Месец: ноември 2022

Глава 19

Септември щеше да свърши след седмица и знаех, че живеенето на бързи обороти скоро щеше да ме застигне. Оценките ми пострадаха, защото да остана буден по време на час стана невъзможно. Сам все още ме държеше будна по цяла нощ. С това, което госпожа Мери каза, че вероятно са колики и че освен да приема лекарства за газове, просто трябва да му помогна да премине през тях. Джесика продължаваше да става все по-отдръпната до степен, в която и се обаждах от училище, за да проверя как е Сам и да се уверя, че не е забравила да го нахрани. Няколко вечери, когато се прибрах вкъщи, той беше останал без смяна на пелените толкова дълго, че се беше появил обрив. Всеки път го почиствах и нанасях крема, който бях намерила в аптеката. Опитах се да обясня на Джесика, че това не е добре за него, но тя сякаш не ме чу. Сам имаше нужда от нея. Не можех да я накарам да се събуди и да приеме факта, че вече има бебе.
Сам имаше само мен и аз трябваше да се стегна, защото не можех и аз да се срина. Колкото повече мислех за колежа, толкова повече осъзнавах, че няма как да отида и да оставя Сам с Джесика. Той никога нямаше да оцелее. Училището остана на заден план пред работата. Храната и пелените струваха цяло състояние. Мисълта да се откажа от училището и да получа диплома за средно образование ми мина през ума няколко нощи, когато се прибирах вкъщи и намирах Сам плачещ и гладен, а Джесика в стаята си крещеше да направя нещо с него. Животът ми се спускаше надолу по спиралата и изглеждаше, че колкото повече се стремях да го овладея, толкова по-зле ставаше.
Събудих се с глава на кухненската маса и празна бутилка в ръка, а Сам плачеше в креватчето си до мен. Разтърках очите си, за да се съсредоточа, погледнах часа и осъзнах, че съм заспала. Скочих, приготвих му още едно шише и го нахраних. На два пъти се опитах да накарам Джесика да стане от леглото и да ми помогне, но тя веднъж хвърли възглавницата си по мен, а втория път каза, че я боли глава. Успях да се облека и да събера домашните си, които бях разпиляла по цялата масичка за кафе, докато се грижех за Сам цяла нощ. Смених памперса на Сам и дрехите му и, разбира се, като по поръчка, той заспа бързо. В известен смисъл бях благодарна, че спи толкова много през деня, защото, ако не спеше, щях да се притеснявам какво щеше да му направи Джесика. Вече бях станала свидетел как тя се заключва в друга стая, далеч от плача му.
Отидох да кажа на Джесика довиждане, а тя отново беше заспала дълбоко. Нямаше смисъл да я събуждам. Тръгнах към колелото си и изведнъж светът около мен се наклони. Спрях и се облегнах на къщата, докато вълната на замайване отмине, а след това отидох и се качих на колелото. Стомахът ми се сви, сякаш бях яла нещо лошо. Болестта не се вписваше в списъка ми с „неща за вършене“. Нямах време за това. Трябваше да стигна до училище. Излязох от алеята и се насочих към главния светофар, когато всичко започна да се размазва в ъгъла на зрението ми. Завих към главната улица и се насочих към училището толкова бързо, колкото можех. Сякаш карах в тунел, който ставаше все по-малък, а светът около мен сякаш се смаляваше. Всичко почерня, като училището се виждаше.
Остра болка в главата ми ме събуди. Не можех да отворя очи, затова посегнах да усетя нещо топло и мокро в косата си. Нещо се процеждаше отнякъде. Ръката ми натежа, а аз не можех да я контролирам. Оставих я да падне, а очите ми все още не искаха да ми съдействат. Бавно се унесох в тъмнината. Приветствах я, защото ми напомняше за тъмното ми одеяло, а и исках болката да изчезне.
Пренесох се през спомените си. Безболезнено пътуване. Лицето на Джакс, което ми се усмихваше, ме изпълваше с щастие, дойде и изтръпването от близостта му. Видях как Джакс се наведе пред малкото момиченце в магазина за хранителни стоки и сърцето ми трепна, когато си спомних лицето и, когато я целуна. Джакс, наведен над първата си китара, пеещ „Търсен мъртъв или жив“, ме накара да се смея с глас, но по някаква причина не можех. А после Джакс ми пееше на лунна светлина и ме държеше в прегръдките си. Още спомени, които толкова много се опитвах да потисна, се върнаха към мен, както и много такива, на които исках да се смея, но не можех да се накарам да се смея. Тежкото одеяло правеше невъзможно да се движа. Затова лежах и се наслаждавах на спомените си без болка. И точно както преди, тъмнината дойде и аз се понесох в нея.

* * *

Музика и глас, който разпознах, ме повикаха. Толкова се опитвах да раздвижа тежкото одеяло, за да го намеря. Познавах този глас. Музиката идваше от него. Гласът му звучеше тъжно, но думите принадлежаха на мен. Това беше моята песен. Борех се с одеялото, но то остана твърде тежко и мракът ме заля. Песента избледня.
Главата ми се замая, а ръцете ми изтръпнаха. Опитах се да размърдам пръстите си и се получи. Опитах се да раздвижа крака си и той се раздвижи. Тъмното одеяло ме беше напуснало. Исках да отворя очи, но тази мисъл още повече разболяваше удрящата ми се глава. Не ми се струваше, че мога да ги отворя още сега. По някаква причина тъмнината ми беше причинила ужасно главоболие. Спомних си за изтичащата топла течност и се зачудих дали все още не е там горе и не създава проблеми. Повдигнах ръката си, но стигнах само дотам, преди да падне отново. Някой се раздвижи до мен.
– Сейди?
Дишането ми спря и зачаках да видя дали ще чуя отново онзи гладък глас да казва името ми.
– Сейди, чуваш ли ме?
Исках да заговоря, но не бях сигурна, че думите ще излязат правилно, затова останах тиха. Една топла ръка се плъзна в моята и ръката ми изтръпна по познат начин. Ръката трябваше да принадлежи на Джакс.
– Сейди, моля те, ако ме чуваш, покажи ми. Видях те да се движиш. Можеш да го направиш отново.
Това беше Джакс. Гласът му звучеше притеснено и тревожно. Преместих ръката си в неговата и се опитах да отворя очи. От светлината ме заболя и спрях да се опитвам.
– Можеш да ме чуеш. Добре, бебче, слушай, отивам да повикам медицинската сестра.
Медицинската сестра? Каква медицинска сестра? Не исках той да си тръгва. Стиснах силно ръката си, опитвайки се да го задържа, а после го чух да се смее и изведнъж тежестта изчезна, а аз вдишах. Този път устните ми образуваха усмивка, а топлият му дъх гъделичкаше ухото ми.
– Няма да те оставя. Кълна се в това, но моля те, позволи ми да доведа медицинската сестра – прошепна той и по ръцете ми се появиха ситни тръпки. Той се засмя тихо и ръката му напусна моята.
В стаята стана тихо и мракът започна да се връща. Исках да се боря с него. Исках да видя Джакс. Трябваше да видя лицето му. Но той все пак дойде и аз отново се понесох към него, без да мога да контролирам силата му.
Един мек звук стопли ушите ми и аз се борих да стигна до него. Колкото повече се приближавах, толкова по-ясни ми се струваха думите. Бяха ми познати, но сякаш не можех да се доближа достатъчно, за да ги разбера. Борех се с тъмнината и се напрягах, за да чуя меките думи, които сякаш изпращаха топлина в студеното ми тяло. Стиснах отново ръката си, за да се уверя, че все още мога да я контролирам, и тя вече не беше празна. Думите спряха, а аз исках да ги чуя отново. Опитах се да говоря, но сякаш нищо не излизаше. Стиснах отново и топлината в ръцете ми ми напомни, че не съм сама.
– Сейди? Чуваш ли ме?
Исках да кажа „да“, но вместо това успях само да помръдна главата си.
– Този път няма да си тръгна, бебе. Оставам тук. Можеш ли да отвориш очите си за мен?
Гласът му звучеше толкова тревожно и загрижено, че исках да го успокоя. Но светлината ми се стори твърде ярка. Трябваше да му кажа. Съсредоточих се силно върху думите и тогава си спомних как се говори.
– Светлините – чух се да казвам с дрезгав глас.
– Ще ги изключа. Изчакай една секунда. – Ръката му напусна моята и тогава видях тъмнината от другата страна на клепачите си. Ръката му се плъзна обратно в моята и той я стисна.
– Моля те, отвори очите си за мен – помоли той и аз бавно ги отворих.
Всичко се размиваше в тъмнината. Примигвах бавно и нещата започнаха да се виждат. Първо потърсих Джакс и бързо го открих до себе си. Той изглеждаше изтощен. Очите му имаха черни кръгове под тях и имаше силна нужда да се обръсне.
– А, ето ги и моите красиви сини очи – промърмори той с облекчение на лицето си.
– Здравей. – Помъчих се да извадя от пресъхналото си гърло.
Той се усмихна и сърцето ми трепна както обикновено.
– Здравей – каза той тихо.
– Защо си тук? – Попитах, но плъзнах свободната си ръка към гърлото си и тогава забелязах, че имам тръбички в ръката си. Взирах се в него, объркана, защото сега фактът, че искаше да повика медицинската сестра, имаше смисъл. Бях в болница.
– Тук съм, защото причината, поради която ставам всяка сутрин, се нуждае от мен толкова, колкото и аз от нея, очевидно.
Затворих очи, опитвайки се да разбера какво има предвид.
– Моля те, не затваряй отново очи – помоли ме той тихо.
Отворих ги веднага. Не разбирах неговата спешност и тревога. И защо изглеждаше толкова уморен.
– Защо съм тук? – Попитах, въпреки че устата и гърлото ми бяха сухи като пустиня.
Той въздъхна и целуна ръката, която държеше.
– Преуморила си се и си припаднала, докато си карала колелото си. Ударила си главата си толкова силно, че ти се е спукал черепът. Не са те намерили веднага. – Той спря и сякаш се бореше с думите си. – Когато те докарали тук, си била в безсъзнание и не можеха да ми кажат дали някога ще се върнеш при мен.
Той се затрудни с последната част и аз стиснах ръката му колкото можех по-силно.
– Направих го.
Той се усмихна и за миг положи глава върху съединените ни ръце.
– Знам, че си го направила, но това не означава, че не съм умирал хиляди пъти, откакто госпожа Мери ми се обади преди седмица.
Преди една седмица! Бях в безсъзнание една седмица. И тогава си спомних за Сам. Започнах да сядам. Джесика не можеше да се грижи за Сам една седмица. Той може да е… Не исках да мисля за това. Просто имах нужда да стана.
– Уау, какво правиш? Не можеш да станеш. Все още трябва да извикаме медицинската сестра тук.
Разтърсих главата си и тя започна да се върти.
– Сам. – Изплюх се през паниката си. Джакс здраво ме придържаше в леглото.
– Сам е при госпожа Мери и е съвсем добре. Вече дори спи нощем.
Как Сам се е озовал при госпожа Мери? Взирах се в него, исках да получа отговори, но пресъхналото ми гърло беше достигнало предела си.
– Джесика получава помощ. Тя е болна, Сейди. Нарича се следродилна депресия и тя е в много тежко състояние. Тя е в най-добрата клиника, която може да се купи с пари, и когато се върне при теб, ще бъде като нова. Кълна се в това.
Потънах назад в леглото и осъзнах, че главата ме боли жестоко. Изтръпнах.
– Чакай, сега ще повикам медицинската сестра. Не затваряй очите си, моля те, дръж ги отворени. – Кимнах и го гледах как излиза в коридора, където извика: – Тя е будна.
Той веднага се обърна и се върна при мен.
– Сестрите и лекарите сигурно ще ме изритат след минута, но аз няма да отида никъде. Ще остана отвън до тази врата и ако имаш нужда от мен, ще бъда точно там.
Кимнах и сърцето ми се разтуптя, когато той се наведе и дъхът му погали ухото ми.
– Никога повече няма да мога да си тръгна. Не съм толкова силен.
Вратите се отвориха и влязоха лица, които не бях виждала досега.
– От колко време е будна? – Попита една едра дама с тъмнокафява коса, подстригана на шипове, като се втурна към мен.
Джакс ми намигна.
– Няколко минути.
Тя му размаха пръст и каза:
– Добре, хубаво момче, това твое пеене сигурно е подействало добре, но сега искам да се махнеш оттук. Сърдечният и ритъм е в пълна сила. Какво си и правил, момичето беше изпаднало в кома.
– Казах да не използвате тази дума – прекъсна я той с твърд глас, който ме изненада.
Тя въздъхна и поклати глава.
– Съжалявам, забравих. Тя е в „безсъзнание“ от една седмица. Не се нуждае от теб тук, за да караш сърцето и да бие учестено.
Изглеждаше притеснен, а аз исках да отпратя дамата, защото го е разстроила.
– Дали ще я нарани? Ще остане ли в съзнание?
Дамата ми се усмихна, а после се обърна към Джакс.
– Тя ще бъде добре. А сега върви.
Той ме погледна още веднъж, след което беше избутан от стаята от друга медицинска сестра, която влезе.
– Скъпа, силно се радвам, че си се събудила. Това бедно момче е на път да падне от изтощение. Макар че, ще призная, беше хубаво да имаме свой малък концерт тук. Просто държахме вратата ти отворена и слушахме, докато той ти пееше. Понякога той прекарваше часове само в пеене. Кълна се, че изпя песента „Не плачи“ сто пъти.
Усмихнах се при мисълта, че Джакс ми пее.
– Да, продължавай да се усмихваш. Ако имах гореща рокзвезда, която да ми пее и да бди над мен като майка кокошка, също щях да се усмихна – подиграваше се тя, а после посегна към чаша вода. – Жадна ли си?
Кимнах, знаейки, че гърлото ми е твърде сухо, за да говоря. Тя седна на леглото ми и ме инструктира да отпивам на малки глътки. Направих го в продължение на няколко минути.
След като преглътнах, казах:
– Боли ме гърлото.
Медицинската сестра кимна.
– От известно време имаше тръба в гърлото си. След като снощи се събуди за кратко, я извадихме, в случай че се събудиш отново и изпаднеш в паника през нощта.
Кимнах и посегнах към чашата.
– Запомни, бавни глътки – предупреди тя, а след това продължи да работи над мен. Тя разгледа главата ми и кимна. – Ще се справите, мис Уайт. Преди да се усетите, ще се изправите и ще тръгнете отново. Този път обаче нещата трябва да са по-лесни за вас. Онази смахната рокзвезда там, изглежда, ще се погрижи за всичко.
Сърцето ми се разтуптя, когато си спомних, че Джакс стоеше точно пред вратата ми.
– Имаше доста други гости, които той не е допускаше тук за много дълги периоди от време. Сигурна съм, че те ще искат да се свържат с теб. Може би ще трябва да го насърчиш да го направи. Не знам дали ще иска да се раздели с теб веднага.
Кимнах и се усмихнах.
– Добре.
Тя взе принадлежностите си и отвори вратата. Джакс погледна към мен, а след това обратно към нея с тревога.
– Тя е добре. До няколко дни ще излезе оттук. – Джакс сякаш почти се свлече от облекчение. Върна се в стаята и затвори вратата след себе си.
– Добре ли си? – Попита той и този път гърлото ми работеше много по-добре.
– Да, добре съм – уверих го, а той ми се усмихна.
Отново придърпа стола си точно до мен и ме хвана за ръка. – Сейди, съжалявам. Оставих те тук с мисълта, че правя най-доброто за теб, а знаех, че нямаш стабилен домашен живот. Исках да ти оставя кола и пари и – той се засмя горчиво, – исках да ти оставя всичко, от което някога би могла да имаш нужда. Но знаех, че няма да го приемеш и че ще негодуваш. Беше толкова трудно да си тръгна, без да знамш, че за теб се грижат. Но се убедих, че ще ти е по-добре без мен. Госпожа Мери обеща да ти намери добра работа с добро заплащане и придобивки. Исках да имаш сигурна и комфортна последна година. Нямах никаква представа…
Сложих пръст на устата му.
– Престани. Нищо не е по твоя вина. Направил си това, което е трябвало да направиш. Твоят свят е различен от моя и аз разбирам това.
Той целуна пръста ми и ми се наложи да си поема дъх.
– Знаех, че когато се предадох и си позволих да бъда с теб, животът ти щеше да се преобърне с главата надолу. Моят свят щеше да те засегне, но аз отблъснах тези мисли и просто живях в момента. Когато видях лицето ти по телевизията и чух, че за теб се говори, сякаш личният ти живот е нищо, изгубих ума си. Исках да нараня някого, а когато осъзнах, че вината е моя, исках да нараня себе си. Затова се нараних по най-дълбокия възможен начин… като си тръгнах от теб. – Той направи пауза и придърпа ръката ми към лицето си. – Не исках да те наранявам. Опитвах се да те спася от мен, но това беше много лош план и много съжалявам.
Облизах много сухите си устни и се усмихнах.
– Благодаря ти, че си тук, сега. Толкова упорито се борех с тъмнината, защото продължавах да чувам нещо. Беше музика. Спомням си, че си мислех, че звукът и ме кара да се чувствам топла отвътре. Борих се толкова силно, за да се приближа до нея. Сега вече знам, че това си ти. Ако не беше тук и не ми пееше, не знам дали изобщо щях да се боря.
Той затвори очи за минута и по лицето му се появи болка.
– Имах много време да мисля за теб и за мен. Знам, че животът ми не е нормален, и не мога да бъда момчето, което седи зад теб в клас, колкото и привлекателно да звучи това, но не мога да си тръгна отново. Не съм толкова силен. – Той се приближи до мен и докосна лицето ми с другата си ръка. – Ако все още ме искаш, аз съм твой. Животът ти никога няма да бъде нормален. Ще бъдеш поставена в светлината на прожекторите, въпреки че ще се погрижа да те предпазя, доколкото е възможно. Но ето че не успях да отида в гимназията. Пропуснах всичките си преживявания, защото бях на турне. Не мога да направя това с теб. Трябва да получиш всяко преживяване, което гимназията може да предложи, и да му се насладиш… заради мен. Ще се връщам в лятната си къща по една седмица от всеки месец и по всяко друго време, когато мога да се измъкна. Знам, че графикът ми в момента е безумен заради турнето, но ще се справя. Кълна се.
Лежах там, опитвайки се да осъзная думите му и знаейки, че ще направя всичко, за да го върна в живота си. Вече не ме интересуваше дали личното ми пространство е нарушено, ако имах него, това нямаше да има значение.
– Какви преживявания ме очакват в гимназията? Мразя я.
Той се усмихна и проследи с пръст скулата ми.
– Ами, има футболни мачове и танци, и това, че те подиграват в коридора. Има лоша храна в кафенето и екскурзии и, по дяволите, не знам, пропуснал съм всичко това. Просто не искам един ден да се обърнеш назад и да съжаляваш, че не си го преживяла. Защото, когато го направиш, вината ще е моя. Искам от теб да се откажеш от толкова много неща, за да бъдеш с мен. Не мога да поема всичко.
Въздъхнах.
– Но всички онези неща, които никога не правя. Никога не ходя на футболни мачове и няма да ходя на никакви танци. Сам има нужда от мен.
Джакс поклати глава.
– Не, когато Джесика се прибере у дома, Сам ще има майка, а не по-голяма сестра, която ще се грижи за него. Общувам с лекаря ѝ и той казва, че е много по-добре, но е била в много лошо състояние.
Облекчението ме прониза. Да знам, че Джесика ще се върне към нормалното си аз, звучеше прекрасно. Да бъда майка на седемнайсет години едва не ме беше убило, а аз имах нужда тя да бъде такава за Сам.
– Все още нямам желание да правя тези неща.
Той се усмихна лукаво.
– Какво ще кажеш да ги направиш за мен?
Въздъхнах и затворих очи, като ми се искаше да иска от мен нещо друго, но не и това. Накрая отворих очи и кимнах.
– Добре, за теб.
Той се усмихна широко, наведе се напред и ме целуна нежно по устните.
– Благодаря ти – прошепна той, преди да седне обратно.
– Госпожа Мери е в чакалнята и умира да те види, както и… хм… Маркъс – довърши той неохотно.
Усмихнах се и стиснах ръката му.
– Маркъс беше прекрасен приятел през цялото време.
Джакс кимна.
– Да, той се погрижи да ме заплаши със смърт, ако те нараня отново. След това ми направи много описателен преразказ на случилото се, след като си тръгнах. – Джакс преглътна тежко и отвърна поглед. – Тъй като му дължа, че беше това, което аз не можех да бъда, го допускам тук.
Усмихнах се, когато Джакс се изправи и се обърна към вратата.
– Обаче, ако той само се доближи до лицето ти с устните си, всички залози се прекратяват.
Засмях се, а Джакс ме дари с последна секси усмивка, преди да излезе през вратата, за да вземе приятелите ми.
Г-жа Мери влезе първа с тревожната гримаса на разтревожена майка на лицето си.
– О, Сейди, скъпа, толкова се радвам да видя тези очи. Момиче, ти ми докара страха на живота ми. Господи, ако знаех, че нещата са толкова зле, щях да направя нещо. – Тя докосна ръката ми, наведе се и ме целуна по челото.
– Вече съм добре. Как е Сам?
Тя се усмихна и седна до мен на стола, на който Джакс беше седял по-рано.
– Той е чудесен. Започнах да го храня с оризова каша и вече спи по цяла нощ. Той е толкова щастливо бебе.
– Много ти благодаря. Не е нужно да се притеснявам за него, когато знам, че е с теб. Това, че се грижиш за него, означава много. – Сълзите се забиха в очите ми.
– Не бих искала да е по друг начин. Сейди, скъпа, сега ти също си мое семейство. Обичам те така, както обичам собствените си деца. Не тръгвай да ми благодариш за нищо.
При тези нейни думи сълзите се разляха. Сега вече имах семейство. Винаги бяхме аз и Джесика срещу света, но сега имах други, които да обичам и които ми отвръщаха с любов.
– О, Господи, ако господин Джакс те хване да плачеш, ще ме изгони оттук завинаги. Престани с това сега. Изкарала си Маркъс навън с Джакс и по начина, по който се гледат един друг, не след дълго ще имаме бой. Аз ще си тръгна. – Тя стисна ръката ми. – Толкова съм щастлива, че се върна при нас, скъпа. Много те обичаме. – Тя се обърна, за да си тръгне.
– Г-жо Мери.
Тя се спря и каза:
– Да, скъпа?
Усмихнах се през сълзите си.
– Аз също те обичам.
Тя подсмръкна и избърса една сълза от окото си.
– Знам, че ме обичаш, момиче, знам, че ме обичаш. – Тя излезе от стаята.
Джакс се върна вътре и се намръщи към мен, загрижен.
– Добре ли си? Госпожа Мери плаче, както и ти. – Той се приближи и избърса сълзите от лицето ми.
Усмихнах се през тях.
– Това са щастливи сълзи. А сега престани да се суетиш около мен и пусни Маркъс да влезе.
Джакс кимна, но не се усмихна и се върна в коридора.
Маркъс влезе със свирепа гримаса на лицето си.
– Кълна се, Сейди, ако още веднъж ме изплашиш така, не съм сигурен, че ще мога да го преживея.
Усмихнах се.
– Не възнамерявам никога повече да плаша никого по този начин.
Той успя да се усмихне и седна до мен.
– Не ни разрешаваха да влизам тук, докато ти беше… освен на него…. Джакс отказа да напусне стаята ти, а те разрешаваха само по един в даден момент. Джакс обаче ме пусна веднъж, но не си тръгна, а продължи да седи на седалката там, свиреше на китара и пееше. Кълна се, че всяка жена в тази болница е влюбена в него.
Той извъртя очи, а аз се засмях.
– Не му позволявай да те завладее, Маркъс. Той е рок звезда. Те щяха да са влюбени в него, дори и да не ми беше пял.
Маркъс въздъхна и се облегна назад на стола.
– Не знам, Сейди. Аз съм мъж и ще бъда честен с теб, да видиш някой като него в ъгъла на болничната стая, който свири любовна песен след любовна песен и отказва да те напусне, беше доста трогателно. Успях да се отърва от по-голямата част от омразата си към него.
Представих си как Джакс ми пее и ми се искаше да бях будна, за да го гледам.
– Обичам го – прошепнах аз.
Маркъс кимна.
– Знам, че го правиш. Обичаш го от толкова време, колкото те познавам. Това е нещо, с което съм се сблъскал. Никога не съм имал шанс. Той пръв открадна сърцето ти.
Усмихнах се тъжно на приятеля, когото също винаги щях да обичам. Той беше моят рицар в блестящи доспехи, когато имах нужда от такъв.
– И теб също те обичам – казах почти без да се задушавам.
Той ми се усмихна.
– Знам, че обичаш. Само че не по начина, по който обичаш него.
– Ти си най-добрият приятел, който някога съм имала, Маркъс. Ти беше до мен, когато най-много се нуждаех от някого. Никога няма да забравя това. Но той ми открадна дъха още в момента, в който заговорихме за първи път. Той е моят въздух.
Маркъс се загледа в пода за момент и аз му дадох време. Накрая той отново погледна към мен.
– Преди си мислех, че той не заслужава любовта ти, но сега си мисля, че може би е влюбен в теб, както и ти в него. Искам да си щастлива, а ако той те прави щастлива, това е единственото, което има значение.
– Той влияе на всичките ми емоции. Щастието ми е свързано с него.
Маркъс кимна и се изправи.
– Да, и аз така разбрах. – Той погледна към вратата. – Всеки момент ще нахлуе тук и ще ме накара отново да не го харесвам, така че е по-добре да си тръгна, преди това да се е случило.
Засмях се.
– Добре, благодаря ти за всичко.
Маркъс се усмихна.
– Беше ми приятно. – Той излезе от стаята.
Знаех, че винаги ще бъде до мен, когато имам нужда от него, но в известен смисъл току-що го бях освободила.
Джакс се върна в стаята и ми се усмихна.
– Можеш ли да опиташ да хапнеш нещо?
Помислих си за храна и изведнъж се оказах много гладна. Кимнах.
– Да, мисля, че да.
Той избухна в много щастлива усмивка, отвори вратата и даде знак за медицинска сестра.
– Тя иска храна.
Медицинската сестра сведе глава и се усмихна.
– Готова ли си да опиташ желе?
Желето не беше това, за което си мислех, но явно трябваше да започна отнякъде.
– Да, моля.
Тя кимна и излезе от стаята. Джакс взе китарата си от ъгъла, седна и започна да свири. Той се усмихна и към китарата се присъедини гладкият глас, който го беше направил известен.

Назад към част 20                                                           Напред към част 22

Глава 28

По-бърза от поразяваща кобра, силата на Боунс избликна и се уви около Трейв. Известният политик спря на място, а странно изражение изкриви чертите му. После Боунс стисна тази невидима хватка около него с цялата омраза, която изпитваше към демоните. Като се има предвид, че един от тях го беше обладал миналата година и почти принуди Боунс да ме убие, това беше важно.
Под тази наказваща, обхващаща цялото тяло примка, Трейв не би трябвало да може да си поеме дъх, камо ли да направи крачка. И все пак той направи и двете, а странното му изражение се превърна в почти възторжено.
– Това гъделичка на всички правилни места – промърмори той с добрия си тексаски говор.
Челюстта ми падна. По силата, която струеше от него, Боунс нямаше проблеми с изпълнението. Как така Трейв все още идваше към нас? Боунс сигурно се чудеше за същото. Той удвои дозата, която насочи към Трейв.
Последвалият енергиен взрив беше като взривяване на бомба. Хората в помещението може и да не го усетиха, но ме разтърси назад с достатъчна сила, за да се блъсна в сервитьора зад мен. Приземихме се в купчина шампанско и счупени стъкла и въпреки това Трейв продължаваше да се приближава.
Как го прави? – крещеше съзнанието ми. Боунс беше използвал по-малко енергия, когато левитира дузина пазачи през лазерна мрежа!
Сега Трейв беше само на няколко метра от нас. Грабнах парче счупено стъкло от инстинкт да посегна към всяко налично оръжие. После го изпуснах. Той нямаше сърдечен ритъм, значи беше телесен демон, а не демоничен дух, който е обладал човек. Като такъв само едно нещо можеше да го убие – демонична кост, прободена през очите му. А ние нямахме такива.
– Изглежда сте се ударили неприятно, млада дамо – каза Трейв с разговорен тон. – Позволете ми да ви помогна.
Демонът протегна ръка, навеждайки се надолу. Преди кожата му да докосне моята, Боунс го дръпна назад. По някаква неразбираема причина телекинезата му сякаш не повлия на Трейв, но хватката му работеше отлично.
– Недей. Не я докосвай. Не я приближавай.
Всяка дума изсвистяваше с неприязън. Хората около нас започнаха да шепнат зад ръцете си. Мускулести мъже със залепени на ушите си кабели започнаха да се промъкват през тълпата. Агенти на тайните служби под прикритие, без съмнение. Трейв им се усмихна, вдигайки ръце, колкото му позволяваше хватката на Боунс.
– Всичко е наред, колеги. Както казвах, когато бях млад, не е парти, докато нещо не се счупи.
След това се спусна към Боунс.
– Ако не искаш да започна да убивам невинни хора, ще ме пуснеш.
Боунс отвърна на усмивката, но не отпусна хватката, която беше хванал за ръцете на Трейв.
– Стая, пълна с политици? Вземи ги.
– Боунс.
Станах, като повлякох сервитьора със себе си, без да откъсвам поглед от двамата мъже.
– Недей.
Освен че не всеки политик заслужаваше такава съдба, тук бяха и семействата им. Както и персоналът на хотела, а освен това и репортерите. Ако нещата вземеха смъртоносен, свръхестествен обрат, това щеше да бъде във всички новини, преди да успеем да започнем да го овладяваме.
– Мисля, че прекалих с шампанското – казах смутено и преплетох ръката си с тази на Боунс. – Скъпи, ще ме заведеш ли да подишам малко въздух?
Той беше толкова напрегнат, че плътта му се усещаше като стомана под допира ми. Опитах се дискретно да го дръпна, но той не помръдна. Агентите от Сикрет сървис, които бяха започнали да се отдалечават при успокоителното изявление на Трейв, се обърнаха. От мислите им личеше, че са на път да предприемат действия.
– Не тук – прошепнах аз, когато Боунс все още не помръдваше.
След това по-силно, към Трейв:
– Няма ли да ни придружиш?
Демонът се усмихна, показвайки толкова бели зъби, че сигурно ги е избелил професионално.
– Разбира се.
После погледна към хватката, която Боунс все още имаше на ръцете му, и повдигна една сива вежда. Най-сетне Боунс го пусна, а ответната светкавица на зъбите му беше твърде кратка, за да се нарече усмивка.
– След теб, приятелю.
Изкачихме се по стълбите към второто ниво на Голямата бална зала, където се бяха събрали далеч по-малко хора. Трейв нетърпеливо махна с ръка на ескорта на Тайните служби, който се опита да го придружи, което накара предпазливостта ми да се засили. Разбира се, той нямаше представа, че знаем как да изпратим демон, но защо изглеждаше, че почти бърза да останем насаме?
Сещах се само за една причина: Имаше намерение да ни убие. Храбро от негова страна да избере публично място, за да го направи. Знаеше какви сме, а вампирите умират само по неприятния начин, не че имах намерение да умирам тази вечер.
След като се разминахме с най-любопитните очи, маската на гениалния чар на Трейв се смъкна и аз зърнах истинския човек под нея. Да кажа, че беше като да гледам в очите на звяр, е обида за животните.
– Ще ме удариш ли с още от тази вкусна сила? – Каза той на Боунс с глас, изпълнен с хитрост. – Чувствах се толкова добре, че едва не ми стана.
– Какъв демон си? – Попитах през ръмженето на Боунс.
– Орния – отвърна Трейв и ме изненада. Всъщност не бях очаквала отговор.
Боунс изпусна грубо хъркане.
– Ето защо силата ми не действа върху теб. Твоят вид поглъща енергия и се храни с нея.
Не знаех, че съществуват демони, които поглъщат енергия, но аз имах опит само с няколко.
Първият бе заклеймил Денис, вторият бе обладал и почти убил Боунс, а третият се бе опитал да ме накара да заложа душата си в замяна на информация. Да кажа, че не харесвах такива като тях, беше слабо казано.
Трейв потръпна в нещо, което изглеждаше като блажен спомен.
– Трябва да изцедя жизнената сила на повече от дузина хора, за да поема една десета от това, с което току-що ме заля. Искам да почувствам това отново, което е една от причините, поради които ти все още си жив.
– Мислиш, че можеш да ме убиеш? – Опасна усмивка изкриви устата на Боунс. – Можеш да опиташ.
Под нас заможните и влиятелните хора продължаваха да се смесват, без да осъзнават колко близо са до смъртта. Ако Трейв се отървеше от човешкото си поведение и тръгнеше към Боунс, никой нямаше да е в безопасност в последвалата битка. Нямахме никаква демонична кост, а силите на Боунс само правеха съществото по-силно, но нямах намерение да му позволя да навреди на съпруга ми. От думите му и от навитата ярост, изтичаща от щитовете на Боунс, той също нямаше намерение да размахва бялото знаме.
– Защо подкрепи Мадиган в опитите му да създаде тривидови свръхвойници? Обикновено нашите видове не се бъркат в делата на другите.
Гласът ми беше рязък. Или демонът щеше да отговори, или не, но не ми струваше нищо да попитам.
Трейв откъсна кехлибарения си поглед от Боунс за достатъчно дълго, за да го прокара по мен по начин, който ме накара да очаквам следа от слуз там, където се приземи.
– Знаеш ли колко мразя вампирите? – Попита той с разговорен тон. – Единствените по-отвратителни неща са месоядните и макар че вашите раси се сбиха веднъж или два пъти, вие просто няма да стигнете по далеч и да се унищожите взаимно.
Опитах се да не покажа шока си, когато разбирането се проясни. Мадиган нямаше представа какво рискува, като смесва вампирска и гулска ДНК в човешка, за да създаде нов подвид. Трейв обаче знаеше точно какво ще се случи. Войната, която щеше да последва, беше негов замисъл през цялото време.
Боунс се разсмя подигравателно.
– А ти си мислеше, че си намерил начин да решиш проблема ни с мира? Съжалявам, че те разочаровах.
– Моите хора бяха тук първи.
Гласът на Трейв изгуби плавния си тексаски акцент, разкривайки гърлена интонация и акцент, който никога не бях чувала преди.
– После дойдоха вашите раси – изплю той. – Хората бяха лесни за доминиране, но не и вашите видове. И как защитавахте ценната си храна от нас! Докарахте ни почти до изчезване, принуждавайки ни да се крием в продължение на хилядолетия, докато никоя от страните не можеше да си спомни колко близо е бил моят народ. Единствената причина, поради която знам какво се е случило, е, че съм бил там.
Зачудих се защо ни разказва това. На демоните не им пукаше дали разбираме мотивите им. Какво е замислил той?
– Накрая, през четиринайсетте години, гулите и вампирите започнаха да се надигат едни срещу други – продължи Трейв. – Такава изненада, за да разберем, че всичко, което е било нужно, е било едно полукръвно френско момиче и заплахата от промяна, която е представлявала. Жалко, че Джоан е била пожертвана толкова бързо. Тя едва не накара вашите раси да се унищожат една друга.
– И повече от шестстотин години по-късно се появи друг полукръвен – обобщих аз. – Сигурно сте си помислили, че адът е получил Коледа.
Трейв се усмихна по начин, който изглеждаше искрено развеселен.
– Заедно с напредъка на науката, така и стана. Когато чух, че Дон е открил още един полукръвен, захвърлих всичко заради теб, Катрин Крауфийлд. Налях пари в отдела, основан от чичо ти, и се уверих, че Мадиган продължава да се занимава с експерименти с генетичния ти материал дори след като Дон го уволни. Как иначе щях да си осигуря успех, ако ти, подобно на Жана д’Арк, умреш преди осъществяването му?
Откровенията му започваха да ми напомнят за класическия монолог на филмовите злодеи. От подозрителността, която обграждаше емоциите на Боунс, той също беше притеснен от това. Трейв трябваше да има скрита причина за това. Дали се бавеше, чакайки да пристигнат демонични подкрепления?
Тогава забелязах, че Боунс ни беше маневрирал до един от високите прозорци с изглед към градския пейзаж. Нашият изход, ако се наложи.
Сякаш прочел мислите ми, Трейв погледна към прозореца, после протегна ръка.
– Бъди мой гост, но както казах, не искам да ти навредя. Вампир или не, искам да си жива, Катрин. В противен случай отдавна щях да те убия. Знаеш ли колко пъти някой от моите хора е стоял над тялото ти в безсъзнание, след като си се върнала от някоя от мисиите на чичо си?
При свития ми поглед той се усмихна, показвайки отново тези готови за снимка зъби.
– Името Брад Паркър говори ли ти нещо?
Да, но не можех да си спомня кой… чакай!
– Лаборантът, който работеше за Дон – допълни Боунс с ръмжене. – Убих го преди години, след като я предаде на баща и.
Сега си спомних кой беше Брад. Денят, в който Боунс го беше убил, беше и денят, в който той се беше запознал с Дон и ми беше разкрил, че шефът ми всъщност е мой чичо. След това смъртта на един двоен асистент в лабораторията беше почти случайна.
Трейв сви рамене.
– Алчността на Паркър го завладя, но това е обичайно за неговия тип. Освен това той вече беше изпълнил предназначението си.
– Да пренесеш кръвта и на Мадиган, след като Дон го уволни? – От тона на Боунс капеше презрение. – Не успя, приятелю. Нито един от експериментите му не проработи с изключение на един, а тя е мъртва, щом я намерим.
Изтръпнах, въпреки че Боунс не възнамеряваше наистина да убие Кейти. Изглежда, че и Трейв не му вярваше. Усмивката му се разшири.
– Няма да убиеш това малко момиче. Тя няма да ти позволи.
Той играеше с картата на слабата жена? Скръстих рамене, като направих изражението и гласа си като кремък.
– Да сложиш край на един живот, за да спасиш милиони? Няма спор. Момичето умира.
Трейв изсумтя, докато червеното проблясваше през кехлибарените му контактни лещи.
– Докъде е стигнал светът, когато някой ще убие собствената си дъщеря?
При думата „дъщеря“ в ушите ми се разнесе рев. Принудих се да го отдръпна, като се засмях, сякаш той беше казал шега.
– Не мисля така. За разлика от мъжете, жените знаят дали са имали деца, що се отнася до бременността и раждането.
– О, ти никога не си била бременна – каза пренебрежително Трейв, а очите му заблестяха по-ярко. – Но въпреки това А80 е твоя дъщеря.

Назад към част 29                                                                  Напред към част 31