Автор: LudatA

СЕТ

Бях хванал една малка синя птичка и се вълнувах да видя колко добре може да лети, когато и подрежа крилата. По дяволите на луната, тази синя птица е хубава.
Поведох първокурсниците от Въздух през кампуса към моята Къща, а глудницата ми се групираше около мен, прокарвайки пръсти по мен, докато ускорявах темпото, им предложих няколко усмивки. Дарси беше сред моите новаци, моята плячка. Всички тук тази вечер бяха на моята милост и това ми даваше сила, от която главата ми се въртеше.
Минахме през Плачещата гора и адреналинът премина през крайниците ми, докато лунната светлина се разливаше през клоните и целуваше плътта ми. Луната ми намигна през клоните, а аз й отвърнах с намигване, споделяйки нашата малка тайна. Тя знаеше, че тази вечер ще бъда алфа-куче, а тя ме подкрепяше както винаги.
Излязохме от дърветата и се насочихме към обширния скален връх, където се издигаше огромната кула, простираща се високо над нас, а тъмносивите тухли бяха древни и изветрели. В стените бяха вградени вертикални прозорци, а на самия връх имаше огромна въртяща се дървена турбина, която се движеше от вълшебния вятър, хвърлен там от феите, които я бяха построили преди стотици години. Предполагаше се, че моят много велик, чичо Фелпс е помогнал за построяването на тези турбини и неговата сила все още живееше във вечния магически вятър, който ги въртеше.
Когато стигнахме до входа, се обърнах с лице към жертвите си под сводестата врата, а те ме гледаха с вълнение и нерви, които се бореха в очите им. Вдигнах длан и хвърлих въздух към триъгълния символ над вратата, като го накарах да светне, преди желязната врата да се отключи.
– Първокурсници, постройте задниците си пред мен, защото ще го кажа само веднъж – извиках, а моите приятели от глудницата ме гледаха с изгаряща енергия в израженията им.
Приех новата сила в моята академия, докато глудницата ми ме заобикаляше, ръцете им се притискаха към мен, а главите им се свеждаха в знак на уважение към техния крал. Чувствах как звездите наблюдават това взаимодействие и знаех, че е важно, особено когато погледът ми се спря върху момичето, което току-що беше взривило един от най-добрите ми приятели в Кълбото. В задната част на гърлото ми се надигна ръмжене, но не позволих то да се появи на лицето ми. Никой не е наранявал приятелите ми и не се е измъквал от отговорност. Особено не момиче, което току-що е дошло от Царството на смъртните и има големи невинни бамби очи. Тя приличаше на плячка във всяко едно отношение и аз непременно щях да я превърна в бавна и мъчителна храна.
– Няма да влезете във Въздух, ако не използваш силата си върху този символ.- Посочих триъгълника над вратата, който беше знакът на доминиращия ми елемент.- Тъй като това е първият ви ден, вече я отворих, но от утре, ако не можеш да предизвикваш въздух, няма да получиш легло в моята Къща.
По чертите на Дарси премина миг на решителност, докато тя разтриваше пръстите си, за да усети магията в тях, след което сподели усмивка с момчето до нея, носещо шапка.
– Сега.- Усмихнах се широко, показвайки редици лъскави зъби, които можеха да изядат всички, ако някога ме пресрещнат.- Хайде да се заемем с това.- Погледнах към Дарси, като свих пръст, за да я подканя да се приближи, имайки нужда да преценя врага си. Може би можех да я накарам да ми се подчини, да я принудя да влезе в долната част на Дома ми и да я накарам да ми служи като Омега. Да, това ми хареса. Домашен любимец на Вега.
Тя се намръщи, поколеба се за секунда, преди да се приближи до мен, и аз преметнах ръка през раменете и, придърпвайки я силно към себе си. Вдишах аромата и, установявайки, че ми харесва сладостта около това момиче, докато галех с пръсти голата кожа на ръката и. Тя се опита да се отдръпне, но вече беше в капана ми и аз я притиснах по-силно, като вместо това протегнах пръсти към косата и. Цялата тази доброта не беше това, което бях очаквал от Вега. Представях си остри зъби, нокти и гневното лице на баща и. Но тя беше червена и сочна ябълка на дърво, на което всички останали бяха почернели. Може би тъмнината и живееше отвътре…
– Посвещение!- Извиках и роякът от по-големи ученици зад първокурсниците се спусна към тях, нахлузвайки черни платнени торби върху главите на всички.
Продължих да прегръщам новия си любимец, преди да се наведа и да вдишам захарната сладост на косата и. Подчини се, малко кученце. Аз съм твоят Алфа. И ти си изцяло моя.
Тя потръпна, опитвайки се да ме отблъсне отново, но в опита ѝ нямаше никаква магия и аз почти се разсмях, докато я държах в ръцете си. Прокарах език по бузата ѝ, опитвайки вкуса на врага си и откривайки, че е далеч по-апетитен, отколкото исках. Наистина можех да я изям. Хапка по хапка.
– Ерх!- Тя вдигна ръка, за да ме удари, но аз я улових с лекота и се усмихнах на предизвикателството в очите ѝ. Да, това момиче беше почерняло отвътре точно като баща си. И тази тъмнина щеше да се разлее, щом се научи да контролира силата си. Но ако в този момент тя беше моята малка кучка, тогава това нямаше да има значение.
Засмях се на яростното ѝ изражение.
– Успокой се, бебе. Така те поздравявам.
Поклатих глава, за да й покажа, че не искам да и навредя, а всъщност имах предвид точно обратното. Тя се намръщи, сякаш вярваше на кучешката ми постъпка, а сърцето ми подскочи по-бързо от вълнение.
– Точно така – каза тя неспокойно.- Просто все още се опитвам да разбера всичко това.
Засмях се, след което се обърнах обратно към тълпата, а ръката ми все още беше заключена плътно около нея. Ще го разбереш достатъчно скоро.
– Какъв е твоят орден, бебе?- Притиснах ухото ѝ и тя се стресна от контакта. Тази Вега имаше нужда от дълга, гореща вана и хапче за разхлаждане. Но предполагах, че ще трябва да се задоволи с едно потапяне в пълно унижение. Другите първокурсници ставаха нервни, докато чакаха нещо да се случи, а торбите над главите им затъмняваха цялата светлина. Но аз бях съгласен да чакат. Чакането само щеше да ги накара да се страхуват още повече.
– Е… какво?- Попита Дарси. По дяволите, тя дори не знае за Ордените?
– Знаеш ли… сирена, вампир… върколак?- Попитах с любопитство, докато Ашанти се премести зад нея и започна да сплита косата ѝ. Всъщност тя изглеждаше доста добре сплетена на плитка. Но това не беше парти за оформяне на косата на най-добри приятелки, а ход за надмощие и Ашанти я оформяше точно както на нея ѝ харесваше да изглежда, а не както искаше да изглежда малката красива Вега.
– Не знам за какво говориш – каза Дарси, докато притисках носа си към врата ѝ и вдишвах дълбоко. Тя беше апетитна. Като ягоди и позлатената кръв на една принцеса. Може би щях да я домъкна долу и да я маркирам със собствения си аромат.
Засмях се и се отдръпнах.
– Ти наистина си от света на смъртните. Не се притеснявай, бебе, тези сили скоро ще изплуват на повърхността.- Кимнах на Ашанти и тя напъха ленена торбичка върху главата на Дарси, което ме накара да се усмихна като Вълка, който бях. Тя се подпря на мен и ми хареса, че смяташе, че аз съм човекът, на когото да се довери точно сега. Приятелската ми постъпка се беше отплатила. Но и предстоеше да се срещне с чудовището под плътта ми.
Пуснах я, така че тя не остана с нищо, за което да се хване, а глудницата ми се групира около мен с развълнувани усмивки, очаквайки следващия ми ход. Сред тях беше и Кайли, която потискаше кикота си, докато гледаше как се разиграват игрите, и аз почуках кокалчетата си по бузата ѝ с усмивка.
– Ако не преминете посвещението ми, няма да останете във „Въздух“, ясно ли ви е?- Изригнах и половината от първокурсниците настръхнаха. Не и моята Вега обаче.
Издигна мърморене от всякъде, което ме накара да се намръщя. Аз бях Алфа. Техният капитан на къщата. И те щяха да ми покажат повече шибано уважение от това.
– Ще отговорите с „да, Алфа“. Да опитаме отново – заповядах аз.- Разбрахте ли?
– Да, Алфа! – извикаха първокурсниците, но погледът ми беше насочен към Дарси, който решително мълчеше. Стиснах челюстта си, инстинктите ми пламнаха, казвайки ми да я поставя на мястото ѝ.
Придърпах я към себе си още веднъж и усетих как мускулите ѝ се сковават в ръцете ми.
– Отговори ми, новако.
– Да, Алфа – каза тя, но звучеше принудено. Не беше толкова задоволително, колкото ми се искаше, но беше начало.
Пуснах я и тя се препъна назад, като почти се блъсна във Франк, който се отдръпна небрежно от пътя ѝ с подигравателна усмивка.
– ДВИЖИ СЕ!- Изръмжах като сержант и моята глудница и всички по-големи ученици тук обградиха първокурсниците, като ги повлякох след себе си, докато ги водех вътре. Кайли се затича, за да не изостава от мен, и аз преметнах ръка през раменете ѝ, а тя ми се усмихна палаво, като ми намигна с мигли. Мълчаливо измъкнах ножица от джоба си и й я подадох с намигване.
– Дай ми ги, когато те помоля за тях, бейби?- Прошепнах и тя кимна нетърпеливо, прибирайки ги в джоба си.
Няколко от моите приятели от глудницата се държаха близо до мен, галеха ръцете ми и пъхаха пръсти в косата ми, което накара Кайли да се нацупи. Определено трябваше да си поговоря с нея сега, когато беше в „Зодиак“. Всъщност не се занимавах с приятелки или гаджета, защото изключителността беше тъпа за мен, когато бях свикнала на нощни оргии с моята глутница. Защо да съм моногамен с една фея, когато мога да имам три, които да се редуват да ми смучат члена? Кайли беше чудесно разсейване през лятото, но сега, когато се бях върнал тук, тя беше по-малко разсейваща. Всъщност изобщо не разсейваше. Бях забравил, че тя щеше да бъде Пробудена тази вечер. Както и да е, може би тя беше съгласна на живот в стадото. Може би щеше да и е приятно да се навежда, докато Франк я чука отзад, а аз я гледам през стаята, докато чукам Алис. Предположих, че ще разберем.
Усилих темпото си нагоре по извитото бяло стълбище, което обикаляше все по-високо и по-високо в кулата, а адреналинът бръмчеше в тялото ми и ме караше да започна да вия като кученце. Но го държах под контрол. Сега бях в режим на спокойствие. И не позволявах на никого да види как маската се изплъзва, освен на наследниците.
В крайна сметка стигнахме до върха, където се намираше общата стая, и всички първокурсници се задъхваха, все още не свикнали с ежедневното изкачване. В тази кула се намираха най-добрите задници в кампуса, защото нямаше нищо по-добро за задните мускули от изкачването на стълби. Факт.
– Напред – заповядах аз, докато ги водех към общото помещение, и трябваше да се провираме през сивия каменен салон, изпълнен с вълнени килими и кремави кресла. Щракнах с пръсти и изпратих студен вятър в стаята, който задуха около първокурсниците с торбички, карайки ги да вярват, че сме навън. Няколко промърморвания на страх достигнаха до мен от страна на новобранците и Кайли потисна смеха си, докато злобна усмивка сви устните ми. Не я накарах да участва в посвещението, защото бях мил към нея. Циците ѝ тази вечер също изглеждаха на ниво, което помогна. И смятах, че това е моето извинение за необузданото секс парти, което бях организирал в момента, в който се върнах в академията.
Сега сте на върха на кулата „Въздух“ – обявих аз и първокурсниците се размърдаха.- Подредете ги на ръба.- Да видим дали ще успея да накарам Вега да изпищи.
Преместих се, за да застана пред стъпалото, където всички първокурсници бяха принудени да се подредят, а куп от по-големите ученици трябваше да хвърлят заглушителни мехури около себе си, за да не се чуе смехът им. Сложих ръце, като вперих поглед в онази, на която сините връхчета на косата висяха от качулката, готов да види пясъка и. Няколко от първокурсниците извикаха молби и аз им хвърлих сухи погледи. Краката на Дарси първи достигнаха ръба на стъпалото, докато другите се помъчиха да се настанят до нея.
Прокарах език по зъбите си, като погледът ми не се откъсваше от нея, докато тя се олюляваше от уплаха и Алис я избутваше обратно на мястото и.
Когато борбата спря, заобиколих всички, като се преместих да застана в края на редицата, докато преценявах треперещите им малки колене.
– Вие сте родени във въздуха, новаци!- Извиках.- Вятърът е ваш съюзник. Ако не можете да го овладеете, не заслужавате да живеете тук. Или изобщо да живеете.
Дарси поклати глава и от нея се изтръгна мърморене на страх, което предизвика вълна на задоволство в мен. Имах една принцеса на Вега, уплашена и във властта ми. А всичко, което бях направил, беше да й нахлузя торба на главата и да я сложа на едно стъпало. Да я накарам да ми се поклони щеше да е толкова лесно, колкото да намеря луната в небето. Подскачах във въздуха от радост, докато тази мисъл ме пронизваше. Нямах търпение да разкажа на останалите наследници колко страхлива е Дарси Вега. Тя щеше да бъде новата ми играчка за дъвчене. Моята малка слугиня в Дом Въздух. Да! Това щеше да е толкова забавно.
Кимнах на приятелите си от глудницата, които знаеха плана ми, и те набързо хвърлиха заглушителни мехури около всички първокурсници с изключение на Дарси, като ги отвлякоха встрани от стаята и я оставиха сама.
Кайли се изхили, когато се появи до мен, следвайки ме, сякаш беше на каишка, и аз я игнорирах, докато вдигах ръце на гърба на Дарси, а въздушната магия все още се разпръскваше около нея и караше космите да настръхва по откритата кожа на ръцете ѝ. Ръката ѝ се протегна, за да намери някого до себе си, но там нямаше никой. Тя беше самотна патица и аз щях да я накарам да кряка за помощ.
Оставих тишината да се разнесе за секунда, докато хората се бореха да сдържат смеха си от това, че тя стоеше там, кацнала на ръба на стъпалото.
– Чакайте – изпъшка Дарси.- Не знам какво да направя.
– Ще разбереш, момиче – обади се Кайли в знак на насърчение.
Дарси започна да трепери, а злобна усмивка дръпна устата ми, докато изпадах в мрака в мен, наслаждавайки се на всяка секунда от това. Принцеса Вега? По-скоро като Вега мишка. Щеше да е прекалено лесно да ги пречупя и донякъде бях разочарована, че нямаше да са по-голямо предизвикателство.
– На броенето до три ще скочиш и ако не се спреш да се удариш в земята, тогава ще се размажеш. А ако не скочиш, ще бъдеш бутната – обясних с ясен тон.
– Какъв хуй?- изпъшка тя, окончателно изгубила всякаква вежливост.
– Едно!- Извиках, игнорирайки я, докато я чаках да се отдръпне от скока и да започне да се моли.- Две!-
Тя спря да се клати и аз се намръщих.- Три!- Извиках.
Тя скочи, което накара веждите ми да се изпишат от изненада.
Краката ѝ се удариха в пода и Ашанти свали качулката си, всички пуснаха заглушителните си балони, докато бурен смях изпълни въздуха. Аз не се засмях, хванат неподготвен от нейния скок от този ръб. Беше повярвала, че това е върхът на кулата…
– Толкова смешно, Сети – каза Кайли, побутна ме и аз най-накрая изпуснах тих смях, наслаждавайки се на смущението на Дарси, когато дори първокурсниците се присъединиха към смеха. Но те грешаха да се смеят, защото тя не се беше провалила тук, а беше спечелила. А това просто нямаше да го позволя.
Заобиколих я, преценявайки, докато се усмихвах, без да харесвам свиващото се чувство в гърдите ми, което ми подсказваше, че тя все пак не е пълна мишка.
– Това не е смешно – изфуча Дарси, косата ѝ беше разрошена от качулката и изглеждаше адски секси. Тя се усмихна, шибано се усмихна, сякаш намираше шегата за забавна, а това нямаше да стане. Тя трябваше да бъде задникът на шегата, а не част от нея.
Хванах китката ѝ и я повлякох напред, докато я преценявах, а ръцете ми се плъзгаха по брадичката ѝ, после по косата ѝ, докато търсех в очите ѝ това, което знаех, че се крие в нея. И то беше там, скрито дълбоко, но аз го виждах. Нейната Фая, горяща в дълбините на тези тъмнозелени очи. И дори не беше близо до невинност. Здравей, дива принцесо.
– Това, което наистина не е смешно, е, че ти и сестра ти се появявате тук, за да откраднете трона ни. Работили сме с всички сили, за да заслужим това право. Четирите ни семейства управляват вече близо двадесет години след падането на крал Вега и Солария е много по-добре заради това. Родителите ни разделят властта помежду си и като синове на Небесния съвет скоро ще поемем тази отговорност от тях. Така че не възнамеряваме просто да седим и да те оставим да ни отнемеш трона и да върнеш Солария в онова бунище, което беше, когато баща ти управляваше – изръмжах аз, като се държах по-здраво за нея, тъй като моят Алфа ми казваше да принудя това момиче да бъде под мен, преди да и хрумне да се опита да направи същото с мен.
Лицето ѝ се изкриви от гняв.
– Не искам твоя трон.- Тя се опита да изтръгне китката си от хватката ми, но аз не я пуснах. Глупости.
Трябваше да я подтикна още повече. Трябваше да я пречупя, преди на животното в очите ѝ да му поникнат крила и да разбере колко високо може да се издигне.
Обърнах я с лице към тълпата пред мен.
– Кой казва, че този път наистина ще я хвърлим от кулата?- Сърцето ми биеше в мощна, гладна мелодия. Обичах да вдигам залозите в тази игра на власт, а тя беше тази, която скочи на първо място, така че нямаше да е толкова трудно да го направим отново сега, нали?
– Какво?- изпъшка тя, когато целият Дом Въздух изрева при изкачването си. – Махни се от мен!- Тя завъртя рамото си обратно към мен, но аз не я пуснах и я повлякох към огромните стъклени врати, които водеха към балкона. Поколебах се за секунда, чудейки се дали не отивам твърде далеч. Но после си спомних думите на майка ми. Никога не позволявай на враговете си да видят, че имаш сърце.
Винаги съм бил най-жестокият от моята глутница, това ме правеше толкова силен Алфа. Тя насърчаваше безмилостността ми, обсипваше ме с подаръци всеки път, когато не проявявах милост към феи, които се опитваха да ме предизвикат. В това бях най-добър, за това бях създаден. И все пак някаква малка част от мен от време на време надигаше глава и ми казваше да спра. Но аз не можех да я послушам. Когато разказах за това на майка ми, тя каза, че този глас е слабост и че не бива да му позволявам да влияе на решенията ми. Ако един ден щях да управлявам кралството, трябваше да бъда хладнокръвна, безпристрастна, да правя избори в името на по-голямото добро, без да се обвързвам с никакви емоции. Но когато тръпката премина през плътта на Дарси в моята, това гласче стана по-силно и ми каза да спра. Така че направих това, което винаги правех, когато гласчето станеше прекалено силно, заглуших го, оставих се да се понесе в спокойните, тъмни води на моята вътрешна фея и му позволих да завладее всяка част от мен. Бях изтръпнал тук, обвит в жестокост, и това беше мястото ми.
Завлякох Дарси до каменната стена на ръба на покрива, а учениците се тълпяха развълнувано зад мен, докато други шушукаха загрижено.
– Ти луд ли си?!- изкрещя тя отчаяно, докато се бореше да махне ръцете ми от себе си. Но колелото беше в движение и нямаше връщане назад. Трябваше да го направя. Да и покажа кой е шефът, да държа онази фея, която се криеше в нея, смазана.
Глудницата ми започна да вие, когато светлината на луната ни огря и аз наклоних брадичката си към нея, къпейки се в сребристата ѝ светлина. След това запратих Дарси здраво към стената и тя се огледа през рамо, откривайки, че цялата Къща я наблюдава през стъклените прозорци.
Хладнокръвно погледнах врага си, готов да го пречупя пред всички. Те щяха да видят как тя се сгромолясва, как моли и умолява. И едва когато коленичи пред мен, щях да я пусна от тази стена.
– Моля те, просто ме пусни долу – прошепна тя, а гласът ѝ трепереше от страх.
Усмихнах се, наслаждавайки се на това, че тази така наречена могъща принцеса вече ме моли за милост. Кайли се промъкна през тълпата, появи се отново до мен и взе ръката ми в своята. Нейната привързаност започваше да ми допада, което беше странно, като се има предвид колко привързан мога да бъда понякога със глудницата си и наследниците.
– Скочи – каза Кайли и в гърлото ми се надигна ръмжене. Това е моят цирк, бейби, не започвай да говориш вместо майстора на ринговете или ще смачкам и теб.
Дарси потърси приятелско лице сред тълпата, но не успя да се справи и погледна към мен.
– Спусни ме – поиска тя, почти достатъчно категорично, за да има пръстен на принуда в него.
Пуснах Кайли и се придвижих до стената, като хванах Дарси за глезените, за да ѝ покажа, че мога да я изстрелям от тази кула във всеки един момент.
– Добре – казах след дълга пауза, готов да увековеча тази нощ като онази, в която Сет Капела счупи Вега. – Но можеш да слезеш само когато съм отрязал цялата ти коса.
Кайли ми подаде ножиците, които й бях дал, и аз ги взех, размахвайки ги пред очите на тълпата.
– Какво?- Дарси изтръпна от ужас. Да. След това щяха да я наричат Дарси Ега заради плешивата ѝ глава. Или може би Плешивата Вега, или… нещо по-добро, но така или иначе нямах време да решавам това точно сега.
– Или това, или скок.- Повдигнах рамене и от всички страни се разнесе смях.
Подадох ножицата на Дарси и тя стисна челюст, а в очите ѝ се рееше решителност. Не, не, отстъпи, бебе. Покажи на света, че не си подходяща за трона.
Дай ми достойнството си, предай го и докажи кой е истинският наследник тук. Докажи, че си просто една мишка, която не би могла да управлява дори царството на бълхите.
Пръстите ѝ се огънаха и вятърът се надигна под нейната власт. Дали тя щеше да се бие с мен?
Идеята за това доста ми харесваше. Можех да я принудя да падне на колене и да я победя толкова лесно, колкото и дишането. Тя дори не беше обучена. Щеше да е идиотско, но с удоволствие щях да се справя с всяко предизвикателство, което ми отправеше.
Тя погледна през рамо към падането от кулата и една бръчка смръщи челото ми, когато разбрах, че не се кани да се бие с мен, а мисли да направи нещо много по-опасно.
Тя се обърна и аз пристъпих напред, устните ми се разтвориха, тъй като се канех да изкрещя и да ѝ кажа да спре, но тя вече скачаше, гмуркайки се от шибаната кула с движение, за което дори не бях предполагал, че някога ще помисли.
Скочих на каменната стена, а писъците и шокът погълнаха проклятията, които напускаха устните ми. Тя падаше с бясна скорост, пропадайки във въздуха, а косата ѝ се развяваше нагоре зад нея.
Щеше да се удари в земята, не можеше да прави въздушна магия по такава команда, току-що беше Пробудена. Майната му – свята работа на луната – майната му!
Пръстите ми трепереха, докато се подготвях да я уловя със собствената си въздушна магия, а сърцето ми барабанеше яростно в гръдния ми кош.
– Тя ще умре!- Въздъхна Ашанти.
– О, мои звезди – каза Кайли, докато записваше всичко на Атласа си, а очите ѝ горяха.
Тъкмо се канех да спра Дарси от удара със земята, когато тя се улови за един порив на въздуха и внезапно спря.
Раменете ми увиснаха и аз издълбах ръка върху лицето си, а облекчението ми умря бързо, тъй като куп ученици около мен започнаха да освиркват и да я подкрепят. Зъбите ми се вцепениха, когато тя спечели благоразположението на толкова много хора наведнъж, а аз се обърнах и си проправих път обратно през тълпата, адски ядосан. Трябваше да поговоря с другите наследници, но първо имах нужда от приятелска свирка и масаж на главата. Затова, като изревах на глудницата ми да ме последват, а Кайли едва не се свлече под тях, докато тичаха след мен, ги поведох към спалнята си и паднах на леглото си с подсмърчане.
– Всичко е наред, Алфа – мърмореше Ашанти, разпъвайки се в скута ми, а аз я хванах за ръцете, като ги сложих в косата си.
– Поглади ме.- Намусих се и тя кимна, като се зае да движи пръстите си в косата ми.
Франк започна да целува врата ми и аз изпуснах дъх, докато те работеха, за да изтръгнат напрежението от тялото ми. Но синеоката Вега беше твърдо в съзнанието ми, когато Ашанти започна да язди члена ми, а когато затворих очи, видях само Дарси на нейното място, която работеше, за да задоволи началника си. Имах чувството, че това е фантазия, която няма да е толкова лесно да превърна в реалност, колкото си мислех в началото. Но може би не всичко беше лошо. Така или иначе определено правеше нещата интересни. И ако трябваше да я унищожавам хапка по хапка, то поне щях да имам време да се насладя на храната, която й бях приготвил.

Назад към част 4                                                                     Напред към част 6

ДАРИУС

Глъчка изпълваше стаята около нас, докато седяхме на обичайното си място, излежавайки се заедно на червения диван в центъра на Кълбото, като същевременно се уверихме, че всички около нас могат да видят колко сме спокойни и безгрижни.
Другите Небесни наследници правеха шоу, смееха и се шегуваха, оплаквайки се на висок глас колко време отнема Пробуждането тази година и предполагаха, че може би Вегас са станали смъртни заради времето през, което са били далеч от Солария и вече нямат магия в себе си.
Нямах нужда да правя шоу по начина, който го правеха другите. Не че имаше нещо необичайно в това, че Сет се перчи, докато Кейлъб се смее, а Макс подсилва емоциите, които се надигат навсякъде около нас. Но знаех, че има преиграване в поведението им тази вечер. Защото днес беше, денят в който всичко, за което ни подготовяха през целия ни живот, можеше да се промени. Не че имах намерение да допусна това да се случи.
Сет започна да разказва шумна и задълбочена история за някаква групова оргия, в която е участвал снощи и аз го изключих, докато всеки вълк в стаята се задъхваше над подробностите. Много от тях започнаха да мигат с мигли, да демонстират мускули или да хапят устни с надеждата да получат покана за следващата сесия, но всички тези глупости които споделяше не бяха за мен. Ако щях да взема момиче в леглото със себе си, тогава щях да бъда единственият и фокус и тя със сигурност нямаше да има време да мисли за някой друг.
Облегнах се на място, а мислите ми се лутаха, докато преповтарях разговора, който бях провел с баща ми тази сутрин за завръщането на близнаците Вега днес. Надяваше се, че Ланс ще успее да ги открие преди месеци, да ги върне в кошарата. Тогава той искаше да прекарат тези няколко месеца в Солария, пребивавайки при Небесните семейства, за да могат сами да разберат отрано, че тяхното място сега е под нас. И за да се уверят, че нямат луди идеи да си върнат трона на баща си.
Знаех какво е възнамерявал да направи баща ми през това време. Той планираше да напълни главите на близначките с всички най-лоши дела, които Дивият крал някога беше извършвал, за да бъде абсолютно сигурен, че те вярват в плановете му за бъдещето на Солария.
Дори ми беше споменал използването на манипулация на Циклоп, ако се стигнеше до това и знаех, че има по-екстремни планове от това. Не че той дори благоволи да сподели голяма част от заговора си с мен. Но той искаше тези момичета да бъдат убити, преди да дойдат в тази академия. Въпреки че, разбира се, звездите бяха избрали друг маршрут.
Вече мразех момичетата близначки, които в момента стояха под звездите и призоваваха силата им да бъде събудена. Бяха направил това лято ад за мен и брат ми. Самото им съществуване и фактът, че Ланс се мъчеше да ги проследи толкова дълго, означаваха, че татко е беше в постоянно лошо настроение.
Небесните съветници се събираха на среща за завръщането на близнаците Вега и какво означаваше това за цялото кралство. Роялистите бяха сериозна болка в задниците ни. Бяха доста безобидни през годините, откакто Дивият крал умря, защото без наследник на кръвната линия на Вега нямаше кой да ги сплоти зад себе си. Най-лошото, с което трябваше да се борим, беше те да настояват баща ми и другите съветници да се борят за господство, за да видят дали между тях ще се появи нов крал или кралица.
Но четирите семейства винаги са били изравнени и когато турнирът се е състоял, това е било доказано на цяла Солария. И това само затвърди връзката между мен и тримата мъже, които днес споделят този диван с мен.
Цялото кралство беше доволно от плановете ни да управляваме след родителите си. Те го искаха. Нямаше алтернатива. Досега.
Всички тези дълги и явно утежняващи срещи с Небесния съвет бяха завършили с яростния гняв на баща ми и завръщането му в имението неизбежно свършваше с някакъв насилствен изблик.
Поех тежестта на това през лятото, предпазвайки Ксавие и майка ми от гнева му винаги, когато можех. Но сега, когато се върнах в Академията на зодиака, червата ми се свързаха от загриженост за тях, оставени в тази къща с него.
Все пак имах един светещ маяк на надежда за тяхната безопасност. Една единствена цел, която баща ми беше изръмжал в лицето ми, докато ме приковаваше към стената на офиса си тази сутрин. Трябваше да се отърва от проблема с Вега заради него. Искаше ги счупени, неспособни дори да вдигнат поглед, за да срещнат нашия, камо ли да обмислят да застанат срещу нас. И бях повече от щастлив да се заема с тази задача, ако това означаваше да го правя щастлив, за да запазя семейството си от яростта му.
Потърках с ръка челюстта си, представяйки си, че все още усещам болка в костта, където я беше счупил, преди да тръгна, да се връщам в академията. Знаех, че съм свършил перфектна работа за излекуването на нараняването, но понякога ехото на болката, която той ми причиняваше, все пак оставаше.
– Ето ги – изсъска развълнувано Сет, като се спусна на седалката до моята и на практика подскочи нагоре-надолу, когато първите от новосъбудените ученици започнаха да влизат в стаята.
Развълнуван писък привлече вниманието ми отдясно и забелязах Джералдин Грус да стиска нещо, което приличаше на ръчно изработен плакат за добре дошли в юмрук, докато цялото и тяло вибрираше от вълнение, което ме накара да се чудя дали не е на път да загуби контрол над формуляра си за поръчка.
– Хей, Грус!- обади се Макс, като привлече вниманието и за момент, макар че тя не изглеждаше доволна от това.- Цяла седмица ли си се подготвяла за този момент? Защото изглеждаш готова да свършиш сама от вълнение.
– Много се съмнявам, че притежаваш уменията, необходими, за да разбереш кога една дама е на път да изпита оргазъм, вулгарен грубиянино. Така че, любезно свали погледа си от лицето ми и се върни към гавренето си с другите мутри от купчината на отхвърлените – отвърна тя с пренебрежително махване на ръка.
Намръщеното лице на Макс потъмня и той махна с ръка, използвайки въздушната си магия, за да изтръгне плаката от хватката на Джералдин и го насочи към нас. Той го хвана във въздуха със злобна усмивка и аз погледнах акварелната картина на две момичета, седнали заедно на трона, докато една много подобна на Джералдин фигура се е проснала на пода в краката им.
– Върни го, кретин от мида!- Извика Джералдин, направи крачка към нас, преди да спре и погледне назад към вратата, където новите ученици продължаваха да влизат.
Все още нямаше следа от Ланс или някакви близначки, но пулсът ми се ускори и размених тъмен поглед с Кейлъб. Това беше. Всеки момент щяхме да видим лицата на момичетата, готови да хвърлят света ни в хаос.
– Вижте тази глупост – изръмжа Макс, пъхвайки вече отворения плакат пред останалите и аз погледнах надолу, за да прочета текста, написана на него.

О, славни кралици, които бяхте изгубени толкова дълго.
Къде сте били през цялото това време, докъто ви нямаше?
Помолих се на една звезда да стане чудо.
И сега вие се върнахте, знам, че звездите са с вас.
Липсвахте ми повече, отколкото думите могат да изкажат.
И се заклевам в предаността си към вас тук, в този ден.

Хвърлих яростен поглед към Джералдин, но тя беше изгубила всякакъв интерес към нас, отворените и очи сега бяха вперени здраво във вратата, където новите студенти влизаха в Кълбото, като изглеждаше готова да избухне отново от вълнение.
– Майната му – измърмори Кейлъб и хвърли пламък върху плаката, така че той се превърна в пепел за по-малко от секунда, а Макс се засмя силно.
Устните ми се разтвориха, за да кажа нещо, но забравих какво беше, когато погледът ми падна върху момичето, което току-що беше влязло в стаята.
Удрящият ми пулс се ускори по съвсем различна причина, докато я гледах. Дългата черна коса се спускаше надолу по гръбначния и стълб, зелените и очи се обърнаха към извития покрив, докато изпиваше с очи вида на сградата, в която се намираше. Устните и бяха пълни и готови за целувка, но устата и показваше, че е свикнала повече да се мръщи, отколкото да се усмихва. Тя без съмнение беше най-зашеметяващото създание, което са виждали очите ми и не можех да не се взирам в нея, докато се придвижваше по-дълбоко в стаята с другите ученици.
Усетих как един заглушаващ мехур се затваря около мен, докато един от другите наследници го хвърли върху нас, за да ни позволи да говорим свободно, но не отместих поглед от нея. Погледът ми беше прикован към нея, докато изпивах всяко малко движение на тялото й и всяко изражение на лицето и. Вече не ме интересуваше, че Вегас ще се появи тази вечер. Просто исках да опозная това момиче много по-добре от всяко друго.
– По дяволите – промърмори Кейлъб до мен и дълбоко ръмжене премина през гърдите ми, докато имах впечатлението, че погледът му е прикован там, където беше и моят.
– Моя – изръмжа аз, звярът в мен се събуди и очите ми се изместиха във влечугоподобни процепи, сякаш моят Дракон също искаше да я погледне.
Всеки мускул в тялото ми се напрегна и бях изпълнен с безумното желание да стана от мястото си и да пристъпя право към това момиче за да я взема пред всеки шибаняк тук. Дори не знаех името и. Не знаех какъв Орден е тя, колко мощна е или подобни неща, които трябваше да имат значение за мен. Но не ми пукаше. Защото единственото нещо за нея, което имаше значение в този момент, беше, че предявявам претенцията си към нея.
Драконът в мен го изискваше.
– Е, мамка му, не предвидих факта, че може да са горещи – изруга Сет и аз се намръщих малко на думите му, опитвайки се да ги разбера.
– Това ще направи нещата по-интересни – съгласи се Макс.
– Искам да знам колко добър е вкусът им – каза Кейлъб с едва сдържан стон.
Не исках да слушам нито един от тях, но думите им продължаваха да ме достигат, докато аз продължавах да се взирам в тайнственото си момиче.
– О, страхотно, Нова направо им целува задника – изпъшка Сет точно когато нашият директор стигна до моето момиче и я хвана за ръката.Намръщих се, мозъкът ми най-накрая настигна думите на братята ми, докато откъсвах погледа си от изкушението на това красиво създание към най-близките до нея ученици.
Сърцето ми се заби, когато забелязах момичето точно до нея, чудейки се как, по дяволите, съм могъл да пропусна факта, че имаше две от тях, докато бях толкова увлечен да я гледам.
Второто момиче изглеждаше поразително като сестра си, макар че по някаква причина имах чувството, че ще знам коя, коя е и в тъмното. Не бях сигурен какво е. Но въпреки също толкова привлекателния и външен вид, вниманието ми беше привлечено обратно към първото момиче, сякаш звездите искаха да бъде върху нея.
Нова продължаваше да бърбори на близначките, докато братята ми съскаха планове напред-назад помежду си. Родителите ни бяха повече от ясни по този въпрос. Близначките Вега трябваше да си заминат. Очакваше се да се уверим, че това ще се случи. Това беше всичко, което имаше значение. Интересът на члена ми да опозная една от тях много по-интимно нямаше никакво отношение към това.
Движение в тълпата привлече вниманието ми и аз се огледах инстинктивно, откъсвайки погледа си от момичето, което не можех да искам, и забелязах Ланс, който се промъкваше между учениците.
Марката на ръката ми ме сърбеше, сякаш искаше да изтичам към него, да го прегърна здраво и да подуша косата му само за малко. По дяволите, липсваше ми. Макар че поне връзката не ме беше теглила към него, докато той беше далеч в Царството на смъртните. Всъщност връзката беше толкова помрачена от разделението между царствата, че бях в състояние да поддържам напълно нормална рутина, докато го нямаше.
Разбира се, все още ми липсваше. Той беше единственият човек на този свят, с когото можех да бъда напълно честен. Обичах другите наследници, но имаше неща, които баща ми се увери, че няма да споделям с тях, плюс неща, които избрах да не споделям сам, защото не исках да се опитват да се намесват. Да не говорим за хобитата, които аз и Ланс практикувахме тайно от всички.
Ако имаха представа колко лош е баща ми, бях сигурен, че ще се опитат да направят нещо по въпроса или ще накарат родителите си да го направят, но знаех, че това само ще влоши нещата. Лайънел Акрукс беше моят кръст и нямаше да ги натоварвам с него.
Ланс изви вежди към мен, опитвайки се да ми предаде някакво послание, докато изглеждаше така, сякаш някой току-що се е исрал в бърбъна му. Той извади атласа от джоба си и ми изпрати съобщение, докато се насочваше към другите професори отстрани на стаята.
Извадих атласа от джоба си, хвърлих поглед надолу към съобщението и усетих, че нещо в гърдите ми се смачква на прах, докато четях информацията, която той току-що ми беше пратил, и оставих другите също да я видят.

Ланс:
И двете близначки Вега току-що отключиха ВСИЧКИ ЧЕТИРИ елемента. Годината е на път да стане интересна.

– Това не може да е вярно – изсмя се Сет, гледайки между моя Атлас и близначките, които все още говореха с Нова, изглеждащи като чифт изгубени агнета.
Никой от нас не си направи труда да му отговори, защото сега можехме да чуем слуховете, които се разпространяват из Кълбото, докато студентите, които бяха там, за да го видят със собствените си очи, шепнеха развълнувано за близначките Вега, които придобиват всички Елементи.
Пулсът ми гърми, умът ми пресъздава реакцията, която знаех, че баща ми ще има на тази новина. Трябваше да отида при него, да бъда този, който ще му кажа това и да поема тежестта на яростта му за това, в противен случай Ксавие и майка ми ще бъдат тези, които ще страдат. Но докато хвърлях поглед към клюкарстващите студенти, които ме заобикаляха, знаех, че това няма да се случи. Слухът се разпространяваше, той щеше да бъде в ръцете на пресата, преди дори да успея да напусна тази шибана стая и гневът му щеше да бъде само по-лош, ако изоставя и отговорностите си тук.
Бързо изпратих на брат ми съобщение, за да го предупредя, надявайки се, че ще го получи достатъчно рано, за да изведе себе си и майка ни от къщата за вечерта. Или дори просто да се скрият, докато татко не бъде принуден да ги остави за друга среща с Небесния съвет. Което определено ще се случи, след като тази информация стигне до тях. Защото това беше лошо. Хората вече знаеха, че Вегас трябва да бъдат по-мощни от нас и сега те бяха първите феи, които отключиха всичките четири елемента, по дяволите, това не се е случвало никога до сега. Роялистите щяха да имат шибано щастлив ден от това.

Дариус:
Момичетата Вега имат и четирите елемента.

Нямаше нужда да казвам повече от това на по-малкия си брат. Той щеше да знае точно защо му казвам това.

Ксавие:
Две крачки пред теб съм, пич. Вече се уговорих мама да ме заведе на гости у една от скучните и приятелки тази вечер. Знаех, че връщането им няма да мине добре, независимо какво ще се получи.

Въздъхнах с облекчение, знаейки, че засега е в безопасност и оставих моя Атлас.
Джералдин Грус плачеше с щастливи сълзи, докато мърмореше:
– Всички хвалите небесата и тяхната божествена намеса! Днес две звезди бяха върнати, за да ходят сред нас и да ни водят всички към просперитет!
– По дяволите. Това е лошо – каза Макс с нисък тон, като полагаше усилия да продължи да изглежда така, сякаш не му пукаше.
– Лошо?- Кал се присмя.- Това е шибано бедствие. Всеки шибаняк в кралството ще си помисли, че това е някакъв знак от съдбата…
– Не, не са – казах твърдо, отказвайки дори да разглеждам тези момичета като заплаха. Защото ако те бяха по-силни, отколкото сме си позволили да повярваме, ако бяха по-способни и по-свирепи, тогава просто трябваше да подобрим играта си. В крайна сметка нямаше значение.- Имаме цел и се придържаме към нея. Ще работим толкова упорито, колкото трябва, но ще ги прогоним.
Мускулите ми се напрегнаха, докато се опитвах да разбера колко трудно може да е това. Бях загубил много от ограниченията си преди много време. Татко се беше погрижил за това. Знаех как да приемам всякакъв вид болка бях научил и как точно да я причинявам от първа ръка. Въпросът беше, че когато се свеждаше до това, че трябва да избирам между някъкви момичета, които не познавах, и безопасността на собственото ми семейство, тогава не можеше да става въпрос докъде съм готов да отида.
Освен това самият аз вярвах в това решение. Другите наследници и аз бяхме прекарали целия си живот в обучение за позициите си. Пренебрегвайки нашата сила и мощ, ние все още бяхме най-добрите кандидати за ролята на управляващи това кралство. Познавахме неговите хора, неговите закони, нуждите и изискванията, за да осигурим всичко, което Солариа трябваше да има, за да просперира. Вегас бяха израснали като смъртни. Те не знаеха нищо за нашите хора, камо ли как да управляват кралство и аз отказвах да им позволя да станат достатъчно силни, за да застрашат безопасността на Солария като цяло, като ни предизвикат за нашето управление над нея.
– Мога ли да привлека вниманието на всички?- Нова се обади и всички в стаята замълчаха, искайки да чуят какво има да каже за близнаците Вега.
Сет се размърда до мен, ръката му докосна моята по неговия вълчи начин и аз го позволих, знаейки, че има нужда от солидарността. Той се наведе нетърпеливо напред, наклони глава на една страна, докато ги оглеждаше, балансирайки брадичката си върху юмрук, когато от него се изтръгна тихо предупредително ръмжене, достатъчно тихо, че само ние бихме могли да го чуем дори без заглушаващия балон.
– Към тазгодишните присъстващи се присъединиха две особено важни момичета – каза директорката Нова с широка усмивка, докато всеки шибаняк в стаята се взираше към кучката.- Радвам се да съобщя, че намерихме изчезналите Вега Наследнички и ги върнахме под закрилата на нашата велика нация. В продължение на седемнадесет години близначките Вега бяха загубени за нас, смятани за мъртви. Но за наша голяма изненада, с изплуването на техните сили на техния осемнадесетия рожден ден успяхме да ги проследим в Царството на смъртните и да ги върнем на полагащото им се място сред нас.
Дълъг, напрегнат ритъм на мълчание настъпи, когато очите се обърнаха към нас, оценявайки реакцията ни, но ние се държахме под контрол. Тогава Джералдин загуби търпението си и скочи на крака, крещейки и пляскайки и като цяло изглеждаше като шибан идиот. Други се присъединиха и някакъв задник се изпречи на пътя ми, блокирайки погледа ми към близначката с черна коса.
Преместих се, преди да успея да се спра, наведех се напред и опрях предмишници на коленете си, докато попивах вида и. Знаех, че трябва да спра, да откъсна погледа си от голата кожа на кръста й и загорялата плът там, която болеше за докосването на езика ми. Не трябваше да се взирам в извивките на тялото и или да си мисля нещо от нещата, които в момента се въртят в ума ми, но по дяволите. Тя изглеждаше като най-съвършения вид съблазън.
Движех очи нагоре, надолу по всеки сантиметър от тялото и, задържайки се върху устата и твърде дълго, преди да намеря очите и. Юмрукът ми се стисна, когато срещнах зеления и поглед почувствах, че изстрел на сила се пръсна от душата и право в моята. Бях пленник там, исках я и я мразех за това. Мразех я поради всички причини, поради които знаех, че трябва да я мразя, но все пак просто я желаех, по дяволите. Майната му .
В погледа и имаше предизвикателство, което се нуждаеше от укротяване и докато тя вдигна брадичката си, като все още поддържаше зрителен контакт с мен, не можах да не измисля всички най-добри начини, по които бих искал да я вкарам под мой контрол. Драконът в мен се движеше под кожата ми от предизвикателството, което тя представи, жадувайки за шанса да я поставя на мястото и под мен. И в идеалния случай, ако можех да я закарам там с желание, тогава бих могъл да и покажа колко хубаво би могла да се чувства все пак под мен.
Хората все още пляскаха и аплодираха и тя отмести погледа си от моя. Не като че е била принудена да отстъпи, а по-скоро като че ли току-що беше приключила да ме гледа. И още едно ръмжене се надигна в гърдите ми при мисълта за това. Хората неможеше да направят такива глупости.
– Идват – изсъска развълнувано Сет.- Бъди готин, бъди готин.
– Всички сме готини, пич. Само ти си този, който подскача – дразнеше Кал, докато заглушаващият мехур около нас беше свален.
Челюстта ми се стегна от дързостта на нашия шибан директор, но бях готов да го оставя да се изплъзне, най-вече защото исках тази конфронтация. Исках възможност да погледна тези момичета отблизо от плът и да видя от какво са направени.
– Господа – измърка директорката Нова, докато бутна близначките към нас, а те ни огледаха предпазливо. Тази със сините връхчета на косата и изглеждаше така, сякаш иска да бъде навсякъде другаде, но не и тук, докато по-тъмната изглеждаше склонна да удари един от нас, ако я натиснем грешния бутон. Давай, скъпа. – Това са Небесните Наследници – продължи Нова, назовавайки ни отляво надясно.- Макс Ригел, Кейлеб Алтаир, Дариус Акрукс и Сет Капела. Ако имената ни означаваха нещо за тях, те не го оставяха да се покаже, а погледите им се движиха над нас, сякаш не ги интересувахме много и изобщо не сме от значение в живота им. Но всичко това беше на път да се промени.- Това са Гуендалина и Роксаня Вега…
– Това не са нашите имена – прекъсна я обектът на вниманието ми с твърд глас, който ме накара едновременно да и се възхитя и да искам да я накарам да ми се подчини още повече, отколкото преди тя да отвори тази своя красива уста.- Аз съм Тори, а това е Дарси.
– Знам, че вашето семейство Смяна ви е дало имената на техните рождени деца – каза Нова, като звучеше забавно и Кейлъб се ухили широко, докато наблюдаваше близначките с интерес.- Но сега, когато сте във вкъщи, не е нужно да продължавате да ги използвате…
– Харесвам името си – намеси се тази със сините връхчета.
– Сигурна съм, че няма да си сменя името с Роксаня – съгласи се моето момиче с тон, който затвори темата за по-нататъчно обсъждане.
Завъртях идеята за предпочитаното и име в ума си, като открих, че идеята за това ми харесва, и не ми харесва едновременно. Ако я наричах Тори, тогава можех да си позволя да забравя коя е тя. Коя беше тя. Можех да си играя да се преструвам с тези фантазии, които имах, и може би да си позволя да се увличам в тях. Но това би било проблем. Ако допусна идеята, че тя е Тори, може да започна да забравям, че тя беше много повече от това. Така че не, няма да използвам това име, щях да се придържам към Роксаня. Или може би Рокси, защото това имаше някакъв звън, който знаех, че ще се изтъркаля от езика ми с драконово ръмжене, когато благоволя да го изговоря. А фактът, че тя не искаше да я наричат ​​така, само ме насърчи още повече. Започвах да си мисля, че ще има по-лоши неща, в които мога да прекарам времето си, отколкото да направя това момиче горещо и очакващо ме.
Директорката Нова стисна устни, сякаш възнамерява да оспори използването на техните смъртни имена, но близначките я изгледаха по начин, който даде да се разбере, че решението им е взето за това. Тя въздъхна така, че да покаже раздразнение, след което се обърна да погледне отново четиримани.
– Е, каквито и имена да имате, все пак сте Вега. Последните от вашата кръв и законните притежатели на Солариянския трон, след като навършите пълнолетие. Като защитите оценките си тук и продължите до завършването на Зодиака, ще си върнете и трона от Небесните Наследници. Тя махна с ръка към нас четиримата и горната ми устна се дръпна назад, докато се борех срещу желанието да и изръмжа за това малко предложение. Като наш директор тя беше в позиция, която изискваше уважение, но аз с удоволствие бих информирал Небесния съвет къде е лоялността на нашият директор към трона. Когато Нова отново ни погледна, очите и блеснаха развеселени.- Надявам се, че не сте се успокоили твърде много с идеята да държите трона заедно. Сигурна съм, че ще искате да сте първите, който ще предложите на момичетата ръката на приятелството, като тръгват на това образователно пътешествие.
Четиримата външно настръхнахме от това предложение, позите на братята ми се промениха точно както и моята и забавлението изчезна от нас, докато образувахме единен фронт, без дори да е необходимо да се гледаме един друг. Близначките Вега не бяха нищо повече от неудобство за нас. Такова, с което бяхме натоварени да се справим незабавно. И щяхме да свършим тази работа преди да изтече седмицата, ако всичко вървеше по план.
Вдигнах брадичка, оставяйки очите ми да се плъзгат по фигурата на Рокси отново, докато дарих на двете най-очарователната си глупава усмивка, онази, която камерите обичаха, и ми позволяваше да се измъквам когато казвах каквото, по дяволите, ми харесваше.
– Казваш, че са се крили в царството на смъртните?- Попитах Нова любопитно, сякаш вече не го знаех. Сякаш не получавах актуализации от Ланс по време на неговия лов за тях с включена всяка малка капка информация, която намери за тях.- Изобщо без грам обучение?
Очите на Рокси бяха насочени към мен и аз насочих погледа си нагоре, за да срещна нейния, пиейки от подозрението в тези нейни големи зелени очи, докато ъгълът на устата ми се повдигна от забавление. Тя ме вижда изтински. Можех да го видя. Можех да я видя. И чудовището в нея беше цялото с гладен огън и решителност.
– Е, сигурна съм, че вие, момчета, ще бъдете повече от готови да им помогнете да напреднат по-бързо.- Нова нежно потупа близначките по раменете, след което тръгна и ни ги остави.
Четиримата мигновено се оживихме, като всеки от нас се наведе малко по-близо до двете момичета, които все още стояха неловко пред нас, сякаш не искаха нищо повече от това да бъдат някъде другаде.
Сет ме побутна леко и усетих вълнението му. Това беше игра за него. Той беше куче с вкусна закуска в устата и знаех, че с нетърпение очаква да ги сдъвче и изплюе. Не пропуснах и как очите му проследиха тази със сините връхчета, което беше добре за мен, тъй като интересът ми беше заключен върху другата.
– Усещаш ли тази сила? – попита Кейлъб, навеждайки се към момичетата с усмивка, която играеше около устните му и в този момент разбрах какво планира. На практика усещах глада в него и трябваше да отблъсна ръмжене, което се надигна в гърлото ми при мисълта, че ги хапе. Да я ухапи. Не бях сигурен какво беше това в Рокси, което ме караше да се съсредоточавам върху нея. Може би това беше огънят в очите и или начинът, по който дори не и пукаше да бъде хвърлена на нашата милост. Или може би просто много, много исках да вляза в нейните бикини. Но така или иначе, бях изпълнен с желанието да кажа на Кейлъб и другите да се отдръпнат и да я оставят на мен.
Но не го направих. Ние четиримата не работехме така. Така че въпреки инстинктите ми, които жадуваха за това, аз задържах езика си, захапвайки всички команди, които може би исках да дам на приятелите си, докато чаках да видя как ще се развие това.
Гуендалина отстъпи назад, като че ли беше приключила с нас, докато Рокси се намръщи на Кал. Останалите само гледахме, чакахме, знаейки, че е на ръба да скъса тази каишка на контрол, която държеше над основните си инстинкти. Днес не се беше хранил от никого и сега започвах да осъзнавам защо. Беше решил да опита от Вега.
– Предполагам, че ще се виждаме наоколо – каза пренебрежително Рокси, като ни обърна гръб и накара четиримата да скочим мигновено от гняв.
Изправихме се на крака и в стаята притихна, когато се придвижихме да приближим близначките, тестостеронът и гнявът се разляха във въздуха, когато се приближихме към тях. Не. По дяволите, не. Нямаше да ни обърнат шибания си гръб.
– Това беше малко грубо – изръмжа Сет с нисък тон, докато погледна надолу към Рокси, косата му се разпръсна напред, докато се натискаше в личното и пространство.
– Отпусни се малко, Сет – казах аз, когато също се приближих, като се уверих, че няма къде да бягат. Рокси настръхна и кълна се, че проблясъкът на ярост в очите и изстреля вълнение право в члена ми. По дяволите, тя би изглеждала добре, ако се наведе на волята ми.- Те все още не знаят как работи тук. Предполагам, че не си разбрала, че завъртането на гръб на висшестоящи се смята за обида?- Попитах я любезно, макар че можех да кажа, че тя знае, че няма нищо добро в въпроса ми. Беше предупреждение. Ясно и просто. Трябваше да разберат как това ще работи и то бързо, иначе щяха да съжаляват.
Рокси насочи поглед към мен, накланяйки глава назад, за да ме погледне. Тя дори не трепна. Нито проблясък на страх или загриженост на лицето и, само презрение и раздразнение, докато тя ми се присмиваше открито. Не бях сигурен, че някой някога се е осмелявал да ме погледне така и това изпрати лек порив на адреналин в крайниците ми. Това момиче щеше да представлява предизвикателство. Вече можех да го видя. И дори не можех да се преструвам, че идеята за това не ме вълнува малко.
– Висшестоящи?- попита тя, извивайки вежда към мен и правейки добро шоу, че изглеждаше напълно невпечатлена.- Не виждам никой по-висш от мен тук.
– Е, може би трябва да погледнеш малко по-отблизо, Рокси – подигравах се аз, примамвайки я, чакайки да видя как ще и хареса звука на това и се чудех колко време ще отнеме, преди да я накарам да ме моли да и се обадя, за да я прикова под мен.
Тя ни огледа и четиримата, сякаш не беше изобщо впечатлена, сестра и направи същото до нея, преди да свие рамене.
– Не виждам тук по-добър от нас. А ти, Дарси?
– Не – отвърна Гуен пренебрежително.
Отворих уста, за да продължа тази дискусия, но преди да успея да изрека и дума, Рокси много целенасочено ми обърна отново шибания си гръб. Двете избутаха Макс и Кал настрани, и започнаха да се отдалечават, сякаш сериозно мислеха, че ще им позволим да се разминат с тези глупости.
Изръмжаване разкъса задната част на гърлото ми, кожата ми се нагорещи, докато огнената ми магия пламна от възмущение и ме умоляваше да ги поставя на местата им под краката си.
– Мисля, че бихме могли да им дадем урок за това как работят нещата тук – изръмжа Макс, докато те просто продължаваха да вървят, по дяволите, сякаш не им пука за света.
– На нея – каза Кал с широка усмивка, стреляйки напред, преди да успея да кажа и дума срещу него и накара кръвта ми да кипи още по-горещо, когато той се блъсна право в момичето ми и я хвърли с гръб към най-близката стена.
– Кал – изръмжах в предупреждение, знаейки, че може да ме чуе, въпреки че го казах тихо, но задника просто се ухили по-широко, сякаш знаеше, че планирам да предявя претенции за нея, но не му пукаше.
– Искаш ли да помолиш за прошка?- Кейлъб измърка, оглеждайки жадно гърлото и.
– Какво, по дяволите, правиш?- Гуен извика, опитвайки се да стигне до тях, за да отдръпне Кейлъб от сестра и, но Макс стигна до нея първи, смеейки се мрачно, докато я дърпаше в ръцете си да я задържи.
Рокси все още не се отказваше, опитвайки се да издърпа китките си от хватката на Кейлъб, докато аз се принудих да остана неподвижен и да ги наблюдавам, скръствайки ръце на гърдите си в опит да скрия напрежението в тялото си.
Драконът в мен беше притежателен мръсник и всичко, за което можех да мисля, докато я гледах в прегръдките му, беше, че наистина ще ми хареса да го откъсна от нея и да избия дългите кучешки зъби от красивото му момчешко лице. Проклет задник. Може и да го обичам, но точно сега щях да откъсна главата му от раменете, защото докосва това, което е мое.
Само фактът, че знаех това, нямаше по дяволите никакъв смисъл, а имахме и публика от Феи, които с радост ще ни продадат на пресата, ме задържа на място. Нямах причина да не я поставя на нейното място. Просто исках аз да бъда този, който ще го направи.
Лек смях ми се изплъзна, когато Рокси се опита да го ритне с коляно в топките, а Сет ми се ухили развълнувано, докато се притисна към мен за момент. За съжаление Кал избегна удара в топките и успя да я задържи.
– Последен шанс – предложи той, заигравайки се с храната си. Всички знаехме, че той няма да я пусне, без да я захапе, независимо какво казва.
– Майната ти – отсече Рокси и това наистина само ме накара да я харесам повече. Да, мога да призная, че я харесвам. В нея имаше борбен дух, който не можеше да бъде сломен лесно. И виждах, че ще отнеме повече, отколкото очаквах, за да изпълня обещанието, което бях дал на баща си, да се отърва от нея и сестра и. Но аз се наслаждавах на предизвикателството в очите й, звярът в мен е повече от готов да се изправи срещу нея и да победи.
– Надявах се, че ще кажеш това – отвърна Кейлъб, спусна уста към врата й и я ухапа, преди тя да успее да каже още нещо.
Рокси извика уплашено, като се напрегна и се опита да се пребори с него, въпреки факта, че нямаше шанс сега, когато отровата му беше в кръвта и.
Тълпата се събра да гледа, много от тях желаеха да видят първата разправия между Наследниците и изгубените принцеси и с удоволствие забелязвам, че явно излизаме победители за сега, дори ако планирах да ритам задника на Кейлъб веднага щом имам шанса.
Макс държеше Гуен, въпреки че тя го блъскаше и проклинаше и можех да кажа, че той се наслаждаваше на яростта и, докато тя губеше нервите си.
Погледът на Рокси се спря върху мен, докато Кейлъб продължаваше да пие от нея и за миг изразът в очите и изпрати шип на вина в гърдите ми. Тя нямаше проклета представа в какво току-що е попаднала, като се върна тук, и ако смяташе, че това е лошо, тогава я чакаше голяма изненада.
Втвърдих погледа си, като и се усмихнах, за да се уверя, че може да види всички най-лоши части от мен. На практика виждах как омразата се формира в тези нейни големи зелени очи. И въпреки факта, че това трябваше да е точно това, което исках от нея, не можех да не почувствам, че просто съм се прецакал някак си. Все едно съм се провалил в нещо, без дори да знам какво е то. Но ако предизвикателството в очите и е нещо, което трябва да приема, тогава знам, че това няма да е единствения ни сблъсък. Така, че трябва да загърбя чувствата които се появяват, защото това трябва да се направи. Тези момичета можеха да изложат на риск цяла Солария и моя работа беше да се уверя, че това няма да се случи.
Така че да играем, Вегас. Това ще бъде само началото.
Погледът ми падна до точката, в която ръката на Кейлъб беше притисната към кръста и ниско ръмжене се образува в гърдите ми, но се принудих да остана неподвижен. Тя вече беше разбрала, по дяволите, защо мамка му все още я държи така?
Мускулите ми се стегнаха, докато желанието да го откъсна от нея се смеси с необходимостта да я видя поставена на мястото и, под мен стиснах челюст от желанието да се придвижа към тях. Не знаех защо, но исках това момиче да е мой проблем. И не само това. А желанието да претендирам за нея караше Дракона под кожата ми да се гърчи от нужда.
Но преди да успея да взема глупавото решение да пристъпя натам и да откъсна най-добрия си приятел от нея, яростно ръмжене се откъсна от устните на другата Вега, която Макс все още държеше в ръцете си.
– Пусни ме!- Заповяда Гуендалина и аз почти се засмях, преди експлозия от енергия да се откъсне от тялото и, едва се задържах на краката си, по дяволите.
Макс беше хвърлен силно през Кълбото с изненадан вик, преди да се блъсне в стената в далечната страна на залата и да изчезне сред учениците там. Бях почти сигурен, че чух как Джералдин Грус извика и го нарече досаден планктон.
Устните ми се разтвориха от изненада, когато Кейлъб се отдръпна от Рокси, за да види какво, по дяволите, се е случило, а Сет на практика започна да вибрира от желанието да се бие.
Хванах китката му в хватката си, стиснах веднъж, за да го предупредя да се отдръпне, докато изглаждах собствените си черти. Всеки шибаняк в тази стая ни гледаше и без съмнение имаше повече от няколко Атласа, които записаха цялото нещо. Нямаше, по дяволите, начин да позволим на някой да види, че полууплашеното момиче, което стои пред нас, току-що ни беше надвило.
Погледът ми се плъзна към близначката със сините връхчета на косата, докато тя зяпаше в посоката, в която беше хвърлила Макс, ръцете и все още бяха вдигнати пред нея и изражението на шок на лицето и даваше да се разбере, че не е очаквала това повече от останалите от нас.
Запазих изражението си равно, умът ми се въртеше, докато възприемах този обрат на събитията. Може да е била нова в силите си, но нямаше грешка в суровата бруталност на енергията, която току-що използва. Въпреки това нямаше да и кажа, че е било нещо необичайно или заслужаващо внимание.
– Ще съжаляваш за това – казах просто, мускулите ми се свиха, докато се принудих да остана неподвижен.
Сет се ухили злобно до мен, ясно чувайки заплахата в гласа ми и повече от готов да започнем плановете срещу тези момичета.
Рокси отблъсна Кейлъб от нея, хвана се за врата, докато той облиза устните си, за да вкуси последните капки кръв и погледът ми веднага се прикова върху нея още веднъж.
– Какво, по дяволите, става с теб, психо!?- изръмжа тя към него.
Кейлъб започна да се смее, няколко от малкия му фен клуб се присъединиха, докато аз нарисувах усмивка на лицето си от нейното възмущение. Изглеждаше, че горката малка Вегас наистина не знаеше в какво се забърква, идвайки тук.
Гуен се приближи към сестра си, затваряйки разстоянието между тях със загриженост, изпълваща очите и.
– Добре ли си?- попита тя, докато Рокси погледна надолу към изцапаните си с кръв пръсти и само кимна, изглеждайки по-скоро ядосана, отколкото разстроена от малкото ухапване.
Желанието да пристъпя напред и да го излекувам, за да премахна доказателствата за докосването на Кейлъб от плътта и, ме изпълни и Драконът в мен изръмжа от досада, докато му се съпротивлявах. Колкото и да ме вбеси гледката на тези прободни следи по врата и, знаех, че е по-добре да я оставя с тях. Изцелението можеше да изглежда, като да ме е грижа за нейното благополучие, но това не можеше да бъде по-далеч от истината.
Макс си проправи път през тълпата, докато се връщаше в битката, надигайки ръкави, докато тълпата от зяпачи бързо се разделиха за него, без да иска да стане жертва на яростта му.
– Махни се – изплю Рокси и се приближи до сестра си, сякаш смяташе да я спаси от гнева на идващия фае. Пренебрегнах дръпването, което почувствах в отговор на това – знаех добре какво е да се поставиш между брат си и опасността, а изглеждаше, че тя и аз притежаваме тази обща черта.
– Или какво?- Попитах, като исках вниманието ѝ да се върне върху мен, докато Сет се смееше като хиена, без съмнение трудно контролирайки вълнението си от драмата, която се развиваше около нас.
Джералдин Грус се промуши през тълпата с вид на ядосана и горната ми устна се отлепи от тази нейна проява на подкрепа за шибаните кралски особи. Беше точно това, от което се опасявахме – всички роялисти щяха да започнат да излизат от ъглите, в които се криеха, откакто бе умрял Кралят, и политическата стабилност на кралството щеше да се наруши. А при положение че нимфите се приближаваха по краищата на Солария, не можехме да си позволим подобно разсейване. Баща ми и останалите съветници имаха основателна причина да се нуждаят от бързо справяне с проблема с Вега, а аз и братята ми бяхме повече от готови за тази задача.
– Или ще се бием за нашите кралици!- Извика Джералдин, като се настани между близначките и Макс, който така или иначе вдигна ръка, изглеждайки повече от щастлив да се бие първо с нея, ако се наложи.
– Многоелементни първокурсници време е да изберете къщите си!- Директорката Нова се обади гръмко и аз се възползвах от възможността да се одтегля.
Нямаше много какво да спечелим, ако сега напреднем към Вегас. Те нямаха никаква подготовка – по дяволите, вероятно сега изобщо биха се затруднили да призоват още някаква магия, така че нямаше да е точно гореща гледка да ги принудим с груба сила тази вечер. Това само щеше да разпали пламъците на глупостите на роялистите. Вече виждах заглавията: „Наследници нападат необучени принцеси на Вега в първата им нощ в Солария“. Майната му. Можем да играем много по-умно.
Сет и Кал, изглежда, мислеха по същия начин като мен и се промъкнахме покрай Грус и малката ѝ банда последователи, за да пресрещнем Макс.
– Не сега – изръмжах му аз, сложих ръка на рамото му и го подканих да се обърне. Той се поддаде с недоволно мърморене и ние се отдалечихме от близначките Вега, за да обсъдим следващия си ход.
Нова събираше всички първокурсници, за да ги подготви да си изберат дом.
– Ще ми достави огромно удоволствие да унищожа тези двете – изръмжа Макс, като смущението му от това, че бяхме хванати неподготвени по този начин, беше ясно, но, по дяволите, никой от нас не бе очаквал, че една необучена фея може да нанесе такъв удар, камо ли да призове магията си, без да има и най-малка представа как да го направи.
– Имаме достатъчно време – каза Кейлъб.- Лично аз се надявам тази кръв да бъде пусната на чешмата в „Дом Земя“, защото тя има вкус на шибан екстаз.
Изръмжах към него и той повдигна вежди към мен, а усмивка дръпна ъгълчето на устните му, сякаш усещаше предизвикателството във въздуха между нас, без да е нужно да казвам и една проклета дума по въпроса. Задникът винаги обичаше да натиска шибаните ми бутони.
– Предлагам да ги прецакаме адски зле на изпитанието на дома тази вечер – каза Сет развълнувано. – Да им дадем възможност да усетят какво е необходимо, за да бъдат фея. Ще избягат оттук толкова бързо, че следващата седмица по това време дори няма да помним името Вега.
– Надявам се тогава да изберат Вода – каза Макс с тихо ръмжене, като присви очи към близначките в другия край на стаята.- Защото искам да им се отплатя, преди да напуснат това място.
– Капитани на къщи!- Нова ни извика, докато останалите ученици отново заеха местата си. Излязохме напред, за да застанем пред събралите се първокурсници, а аз трябваше да се преборя с усмивката при вида на ужасеното разбиране, което се появи по лицата на близначките. Погледът ми се спря на Рокси, която ме изгледа твърдо и трябваше да се преборя с истинската си усмивка. Да, момиченце, ние управляваме това място. По-добре започни да свикваш с това.- Посочете името на вашата къща и защо първокурсниците трябва да искат да се присъединят към вас. И за малко напрежение ще оставим най-новите наследници за накрая – каза тя развълнувано.
Преборих се с въртенето на очите, което исках да предложа на Нова за театралните и изпълнения по повод връщането на Вегас. На нея това и харесваше, по дяволите. Несъмнено и на всички феи в стаята също. През цялото време, откакто бяхме тук, нямаше никакъв шанс някой да оспори нас и нашата власт. По дяволите, в деня, в който пристигнахме в Академията „Зодиак“, вече имахме години магическо обучение оспорихме местата на четиримата капитани на домове и се преместихме направо в най-добрите стаи във всеки от съответните ни домове. Никой не се беше съмнявал в силата ни тогава и щяхме да се прецакаме, ако започнеха да се съмняват в нея заради двойка момичета, отгледани от смъртни. Баща ми наричаше Нова властова курва. Тя следваше този, който имаше най-голяма власт в стаята, а досега това бяхме ние. И възнамерявах да го запазя по този начин.
Макс излезе пръв напред и с предизвикателна усмивка прокара ръка по косата си, което означаваше, че иска кръв.
– Воден елемент, Къща Вода. Моята къща е за онези, които имат всичко необходимо, за да се изправят без колебание пред смъртоносното море на живота в Зодиак.
– Благодаря ти за поетичното описание – каза Нова и прочисти гърлото си, преди да посочи на Кеилъб да говори втори.
Кейлъб послушно пристъпи, усмихвайки се с усмивката си на красиво момче по онзи начин, който караше гащите на момичетата да се възпламеняват, и ме вбеси още повече, докато прокарваше очи по моето момиче. – Елемент на Земята, Къща Земя. А терорът е точно това, което ще получиш, ако не се впишеш в нея.
Рокси измърмори нещо на сестра си, докато стрелкаше отровен поглед по посока на Кейлъб, и аз бях доволен да видя, че тя поне не изглеждаше склонна да се превърне в кръвожадна курва заради него. Ако беше започнала да се задъхва от идеята да я ухапе отново, трябваше да призная, че вероятно щях да се сбия с него тук и сега. Не знаех защо това ме вбесяваше толкова много, но беше така. Бях я поискал още в момента, в който я видях, и знаех, че с вампирския си слух той адски добре знаеше за това. Което означаваше, че това е предизвикателство към моето командване. И, разбира се, трябваше да го очаквам, защото нямаше нито един от братята ми, който да се прекланя пред останалите, но все пак това ме накара да му се разсърдя по всякакъв начин.
Сет се запъти напред, изглеждайки като мило и кученце, макар да знаех, че това означава само, че е още по-близо до това да убие. Беше си поставил за цел да си поиграе с Вегас тази вечер и това малко шоу беше изцяло мръсна тактика.
– Въздушен елемент, Къща Въздух. Животът с нас е лек.- Той дори се усмихна приветливо на близначките и по погледите, които те му хвърляха в отговор, току-що бяха попаднали в капана. Още повече ги заблуди.
Следващият ред беше мой, без да обръщам внимание на начина, по който погледът на Рокси се спря върху мен в момента, в който пристъпих напред. Тя ме поглъщаше, оценяваше ме точно както аз нея и ако не се лъжа, двамата се бяхме запътили към адска разправия съвсем скоро. Само се надявах да и хареса вкусът на поражението.
– Елементът на огъня, Къща Огън. Ние не сме за хора със слаби сърца. И честно казано, не виждам никой в този състав, който да е достатъчно добър, за да се присъедини към нас – подиграх се, отправяйки предизвикателство, за което бях сигурен, че ще се страхуват да приемат, като същевременно се надявах, че все пак ще опитат.
Нова започна да се движи през първокурсниците, които се насочиха към нас четиримата, докато избираха къщите си, в очакване да видят какво сме им подготвили, но аз не им обърнах внимание. Никой от тях нямаше значение. Нито един. В тази стая имаше само един човек за мен и аз просто изчаках двете да избират накрая.
Когато там стояха само близначките, пулсът ми започна да се ускорява. Те нямаше да изберат Игнис. Знаех го. Бях им дал да разберат, че няма да им е лесно с мен, а по начина, по който Гуен шепнеше в ухото на сестра си и гледаше Сет с надежда, можех да разбера, че са се хванали в капана му. Но преди да успеят да изрекат думите, директор Нова ги прекъсна, което направи играта много по-интересна.
– Страхувам се, че ще трябва да изберете различни момичета. Всеки Дом е много конкурентен и ние насърчаваме всички да участват в здравословното съперничество. Тъй като разполагате с толкова много власт, не би било честно един Дом да има такова предимство.
Наблюдавах как лицето на Гуен се свлече, устните и се разтвориха, а в очите и се появи паника. Рокси просто изглеждаше вбесена. Толкова шибано ядосана. И аз не можех да не изпитам удоволствие от гледката на скърцащата и челюст и от начина, по който не и пукаше от абсолютно нищо, за да даде на нас и на целия свят да разберем, че ни мрази. Не бях сигурен защо ми беше толкова горещо, но влизането под кожата и бързо се превръщаше в любимото ми ново хоби.
– Ами това е просто перфектно – промълви тя, като ни погледна, сякаш бяхме трън в очите и, изпратен да развали деня и.
– Ще бъдем настанени отделно?- Гуен попита Нова.
– Ооо, ще плачеш ли?- Макс се подиграваше, а забавлението му сгъстяваше въздуха така, че трябваше да се преборя с желанието да се смея заедно с него.
– Избирам огъня – обяви Рокси гръмко, като ме изненада и накара сърцето ми да се разтупти в гърдите. Дали бях чула правилно? Дали тя сериозно избираше мен пред останалите? Защо? Дали имаше смъртно желание, или просто доказваше колко шибано глупава е в момента?
Или пък беше нещо далеч по-интересно от това? Би ли се справила с предизвикателството, което и бях приготвил? Защото аз не исках това – исках само да обърне гръб и да избяга оттук, както се предполагаше. И все пак… идеята да се изправя срещу това момиче караше пулса ми да се учестява, а звярът в мен да се вълнува. Възможно ли беше тя наистина да иска да се справи тук?

Рокси тръгна към мен, погледът и беше предизвикателен и държеше моя, сякаш не се чувстваше ни най-малко уплашена от мен. Тя дори не помръдна, за да застане зад мен като останалите първокурсници, вместо това зае място точно до мен и наклони главата си само малко, сякаш ме караше да направя най-лошото.
Погледнах назад, пиех я, поглъщах огъня, който гори в душата и, и топлината, която сякаш кипеше между нас. Това момиче щеше да има проблеми. Вече можех да кажа. Най-добрият вид неприятности.
– Въздух – обяви Гуен, но аз почти не забелязах, цялото ми внимание беше заето от момичето до мен.
Рокси извърна очи и отвърна поглед от мен, като сгъна ръце и се обърна, за да ми покаже профила си, докато оглеждаше стаята. Отхвърли ме точно така. Но това нямаше да се получи не и с мен.
– И какво е това? Желание за смърт или глупост?- Попитах, докато другите Наследници започнаха да водят домовете си, за да започнат посвещенията си. Щях да стигна и до това, но за момента цялото ми внимание беше насочено към Рокси Вега.
Тя се обърна да ме погледне с отегчени очи, погледът и падна върху ботушите ми, преди да пропълзи по цялото ми тяло в една вяла, ленива инспекция, която накара шибания ми член да се размърда в панталоните.
– През живота си съм познавала много мъже, които говорят големи неща, но повечето от тях са просто позиращи задници, които нямат топките да ги направят. И имам чувството, че това може да си ти – каза тя, а гласът ѝ беше това богато, съблазнително мъркане, което ме накара да се хвана за всяка дума.
Направих крачка по-близо до нея, вдишвайки въздуха и принуждавайки я да наклони главата си назад, докато ме гледаше.
– Не – отвърнах с тих глас само за нея.- Не вярвам на това нито за миг, Рокси. Не си ме избрала, защото си мислила, че съм пълен с глупости.
– Не?- попита тя, като задържаше погледа ми и не изглеждаше ни най-малко склонна да се отдръпне, което говореше много за гръбнака и. Или пък за идиотизма и. Все още не бях разбрал това.- Защо тогава не ме просветиш?
Облизах си устните, докато и давах точно същата оценка, която тя току-що ми беше предложила, като прекарах повече време, отколкото беше необходимо, в оценяване на извивките и, преди да се върна към предизвикателния пламък в големите и зелени очи.
– Мисля, че търсиш нещо, което да те събуди – казах бавно.- Нещо, което да разтърси клетката ти и да накара сърцето ти да се раздвижи. Не се надяваш, че съм по-малко, отколкото се представям – надяваш се, че съм всичко това и повече. Защото този огън в теб търси нещо, което да го накара да гори още по-силно.
– Мога да ти обещая, че ти не ме правиш никак гореща – отвърна тя и сгъна ръце на гърдите си.
– Добре – изръмжах, приближавайки се към нея, като исках да се пречупи, да се отдръпне, да ме отблъсне с крачка назад или дори просто да трепне. Но тя не го направи. И някак си това само ме привлече още повече.- Направила си грешка, като си избрала моята къща. Сега няма да можеш да ми избягаш.
Рокси изхърка, поклащайки глава към мен, сякаш бях много шибан глупак.
– Не е нужно да бягам от теб, задник. Няма нужда да правя каквото и да било, що се отнася до теб, защото след този момент ти няма да фигурираш дори в мислите ми, да не говорим за страховете ми. Така че какво ще кажеш ти да се пазиш от мен, а аз от теб? Защото сериозно нямам място в календара си за нито една от твоите драми.
Тя мина покрай мен, преди да успея да кажа още една дума, а ръката и се удари в моята достатъчно, за да ми покаже нивото на неуважение, с което се сблъсквах, когато ставаше дума за нея.
В гърлото ми прозвуча ръмжене, докато я гледах как се отдалечава от мен, а в ума ми се въртяха всички начини, по които бих искал да я накарам да се подчини на волята ми.
Баща ми беше казал, че ще трябва да разбия Вегас, когато пристигнат тук, но трябва да кажа, че никога не съм очаквал да жадувам за предизвикателството толкова много, колкото в момента. Рокси Вега току-що беше хвърлила ръкавицата и сега, когато играта беше започнала, щях да бъда сигурен, че няма да я разочаровам.

Назад към част 3                                                             Напред към част 5

ОРИОН

Tри месеца в Царството на смъртните и най-накрая се приближих до целта си. Кристалът в ръката ми бръмчеше с енергията на близначката Вега и аз изчаках да се появи с усещане за боцкане, търкалящо се по врата ми. Тази беше Гуендалина или Дарси, както я наричаха тук. Кристалът разпознава всяка от тях на свой ред и различните вибрации в дланта ми ми подсказваха коя от тях се приближава. На практика можех да чуя името и, прошепнато от кристала, беше нещо неосезаемо, в ръбовете на съзнанието ми. Усещах я. И не се чувстваше като тежко наметало от тъмнина, обгръщащо ме по начина, по който очаквах, чувствах я като слънце в дланта ми.
Няколко четения на Таро и малко побутване от моя приятел Габриел, след като ми се обади снощи, ме доведоха до тук днес, застанал пред къщата на някакъв човек, докато дъждът леко се сипеше около мен и аз го задържах далеч от кожата си с най-финната въздушна магия, която мога да създам. Макар че честно смъртните бяха достатъчно скептични към света, че ако застана тук на полъх въздух и направя задно премятъне, докато извиквам воден кон, някой ще намери начин да го дискредитира. Те биха го отписали като някакъв трик или илюзия. Технически не ми беше позволено да се разктивам пред смъртни, но също така технически никога не съм бил човек, който следва правилата.
Трябват много умения, за да нарушаваш закона няколко пъти седмично заедно със сина на най-безмилостния съветник в Солария. Но успяхме, отчасти нещо като по дяволите на великия стар Господар на драконите, малко защото искахме да ловим Нимфи „което само по себе си беше друг вид нелегално“ но най-вече защото имахме сметка, която трябваше да уредим с споменатия Драконов Господар, а аз работех, за да дам предимство на Дариус Акрукс срещу баща му, когато дойде време да го измести от Съвета.
Разбира се, Лайънъл Акрукс беше обучен в тъмна магия от собствената ми майка и баща ми, така че всъщност аз просто отплащах услугата в натура на сина му, за да съм сигурен, че той може да се изправи срещу всичко, което неговият задник баща му хвърли. Играехме толкова честно, колкото играеше Лайънъл, така че на кого му пука, ако беше незаконно? Нарушаването на закона имаше значение само ако те хванат. Което не планирах да стане. Защото това ще ми изрита задника в затвора Даркмор, а не мислех да ходя там. Това място само по себе си беше смъртна присъда, така че ако трябваше да умра в опита си да унищожа Лайънъл Акрукс, поне нека бъде навън в свободния, проклет звезден въздух.
Пръстите ми бръмчаха, когато енергията в кристала стана по-неистова и умът ми се върна към задачата ми. И по-точно моя проблем. Защото да се уверя, че Дариус ще седне в Съвета, беше единствената ми цел, заради която си струваше да живея през последните години, тъй като бях обвързан с него като негов Пазител и бях принуден да се откажа от живота си в преследване на бъдещето на Дариус. И единствената утеха в това беше, че един ден щях да видя Лайънъл да пада в ръцете на Дариус и да знам, че съм бил отговорен за това по някакъв начин, помогнал съм да усъвършенства магията му на елемента и съм го научил на начините на тъмна магия, така че той да се превърне в най-страшния опонент, срещу който Лайънъл някога се е изправял.
Но сега… по дяволите, сега имаше проблем с този план. Проблемът, който никой не би могъл да предвиди, очевидно дори и най-великите ясновидци в страната не са го виждали. Поне докато Вегас не бяха навършили осемнадесет години и магическият им подпис се беше появил, тогава всеки ясновидец в кралството го беше усетил. Промяната в съдбата. Огромна пукнатина метафорично разкъсва центъра на нашия свят и променя всичко.
Близначките Вега бяха живи, двете момичета, родени от стария крал и кралица на Солария и се смятаха за изгубени в огъня, който погълна родителите им, след като бяха убити от Нимфи. Кълна се, че и аз го почувствах, събуждайки се в ранните часове на сутринта на единадесети юни, докато звездите сякаш шепнеха нещо в ума ми, което не можех да разбера, но знаех, без да се налага да дешифрирам думите че беше изключително важно. Тази нощ не бях спал нито едно намигване, говорейки с Дариус, който също беше събуден, измъчван от кошмари за огън и смърт.
На следващия ден беше обявено, че магическите им подписи са открити в Смъртното царство и Съветниците свикаха среща, за да решат как да продължат. Но аз знаех от момента, в който беше обявено, че това ще се случи. Щяха да бъдат намерени и докарани в Солария да тренират, защото такъв беше законът. И дори и да не беше, съветниците трудно можеха да пренебрегнат буйните луди роялисти, които купонясваха по улиците като диви животни, когато беше обявена новината за продължаващото съществуване на Вегас. Кълна се в шибаната луна, ако трябваше да гледам още един новинарски репортаж на роялист, който се радва, като съблича дрехите си и разклаща циците или члена си пред камерата, щях да се самоубия.
Както и да е, Лайънъл беше помислил, че ще бъде страхотна идея да избере мен да бъда този, който ще доведе Вегас, за да мога „да ги разбера“ вместо него. И сега бяха изминали три проклети звездни месеца, откакто започнах да търся в Царството на Смъртните – по-конкретно целия щат Илинойс – за двете подменени близначки, които щяха да променят историята на моя свят. Така че лятото ми отмина и утре щях да се върна за да преподавам на малките задници в Зодиакалната Академия.
Днес беше последният ми ден, в който успях да се докопам до близначките и най-накрая определих местоположението им, така че трябваше да ги хвана възможно най-скоро и да ги завлека до тяхното Пробуждане тази вечер.
– Хайде, къде си, ти, малък животоразрушител?- Измърморих под носа си.
Погледът ми беше прикован в пътя, засиления поглед на моя вампирски орден караше очите ми да потрепват върху всичко, което се движи, от прозяващата се котка от другата страна на улицата до катерицата, която се движеше нагоре по дървото над нея и клатеше агресивно опашката си.
Проблясък на синьо в периферията ми накара главата ми да се наклони настрани и аз се намръщих, когато забелязах гърба на момиче със синя коса, докато тичаше през една градина отляво. Тя стигна до отворения прозорец на къщата, която наблюдавах, протегна ръка и започна да се промъква вътре. Маратонките и ритнаха в стената и тя изръмжа ядосано, докато се бореше да влезе, главата и изчезна през прозореца, докато аз се преместих, за да я видя по-добре.
Дупето и се размърда отляво надясно, когато бедрата и се забиха в тясната пролука – дупе, което привличаше твърде много вниманието ми. Зъбите ми настръхнаха, докато се разтягаха и аз прокарах език по тях, борейки се с този плътския порив в мен. Това беше просто реакция на нейното ниво на сила, бях сигурен, така че нямаше да мисля много за това. Освен това защо да не хапна от Вега? Нямаше да са безпомощни за дълго, така че защо да не се възползвам максимално от това, докато мога?
Вероятно е по-добре да ги заведа в клас, преди да започна да ги изсмуквам. Все пак трябваше да бъда професионалист.
Полицейска сирена зазвуча в ушите ми и аз се потрудих, за да заглуша виенето и, сетивата ми бяха твърде остри, когато ставаше дума за подобни звуци.
Момичето почти падна в къщата и веждите ми се извиха. Какво, по дяволите, прави тя?
Вървях покрай къщата и използвах заклинание за прикриване, за да придърпам сенките по-близо около себе си, докато се шмугнах през предната порта и се насочих към прозореца, за да надникна вътре. Малък крадец ли беше тази Вега?
Полицейските сирени се приближиха и един поглед настрани каза, че са на път да спрат, така че набрах скорост и се стрелнах към градината, прескочих оградата и се стрелнах зад прикритието на високо дърво. Не трябваше да използвам силите си от Ордена по този начин, но също така нямах нито едно притеснение по този въпрос.
Едно ченге изтича до вратата и разби нещото с няколко негови приятели и аз изпсувах. Първия ден, в който намерих една от Вегас тя прави някаква тъпа кражба за да бъде арестувана?
Да… не. Това нямаше да се случи. Нямаше да се връщам в Солария с празни ръце. Отново.
Атласът ми избръмча в джоба и аз го извадих, намирайки съобщение от Габриел. Бях го помолил да следи съдбата ми днес и изглеждаше, че се изплати. Той беше добър приятел и един от най-добрите ясновидци в кралството. Срещнахме се преди няколко години, докато учех в „Зодиак“ и той беше изпратен тук на екскурзия от собствената му академия. В крайна сметка бях дрогиран с отвара за похот от фенка и той се беше погрижил за мен – след като отварата ме накара да се опитам да смуча члена му. По дяволите, аз и той нямахме късмет с подобни глупости, но странно се свързахме заради това. Заклех се да пазя тайна следващия път, когато някой се опита да ме упои и Габриел се окаже жертва. Той каза, че ако някога кажа на някого какво се е случило с члена му онзи ден, той ще ме убие. Но той знаеше, че може да ми се довери. Все пак ме караше да се смея, когато си помисля за това.

Нокси:
Визията е неясна, но трябва да вземеш парите, Орион.
Какви пари?

– Хей спри!- извика жена ченге.
Главата ми се завъртя, когато тропотът от стъпки достигна до мен и погледнах покрай дървото, виждайки ченгето да преследва Дарси Вега през тревата. Момичето вече беше на колене до оградата с пачка пари, натъпкана в задната част на колана и, като започна да се промъква през дупка под нея, която изглеждаше като изкопана от животно. Ченгето я настигаше, движваше ръцете си напред-назад като супергерой.
– Имам нужда от тези пари дори не са негови!- Дарси се разплака точно преди ченгето да я хване за глезените и да започне да се опитва да я издърпа обратно.
Това е моята Вега, кучко.
Изхвърчах от скривалището си, проклинайки този ден, когато парите се освободиха от колана на Дарси и паднаха навсякъде.
– Не!- извика Дарси с болка.
– Сарж!- ченгето извика за подкрепа, когато се приближих зад нея, тялото и попадна в голямата ми сянка.
– Пусни я – наредих аз, използвайки Принуда, за да я накарам да слуша.
Ченгето веднага пусна момичето и Дарси се измъкна из под оградата, преди да ритне в ярост.
Грабнах парите и, преди тя дори да успее да се опита да ги вземе отново и ги пъхнах в джоба си.
Погледнах през оградата, когато зад мен се чуха викове и бях принуден да избягам в мъгла от скорост, прескачайки през градините опитвайки се да държа окото си върху косата със сини връхчета на Вега, минаваща през дърветата отляво. Най-накрая стигнах до онези дървета и се втурнах в сенките, хвърляйки заглушаващ мехур около себе си, за да запазя движенията си скрити.
Но докато се оглеждах, не можах да видя къде, по дяволите, е отишла.
Съдбата се приближава към теб, Дарси Вега. Не можеш да ме изпревариш.

***
Бях проследил тананикането на моя кристал до една запусната част на града и сега седях в автобусна спирка, докато чаках една от близначките да се появи отново, въртейки карта Таро между пръстите си докато спящ пиян човек, който вони на бира и пикня спеше до мен. Кристалът беше достатъчно добър само да ме вкара в общата зона, в която се намираха и тъй като нивото им на мощност беше толкова силно, не можеше да ми помогне да заключа местоположение по-конкретно от това.
Майната му на този ден. Майната и на тази работа. Въпреки че животът ми беше откраднат от мен преди много време, аз все още не бях свикнал да бъда роб на Лайънъл Акрукс. Някои феи бяха родени за подчинение, но аз със сигурност не бях от тях. От дете мечтаех да управлявам собствения си живот. Беше достатъчно лошо, когато майка ми очакваше да се присъединя към незаконния семеен бизнес да помагам на Акрукс с всяка нужда от тъмна магия, която биха могли да пожелаят, но сега да бъда принуден да се занимавам с това и да работя като професор по всички звездни проклети неща, само за да мога да държа под око Дариус, това унищожаваше душата. Буквално. Защото душата ми беше на парчета, откакто тази магическа връзка беше наложена върху мен и постоянното желание да защитя Дариус в моя собствена вреда сега живееше в мен като чуждо тяло. Това беше сукуб, хранещ се с моята жизнена сила, и разбира се, че обичах Дариус като приятел и разбира се, исках да го защитя по нормален начин, по който той ми е най-добрият приятел. Но не бях планирал да се откажа от свободната си воля за него или да търпя дори една секунда повече глупостите на баща му, отколкото исках.
Имах шанс да играя за Соларианска питболна лига. Бях буквално на път да стана звезда и се бях отказал от толкова много по време на обучението си в Зодиакалната Академия заради това. Бях пропуснал да купонясвам, да пия с приятели, да имам приятели. Искам да кажа, да, аз бях вампир и самотата така или иначе беше едно от любимите ми неща. Но може би можех да имам… повече. Сега всеки шанс за повече беше добре и наистина премахнат от Лайънъл и всяка тъга, която бях изпитал, че съм пропуснал да пия, беше забравена, като се има предвид, че тези дни потенциално бях около границата на алкохолизма.
Пънкар Пегас беше нахлул в офиса ми миналия мандат и откраднал бутилка бърбън от бюрото ми. Достатъчно е да кажа, че малкият задник беше задействал магическите ми аларми и аз бях хвърлил задника му в арест, карайки го да се търкаля в лайна на Грифин само по боксерките си, докато не се покри с непоносим обрив. Но той вече беше успял да изпие по-голямата част от моя бърбън, преди да стигна там. Това беше и времето, когато разбрах, че може да имам проблем с пиенето.
Дъждът беше завалял отново и сега беше постоянно влажно, докато седях нетърпеливо там в заслона и тъмнината започна да пада. Пияният се събуди рязко с хълцане, след което вдигна стара бирена кутия, все още стисната в ръката му, към устните си, изтръсвайки последните капки от нея в зейналата си уста. Погледът ми се плъзна твърдо обратно към пътя, докато търкалях кристала в дланта си, ниското, бумтящо усещане ми подсказваше, че и двете близначки са близо. Но къде?
Заедно техните магически подписа се чувстваха като нощ и ден, съвпадащи в перфектна хармония един с друг, сякаш не биха могли да съществуват отделно. Усещането беше топло и хладно едновременно и те не се чувстваха като пълно и катастрофално падане на Солария – каквото очаквах. Това бяха децата на Дивия крал, дъщери на жестокост, потисничество, убийство. Фамилното им име остави горчив вкус в устата ми и нямаше да се заблуждавам от усещането им. Вълшебният подпис на Дивия крал можеше да се почувства като целувки на коте и захарен памук, доколкото знаех. Това не означаваше, че той не е разярен мръсник, който е управлявал с железен юмрук и карал цялото кралство да се страхува от него.
– Тази сутрин видях котка там – промълви пияният, като посочи от другата страна на пътя и аз му хвърлих гневен поглед, който го предупреди, че не съм в настроение за разговор. Харесваше ми да говоря с много малко хора в този живот, и мразех приказките с непознати. Особено пияните, които миришат на пикня.
– Прилича на теб.- Той дръпна брадичка към мен и намръщеният ми поглед се задълбочи.- Това е погледът, който ми отправи!- Той махна към лицето ми и зъбите ми настръхнаха от желание да му изтръгна гърлото, за да не се наложи да слушам блуждаенето му и секунда повече.- Имаше най-ядосаното лице, което някога съм виждал. И си помислих, че котката е нещастна. Беше тъжна отвътре.
– Спри да говориш – наредих аз, използвайки Принуда, за да реша проблема си и следващите му думи замряха в гърлото му. Смъртните бяха пластелин в ръцете ми; беше твърде лесно да ги манипулираш. Ето защо имахме строги закони, които ни забраняват да го правим. Миналата година в Източна Солария беше разкрита група за трафик на смъртни. Те бяха отвлечени от това царство и бяха принудени към сексуално робство за феите. Шибано нещо. Смъртните дори не можеха да оцелеят в нашето царство много дълго, така че тази история взе още по-тъмен обрат, когато FIB разкри първия масов гроб.
Моят вид имаше способността да бъде зъл. Това живееше във всички нас. Цялото ни общество беше изградено върху спечелването на власт и всички бяхме лесно подтикнати да я претендираме над по-слабите феи от нас самите. Предполагах, че смъртните са изкушаващо място за придобиване на висока сила, когато магията ти не е силна и всеки ден си бил унищожаван от Фея с превъзходни подаръци. Много от задниците, замесени в групата за трафик, бяха слабаци, половината бяха попаднали в затвора Дармор, половината бяха загинали по време на набезите. Надявам се, че са крещяли, когато са умирали. Нямаше нищо, което да ме отврати повече от фея, която злоупотребява с властта си. Предполагах, че това е, защото знаех какво е да бъдеш смазан под петата на някой, срещу когото не мога да спечеля. А Лайънел Акрукс беше олицетворение на насилник. Той биеше сина си до черно и синьо, за да се опита да го изкове по своя образ, стопроцентен насилник.
Когато се стъмни напълно и най-после пияният се качи в автобуса, вратата на жилищния блок отсреща се отвори и Роксаня, известна още като Тори, излезе навън с голямо кожено яке и нещо, което приличаше на мъжки дънки и рокерски ботуши. Енергията в кристала се измести в дланта ми, когато тя пресече улицата и аз издърпах качулката си нагоре, използвайки магия, за да приближа сенките около мен. Нейният магически подпис нахлу в кристала, докато всичко, което усетих, беше нещо като хладната целувка на луната срещу дланта ми. Беше странно как две близначки могат да се чувстват толкова различни, но предполагах, че всички братя и сестри са уникални по свой начин. Сестра ми беше обратното на мен. Оптимистична, забавна, закачлива – по дяволите, липсва ми.
Тори изтича надолу по улицата и аз се изправих, като тръгнах след нея на известно разстояние и прокарах палец по кристала, сякаш се опитвах да извадя нещо друго от него. Бях пристрастен към нощта, като се има предвид, че моята поръчка е свързана с луната, но по някаква причина ми липсваше докосването на слънцето в дланта ми и топлината на присъствието на сестра и. Пренебрегнах това странно чувство и последвах Тори, докато вървеше няколко пресечки. Имаше слушалки в ушите си и от време на време поклащаше главата си докато слушаше, аз вътрешно и завъртях очи. Това момиче да не търсише смърта си? Тя вървеше през лошата част на града през нощта и всеки можеше да я нападне отзад с нож. Или остри зъби.
В крайна сметка тя се промъкна в многоетажен паркинг, вдигна качулката си и наведе глава, докато вървеше право под охранителна камера. Размахах пръсти, използвайки полъх въздух, за да откъсна камерата от стената и внимателно я спуснах върху тревистия ръб, докато последвах Тори вътре. Смътният ми план беше да я притисна в ъгъла, да обясня, че е изгубена фея принцеса, която трябваше да дойде с мен тази вечер на нейното пробуждане, след което да вземем сестра и по пътя и да тръгнем. Или това или да ги отвлека, но това беше план Б, към който бих прибягнал само ако трябва. Имах конкретни заповеди от съветниците „да бъда професионалист“. Което беше чиста глупост, но както и да е. Бих им дал един доброволен опит, но така или иначе те идваха с мен тази вечер, защото приключих с Царството на смъртните. Не можех да усетя звездите тук така, както в Солария, и с всеки изминал ден магията ми ставаше все по-трудна за усещане. Това ми се отразяваше и трябваше да се прибера вкъщи, преди да се разболея. Вероятно съм прекарал повече време тук, отколкото на някое друго място през живота си.
Загубих Тори от поглед, но имаше само едно място, към което тя можеше да се отправи, така че започнах да се изкачвам по рампите към по-високите нива, кристалът в ръката ми ме подтикваше към нея.
Докато се качвах на третото ниво, руса жена с малка розова рокля, високи токчета и мрежести чорапи излезе от асансьора и погледът и се спря върху мен.
– Ей, здравей, каубой, искаш ли да се возиш на диво пони?
– Не – казах просто, вървейки към следващата рампа, но тя тичаше след мен, като се смееше бурно, сякаш съм казал нещо особено смешно. Не бях сигурен какво точно е смешното в моя пренебрежителен отказ, но всеки е люд по своему.
– Предполагам, че едно хубаво момче като теб има жена, която го чака у дома, а? Но какво правиш толкова късно без нея? Търсиш си неприятности ли?- попита тя, опитвайки се да ме хване за ръката, но аз просто ускорих крачката си, за да не може. Като вампир можех да се движа по-бързо от вятъра, ако исках, но също така можех да вървя постоянно с темпото на закъснял пътуващ, без да се потя.
– Хайде, двеста за през нощта – предложи тя, като започна да бяга, за да се опита да ме хване.
Ревът на двигателя прозвуча и аз изпсувах, докато заобиколях следващата рампа и се свих обратно в сенките точно преди Тори да мине с мотоциклет покрай мен, завивайки покрай рампата с висока скорост.
Проститутката се затича по рампата към мен и аз изръмжах от разочарование.
– Затвори си очите – наредих на момичето и очите и веднага се затвориха. Увеличих вампирска скорост и се спуснах обратно през паркинга, следвайки бръмченето на кристала в дланта си, докато препусках след Тори Вега.
Майната и на тази нощ.
Препусках през града в мъгла след този мотоциклет, движейки се достатъчно бързо, за да не ме виждат, знаейки, че това нарушава куп правила, но вече не ми пукаше. Трябваше скоро да се свържа с близначките Вега и да ги заведа в Солария, иначе щях да се побъркам.
Най-накрая стигнах до бар, където енергията на Тори бръмчеше по-силно в кристала и забавих, за да спра в тъмна уличка от другата страна на улицата.
Пресякох пътя, минах покрай редицата мотоциклети отвън и бутнах вратата. Беше като един от онези моменти във филмите, в които всички вдигат поглед и знаят, че не сте на мястото си там. Но дали ми пукаше? Ни най малко. Защото бях най-смъртоносното същество в стаята, дори и да бях с хубава риза.
Зъбите убождаха езика ми, докато огромни мотоциклетисти с татуировки по тях ме гледаха яростно над бирата си. Отидох направо до бармана, игнорирайки всички и се приближих до Тори Вега, която пиеше текила.
Найнакрая.
– Може ли да поговоря с вас?- попитах аз, борейки се да запазя тона си учтив, когато всичко, което исках да направя след тези дълги три месеца, беше да я хвърля през рамо и да се хвърля в облак звезден прах, изпращайки я към новия и живот. Но предположих, че мога да изразходвам последната си капка търпение, за да опитам това по добрия начин.
– Загуби ли се?- попита с усмивка. Тя ме огледа отгоре-надолу, явно мислейки си колко се различавам от всички останали в бара, докато аз разглеждах красивите черти и подозрението в зелените и очи. Това беше моят враг. Може да е била малка, но това не означаваше нищо, когато си Фея. Силата, която се намираше във вените и, накара гърлото ми да гори от нуждата да пия от нея, но смятах, че това е сигурен начин да я изплаша завинаги. И тъй като имах работа за вършене…
– Не. Намерих точно това, което търся – отвърнах аз, опитвайки се да заглуша силната хеви метъл музика, която опустошаваше моите обострени сетива.
– Радвам се за теб. Ще се видим наоколо.- Тя започна да се отдалечава от мен, но това нямаше да го бъде, по дяволите, не, затова я хванах за ръката.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че си… – започна тя.
– Седни с мен – принудих я, приключих с добрите опити.
Тя моментално се строполи на стол до бара и аз седнах до нея, като пуснах ръката и. Тя имаше абсолютно нулеви умствени щитове и въпреки че очаквах това, все пак ме изненада. Дори и без магия, феите бяха научени млади да работят върху умствените си стени, които им помогнаха да се борят срещу Принудата, но това момиче изглежда имаше нулева способност да ми се съпротивлява. Така щяха да превърнат времето им в академията в истински ад, докато успеят да се защитят. Жалко.
Усетих как барманът гледа между мен и Тори и решително го игнорирах, докато обръщах цялото си внимание към тази болка в задника ми.
– Ще пиеш ли тази вечер, Тори?- попита барманът, докато и напълни още една доза текила.
– Мисля, че ще го пропусна след събитията от миналия уикенд – каза тя и предположих, че това означава, че е редовна тук. Това изглеждаше като място, където хората идват за да умрат, а аз знам всичко за такива места.
Барманът се наведе по-близо, сякаш се е настанил за разговор.
– Е, някой от тези дни може би…
– Изчезни – наредих аз раздразнено и човекът моментално се отправи към далечния край на бара.
Тори вдигна вежда към мен.
– Мисля, че това е и моята реплика – каза тя, като скочи от мястото си и се промъкна между тълпата от облечени в кожа тела.
– Дайте ми шибана сила, звезди – измърморих, потърках очи и се избутах от собствения си стол. Тръгнах след нея през тълпата, движех се с бърза скорост, докато никой не гледаше и хванах ръката и. Този път не я пуснах. Най-после имах пред погледа си Вегас и щях да ги върна в Солария, ритайки и крещейки, ако трябваше.
– Трябва да поговорим – изръмжах аз, но не изглеждаше, да ме е чула при силната музика.
– Махай се, по дяволите – отсече тя, изви ръката си от хватката ми и отново изчезна в тълпата от тела. Няколко задника я дочуха и пристъпиха на пътя ми, пукайки кокалчетата си, сякаш наистина си мислеха, че ще ме набият. Беше наистина смешно.
– Махнете се от пътя ми – изръмжах аз, гласът ми звънеше от магия и всички се разтърсиха като треперещи се мишки. Тръгнах през пролуката, която се беше отворила за мен, търсейки Тори, докато зъбите ми се изостриха от ярост. Това е. Приключих.
Тръгнах през бара към изхода, като отворих вратата, докато горната ми устна потрепна от желание да изръмжа. Но да покажа на куп смъртни зъбите ми вероятно не беше най-добрата идея, така че държах вътрешните си феи под контрол, докато тръгвах към улицата и погледът ми се прикова в Тори качена на мотора на някакъв пич.
– Спри!- Изревах, опитвайки се да принудя шофиращия, но той в същото време отпусна газта, така че гласът ми се загуби от рева на двигателя. Тогава наистина ми избяга ръмжене и изчезнах през улицата в сенките, преди да спринтирам след нея с вампирската си скорост, разкъсвайки пътищата в мъгла, която просто трябваше да се надявам, че никой не може да види.
Човекът я остави на една пресечка от дома й и аз я последвах чак до апартамента. Изчаках в тъмнината на нечия веранда, докато тя отключи вратата, след което се стрелна зад нея, мислейки, че най-накрая ще я притисна в ъгъла и този път няма да се прецакам. И двете щяха да ме изслушат и ако не им хареса това, което имах да кажа, по дяволите. Това не беше мой проблем.
– Не приключихме разговора си – извиках аз на Тори, знаейки, че ще я изплаша, но в този момент не ми пукаше. Тя погледна назад, очите и се разшириха от страх, че ме намери точно зад себе си, а туптенето на сърцето и достигна до ушите ми.
Доказвайки, че всъщност не е имала желание да умре в този град, тя се обърна и избяга нагоре по стълбите.
Тръгнах спокойно след нея, като затворих вратата с крак и прекарах пръсти през косата си. Бях уморен и ядосан и не исках да бъда тук. Така че сега това щеше да стане в режим задник. Което беше моята природа по подразбиране.
Изстрелях се нагоре по стълбите, устата ми се напълни, докато тя продължаваше да бяга и желанието да я ловя се зароди в сърцето ми. Беше адски изкушаващо, но изцяло против Кодекса на вампирите и вероятно щях да бъда хвърлен в затвора за това, като се има предвид кои са тези момичета.
– Спри!- Казах, принуждавайки я да го направи и тя го направи. За всичките две секунди, след което тя се пребори и продължи да бяга.
Извих вежди, някак впечатлен от това, като се има предвид, че тя имаше нулева тренировка, но след това настроението ми отново се изостри до ярост, защото, по дяволите, се уморих от тази игра.
Ускорих се и се стрелнах зад нея, запуших с ръка устата и, за да заглуша писъка и. В този момент желанието за хранене се надигна в мен като звяр. Бях хванал плячката си. Трябва да ям. Така беше справедливо.
Стиснах челюст, борех се усилено с този инстинкт и поех бавно дъх.
Не я хапете. Дръж лайната си затворени.
Преглътнах назъбената буца в гърлото си и се преборих с жаждата, но силата на нейната сила дърпаше инстинктивните нужди на моя Орден и ме молеше да погълна всяка капка от кръвта и.
Не, няма да го правя. Не съм роб на жаждата си.
– Аз съм професор Орион. Няма да те нараня и няма да крещиш. Искам да ме пуснеш вътре.- Освободих я и се отдръпнах, докато тя се взираше в мен със страх в очите, но сега тя беше уловена в примката ми, силата на Принудата, която използвах, не и остави шанс този път да се измъкне от нея.
Тя отвори уста, сякаш щеше да откаже командата ми, после пъхна ключа си в ключалката и го завъртя.
– Влезте – каза тя мило. Така е по-добре .
Пристъпих близо до нея, в случай че някак си и хрумне да избяга отново, знаейки, че тези Вегас трябва да са изключително мощни, дори и все още да не го знаят. Предложих и плоска усмивка, докато я последвах вътре и затворих вратата зад себе си, хвърляйки лед в ключалката като предпазна мярка, за да я държа плътно затворена. Докато Тори не гледаше, аз извадих камъка от джоба си, който криеше чантата ми с моите бележки в нея, и свалих магическата отливка, задържайки я скрита, като преметнах чантата през рамото си.
Влязох в малкия, запуснат апартамент с шокиран поглед, след което погледът ми почти неволно се насочи към момичето, свито на дивана и гледащо телевизия. Главата и се завъртя, а погледът и падна върху мен и сестра и, карайки сърцето ми да се свие в гърлото ми. Боцкането в зъбите ми веднага стана по-взискателно и желанието да се храня от нея беше почти невъзможно да се пребори. На лице тя беше същата като сестра си във всяко отношение, единствената разлика между тях бяха сините краища на косата й и все пак…
Погледът ми се движеше по гънката между очите и, когато тя се намръщи към нас, след което вниманието ми се насочи към устните и, когато ги намокри. Пълни. Розови. Апетитни – майната му , Спри.
Това момиче беше красиво по начин, който минаваше някак по-дълбоко под кожата ми, по начин, който можех да усетя. Тя ме погледна с повишено внимание и за момент ми се стори, че сме две животни, които ще се разкъсат в плътта на другия. Не, беше нещо различно от това. Това не беше битка, която исках, членът ми се раздвижваше в панталоните ми и в гърлото ми се надигаше собственическо ръмжене. И двете Вега бяха привлекателни, но нещо в тази беше хипнотизиращо. Не исках цял живот да откъсвам очи от нея.
-По дяволите не.- Дарси се изправи, давайки ми възможност да разгледам пижамата, която носеше, беше покрита с пухкави зайчета. Устните ми потрепнаха, когато зъбите ми изтръпнаха по-силно. Приличаше на един от тези зайци, невинен, с широко отворени очи, точно като моя плячка. И все пак нещо ми подсказваше, че това, което живее в нея, е чисто диво и не е лесно да се опитоми.
– Отиди при него, Тор, ти луда ли си? Наистина ли очакваш да се разкарам, за да оскверниш единственото ни легло?
Страхотно. Тя мисли, че съм тук, за да чукам сестра и.
Не че има значение какво мисли тя. От утре тя ще бъде моя ученичка.
Тори поклати глава .
– Очевидно не. Този човек просто… е искаше да влезе, става ли?
– И това е приемливо защото?- попита Дарси в пълно объркване и ме заля забавление. Това всъщност беше доста забавно. Тя беше шибано сладка когато се ядоса, докато носеше тази нелепа пижама.
– В какво се взираш?- попита Дарси, обръщайки се към мен за първи път и веждите ми се извиха. Момичето зайче хапе.
– Мислех, че идвам тук, за да взема две осемнадесетгодишни момичета. Сигурно съм попаднал в грешен апартамент, малко зайче. Засмях се, наслаждавайки се на начина, по който бузите и порозовяха и тя започна да се притеснява. Можех да чуя буйното и сърцебиене оттук. И това ме правеше гладен.
Очите и паднаха към пижамата, която носеше, а бузите и пламнаха от още кръв. Кръвта, на която исках да знам вкуса. Не, трябваше да знам вкуса и. Имаше ли вкус на нейния вълшебен подпис? Топла ли е кръвта и като слънчева светлина? Топло и толкова шибано приканващо, че да се пазя от него в момента беше най-голямата работа, с която някога съм се сблъсквал. Храненето от това момиче би било осмият смъртен грях, но по дяволите, исках да го извърша.
– Кой по дяволите си ти? И защо си в дома ми и ме обиждаш?- Дарси отново погледна сестра си и Тори и повдигна извинително рамене, преди да се обърне към мен.
Дарси се придвижи да се присъедини към нея, измъкна се от дивана и застана рамо до рамо с близначката си, давайки ми възможност да ги сравня отблизо. Погледнах надолу към двата малки тръна в очите ми и се зачудих дали не стоя пред най-голямата заплаха, пред която някога се е изправяла Солария. Бях хванат неподготвен от това колко много не ги намразих веднага. Аз мразех всички, така че това говореше нещо.
– Донеси ми вода – стрелях към Тори и тя незабавно влезе в кухнята и ми наля чаша вода, което ми даде възможност да изучавам Дарси отблизо. Какво беше толкова привлекателно в тази? Инстинктите ми се объркаха и гърлото ми изгаряше от жажда. Не се бях хранил твърде дълго, ето какво беше.
Дарси се взря в мен със същата свирепост, след което челото и се намръщи, когато осъзнаването премина през чертите и.
– Ти си ченге. Ти беше там днес.
– Къде точно?- попитах невинно, харесвайки начина, по който самото ми присъствие сякаш я раздразни.
– Не се прави на глупав с мен.- Тя ме посочи, когато пулсът и се ускори още повече и ми хареса, че и въздействам по този начин. Въпреки че определено не трябваше да си мисля това, които ми минава през ума за нея. Тази синя коса би изглеждала толкова добре, увита около юмрука ми.
По звездите, тя ще ти бъде проклета ученичка, идиот.
Тори се върна, пъхайки водата в ръката ми с напрегнато изражение, докато се опитваше да се пребори с принудата ми, а Дарси я погледна намръщено, ясно усещайки необичайното и поведение.
Изказах и благодарност, след което изсипах водата в устата си, надявайки се, че може да направи нещо, за да измести болката за кръв от гърлото ми. Изцеждах водата до капка, всеки път, когато преглъщах, се надявах това да отслаби малко от жаждата ми за кръв, но като я свърших и поставих чашата на кухненския плот, се оказах още по-кръвожаден от преди.
Може би просто ми трябва малко простанство.
– Преследвах двете ви цял ден.- Тръгнах към дивана, хвърлих се на мястото, което Дарси беше освободила, и сложих ръце на корема си.
– Просто не намесваите Тори в това. Аз бях тази, който взе парите – каза Дарси, притеснението в гласа ими се стори доста смешно, че тя вярваше, че съм ченге, когато бях докрай нарушител на закона. Нямаш представа на какво съм способен, принцесо.
– С изключение на това, че не донесе парите, ти ги изпусна – посочи Тори и аз се усмихнах.
– Имаш предвид тези пари?- Вдигнах дупето си и извадих пачката пари от задния си джоб, като я размахах над главата си.
Тори се приближи и я грабна от ръката ми, кацнала на масичката за кафе пред мен, докато броеше всяка една бележка.
Когато беше доволна, че всичко е там, тя ме погледна с леден поглед и аз видях блясък на Фея в нея. Но нищо, което би ми предизвикало кошмари. Като цяло дъщерите на Дивия крал изглеждаха доста недиви, ако трябва да бъда честен. И докато оглеждах скапания им апартамент, започнах да се чувствам неудобно. Това място беше дупка, а те бяха кралски особи. Ако бяха отгледани от родителите си, щяха да са по-богати от всички феи в Солария. Те щяха да познават богатство, различно от всичко, което биха могли да си представят. Те нямаше да отброяват тези пари, сякаш това е нещо, което им осигурява добър живот.
Изграждах досие за тях, докато бях тук, преглеждах болничните им досиета, приемните им домове, изграждах картина в съзнанието си за живота, който са водили. И честно казано, това беше гадно, нещо което не бих пожелал на никое дете. Не исках да ги съжалявам, защото те щяха да бъдат от другата страна на войната, в която щях да бъда твърдо техен враг. Но свидетелството на ада, който са издържали, беше обезпокоително.
– Та какво искаш?- настоя Тори.- Хората не дават просто пари в брой, освен ако не искат нещо за това, г-н Орион.
– Професоре – поправих я аз, преценявайки, че е най-добре да заложа границите сега. Особено след като все още си мислех за малката пижамена мис зайче в периферията ми и как може да изглежда тялото и под цялата тази торбеста материя.
– На колко години си?- попита Дарси.
– Достатъчно възрастен, за да бъда професор.- Очите ми се върнаха към нея и моментално отново попаднах в нейния капан. Може би тя беше сирена, нейният орден на път да се появи, и тя някак вече владееше силите си над мен, привличаше ме и се превръщаше в тъмно желание, което не можех да пренебрегна. Разбира се, ще се съглася с това.
Дарси застана пред дивана, скръстила ръце, докато чакаше обяснение.
Тя изглеждаше строго, но излъчваше и страх, несигурност и продължаваше да ме гледа по начин, който не можех да разбера. Но имах чувството, че е точно същият начин, по който продължавах да я гледам и аз.
– Ще ме изслушате и ще останете спокойни и събрани – казах аз със силен тон, за да ги принудя и да се уверя, че това е минало без проблем, сега ги притиснах в ъгъла.
Дарси кимна лесно и майната му, това ми хареса. Прекалено много ми хареса, че тя ми се подчинява. Тя беше принцеса, дъщеря на мъж, когото презирах, мой смъртен враг точно тук, от плът. И аз я притежавах в този момент.
Тя се спусна до Тори на масичката за кафе и двете ми дадоха цялото си внимание. Най-накрая.
В мен засия задоволително, подготвяйки се да издухам тъжния им малък беден балон и да ги тласна в свят на невъобразими богатства, слава и повече врагове, отколкото биха могли да си представят. Един от които бях аз, защото бях твърдо от отбора на Наследниците – въпреки че някои от тях ме дразнеха – и още по-твърдо отбора на Дариус Акрукс.
– От осемнадесетия си рожден ден и двете издавате подпис, който моят вид може да усети през един свят. Буквално.- Замълчах, оставяйки ги да възпиемат тези странни думи. Дарси отвори уста, за да зададе въпрос, но аз вдигнах ръка, за да я спра, продължавайки напред, преди те да успеят да откачат.- Ще обясня, само се успокой.
Дарси кимна и аз отделих един мъчително дълъг момент в изучаване на устата и. До луната, тази уста.
— Продължавай — насърчи ме Тори. Да, кажа нещата, които трябва да кажа.
Облегнах се на облегалката, като потърках ръка по тила си.
– Аз не съм човек, който се върти около въпроса, така че ето го: Вие не сте човеци. Вие сте Феи. Което означава, че имате непробудена сила във вас, определена от самите звезди. Вие принадлежите на Солария: огледален свят на земята, където властват феите. Продължаваме ли?- Забавлението ми кипна от пускането на бомбата просто така. Може би ми беше приятно да бъзикам близначките на Дивия крал.
И двете се спогледаха, което потвърди, че смятат, че съм за лудницата, така че аз просто продължих, като си помислих, че или ще ми повярват, или не, но когато им пусна задниците в Зодиакалната Академия, те вероятно ще получат съобщението.
— И двете сте Близнаци — казах аз. — Луди глави, оттук и Принудата, която използвах върху вас, за да поддържам всичко това гладко. Особено след като вече закъсняваме — измърморих аз, повдигайки китката си, за да си погледна часовника. Сега наистина надхвърлях границите. Тяхното Пробуждане трябваше да започне всеки момент.
– Близнаци…като в знака на зодията?- попита Тори.
– Точно така – казах аз. Ах добре, те не са абсолютни идиоти.- Близнаците са въздушен знак, така че след като силите ви се събудят, вие ще…
– Чакай малко – проговори Дарси над мен и пръстите ме засърбяха от желание да я накажа за това. Ако беше направила това в моята класна стая, щях да я накарам да плати сериозно за това. Както и да е, предполагах, че мога да бъда снизходителен този път. Тя скоро щеше да научи, че така или иначе не трябва да ме прекъсва. Разбира се, тогава коварният ми ум се втурна към опасното място, където наказанията ми включваха, че я бутах на бюрото си и я наплясквах силно по дупето, и вътрешно се проклех.
Какво, по дяволите, става с мен?
– Наистина ли очакваш да вярваме, че имаме сили? Като магия ?- Дарси се присмя.
– Честно казано? Не ме интересува в какво вярваш. Но имам работа за вършене и част от тази работа е да ви обяснявам това. Честно казано, предпочитам да не си губя дъха, тъй като така или иначе ще разберете всичко сами достатъчно скоро – казах аз с достатъчно рязък тон, за да прореже стъклото, а очите и се присвиха върху мен, сякаш искаше да се справи с предизвикателството в моето глас. Ела при мен, малка фея, ще ти покажа как изглежда истинската сила.
– Какво означава това?- попита Тори с намръщено лице.
– Това означава, че цял ден се опитвах да говоря с вас, но очевидно разбиването, влизането и кражбата на мотоциклети е било в дневния ви ред, така че тичах наоколо след вас като куче. И наистина не обичам да гоня хора, така че нека просто кажем, че не съм в най-доброто настроение в момента.
Дарси стисна устни и това нахалствено изражение накара зъбите ми отново да настръхнат.
Устата ми се сви от раздразнение и отново погледнах часовника си, като открих, че времето ни е изтекло. – Добре, тръгваме.- Изправих се, измъкнах малко звезден прах от джоба си и двете ме гледаха напълно объркани. О, ще стане много по-объркващо, момичета Вега.
– Чакай малко.- Дарси също се изправи и аз я погледнах надолу с меко изражение, което не издаваше нищо от ненаситния глад, който изпитвах над нея.- Казахте, че сме фея? Какво изобщо означава това?
– Ние сме различна раса. По-добъра.- Вдигнах рамене и тя се намръщи по начин, който изпрати гореща вълна по гръбнака ми. По звездите, това момиче.- Внимавайте госпожице Вега, подобни изражения са наказуеми в класната ми стая.
– Вега?- Носът и се сбръчка и си спомних, че буквално нямаха представа за нищо.- Това не е моето име. Чакай, моля те, кажи ми, че имаш грешни близнаци?
Поклатих глава отчаяно.
– Това е истинската ти фамилия в Солария. Никой няма да ви нарече с друго име, след като стигнете там, запомнете думите ми.
– Е… извинете?- Тори се намеси. Челюстта и беше стисната, сякаш искаше да може да извика тези думи, но благодарение на моята Принуда тя беше просто ядосано куче на каишка.- Няма да ходим никъде с някакъв измамник от фоайето. На какъв наркотик точно си? Съдейки по луксозното облекло, ще позная кока?
Усмихнах и се хищнически при тези думи, огънят в очите им накара чудовището в мен да надигне глава.
– Вижте, имам далеч по-добри неща, които да правя с времето си, отколкото да стоя тук в мръсен апартамент с две момичета, които си мислят, че съм пристрастен към кока. Но нямах избор по въпроса. Така че просто ме последвайте, нали?
– Нищо не си обяснил.- Дарси поклати глава в знак на отказ.- И защо трябва да вярваме на всичко, което казвате?
Грабнах чантата си, обърнах я и изсипах съдържанието върху масичката им за кафе. Водопад от хартии падна навсякъде, страници и страници от всяка информация, която бях събрал за тях по време на престоя си в Царството на Смъртните, падаха на повърхността.
Прегледах всичко, като извадих снимка на осиновените им смъртни родители в деня на сватбата им. Дарси я грабна от ръката ми, притисна я към гърдите си, докато сълзите блеснаха в очите и, сякаш мислеше, че ще я изгоря.
– Какво правиш със снимката на нашите родители?- изсъска Тори.
— Те не са ваши родители — казах хладно.- Вие сте Смяна. Родени фея. Елементали с естествена магия, която тече във вените ви. Истинските ви родители те ви замениха с близнаците, родени от тази двойка. Посочих снимката в ръката на Дарси и веждите и се събраха.
Тези хора бяха просто смъртни и тези момичета не разбираха величината на това кои са всъщност.
– Това не е вярно. Ти си луд. Защо биха направили това?- попита Дарси.
– Моето предположение? Бяхте в опасност — казах и свих рамене. Кралицата сигурно е предвидила смъртта им, но ако е знаела, че идва, защо не е успяла да промени съдбата на себе си и на съпруга си?- Или може би просто сте ги дразнили толкова, колкото мен в момента и те са решили да ви заменят с по-малко дразнещи близнаци.
Тори изглеждаше така, сякаш се кани да ме удари с юмрук и щях да се смея с глас, ако беше опитала.
– Махай се – каза Тори с премерен тон, сякаш наистина щях да я послушам.
– Добре, опитах се.- Извадих малката копринена черна чанта от джоба си и развързах конците.- Срамота е обаче да загубиш наследството си. Истинските ви родители бяха най-богатото семейство в Солария.
– Добре – измърмори Дарси, но аз бях закачил моркова и изглеждаше, че Тори ще захапе.
– Чакай… богати?- попита Тори, приближавайки се, гневът и очевидно намаля. Начинът, по който тя беше грабнала тези пари от мен, показа точно колко отчаяни са те за пари, така че ако това беше, което беше необходимо, за да ги примамя, тогава имаше много от това. Но изглеждаше, че Тори е била привлечена повече от Дарси.
– Не може да е истина, Тор – каза Дарси под носа си.
Тори вдигна едно рамо.
– Нека го изслушаме. Тя хвърли поглед на сестра си, който не можех да видя и аз се усмихнах.
– Да. Чуйте ме – настоях аз и изведнъж Дарси кимна, повлияна отново от мен и ми даде още едно малко захранване. Издърпах снимката от хватката на Дарси, като я изгледах за момент с намръщен поглед.- Вижте, не се опитвам да разбия малките ви мечти за тази двойка, но те са просто двама случайни хора, които са се замесили в нещо много по-голямо. Фактът, че са мъртви, е трагедия, но те не са вашата кръв. А кръвта е всичко, което има значение според мен.- Особено когато кръвта ти е кръвта на Дивия крал. Вдигнах рамене, хвърляйки поглед между тях.- Вие двете бихте направили всичко една за друга, надявам се? Тъй като този скапана живот може да си отиде като дим – щракнах с пръсти.- Всичко, което трябва да направите, е да се съгласите да се запишете в Зодиакалната Академия. Ще получите пълен пансион, ще имате свои собствени легла — Погледнах дивана – и наследството ви ще покрие разходите за престоя ви плюс ще получавате месечна стипендия от него. След като завършите, всичко е ваше. Но само когато завършиш. Такъв е законът.
– Значи искаш да отидем в някъкво училище?- попита Тори.
– Да. Но не кое да е училище. Най-доброто училище.- Наистина беше най-доброто по дяволите.- Е какво казвате?
– Казвам, че си луд – каза Дарси и имах идея да и покажа колко луд мога да бъда. Все пак не е подходяща. Видът, в който тя беше прикована под мен, задъхана от името ми.
Фокусирай се.
– Да… но аз искам парите.- Тори удари Дарси с лакът в ребрата и тя се намръщи.
– Пълен пансион ли е?- Дарси отново ме погледна, дърпайки кичур коса със сини връхчета. Беше много разсейващо.
– Редовно хранене – заклех се аз.- Така?- Потупах нетърпеливо крака си.
Никоя от двете не отговори.
– Просто кажете „да“ и ела с мен – изръмжах.
– Да – казаха двете в един глас, без да се колебаят.
Ухилих се от ухо до ухо, работата ми най-накрая приключи.
– Трябваше да го направя по рано.- Дигнах брадичка към Дарси.- Отивай да се облечеш, ако се появиш така в Зодиак, ще бъдеш изядена жива от другите ученици.- И от мен.
Тя излезе от стаята и аз останах с Тори, тъй като тя остана под моите магии.
– Значи има… много пари?- потвърди тя.
– Купища – потвърдих аз и очите и блеснаха.
Малко по-късно Дарси се върна от банята с тесни дънки, прилепнали към кръглото и дупе, и черен потник, който обгръщаше извивките на тялото и в формата на пясъчен часовник. А, страхотно. Защо не можеше да е покрита с кожа на хептова жаба?
По някаква причина нейната близначка с абсолютно същата фигура не беше раздвижил нищо в мен, но тази накара члена ми да пулсира и съзнанието ми се върти от мръсни фантазии, на които никога, никога не бих могъл да дам живот. Проклет идиот.
– Споменахте магия… – каза Дарси любопитно.
– Да – казах аз, опитвайки се да гледам другаде, само за да открия, че отново се взирам в нея.- Вода, въздух, огън, земя. И двете ще притежавате един, може би два елемента. Родителите ви бяха много могъщи, така че очаквам да бъдете неизмеримо надарени.- И ако сте, Наследниците ще загубят позицията си. Но разбира се, че сте, разбира се, че ще направите това трудно.
Отворих копринената торба, щипнах звезден прах между пръстите си и го поръсих в дланта си.
– Какво е това?- прошепна Тори, когато Дарси се приближи, за да го разгледа.
– Най-рядкото вещество в Солария и най-бързият начин за пътуване: звезден прах.- Това ще бъде забавно. Вдигнах глава с демонична усмивка.- Добре дошли във вашето пробуждане.
Издухах праха право в лицата им и те ахнаха в такт една с друга. Звездният прах се изсипа над нас и скапаният им апартамент избледня, докато бяхме вкарани в ефира между световете, пренасяйки ни в Солария, завеждайки ме най-накрая у дома.
Краката ми се удариха в земята и Дарси се препъна в мен, а челото и се блъсна в гърдите ми. Ръката и се притисна към корема ми, а точката на допир изпрати в мен изгаряща, почти непоносима нужда да я хвана. Ухапи я, вземи я, хвани я.
Хванах я за раменете, като я завъртях, за да се изправи пред кръга от нови студенти на „Виещата ливада“, готови за тяхното пробуждане, докато сърцето ми биеше и буйстваше в гърдите ми.
Дарси се отдръпна от мен и пръстите ми се свиваха и разпускаха, докато се взирах след нея, ръмжене се търкали тихо през гърлото ми, докато работех, за да се боря срещу жаждата, и другата, гладна част от мен, която се беше събудила.
Дарси ме погледна уплашено.
– Какво става?- попита тя, а зелените и очи танцуваха от паника. Предполагах, че това наистина е така.
– Току-що ни упои?- Тори се обърна към мен.
– Какво става с теб и наркотиците?- измърморих аз.- Не забравяйте да запазите спокойствие – заповядах аз, като имах нужда те да преминат през това, без да правят някъква сцена.
Трябваше да знам какви Елементи притежават. Лайънъл щеше да ме чака да се обадя и да му разкажа всичко, което се беше случило тази вечер, всичко, което бях научил за Вегас. Но имаше едно сигурно нещо, което не бих казал дори на Дариус за тази нощ. Че почувствах притегляне към една от тях, което се противопоставя на всякаква логика и накара омразата ми към тях да се задълбочи. Поради всички притеснения, които имах относно връщането на близначките Вега в Солария, нито едно от моите въображения не беше измислило това.
Може би силата на кръвта им ме вика, но тъй като само Дарси ме беше накарал да горя от нежелана нужда, се съмнявах, че бих могъл да се спра на това. Едно нещо беше сигурно, щях да отрежа тези изкривени пориви от мен веднага щом мога. И те нямаше да повлияят на нищо от това, което следва. Защото близнаците Вега няма да се изкачат на трона. Мой дълг беше да се уверя в това. И никое момиче със синя коса в пижама зайче нямаше да прецака моите планове.

Назад към част 2                                                             Напред към част 4

ДАРИУС

ПРОЛОГ

Експлозия на своенравна огнена магия се разби в стената над главата ми и аз се наведех, докато Ланс хвърли въздушен щит, за да ни защити.
Неземният писък, който последва атаката, беше достатъчен, за да накара крайниците ми да потръпнат от силата на съществото, Нимфата използва дарбите си, за да се опита да блокира достъпа ни до нашата магия.
– Ще тръгна на дясно – извиках и Ланс кимна, държейки ярко сребърния си меч в ръка, готов да се стрелне иззад дървото, което използвахме за прикритие.
Бяхме насред нищото тук, горе, в далечните северни краища на кралството и студеният въздух захапа кожата ми с безмилостна свирепост, с която не бях свикнал.
Нимфата изпищя отново, силата и се изля над нас на вълни и звярът под плътта ми се размърда неспокойно, молейки се да излезе и да се бие. Но нямаше да освобождавам дракона си, освен ако не се наложи. Беше дяволски лесно за някой любопитен шибаняк да ме разпознае в тази форма, а трябваше да останем незабелязани, ако можехме.
Отдръпнах се от дървото, препускайки надясно, докато Ланс се истреля наляво с изблик на вампирската си скорост, с вдигнат меч в ръка и ръмжене на устните, което разкри острите върхове на зъбите му.
Ботушите ми хрущяха по твърд сняг, леда заплашваше да ме подхлъзне и аз бутнах част от огнената магия в плътта си, така че топлината от нея разтопи снега около мен и укрепи опората ми.
Нимфата изпищя отново, издигайки се до пълната си височина от над три метра и сърцето ми затуптя, докато гледах ужасяващия и силует, изрисуван на фона на пълната луна отвъд нея.
Крайниците му бяха дълги и жилави, покрити с твърда, подобна на кора плът, която почти го правеше да изглежда като демон, който е поставил живот в дълбините на дърво. Но въпреки тромавата му конструкция, знаех много добре, че тези неща могат да бъдат достатъчно бързи, когато трябва.
Ударните вълни на силата му се сблъснаха в мен и аз залитнах, докато загубих хватка върху магията си, огънят във вените ми угасна, Нимфата взе моя елемент за заложник.
Стиснах зъби и грабнах брадвичката със сребърно острие от колана си, направена от най-чиста слънчева стомана, оръжието беше тежко в ръката ми, когато мускулите ми се свиха около него вдигнах го нагоре. Времето спря, като се втурвах към съществото, силата му открадна моята от крайниците ми и ме накара да се подхлъзна на ледената земя.
– Ела при мен тогава!- Изревах, все още напредвайки към звяра, въпреки че всеки инстинкт в тялото ми ме подтикваше да бягам в обратната посока.
Нимфата насочи цялото внимание на блестящите си червени очи към мен, развълнувана усмивка се разля през изкривената му уста, когато размаха широко ръце и тази дрънкалка прозвуча отново.
Мощността му ме удари напълно в този момент и ръмжене на дракон ми избяга, когато се строполих на колене в снега от силата му.
Бял снежен прах избухна около мен, когато се ударих в земята, жилото на леда прохапа дънките ми, докато препускащото ми сърце сякаш се забави и аз се озовах напълно уловен в хватката на магията на създанието.
Треперещ дъх стегна гърдите ми, когато крайниците ми загубиха още повече от силата си, бицепсът ми изпъкна, докато се борех да задържа брадвата, дори когато тя се изплъзна от пръстите ми и се удари в снега до мен.
Облак пара се разля от устните ми, когато силното туптене на сърцето ми удари в гърдите и отекна в ушите ми.
Това беше. Бях хванат, държан в плен на собствената си плът, докато силата на чудовището ме завладя напълно и огромният звяр се изправи пред мен, едната ръка беше изтеглена назад със заострени сонди за пръсти, насочени точно в центъра на гърдите ми.
Сърцето ми туптеше по безкрайно яростен начин, когато вдигнах поглед към съществото, което щеше да бъде моята смърт, а студът ухапа бузите ми.
Още един дъх прелетя покрай устните ми, издигайки се пред мен, докато температурата на замръзване сякаш си пробиваше път под костите ми и дори Драконът вътре в мен сякаш изчезна, оставяйки ме тук сам. Само аз и моята смърт, чакащи под лунното небе да се срещнем.
Отметнах глава назад, гледайки нагоре към съществото, което се издигаше над мен с радост в кървавочервените му очи.
Колко по-лесен би бил животът ми, ако това наистина беше краят ми.
Няма повече натиск да бъдеш най-добрият. Край да се бия ден и нощ, за да умилостивя човек, който никога няма да бъде умиротворен. Няма повече живот под сянката на чудовище, толкова по-зверско, отколкото това създание би могло да твърди, че е.
Жалко, че не приемах повече тази съдба. От свободата, която смъртта можеше да ми осигури от човека, който се бореше да ме направи най-лошата версия на себе си с всички възможни средства, достъпни за него.
Но не бях създаден да се кланя. И имаше хора, които разчитаха на мен. Което означаваше, че няма да се предам на тази съдба.
Звездите сякаш шепнеха подобни мисли в ушите ми, когато погледът ми се измести отвъд Нимфата, за да погледна ясното, ярко небе. Сякаш ни обръщаха пълно внимание тук. И кълна се, че ми казваха. Не сега. Имаме още много неща за теб, сине на Господаря на дракона.
Рев срещна ушите ми, който не беше нито зверски, нито ужасяващ – поне не за мен, макар че за съществото пред мен бях готов да се обзаложа, че това звучеше много като смърт на крилете на вятъра.
Меч блъсна гърдите на Нимфата, ивици черна кръв покриха острието, докато сондите му се докосваха до плътта ми и острото им убождане се вряза в кожата ми, колкото да я одраска.
– Умри, мръсник!- Ланс изрева, издърпвайки острието отново, когато от устните на Нимфата се изтръгна писък, който беше уловен от вятъра и отекна надолу по долината отвъд нас, дори когато формата му се разпадна и тялото му беше върнато обратно в тъмните и гнойни сенки на царството, към което принадлежи.
Ланс падна на земята, когато Нимфата изчезна под него, а аз се отпуснах на колене, всмуквайки дъх, покрит с лед, докато облекчението се заплете с адреналина в крайниците ми и се задавих от смях.
– Отне ти шибано много време за това – изсумтя аз, пръстите ми преминаха по разкъсаната ми риза, и осетих топлината на собствената ми кръв върху тях, давайки ми да разбера колко близо беше това убождане.
– Там се криеха още от тях – измърмори Ланс, като дръпна с палец към малка гора дървета в посоката, откъдето беше дошъл.- Проклетите неща бяха разгадали нашата маневра и се опитаха да скочат върху мен.
– Е, майната им – казах аз, като смях падна от устните ми, докато намирах брадвичката си в снега и се бутнах обратно на крака, оставяйки огнената ми магия да се стича отново по крайниците ми, докато стабилноста ми се върна.
– Прецаках ги с една от собствените им сонди – каза Ланс, като отново се изправи, преди да ме прегърне с една ръка.
Болката в гърдите ми, която винаги ме свързваше с него, беше успокоена от движението, марката на ръката ми, която държеше символа на неговия звезден знак, забръмча от задоволство, докато той ме задържа там за момент и ръката му се плъзна нагоре по моя гръден кош.
– Майната му, ти си наведена напред тази вечер, скъпа – дразнех го аз, когато пръстите му се озоваха върху раните на гърдите ми и лечебната магия пламна под дланта му.
– О, ти ме познаваш, голямо момче, ще помогна на всяко извинение да се почувстваш мъж. Но може да се наложи да държиш тази драконова пишка прибрана засега, защото не изглежда, че този е който ни трябва.
Отдръпнах се от него, пренебрегвайки глупавата връзка, която ме дърпа като малка кучка, искаща да остане там в прегръдките му, сякаш сме в някакъв епичен любовен роман, вместо в прецакана трагедия с цяла купчина животозастрашаващи глупости.
Преместих се до мястото, където Нимфата беше умряла, ритайки утъпкания сняг, преди да вдигна ръка и да я насоча към земята, за да изстрелям вълна от топлина, която разтопи снега около нас и улесни търсенето.
– По дяволите – изругах аз, трябваше да се съглася с оценката на Ланс, тъй като тук очевидно нямаше нищо. – Усещаш ли нещо?- Попитах го, като се обърнах да погледна най-добрия си приятел, докато той прекарваше ръка през тъмната си коса и гледаше над покритата със сняг долина.
– Пази ми гърба – измърмори той, прибра меча си в ножницата и вместо това извади източващата кама от колана си.
Оградих ни, придърпвайки сенките по-близо, докато се опитвах да ни прикрия за всеки случай. Беше дяволски малко вероятно някой да ни види тук насред шибаното никъде на ръба на кралството, но винаги беше по-добре да се пазиш, отколкото да съжаляваш. Никой не трябваше да разбира какво правим тук. И повече от това – никой никога не можеше да долови дори полъх от това, което Ланс се канеше да направи сега.
Може да съм Небесен Наследник, но дори аз не бях над законите относно използването на тъмна магия и не можехме да рискуваме да бъдем хванати, когато я използваме, независимо от причините за това.
Ланс вдигна острието и разряза ръката си, тялото му замря, когато сенките се завихряха около него и той ги прие, огъна ги според волята си за да ги използва, трябва да се опитаме да проследим тъмния артефакт, заради който дойдохме тук.
Захапах вътрешната страна на бузата си, погледът ми се премести върху долината, която се разпростираше под нас, докато извиках даровете на моя Дракон и очите ми се изместиха във влечугоподобни процепи. Зрението ми се изостри, когато погледнах през очите на дракона си и успях да видя няколко пътеки през снега, които се прорязваха между петна от гора, сякаш някой е минали по тях след последния снеговалеж.
Ланс си пое дъх отстрани и аз го погледнах, вече доста сигурен в това, което ще каже, докато се бореше срещу притеглянето на сенките и очите му се напълниха с тъмнина за момент. Той я избута назад с добре упражнени движения, устоя на призива и се върна при мен, почти черните му очи се срещнаха с моите, докато челюстта му беше свита в строго изражение.
– В долината – каза той посочвайки с брадата си към нея.- Движи се на север.
– Предполагам, че е време да полетим тогава – казах аз, хванах гърба на ризата си и я свалих, без да чакам съгласието му.
Може би исках да избегна освобождаването на моя Дракон, ако можех, но и двамата знаехме, че е по-важно за нас да се уверим, че Нимфите няма да успеят да задържат това нещо.
Ланс вдигна ръка и издърпа въздуха около него с магията си, карайки пакета, който беше донесъл със себе си, да се хвърли във въздуха, докато го вдигаше откъдето го беше изоставил и го постави до краката ни.
Събух ботушите си, без да отделям време да се замислям свалих си панталоните и бързо напъхах всичко, което нося в чантата, докато Ланс надграждаше заклинанието за скриване, които бях започнал, привличайки още магия към него, докато създаваше облак с магията си на водата, за да виси и във въздуха около нас.
В момента, в който останах по гол задник с татуираната си плът, позлатена в сребро от светлината на луната, се отместих от него и пуснах звяра в мен на свобода. От мен прозвуча ръмжене, когато разкъсването на плътта ми и разширяването на костите ми отстъпиха място на златния дракон, който се откъсна от тялото ми на фея и застана на земята.
Ланс награби пакета с вещите ми и се хвърли върху гърба ми с вампирска скорост.
Люспите ми изтръпнаха под докосването му, сърцето ми светна от детинската радост, която получавах от това, че отричах баща си по този начин и пренебрегвах неговите закони. Никой дракон не трябва да бъде язден като някакво обикновено муле. Думите му отекнаха в ума ми и ако можех да се усмихна в тази форма, щях да го направя. Майната ти задник.
– На север – извика Ланс и крилете ми се разпериха от двете ми страни миг, преди да скоча във въздуха и да излетя със сила, от която от устните на Ланс се изплъзна развълнуван смях.
Колкото и пъти да правихме това, то никога не ни омръзваше. Тук имаше една тръпка, свобода и радост, които надхвърля бруталната реалност на това, което правим и ме кара да се чувствам жив по начин, за който толкова много копнея. Имах нужда от това. Това едно нещо, за което баща ми не знаеше нищо, което не можеше да изцапа, или да натисне с ръката си. Това беше мое. Нашето тихо предизвикателство срещу тираничната юзда, която той държеше над съдбите ни, и начина ни да казваме, майната ти на нещата в живота ни, които той контролираше твърде често.
С няколко размаха на мощните ми крила, ние се издигнахме над замръзналия пейзаж отдолу, облаците на творението на Ланс се придържаха към нас и ни държаха скрити от възможността за любопитни очи, докато препускахме след плячката си.
С моето драконово зрение беше толкова лесно да види пътеките по земята, следите на съществата, които бяха избягали, докато се биехме с техните братя. Бяха три, като пътеките се виждаха само от време на време на малка полянка между дърветата, но това ми беше повече от достатъчно, за да продължа лова.
– Хайде, Дариъс, раздвижи си задника. Знам, че можеш да летиш по-бързо от това – подигра се Ланс от гърба ми и аз изръмжах, като ударих по-силно крилата си, поддавайки се към неговото предизвикателство и разкъсвайки небето, докато той извикваше упътвания за да ме направлява.
– Чувам ги!- Каза Ланс, явно използвайки дарбите си, за да ги проследи.- В онази гора вдясно.
Погледът ми се насочи към дърветата, които той посочи, и огънят се надигна в гърдите ми с толкова много сила, че усетих как люспите ми почти тракат и кожата ми се нагрява.
Веднъж обиколих, падайки ниско и нададох рев, който отприщи огъня ми по дърветата и ги изгори в величествен пламък, който изяде всичко по пътя си за миг.
Крясъците на Нимфите, които се криеха под нас, бяха като музика за ушите ми, докато огънят ми ги поглъщаше и аз изревах отново, като обиколих още веднъж, чакайки пламъците да угаснат.
Кацнахме точно сред тлеещите клони и падаща пепел, ноктите ми се забиха в пръстта под краката ни, когато спрях. Останахме така за момент, слушайки звуците на пукащи клони и топящ се сняг, но от дърветата не остана нищо, което да изскочи към нас. Нимфите бяха загинали под силата на моята дарба и ние отново бяхме сами тук, в пустошта.
– Много изтънчено, човече.- Орион скочи от гърба ми, ботушите му потънаха в калта, докато той се отдалечаваше от мен, а аз се преместих обратно във формата на фея в центъра на изгорения пръстен сред дърветата.
Босите ми крака потънаха в калта и аз направих гримаса от усещането, като хвърлих поглед към все още горещата жарава, които се сипеше от дърветата, които ни заобикаляха, докато смес от пепел и сняг падна от небето, за да изцапа кожата ми.
– Намери ли го?- попитах аз, когато Ланс се наведе, взе нещо и го погледна, преди да се върне, за да ме погледне.
– Разбирасе – потвърди той, хвърляйки ми пакета, за да мога да се облека.
– Какво е?- попитах аз, докато дърпах дънките си, потръпвайки, докато студеният въздух галеше нагорещената ми плът.
– Някакъв амулет – каза той, като обърна златния предмет в ръцете си и го протегна, за да го видя.
Драконът в мен надигна глава при перспективата за съкровище, но вместо главоломната нужда да го взема, което би било обичайната ми реакция на всеки лъскав, ценен предмет като този, звярът в мен се отдръпна.
– Стар е – изсумтях аз, принуждавайки се да го взема и да го обърна, за да разкрия избледнелите глифове, гравирани в задната му част. – Поне седем или осем века. През всичките тези години златото беше потъмняло и изгладено от докосването на много ръце, но в него имаше нещо повече. Нещо гнойно в основата му, което говореше за тъмнината в него и сенките, които Ланс бе успял да усети, че се придържат към него. – Някаква идея защо са го искали?
– Може би това им е помогнало да се докоснат до повече от сенките?- предположи Ланс, макар че не изглеждаше сигурен. – Във всеки случай вярвам, че е най-добре да бъде унищожен.
– Съгласен.- Протегнах го пред себе си и прогоних желанието да хвърля проклетото нещо колкото може по- далеч, когато черния мрак на неговата сила ме обля.- Отстъпи.
Ланс направи каквото заповядах, отстъпи няколко крачки и хвърли въздушен щит около себе си в очакване на силата ми.
Когато се уверих, че е в безопасност, вдигнах амулета в юмрук и започнах да изливам драконов огън от дланта си в концентрирана топка енергия.
Пръстите ми се стиснаха около златото, докато се нагряваше в ръката ми, а зъбите ми скърцаха срещу отвратителното усещане на сенките, докато се бореха и се гърчеха срещу силата на даровете ми. Но не го пуснах, ръмжах, докато насочвах все повече и повече от силата си към нагряване, а зъбите ми скърцаха от решителност, докато се борех против волята му, сякаш нещото имаше свои собствени желания.
Пронизителен писък прозвуча изцяло в собствения ми череп и сенките започнаха да хапят ръката ми, плътта ми се пукаше и разцепваше под призрачните зъби, докато продължавах да ги горя с всичко, което имах.
Паднах на едно коляно, докато изтощението ме надвиваше и се борих с всичко, което имах, за да продължа да изливам драконовия огън в тъмния мрак, който се събираше в ръката ми.
С ръмжене от усилието златото най-накрая се стопи, разтопената течност се събра в ръката ми, докато огънят се бореше да го унищожи и всичко, което се съдържаше в него.
Сенките крещяха по-силно, като се опитваха да избягат от огъня ми, но аз ги държах в ръцете си и нямаше къде да отидат.
Точно когато последната от тях беше на път да бъде погълната, огънят ми свърши и аз проклех, когато топлината падна от плътта ми и един, самотен плъзгащ се мрак си проправи път в раните на ръката ми и се гмурна под кожата ми.
Болезнен звук премина покрай устните ми за миг, преди стон от удоволствие да се разнесе след него и да бъда повлечен в тъмнината, където се задържаха сенките и царството им изглеждаше толкова по-близо, отколкото когато и да било преди.
Удоволствието обля гръбнака ми, карайки плътта ми да искри и изтръпва, докато тъмнината ме викаше като стар приятел. Бях минавал по този път и преди, но винаги с Ланс до мен и източващият кинжал, който ме води тук.
Шепот прозвуча в тъмното, докато се мъчех да намеря нещо, което да ме закотви в царството на феите, нещо, за което да се вкопча и да ми помогне да се върна.
Нещо повече , гласовете сякаш ме притегляха и знаех, че искат кръвта ми, всичко, моето всичко.
Сърцето ми заби яростно, докато се опитвах да запазя спокойствие, за да се противопоставя на тяхното привличане, да се боря срещу удоволствието, което обещаваха, и да се пазя от тъмното.
Глас викаше името ми в далечината. Глас, който познавах и обичах. Но това не беше достатъчно. Падах, унасях се, поддавах се на притеглянето на мрака.
Но след това в ушите ми зашепнеха още гласове, изпълнени със светлина и обещания за неразказани съдби, ласките им нежни и състрадателни, докато избутваха в съзнанието ми образи за неща, които тепърва предстоят.
Зелени очи, надничащи в душата ми, целувката по устните ми толкова гореща и мощна, че усетих тази целувка до сърцевината си. Име в мрака, което звучеше като молба или обещание и думи, които висяха в съзнанието ми, сякаш бяха изречени от самите звезди.
Избирай разумно, Драконо роден. Най-голямото съкровище е най-трудно спечеленото.
Една ръка се блъсна в лицето ми и аз поех рязко дъх, когато студът ме прониза и аз се озовах да лежа в калта под подигравателното небе, докато Ланс коленичил над мен ръмжи с молба да се върна при него.
Примигнах уморено, думите и виденията на звездите избледняха от съзнанието ми, докато се борех да ги задържа с отчаяние, което ми показа недвусмислено, че от това ще стане само по-лошо, ако го направя.
Но беше невъзможно. По-трудно, отколкото да се опитвам да задържа прилива и като погледнах загриженото лице на най-добрия ми приятел, те паднаха от хватката ми и се отдалечиха от мен като семената на глухарче, уловено от силен вятър.
– Какво стана?- Замълчах, изтощение обхвана крайниците ми, докато се борех да призова магията си и я открих да се блъска в ръбовете на моя обсег.
– Изключи се – изсумтя Ланс.- След като сенките те привлякоха при себе си, ти започна да се гърчиш, хвърляйки магия, докато цялата гора беше изложена на риск както да изгори, така и да бъде наводнена наведнъж. Това беше всичко, което можех да направя, да те държа със собствената си сила, преди да изгориш всичко, но успях да изтръгна мрака от вените ти, след като го направих.
Погледнах надолу към предмишницата си, когато усетих резеща болка там и ръката на Ланс притисна назъбената рана, която беше нарязал в плътта ми с източващата кама. Той имаше същата рана на ръката си, но ме излекува, без да и обръща никакво внимание.
– Ти ли ме измъкна?- попитах уморено, успявайки да се натисна да седна и игнорирайки начина, по който главата ми се въртеше от усилието.
– Да – изсумтя той.- По дяволите, никога повече не ми причинявай това.
Той удари бицепса ми, което само накара главата ми да затрака повече и аз изпъшках, докато се борех опитвайки се да осмисля случилото се.
– Видя ли нещо в тъмното?- попита Ланс, ръката му се придвижи, за да обхване бузата ми, а грубата му длан се опря в брадата на челюстта ми, докато вкарваше още лечебна магия в мен, за да прогони главоболието, което по дяволите почти ме заслепи.
Опитах се да си спомня това, което бях видял в сенките, но не беше нищо повече от мъгла от мрак и обещание за удоволствие, което знаех, че никога няма да ми предложат истински.
– Нищо – въздъхнах аз, искайки поне да съм получил нещо от пътуването си в мрака отвъд този удар в черепа ми.
– Е, поне успя да унищожиш това нещо – каза Ланс със свиване на рамене, излекувайки се най-накрая, преди да се изправи и да ми подаде ръка, за да изправи и мен.
Позволих му, тялото ми увисна от умора в момента, в който се изправих и той уви ръка около врата ми, дръпна главата ми надолу, така че челото ми се притисна към неговото за момент и ние се отдадохме на връзката, която висеше между нас.
Той хвърли звезден прах над нас, без да ме пусне, и след миг бяхме издърпани в звездите, пътувайки из света за едно мигване на окото, преди да кацнем в центъра на стаята ми в академията. Топлият въздух ни притисна, когато въздъхнах с облекчение.
– Още една нощ на добър лов – казах, успявайки да се усмихна, като се изправих отново.
— Бих го нарекъл успешен — измърмори Ланс. — Не добър.
Изсумтях съгласявайки се с това, тъй като в момента се чувствах като пълно лайно и отново свалих дънките си, като се насочих право към леглото си, хващайки нов комплект боксерки по пътя.
Паднах върху златното покривало, без да си правя труда да пропълзя под него и проклех празното чувство в костите си, което сигнализираше за липсата ми на магия. Мразех да се чувствам така и по принцип никога не се оставях да присъхна, колкото бях сега. По дяволите беше гадно.
– Ето – измърмори Ланс, придвижвайки се до сандъка в подножието на леглото ми и използвайки въздушната си магия, за да загребе купчина съкровища от него, които незабавно пусна по гърдите ми.
Поех си дъх, докато тежестта им почти ме смаза и го проклех, като бутнах монетите и скъпоценностите около себе си, за да се настаня по-удобно. Но всъщност не бях ядосан, защото вече усещах топлината на златото да притиска кожата ми, запълвайки магията ми и облекчавайки част от напрежението в изтощените ми крайници. Докато се събудя, щях да съм на път да се възстановя отново.
– Значи това е – промърморих аз, оставяйки очите ми да се затворят, когато Ланс се спусна на леглото до мен и прокара пръсти зад главата си.
– Да – отвърна той сериозно, като реалността на това, което беше готов да направи сега, напрегна и двама ни. Беше последният ден преди заминаването на сутринта той трябваше да тръгне на мисия по команда на баща ми, която можеше просто да промени всичко.Никой от нас не знаеше какво ще се случи, когато той отиде в Царството на Смъртните, но ако намери това, което беше изпратен да търси, тогава целият ни свят вероятно ще изпадне в хаос.
– Всичко ще се оправи – каза Ланс, докато секундите се проточваха и аз кимнах.
– Знам. Имам ти доверие – казах аз и беше вярно. Вярвах му повече от колкото на всички други феи, които познавах. Дори другите наследници, дори собствения ми брат. Защото Ланс ме познаваше целия, всяко тъмно, повредено, счупено парче. Добрите и лошите. Той знаеше цялата степен на това какво е баща ми и какво трябваше да търпя всеки ден, за да го успокоя. Той знаеше борбите, с които се сблъсквах и беше до мен през всички тях.
– Просто гледай към крайната цел – каза той и аз отворих очи, когато усетих, че налага нещо на главата ми, тежестта на златна корона от моето съкровище падна тежко върху челото ми.
– Винаги го правя – уверих го аз, изправяйки короната, когато започна да се изплъзва.
Заключихме очи, тази безкрайна връзка, висяща във въздуха помежду ни, тази една едничка цел, която лежеше там, както винаги. Трябваше да продължа да работя неуморно, за да я постигна. Имах нужда да продължа да натрупвам сила по всички възможни начини. Трябваше да впрегна силата си с всичко, което имах, за да мога да се изправя и да предизвикам баща си. Това беше всичко, което имаше значение. Всичко, за което работихме. Единственият шанс, който някой от нас някога би получил за истинска свобода в живота си. Трябваше да заема мястото на Лайънъл Акрукс в Небесния съвет и нямаше нищо, което не бих направил, за да постигна това. Нищо.
Ланс се отпусна на възглавниците, когато видя, че стоманената решителност гори ярко в мен. Защото това беше всичко, което се брои. Всичко, към което се стремяхме. И каквото и да отнеме, щяхме да го постигнем.
Замълчахме, когато сънят ни погълна и очите ми отново се затвориха. Утре срокът щеше да свърши и той щеше да замине за Смъртното царство, за да търси близначките Вега. Просто още една шибана неравност, поставена между нас и мъжа, когото трябваше да победя. Още едно нещо, което трябваше да отхвърлим, ако искахме някаква надежда да си върнем живота и да изградим нещо за себе си, което не беше засенчено от чудовището, което ме беше направило.
Така че бих направил каквото е необходимо, за да ги махна от пътя ни. Защото нищо нямаше да застане между нас и свободата, която заслужавахме след толкова болка. Нищо. Дори и дъщерите на самия Див крал.

Назад към част 1                                                          Напред към част 3