Месец: октомври 2024

Глава 7

Тя се взираше в празния прозорец. Еми. Начинът, по който беше произнесъл името ѝ… Той не използваше името ѝ често, а и никога преди не го беше казвал точно така.
Кацуо спусна ръце и издиша рязко. Обърна се и потърси лицето ѝ. Дълъг момент те просто се гледаха един друг. През прозореца нахлу студен вятър, който смрази кожата ѝ през халата и я накара да потрепери.
Най-накрая се раздвижи, Кацуо вдигна панела на прозореца и го върна на перваза, за да блокира най-лошия полъх на вятъра.
– Добре ли си? – Попита той задъхано.
– Добре съм – каза тя, като се отърси от замайването си. – Широ може да бъде… труден понякога.
– Той е животно – изръмжа Кацуо. – Приближава се толкова близо до теб, докосва те, казва… – Той отхапа остатъка от изречението си. – Той е опасен.
Тя почти не се съгласи, но осъзна, че само ще прозвучи глупаво. Разбира се, че Широ беше опасен. Той вече беше могъщ, дори когато половината му ки все още беше свързана с оненджу. И беше непредсказуем. Никога не знаеше какво ще направи следващия път, а това, че не знаеше какъв план е замислил, я плашеше повече, отколкото искаше да признае. По какъв начин беше по-добре да не знае какво планира да направи, след като докара Ишида в залата на светилището – ако приемем, че можеше да се справи с това?
– Трябваше да ни каже – промълви тя. – Как да се подготвим?
– Мисля, че идеята е да не го правим. – Кацуо погледна към вратата. – Трябва да…
– Не си тръгвай!
Той примигна изненадано и тя се изчерви. Не беше искала да изрича това, дори не знаеше дали той е искал да каже точно това.
– Аз просто – не искам да чакам сама, притеснявайки се какво ще се случи – завърши тя с промълвяване.
Малка усмивка омекоти лицето му и той отметна косата си от очите си.
– Ще остана с теб.
– Благодаря ти.
Колебаейки се, тя се върна до масата и отново коленичи. Кацуо се присъедини към нея, наблюдавайки как тя откъсва още няколко парчета темпура. Панираните зеленчуци бяха вкусни и щеше да е срамота да ги изхвърли. Не се изненада, че храната е впечатлила Широ, дори при ограниченията в диетата ѝ готвачите в Шион никога не пропускаха да приготвят висококачествени ястия с най-добрите съставки и елегантни подправки.
Докато хапваше от храната, те обсъждаха вариантите за привличане на Ишида в залата за поклонение. В крайна сметка решиха да го направят просто: ако тя се отправи към залата на светилището толкова късно през нощта, един от охранителите ѝ веднага ще доведе Ишида, за да я спре.
– Чудя се какво ли е разбрал за Изанами – помисли си тя, за да се разсее от предстоящото. – Ако не ни отведе до някой от Куницуками, не знам какво ще правим.
Кацуо си играеше с чашата студен чай на подноса, като я обръщаше ту на една, ту на друга страна.
– Какво ще правите, след като получите информацията?
– Разбира се, ще търсим Куницуками. Надявам се, че няма да ни се наложи да ходим далеч и…
– Ние? – Прекъсна я тихо той. – Имаш предвид кицуне и Тенгу?
Тя кимна.
– Отново ще тръгнеш сама с тях? – Той отдръпна ръката си от чашата с чай, като пръстите му се свиха в здрав юмрук. – Това е твърде опасно, Еми. Дори да не броим Тенгу, твърде опасно е да бъдеш сама с този кицуне. Начинът, по който те гледа…
Тя остави пръчиците и се намръщи на Кацуо.
– Как ме гледа?
– Сякаш иска да те погълне. – Бузите на Кацуо се изчервиха. – Знам, че ме дразни нарочно, че ме ядосва само защото може. Виждах какво прави, но не можех да се спра да реагирам, не и когато продължаваше да те гледа, сякаш му принадлежиш.
– Не му принадлежа – каза тя тихо, съчувствайки на страданието му. – Широ обича да си играе с хората за забавление. Той дори се подиграва с Тенгу.
– Това е нещо повече от това – не се съгласи той. – Той си играе и с теб, Еми. И не мисля, че това е безсмислено забавление и за него.
Тя разсеяно подреди празните чинии върху подноса. Широ наистина си играеше с емоциите ѝ и понякога имаше чувството, че тя е марионетка, а той държи всичките ѝ конци. Но беше виждала и обратната страна на самоуверената лисица хитрец. Беше го виждала изгубен и объркан, уязвим и дори уплашен. Беше се обърнал към нея за помощ и ѝ позволи да го приземи.
Каквито и игри да играеше, тя не вярваше, че иска да ѝ навреди. Дали това я прави наивна? Дали беше попаднала в капана да му се довери?
– Еми – каза Кацуо, като върна вниманието ѝ към себе си. – Вземи ме със себе си.
– Какво?
– Когато отидеш с йокаите, вземи ме със себе си. Не бива да оставаш сама с тях. Позволи ми да те защитя.
Не можеш. Тя не можеше да изрече думите, не можеше да го нарани така, но истината беше ясна като планински поток. Кацуо беше човек. Тя също беше човек, но силата на ками растеше в нея с всеки изминал ден. Широ и Юмей щяха да я защитават, защото имаха нужда от нея. Те нямаше да защитят Кацуо. При първия сблъсък на Кацуо с Тенгу Юмей го беше повалил само с поглед. Кацуо никога нямаше да оцелее, а за разлика от нея той имаше целия си живот пред себе си.
– Ще помисля – каза тя, а лъжата се лееше твърде лесно на езика ѝ. Без значение колко я боли, тя би вързала Кацуо сто пъти, за да го предпази.
Стана от масата и се отправи към спалнята си.
– Трябва да се преоблека. Изчакай тук.
Събирайки кимоното и хакамата си от ръба на леглото и проверявайки дали Катсуо е все още с гръб към нея, тя бързо се измъкна от робата и се преоблече в кимоното. След като облече хакамата, тя отдели минута, за да оправи леглото си и да надуе възглавниците.
Повика Кацуо и с жест посочи леглото.
– Искам да угася осветлението, преди сохеите в коридора да се зачудят защо съм още будна. Вместо да седим в тъмното, можем поне да се чувстваме удобно.
Погледът му се стрелна от нея към леглото и обратно. Тя се усмихна на колебанието му и отиде в основната стая, за да натисне ключа за осветлението. Тъмнината се спусна над тях, но слабият блясък от прозореца предлагаше достатъчно светлина, за да се върне в спалнята. Тя се плъзна на леглото върху завивката, облегна се на възглавниците и го погледна с очакване.
Той свали катаната от бедрото си и я подпря на стената, после се качи на леглото и се облегна до нея. Тишина изпълни стаята и тя остави очите си да се затворят, чудейки се дали Широ вече е прихванал Юмей.
– Еми?
– Хм? – Тя отвори очи и се пребори със зяпването.
Лицето на Кацуо беше по-тъмна сянка в обляната от нощта стая.
– Ще го направиш, нали? Когато избяга онази нощ в Шираури, си мислех, че си осъзнала, че животът ти струва повече от това, но сега… изглежда, че вече не се бориш.
Тя притисна ръце в скута си, твърде добре осъзнавайки скрития знак на гърдите си.
– Аз се боря за нещо много по-важно от живота ми. Бях измамена, но това не променя нищо. Всичко, което се случва с Куницуками, само доказва, че Аматерасу е необходима на Земята. Тя се нуждае от съд. Колко живота зависят от нейното слизане?
Тя вдигна очи към сенчестото му лице.
– Освен това, дори да можех по някакъв начин да спра да бъда камигакари, не бих го направила. Без мен Аматерасу ще трябва да избере друго момиче. Как бих могла да живея със себе си, ако нарочно оставя някой друг да умре заради мен? След като Аматерасу слезе, моето тяло ще бъде неин съд, докато тя има нужда от него, и няма да е необходимо да умира друго момиче.
Кацуо я гледаше мълчаливо, без да се движи, с изключение на слабото преместване на раменете му при всяко вдишване. Чудеше се дали той може да разбере, че пулсът ѝ се учестява в ушите при мисълта за предстоящия ѝ край или че в нея се извива болен страх, когато си спомни за силата на Аматерасу, разкъсваща съзнанието ѝ. Макар да беше приела съдбата си, дълга си, не беше лесно. Приемането не го правеше по-малко ужасяващо.
– Ти се грижиш толкова много дори за съдбата на непознати. Това е твърде благородно, Еми. – Той въздъхна. – Хана би се гордяла с теб.
Тя примигна бързо, тъй като веднага се появиха сълзи. Със завръщането им в Шион той сигурно е открил, че Хана се задържа в мислите му точно толкова, колкото и на нея.
Тя преглътна.
– Мислиш ли… мислиш ли, че тя ще ми прости?
– Не мисля, че някога е имало какво да прощава.
– Аз я заведох там. Тичах пред нея. Ако бях до нея, щях да я предпазя от падане. – Гласът ѝ се пропука и затрепери. Споменът разцъфна в съзнанието ѝ като отровен облак. – И мисля, че… мисля, че…
Топлите му пръсти докоснаха ръцете ѝ, където тя ги стискаше.
– Ти какво?
Безкрайният кошмар се надигна дълбоко в подсъзнанието ѝ, където чакаше, винаги чакаше, за да я потопи в страданието отново и отново. Бързотечащият поток, ужасените писъци на Хана, ноктите на йокаите в глезена на Еми, отчаяната ѝ хватка за ръката на най-добрата ѝ приятелка.
– Държах я за ръка, но… – Най-големият ѝ страх, най-голямата ѝ вина се разраснаха в нея. Никога не беше признавала пред никого подозрението си, че е виновна. – Опитвах се да се задържа на моста, а йокаите ни дърпаха надолу и мисля… мисля, че я пуснах, за да спася себе си.
Последните думи я задушиха от ридание. Тя притисна с ръце лицето си, твърде засрамена, за да го погледне. Сълзите намокриха пръстите ѝ и тя сдържа отчаяния вик, който се надигна в гърлото ѝ. Как е могла да бъде толкова егоистична? Как бе подвела единствения човек, който все още я обичаше?
Кацуо докосна рамото ѝ, после нежно плъзна ръка зад нея и я придърпа към себе си. Болката ѝ беше твърде силна, за да остави място за изненада, и тя се свлече до него, борейки се със сълзите.
– Не е страшно да плачеш – прошепна той и я обгърна с ръце. – Дори на камигакари е позволено да плаче.
Добротата му разби и последния ѝ самоконтрол и преди да успее да се спре, тя плака неудържимо на рамото му. Болката, която беше потискала с години, се изля навън. Три години самота, три години вина, страх и безкрайни кошмари за смъртта на Хана, без да има с кого да поговори, без да има с кого да скърби. Толкова дълго беше сама, толкова дълго беше запечатвала сърцето си, съсредоточавайки се единствено върху това да бъде най-доброто камигакари, което можеше да бъде, за да може животът ѝ да струва поне малко, за да компенсира красивата душа, която беше изгубена заради нея.
Когато сълзите ѝ най-сетне се уталожиха, Кацуо я стисна нежно.
– Не видях какво се случи – промълви той – но те познавам, Еми. Знам, че не си я оставила да си отиде нарочно. Щеше да държиш това момиче до дъното на океана.
– Но…
– Не – прекъсна я той. – Аз те познавам. Ако можеше, щеше да дадеш живота си в един миг, за да спасиш нейния. Винаги си ценяла повече живота на другите, отколкото своя собствен.
Тя избърса сълзите от очите си. Тонът му, когато беше казал, че тя цени повече живота на другите, подсказваше, че той смята това по-скоро за недостатък, отколкото за добродетел.
– Откъде ме познаваш толкова добре? – Промълви тя. – За толкова малко време…
– Ах. – Той се премести неловко – макар че не помръдна ръцете си около нея. – Предполагам, че е глупаво да се преструвам повече. Винаги съм те наблюдавал… поне толкова дълго, колкото ти си ме наблюдавала.
В лицето ѝ нахлу топлина.
– Не съм искала да кажа…
Той се засмя тихо.
– Не отричай. На петнайсет години не беше невероятно изтънчена.
Лицето ѝ се разгорещи още повече.
– Поисках – не, борих се да бъда назначен за твой сохей в светилището Шираюри. Знаех, че това слънцестоене ще бъде последното ти и имах нужда да те видя отново. Не можех да забравя онзи ден, в който Хана умря, или колко съкрушена изглеждаше, когато те отведоха от Шион, за да отидеш в новото си светилище, съвсем сама. Исках да те видя отново, за да се уверя, че си добре. Не… не осъзнавах колко много ще те нарани, ако ме видиш.
Той отпусна главата си върху таблата на леглото.
– Гледах те често в Шион и онзи ден… знаех, че си в гората. Знаех, че ни следиш още преди да напуснем територията. – Той направи пауза, а напрежението втвърди мускулите му. – Бях развълнуван. Исках да дойдеш. Надявах се да те впечатля. Мислех, че може би дори ще можем да поговорим – да проведем истински разговор. Когато разбрах, че вие двете сте изостанали, се върнах назад, за да ви потърся. Ето защо бяхме достатъчно близо, за да чуем, когато Хана започна да крещи.
Еми обгърна с ръце себе си, разтърсена от промяната във възприятието. Никога не си беше помисляла да се запита защо Кацуо и другият млад сохей бяха пристигнали толкова бързо. Логично, те би трябвало да са твърде дълбоко в парка, за да чуят писъците, камо ли да се втурнат да помагат, но травмата от преживяното не ѝ позволяваше да анализира фактите.
– Така че – продължи той тежко – ако има вина, тя е точно толкова моя, колкото и твоя. Знаех, че ти и Хана сте ни проследили, и въпреки това ви заведох по-навътре в парка. Можех да спра и да ви отведа обратно на безопасно място във всеки един момент, но не го направих. Егоистично исках да те имам само за себе си, поне веднъж.
– Това е моя вина – прошепна тя. – Реших да те последвам.
– И Хана реши да тръгне с теб, а аз реших да те оставя. – Той прокара леко ръка по тила ѝ, като заглади косата ѝ. – Ти носиш отговорност само за собствения си избор, Еми. Не можеш да носиш бремето на всички нас.
По бузите ѝ се стичаха нови сълзи и тя облегна глава на гърдите му.
– Да те видя в Шираури наистина ме заболя – промълви тя. – Но само в началото. Толкова се радвам, че ти беше тук за всичко това, Кацуо. Благодаря ти, че остана с мен.
Ръцете му се стегнаха около нея и тя затвори очи, наслаждавайки се на усещането, че е държана. Меко, топло задоволство се промъкна през нея и болката от самотата, която бе търпяла три години, замлъкна за първи път след смъртта на Хана.
С дълга, беззвучна въздишка тя направи всичко възможно да запомни усещането, защото знаеше, че вероятно никога повече няма да го изпита.

Назад към част 7

Глава 1

– Видя ли шала ми? – Попитах, като успях да се разсея, гледайки похотливо твърдото тяло на Уинтър. – Навън е студено.
– Не. И престани да сменяш темата.
– Това е много приятен шал. И изглеждам много сладко, когато го нося.
– Изглеждаш много сладко, каквото и да носиш. Но продължаваш да сменяш темата. – Гласът му ставаше все по-настойчив, като в него се прокрадваше нотка на властен тон – аз съм Ипсисимус и знам кое е най-доброто за теб. Мисля, че ще е добре да се включиш.
В замяна на това аз придадох най-доброто си изражение, за което бях сигурна, че е ако-само-ще-се-включа, и въздъхнах дълбоко.
– С удоволствие бих го направила, но Гренвил постоянно ме укорява, че не се движа по-бързо и не освобождавам повече духове. А някои от тези духове са в капан тук от десетилетия. Дори векове. Загрижена съм за тяхното благополучие.
Гренвил се надвеси зад Уинтър и се намръщи към мен.
– Нелепо момиче! Не ме ли чу, че сме изпреварили графика и че трябва да си вземеш почивка за ваканционния сезон?
– Къде е Гренвил? – Попита Уинтър. – Мога да говоря с него. Може да не мога да го чуя, но той ще може да ме чуе. Той трябва да разбере, че отношенията с живите са също толкова важни, колкото и отношенията с мъртвите. Знам, че той има различни приоритети, но не е като призраците да отидат някъде.
Точно това продължавах да повтарям. Вместо това обаче се протегнах и обвих ръце около врата на Уинтър, притиснах се до него и вдишах дълбокия аромат на кожата му.
– Знам какви отношения бих искала – мърморех аз.
За миг той се отпусна срещу мен, едната му ръка се движеше съблазнително по гръбнака ми, а другата отмахна заблуден кичур къдрава коса от бузата ми. Той изпусна леко ръмжене и доближи устни до ухото ми.
– Добър опит, Айви. Но ако беше толкова заета в момента, нямаше да прекараш цялата сутрин в отваряне на календарите на двама ни и изяждане на целия шоколад.
По дяволите. Мислех, че съм се справила добре със затварянето на всяка малка вратичка, за да изглежда, че календарите са недокоснати. Престорих се, че не го чувам, и оставих пръстите си да се движат по гърдите му, докато не бяха достатъчно близо, за да се плъзнат в колана му. Бях възнаградена със стон.
– За бога! – Изкрещя Гренвил. – Колко пъти на ден трябва да си интимна с този мъж? Вие сте като двойка разгонени зайци.
Промърморих отговор, без да се замислям, като извиращата наслада в стомаха ми за момент потисна здравия ми разум.
– Сексът е отлично упражнение.
Уинтър веднага се отдръпна.
– Той е тук.
Почесах се по шията и направих опит да се огледам.
– Кой?
Той завъртя очи в раздразнение.
– Знаеш кой. Вече казах, че не сме тук, за да осигуряваме воайорско забавление на група призраци. – Сгъвайки ръце на широките си гърди, той ме погледна. – Онзи, който подсказва, че е напълно наясно какво точно си замислила. – След това, без да може да се сдържи, сбърчи забавно вежди. – Точно така е добре. Имам много работа за вършене и казах на Мейдмънт, че ще се срещнеш с него, за да обсъдите договореностите.
Намусих се.
– Ти просто искаш да се облека в глупав костюм.
Очите на Уинтър заблестяха и знаех, че си мисли за сексапилния костюм на вещица, който бях облякла специално за него на Хелоуин.
– Харесва ми да те виждам в глупави костюми.
– Не може да е по-глупав от този, който обикновено носиш – изпъшка Гренвил.
Погледнах призрака.
– Не съм най-подходящия човек за тази работа. Не и от километри. Освен това не съм виждала Брут от няколко дни. Щях да го потърся и да се уверя, че е добре – казах аз.
– Котаракът ще се оправи. Отиди да поговориш с Мейдмънт и – Уинтър направи пауза и си позволи бавна, ленива усмивка – можем да приключим с това по-късно.
– Но Гренвил…
Уинтър прочисти гърлото си и се обърна към въздуха.
– Гренвил, като настоящ Ипсисимус на Свещения орден за магическо просвещение, командировам Айви за друга работа. Тя ще се върне към обичайните си задължения по-късно.
И двамата с Гренвил ми се усмихнаха. Те не бяха генетично свързани по никакъв начин, но понякога можех да се закълна, че споделят абсолютно една и съща ДНК. Вдигнах ръце и се предадох. Нямаше да спечеля. Освен това, колко трудно можеше да бъде да помагаш на Дядо Коледа в колибата му? Парче. От. Коледна. Торта.

***

Имаше много предимства да бъдеш единствения и неповторим човек на Ипсисимус. Всяка вещица, независимо от нивото или мястото си в йерархията на Ордена, се стремеше да ми помага и бях успяла да ангажирам много от тях в редовни поръчки. Това беше за доброто на всички, разсъждавах аз. Аз бях щастлива, защото не се потях, Уинтър беше щастлив, защото имах повече време и енергия да го посетя, вещиците бяха щастливи, защото Уинтър беше щастлив. Това беше печелившо за всички. Разбира се, това означаваше, че трябваше да прекарвам голяма част от деня си в това да бъда учтива с хората и да ги поздравявам. Не бях изминала и половината път до библиотеката на Ордена, където се намираха Мейдмънт и пещерата, а вече ме бяха спрели половин дузина пъти.
Помислих си, че съм в безопасност, когато пътят напред най-сетне се разчисти от червени одежди и се видя самата сграда на библиотеката. Тогава един млад нервен глас се обади откъм гърба ми.
– Госпожо Ипсисимус! Много бих искала да ви попитам какво мислите за действието на лавандулата срещу пелин в работата на едно ефективно заклинание за времето.
Не ме питайте за билкарство. Никога не ме питайте за билкарство. Направих пауза и се обърнах.
– Айви.
Последният от дългата редица млади Новобранец ми намигна, тъмната му коса обрамчваше много сериозно лице.
– А? Не мислех, че бръшляна ще свърши работа. Трябва ли първо да го изсуша?
– Казвам се Айви. Не госпожа Ипсисимус. Всъщност, опитайте се да кажете „Госпожа Ипсисимус“ три пъти подред. Това е повече от глупаво. Повтарянето на името ми на глас се беше превърнало в познат рефрен. Повечето вещици все още се бореха с факта, че не притежавах подходяща титла за орден – „Глобален стратег по фантомни решения и осигуряване“ не звучеше много добре. Няколко пъти бях предлагала да се съкрати на Стратег по осигуряването. Или дори само СПО. За съжаление, това все още не се беше наложило. Но поне се насладих на израженията на лицата на многобройните лишени от чувство за хумор вещици от Ордена, на които го предложих.
– Съжалявам. – Новобранецът се изчерви и погледна надолу.
Погледнах я.
– Не се извинявай. Никога преди не сме говорили и ти не знаеше как да ме наречеш. Вместо да се извиняваш, кажи нещо от рода на: „Е, това е много по-добре, отколкото да си увивам устата около госпожа Ипсисимус“. Или пък ми кажи, че ако бях говорила с цяло изречение, тогава щеше да ме разбереш и че трябва да науча правилните правила на граматиката. Не се извинявай, че си се опитала да постъпиш правилно.
Новобранецът се вгледа в мен. Потупах крака си в отговор и повдигнах вежди.
Тя се изкашля.
– Много си скромна, за да правиш такъв голям проблем от едно име. – Тя се изкашля отново и се изчерви още малко.
Кимнах одобрително.
– Добре. – Обърнах се и започнах да вървя отново. Това беше техника, която усъвършенствах: да обърквам вещиците до степен, в която забравят защо изобщо искат да говорят с мен, и да мога да избягам от разговора много по-бързо. За съжаление явно не я бях усъвършенствала.
– И така – обади се тя отново – Айви, да използвам ли лавандула или смрадлика?
Трябваше да ѝ дам точки за това, че не се отказа. Спрях още веднъж и отстъпих пред въпроса. Понякога трябваше да знаеш кога да се предадеш – предполагам, че Уинтър ме беше научила на това.
– Какво точно се опитваш да направиш? Времето обхваща широк спектър от възможности. Искаш ли слънчев лъч, в който твоя познат да се грее? Или искаш да предотвратиш появата на ураган? Има доста голяма разлика.
– Поставям коледната елха в главния двор. Решихме, че малко истински сняг наистина ще допринесе за цялостния ефект.
– Разбира се – казах саркастично. – Мокър, студен сняг, който след часове ще се превърне в кал, е отлична идея. – Отново я погледнах остро. За щастие този път тя разбра посланието и наведе брадичката си в знак на предизвикателство.
– Е, мисля, че този сняг ще допринесе за сезонното усещане. Малко сняг кара всички да се чувстват по-коледно. Плюс… плюс… ще изглежда красиво – завърши тя в бързината.
Разрушаването на йерархичните бариери с една вещица наведнъж. Посрещнах го с усмивка.
– Добре. Все още мразя снега – добавих аз – но добре. Научаваш се да спориш. – Потупах устата си и се замислих. – Вероятно искаш да използваш комбинация от пушен пенироал с щипка корен от бял равнец. Аз обаче не съм експерт по билкарство. Може да се окаже, че няма да получиш нищо повече от една снежинка или цяла лавина. Силно препоръчвам да потърсиш помощта на вещица от второ ниво, преди да започнеш.
– Не можеш ли да помогнеш?
Усмихнах се.
– Не съм вещица от второ ниво. Дори не съм вещица от първо ниво.
Този път тя ме погледна директно в очите.
– Да, но всички знаят колко си талантлива.
– Не и в хербологията. Честно казано, можеш да се справиш по-добре.
Тя отвори уста, за да спори. В рамките на един малък разговор очевидно бях създала чудовище. Вдигнах дланите си.
– Виж – казах – как се казваш?
– Абигейл.
– Абигейл, най-важното нещо, което можеш да научиш, е как да накараш другите да свършат мръсната работа вместо теб. Второто най-важно нещо е да научиш собствените си ограничения и да действаш според тях. – Потупах я по рамото. – Намери си някоя вещица от Второ ниво и всички ще правим снежни човеци за нула време.
За пръв път тя се усмихна.
– Благодаря ви, госпожо Ип-Айви.
– Няма за какво. – И с това се запътих към Мейдмънт.

Назад към част 1

Глава 36

Леуан беше изминала само една четвърт от пътя до двореца на Рохан, когато силите ѝ свършиха. Насочи се към земята, преди да падне от небето, а крилете ѝ, все още слаби и безполезни придатъци, се превърнаха в тленни.
В нея пламна гняв, докато лежеше безпомощна на земята – торс с крила, който едва се движеше, когато се опитваше да се преобърне на предната си страна. Не че това щеше да има значение. Не можеше дори да пълзи бързо; единствената ѝ напълно регенерирана ръка беше толкова слаба, колкото и крилата ѝ, мускулите ѝ трепереха при най-малкото усилие.
Неспособна да сдържи яростта си, тя удари с едната си ръка с червен връх. Черни отломки избухнаха, разрушавайки дърветата пред нея на прах. Тя се дръпна… и после се усмихна. Тази унизителна слабост беше поносима, ако смъртоносните ѝ способности се връщаха в пълната си сила. Спящият Александър нямаше да има никаква защита срещу тях. Тя беше богиня, а той бе прекарал последните четиристотин години в Сън.
Можеше да я победи в битка, когато тя беше ангел на прага да стане архангел, а Александър – вече Древен, но сега тя беше по-силна от него. Този път той нямаше да си тръгне от нея – високо златокосо същество със сребърни криле, което бе отказало това, което други мъже бяха пожелали.
За миг тя се поколеба, в душата ѝ отекваше ехото на онова изпълнено с надежда, сладко и умно момиче. Онова момиче беше виждало само чудеса в света. Това момиче знаеше, че Александър е късче светлина, което щеше да гори през вечността, военен мъж, натрупал неизмерима мъдрост през вековете, които бе видял да преминават.
– „Моята красива Джоу Леуан.“ – Пръстите му докоснаха скулите ѝ, а сребърните му очи я държаха в плен. – „Толкова деликатна, силна и изпълнена с такава сила.“
Дланта ѝ изтръпна от внезапния сетивен спомен за затварянето ѝ върху дебелината на китката му.
– „Защо не искаш да бъдеш с мен?“ – Той ѝ се възхищаваше, тя виждаше това. – „Мога да вървя до теб, да бъда твой партньор, както ти би бил мой.“
Нежно поклащане на главата му.
– „Трябва да се развиваш сама. Може би след седем хиляди години ще можем да се съберем отново. Когато ти си в силата си и ние сме равни. А сега… Бих те смазал, без да искам, а ти си предопределена за величие.“
Седем хиляди години.
Беше минало, осъзна тя изведнъж. Може би убийството му не беше отговора…
Яростта отново нахлу с черен рев. Не защото Александър я беше отхвърлил; тя отдавна беше забравила това, беше се влюбила страстно в друг мъж. В продължение на цял век Александър не беше нищо друго освен сладък спомен от младостта ѝ, който предизвикваше у нея забавна привързаност. Беше кученце, което се възхищаваше на красивия Древен.
Не, яростта ѝ идваше от мисълта, че Александър, този среброкрил Спящ от пророчеството, един ден ще се опита да я унищожи. Никой нямаше това право. А и те не бяха равни. Никой не беше равен на нея. Тя беше Джоу Леуан и щеше да управлява света, преди да е приключила тази каскада.
Като отметна глава назад, тя се засмя за първи път, откакто Рафаел я беше наранил.

Назад към част 36

***

Озоваваме се на открито игрище за пейнтбол в Джърси. Горско, селско място, което вероятно гъмжи от комари и лаймска болест. Когато установявам, че Логан никога преди не е играл пейнтбол, записвам и двама ни.
Наистина няма друга възможност.
А и момента ни е перфектен – те тъкмо са на път да започнат нова битка. Работникът събира всички играчи на едно поле и ни разделя на два отбора, като ни раздава тънки сини и жълти жилетки, за да различаваме приятел от враг.
Тъй като с Логан сме най-възрастните играчи, двамата ставаме капитани на отборите. Малките лица с широко отворени очи от отбора на Логан го следват, докато той марширува напред-назад пред тях, изнасяйки лекция като горещ съвременен Уинстън Чърчил.
– Ще се бием с тях от хълмовете, ще се бием с тях по дърветата. Ще се приберем в реката и ще ги ликвидираме в стил снайперист. Пестете патроните си – стреляйте само когато видите бялото на очите им. Използвайте главите си.
Обръщам се към собствения си парцалив екип.
– Използвайте сърцата си. Ще им дадем всичко, с което разполагаме – оставете всичко на терена. Знаете ли какво печели битките? Желанието! Смелост! Днес всички ние ще бъдем чудовищния Руди!
Едно русо момче прошепва на приятеля си:
– Кой е Руди?
Момчето свива рамене.
И друго вдига ръка.
– Можем ли да започнем сега? Днес е моят рожден ден и много искам да имам торта.
– И аз имам рожден ден. – Давам му пет. – Близнаци!
Вдигам пистолета си.
– И да, тортата за рождения ден ще бъде нашата военна плячка! Ето как ще стане това. – Посочвам гиганта от другата страна на полето. – Виждаш ли го, големия човек? Ние се сплотяваме първо към него. Работим заедно, за да го свалим. Отрязваме главата – прокарвам пръст през врата си, сякаш обезглавявам себе си – и старото куче умира.
Едно кльощаво момче с очила прави отвратителна физиономия.
– Защо би убила куче? Защо ще му отрежеш главата?
А едно малко момиченце с плитки пищи:
– Мамо! Мамо, не искам да си играя повече.
– Не – опитвам се аз – не е това, което…
Но тя вече тича в ръцете на майка си. Жената я вдига – гледайки ме като демон – и я отнася на ръце.
– По дяволите.
Тогава един мек глас прошепва точно до ухото ми.
– Те вече са се укрили от теб, момиче? Прецакана си.
Обръщам се с лице към смелия, твърд… а той е толкова близо, че усещам топлината от твърдото му тяло, виждам малките стръкчета брада по съвършената, прекрасна челюст. Мозъкът ми се задъхва, но намирам решимост да го дразня.
– Боже мой, Логан, усмихваш ли се? Внимавай – може да си разтегнеш мускул на лицето.
И тогава Логан прави нещо, което разтапя вътрешностите ми и превръща коленете ми в трепереща слуз.
Той се смее.
И е прекрасно.
Престъпление е, че не го прави по-често. Или може би е благословия. Защото Логан Сейнт Джеймс е секси, зашеметяващ мъж във всеки един ден. Но когато се смее?
Той е спиращ сърцето.
Той се връща уверено към страната си, а аз се присмивам на отстъпващата му форма. Униформеният служител на пейнтбол надува свирката и обяснява правилата. Имаме седем минути да се скрием първи. Задействам пейнтболната си пушка с една ръка – като Чарлийз Терон в „Шибаният път на яростта“ – и повеждам отбора си към пустинята.
– Хайде, деца. Хайде да бъдем герои.

***

Това беше клане.
Никога не сме имали шанс.
Накрая се опитахме да ги нападнем – да ги надвием, но в крайна сметка просто се сблъскахме с градушка от топки, а сърцата и вътрешностите ни бяха изпръскани със синя боя.
Но се опитахме – мисля, че Руди и Чарлийз биха се гордели с нас.
Една от майките на рождениците подари на мен и Логан останала пица, така че седнахме на маса за пикник, за да хапнем заедно.
– Мисля, че си измамил – казвам му, докато дъвча сърдито.
– Не беше нужно. – Той отново се усмихва, изглежда по-млад, момчешки, а аз няма да се учудя, ако над главата ми плуват анимационни сърца. – Въпреки че не съм против да играя мръсно, ако е необходимо.
Като чуя Логан да казва „мръсно“ с неговия акцент, с тази пълна, силна уста, стомахът ми се преобръща като риба. Слагам остатъка от пицата си върху хартиената чиния, като я отдръпвам.
– Обичаш да печелиш.
Той кимва.
– Искам. Но ти ме изненада, Ели. Справи се добре. Ти си боец – това е хубаво да бъдеш.
Бъркам в олющената зелена боя на масата за пикник, чувствайки се странно срамежлива.
– Благодаря ти.
А гласът на Логан става тих, дрезгав. Почти… интимен.
– Забавляваше ли се, Ели? Хубав ли беше рождения ти ден?
Поглеждам нагоре и срещам погледа му.
– Беше перфектен. Никога няма да го забравя.
И усещам тъмните му очи върху мен, които ме четат.
– Радвам се.
След миг той посочва бузата си.
– Имаш кал по лицето си.
Прокарвам ръка по бузата си.
– Дали съм я почистила?
– Не.
Опитвам втори път, но сигурно все още пропускам, защото Логан протяга бавно ръка и прокарва пръсти по бузата ми, нагоре към слепоочието и нежно надолу към челюстта. Очите ми се затварят при това усещане. Усещането е като ласка.
Може и да си въобразявам, но – по дяволите, това е рожденият ми ден, така че ми е позволено да мечтая – имам чувството, че докосването му се задържа малко по-дълго от необходимото.
Когато отварям очи, той ме гледа замислено, с интензивност – топлина в тъмнокафявите си очи, която знам, че не си въобразявам.
Най-добрия. Рожден ден. Някога.

Назад към част 19

Глава 11

Адам беше на втората си порция палачинки. Главата му беше наведена над чинията, русата му коса стърчеше във всички посоки, докато пъхаше пухкаво парче в устата си.
Седнах срещу него на кухненската маса, лениво потърквайки длан по челюстта си, докато гледах през прозореца. Брадата ми одраска ръката ми. Трябва да се обръсна.
Беше дълга нощ.
Последните купонджии си тръгнаха около два през нощта и тогава започна голямото чистене. Ди, Адам и аз успяхме да оправим по-голямата част от къщата, а след това аз се захванах с кухнята. Ди си легна малко след четири сутринта и сигурно щеше да спи цял ден.
Адам беше останал за през нощта.
Мозъкът ми беше твърде уморен, за да се справя дори с това, но той поне помогна да изчистим.
– Въобще спа ли снощи? – Адам спря за момент със своите палачинки.
Вдигнах рамо.
– Малко.
– Вижда се.
Честно казано, може би съм спал най-много два часа и това наистина нямаше нищо общо с почистването на къщата. Мислих за Кат. Не само заради нашия спор. Ако губех сън всеки път, когато спорехме, никога нямаше да ми се затварят очите. Разбира се, една огромна част от мен, беше адски разочарована и ядосана от това, което тя мислеше. Също така се почувствах… да, почувствах се зле, защото видях проблясъка на болка в очите на Кат, когато тя си помисли, че съм с Аш. Това не ми хареса, но не това беше основното. Имаше много общо със счупването на тези прозорци, не каква е причината зад това, а фактът, че тя е успяла да го направи.
Трябваше да приемем, че Кат се променя. Причината, която стоеше зад това, не беше най-важната част от случващото се. Трябваше да поставим… способностите ѝ под контрол, преди да е станало твърде късно.
Днес беше нейният рожден ден.
И знаех, че е получила нов лаптоп, защото тази сутрин получих имейл, сигнализиращ, че е публикувала в блога си. Да, бях се регистрирал да получавам съобщения. Както и да е.
Когато измъкнах десетата торба за боклук навън, видях непозната кола на алеята ѝ. Беше на онзи лекар — Уил Майкълс. Тримата — Уил, Кат и майка ѝ — бяха заедно.
Адам се облегна назад в стола и протегна ръце над главата си. Костите му изпукаха.
– И така, чух, че нещо се е случило с теб снощи?
Повдигнах вежда и пуснах ръка на масата.
– Така ли?
Той кимна.
– Аш беше ядосана на теб и Кат. Тя се изнервяше и от мен и Ди, сякаш ние трябва да направим нещо.
Аш имаше нужда от хоби.
– Знаеш ли, тя просто се тревожи за теб. Искам да кажа, Аш може да бъде… е, тя ми е сестра. Тя може да бъде кучка, но е добра.
– Знам. – Отпих от млякото си.
Погледът на Адам се спусна към празната чиния.
– Мога ли да бъда искрен с теб за секунда?
– Разбира се…
Той се усмихна за кратко.
– Знаеш, че не съм като Андрю или Аш. Не ме интересува какво става с теб и Кат. – Когато отворих уста, той ме прикова с многозначителен поглед. – Но знам, че нещо се случва. Ди и аз си говорим, но дори и да не го правихме, за мен е очевидно. Както и да е, аз съм ОК с това, каквото и да е. Просто исках да знаеш.
Несигурен какво да кажа, се втренчих в него. Думите се оформиха на върха на езика ми, но не им дадох гласност. Това, което чувствах към Кат, не беше нещо, за което бих говорил, с изключение на това, което бях казал на Матю, но и то не беше много. Не бях изненадан, че Адам се чувства добре от това. Точно такъв… Луксен беше той. Тогава ми хрумна нещо.
– Мерси човече. – Наведох се напред, запазвайки гласа си тих. – Имам въпрос към теб.
Той се усмихна.
– Целият съм в слух.
Адам винаги е бил най-отвореният от всички, които познавах. Всички знаеха това, включително и Доусън. Брат ми не ми се беше доверил, но имаше шанс да е казал нещо на Адам. Може би дори намек за това какво се беше случило между него и Бетани, когато отидоха на поход през уикенда и той се върна със скъсани, окървавени дрехи.
– Доусън говорил ли ти е някога за Бет?
По лицето му се изписа изненада. Очевидно не беше очаквал този въпрос.
– Не точно. Искам да кажа, той беше супер тайнствен относно Бет, но аз говорих с него, както сега с теб, че нямам нищо против, но му казах също, че се притеснявам.
– Не ми каза, че се тревожиш за Кат и мен – отбелязах аз.
– Така е, но ти не си Доусън.
За първи път някой казваше това и вероятно наистина беше като комплимент.
– Вярно – промърморих и след това се усмихнах леко. – Но мисля… мисля, че приличам повече на него, отколкото повечето си мислят.
– Защо питаш за Доусън? – Той побутна празната си чиния, без да я докосва. – Никога не говориш за него.
– Това, че не говоря за него, не означава, че не мисля за него. – Изправих се и махнах към чиниите, които отплуваха към мивката.
– Не знам. Просто си мислех много за Доусън и Бетани. – Застанах в центъра на кухнята и реших да му кажа, да му се доверя – Мисля… мисля, че е направил нещо на Бетани.
Веждите му се повдигнаха.
– Като например?
Върнах се на масата и седнах.
– Един уикенд, те отидоха на поход и Доусън се върна целият в кръв, а дрехите му бяха разкъсани. Той каза, че нищо не се е случило, но аз знаех, че лъже. Мисля… Мисля, че Бет е била наранена по някакъв начин и…
В погледа му пламна разбиране.
– Мислиш, че той я е излекувал?
Когато кимнах, той примигна.
– Мамка му. Не трябва да…
– Знам, че не трябва да го правим, но това не означава, че не се е случило.
“ Ехо! Имам пред вид себе си .“
– Мисля, че това е направил Доусън и мисля… мисля, че той я е променил по някакъв начин.
Нямах абсолютно никакви доказателства в подкрепа на това твърдение, освен факта, че аз съм променил Кат.
– Как я е променил? – попита той.
Поклатих глава. Ето къде стана трудното, защото те… те бяха умрели не много след това пътуване, а аз не бях около нея.
– Не знам, но Лидия се отби в четвъртък, нали знаеш, да ни провери и като цяло говорихме за глупости, но тя каза нещо, което ме накара да се замисля. – Бях толкова добър в лъжата, че чак се изумих от себе си. – Тя каза, че излагането на хора на опасност не е единствената причина, поради която не ни е позволено да ги излекуваме.
Очите му се разшириха.
– И мислиш, че това е, защото ние ги променяме по някакъв начин? И че Старейшините знаят за това?
Аз кимнах.
– Ами, по дяволите. – Той направи пауза. – Но дори и да е така, какво общо има това с Доусън? Искам да кажа, че той и Бетани бяха убити от аруми.
Така ни беше казано.
Хрумнаха ми още потенциално катастрофални думи, които не изрекох на глас, но в момента, в който те узряха в главата ми, някакси ги усетих като истина. Казаха ни, че арум ги е убил. Че Министерството на отбраната е намерило телата им и… и се е отървало от тях. Ами ако това е било лъжа? Ръката ми се сви в юмрук. Ами ако Министерството на отбраната ги е прибрало, защото Досън е направил… е направил нещо забранено? И къде беше нашата приятелска правителствена група, която ни наблюдаваше?
– Министерството на отбраната не ви е проверявало скоро, нали? – Попитах.
– Не.
Скръстих ръце, погледът ми се върна към прозореца.
– И това е дяволски странно, нали?
Той прочисти гърлото си. –
Да, така е. – Последва пауза. – С всичко , което казваш, на къде отиваш, Деймън?
Срещнах изпитателния му поглед.
– Никога не сме виждали телата им, Адам.
– Не… не сме. – Адам видимо пребледня под златния оттенък на кожата си. – Какво искаш да кажеш?
Това, което казвах, беше нещо, което можеше да вкара всички ни в беда.
– Не знам какво искам да кажа – казах аз. – Не говори с Дий за това, става ли? Просто разсъждавам на глас и не искам тя да се тревожи. Сещаш ли се?
Адам кимна бавно, погледът му беше фиксиран и отдалечен.
– Да, сещам се.
***
Изкъпан и току-що избръснат, излязох навън. В тъмното небе блестяха звезди. Слизайки от верандата, погледнах към съседната къща. Както се очакваше, само колата на Кат стоеше на алеята. Нейният рожден ден, а тя е сама.
Беше гадно.
Знаех какво трябва да направя. Не бях доволен от начина, по който свършиха нещата между нас снощи и трябва да се извиня.
След миг се озовах пред вратата ѝ. От вътре се чуваше силна музика. Почуках, но стана ясно, че освен ако не съборя вратата, няма начин Кат да ме чуе. Увих ръка около дръжката и открих, че вратата е отключена. Поколебах се, чудейки се дали да вляза, но тогава я чух да пее.
Отворих вратата и пристъпих вътре. Музиката беше силна и познах песента. Беше стара— „Гладен като вълк“. Затваряйки вратата след себе си, аз бавно се усмихнах, когато гласът ѝ се повиши.
„Мирис, звук, изгубих се тук. И съм гладен като вълк. Нещо си в стиха, дисонанс и рима.“ Кат се появи в коридора, точно пред пералното помещение, с гръб към мен, докато въртеше ръце около и над главата си, но бях очарован от високите до коленете чорапи, които носеше. И малките шорти, но най-вече на чорапите. По тях имаше… елени навсякъде. „Все едно какво, все едно какво, бла-бла-бла — устата ми е жива, всичко в мен се движи, а аз съм гладен като.. “
– Всъщност се пее „Вия и хленча. Аз съм след теб“, а не бла-бла-бла.
Кат изпищя и се завъртя. Кракът ѝ се подхлъзна и преди да успея дори да я поздравя, тя се падна върху дупето си. Ръката ѝ полетя към гърдите.
– Мамка му. Мисля, че получих инфаркт.
– И мисля, че си счупи задника.
Едва се сдържах да не се разсмея.
Простряна през коридора, тя ме погледна ядосано.
– Какво по дяволите става? Просто така влизаш в къщите на хората?
– И слушам как момичета напълно унищожават песента за секунди? Ами да, навик ми е. Всъщност почуках няколко пъти, но чух твоето… пеене и вратата ти беше отключена. – Аз повдигнах рамене. – Така че просто се влязох.
– Виждам. – Тя се изправи и трепна. – О, човече, може би наистина съм си счупила костите по задника.
– Надявам се да не си. Донякъде съм пристрастен към задника ти. – Усмихнах се бързо. – Лицето ти е доста червено. Сигурна ли си, че не си ударила нещо друго?
Тя изпъшка.
– Мразя те.
– Не, не мисля, че ме мразиш. – Погледнах надолу. – Хубави чорапи.
Потърквайки дупето си по начин, който ме караше да ревнувам от ръката ѝ, тя ме погледна с поглед, изпълнен с раздразнение. – Имаш ли нужда от нещо?
Пъхнах ръце в джобовете си и се облегнах на стената.
– Не, нямам нужда от нищо.
– Тогава защо нахлу в къщата ми?
– Не съм влизал с взлом. Вратата беше отключена и чух музиката. Предположих, че си сама. Защо переш и пееш песни от осемдесетте на рождения си ден?
Очите ѝ се разшириха.
– Как… откъде знаеш, че имам рожден ден? Дори не мисля, че съм казала на Ди.
Усмихнах ѝ се.
– Нощта, когато те нападнаха в библиотеката и аз дойдох с теб в болницата? Като даде личните си данни, аз случайно чух.
– Наистина ли. – Тя се втренчи в мен. – И си запомнил?
– Да. Както и да е, защо се занимаваш с домакинска работа на рождения си ден?
– Очевидно съм доста тъпа.
– Не, това е доста тъпо. О, чуй! – Погледнах в посока към хола, откъдето се чуваше музиката. – Това е „Eye of the Tiger“. Искаш ли да попееш? Може би дори да потичаш нагоре по стълбите и да размахаш юмрук във въздуха?
– Деймън. – Тя мина покрай мен, отиде в хола и взе дистанционното, намалявайки музиката. – Сериозно, какво искаш?
Последвах я.
– Дойдох да се извиня.
– Какво? Пак ли ще се извиняваш? Дори не знам какво да кажа. Еха.
Намръщих се.
– Знам, че си изненадана, че имам чувства и следователно понякога се чувствам зле за неща, които може би съм… причинил.
– Задръж. Трябва да запиша това. Нека си взема телефона.
Тя се обърна, оглеждайки масичката за кафе.
– Кат, не ми помагаш. Говоря сериозно. Това е… трудно за мен.
Тя завъртя очи.
– Добре. Съжалявам. Искаш ли да седнеш? Имам торта. Тортата трябва да оправи малко настроението ти.
– Нищо не може да ме размекне. Студен съм като лед.
– Твърд и непоколебим. Тортата е от сладолед, а по средата има вкусна хрупкава част?
– Добре, може да свърши работа. Хрупкавата средна част ми е любима – казах аз.
– Добре – каза тя меко. – Хайде.
Влязохме в кухнята. Кат грабна ластик за коса от плота и дръпна косата си назад.
– Колко голямо парче искаш?
Тя извади тортата от фризера.
– С колко голямо парче си готова да се разделиш?
– Колкото искаш. – Тя извади нож от чекмеджето и отмери от тортата.
Погледнах през рамото ѝ.
– По-голямо.
Тя премести ножа настрани.
– Още по-голямо.
Тя го премести с няколко инча.
– Перфектно – казах аз.
Кат се опита да разреже тортата, но не успя.
– Мразя да режа тези шибани неща.
– Нека аз да опитам. – Пресегнах се и ръцете ни се докоснаха, когато взех ножа от нея. Електричество премина по кожата ми. – Трябва да го оставиш под гореща вода. След това се реже лесно.
Като се отдръпна настрана, Кат ме остави аз да се справя. Прокарах ножа под горещата вода и след това отрязах лесно тортата.
– Виждаш ли? Перфектно.
Тя грабна две чинии и ги постави на плота.
– Искаш ли нещо за пиене?
– Мляко, ако имаш.
Вземайки млякото, тя напъни две високи чаши, което ме изненада, защото обикновено ме караше сам да се обслужвам . Взе сребърни прибори и махна към хола.
– Не искаш ли да ядем тук? – Попитах.
– Не. Не обичам да ям на голямата маса. Изглежда толкова официално.
Грабнах чинията и чашата си и я последвах във всекидневната. Тя седна в единия край на дивана, а аз в другия. Когато забих вилицата в тортата, видях рози. Прочистих гърлото си.
– Хубави рози. Брад ли?
– Блейк. – Тя сви рамене. – Да, хубави са, нали?
– Не ме интересува – измърморих. – И така, защо прекарваш рождения си ден сама.
Ъгълчетата на устните ѝ се обърнаха надолу.
– Майка ми трябваше да отиде на работа и просто не ми се правеше нищо. Всъщност не е толкова лошо, колкото звучи. Много рождени дни съм прекарвала сама.
– Предполагам, че вероятно би предпочела да не съм тук? – Забодох вилицата в тортата, докато не отделих сладоледа от бисквитената част. Отхапах. – Наистина дойдох да се извиня за снощи.
Тя остави чинията на масичката за кафе и пъхна краката си под себе си.
– Деймън…
– Почакай. – Вдигнах вилицата си. – Става ли?
Кат затвори уста.
Погледът ми се върна към чинията.
– Нищо не се случи между Аш и мен снощи. Тя просто… се шегуваше с теб. И знам, че е трудно да се повярва, но съжалявам, ако… те е наранило.
Поех си дълбоко въздух.
– Противно на това, което мислиш за мен, аз не скачам от момиче на момиче. Харесвам те, така че не бих се забъркал с Аш. И не съм го направил. С нея не сме правили нищо от месеци, дори преди ти да се появиш. Нещата са сложни между нас. Познаваме се откакто дойдохме тук. Всички очакват да сме заедно. Особено Старейшините, тъй като „навършваме пълнолетие“. Време е да започнем да правим бебета. – Потръпнах. – Дори и Аш очакваше да бъдем заедно – продължих аз, забивайки вилица в тортата. – И сега всичко това? Знам, че я боли. Никога не съм искал да я нараня.
Направих пауза и след като думите, които бяха казани на глас, разбрах, че са истина. Аш може да се държи така, сякаш това не я притеснява, но аз знаех, че не е така.
– Никога не съм искал да нараня и теб. За съжаление накрая нараних и двете ви.
Усетих как топлината се процежда по бузите ми, но продължих, защото всичко това трябваше да бъде казано.
– Не мога да бъда с нея така, както тя иска – както заслужава. Както и да е, исках да се извиня за снощи.
Нямаше нито момент на колебание.
– И аз също – каза тя. – Не трябваше да ти се тросвам така. Предполагам, че цялата работа с прозореца ме изплаши.
– Каквото направи снощи с прозорците, това беше една адска демонстрация на сила, върху която нямаш контрол. – Хвърлих поглед към нея. – Мислих за това. И продължавам да мисля за Доусън и Бетани. Вечерта, преди да умрат, се върнаха от поход и той беше целият в кръв. Мисля, че може би тя е пострадала.
– И той я е излекувал?
– Да. Но не знам повече. – Сега беше по-лесно да го кажа на глас. – Те… те починаха няколко дни по-късно. Мисля си, че това е като деленето на два фотона – хем са отделни, хем са едни и същи. Това обяснява как можем да се усещаме от разстояние. Не знам. Това е само теория.
– Мислиш ли, че това което се случва с мен, ще спре?
Изядох последната част от тортата и след това поставих чинията си на масичката за кафе.
– Може да имаме късмет. Това, което правиш, може да избледнее с времето, но трябва да внимаваш. Не те притискам, но е заплаха за всички ни. Не се опитвам да бъда… жесток. Това е истината.
– Не, разбирам. Мога да ви изложа всички. Почти го направих на няколко пъти.
Облегнах се на дивана, премятайки ръка през облегалката.
– Проверявам наоколо, за да видя дали някой е чувал нещо. Все пак трябва да внимавам. Твърде многото въпроси ще породят подозрения.
Когато се обърнах към телевизора, тя хвана огърлицата си и аз се усмихнах. Някаква група от осемдесетте свирише, крещейки за изгубената си любов.
– След като видях твоите танцови умения по-рано, мисля че си точно за осемдесетте.
– Може ли да не го споменаваш отново? – измърмори тя.
Ухилих се, докато я гледах.
– Беше много близо да изиграеш майсторски като в Walk Like an Egyptian.
– Глупак.
Разсмях се.
– Знаеш ли, че имах на главата лилав гребен?
– Какво? – Тя се изкикоти, като наклони глава настрани. – Кога?
– Да, лилаво и черно. Беше преди да се преместим тук. Живеехме в Ню Йорк. Предполагам, че просто съм минал през такава фаза. Пробит нос и всичко останало.
Тя избухна в смях и аз хвърлих възглавница по нея. Тя я постави в скута си.
– Бил си скейтър, а?
– Нещо такова. Матю беше с нас. Той стана наш своеобразен пазител. Нямаше никаква представа какво да прави с мен.
– Но Матю, той не е много по-възрастен.
– По-възрастен е, отколкото изглежда. Той е около тридесет и осем.
– Еха. Остарява добре.
Аз кимнах.
– Той пристигна по същото време в същия район, когато и ние. Предполагам, че е смятал, че е отговорен за нас, тъй като е най-старият от нас.
– Къде…? – трепна тя. – Къде кацнахте всички?
Пресегнах се и махнах парче мъх от ризата ѝ.
– Кацнахме близо до Скарос.
– Скарос? – сбърчи нос тя. – Ъъъ, това на Земята ли е?
– Да. Всъщност това е малък остров близо до Гърция. Известен е със скалистият си район, където някога е имало замък. Бих искал да се върна един ден. Това е нещо като нашето родно място, предполагам.
– Колко от вас кацнаха там?
– Няколко дузини, или поне така ни каза Матю. Не помня много. – Устните ми се свиха. -Останахме в Гърция до петгодишна възраст и след това дойдохме в Америка. Бяхме двайсетина души и веднага щом пристигнахме, Министерството на отбраната беше тук.
– Какво стана после? – попита тя с открито и любопитно изражение.
Беше странно да говоря за тези неща. Това беше нещо, в което никой от нас наистина не се чувстваше комфортно, но си представих, че Доусън го е направил с Бет.
– Не беше много добре, Котенце. Не знаехме, че хората са наясно с нас. Всичко, което знаехме, беше, че има аруми наоколо, но Министерството на отбраната беше голяма изненада за нас. Явно знаеха за нас от момента, в който бяхме пристигнали тук. Бяха заловили стотици от нас при пристигането им в Америка.
Тя притисна възглавницата към гърдите си.
– Какво направиха с вас?
– Държаха ни в някакво съоръжение в Ню Мексико.
– Стига бе. – Очите ѝ се разшириха. – Зона 51 съществува ли? Еха. Мислех, че цялата работа със Зона 51 е измислица.
– Семейството и приятелите ми пристигнали тук преди петнайсет години, но това не означава, че луксените не са идвали и преди това. – Засмях се на изражението ѝ. – Както и да е, държаха ни там през първите пет години. Те – Министерството на отбраната – интегрираха луксени от години. Научихме много за хората през това време и когато бяхме…сметнати за готови да се слеем напълно, ни пуснаха. Обикновено с по-стар луксен, който може да се грижи за нас. Тъй като Матю имаше връзка с нас, бяхме настанени при него.
Челото ѝ се сбръчка.
– Но вие сте били на десет години. С Матю ли живеехте?
– Вярваш или не, ние съзряваме по различен начин от хората. На десет години можех да отида в колеж. Ние се развиваме много по-бързо, нашите мозъци и какво ли още не. Всъщност съм по-умен, отколкото позволявам да се види. – Ухилих се, защото тя не изглеждаше напълно впечатлена. – Матю живееше с нас, докато се преместихме тук. На петнадесет ние сме възрастни. Министерството на отбраната ни даде къща и пари.
– Но какво да кажем за хората, които задават въпроси – питат за родителите ти?
– Винаги има по-възрастен луксен, който може да мине за наш родител, или ние самите можем да се превърнем в по-стара версия, но се стараем да избягваме да правим това, заради следата.
Поклащайки глава, тя се облегна на дивана, опитвайки се да осъзнае всичко това.
– Искаш ли да си тръгна?
Погледът ѝ се вдигна към моя.
– Не. Не е нужно. Нямам работа и ако и ти няма какво да правиш, остани или както решиш…
Имах чувството, че току-що бях спечелил голяма битка. Бавно погледнах настрани, погледът ми попадна върху лъскавия червен лаптоп, който стоеше на масичката за кафе.
– Виждам, че някой е получил нещо за рождения си ден.
– Да, мама ми го подари. Оттогава съм без… е, оттогава.
Почесах бузата си.
– Да, за това не се извиних, нали?
– Не – въздъхна тя.
– Такова нещо никога не ми се е случвало преди, имам предвид цялата част с взривяването – признах след малко.
– И на мен не се е случвало.
Взирайки се в телевизора, се отпуснах малко.
– В известен смисъл, с Доусън се случи. Така Бетани разбра.
Спрях, борейки се с усмивката.
– Докато я е целувал, загубил контрол и се превърнал в луксен.
– Аха! Това трябва да е било…
– Неудобно?
– Да, неудобно.
Между нас настъпи тишина и умът ми веднага се насочи към това какво беше да целуваш Кат – да я докосваш. Нищо на този свят или отвъд него не е било толкова… адски невероятно като това.
Тя дръпна деколтето на пуловера си.
– Ди каза, че сте се местили много. На колко места сте били?
Смяната на темата беше добра идея.
– Останахме известно време в Ню Йорк, след което се преместихме в Южна Дакота. И ако мислиш, че нищо не се случва тук, не си живял в Южна Дакота. След това се преместихме в Колорадо, преди да дойдем тук. Винаги аз съм провокирал смяната на обстановката. Сякаш търсех нещо, но не го намирах в нито едно от тези места.
– Обзалагам се, че Ню Йорк е любимото ти място.
– Всъщност не е така. Тук е.
Кат се засмя.
– Западна Вирджиния?
– Не е толкова зле. Повечето от нас са тук, повече от всяко друго място. Имам приятели, с които мога да бъда себе си – цяла общност сме. Това е важно.
– Мога да го разбера.
Тя подпря брадичка на възглавницата си.
– Мислиш ли, че Ди е щастлива тук? Тя звучи така, сякаш не може да напусне града. Никога.
Намествайки се, протегнах краката си.
– Ди иска да проправи свой собствен път в живота и не мога да я обвинявам за това. Ако все още не си забелязала, при нас има повече мъже, отколкото жени. Така че жените се обвързват много бързо и са защитени.
Тя направи физиономия.
– Намират си партньор и се съвкупяват? Разбирам го – вие трябва да се възпроизвеждате. Но Ди не може да бъде принудена да направи това. Не е честно. Вие трябва сами да контролирате живота си.
Срещнах погледа ѝ.
– Но не е така, Коте.
– Не е честно – страстно каза тя, сякаш искаше да вземе оръжие и да защити правата ни.
– Не е. Повечето луксени не желаят нещо различно. Доусън, обаче, искаше. Той обичаше Бетани.
Издишах накъсано.
– Ние бяхме против. И аз го мислех за глупав, че си пада по човек. Без да се обиждаш.
– Няма проблем.
– Беше му трудно. Нашата група беше разстроена от това, но Доусън… той беше силният.
Усмихнах се, докато клатих глава. По дяволите, това беше толкова вярно, а никога не съм му давал достатъчно повод да разбере, че мисля така. Не се предаде и ако колонията беше открила истината, аз се съмнявам, че щяха да го променят.
– Не може ли да е избягал с нея, да се е промъкнал покрай Министерството на отбраната? Може би това се е случило?
– На Доусън му харесваше тук. Той обичаше да ходи на походи, сред природата. Той беше влюбен в природата.
Хвърлих поглед към нея.
– Никога не би си тръгнал, особено без да каже на Ди или на мен. Знам, че и двамата са мъртви. – Усмивката ми леко помръкна. – Щеше да харесаш Доусън. Изглеждаше точно като мен, но беше много по-добър човек. С други думи, не беше глупак.
– Сигурен съм, че щях да го харесам, но и ти не си лош.
Извих вежди.
– Добре де, склонен си понякога да се държиш като магаре, но не си лош. – Тя замълча и стисна силно възглавницата. – Искаш ли да знаеш честно какво мисля?
– Трябва ли да се притеснявам? – попитах предпазливо.
Кат се засмя.
– Под цялото това държание, ти наистина си добър и хубав човек. Виждала съм го. Така че, макар че вероятно през повечето време да искам да те изритам, наистина не мисля, че си лош човек. Освен това, носиш голяма отговорност.
Добре тогава…
Отметнах глава назад.
– Е, предполагам, че това не е много лошо.
– Мога ли да ти задам един въпрос и ще те помоля да ми кажеш истината? – попита тя.
– Винаги.
Тя се пресегна около врата си и извади парчето обсидиан. Задържа го в ръката си.
– МО е по-голямата ти грижа от арум, нали?
Един мускул се напрегна на челюстта ми.
– Да.
Тя прокара пръст по синджира, усукан в горната част на кристала.
– Какво биха направили, ако знаеха, че правя някои неща като теб?
Беше изказала на глас предишните ми подозрения.
– Вероятно ще направят същото, което биха направили с нас, ако знаеха. – Протегнах се, обхванах ръката ѝ, с която държеше обсидиана. Поставих пръста си върху нейния, спирайки движенията ѝ. – Ще те затворят… или по-лошо. Но няма да позволя това да се случи.
– Но как може да живеете така – просто да чакате някой ден да разкрият, че умеете много повече неща?
Пръстите ми се свиха около нейните.
– Това е всичко, което знам – това е всичко, което всеки от нас прави, за да живеем тук.
Тя премигна бързо и прошепна:
– Наистина е тъжно.
– Това е нашият живот. – Спрях, мразейки внезапната тъга в погледа ѝ. – Но не се тревожи за тях. Нищо няма да ти се случи.
Кат се наведе и спря, когато лицата ни бяха само на сантиметри едно от друго.
– Ти винаги защитаваш другите, нали?
Нежно стиснах ръката ѝ и след това се облегнах назад, сгъвайки ръка под главата си.
– Това не е много приятен разговор за рожден ден.
– Всичко е наред. Искаш ли още мляко или нещо друго?
– Не, но бих искал да знам нещо.
Тя протегна краката си и те се озоваха до моите.
– Какво?
– Колко често тичаш из къщата и пееш?
Кат понечи да ме ритне, но аз хванах пръстите на краката ѝ и я спрях.
– Вече можеш да си тръгваш – каза тя.
Ухилих се, гледайки елените.
– Наистина обичам тези чорапи.
– Върни ми крака – нареди тя.
– Не толкова заради това, че имат еленчета по тях, нито затова че стигат чак до коляното. Но заради факта, че са като ръкавици с един пръст на краката ти.
Тя размърда пръстите на краката си.
– Харесвам ги. И не смей да ги критикуваш. Ще те изритам от този диван.
Повдигнах вежда, докато обръщах крака ѝ, оглеждайки ги.
– Ръкавици – чорапи, а? Никога не съм виждал нещо подобно. Ди би ги харесала.
Тя дръпна крака си и този път го пуснах.
– Както и да е. Сигурен съм, че има по-странни неща от моите чорапи. Не ме съди. Това е единственото нещо, което харесвам в празниците.
– Единственото нещо? Реших, че ти си от хората, които искат да украсят коледната елха още на Деня на Благодарността.
– Празнувате ли Коледа?
Хвърлих ѝ благ поглед.
– Да. Това е нещо човешко. Ди обича Коледа. Всъщност мисля, че тя просто обожава идеята за подаръци.
Тя се засмя.
– Преди обичах празниците. И да, бях много голям фен на коледната елха, докато татко беше жив. Украсявахме я, докато гледахме парада на Деня на Благодарността.
– Но?
– Но сега мама никога не си е вкъщи по празниците. И знам, че и тази година ще е така, тъй като е нова в болницата, тя ще изтегли късата клечка. – Кат сви рамене, но можех да кажа, че това я притеснява. Много. – Винаги съм сама по празниците, като някаква старица с котка.
Мога да кажа също, че този разговор я накара да се чувства неудобно, натъжи я. Смених темата и избрах такава, която щеше да върне част от огъня в очите ѝ.
– И така, този Боб…
– Името му е Блейк и не започвай отново, Деймън.
– Добре. – Ухилих се, защото ето го – потъмняването в очите ѝ. – Той така или иначе не е проблем.
– Какво трябва да означава това?
Свих рамене и отново смених темата.
– Бях доста изненадан, когато влязох в стаята ти, след като те донесох от езерото.
Веждите ѝ се повдигнаха.
– Не съм сигурна, че искам да знам от какво.
– Имаш плакат на Боб Дилън на стената. Очаквах Джонас Брадърс или нещо подобно.
– Ти сериозно и? Не. Не съм фен на поп музиката. Аз съм голям фен на Дейв Матюс и по-стари неща, като Дилън.
Това наистина ме изненада и тази малка пикантност даде началото на разговор за музика и след това за филми. Разбира се, в крайна сметка се скарахме, защото сериозно, не можехме да водим спокоен разговор без да се скараме, но тя смяташе, че вторият филм за Кръстника е по-добър от първия и това беше просто много лошо нещо да се каже.
Минаха часове, а ми се сториха само минути. В крайна сметка се изтегнахме от противоположните страни на дивана, един до друг, като и на двамата ни се приспа едновременно. Спорихме. Смяхме се. Бяхме нормални. Всичко беше хубаво. Не можех да си спомня последния път, когато съм бил толкова спокоен.
Нямах представа колко време е минало между последното мигане на очите и повторното им отваряне. Знаех, че наистина е късно и в разговора имаше затишие и се унасях в онова спокойно място между събуждане и сън. По някое време отворих очи. Не много, наистина само тънка цепка и открих, че ме гледа, изражението ѝ е меко и… и направо перфектно.
Кат внезапно се размърда, грабвайки големия юрган от облегалката на дивана. Тя го преметна върху краката ми. Изчаках я да стане и да си тръгне, но тя сигурно е грабнала втори юрган и се е покрила с него.
Още една малка победа.
– Благодаря – промърморих и отново затворих очи.
Последва пауза.
– Мислех, че спиш.
– Почти, но ме зяпаш.
– Не съм.
Отворих едното си око.
– Винаги се изчервяваш, когато лъжеш.
– Не е вярно.
– Ако продължиш да лъжеш, мисля, че ще трябва да си тръгна – заплаших я аз. – Не смятам, че добродетелта ми е в безопасност.
– Твоята добродетел? – изсумтя тя. – Както и да е.
– Знам как да те ядосам.
Ухилен, затворих очи. На заден план телевизорът пускаше отдавна забравена музика. Знаех, че ще трябва да стана скоро, независимо от всичко. Ако майка ѝ се прибере и ме намери да лежа тук, няма да е хубаво. Бях на косъм да заспя.
– Намери ли го? – попита тя.
Преместих ръка върху гърдите си.
– Да намеря какво, коте?
– Това, което търсиш?
Очите ми се отвориха и погледът ми задържа нейния.
– Да, понякога мисля, че съм го намерил.

Назад към част 10

РОЗАЛИ

Стоях пред заключената врата, а офицер Хейстингс ме наблюдаваше от другата страна на коридора с подозрение в очите и бръчка на челото.
В момента Кейн преглеждаше записите от охранителните камери на взаимодействието ми със Син, докато чаках да науча наказанието си. Въпреки че да бъда измъкната от изолационния блок за косата ми се струваше достатъчно наказание, особено като се има предвид колко наранен беше скалпа ми.
Коридорът, в който чакахме, беше студен. Всъщност целия този проклет затвор беше студен. През цялото време, по дяволите. И тъй като комбинезона ми все още беше мокър от кръста надолу благодарение на офицера Глупости, бях почти премръзнала.
Хвърлих поглед към Хейстингс и се зачудих дали моето малко хористче може да е готово да премине на следващото ниво.
Имаше само един начин да разбера…
Обвих ръце около гърдите си и погледнах надолу към краката си, докато косата ми падаше напред, за да закрие лицето.
След още няколко мига си позволих да потреперя. По дяволите, в името на автентичността, дори реших да вмъкна намек за тракане на зъби.
И за черешка на тортата вдигнах пръсти към бузата си и ги размахах, докато вдишвах на вдишване, което определено можеше да сигнализира за началото на сълзите.
Мина само още един миг, преди една топла ръка да кацне на рамото ми и да вдигна поглед, когато усетих как по кожата ми се разнася магия. Водата в дрехите ми беше изсмукана, докато не увисна в мехур пред нас, който той разпръсна по коридора в облак фина мъгла.
Изведнъж се обърнах към Хейстингс, обвих ръце около кръста му и се втренчих в рамото му.
– Благодаря ти – издишах, преди да го пусна също толкова бързо.
Погледнах го изпод миглите си, прехапвайки долната си устна, докато му се усмихвах неловко.
Ръката му се беше преместила върху палката при контакта, но не я беше извадил и след миг позата му се отпусна и той ми кимна решително.
– Моята работа е да се грижа за затворниците под мой надзор – отвърна той стегнато, сякаш се опитваше да затвърди някои граници между нас и аз кимнах сериозно, като се преместих назад.
– Ти… ах… искаш ли да ми кажеш какво се случи с Инкуба? – Попита той, поглеждайки към вратата зад нас, където Кейн все още разглеждаше записите от охранителните камери. Нямаше съмнение, че с вампирските си уши той щеше да ни подслушва, но аз бях достатъчно щастлива да му направя и на него шоу.
– Малко съм смутена – отвърнах, като сведох поглед към краката си.
– Не е страшно, можеш да ми кажеш – каза Хейстингс и прозвуча толкова проклето благородно, че за момент се почувствах малко зле, че го манипулирам. Но живота е кучка и всичко останало и не беше като да го накарам да направи нещо против закона… все още.
– Когато офицер Кейн ме остави там, той не затвори правилно люка на вратата на Син – казах с тих глас. – И когато той се отвори, аз… ами, мисля, че сигурно съм попаднала под влиянието на магията му, когато го погледнах в очите…
– Осемдесет и осем не може да използва дарбите на Ордена си повече, отколкото ти, докато той е долу в главния затвор.
Хейстингс се намръщи.
– Знам това. Но аурата му е толкова силна… – Повдигнах рамене и той кимна.
– Чувал съм няколко души от персонала да казват, че са усещали привличане към него, така че може би си права – призна той.
Кимнах нетърпеливо.
– Тогава просто си говорех с него за нищо конкретно и той спомена колко е гладен, а аз бях запазила пудинга си от обяда, за да го изям по-късно, така че му го дадох.
– И какво стана с врата ти? – Попита Хейстингс, оглеждайки следите, които пръстите на Син бяха оставили по плътта ми.
Прехапах устна и свих рамене, без да кажа нито дума. Доносниците получават шевове и всичко останало, но беше доста очевидно какво се е случило, да не говорим, че Кейн така или иначе щеше да го види на записа от камерата за видеонаблюдение.
Погледнах нервно по празния коридор и се приближих с един сантиметър до Хейстингс, надявайки се, че тази част от плана ми ще проработи и че Кейн наистина е любопитния задник, за какъвто го представях. Защото имах нужда да чуе какво щях да кажа по-нататък. Трябваше да си помисли, че се страхувам да се върна в изолационния блок, защото бях сигурна, че няма да може да се въздържи да ме верне там възможно най-скоро и най-често, ако го направя.
– Моля те, не ме изпращай обратно там – издишах аз, поглеждайки в очите на Хейстингс и опитвайки се да предам колкото се може повече страх.
Хейстингс преглътна силно и протегна два пръста към гърлото ми, като изпрати лечебна магия в плътта ми, за да премахне следите от ръцете на Син върху мен.
– Ще си поговоря с офицер Кейн за работния ти детайл – обеща той.
– Grazie, ragazzo del coro(Благодаря ти, момче от хора) – промърморих с половин усмивка.
Вратата се отвори зад нас и Хейстингс прочисти гърлото си, докато правеше крачка встрани от мен.
Стеснените очи на Кейн паднаха върху мен и той почти ми оголи зъби, докато излизаше от стаята за видеонаблюдение.
– Да дадеш пудинг на затворник в дупката само по себе си е престъпление – изръмжа той, като се съсредоточи върху онази част от общуването ми със Син, за която най-лесно можеше да ме накаже. – Но тъй като аз съм този, който не е успял да обезопаси люка на „Осемдесет и осем“, реших да се отнеса по-леко към теб.
– Благодаря, офицер – казах с мила усмивка, въпреки че можех да разбера, че той изобщо не е приключил с това.
Очите на Кейн блестяха тъмно, докато той продължаваше.
– Така че ще те оставя сама да избереш наказанието си. Можеш сама да прекараш една нощ в дупката или да понесеш удар от шоковата ми палка. – Докато казваше това, той разхлаби палката, а мускулите му се напрегнаха от желанието да я използва, макар да си личеше, че смята, че ще избера вариант А.
Но една нощ в дупката не ми звучеше много забавно и се чудех дали практиката ми с мълниеносните удари на Данте се е отплатила или не. Това можеше да е идеалния момент да изпробвам устойчивостта си на палките на пазачите.
– Аз ще приема удара – казах небрежно и Хейстингс се премести неудобно до мен.
– Господине, сигурен ли сте, че може да издържи на удар от това нещо? – Попита той под носа си, а очите му бяха насочени към Кейн. – Тя е едва шейсет килограма, а те са създадени, за да повалят един драконопреобръщач…
– Тя може да го издържи – мрачно изръмжа Кейн, извади пръчката си от бедрото и щракна магическия датчик на края ѝ, за да активира електрическия ток. По повърхността му заиграха и затрещяха искри от бяла енергия и аз се преместих да застана пред него в центъра на коридора, като свих рамене назад.
– Последен шанс да промениш решението си – изръмжа Кейн, а очите му пламнаха от първичен глад.
– A morte e riterno – отвърнах просто, цитирайки семейния си девиз и полуусмихвайки се към него.
Тъмните очи на Каин пламнаха от възбуда, красивите му смъртоносни черти оживяха за миг, преди да запрати тоягата право към мен.
Отказах дори да помръдна и той се заби в стомаха ми със силата на цунами. Електричество премина през тялото ми в толкова силна вълна, че бях заслепена от нея. И, дявол да го вземе, много ме болеше!
Едва регистрирах как гърба ми се сблъска с каменния под, докато бях повалена от краката си от и от устните ми се изтръгна писък, докато агонията преминаваше през тялото ми.
Но не изгубих съзнание. Всъщност вече можех да движа крайниците си и се претърколих с болка, като издърпах глътка въздух, преди да се изтласкам на ръце и колене.
В този момент се сдържах, но знаех, че можех да направя повече от това. Можех да се изправя на крака. Можех да тичам. Дори можех да се обърна, за да се бия. И това беше всичко, което исках да знам.
Бях пречупена и преродена в болка и страдание като кученце от ръцете на мама, а след това на свой ред и на татко. Нищо не можеше да сломи решимостта ми. Дори оръжие, създадено, за да обезсилва.
Луд смях се изля от устните ми точно когато силни ръце се увиха около ръцете ми и ме изправиха на крака.
Кейн ме запрати обратно към стената на коридора, като ме гледаше в очите с див копнеж, изписан на чертите му.
Взривът ме беше отхвърлил на няколко метра надолу по коридора, а Хейстингс се беше надвесил над стаята за видеонаблюдение с изненадано изражение на невинното си лице.
– Добро момиче – каза Кейн с тих глас, който не успя да скрие колко много се възбужда от това, което току-що беше направил. – Може би ние с теб все пак ще намерим начин да се разбираме.
Задъхах се в ръцете му, крайниците ми все още леко потрепваха от нападението на електричеството, когато наклоних глава назад към стената, а очите му се спуснаха към гърлото ми с прилив на копнеж в тях.
Скрих усмивката си за по-късно и задържах езика си, оставяйки го да си мисли, че ме е докарал до пречупване.
На лицето на Кейн се появи тъмна усмивка, която озари чертите му по начин, който не бях виждала досега, и накара сърцето ми да подскочи. Може и да беше психопатичен задник, но трябваше да призная, че в мрака му имаше нещо, което ме зовеше, предизвикваше ме, умоляваше ме да се надигна и да го посрещна със собствените си сенки.
Той се наведе малко по-близо, протегна ръка, за да хване челюстта ми, преди да натисне лечебна магия под кожата ми в точката на контакт.
От устните ми се изтръгна тих стон, когато болката в тялото ми отмина и Кейн ме пусна така внезапно, както ме беше хванал.
– Отведи я горе, за да се присъедини към останалите затворници в Магическия комплекс – нареди Кейн на Хейстингс. – Аз трябва да отида и да се справя с осемдесет и осем.
– Да, сър. – Хейстингс побърза да се подчини, а Кейн ми хвърли последен, оценяващ поглед, преди да се изстреля от нас с вампирската си скорост.
Хейстингс изглеждаше полуизкушен да ме попита дали съм добре и аз му се усмихнах мило, докато тръгвахме към асансьора. Стомахът ми къркореше жалко от факта, че съм пропуснала обяда, и предполагах, че точно затова на Кейн му е отнело толкова много време да оцени записите от камерите, така че отказах да го споменавам.
Усещах как Хейстингс ме наблюдава, докато чакахме асансьора да пристигне, и когато вратите се отвориха, влязохме вътре.
– Никога не съм виждал фея да понесе такъв удар и да се опита да се изправи веднага след него – промълви той, когато вратите отново се затвориха. – По дяволите, повечето феи биват повалени от него.
– Е, аз не съм повечето феи – отвърнах, като го погледнах с вдигнати рамене.
Той прокара ръка през плажно русата си коса и отвърна поглед от мен с намръщена физиономия. Но ако се опитваше да ме разгадае, тогава бях готова да се обзаложа, че щеше да се занимава с това известно време.
Стигнахме до Магическия комплекс на трето ниво и вратите плавно се отвориха, за да ни допуснат.
Хейстингс ме придружи до охранителните врати, които водеха към Комплекса, и аз с вълнение се приближих до стъклената изолационна кабина.
Охранителката вътре вдигна поглед, когато се приближих, погледа ѝ се плъзна покрай мен и се спря на Хейстингс, а по бузите ѝ се появи слаба руменина.
– Добър ден, Джак – каза тя весело, без да ми обръща внимание, докато първата врата се плъзна зад мен и аз поставих окованите си китки през дупката в разделящия ни екран, за да може тя да освободи магията ми от ограничението.
Погледът ми падна, за да възприема името ѝ. Офицер Луциус. Беше руса, красива и имаше адски широка усмивка за Хейстингс.
– Как си, Джес? – Попита той, докато тя поставяше ключа за белезниците в белезниците ми една след друга и завърташе ключа по половин оборот във всяка от тях.
Въздишка на екстаз се изтръгна от устните ми, когато усетих как магията ми се втурва към върховете на пръстите ми и отдръпнах ръцете си назад, приближавайки се до вратата, която водеше към двора.
Офицер Луциус не бързаше да ме пропусне, но накрая излязох на двора, докато те продължаваха да флиртуват, а аз запазих тази малка част от информацията за тях, в случай че някога ми потрябва.
Първият човек, когото забелязах в двора, беше Итън Шадоубрук. Той си играеше със своята вълча глутница, като хвърляше струя вода около тях, докато женските членове на глутницата му тичаха през нея само по бели потници и черни бикини. Тениските им ставаха прозрачни, тъй като бяха намокрени, и в гърлото ми се появи ръмжене, докато ги гледах как се въртят наоколо, опитвайки се да привлекат вниманието му. Но когато вниманието ми се спря на него, осъзнах, че той дори не си прави труда да гледа шоуто, а е по-заинтересован от разговора, който водеше с бетата си Харпър. Докато говореше с нея, той продължаваше да хвърля струи вода от дланите си към кикотещите се момичета, но погледа му не се отклоняваше към тях.
Усмихнах се на себе си, докато минавах право покрай глутницата му, като се насочих към най-отдалечения край на двора отвъд стената, която го разделяше.
Моята глутница изхриптя и изрева развълнувано, когато ме забеляза, и се приближи, притискайки се и прокарвайки пръсти по ръцете и гърба ми в знак на поздрав. Усмихнах им се и отвърнах на обичта им, като потърсих Амира в групата, която се държеше настрана.
– Реши ли вече кои да са местата в глутницата? – Попита тя, когато най-накрая я намерих. Тя държеше брадичката си високо и предизвикателството в погледа ѝ предизвика ръмжене в устните ми.
Свих пръсти, упражнявайки силата си така, че земната ми магия да гръмне в бетона под краката ѝ и да я повали по гръб. Лианите се издигнаха и се заплетоха около ръцете ѝ, докато тя вдигаше ръка, за да отвърне на удара, а аз изръмжах, докато се приближавах и заставах над нея.
– Не приемам с добро хората, които поставят под съмнение начина, по който управлявам глутницата си – изръмжах и останалите вълци заобиколиха плътно зад мен, докато усещах, че ме гледат от целия двор. Това беше изпитание, както и да се изправя срещу драконовия задник Двеста през първия ми ден. Трябваше да се уверя, че властта ми над глутницата е желязна. Никакви пропуски не можеха да се появят. – И щях да се въздържа от разпределяне на ролята на Бета, докато не получим възможност да работим отново като глутница. Но ако настояваш да го чуеш от моите устни сега, тогава добре. Сама си изкопа гроба.
Отвърнах се пренебрежително от Амира, оставяйки лианите да паднат от тялото ѝ, сякаш тя изобщо не представляваше заплаха за мен. А тя не беше. Нямаше нужда да я повалям отново, за да спечеля лоялността на глутницата си. Вече я виждах да блести в очите им. Алфите като нея бяха десет на брой; феи, които бяха достатъчно силни и решителни, за да предявят претенции към властта си. И това беше добре. Но аз бях от друга порода. Хората правеха това, което исках, защото усещаха силата във вените ми и силата на волята ми още преди да разтворя устни. Те искаха да ме следват. Не трябваше да го правят само защото ги бях победила в подчинение. А такава лоялност не можеше да се купи. Но със сигурност можех да докажа, че я заслужавам.
Погледът ми обходи тълпата, докато не се спря на един човек, който стоеше с глава по-висок от повечето феи около него. Имаше тъмнокафява кожа и очи, които искряха многозначително, докато чакаше отговора ми.
Посочих към него, подканяйки го да се приближи. Не бях видяла русокафявия вълк във формата му на фея, когато се бяхме срещнали в двора на Ордена, но вътрешното ми животно го разпозна лесно, щом го видях на закуска на следващата сутрин. Оттогава го наблюдавах тайно, преценявайки дали може да се вярва на инстинктите ми за него, и бях дяволски сигурна, че може. Връзката между Алфа и Бета е дълбока и връзката, която бяхме създали заедно, докато тичахме под луната, не беше нищо друго освен истинска хармония.
– Как се казваш? – Попитах, като наклоних глава назад, за да го погледна.
– Сони Трибера – каза той с усмивка.
Трибера бяха сестрински клон на фамилията Оскура; трима братя се бяха оженили за някои от сестрите на дядо ми няколко поколения назад и името им беше адски разпространено в семейството ми. Вероятно бяхме трети или четвърти братовчеди или нещо подобно, но беше трудно да се следи в едно семейство толкова голямо като Оскура. Леля Марибела щеше да знае. Може би дори ще и напиша писмо с имената на всички нови приятели от глутницата и ще разбера колко от тях са ми роднини по един или друг начин. Тя имаше родословно дърво с размерите на автобус, нарисувано на стената в трапезарията, и обичаше да открива всички малки връзки между нашите роднини.
Дори имаше огромното удоволствие да се появи на сватбата на братовчедка ми Марсела и да изскочи пред събранието, за да обяви, че булката и младоженеца вече са роднини. Но тъй като се оказа, че те са пети братовчеди по права линия, те все пак решиха да сключат брак. Все още обаче ми беше адски смешно да ги дразня, че са брат и сестра, когато ме канеха у тях… не че ме канеха от няколко години насам… Може би все пак не им се струваше смешно.
Изтласках настрана всички мисли за Марсела и нейните невръстни деца и насочих вниманието си към Сони.
Сигурно беше в средата на трийсетте и беше голям ебач, но силата, която виждах в него, прозираше отвътре. Тя беше дълбоко в душата. Винаги съм имала дарбата да виждам истината в хората и можех да кажа, че няма да съжалявам за това решение.
– Ти си моята Бета – казах аз, като задържах погледа му. Това не беше молба, а заповед и той сведе глава с нахална усмивка, която говореше, че вече е знаел, че ще бъде. Трябваше да призная, че това ме накара да го харесам още повече.
– Благодаря ти, Алфа – каза Сони, пристъпвайки напред, за да ме обгърне с ръце.
Останалите от глутницата започнаха да лаят и да вият от вълнение и аз прекарах малко време, къпейки се в тяхното внимание, преди да се измъкна от групата. Колкото и да обичах ролята си на водач на глутницата, не можех да си позволя да се разсейвам прекалено много от нея. Ето защо нямах намерение да сменям и блока, за да се присъединя към тях в Б. Сони можеше да ги ръководи достатъчно добре, когато не бях наблизо, а това означаваше и че имам повече време да се концентрирам върху това, за което наистина бях тук.
Прекосих двора с размах в крачка и високо вдигната глава, като се насочих към Рори Найт. Той се беше облегнал на стената в далечния край на двора и говореше с група огромни момчета, които, както предположих, бяха някои от неговите сенки. Никога не можех да кажа колко точно последователи имаше поради факта, че никога не се събираха наведнъж, както правеха повечето банди. Това обаче беше хитра тактика, защото означаваше, че повечето от сенките му могат да останат незабелязани и без съмнение да му събират информация за другите банди също толкова лесно, колкото и призраците. Освен това не се знаеше кога някой от тях ще седи до теб, готов да ти промуши нож между ребрата, ако се изправиш срещу него.
Един от тях забеляза, че идвам, и побутна Рори, за да му съобщи.
Той насочи златистите си очи към мен и аз се преборих с тръпката на вълнение, която ме обземаше всеки път, когато успеех да привлека вниманието му.
С една дума на Рори заобикалящите го феи се оттеглиха и той се усмихна подигравателно, докато ме чакаше да се присъединя към него.
– Какво направих, за да си спечеля посещението на великия лунен алфа? – Подиграваше се той, когато застанах пред него.
– Лунната Алфа? – Попитах, като повдигнах вежди.
– Достатъчно раздвижване предизвика тук, за да си спечелиш прякор – отвърна той. – А аз имам очи и уши навсякъде, които ми докладват.
– Това трябва да е удобно – отвърнах аз и прокарах пръсти през косата си, като се преместих да се облегна на стената до него и погледнахме през Магическия комплекс към останалите затворници.
– Нямаш представа.
Див писък се разнесе из комплекса и аз погледнах нагоре, забелязвайки как една затворничка сваля гащеризона си и се чеше по кожата.
– Мравки! Звездичките ми – виждате ли тези мравки?! – Тя хвана друг затворник за яката и набута гащеризона си в лицето му. Сбърчих нос, чудейки се какво, по дяволите, става с тази странница.
– Какъв е нейния проблем? – Промърморих на Рори.
Той ме погледна намръщено.
– Понякога хората си губят душата тук.
– Не мога да кажа, че съм изненадана. – Погледнах наоколо към оградите и охраната, която ни гледаше. Нямаше нито един цвят на мястото, който да го направи поне малко интересно, и си представях, че дни след дни, затворени в тези стени, са достатъчна причина да полудееш.
– Искам да кажа, че те наистина си изпускат нервите, кутре. Виждал съм нормални хора да се превръщат в луди за една нощ. – Той поклати глава, сякаш не можеше да го разбере, и веждите ми се свъсиха, докато гледах как момичето се чеше по кожата си, оставяйки зачервени линии по цялата си плът. Скоро една нейна приятелка пристигна да и помогне, изглеждаше загрижена, докато използваше водната си магия, за да я измие, и след известно време тя сякаш се съвзе, придърпвайки дрехите си със смутено изражение.
С Рори се умълчахме и аз с интерес наблюдавах как затворниците се движат из широкото пространство. Четирите фракции, които си бяха присвоили контрола над затвора, не бяха толкова лесни за забелязване. Привържениците на Рори можеха да бъдат съвсем всеки. Бях почти сигурна, че той дори има лоялни към него хора и в противниковите фракции. Без съмнение един или двама мои вълци му предаваха информация за всичко, което би искал да знае за Оскурите. Не че това имаше някакво значение. Стига да не беше външно против мен, нямаше нищо за моята глутница, което да трябва да се пази в тайна. Така че той беше свободен да шпионира колкото си иска.
– Макар че явно се радвам на вниманието, с което ме обсипваш, предполагам, че може би си имала по-сериозна причина да се присъединиш към мен, отколкото просто да искаш да стоиш до тази стена – каза Рори, когато мълчанието се проточи. – Или просто дойде, защото не можеш да се държиш настрана?
– Иска ти се – измърморих пренебрежително. Може би отново бях влюбена в Рори като четиринайсетгодишна, но никога нямаше да го призная. И съм сигурна, че нямаше да се разхождам след него като някое изгубено кученце.
– Хайде тогава, напрежението ме убива.
Изхвърлих заглушителен мехур около нас, за да се уверя, че не можем да бъдем чути, и се обърнах, за да опра рамото си на стената, гледайки го, когато и той се наведе към мен. Рори повдигна вежда, тъй като това привлече вниманието му, и аз се наведех към него заговорнически.
– Ще ни измъкна оттук, Рори – казах с тих глас.
Той наклони глава назад и се засмя, а звука му беше дълбок тътен, който се изливаше направо от душата му.
– Знаех, че си малко луда, Роза, но не знаех, че всъщност си полудяла.
Завъртях очи към него, знаейки, че той наистина няма да ме отхвърли толкова лесно.
– Хайде, Рори, нали не си мислиш, че просто съм се оставила да ме хвърлят тук? Не възнамерявам да живея живота си в клетка.
– Нито аз, но така се случва, когато живееш такъв живот като нас, Роза – каза той мрачно. – А и нямаме много право на глас в него, ако Бюрото за разследване на феи ни настигне.
– Е, сега аз ти давам думата – мърморех аз. – Не ми ли вярваш, Рори? Какво можеш да загубиш, ако опиташ?
Ъгълчето на устата му потрепна от забавление и той ме погледна с интерес, осветяващ погледа му.
– Ти сериозно вярваш, че можеш да се измъкнеш оттук?
– С малко помощ от правилните хора.
– Защо имам чувството, че искаш да ме вкараш в неприятности?
– Защо имам чувството, че точно това ти харесва в мен? – Подигравах се.
Ъгълчето на устата на Рори се вдигна и той обърна златистите си очи към мен, като бавно проследяваше погледа си върху мен, сякаш попиваше всеки детайл, който можеше да открие.
– Това е в списъка – каза той накрая. – Хайде тогава да чуем твоя генерален план.
Усмихнах се като котката, която имала сметана, и се наведох малко по-близо до него, като прибрах косата си през рамо, за да скрия изражението си от всички любопитни задници, които можеха да ни наблюдават.
– Ами няма да ти разказвам всичко още сега – казах аз.
– Опитваш се да ме подсетиш за прелюдията, малкото кученце? – Попита той с тих глас.
Пулсът ми се препъна при думите му и преглътнах силно, докато отвръщах поглед от него, преди да се премести отново малко по-близо, когато погледнах назад.
– Моята прелюдия е толкова добра, че мога да те накарам да просиш в краката ми в рамките на две минути, момче Лъвче – издекламирах аз и усмивката на Рори се промени в нещо, което накара кръвта ми да загрее.
– Е, не ме дръж в напрежение…
– Трябва да ми помогнеш да заобиколя тези белезници – казах бавно, вдигнах ръка и оставих в дланта си да разцъфне цвете. – За да мога да използвам магията си извън този двор.
– Да, това звучи чудесно. Жалко, че не се сетих за това преди това – каза Рори, като се подигра пренебрежително, сякаш смяташе, че се шегувам.
– Говоря сериозно, Рори. Трябва да открадна ключа от един от пазачите и да го занеса в килията си, без да разберат, че аз съм тази, която го има. И колкото и да съм талантлива, нямам нужните умения, за да открадна джобен ключ от охранител и да ми се размине…
Рори повдигна вежди към мен и прокара ръка по грубата четина, която очертаваше челюстта му.
– Ти не искаш много, нали, Роза?
– Бих поискала луната, ако можеше да я откраднеш за мен. Но ключ за белезници е добро начало.
Той изхърка от смях.
– Трябва да се помисли и за видеонаблюдението.
– Така че нека да го изключим – предложих лесно.
– Предполагам, че можем да обявим работа за това. Можем да накараме някой да разбие камерите в столовата на утрешната закуска. Но това няма да е достатъчно. Охранителите работят по двойки, ще ме видят как идвам.
– Моята глутница може да започне бунт – предложих аз. – Да се бием в столовата. Охранителите ще тичат наоколо, опитвайки се да разбият всичко, ти ще откриеш слабото звено и, просто – един ключ за маншета, който да използваме, както си искаме.
– Звучи толкова лесно – закани се Рори. – Знаеш ли, че тези ключове са на верижка? И тази верижка се освобождава само при магическия подпис на стражата, която я носи?
– Искаш да кажеш, че не си в състояние да го направиш? – Попитах. – Дали великия Рори Найт е загубил сръчността си в затвора?
– Никога – издекламира той.
Преместих се право в личното му пространство, приближих се на пръсти, за да му прошепна в ухото, а той се наведе по-близо до мен, за да го чуе.
– Така че докажи го.

Назад към част 13

Глава 17

Фиона

Да обичам Марти беше най-лесната част. Трудната част беше да се боря със страховете и несигурността си.
Марти беше търпелив с мен. Не се дразнеше от изкривеното ми виждане за взаимоотношенията. Откриването пред него на темата за родителите ми му помогна да разбере защо не разбирам влюбването. Когато мислеше, че не съм сигурна в нещо, той излизаше от пътя си, за да ме успокои.
Което правеше погрешен факта, че в момента се ровех в личните му неща. Не беше така, сякаш нарочно влязох тук, за да шпионирам. Марти беше отишъл на работа тази сутрин и не ме събуди, когато си тръгна. Апартаментът беше празен и тих. Марти беше оставил бъркотия снощи, след като сготви вечерята, защото след това бяхме разсеяни в продължение на часове. Искаше ми се да облека една от тениските на Марти, за да почистя кухнята.
Усмихвайки се на спомените от снощи, влязох в гардероба му гола и се отпуснах. Марти беше окачил всичките си дрехи. Дори тениските му. Бях му се подигравала за подредения му гардероб. Той беше координиран по цветове, както и разделен на ежедневни и официални дрехи. Завиждах на способността му да поддържа всичко толкова чисто.
Отивайки до тениските, пръстът ми ритна нещо под панталоните, които висяха на най-долната закачалка. Наведох се, за да поправя каквото бях объркала в подреденото му пространство. Беше кутия за обувки. Снимката на бившата му приятелка лежеше на пода до капака, който бях изритала. Трябваше да я сложа обратно и да затворя кутията за обувки. Това, което един добър човек би направил. Но аз не направих това, което трябваше да направя.
Вместо това седнах на пода на гардероба му и дръпнах кутията за обувки към себе си. Взирайки се в нея, видях квитанции за билети за кино Салфетка, върху която изглежда имаше червило. Няколко снимки. Няколко писма. И малък златен пръстен с малък диамант в него. Или нещо, което приличаше на диамант. Протегнах ръка към кутията и взех снимките. Имаше няколко от тях във фотокабини, на които се целуваха, правеха глупави физиономии и се усмихваха с ръце, увити един около друг.
Тя беше облякла розова рокля на бала им. Приличаше на ангел, а бледата ѝ руса коса се спускаше на вълни по раменете ѝ, докато се усмихваше възхитено на Марти, който носеше смокинг. Гърдите ми се свиваха при всеки спомен, който той беше запазил. Исках да отворя първото писмо, но не успях. Не защото това беше нахлуване в личния му живот, заради което трябваше да не ги чета, а защото се страхувах. Да знаеш, че той е обичал преди мен, беше трудно. Аз бях обичала само Марти. Имаше и момчета преди него, но нито едно от тях не беше достатъчно важно, за да запазя кутиите със спомени от времето, прекарано с тях, скрити в гардероба ми.
Ако Марти вече не се интересуваше от Мери Грейс, защо тогава пазеше тези неща? Беше ли честен с мен, че е приключил с нея? Защо му трябваше да ги крие? Защо изобщо ги е пазил? Изваждал ли е кутията и гледал ли е предметите? Дали това бяха спомени, които ценеше?
Достатъчна ли бях? Можех ли някога да се състезавам с нея в сърцето му? Седях там и гледах кутията по-дълго, отколкото трябваше. Когато най-накрая сложих капака на кутията и я прибрах, както той я беше съхранил, се изправих. Излязох от гардероба, намерих дрехите, които бях свалила снощи, и се облякох.
Минах покрай кухнята и открих, че Марти вече е почистил бъркотията ни от снощи. Бях му казала, че ще го направя тази сутрин, но той все пак го беше направил. Продължих да вървя, докато не излязох през вратата и я заключих след себе си. Отидох в апартамента си, където нямаше скрити кутии със спомени.
Да му се ядосвам изглеждаше глупаво, но и тогава имах чувството, че ме е излъгал. Ако наистина беше забравил за Мери Грейс, защо тогава държеше кутията? Нещо повече, защо не я скри от мен?
Чух музика, която идваше от всекидневната. Шантел правеше сутрешната си тренировка. Обикновено спях през това време. Днес реших да потичам. С надеждата, че не ме е чула, се запътих към спалнята си, за да се преоблека в късите си панталони и потник. Да потропам по асфалта и да изляза навън щеше да ми помогне. Натискането, докато не ми се стори, че не мога да направя още една крачка, винаги ми е помагало да изтощя блуждаещите си мисли. А сега имах нужда от това повече от всичко.
Преминаването през чужди неща никога не е водело до нещо добро. Знаех, че не е добре, но ако не се бях поровила, нямаше да знам как се чувства Марти. И какво ставаше с пръстена? Дали и беше предложил брак? Бяха толкова млади. Ние все още бяхме. Дали е държал пръстена, в случай че някой ден се съберат отново? Дали аз бях само момичето, което да я накара да ревнува? За да я накарам да съжалява, че го е напуснала? Толкова ли се нуждаех от любов, че бях пропуснала знаците, че съм отскочила? О, Боже. Аз бях отскок.
Притиснах ръка върху гърдите си и вдишах дълбоко. Острата болка не приличаше на нищо, което бях изпитвала. Защо не я бях забелязала? Свлякох се на леглото си, взирайки се в стената. Задъхвах се за вдишванията, които ми беше трудно да правя. Той не беше бил с никого от Мери Грейс насам. Нямаше време да я преодолее. Начинът, по който я беше изпратил, когато се беше появила в апартамента му и ми беше казала, че ме обича, беше съвършен. Беше казал красиви неща. Накара ме да се чувствам като единственото нещо в неговия свят.
Но тази кутия от обувки каза повече, отколкото биха могли да кажат всички думи.
– Не те чух да влизаш. – Шантел стоеше на вратата на спалнята ми, леко задъхана.
Не можех да я погледна. Бях твърде заета да се опитвам да не се разпадна.
– Добре ли си? – Попита тя.
Бях ли? Не ми се струваше. Не можех да и отговоря.
– Фиона? – Тя се приближи към мен. – Какво става?
Как щях да обясня това? Изричането го правеше по-реално. След това не беше моето въображение. Ако не го кажех, значи не беше там. Дали?
– Или ще говориш сега, или ще се обадя на Марти – заплаши тя. – Изглеждаш така, сякаш ще повърнеш или ще се разплачеш.
Не исках тя да се обажда на Марти. Не бях сигурна, че мога да се изправя пред него. Дали да го изключа? Да се държа така, сякаш никога не сме се случили? Трябваше ли да му кажа, че съм се ровила в спомените му за Мери Грейс, изисквайки от него да ги обясни, ако вече не я обича?
Спуснах глава в ръцете си и успях да кажа:
– Не се обаждай на Марти. – Защото бях сигурна, че разговорът с него не е нещо, което искам да направя. Не и сега. Трябваше ми време. Трябваше да избягам. Просто не можех да се изправя.
– Тогава говори. Кажи ми какво не е наред. – Шантел седна до мен. Матракът леко потъна от тежестта ѝ. Усещах я там, но не можех да я погледна. – Разделихте ли се? Защото ми е трудно да повярвам, че ако бяхте скъсали, той щеше да е на работа в момента, а не да блъска по вратата.
Не бяхме скъсали, но към това ли сме се насочили? Това ли беше краят? Това ли исках?
– Не. – Гласът ми се пречупи.
– О, Боже! Бременна ли си? – Шантел звучеше ужасена, докато го казваше.
Повдигнах глава и сега се взирах в нея. Нелепият въпрос беше началото на още въпроси. Трябваше да я накарам да замълчи.
– Не – изрекох. – Разбира се, че не.
– Тогава защо си бледа и изглеждаш на ръба на сълзите или на някакъв срив?
Поех си дълбоко дъх, успокоих се и затворих здраво очи, преди да изтръгна думите.
– Марти има кутия за спомени с неща, които е запазил за спомен от времето, прекарано с Мери Грейс. – Думите бяха прибързани, докато ги изричах. Мразех как звучат.
– Показа ли ти я? – Попита объркано Шантел.
Поклатих глава. Определено не ми я беше показвал.
– Добре, тогава откъде знаеш, че той има тази кутия? О, боже, Фиона, ти си се ровила във вещите му ли? Това е ужасна идея.
– Не съм ровила! – Отговорих отбранително. – Намерих я случайно.
Шантел сбърчи една вежда.
– Наистина? Къде я е държал? На скрина си?
Намръщена, поклатих глава.
– Не, в гардероба му.
– Това се нарича шпиониране.
Не ми трябваше урок по взаимоотношения от Шантел. Тя нямаше опит с нищо истинско. Последната ѝ сериозна връзка, Кел, беше женен мъж.
– Исках да взема една тениска от гардероба му и я ритнах, без да я видя.
Шантел не изглеждаше убедена.
– Това са спомени от гимназиалните му години. Разтревожила си се за нещо глупаво.
Така ли беше? Не ми се струваше така.
– Той го криеше. Това означава нещо.
Шантел се изправи и сложи ръце на хълбоците си.
– Или я е сложил там преди месеци, когато се е преместил, и е забравил за него. Защото това не е важно. Бил е прекалено зает с работа, готвене за теб, чукане с теб и всички тези романтични глупости и е забравил за глупавата кутия в гардероба си.
Когато тя го каза така, това имаше смисъл. Може би той беше забравил, че е там. Ако това е така, кутията не е важна. Въпреки че в нея имаше пръстен. Не можех да го попитам за него, защото той ще знае, че съм ровила в нея. Но дали вярвах, че Шантел е права?
– Отивам да потичам – станах и се върнах до гардероба, за да се преоблека. В гардероба ми нямаше скрити кутии. Не криех нищо нито от него, нито от когото и да било.
– Ти си объркана по отношение на връзките. В главата ти е, че не може да се получи. Престани да търсиш нещо, което да я прекрати. Ти си щастлива, Фиона. Приеми това. Прегърни го. Тази кутия е нещо, което той е забравил, че съществува. Когато си спомни, ще се отърве от нея.
Тя беше права за това, че съм прецакана. Опитвах ли се да намеря причини да ни саботирам? Толкова ли бях разбита?

Назад към част 17

***

Усмихвайки се още веднъж, аз склоних глава в знак на признание на нейната интелигентност и казах:
– Несъмнено сте права.
– Ха! – възкликна онази, която нямаше повод за празнуване.
И смеейки се, тя се приближи до мен и продължи ликуването си със същия триумф:
– Погледни се, жалко момиче! Да, сега вече знаеш всичко, намерила си отговорите на всичките си въпроси, но какво ти е от това? Какво можеш да направиш? Забележи, че си тук от доста време, но все още не можеш да чуеш своя дракон, а той не те чува и не може да те намери. Можете ли да отгатнете причините за това?
Бавно огледах огромната тронна зала. Да, отгатнах причините – тук бяха убити твърде много дракони и вероятно целта на убийството им е била да изолират това място от всякаква магия, освен от магията на Кръвната памет.
– Ти не можеш да направиш нищо! – тя се облегна на облегалката на трона, отметна глава назад и отново се разсмя – Вероятно за първи път в дългия ми живот интуицията ми ме подведе. Мислех, че представляваш заплаха, но не, ти си просто инструмент на Стантън. Инструмент, който аз използвам, за да побеждавам. За цялостна и съкрушителна победа. Знаеш, че драконите, които са намерили истинската си половинка, не могат да живеят и ден без нея, нали? Единственото изискване е да имаш дете, но ти нямаш такова. Но най-силните от драконите са те признали за своя истинска половинка. Арнел, Давернети, Гордън, ще се отърва и от тримата с един замах. Великолепно! Просто чудесно!
И като се изправи отново на чудовищния си трон, тя ме погледна и попита:
– Знаеш ли как умират драконите, когато не искат повече да живеят? Знаеш ли? Те се издигат в небето. Летят толкова високо, че започват да се задушават без въздух. И тогава, почти изгубили съзнание, за да потиснат инстинкта за самосъхранение, те сгъват крилата си и падат надолу, разбивайки се в скалите. Разбиват се на парчета върху острите скали. Смърт, която наистина е достойна да бъде олицетворена в някоя вулгарна пиеса или тъжна поема.
Стоях, гледах тази чудовищна жена и си мислех, че нейната смърт ще бъде по-малко поетична.
От двете ни аз бях получила повече полезна информация по време на моята „тирада“, но тя никога повече нямаше да я узнае.
Момент на кратко съжаление.
Осъзнаване на чудовищността, необратимостта и безчовечността на намеренията ми.
Безспорното осъзнаване, че едва ли бих могла да навредя на когото и да било от участниците в заговора, че не притежавам нито жестокостта, нито силата, нито знанията, за да го направя.
Няма да мога да спра драконите, които не искат да загубят свободата и независимостта си.
Няма да мога да убия маговете от старата школа – по принцип съм неспособна да убивам.
Не мога да се сравнявам с херцог Карио – той е по-силен, по-опитен и по-безмилостен от мен.
Няма да преследвам и ловя онези жители на Града на драконите, които се опитаха да се противопоставят на драконите със своя заговор, защото… отчасти разбирах хората от Уестърнадан и в много отношения бях солидарна с тях.
И не можех да допринеса за унищожаването на Ръждивите дракони, наистина не можех.
Но тук и сега, събрала всичките си сили, погледнах драконовата кожа в подножието на трона ѝ и решително си помислих, че на тази чудовищна жена трябва да се помогне. „Никакъв гняв, никакви емоции, никакви чувства“ – опитах се да въплътя всичко това и отново принудих ума си да мисли само за това, че на тази жена просто трябва да се помогне. Тя все още повръща, нали? Тя се нуждае от облекчение на това състояние и се нуждае от мен. И няма значение, че изпитвам само крайно негативни чувства към този човек – аз съм човешко същество, не мога просто да оставя живо същество да страда. Това е като старата лейди Арнел – едва ли съм изпитвала някакви добри чувства към нея, но не можех да не ѝ помогна.
Затова направих една крачка.
– О, мис Вайърти, изглежда херцог Карио е бил прав за вашата девическа памет. Скъпа моя, ти си забравила, че всеки, който пожелае да ме убие, като влезе в кожата на черен дракон, ще бъде убит незабавно.
Не, не съм забравила. Нещо повече, отлично помнех условията на неминуемата смърт и затова съвсем спокойно направих следващата крачка, изкачвайки първото стъпало.
И кожата, след като за миг проблесна с огън, веднага угасна.
– О, боже, няма да ме убиеш! Е, трябва да призная, че става интересно. – коментира действията ми онази, която стои зад толкова много престъпления.
Но аз си напомних, че няма да я убия. И наистина нямаше да го направя.
Стъпка по стъпка прекосих черната драконова кожа, обезобразена толкова силно, че мисля, че вече се бях досетил как е умрял този дракон – беше се блъснал в скалите.
– Предполагам, че знам какво си мислиш. – открито ми се подиграваше магьосницата.
Но коя съм аз, че да се обиждам на такова нещо? Аз съм нищо. Слаб човешки маг от едва шесто ниво на сила, с едно малко предимство – вроден имунитет към драконовата магия. По същество бях никой. Но това беше най-голямото ми предимство.
Четири стъпки… – е, явно сега знаех защо драконите се страхуват от числото четири.
Ехидният поглед на магьосник със скъпоценни камъни, чиято възраст можеше да варира между петстотин и четиристотин години, не по-малко.
Тъжната ми усмивка.
Искрена, но злорада и предричаща ми гарантирано поражение, любопитство в свитите ѝ очи. Но хора като нея са свикнали да подчиняват, а не да се подчиняват. Твърде могъща, за да си представи дори, че някой би рискувал да направи заклинание за подчинение, насочено към нея.
И това беше първата ѝ грешка.
– „Ин драг“! – моето заклинание накара магьосницата да се поклони, без да става от трона си.
Но това ми беше достатъчно, за да се приближи аз.
Бързо движение и докоснах с пръсти ларинкса ѝ, малката част от шията ѝ, която не беше покрита със скъпоценни камъни.
– „Реквиескуе курарум“!
Заклинание за релаксация на ларинкса, което действа еднакво добре и на хора, и на дракони.
– „Ехре“! – издиша магьосницата.
Но тя нямаше време да направи каквото и да било.
Отдавна бях изчислила силите си, знаех силните и слабите си страни, знаех, че не мога да се противопоставя нито на силни магове, нито на дракони, нито на уайверни, нито на ръждиви дракони. Нямах нищо, с което да се противопоставя на Звяра, но имах нещо, на което да се противопоставя.
Докато продължавах да държа два пръста върху гърлото на магьосницата, взех шишенцето, което доктор Еньо някога беше напълнил за мен, и заговорих:
– Мистър Илнър нарече тази колба „дамско шишенце“, но преди да намери подходящ термин, спомена, че такива шишенца обикновено се носят под корсажа на… курвите. Надявам се, че този факт ви се струва забавен. „Темпус“!
Отне ѝ три секунди да се отърве от заклинанието ми с нейното ниво на сила, но аз се научих как да спасявам животи от отравяния – професор Стантън наистина беше изпитал почти всяка отрова и аз трябваше да го лекувам. Дозите, които беше приел, обаче бяха малки и едва когато Белатрикс Стантън се опита да убие брат си, разбрах колко ценни могат да бъдат бързите, автоматични действия за спасяването на живот. Бях действала по същия начин, когато бях спасила старата лейди Арнел.
Сега беше точно обратното, но усъвършенстваната ми рутина беше все същата.
– „Судор“!
Заклинанието за изпарение накара впръскания от мен опиум не само да се разпространи в кръвта, но и да покрие цялото тяло на магьосницата с отровна пот.
Това накара отровената с опиум жена да изпадне в ступор, а аз продължих също толкова спокойно, решително, студено и отстранено.
– „Реквиескуе курарум“! – повторих отпускането на ларинкса и изпразних цялото шишенце до последната капка.
– „Темпус“! – наложи се върху движенията на тялото, но не и върху притока на кръв.
А опиумът се разпространи из тялото като горски пожар.
– „Потест“! – и освободена от временния си застой, магьосницата падна на пода.
Тя се срина, губейки бижутата си, фибите, пръстените, златните си нокти и все още не осъзнавайки, че за нея, като носителка на кръвта на Ръждивите дракони, приемането на наркотика е необратимо.

Назад към част 19

***

Рейвън се засмя, грабна куфара си и излезе от ресторанта.
Джейк стоеше там и пишеше съобщения, докато тя се приближаваше. Той вдигна очи и я видя, а после видя Скайлър и махна на Скай.
– Как е тя? – Попита той Рейвън, докато тя се приближаваше.
– Тя е добре. Наистина добре, като се има предвид всичко. – Рейвън го погледна.
– Това, което си направил за родителите ѝ, беше отвъд всичко, Джейк.
– Не беше нищо – каза той и прибра телефона си. – Както и да е, колата чака.
Само че когато излязоха навън, Рейвън видя, че това изобщо не е кола – беше разтегателна лимузина. Тя се обърна към него.
– Джейк, няма да вземем това нещо до Саутбридж.
– Е, да, ще вземем. Всичко е подготвено и платено.
Тя извъртя очи, което вероятно бе запечатано перфектно на лента, тъй като около двайсет-трийсет папараци я снимаха в момента, в който тя направи тази физиономия.
– Наистина трябва да започнеш да се консултираш с мен, преди да правиш тези неща – каза тя. – Тази лимузина е напълно погрешно послание.
– Значи искаш да кажеш, че няма да е страхотно, когато стигнем до къщата на родителите ти с раздрънкана лимузина? – Каза Джейк, докато един от охранителите му им отваряше вратата на колата.
– Може би ще е малко страхотно – призна тя. Влязоха заедно в лимузината, докато един от охранителите сложи чантите им в багажника, след което бяха магически запечатани, а Рейвън изведнъж осъзна, че започва да свиква с медийната лудост, която сега беше почти постоянно присъствие.
Беше малко странно да знае, че се е приспособила към всичко това толкова бързо.
Лимузината се отдалечи от хотела и след като бързо се посъветва с Джейк, шофьора постави личното стъкло и сега само Джейк и Рейвън бяха сами на задната седалка на колата.
Джейк беше напълно спокоен, ръцете му бяха разперени на задната седалка, а краката му бяха изпънати напред в пълен ръст. Той се усмихна на Рейвън.
– Приличаш на елен в светлината на фаровете – каза той.
– И се чувствам така – отвърна Рейвън. Тя седеше срещу него, кръстосала крака, и се опитваше да разбере защо Джейк все още я изнервя повече от всички папараци и преса по света, които я поставят под микроскоп.
– Може би е защото знаеш, че ще се прибереш у дома – предложи той.
– Предполагам – каза тя и сви рамене.
– Знаеш ли, някой ден ще трябва да ми кажеш какво, по дяволите, ти се е случило, че те е накарало да избягаш.
Тя усети как леден нокът сграбчва сърцето ѝ при този негов коментар.
– Какво имаш предвид?
– Ами за мен е важно да знам историята ти, Рейвън. Твоята история е голяма част от начина, по който ще ми помогнеш да обърна тази бъркотия.
– Моята история е проста – каза тя. – Когато бях на седемнайсет, някои деца започнаха да пускат слухове за мен – ужасни слухове, че съм курва, проститутка и бяха жестоки в това отношение. Бяха безмилостни.
Той я наблюдаваше внимателно.
– Кои бяха те – група момичета?
Само като си помисли за това, тя усети киселини в стомаха си и прокара ръка през косата си, разтърсвайки я, сякаш това можеше да ѝ помогне да се отърси от нервите си.
– Започна се с няколко момчета, които пуснаха слуховете, а после някои момичета ги подхванаха. Преди да се усетя, всички неща, които казаха, се разпространиха като горски пожар и лъжите се повтаряха навсякъде.
Джейк кимна, сякаш разбираше.
– И тогава изпадна в депресия?
Тя въздъхна.
– Да, Джейк, тогава изпаднах в депресия.
– Знам, че е неприятно да се говори за това, но скоро ще трябва да го направиш.
– Разбирам това – каза му тя – но ще го направя, когато съм готова.
– Кърт вече ти е резервирал изказване на благотворителна вечер на фондация за борба с тормоза в края на следващата седмица – каза Джейк – така че по-добре се приготви.
Рейвън беше зашеметен от мълчание. Тя примигна, преглътна, опита се да се ориентира.
– Ти си ми уредил изказване? – Каза тя с ужас.
– Така с Кърт решихме, че е най-добре да повдигнем разговора около това, че си жертва на тормоз. Дори няма да го обявяваме пред пресата, ще го оставим да се процедира естествено, за да не излезе като уловка.
Рейвън сложи ръка на челото си. Беше получила пулсираща болка зад очите си.
– Джейк, ти дори не ме попита.
– Слушай – каза той – ти си тази, която ми каза, че искаш да направиш това за мен. Ти каза, че ще използваш историята си, за да ми помогнеш да се преборя с негативната преса която получавам.
– Знам, че го казах, и го имах предвид. Но аз трябва да бъда включена в този вид решения.
– Това е моята кариера – каза Джейк.
– И това е моя живот – отвърна тя, като посочи собствените си гърди. – Аз съм тази, която трябва да отвори старите си рани, и най-малкото, което трябва да получа, е любезното обсъждане на това кой сценарий е най-добър за мен.
– Кърт щеше да те изкара на сцената още утре, за да направиш това – каза Джейк. – Трябваше да се боря упорито, за да го отблъсна. Колкото по-дълго чакаме да те изкараме на сцената, толкова повече хора ме осъждат и толкова повече се влошават шансовете ми да се преборя с това нещо.
– Не съм казала, че няма да го направя – каза Рейвън. – Какво ти е толкова трудно да разбереш в това, че искам да бъда включена в процеса на вземане на решения?
Той седна и сгъна ръце.
– Не искаш да се оттеглиш и да си вършиш работата – каза той.
– Това не е вярно.
– Вярно е, Рейвън. Приеми го – каза и Джейк. – Трябваше да те подтикна да ме върнеш в Саутбридж, за да се срещнем със семейството ти и да направим заедно снимка. Ти не искаше да го направиш, а сега не искаш да произнесеш тази реч следващата седмица.
– Продължавам да ти казвам, че просто искам да участвам…
– Ти участваш – прекъсна я Джейк, челюстта му беше напрегната, а очите – присвити. – Но не можеш да влезеш в живота ми и да поемеш операцията. Това е бизнес и аз решавам какво работи и какво не. Ти изпълняваш заповедите ми.
Рейвън седна назад и затвори очи.
– Добре – каза тя. – Тогава ще го направим, както искаш. Ти ми кажи как ще стане.
– Добре – каза той. – Сега най-накрая го разбираш.
Тя се засмя рязко.
– Може би трябва да измислиш и някоя хубава история за това, което ми се случи в гимназията. Защо да позволяваш на истината да попречи на това, което ти помага най-много?
– Това не е честно и ти го знаеш, Рейвън. Не съм ти казвал да лъжеш за каквото и да било.
Тя отвори очи и го погледна.
– Не, но ти със сигурност нямаш нищо против това. Защо да се спираш на това да лъжеш за връзката ни? Защо просто не си измислиш всичко? – Каза тя. – Трябва да казваме и да правим каквото трябва, стига това да е добра преса за теб.
– Точно така – отвърна Джейк и ноздрите му пламнаха. Той седна напред. – И следващия път, когато решиш да избухнеш, запази това за някого, на когото му пука.
– Приемам – каза спокойно Рейвън.
Тя отвърна поглед от него, той отвърна поглед от нея и през останалата част от пътя до Масачузетс не си говориха.

Назад към част 11

Глава 5

Какъвто и поглед да се е появил на лицето ми, той беше достатъчен, за да пречупи окончателно гнева на Пагиел. Той пребледня и се втурна напред, падайки на колене.
– Ваше величество, съжалявам. Не трябваше да казвам нищо…
– Не, не – казах аз и протегнах ръка, за да го спра. – Не се извинявай. Не си направил нищо лошо. – Думите му ме зашеметиха и направиха всичко, което казвах и правех, вяло. Чувствах се така, сякаш се движа под вода.
Дориан ме погледна остро.
– Ти също не си направила.
– Как можеш да кажеш това? – Възкликнах. – Това бедно момиче беше пребито заради мен!
– Не заради теб. Заради тях. Въпреки че… – Той сви рамене, а изражението му се замисли. – Като се замисля, предполагам, че между вас двете има забележителна прилика. Лесна – макар и глупава – грешка.
– Това не помага – измърморих аз. – Ни най-малко. Единственото, което означава, е, че всяко момиче в нашите кралства с коса като моята сега трябва да си пази гърба.
– Глупаци са, че са го направили – заяви Дориан. – Не само заради нарушаването на моята земя, но и защото трябваше да знаят, че няма да пътуваш сам.
Ако някой от тях имаше и половин мозък, веднага щеше да си направи извода, че са хванали грешното момиче.
– И все пак това не променя нищо. – Въздъхнах и се обърнах към мястото, където разтревожения Пагиел все още беше коленичил пред мен. – Стани – казах му. – Къде е тя сега? Каза, че е с лечител. В Земята на Дъбовете ли?
Пагиел се изправи на крака.
– Да, Ваше Величество.
– Трябва да отида да я видя – промърморих повече на себе си, отколкото на някой друг.
Дориан се подигра.
– О, да. Това със сигурност ще подобри положението. Иди да се разходиш между кралствата. Излагай се на по-голям риск.
Избухнах.
– Какво друго очакваш от мен… – Прехапах устните си от всякакви други гневни протести, докато си напомнях, че имаме публика. Преглъщайки всички неща, които исках да кажа на Дориан, се опитах да изглеждам колкото се може по-спокойна за Пагиел. – Много съжалявам, че това се е случило на Ансония. Не мога да обещая незабавно възмездие за това, но мога да ти обещая, че никога повече няма да се повтори.
Пагиел кимна, а лицето му отново стана свирепо.
– Разбирам. Но ако все пак отвърнеш на удара в някакъв момент…
– Тогава определено можеш да участваш в него – завърших аз, предполагайки какво щеше да попита. Не обичах да насърчавам отмъщението, особено у някой толкова млад човек, но той със сигурност имаше право на своето възмущение.
– Ще те уведомим. Междувременно се върни при Ансония. Ако има нужда от нещо, от каквото и да било, просто я накарай да се обърне към персонала на Дориан и те ще се погрижат за това. – Не изпитвах никакви морални угризения да говоря от името на Дориан, особено след като той нареждаше и на моите хора през половината време.
– Благодаря ви, Ваше Величество. – Пагиел погледна Дориан. – Ваши величества. Вярвам, че майка ми вече работи със слугите, за да осигури комфорта на Ансония.
О, ни най-малко не съм се съмнявала в това.
Изпитвах съжаление, когато си спомнях последната антагонистична среща с нея. Бях проявила полусимпатия към загрижеността ѝ за Пагиел, но най-вече се бях отнесла към нея така, сякаш се държи истерично и преувеличено. Каквото и да правеше сега, никой не можеше да я обвини, че реагира прекалено остро. Животът на дъщеря ѝ беше неправомерно застрашен.
След още няколко примирителни думи от наша страна Пагиел и стражите, които бяха влезли с него, най-накрая си тръгнаха. След като отново останах насаме с Дориан и Роланд, се изправих, за да се отърся от разочарованието си. Спрях се до прозореца на стаята, гледайки към идиличните зелени площи долу. Земята на Самодивите приличаше повече от всякога на приказна страна, когато я виждах отдалеч. Човек не забелязваше цялата опасност и суматоха от толкова високо.
– Не се притеснявай, скъпа – каза Дориан, като ме гледаше как вървя. – Няма нищо, което би могла да направиш за нея. Въпросът е: какво ще направиш сега?
Погледнах към него с тревога.
– Какво ще направя? Не си мислил сериозно, че това е акт на война, нали? Искам да кажа, че вече сме в състояние на война, но няма нужда от някакво драстично отмъщение.
– Има нужда от нещо драстично – възрази Дориан. – Наистина, прекъсването на Пагиел следва доста добре това, което току-що обсъждахме. Накараха ни да бягаме и да се промъкваме в сенките. Наистина ли ще правиш това до края на бременността си? Ще го правиш ли и след като децата ти се родят?
Вдигнах ръце.
– Какво друго има да се прави? Предлагаш някаква инвазия в земите на Мейвън ли?
Дориан изглеждаше забележително спокоен, като се има предвид темата.
– Не би било неоснователно. И със сигурност би изпратило послание, че не могат да продължават да ни притискат. Предполагам, че не ти е минавало през ума, че може би нападението над младата Ансония не е било грешка от тяхна страна?
– Какво те кара да кажеш това? – Върнах се и застанах пред него. Роланд наблюдаваше размяната ни в мълчание. – Тя няма нищо общо с всичко това.
– Точно така – каза Дориан. – И следващото нападнато момиче също няма да го направи. Или последващото.
Не можех да повярвам на това, което чувах.
– Искаш да кажеш, че нарочно нападат момичета, които изглеждат като мен? Въпреки че знаят, че това е грешка?
– Не твърдя със сигурност, че правят точно това. Но това би било отличен трик, за да настрои хората срещу нас, ако смятат, че са несправедливо пребивани.
– Ако изпратим нашите хора на война, това ще изложи на опасност много повече от тях – изтъкнах аз. Преди пет години не съм си и помисляла, че ще водя подобни дискусии.
– Да – каза Дориан. – Но е много по-лесно да се изправиш пред опасността, когато я инициираш при свои условия, за разлика от това да се излагаш на виктимизация.
– Веднъж вече воюваха заради мен. Няма да позволя това да се случи отново – заявих категорично. Миналата година Лейт – сина на бившата кралица на Земята на Самодивите – се беше заел да стане баща на наследника на краля на бурите, независимо дали съм се съгласила или не. По време на моето спасяване Дориан се беше заел да накаже Лейт, като набучи принца на меч. Катрис не беше приела добре тази новина и започна война между нас, която в крайна сметка доведе до това, че аз наследих това кралство. Мразех всяка минута от тази война и се измъчвах от чувство за вина при мисълта, че войниците ще умрат за мен, независимо колко пъти ме уверяваха, че народа ми е готов да защити честта ми.
Погледът на Дориан не беше несимпатичен, но и не беше съвсем топъл и приятелски.
– Войната може отново да се стовари върху теб, независимо дали ти харесва, или не.
– Достатъчно – казах аз и прокарах ръка през косата си. – Не искам повече да говоря за благородството на войната. Ансония е оцеляла, а това е важното. С останалото ще се справим по-късно.
– Не го отлагай прекалено дълго – предупреди Дориан. – Иначе може да се окаже, че други ще вземат решения вместо теб.
– Знам – казах аз.
Това, което не добавих, беше, че нямам намерение да позволявам повече да се вземат решения без мен, нито да позволявам други момичета да бъдат наранявани заради мен. В съзнанието ми се зараждаше идея, която бях сигурна, че няма да се хареса на Дориан. Тя създаваше в мен кухо чувство, но от момента, в който Пагиел ни каза за Ансония, знаех, че трябва да предприема драстични действия – и то не такива, каквито ми предлагаше Дориан. Отговорът беше толкова прост, че не можех да повярвам, че не ми е хрумнал преди. С изражение на лицето, толкова убедително безизразно, колкото и това на Дориан, погледнах към Роланд.
– Да отидем да разберем къде ще бъде следващия ми лекар. Поне това е сравнително лесен въпрос.
Дориан се подигра.
– Искаш да кажеш, че е глупава работа. – Но той не направи опит да тръгне с мен и Роланд, точно както си мислех. Двамата с Роланд обаче си размениха много мили, много учтиви сбогувания, което приех като положителен знак, имайки предвид предишните им контакти. Чудех се колко ли учтиви ще останат нещата между тях, ако плана, който формулирах, наистина се осъществи.
– Неприятна работа там – каза Роланд, като най-сетне заговори. Бяхме стигнали почти до изхода на замъка и мисля, че той се чувстваше по-спокоен, след като почти се беше освободил от стените. – Няма лесни отговори.
– Не – съгласих се аз.
– На колко години е това момиче, за което говорихте?
– Малко по-млада от брат си. Това е Пагиел – този, когото току-що видя. – Не си направих труда да коригирам скоростта, с която джентритата остаряват в сравнение с хората. Роланд щеше да разбере.
– Всичко това има мръсен характер – казва Роланд. Той се намръщи. – Нападат бременни жени, нападат деца. Иска ми се да не си участвала в нищо от това.
Минахме през портите и се върнахме към пищните земи, където се беше състояла сватбата. Двама охранители мълчаливо се отделиха от групата край вратата и ме последваха, като спазваха уважителната дистанция, в която се отличаваха.
– Това ни прави двама – казах аз. – За съжаление, аз не просто съм замесена – аз съм в основата на това.
Заведох ни до една група лешници и се настанихме на тревата. Роланд изглеждаше изненадан от този избор, но бързо се присъедини към мен. Стражите, преценявайки ситуацията, избраха места за стража, които да запазят уединението ми, но да им позволят бърз достъп, ако от дърветата скочи група маймуни убийци, изпратени от Мейвън. Доволна, че стражите са извън обсега на слуха, аз се наведех близо до Роланд и за по-сигурно намалих гласа си. Докато ръцете ми се опираха в нагрятата от слънцето трева, усетих как Земята на Самодивите ми пее, щастлива и доволна.
– Неприятно ми е да го призная, но Дориан е прав за няколко неща. Струва ми се налудничаво, но това може да се превърне в редовна тактика на Мейвън. И също така е прав, че прескачането ми между кралства и светове само ме излага на нови атаки. – Наклоних глава назад, поемайки аромата на зюмбюл. Не можех да го видя от мястото, където седях, но сетивата ми винаги бяха настроени към различните дразнители на земята. – Наскоро към мен се обърна посланик от далечно кралство, който ме покани да се скрия при тях. Обещаха сигурност. Аргументът им беше, че ще бъда далеч от земите на враговете си и ще мога да избегна всички кръстосвания, ако просто остана в уединение в границите им.
Сивите вежди на Роланд се повдигнаха.
– И ти смяташ да го направиш?
– Не – казах аз. – Със сигурност не с тях, поне. Мислех си… мислех си, че може би мястото, където наистина трябва да се скрия и да остана на място, е в човешкия свят.
Пълната тежест на това не ме удари наистина, докато не изрекох тези думи. От изражението на Роланд разбрах, че той разбира какво огромно нещо е това, което му предлагам.
– Така че не в Тусон – каза той след няколко мига на размисъл.
– Не в Тусон – съгласих се аз, без да мога да скрия съжалението си за това. – Това щеше да е първото място, което щяха да потърсят. Но трябва да предположа, че някъде, сред всички безопасни места, които си измислил за медицинска помощ… ами, някъде трябва да има място, където да мога да се скрия и да живея „нормално“, докато се родят близнаците.
Той кимна бавно.
– Мога да се сетя за няколко места, но ако ще направиш това… Искам да кажа, не ме разбирай погрешно. Няма нищо, което да искам повече от това да те измъкна от това проклето място. Но знаеш ли какво наистина искаш? Ако искаш да се скриеш обратно в нашия свят, тогава не можеш да направиш нищо, което би рискувало да бъдеш открита. Не можеш да използваш магията си на благородник. Не можеш да използваш дори шаманската си магия. Всяка от тях може да предупреди някое извънземно същество, което броди из нашия свят.
– Знам това – казах аз. Чувството на празнота в мен се засили.
Слаба усмивка озари чертите му.
– Знам, че го правиш – на теория. Това, за което се притеснявам, е, че ще се натъкнеш на някой бедняк, измъчван от призрак, и ще го прогониш, без да се замислиш. Не ти е лесно да стоиш настрана, докато другите страдат. – Той направи жест около нас. – Пример за това.
Загледах се в него, знаейки, че е прав. Можех ли да направя това, което предлагах? Без да осъзнавам, ръката ми се беше преместила защитно върху стомаха ми. Мога да го направя за тях, реших. Можех да го направя за всички невинни в кралството на Дориан и в моето собствено. По-добре да пренебрегна едно преследване, помислих си, отколкото да позволя на други да умрат заради пророчество, което вероятно дори не е реално.
Поех си дълбоко дъх.
– Разбирам. Ще го направя – или по-скоро няма да направя нищо.
Роланд ме изучаваше още няколко секунди и изглеждаше доволен от видяното.
– Какво ще кажеш за всичко това? Не е ли необходимо да имаш някаква редовна връзка с това място… и с другото?
– Необходимо е – казах аз. – И това вероятно ще бъде най-сложната част тук. Жасмин може да направи няколко бързи поправки, за да се справи със земята. Не знам обаче колко дълго земята ще я приеме. Ако не може… тогава, е, ще трябва да се върна или пък ще съм причинила страдание от друг тип. В противен случай земята ще изсъхне. Но, ако тя и земята успеят да се справят до края на бременността ми, аз просто ще бъда единствената, която страда. Това, че съм далеч от земята, се отразява и на мен.
– Не ми харесва това – каза той мрачно.
Усмихнах се.
– Не се притеснявай. Това не е нищо физическо или опасно… просто силен копнеж. Като кофеинова абстиненция.
Той не изглеждаше убеден.
– Съмнявам се, че е толкова просто.
– Може би не – съгласих се аз. – Но какво да кажем за останалите? Каза, че имаш предвид няколко места, на които мога да отида?
– Имам, но първо трябва да направя някои справки. – В рядка проява на привързаност той положи ръката си върху моята. – Иска ми се просто да те взема вкъщи с мен. Ще се чувствам по-добре, ако винаги си в полезрението ми.
Стиснах ръката му обратно.
– Дори ти не би могъл да се справиш с армията джентрита, която ще чука на вратата ти. А ние не можем да рискуваме мама. – Не добавих, че ако този план проработи, Роланд изобщо няма да може да ме вижда. Където и да се скриех, щеше да се наложи да остана там без връзка с близките си. Роланд и майка ми несъмнено щяха да бъдат наблюдавани. Срещайки сините му очи, знаех, че той вече е помислил за това. Не му харесваше, но щеше да се съгласи.
След още малко обсъждане Роланд беше готов да тръгне и да започне търсенето. Това беше неговия начин. Ако имаше проблем за решаване, той не искаше да се бави. Искаше да се справи с него и да се заеме с работата. Сега, след като бяхме стигнали до това решение, той нямаше търпение да ме изведе от Другия свят и да ме постави в безопасност. След като той си тръгна, беше време да започна собствената си подготовка, като започна с най-важната част – Жасмин.
Намерих я в близката розова градина, свита на една пейка с няколко списания, които си беше набавила от скорошно пътуване в човешкия свят. След като първо я заклех да пази тайна, и обясних плана, който бяхме измислили с Роланд. Реакцията ѝ не беше такава, каквато очаквах.
– Вземи ме със себе си – каза тя веднага.
– Не мога – казах аз. – В това е целия смисъл. Имам нужда от теб тук. Ти си единствения човек, който може да ме замести.
– Аз съм единствения човек, който може наистина да те защити там – настоя тя. След миг тя направи малка отстъпка. – Е, може би и Пагиел.
Трябваше да се потрудя, за да запазя лицето си сериозно. Беше почти сладко как беше убедена, че от всички могъщи джентрита тук, много от които са способни на чудодейни подвизи, само двама тийнейджъри могат да ме пазят адекватно.
– Той не може да дойде. Никой, когото познавам, не може да дойде, в това е въпросът. Дори не мога да кажа на никого къде отивам.
– Това са глупости – каза тя. Ругатнята беше забавен контраст с иначе женствения ѝ вид, допълнен от развяваща се рокля в цвят слонова кост и коса, украсена с цветя. – Как ще разберем, че си добре?
– Няма да стане, но ако успеем да запазим неизвестност и анонимност, можеш да си сигурна на деветдесет и девет процента, че всичко е наред.
Това не и харесваше. Не и харесваше нищо от това. Като виждах колко яростно искаше да ме защити, се учудвах как Дориан непрекъснато се тревожеше, че иска да ми открадне властта. Ако това беше нейното намерение, човек би си помислил, че тя щеше да се възползва от възможността да стане пазител на земите. Вместо това тя даваше страстно да се разбере, че иска единствено да бъде до мен.
Но накрая, след като изложих същите тези, които току-що бях изложила пред Роланд и Дориан, успях да я убедя. Мисля, че нападението над Ансония ѝ помогна да приеме решението малко по-лесно. Сближавайки се с Пагиел, Жасмин бе опознала и сестра му. Жасмин беше също толкова възмутена като всички нас от нападението и не искаше да вижда повторения.
– Ще го направя – каза тя най-накрая. – Не искам, но ще го направя.
– Благодаря ти. Това означава много. – Трябваше да потисна желанието си да я прегърна. Независимо колко близки бяхме станали, сестринските ни отношения не бяха преминали в големи прояви на физическа привързаност.
Тя сви рамене.
– А, добре. Това е нищо. Предстоят ти много по-лоши неща.
– А?
– Да. – Тя ме погледна със съчувствие. – Не бих искала да съм на твое място, когато кажеш на Дориан.

Назад към част 4