Месец: септември 2024

РОЗАЛИ

„Пази се от неприятности, Розали. Да водиш глутница е голяма отговорност, Розали. Не е нужно винаги да предизвикваш Алфата, Розали.“
Думите на леля ми Бианка отекнаха в главата ми хиляди пъти, подигравайки се, дразнейки ме, наказвайки ме. Защото точно сега, в този момент, просто ми се искаше да я бях послушала, по дяволите.
Но тази работа беше прекалено съвършена, за да я откажа. А те имаха нужда от най-добрите. Което, както всички знаеха, означаваше мен.
Освен това чаках подобна възможност от адски дълго време. Имах дълг, който трябваше да изплатя. Грешка, която трябваше да поправя. И отдавна беше време да изпълня обещанията си.
Стиснах зъби и продължих да пълзя, като използвах земната си магия, за да изтласквам настрани мръсотията и отломките и да ги насочвам зад нас. И да, това означаваше, че запълвах тунела, докато го създавах.
И да, това означаваше, че на практика ни погребвах живи. И да, това беше около осемдесет процента ужасяващо. Но Мерда Санта, свята работа, ако се справех с това, щях да бъда шибана легенда.
Снощи тичах под светлината на луната във формата си на върколак толкова дълго, че мислех, че краката ми ще отпаднат. Но тя беше направила това, от което имах нужда. Магическите ми резерви бяха напълно попълнени от нея и сега във формата си на фея можех да използвам цялата си огромна сила, за да свърша тази работа.
И каква работа беше това. Говореше се, че в трезора на Соларианската банка има над двадесет милиона аури.
Ако успеех да го направя, името ми щеше да остане в историята. Целият ми клан щеше да вика „Розали Оскура“ до луната и да танцува гол под звездите в чест на празника.
Ако се справя.
Самата банка беше добре защитена от подземни атаки на земни елементали, но не така щяхме да влезем вътре. Само щяхме да пълзим през пръстта, за да се приближим. И трябваше да го направим само защото банката се намираше дълбоко в територията на Лунното братство. И независимо от това, което някой говореше за състоянието на нещата след всичко, което се бе случило с лидера на конкурентната банда Райдър Драконис, Оскурите абсолютно не бяха добре дошли тук.
Братовчед ми Данте изруга, докато пълзеше зад гърба ми, а на устните ми трепна усмивка.
– Можеш ли да направиш тунела по-широк, Роза? – Изръмжа той. – Аз съм два пъти по-голям от теб, по дяволите!
Извих неловко глава, за да мога да го погледна назад, а тъмните му черти бяха осветени от оранжевата светлина на Фейлийт, която беше предизвикал, за да не се изгубим в тъмното. Като въздушен елементал задачата му беше да следи да не се задушим тук долу, с което се радвах да кажа, че се справяше адски добре. Но като драконов преобръщач той беше и един голям копелдак и имаше право на мнение за ширината на тунела, който в момента смазваше широките му рамене.
– Сигурен ли си, че не си качил килограми, Куджино? – Подиграх се, докато изтласквах още земя от него. – Знаеш какво казват за прекаленото удобство, когато си женен. Ако не внимаваш, може да се окаже, че вниманието на жена ти се отклонява…
– Вниманието на жена ми винаги се разсейва – пошегува се той, докато пълзяхме напред. – Но никога няма да се умори от мен.
– Може би все пак гледай пирогите…
Изкрещях, когато той ме простреля в задника с искра от електричеството на Буреносния си дракон, и реших да не дразня единствения Алфа, когото познавах и който беше достатъчно силен, за да ми съперничи. Не че някой от нас някога се е съревновавал помежду си. Имаше повече от достатъчно върколаци от клана Оскура, за да можем да управляваме две глутници в семейството, и аз бях щастлива да го наричам глава на семейството, стига той никога да не се опитваше да ме накара да се поклоня. Което и не направи. Защото въпреки това, което всички обичаха да мислят за това, че нашата глутница има двама алфи, ние го направихме за доброто на семейството ни. И любовта можеше да надвие природата ни през цялото време, никога не бяхме изправени пред ситуация, в която да се наложи да се предизвикваме един друг.
Драпах през мръсотията и калта, докато GPS часовника ми не запулсира, за да ми съобщи, че сме достигнали целта си.
– Започваме – промълвих аз, а Вълка ми се раздвижи под кожата, гладен за предизвикателството, което ни очакваше.
Изръмжах, докато разкъсвах земята над нас с магията си, пробивайки почвата и камъка с решително хъркане, докато си проправях път нагоре към повърхността. Продължавах да се движа, а потта се стичаше по челото ми, докато юмрука ми не проби бетона над мен и не успях да се изкатеря нагоре към алеята зад банката.
Данте изруга на феятонски, докато си пробиваше път нагоре след мен, а аз бързо изхвърлих магията си в заглушителен балон, за да съм сигурна, че никой няма да ни чуе.
Предложих ръката си на Данте, когато той проби повърхността, и той ме стисна здраво, докато го издърпвах на крака.
Той можеше да е два пъти по-голям от мен, но аз бях адски силна след цял живот тренировки във всички видове бойни изкуства и ръкопашен бой, които можех да усъвършенствам. Печелех много пари, като участвах в нелегалните боеве в клетки в по-грубите части на Алестрия, но обичах да се вълнувам от истинска работа като тази. Не че някога преди бях опитвала нещо толкова лудо като тази работа. Но за всичко си има първи път. А и аз не бях известна с това, че съм уравновесена.
Майката на Данте ме наричаше „жива тел“, а моята дружинка – „свободен дух“. Но Данте беше единствения, който го наричаше така, както си е. Когато бях на тринайсет години, той ме беше хванал да се гмуркам от скалата край наводнената мина в Джеритаун. По това време моя орден на върколак се беше появил, така че можех да се преобразувам, но тъй като магията на феите не се пробуждаше, докато не навършим осемнайсет години, нямах реален шанс да оцелея, ако водата се окажеше по-плитка, отколкото си мислех.
Така че, когато Данте ме хвана с въздушната си магия, докато бях само на половината път надолу по скалата, той ме прокле и заплаши, обеща да ме изгони от глутницата и да ме превърне в Омега, ако някога отново направя нещо толкова глупаво сама… И после скочи от скалата точно до мен. Защото братовчед ми може и да беше отговорен за безопасността и благополучието на целия ни клан, но също така беше и истински зевзек и единствената фея, когото познавах и който наистина ме разбираше.
Когато ме върна обратно в къщата на майка си в лозята онази вечер във формата си на буреносен дракон, той направо ми каза, че знае какъв е проблема ми. Ти си дива, Роза. И по-добре се увери, че никой никога няма да те укроти.
Усмихнах се на себе си при този спомен, докато издърпвах всяко парченце мръсотия от нас двамата с помощта на земната си магия. Изпратих я обратно в дупката в земята, преди да принудя бетона да се слее отново над тунела за добра мярка.
Данте отметна тъмната си коса назад, сякаш се готвехме да влезем във фотосесия вместо в обир, а аз му извъртях очи.
– Толкова е суетно, Куджино – подиграх се аз. – Ти си по-лош от момиче.
– Когато жена ми разбере къде съм ходил тази вечер, ще трябва да спечеля прошката ѝ – каза той с вдигане на рамене. – Няма да ми навреди да изглеждам по най-добрия начин, докато се кланям в краката ѝ.
Изхвърлих смях.
– Тогава великия лидер на клана Оскура ще бъде ли в кучешката колиба тази вечер?
– Само защото не я поканих – подиграваше се той и като знаех какво знам за жена му, трябваше да се съглася с тази оценка.
– Хайде тогава да побързаме, преди тя да е забелязала, че те няма.
– Няма да го направи още известно време. Възложих на мио амиго задачата да я разсее напълно за вечерта.
– О, по дяволите – изстенах аз, без да искам да знам повече за това.
Данте се ухили, докато се движеше покрай мен право към кутията с предпазители на задната стена на банката. Тя беше защитена от елементарна магия, за да е сигурно, че никой няма да успее да изключи захранването на банката, но бяхме готови да се обзаложим, че не са се сетили да я предпазят от електричеството на Буреносния дракон.
Преместих се, за да застана на стража, докато Данте разкъсваше кутията с предпазителите, а косъмчетата по задната част на врата ми се изправиха, сякаш вълчите ми косми се опитваха да застанат настръхнали дори във формата ми на фея.
Вятърът брулеше алеята, докато Данте призоваваше буря, а дългата ми черна коса се разхвърча около мен във водовъртежа, който той създаде.
В небето се разнесе гръм, а във въздуха се издигна електричество, докато огромната му сила пукаше навсякъде около нас.
Хората в цяла Солария говореха за Дракона, роден от вълци, но да усетиш силата на магията му беше нещо, което никога не можеше да разбереш, докато не застанеш до него в центъра на една от бурите му.
Дъждът се изсипа от небето в порой и Данте се засмя, докато бурята се надигаше във вените му. С толкова ярка светкавица, че бях полузаслепена, мълния се заби от облаците право в кутията с предпазители, която Данте държеше отворена.
Гръмкият му смях прозвуча, когато всички светлини на банката угаснаха наведнъж. Още мълнии се сгромолясаха от небето, удряйки електропроводите по околните улици, и целия квартал потъна в мрак.
– Това би трябвало да е сринало защитите срещу звезден прах! – Казах ентусиазирано, докато дъжда лепеше дрехите ми по тялото. Издърпах прогизналия си пуловер и го захвърлих в една локва, оставяйки ме по черен потник и клин.
– Да разберем – каза Данте и извади от джоба си малка копринена торбичка, докато аз се движех, за да застана пред него.
Вътре в торбичката зърнах искрящ черен звезден прах, докато той изтегляше щипка между пръстите си. Той хвърли блестящата субстанция над главите ни и света около нас се разтопи, като бяхме заобиколени от трептяща светлина и пренесени през звездите до дестинацията, която Данте им беше посочил.
Миг по-късно краката ми се удариха в твърда земя и от устните ми се разнесе възбуден смях, когато се приземихме точно в трезора на банката.
Златните решетки се простираха зад нас от пода до тавана, а стените пред нас бяха окичени с малки вратички за сейфове, в които се съхраняваха всякакви тъмни, опасни и безумно ценни магически съкровища. Тази банка беше добре известна с това, че съхраняваше тайните на най-злите и безмилостни феи на Солария, и аз можех само да гадая какво е прекрасното съдържание на тези кутии.
Всяка от тях беше магически заключена с достатъчно сила, която ги свързваше, за да не можем да ги отворим всичките. Но не беше нужно да отваряме всички. Бяхме дошли за съдържанието на една, специално за тази кутия.
– Триста и осемнадесет? – Потвърди Данте, докато вървеше напред, търсейки номера на кутиите в търсене на тази, която ни трябваше. Той беше повече от достатъчно силен, за да разбие една от магическите ключалки, а в задната част на хранилището беше подредена голяма купчина аура банкноти, които съставляваха останалата част от товара.
Промъкнах се към решетките в предната част на трезора, като изострих слуха си, призовавайки вътрешния си вълк и използвайки дарбите на Ордена, докато се ослушвах за пазачите.
Магията се разнесе над мен, когато Данте хвърли щит от втвърдена въздушна магия между нас и решетките.
Ако някой слезеше тук, щеше да трябва да отключи вратата, за да стигне до нас. Адреналинът във вените ми напираше за битка и се надявах, че ще я получа.
Като Телец бях надарена със силата на земната магия, която обичах да смятам и за най-добрата стихийна сила. Всички феи можеха да владеят Кардиналната магия, за да използват заклинания за неща като лечение, създаване на Фейлийти или редица други полезни неща. Но Елементарната магия беше различна. Тя беше свързана със звездите, под които сме родени. Това на практика означаваше, че звездния ви знак определяше коя стихия да владеете, макар че някои късметлии разполагаха и с допълнителни стихии. Не че ревнувах. Земната магия беше звяр за владеене и аз бях повече от доволна от това, което ми беше дадено.
– Намерих го! – Обади се Данте и се засмя.
Погледнах през рамо и го забелязах с ръка, притисната до сейфа, за който бяхме дошли тук. Веждите му се смръщиха от концентрация, докато работеше по разбиването на ключалката, а аз започнах да се разхождам, за да изхвърля малко нервна енергия от крайниците си.
– По дяволите – изруга той част от секундата преди да се включи алармата.
– Ти ли я задейства? – Обвиних го с намръщена физиономия.
– Казах ти, че трябваше да помолим Леон да дойде – изръмжа той.
– Нямам нужда от помощта на Найт, за да си върша работата – измърморих аз. Поне не от този конкретен Найт. Семейството им може и да се състоеше от най-големите крадци в цяла Солария, но аз сама бях планирала тази работа и нямах нужда от помощта им. Макар че за да мине добре следващата част от този план, щеше да ми трябва брат му…
Стъпките се разнесоха към нас и аз напрегнах врат, за да се опитам да видя по-нататък по празния коридор отвъд решетките.
Мускулите ми се напрегнаха от желанието да се преобразя, но пренебрегнах притеглянето на моя Вълк. Исках да тренирам магията си и да използвам юмруците си. Нямаше нужда да се преобразявам във формата си на орден, за да изкарам няколко стражи.
Данте продължаваше да работи по ключалката и статично електричество пропукваше в трезора, докато вълнението му се натрупваше във въздуха около нас.
Не свалях очи от решетките и призовах камшици от дълги, бодливи лиани да израснат от дланите ми, докато изчаквах пазачите да ни открият.
Звукът от удара на вратата в стената се чу половин секунда преди осем стражи да се втурнат в пространството отвъд трезора.
Те не губеха нито миг, докато хвърляха по нас комбинация от магии. Ледени отломки, огнени кълба, дървени стрели и въздушни взривове – всички те се удряха в щита на Данте, докато се опитваха да го пробият чрез чиста сила.
Гръмкият смях на Данте отекна из свода, когато всеки от ударите им се разбиваше безполезно срещу силата на магията му, а на устните ми се появи дивашка усмивка. Данте Оскура беше Дракон, роден от вълци, крал на клана Оскура и един от най-силните задници, които познавах. Ако искаха да се справят с магията му, щеше да им се наложи да се постараят много повече от това.
Останах напълно неподвижна, уравновесена и готова да нанеса удар точно пред портата, докато стражите продължаваха да блъскат магията на Данте.
– Какво става, момчета? – Подигравах се. – Страхувате ли се да се биете с нас като феи?
Няколко от тях се стреснаха от обвинението ми. Истинските феи се биеха един срещу един. В нашето общество силата означаваше всичко. Тези с най-много магия се издигаха до върха и ако искате да заемете по-висока позиция, трябваше да предизвикате друга фея за нея. Ние не се нападахме на групи. Това само показваше слабост. Но тези стражи явно се бореха с притегателната сила на природата си и с правилата на длъжностната си характеристика. Несъмнено бяха готови да продадат Фейството си заради заплатата си.
Един зъл гадняр се изправи срещу мен през решетките с пламтяща в очите му ярост.
– Отворете портите – изръмжа той.
– Но Лий, протокола…
– Майната му на протокола – изсъска Лий. – Ще накарам тази кучка да кърви.
Усмивката ми се разшири, а лианите в ръцете ми се извиха като змии, докато магията ми преминаваше през тях.
Данте все още работеше по сейфа зад мен и нямаше как да оставя тази работа да се провали. Трябваше ни съдържанието на тази кутия. Всичко зависеше от това той да я получи. Така че от мен зависеше да задържа тези стронзоси, докато той работи.
Другите стражи се поколебаха и Лий изстреля огнена топка към тях. Единият от тях едва не се изсипа в панталоните си и усмивката ми се разшири, докато го гледах как се втурва към заключващия механизъм на трезора.
Сърцето ми биеше в твърд ритъм в гърдите ми и свих рамене назад, тъй като тръпката от битката ме зовеше. За това живеех. Това, което караше кръвта ми да се раздвижва и душата ми да пламти.
Погледът ми проследи редицата стражи, които се разположиха пред портата. Бях си отбелязала кой магически елемент притежава всеки от тях, докато биеха щита на Данте. Бях готова.
Поех си дълбоко дъх, когато портата се отвори, наслаждавайки се на онзи чист момент, който винаги идваше точно преди да избухне насилието. Онази секунда, в която преценявах врага си и той преценяваше мен, преди някой от нас да избере да нанесе първия удар.
Този път това бях аз.
Размахах лозите в ръцете си колкото можех по-силно и ги отпуснах, като изпратих цялата сила на магията си в движенията им. Те се стрелнаха към стражите, растяха, удължаваха се, пускаха нови филизи с остри като ножове тръни, преди да се сблъскат с тях.
Трима от тях бяха повалени от първата лоза, а двама – от втората. Те крещяха, докато лианите продължаваха да растат, да се стягат, да режат, да ги обездвижват въпреки всичките им усилия да се освободят със собствената си магия. Данте може и да беше един от най-могъщите феи, които познавах, но аз бях равна на него в това отношение. В рамките на няколко минути лианите задушаваха стражите и ги изкарваха в безсъзнание, спестявайки ми усилието да ги задържам.
Това беше проблема с нископлатената работа като охрана; просто не можеше да се намерят силни феи, които да заемат тези позиции. Което означаваше, че когато се появеше яка кучка с повече от достатъчен дял магическа сила като мен, горките гадняри нямаха никакъв шанс.
Смехът на Данте прекъсваше стъпките ми, докато тичах право към тримата охранители, които все още бяха на крака. Той затегна въздушния си щит, отдръпвайки го от мен, за да ги държи далеч от себе си, а на мен да остави свободна воля за игра.
Лий изръмжа, докато се хвърляше към мен, хвърляйки в лицето ми юмрук, покрит с огън.
Отклоних го и замахнах с крак, като се прицелих в задната част на коленете му, но преди да успея да нанеса удара, задника се изстреля от мен по-бързо, отколкото беше възможно за фея. Или поне по-бързо, отколкото е възможно за всеки орден на феите, освен за шибан вампир.
Проклех се, защото пропуснатия ми удар ме остави уязвима за другите двама стражи, които се хвърлиха към мен от двете страни.
Дланите ми се удариха в земята и предизвиках трус по каменния под, който се разтресе и се разпадна в краката им.
Единият от тях падна, но другия хвърли леден кинжал право в сърцето ми.
Извърнах се настрани, проклинайки, когато проклетото нещо се заби в бицепса ми и агонията ме разкъса.
В следващия удар на сърцето го изтръгнах и го хвърлих по Лий, когато той се стрелна назад, за да се включи в битката. Пропуснах благодарение на проклетата му вампирска бързина, но той трябваше да отскочи настрани, за да го избегне, с което ми спечели половин секунда, за да мога да вкарам лечебна магия в ръката си и да поправя пораженията, които острието беше причинило.
Изправих се на крака и отново разтърсих земята около себе си, докато стражите отново се втурнаха към мен. По моя команда от пода се изстреляха лиани, които се захващаха, протягаха се, ловуваха, докато стражите се криеха и отскачаха настрани.
Хванах един от тях и лианите ми мигновено нараснаха и се разраснаха, врязаха се в него и го притиснаха заедно с останалите в трънливата клетка, която бях създала.
Той се бореше да се освободи, но аз заповядах на лианите да намерят и свържат ръцете му, като на практика прекъснах магията му и спрях борбата му. Останалите вече бяха в безсъзнание и скоро той щеше да се присъедини към тях.
Шестима паднаха, остават двама.
Отстъпих назад, когато Лий се стрелна през стаята и аз бях принудена да се гмурна на земята, търкаляйки се по собствените си лиани, а тръните се врязваха в кожата ми също толкова безмилостно, колкото и на враговете ми.
Изсъсках проклятие и накарах земята отново да се разтресе около мен, но кухото дрънчене в гърдите ми ме предупреждаваше, че магическите ми резерви най-сетне започват да се изчерпват. Копаенето на тунела си бе взело своето и трябваше да приключа с това, преди да ми е свършила магия.
Стражът с водната магия хвърли огромен взрив от нея към мен, но вместо да се опитам да я избегна, аз се затичах напред, като свеждах глава и хърках решително, докато се борех срещу волята на течението, което той създаваше. Магията му беше слаба и той беше хвърлил твърде много от нея в атаката.
В момента, в който се поколеба, аз скочих срещу него, рамото ми се свърза с гърдите му, като го съборих чисто от краката му, където той се приземи върху приятелите си, които бяха хванати в лианите ми. Магията ми мигновено прихвана и него, като се разрастваше и разрастваше, така че той беше обездвижен и ми остана само един силен вампир, с когото трябваше да се справя.
Обърнах се обратно към трезора и погледнах към Данте точно когато той изкърти сейфа и го отвори.
Триумфът изсвистя във вените ми и аз се усмихнах подигравателно на последния пазач.
Лий хвърли огън около краката му, който изгори докрай лианите ми и му даде възможност да се стрелне отново към мен.
Този път не успях да отскоча настрани достатъчно бързо и солидната му тежест се сблъска с мен.
Изпуснах въздух, когато гръбнака ми се удари в решетките, а зъбите му изскочиха и той се хвърли към гърлото ми.
Сърцето ми подскочи панически, когато хвърлих каменна плоча от дланта си, като успях да я вкарам между нас, преди зъбите му да намерят плътта ми. Ако успееше да ме ухапе, с мен беше свършено. Вампирската отрова обездвижваше магията на феите, с които се хранеха, и едновременно с това отнемаше силата на крайниците ти. В секундата, в която този гадняр успееше да ме ухапе, бях обречена.
Лий се опита да пробие каменния щит, който бях издигнала, и аз му нанесох здрав удар право в корема.
Той изхриптя, когато въздуха бе прогонен от дробовете му, а кокалчетата ми запяха от радост, че най-сетне се включиха в боя.
Удрях го отново и отново, като го улавях в челюстта, докато той беше принуден да се препъне назад. Каменният ми щит падна на земята, тъй като го изоставих, и наблегнах на предимството си.
Ударих го право в носа и той изрева от ярост, докато кръвта се лееше.
– Предай се, стронзо – подигравах се аз и замахнах отново към него, докато той се запъваше назад.
Следващият ми удар го улучи в средата на гърдите и той падна на земята с проклятие.
– Кучка психопатка – изхриптя Лий, когато лианите ми го прихванаха, а аз се засмях като луда, докато ме заливаше тръпката от победата.
– Не знаеш и половината от това – подигравах се аз.
Наклоних глава към покрива и изревах, като обгърнах устата си с ръце и извих гръб, така че косата ми се развя зад мен.
Данте ме повтори и обединените ни гласове отскочиха от стените на затвореното пространство, така че звучеше сякаш цяла глутница вълци е тук с нас.
Обърнах гръб на стражите и се отправих към братовчед си с размах в крачката.
– Ебаси да! Получи ли го? – Попитах, а кръвта ми бръмчеше от енергия, докато тръпката от битката изчезваше от крайниците ми.
Данте потупа джоба си със самодоволна усмивка.
– Можем просто да си тръгнем сега, знаеш ли? – Предложи той с мека молба в очите си. – Да забравим за всичко останало?
Засмях се, хвърлих ръце около врата му и го стиснах толкова силно, че би трябвало да ме боли.
В отговор той ме притисна към себе си, знаейки, че няма никакъв шанс да променя решението си.
– По-добре е да ми дойдеш на гости, Стронзо – казах сериозно, докато го пусках.
– Когато имам време – закани се той, докато двамата се насочвахме към купчината аури в задната част на стаята.
Оскурите наистина нямаха нужда от повече пари. Кланът ни беше толкова богат, че не знаехме какво да правим с всичко това, но щеше да е адски жалко да оставим всички тези прекрасни пари просто да си стоят там.
На улицата се включиха сирените и аз замълчах при окончателността на този звук. Беше добре да планирам това, но да го направя беше нещо друго. Родена съм да тичам свободно, да водя глутницата си, да правя лоши избори и да ги повтарям. Не ми беше писано да бъда затворена. Може би това беше ужасна идея. Но вече бях дала думата си и нямаше да се върна назад. Освен това имах дълг, който трябваше да изплатя.
– Предай на леля Бианка, че съжалявам – казах аз и се усмихнах тъжно, докато Данте се качи на огромната купчина аура банкноти и седна на нея, сякаш беше проклет трон.
– Тя ще ти наръга кожата до кръв, когато се измъкнеш оттам – предупреди той, извади от джоба си торбичка със звезден прах и държеше готова щедра щипка от него.
– A morte e ritorno – казах яростно, цитирайки семейния ни девиз. До смъртта и обратно.
– A morte e ritorno, Rosa – каза Данте ласкаво, поколеба се за последен път, преди да хвърли блестящия черен звезден прах над главата си и да ме остави зад себе си.
Той изчезна заедно с цялата купчина банкноти на аури и аз не можах да се сдържа да не се засмея, докато се обръщах обратно, за да очаквам съдбата си.
Вместо да я намеря, намерих адски ядосан вампир с юмрук, пълен с пламъци, който се втурна право към мен.
– Ебаси! – Отскочих, но с проклетите си вампирски дарби той беше твърде бърз за мен.
Ръцете му се увиха около гърдите ми и тежестта му ме събори от краката.
Проклинах го, докато замахвах с юмруци в страната му, в гърба му, в главата му, удряйки го толкова пъти, колкото можех преди, острата захапка на зъбите му да се вреже в рамото ми и аз извиках, защото магията ми беше заключена дълбоко в мен и силата се изплъзна от мускулите ми.
Той изстена от удоволствие, когато започна да изцежда кръвта и магията ми, крадейки малкото сила, която ми беше останала.
Петите ми безполезно се затъркаляха по пода, докато тежестта му ме притискаше, а аз сипех проклятия към него под носа си.
Лий отново изстена, докато крадеше последните остатъци от магията ми, а в гърдите ми отекна ужасно празно чувство.
Той не махна зъбите си от рамото ми, но ръцете му се плъзнаха между нас и лед замръзна във вените ми, докато разкопчаваше колана си.
– Какво, по дяволите, правиш? – Изръмжах, опитвайки се да го отблъсна въпреки оловното усещане в мускулите ми, което изцеждаше всичките ми сили.
От него се изтръгна мрачен смях и за миг ме обзе паника, преди да грабне китките ми в ръцете си и да затегне колана около тях.
Хвана шепа от косата ми в месестия си юмрук и най-накрая измъкна зъбите си от плътта ми. Но преди да успея да му нанеса удар, той се стрелна през стаята с вампирската си скорост, повлече ме със себе си за косата и използва колана, за да ме завърже за решетките на вратата на трезора.
Той се отдръпна с триумфална усмивка, докато ме гледаше надолу, а звука на сирените се приближаваше все повече над главите ни.
– Ще ме възхваляват като герой, че съм те хванал – изръмжа злобно той.
Един лай на смях напусна устните ми, докато го гледах нагоре.
– Шегата е в твоя полза, Стронзо – казах с толкова широка усмивка, че ме заболяха бузите. – Винаги съм искала да ме хванат. Освен това какъв герой ще бъдеш, когато разберат, че моя съучастник е избягал с всяка стотинка в трезора?
Продължавах да се смея, а Лий изръмжа, когато дланите му пламнаха с огън.
– Е, жалко, че Бюрото за разследване на феи е дошло твърде късно – изсъска той, а очите му светнаха със садистичен блясък.
– Късно за какво? – Подиграх се.
– Твърде късно, за да те арестувам, преди да се опиташ да ме убиеш и да съм принуден да се защитя.
Очите ми се разшириха, когато една огнена топка се стрелна право към мен. Изхвърчах настрани, но с вързани ръце не можех да избегна напълно пламъците.
Болка избухна в страната ми и извиках, докато огъня прогаряше дрехите ми и овъгляваше плътта ми. Това беше агония, каквато не познавах, и накара звяра в мен да изреве от нужда за кръв.
– Страхливец! – Изкрещях, докато той подготвяше нова огнена топка. – Сражавай се с мен като Фея, ако мислиш, че можеш!
– Защо да го правя? – Изръмжа Лий. – Когато вече съм спечелил? Ще ме похвалят, че съм свалил един от крадците, дръзнали да откраднат от Соларианската банка!
Огънят отново полетя към мен и аз изкрещях, когато пламна по кожата ми. Вълкът в мен виеше, виеше, молеше да бъде освободен и аз направих единственото, което можех, като се поддадох на зова на Луната.
Промяната ме връхлетя силно и бързо, дрехите ми се разкъсаха от мен, когато огромната ми форма на Върколак се пръсна от плътта ми и кожата ми се покри с чисто сребърна козина.
Устните ми се отдръпнаха и аз изръмжах от ярост, докато скачах към съществото, което жадуваше смъртта ми.
Лий хвърли още пламъци към мен и ароматаа на горяща козина изпълни ноздрите ми, докато се втурвах право в него. Пренебрегнах болката, докато се втурвах напред, с широко разтворени челюсти и ръмжене, изтръгващо се от гърлото ми.
Лий изкрещя от уплаха, когато лапите ми се сблъскаха с гърдите му, а тежестта на огромната ми вълча форма го блъсна в земята, докато аз оголвах зъби в знак на предупреждение.
Той вдигна ръце нагоре, от дланите му пламна огън, а болката прониза тялото ми в толкова чиста агония, че не можех да мисля, да чувствам или да правя каквото и да било друго, освен да следвам природата на моя Вълк.
Челюстите ми се разтвориха, от устните ми излезе ръмжене и аз се хвърлих напред с едно мощно щракване на зъбите.
Железният привкус на кръвта покри езика ми, а аромата на горяща козина ме заля, докато той притискаше ръце към гърдите ми в опит да ме отблъсне.
Разтърсих го като парцалена кукла, изхвърлих го далеч от себе си, след което се спънах назад, хленчейки от болка, докато се търкалях на пода, опитвайки се да потуша пламъците.
Нещо метално се заби в хранилището и аз се завъртях, когато към мен се търкулна цилиндър, чийто капак се отвори и от него се разля лилав газ, който изпълни стаята.
В секундата, в която вдишах отровния газ, костите ми се изкривиха в мен и аз изтръпнах в паника, тъй като силата на моя Вълк беше открадната от мен.
Бях принудена да се върна във формата си на фея без церемонии, а от устните ми се изля хлип, когато ме заля агонията от изгарянията ми. Без капка магия, останала в запасите ми, нямаше как да ги излекувам и имах чувството, че изгарям жива от болка.
– На крака с ръце на главата! – Излая силен глас и аз примигнах през дима, за да видя безброй агенти на FIB, които се вливаха в хранилището, всеки от тях носеше противогаз, за да се предпази от потискащите Ордена изпарения.
Те държаха магически зашеметяващи пистолети, а този отпред размахваше чифт ограничаващи силата белезници, които светеха в синьо през дима в стаята.
– На крака сега или стреляме! – Изиска офицерът.
Някъде дълбоко в себе си открих зрънце сила и се вкопчих в него с всички сили, докато се изтласквах на крака с вдигнати ръце.
Бях с гол задник, окървавена, посиняла, приличах на адски изгоряла и току-що излязла от магията.
Не беше начина, по който си представях, че ще се случи това…
– Пристъпи към нас, бавно – каза офицера и аз направих каквото ми каза.
Точно преди да стигна до нея, босият ми крак се подхлъзна в локва от нещо топло и мокро и аз автоматично погледнах надолу, за да видя какво е то.
Кръвта се стелеше по пода, мокреше краката ми и караше сърцето ми да прескача. Очите ми бавно се движеха по земята, следвайки потока кръв обратно към източника му, а пулса ми намери несигурен ритъм, когато погледа ми попадна върху безжизнените очи на Лий.
Устните ми се разтвориха и ме обзе ужас. Не исках да го убивам. Само се опитвах да се защитя. Никога не съм искала – оковите се затвориха около китките ми със звучен трясък и очите ми се вдигнаха, за да срещнат погледа на агента, който ме беше оковал. В очите на жената нямаше никаква милост, докато ме гледаше мрачно през газовата маска, която все още носеше.
– Отведете я направо в Даркмор – изръмжа тя. – Те ще се погрижат да я изправят пред гнева на закона.

Назад към част 1                                                            Напред към част 3

Глава 20

Докато снегът се спускаше леко от небето, тя тичаше.
Пасището и портата тория бяха далеч зад нея. Пътеката се виеше нагоре по склона на планината и я подканваше да продължи напред. Снегът поглъщаше стъпките ѝ, а шлейфът на кимоното ѝ се влачеше след нея. Тя стискаше лъка и стрелите си. Краката ѝ бяха изтръпнали от студа, белите ѝ чорапи и сандали бяха подходящи за топла стая, а не за замръзнал планински поход.
Когато земята донякъде се изравни, тя забави ход и се огледа. Колко време остава, докато свърши връзката на Кацуо? Колко време ще мине, докато Минору се върне и я намери изчезнала? Следите ѝ в снега щяха да ги доведат до нея, а Минору можеше да бяга много по-бързо и много по-дълго от нея.
Нямайки друг избор, тя се отклони от пътеката и се затича към гората. Дърветата я заобиколиха, покрити с иглички от ели и изпочупени дъбови клони, които се спускаха от небето. Тя продължи да тича, като се преплиташе около храсти и паднали дървета. Клоните я подхващаха, дърпаха косата ѝ и дългите ръкави на кимоното ѝ. Един тесен клон закачи декоративния възел на обито ѝ и го издърпа настрани. Краищата се освободиха и се развяха зад нея като червени знамена. Тя побягна напред.
Всеки път, когато се спъваше и едва не падаше, всеки път, когато студа се врязваше в белите ѝ дробове, тя мислеше за Широ, който отново се изправяше, за да се бие. Тичаше, докато гърлото ѝ не изгаряше, а краката ѝ не се подкосяваха. Задъхана, тя забави ход, притиснала едната си ръка към гърдите. Пред нея се откри малка поляна сред дърветата. Тъмни сенки и златиста светлина от последните лъчи на слънцето образуваха ивици по гладкия сняг. Тя навлезе в отвора и спря в центъра.
– Юмей! – Викът ѝ прозвуча в тихата гора. – Юмей, къде си?
Тя изчака минута.
– Юмей!
Дали ще отговори, или ще я остави сама в гората?
Тя зачака, докато слънчевата светлина избледняваше. Планът ѝ не се изчерпваше с това да избяга от светилището и да намери Широ. Преди всичко друго трябваше да се отдалечи безопасно от светилището, преди Ишида да я отведе при Шион, само бягството в гората не беше достатъчно. Докато стоеше сама в гората, ѝ се искаше да вземе Кацуо със себе си, но не можеше да го обрече на почти сигурна смърт. Широ и Юмей имаха причина да я държат жива, но нищо не защитаваше Кацуо от тях.
Тя вдигна поглед към тъмнеещото небе с надеждата да види силуета на приближаващите се черни криле. Ще дойде ли Юмей? Дали той я наблюдаваше с очите на някоя от своите врани? Чудеше се как ли изглежда от небето. Сама в белия сняг, тя стоеше с малиново кимоно, разпиляно около нея като локва кръв. Колко ли кръв се беше проляла в снега през изминалата седмица? Тази зима не беше нищо друго освен болка и кръв, нищо друго освен червено.
В небето не се появи гигантски гарван. Никакви гарвани не я повикаха от клоните. Беше съвсем сама и не можеше да чака повече, защото иначе неизбежните преследвачи щяха да я хванат. Тя прехапа устни, несигурна какво да прави. Дали да навлезе по-дълбоко в планината, сама и без запаси? Нощта не беше много студена, но достатъчно студена, за да има риск от хипотермия. Рискът да я нападнат йокай, преди да се поддаде на хипотермията, обаче беше още по-голям.
Тя разтри изтръпналите си ръце и дишаше върху тях, за да се стопли. Какво трябва да направи? Нима е бягала в гората напразно? Не, нямаше да се върне назад. Щеше да продължи да върви. Щеше да спази обещанието си.
Въздъхнала, тя прекоси поляната и продължи на север. Докато се провираше през гъстите клони, клонки се заплитаха в косата ѝ. Тя се дръпна от неудовлетвореност и една от издутите ѝ стъклени фиби се освободи. Тя отскочи от рамото ѝ и падна в снега. Тя спря, поглеждайки към дупката, която беше оставила. Прическата ѝ увисна, а кичурите коса се освобождаваха при всяко движение. Тя измъкна другата фиба и я остави да падне от ръката ѝ, докато отново пристъпваше напред.
Един кон изскърца.
Тя се завъртя. Черен кон с един бял чорап стоеше в средата на поляната и я гледаше с наострени уши.
– Торнадо? – Изпъшка тя.
Конят отново изпръхтя и подхвърли глава. Огърлицата му и въжето, което беше използвала за юзди, бяха изчезнали. По козината му бяха полепнали кал и листа, но той изглеждаше здрав и в добра форма. Опасявайки се да не го изплаши, тя се върна на поляната и протегна ръка към него. Той пъхна муцуната си в дланта ѝ.
– Торнадо – прошепна тя и го погали по главата. Погледът ѝ се движеше по него и се спря на гърба му. Трябваше да се отдалечи от светилището, преди Минору и останалите да я настигнат. Конят можеше да измине много повече път, отколкото тя.
– Торнадо, ще ме повозиш ли? – Промърмори тя. Огледа и забеляза едно паднало дърво в края на поляната. Преметнала лъка през рамо, тя плъзна стрелите между пластовете на обито си, за да ги задържи на мястото им на гърба си. Макар че последният ѝ опит с ездата изобщо не беше минал добре, тя нямаше избор.
Постави ръка на шията на Торнадо и той с готовност я последва до дънера. Изчака търпеливо и ѝ позволи да се качи върху него. Тя се настани на гърба му, а кимоното ѝ бе преметнато през хълбоците му. Трептящата коприна не го притесняваше, той беше фестивален кон, обучен да носи кануши и мико в сложни костюми. Седнала на гърба му, тя омота ръцете си в гривата му и се зачуди дали не е загубила ума си. Нямаше как да контролира коня без юзди.
Преди да успее да реши да се откаже, Торнадо се обърна и тръгна в лек тръс. Тя подскочи неудобно, едва задържайки се на мястото си, докато той се носеше напред. Той се движеше целенасочено, тръсвайки напред, сякаш знаеше точно къде да отиде. Докато заобикаляше дърветата и се провираше през храсталака, тя се хвана за гривата му, като неведнъж предпазваше лицето си от ниско висящите клони. Постепенно теренът ставаше все по-стръмен.
Когато нощта се спусна над тях, конят я понесе все по-навътре в планината. Снегът се спускаше надолу, почти невидим в мрака. Тя се държеше за Торнадо, благодарна за топлината и компанията му в пустата гора. Дори когато тъмнината ги обгърна, той не се поколеба. Минутите се изплъзваха, а вниманието ѝ бе погълнато от това да остане на място. Краката я боляха, а гърбът също я болеше от подскачането върху твърдия му гръб. Въздухът ставаше все по-студен и изтръпваше лицето ѝ.
Постепенно усети, че очите му са насочени към нея. Тогава забеляза първият гарван: той седеше на един нисък клон и наблюдаваше как Торнадо я носи покрай себе си. По-тъмни петна сред клоните разкриха още бдителни птици. Враните бяха тук, което означаваше, че и Юмей я наблюдава. Знаеше, че тя се скита на неговата територия.
Тази мисъл я накара да се замисли. „Скитаха“ ли? Главата на Торнадо се поклащаше пред нея, докато се провираше през дърветата. Движеше се решително, ушите му се въртяха, а крачката му не секваше.
Тенгу можеше да говори със зверове. Нима Широ не ѝ беше казал това? За Юмей хората и животните бяха едно и също. Ръцете ѝ се стегнаха върху гривата на Торнадо. Враните летяха заедно с тях, плъзгаха се от дърво на дърво, не повече от трептящи криле или проблясъци на тъмна сянка в нощта.
Накрая Торнадо забави ход и спря. Еми седна права и се втренчи в тъмнината. Този участък от дърветата не изглеждаше по-различен от последните няколко мили. Защо Торнадо беше спрял? Дали си беше взел почивка, или това беше краят на пътуването ѝ? Докато обръщаше глава на една страна, после на друга, нещо затрептя в периферното ѝ зрение. Тя насочи погледа си към мястото, но не видя нищо. Когато отвърна поглед, в края на зрението ѝ отново затрептя светлина. Тя тръсна глава обратно, но тя отново изчезна.
Примигвайки към мястото, тя се концентрира.
Бавно, почти неохотно, се оформи проблясък на светлина. Бариерата блесна слабо, червена светлина, примесена с черно – цветът на ки на Тенгу. Юмей беше поставил бариера. Светлината на магията му освети десетки врани, накацали по дърветата. Те я наблюдаваха с любопитство от двете страни на бариерата.
Тя се смъкна от гърба на Торнадо. Болезнените ѝ крака заплашваха да се подкосят и тя се хвана за рамото му, докато коленете ѝ не се стабилизираха.
– Благодаря ти, Торнадо – каза тя и разтри врата му.
С поклащане на глава той се отдалечи, като търсеше скрита трева в снега. Тя предпазливо се приближи до бариерата и протегна ръка. Когато пръстите ѝ се доближиха до трептящата светлина, тя засия по-ярко и от нея се разнесе странен хлад. Изблик на червена сила, студена като течен лед, я връхлетя. Тя отдръпна ръката си назад.
– Юмей? – Извика тя. – Пусни ме да мина.
Враните я гледаха мълчаливо. Бариерата не се промени.
Тя се намръщи. Той е знаел, че тя идва, и е имал достатъчно време да вдигне бариерата си, за да я пропусне. Дали се подиграваше с нея? Челюстта ѝ се сви. Завъртя се на пета, отдалечи се на десетина крачки и се обърна назад. Отметна косата си от раменете, разкопча лъка и извади стрела от оби.
Ако не я пуснеше да влезе, щеше да вземе нещата в свои ръце.
Завъртя стрелата и вдигна лъка. Приближи стрелата до бузата си, съсредоточи се и се фокусира върху бариерата от йокайска магия. В гърдите ѝ се разнесе мека топлина.
– „Шукусей но тама!“
Тя пусна стрелата. Стрелата премина през въздуха и се удари в бариерата в ослепителна светкавица. Горещият въздух се изстреля навън, развявайки косата ѝ назад, и последва прилив на студ. Бариерата се пропука и изпращя, след което се разтвори, а магията на Тенгу бе погълната от нейното пречистващо заклинание.
Преметнала лъка през рамо, тя премина покрай падналата бариера и навлезе в гората отвъд. Кимоното ѝ се полюшваше във въздуха, докато гарваните се носеха след нея, някои я следваха, а други летяха напред и водеха пътя ѝ.
Докато се движеше между дърветата, кожата ѝ изтръпна. Странна, извънземна сила пулсираше по нервите ѝ и се забиваше в петите ѝ с всяка стъпка. Тя потръпна от странното усещане, че магията я вкусва, същото усещане, което беше изпитала от магията на кръвта на Юмей. Гората ставаше все по-тиха и спокойна, освен стъпките ѝ, които хрущяха в снега, и биенето на крилете на враните. Тя погледна назад. Торнадо не я беше последвал. Тя се обгърна с ръце, чувствайки се болезнено самотна.
Дърветата оредяха и пред тях се издигаше самотен огромен дъб, чиито огромни клони стигаха до небето и се сливаха с мрака. С бързината на крилете си всички врани се издигнаха нагоре, изчезвайки сред заплетените клони, докато тя остана сама. Преглъщайки трудно, тя се приближи до масивния дъб и погледна нагоре.
Високо в клоните, на дебел клон стоеше фигура, опряла едното си рамо на ствола. Сребърните очи на Юмей блестяха.
Тя се вгледа в него. След миг осъзна колко странно е, че изобщо го вижда. Трябваше да е твърде тъмно. По някакъв начин тъмнината се беше променила, позволявайки ѝ да вижда въпреки липсата на светлина.
Очите им се срещнаха през разстоянието и тя разбра: както той не я беше пуснал през бариерата си, така нямаше да слезе при нея. Тя трябваше да отиде при него.
Тя се отдръпна от колосалното дърво и го разгледа с ужас. Четирима или петима души щяха да са нужни, за да обиколят широкия ствол, а най-ниските клони бяха над главата ѝ. Тя сдъвка долната си устна, после направи десет точни крачки назад. Отново разгъна лъка си.
Извади стрела от оби, прицели се и стреля. Стрелата се удари в ствола със силен трясък. Тя извади втора стрела и стреля отново. За трети път извади стрела и я изстреля. Върна се на дървото и изучи работата си. Трите ѝ стрели бяха пробили дебелата кора в диагонална линия.
Оставила лъка и стрелите си опряни на ствола, тя постави крака си върху най-долната стрела, за да я изпробва. Когато ѝ се стори, че издържа на тежестта ѝ, тя прегърна дървото и се изстреля нагоре, хващайки втората стрела, която се намираше по-високо от първата. Балансирайки точно, тя използва стрелите като стъпала и се изкачи достатъчно високо, за да достигне най-ниския клон и да се качи на него.
Сърцето ѝ биеше силно, но тя устоя на желанието да погледне надолу. Вместо това изпъна врат назад и примижа нагоре. Не можеше да види Юмей от своята гледна точка. Заставайки внимателно на дебелия клон, тя посегна към следващия. Крак след крак, клон след клон, тя се изкачи. Земята се отдалечаваше, докато не я заобиколиха змиевидни клони и кехлибарени есенни листа, посипани със сняг.
Тя се хвана за последния клон и се изкачи нагоре, сядайки на клона. Дишайки тежко, тя погледна към Юмей, който стоеше до нея. Той отвърна на погледа ѝ, а лицето му беше безстрастно. След това протегна ръка към нея, а черните му нокти блестяха в краищата на пръстите му.
Тя го погледна, шокирана от жеста, после колебливо постави ръката си в неговата. Той лесно я издърпа нагоре. Тя се поколеба на клона, твърде далеч от ствола, за да го използва за равновесие. Въпреки това тя дръпна ръката си, за да я освободи от неговата, изпитвайки неудобство да го докосва. Хватката му се затегна и той вдигна другата си ръка, поставяйки дланта си върху кората, докато сребърните му очи се плъзнаха към нея.
– То няма да те пусне без мен.
Под ръката му дървото се размаза. От дланта му се проточиха светещи червени линии, които очертаха шарки по кората. Светлината проблясна навън, а после изчезна. На нейно място се отвори груба врата, изпълнена с мрак.
Тя рефлекторно се наведе и едва не падна от клона.
– Какво… какво е…
– Толкова ли се страхуваш да влезеш в Цучи, човече?
Без да ѝ даде възможност да отговори, той навлезе в мрака, като я повлече със себе си. Тя се съпротивляваше, ужасена от този мрак. Ужасяваше се да влезе в Цучи, земното духовно царство – едновременно част от земята и не, свят, който съществуваше в нейния свят, но беше и отделен от него. Родното място на йокаите.
Нима беше стигнала толкова далеч, за да се върне сега?
Отдаде се и тръгна след него. Тъмнината я обля като студени пръсти по кожата ѝ. Чуждата магия, която бе усетила, докато се приближаваше към дъба, пееше по нервите ѝ, едновременно гореща и студена. Тя я тласкаше назад към обикновената гора, но ръката на Юмей я дърпаше напред.
Тя завърши единствената си крачка и мракът се разнесе. Осветена от слабото трептене на свещта, пред очите ѝ се появи стая: почти идеално кръгла, със стени от безпроблемно дърво без прозорци. В кътчетата на стените се намираха восъчни свещи, които бавно се топяха под пламъците си. Странни предмети – камъни, хартиени свитъци, дървени кутии, рисувана чаша за чай, счупен меч – покриваха ниска маса в ъгъла с разпръснати около нея възглавници. В другия край на стаята бяха подредени още повече случайни кутии и предмети без никаква логика или причина.
В единственото наистина празно пространство, близо до най-отдалечената извита стена, Широ лежеше върху възглавница и одеяла, покрит с едно тъкано вълнено одеяло. Бялата му коса блестеше на танцуващата светлина на свещите. Без да се замисля, тя се откъсна от Юмей и побърза да се приближи до Широ. Клекна и се вгледа в лицето му. Малки червени рисунки все още украсяваха скулите му. Тя отметна косата му настрани, за да открие символа в центъра на челото му.
– Ще се оправи ли? – Попита тя, като погледна през рамо.
Юмей се спусна върху една от възглавниците до масата. Постави лакът на плота и подпря брадичка на ръката си.
– Очевидно.
Обърна се обратно към Широ, повдигна одеялото и надникна под него. Дрехата му беше свалена и бели превръзки обвиваха гърдите и рамото му. Тя отново загърна одеялото около него и седна, облекчена, че е жив и оздравява. След толкова дълго скитане в студената нощ топлина най-сетне се вля в крайниците ѝ, но въздухът все още беше хладен и тя разтри ръце.
– Господарю, донесохте ли ни лакомство?
Гласът се разнесе някъде откъм лявото ѝ рамо. Тя се огледа – и задуши писъка си.
Един йокай беше приклекнал до нея. Беше с размерите на малко дете, с тъмна, изпъстрена с петна кожа и костеливи крайници, частично покрити с разкъсана косода. На мястото на устата и носа от лицето му стърчеше черен клюн, а гребен от черни пера покриваше горната част на иначе плешивата му глава, подчертавайки дългите му заострени уши.
– Мирише добре – измърмори йокаят, като се наведе по-близо до нея. Тя се отдръпна.
– Остави я – каза Юмей, без да вдига поглед от свитъка, който беше взел от масата. – Тя принадлежи на кицуне.
Еми се скова. Йокаят разочаровано закряка с клюн и се отдалечи, за да се присъедини към трима почти еднакви йокай, които седяха сред кашоните и сандъците, подредени покрай стената. Съществата я наблюдаваха с черни очи като мъниста.
Тя откъсна поглед от тях и отново разгледа помещението, като вниманието ѝ се спря на кръглите стени с безпроблемна дървесна шарка.
– Вътре в дъба ли сме? – Попита тя, като в гласа ѝ се съревноваваха недоверие и изумление. Вътрешността на стаята беше няколко пъти по-голяма от обиколката на дървото.
– Да и не – каза Юмей, а в гладкия му глас проникна раздразнение, докато вдигаше поглед от хартията си. – Цучи отразява вашия свят, но това е несъвършено отражение. Или може би вашият свят несъвършено отразява нашия.
– Значи йокаите живеят тук?
– Някои от нас го правят.
– Аз мислех, че йокаите идват тук, когато умрат.
– Да, нашите духове се връщат в Цучи, но това не е свят на мъртвите. – Той остави свитъка си. – Ела тук, мико.
Заповедта не предизвика спорове. Тя се изправи и прекоси стаята до него, като потъна в локва от червена коприна върху една от възглавниците. Нервите я разтърсиха. Тя се намираше в света на йокаите. Единственият път обратно беше през тази врата, изпълнена с непроницаем мрак. Ако се опиташе да излезе сама, дали магията на това място щеше да го позволи? Или щеше да е в капан тук, докато Юмей не реши да я освободи?
– Разкажи ми за нападението на дъждовните йокай и инугами.
Тя примигна, уловена неподготвена. Забавено описа появата на Амеонна и битката с инугами. От момента, в който започна, до момента, в който завърши, изражението на Юмей остана безчувствено и нечетливо.
– Опиши лисицата, след като се събуди.
– Широ? Той… – Очите ѝ се разфокусираха, когато го видя отново. – Имаше три опашки от бял огън, а сфери от син и червен огън плуваха зад него в полукръг.
– Кицунеби – съобщи ѝ той. – Вид лисичи огън.
– По ръцете му имаше огнени линии, които се движеха в различни шарки. Маркировките по лицето му светеха в червено. – Тя погледна към Широ, който спеше в другия край на стаята. – Маркировките все още са там.
– Това ли е всичко?
Тя кимна, докато изучаваше Широ.
– Не знаех, че ще е толкова силен. Три опашки… – И все още оставаха още две примки на оненджу.
Според митовете и историите, които беше чела, кицуните се сдобивали с още една опашка на всеки сто години живот и с всяка опашка придобивали експоненциално по-голяма сила. Най-великият от всички кицуни бил Кийоби но кицуне, деветоопашата лисица, толкова могъща, че се нареждала сред драконите по смъртоносна сила.
Тя се обърна към Юмей и изучи неразбираемото му изражение.
– Защо помагаш на Широ? Не си могъл да знаеш, че той ще се окаже толкова силен. Защо първо му помогна?
– Кицуне дойде при мен, защото говоря езика на зверовете.
Широ, хванат в капана на лисичата си форма, беше отишъл при Юмей, за да може да поиска помощ от някой, който може да го разбере, но…
– Това не обяснява защо му помогна.
Юмей мълчаливо отвърна на погледа ѝ.
– Защо винаги го наричаш „лисица“, вместо Широ?
– Защото това не е името му.
– Тогава как се казва той?
– Не знам. – Погледът му се вряза в нея като сребърна стомана. – Той също не знае.
Стомахът ѝ се свлече на пода.
– К-какво?
Юмей погледна към групичката малки йокай в другия край на стаята.
– Напуснете.
Йокаите се изправиха. С проблясъци на черна сила те се превърнаха в гарвани и се измъкнаха през вратата, изчезвайки в зловещата завеса от мрак, която изпълваше прага.
Тенгу отново се съсредоточи върху нея и очите му заблестяха, а зениците се свиха до малки петънца в сребърните езерца.
– Преди да обсъждаме повече кой и какво е кицуне – каза той и гласът му се понижи в мек, опасен крясък – нека първо да отговорим на въпросите за теб, мико.
Ръката му се вдигна и той притисна един пръст с нокти към гърдите ѝ, точно над сърцето.
– Или трябва да кажа… камигакари.

Назад към част 20                                                     Напред към част 22

Глава 12

Излязох от къщата с душа, пълна с олово. Знаех, че разговора с родителите на Клеър ще бъде труден, но беше много по-лош, отколкото очаквах. Шофирането на такси беше много по-просто преживяване от всичко това, дори и да означаваше, че трябва да водя един и същи разговор за времето по двадесет пъти на ден.
Тръгнах си, като преобръщах всичко в ума си. Разумното би било да съобщя на Ипсисимус, на Ордена и на полицията и да си измия ръцете от цялата случка. Вече бях направила това, което се изискваше от мен.
Едва бях завила зад ъгъла, когато мобилния ми телефон иззвъня. Очаквах да е Уинтър, но го извадих от джоба си. Когато разбрах, че номера, който ми звъни, е домашния ми телефон, усетих как пулса ми се ускорява.
– Ив? – Попитах. – Какво става? Брут ли е? Всичко ли е наред?
Нямаше незабавен отговор. Намръщих се, наклоних глава и се заслушах по-внимателно. Дали това беше тежко дишане? Трепетът се засилваше и аз опитах отново.
– Ало? Ив?
– Мяяяяу.
Намръщих се.
– Брут?
– Мяяяяу.
Откога се е научил да използва проклетия телефон?
– Брут – казах бавно. – Къде е Ив? – Обзе ме ужасна мисъл. – Не си… ѝ направил нищо, нали?
– Кучка. – Не беше ясно дали се отнасяше за мен или за Ив. Вероятно се отнасяше и за двете ни, задето не се подчинявахме на всяка негова нужда. Последва дълга пауза. – Къде?
Радвах се, че наоколо нямаше никой друг, който да разбере, че водя телефонен разговор с котката си. Говорех с Брут от години, но дори и аз се чувствах нелепо да правя това.
– Намирам се на едно място, наречено Уеймут, и издирвам сериен убиец. Това са сериозни неща, Брут. Мисля, че ще се върнем по-късно днес, но не мога да обещая нищо. Това е бързо развиващо се разследване и аз съм неразделна част от него. – Поколебах се. – Но аз наистина не искам да бъда. Искам да се върна у дома. И не само защото ми се иска да легна на дивана с теб и едно семейно блокче шоколад. Не съм подходяща за това, не защото е работа, а защото е твърде емоционално. Не съм сигурна, че ще се справя. Но навън има сериен убиец и други вещици може да са в опасност.
– Вкъщи – каза Брут с повече от намек за властна заповед. Това беше по-скоро повелителна заповед, която те удря в лицето, преди да те постави на колене.
– Повярвай ми, точно това смятам да направя.
На заден план се чу странно тракане, след което чух приглушения глас на Ив.
– Брут? Принцеса? Каква е тази миризма?
Очите ми се свиха.
– Каква миризма?
– Мяу – каза Брут. След това закачи слушалката.
Стиснах зъби.
– Защо, това малко… – изсъсках под носа си. Всеки момент се оплакваше. Само Бог знае как се отнасяше с Ив или каква беше миризмата, за която тя говореше. Ако си мислеше, че сега ще получи петъчното си угощение с риба тон, жестоко се лъжеше. Макар че поне сега мислех за нещо друго, а не за Клеър Рийс и нейното семейство. Подозирах, че Брут по някакъв начин е знаел как се чувствам и ми се е обадил, за да ме разсее, но това беше лудост. След това телефона иззвъня отново и без да поглеждам към екрана, отговорих.
– Брут, как, по дяволите, можеш да накараш лапите си да наберат номера? – Попитах. – И каква е тази миризма, за която говореше Ив? Нима си пикал в ъгъла?
– Разбира се, че не – каза Уинтър. – Използвах тоалетната и дори сложих капака след това. – Той направи пауза за момент. – Брут обаждал ли ти се е? – Попита той. – Тази котка е адски невероятна.
– Този котарак е адски досаден, мисля, че затова го обичам. – Поклатих глава в знак на раздразнение и смених темата. – Мисля, че Черната брада е изпратил на родителите на Клеър пощенска картичка и се е престорил, че е от нея. Беше отчаяна, че никой не знае, че тя е изчезнала.
Отговорът на Уинтър беше мрачен.
– За съжаление точно това откриваме и ние. Полицията се съгласи с ембаргото, не на последно място защото са взети мерки да се прикрие изчезването и на другите членове на завета. И във всичките им къщи са заложени капани точно по същия начин като тази на Клеър. Черната брада има сериозни намерения.
Направих гримаса.
– Има и още. Разказах му за посещението на Таркуин при семейство Рийс.
Уинтър си пое дъх.
– Как това момче успява да се промъкне във всичко? И защо?
– Той има особено досадни и особени умения – съгласих се аз. – Трябва да поговорим с него.
– Съгласен съм. Също така трябва да видим дали можем да се свържем с приятеля ти Икбал. В миналото той се е оказвал изключително полезен, когато става въпрос за изследвания. Начинът, по който Черната брада успява да избегне магията, ме притеснява. Ако някой знае как е способен на това, то това ще е Икбал.
– Изглежда, че трябва да се върнем в Оксфорд.
Уинтър се съгласи. Полицията и Арканния отдел имат всичко под контрол тук. Ще отнеме известно време да обезвредят всички капани, защото се опитват да го направят тихо, за да не бъде предупреден Черната брада.
Прокарах ръка през косата си.
– Той не е само една крачка пред нас, Раф – казах тихо. – Той е на няколко мили пред нас. И двамата знаем, че аз не съм бегач.
– Не само ти си на опашката му, Айви, или аз. Между Ордена, семействата на завета и полицията ще хванем този гадняр преди края на седмицата.
Уинтър се опитваше да звучи уверено, но го познавах твърде добре. И двамата усещахме напрежението – и съмнението. Може би Черната брада просто беше твърде добър. И ако единствения му ясен мотив беше да убива вещици, къде можехме да отидем оттук нататък? В цялата страна имаше хиляди вещици и Черната брада можеше да се насочи към някоя от тях. Да се говори с мъртвите е добре, но досега призраците ни бяха помогнали само да надникнем в миналото. Всички ние трябваше да подобрим играта си.

***

Прибрахме се у дома за рекордно кратко време. Показателно за това колко сериозно Уинтър приемаше нещата беше факта, че той не коментира, след като магически подтикнах няколко коли да спрат мистериозно, за да можем да ги изпреварим и да се върнем малко по-бързо. Използването на магия срещу превозни средства можеше да предизвика хаос в двигателите им, но никой от тях не се взриви, така че реших, че заклинанията ми са били изключително успешни.
Уинтър не беше единствения, който се окуражаваше. Не един и двама призраци ни махаха ентусиазирано, докато преминавахме покрай тях. Предполагам, че трябваше да се зарадвам на цялата тази подкрепа от страна на мъртвите, но ми се искаше да ме оставят на мира.
Уинтър се запъти нагоре по стълбите към апартамента на Таркуин, докато аз чаках асансьора, обяснявайки, че вероятно трябва да се уверя, че Брут не гризе охлаждащия се труп на Ив. Когато обаче излязох на моя етаж, вече чувах барута от въпроси на Уинтър от горния етаж.
– Какво правиш в Уеймут? Откъде познаваш семейство Рийс? Говори ли с Клеър? Пак ли си досаждал на Айви? Ако направиш нещо, което да забави възстановяването ѝ дори малко, ще поднеса главата ти на котката ми на поднос.
Усмихнах се на последната част. Като се има предвид гнева, който се носеше в гласа на Уинтър, да не говорим за склонността на Таркуин да бъде най-дразнещата вещица от тази страна на жълтия тухлен път, реших, че трябва да се присъединя към тях и да се уверя, че няма да се пролее кръв.
Таркуин, странно, беше с голи гърди, с изключение на силно бродирана жилетка. Той се усмихваше на Уинтър по начин, който имаше за цел да насърчи насилието. Преди да се запознае с мен, Рафаел Уинтър винаги успяваше да се представи като леко сдържан и понякога обидчива вещица – и то с абсолютен контрол над емоциите си. Аз не бях същия човек, който бях тогава, както и той. Обикновено това беше нещо хубаво – но не винаги.
Вместо да отговори на някой от въпросите, погледа на Таркуин се насочи към мен, когато се качих по стълбите. Той се запъти към мен и разпери ръце, опитвайки се да ме привлече в плътна прегръдка. Това, което все още не знаеше, беше, че отново мога да правя магии безопасно. Прехвърлих тайно една руна, която се съмнявах, че дори Уинтър ще забележи.
Таркуин си пое рязко дъх и се отдръпна, като пусна ръцете си, иначе не реагира.
– Какъв е проблемът? – Попита той. В гласа му се долавяше слаб писък.
– Наскоро беше в Дорсет – каза Уинтър, като сгъна ръце. – Уеймут, за да бъда точен.
Таркуин изведнъж изглеждаше отегчен.
– Напоследък съм бил на много места. Хората от отдел „Човешки ресурси“ сякаш не могат да се откажат от факта, че сега съм в Арканния клон, и продължават да изискват от мен време. – Той сви рамене и разгледа ноктите си. – Не мога да помогна, ако всяка друга вещица в отдел „Човешки ресурси“ е некомпетентна и те имат нужда аз да върша работата им вместо тях.
По-скоро Арканния клон бързо беше разбрал, че Таркуин е некомпетентен, и се опитваше да го палмира обратно на първоначалните му шефове. Вместо да кажа това, аз се съсредоточих върху това, което беше важно. Премълчах си – все пак можех да бъда по-голямата вещица.
– Каква точно работа вършиш?
– Предварителни интервюта за зрели вещици, които не са от Ордена и искат да влязат в нашето уважавано заведение – каза той. Погледна ме свойски. – Ако искаш да се присъединиш към Ордена, Айви, обещавам да се отнасям към теб справедливо и по същия начин, както към останалите. Няма да ти отказвам автоматично само защото знам как да те накарам да крещиш в леглото – каза той. До мен Уинтър се скова. Побутнах го с лакът. Бях до него, а не до Таркуин.
Противникът ми с прошарена коса продължи.
– А и няма да те добавя автоматично в редиците ни. Ние сме организация, основана на заслугите, както сигурно знаеш. Ако успееш да се докажеш пред мен, ще разгледам молбата ти.
От всеки друг това щеше да прозвучи така, сякаш се подиграва, но Таркуин успя да звучи искрено. Трябваше ми всичко, за да не избухна в кикот. Обидите се плъзгаха по лъскавата му външност, да му се смея означаваше, че ще откаже да говори с мен в продължение на месец. Обикновено това би било добре, но след като Уинтър вече не беше в Ордена, Таркуин ни беше нужен на наша страна, ако искахме да открием информацията, която искахме.
Уинтър, говорейки през зъби, се взираше в него.
– Ти вземаш решението дали нови вещици да бъдат допуснати в Ордена?
– Нови стари вещици – каза Тарквин. И да, тази отговорност е моя. Признавам, че това е тежко бреме, но някой трябва да се изправи до прословутата чиния и да поеме отговорността.
Наклоних глава.
– Нека предположа – казах лежерно. – Ти разговаряш с кандидатите и си водиш записки, които след това предаваш на някой друг. Някой, който взема окончателното решение.
Таркуин се намръщи и вдигна показалеца си.
– Първо, аз не говоря със самите кандидати. Задачата ми е много по-важна от това. Говоря със семействата им, като по този начин може да се стигне до същността на въпроса дали имат достатъчно талант, за да се присъединят към Свещения орден на магическото просвещение.
Стиснах устни. Не се усмихвай. Не се усмихвай. Не се усмихвай.
– Второ – каза той – бележките, които предавам, се приемат много сериозно. Казаха ми, че ако не бяха моите препоръки, отдел „Човешки ресурси“ нямаше да има и най-малка представа дали да разреши влизането или не.
Таркуин никога не беше разбирал сарказма. Кимнах, сякаш за да се съглася с него, можех да запазя каменно лице, ако ситуацията го изискваше.
– И така, ти посети семейство Рийс в Уеймут, Дорсет, за да разбереш за Клеър и дали тя има способността да стане орденска вещица?
– Да. Тя и другите членове на нейния завет. Седем от тях. Отне ми цяла проклета вечност, но – каза той, като погледна Уинтър отстрани, – когато става дума за Ордена, няма нещо, което да не съм готов да направя. Сега съм и завинаги ще бъда напълно мотивиран и отдаден на каузата на Ордена. Такива са само най-достойните и най-трудолюбивите вещици.
– Наистина – промърмори Уинтър. – И само най-достойните и най-трудолюбивите вещици избягват безсмисленото самоизтъкване.
Таркуин се намръщи.
– Какво самоизтъкване?
Прекъснах го набързо.
– Няма значение. И така, ако съм разбрала правилно – казах аз – Клеър Рийс и останалите от нейния завет кандидатстваха да станат вещици от Ордена и твоята работа беше да ги провериш.
– Да.
– И ако препоръката ти е положителна, какво следва? Каква е следващата стъпка?
– Те влизат в Ордена, разбира се.
Устата на Уинтър се сви.
– Просто така?
– Да.
– Кандидатите не се интервюират, не се изпитват или нещо подобно?
– О. Разбира се, да, това се случва.
Чувах как зъбите на Уинтър скърцат от един метър разстояние. Явно никога не е работил близо до отдел „Човешки ресурси“, когато е бил в Ордена.
– Продължавай. Обясни как става това.
Таркуин изглеждаше объркан.
– Не знам. Това не е в моите правомощия.
– Не се ли интересуваш или не си ли любопитен за останалата част от процеса? – В гласа на Уинтър прозираше презрение.
Таркуин се наведе.
– Не е. Моя. Работа.
Сложих ръка на ръката на Уинтър. Това, че искаше да знае всичко за отделите на Ордена, в които беше попаднал, не означаваше, че всички са такива.
– Както и да е – продължи Таркуин – трябва да продължа. Тези дни съм много зает и важен човек. Честно казано, имате късмет, че ме хванахте. Не винаги имам време за разговори с цивилни. Той погледна Уинтър и намека му беше ясен. Там, където някога Таркуин правеше всичко възможно, за да се поклони, да се поизцапа и да влезе в добрите книги на Уинтър, сега, когато Уинтър не беше в Ордена, на Таркуин не му пукаше какво мисли той.
Понеже можех, повторих предишната си руна и този път вложих малко повече усилия в нея. Очите на Таркуин се разшириха и ръцете му се отпуснаха, драскайки по панталоните си. Бузите му започнаха да се изчервяват.
– Трябва да тръгвам – каза той на висок глас. Завъртя се и се върна в апартамента си, сякаш самия ад го преследваше.
Щом вратата на Таркуин се затвори, Уинтър се обърна към мен.
– Какво точно му направи?
Повдигнах рамене.
– Нищо.
– Айви.
Усмихнах се.
– Добре, може би направих малка магия, която разработих за някои от по-напористите клиенти на таксито.
Очите на Уинтър потъмняха при мисълта, че съм била принудена да шофирам около мъже, чиито октоподски ръце и притискащи пръсти са ми причинявали огорчение.
– Каква е тази магия? – Попита той със стегната челюст.
Усмивката ми нарасна.
– Да кажем само, че може да те накара да се чувстваш доста неудобно в областта на слабините. – Уинтър се намръщи, затова уточних. – Стяга бельото ти, докато…
Той вдигна ръце и изохка.
– Разбирам картината. – Той ме погледна. – Никога не ми го прави.
– Няма да го направя. Но съм разработила други заклинания, които са по-малко неприятни и по – приятни. Никога не съм имала повод да ги практикувам върху някого. Може би ще пожелаеш да бъдеш опитното зайче?
От гърдите на Уинтър се разнесе дълбоко ръмжене и той посегна към ръката ми, стискайки пръстите ми.
– Това звучи като тест, който би ми доставил удоволствие.
Подсмъркнах.
– Ти си Рафаел Уинтър. Има ли изпитание, което да не ти доставя удоволствие?
Той се замисли.
– Сестра ми ме караше да правя тестове, за да разберем на кой принц от приказките приличам най-много или колко деца и съпруги ще имам накрая. Не ми харесваше много.
Вратата на Таркуин се отвори отново и той подаде глава навън.
– Аз съм Прекрасния принц – извика той. – Не можеш да имаш този. – Вратата отново се затвори.
Уинтър и аз си разменихме погледите.
– Позволявам си да не се съглася – прошепнах аз.
Той се усмихна. За съжаление момента беше отминал и двамата го знаехме.
– Нека да изпробваме тези заклинания друг път – каза той.
– Това е среща. – Въздъхнах. – Бъдеща дата, когато няма да имаме серийни убийци, за които да се притесняваме. Само че какво, по дяволите, се случва? Клеър беше категорична, че не иска да има нищо общо с Ордена, нито пък нейния завет. Ако останалите бяха подали молба за присъединяване, тя щеше да го спомене. Наложи се да каже, че магията ѝ не е достатъчно силна и че мрази Ордена. Това трябва да е дело на Черната брада. Но с каква цел? Какво наистина е замислил? Дали той… – гласът ми секна.
– Опитва се да намери начин да се промъкне в Ордена? – Завърши вместо мен Уинтър. – Звучи така, нали?
– Знаем, че той мрази вещиците – казах тихо аз. – Ако се опитва да направи това, то не е защото иска да намери нови приятели.
Споделихме общ поглед, изпълнен с ужас.
– Не – съгласи се Уинтър. – Определено не е.

Назад към част 12                                                     Напред към част 14

Глава 5

Последният кашон най-накрая беше преместен в новия ни апартамент. Мак се свлече на дивана с шумна въздишка.
– Надявам се, че си щастлив. Целият ми уикенд беше прекаран в ръчна работа. Преместването е гадно.
– Спри да се оплакваш. Знаеш, че това място е невероятно – отвърнах аз, сядайки срещу него.
– По-голямо е. Голяма работа – отказа да се впечатли той. Дори когато го заведох да види мястото преди две седмици и да се запознае със Стоун, собственика.
– Не мирише на задник, топлата вода работи през цялото време, няма силен шум от съседите, има съдомиялна машина. – Започнах да изброявам всички останали екстри.
Мак започна да казва нещо, после въздъхна с примирение.
– Не мога да пуша вътре. Но да, добре, сигурно, съдомиялната може и да не смуче задника.
Мислех, че липсата на разрешение за пушене вътре е плюс. Изправих се.
– Първо ще разтоваря кутиите в кухнята. Тук имам място да готвя.
– Направи ми услуга и недей да говориш тези глупости около жените. Никога няма да намериш нова, с която да си говориш за любовта ти към големите кухни.
– Това показва колко малко знаеш за жените. – Усмихнах се и тръгнах към кухнята.
Силно почукване на вратата ме спря. Отне ми миг да разбера какъв е шумът. Стоун, собственикът на зданието, не беше тук, когато пристигнахме, а доколкото знаех, вторият етаж все още беше празен.
– Ще вземеш ли това? – Попита Мак с крака, подпрени на подвижния кашон пред него.
– Кой би могъл да бъде? Входната врата винаги е заключена – казах аз, без да помръдна.
– Майната му на това, знам – отвърна Мак. – Предполагам, че Ричи Рич си е вкъщи. – Беше наричал Стоун Ричи Рич зад гърба му, откакто разбра, че Уинстън Ричмънд, син и наследник на Универсални магазини Ричмънд, е известен и като Стоун, нашия хазяин.
– Престани да казваш това. Ще се подхлъзнеш и ще го кажеш пред него – смъмрих го с тих глас, като прецених, че това е единственият човек, който може да е пред вратата.
Мак извъртя очи и отпусна глава на облегалката на дивана.
– Просто отвори вратата. Господи, ти можеш да бъдеш толкова напрегнат.
Оставих го на мира, защото да се опитам да накарам Мак да разбере, че Стоун ни е дал страхотна наемна цена за това място само заради работата ми, беше невъзможно. Докато стигна до вратата и я отворя, вече се чуваше друго почукване.
Познатият човек, който стоеше пред апартамента ни, не беше този, когото бях очаквал. Но лицето ѝ беше и последното, което очаквах да видя някога отново, още повече пред вратата си. Да нарека реакцията си объркана беше слабо казано.
Без да мога да намеря думи, стоях мълчаливо и гледах зеленооката красавица от партито на Брайън. Фиона. Не бях забравил името ѝ. Бях се чудил за нея неведнъж.
– Ти живееш тук? – Попита тя, малко недоверчиво.
Не бях сигурен дали дезорганизираните ми мисли се дължаха на шока, че ме помни, или на това, че бях облечен като скитник с тениска на Black Sabbath с няколко дупки, отрязани ръкави и анцуг, които бях превърнал в къси панталони доста след като трябваше да бъдат изхвърлени. И имах нужда от бръснене.
– Да – беше всичко, което казах. Исках да я попитам как е влязла в сградата и защо е тук. Когато най-накрая започнах да сглобявам разпръснатите парчета от мислите си, реших, че Фиона трябва да е приятелката на Стоун.
– Не очаквах това – изрече тя. После с поклащане на дясното си рамо продължи. – Стоун ми предложи да помоля Марти за помощ, ако имам нещо прекалено тежко за носене по стълбите тази вечер.
Тя не спомена, че Стоун включваше Мак. Това означаваше, че Стоун вече е разбрал за брат ми. Харесвах и ценях Стоун, но по дяволите, ако не беше готино да накараш друг мъж да премести приятелката му в апартамента му. Подобни неща можеха да се окажат нещо, което трябваше да приема с намаления си наем.
– Аз съм Марти – казах ѝ аз.
Тя не изглеждаше развълнувана от това.
– Спомням си това от партито. Просто не очаквах да е същият Марти. Не ми се иска да питам. Но ще имаш ли нещо против да ми помогнеш да изкача матрака по стълбите. Просто ми трябва място, където да спя тази нощ. На сутринта ще дойде фирма за преместване, за да пренесе другите неща. Мога да ти платя – добави тя последната част с бързане.
– Разбира се, но – направих пауза, опитвайки се да разбера защо и трябва матрак, за да спи в апартамента на Стоун. – Няма ли Стоун вече едно или две легла в жилището си? – Може и да не е моя работа, но тя ме молеше да изнеса нещата по стълбите заради нея.
Веждите ѝ се сгърчиха и тя се намръщи.
– Предполагам, че има легла. Предполагам, че е така. Не съм обикаляла апартамента му. Но трябва да занеса матрака в моя апартамент. Не в този на Стоун.
В нейния апартамент. Тя имаше апартамент. Което означаваше, че Фиона е обитателката на втория етаж. Усмивката, която бавно се разля по лицето ми, беше неизбежна. Защото, по дяволите, ако животът не беше станал много по-интересен. От всички места в Савана, тя се беше озовала в същата сграда като мен. Може би съдбата ми казваше нещо.
– Ще се върна по-късно – извиках на Мак през рамо и не дочаках отговора му, преди да изляза от апартамента ни и да затворя вратата между брат ми и Фиона. Трябваше да поговоря с него насаме, преди да я види. Трябваше да знае, че се интересувам от нея и мнението му нямаше значение.
– Кога нае втория апартамент? – Попитах я, докато тя се отдръпна и ме погледна, несигурна какво да прави по-нататък.
– Миналата седмица. Един приятел на приятел ми каза за него. Дойдох да го видя и се влюбих. Тази сграда е зашеметяваща.
Съгласих се.
– Да, така е. Страхотно местоположение.
Тя кимна и махна към вратата, водеща навън.
– Ами, матракът е отвън.
– Води – казах и тя го направи, след като ме погледна за последен път.
Когато стигна до вратата, тя се обърна, за да ме погледне отново.
– Мак с теб ли се премести? Тук? – Неверието в очите ѝ беше разбираемо. Очевидно беше била достатъчно близо до Мак, за да го познава добре.
– Не и без насърчение.
Тя кимна.
– Мога да си представя. Това не е – тя погледна наоколо – неговата скорост.
– Не, но ако ще делим едно място, тогава той трябва да се приспособи. Онази дупка, в която живееха с Брайън, не беше нещо, което можех да направя дългосрочно.
Тя се съгласи с още едно кимване. Обърна се, отвори вратата и се отправи навън. Последвах я отново и спрях, когато я видях да върви към един Ford F150 Platinum. Пикап, за който бих дал дясната си ръка. Не това си представях да кара Фиона. Матракът отзад се виждаше от мястото, където стоях.
Когато стигна до пикапа, тя ме погледна назад и аз отново започнах да вървя натам.
– Нещо не е наред ли? – Попита тя.
– Е, не. Не очаквах, че ще караш пикап. Дори не и готин като този.
Тя се засмя. Беше музикален смях и цялото ѝ лице светна, правейки всичко около нея скучно в сравнение с него. Проклет да съм, ако някога бях виждал подобно нещо преди. Очите ѝ дори заблестяха. Имаше ли представа колко силна е усмивката ѝ? Можеше да я използва като оръжие. Опасно.
– Това не е моят пикап. Едва мога да го карам. Трябваше да ме видиш как се опитвам да го паркирам. – Тя все още се усмихваше. – Той принадлежи на мой приятел. Той се съгласи да си разменим автомобилите за уикенда, за да мога да се преместя.
Приятелят ѝ беше човек, който имаше пикап, и той не ѝ беше предложил да ѝ помогне. Сигурно не е оттук. Или майка му не е успяла да го възпита.
– Това има повече смисъл – успях да измъкна, след като се принудих да спра да я гледам. Когато тя се усмихна, ми беше трудно да формулирам мисли, още по-малко думи.
– Благодаря ти, че ми помогна. Предполагам, че можех да изчакам до утре, когато премествачите ще могат да преместят всичко, но бях готова да ни измъкна… – Тя се обърна и отмести поглед от мен. Усмивката беше изчезнала, а на нейно място се беше появила стегната гримаса.
– Мога да хвана единия край, ако ти можеш да вземеш другия.
Тя смени темата. Но аз не забравих това, което тя каза. Сега нямаше да задавам въпроси, но исках да знам кой се е преместил при нея. Защо беше готова да се изнесе от другото си жилище. Исках да знам какво я кара да се смее, защото да я видя да се усмихва повече беше приоритет. Исках да опозная Фиона и това ме изненада. Това беше чувство, което никога не съм мислил, че ще изпитам отново.

Назад към част 5                                                                Напред към част 7

Глава 24

Наазир не се изненада, когато Джейсън кацна до него скоро след като достигна бреговете на Япония. Баржата не го беше докарала дотук – той се беше прехвърлил на друг приятелски и много по-бърз кораб скоро след като Андромеда излетя. Когато се гмурна от баржата, за да преплува до малкия елегантен товарен кораб, устите и на двата екипажа се отвори. Някой беше изкрещял.
Той не знаеше защо. Не беше като да не може да плува.
– Анди? – Обърна се към Джейсън, когато двамата разговаряха в безлюдната част на иначе оживения док.
– Изабел ми каза, че е в безопасност в Аманат. – Линиите на умората белязаха обикновено безстрастното лице на Джейсън. – Току-що се върнах от границата между Тит и Харизмон.
– Война?
Чернокрилият ангел поклати глава.
– Малка схватка, която никоя от страните не искаше да разпали докрай.
– Това няма да продължи дълго. – Тит и Харизмон не се харесваха от векове, ако не и от хилядолетия, и тъй като света отиваше по дяволите, тази неприязън рано или късно щеше да се превърне в тотална война.
– Не – съгласи се Джейсън, докато едно от перата му се носеше към белязания и изцапан бетон на кея. – Но в момента региона е достатъчно стабилен, така че Рафаел не трябва да се притеснява за някакви последици.
Наазир винаги бе харесвал Джейсън, но с израстването си бе започнал да вижда, че силния, чернокрил ангел е самотен. Може би дори по-самотен от Наазир. Беше се опитал да измъкне Джейсън навън, инстинкта му подсказваше, че не е добре ангела да съществува толкова затворен в себе си, но Джейсън оставаше сдържан и отдалечен. Вече не.
– Сигурно липсваш на половинката си – каза той. – Трябва да се прибереш у дома.
Тъмните очи на Джейсън трепнаха с най-малката частица, но в това трептене Наазир видя суровата нужда на приятеля си да се върне при своята принцеса.
– Ти и Андромеда ще имате нужда от подкрепление.
– Ако се наложи, ще се свържа с Кулата. – Наазир беше обмислил плана по време на своето и на Андромеда бягство, беше го обсъдил с нея. – Откриването на Александър не е сигурно. – Андромеда беше дала да се разбере, че опита ѝ стига само дотам – никой не можеше да предвиди действията на архангел с точност до секунда.
– И е по-добре, ако е екип от двама души – добави той. – Ще трябва да се движим незабележимо, за да не ни забележи някой и да предупреди хората на Леуан, че са на грешното място.
Джейсън се протегна и прибра крилата си в мълчание.
– Знаеш, че имам хора, разпръснати по целия свят. Ако имаш нужда от незабавна помощ, обади ми се.
– Ще си купя нов телефон, преди да напусна страната. – Той имаше пари в карта, съхранени в тънък водоустойчив калъф в задния му джоб. Отначало, когато Илиум му беше дал такава карта, той беше прекарал часове, взирайки се в нея, опитвайки се да разбере как работи. Накрая бе накарал мозъка си да разбере, че картата е нещо като машина, която пренася пари от едно място на друго.
Когато я използваше в магазин, картата прехвърляше пари от неговата собствена каса в тази на магазина. Дмитрий и Илиум държаха под око парите му, така че не му се налагаше да мисли много за механиката на всичко това. Това, което знаеше, беше, че разполага с много средства. Рафаел винаги беше повече от справедлив към своите Седем, а Наазир беше много добър в издирването на съкровища, които всички смятаха за изгубени.
Съкровища като глупавата книга „Гримоар“.
– Кажи ми какво знаеш за една книга, наречена „Звезден гримоар“ – нареди той на Джейсън, защото Джейсън знаеше всичко.
Вдигната вежда.
– Това е митична книга, желана от онези, които колекционират такива неща.
– Знаеш ли къде е?
Очите на Джейсън се стесниха, изражението му беше замислено.
– Не… но преди двеста години срещнах старец от нашата раса, който говореше за червената кожена подвързия и златните краища на Гримоара. – Пауза, а формата на Джейсън беше неподвижна по начин, който Наазир никога не беше виждал да се повтори от друг ангел.
Той не го прекъсна. Безсмъртните имаха дълга памет, но тази на Джейсън беше почти безупречна. Другият мъж просто трябваше да открие правилната част от нея.
– И тази книга на неизказаните тайни имаше златна закопчалка, издълбана със страховитото изображение на приклекнал грифон. – Гласът на Джейсън се носеше в ритъм, който не беше негов.
Споменът се раздвижи в Наазир, загатвайки закачливо за някаква улика, но оставаше досадно недостъпен, когато той се хвърляше към него.
– Имаше ли нещо друго уникално в него?
– Да – каза Джейсън след почти цяла минута мълчание. – Митичен звяр в златно, щампован или гравиран в кожата отпред.
Споменът отново прошепна, за да избледнее. Няма значение. Сега Наазир държеше битката между зъбите си. Първо щеше да намери Александър, после щеше да намери Гримоара. Защото Андромеда беше неговата половинка и той искаше да я поиска. Може би все още не беше съгласна с него, но миришеше като негова половинка и го харесваше в истинската му кожа, а и беше толкова свирепа, колкото трябва да бъде неговата половинка.
Харесваше всичко в нея, с изключение на обета ѝ за безбрачие.
Поне ако намери Гримоара, ще може да я ухажва истински. Искаше да я съблазни, искаше да я накара да се разтопи. Но най-вече искаше просто да я задържи.

* * *

Андромеда се събуди в небето, обсипано с ярките виолетови и златни цветове на залеза.
Все още облечена в халата, който бе открила на задната страна на вратата на банята, тя стана и установи, че крилата ѝ са отпочинали, а краката ѝ вече не я болят. Може би сега, когато беше на почти четиристотин години, беше станала по-силна. Разтърквайки очи от тази сънлива мисъл, тя се запъти към банята и хвърли студена вода върху лицето си, преди да се подсуши и да отиде да разгледа възможностите в гардероба.
Имаше четири рокли в различни наситени нюанси, три комплекта туники и панталони и дори чифт дънки и риза. Тя избра черен комплект от панталон и туника, чиито строги линии се компенсираха от деликатната сребърна шарка, изрисувана около деколтето. Той ѝ напомни за цвета на очите на Наазир.
Къде беше той?
Облече се, докато този въпрос се блъскаше в кръвта ѝ, събра лудата си коса – благодарение на това, че заспа, докато беше още влажна – и някак я укроти на плитка, после обу краката си в чифт чехли. В гардероба имаше и ботуши с различни размери и тя знаеше, че ще обуе един чифт, когато двамата с Наазир отпътуват от Аманат.
Защо той още не беше тук?
Остави меча си в стаята – не мислеше, че Калиане ще се впечатли от посетител, дошла да ѝ отдаде почит, носейки острие – тя излезе да потърси Изабел. Другата жена не беше в дома си, затова Андромеда спря един минаващ мъж, за да попита за пътя към храма. Тя използва езика, който беше чула да се говори, когато Ави ѝ показа двора на Изабел.
Сияещ, красивия абаносовокож гражданин на Аманат отговори на същия език, като предложи да я придружи до целта.
– Благодаря ти – каза тя – но бих искала да вървя бавно и да погълна изцяло този чуден град.
Бузите му отново се набръчкаха, но той ѝ даде това, от което се нуждаеше, и тя продължи.
Светлинното шоу на залеза бе започнало да избледнява до по-бледа палитра, но все още нямаше нужда от високите стоящи лампи, които граничеха с пътеките. Когато надникна нагоре, видя, че въпреки овехтялото желязо, което създаваше впечатление, че е остаряло заедно с Аманат, светлините вътре бяха електрически.
Аманат явно беше модернизиран за този век. Или Калиане беше по-напредничава, отколкото Андромеда смяташе, или имаше напредничав съветник. Андромеда залагаше на второто. Беше вероятно това да е любимата на Ави – Йелена. Също толкова вярна на Калиане, колкото и Ави, Йелена живо се интересуваше от новите изобретения и технологии и често идваше в Библиотеката, за да търси достъп до наръчници.
Продължавайки по пътеката, Андромеда видя малко черно кученце, чиято козина беше гладка и лъскава, да тича към нея. Когато то се свлече пред нея, сякаш изнемощяло, тя се засмя и го вдигна – откъдето то възвърна енергията си и се превърна в развълнувано, размърдано пакетче, решено да ѝ даде мокри кучешки целувки.
Андромеда го държеше известно време, а топлото му тяло и бързия ритъм на сърцето му я успокояваха, нещо познато на непознато място. Детството ѝ може и да е било необичайно и да я е белязало, но е било и радостно заради безбройните животни, които са били нейното убежище, приятели и спътници. Те не лъжеха, не я гледаха разочаровано заради ученолюбивите ѝ наклонности, никога не я караха да се чувства като грешка.
Добре, че Андромеда беше толкова ясна дъщеря на майка си – така избягваше неудобните въпроси за другата страна на кръвната си линия. Андромеда винаги се бе чудила дали Лайла не е избрала Катон отчасти защото той би ѝ позволил да упражнява наклонностите си без ограничения. В края на краищата той беше точно такъв.
„Ако ти беше моя, нямаше да ти позволя да рутинираш с други.“
Лицето ѝ се зачерви точно когато кученцето се изви, за да бъде пуснато. Поставяйки го на земята, тя го гледаше как тича на малките си закърнели крачета, но мисълта ѝ беше насочена към хищника със сребристи очи.
Наазир приличаше на животните, които я бяха държали здравомислеща през иначе безрадостното ѝ детство. Тя не мислеше, че той ще приеме сравнението като обида – не и когато имаше същата честна същност. Беше много, много по-добър от повечето „нормални“ хора, които бе срещала през близо четиристотинте си години живот.
– Анди!
Тя вдигна глава при повикването и видя Изабел, която ѝ махаше откъм широките врати, водещи към храма, издълбан в склона на планината. Няколко млади жени, изглеждащи изтощени, излизаха от храма и се отправяха към близките домове.
Наситено оранжеви туника и панталон, компенсирани от зелен колан, вързан отстрани, яркорозов топ в стил, съчетан с бели панталони с широки крачоли, яркосиня туника, стигаща до средата на бедрото, съчетана с черни панталони – това бяха три от по-консервативните облекла.
Андромеда се засмя и се присъедини към Изабел до вратата.
– Войнишки дрехи?
В очите на Изабел се появи нежно забавление.
– Мисля, че смятат всичко, което е с панталони или показва краката, за скандално и войнствено. – За разлика от отпадналите си ученици Изабел не изглеждаше така, сякаш се е изпотила. – Калиане се разхожда из портокаловата горичка в другия край на града. Ще летим до нея.
– Портокалова горичка в този климат? – Каза Андромеда, преди да осъзнае, че щита около Аманата позволява на майката на Рафаел да контролира температурата вътре. – Спуска ли тя някога щита?
– Не откакто една девойка беше убита от една от болестите на Харизмон. – Устните на Изабел се сплескаха в тънка линия, а стомаха на Андромеда спадна. – Той мислеше да използва Кала като преносител, но тя умря, преди да зарази някого. Това разби сърцето на Калиане.
– Толкова съжалявам – каза Андромеда, гадна от съзнанието, че убийството е извършено от член на семейството ѝ… и ужасена какво ще ѝ направи Калиане за това.
– Това не беше твоя работа. – Изабел я стисна за рамото. – Ти си толкова невинна, колкото и Кала.
Разперила криле при тези тихи думи, Изабел излетя.
Андромеда я последва, знаейки добре, че Калиане може да не е толкова снизходителна.
Дълбоко в портокаловата горичка Древната не беше облечена в някоя от развяващите се рокли, в които толкова често я изобразяваха в свитъците и илюстрованите ръкописи. Вместо това носеше избледнели кафяви кожи, подобни на тези на Ави, а среднощната ѝ черна коса беше прибрана на плитка, подобно на тази на Андромеда.
– Изабел – поздрави Калиане, когато ангела-воин кацна, а гласа ѝ беше призрачно чист. – Подобряват ли се моите девойки?
– Като охлюви, милейди.
Усмивката на Калиане беше неочаквана и поразително красива, устните ѝ бяха нежно розови върху кожата от чист крем.
– Трябва да сте търпеливи – те са парникови цветя, изложени внезапно на вятъра и дъжда. – Усмивката ѝ избледня. – Не би било необходимо да ги учим така, но света се превръща в тъмно място, където невинните вече не са в безопасност.
Изабел наведе леко глава в знак на уважение.
– Водя ви Андромеда. Тя е приятелката на Наазир, за която ви говорих по-рано.
– Ах. – Мъчително чистите сини очи на Калиане, очите, които беше завещала на сина си, се втренчиха в очите на Андромеда. – Внучката на Харизмон. – Ледени кинжали в този глас, който можеше да бъде красиво, ужасяващо оръжие. – И все пак проявяваш добрия вкус да избягаш от Леуан, за да помогнеш за спасяването на живота на Александър.
– Милейди. – Без да е сигурна какво друго да направи или да каже, Андромеда се поклони дълбоко – за разлика от Изабел, тя не беше доверен воин, а много по-млада гостенка.
– Има ли причина да не те екзекутирам този миг за престъплението, извършено в моя град?
Кървав рев в ушите ѝ, Андромеда се осмели да срещне очите на Калиане.
– Ако само кръвта ни определя, никое родено дете не е родено в свобода.
Крилете на Калиане заблестяха за един безкраен удар на сърцето, преди да утихнат.
– Добре казано, младата. И не изглеждай толкова уплашена – нямам навика да наранявам деца заради престъпленията на по-възрастните. – Архангелът погледна към Изабел, докато Андромеда се опитваше да не се разтрепери. – Върви, Изабел. Знам, че трябва да направиш своя полет над града.
– Госпожо. – Изабел тръгна с още едно малко навеждане на главата.
– Тя бди над моя град толкова усърдно, сякаш е неин собствен – каза Калиане разговорно, като направи знак на Андромеда да се присъедини към нея в разходката си сред редиците дървета, които съставляваха горичката. – Казах на сина си, че ще я изкуша да остане при мен, но той е уверен в лоялността на народа си. – Хвърли поглед към Андромеда. – Твоят див приятел нямаше търпение да се върне на страната на Рафаел.
Андромеда се замисли за момент. Някои от по-възрастните ангели можеха да приемат тежка обида при една-единствена грешна дума, а тя нямаше никакво желание да се окаже изкормена.
– Вашият град е изумителен – каза тя, без да крие удивлението си. – За мен това е все едно да ми покажат кутия със съкровища. – Можеше да прекара седмици само в разходки по улиците на Аманат, вслушвайки се в напевността на гласовете на хората му. – Но Наазир е предназначен за по-диви места и по-малко цивилизовани приключения.
– Като сина ми. – Любовта на Калиане към този син беше като пронизваща стрела в сърцето. – Рафаел събира дивото сърце за него.
– Той е архангела, който най-малко е заседнал във времето – осмели се да каже Андромеда. – Дори Михаела, която толкова често играе пред камерите, поддържа двор, който днес работи по същия начин, както и преди сто години.
Чистото бяло на крилата на Калиане сякаш светеше дори на приглушената светлина; Андромеда беше благодарна, че те вече не светят в действителност, защото когато един архангел светне, хората обикновено умират.
– Той е мой син – каза тихо Калиане. – И той е син на Надиел. Заедно създадохме дете, което един ден ще лети по-високо от нас двамата.
Усещайки, че Калиане говори повече на себе си, отколкото на Андромеда, Андромеда запази мълчание.
– Сега той ме кара да се гордея още повече, като се стреми да защити Александър. – В царствените черти на Калиане се появи студено напрежение. – Спах през това време, но Йелена ми каза, че Александър някога е мислел да събере армия срещу Рафаел.
Андромеда пое живота си в свои ръце.
– И все пак в крайна сметка не го е направил – каза тя. – Мисля, че е бил уморен и е видял в Рафаел млад натрапник. Войната беше лесния отговор на нуждата му да намери причина да продължи да живее на този свят. В крайна сметка той прояви мъдростта си и остави света на младите.
Калиане прикова Андромеда с пламтящи от сила очи.
Гърлото ѝ пресъхна, пулса ѝ се превърна в заек в гърдите.

Назад към част 24                                                   Напред към част 26

***

На тротоара започва да вали – лека, досадна мъгла. С ъгълчето на окото си виждам как Ели вдига качулката си, но погледът ми остава насочен към нея. Ако погледа ти е насочен към човека, когото трябва да защитаваш, значи не го правиш правилно.
Обръщам внимание на това кой друг е на улицата, четейки езика на тялото му – пешеходци на път за работа, бездомник на ъгъла, бизнесмен, който пуши цигара и крещи в телефона си. Придържам се близо до Ели, държейки я на една ръка разстояние, сканирайки отляво надясно за потенциални заплахи или за някой, който може да вземе лошото решение да се опита да се приближи твърде близо. Това е втора природа.
– Имаш ли нужда да отидеш на училище?
– Все още не. Седмицата е финална, така че имам свободни часове за учене на първо и второ място.
Без да има нужда да поглеждам, изпращам на Томи съобщение, че ще закарам Ели до училището – той трябва да ни посрещне там.
Дъждът се усилва и в сивото небе проблясва светкавица.
– Искаш ли да отидем някъде?
Не искам тя да се разболее от дъжда.
– Знам едно място. – И малката ѝ ръчичка се увива около китката ми. – Хайде.
Когато минаваме през каменната арка на Музея на изкуствата „Метрополитън“, вече вали, а водата се стича по стъпалата на входа на стотици малки ручейчета. Във фоайето с мраморен под е топло и сухо. Ели изтръсква водата от качулката си и разрошва дългата си многоцветна коса, а аз долавям аромата ѝ. Той е сладък – праскова, портокалови цветчета и дъжд.
– Майка ми постоянно водеше мен и Оливия тук.
Посягам към портфейла си, но Ели показва студентска книжка и подава два ваучера на пропуска.
– Имам пропуск за гости – казва тя – и имат часове за ранен достъп за ученици.
Никога не съм бил в музей – поне не като посетител. Кралското семейство е посещавало повече музейни събития и галавечери, отколкото мога да преброя, но вниманието ми не беше насочено към експонатите. Вървя до Ели от една пещерна стая в друга, а тя през цялото време бъбри, сякаш устата ѝ не е способна да остане неподвижна твърде дълго.
– Винаги ли си искал да бъдеш бодигард?
– Не – хъркам.
– Какво искаше да бъдеш?
– Нещо, в което съм добър.
Главата ѝ се накланя и ме поглежда нагоре.
– Как се оказа, че си охранител на Николас?
– Бях в армията. Бях добър в това – избраха ме за специално обучение.
– Като за Джеймс Бонд и морските тюлени?
– Нещо такова, да.
Ели поклаща глава, докато мисли. Златистата ѝ коса вече съхне и има мека вълна. Тя спира пред египетска витрина и отражението на светлината от саркофага хвърля чертите ѝ в топли тонове на сенките.
– Убивал ли сте някога някого?
Внимавам с отговора си.
– Коя поправка във вашата конституция защитава хората от саморазправа?
– Петата.
Кимвам.
– Ще се спра на това. Окончателен отговор.
Тя изобщо не се смущава от отговора ми. Дългите ѝ бледи мигли ме поглеждат с любопитство.
– Не мисля, че някога бих могла да убия някого.
– Ще се изненадаш на какво си способен в определени ситуации.
Няколко крачки по-късно тя пита:
– Ако бе убил някого… щеше ли да се чувстваш зле?
Прокарвам език по вътрешната страна на бузата си и се опитвам да бъда честен, без значение как може да прозвучи.
– Не, не бих. На този свят има хора, които трябва да бъдат убити, Ели.
Отварям ѝ вратата и тя хъмка, докато минава през нея – в зала за модни изложби, цялата в слабо осветление и съблазнително червени стени.
– И какво е това с тъмните дрехи? – Пита тя, докато вървим по коридора. – Това нещо като задължителен дрескод ли е, на който са ви учили в училището за бодигарди?
Поглеждам надолу към нея.
– Задаваш много въпроси.
– Обичам да знам нещата. – Тя свива рамене. – Аз съм човек, който обича хората. И така, какво става с дрехите?
Оправям на врата си тъмносинята вратовръзка – тази, която си спомням, че тя харесваше.
– Рицарите имат доспехи, а ние – тъмни дрехи. Предполага се, че трябва да се слеем с тях.
– Немислимо! Твърде горещ си, за да се слееш.
Сдържам усмивката си. Тя е кокетка – дръзка; не знае как да крие чувствата си и не би го направила дори ако знаеше. Ако Ели беше по-възрастна, ако бяхме различни хора, щях сериозно да се замисля дали да не отвърна на флирта. Обичам да давам толкова, колкото получавам, във всичко.
От любопитство попитах:
– Каква искаш да бъдеш? Когато завършиш училище?
Тя въздъхва, дълго и дълбоко.
– Това е въпрос за милион долара, нали? – Главата ѝ се върти напред-назад. – Ако исках финансова сигурност, щях да се занимавам със счетоводство. Да стана главен счетоводител. Добре боравя с числата, а фирмите винаги ще имат нужда от одитори.
Отварям ѝ още една врата към следващото изложение.
– Звучи, сякаш има едно „но“.
Устата ѝ искри от усмивка.
– Но счетоводството не е точно за мен.
– Какво си ти, Ели Хамънд?
– Искам да бъда психолог. Да говоря с хората, да им помагам да се справят с проблемите си. Мисля, че това ще ме направи щастлива.
Нещо ме стяга в гърдите, докато я гледам – добросърдечна девойка. Искам това за нея; тя заслужава да бъде щастлива.
Ели спира да върви и се обръща към дисплея пред себе си. Това е балдахин за легло-четири легла, богато украсен и покрит със сложна, златиста, кралскосиня и лилава тъкан. Тя прочита описанието от табелката на стената.
– Леглото на Негово величество крал Реджиналд Втори и кралица Маргарет Анастасия от Уеско. Това са родителите на кралица Ленора, нали?
– Да.
Тя поглежда назад към леглото с копнежна въздишка.
– Уау, не мога да си представя да живея така всеки ден. Слуги, замъци и корони – колко съвършено би било това? – Тя посочва богатото легло. – Кралица Ленора можеше да е била зачената на това легло, точно тук!
Потръпвам при тази мисъл.
– Нека не говорим за това.
Ели се смее – блестящ звук. Когато преминаваме към следващата изложба, тя пита:
– Какво е времето в Уеско?
Поглеждам нагоре към стъкления таван, където дъждът все още се удря в стъклата.
– Като това. Предимно сиво, малко хладно – вали много.
– Обичам дъжда – казва тя на един дъх. – Толкова е… уютен. Дайте ми дъждовна буря и топъл огън, който гори в камината, меко одеяло и чаша чай в здрава тухлена къща – никога не бих искала да си тръгна.
Тя рисува много красива картина.
Ели се спира пред картина на престолонаследника на Уеско, принц Николас Артър Фредерик Едуард Пембрук. Това е официалния му портрет, поръчан, когато навършва осемнадесет години. Облечен е във военната си униформа, изглежда царствен и достоен. Но тъй като го познавам, виждам примирението в изражението му и плоскостта в очите му.
Като заложник, който няма надежда да бъде освободен.
Тя се взира в портрета и гласът ѝ става тих.
– Той ще разбие сърцето на сестра ми на хиляди парченца, нали?
Отделям миг, преди да отговоря.
– Не умишлено. И не само сърцето ѝ.

Назад към част 7                                                    Напред към част 9

***

Болката бе отстъпила малко, но бедното ми сърце биеше неистово, а умът ми трескаво се опитваше да определи вида на психическото въздействие. Определено беше някакъв вид магия, забранена в империята, но в това беше опасността на забранените магии – не познавах повечето от тях, още по-малко как да се защитя от тях.
Херцогът ме гледа известно време мълчаливо, после каза замислено, сякаш мислеше на глас:
– Амбър е красива, но и ти не си лишена от достойнства. Прекрасно лице, чудесно привлекателен цвят на очите, имунизирана срещу драконовата магия… Чудя се какви ли деца ще имаме ние с теб… – каза той.
Стъписах се и едва не паднах в блестящата сребриста живачна вода!
Всъщност подобни предположения могат да накарат човек да се замисли за греховното дело на самоубийството.
– Говорите за децата, както някои развъдчици на кучета говорят за потомството на кръстоските! – изразих възмущението си.
– Смятате ли, че има някаква разлика? – безразлично попита херцога – Повярвайте на моя опит – разликата не е голяма. Но защо да го вярвате, когато имам всички шансове да ви го докажа?
– Предпочитам да повярвам на думата ви. – казах – Отвратена съм от неморалността на този разговор. Вие искахте да говорим. Очаквам с нетърпение въпросите ви.
Езерото на властта освети тъмното беззвездно небе, цялата ми същност и част от лицето и тялото на херцог Карио. Мъжът седеше напълно неподвижно на един тъмен камък, който сякаш поглъщаше светлината, но аз усещах ноктите на заклинанието му твърде ясно, за да се надявам наивно, че херцога иска само да говори.
– Имам сметки за уреждане с Арнел. – каза Карио, като ме изучаваше със студен, оценяващ поглед – В момента той е с погрешното впечатление, че победата е на негова страна, но това със сигурност не е така. Арнел ще бъде мъртъв до сутринта. Както и Гордън. Император Едуард ще си търси съюзник и ще го намери в мое лице. Играта свърши, Анабел.
Няколко удара на сърцето и аз напрегнато извиках:
„Крисчън.“
Лорд Давернети реагира мигновено. Усетих, че той лети, някъде много високо, носейки нещо изключително ценно. Предполагам, че товара му е бил императора. И в този случай щеше да е по-добре за мен, по всички разумни причини, да не се намесвам, тъй като живота на Негово Величество беше от изключителна стойност за цялата държава. Но…
„Ейдриън е в опасност!“ – предадох аз.
„Да ме прокълне ада!“ – прокле Старши следователя – „Каква точно опасност?“
„Основният проблем е, че не съм наясно с нея.“ – признах напрегнато.
Няколко махания на могъщи криле и едно нервно:
„Бел, бебче, грижи се за себе си!“
И тогава, справяйки се с емоциите си, с обичайния си полушеговит тон Давернети каза:
„Ще ми се отплатиш за това, че спасих Ейдриън, като развалиш глупавото си заклинание. Не че ми пречи, но знаеш, че ми липсва гледката на блестящите ти от гняв очи.“
И изведнъж с пълна яснота осъзнах, че херцог Карио вече е изгнаник! Той е поданик, който е предал своя император, а освен това се е опитал да убие своя сюзерен. По този начин ръцете ми са напълно и напълно свободни! О, Боже мой, не мога да повярвам, че не се сетих за това преди!
– Играта свърши? – попитах, като потопих дланта си по-ниско във водата.
Студът на чуждата сила премина по кожата ми и изтръпването стана по-осезаемо.
– Играта щеше да бъде свършена, – продължих, усещайки как силата ме изпълва – ако… ако беше само ваша. Но аз вярвам, и вярвам с основание, че вие, ваша светлост, сте само пешка в тази игра.
Изражението на надменното лице на този жесток и властен благородник придоби неизразим израз и ръждивият дракон студено каза:
– Какво?
Не можах да сдържа усмивката си, изпълнена със съжаление и презрение към този нечовек.
– Предполагам, – погледнах дланта си, която трепереше от изхвърлянето на магическа енергия – че щом сте решили да прекратите разговора ни, значи сте постигнали целта си и сте получили от мен информацията, от която се нуждаете. Предполагам, че единственото нещо, което ви е интересувало, е било Амбър и нейното местоположение. Трудно ми е да определя какво конкретно заклинание сте използвали върху мен, но няма съмнение, че сте почти сигурен, че имате ментален контрол над мен. Също така смятам, че преди да ме разпитате, сте разпитали лорд Гордън, но той не е знаел нищо за тази ваша конкретна дъщеря, но вероятно сте открили, че аз знам. Това би обяснило защо сте очаквали да се появя тук.
И аз извърнах глава и срещнах погледа на херцога. Позата му бе загубила всякаква отпуснатост, във въздуха се носеше напрежение, тъмните му очи сега изглеждаха напълно погълнати от тъмнината и само аленият кант, който бе направил Карио член на „Ръждивите дракони“, ставаше все по-ярък, издавайки яростта, която го бе обхванала.
– Знам, че е имало разговор между вас и Амбър! – студено каза Карио.
– Предполагам, че сте очаквали нещо по-конкретно?
Въпросът ми накара херцога да бъде предпазлив. Все пак той отговори сдържано:
– На мен ми е достатъчна информацията, че Амбър е жива и се намира на територията на Желязната планина. Съответно тя ще бъде извън зоната на убийство на „Гехиннам“.
Замръзнах.
– О, вие не сте знаели? – Карио попита подигравателно – Надявам се, че все още си спомняте хода на заклинанията за масово унищожение, но ако не, мога любезно да ви просветля за използването на Адския часовник. Несъмнено заклинанието е рядко, използва се още по-рядко и е достъпно само за представителите на старата магическа школа, но, доста често го бъркат с използването на драконовия пламък… И когато от столицата останат само руини, човечеството ще обвини драконите и… бившата императрица, която е маг от старата школа. Та какво казвахте, че съм пешка в тази игра?
Вдигнах брадичката си и погледнах в очите на ръждивия дракон, превърнал се в Звяр, и повторих с абсолютна увереност думите си:
– Вие сте пешка. И фактът, че все още не сте го осъзнали, не говори във ваша полза.
– Така ли? – позата му беше отпусната, а на устните му проблясна ехидна и доста снизходителна усмивка – Това е интересно мнение. Обяснете?
Не можех да не се усмихна.
– Имате красива усмивка. – небрежно каза херцог Карио.
Неангажиращият комплимент беше още една стъпка към укрепване на психическата хватка, която сега сякаш пет остри нокътя стискаха главата ми и докосваха кожата ми, все още не се бяха вкопали, но бяха на път да го направят. Не ме плашеха галантно, а майсторски ми посочваха къде е моето място и много ефективно ме предупреждаваха за последствията от непредпазливи думи, действия или постъпки.
– Предполагам, че вече сте напълно убеден в превъзходството на позицията си. – казах аз, като се опитах да пренебрегна осезаемия си страх и нервност.
– Разбира се! – потвърди херцог Карио.
– Но, – спуснах дланта си в магически светещата вода – дори съм донякъде любопитна какво ще стане, ако се опитате да разхлабите умствения си контрол над мен.
И аз отново погледнах към Карио.
Аленият му ирис проблесна подигравателно и херцога не скри подигравката си, а после, протягайки ръка в моя посока, се опита да разхлаби невидимата хватка.
Чудовищната болка, която изтръгна от мен неволен приглушен стон, показа и на двама ни неуспеха на ръждивия дракон да контролира онова, което смяташе за своя магия.
– Какво, по дяволите?! – възкликна херцога, като се изправи бързо – Анабел, опитваш ли се да се отървеш от оковите на заклинанието?
– О, – мъчех се да дишам – трябва да призная, че не съм в състояние да се противопоставя на заклинание, за което не знам. Но моля ви, спрете да се опитвате да разхлабите менталната хватка.
И болката се върна в първоначалния си стадий, осезаема, но поносима, а Карио бавно се свлече на камъка, като ме гледаше напрегнато.
Издишайки, се опитах да възвърна самообладанието си, да скрия собствения си страх колкото се може по-дълбоко и да се върна към разговора:
– Трябва да призная, че ми беше доста трудно да се справя с този случай от самото начало. Смъртта на професор Стантън, краха на всичките ми планове, преместването в Уестърнадан, което по-скоро приличаше на изгнание, и смъртта на едно красиво момиче, за което не можех да направя нищо повече, освен да облекча страданията му на смъртния одър.
След миг мълчание добавих тихо:
– Знам, че именно вие сте убили собствената си дъщеря.
– Нямате доказателства! – прекъсна ме херцог Карио.
– И е единственото нещо, което ви интересува? – наистина, никога няма да разбера такова нещо.
Отговорът ми беше мълчание, но не се опитах да упрекна херцога или да поискам някакво обяснение. Затова продължих.
– Не съм съдник за вас. Онзи, който е станал ваш съдия, току-що ви е показал съвършено кой всъщност е господар на положението.

Назад към част 7                                                        Напред към част 9

***

Рейвън му се усмихна.
– Все още можеш да правиш тези други неща, Джейк. Млад си, популярен си… можеш да правиш всичко, което искаш.
– Освен ако може би не съм фалшификата, за който ти казваше, че съм – въздъхна той. – Мисля, че и двамата знаем, че ако наистина исках, вече щях да съм го направил.
– Изобщо не знам това – каза Рейвън, разтривайки гърдите му и след това го целуна. Тя целуна гърдите му, а след това започна да ближе зърната му, вкусвайки солеността му. Това, което наистина искаше, беше да се плъзне надолу, целувайки корема му, а след това да слезе по-надолу…
– Ей – каза той, като сложи пръст под брадичката ѝ.
– Да? – Попита тя, с широко отворени очи, виновна, сякаш я беше хванал да мисли мръсни мисли.
– Сега е твой ред да споделиш. Разказах ти някои глупости, които никой не знае за мен.
Тя прехапа долната си устна. Изведнъж сърцето ѝ се разтуптя.
– Джейк, не мисля, че мога…
Очите му потъмняха.
– Трябва да знам къде си била, Рейвън. Свърших с глупостите. Разкрих се заради теб.
Тя се замисли и осъзна, че това е истина и е време да се изчисти. Беше в опасност и клуба застрашаваше живота и свободата ѝ, като продължаваше да се вижда с Джейк. Той трябваше да знае истината.
– Трябваше да отида в офиса на клуб „Алфа“ тук, в Ню Йорк – каза тя внезапно.
Очите му се свиха.
– Защо, по дяволите, ще ходиш там?
– Извикаха ме и ми казаха категорично, че трябва да го направя.
Джейк се плъзна нагоре по леглото, така че сега седеше прав. Покривките се свлякоха около кръста му, показвайки великолепното му, изваяно тяло.
– Кой ти каза това? – Поиска той.
– Макс Мендес ми се обади – каза тя. – И така, отидох, а те в общи линии ме заплашиха – каза тя. – Казаха ми, че трябва незабавно да спра да се виждам с теб.
Очите на Джейк станаха студени и плоски.
– Почакай малко, Рейвън. Отстъпи и ми разкажи всичко. Имам предвид всичко, всяка малка подробност.
Сега тя се страхуваше от него. Той изглеждаше ядосан, сякаш тя го е разгневила, като му е казала истината за всичко. Това беше най-големият ѝ страх и от изражението на лицето на Джейк се виждаше, че страхът ѝ се сбъдва.
Въпреки това тя нямаше друг избор, освен да продължи. Затова Рейвън бавно и спокойно му описа всичко, колкото се може по-подробно. Разказа му за заплахите от страна на Макс и Скот, за ужасните неща, които Скот беше казал, че ще ѝ направи, ако не се подчини, разказа на Джейк как са се опитали да я накарат да си тръгне в онзи седан и никога повече да не говори с него.
Тя дори му разказа как преди да се качи в колата, е имала толкова лошо предчувствие, че е избягала от мястото на инцидента.
Когато Рейвън приключи с разказа, тя зачака реакцията на Джейк.
Той просто седеше там, лицето му беше тъмна маска, без ясни следи по лицето му, които да показват как се чувства от това, което току-що беше чул.
Ето го и него, помисли си Рейвън. Голямата целувка.
Нямаше начин Джейк да иска да се занимава с клуб „Алфа“ и със сигурност не само да я защитава. Тя не беше достатъчно важна за него и никога нямаше да бъде.
Той се изправи, все още само по боксерки, и отиде до мястото, където бяха панталоните му, взе ги и ги облече.
– Заминаваш ли? – Попита го тя.
Той я погледна и не каза нито дума, само извади мобилния си телефон от джоба и набра.
Рейвън нямаше представа какво се случва.
– Здравей – каза Джейк в мобилния телефон. – Това е Джейк. Обади се на Скот веднага. – Последва кратка пауза и след това зъбите на Джейк се оголиха. – Макс, ти, глупава грозна купчина кучешки лайна, чуваш ли ме? Казах ти да си намериш господаря, да го повикаш на телефона сега. Няма да си губя времето с теб. – Рейвън не можеше да помръдне и дори да помисли.
Това ли беше Макс, като Макс Мендес, с когото Джейк току-що беше говорил по този начин? Не можеше да си го представи – сигурно е било съвпадение. И тогава Джейк просто чакаше, лицето му беше непроменено, очите му бяха далечни и студени.
Минута по-късно той отново заговори.
– Скот, това е Джейк Новак. Помниш ли ме? – Звучеше приятелски, но изражението му беше всичко друго. – Хаха, да. Да. Всичко е наред, приятелю. Както и да е, слушай, просто исках да те предупредя малко, Скот. Рейвън Хартли сега е с мен, разбираш ли? – Челюстта му се изправи и мускулите затрептяха под кожата. – Не, ти, малък слузест ебач, ти ме слушай. Ще те закопая, ако се опиташ да я заплашиш или нараниш по какъвто и да е начин. – Гласът му се повишаваше леко, докато говореше. – Рейвън е с мен и това означава, че ти и твоята боклукчийска организация нямате нищо – искам да кажа нищо общо нито с нея, нито с мен. И ако нещо се случи с нея – не ме интересува дали ще се пореже от проклетата хартия. Идвам за теб, разбра ли, Скот?
– Моля те – каза Рейвън, сега ужасена, макар че сърцето ѝ се разтуптя, че Джейк всъщност се застъпва за нея. Чувстваше любов към него, която почти разкъсваше сърцето ѝ, но също така се страхуваше и за него.
Клуб „Алфа“ не беше някаква малка компания, която би избягала от битка. Тя знаеше това. Знаеше го дълбоко в себе си. Никога не биха си тръгнали просто така от тази ситуация, ако си мислеха, че това може да навреди на организацията им.
Но Джейк не ѝ отговаряше и дори не изглеждаше, че я вижда.
Джейк слушаше телефона за кратка секунда, преди да заговори отново в него, и всяка негова дума сякаш беше обещание и директна заплаха за клуб „Алфа“.
– Идвам за теб и за всички, които познаваш, мамка му – изръмжа Джейк. – Така че се приготви, защото нямаш представа на какво съм способен.

Назад към част 16

Глава 16

Следващата седмица беше една от най-дългите в живота ми. Всеки изминал миг беше миг без Сет и поредното напомняне, че съм загубила единствената си голяма любов.
Дори и да не бях напуснала като помощник на Дядо Коледа, тази работа така или иначе щеше да е свършена, така че дните ми бяха още по-дълги заради своята празнота. През тази седмица Хю се прибираше често и понякога двамата с Роман се опитваха да ме развеселят или поне да ме разсеят. В повечето случаи се бяха скрили заедно, работейки по жалбата ми до Ада. От време на време се консултираха с мен по въпроса, но Хю разполагаше с по-голямата част от необходимата информация и просто трябваше да събере всичко по подходящ начин. Двамата обсъждаха и други неща, най-вече свързани с правната система на Ада като цяло. Не разбирах напълно защо, но Роман беше много категоричен, че иска да научи всяка подробност от нея. Сякаш се опитваше да издържи изпита за адвокати или нещо подобно.
Опитах се да се занимавам с опаковането на багажа за Лас Вегас. Дори и с обжалването ми не можех да разчитам, че нещо ще се промени при сегашния ми адски статус. Така че трябваше да продължа живота си, сякаш Вегас определено беше в бъдещето ми. Опаковането обаче беше достатъчно безсмислено, за да не ме разсейва толкова, колкото да ми осигури повече време да размишлявам и да се терзая за раздялата със Сет.
Опаковането имаше и своите капани, защото постоянно се натъквах на неща, които ми напомняха за него. Най-лошото беше, когато открих кутия със сувенири, събирани през вековете. Най-новата добавка беше пръстена, който Сет ми беше подарил миналата Коледа, точно преди да се разделим. Беше модерен вариант на византийски годежен пръстен, украсен с делфини и сапфири. Дори когато се събрахме отново, го бях оставила в кутията. Той не знаеше, че в същата кутия имах и истинския си годежен пръстен от пети век. Беше износен от възрастта, но не беше загубил напълно блясъка си. Поглеждайки ги, изпитах странна дезориентация, докато се опитвах да осъзная, че технически са ми подарени от един и същи човек.
През тази седмица получих и доста имейли от екипа на Лас Вегас. Фийби, Бастиен, Луис и дори Матиас бяха поддържали връзка след посещението ми и изглежда, че всички бяха увеличили вълнението си от предстоящото ми преместване. Съобщенията, които преди седмица щях да намирам за толкова остроумни и трогателни, сега оставяха лош вкус в устата ми, след като знаех истината за преместването. Луис просто помагаше да се организира грандиозния план на Ада да раздели мен и Сет, а аз не вярвах на нито една негова дума. Все пак той беше демон и човек можеше да очаква известна доза неискреност от него. Фийби и особено Бастиен ме нараниха повече, защото действаха под претекст за приятелство. Не се съмнявах, че Бастиен все още ми е приятел, но всичко, което ми изпращаше, ми се струваше принудено, тъй като идваше по нареждане на тези над него.
Матиас беше нещо като загадка. Не знаех каква роля играе тук, дали е просто удобен смъртен, когото са намерили, за да ме вземат, или е в съюз с Ада. Много хора съзнателно бяха такива, с надеждата за грандиозни награди някой ден. За всичко, което знаех, той можеше да е невинен във всичко това, просто обикновен човек, който си е мислил, че е извадил късмет, като е намерил танцьорка. Без да мога да кажа със сигурност, аз също не изпитвах радост от имейлите му.
В кореспонденцията на бандата от Лас Вегас забележимо липсваше Джейми. От него изобщо не бях получавала приятелски съобщения от типа „Нямам търпение да те видя!“, нещо, което подозирах, че също е пряк резултат от заповедите на Ада. Те не биха искали да рискуват отново темата за Милтън. Когато споменах това на Роман и Хю, те ми казаха, че би било изненадващо, ако Джейми изобщо още е в Лас Вегас. Ако Ада виждаше в него отговорност, която можеше по невнимание да разкрие пробойната с двойния договор, Хю смяташе, че шансовете са големи, че просто са го отстранили, за да ми попречат да го намеря. Ако беше така, се надявах, че става дума просто за прехвърляне и че Импа не е бил наказан за това, че в пияно състояние е разкрил информация, за която не е осъзнавал, че е опасна.
В навечерието на Нова година Хю и Роман ми казаха, че петицията ми е приключена. Представиха ми я – зашеметяващо огромен куп хартия, изпълнен с юридически текстове, и ми показаха къде да се подпиша. Около тях имаше атмосфера на сериозност и гордост, сякаш току-що бяха създали старателно изработено произведение на изкуството. Като се има предвид колко рядко се случваха подобни събития, може би това не беше толкова лоша оценка.
Върнах жалбата на Хю, след като я бях подписала около петнадесет пъти.
– А сега какво? – Попитах.
– Сега ще го отнеса на Мей и ще кажа, че си ми го дала, за да го предам на Ада. Също така твърдя, че не знам за какво се отнася, но факта, че е минал през мен, я подсеща, че има свидетел на всичко това. Не че тя вероятно ще се „изгуби“ или нещо подобно, но… е, с демоните е най-добре да бъдем предпазливи.
– Наистина ли ще повярват, че си нещастен пратеник? – Попитах.
Хю ми изкриви усмивка и направи жест към документите.
– Е, със сигурност няма да повярват, че си направила това сама. Но няма реален начин да се докаже моето участие, а и така или иначе, технически не съм направил нищо нередно. Аз съм имп. Водя дела за Ада. Ето какво е това.
Твърде много дни натрупани емоции ме завладяха и аз се хвърлих с ръце около Хю.
– Благодаря ти – казах аз. – Много ти благодаря.
Всичко беше някак неловко, тъй като той се опитваше да жонглира с документите, но все пак успя да ме потупа по гърба.
– Нищо страшно, скъпа – каза той, като изглеждаше малко развълнуван. – Просто се надявам, че наистина ще постигнеш нещо.
Отстъпих назад и се опитах да се овладея.
– Как ще разберем дали ще се получи?
– Когато те призоват в Ада – каза той.
– О. – Сърцето ми се разтуптя от страх. – Наистина ли… наистина трябва да отида там?
Роман се облегна на стената и скръсти ръце.
– Как иначе мислиш, че ще се реши този проблем?
– Донякъде се надявах, че ще ми изпратят писмо – казах аз. – Знаеш ли, като за приемане в колеж.
Хю изхърка.
– Опасявам се, че не. Ако отговорят на него, ще те призоват в Ада и ще проведат изслушване, за да разгледат договора, твоите жалби и всички доказателства, които всяка от страните може да събере.
Обгърнах се с ръце, опитвайки се да си представя какво би било това изслушване.
– Никога не съм била в Ада. А някой от вас?
Те поклатиха глави, което не беше изненада. По-малките безсмъртни се набираха на Земята, където после служеха. Нямахме причина да посещаваме царството на нашите работодатели, дори и един имп като Хю. Роман, като нефилим, беше в списъка с ударите на Небето и Ада. Да влезеш в Ада би било все едно да се появиш в бърлогата на лъва и да се представиш в чиния.
Винаги съм си представяла Ада като нещо средно между чакане на опашка в полицията и гледане на маратон на „Перфектни непознати“ – отбеляза Хю.
Роман го погледна остро.
– Какво не е наред с този сериал?
Превъзмогнах се и прегърнах отново Хю, а след това и Роман.
– Благодаря ви, момчета. Наистина. Дължа ви. … повече, отколкото някога ще мога да върна.
– Просто спечели – каза Роман яростно. – Това е цялата отплата, от която се нуждая.
Хю прибра документите в куфарчето си и навлече палтото си.
– Сега ще ги предам на Мей, след това ще отида на парти и ще изпия спомените за това, че съм се промъквал през цялата тази юридическа литература.
– Отиваш при Питър? – Попитах. Не е изненадващо, че нашият приятел вампир организира празненство за посрещане на Новата година.
– Не – каза Хю. – Няма голям шанс да си легна там. Отивам на парти, което организира една от сестрите ми.
Пожелахме му щастлива нова година и се сбогувахме с него. Щом си тръгна, Роман се обърна към мен.
– А ти? – Попита той. – Ще отидеш ли при Питър?
Знаех, че Питър разчита на това, но ми беше трудно да се накарам да празнувам.
– Не. Не съм в настроение. Освен това не съм сигурна, че искам да рискувам да се сблъскам с Джером, тъй като съм сигурна, че Мей ще му каже за призива. Просто ще продължа да си събирам багажа.
– Хайде – каза Роман. – Не можеш просто да седиш тази вечер. Това е Нова година… нови възможности. Може би дори шанс да се освободиш от Ада.
Кимнах, макар че все още ми беше трудно да си представя как изобщо би изглеждало „освобождаването“. Беше нещо, за което постоянно говорехме, но все още не можех да го почувствам. И въпреки че бях говорила добре със Сет за това, че целостта на душата и вечността са много по-важни от всякакви земни грижи, всичко това ми се струваше безсмислено без него в живота ми.
– Знам – казах на Роман. – Но всяко празнуване, което правя, ще бъде принудително. Ако ще бъда нещастна, предпочитам да го направя на място, където се чувствам комфортно.
Той погледна часовника.
– Нека поне да излезем на вечеря. Да се облечем и да хапнем нещо хубаво. После ще се върнем и ще гледаме всички новогодишни предавания.
Нямах голям апетит, но подозирах, че ако откажа, Роман ще се обрече на същото самозатваряне като мен. Не исках вечерта му да бъде провалена заради мен, особено след всичко, което беше направил тази седмица. Появи се един проблем.
– Почти е пет – казах аз. – Никога няма да успеем да влезем никъде в толкова кратък срок. Освен ако не искаме да се облечем за „Тако Бел“. За което всъщност нямам против.
Роман вече посягаше към мобилния си телефон.
– Познавам човек, който е готвач в едно италианско заведение в Грийн Лейк. Ще намерим маса.
Разбира се. Едно мистериозно телефонно обаждане и час по-късно вече бяхме на път. Не ми се занимаваше със сложен стайлинг и просто се преобразих в новогодишен стил, със сатенена рокля с изрязани рамене и коса, каскадно разрошена на перфектни вълни. Роман ме беше предупредил „никакво черно“, така че роклята беше тъмнолилава, което все пак изглеждаше подходящо за настроението ми. Съчетах я с бляскаво колие от бяло злато и аметисти, което беше подаръка ми от Дядо Коледа. Имах страхотен вкус.
– Направи ли някакви стъпки, за да пуснеш апартамента си на пазара? – Попита Роман, докато ни караше през града. – Свърза ли се с агент по недвижими имоти?
Загледах се в ярките светлини на силуета на центъра на града. По това време на годината мрака настъпваше рано.
– Не. Трябва да го направя. Освен ако… – Погледнах към него. – Искаш ли да продължиш да живееш там? Ще го запазя и ще ти го дам под наем, ако искаш.
Той поклати глава, а по устните му заигра крива усмивка.
– Не. Няма да е същото без теб и тези космати топчета. Ще си намеря друго място. Продай го или го дай под наем на някой друг.
– По-лесно е да се продаде – помислих си аз. – Е, на теория. Но аз не се интересувам от печалбата, а и така си спестявам прегледа и работата с… – Спрях, защото внезапно ми хрумна изненадваща мисъл. – Хей. Имаме ли време за една, ами петнайсетминутна спирка? Ще се отърве ли приятелят ти от нашата маса?
– Не, ако се обадя. Къде трябва да отидеш?
– В квартал U. В апартамента на Сет. Не се притеснявай – добавих аз, като видях тревожния му поглед. – Няма да направя нищо лудо или любовно. Дори няма да се видя със Сет. Моля? Само една бърза спирка?
Роман се съгласи, макар че изражението му говореше, че това е против по-добрата му преценка. Почти му казах, че опасенията му са неоснователни, защото действително щях да спра само ако Маргарет си беше вкъщи, а Сет – не. Шансовете за това изглеждаха нищожни, особено с оглед на начина, по който късмета ми се случваше.
Вселената очевидно ми дължеше услуга, защото когато стигнахме до апартамента на Сет, видях нейната кола там, но не и неговата. Вътрешна светлинка ми даде надежда, че не са тръгнали заедно.
– Искаш ли да вляза? – Попита Роман, докато спираше на моето място за паркиране.
– Не, но благодаря. Веднага ще се върна.
Оставих колата и се приближих до вратата, надявайки се, че някакво ненормално стечение на обстоятелствата няма да ме изправи лице в лице със Сет. Не че нямаше да ми е приятно да го видя. Боже, толкова, толкова много ми липсваше. Но знаех, че нищо добро не може да излезе от срещата ни. Звъннах на звънеца и зачаках с нетърпение. Няколко минути по-късно Маргарет отговори.
– Джорджина – каза тя, явно изненадана. – Какво правиш тук? – Тя се вгледа във външния ми вид. – Трябваше ли да се срещнеш със Сет?
– Не… мога ли да вляза за минутка? Ще бъда бърза, обещавам. – Беше облякла палто, което ме накара да си помисля, че е щяла да си тръгне. Или това, или се опитваше да спести на Сет пари от сметките му за отопление.
Тя ми направи жест да вляза вътре и затвори вратата.
– Щях да отида при Тери. Сет вече е там. – Не си направих труда да попитам къде е Йън. Сигурно празнува Нова година на трети януари или нещо подобно, просто за да е обратното. – Отдавна не си била наблизо.
Зачудих се какво ли е казал Сет на семейството си за нас, дали изобщо им е казал нещо. Може би просто е смятал да не казва нищо, докато някой от тях не забележи отсъствието ми.
– А, добре – казах аз. – Сет и аз имаме разногласия.
Тя цъкаше неодобрително с език.
– Тогава вие двамата трябва да седнете и да ги разрешите.
Колко ми се искаше да е толкова лесно. Принудих се да се усмихна неутрално.
– Ще видим – казах аз. – Но въпросът е… Може би ще се преместя. Не, аз се местя. Имам нова работа… и се чудя дали не искаш да останеш в апартамента ми, когато замина. Спомням си, че казваше, че не искаш да натрапваш пространството на Сет, но че ти се иска да можеш да останеш повече, за да помагаш. Е, сега можеш. Можеш да си имаш собствено жилище. Моето.
– Не мога да си позволя да запазя жилището си в Чикаго и да плащам наем някъде тук – обаче – каза тя тъжно. – Това е проблема.
– Не е нужно да плащаш наем – казах аз. – Можеш да останеш там безплатно.
Тя ме погледна с любопитство.
– Как ще си позволиш ипотеката?
Да, как наистина едно бедно момиче, обвързано с търговията на дребно, като мен щеше да може да се справи с това?
– Жилището е изплатено – обясних аз. Нека си помисли, че се е предавало в семейството или нещо подобно. – И новата ми работа е добре платена. Виж, наистина нямам нищо против да останеш. За мен си струва да знам, че момичетата ще са близо до теб, за да им помагаш. Искам да кажа, че те ще имат нужда от силна жена наоколо, нали?
На Маргарет ѝ бяха необходими няколко мига, за да отговори.
– Точно така. Просто си помислих, че ти ще бъдеш тази жена.
– Съдбата има други планове – казах аз. Дали това не беше проклетата истина.
– Затова ли ти и Сет не се разбирате? Защото се местиш? Изненадана съм, че той просто не тръгва с теб…
– Не, не, изобщо не е това – уверих я аз. – Това е… сложно. Ако беше толкова просто, колкото да се преместиш, той щеше да го направи, когато е в състояние… нали знаеш, когато Андреа е по-добре. – Замълчах, страхувайки се от отговора на следващия въпрос, но трябваше да го знам. След като Сет не се беше свързал с нея, състоянието на Мортенсен беше загадка. – Как е Андреа? Все още ли е добре?
– Да, справя се чудесно. Няма да знаем подробности със сигурност, докато не отиде на преглед при лекаря след няколко седмици, но отвън нещата изглеждат чудесно. Всички се молим.
Установих, че се усмихвам, без да мога да се справя с радостта и облекчението си. Андреа беше изглеждала добре на Коледа, но оттогава се притеснявах, че който и демон да я беше разболял преди, ще се върне някой ден. Отново, лекаря щеше да има окончателния отговор, но аз приех наблюдението на самата Маргарет като добър знак.
– Благодаря ти – казах аз. – Нямаш представа колко много ми се отрази това на нощта. Имах нужда от добри новини.
– Е, благодаря ти за предложението за жилище. Мога ли да ти съобщя отговора си по-късно?
– Разбира се – казах аз.
Пожелах ѝ щастлива Нова година и ѝ пожелах лека нощ. След това побързах да си тръгна, преди да съм се пропукала и да я помоля да предаде някакво сантиментално съобщение на Сет. Харесвах компанията на Роман, но все още не можех да се отърва от лошото чувство, че тази вечер съм излязла с него вместо със Сет. След миналогодишната нещастна новогодишна нощ се надявах тази да е по-добра.
– Беше мило от твоя страна – каза Роман, когато му обясних какво съм обсъждала с Маргарет.
– За мен е лесно да направя нещо, което може да помогне на много хора – казах аз. – Няма причина да не го направя.
Той поклати глава, недоверчиво.
– Не би трябвало дори да се нуждаеш от техническа помощ, за да избегнеш обсега на Ада. Трябва да те уволнят по принцип.
Ресторантът беше малък, но елегантен – и пълен с хора. Сериозно се съмнявах, че връзките, които Роман имаше, ще ни вкарат вътре, но чрез някаква магия хостесата ни извика през тълпата и ни отведе в един уютен ъгъл, осветен от свещи. В него имаше маса, покрита със старомодна дантелена покривка, както и кристални и порцеланови съдове – за трима.
Погледнах изненадано.
– Но там има…
– Хей, надявам се да не закъснявам. – Картър изведнъж се появи от тълпата, облечен в обичайното си гръндж облекло. Хостесата дори не мигна с очи. Виждайки, че сме на път да седнем, той се усмихна. – Предполагам, че не.
– Какво правиш тук? – Попитах. Погледнах към Роман, който изглеждаше също толкова озадачен, колкото и аз.
– Не съм му казвал никакви подробности. Той се обади, докато ти беше вътре в Сет, за да разбере дали отиваме при Питър, и аз му казах, че вместо това отиваме на вечеря. Това е всичко.
Картър махна с ръка.
– Това е толкова добро, колкото и радиомаяка за самонасочване. Обичам това място. Ще си вземеш вино, нали?
Не че бях недоволна, че виждам Картър. Просто когато Картър се появяваше, обикновено имаше причина.
– Значи си чул? – Попитах, след като бяхме направили поръчките си и се отказахме от светските разговори.
Картър завъртя виното в чашата си. Бяхме поръчали хубава реколта, която вероятно щеше да се развали с темпото, с което пиеше.
– Че ще пропуснеш партито на Питър? Да, направих го. Човече, той ще бъде ядосан.
Извъртях очи.
– Не това имам предвид. Тук си заради жалбата, която подадохме ли?
– Тук съм, за да вечерям с приятели – каза Картър скромно. – Но сега, като го спомена…
– Слуховете се разпространяват бързо, а? – Попитах. Бяха минали няколко часа, откакто се бяхме видели с Хю, повече от достатъчно време, за да предаде документите на Мей и достатъчно, за да може тя да каже на Джером.
– О, разбрах от него – каза Картър и кимна към Роман.
– Той попита, когато ми се обади по-рано – обясни Роман. – Знаеше, че сме работили по въпроса.
– Как? – Попитах, изненадано.
– Хю и аз трябваше да се консултираме с него за няколко неща тази седмица – каза Роман. – Нищо, което да нарушава правилата, разбира се. – Картър му вдигна подигравателен тост за това. – Но достатъчно, за да изясним няколко въпроса за прецаканата правна система на Ада.
Зачудих се за какво ли им е било нужно да се консултират с Картър, но се съмнявах, че ще ми кажат. Също така бях донякъде учудена, че тази седмица бях толкова извън себе си, че дори не знаех, че юридическия ми екип се е свързал с ангела. Не, като се замислих, не бях чак толкова изненадана. Мизерията ми беше доста поглъщаща.
– И така, какви са шансовете ни според теб? – Попитах.
Картър поклати глава.
– Не мога да отговоря на този въпрос.
– Защото нарушава правило?
– Защото е твърде изкушаващо да отговоря с шега за шанса на снежната топка в ада.
Въздъхнах.
– Това не е много успокояващо.
– Ужасно мрачна си по този въпрос – каза Картър. – Помислих си, че ще има малко повече вълнение от това, че някой се опитва да си върне душата.
– Това не означава много без Сет – казах аз.
– О, за Бога – каза Роман. Той посегна към бутилката с вино. – Ти си на прага да си върнеш душата и живота… а той все още е това, което определя щастието ти ? Не се нуждаеш от връзка, за да бъдеш щастлива, Джорджина.
– Не – съгласих се аз. – Но Сет не е просто някаква връзка. Той е свързан с душата ми. Той ме намери в света на сънищата. Събирали сме се заедно, живот след живот. Аз не съм просто някакво момиче, което има нужда от мъж наоколо. Сет и аз сме свързани. И двамата сме правили ужасни неща един на друг… но и сме правили големи жертви един за друг. Просто ми се струва само половинчата победа да си върна душата, но да не бъда с човека, който толкова много я е засегнал.
Роман ме изненада, като призна въпроса.
– Добре. Разбирам откъде идва.
– И – допълни Картър нежно – трябва да преиграеш собствените си думи там. Ти и Сет сте се обвързвали заедно, живот след живот. Защо си мислиш, че няма да го направите отново?
– Ами последните му действия, например – отбелязах с горчивина. – Това и… Не знам. Просто погледът му.
– На Сет му се струпаха много неща наведнъж. Чия беше идеята за хипнозата?
– Моя – каза Роман. – И махни този обвинителен тон от гласа си. Това беше най-бързия и лесен начин да получим необходимата ни информация.
– Може би – каза Картър. – Но има причина преродените смъртни да забравят предишните си животи. Трябва да се обработят много неща, а този вид регресия носи твърде много и твърде бързо.
– Хю също каза нещо подобно – казах аз.
Картър кимна, сивите му очи бяха любезни.
– Не се отказвай още от Сет. Мисля, че той може да те изненада, когато се успокои. Той те е обичал достатъчно, за да се връща винаги при теб. Обичал те е достатъчно, за да те помни, дори когато Ада се е опитал да те изтрие от съзнанието си. Това е нещо много силно, Дъще на Лилит.
Беше така и аз изведнъж се запитах колко несправедливо съм подходила към тази ситуация. Старите ми страхове ме възпираха да се боря истински за Сет. Също така не се бях опитала да си представя какво трябва да е за него да има десет души в едно съзнание.
– Това може да отнеме известно време – казах, без да мога да срещна очите на Картър. – Искам да кажа, че той ще се опомни. И може да отнеме известно време на Ада да отговори на призива ми, нали? – И двамата мъже кимнаха. – Какво да правя тогава? Какво да правя с цялото това време?
– Живей – каза Картър. – Продължаваш с живота, който имаш, с възможностите, които имаш. Искаш душата си. Искаш Сет. Ако е по силите ти да постигнеш тези неща, направи го. Ако не е, приеми го и разбери какво друго искаш.
Завърших думите му.
– Част от непосредствения ми живот е проектиран от мен. Трябва да отида в Лас Вегас.
– Какво искаш да правиш там? – Подкани ме Картър.
– Да бъда щастлива… ако това е възможно. – Знаех, че се държа мелодраматично, но не можех да се сдържа. – Ако трябва да бъда там, бих искала да имам някакъв шанс за щастлив живот, който съм създала. А не фалшив, създаден от Ада за мен. – Помислих още малко. – Бих искала да разбера дали Бастиен е първо мой приятел и после слуга на Ада.
– Ето така – каза Картър. – Започни оттам. Съсредоточи се върху това, което можеш да контролираш.
– Бих искала да помогна и на семейството на Сет – добавих аз, вече някак навита. – Вече се опитвам да направя нещо за майка му, но преди да ги напусна, искам да направя каквото мога. Дори и Ада да остави Андреа сама, не знаем как ще се развият нещата. Дори Сет да реши, че не иска да ме вижда никога повече, все още ме е грижа за тях. И все още има неща, от които се нуждаят.
– Наистина. Тази колекция от понита не е почти пълна – замисли се Картър. Когато се осмелих да го погледна обратно, видях, че ангела ми се усмихва. – Виждаш ли? Не си изгубена. Без значение какво ще ти се случи, ти имаш план. Все още има надежда.
– Ти ми каза това веднъж… че каквото и да се случи, винаги има надежда. Наистина ли все още вярваш в това? – Попитах.
Картър допълни всички чаши с вино.
– Аз съм ангел, Джорджина. Нямаше да го кажа, ако не вярвах.
– И въпреки че съветваш плановете за непредвидени ситуации, все още смяташ, че мога да се справя с всичко това, нали? – Натиснах го. – Какво знаеш, което аз не знам?
– На този етап? – Призна той. – Нищо повече от това, което знаеш ти. Единствената разлика е, че аз мисля, че имам повече вяра в теб, отколкото ти.
– Ти си ангел – изтъкнах аз, връщайки думите му обратно към него. – Не трябва ли да имаш вяра във всеки?
– Ще се изненадаш. – Той се засмя. – Имам вяра в някои повече, отколкото в други. А ти? Винаги съм бил един от най-големите ти фенове. Ако не вярваш в нищо друго, вярвай в това.
– Ето, ето – каза Роман и вдигна чашата си. – За вярата и новата година.
Щракнах чаши с тях и улових погледа на Картър. Той ми намигна. Достатъчно ли беше? Неговата вяра? Бях отбелязала и преди, че да го накараш да подкрепя Мортенсен е нещо силно. Да имаш ангел, който да ти каже, че вярва в теб, беше също толкова грандиозно. Но аз не се борех с обикновен противник. Борех се с Ада, единствената сила, която можеше да се противопостави на Небето.
„Винаги съм бил един от най-големите ти фенове.“
Скоро щях да разбера дали това е достатъчно. Засега пиех до насита и се опитвах да имам надежда.

Назад към част 15                                                           Напред към част 17