Месец: септември 2024

Глава 1

Еми стоеше в началото на пътеката. Някъде сред дърветата се намираше светилището, където щеше да прекара последните си два месеца като простосмъртна.
Зад нея колата, от която беше излязла, ръмжеше тихо, а бръмченето на двигателя беше единствения звук в неподвижния въздух. Черният път се виеше нагоре по полегатия склон на планината, но тежката покривка от разноцветни листа подсказваше, че отвъд тази точка рядко се пътува по него. Дебелите стволове на дърветата ограждаха пътя като висока ограда, като бариерата се нарушаваше единствено от пътеката точно пред нея.
Вратата на колата се хлопна и тя се стресна, откъсвайки очи от тъмния коридор през дърветата. Придружителят ѝ отвори багажника и извади два обикновени куфара. Той заобиколи колата и ги пусна в калта до нея с гръм и трясък. Тя се намръщи на багажа си, после на ескорта си.
– Благодаря ти, Акио – каза тя, все пак учтиво.
Пътят привлече погледа ѝ обратно. Хладен вятър я връхлетя, подръпвайки дългата ѝ коса, а дъха ѝ се издуваше в бяла мъгла. Беше едва средата на есента, но вятъра имаше студения вкус на зимата. Сиви облаци се простираха между препускащите планински върхове и затъмняваха светлината на късния следобед.
Листата шумоляха и хрущяха под приближаващите стъпки. Еми приглади косата си и разтърси дългите, надиплени ръкави на кимоното си, за да висят по-елегантно. Докато сгъваше грижливо ръцете си пред себе си, три фигури се материализираха от сенките и забързаха по пътеката.
Групата беше водена от възрастен мъж с износена кожа и широка усмивка. Тъмнолилавите му одежди – традиционното облекло на кануши, свещеник на светилището – се вееха около него с минимално достойнство. Той се втурна към нея с протегнати ръце, но преди тя да изпадне в паника, че може да се опита да я прегърне, той се спря и се поклони дълбоко и почтително.
– Милейди! – Трескавият му глас беше развълнуван. – За мен е чест, такава чест. Добре дошли в светилището Шираури. Домът ни е малък и скромен – нищо подобно на това, с което сте свикнали, сигурен съм, но всичко, което имаме, е ваше…
Вратата на колата се хлопна отново, прекъсвайки кануши. Еми се обърна, смаяна да види Акио отново на шофьорската седалка. Двигателят се размърда, докато той правеше остър обратен завой и ускоряваше обратно по пътя. Топлината нахлу в лицето ѝ, докато се взираше след автомобила. Обърна се, за да се изправи отново срещу кануши.
– И-извинявам се за грубостта на моя ескорт – заекна тя. – Не съм сигурна…
Тя замълча, без да може да обясни унизително внезапното заминаване на Акио. Не искаше да им каже, че той е умирал да се отърве от нея в продължение на шест месеца. Гледането на деца, както го беше чувала да я нарича, не му допадаше.
Кануши махна с ръка.
– Не се притеснявайте, милейди. Добре съм запознат с ексцентричността на сохеите. Те не са избрани заради перфектните си маниери, нали, Минору?
Той се усмихна добродушно през рамо на другия мъж, който го придружаваше. Приятното и открито изражение на Минору намаляваше едва доловимата заплаха, която носеше – не помагаше и дървения му жезъл, увенчан с дълго около метър острие. Но Еми беше свикнала с въоръжените и смъртоносни сохеи. Тя нямаше от какво да се страхува от пазителите на светилището.
Кануши направи широк жест.
– Но нека аз да направя представянето, за да престанем да стоим тук на хладния вятър! Милейди, аз съм Фуджимото Хидейоши, кануши на светилището Шираури. Минору тук е обучен от най-добрите и единственото му задължение е да гарантира вашата безопасност, както знаете.
Тя предложи на Минору малка усмивка в знак на поздрав, на която той отвърна. Тя се отпусна малко. Може би той нямаше да се възмути от нея така, както Акио. Може би това светилище щеше да е по-добро от предишното.
– А това – продължи Фуджимото, посочвайки жената до Минору – е прекрасната Нанако, нашето уважаемо мико от близо двадесет години.
Почти всички светилища имаха поне по една мико – девойка от светилището, която помагаше на кануши. Нанако стоеше припряно до Минору, а ръцете ѝ бяха сгънати в широките ръкави на бялото кимоно. Червената ѝ хакама – плисирани панталони с широки крачоли – беше също толкова част от униформата ѝ, колкото и кимоното. Еми носеше абсолютно същата униформа – с една малка разлика. Облеклото на Нанако беше износено и изтъркано, цветовете бяха по-скучни, отколкото би трябвало, и прекъснати от тънки, внимателно зашити поправки. От друга страна, дрехите на Еми бяха от най-фината материя, бялото беше чисто като пресен сняг, а пурпурната хакама – жива като червената лилия-паяк, която растеше диво в горите и ливадите на планините.
Еми се опита да се усмихне отново, но Нанако само кимна, движението ѝ беше отривисто, а кафявите ѝ очи – недружелюбни. Еми преглътна въздишка. Може би това светилище все пак няма да е по-добро. Но това нямаше никакво значение, това беше последния път. След два месеца тя щеше да си отиде и враждебността на едно мико или на който и да е човек вече нямаше да я засяга.
За нейно съжаление Фуджимото започна да разказва накратко историята на своето светилище, вместо да се отдалечи от пустия път. Тя все пак го слушаше внимателно, докато той разказваше за основаването на светилището преди повече от хилядолетие, за мястото, избрано като сигурен бастион на ръба на едва проучената пустиня на север. Въпреки че многократно е претърпявало сериозни щети от войни и климатични условия, местните хора с любов са го възстановявали, като последното възстановяване е било преди два века.
Хладният вятър отново се разнесе из дърветата и накара есенните листа да затанцуват във въздуха. Фуджимото се хвана за високата си шапка кануши, докато поривът се опитваше да я изтръгне от главата му, прекъсвайки го по средата на обяснението му, за наскоро обновените жилища на територията.
– Извинявам се – промълви той и махна с ръка на Еми. – Защо да не се махнем от студа?
Тя с благодарност го последва на пътеката, минавайки покрай Минору и Нанако. Погледът ѝ се вдигна предупредително, когато горският навес се затвори над тях. Зелените смърчове и борове се конкурираха с дъгообразни клони, отрупани с жълти, оранжеви и червени листа. От време на време гол клон се извиваше през пъстрото изложение като скелетна ръка.
Тихото прочистване на мъжко гърло я спря. Тя погледна назад и видя Минору, който стоеше на пътеката на половината път между нея и пътя. Той посочи с брадичката си.
Багажът ѝ седеше отстрани на черния път, изоставен.
Фуджимото скръсти ръце, докато лицето му се изчервяваше.
– Минору, добри човече, донеси чантите на дамата, добре? – Думите излязоха набързо, смущението му беше очевидно.
– Боя се, че не мога – отвърна Минору с онзи бавен, дълбок глас, който можеше да потисне всеки страх. Той леко удари приклада на остриетата на жезъла си по земята. – Не мога да бъда обременен, за всеки случай.
– А, да, да, безопасността на дамата е… разбира се.
– Аз… аз мога да ги взема – каза бързо Еми. Никога досега не беше носила чантите си. Дори не знаеше колко са тежки. Но можеше да го направи. Всичко беше наред с ръцете ѝ.
Тя направи забързана крачка към багажа си. Фуджимото издаде още един писклив звук и я хвана за ръката, за да я спре. Тя се задъха.
Заеквайки с извинения, Фуджимото отблъсна ръката си, сякаш тя го беше изгорила. Тя се отдръпна, придърпвайки спокойствието си около себе си като невидимо наметало, и излъчи някакво далечно спокойствие, което скриваше истинските ѝ чувства.
– Пратеникът от Шион премина през всичко това заедно с теб – каза Нанако, прекъсвайки потока от извинения на Фуджимото. Грубостта ѝ към началника ѝ изненада Еми дотолкова, че ѝ се наложи да се потруди, за да запази изражението си безизразно. – Знаеш правилата за докосване на дамата. – Студеният ѝ поглед премина през Еми. – Аз ще ѝ нося чантите.
Нанако мина покрай Еми, а хакамата ѝ се развяваше около краката ѝ. Нима не знаеше, че панталонът ѝ няма да се развява неприлично, ако прави по-малки крачки? Еми може би щеше да го спомене, ако не беше онзи намек за подигравка, когато жената каза „дама“. Еми и преди беше чувала тази насмешка и знаеше какво означава.
По подкана на Фуджимото Еми го последва по-навътре в гората. Пътеката беше достатъчно широка, за да могат няколко души да вървят един до друг, но вместо това тя вървеше на няколко крачки зад него. Минору вървеше след тях, а Нанако се влачеше отзад, с по един куфар във всяка ръка.
Под сандалите на Еми заскърцаха паднали листа, докато тя вървеше. Единственият друг звук, който прекъсваше тишината, беше песента на близкото поточе. Присъствието на Минору зад гърба ѝ беше утешително, нищо нямаше да ѝ навреди, ако я придружаваше опитен сохей. Той щеше да умре, преди да допусне да ѝ се случи нещо лошо. Акио, въпреки личните си чувства по този въпрос, щеше да направи същото.
От сенките изплува позната структура и от гръбнака ѝ се освободи още една нотка напрежение. Пред нея от двете страни на пътеката се издигаха две дървени колони. Хоризонтална греда по върховете на стълбовете създаваше формата на врата над пътеката, а втора, по-дебела греда се намираше на метър над нея с характерните завити краища, които се издигаха към небето. Вратата тория бележеше края на земята на смъртните и началото на територията на светилището – територията на ками.
Фуджимото се втурна през портата, без да се замисля. Еми се спря точно пред нея, а погледът ѝ обходи избледнялата червена боя. Затворила очи, тя се поклони тържествено пред портата, за да покаже уважението си към свещената, защитена земя, преди да прекрачи прага. Когато кракът ѝ докосна мръсната пътека от другата страна, визуално неразличима от земната земя на гората, тих покой прошепна в нея. Тук тя беше в безопасност.
Когато се присъедини към Фуджимото, тя със закъснение забеляза зачервеното му лице, смутената руменина беше по-изразена от преди. Минору се приближи до торията, поколеба се, после бързо се поклони, следвайки примера на Еми. Нанако мина последна, без да се колебае в крачката си. Тя мина покрай тримата и тръгна нагоре по каменните стъпала, които се издигаха точно след торията. Сандалите ѝ се удряха във всяко стъпало като назидателно пляскане с камшик.
Прехапвайки долната си устна, Еми тръгна след Фуджимото. Тя не искаше да го смущава, като спазва протокола, който той безразсъдно бе пропуснал, но да влезе в ново светилище – което щеше да бъде неин дом, макар и временно – без поклон беше твърде неуважително.
И наистина, като кануши, той би трябвало да е най-послушен към правилните практики. Това беше неговото светилище.
Тя все още обмисляше необичайния характер на Фуджимото – приятелски и доста очарователен, но лишен от овладяното и излъскано поведение на кануши, с което беше свикнала – когато стигна до върха на стъпалата и втората, по-голяма тория, която обозначаваше самото светилище. Тя спря, за да се поклони отново, преди да стъпи на широките, идеално еднакви камъни. От другата страна на дългия двор се намираше основната сграда на светилището. Залата за поклонение беше на две нива и имаше традиционен покрив във формата на плитка пирамида, покрита с глинени керемиди, със стрехи, които се извиваха нагоре като някога навита хартия, която вече не можеше да легне.

***

Докато разглеждаше сградата, овехтяла и избледняла като униформата на мико Нанако, но също толкова добре поддържана, на няколко сантиметра от носа ѝ се завъртя бяло петно. Още едно се свлече надолу, а после снежинките заваляха навсякъде около тях. Малки студени снежинки докоснаха бузите ѝ, докато тя накланяше лице към облачното небе.
– Първият сняг! – Отбеляза Фуджимото. – И то едва през ноември. Дори в планините обикновено снеговете идват чак през декември.
Обувките заскърцаха по каменната пътека, докато Еми гледаше нагоре. Първият сняг за последната ѝ зима. Тя се разтърси мислено. Разбира се, не и последната завинаги, но всичко щеше да се промени за нея, преди пролетното слънце отново да докосне кожата ѝ.
– Ах, вижте кой е тук – каза весело Фуджимото. – Милейди, позволете ми да ви представя втория ви пазител, обещаващ млад сохей директно от Шион. Може би сте се запознали?
Откъсвайки вниманието си от снега, тя се обърна към новодошлия, застанал до кануши. Кръвта ѝ се превърна в лед, който се разпиля във вените ѝ.
– Милейди, това е…
– К-Кацуо! – Изпъшка тя, без да може да се спре.
– Ах! – Фуджимото погледна между тях. – Така че вие двамата се познавате, както виждам.
Младият мъж ѝ се усмихна несигурно. Разбира се, че го познаваше. Бяха минали три години, откакто го беше виждала, но лицето му беше до болка познато – тези очи, толкова тъмни, но все пак някак толкова топли, и рошавата му черна коса, отметната настрани, за да разкрие онази малка бръчка на концентрация между веждите. О, да, тя го познаваше. Толкова пъти се беше появявал в кошмарите ѝ, че никога не можеше да забрави лицето му.
Усмивката на Кацуо избледня под шокирания ѝ поглед.
Фуджимото отново прочисти гърлото си.
– Милейди, мога ли да ви предложа обиколка на…
– Уморена съм – обяви тя и се поклони в знак на извинение. – Бих искала да си почина. Моля, заведете ме в моето жилище.
Устата на Фуджимото се отвори и затвори като риба на сухо.
– Разбира се, да. Мико Нанако вече е взела багажа ви. Минору и Кацуо, бихте ли…?
– Разбира се – каза Минору. – Милейди?
Тя откъсна поглед от Кацуо и направи колеблива крачка към Минору. Направи пауза, изправи рамене и отново придърпа около себе си дрехите си, представяйки си я като гладка, безизразна, но маска като тези, които носят актьорите на сцената. Никой нямаше да види вътрешното ѝ страдание. Никой нямаше да разбере, че гледката на Кацуо я кара да трепери, че кара толкова много ужасни спомени и чувства да си пробиват път на повърхността. Не. Тя отново ги погреба.
Със загрижен поглед Минору я отведе от торията към един висок дъб. Скършените клони с жълто-оранжеви листа в пълната си есенна слава висяха над половината двор. Пътеката завиваше покрай древното дърво, а отвъд големите камъни и поддържаните храсти вляво от нея, езерцето пулсираше под мрачното небе, поглъщайки снежинките, които докосваха повърхността му.
Когато Минору я поведе към дървено мостче, което се извиваше над най-тясната част на езерото, тя отново спря, но не за да се поклони или да спази някакъв друг декор. Вместо това страхът пропълзя по кожата ѝ като бодливи насекоми, докато се взираше в моста, в отразяващата се повърхност на водата, която скриваше всичко, което се криеше под нея.
Нищо не се крие под нея, каза си тя. Нищо. Това беше градинско езерце в центъра на свещена земя, точно до светилище. Тя нямаше от какво да се страхува.
Но все още не можеше да накара краката си да се приближат до моста.
Не беше сигурна колко време е стояла замръзнала на място, преди да осъзнае, че Кацуо е до нея, а очите му са твърде разбиращи. Тя не искаше неговото разбиране. Не искаше да има нищо общо с него, не можеше ли да го разбере?
Очевидно не, защото той се наведе по-близо.
– Къщата е само от другата страна на езерото – каза той нежно. – Мога ли да ви придружа, милейди?
Тя се взираше в земята, наблюдавайки как снежинките се топят върху каменната пътека.
– Еми? – Прошепна той.
Тя трепна, погледът ѝ се стрелна към лицето му и се отдалечи. Той направи крачка напред и зачака. С неохота тя пристъпи към него. Той продължи напред, стъпките му бяха бавни, а тя се движеше с него, като вдишваше дълбоко. Тропането на сандалите ѝ по камъка се смени с тракане на дърво по дърво. Съсредоточена върху дървените дъски на моста, тя не вдигаше поглед, оставайки възможно най-близо до центъра, докато отминаваше с малки, внимателни стъпки. Не искаше да бърза с неграциозни крачки и размахване на хакама. Това изобщо не би било подходящо.
Когато стигнаха до далечната страна на моста, Кацуо небрежно се отдалечи. Опита се да сложи отново маската си на спокойствие, но не ѝ се получи съвсем.
– Моята стая? – Попита тя хрипливо.
Нито Минору, нито Кацуо коментираха драматизма ѝ по отношение на пресичането на един безобиден малък пешеходен мост. Кацуо знаеше защо мостовете ѝ причиняват пристъпи на паника, но Минору вероятно я смяташе за високопоставена и неуравновесена. Освен ако Кацуо не му беше казал. Може би бяха говорили за нея преди пристигането ѝ.
Двамата мъже я отведоха далеч от езерото и проклетия мост. Тя едва възприе изящната едноетажна къща във формата на П или красивата ѝ градина с дървета и цъфтящи храсти в центъра. Отстрани на къщата минаваше издигната и покрита дървена пътека, отворена към градината.
Зад южния ъгъл Кацуо отвори входната врата и застана настрани за нея. На входа тя събу сандалите си и стъпи върху гладката твърда дървесина на късия коридор, който се свързваше с откритата алея. Вляво от нея коридора водеше към останалата част на къщата, която от три страни прегръщаше централната градина.
– Стаята ви е точно тук, милейди – каза Минору, като ѝ направи жест да завие към късия десен клон на алеята, където имаше единична плъзгаща се врата към градината.
– Не е като на Шион – добави Кацуо с извинение. – Знам, че си свикнала на по-добри…
Той отлично знаеше, че са минали три години, откакто тя бе имала стаи в Шион. Наистина ли си мислеше, че за това време тя все още не е успяла да се приспособи към по-скромни помещения?
Тя не искаше повече да чува гласа му. Колкото и спокоен да звучеше, тя чуваше само паническата ярост, която бе загрубяла в гласа му, когато бе изкрещял името ѝ, или още по-лошо – последвалата я пукната скръб.
– Твърде късно е. Съжалявам… закъсняхме.
Не, тя нямаше да се върне към тези спомени – не и докато беше будна. Не можеше да спре кошмарите, но нямаше нужда да се връща към тях през деня.
С безмълвен благодарствен поклон тя отвори вратата, влезе вътре и я затвори, преди Кацуо да успее да каже нещо друго. Спалнята ѝ за през следващите два месеца представляваше обикновен правоъгълник. Източната стена гледаше към езерото и светилището. Разположена в единия край на П-образната къща, стаята ѝ имаше обща стена с коридора, но не и с други спални. Повече уединение, отколкото беше свикнала.
Когато влезе в центъра на стаята, обутите ѝ в чорапи крака безшумно стъпиха върху сламените рогозки татами, които покриваха пода. Багажът ѝ беше прибран до просто дървено бюро и стол. Няколко възглавници се намираха под източния прозорец. Южната стена беше наполовина гардероб, където щеше да се съхранява спалното ѝ бельо, а другата половина представляваше малко кътче с прекрасен висящ свитък за украса и ниска, тясна масичка, където можеше да си постави личен храм за молитва.
Беше просто, но чисто и лично. Достатъчно добре.
Тя се понесе към възглавниците и се настани на тях. Достатъчно за следващите два месеца, а после всичко щеше да се промени. Всички тези човешки страхове и тревоги щяха да станат безсмислени. Бъдещето ѝ беше написано от ками и съдбата ѝ я очакваше.
Погледът ѝ се насочи към невидимия пешеходен мост. Само че първо трябваше да издържи още два месеца на обикновена, уязвима смъртност.

Назад към част 1

Глава 17

Накрая останах последна, и то много изпокъсана. Останалите участници ръкопляскаха учтиво, докато името ми буквално се изпари. Тогава Белинда излезе напред и посочи Хариет като победителка.
Въпреки страха ми от това, което можеше да съм видяла или да не съм видяла, бях изненадана. Сигурно беше излязла напред в раздела за пъзели. Вдигнах ръце, за да ръкопляскам, след което улових Бари да се мръщи към мен. Пуснах ръцете си и вместо това се нацупих. Да си злобен беше доста трудна работа.
Единственото спасение беше, че преди гласуването ни беше дадена едночасова почивка. Знаех, че ще бъда свободна от камерите, защото на екрана прехода между предизвикателството и гласуването ставаше мигновено. Всички продуценти се насочиха към своите състезатели. Няма съмнение, че тази „почивка“ беше, за да се уверят, че всички са гласували така, както се очакваше.
– Айви! – Бари разпери широко ръце. – Лош късмет.
Повдигнах рамене.
– Както и да е. Трябва да тръгвам.
– А?
– Искаш да обсъдим стратегията за гласуването, нали?
– Разбира се. Какво друго има?
Кръвожадни зомбита, които се спотайват в дърветата на по-малко от половин миля оттук.
– Ще се изненадаш – промърморих аз. – Но или ще ме гласуват, или няма да ме гласуват. Нищо друго, което ще направя, няма да има значение сега.
– Айви…
– Трябва да тръгвам. – Направих пауза за миг. – Имам менструация.
Както се очакваше, Бари побледня и се отдръпна. Отдалечих се от него, с изправена стойка, за да се уверя, че няма да ме последва. Сега ми оставаше само да се надявам, че Уинтър се е върнал от шпионирането си.
Пренебрегвайки членовете на екипа, които се занимаваха с подготовката на зоната за гласуване, аз се запътих, сякаш знаех точно какво правя. Никъде не можех да видя Уинтър. Лунният лъч обаче идваше право към мен, затова се отклоних и се придвижих към дърветата. Не смеех да се отдалечавам, в края на краищата, там можеше да дебне някое проклето зомби. Все пак последното нещо, от което имах нужда сега, беше да бъда въвлечена в поредния разговор със заговорничещия син на Белинда.
Придържайки се към периферията на малката горичка, отчаяно търсех познатата форма на Уинтър. Толкова бях заета да го търся, че едва не се спънах отново. Този път обаче не се спъна в досаден корен на дърво, а в Брут.
– Какво става? – Изръмжах. – Изостави ме веднага щом стигнахме дотук, а сега се опитваш да ме убиеш?
Котаракът ми се прозя и започна да се мие. Аз се намръщих. Нямах време за това.
– Магьосник – каза Брут, когато започнах да се обръщам.
Погледнах назад.
– Имаш предвид Белoус? Новият ти собственик?
В отговор получих язвителен поглед. Явно Брут не вярваше, че някой го притежава. В това, разбира се, беше абсолютно прав.
– Риба.
Вдигнах безпомощно ръце. Предполага се, че разбирам какво означава това?
Брут облиза устните си. Като се има предвид, че не използваше обичайния си рефрен, за да поиска храна, изведнъж разбрах.
– О. Той ти дава риба.
– Добра риба. – Мустаците му потрепериха. – Давай риба.
Погледнах го с раздразнение.
– Изглеждам ли така, сякаш нося със себе си вързоп скумрия? – Някои познати са… – От теб се очаква да ми помагаш в магическите ми търсения, а не да се изнасяш при първата възможност за луксозно ястие.
Ако Брут можеше да свие рамене, вероятно щеше да го направи.
– Магически човек няма магия.
Да, вероятно не бях изненадана от това. Все пак исках да проверя още веднъж.
– Сигурен ли си? Поне ако Белoус не притежаваше истински магически способности, можеше да бъде заличен от списъка на заподозрените некроманти. Това означаваше, че остават само около сто хиляди души за разследване, ако включа всички в града, всички отдалечени села и актьорите и екипа, участващи в „Омагьосване“. Така, както се развиваха нещата в момента, трябваше да се възползвам от всеки успех.
Брут подсмръкна, сякаш не благоволи да отговори. За него беше нормално да повтаря едни и същи неща отново и отново без нужда, но когато го помолих да го направи за мен, той взе, че млъкна. Противоречива котка.
– Лош човек.
Замръзнах.
– Тревър Белоус е лош човек?
Брут отново се прозя. После извърна глава надясно. В дърветата се чу шумолене. Зомбито. Трябваше да се е върнало. Преглътнах тежко и хвърлих предупредителен поглед към котката си.
– Връщай се – предупредих аз. – Това може да е лошо.
Чу се ново шумолене и се появи Уинтър. Издишах шумно от облекчение. Той се вгледа в мен.
– Какво става? Изглеждаш бяла като лист.
Отворих уста, за да отговоря, но Брут влезе пръв.
– Лош човек – каза той.
За миг Уинтър изглеждаше наранен.
– Аз?
Брут въздъхна и се изправи, отдалечавайки се с яростно размахваща се във въздуха опашка, сякаш не можеше да понесе да бъде близо до някой от нас.
– Мисля, че е имал предвид Белоус – казах аз.
Устата на Уинтър се сплеска в мрачна линия.
– Тогава е прав. Тревър Белоус е наистина много лош човек. – Той ме погледна с поглед, изпълнен със разбиране, който не можех да разтълкувам, после бръкна в сакото си и извади малък манилски плик. – Ето – каза той.
Изражението на лицето му и тона на гласа му ме накараха да взема предложения плик със значителен страх. Уинтър пъхна ръце в джобовете си и погледна настрани, докато аз измъквах съдържанието и го разглеждах. Представляваше поредица от лъскави снимки, очевидно направени последователно.
Прелиствах ги със странното усещане, че последните останки от детството ми са разрушени с един замах. Не успях да ги прегледам всичките. Като видях първите няколко, на които Белинда Батънапъл е в компрометиращи пози, включващи голота и различни предмети, включително въжета, превръзки за очи и зловещ розов кълбовиден газ, бях видяла достатъчно.
Издишах.
– Е.
Върховете на ушите на Уинтър бяха зачервени. Той очевидно се смущаваше. Той се изкашля неловко.
– Не го взех, но имаше и плик, натъпкан с пари, и една бележка.
– Какво пишеше в нея?
Той въздъхна.
– Имаш това, което си искал.
Погълнах това.
– Значи смяташ, че Тревър Белоус е изнудвал Белинда?
– Със сигурност изглежда така.
– Мислиш ли, че той е направил снимките? Или е стигнал до тях по друг начин?
– Не знам. Но трябва да поговорим с Белоус в най-кратки срокове.
Поклатих глава, колкото от ужас, толкова и в опит да изтласкам образите на Белинда от съзнанието си.
– Това е ужасно – казах аз – а той явно е гадняр. Но това не означава, че той има нещо общо с труповете, които се надигат от земята. Трябва да предадеш това на полицията и да ги оставиш да се заемат с него. Това не е от нашата компетентност.
Уинтър се намръщи.
– Странно е, когато ти си тази, която предлага да правим нещата по правилата. За съжаление, попаднах на тях по време на незаконно претърсване. Полицията е с вързани ръце. Освен ако самата Белинда не подаде жалба, те не могат да действат.
Върнах се назад и си спомних за всички случаи, когато бях виждала Белинда и Белоус заедно. Не съм забелязала нищо, което да подсказва, че тя го презира или че се страхува от него. В интерес на истината, през повечето време той изглежда напълно под нейното внимание. Тя е звездата, а той е просто наемник.
– Това е изнудване, Айви.
Прехапах устните си.
– Да – казах тихо. – Знам.
Поех си дъх и му разказах за неуспешните си опити да открадна флакона на Белинда точно под носа ѝ – буквално – последвано от това, което ми се стори, че съм видяла в гората. При споменаването на друго зомби-подобно същество Уинтър се стъписа.
– Сигурна ли си?
Вдигнах безпомощно рамене.
– Като се има предвид неотдавнашния ми халюцинационен епизод, как мога да бъда? Не бях сама и никой друг не забеляза нищо. Все още има охрана навсякъде. Въпреки че тази зона е по-голяма от основната площадка, така че те са разпределени по-нарядко, човек би си помислил, че някой от тях щеше да види нещо, ако имаше какво да се види. – Отметнах косата си назад. – Но пък Гарет беше успял да се промъкне, без да бъде забелязан и без особени затруднения.
Уинтър потърка брадичката си и изрови телефона си.
– Това е Уинтър – изръмжа той, когато някой отговори. – Трябва да провериш гробището. Разбери дали има други гробове, които да са били нарушени. Всички, които не са на гробището, трябва да стигнат до сегашното място, където се снима „Омагьосване“. Имало е още едно възможно наблюдение. Ако там има друго неодушевено тяло, трябва да го намерим. – Настъпи пауза. – Не ми пука. Това е приоритет. Той закачи слушалката.
– Имаш не толкова очарователен маниер на говорене по телефона – казах аз.
Уинтър извъртя очи.
– Искаш ли да им се обадиш отново и да ги попиташ за времето? Да разбереш
дали се чувстват комфортно и дали спят достатъчно?
Усмихнах се.
– Не, добре съм. Това не беше критика. По-скоро като наблюдение.
– Ами тези вещици, натоварени да разследват града, биха могли да се възползват от малко критика – изпъшка той. – Изглежда, че прекарват повече време в кръчмата, отколкото да вършат някаква работа. Очевидно най-многото, което са открили, е, че преди няколкостотин години в района се е преместило семейство с много силни магически сили. Това вече го знаехме. Докато не успеят да открият нещо, което не е древна история, присъствието им не е нищо повече от загуба на време.
Потупах го по ръката.
– Хей, хей. Ако трябва да сме честни, ние също не сме открили много, а сме тук от няколко дни. Имаме достъп до всичко на снимачната площадка и все още се лутаме.
Уинтър се намръщи.
– Добре – каза той. – Да спрем да се лутаме и да започнем да плуваме. Вместо да се сблъскваме с Белоус, нека отидем и да поговорим с Белинда. Ще разберем какво, по дяволите, е това нещо на врата ѝ и едновременно с това ще я попитаме какво е замислил Белоус.
– Мислиш ли, че е по-вероятно да бъде честна, ако се опитваме да ѝ помогнем, а не да я обвиним?
Уинтър вдигна рамо в полушеговит отговор.
– Ако има друго зомби, тогава нямаме голям избор. Ако то достигне до населено място, ще има касапница.
– Може би си бил прав и е трябвало да се сблъскаме с нея по-рано.
– Не. Колкото повече доказателства имаме, толкова по-добре. Ако отрече всичко, ще знае, че я подозираме, и няма да имаме причина да я задържаме. По този начин имаме друг ъгъл. – Той въздъхна. – Дори и да не ми се иска да го използвам.
Знаех точно какво има предвид. Белинда беше жертва на Белоус, независимо как се гледаше на това. Но ако некроманта отново правеше магии, трябваше да действаме. Беше се стигнало дотам, че трябваше да изключим или да вкараме завинаги Белинда Батънапъл, преди да бъдат убити още хора.
Погледнах надолу към снимките. На всяка от тях тя носеше флакона. Може и да нямаше нито една дреха, но явно не смяташе да се откаже от огърлицата си, която рисуваше смъртта, дори и заради това.
Започнахме отново да вървим обратно. Преди да стигнем до края на дърветата, се обърнах към Уинтър.
– Има едно хубаво нещо, което може да излезе от всичко това – казах аз.
Той се намръщи.
– Какво е това?
Не се усмихнах.
– Сега вече и ти ги наричаш зомбита.
Уинтър не спореше.

***

В един идеален свят можехме да тръгнем направо към Белинда и да я отведем на разпит. Вместо това имаше малкия въпрос за гласуването. Поне двете с Белинда щяхме да сме на едно и също място, така че тя не можеше да се скрие и да ни избегне. Веднага щом приключи тази последна част от снимките, двамата с Уинтър щяхме да се погрижим да я оставим сама и на тихо място.
Гледах я, докато Армстронг лаеше заповеди, включващи технически неща, които нямах надежда да разбера. Тя не приличаше на зъл некромант – но не изглеждаше и притеснена или разстроена като жертва на изнудване. Това беше жена, която е прекарала целия си живот пред камерите. Можех да кажа на Бари, че повечето хора не са добри лъжци, но прецених, че някой като Белинда го умее. И може би да наречем това, което правеше, лъжа, беше малко несправедливо. Тя представяше образа си на своята обожаваща я публика – това беше част от работата ѝ.
Присъединих се към останалите участници. Лу ме погледна въпросително.
– Къде си била?
– Прочиствах си главата – казах безгрижно.
Тя ми се намръщи. Да, аз също не бях добър лъжец.
Армстронг се приближи и ни огледа критично. Посочи Рейчъл отзад, а някой се стрелна и оправи косата ѝ. После се намръщи на Майк, който набързо разкопча две от копчетата на ризата си, за да разкрие окосмяването на гърдите си. Едва когато беше напълно доволен от външния вид на всички, Армстронг заговори.
– Това е жизненоважен момент! Това е първият ви шанс да кажете какво наистина мислите за вашите колеги. Не е момента да бъдете срамежливи или затворени в себе си. Не е момента да си прехапвате езика. Очакваме от вас да кажете точно това, което мислите. Разбрахте ли го? – Чу се неясно мърморене на съгласие. – Казах – изръмжа той – разбрахте ли това?
– Да. – Послушно поклатихме глави.
Армстронг не изглеждаше успокоен.
– Това е най-великото шоу по телевизията – каза той, а мрачното му изражение беше в пълно противоречие с думите му. Вие сте невероятни късметлии, че сте тук. Не го пропилявайте! Съжалявайте само за това, което правите, а не за това, което не правите!
Започвах да разбирам защо е бил избран за нов директор на „Омагьосване“. При всичките му дрънканици и непостоянни промени в настроението, той притежаваше голяма харизма. Ако не беше една синеока вещица, която да стоеше на повече от милион мили оттук, може би дори щях да се изкуша.
Колкото по-мътно ставаше разследването, толкова по-ясни ставаха чувствата ми към някогашния ми партньор. Хвърлих на Уинтър страничен поглед към мястото, където той стоеше до Маза и Лунния лъч. Гледаше ме с притворено изражение, но когато му помахах, той ми отвърна с малка усмивка. Пеперуди се завъртяха в корема ми. Дори перспективата да участвам в гласуването за Омагьосването не можеше да надмине това, което Рафаел Уинтър направи с емоциите ми.
Бяхме преброени, след което ни насочиха навън. Един по един се запътихме към поляната, където бяха поставени полукръг от котли. Имената ни бяха изписани на близката страна. Заех позиция зад моето и се вгледах в съдържанието му. Беше лепкава неонова утайка, предназначена да се вижда на камерата. Усмихнах се. Това винаги е била любимата ми част от шоуто.
Белинда се разхождаше по пътеката, а фенерите оживяваха, когато минаваше покрай тях. Отново не магията осигуряваше силата им, а основната технология. Винаги съм подозирала това, това, че подозренията ми се потвърдиха сега, когато не гледах всичко през телевизионен екран, беше доста разочароващо.
– Добре дошли – каза Белинда. – Това е първото гласуване в тази серия и знаем, че ще бъде вълнуващо. Всичките дванадесет участници имаха възможност да се запознаят със силните и слабите си страни. Някои отношения ще се пречупят под напрежението на събитията тази вечер, докато други ще се развият и ще разцъфнат в приятелства за цял живот. Омагьосването не е свързано само с магията, която ни заобикаля. Става дума за магията вътре в нас.
При други обстоятелства щях да повърна в устата си. Вместо това подскачах на пръстите на краката си от удоволствие. Само за следващите пет минути бях готова да загърбя всички притеснения и страхове, които имах относно немъртвите и неприятелите. Омагьосването си заслужаваше.
– Всеки от вас – каза Белинда, обръщайки се към нас – има котел пред себе си. Засега котлите ви са в безопасност, но ако бъдете изключени, те ще се преобърнат и магията в тях ще престане да съществува. Имената ви ще бъдат изтеглени на случаен принцип. Посочете ясно кой искате да бъде изключен и какви са причините за това.
Тук наистина се случи магията. В зависимост от това кога ще бъде изтеглено името на даден участник, можеше да се промени хода на цялата игра. Виждала съм епизоди, в които всичко е било на косъм, а за различните хора са били подадени равни гласове. Виждала съм и епизоди, в които първия глас решаваше коя ще бъде нещастната жертва. Докато Армстронг насочваше камерите към обширен кадър на целия район, аз изпуках кокалчетата на пръстите си в подготовка.
Белинда бръкна в кадифената си чанта с шнурче и извади едно листче хартия. Първият участник, който гласува, е Хариет.
Поне три камери се насочиха към нея. Останалите се фокусираха върху останалите, готови да уловят изражението на първата нещастна мишена.
Хариет си пое дълбоко дъх.
– Много мислих за това – каза тя, а гласът ѝ леко се разтрепери. – Сблъсквала съм се с Айви и тя е направила няколко неща, които не одобрявам. – Щях да се опитам да изглеждам разкаяна, но играех ролята на зъл състезател. Завъртях очи, цъкнах с език и скръстих ръце, сякаш тя се държеше напълно нелепо. – Въпреки това – продължи Хариет – осъзнах, че тя не е лош човек. Тя все още може да види грешките в постъпките си и аз съм щастлива да ѝ помогна да го направи.
Повдигнах вежди. Хариет се изживяваше като някаква светица. Това не би трябвало да ме дразни, тя играеше роля, както и аз, но все пак ме подразни.
– Човекът, когото бих искала да изключим – каза тя, докато всички останали затаиха дъх – е…
Хариет така и не успя да довърши. Отнякъде вляво се чу силен вик. Армстронг скочи на крака с яростно изражение на лицето.
– Кой, по дяволите, е това? – Изкрещя той. – Кой прекъсва гласуването ни?
Чуха се още викове. Аз скочих пред казана си, а Уинтър започна да спринтира към звука. Още преди да стигне до дърветата, от тях изскочи кошмарно същество, което се блъсна в него и го повали на земята.
Ако съм си мислела, че чудовищния човек, който ни беше нападнал на хълма, е бил ужасен, значи съм била наивна. Разрошената коса ми подсказа, че това е същото същество, което ми се струваше, че съм видяла в дърветата по време на предизвикателството. Сега можех да видя и лицето му, почувствах се зле. Очевидно беше стигнал много по-напред в процеса на разлагане от предишното зомби. По костите му едва ли се крепяха парченца плът, всъщност половината от черепа му беше чиста кост. Другата половина се гърчеше от червеи. От очната му ямка се подаваше един-единствен червей.
Преглътнах ужаса си, нададох вик и вдигнах ръце. Щях да изпратя това проклето нещо обратно в кралството, където му беше мястото.
Писъци раздираха въздуха и хората се разпръснаха във всички посоки. Удържах позицията си и размахах пръсти, като усуках десния си показалец във формата на осмица и използвах малкия си пръст за по-голям удар. Независимо дали зомбито усети какво правя, или не, то се завъртя и се насочи към мен. Това беше добре. Трябваха ми само още две секунди. Завъртях китката си – тогава нещо се блъсна в мен, събори ме и прекъсна руната.
За един ужасяващ миг си помислих, че има повече от една немъртва гад. После ръцете на Майк ме обгърнаха, притискайки ме на място.
– Не се притеснявай, Айви. Аз ще те спася.
Проклетият глупак. Извих се под него в напразен опит да се освободя, докато охранителите се втурнаха от всички страни. Някои носеха електрошокови палки, но се съмнявах, че ще помогнат. Все пак това беше труп, електричеството щеше да увеличи силата и скоростта му, а не да ги намали.
– Пусни ме! – Изкрещях.
Майк ме погледна с объркано изражение. Завъртях се, така че да съм по гръб, и изпънах ръце нагоре, за да го отблъсна, като същевременно завъртях глава, за да видя къде е зомбито. Защо то още не беше върху нас? Със скоростта, с която се движеше…
Изтръпнах от ужас. С намесата на Майк то бе изоставило спринта си към мен, за да се съсредоточи върху другия човек, който стоеше сам. Замръзнала от шок и сякаш неспособна дори да изкрещи, Белинда успя да мигне само веднъж и да вдигне ръце. След това нещото беше върху нея.
Кръвта се разпръсна във всички посоки, издигна се във въздуха и се разпръсна на твърдата земя, докато нещото захапа със зъби врата на Белинда и разкъса плътта ѝ с нокти. Нокти, помислих си тъпо. Не нокти. Това е било човешко същество.
– О, Боже мой. – Цялото тяло на Майк трепереше. Той ме погледна с широко отворени очи, изпълнени с ужас, след което скочи и се отдалечи, докато накрая от всички посоки се появиха потоци от вещици с червени дрехи.
Работейки като едно цяло, вещиците от Ордена вдигнаха ръце и произнесоха комбинирана руна. Зомбито беше отхвърлено назад от Белинда, а кръвта ѝ обагри всеки сантиметър от тялото и чертите му. Без да има какво да я поддържа повече, Белинда се срина. Лунният лъч се хвърли към нея.
Зомбито, което се бореше с невидимите магически сили, които се хвърляха върху него, забеляза Лунния лъч и се насочи към него. Магията на вещиците отново го отблъсна назад.
– Трябва да спрете движението му! – Изкрещях. – Направете лед и хванете краката му в капан!
Нямах представа дали ме чуха, или не. Вече се заизкачвах към Лунния лъч. Той падна до Белинда, а пръстите му се притискаха към зачервената кожа на шията ѝ. Кръвта просто продължаваше да се стича.
Съсредоточавайки се върху непосредствената опасност, аз отново размахах ръце към зомбито. То изстена, когато отзад го удари поредният залп от магия. Коленете му се поддадоха, ставите издадоха звучен пукот – но не беше свършило. Използвайки само ръцете си, то се задвижи напред, безсмислено правейки каквото може, за да се върне към храната си.
Без Уинтър до себе си не можех да черпя вода и да правя лед толкова бързо, колкото бяхме успели по време на предишната ни среща с немъртвия. Огънят щеше да е най-бърз – и най-рисков. Вдъхвайки колкото се може повече кислород в дробовете си, изхвърлих двуръчна огнена руна. За миг зомбито се запали, а остатъците от дрехите му пламнаха. Докато острия аромат на овъглена плът и горяща коса изпълваше въздуха, аз се затичах право към него. Бях ниска и неподготвена, но ако го хвана на точното място, това можеше да се получи.
Използвайки цялата инерция, която успях да събера, го блъснах в рамото, като го принудих да се отклони от пътя си към Лунния лъч и майка му. След това последва незабавна руна на вятъра, която го сплеска напълно на земята и го задържа там. Поне така беше, докато магията не се удари в моето тяло, както и в това на зомбито. Болката ме прониза и имах чувството, че самите ми кости се чупят. Чух задушения вик на Уинтър, след което коленете ми се подкосиха.
Червените вещици напреднаха, като най-накрая настигнаха зомбито и добавиха още пламъци към огъня ми, като същевременно се увериха, че то не се движи към никого другиго и огъня е локализиран. Паднах докрай, като използвах последните си сили, за да се претърколя, като същевременно пазех тялото си от горещината. Това беше почти всичко, което успях да направя. Болката беше непоносима.
Кашлях и се задушавах, като се взирах в Лунния лъч и Белинда. Зрението ми се размъти, или щях да повърна, или да припадна. Може би и двете. За един странен миг ми се стори, че виждам как Таркуин спринтира към тях и се хвърля надолу, хваща нещо и го разбива под петата си. След това Уинтър беше върху мен, прибирайки ме в прегръдките си, когато съзнанието ми най-накрая отстъпи място на благословеното освобождаване.

Назад към част 17

Глава 5

Наазир долови аромата на Андромеда на вятъра, докато излизаше навън, и се канеше да го последва, когато видя, че недалеч от него бясно лети малко тяло. Намръщен, защото знаеше, че младежа е твърде малък, за да става толкова рано, и защото усещаше острия хап на страха, той изтича след детето и се хвърли нагоре, за да хване в хватката си един малък глезен.
Сам извика, когато Наазир го повлече надолу, но после се хвърли с ръце около врата на Наазир, лъскавите му черни къдрици се разпиляха, а кафявите му крила с черни връхчета се спуснаха върху ръката на Наазир.
– Наазир, Наазир, те взеха Андромеда!
Наазир остана неподвижен.
– Кой я взе? – Попита той момчето.
Сам се опита да изтръгне думите от гърдите си.
– Един ангел със сиви и червени крила – каза той на един дъх. – Мислех, че това е игра, но ангела и приятелите му увиха Андромеда в мрежа и я отнесоха!
Наазир се движеше с висока скорост към дома на Сам, дори докато слушаше момчето.
– Накъде тръгнаха? – Само един ангел имаше крила от червеникаво-сиво и този ангел беше съюзник на Леуан.
Сам посочи, кафявите му очи бяха огромни.
– Можех да ги видя, въпреки че те отидоха чак на дъното, където аз не мога да отида. Обещавам, че ги видях.
– Вярвам ти. – Посоката, поета от вражеския ескадрон, не водеше към крепостта на Леуан „Убежището“. Тя водеше изобщо извън Убежището.
Разгорещен от нуждата да ловува, да следи, Наазир изтича през отворената врата на дома на Сам. Майката на съвсем малкото момче беше в кухнята и устата ѝ се отвори, когато видя малкия товар на Наазир.
– Самеон! Мислех, че си още в леглото.
Сам се хвърли в прегръдките на майка си.
– Щях да седя на скалата и да гледам ескадрона на Гален, но после видях как лошите ангели превземат Андромеда. Бяха лоши към нея, мамо.
Като прегърна треперещия си син и разтриваше гърба му, майката на Сам срещна очите на Наазир, чийто собствен поглед бе потъмнял от тревога.
– Аз ще я намеря. – С това обещание Наазир се втурна навън и проследи миризмата на Андромеда до една точка на скалата, където тя изчезна безследно. Тя или беше отлетяла в опит да избегне Си и ескадрилата му, или беше изтласкана.
Няколко крачки вляво и той потвърди, че това е бил Си, когото малкия Сам е видял. Ароматът на генерала беше познат на Наазир след годините, които Наазир беше прекарал в Убежището. Ароматът на Си също изчезна безследно.
Съзнавайки, че се надпреварва с времето, Наазир изтича до оръжейната арена, където Гален подготвяше ескадрилата си за ранно сутрешно учение. След като чу доклада на Наазир, оръжейния командир веднага вдигна мъжете и жените си във въздуха, като се насочи по посочената от Сам траектория на полета.
Наазир не спря. Той се насочи към територията на убежището на Астаад и бързо откри Дахариел. Това, че жестокия, опасен ангел бе научил Андромеда да се бие, без да поставя каквито и да било изисквания към нея, говореше за по-дълбока емоционална връзка, отколкото Андромеда осъзнаваше.
Дахариел не беше известен с добротата си.
Погледът на другия мъж блесна с лед, когато чу доклада на Наазир.
– Ще взема моя ескадрон, за да се присъединя към този на Гален – каза той, а тона му беше също толкова студен. – Сигурен ли си, че Самеон е видял това, което смята, че е видял? Той е само дете.
– Да. – Сам не лъжеше и беше умен. – Ще претърся Убежището, в случай че Си се е удвоил и я е скрил тук.
Рязко кимна и Дахариел се издигна на мощни криле, орнаментирани като тези на орел, в нюанси на кафяво и черно. Възможно беше въздушното преследване да настигне Си и хората му – ако Илиум беше тук, това щеше да е сигурно. Но синьокрилия ангел беше в Ню Йорк и скоростта му не беше на разположение. А Си имаше преднина. Единственото, което трябваше да направи, за да избегне откриването, беше да избере нетипичен маршрут или да се установи на скрито място до настъпването на нощта.
Стиснал зъби, Наазир се промъкна на територията на убежището на Леуан. От Андромеда нямаше и следа. Нямаше и следа от нея в териториите на убежищата на другите архангели. Ароматът ѝ беше най-свеж на върха на скалата, но дори и той беше избледнял, когато той приключи интензивното си търсене на земята.
Ескадрилите на Гален и Дахариел се завърнаха едва след като слънцето залезе и звездите пламнаха.
Те не разполагаха с Андромеда.
Наазир знаеше, че до този момент тя трябва да е на половината път към Китай. За да я открие, щеше да трябва да проникне в леговището на кошмара.

Назад към част 5

ХЕНРИ

Сара има малка луничка на сантиметър под пъпа си. Има две от вътрешната страна на лакътя си и малко точково съзвездие по лявата лопатка. Тънък, безцветен белег проследява дясната ѝ подбедрица, дълъг колкото показалеца ми, а друг бележи външната страна на лявото ѝ бедро, под ханша. Отбелязвам всеки белег, всяко съвършено несъвършенство, докато се крием в стаята си и аз изследвам всеки сантиметър от кожата ѝ. Часове по-късно няма място, което да не съм целунал или облизал, или да не съм погъделичкал и погалил.
Сега тя лежи по гръб, със спуснати мигли, гледайки ме с тъмни, съблазнителни очи, които карат члена ми да пулсира. Отново.
Но… още не… устата ми се забавлява прекалено много. Притискам зъбите си към нежната плът на бедрото ѝ и краката на Сара се разтварят по-широко, сами по себе си. Целувам меките ѝ, пълни външни устни и на гърдите ѝ се появява розов цвят, който се разпространява под кожата ѝ, чак до върховете на пръстите ѝ.
Бях прав… тя наистина се изчервява навсякъде.
Прокарвам пръста си по горещата ѝ цепка и после през влажните ѝ кафяви къдрици до клитора ѝ, търкайки хлъзгави, твърди кръгове.
– Толкова си мокра. – Удивлявам се.
А тя се скрива зад ръцете си и промълвява:
– Знам.
Дърпам китките ѝ и очите ѝ се стрелкат към мен.
– Никога, ама никога не се срамувай от това. Това е красиво. – Плъзгам върха на езика си нагоре-надолу през влажността ѝ. – Не се ли чувстваш прекрасно? Обичам го. Това означава, че мога да продължа да те чукам, скъпа, с часове и часове. … колкото дълго искам.
Сладката ѝ сърцевина става още по-влажна и аз се смея дълбоко в гърдите си.
– Определено ти харесват тези думи, нали?

***

Вкарвам я под душа. Косата ѝ е по-дълга, по-тъмна, когато е мокра, а парата от водата запраща плътта на Сара с росен, сияен блясък. Вдигам я на ръце, притискам гърба ѝ към студените плочки и помпам в нея с равномерни, отмерени движения. Въртя бедрата си, търкайки се напред-назад по нейния втвърдяващ се, нуждаещ се малък клитор.
Сара прокарва пръсти по челюстта ми, взирайки се в очите ми, а гърдите ѝ подскачат при всеки тласък. Тя очертава устните ми с палеца си, а аз гриза и смуча върха на пръста ѝ.
– Обичам те, Хенри – казва тя нежно, но ясно. – Аз просто… Просто те обичам.
Думите карат коленете ми да се превърнат в топло желе и въпреки че тонът ѝ не изисква отговор, аз ѝ го давам.
– И аз те обичам.
Тогава по гръбначния ми стълб преминава горещ натиск, който се събира ниско в стомаха ми. Оргазмът на Сара я завладява безшумно – просто издишване с отворена уста, стискане на мускулите ѝ, което ме води до собственото ми освобождаване. Натискам се в нея за последен път, бузата ѝ е долепена до гърлото ми, а моята е притисната над главата ѝ към капещите плочки на душа.

***

В крайна сметка трябва да ядем, а аз не искам да притеснявам персонала с молби или да се виждам с някого. Така че посред нощ Сара се вмъква в халата си, а аз обличам само панталона си за сън, промъкваме се до кухнята и търсим храна. След това занасяме плячката си – вода, бутилка вино, блокче сирене, филия пресен хляб и пакет бисквити „Кук“ – обратно в стаята и си правим пикник на леглото.
Виното ни прави сънливи. Тя ме храни с пръсти, а аз облизвам трохите, които падат в скута ѝ. И ние говорим тихо за дребни неща – рождени дни и любими цветове – малки парченца информация, които, макар и почти незначителни поотделно, заедно съставляват голяма част от човека.
Не спим пълноценно, а крадем бързи дрямки между енергичните кръгове на любовта. Облягам глава на гърдите на Сара, докато тя пее тихи, неприлични стари балади и прокарва пръсти през влажните кичури на косата ми. Не мога да се наситя на гласа ѝ, а тя е малко обсебена от косата ми. Друг път тя се обляга на мен, изцедена и припаднала, и единствените звуци в стаята са синхронизираното ни дишане и съгласуваното туптене на сърцата ни.

***

Слънцето изгрява и залязва зад прозореца, но никой от нас не го забелязва. И не съм единствения, който се забавлява да изследва плътта.
Точно след като усетих пулса на оргазма на Сара около пръстите си и облизах сладкия ѝ мед от тях за трети път, аз съм по гръб, а Сара е долу между разтворените ми колене и използва устата си по приказен начин.
С носа си тя попива нежната кожа на дебелия ми член.
– Толкова е мек – мърка Сара, а дъхът ѝ е горещ срещу мен. – Как може да е толкова мек и твърд в същото време? – Тя го облизва нагоре-надолу, като се запознава добре с него и се наслаждава на процеса.
Захапва кожата на бедрото ми, което ме кара да потрепвам. Сара подухва космите в долната част на корема ми, което ме кара да се смея. Тя обгръща с устни главичката на члена ми, смуче с уста и търка с език, докато в мозъка ми не остане нищо.
Тя е изсмукала направо всяка мисъл.
После чаршафите зашумяват, когато тя се спуска надолу, и аз усещам как плоският ѝ език, мокър и горещ, се плъзга нагоре-надолу по шева на торбичката ми – и е толкова шибано хубаво, че сърцето ми почти се откъсва от тялото.
– Сара – стена. – Ела тук.
Тя поклаща глава, а лъскавата ѝ тъмна коса се поклаща.
– Аз се забавлявам там, където съм.
И тогава тя отваря тази красива уста и я използва, за да лавира и смуче топките ми.
– Господи, майната му. – Стенанията ми се изтръгват от удоволствие.
Думите ми я окуражават и докато устата ѝ остава заета, ръката ѝ плътно се увива около вала ми, сякаш знае, че ми харесва, и ме гали с дълги, твърди движения. Когато проклинам отново, Сара стене и аз усещам вибрацията до шибаната си душа.
И тогава се пречупвам, когато решавам, че не мога да издържа и секунда да не съм в нея.
Сядам, хващам Сара под мишниците и я придърпвам към себе си. Поставям ръката си в косата ѝ, увивам кичурите плътно около пръстите си, стискам с юмрук, а дланите на Сара се разстилат срещу лицето ми, пръстите се вкопчват – всеки от нас държи другия доброволно в плен. Докато устите ни се поглъщат взаимно, зъбите щракат, езиците се въртят и бодат.
Това е грубо – най-грубото, което съм си позволявал да правя с нея, а тя издава стонове на удоволствие.
После я хващам за бедрата, повличам я точно върху члена си и се впускам в нея, твърдо и пълноценно. И двамата стенем и това е шибано красиво. Но забелязвам, когато веждите ѝ се свиват и очите ѝ се присвиват в малка, бърза гримаса.
С едната си ръка на тила на Сара, а с другата на гръбнака ѝ, я успокоявам, като я карам да срещне очите ми.
– Боли ли те?
Тя се усмихва и свива рамене. Толкова е красива, по дяволите.
– Само малко.
Преглъщам тежко и прекарвам дланта си нагоре по гръдния и кош, до гърдите ѝ.
– Можем да спрем, Сара. Има и други неща, които можем да направим… Не искам да те наранявам.
– Не боли, наистина не боли.
Спускам глава, облизвам стегнатото зърно на гърдата ѝ и го доближавам до устата си, за да го смуча.
– Не съвсем? – Казвам с устни около нея, захапвайки я точно така. – Какво означава това?
Брадата на Сара се повдига за миг, шията ѝ се извива и ми дава повече от циците си. Но след това тя обръща посоката, отдръпва гърдата си с мокро пукане и спуска устата си към чувствителната кожа, където рамото ми се среща с врата.
И тогава ме захапва. Наистина ме захапа. Не разкъсва кожата, но определено оставя синина.
– Боли ли? – Пита тя, толкова мило. После го прави отново.
Изсъсквам и пръстите ми се вкопчват в бедрата ѝ.
– Да.
Тя целува убождането и облизва следите от зъбите си.
– Искаш ли да спра?
Този път тя смуче, докато хапе, а пенисът ми трепери в нея.
– Не – задъхвам се.
Сара вдига глава и целува устните ми.
– Ето какво означава „не съвсем“. Че боли само загатнато, но се чувствам толкова добре, че няма значение. Искам още.
И тя е толкова гореща, влажна и плътно около мен, че очите ми се затварят. Тя обвива ръце около врата ми, докато аз я хващам за бедрата и я водя напред и назад, бавно, движейки я нагоре-надолу по члена ми, преди да прокарам ръце по бедрата ѝ и да ѝ позволя да поеме контрола.
– Не искам… – хленчи тя срещу ухото ми. – Не знам как.
– Няма как, любов. Движи се, както ти е приятно. Както искаш.
Тя затваря очи и прехапва устните си. След това завърта дупето си, изпробвайки усещането за него. И, Господи, тя се учи бързо. Брадичката ѝ се потапя и гръбнака ѝ се извива:
– О… о, това е… ти си толкова дълбоко по този начин, Хенри.
Устните ми се плъзгат по ключицата на Сара.
– Да, толкова дълбоко.
Прокарвам върха на пръста си надолу по гръбначния стълб, после отново нагоре, докато тя ме язди. Дишането ѝ е по-рязко, а бедрата ѝ се движат по-бързо и тя е прекрасна, дива в страстта си – преследва върха и за двама ни.
Тазът на Сара губи ритъма си, трепери и подскача, бедрата ѝ треперят там, където коленете ѝ се вкопчват в леглото.
Засмуквам ушната ѝ мида, жадувайки за звука на гласа ѝ.
– Ще свършиш ли, сладурче? Да ела силно за мен? Навсякъде?
От гърлото ѝ се изтръгва висока глътка въздух.
– Кажи го – изричам грубо. – Кажи го сега.
Ръцете на Сара се стягат около рамото ми и гласът ѝ се изтръгва от устата ѝ.
– Идвам… о, о… Идвам.
Прокарвам пръст по гърба ѝ, като го опирам в горната част на цепнатината на дупето ѝ. После натискам надолу и мускулите на Сара се стягат навсякъде от новото усещане. И тогава тя полита, свършва, спазмирайки се с тесен вик около мен, изтръгвайки дълбок, разтърсващ душата оргазъм от мен, заедно с нея.
Пулсирам в нея, отново и отново, сякаш никога няма да спре.
Но когато това се случи, ние сме две потни, лепкави, мръсни, целуващи се, смеещи се… любящи се неща – всички увити около и вътре един в друг. Отмятам влажната коса на Сара назад от лицето ѝ, поглеждам я в очите и със слаб глас казвам единствената подходяща дума.
– Алелуя.

Назад към част 43

Глава 4

През следващите няколко дни, къщата ми се превърна във военна зона .
Ди и аз спорехме непрекъснато за съседското момиче и думите ми бяха само загуба на време от моя страна, защото в крайна сметка тя направи каквото искаше, независимо колко брутално откровен бях относно рисковете, които криеше приятелството с нея.
Единствената причина, поради която не изгубих нервите си, беше фактът, че Ди щеше да замине в понеделник, за да прекара една седмица в колонията, нещо, което проклетите Старейшини изискваха да правим поне веднъж годишно, за да не забравяме какво сме или от къде идваме, или някакви подобни глупости. Може би след седмица тя щеше да се събуди.
Съмнявах се.
След това в петък, някои от любимите ми проклети ризи – една от тях с надпис Ghost Investigators – бяха изчезнали. Имах силното подозрение, че купчината пепел в кухненската мивка, която открих по-късно същия ден, е това, което е останало от ризите ми.
Проклетата Ди.
Писна ми от ситуацията, отидох до Томпсън и Аш беше повече от готова да помогне да преодолея част от разочарованието си. Но не беше проработило и когато се прибрах вкъщи, в ранните часове на събота сутринта, се озовах да седя на капака на моя SUV, взирайки се в нищото, като компания ми правеха само звездите.
Идеята да бъда с Аш беше празна и скучна и нищо не се случи, дори и едно докосване. Подобни неща с Аш за известно време бяха от типа „вземи или остави“, но не и празни и скучни?
Отпуснах глава и потърках тила си. Можех да отида на още един патрул, но Матю беше там, както и Адам. Никой не беше забелязал арумиан. Все още.
Поне в главата ми беше спокойно в момента и аз започнах да мисля какво, по дяволите, ще правим всички ние. Когато лятото свърши, навлизахме в последната си година и всички ние – Ди, семейство Томпсън – щяхме да се дипломираме следващата пролет. Какво, по дяволите, щяхме да правим след това?
Ди не говореше много за това, поне не и с мен, но имах чувството, че иска да си тръгне. Да отиде в колеж далече от тук и мога да разбера това. Самият аз исках да се махна оттук, но за разлика от тийнейджърите, които споделяха класове с нас, това не беше лесно решение. Трябваше да получим разрешение от МО. Те трябваше да одобрят преместването, а дори и да го направят, ще трябва да намерим някое безопасно място, близо до бета кварц, а не беше като да има голям избор от това.
А Итън изобщо не искаше да си тръгваме. Той дори не беше доволен от това, че живеем извън колонията. Той би бил проблем. Всичко, върху което Старейшините бяха съсредоточени, беше по-младото поколение да се обвързва с луксиани и да се възпроизвежда, да има повече бебета, родени и израснали на Земята, и да, това не влизаше в моите планове.
– По дяволите – промърморих, отпуснах ръката си и вдигнах глава.
В такива спокойни моменти си мислех и за Доусън и тези мисли винаги се връщаха към това как е могъл да изпитва толкова силни чувства към човек, да се е влюбил в такъв, знаейки какъв е рискът. Умът ми не го побира. В безброй безсънни нощи се опитвах да го разбера. В крайна сметка на Доусън му беше пукало за опасността, която представляваше за семейството му, но ако наистина обичаше момичето – Бетани – нямаше ли да стои далеч от нея? Луксианските старейшини или правителството не толерираха смесването на нашите два вида, а го имаше и аспектът Арум.
Дали любовта го беше направила проклет егоист? Не разбираше ли, че ще бъда изгубен, ако нещо му се случи?
Звездите, в които се взирах, нямаха отговори и докато бавно свеждах поглед, открих, че се взирам в прозореца на спалнята на съседната къща, моят нов проблем. Имаше част от мен, която беше приела, че няма да мога да направя нищо, за да спра Ди да се сближи с момичето, но не можех просто да го оставя.
Когато Доусън ме помоли да го оставя, бях направил точно това.
Да, това бяха два различни сценария, но вероятността да приключи по същия начин, беше голяма, така че не можех просто да се откажа. Щях да държа под око това момиче.

В понеделник сутринта се събудих преди Ди и ѝ направих закуска В.Я.Б – вафли, яйца и бекон. Въпреки че ми беше ядосана, не ми харесваше идеята да я няма за една седмица и да ми е сърдита.
И никой, дори сестра ми, не можеше да подмине уменията ми да правя закуска.
Проработи.
Първоначално мисля, че беше подозрителна към намерението ми, гледайки ме предпазливо, но когато не споменах съседското момиче, тя беше усмихната и прегръщаща от този момент нататък. Последвах я навън, носейки багажа ѝ, въпреки че тя можеше да го носи само с кутрето си. Сложих го отзад на нейния Фолксваген. До колонията можеше да се стигне и през гората, но тя щеше да измине няколко мили и да влезе през един от почти невидимите пътища, водещи към нея. Местните хора мислеха, че малкото селце е пълно с луди, които предпочитат да живеят в изолация.
Хората виждаха това, което искаха да видят, никога това, което наистина беше точно пред тях.
– Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? – Попитах.
Усмихната, тя поклати глава, докато заобикаляше колата.
– За пети път ме питаш
-Трети.
– Както и да е. – Засмя се тя. – Знаеш, че ако някой от Старейшините или Итън те видят, няма да се измъкнеш оттам в обозримо бъдеще. Ще се оправя.
Не ми хареса идеята за това, но кимнах.
– Изпрати ми съобщение, когато пристигнеш.
– По-добре да не се опитват да ми вземат мобилния телефон, както направиха последния път. Този път ще ги отрежа. – Ди се обърна към мен и се усмихна, преди да се качи зад волана. – Можеш ли да ми направиш една услуга, докато ме няма?
– Хмм?
Изражението ѝ стана сериозно.
– Опитай се да поговориш с Кейти, ако я видиш.
Извих вежди.
– Всъщност, какво ще кажеш да се постараеш да се срещнеш с нея, без да се държиш като глупак, за да не съсипеш шансовете ми да имам един нормален приятел, който не е длъжен да ме харесва, защото двамата с теб сме скапани извънземни. Наистина я харесвам и би било чудесно, ако приятелката ми не мрази брат ми – продължи тя и не бях сигурен как да се почувствам заради факта, че онова момиче ме мрази.
Разбира се, нали това беше целта, да бъда тъпак за нея.
– Можеш ли да направиш това за мен? – Тя отвори шофьорската врата. – Бъди мил с нея. Моля те!
Погледът ѝ беше толкова сериозен, че преди да се усетя, кимнах.
– Наистина ли? – настоя тя.
Въздъхнах и гледайки настрани, се съгласих.
– Да. Разбира се.
Усмивка се появи на лицето ѝ, онази усмивка, която караше всеки човек в училище да се спъва, и ето ме аз, брат ѝ, който най-вероятно я лъжех.
Но лъжите… те проработиха.
Гледах я как тръгва и след това влязох вътре и се качих горе да си взема душ. Преоблякох в чифт дънки и риза, след това прибрах разхвърляните из къщата дрехи, което си беше направо чудо за мен.
Да бъда добър с нея.
Поклатих глава, докато се приближавах до моя надежден прозорец за наблюдаване и дръпнах завесата, чудейки се дали…
– Какво, по дяволите?
Присвивайки очи, гледах съседското момиче да подскача нагоре-надолу, опитвайки се да достигне покрива на колата си с гъба без абсолютно никакъв успех. Бавна усмивка разтегли устните ми.
Тя изглеждаше абсолютно нелепо.
Преди дори да разбера какво правя, се обърнах и излязох през задната врата, шмугвайки се тихо между къщите. Стигнах пред къщата точно навреме, за да я видя как се навежда, за да вземе гъбата, която беше изпуснала.
Спрях по средата, напълно възхитен от гледката, която ми се предлагаше. Извънземно…човешко… Изглежда всички сме универсално предсказуеми.
Тя се изправи, когато се приближих по-близо. Стори ми се, че я чух да ругае, докато взимаше гъбата, преди да я хвърли в кофата.
– Изглеждаш така, сякаш ще ти трябва малко помощ – казах, пъхвайки ръце в джобовете на дънките си.
Подскачайки, тя се завъртя с широко отворени, изненадани сиви очи. Нямаше грешка, че беше изненадана, когато ме погледна, и беше ясно, докато стояхме там и се взирахме един в друг, нямаше никаква представа защо съм там.
Нито пък аз.
Бъди добър с нея!
Преглътнах една въздишка, и повдигайки вежди посочих към кофата и гъбата, която плуваше в нея.
– Като те гледам, май ти идва да я запратиш някъде. Реших да сторя днес едно добро дело и да се намеся, преди някоя невинна гъба да е платила с живота си.
Докато ме гледаше, вдигна ръката си и махна кичурите влажна коса от лицето си. От нея се излъчваше напрежение. Тъй като тя не каза нищо, аз отидох до кофата и грабнах гъбата, изстисквайки водата.
– Виж се, не е ясно ти ли си се къпала, или си мила колата. Никога не съм предполагал, че миенето на автомобил може да е толкова трудна работа, но след като те наблюдавах през последните петнайсет минути, вече съм убеден. Изглеждаш така, сякаш ти си се къпала, а не си мила колата. Никога не съм предполагал, че миенето на автомобил ще бъде толкова трудно, но след като те наблюдавах през последните петнадесет минути, съм убеден, че трябва да го направят олимпийски спорт.
– Наблюдавал си ме?
Вероятно не трябваше да признавам това. О, добре. Аз повдигнах рамене.
– Винаги можеш да закараш колата си на автомивка. Би било много по-лесно.
– Автомивките са загуба на пари.
– Вярно.
Заобиколих колата ѝ отпред и коленичих, посочвайки място, което тя беше пропуснала. Докато бях там, проверих гумите ѝ. Исусе. Те бяха в ужасно състояние.
– Имаш нужда от нови гуми. Тези съвсем са се изтрили, а зимата тук е тежка.
Отговори ми тишина.
Надникнах през миглите си, докато се изправях. Гледаше ме, сякаш бях някаква халюцинация, с отпуснати ръце отстрани и, по дяволите, цялата предница на ризата ѝ беше подгизнала, демонстрирайки много интересен контур, на който дори не трябваше да обръщам внимание. Като се обърнах, се погрижих за покрива. Когато приключих, тя все още стоеше там, абсолютно неподвижна, и това ме накара да се ухиля.
– Както и да е, радвам се, че те видях. – Грабнах маркуча и започнах да обливам колата. – Мисля, че трябва да ти се извиня.
– Мислиш ли, че трябва?
Аха, тя говори.
Бавно се обърнах и почти я опръсках с вода, докато атакувах другата страна на колата. Лекото присвиване на очите ѝ предизвика в мен огромно задоволство.
– Да, според Ди, трябва да престана да се държа като задник. Каза нещо за това, че убивам шансовете ѝ да има „нормална“ приятелка.
– Нормална? Какви приятели има тя?
– Ненормални.
– Знаеш ли, няма много смисъл да се извиняваш, ако не си искрен. Това проваля целта на извинението.
Аз се засмях.
– Факт.
С крайчеца на окото си я видях да премества тежестта си от единия крак на другия.
– Ти сериозен ли си?
– Да. – Проправих си път около колата, избутвайки пяната, когато ми хрумна гениална идея. Нямаше как да се отърве от това момиче, а и вероятността Ди да се отегчи от нея беше минимална. Бях решил, че в събота сутринта трябва да я следя отблизо и имах нужда от извинение за това. Нямаше начин това момиче да повярва, че искам да бъда около нея, когато наистина не исках да бъда, но ако Ди щеше да бъде нейната нова най-добра приятелка, трябваше да знам всичко за нея, а не само дали може да ѝ се вярва, ако стане свидетел на нещо странно.
– Всъщност нямам голям избор. Длъжен съм да се извиня.
Тя леко поклати глава.
– Нямаш вид на човек, който прави каквото и да било по задължение.
– Обикновено не.
Започнах да мия задната част на колата, докато изръсих първото нещо, което ми хрумна.
– Но сестра ми взе ключовете от колата ми и докато не започна да се държа добре, няма да си ги върна. Адски досадно е да си правя дубликат.
Започнах да се хиля, защото всичко беше забавно. Не беше като да имам нужда от ключове, за да отида някъде. Не и като това момиче да го знаеше. Отправих си бележка наум да изпратя съобщение на Ди възможно най-скоро.
Тя се засмя.
– Взела ти е ключовете?
Леката усмивка се изплъзна на лицето ми, когато се върнах към страната, от която стоеше тя.
– Това не е смешно.
– Прав си. – Тя се засмя отново и това беше хубав смях, гърлен. Някак си секси. – Страшно смешно е.
Намръщих ѝ се. Разбира се, ключовете ми бяха на кухненския плот, но все пак тя можеше да бъде по-съпричастна към тежкото ми положение.
Ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите.
– Съжалявам обаче, но не приемам твоето не толкова искрено извинение.
Веждите ми се повдигнаха.
– Дори когато ти помагам с миенето на колата ти?
– Да. – Усмивката ѝ стана по-голяма и това обикновено лице изведнъж стана не съвсем обикновено. – Може никога повече да не видиш тези ключове.
– Е, по дяволите, ето какъв беше планът ми. – Една неохотна усмивка се освободи. Отношението ѝ към мен беше… интересно. Забавно. – Реших, че ако наистина не съм искрен, тогава поне мога да го компенсирам с нещо.
Тя наклони глава настрани.
– Нормално ли е да се палиш така?
Минах покрай нея до мястото, където беше външният кран. Спрях водата.
– Винаги. А ти винаги ли зяпаш така момчетата, като чукаш на вратата им да те упътят?
– Винаги ли отваряш вратата полугол?
– Винаги. Но ти не отговори на въпроса ми. Винаги ли ги зяпаш така?
Тя се изчерви в наситено розово.
– Не те зяпах.
– Наистина ли? – Ухилих се, докато се обръщах. – Както и да е, ти ме събуди. Не съм от ранобудните.
– Не беше толкова рано.
– Спя до късно. Лято е, нали знаеш. Не се ли излежаваш и ти?
Парче коса отново се беше измъкнало от кокчето ѝ и тя го избута от лицето си.
– Не. Винаги ставам рано.
Мога да си представя.
– Звучиш точно като сестра ми. Нищо чудно, че вече те харесва толкова много.
– Ди има вкус… за разлика от някои – каза тя и ето го отново отношението. – И тя е страхотна. Наистина я харесвам, така че ако си тук, за да играеш голям, лош брат, просто забрави.
Господи, тя беше като малък фойерверк.
– Не затова съм тук. – Взех кофата и различните спрейове и почистващи препарати и когато я погледнах, си помислих, че може би се взира в устата ми. Интересно.
– Тогава защо си тук, освен да поднесеш тъпото си извинение? – Попита тя.
Поставих нещата на стъпалата на верандата, вдигнах ръце и се протегнах, докато погледът ми се плъзна към нея и остана там.
– Може би просто ми е любопитно защо толкова те харесва. Ди не приема добре непознати. Никой от нас не го прави.
– Имах навремето едно куче, което не си падаше по непознати – иронизира ме Кейт.
За момент не помръднах, а след това се засмях – истински се разсмях – и прозвуча странно за собствените ми уши. Мамка му. Определено беше умна.
Погледът ѝ се помрачи и след това тя прочисти гърлото си.
– Е, благодаря за това с колата.
Тя ме отпращаше!
Скъсих разстоянието между нас – и дори не се бях движил толкова бързо – но ако се имаше предвид тихото ѝ вдишване, я бях хванал неподготвена. Бях точно пред нея и тя отново миришеше на праскови.
– Как се движиш толкова бързо? – попита тя.
Пренебрегвайки този сложен въпрос, оставих погледа си да се движи по лицето ѝ. Какво имаше в нея, че сестра ми я харесваше толкова много? Езикът ѝ беше остър като нож и изглеждаше интелигентна, но имаше буквално милиарди хора като нея. Не го разбирах.
– Малката ми сестра изглежда те харесва.
Тя отвори уста и след това я затвори рязко. Мина миг.
– Малка? Вие сте близнаци.
– Родил съм се цели четири минути и тридесет секунди преди нея. – Вдигнах поглед към нейния. – Технически тя е малката ми сестра.
– Значи тя е най-малката в семейството? – Гласът ѝ прозвуча различно, когато сведе поглед.
– Аха, следователно аз съм този, който е бил ощетен откъм внимание.
– Предполагам, че тогава това обяснява лошото ти отношение – изстреля тя в отговор.
– Може би, но повечето хора ме намират за очарователен.
Понякога.
Погледът ѝ се плъзна към моя и остана там. Нещо се размести в тези сиви дълбини.
– Трудно ми е да повярвам в това.
– И не би трябвало, Кейти.
Името ѝ звучеше странно на езика и в мислите ми. Това проклето малко парче коса отново се беше освободило, докосвайки бузата ѝ. Хванах го между пръстите си.
– Какъв цвят е това? Не е кафяво или русо.
Тя дръпна косата си от хватката ми.
– Нарича се светлокафяво.
– Хмм – промърморих, свеждайки поглед. – Ние двамата трябва да изпълним един план.
– Какво? – Тя ме заобиколи, оставяйки малко разстояние между нас. – Ние двамата нямаме никакви планове .
Седнах на стъпалата, протегнах крака и се облегнах на лакти. План. План. Имах нужда от план. Устата ми се движеше по-бързо от мозъка ми.
– Добре ли си? – сопна се тя.
– Да
Вдигнах присвити очи към нея. Предната част на тениската ѝ беше изсъхнала – и най-великата идея, позната на човека и луксианите, се оформи в главата ми.
– Относно този план…
Тя остана права.
– За какво говориш?
– Помниш цялото това нещо с „да си докарам задника тук и да се правя на добър“, нали? Това включва и ключовете от колата ми? – Кръстосах глезени, докато хвърлях поглед към границата на дърветата. Човече, бях такъв лъжец. – Тези планове включват да си върна ключовете от колата.
– Трябва да ми дадеш малко по-добро обяснение от това.
– Разбира се. – Въздъхнах аз. – Ди скри ключовете ми. Много е добра в криенето на неща. Вече претършувах къщата и не мога да ги намеря.
– Ами, накарай я да ти каже къде са.
– О, щях, ако беше тук. Но тя напусна града и няма да се върне до неделя.
– Какво? – Тя направи пауза. – Не знаех това.
– Беше нещо, което възникна в последния момент. – Започнах да потропвам с крак. – И единственият начин тя да ми каже къде са скрити ключовете е като спечеля бонус точки. Виж, сестра ми вярва в това нещо за бонус точките, още от началното училище. – Това с бонус точките беше вярно.
– Добре…?
– Трябва да спечеля бонус точки, за да си върна ключовете. Единственият начин да спечеля тези точки е като направя нещо хубаво за теб.
Тя започна да се смее силно и аз я погледнах с присвити очи.
– Съжалявам, но това е малко смешно.
Липсата ѝ на съчувствие към моя несъществуващ проблем беше забавна.
– Да, наистина е смешно.
Смехът ѝ бавно избледняваше. – Какво трябва да направиш?
– Трябва да те заведа да поплуваме утре. Ако го направя, тогава тя ще ми каже къде са скрити ключовете ми – и трябва да бъда мил.
Прозвуча като нещо, което Ди би казала. Бях горд със себе си.
Кейти се втренчи в мен за момент, а след това устата ѝ се отвори.
– Значи единственият начин да си върнеш ключовете е като ме заведеш да поплуваме и се държиш мило с мен?
– Еха. Бърза си.
Смехът ѝ този път всъщност звучеше доста злобно.
– Да, добре, в такъв случай можеш да целунеш ключове си за сбогом.
Извърнах глава назад и я изчаках да каже, че просто се шегува.
– Защо?
– Защото няма да ходя никъде с теб. – В гласа ѝ прозвуча самодоволство.
– Нямаме избор.
– Не. Ти нямаш избор, аз имам. – Тя погледна през рамо към входната врата. – Не съм аз този с липсващите ключове.
Хахаха. Може би съм бил твърде голям кретен първите два пъти, когато говорих с нея. Добре, че тя не знаеше, че за кратко обмислях да подпаля къщата ѝ.
– Не искаш да излезеш с мен?
– Ъъъ, не.
– Защо не?
Тя завъртя очи.
– Като за начало, ти си глупак.
Аз кимнах.
– Мога да бъда. – Няма как да не се съглася с това.
– И няма да прекарвам време с човек, който е принуден да го прави от сестра си. Не съм толкова отчаяна.
– Не си ли?
Гневът проблесна по лицето ѝ и отново промени чертите ѝ.
– Махай се от верандата ми.
Напълно отдаден на плана си, се престорих, че го обмислям и каза:
– Няма.
– Какво? Как така няма?
– Няма да си тръгна, докато не се съгласиш да дойдеш и да плуваш с мен.
Щяха да ѝ изгорят бушоните.
– Добре. Стой си. Но имай предвид, че по-скоро бих гълтала ножове, отколкото да изляза с теб.
Бях искрено развеселен от това изказване.
– Доста крайно звучи.
– О, не е. – Тя тръгна нагоре по стъпалата.
Извих се в кръста и я хванах за глезена. По дяволите, кожата ѝ беше невероятно мека. Тя беше чуплива. Държах я хлабово. Погледът ѝ се сведе към моя и аз се насилих да се усмихна, по начин, който ме беше освобождавал от много училищни задачи.
– Ще седя тук цял ден и нощ. Ще лагерувам на верандата ти. И няма да си тръгна. Имаме цяла седмица, коте. Или приключваш с това утре и излизаш с мен, или ще бъда тук, докато не се съгласиш. Няма да можеш да излезеш от къщата.
Тя зяпна.
– Не говориш сериозно.
– О, сериозен съм.
– Просто ѝ кажи, че сме плували и всичко е било страхотно. Излъжи.
Когато тя се опита да издърпа крака си, аз я задържах.
– Тя ще разбере, ако лъжа. Ние сме близнаци. Разбираме ги тези неща. – Спрях, забавлявайки се. – Или си твърде срамежлива, за да дойдеш да плуваш с мен? Чувстваш ли се неудобно от идеята да застанеш почти гола пред мен?
– Аз съм от Флорида, идиот.
Хващайки се за парапета, тя дръпна крака си и не стигна никъде.
– Прекарах половината си живот в бански костюм.
– Тогава какъв ти е проблемът? Топлина се натрупа под ръката ми, държейки глезена ѝ.
– Не те харесвам. – Тя пое дълбоко въздух, което накара гърдите ѝ да се повдигнат. – Пусни ми глезена.
– Няма да си тръгна, Коте.
Задържайки погледа ѝ, вдигнах пръстите си един по един. Майната му на това. Въпросът беше принципен. Това беше предизвикателство.
– Ще дойдеш с мен да плуваме.
Устните ѝ се извиха назад и аз зачаках, едва успявайки да сдържа усмивката си, защото знаех, че ѝ остават секунди преди да избухне и може би дори да ме изрита. Но вратата се отвори и това я спря.
Вдигнах поглед и видях майка ѝ. По пижамата ѝ имаше… зайчета.
– В съседната къща ли живееш? – попита майка ѝ.
Извъртях се и се усмихнах широко.
– Казвам се Деймън Блек.
– Кели Шуорц. Приятно ми е да се запознаем. – Тя погледна дъщеря си. – Можете да влезете вътре, ако искате. Не е нужно да седите навън в жегата.
– Наистина мило от ваша страна. – Изправих се и блъснах лакътя си в нея. – Може би трябва да влезем вътре и да приключим разговора за нашите планове.
– Не – веднага отговори тя. – Това няма да е необходимо.
– Какви планове? – попита майка ѝ. – Подкрепям плановете.
Харесвах майка ѝ.
– Опитвам се да накарам прекрасната ви дъщеря да дойде да поплува с мен утре, но мисля, че тя се притеснява, че идеята няма да ви хареса. – Потупах я леко по ръката, прехапах устната си, когато тя се премести. – Мисля, че е срамежлива.
– Какво? Нямам проблем да отиде да плува с теб. Мисля, че е страхотна идея. Казах ѝ, че трябва да се забавлява. Да излиза със сестра ти е страхотно, но…
– Мамо – ахна Кейти. – Това не е наистина…
– Тъкмо казвах същото на Кейти .
Неспособен да се спра, преметнах ръка върху раменете ѝ. Тя се стегна.
– Сестра ми е извън града през следващата седмица, така че реших да остана с Кейти.
Г-жа Шуорц се усмихна и очите ѝ станаха големи.
– Толкова мило от ваша страна.
Кейти ме изненада като обви ръка около кръста ми. Тогава усетих. Мъничките ѝ пръсти се впиха в моето тяло.
– Да, това е много мило от твоя страна, Деймън.
Малките ѝ нокти бяха адски остри.
– Знаете какво казват за съседските момчета…
– Е, знам, че Кейти няма планове за утре – каза майка ѝ. – Тя е свободна да отиде да плува.
Тя махна ръката си и се измъкна изпод моята.
– Мамо…
– Всичко е наред, скъпа. – Майка ѝ се обърна, намигайки ми. – Беше ми приятно да се запознаем най-накрая.
– На мен също.
Майка ѝ затвори вратата и след няколко наносекунда тя се завъртя и бутна ръце в гърдите ми. Не помръднах.
– Ти си глупак.
Знанието кога да се оттегля помогна за спечелването на войната. Отстъпих назад по стъпалата.
– Ще се видим по обяд, Коте.
– Мразя те – изплю тя.
– Чувството е взаимно. – Спрях и я погледнах през рамо. – Обзалагам се на двадесет долара, че носиш цял бански.
Кейти нададе възмутен писък.
Някак си се надявах, че утре ще загубя двайсет долара.

Назад към част 3

***

Орион

Алтернативен поглед върху Панаира на феите от „Академия Зодиак 3: Разплата.

ЛАЙЪНЪЛ

ГЛАВА ПЪРВА

От леговището на Лайънъл…

В този момент, макар и разтревожен от появата на близначките Вега, се бях съвзел, търсейки предимство пред лицето на такива лоши предзнаменования и, разбира се, намерих такова почти веднага.
Близначките не бяха нищо повече от трън в очите ми, двете бяха наблюдавани и предизвиквани от Дариус и другите наследници, а появата им не правеше нищо повече от това да разбуни роялистите, които се криеха в моето кралство. Всъщност това беше нещо като благо за мен – вече имах списък с имена. Имената на онези, за които знаех, че никога няма да ми бъдат истински верни.
И така, както всеки велик лидер трябва да умее да прави, плановете ми се промениха. Направих преглед на наличното и използвах невероятната си хитрост, за да измисля отговора, който търсех.
Причината, поради която бях принуден да тъна в Небесния съвет, се свеждаше до опустошително дразнещия факт, че нивото на моята власт съвпадаше с това на моите колеги и затова да ги предизвикам и да заема мястото си над тях със сила не беше нещо, което можех да постигна лесно.
Но с пристигането на отрочетата на Вега дойде щастливото космическо съвпадение – звездите се подредиха така, че да ми предложат още един шанс да си осигуря онази власт, която ми беше необходима, за да наложа превъзходството си над тях.
Отдавна желаех сенките, виждах в тях силата, която желаех, и затова търсех начини да я извоювам за себе си.
Стела Орион наистина беше пешка в това отношение и бяхме толкова близо до спечелването ѝ, но преди години с помощта на моята скъпа предана Клара.
Уви, в крайна сметка Клара се оказа твърде слаба, за да ми даде тази сила. Слабост, която неведнъж бях проклинал, а отговорът на проблема винаги сочеше към по-силна кръвна линия.
Ксавие беше очевидният избор за следващия ми опит, но с пристигането на близначките Вега в моето кралство получих още по-добра възможност. И освен това – те бяха две, така че шансовете за успех бяха два пъти по-големи.
Ако бях обърнал повече внимание, може би щях да забележа скандала, който се разрази в пределите на академията. Може би щях да разбера, че Ланс Орион е бил омагьосан от Гуендалина Вега и е бил в процес на проклятие само заради удоволствието да намокри члена си с принцесата на Солария. Щеше да ми спести големи неудобства, ако бях разбрал истината за тяхната афера по-рано и я бях потушил, преди пресата да се е добрала до нея, но бях добре зает с плановете си за превземане на сенките.
Планове, които в крайна сметка се осъществиха…

Назад към част 13                                                            Напред към част 15

Глава 19

Стоун

Джералдин не отговаряше на телефона си. Беула не отговаряше на своя. Беше след седем, а лекарският кабинет затвори преди два часа. Хилда пиеше хубавото ми вино и слушаше шумно задружно телевизионно риалити шоу в хола.
А единственото, което исках, беше да остана насаме с Беула. Днешният ден беше ад.
Въпреки че адвокатите ми се чувстваха положително сега, когато имахме доказателство, че ДНК-то казва, че Уилс е мой, и имах майка му, готова да застане на моя страна, за да се бори за него, те все още се притесняваха за силата, която се крие зад името на баща ми… или на човека, когото смятах за мой баща.
Уилс ми се беше обадил днес и когато Хилда поиска да говори с него, тонът му се промени. Беше нервен. Напрегнат. Не искаше да говори с нея. Тя не беше източник на утеха за него и аз разбирах чувствата му твърде добре. Но Уилс не беше имал Джералдин в живота си.
Отново погледнах часовника и реших, че ще потърся Беула. Не можех да стоя тук и да се чудя къде може да е тя. Моето крачене пред вратата не помагаше на никого. Пиянският смях на Хилда също лазеше по нервите ми. В Чикаго тя имаше афера, към която в крайна сметка трябваше да се върне. Не очаквах да остане дълго тук. Колкото и да се нуждаех от нея в съда, нямах нужда от нея в дома си.
Дръжката на вратата се завъртя и аз замръзнах. Първият ми инстинкт беше да я грабна и да я открехна, но изчаках Беула да я отвори и да влезе вътре.
Тя едва беше влязла във вратата, когато изригнах:
– Къде си била? – Беше рязко и изискващо. Изплаших се от тона на гласа си. Притеснението и паниката ми се бяха натрупали и не можех да помогна на реакцията си.
Изненадана, тя подскочи и застана да ме гледа с разширени от страх очи. Не исках да я плаша. Обаче проклетият ми глас беше прекалено силен.
– Днес бях на преглед при лекаря си – заекна тя.
– Знам това. Бях отброил времето до този ден. Но лекарският кабинет затвори в пет. Сега е след седем.
Беула все още изглеждаше объркана от тона, който използвах. Опитвах се да го смекча, но не се получаваше. Позволявах на тревогата си да ме контролира.
– Джералдин имаше умопомрачение тази вечер. Не можех да я оставя така. Трябваше да я взема със себе си. Тя се оправи, докато бяхме там. Вместо да се върна у дома и да и направя вечеря, тя искаше да излезем да хапнем. И така, отидохме.
– Защо не ми се обадихте да помогна? Или поне да си вдигнеш телефона? Притеснявах се.
– Трябваше да се обадя. Съжалявам. Не ми се обади по-рано днес и аз помислих, че си зает. Трябваше да изключа телефона си в лекарския кабинет и след това забравих да го включа отново. Много съжалявам. Не мислех, че ще си вкъщи, иначе щях да се обадя, за да ти обясня. – Тонът ѝ беше искрен, но тя беше различна. Изглеждаше почти отбранителна. Сякаш искаше да ми изкрещи, но се сдържаше.
– Очакваше ли да се обадя по-рано днес? – Опитвах се да реша за какво беше разстроена, но не искаше да ми каже. Щеше да го скрие. Или се опитваше да го направи.
– Само ако искаше. Знам, че си зает. – Думите ѝ бяха приятни. Приемливи. Но тонът ѝ, погледът в очите ѝ казваха нещо съвсем различно.
– Трябваше да се обадя по-рано. Съжалявам – казах, мислейки, че това трябва да е всичко.
– Всичко е наред. Отсега нататък ще държа телефона си включен. – Главата ѝ се обърна към хола, откъдето идваше шумът от телевизора. Никога не бяхме пускали телевизора там. Беше странно. Не на място. Не беше като нормалните вечери, които имахме тук. Присъствието на Хилда караше и двама ни да се чувстваме напрегнати.
– Ела с мен. – Протегнах ръка към нея. Тя спря за секунда, изучавайки ръката ми. Накрая постави своята в моята. Стиснах здраво пръстите си и внимателно я повлякох по коридора към стаята ми.
Трябваше да се махна от напомнянето за Хилда. Целият този проклет звук.
Затворих плътно вратата зад нас, обърнах се към нея и я хванах за кръста, за да я придърпам към себе си. – Получихте ли инжекцията? Попитах, като исках да бъда вътре в нея, без да се притеснявам.
Отначало тя не отговори. За миг изпитах разочарование. Бях чакал този ден. Не се бях сдържал преди, знаех, а и все още трябваше да бъдем внимателни. Особено сега. Трябваше да се боря за Уилс. Ако нещо се случеше, тя щеше да има нужда от повече подкрепа и внимание, отколкото имах възможност да дам в момента.
– В безопасност е – каза тя просто.
Придърпах я към себе си, зарових глава в косата ѝ и вдишах. Попих топлината и аромата ѝ. Както винаги, тя ме успокои и ми даде увереността, от която се нуждаех.
Шумът от телевизора беше заглушен.
Бяхме сами.
Използвах този момент, за да се насладя на уединението ни. Ние.
Само за миг.
Не можех да помогна на тръпката, която изпитвах, знаейки, че мога да изстрелям освобождението си в нея. Желанието да я взема беше по-силно и по-властно от другите ми чувства в момента.
Стигнах под късата пола на роклята ѝ, намерих бикините ѝ и ги свалих. Тя размърда бедрата си, помагайки ми, докато не паднаха на краката ѝ и тя не се измъкна от тях.
Хванах я за кръста, вдигнах я и я занесох до леглото ми, където я хвърлих на него. Краката ѝ се разтвориха, а очите ѝ следяха всяко мое движение. Нямах време за прелюдия. Не и този път. Трябваше да вляза в нея – това ме успокояваше, че тя е тук и че сме добре.
Панталоните ми изчезнаха с лекота и аз се покатерих върху нея и се вмъкнах в нея, докато тя повдигаше коленете и бедрата си за по-лесен достъп. Плъзгането през хлъзгавата ѝ топлина ме накара да изстена от удоволствие. Няколко пъти днес си мислех точно за този момент. Сега бяхме тук, а аз не исках да си тръгвам.
Хванах левия ѝ крак и го прехвърлих през рамо, за да проникна още по-дълбоко. Всичко беше по-интензивно. Главата на Беула се притисна назад в мекото легло и тя нададе вик. После каза името ми. Няколко пъти. Започнах да навлизам в нея по-бързо. Бях възбуден от идеята да достигна кулминацията си в нея, което караше движенията ми да стават все по-безумни.
Бях като шибан наркоман. Нуждаех се от тази доза.
– Стоун! – Тя изстена и се вкопчи в гърба ми.
Притиснах я плътно към себе си, докато звукът от съединяването на телата ни ставаше все по-силен и по-силен. Дишането ѝ се превърна в задъхано, а моето беше тежко и бързо. Ръцете ѝ бяха увити плътно около врата ми, докато посрещаше всеки мой тласък, натискайки по-дълбоко.
– О, о, о. – Кулминацията ѝ беше близо. Тялото ѝ започна да се тресе, а ноктите ѝ се впиха в плътта ми. Потта по бедрата ѝ, когато кожата ѝ се триеше в моята, я правеше бърза и плавна. – Свършвам – изрева тя и зарови глава в гърдите ми, докато аз направих още три силни тласъка и изкрещях освобождаването си.
Тя извика, пеейки името ми, докато топлината от семето ми я изпълваше.
– Майната му, бебе, това е всичко. Вземи го – казах, като дръпнах назад косата ѝ, за да мога да я гледам в очите, докато я изпълвах. – Чувстваш ли това? – Попитах я, натискайки я по-дълбоко.
– Да. – Очите ѝ бяха натежали и тя трепереше. – Горещо е.
Изпуснах едно последно ръмжене, когато приключих с изпразването си в нея. От това се нуждаех през целия шибан ден. Сега се чувствах по-добре. Чувствах се шибано съвършен.
Издърпах я обратно в прегръдките си, прегърнах я и лежахме така, докато дишането ѝ се забави. Когато разбрах, че е заспала, затворих очи и я последвах.

Назад към част 19                                                         Напред към част 21

* * *

Никога досега не бях виждал мисис Макстън в такова състояние. Тя носеше безупречно бяло боне и също толкова безупречна бяла престилка, но лицето ѝ беше толкова уморено, че се чудех как моята икономка все още е в състояние да седи.
Опасявам се обаче, че това беше единственото нещо, което мисис Макстън все още можеше да прави.
Малката кухня беше почти пълна, когато пристигнах – мисис Еньо ми помагаше да налея чай, доктор Еньо седеше на една пейка с гръб към топлата стена на печката, дремеше, но не изпускаше жена си от поглед. Страхувам се, че след случилото се в отношенията им ще настъпят значителни промени – например доктора никога повече няма да оставя съпругата си без надзор. И като цяло ще бъде до нея през цялото време. Ето как приоритетите в живота се променят за една нощ.
Мистър Уолън също беше готов да задреме, даже седнал. Той, както и мисис Макстън, се бяха преоблекли сутринта, но нощното безсъние си беше взело своето. Мистър Онър седеше на един стол – доктор Еньо беше обработил раните му, като вля в тях това, което изглеждаше като остатъка от магията му, и ги превърза отново, като го направи в много разклатено състояние. Мистър Илнър пиеше мрачно от греяното вино, от което доктор Еньо беше отстранил остатъците от алкохол. Единствено мисис Еньо се шляеше из кухнята с най-щастлив вид, а лъчезарната ѝ усмивка, изпълнена с жизненост, беше като слънчев лъч, който пробиваше ниските, мрачни облаци на зимното небе.
– Ами лорд Арнел? – попита тя, като отнесе чаша чай на мистър Онър.
– Спи. – казах дискретно аз.
– А лорд Давернети? – продължи мисис Еньо.
– Също спи… на дивана в хола, не пуска револвера дори в съня си. – неволно се усмихнах, спомняйки си как старши следователя спи в пълна бойна готовност.
– А… – започна да казва мисис Еньо и после се спря с половин уста.
Но така или иначе всички разбрахме.
– Искахте да попитате за Бетсалин. – уморено каза мисис Макстън.
Доктор Еньо се изправи рязко. Очите му почти блестяха зад замъглените очила, позата му беше загубила всякаква умора, лицето му беше бледо от гняв.
И доктора отчетливо се провикна:
– Жена ми не е виновна за нищо!
Удивително, но чак сега разбрах, че самата мисис Еньо сякаш смяташе друго.
– За Бога, мисис Еньо, Бетси щеше да ме убие мен и само мен. Вие по никакъв начин не бяхте причината или целта на нейните действия! – възкликнах, надявайки се, че тази добра жена ще престане да се чувства виновна.
Но това не се случи.
– Вас? – попита суровата севернячка, която сега не беше никак строга – Но, мис Вайърти, вие бяхте заспала. И аз… аз… аз…
– А вие бяхте на грешното място в грешното време. – разясних цялата ситуация – Мисис Еньо, менталната магия е изключително опасно явление. Особено когато се използва от дракони. Не мога да кажа със сигурност кой е отговорен за случилото се с Бетси, имаме двама заподозрени – професор Стантън и херцог Карио, но в никакъв случай, под никаква форма или начин, не и вие. Бетси e била изложена на риск поне преди повече от година. Не знам кой, но съм почти сигурна, че Бетси е невинна. Тя е била просто инструмент в нечия чужда игра.
И тогава доктор Еньо каза замислено:
– Мис Вайърти, забелязахте ли някакви странности в поведението на Бетсалин предния ден?
Мистър Уолън отговори преди мен:
– Забелязах. В чайната Бетси се държеше прекалено емоционално. И… имаше и някои странности в речта ѝ, които не бяха характерни за нея.
Мисис Макстън отпи глътка от чая си и шокирано каза:
– А вие сте напълно прав, мистър Уолън, Бетсалин не приличаше на себе си предишния ден. Но, наистина, денят беше много труден и беше шок за всички ни, а аз не обърнах внимание на странното поведение на Бетси. Но сега.
– Ще трябва да се държим под око един друг. – намеси се от мястото си мистър Онър – И никой от нас не бива да остава насаме с мис Вайърти. След това, което се случи, не е безопасно.
И чашата на мисис Макстън изпадна от ръцете ѝ.
Тя падна на масата, разля съдържанието си и кафявата течност се стичаше по дървените дъски, така професионално издялани, че нито една капка не изтече на пода. Мисис Еньо се втурна да избърше повърхността на масата, а после побърза да налее още един чай за мисис Макстън, но моята икономка почти не го забеляза, гледайки ме развълнувано.
– Мистър Онър – погледнах малко укорително готвача – не забравяйте, че съм магьосник.
Скептичният поглед на бившия пират беше моя отговор.
Обаче мистър Онър просто не знаеше всичко.
Дълбок дъх, бавно издишване и съобщих на всички не толкова добрата новина.
– Първо, предния ден не успях да се защитя поради факта, че… отчасти контролирах Звяра.
Чашата на мисис Макстън можеше и да падне отново, но мисис Еньо беше там навреме, за да я вдигне.
– Второ – благодарих с поглед на съпругата на лекаря – не можех да се разсейвам в този момент, защото от моята помощ се нуждаеха драконите. Но лорд Давернети, изпратен от лорд Арнел, стигна навреме. И трето, аз, например, знам, че вие, мистър Онър, се чувствахте чудесно вчера и със сигурност сте много по-подтикнат от приключенията, отколкото останалите от нас.
И мистър Онър кимна мълчаливо, но изразително, потвърждавайки казаното от мен.
Добре – продължих аз:
– И също така знам, че именно Звяра е оказал психическо въздействие върху Бетсалин. Но…
И огледах всички присъстващи.
По принцип имах доверие на доктор Еньо и съпругата му, но бяхме започнали да разследваме този случай заедно със семейството ми, те бяха наясно с всички събития и всички хипотези, правехме го заедно, а сега Бетси много ми липсваше. И все пак имах нужда от някого, с когото да споделя предположенията си, и затова реших да го кажа:
– Имаше нещо нередно в Звяра на херцог Карио.
В кухнята цареше тишина, толкова напрегната, че шумоленето на гласовете в къщата и градината на имението Арнел сякаш засилваше напрежението.
Мисис Макстън, въпреки нечовешката си умора, седна по-изправена и заразпитва:
– Мис Вайърти, скъпа моя, какво имате предвид?
О, какво имам предвид.
Известно време се взирах в охлаждащия се чай, чаят на мисис Еньо не беше и наполовина толкова добър, колкото този на мисис Макстън, и тогава, без да вдигам глава и все така взирайки се в тръпчивата напитка, казах това, което не можех да разбера съвсем ясно в главата си:
– Ако този Звяр беше в онзи Карио, когото лорд Арнел прогони от територията на драконите, той нямаше да се подчини.
В кухнята отново настъпи тишина, след което мистър Уолън попита тихо:
– Мис Вайърти, какво имате предвид?
Всъщност нямах представа как да обясня в общи линии какво се опитвам да кажа. Но имаше няколко неща, които ме накараха да бъда изключително неспокойна. Думите на Амбър Енсан, че когато Звяра удави Града на драконите в кръв, ще тръгне след трансформиращите. И думите на Звяра за лорд Арнел – той го беше нарекъл момче, но двамата бяха почти равни по възраст. И това, което ме разтревожи най-много, беше факта, че професор Стантън е знаел за Звяра още преди шест години. Но не можех да кажа нищо за Амбър Енсан пред двойката Еньо, това не беше моя тайна и нямах право да я разгласявам.
Но можех да направя едно основно предположение:
– Може би херцог Карио също е… жертва.
И мисис Еньо се срина на най-близкия стол.
Тя не беше единствената шокирана.
– Жертва? – попита мистър Уолън с едва сдържано възмущение – Мис Вайърти, не съм нетърпелив и по принцип никога няма да ви покажа записите на някои от заловените магьосници, а и не мога да го нарека по друг начин освен пленничество, но повярвайте ми, на света няма по-чудовищно копеле от Карио!
– Мистър Уолън! – подскочи мисис Макстън.
Но вече беше твърде късно да се грижа за репутацията и добрите си маниери. Всички пренебрегнахме възмущението ѝ. Нещо повече, аз се осмелих да задам въпрос, съвсем неприемлив за една добре възпитана девойка:
– Имаше ли нещо в тези показания, свързано… със семената на херцог Карио?
И те пребледняха. Мисис Макстън, мистър Уолън и доктор Еньо. И тримата се спогледаха бързо помежду си и точно така и тримата… замълчаха.
– О, страхувам се, че сега не е момента да мълчим! – възкликнах аз.
Мистър Уолън и доктор Еньо мълчаха, така че се наложи да отговори мисис Макстън.
– Всеки „плъхарник“ си имаше своя специалност, мис Вайърти. Някои се специализираха в производството на магически механизми, каквито открихте при двамата подчинени на ОрКолин трансформиращи, но огромното мнозинство…
И точно тук мисис Макстън замълча. Мистър Уолън също не гореше от желание да ме информира, но доктор Еньо беше по-циничен.
– Драконовите момичета, дори и в много ранна възраст, не се поддават лесно на злоупотреба, така че… те са използвали човешки момичета, мис Вайърти. – каза той, като спокойно срещна шокирания ми поглед. Той продължи: – Семето е било инжектирано със спринцовка, като по магически начин е запазена и поддържана жизнеспособността му. Повечето от девойките… умираха рано, половината от оцелелите през последните няколко месеца, и всички по време на раждането.
А аз се мъчех да се задържа на крехкия стол, усещайки как всичките ми сили ме напускат изведнъж. Абсолютно всички. Това беше чудовищно. Твърде чудовищно, за да го приема и осъзная. Бях в състояние на свещен ужас, неспособна да си представя, че това е истина.
– Има и още нещо. – продължи мистър Еньо – Разбрах, че вие, мис Вайърти, сте била в група магове, неподатливи на драконовата магия. По тази причина вие и още една дама сте избегнали чудовищна съдба. Опасявам се, че другите момичета, които може би си спомняте от ученическите си години, са имали по-малко късмет.
Имах само един въпрос:
– Живи?
Доктор Еньо мълчаливо и отрицателно поклати глава.

Назад към част 34                                                              Напред към част 36

***

– Ти не си ужасен човек – каза тя накрая.
Той се обърна отново и я погледна.
– Ти не знаеш нищо за това кой съм аз. Всичко, което си казала за мен преди, е било вярно.
– Мисля, че тази вечер видях малко от това, което си – каза тя и се приближи до него. Сега гърбът му беше притиснат към бара и той сгъна ръце.
– Днес беше просто шоу – каза той. – Повече от това, че съм Джейк Новак, великият защитник и закрилник на живота. – Той се намръщи. – Това не бях аз.
– Мисля, че може би беше ти и може би това те плаши повече, отколкото ако си просто този ужасен човек, за когото обичаш да се мислиш.
– Рейвън – каза той и отвърна поглед. – Недей да правиш това.
Тя се приближи до него, като отчаяно искаше да го докосне сега. Приближи се до него.
– Джейк – прошепна тя. – Погледни ме. Моля те.
Той най-накрая срещна погледа ѝ и в очите му имаше сълзи, все още неизплакани.
– Рейвън, не мога. Не мога да ти дам нищо.
– Но ти вече го направи. Ти ми даде толкова много днес. А аз ти се отблагодарих, като те нападнах. Не беше честно.
– Знаеш ли – каза той, гласът му беше задушен, но през него се долавяше малко смях. – Знаеш ли, когато те срещнах за пръв път, си спомням, че си мислех, че може би бих могъл просто да те поканя на среща, просто да се отнасям с теб както трябва – да не правя всички тези глупости, които в крайна сметка ти направих.
– Защо просто не ме покани на среща тогава?
– Защото знаех, че само ще те нараня още повече, Рейвън. Тъмнината в мен никога няма да изчезне. Наистина трябва да стоиш далеч от мен.
Тя протегна ръка, за да докосне лицето му, а той я хвана, преди да успее.
– Джейк, ами ако опиташ само за една секунда? – Попита го тя.
Ръката му я хвана за китката.
– Рейвън, това няма да се получи. Имам твърде много омраза в себе си.
– Защо?
Той поклати глава.
– Не мога да отида там. Просто не мога.
– Няма страшно – каза тя и си помисли, че и тя не му е казала всичко. Имаше неща в живота, които бяха твърде мрачни и плашещи, за да ги погледнеш направо. Понякога беше по-добре да не се осветява прекалено ярко. Беше научила това по трудния начин.
– Но все пак можеш да ми позволиш да те докосна – каза тя и протегна другата си ръка, тази, която той не беше хванал.
Той хвана и нея. Сега държеше и двете ѝ китки. Очите му се вгледаха в нейните и тя видя цялата болка точно на повърхността, но не отвърна поглед от него. Срещна го и докато го правеше, видя как нещо се трансформира в очите му.
Болката сякаш избледня на заден план и сега там имаше глад, изгарящо желание, а голите му гърди се издигаха.
– Рейвън – прошепна той. – Трябва да си тръгнеш, преди… преди да се е случило нещо. Не мога да се спра.
– Не искам да спираш.
Халатът ѝ се изхлузваше, докато колана се разхлабваше около средата ѝ. Джейк се притисна към нея и тя беше гола под халата, голата ѝ кожа беше докосвана от неговата гола кожа.
Краката му се преплитаха с нейните, тялото му се притискаше към нейното, горещо, плътно и силно. Той притисна главата си към нейната, така че устните му бяха само на сантиметър от устните ѝ. Ръцете му престанаха да стискат китките ѝ, а вместо това хванаха халата ѝ от двете страни и я разкопчаха.
– Джейк – прошепна тя, като си поемаше треперещ дъх.
Зърната ѝ бяха сковани, между краката ѝ беше влажно и готово. Беше толкова гореща и възбудена от него и дори не разбираше как нещата се бяха променили толкова бързо. В един момент беше ядосана и избухлива, режеше го с думите си, а в следващия умираше за целувката му, умираше да усети ръцете му по голата си кожа.
– Рейвън, моля те – каза той. – Не бива да правим това.
– Защо не? – Попита тя. – Не се страхувам от теб.
– Това е грешка – каза и той.
Тя постави ръцете си на гърдите му и ги плъзна надолу към стомаха му. След това плъзна едната си ръка още по-надолу, притискайки твърдостта му, искайки да го погали, да го извади и да го вкара в устата си, въпреки че никога досега не беше правила това.
– Недей – каза Джейк.
– Толкова си твърд – каза тя, а собственият ѝ глас беше пресипнал от нуждата от него.
И тогава той я завъртя така, че тя беше обърната с гръб към него, а ръцете ѝ стискаха ръба на бара. Джейк се притисна към гърба ѝ. Едната му ръка се плъзна в халата ѝ и сграбчи гърдите ѝ, стискайки зърната ѝ достатъчно силно, за да я накара да извика от остро удоволствие.
Другата му ръка се плъзна в халата ѝ по-надолу, между краката ѝ.
Тя беше искала това, чакала го беше. Дори не беше осъзнала колко силно.
В мига, в който пръстите му докоснаха самия край на цепнатината ѝ, тя извика и после свърши, свърши, свърши.
Цялото ѝ тяло трепереше. Той дори не беше направил нищо с нея, но ръцете му бяха като магия. Всичко, което Джейк правеше, беше като съвършенство. А след това той съблече изцяло халата от раменете ѝ, оставяйки я напълно гола.
Чу го как наглася боксерките си и не разбра какво точно прави, докато не усети твърдия му член да се натиска между задните ѝ части, а бедрата му да се впиват в нейните. Беше извадил члена си от боксерките и сега той лежеше на дупето ѝ, твърд и неподвижен.
Рейвън не знаеше какво щеше да направи по-нататък.
Искаше го в себе си повече от всичко. Някакъв глас в нея казваше, че това не е правилно, че се е зарекла да не спи с него.
Каза, че не за пари. Това не е за пари. Това не се брои.
Или не? Тя вече не беше сигурна какво се брои и какво не.
Джейк плъзна члена си нагоре-надолу, а той беше топъл, горещ и твърд. Путката ѝ вибрираше от удоволствие.
– Искам да си вътре в мен – каза му тя.
И тогава пръстите му се търкаха извън цепнатината ѝ, търкаха гънките ѝ, удряха клитора ѝ, стимулираха я, докато той търкаше вала си в задната ѝ част.
Другата му ръка хвана гърдите ѝ, а устата му беше на врата ѝ.
– Майната ти, Рейвън – изръмжа той.
– Идва ми отново – извика му тя. – О, Боже, Джейк, свършвам.
Той отново изруга, а после тя се размърда, свършвайки силно срещу върховете на пръстите му, и усети как той изригва по целия ѝ гръб.
Те останаха в това положение, като и двамата дишаха тежко, залепени като лепило един за друг. Джейк се смееше, както и тя. Тя извърна глава настрани и го погледна.
– Какво не е наред с нас? – Попита я той.
– Нищо – каза му тя.

Назад към част 18                                                          Напред към част 20

Глава 22

Запътих се към хотела, все още малко зашеметена от ситуацията, в която се намирах. Сет беше… в Мексико. Ако приемем, че Джером държеше на сделката си, разбира се. Трябваше да вярвам, че е така, но въпросът беше дали наистина ме е изпратил близо до Сет. Това беше формулировка в молбата ми, която можеше да бъде малко замъглена. Поглеждайки към хотела, се надявах, че слугите на Джером са стигнали дотам да търсят в местните хотели името на Сет, когато са проследявали самолетния билет. С бърза усмивка към мъжа, който ми беше помогнал, се насочих към входа на хотела.
На място, което обслужваше толкова много туристи, голяма част от персонала говореше английски, не че това имаше голямо значение за мен. Отидох на рецепцията и попитах дали имат гост на име Сет Мортенсен. Жената, която работеше там, го потърси и когато го откри в компютъра им, затаих дъх. Той беше тук. Наистина го бях намерила.
Е, донякъде. Когато я попитах за номера на стаята му, тя ми каза, че хотела не може да разкрие тази информация. Можеше обаче да ме свърже със стаята му. Поколебах се, преди да се съглася. Ако Сет наистина не искаше да бъде намерен, можеше да смени хотела или дори града си, щом разбере, че съм го открила. Все пак не беше задължително да имам друг начин да се свържа с него, затова позволих на жената да ме свърже. Това не доведе до нищо добро. Нямаше отговор.
Благодарих ѝ и се отправих към задната част на курорта, като си мислех, че ще се разходя от разочарованието си и, надявам се, ще избистря мислите си, докато определям следващия си начин на действие. Басейнът и плажа, простиращи се зад сградата, бяха предназначени само за гости, но беше достатъчно лесно да се промъкна покрай охраната. Дори се възползвах от възможността, когато за кратко останах сама в залата, да се преобразя в по-подходящо облекло: червени бикини и саронг.
Навън жегата отново ме удари и аз спрях, оставяйки слънцето да се впие в мен. Часовата зона не беше далеч от тази на Сиатъл тук, но дори в ранната вечер температурата беше интензивна – което ми харесваше. Отвъд басейна и баровете към него виждах ивица мек златист пясък, който се извиваше около чистата, синя вода. Все още не толкова ярка, колкото тази, с която бях израснала, но въпреки това красива. По плажа бяха разпръснати шезлонги и кабини, като търсещите слънце се опитваха да уловят последните лъчи на деня.
Тръгнах към него с надеждата да намеря свой собствен шезлонг и може би един май тай. Ако нямаше да намеря Сет веднага, можех и да го изчакам.
Той беше там.
Спрях рязко, като едва не накарах една млада, кикотеща се двойка да се блъсне в мен и да разлее напитките си. Не можех да повярвам. Бог може и да работи по мистериозни начини, но Ада работи по ефикасни начини.
Измърморих извинения на двойката и тръгнах към Сет, като след още няколко крачки отново спрях. Какво щях да направя? Какво щях да кажа? Сет беше развалил годежа си и беше избягал от всички, които познаваше. А сега аз бях тук и се намесвах в бягството му. Бях прехвърлила няколко сценария в ума си, но не бях решила нищо конкретно. С дълбоко вдишване реших просто да продължа напред и да се справя.
Приближих се зад стола му, а сянката ми падна върху него, докато се приближавах. Той лежеше по къси панталони и тениска на Tootsie Pops. До него седеше питие, което изглеждаше подозрително алкохолно, и той четеше книга, чиято корица не можех да видя от този ъгъл. Отново се спрях, объркана от чувствата си.
– Парфюмът – каза той без предупреждение. – Дори тук го усещам. Бих те познал навсякъде. Тубероза и тамян.
Заобиколих го и застанах от дясната му страна. Сложих ръце на бедрата си.
– Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш.
Той свали слънчевите си очила и ме изучи, с една от онези малки, забавни усмивки на лицето си.
– Изненадан съм… и не съм. Мислех, че съм се справил добре с изчезването. Но знаех, че ако някой ме намери, това ще бъдеш ти.
– Защото имам добри връзки?
– Защото ти си ти.
Търсейки свободно място на пясъка, аз се спуснах да седна, но Сет се пресегна на шезлонга си и посочи мястото до себе си. Поколебах се само за миг и седнах до мястото, където лежеше той, като го гледах, докато краката ни се докосваха. Той посегна към питието си – чудовище с цвят на праскова, в което имаше достатъчно нарязани плодове за салата – и отпи глътка.
– Какво е това? – Попитах го.
– Наричат го el Chupacabra.
– Не го правят.
– Наричат. Мисля, че в него има около петдесет вида водка. Ще ти хареса.
– Изненадана съм, че ти харесва.
– Ако ще ставаш злодей, може и да минеш по целия път – отвърна той и с жест помоли сервитьора да донесе още едно питие.
– Ти не си злодей – казах тихо.
– Да? Така ли казват у дома?
Погледнах настрани и наблюдавах малките вълни, които се разбиваха в брега.
– Всъщност не съм разговаряла с толкова много хора. Предимно семейството ти се притеснява.
– Ти ловко избегна въпроса.
– Искаш ли да поговорим за това? – Обърнах се обратно към него.
Той леко сви рамене.
– Какво има да се каже? Разбих сърцето ѝ. Аз разбих твоето сърце. Не мисля, че на човек като мен му е писано да има връзки.
– Това е нелепо. Ти не си този, който изсмуква душите на хората.
– Зависи колко буквално приемаш метафората.
– Сет, спри. Спри да се шегуваш с това. Защо го направи?
– Трябва ли да питаш? – Новата напитка пристигна забележително бързо и той ми я подаде. Беше прав. Наистина имаше вкус, сякаш в нея имаше петдесет вида водка. – Не го усетих. Не по начина, по който би трябвало. Знаеш това.
Знаех и бях изненадана от откровения и честен характер на разговора ни. Не бяхме имали нищо подобно… е, не и откакто се срещахме. Откакто нещата се разпаднаха, всичко беше само неловкост и пазене на чувствата.
– Но защо сега?
Беше негов ред да отвърне поглед, загледан в гледката от пощенската картичка, без да я вижда. Слънчевата светлина все още не беше станала съвсем оранжева, но подчертаваше медта в косата му и кехлибара на очите му. Взирах се в него, приемайки всичко това, като почти не забелязвах колко време му отне да отговори.
– Джорджина – каза той най-накрая, а очите му все още бяха другаде. – Когато сложих край на отношенията ни по Коледа… направих го, за да не те нараня някой ден. И, предполагам, за да не ме нараниш ти. Тогава отидох при Мади по погрешни причини, но не изглеждаше толкова лошо, тъй като всъщност ме беше грижа за нея – искам да кажа, като изключим факта, че трябваше да живееш с нея пред себе си всеки ден. Никога не съм искал тази част да се случи.
– Всичко е наред – казах автоматично, като намразих тъгата в гласа му. – Не искам…
– Шшш – каза той и вдигна ръка. – Всъщност поне веднъж ще говоря, така че по-добре ме остави, преди да съм си изпуснал нервите.
Усмихнах се – въпреки че нищо от това не беше толкова смешно – и кимнах.
– Както и да е, съжалявам, че не съм избрал някого, когото не харесвам или уважавам. Така нещата щяха да са по-прости. Но с течение на времето установих, че се сближавам с нея – но не и че се отдалечавам от теб. Планът ми не работеше. Само наранявах и двама ни все повече и повече. Може би тогава трябваше да изчезна.
Прехапах устните си за всякакви коментари.
– Единственият, който не страдаше, беше Мади – защото я държахме в неведение. А след като ти и аз… е, знаеш. След като бяхме заедно, се чувствах толкова ужасно… толкова виновен… мразех се за това, което ѝ бях направил. Отчаяно исках само един човек да излезе щастлив от това. Исках тя да остане в блажено неведение. Исках да я компенсирам.
Бях си направила извод за това. А също така знаех и за вината… вината от греха, който бе оставил петно върху душата му. Сет не знаеше за тази част и вероятно никога не би трябвало да знае.
– Но каквото и щастие да ѝ бях дал, то не беше истинско – продължи той. – И го осъзнах онзи ден, когато бяхме при Ерик и аз… по дяволите, Джорджина. Наистина не знам какво се случи или дори какво видях. Има само две неща, за които съм сигурен. Едното е, че когато Джером дойде и каза, че има нужда да дойда с него, за да ти помогна, аз го направих. Ако беше казал, че трябва да ме отведе в самия Ад, щях да го направя.
Затворих очи.
– Сет…
– И когато бях там и Ерик ме изпрати, където и да е, почувствах… ами, това беше отвъд всичко, което бях преживял. Отначало бях толкова объркан и дезориентиран. Не разбирах какво ми говореха за това, че съм те намерил. Изглеждаше сюрреалистично. После това беше най-лесното нещо на света. Просто те потърсих и ти беше там. В цялото това пространство и целия този хаос да те достигна беше като да се вгледам в себе си. Бяхме толкова близо… това противоречеше на физиката и на всички правила на природата, които познавах. Не изглеждаше реално, че мога да бъда заедно с някого по този начин. А когато всичко свърши, както казах – не бях сигурен в това, от което току-що бях станал част. Но знаех, че никога не бях изпитвал подобна връзка с друга жена. Може би си единствената, може би има и друга… но независимо от това, не съм я имал с Мади. Тя е невероятна. Наистина я обичам. Но в тази ситуация отново? Никога не бих я намерил. И знаех, че не е честно да я поведа към живот без тази връзка. Ние с теб… не разбирам какво има между нас, но предпочитам да прекарам живота си сам, отколкото с някой, който не си ти.
Той замълча и това беше един от онези странни моменти, в които нямах бърз отговор. Вместо това свързах ръката си с неговата и се протегнах до него на мястото, което той беше направил на шезлонга, като положих глава на гърдите му. Той постави ръка на рамото ми, като пръстите му се впиха в кожата ми, за да се увери, че съм останала. Сърцето му биеше до ухото ми.
– Как ще свърши това? – Попитах мрачно.
– Аз… не знам, както не знам как ще свършат Кади и О’Нийл. – Той въздъхна. – Имам чувството, че ще остана сам. Въпреки всичко, което се е променило между нас, всъщност нищо не се е променило.
– Аз… не знам.
Отново умните ми думи бяха изчезнали, но той беше прав. Откакто се бяхме разделили, сякаш беше изминал цял живот, но всички същи проблеми бяха все още налице. Можех да водя поетични разкази за универсалната връзка на душите ни, но тя никога не можеше да се съчетае физически, не и докато му отказвах това. И смъртността… винаги имаше смъртност, която ни връхлиташе. Сет нямаше да живее вечно и това знание – образно казано – ме убиваше.
Което ми напомни за нещо. Вдигнах глава и се подпрях на него, така че косата ми да виси около нас, докато гледах лицето му.
– Кога ще се прибереш?
Той отметна част от косата, като я прибра зад ухото ми. Тя отново се разпиля.
– Кой каза, че ще се прибера?
– Не се шегувай. Трябва да го направиш.
– Не се шегувам. Мислиш ли, че мога да се върна там? Не мога да видя Мади… Не мога да понасям да виждам какво съм ѝ причинил.
– Не е нужно да я виждаш – казах аз. – Не ходи в книжарницата. Хората се разделят през цялото време и не е нужно да се виждат.
Сет поклати глава.
– Да, но с моя късмет пак щяхме да се сблъскаме. На някой филм. В ресторант. Нещо. Аз съм страхливец, Джорджина. Не искам да я виждам… не и след като… е, не си видяла лицето ѝ, когато ѝ казах.
– Видях лицето ѝ след това – казах аз. – Вероятно е било достатъчно близко. Не мога да повярвам, че сериозно казваш, че никога няма да се върнеш в Сиатъл, само за да я избегнеш.
– Тя не е единствената, която бих избегнал. – Той отново се опита да прибере непокорната ми коса назад. Когато отново не успя, той просто плъзна ръка по ръката ми, проследявайки извивките ѝ с върховете на пръстите си. – Не мисля, че мога да се справя и с това да те виждам. Дори да съм с теб сега… това е като най-доброто нещо на света и най-лошото. Ако те виждам постоянно, само ще се убедя, че не можем да бъдем заедно – а ние ще се виждаме постоянно, нали знаеш. Ако съм научил нещо, то е, че съдбата не позволява на нас двамата да останем разделени за дълго.
Думите на Сет бяха толкова странно противоречие. От една страна, те бяха изпълнени с любов и романтични чувства за това колко мъчителен е животът му без мен. И все пак… в тях имаше нещо повече от това. Във всичко това имаше пораженческа нагласа, каквато никога не бях виждала у него преди. Някъде във всичко това Сет беше придобил нова горчивина и ме обзе тревожната мисъл, че ако можех да видя душата му, както Хю можеше, петното на греха щеше да е още по-тъмно от преди. Направих още един опит.
– Извади ме от уравнението. Трябва да се върнеш заради семейството си. Те се нуждаят от теб. Андреа е болна.
– Всички се разболяват. Това не е убедителен аргумент.
– Не… ти не разбираш. Те не са ти казали. Тя няма грип… тя има рак.
Това предизвика реакция. Изражението на лицето му стана твърдо.
– Не, няма.
– Има. Бранди ми каза.
– Сигурно е била объркана – каза той категорично. – Те щяха да ми кажат.
– Не мисля, че щеше да сбърка „грип“ с „рак на яйчниците“. А мислиш ли, че би си измислила нещо подобно?
Той се замисли за момент.
– Не, не, не би. Но защо не са казали нищо?
– Предполагам, че не са казали на никого, за да могат да разберат повече. Не виждаш ли? – Наведох се по-близо, надявайки се да затвърдя молбата си. – Те се нуждаят от теб. Трябва да се върнеш у дома заради тях.
За миг си помислих, че съм го хванала, но после той бавно поклати глава.
– Те ще се справят и без мен. А и ти сама каза, че чакат да разберат повече. Може и да не е толкова лошо.
– Сет! Това е рак. Независимо от това ще бъде някакво ниво на лошо. Как можеш да ги изоставиш?
– По дяволите – каза той, толкова ядосан, колкото никога не съм го виждала – което винаги е изглеждало доста леко. – Нямам нужда от морален ангел на рамото си точно сега. Просто ми позволи… просто ми позволи да бъда егоист поне веднъж. Искам просто да съм далеч от всичко това. Искам поне веднъж да се скрия от проблемите си, вместо винаги да бъда отговорен. Ако си тук само за да ме измъчваш с това какво може или не може да бъде, тогава просто… просто трябва да си тръгнеш. Да ме оставиш да се скрия и да бъда свободен. Да ме оставиш да напиша новата поредица и да забравя за всичко останало.
Това беше почти огледално отражение на онова, което бях направила преди толкова много време. Само че вместо да се опитам да забравя проблемите си, накарах всички да ме забравят. Понякога ми се искаше да добавя последната част към сделката. Следователно можех да разбера откъде идва той. Можех да разбера този копнеж просто да накарам всички лоши неща да изчезнат. Аз също исках това. Бях го накарала да се случи. Работата беше там, че очаквах повече от него, отколкото от себе си. Усетил колебанието ми, той взе лицето ми между ръцете си и ме придърпа към малка целувка. Отдръпнах се и се загледах учудено.
– Какво беше това? – Попитах.
– В крайна сметка може и да се опитвам да те избегна, но ако сега те имам, може и да се насладя на момента. – В очите му имаше злокобен блясък, на който не можех да не се усмихна, въпреки всички опасения в мен.
– Ти си лицемер – казах аз.
– Опортюнист – отвърна той. – Какво всъщност правиш тук, Джорджина? Какво искаш?
Намалих погледа си. Не знаех. Не знаех защо съм тук. Бях дошла, за да се уверя, че той е добре… но какво тогава? Винаги се връщах напред-назад. Обичах го. Трябваше да го забравя. Насам-натам.
– Не знам – признах аз. – Това е най-доброто, което имам.
И без повече да се замислям, го целунах отново, този път по-дълго, изненадана колко лесно беше да се върна към вида целувки, които правехме преди – тези, които просто прескачаха границата, когато започвах да приемам енергията му. Изглеждаше, че е готов да продължи, така че аз бях тази, която го спря и се върнах да лежа срещу него, докато гледахме как слънцето потъва и рисува небето с ярки цветове. Той не протестираше, изглеждаше доволен само от това, че съм близо до него.
Вечеряхме в един от ресторантите на курорта, като липсата ми на багаж не беше проблем при промяната на формата. Извадих секси вечерна рокля с V-образна кройка, чийто виолетов оттенък ми напомни за първата ни среща. И докато разговаряхме и пиехме по време на вечерята, разговорът ни се плъзна по забавния, удобен начин, който винаги сме споделяли. След като Мади беше отстранена от уравнението, беше точно както той беше казал: толкова много неща се бяха променили, но не се бяха променили. Отношението, връзката… всичко това гореше между нас – както и сексуалното напрежение, докато се изучавахме внимателно един друг по време на разговора без усилие. Той се оживи повече, отколкото го бях виждала от известно време, но дали това беше от питиетата или от свободата му, не можех да кажа.
Макар че сърцето ми пееше от това, че най-накрая отново съм с него, все още ме мъчеха милиони съмнения. Той ми беше казал да ги отхвърля, но беше трудно. Мади. Неговият скрит песимизъм. Желанието му за бягство. Семейството му. Собственият ми егоизъм.
Но когато приключихме с вечерята, всички тези притеснения изчезнаха. Веднага щом се върнахме в стаята му – широк и просторен апартамент, който гледаше към вече тъмната вода – ние бяхме един до друг. Натрупаният между нас копнеж избухна. Ръцете му разкопчаха ципа на роклята ми и я свалиха от тялото ми. Паднахме на леглото, а аз разкъсах късите му панталони, без да има разум и отговорност. Ръцете му преминаха по дължината на тялото ми, надолу по страните на бедрата ми, докато устата му се движеше от ключицата ми към мястото между гърдите ми и накрая върху едната от гърдите и втвърденото ѝ зърно.
Разкопчах панталоните му, когато усетих, че в мен започва да се прокрадва сиянието на жизнената енергия. За няколко мига успях да пренебрегна последиците от нея. Просто го исках. Исках да почувствам онова, което бях почувствала преди месеци, когато тялото му беше в моето и имах онова усещане за съвършен съюз. Жизнената енергия беше афродизиак, засилващ желанието, което изпитваше физическото ми тяло.
Може би това беше реакция от дните на запознанства, но за пореден път аз бях тази, която трябваше да спре всичко това. Поставих известна дистанция между нас, въпреки че все още бяхме преплетени.
– Добре – казах аз, а сърцето ми блъскаше в гърдите. – На път сме да преминем границата.
В очите на Сет имаше похот. Жажда и любов и същата изгаряща нужда, която имах и аз, да постигна крайно завършване.
– Малко я пресякохме, нали? – Попита той задъхано. – Усетих го.
– Да – признах аз. – Но не много. Не много е твърде много.
Той се намръщи малко, а ръката му все още се движеше по крака ми. Толкова, толкова опасно. Още малко и отново щяхме да се люшкаме на ръба.
– Усещал съм го и преди – каза той. – Когато започна да взимаш част от мен. Само смътно усещане, но го имаше. Някак си… някак си този път не изглеждаше толкова лошо.
Беше прав и това се дължеше на лекото помрачение в душата му. Разбира се, той далеч не беше толкова зле, колкото много от хората, свързани с Ада, но дори този лек белег имаше значение. Усещах го. Преди той беше девствен и чист, целия в искрящо сребро и неразреден живот. По-голямата част от него все още беше там… освен тази лека сянка, сянка, която подозирах, че се увеличава, колкото повече решава да обърне гръб на хората в живота си. А колкото по-тъмна беше една душа, толкова по-малко от нея приемах.
– Прав си. – Не си направих труда да навлизам в техническите подробности. – Но все пак щеше да е лошо.
– Твърде лошо, за да рискуваш само един път?
Стар аргумент.
– Какво стана с това, че се отказа от мен?
– Ще го направя, ако се наложи. Бях готов да го направя. Но това беше преди ти да дойдеш тук… все още не си ми казала защо, какво искаш. Бих го направил отново. Бих бил отново заедно, но вече без физически граници. – Той прекъсна протестите ми. – Знам, знам какви са рисковете. И знам – както и ти трябва да знаеш – че това, което е между нас, е нещо повече от секс. Но това все още беше трън, независимо колко много знаехме, че не трябва да бъде. Не искам нищо подобно да се повтаря. Ще поема риска. Това е моя избор.
– Аз не знам. Аз просто не…
– Е, това е по-добре от „не мога“. – Той се ухили. Приближи се, а устните му едва докоснаха моите. – И ако решиш да откажеш, тогава ще бъде така. Но може би… може би точно този път бихме могли… може би точно този път бихте могли да бъдем в….
Затворих очи, когато устните му се притиснаха към моите още веднъж, този път по-силно, и телата ни отново се събраха. Отново беше прав. Този път почти можех да се предам. Напоследък бях преживяла твърде много, толкова много емоционални и духовни сътресения. Да бъда с него ми се струваше най-естественото нещо на света точно сега… но предупредителните ми аларми все още се включваха. Ако съкратя живота му с една тъмна душа, той ще бъде още по-близо до Ада.
– Не – казах най-сетне. Ставаше все по-трудно да продължавам да се отдръпвам. – Все още не мога. Все още не мога. Не казвам никога… просто. Толкова съм объркана. Съжалявам.
Той изглеждаше разочарован, но за мое облекчение не повдигна въпроса отново. Може би нямаше да мога да устоя, ако го беше направил.
– Но ти ще останеш? Ще останеш поне през нощта с мен?
Кимнах.
– Мога да остана три дни.
– Три дни. Това е идеално. Мога да се справя с това. Още три дни, за да помисля за всичко това. Ако можем да останем заедно… тогава ще го направим. Ако не можем, тогава ще бъда сам, докато не се появи друга Джорджина. Криворазбраният му тон показваше съмненията му по този въпрос.
– Засега това е достатъчно.
След това се излежавахме в прегръдките си голи, като по чудо успяхме да предотвратим ескалация на нещата. Разбира се, това беше умение, което бяхме усъвършенствали по време на запознанството, така че го владеехме естествено – макар и с неохота. Останахме да си говорим дълго време, сякаш не бяхме се виждали от години и имахме цял живот да наваксваме. Което всъщност не беше толкова далеч от истината.
Най-накрая той заспа, но аз бях неспокойна. Наблюдавах спокойното му дишане в тъмнината, съня му бе натежал от напитките. Кожата му беше топла до моята и аз се чувствах по-сигурна, отколкото от известно време насам.
Три дни. Имахме тези три дни и за малко повече време можех да се преструвам, че той отново е мой, точно както беше преди. Ако решах, можех дори да направя това за постоянно. Бях му казала, че ще помисля за това. Единственият проблем на всичко това беше, че нещата не бяха като преди. Сънят се повтори в главата ми, сънят, който може би беше лъжа. Сет беше мъжът в съня, този, с когото можех да бъда, ако това, което ми бяха показали Онерой, беше вярно. Но дали този Сет, който лежеше в ръцете ми, беше мъжа от съня?
Този, за когото бях сънувала, беше безкрайно мил и добър – този, в когото се бях влюбила. Истинският Сет се беше променил – постепенно, да… но промяната беше налице.
Не беше правилно от моя страна да съдя, тъй като част от промяната през последната година беше резултат от моето присъствие в живота му. И все пак, за пореден път, онази егоистична част в мен си мислеше, че той е трябвало да се съпротивлява. Бях се влюбила в Сет заради моралния му характер – нещо, което винаги ме е привличало към един мъж. Иронично и вероятно лицемерно за служител на Ада. Все още обичах Сет, все още усещах тази връзка, но сега нещата бяха отпаднали. Тази горчивина, тази нагласа, която го караше да иска да се затвори в лесно, егоистично отстъпление, не беше това, което очаквах от него. Очаквах повече.
Не исках да го загубя. Исках тези последни няколко дни да са с него. Исках да съм с него завинаги, но ако останех, щях да задълбоча това отношение, което мразех. Щях да насърча тъмнината да се натрупва в него. Не исках да я виждам. И колкото и да го обичах и да копнеех да се вкопча в още няколко мига с него, осъзнах, че да остана с този Сет, който ме разочарова толкова много, е лоша идея. Сет беше казал, че предпочита да е сам, отколкото да е с грешната жена. Предпочитам да съм отделена от него, отколкото да го виждам в този вид. Исках спомените ми за него да останат чисти.
И така, макар че това разби сърцето ми, аз се откъснах от него. В тежкия си сън той не се размърда. И отново лицемерието не ми се размина. Толкова пъти се бях опитвала да го убедя да изпие едно питие, а сега го гледах отвисоко, че използва коктейлите като начин да притъпи болката. Колко глупаво, мислех си, че потъмнялата му душа улесняваше това да бъдем най-накрая заедно… и все пак, за моето сърце, го правеше невъзможно.
Преобразих се в дънки и лек потник и намерих някакви канцеларски материали за хотела. Написах на него:

Сет,
Съжалявам, но трябва да тръгвам. Казах ти, че ще обмисля всичко, но грешах. Обичам те прекалено много, за да остана.

Много загадъчно? Оскъден начин да изразя всички тези чувства, но някак си подозирах, че той ще разбере. Той ме познаваше. Оставих го на нощното шкафче, а след това го гледах няколко мига, възхищавайки се на мъжа, когото обичах и винаги щях да обичам. Накрая, с мокри очи, се обърнах и излязох от стаята, за да хвана такси за летището.

Назад към част 21                                                               Напред към част 23