Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.
Глава 10
Отпусна се. Не се съпротивляваше на течението. Водата го повлече неудържимо. Времето сякаш спря да тече. Единствено дробовете му горяха за въздух и му напомняха, че е време вече да изплува. Тогава видя отвора на пещерата и напрегна мускули. Загреба няколко пъти. Повече не можеше да издържа, без да вдиша. Изскочи на повърхността и си пое въздух. Рязката болка в белите дробове и спазъмът, стиснал гърлото му, го накараха да се закашля. Постепенно нормализира дишането си и умът му се проясни. Чувстваше ръцете и краката си като отсечени. Обърна се по гръб и течението го повлече към вътрешността на пещерата. Беше се справил. Оцелял бе. Водоустойчивият електронен часовник на лявата му китка излъчваше сигнал за местоположението му. Натисна няколко пъти бутона-предавател, имитирайки морзовата азбука, ползвана в миналото. Това беше знак за Сарти, че е оцелял. Раницата му, закачена за колана му с въже, го дърпаше към дъното и се наложи отново да напрегне мускули, за да не потъне. Тялото му бе върнало координацията си и вече не усещаше замайването, предизвикано от недостига на кислород.
Скоро достигна до дъното на малката пещера и излезе извън водата. Веднага видя прохода, който търсеше. Това беше, така да се каже, замаскиран авариен изход от съоръжението. Приличаше на обикновена, тясна галерия. По нея можеше да се движи само един човек и то леко приведен, ако беше с по-висок ръст. Смъкна бързо мокрите си дрехи, измъкна чифт сухи от водонепромокаемата си раница и се преоблече. Заличи внимателно следите от стъпките си на брега – не искаше по случайност да се досетят, че се е измъкнал оттук, преди да свърши всичко, което беше решил, докато си мислят, че е загинал и издирват тялото му из реката.
Вратата в дъното на галерията се отвори, като по команда. Сарти го биваше в пресмятанията. Навън се здрачаваше. Сложи качулката на суитчъра си и се огледа. В сенките на скупчените сгради от предградието се криеше тъмен и доста стар електромобил. Иван Зелински си бе свършил работата добре, ако това беше превозното му средство. Беше съвсем невзрачно и незабележимо. Доближи се и се огледа. Нямаше хора наоколо, така че дръпна кожуха на страничното огледало, откъм шофьорската врата и бръкна в кухината. Ключът на електромобила беше там. Усмихна се, натисна дистанционното и той се отвори с лекичко изпиюкване. Метна се вътре и запали. Тъмната кола се плъзна като призрак край сградите. Беше време за една приятна и една неприятна среща.
******
Сарти видя всичко отвисоко. Беше толкова реалистично и страшно, че косъмчетата на тила му настръхнаха. Ледени тръпки полазиха по гърба му. Огромни маси вода се стовариха в нищото и изчезнаха, като с магична пръчица. И Тони изчезна някъде там, в бездната. Надяваше се всичко да приключи успешно. Имаше немалък риск. Никой не знаеше какво може да се обърка. А и после… Не искаше да мисли за „после“. Поне Тони да му пусне сигнал, че се е спасил. Той му беше най-близкият човек в този свят. Приятел. Истински приятел. Някога, още в основното училище, без него сигурно щеше да се пречупи и да загуби себе си. Беше самотен, беден и нещастен. Докато не се появи Тони. Още не знаеше защо той хареса онова дребно и захлупено момче, което беше. Един слабак, на който всички се подиграваха и никой не харесваше. Даже не можеха да му простят, че е толкова умен и с лекота изкарва най-високи оценки по всички предмети. А малкият Джузепе намираше сили само в ученето. То беше един необятен свят, където никой не се опитваше да го нарани, да го унизи и да го накара да страда физически и психически. Знанията потъваха в благодатната почва на ума му, който беше не само бърз, а и много комбинативен. Но, ако не беше Тони, Сарти просто щеше да си остане един жаден за знания младеж, неуспял да се реализира. А той му стана приятел и изведнъж това заличи всичките му беди. Защитаваше го от разни зложелатели, показваше му как да им дава отпор, водеше го навсякъде със себе си и му откри един безкраен свят, в който нямаше болка. Когато Сарти се запозна с майката на Тони, тя му се видя най-нежната и красива жена на света. От баща му обаче се страхуваше. Изпитваше някакъв органически ужас от този студен и твърд, като стомана, човек. За радост не му се налагаше да го среща често, независимо, че прекарваше много време с Тони. Често спеше в стаята му, на съседното легло, което беше свободно и незнайно защо беше там, като Антъни беше единствено дете.
После завършиха гимназия, а Сарти, подтикнат от приятеля си кандидатства за стипендия и спечели първо място. Невероятният му интелект беше пожънал небивал успех. Дотогава никой не бе получавал толкова висок резултат на входния изпит. Тони също влезе в същия колеж, но както сам казваше – беше на средно ниво и бе на ясно с този факт. Двамата живееха заедно, първо на общежитие, а после в квартира с още няколко студента. И пак благодарение на Тони, Сарти се вписа в живота на колежа. Иначе, знаеше със сигурност, щеше да е аутсайдер. Но покрай приятеля си беше приет навсякъде. Трябваше да признае, че пък заради щедростта на стария Феърбътън, се отдаде изцяло на учене. Той му отпусна допълнителна стипендия, с която да се издържа, под условие, че пет години след завършването на колежа, ще работи за неговата Корпорация.
От тогава бях минали повече от пет години, а Сарти остана на работа, заради заплащането, което нямаше конкуренция, а и защото получаваше шанс да се занимава с научни разработки, които живо го интересуваха. Не знаеше какво ще се случи с живота му. Беше изпълнил договора си към „VWC”. Сега беше време, поне малко, да се отплати на Тони за добрината.
Рязък, ритмичен звук го откъсна от мислите му. Кодът, който трябваше да въведе Тони! Сарти издиша шумно. Явно приятелят му бе успял.
******
Каси гледаше към светлините на града. Тук, от последния етаж на сградата, всичко в ниското се замазваше и приличаше на една голяма, светла пелена. Не знаеше защо Тони бе решил да вземе жилище точно тук. Може би заради усещането, че си откъснат от простото ежедневие и си близо до небето, до звездите. От ниското точно тях нямаше как да ги видиш. От терасата, оградена с висока решетка, обаче се виждаха. Бяха леко замазани от предпазните куполи, предпазващи мегаполиса от вредните ултравиолетови лъчи, които векове по-рано предизвикваха масови случаи на рак на кожата, увреждания на ретината и на нервната система на много хора. Огромни филтри пречистваха навлизащия през куполите въздух. Също такива огромни помпи го разпръскваха над града, изтласквайки го през безкрайни километри въздоховоди. Целият живот в мегаполиса зависеше от техниката. Без научните постижения щеше да са мъртви. Поне такава беше официалната информация. Незнайно откъде се промъкваха слухове, че и извън градовете живеят хора, но как…? Никой не знаеше или не се интересуваше. Сигурно в мизерия, сред болести и изложени на безброй вредни влияния, без благата на цивилизацията. Каси им завиждаше в някаква степен за смелостта. Тя се чувстваше като затворена под похлупак. Реално погледнато си беше точно така…
Чу някакъв странен шум от вътрешността на апартамента. Обърна се рязко и едва потисна вика си. Срещу ѝ имаше някакъв тъмен силует. Тя отстъпи към парапета на терасата и гърбът ѝ се допря до него.
–Каси, спокойно! Аз съм!
Жената се разтрепери от облекчение. Самият факт, че Тони бе наистина жив и пред нея, я доведе почти до ръба да се разридае. Мъжът направи няколко бързи крачки към нея и я притисна към гърдите си. Устните му потърсиха нейните и той я зацелува лудо и задъхано, сякаш умираше от жажда. Пръстите му потънаха в косата ѝ и той зашепна, докосвайки леко с устни ухото ѝ:
–Прости ми, прости ми, че подложих на всичко това!
Каси въздъхна.
–Няма за какво да ти прощавам… Всичко е едно странно стечение на обстоятелствата.
–Значи ми вярваш?
–Ако не ти вярвах щеше да съм изчезнала оттук, Тони! Нали?!
–Така е. Наистина. Радвам се, че не си го направила!
–Защо по новините навсякъде се тръби, че си мъртъв?
–Всички мислят така. Инсценирах смъртта си.
–Защо?
–Сложно е!
–А как влезе тук? Нали на входа има камери? Вече са те засекли… А охраната на входа?
–Никой не ме е видял. Вмъкнах се през капандурата на покрива!
Той се засмя тихо.
–Купих този апартамент не само заради гледката, а защото тук може да се влиза и излиза незабелязано. Нямах време да ти покажа как. Всичко между нас се разви твърде бързо, а не успях да ти кажа много важни неща за себе си! Капандурата е замаскирана на тавана на мокрото помещение. Излиза се на покрива на блока, който е със съвсем лек наклон, така че може да се разхождаш отгоре без проблем. Оттам има врата към вътрешното, аварийно стълбище и противопожарната стълба от външната страна на сградата. Втората е доста страшничка за използване на тази височина…но ми се наложи да я пробвам. Тъмнината ме прикриваше и затова дойдох тук. Казах ти – никой не знае за този апартамент, освен Иван и Сарти.
–Вярваш ли им?
–Като на себе си…
–Какво си намислил?
–Не искам да живея вече така, подчинен на баща си, на Корпорацията, затворен тук, в тоя свят на фалш и машинации… Не искам да съм затворник в собствения си дом, наблюдаван от безброй камери!
–Всички живеем така, Тони! Как мислиш, че може да се промени това?
–Не всички живеят така, Каси, но правителството и големите корпорации предпочитат да насаждат тази повсеместна заблуда. Така се упражнява контрол.
–А как?
–Има цели общности извън градовете. Не се говори за това, а всяка информация се изкривява и манипулира. Години наред, благодарение на кодовете за достъп на баща ми, събирам информация за света навън. Нито слънчевите лъчи са пагубни, нито въздухът невъзможен за дишане. Реално най-големите замърсители винаги са били градовете! Голяма част от въздоховодите им са просто огромни тунели, камуфлаж! Преди няколко века наистина е имало нужда от тях. После някои са аварирали, а изследвания на постъпващият въздух показали, че той е годен за дишане и просто са спрели да ги ремонтират. Излизах няколко пъти през различни места извън града. Нито съм мъртъв, нито съм болен от неизлечима болест! Проблемът е, че не искам да изчезна сам! Искам да взема с мен и мама. По-скоро искам да спася първо нея, а след това да мисля за себе си. Баща ми ръководи целият ѝ живот. Не я оставя да диша… А тя никога не го е обичала. Нито той нея. Всичко е било финансови интереси. Затова няма да повторя тази схема, женейки се за Росариа!
–А майка ти? Иска ли да се махне?
–Вече иска. Заради Иван. Иван Зелински я обича. И тя него. Толкова години са се лишавали от любов. Време е да помислят за себе си.
–Ами Павел?
–Мисля, че баща ми ще получи идеалния си син! Някога е направил грешния избор, оставяйки мен при себе си…
Назад към част 9 Напред към част 11
