Амара
Нещо не е наред. Разбрах го в мига, в който се събудих. Изтръгната от трескавите си сънища, аз знам. Изправям се на лакът и си проправям път до седнало положение. Всичко ме боли. Ставите ме болят, мускулите са възпалени, очите ми са сухи и парещи, а пресъхналото ми гърло крещи за вода.
– Шидан? – гласът ми се пречупва.
Не съм там, където заспах. Около мен са натрупани щайги, които блокират гледката ми към стаята. Какво е направил той? Разтърсвам глава, докато се насилвам да се изправя на крака. Препъвам се и се улавям за стената. По дяволите, това е гадно. Затварям очи и се съсредоточавам върху дишането, докато световъртежът отмине. След като отминава, ги отварям и се изтласквам в изправено положение.
Трябва да преместя щайгите, за да се измъкна от малката кутия, която той е изградил около мен. Изморително е и главоболието ми се връща със сила, докато си проправям път навън. Най-сетне, застанала от другата страна на кашоните, оглеждам медицинския отсек. От Шидан няма и следа, но това не е изненада. Ако беше тук, щеше да отговори на повикването ми.
Мониторите. Може би ще успея да го забележа. Докато си проправям път, унасяйки се, за да избегна замайването и да държа гаденето под контрол, увереността ми нараства. Познавам го. Той прави нещо глупаво. Разбира се, за да ме „спаси“, но е глупаво. Твърде много са, за да се бори с тях, но аз го познавам. Той ще опита. Сърцето ми се раздува в гърдите, докато не съм сигурна, че ще се пръсне, и поклащам глава.
– По дяволите, Шидан – промълвявам.
Той ме обича. Обича ме повече от собствения си живот, но не е глупав. Знаел е колко опасно е това, но сигурно е решил, че няма избор. Най-лошото е, че мисля, че може би е прав. Зрението ми е замъглено, преплита се и се разфокусира, главата ми бушува, а устата ми е толкова суха, че не мога да преглътна. Стомахът ми се свива и мускулите ми също се свиват в произволни моменти, което ме затруднява да се изправя, още по-малко да ходя.
Отдавна съм преминал границата на обикновеното обезводняване, ако беше само това, тогава водата, солта и калият щяха да облекчат симптомите. Не, ясно е, че съм в абстиненция. Трябва да взема епис. Страничният ефект от приемането му е, че предизвиква пристрастяване. След като организмът ви се приспособи към него, трябва да го вземате.
Коленете ми поддават и се свличам на пода. Опитвам се да се изправя, но левият ми прасец получава спазми, които ме карат да извикам от болка. Стискам го, докато болката отмине. Ако не бях толкова суха, сигурна съм, че щях да се разплача. Предполагам, че има и предимства да си дехидратиран, няма сълзи, не можеш да покажеш слабост, ако нямаш сълзи за проливане.
Отказвам се да стоя, пълзя към мониторите за сигурност, хващам се за една дръжка и се дърпам напред, докато най-сетне ги достигна. Сърцето ми се свива в момента, в който виждам първия монитор. Шидан се бие с един пират.
– ЗАД ТЕБ! – Крещя, но той не ме чува.
Друг пират е зад него. Онзи стреля с оръжието си и го уцелва. Ръката му отмалява, но той продължава да се бие, като дърпа другия пират наоколо. Към него обаче се приближават още, привлечени от суматохата. Само след няколко мига те го повалят на земята и той изпада в безсъзнание и е заловен.
– Не, не, не – казвам аз, гадно ми е, докато гледам как го връзват и хвърлят към стената.
Гледат се един друг и си говорят на своя гърлен език. Сега трябва да го спася. По дяволите, какво мога да направя?
Сядам и изчаквам световъртежът да премине, след което се взирам в монитора и се опитвам да се принудя да мисля. Имам чувството, че между мен и света има гъста мъгла, която затруднява съставянето на план. Виждам как го влачат към зоната за товарене. Притискат го на една страна и двама пирати остават да го пазят, докато останалите се връщат да разчистват кораба.
Товарна площадка. Нещо за товарния отсек. Какво е това? Една мисъл гъделичка краищата на съзнанието ми. Почти си я спомням. Затварям очи, поемам дълбоко дъх и се отпускам. Изтласквам настрана тревогата, страха, притесненията си за Шидан и за себе си. Изпразвам мислите си, точно както когато се подготвям да изстрелям изтребителя си. Няма нищо друго освен мен и моята машина. Нищо друго няма значение.
Докато намирам това спокойно място, си спомням нещо. В товарния отсек има вградени системи за сигурност, които се грижат за проблеми от летливи материали. В кораба са вградени предпазни мерки, които да противодействат на всеки проблем, който инженерите биха могли да предвидят като възможен. Включително и такава, която принуждава живи животни да изпаднат в безсъзнание. Трябваше да ни позволят да вземем на борда добитък от близките планети, през които минавахме, в случай че настъпи катастрофална загуба на хранителните запаси на кораба.
– Благодаря ти, Томаш, за всичките ти безполезни знания – прошепнах аз и отворих очи с наченките на един събиращ се план.
Това няма да е лесно. Насилвам се да се изправя на крака и да се разровя из медицинската зона, като намирам запаси от електролити. Поемам една шепа с малко вода, после още една. Главоболието ми отстъпва до тъп рев, а отпадналостта намалява. Мускулите ми все още имат случайни спазми, но това е по-скоро от абстиненцията, отколкото от обезводняването. Нищо не мога да направя по въпроса.
Чувствам се поне малко по-добре и грабвам машината, за която сме дошли тук. Трябва да се добера до комуникационната система на кораба. Ако планът ми проработи, ще трябва да видя всички пирати и да ги подканя към системата за сигурност. Планирам да им прецакам деня.
Дълбоко вдишвам, отблъсквам се от стената, на която се подпирам, след което тръгвам. Подреждам две щайги, за да мога да се изкача до вратата от медицинския отсек. Трябва да вляза по-навътре в кораба. На една палуба по-нагоре от медицинския отсек има център за сигурност и там трябва да отида. Вратата се плъзга, когато въвеждам кода си. Влизам през нея и се спускам на пода от другата страна.
Сега трябва да стигна до палубата над мен или, предполагам, до мен, тъй като корабът е наведен. Пълзя по коридора, като спирам да се ослушвам на всяка десета крачка. Последното нещо, което мога да си позволя, е да се сблъскам с пирати. Освен това ми дава възможност да си почина и да се справя със спазмите в мускулите си. Левият ми крак изглежда е най-зле. Чувствам го слаб, сякаш не иска да издържи тежестта ми. Стъпвам внимателно, за да го изпитам, преди да го натоваря, и това ме забавя, но е по-добре, отколкото да падна по лице.
Нещо издрънчава зад мен и аз се притискам до стената, като задържам дъха си. Наблюдавайки зад себе си, се отдръпвам колкото мога по-назад в стената и чакам. Дали е някой от тях? Напрягам уши за най-малкия звук, изчаквам, докато погледът ми посинее, преди да си поема дъх, и решавам, че е било нищо.
Стигам до асансьора до следващата палуба и прокарвам ръка по екрана. Той светва, но познатата вибрация, която показва, че асансьорът идва, не се появява. Изчаквам няколко минути, но нищо. Прекалено много се надявах, че ще проработи. Опитвам се да изтръгна вратата, но не мога да се справя достатъчно добре. Оглеждайки се, намирам парче метал, стърчащо от стената, което изглежда, че може да помогне.
Оставям оборудването, което нося със себе си, хващам парчето метал и го обработвам напред-назад, докато не се отчупва в ръката ми. Плъзгайки най-тънката част на пръчката в пукнатината на вратата, опирам цялото си тяло в нея. Вратите се отварят с един сантиметър, но това е достатъчно, за да вкарам още от пръчката. Не ми отнема много време, за да я прокарам достатъчно далеч, за да мога да се промъкна през нея.
Гледам надолу в квадратна шахта, която минава хоризонтално. Асансьорите се движат по електромагнитна асансьорна система, вградена в стените на шахтата, които служат и като ръкохватки и опори за краката, ако корабът беше в нормалното си положение. Оставям щангата да падне надолу, след което хващам чантата с оборудването и я спускам колкото се може по-навътре в шахтата, след което я пускам. Тя се приземява с тъп трясък. Сега е мой ред. Окачвайки краката си през борда, поемам дълбоко въздух, след което се спускам надолу.
Краката ми докосват земята и съм в шахтата. Не мога да стоя изправен, затова пълзя, грабвам чантата и започвам пътя си нагоре към следващия етаж. Шахтата е гореща и пълна със застоял въздух, което затруднява дишането. Ако не бях толкова дехидратиран, съм сигурна, че щях да се потя с кофи. Това, че не се потя, не е добре.
Изкачвам се само на една палуба, така че не отнема много време. Хващам щангата и я вкарвам в процепа на вратата, след което я изкъртвам. От тази страна е много по-трудно, защото не мога да си осигуря добър ъгъл. Просто няма достатъчно място, но накрая успявам да я отворя. Лежа по гръб, задъхана, и се ослушвам дали работата ми не е предизвикала нежелано внимание. Нямам представа какво ще правя, ако е така. Разчитам на факта, че това е голямо парче от световния кораб и няма много пирати, които да го разчистват.
Удовлетворена най-сетне, че никой не идва да разследва моята суматоха, аз заставам на колене, след което измъквам глава през отворената врата. Оглеждам се наоколо и се ослушвам за някакви признаци на пирати, преди да избутам чантата с оборудването, след което се издърпвам след нея. Затаила дъх, докато пеперудите в стомаха ми бият, се ослушвам още веднъж за някакви звуци.
Никой не идва и нищо не чувам. Изправям се, за момент се ориентирам и се отправям към центъра за сигурност. Пристигам без инциденти и вратата се отваря. Влизам през нея и я затварям след себе си. Няма смисъл да показвам къде се намирам.
В центъра на помещението доминира масивно бюро с множество станции. Всяка от тях разполага със собствен набор от монитори и входове. Оттук се вижда целият кораб. Контролът на корабните системи също е тук. Трябва да се чудя как инженерите, които са помислили за всичко останало, не са помислили за това, че на борда ни се качват космически пирати. Това изглежда очевидна заплаха, поне в ретроспективен план.
Поклащам глава и отивам до един терминал. Кодът ми не работи, достъпът е отказан. По дяволите. Не бях разчитал на това, макар че трябваше да го направя. Аз съм пилот на изтребител, защо кодовете ми за сигурност да ми дават достъп до конзолите за сигурност?
– Томас! – Възкликвам.
Томаш беше инженер, той имаше достъп до всичко. Една вечер се напихме заедно и той сподели кода си с мен, защото му се стори смешно. Спомням си го, защото беше адски странно. Активирам терминала отново и той мига с готовност за парола.
– Помогни ми, Оби-Уан Кеноби. Ти си единствената ми надежда – казвам аз.
Екранът мига три пъти, след което влизам. Поклащам глава, докато се кикотя.
– Томаш, ти си фен.
Добре, сега да спася Шидан. Силно се надявам Силата да е с мен, защото ще ми трябва цялата помощ, която мога да получа.
Назад към част 18 Напред към част 20