Месец: юли 2023

***

Брайсън кимна, като не изглеждаше ни най-малко притеснен от думите на Грег.
– Разбирам.
– Не, не го разбираш. Ако го разбираше, нямаше да се изтъпанчиш тук като Божия дарба за киното – сякаш си важен. Щеше да пълзиш тук по корем, като шибан охлюв – изкрещя Грег, посочи към земята и им обърна гръб.
Хънтър повдигна вежди и прочисти гърлото си.
– Така че очевидно всички сме доста разстроени от случилото се снощи. Това е сериозен проблем. Проблем, който може би няма да успеем да преодолеем, затова свикахме тази спешна среща.
Кали седна и наля на всички чаши с вода.
– Вижте, това беше нещастна ситуация – каза Брайсън. Той погледна Дейл, докато го казваше, но Дейл не го потвърди. – Направих грешка и разбрах това, когато Скарлет ми обясни, че Дейл е бил в ролята на герой снощи.
Грег отново се извърна към него.
– Какво каза той? Какво каза току-що? – Грег посочи Брайсън. – Току-що каза, че е бил в роля? Дейл Нолан е шибан артист. Той не играе персонажи и не прави каквото си мислиш, че прави. Дейл Нолан е енигма. Той е като Пикасо, той е като Моцарт, той е един от най-великите актьори – наричали са го младия Брандо, Джеймс Дийн. А вие говорите за него, сякаш е някакъв отхвърлен от актьорската класа, който се разхожда наоколо и се нуждае от вашето съжаление. И има нужда да се намесвате в живота му. Как смееш?
Брайън се обърна към Хънтър и го погледна с думите:
– Този човек наистина ли е такъв?
– Слушай, Брайсън – каза Хънтър, – Грег е притеснен, че не разбираш йерархията. Той се опитва да обясни, че Дейл прави голяма услуга на всички нас, като участва в този филм, поема тази роля и се оставя да бъде обработен от режисьор, който работи за първи път.
Брайсън отвори уста, за да говори, и Скарлет усети, че каквото и да каже, няма да е добро. Тя бързо посегна под масата и стисна нежно крака му. Той се обърна към нея и тя го погледна. Просто се отпусни. Играй по техните правила.
Успокой се малко и може би, само може би, това ще отмине.
Брайсън въздъхна и Скарлет видя как раменете му леко се отпускат.
– Разбира се, че съм много благодарен за участието на Дейл – каза Брайсън. – И съжалявам, че го ударих. Видях, че опипва Скарлет, и аз…
– Чакай, какво? – Каза Хънтър.
Кали седна изправена на стола си.
– Да опипва Скарлет? – Очите ѝ се насочиха към Скарлет.
– За какво говори той?
Скарлет усети как бузите ѝ горят, когато всички я погледнаха. Тя скръсти ръце в скута си.
– Хм, това беше просто недоразумение.
– Разбира се, че беше – каза Грег – защото Дейл Нолан не опипва жени. И със сигурност не някой като нея. – Той погледна Скарлет и поклати глава, сякаш мисълта му беше нелепа. – Той може да има всяка жена, която пожелае, за Бога. Жените се хвърлят към него ден и нощ. Защо, онази вечер Хейдън Панетиер му се обаждаше и го молеше да дойде в хотелската ѝ стая, нали, Дейл?
Дейл вдигна поглед от телефона си за първи път.
– Спокойно, Грег – каза той. Погледна към Скарлет и ѝ кимна леко. – Тя е права.
Скарлет преглътна.
– Благодаря.
– Скарлет – каза Кали – защо не ни разкажеш какво се случи снощи?
Грег разкопча сакото си и седна, приличайки на петгодишно дете, което са изпратили в стаята му.
– Това е нелепо – промълви той.
Скарлет разказа своята версия на събитията, включително как Дейл я е докосвал, но тя е била наясно с неговата личност и не се е притеснила от нищо.
Но тя даде да се разбере, че Брайсън не е имал представа какво се случва, когато е дошъл да я защити.
Когато тя приключи да говори, Хънтър седна и се замисли.
– Добре, значи за първи път чувам за всичко това.
– Нито една от тези подробности няма значение – отвърна Грег.
– Защо не?
– Защото той е Дейл Нолан. Защото във вестниците няма такива глупости в нито една от историите. Никой няма да повярва на това момиче и на никого няма да му пука.
– Все пак това поставя нещата в различна светлина – каза Хънтър. – Това беше просто грешка.
Вената на челото на Грег отново пулсираше.
– Грешка? Удрянето на клиента ми е било грешка? Може би просто ще го отнесем до съда и ще видим какво ще кажат. А когато фалираме господин Тейлър и направим така, че да не може да бъде нает дори за чистене на тоалетни в Холивуд – тогава ще видим дали все още твърдиш, че това е било просто грешка. – Грег се изправи, като стисна зъби. – Хайде, Дейл. Нека да се махаме оттук.
Но Дейл не се изправи. Вместо това даде знак на Грег да седне обратно.
– Успокой се, човече. Издухваш се от това.
Грег отново седна, раздразнен, но временно притихнал.
Дейл погледна към Брайсън.
– Здравей, човече.
Брайсън му кимна несигурно в отговор.
– Здравей.
– Слушай, не приемай Грег твърде сериозно. Той е шибан питбул, а аз имам нужда от такива хора в тази болна индустрия.
Брайсън се усмихна мрачно, но не каза нищо.
– Но понякога може да стигне твърде далеч. – Дейл си пое дълбоко дъх и прибра телефона си, като отметна малко шапката на главата си, за да може Скарлет да вижда очите му. Дейл извъртя врат и въздъхна, сякаш се замисляше. Напрежението в стаята беше осезаемо, тъй като всички чакаха да видят какво ще каже Дейл.
Накрая Дейл се усмихна широко.
– Мисля, че имаш топки, човече. – Засмя се той. – Искам да кажа, че това беше диво, когато ме удари. Хареса ми. Ебати любовта! – Той се изправи и протегна ръка.
Брайсън се изправи, също протегна ръка и двамата се ръкуваха.
– Съжалявам, че те ударих.
– Ей, вестниците смятат, че съм ти набил задника, така че репутацията ми все още е добра. И ми харесва, че си се изправил срещу мен – каза Дейл, когато спряха да се ръкуват. – Имам нужда от режисьор, който може да се изправи срещу мен.
– Тогава защо е всичко това? – Попита Брайсън. – Защо не можа да отзовеш кучетата? Защо е тази среща?
Дейл сви рамене.
– Съжалявам, но трябваше да съм сигурен. Исках да сложа малко натиск върху теб и да видя как ще издържиш.
Брайсън поклати глава, очевидно не разбирайки методите на Дейл.
– Това е само началото – каза Дейл на Брайсън. Той се засмя. – Това е лесната част. – Той отново смъкна шапката си върху очите и тръгна към вратата. – Ще разбереш това не след дълго. Ще се видим отново много скоро.
Грег поклати глава, очевидно бесен от току-що случилото се.
– Все още мисля, че режисьора ви е бомба със закъснител. Но ако Дейл е съгласен с него, тогава засега… продължаваме напред. – Той излезе, без да подаде ръка на никого и без да каже нито дума повече.
Всички въздъхнаха с облекчение, докато си тръгваше.
Хънтър погледна Брайсън и направи физиономия.
– Ти се измъкна само с цената на зъби. Дори по-малко, ако трябва да съм напълно откровен.
Брайсън се ухили.
– Важното е, че се измъкнахме.
– Да, засега – каза Хънтър. – Тези актьори могат да бъдат много темпераментни и имат крехко его. Ти го удари насред клуба. Възможно е той все още да таи някаква неприязън към теб заради това и тя да излезе наяве по време на снимките на филма.
– Сега не мога да направя нищо по въпроса.
Хънтър сви рамене.
– Предполагам, че не. Вече си направил достатъчно, за да ти стигне за цял живот.
– Слушай, съжалявам, че ви създадох проблеми. Не така исках да се развият нещата.
Кали се наведе напред.
– Знаем това.
Хънтър я погледна с раздразнено изражение.
– Той наистина се прецака, Кали. Не можем просто да му дадем пропуск.
– Той защитаваше Скарлет.
– В Холивуд нещата не се решават така.
– А? Какво щеше да направиш, ако аз бях тази, която Дейл Нолан опипваше в онзи клуб?
Челюстта на Хънтър се сви.
– Знаеш какво щях да направя.
Кали се усмихна.
– Точно така.
Хънтър издиша, въртейки очи.
– Добре. Нека просто да оставим този нещастен инцидент зад гърба си.
– Значи все още имаме работа? – Каза Скарлет.
Хънтър и Кали се засмяха.
– Да – каза Кали. – Обещаваме, че все още имате работа.
– А сега как вървят тези преработки? – Попита Хънтър Брайсън.
Брайсън се поколеба. Беше кратко, но Скарлет видя как по лицето му се появиха линии на притеснение, преди да се усмихне непринудено.
– Добре. Наистина добре.
– Добре.
Телефонът на Кали започна да звъни.
– По дяволите. Това е текст от Шон. Съвсем забравих, че днес трябва да се срещнем с него и Лидия за обяд.
Хънтър се облегна назад на стола си.
– Не. Не. Не днес, бебе.
– Скъпи, трябва да го направим. Обещах му.
– Господи – промълви той. – Скарлет, Брайсън, ще дойдете ли?
Брайсън се изправи.
– Иска ми се, но тези преработки няма да се направят сами.
– Скарлет, трябва да дойдеш – каза ѝ Хънтър.
– О, не знам… – Тя искаше да има възможност да поговори с Брайсън за всичко, което се беше случило, но той не изглеждаше много заинтересован да се мотае наоколо. Вече почти беше излязъл през вратата.
– Хайде. Не можеш да откажеш безплатна храна. Това ще бъде огромна услуга за мен.
Тя погледна към Хънтър и Кали, докато Кали затваряше телефона.
– Идваш. – Каза ѝ Кали.
Скарлет се опита да бъде щастлива. Обикновено би била във възторг, ако я включат в нещо подобно, но не и днес. Установи, че вместо това иска да бъде с Брайсън, да говори с него, да чуе какво мисли.
Чувствата ѝ бяха объркващи и малко плашещи. Когато за пръв път срещна Брайсън, впечатлението ѝ беше, че той е просто незрял спортист с известен сексапил. Откакто бяха започнали да прекарват повече време заедно, се очертаваше различна картина. Той имаше повече пластове, повече измерения, отколкото тя му беше признала. Начинът, по който се беше застъпил за нея с риск да загуби работата си, беше шокиращ.
Скарлет осъзна, че иска да поговори с него сега, отново само двамата насаме.
Но той си тръгваше и я болеше, че изглежда не му пукаше, че ще я остави зад себе си. Той махна с ръка и каза на всички да си изкарат чудесно обяда и че скоро ще се обади на Скарлет, за да планират работата през следващите дни.
Когато той си тръгна, Кали и Хънтър започнаха да обсъждат предстоящия обяд, от който и двамата очевидно се страхуваха.
– Мисля, че предпочитам да ме прострелят отново, отколкото да обядвам с брат ти и Лидия. – Каза Хънтър.
Той се надигна от стола си, малко сковано, забеляза Скарлет. Явно все още страдаше от последиците от нападението, което беше преживял.
– Дори не се шегувай за това – каза му Кали.
– Това не е шега.
– Хънтър, моля те. – Тя хвана ръката му и го погледна в очите.
Той и отвърна с поглед и тогава двамата споделиха любовна целувка. Това беше интимен момент, който накара Скарлет да се почувства определено неудобно по ред причини.
Изведнъж тя отново си помисли за Брайсън и за неговите устни – представи си как се притискат в нейните.
Чудеше се дали просто не се чувстваше неудобно, че е сама, че трябва сама да си проправя път в света. Може би просто търсеше следващото нещо, следващия мъж, върху когото да се съсредоточи, за да не и се налага да се занимава с живота си.
Какво друго би могло да бъде?
Брайсън беше просто разсейване, симпатичен мъж, с когото работеше, нищо повече и нищо по-малко.

Назад към част 3                                                              Напред към част 5

ЕЛИС

Влязох в общежитията с Юджийн, който все още беше в ръцете ми, и започнах да се качвам по стълбите.
– Ще те заведа в стаята ти – казах успокоително, докато той се притискаше към гърдите ми.
Той изпищя щастливо и аз не можех да не се усмихна леко в отговор.
– Можеш ли да изпищиш отново, когато стигнем до твоя етаж? – Попитах, докато продължавах да се изкачвам. Нямах представа къде е стаята му.
Когато стигнахме до деветия етаж, Юджийн започна да пищи и аз се отклоних от стълбите. Поставих го на пода и той се втурна по коридора, преди да влезе в една от стаите, която се отвори при докосването на лапата му.
Облегнах се на стената, дъвчейки парче черешова дъвка, докато го чаках, предполагайки, че ще се върне, за да ми благодари и да се обясни. С напредването на минутите започнах да се чудя дали това е така и се пресегнах да почукам на вратата.
– Юджийн? – Извиках, когато никой не отговори. – Ако не излезеш тук и не предложиш обяснение, ще трябва да кажа на Леон, че е бил прав. И следващия път няма да го спра.
Стиснах устни, докато го изчаквах, чудейки се дали имам предвид тази заплаха.
Чувствах се зле, че съм сдъвкала Леон толкова силно, когато той сякаш се опитваше да ме защити, но бях шокирана да го видя да се държи толкова жестоко. Особено при факта, че гневът му беше насочен към Юджийн. Човекът се беше превърнал в плъх, по дяволите. Магията му беше доста безсилна, а отношението му беше толкова нефейско, колкото можеше да бъде. Подобни дребни издевателства изглеждаха под достойнството на Леон. Освен ако не го бях преценила напълно погрешно.
Вратата се отвори и Юджийн ме погледна притеснено. Беше се облякъл с дънки и бяла тениска, които всъщност само привличаха повече внимание към снежно бялата му кожа. Беше малко по-нисък от мен, а бялата му коса стърчеше във всички посоки.
– Какво, не си изказал никаква благодарност? – Попитах, като повдигнах вежда.
– О, хм, да – изпищя той. – Благодаря ти. За това, че се намеси така.
– Сигурно не трябваше да го правя наистина – коментирах аз. – В крайна сметка това беше фея срещу фея. Но мисля, че всички знаем, че той те беше победил до момента, в който се намесих, така че предполагам, че това няма значение.
Юджийн кимна и сведе очи към обувките си.
– Така че, помогни ми тук, Юджийн – подканих го аз. – Ти преследваш ли ме или какво?
Протегнах разписанието, което Леон ми беше дал и в което бяха отбелязани всичките ми навици и ми се даваше дяволски добра причина да ги променя.
– Е… госпожа Найтшейд смята, че имам склонност към преследване – призна той. – Но не е така, както каза Леон. Не е защото се опитвам да… че мисля, че може би искаш… или че съм искал да те помоля… – Той започна да жестикулира напред-назад между мен и него и аз трябваше да се боря усилено, за да не се отдръпна.
– Не се обиждай, Юджийн, но ех. И добре. Защото в момента си имам пълни ръце с много задници и не искам да добавям към тази смес един тиберийски плъх-шифтър. И така, прав ли беше Леон, когато каза, че искаш да бъдеш мой Източник?
Юджийн се изчерви ярко и кимна.
– Всъщност съм доста силен и си помислих, че може би ще се получи и за двама ни.
Той прехапа долната си устна между зъбите и наклони глава настрани в знак на предложение.
Погледът ми се стрелна към пулса му и отново се отдалечих пренебрежително.
– Благодаря, но всъщност вече съм заключила двама Източници за себе си и те са значително по-могъщи от теб. Така че тази сделка, която ми предлагаш, всъщност няма да ми донесе никаква полза. Освен това, ако си толкова могъщ, защо си в дъното на класацията?
– Еми, аз се притеснявам и това ми създава безпокойство от представянето.
– Не ми трябват подробности от сексуалния ти живот – пошегувах се аз.
Лицето му пребледня, после се изчерви и той мигаше прекалено често, за да е нормално.
– Не съм… Не исках да кажа… Никога не съм… – Устата на Юджийн се разтвори, сякаш не искаше да каже това, и аз прехапах устни, за да не се разсмея на нервността му, защото бях почти сигурна, че това няма да помогне на проблемите му със самочувствието.
– Няма от какво да се срамуваш. Съхраняването на себе си е нещо хубаво – казах сериозно. И наистина вярвах в това. Тоест, очевидно не го бях направила, но донякъде се възхищавах на хората, които го правеха. Да израсна заобиколена от секс по начина, по който бях израснала, означаваше, че това е доста малко вероятно за мен, но ми харесваше идеята, че това означава повече с някой важен човек.
– Всъщност се нареждам в първата четвърт на училището по сила – измърмори Юджийн, като явно не искаше да обсъжда девствеността си.
Вдигнах вежда, изненадана от това.
– Тогава наистина трябва да работиш по-усилено върху овладяването на тази глупост. Тогава няма да имаш нужда някой да се грижи за теб, ще можеш да го правиш сам. – Вдигнах му ръка, като възнамерявах да си тръгна.
В очите му нахлу паника и той направи крачка напред, когато започнах да отстъпвам, протягайки ръка, за да ме хване.
– Защо просто не опиташ? – Настоя той, тонът му беше отчаян. – Може би ще предпочетеш вкуса, който имам!
Засмях се, като го отблъснах.
– Райдър Драконис има вкус на шибан екстаз, разбит в сладолед, а Данте Оскура е като да изпиеш чист изстрел от мълния, който искри живот във всеки сантиметър от плътта ми. Няма по-хубаво от това – уверих го аз. – И нямам време да тичам наоколо, за да защитавам Източник, който се забърква в толкова нещастия, колкото ти.
Долната устна на Юджийн потрепери и аз въздъхнах, тъй като в мен набъбна малко съжаление. Сигурно бях мекошава, но не ми харесваше да знам, че е нещастен, и просто да го оставя така.
– Слушай, защо не дойдеш да седнеш с мен и Лайни в почивката понякога? – Предложих. – Ако хората видят, че имаш влиятелни приятели, може би ще те оставят по-често сам. Тогава ще можеш да поработиш и върху овладяването на силата си и да се защитаваш по-добре.
– Наистина? – Попита той с надежда, толкова проклета надежда, че бях почти сигурна, че оттук нататък щеше да виси с нас всеки шибан ден.
– Разбира се – съгласих се бързо. – Вероятно сега трябва да отида да намеря Леон, да се уверя, че все още не планира да те изяде.
Очите на Юджийн се разшириха при това и аз се усмихнах, докато се отдалечавах от него.
– Ще се видим по-късно, най-добра приятелко! – Извика той.
Майната му. Щях да съжалявам за това предложение.
Погледнах през прозореца в края на коридора, стискайки устни към тъмното небе.
Ако бях Лъв-преобръщач в гадно настроение, къде щях да отида?
Слънцето не грееше, така че това до голяма степен изключваше територията на училището. Освен това беше гол, когато го видях за последен път, така че вероятно трябваше да си намери чисти дрехи. А когато Леон не беше зает, обикновено дремеше, така че бях сигурна, че стаята му е добър вариант.
Насочих се към стълбището и се затичах нагоре към последния етаж. Захвърлих чантата си в стаята и погледнах оскъдния си запас от вещи, чудейки се дали да не му предложа някакъв подарък в знак на извинение. Беше ме шокирал с избухването си, но се оказа, че Юджийн наистина ме е преследвал, така че вероятно дължах на Леон благодарност за това, че го разкри. По дяволите, с всички съмнителни глупости, с които се занимавах в това училище, вероятно скоро щях да си създам врагове, ако вече не съм го направила, и някой, който да ми пази гърба, можеше да е това, от което имах нужда.
Въздъхнах, тъй като не успях да открия нищо, което би било подходящо за подарък, и се усмихнах на себе си, когато измислих нещо още по-добро.
Затворих вратата и се отправих към далечния край на коридора, където се намираше стаята на Леон. Когато се приближих до вратата, до мен достигнаха звуците на много момичета, които си говореха с успокояващ тон. Звукът на шума беше труден за различаване, но изглежда идваше от стаята на Леон.
Намръщих се, чудейки се дали Саша и Ейми нямат приятелки на гости, и едва не тръгнах обратно, но предположих, че може би знаят къде е Леон, дори и той да не е тук.
Протегнах ръка, за да почукам на вратата, и тя се отвори, преди кокалчетата ми да ударят дървото за втори път.
Изправих се лице в лице с красиво червенокосо момиче, което не познавах, и очите ѝ светнаха, когато ме забеляза.
– Страхотно! Можеш да донесеш селекцията от сирена – каза тя ентусиазирано.
– Нищо прекалено миризливо! – Гласът на Леон идваше отнякъде от стаята, но не го виждах отвъд тълпата момичета, която изпълваше пространството.
Червенокосата се обърна встрани от мен, докато грабваше гроздова чепка и си пробиваше път в тълпата.
Момичетата шушукаха и гукаха с тихи гласчета. Една от тях сякаш пееше приспивна песен и всички се бяха скупчили около койката в долния десен ъгъл на стаята, като ми препречваха пътя към нея.
Любопитството ми надделя и се придвижих по-навътре в стаята, като се опитвах да разбера какво става.
– Бедното бебе – изръмжа едно от момичетата.
– Животът понякога е толкова несправедлив – промърмори друго.
Преместих се между тях, като ги побутнах настрани, за да мога да видя около какво са се събрали. Или по-скоро кой.
Помълчах, когато видях Леон, разпънат на долното легло като морска звезда. Беше облечен само с анцуг, но имаше и розова маска за очи с къдрички, за да блокира светлината. Момичетата бяха натъпкани на всяко свободно място около него. Четири от тях масажираха ръцете и краката му, като втриваха в кожата му овлажняващ крем с аромат на ванилия. Друга разтриваше раменете му, а пълните ѝ устни се бяха превърнали в жалка гримаса, докато се опитваше да облекчи напрежението в мускулите му.
Червенокосата, която ме беше пуснала да вляза, сега белеше гроздето, докато седеше на пода до друго момиче, което подаваше прясно обеленото грозде директно в устата на Леон.
Огледах другите момичета и повдигнах вежди, когато забелязах три от тях, скупчени около бюрото му, да пишат есетата му за седмицата. Още две подреждаха гардероба му, а друга се беше качила на обичайното му горно легло и надуваше възглавницата му толкова много, че си представих, че докато се отправи нагоре да спи, тя щеше да е дебела колкото четири възглавници, взети заедно.
Раздвижване на вратата привлече вниманието ми към още пет момичета, които пристигаха с ръце, пълни с чипс, бира, плодове, сирена, които бях натоварена да донеса, шоколадови блокчета и дори двуетажна шоколадова торта.
– Ще рискувам да предположа, че тогава няма да има нужда от мен – казах на висок глас, само за да знае Леон, че съм дошла. – Но когато свършиш… по дяволите, дори не знам как да нарека тази лудост, но когато приключиш с нея, ела да ме намериш и аз може би ще ти се извиня.
Обърнах се и се опитах да се измъкна обратно от „Минди“, но спрях, когато се чу гласът на Леон.
– Елис? – Попита той.
Обърнах се, когато той издърпа ръката си от момичето, което я масажираше, и вдигна маската за очи достатъчно високо, за да мога да видя едно от златните му очи.
– Да – казах аз и се почувствах малко неловко, когато всички Минди се обърнаха да ме погледнат. – Но това може да почака. – Не знаех адски много за неговия Орден, но този странен ритуал, на който сякаш бях попаднала, определено можеше да има приоритет пред нашия разговор.
– Чакай! – Леон седна и свали изцяло маската за очи, като я захвърли далеч от себе си. Три Минди се втурнаха да я хванат и успялата се усмихна, сякаш току-що беше спечелила някаква ценна награда.
– Мислех, че си ми ядосана? – Попита Леон, поклащайки глава по начин, който беше толкова дяволски сладък, че не можех да не се усмихна.
– Бях. Е, донякъде все още съм. Току-що се нахвърли върху това бедно дете. Но аз говорих с него и той призна, че ме е преследвал, така че… виж, това наистина не е важно. Щях да ти предложа да направя нещо за теб, за да компенсирам това, че се ядосах, но изглежда, че тук имаш почти всичко, което можеш да си пожелаеш, освен чистачка на задници, а аз не съм съгласна на тази работа.
– Мога да го направя – предложи веднага Минди и аз и се намръщих. Ех. Граници, Минди.
– Щеше да направиш нещо за мен? – Попита с любопитство Леон.
Извъртях очи.
– Няма значение. – Подхвърлих му махване и се отправих към вратата.
– Оставете ни на мира, Минди – каза Леон, а аз изтръпнах, когато се появи малка глутница.
– Аз тръгнах първа! – Извика триумфално едно момиче, което стигна до коридора преди останалите.
– Ами аз бях втора! – Извика друго и аз ги зяпнах, докато те бързаха да се отдалечат възможно най-бързо, а вратата се затвори зад последната, която излезе.
Беше странно тихо след Минди и аз се преместих неловко, когато останах да стоя пред Леон.
– И така, ти казваше… – Попита с надежда Леон.
Стиснах устни, докато го гледах. Бях дошла да се извиня, но и той трябваше да се извини. Начинът, по който се беше обърнал към Юджийн, беше неподходящ.
– Исках да кажа, че съжалявам, че съм била толкова строга към теб – признах аз. – Но поддържам мнението си, че си отишъл твърде далеч.
– Знам – въздъхна той, изправи се на крака и бавно се приближи до мен.
Наклоних глава назад, за да го погледна, докато той правеше премерени крачки към мен.
– Наистина?
– Да… това е моят орден. Ние сме супер спокойни, обичаме да се разхлаждаме и просто да живеем спокойно през деветдесет и девет процента от времето. Но започнем ли да ловуваме, просто се пречупваме. – Той сви рамене. – Не се случва много често, но ако се загубя, ставам пълен лъв.
– По-скоро пълен задник – подиграх се аз.
– Чувствах се като чувал с лайна, че те разстроих и прецаках всичко – призна той, докато спря на няколко сантиметра от мен и топлината на елемента му ме обля. – Когато се върнах тук, Минди забеляза, че се чувствам потиснат, и се обади на прайда ми да дойде да ме развесели. Те са в син код.
Изхвръкнах от смях.
– Значи, ако нещата не вървят по твоя път, трябва да се утешаваш с разтриване на краката и хранене от ръка?
– Да – съгласи се той. – Обикновено това действа. Но този път нищо не ме накара да се почувствам по-добре, докато не чух гласа ти.
– Твърде много се интересуваш от мнението ми за теб – подразних го аз.
– Така е – съгласи се той. – Тогава простено ли ми е?
– Ще оставиш ли Юджийн на мира? – Уточних.
– Разбира се. Това момче не е заплаха за мен. Но няма да се примиря с това, че се крие в храстите, за да се самозадоволява над теб.
– Ех. Не искам този мисловен образ, благодаря. И не мисля, че трябва да се притесняваш, казах му, че нямам нужда от друг Източник, но казах, че може да се среща с мен понякога, ако иска, така че мисля, че сега или ще се приближи до мен публично, или изобщо няма да се приближи.
– Добре. – Леон протегна ръка, за да прибере един кичур от косата ми зад ухото, и аз не можех да не му се усмихна.
– Така че предполагам, че идеята ми да направя нещо хубаво за теб е била доста безсмислена тогава – казах, оглеждайки стаята му, която сега беше напълно чиста и подредена. Храната и напитките, които бяха събрани за него, бяха сложени на бюрото му. Накратко, нямаше нито едно възможно нещо, което да е нужно да се направи за него.
Леон сви едно рамо, след което в очите му блесна някаква идея.
– Ами… може би има едно нещо, което би могла да направиш за мен и което Минди не прави – започна той колебливо.
– Какво? – Попитах. Чудех се дали не иска да поиска някаква сексуална услуга. Това нямаше да се случи, ако го беше направил. Освен това бях видяла начина, по който го гледаха Минди, и знаех, че биха били повече от готови да направят такова нещо за него, ако той поиска. Червата ми се изкривиха неприятно при тази идея и почти го попитах дали чука някоя от тях, но не бях сигурна дали искам да чуя отговора.
Той изглеждаше нервен, докато продължаваше, и интересът ми се засили.
– Можеш… може би… да ми срешеш косата.
Избухнах в смях.
– Какво? Защо Минди не иска да ти сресва косата?
В гърдите на Леон се разнесе тихо ръмжене.
– Защото това е голяма работа в моя орден – обясни той, а в погледа му се появи нотка на уязвимост. – Мъжките Лъвове не позволяват на всеки да лапа гривата им. Всъщност никога досега не съм искал момиче да го прави.
– Наистина? – Попитах, чувствайки се странно поласкан от странната молба.
– Не е нужно – каза той бързо, сякаш не беше сигурен, че трябва да го каже.
– Наистина ли искаш да го направя? – Попитах.
Бавна усмивка се отскубна от устните на Леон, а очите му потъмняха от желание.
– Да, малко чудовище, мисля, че искам.
– Добре – съгласих се аз, чувствайки, че всъщност казвам „да“ на нещо много по-важно от това да му среша косата.
Усмивката на Леон се разшири и той хвана ръката ми, дърпайки ме след себе си, докато се качваше на койката си. Той включи телевизора, който висеше на стената в подножието му, и пусна FaeFlix, като пусна филм, без да обръща особено внимание на това, което беше избрал.
Разположих суперпухкавите му възглавници зад себе си до главата на леглото му, докато седях, а Леон ме погледна сериозно, докато ми подаваше четка за коса.
– Сигурен ли си за това, Лео? – Попитах, защото започнах да се чувствам като наистина голяма работа и не бях сигурна защо, но пеперуди се въртяха в стомаха ми.
– Да. Ако си сигурна?
Наведох се напред и нежно докоснах устните си до неговите. В гърдите му се чу дълбоко ръмжене, почти като мъркане.
– Хайде тогава – подканих го, като се облегнах назад и кръстосах краката си, за да може той да сложи глава в скута ми.
Леон се обърна и легна, главата му кацна между бедрата ми, а аз измъкнах дългата му златиста коса изпод него.
Поставих четката върху скалпа му и внимателно я прокарах по цялата дължина на косата му. Леон затвори очи и изстена от удоволствие, а аз се усмихнах на себе си, докато повтарях процеса.
Всеки път, когато прокарвах четката през косата му, гърбът му се извиваше леко и той се наместваше в скута ми, като от него се чуваше дълбоко мъркане.
– При звездите, нямаш представа колко шибано хубаво е това усещане – изстена той, докато продължавах.
– Шшш – подразних го аз. – Опитвам се да гледам филма.
Макар че, честно казано, погледът ми беше вперен в него, докато лежеше пред мен, и попивах удоволствието, което му доставяше всеки удар на четката, сякаш беше мое собствено.
– Добре – промърмори той. – Всичко, което искаш. Стига да не спираш скоро.
Прехапах устните си, докато отново прокарвах четката през косата му. Вероятно трябваше да протестирам срещу това да го правя още дълго, но по някаква странна причина наистина ми харесваше да го правя и бях съвсем щастлива да остана тук до края на вечерта, ако той искаше.

Назад към част 26                                                           Напред към част 28

Глава 11

Наксос отново опипа земята, преди да издаде звук, подобен на бичо ръмжене, съчетано с човешки рев. Тълпата се развесели, когато го чу, и Фанес се усмихна.
– Нека състезанието започне!
Наксос напада Иън с пълна скорост. Иън не помръдна. Ноктите ми се впиха в бедрата, докато тъмнината ми се блъскаше в кожата, искайки да се освободи.
Удържах го с всички сили, като тихо крещях:
– Движи се, по дяволите, движи се! – На Иън.
Той не го направи.
Копитата на Наксос изриваха парчета земя, докато той тичаше по-бързо. Той наведе глава, насочвайки смъртоносните си остри рога към средата на тялото на Иън. Ноктите ми се забиха по-силно и усетих как се надига писък. Защо Иън не помръдваше? Защо? Тези рога щяха да го разкъсат…
Иън скочи високо точно преди рогата на Наксос да се впият в него. Минотавърът се затича под него и изрева, като осъзна, че е бил измамен. Наксос се опита да замахне, но Иън използва с пълна сила низходящата си инерция и изстреля ритник с два крака право в задните части на Наксос.
Минотавърът се просна напред с лице напред, а рогата му се забиха дълбоко в земята. Внезапното съпротивление на рогата му срещу далеч по-тежкото му тяло, което все още се движеше напред с пълна скорост, даде брутални резултати. Трясъкът!, когато вратът на Наксос се счупи и тялото му се преметна над главата му, беше достатъчно силен, за да стигне до мен.
– Да! – Изкрещях.
Иън чу това и се усмихна, поздравявайки ме отново. След това изтича до мястото, където Наксос беше оставил щафетата, взе я и затича обратно към края на пистата.
Докато Иън вземе диска, вратът на Наксос беше заздравял и тялото му вече не беше гротескно прегънато накриво. Той се изправи, поклати глава, сякаш проверяваше дали вече е на правилната страна, а след това се загледа в Иън, докато от ноздрите му излизаше буквално пара.
– Той разгневи Наксос. – Фанес прозвуча почти изненадан. – Никога досега не съм виждал Наксос разгневен. Нещата са на път да станат много кървави.
Иън погледна надолу по полето към линията, която маркираше необходимото разстояние за хвърляне. След това се завъртя в кръг, набирайки инерция, сякаш в момента нямаше разярен минотавър, който да се втурне по арената към него.
– Два пъти няма да му се размине този трик със скачането – каза Фанес, като се наведе напред в очакване.
Бях грабнала тежката златна чаша за вино, която Елена ми беше оставила, и я вдигнах, преди да се спра. Не, не можех да я ударя по главата на Фанес, колкото и да ми се искаше. Освен това винената чаша не беше достатъчно голяма. Киликсът щеше да има много по-голям шанс да разцепи черепа на Фанес.
Елена напълни чашата ми, правейки предположението, че съм я вдигнал в безмълвна команда за вино. Поставих я, без да откъсвам поглед от Иън, когато той се завъртя за втори път. Наксос вече беше толкова близо, че Иън би трябвало да усеща дъха от яростните мехове на минотавъра. Защо само продължаваше да се върти?
– Скочи! Бягай! Или се бий! – Изкрещях тихо.
Иън пусна диска точно когато Наксос се вряза в него.
Рога разкъсаха средната част на тялото на Иън. Кръв и по-големи парчета вътрешности полетяха, докато Наксос клатеше глава, приличайки повече на голяма бяла акула, отколкото на митичен хибрид между бик и човек. Иън се вкопчи в Наксос, опитвайки се да получи достатъчно лост, за да се освободи, но минотавърът заби Иън в земята с отмъстителен рев.
Около главата на Наксос се изсипа дъжд от багри и мръсотия. Беше използвал такава сила, че сега от двете страни на главата на Минотавъра се виждаха само ръцете и краката на Иън. Останалата част от тялото на Иън беше в дупката, която Наксос беше направил с ужасяващия удар.
В периферното си зрение видях как дискът пронизва основата на трибуните в противоположния край на игрището, далеч след линията на измерване. Не че сега това имаше значение.
От дупката около Наксос се издигаше още кръв. Силата ми се притискаше към кожата ми, сякаш беше живо същество, което се опитваше да избяга.
Щях да убия Наксос. Щях да го разкъсам крайник по крайник, а след това да заповядам на ледените късове да осеят кървящия му труп…
Фанес ме хвана за ръката. Не знаех дали стоя, но силното му дръпване ме придърпа обратно надолу.
– Не можеш да се намесваш – каза той с настоятелен тон. – Само ще изгубиш излишно живота си. Нека умре с чест, а не да живее достатъчно дълго, за да види, че е осъдил и теб.
О, това нямаше да се случи. Майната му на по-естествените ми сили над водата и леда. Щях да изтръгна душите на Фанес и Наксос като ужасяващото същество, което наистина бях…
Наксос отлетя назад, приземявайки се по задник на повече от четири метра разстояние. Иън скочи след него, бронята на раменете му бе опръскана в червено от собствените му вътрешности, докато останалата част от туниката му бе разкъсана.
Ръката на Фанес падна от ръката ми.
– Как? – Прошепна той.
Не ме интересуваше как. Хванах пейката си, ликуването ме прониза, докато не се почувствах пияна от него.
Наксос бързо се съвзе и отново нападна Иън. Иън отскочи встрани, но замахна с юмрук. Той се приземи в центъра между очите на Наксос и размаза лицето на минотавъра. Наксос се замая, сякаш беше прострелян.
Скочих на крака. Наксос се запъти напред. Иън се завъртя и изрита краката на Наксос под себе си, след което нанесе брутален удар с лакът в задната част на главата на Наксос. Минотавърът падна, а Иън се нахвърли върху него, като използва рогата на Наксос, за да го удари с камшичен удар по главата, докато вратът му се счупи.
Наксос онемя. Навсякъде по арената се чуха въздишки, когато Иън сграбчи глезените на Наксос и се изправи на крака. След това, с натежали мускули на гърба, Иън преметна Наксос над главата си, сякаш огромният Минотавър не беше нищо повече от чувал със зърно.
Въздишките се превърнаха в зашеметяваща тишина, когато Иън удари Минотавъра в земята, използвайки отново огромните размери на Наксос срещу него. Наксос изрева, когато от огромния удар се счупиха множество кости. Ако се намираха на бетон, а не на земя, черепът на Минотавъра щеше да се пръсне.
Наксос се опита да се надигне, но само за да бъде ударен отново, по-силно. Останалата броня на Иън полетя от раменете му, докато той продължаваше да стоварва Минотавъра върху главата си, само за да го блъсне, преди да повтори жестокото наказание. Невероятното усилие би трябвало да забави Иън, но учудващо, той сякаш набираше скорост.
Бях толкова хипнотизирана, че ми трябваше секунда, за да забележа странната зигзагообразна линия, която минаваше по гърба на Иън. Отначало си помислих, че тъмночервената маркировка е просто още кръв. Но тази маркировка имаше остри ъгли, за разлика от капките и размазаните петна от удара на Наксос, а освен това беше и малко по-тъмна.
Белег, бих си помислила при някой друг. Само че вампирите не можеха да получават нови белези, а Иън не беше имал този преди.
– Как го прави? – Прошепна Фанес. – Как?
Не бях сигурна. Да, Иън беше майстор вампир, а майсторите вампири можеха да хвърлят кола, ако искаха. Но можеха да го направят само два или три пъти и то само ако бяха стари, мощни Майстори вампири. Наксос трябваше да тежи повече от „Шевролет Субурбан“, а тук Иън го мяташе от страна на страна, сякаш Минотавърът беше торба с ледени кубчета, които трябваше да бъдат разбити.
После Иън пусна един от краката на Наксос, за да хване ръката му. Минотавърът се опита да го изкорми с рогата си, но не можеше да го достигне. Гърбът му и още няколко кости сигурно бяха твърде силно счупени. Със свирепа усмивка Иън започна да се върти в кръг с Наксос все още в хватката си.
Какво щеше да направи? Да хвърли Минотавъра през полето, както беше хвърлил диска? Това нямаше да го спре за дълго!
Иън се завъртя по-бързо. Скоро вече не можех да ги различа като отделни личности. Виждах само тъмно петно на фона на бледо, което се въртеше, докато не се замайваше от гледане. Иън се готвеше за нещо повече от това да хвърли Минотавъра на полето. Можех да го усетя в силата, която сега бликаше от Иън като изригващ вулкан, шокирайки ме с интензивността си.
Никога досега не се беше чувствал така. Дори не знаех, че може. Какво се случваше?
Иън рязко спря да се върти и нещо тъмно се изстреля право във въздуха. Тълпата скочи на крака, а ревът ѝ накара стадиона да се разтресе, когато разбра какво е това. Аз също го осъзнах, но за разлика от тях не помръднах.
Фанес също се изправи, а шокът обзе чертите му, докато гледаше как Наксос се изстрелва в небето, сякаш е изстрелян от най-голямото оръдие на света. Скоро Наксос изчезна, оставяйки само дупка в облаците, през която тялото му се бе взривило.
Мускулите на Иън все още бяха настръхнали от невероятната сила, с която бе изхвърлил Минотавъра толкова високо, че Наксос се бе изгубил от поглед. След това Иън свали и последната броня от раменете си, оставяйки само няколко разкъсани парчета дрехи и онзи странен, нов белег върху горната част на тялото си. Накрая се обърна, като ми хвърли усмивка, която разтърси Фанес от мълчаливото му недоверие.
– Не би могъл да се справи само със силата си – каза Фанес, заобикаляйки ме. – Никой вампир не би могъл! Ако не е магия, как тогава го е направил?
Не знаех, но нямах намерение да го казвам.
– Сам видя – казах с твърд глас, който опровергаваше объркването ми. – Той го хвърли. Никаква магия, никакви трикове. Само сурова сила.
Сила, която не би трябвало да е възможна. Да, Иън винаги е бил необичайно силен и бърз, дори и преди допълнителната му сила от поглъщането на същността на Дагон, когато беше хванат в капана на демона. Но Фанес беше прав; това не беше по силите на един вампир, дори на майстор-вампир, който е абсорбирал демонски сили. По дяволите, това беше отвъд моите способности, а аз можех да правя направо чудовищни неща, когато оставях другата си половина да властва свободно.
Друг оглушителен възглас върна вниманието ми към Иън, който сега взе лъка на Наксос. Той огъна бронзовата дъга, изряза единичната стрела и я насочи към последната мишена, която все още се поклащаше от турбуленцията, останала след излизането на Наксос.
Погледнах нагоре. Не, Наксос все още не беше паднал надолу. Колко далеч го беше хвърлил Иън? Пет километра право нагоре? Десет?
Фанес сви рамене с примирение, когато Иън насочи стрелата към кръглия червен нар, висящ от най-горната греда на стадиона. Заля ме радост и облекчение. След още няколко секунди всичко щеше да приключи. Иън нямаше да пропусне. Той можеше да направи този изстрел и в лош ден, а както беше доказал, в момента имаше точно обратното на лош ден.
Иън изтегли стрелата назад, докато тетивата не се издърпаха по-далеч… и замахна надясно, като се прицели в мен, вместо в увисналия плод. Имах миг, за да се шокирам, преди в гърба ми да избухне агония.
Следващото нещо, което видях, беше долната част на каменната пейка, последвана от близък план на сандалите на Фанес. Отгоре чух Фанес да крещи, но не можех да разбера какво казва. Защо изведнъж прозвуча толкова далечно? Защо не можех да помръдна? А болката, богове, каква беше тази болка…?
– Не я докосвай!
Гласът на Иън се чупеше като камшик. След това лицето му, точно до моето, веждите му бяха така плътно събрани, че приличаха на тъмна прорезна черта над блестящите му зелени очи.
– Не мърдай – каза той, притискайки ме към гърдите си с едната си ръка. След това в гърба ми се вряза още една струя киселина.
Изкрещях, извивайки се в безсмислена, инстинктивна нужда да избягам. Той ме държеше с брутална сила, докато агонията се задълбочаваше. Скоро не можех да чуя нищо над писъците си. Тъмнината ми се разля в течна форма, покривайки и двама ни, докато аз се гърчех в безумна болка. Въпреки това Иън не ме пусна.
Защо правеше това? Не можеше ли да види, че ме убива? Защо не спира, не спира, не спира…
Лед целуна гърба ми и болката изчезна. Отпуснах се, цялата ми сила избяга заедно с болката. Иън се отдръпна достатъчно, за да видя лицето му. Течната тъмнина все още лепнеше по него, сякаш беше паднал в яма със суров нефт, и правеше усмивката му бяла черта на фона на нея.
– Всичко е наред. Измъкнах го.
– Какво… измъкна? – Изсъсках, опитвайки се да издърпам мрака обратно в себе си. Трябваше да се върне мигновено, но вместо това се движеше с пълзене, сякаш не желаеше да напусне Иън.
Устата на Иън смаза моята. Имах само секунда, за да се насладя на целувката му, преди този прекрасен, посиняващ натиск да изчезне. След това ръцете му също изчезнаха, както и останалата част от него. Но когато той се изправи толкова рязко, че трябваше да се хвана за пейката, за да не се строполя, върху него не остана и капка от тъмнината ми. Погледнах надолу. Тя беше изчезнала и от мен, оставяйки ме в прекрасната ми, памучна рокля, която сега капеше от собствената ми кръв.
– Коя е тази кучка? – Попита с убийствен тон Иън.
– Елена е моя слугиня.
Когато чух гласа на Фанес, вниманието ми се насочи към него. Той стоеше на пейката пред мен и Иън, крилата му бяха извити от двете страни като златни завеси, а тялото му и размахът им скриваха всичко останало от погледа ми.
Или, осъзнах, когато бавният ми мозък навакса, не ми пречеше да видя останалата част от стадиона. Не пречеше на всички хора на стадиона да видят мен и Иън.
– Елена? – Промърморих. – Какво общо има тя с нещо?
Иън ме погледна с поглед, който щях да нарека забавен, освен ако челюстта му не беше стисната, а очите му не блестяха от ярост.
– Тя е кучката, която току-що се опита да те убие, като те прободе в сърцето със сребро.
Какво?
Преди да успея да го изрека на глас, нещо голямо и тъмно проблесна в периферното ми зрение. След това земята се разтресе и пръстта се изду около една дупка на арената.
Устата на Фанес се затвори с щракване, а Иън хвърли един-единствен, безгрижен поглед към новия кратер.
– Наксос току-що се приземи.

Назад към част 11                                                                Напред към част 13

БАНЯН

– Какво, по дяволите, не ти е наред? – Попитах Аякс, който се втурна през кампуса. – Изглеждаш така, сякаш вълкът ти е по петите.
– Да, ама на теб ти е лесно да се смееш на това, защото нямаш проблеми с контрола – изръмжа ми Аякс. Гласът му беше дълбоко ръмжене, а очите му светеха в лазурно синьо.
– Да се махаме оттук – казах аз.
– Какво?
Объркването беше достатъчно, за да отдръпне Аякс за момент от ръба.
– Прави си каквото искаш. Смяна. Бягай. Аз съм точно зад теб.
Обикновено Аякс трябваше сам да се справя със загубата на контрол. Той се отстраняваше от групата, когато нещо се объркаше. Но днес се чувствах така, сякаш и аз бях на ръба да си изгубя нервите.
Аякс не задаваше въпроси – може би беше твърде далеч, за да мисли много за това – преди да се съблече, да падне на земята и да пусне вълка си на свобода. Промяната беше малко по-контролирана от обикновено, защото той ѝ се беше поддал. Магията му не излизаше от контрол. Но над нас се вихреха тъмни облаци, които пълзяха все по-близо, заплашвайки с дъжд.
Магията му ме заля като вълна и позволи на дракона също да си пробие път към повърхността. Съблякох се и прибрах дрехите си в чантата. Смяната беше бърза. За нула време бях във формата на дракон.
Аякс избра посоката и когато побягна, аз бях на опашката му. Той беше бърз, но аз го следвах, а мощните ми криле правеха това, което трябваше да се направи.
Пътят, който Аякс избра, пресичаше кампуса. Той тичаше по протежение на полето зад спортната площадка, премина през студентския квартал „Обикновен човек“ и накрая стигна до края на Брейтън. Наведох се над него.
Аякс се поколеба. Когато си помислих, че може би е готов да се върне, вълкът се промъкна през дупка в голямата каменна стена, която ограждаше Брейтън, и изчезна в малкия парцел от дървета зад нея.
Дъждът започна да се излива. Капеше по люспите ми и съскаше, докато се изпаряваше от топлината върху кожата ми. Последвах Аякс през дърветата. Не можех да го видя, той се провираше между стволовете и беше закрит от вечнозелените корони, но го усещах. Водната му магия беше нестабилна и под нея кипеше и бълбукаше тревога.
Накрая той спря. Той остана на едно място, а аз се спуснах между дърветата на малка полянка.
Аякс седеше на земята, във формата на фея, с вдигнати колене и подпрени на тях лакти. Беше свел глава. Дъждът беше спрял, но дрехите на Аякс бяха мокри, а капките се сипеха по кожата му като мъниста и диаманти.
– Здравей, човече – казах аз и седнах до него. Пулсирах магията си към него – лечебна сила и топлина, която щеше да изсуши дрехите му. Въпреки че силата откри части от магията му и се опита да го сглоби отново, Аякс не помръдна.
– Говори с мен.
– Какво има да кажа? – Попита тихо Аякс, без да вдигне глава, за да ме погледне. – Аз съм позор. Баща ми е невероятен аристократ с магия, от която косите на врата ти тръгват по гърба, а аз дори не мога да се държа достатъчно дълго, за да не се налага да се превръщам във вълк поне веднъж на ден.
Поклатих глава.
– Това не е краят на света.
– Може би не е краят на твоя – изсумтя той и ме погледна с очи, които бяха толкова светли, че светеха като фарове в сенчестата гора. – Но е краят на моя. Знаеш ли какво означава това? Не мога да си намеря работа. Не мога да се установя с жена. Не мога да имам деца.
– Разбира се, че можеш…
– Кой ще вземе на работа човек, който не може да се справи? Не на всеки е толкова лесно, колкото на теб, Бан.
Настръхнах.
– На мен не ми е лесно.
– Не? Получаваш това, което искаш. Всички те боготворят. И един ден ще бъдеш крал. Когато щракнеш с пръсти, нещата се случват. Ако не те уважават, ще се страхуват от теб. А ти напълно контролираш властта си.
Поколебах се. Аякс не беше сгрешил. Не беше лесно да бъда аз, но не бях единственият, който се чувстваше така по отношение на живота, който живеех. Не можеше да е лесно и да си Аякс.
– Просто се присъедини към някоя шибана глутница.
– И какво? – Избухна той. – Присъединяването към глутница е за слабаци. То е за феи, които не могат да овладеят магията си. Виждал ли си някой аристократ в глутница? Виждал ли си някой благородник, в този смисъл?
Въздъхнах.
– Не си ли струва просто да получиш някакъв контрол?
– Да. Имиджът ми така или иначе е прецакан. Цялото училище знае за неспособността ми да се контролирам. Баща ми вече смята, че съм загуба на време.
– Той не мисли така.
Аякс ме прикова с твърд поглед.
– Нямаш крак, на който да стъпиш, задник. Ти си плакатното дете за човек, който не смята, че на баща му му пука. Остави ме да се справя с моето разочарование, а ти се справи с твоето.
Затворих устата си. Той беше прав – лесно е да кажеш на някой друг, че това, което чувства, не е истинско или не е необходимо. Колко пъти бях губил душата си, защото някой друг ми беше казвал, че ми е по-лесно от тях, че съм по-добре от тях или че нямам от какво да се оплаквам?
– Искам да помогна – казах аз.
– Аз не се нуждая от твоята благотворителност.
– Не бъди гадняр – отвърнах аз. – Не е като да се опитвам да те накарам да изглеждаш като магаре пред всички. Виждам, че те боли, и просто искам да ти помогна.
– Не се нуждая от твоята благотворителност – повтори Аякс по-бавно, сякаш това щеше да ме накара да го разбера по-добре. – И съм сигурен, че не се нуждая от твоето съжаление. Имаш повече от достатъчно собствени глупости, с които да се справиш. Изправи се пред собствените си проклети предизвикателства. Не можеш да ме използваш, за да избягаш от твоите, както и аз не мога да те използвам, за да забравя за моите.
Това ме накара да се замисля.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това?
– Имаш си пълна чиния. Жените, баща ти, обучението ти, очакващото те управление на страната. Сериозно, не си прави труда да се занимаваш с дребосък като мен.
Той се изправи и се преобрази.
Този път имаше повече контрол, когато побягна от мен през дърветата. Погледнах нагоре към небето. Над него все още се събираха облаци, ясен показател, че частицата магия, която бях използвал, за да се опитам да му помогна, изобщо не беше свършила много работа.
Магията потрепна по кожата ми. Това не беше моята магия. И не беше магията на Аякс. Нещо друго беше тук, между тези дървета. Намръщих се, забравяйки за Аякс и загубата на силата му. Изпратих сензорите си, за да намеря човека, който отговаря за тази сила, но нямаше никой. Бях сам между дърветата.
Когато отново потърсих магията, не успях да я открия. Каквото и да е било, то беше изчезнало.
Превърнах се във формата на дракон, разбих клоните над себе си и се запътих обратно към Брейтън.

Назад към част 21                                                          Напред към част 23

„Минават години, преди да станат мъже и да поумнеят“

ГЛАВА 21
МАГИ

Няколко пъти по време на мача си писах с леля Корали, за да проверя какво става с господин Ашби, или Джуд, както той ми беше казал да го наричам. Тя ме беше уверила, че той спи и всичко е наред. Исках да мога да уверя Уест, че всичко е наред всеки път, когато погледне към мен на трибуните.
Той го направи няколко пъти и всеки път кимвах.
През всичко това той успя да вкара тъчдаун и да направи няколко игри, които не разбирах, но които според чичо Бун, който обясняваше нещата, докато се случват, бяха много впечатляващи. Уест винаги беше на разположение на Брейди, за да направи най-добрите отигравания.
Знаех, че тази вечер той няма да отиде на партито на полето. Притесняваше се, че ще бъде далеч от баща си. Бях попитала леля Корали дали мога да се прибера у дома след мача, вместо да отида с Брейди на партито на полето. Въпреки че се радвах, че съм се запознала с родителите му, емоционално бях изтощена.
Въпреки че Джуд беше говорил с мен, това беше трудно за него и той използваше цялата си енергия, за да говори с нас. Задъхваше се и кашляше. След това, наблюдавайки начина, по който се взираше в жена си, сякаш я обожаваше, беше разбил сърцето ми.
Не можех да си спомня момент в живота си, в който родителите ми да са се гледали по този начин. Спомнях си как се караха и крещяха, но винаги се сдобряваха. Но нито веднъж не се бяха гледали така, както родителите на Уест.
Мисълта, че ще загубят това, беше толкова невероятно тъжна.
Докато тълпата се отправяше към колите си, аз последвах чичо Бун, който отиде да изчака Брейди да излезе от съблекалнята. Исках да видя Уест, преди да си тръгна. Да напусне баща си днес му беше трудно. Той се държеше за ръката ми през цялото пътуване до дома ми. Ако можех да държа ръката му на футболното игрище, щях да го направя.
– Там е Уест – каза чичо Бун, кимвайки към сградата на игрището. – Предполагам, че ще искаш да отидеш да го видиш. Мисля, че той вероятно те търси.
Погледнах към чичо Бун и той ми се усмихна с разбиране. Надявах се, че той не смята, че това, което правим с Уест, е нещо повече от приятелство. Бях го обяснила на леля Корали, защото тя ме беше помолила. Но не бях обяснила на чичо Бун.
Кимнах и се отправих към Уест. Но Серена стигна до него, преди да успея. Тя изпищя и го обгърна с ръце. Спрях и зачаках. Бях разбрала, че понякога Уест се нуждаеше от мен, но друг път той се нуждаеше от нея. Или някой като нея. Не бях сигурна дали това е един от тези моменти.
Уест я изслуша и ѝ кимна. Реших, че е време за Серена, а не за Маги, обърнах се и тръгнах обратно към чичо Бун. Той стоеше там, където го бях оставила, и ме гледаше. Не изглеждаше щастлив, но и не изглеждаше ядосан. Просто беше загрижен.
Спрях, когато се върнах при него, и зачакахме Брейди.
След няколко мига чичо Бун прочисти гърлото си.
– Момчетата невинаги взимат правилните решения. Минават години, преди да станат мъже и да поумнеят.
Не беше нужно да обяснява. Аз вече бях започнала да разбирам.
– Ти заслужаваш повече, Маги. Той е наранен, но и ти си имала своя дял болка, скъпа.
Знаех, че чичо Бун има добри намерения. И също така знаех, че е прав. Наистина заслужавах повече и знаех, че това няма да е от Уест. Той никога не ми е обещавал повече от приятелство, а приятелството беше това, от което се нуждаеше от мен. И докато не се нуждаеше повече от мен, аз щях да бъда до него. Дори да беше трудно и дори да имах трепети от време на време. Моята работа беше да помня, че той няма други по-дълбоки чувства към мен. Щях да се пазя. Бях преминала през ада и бях оцеляла. Можех да се справя.
– Убихме ги! – Гласът на Брейди избухна и аз погледнах към него, за да го видя как върви към нас, загледан в баща си. Чичо Бун стоеше там с гордост, изписана на лицето му. Представях си, че затова на Уест му беше толкова трудно. Това беше едно от нещата, които вече беше загубил.
– Добра игра, сине. – Чичо Бун потупа Брейди по гърба. – Отиваш на полето ли?
– Да, идваш ли, Маги? – Попита той, като ме погледна.
Поклатих глава.
Той изглеждаше едновременно облекчен и загрижен.
– Тя ще се прибере вкъщи с мен тази вечер – каза му чичо Бун, без да споменава посещението ми в Уест този следобед.
– Добре, няма да се прибера твърде късно – увери той баща си, след което се обърна и тръгна към Айви, която го чакаше.
Погледнах назад в посока на Уест и очите ни се сблъскаха. Той вече се беше насочил към мен. Серена го следваше. Това не беше нещо, което исках да направя пред чичо Бун.
– Искаш да го изчакаш да дойде, или искаш да тръгнеш? – Попита чичо Бун.
Погледнах към чичо Бун и му се усмихнах извинително. Знаех, че той не е съгласен с тази ситуация, и ми харесваше, че го е грижа за мен достатъчно, за да се притеснява. Но нямаше да избягам на Уест. Не и след като видях Брейди с баща му и признах, че Уест никога повече няма да има това.
– Здравей – каза Уест, връщайки вниманието ми към него.
Серена спря зад него. Изражението на лицето ѝ беше чисто раздразнение.
Отместих погледа си от нея и се върнах към Уест. Усмихнах му се. Исках да знае, че всичко е наред. По-късно щях да му напиша съобщение и да му кажа „добра игра“.
– Отиваш ли на полето?
Поклатих глава.
– Тя не отива. Така че можем ли да тръгнем сега? – Попита Серена, като се протегна и хвана ръката на Уест.
Той не се отдръпна от нея и аз отказах да позволя това да ме нарани.
– Прибираш се у дома ли? – Попита ме той.
Кимнах.
– Изиграхте добър мач – каза чичо Бун и постави ръка на рамото ми. – Този тъчдаун беше впечатляващ. Баща ти ще се радва да го чуе. – След това започна да ме насочва към паркинга. – Сега ви пожелавам лека нощ. Маги и аз се прибираме вкъщи.
Той не беше оставил място за спор.
Уест изглеждаше раздвоен. Сякаш искаше да ме спре, но не знаеше какво да направи. Не можех да взема това решение вместо него. Вдигнах ръка и му помахах леко, преди да се обърна и да си тръгна с чичо Бун.

Назад към част 21                                                        Напред към част 23

Глава 24
Кралят на ноктите и кокалите
Преди по-малко от година

Когато се събудих на следващата сутрин, Кали беше изчезнала – само че сирените не изчезват. Те очароват и омайват, но не изчезват напълно, особено онези, които са били магически обвързани да живеят под моя покрив.
Дали след миналата нощ тя не е избягала от мен, както аз от нея? Само мисълта е достатъчна, за да ме изравни.
Тя те обича, глупако. Тя не би избягала.
Преминавам през къщата си в Каталина, но от нея няма и следа. Проверявам входната врата. Тя е заключена отвътре. Тя има ключ, но в момента той седи на страничната масичка до входа.
Тогава задната врата.
Когато стигам до нея, тя е отключена. Чувствам как облекчението ми се изтръгва от мен.
Тя е излязла тук, за да е близо до водата, разбира се.
Но когато излизам навън, от нея няма и следа. Безпокойството ми се събира. Закрачвам по-навътре в задния си двор, като спирам до масата на терасата си. На масата лежи пълна чаша с кафе. Вдигам чашата.
Хладна на допир.
Това е просто едно от онези неща, които крещят, че нещо не е наред.
Ако Кали можеше, щеше да си набавя кофеин сутрин. Нямаше да остави кафето си неизпито.
Тревогата ми се превръща в нещо друго. Чувствам се така, сякаш някой стиска и изкривява корема ми.
Подхранвам с магия няколкото сенки, които се задържат тук. Те ще разберат какво се е случило. Няколко секунди по-късно силата ми се връща като бумеранг към мен, а сенките остават упорито безмълвни. Земните сенки обичат да разговарят. Единственият път, когато някога са мълчали, е бил, когато …
Богове горе и долу.
Не. Невъзможно. Тя е смъртна, а Крадецът на души има много особен вкус. Той не би дошъл тук, не би я взел.
Но ако… ако я вземе, тогава вината е моя. Бях ѝ възложил този случай, без да си представям, че тя ще привлече вниманието на чудовището, което ловя.
Трябваше да знам по-добре, Дезмънд. Чудовищата винаги забелязват това, за което се грижиш.
Секунда по-късно се разпръсквам в сенките.
Трябва да я намеря. Скандирам изречението отново и отново, докато започвам търсенето си.
Цял ден и цяла нощ претърсвам световете в търсене на нея. Земята, другият свят, тя може да е във всеки от тях.
Задачата щеше да е безкрайно лесна, ако връзката ни беше напълно осъществена. Но тъй като не е, тъй като Кали е човек, а аз съм фея, не мога да достигна до нея чрез разклатената ни връзка, за да я открия.
Вместо това търся по старомодния начин, осребрявайки услуги срещу информация. Моля сенките от моя и нейния свят, търсейки всяка малка частица знание, която биха ми дали. Но мракът е безмълвен и ме кара да искам да унищожа нещо.
Макар че сенките не ми казват нищо, ако се съсредоточа достатъчно дълго и упорито, кълна се, че се тресат от страх. Това е същата изнервяща реакция, която съм усещал всеки път, когато съм се опитвал да извадя отговори относно Крадеца на души.
Хиляди пъти съм се чудил какво би накарало нощта да изпитва страх. Сега съм прекалено погълнат от собствената си паника, за да се занимавам с този въпрос.
Крадецът на души има Кали. Тъмнината може и да е казала същото.
Умът ми препуска към всички онези жени-воини, затворени в стъклените си ковчези, с бебе, притиснато до гърдите им. Досега усещах искрица тъга за тях – тъга и ужас, но това беше всичко. Те не бяха мои близки, мое семейство или приятели.
Сега ми идват на ум всякакви ужасни обяснения за това как тези жени са се озовали в съня… и как са се сдобили с дете.
Гневът изгаря през страха. Ще разкъсам Другия свят на две, преди това да се случи на Кали.

Преди по-малко от година

От седем дни, всичките ми касирани услуги и шепнещи сенки не ме водят до никъде.
Нахлувам с щурм в двореца си и се чувствам като у дома си дълбоко в подземията. Присядам на едно столче и стръмно свивам пръсти, като ги потупвам по устата си.
Забрави за това, което знаеш за Крадеца на души, Дезмънд, какви необичайни случки са се случвали на Кали? Чудовищата обичат да оставят визитните си картички. Би трябвало да знам.
Беше разкъсаният матрак, сънят, който очевидно не беше просто сън. А после бяха виденията, които децата от ковчега ѝ бяха показали – видения на клетки и на същество с рога.
Това е всичко, което имам.
Това ще трябва да е достатъчно.
Започвам с рогатия звяр. В другия свят има много рогати феи, но само една е с някакво отличие – Карнон Калифус, Господарят на животните, Господарят на дивото сърце, Кралят на фауната – а напоследък и Безумният крал.
Той може би притежава достатъчно власт и лудост, за да се впише в списъка.
По дяволите, но наистина ли предполагам, че Кралят на фауната стои зад изчезванията?
Тези, които са докоснати от Луната, са способни на много. Въпросът е дали Карнон може да е способен на злото, извършено от Крадеца на души?
Със сигурност някой от поданиците му щеше да каже нещо. Със сигурност, ако той наистина беше виновен, някой щеше да е забелязал нещо проклето досега.
Не мога да си позволя да пренебрегна тази възможност. Това е най-добрата следа, с която разполагам. Заради Кали трябва да приема най-лошото за Карнон.
Но ако греша… не само че няма да се доближа до намирането ѝ, но и може да си навлека война. Ето какво се случва, когато нападаш крале.
Воювай за Кали, ако трябва, но я намери!
Бързо като нощта напускам подземията на Сомниа и се отправям към Фаунистичното кралство. Тъй като съм крал на съперничещо си кралство, съм длъжен да обявя присъствието си на територията на моя колега владетел. Не си правя труда.
Ако съм прав и Карнон стои зад това, значи и неговите войници стоят зад него. Никой не пази толкова голяма тайна само за себе си.
Присъединявам се към нощното небе, което прекосява Кралство Фауна. Вече не съм човек, вече не съм тяло с ръце, крака и лице. Едва ли съм нещо изобщо. Повече приличам на чувстващ мрак.
Тук сенките са винаги тихи. Усещам го тогава, както никога досега. Стара магия. Мощна магия. Такава, каквато не е записана в книгите. Може би не става дума за това, че сенките не искат да споделят тайните си; може би става дума за това, че не могат.
Ако Карнон е този, който владее този вид магия, значи съм го подценил много.
Преди да се отправя към столицата на Фауна, претърсвам каквото мога от земята в търсене на някаква следа от Кали. Не намирам нищо.
Точно както си мислех.
Има вероятност тя просто да не е тук, в Кралство Фауна, но има и вероятност да се намира в защитена зона на двореца, където портите не ми позволяват да вляза.
Във всички кралства има джобове в пространството, които са заклещени срещу мен и другите владетели. По този начин съперничещите си крале и кралици не могат просто да влязат и да научат най-строго пазените им тайни.
Разтварям се в мрака извън територията на замъка на Карнон и там се задържам. Нещата са почти болезнено нормални. Охраната обикаля по периметъра, благородниците от Фауна идват и си отиват. Проследявам няколко от тях обратно към домовете им, очаквайки някой от тях да се изплъзне, но никой не го прави.
Грешал си, Дезмънд. Тя не е тук.
Кали може да е в друго кралство – дори в друг свят – и да търпи жестокости, които не мога да проумея.
Обмислям да напусна поста си, когато странна магия се промъква през мрака. Тя е толкова слаба, че почти я пропускам. Заедно с нея идва и желанието ми да се превърна отново във формата си. С неохота го правя и тялото ми се проявява в едно дърво на вятъра от двореца.
Усещам как магията отново се раздвижва, този път се концентрира над сърцето ми. Вдишвам шокирано, а ръката ми се притиска към гърдите ми.
Богове над мен, усещам я.
Моята половинка!
Същността на Кали е песен, нещо, което си представях, че сирените могат да пеят на непокорните мъже. Само че тя резонира в мен, призовавайки ме към нея.
Секунда по-късно осъзнавам, че не би трябвало да я усещам. Магията ни е твърде несъвместима. Слабата връзка между нас трепти и чрез нея усещам страдание. Огромна мъка.
Светът около мен потъмнява.
Погледът ми се насочва към замъка, където сега смътно я усещам, и очите ми се свиват.
Разпервам широко криле и след миг се издигам в небето, следвайки слабото привличане на връзката ми с Кали. Тъмнината се движи с мен, роейки се по краищата на двореца и приглушавайки светлините на феите, докато те не останат само спомен.
Придвижвам се към невидимата бариера, която ми препречва входа в двореца на фауната. Макар да не мога да я видя, усещам как оградата се извисява над кралските земи в съвършен купол.
Трябва да стигна до нея.
Отдръпвам юмрук назад и започвам да удрям по бариерата, която ме отделя от двореца.
БУМ! БУМ! БУМ! Звукът от ударите ми пулсира в нощта.
Не след дълго войниците на фауната реагират. Между гъстите сенки, които са се свили около покрайнините на двореца, и звуковия бум на всеки следващ удар, те знаят, че някой се опитва да пробие замъка им.
Но забулени в мрак, какъвто съм аз, те не могат да ме видят.
Удрям магическата бариера отново и отново, като влагам силата си в нея. Всеки път усещам, че защитите отстъпват още малко.
БУМ-БУМ-БУМ!
Трябва да стигна до нея.
БУМ-БУМ!
Първичната потребност ме раздвижва до безумие.
Сега, когато чувам същността на Кали, всяка нота от нейния зов става все по-страшна.
Хвърлям всичко, което имам, в ударите, едва осъзнавайки, че кокалчетата ми се разцепват и кръвта ми капе по отделението и на земята.
Най-накрая дежурните охранители забелязват мястото, където се опитвам да вляза. От другата страна на бариерата те тичат към мен с извадени оръжия. Гадното при оградите е, че макар и да не могат да преминават неща от моята страна в тяхната, те могат да преминават от тяхната страна в моята – а именно стрели. Войниците ги врязват в лъковете си и ги пускат да летят. Една-две-три-четири профучават покрай мен. Следват още, докато нощният въздух не се изпълни с тихия им звук.
Хвръквам, когато една стрела ме удря в рамото. Друга се забива в страната ми.
Сигурно ще се случи при толкова много войници, които се целят в мен.
Не забавям действията си. Под юмрука ми усещам, че оградата става все по-крехка. Удрям я отново и отново.
Накрая се разбива с пукот, а магията се разнася по купола, докато се разпада.
Аз съм вътре! Почти рева от дивия си триумф.
Разсейвам се в тъмнината точно когато покрай мен се изстрелва бараж от стрели. Онези, които се забиха в плътта ми, падат безвредно на земята.
В тази форма ми е трудно да се съсредоточа върху връзката си с Кали; сега повече от всякога магията ни е несъвместима. Но съм достатъчно близо до нея, за да се съсредоточа върху същността ѝ.
Проявявам се пред тронната зала на Карнон. Тази част от територията на замъка отново е защитена срещу мен.
Ебати, знаеше, че ще дойда за моята половинка.
Вътре чувам писъците на Кали. Нещо в мен се пречупва.
Никога не съм понасял такава агония! Чувствам се така, сякаш някой изтръгва плътта от костите ми.
Карнон направи това.
Тъмнината се събира около мен, гасейки всякакъв спомен за светлина.
Вътре в мен има спокойствие, спокойствие, усъвършенствано от цял живот практика. Всичко се изключва – любовта ми, омразата ми, мечтите и страховете ми. Всичко, което остава от мен, е тишина.
Събирам магията си и я хвърлям към големите двойни врати, които ми пречат да вляза.
БУМ!
Те треперят срещу силата ми, но се държат здраво.
Отново.
БУМ!
Чувам как дървото и металът скърцат, докато започват да се огъват.
Отново.
БУМ!
Въздухът пред мен пулсира.
Отново.
БУМ!
С писък заклинанието се разбива и вратите се отварят, дървената рамка се разцепва, а металните закопчалки пищят, докато се откъсват от стената. При падането си на земята те звучат като гръм.
Вътре в тронната зала се разиграва кошмарна сцена. По стените и тавана се простират мъртви лиани, които се извиват около костения трон. Стари листа украсяват земята. Мястото се е разпаднало.
Сред всичко това е Карнон, очите му са диви и безумни, а в краката му…
Не обработвам веднага гледката на смачканото тяло в средата на стаята. Това безжизнено, окървавено нещо не може да е човек.
Но после чувам връзката и усещам аромата ѝ.
Моята половинка.
Моята Кали.
Налага се да свия краката си, за да не падна. Не мога да спра агонизиращия рев, който се изтръгва от гърлото ми.
Не.
Тъмнината ми се увива защитно около нея.
– Значи твоята половинка все пак те е намерил – казва Карнон от мястото, където се е надвесил над нея. – Отне му достатъчно време.
За миг съм при Кали и сега падам на колене. Сърцето ѝ бие слабо и учестено. Задушавам се от собствения си дъх, докато възприемам всичко това. Каквото и да ѝ се е случило, тя едва се е спасила.
Ръката ми трепери, докато минава над нея. Толкова много кръв. Страх ме е да я докосна.
И тогава забелязвам перата, стотиците кървави, тъмни като нощта пера, които израстват от чифт крила. Крила, прикрепени към гърба на моята половинка. И сега я докосвам, за да мога да усетя, че са истински.
Те са. Мокрите пера потрепват съвсем леко под дланта ми.
Сенките на това място ме притискат.
Подхранвам ги с малко магия.
… Видяхме го…
… ужасна, ужасна гледка …
… поникна чисто от гърба ѝ …
… Царят на фауната е виновен …
Усещам как гневът ми тогава, моят сладък, верен гняв, започва да се събира.
– Много съжалявам, херувимче – казвам, а гласът ми се пречупва. – За всичко. Той ще си плати.
– Кажи ми, харесва ли ти твоята половинка сега? – Казва кралят на фауната. – Подобрила се е, нали?
Бавно ръцете ми оставят Кали. Очите ми пътуват нагоре, към побеснелия крал с рога.
Изправям се.
– Знаеш, че е нарушение на най-свещения закон на гостоприемството да нападаш крал в собствения му замък – подиграва се Карнон, дори когато започва да отстъпва.
Придвижвам се към него, а мракът се вкопчва в петите ми. Дългите години, през които съм живял със спомена за майка ми, разбита и безжизнена, мъртва от ръцете на друг крал. И аз, безсилен да го спра.
– Никога не съм си представял, че ще посегнеш на робиня – продължава Карнон. – Но слабите привличат слабите…
Не можах да спася майка си и не можах да попреча това да се случи с моята половинка – но винаги съм бил добър в отмъщението.
Магията ми се изгражда, изгражда …
Разкъсване. Убийство. Инстинктите ми крещят.
– Макар че се наслаждавах на стоновете ѝ…
Убийство.
Карнон изпуска разочаровано ръмжене, после в пристъп на нетърпение хвърля магията си към мен. Призрачните му нокти пробиват дрехите ми и се врязват в плътта ми.
– Не – изстена слабо Кали.
От раните капе топла кръв. Почти не усещам нищо от нея.
Разкъсване. Убийство.
Силата ми се увеличава, бръмчи във вените ми. Безжизненото лице на майка ми проблясва пред очите ми. Слабото, окървавено лице на Кали ме гледа.
Яростта ми се свива дълбоко в стомаха ми. Тя се натрупва под кожата ми и изпълва въздуха, превръщайки светлината в тъмнина, обсипвайки пространството със сенки.
В очите на Карнон виждам проблясък на страх и кралят на фауната се спъва назад.
Да, аз съм нещо, от което дори чудовищата се страхуват.
В крайна сметка те винаги се плашат, всяка моя жертва. Не защото съм апатичен или защото обичам кръвопролитията, а защото осъзнават една проста истина зад моето съществуване – Създаден съм, за да убивам.
Стаята потъмнява, докато не остане никаква светлина, докато не остане нищо друго освен първичната празнота, от която са изпълзели моите предци.
– Мислиш, че не мога да виждам в тъмното? – Казва кралят на фауната.
Усмихвам се и празнотата се усмихва заедно с мен.
– Аз съм тъмнината.
Силата ми изригва от мен, разпръсква се из стаята и унищожава всичко по пътя си. Тя изпарява краля на фауната и стените на двореца. Разхвърля мебелите, разбива прозорците, събаря покривите. Навсякъде из двореца всички фаунисти, попаднали в мрежата на моята тъмнина, сега се пръскат като презрели плодове, докато моята тъмнина ги поглъща.
Магията ми се сблъсква с друга ограда и разкъсва заклинанието, за да позволи на сенките ми да нахлуят. За миг осъзнавам целия подземен затвор, разположен под двореца, и стотиците жени, държани в плен в него. Тъмнината ми върши своята работа, разкъсвайки затворнически страж след затворнически страж.
Всичко свършва за броени секунди.
Прекланям глава, когато силата ми се връща в мен. Единствените, които оцеляват след това изпитание, са Кали и пленените жени. Всички останали са се разпаднали на магия и прах.
Повдигам глава, а погледът ми намира този на моята кървава половинка.
– Кралят на фауната вече го няма.

Назад към част 24                                                                   Напред към част 26

Глава 17

– Езра! – Изкрещях.
Раменете му се отместиха и той бавно придърпа ръка под себе си. Избута се на ръце и колене, движенията му бяха отривисти, крайниците му трепереха.
Вдигна глава. По лявата му буза се стичаше кръв. Белият белег по лицето му, който беше на осем години, се беше отворил отново. Ризата му, влажна от прясна кръв, залепваше за дясната му страна, където старите рани от същото нападение се забиваха в торса му. Старите му наранявания, излекувани с демонична магия, се бяха разкъсали с излизането на Етеран от тялото му.
Езра погледна към демона през кръга.
Етеран беше приклекнал на мястото, където се беше появил. Лявата му китка беше подпряна на пода, кожена скоба около китката му, но десният му лакът завършваше с белязан пън, бели линии се движеха по червеникавокафявата му кожа към рамото. Старото нараняване не намаляваше с нищо аурата на силата на демона. Близо десетгодишният му затвор в Езра не беше изсушил дебелите, тежки мускули, които обграждаха торса му.
Той вдигна глава, а пурпурните му очи се втренчиха в бившия му домакин. Тъмна кръв се стичаше по лявата страна на лицето му – отворената рана на Езра се отразяваше върху демона. Лицето му не беше толкова човешко, колкото това на Зилас, но острите му черти бяха разпознаваеми. Дългата черна коса висеше на едното му рамо, вързана с кожена връв, а от кръста надолу носеше лека демонична броня.
Тези мощни мускули се размърдаха, когато демонът се подготви, а след това се изправи.
С това движение в кръга проблеснаха неясни пурпурни ивици – и Езра се сгромоляса на пода с хриплив вик. Етеран падна на колене.
Слаби ленти от сила затрептяха между тях. Те преминаваха от маг към демон, като се усукваха и извиваха.
– Какво е това? – Попитах почти беззвучно, като се задъхах.
– Все още ли са вързани? – Зак притисна ръцете си към невидимата бариера. – Мисля, че… договорът ги свързва заедно? Етеран все още е свързан с душата на Езра.
Спомних си какво беше казала Робин. Щом веднъж духът на демона и човешката душа се свържат, това не може да бъде отменено.
Така че тя беше създала този ритуал, за да заобиколи договора им, а не да го наруши. Всички си мислехме, че разделянето им ще е достатъчно.
С мъчително усилие Езра се надигна на колене, задъхвайки се за въздух.
– Изведи го от кръга, Зак! – Изкрещях, а в гласа ми се долавяше истерия. – Бързо!
– Те все още са вързани.
– Но…
Етеран отново се съвзе. Когато се изправи, нишките на силата – на същността, на душата – които го свързваха с Езра, се разкъсаха и Езра потрепери, а дъхът му закънтя по-силно. Широкото туловище на Етеран бе осеяно с рани, които отразяваха белезите на бившия му стопанин, и по червеникавокафявата кожа на демона се стичаше кръв.
– Изправи се, Езра.
Отдръпнах се леко. Етеран неведнъж бе говорил чрез Езра, но като чух истинския му глас, ме обзе ужас. По-дълбок от баритон, ръмжащ, зверски. Нечовешки.
Езра се взираше в демона.
– Ние умираме – изръмжа тихо Етеран. – Чувствам го. Ти го усещаш. Не можем да съществуваме така. Връзката не може да бъде прекъсната, докато и двамата сме живи.
Челюстта на Езра се стегна.
В очите на демона пламна пурпур.
– Стани.
Докато в главата ми рикошираше объркване от ужас, гласът на Зак изпълни ушите ми – думите, които беше казал, когато за първи път му казах, че искам да спася Езра. Всяка форма на демоничен договор е за цял живот. Те винаги завършват само със смърт.
Винаги завършват само със смърт.
Със смърт.
– Не – изпъшках.
С дълбоко вдишване Езра се изправи на крака и изправи гръбнака си. Избърсвайки кръвта от брадичката си, той се изправи пред демона. Крилете на Етеран се разгънаха, запълвайки неговата половина от кръга.
– Най-накрая се научихме как да бъдем съюзници – каза Езра, тихо и хрипливо. – Не искаш ли да се опитаме да намерим друг начин?
– Няма време. Ние умираме.
– Не искам всичко да свършва така.
Горната устна на демона се сви.
– Искам. Слаба дума за слаб мъж. Нищо ли не си научил?
Езра си пое рязко дъх.
– Ако искаш живота си, вземи го от мен – изръмжа тихо Етеран – преди аз да взема моя от теб.
За секунда Езра не помръдна, но после посегна към ножницата на бедрото си и извади дългия нож, който Зак му беше дал назаем. В отговор Етеран сви пръсти и разтвори нокти. Слабите ивици сила между тях се разкъсаха.
Демонът се стрелна през кръга.
– Не!
Викът ми все още звучеше в стаята, когато Езра избута ножа си. Поривът на вятъра с трясък отблъсна огромния демон назад, преди ноктите му да достигнат крехката човешка кожа на аеромаг.
Демонът се спъна, а опашката му се пречупи. Малиновите ленти, които се простираха от демона до мага, потрепериха и те изпъшкаха тежко.
– Усещането е… – Езра се задъха неудържимо. – Чувствам се така, сякаш изтръгва сърцето ми.
Етеран оголи зъби, разкривайки хищни кучешки зъби. Багрите пробляснаха нагоре по ръката му и на пръстите му се образуваха шестсантиметрови нокти, което магически направи ноктите му смъртоносни оръжия.
Демонът се хвърли отново. Вятърът избухна от Езра, а ноктите на демона загребаха през плътната въздушна бариера. Докато вятърът се разнасяше навън, Езра наръга с ножа.
Етеран се извъртя настрани и опашката му се заби в краката на Езра. Той падна. Етеран се нахвърли, забивайки надолу светещите си нокти, а Езра се претърколи, изритвайки. Още един бум на вятъра.
Магическите нишки, които ги свързваха, се размърдаха и ноктите на Етеран затрептяха, като се разтвориха наполовина, преди да се втвърдят.
Преглъщайки въздуха, Езра се претърколи на ръце и колене, а ножът в юмрука му се удари в пода. Той се изправи, като се препъваше, за да запази равновесие, докато връзката между душите се колебаеше бясно.
Етеран вдигна ръка, насочена към Езра. От китката му се изля багрилна спирала – и връзката между тях пламна. И двамата изтръпнаха от болка, когато опитът за заклинание на Етеран се разпадна.
– Етеран – изпъшка Езра. – Не можем да направим това. Не можем…
– Наилерис! – Изръмжа демонът, а дълбокият тътен на гласа му ме шокира. – Нима искаш живот само ако е лесен? Ако борбата с мен разкъсва душата ти, тогава разкъсай душата си. Докато сърцето ти все още бие, не ми казвай, че не можеш да се бориш.
Той отново вдигна ръка. Демоничното заклинание пламна около китката му и нишките на връзката им отново пламнаха. Този път Етеран не помръдна. Заклинанието се втвърди, а изкривените руни се разпалиха със сила.
Потръпвайки от болка, Езра изхвърли ръката си в дъга, а кинжалът проблесна.
В момента, в който заклинанието се отприщи, Етеран бе ударен от виеща буря. Багряната сила избухна, хвърляйки демона и мага назад. Те се блъснаха в противоположните краища на бариерата, а невидимият купол затрептя при удара.
Забих юмруците си в него.
– Зак, направи нещо! Разруши кръга! Помогни му!
За секунда той не помръдна. После се наведе, взе изпуснатия гримоар и започна да го прелиства. Търсеше ритуала – ключа за разбиване на кръга.
С широко разперени криле Етеран се изкачи нагоре. Душевната връзка се размърда. Сиянието ѝ бе отслабнало и аз не мислех, че това е нещо добро.
– Стани – изръмжа той.
Езра подпря лакти на пода, раменете му се повдигаха при всяко бързо дишане.
– Ти си слаб. Искаш живот, но не се нуждаеш от него.
Главата на Езра се вдигна, зъбите му се оголиха. Той се изправи на крака, притиснал едната си ръка към окървавената си страна, а движението накара нишките на силата да затанцуват отвратително.
– Преживях да бъда демоничен маг в продължение на десет години. Сега няма да умра.
– Тогава се бий. – Очите на демона пламнаха. – Не задържай нищо. Изтръгни душата си, за да ме убиеш и да умреш с гордост.
Въздухът изсвистя през стиснатите зъби на Езра. Пурпурните нокти на Етеран се преформираха – и двамата се нахвърлиха един върху друг.
Срещнаха се в центъра на кръга. Блещукащи багри. Вой на вятъра. Етеран се втурна към Езра, като го прониза с ноктите си. Порив на блъскане. Забиване на ножа. Ноктите пронизаха страната на Езра. Езра прокара ножа по ребрата на Етеран, но раната не забави демона.
Душевната връзка проблясваше и се извиваше, а демонът и магът се спъваха и препъваха дори когато се биеха. Сражаваха се чрез връзката. Сражавайки се през болката.
Отчаяно се бореха за оцеляване.
Хъркайки, демонът заби предмишницата си в Езра толкова силно, че той се блъсна в бариерата точно пред мен. Той се свлече на пода, разперил крака пред себе си.
– Езра! – Тласнах се към невидимата стена, треперейки от глава до пети.
Той прибра краката си и се изпъна, притиснал гръб към купола. От другата страна на кръга Етеран вдигна ръка и от ръката му избликна магия. От дланта му избухна кипящо кълбо от демонична сила.
Езра се гмурна на земята и магията се взриви срещу бариерата точно пред лицето ми. Езра се надигна и се зареди. Ножът му разсече въздуха и поривът отблъсна Етеран с една крачка назад.
Демонът и магът се сблъскаха отново. Те се забавиха. Отслабваха. Животът им се изчерпваше, тъй като душевната връзка изцеждаше силите им. След минута-две, а може би и по-малко, никой от двамата нямаше да може да продължи.
И те го знаеха.
Задъхан, Езра хвърли по демона вятър, но той беше слаб. Твърде слаб. Вместо да се отдръпне, Етеран разпери криле и отблъсна порива.
С рев той се хвърли към Езра, а ноктите му се стрелнаха към гърдите на мага.
Езра трябваше да се отклони. Да блокира. Да се противопостави.
Вместо това стисна острието си и се хвърли да посрещне демона. Те се сблъскаха и моят писък се разнесе – вик на мъчителен ужас.
Кръвта опръска пода.
В центъра на кръга демонът и магът не помръднаха. Езра държеше китката на Етеран. Беше натиснал ръката на демона надолу, отклонявайки смъртоносните нокти от сърцето му – но не достатъчно далеч.
Шестсантиметровите нокти бяха забити в стомаха му, точно върху старите му белези.
В другата си ръка Езра държеше дръжката на ножа си, чието острие бе забито по цялата дължина между ребрата на Етеран, на няколко сантиметра твърде ниско, за да засегне сърцето му.
Гръдният му кош натежа за дъх. Кръвта се разля по ризата на Езра. От ножа в гърдите на Етеран се стичаше по-гъста и тъмна кръв.
Задъханите вдишвания на аеромаха се забавиха. Погледът му се впи в този на Етеран, а ръката му, стиснала дръжката на оръжието, се стегна.
Времето сякаш се изкриви, една секунда се проточи в следващата. Магьосник или демон. Един от тях трябваше да действа – щеше да действа – щеше да нанесе убийствения удар. Който пръв се задвижи, щеше да оцелее.
Езра си пое дълбоко дъх, събирайки остатъците от силите си. Напрягайки се.
Последен миг, удар на сърцето, разплата.
После завъртя ножа.
Спирала от въздушни остриета се вряза в гърдите на демона. От гърба на Етеран се разнесе вятър, носещ мъгла от тъмна кръв, и демонът се отдръпна, а ноктите му се откъснаха от стомаха на Езра.
Кървава дупка в центъра на гърдите на Етеран разнасяше кръв по предната му част. Крайниците му трепереха слабо и демонът потъна на колене. Когато блясъкът в очите му отслабна от малинов до тъмноалетен, той се строполи настрани.
Езра падна на колене и ръце. Вълни от прозрачна сила се раздвижиха между него и демона, докато се гледаха един друг, а после Езра се наведе напред. Протегна ръка.
Хвана ръката на демона и я задържа здраво. Очите на Етеран потъмняха от алено до черно, докато кръвта се стичаше под него. Горчивината премина през чертите на демона, а след това се смекчи в уморено спокойствие.
– Vh’renith vē thāit. – Непознатите думи се изтръгнаха от гърлото му. – Никога не забравяй.
Клепачите му се плъзнаха върху абаносовите очи и треперенето на тялото му утихна. Когато в стаята настъпи тишина, слабото сияние на връзката с душата се разтвори в нищото.
– Победа – прошепна Езра – или смърт. Ще запомня.

Назад към част 17                                                                   Напред към част 19

Глава 9
ЛАРК

Ронан помръкна.
– Сериозно?
– Не всеки ден казваш на съседа си да те съди. – Това беше странно изречение. Поклатих глава. – Каква странна нощ.
Но този съдебен иск нямаше просто да му осигури повече време с Ембър. То щеше да даде шанс и на мен. Шанс да обърна внимание на едно момиче, на което явно не бях обръщала достатъчно внимание.
– Сигурна ли си за това?
Повдигнах рамене.
– Ако ти кажа да не го правиш, ще ме послушаш ли?
– Да. – Без колебание. Искреността в очите му беше толкова опасна, колкото и електричеството между нас.
Затова отхвърнах погледа си, защото да се изгубиш в тези лешникови ириси беше твърде изкушаващо.
– Какво ще каже адвокатът ти за това?
Повдигнах рамо.
– О, сигурна съм, че Ейдън няма да е щастлив, но и той не се притеснява от победата тук.
Ъгълчето на устата на Ронан се изкриви.
– Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз също не съм загрижен за твоите шансове за победа.
– Вероятно не е нещо, което трябва да ми казвате, господин Тачър.
Ронан се ухили.
– Направете ми услуга, не казвайте на адвоката си, че съм казал това.
– Не обещавам – подиграх се аз.
Ейдън Арчър беше местен адвокат, чиято репутация беше несравнима. Единственият проблем беше, че той не живееше в Каламити. Беше от съседен град, но за щастие, когато му се обадих, той се съгласи да поеме случая ми и да пътува при нужда.
Пиърс беше обсъдил този случай със собствените си адвокати, но тъй като тези, които имаха лиценз да практикуват в Монтана, бяха по-запознати с корпоративното право, отколкото с гражданските искове, той ме насърчи да се спра на Ейдън.
И да, на Ейдън нямаше да му хареса, че водя този разговор, но когато чух трясъка на кофата за боклук, която се търкаляше по алеята, и погледнах през прозореца, за да видя Ронан, ами… Ейдън трябваше да се справи с това.
– Поддържам оценката, която дадох на Ембър. – Отказах да бъда принудена да променя мнението си.
– Прочетох работата ѝ. Беше добра.
– Беше добре написана. Но това не беше задачата.
Ронан кимна.
– Съгласен съм с теб.
– О. – Бях се приготвила да започна аргументите си за работата ѝ и как не е следвала инструкциите ми, но очевидно обясненията бяха излишни.
– Предчувствието ми е, че съдията ще отхвърли това и ще каже на Ембър, че трябва да се справи с училищната администрация – каза той.
– Те ме подкрепят по този въпрос.
– Както и трябва.
При предишния директор тази подкрепа вероятно е щяла да се разколебае, особено при публичен контрол. А за това определено щеше да се говори в Каламити. Но аз вярвах, че Емили Кейн ще ме подкрепи. Освен това ѝ бях изпратила всяка втора работа от моя клас. Вчера тя беше прочела всички и ми каза, че моята тройка плюс е била щедра.
Освен това Емили беше загрижена за прецедента, който това може да създаде. Ако това се разрази, ако някой съдия ме накара да променя оценката на Ембър, тогава не само ще ме изгубят като учител по английски език – вече бях подготвила писмото си за оставка – но и ще отворят вратата за учениците да съдят учителите си отново и отново.
Но аз не отивах в тази ситуация неподготвена. Ето защо бях наела Ейдън. Дори не бях сигурна какво е в сферата на възможностите в този момент. Дали изобщо съдебната система имаше такава власт над оценката? Предполагам, че щях да разбера.
В този момент всъщност не ставаше дума за съдебното дело.
– Наистина ли смяташ, че с Ембър се случва нещо?
– Да, мисля. – Кимна Ронан. – Това е само усещане, но… Предпочитам да греша, да изглеждам като глупак и да рискувам лиценза си, отколкото да съм прав и да не съм направил нищо.
Е, по дяволите. Започвах да харесвам Ронан Тачър.
– Трудно е да те презирам точно сега.
Ронан се ухили.
– Съжалявам?
– Би трябвало. – Преборих се с усмивката си. – Ще разпитам за Ембър.
– Благодаря, Ларк.
Всеки път, когато произнасяше името ми, исках да го чуя отново. Затова, преди да си навлека неприятности, преди да се е приближил, преди да съм му позволила, се отдръпнах.
– Лека нощ.
– Лека нощ. – Бях на три крачки от него, когато той извика името ми.
– Ларк, чакай. – Той преодоля разстоянието между нас с няколко дълги крачки. Спря наблизо. Твърде близо. Не достатъчно близо. – Когато подам тази жалба в съда, направи ми една услуга.
– Добре.
Той вдигна ръка, сякаш се канеше да докосне лицето ми. Но вместо това спусна пръстите си към шията ми, докосвайки кичур коса, който беше изпаднал от кока ми.
По кожата ми преминаха изтръпвания. Ронан имаше толкова красива уста. Никога не съм си мислила, че устата на един мъж може да бъде красива, но устните на Ронан бяха меки. Не бяха прекалено пълни. Не прекалено тънки. Не прекалено широки или тесни. Перфектната уста. Не можех да откъсна поглед от него, докато говореше.
– Не забравяй.
– Какво да не забравям? – Гласът ми беше задъхан.
– Че не ме презираш.
Този глас беше като грях, обгръщаше ме и прогонваше студа. Той се наведе, едва на сантиметър, но беше борба да задържа петите си на земята и да не се надигна, за да го посрещна. За да целуна тази уста.
– Съжалявам – промълви той. – За това, което си заслужава.
Боже, исках да му повярвам. Исках да повярвам на всяка дума.
– Лека нощ. – Той пусна ръката си и се обърна, оставяйки ме на тротоара, докато дългите му крачки го носеха към отворения му гараж.
Наблюдавах всяка една стъпка, докато вятърът не ме изкара от ступора ми. Примигнах, откъсвайки поглед от широките му рамене и твърдото му, изваяно дупе, след което побързах да вляза в къщата си.
През изминалата нощ Рен не беше спала добре. Исках да я проверя за последен път и изгасих осветлението, докато се придвижвах към стаята ѝ, минавайки на пръсти през вратата. След това се приближих до прозорците, щорите бяха отворени едва на косъм, но това беше достатъчно, за да видя гаража на Ронан. Той не беше затворил вратата. Така че зачаках, а сърцето ми се разтуптя, докато той излезе няколко минути по-късно, облечен в прилепнала тениска, която се оформяше по раменете и ръцете му. Късите му панталони бяха свободни, но не скриваха обема на бедрата му.
Скоро щеше да се стъмни, но предвид сивите обувки за тенис, той сигурно отиваше да тича. Застана на алеята, като за момент се наведе, за да разтегне сухожилията си. След това, със слушалките на ушите си, се затича по улицата и се изгуби от погледа.
Щом се отдалечи, можех да дишам отново.
Защо от всички мъже в Каламити трябваше да бъда толкова привлечена от Ронан? Всичко щеше да е много по-лесно, ако той беше повърхностният, груб мъж, за какъвто го смятах миналата седмица. Но тази загриженост за Ембър беше очарователна. Сладка.
Нима го бях преценила погрешно? Или посещението тази вечер беше измама?
Кога бях станала толкова мнителна?
Хавай. След Хаваите.
Отклоних се от прозореца и се насочих към детското креватче и спящата ми дъщеря. Независимо от всичко, тя беше приоритет. Независимо от всичко, нейното щастие беше единственото, което имаше значение.
Така беше по-лесно, нали? Само Рен и аз. Не се притеснявах, че някой мъж ще разбие сърцето ми. Или нейното.
Грабнах розовото одеяло от облегалката на люлеещия се стол до мен, взех го на пода до креватчето на Рен, легнах на мекия килим и се сгуших под одеялото.
Пет минути. Леглото ми се обаждаше, но аз щях да полежа тук до дъщеря си за пет минути, както правех, когато беше новородена. В дните, когато не бях сигурна какво правя. В дните, когато оцелявах час по час. В дните, когато се съмнявах във всяка мисъл, във всяко решение.
Къде беше майката на Ембър? Защо не ме беше посетила или не ми се беше обадила по телефона след онази оценка? Дали Ронан се беше запознал с родителите на Ембър?
Ако това беше Рен, разстроена заради оценката, щях да се намеся. Няма съмнение. Може би причината, поради която родителите на Ембър не бяха влезли в играта, беше, че тя имаше гадни родители.
Утре. Утре щях да започна да задавам въпроси. Въпроси, които вероятно трябваше да задам още преди месеци.
Единственото, което знаех, беше, че ако Рен беше в беда, щях да искам човек като Ронан да я пази. Ако Картър някога дойде да ми я открадне, може би Ронан щеше да е човекът, който щеше да ми помогне да се преборя.
От две години живеех със страха, че ще я загубя. Странно е как само идеята за помощта на Ронан беше успокоила някои от тези притеснения.
Странно как лицето му беше последното нещо, което си представях, докато заспивах.

***

– МАМО.
Събудих се с трясък и се изправих. Главата ми започна да плува, а във врата ми се появи болка.
– Уф.
Защо ме боляха раменете и гръбнакът? О, точно така. Подът. Бях спала на проклетия под. Не беше идеално, но поне тази сутрин ме посрещна едно мило лице.
Рен стоеше в креватчето си, хванала се с ръце за перилата, докато подскачаше с колене. Косата ѝ беше буйна, а бузите ѝ розови.
– Мамо.
– Здравей. – Приближих се до креватчето и опрях чело на едно от вретената му. После посегнах да я погъделичкам по крачето. – Как е моето момиче?
– Мама бух бих. Нагоре.
– Добре. Нагоре. – Изправих се, като разтегнах за секунда болния си гръб, после посегнах да я повдигна и да я целуна по бузата. – Добро утро. Трябва ли да ти сменим памперса и да се облечем?
– Ооо, не, не.
– Права си. Днес няма да ти слагаме панделка в косата. – Издухах въздух на врата ѝ, което я накара да се кикоти, след което ѝ смених памперса и я облякох в сладко зелено трико с чифт разтегателни дънки. Когато тя беше готова за деня, се запътих към спалнята си, където поставих Рен на пода с няколко играчки, за да мога да си взема душ и да се подготвя за работа.
Сутринта ни беше забързана, защото спах на пода и не се сетих да наглася аларма, но по някакво чудо излязохме от вратата точно навреме.
Натиснах бутона за гаража и закопчах Рен в седалката, докато вратата се вдигаше. И когато излязох от алеята, погледът ми се насочи право към къщата на Ронан.
Колкото и пъти да си казвах да не го търся, все пак го направих.
Всеки ден. Дори когато бях ядосана.
Стигнахме навреме до детската градина и след като оставих Рен, забързах към училището, влизайки в класната стая петнайсет минути преди сутрешния звънец.
– Добро утро. – Емили влезе в класната стая.
Усмихнах се, но усмивката ми падна в момента, в който в стаята влезе друга внушителна фигура.
– Задникът Абът – промълвих под нос.
– Какво беше това? – Попита Емили.
– Честит петък. – Гласът ми беше прекалено фалшив. – Какво става?
– Някакви новини?
– Не. Все още чакам да бъде подадена жалба. – Бях си замълчала за посещението на Ронан снощи. Не само защото вероятно не трябваше да разговарям с него, но и защото не исках да си има неприятности.
Изглеждаше, че сърцето му е на правилното място.
– Е, замислих се. Може би е време да въведем няколко допълнителни предпазни мерки.
– Добре – изрекох аз и погледнах към Уайлдър, който се мръщеше на едно място на пода. По-добре линолеумът, отколкото аз.
– Уайлдър има подготвителен час – каза Емили. – Бих искала той да присъства на часовете ти с Ембър. Измисли си каквото и да е извинение, което искаш да кажеш на учениците. След това ще го помолим да прегледа и всичко, което тя предаде, за да има второ мнение за всяка оценена работа.
Сърцето ми се сви. Да, щеше да е добре да си прикривам задника. Вече бях започнал да документирам всеки урок с нея, отбелязвайки всяко взаимодействие – или липсата на такова. Но да имам Уайлдър тук, като бавачка, ме накара да изкрещя.
– Добра идея.
Уайлдър измърмори, завъртя се и тръгна през коридора към класната си стая. Ако ме мразеше преди тази шарада, сега наистина щеше да ме намрази, след като жертваше подготвителния си период.
Емили ми се усмихна любезно.
– Съжалявам, че това се случва.
– И аз.
– Ще те оставя да се приготвиш за час.
Десет минути по-късно нервите ми се изостриха, когато децата нахлуха в стаята и заеха местата си. В разгара на хаоса Уайлдър довлече един стол и го постави в задния ъгъл. Затаих дъх, когато Ембър влезе, с присвита брадичка, както беше през последната седмица. Или по-дълго, ако се замисля.
В първия час бяха моите старши учители и докато те разговаряха и се дразнеха един друг, аз заех мястото си, като погледнах Ембър, която седеше на чина си.
Тя не се занимаваше с никого. Разговаряла ли е някога със съучениците си?
Не си спомнях да съм я виждала да прави нещо друго, освен да седи и да се взира в повърхността на бюрото си. Хм.
Но тя имаше приятели, нали? Трябваше да има приятели. Кои бяха те? Просто предположих, че няма такива в този клас. Или че е срамежлива. Няколко от момчетата в този клас бяха във футболния отбор. Те бяха шумни в спокойните си дни. Но аз ги познавах от пети клас и те бяха забавни, така че ги оставих да бъдат шумни.
Само че те заглушаваха Ембър. Или това беше просто извинение, защото не се бях справила добре като неин учител?
Слуховете за съдебното дело бяха стихнали. Поне шепотът не беше толкова очевиден. Всички, включително и аз, чакахме да видим какво ще се случи. И въпреки че бях наела Ейдън Арчър, нямаше какво да направя, докато нямаше действително подадена жалба.
Дали Ронан щеше да го направи днес?
Стомахът ми се сви. Беше ми трудно да видя Ембър през изминалата седмица. Беше предизвикателство да се преструвам, че не съм ядосана. Да пренебрегвам слуховете и да се преструвам, че не съм ги чувала или че съм над тях.
Но при цялото ми разочарование от момичето, най-вече бях ядосана на Ронан. За това, че не ѝ каза колко глупаво е било това. За това, че не сложи край на това, преди да е започнало.
След снощи всичко изглеждаше различно.
Раницата на Ембър се опъваше по шевовете. Беше облечена в чифт дънки и обикновена сива тениска. Не си спомнях да съм я виждала с обувки, различни от сливовите, подправени Converses, които носеше. Имаше и палто в този цвят, нали? Другите деца носеха якета и суитчъри в студените дни, но Ембър имаше това палто.
– Госпожо Хейл, ако съмзабравилнаписананиядоклад, може ли даотидадошкафчетобързозазабравениядоклад? – Изрече слято едно момче от първия ред, което вече се изправяше от стола си.
Какво?
– Да. – Махнах му с ръка, след което се усмихнах, насочвайки усмивка в посока на Ембър. – Добро утро.
Тя дори не вдигна поглед.
По дяволите.
– Господин Абът, какво правите тук? – Попита един ученик и накара цялата класна стая да се завърти на чиновете си.
Уайлдър беше донесъл със себе си тетрадка. Беше начертал нещо вътре, вероятно карикатура на лицето ми с дяволски рога и раздвоена опашка. При споменаването на името му той вдигна поглед от страницата и се канеше да отговори на въпроса, когато аз заговорих първа.
– Той просто слуша, за да си оправи граматиката. – Преборих се с усмивката си, когато челюстта му се сви. – Добре, днес е петък, така че това означава четене и доклади по книги.
Това беше нещо, което правех през цялата година – давах им петъци, за да четат. Исках да прочетат по една книга на месец, затова им дадох специално време за четене.
За всяка книга очаквах доклад от две страници, в който да ми дадат резюме на сюжета на историята, както и какво им е харесало и какво не. Можеха да четат каквито книги искат, а заедно с доклада за книгата сядахме и я обсъждахме, когато предаваха доклада си.
– Някой завърши ли книга от миналата седмица?
Три деца вдигнаха ръце, така че едно по едно ги извиках, за да обсъдим какво са прочели. След това оставих всички да четат, докато аз се подготвях за следващия час, изчаквайки да удари звънецът. На Уайлдър сигурно му беше омръзнало да пише в тетрадката си, защото я беше заменил за телефона си.
Ембър четеше „Среднощна библиотека“. На гръбчето на книгата имаше бял стикер от училищната библиотека.
Грабнах тетрадката, в която изброявах книгите, които децата четяха. Бях ги помолила да ми кажат какво са си взели, в случай че имам допълнително време, за да опитам и аз – което не се случваше често, като се има предвид, че времето ми за четене беше в най-добрия случай оскъдно.
Последната книга, за която Ембър беше съобщила, че чете, беше трилър. Явно беше продължила напред и не ми беше казала и дума.
Мразеше ме, нали? Когато погледнеше назад към историята си в гимназията, тя произнасяше името ми с насмешка.
Вътрешностите ми се изкривиха. Защо това ме притесняваше толкова много? И преди съм имала ученици, които не са ме харесвали. Но това беше… лично.
Част от мен искаше да ѝ се обадя, да поговоря с нея за книгата. За нейната работа. За съдебното дело. Да поправя това.
Но знаех, че така само ще си навлека неприятности. Освен това Ейдън ми беше казал да огранича общуването. Планът беше да документирам всеки разговор и да се надявам, че ще продължа да живея нормално, дори и след подаването на жалба. Той не искаше да се оттегля като неин учител, защото се страхуваше, че това ще ме накара да изглеждам виновна. Ако Емили искаше да отстрани Ембър от класа ми, това беше решение на администрацията. Може би присъствието на Уайлдър щеше да е достатъчно, докато се оправи кашата.
Така че оставих Ембър сама и изчаках да удари звънецът.
– Хубав уикенд.
– Довиждане, госпожо Хейл. – Няколко деца се приближиха и ме удариха с юмрук, докато излизаха през вратата.
Ембър не погледна в моята посока, докато си тръгваше.
Нито пък Уайлдър.
Следващият клас влезе и останалата част от сутринта ми изчезна, докато притесненията ми за Ембър сякаш ставаха все по-силни.
Тя имаше отлични оценки. Изглеждаше чиста, дори ако носеше едни и същи дрехи, които се повтаряха. Беше дребна, но не изглеждаше нездравословно. Нямаше признаци, че момичето е било малтретирано или е живяло на улицата.
Но Ронан беше посадил това семе и то растеше като проклет плевел. Така че, когато наближи обедният час, вместо да отида в учителската стая, както обикновено, се промъкнах в кафенето, доволна, че обедната ми почивка съвпадна с обедния час на учениците.
Вмъкнах се в един заден ъгъл до шкафа за принадлежности и огледах дългите маси в търсене на Ембър.
Тя седеше сама и четеше. Раницата ѝ заемаше мястото на пейката до нея и сякаш сега имаше повече място в нея, сякаш беше оставила някакви неща в шкафчето си.
Може би просто ѝ харесваше да носи всичките си учебници и папки. Може би вечер си взимаше всичко вкъщи и затова Ронан беше забелязал чантата ѝ.
Наблюдавах, чувствайки се като гаднярка, как тя яде обяда си без да бърза. Не се прехласваше по храната и подносът ѝ не беше пълен. Но също така по него не беше останало нищо, когато го отнесе до станцията за миене на съдове. Тя изяде всяка хапка.
Това не означаваше много. Аз също изядох целия си обяд.
На секунди от това да се откажа, се оттласнах от стената, на която се бях облегнала. От пет минути стомахът ми къркореше, напомняйки ми, че ме чака сандвич с фъстъчено масло и желе.
Но преди да успея да се втурна към учителската стая, Ембър напусна миялната. Вместо да излезе навън с всички останали, тя влезе на опашката за обяд. Почти всички ученици от горния курс вече бяха излезли, за да се поразходят, докато дойде време за следващия им час. Младежите, които имаха последен час за обяд, се трупаха в кафенето.
Ембър се присъедини към тях и се смеси с тълпата, докато зареждаше поредния си поднос.
Мляко. Пилешки лентички. Две ябълки. Отнесе го на мястото си, като уви пилешкото в допълнителни салфетки и прибра всичко в раницата си. След това си тръгна, без никой да разбере за допълнителната ѝ храна.
Е, дявол знае какво.
Ако не бях гледала, нямаше да се замисля два пъти. Беше твърде оживено, твърде шумно. Ембър можеше да мине за младши или старши ученик. А тази година, благодарение на държавна субсидия, всеки ученик получаваше безплатна закуска и обяд. Не бяха необходими никакви молби или документи. Нямаше нужда да въвеждат и кодовете си за обяд.
Ембър определено се запасяваше с храна. Защо?
– Уф. – Главоболието ми разцъфна, когато излязох от столовата и се насочих към учителската стая.
Най-добрият начин да разбера за Ембър Скот беше маршрутът, който мразех най-много.
Сплетни. Нещо, което в гимназията „Каламити“ е толкова разпространено, колкото и тийнейджърските хормони.
Влязох в салона с надеждата да забележа някои от останалите учители. Само че късметът днес не беше на моя страна. Единственият човек, който се хранеше на една от малките маси, беше задникът Абът.
По дяволите. Мразех го, но той беше отделил подготвителния си час, за да наблюдава класа ми. Освен това имаше и Ембър в класа си. Може би беше време да изгладя малко нещата. Затова отидох до масата и промълвих:
– Здравей.
Той вдигна поглед от обяда си, останал от пърженото, и в момента, в който тъмните му очи ме погледнаха, изражението му се промени.
– Да?
– В класа ти е и Ембър Скот, нали?
Уайлдър се съсредоточи върху яденето, като ми кимна леко.
Това момче беше ли алергично към контакт с очи?
– Забелязал ли си нещо странно да се случва с нея?
– Имаш предвид като това, че тя планира да те съди за лоша оценка?
Извъртях очи. Пришълец.
– Не, като например, че носи едни и същи дрехи през цялото време или се държи странно.
– Тя не е ли в твоя клас? Ако ти е интересно какво носи, не я ли виждаш всеки ден?
Това беше безсмислено. Епично безсмислено.
– Знаеш ли кои са нейните приятели?
– Изглежда, че се разбира почти с всички. Е, освен с теб.
Ноздрите ми се разшириха.
– Говорил ли си някога с родителите ѝ?
– Ти говорила ли си?
– Не. Не съм.
Той натъпка още една хапка в устата си, а челюстта му се огъна, докато дъвчеше.
– Може би трябва да го направиш.
Отворих уста, но нямах какво да кажа. Задникът Абът беше прав. Не че някога щях да го призная на глас.
Без да кажа и дума повече, отидох до хладилника и си взех обяда, след което се отправих към класната стая, за да вляза в базата данни на училището и да получа домашния ѝ телефонен номер.
В списъка нямаше баща, а само майка. Ашли Скот.
Никой не отговори, когато набрах номера. Това беше местен номер, без телефонен секретар, и нямаше посочен мобилен телефон. Записах си номера на лепящо листче, за да опитам отново тази вечер, след което хапнах сандвича си, преди да се подготвя за следобедните си занятия.
В момента, в който удари последният звънец за деня, натоварих нещата си и се отправих към центъра на града, за да отида в адвокатската кантора „Тачър“.
Нямаше никой на рецепцията, когато влязох през вратата, вдишвайки слабия аромат на дървесния одеколон на Ронан, който се носеше във въздуха.
– Здравей. – Ронан се появи на вратата на това, което трябваше да е офисът му, облегнат на прага, изглеждащ секси както винаги.
Белите ръкави на ризата му бяха навити до жилавите му предмишници. Сивите му панталони се спускаха към чифт полирани черни обувки. Но топлината в погледа му беше тази, която накара дъха ми да замре.
Ронан ме изгледа от главата до петите, като не бързаше да обхожда тялото ми. Беше очевидно. Мързеливо. Смело. Когато най-накрая срещна погледа ми, той просто се усмихна, знаейки какво точно прави.
– Без извинения.
Боже, това ми харесваше. Мъж, който не крие желанието си. Мъж, който знаеше точно какво иска – мен.
– Какво става? – Попита той.
– Ти беше прав. За Ембър. Нещо се случва с нея.
Той погледна към тавана.
– Тя ми вярва. Чудеса се случват.
Преборих се с усмивката си.
– Ще бъдеш непоносим, нали?
– Определено. Не съм от мъжете, които пропускат възможности да кажат „нали ти казах“.
Не можех да не се засмея. Извъртях очи за добра мярка.
– Ти може би си най-нахалният мъж, който съм срещала през живота си.
Усмивката му се разшири до пълна, спираща дъха усмивка.
– Очарователно, нали?
Да, колкото и да е странно. Беше.

Назад към част 9                                                                    Напред към част 11

Глава 7
СЪДИЯТА

Във вените ми течеше страх – чист страх, но не му позволих да попречи на мисловния ми процес. Знаех как да насоча всичко това.
Втурнах се нагоре по стълбите, а Брент и Руди бяха по петите ми. Чух как някои от моите хора се втурнаха навън, за да открият кой, по дяволите, се е осмелил да направи тази гадост, но аз вече знаех. Само се надявах, че ще стигне до ръцете ми кучият син.
Паднах по корем, щом се озовах на горната площадка, и запълзях към стаята си, като бутнах вратата. Призракът лежеше върху Джеса, двамата бяха в подножието на леглото ни. Той погледна към мен.
– Ранена ли е? – Попитах го.
– Отрицателно – каза ми той. – Чух звука на някой, който говореше. Нямах възможност да предупредя никого, преди да открият огън.
– Остани долу при нея – наредих аз.
– Съдия – промълви Джеса. Страхът покриваше единствената дума и аз мразех, че не мога да я утеша. Но знаех, че Призрака я има, и знаех, че ще я защити с цената на живота си.
– Спокойно, диоса – успокоих я аз, като запазих гласа си тих и контролиран. – Остани с Призрака, чуваш ли ме?
Отидох до счупения прозорец, като държах гърба си до стената. Чух как се разнесе един изстрел, последван от рев на болка. След това чух как някой се удари в земята със силен, отвратителен трясък.
– Съдия! – Изръмжа Лайън. – Слизай тук, През!
– Ясно ли е? – Изкрещях в отговор, без да помръдна.
– Всичко е ясно! – Изкрещя Пол в отговор.
Аз се изправих, както направи Призрака. Джеса трепереше в ръцете му, но той щеше да успее да я задържи на земята, докато аз се справям с тази гадост. – Заведи я в шибания параклис – казах му аз. – Прозорците и стените са непробиваеми за куршуми. Заключи шибаните врати. Не излизай, докато не издам заповед.
Призрака кимна и с ръката на Джеса, която държеше в своята, бързо я изведе от стаята и я поведе надолу по стълбите, а аз ги следвах плътно. Изчаках, докато ги заключи в параклиса, преди да нахлуя навън.
Дайлън ме посрещна отпред.
– Натам – каза ми той. – Имам шибаняка, който е причината за всички тези гадости напоследък.
Последвах го отстрани на клуба. Остин лежеше на земята, кракът му беше счупен и огънат под неудобен ъгъл, а една от костите на дясната му ръка почти стърчеше от кожата му. Той стенеше от болка на земята и изглеждаше наполовина в делириум.
Затърсих го с ботуша си, без нито една емоция на лицето ми, докато той фокусираше очите си върху мен.
– Толкова ли ти липсваше дъщеря ти? – Попитах го най-накрая. Той само изстена от болка, умът му все още не функционираше правилно. Повдигнах рамене. – Скоро ще се събереш отново с нея – обещах му. Погледнах към Пол и Дайлън. – Вкарайте го в шибаното мазе. Съмнявам се, че може да нанесе големи щети на някого, но все пак завържете шибания му задник. Не ми пука, ако трябва да му счупиш още малко кости, за да стане това възможно.
Пол се усмихна и потърка ръцете си.
– Ебаси да.
Измърморих.
– Ти си болен козел, Пол – изръмжах, докато се обръщах на пети и се връщах към клуба. Колин се затича до мен. – Той сам ли беше?
– Да – съобщи ми Колин. – Лайън излезе да провери околността, но каза, че не вижда нищо. Мисля, че Остин е дошъл сам.
– Оръжие? – Попитах го.
– Ак-47 със 75-милиметров барабан – изръмжах аз. – Дошъл е да нанесе шибани щети.
– Такъв вид оръжие, можеше да има – признах аз. – Но всички ние се движим бързо. Той не беше готов за това.
Колин сви рамене.
– Обучил си ни добре, съдия. Как е кралицата?
Аз само измърморих.
– Не знам – признах си. – Жива и не е ранена – това е всичко, което знам в момента. Призракът е с нея. Предполагам обаче, че е шибано разтърсена.
Колин въздъхна.
– Тя е силна и е оцеляла в ада с едно чудовище, Съдия. Тя ще се справи. – Джеса беше затворена в килия в продължение на години с множество други жени. Мъжът, който вече беше мъртъв, беше използвал тези жени за собственото си болно, извратено удоволствие.
Той ме потупа по рамото и се отдалечи. Насочих се право към параклиса и ударих веднъж по вратата.
– Призрак, отвори! – Наредих.
Вратата се отвори и Джеса уви ръце около врата ми, а сълзите ѝ моментално намокриха кожата на елека ми. Мигновено я повдигнах с ръце под дупето ѝ и влязох в параклиса, като ритнах вратата зад себе си. Тя ридаеше, цялото ѝ тяло се тресеше.
– Спокойно, диоса – успокоих я аз. Закачих дясната си ръка под дупето ѝ, а с другата прокарах пръсти през тъмната ѝ коса. – Дишай. Ще изпаднеш в шок.
Дишането ѝ се разтърсваше на входове и изходи, а кожата ѝ беше студена и лепкава. Призракът веднага застана зад нея и я притиснахме между нас, като и двамата ѝ шепнехме нежни думи, докато бавно я изкарвахме от шока и я карахме да се успокои.
Тя бавно вдигна обляното си в сълзи лице, за да ме погледне, устните ѝ все още трепереха, макар че останалата част от тялото ѝ вече не трепереше. Хванах брадичката ѝ, приближих устните ѝ до моите, целунах я меко и бавно, но все пак я водех през целувката – не за да утвърдя господството си над нея, а за да я уверя, че не е сама, че съм тук и че няма да я оставя, по дяволите.
– Толкова се страхувах – изрече тя, когато най-накрая отпуснах устните ѝ. Внимателно я поставих на масата, а Призрака се облегна на бедрото на масата до нея, ръката му се сви върху бедрото ѝ, докато вземаше едната ѝ ръка в своята. Тя затвори очи, като си пое треперещ дъх.
– Мислех, че ще загубя един от вас – изпъшка тя.
– Никога, хубаво момиче – увери я Призрак. Той закачи показалеца си под брадичката ѝ и обърна главата ѝ с лице към себе си. – Ние живеем и дишаме тази глупост, бейби – напомни ѝ той. – Знаем какво правим и как да канализираме всичко, което чувстваме, по време на подобни гадости.
– Чувствам се толкова слаба и глупава, че се страхувам толкова много – задави се тя и отново започна да плаче.
– Не, диоса – строго изрекох аз, привличайки тези разплакани, сиви очи към лицето си. – Ти не си слаба или глупава. – Протегнах ръка и избърсах сълзите от бузите ѝ. – Справяш се с много неща, да не говорим, че реакцията ти е напълно нормална.
– Не сме нормални, бейби – каза ѝ Призрака, като се държеше сериозно, но и я подразни, за да подобри настроението ѝ.
Тя донякъде се засмя, което беше и целта на Призрака. Тя подсмръкна.
– Кой направи това? – Попита тя, търсейки отговор от мен.
– Бащата на Кала – казах ѝ аз. Извадих малкия телефон на Кала от джоба си и ѝ показах текста. – Прочетох този текст точно преди да се случи това. Тя го е имала в себе си през цялото шибано време.
Джеса ме погледна.
– И въпреки това искаш да я държиш жива – изръмжа тя, а очите ѝ светнаха от ярост.
Въздъхнах, оглеждайки разградения параклис – гледах щетите, които съм нанесъл. Тя проследи погледа ми, но не каза нищо. Знаеше също толкова добре, колкото и аз, че това е резултат от борбата ни.
– Призракът постави някои неща в перспектива за мен – казах ѝ. Тя само продължи да ме гледа, чакайки да уточня какво е това. Въздъхнах. – Той посочи поведението на Кала – накара ме да осъзная, че колкото и да искам, няма да мога да я променя. – Хвърлих телефона на масата. – Тогава намерих това. Слязох долу, за да се конфронтирам с нея още веднъж, но този път телефонът ѝ завибрира. Това не беше обичайното време за мен да сляза там и това прецака плановете и на нея, и на Остин.
Тя бавно се смъкна от масата, краката ѝ почти се поддадоха под нея. Веднага я хванах за кръста в същото време, в което Призрака хвана бедрата ѝ, като и двамата се подготвихме да я хванем, преди да е паднала на пода. Ръцете ѝ се опряха на бицепсите ми и те се огънаха под допира ѝ.
– И така, какъв е планът ти тук, Съдия? – Попита ме тя.
Стиснах зъби, а очите ми проблясваха опасно.
– И за двамата всичко е свършило – изръмжах аз. – Правя това, което трябваше да направя от самото начало.
Тя кимна веднъж.
– Ако не го направиш скоро, Съдия, ще го направя аз. И няма да ми пука какви граници прекрачвам – смело ме предупреди тя. – Опитвам се да се уверя, че запазвам този баланс между нас – напомни ми тя, – но това не означава, че ще продължавам да стоя настрана от тази глупост.
Кимнах веднъж и посегнах да прокарам палец по бузата ѝ.
– Не очаквам да го направиш, Диоса – казах ѝ честно. Устните ми потрепнаха от усмивка. – Ако беше така, нямаше да си моята жена. – Внимателно я върнах обратно към Призрака. – Остави го да се погрижи за теб, диоса. Аз трябва да сляза в мазето.
Тя протегна ръка нагоре и прокара върховете на пръстите си по покритата ми с брада челюст.
– Не се бави дълго – помоли ме тя. – След това, което току-що се случи…
– Знам, диоса – уверих я аз. – Просто трябва да се уверя, че всичко е наред там долу, а след това ще дойда да те чукам, докато слънцето не изгрее за един шибан нов ден – обещах ѝ. Очите ѝ се разгорещиха, превръщайки се в течни сиви басейни, когато тези перфектни, чукащи устни се разтвориха. Наведох се надолу и хванах устните ѝ с моите, като ги разтворих, за да плъзна езика си по нейния.
– Отиди с Призрака – изревах, след като се отдръпнах, а членът ми беше толкова твърд в дънките, че едва успявах да мисля за това колко силно исках да се вмъкна в нея. – Няма да се бавя дълго – обещавам.
Тя кимна. Призрака я вдигна на ръце и я изнесе от параклиса, а устните му се спуснаха върху нейните. Стонът, който пропълзя в гърлото ѝ, ме накара да стисна челюстта си, като се сдържах, за да съм сигурен, че все още си върша работата като неин старец и като президент на този клуб.
Трябваше да се уверя, че Остин и Кала са точно такива, каквито, по дяволите, ги исках. След това можех да се кача горе и да я чукам до малка кома.

Назад към част 6                                                                    Напред към част 8

Глава 52

Небето все още беше тъмно лавандулово, когато влязох в къщата на следващата вечер. Лестат се беше забавил на гробището и произнасяше някаква последна молитва за Мерик или за Мерик, не бях сигурен какво точно.
Ловът ни снощи в Бока Ратон беше прекрасен и той отново ми беше дал дара на всемогъщата си кръв, а аз бях развълнуван и объркан и се молех по свой начин за някакъв знак какво да правя с Мона, чудейки се дали мога просто да я видя и да поговоря с нея; ако отида в „Мейфеър Медикъл“ и настоявам, може би ще мога да използвам някаква омагьосваща сила, за да стигна до мястото, където е тя? Един последен поглед… един последен разговор.
Но изведнъж Жасмин и Клем се втурнаха към мен в подножието на стълбите.
– В спалнята ти има луда жена – каза Жасмин. – Нищо не можехме да направим, за да я спрем, Куин. Това е Мона Мейфеър, помниш ли я? Тя е там горе, Куин. Дошла е тук с лимузина, пълна с цветя, Куин, и е жив скелет, ще умреш, когато я видиш. Куин, почакай, не можахме да я спрем. Единствената причина, поради която ѝ помогнахме с всички тези цветя, е, че беше толкова слаба.
– Жасмин, пусни ме! – Извиках. – Аз я обичам, не разбираш ли?
– Куийн, нещо не ѝ наред! Бъди внимателен!
Изтичах нагоре по стълбите толкова бързо, колкото всеки смъртен се осмеляваше, втурнах се в спалнята си, затръшнах вратата и я заключих.
Тя се изправи, за да ме поздрави. Жив скелет! О, да! А леглото беше покрито с нейните цветя. Стоях там, шокиран до дъното на същността си, шокиран и толкова щастлив да я видя, толкова щастлив да се втурна към нея и да взема крехката ѝ форма в ръцете си! Моята Мона, моята крехка и увяхваща Мона, моята бледа и великолепна Мона, о, Боже мой, не ми позволявай да я нараня.
– Обичам те, моя любима Офелия – казах аз, – моя Офелия Безсмъртна, и моя винаги…
О, погледни розите, маргаритите, циниите, лилиите.
– Благороден Абелар, – прошепна тя. – Дойдох да поискам най-голямата жертва; дойдох да поискам, позволи ми да умра тук, позволи ми да умра с теб тук, позволи ми да умра тук, а не там с техните игли и тръби, позволи ми да умра в твоето легло.
Отдръпнах се. Можех да видя цялото очертание на черепа ѝ под кожата ѝ и костите на раменете ѝ под петнистата болнична рокля, която носеше. Само червената ѝ коса беше пощадена. Ръцете ѝ бяха като пръчки, а дланите ѝ бяха същите. Гледката беше ужасяваща. Тя страдаше с всеки дъх.
– О, скъпа моя, мила моя, слава Богу, че дойде при мен – казах ѝ, – но не виждаш ли какво се е случило с мен? Не могат ли очите на твоята вещица да видят? Аз вече не съм човек. Не съм твоят благороден Абелар. Не спя там, където слънчевите лъчи могат да ме достигнат. Погледни ме, Мона, погледни ме. Искаш ли да бъдеш това, което съм аз? – Какво бях казал? Бях луд. Не можех да се спра. – Искаш ли да бъдеш това, което съм аз? – Попитах отново. – Защото няма да умреш, ако искаш да бъдеш това, което съм аз! Ако ще живееш вечно от кръвта на другите. Ще бъдеш безсмъртна с мен.
Чух как ключалката на вратата ми се завъртя. Възмутих се, а после замълчах. Беше Лестат, който влезе.
Мона се взираше учудено. Той беше свалил слънчевите си очила и стоеше под газьола, сякаш се къпеше в светлината му.
– Позволи ми да дам Тъмния трик, Куин – каза той. – Така ще бъдеш много по-близо до своята принцеса. Позволи ми да я взема за теб със силната си кръв и така умовете ви няма да са затворени един за друг. В миналото съм бил майстор на такива тъмни трикове, Куин. Мона, ще знаеш ли нашите тайни? – Той се приближи до нея. – Направи своя избор, хубаво момиче. Винаги можеш да избереш Светлината някоя друга вечер, шери. Попитай Куин, ако се съмняваш. Той я е виждал. Видял е Светлината на Небето със собствените си очи.
Тя се вкопчи в мен, докато той ѝ говореше, крачейки по пода, напред-назад, разказвайки ѝ толкова много неща – как беше при нас, правилата, ограниченията, начинът, по който той нарушаваше правилата и ограниченията, начинът, по който силните и старите оцеляваха, начинът, по който новите отиваха в пламъците. Все така говореше той, а тя се притискаше към мен, моята Офелия в гнездото си от цветя, с толкова крехки крачета и цялото ѝ малко тяло, което трепереше, о, сладка Офелия Безсмъртна.
– Да. Искам го, – каза тя.

Назад към част 52