Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 11

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 11

–Кой си ти? – Павел отстъпи към плота в кухнята и посегна към кухненските ножове – Да знаеш, че не си поплювам! Нямам нищо ценно тук!
Тони се засмя сухо.
–Няма да те ограбвам, нито ще те пречукам, макар че много ми се иска… Второто…
–Познавам те от някъде… Тоя глас!
–Гледай ти! Имаш добра памет.
–Ти беше! Онзи! Онзи, който ми отмъкна Каси! Тогава беше с качулка, но тоя глас!
–Браво, мой човек! Прав си. Но Каси си тръгна по нейно желание от теб и ти доста се постара да ѝ отвориш очите, нали?
–Малката ми липсва. Не знам защо… Сигурно, защото е една такава чиста и нежна. Сякаш е от друг свят! И в леглото я бива, нали?
Антъни се сгърчи вътрешно. Стисна устни и изсумтя.
–Какво? Знаеш, че я чуках преди теб… Не ти харесва представата ли?
Тони мълчеше. Нямаше да му позволи да разклати самообладанието му.
–Миналото време е напълно правилно в случая, драги! – каза той равно.
–За какво си тук? Едва ли е заради Каси… тя си взе всичко. Последно дойде с едни две горили, които ме държаха под контрол!
–Знам…
–Твои хора ли са? Няма да я закачам повече. Не се бой!
–Не съм тук заради Каси. Заради теб съм. И заради мен… братко!
Павел се ококори насреща му.
–Какво каза?
–Седни ей на оня стол… там… остави тоя нож и ще ти разкажа!
И му обясни всичко. Павел мълчеше. Почервеня, после побеля и накрая се захили самодоволно.
–Ти си онзи Феърбътън! Същият богопомазан богаташ, който всички говорят, че се е пречукал в новото съоръжение на Корпорацията! Мислех си – каква ирония! Да се пребиеш и да умреш в нещо, което татко ти плаща! А ти си жив! И какво ми казваш?
–Че ти си другият Феърбътън… Даже си първороден!
–А баща ти… нашият баща ме е хвърлил като мръсно коте?!
–Нещо такова…
–Боже! Корав пич е той. Явно!
Антъни поклати глава. Не очакваше такава реакция.
–Защо дойде при мен? Защо ми казваш всичко това? Можеше цял живот да си живуркаш от богато, пребогато и да не ти дреме за мен! Защо дойде?
–Не искам да живея така.
–Да си най-големият богаташ на света?! Не искаш?
–Не!
–Ти си побъркан! Честно!
–Не мисля, че татко е постъпил правилно, спрямо теб. Спрямо мен. Спрямо майка ни.
–Честно? Нечестно? В кое време живееш? Всеки си гледа интереса и кефа! На никой не му пука дали е честно или не…
–На мен ми пука. И не искам да съм вече Феърбътън.
–Боже! Вярно си напълно луд! Явно високопоставеният ни родител е сбъркал кое бебе е куку!
–Може и така да е…
–Сигурен ли си, че това е истина?
–Да. Сигурен съм. Ти приличаш на него… на татко… външно си негово копие. Но ще отидем на едно място и ще си направим генетичен тест. За да имам доказателства. Пред него. И ще отидем там, в къщата на баща ни. Искаш ли да получиш полагаемото ти се място, Павеле?
Другият се захили.
–Ти вярно си луд! Чу ли? Искам! Искам пари, сила и влияние! Цял живот съм умирал за тях, но с моя произход… А то… Признавам му – много жестоко копеле е старият Феърбътън!
„Дори идея си нямаш…” – помисли си Тони, но на него нищо не каза. Нека сам се убеди. Всеки си прави изборите и после си носи кръста. Ако има тоя шанс. А той му го даваше, а Павел можеше да приеме или не. Но явно „не-то” не беше вариант за него. Все едно виждаше баща си. Което го натъжи и го накара да изпита облекчение.
******
Тони спря старата кола, която ползваше сега, отстрани на имението на баща си и излезе, заставайки с лице пред камерите на страничната врата. Не можеше да си представи как е живял десетилетия в тази крепост. Надяваше се Сарти вече да се е прикрил някъде във вековната гора, която заобикаляше целия парцел. Приятелят му бе настоявал да се навърта наоколо и Антъни нямаше как да не се съгласи, че това е разумно. Представяше си какъв хаос ще предизвика неговото появяване тук, затова реши, че няма да влиза през централния портал и да се показва пред цялата прислуга. Изчака няколко секунди, за да даде възможност на човека от охраната да го разпознае, а после просто въведе кода за достъп. Врата издаде лек пукащ звук и се отвори. Антъни дръпна Павел за лакътя и го бутна пред себе си.
–Значи се появи най-после! – гласът на баща имаше лека стържеща нотка, сякаш някой прекарваше върха на пирон по метална повърхност.
Антъни стисна зъби.
–Не се ли радваш да ме видиш жив и здрав, татко?
–О! Знаех, че си жив, Антъни… Не намериха тяло, а и екипировката ти беше изчезнала с теб… само едно кану на парчета не означава, че си мъртъв…
–Поне за миг не се ли притесни, а? – Тони преглътна горчилката, която се надигна към гърлото му. Имаше чувството, че ще повърне.
–Това там е просто едно съоръжение, синко! Не е истинска река. Има камери и сензори на милион видими и невидими места… До един момент беше там, а после просто изчезна. Кой ти помогна за тези факирски номера? Трябва да знам! Някой истински спец е бил. От компютърния отдел не са го усетили изобщо. Не е оставил нито една следа… докато…
Антъни гледаше баща си в очите и чакаше.
–Мълчиш? Майка ти е изчезнала, също като теб! Дори по-добре бих казал. Сметките ѝ са празни и закрити. Цялата ѝ собственост е разпродадена. Избягала е! Дори не подозирах, че планира подобно нещо! Някой ѝ е помогнал – тайно от мен. Някой с влияние!
Нейтън Феърбътън се изкашля.
–Ти имаш пръст в това! Отглеждал съм змия в пазвата си! А сега… кажи ми сега какво ще обясня на стария Де Уитън?
–Ето това! – каза Тони и подаде на баща си малка флаш-памет.
–Това ли? Какво е?
–Ще видиш… след малко. А сега нека ти представя един човек…
Тони кимна леко и Павел излезе от сенките в коридора, където бе седял до тогава. Видя как Нейтън си поема рязко въздух и побелява, като платно.
–Виждам, че го познаваш! Е, Павеле, това е баща ми, а също и твоя баща… или създател, ако щеш, защото само дето е дал семето си, а после те е захвърлил… както ти сам отбеляза – като мръсно коте! Не му е стискало да те заличи от лицето на майката Земя, затова сега ще му се наложи да те приеме!
Нейтън се подпря на стената, а въздухът излезе със свистене от гърлото му.
–Сега недей да получаваш инфаркт пред първородния си син, татко! Няма да е учтиво! – каза Тони и побутна леко Павел към по-възрастния мъж – Сигурно не ти се ще да го прегърнеш, а? Погледни го хубаво!
–Как? Как… – изхъхри едва чуто Нейтън Феърбътън.
–Какво „как“? Как знам? Как съм разбрал? Мама ми каза. Първо. Не ѝ повярвах отначало, но все нещо не ми даваше мира… А след това, скъпи ми татко, не е много умно да се държат свръх-секретни и важни документи в един прост сейф. Години наред имам достъп до съдържанието му… на твоя сейф. Ползвах и кодовете ти, за да разгледам цялата система на Корпорацията от дъното до върха ѝ. И доста неща не ми харесаха. А най-малко ми хареса, това че си ме оставил без брат и си подложил мама на подобно мъчение… тормоз… живот в съмнения, че здравият ѝ разум я напуска. Как можа?
–Не можех да рискувам. Не! – зашепна накъсано Нейтън. Лицето му бе посивяло и сгърчено.
–Хайде… хайде… татко! – каза рязко Антъни – Ела да пиеш вода и да поседнеш. А после може да си говориш с Павел. Но аз, аз… искам само да ти покажа нещо интересно за Росариа, а след това ще изляза. Обясни на него. Аз не искам да знам повече за причините да постъпиш по този начин. Може да обявиш официално, че съм мъртъв. Приеми, че губиш един син, а получаваш друг… Сигурен съм, че PR-ите ти ще измислят някаква прекрасна, сърцераздирателна история, за това как си намерил отвлечения ти още в пелени първороден син… И той ще ти е утеха, за да прежалиш… мен! Как е? А? Харесва ли ти идеята ми?
И тримата влязоха в светлата дневна. Старият се стовари на едното кресло и пристисна длан до гърдите си. Тони му наля два пръста уиски в широка чаша и му я подаде.
–Мисля, че това ще е по-полезно от водата, а?
Нейтън кимна и гаврътна на една глътка съдържанието на чашата. Очите му светнаха.
–Знаех за кодовете… Вчера… вчера… научих, дявол те взел, Антъни! Защо…?
–Не искам този живот. Затова!
–Нямаш друг избор, глупако! Можеше да държиш света в ръцете си! А сега няма да излезеш оттук! Кодовете… кодовете са сменени! А твоят помощник няма да има достъп! Ще викна охраната и ще те натъпкат в една от колите ми. Отиваш право в най-луксозната психиатрична клиника! Бях подготвил мястото за майка ти, но тя се изплъзна! Ти ще платиш за нея, Антъни! И за дързостта си!
Тони стисна ръце в юмруци. Беше готов да изригне, но чу тихия глас на Сарти в ухото си:
„Не му вярвай… кодовете са същите, а аз още контролирам системата. Блъфира! В дясно от сейфа има шкаф. Точно на нивото на картината има рафт. Не е истински, а само фалшив – все едно е бутон. Натискаш го навътре и се отваря таен изход. Мисля, че е към мазе или… винарна… има бъчви… много и огромни! Мини оттам и навън ще те чака превоз… Бъди бърз, а аз ще приложа едни виртуални хватки на охраната… Усмивка, Тони!“
–Значи и мен обичаш, колкото Павел…! – каза той тихо.
–Каква обич, синко? Не изпитвам подобни неща. Победителите в тоя жесток свят се водят само от интереса си и от хладния, даже леден разум! Ти… някога ти беше по-надежден. Но явно съм сгрешил в преценката си или майчиния ти ген е надделял. Тя винаги е била толкова… толкова… вятърничава жена! Но някога, тъстът ми ме спаси. Получих нея в комплект с десетките ѝ милиони зестра. Беше добра сделка, нищо, че тя е ялова… едно дете не можа да износи…
–Тогава вече не ме наричай свой син!
–Не… няма! Напълно си прав! Ти си е един нещастен предател! Знаеш ли колко ще ми струва твоето шоу от онзи ден? Месеци отлагане. Проверки от сто институции… И хиляди отказани резервации! Глупак!
Антъни стисна зъби. Не искаше да го слуша.
–Нека отидем в кабинета ти и да ти покажа нещо интересно на лаптопа ти! Поне Де Уитън ще ти бъде в кърпа вързан… – знаеше, че това ще отвлече вниманието на баща му.
Тримата гледаха клипчето, на което Росариа правеше невъздържан секс с мъжа от екипа си.
–Тази ли е годеницата ти, а, Тони? Готино парче – обади се ехидно Павел.
–Завещавам ти я… заедно с мястото на първородния! – отвърна другият мъж.
Продължаваше да му се гади.
–Ти знаеш как да използваш това малко домашно порно, нали… г-н Феърбътън?! – допълни Тони и се отдръпна няколко крачки назад от бюрото на баща си.
–Отлична работа! – старият бе възвърнал присъствия на духа и се засмя, потривайки ръце.
Натисна интеркома на бюрото си и каза рязко:
–Изпрати ми четирима човека от охраната и д-р Хънтър със специалната чанта! Имам спешен случай в кабинета си! И бързо!
Антъни подпря гръб на шкафа до картината, която прикриваше сейфа на баща му и вдигна ръка към рамото си. Натисна с пръсти едното рафтче. Знаеше, че времето му изтича. Пръстите му бяха потни и се плъзнаха. Не последва нищо. Прехапа устни и натисна по-долното. Чу се едва доловимо изщракване и опората зад гърба му изведнъж изчезна. Той се извъртя бързо, шмугна се в процепа, който се бе образувал и попадна в тъмен коридор. Продължи напред почти опипом, направи двайсетина крачки, а после измъкна телефона си и включи фенерчето му. Лъхна го миризма на застояло и ферментирало. Чу нечии възбудени гласове и забързани крачки. Затича. Почти не виждаше къде стъпва, уповавайки се на късмета си. Пред погледа му се появи разклонение. Коя част трябваше да избере? Десният или левият коридор? Нямаше време да се свързва със Сарти. Чуваше задъханото дишане на преследвачите си. Свърна надясно, уповавайки се на вътрешното си чувство, че това е изходът, а освен това отляво се усещаше по-силен дъх на вино. Увеличи скоростта си. Изключи в движение светлината и в първия миг се почувства като слепец. Спря и се подпря на стената, опитвайки да нормализира дишането си. Очите му навикнаха на тъмнината и съзря на около 10-тина метра очертанията на врата. Надяваше се това да е верният изход. Стигна до вратата и натисна дръжката, но установи, че е заключена. Заопипва стената и скоро намери панел за въвеждане на код. Отвори капачето му и клавиатурата грейна с мека светлина. Без да се замисля въведе същия код, както на входа на имението и вратата щракна. Натисна дръжката втори път, а тя този път поддаде и той изскочи навън. Огледа се. Отпред, на около десет метра започваше гората, но за да стигне до нея трябваше да преодолее доста висока, телена ограда. Не виждаше никаква кола. Може би се бе измъкнал на грешното място.
–Сарти… – зашепна Антъни.
Знаеше, че Сарти го чува. Защо не му помагаше? Тъкмо да натисне слушалката за изходящо обаждане на телефона си, за да го потърси и чу гласа му в ухото си.
„Тръгни напред. В оградата, ниско до земята има откъснат сегмент. Веднага, като минеш зад нея, завий надясно и ще стигнеш до изоставена плевня след около километър… Там те чакат. Бързай! Онези са близо зад теб.“
Антъни се затича. Легна в тревата до оградата и заоглежда. Почти веднага забеляза къде е нарушена целостта ѝ. Плъзна се и усети леко парване в гърба. Чу отново гласа на Сарти:
„Пропуснах да ти кажа, че по оградата тече ниско-волтов ток… Няма да те убие…“
Тони продължи да пълзи в тревата. Чу гласовете на преследвачите си. Прикри се до първите вековни дървета и продължи напред на колене и ръце. След няколко метра се изправи и хукна. Надяваше се да не са го забелязали и че е поел в правилната посока.
Отдъхна си, когато видя плевнята.
„Отивай отзад… и… Тони… надявам се да не ме убиеш, като се видим!“
Антъни не асимилира веднага думите на Сарти. Заобиколи плевнята и видя стар електромобил в сиво-зелен цвят да го чака в началото на черен път, който най-вероятно водеше навън от гората. Отвори пасажерската врата, скочи вътре и каза рязко:
–Тръгвай, че онези са по петите ми!
Чак тогава се обърна към шофьора и срещна топлите очи на Каси…
******
–Това вече е истински океан, нали знаеш, малка вълшебнице? – каза тихо Тони до ухото ѝ и целуна нежно меката, бяла кожа на врата ѝ – Истински, а не симулиран, като в съоръженията за отдих и забавление…
–Да, Тони… зная! Не мога да повярвам, че сме тук!
Той уви ръце около нея и зарови лице в косата ѝ. Вдъхна свежия, цветен аромат на шампоана ѝ и усети как тръпки на възбуда полазват по гръбнака му. Каси погали ръцете му и се извъртя с лице към него.
–Мислиш ли, че тук ще си по-щастлив?
–Да… макар че щастието е просто състояние на духа и не зависи от мястото, на което сме… Или поне не само от него. Но тук сме свободни хора, Каси…
–А опасностите? Живеем на съвършено диво място…
–Имаме си всичко необходимо. А хората от Свободния свят са готови да ни окажат всякаква помощ… видя ги!
–Да, Тони – тя се надигна на пръсти и го целуна – Надявам се да не ти омръзна и да искаш пак да се върнеш… в града!
–Не говори глупости, малка вълшебнице!
–Може Cassandra да ти липсва, а Sage?
–Никоя виртуална вълшебница не е като реалната вълшебница, Каси… Хайде ела!
Тони я прегърна през раменете и двамата влязоха в малката си къща на брега на океана.
Край!

* VWC (Virtual World Corporation) – Корпорация „Виртуален свят”
**sage (от англ.) – мъдър, умен, учен, магьосник (маг)

Назад към част 10

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 10

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 10

Отпусна се. Не се съпротивляваше на течението. Водата го повлече неудържимо. Времето сякаш спря да тече. Единствено дробовете му горяха за въздух и му напомняха, че е време вече да изплува. Тогава видя отвора на пещерата и напрегна мускули. Загреба няколко пъти. Повече не можеше да издържа, без да вдиша. Изскочи на повърхността и си пое въздух. Рязката болка в белите дробове и спазъмът, стиснал гърлото му, го накараха да се закашля. Постепенно нормализира дишането си и умът му се проясни. Чувстваше ръцете и краката си като отсечени. Обърна се по гръб и течението го повлече към вътрешността на пещерата. Беше се справил. Оцелял бе. Водоустойчивият електронен часовник на лявата му китка излъчваше сигнал за местоположението му. Натисна няколко пъти бутона-предавател, имитирайки морзовата азбука, ползвана в миналото. Това беше знак за Сарти, че е оцелял. Раницата му, закачена за колана му с въже, го дърпаше към дъното и се наложи отново да напрегне мускули, за да не потъне. Тялото му бе върнало координацията си и вече не усещаше замайването, предизвикано от недостига на кислород.
Скоро достигна до дъното на малката пещера и излезе извън водата. Веднага видя прохода, който търсеше. Това беше, така да се каже, замаскиран авариен изход от съоръжението. Приличаше на обикновена, тясна галерия. По нея можеше да се движи само един човек и то леко приведен, ако беше с по-висок ръст. Смъкна бързо мокрите си дрехи, измъкна чифт сухи от водонепромокаемата си раница и се преоблече. Заличи внимателно следите от стъпките си на брега – не искаше по случайност да се досетят, че се е измъкнал оттук, преди да свърши всичко, което беше решил, докато си мислят, че е загинал и издирват тялото му из реката.
Вратата в дъното на галерията се отвори, като по команда. Сарти го биваше в пресмятанията. Навън се здрачаваше. Сложи качулката на суитчъра си и се огледа. В сенките на скупчените сгради от предградието се криеше тъмен и доста стар електромобил. Иван Зелински си бе свършил работата добре, ако това беше превозното му средство. Беше съвсем невзрачно и незабележимо. Доближи се и се огледа. Нямаше хора наоколо, така че дръпна кожуха на страничното огледало, откъм шофьорската врата и бръкна в кухината. Ключът на електромобила беше там. Усмихна се, натисна дистанционното и той се отвори с лекичко изпиюкване. Метна се вътре и запали. Тъмната кола се плъзна като призрак край сградите. Беше време за една приятна и една неприятна среща.
******
Сарти видя всичко отвисоко. Беше толкова реалистично и страшно, че косъмчетата на тила му настръхнаха. Ледени тръпки полазиха по гърба му. Огромни маси вода се стовариха в нищото и изчезнаха, като с магична пръчица. И Тони изчезна някъде там, в бездната. Надяваше се всичко да приключи успешно. Имаше немалък риск. Никой не знаеше какво може да се обърка. А и после… Не искаше да мисли за „после“. Поне Тони да му пусне сигнал, че се е спасил. Той му беше най-близкият човек в този свят. Приятел. Истински приятел. Някога, още в основното училище, без него сигурно щеше да се пречупи и да загуби себе си. Беше самотен, беден и нещастен. Докато не се появи Тони. Още не знаеше защо той хареса онова дребно и захлупено момче, което беше. Един слабак, на който всички се подиграваха и никой не харесваше. Даже не можеха да му простят, че е толкова умен и с лекота изкарва най-високи оценки по всички предмети. А малкият Джузепе намираше сили само в ученето. То беше един необятен свят, където никой не се опитваше да го нарани, да го унизи и да го накара да страда физически и психически. Знанията потъваха в благодатната почва на ума му, който беше не само бърз, а и много комбинативен. Но, ако не беше Тони, Сарти просто щеше да си остане един жаден за знания младеж, неуспял да се реализира. А той му стана приятел и изведнъж това заличи всичките му беди. Защитаваше го от разни зложелатели, показваше му как да им дава отпор, водеше го навсякъде със себе си и му откри един безкраен свят, в който нямаше болка. Когато Сарти се запозна с майката на Тони, тя му се видя най-нежната и красива жена на света. От баща му обаче се страхуваше. Изпитваше някакъв органически ужас от този студен и твърд, като стомана, човек. За радост не му се налагаше да го среща често, независимо, че прекарваше много време с Тони. Често спеше в стаята му, на съседното легло, което беше свободно и незнайно защо беше там, като Антъни беше единствено дете.
После завършиха гимназия, а Сарти, подтикнат от приятеля си кандидатства за стипендия и спечели първо място. Невероятният му интелект беше пожънал небивал успех. Дотогава никой не бе получавал толкова висок резултат на входния изпит. Тони също влезе в същия колеж, но както сам казваше – беше на средно ниво и бе на ясно с този факт. Двамата живееха заедно, първо на общежитие, а после в квартира с още няколко студента. И пак благодарение на Тони, Сарти се вписа в живота на колежа. Иначе, знаеше със сигурност, щеше да е аутсайдер. Но покрай приятеля си беше приет навсякъде. Трябваше да признае, че пък заради щедростта на стария Феърбътън, се отдаде изцяло на учене. Той му отпусна допълнителна стипендия, с която да се издържа, под условие, че пет години след завършването на колежа, ще работи за неговата Корпорация.
От тогава бях минали повече от пет години, а Сарти остана на работа, заради заплащането, което нямаше конкуренция, а и защото получаваше шанс да се занимава с научни разработки, които живо го интересуваха. Не знаеше какво ще се случи с живота му. Беше изпълнил договора си към „VWC”. Сега беше време, поне малко, да се отплати на Тони за добрината.
Рязък, ритмичен звук го откъсна от мислите му. Кодът, който трябваше да въведе Тони! Сарти издиша шумно. Явно приятелят му бе успял.
******
Каси гледаше към светлините на града. Тук, от последния етаж на сградата, всичко в ниското се замазваше и приличаше на една голяма, светла пелена. Не знаеше защо Тони бе решил да вземе жилище точно тук. Може би заради усещането, че си откъснат от простото ежедневие и си близо до небето, до звездите. От ниското точно тях нямаше как да ги видиш. От терасата, оградена с висока решетка, обаче се виждаха. Бяха леко замазани от предпазните куполи, предпазващи мегаполиса от вредните ултравиолетови лъчи, които векове по-рано предизвикваха масови случаи на рак на кожата, увреждания на ретината и на нервната система на много хора. Огромни филтри пречистваха навлизащия през куполите въздух. Също такива огромни помпи го разпръскваха над града, изтласквайки го през безкрайни километри въздоховоди. Целият живот в мегаполиса зависеше от техниката. Без научните постижения щеше да са мъртви. Поне такава беше официалната информация. Незнайно откъде се промъкваха слухове, че и извън градовете живеят хора, но как…? Никой не знаеше или не се интересуваше. Сигурно в мизерия, сред болести и изложени на безброй вредни влияния, без благата на цивилизацията. Каси им завиждаше в някаква степен за смелостта. Тя се чувстваше като затворена под похлупак. Реално погледнато си беше точно така…
Чу някакъв странен шум от вътрешността на апартамента. Обърна се рязко и едва потисна вика си. Срещу ѝ имаше някакъв тъмен силует. Тя отстъпи към парапета на терасата и гърбът ѝ се допря до него.
–Каси, спокойно! Аз съм!
Жената се разтрепери от облекчение. Самият факт, че Тони бе наистина жив и пред нея, я доведе почти до ръба да се разридае. Мъжът направи няколко бързи крачки към нея и я притисна към гърдите си. Устните му потърсиха нейните и той я зацелува лудо и задъхано, сякаш умираше от жажда. Пръстите му потънаха в косата ѝ и той зашепна, докосвайки леко с устни ухото ѝ:
–Прости ми, прости ми, че подложих на всичко това!
Каси въздъхна.
–Няма за какво да ти прощавам… Всичко е едно странно стечение на обстоятелствата.
–Значи ми вярваш?
–Ако не ти вярвах щеше да съм изчезнала оттук, Тони! Нали?!
–Така е. Наистина. Радвам се, че не си го направила!
–Защо по новините навсякъде се тръби, че си мъртъв?
–Всички мислят така. Инсценирах смъртта си.
–Защо?
–Сложно е!
–А как влезе тук? Нали на входа има камери? Вече са те засекли… А охраната на входа?
–Никой не ме е видял. Вмъкнах се през капандурата на покрива!
Той се засмя тихо.
–Купих този апартамент не само заради гледката, а защото тук може да се влиза и излиза незабелязано. Нямах време да ти покажа как. Всичко между нас се разви твърде бързо, а не успях да ти кажа много важни неща за себе си! Капандурата е замаскирана на тавана на мокрото помещение. Излиза се на покрива на блока, който е със съвсем лек наклон, така че може да се разхождаш отгоре без проблем. Оттам има врата към вътрешното, аварийно стълбище и противопожарната стълба от външната страна на сградата. Втората е доста страшничка за използване на тази височина…но ми се наложи да я пробвам. Тъмнината ме прикриваше и затова дойдох тук. Казах ти – никой не знае за този апартамент, освен Иван и Сарти.
–Вярваш ли им?
–Като на себе си…
–Какво си намислил?
–Не искам да живея вече така, подчинен на баща си, на Корпорацията, затворен тук, в тоя свят на фалш и машинации… Не искам да съм затворник в собствения си дом, наблюдаван от безброй камери!
–Всички живеем така, Тони! Как мислиш, че може да се промени това?
–Не всички живеят така, Каси, но правителството и големите корпорации предпочитат да насаждат тази повсеместна заблуда. Така се упражнява контрол.
–А как?
–Има цели общности извън градовете. Не се говори за това, а всяка информация се изкривява и манипулира. Години наред, благодарение на кодовете за достъп на баща ми, събирам информация за света навън. Нито слънчевите лъчи са пагубни, нито въздухът невъзможен за дишане. Реално най-големите замърсители винаги са били градовете! Голяма част от въздоховодите им са просто огромни тунели, камуфлаж! Преди няколко века наистина е имало нужда от тях. После някои са аварирали, а изследвания на постъпващият въздух показали, че той е годен за дишане и просто са спрели да ги ремонтират. Излизах няколко пъти през различни места извън града. Нито съм мъртъв, нито съм болен от неизлечима болест! Проблемът е, че не искам да изчезна сам! Искам да взема с мен и мама. По-скоро искам да спася първо нея, а след това да мисля за себе си. Баща ми ръководи целият ѝ живот. Не я оставя да диша… А тя никога не го е обичала. Нито той нея. Всичко е било финансови интереси. Затова няма да повторя тази схема, женейки се за Росариа!
–А майка ти? Иска ли да се махне?
–Вече иска. Заради Иван. Иван Зелински я обича. И тя него. Толкова години са се лишавали от любов. Време е да помислят за себе си.
–Ами Павел?
–Мисля, че баща ми ще получи идеалния си син! Някога е направил грешния избор, оставяйки мен при себе си…

Назад към част 9                                                                           Напред към част 11

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 9

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 9

–Пази се! – Сарти огледа екипировката на Антъни критично и стисна устни – Можеше да измислим нещо с по-малко екшън… А и видеото на малката с онази горила не ти ли стига?
–Трябва ми елемент на изненада, Сарти! Не се безпокой за мен. Свърши си твоята част от работата, а аз – моята. Знаеш, че малко физически усилия никога не са противопоказни, приятелю.
Сарти направи крива физиономия.
–Предпочитам да пия коктейл в приятна компания, вместо да се напъвам по тия чукари.
–Ще те компенсирам с много коктейли, Сарти – засмя се Тони.
–Не ти ща компенсациите! Само си запазѝ задника цял!
Тони кимна и потупа леко другия мъж по рамото.
–Всичко ще бъде наред, Сарти. Качвай се на транспортьора, а аз се мятам на лодката.
Антъни грабна раницата си и бутна лодката във водата. Росариа се приготвяше за спускането заедно с още двама от екипа си. Другите щяха да я следват по брега. Тони видя как Сарти се отдалечава. Бяха му избрали позиция, от която имаше видимост по голяма част от трасето, поне в тази част, която се очакваше да минат през този ден.
Антъни тръгна напред първи с ясното съзнание, че дори това просто действие ще ядоса в някаква степен Росариа. Той ѝ помаха демонстративно и хвана греблото на кануто. Беше добър спортист и напредна бързо, а другата група още се помайваше и младата жена говореше нещо недоволно на спътниците си и махаше изнервено с ръце. Тони намали темпото – все пак не искаше да го изпускат от очи! Дори напротив – трябваше да го виждат идеално. Лодката на Росариа беше доста по-голяма и удобна. Тя се настани в средата, а двамата мъже – на носа и кърмата. Хванаха греблата и заработиха с тях усърдно. Антъни се усмихна и продължи напред. Водата се блъскаше в бордовете на кануто му и случайни пръски мокреха ръцете и лицето му, но усещането беше приятно и освежаващо. Трябваше да признае на разработчиците на този проект, че атмосферата беше напълно автентична. Знаеше какви суми са вложени за изграждането на това съоръжение и колко възвръщаемост се очаква. Неминуемо щеше да има тълпи от желаещи да опитат спускането. Вече имаше предварителни записвания за година напред. Баща му потриваше доволно ръце и се надяваше на космически печалби. Реално съоръжението беше напълно готово и се правеха последни изпитателни тестове. Не, че преди това не бяха правени стотици такива. Поне по отношение на сигурността Корпорацията беше непреклонна – не можеше да се отрече!
Тони поддържаше с лекота преднина от около трийсетина метра, което при спускане беше съвсем лесно, особено с по-леката лодка, която ползваше. Мъжете от другата група напъваха мишци да го настигнат и подминат, но законите на физиката не зависят от нечии капризи…
Към обяд Тони спря до десния бряг, където Сарти бе направил малък бивак на върха на едно възвишение. От височината се гледаше цялата долина в подножието.
–Има идеален обхват – потвърди Сарти.
–Сигурен ли си, че няма да те усетят?
–Едва ли са сменили вчерашните кодове, приятелю…! Поне се надявам да не са ги. Ако има промяна в тях ще ме пипнат много бързо. Иначе няма начин, казах ти. Все едно някой да се движи зад гърба ти и да носи шапка – невидимка… Е, ще те следва без проблем, а ти си безсилен да направиш нещо. А даже едва ли ще подозираш, че има някой зад теб – само интуицията може нещо да ти подсказва. Добрите програмисти надушват по някакъв свръхестествен начин чуждата намеса. Затова пипам извънредно внимателно.
Тони кимна. Седна за няколко минути, изяде два сандвича и тръгна към кануто. Росариа и нейния екип бяха спрели да почиват на около километър надолу и той трябваше пак да ги задмине.
–Движи се по горния ръкав и няма да забележат, че се доближаваш. Когато те видят да ги минаваш ще е твърде късно – каза Сарти.
–Добре. Точно така мислех да направя.
Сарти се усмихна.
–След час започваме екшъна, Тони. Стегни се!
–Стегнат съм напълно – разтърси рамене Тони.
Усещаше нещо като сценична треска. Странни тръпки лазеха по гърба му. Пое си въздух и бутна лодката във водата. Предстоеше финалният акорд на това действие от тяхната странна оперета на фарса.
Спусна се остро и бързо по горния ръкав и почти не му се налагаше да гребе. Кануто набра инерция и се плъзна покрай бивака на Росариа, елегантно и леко като стрела. Тони ѝ помаха и ѝ изпрати въздушна целувка. Брегът беше близко и успя да види даже изненадата в големите ѝ, маслинови очи. Нямаше как да разбере какво се случва зад гърба му, но предположи, че другата група ще започне подготовка за отплаване, възможно най-бързо. Използва греблото, за да намали скоростта си и да им даде възможност да го доближат. Прикри се зад една издадена скала, а там водата се успокояваше и кануто застана почти неподвижно. Слънцето печеше. Разбира се не истинското Слънце – звездата от Слънчевата система. Огромни прожектори го имитираха, но всеки авантюрист по това трасе имаше усещането, че е под слънчевите лъчи… Илюзията беше пълна. Антъни надникна иззад скалата и видя, че Росариа и спътниците ѝ са поели по реката. Време беше отново да изскочи пред погледите им. Игра на котка и мишка! Кой ли щеше да падне в капана? Надяваше се да не е той. Подкара кануто, а водата го засмука и изстреля надолу по течението. Секундите се сляха в някакво сюрреалистично усещане за безвремие. Бяха само той и реката. Видя точно онзи ръб, който чакаше. Тук реката оформяше стъпала и се завихряха безброй малки водовъртежи. Тони насочи кануто точно към един от тях и лекият плавателен съд се завъртя изведнъж в посока, обратна на течението. Помаха на Росариа и се засмя с глас. В следващия миг настана истински воден ад. Чу рева на водата. Всички знаеха, че в долното течение на реката има водопад, но сякаш изведнъж той се бе преместил при тях, по някакъв магичен начин. Естествено това не беше магия, а бяха магичните и бързи пръсти на Сарти. Кануто на Тони се завъртя няколко пъти около оста си и изчезна в разпенените води на водопада. От мястото, където беше лодката на Росариа, всички видяха чудесно как мъжът изчезва, а лодката се преметна във въздуха и потъна с плясък във водата в ниското, разцепено на части.
Викове на ужас се чуха от другата лодка и двамата мъже там загребаха с усилие към брега. Грохотът на водопада постепенно заглъхна и пръските вода се стопиха, сякаш никога не ги бе имало. Реката отново придоби стария си вид.
******
Каси включи видео-стената в дневната. Денят ѝ се бе сторил безкрайно дълъг. През цялото работно време почистваше новите експонати в склада и ги подготвяше за описване и класифициране. За тази работа не ѝ трябваше съсредоточаване и мислите ѝ летяха необезпокоявани към Тони. Някакъв страх се беше загнездил в нея, по-скоро приличаше на интуиция, отколкото на нещо предизвикано от реални събития. Припомняше си отделни думи на адвоката на Тони, Иван Зелински и те все повече ѝ звучаха двусмислени и навяваха усещане за нещо опасно. Да, Тони се бе заел с нещо опасно! Сигурна беше.
Прехвърляше каналите, без да успее да задържи вниманието си на нещо конкретно. При последното превключване огромни, ярко червени букви, привлякоха погледа ѝ:
„Сензация!!! – пишеше на екрана – Невероятен инцидент в най-новото съоръжение на „VWC”!!! Безследно е изчезнал единственият син на собственика ѝ – Антъни Феърбътън! Все още не се знаят никакви подробности по случая!”
Каси изпусна дистанционното. То издрънча оглушително на плочките на пода. Тя се свлече на дивана. Ръцете ѝ трепереха неудържимо. Гърлото ѝ бе пресъхнало, сякаш не бе пила и капчица вода цял ден. Пое си няколко пъти въздух и простена задавено.
Господи! Нима Тони се бе провалил?! Не бе усетила кога се е разплакала. Прекара език по изпръхналите си устни и те бяха солени от сълзите ѝ. Вдигна механично ръка и ги избърса с опакото на ръката си. Не знаеше какво да прави. Да се обади на Иван? Той едва ли знаеше нещо повече от нея. Скочи и грабна телефона си. Влезе в профила на Cassandra, но там нямаше нищо ново. Никакво съобщение от Антъни… Малко преди да излезе, забеляза някаква странна синя точка, която пулсираше в горния, десен ъгъл на екрана. Чукна с показалец върху нея. Картината се промени и след миг пред замъгления ѝ поглед изплува блестящ надпис:
„Не вярвай на очите си, а само на сърцето, Cassandra! Sage е безсмъртен!”
След думите мигаше личице с усмивка. Каси стисна очи. Изведнъж се бе успокоила. Явно нещата не бяха такива, каквито изглеждаха. Поне се молеше да е така!

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 8

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 8

Каси стовари куфарите си насред спалнята и се тръшна на леглото. Беше ѝ леко, съвсем леко на сърцето. Срещата с Павел бе протекла съвсем тихо и мирно, само с размяна на погледи, изпълнени с омраза. Явно двама едри придружители вършеха чудеса! Виждаше го как кипи от яд, но даже не го разбра какво процеди през стиснатите си зъби, а и не се интересуваше от думите му. Всичко друго би могла да прости, но опит за насилие – никога. Тя не беше негова собственост и нямаше намерение да се примирява с желанието му да я притежава.
Време беше да види накрая какво ѝ е написал Тони. Отиде в кухнята, наля чаша бяло вино и включи лаптопа. Дланите ѝ се изпотиха. Цял ден си забраняваше да мисли за него и да потушава нетърпението и напрежението, които я обземаха при мисълта какво ѝ е написал. Компютърът зареди и тя натисна заветния линк. Изведнъж целият екран потъмня и няколко секунди нямаше никаква реакция. Каси остана вперена в него, неспособна да помръдне. Дори забрави да мига. После сякаш картината се пикселизира за кратко, а после се стабилизира и придоби нормален вид. Пред очите ѝ се разкри гледката от онзи бряг, на който се бяха срещнали с Тони за първи път. А после на екрана се появи той и се усмихна. Каси не смееше да си поеме дъх по-силно, а после чу гласа му, силно и отчетливо:
–Значи реши да ми се довериш, малка магьоснице! – гледаше направо към нея, а в очите му имаше тъга – Макар че, трябва да си призная – не заслужавам доверие… Още сега те моля да ми простиш за нещата, които ще те наранят в моя разказ. Уви, човек не може да ръководи живота си! И така… – Тони отклони за миг очи и после пак ги отправи напред – Трябва да знаеш, че запознанството ни не е случайно. Причината за него е Павел. Не се ядосвай, а ме изслушай, моля те! – в гласа му имаше безкрайна молба – Търсех го по лични причини. Семейни причини. И откривайки него, попаднах на теб! Но за това по-късно! Така… да започнем от по-рано. От момента на зачеването ми. Преди него мама загубила няколко бебета. Това я изтощило физически и психически. Затова с баща ми решили да се възползват от сурогатна майка, която да износи бебето им. По-скоро той предложил, а тя се съгласила. Баща ми направил цялата организация, намерил подходяща жена, изготвили договор и наел цял екип гинеколози, които да се заемат със задачата. Мама и жената се оттеглили в усамотение, за да се появи тя с бебето, след раждането му… И да няма излишни въпроси. За по-сигурно, при асистираната репродукция трансферирали няколко оплодените яйцеклетки и две от тях оцелели. Жената била бременна. С близнаци. Аз и Павел. Павел ми е брат. Близнак. Двуяйчни сме и затова изобщо не си приличаме. По-скоро аз приличам изцяло на баща ми външно, а Павел – по ирония на съдбата – на мама. При раждането пръв се появил Павел, т.е. реално той е първородният Феърбътън. Обаче… имало едно обаче. Казах ти, че мама отключила заболяване след раждането ни, но не било точно така – тя имала генетично заболяване, което се предало на Павел. След раждането ни, при направени прегледи на двете бебета установили, че Павел има хромозомна генетична мутация, която в последствие се разбрало, че има и мама. Можело тя да не намери никакво проявление, а можело да доведе до странно, дори асоциално поведение в носителя на мутацията. Имало вероятност Павел, наследникът на Корпорацията, да е психически нестабилен или, както се разбрало по-късно да отключи пристъпи, каквито има мама. И така… баща ми взел кардинално решение! Уведомили мама, че първото бебе не е оцеляло. Веднага след раждането ѝ обяснили, че състоянието му изведнъж се усложнило и починало. Не ѝ дали да го види, макар че тя настоявала неистово, защото изобщо не повярвала на поднесената ѝ версия. Та тя видяла как бебето се появява на бял свят и как силно изплаква. Дори няколко пъти хранила и двете бебета. Но баща ми се намесил и почти под заплаха я накарал да спре да разпитва и да се задоволи с факта, че има здраво дете! Принудил я да замлъкне и да запази съмненията си дълбоко в себе си. Тази история направила разрива между двама им незаличим. Те почти не си говорят, но мама нямало как да си тръгне, без да загуби и мен, а загубата на още един син, щяла да я унищожи… А тя била сигурна, че и другото дете е оцеляло, но заради заболяването му просто не било подходящ наследник на Феърбътън! Баща ми не приема слабостите! Изобщо… той не е толерантен човек! И така… Минали години. Мама не споменавала повече за събитията около раждането на децата. Появявала се на светски събития и играела ролята на чудесна съпруга, а през другото време… живеела в усамотение. И още живее така. Но това, че не знае истината продължило да я измъчва. Преди две години ми разказа за подозренията си. Но ме накара да се закълна, че няма да казвам нищо на баща си! Отначало не ѝ повярвах. Реших, че онова, което ми обясняваше баща ми за психическата ѝ нестабилност е истина… Но червейчето на съмнението се беше настанило в мен. И веднъж… веднъж съвсем случайно намерих скрития сейф на баща си в неговия кабинет, вкъщи. Повикаха го по спешност и докато го чаках да се завърне, разглеждах от досада картините по стените. Една от тях странно ме привличаше. Беше различна. Приличаше на жена или богиня, излизаща от морските вълни… Беше магична и красива, но толкова малко подхождаше на татковия естетичен вкус, че… Е, доближих се до нея. Разглеждах я отблизо, докосвах я. И накрая тя се завъртя и разкри сейф зад гърба си. Заключваше се с код, естествено. Но… След няколко дни, посред нощ, като крадец се върнах там с устройство, което просто неутрализира простата магнитна ключалка и тя щракна. Сейфът беше отворен. Тривиално, но факт! Явно татко не очакваше нападение откъм тила си. Рових необезпокояван няколко часа. Снимах документите, които бяха там и за първи път попаднах на всички кодове, използвани в Корпорацията. Измъкнах се и на спокойствие разгледах направените от мен снимки на компютъра си. И там имаше сведения за Павел. Детето не било починало. И даже нямало никакви признаци за каквото и да било заболяване, но баща ми го бе дал за отглеждане при сурогатната му майка. Искал да се презастрахова срещу изненади. Естествено ѝ платил немалка сума. Изпратил я да живее възможно най-далече от столицата! Ала тя се хванала с някакъв мъж, който се оказал прахосник и залагал постоянно на различни хазартни игри, така че просто профукал сумата, без да му мигне окото. Освен това постоянно я пребивал… А тя защо останала с него нямам идея… Накрая я пребил до смърт. Представяш ли си? А Павел – ще попиташ? Баща ми го „спасил“! Обадил се на социалните служби анонимно и те извели детето. Не знам как му дало сърцето да откъсне собствената си плът и кръв и да я захвърли… Не знам! Бих го попитал! И ще го сторя, но не сега… Сега имам друга работа! По-важна. Да ти обясня всичко, мила моя, малка магьоснице! Щом разбрах за брат си, реших да го потърся. В сейфа имаше информация за всичките пет приемни семейства, в които бе живял, а накрая бил настанен на 16 години в интернат и оставен в общи линии там на отглеждане. Рядко се връщал при последните си приемни родители, а след като завършил гимназия, постъпил в колеж, получавайки… познай?! Стипендия от анонимен спонсор. Тя покривала всичките му семестриални такси, а даже имало и известна сума, за да живее. Павел живеел до тогава на юг, в най-далечния от петте мегаполиса, но се преместил в столицата и по случайност (или не) още първата година като студент започнал почасова работа в Корпорацията на баща ми. На най-ниско ниво, но все пак – имал работа и средства, за да преживява и учи. Бил много умен. Успял да се изкачи по стълбицата на длъжностите и след като завършил магистратура в колежа започнал постоянна работа, пак при нас… Не знам дали баща ми има пръст в това, но така или иначе, той си е заслужил мястото и както разбрах – работи здраво и е доста добър в работата си! Обаче аз… исках да разбера що за човек е. Какъв е в реалността, а не като служител. И така… тук вече включих не особено етични и законни методи. Моят най-добър приятел и сътрудник – Сарти… Трябва да те запозная с Джудзепе, ако все още искаш да ме виждаш след това, а и след другото, което следва… Та, до къде бях?! Да – Сарти! Той е гениален математик и още по-гениален с компютрите и всякакви мрежи, системи и джаджи! Неповторим е! Сарти хакна лаптопа на Павел. Всеки път, когато беше включен можех да го проследя какво прави. Така научих за интересните му забавления, а после вече по-подробно ги разучих чрез кодовете на татко. След това научих за теб и… регистрирах се в онази платформа за изкуства заради това – да те проуча. И, Каси, повярвай! Отначало всичко беше просто с идеята да получа някаква информация, но после… после просто бях запленен от теб! От Cassandra, ако щеш! Малка магьоснице, ти ме омагьоса! Разговорите ни, Каси! Всяка дума в тях беше истина. Чиста и неподправена истина! Споделяхме толкова общи неща, имахме общи интереси и мечти. Ти знаеш… говорехме с часове. С часове! И никога не се отегчих. И винаги ми беше толкова хубаво! А после започнах да се замислям каква е жената зад този профил. И я пожелах, колкото и ирационално да звучи. Желаех те, още тогава те желаех, като жена! Нямах идея как изглеждаш, а и това не беше така важно! А после, после те видях и те поисках още повече! Изгарях от ревност, че си с него! Завиждах му, че е свободен, че не е обвързан с Корпорацията и не е длъжен да ѝ бъде роб до живот! И най-много му завиждах, че има теб, Каси… Затова дойдох, там… хм… тук на този бряг, за да те видя. Да се срещнем, защото исках теб, а не заради Павел, макар че той беше първопричината да се открием. Може би си мислиш, че това не е истината…? Заклевам се, Каси! Всичко, което съм споделял с теб, винаги е било чистата истина!
Тони млъкна, сякаш очакваше реакция или остави време на Каси да възприеме чутото. А тя трепереше отвътре, развълнувана от разкритото и от полярните чувства, които то предизвика в нея.
–Сигурно се чудиш и за Росариа… Истината е, че и аз бях изненадан от официалното обявяване на годежа ни. Това било едно от изискванията за сключване на предварителния договор за сливане на двете компании, но баща ми, естествено, не счел за нужно да ме уведоми, че ще пуснат новината! А това си беше и чист PR! Цените на акциите и на двете компании отбелязаха немалък скок. Всички са доволни, както отбеляза баща ми… Почувствах се като стока, изложена за продан. Е, в голяма степен съм нещо такова. Както и да е. Нямам намерение да се обвързвам с Росариа. Сега съм с нея на пътешествие и ще видя що за човек е в действителност, но едва ли ще ме изненада положително. Трябва да се включва в тази авантюра само заради едно нещо – да събера малко компромати за нея…Ще ми повярваш ли, Каси? Сарти е с мен и ми помага! Моля се да успея с това, което съм се заел да свърша!
И… накрая Павел! Онази вечер видях, че иска да те нарани и полудях. Метнах се на колата си, но знаех, че едва ли ще стигна на време, за да му попреча! Ти добре си се справила с него… В трапезарията ви бях сложил камера. Вече я няма. Махнах я. Знам, че всичко изглежда ужасно! Знам, че сигурно отстрани приличам на някой маниак, който те преследва и се меси в живота ти, но честна дума – не съм такъв! Аз съм един мъж в капан, който живее натрапен му живот…
И Каси… много те харесвам! Повече то това е, но сега не е време за признания…
Ще се видим, ако успея да приключа това, с което съм се заел. А ако не успея… не тъгувай много за мен, малка магьоснице! Намерѝ си някой добър мъж да се грижи за теб. До скоро!
И вярвай на сърцето си, Каси! То никога не ни лъже!
Екранът потъмня. Каси се опита да върне записа, за да го гледа отново, но той беше изчезнал. Взе телефона си. Искаше да напише нещо на Тони. Нещо, което да определи усещанията ѝ към него, но пръстите ѝ останаха като вдървени. Искаше да му вярва. Вярваше му. Сама не знаеше защо, но наистина усещаше, че той не я лъже. Толкова много тайни! И страдание. Какво ли е било на майка му да го гледа всеки ден и да си мисли за другия си син? А понякога сигурно се е съмнявала в себе си и се е питала дали не е луда…
Каси наведе глава. Пръстите ѝ сякаш сами намериха правилните думи:
„Тони, пази се! А когато можеш – ела при мен! Аз ще те чакам. Колкото е нужно.”
Стана и отиде до прозореца. Неоновите светлини на града бяха като призрачни очи. Имаше чувството, че се взират в нея, за да научат всичките ѝ тайни.

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 7

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 7

–Това е Сарти. Джудзепе Сарти. Той ми е сътрудник – каза Антъни, представяйки слабия, светлокос мъж до себе си на другите присъстващи.
Росариа се наведе свойски към него и прошепна до ухото му:
–Не знаех, че си падаш по мъже, скъпи!
Мъжът се усмихна криво и я хвана здраво за лакътя. Устните му едва се мърдаха, докато отвръщаше на хапливата ѝ забележка:
–Каквито и да са сексуалните ми предпочитания, на мен не ми се налага да си плащам за секс, скъпа!
Росариа се нацупи и дръпна рязко ръката си от пръстите му, обаче Антъни продължаваше да я държи здраво. Направи няколко крачки настрани и се обърна с гръб към другите.
–Ужасен си! – каза тя гърлено – Мисля, че може и да ми станеш интересен! Все пак…
–Благодаря ти – отвърна Тони с насмешка – Предпочитам да не ти ставам интересен. Сделка?
Иначе топлите му, златисто-кафяви очи, сега изглеждаха като късчета метал.
–Всъщност си прав… Не обичам да ме командват, обаче!
–Сигурен съм, че е така – Антъни се засмя сухо – Обичаш да командваш, нали?
Устните ѝ се разтегнаха и показаха безупречните ѝ бели зъби.
–О, да! Това го мога много добре!
–Може би ти се полага по право… Нали си родена със златна лъжичка в устата, като мен?!
–Това беше грубо! Никой не си избира родителите.
–Аха! Но може да си избере какъв да бъде!
–Защо ми звучи сякаш ме поучаваш, а Феърбътън? Не ме дразни, за да не се разделим още сега! – очите ѝ бяха присвити.
–Не съм ти някой лакей, Росариа! – отвърна Тони, натъртвайки на „лакей”.
Момичето изфуча, като разярена котка.
–Беше грешка да идваш!
–Беше грешка да ме поканиш!
–Явно! Реших, че си някой готин пич. Винаги до сега си бил галантен…
–О, аз винаги се държа прилично, особено, ако разни малки момиченца не ме предизвикват!
–Може да си отидеш, нали знаеш?!
–Това съоръжение е мое, нали знаеш?
Антъни я пусна, а после се заклати леко на петите си, мушнал палци в колана на дънките си.
–Определено си ужасен!
–О, да! А ти все пак скоро ставаш на 18, а не на 8, нали? Сърдиш се като някоя подрастваща ученичка!
–Тъпанар!
Тони видя, че я бе извадил извън нерви. Реално това му беше и целта. Вътрешно се забавляваше. Росариа наистина реагираше, като някое дете. И то доста глезено дете. Явно рядко някой ѝ се противопоставяше.
–Благодаря, скъпа, удоволствието е мое!
–Аз те обиждам!
–Наистина ли? Едно почти дете, като теб, не може да ме обиди…
–Не съм дете!
–Не си. Само почти!
–Да знаеш, че ако реша мога да разваля тоя годеж!
–Наистина ли? А попита ли татко ти, дали може?
–Тате иска аз да съм щастлива!
–О, да, сигурен съм. И много богата, също! Нали знаеш, че предварителният договор по сливане на двете корпорации е подписан и татенцето ти си счупи краката да го направи, колкото се може по-бързо!
–Какво толкова!
–Много по толкова, скъпа! Много… стотици милиарди… в действие!
–Не обичам да мисля за пари!
–О, да, сигурно. А да ги харчиш? – Тони се захили – Не ми отговаряй, то си личи! Сигурно само чантичката ти струва, колкото месечния доход на едно четиричленно семейство!
Антъни се пресегна и хвана чантата ѝ, правейки се, че я разглежда с интерес.
–Глупак! – извика момичето и я дръпна от ръцете му.
–Пак заповядай, Рос…
–Не ми викай по тоя нелеп начин!
–Както кажеш, скъпа! Така, без да споменавам името ти е по-лесно… Поне няма да те объркам с поредната мадама в леглото си…
Росариа се врътна бясно и тръгна към хората от екипа си.
Антъни се засмя.
–Хубаво шоу – каза тихо Сарти.
–Ядоса ме и си го търсеше… Освен това всичко това ще бъде в полза на другите ни цели.
–Унижи я пред хората ѝ, Тони! Не беше красиво…
–Знам, Сарти, знам… Понякога се налага човек да си оцапа ръцете… или душата… Тя е едно презадоволено, нахакано и егоистично същество. Изобщо няма да ѝ навреди малко да ѝ оскубят перушината, нали?
–Ще те намрази.
–Аз мисля, че вече ме мрази! Така по-бързо ще иска да направи нещо, което да ме уязви! И ще бъде невнимателна. Може би дори няма да се крие, докато се натиска… с онзи, с големите мускули! Нали го виждаш как я гледа, все едно ще я хапне на закуска? А мен ме гледаше, все едно иска да ме стъпче! Не е познал, обаче! Бая ще се поозори, нищо, че съм по-малко килограми от него…
–Трябва да бъдем внимателни.
–Да. Много. И бързи. Ще свършим, за каквото сме дошли и се изпаряваме!
–Провери ли дали работи добре микро камерата?
–Да. В реални условия!
–Какво искаш да кажеш, Тони?
–Беше в апартамента на Павел и Каси…
–Монтирал си я там?
–Да, в дневната им. Хубаво е да имаш бързи пръсти и да преджобваш без угризения пияни домоуправители! Намъкнах се в дома на Павел, сложих камерата и си излязох, като първия обирджия.
–Ами камерите на входа на кооперацията?
–Бях с качулка и ползвах онзи заглушител, който ми даде. Сигурен съм, че нищо няма да се види на видеото… Или поне не нещо ясно, за да ме познаят.
–Нали хакнахме компютъра му! За какво ти беше тоя екшън? И как си взе обратно камерата?
–По същия начин! Снощи, когато се опита да насили Каси, отидох там, за да я измъкна… Просто карах като луд из града, знаейки, че почти е сигурно, че ще закъснея и той ще ѝ направи нещо! Но тя… е тя го фрасна яко в пакета и избяга! Видях после на записа как се превива по пода, а после я подгони. След като я качих в едно такси, го изпреварих и си взех камерата. Вече беше безпредметно да стои там. Видях достатъчно, знам кой е и мога да го намеря. А Каси вече не е при него. А той вися, като някой кретен поне час на улицата, сякаш тя щеше да се върне при него… Идиот!
–Тони…
–Знам, че не трябва да говоря така за него. Знам, че не трябва да го мразя… Но не мога, Сарти! Не мога! Той не е виновен, че е такъв, но беше готов да нарани Каси. А мама страда цял живот заради него! И все пак няма да го убия, защото той е моето спасение, приятелю!
–А сега как ще сложим камерата в караваната на Росариа?
–Аз вече я сложих, Сарти!
–Какво? Как?
–На чантичката ѝ е. Ако от тази няма добра видимост ще намеря начин да сложа и другата.
–Боже мой, човече, за това ли беше целия цирк?
–Не, хрумна ми в движение…
******
–Искаш ли да видиш какво правят, Тони?
–Нямам намерение да гледам как се натискат!
–Малката фучи, а онзи маймун я успокоява…
–Значи се вижда добре?
–За момента е… супер! Чантичката е нависоко и има хубава картина и добър звук! Направо печалба от лотарията!
–Гледай си ги… Аз ще се поразходя!
–Не върши глупости, Тони!
–Не си ми майка, Сарти…
Антъни грабна якето си и излезе навън. Свечеряваше се. Ако всичко вървеше по план на следваща вечер щеше да е вън от тоя фарс. Поне нямаше да му се налага да търпи Росариа.

Назад към част 6                                                                 Напред към част 8

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 6

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 6

Така и не успя да отвори профила на Cassandra, защото пристигнаха няколко от колегите ѝ и трябваше да се захваща с работата си – дълъг списък за въвеждане, с безброй данни в него, който трябваше да нанесе внимателно. Пропъди мислите си за Тони и се съсредоточи.
Дори не усети как е станало време за обяд. Погледна, че наближава дванадесет, защото другите хора в залата се размърдаха. Регистрира последния запис и излезе от системата. Грабна чантичката си, а сърцето ѝ затупа забързано. Всичките мисли, които бе потиснала нахлуха в главата ѝ, като порой. За какво ли я търсеше този адвокат?
Както беше обещал, пред входа на офис-сградата я очакваше кола. Едър, почти двуметров мъж, управляваше автомобила. Той ѝ отвори задната врата и я подкани да се качи. Колата бе огромна и вероятно много скъпа. Каси се настани на широката седалка и се огледа. Вътре миришеше на фин ароматизатор и истинска кожа. Кой използваше истинска кожа за тапицерия? Много отдавна синтетиката бе превзела целия свят. Изкуствените влакна властваха във всички видове текстилна промишленост от няколко века. Каси беше се докосвала до различни естествени материали благодарение на работата си и затова сега този мирис ѝ се видя така екзотичен. Сякаш беше от някое друго, отдавна отминало време. Електрическият автомобил почти не издаваше звук при придвижването си, а шофьорът се вля плавно в движението, независимо, че то не много интензивно в този част от деня. Мъжът управляваше уверено и само обясни на Каси къде отиват. Кантората на адвоката бе в самото сърце на мегаполиса. Това беше мястото на най-богатите, най-влиятелните в този, концентрирал се в огромните градове, свят. Каси опъна обикновената си работна рокля и се почувства като Пепеляшка от онази пра-стара, детска приказка. Беше бедна и незначителна, облечена с евтини дрехи и обувки. Сигурно щеше да прилича на някоя дрипла, попаднала по грешка в свръх-модерната кантора. Стисна устни. Нямаше да позволи на подобни незначителни неща да я обезкуражат. Беше решила, че ще се довери за момента на Тони, а това определено беше неговият свят.
Пристигнаха, а шофьорът галантно ѝ помогна да излезе от колата и я поведе навътре в безумно лъскава и огромна сграда. Всичко в нея крещеше за богатството на собствениците и наемателите ѝ.
–Госпожице Делейни? Безкрайно се радвам да се запозная с вас! – мъжът, който я приветства така топло бе около шейсетте, висок и строен, с напълно бяла, вълниста коса, която контрастираше с тъмните му, като маслини очи.
–Господине? – Каси кимна леко и пое подадената ѝ за ръкостискане ръка на мъжа.
–Аз съм Иван Зелински, адвокатът на Антъни.
Тя се огледа леко притеснено и срещна отново очите му.
–Не се притеснявайте. Тук е напълно дискретно и може да разговаряме спокойно. Първо ще помоля да се настаните на масата – поръчал съм обяд, защото ще се наложи да отнема цялата Ви обедна почивка.
Каси се огледа. Въпросната маса бе отрупана с храна, сякаш там щяха да се хранят не двама, а поне пет души.
–Моля, изберете си, каквото обичате, а аз ще Ви обясня за какво Ви помолих да дойдете – мъжът изчака Каси да седне, настани се срещу нея, дръпна към себе си чиния със салата, сипа си и повдигна очи към Каси – Трябва да Ви кажа, че обичам Тони като свой син! Като сина, който така и не ми се роди по редица лични причини, а едната от тях е, че цял живот съм влюбен в омъжена жена!
Каси преглътна притеснено.
–Не се учудвайте, че говоря така свободно пред Вас, дори бих Ви помолил да преминем към неформални обръщения. Може ли, Каси?
–Да, разбира се, Господине!
–Моля те, Каси, наричай ме Иван!
Тя кимна леко и продължи да наблюдава мъжа с интерес.
–Първо искам да те уверя в напълно честните намерения на Антъни към теб. Зная, че едва ли моята дума означава нещо за теб, но в момента той е на място, на което не му се ще да бъде. И няма как да се види с теб! Зная, че ще ти пише и ще ти обясни всичко подробно, а при добро стечение на обстоятелствата ще дойде лично при теб. Аз съм упълномощен да ти дам този нотариален акт, с който апартамента, в който живееш се прехвърля на твое име – изготвен е договор за дарение, чрез който го получаваш.
Каси едва не се задави с хапката, която току-що бе поднесла до устата си.
–Не! – успя да каже тя, преглъщайки с усилие – Не, това е някаква шега, нали?
–Скъпа Каси, няма шега и никой не ти се подиграва с този акт. Това е желанието на Антъни, а аз просто го изпълнявам. Какви са мотивите му не мога да ти кажа, защото не ме е упълномощил, макар че ги предполагам. Самият той в момента се занимава с нещо, което е доста опасно за него, само това ще ти кажа! Казвам го, знаейки, че Антъни доста ще ми се разсърди! Ти знаеш за пробойната в системата на Корпорацията на баща му, но тя не е просто един малък пропуск на софтуера! Тя е път, който може да бъде извървян по различни начини, а Антъни е решил да намери пътя към личната си свобода и щастие.
Каси поклати глава невярващо. Какво ѝ говореше този мъж? Тя бе усещала, че Тони премълчава нещо, но те реално бяха едни случайни… познати и нямаше как да знае всичко за него и отношенията му с баща му. Голяма каша! А сега и тези думи, които се загнездиха в ума ѝ и я накараха да потръпне от ужас, без да знае точно защо.
–Ето, вземи документа за собственост!
Каси протегна ръка, взе чип-картата и я сканира на телефона си. На екрана се визуализира текст от няколко страници, в който най-общо казано някаква фондация преотстъпваше правата си на ползване и собственост на Каси Делейни. Да, точно така! Самият Антъни ѝ бе казал, че апартаментът е закупен фиктивно на чуждо име!
–Добре… – каза тя, а гласът ѝ бе толкова глух, че сама не можа да го познае – И какво се очаква от мен в тази ситуация? Не се получава просто така един апартамент, без за това да дължа нещо, нали?
–Антъни ме уведоми, че просто желае да си обезпечена, защото не знае как ще приключат нещата за него и иска да бъде сигурен, че живееш на сигурно място и си добре!
–Само това?
–Аз зная само това, Каси.
–Изглежда невероятно!
–Аз не коментирам решенията на клиентите си, а Антъни няма да пострада по никакъв начин от това свое решение. Авоарите му са многократно по-мащабни.
–Да… – Каси преглътна – Естествено, че са!
–Не си прави изводи, без да знаеш причините, мила моя! – каза мъжът.
–Не, няма. Наистина си прав! – каза тя – Но някак неизвестните и странни неща станаха твърде много!
–Пострадала ли си по някакъв начин заради Тони?
–Всъщност напротив! – каза тя.
–Зная за снощи… – отвърна мъжът – И трябва да решим и този проблем!
Каси го изгледа, без да разбира за какво ѝ говори.
–Доста от нещата ти са останали в старото жилище, нали? При Павел Лонсъм?
Каси стисна устни.
–Да, така е! Но няма начин да се върна там и да си ги търся! Не желая да се срещам с него! Просто ще забравя за онези свои вещи, макар че… – тя помръкна.
Знаеше, че Павел ще изхвърли всичко, дори и така ценните и редки хартиени книги, които тя колекционираше. Тях щеше да изхвърли с най-голямо удоволствие!
–Има официален ред, за да си получиш нещата – каза адвокатът – Ако желаеш ще му изпратя електронно писмо от твое име, за да предостави достъп до апартамента, за да вземеш багажа си. А когато се наложи да отидеш там ще изпратя хора от моя офис да те придружат. Мисля, че видя шофьора ми, нали? Той има доста респектиращ вид!
Каси се усмихна.
–Наистина е така – съгласи се – Бих желала да си взема вещите. Има неща, които са ми много скъпи, защото са със сантиментална стойност.
–Не е нужно да има причина. Те просто са твои, мило момиче!
Каси усети, че се бе отпуснала и вече не се притесняваше от компанията на мъжа. В крайна сметка, независимо то всичко, той ѝ предлагаше приемливо решение на проблема с достъпа до старото ѝ жилище, а Тони я приютил без условия в своето. Защо трябваше да се измъчва в момента?
–Добре, благодаря много за съдействието! И кога ще мога да си прибера нещата?
–Какво ще кажеш за довечера? Кога приключваш работа?
–В шест.
–Чудесно! Шофьорът ми, Даниел, заедно с още някой от служителите ми ще те очакват и ще отидете там. Аз ще се свържа с Павел Лонсъм и ще го уведомя лично, а и на електронен адрес. Не се безпокой за формалностите!
–Благодаря много! – каза Каси – А какво ще дължа за тази услуга?
–Не се безпокой за такива дребни неща, мила моя – засмя се мъжът – Антъни е платил всички настоящи и бъдещи сметки!
Каси наведе глава. Антъни!
–Прочети това, което ти е написал, знаеш къде… – каза тихо адвокатът – Там ще намериш някои отговори. И недей да вярваш на евтините сензации на пресата. Тони е един прекрасен, млад мъж и мисля, че наистина държи на теб! Сигурен съм, че си много ценна за него…
Каси благодари още веднъж на Иван и му се извини, че трябва да тръгва. Обедната ѝ почивка приключваше след петнайсет минути.
Електромобилът мъркаше като доволно коте, а Каси побърза да влезе в профила на Cassandra. Изгаряше от любопитство да разбере какво ѝ е написал Тони там. Влизайки в профила видя, че ѝ е оставил лично съобщение. Потръпвайки го отвори.
„Малка вълшебнице – гласеше то – Щом четеш това, значи ми даваш шанс да ти обясня какво се случва. Благодаря ти! Благодаря ти! Моля те, последвай линка по-долу. Той е безопасен и вече ще си пишем само чрез него. Реагира единствено на твоя профил, а междувременно системата отчита, че имаш друга активност, копирайки стари моменти, в които си влизала тук, на случаен принцип. Просто едни малки трикове, които биха заблудили случаен наблюдател. Ако сърфираш в платформата ще установиш, че Sage вече го няма. Профилът е изтрит за всички, освен за теб! Трябва да бъда предпазлив и нищо да не ме свързва с теб. Може да пишеш съобщения на телефонния номер, от който аз ти писах. Ако някой направи разпечатка на телефонната ти сметка, всяко от тези съобщения ще изглежда, че е изпратено на някой от контактите в адресната ти книга… А естествено – ще идва при мен! Последваш ли линка по-долу даже и това съобщение ще изчезне. Всички следи от Sage са заличени, малка вълшебнице! Сякаш никога не е съществувал. За него знаем само ти и аз. И още двама души, които ми помагат. С единият вече се срещна, а другият – е при мен и ми помага… Хайде! Последваш ли линка, трябва да знаеш, че връщане назад няма. Но, ако успея, ще те заведа на едно наистина прекрасно място!“

Назад към част 5                                                                Напред към част 7

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 5

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 5

–Какво се е случило, Тони?
Мъжът отиде до каната, оставена на градинската маса, сипа в шепите си вода и прокара длани през косата си. Малки капчици се плъзнаха по слепоочията му и се спуснаха до брадичката му, губейки се в няколкодневната му брада. Тръсна ръце, а от тях литнаха още малки, прозрачни пръски и накацаха по тревичките в краката му.
–Защо мислиш, че има нещо, мамо? – отвърна той на въпроса с въпрос.
Очите му избягваха тези на жената.
–Има нещо. Отдавна го усещам. Нещо се бори в теб. Какво е? Иначе не би дошъл просто така тук…
–Намерих го. Казва се Павел – каза съвсем тихо Антъни.
–Господи! Казах ти, че е опасно да се занимаваш с това, Тони! Защо… защо си го търсил?
–А ти защо ми каза, че той съществува, мамо, ако не си искала да го търся? Според мен точно това искаше – да го намеря, за да се убедиш, че наистина съществува и ти не си луда, както са се опитвали да те убедят, нали? Нали, мамо?
Жената уви ръце около себе си сякаш изведнъж ѝ бе станало безкрайно студено. Мълчеше. Антъни се обърна рязко към нея и потърси очите ѝ.
–Сигурно си прав, Тони – каза тя и отново наведе глава – Какъв е той?
–Работи в нашата компания. На средно управленско ниво. Доста е умен. И агресивен. Обаче не само в работата си.
–Какво ми казваш, Тони?
–В него има някаква лудост, мамо. Но не това е най-лошото…
–Защо? – жената изстреля тази кратка дума с видимо напрежение.
–Защото не той е важен в случая – Тони се засмя криво – Живееше с една жена. До снощи. Една чудесна, нежна, прекрасна жена… И мисля, че съм влюбен в нея!
–Тони?!
–Мина много време, мамо… Когато разбрах, че наистина съществува ми костваше много усилия да го издиря, а после започнах да го наблюдавам. Това ровичкане в чуждия живот не е редно, а да не говорим, че не е законно, но с много пари всичко става възможно. И все пак рискувах във всеки един миг татко да ме усети… Или някоя от неговите безбройни хрътки!
–Ти си му син… Защо мислиш, че… – дори не успя да намери правилната дума, за да довърши, това което искаше да каже.
–Мамо, баща ми е безкомпромисен човек! Самата ти си наясно с това и си го изпитала върху себе си. Сигурен съм, че ако разбере какво съм направил и продължавам да правя, то ще си изпатя подобаващо… Знам, че ще го приеме като предателство. За него е важно Корпорацията да просперира. Всички ние сме малки пионки в неговата глобална игра! И трябва да се подчиняваме сляпо на правилата. И аз го правех до скоро. Не го усещах, като нещо правилно, но го правех… А сега, повече не искам! Не искам да се оженя за милиардите на Росариа и да я получа заедно с любовника ѝ! Казах ли ти, че ме кани с нея на екстремно пътешествие, но ме предупреди, че няма намерение да бъде интимна с мен? Супер, а? Обаче всичко това е прието и нормално, само интересът да върви напред!
–А това, другото момиче, какво е?
–Няма значение. Важното е, че я обичам. И тя вече не е с Павел! Може би никога няма да бъде моя. Няма да бъде, ако се проваля.
–Откажи се, Тони! Моля те! Ти си единственото ценно нещо в живота ми! Не мога да те загубя! – гласът на жената трепереше.
–Няма начин да се откажа сега, мамо! Искам да бъда с нея, искам да живея по различен начин и изобщо не ме интересува, че е опасно, за да го осъществя. Дойдох да ти кажа да знаеш за Павел, за да не си в неведение и да си подготвена, когато нещата загрубеят! Защото и аз съм Феърбътън, но явно не съм единственият, който може да се меси в съдбите на хората. Нали, мамо? Нейтън си мисли, че е кралят, но аз съм по-млад от него и съм в тила му, действам подмолно и честно казано вече имам царица, за която да се боря. Партията съвсем не е приключила!
Антъни дръпна суитчъра си от облегалката на стола, метна само качулката на главата си и се обърна отново с лице към майка си.
–Искаш ли да се срещнеш с него, мамо?
Амелия Феърбътън се разтресе като лист. Устните ѝ се изопнаха в черта. Изведнъж, тази красива и запазена за годините си жена, се превърна в повехнала старица. Бръчиците около очите ѝ се врязаха дълбоко, погледът ѝ помръкна, а кожата ѝ посивя.
–Мамо? Добре ли си?
–Да, Тони, да… Всичко е наред! Бих искала да го видя, но той? Той дали ще иска да ни види?
–Мамо, той дори не подозира за нас, но повярвай, милиардите вършат чудеса!
–Господи, Тони, от кога стана толкова циничен?
–Ех, мамо… закърмен съм с цинизъм! Обучен съм в такава среда. Защо изобщо се учудваш?
–Защото ти приличаш на мен, Антъни! А аз…, аз съм романтичка. И цял живот съм нещастна затова… А ти, синко, ти? Мисля, че и ти носиш романтична душа.
–Мамо, не се безпокой за мен. Когато се налага може да съм твърд, като камък. Скоро едва ли ще се видим, но и аз повече няма да ти кажа, за да не бъдеш уязвима. И аз да не стана уязвим чрез теб. Когато му дойде времето ще се срещнеш с Павел. Едва ли ще имаш избор, всъщност. Ако колелото се завърти и тръгне по нанадолнището няма да имам сила да го спра.
–А това момиче, Тони?
–Не ме питай! Нищо няма да ти кажа за нея…
–А как знаеш, че я обичаш? Нали каза, че е живяла с Павел!
–Познавам я.
–Не прави глупости, Антъни!
–Напротив, мамо, точно това съм намислил да правя… Хайде, тръгвам!
Антъни се наведе бързо към Амелия, целуна я по бузата и изчезна през малката вратичка в градината, която се ползваше от помощния персонал на имението.
******
Каси обикаляше из стаите на апартамента, за да опознае обстановката. Всичко беше толкова странно, необяснимо и нелогично. Държанието на Павел, появата на Тони…
Павел беше готов да я нарани. Видя го в очите му. А Антъни знаеше всичко за нея. Изглеждаше доста плашещо, а сега тя сама беше влязла в капана, идвайки в неговия апартамент. Може би и той беше някой луд?! Не го чувстваше така. С него…беше толкова приятно и спокойно. Но тя знаеше, че смесва впечатленията си от Sage и истинския Тони, което беше неизбежно. Двамата бяха един човек. Още не можеше да намести образа правилно – все нещо ѝ убягваше.
Влезе накрая в спалнята и видя на възглавницата почти увехнала кремава роза. Под нея имаше бележка. Колко странно! Почти никой вече не използваше хартия, за да пише върху нея. Имаше безброй електронни устройства, които се използваха за тази цел – да си водиш бележки, да си нагласяваш напомняния, да говориш с хората… Взе я и я разтвори с интерес. Почеркът бе рязък и почти нечетлив.
„Скъпа, Каси – пишеше там – Моля те, от сърце, да ми повярваш. Зная, че всичко, което ще последва ще ти се струва много странно, плашещо и вероятно ще те нарани. Не вярвай на другите, Каси! Вярвай само на Sage!”
Каси прочете написаното няколко пъти, а после сгъна бележката и я прибра под облеклото на смартфона си. Да вярва на Sage. Той беше една виртуална, измислена фигура. Беше ясно, че бележката е оставена от Антъни. Звучеше твърде неясно и страховете ѝ отново се върнаха. Взе розата, сипа малко вода в една вазичка и я постави на нощното шкафче. Поне цветето не трябваше да страда, макар че скоро щеше да загине. Тя не обичаше откъснати цветя, а и без това бяха безкрайно скъпи.
Беше видяла, че хладилникът е зареден с храна за няколко дни – явно Тони се бе погрижил да ѝ е удобно. Но как беше разбрал, че има проблем с Павел? Изобщо…защо беше дошъл? Трябваше да признае, че беше добре, че го бе сторил, защото иначе можеше още да се крие по стълбищата или да попадне в ръцете на Павел и… Той щеше да я насили. Тя знаеше. Защо беше решил, че няма да я пусне да си тръгне? Никой няма право да причинява това на друг човек.
А Тони? Той имаше ли право да проучва живота ѝ? Приличаше на някой маниак, който я преследва. Но сърцето ѝ казваше, че не е така. Поне за момента трябваше да му се довери. Но да има едно наум.
Свали панталона и якето си и легна в леглото. Неусетно умората я надви и тя заспа непробудно.
Алармата зазвъня секунди след като се бе събудила. Каси протегна ръка и я изключи. Случилото се предните няколко дни нахлу в мислите ѝ и тя скочи от леглото, като натегната пружина. Изкъпа се набързо и измъкна дрехите от малкия сак, който беше успяла да вземе, бягайки от Павел. Имаше подходяща рокля, с която можеше да отиде на работа. Облече се бързо и погледна към екрана на телефона си, който изписука за получено съобщение. Съобщението беше от непознат номер и представляваше насоки как да стигне до станцията на метрото. Беше подписано: „С обич: Sage”. Явно се грижеше за нея.
Върза косата си на опашка и грабна якето си. Сградата, в която беше апартаментът на Тони, бе чиста и нова. В жилището се влизаше със специално програмиран чип. На входа на сградата имаше видео камера. Всичко бе организирано подобаващо, както навсякъде из града. Контрол, наблюдение, ниска, даже почти никаква престъпност. Градът бе многомилионен, но сигурен. За спокойствие нямаше как да се говори при това огромно гъмжило от хора.
Каси се огледа. Градът се събуждаше. Беше свежо утро. Тя закрачи отривисто в посоката към метрото. Вля се в потока от пътници, приличащ на постоянно уголемяваща се река. Качи се на пристигналата мотриса, намери свободно място и седна. Други сутрини винаги четеше, докато пътуваше към работа, но днес просто нямаше начин да се съсредоточи. Даже беше учудващо, че бе спала така непробудно. Мислите ѝ се рееха хаотично, ту в някаква безумна еуфория от спомена за времето, прекарано с Тони на брега на океана, ту я изпълваха безброй опасения. Не знаеше какво да очаква от Павел. Някак чувстваше, че между тях ще има още сблъсъци. А Тони? Той беше още по-голяма мистерия… Телефонът ѝ изписука за втори път тази сутрин. Каси погледна екрана. Отново непознат номер. Друг. Погледна съобщението. Беше от някакъв адвокат, който искаше да се срещне с нея на обяд, ако ѝ е удобно. Накрая на съобщението се мъдреше вездесъщата думичка… „Sage”! Срещата била по негова молба. Сети се, че предната вечер изобщо не бе погледнала профила на Cassandra в платформата, в която се бе запознала с Господин Sage. Това беше наистина странно, защото в последно време постоянно проверяваше дали няма нещо ново от него. Винаги изпитваше странно вълнение какво ѝ е написал той. Обикновено беше някое мило съобщение или интересни размисли, на които тя отвръщаше. Често си разменяха остроумни закачки, трябваше да си признае, че бяха като флирт или на границата на флирта… Господи! Беше харесвала Sage! А сега харесваше Тони още повече. Надяваше се да не съжалява горчиво за решението си да му повярва така на сляпо.
Написа съобщение на адвоката, че ще се срещне с него, а той ѝ отговори, че точно в 12.00 на обяд ще я чака кола пред офиса ѝ. Дори не попита къде работи. Но защо да пита, като Г-н Вездесъщий знаеше всичко за нея.
Пристигна рано на работното си място, настани се и се запозна с приведената ѝ програма за деня. Очакваше до половин час да пристигне нова пратка за описване и изследване. Имаше време да порови малко в глобалната мрежа, за да види какво се случва със Sage! Ох, извинете, с г-н Антъни Феърбътън, баснословно богатият наследник, в чието легло се бе настанила инцидентно една никому неизвестна червенокоска. Каси поклати глава в несъгласие със собствените си мисли. Ровеше почти несъзнателно в линковете, когато подскочи като ужилена. Съвсем прясна новина от предната вечер се мъдреше на първа страница на новинарски сайт! Същият г-н Антъни Феърбътън бе обявил официално годежа си с Г-ца Росариа де Уитън! Каси хлъцна задавено. Сълзи запариха в очите ѝ. Премигна няколко пъти, за да не ги пусне да потекат. Продължи да чете новината надолу. Освен за годежа, пишеше, че двамата скоро ще заминат на пътешествие в атрактивна дестинация, включена в новите разработки на VWC, която ще изпробват първи!
От снимката на екрана я гледаше Антъни, облечен изцяло в черно, с елегантен костюм и чаша скоч в ръката. До него, виснало на лакътя му, се кипреше съвсем младо, високо и красиво, като манекенка момиче. Росариа бе облечена със сребриста, полу-прозрачна рокля, стигаща едва до средата на бедрата ѝ. Матовата ѝ кожа и тъмна, вълниста коса издаваха испанските ѝ гени. Каси стисна очи.
Звук от телефона ѝ разкъса тишината. Омръзна ѝ от тези глупави съобщения! Грабна го и впи поглед в екрана.
„Вярвай на Sage, Cassandra! Моля те, влез в профила си и виж какво съм ти написал… Прочети внимателно, мила моя! Важно е! Не се поддавай на чувства. Не вярвай на онези глупаци от пресата… Знам, че си видяла какво са пуснали като новина от снощи!”
Каси потрепери. Антъни или четеше мисли, или наистина беше магьосник!

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 4

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 4

Пръстите на Павел барабаняха нервно по кухненския плот.
–Как така ще ме напускаш? И къде ще отидеш? Ще се върнеш при родителите си? Как изобщо ще си плащаш наема с твоята мизерна заплата? – в очите на Павел имаше насмешка – И кой изобщо ще ти обърне внимание, а? Ти си… о, Боже! По-странен човек от теб не познавам!
–Това не е твой проблем, нали Пав… – Каси поклати леко глава – Защо изобщо те интересува какво ще правя аз? Събрах си нещата и утре си тръгвам!
–Не може просто да си тръгнеш така! Какво ти липсва при мен?
–Много неща… явно съм си затваряла очите за твоите странности!
–Глупаво е да ревнуваш!
–Не ревнувам. Чувствам се наранена. И предадена. А ти дори не можеш да разбереш защо. Как да ти обясня?
–В една връзка човек трябва да прави компромиси – в очите му имаше леко пренебрежение. Изглеждаше по-скоро ядосан – Аз приемам странностите ти… защо ти не искаш да приемеш моите?
–Аз те мислех за съвсем различен човек. А, ако те е грижа за някого, не изчезваш да се забавляваш с други хора при всеки удобен момент!
–За какво говориш?
–Нищо…
–Това не беше нищо, Каси? В какво ме обвиняваш?
–Няма смисъл, Пав… Отивам си!
Мъжът се доближи до нея и я стисна за раменете.
–Никъде няма да ходиш!
Каси потръпна. Не беше виждала такава реакция от винаги уравновесения Павел. Спокоен. Той винаги беше спокоен! А сега в очите му имаше нещо, граничещо с лудост.
–Малка глупачка! Мислиш ли, че ще те пусна просто така?! Ти си моя, докато реша, че те искам тук! Чу ли, Каси Делейни?
Пръстите му се впиха в бицепсите ѝ и той я разтърси, сякаш беше парцалена кукла.
–Сега ще ти покажа какво правя, когато съм… с нея! Ще видиш защо толкова ми харесва да съм в моята покорна жена-робот! И после… о, после ще забравиш, че си искала да си ходиш!
Каси се опита да се дръпне от хватката му, но това го разяри още повече. Наведе се към нея, почти допря чело в челото ѝ и се захили налудничаво. Пусна едната ѝ ръка, само за да хване косата ѝ и да дръпне главата ѝ назад. Каси изписка.
–Стига! – тя направи опит да се освободи косата си, но той я дръпна още веднъж по-силно.
Очите ѝ се насълзиха от болка. Тя изхлипа задавено. Беше глупава! Много, много глупава… Съжаляваше, че просто не си събра нещата и не изчезна. Веднага, веднага щом се бе прибрала трябваше да му напише една кратка бележка и да си обере крушите… Но, по дяволите! Винаги беше лоялна! Винаги се опитваше да постъпва правилно! А сега?! Стисна очи, за да преодолее усещането за слабост. Отпусна се, но продължи да наблюдава Павел през полу-затворените си клепачи. Устните му се впиха настървено с ключицата ѝ. Тя изчака няколко секунди, треперейки от погнуса, стегна се и изрита, с всичката си сила, с коляно слабините му. Той изохка и я изпусна. Каси не се поколеба, грабна само дамската си чанта от масата и изтича към коридора. Затръшна кухненската врата зад себе си, грабна обувките си в ръка, преметна единия си сак и затича боса през стълбищната площадка. Натисна копчето на асансьора, но не го изчака, а кривна към аварийното стълбище. Слизаше надолу, а обутите ѝ само с чорапи крака не вдигаха никакъв шум. Сърцето ѝ бумкаше като полудяло, скалпът я болеше от начина, по който Павел я беше дърпал, даже бе видяла кичур медна коса в дланта му. Не бе очаквала, че е способен на насилие, но и той явно не бе очаквал, че ще му се противопостави. Чу издрънчаването на асансьорната врата и как той слиза надолу. Някой се бе качил в него… Сигурно Павел. Каси спря и се опита да регулира дишането си. Какво можеше да направи? Аварийното стълбище излизаше при задния вход на блока, но оттам имаше видимост и към главния. Те бяха почти на една линия, така че, ако Павел вече беше долу, едва ли би могла да му се изплъзне. А тя беше сигурна, че той няма да се откаже…
Продължи да слиза предпазливо надолу. Чу мъжки глас във фоайето на приземния етаж. Открехна вратата на аварийното стълбище и видя Павел, но освен него там имаше и някакъв друг човек, с тъмен суичър с качулка. Това беше идеален момент!
Каси пусна обувките си, намъкна ги бързо и тръгна към задния изход.
–Спри! – гласът на Павел я стресна, но тя само трепна и продължи.
Той я стигна с няколко крачки и хвана дръжката на сака ѝ.
–Сигурен съм, че не искаш да си отидеш! – очите му пламтяха.
Даже чу как зъбите му скърцат.
–Напротив! Пусни ме!
–Не, няма! – той я дръпна рязко и хвана лакътя ѝ – Качваш се обратно с мен! Знаеш, че имаме недовършена работа!
Каси отстъпи една крачка към стената.
–Не ме докосвай!
–Оставете жената намира! – чу тя другият мъж да се намесва.
–Не се навирай между шамарите, мой човек! – процеди през зъби Павел.
–Пуснете я! – продължи другият мъж и излезе от сянката на стената.
Каси едва потисна вика си.
–Ти ли ще ми кажеш какво да правя? – изграчи дрезгаво Павел – Махни се и не се бъркай! Тя е моя и ще правя с нея, каквото си искам!
–Остави Каси и изчезвай! – каза другият мъж.
Павел се извъртя към него.
–Познаваш ли я? Кой си ти? Какъв си?
–Все тая! Остави я да си върви!
Павел избута Каси зад гърба си и се извърна бързо към другия мъж. Замахна още в движение към лицето му. Той обаче посрещна юмрука му и с бързо движение изви ръката му зад гърба. Допря го с лице към стената и натисна рязко ръката му към гърба. Павел извика и се загърчи, но другият не го изпускаше.
–Излизай, Каси! Бързо! – каза той задъхано.
Каси заобиколи мъжете и излезе в нощта. След малко чу как вратата се отваря и затръшва.
–Хайде! Ела! Колата ми е зад ъгъла!
–Какво правиш тук? – Каси отстъпи няколко крачки по тротоара – Следиш ли ме, Тони? Как разбра, че… той… Тони?
В очите ѝ имаше боязън.
–Ще ти обясня всичко, но не сега! Нямам време, а и не трябва да ни виждат заедно! А и той… надявам се да съм го уплашил достатъчно, а и да не е видял добре лицето ми под качулката.
–Защо, Тони? Какво става?
–Съжалявам, Каси… – прошепна той – Съжалявам…
Каси отстъпи още няколко крачки назад. Какво ставаше? Тоя свят се бе побъркал! Павел искаше да я изнасили… Тони се появяваше, като рицаря – спасител… Но как? Защо?
–Няма да дойда с теб! – каза тя твърдо.
Мъжът поклати глава и само вдигна ръце пред себе си с безсилие.
–Знам, че не изглежда добре, но моля те, Каси! Моля те! Ще ти обясня всичко! Сега ще ти извикам такси, а ти иди в апартамента, както се бяхме разбрали, става ли? Аз няма да дойда там, докато ти не ми разрешиш, чу ли? Не искам да те нараня, нито да ти навредя, но всичко е… много сложно! По-сложно, отколкото мога сега да ти обясня! Ще намеря начин да се свържа с теб! Ти не ме търси, защото е опасно!
Тони измъкна телефона от джоба си и позвъни за такси. След малко колата спря до тях. Каси го погледна. В очите му имаше молба и тъга. До този миг тя не му беше казала и дума.
–Добре, Тони – прошепна – Ще чакам да ми кажеш…какво става!
Качи се в таксито и стисна очи. Целият ѝ живот се сгромолясваше из основи.

Назад към част 3                                                            Напред към част 5

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 3

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 3

–Защо каза, че си страхливец, Тони?
Седяха на малка веранда, само на няколко десетки метра от океана и хапваха бургери, които преди това мъжът приготви сам. Дори не ѝ позволи да му помогне. Държеше да свърши всичко сам – както каза – нормално било, щом я покани на вечеря, той да я приготви, като домакин, а не да очаква гостенката му да се върти около печката. Бургерите, макар и приготвени с полезен, безглутенов хляб, бяха учудващо вкусни. Антъни отвори изстудена бутилка с бяло вино, сипа го в кана, добави много лед и лимони и се получи чудесна, освежаваща напитка. Каси се почувства леко замаяна от алкохола, но усещането бе така ефирно и приятно, че пропъди почти веднага мисълта, че трябва да спре да пие…
–Защото съм точно такъв, Каси… Живея живот, който не харесвам, но нямам сили и смелост да променя нещата. Баща ми… е, от невръстна възраст ме възпитават, че след баща ми, Корпорацията минава в мои ръце, че съм длъжен да я ръководя, че това е огромна отговорност и най-вече привилегия… Никой не ме попита дали искам това. На никой не му е минало през ума, че мога да искам нещо различно! Мама, само тя, понякога си позволява да повдигне темата и то когато сме насаме. Но тя е с толкова крехко здраве, че не желая да я тревожа. Заболяла е скоро след раждането ми. Някакъв странен автоимунен синдром, от който получава припадъци, подобно на епилептични. Всичко изглежда гладко и овладяно, докато просто не се случи поредния пристъп – Антъни подпря чело на кръстосаните си ръце и замълча – А сега, според татко съм длъжен да си взема жена, която ще засили бизнес позициите на компанията. Не коя да е жена, а тази, която той ми избере. Да, сгоден съм! А съм виждал годеницата си словом и цифром пет пъти на официални приеми… Чела ли си как са уговаряли династичните бракове в Средновековието? Е, явно и в наше време това е актуално. Сега са корпоративни бракове, но реално е същото. Трябва да се оженя за нея, само, за да засилим позициите на двете ни компании. Ще ги слеем и ще станем най-голямата световна корпорация. А аз… и тя… и двамата сме просто едни марионетки. Аз съм на 32. Тя… е на 17. Чакаме да навърши 18 и да направим сватба. Представяш ли си? Чувствам се като кон за разплод. Просто подходящи гени и финанси! Много романтично! Но аз… е, нямам сили да се боря. Поне до скоро нямах. А колкото повече доближава времето да ми надянат хомота, толкова повече мисля за бягство. Доволен съм, че някога завърших компютърен софтуер. Доволен съм, че практикувам толкова години по настояване на баща си! Едно нещо, за което съм му безкрайно благодарен… А сега системата си мисли, че съм на друго място, докато аз си пия виното с теб! Заради една малка програмна грешка! Е, Каси?! Още ли мислиш, че животът ми е песен? Още ли ти се иска такава златна клетка, като моята?
Каси поклати глава.
–Явно всяко нещо си има цена, Тони – отвърна тя – и ти се налага да платиш със свободата си – тя се взря в очите му и добави – Ще е ожениш ли за нея?
Мъжът остана взрян в Каси.
–Не мисля – каза той тихо, сякаш убеждаваше повече себе си – Не искам. Гледам родителите си и все повече се убеждавам колко са нещастни заедно. Не искам да се чувствам като тях и след 20-30 години, ако съм жив, да се интересувам само от банкови сметки и… ех, Каси! Дори ме е срам да го кажа!
Антъни стана и направи две крачки до парапета на верандата. Подпря се с длани на нея и отправи поглед към океана.
–Баща ми поддържа няколко млади любовници. Като ти кажа млади – едната е по-малка от мен, а той е на 65. Мислиш ли, че те го харесват поне малко или просто им харесват финансите му? Сигурно е повече второто. Иначе той е поддържан мъж. Грижи се за здравето си, тича всеки ден, тренира. Не е някой отпуснат дядка. Сигурно за жените изглежда привлекателен, дори физически! Но помисли си! Ти си на 27 години и да спиш с някой на 65…? Малко гнусничко ми изглежда. Но, хайде! Ако беше така, в нормалния, обикновен живот, бих се съгласил, че любовта често е сляпа. Но в неговата ситуация е просто тщеславие! Какво доказва като има толкова млади любовници? Че е страхотен мъж или че просто има бездънна банкова сметка? Знаеш ли, цял живот като съм излизал с някоя жена, съм се чудел дали тя иска мен или иска един богаташки живот, който върви с моите пари… Какво харесват жените в мен? Мъжът? Или по-скоро идеята, че няма да им се налага да работят и ще могат да имат всичко, което се плаща с тях…
–Не всички жени са златотърсачки, Тони – вметна тихо Каси.
–Не всички, разбира се. Не познавам всички жени на света! – каза той саркастично – А тия, дето познавам, все са се домогвали до банковата ми сметка. Уморително е. И затова се съгласих на този годеж. Толкова е просто като знаеш, че в конкретния случай наистина става дума за пари. За много пари. За десетки и стотици милиарди! И знам, че онова момиче – Росариа де Уитън, също е наясно със ситуацията. Тя е хубавица и е доста забавна. Но… не съм я избрал аз. Има испански корени и огнен нрав. Пада си по бързи мотори и всякакви екстремни спортове. Другия месец съм канен на експериментално спускане по река Амазонка. Е, не истинската река… Разработен модел в реални размери, в който са пресъздадени предизвикателствата на реката едно към едно! И Росариа ще го изпробва първа. Това е привилегията да си сгодена за единственият наследник на компанията – разработчик. О, да… Тя мисли, че е много романтично да се срещнем там и да прекараме десет дни по реката заедно. Сигурно би било романтично, ако не знаех, че един от мъжете в екипа ѝ, освен неин сътрудник е и неин любовник. Тя ми го каза, за да не съм си мислел за интимности, представи си! Съгласна била да се омъжи за мен, но само това. Всичко друго в животите ни си оставало по старому. Да не съм си мислел да я променям или спирам! И аз какво ще съм? Петото колело на каруцата? Или третото на велосипеда? Много романтично! – Тони прекара длан през ниско подстриганата си коса и въздъхна – Прости ми! Изобщо не трябваше да ти говоря за всичко това, но знаеш ли? Мислех си, че не ми пука! Мислех си, че ми е все едно! Но не ми е! Обидих се. Почувствах се като идиот! Тя е младо момиче, няма още пълнолетие, а е наясно, че в живота няма място за романтика! Любовта била измислица, така ми заяви! А аз, аз съм трийсет и кусур годишен идиот и все още вярвам в любовта! Явно трябва да си направя лоботомия! Има ли такава операция, а, Каси? Дали ще ме излекува от глупостта и от вярата ми, че в тоя луд свят има място за топлина и любов?
Каси стана и се доближи до него. В очите му имаше влага. Виждаше го как мига бързо, за да не позволи на сълзите да протекат. Адамовата му ябълка подскачаше сякаш му беше трудно да преглътне някаква невидима буца в гърлото си.
–Това е жестоко – каза тя почти шепнешком.
Тони се наведе леко към нея, може би, за да чуе по-добре думите ѝ или просто, защото имаше нужда от близостта ѝ. Устните ѝ бяха на няколко сантиметра от неговите, розови и меки, направо създадени за целувки. Той хвана ръцете ѝ и ги повдигна към лицето си. Обърна дланите ѝ и ги целуна няколко пъти. Привлече я към себе си и се взря в очите ѝ. В тях имаше само очакване. И нетърпение. И страст. Имаше нужда точно от това. Малко истинска, неподправена страст. Наведе се и докосна устните ѝ със своите. Тя простена тихичко и това му подейства като токов удар. Притисна я до гърдите си и впи устни в нейните. Ръцете ѝ се мушнаха под ризата му и възпламениха кожата му. Толкова беше сладко да я стиска плътно до гърдите си и да потъва, потъва, потъва дълбоко в страстта…
******
–И все пак ти приличаш на Cassandra, малка магьоснице! – каза гърлено до ухото ѝ Тони – Винаги съм си те представял такава…
–Каква? – Каси се извъртя с лице към него и постави глава на рамото му.
–Огнена, жива и непокорна!
–О! Това може само да ме ласкае, стари приятелю, Sage! – усмихна се Каси и го целуна бързо по носа – И в какво се забъркахме, мили мой воине? – добави тя и сбърчи чело.
–Не се мръщи!
–Защо? Да не погрознявам?
–Ммм… не! Ставаш още по-сладка! И ми се иска да те хапна, като големия лош вълк от онази стара приказка. Чела си я, нали?
Каси се засмя.
–Да… обаче нали помниш какво се случва с вълка?
–Аха! Но тук, наоколо няма ловци, тъй, че си изцяло на моята милост, малка магьоснице!
–Не помня в някоя приказка вълкът да е ял магьосници! – каза Каси и се надвеси над Антъни.
–Охо! Смела си! В нашата приказка вълкът ще подмами магьосницата и тя ще бъде само негова! – той я стисна силно през кръста и я придърпа към устните си – Ще бъдеш ли само моя, Каси?
В очите му имаше молба.
–Тони… – прошепна тя и извърна глава – Как ще стане това? Та ти си сгоден! Това изобщо не беше редно, нали знаеш?
–Редно, нередно… какво значение има? И да се женя без любов е нередно. А пък бъдещата ми жена да си има любовник? Редно ли е? И твоят Павел да се въргаля с всякакви екзотични жени и почти жени, редно ли е?
Каси се отдръпна леко и се претърколи по гръб.
–Казах ти – Павел не е мой! Като се прибера и се изнасям! Само трябва да си намеря квартира… Уф!
Тя зарови пръсти с разбърканите си медни коси и стисна устни.
–Казах ти – не се мръщи, защото вълчо идва! – Антъни се надвеси над нея и захапа долната ѝ устна – Имам апартамент в Източното предградие… Малък е и семпло обзаведен, но си има всичко! Ще ти бъде малко далече от работата, но има скоростно метро на около десет минути от там!
–Какво?
–Това си е само мое място. Купих го на името на една арт-галерия, която финансирам. Лично. От своя попечителски фонд – Тони се засмя – Не ме гледай така, де! Решавам ти жилищния проблем! Нещо против?
–Тони… – Каси извъртя очи – Не мога да се настаня в жилището ти!
–Защо? Аз не живея там. Мястото е сигурно и непретенциозно. Ходя в този апартамент само, когато съвсем ми писне от всичко! Няма да ти досаждам и да ти се натрапвам…
–Тони!
Каси го избута, грабна ризата му, която се заплете в краката ѝ и я намъкна бързо. Доближи се до прозореца на вилата и загледа към океана. Беше прелестна, многозвездна нощ! Небето светлееше, независимо, че Луната беше като съвсем тънък резен. Новолуние. Беше толкова символично.
–Новолуние е – пошепна до ухото ѝ Тони, сякаш прочел мислите ѝ – Хубаво е, че се срещнахме сега и започнахме нещо прекрасно по Новолуние. Хубаво време за едно ново начало!
–Забъркахме голяма каша, Тони! – каза тихичко Каси, но той усети, че гласът ѝ трепери.
–Не ти ли беше хубаво с мен?
–Беше прекрасно, Тони, там е проблемът!
–Хей! – той зарови пръсти в косите ѝ и вдъхна свежия им аромат на нещо леко и цветно. Момина сълза. Божествен, мек аромат! – Това не е проблем. Това е… ох! Дори не мога да го опиша… А ризата ми ти стои чудесно. Само можеше да не е толкова дълга, за да имам по-добра видимост.
Каси се засмя. Ризата едва покриваше дупето ѝ. Бедрата ѝ блестяха на светлината от безбройните звезди, гладки и млечно бели.
–Освен да я сваля, за друго не се сещам – отвърна тя закачливо.
–Идеята е много съблазнителна – съгласи се Тони – Имаме цяла нощ пред нас, малка магьоснице, а аз съм много, много ненаситен!
Хваната краищата на ризата и леко ги плъзна по гърдите ѝ, а после по рамене и гърба ѝ. Пусна я на земята на малка, светла купчинка. Обгърна Каси откъм гърба и впи устни в меката извика на шията ѝ…
–Моля те, иди да живееш в апартамента ми. Искам да направя нещо за теб, Каси, а няма какво друго! Поне не още!
–Добре… благодаря ти! Това много ще ме улесни!
–Не ми благодари… Искам да те виждам!
–Тони… ами всичко друго?
–Ще го уредя! Ще видиш! Просто ми дай малко време и всичко ще стане така, както го искаме…
–А какво искаме, Тони?
–Аз искам теб, Каси… а ти?
–И аз те искам…

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 2

Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

Глава 2

–Пушиш ли? Вече не е модерно! Има толкова други по-екзотични зависимости. Сигурна съм, че можеш да си ги позволиш!
Той се засмя. Кратко. Сухо. Приличаше повече на прочистване на гърлото.
–Приеми го като форма на мълчалив протест – очите им се срещнаха и тя, без да знаеш защо, му повярва – Да, един малък, смешен протест срещу този подреден и ръководен от безброй системи свят… Не си мисли, че ми харесва да съм наследник на Корпорацията! Бих искал да съм един незабележим, никому неизвестен, млад мъж и да разполагам с живота си. А сега, за да дойда тук, ми се наложи да лъжа… И да, наистина те намерих заради един малък бъг в системата. Баща ми държи да се запозная с различните нива на работа в Корпорацията и затова сега работя в отдела по програмно осигуряване. Тествам как работят системите по поддръжка на програмите за забавление и защото, както винаги има повече работа, отколкото работници, една вечер останах извънредно и реших да проверя… нашата платформа…
Ръката му се зарови в пясъка. После той я повдигна и от дланта му се посипаха безброй песъчинки.
–Видях, че си на линия… Бях сам там, в онази контролна зала, единственият техник, разполагащ с безброй възможности за проверка… И реших да те открия! Винаги съм го искал, откакто започнахме да си говорим. Но потисках това желание, макар че несъзнателно винаги съм знаел, че имам тази възможност. Не си мисли, че всеки има подходящо ниво на достъп. Аз… е, откраднах кода на главния техник. Всички кодове се сменят на седем дни и се предоставят на баща ми, а той е… е, той е с доста стари разбирания и прибира чипа в сейфа си у дома. Един прост, механичен сейф, който не би се опрял на някой що-годе добър техничар. Винаги копирам тези кодове, така от куртоазия, за да се чувствам значим и да си мисля, че мога да контролирам дори татко, ако искам. Никога не съм ги използвал, освен снощи… И те намерих. Видях къде работиш, къде живееш… с кой! И друго видях… Къде почиваш обикновено. И аз обичам този бряг! И други самотни брегове! Защо не си ми казала, че почиваш така? Можеше да се срещнем някъде…
Каси го изгледа с почуда.
–Нали… нали… не може… не трябва… има правила!
–Толкова си наивна! – устните му се разтегнаха в усмивка – Всички го правят!
–Ами, ако ни засекат?
–Ще блокират профила ти. И ще си направиш нов…от някое друго устройство. IP-адресите се следят определено време и то само селективно. Вероятността да се установи нарушение не е голяма, а за подобни размени на лична информация може просто да минеш между капките… Какво я интересува системата дали ти си достатъчно наивна да раздаваш лична информация? Почти не я интересува, може да си сигурна. Най-много да те предупредят официално. А можеше да се видим отдавна…
–Аз не се казвам Феърбътън и нямам неограничени възможности, Антъни!
За първи път се обърна към него с истинското му име, а то произнесено от устата ѝ, му се видя някак много приятно за слуха.
–Може да ми казваш Тони, Каси… И знам как се казваш! Името не определя какъв е човекът.
–В твоя случай определя, Тони – каза тя с тъга в гласа – Баща ти владее света!
–Да… може би. А аз съм едно птиче в клетка. Или, ако щеш лъв в зоологическа градина!
–Зоологическа градина? – тя го погледна с интерес – От къде знаеш за тях? Последната действаща е закрита преди около два века…
–Не само ти си падаш по старинни истории, Каси!
–Защо дойде тук, Тони?
–Защото не искам живота, който живея… А ти?
Каси наведе очи. Не искаше той да види мъката в нейните. Нито пък можеше да я скрие от него.
–Какво ти е сторил… ъх… Павел? Нали така се казва мъжът, с който живееш?
–Да… – кимна тя леко.
Споменаването на Павел я накара да се сгърчи вътрешно.
–Интересен пич – засмя се отново някак сухо Антъни.
–За какво говориш?
–Ооо… – мъжът провлачи леко и прочисти притеснено гърлото си.
–Какво? – Каси стисна изведнъж рамото му и го погледна право в лицето.
–Винаги избира откровено секс-дестинации за почивките си, знаеш ли?
Каси потрепери.
–Винаги?
–Е, има и специални „весели” екскурзийки… Сещаш се!
–Наркотици?
–Е, не точно… Леки опиати, слаби психотропни вещества, халюциногени… такива работи… Явно изобщо не си харесва нормалния живот.
–Явно – съгласи се Каси.
В гласа ѝ имаше горчивина.
–Изобщо не е етично да бърникаш в живота на хората, нали знаеш, Тони? – каза тя с подобие на усмивка на устните.
–Ако отида да го изнудвам ще е неетично. Сега е просто откачено. И твоят Павел е леко куку…
–Той не е мой – каза бързо Каси и въздъхна.
–Обаче те кара да плачеш…
–Не знам…
–… за какво говоря ли? Мисля, че знаеш! Плачеше заради него. Не се учуди на интересните му избори. Не ги е споделял с теб. Видях. Обаче ти не беше учудена. И плачеше. Значи скоро си разбрала. Нещо… Какво? Онова за специалното проучване?
–Нима знаеш и за него? – Каси прошепна притеснено.
–Интригуваща работа. И не, изобщо не знаех… Но като открих онзи бъг…
–Така и не ми каза какъв е… Едва ли е това, че взел татковите ти кодове. Това не е бъг, а кражба…
–Да, права си – кимна Тони – кражба е. А онзи бъг е такъв, че мога да се скрия. Нещо като сянка, а зад нея въвеждам, който код реша и получавам достъп, виждам каквото искам, но системата не отчита активност. И аз оставам незабелязан. Баща ми не разбира, че съм му взел кодовете. Всички са доволни и щастливи!
–Докато някой по-добър от тебе не намери същия бъг и не ровичка на воля из базата данни на Корпорацията!
–Има вероятност. Скоро ще посоча на специалистите какво съм открил… Но не веднага. За сега искам да имам вратичка за бягство.
–Бягство? За какво говориш?
–Ще ти кажа, ако ти ми кажеш…
–Какво?
–Защо плачеше?
Каси се извърна. После скочи, сякаш пясъкът изведнъж бе станал твърде нагорещен, за да седи на него.
–Идваш тук, казваш ми, че си бърникал из личния ми живот, знаеш с какво се е занимавал… хм… приятелят ми… а сега, сега искаш да ти кажа защо съм плакала? Може би там в базата от данни има и тая ценна информация, а, Тони? Писна ми! Писна ми от всичко и от всички! Мислят, че съм странна, че съм някакво полезно изкопаемо от миналото време, защото вместо да се влея в тоя луд свят, аз колекционирам книги… Павел мисли, че съм луда, защото го ревнувам от един робот! Представи си, от жена-робот, която е съвсем като истинска и той, той… той може да прави с нея, каквото си реши! Все едно си има робиня! О, да! Секс-робиня, робиня за други работи – да му готви, да му прислужва и после, хоп – в леглото и е винаги готова! Прекрасно, нали? Че кой мъж не иска такава жена? Винаги усмихната, доволна, красива – предполагам, винаги красива! Идеална кожа, идеална коса, идеални зъби… сигурно и отвътре е идеално… тясна! По дяволите, Тони! Кажи нещо? Какво по-хубаво от това? Може би един харем от жени-роботи?
–Аз не искам…
–Моля? – Каси го изгледа невярващо и се тръшна на пясъка.
–Аз не искам жена-робот, не искам секс-робиня и скъпа Каси… и харем не искам. Искам да имам жена, с която мога да си говоря, да се разхождаме за ръка из тоя хубав бряг, или някъде в някоя гора, да четем заедно… и да, може и да попътешестваме някъде… Да, а също, по възможност, да е съвсем жива и да не е идеална. Идеалните неща са скучни. И аз не съм идеален, имам неправилни черти и даже някой би казал, че съм грозен. Но какво от това?! Всеки човек е ценен по свой начин. И не защото е перфектен на външен вид!
–Така е…
–Кое?
–Всичко, което каза е така, Тони. И не си грозен! Всъщност, красотата е в очите на гледащия… Важно е кой и как те гледа.
Мъжът се усмихна.
–Радвам се, че мислиш така! И… честно да ти кажа, няма смисъл да плачеш за него… Обичаш ли го?
Каси скръсти ръце на гърдите си.
–А теб какво те засяга, а Феърбътън? Имаш си твоя богат, уреден живот, можеш даже да бърникаш в чуждите животи, а дали няма и някое копче, с което да им дръпнеш шалтера, а? Какво те засяга защо аз плача и кого аз обичам?
–Интересува ме, Каси. Защото те харесвам.
–Дявол те взел, Sage! Ти харесваш Cassandra!
–Каси…
–Какво „Касииии”? Каси Делейни е една непозната за теб! Мислиш ли, че тя е същата, като виртуалната Cassandra? Каси е един прост архиватор, Sage! Не е магьосница-воин! Каси ровичка в стари артефакти и ги систематизира! Парите на родителите ми не стигнаха, за да мога да уча за археолог! Моите мечти не са да избягам от златната клетка на баща си! Защото нямам такава! И да, обичах Павел! А сега не знам кой съм обичала… Защото не го познавам! Този мъж, който разбрах, че е Павел… е, него вече не знам какво да го правя! Но определено ме нарани! Заради това плачех и защото изведнъж се почувствах ненужна и различна, и малко… откачена!
–Хайде да вечеряме заедно, искаш ли, Каси Делейни? Честно казано сигурно си права! Ти не си Cassandra, аз не съм Sage и все пак в тия двамата има по нещо от нас двамата… Може пък да е по-добрата ни част, а може и по-лошата… Кой знае?
–Да вечеряме?
–Да. Все пак трябва и да се яде…
–Хубаво… Ще ядем! А ти, Антъни, ти… какво ще ми кажеш за себе си?
–Аз?
–Кой си ти, освен, че си наследник на една от най-големите корпорации в света?
–Аз съм един страхливец, Каси…
Той стана на крака и изтупа пясъка от светлия си спортен панталон.
–Хайде, ела да хапнем и ще ти разкажа…

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3