Глава 2
ОЛИВИЯ
Живея в града едва от две седмици, а вече бях свидетел на стрелба.
И единствената причина, поради която бях жива в момента, беше мъжът, който в момента седеше на шофьорската седалка на този стар, разбит пикап.
Полицията ме беше разпитвала многократно. В този момент единственото, което исках, беше горещ душ, чисти дрехи и да спя. Вече нямах работа, бях свидетел на стрелба и днес бях видяла твърде много трупове.
– Добре ли си? – Човекът, който беше спасил живота ми, ме попита, като ме погледна.
Човекът беше адски секси, това можех да му го призная. Имаше мръсно руса коса, която беше малко къдрава и естествено небрежна, но я носеше добре – сякаш беше истински стил. По челюстта му имаше лека набола брада, която му придаваше суров вид, който определено подхождаше на разбойническата му осанка с жилетката на мотоклуба.
А тези очи? Бяха с поразителен нюанс на синьото, но те привличаха, държаха те в плен. И бяха единственото нещо, което ме предпазваше от това да не побеснея през целия ден.
Той беше там и ме беше спасил. Дължах му живота си за това, което беше направил днес.
Погледнах назад към прозореца до мен, като опрях глава на вратата.
– Добре съм – казах му. – Малко съм разтреперана, но ще се оправя.
– Ще те заведа в клуба – информира ме той. Дръпнах глава назад, за да го погледна шокирано. – Този човек – ще излезе на свобода под гаранция. Винаги го правят, а аз няма да рискувам, че той ще тръгне след теб, за да те убие. Ти си свидетел.
Кръвта ми се смрази при мисълта, че този човек ще ме преследва. Страхът, че миналото може дори леко да се повтори, ме накара да ми се доповръща.
– Ти също – отвърнах аз, опитвайки се да скрия страха си от него. – Не виждам някой да ти поставя допълнителни мерки за безопасност.
Той се засмя.
– Скъпа, аз съм шибан разбойник – каза ми той. – Знаеш ли какво означава това? Ние не правим глупости по правилата. Живеем според собствените си кодекси. Днес ти спасих задника – поставих собствения си задник на карта заради теб. Не смятам да оставям всичко това потенциално да се пропилее, само за да можеш да имаш своята независимост.
Бях вряла и кипяла. Той не само ме беше прозрял, но и беше грубо откровен.
– Боже, ти си копеле – изригнах аз.
– Не, скъпа. Просто се опитвам да те защитя. – Той ми намигна. – Но имам пишка, ако искаш да я видиш.
Устата ми се отвори от шок. Наглостта на този мъж!
– Ти си отвратителен! – Изкрещях му. Той се засмя, раменете му се разтресоха. – Какво, по дяволите, ти е?!
Той ми се усмихна, открадвайки дъха от дробовете ми, като за момент ме накара да забравя за това, което бях изрекла.
– Накарах те да излезеш от главата си. – Усмивката му се разшири. – В теб има огън. Добре. Дръж го там – нареди той. Усмивката му спадна. – Защото, ако този шибаняк се покаже, както мисля, че ще стане, ще ти трябва този огън, за да се държиш на краката си.
Преглътнах буца, страхът дращеше в гърлото ми.
– Наистина ли мислиш, че той ще ме преследва? – Мисълта за този сценарий ме накара да искам да се свия някъде в дупка и да се скрия до края на живота си.
Той изръмжа.
– Не мисля, скъпа. Знам, че ще го направи. Защото, ако се изправиш срещу него в съда, той знае, че ще си отиде за дълго време, шибано дълго време. Ще иска да затвори устата на всеки, който може.
– О, Боже – задавих се аз. Повръщането се надигна в гърлото ми. – Ще повърна.
Той бързо дръпна пикапа встрани от пътя. Отворих вратата и излязох точно преди да повърна закуската си. Миг по-късно усетих как човекът издърпва русите ми къдрици от лицето ми, а другата му ръка разтрива гърба ми.
– Спокойно – успокои ме той. Поех си накъсано дъх, преди отново да се задавя. – Всичко ще бъде наред – обеща той. – Ще се справиш. Няма да позволя да ти се случи нищо.
Бавно се изправих обратно и се облегнах на страничната част на пикапа му, всмуквайки свеж въздух в дробовете си. Затворих очи, слушайки как той рови из пикапа си за нещо.
– Ето – каза той.
Отворих очи и го видях да протяга към мен парче ментова дъвка. С малка, благодарна усмивка го взех от него.
– Как се казваш? – Попитах го.
Той се намръщи към мен.
– Сигурно наистина си била извън себе си, когато ни разпитваха. – Аз само свих рамене. – Аз съм Брет – секретар на Дивите врани MC. – Той се потупа по елека и аз се изчервих, когато осъзнах, че името му е било точно пред лицето ми през цялото време. – Хайде – нежно ме подкани той. – В пикапа. Изглеждаш така, сякаш и най-малкият вятър ще те преобърне.
– Имам нужда от чисти дрехи – казах му. – Искам да си взема душ.
Той ми помогна да се върна в пикапа.
– Ще ти дам някои от моите, за да ги облечеш засега. Точно сега искам да те закарам до клуба, за да можеш да вземеш горещ, релаксиращ душ и да поспиш за малко. И за двама ни денят вече беше тежък.
С това той затвори вратата и заобиколи капака на пикапа. Не можех да се сдържа. Взирах се в него, докато той се плъзгаше на шофьорската седалка на пикапа.
В какво, по дяволите, се бях забъркала?
***
Нервно слязох по стълбите, слушайки разговорите на множество мъже – някои се смееха. Чух писъци на две деца и женски смях.
Сякаш нахлувах в огромно семейство.
След като Брет ме беше довел тук, той ме беше завел направо нагоре, без да каже нито дума на никого, и ме остави да си взема душ със строги инструкции да подремна след това. Дори не му се скарах за това. Отчаяно ми се искаше да пропълзя в леглото. А спането върху мекия му матрак беше най-добрият сън, който бях имала от много време насам. Всъщност поне веднъж се почувствах в безопасност.
– Брет! – Изкрещя една жена. – Не давай на Райкър повече шибани бонбони!
– О, хайде, Пени – чух Брет да казва, когато завих зад ъгъла. – Той е толкова добро дете.
– Брет, ако не послушаш жена ми, през следващия месец ще оправяш и двата ѝ шибани автомобила всеки ден – мъж с президентска лепенка на елека предупреди Брет.
Гледах как Брет гъделичка малкото момче на коляното си. Малкото дете пищеше и се кикотеше.
– Иди при майка си. Знаеш, че е време за закуска – нареди Брет, преди да пусне малкото дете. – И Райкър, не я ядосвай! – Извика след него Брет, докато малкото дете тръгна да бяга.
След това се обърна и очите му се спряха върху мен. Той се усмихна.
– Здравей, Спяща красавице. Спа ли добре? – Попита той.
– Да – благодаря – казах му, докато се приближавах. Погледнах към мъжа отстрани и му протегнах ръка. – Аз съм Оливия. Благодаря ви, че ме приехте тук.
Мъжът кимна веднъж и стисна ръката ми в своята, като я разтърси с твърда хватка.
– Купър – аз съм президентът. И не ми благодари. Ние се грижим за хората тук.
– Райкър! – Изкрещя една жена.
Купър въздъхна.
– Това дете ще бъде шибаната ми смърт – закле се той, докато си тръгваше.
Брет издърпа един стол до себе си, като ми направи жест да седна.
– Ембър ще ти донесе храна след малко, помолих я да го направи, когато се събудиш. – Той прокара очи по лицето ми. – Добре ли си? – Попита ме накрая.
Кимнах му.
– Да. Но ще се почувствам по-добре, когато мога да си взема собствени дрехи.
Той ми кимна, стрелкайки се с усмивка към една тъмнокоса жена, която пристъпи към масата с чиния с храна в ръце.
– Благодаря, Ембър – каза ѝ той. Тя разроши косата му с усмивка, преди да изчезне от масата. Изненадващо, ревността се завъртя в червата ми, шокирайки ме до смърт. Брет насочи усмивката си обратно към мен, като ме накара да забравя за какво изобщо ревнувах. – След като се нахраниш, ще се качим до твоето място и ще ти вземем някои от дрехите и други неща. И трябва да вземем колата ти от магазина.
Поклатих глава към него.
– Нямам кола – информирах го. – Ходя навсякъде пеша, така че не е нужно да се притесняваме за кола.
Той се намръщи, но не коментира, въпреки че можех да кажа, че фактът, че нямам кола, го притеснява по някаква причина. Поклащайки глава, той отново ми се усмихна с непринудена усмивка.
– Яж – нареди той. – Колкото по-бързо се наядеш, толкова по-бързо ще можем да ти вземем нещата.
Погледнах го.
– Не ме притискай.
Усмивката му се разшири, а в очите му блесна забавление.
– Ебаси, обичам упоритостта ти. – Бузите ми пламнаха от думите му. Очите му потъмняха и той изплези език, за да оближе устните си. Дъхът ми застина в гърлото, бях толкова внезапно възбудена, че за момент замразих мозъка си. – Майната му – изръмжа той. Всяка една част от тялото ми изтръпна от този първичен звук. – Ти си опасна, Оливия – твърде опасна, по дяволите. – Той си пое дълбоко дъх. – Яж – каза ми. – Ще се върна след малко.
Аз бях опасна?
Господи. Явно никога не се беше сблъсквал със себе си, защото шибаните ми яйчници бяха на ръба да експлодират.
Назад към част 1 Напред към част 3
