се на начина, по който дори тази малка проява на послушание ме накара да се почувствам. Беше вълнуващо да я имам под своя команда. Чувствах се най-близко до спокойствието, което бях изпитвал през целия ден, а властта, която тя ми даваше над тялото си, караше напрежението да се изцежда от крайниците ми и разпалваше нов вид огън в плътта ми.
Взех одеялата от леглото и ги сгънах внимателно, като ги подредих на пода заедно с възглавниците. Погледът ми отново се премести върху Тейтъм, която чакаше в тихо очакване, наблюдавайки ме с пръсти, които се въртяха в плата на копринените къси панталони, които носеше, сякаш и се искаше да ги прокара по нещо друго.
Хванах се за ръба на матрака и го издърпах от рамката на леглото и го поставих на пода в пространството пред нея. Вече нямаше легло. Вече няма правила, които да се притеснявам да наруша.
– Легни по гръб – изръмжах аз, посочвайки матрака, и тя бързо се премести да изпълни заповедта ми, като ми намигна, докато стоях над нея и се наслаждавах на начина, по който цялата тази дълга руса коса се разпиляваше по чаршафите. – Разтвори краката си.
Очите ѝ се разшириха, но тя го направи, вдигна коленете си нагоре и бедрата ѝ се разтвориха за мен, а ръцете ѝ се вкопчиха в чаршафите отстрани.
– Не ме докосвай – предупредих я и тя кимна, а гърдите ѝ се повдигнаха, когато и аз се преместих на матрака.
Коленичих пред нея и я погледнах надолу, докато тя ме чакаше, разстлана като на празник на моята пълна и безкрайна милост. Членът ми се напрягаше от отчаяното желание да я взема, но не исках да се предам. Волята ми беше желязна, а нейните правила бяха закон.
Преместих се на ръце и колене и пропълзях между бедрата ѝ и по тялото ѝ, като се постарах да не я докосвам изобщо, докато поставях ръцете си от двете страни на главата ѝ.
Наведох се надолу, мускулите ми се сгърчиха, докато правех преса над нея, падайки толкова ниско, че кожата ми настръхна от близостта на тялото ѝ до моето и усетих вкуса на дъха ѝ, когато тя издишаше разтреперана.
– Какво става? – Подразних се, докато се изтласквах обратно от нея.
– Ти наистина си дявол – изстена тя, а аз ѝ се усмихнах.
– Нямаш представа – обещах, като се спуснах отново над нея.
Този път оставих гърдите си да се допрат до нейните съвсем леко и тя се премести под мен, сякаш искаше да запази контакта.
– Сейнт – помоли тя, гласа ѝ беше горещ и задъхан по начин, който разпали огън във вените ми.
– Не мърдай – предупредих аз. – И не произнасяй името ми отново по този начин.
Отново се спуснах надолу, прокарах уста по вдлъбнатината на врата ѝ и тя изстена името ми, сякаш си представяше как съм вътре в нея.
– Извиваш се – издишах, като се повдигнах отново от нея, а тя изви гръб, сякаш се опитваше да удължи контакта.
– Не мърдай – изръмжах аз, а сърцето ми подскочи, когато тя наруши правилото ми и падна обратно върху матрака със стон на неудовлетвореност.
– Или какво? – Попита тя задъхано. – Какво ще ми направиш, ако наруша правилата ти, Сейнт?
Изръмжах под носа си при мисълта за това, погледнах надолу към ръцете ѝ, които стискаха чаршафите ми, и ми хареса колко силно се бореше с желанието си да ме докосне.
– Искаш последствия? – Попитах, като се спуснах отново над нея и прокарах гърдите си по нейните, така че зърната ѝ се притиснаха към кожата ми през горнището, а тя изстена „да“ в ухото ми.
Отново се повдигнах от нея и се задържах там, като гледах надолу в сините ѝ очи, които бяха толкова пълни с похот, че ме заболя. Бях я виждал да гледа Киян по този начин и оттогава се опитвах да убедя себе си, че не ме интересува, но това, че тя се фокусира върху мен по същия начин, ме запали и възпламени като нищо, което някога бях познавал.
– Мислех, че не ти харесва, че те наказвам – казах аз, като държах тялото си на сантиметър от нейното, докато тя се въртеше в чаршафите под мен.
– Някои от твоите наказания ми харесваха – каза тя съблазнително и погледа ми потъмня, когато си спомних начина, по който беше стенела, докато я плясках.
– Това ли искаш? – Попитах. – Искаш да те напляскам, ако нарушиш правилата?
– Да – отговори тя без миг колебание и пръстите ми се свиха върху чаршафа до главата ѝ.
Майната му, това момиче просто не спира да ме изненадва. Защо, по дяволите, това ми харесва толкова много? Тя е хаос в бутилка и би трябвало да бягам колкото се може по-далеч от нея, но тя просто продължава да ме привлича.
Отново се спуснах внимателно над нея, като този път прокарах език отстрани на шията ѝ. Тя изстена окуражително и размърда бедрата си, така че да се притисне към члена ми.
Помръднах моментално, погледа ми се стесни върху нея, докато грабнах ръцете ѝ в хватката си и ги притиснах над главата.
– Какво казах за докосването ми? – Изръмжах, очите ми пламнаха, когато тя ме погледна, напълно в моя милост и задъхана от нужда.
– Какво казах за това, че ме наказваш? – Отвърна тя, като отново притисна бедрата си към мен и накара топките ми да набъбнат от желание.
Изръмжах ѝ и притиснах силно тежестта си, притискайки бедрата и под себе си, а краката и моментално се свиха около гърба ми, докато се опитваше да ме придърпа още по-близо.
– Чувстваш ли се така, сякаш не те докосвам, Тейтъм? – Поисках, като разтърсих бедрата си, така че члена ми да се притисне към нея, а тя изстена от триенето и бедрата ѝ се стегнаха в молба за още. – Отговори ми. Усещаш ли това?
– Да – изпъшка тя. – Господи, Сейнт, не спирай, просто…
Отблъснах се от нея, принуждавайки краката ѝ да се разтворят, докато се придвижвах, за да седна на ръба на матрака отвъд краката ѝ. Избутах се и се отдалечих от нея, преди да падна в кафявото кожено кресло до бюрото в ъгъла на стаята.
Тейтъм се преобърна по лице и ме гледаше с объркване в погледа, докато аз поставих ръцете си на подлакътниците на стола и зачаках.
– Какво правиш…
– Ела тук – изисках аз, като я погледнах мрачно. – И се наведи.
Очите ѝ се разшириха със смесица от страх и вълнение и тя се оттласна от матрака, преди да се придвижи към мен.
– Искаш ли да се държа по-леко с теб? – Попитах, като гледах как златната ѝ коса е разрошена и се наслаждавах на факта, че аз съм отговорен за това.
– Не – прошепна тя и аз почти изстенах, докато протягах ръка към нея.
Тя я пое несигурно и аз я дръпнах напред, така че тя падна върху коленете ми с писък на изненада. Хванах с лявата си ръка кичур от косата ѝ, за да я накарам да извие гръб, докато тя подпираше предмишниците си на ръба на стола, за да се подпре, а пръстите ѝ се свиваха около кожата, докато я стискаше здраво.
– Ще те ударя три пъти – казах ѝ аз. – Това е последният ти шанс да се откажеш.
– Не искам да се оттегля – изпъшка тя и бях сигурен, че усеща колко твърд е члена ми под нея, защото бях сигурен, че никога през живота си не съм се възбуждал толкова, колкото сега, и той се забиваше в нея достатъчно силно, за да я посини.
Плъзнах дясната си ръка надолу по гръбнака ѝ, наслаждавайки се на начина, по който тя потрепваше при докосването ми, когато докоснах заоблената извивка на дупето ѝ. Подредих ръката си точно на върха на бедрата ѝ, където само тънката коприна на късите ѝ панталони разделяше горещата ѝ топлина от моята плът, и изстенах, когато тя вдигна дупето си в ръката ми.
Завъртях ръката си назад и я притиснах силно, а от устните ѝ се разнесе стон на чиста похот, докато тя извиваше врат назад срещу хватката, която държах за косата ѝ.
Сърцето ми биеше в ослепителен ритъм, докато демона в мен правеше шибани салта от възбуда, а аз можех само да я гледам, докато се опитвах да попия факта, че тя също искаше това. Изглежда, че се наслаждаваше на това толкова, колкото и аз, и че бях намерил нещо, което да задоволи мрака в мен и което поне веднъж не включваше нараняване на някой друг.
Няколко секунди обикалях с дланта си по убождането, което бях поставил върху плътта ѝ, като предизвиквах още стонове от устните ѝ и го успокоявах, преди да върна ръката си обратно.
Вторият звук, който излезе от устните ѝ, накара гърдите ми да се повдигнат, защото тя извика от удоволствие при удара на ръката ми и докато обикалях с дланта си по нежната плът, тя се притисна към мен с желание, искайки още.
Третото пляскане на дланта ми по нея я накара да извика името ми. Думата прозвуча като благословия и проклятие, когато заобиколих с ръка убождането и бавно освободих златните ѝ кичури от другата си ръка, като пръстите ми масажираха скалпа ѝ за няколко мига, преди да ги измъкна от косата ѝ.
– Наистина ли ти харесва? – Попитах я грубо, а отговора ѝ означаваше за мен повече, отколкото исках да допусна.
– Наистина ли трябва да задаваш този въпрос? – Изпъшка тя.
Отново я издърпах нагоре и тя се премести, за да се разположи върху мен на широкия стол, а ръцете ѝ се озоваха на гърдите ми, докато проследяваше с върховете на пръстите си думите на татуировката ми.
„Дните са дълги, но нощите са тъмни.“
Очите ни се свързаха, докато тя четеше думите, и между нас сякаш настъпи тихо разбирателство.
Тя притискаше бедрата си към члена ми в безмълвна молба и аз бях сериозно изкушен да се предам и да свърша това, но правилата, които тя беше поставила, можеха да бъдат и окови около крайниците ми. По дяволите, можеше да има такива и около пениса ми. Правилата бяха единственото нещо, което ме държеше здрав. Никога нямаше да наруша някое от тях.
– Все още ли ще ме наказваш за записите утре? – Попита тя тихо, очите ѝ бяха защитени, дори когато се притискаше към члена ми, а аз обвих ръце около бедрата ѝ, за да поема контрола над движенията ѝ.
– Смятай се за наказана – казах аз, изненадвайки себе си с искреността на думите си.
По-рано не бях успял да измисля достатъчно тежко наказание, което да се равнява на болката, която ми беше причинила, унищожавайки единственото ценно нещо, което баба ми беше оставила, когато умря. Тя ми беше подарила тринадесет имота и също така значително състояние, но записите бяха единственото нещо, което наистина имаше значение за мен. Няколко минути, в които Тейтъм ми предаваше контрола, бяха достатъчни, за да уталожат яростта в мен. Погасих я, сякаш никога не е съществувала. И аз се мъчех да се справя с това.
Тя отново се притисна към мен и аз изръмжах, като затегнах хватката си върху бедрата ѝ, така че тя изобщо не можеше да помръдне, без да я насочвам. После я погледнах в очите и бавно разклатих бедрата ѝ, така че солидната дължина на члена ми да се качи върху клитора ѝ през тънките ни дрехи.
Тя изстена, когато го направих отново, и аз започнах да се чудя какво точно се смята за прелюдия. Киян каза, че според нея това означава да се докосваме един друг под бельото, но аз трябваше да мисля, че търкането и нагоре-надолу по дължината на члена ми, докато не свърши, също се брои. Макар че със сигурност се изкушавах да пренебрегна това, когато тя отново изстена за мен.
Това определено е заобикаляне на правилата.
Изстенах от неудовлетвореност и я обърнах, като я захвърлих на стола и я притиснах под себе си. Задържах се между бедрата ѝ за миг, докато тя ме погледна изненадано.
Изгарянето на ръката ми не беше нищо в сравнение с горещината в кръвта ми, докато възприемах начина, по който ме гледаше. Похотта, желанието, нуждата.
Майната му. С това момиче бях прекалил и бях почти сигурен, че тя започва да го разбира.
Изведнъж се отвърнах и натежах, като върнах матрака обратно на леглото, пренаредих завивките и възглавниците, преди да се обърна и да я открия да ме гледа, сякаш имаше хиляди неща за казване, но не можеше да избере едно.
Приближих се отново до нея, предложих ѝ ръката си и свих пръсти около нейните, когато тя я пое.
Издърпах я на крака, след което спуснах ръцете си на бедрата ѝ, притискайки тялото си към нейното, за да може тя да усети колко много я искам, докато болния ми член се притискаше към топлата ѝ плът.
Започнах да се разхождам, подкрепяйки я до леглото, докато не я избутах на обичайното ѝ място. Притиснах я, докато не легна там, а бедрата ѝ се разтвориха и гърдите ѝ се повдигнаха и паднаха, докато ме гледаше, сякаш искаше да я развратя възможно най-пълноценно. И ако не бяха правилата, които ме обвързваха, щях да го направя сто пъти повече.
– Благодаря за просвещението, Барби – издишах аз и също толкова бързо се отдалечих от нея.
Тя ме зяпна, докато придърпвах завивките върху нея и я прибирах.
Поставих една възглавница в средата на леглото, за да съм сигурен, че члена ми няма да ме привлече през нея, за да я докосна през нощта, след което се преместих около леглото и се свлякох на мястото си с пристъп на разочарование, тъй като члена ми се напрягаше от най-отчаяната нужда да довърша това, което бяхме започнали.
– Сериозно? – Изръмжа Тейтъм, обръщайки големите си сини очи към мен точно преди светлините да угаснат с настъпването на полунощ.
– Не съм аз този, който е създал правилата, Барби – отвърнах, като се засмях мрачно, докато тя ме проклинаше.
Изпуснах бавно дъх и затворих очи, опитвайки се да се накарам да забравя, че тя е само на няколко сантиметра от мен, а тялото ѝ боли в тъмното също толкова, колкото и моето. Но не в това беше смисъла.
В гърдите ми се появи лекота, докато си мислех за това, което току-що бяхме направили, и за пръв път в живота си се запитах дали не съм грешал да вярвам, че няма истински начин да успокоя демона в себе си. Може би имаше неща, които можех да направя, за да задоволя тази болка в кръвта си и отчаяната си нужда от контрол, които не бяха толкова разрушителни, колкото всичко, на което винаги съм разчитал.
Когато дишането на Тейтъм стана равномерно, се преместих настрани, като се подпрях на възглавницата, която бях поставил, за да ме държи далеч от нея, и я гледах на лунната светлина, която се процеждаше през витража над леглото ми.
Знаех, че има нещо специално в това момиче още от първия момент, в който я погледнах. А сега бях още по-решен да я накарам да приеме мястото си сред нас. Защото, ако това не беше съдба, то не знаех какво е. Тейтъм Ривърс беше моя. И никога нямаше да я пусна.

Назад към част 15                                                       Напред към част 17

***

– За какво беше това?! – Лер Алварис се засмя, когато Марсо като страхливец хвърли заклинание за защита вместо за атака. И не само заради себе си, а по някаква причина огради Първородното дърво, Айра, Никса, която търпеливо чакаше командата му, вкаменения Дер Солен и дори спящото момче, което никога нямаше да се събуди.
– Глупак – промърмори архимага и вдигна ръце. – Дадох ти шанс, а ти не се възползва от него.
Марсо, който трескаво довършваше защитата си, остана безмълвен.
– Е, това беше твоя избор… Сбогом, Марсо.
Лер Алварис не изчака призрака да завърши нелепия си щит. Щеше да е забавно да се бие, когато всичките му предимства бяха изчезнали, и да гледа как надеждата в очите му избледнява и на нейно място се настанява отчаянието. Но уви. Оставаше да се види колко време щеше да мине, преди най-добрата, най-сложната и най-страховитата му защита, измисляна някога, да се разпадне.
Лер Алварис се усмихна хищнически и посегна към Озарението, приятно изненадан от напрежението му. Той го загреба, като възнамеряваше да изгори всички присъстващи, живи и мъртви. Усмихна се мислено и игриво създаде просто огнено колело в дланта си. Но то беше с такива размери, че би отдало чест на Безименния бог. След това кимна доволно и рязко стисна дланта си с намерението да освободи смъртоносното заклинание…
Едва сега забеляза, че от безименния му пръст пада пепел – всичко, което беше останало от грижливо изработения, старателно изсечен, изпълнен със сила пръстен, за който беше прекарал много години.
– Какво за…? – Лер Алварис се намръщи недоумяващо. След това сведе поглед и потрепери, забелязвайки малката струйка сила, която все още се вливаше в подмладеното му тяло.
Тя го изпълваше постепенно, незабележимо, разпространявайки се внимателно по цялото му тяло. Първо възстанови резервите, които бяха изчерпани по време на прокопаването на тунела. След това се вля във външния източник. Изпълни го докрай, като го накара да се разпадне на люлякова пепел. И когато нямаше къде да изхвърли излишъка, той започна да се натрупва вътре. В слабото човешко тяло. И продължаваше да се влива като безбрежна река, безкрайна вълна, все по-нарастващ водопад… Не, това вече не беше водопад, а почти море… Какво море! Цял океан!
Архимагът потръпна от предчувствие за непоправима грешка и бързо се обърна: Никсът, който се беше изправила на крака, го гледаше без никакво съчувствие. Гледаше го с насмешка, безмилостно наблюдавайки как изсветлената му коса свети все по-ярко и по-ярко. Кожата му сияеше все повече и повече. Еластичните люлякови лъчи, които не можеха да се поберат вътре, но веднага се стремяха обратно, навлизаха в мага насила, бавно и тежко, заплашвайки да го разкъсат на парчета.
Оказа се, че човешкото тяло не е приспособено към такова ужасно изпитание. То не можеше да съхранява и обработва толкова много енергия. Но не можеше и да я освободи – имаше твърде много енергия! И щеше да е твърде много да добави дори и капка повече…
– Какво? – Прошепна Марсо, докато лер Алварис придобиваше зловещо блед цвят. – Няма такова нещо като твърде много сила, нали? Не взе ли предвид това?
Водачът на Завета преглътна и се вгледа с ново разбиране в създадената от него защитна мрежа: Здрава, широка, готова да покрие Първородното дърво от всякаква вреда. Дори от мощна експлозия, която можеше да разкъса половината Занд на парчета.
– Нима си мислеше, че можеш да се мериш със силата на един бог, когато разполагаш със силата на един бог? – Прошепна отново Марсо. – Но Сърцето е нашия бог. То е нашата сила, нашата радост и скръб, нашите колебания, нашите съмнения, нашето щастие и нещастие, нашата омраза и любов… То е всичко. А всичко не може да се измери с човешки стандарти. И не може да съществува там, където няма свобода за него… Не знаеше ли това? Не знаеше ли, че не можеш да станеш бог, докато все още си човек? Не разбра ли защо някога съм останал без тяло?
Архимагът потръпна.
– Да – усмихна се горчиво призрака. – Някога направих същата грешка, която ти правиш сега.
– Но ти не я допусна!
– Кой ти каза?
– Ти… – Лер Алварис направи пауза, след това срещна разбиращия поглед на Кер и изрева тихо: – Проклет да си! Ти ме измами!
– Забравих – Марсо поклати глава. – Сърцето беше отнело паметта ми от момента, в който стъпих на границата му. Заедно с мислите за смъртта. Заедно с отговорите и спомените за това защо бях наказан по този начин.
– Марсо!
– Прав си: Аз наистина бях тук – прошепна духа. – Наистина бях стигнал до Първородното дърво. Застанах пред него като глупак, искайки глупости за себе си точно така. А ти… Страхувам се, че дори сега не си способен да се превърнеш в Сърцето на Зандокар. Но трябва да признаеш, че за такова знание си струва да умреш. Ти си учен, нали? Изследовател? Усещаш ли величието на момента?
Лер Алварис се вгледа в Айра със суеверен ужас. Жива, невредима, способна лесно да понесе ужасната сила, която бълбукаше в Първородното дърво и чийто ръб бе успял да прихване.
Беше му дала сравнително малко – дори не половината от това, което притежаваше, а една трета… Или дори по-малко. А останалата част все още кипеше в него. Тя все още беше жива. Размотаваше се на мощни потоци, образувайки гигантски лилав вихър.
– Но как може да го издържи?!
– Както може – прошепна още по-тихо Марсо. – Не само Първородното дърво я подхранва.
Архимагът изведнъж видя безжизненото лице на Викран, изтънялата му аура и внезапно осъзна всичко:
– Ти!
Дер Солен се усмихна слабо.
– Какво си направил!
– Дадох ѝ силата си – отрони безмълвно бойния маг. – И силата на духа. Знаеш, че инициацията е като махало. Чрез него можеш да вземеш това, което искаш, или да дадеш това, от което има нужда.
Директорът най-сетне разбра единствената причина, поради която ученика все още не се беше намесил, не се беше борил и дори не се беше опитал да се съпротивлява. Видя угасналата му аура, заслуша се за миг в резервата и изстена оглушително:
– Ти изгори дарбата си до основи! Вече не можеш да призовеш Озарението!
Викран дер Солен се усмихна малко по-широко:
– Не съжалявам.
– Безумец… Защо! – Извика архимага. – Какво е това, че си готов да умреш заради нея!
– Всичко – тихо прошепна майстор Викран, обърна се към Айра и дълго се взираше в невъзможно бледото ѝ лице. – Тя беше всичко. Цял живот. И смърт. Воля. Свобода. Болка и щастие… Но ти не би разбрал. Това е само моята болка и моето щастие. Моят живот и моята смърт. Всеки ден. Всяка година. Отсега и завинаги… Само че го осъзнах твърде късно.
Лер Алварис замръзна от изумление, виждайки нещо странно в очите на бившия си ученик. Нещо невъзможно, немислимо, нещо, което изобщо не би трябвало да е там.
– Това не работи така! – Изстена той, неумолимо разпадайки се. – Не би могъл да го направиш втори път…
– Ти си прав. – Викран дер Солен дори не се обърна – гледаше неподвижно все още замръзналото момиче, търсейки в очите ѝ признаци на разбиране. Поне един знак, че е бил чут. Поне лека усмивка, неуловимо движение на веждите, дори малка сълза… Нищо. Айра виждаше само празнота пред себе си. Чуваше нещо друго. Не усещаше нищо от онова, което някога бе преживяла като човек, и не направи нищо, за да покаже, че все още си спомня.
Дори не се обърна, когато зад гърба му се чу бързо засилващ се грохот. Когато поляната бе залята от люляково сияние, а полупрозрачната фигура на архимага внезапно бе изкривена и изкривена от спазъм, след който той изкрещя беззвучно, разпръснат от милиони малки искри. Чу се дълго, протяжно свистене, последвано от обречен стон, а след това звук от експлозия, която завърши със звучен трясък върху магическия щит.
– Това е всичко – въздъхна зад гърба му Марсо. – Трябва да съм бил доста добър в последния си живот, щом съм успял да задържа това нещо върху щита си дори след като съм умрял. Едно хубаво нещо: Сега поне знам защо се изпарих на място. И мога да оценя грозната гледка. Викран, ти жив ли си?
– Не – отвърна небрежно бойния маг.
– Мда… Значи не е боляло. Може да съм се пресметнал погрешно. Или пък може да не съм бил достатъчно силен. Мисля, че Айра малко ме надцени, не мислиш ли?
Викран дер Солен не отговори, но Марсо не очакваше да каже нищо: Когато се увери, че директора на Академията за висши изкуства го няма, той огледа празната поляна с изпитателен поглед, видя как се разтварят последните люлякови искри и въздъхна с облекчение:
– Викран, не стой така, още е рано да умираш… – Благодаря на Всемогъщия, успяхме. Айра, моето момиче, събуди се: Имам да те помоля за още една малка услуга!
Тя потръпна с цялото си тяло, сякаш бе чула, за първи път затвори очи и като се измъкна от неохотно разпънатите лиани, бавно се плъзна надолу по мекия мъх.

Назад към част 40                                                       Напред към част 42