Етикет: Т.О. Смит – Дивите врани МС: Майчиният чартър

Т.О. Смит – Брет
Книга 1

За Райли – моята причина за всичко, което правя.
И за всички читатели, които обожаваха Хартата на надеждата на Дивите врани MC, се надявам да обикнете също толкова и Хартата на майката.

БРЕТ

Трябваше ми само кафе. Вместо това не само участвах в масово убийство, но и отвлякох вкъщи красива жена с руса коса и сиви очи.
Тя има минало, от което се нуждае от защита.
А аз имам склонност да играя герой.

О Л И В И Я

Това е първият ми работен ден и се случва нещо неочаквано.
Някой е решил да стреля в супермаркета, в който съм касиерка.
За щастие там има човек, който действа достатъчно бързо, за да спаси не само моя, но и неговия живот. Но стрелецът и аз имаме история…
И Брет е единственият ми шанс за оцеляване.

Глава 1
БРЕТ

Вземи шибано кафе, докато си навън. – Винсънт

Кълна се в Бога, всички бяхме група мързеливи пичове. Избягвахме да ходим до магазина на всяка цена. Който имаше достатъчно смелост да излезе, обикновено се нагърбваше с това да вземе всички неща, от които клубът се нуждаеше.
Като например кафето, тъй като всички бяхме група малоумници, които не можеха да оцелеят без дневните си дози кофеин всяка сутрин. И Бог да благослови Пени – жената на Купър. Обикновено тя спасяваше всички ни от необходимостта да ходим до магазина. Благославяйки сърцето ѝ, тя обикновено купуваше всичко за всички нас, стига да ѝ давахме пари за това.
Макар че Купър – нашият президент – обикновено се вбесяваше, че я „използваме“, както той се изразяваше.
Но, хей, тя беше доброволка. И кои бяхме ние, за да откажем на жена, която искаше да пазарува вместо нас?
С уморена въздишка се измъкнах от стария си раздрънкан пикап и влязох в магазина. Беше още рано сутринта – твърде шибано рано – така че магазинът все още беше доста мъртъв, което предпочитах.
Колкото по-малко хора ми се налагаше да срещам, толкова по-добре. Хората в този град се страхуваха от нас повече, отколкото ни уважаваха. А мръсните погледи, които понякога получавах, наистина ми лазеха по нервите.
Но по-възрастните жени? Адски смешно беше да им се нахвърлям, особено когато ги хващах да клюкарстват за клуба зад гърба ми. Това винаги ги караше да изпадат в ужасен пристъп.
Насочих се направо към пътеката с кафето, за да си взема, като взех най-силния вид, който продаваха. След това се отправих към пътеката с болкоуспокояващи, за да си взема малко Тиленол. Бях се събудил с проклето главоболие и когато отидох да издирвам Тиленол, ето че в клуба нямаше нищо.
Затова и отидох до магазина рано тази сутрин.
Ебати гадното, че през повечето време живеех с група възрастни задници, ебати мъжете.
Телефонът ми вибрира в джоба. С мърморене го извадих и погледнах съобщението на Хален.

Винс каза, че си навън в магазина. Имаш ли нещо против да вземеш една кутия презервативи? – Хален

Игнорирах това съобщение. Възрастен мъж можеше сам да си вземе шибаните презервативи.
Взех една кутия с пастички „Little Debbie“ и се отправих към касата, като реших, че сладкишите и кафето са начинът за закуска тази сутрин.
Поставих стоката си на конвейера и посегнах към портфейла си, без да поглеждам към касиерката.
Но ебаси, когато го направих? Тя открадна проклетия дъх от дробовете ми.
Вероятно беше само няколко сантиметра над метър и половина, което ме караше да се извисявам над нея. Русите ѝ къдрици бяха прибрани на кок на върха на главата ѝ, а по лицето ѝ нямаше никакъв грим, но въпреки това успяваше да изглежда шибано спираща дъха.
И за разлика от много други жени на нейната възраст, които бях виждал да носят униформата на магазина, тя я носеше с вкус – всички копчета на ризата ѝ бяха закопчани, кремав пуловер на раменете ѝ и чифт дънки, които не изглеждаха така, сякаш прекъсват кръвообращението ѝ.
– Това ще бъде 12,32 долара – информира ме тя, като ме погледна.
Тези очи. Тези шибани очи завинаги щяха да преследват душата ми – просто го знаех.
Бяха в светъл нюанс на сивото с разпръснати в тях малки сини петънца. Дори не ми пукаше, че безсрамно я зяпам.
Исках я – трябваше да я имам. Нуждата да я имам под себе си, да крещи името ми, пулсираше в кръвта ми като шибана лава.
Ебати лавата.
Така ли се беше чувствал Купър, когато за първи път e срещнал Пени? Защото, Господи Боже, сега разбрах защо се е движил толкова бързо с нея. В един момент мъжът беше свободен, а в следващия вече водеше вкъщи жена – кралицата на клуба.
– Еми, сър…
Светкавицата на пистолет проблясна в периферното ми зрение и аз бързо погледнах към витрините на магазина. Там стоеше мъж с полуавтоматична пушка в ръце.
– Долу! – Изръмжах, надявайки се, че съм предупредил всички достатъчно.
Прескочих касата и бързо дръпнах русата жена надолу в малката, подобна на кубче зона, като свих тялото си около нея, докато човекът откри огън. Звукът от куршуми, писъци и чупещо се стъкло изпълни въздуха и прониза ушите ми.
Блондинката крещеше в прегръдките ми, но аз я държах здраво, за да я предпазя. Вече бях стрелян и пробождан – многократно – но нямаше да мога да живея със себе си, ако нещо се случи с нея. Не и когато бях преминал задълбочено обучение не само по бойни изкуства, но и с „Дивите врани MC“ за това как да защитавам другите при шибана престрелка.
Военните ме бяха научили на много неща, преди да ме уволнят с огнестрелна рана. Но в клуба? Те ме научиха на жизненоважните неща как да оцелявам и да запазвам спокойствие, когато животът е на карта.
Изстрелите спряха и аз сложих ръка върху устата на блондинката, за да я накарам да млъкне. Широките ѝ, уплашени сиви очи се насочиха към моите.
– Шшш. – Тя кимна с глава. Бавно махнах ръката си от устата ѝ, като държах тялото си около нейното.
Кръвта бавно си проправи път под касата. Дишането ѝ се ускори, лицето ѝ пребледня. Бързо обърнах лицето ѝ към гърдите си, за да ѝ попреча да види кръвта. Заслушах се, долавяйки звука от движението на ботушите, стъклото, което хрущеше под тежестта на човека.
А стрелецът си проправяше път към нашата каса.
Бързо измъкнах пистолета си от кобура и притиснах пръст към устните на блондинката, преди бавно да я пусна, излизайки от скривалището си. Прокрадвайки се зад касата, държейки гръб към нея, зачаках в самия край, наблюдавайки как той се приближава все повече и повече.
И тогава го прострелях в шибаното му коляно.
Той изрева от болка, докато се свличаше на земята. Скочих, ритайки оръжието му по пода, преди да коленича над него и да започна да му удрям лицето.
До ушите ми достигна звукът на сирена и аз вдигнах глава, за да срещна паникьосаните очи на красивата блондинка, която беше моята касиерка. Беше бледа като призрак, по лицето ѝ се стичаха сълзи, цялото ѝ тяло трепереше, докато гледаше надолу към мъжа, който сега беше в безсъзнание на пода.
– Спокойно – успокоих я аз, докато се изправях. Внимателно хванах горната част на ръцете ѝ. – Вече всичко е наред. Ти си в безопасност – провикнах се аз.
Тя изхлипа, докато се изстрелваше към мен, а коленете ѝ поддаваха. Паднах на пода заедно с нея, като я държах здраво, докато полицаите се процеждаха в магазина. Купър влезе с тях, а Деймън – нашият вицепрезидент – точно зад него. Моят президент срещна погледа ми, челюстта му се сви, а очите му пламнаха от ярост.
Такива гадости не се случваха в нашия шибан град.
– Ще си платят – изръмжа той.
Кимнах в знак на съгласие, преди да насоча вниманието си обратно към истеричната блондинка в ръцете ми.
– Хей, трябва да се успокоиш – успокоих я аз. Внимателно хванах лицето ѝ в ръцете си и я принудих да вдигне поглед към мен. Ебаси, тя беше изпаднала в шок. Цялото ѝ тяло се тресеше в ръцете ми.
Бързо се отърсих от хватката си. Купър я грабна от мен, а аз свалих коженото си яке, преметнах го през раменете ѝ, преди внимателно да прекарам ръцете ѝ през ръкавите. Бързо и нахлузих ново облекло и я придърпах обратно в прегръдките си.
Деймън грабна един случаен стол за двор, който бяха поставили за продан, и мълчаливо кимна с глава към него.
– Благодаря – измърморих грубо аз.
Бързо се изправих с блондинката в ръце и се настаних на много по-удобния стол. Купър и Деймън останаха близо до мен и разговаряха помежду си, докато полицаите оглеждаха мястото на инцидента. И двамата други работници, които бяха тук, бяха мъртви, а единствената причина тази жена да е жива беше, че бях действал достатъчно бързо, за да я спася.
– Можеш ли да ми кажеш името си? – Попитах я.
– О-Оливия – заекна тя.
Усмихнах и се.
– Хубаво име – направих комплимент и го казах сериозно, въпреки че се надявах да я разсея. Тя потърка главата си. Без да кажа нито дума, свалих косата ѝ, като мълчаливо благодарих на Купър за това. Бях го гледал как го прави с Пени, когато тя се оплакваше от главоболие.
– Просто си почини – успокоих я аз. – Полицията ще иска да говори с теб след малко.
Започнах да масажирам скалпа ѝ.
– Искам да си тръгна – промълви тя, а очите ѝ ме молеха.
– Спокойно сега – провикнах се аз. – Ще те изведа оттук веднага щом полицаите поговорят с теб и приключат с разпита на теб и мен, става ли? Но засега трябва да седим тук.
– Не искам да съм сама. – Тя се разтрепери и по бузите ѝ се плъзнаха още сълзи.
Стиснах ръката си около нея.
– Тогава няма да бъдеш – обещах. – Аз съм тук. Просто си почини.
Погледнах към Купър. Той вдигна поглед от мястото, където вдигаха от земята изпадналия в безсъзнание стрелец, за да срещне очите ми.
– Ще излезе под гаранция – каза той тихо. – Тя го е видяла. Тя ще има нужда от защита.
Кимнах в знак на съгласие.
– Тя идва с мен – казах му.
Той кимна веднъж.
– Не очаквам нищо друго, братко.

Напред към част 2