Месец: октомври 2024

РОРИ

– Ах! Акула смяна! – Сук Мин скочи от мястото си в другия край на залата и аз я погледнах намръщено. Тя падна на пода, пропълзявайки под масата с пластмасова чаша в ръка. – Няма да влезеш във водата ми. Къде ще плуваш? Ха -ха! Къде ще плуваш, ти, шантава акула?!
Тя отпи от водата, после избърса устата си, а в очите ѝ се появи маниакален блясък, докато надничаше изпод масата. Няколко затворници се отдалечиха от нея, а пазачите размениха погледи из стаята. Нямаше да я изпратят в Психиатрията, освен ако началника не нареди, но ако продължаваше така, някой от надзирателите със сигурност щеше да я запише.
Розали ме погледна загрижено измежду глутницата си, прехапвайки устна. Надигнах се от мястото си, пъхнах ръка в косата си и се придвижих към масата, под която се беше скрила Сук.
Бях виждал твърде много затворници да полудяват на това място. Каквото и да е било това, което ги е шибало в главата, сигурно е било във въздуха. А това беше само още едно нещо, за което да се притеснявам. Можех да преживея присъдата си, стига да не изгубя разсъдъка си по време на процеса. Но ако тази гадост някога ми се случи, още утре щях да принудя плановете на Роза да се изпълнят. Нямаше как да се побъркам в Даркмор. Вече бях пожертвал твърде много за това място.
Спуснах се на колене и наведох глава на една страна.
– Хей, Сук, в момента няма акули, така че ела навън, да?
Тя прочисти гърлото си, избърсвайки линията на потта от челото си.
– Точно така… да. Разбира се, че няма. – Засмя се тя нервно, след което изпълзя изпод масата.
Обгърнах раменете ѝ с ръка и се засмях, докато я водех обратно към мястото ѝ.
– Ти си такава шегаджийка, Сук.
Охранителите ни гледаха внимателно, но скоро изгубиха интерес, когато я настаних на пейката и паднах до нея. Тя взе купата си с плодове, откъсвайки грозде, а очите ѝ се насълзиха. Намръщих се, побутнах я с лакът, за да привлека вниманието ѝ, но тя не ме погледна.
– Добре ли си? – Попитах с тих тон.
– Не – прошепна тя. – Нищо не е наред. Те ще дойдат за мен.
Не бях склонен да правя емоционални връзки тук, ако неможех да помогна, но не можех да отрека, че ме дръпна в гърдите при съкрушеното изражение на лицето ѝ.
– Хей – издишах, навеждайки се напред, за да хвана погледа ѝ. – Ти си деветдесет процента по-здрава от Син Уайлдър и никой не го нарича луд. Охранителите няма да дойдат за теб.
– Обещаваш ли? – Попита тя, а очите ѝ горяха от емоции. Беше твърдо момиче, веднъж я бях видял да отстранява един мечкар в Магическия комплекс, без да става от мястото си. Но Даркмор беше създаден така, че в крайна сметка да пречупи всички тук. Щях да се измъкна, преди да стана жертва на тази съдба, но Сук? Не знаех колко време ѝ остава. Но нямаше да смажа това, което беше останало от духа ѝ.
– Обещавам – съгласих се аз и раменете ѝ се отпуснаха малко.
Свободното време скоро свършваше, така че се разделих със Сук и се върнах в блока си.
Розали се появи до мен, когато стигнахме до моста, и ми изкриви вежди.
– Сук добре ли е?
– Предполагам. – Повдигнах рамене, а тя протегна ръка и се вкопчи в ръката ми.
– Нищо не може да и се случи, Рори – каза тя сериозно и веждите ми се спуснаха. – Получих нещо от Кейн.
– Охранителят? – Замълчах.
– Не, щастливата морска костенурка, която живее под леглото ми – разбира се, пазача. – Тя извъртя очи към мен и аз се преборих с усмивката, като и направих жест да продължи. Тя си пое дълбоко дъх и видях, че стреса от тази ситуация я разяжда. – Той каза, че началника не пуска никой от охранителите на Даркмор там. Управлява се като самостоятелно звено. И оттам редовно излизат тела без следи по тях.
Стиснах челюстта си, докато обработвах тази информация в ума си. Нямаше какво да направим, ако началника реши да изпрати Сук за анализ. И ме убиваше факта, че не можех да направя повече, за да облекча съзнанието на Роза.
Изкушавах се да протегна ръка, да отметна косата ѝ зад ухото и да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред. Но не можех да излъжа Роза в този момент. Тя така или иначе щеше да ме прозре.
– Просто трябва да се надяваме, че ще имаме достатъчно време, преди да я отведат. Колко близо си с плана? – Попитах, докато се качвахме на последния етаж на блока ни.
– Все по-близо съм – каза тя и в очите ѝ проблесна надежда. Усетих този блясък чак до душата си. Това беше моето спасение. Единственият ми шанс да се измъкна оттук, преди да загубя половината си живот на това място.
– Колкото по-близо, толкова по-добре – промълвих, когато се разделихме.
Тя се отправи към килията си, а аз към своята, като се опитвах да не се взирам в дупето ѝ, докато тя си тръгваше, но ебаси, загубих този залог със себе си. Паднах на леглото си, взех изпокъсания екземпляр на „Гордост, с която да се гордеем“ и го отворих на страницата, която последно бях чел.
Не знаех защо все още се придържах към методите на моя вид, след като бях изгубил единственото нещо, което ме правеше истински лъв. Моето семейство. Нямах прайд. И със сигурност не можех да се гордея с това, което имах; криминално досие, което опетни репутацията на семейството ми. Името ми вероятно се шепнеше зад гърба на Найт и Оскура. Баща ми хвърляше остри погледи всеки път, когато станеше дума за това.
Леон никога нямаше да ми каже цялата истина за това, което се случваше вкъщи, беше прекалено оптимистичен за собственото си добро. Така че, когато каза, че татко „не е толкова разстроен за мен, колкото преди“, това беше код за това, че е спрял да говори за мен. Бих заложил гривата си, че всички мои снимки в къщата бяха набързо прибрани в чекмеджетата всеки път, когато имаха гости. И може би след време са спрели да се връщат от тези чекмеджета.
Брат ми не трябваше да ми идва на гости. Когато Лъва опозоряваше семейството си, той трябваше да бъде остракиран от гордостта. Но Леон и жена му все пак дойдоха, защото никога не са били от хората, които спазват правилата. И аз им бях много по-благодарен за това, отколкото те биха могли да разберат.
В гърдите ми се разнесе ръмжене, докато четях пасажа на страницата за стотен път. Това беше кодекс, по който някога бях живял, начин на живот, който въплъщавах и с който се гордеех. Но сега…
Лъвът е цар във всеки аспект на живота. Кралят е твърд, търпелив и справедлив. Да използваш харизмата си за егоистични цели е начина на младежа. За да се превърнеш в истински Лъв, дарбите на вашия Орден трябва да се използват за изграждане на клан от могъщи последователи. Да огъваш волята им нежно в името на твоето кралство. След като се превърне в истински крал, ще се появи и първата му кралица. И само истинското изпитание на Лъвството чрез ухажването ѝ без помощта на харизмата ще докаже, че си достоен за своята Лъвица, и ще те подготви да спечелиш любовта на още кралици и да изградиш своята гордост.
Въздъхнах, продължавайки да чета, докато върху мен не се спусна тежка тежест. Не знаех защо се измъчвах с тази книга. Тя само ми напомняше за моето падение от благодатта. Но някаква част от мен се надяваше, че един ден ще имам нов шанс да стана истински крал от моя вид. А да се измъкна оттук с Розали със сигурност щеше да накара баща ми да седне и да обърне внимание.
Скоро звънеца съобщи, че вратите на килиите се затварят, и започна преброяването на главите в целия блок.
– Стани, шестдесет и девет! – Излая офицер Кейн и аз се изправих на крака, като се прозявах широко, докато се придвижвах към затворената врата и чаках да бъда сканиран. Очите му се плъзнаха по мен, сякаш бях парче говно на обувката му, и аз притиснах език в бузата си.
– Проблем? – Попитах.
– Просто имаш наистина шибана физиономия, която може да се удари, Шестдесет и девет. Някой някога да ти е казвал това? – Попита хладнокръвно той и вдигна скенера, така че да ме преброи.
Потърках наболата брада на челюстта си, като симулирах замислено изражение.
– Това е смешно, тъкмо си мислех същото за вас, офицере.
Той спусна скенера и се приближи, за да ме погледне.
– Ами разликата между теб и мен, затворнико, е, че ако ме удариш, мога да те хвърля в дупката за един месец. Ако аз те ударя, мога да продължа да удрям, докато не ми се счупят кокалчетата. – Той се ухили, а аз изръмжах.
– Предполагам, че тази работа те кара да се чувстваш като голям мъж, а? Компенсира ли тя малкия ви член, сър?
Той си пое присмехулно дъх и спусна ръката си върху палката.
– Само ми дай още една причина да вляза там, затворнико, и ще те оставя окървавен и посинял до сутринта.
Стиснах юмруци, почти изкушен да го подканя още повече. Тази книга ме беше докарала до раздразнено настроение и щях да се радвам на един бой, за да изгоря част от тази енергия.
– Не мисля, че има нужда да компенсира нещо – долетя гласа на Роза от килията ѝ и Кейн отклони поглед от мен, а очите му се стесниха върху нея. Знаех, че тя е спасила задника ми и може би това беше за добро. Макар че защо, по дяволите, тя се възхищаваше на този човек, за да го направи?
Порив на ревност накара юмруците ми да се свият, когато Кейн пристъпи към нея, явно фиксиран. И защо да не е? За всеки топлокръвен мъж тя беше шибана сирена, която ги приканва. Дори и аз бях неин роб понякога. Но логиката беше на моя страна, въпреки че понякога пениса ми имаше какво да каже за обратното.
– Винаги флиртуваш – подиграваше и се Кейн. – Тази твоя уста прави ли нещо друго, освен да плете красиви думи и да прави адекватни свирки?
– Те не са адекватни, нали Рори? – Обади се тя към мен и аз изхвръкнах от смях.
– Превъзходни са – отвърнах и Кейн ме стрелна с поглед, който можеше да разтопи стъклото обратно в пясък.
– По-скоро бих сложил члена си в блендер, отколкото в устата на някоя вълча курва – каза той студено и в гърдите ми се разнесе ръмжене. Тъкмо се канех да се намеся, когато си спомних, че Роза е напълно способна да се бори сама.
– Не знаех, че си падате по кухненските уреди, сър – издекламира Роза. – Ще внимаваш да ги държиш изключени от електрическата мрежа, докато потапяш члена си в тях, нали? Чичо ми Рикардо веднъж получи гаден шок от един тостер, когато си пъхна пръста в него, не мога да си представя каква бъркотия би направил на твоя…
– Достатъчно, дванайсет. – Кейн я сканира и аз се върнах в леглото си с кикот, като свалих гащеризона и потника си и легнах по боксерки.
Отново грабнах книгата, прелиствайки първата страница, където баща ми беше написал послание за мен, когато бях тийнейджър. Беше подарък за шестнайсетия ми рожден ден и Леон го беше изпратил в Даркмор, след като бях влязъл в затвора. Част от мен сега съжаляваше, че го е помолил да го направи, но тогава все още имах надежда, че баща ни може да ми прости. В наши дни знаех, че Лъвското ми достойнство е било спуснато в канализацията в секундата, в която FIB ми бе сложила белезници.
Прокарах палец по силните щрихи, които баща ми беше изписал с мастило от вътрешната страна на корицата, и гърлото ми се стегна, докато ги четях.

Моето момче, време е да станеш мъж.
Баща ми ми даде тази книга като малък и тя ми помогна да се превърна в Лъва, който съм днес. Надявам се, че тя може да направи същото и за теб, сине.
Найт не могат да светят без звезди. Винаги се стреми да бъдеш най-ярката в нашето небе.
С цялата ми любов,
Татко x

Сърцето ме заболя, докато затварях книгата и я връщах на рафта над леглото си, и се чудех дали изобщо още ме обича. Или пък дали не бях просто тъмно място в небето, в което той ми беше пожелал един ден да засияя.
– Хей – гласа на Роза се носеше през вентилационния отвор и аз наполовина се изкушавах да се преструвам, че спя. Имах репутация, която трябваше да поддържам в този затвор, и точно сега усещах как тя се пропуква, давайки воля на слабостта в мен.
– Какво става, Роза? – Попитах с тежък тон.
– Окачи чаршафа, влизам – издиша тя и аз усетих как около килията се плъзга балон за заглушаване.
Чух как тя започва да работи и бях принуден да се подчиня, като скочих и закачих чаршафа на решетките, преди главата ѝ да се появи през отворения с насилие отвор. Тя пропълзя през него, изправи се на крака и смъкна гащеризона си.
Веднага наклони глава на една страна и от нея се изтръгна ниско хленчене.
– Какво става?
По дяволите, как, по дяволите, тя може да ме чете толкова добре?
Повдигнах рамене, паднах на леглото си и тя ме последва, като сгъна краката си под себе си. Гащеризонът ѝ беше вързан на кръста, разкривайки спортния сутиен под него, а погледа ми автоматично проследи извивката на гръбнака ѝ. Пръстите ми засъскаха да проследят пътя, който той изминаваше до нея и аз примигнах, принуждавайки се да отвърна поглед.
– Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, нали? – Тя се обърна към мен с блестящи очи и аз инстинктивно се наведех към нея.
– Знам – казах, като отново откъснах поглед от нея. – Това е просто миналото. А аз не искам повече да живея в него.
Неотдавна тя ми беше казала нещо подобно, така че знаех, че ще уважи желанието ми. Проблемът беше, че знаех какво я преследва през нощта. Знаех, че баща ѝ, Феликс, я е наранил. Брат ми беше разказал за онова, което и беше сторил онази нощ във фермата на Летърман преди всички тези години. В деня, в който бях чул, бях избил няколко феи. Това ме разкъса отвътре, накара ме да искам да разкъсам тези стени и да разкъсам баща ѝ крайник по крайник.
Погледът ми падна върху татуираната розова лоза, която се спускаше по страната ѝ, и сърцето ми се сви, когато успях да различа някои от белезите, скрити под нея. Някой ден трябваше да поговорим за това. Но днес не беше този ден.
– Какво ще кажеш да те развеселя? – Предложи тя заговорнически, преди да бръкне в джоба си и да извади ключа за маншета. Сърцето ми заби по-силно, когато ми го предложи, а аз бързо го грабнах и отприщих магията си. Силата ми се втурна ожесточено към върховете на пръстите ми, мъркайки под кожата ми като гладен звяр.
– Майната му – издишах, докато екстаза се извиваше в кръвта ми. – Трябва да я използвам.
Хванах ръката на Роза, когато ми хрумна една идея, и паднах обратно на матрака, като я повлякох до себе си. Дишането ѝ се учести, докато се притисках към нея, и знаех, че ако обърна глава, ще открия руменина, която щеше да облее бузите ѝ. Усмихнах се, докато вдигах ръка, като вече се чувствах по-добре с топлината на ръката ѝ, долепена до моята.
Донесох лед до върховете на пръстите си и въздъхнах, когато той се развълнува по дланта ми. Подканих го към тавана и оставих сланата да се разрасне по него в блестяща синя обвивка. Температурата бързо спадна и Роза се размърда до мен, което накара пулса ми да се ускори, докато продължавах да владея магията. Бях завършил Академията на Аврора с отличен успех и едно от нещата, в които се отличавах, бяха часовете по астрология. Бях запомнил всяко съзвездие на небето и сега ги призовавах да съществуват, рисувайки ги по тавана в блестящ лед, който блестеше като звездна светлина.
Роза вдиша дълбоко, докато нощното небе се разстилаше над нас, и въпреки студа, топлина заля вените ми.
– Харесва ли ти, малко кученце? – Попитах с дълбок тон.
– Красиво е – въздъхна тя.
Пуснах ръката си между нас и ръката ми докосна нейната, а пръстите ѝ потрепнаха в отговор на докосването ми. С магията, която пробягваше през крайниците ми, се почувствах силен, всякаква предпазливост беше изоставена, когато прокарах палеца си по гърба на ръката и, рисувайки ледена следа там. Тя отново потрепери, а аз продължих да гледам към тавана, въпреки че ми се искаше да се обърна към нея и да украся още от плътта ѝ с магията си.
– Вярваш ли ми, Рори? – Попита тя със съблазнителен тон, който накара пениса ми да обърне твърде голямо внимание.
– Разбира се, че ти вярвам – изръмжах аз.
Усетих как магията ѝ се притиска към преградите на кожата ми и разбрах какво иска от мен. Толкова силно исках да споделя силата си с нея, че ме болеше. Но да го направя беше погрешно, ако имах и най-малката склонност да я поискам. Силата ѝ щеше да ме призове, да ме подлуди от нужда. Но беше минало толкова много време, откакто не бях усещал нищо, а тя изведнъж ми предлагаше толкова много.
Споделянето на властта не беше лесно за правене с когото и да било, но с нея беше толкова естествено, колкото и дишането. Затова се отказах да се боря с нея и свалих бариерите си, приемайки магията ѝ в кръвта си.
Въздъхнах, когато нейната сила се разнесе във вените ми като земетресение. Тя беше самата природа, която бръмчеше в мен и караше всеки косъм по тялото ми да настръхва.
– Роза – изтръгнах аз и тя въздъхна в отговор, когато собствената ми магия се втурна под кожата ѝ.
– Чувствам те като водопад – каза тя задъхано.
– Чувствам те като шибано свлачище. – Претърколих се към нея, преплитайки пръстите си с нейните, търсейки повече от плътта ѝ, докато се губех в нейната сила. Навсякъде, където кожата ни се докосваше, силата ни се свързваше и пулсираше с още повече енергия.
Преметнах единия си крак през нейния, хванах другата ѝ ръка и я натиснах надолу в матрака. Тя ме погледна с премрежени очи и пълните ѝ устни се разтвориха само за мен. Руменина обагри бузите ѝ в перфектния цвят на роза и аз отново изстенах, когато в мен се вля още една вълна от нейната магия.
– Роза – изрекох, сякаш името ѝ можеше да ме спре. Но знаех, че съм взел решението още преди да го направя. Трябваше да усетя тези устни върху моите, трябваше да падна в тази дива буря, която ни държеше в хватката си.
Тя се надигна, за да ме посрещне, гърба ѝ се изви, преди да я притисна в леглото и да вкарам езика си в устата ѝ. Бяхме се целували и преди, но не по този начин. Не така, като че света щеше да спре да се върти, ако не продължа.
Преместих се върху нея, така че тежестта ми да я държи неподвижна, докато езика ѝ срещаше моя при всеки удар.
Тя имаше вкус на всяка лоша идея, която някога съм имал. Беше толкова забранена, толкова забранена и толкова, толкова шибано вкусна.
Зъбите ѝ докоснаха долната ми устна, после захапа като диво животно и твърдия ми като скала член заби между краката ѝ.
– Рори – изстена тя и аз изръмжах в устата ѝ. Звукът на името ми на устните ѝ ме побърка.
Спуснах устата си надолу към гърлото ѝ, смучех, поглъщах, обсебвах. Тя имаше вкус на летен ден, на сладостта на миналото ми, на всяко хубаво нещо на този свят.
Майната му, това е толкова погрешно. Трябва да спра. Трябва да спра.
Потърсих дълбоко в себе си миниатюрната частица устойчивост, която ми беше останала, и освободих ръцете ѝ, като издигнах бариерите си между нас, за да блокирам потока на магията ѝ. Тежките ни дихания се преплетоха помежду ни и аз не помръднах, докато притисках ръцете си във възглавницата от двете страни на главата ѝ. Твърдото ми тяло беше мъртъв знак за това колко далеч исках да стигнем, но ако прекрачех тази граница, никога нямаше да мога да се върна назад.
Свалих се от нея с въздишка, която ѝ даде да разбере колко съм ядосан на себе си. Пенисът ми щеше да започне война с мен, ако скоро не си легнех. Но откакто Роза пристигна в Даркмор, погледа ми сякаш не се отклоняваше към друго момиче.
– Путка – подразни се Роза и аз забих лакътя си в ребрата ѝ.
– Магията ме втвърдява, не ти – излъгах, но с достатъчно острота в тона, за да прозвучи като истина.
Тя изхърка, сякаш не ми вярваше, и седна, сякаш искаше да си тръгне. Хванах я за кръста, последвах я и я придърпах обратно към гърдите си. Отпуснах уста до ухото ѝ, като увих ръце около нея, за да не може да избяга.
– Не искам да си тръгваш.
Чух я да преглъща и усетих, че е на път да откаже, затова се обърнах и целунах слепоочието ѝ, вкусвайки отново сладостта на кожата ѝ.
– Остани – призовах я.
– При едно условие – каза тя, като обърна глава, за да ме погледне с онзи поглед на Алфа, който казваше, че контролира ситуацията. Очите ѝ ме погълнаха и аз кимнах, без да задавам въпроси. Тя можеше да поиска звезда точно тогава и аз щях да намеря някакъв начин да избутам една от небесата за нея.
– Признай, че ме искаш. – Тя вдигна вежди, в очите ѝ се четеше предизвикателство, въпреки че бузите ѝ все още бяха червени и виждах, че в тях проблясва толкова много от момичето, в което се бях влюбил преди всички тези години.
Погледът ми падна върху устните ѝ и аз намокрих устата си, преди да вдигна очи, за да срещна нейните.
– Ти си красиво момиче, Роза, но аз никога няма да те опетня.
– Ами ако аз искам да бъда опетнена? Може би ми харесва да се оцапам малко. – Тя се усмихна и аз я хвърлих на леглото, бутнах завивките надолу и ги увих около нас.
– Не и от мен – казах предизвикателно, докато тя се търкаляше с лице към стената, а аз я шибах с лъжица, като ръцете ми се увиваха около талията ѝ.
Членът ми все още полагаше добри усилия да ме убеди да променя решението си и със сигурност даваше да се разбере от Роза, докато я държах близо до себе си и бях принуден да владея ерекцията си като полодяла фея.
– Каквото кажеш, Рори – захили се тя и звука ме накара да се наеба още повече.
По звездите…
– Разкажи ми за времето, когато ти и Данте нахлухте в кристалната ферма – попитах с напрегнат глас, затворих очи и пожелах кръвта ми да си проправи път на север.
– Искаш да кажеш, когато случайно разлях цял резервоар с разтопен амонит и превърнах целия път в дъгообразно езеро?
Засмях се, като увих ръцете си по-силно около нея.
– Точно така – насърчих я.
– Леля Бианка едва не ме изгони за това.
– Никога нямаше да го направи – засмях се. – Тя те обича прекалено много.
– Ако FIB ни беше хванала, може би щях да се озова тук по-рано – засмя се тя, след което започна да разказва историята. Познатият и характер успокои болното ми сърце и с нея в прегръдките ми всяко притеснение, което бях имал тук, изведнъж ми се стори толкова далечно. С нея вече не ми се налагаше да бъда толкова сам.

***

Събудих се от студена капка върху лицето си, след което се чу звука на звънеца, който ме предупреждаваше за сутрешното броене. Изругах рязко, изправяйки се, а Роза също се изправи.
– Върни се през дупката – изсъсках, вдигнах ръка и отцедих водата, която се беше стекла върху нас от разтопения през нощта лед на тавана. Изпратих всичко това в мивката, докато Роза се мъчеше да облече гащеризона си, който сигурно беше съблякла през нощта.
Тя изтича до дупката точно когато една палка почука по решетките отвъд чаршафа.
– Шестдесет и девет! Ставай! – Излая офицер Кейн и в мен настъпи паника.
Роза ме погледна с широко отворени очи, след което насочи ръцете си към дупката, затваряйки я, преди да завърти ключа в белезниците си. Изхвърлих заглушаващия балон около нас със сърце в гърлото. Свята работа!
– Шестдесет и девет! – Изкрещя Кейн, протягайки се да вземе чаршафа точно когато Роза ми подхвърли ключа.
Сърцето ми заби бясно, докато го въртях в белезниците си, блокирайки магията си, преди да направя единственото нещо, за което се сетих, и да сложа ключа в устата си. Топлият метал се притисна към езика ми точно когато Кейн разкъса чаршафа и аз се нахвърлих върху Роза, хвърлих я на леглото и закачих крака ѝ около бедрото си.
Майната му, майната му. Тя не трябва да е тук!
Чаршафът се свлече на земята и Кейн се вгледа в нас, а веждите му се свъсиха, когато ни забеляза на леглото в компрометиращо положение. Роза се изви изпод мен и аз използвах възможността да извърна глава и да преглътна този шибан ключ. Болеше ме като кучка, но мина надолу и се опитах да не мисля как ще го измъкна обратно.
– Упси, съжалявам, офицер, бяхме малко заети. – Роза присви мигли, когато се преместих на нейна страна пред решетките, а Кейн погледна между нас, поклащайки объркано глава.
– Не… снощи не си била там. – Той посочи към Дванайсет и червата ми се свиха здраво, но аз бях излизал и от по-сложни ситуации от тази. Може би не много, но все пак.
– Какво? Това е нелепо – засмях се и очите на Кейн се присвиха към мен.
– Подлагаш ли на съмнение здравия ми разум, шестдесет и девет? – Изръмжа той, а иззад очите му изплува яростен звяр.
– Не, сър – отвърнах с невинно свиване на рамене.
Кейн изръмжа опасно и извади радиото от колана си.
– Отворете клетка тринайсет на три.
Няколко секунди по-късно се чу бръмчене и вратата се отвори. Отстъпихме назад, докато Кейн се движеше в килията ми заплашително, а очите му обхождаха лицата ни, докато търсеше отговори.
Сърцето ми туптеше в ушите, докато аз се държах на мястото си, без да имам друг избор, освен да изляза напред и да се моля да го повярва.
– Разсъблечете се – обърна се той към нас двамата, като посочи стената. – После се обърнете и разтворете краката си.
Погледнах Роза, преди да сваля боксерките си и да се придвижа до стената, като поставих ръцете си плоски на повърхността. Роза се присъедини към мен секунда по-късно и аз я погледнах, докато адреналина се вдигаше в кръвта ми.
Кейн се зае да разрушава стаята ми, като преобръщаше всичко с вампирската си скорост и ловяше всяка пукнатина, която можеше да намери.
– Какво търсиш? – Попита сладкодумно Роза.
– Знаеш какво, по дяволите, търся. – Той се изстреля зад гърба ѝ, като я хвана за косата. – Не се прави на глупава с мен, Дванайсет. – Той рязко дръпна главата ѝ назад и изръмжа, когато забеляза хикса, който бях оставил на врата ѝ снощи. За миг можех да се закълна, че в погледа му се появи светкавица на ревност.
– Пусни я – изръмжах опасно и яростта на Кейн се прехвърли върху мен. Той извади палката от бедрото си и я удари в гърба ми. – Ебач – изсъсках аз.
– Още веднъж ще поставиш под съмнение властта ми и следващия път ще бъде включена функцията за шок – предупреди Кейн.
Последваха звуци от разхвърлянето на стаята ми, след което мина ритъм на тишина, преди да изръмжи разочаровано.
– Облечи се!
Обърнах се, грабнах боксерките си и ги навлякох, докато Роза се вмъкна в бельото и навлече гащеризона си. Кейн ме погледна с мрачен поглед и тръгна напред, докато по лицето ми се разля невинна усмивка.
– Ако криеш този ключ, може би д-р Куентин ще може да ти развърже езика при разпита. Или това, или ще накарам Хастингс да влезе тук, за да извърши пълен обиск на кухините.
– На твое място не бих го направила – каза Роза с толкова тих шепот, че почти не я чух, но вампирския слух на Кейн определено го долови. Той се обърна към нея с ръмжене, после вдигна ръка и за миг хвърли около нас балон със заглушител.
– Осмеляваш се да ме заплашваш отново – каза той със смъртоносен тон.
Тя притисна рамене назад, а в погледа ѝ се появи див блясък.
– Не можеш да го изпратиш никъде или да проведеш повече претърсвания, защото той знае всичко за начина, по който обичаш да ме ловуваш и хапеш.
Почти изгубих самообладание, устата ми се отвори, но успях да я захлопна отново точно когато Кейн ме погледна яростно през рамо.
– Ти, малка кучка… – Кейн направи крачка към нея, а аз се втурнах след него, хванах го за рамото и го дръпнах назад. Той ме отблъсна с ръмжене и вдигна палката си, за да ме насочи към себе си. – Спри се или ще…
– Какво ще направиш? – Пресякох го. – Направи каквото и да било и ще кажа на началника за твоята малка мръсна тайна.
Горната му устна се отлепи назад, за да разкрие зъбите му, а аз му се усмихнах самодоволно. По дяволите, искаше ми се да му кажа думата само заради факта, че е впил зъбите си в Роза. Но ако другите пазачи дойдат тук, за да помогнат, няма да мога да направя много, за да ги спра да ме хвърлят в дупката.
Кейн се приближи до вратата на килията ми, а чертите му се изкривиха, когато вдигна пръст, за да посочи Роза.
– Ще намеря този ключ, Дванайсет. Помнете ми думите. – Той разтвори заглушителния балон, след което се изстреля през пътеката към килията на Плънгър, който правеше гола йога, докато Хейстингс се опитваше да сканира лицето му.
Обърнах се към Роза с наказателен поглед, а в гърдите ми се разгръщаше гняв.
– Този задник те ухапа?
Тя сви рамене.
– Можем да отидем при началника, той няма право да…
– И тогава къде ще е моето влияние? – Попита тя с ококорени очи и тръгна към вратата. Тя ме погледна обратно с лукава усмивка. – Освен това може би ми харесва. – Тя преметна косата си през рамо, докато се връщаше към килията си, а мен ме връхлетя толкова силен прилив на ревност, че почти тръгнах след нея.
Очевидно бях забелязал начина, по който Кейн я гледаше, но никога не бях мислил, че Роза му отвръща. Бях отхвърлил начина, по който тя говореше с него, като игра; просто го играеше за информация. Но очевидно грешах в това отношение. И това ме подлуди по дълбока, тъмна причина, която не исках да призная. Харесваше ми начина, по който Роза ме боготвореше, караше ме да се чувствам отново като крал. Но очевидно не бях единствения крал, когото тя имаше.
Хванах се за решетката до отворената врата, поемайки равномерно дъх, докато гледах офицер Кейн от другата страна на пътеката. Този шибаняк се състезаваше за момиче, което аз не можех да имам. И по дяволите, ако това не ме караше да искам да забравя правилата, които бях създал, и да я обявя за своя.

Назад към част 32                                                           Напред към част 34

Глава 36

Марти

Мак беше пред пункта за получаване на багаж. Полетът беше закъснял с повече от шест часа. Но Мак следеше проследяването на полетите, откакто пристигнахме в шест часа, за да разбере, че самолетът на майката на Шей още не е излетял от Атланта заради метеорологичните условия. Той беше планирал закуска, която вече беше пропусната, на която щеше да изненада Шей със сватбения ѝ подарък – майка ѝ. Беше дошъл да ме изведе от коридора, след като му се обадих разярен заради щетите, които Шантел беше причинила.
Прекарахме следващите няколко часа в един бар от другата страна на улицата, в която се намираше хотелът. Бях му разказала какво ми беше казала Шантел. Беше ми разказала за кавгата си с Шей и за това, че е знаел, че липсата на майка ѝ тук е част от причините, които са я притеснявали. След това ми каза, че я е накарал да долети в шест сутринта.
Бях отишла с него, защото не вярвах на себе си, че няма да започна да блъскам по вратата на Фиона като луд. Не бяхме спали. Изглеждахме така. И миришехме на бар. Мак имаше късмет, че Шей беше припаднала след бутилка вино, когато отиде да си вземе ключовете и да и каже лъжата за голфа като извинение за заминаването си.
Погледнах часовника и се зачудих дали Шей вече се е събудила. Телефонът му беше изключен от часове. Когато грабна чантата си, в която имаше дрехи за смяна, и хвърли в нея няколко тоалетни принадлежности, за да може да се оправи, докато чакаме майка ѝ, той забрави зарядното за телефона.
Имах едно пропуснато обаждане от Роуан, но това беше всичко. Не виждах нужда да се обаждам и да будя Шей, ако не се налагаше.
– Мониторът казва, че самолетът е кацнал. Колко време е нужно, за да стигнем до шибания пункт за получаване на багаж? Защо се отказах от пушенето? Боже, имам нужда от една шибана цигара – изрева Мак. Беше нервен. Искаше това да е перфектно за Шей. Разбирах това. Но ако това се проточеше още дълго, щеше да има проблем да запази изненадата в тайна.
– Защото не искаш да умреш. Виж, хората вървят по този път. Може да е нейният полет – казах, кимвайки с глава в тяхна посока.
– Боже, надявам се да е така – каза той, сканирайки тълпата. – Готов съм да видя Шей да се усмихва. Този уикенд се очаква да бъде идеален за нея. Да има майка си тук е това, от което се нуждае.
– Защо тя не дойде от самото начало? – Попитах, осъзнавайки, че не съм се сетил да попитам по-рано. Количеството, което бяхме изпили, и моят списък с проблеми имаха нещо общо с това.
– Шей каза, че не иска баща ѝ да идва. Ако покани майка си, се страхуваше, че баща ѝ ще разбере и ще се появи. Знаеш, че Фиона и баща им не се разбират добре. Шей каза, че ще бъде неловко и напрегнато, ако той се появи. Така че тя обясни на майка си страховете си и майка ѝ каза, че я разбира. Но колкото повече наближаваше сватбата, Шей казваше неща за това, че майка ѝ няма да е там, и аз виждах, че това я притеснява. Тя искаше майка ѝ да е там. И този техен баща гадняр не биваше да е причината тя да няма майка си. Реших да се справя с това. Свързах се с майка ѝ и уговорих това. Нейното идване в последния момент и никакви сигнали в социалните мрежи, които да покажат, че майка ѝ е тук, щяха да я предпазят от баща ѝ – ако той изобщо намери време да провери. По дяволите, човекът е толкова егоцентричен, че се съмнявам, че ще дойде така или иначе.
Колкото и объркано и драматично да звучеше всичко това, аз го разбирах. Фиона ми беше разказала достатъчно за баща си, за да има смисъл в това. Надявах се всичко да се получи така, както Мак искаше.
– Това е тя! – Мак махна с ръка към тълпата.
Обърнах се и видях жена, която приличаше на по-възрастна версия на Шей. Тя видя Мак, усмихна се и се насочи към нас. Едва когато тя беше достатъчно близо до нас, видях малките неща в Шей, които бяха различни. Тя и Фиона имаха един и същ нос. Никога досега не го бях осъзнавал.
– Ада – каза Мак, като се приближи до жената и я прегърна. – Радвам се, че си успяла. – Тя му отвърна с прегръдка и го потупа по рамото.
– И аз. Беше луда сутрин.
– Ада, това е брат ми Марти. Марти, това е Ада.
Тя му подаде ръка.
– И изглежда, че Шей не е била права. Вие двамата сте много еднакви. Тя каза, че не си приличате точно. Чудя се дали не ми трябват нови очила. – Знаех, че се подиграва, но напомнянето, че Шей може да ни различи, ме накара да се сетя за Фиона.
– Не искам да те препирам, но трябва да се върнем в хотела, преди Шей да започне да ме търси – каза Мак. – Имаш ли багаж?
Ада кимна с глава към ръчния багаж, който се търкаляше до нея.
– Всичко е тук.
– Тогава сме готови да тръгваме – каза Мак. – Следвайте ме.

Назад към част 36                                                          Напред към част 38

* * *

На излизане мистър Уолън ме накара да облека наметалото си и едва тогава позволи на лакеите да отворят вратите. Като цяло къщата на професор Стантън ми липсваше изключително много – много по-малка от имението на Арнел и с липсата на внушителен персонал от слуги.
Когато излязох от имението, почти веднага разпознах местоположението на лорд Арнел – беше вечер и колоната от пламъци, покриваща най-близката от ловните къщи, се виждаше ясно. Пламъците бяха последвани от поток вода, който се изсипа върху злополучната постройка от небето, а накрая и от огромен леден блок, но беше твърде късно – вече знаех къде да отида.
Отне ми около петнайсет минути да стигна дотам, а когато се приближих до дракона, от гнева ми не беше останало почти нищо, защото за пръв път виждах лорд Арнел толкова ядосан.
Ейдриън забеляза появата ми отдалеч и отиде да вземе коженото си наметало от една снежна преспа, а когато се приближих, го уви около мен от главата до краката и ме прегърна с гръб към гърдите си.
Известно време стояхме мълчаливо, гледайки ледения блок, в който все още гореше огън от ловната къща.
– И все пак не мога да разбера причината, поради която силата ти се е увеличила толкова значително. – казах аз.
– Мога да се досетя каква е, но няма да съжалявам за това. Нито пък ще ти върна ризата. Изобщо нямам намерение да връщам нищо. Ние, драконите, сме ужасно притежателни, както знаеш.
– Откъде знаеш, че ризата е това, за което съм дошла?
Драконът отмести леко качулката ми и допря устни до ухото ми, като прошепна:
– Защото се изчервяваш само от срам, а не от гняв. Никога няма да забравя онзи сладък момент в затвора, когато се престори на Бетсалин, и чудесните ти вежди.
Направих единственото, което можех да направя, стъпих на крака на някои нехора с отлична памет.
– Отново в твоите домашни обувки. – каза лорд Арнел с тъга – Анабел, колко пъти?
Обмислих ситуацията и реших да се обърна към заплахите.
– Знаеш ли, Ейдриън, не мисля, че този път ще ти помогна. Тази ловна къща гори забележително добре, дори да е погребана под лед. Трудно ми е да разбера как гори без кислород, но няма да се намесвам. Утеши се с една риза, ако тази къща не ти е толкова скъпа!
И с това се канех да напусна дракона, но държейки ме на място, което не беше никаква трудност за толкова силен мъж, лорд Арнел изрева:
– Но тя ми е скъпа, Анабел. Това е мястото, където ти за първи път откликна на целувката ми. Оттогава не съм допускал в нея дори слуги.
Пауза и хитрост:
– Ако обаче трябва да избираш между нея и твоята риза…..
– По дяволите!
И като вдигнах ръка, изригнах:
– „Вера Аспектус“!
Използвах магията на лорд Арнел, така че заклинанието не влизаше в противоречие с енергията, която вече бях използвала, и пламъците угаснаха, дървото се възстанови, а леда се разпадна, разнообразявайки пейзажа със снежни преспи от две спретнати купчинки искрящи кристали.
– Красиво е. – каза дракона.
Но в гласа му нямаше признателност или благодарност, а много коварство. Това не беше най-радостната мисъл.
– Ейдриън, ти нарочно ли подпали ловната къща? – попитах откровено.
– Да! – не отрече дракона – Първоначалният план беше да те отвлека от зорките грижи на майка ти и мисис Макстън, но тогава щеше да ми се наложи да слушам стоновете ти за съсипаните мебели и прочие. Затова подпалих къщата. Между другото, трябваше да те чакам дълго време. Наложи се да я гася два пъти и да я подпалвам отново.
Е, казах го както си е.
– Съжалявам, че ви разочаровам, но ако не бях говорила с мисис МакАвърт, изобщо нямаше да дойда.
И точно тогава разбрах какво е истинска драконова хитрост.
– Щеше да ти се наложи. – прошепна в ухото ми лорд Арнел – Като се има предвид реакцията на мисис Вайърти на новината за сватбата в близко бъдеще, със сигурност щеше да се втурнеш към мен… Като стана дума за сватбата, наистина ли трябва да се чака до възкресението? До него остават цели пет дни.
Е, помислих, че сега е подходящ момент да покажа на дракона какво е човешкото коварство.
– Пет дни и шест месеца. Лорд Арнел, един брак по-малко от шест месеца след годежа би бил удар по репутацията и честта ми. Що се отнася до вас, вие сте си осигурили достатъчно утеха. Успокойте се с една риза!
Рязко издишване и прочувственото:
– Анабел, ти… зараза! Шест месеца?! Това дори не се обсъжда!
– Разбира се, че не се обсъжда. – съгласих се с цялото си сърце – Три месеца до момента, в който ще сме сгодени. И едва тогава ще започнем да отброяваме необходимите шест месеца до сватбата. Да ви пожелая ли търпение, или ризата ми все още е достатъчна, за да ви утеши?
Прегръдката за миг стана неизмеримо по-силна, но лорд Арнел все още беше джентълмен и се сдържа.
– Доб-р-р-ре! – каза той, явно мъчейки се да сдържи емоциите си – Какво да правя с ризата? Да ти я върна ли?
– Да я изгориш!
Беше ми свършила издръжливостта.
И тогава Ейдриън се пречупи.
– През трупа ми!
– Както желаеш. – казах ледено и вдигнах ръка.
По прости изчисления се досетих, че дракона крие съкровището си, свързано с мен, на място, което също е свързано с мен. И това място беше точно пред нас.
– Добре, – хванаха ръката ми – сега се успокояваме, а аз ще изпратя писмо до пастора да отложи сватбената ни церемония от тази нощ за неделя сутринта. Договорихме ли се?
– На път сме да се споразумеем. – но аз промених мнението си за подпалването на къщата, която вече беше в беда – Ейдриън, ако моята мисис Макстън, майка ми и останалата част от домакинството ми научат за тази интимност между нас, няма да отговарям за себе си! Що се отнася до брака, ще се задоволя с една тиха и скромна церемония в неделя вечер след месец. Няма нужда да развалям проповедта на паството в неделя сутрин.
Пауза и смиреното:
– По дяволите, можете да изгорите тази къща.
Погледнах къщата. Беше уютна ловна къща, която пазеше спомени за срамни събития… но все пак не заслужаваше да бъде изгорена на място.
Въздъхвайки тежко, попитах уморено:
– Знаеше, че никога няма да се осмеля да извърша такъв вандалски акт, нали?
Прегърнал ме нежно отзад, лорд Арнел докосна нежно ухото ми с устни и тихо отговори:
– Анабел, аз съм дракон. Не можеше да не забележиш, че ние имаме малко по-различно отношение към собствеността от хората.
– О, да, пожелаването на просперитет вместо здраве… ме забавлява. – трябваше да призная.
Арнел се усмихна и продължи:
– Съкровищата са от огромна стойност за всеки дракон и всеки от тях трупа собствена съкровищница почти от момента, в който започне да се осъзнава. Това правят всички дракони, но… аз никога не съм го правил.
Обърнах се и погледнах Ейдриън изненадано, откровено озадачена от това, което чух.
– Ами огромната съкровищница под имението ти? – о, бях я виждала и тя беше пълна.
Драконът, възползвайки се от положението, нежно докосна устните ми и отговори честно:
– Получих я по наследство като глава на фамилията Арнел. И я напълних според правилата, като запазих най-доброто за потомците си. Но първото нещо, което създадох лично и което няма да дам на никого, са бижутата за теб.
– Лорд Арнел, – нежно се освободих и се обърнах обратно към къщата – доколкото си спомням, тези бижута са изработени от бижутер.
С кикот лорда ме прегърна малко по-силно и прошепна, а устните му нежно докоснаха слепоочието ми:
– Харесваш ли диаманти?
– Мм-ммм… – не бях готова да отговоря на този въпрос.
Не си прави труда да лъжеш, – каза Арнел с мека насмешка – никога няма да забравя факта, че избра книгите пред бижутата, за които бях похарчил толкова много усилия.
Е, не се чувствах смутена от това, а и като цяло нямаше за какво да се обвинявам. Драконът обаче продължи да ме прегръща и да ми шепне провокативно:
– Искаш ли да видиш най-важната тайна на Желязната планина? И без да чака отговора ми, той протегна ръка с отворена към небето длан и продължи:
– Някои от моите предци знаят как да призовават злато… Някои стомана… На нечий зов се отзовава среброто. И шестимата бащи-основатели на Уестърнадан имаха способности за призоваване на руда, но всички те преклониха глави пред моя прародител. Знаеш ли кое е по-издръжливо от всичко останало?
След като се замислих малко и погледнах дланта на лорд Арнел с не най-приятното очакване, направих предположението си:
– Стоманена броня с желязна сърцевина, подсилена с магия?

Назад към част 38                                                      Напред към част 40

***

Останалата част от деня и премина в аклиматизиране. Отиде до най-близкия банкомат, погледна състоянието на сметката си и установи, че в нея наистина има петдесет хиляди долара.
Тя поклати глава, възхитена от числата, които я гледаха на екрана. Веднага Рейвън изтегли няколкостотин долара в брой, а след това прехвърли четиридесет и осем хиляди долара в спестовна сметка, оставяйки само около две хиляди долара в разплащателната.
През последните четири години, откакто бе напуснала дома, Рейвън не можеше да си спомни момент, в който да е имала дори две хиляди долара в банковата си сметка наведнъж.
Толкова дълго беше живяла от заплата до заплата, че дори не ѝ беше хрумвало, че нещата могат или някога ще бъдат различни.
Колкото и да я болеше, че са я изпратили далеч от Джейк, Рейвън трябваше да признае, че сега сърцето ѝ беше по-леко. Чувстваше се някак си обгрижвана от него, макар че сега го правеше по съвсем различен начин и от голямо разстояние.
Джейк ѝ беше дал свобода, каквато никога преди не беше изпитвала. Петдесет хиляди долара спокойно можеха да ѝ стигнат за две години, особено ако не трябваше да се притеснява за наем или комунални услуги през първата година.
Рейвън взе колата си, която беше оставила да стои близо до стария хотел на Джейк.
Върна я в апартамента си и я паркира на новото си място в подземния гараж.
Отне ѝ няколко пътувания, но успя да разопакова повечето от дрехите и кашоните, които беше взела от стария си апартамент в мазето.
След това огладня и отиде до близката бакалия, откъдето си взе малко храна, включително и сладолед за почерпка. Вечерта, когато се върна в луксозния си апартамент, с включен телевизор и красивите мигащи светлини на бостънския хоризонт, които блестяха зад прозорците с гледка, Рейвън приготви утешително ястие от макарони със сирене, а след това се настани на дивана и гледаше телевизия.
След вечеря хапна сладолед, отиде да си вземе хубав душ, облече шорти и тениска и си легна.
Установи, че е изтощена.
Докато заспиваше, Рейвън не искаше нищо повече от това да има Джейк до себе си, за да може да му разкаже всичко, което е направил за нея, и колко много означава това.
Но Джейк не беше там и въпреки че ѝ беше топло, удобно и щастлива по толкова много начини, една последна сълза се плъзна по бузата ѝ, преди най-накрая да заспи спокоен сън.

Назад към част 9                                                           Напред към част 11

Глава 24

Веднага се обърнах към Дориан.
– Нищо не знам – каза той, като бързо отгатна въпроса ми. – За пръв път чувам нещо за това. – Той се обърна към Роланд. – Простете ми за съмненията… но трябва да попитам: сигурен ли сте, че сте го видели? – Беше удивително колко бързо Дориан се възстанови от романтичните ми смесени сигнали към справяне с поставената задача. Припомних си разговора ми с Кийо: независимо от проблемите между мен и Дориан, ние винаги ги оставяхме настрана, за да работим като екип.
– Положително – каза Роланд. – Бях на мястото на един от набезите. Трудно е да го пропуснеш с тези сили. Другите са влизали в новините и всеки път кадрите показваха тези безумни Хабуби, които просто не изглеждаха естествени. Това, а и по принцип не ни се случва да имаме четири такива за две седмици. Момчето контролира вятъра и въздуха, нали?
– Точно така – казах с ужас.
Дориан повдигна вежди.
– Хабуб? Това не е ли жаргон за…
– Това е нещо като пясъчна буря – прекъснах го аз. – Те се срещат по целия свят, а в Аризона се появяват от време на време. Теоретично и в Земята на Бодлите може, но аз съм прекалено синхронизирана с нейното време, за да допусна такава.
– Малко след завръщането ни от Земята на Тисите Пагиел замина да посети селото, в което беше израснал, в далечния край на моето кралство – замислено каза Дориан. – Знаеше, че живее там, преди Изабел да го завлече в двора ми, нали? Той се притесняваше, че жителите на това село не са се справили толкова добре, колкото хората в замъка ми по време на заразата, и искаше да им помогне да се възстановят. Оттогава не съм чувал за него и просто предположих, че е зает с възстановяването.
Охраната ми все още се въртеше наоколо и чакаше заповеди. Направих жест към един от тях.
– Идете да намерите лейди Жасмин и я доведете тук. – Когато той си тръгна, аз се обърнах към Роланд и Дориан. – Трябва да има някаква грешка. Пагиел не би направил това.
– Той го е правил и преди – посочи Роланд.
– Да, когато земята беше опустошена и хората му гладуваха – възразих аз. – Сега всичко е оправено.
– Е – каза Дориан разумно – не всичко. Никой от нас не е в същото състояние по отношение на храната, както преди. Моите хора ще се хранят оскъдно известно време, а предполагам, че същото важи и за твоите.
Роланд погледна между нас.
– Достатъчно оскъдно, за да може момчето да си помисли, че трябва да направи малко добавки от човешкия свят?
Започнах да отричам, но се замислих. Както Роланд беше казал, Пагиел беше правил всичко това и преди. Може би Дъбовата земя не беше в същото тежко положение, но онези, за които Пагиел се грижеше, все още страдаха. Пагиел беше дал ясно да се разбере, че според него хората са с наднормено тегло и имат твърде много – което до известна степен беше вярно. Всъщност чувствата му по този въпрос никога не се бяха променяли. Беше спрял действията си само защото го бях взела със себе си в Страната на тиса.
Жасмин се присъедини към нас скоро след това, без да изглежда развълнувана от това, че е била повикана от охраната. Лицето ѝ просветна, когато видя Роланд, тъй като обикновено той ѝ носеше малки луксозни подаръци от човешкия свят.
– Жасмин, кога за последен път си говорила с Пагиел?
Тя изглеждаше изненадана от суровия ми тон.
– Е, не знам. Не откакто всички се върнахме. Трябваше да се свърже с мен, но така и не го направи.
– Искаш да кажеш това? – Поисках. – Казваш истината?
На лицето ѝ проблясваше болка и се промъкваше малко от стария мрачен темперамент. С развитието на връзката ни бяхме установили голямо доверие и това, че зададох подобен въпрос, беше обидно.
– Съжалявам – казах, преди тя да успее да отговори. – Не искам да те обвинявам в лъжа. Просто трябва да съм сигурна, че не знаеш нищо, което се случва с него.
– Сигурна съм – каза тя и изглеждаше леко успокоена. В следващите и думи се долавяше нотка на горчивина. – Бих искала да съм чувала за него. Не знам какъв е проблема му.
– По всичко личи – казах аз – че може би има няколко проблема.
Разказахме и какво се е случило и аз внимателно изучих лицето и, докато слушаше. Шокът ѝ беше искрен; беше казала истината. За разлика от мен обаче първоначалната ѝ реакция не беше отричане или настояване, че е станала грешка.
– Той много говореше за това – каза тя с ужас. – Докато бяхме на път. Всичко за богатството, което хората имали, и как то било наше наследство – нали знаеш, от времето, когато сияйните ходели по земята. Никога не е искал да нарани никого, но не смяташе, че е правилно да ни се отказва излишъка в онзи свят.
– Класически симпатизант на Краля на бурите – помисли си Дориан. – Нищо чудно, че толкова искаше да ти служи, Юджийн.
Направих физиономия, без да харесвам констатациите.
– Той е объркано момче, попаднало в плен на пропагандата и историите за величие, които чува от другите. И, за съжаление, той е и момче, което лесно може да прекосява светове.
– Не е лош – възкликна Жасмин. – Или зъл. Или дори… глупав. Той просто иска да помага на хората, това е всичко. Трябвало е да се грижи за семейството си, когато е израснал, нали знаеш. Баща му почина рано и единствения човек, който помагаше на майка му, беше онази тяхна баба, която беше магьосница. Той е трябвало да бъде мъжа в семейството си. Никой друг не би го направил.
Дориан и се усмихна любезно.
– Спокойно. Никой не се съмнява в храбростта или предаността на Пагиел. Аз също съм чувал малко за ранните му години и мога да разбера защо има някои от тези вярвания. Това обаче не ги прави правилни.
Погледнах Дориан въпросително. Не знам дали просто не ме видя, или ме игнорира, но той не спираше да обръща внимание на Жасмин. Преди Дориан се беше отнасял доста безразлично към набезите на Пагиел и този път очаквах същото. Оставих го настрана, защото, честно казано, беше хубаво да е на моя страна.
– Когато говорим за семейния му живот – казах аз – трябва да започнем оттам. Трябва да го намерим, а имам чувството, че той се крие в който и да е свят. Изабел и Едрия може би знаят къде се намира.
– И аз знам къде са, тъй като ги видях точно преди да си тръгна – отвърна Дориан. Челото му се набръчка от бръчка. – Което води до тревожното осъзнаване, че те вероятно са знаели за това и не са ми казали. – Привидно безгрижното отношение на Дориан често заблуждаваше хората, че е небрежен владетел. Не беше така. Не обичаше авторитета му да бъде подкопаван или хората да пазят тайни от него.
– Ще се върна с теб, за да поговоря с тях – казах аз. Да напусна кралствата си не беше лесно и единствената причина, поради която си представях, че ще го направя, бяха Айзък и Айви. Пътуване до Дъбовата земя, за да разследвам завръщането на Робин Худ по Пагиелски начин, никога не беше стояло на дневен ред. Обърнах се към Роланд.
– Искаш ли да дойдеш?
Той поклати глава.
– Вие двамата сте по-подходящи за това. Аз ще се върна и ще контролирам щетите, ако ударят отново. Не може обаче да се предвиди къде ще бъдат, а и обикновено закъснявам. Ако ги намеря… – Той се поколеба и ме изучи внимателно. – Какво бихте искали да направя?
Смутих се, но това беше въпрос, който трябваше да бъде решен.
– В идеалния случай, да ги прогониш в този свят. Ако нещо се случи… Искам да кажа, ако има невинни човешки животи в опасност…
Не успях да довърша, но Роланд кимна с глава.
– Разбрах. Ще направя каквото мога.
Всички се подготвихме да заминем още същия ден. Кралствата ми отново бяха в надеждни ръце и беше сравнително лесно да отида при Дориан – особено сега, когато не бях под постоянна заплаха от нападение. Пътуването до Земята на Тисите ме беше направило професионалист в ездата и бях сигурна, че тялото ми се е върнало в предишното си състояние. Мисълта за това ме накара да се сетя за целувката с Дориан по-рано. Да. Тялото ми определено беше възстановено. Внимавай, Юджийн – предупреди ме един вътрешен глас. Виж какво се случи последния път, когато направи това. Освен това, не си ли ядосана на Дориан?
Гледах го отстрани, докато пътувахме, и наистина не ми се струваше, че вече съм. Чувствата ми към него бяха объркани и се радвах, че той беше твърде зает с измамата на Изабел и Едриа, за да обърне внимание на моите размисли.
Когато пристигнахме, видях, че Земята на Дъбовете също е на път да се излекува. Най-изненадващото беше колко зелено беше всичко. За пръв път (като изключим заразата) виждах земята на Дориан да не е в разгара на магическа есен. Вместо това всички растения и дървета имаха вид на късно лято, зелени и пълни с плодове.
Когато влязохме в замъка, служителите му ме погледнаха с любопитство. Бях им добре позната, а възходите и паденията на нашия съюз и романс бяха източник на клюки, които си съперничеха с холивудските звезди. Хората никога не знаеха какво да очакват, когато Дориан и аз се появявахме заедно. Това не беше изключение.
Беше делови и заповяда на стражите си да отведат семейството на Пагиел в една от приемните му стаи незабавно. Преди Дориан да тръгне към собствените си стаи, той ме огледа.
– По дяволите. Трябваше да те накарам да си вземеш рокля.
– Какво не е наред с това? – Попитах, като показах с жест дънките и ризата на Питър Фрамптън.
– Нищо особено – каза той с лека усмивка. – Както винаги, харесва ми гледката на краката ти. Но мисля, че ще е по-добре, ако носим тежестта на пълния си кралски статут, когато гледаме Изабел и Едрия. Ти, ела тук. – Един слуга мина покрай тях и веднага спря при командата на Дориан. – Заведете кралицата на Самодивите и Бодлите при някой, който може да я облече както трябва. След това я заведете в източната стая, когато е готова.
– Ами аз? – Измърмори Жасмин, докато аз и тя следвахме слугата. – Очевидно не му пука как изглеждам.
Потупах я по гърба.
– Ти вече си в благороднически дрехи. Освен това, ако искаш нещо по-хубаво, сигурна съм, че могат да ти ушият рокля.
Придружиха ни до група прислужници, които с голямо желание се заеха да облекат Жасмин и мен. Не знаех дали са на служба при някоя благородничка в двора на Дориан, или той просто ги държи винаги под ръка, за да разкрасяват преминаващите жени. Реших, че не си заслужава да размишлявам твърде много.
Замених дънките и ризата си с дълга рокля с V-образно деколте с дантели. Тя беше с къси ръкави, които предпочитах пред последната джентри тенденция на ръкавите тип „камбанка“, и беше изработена от лека материя, идеална за лятото. Все наричах цвета „светлозеленикав“, но Жасмин и прислужниците ме поправяха и казваха, че е „селадон“. Както и да е. Косата ми беше пристегната в обикновен кок – нищо подобно на безумните кули от коса от Земята на Тисите – и трябваше да призная, че крайния резултат беше доста кралски. Жасмин носеше подобна рокля в тъмносиньо.
Дориан кимна в знак на одобрение, когато ни отведоха при него.
– Селадон. Отличен избор.
Той също беше в царско облекло. Беше заменил пътническите си дрехи за черна роба със сребърни бродерии. Обикновено облеклото му се състоеше от панталони и ленени ризи, съчетани с богати, пищни наметала. Явно сериозно се беше нагърбил с кралския си статут.
– Това е страхотна роба – казах, докато седях. – Дориан, убиеца на души.
– Е, нали ти казах, че завиждам за този прякор – каза той и се изтегна назад в богато украсеното кресло. – Вие двете сте прекрасни, както винаги.
Огледах се наоколо.
– Исабел и Едрия още ли не са тук?
Той махна пренебрежително към вратата.
– О, да. Намерихме ги веднага. Просто ми харесва да ги карам да чакат. Както винаги казвам, колкото повече можеш да разтревожиш някого, толкова по-добре.
– О? Не мисля, че някога съм те чувала да казваш това – отбелязах аз.
Той ми се усмихна.
– Това е така, защото обикновено не го практикувам върху теб, скъпа моя. – Жасмин извъртя очи и той се обърна към часовия, който чакаше близо до входа на стаята. – Добре. Иди да ги доведеш.
Кратката лежерност изчезна, а роклите и наметалата изведнъж ни се сториха без значение в сравнение с това, с което трябваше да се борим. Не можех да повярвам, че Пагиел се е върнал в човешкия свят. Още по-лошо, преди Роланд да си тръгне, той ми беше казал, че Обхвата на Пагиел всъщност се е разширил последния път. Бил е забелязан и в Ню Мексико.
Скоро влязоха Изабел и Едрия, а Ансония имаше нещастен вид. Както и преди, останах с впечатлението, че е била завлечена против волята си. Майка ѝ и баба ѝ демонстрираха интересна смесица от емоции. Раздразнение, страх и… следа от вина.
– По дяволите – казах аз, като дори не оставих Дориан да започне каквато и да е грандиозна, плашеща реч, която беше планирал. – Вие, момичета, знаете. Знаете от известно време.
Исабел ми се усмихна. Устните ѝ бяха боядисани в червено като косата ѝ днес.
– Моля за извинение? Сигурна съм, че не знам за какво говорите. – Фактът, че се държеше учтиво, ме убеди още повече, че лъже.
– Преди да кажеш още една дума – каза Дориан с ужасяващ поглед, какъвто рядко бях виждала у него – ще покажеш нужното уважение към мен и кралица Юджийн. Мнозина от вас са станали мързеливи и неуважителни през времето, прекарано тук, и ще имате късмет, ако просто ви изгоня, а не ви вкарам в затвора за измяна.
Усмивката на Исабел изчезна и тя и останалите бързо се спуснаха в най-ниските и най-учтиви реверанси, които някога бях виждала.
– Ваше Величество – каза Едрия. – Не разбирам този разговор за предателство. Ние сме най-верните Ви поданици и трябва само да ни помолите да Ви служим.
Дориан се изправи на крака и се втурна към Едрия, като се наведе само на няколко сантиметра от лицето ѝ.
– Ако бяхте моите „най-лоялни слуги“, щяхте веднага да ми кажете, че Пагиел е възобновил набезите над хората! Сега. Къде е той? И те предупреждавам, че ще разбера, ако излъжеш, така че се спасявай, докато можеш.
Ансония беше безхитростна и с широко отворени очи и вероятно щеше да разкаже всичко, което знаеше, още сега. Исабел и Едрия бяха съвсем друга история и на практика виждах как колелата в главите им се въртят, докато се опитват да измислят каква стратегия ще им донесе най-малко неприятности.
– Мислехме, че Ваше Величество одобрява подобни действия – каза накрая Изабел, очевидно решила, че истината, примесена с фалшиво невежество, е правилния път. – В края на краищата вие винаги сте се изказвали в полза на пророчеството на Краля на бурите. Не ви казахме, просто защото смятахме, че това няма значение. Със сигурност не сме се опитвали да скрием нищо.
Дориан се отдръпна и се върна на стола си.
– Да, сигурен съм, че това е всичко, което се е случило.
– Така и не отговорихте на другия въпрос – посочих аз. – Къде е Пагиел сега?
– Не знаем. – Със закъснение Изабел добави: – Ваше Величество.
– Изабел… – Предупреди Дориан.
Тя пребледня.
– Това е истината, господарю. Почти не сме го виждали, откакто се върна от Земята на Тисите. Връща се от човешкия свят от време на време, за да раздава стоките си – само на нуждаещите се, уверявам ви, но иначе не знам къде се задържа. Може би тук, може би там.
Претеглих истината в думите ѝ и знаех, че Дориан прави същото. Изучавайки лицата на всички тях, вярвах, че Изабел е честна. Тя наистина не знаеше къде е Пагиел. Може би това беше умишлено от негова страна. Достоверно отричане.
Гласът на Дориан беше много, много тих, когато говореше, което създаваше изненадващо заплашително усещане.
– Ако той установи контакт, трябва да ме уведомите незабавно. Ако действително изплува на повърхността, ще предупредиш стражите ми и ще го задържиш, докато успеят да го заловят.
– Да го заловят? – Възкликна Изабел. – Той е мой син! И ако трябва да бъда откровена… не съм сигурна, че някой от нас би могъл да го задържи. Той… той е много по-могъщ от нас, Ваше Величество. – Всъщност тя звучеше притеснена от това.
Нямаше да и повярвам, ако не бях видяла Пагиел в действие. За времето, през което го познавах, той беше станал много по-силен, отчасти благодарение на мен, тъй като му бях помогнала да подобри магията си по време на пътуванията ни. Не бях питала Роланд много за прашните бури в Аризона, но знаех колко големи могат да станат този тип. Това беше сериозна магия.
– Въпреки това – каза Дориан – ще направиш каквото можеш. Разбрахме ли се?
Изабел и Ансония промърмориха съгласие. Едрия прочисти гърлото си.
– Разбрах, Ваше Величество… но моля за извинение, мога ли да попитам защо това ви притеснява толкова много? Какво ви интересува за хората? Знаете, че те превзеха нашия свят. Те имат много, а ние – малко. Пагиел прави само това, което мнозина – включително и вие – смятат, че заслужаваме. Не вярвам, че в това има нещо лошо, така че просто имам проблеми с разбирането на заповедите ви, сир.
Дориан се поколеба само за миг, преди да отговори, а очите му за кратко се насочиха към мен.
– Не е нужно да разбираш заповедите ми. Просто трябва да им се подчиняваш. Сега. Има ли нещо друго, което да ни кажеш за Пагиел – освен твоите оправдания? Имаш ли представа за плановете му? Кои са последователите му?
Те се заклеха, че не знаят нищо за плановете му, но ни дадоха списък с няколко съучастници. Дориан изпрати охрана, която да ги намери, макар че никой от нас не беше оптимист за успеха на това. След още няколко заплахи и предупреждения той изпрати семейството. Щом отново останахме сами, свирепото му изражение избледня и той се облегна назад с въздишка.
– При боговете – промълви той. – Каква бъркотия.
– Ансония знае нещо – каза Жасмин. За пръв път говореше от както влязоха семейството. – Виждам го.
– Определено изглеждаше уплашена – съгласих се аз. – Няма изненада с тази група. Сигурно много я бутат.
– Това е нещо повече от това – каза Жасмин. – Кълна се, че имаше нещо, което не ни казваше. Имам много добра интуиция, знаеш ли.
Не знаех това, но не се насилвах.
– Мога да повярвам, че тя не знае къде е Пагиел – казах аз. – И това е най-големия ни проблем в момента. Утре ще се върна в Тусон и ще видя какво мога да открия там. Искаш ли да дойдеш?
Жасмин поклати глава, все още потънала в собствените си мисли.
– Не знам. Може би. Ще ти кажа.
Дориан едва ли щеше да устои на възможността да се похвали по време на вечерята. Бяхме знаменитости от благородническото съсловие и бяхме добре облечени. Вечерята в замъка му винаги беше голямо събитие, голямо парти в трапезарията. Дворът му харесваше новостта, че наоколо има други кралски особи, и беше твърде развълнуван от собственото си шумно празнуване, за да забележи, че ние тримата просто не се вживяваме в празничната атмосфера. Жасмин си тръгна рано, а ние с Дориан я последвахме малко след това, като отидохме в стаите му, за да можем да обсъдим ситуацията с Пагиел насаме.
– Не искаш да тръгнеш с мен, нали? – Попитах го, като се настаних на една малка масичка. Спомних си за онази вечеря, която ми беше уредил преди векове, онази с тортата „Милки уей“.
Той наля вино и за двама ни – първия алкохол, който пих след близнаците.
– На теория, да. Но не се гордея да призная, че не мога да функционирам в този свят толкова ефективно, колкото ми се иска. – Дориан беше достатъчно силен, за да премине невредим, но страдаше от същите неблагоприятни реакции към технологиите като повечето джентри. – Вярвам, че ти и Роланд ще се справите със ситуацията в началото. Аз ще се справя с Пагиел, когато го върнете тук.
Отпих от виното. Беше плодово и силно, напомняйки ми, че вероятно трябва да бъда предпазлива, тъй като нямах практика. От друга страна, ако някога е имало време да се пие, то е било сега.
– Защо ми помагаш? – Попитах, след като поех още една глътка. – Искам да кажа, че знам, че ми помагаш през цялото време, но Едриа имаше право. Защо ми помагаш с това? Никога не си имал притеснения да нахлуеш в човешкия свят. Все още наричаш Айзък Тундро и говориш за това, че той ще завладее човечеството.
– Тундро наистина е прекрасно име. – Дориан отпи от виното си, за да обмисли мислите си. – Що се отнася до въпроса защо? Това е просто. Не искаш Пагиел да нахлува в този свят.
Зачаках още. Нищо не дойде.
– Това е всичко?
– Какво още да има?
– Аз… не знам. Просто ми е трудно да повярвам. – Изпих чашата си с вино, надявайки се да прикрия смущението си. Всъщност усещах началото на замайването, което ме убеждаваше, че наистина съм загубила търпимост. Навремето изпивах по половин бутилка текила. При такова объркване, в каквото се намирах, раздвижването беше добре дошло. Преди време Дориан, който предлагаше да направи нещо за мен, щеше да ме накара да се усъмня в скрити мотиви. Сега не бях толкова сигурна.
Дориан остави чашата си и се приближи до мен, като ме изненада, коленичейки така, че да погледне лицето ми.
– Казах ти по-рано. Какво не бих направил за теб? Не знам какво друго мога да кажа, за да те убедя. Опитах се да компенсирам вината си за Желязната корона, Юджийн. Предполагам, че не съм успял.
Сърцето ми се разтуптя и аз паднах на земята до него. Хванах го за ръцете.
– Не, не си. Това вече не е твой проблем. Той е мой. Аз съм тази, която трябва да преодолее миналото и да започне да се доверява отново.
Той прокара пръсти по моите.
– След всичко, което ти се случи, не те обвинявам, че не се доверяваш на никого.
– Доверявам се на много хора – казах аз. Споменът за този следобед ме връхлетя и през тялото ми премина предателска похот. – Включително и на теб.
Долепих устни до неговите и ме заля онази топлина и сладост отпреди, онова усещане, че Дориан и аз принадлежим заедно. Той ме обгърна с ръце и ме издърпа така, че на практика седнах в скута му. Увеличих интензивността на целувката, като стиснах устните му със зъби. Той ми отвърна със същото, като посегна да хване косата ми и да дръпне главата ми назад, за да може да спусне гладната си уста към гърлото ми. Чудех се дали утре ще имам следи там, но така или иначе не ме интересуваше.
Другата му ръка се плъзна нагоре към корсажа на роклята ми и сръчно развърза връзките. Той дръпна плата, разкривайки гърдата, и спусна устата си към нея, довършвайки започнатото този следобед. Изкрещях, докато зъбите и езика му си играеха със зърното ми, и се преместих така, че да седна точно на коленете си и да му осигуря по-добър достъп. Той освободи другата гърда и я засмука, като същевременно се опита да повдигне полата на роклята. Опитах се да го издърпам върху себе си и да легна по гръб на пода, но той ме спря.
– Не – изпъшка той. – Не тук. Трябва да те заведа… някъде другаде… в леглото или нещо друго… – Той започна да се изправя, но аз го избутах надолу.
– Не – казах аз и обгърнах врата му с ръце. – Точно тук. Точно сега. Точно както беше преди. – Не знам каква неотложност ме подтикна. Може би беше от виното. Може би беше страха от поредното прекъсване, каквото имахме по-рано. Може би просто постоянните заплахи, с които сякаш се сблъсквах, ме накараха да се хвана за този момент, преди да ми се изплъзне. А може би просто не бях правила секс от твърде дълго време.
Той ме изучаваше за момент и аз си помислих, че може да откаже. После взе решение и се приближи, за да ме целуне още по-силно от преди. Тялото му ме притисна надолу, така че гърба ми се озова на пода. Тази нелепа роба на „убиец“ се оказа доста лесна за сваляне и така ми помогна, той беше напълно гол отдолу. Той избута полата ми нагоре над бедрата и цъкна, когато видя, че имам бельо. Това беше дългогодишен спор между нас, тъй като джентрическите жени рядко носеха такова към роклите.
Той бързо свали моето и след това спусна тялото си върху мен. Ръцете му хванаха китките ми и ме притиснаха към пода със същата доминация, която винаги беше показвал в леглото. Миг по-късно, без допълнително предупреждение, той беше в мен, точно толкова твърд и дълъг, колкото си спомнях. Издадох малък вик на изненада, който той заглуши с целувка. В началото тялото ми изглеждаше изненадано, тъй като от известно време не беше имало много движение. Не му отне много време да се възстанови, особено след като бях по-мокра, отколкото очаквах.
Той ме държеше и се вмъкваше и измъкваше от мен, събуждайки желанието, което някога бяхме споделяли. Изгубих се в него и скоро между нас сякаш не беше минало никакво време. Мисля, че ако бях поискала, щеше да е бавно и леко. Аз не го направих. Призовах го да ме вземе по-силно и да не се въздържа. Тялото ми се наслаждаваше на това, обичайки усещането му в мен. Извих се нагоре, когато най-накрая стигнах до края си, и той ме натисна обратно надолу, като все още натискаше по-силно, докато оргазма разтърсваше тялото ми. Той дойде свърши веднага след това, а лицето му беше изтънчено от екстаза. Имах чувството, че му е било необходимо да се контролира, за да изчака моята кулминация.
Когато свърши, той се свлече върху мен, задъхан и изпотен. Придърпах го към себе си и прокарах ръка по блестящата, огнена коса. В последвалото сияние лежането полуоблечена на пода изглеждаше малко смешно – но само малко. Опитах се да измисля нещо смешно, което да кажа, но мозъка ми беше ленив и уморен от блаженство и обич.
– Чувствам се така, сякаш току-що ме използваха – каза той с чувство на забавление. – Но не мисля, че имам нещо против. – Това беше справедлива забележка, като се има предвид предишното ми изказване за това, че не знам къде се намираме.
Почукване на вратата прекъсна всеки мой отговор. Дориан изстена и се притисна към гърдите ми.
– Не обръщай внимание.
Почукването се чу отново, този път по-настойчиво. Когато почукването се отклони към нещо, което очевидно беше ритане на вратата, предложих, че може би Дориан все пак трябва да отвори.
– Не мисля, че това е слуга – казах аз. – И хей, поне изчакаха, докато приключим.
Въздъхна, стана и отново облече робата. Успях да направя същото с роклята си, докато той вървеше към вратата, макар че всеки с остро око би се досетил какво се случва. Поне джентритата не съдеха много.
– Е, добре – каза той, когато отвори вратата. – Много неочаквано.
Жасмин и Ансония стояха там. Лицето на Ансония изглеждаше също толкова уплашено, колкото и преди, но Жасмин беше тази, която ме разтревожи истински. Тя беше толкова бледа, толкова ужасно разстроена, че си помислих, че ще припадне. Скочих и се втурнах към тях.
– За Бога, седни – възкликнах аз. – Какво става? Добре ли си? – Не се виждаше вода, така че си налях две чаши вино, смятайки, че пиенето на непълнолетни е по-добро от нищо.
Жасмин отпи глътка, но едва ли го осъзнаваше. В нея имаше нещо като робот.
– Какво става? – Повторих. – Жасмин, говори с мен. Някоя от вас да каже нещо!
– Ще изпратя за лечител – каза Дориан.
Това сякаш събуди Жасмин.
– Не, почакай. Не в това е проблема. Аз просто… – Тя поклати глава и отпи още вино. – Не знам какво да мисля. Ансония, кажи им. Трябва да им кажеш.
Ансония ни гледаше с големи уплашени очи, които имаха прекрасен нюанс на сиво-синьо, почти същия като този на Жасмин.
– Знаеш ли къде е Пагиел? – Попитах с надежда.
Ансония поклати глава. Ръцете и трепереха толкова силно, че ми се стори, че ще разлее виното, затова взех чашата от нея.
– Трябва да им кажеш – настоя Жасмин. – Те трябва да знаят.
Ансония отвори уста, за да говори, но нищо не излезе. Няколко мига по-късно тя опита отново.
– А… преди няколко дни чух майка и баба да си говорят през нощта. Те си мислеха, че съм заспала. Те говореха за Пагиел и неговите набези.
– По дяволите – промълвих аз. – Те наистина знаят къде е той.
– Н-не. – Ансония поклати глава. – Те не го знаят. Наистина. Никой от нас не го знае. Но те говореха, че са очаквали това от него, но никога не са предполагали, че ще се случи толкова скоро. Баба каза, че това не е правилния начин, че трябва да влезе с истинска армия и че действа, без дори да осъзнава какво прави. После започнаха да говорят и за вас, ваше величество. – Тези нервни очи се насочиха към Дориан. – За това дали ще го подкрепите.
– Да подкрепя набезите ли? – Попита озадачено Дориан. – Те знаят, че не го правя. Затова и не ми казаха.
– Не, да подкрепите Пагиел. Да изпълнява наследството на дядо си.
Опитах се да изровя всичко, което знаех за семейството им, и смътно си спомних как бащата на Изабел беше избягал от нея и Едрия.
– Какво наследство?
Ансония преглътна.
– Кълна се, никога не съм знаела! Никога не съм знаела кой е той! Нито пък Пагиел. Той все още не знае.
Жасмин се беше възстановила достатъчно, за да няма повече търпение за дължината на тази история.
– По дяволите, просто го изплюй! – Без да чака отговор, тя се обърна към мен и Дориан. – Бащата на Изабел е Краля на бурите. Нашият баща. Едрия го е крила през цялото време.
Можех само да гледам. Дори Дориан нямаше думи.
– Не виждаш ли? – Каза Жасмин. – Ти не си най-възрастната, Юджийн! Изабел е. А Пагиел е първия внук на краля на бурите.

Назад към част 23                                                           Напред към част 25

***

Той поклаща глава, докато стиска кървящия си нос.
– Виждаш ли? Всичко е наред.
– Всичко е наред? – Изсъсква Кас. – Всичко е наред? – Изръмжава той, клатейки глава. – Не. Няма да е добре, докато не си научи урока. – Отново се втурва напред, а яростните му очи са насочени към Флаш, който все още лежи на земята. Но аз заставам на пътя му и го блъскам силно в гърдите, като го карам да се препъне.
– Направиш ли още една крачка към него, ще ти натикам крака в задника толкова дълбоко, че ще усещаш вкуса на гумата цяла седмица – предупреждавам аз. – Имаме си достатъчно работа там, без да се настройваме един срещу друг тук.
Той ме поглежда нагоре-надолу и вместо това насочва гнева си към мен.
– Какво правиш, като държиш стълба?
– Не започвай с мен.
– Отиди и си оправи ребрата – нарежда той, сочейки към къщата. – Аз ще се справя с Флаш.
– Какво не ѝ е наред с ребрата? – Тий се задъхва, втурва се към мен и се суети.
– Нищо. – Отблъсквам я. – Добре съм.
– Върви на лекаря, преди да съм те завлякъл там.
– Просто млъкни, Кас. Започваш да ми лазиш по нервите.
– СКАРЛЕТ! ПРАВИ КАКВОТО ТИ Е КАЗАНО!
– Не ми говори така…
– АЗ ТИ ДАДОХ ЗАПОВЕД! – Той се втурва към мен, обсипва ме с плюнки и се издига над мен, така че трябва да се наведе малко назад, за да не докосне лицето му моето.
– Свърши ли? – Питам спокойно.
– Върви. Или ще се уверя, че Старейшина Осем знае какво точно се е случило днес. Флаш… онзи контейнер… твоето нараняване. Всичко това. Ще бъдеш отбелязано. Така че върви, или… Ясно ли се изразих?
– Той е прав. Ако си наранена… – Тий ме хвана за ръката. Дръпвам я обратно.
– Знам, че това, което се случи с мен днес, те е изплашило. И че си ядосан на Флаш за това, което направи. Знам, че се държиш така, защото те е грижа за него. – Приближавам се до Кас, така че лицето ми е в неговото. Но той не се отдръпва и сега носовете ни се докосват. – Но ако някога отново ми говориш по този начин пред хора… всъщност… – Удрям собствения си юмрук в лицето му и той се присъединява към Флаш на земята, стискайки окървавения си нос. Той ме поглежда яростно.
– Проблем? – обажда се Сивия плащ с развеселен кикот. – Имате ли нужда от помощ с малката дама, кадет?
– Не – отвръща Кас с хъркане, като избърсва кръвта с ръкава си. – Мисля, че ще се справя.
Навеждам се над него, а пръста ми вече е в лицето му.
– Не смей да ми говориш така никога повече, Касиус. Насаме. Нито пред когото и да било. Никога повече не заплашвай мен или моето класиране, за да ме накараш да направя това, което искаш. Ако го направиш… ще ти счупя не само носа. Ясно ли се изразих?
Дворът мълчи. Дори сивите плащове не се намесват. В края на краищата, аз не нарушавам никакви закони.
– Да – изръмжава той. – Кристално.
– Добре. Не се нуждая от твоята защита. За да ме защитаваш. Или за твоята женомразка ориентация. Не съм беззащитно момиченце, което има нужда от спасяване. Днес аз бях тази, която ти спаси задника, и не го забравяй. – Обръщам се и се отправям към вътрешността на къщата. Хората се отдръпват от пътя ми, докато минавам.
Той е такъв задник.
Втурвам се през огромното входно фоайе, блъскайки онези, които не се отдръпват достатъчно бързо.
Те поглеждат към мечовете ми, докато минавам, и мълчат.
Разумен ход, предвид настроението ми.
Каменните подове са силно набраздени и напукани от годините на злоупотреба с нашите военни ботуши. Стените са с олющена боя и избледнели флорални тапети. Над главата ми – на четири етажа – има огромен куполен таван, в чийто център виси ръждива верига. Кристалният полилей е паднал преди десетилетия. Убил е двама кадети, според Старейшина Осем. На мястото, където е паднал, има малък кратер в пода.
Можеш да видиш всяко ниво над нас. Площадките са като дълги балкони, които обграждат всяка стена. Повечето от парапетите са изгнили, така че не искаш да се приближаваш твърде близо до ръба. Ако го направиш, пътя надолу е адски дълъг. Право напред има голямо стълбище, което води до втория етаж, а на всички страни има коридори, стълбища и проходи. Това място е малко като лабиринт. Но аз живея тук, откакто се помня, така че познавам всичко като петте си пръста.
Докато вървя по коридорите, изкачвам няколко етажа стълби и минавам през различни коридори, тихо си мърморя за мъжа, която оставих на пода долу.
– Кой си мисли, че е той? Как се осмелява да ми говори по този начин.
Уф.
Никой не ми влиза под кожата така, както Кас. И това наистина ме вбесява. Това, че може да ме накара да бъда толкова раздразнена и ядосана.
– Гадняр.
Най-накрая стигам до коридора, който води до стаята, която споделям с Тий. Нашето малко парче самота. Което ние споделяме. Съвместна самота, ако има такова нещо.
Стая 148 на третия етаж, в самата предна част на къщата. Сутрин ни огрява слънце. Прекрасен начин да се събудиш. Лъчи светлина, които се впиват в очите ти. Нямаме завеси. Очевидно.
Нямам търпение да се измия. Да се измъкна от дрехите си и да облека анцуг и потник. Нещо удобно и дишащо. О, да легна на леглото си и да заспя. Да. Да спя.
Не. Не, не, не.
Пред вратата ми стоят двама мъже.
Сиви плащове.
Големите им качулки покриват лицата им, както винаги. Обикновените им черни джинси и военни ботуши са абсолютно същите. Стоят със скръстени на гърдите ръце и гледат право напред. Крилатата V-образна емблема е разперена на гърбовете им.
Спирам мъртва на пътя си.
– Аааа… по дяволите – прошепвам. Това е последното нещо, от което се нуждая. Искам само да се измия и да заспя. А не да се занимавам с това. Те не са ме забелязали. Отдръпвам се, надявайки се да остана незабелязана.
Някой зад мен прочиства гърлото си. Подскачам и се завъртам, за да видя друг сив плащ в гърба ми.
– О… господин Грей. – Кимвам в знак на учтивост, стискайки гърдите си от шока. Ненавиждам как се движат толкова тихо. Винаги се промъкват към хората. Истината е, че нямам представа дали някой от тях е мъж или жена. Никога не виждаме лицата им. Наричаме ги просто „господин Грей“ заради якетата им.
– Език, кадет. Знаеш законите срещу богохулството.
– Командир – отговарям с малък поклон. – Не разбрах, че сте вие. Разбира се, този, който ме хваща да псувам, е командира на Сивите плащове. Много съжалявам. Уверявам ви, че това беше подхлъзване на езика.
– Тогава ви предлагам да се научите да контролирате по-добре езика си, кадет – казва той сухо.
– Това посещение за днешната оценка ли е? – Питам с принудителен ентусиазъм. И малко надежда. Със сигурност той не е тук. Не и днес. Моля, не днес. Поглеждам към вратата на стаята си, където двамата мъже все още стоят на стража.
– Знаеш защо сме тук. – Той ме побутва напред към стаята ми. – Търсят те.
– Значи в стаята ми ме чака друг господин Грей?
Командирът само ме побутва още веднъж.
– Гадно – прошепвам аз. – Той поне в добро настроение ли е?
– Винаги е в добро настроение – отвръща той уморено. – Особено когато те вижда. Влизаш, кадет. Той не обича да го карат да чака.
Поемам дълбоко, уморено дъх.
– Не го ли знам – мърморя и се отправям към стаята си.
Моята спалня и спалнята на Тий се състои от две двойни легла, които са разположени в противоположните страни на стаята. В средата има голямо бюро, на което Тий прави стрелите си. Навсякъде из стаята са разхвърляни различни оръжия. Ножове. Брадви. Стрели и други подобни. Няма обаче оръжия. Те са забранени. Дори и да имате късмета да намерите такова в природата – а това не се е случвало на никого от повече от десетилетие – те са твърде шумни и опасни. Един изстрел и привлича мъртъвци на километри. Подобно на кръвта. А един пропуснат изстрел може да убие колега войник. Така че, никакви оръжия.
Има един гардероб, в който с Тий съхраняваме подбраните си униформи. Споделяме всичките си дрехи. Еднакви сме по размер и освен ритниците ми и кожените обвивки, всеки ден носим едно и също. Черен потник, кафяви клинове, кафявите ни кожени палта и анцуг за свободното ни време. Вляво има врата, която води към банята. А до прозореца право напред, гледайки към преддверието, където всички са заети с подготовката си, стои друг господин Грей, все още с вдигната качулка. Вратата се затваря веднага щом влизам, оставяйки ни сами. Той не се обръща. Остава да гледа навън с ръце, прилежно скръстени зад гърба му.
– Учудвам се, че си му позволила да ти говори така – казва той, като все още не се обръща да ме погледне. – Повечето кадети тук те обожават. Останалите се страхуват от теб. Но не и той. Не и Касиус.
– Мисля, че дясната ми ръка доказа, че не съм му позволила да ми говори така. Свалям колана си и хвърлям оръжията си на леглото. – Как си? Не очаквах да те видя днес…
– Какво става с него? Защо си приятелка с такъв груб и арогантен човек?
– Той не е…
– Гледам го как те командва. Кой си мисли, че е той?
– Твърде уморена съм за твоята ревност днес… Господин Грей. И определено съм прекалено уморена за лекция.
– Лекция? – Издекламира той. – Звучиш малко нахално, кадет.
– Извинявайте. Просто имах много дълъг ден. Последното задание и всичко останало. Може би бихте могли да дойдете по-късно?
Изчаквам.
Той остава.
Въздишам.
Той не отива никъде.
– Имаш ли нещо против да се почистя? Както казах. Беше дълъг ден. – Влизам в банята, след като той кимва с глава.
Тук имаме стабилно водоснабдяване. Все пак за миене. Не е достатъчно чиста, за да се пие, и е ледена. Но е повече от добре дошла в тази жега. Не чак толкова през зимата, когато тръбите замръзват. Свалям кожените обвивки от краката си и изхлузвам кафявото си кожено палто, като се превивам, докато движа дясната си страна.
Вдигам горната част на тялото си, за да огледам ребрата си. Има впечатляващо количество лилаво и синьо. Опипвам всяко ребро. По-скоро съм скована, отколкото нещо друго. Но това са само синини. Нищо не е счупено.
– Той ме е последвал и се е облегнал на рамката на вратата, наблюдавайки ме.
– Чух, че си се справила много добре днес.
– Да, а? – Спускам горнището си и се обръщам. Опирам ръце зад гърба си на мивката, докато сме обърнати един към друг. – Какво правиш тук? Мислех, че ще пристигнете чак утре.
– Станах нетърпелив. Знаейки, че ще те видя отново, не можех да чакам до утре. – Той се приближава до мен и поставя ръце на бедрата ми.
– Трябва да бъдеш по-внимателен. Това, че си тук, е огромен риск.
– Аз съм в пълна безопасност.
– За мен, господин Грей. За мен е огромен риск – напомням му аз, като гледам как ме държи. – Ти няма да си този, който ще бъде публично бичуван и прогонен на Канарските острови, ако те хванат с мъж в стаята ѝ, без придружител, с ръце върху нея. И освен това, мислех, че се съгласихме, че с това е приключено. Тези малки срещи. Обучението ми вече е приключило.
Той спуска качулката си и се усмихва с така чаровната си усмивка. Късата му тъмна коса е перфектно поддържана. Лицето му е напълно избръснато, а дрехите му са идеално изгладени. Чист е и мирише на сапун, като всичко това го кара да стърчи като изрисуван в сравнение с останалите в Академията. Той прибира няколко разпуснати кичура от моята заплетена, пълна с прах коса зад ухото ми, разтрива с палец малко засъхнала кръв от областта около носа ми и поглежда с копнеж към устните ми.
– Ти се съгласи, че с това е приключено. Не аз. И за протокола, никога не бих позволил на никого да те бичува или прогонва. Никога. Липсвах ли ти поне малко, кадет? – Пита той.
– От седмица не сме се виждали. А аз тренирах като луда. Не съм имала време да ми липсваш.
– Но липсвах ли ти?
– Искаш ли да ми липсваш?
Той се засмива и заздравява хватката си върху бедрата ми.
– Ти си красива както винаги, кадет 5-3-6.
Сега се смея, знаейки, че съм абсолютна мръсница.
– А ти си все така чаровен, Ноа Сандс.

Назад към част 11                                                      Напред към част 13

ЛОГАН

Има сълзи и прегръдки, когато връщам Ели в двореца. Отиваме в жълтия салон, защото самата кралица би искала да види, че Ели е жива и здрава. Хенри и Сара също са там, както и принц Николас и Оливия. В момента, в който влизаме, тя се захваща с Ели, ридаейки, а след това и Ели се разплаква. И се извинява. Според начина, по който разказва историята, тя е напуснала „Козела“, за да подиша малко въздух, заблудила се е и се е изгубила. След това, часове по-късно, случайно се разминала с мен на улицата, докато се прибирах от болницата.
Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал. Дори няма смисъл… но всички са толкова щастливи, толкова облекчени, че тя е в безопасност, че никой не се усъмнява в това.
Не потвърждавам казаното от нея; оставам с неутрално лице. Няма да излъжа Николас – никога. Но има разговори, които той и аз трябва да проведем – и аз нямам намерение да ги провеждам тази вечер.
Имам други планове – важни планове – и нямам търпение да започна.
Тези планове се отлагат, когато кралицата призовава за вино. Алберт, камериера, ми подава чаша и аз я вземам, вдигам тост и пия, но това е напълно странно. Да пия с тази група важни хора, сякаш съм един от тях. Сякаш мястото ми е в тази стая, а не отвън, да гледам вратата.
Изтласквам мисълта настрана, когато Ели използва телефона на Оливия, за да се обади на баща им в Ню Йорк. И се появяват още сълзи. Ерик Хамънд ще дойде на гости след няколко дни, но сега, след като Ели е намерена, лудото, скръбно бързане да стигне до Оливия може да се отложи.
След като Ели приключва разговора и чашите с вино са изчистени, изглежда, че е време да се разотидат. Наречете го нощ. Да приведа плановете си в действие.
Но те отново се отлагат.
И това, което не очаквам. Не мисля, че някой очаква.
– Искаме да се оженим – казва Хенри на кралицата, държейки ръката на Сара.
Нейно величество кимва.
– Да, разбира се, че искате. Но времето ще мине бързо, а има още много неща за вършене.
– Не. – Светлокосият принц поклаща глава. – Искаме да се оженим още тази вечер. Ето. Сега.
Не мисля, че някога съм виждал кралицата да изглежда объркана. Не мисля, че някой някога е виждал кралицата да изглежда объркана – или изненадана. Но в момента тя е и двете.
– Какво?
– Ели можеше да умре – казва ѝ Хенри с ясен, спокоен глас. Той е обмислил това; знае какво иска и е решен да го получи. – Мама и татко умряха млади и единствената утеха беше, че имаха всичките тези години заедно. Животът е толкова кратък, бабо. Минава толкова бързо. – Хенри придърпва Сара по-близо до себе си. – Не искам да прекарам и минута повече, отколкото трябва, без да съм съпруг на Сара.
– Никой друг не трябва да знае; това ще бъде само за нас. Ще го запазим в тайна – предлага лейди Сара. – Разбира се, службата и приема ще се състоят по план.
– Този ден ще бъде труден за нея – обяснява Хенри. – Тя ще го направи, защото и двамата разбираме, че това се очаква, но ще има тревога и безпокойство. Но тук, сега, ще има само радост.
Сара се навежда напред, с умоляващи очи.
– Моля, разберете, Ваше Величество.
А Хенри добавя:
– Моля, кажи „да“.
Тя лесно би могла да каже „не“. Членовете на кралското семейство се нуждаят от разрешението на кралицата, за да се оженят – това е закон. Остарял, но все пак закон.
Но аз отдавна подозирам нещо за кралицата, което никой друг не е подозирал: въпреки стоманената си външност Нейно Величество, кралица Ленора от Уеско, има слабост. То може да е малко и рядко използвано… но е там.
Очите ѝ се преместват между Хенри и Сара, след което слага ръка на раменете на всеки от тях.
– Това е добра идея. Много романтична.
Тя сгъва ръцете си пред себе си.
– Кристофър, кажи на архиепископа, че услугите му са необходими сега. Не му казвай защо.
Кристофър се покланя и тръгва да изпълни заповедта. Кралицата връща погледа си към лейди Сара.
– Ще имате нужда от рокля.
– Имам такава – уверява тя развълнувано кралицата. – Тя е бяла и съвършена, а никога не съм я носила.
– Добре. – Кралица Ленора кимва. – Тогава ти трябва само диадема. За щастие, имам няколко на разположение.
И така бъдещите крал и кралица на Уеско се оказват женени в една градина, под ясно небе след дъждовна буря, в полунощ.
Старият Фъргюс, капризния прислужник, който първо е обслужвал Николас, а сега Хенри в Гътри Хаус, свири на цигулка, докато лейди Сара върви сама към олтара, осветен с фенери. Тя държи букет от горски цветя, косата ѝ е дълга и права, роклята ѝ е без ръкави и прилепнала в талията, с къса, обемна пола.
Прилича на принцеса, излязла от книга с приказки.
А когато архиепископа я пита дали приема Хенри за свой съпруг, отговора звучи така, сякаш избликва направо от сърцето ѝ.
– Искам… Искам!
По-късно, когато на Хенри му казват, че може да целуне булката си, и той я взема в прегръдките си… Никога не съм виждал такова изражение на мъжко лице. Сякаш държи в ръцете си звезда, скъпоценна, свещена частица от небето.
В този момент осъзнавам и приемам – когато Ели върви до олтара при мен, когато казваме клетвите си и разменяме пръстените си… ще я гледам по абсолютно същия начин.
Сега я гледам по този начин.
И не мога да си спомня какво си мислех – защо се борих толкова упорито срещу това – защо си мислех, че нещо от това има значение. Но това спира сега. Тази вечер.
Ели стои от другата страна на градината и наблюдава церемонията. Придвижвам се, за да се разположа зад нея, достатъчно близо, за да я вдъхна, но не толкова близо, че да изглежда не на място.
– Ще дойда в стаята ти тази вечер. – Прошепвам срещу косата ѝ. – Ако не искаш това да се случи, кажи ми сега. Не мога да се спра, Ели.
– Не искам да спираш, Логан. Никога. – Тя се обръща, а сините ѝ очи блестят на лунната светлина. – Ела в моята стая… Ще те чакам.

Назад към част 38                                                        Напред към част 40