Месец: септември 2024

***

Орион

Алтернативен поглед върху Панаира на феите от „Академия Зодиак 3: Разплата.

ЛАЙЪНЪЛ

ГЛАВА ПЪРВА

От леговището на Лайънъл…

В този момент, макар и разтревожен от появата на близначките Вега, се бях съвзел, търсейки предимство пред лицето на такива лоши предзнаменования и, разбира се, намерих такова почти веднага.
Близначките не бяха нищо повече от трън в очите ми, двете бяха наблюдавани и предизвиквани от Дариус и другите наследници, а появата им не правеше нищо повече от това да разбуни роялистите, които се криеха в моето кралство. Всъщност това беше нещо като благо за мен – вече имах списък с имена. Имената на онези, за които знаех, че никога няма да ми бъдат истински верни.
И така, както всеки велик лидер трябва да умее да прави, плановете ми се промениха. Направих преглед на наличното и използвах невероятната си хитрост, за да измисля отговора, който търсех.
Причината, поради която бях принуден да тъна в Небесния съвет, се свеждаше до опустошително дразнещия факт, че нивото на моята власт съвпадаше с това на моите колеги и затова да ги предизвикам и да заема мястото си над тях със сила не беше нещо, което можех да постигна лесно.
Но с пристигането на отрочетата на Вега дойде щастливото космическо съвпадение – звездите се подредиха така, че да ми предложат още един шанс да си осигуря онази власт, която ми беше необходима, за да наложа превъзходството си над тях.
Отдавна желаех сенките, виждах в тях силата, която желаех, и затова търсех начини да я извоювам за себе си.
Стела Орион наистина беше пешка в това отношение и бяхме толкова близо до спечелването ѝ, но преди години с помощта на моята скъпа предана Клара.
Уви, в крайна сметка Клара се оказа твърде слаба, за да ми даде тази сила. Слабост, която неведнъж бях проклинал, а отговорът на проблема винаги сочеше към по-силна кръвна линия.
Ксавие беше очевидният избор за следващия ми опит, но с пристигането на близначките Вега в моето кралство получих още по-добра възможност. И освен това – те бяха две, така че шансовете за успех бяха два пъти по-големи.
Ако бях обърнал повече внимание, може би щях да забележа скандала, който се разрази в пределите на академията. Може би щях да разбера, че Ланс Орион е бил омагьосан от Гуендалина Вега и е бил в процес на проклятие само заради удоволствието да намокри члена си с принцесата на Солария. Щеше да ми спести големи неудобства, ако бях разбрал истината за тяхната афера по-рано и я бях потушил, преди пресата да се е добрала до нея, но бях добре зает с плановете си за превземане на сенките.
Планове, които в крайна сметка се осъществиха…

Назад към част 13

Глава 19

Стоун

Джералдин не отговаряше на телефона си. Беула не отговаряше на своя. Беше след седем, а лекарският кабинет затвори преди два часа. Хилда пиеше хубавото ми вино и слушаше шумно задружно телевизионно риалити шоу в хола.
А единственото, което исках, беше да остана насаме с Беула. Днешният ден беше ад.
Въпреки че адвокатите ми се чувстваха положително сега, когато имахме доказателство, че ДНК-то казва, че Уилс е мой, и имах майка му, готова да застане на моя страна, за да се бори за него, те все още се притесняваха за силата, която се крие зад името на баща ми… или на човека, когото смятах за мой баща.
Уилс ми се беше обадил днес и когато Хилда поиска да говори с него, тонът му се промени. Беше нервен. Напрегнат. Не искаше да говори с нея. Тя не беше източник на утеха за него и аз разбирах чувствата му твърде добре. Но Уилс не беше имал Джералдин в живота си.
Отново погледнах часовника и реших, че ще потърся Беула. Не можех да стоя тук и да се чудя къде може да е тя. Моето крачене пред вратата не помагаше на никого. Пиянският смях на Хилда също лазеше по нервите ми. В Чикаго тя имаше афера, към която в крайна сметка трябваше да се върне. Не очаквах да остане дълго тук. Колкото и да се нуждаех от нея в съда, нямах нужда от нея в дома си.
Дръжката на вратата се завъртя и аз замръзнах. Първият ми инстинкт беше да я грабна и да я открехна, но изчаках Беула да я отвори и да влезе вътре.
Тя едва беше влязла във вратата, когато изригнах:
– Къде си била? – Беше рязко и изискващо. Изплаших се от тона на гласа си. Притеснението и паниката ми се бяха натрупали и не можех да помогна на реакцията си.
Изненадана, тя подскочи и застана да ме гледа с разширени от страх очи. Не исках да я плаша. Обаче проклетият ми глас беше прекалено силен.
– Днес бях на преглед при лекаря си – заекна тя.
– Знам това. Бях отброил времето до този ден. Но лекарският кабинет затвори в пет. Сега е след седем.
Беула все още изглеждаше объркана от тона, който използвах. Опитвах се да го смекча, но не се получаваше. Позволявах на тревогата си да ме контролира.
– Джералдин имаше умопомрачение тази вечер. Не можех да я оставя така. Трябваше да я взема със себе си. Тя се оправи, докато бяхме там. Вместо да се върна у дома и да и направя вечеря, тя искаше да излезем да хапнем. И така, отидохме.
– Защо не ми се обадихте да помогна? Или поне да си вдигнеш телефона? Притеснявах се.
– Трябваше да се обадя. Съжалявам. Не ми се обади по-рано днес и аз помислих, че си зает. Трябваше да изключа телефона си в лекарския кабинет и след това забравих да го включа отново. Много съжалявам. Не мислех, че ще си вкъщи, иначе щях да се обадя, за да ти обясня. – Тонът ѝ беше искрен, но тя беше различна. Изглеждаше почти отбранителна. Сякаш искаше да ми изкрещи, но се сдържаше.
– Очакваше ли да се обадя по-рано днес? – Опитвах се да реша за какво беше разстроена, но не искаше да ми каже. Щеше да го скрие. Или се опитваше да го направи.
– Само ако искаше. Знам, че си зает. – Думите ѝ бяха приятни. Приемливи. Но тонът ѝ, погледът в очите ѝ казваха нещо съвсем различно.
– Трябваше да се обадя по-рано. Съжалявам – казах, мислейки, че това трябва да е всичко.
– Всичко е наред. Отсега нататък ще държа телефона си включен. – Главата ѝ се обърна към хола, откъдето идваше шумът от телевизора. Никога не бяхме пускали телевизора там. Беше странно. Не на място. Не беше като нормалните вечери, които имахме тук. Присъствието на Хилда караше и двама ни да се чувстваме напрегнати.
– Ела с мен. – Протегнах ръка към нея. Тя спря за секунда, изучавайки ръката ми. Накрая постави своята в моята. Стиснах здраво пръстите си и внимателно я повлякох по коридора към стаята ми.
Трябваше да се махна от напомнянето за Хилда. Целият този проклет звук.
Затворих плътно вратата зад нас, обърнах се към нея и я хванах за кръста, за да я придърпам към себе си. – Получихте ли инжекцията? Попитах, като исках да бъда вътре в нея, без да се притеснявам.
Отначало тя не отговори. За миг изпитах разочарование. Бях чакал този ден. Не се бях сдържал преди, знаех, а и все още трябваше да бъдем внимателни. Особено сега. Трябваше да се боря за Уилс. Ако нещо се случеше, тя щеше да има нужда от повече подкрепа и внимание, отколкото имах възможност да дам в момента.
– В безопасност е – каза тя просто.
Придърпах я към себе си, зарових глава в косата ѝ и вдишах. Попих топлината и аромата ѝ. Както винаги, тя ме успокои и ми даде увереността, от която се нуждаех.
Шумът от телевизора беше заглушен.
Бяхме сами.
Използвах този момент, за да се насладя на уединението ни. Ние.
Само за миг.
Не можех да помогна на тръпката, която изпитвах, знаейки, че мога да изстрелям освобождението си в нея. Желанието да я взема беше по-силно и по-властно от другите ми чувства в момента.
Стигнах под късата пола на роклята ѝ, намерих бикините ѝ и ги свалих. Тя размърда бедрата си, помагайки ми, докато не паднаха на краката ѝ и тя не се измъкна от тях.
Хванах я за кръста, вдигнах я и я занесох до леглото ми, където я хвърлих на него. Краката ѝ се разтвориха, а очите ѝ следяха всяко мое движение. Нямах време за прелюдия. Не и този път. Трябваше да вляза в нея – това ме успокояваше, че тя е тук и че сме добре.
Панталоните ми изчезнаха с лекота и аз се покатерих върху нея и се вмъкнах в нея, докато тя повдигаше коленете и бедрата си за по-лесен достъп. Плъзгането през хлъзгавата ѝ топлина ме накара да изстена от удоволствие. Няколко пъти днес си мислех точно за този момент. Сега бяхме тук, а аз не исках да си тръгвам.
Хванах левия ѝ крак и го прехвърлих през рамо, за да проникна още по-дълбоко. Всичко беше по-интензивно. Главата на Беула се притисна назад в мекото легло и тя нададе вик. После каза името ми. Няколко пъти. Започнах да навлизам в нея по-бързо. Бях възбуден от идеята да достигна кулминацията си в нея, което караше движенията ми да стават все по-безумни.
Бях като шибан наркоман. Нуждаех се от тази доза.
– Стоун! – Тя изстена и се вкопчи в гърба ми.
Притиснах я плътно към себе си, докато звукът от съединяването на телата ни ставаше все по-силен и по-силен. Дишането ѝ се превърна в задъхано, а моето беше тежко и бързо. Ръцете ѝ бяха увити плътно около врата ми, докато посрещаше всеки мой тласък, натискайки по-дълбоко.
– О, о, о. – Кулминацията ѝ беше близо. Тялото ѝ започна да се тресе, а ноктите ѝ се впиха в плътта ми. Потта по бедрата ѝ, когато кожата ѝ се триеше в моята, я правеше бърза и плавна. – Свършвам – изрева тя и зарови глава в гърдите ми, докато аз направих още три силни тласъка и изкрещях освобождаването си.
Тя извика, пеейки името ми, докато топлината от семето ми я изпълваше.
– Майната му, бебе, това е всичко. Вземи го – казах, като дръпнах назад косата ѝ, за да мога да я гледам в очите, докато я изпълвах. – Чувстваш ли това? – Попитах я, натискайки я по-дълбоко.
– Да. – Очите ѝ бяха натежали и тя трепереше. – Горещо е.
Изпуснах едно последно ръмжене, когато приключих с изпразването си в нея. От това се нуждаех през целия шибан ден. Сега се чувствах по-добре. Чувствах се шибано съвършен.
Издърпах я обратно в прегръдките си, прегърнах я и лежахме така, докато дишането ѝ се забави. Когато разбрах, че е заспала, затворих очи и я последвах.

Назад към част 19

* * *

Никога досега не бях виждал мисис Макстън в такова състояние. Тя носеше безупречно бяло боне и също толкова безупречна бяла престилка, но лицето ѝ беше толкова уморено, че се чудех как моята икономка все още е в състояние да седи.
Опасявам се обаче, че това беше единственото нещо, което мисис Макстън все още можеше да прави.
Малката кухня беше почти пълна, когато пристигнах – мисис Еньо ми помагаше да налея чай, доктор Еньо седеше на една пейка с гръб към топлата стена на печката, дремеше, но не изпускаше жена си от поглед. Страхувам се, че след случилото се в отношенията им ще настъпят значителни промени – например доктора никога повече няма да оставя съпругата си без надзор. И като цяло ще бъде до нея през цялото време. Ето как приоритетите в живота се променят за една нощ.
Мистър Уолън също беше готов да задреме, даже седнал. Той, както и мисис Макстън, се бяха преоблекли сутринта, но нощното безсъние си беше взело своето. Мистър Онър седеше на един стол – доктор Еньо беше обработил раните му, като вля в тях това, което изглеждаше като остатъка от магията му, и ги превърза отново, като го направи в много разклатено състояние. Мистър Илнър пиеше мрачно от греяното вино, от което доктор Еньо беше отстранил остатъците от алкохол. Единствено мисис Еньо се шляеше из кухнята с най-щастлив вид, а лъчезарната ѝ усмивка, изпълнена с жизненост, беше като слънчев лъч, който пробиваше ниските, мрачни облаци на зимното небе.
– Ами лорд Арнел? – попита тя, като отнесе чаша чай на мистър Онър.
– Спи. – казах дискретно аз.
– А лорд Давернети? – продължи мисис Еньо.
– Също спи… на дивана в хола, не пуска револвера дори в съня си. – неволно се усмихнах, спомняйки си как старши следователя спи в пълна бойна готовност.
– А… – започна да казва мисис Еньо и после се спря с половин уста.
Но така или иначе всички разбрахме.
– Искахте да попитате за Бетсалин. – уморено каза мисис Макстън.
Доктор Еньо се изправи рязко. Очите му почти блестяха зад замъглените очила, позата му беше загубила всякаква умора, лицето му беше бледо от гняв.
И доктора отчетливо се провикна:
– Жена ми не е виновна за нищо!
Удивително, но чак сега разбрах, че самата мисис Еньо сякаш смяташе друго.
– За Бога, мисис Еньо, Бетси щеше да ме убие мен и само мен. Вие по никакъв начин не бяхте причината или целта на нейните действия! – възкликнах, надявайки се, че тази добра жена ще престане да се чувства виновна.
Но това не се случи.
– Вас? – попита суровата севернячка, която сега не беше никак строга – Но, мис Вайърти, вие бяхте заспала. И аз… аз… аз…
– А вие бяхте на грешното място в грешното време. – разясних цялата ситуация – Мисис Еньо, менталната магия е изключително опасно явление. Особено когато се използва от дракони. Не мога да кажа със сигурност кой е отговорен за случилото се с Бетси, имаме двама заподозрени – професор Стантън и херцог Карио, но в никакъв случай, под никаква форма или начин, не и вие. Бетси e била изложена на риск поне преди повече от година. Не знам кой, но съм почти сигурна, че Бетси е невинна. Тя е била просто инструмент в нечия чужда игра.
И тогава доктор Еньо каза замислено:
– Мис Вайърти, забелязахте ли някакви странности в поведението на Бетсалин предния ден?
Мистър Уолън отговори преди мен:
– Забелязах. В чайната Бетси се държеше прекалено емоционално. И… имаше и някои странности в речта ѝ, които не бяха характерни за нея.
Мисис Макстън отпи глътка от чая си и шокирано каза:
– А вие сте напълно прав, мистър Уолън, Бетсалин не приличаше на себе си предишния ден. Но, наистина, денят беше много труден и беше шок за всички ни, а аз не обърнах внимание на странното поведение на Бетси. Но сега.
– Ще трябва да се държим под око един друг. – намеси се от мястото си мистър Онър – И никой от нас не бива да остава насаме с мис Вайърти. След това, което се случи, не е безопасно.
И чашата на мисис Макстън изпадна от ръцете ѝ.
Тя падна на масата, разля съдържанието си и кафявата течност се стичаше по дървените дъски, така професионално издялани, че нито една капка не изтече на пода. Мисис Еньо се втурна да избърше повърхността на масата, а после побърза да налее още един чай за мисис Макстън, но моята икономка почти не го забеляза, гледайки ме развълнувано.
– Мистър Онър – погледнах малко укорително готвача – не забравяйте, че съм магьосник.
Скептичният поглед на бившия пират беше моя отговор.
Обаче мистър Онър просто не знаеше всичко.
Дълбок дъх, бавно издишване и съобщих на всички не толкова добрата новина.
– Първо, предния ден не успях да се защитя поради факта, че… отчасти контролирах Звяра.
Чашата на мисис Макстън можеше и да падне отново, но мисис Еньо беше там навреме, за да я вдигне.
– Второ – благодарих с поглед на съпругата на лекаря – не можех да се разсейвам в този момент, защото от моята помощ се нуждаеха драконите. Но лорд Давернети, изпратен от лорд Арнел, стигна навреме. И трето, аз, например, знам, че вие, мистър Онър, се чувствахте чудесно вчера и със сигурност сте много по-подтикнат от приключенията, отколкото останалите от нас.
И мистър Онър кимна мълчаливо, но изразително, потвърждавайки казаното от мен.
Добре – продължих аз:
– И също така знам, че именно Звяра е оказал психическо въздействие върху Бетсалин. Но…
И огледах всички присъстващи.
По принцип имах доверие на доктор Еньо и съпругата му, но бяхме започнали да разследваме този случай заедно със семейството ми, те бяха наясно с всички събития и всички хипотези, правехме го заедно, а сега Бетси много ми липсваше. И все пак имах нужда от някого, с когото да споделя предположенията си, и затова реших да го кажа:
– Имаше нещо нередно в Звяра на херцог Карио.
В кухнята цареше тишина, толкова напрегната, че шумоленето на гласовете в къщата и градината на имението Арнел сякаш засилваше напрежението.
Мисис Макстън, въпреки нечовешката си умора, седна по-изправена и заразпитва:
– Мис Вайърти, скъпа моя, какво имате предвид?
О, какво имам предвид.
Известно време се взирах в охлаждащия се чай, чаят на мисис Еньо не беше и наполовина толкова добър, колкото този на мисис Макстън, и тогава, без да вдигам глава и все така взирайки се в тръпчивата напитка, казах това, което не можех да разбера съвсем ясно в главата си:
– Ако този Звяр беше в онзи Карио, когото лорд Арнел прогони от територията на драконите, той нямаше да се подчини.
В кухнята отново настъпи тишина, след което мистър Уолън попита тихо:
– Мис Вайърти, какво имате предвид?
Всъщност нямах представа как да обясня в общи линии какво се опитвам да кажа. Но имаше няколко неща, които ме накараха да бъда изключително неспокойна. Думите на Амбър Енсан, че когато Звяра удави Града на драконите в кръв, ще тръгне след трансформиращите. И думите на Звяра за лорд Арнел – той го беше нарекъл момче, но двамата бяха почти равни по възраст. И това, което ме разтревожи най-много, беше факта, че професор Стантън е знаел за Звяра още преди шест години. Но не можех да кажа нищо за Амбър Енсан пред двойката Еньо, това не беше моя тайна и нямах право да я разгласявам.
Но можех да направя едно основно предположение:
– Може би херцог Карио също е… жертва.
И мисис Еньо се срина на най-близкия стол.
Тя не беше единствената шокирана.
– Жертва? – попита мистър Уолън с едва сдържано възмущение – Мис Вайърти, не съм нетърпелив и по принцип никога няма да ви покажа записите на някои от заловените магьосници, а и не мога да го нарека по друг начин освен пленничество, но повярвайте ми, на света няма по-чудовищно копеле от Карио!
– Мистър Уолън! – подскочи мисис Макстън.
Но вече беше твърде късно да се грижа за репутацията и добрите си маниери. Всички пренебрегнахме възмущението ѝ. Нещо повече, аз се осмелих да задам въпрос, съвсем неприемлив за една добре възпитана девойка:
– Имаше ли нещо в тези показания, свързано… със семената на херцог Карио?
И те пребледняха. Мисис Макстън, мистър Уолън и доктор Еньо. И тримата се спогледаха бързо помежду си и точно така и тримата… замълчаха.
– О, страхувам се, че сега не е момента да мълчим! – възкликнах аз.
Мистър Уолън и доктор Еньо мълчаха, така че се наложи да отговори мисис Макстън.
– Всеки „плъхарник“ си имаше своя специалност, мис Вайърти. Някои се специализираха в производството на магически механизми, каквито открихте при двамата подчинени на ОрКолин трансформиращи, но огромното мнозинство…
И точно тук мисис Макстън замълча. Мистър Уолън също не гореше от желание да ме информира, но доктор Еньо беше по-циничен.
– Драконовите момичета, дори и в много ранна възраст, не се поддават лесно на злоупотреба, така че… те са използвали човешки момичета, мис Вайърти. – каза той, като спокойно срещна шокирания ми поглед. Той продължи: – Семето е било инжектирано със спринцовка, като по магически начин е запазена и поддържана жизнеспособността му. Повечето от девойките… умираха рано, половината от оцелелите през последните няколко месеца, и всички по време на раждането.
А аз се мъчех да се задържа на крехкия стол, усещайки как всичките ми сили ме напускат изведнъж. Абсолютно всички. Това беше чудовищно. Твърде чудовищно, за да го приема и осъзная. Бях в състояние на свещен ужас, неспособна да си представя, че това е истина.
– Има и още нещо. – продължи мистър Еньо – Разбрах, че вие, мис Вайърти, сте била в група магове, неподатливи на драконовата магия. По тази причина вие и още една дама сте избегнали чудовищна съдба. Опасявам се, че другите момичета, които може би си спомняте от ученическите си години, са имали по-малко късмет.
Имах само един въпрос:
– Живи?
Доктор Еньо мълчаливо и отрицателно поклати глава.

Назад към част 34

***

– Ти не си ужасен човек – каза тя накрая.
Той се обърна отново и я погледна.
– Ти не знаеш нищо за това кой съм аз. Всичко, което си казала за мен преди, е било вярно.
– Мисля, че тази вечер видях малко от това, което си – каза тя и се приближи до него. Сега гърбът му беше притиснат към бара и той сгъна ръце.
– Днес беше просто шоу – каза той. – Повече от това, че съм Джейк Новак, великият защитник и закрилник на живота. – Той се намръщи. – Това не бях аз.
– Мисля, че може би беше ти и може би това те плаши повече, отколкото ако си просто този ужасен човек, за когото обичаш да се мислиш.
– Рейвън – каза той и отвърна поглед. – Недей да правиш това.
Тя се приближи до него, като отчаяно искаше да го докосне сега. Приближи се до него.
– Джейк – прошепна тя. – Погледни ме. Моля те.
Той най-накрая срещна погледа ѝ и в очите му имаше сълзи, все още неизплакани.
– Рейвън, не мога. Не мога да ти дам нищо.
– Но ти вече го направи. Ти ми даде толкова много днес. А аз ти се отблагодарих, като те нападнах. Не беше честно.
– Знаеш ли – каза той, гласът му беше задушен, но през него се долавяше малко смях. – Знаеш ли, когато те срещнах за пръв път, си спомням, че си мислех, че може би бих могъл просто да те поканя на среща, просто да се отнасям с теб както трябва – да не правя всички тези глупости, които в крайна сметка ти направих.
– Защо просто не ме покани на среща тогава?
– Защото знаех, че само ще те нараня още повече, Рейвън. Тъмнината в мен никога няма да изчезне. Наистина трябва да стоиш далеч от мен.
Тя протегна ръка, за да докосне лицето му, а той я хвана, преди да успее.
– Джейк, ами ако опиташ само за една секунда? – Попита го тя.
Ръката му я хвана за китката.
– Рейвън, това няма да се получи. Имам твърде много омраза в себе си.
– Защо?
Той поклати глава.
– Не мога да отида там. Просто не мога.
– Няма страшно – каза тя и си помисли, че и тя не му е казала всичко. Имаше неща в живота, които бяха твърде мрачни и плашещи, за да ги погледнеш направо. Понякога беше по-добре да не се осветява прекалено ярко. Беше научила това по трудния начин.
– Но все пак можеш да ми позволиш да те докосна – каза тя и протегна другата си ръка, тази, която той не беше хванал.
Той хвана и нея. Сега държеше и двете ѝ китки. Очите му се вгледаха в нейните и тя видя цялата болка точно на повърхността, но не отвърна поглед от него. Срещна го и докато го правеше, видя как нещо се трансформира в очите му.
Болката сякаш избледня на заден план и сега там имаше глад, изгарящо желание, а голите му гърди се издигаха.
– Рейвън – прошепна той. – Трябва да си тръгнеш, преди… преди да се е случило нещо. Не мога да се спра.
– Не искам да спираш.
Халатът ѝ се изхлузваше, докато колана се разхлабваше около средата ѝ. Джейк се притисна към нея и тя беше гола под халата, голата ѝ кожа беше докосвана от неговата гола кожа.
Краката му се преплитаха с нейните, тялото му се притискаше към нейното, горещо, плътно и силно. Той притисна главата си към нейната, така че устните му бяха само на сантиметър от устните ѝ. Ръцете му престанаха да стискат китките ѝ, а вместо това хванаха халата ѝ от двете страни и я разкопчаха.
– Джейк – прошепна тя, като си поемаше треперещ дъх.
Зърната ѝ бяха сковани, между краката ѝ беше влажно и готово. Беше толкова гореща и възбудена от него и дори не разбираше как нещата се бяха променили толкова бързо. В един момент беше ядосана и избухлива, режеше го с думите си, а в следващия умираше за целувката му, умираше да усети ръцете му по голата си кожа.
– Рейвън, моля те – каза той. – Не бива да правим това.
– Защо не? – Попита тя. – Не се страхувам от теб.
– Това е грешка – каза и той.
Тя постави ръцете си на гърдите му и ги плъзна надолу към стомаха му. След това плъзна едната си ръка още по-надолу, притискайки твърдостта му, искайки да го погали, да го извади и да го вкара в устата си, въпреки че никога досега не беше правила това.
– Недей – каза Джейк.
– Толкова си твърд – каза тя, а собственият ѝ глас беше пресипнал от нуждата от него.
И тогава той я завъртя така, че тя беше обърната с гръб към него, а ръцете ѝ стискаха ръба на бара. Джейк се притисна към гърба ѝ. Едната му ръка се плъзна в халата ѝ и сграбчи гърдите ѝ, стискайки зърната ѝ достатъчно силно, за да я накара да извика от остро удоволствие.
Другата му ръка се плъзна в халата ѝ по-надолу, между краката ѝ.
Тя беше искала това, чакала го беше. Дори не беше осъзнала колко силно.
В мига, в който пръстите му докоснаха самия край на цепнатината ѝ, тя извика и после свърши, свърши, свърши.
Цялото ѝ тяло трепереше. Той дори не беше направил нищо с нея, но ръцете му бяха като магия. Всичко, което Джейк правеше, беше като съвършенство. А след това той съблече изцяло халата от раменете ѝ, оставяйки я напълно гола.
Чу го как наглася боксерките си и не разбра какво точно прави, докато не усети твърдия му член да се натиска между задните ѝ части, а бедрата му да се впиват в нейните. Беше извадил члена си от боксерките и сега той лежеше на дупето ѝ, твърд и неподвижен.
Рейвън не знаеше какво щеше да направи по-нататък.
Искаше го в себе си повече от всичко. Някакъв глас в нея казваше, че това не е правилно, че се е зарекла да не спи с него.
Каза, че не за пари. Това не е за пари. Това не се брои.
Или не? Тя вече не беше сигурна какво се брои и какво не.
Джейк плъзна члена си нагоре-надолу, а той беше топъл, горещ и твърд. Путката ѝ вибрираше от удоволствие.
– Искам да си вътре в мен – каза му тя.
И тогава пръстите му се търкаха извън цепнатината ѝ, търкаха гънките ѝ, удряха клитора ѝ, стимулираха я, докато той търкаше вала си в задната ѝ част.
Другата му ръка хвана гърдите ѝ, а устата му беше на врата ѝ.
– Майната ти, Рейвън – изръмжа той.
– Идва ми отново – извика му тя. – О, Боже, Джейк, свършвам.
Той отново изруга, а после тя се размърда, свършвайки силно срещу върховете на пръстите му, и усети как той изригва по целия ѝ гръб.
Те останаха в това положение, като и двамата дишаха тежко, залепени като лепило един за друг. Джейк се смееше, както и тя. Тя извърна глава настрани и го погледна.
– Какво не е наред с нас? – Попита я той.
– Нищо – каза му тя.

Назад към част 18

Глава 22

Запътих се към хотела, все още малко зашеметена от ситуацията, в която се намирах. Сет беше… в Мексико. Ако приемем, че Джером държеше на сделката си, разбира се. Трябваше да вярвам, че е така, но въпросът беше дали наистина ме е изпратил близо до Сет. Това беше формулировка в молбата ми, която можеше да бъде малко замъглена. Поглеждайки към хотела, се надявах, че слугите на Джером са стигнали дотам да търсят в местните хотели името на Сет, когато са проследявали самолетния билет. С бърза усмивка към мъжа, който ми беше помогнал, се насочих към входа на хотела.
На място, което обслужваше толкова много туристи, голяма част от персонала говореше английски, не че това имаше голямо значение за мен. Отидох на рецепцията и попитах дали имат гост на име Сет Мортенсен. Жената, която работеше там, го потърси и когато го откри в компютъра им, затаих дъх. Той беше тук. Наистина го бях намерила.
Е, донякъде. Когато я попитах за номера на стаята му, тя ми каза, че хотела не може да разкрие тази информация. Можеше обаче да ме свърже със стаята му. Поколебах се, преди да се съглася. Ако Сет наистина не искаше да бъде намерен, можеше да смени хотела или дори града си, щом разбере, че съм го открила. Все пак не беше задължително да имам друг начин да се свържа с него, затова позволих на жената да ме свърже. Това не доведе до нищо добро. Нямаше отговор.
Благодарих ѝ и се отправих към задната част на курорта, като си мислех, че ще се разходя от разочарованието си и, надявам се, ще избистря мислите си, докато определям следващия си начин на действие. Басейнът и плажа, простиращи се зад сградата, бяха предназначени само за гости, но беше достатъчно лесно да се промъкна покрай охраната. Дори се възползвах от възможността, когато за кратко останах сама в залата, да се преобразя в по-подходящо облекло: червени бикини и саронг.
Навън жегата отново ме удари и аз спрях, оставяйки слънцето да се впие в мен. Часовата зона не беше далеч от тази на Сиатъл тук, но дори в ранната вечер температурата беше интензивна – което ми харесваше. Отвъд басейна и баровете към него виждах ивица мек златист пясък, който се извиваше около чистата, синя вода. Все още не толкова ярка, колкото тази, с която бях израснала, но въпреки това красива. По плажа бяха разпръснати шезлонги и кабини, като търсещите слънце се опитваха да уловят последните лъчи на деня.
Тръгнах към него с надеждата да намеря свой собствен шезлонг и може би един май тай. Ако нямаше да намеря Сет веднага, можех и да го изчакам.
Той беше там.
Спрях рязко, като едва не накарах една млада, кикотеща се двойка да се блъсне в мен и да разлее напитките си. Не можех да повярвам. Бог може и да работи по мистериозни начини, но Ада работи по ефикасни начини.
Измърморих извинения на двойката и тръгнах към Сет, като след още няколко крачки отново спрях. Какво щях да направя? Какво щях да кажа? Сет беше развалил годежа си и беше избягал от всички, които познаваше. А сега аз бях тук и се намесвах в бягството му. Бях прехвърлила няколко сценария в ума си, но не бях решила нищо конкретно. С дълбоко вдишване реших просто да продължа напред и да се справя.
Приближих се зад стола му, а сянката ми падна върху него, докато се приближавах. Той лежеше по къси панталони и тениска на Tootsie Pops. До него седеше питие, което изглеждаше подозрително алкохолно, и той четеше книга, чиято корица не можех да видя от този ъгъл. Отново се спрях, объркана от чувствата си.
– Парфюмът – каза той без предупреждение. – Дори тук го усещам. Бих те познал навсякъде. Тубероза и тамян.
Заобиколих го и застанах от дясната му страна. Сложих ръце на бедрата си.
– Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш.
Той свали слънчевите си очила и ме изучи, с една от онези малки, забавни усмивки на лицето си.
– Изненадан съм… и не съм. Мислех, че съм се справил добре с изчезването. Но знаех, че ако някой ме намери, това ще бъдеш ти.
– Защото имам добри връзки?
– Защото ти си ти.
Търсейки свободно място на пясъка, аз се спуснах да седна, но Сет се пресегна на шезлонга си и посочи мястото до себе си. Поколебах се само за миг и седнах до мястото, където лежеше той, като го гледах, докато краката ни се докосваха. Той посегна към питието си – чудовище с цвят на праскова, в което имаше достатъчно нарязани плодове за салата – и отпи глътка.
– Какво е това? – Попитах го.
– Наричат го el Chupacabra.
– Не го правят.
– Наричат. Мисля, че в него има около петдесет вида водка. Ще ти хареса.
– Изненадана съм, че ти харесва.
– Ако ще ставаш злодей, може и да минеш по целия път – отвърна той и с жест помоли сервитьора да донесе още едно питие.
– Ти не си злодей – казах тихо.
– Да? Така ли казват у дома?
Погледнах настрани и наблюдавах малките вълни, които се разбиваха в брега.
– Всъщност не съм разговаряла с толкова много хора. Предимно семейството ти се притеснява.
– Ти ловко избегна въпроса.
– Искаш ли да поговорим за това? – Обърнах се обратно към него.
Той леко сви рамене.
– Какво има да се каже? Разбих сърцето ѝ. Аз разбих твоето сърце. Не мисля, че на човек като мен му е писано да има връзки.
– Това е нелепо. Ти не си този, който изсмуква душите на хората.
– Зависи колко буквално приемаш метафората.
– Сет, спри. Спри да се шегуваш с това. Защо го направи?
– Трябва ли да питаш? – Новата напитка пристигна забележително бързо и той ми я подаде. Беше прав. Наистина имаше вкус, сякаш в нея имаше петдесет вида водка. – Не го усетих. Не по начина, по който би трябвало. Знаеш това.
Знаех и бях изненадана от откровения и честен характер на разговора ни. Не бяхме имали нищо подобно… е, не и откакто се срещахме. Откакто нещата се разпаднаха, всичко беше само неловкост и пазене на чувствата.
– Но защо сега?
Беше негов ред да отвърне поглед, загледан в гледката от пощенската картичка, без да я вижда. Слънчевата светлина все още не беше станала съвсем оранжева, но подчертаваше медта в косата му и кехлибара на очите му. Взирах се в него, приемайки всичко това, като почти не забелязвах колко време му отне да отговори.
– Джорджина – каза той най-накрая, а очите му все още бяха другаде. – Когато сложих край на отношенията ни по Коледа… направих го, за да не те нараня някой ден. И, предполагам, за да не ме нараниш ти. Тогава отидох при Мади по погрешни причини, но не изглеждаше толкова лошо, тъй като всъщност ме беше грижа за нея – искам да кажа, като изключим факта, че трябваше да живееш с нея пред себе си всеки ден. Никога не съм искал тази част да се случи.
– Всичко е наред – казах автоматично, като намразих тъгата в гласа му. – Не искам…
– Шшш – каза той и вдигна ръка. – Всъщност поне веднъж ще говоря, така че по-добре ме остави, преди да съм си изпуснал нервите.
Усмихнах се – въпреки че нищо от това не беше толкова смешно – и кимнах.
– Както и да е, съжалявам, че не съм избрал някого, когото не харесвам или уважавам. Така нещата щяха да са по-прости. Но с течение на времето установих, че се сближавам с нея – но не и че се отдалечавам от теб. Планът ми не работеше. Само наранявах и двама ни все повече и повече. Може би тогава трябваше да изчезна.
Прехапах устните си за всякакви коментари.
– Единственият, който не страдаше, беше Мади – защото я държахме в неведение. А след като ти и аз… е, знаеш. След като бяхме заедно, се чувствах толкова ужасно… толкова виновен… мразех се за това, което ѝ бях направил. Отчаяно исках само един човек да излезе щастлив от това. Исках тя да остане в блажено неведение. Исках да я компенсирам.
Бях си направила извод за това. А също така знаех и за вината… вината от греха, който бе оставил петно върху душата му. Сет не знаеше за тази част и вероятно никога не би трябвало да знае.
– Но каквото и щастие да ѝ бях дал, то не беше истинско – продължи той. – И го осъзнах онзи ден, когато бяхме при Ерик и аз… по дяволите, Джорджина. Наистина не знам какво се случи или дори какво видях. Има само две неща, за които съм сигурен. Едното е, че когато Джером дойде и каза, че има нужда да дойда с него, за да ти помогна, аз го направих. Ако беше казал, че трябва да ме отведе в самия Ад, щях да го направя.
Затворих очи.
– Сет…
– И когато бях там и Ерик ме изпрати, където и да е, почувствах… ами, това беше отвъд всичко, което бях преживял. Отначало бях толкова объркан и дезориентиран. Не разбирах какво ми говореха за това, че съм те намерил. Изглеждаше сюрреалистично. После това беше най-лесното нещо на света. Просто те потърсих и ти беше там. В цялото това пространство и целия този хаос да те достигна беше като да се вгледам в себе си. Бяхме толкова близо… това противоречеше на физиката и на всички правила на природата, които познавах. Не изглеждаше реално, че мога да бъда заедно с някого по този начин. А когато всичко свърши, както казах – не бях сигурен в това, от което току-що бях станал част. Но знаех, че никога не бях изпитвал подобна връзка с друга жена. Може би си единствената, може би има и друга… но независимо от това, не съм я имал с Мади. Тя е невероятна. Наистина я обичам. Но в тази ситуация отново? Никога не бих я намерил. И знаех, че не е честно да я поведа към живот без тази връзка. Ние с теб… не разбирам какво има между нас, но предпочитам да прекарам живота си сам, отколкото с някой, който не си ти.
Той замълча и това беше един от онези странни моменти, в които нямах бърз отговор. Вместо това свързах ръката си с неговата и се протегнах до него на мястото, което той беше направил на шезлонга, като положих глава на гърдите му. Той постави ръка на рамото ми, като пръстите му се впиха в кожата ми, за да се увери, че съм останала. Сърцето му биеше до ухото ми.
– Как ще свърши това? – Попитах мрачно.
– Аз… не знам, както не знам как ще свършат Кади и О’Нийл. – Той въздъхна. – Имам чувството, че ще остана сам. Въпреки всичко, което се е променило между нас, всъщност нищо не се е променило.
– Аз… не знам.
Отново умните ми думи бяха изчезнали, но той беше прав. Откакто се бяхме разделили, сякаш беше изминал цял живот, но всички същи проблеми бяха все още налице. Можех да водя поетични разкази за универсалната връзка на душите ни, но тя никога не можеше да се съчетае физически, не и докато му отказвах това. И смъртността… винаги имаше смъртност, която ни връхлиташе. Сет нямаше да живее вечно и това знание – образно казано – ме убиваше.
Което ми напомни за нещо. Вдигнах глава и се подпрях на него, така че косата ми да виси около нас, докато гледах лицето му.
– Кога ще се прибереш?
Той отметна част от косата, като я прибра зад ухото ми. Тя отново се разпиля.
– Кой каза, че ще се прибера?
– Не се шегувай. Трябва да го направиш.
– Не се шегувам. Мислиш ли, че мога да се върна там? Не мога да видя Мади… Не мога да понасям да виждам какво съм ѝ причинил.
– Не е нужно да я виждаш – казах аз. – Не ходи в книжарницата. Хората се разделят през цялото време и не е нужно да се виждат.
Сет поклати глава.
– Да, но с моя късмет пак щяхме да се сблъскаме. На някой филм. В ресторант. Нещо. Аз съм страхливец, Джорджина. Не искам да я виждам… не и след като… е, не си видяла лицето ѝ, когато ѝ казах.
– Видях лицето ѝ след това – казах аз. – Вероятно е било достатъчно близко. Не мога да повярвам, че сериозно казваш, че никога няма да се върнеш в Сиатъл, само за да я избегнеш.
– Тя не е единствената, която бих избегнал. – Той отново се опита да прибере непокорната ми коса назад. Когато отново не успя, той просто плъзна ръка по ръката ми, проследявайки извивките ѝ с върховете на пръстите си. – Не мисля, че мога да се справя и с това да те виждам. Дори да съм с теб сега… това е като най-доброто нещо на света и най-лошото. Ако те виждам постоянно, само ще се убедя, че не можем да бъдем заедно – а ние ще се виждаме постоянно, нали знаеш. Ако съм научил нещо, то е, че съдбата не позволява на нас двамата да останем разделени за дълго.
Думите на Сет бяха толкова странно противоречие. От една страна, те бяха изпълнени с любов и романтични чувства за това колко мъчителен е животът му без мен. И все пак… в тях имаше нещо повече от това. Във всичко това имаше пораженческа нагласа, каквато никога не бях виждала у него преди. Някъде във всичко това Сет беше придобил нова горчивина и ме обзе тревожната мисъл, че ако можех да видя душата му, както Хю можеше, петното на греха щеше да е още по-тъмно от преди. Направих още един опит.
– Извади ме от уравнението. Трябва да се върнеш заради семейството си. Те се нуждаят от теб. Андреа е болна.
– Всички се разболяват. Това не е убедителен аргумент.
– Не… ти не разбираш. Те не са ти казали. Тя няма грип… тя има рак.
Това предизвика реакция. Изражението на лицето му стана твърдо.
– Не, няма.
– Има. Бранди ми каза.
– Сигурно е била объркана – каза той категорично. – Те щяха да ми кажат.
– Не мисля, че щеше да сбърка „грип“ с „рак на яйчниците“. А мислиш ли, че би си измислила нещо подобно?
Той се замисли за момент.
– Не, не, не би. Но защо не са казали нищо?
– Предполагам, че не са казали на никого, за да могат да разберат повече. Не виждаш ли? – Наведох се по-близо, надявайки се да затвърдя молбата си. – Те се нуждаят от теб. Трябва да се върнеш у дома заради тях.
За миг си помислих, че съм го хванала, но после той бавно поклати глава.
– Те ще се справят и без мен. А и ти сама каза, че чакат да разберат повече. Може и да не е толкова лошо.
– Сет! Това е рак. Независимо от това ще бъде някакво ниво на лошо. Как можеш да ги изоставиш?
– По дяволите – каза той, толкова ядосан, колкото никога не съм го виждала – което винаги е изглеждало доста леко. – Нямам нужда от морален ангел на рамото си точно сега. Просто ми позволи… просто ми позволи да бъда егоист поне веднъж. Искам просто да съм далеч от всичко това. Искам поне веднъж да се скрия от проблемите си, вместо винаги да бъда отговорен. Ако си тук само за да ме измъчваш с това какво може или не може да бъде, тогава просто… просто трябва да си тръгнеш. Да ме оставиш да се скрия и да бъда свободен. Да ме оставиш да напиша новата поредица и да забравя за всичко останало.
Това беше почти огледално отражение на онова, което бях направила преди толкова много време. Само че вместо да се опитам да забравя проблемите си, накарах всички да ме забравят. Понякога ми се искаше да добавя последната част към сделката. Следователно можех да разбера откъде идва той. Можех да разбера този копнеж просто да накарам всички лоши неща да изчезнат. Аз също исках това. Бях го накарала да се случи. Работата беше там, че очаквах повече от него, отколкото от себе си. Усетил колебанието ми, той взе лицето ми между ръцете си и ме придърпа към малка целувка. Отдръпнах се и се загледах учудено.
– Какво беше това? – Попитах.
– В крайна сметка може и да се опитвам да те избегна, но ако сега те имам, може и да се насладя на момента. – В очите му имаше злокобен блясък, на който не можех да не се усмихна, въпреки всички опасения в мен.
– Ти си лицемер – казах аз.
– Опортюнист – отвърна той. – Какво всъщност правиш тук, Джорджина? Какво искаш?
Намалих погледа си. Не знаех. Не знаех защо съм тук. Бях дошла, за да се уверя, че той е добре… но какво тогава? Винаги се връщах напред-назад. Обичах го. Трябваше да го забравя. Насам-натам.
– Не знам – признах аз. – Това е най-доброто, което имам.
И без повече да се замислям, го целунах отново, този път по-дълго, изненадана колко лесно беше да се върна към вида целувки, които правехме преди – тези, които просто прескачаха границата, когато започвах да приемам енергията му. Изглеждаше, че е готов да продължи, така че аз бях тази, която го спря и се върнах да лежа срещу него, докато гледахме как слънцето потъва и рисува небето с ярки цветове. Той не протестираше, изглеждаше доволен само от това, че съм близо до него.
Вечеряхме в един от ресторантите на курорта, като липсата ми на багаж не беше проблем при промяната на формата. Извадих секси вечерна рокля с V-образна кройка, чийто виолетов оттенък ми напомни за първата ни среща. И докато разговаряхме и пиехме по време на вечерята, разговорът ни се плъзна по забавния, удобен начин, който винаги сме споделяли. След като Мади беше отстранена от уравнението, беше точно както той беше казал: толкова много неща се бяха променили, но не се бяха променили. Отношението, връзката… всичко това гореше между нас – както и сексуалното напрежение, докато се изучавахме внимателно един друг по време на разговора без усилие. Той се оживи повече, отколкото го бях виждала от известно време, но дали това беше от питиетата или от свободата му, не можех да кажа.
Макар че сърцето ми пееше от това, че най-накрая отново съм с него, все още ме мъчеха милиони съмнения. Той ми беше казал да ги отхвърля, но беше трудно. Мади. Неговият скрит песимизъм. Желанието му за бягство. Семейството му. Собственият ми егоизъм.
Но когато приключихме с вечерята, всички тези притеснения изчезнаха. Веднага щом се върнахме в стаята му – широк и просторен апартамент, който гледаше към вече тъмната вода – ние бяхме един до друг. Натрупаният между нас копнеж избухна. Ръцете му разкопчаха ципа на роклята ми и я свалиха от тялото ми. Паднахме на леглото, а аз разкъсах късите му панталони, без да има разум и отговорност. Ръцете му преминаха по дължината на тялото ми, надолу по страните на бедрата ми, докато устата му се движеше от ключицата ми към мястото между гърдите ми и накрая върху едната от гърдите и втвърденото ѝ зърно.
Разкопчах панталоните му, когато усетих, че в мен започва да се прокрадва сиянието на жизнената енергия. За няколко мига успях да пренебрегна последиците от нея. Просто го исках. Исках да почувствам онова, което бях почувствала преди месеци, когато тялото му беше в моето и имах онова усещане за съвършен съюз. Жизнената енергия беше афродизиак, засилващ желанието, което изпитваше физическото ми тяло.
Може би това беше реакция от дните на запознанства, но за пореден път аз бях тази, която трябваше да спре всичко това. Поставих известна дистанция между нас, въпреки че все още бяхме преплетени.
– Добре – казах аз, а сърцето ми блъскаше в гърдите. – На път сме да преминем границата.
В очите на Сет имаше похот. Жажда и любов и същата изгаряща нужда, която имах и аз, да постигна крайно завършване.
– Малко я пресякохме, нали? – Попита той задъхано. – Усетих го.
– Да – признах аз. – Но не много. Не много е твърде много.
Той се намръщи малко, а ръката му все още се движеше по крака ми. Толкова, толкова опасно. Още малко и отново щяхме да се люшкаме на ръба.
– Усещал съм го и преди – каза той. – Когато започна да взимаш част от мен. Само смътно усещане, но го имаше. Някак си… някак си този път не изглеждаше толкова лошо.
Беше прав и това се дължеше на лекото помрачение в душата му. Разбира се, той далеч не беше толкова зле, колкото много от хората, свързани с Ада, но дори този лек белег имаше значение. Усещах го. Преди той беше девствен и чист, целия в искрящо сребро и неразреден живот. По-голямата част от него все още беше там… освен тази лека сянка, сянка, която подозирах, че се увеличава, колкото повече решава да обърне гръб на хората в живота си. А колкото по-тъмна беше една душа, толкова по-малко от нея приемах.
– Прав си. – Не си направих труда да навлизам в техническите подробности. – Но все пак щеше да е лошо.
– Твърде лошо, за да рискуваш само един път?
Стар аргумент.
– Какво стана с това, че се отказа от мен?
– Ще го направя, ако се наложи. Бях готов да го направя. Но това беше преди ти да дойдеш тук… все още не си ми казала защо, какво искаш. Бих го направил отново. Бих бил отново заедно, но вече без физически граници. – Той прекъсна протестите ми. – Знам, знам какви са рисковете. И знам – както и ти трябва да знаеш – че това, което е между нас, е нещо повече от секс. Но това все още беше трън, независимо колко много знаехме, че не трябва да бъде. Не искам нищо подобно да се повтаря. Ще поема риска. Това е моя избор.
– Аз не знам. Аз просто не…
– Е, това е по-добре от „не мога“. – Той се ухили. Приближи се, а устните му едва докоснаха моите. – И ако решиш да откажеш, тогава ще бъде така. Но може би… може би точно този път бихме могли… може би точно този път бихте могли да бъдем в….
Затворих очи, когато устните му се притиснаха към моите още веднъж, този път по-силно, и телата ни отново се събраха. Отново беше прав. Този път почти можех да се предам. Напоследък бях преживяла твърде много, толкова много емоционални и духовни сътресения. Да бъда с него ми се струваше най-естественото нещо на света точно сега… но предупредителните ми аларми все още се включваха. Ако съкратя живота му с една тъмна душа, той ще бъде още по-близо до Ада.
– Не – казах най-сетне. Ставаше все по-трудно да продължавам да се отдръпвам. – Все още не мога. Все още не мога. Не казвам никога… просто. Толкова съм объркана. Съжалявам.
Той изглеждаше разочарован, но за мое облекчение не повдигна въпроса отново. Може би нямаше да мога да устоя, ако го беше направил.
– Но ти ще останеш? Ще останеш поне през нощта с мен?
Кимнах.
– Мога да остана три дни.
– Три дни. Това е идеално. Мога да се справя с това. Още три дни, за да помисля за всичко това. Ако можем да останем заедно… тогава ще го направим. Ако не можем, тогава ще бъда сам, докато не се появи друга Джорджина. Криворазбраният му тон показваше съмненията му по този въпрос.
– Засега това е достатъчно.
След това се излежавахме в прегръдките си голи, като по чудо успяхме да предотвратим ескалация на нещата. Разбира се, това беше умение, което бяхме усъвършенствали по време на запознанството, така че го владеехме естествено – макар и с неохота. Останахме да си говорим дълго време, сякаш не бяхме се виждали от години и имахме цял живот да наваксваме. Което всъщност не беше толкова далеч от истината.
Най-накрая той заспа, но аз бях неспокойна. Наблюдавах спокойното му дишане в тъмнината, съня му бе натежал от напитките. Кожата му беше топла до моята и аз се чувствах по-сигурна, отколкото от известно време насам.
Три дни. Имахме тези три дни и за малко повече време можех да се преструвам, че той отново е мой, точно както беше преди. Ако решах, можех дори да направя това за постоянно. Бях му казала, че ще помисля за това. Единственият проблем на всичко това беше, че нещата не бяха като преди. Сънят се повтори в главата ми, сънят, който може би беше лъжа. Сет беше мъжът в съня, този, с когото можех да бъда, ако това, което ми бяха показали Онерой, беше вярно. Но дали този Сет, който лежеше в ръцете ми, беше мъжа от съня?
Този, за когото бях сънувала, беше безкрайно мил и добър – този, в когото се бях влюбила. Истинският Сет се беше променил – постепенно, да… но промяната беше налице.
Не беше правилно от моя страна да съдя, тъй като част от промяната през последната година беше резултат от моето присъствие в живота му. И все пак, за пореден път, онази егоистична част в мен си мислеше, че той е трябвало да се съпротивлява. Бях се влюбила в Сет заради моралния му характер – нещо, което винаги ме е привличало към един мъж. Иронично и вероятно лицемерно за служител на Ада. Все още обичах Сет, все още усещах тази връзка, но сега нещата бяха отпаднали. Тази горчивина, тази нагласа, която го караше да иска да се затвори в лесно, егоистично отстъпление, не беше това, което очаквах от него. Очаквах повече.
Не исках да го загубя. Исках тези последни няколко дни да са с него. Исках да съм с него завинаги, но ако останех, щях да задълбоча това отношение, което мразех. Щях да насърча тъмнината да се натрупва в него. Не исках да я виждам. И колкото и да го обичах и да копнеех да се вкопча в още няколко мига с него, осъзнах, че да остана с този Сет, който ме разочарова толкова много, е лоша идея. Сет беше казал, че предпочита да е сам, отколкото да е с грешната жена. Предпочитам да съм отделена от него, отколкото да го виждам в този вид. Исках спомените ми за него да останат чисти.
И така, макар че това разби сърцето ми, аз се откъснах от него. В тежкия си сън той не се размърда. И отново лицемерието не ми се размина. Толкова пъти се бях опитвала да го убедя да изпие едно питие, а сега го гледах отвисоко, че използва коктейлите като начин да притъпи болката. Колко глупаво, мислех си, че потъмнялата му душа улесняваше това да бъдем най-накрая заедно… и все пак, за моето сърце, го правеше невъзможно.
Преобразих се в дънки и лек потник и намерих някакви канцеларски материали за хотела. Написах на него:

Сет,
Съжалявам, но трябва да тръгвам. Казах ти, че ще обмисля всичко, но грешах. Обичам те прекалено много, за да остана.

Много загадъчно? Оскъден начин да изразя всички тези чувства, но някак си подозирах, че той ще разбере. Той ме познаваше. Оставих го на нощното шкафче, а след това го гледах няколко мига, възхищавайки се на мъжа, когото обичах и винаги щях да обичам. Накрая, с мокри очи, се обърнах и излязох от стаята, за да хвана такси за летището.

Назад към част 21

Глава 16

Морис Армстронг, заедно с нашите продуценти, ни преведе през предизвикателството. Другите два отбора състезатели изглеждаха значително по-зле; последния пристигнал отбор имаше уморено изражение и няколко синини. Когато улових една от тях да мърмори колко я болят краката след маршируването в планината, си позволих доволна усмивка. За съжаление Майк беше твърде зает с упражненията, за да я чуе.
Предишните предизвикателства на Омагьосване се ръководеха от местоположението и това не беше по-различно. Като начало трябваше да се премине през мъчителното трасе с препятствия. Армстронг посочи въжените люлки, несигурно изглеждащата греда за балансиране и блатистата кална яма. След като ги преминем, трябваше да сглобим келтски възел, за да отключим кутия и да открием магическа пръчка. Когато пръчката беше насочена към финалната линия, с не толкова безсмъртните думи „Очарованието ти заповядва“, имената ни щяха да се разкрият в кълба разноцветен дим.
– Разбира се – каза Армстронг с вещо намигване – в това предизвикателство има вградени пластове магия, които няма да ви бъдат разкрити предварително.
Кимнах, без да се изненадвам. Характерно беше, че в ранните етапи на състезанието към участниците се предявяваха малко магически изисквания по простата причина, че малцина от нас можеха да изпълняват някакви значими заклинания. Все пак шоуто се наричаше „Омагьосване“, трябваше да има магии под една или друга форма, за да се задоволи публиката.
Не оценявах шансовете си да спечеля. Не бях в добра форма и знаех, че ще ми отнеме много повече време от всички останали, за да преодолея препятствията. Дори Лу вероятно щеше да е по-бърза. Пък и не ми се струваше особено разумно да упражнявам собствените си магически способности твърде много след събитията от вчера. Въпреки моите и на Уинтър подозрения, че изтощените ми халюцинации са причинени от нещо гнусно, не можех да отхвърля идеята, че просто съм направила твърде много заклинания. Трябваше да бъда внимателна. В края на краищата, кой знаеше кога ще се появи друго истинско зомби?
Заемайки определените ни места, погледнах надолу по редицата. Израженията на останалите се променяха от мрачно решителни до абсолютно радостни. Въздъхнах. После в лицето ми се появи камера и Бари, който не се виждаше в кадър, се обърна към мен.
– Как се чувстваш, Айви? – Попита той.
Знаех какъв е протокола. Трябваше да отговоря с цели изречения, за да изглежда, че не съм била подканена да говоря. Обмислих факта, че никога нямаше да спечеля или да се спася от предстоящото гласуване, и заговорих внимателно.
– Чувствам се ужасена – признах, като разширих очите си за акцент и заговорих силно, за да могат останалите участници да ме чуят. Погледнах надолу към себе си. – Не съм много скроена за атлетика и някои от тези препятствия изглеждат почти непреодолими.
Това явно не беше отговора, който Бари търсеше. Той леко се намръщи и ме побутна още малко.
– Сигурно имаш някакви заклинания в ръкава си, които ще ти помогнат да се състезаваш с някои от по-спортните участници.
Забелязах как Майк ме погледна отстрани, очевидно в очакване да чуе отговора ми. Няма награди за отгатване на това, което си мислеше. По езика на тялото му личеше, че е готов за игра – и изглеждаше абсолютно убеден, че ще спечели.
Изпуснах звънък смях. Не бих могла да звуча по-фалшиво, ако бях потеглила с космически кораб на име „Величествената неистина“ на курс към Измамната галактика.
– Аз не съм завършена вещица на Ордена. Единствените заклинания, които мога да правя, са обикновени трикове и хитрости. – Направих унищожително изражение. – Може би, ако успея да си омагьосам чифт крила, ще мога да се издигна над препятствията. За съжаление, не мисля, че това ще се случи.
С ъгъла на окото си забелязах как Маза се затича към Белинда. Тя стоеше на една страна и говореше по мобилен телефон, докато косата ѝ беше изрусена и начупена от една служителка.
Маза подаде на Белинда лист хартия, който тя прегледа със стиснати устни, преди да го отстрани. Дори когато той си тръгна, изражението му остана като на нетърпеливо кученце. Изглеждаше още по-весел, когато Ейми се изпречи на пътя му, докато тя се втурваше в другата посока по нечия поръчка. Само като я гледах, се чувствах уморена. Да, може и да имам да преодолявам препятствия, но нещата винаги можеха да бъдат и по-лоши.
Прехвърлих вниманието си обратно към Белинда. Не беше изненадващо, че нямаше и следа от флакона, но не се съмнявах, че той все още е на врата ѝ. Чудех се колко зле щеше да се получи, ако я бях съборила на земята, за да ѝ го отнема. Сигурно щеше да стане касапница. Смятах, че в битка без магия изгладената и префърцунена водеща щеше да ме победи с две ръце. Добре, че разполагах с много магии. Всичко, което трябваше да направя, беше да измисля правилния план.
– Айви! – Изръмжа Бари.
Погледнах го, осъзнавайки със закъснение, че сигурно ми задаваше въпроси, за да ме накара да кажа нещо интересно – или уличаващо – за постоянно въртящите се камери.
– Извинявай. Можеш ли да повториш?
Той изкриви лицето си от раздразнение, след което внимателно изглади чертите си. Щеше да му се наложи да поработи върху актьорските си умения, ако искаше да ме накара да повярвам на всичко, което излизаше от устата му.
Като намали гласа си до шепот, за да не го чуят останалите, той се наведе към мен заговорнически, макар че все още успяваше да се държи далеч от обектива на камерата.
– Не казвай на никого, че си го чула от мен – каза той – но един от другите отбори е решил, че ти си най-силната им конкуренция. За да ти попречат да спечелиш, те ще се опитат да те свалят, вероятно по време на бягането с препятствия. Искат да са сигурни, че ще бъдеш гласувана първа.
– Да, да. – Отметнах косата си назад. – Бари, знам, че искаш да ме видиш да правя повече заклинания, но видя какво се случи вчера. Трябва да внимавам да не прекалявам. – Това звучеше като перфектното извинение за това, че не се опитвам много. Бих халюцинирала всеки ден от седмицата, ако това означаваше, че няма да ми се налага да полагам прекалено много усилия.
– Медиците те освободиха. Нямаше да бъдеш тук, ако не беше в състояние да отидеш – подсмръкна той. – И ще е толкова срамно, ако те изгонят първа. Само си помисли какво биха казали всички онези вещици от Ордена, които гледат.
Извъртях очи.
– Бари, скъпи. Знам какво правиш и това няма да се получи. Всичко щеше да е много по-лесно, ако просто казваше истината, когато ми говореше. Мога да разпозная лъжата на сто крачки.
Той веднага изглеждаше заинтересован.
– Заради магията?
– Не. Защото повечето хора не са много добри лъжци. – Въздъхнах. – Знам, че искаш да правиш добра телевизия, защото така изглеждаш по-добре. Но трябва да знаеш, че аз няма да победя останалите. Можеш да измислиш колкото си искаш истории за това, което си чул, но това няма да промени нищо. Ако тази връзка някога ще проработи, трябва да постигнем взаимно разбиране.
Очите на Бари се отместиха, докато претегляше думите ми.
– Добре – каза той накрая. – Искаш истината, ще я получиш. Беше привлечена, за да замениш състезателката, която бяхме набелязали за кучка.
– Така чух.
– Нямаме никой друг, който да е достатъчно гаден, за да си навлече гнева на зрителите. Имаме нужда от някой, който да бъде обект на омраза.
Най-накрая той беше честен. Кимнах му одобрително, последвано от намръщена физиономия. Ако съм ужасна или ако направя нещо по време на това предизвикателство, което да вбеси останалите, тогава със сигурност ще бъда гласувана първа. Макар че на теория това не би било лошо, нямаше да стигна доникъде с разследванията си, ако бях принудена да напусна снимачната площадка.
– Имаме нужда от някой гадняр. Ако няма да използваш магия, тогава бъди зла. Ще се погрижа да останеш в играта поне през следващите няколко рунда.
– Можеш ли да го направиш?
Той погледна надолу по линията.
– Останалите от тази група са много по-лесни за манипулиране от теб.
Не смятах, че това е вярно. Състезателите често изглеждаха готови за това, което продуцентите искаха, и за щуротиите, които целяха, но това не означаваше, че са глупави. Всъщност смятах, че са достатъчно умни, за да видят накъде духа вятърът и да действат според това. В края на краищата, ако държиш екипа на своя страна, вероятно ще ти позволят да останеш по-дълго.
Лунният лъч се приближи.
– Какво става, партньори?
Бари се намръщи, но като се има предвид родословието на Лунния лъч, не пожела да му каже да се маха – поне не с толкова думи.
– Имаме тих разговор – каза той. – Аз и Айви. Ти трябва да отидеш и да се увериш, че Морис има всичко, от което се нуждае.
Лунният лъч се престори, че не го чува.
– Изглеждаше така, сякаш обсъждате стратегия. – Той ме погледна. – Мислех, че аз ще бъда твоя тактически експерт.
– Ти си – успокоих го аз. Пренебрегвайки погледа на Бари, му разказах за какво сме си говорили с Бари.
Лунният лъч се почеса замислено по брадичката.
– Няма да спечелиш, ако си кучката.
– Може би не искам да спечеля. Може би просто искам да стигна до по-късните етапи. – Ако Уинтър и аз не бяхме открили нашия некромант преди края на снимките, никога нямаше да го намерим. Хвърлих още един поглед към Белинда. Или нея.
– Тогава това е добър план.
Повдигнах вежда.
– Това беше решително. Преди ми казваше да не започвам спорове.
– Точно тогава си помислих, че си в това, за да спечелиш. Сега знам, че това е голямата награда, която преследваш.
– А?
Лунният лъч се усмихна.
– По-дълготрайна слава.
Боже мой. Това определено не беше това, което исках. Звучеше ми като тежка работа, предпочитах спокоен живот. Все пак му се усмихнах и поклатих глава към Бари.
– Тогава ще направя това, което искаш. Направих пауза. Задавай ми отново тези въпроси.
Лицето на Бари се изпълни с удоволствие и той не губи време.
– Как се чувстваш, Айви?
Оголих зъби.
– Чувствам се страхотно. Това трасе с препятствия изглежда трудно, а аз не съм много спортна натура, но виждал ли си как изглеждат останалите от тази група? Освен това, ако някой от тях ми се стори, че ме изпреварва, мога да направя заклинание и да го спъна. Те ще паднат по очи, а аз ще мина през финала като победител. Парче. От. Торта.
Лунният лъч се усмихна одобрително. Бари беше почти замаян.
– Това беше брилянтно. – Той погледна към Армстронг, който почукваше с крак и изглеждаше раздразнен. – Трябва да ви оставя сега. – Той ми намигна. – Успех.
Армстронг направи знак на Белинда и тя се приближи и зае мястото си точно пред трасето с препятствия, като властно разроши косата си.
– Ето ни на входа на първото ни предизвикателство! Победителят получава автоматичен имунитет срещу гласуване. Всички останали ще се включат в играта. – Докато тя продължаваше, блокирах гласа ѝ и се съсредоточих върху това как да разбера за какво всъщност става дума в нейния флакон. Трябваше да има начин.
– Сега – каза Белинда. Пригответе се… Вървете!
Всички се втурнаха към първото препятствие с изключителна скорост. Оставих ги да минат, след което се запътих напред. Пестях силите си. Докато Белинда разказваше кой води, аз не бързах да стигна до мрежата и да приклекна, за да вляза под нея.
– Майк вече е преодолял първото препятствие, а Айви едва го е достигнала! – Изкрещя Белинда.
Добре за Майк. Наведох се и започнах да се провирам. Дори с моето ледниково темпо това беше трудна работа. Мрежата се закачи за глупавия ми корсет няколко пъти и, без да искам да разкривам повече плът, отколкото е абсолютно необходимо, не бързах да се освобождавам. Докато се измъкна от другата страна, поне трима от останалите едва се виждаха. Вдигнах рамене и се преместих нагоре към въжената люлка. Това може да се получи.
Набрах скорост, хвърлих се към нея и я хванах с една ръка. Оставих се да се люлее. След това, в момент на паника и с въжето, което изгаряше кожата на дланта ми, го пуснах, паднах на земята и се претърколих със силен стон.
Направих всичко възможно да изглеждам наранена и стиснах очи. После отворих лявото само на косъм и надникнах. Морис Армстронг махна с ръка, за да прекрати процедурата, и след по-малко от един удар на сърцето медик, Белинда и няколко камери ме заобиколиха.
– Айви! – Каза Белинда, а гласа ѝ беше олицетворение на загриженост. – Какво се е случило? Добре ли си?
– Не. – Трябваше да се наведе, за да мога да взема този проклет флакон. Въздъхнах. – Гърбът ми – казах с пресипнал глас.
– Не мърдайте – нареди медика. Ще ви прегледаме и ще се уверим, че сте добре.
Тревор Белоус се появи от нищото.
– Това е втория път, в който този състезател е извън строя. Мисля, че е време да я оттеглим от състезанието. – Той направи пауза за миг. – За нейна собствена безопасност, разбира се.
Изправих се на лакти.
– Мисля, че съм добре. – Притиснах едната си ръка към гръдния си кош. – Но тук наистина ме боли.
Белинда се наведе достатъчно близо, за да може плана ми да проработи, но имаше твърде много камери. Не виждах никакъв ъгъл, от който да мога да изпълня необходимата ми руна и да не ме хванат. Направих гримаса. Е, толкова за тази идея. Ако исках да открадна флакона на Белинда, без тя да забележи, щеше да се наложи да го направя извън камерата. Това си беше болка в задника.
Задъхвайки се и опитвайки се да изглеждам навита, внимателно отблъснах медика и се изправих на крака.
– Добре съм – казах аз. – Мога да го направя.
Бари изглеждаше загрижен. Дори загрижеността на Белинда изглеждаше искрена. Със закъснение ми хрумна, че не мога да направя това нещо отново. При един мъртъв участник „Омагьосване“ не можеше да рискува с нашето благополучие. Наистина щяха да ме изтеглят от шоуто, независимо дали бях така необходимата им неприятна участничка, или не.
Мислейки бързо, избълвах разумно извинение.
– Имах заклинание!
Всички примигнаха шокирани.
– Заклинание? – Белинда се опита да се намръщи, но челото ѝ не можеше да се набръчка естествено. Ботокс? – Какво имаш предвид?
– Усетих го – отвърнах с предизвикателство. – Държах въжето в ръцете си и тогава усетих стрелкаща болка, която само магията може да създаде. Някой от другите участници ме е омагьосал, защото съм толкова силна конкуренция. – Дори в собствените си уши звучах нелепо.
Видях как Армстронг отвори уста, за да говори, но Бари се приближи и промърмори нещо в ухото му. Изражението на директора се проясни и той ми подаде щастливо вдигнат палец. Да, всичко това беше част от играта. Само че не поради причината, която той си мислеше.
– Ще си го върна на този, който е направил това – казах аз с добавено хъркане. – Никой не омагьосва Айви Уайлд и не му се разминава. Мислено си ръкоплясках, от мен щеше да излезе отличен злодей от пантомима.
Последвах думите си за тежките последствия с поглед, като хвърлих тесен поглед към останалите участници. Истината беше, че всички те бяха твърде далеч, за да видят какво правя, но това нямаше значение. Камерата улавяше всичко и аз успях да успокоя притеснените изражения на последния от екипа, както и да изпълня задачата си. – Отново съм готова – казах аз. – Няма да бъда победена!
Размахах ръце за допълнителен размах и при това едва не ударих лицето на Белоус. Изражението му се втвърди.
– Трябва да настоявам…
– Добре съм – прекъснах го аз. Никога не съм се чувствала по-добре. Подскочих нагоре-надолу, сякаш за да го докажа. Веднага съжалих за това, все още ми оставаше да измина три четвърти от трасето с препятствия.
– Всички останали са в положението, в което бяха, когато ти падна – каза Белинда.
Кимнах и видях Хариет, която изглеждаше раздразнено, кацнала несигурно на върха на една висока греда, а ръцете ѝ трепереха във въздуха. Упс.
– Ще надуя свирката и ще започнеш отначало. Ако си сигурна?
– Сигурна съм.
– Отлично.
Вдишах дълбоко и след миг отново потеглихме. Вместо да се разхождам, този път се постарах малко повече. Последното място след фалшивия ми срив можеше да не ми се отрази добре.
Проблемът беше, че имах да наваксвам много, а трасето с препятствия беше изключително трудно. Не ми помогна и факта, че когато стигнах до върха на гредата, където Хариет беше принудена да спре, ме удари първата от магическите вълни. Нищо чудно, че тя изглеждаше толкова раздразнена. Някой, може би Белоус, беше измайсторил множество летящи гущери. Бяха неосезаеми и когато един от тях полетя право към лицето ми и опашката му се заби в кожата ми, разбрах, че са по-скоро илюзия, отколкото нещо друго. Това не означаваше, че не са адски досадни на тази височина.
Спуснах се надолу, като се насочих към калната яма. В далечния край трима други състезатели все още се мъчеха да се измъкнат. Докато се приближавах напред, в моята посока се изви пламтяща огнена ивица. Тя обаче не беше предизвикана от магия, огънят идваше от бидони, поставени на височината на раменете отстрани на ямата. Коварно. Какъв беше залога, че те ще бъдат скрити от погледа на камерата, за да изглежда, че се правят повече заклинания? Всъщност нямаше значение. Огънят очевидно работеше по график. Пламъци на смъртта. Удари на три. Пламъци на смъртта. Удари на три. Дори аз успях да избягам от тази част.
Калната яма може би е нещо различно, макар че смътно си спомням, че гледах научен експеримент по телевизията, включващ плувен басейн и яйчен крем. Тогава вниманието ми беше насочено към бедняка, който трябваше да почисти след това. Все пак имаше нещо, което можеше да се каже за това, че съм телеман, това предаване може би щеше да ми помогне сега.
Реших да пробягам. Броих под носа си и се втурнах на другата страна, като увеличих скоростта, когато попаднах в калта, за да не потъна в нея. Получи се. Инерцията – и нещо, свързано със законите на физиката – ме задържаха. Пресякох повърхността и щастливо изскочих на твърда земя от другата страна. Това беше начина да го направя.
Изпуснах радостен глас, след което, спомняйки си за обещанието си към Бари, се обърнах към тримата участници, които все още бяха заклещени, и извиках:
– Майната ви! – Беше подло и гадно и почувствах повече от струйка вина, но трябваше да съм сигурна, че няма да ме изхвърлят от шоуто.
Задъхвайки се силно и без да си правя илюзии какво би казал Уинтър за липсата ми на физическа форма, ако ме види сега, преодолях последните няколко препятствия. Почти бях готова да падна, но все още имах път да извървя. Тръгнах напред, като се провирах през дърветата, които, сигурна бях, са поставени там само за да ме дразнят. Видях пъзела с келтския възел отпред. Тогава от нищото се появи корен и аз полетях. Мамка му.
Вдигнах се на крака и изплюх пълна уста с мръсотия, не обърнах внимание на камерите, които бяха фокусирали раздразненото ми лице, и избърсах очите си. Докато мигах, за да разсея капките кал, нещо се мярна в периферното ми зрение. Обърнах се наполовина, тъкмо навреме, за да видя как нещо се стрелва зад едно от по-големите дървета на около петдесет метра. Можеше да е животно – но приличаше на човек с дълга прошарена коса, който се движеше на четири крака.
Замръзнах. Наистина ли току-що видях това? Завъртях се към камерите, но всички те бяха насочени към мен. Беше безполезно да водя разговор с операторите. Първо, те имаха заповед да не общуват, второ, смятах, че съм изчерпала всякакво добронамерено отношение към тях. Още едно мърморене за халюцинация и щях да се озова на улицата.
Преглъщайки трудно и опитвайки се да запазя спокойствие, погледнах назад предпазливо. Нямаше и следа от потенциално зомби. Извърнах се надясно и се огледах, като долових проблясък на тъмна дреха. След това се чу силно хъркане, не по-различно от това, което си представях, че звучи като предсмъртно хъркане.
Вдигнах ръце, готова да изпълня каквито и да е защитни или нападателни руни, когато зад мен се чу накъсано крякане. Зомбито, ако това беше то, изшумоля от тревога. Чух едно-единствено изпъшкане, подобно на дъх, след което нещото се сгромоляса през подраста. Тримата състезатели, които се бяха заклещили в калната яма, бяха излезли. Докато минаваха покрай мен, те продължаваха да викат, държаха се за ръце и сияеха от кална радост.
Рейчъл, която беше най-близо до мен, се обърна в моята посока.
– Ето какво се случва, когато работиш заедно и когато си мил с другите – изсъска тя.
Челюстта ми работеше безполезно. Каквото и да бях видяла, вече беше изчезнало. Реката беше в тази посока, така че може би проклетото нещо щеше да се удави. Можех само да се надявам.
– Бъдете толкова мили, колкото искате – изстрелях обратно към тях, докато те препускаха пред мен. Но помнете, че само един човек може да спечели!
Те ме игнорираха. Извърнах се и се загледах назад през подраста. Ако това наистина беше поредното немъртво некромантично същество, имах нужда от Уинтър и то сега.

Назад към част 16

Глава 4

Усмивка на предизвикателство от страна на малката, мека учена, която го дразнеше.
– Попитах те дали се страхуваш – каза тя, без да отстъпва, макар че той виждаше как пулса ѝ тупти силно във врата.
– Искаш ли да те ухапя? – Попита той сериозно.
Тя се намръщи и отстъпи назад.
– Добре, ако не искаш да се спазарим, ще си намеря някой друг.
Той едва сдържа ръмженето си. Тя искаше от него да се държи цивилизовано? Той носеше кожата толкова добре, че тя никога повече нямаше да види истинския Наазир.
– Правила за сеанса? – Попита той. – Освен че няма да те убия.
– Мога да имам меч като оръжие. Ти имаш голи ръце.
Той сви рамене.
– Това е справедливо. – Това, което беше, беше самоубийство от нейна страна. Тя можеше да има десет меча и той пак щеше да е в охраната ѝ за миг. – Това ли е твоя меч, в ъгъла?
– Как го видя? – Попита тя. – Той е в сенките.
Той не каза нищо, просто я гледаше, докато тя не прекъсна визуалния контакт и не тръгна да вземе меча, който беше подпряла грижливо до стената. Беше в ножницата си и когато го извади, той видя, че блести. Или Гален ѝ беше внушил да почиства оръжията си, или това оръжие всъщност никога не беше използвано в сериозна битка. Вероятно просто го използваше като част от рутинната си практика с плавните, търпеливи разтягания.
Той подсмръкна под носа си.
– Готов ли си? – Попита тя, заемайки стойка с широки крака срещу него, на достатъчно разстояние помежду им, за да се смята вероятно за безопасна.
– Да.
– В такъв случай, три, две, едно!
Наазир се хвърли в атака, без да сдържа скоростта и ловкостта си. Трябваше само да я повали на земята и това нелепо упражнение щеше да приключи, той можеше да си тръгне, а устата му щеше да спре да сълзи от опияняващия ѝ аромат. Въздухът свистеше покрай очите му, света беше толкова бавен в сравнение с неговата скорост, а звездите се размиваха…
– Грр!
Той изръмжа, докато се изправяше на крака, гледайки невярващо горната част на ръката си. По бицепса му се виждаше тънка червена линия. Поклати глава и погледна отново, но тя все още беше там. Заздравяваше пред очите му, раната беше повърхностна, но кръвта оставаше да бележи мястото.
– Ти ме поряза – каза той на Андромеда.

* * *

Сърцето на състезателен кон и дъха, който идваше трудно и бързо, Андромеда се чудеше дали знае какво, по дяволите, прави. Нямаше намерение да го предизвиква, но той беше толкова ужасно, нервно учтив, че устата ѝ се отвори и думите се изсипаха. Явно беше решил, че не я харесва, и по някаква причина това я вбеси.
Сега той я гледаше през присвити сребристи очи, а косата му висеше над лицето му, преди да я отметне назад.
– Как ме поряза? – Искане от него.
Този път тя беше тази, която сви рамене.
– Измамих.
Дълго, бавно примигване.
– Измамата не е позволена.
– Да, не е. Ти си по-голям, по-бърз и много по-добре обучен от мен. Ако не измамя, няма да се забавляваме.
Още едно бавно мигване… и тя осъзна, че той се движи, а тя се движи инстинктивно в отговор, двамата обикалят един около друг. Влизайки в онова пространство в главата си, където беше едно цяло с острието, тя отново реагира инстинктивно, когато той се раздвижи, и го заби по твърдите хребети на корема му. Само че този път той не спря от изненада, а продължи да се движи.
Никога през живота си не беше работила по-усилено с острието.
Все пак той я притисна към земята за по-малко от три минути, а топлината на тялото му върху предната ѝ част беше стряскаща интимност. С колене от двете страни на бедрата ѝ и ръце, хващащи китките ѝ над главата, правейки меча ѝ безполезен, той се наведе, докато дъха му не целуна нейния и тя не можа да погледне в тези изумителни очи от близост, която никога не бе очаквала.
Бяха ясни, толкова ясни и напълно красиви. Среброто светеше в нощта, а ивиците в ирисите бяха по-тъмно сребърни.
– Ти ме поряза седем пъти и половина – каза той, а гласа му съдържаше песъчлив, ръждив подтекст.
Гърдите ѝ се повдигнаха, тя се опита отново да свие рамене, сякаш не беше попаднала в капана на недружелюбен хищник.
– Доста добре за един учен.
Той се приближи още повече, докато носа му се оказа на един шепот над нейния.
– Имаш тайни – каза той бавно. – Носиш и друга кожа.
Андромеда остана неподвижна, играта изведнъж стана опасна.
– Не – каза тя през прегракнало гърло. – Аз нямам тайни. Аз съм точно такава, каквато изглеждам. – Поне за последните петнайсет дни свобода, петнайсет дни, в които хората, които уважаваше, все още вярваха в нея, все още ѝ се доверяваха.
– Учен, който владее меч?
– Никога ли не си чувал за учен-войн?
Той продължаваше да я гледа с онези ясни сребърни очи, които я караха да си представя, че може да вижда галактики в тях.
– Имаш петна по лицето си.
– Какво? Това трябва да е мръсотия от времето, когато ме свали.
Премести китките ѝ в едната си силна ръка и докосна с грубовата възглавничка на пръста си носа ѝ и бузите ѝ от двете страни.
– Петна.
Тя погледна покрай тръпката, която искаше да я прониже.
– Това са лунички! – Посипаха се по носа и по върховете на бузите ѝ, които с времето само се затвърждаваха, докато тя не загуби всякаква надежда някога да се справи с хладната елегантност.
Игнорирайки я, хищника, който я държеше в плен, започна да брои „петната“ ѝ.
– Наазир.
Той вдигна очи, а изражението му изведнъж стана сериозно.
– Да ме отрежеш, след като ме заблуди с външната си кожа, не беше приятно. Не беше цивилизовано.
– Не съм обещавала да бъда цивилизована – каза тя, след което искаше да затисне устата си. Беше прекарала по-голямата част от безсмъртния си живот в това да бъде цивилизована и добре възпитана, а не пристрастена към усещанията, водена от базовите си нужди.
Наазир ѝ скръцна със зъби.
Когато тя се дръпна, той се засмя и се просна отгоре ѝ. Едната му ръка все още държеше китките ѝ, а топлия му, мъжки аромат се носеше във всяко нейно вдишване.
– Тогава и аз няма да бъда цивилизован.
Беше странно. Беше го срещнала само преди няколко часа и въпреки това думите му накараха нещо в нея да се разплете, да се развърже. Сякаш беше изгубила нещо, но успя да си го върне отново.
– Помолих те да се държиш прилично само за минута – установи тя, че казва, когато би трябвало да му каже да се махне. – Беше ми досаден.
Пръстите му се огънаха върху китките ѝ, но той не я пусна.
– Не съм ти причинявал болка – каза той с намръщен поглед.
– Не – призна тя, а думите от писмото се открояваха на фона на пейзажа на съзнанието ѝ. – Бях ядосана за нещо друго и ти изкрещях. Съжалявам.
Тези изумителни очи отново задържаха нейните, докато той скъсяваше разстоянието помежду им.
– Искам да оближа кожата ти.
Кожата ѝ настръхна от нещо, което съвсем не беше страх, и тя се опита да го отблъсне. Разбира се, не успя. Той беше значително по-тежък.
– Не мога да дишам.
– Ти си безсмъртна.
– Крилата ми са смачкани.
Той се повдигна от нея.
– Разпери ги.
Тя го направи, облекчавайки напрежението, но когато тя дръпна китките си, той се хвана по-здраво и върна тялото си точно върху нейното.
– Сега крилата ти вече не са смачкани и можем да поговорим.
Като се има предвид, че усещаше възбудата му, твърда и плътна срещу корема ѝ, Андромеда не мислеше, че има предвид именно разговор. Имаше представа, че ако му даде и грам кураж, след секунди ще бъде гола с него в себе си.
– Не – прошепна тя и за пръв път в съществуването си изпита съжаление за направения избор.
Той наклони главата си настрани.
– Не?
– Дала съм обет за безбрачие. Това не беше направено на прищявка или без да се замисля. – Беше го правила сто години. – Обетът е част от моята чест, част от това, което ме прави Андромеда. – Не е внучка на Харизмон. Не е дъщеря на Лайла. Не просто поредната изморена принцеса от двора. Андромеда. Учен и воин.
Нисък, ръмжащ звук в гърдите на Наазир, сребърните очи, които горяха над нея.
– Ровенето не е безчестно.
Бузите ѝ пламнаха.
– То е за жена, която се е зарекла да не му се отдава.
Той се премести, за да се потърка в пресечната точка на бедрата ѝ. Дъхът ѝ секна, вътрешните ѝ мускули се свиха от болезнена празнота, когато мястото между бедрата ѝ се навлажни. Наазир се наведе достатъчно близо, за да стисне гърлото ѝ.
– Искаш ме. – Звукът беше доволно мъркане.
Гърлото ѝ беше толкова сухо, че ѝ бяха нужни няколко опита, за да изкара думите.
– Това не променя избора ми.
Стиснал китките ѝ, но не достатъчно силно, за да я заболи, той отново се втренчи в нея с оголени зъби.
– Какво ще го промени?
Думите просто се изплъзнаха от устните ѝ, както умееха да правят около Наазир.
– Намирането на Звездния гримоар. – Това беше нейната спасителна клауза – щеше да бъде освободена от обета, ако Гриморът се върнеше на света.
– Какво е Звезден гримоар?
– Книга. – Книга, изгубена в мистериите на времето, причината, поради която беше избрала това като ключ, който щеше да отключи обета ѝ. – Древна книга, която никой не е виждал от хиляди години. Ангелско съкровище.
Наазир мълча дълго време.
– Ако намеря този глупав Гримоар, ще се движиш ли с мен?
Бузите ѝ пламнаха още по-горещо, дори когато зърната ѝ се стегнаха достатъчно, за да пулсират.
– Не можеш да намериш Гримоара.
– Ако го намеря?
– Ако го направиш, ще можеш да правиш с мен каквото си поискаш – каза тя безразсъдно.
Усмивката му беше чист грях, а зъбите, които проблясваха на приглушената светлина, блестяха в бяло. Той се надигна от нея, протегна ръка и когато тя я пое, я изправи на крака.
– Кой те научи на острието? Стилът ти не е като на Гален.
– Другият ми наставник. – Тя видя, че той гледа с възхищение меча ѝ, и му го подаде, за да го разгледа.
Като го взе, Наазир се отдръпна и проряза меча във въздуха в бърз, опасен ритъм.
– Някой от крепостта на убежището на Харизмон?
– Не, нямам нищо общо с хората на дядо ми. – Все още не. Не и още петнайсет дни. – Това беше Дахариел.
Леден разрез на звука, когато той спря играта си с меча.
– Дахариел е втория човек на Астаад.
– Учителите и учените не са обвързани с нито един архангел, освен ако не се закълнат в тази вярност. – Предполагаше се, че Джесами е по-лоялна към Рафаел, отколкото към който и да е друг архангел, заради връзката си с Гален, но дори и така, другите от Кръга все още идваха при нея за информация.
Що се отнася до Андромеда, тя бе доказала лоялността си към безпристрастната наука в продължение на повече от триста години упорит труд и безмилостна дисциплина. Повечето хора бяха забравили, че тя е от кръвната линия на Харизмон, и я смятаха за принадлежаща само на Архивите.
Наазир оголи зъби срещу нея.
– Ти докладваш ли му?
– Не. На никого не се отчитам.
– За тази задача? За да намериш Александър?
– Приемайки задачата, аз се съгласих да запазя доверието на Рафаел за цялото време. – Никой не можеше да я накара да издаде някоя от тайните, които беше научила през оставащите ѝ дни на свобода. А инстинкта ѝ подсказваше, че до деня на четиристотния ѝ рожден ден тази задача ще приключи по един или друг начин. Събитията се развиваха твърде бързо, за да е иначе.
Наазир върна меча и.
– Дахариел не е добър човек. – Думите бяха строги. – Той наранява хората. Понякога наранява хора, които не са напълно пораснали.
Андромеда помръдна.
– Може – призна тя – но той ме спаси. – Тя беше дете, което беше притежание, държано ревниво близо, но рядко получаваше внимание и грижи. Единствено Дахариел я бе видял като личност; ангела с ястребово лице бе сложил острие в ръката ѝ и я бе научил на това, което знаеше най-добре.
Острието ще ти даде начин да заслужиш мястото си в света.
Както и да е, не ѝ се налагаше да продава меча си, за да намери скъпоценната свобода. Но когато се бе откъснала от родителите си, докато все още бе технически дете, това ѝ бе дало увереност да вярва, че може да се защити по небесните пътища. Мечът ѝ и малък пакет с вещи бяха всичко, което имаше, когато пристигна в Убежището и помоли Джесами за обучението, което толкова дълго ѝ беше отказвано.
Харизмон използваше учените, но не ги уважаваше. Той уважаваше само силата – а в неговия двор това означаваше жестоко закоравели мъже и жени, които можеха да причиняват болка, мъчения и унижения, без да мигнат, които можеха да накарат живо същество да проси, да пълзи и да кърви. Лайла беше научила този урок от коляното на баща си и беше отгледала Андромеда в дом, изпълнен с брутално насилие… и с мирис на секс.
Колкото по-извратено, толкова по-добре.
В този момент родителите на Андромеда вече бяха изморени.
Обещавам, че ще се науча и ще се отнасям с уважение към Библиотеката и Архивите – беше казала тя на Джесами в онзи отдавнашен ден. Няма да навредя на нито един от томовете. Последното трябваше да добави, защото не всеки бъдещ учен произхождаше от родители, на които беше забранено да посещават Архивите. Искам да уча. Да имам шанса да бъда нещо повече от марионетка, движена от болка и натрапчива сексуална нужда. Моля те, научи ме. Моля те.
Пристъпвайки твърде близо до нея, с голата си горна част на тялото, което беше чувствено изкушение, на което тя трябваше да се препаше, за да устои, Наазир каза:
– Какво поиска Дахариел в замяна?
Сърцето на Андромеда се сви, болката беше дълбока и стара.
– Нищо – прошепна тя, спомняйки си какво беше казал Дахариел на момичето, което беше.
Може би ти си единственото ми добро дело. Но в мен има само толкова много добро и аз го изразходвах цялото за това – не очаквай нищо повече.
– Трябва да си починем – каза тя, за да попречи на Наазир да проследи отговора ѝ. – Утре започваме лов.
Наазир не се измъкна от пътя ѝ. Протегна ръка и усука около пръстите си избягалия кичур от косата ѝ.
– Разкажи ми за Гримоара.
Андромеда не се отдръпна. Това щеше да даде грешен сигнал на този вампир, който не беше вампир. Той беше хищник, а тя не искаше да се превърне в плячка.
– Легендата гласи, че Гримоар е запис на тайни неща, същества и съкровища, които отдавна са изгубени във времето.
Наазир дръпна спиралата, която беше хванал.
– Харесваш тайните?
– Харесва ми да ги ловя.
Злобна, опасна усмивка.
– Аз също.
Някак си Андромеда не мислеше, че той говори за онзи вид бавно, методично проучване, което беше нейният предпочитан метод на лов.

* * *

Зората се появи в меки цветни багри на хоризонта. След като разговаря с дежурните стражи в крепостта на Рафаел, където беше отседнала в момента, Андромеда се разходи по върха на скалите, които гледаха към дефилето. Тъй като нямаше никакво намерение да бъде отвлечена от хората на Леуан, тя остана в полезрението на крепостта и стражите.
Да, можеше да се защити с ножовете, които носеше пристегнати на бедрата си под ефирната си ментовозелена рокля, но нямаше да спечели срещу ескадрон от обучени воини. По-добре да не рискува – а и не беше трудно да запази сутрешната си разходка до тази част на Убежището. Беше спокойно, малко ангели все още бяха напуснали домовете си или алеите, а никой от вампирите в Убежището не изглеждаше на крак.
В спокойствието тя отново намери своя център.
Дисциплина. Спокойствие. Учене.
Трите основи, върху които бе изградила избрания си живот.
Диви сребърни очи и танц с мечове, от който дъха ѝ все още спираше.
Андромеда поклати глава, сви ръце в юмруци и като затвори очи, пое дълбоко от свежия въздух на планинската зора. В живота ѝ нямаше място за дивотията на Наазир; разполагаше само с две скъпоценни седмици, за да изгради емоционален щит, достатъчно здрав, за да оцелее петстотин години в ада. Тези щитове трябваше да бъдат създадени от абсолютна дисциплина и стоманена воля.
Усещайки плясъка на вятъра по бузата си, който сигнализираше за близкото ангелско кацане, тя отвори очи. Беше решила да се държи учтиво въпреки грубостта на такова близко кацане, но учтивата ѝ усмивка изчезна в мига, в който видя острите като бръснач скули и червеникавите тъмносиви крила на чернокосия ангел на сантиметри пред себе си.
Си. Един от генералите на Леуан.
Андромеда не се поколеба; тя отстъпи назад от скалата и разпери криле… но Си не беше дошъл сам. Паниката я връхлетя, когато крилата ѝ се оплетоха в тънките нишки на мрежата, която я чакаше. Нямаше никакъв шанс да се съвземе или да посегне към остриетата си. Те я обгърнаха плътно в рамките на един удар на сърцето.
След това целият екип падна на дъното на дефилето с опасна скорост. През цялото време тя крещеше не от страх, а в опит да даде на стражите звуци, които да следват, макар че прагматичната ѝ страна ѝ подсказваше, че всичко се е случило твърде бързо. Стражите вероятно още не бяха стигнали до върха на скалата. А и нямаше голям шанс някой друг да я чуе – почти никой не летеше толкова ниско в дефилето, толкова ниско, че можеше да усети пръските вода от бушуващата отдолу река.
Мъжете и жените на Си сигурно я наблюдаваха, сигурно бяха научили навиците ѝ.
Трудно извоюваната ѝ дисциплина и вярност към реда и рутината бяха използвани срещу нея.
С лице, притиснато неудобно към мрежата, тя успя да прокара ръка по страната си до бедрото и да извади едно от двете си остриета. То беше жестоко остро, но когато се опита да посече мрежата, не постигна никакъв напредък. Метални нишки, разбра тя. Ето защо нишките сякаш се врязваха в кожата ѝ. Нямаше да се измъкне от това, докато хората на Леуан не я размотаят.
Тя се постара да скрие отново ножа си. Тъй като никога не бе тренирала в публичните тренировъчни зони, Си можеше да не знае, че не е мека мишена. Ако не я претърсят при кацането в крепостта „Убежището на Леуан“, можеше да използва ножовете, за да си помогне в бягството. Макар да не беше толкова уверена с тях, колкото с меча, тя се беше сражавала с Венъм още от пристигането му и той я беше научил на няколко хитри трика.
Въпреки това, докато минутите минаваха и терена под нея се променяше, тя осъзна, че напускат Убежището. Сърцето ѝ се смрази от единственото възможно обяснение. Отвеждаха я директно в цитаделата на Леуан – място, където нямаше приятели, нито съюзници и което според репутацията ѝ беше далеч от всякаква цивилизация.
Място, където живите бяха принасяни в жертва, а мъртвите се разхождаха.

Назад към част 4

***

– Не сме използвали нищо.
Вероятно това не е най-романтичното посткоитално нещо, което някога съм казвал. Но презервативите са златното правило на кралското сношение и това е първият път, в който го нарушавам.
Сара кимва срещу гърдите ми, където е опряла глава.
– Знам.
– Вината е моя. Трябваше да се сетя за това.
– Аз също можех да се сетя за това. Бях девствена, а не идиотка.
– Бях тестван, не е нужно да се притесняваш.
– Не се притеснявам.
Обръщам се настрани, за да мога да видя очите ѝ.
– Какво си мислиш в момента?
– Това е неподходящото време от цикъла ми за бебе. Но веднъж прочетох, че има една дума за хората, които използват само ритъмния метод за контрол на раждаемостта.
– Каква е тази дума?
– Родители. – Сара се усмихва.
Засмивам се, после си поемам дъх и поглеждам към тавана.
– Бих бил окей, ако беше бременна. Искам да кажа… нямаше да е идеално в голямата схема на нещата, баба ми щеше да срине всичко от тухла и това щеше да направи нелепостта, която може да бъде животът ми, още по-хаотична. Но бих се грижил за теб. И всичко щеше да е наред… щастлив, дори развълнуван. Това лудост ли е?
Тя не бърза да мисли за това.
– Ако е, значи и двамата сме сертифицирани, защото това обобщава и моите мисли.
Сара се сгушва по-близо, рисувайки картини на гърдите ми с върха на пръстите си, и ми харесва как се чувства точно срещу мен.
– Мисля, че така е, когато си влюбен. И нищо не изглежда твърде голямо или твърде страшно, защото знаеш, че каквото и да се случи, няма да се изправиш сам пред него.
Няколко минути по-късно напускам леглото и пускам кърпа под топлата вода на мивката в банята. След това се връщам и нежно избърсвам розово оцветената течност между краката на Сара. По бузите ѝ се надига приглушена руменина, докато я обгрижвам, но тя не възразява. След като правя същото със себе си, се плъзгам обратно под завивките и я обгръщам с ръка.
Целувам върха на главата ѝ и прокарвам пръсти през косата ѝ, докато тя се унася, а дъхът ѝ е равномерен и гъделичкащ врата ми. Но аз не заспивам. Оставам буден, наблюдавам я – защото е толкова красива и добра. Моето скъпо момиче.
Никога не съм имал някой, който да е само мой, с тяло и душа – мой, който да защитавам, държа и обичам. А Сара е точно това… сега тя ми принадлежи. Ние си принадлежим един на друг.

***

На следващата сутрин се обличам рано, за да мога да говоря с Ванеса и да ѝ кажа, че приключихме с шоуто. Отнема ми малко време, за да тръгна наистина, защото устните на Сара са ужасно разсейващи. Не мога да спра да ги целувам.
Но в крайна сметка принуждавам краката си да излязат през вратата.
И след по-малко от пет минути се връщам през нея – разкопчавам панталоните си и свалям дрехите си, докато вървя. Важно е да бъда ефективен.
– Какво се случва? – Пита ме Сара.
– Съблечи се, точно сега. Има хранително отравяне.
– Какво?
– Всички го имат – нещо от масата за хранене снощи. Всички, които са яли там, имат това.
И всички са яли там – продуцентите, екипът, Пени, Лора и Корделия. … всички, с изключение на Сара и мен.
Изплъзвам се от обувките си, а панталонът и боксерките ми се удрят в пода. Членът ми стърчи навън, твърд и готов, и се поклаща малко, докато се движа, сякаш казва „здрасти“.
– Защо все още си с дрехи? – Приближавам се до нея. – Ела, ще ти помогна. – След това се събличам и я целувам. – Имаме часове, а може би и дни. – Навеждам се над нея и я целувам по-дълго, по-дълбоко, вкарвам езика си в хубавата ѝ уста така, както ще влезна в нея съвсем скоро.
– Можем да правим това дни наред, Сара.
Бързо разкопчавам ризата си, но когато се опитвам да издърпам ръцете си от ръкавите, ръцете ми се заклещват в маншетите. Затова дръпвам по-силно, като пращам копчетата в движение. Сара ми се смее, на нетърпението ми. Но аз съм повече от нетърпелив – на границата с отчаянието, с това ненаситно желание да я докосна, да я имам, да я държа, да бъда близо до нея. То е извън контрол по най-добрия начин, сякаш тя е легендарният добър наркотик – положителна зависимост – и аз ще направя всичко, за да се пристрастя.
Без риза и с усмивка я вдигам и внимателно я поставям на скрина, чувствайки се така, сякаш искам да бъда всичко друго. Сигурно е чувствителна от вчера и, Боже, аз съм като животно, искам да я търкам и да се галя с нея, дори ако и двамата умрем от глад.
– Кажи ми, ако трябва да намаля темпото. – Стъпвам между краката ѝ и държа лицето ѝ в ръцете си. Навеждам се и я целувам с бързи, нуждаещи се движения – попивам устните ѝ. – Кажи ми да спра, Сара.
Веждите ѝ се събират, а главата ѝ се клати, сякаш думите нямат смисъл.
– Не, моля те. – Тя се протяга около кръста ми и сключва краката си около бедрата ми, привличайки ме близо и горещо към себе си. – Никога не спирай, Хенри.

Назад към част 42

Глава 3

На Ди ѝ бяха нужни буквално само няколко часа, за да купи всичко, което ѝ бях казал, да изхвърли през прозореца и да го прегази с фолксвагена си. Беше се върнала от магазина за хранителни стоки с торбички пълни с боклуци и широка усмивка на лицето, а аз знаех, че е намерила нашата съседка.
Когато я попитах за това, тя започна да бръмчи покрай мен като проклето колибри, отказвайки да отговори на въпроса какво, по дяволите, си направила, но малко след това изчезна през входната врата. Тъй като бях добрият по-голям брат – по-възрастен с няколко минути – отидох до прозореца, за да се уверя, че всичко е наред. Но Ди не се бе насочила към колата си. О, не, тя беше отишла направо към съседната къща. Не че бях напълно изненадан. Тя или щеше да е на верандата на момичето, или вече щеше да е в проклетата къща. Беше достатъчно трудно да я държа под око през учебната година, но сега?
Ди ме избягваше, когато най-накрая се върна, което беше добре за мен. Нямах доверие на себе си, че няма да започна да ѝ крещя и въпреки че наистина бях сертифициран задник от категория A, не ми харесваше да губя хладнокръвие към сестра си.
Излязох от вкъщи с джипа си онази вечер, като успях да не погледна онази проклета къща нито за секунда. На половината път до града се обадих на Андрю, близнака на Адам и брата на Томпсън, който ми изглеждаше темпераментна личност като мен. С други думи, бяхме две шибани огнени топки.
Той щеше да се срещне с мен в Smoke Hole Diner, ресторант недалеч от скалите Сенека – близката планинска верига, която съдържаше бета кварц, т.е. планински кристал, и имаше невероятната способност да прикрива нашето присъствие пред тези, които повечето луксиани смятаха за наш единствен истински враг, арумианите. Но дори и бета кварцът да ни прикрива, щом един от тях види човек със следа, той знае, че ние сме наблизо.
Седнах отзад, близо до масивната камина, която през зимата винаги работеше. Закусвалнята беше доста готина, със скални образувания, издигащи се сред масите. Допадаше ми цялата атмосфера, която излъчваше.
Андрю беше висок и рус и докато вървеше по пътеката между сепаретата, не една глава се обръщаше след него.
Малко по-рано, когато дойдох, и аз предизвиках същото.
Може да ви се стори, че се държа доста арогантно – е, всъщност, така е, но просто това е истината. Смесването на човешка и луксианска ДНК и изборът, който имахме по въпроса, обикновено означаваше, че сме много благословени в областта на външния вид. Имам предвид, че ако трябва да избереш да приличаш на някого, нямаше ли да избереш най-секси външността, която можеш? Зелените ми очи бяха семейна черта, а косата ми имаше склонност да се къдри малко по краищата, независимо дали го исках, или не, но страхотната ми фигура на метър и осемдесет и нещо и външният ми вид на филмова звезда – е, те просто подхождаха на звездната ми личност.
Андрю се плъзна на седалката срещу мен, очите му бяха наситено сини, точно като тези на Адам и Аш. Той вдигна брадичка към мен за поздрав.
– Ще бъда честен с теб и ще те предупредя. Аш знае, че тръгнах, за да се срещна с теб. Не се изненадвай, ако и тя се появи.
Прелестно.
Запазих изражението си безгрижно от уважение към нея и брат ѝ, който седеше срещу мен, но срещата с Аш не беше нещо, от което имах нужда в момента.
– Последното което чух е, че тя не е много доволна от мен, така че ще бъда изненадан, ако се появи.
Той се изкиска.
– Наистина ли ще бъдеш изненадан? Познаваш Аш през целия си живот. Момичето ще бъде щастливо от един хубав спор.
Това беше вярно.
– Ти също – добави Андрю, като се усмихна леко, когато повдигнах една вежда. – Не знам какво става между вас двамата.
– Това не е нещо, за което ще говоря с теб, Опра. – Освен факта, че бяха брат и сестра, така че, по дяволите, беше трудно да се опише с думи. Харесва ми Аш. По дяволите, наистина ме беше грижа за нея, но бях отегчен от цялото това нещо, от очакването на нашите хора, че със сигурност ще останем заедно, но аз не съм предсказуем.
Андрю пренебрегна това.
– Ти много добре знаеш какво се очаква от нас. – Гласът му се понижи, когато погледът му срещна моя. Една от сервитьорките тук беше луксианка, но 99 процента от хората около нас бяха хора. – Няма много от нашия вид на нашата възраст и знаеш какво иска Итън…
– Последното проклето нещо, което ме интересува, е какво иска Итън. – Гласът ми беше убийствено спокоен, но Андрю се стегна срещу мен. Нищо не ме вбесява по-бързо от работата със Старейшината, известен като Итън. – Или какво някой друг от тях очаква от мен.
Устните му се извиха на една страна. – Нещо друго е пропълзяло по задника ти.
Да, и това нещо имаше име, което ми напомняше на малко космато, безпомощно същество.
– И така, какво става? – настоя той. – Точно сега имаш това изражение на лицето си, което казва, че или си много гладен, или искаш да убиеш някой.
Поклатих глава и прокарах ръка по облегалката на сепарето. Семейство Томпсън очевидно не знаеха за момичето, което се нанесе в съседната къща и по някаква причина реших, че е по-добре да остане така възможно най-дълго. Не защото ми пукаше или нещо подобно, а защото след като разберат, че човек живее в съседство, трябваше да се справям и с тяхното мърморене.
А вече бях достатъчно ядосан.
Хапнахме и след това се прибрах вкъщи. Сарказмът на Андрю имаше способността да ме разведрява, но когато отново спрях на алеята пред къщата ни, се върнах към настроение пълно с обреченост и мрак.
Тази вечер беше ред на Томпсън да патрулират, но бях твърде неспокоен, за да седя вътре. Семействата ни бяха най-силните от всички луксиани, поради което колонията вече планираше моята сватба с Аш, така че на нас се полагаше да ръководим повечето от патрулите и да обучаваме новобранците.
Прекарах половината нощ навън, без да открия нещо, което да облекчи растящия гняв в мен. Растящия гняв? По дяволите. Това е смешно. По-скоро постоянното състояние на гняв, което изпитвах, откакто Доусън… Откакто беше починал. Много малко неща го облекчаваха. Понякога срещите с Аш ме успокояваха, но спокойствието винаги беше мимолетно и не си струваше цялото обвързване, свързано с тях.
Заспах някъде около три сутринта и се събудих твърде късно, към единадесет, а натрупаната енергия все още бучеше във вените ми. Измъкнах се от леглото, измих си зъбите, след което обух чифт маратонки.
Ди я нямаше, когато излязох от къщата в задушното лятно време. Колата ѝ беше на алеята, но тази на момичето я нямаше. По дяволите. Те бяха заедно. Разбира се. Гневът ми достигна нивата, които можеха да ми докарат инсулт.
Ако наистина можех да получа инсулт.
Прескочих стъпалата на верандата и започнах да тичам надолу по алеята. След като стигнах до края, пресякох улицата и след това заобиколих дърветата. Продължих да тичам с човешко темпо, за да мога да изгоря възможно най-много енергия и принудих ума си да се изпразни. Когато тичах, се опитвах да не мисля за нищо. Нито за арумианите. Нито за Министерството на отбраната. Нито за очакванията към мен. Нито за Ди или Доусън.
Няма го и съседското момиче.
Потта се стичаше по голите ми гърди и навлажняваше косата ми. Нямах представа колко време е минало, когато най-накрая започнах да усещам парене в мускулите си и се запътих към вкъщи. Докато стигна до алеята, бях много огладнял и можех да изям цяла крава.
Алеята не беше празна. Колата ѝ беше тук.
Забавих темпото до ходене, когато забелязах купчина чанти зад багажника на колата. Намръщен, протегнах ръка и отметнах косата си от челото.
– Какво, по дяволите?
Бяха чували с пръст и тор – тежки торби с пръст и тор.
Спрях, присвих поглед и погледнах към къщата. А, да, растения за лехата, които приличаха на нещо направо от филм на ужасите. Сериозна ли беше Ди? Избухнах в смях. Ди щеше да помогне със засаждане? Това беше адски смешно. Тя не можеше да различи изкуствената тревата от истинската, нито пък обичаше да има мръсотия под ноктите си.
Заобиколих задната част на седана и спрях. Вдигайки поглед към небето, поклатих глава и се засмях на глас, искрено развеселен. Господи, бях жалък. Мислех се за лош, но не можех да мина покрай тежък кашон или чувал и да не помогна на момичето. Обърнах се назад и събрах чувалите, сумтейки от тежестта им. Движейки се невероятно бързо, ги поставих на спретнато купче до патетично обраслата цветна леха и след това си влязох в къщи, за да се изкъпя.
Тогава, докато стоях под силните струи вода, осъзнах, че не мога да си спомня последния път, когато съм бил толкова искрено развеселен.
***
Точно когато излязох от душа, мобилният ми телефон звънеше, оставен на нощното шкафче. Отидох до него с повдигнати вежди, когато видях, че е Матю.
Матю не беше много по-възрастен от всички нас, но беше станал нещо като наш сурогатен баща, тъй като родителите ни ги нямаше. Като нас той живееше извън колонията и преподаваше в PHS (Служба за обществено здраве). Знаех, че без съмнение той би направил всичко за Томпсън и нас. Обаче, той не беше точно човек, който звъни по телефона.
– Какво става? – Попитах, грабвайки чифт дънки, от купчината на пода, които мислех, че може да са чисти.
Последва пауза.
– Вон току-що беше тук. Без Лейн.
– Добре. – Смъкнах кърпата и я хвърлих в банята. – Друго?
– Бях готов да го направя – каза Матю, докато нахлузвах дънките. – Вон каза, че проследяват неоторизирано движение на луксиан наблизо. Знаеш какво означава това.
– Мамка му – измърморих аз, закопчавайки дънките си. – Имаме на близо арумиан.
След цялото това време Министерството на отбраната не можеше да различи луксиан от арумиан, а нашите два вида наистина не си приличаха. Глупаци. Сигурно защото никога не бяха залавяли някой от тези гадове, тъй като ние винаги успявахме да се справим с тях, преди Министерството на отбраната да има възможност да започне да ги събира, както направи с нас. Наложително беше правителството да не осъзнава, че има разлика, защото въпреки че Министерството на отбраната беше влязло в задниците ни, те не знаеха напълно на какво сме способни. Трябваше да си остане така, но нямаше, ако разберат, че арумианът е съвсем различен вид.
– Знаят ли колко са? – Попитах.
– Звучи като цял отбор, но когато от тях има една група, знаеш, че винаги има още.
Е, това не беше ли чудесна шибана новина. Стомахът ми изкъркори, напомняйки ми колко гладен бях. Излязох от спалнята си, изкачих стълбите по две наведнъж и тръгнах към кухнята. Променяйки решението си в последния момент, излязох навън на верандата.
И ги видях.
И двете момичета работеха усърдно по лехата и трябваше да призная, че от мястото, където стоях, нещата вече изглеждаха по-добре. Голяма част от плевелите и мъртвите растения бяха премахнати, напълвайки черната торба за боклук до стъпалата.
Ди изглеждаше абсолютно нелепо, когато деликатно дърпаше листата на новопосаденото растение, сякаш искаше да изтръгне вече забитото в пръстта растение, а аз нямах представа какво се опитва да направи. Сигурно се опитваше да не изцапа ноктите си. Погледът ми се премести към другото момиче. Тя беше на колене, с една ръка, забита в прясната почва, с леко извит гръб и дупе, вдигнато право във въздуха. Устните ми се разтвориха и да, умът ми веднага отиде там, представяйки си я приблизително в същата позиция с по-малко дрехи.
Което ме ядоса, защото това беше последното място, където трябваше да бъде. Дори не я намирах за толкова привлекателна, за бога. Няма начин. Въобще не.
Тя се отпусна назад, когато Ди ѝ каза нещо, след което бавно обърна глава към мен.
– Хей – гласът на Матю прозвуча в ухото ми.
Отдръпнах погледа си, намръщих се, докато потривах ръка по гърдите си. Мамка му. Без риза съм.
– Какво?
– Въобще обръщаш ли някакво внимание на това, което казвам? – настоя Матю.
-Да. – Бях разсеян. Гледах как момичето се обърна обратно към лехата и започна яростно да копае с лопата.
– Ди има нова приятелка. Тя е човек.
От другата страна на телефона се чу въздишка.
– Все пак сме заобиколени от хора, Деймън.
Без майтап.
– Да, но тя се нанесе в съседната къща.
– Какво?
– Нямам представа защо са го позволили. – Спрях, когато ги погледнах. Сестра ми ѝ подаде някакво растение, което всъщност приличаше на здрав плевел.
– Но Ди се е залепила направо на задника ѝ, а знаеш каква е Ди. Откакто… Доусън и Бетани, тя е отчаяна за…
Отчаяна от всичко, което Доусън беше, а аз не.
Това е проклетата истина .
– В училището е едно нещо – каза Матю, замазвайки това, което не бях казал, но то определено висеше между нас. – Но толкова близо до вашият дом и колонията? Какво, за бога, е мислило Министерството на отбраната?
– Не смятам, че са мислили. – Това не изглеждаше правилно. Никога не са правили нищо без причина.
– Трябва да внимаваш.
– Винаги съм внимателен.
– Говоря сериозно. – Гласът му се изпълни с раздразнение.
– Ще се погрижа за това – обещах. – Все още не казвай нищо на семейство Томпсън за това, става ли? Няма нужда да се занимавам и с тях, защото те ще реагират.
Матю се съгласи и след това продължи да бърбори около трийсет минути, като се въртеше около новата ми съседка и арумианите. Чувах само части от това, което казваше, защото гледах момичетата от мястото, където стоях на верандата. Нямах нужда Матю да ми казва колко сериозно е да има наблизо арумиан и предпазните мерки, които трябва да вземем, и мисля, че и той знаеше това. Но той беше като Матей пророкът на съдбата.
Но с предположението за навлизането на арумиан, тази глупост между Ди и онова момиче трябваше да приключи, преди нещо да се е случило и да привлече едно от тези копелета право към нас, както стана с Доусън.
Когато затворих телефона, влязох вътре и грабнах една риза, след което излязох навън въпреки празния си, къркорещ стомах. Бях гладен и раздразнен. Това никога не е била добра комбинация.
Ди се надигна, докато аз пресичах алеята, отърсвайки тревата от ръцете си, но момичето остана на земята, копаейки пръстта. Сложих ръката си върху раменете на Ди, задържайки я неподвижна, когато тя се опита да се освободи.
– Хей, сестро.
Тя ми се ухили с поглед пълен с надежда. Един Бог знае какво си мисли тя за това, че се появявам при тях, но наистина щях да я разочаровам.
– Благодаря, че ни помогна с чувалите – каза тя.
– Не бях аз.
Ди завъртя очи.
– Както и да е, задник.
– Това не е хубаво.
Придърпах я към себе си, усмихвайки ѝ се, когато тя сбърчи нос. Усетих, че някой ни наблюдава и когато вдигнах поглед, видях, че е момичето. Бузите ѝ бяха порозовели от слънцето – или беше от нещо друго. Косата ѝ беше вдигната, но потта беше овлажнила разхлабените кичури около тила ѝ. Усмивка се изплъзна от лицето ми. Тя щеше да бъде проблем.
– Какво правиш?
– Оправям…
– Не питам теб – казах, прекъсвайки я, докато насочвах вниманието си към Ди. – Какво правиш?
Момичето сви рамене и вдигна саксийно растение, напълно безразлична към мен и очите ми се присвиха. Тя се държеше така, сякаш дори не стоях там. Това е неприемливо.
Ди ме удари в корема. Знаейки, че може да ме удари адски по-силно от това, аз я пуснах.
– Виж какво направихме – каза тя. – Мисля, че имам скрит талант.
Погледнах към лехата. Да, бяха свършили голяма работа по нея. От друга страна, колко трудно може да бъде наистина да изскубваш плевели и да засаждаш нови неща? Извих вежда, когато момичето ме погледна.
– Какво? – попита тя.
Свих рамене и честно казано, не можех да се интересувам по-малко от това. – Това е хубаво. Предполагам.
– Хубаво? – Ди почти изпищя. – По-добро е от хубаво. Справихме се чудесно. Е, Кейти го направи. Аз само и подавах нещата.
Пренебрегвайки сестра си, насочих цялото си внимание към момичето.
– Това ли правиш в свободното си време?
– Какво, да не би вече да говориш с мен? – Тя се усмихна и челюстта ми се стегна, когато тя грабна шепа тор. – Да, това е нещо като хоби. Какво е твоето? Да риташ кутрета?
Първоначално не бях сигурен защо ми каза това, защото никой не ми отговаряше. Никой не беше толкова луд. Наклоних главата си настрани.
– Не съм сигурен, че трябва да го кажа пред сестра ми.
– Уф – изсумтя Ди.
Лицето на момичето се изчерви още повече и усетих устните си да се повдигат в ъгъла. Какво си мислеше?
– Не че е толкова тъпо като това – добавих аз, като посочих към лехата.
Тя млъкна. Стърготини червен кедър се посипаха по земята.
– Защо мислиш, че това е тъпо?
Повдигнах двете си вежди.
Момичето мъдро се отдръпна, но брадичката ѝ се вирна, когато се върна да разстила тора и очите ми се присвиха още повече. Можех да кажа, че се насилваше да не каже нещо и това ме накара да се почувствам като акула, надушила кръвта във водата.
Ди го усети, защото ме бутна.
– Не се дръж като идиот. Моля те!
– Не съм идиот. – Втренчих се в момичето.
Веждите ѝ се вдигнаха нагоре и ето го. Отношението. Не ми харесваше… но и ми харесваше и осъзнаването на това ме раздразни.
– Какво има? Имаш нещо да ми кажеш ли, котенце?
– Освен това, че бих искала никога да не ме наричаш Коте? Не.
Прокарвайки спокойно ръце по пръста, тя се изправи и се ухили на Ди.
– Мисля, че се справихме добре.
Това момиче ме игнорираше.
– Да. – Ди отново ме бутна, но този път по посока на нашата къща. – Справихме се добре, тъпо или не. И знаеш ли какво? Харесва ми да се занимавам с тъпотия.
Докато се взирах в свежите растения, все още не можех да си представя факта, че момичето стои там и се преструваше, че ме няма. Тази мацка дори не се уплаши от мен. Това ме порази. Не можах да я разчета правилно. Да, повечето човешки момичета не бягаха от мен. Искаха да изтичат към мен, но един поглед ги караше да не го правят. Както и да е, това момиче беше различно.
– И мисля, че трябва да разпространим такава тъпотия и върху лехата пред къщата ни – продължи Ди, почти тананикайки от вълнение. – Можем да отидем до магазина, да вземем неща, а ти можеш…
– Тя не е добре дошла в нашата къща. – Раздразнен, знаех накъде отива това. – Сериозно.
Ръцете на Ди се свиха в юмруци.
– Мислех, че можем да поработим върху лехата. Последният път, когато проверих, тя беше пред къщата, а не вътре в нея.
– Не ме интересува – сопнах се аз. – Не я искам там.
– Деймън, не прави това. – Гласът ѝ пресекна и тогава видях как очите ѝ светнаха твърде много. – Моля те. Аз я харесвам.
Мразейки погледа в очите ѝ, издишах тихо. – Ди…
– Моля те? – попита отново тя.
Изругах под носа си, докато скръствах ръце. Нямаше да се поддам на това. Беше заложено твърде много на карта, като живота ѝ.
– Ди, ти имаш приятели.
– Не е същото и ти го знаеш. – Тя скръсти ръце. – Различно е.
Погледнах към Кейти и се усмихнах. Тя изглеждаше сякаш иска да хвърли нещо по мен.
– Те са твои приятели, Ди. Те са като теб. Не е нужно да бъдеш приятел с някого…някой като нея.
– Какво имаш предвид, някой като мен? – попита Кейти.
– Той нямаше нищо предвид с това – побърза да добави Ди.
– Глупости – казах аз. Напълно го мислех. Момичето просто не разбираше какво всъщност означава това.
Кейти изглеждаше така, сякаш ще ми се нахвърли и ако не бях толкова раздразнен, бих помислил, че е сладко.
– Какъв ти е проблемът, по дяволите?
Шок премина през мен, когато се обърнах към нея. Това момиче… Уау. Беше някак по-красива от средното, когато очите ѝ блестяха от гневни искри, но бях решен, че не ме интересува.
– Ти си ми проблемът.
– Аз ли съм твоят проблем? – Тя направи крачка напред и о, да, искаше да ми се нахвърли като глупачка. – Дори не те познавам. И ти не ме познаваш.
– Всички сте еднакви. – И по дяволите, това беше самата истина. – Няма нужда да те опознавам. Или да искам да го направя.
По лицето ѝ се изписа объркване, когато тя вдигна ръце.
– Това работи идеално за мен, приятел, защото и аз не искам да те опознавам.
– Деймън – Ди ме хвана за ръката. – Престани.
Не откъсвах очи от Кати.
– Не ми харесва, че си приятелка със сестра ми.
– Не ме интересува какво харесваш – изплю тя в отговор.
Мамка му. Ни най-малко не сгреших, когато реших, че тя изобщо не е уплашена и първата ми, незабавна реакция беше, че това ми харесва.
А не биваше.
Раздвижих се, по-бързо, отколкото вероятно трябваше, но бях там, точно пред нея, погледът ми беше прикован в нейния.
– Как… как се придвижи…? – Тя направи крачка назад, очите ѝ се разшириха, докато потръпна.
Ето го. Страхът. И може би това ме направи пълен задник, но исках тя да се страхува, защото в моя свят, страхът беше проява на здрав разум.
– Слушай внимателно – казах аз настъпвайки към нея, докато гърбът ѝ не се опря в едно дърво и я приковах с поглед. Тя не погледна встрани от мен.
– Ще ти го кажа само веднъж. Ако нещо се случи със сестра ми, тежко ти…
Погледът ми падна надолу към нея и видях как устните ѝ се разтвориха. По дяволите, до този момент не бях забелязал колко пълни са устните ѝ. Когато вдигнах очи, тя отново имаше онзи поглед, който казваше, че умът ѝ осъзнава опасността, в която се намира, но тялото ѝ съвсем не е на същото мнение.
Тя беше привлечена от мен, дори и сега, когато я бях притиснал на двора, въпреки това, тя беше привлечена от мен. И това отключи нещо в мен, в което не исках да се вглеждам твърде внимателно.
Устните ми се извиха и сниших глас.
– Малко си мръсна, Котенце.
Тя примигна бавно, сякаш беше замаяна.
– Какво каза?
– Мръсна си. – Оставих тази дума да виси между нас и след това добавих: – Покрита си с мръсотия. Какво друго мислиш, че съм казал?
– Нищо. – Руменината по бузите ѝ говореше друго.
– До преди малко садих цветя. Когато правиш това, се изцапваш.
Устоях да не се разсмея на лошия ѝ опит да обясни, но тя не се свиваше от страх и това беше наистина страхотно.
– Има много по-забавни начини да се… изцапаш. – Подхлъзнах се. Откъде, по дяволите, ми дойде това в главата, за да го кажа? Да, трябваше да поправя това.
– Не че някога бих ти показал как.
Това… интересно зачервяване се разпространи до гърлото ѝ.
– Предпочитам да се въргалям в тор, отколкото във всичко, което ти можеш да ми предложиш.
– Съмнявам се.
Част от мен искаше да ѝ покаже точно тук. Ще наведа главата си към нейната и вкусвам тази умна малка уста. Готов съм да се обзаложа, че тя няма да ме отблъсне, но удовлетворението не си струваше. Хвърляйки ѝ един последен поглед, се обърнах и докато минавах покрай Ди, извиках: – Трябва да се обадиш на Матю. Сега, а не след пет минути.
Това беше лъжа, но като повечето лъжи, щеше да свърши работата.

Назад към част 2