Глава 27
Никога досега не бях използвала полуобществената тоалетна кабинка на непознат, за да се освежа след импровизиран секс. Никой не ме беше възбуждал до такава степен, че да изчакам уединението да не е опция. Повечето култури биха очаквали да се смутя, особено след като жените, които чакаха отвън, не се съмняваха в причината за заключената врата, когато Иън им намигна с широка усмивка, когато я отвори и излезе. Но аз не се смутих. Практически се поклоних, преди да се вмъкна в най-близката кабинка, за да се измия.
Иън беше толкова красив, че тези жени би трябвало да го разберат повече от добре. Ако не го правеха, това не беше мой проблем. Дори не бяхме счупили нито едно осветително тяло в тази стая, а плотът се беше измъкнал само с нова пукнатина в мрамора. Те нямаха представа за количеството контрол, което беше необходимо. Не бихме могли да бъдем по-сдържани, ако и двамата бяхме с вързани ръце и крака.
И това беше зашеметяващо. Беше опитал да ме върже преди загубата на паметта си, но сенките от миналото ми бяха съсипали това. Сега нямах търпение Иън да развали магическите връзки. Обичах да бъда ограничавана, докато всичко в мен кипеше извън контрол, а той трябваше да ме ограничава, за да поддържа тази стая в граничещото с чистота състояние.
Приключих с почистването, излязох и си измих ръцете. Банята вече беше празна, другите жени бяха отделили по-малко време от мен. Тъкмо приключвах да оправям грима си и да прибирам косата си на възел, когато вратата се отвори и влезе една прекрасна чернокоса жена, облечена в тъмнолилава бална рокля.
Тя ми се усмихна учтиво, преди да изчезне в кабинката. Отвърнах на усмивката, но тя замръзна, когато краткият ми, незаинтересован поглед внезапно подпали мозъка ми с разпознаване.
Дори и след толкова време познавах тази копринена китка дълга черна коса, тези ясни кафяви очи и кожата, която беше със същия златисто-бронзов оттенък като моята. Но това не можеше да бъде така. Ерешки беше умряла преди хиляди години, а жената в кабинката със сигурност беше човек. Биенето на сърцето ѝ го доказваше повече от добре, както и звукът от уринирането ѝ.
Въпреки това в мен се набиха спомени, които се опитвах да потисна. Колебливата усмивка на Ерешки, когато за първи път я вкараха в клетката ми. Често ми се бяха подигравали с усмивки, погледи и усмивки, но никой преди нея не ми се беше усмихвал любезно.
Чу се пускане на вода, после жената излезе от кабинката. Изглеждаше изненадана да ме види как стоя между мивките и вратата, загледана в нея като вцепенена. Но после започна да си мие ръцете, сякаш не се случваше нищо необичайно.
– Познавам ли ви? – Принудих се да попитам със спокоен глас.
Тя вдигна очи и отново се усмихна, този път по-неуверено. Сърдечният ѝ ритъм също се беше ускорил, което показваше новата ѝ нервност. Не че можех да я виня. Един вампир беше препречил пътя ѝ към вратата, докато я гледаше с немигащ поглед. Ако това не я изнервяше, нямаше да е достатъчно умна, за да е оцеляла след всичко, което я бе принудило да потърси убежище на този остров.
– Не мисля – отвърна тя, след което изкрещя.
Не си спомням да съм взела решението да прекося стаята и да я хвана за раменете, камо ли да я вдигна. Но сега тя беше в ръцете ми и крещеше, докато обувките ѝ с високи токчета ритаха въздуха, откакто я бях вдигнала от земята.
Този глас. По-висок от моя, но опустошително познат и със същия акцент, който Иън каза, че не може да определи, когато се срещнахме за първи път. Малко хора можеха. Древният шумерски език е изчезнал като език преди хиляди години.
– Коя си ти? – Изръмжах, точно когато вратата на банята се отвори. Смъртоносният вълшебен рог вече се беше взривил от ръкава на Иън, но се прибра, когато видя, че не аз съм в опасност.
– Веритас – каза той с предпазлив глас. – Какво се случва?
– Моля те, спри я! – Молеше жената Иън. Към мен тя изкрещя: – Пусни ме, нищо не съм ти направила!
Тя спря и ме погледна шокирано, докато аз започнах да я проклинам на първия език, който някога бях учила. По начина, по който очите ѝ се разшириха, тя също разбра какво казвам.
– Коя си ти? – Издъхна тя, като вече говореше и на шумерски.
Нямах време да отговоря, когато тя започна да ме блъска по ръцете и да насочва ритниците си към тялото ми, вместо към въздуха.
– Коя си ти? – Изкрещях отново, а яростта и разочарованието изкривиха хубавите ѝ черти. – Знаеш ли кой ми направи това? Ти ли беше? Ти ли? – Завърши тя с рев.
Иън се завъртя, рогът отново изхвръкна при трясъка, когато някой друг отвори вратата на банята. Йона влезе в стаята, а от зелените му като мъх очи блестяха червени точици.
– Кой се осмелява да злоупотребява с гостоприемството ми? – Гръмна той, докато въздухът в стаята се сгъсти, докато се почувства като осезаема тежест.
Пуснах жената само защото не вярвах на себе си, че няма да я смачкам до смърт пред Йона.
– Тази жена – казах през стиснати зъби – не е тази, за която се представя.
– Ерешки е нашият почетен гост. Този бал е в чест на това, че тя е най-новият ни член тук. – Тонът на Йона проряза въздуха като убийствен удар. За миг зад гърба му се разпериха черни криле, толкова големи, че докоснаха тавана и се притиснаха от двете страни на коридора, преди да изчезнат.
Гледката щеше да ме стресне, но беше нищо в сравнение с това да чуя името ѝ, изречено на глас от някой друг за първи път, откакто съм човек. За миг миналото ме погълна толкова изцяло, че вече не бях Веритас, пазител на закона за Съвета на вампирите. Дори не бях Ариел, любимата осиновена дъщеря на Тенох и тайната биологична дъщеря на Пазителя на портата към подземния свят.
Нямах име. Не бях достойна за такова. Не бях достойна дори да страдам и да умра за моя бог Дагон, но той го позволи, за да могат другите да видят великолепието му, когато ме възкреси от мъртвите. След това беше техен ред да умрат за Дагон. Ако наистина вярваха в него, Дагон щеше да възкреси и тях. Той бе доказал това, като бе възкресил Ерешки, и ме бе дарил с нейното присъствие, така че вече не бях сама в клетката си. Ако Дагон не върнеше към живот другите си жертви, значи те не бяха повярвали истински в него. Може би хората в съседния град щяха…
– Ерешки? – Строгият тон на Иън ме върна към реалността. – Кучката, която те накара да продължиш да вярваш в Дагон, за да може той да продължи да те измъчва и убива?
– Какво? – Каза Йона.
Едновременно с това Ерешки изпищя:
– Не съм направил нищо от това! Аз не те познавам! Защо говориш такива неща?
Гневът и съжалението за всички животи, които Дагон ме беше промил, за да му помогна да отнеме, направиха гласа ми дрезгав.
– Ако не си същият човек, който е помогнал на Дагон да убие хиляди, като си се преструвала на негова жертва, докато през цялото време си била негов съюзник, тогава няма да имаш родилен белег с формата на полумесец на лявото си бедро.
Трябваше да съм доволна, че лицето и пребледня, когато разкъсах лилавата и бална рокля, за да оголя бедрото ѝ и Йона да види, че белегът е там. Но не го направих. Все още се чувствах толкова задушена от нейното предателство, когато бях най-безпомощна, че гърлото ми сякаш изведнъж бе натъпкано с бръсначи.
– Така и не успях да те попитам защо – изсумтях аз. – Защо първо си направи труда да се сприятелиш с мен? Можеше да ме убедиш в божествеността на Дагон, без да се преструваш, че ме обичаш като сестра. Именно тази жестокост не мога да ти простя, камо ли да я разбера.
Беше се отдръпнала колкото може по-назад в ъгъла на стаята, а сърцебиенето ѝ звучеше като барабанчик, който удря по стоманени капаци.
– Не те познавам. – Мъчителен шепот, докато тя трескаво поглеждаше между мен и Йона. – Никога досега не съм те виждала. Нямам представа и кой е Дагон. Знаеш, че не знам! – Проплака тя, като насочи това, странно, към Йона. – Не си спомням почти нищо, преди да се събудя в онази канавка преди пет седмици!
Усетих как цветът от лицето ми изчезва, а стомахът ми спада, сякаш съм спряла внезапно след дълго падане. Тя нямаше почти никакъв спомен след последните пет седмици? Не. не. Тя не можеше да е една от нововъзкръсналите души . … можеше ли?
Можеше. Ерешки беше изтъргувала душата си на Дагон, преди да се срещнем. Бях подслушала това, когато научих за предателството ѝ в същия ден, в който Тенох ме спаси. Разбира се, Дагон отдавна щеше да е прибрал дълга на Ерешки, а и колко приличаше на него да бутилира душата ѝ като свое лично гориво за възкресение, вместо да я достави по предназначение.
Това означаваше, че тя вероятно казва истината. Не ме познаваше, защото времето ми с Ерешки беше свързано с Дагон, а баща ми беше изтръгнал от нея всички спомени, свързани с Дагон, когато върна към живот нея, Иън и другите души. Тя не би имала причина тези спомени да се запазят така, както се бяха запазили за Иън. Тя не се интересуваше от мен.
– Дрън-дрън – каза Иън, като повтори подозренията ми.
Принудих се да имам неутрално изражение на лицето, въпреки че бях близо до това да изкрещя от този жесток обрат на съдбата.
– Йона – казах с възхитително контролиран тон. – Трябва да поговорим.