Георги Александров – Морето на Сълзите ЧАСТ 2

Георги Александров – Морето на Сълзите

Един завладяващ разказ, любезно предоставен на сайта ни от неговият автор.

 

ЕПИЛОГ

Настъплението на Обединената армия бе така мащабно както никога досега. Въпреки всичките си магии , въпреки зомбитата, въпреки горещините на пустинята – шаманът не можеше да устои срещу настъплението. Обединената армия губеше много бойци, но не се предаваше, а продължава да настъпва. В рая на седмицата пред тях се изправи Черната Кула, кдето се намираше шамана.
– Ето я – извика Сик’Хак – след мен. Да я превземем и да се разправим с шамана веднъж завинаги.
И в този момент получи силен удар по главата.
Той се свести свести се тъмно подземие. Крайниците му бяха стегнати от здрави въжета. Голям огън гореше до него, на висок черен каменен олтар.
– Най-накрая си с нас друже – казва му един познат глас. Т’хор Аоб!
– От доста време те наблюдавам – обявява шаманът – ти си в основата на първия ми провал. О, знам какво те вбеси а тогава. Причината не бе така наречената ти благочестивост, а момичето, което ти отнех… но и аз научих нещо от теб. Ти ме изпрати на смърт в Пустинята, но не пожела да си изцапаш ръцете…е, аз станах по-силен и по-твърд…. а също и по умен.
Той щракна с пръсти и от сенките се показа Ко’Най.
-Вярвам, че познаваш моя помощник – обяви Т’хор Аоб.
– Ко’Най! как посмя да ме предадеш! Аз ти повярвах – извика Сик’хак!
Шаманът се изсмива високо – О, ти грешиш, това вече не е Ко’Най а само останка от него..той е напълно лишен от разум и се подчинява на Оро, срещу когото ти така стръвно се бореше… както и всички които паднаха в неизвестните си гробове…
-Ко’Най! Мия ‘Хара! Действайте! Заемете се с жертвоприношението! Една жена се присъедини към Ко’Най. Те тръгна към Сик’Хак.
-НЕ! Изкрещя той и с последни сили се изви и се хвърли в близкия огън, запален до олтара. Той заблиза лицето му, кожата му замириса на пърлено и…..
…………………………………………………………………
Сих’Хак се събуди в леглото си! Студена пот течеше от него.
-Какъв ужасен кошмар – казва си той – добре, че бе само сън.
Излиза навън от шатрата, за да се разсее чрез хладния въздух…..
и бе обграден от хората на Ко’Най, които държаха копия. – Радвам се да те видя Сик’Хак – каза той, но усмивката му бе студена…а очите му нямаха зеници

 

КРАЙ НА ТРЕТА ЧАСТ

Назад към част 1

Георги Александров – Морето на Сълзите ЧАСТ 1

Георги Александров – Морето на Сълзите

Един завладяващ разказ, любезно предоставен на сайта ни от неговият автор.

 

Ако това бе разказ за Земята, Южна земя като континент щеше да съотствества на Австралия. Тъй като обаче познанията ми за континента са слаби съм използвали познанията си върху Западна Полинезия (най-вече островите Самоа и Фиджи), Меланезия, от египетско-суданските народи и дори – върху ирокезите и оджибаве и съм си позволил авторско виждане.

Не се притеснявайте да критикувате и да коментирате

От автора

 

От древни времена племето на Сик’хак живееше до Морето на Сълзите. Всъщност то не се наричаше отначало Море на Сълзите, а имаше друго име, но постепенно дойдоха Белите хора и това друго име бе забравено. Белите хора пристигнаха на брега на Материка в много древни времена – когато бащата на бащата на Сик’хак беше още дете. В началото те търгуваха мирно с жителите на Южните племена , но скоро започнаха да избиват слоновете, ди техните безценни бивни; а не след дълго – и да взимат роби. Брегът на който корабите им акостираха, постепенно започна да се нарича Робския залив. В други части на Южната зема пък се появи Брегът на златото.
Не един и два пъти Южните племена се бяха опитали да ги отблъснат, но винаги всичко завършваше с кръвопролитие – Белите хора имаха мощни оръжия. Те избиваха мъжете и отвеждаха жените и децата. Сик’ Хак отскоро се бе сдобил с голямото влияние във Фоното . Той бе млад, но големи събития предхождаха неговия възход.
Шаол’Бах – сина на Говорещия вожд Ндро’Бах – се завърна от своето посвещение. Бе се сдобил с името Т ‘хор Аоб …и с един демон в името на който той почти успя да промени живота на общността. Сик’ Хак потрепери при спомена колко близко бе Т’хор Аоб до това да изтръгне из основи Старите вярвания в Се’Тангароа – бога на живота – и да ги замени с демона Оро . Въпросният демон искаше кръв, кръв и все повече кръв и почти се стигна до човешки жертвоприношения. Това бе капката която преля чашата. Дори днес, толкова време след прогонването на Т’хор Аоб във Великата пустиня – и сигурната му смърт там – селото трудно се възстановяваше. Шаманът бе създал много врагове и те искаха огромни обезщетения от племето.
Сик’хак не се отчая и с годините успя да обедини племената
Постепенно враговете на племето станаха отново негови приятели, а влиянието на Сик’Хак нарасна. Макар да не бе Говорещ вожд, неговата дума се чуваше най-силно в Фоното, а дори и извън него. Шаол’ Бах бе само сянка на прежната си слава.
Сик’хак вече успял да се справи с един сериозен проблем – недоверието което породи помежду всички тях Т’хор Аоб и племенната изолация в която ги въведе. Ума на Сик’хак от дълго време бе зает с нова мисъл : Как да се справи с роботърговците и контрабандистите на слонова кост . Той бе убеден, че ако белите нашественици бъдат отблъснати веднъж завинаги второ нашествие няма да има, но как да стане това? В главата му бавно се оформи една идея.
Скоро след това той свика Фоното..
– Земите ни за първи път от много време започват да се възстановят след действията на лудия шаман, чието име не трябва да се произнася – започна той. – имаме вода, храна, коне, съюзници.
Щяхме да сме щастливи ако не бяха Белите хора. Те дойдоха и ни отнеха всичко, което имахме. Превърнаха жените и децата ни в роби, избиха братята и бащите ни. Трябва да ги отблъснем веднъж завинаги. – Той направи кратка пауза.
– Ние всички ще се обединим. Към Черните пръчки ще се присъединят Синовете на Вятъра Жълтите Змии, Дъщерите на Каймана, Голямата Костенурка, дори Войнството на Павиана…ще застанем заедно като един юмрук… ще съберем много хилядна армия с огромна флота. Всеки от нас ще помогне да се създадат най-добрите оръжия; най-великите шамани ще се обединят . Ако сега не смажем белите хора никога няма да успеем.
Той си пое дъх и тогава се надигна Ндро ‘Бах. Много време бе изминало откак вожда бе изгубил величието си, но той все още излъчваше достойнство в него.
– Похвални са намеренията ти Сик’хак, но често добрите намерения водят към Мрачните селения.
-Белите хора човек притежава мощни оръжия. Те притежават запалителен огън, който не загасва лесно; стрели който се изстрелват бързо; здрави брони пред които нашите копия са безсилни; канутата ни не могат да се мерят с техните кораби. Казваш, че ще събереш голяма армия. Добре, но кой ще застане начело на тази армия? Племената ще трябва да определят върховен вожд, с огромна власт над другите вождове. Това не се е случвало никога досега и има сериозни причини. Такъв човек лесно може да стане тиранин. Казах, каквото имах да казвам
Сик’хак едвам го дочака да свърши
– Съвети от бащата, на щамана, довел демона сред нас не бих приел – отвърна рязко той. Не са малко хората, които биха казали, че незаслужено заемаш поста си Шаол’ Бах.Със своята страхливост, днес ти сам показа, че не си достоен да бъдещ наш Говорещ Вожд.
Той се обърна към Фоното . Желая днес да получа вашето одобрение, за да започна преговори с другите племена за създаване на голяма коалиционна армия. Водачът – или водачите – сами ще се изявят, когато дойде момента. Знаем, че нападенията на роботърговците са периодични и следващото ще е след почти една календарна година. За това време можем да се напрвят много неща, ако сме действаме умно и смело. Страховете на Шаол’Бах какво ще се случи ако дадем власт на един -единствен човек са в твърде далечното бъдеще – а ние, уви живеем в настоящето.
Предложението на Сик’Хак не срещна противници. Ндро’Бах отдавна не разполагаше с влияние сред младите мъже, а мнозина и сред по-старите вече желаеха да се отърват от роботърговците. Скоро след това започна трескава подготовка за бойните . Макар да му бе трудно той успя да убеди Синовете на Вятъра и Жълтите змии да ги подкрепят с две хиляди и петстотин опитни мъже. По-трудно бе да ги убеди той да е техен върховен ,. В главата му минаваше една мисъл, която той не бе сподели с никого.Сик’хак имаше мечта да изгради Съюз от равностойни племена.. Той щеше да устои във времето.
Постепенно шаманите също се обединиха. Те започнаха да изготвят по-нови магически заклинания и защити. Ковачите също обединиха сили. Бумерангите започнаха да стават по-добри, копията – по съвършени. Вождът на Голямата Костенурка – Ко’Най, известно време се противи на идеята да постави племето си под чуждо командване, но когато сухия сезон дойде, племето му остана без вода. Тогава Ко’Най се принуди да поиска помощ от Съюза. Той получи помощта, но гордостта му бе пречупена. Скоро след това той доведе още хиляда бойци с копия. Сик’Хак ликуваше. Постепенно всички от Южните племена се присъединиха, но земите на Север от Великата пустиня още не бяха дали отговор на неговия повик. Той негодуваше заради това забавяне.
-Трябва да сме единни – ядосваше се той – нима не разбират, че Белите хора ще дойдат и при тях?
Но отговор не идваше!В началото на дъждовния сезон отговор все пак дойде, но той не бе такъв, какъвто желаеше.
– Сик’Хак, Сик’Хак… – прекъсна разговора му с вождовете му един млад юноша – извинявам се, че те прекъсвам, но ти ти трябва да видиш нещо важно.
– Какво е толкова важно невъзпитано момче – сопна се той – не виждаш ли че говоря с вождовете на другите племена?
– Да, виждам и се извинявам за прекъсването, но това е много важно…всички трябва да го видят…Една жена дойде от Северните земи… изглежда идва през Великата пустиня…но тя е само кожа и кости..
Сърцето на Сик’хак прескочи няколко удара. Дали е възможно? Във Великата Пустиня никой не оцелява и затова всички я заобикалят, което им коства месеци. Той се сепна. Преди много години и друг чомек оцеля през Великата пустиня . Черният шаман, Т’хор Аоб! Възможно ли бе Се’Тангароа да се е смилил и над втори човек? Нима Северът му носи така желаните вести за подкрепа?
– Велики Духове – молеше се той – дано това е вестта която чакам!
Жената всъщност бе съвсем млада девойка. Младежът не бе излъгал тя изглеждаше ужасно и едва се крепеше на краката си.
– Вода! – каза тя през напуканите си устни. Наречието бе далечно, но думите все пак се разбираха. Дадоха й да пие. Вече всички хора от племето присъстваха. Тя заговори бързо, макар завалено:
– Казвам се К’Хара и съм сачемка на най-голямото от Северните племена…или поне бях доскоро. В племето ми настана небивала суша, с която нашият шаман Ксаметек не можа да се справи. И тогава от юг – през пустинята дойде друг шаман който наричаше себе си Т’хор Аоб и служеше на някакъв забравен бог Оро.
Сподавено ахване мина през всички. К’хара оглежда лицата и каза:
-Виждам, че добре го познавате, затова ще спестя повечето и ще съобщя най-важното. Т’хор Аоб премахна магията и спечели доверието ни. Той извърши мръсен ритуал с жертвоприношение на овен – и пиене на кръвта му. Аз и Ксаметек бяхме единствените, които не се поддадохме, но скоро авторитета на новия шаман нарасна и той иззе цялата власт…за да стане ясно, че използва властта и магиите си, за да превръща хората в послушни зомбита на неговия демон. Към този момент той контролира цялото ми село, само аз и Ксаметек избягахме.
Последваха нови възклицания – но този път лицата са по-мрачни.
– Накратко – дойдох да ви предупредя – шаманът няма да се задоволи с властта над едно село, нито дори над земите в северната част от Пустинята. Той иска да пороби целия континент.
Във връзка с това исках да ви помоля за помощ срещу него, за да го спрем…
Но преди някой да успее да отговори се намеси Сик’хак:
– Съжалявам, но ще трябва да откажем. Ти дойде и произнесе неколкократно име на прокълнат от нас човек- а ние сме забранили да се произнася името Му . Чакахме помощ за общи военни действия от Севера, а вместо това ти се опитваш да посееш уплах в сърцата на смелите войни и на разбиеш единството ни.
Дори и да не бе така – идваш от Великата Пустиня, която наричаме още и Пустинята на Духовете. Твоят досег с шамана и минаването ти през Пустинята сигурно са те направили прокълната. Дори пясъците не те искат. Не те искаме и ние. Помощ няма да получиш тук. Върви си.
– Ти ли говориш от името на всички ? – тя ги изгледа един по един, но никой не се обади.
– Т’хор Аоб дойде от юг и носеше вашият цвят на кожата – тя го изгледа от упор.
– Отново споменаваш това име – ядоса се Сик’хак – но не ще отрека – Човека без име някога бе наш съплеменник. Той причини много вреди тук, не по-малко от тези които е причинил при вас. Ала ние ние с много труд възстановихме стореното. Ако при вас е постигнал повече, значи вашето племе му е дало повече възможности и сами сте виновни.
Тръгни на Север, Запад или преплувай океана – на мен ми все ми е едно – ще ти дадем вода и храна, но не искаме да оставаш тук.
– Разбирам – очите й се впиват в него. Съжалявам че ви обезпокоих. Дано вземете предвид опасността, за която ви предупредих.
– Знаем какво правим – увери я той – не сме беззащитни деца.
– Не! – отеква силен вик. Племената се разделиха и Ндро’Бах се отдели от общата маса хора.
-Аз няма да проявя неблагодарност и да те пусна с празни ръце. И без това времето ми тук , в племето изтече и никой вече не цени съветите ми – ще те придружа. Ти имаш повече нужда от мен, отколкото тези празноглавци тук.
– Оставяш селото без вожд – погледна го Сик’хак?
– Нека не се лъжем – отвърна му спокойно Шаол’Бах – и двамата знаем прекрасно кой е Говорещия вожд на Черните пръчки. Просто давам легитимност на случващото се.
– Сик’Хак кимна – желая ви щастие. При друга ситуация бих ви дал да пренощувате цяло денонощие в лагера, но сега ще трябва да наруша правото на госта и да ви помоля час по-скоро да напуснете селото. Разбира се ние ще ви дадем фурми, вода, коне и оръжия, но ще ви помоля да побързате. Хората са изнервени, от присъствието на жената.
– Разбира се – каза Шаол ‘Бах – всичко е в името на хората.
За миг двамата водачи – стария и новия – кръстосаха погледи, но като че ли нямаше какво повече да си кажат. Ндро’бах обяви, че ще отведе К’хара при превъплъщенците далеч на югозапад. След като К’Хара и Шаол’Бах напуснаха племето, напрежението изведнъж спадна . Сега вече нямаше никаква съпротива на Сик’хак, който бе избран веднъж за Говорещ вожд на Черните пръчки и втори път – за Върховен вожд на Обединената Армия. Тя вече наброяваше пет хиляди бойци. Все пак някои вождове искаха да тръгнат първо срещу Стария си враг – Т’хор Аоб.
-Има време за това – отвръща непрестанно Сик’хак – нека се справим с Белите хора
унесени в подготовката те сякаш не усетиха кога идва времето за пристигането на Белите хора
-Идат! – разнесе се вик откъм постовете.Сик’хак изруга – нашествениците бяха подранили с цял месец. Той тичаше запотен, за да организира съпротивата.
Сражението бе кратко и кръвопролитно. Капитанът на двата роботърговски кораба имаше към сто и двадесет души моряци и четиридесет и пет бойци – изобщо не очакваше, че ще срещне срещу себе си няколко хилядна армия от подивели туземци. Когато робовладелците влизоха в селото на Черните пръчки то бе безлюдно. Изведнъж залп от стрели покоси тридесет от нашествениците. Срещу тях се хвърлиха най-добрите бойци. Този път оръжията на Белите хора не им помгнаха. На мястото на всеки паднал черен мъж изникват нови трима. Черните мъже бяха готови да умрат, но не и да бъдат роби. По-малко от две дузини бели мъже стигнаха обратно до лодките….само за да видят, че пътят им е отсечен от многобройни канута…..
Обединената армия спечели важно сражение, което повдигна самочувствието им. Те се сдобиха с по-добро оръжие от убитите. След още няколко обречени опита на Белите хора стана ясно, че Обединената армия е достатъчно ефективна за да се отбранява. Тя вече взимаше и пленници и научи тайната на запалителните оръжия и самострелите. Племената по крайбрежията се научават да обработват желязото и коват брони. Белият човек вече не бе добре дошъл тук, а власт на Сик’хак закрепна като никога.
Но докато те водеха военни действия на в югоизточната част, на Материка, Т’хор Аоб успя да покори всички племена североизточно от Великата пустиня. Минаха три години години откакто Т’хор Аоб завзе властта на север, а Сикхак стана Върховен вожд и почти шест – от първия им сблъсък. Шамана контролирашe цялата Североизточна част на Великата пустиня, а Сик’ Хак – Югоизточната й част. Предстоеше решително сражение.
Когато съобщиха на Сик’хак, че шаманът настъпва той изрече мрачно
-Крайно време е да се разправим с него веднъж завинаги.
Двете армии се изправиха една срещу друга. Сик’хак даде заповед за атака. Копията на хората му се врязаха в противника и го попиляха. Настана клане. Всички боци от шамана бяха избити. Сик’Хак бе доволен – сега той бе завладял, цялата Южна зема. Ала странно – никъде не можаха да открият тялото на шамана, мъртвото тяло на шамана.
Уви,само след няколко седмици дойдоха нови бели хора. Този път те бяха по-добре подготвени, с по-силни оръжия и много повече на брой. Борбата се ожесточи, мъртви падаха и от двете страни. Не едно и две нападения бяха отблъснати, но постепенно в коалицията започнаха да настават дрязги. Времето минаваше, хората не можеха да се занимават със земеделие и животновъдство. Скоро Ко’най отдели племето на Голямата костенурка от коалицията и се върна в своите граници. Последваха го и други. Сик’хак противон на волята си започна да се готви за война със собствения си народ. Още по-лошото бе другото известие – той научи че шамана е оцелял и подготвя нова войска за сблъсък. Бедите сякаш се сипеха една след друга.
Един ден получи неочаквана вест.
– Сик’Хак – казаха му вождовете -племето на Голямата Костенурка е тук. Сик’Хак тръгва със свито сърце. Хората му бяха останали малцина, но това което видя не го зарадва – хората на Ко’Най са още по-малко.
-Братко – изрича сачемът – реших, че трябва да се помирим. Бях сляп. Нека има мир между нас. Аз и племето ми ще те следваме навсякъде. Той падна на колене.
– Готов съм да сложа живота си и живота на хората си в в нозете си. Прости ми или ме убий.
После кимва на своите хора – донесете даровете.
– Сик’ Хак се взира несигурно в очите на Ко’Най, но не можа да открие следа от притворство.
– Ко’Най ! Стани! прощавам ти всичко – нека бъдем братя! ще съградим нова земя, земята на нашите мечти. Миналото не ни принадлежи, но бъдещето е пред нас. Нека тази вечер се отдадем на веселие, затова че изгладихме несъгласието си.
Празненството продължи до късно. Въпреки своите предчувствия Сик’хак не можеше да открие никаква видима причина за притеснение . На няколко пъти му се струва, че очите на Ко’Най светят с особен блясък, но сигурно това бе от виното и факлите. На другия ден потеглиха срещу Т’хор Аоб. Сега Сик’хак бе решил да се окончателно да се разправи с шамана.


[1] Велик Фоно - Съвет на старейшините
[2] Коя е  К’хара  ще научите като прочетете  разказ втори от цикъл „Южната земя“ - „Черният шаман - бел. авт.
[3]  Сачем- вожд при ирокезите и оджибаве. Ирокезите се управляват матриахално., не намерих друга дума за вожд в женски род - бел. авт.

Напред към част 2

Георги Александров – Черният шаман ЧАСТ 2

Георги Александров – Черният шаман

Един завладяващ разказ, любезно предоставен на сайта ни от неговият автор.

 

-Не съм сигурна, че искам тази власт в настоящия момент –ритна един камък К’хара.
-Напълно те разбирам, но ако племето избере Мия’Кара на твое място ще стане много по лошо. Ти си спирачка за амбициите на Черния мъж, но ако властта попадне в Мия’Кара тя само ще помогне на плановете му. Вероятно си мисли че ще получи власт чрез него, но тя всъщност не осъзнава че е просто една играчка на Т’хор Аоб. Когато вече не му трябва той ще я изхвърли като непотребна вещ. Много ме е страх че Черният мъж ни води към Мрака.
К’хара дълго гледа след стареца. Дори не почувства кога Т’хор Аоб излезе от шатрата и озова зад гърба й.
-Най-после това което трябваше да бъде свършено стана факт . – изрече той. Тя го изгледа с нескрита омраза . Той спокойна посрещна погледа й и изрече:
– Мрази ме щом искаш, но се запитай защо не издадох и теб че не си пила от кръвта на овена. Впрочем това няма значение – сега ще повторим процедурата..
К’хара остана като вцепенена. Тя приглади гарваночерната си коса и се втренчи в нищото. По настояване на Т’хор Аоб Съвета взе решение цялото племе отново да премине през ритуала. К’хара категорично се възпротиви и обяви че няма да го изпълни при никакви условия. Това й държане наложи нейното смъкване от поста. Нямаше много кандидати. Он’Кара се отказа при което Мия’Кара спечели безапелационно.
Ритуала бе повторен, като К’хара бе единствената която не участваше. Два дена след повтарянето на ритуала блатото спря да расте. Шаманът каза, че свиването му ще отнеме известно време и хора забравиха притесненията си. Оградиха блатото и забравиха за него
След седмица ковачът Рек’ар отиде при К’хара силно разтревожен.
-К’хара знам че вече не си сачемка, но от всички старейшини само ти ще вземеш насериозно това което сега ще ти кажа..
Сигурно помниш моето момче, което преди малко повече от две седмици падна в блатото. Държи се странно.
-Какво разбираш под странно – стресна се К’хара.
-Най-добре ела сама да го видиш изрече притеснено той.
К’хара побърза да последва ковача. Видяното я смути. Младежът сякаш бе пораснал с цяла глава за две седмици, бе се разширил в раменете, а очите му гледаха с празен и безчувствен поглед. Сякаш бяха от стъкло. Когато тя се пресегна към него юношата се озъби и я перна грубо по ръката. Сега тя вида че зъбите му са остри като на вълк, а реакцията – мълниеносна.
К’хара не на шега се изплаши. Реши че трябва да занимае съвета с проблема. Въпреки че не бе вече сачемка тя все още оставаше една от старейшините на племето. И бе отговорна за това което се случваше в него. Надяваше се, че все още не е късно да се чуе гласът на разума. Т’хор Аоб трябваше да бъде спрян на всяка цена.
Когато съвета се събра тя изложи проблема:
– Разбрах, че детето което падна в блатото е променило държането си. Лично го видях, след като баща му ме помоли. То е пораснало твърде бързо и е станало много агресивно. Освен това е станало необичайно силно и бързо. Няма съмнение че блатото му влияе.
Т’хор Аоб се плъзна като някаква сянка. Този човек се бе сдобил с твърде много власт напоследък. Вече можеше да отговаря директно на въпроси без някой да му дава право да се включва. Той вече бе част от Съвета.
-Да, разбира се, че момчето е съзряло по-бързо след като е било в блатото – изрече той. Не исках да ви казвам всичко отначало, за да не ви изплаша – но ето ви истината – Ритуалът и блатото са свързани тяхната цел не е само да се премахне безводието, но също така мъжете да станат по-млади и по-силни, а момчетата по-яки. Така по-лесно ще можете да завладеете други племена. Кажете от колко време не сте имали убедителна победа над другите племена? Аз ще ви кажа – от твърде дълго. Сега Подземният старец ви изсипва своята благодат. Той иска вашето мъжество. Блатото е израз на неговата любов към вас. Всеки които се потопи в него ще се стане безсмъртен. Той няма защо да се бои от болести нито от остриета Кой от вас смята че съм постъпил правилно?
Радостни викове обзеха стаята.
-Чакайте – опита се да ги надвика К’хара. Той не ни казва истината. Не ни казва какво ще заплатим за това безсмъртие.
Но речта на шамана бе въодушевила всички. Кой не иска да е по-силен, по бърз, по-умен. Кой не би искал да владее други племена.
Дори да бе имала най-малки съмнения относно целите на шамана жестоката му усмивка окончателно я убеди че те са зли. Самото нападение над другото село протече удивително леко. Мъжете от О’Хара съседното племе се биеха със страшна ярост. Изнадани другоселците отстъпиха и бързо се предадоха. Черният шаман настоя да сринат техните идоли. По това време той се ползваше с такава почит че К’хара не бе сигурна кой всъщност управлява племето – сачемката Мия’Кара или Т’Хор Аоб.
Скоро тя имаше случай да се убеди че властта на сестра й е по-малка отколкото тя си мисли. К’хара бе близо до нейната шатра когато дочу да разнасят гласове от нея.
-Не съм ти давала разрешение да даваш заповеди от мое име – беснееше новата сачемка. – Ако ритуалът бъде извършен и над съседното племе както желаеш те ще се изравнят с нас в очите на Подземния старец
-Не се нуждая от разрешение– суровия бас на Т’хор Аоб не можеше да се сбърка. Аз стоя много над теб и подобните на тебе. Сделката която сключих с Великият подземен старец ме поставя над всички вас. Ако наистина си повярвала и на половината ми дума значи си много по-глупава от колкото вярвах че си. Вашите души са продадени и вие всички ще бъдете роби на Подземния старец в мига в който той се върне – или мои роби ако той ви предостави на мен. Затова се нуждая от още и още души – за да разширя допълнително отвора през който той ще излезе. Когато това стане и блатото превземе всичко всички ще стоите еднакво ниско в очите Му. Единствен аз ще се радвам на неговото благоволение и ще управлявам всички ви от негово име.
До няколко часа ритуала ще бъде приложена над съседното село. После ще завземе нови села и т.н. – докато не наложим нова империя на Мрака
Мия’Кара пребледня
-Ти ме излъга!- изпищя тя! – няма да допусна това да се случи. Само да дам заповед и ще бъдеш арестуван.
-По’нис! Ро’нис! Тя плесна с ръце и в шатрата влязоха двама снажи мъже от нейната лична стража –заловете този мъж.
Т’хор Аоб се усмихна, но усмивката му бе зловеща.
– Много надценяваш влиянието си, драга. Не мисля че ще стане точно така. После произнесе ясно и отчетливо.
-По’нис! Ро’нис! Заловете я! Двамата рязко тръгнаха към нея и я хванаха здраво. едва сега Мия’кара забеляза оцъклените им очи.
-Не – тя пищеше и се дърпаше – но бе безсилна – не може да правите това. Аз съм вашата сачемка.
Ти си просто една робиня– отвърна и той. Ще имаш голям късмет ако не те предам на демона, а да те задържа за себе си. Уверявам те, че разликата е голяма. Всъщност скоро билките които ти дадох окончателно ще послушно котенце, но дотогава тези двама юнаци ще се грижат да не създаваш проблеми.

-Никога! – извика тя! – АЗ….
-Млъкни! – извика той.
Противно на желанието й устата й сама се затвори.
-От този момент – обяви той – ако ти кажа да скачаш ще скачаш, ако ти кажа да лягаш ще лягаш, ако ти каза да не говориш няма да говориш. В интерес на истината, не исках да прилагам насилие, но ти ме принуди и сега ще се подчиниш на моята магия.
К’хара слушаше в замая – изглежда че шамана щеше да се сдобие с власт над цялото село. А може би и над други села ? какво да прави? Да извика Ксаметек? Къде да търси? И дали през това време Т’хор Аоб няма да приведе в действие плана си? А със сестра си какво да прави? Мия’Кара си бе получила заслуженото, но можеше ли да я остави на съдбата й? Докато трескаво размишляваше двамата мъже излязоха от шатрата, последвани от шаман нейният шанс – тя се втурна в шатрата
– Мия’Кара дойдох за те измъкна – ние трябва да спрем този луд шаман.
– Значи вече съм луд – Т’хор Аоб беше на входа на шатрата. Явно си изненадана да ме видиш. Знаех точно кога дойде да подслушваш. Умишлено накрах Хънтър и Волф да излязат – и той кимна към Мия’Кара. Трябва да ме поздравиш за съвършения капан който ти заложих
К’хара изведнъж се оказа стисната в желязната хватка на сестра си. Тя бе шокирана.
-Мия’Кара….какви ги вършиш.? Той е врагът!
-Мия’Кара вече я няма. Тя както и всички които пиха от кръвта или се потопиха в блатото ми се подчиняват безпрекословно. – информира я той. ЕДва сега тя забеляза оцъклените очи на Мия’Кара

Той огледа критично К’хара.
Знаеш ли може би тъкмо защото си различна ти привлече вниманието ми от самото начало. Ти бе единствената която повярва на КСаметек и не пи от кръвта. О, аз и с него ще се разправя и то скоро, но сега говорехме за теб. Какво да те правя. Да те превъран в обикновено зомби – ще похабя интелекта ти. Да те предам на Подземния старец – ще похабя тялото ти. Може би трябва да те задържа като своя конкубинка
-Не – викът се изтръгна от гърдите на Мия Кара която се изтръгна от вцепенението си.
Тя се възползва за миг от намаленото втнимание на шамана, запокити настрана К’Хара и се хвърли да му издере очите. Т’хор Аоб бе прекален стъписан за да направи магия на момента. Той успя само да отскочи. Опита са да й хване ръцете и същевременно редеше заклинание, за да си върне контрола над нейния ум. К’хара видя своя шанс. Тя се втурна покрай тях двамата и преди някой да я спре излета от шатрата. Тъкмо навреме!с периферното си зрение тя видя как една дузина мъже тичат към шатрата – без съмнение бяха призовани от шамана. Тя се затича още по-силно за се измъкне от неговите зомбита и родължи да тича, докато не напусна селото, подмина блатото и чак тогава се успокои. Спря се чак в Голямата клисура и започна да се смее. Отначало смехът й бе истеричен, но постепенно премина във весел смях. Тя бе жива и здрава, измъкнала се бе от лапите на Т’хор Аоб, установи че той има проблем да контролира повече от три-четири съзнания едновременно. Селото бе изгубено, но войната тепърва започваше щеше да посети някое от другите села и да ги подготви за заплахата.

 

 

Финал

Смееше се толкова силно, че не чу тихите стъпки зад себе си

Финал 2

Когато спря да се смее се усмихна и продължи напред към хоризонта. Идваше нов ден и нова надежда.

Назад към част 1

Георги Александров – Черният шаман ЧАСТ 1

Георги Александров – Черният шаман

Един завладяващ разказ, любезно предоставен на сайта ни от неговият автор.

 

Южната Земя континент който до голяма степен би трябвало да отговаря на Австралия, като местоположение и традиции, но тъй като познанията ми за Австралия са слаби съм вмъквал мотиви от Полинезия, Меланезия, Нова Гвинея и дори – от познанията си за индианските племена (по-конкретно ирокезите и оджибаве) Черният шаман е основен герой в няколко разказа. Ще съм благодарен ако пускате коментари.

Черният шаман

приблизително около 4000 години пр. Новото време.
1000 години преди началото на Тъмната епоха

К’Хара гледаше разтревожено чистото и ясно небе. За пореден път тя смръщи вежди. Не бе валяло вече осем месеца. Хората й недоволстваха, посевите умираха, живите хора падаха до пресъхващите локви и умираха. На няколко пъти К’Хара ходи до белия жрец Ксаметек, но старецът също имаше проблеми. Отначало той я успокои и се зае с нейния проблем, но когато отиде втори път при него той бе смръщен и й каза да почака, а последният път когато тя отиде й каза направо, че чужда магия му пречи.

– Каква магия? – изуми се К’Хара – тя бе свикнала със всесилието на благия старец

Но Ксаметек само поклати глава

-Тук има черна магия – как и защо не знам. само смея да предполагам.- каза той.
И ето – К’Хара стоеше в палатката, взираше се в небето и се тревожеше, а тя имаше за какво да се тревожи. Хората се бунтуваха срещу властта й, и старейшините търсеха начин да я сменят. Може би точно заради тревогите си не обърна голямо внимание, когато близо до селото се появи Черния мъж.
А той бе екстравагантен – с кожа като въглен, докато К’хара и съплеменниците й бяха с кафеникав цвят на кожата. Той бе с гладко обръснат череп, остра брадичка и атлетично тяло. Имаше над шест фута височина, бе накичен целият с метални звънци и носеше голяма лула. Той бе истинска атракция за местните. Малките деца докосваха страшните му змийски татуировки, младите момичета искаха да пипнат мускулите му. Шаманът се усмихваше, но усмивката не докосваше очите му.
Щом децата и момичетата го оставиха той се представи на К’Хара.
-Здравей-представи се той на сачемката[1] . Аз съм Т’хор Аоб, черен шаман специалист, по помени и пътуване до подземния свят. Чух че имате проблеми със сушата. Бих могъл да ви помогна.
К’Хара го изгледа преценяващо.
-Странник си тъдява, пътниче. По езика, вида и цвета на кожата ти съдя че идеш от Южните земи. Нищо не каза за божествата на които служиш. Нито какво ще поискаш в замяна, за да ни отървеш от безводието? Пък и ние си имаме шаман.
Т’хор Аоб, се усмихна презрително.
– Вашият шаман не го бива – не казвам, че е слаб, но тази магия за безводие която е направена на селото не е по силите на никой маг, заклинател или. Шаман. Аз обаче мога да я разваля. Трябва ми само един овен. А колкото до това какво искам – желая да бъда да оставен да живея близо до Голямата скала и да си правя магиите.
Макар да не харесваше нещо в него, К’Хара бе принудена да се съгласи с неговите условия. Ритуала по очистването на племето – както го нарече Т’хор Аоб, започна на следващата вечер. По негово настояване се бяха събрали всички жители на селото.
Т’хор Аоб се изправи с ножа в ръце, протегна ги към небето и се провикна:
-Подземни старецо, чуй моята молитва приеми кръвта на този оброк и нека завали дъжд, които да напои земята на тези хора и да им върне благините
след което изрече няколко думи на непознат за всички език.
Ел-еле-Ахерон-Томеши-Якопо и заби ножа в овена. Кръвта плисна силно, шамана сграбчи черпака и започна на всеки да всеки да раздава от скъпоценната течност.
На К’Хара хич не и допадна идеята да пие кръвта- Тя обаче не можа да покаже пред племето си, че няма да изпълни ритуала, след като вече го е одобрила. Затова се престори че пие от кръвта, а всъщност я задържа в бузата—надявайки се при първа възможност да я изплюе. Вкусът я изненада Кръвта бе мека и топла, и едвам я отдели от устните си. При първата възможност тя изплю, но истински съжаляваше за това..След нея дойде ред на Мия’Кара първа по ред на старейшините тя пое черпака с подозрение и присвити очи, но едвам я отделиха от нея.Една по една черпакът обиколи всички старейшини. След това Т’хор Аоб се насочи към Ксаметек. Когато той надигна черпака едвам-едвам го допря до устните си очите на черния мъж се впиха в него сякаш дълбаеха душата му. За един дълъг миг старият и младият мъж се гледаха втренчено един в друг. После пришълецът[2] отмина. Черпакът продължи нататък. Последните хора все още отпиваха, когато по небето се засъбираха грамадни облаци. В мига в който отпи и последното дете, започнаха да падат последните капки дъжд.
Хората започнаха за скачат и да се радват , да събират дъжда в шепите си, и да се държат като деца. Дори К’Хара се усмихна. Само двама души не се усмихнаха.
– Не забравяй какво обеща – й каза тихо Т’хор Аоб и се помъкна нанякъде
Ксаметек стоеше като статуя
Скоро след тази случка Т’хор Аоб си направи колиба до Голямата скала, малко извън селището. Малко хора отиваха при него, защото бе близко до гробището, но той сякаш не обръщаше внимание на този факт. Хората го снабдяваха с продукти, а клиенти все се намираха – най-вече за помените. В колибата шаманът правеше магии, отдадени на своя Подземен старец. Наистина – веднъж една девойка която бе поискала от шамана да направи любовна магия на любимия й се върна пребледняла и отказа да говори какво е видяла, а едно дете озовало се близо до колибата на Т’хор Аоб получи уплах и онемя. Но последният факт отдадоха на близостта на гробището.
Дъждът валя три седмици. Посевите отново покълнаха За животните имаше вода. Един район около Голямата скала се заблати от дъжда, но това не бе чак толкова голяма беля. В селото знаеха, че могат да изтеглят вода от кладенците.
Но тъй като кладенците им бяха замърсени от силната буря, а и не бяха в добри отношения със съседното племе (и не желаеха да го помолят за вода) оставиха проблема за друг път
И сбъркаха!
Блатото почти не миришеше, поради което малко хора му обръщаха внимание. То обаче се разрастваше бавно, но неумолимо. Пръв забеляза този факт ловеца К’хмер. Една сутрин той проверяваше своите капани когато установи, че блатото се е разрастнало почти километър на юг. То сякаш бе живо.
Съвета се събра взе се решение да поискат вода от другото село. И пак го отложиха. Тогава все още можеха да спрат разрастването на блатото. Но закъсняха.
След една седмица се случи непоправимото. Едно от децата играещи до оградата се подхлъзна и падна в блатото. Тогава всички скочиха. Блатото някак се бе разширило още. То бе вече пред портите на селото. Всички се развикаха и разтичаха със задружни усилия извадиха детето. Проблемът вече бе очевиден. Никой не смееше да го отрече.
В най-критичният момент Ксаметек потърси К’Хара
–Имам да ти казвам нещо важно, сачемке – обърна се той към К’хара.
– Много съм обезпокоен от събитията в последно време. Много мислих и ми се струва, че съм чувал името на Подземния старец., който Черния шаман призовава. Това е опасен демон, господар на Подземния свят, надарен с огромна сила. Затворен от хилядолетия в своя подземен затвор той иска да му бъдат обричани човешки души за да може да се върне на Земята. Вече съм сигурен че Подземният старец е сключил сделка с Т’хор Аоб. той му е помогнал да наложи безводието макар да не мога да го докажа –изрече старецът.
– Но с каква цел – та нали той го развали? – Обърка се сачемката.
Ксаметек въздъхна и поклати глава –заслепена си от лесния успех, като другите. Именно защото толкова лесно развали такава сложна магия се съмнявам, че тя е негово дело. Още тогава не пожелах да пия кръвта. Забелязах и че ти постъпи така, и не те обвинявам. За съжаление повечето се подведоха по лесния път. Навремето нищо не казах, но сега съм сигурен, че чрез кръвта на овена Т’хор Аоб по някакъв начин е извлякъл блатото. – чрез дъжда. На него му трябват души, които да дава на своя Подземен старец, в противен случай вероятно ще заплати със своята –като всички Черни шамани. Чувствам че някак си той му ги дава чрез блатото – но как – не питай. Твърде неясни неща има дори и за мен.
К’Хара тъкмо бе отворила уста за да му отговори, когато в шатрата влезе вечно сърдитата Мия’Кара и им каза смръщено:
–К’Хара, Ксаметек, Съветът се събира. Т’хор Аоб каз че ще ни каже причината да съществува блатото, но иска и вие двамата да присъствувате.
К’Хара и Ксаметек се спогледаха. Това бе неочакван обрат.
В голямата шатра присъстваше целият Съвет. Начело стоеше Мия”Кара – по-малка сестра на К’хара. Тя бе умна и съобразителна, когато бе по-млада между двете цареше добро разбирателство, но откакто К’Хара стана сачемка сестра й се опитваше да я измести и изпитваше силна неприязън към нея. До Мия’Кара стоеше Он’Кара – братовчедка на тях двете по майчина линия, а след това идваше младата им племенница Ри’Кара. Кръгът от старейшини се затваряше от строгата но справедлива Со’кара – трета братовчедка на К’хара и Мия’Кара. В един ъгъл стоеше изправен Т’хор Аоб и внушаваше респект.
– Т’хор Аоб иска да ни каже защо се разраства блатото – откри реда – Мия’Кара. К’хара реши да пренебрегне това ново незачитане на властта й – по закон само сачемката можеше да свиква Съвета и да открива реда. По късно щеше да поговори със сестра си, сега и тя искаше да чуе Черния мъж.
Т’хор Аоб се изправи. Ръстът му бе внушителен.
–Много мислих защо се появи този проблем с блатото. Непрестанно се допитвах до Подземния старец с надежда да ми прати откровение. – Очите му бавно огледаха всички в шатрата И погледът му се спря на Ксаметек – и Той ми го прати. И преди изпитвах съмнения но вече съм сигурен. В нощта на благодатния дъжд ритулът по очистването не е бил изпълнен както трябва и така сме разгневили Подземният старец. Някой съзнателно е нарушил ритуала – той премести поглед от Ксаметек към стоящата до него К’хара. За момент тя имаше чувството че душата й се разголва пред Черния мъж и той знае всичките й тайни. После той отново премести погледа към стареца и бавно, и отмерено рече
– Ксаметек – отричаш ли че не си пил от кръвта на овена?
Чистият и ясен отказ на стареца бе последван от шокирани възклицания, на почуда и гняв.
– Това е измама! – скочи –К’хара – Ти самият си направил магията за безводие, за да я развалиш после.
– Не знаех, че си специалистка по магиите, сачемке – тихо каза той. Или може би говориш не със свои думи, а със думи на Ксаметек. Явно му имаш голямо доверие, въпреки че той обича да нарушава правилата. Отговори ми моля те на един въпрос – ти знаеше че Ксаметек е извършил нарушение преди да дойдеш на Съвета нали?
–Отказвам да отговарям на наглите въпроси на един…
¬ Тихо –гласът на Мия’Кара прогърмя в шатрата. На неговите въпроси може и да не отговаряш. Но пред Съвета си длъжна да отговаряш. Знаеше ли че Ксаметек е нарушил ритуала преди да дойдеш тук?
– Да, но…
-И не го сподели с нас?! Мисля че чухме достатъчно.
Сега вече К’хара се ядоса – на първо време целият този Съвет бе свикан без мое знание и одобрения. имах време едвам да потърся Ксаметек за съвет, и току-що научих от него че не е изпълнил ритуала и причините поради които е сторил това. Нямах време да съобщавам това на когото и да е било. Да не говорим че дневният ред не бе открит от мен.
Мия’Кара не й остана длъжна
– Съвета бе свикан поради голямата опасност за племето от разрастването на блатото. Ти не се нагърби със тази отговорност, а някой трябваше да я свърши. Следващата по ранг след теб съм аз, така че свърших необходимото и призовах всички засегнаги. Не е вярно че си нямала време да съобщи за провинението на Ксаметек – щом си знаела трябваше с това да започнеш, то щеше да влезе като първа точка от дневния ни ред. Тъкмо нямаше да се оплакваш, че някой друг открива дневния ред..
После тя се обърна към Т’хор Аоб – какъв би бил твоят съвет Велики?
-Колкото и да ми е неприято да го кажа– защото аз много почитам мъдрия старец отвърна черният шаман, а в очите му се четеше всичко друго но не и почит – смятам че Съвета трябва да изгони виновника за бедата
– Не. Не Можете да направите това – скочи разярена К’хара Ксаметек ни е помагал толкова пъти. Колко пъти ни е носил дъжд за посевите, колко пъти чужденците не са ни побеждавали заради него. На колко жени е изродил децата
– Можем и ще го направим – отвърна Мия’ Кара – всичко това е вярно, но то е в далечното минало. В настоящето белият шаман не успя да се справи с безводието а бъдещето ни е застрашено от него.
К’хара понечи да отвърне нещо остро, но Ксаметек я изпревари.
-Стига. Няма нужда от повече препирни. Добре разбирам кога не съм желан повече някъде. Ще си отида сам.
Той кимна на К’хара и тя разбра че той не желае разпрата да продължава
-Няма какво повече да се каже – промърмори Он’кара
-Напротив –отвърна Ксаметек – може да се каже много, но няма смисъл. Боя се че когато разберете грешката си, ще бъде много късно. Имах много много добри основания да не изпълня ритуала.
Срува ми се, че това е нещо което трябва да се преценява от Съвета – остро каза Мия’Кара
Когато те двамата излязоха отвън той й рече – налагаше се да отстъпя К’хара. До днес знаех само че Т’хор Аоб е силен – сега разбрах и че е хитър. Ако бяхме подложили на гласуване моето оставане щеше да се озовеш сама срещу всички. Мия’Кара и Он’Кара са много близки една с друга Черният шаман щеше да ги подкрепи. Со’кара е справедлива, но противника ми извъртя много ловко нещата а Ри’кара е млада и плашлива – от нея помощ няма как да очакваш, освен ако не си в позиция на силата. Ако имаше гласуване щеше да стане ясно, че сачемката е срещу Съвета си и нямаше още дълго да се задържиш на власт.

Напред към част 2

Георги Александров – Т’хор Аоб ЧАСТ 2

Георги Александров – Т’хор Аоб (Началото)

Един завладяващ разказ, любезно предоставен на сайта ни от неговият автор.

 

През следващият няколко дни нищо смути живота на племето. Въпреки че Ра’найа умря нейната смърта не се усети, защото Т’хор Аоб бързо запълни мястото й и започна да лекува хората. Изглежда, че „лечителската магия” му действаше, въпреки че никой не бе чувал името на духа, който той призоваваше – Оро. По някога от шатрата му ще се чуе щракане на зъби на крокодил, друг път – съскане на змия. А от шатрата се показваха странни сенки и повечето хора я отбягваха нощем. Но никой не можеше да оспори, че „лечителска магията” работеше
След известно време Т’хор Аоб построи голям черен олтар и поиска да му носят животни чиято кръв да изсипе на олтара – твърдеше, че магията става по-силна. Това че някои се мръщеха не го смущаваше. След смъртта на Ра’найа нямаше кой да му се противопостави, властта му бързо укрепваше. Т’хор Аоб често бе придружаван от тайпан, който бе и негов тотем. Никой не желаеше да гледа да му даде категоричен отказ, докато змията бе наблизо. Освен това той бе поел задачите на старата Ра’найа и селото процъфтяваше.
Нещата започнаха да излизат от контрол за пръв път около Племенната битка. Племенната битка си беше събитието на годината и имаше развлекателен уклон – едното племе нападаше другото в опит да открадне невести, а другото ги чакаше в засада. После следваше бой с тояги и тъпите страни на копията. Накрая всички си разменяха подаръци, а отвлечените жени често оставаха с бъдещите си съпрузи. Този път обаче събитията не протекоха така. Т’хор Аоб намери няколко младежи на които кръвта им кипеше.
– Приятели, обърна се той към тях – не ви ли омръзна всеки път Племенната битка да протича по един и същи начин?
– Какво искаш да кажеш? –попита го един от младежите

– Не ви ли омръзна да се съобразявате вечно с някого и битката винаги протича по един и същ начин. Защо не завладеем съседното племе Ро’нуми, така ще диктуваме условията?
– Но това е само игра?
– Във всяка игра има елемента на сериозност – обади се шаман – не се ли замисляте, че така пикаем на нашата чест.
Младежите се замислиха. – Фоното няма да позволи това. – обади се накрая един от тях.
Т’хор Аоб се усмихна – оставете на мен да се притеснявам за Фоното. Ако направя копията ви непобедими, обещавате ли ми да правите каквото ви кажа.
– Разбира се – извикаха – те в един глас.
– тогава донесете ми след битката всички каменни статуи на Духовете, на съседното племе. Само това искам от вас.
За мигове той получи съгласието им.
Битката ме неописуема. Тъмна мъгла се стелеше и племето Ро’нуми/Жълтите змии/ трудно виждаше и на един лакът пред себе си, но младите войни от Ка’ они виждаха като в ясен ден. Те избиха голяма част от враговете си, докато те се сетят да се предадат. Взеха със себе си всички хубави жени и много роби. Шамана гледаше безучастно.
Един млад войн му каза – никога не сме имали такава битка Т’хор Аоб – в знак на признателност носим и каменните статуи на Духовете на Ка’они.
Шамана кимна. Той се изправи в цял ръст и извика:
Мъже и жени на Ка’они! Вижте каква славна победа постигнахме днес помощта на Великия Оро. Ра’найа бе стара и изкуфяла – не смееше да се осланя на други духове освен познатите. А как помогнаха те на враговете ни? Вижте какво ще направя – И той сграбчи едно копие и започна да чупи статуите. Мнозина изтръпнаха. Сред счупените статуи бяха немалко богове които почиташе и собственото им племе, включително и ’Са’Тангароа. Но шаманът сякаш не забеляза.
– Следващата битка ще е още по-великолепна. Щом Великият Оро е с нас, няма защо да се ограничаваме до едно племе – нека завземем всичките ни съседи.
Отзвука бе смесен. Младите воини горяха от нетърпение да се докажат в нови битки и да натрупат още плячка, но по-старите започнаха да клатят глави. Ндро’бах се умисли. Това все по-малко бе сина, който познаваше.

* * *

Следващите битки протекоха от гладко по-гладко. В последния момент се появяваха различни природни явления – облаци, мъгла и други които пречеха на противниците на Ка’они, но не и на тях. Копията им ставаха по-силни, враговете падаха един по-един.
Но всяко хубаво нещо си има своя край. Дойде ден когато Говорещият вожд Сик’хак дойде при Т’хор Аоб:
-Шамане, всичко е хубаво досега, но много хубаво не е на хубаво. Съседните племена са се уплашили от нас и са решили да се обединят в голям племенен съюз. Сега може те да ни превземат.
Т’хор Аоб помълча и каза.
– С помощта на Великия Оро аз мога да се справя и с това, но тук вече ще се наложи да правя голяма магия. Манната ми не достига. Ще ми трябва кръвта едно робиня за всяка битка за да всея смут във редиците на враговете.
– Човешко жертвоприношение?! – ужаси се Сик’хак.
– Е, аз съвсем не задължавам никого. Ако предпочиташ враговете ни да ни избият….
– Винаги можем да кажем, че сме се увлекли и да им върнем заграбеното – каза Сик’хак.
– Сам не си вярваш. Нещата стигнаха твърде далеч за да има връщане. Не или те.
Сих’хак дълго гледа след себе си, докато се отдалечаваше.

* * *

Разбира се предложението се прие. Как определиха чия ще е робинята – вероятно чрез жребий – Т’хор Аоб не попита. Нямаше нужда някой да му казва, че робинята е била на Сик’хак, видя го в очите му.
Още същия ден избухна свада между обединените племена. Загубата им бе предрешена. Но това бе само една битка. Войната се изостри. Всеки път когато им се стореше, че краят е дошъл – войските на враговете се обединяваха отново и имаше нужда от нови човешки жертви –нови и нови. Ако някой напомнеше на шамана колко гнусно е човешкото жертвоприношение, той отвръщаше, че това са робини от чужди племена. Сик’хак подозираше че шаманът прави някаква магия, за да продължава сблъсъкът постоянно и да има нови и нови жертви. Отдавна всички вождове и таупу бяха изгубили своята роля.
И все пак нещо се промени в мрачното ежедневие

* * *

Войните се върнаха след битка. Бяха прашни, изморени, кървящи и най-лошото – победени. За първи път откато Т’хор Аоб беше сред тях магията не работеше.
– Ти ни излъга извика Сик’хак. Толкова усилия от наша страна, толкова жертви, скарахме се с всички съседи и за какво – ти се провали. Отдавна беше време да си ходиш.
– Не, не аз – ти се провали Сик’хак. Отвърна шаманът а очите му горяха. През цялото време докато се свързвах с Оро усещах смущения. После се съсредоточих и разбрах, че те са от твоята шатра. Ти си запазил някой от идолите.
– Да, запазих – извика Сик’хак с нищо не можеш да ме убедиш, че твоят демон е по-добър от главният ни бог – Са’Тангароа и показа статуетката.
– Ето какво ще направя с твоя Са’Тангароа – изкрещя Т’хор Аоб вън от себе си , грабна статуетката от ръката му и я удара в земята.
Тя стана на парчета!
А с нея и авторитета на Т’хор Аоб.
В първия миг и той не разбра какво бе направил.
Никой не вярваше на очите си.
После тръгнаха към него.
Т’хор Аоб възвърна разума си.
– Приятели нека бъдем разумни…
Но нито думите му, нито змията на рамото му можеха да му помогнат. Той бе престъпил много табута, но последното бе немислимо. Тогава се намеси Ндро’бах. –Съплеменници, съплеменници, нека никой не каже, че сме диваци. Ще има съд. Т’хор Аоб ще предаде тайпана и ще бъде затворен, а Великият Фоно ще се събере за да съди деянието му.

* * *

ЕПИЛОГ

 

Ндро’бах, Големият вожд на племето Ка’они гледаше залеза и се мръщеше пред сложната дилема . Той не обичаше трудните решения, те смущаваха простичкия му и спокоен живот. ОТ него никой не искаше много – да накаже някоя Таупу или някой разлигавен Манайа ако не си вършат работата и да внимава Говорещите вождове да не го свалят от власт, но в това се състояха почти всичките му задължения. Но ето, че сега бе принуден да вземе именно такова неприятно решение. Той бе Главен вожд на Ка’они вече от две пъти по десет години и още веднъж по четири и бе преживял доста проблеми, но не и като този който се задаваше. Той всмукна от лулата си, и отново се загледа в залеза.
Сам не бе усетил стъпките на Сик’хак.
– Ндро’бах, Фоното взе решение – прокашля се той – можеш да го приемеш или вече да не бъдеш Главен вожд.
– Нямам ли думата – повдигна вежда той.
-Боя се че не. –отвърна тихо Сик’хак. Съвета е единодушен кат никога. Съжалявам

* * *

В шатрата бе тъмно, но очите на Т’хор Аоб горяха. Ндро’бах се питаше за какво ли мисли младежа. После очите на Т’хор Аоб и Ндро’бах се засякоха в мрака и Главният вожд изведнъж разбра – това вече не бе неговият син. Който и да се бе върнал от Великата пустиня, синът му завинаги бе останал в нея.
-Племето взе своето решение- гласът му прозвуча твърдо – Прокуден си навеки, а вещите ти ще бъдат изгорени. Олтарът –сринат. Не можеш да вземеш змията. Ще тръгнеш към Великата пустиня така както дойде – без нищо. Ако имаш късмет и твоят Са’ Тангароа се смили над теб се оживееш.
-Късмета и жалкият дух Са’Тангароа нямат нищо Общо. Оро ще ме защити. Т’хор Аоб се изправи. Дори така той бе по-висок от повечето си връстници. Пак ще се срещнем.
-Надявам се, че не – поклати глава Ндро’бах.
-Доста неприятности причини.
Но той само се усмихна мрачно
После пое по пътя.
Пустинята го очакваше.

*Винаги когато се съберат група девойки една от тях е Таупу – принцеса. Таупуто е девойка от родословието на вожда, най-често по женска линия. Всяка момичешка група си има своята Таупу. От това, че е принцеса не произтичат някаква сериозно привилегии, освен че е един вид церемониалмайстер – грижи се за храната, пиенето и угощенията и поради това се радва на почит, защото добрият пир символизира плодородие.
**Мъжки еквивалент на Таупу – ще рече принц, но привилегиите и задълженията му са същите.
*** Великият съвет/Фоно, състоящ се от Говорещи вождове, Обикновени вождове, Матаи и Големият вожд.

**** Всяко племе има един матаи – главатар. Той има власт на живота и смъртта на хората в племето и е с ранг на говорещ

Назад към част 1

Георги Александров – Т’хор Аоб ЧАСТ 1

Георги Александров – Т’хор Аоб (Началото)

Един завладяващ разказ, любезно предоставен на сайта ни от неговият автор.

Ако пишех за света на Земята, Южната земя щеше да отговаря по форма на Австралия и по обичаи и култура на Западна Полинезия В най-северната му част се намира Великото море, което се пада там, където при нас съответстват Тиморско и Арафурско. Южно от него се намира Южната земя/Австралия/. Там където е нос Йорк съм сложил Южните племена. Сред тях най-значимо е племето ‘Хара /описано в Черният шаман/ . На изток тези племена граничат с Морето на Сълзите/Коралово море/. Името му идва от хилядите роби загинали в него. Западно и южно от тези племена е Великата пустиня./Обединил съм Голямата пясъчна Пустиня и пустинята Гибсън в едно цяло/. Ако някой успее да я пресече, на запад ще стигне до Великото княжество/От земята Арнем до платото Кимбърли/ Земите, които в Австралия са от Пилбара до Девилс Леър съм приел че са Неизследваните земи, където щъкат разбойници и горяни. Ако Великата пустиня бъде пресечена на юг, човек ще стигне до Още по – южните племена. Сред техния конгломерат изпъква племето Ка’они където започва нашия разказ

П.С. авторова бележка – въпреки че съм използвал Австралия за континент, не познавах цялостно обичаите на австралийците, затова съм използвал културата на Западна Полинезия за Южната земя, тъй като за за Полинезия съм чел доста. / най-вече – островите Самоа и Фиджи/ . За островите Самоа съм се уповавал на Рут Бенедикт, а за за религиите на Полинезия, Самоа и Меланезия съм чел Токарев. Южняците на изток са две категории – южняци в североизточната част със цвят като спечена кал и южняци, живеещи по на юг със цвят на въглен.

Ще се радвам да изказвате коментари
От Автора!

КАРТА

Разказ първи за Южната земя

ПРОЛОГ

Ндро’бах, Големият вожд на племето Ка’они/Синовете на вятъра/ гледаше залеза и се мръщеше пред сложната дилема . Той не обичаше трудните решения, те смущаваха простичкия му и спокоен живот. ОТ него никой не искаше много – да накаже някоя Таупу* или някой разлигавен Манайа**, ако не си вършат работата и да внимава Говорещите вождове*** да не го свалят от власт, но в това се състояха почти всичките му задължения. Но ето, че сега бе принуден да вземе именно такова неприятно решение. Той бе Главен вожд на Ка’они вече от две пъти по десет години и още веднъж по четири и бе преживял доста проблеми, но не и като този който се задаваше. Той всмукна от лулата си, и отново се загледа в залеза. Колко просто започна всичко

* * *

Всеки младеж, който достигне определена възраст трябва да отиде на посвещенческо изпитание, за да заслужи новото си име. Накрая дойде време и на Шаол’Бах малкият син на Ндро’бах да заслужи своето име.
Бащата го изпрати давайки му напътствията си.
– готов ли си сине?
– По-готов няма да стана татко!
– Тогава слушай! Не изпадай в гордост. Остави Духовете да те водят.
– Непременно татко!
– Смири сърцето си. Бъди готов за скок, но не скачай преди да е дошъл момента. Великият Дух, Са’Тангароа ще бъде с Теб
Когато видя че момчето няма какво повече да каже го попита. – Накъде ще поемеш. Към Бурното море? Към Незнайните земи?
– Не, смятам да потърся себе си в Великата Пустиня.
Ндро’бах трепна. Великата Пустиня бе коварно място, здрави мъже бяха оставили костите си в нея. Но той нямаше право да се меси в решението на сина си, затова само го попита
– Сигурен ли си, сине? има и други пътища.
– Вече съм го решил – отвърна Шаол’бах и разговорът приключи.

* * *

Шаол’Бах се забави осем дни и Ндро’бах сериозно се притесни. Великата пустиня бе опасно място дори през дъждовният сезон, а сега сухият сезон бе в разгара си. Но ето, че момчето – не, всъщност младежа – поправи се Ндро’бах –се върна. То бе изменено – отслабнало, но в очите му се четеше решимост. Сякаш бе открило Пътя.
– Поздравявам те Шаол’бах – обръна се той към него. – Ти оцеля.
Младежа кимна, но очите му бяха вперени някъде към хоризонта. Вече не се се казвам Шаол’ Бах. Казвам се Т’хор Аоб.
Лицето на Ндро ‘ бах потъмня – “Уuротител на демони”. Не надскачаш ли боя си? Можеше да избереш по-земно име.
– Не съм избрал името си. То избра мен. – каза Т’хор Аоб и след кратко мълчание прибави – получих велика „лечителска магия”.
Баща му трепна. Наистина някои от младежите получаваха умение да контролират духове и ставаха известни шамани, но никой не бе успял от толкова млад. Обикновено „лечителска магията” се наследяваше от някой по-стар шаман, който ти е роднина, редки бяха изключенията, а Шаол’ Бах бе много млад. Още повече – за велика „лечителска магия”. Но Ндро’ бах реши да не оспорва името на сина си, времето най-добре щеше да покаже дали говори истината.
Фоното се събра да посрещне младежа и Ндро’бах се възползва от ситуацията.
– О’ Велик Фоно, именити говорещи вождове, велика матаи, о вие манайа и таупу – моят син отиде на дълго посвещаване във Великата пустиня и великият Са’ Тангароа го пощади. Великите духове бяха благосклонни и сега той се върна с ново име при нас – посрещнете Т’хор Аоб и неговата лечителска магия.
Поздравите още не бяха заглъхнали, когато се изправи Ра’найа. Тя бе много стара, най-старите мъже твърдяха, че тя е лекувала бащите им. Рядкост бе жена да бъде матаи

****

-Измама – викна тя – този пикльо който довчера си бършеше сополите не може да укроти никакъв Дух, който аз не познавам. Всички Духове са подчинени на Са’ Тангароа, а аз говоря с него и щях да знам ако той ти бе отстъпил такава власт.
Всички се смълчаха, но Т’хор Аоб остана спокоен.
-Ра’найа – каза той – ако имаш да казваш нещо на великия Оро кажи го сега, защото ще умреш до няколко минути.
Ра’найа побледня, отстъпи назад…и настъпи изскочил сякаш от нищото тайпан. Секунди по-късно тайпана впи зъби в босия й крак. Жрицата изпищя, но беше късно. Агонията й сякаш беше безкрайна.
-Тя беше фалшива пророчица и не заслушваше своите татуировки. – Обяви Т’хор Аоб. Ще хвърлим тялото и на чакалите, а няма да го запазим, както се полага на свята жена. Племето се съгласи единодушно. Т’хор Аоб вече бе извоювал не просто своето място в него – той бе извоювал своя тотем – тайпана. Но Ндро’бах, който единствен се наведе над старата жрица продължи да гледа след момчето завърна се от Великата пустиня. Една дума изречена посмъртно от жрицата го бе смутила. „Демон”. Никой друг не я чу, но Ндро’бах бе убеден, че матаи я произнесе по адрес на духа, призован от сина му

Вожда

 

 

Напред към част 2

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 11

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 11

–Кой си ти? – Павел отстъпи към плота в кухнята и посегна към кухненските ножове – Да знаеш, че не си поплювам! Нямам нищо ценно тук!
Тони се засмя сухо.
–Няма да те ограбвам, нито ще те пречукам, макар че много ми се иска… Второто…
–Познавам те от някъде… Тоя глас!
–Гледай ти! Имаш добра памет.
–Ти беше! Онзи! Онзи, който ми отмъкна Каси! Тогава беше с качулка, но тоя глас!
–Браво, мой човек! Прав си. Но Каси си тръгна по нейно желание от теб и ти доста се постара да ѝ отвориш очите, нали?
–Малката ми липсва. Не знам защо… Сигурно, защото е една такава чиста и нежна. Сякаш е от друг свят! И в леглото я бива, нали?
Антъни се сгърчи вътрешно. Стисна устни и изсумтя.
–Какво? Знаеш, че я чуках преди теб… Не ти харесва представата ли?
Тони мълчеше. Нямаше да му позволи да разклати самообладанието му.
–Миналото време е напълно правилно в случая, драги! – каза той равно.
–За какво си тук? Едва ли е заради Каси… тя си взе всичко. Последно дойде с едни две горили, които ме държаха под контрол!
–Знам…
–Твои хора ли са? Няма да я закачам повече. Не се бой!
–Не съм тук заради Каси. Заради теб съм. И заради мен… братко!
Павел се ококори насреща му.
–Какво каза?
–Седни ей на оня стол… там… остави тоя нож и ще ти разкажа!
И му обясни всичко. Павел мълчеше. Почервеня, после побеля и накрая се захили самодоволно.
–Ти си онзи Феърбътън! Същият богопомазан богаташ, който всички говорят, че се е пречукал в новото съоръжение на Корпорацията! Мислех си – каква ирония! Да се пребиеш и да умреш в нещо, което татко ти плаща! А ти си жив! И какво ми казваш?
–Че ти си другият Феърбътън… Даже си първороден!
–А баща ти… нашият баща ме е хвърлил като мръсно коте?!
–Нещо такова…
–Боже! Корав пич е той. Явно!
Антъни поклати глава. Не очакваше такава реакция.
–Защо дойде при мен? Защо ми казваш всичко това? Можеше цял живот да си живуркаш от богато, пребогато и да не ти дреме за мен! Защо дойде?
–Не искам да живея така.
–Да си най-големият богаташ на света?! Не искаш?
–Не!
–Ти си побъркан! Честно!
–Не мисля, че татко е постъпил правилно, спрямо теб. Спрямо мен. Спрямо майка ни.
–Честно? Нечестно? В кое време живееш? Всеки си гледа интереса и кефа! На никой не му пука дали е честно или не…
–На мен ми пука. И не искам да съм вече Феърбътън.
–Боже! Вярно си напълно луд! Явно високопоставеният ни родител е сбъркал кое бебе е куку!
–Може и така да е…
–Сигурен ли си, че това е истина?
–Да. Сигурен съм. Ти приличаш на него… на татко… външно си негово копие. Но ще отидем на едно място и ще си направим генетичен тест. За да имам доказателства. Пред него. И ще отидем там, в къщата на баща ни. Искаш ли да получиш полагаемото ти се място, Павеле?
Другият се захили.
–Ти вярно си луд! Чу ли? Искам! Искам пари, сила и влияние! Цял живот съм умирал за тях, но с моя произход… А то… Признавам му – много жестоко копеле е старият Феърбътън!
„Дори идея си нямаш…” – помисли си Тони, но на него нищо не каза. Нека сам се убеди. Всеки си прави изборите и после си носи кръста. Ако има тоя шанс. А той му го даваше, а Павел можеше да приеме или не. Но явно „не-то” не беше вариант за него. Все едно виждаше баща си. Което го натъжи и го накара да изпита облекчение.
******
Тони спря старата кола, която ползваше сега, отстрани на имението на баща си и излезе, заставайки с лице пред камерите на страничната врата. Не можеше да си представи как е живял десетилетия в тази крепост. Надяваше се Сарти вече да се е прикрил някъде във вековната гора, която заобикаляше целия парцел. Приятелят му бе настоявал да се навърта наоколо и Антъни нямаше как да не се съгласи, че това е разумно. Представяше си какъв хаос ще предизвика неговото появяване тук, затова реши, че няма да влиза през централния портал и да се показва пред цялата прислуга. Изчака няколко секунди, за да даде възможност на човека от охраната да го разпознае, а после просто въведе кода за достъп. Врата издаде лек пукащ звук и се отвори. Антъни дръпна Павел за лакътя и го бутна пред себе си.
–Значи се появи най-после! – гласът на баща имаше лека стържеща нотка, сякаш някой прекарваше върха на пирон по метална повърхност.
Антъни стисна зъби.
–Не се ли радваш да ме видиш жив и здрав, татко?
–О! Знаех, че си жив, Антъни… Не намериха тяло, а и екипировката ти беше изчезнала с теб… само едно кану на парчета не означава, че си мъртъв…
–Поне за миг не се ли притесни, а? – Тони преглътна горчилката, която се надигна към гърлото му. Имаше чувството, че ще повърне.
–Това там е просто едно съоръжение, синко! Не е истинска река. Има камери и сензори на милион видими и невидими места… До един момент беше там, а после просто изчезна. Кой ти помогна за тези факирски номера? Трябва да знам! Някой истински спец е бил. От компютърния отдел не са го усетили изобщо. Не е оставил нито една следа… докато…
Антъни гледаше баща си в очите и чакаше.
–Мълчиш? Майка ти е изчезнала, също като теб! Дори по-добре бих казал. Сметките ѝ са празни и закрити. Цялата ѝ собственост е разпродадена. Избягала е! Дори не подозирах, че планира подобно нещо! Някой ѝ е помогнал – тайно от мен. Някой с влияние!
Нейтън Феърбътън се изкашля.
–Ти имаш пръст в това! Отглеждал съм змия в пазвата си! А сега… кажи ми сега какво ще обясня на стария Де Уитън?
–Ето това! – каза Тони и подаде на баща си малка флаш-памет.
–Това ли? Какво е?
–Ще видиш… след малко. А сега нека ти представя един човек…
Тони кимна леко и Павел излезе от сенките в коридора, където бе седял до тогава. Видя как Нейтън си поема рязко въздух и побелява, като платно.
–Виждам, че го познаваш! Е, Павеле, това е баща ми, а също и твоя баща… или създател, ако щеш, защото само дето е дал семето си, а после те е захвърлил… както ти сам отбеляза – като мръсно коте! Не му е стискало да те заличи от лицето на майката Земя, затова сега ще му се наложи да те приеме!
Нейтън се подпря на стената, а въздухът излезе със свистене от гърлото му.
–Сега недей да получаваш инфаркт пред първородния си син, татко! Няма да е учтиво! – каза Тони и побутна леко Павел към по-възрастния мъж – Сигурно не ти се ще да го прегърнеш, а? Погледни го хубаво!
–Как? Как… – изхъхри едва чуто Нейтън Феърбътън.
–Какво „как“? Как знам? Как съм разбрал? Мама ми каза. Първо. Не ѝ повярвах отначало, но все нещо не ми даваше мира… А след това, скъпи ми татко, не е много умно да се държат свръх-секретни и важни документи в един прост сейф. Години наред имам достъп до съдържанието му… на твоя сейф. Ползвах и кодовете ти, за да разгледам цялата система на Корпорацията от дъното до върха ѝ. И доста неща не ми харесаха. А най-малко ми хареса, това че си ме оставил без брат и си подложил мама на подобно мъчение… тормоз… живот в съмнения, че здравият ѝ разум я напуска. Как можа?
–Не можех да рискувам. Не! – зашепна накъсано Нейтън. Лицето му бе посивяло и сгърчено.
–Хайде… хайде… татко! – каза рязко Антъни – Ела да пиеш вода и да поседнеш. А после може да си говориш с Павел. Но аз, аз… искам само да ти покажа нещо интересно за Росариа, а след това ще изляза. Обясни на него. Аз не искам да знам повече за причините да постъпиш по този начин. Може да обявиш официално, че съм мъртъв. Приеми, че губиш един син, а получаваш друг… Сигурен съм, че PR-ите ти ще измислят някаква прекрасна, сърцераздирателна история, за това как си намерил отвлечения ти още в пелени първороден син… И той ще ти е утеха, за да прежалиш… мен! Как е? А? Харесва ли ти идеята ми?
И тримата влязоха в светлата дневна. Старият се стовари на едното кресло и пристисна длан до гърдите си. Тони му наля два пръста уиски в широка чаша и му я подаде.
–Мисля, че това ще е по-полезно от водата, а?
Нейтън кимна и гаврътна на една глътка съдържанието на чашата. Очите му светнаха.
–Знаех за кодовете… Вчера… вчера… научих, дявол те взел, Антъни! Защо…?
–Не искам този живот. Затова!
–Нямаш друг избор, глупако! Можеше да държиш света в ръцете си! А сега няма да излезеш оттук! Кодовете… кодовете са сменени! А твоят помощник няма да има достъп! Ще викна охраната и ще те натъпкат в една от колите ми. Отиваш право в най-луксозната психиатрична клиника! Бях подготвил мястото за майка ти, но тя се изплъзна! Ти ще платиш за нея, Антъни! И за дързостта си!
Тони стисна ръце в юмруци. Беше готов да изригне, но чу тихия глас на Сарти в ухото си:
„Не му вярвай… кодовете са същите, а аз още контролирам системата. Блъфира! В дясно от сейфа има шкаф. Точно на нивото на картината има рафт. Не е истински, а само фалшив – все едно е бутон. Натискаш го навътре и се отваря таен изход. Мисля, че е към мазе или… винарна… има бъчви… много и огромни! Мини оттам и навън ще те чака превоз… Бъди бърз, а аз ще приложа едни виртуални хватки на охраната… Усмивка, Тони!“
–Значи и мен обичаш, колкото Павел…! – каза той тихо.
–Каква обич, синко? Не изпитвам подобни неща. Победителите в тоя жесток свят се водят само от интереса си и от хладния, даже леден разум! Ти… някога ти беше по-надежден. Но явно съм сгрешил в преценката си или майчиния ти ген е надделял. Тя винаги е била толкова… толкова… вятърничава жена! Но някога, тъстът ми ме спаси. Получих нея в комплект с десетките ѝ милиони зестра. Беше добра сделка, нищо, че тя е ялова… едно дете не можа да износи…
–Тогава вече не ме наричай свой син!
–Не… няма! Напълно си прав! Ти си е един нещастен предател! Знаеш ли колко ще ми струва твоето шоу от онзи ден? Месеци отлагане. Проверки от сто институции… И хиляди отказани резервации! Глупак!
Антъни стисна зъби. Не искаше да го слуша.
–Нека отидем в кабинета ти и да ти покажа нещо интересно на лаптопа ти! Поне Де Уитън ще ти бъде в кърпа вързан… – знаеше, че това ще отвлече вниманието на баща му.
Тримата гледаха клипчето, на което Росариа правеше невъздържан секс с мъжа от екипа си.
–Тази ли е годеницата ти, а, Тони? Готино парче – обади се ехидно Павел.
–Завещавам ти я… заедно с мястото на първородния! – отвърна другият мъж.
Продължаваше да му се гади.
–Ти знаеш как да използваш това малко домашно порно, нали… г-н Феърбътън?! – допълни Тони и се отдръпна няколко крачки назад от бюрото на баща си.
–Отлична работа! – старият бе възвърнал присъствия на духа и се засмя, потривайки ръце.
Натисна интеркома на бюрото си и каза рязко:
–Изпрати ми четирима човека от охраната и д-р Хънтър със специалната чанта! Имам спешен случай в кабинета си! И бързо!
Антъни подпря гръб на шкафа до картината, която прикриваше сейфа на баща му и вдигна ръка към рамото си. Натисна с пръсти едното рафтче. Знаеше, че времето му изтича. Пръстите му бяха потни и се плъзнаха. Не последва нищо. Прехапа устни и натисна по-долното. Чу се едва доловимо изщракване и опората зад гърба му изведнъж изчезна. Той се извъртя бързо, шмугна се в процепа, който се бе образувал и попадна в тъмен коридор. Продължи напред почти опипом, направи двайсетина крачки, а после измъкна телефона си и включи фенерчето му. Лъхна го миризма на застояло и ферментирало. Чу нечии възбудени гласове и забързани крачки. Затича. Почти не виждаше къде стъпва, уповавайки се на късмета си. Пред погледа му се появи разклонение. Коя част трябваше да избере? Десният или левият коридор? Нямаше време да се свързва със Сарти. Чуваше задъханото дишане на преследвачите си. Свърна надясно, уповавайки се на вътрешното си чувство, че това е изходът, а освен това отляво се усещаше по-силен дъх на вино. Увеличи скоростта си. Изключи в движение светлината и в първия миг се почувства като слепец. Спря и се подпря на стената, опитвайки да нормализира дишането си. Очите му навикнаха на тъмнината и съзря на около 10-тина метра очертанията на врата. Надяваше се това да е верният изход. Стигна до вратата и натисна дръжката, но установи, че е заключена. Заопипва стената и скоро намери панел за въвеждане на код. Отвори капачето му и клавиатурата грейна с мека светлина. Без да се замисля въведе същия код, както на входа на имението и вратата щракна. Натисна дръжката втори път, а тя този път поддаде и той изскочи навън. Огледа се. Отпред, на около десет метра започваше гората, но за да стигне до нея трябваше да преодолее доста висока, телена ограда. Не виждаше никаква кола. Може би се бе измъкнал на грешното място.
–Сарти… – зашепна Антъни.
Знаеше, че Сарти го чува. Защо не му помагаше? Тъкмо да натисне слушалката за изходящо обаждане на телефона си, за да го потърси и чу гласа му в ухото си.
„Тръгни напред. В оградата, ниско до земята има откъснат сегмент. Веднага, като минеш зад нея, завий надясно и ще стигнеш до изоставена плевня след около километър… Там те чакат. Бързай! Онези са близо зад теб.“
Антъни се затича. Легна в тревата до оградата и заоглежда. Почти веднага забеляза къде е нарушена целостта ѝ. Плъзна се и усети леко парване в гърба. Чу отново гласа на Сарти:
„Пропуснах да ти кажа, че по оградата тече ниско-волтов ток… Няма да те убие…“
Тони продължи да пълзи в тревата. Чу гласовете на преследвачите си. Прикри се до първите вековни дървета и продължи напред на колене и ръце. След няколко метра се изправи и хукна. Надяваше се да не са го забелязали и че е поел в правилната посока.
Отдъхна си, когато видя плевнята.
„Отивай отзад… и… Тони… надявам се да не ме убиеш, като се видим!“
Антъни не асимилира веднага думите на Сарти. Заобиколи плевнята и видя стар електромобил в сиво-зелен цвят да го чака в началото на черен път, който най-вероятно водеше навън от гората. Отвори пасажерската врата, скочи вътре и каза рязко:
–Тръгвай, че онези са по петите ми!
Чак тогава се обърна към шофьора и срещна топлите очи на Каси…
******
–Това вече е истински океан, нали знаеш, малка вълшебнице? – каза тихо Тони до ухото ѝ и целуна нежно меката, бяла кожа на врата ѝ – Истински, а не симулиран, като в съоръженията за отдих и забавление…
–Да, Тони… зная! Не мога да повярвам, че сме тук!
Той уви ръце около нея и зарови лице в косата ѝ. Вдъхна свежия, цветен аромат на шампоана ѝ и усети как тръпки на възбуда полазват по гръбнака му. Каси погали ръцете му и се извъртя с лице към него.
–Мислиш ли, че тук ще си по-щастлив?
–Да… макар че щастието е просто състояние на духа и не зависи от мястото, на което сме… Или поне не само от него. Но тук сме свободни хора, Каси…
–А опасностите? Живеем на съвършено диво място…
–Имаме си всичко необходимо. А хората от Свободния свят са готови да ни окажат всякаква помощ… видя ги!
–Да, Тони – тя се надигна на пръсти и го целуна – Надявам се да не ти омръзна и да искаш пак да се върнеш… в града!
–Не говори глупости, малка вълшебнице!
–Може Cassandra да ти липсва, а Sage?
–Никоя виртуална вълшебница не е като реалната вълшебница, Каси… Хайде ела!
Тони я прегърна през раменете и двамата влязоха в малката си къща на брега на океана.
Край!

* VWC (Virtual World Corporation) – Корпорация „Виртуален свят”
**sage (от англ.) – мъдър, умен, учен, магьосник (маг)

Назад към част 10

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 10

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 10

Отпусна се. Не се съпротивляваше на течението. Водата го повлече неудържимо. Времето сякаш спря да тече. Единствено дробовете му горяха за въздух и му напомняха, че е време вече да изплува. Тогава видя отвора на пещерата и напрегна мускули. Загреба няколко пъти. Повече не можеше да издържа, без да вдиша. Изскочи на повърхността и си пое въздух. Рязката болка в белите дробове и спазъмът, стиснал гърлото му, го накараха да се закашля. Постепенно нормализира дишането си и умът му се проясни. Чувстваше ръцете и краката си като отсечени. Обърна се по гръб и течението го повлече към вътрешността на пещерата. Беше се справил. Оцелял бе. Водоустойчивият електронен часовник на лявата му китка излъчваше сигнал за местоположението му. Натисна няколко пъти бутона-предавател, имитирайки морзовата азбука, ползвана в миналото. Това беше знак за Сарти, че е оцелял. Раницата му, закачена за колана му с въже, го дърпаше към дъното и се наложи отново да напрегне мускули, за да не потъне. Тялото му бе върнало координацията си и вече не усещаше замайването, предизвикано от недостига на кислород.
Скоро достигна до дъното на малката пещера и излезе извън водата. Веднага видя прохода, който търсеше. Това беше, така да се каже, замаскиран авариен изход от съоръжението. Приличаше на обикновена, тясна галерия. По нея можеше да се движи само един човек и то леко приведен, ако беше с по-висок ръст. Смъкна бързо мокрите си дрехи, измъкна чифт сухи от водонепромокаемата си раница и се преоблече. Заличи внимателно следите от стъпките си на брега – не искаше по случайност да се досетят, че се е измъкнал оттук, преди да свърши всичко, което беше решил, докато си мислят, че е загинал и издирват тялото му из реката.
Вратата в дъното на галерията се отвори, като по команда. Сарти го биваше в пресмятанията. Навън се здрачаваше. Сложи качулката на суитчъра си и се огледа. В сенките на скупчените сгради от предградието се криеше тъмен и доста стар електромобил. Иван Зелински си бе свършил работата добре, ако това беше превозното му средство. Беше съвсем невзрачно и незабележимо. Доближи се и се огледа. Нямаше хора наоколо, така че дръпна кожуха на страничното огледало, откъм шофьорската врата и бръкна в кухината. Ключът на електромобила беше там. Усмихна се, натисна дистанционното и той се отвори с лекичко изпиюкване. Метна се вътре и запали. Тъмната кола се плъзна като призрак край сградите. Беше време за една приятна и една неприятна среща.
******
Сарти видя всичко отвисоко. Беше толкова реалистично и страшно, че косъмчетата на тила му настръхнаха. Ледени тръпки полазиха по гърба му. Огромни маси вода се стовариха в нищото и изчезнаха, като с магична пръчица. И Тони изчезна някъде там, в бездната. Надяваше се всичко да приключи успешно. Имаше немалък риск. Никой не знаеше какво може да се обърка. А и после… Не искаше да мисли за „после“. Поне Тони да му пусне сигнал, че се е спасил. Той му беше най-близкият човек в този свят. Приятел. Истински приятел. Някога, още в основното училище, без него сигурно щеше да се пречупи и да загуби себе си. Беше самотен, беден и нещастен. Докато не се появи Тони. Още не знаеше защо той хареса онова дребно и захлупено момче, което беше. Един слабак, на който всички се подиграваха и никой не харесваше. Даже не можеха да му простят, че е толкова умен и с лекота изкарва най-високи оценки по всички предмети. А малкият Джузепе намираше сили само в ученето. То беше един необятен свят, където никой не се опитваше да го нарани, да го унизи и да го накара да страда физически и психически. Знанията потъваха в благодатната почва на ума му, който беше не само бърз, а и много комбинативен. Но, ако не беше Тони, Сарти просто щеше да си остане един жаден за знания младеж, неуспял да се реализира. А той му стана приятел и изведнъж това заличи всичките му беди. Защитаваше го от разни зложелатели, показваше му как да им дава отпор, водеше го навсякъде със себе си и му откри един безкраен свят, в който нямаше болка. Когато Сарти се запозна с майката на Тони, тя му се видя най-нежната и красива жена на света. От баща му обаче се страхуваше. Изпитваше някакъв органически ужас от този студен и твърд, като стомана, човек. За радост не му се налагаше да го среща често, независимо, че прекарваше много време с Тони. Често спеше в стаята му, на съседното легло, което беше свободно и незнайно защо беше там, като Антъни беше единствено дете.
После завършиха гимназия, а Сарти, подтикнат от приятеля си кандидатства за стипендия и спечели първо място. Невероятният му интелект беше пожънал небивал успех. Дотогава никой не бе получавал толкова висок резултат на входния изпит. Тони също влезе в същия колеж, но както сам казваше – беше на средно ниво и бе на ясно с този факт. Двамата живееха заедно, първо на общежитие, а после в квартира с още няколко студента. И пак благодарение на Тони, Сарти се вписа в живота на колежа. Иначе, знаеше със сигурност, щеше да е аутсайдер. Но покрай приятеля си беше приет навсякъде. Трябваше да признае, че пък заради щедростта на стария Феърбътън, се отдаде изцяло на учене. Той му отпусна допълнителна стипендия, с която да се издържа, под условие, че пет години след завършването на колежа, ще работи за неговата Корпорация.
От тогава бях минали повече от пет години, а Сарти остана на работа, заради заплащането, което нямаше конкуренция, а и защото получаваше шанс да се занимава с научни разработки, които живо го интересуваха. Не знаеше какво ще се случи с живота му. Беше изпълнил договора си към „VWC”. Сега беше време, поне малко, да се отплати на Тони за добрината.
Рязък, ритмичен звук го откъсна от мислите му. Кодът, който трябваше да въведе Тони! Сарти издиша шумно. Явно приятелят му бе успял.
******
Каси гледаше към светлините на града. Тук, от последния етаж на сградата, всичко в ниското се замазваше и приличаше на една голяма, светла пелена. Не знаеше защо Тони бе решил да вземе жилище точно тук. Може би заради усещането, че си откъснат от простото ежедневие и си близо до небето, до звездите. От ниското точно тях нямаше как да ги видиш. От терасата, оградена с висока решетка, обаче се виждаха. Бяха леко замазани от предпазните куполи, предпазващи мегаполиса от вредните ултравиолетови лъчи, които векове по-рано предизвикваха масови случаи на рак на кожата, увреждания на ретината и на нервната система на много хора. Огромни филтри пречистваха навлизащия през куполите въздух. Също такива огромни помпи го разпръскваха над града, изтласквайки го през безкрайни километри въздоховоди. Целият живот в мегаполиса зависеше от техниката. Без научните постижения щеше да са мъртви. Поне такава беше официалната информация. Незнайно откъде се промъкваха слухове, че и извън градовете живеят хора, но как…? Никой не знаеше или не се интересуваше. Сигурно в мизерия, сред болести и изложени на безброй вредни влияния, без благата на цивилизацията. Каси им завиждаше в някаква степен за смелостта. Тя се чувстваше като затворена под похлупак. Реално погледнато си беше точно така…
Чу някакъв странен шум от вътрешността на апартамента. Обърна се рязко и едва потисна вика си. Срещу ѝ имаше някакъв тъмен силует. Тя отстъпи към парапета на терасата и гърбът ѝ се допря до него.
–Каси, спокойно! Аз съм!
Жената се разтрепери от облекчение. Самият факт, че Тони бе наистина жив и пред нея, я доведе почти до ръба да се разридае. Мъжът направи няколко бързи крачки към нея и я притисна към гърдите си. Устните му потърсиха нейните и той я зацелува лудо и задъхано, сякаш умираше от жажда. Пръстите му потънаха в косата ѝ и той зашепна, докосвайки леко с устни ухото ѝ:
–Прости ми, прости ми, че подложих на всичко това!
Каси въздъхна.
–Няма за какво да ти прощавам… Всичко е едно странно стечение на обстоятелствата.
–Значи ми вярваш?
–Ако не ти вярвах щеше да съм изчезнала оттук, Тони! Нали?!
–Така е. Наистина. Радвам се, че не си го направила!
–Защо по новините навсякъде се тръби, че си мъртъв?
–Всички мислят така. Инсценирах смъртта си.
–Защо?
–Сложно е!
–А как влезе тук? Нали на входа има камери? Вече са те засекли… А охраната на входа?
–Никой не ме е видял. Вмъкнах се през капандурата на покрива!
Той се засмя тихо.
–Купих този апартамент не само заради гледката, а защото тук може да се влиза и излиза незабелязано. Нямах време да ти покажа как. Всичко между нас се разви твърде бързо, а не успях да ти кажа много важни неща за себе си! Капандурата е замаскирана на тавана на мокрото помещение. Излиза се на покрива на блока, който е със съвсем лек наклон, така че може да се разхождаш отгоре без проблем. Оттам има врата към вътрешното, аварийно стълбище и противопожарната стълба от външната страна на сградата. Втората е доста страшничка за използване на тази височина…но ми се наложи да я пробвам. Тъмнината ме прикриваше и затова дойдох тук. Казах ти – никой не знае за този апартамент, освен Иван и Сарти.
–Вярваш ли им?
–Като на себе си…
–Какво си намислил?
–Не искам да живея вече така, подчинен на баща си, на Корпорацията, затворен тук, в тоя свят на фалш и машинации… Не искам да съм затворник в собствения си дом, наблюдаван от безброй камери!
–Всички живеем така, Тони! Как мислиш, че може да се промени това?
–Не всички живеят така, Каси, но правителството и големите корпорации предпочитат да насаждат тази повсеместна заблуда. Така се упражнява контрол.
–А как?
–Има цели общности извън градовете. Не се говори за това, а всяка информация се изкривява и манипулира. Години наред, благодарение на кодовете за достъп на баща ми, събирам информация за света навън. Нито слънчевите лъчи са пагубни, нито въздухът невъзможен за дишане. Реално най-големите замърсители винаги са били градовете! Голяма част от въздоховодите им са просто огромни тунели, камуфлаж! Преди няколко века наистина е имало нужда от тях. После някои са аварирали, а изследвания на постъпващият въздух показали, че той е годен за дишане и просто са спрели да ги ремонтират. Излизах няколко пъти през различни места извън града. Нито съм мъртъв, нито съм болен от неизлечима болест! Проблемът е, че не искам да изчезна сам! Искам да взема с мен и мама. По-скоро искам да спася първо нея, а след това да мисля за себе си. Баща ми ръководи целият ѝ живот. Не я оставя да диша… А тя никога не го е обичала. Нито той нея. Всичко е било финансови интереси. Затова няма да повторя тази схема, женейки се за Росариа!
–А майка ти? Иска ли да се махне?
–Вече иска. Заради Иван. Иван Зелински я обича. И тя него. Толкова години са се лишавали от любов. Време е да помислят за себе си.
–Ами Павел?
–Мисля, че баща ми ще получи идеалния си син! Някога е направил грешния избор, оставяйки мен при себе си…

Назад към част 9                                                                           Напред към част 11

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 9

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 9

–Пази се! – Сарти огледа екипировката на Антъни критично и стисна устни – Можеше да измислим нещо с по-малко екшън… А и видеото на малката с онази горила не ти ли стига?
–Трябва ми елемент на изненада, Сарти! Не се безпокой за мен. Свърши си твоята част от работата, а аз – моята. Знаеш, че малко физически усилия никога не са противопоказни, приятелю.
Сарти направи крива физиономия.
–Предпочитам да пия коктейл в приятна компания, вместо да се напъвам по тия чукари.
–Ще те компенсирам с много коктейли, Сарти – засмя се Тони.
–Не ти ща компенсациите! Само си запазѝ задника цял!
Тони кимна и потупа леко другия мъж по рамото.
–Всичко ще бъде наред, Сарти. Качвай се на транспортьора, а аз се мятам на лодката.
Антъни грабна раницата си и бутна лодката във водата. Росариа се приготвяше за спускането заедно с още двама от екипа си. Другите щяха да я следват по брега. Тони видя как Сарти се отдалечава. Бяха му избрали позиция, от която имаше видимост по голяма част от трасето, поне в тази част, която се очакваше да минат през този ден.
Антъни тръгна напред първи с ясното съзнание, че дори това просто действие ще ядоса в някаква степен Росариа. Той ѝ помаха демонстративно и хвана греблото на кануто. Беше добър спортист и напредна бързо, а другата група още се помайваше и младата жена говореше нещо недоволно на спътниците си и махаше изнервено с ръце. Тони намали темпото – все пак не искаше да го изпускат от очи! Дори напротив – трябваше да го виждат идеално. Лодката на Росариа беше доста по-голяма и удобна. Тя се настани в средата, а двамата мъже – на носа и кърмата. Хванаха греблата и заработиха с тях усърдно. Антъни се усмихна и продължи напред. Водата се блъскаше в бордовете на кануто му и случайни пръски мокреха ръцете и лицето му, но усещането беше приятно и освежаващо. Трябваше да признае на разработчиците на този проект, че атмосферата беше напълно автентична. Знаеше какви суми са вложени за изграждането на това съоръжение и колко възвръщаемост се очаква. Неминуемо щеше да има тълпи от желаещи да опитат спускането. Вече имаше предварителни записвания за година напред. Баща му потриваше доволно ръце и се надяваше на космически печалби. Реално съоръжението беше напълно готово и се правеха последни изпитателни тестове. Не, че преди това не бяха правени стотици такива. Поне по отношение на сигурността Корпорацията беше непреклонна – не можеше да се отрече!
Тони поддържаше с лекота преднина от около трийсетина метра, което при спускане беше съвсем лесно, особено с по-леката лодка, която ползваше. Мъжете от другата група напъваха мишци да го настигнат и подминат, но законите на физиката не зависят от нечии капризи…
Към обяд Тони спря до десния бряг, където Сарти бе направил малък бивак на върха на едно възвишение. От височината се гледаше цялата долина в подножието.
–Има идеален обхват – потвърди Сарти.
–Сигурен ли си, че няма да те усетят?
–Едва ли са сменили вчерашните кодове, приятелю…! Поне се надявам да не са ги. Ако има промяна в тях ще ме пипнат много бързо. Иначе няма начин, казах ти. Все едно някой да се движи зад гърба ти и да носи шапка – невидимка… Е, ще те следва без проблем, а ти си безсилен да направиш нещо. А даже едва ли ще подозираш, че има някой зад теб – само интуицията може нещо да ти подсказва. Добрите програмисти надушват по някакъв свръхестествен начин чуждата намеса. Затова пипам извънредно внимателно.
Тони кимна. Седна за няколко минути, изяде два сандвича и тръгна към кануто. Росариа и нейния екип бяха спрели да почиват на около километър надолу и той трябваше пак да ги задмине.
–Движи се по горния ръкав и няма да забележат, че се доближаваш. Когато те видят да ги минаваш ще е твърде късно – каза Сарти.
–Добре. Точно така мислех да направя.
Сарти се усмихна.
–След час започваме екшъна, Тони. Стегни се!
–Стегнат съм напълно – разтърси рамене Тони.
Усещаше нещо като сценична треска. Странни тръпки лазеха по гърба му. Пое си въздух и бутна лодката във водата. Предстоеше финалният акорд на това действие от тяхната странна оперета на фарса.
Спусна се остро и бързо по горния ръкав и почти не му се налагаше да гребе. Кануто набра инерция и се плъзна покрай бивака на Росариа, елегантно и леко като стрела. Тони ѝ помаха и ѝ изпрати въздушна целувка. Брегът беше близко и успя да види даже изненадата в големите ѝ, маслинови очи. Нямаше как да разбере какво се случва зад гърба му, но предположи, че другата група ще започне подготовка за отплаване, възможно най-бързо. Използва греблото, за да намали скоростта си и да им даде възможност да го доближат. Прикри се зад една издадена скала, а там водата се успокояваше и кануто застана почти неподвижно. Слънцето печеше. Разбира се не истинското Слънце – звездата от Слънчевата система. Огромни прожектори го имитираха, но всеки авантюрист по това трасе имаше усещането, че е под слънчевите лъчи… Илюзията беше пълна. Антъни надникна иззад скалата и видя, че Росариа и спътниците ѝ са поели по реката. Време беше отново да изскочи пред погледите им. Игра на котка и мишка! Кой ли щеше да падне в капана? Надяваше се да не е той. Подкара кануто, а водата го засмука и изстреля надолу по течението. Секундите се сляха в някакво сюрреалистично усещане за безвремие. Бяха само той и реката. Видя точно онзи ръб, който чакаше. Тук реката оформяше стъпала и се завихряха безброй малки водовъртежи. Тони насочи кануто точно към един от тях и лекият плавателен съд се завъртя изведнъж в посока, обратна на течението. Помаха на Росариа и се засмя с глас. В следващия миг настана истински воден ад. Чу рева на водата. Всички знаеха, че в долното течение на реката има водопад, но сякаш изведнъж той се бе преместил при тях, по някакъв магичен начин. Естествено това не беше магия, а бяха магичните и бързи пръсти на Сарти. Кануто на Тони се завъртя няколко пъти около оста си и изчезна в разпенените води на водопада. От мястото, където беше лодката на Росариа, всички видяха чудесно как мъжът изчезва, а лодката се преметна във въздуха и потъна с плясък във водата в ниското, разцепено на части.
Викове на ужас се чуха от другата лодка и двамата мъже там загребаха с усилие към брега. Грохотът на водопада постепенно заглъхна и пръските вода се стопиха, сякаш никога не ги бе имало. Реката отново придоби стария си вид.
******
Каси включи видео-стената в дневната. Денят ѝ се бе сторил безкрайно дълъг. През цялото работно време почистваше новите експонати в склада и ги подготвяше за описване и класифициране. За тази работа не ѝ трябваше съсредоточаване и мислите ѝ летяха необезпокоявани към Тони. Някакъв страх се беше загнездил в нея, по-скоро приличаше на интуиция, отколкото на нещо предизвикано от реални събития. Припомняше си отделни думи на адвоката на Тони, Иван Зелински и те все повече ѝ звучаха двусмислени и навяваха усещане за нещо опасно. Да, Тони се бе заел с нещо опасно! Сигурна беше.
Прехвърляше каналите, без да успее да задържи вниманието си на нещо конкретно. При последното превключване огромни, ярко червени букви, привлякоха погледа ѝ:
„Сензация!!! – пишеше на екрана – Невероятен инцидент в най-новото съоръжение на „VWC”!!! Безследно е изчезнал единственият син на собственика ѝ – Антъни Феърбътън! Все още не се знаят никакви подробности по случая!”
Каси изпусна дистанционното. То издрънча оглушително на плочките на пода. Тя се свлече на дивана. Ръцете ѝ трепереха неудържимо. Гърлото ѝ бе пресъхнало, сякаш не бе пила и капчица вода цял ден. Пое си няколко пъти въздух и простена задавено.
Господи! Нима Тони се бе провалил?! Не бе усетила кога се е разплакала. Прекара език по изпръхналите си устни и те бяха солени от сълзите ѝ. Вдигна механично ръка и ги избърса с опакото на ръката си. Не знаеше какво да прави. Да се обади на Иван? Той едва ли знаеше нещо повече от нея. Скочи и грабна телефона си. Влезе в профила на Cassandra, но там нямаше нищо ново. Никакво съобщение от Антъни… Малко преди да излезе, забеляза някаква странна синя точка, която пулсираше в горния, десен ъгъл на екрана. Чукна с показалец върху нея. Картината се промени и след миг пред замъгления ѝ поглед изплува блестящ надпис:
„Не вярвай на очите си, а само на сърцето, Cassandra! Sage е безсмъртен!”
След думите мигаше личице с усмивка. Каси стисна очи. Изведнъж се бе успокоила. Явно нещата не бяха такива, каквито изглеждаха. Поне се молеше да е така!

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 8

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 8

Каси стовари куфарите си насред спалнята и се тръшна на леглото. Беше ѝ леко, съвсем леко на сърцето. Срещата с Павел бе протекла съвсем тихо и мирно, само с размяна на погледи, изпълнени с омраза. Явно двама едри придружители вършеха чудеса! Виждаше го как кипи от яд, но даже не го разбра какво процеди през стиснатите си зъби, а и не се интересуваше от думите му. Всичко друго би могла да прости, но опит за насилие – никога. Тя не беше негова собственост и нямаше намерение да се примирява с желанието му да я притежава.
Време беше да види накрая какво ѝ е написал Тони. Отиде в кухнята, наля чаша бяло вино и включи лаптопа. Дланите ѝ се изпотиха. Цял ден си забраняваше да мисли за него и да потушава нетърпението и напрежението, които я обземаха при мисълта какво ѝ е написал. Компютърът зареди и тя натисна заветния линк. Изведнъж целият екран потъмня и няколко секунди нямаше никаква реакция. Каси остана вперена в него, неспособна да помръдне. Дори забрави да мига. После сякаш картината се пикселизира за кратко, а после се стабилизира и придоби нормален вид. Пред очите ѝ се разкри гледката от онзи бряг, на който се бяха срещнали с Тони за първи път. А после на екрана се появи той и се усмихна. Каси не смееше да си поеме дъх по-силно, а после чу гласа му, силно и отчетливо:
–Значи реши да ми се довериш, малка магьоснице! – гледаше направо към нея, а в очите му имаше тъга – Макар че, трябва да си призная – не заслужавам доверие… Още сега те моля да ми простиш за нещата, които ще те наранят в моя разказ. Уви, човек не може да ръководи живота си! И така… – Тони отклони за миг очи и после пак ги отправи напред – Трябва да знаеш, че запознанството ни не е случайно. Причината за него е Павел. Не се ядосвай, а ме изслушай, моля те! – в гласа му имаше безкрайна молба – Търсех го по лични причини. Семейни причини. И откривайки него, попаднах на теб! Но за това по-късно! Така… да започнем от по-рано. От момента на зачеването ми. Преди него мама загубила няколко бебета. Това я изтощило физически и психически. Затова с баща ми решили да се възползват от сурогатна майка, която да износи бебето им. По-скоро той предложил, а тя се съгласила. Баща ми направил цялата организация, намерил подходяща жена, изготвили договор и наел цял екип гинеколози, които да се заемат със задачата. Мама и жената се оттеглили в усамотение, за да се появи тя с бебето, след раждането му… И да няма излишни въпроси. За по-сигурно, при асистираната репродукция трансферирали няколко оплодените яйцеклетки и две от тях оцелели. Жената била бременна. С близнаци. Аз и Павел. Павел ми е брат. Близнак. Двуяйчни сме и затова изобщо не си приличаме. По-скоро аз приличам изцяло на баща ми външно, а Павел – по ирония на съдбата – на мама. При раждането пръв се появил Павел, т.е. реално той е първородният Феърбътън. Обаче… имало едно обаче. Казах ти, че мама отключила заболяване след раждането ни, но не било точно така – тя имала генетично заболяване, което се предало на Павел. След раждането ни, при направени прегледи на двете бебета установили, че Павел има хромозомна генетична мутация, която в последствие се разбрало, че има и мама. Можело тя да не намери никакво проявление, а можело да доведе до странно, дори асоциално поведение в носителя на мутацията. Имало вероятност Павел, наследникът на Корпорацията, да е психически нестабилен или, както се разбрало по-късно да отключи пристъпи, каквито има мама. И така… баща ми взел кардинално решение! Уведомили мама, че първото бебе не е оцеляло. Веднага след раждането ѝ обяснили, че състоянието му изведнъж се усложнило и починало. Не ѝ дали да го види, макар че тя настоявала неистово, защото изобщо не повярвала на поднесената ѝ версия. Та тя видяла как бебето се появява на бял свят и как силно изплаква. Дори няколко пъти хранила и двете бебета. Но баща ми се намесил и почти под заплаха я накарал да спре да разпитва и да се задоволи с факта, че има здраво дете! Принудил я да замлъкне и да запази съмненията си дълбоко в себе си. Тази история направила разрива между двама им незаличим. Те почти не си говорят, но мама нямало как да си тръгне, без да загуби и мен, а загубата на още един син, щяла да я унищожи… А тя била сигурна, че и другото дете е оцеляло, но заради заболяването му просто не било подходящ наследник на Феърбътън! Баща ми не приема слабостите! Изобщо… той не е толерантен човек! И така… Минали години. Мама не споменавала повече за събитията около раждането на децата. Появявала се на светски събития и играела ролята на чудесна съпруга, а през другото време… живеела в усамотение. И още живее така. Но това, че не знае истината продължило да я измъчва. Преди две години ми разказа за подозренията си. Но ме накара да се закълна, че няма да казвам нищо на баща си! Отначало не ѝ повярвах. Реших, че онова, което ми обясняваше баща ми за психическата ѝ нестабилност е истина… Но червейчето на съмнението се беше настанило в мен. И веднъж… веднъж съвсем случайно намерих скрития сейф на баща си в неговия кабинет, вкъщи. Повикаха го по спешност и докато го чаках да се завърне, разглеждах от досада картините по стените. Една от тях странно ме привличаше. Беше различна. Приличаше на жена или богиня, излизаща от морските вълни… Беше магична и красива, но толкова малко подхождаше на татковия естетичен вкус, че… Е, доближих се до нея. Разглеждах я отблизо, докосвах я. И накрая тя се завъртя и разкри сейф зад гърба си. Заключваше се с код, естествено. Но… След няколко дни, посред нощ, като крадец се върнах там с устройство, което просто неутрализира простата магнитна ключалка и тя щракна. Сейфът беше отворен. Тривиално, но факт! Явно татко не очакваше нападение откъм тила си. Рових необезпокояван няколко часа. Снимах документите, които бяха там и за първи път попаднах на всички кодове, използвани в Корпорацията. Измъкнах се и на спокойствие разгледах направените от мен снимки на компютъра си. И там имаше сведения за Павел. Детето не било починало. И даже нямало никакви признаци за каквото и да било заболяване, но баща ми го бе дал за отглеждане при сурогатната му майка. Искал да се презастрахова срещу изненади. Естествено ѝ платил немалка сума. Изпратил я да живее възможно най-далече от столицата! Ала тя се хванала с някакъв мъж, който се оказал прахосник и залагал постоянно на различни хазартни игри, така че просто профукал сумата, без да му мигне окото. Освен това постоянно я пребивал… А тя защо останала с него нямам идея… Накрая я пребил до смърт. Представяш ли си? А Павел – ще попиташ? Баща ми го „спасил“! Обадил се на социалните служби анонимно и те извели детето. Не знам как му дало сърцето да откъсне собствената си плът и кръв и да я захвърли… Не знам! Бих го попитал! И ще го сторя, но не сега… Сега имам друга работа! По-важна. Да ти обясня всичко, мила моя, малка магьоснице! Щом разбрах за брат си, реших да го потърся. В сейфа имаше информация за всичките пет приемни семейства, в които бе живял, а накрая бил настанен на 16 години в интернат и оставен в общи линии там на отглеждане. Рядко се връщал при последните си приемни родители, а след като завършил гимназия, постъпил в колеж, получавайки… познай?! Стипендия от анонимен спонсор. Тя покривала всичките му семестриални такси, а даже имало и известна сума, за да живее. Павел живеел до тогава на юг, в най-далечния от петте мегаполиса, но се преместил в столицата и по случайност (или не) още първата година като студент започнал почасова работа в Корпорацията на баща ми. На най-ниско ниво, но все пак – имал работа и средства, за да преживява и учи. Бил много умен. Успял да се изкачи по стълбицата на длъжностите и след като завършил магистратура в колежа започнал постоянна работа, пак при нас… Не знам дали баща ми има пръст в това, но така или иначе, той си е заслужил мястото и както разбрах – работи здраво и е доста добър в работата си! Обаче аз… исках да разбера що за човек е. Какъв е в реалността, а не като служител. И така… тук вече включих не особено етични и законни методи. Моят най-добър приятел и сътрудник – Сарти… Трябва да те запозная с Джудзепе, ако все още искаш да ме виждаш след това, а и след другото, което следва… Та, до къде бях?! Да – Сарти! Той е гениален математик и още по-гениален с компютрите и всякакви мрежи, системи и джаджи! Неповторим е! Сарти хакна лаптопа на Павел. Всеки път, когато беше включен можех да го проследя какво прави. Така научих за интересните му забавления, а после вече по-подробно ги разучих чрез кодовете на татко. След това научих за теб и… регистрирах се в онази платформа за изкуства заради това – да те проуча. И, Каси, повярвай! Отначало всичко беше просто с идеята да получа някаква информация, но после… после просто бях запленен от теб! От Cassandra, ако щеш! Малка магьоснице, ти ме омагьоса! Разговорите ни, Каси! Всяка дума в тях беше истина. Чиста и неподправена истина! Споделяхме толкова общи неща, имахме общи интереси и мечти. Ти знаеш… говорехме с часове. С часове! И никога не се отегчих. И винаги ми беше толкова хубаво! А после започнах да се замислям каква е жената зад този профил. И я пожелах, колкото и ирационално да звучи. Желаех те, още тогава те желаех, като жена! Нямах идея как изглеждаш, а и това не беше така важно! А после, после те видях и те поисках още повече! Изгарях от ревност, че си с него! Завиждах му, че е свободен, че не е обвързан с Корпорацията и не е длъжен да ѝ бъде роб до живот! И най-много му завиждах, че има теб, Каси… Затова дойдох, там… хм… тук на този бряг, за да те видя. Да се срещнем, защото исках теб, а не заради Павел, макар че той беше първопричината да се открием. Може би си мислиш, че това не е истината…? Заклевам се, Каси! Всичко, което съм споделял с теб, винаги е било чистата истина!
Тони млъкна, сякаш очакваше реакция или остави време на Каси да възприеме чутото. А тя трепереше отвътре, развълнувана от разкритото и от полярните чувства, които то предизвика в нея.
–Сигурно се чудиш и за Росариа… Истината е, че и аз бях изненадан от официалното обявяване на годежа ни. Това било едно от изискванията за сключване на предварителния договор за сливане на двете компании, но баща ми, естествено, не счел за нужно да ме уведоми, че ще пуснат новината! А това си беше и чист PR! Цените на акциите и на двете компании отбелязаха немалък скок. Всички са доволни, както отбеляза баща ми… Почувствах се като стока, изложена за продан. Е, в голяма степен съм нещо такова. Както и да е. Нямам намерение да се обвързвам с Росариа. Сега съм с нея на пътешествие и ще видя що за човек е в действителност, но едва ли ще ме изненада положително. Трябва да се включва в тази авантюра само заради едно нещо – да събера малко компромати за нея…Ще ми повярваш ли, Каси? Сарти е с мен и ми помага! Моля се да успея с това, което съм се заел да свърша!
И… накрая Павел! Онази вечер видях, че иска да те нарани и полудях. Метнах се на колата си, но знаех, че едва ли ще стигна на време, за да му попреча! Ти добре си се справила с него… В трапезарията ви бях сложил камера. Вече я няма. Махнах я. Знам, че всичко изглежда ужасно! Знам, че сигурно отстрани приличам на някой маниак, който те преследва и се меси в живота ти, но честна дума – не съм такъв! Аз съм един мъж в капан, който живее натрапен му живот…
И Каси… много те харесвам! Повече то това е, но сега не е време за признания…
Ще се видим, ако успея да приключа това, с което съм се заел. А ако не успея… не тъгувай много за мен, малка магьоснице! Намерѝ си някой добър мъж да се грижи за теб. До скоро!
И вярвай на сърцето си, Каси! То никога не ни лъже!
Екранът потъмня. Каси се опита да върне записа, за да го гледа отново, но той беше изчезнал. Взе телефона си. Искаше да напише нещо на Тони. Нещо, което да определи усещанията ѝ към него, но пръстите ѝ останаха като вдървени. Искаше да му вярва. Вярваше му. Сама не знаеше защо, но наистина усещаше, че той не я лъже. Толкова много тайни! И страдание. Какво ли е било на майка му да го гледа всеки ден и да си мисли за другия си син? А понякога сигурно се е съмнявала в себе си и се е питала дали не е луда…
Каси наведе глава. Пръстите ѝ сякаш сами намериха правилните думи:
„Тони, пази се! А когато можеш – ела при мен! Аз ще те чакам. Колкото е нужно.”
Стана и отиде до прозореца. Неоновите светлини на града бяха като призрачни очи. Имаше чувството, че се взират в нея, за да научат всичките ѝ тайни.

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9