Месец: ноември 2024

КЕЙН

Началникът на затвора Пайк имаше страхотната идея да направи живота ми още по-адски, като реши, че трябва да модерирам Дванайсет в групови терапевтични сесии, за да мога да я разбера по-добре за доклада си. Никога досега не ми се беше налагало да прекарвам толкова много време в преследване на затворник. Но с всички нови правила, които тя въвеждаше, новите затворници получаваха допълнително специално внимание, за да се опита да ги насочи по пътя на рехабилитацията обратно в обществото.
Лично аз не смятах, че чудовищата могат да бъдат реабилитирани, те се раждат, отглеждат или създават точно както аз. Не можех по-рано да изрежа мрака в себе си, отколкото можех да изрежа собственото си сърце и да продължа да живея. Просто бях такъв, какъвто бях. А повечето от престъпниците бяха тук по основателна причина. Ако аз бях начело, също щях да съм склонен да изхвърля ключа на всички тях. Но предполагах, че има няколко, които си струва да бъдат спасени. И Розали Оскура се оказа сред тях. Може би Пайк можеше да усети, че тя не е някакво кръвожадно същество, което трябва да бъде държано на всяка цена далеч от улиците. Може би е видяла това, което и аз – момиче, което не принадлежи на това място.
Затова седнах в задната част на терапевтичната стая, където двайсетина затворници бяха събрани на столове в кръг. Розали беше сред тях и чакаше, докато всеки се редуваше да говори за някое трудно преживяване от миналото си. Тя беше прекарала по-голямата част от занятието, слушайки с интерес съквартирантите си, като изглеждаше искрено уважаваща за гадостите, през които някои от тях бяха преминали.
В момента до нея на крака стоеше затворник номер едно-двадесет и едно – огромен мечкар, когото хората наричаха Пудинг. Въпреки че според досието му името му беше Найджъл Муунсайт. Всички в стаята бяха отегчени до полуда от историята, която той разказваше със скорост нула точка нула една миля в час. Беше шибано мъчително.
– Разбира се, това беше по времето, когато имах колекцията си от лъжици. Четиристотин двадесет и осем сребърни лъжици, изработени по времето на Дивия крал. Той също не е имал само лъжици, изработени с неговата емблема. Имаше и всякакви видове ножове. Ножове за обяд, ножове за пържоли, ножове за вечеря, ножове за масло, ножове за риба, ножове за десерт…
– И какво беше травмиращото в тази история, Найджъл? – Попита госпожа Гамбол. Тя беше терапевтката на затвора, рустианска овчарка с плътно къдрава бяла коса и дребни черти, освен големите очи.
– Ами, както казах – продължи Пудинг. – По онова време колекцията ми от сребърни лъжички беше най-ценната ми находка, но брат ми Теодор и беше хвърлил око от много години. Той винаги се е домогвал до моите лъжици. И един ден… той ги получи. – Той въздъхна тежко. – И това беше много, много, много… много травмиращо.
Той седна обратно и един затворник запляска, докато всички останали останаха вкаменено мълчаливи, докато не спря.
– Това звучи много зле – каза госпожа Гамбол, а гласа ѝ стана като на овца при последната дума. – Благодаря ви, че споделихте. – Тя посочи следващия човек и усетих как всички в стаята потискат стона – заедно със себе си – когато двадесет и четири се изправи. Или Плунгер, както го наричаха всички.
– Е, имам лоша история – обяви Плунгер.
– О, Боже, наистина ли е лоша? – Попита Гамбол, а очите ѝ се разшириха.
– Доста лоша, госпожо – съгласи се Плунгер, като оправи материала около разкрача си. – Виждате ли, баща ми беше зъл човек. Винаги казваше, че съм лош, караше ме да спя в обора. Полетиус къртиците се появяват в своя орден млади и са склонни да се разпръснат от семействата си още преди магията им да се пробуди. Така че свикнах да съм далеч от семейството си, като през повечето време оставах в плевнята. Както и да е, едно момче на име Джими от моето училище идваше и водеше приятели в хамбара, за да пият самогон. Той не ми говореше в клас, но когато водеше хора, винаги ми позволяваше да ги наблюдавам от купите сено, стига да съм тих. Веднъж Джими донесе в плевнята голяма вана с шоколадов сладолед, който вече беше започнал да се топи в топлия нощен въздух. Имам пар-тик-у-ларна привързаност към шоколадовия сладолед – мърмореше той и нещо в начина, по който го каза, накара кожата ми да настръхне. – Той постави ваната, докато всички започнаха да се забавляват, а аз реших, че това е добър момент да ги накарам да ме харесат най-сетне. Бях изчакал най-подходящия момент, обмисляйки как да ги впечатля. И осъзнах един начин, който определено щеше да ги спечели за мен. – Той се усмихна и гледката ме накара да се преместя неудобно на мястото си. – Никой никога не ми е обръщал пар-тик-у-ларно внимание, така че когато се плъзнах надолу от купите сено и се съблякох, за да им покажа моя парти трик, те не разбраха, че съм зад тях, докато не изкрещя.
– Смееха ли ти се? – Попита с тъжна гримаса Гамбол.
– Не, госпожо – каза Плунгер и вдигна брадичка. – Гледаха мълчаливо, докато обръщах капака на ваничката със сладолед на Джими и мокрех пръчката си в хладната вкусотия. След това се изправих със сладоледа, покрил буталото ми, и се наведох, облизвайки всяка частица от него – много съм гъвкав, вижте. – Той се наведе, имитирайки онова, което беше правил онзи ден, с добавени хлъзгави звуци, които накараха жлъчката да се надигне в гърлото ми.
– По дяволите – промълвих аз, докато Гамбол правеше трескави бележки на атласа си и всички го гледаха с ужасно отвращение.
Дванайсет отдръпна стола си от него, което само по себе си беше подвиг, тъй като още когато заеха местата си, го беше преместила възможно най-далеч от него, а трябваше да принуди и момчето на съседния стол да се премести. Изразът на пълно отвращение на лицето ѝ отразяваше точно моите собствени мисли за тази история и за половин миг, когато тя срещна очите ми, имах чувството, че споделяме нещо. Разбира се, секунда по-късно устните ѝ се свиха, напомняйки ми, че ме презира точно толкова, колкото и двайсет и четири, и аз се проклех за тази заблудена, безсмислена мисъл, докато тя отвръщаше поглед, сякаш не значех нищо за нея. Така и исках. Очевидно.
– След това никой повече не дойде в плевнята, така че предполагам, че не съм постъпил правилно – каза тъжно Плунгер, докато се изправяше. – Оттогава обаче усъвършенствах парти трика си, така че никога повече няма да сбъркам. Ако има някакви желания, с удоволствие ще ги изпълня…
– Благодаря – каза Гамбол бързо. – За споделянето. Но сега ще преминем към Розали. – Всички изглеждаха благодарни, когато Плунгер седна, а аз погледнах към Дванайсет, чийто нос все още беше набръчкан от отвращение. Тя срещна погледа ми за миг и гърлото ми се втвърди, когато се изправи на крака и се обърна към Гамбол.
Тя сви пръсти, изглеждайки нервна, и това привлече вниманието ми, сякаш току-що беше хванала юмрук за косата ми. Седнах по-изправен и се намръщих, когато тя започна разказа си.
– Ами… когато бях на дванайсет, трябваше да се преместя при мащехата си за известно време. Татко ми се беше оженил за нея по прищявка и никога преди това не я бях срещала, но бях развълнувана, че ще имам майка в живота си. В началото мащехата ми изглеждаше мила. Всичко беше наред. Помагах ѝ в домакинската работа. Тя живееше във ферма, така че винаги имаше работа за вършене и аз исках да се включа. Но тя имаше две дъщери, които бяха малко по-големи от мен и в края на деня се смееха на мръсните ми дрехи, макар че аз се опитвах да се смея заедно с тях, искайки да ме обичат, както аз се опитвах да обичам тях. След като татко ми почина, мащехата ми спря да полага усилия с мен. Никога не ми даваше пари, за да си купя нещо ново, и след няколко месеца… дрехите ми бяха просто парцали. А когато започна да ме кара да спя на тавана… нещата се влошиха.
Червата ми се свиха рязко и знака на проклятието на китката ми започна да пулсира, докато се взирах в очите ѝ, а тя отвръщаше на мокротата, която ги позлатяваше.
– Беше толкова студено там горе – промърмори Дванайсет, гледайки пръстите си, които се бяха сплели по-здраво. – А в стените живееха мишки. Те наистина бяха единствените ми приятели за известно време – говорех им и им правех дрехи от парчетата, които намирах, което сега изглежда толкова глупаво. Колкото по-дълго бях там, толкова по-злобни ставаха доведените ми сестри, а мащехата ми ме обработваше все повече. Трябваше да стана преди зазоряване и да изчистя прасетата и конете, преди да направя закуска за трите. През зимата снега беше толкова дълбок и въпреки че мащехата ми имаше огнена магия, никога не ми даваше назаем, за да се стопля. На обувките ми имаше дупки и снега влизаше вътре, докато изобщо не усещах краката си.
– О, това е много жалко – каза Гамбол, а Дванайсет сви рамене, от което сърцето ми се сви в гърлото.
Искаше ми се да удуша хората, които и бяха направили това, да ги разкъсам крайник по крайник. Кръвта ми се нагорещи само при мисълта за това и усетих как кътниците ми се забиват в езика ми.
– След няколко години, предполагам, свикнах с това – продължи Дванайсет. – Винаги бях сама… но понякога пеех, за да си правя компания.
Не знаех, че тя може да пее…
– Понякога се кълна, че мишките ми отвръщаха с песен – засмя се тя, но в думите ѝ имаше тъга, от която ме заболя. – Както и да е, един ден получихме писмо по пощата, в което всички бяхме поканени на парти. В него изрично се споменаваше, че всеки член на домакинството трябва да присъства, а аз от години си мечтаех какво би било да отида на нещо подобно. Да се запозная с други хора… да намеря приятели. Успях да сглобя една рокля, като използвах материалите, които имахме в шивашката стая, и макар че не беше перфектна, беше достатъчно добра, за да знам, че ще мина за почтена. В нощта на партито бях толкова развълнувана, че слязох долу, за да тръгна с мащехата и сестрите ми, но те… – Тя се просълзи и кълна се, че бях затаил дъх за цяла минута. – Казаха ми, че не мога да отида. И че съм изглеждала отвратително в роклята, която бях направила. Бях толкова унизена… – Тя попи очите си, а госпожа Гамбол отбеляза нещо в клипборда си с тъжно поклащане на главата. – Но след като те си тръгнаха, от нищото кръстницата ми почука на вратата с тиква в ръце и..
– Спри се, по дяволите – изръмжах аз, а стотинката падна в главата ми, сякаш беше проклет игрален автомат. Аз съм такъв шибан идиот.
Надигнах се от мястото си, краката заскърцаха, докато се бутаха по дървения под зад мен, с което си спечелих вниманието на всички в стаята.
– Разказваш историята на Пепеляшка. – Насочих обвинителен пръст към Дванайсет и тя разтвори устни, изглеждайки обидена.
– Не съм! – Изпъшка тя, обръщайки се към госпожа Гамбол. – Обикновено идва тук и ни обвинява, че разказваме лъжи ли? – Тя държеше ръка на сърцето си, сякаш беше толкова шибано ужасена от това, че я наричам за нейните глупости. Но аз нямаше да позволя това да се случи.
– О, ами той обикновено не присъства. Това е за доклада му – заекна госпожа Гамбол, свивайки се под яростния ми поглед.
– Тя те кара да се занимаваш с нея, Барбара – казах на идиотската терапевтка, която се кефеше на това. – Това е, което тя прави. – Завъртях се около Розали, оголвайки зъбите си. – Виждам през теб, Дванайсет. Ако не ми сътрудничиш в този клас, ще те запиша в Пик. Последно предупреждение.
Дванайсет имаше смелостта да продължи да изглежда умъртвена, свивайки се на мястото си и изпъвайки леко долната си устна. После пусна ридание, което накара дори Плунгер да се намръщи съчувствено.
– Наистина, офицере – каза строго Гамбол, вдигайки очи към моите, докато се опитваше да не изпусне нервите си. – Това е безопасно място за затворниците. Не можете да ги прекъсвате, да ги обвинявате или нещо подобно. Ще го спомена на началника на затвора, ако отново избухнете.
Зъбите ми се сключиха и тя трепна, когато хищния ми поглед се впи в нея. Госпожа Гамбол обаче щеше да го направи. Можех да го видя в очите ѝ. Така че трябваше да се надявам, че Дванайсет е разбрала посланието.
– Добре – изръмжах аз, върнах се на мястото си и с ръмжене паднах на него.
Знакът на проклятието на китката ми сърбеше и гореше, а огъня започваше да си проправя път към крайниците ми. Откраднах скрит поглед към знака и страха ме прониза при вида на нарастването все по-нагоре по ръката ми. Придърпах ръкава си обратно надолу и затворих челюстта си, опитвайки се да се съсредоточа върху нещо друго. Но когато следващия затворник се изправи, а Дванайсет спря фалшивия си плач достатъчно дълго, за да ми хвърли подигравателна усмивка, се побърках.
– Излизай! – Изръмжах, като се надигнах от мястото си и я изкарах от стаята.
– Офицер Кейн – изпъшка Гамбол. – Не можете просто… просто…
– Аз съм нейният СО, така че мога да направя каквото, по дяволите, мисля, че е в неин интерес. – Тръгнах към Дванайсет, хванах я за ръката и я повлякох през стаята, като на практика изритах вратата, докато я изкарвах в коридора. Не спрях дотук, влачих я и зад ъгъла, за да не се вижда от камерите, преди да я хвърля към стената и да забия ръцете си от двете страни на главата ѝ.
Тя се разсмя диво, отметна глава назад и този звук засили пениса ми, преди дори да се опитам да се контролирам.
Спуснах едната си ръка към гърлото ѝ. В тази секунда гнева ми беше толкова силен, колкото и похотта ми, и я притиснах с гръб към стената, стискайки достатъчно силно, за да привлека вниманието ѝ.
– Омръзна ми от лъжите ти – изсъсках аз. – Омръзна ми от манипулациите ти.
– И какво ще направиш по въпроса? – Попита тя с горчивина. – Ще ме удушиш до смърт ли?
Освободих гърлото ѝ, погледа ми падна до мястото, където пулса ѝ се удряше в плътта ѝ, а кътниците ми се канеха да я захапят. Кръвта ѝ ме зовеше както никоя друга. Не бях вкусвал нещо толкова сладко от нея насам. Всеки друг източник на кръв имаше вкус на картон в сравнение с нея.
– Или да ме ухапеш? – Попита тя, а в тона ѝ се появиха ледени капки. – Ще вземеш ли от мен това, което искаш, Мейсън? Да ме принудиш да ти го дам, въпреки че не мога да се защитя? Това е много нефеанско от твоя страна…
Изръмжах ѝ и белега на китката ми започна да гори по-силно. Нямаше да я нараня. Това беше последното нещо, което исках да направя. Просто исках да – ебаси, дори не знаех какво искам да направя. Бях толкова ядосан на нея за това, че ме въвлече отново, че ме накара да преглътна лъжите ѝ. А начина, по който ми се усмихна след това, знаейки колко много ме е докоснала, ми навя болката от предишните и лъжи. Как ме накара да мисля, че знача нещо за нея, как ме използваше за каквото и да е.
– Какво правеше в психиатрията? – Изръмжах. – Ако не ми кажеш, може би ще измисля някаква причина да те вкарам обратно в дупката.
Тя ме погледна с отровна омраза, която ме накара да изтръпна.
– Добре, искаш да знаеш какво правих там долу? Откривах какво правят твоите извратени приятели от охраната със затворниците, които са изпратени там. Какво са направили с моя приятелка, която е изпратена там. И знаеш ли какво видях?
Гневът ми отпадна, докато я гледах, увиснал на думите ѝ. Отдавна се опитвах да изкопая мръсотията за Психея. Дали наистина беше влязла там и беше видяла от първа ръка какво правят?
– Какво? – Натиснах, а в тона ми се появи спешност.
– Те вземат нещо от тях. Нещо шибано жизненоважно в някаква шибана операция, в която са изрязали парче от тях. Нещо, което е направено от светлина и чиста енергия. Сякаш ги отрязват от магията им или – или… – Тя поклати глава, изглеждаше зле, а в очите ѝ пламтеше емоция. – И някои от тях умират. Както умря моята приятелка. – Очите ѝ се напълниха със сълзи и всеки грам гняв в мен се разпадна на пух и прах.
Избърсах една сълза от бузата ѝ, докато падаше, и тя ме погледна изненадано, но не ме отблъсна. Затова се приближих, гърдите ми докоснаха нейните, докато я притисках с гръб към стената.
– Някой видя ли те? – Изсъсках, страхът стискаше гърдите ми. Не знаех какво, по дяволите, правеха там долу, но образа, който тя рисуваше, ме накара да се страхувам, че може да стане мишена, ако разберат, че е станала свидетел на тайната им.
– Не – каза тя дебело. – Никой освен теб. Въпросът е защо не си казал на Пайк, че съм била там долу? Защо ме прикриваш?
Отговорът на този въпрос беше твърде сложен, дори аз не знаех как да го сглобя.
– Защото аз…
Тя се намръщи, наклони брадичката си нагоре и ме изчака да довърша изречението.
Защото съм шибан идиот. Защото ме е грижа за теб много повече, отколкото някога ще се осмелявал да призная. Защото независимо колко много си повтарям, че си ме използвала, една част от мен все още се надява, че е било нещо повече от това.
Но аз не съм казал нито едно от тези неща. Преглътнах ги трудно и оставих погледа си да се премести към устата ѝ. Въпреки това не исках да лъжа. Затова и казах част от истината.
– Защото искам да знам какво се случва в Психея. Пайк го прикрива, сигурен съм. Затова искам тази информация да остане между нас.
Тя сведе очи към мен.
– Наистина ли очакваш да ти повярвам, че не знаеш какво се случва там долу?
– Ами за разлика от теб, аз нямам навика да лъжа хората в очите.
Тя изсумтя, като проследи с пренебрежение погледа ми.
– Не лъжа хората, които имат значение за мен.
Майната му. Думите ѝ ме удариха като удар в гърдите и аз изръмжах мрачно към нея, спечелвайки си още една вълна болка от знака на проклятието. Това, че бях толкова близо до нея, означаваше, че кръвта ѝ ме зове на висцерално ниво. Почти усещах сладостта ѝ на езика си, когато си спомнях как пиех от нея.
– Точно така, аз съм просто поредната пешка в твоята игра – казах с груб тон. – Но каквото и да искаш от мен, Дванайсет, няма да го получиш.
– Дори ако ти позволя да ме ловуваш? – Попита тя със захаросан глас, като наклони глава на една страна, сякаш ми предлагаше кръвта си.
Гърлото ми се стегна, а зъбите ми се изостриха, когато погледнах надолу към пулса в основата на нежната ѝ шия.
Очите ми се стрелнаха по коридора и се върнаха към нея, а ума ми се въртеше и мислите ми се размиваха, когато основните ми нужди взеха връх. Покрай слънцето, тя беше изкусителна. Толкова ли щеше да е лошо да взема кръв от нея? Но дори и да го направех, със сигурност нямаше да ѝ дам каквото и да е. Може би щях да успея да я привлека отново да ми позволи да я ловувам отново, да я накарам да си помисли, че ѝ предлагам каквато и да е информация, да я накарам да повярва, че ще ѝ помогна. Беше ме прецакала достатъчно, дължах и малко отплата. Но дори когато ума ми се занимаваше с тази идея, той се насочи към това, което наистина исках дори повече от нейната кръв. Исках устата ѝ, тялото ѝ, шибаното ѝ сърце и душа. Исках да я направя моя. Въпреки всичко, което знаех за нея, въпреки това колко дълбоко ме беше наранила. Все още таях чувства към нея, които не искаха да изчезнат.
– Трябва да отидем някъде другаде – промърморих аз, след което тя се засмя със студен и жесток смях, а главата ѝ се вдигна.
– Сякаш някога ще ти позволя да пиеш от мен отново – изплю тя. – Добре е да знам колко силна е волята ти, офицере. – Тя се измъкна под ръката ми, танцувайки далеч от мен в посоката, от която бяхме дошли, а аз се обърнах, отваряйки уста, за да и изръмжа, обмисляйки да я издърпам обратно тук за косата и да я накажа за това, което беше направила. Ръката ми стигна до палката на бедрото ми и палеца ми я прокара, но дори мисълта да я използвам върху нея ме накара да се намръщя. Знакът на проклятието очевидно се съгласи, тъй като инжекция от течен огън разкъса ръката ми и аз проклех, докато правех крачка след нея с ръмжене, като исках да направя нещо, за да я вкарам в ред. Но какво?
Хейстингс зави зад ъгъла пред мен и Дванайсет внезапно се затича към него, хвърли ръце около врата му и шумно се разплака в рамото му. Какво става?
– Моля те, можеш ли да ме заведеш обратно на груповата ми терапия? – Молеше Дванайсет. – Офицер Кейн ми е толкова ядосан. Той ме измъкна оттам, след като отказа да повярва на едно от преживяванията, които разказах на терапевта си.
О, ето, че вече сме на път.
– Не се хващай на тези глупости – предупредих Джак, но той имаше наглостта да ми се намръщи и да я потупа по гърба.
– Разбира се, ще те заведа на сеанса ти – каза и той и тя му благодари, когато я отлепи от себе си, но я остави да стисне ръката му, докато я водеше по коридора. Той хвърли строга гримаса през рамо към мен и аз проклех под носа си. Това момиче. Това шибано момиче.
Тръгнах по коридора, докато чаках Хастингс да я изпрати обратно на сеанса, решен да оправя нещата. Не бях направил нищо. Нямаше да се изкарам пред него като задник. Откакто бяхме споделили няколко бири в стаята му, това всъщност се беше превърнало в нещо като навик и макар че не бих го нарекъл точно приятел, не исках тя да го настройва срещу мен, когато той беше единствения човек на това място, с когото дори говорех полуредовно извън работата.
Когато тя се върна в терапевтичната стая, Джак се приближи до мен и сгъна ръце.
– Какво беше това?
– О, не ме гледай така. Това момиче е проблемно – изръмжах аз.
– Струва ми се… мила – каза той и сви рамене. – Може би си прекалено строг към нея.
По дяволите. Тя беше промила мозъка и на него. Дали съм ходил изглеждайки така, когато тя ми беше стиснала топките?
Излязох напред и сложих ръка на рамото му, като го накарах да ме погледне право в очите.
– Тя ти влиза в главата. Не вярвай на нищо, което казва.
– Защо да лъже? – Той се намръщи и аз прехапах език, за да не кажа истината. Не можех да му кажа това, което знаех, иначе щях да призная собствената си вина за всичко, което бях направил с Дванайсет.
– Просто ми се довери – настоях аз. – Тя е лоша новина.
Той въздъхна, когато се отдръпнах, потривайки брадичката си.
– Може би просто има нужда от нещо, което да я занимава.
– Какво например? – Измърморих.
– Като нова работа може би. Пайк се нуждае от екип, който да ремонтира библиотеката. Може би това е, от което се нуждае, ако се притесняваш, че се държи зле, шефе – каза той и ушите ми настръхнаха от това.
Дванайсет скоро щеше да се върне на работа и аз се притеснявах, че отново ще трябва да я наблюдавам сама долу на нивото на поддръжката. А аз бях сигурен, че не се нуждая от повече време с нея, отколкото вече имах. Особено след като току-що ѝ бях предложил да започнем отново да играем на лов. Като шибан слабоумен идиот. Не можех да рискувам това да се случи за втори път. Може би исках да повярвам, че съм неспособен да бъда изкушен от нея. Но току-що бях доказал, че това не е вярно. Нито за миг. Освен това обновяването на библиотеката звучеше като досадна работа, която щеше да я докара до лудост, особено след като ми беше казала колко много мрази старите прашни книги. Изглеждаше като печеливша ситуация – Добра идея – кимнах аз. – Ще се погрижа да се запише.
– Бира тази вечер? – Попита Хейстингс и установих, че се радвам, че го прави.
Кимнах, като му подарих някаква стегната усмивка, защото очевидно изграждането на приятелства ми беше чуждо и ме превръщаше в шибан робот.
– Да – измъкнах насила. – Ще се видим тогава.
Той се усмихна, сякаш бях направил деня му по-добър, и си тръгна, спускайки се по стълбите. Въздъхнах, като осъзнах, че е по-добре да се върна на терапевтичния сеанс и да довърша записите. Но се заклех в звездите, че ако Дванайсет отново започне с тези глупости за Пепеляшка, ще се побъркам.

Назад към част 18                                                          Напред към част 20

Дикси Монро

Бялото Камаро на Скарлет се спусна по дългата ми алея. Седях на люлката на верандата и я гледах как се приближава към къщата. През последните два дни не бяхме говорили много. Изглежда разбираше, че имам нужда от известно разстояние, след като Ашър се върна.
Тя нямаше представа колко луди са станали нещата.
Когато спря и вратата и се отвори, осъзнах, че Скарлет може и да е най-добрата ми приятелка, но има неща, за които просто не съм готова да говоря с нея. Нямаше да кажа на никого за това, докато не се подготвя психически да кажа на Ашър, че не сме роднини. След като разбрах, че баща ми ми е баща и че ме обича дори повече, отколкото знаех, останах със съзнанието, че тази ужасна тайна, която накара Ашър да ме напусне преди три години, вече не стои между нас.
Първото нещо, което исках да направя, беше да изтичам при него, но после си спомних за Стийл. Трябваше първо да се справя със Стийл и да видя къде се намираме. Трябваше да помисля за това, да обмисля всичко и да реша как да постъпя правилно, затова седнах на верандата и слушах как майка ми си тананика, докато готвеше обяд, знаейки, че съм в безопасност. Животът ми нямаше да бъде издърпан изпод мен. Затова трябваше да си дам време, за да мога да взема правилното решение.
Скарлет заговори, докато се приближаваше:
– Тъй като най-добрата ми приятелка не можеше да вдигне телефона и да ми се обади, или по дяволите, дори да ми напише съобщение, реших, че е по-добре да я проверя. Сътънови са те забъркали в мрежа? – Тя изкачи стъпалата на предната веранда, която обгръщаше къщата ни. Отговорих:
– Съжалявам. Прекарвам малко време с мислите си – преди да потупам празното място на люлката до мен. – Седни и говори, ако искаш.
Скарлет отметна червената си коса зад рамото, усмихна се и стрелна назад:
– Добре, но само защото си секси – подиграваше се тя, преди да седне до мен. Тя силно побутна люлката с крака, след което прибра коленете си под брадичката. – Брент каза, че е имало някаква драма.
Потвърдих:
– Да, може да се каже и така. Но точно сега искам да стоя настрана от нея. Да опитам да се успокоя за ден-два. Трябва да поговоря със Стийл, но не точно сега.
Скарлет въздъхна.
– Моля те, не ми казвай, че ще скъсаш с него. Той те обича. Не го разваляй заради секси задника на Ашър. Той не си заслужава, Дикси.
Тя не знаеше нищо от това. Но да я чуеш да говори за Ашър, сякаш той не си струваше борбата, беше тежко. Защото той си струваше. Струваше си всичко. Стийл наистина ме обичаше и аз трябваше да разбера дали това, което изпитвах към него, беше любов. Знаех, че съм влюбена в Ашър. Обожавах го. Той беше всичко, което исках. Но той беше и опасен, можеше да ме нарани толкова лесно, а сега може би изобщо не ме искаше. Стийл ме искаше. Поне така си мислех, преди да разбере за писмата. Сега той и Ашър ще трябва да узнаят истината.
– Говорила ли си с Брент днес? – Попитах, като исках да сменя темата.
– Да – отвърна тя, след което погледна към двора. – Говорих и с Брей.
Ако беше говорила с Брей, това не беше голяма работа… или нямаше да е, ако не го беше казала така, сякаш се чувстваше виновна за нещо. За момент изучих лицето ѝ и се зачудих дали не съм била толкова вглъбена в собствения си живот, че съм пропуснала нещо важно, което се е случило в нейния.
– Защо говориш с Брей? – Попитах, като се опитах да звуча непринудено.
Тя не ме погледна, но начина, по който раменете ѝ се напрегнаха, не беше добър, изобщо не беше добър.
– Скарлет – казах аз – погледни ме.
– Чудиш ли се някога какво си мисли Брей? Той е толкова предпазлив. Рядко се усмихва. – Тя направи пауза и малка усмивка докосна устните ѝ. – Но когато се усмихне, това наистина е нещо.
Уау. Това не беше добре.
– Скарлет, хм, има ли нещо, което трябва да ми кажеш?
Тя освободи дълга въздишка, после обърна глава към мен и опря буза на коленете си.
– Сигурно не трябва да го правя. Това е лошо. Лоша съм, че дори си го помислих. Кой човек прави това? Той е брат близнак на Брент, но са толкова различни. Брей е мрачен и загадъчен и има този секси, гневен поглед, който ме кара да се чувствам странно в стомаха си. Разбираш ли какво искам да кажа?
Момчетата Сътън бяха проблемни. Красиви проблеми. Много миризливи проблеми. А Брей беше най-лошия от всички.
– Брей не е като Брент и това е добре. Брент обича теб, докато Брей харесва всички момичета и особено обича да получава свирки от тях. Чувала си историите за това как се възбужда. Момичетата падат на колене, преди той да започне да се държи грубо с тях. Помниш ли какво каза Джен за Брей? Как и запушвал устата и я наричал с имена, докато я държал за главата?
Скарлет се усмихна и стисна устни.
– Да, но тя също така каза, че е било секси и после се върна за още.
Какво?
– Скарлет, моля те, кажи ми, че се шегуваш – отвърнах аз. Нищо в това не звучеше секси.
Скарлет вдигна рамо и леко сви рамене.
– Идеята Брей да ми говори мръсотии, докато се възбужда… ами, това ме възбужда. – След това тя стисна силно очи. – Това ме прави уличница, нали? Звуча ужасно само като го кажа.
Нямах отговор. Нямаше правилен отговор, който да и дам. Изобщо не ми се струваше, че това звучи вълнуващо. Слуховете за Брей и сексуалните му забежки се носеха с пълна сила не само в Малрой, но и в целия окръг. Момичетата го обичаха, но казваха, че не е сладък и лесен. Брей вземал каквото си поиска, когато си поиска и както си поиска.
– Ако Ашър – каза тя, като намали гласа си – те бутне на колене пред себе си и пъхне члена си в гърлото ти, като ти каже, че имаш мръсна малка уста и те нарече свое лошо, непослушно момиче, като каже, че трябва да бъдеш наказана, може би дори напляскана, ти… това не би ли те възбудило?
Не можех да отговоря. Идеята да бъда на колене пред Ашър и да мога да му доставя удоволствие накара сърцето ми да забие и тялото ми да се разтрепери. Добре, може би тя имаше право.
– Но ти обичаш Брент. Защо идеята Брей да прави тези неща те възбужда?
Тя върна поглед към двора. Не ме погледна. Какво не ми беше казала? Дали напълно бях пропуснала нещо важно, което се случваше в живота ѝ?
– Той е различен. Харесва ми, когато мога да го накарам да се усмихне. Той не се усмихва достатъчно.
Ние бяхме две грахови зърна в шушулка. И двете разкъсвани между две момчета от Сътън. Може би причините ни бяха различни, но коя бях аз, за да съдя? Обвих ръка около раменете на Скарлет и опрях глава в нейната. С едно избутване на краката си ни накарах отново да се люшкаме, след което придърпах краката си под себе си.
– На Брей не може да се повери сърцето ти. Знаеш това, нали? – Напомних ѝ.
Тя не отговори веднага. Заслушахме се в бръмченето на мама и звука на трактора далеч в полето. Беше спокойно. Докато Скарлет не отвърна:
– Точно както на Ашър не може да се вярва с твоето.
Тя беше права, но аз мразех да чувам това. След това входната врата се отвори, мама пъхна глава през нея и извърна лице към нас, за да заговори:
– Имам прасковен коблер, горещ от фурната, и ванилов сладолед за гарнитура. Искате ли да донеса две купички? – След това тя излезе през останалата част от пътя и зачака отговора ни. Като видях усмихнатата ѝ руса глава, леко широките ѝ бедра и лицето ѝ без грим, което ме грееше с такава любов и обожание, ми се прииска да стана и да я държа с часове, само защото беше там. Тя не беше това, което света смята за красиво, но за мен беше най-красивата жена на света. Особено там, където имаше най-голямо значение. Беше обикнала едно малко момиченце, което не беше нейно, и беше накарала всичките му лоши сънища да изчезнат. Беше до мен в деня, в който получих менструация и се изплаших до смърт, и ме прегърна, когато Ашър ме напусна. Бях най-щастливото момиче на света, че я имам за майка. Тя беше жената, която се надявах да бъда един ден.
– Ще влезем вътре и ще хапнем с теб – казах ѝ, преди да се изправя.
– Имам нужда от коблер – съгласи се Скарлет.
Отидох при майка ми, обгърнах я с ръце и казах:
– Обичам те – преглъщайки емоцията в гърлото си и отблъсквайки сълзите, които заплашваха да се появят.
Тя ме стисна бързо, целуна ме по бузата и отговори:
– Обичам те още повече, принцесо. Никога не забравяй това. – Това винаги беше нейния отговор, когато и казвах, че я обичам.

Назад към част 26                                                      Напред към част 28

Глава 30

Когато той слезе от най-долното стъпало, тя се втурна през стаята и го прегърна. Примирената му въздишка, когато отвърна на прегръдката, я разсмя. Знаеше, че той не се интересува от прегръдки и други сантиментални прояви, но въпреки това го принуждаваше да изтърпи поне една прегръдка на посещение. Макар че явно не му харесваше, той никога не я отблъсна и от това по бузите ѝ се разляха сълзи.
– Еми – промърмори той за поздрав.
Тихият му, беззвучен глас беше толкова познат, толкова желан. Тя го пусна и се отдръпна назад, за да разгледа внимателно суровите му, красиви черти и зловещите му сребристи очи. Изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеше, и през нея премина облекчение. Беше изкарала още една година, без да забрави нищо.
Той също я изучаваше и тя се размърда смутено. Плътно прилепналата ѝ риза, всекидневното сако, прилепналите дънки и ботушите ѝ бяха далеч по-различни от униформата на мико и кимоното, които носеше изключително, но тъмното му косоде, подчертано със сребро, беше същия както винаги. Беше я виждал в модерни дрехи при предишните ѝ посещения, но винаги я оглеждаше, сякаш проверяваше външния ѝ вид за… за нещо.
Тя бързо избърса сълзите от лицето си с един ръкав.
– Видях Дзенки навън. Иска да се биеш с него?
– Той е ужасно настойчив – оплака се Юмей без емоции. – След около седмица ще му омръзне и ще ме остави на мира.
– Не искаш да се впуснем в приключение? – Подиграваше се тя, докато го следваше до масата, където коленичиха върху изтърбушени възглавници.
– Не е неговата идея за приключение – промълви Юмей. Погледът му отново се плъзна по нея, странно интензивен, и той зачака.
По традиция по време на посещенията си тя започна да разказва за годината си. Разказа му за новата си работа, за напредъка си в джудото и за коня, който яздеше в конюшнята извън града. Беше решила да се откаже от стрелбата с лък в полза на уроците по цигулка. Засегна и за обучението си в училище и изследванията, които правеше за магистърската си степен, а след това описа подробно сватбата на Кацуо.
Никога не я беше молил да му разказва всичко за светския си човешки живот и рядко коментираше или дори говореше, докато тя говореше, но всяка година слушаше, съсредоточен изцяло върху думите ѝ, и нямаше значение дали го отегчава. Той слушаше, без да изпитва нетърпение или раздразнение, и това имаше значение.
Когато свърши, тя се премести на възглавницата си и избута настрани купчина навити хартии, за да може да подпре лакът на масата.
– Разкажи ми за йокаите.
Той почука замислено с единия си пръст, завързан с нокти, по масата.
– Освен Дзенки, Таро и Найгу нахлуха в дома ми два пъти, очевидно без друга цел, освен да ме притеснят. Не съм виждал другите, макар да подозирам, че някои от тях ще се съживят през следващите няколко години.
Неприятна тръпка я прониза при спомена за това как в онова фатално зимно слънцестоене седем от дванайсетте дайтенгу, които бяха последвали Юмей в битката, бяха загинали, включително четирима от петимата, влезли в скритата пещера.
– Дзенки каза, че не ти е позволено да се върнеш отново, за да ги игнорираш – каза му тя.
– Те не определят какво мога или не мога да правя – отвърна той категорично. – Ще ги пренебрегвам толкова дълго, колкото ми е угодно.
Тя потисна забавлението си. Ако дайтенгу все още го посещаваха, значи не се справяше добре с игнорирането им. Подозираше, че дори да не успее да го разубеди, дайтенгу в крайна сметка ще привлекат Юмей обратно в приключенията им. Както беше казал, те бяха много настойчиви и като се има предвид колко лесно можеше да ги държи настрана, ако наистина искаше, съпротивата му изглеждаше в най-добрия случай половинчата.
– Можеш да прекарваш време с тях, без да се превръщаш отново във военачалник – посочи тя. – Те искат помощта ти.
– Те не се нуждаят от мен.
– Не, не се нуждаят. Но искат да се присъединиш отново към тях.
Той се намръщи към нея.
Тя му се усмихна.
– Има ли други новини?
– Сарутахико и Узуме са решили да организират годишно… събиране? Аудиенция? Както и да го наричат, те ще се предоставят за една седмица всяка година и очакват васалите им да присъстват поне за кратко през този период.
– За да могат да проверяват всички?
– Очаквам да е така.
– Ами Сусано?
– Той, както обикновено, е неуловим. Въпреки това го срещнах през изминалата есен. – Изражението на Юмей се промени в нещо, което можеше да бъде леко забавление. – Той пътуваше в компанията на Сейрю.
Еми се изправи от изненада. Не си спомняше добре синеоката Шиджин от Вода, но помнеше, че дребната женска йокай беше едновременно красива и борбена, и повече от способна да надвие дайтенгу на Юмей в игрите им с пиене.
– Това е интересно. Бих искала и аз да го видя – каза тя с копнеж, след което попита: – А какво става с другите трима шиджин?
– Все още нищо.
Червенокосият Шиджин на огъня и тъмният Шиджин на студа бяха загинали от острието на Изанаги в света на скритите пещери. А Бяко падна под ударите на вражеските сили на склона на планината, жертвайки се, за да гарантира, че Узуме ще стигне до огнената порта, преди да е станало твърде късно. Понякога Еми се чудеше за съдбата на сина му, останал сирак, докато единия от родителите му не се съживи.
Тя попита за още няколко от йокаите, които беше срещнала в онези хаотични дни преди слънцестоенето, но Юмей нямаше какво друго да сподели. С всеки следващ въпрос напрежението ѝ се увеличаваше, докато почти не завибрира на място. Последният въпрос се надигна в нея като кипящ буреносен облак, който е на път да се разкъса. Тя вече знаеше отговора. Ако тази година отговорът му щеше да е различен, той вече щеше да ѝ го е казал. Но дори и да знаеше това, тя все пак трябваше да попита.
– И… – Тя преглътна трудно. – И има ли някакви новини за… за… – Защо ѝ беше толкова трудно да довърши въпроса? Защо той винаги оставаше в гърлото ѝ и отказваше да се отдръпне?
Юмей я изучаваше, сякаш преценяваше нещо в ума си, после изрече думите, които повтаряше всяка година.
– Претърсих всички негови светилища, но не открих доказателства за присъствието му. Инари не се е завърнал.
Раменете ѝ се свиха и тя кимна. Знаеше, че това ще бъде неговият отговор, така че защо я болеше толкова много? Защо болезнената самота се спускаше над нея като леден плащ, който я обременяваше?
Юмей се премести на мястото си.
– Твърде рано е. Ки му е унищожено. Ако се съживи, това няма да стане преди десетилетия. Последното ми съживяване отне почти два века.
Тя отново кимна. Той беше изричал тези думи в различни варианти и преди много пъти.
– Може и никога да не се съживи – настоя той. – Никой Куницуками – никой йокай – не е претърпявал такава смърт.
– Знам – прошепна тя, загледана в скута си, а в очите ѝ се появиха сълзи. Всяка година си казваше да не се надява. Всяка година повтаряше предупрежденията му отново и отново, забивайки ги в мозъка си. И все пак някак си всяка година надеждата се разпалваше в подсъзнанието ѝ, като въгленче, което отказваше да угасне.
Юмей мълчеше и тя усещаше погледа му върху себе си. Той се изправи на крака.
– Излез навън.
Тя послушно го последва до тъмния портал в стената. Той влезе през него и тя се запъти в тъмнината след него. Тя я погълна, опита човешката ѝ същност и я изплю от другата страна. Тя полетя напред, размахвайки без грация ръце. Юмей я хвана и я придърпа към себе си, преди да скочи от клона. Стомахът ѝ се сви, докато той скачаше от клон на клон. Те се приземиха леко на тревата и той я пусна.
Докато се отдалечаваше, Еми погледна назад и видя, че Дзенки все още е в основата на дървото, игнориран от господаря си. Дайтенгу се намръщи към нея и тя, изоставяйки благоприличието, му изплези език.
Сред дърветата Юмей забави темпото си. Тя застана в крачка до него, а любопитството я гризеше. Юмей никога досега не я беше канил на разходка.
След няколко минути тишина той заговори.
– Разказваш ми за многото неща, които правиш всяка година.
Тя примигна, объркана.
– Но когато говориш за тях, звучиш така, сякаш рецитираш списък. – Той я погледна, а погледът му бе режещ. – Едва когато питаш за йокаи и едва когато ти разказвам за тях, виждам истинска жизненост в лицето ти.
Тя промълви:
– Просто очаквам с нетърпение да чуя какво…
– Какво си пропуснала? – Той спря и се обърна с лице към нея. – Знаеш ли защо аз съм единственият йокай, който си виждала от онази нощ насам?
– Те… те са заети и…
– Преди седем години всички йокаи, които са те срещнали и които се интересуват от съдбата ти, се съгласиха, че никога повече няма да ти позволят да ги видиш.
Болката я проряза.
– Те не искат да ме виждат… никога?
– Съгласиха се, че това е най-голямата добрина, която могат да ти окажат.
Той започна да върви отново, оставяйки я да се препъне след него.
Стиснала ръце, тя попита хрипливо:
– Защо?
– Ти си пътувала далеч в царството на йокаите, но в нашия свят няма място за човек. Те искат да изживееш пълноценно човешкия си живот. Те няма да те видят, за да не те привлекат обратно в свят, в който не ти е мястото.
Тя вървеше до него, като се бореше да контролира емоциите си.
– Всички те се съгласиха с това, но ти…?
– Аз не се съгласих. Обещах, че няма да те търся, но ако дойдеш при мен, няма да те отблъсна.
Гърлото ѝ се стегна.
– Но се чудя – продължи той – когато виждам нетърпението ти за обикновени откъслечни новини от нашия свят, дали не ти вредя.
Тя едва не се спъна и побърза да го настигне.
– Не, не…
– Можеш ли ефективно да прецениш това? Очаквах, както и останалите, че спомените ти ще избледнеят и ще спреш да ме търсиш. Всяка година след първата очаквах, че това ще е годината, в която няма да дойдеш. – Стъпките му се забавиха. – Но ти няма да си позволиш да забравиш. Дори в собствения си свят, заобиколен от заети човешки неща, ти стоиш с единия крак в нашето царство.
Той отново се обърна към нея, лицето му бе безизразно.
– Ако откажа да те видя отново, да опресня спомените ти и да разпаля отново манията ти, ще ни забравиш ли окончателно? Ще прегърнеш ли най-накрая човешкия си живот?
Паниката я прониза.
– Моля те, недей, Юмей. Моля те. – Тя посегна към него с трепереща ръка, но не го докосна. – Това е… Всяка година чакам точно това. Това е единственото нещо, което мога…
Ръката му се вдигна и той затвори пръстите ѝ в топлата си, здрава хватка. Ако никога повече не го видеше, щеше ли да се превърне в сънуван призрак в съзнанието ѝ, избледняващ и избледняващ, докато не изгуби лицето му, докато не запомни дори името му? Дали щеше да стане като Кацуо, спомняйки си само разкази за събитията, без да има собствени спомени?
– Мисля, че е повече от един крак в този свят – промълви той. – Колко дълго можеш да издържиш разделението на душата си, Еми?
– Обещах, че никога няма да го забравя. – Тя примигна от сълзите си. – Но дори и да не го бях направила, пак нямаше да искам да забравя.
Той продължи да върви, като държеше ръката ѝ в малка, необичайна утеха. Може би усещаше ръба на паниката, която я сковаваше, дълбокия до кости ужас, че ще загуби това, ще загуби него, ще загуби всичко на този свят, за което вече се страхуваше, че някой ден ще ѝ се изплъзне от ръцете. Твърдата, солидна ръка около нейната я увери, че той е истински, че няма да се събуди утре и да разбере, че всичко това е било странен, горчив сън.
Ако и него изгубеше, ако останеше сама в човешкия свят без никакви връзки с царството на йокаите, тя се страхуваше, че щеше да изгуби не само спомените си, но и душата си, за да изпадне в безизходно отчаяние.

Когато приключи с грижата за Торнадо и го изведе на пасището за през нощта, слънцето вече беше залязло. Тя се върна по пътеката в тъмнината, следвайки сиянието на фенерите. Болеше я от твърде много емоции и страх. Самотата я притискаше, студена спътница в нощта. Сусано, Узуме, Сарутахико… те се бяха съгласили никога повече да не я видят. Дали това решение е струвало скъпо, или те са я забравили толкова лесно, колкото са очаквали тя да забрави тях?
Топлите светлини на къщата прогониха малко от студа в сърцето ѝ, когато тя отвори вратата и събу ботушите си. Едва беше влязла в коридора, когато Нанако се появи зад ъгъла, а червената хакама се развяваше около краката ѝ.
– Тъкмо започвахме да се чудим дали някога ще се върнеш! – Тя се нахвърли върху Еми и я придърпа в прегръдка. – Изглеждаш прекрасно. Бретонът ти отива.
Еми отвърна на прегръдката.
– Как си, Нанако?
– Достатъчно добре – каза тя, сурова, но усмихната. – Кануши Фуджимото става все по-разсеян с всеки сезон, но аз го държа в крак.
– Хмф – промърмори дълбок глас. – Мога да се справя добре.
С приветлива усмивка Фуджимото се втурна след Нанако и хвана ръцете на Еми, стискайки ги. Бръчките около очите му се задълбочиха, докато я гледаше.
– Как си, скъпа моя?
– Добре съм – излъга автоматично Еми. – Тук мирише прекрасно. Готвиш ли, Кануши Фуджимото?
Той се ухили, когато Нанако изсумтя невярващо, но хуморът му изчезна изненадващо бързо. Усмивката на Еми се изплъзна, когато напрежението между мико и кануши се разпространи.
Фуджимото прочисти гърлото си.
– Еми, един посетител пристигна по-рано този следобед, за да те види.
– Посетител? Тук?
– Да. Тя те чака в светилището.
– Тя? – Смаяна, Еми погледна между тях. – Сигурни ли сте, че това е някой, който иска да ме види? Кой е?
– Тя е тук за теб – потвърди Фуджимото. – Не предложи име, но… препоръчвам ти да я видиш незабавно. Ще организираме вечеря за теб.
Еми се вгледа в скованото им безпокойство.
– Разбира се. Ще се върна скоро.
Връщайки се на входа, тя нахлузи обратно ботушите си и закопча сакото си, преди да излезе на хладния нощен въздух. Забърза през моста, но когато влезе в двора, стъпките ѝ се забавиха предпазливо. От стрехите на светилището висяха фенери, но никой не стоеше сред сградите или под свещеното дърво.
Тя спря на няколко крачки от светилището и се огледа предпазливо.
Вратата на светилището се отвори с тихо скърцане. От вътрешността на храма излезе една фигура, върху която падна светлина, осветяваща пластовете копринено кимоно и черната коса, елегантно прибрана на върха на главата ѝ. Тъмни очи срещнаха лицето на Еми, което беше твърде красиво, за да бъде човешко.
Еми оцени ками. Инстинктите ѝ изискваха да избяга, но тя овладя страха си и се насили да се наведе напред в дълбок, почтителен поклон. Когато се изправи, камито наведе глава.
– Кимура Еми – каза тя с мек, звънлив глас. – За мен е чест да се запозная с теб. Аматерасу говори много добре за теб.
– Благодаря – успя да каже Еми. – Мога ли да попитам…?
– Аз съм Тагири, васал на Аматерасу, Амацуками на вятъра. Тя ме изпрати в земното царство, за да говоря с теб от нейно име.
Пулсът на Еми се ускори с нарастващо безпокойство. Тагири направи жест към Еми да се присъедини към нея.
– Ела. Нека седнем вътре на удобно място.
Преглъщайки нервно, Еми последва ками вътре в светилището. Няколко възглавници – нехарактерно обзавеждане за вътрешното светилище – бяха разположени на пода, а до тях имаше малка плетена кошница и светеща лампа. Тагири се плъзна към една възглавница и се свлече, а кимоното ѝ се свлече около нея в гънки от блестяща коприна. Еми коленичи срещу нея и скръсти ръце в скута си. Чувстваше се подчертано неловко в дънките и сакото си, въпреки че не беше обличала униформата на мико, откакто беше престанала да бъде камигакари.
– Аматерасу ме помоли да се извиня за липсата на контакт с нея – започна Тагири. – Тя не е сигурна дали си ѝ се молила, очаквайки отговор, през първите години след нейното заминаване от този свят. Едва през последните две години тя е възстановила достатъчно сили, за да достигне до земното царство.
Еми се премести неловко. Не се беше молила на Аматерасу или на което и да е друго ками от седем години.
– Как е Аматерасу?
– Тя е добре. Отпътуването ѝ от земното царство се случи при… необичайни обстоятелства, но тя не е претърпяла лоши последици.
Еми изтръпна при спомена за онази нощ.
– Кога ще си избере ново камигакари?
– Тя не планира да си избира нов съд още известно време. Тя, Изанаги и Цукиоми са избрали да останат в Такамахара. В момента те са заети с възстановяването на Изанами от Йоми.
Второто помръдване на Еми беше по-силно изразено, но тя преглътна извинението, което се беше надигнало в гърлото ѝ. Беше направила необходимото, за да попречи на Изанами да унищожи нейния свят. Понякога обаче в кошмарите си чуваше последния ужасен вик на богинята, когато я повличаха в ледения мрак в черната порта.
– Какво послание иска да сподели Аматерасу? – Попита Еми, като побърза да продължи разговора, за да може да избяга от ками и от болезнените видения, които се натрапваха в паметта ѝ.
Тагири приближи плетената кошница и отвори капака ѝ.
– Първо трябва да те помоля да изпълниш едно просто упражнение, ако обичаш.
Тя извади един лист бяла хартия, четка и шишенце с мастило. Еми се стресна, разпознавайки консумативите за създаване на офуда.
– Какво е това?
– Това е необходимо. Моля те за снизхождение. – Тагири разпечата мастилото и протегна четката. – Аз ще те насоча.
Еми погледна от четката към ками.
– Имаш моята клетва, че не искам да ти навредя и не възнамерявам да те измамя – каза Тагири спокойно.
Еми неохотно прие четката и я потопи в мастилото.
– Нарисувай три еднакви кръга, които образуват колона, като краищата им се допират.
Когато Еми нарисува тройката кръгове, кръвта ѝ се смрази.
– Това не е талисман на шикигами, нали?
– Да, обикновен.
– Аз не мога да направя шикигами. Аз съм човек.
– Моля те, продължи, Еми. Напиши името си в първия кръг.
Поклащайки глава, Еми се подчини, но само защото знаеше, че заклинанието ще се провали. Това беше умение, което притежаваха само ками. Тя последва инструкциите на Тагири и попълни останалата част от талисмана – процес с много по-голяма сложност, отколкото беше забелязала по време на катастрофалния си опит на остров Цукиоми преди толкова време.
Тагири я освободи от четката и извади малък нож от кошницата.
– Добави една капка от кръвта си в най-долното кръгче.
Раздразнена, че трябва да кърви за това, Еми убоде малкия си пръст и го задържа над талисмана. Една пурпурна капка падна и оцвети хартията.
В гърдите ѝ разцъфна топлина – усещане, което не беше изпитвала от години. Странно придърпване издърпа вътрешностите ѝ и хартията се озари от слабо сияние. Когато вятърът завихри стаята, хартията се издигна на метър над земята. Тя заблестя със светлина, докато около нея се събираше малка вихрушка.
Еми се взираше, а устата ѝ висеше отворена. Щеше да обвини Тагири, че я е измамил, ако не беше усетила как ки в гърдите ѝ пулсира в съвършен синхрон с трептящата светлина на миниатюрното шикигами. От слънцестоенето насам тя не беше докосвала офуда, камо ли да се опитва да използва ки.
– Ах – каза Тагири тихо. Тя посегна към вихрушката и докосна хартията. Тя пламна ярко и стана черна. Горещият импулс в Еми изчезна, а хартията полетя на пода, тъмна и инертна. – Значи подозренията ни наистина са верни.
Еми притисна ръка към гърдите си, където някога върху кожата ѝ бе изписан знакът на Аматерасу.
– Какви подозрения?
Тагири постави заклинателните принадлежности в кошницата.
– Това, което ти се случи, Еми, не се е случвало никога досега, нито веднъж през всички еони, откакто съществуват ками. След като едно ками свърже силата си с даден съд, то трябва да притежава човешкото тяло и да го контролира от този ден нататък. За да се върне в Такамахара, тя трябва да сложи край на живота на своя носител, за да освободи духа му.
Ками затвори капака на кошницата.
– Никога досега човек не е бил обвързан с ками, не е бил изложен на силата на божествената ки, само за да може връзката да се разкъса и човекът да продължи да живее. – Тя направи жест към себе си. – Когато взех този съд, моята ки промени смъртната плът в нещо повече от човек. А аз съм само второстепенно ками, с ки, което е само слабо отражение на силата на Амацуками.
Протегна ръка и Тагири допря върховете на пръстите си до гръдната кост на Еми.
– Ти беше обвързана с Амацуками в продължение на десет години. Тя сподели с теб повече от силата си, дори преди да слезе, отколкото обикновено се предлага на камигакари. А след това се спусна и изпълни смъртната ти плът с ки.
Сърцето на Еми заби болезнено под пръстите на ками.
– Какво искаш да кажеш?
Тонът на Тагири се смекчи.
– Силата на Аматерасу те промени. Ти вече не си изцяло човек, Еми.
Тя гледаше втренчено.
– Аз съм човек. Винаги съм била човек.
– Още преди Аматерасу да слезе, не беше ли започнала да владееш самостоятелно елементарна магия?
– Аз… не, никога не съм можела да го правя правилно.
– Но един човек изобщо не би могъл да го прави.
– Аз съм човек – повтори Еми още по-силно. – Аз вече не съм камигакари.
– Не, не си – съгласи се Тагири и отдръпна ръката си. – И ние очаквахме… надявахме се, че силата на ками в теб ще изчезне, щом връзката между теб и Аматерасу бъде прекъсната. Но – тя посочи почернялата хартия на пода между тях – явно не е така.
– Това е невъзможно.
– Излагането на ками ки променя нашите камигакари в по-подходящи съдове за дълъг период от време. Добре известно е, че нашата сила променя хората. Но никога досега не се е случвало човек да продължи да живее, след като го е обладало ками.
Еми вдигна ръката си, изненадана, че тя трепери, и се вгледа в бледите си човешки пръсти.
– Но… какво съм аз тогава?
– Ти не си ками, защото ками съществуват в Такамахара и хвърлят в това царство само своите духове. Но не си и обикновен човек. – В очите на Тагири проблесна тъга. – Ти си между тях, не си едното, но не си и другото.
Еми пусна ръка в скута си и сви пръсти в юмрук, опитвайки се да прочисти главата си, да помисли.
– Какво означава това за мен?
– Не променя почти нищо в ежедневието ти – отговори Тагири. – Имаш сила в ки – колко голяма, все още не можем да кажем. С времето може да станеш по-силна, а може и да не станеш. Твоята офуда ще бъде изключително мощна и вероятно ще можеш да се научиш да управляваш вятъра и да създаваш полезни шикигами, ако пожелаеш. Ще трябва да бъдеш внимателна, ако навлезеш в царството на йокаите, защото някои от тях могат да открият променената ти природа и да се опитат да те погълнат.
– Току-що видях двама йокаи и те не забелязаха нищо.
Тагири сви рамене деликатно.
– Може би все още им изглеждаш само човек. Това би било за предпочитане. Така или иначе, Аматерасу е предоставила постоянната си закрила, предлагайки светилищата си като убежище, ако някога имаш нужда от него, сега и завинаги.
По гръбнака на Еми премина хлад, подобен на целувката на зимен вятър.
– Завинаги…?
Тагири стисна устни и сгъна ръце в скута си.
– Все още не можем да разберем как точно те е променила силата на ками в теб. Вероятно е обаче… най-вероятно е, че ако притежаваш достатъчно ками ки, за да подхраниш шикигами, притежаваш и достатъчно ки, за да спреш изтичането на времето в смъртното си тяло.
– Какво? – Прошепна Еми.
– Подозираме, че вече няма да остаряваш като човек, точно както нашите съдове престават да остаряват, след като ги притежаваме.
– Искаш да кажеш, че съм… че може би съм безсмъртна?
Тагири кимна.
– Но не и неуязвима. Ще трябва да предпазваш тялото си от нараняване, ако искаш да изпиташ пълния потенциал на удължената си продължителност на живота.
Еми поклати глава, все по-бързо и по-бързо, сякаш можеше да изтръгне думите на ками от черепа си. Когато стаята започна да се върти, тя спря, дишайки твърде бързо.
– Това ли е всичко?
Веждите на Тагири се смръщиха.
– Аматерасу знаеше, че това ще бъде трудно за теб. Тя предложи, ако желаеш, да маркира камигакари и да слезе при първа възможност, за да може да те подкрепи в този преход. Ще минат поне десет години, преди…
– Не – отвърна Еми, а гласът ѝ беше кух в ушите. – Тя трябва да остане в Такамахара и да помогне на останалите да спасят Изанами.
– Ще остана тук още два дни, после ще се върна в Шион, където ще живея засега. Ако имаш нужда от мен, моля, не се колебай да ме повикаш.
– Благодаря ти. – Еми се поклони автоматично, после се изправи на треперещите си крака и се запъти навън от светилището, а умът ѝ се въртеше и въртеше, докато изобщо не можеше да мисли.
През изтръпналото замайване тя едва забелязваше разходката обратно до къщата, едва регистрираше тревожните въпроси на Нанако и Фуджимото и притеснението, когато Еми едва успяваше да отговори. Тя се остави да я подкарат към масата и роботизирано изяде поставената пред нея храна.
Силата на Аматерасу я беше променила. Тя вече не беше човек. Не беше ками. Беше нещо средно между тях, нещо, което никога преди не бе съществувало. Попаднала между света на ками и света на хората. Попаднала между света на хората и света на йокаите. Завинаги.
Безсмъртна. Тази дума никога не е била толкова ужасяваща.
Вече толкова много се бе борила да се впише, да намери своето място, докато Кацуо, Мияко и другите хора, които познаваше, процъфтяваха. Докато тя беше в капан, разкъсвана между световете, те продължаваха напред, живееха, процъфтяваха – и остаряваха.
Единствените, които нямаше да остареят, бяха йокаите, но Юмей беше категоричен, че човек няма място сред тях. Частичните ками са още по-малко сред тях. А единственият безсмъртен, който можеше да направи изключение за нея, беше изчезнал и вероятно никога нямаше да се върне.
Тя погледна от полуизядената си чиния с храна към Нанако и Фуджимото, които се опитваха да водят естествен разговор, докато я наблюдаваха притеснено. Те щяха да остареят. Те щяха да умрат. Тя нямаше да умре. Те щяха да я изоставят – или тя щеше да ги изостави? Как щеше да намери място, към което да принадлежи, когато не се вписваше никъде?
Тя отдръпна чинията си.
– Трябва да си почина – прошепна тя. – Моля, извинете ме.
Излизайки набързо от стаята, тя се върна в антрето и обу ботушите си, но забрави палтото си на куката. Запъти се надолу по стъпалата, като възнамеряваше да се оттегли в къщата за гости, но вместо това краката ѝ я понесоха в обратна посока. Озова се на северната пътека, минавайки покрай полето и под ториите, без да осъзнава заобикалящата я среда.
С лунната светлина, която осветяваше пътя ѝ, тя навлезе в тъмните планини, изтръпнала и болна отвътре. Времето изчезваше, без значение и без последици.
През тъпия шок, който покриваше съзнанието ѝ, я пронизваше студена тръпка на страх. Стъпките ѝ се забавиха и съзнанието се върна, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Тя объркано се огледа в непознатата пътека и дълбокия мрак под дърветата.
Листата хрущяха зад нея. Преди да успее да се обърне, една огромна ръка се сключи около китката ѝ и я завъртя.
Мътна червена кожа покриваше бруталната рамка на они. То се усмихна, а от долната му челюст изскочиха бивни, докато я издърпваше от земята. Жълтите му очи блестяха под отвратително тежката вежда.
– Какво е това? – Изръмжа то, държейки я във въздуха за китката, а ноктите му заграбваха кожата ѝ. – Човек, който се скита сам в моята гора? Неочакван пир.
Хватката му се затегна и болката в ръката ѝ още повече размъти главата ѝ. Тя удари дланта си в центъра на лицето му.
– „Шукусей но тама.“
Гореща сила премина през гърдите ѝ и се разля по ръката ѝ. Светлината проблясна под дланта ѝ, заля они и то я освободи с вой. Тя падна на земята, приземявайки се болезнено на колене, а звярът се свлече назад, стискайки обгореното си лице и задъхвайки се. Препъвайки се от слабост, то се завъртя и побягна в мрака.
След като грохотът на стъпките му утихна, Еми се изправи на крака. Миг по-късно шумно крякане разтърси нощта и дузина гарвани се втурнаха към нея. Те се завъртяха около главата ѝ, като кряскаха тревожно.
От същите тъмни дървета, откъдето се бяха появили враните, се измъкна огромен гарван, чиито сребристи очи блестяха. Почти на опашката му го последва малко по-малка птица с гранатови очи.
Гарванът се приближи, разпери криле и черна магия се разнесе по него. Когато докосна земята, Юмей се върна към човешката си форма. Премествайки се, Дзенки се приземи с ръка върху дръжката на меча си. Кръжащите гарвани се успокоиха и замлъкнаха, след като господаря им беше пристигнал.
– Еми – рязко каза Юмей и се приближи към нея. – Какво правиш? Какво стана?
– Аз… – Тя се загледа наоколо. – Аз не…
Той спря пред нея, погледът му скочи към кървящата ѝ китка, после се върна към лицето ѝ.
– Какво се случи?
– Юмей. – Изтръпналата дамга в нея се разруши и през нея премина буря от емоции. Докато сълзите се разливаха по бузите ѝ, тя се запъна с половин крачка по-близо до него. – Юмей, какво съм аз?
Той се скова.
– Какво?
Тя протегна кървящата си китка към него.
– Опитай кръвта ми. Кажи ми какво съм.
Той се поколеба, после нежно хвана китката ѝ. Повдигна ръката ѝ към устните си и, без да обръща внимание на кръвта, която вече бе изцапала кожата ѝ, захапа месестата страна на дланта ѝ. Държеше ръката ѝ в устата си, без да помръдне, а очите му не се фокусираха.
Пусна китката ѝ и в пробождането от кучешкия му зъб се появи кръв.
– Имаш вкус на човек – промърмори той – и на ками.
Раменете ѝ се свлякоха напред и тя обви ръце около себе си, треперейки силно. Юмей свали черното си хаори и го преметна през раменете ѝ. Едва когато топлият плат се настани около нея, тя осъзна колко е студена.
Той я прибра в прегръдките си, като я накара да изтръпне. Той погледна към Дзенки.
– Намери Они.
– Ще се погрижа за него – отвърна дайтенгу и тръгна по пътеката в посоката, в която бе избягал звярът.
Магията затрептя по ръцете на Юмей. Той пристъпи напред и студена магия ги обгърна, изсмуквайки въздуха от дробовете ѝ. Тъмнината я заля, ослепителна и оглушителна.
Той завърши крачката си и светът отново се върна към съществуването си. Пред тях дъбът се извисяваше в средата на поляната. Той я пренесе до дървото и скочи в клоните му. Когато премина през портала в Цучи, тя най-сетне разбра защо все още ѝ е толкова трудно да премине през него. Същността ѝ съдържаше твърде много ками ки, за да може царството на йокаите да я приеме.
Вътре в дома си той я настани до масата, като остави хаори да се вее на раменете ѝ. Тя се взираше безучастно в нажежените въглени на огъня, докато той изчезна на горния етаж. Минута по-късно той се върна с древен железен чайник, плитка мивка и руло плат. Постави чайника върху въглищата, за да се нагорещи, след което коленичи до нея.
– Разкажи ми какво се случи.
Тя изпусна треперещ дъх и забързано описа срещата си с Тагири. Когато свърши, вдигна глава и се намръщи към него.
– Защо не изглеждаш изненадан? – Попита тя кухо.
– Дали някога изглеждам изненадан?
Тя сведе очи.
– Току-що се пошегува?
Той я гледаше обратно, безизразно, и устните ѝ се размърдаха нагоре въпреки нея самата, но хуморът ѝ бързо изчезна.
– Ти не си изненадан.
– С всяка година спомените ти не успяваха да избледнеят и с всяка година се мъчеше да намериш мястото си сред хората… – Той се отдръпна. – Ето защо не бих дал обещанието си на останалите да те изоставя.
Тя подсмръкна, избърсвайки лицето си с ръкав, докато той наливаше в умивалника пареща вода и мокреше парче плат. Придърпа ръката ѝ към себе си и започна да почиства драскотините по китката ѝ от ноктите на Они. Поне ризата ѝ се беше измъкнала невредима от срещата.
Можеше и сама да почисти раните си, но тя не го предложи. Веднъж той седеше мълчалив и търпелив, докато тя почистваше и превързваше раните му. Изглеждаше толкова отдавна, в друг живот.
– Тагири каза – прошепна тя – че няма да остарея като човек.
Той погледна нагоре, а ръцете му спряха върху превръзката, увита частично около китката ѝ.
– Тя каза, че… вероятно изобщо няма да остарея.
Той възобнови увиването на китката ѝ и завърза превръзката.
Тя придърпа ръката си към себе си, като я положи в скута си.
– Защо ти не изглеждаш изненадан от това? Не би могъл да подозираш и това.
– Не си остаряла и ден, откакто се запознахме. – Той махна неясно с ръка към косата и дрехите ѝ. – Променила си се, но не си остаряла.
– Защо… защо не спомена това преди?
– Все още си млада и не бях напълно сигурен.
Тя обгърна с ръце себе си и се прегърби нещастно.
– Какво ще правя, Юмей? Всички, които познавам, ще остареят и ще умрат, а аз… сега никога няма да мога да се впиша. Какво ще стане след още десет години? След още двадесет? Хората ще забележат, че не остарявам. Какво ще правя? Как ще … – В гласа ѝ се прокрадна истерия. – Не искам да бъда сама завинаги.
– Няма да останеш сама.
Тя вдигна поглед, а сълзите замъглиха зрението ѝ.
– Ти вече ми каза, че не ми е мястото в света на йокаите.
Напрежение се промъкна през мускулите му.
– Бях планирал да проуча повече. Исках да бъда абсолютно сигурен, преди да ти кажа.
Сърцето ѝ заби и в нея се надигна странно напрежение.
– Преди да ми кажеш какво?
Погледът му се издигна към нейния.
– Преди две седмици в светилището на Инари беше видян бял кицуне.

Назад към част 30                                                   Напред към част 32

***

– Господин Сатис! Господин Сати-ис!
Старият магьосник, чул развълнувания глас на секретаря, се обърна с неудоволствие към внезапно отворилата се врата.
– Казах ви, че съм зает – измърмори той недоволно, като погледна многозначително към посетителя, седнал на стола. – И си мисля, че помолих да не ме безпокоят.
Момчето, което се появи на прага, кимна виновно, после скръсти ръце на гърдите си с молба.
– Извинете ме, господине. И вие, господин Асгрейв, милостиво ми простете! Никога не бих посмял да прекъсна разговора ви, но пристигна изключително важен гост и потърси спешно господин Сатис – имал някаква неотложна работа!
– Извинявам се – въздъхна мага и стана от масата.
Младият мъж, който седеше срещу него, кимна рязко.
– Всичко е наред, ще изчакам.
Господин Сатис примижа недоверчиво, но Грей Асгрейв, потомък на един от най-благородните домове в Лир, който от малък беше известен с неприятния си нрав, изглеждаше необичайно спокоен.
Може би това привидно спокойствие се дължеше на факта, че молбата, която беше отправил към главния маг на столицата, беше доста конкретна. Нещо повече, тя беше почти незаконна. Бяха започнали да разговарят за това преди почти час и половина, бяха изразходвали много нерви, да държи всеки на своето мнение и, разбира се, така и не стигнаха до разбирателство.
Младият мъж не изискваше нищо по-малко от нарушаване на установените правила, а стария маг нямаше да го направи само защото единствения наследник на най-богатата фамилия в столицата закъсня за разпределението поради собствения си мързел.
Разбира се, стария Сатис не искаше да се кара с дома Асгрейв. Но и нямаше намерение да извърши ритуала в неподходящо време.
Да, той отлично знаеше, че записването в Академията за висши изкуства приключва днес. И много добре си спомняше, че младия Грей имаше добра магическа дарба. Беше сигурен, че той е един от най-силните в семейството си, така че нямаше никакво съмнение за съдбата му.
Въпреки това трябваше да се запише за разпределение не тази вечер, а най-късно вчера. А още по-добре – преди три дни, когато целия град празнуваше тържественото откриване на магическата арка. А той бе пропилял цялото това време в една елитна гостилница с приятелите си. Както обикновено се случва, той влезе в спор с един от покровителите. Предизвикал го на дуел. Наранил и почти убил противника си. Прекарал двайсет и четири часа в затвора на градската стража и само благодарение на намесата на татко бил освободен преди два часа под значителна гаранция. А сега седеше на стола за посетители с безгрижен вид, наивно вярвайки, че градския магьосник ще направи изключение за него.
– Господин Сатис, още веднъж ви моля да ми простите – прошепна секретаря, когато мага излезе от кабинета и затвори плътно вратата. – Но това е наистина важно. Освен това ми казахте да ви информирам незабавно, ако се появи господин Териас.
Когато чу името на неканения гост, мага скочи и тръгна енергично към втория кабинет, който пазеше за особено важни посетители.
– Донесе ли това, което поисках?
– Не попитах. Но той не носеше нищо. И той има гост със себе си, господине.
– Какъв гост? – Магът се намръщи, задържа се за кратко до втората врата, но не я отвори.
Секретарят сви рамене.
– Тя не се представи. Но от вида ѝ личеше, че трябва да е просителка.
– Добре, аз ще се заема с нея. Дръжте Асгрейв за известно време зает, а аз няма да съм тук още половин час – каза господин Сатис и със знак да освободи секретаря решително влезе в кабинета.
– Здравей, братко, отдавна не съм идвал – каза един набит, богато облечен мъж с набола брада и респектиращ корем. – Минаха почти три месеца. През това време съм пътувал до четирите кралства, а ти седиш в този кабинет и вероятно никога не си го напускал.
На устните на мага се появи лека усмивка – шегата не беше смешна, но така винаги го посрещаше по-малкия му брат: с крива усмивка, здраво ръкостискане и фраза, която напомняше и на двамата за бурната им младост.
До Териас едно момиче се поклащаше неловко. Красиво, светлокосо, със сиви очи. Тънка като тръстика и бледа, сякаш търговеца, пропътувал половината свят, я е намерил на пазара за роби в Нахиб или я е спасил от затвор в някое от свободните баронства и сега е решил да я покровителства.
Бедността на момичето беше очевидна с просто око. Носеше непривлекателна сива рокля, която не ѝ беше прилепнала по тялото, нямаше никакви бижута и обувки, явно обути на бос крак. А светлорусата ѝ коса беше сплетена на обикновена селска плитка с един-единствен люляков кичур сред нея.
– Идвам при теб с молба – потвърди най-лошите предположения на мага господин Териас. – Знам, че е късно и не обичаш да работиш след уговореното време, но наистина е спешно. А ние не можем да се справим без теб.
Старият маг мислено смръщи нос: почти всички дела на брат му бяха спешни и важни. После отново погледна момичето и внезапно се намръщи.
– Коя си ти, дете? Какво е името ти?
Момичето го погледна с объркан поглед.
– Айра.
– Откъде идваш?
– Не си спомням – промърмори тя тихо и очите ѝ изведнъж се напълниха със сълзи.
Господин Сатис повдигна вежди от изненада, но търговеца кимна спокойно.
– Намерих я край реката. В самия край на Защитената гора. Боса, облечена в окървавена риза, без никакъв спомен за миналото си. С изключение на името ѝ.
– Е – каза мага, като подкани момичето с пръст. Когато тя се приближи, той я огледа от глава до пети. После я помоли да вдигне ръце и внимателно прокара върховете на пръстите си по гладките длани, които не познаваха грубата работа. Той опипа главата ѝ. Погледна невярващо люляковия кичур в косата ѝ. Вгледа се внимателно в аурата. А после се отдръпна и със знак, приканващ гостите да седнат, потъна в един стол до камината със замислен поглед.
Момичето го интересуваше.
Не факта, че е загубила паметта си, разбира се – само в Лира имаше много такива случаи, да не говорим за останалата част от страната. Чукни някого по главата и можеш да гледаш истинско зомби, колкото си искаш. Без памет, без вяра, без пари и без семейство.
Но този случай е различен: Момичето не е било подложено на физическо насилие. По бедното момиче нямаше следи от удари, синини, подутини и хематоми. Нещо повече, заклинанието за издирване го увери, че момичето е напълно здраво. Единствено по дланите на ръцете ѝ той видя неразбираеми белези под формата на звездички, но те бяха стари и явно не ѝ причиняваха ни най-малко неудобство.
Но аурата на гостенката беше необичайна. Градският маг не се беше сблъсквал с нея досега през живота си. Или по-скоро за пръв път през дългогодишната си практика не успяваше да я види добре. Когато се опита да я докосне със заклинание за търсене, аурата на момичето първо избледня и стана неясна, а после изведнъж се стопи, сякаш изобщо не съществуваше.
Старецът не откри никакви защитни заклинания или следи от други магии у гостенката. Във всяко отношение девойката беше чиста като бял лист хартия. В емоциите ѝ преобладаваше пълното объркване. По бледото ѝ лице се четеше или недоверие, или страстна надежда. А в очите ѝ се четеше такова отчаяние, че дори и глупак би разбрал, че тя не играе. Наистина беше изпаднала в някаква беда, за която, за съжаление или за щастие, изобщо не помнеше нищо.
– Имаше ли нещо в себе си? – Попита замислено магьосника, докато гостите се настаняваха на столовете си и го гледаха с очакване.
Териас поклати глава.
– Нямаше пръстени, нямаше етикети, нямаше амулети, нямаше клеймо.
„Значи не е робиня – помисли си Сатис разсеяно. – И не е престъпник.“
– На какъв език говореше, когато я намери?
– Нашия. Лигерийски.
– Какво още си спомняте за себе си? – Внезапно се обърна към момичето господин Сатиас.
Тя помръдна от изненада, а после се намръщи.
– Нищо, сър.
Старият маг се прокашля многозначително и търговеца повдигна вежди от учудване: брат му вече ѝ беше говорил на аркайски.
– Знаете ли този език? – Магьосникът внезапно премина на яндарски.
Айра кимна, без да се колебае.
– И този също? – Старецът се осмели да заговори на карашехски.
– Да, разбирам ви добре.
– Прав си – замислено каза мага, като хвърли изразителен поглед към брат си: момичето говореше всички езици ясно, без ни най-малък акцент. Значи в някакъв момент е била добре обучена и затова версията за селския просяк не вървеше. – Това наистина е интересен случай. Кажете ми, млада госпожице, на колко години се чувствате?
Айра сви рамене.
– Двадесет.
– Какво знаете за маговете?
– Нищо, освен това, което ми казаха по пътя господин Териас и хората му.
– Случи ли ви се нещо необичайно по пътя към Лир?
– Не съм сигурна – каза тя несигурно. После добави смутено: – Но не видях много по пътя, защото през по-голямата част от него бях във фургона.
– Когато я намерихме, тя не можеше да ходи – обясни търговеца. – Не знаеше най-простите неща. Едва ли е можела да говори. И беше толкова слаба, че едва можеше да се движи. А по следите от краката личеше, че е била отнесена на брега от течението. Но как не се е удавила с това състояние, не ми е ясно.
Градският маг погледна неподвижно седящото момиче.
– От колко време пътуваш?
– Три седмици – отвърна търговеца отново за Айра. – Тя проговори само след няколко часа. Тя стана от леглото на втория ден. Започна да ходи на петия ден. Седмица по-късно вече тичаше и влезе в Лир на собствените си крака. Тя се възстановява невероятно бързо. Бих казал, че твърде бързо. И се държи така, сякаш някога е била добра в много неща, но ги е забравила. Ето защо я доведох при теб.
Господин Сатис кимна.
– Точно така. Но не мисля, че мога да ви помогна. Твърде късно е за съдбата – завърших последния обред преди три часа. А и повторното отваряне на арката заради една-единствена душа ми се струва малко… разточително.
– Ще ти бъда задължен – изведнъж каза търговеца. – Моля те, помогни ми.
Градският маг се обърна изненадано, но брат му само въздъхна тежко и предложи:
– Ще излезем ли навън?
Сатис погледна съмнително към уплашеното момиче и неохотно се изправи.
Щом се озоваха в чакалнята, мъжете спряха един срещу друг и известно време мълчаха.
– Защо? – Попита тихо магьосника, като се взираше внимателно в очите на по-малкия си брат.
Господин Териас се усмихна топло.
– Това момиче спаси живота на племенницата ти, когато тя се сблъска с блатна усойница. Обещах да помогна.
– Нали разбираш, че загубата на паметта най-вероятно е причинена от въздействието на магия?
– Да, показах я на лечители и те също мислят така. Но никой от тях не можа да ѝ помогне, затова дойдох при теб.
– Но аз не мога да извърша ритуала сам. Нямам нужните правомощия.
– Поне опитай. Ако успееш, момичето ще се върне у дома. Или поне ще си спомни какво се е случило с нея. А ако не, тя ще остане при мен за известно време. И след година ще премине през ритуала, за да бъде напълно предопределена.
Градският магьосник се замисли за миг. После неохотно си призна:
– Тя има дарба. Слаба, но все пак дарба. Да попадне в ръцете на добър лечител е единствения ѝ шанс. Но има само едно място, където има лечител от такъв калибър. И това е единствената причина, поради която ще направя това, за което ме молиш. Но имам едно условие: тя да не влиза сама в арката.
– Ще го направя – сви рамене търговеца. – А ако се наложи, ще платя и за двамата.

Назад към част 1                                                            Напред към част 3

***

– Продължавай да ме удряш, ако това те кара да се чувстваш по-добре – промълвявам, отърсвайки се от мъглата. – Можеш да го правиш, докато черепа ми се счупи и мозъка ми изтече през ушите. Но аз няма да се омъжа за теб. Никога.
– Както и аз – отговаря той. – Всяка една дума, която ще кажа. Така че слушай внимателно. Ти записа името си в моята лотария. Беше избрана.
– И след това си тръгнах – отсичам аз. – Намекни ми. Изглеждаш отчаян.
Удар.
– Ще ми стане лошо, ако направиш това отново – предупреждавам. – А аз съм добра мишена.
– Както казах. Ти беше избрана. Все още си. И така, ще свалиш тези кичозни дрехи, които имаш на себе си, ще облечеш тази рокля и след десет минути Старейшината ще бъде тук, за да ни венчае.
– Няма да стане.
Ръката му се плъзва нагоре и той притиска по-силно дихателната ми тръба.
– Убий ме – просъсквам аз. – По-добре мъртва… отколкото твоя… съпруга. – Той продължава да натиска по-силно, но не иска да ме накара да млъкна.
– Нямаш избор, кадет.
– Канарче… – Изтръпвам.
– Ще се омъжиш за мен. Трябва да го направиш. Не само защото те обичам, а защото наистина те обичам, кадет. Напук на преценката си и на здравия разум, аз те обичам. Но и защото имам нужда да ми помогнеш.
– Имаш нужда да… ти помогна?
– Имам нужда да застанеш до мен. „Любимката“ на армията. Тази, на която всички останали се възхищават и гледат. Тази, на която се доверяват, в някои случаи дори повече от старейшините си.
– Мисля, че ме надценяваш… Ноа… – Едва дишам! Извивам се под ръцете му, но той отказва да ме пусне.
– Имам големи планове, кадет. Огромни! Драстични! Оцеляването на човечеството е на една ръка разстояние и с теб до мен, подкрепяйки ме и обичайки ме, можем да започнем да изграждаме нашия нов световен ред.
– За какво, по дяволите, говориш? – Питам задъхано. – Звучиш като луд!
– Просто… кажи „да“. Просто ме обичай!
– Дойдох тук, за да бъда екзекутирана. Не за да се омъжа за теб. И със сигурност не за да те обичам.
Той натиска по-силно. Чувствам налягането в белите си дробове, когато тялото ми започва да крещи за кислород. Очите ми започват да се издуват.
– Наистина? – Пита той с повдигнати вежди и очакващ поглед на забавното си лице.
– На-и-с-т-и-н-а.
– Добре. Тогава ще направим това с теб в безсъзнание. Щом старейшината дойде тук, ще подпише документа, който ще те направи законно моя. Нямам нужда от твоето разрешение. Само неговия подпис и думата му, че си съгласна. Която той гарантирано ще даде. Дори и да се окажеш… устойчива. На сутринта ще направя съобщението и ще обявя на всички, че си се върнала от смелите си и дръзки приключения отвъд стената, по-решена от всякога да поведеш всички ни към победата, с мен до теб като твой любящ съпруг. Но поради скръбта ти от загубата на старейшината и раните, които си претърпяла, известно време ще си почиваш насаме. А след това, когато станеш по-… сговорчива… ще се завърнеш. С теб до мен и със Свещената армия, която гледа на нас двамата като на свои водачи, истинската работа може да започне.
– Не можеш да направиш това.
– Да, мога. Бих предпочел да се омъжиш доброволно за мен, но знам, че с времето ще разбереш моя начин на мислене. По един или друг начин. Всеки има точка на пречупване, кадет, и аз много се радвам, че ще намеря твоята. И когато отърва цялото ти непокорство и непослушание, ще бъдеш изцяло мой. Така че спи, любов моя. Защото, когато се събудиш, ще бъдеш моя съпруга.
– И ще ти прережа гърлото.
Той ме притиска по-силно. Не ми достига въздух. Започва да ми причернява. Краката ми слабо се отдръпват. Опитвам се да се освободя, но ръцете ми все още са в белезници и не мога. По-малко от безполезна съм. Очите ми започват да се затварят. Това не може да се случи! Присъединих се към „Канарчетата“, за да спра точно това да се случва. В този процес загубих Старейшина Осем. И Кас.
– ЛОРД САНДС! – Изрева познат и добре дошъл глас. – Предлагам ви да освободите хватката си върху канарчето и да се оттеглите, сър.
– Това не ви засяга, старейшино – отвръща далечното ехо на гласа на Ноа.
Аз съм на самия ръб на безсъзнанието. На самия, самия край.
– Предлагам да си тръгнете. Нямате никаква власт над мен.
– Може би не над вас, господарю мой. Но аз имам власт над нея.
– Не повече от мен, сигурен съм.
– Страхувам се, че имам – настоява Старейшината. – Имам нещо, което трябва да видите.
Следва момент на мъчително мълчание, преди за щастие Ноа да отпусне хватката си върху мен и да ме остави да падна на купчина на пода, задъхвайки се и кашляйки, докато жадно поемам колкото се може повече въздух. Преди да успея да помръдна обаче, той притиска ботуша си към врата ми, оказвайки достатъчен натиск, за да ме задържи на земята и за да може въздуха едва да навлезе в дробовете ми Поглеждам към отворената врата, където стои Старейшина Едно, придружен от Старейшина Десет – Старейшина, който все още работи на стената и ме награждава с ябълки всеки път, когато отгатвах правилните отговори на неговите гатанки – Както и с три черни плаща. Старейшина Едно е сложил ръка на гърдите на мъжа до себе си, като го спира да продължи навътре в стаята, което явно е единственото, което иска да направи. Един прост жест с ръка и Черната пелерина съвсем неохотно му се подчинява.
Това е Титан.
Един от членовете на отряда ми, преди да напусна дома. Нежният гигант, с когото израснах, и един от най-близките ми приятели.
Боже… радвам се да го видя! Дори и да съм под ботуша на Ноа.
Очите на Титан са изцяло насочени към мен и той изглежда разярен от случващото се. Гръдният му кош се повдига и спада от гняв, а юмруците му са стиснати, докато гледа към Ноа.
Но той остава.
Смешното е, че Титан лесно би могъл да сплеска Ноа с един удар. Но никой никога не би посегнал на него. Това би означавало смърт. Просто като това. Стотици сиви плащове биха разкъсали всеки нападател. Не бих могла да направя никакъв реален опит да се преборя с Ноа, дори ако първо не бях окована с белезници и не бях бита. Един удар и щях да бъда убита там и тогава.
– Няма причина да си тук, Старейшино – каза Ноа, като притисна още малко врата ми. – Оттеглих обвиненията срещу нея. Изглежда, че тя се е върнала у дома, за да изпълни задълженията си като моя съпруга, а Старейшина Две всеки момент трябва да отслужи сватбата ни.
– Боя се, че трябва да ми предадеш момичето – казва Старейшина Едно с учтива усмивка, докато Старейшина Десети открито се присмива на очевидните лъжи на Ноа.
– Аз имам върховната власт. Над теб и над бъдещата ми невеста. Тя е моя собственост. Винаги е била. Винаги ще бъде. Това, което правя с нея, не те интересува.
– Намесвам се с оглед на твоите интереси, господарю мой. Лично мен не ме интересува какво се случва между вас и момичето. – Старейшината вдига рамене, звучи повече от незаинтересовано. Дори отегчено. – Аз просто следвам законите, които вие и вашето семейство сте въвели.
Старейшината протяга лист хартия, за да го вземе Ноа. Всички остават на място. Ноа не помръдва и на сантиметър, както и Старейшините. Това противопоставяне става все по-непоносимо с всяка секунда. Едва дишам, а ботуша му не става по-лек.
– Може ли някой да се размърда, по дяволите? – Извиквам. – Малко е неудобно тук долу.
– Езика! – Предупреждава Ноа, преди да протегне ръка. – Донеси писмото при мен, Старейшина.
Старейшината се покланя и се отправя към него. Двамата застават до главата ми и не ми обръщат внимание, докато Ноа не бърза да чете. Титан гледа между мен и сватбената рокля зад мен. Старейшина Десети е обвил ръката си около китката, в случай че реши да се втурне и да хвърли Ноа от мен. Очите на Титан се спират върху мен.
– Добре ли си? – Изрича той тихо.
Кимвам леко, доколкото мога в сегашното си положение. Старейшина Десет ми намига притеснено, докато наблюдава всички ни с тревога.
Очите на Ноа се стрелкат от хартията към мен и в тях има такава омраза, че се притеснявам, че просто ще ми счупи врата и ще приключи с това.
– Знаеш ли за това? – Изисква той. Вместо да ми даде възможност да говоря, той побутва крака си малко по-силно, което кара краката ми да се подкосят. Ако можех да си поема дъх, думите, който щях да избълвам, сигурно щеше да ми донесе хиляда удара с камшик.
– Тя не го знае – отвръща Старейшината. – Ето защо дойдох веднага щом чух, че се е върнала с тялото на Старейшина Осем. Сега трябва да настоявам да я пуснете, лорд Сандс. – В гласа му се долавя малко повече вълнение. Но само леко. Ноа или не забелязва, или просто не му пука. Той накъсва хартията и я хвърля в огъня.
– Това, което ми показахте, няма никакво значение. Фактите си остават същите. Този кадет…
– Канарче.
– Млъкни – изплюва се той върху мен, без дори да сваля поглед. – Тя е поставила своя номер в лотарията. Тя беше избрана. И сега е избрала да изпълни задълженията си към мен. – Някой прочиства гърлото си до вратата. Всички се обръщат, за да видят тънък мъж с бледи очи, който стои на входа. – Ааа. Точно навреме. Старейшина Две, влезте. Булката ми ще бъде готова скоро.
Новодошлият поглежда надолу към мен, притисната под ботуша на Ноа, а след това към Старейшините Десет и Едно нервно.
– Сега – въздъхна Ноа с голяма доза вълнение. – Напуснете ни и вземете със себе си черните си плащове. Това е нашия специален ден. Такъв, за който чаках твърде дълго, за да се насладя.
– Недей – изпъшках аз, като погледнах умолително към Старейшината. – Не ме оставяй тук. Не съм съгласна. – Започвам да се мятам. Това наистина ли ще се случи? Не може! Преживяла съм твърде много, за да спра това да се случи. – Не съм съгласна! Не се съгласявам…
– Млъкни! – изръмжа Ноа.
– НЕ! – Изкрещявам изпод крака му. Колкото повече усилия полагам, за да изтласкам гласа си през силата на ботуша му, толкова повече гърлото ми гори, но ще крещя, докато не загубя гласа си за цяла вечност, преди да позволя това да ми се случи. – НЕ СЪМ СЪГЛАСНА С ТОВА ИЗОБЩО!
Докато се боря под него, той става все по-зъл. Кракът му става по-тежък.
А Старейшината се смее.
Той, по дяволите, се смее на мен!
– Тя е борбена – промърморва той и свежда поглед към моя. – Забавно е, че си мислиш, че това, с което се съгласяваш или не се съгласяваш, всъщност има значение, Канарче.
– Нейната избухлива природа не е нищо, което да не се реши с малко физическа дисциплина – отвърна Ноа. – Както казах, ако ни извините…
– Съжалявам, милорд. – Прекъсва го Старейшината, полагайки ръка върху сърцето си. – Но просто не мога да направя това. Както прочетохте, сега тя е под моя отговорност. Тя трябва да дойде с мен. Съжалявам, господарю, но сватбата между вас и това канарче просто не е възможна по закон. Вашият закон, бих добавил. Дори ако тя е променила решението си и се е върнала у дома, за да стане ваша съпруга.
– Тя е имала право на това, когато е записала номера си!
– А сега няма право. Не можеш да нарушиш собствения си закон, за да отговориш на желанието си.
– Е, аз изгорих това писмо. Така че…
– Това беше само копие. Оригиналът се намира в щаба на старейшините при шестима други старейшини, които са го виждали.
– И останалата част от армията е разбрала за съдържанието му – добавя старейшина Десет. – Досега повече хора ще знаят, отколкото да не знаят.
Ноа се ядосва. Кракът му натежава. И двамата Старейшини просто остават пасивни.
– Тя се върна преди по-малко от час. Как се е разчуло? – Изръмжава той.
– Разпуснати устни. Ще гарантирам, че който и да ги притежава, няма да има възможност да бъде толкова небрежен в бъдеще. Съжалявам, но момичето не може да се омъжи законно. Не и докато не навърши пенсионна възраст, във всеки случай. Не и ако не искате цялата Свещена армия да се разбунтува. Трябва да следваме закона. Ако ние не го правим, защо те да го правят? – Попита ясно Старейшината. Ноа не казва нищо. – А сега наистина трябва да настоявам да махнеш ботуша си от гърлото ѝ и да я пуснеш да се изправи. Целият Съвет на Старейшините ни чака да се върнем с нея и ако не го направя, другите Старейшини просто ще дойдат вместо мен. И те ще бъдат придружени от много повече от трима черни плаща.
Адски съм объркана и нямам представа какво имаше на тази хартия. Нито пък защо зад гърба ми изведнъж се оказва цялата сила на Старейшините. Но ще приема каквото и да се случва като победа.
– Заплашваш ли ме? – Пита Ноа яростно. – Уверявам те, че ти и твоите колеги Старейшини живеете назаем. Така че ще внимавам за твоето благополучие, ако се осмелиш да ме заплашваш отново – каза той.
Време назаем?
– Не, сър. Аз не ви заплашвам. Нищо подобно. Просто излагам фактите. – Той кимва към крака на Ноа върху гърлото ми. Очите му не слизат от изпълненото с ярост лице на Ноа. С неохота Ноа го пуска и се отдалечава. – Стани на крака! – Нарежда Старейшината.
Никой не ми помага, докато аз се мъча да се изправя. Препъвам се и се люшкам. Определено съм малко извън себе си и по лицето ми се стича струйка кръв.
– Ела, момиче. – Старейшината се отдръпва, без да ме погледне. – Побързай. Нямам цял ден, а хората ни чакат.
Когато минавам, Ноа ме хваща за ръката и ме спира.
– Тя все още е в ареста.
– Всички обвинения, повдигнати срещу нея, ще бъдат разгледани от Съвета на старейшините сега. Но, милорд, вие знаете, че няма закон срещу присъединяването към канарчетата. И няма закон, който да забранява на годеницата да се разколебае и да отмени сватбата.
Той е победен. Той го знае. Не знам защо точно, но ще го приема. С лице в моето, Ноа ми отправя една последна заплаха.
– Това не е приключило.
– Не грешиш – предупреждавам аз. – Това далеч не е приключило. А сега ме извинете, господарю.
Опитвам се да си тръгна, но той препречва пътя ми и се спуска към мен, като ме кара да се върна няколко крачки назад. Зад него Титан се отървава от Старейшина Десет и се опитва да ми се притече на помощ, но Старейшина Едно вдига ръка и той се спира.
Удрям се в масата.
– Ще получа това, което искам от теб – казва тихо Ноа. – По един или друг начин.
– Съмнявам се. – Навеждам се малко по-близо и снижавам гласа си. – И знай това, Ноа. Ако се омъжа, ако избера да бъда с някого, това винаги, винаги ще бъде Кас. – Изричам всяка дума в ужасното му малко лице. – Той е милион пъти по-добър мъж от теб.
– Ако разбера, че сте нарушили закона по какъвто и да е начин, и двамата ще бъдете екзекутирани. И всеки, който ви защити, всеки, който ви подкрепи, всеки, който се опита да ви спаси… ще бъде екзекутиран заедно с вас двамата. – Той е изпълнен с толкова яд и омраза, че чак е страшно.
– До този ден може би трябва да сдържате гнева си, господарю мой – казва Старейшината и изчиства малка прашинка от лакътя на сакото си. – Ако нещо се случи на тази млада жена или на нейните познати след такава небрежна и публична заплаха… – Той прави жест към останалите, които е довел със себе си, все още стоящи до вратата. – Вашата позиция и мотивите ви могат да бъдат поставени под въпрос. А аз не бих искал да загубите лоялността на армията, защото не сте могли да се придържате към законите и стандартите, по които изисквате да живеем. И, позволете ми също да кажа, чисто от загриженост за вас, войниците обожават това момиче, както и тези, които тя нарича семейство. Те я боготворят и се отнасят към нея с голямо уважение. Лошото отношение към нея или нейните роднини може да доведе до известни безредици. Не си струва да губим уважението и лоялността на Свещената армия заради едно толкова раздразнително и непокорно момиче. – Старейшината вдига леко самодоволния си поглед, за да срещне този на Ноа. – Не сте ли съгласен?
Ноа ме гледа в очите. Ако само погледа можеше да убива…
– В крайна сметка все пак ще получа това, което искам от теб, кадетко.
– Канарче. – Поправям го.
– Всъщност – казва Старейшината и най-накрая ме поглежда. – Към нея трябва да се обръщаме със „Старейшина“. Старейшина Осем. И е време да я придружа до щаба на Старейшините.
– Извинете… – Заеквам. – Как ме нарекохте току-що?

Назад към част 2                                                       Напред към част 4

***

Те накараха Рейвън да марширува дълго, дълго време. Минутите бавно се превръщаха в часове, а деня ставаше все по-горещ и тя се мъчеше да поддържа темпото.
Не поддържаха видима връзка с никого – нито телефон, нито уоки-токи, нито нищо. Въпреки това изглеждаха уверени. От време на време Дейв спираше прогреса, за да вземе питие от манерка си и да ѝ предложи, което тя отказваше, докато не беше прекалено жадна, за да продължава да отказва.
Освен това от време на време проверяваше компаса и картата, взираше се в слънцето на небето и примижаваше като някой стар морски капитан, който се опитва да отгатне посоката на вятъра.
Най-често обаче те просто вървяха, тримата.
Рейвън искаше да попита дали клуб „Алфа“ ги е изпратил, но си помисли, че само ще я излъжат. Имаха план и той не включваше незабавното ѝ убийство, което беше добре. Но не знаеше и колко дълго възнамеряват да я държат жива, което също беше лошо.
Първоначално се надяваше, че Джейк ще ги чуе или ще ги забележи да се движат през гората, когато се върне обратно в хижата, но с напредването на часовете и слънцето, което първо се издигна високо над тях, а след това започна стръмно да се спуска над върховете на дърветата, надеждата на Рейвън намаля и се превърна в безнадеждност.
Ако искаше да се измъкне от това, щеше да трябва да го направи сама.
Никой няма да дойде да те спаси.
Това беше смразяваща мисъл и тя съвпадаше с понижаването на температурата, когато нощта отново започна да пада, а дневната светлина зловещо се изплъзваше.
– Още колко, шефе? – Попита Джо, докато Дейв прекратяваше действието, отпиваше от манерката си и после подавайки я на Рейвън, която пиеше от нея, ненавиждайки металния вкус на топлата вода и знаейки, че слюнката на Дейв се смесва с нея.
Но тя беше толкова уморена и жадна и силно се нуждаеше от дълга почивка. Краката ѝ бяха слаби и мускулите бяха започнали да горят. В обувките ѝ краката ѝ бяха разранени и тя усещаше мехури по пръстите си.
– Мисля, че трябва да се настаним за ноща – каза Дейв, след като още веднъж провери картата и небето.
– Мога ли да запаля огън? – Попита го Джо.
Дейв помисли дълго за това и после кимна веднъж.
– Ще се изпикая – каза той. – Гледай момичето. – Той се отдалечи на няколко крачки и разкопча панталоните си, с гръб към Рейвън.
Тя погледна неспокойно встрани от гледката му и видя Джо, който се надвесваше над нея, докато стискаше пушката в ръцете си.
– Хей, бебе. Как ти харесва тук с няколко планински мъже? Наслаждаваш ли се?
– Не – каза тя.
Джо се засмя, голям коремен смях.
– Ауууу, това е много лошо. Защото наистина ми беше приятно да гледам как дупето ти се люлее, когато ходиш, а и циците ти подскачат. Имаш страхотен хъс, момиче.
Тя отвърна поглед от него, усещайки как стомаха ѝ се свива и очите ѝ трептят. Искаше ѝ се да повърне, но се сдържа.
Не му давай това удовлетворение. Той ще се смее и ще се смее, ако повърнеш точно сега.
Рейвън успя да не повърне, малка победа, а след това Дейв се върна, взе манерката си от нея и завъртя капачката обратно.
– Добре – каза той – нека се настаним.

Назад към част 16                                                             Напред към част 18

Глава 29

Кацайки в Лумията приблизително четиридесет и пет минути след като останалите щяха да се върнат, той и Елена се наканиха да отидат в апартамента си, а Аодхан поиска разрешение да потърси лечител и художник на име Ларик, когото Лумията наричаше Мълчанието заради нежеланието му да говори.
– Според нашия източник той обикновено не излиза по това време на следобеда – каза му Аодхан. – Но все пак искам да се опитам да установя контакт.
– Отиди.
– Говори с него – каза Рафаел, задържайки разпилените синьо-зелени очи на Аодхан, докато тримата стояха сами в двора. – Но не забравяй, че си намерил своя глас. И този глас е обичан от повече от един човек.
Леко кимване.
– Няма да изгубя пътя си, сир. – Като направи пауза за един удар на сърцето, той добави: – Искам да живея по начин, по който не съм живял двеста години. Държах се в клетка и това е истина, която трябва да приема и да преодолея.
И Рафаел разбра, че Аодхан иска да помогне на Ларик, а не да стане като него.
– Ще бъдем в покоите си един час, после ще се върнем в градчето. Докато се върнем, ще се стъмни.
– Ще се погрижа да присъствам, за да осигуря ескорт.
Рафаел взе светкавично решение.
– Няма нужда. Остани тук – нареди той на този член на Седемте, който беше толкова светъл, че понякога заслепяваше хората за бруталната си интелигентност. – Слушай. Научи се.
– Господарю.
Крилете на Елена се допряха до тези на Аодхан и започнаха да се насочват към апартамента им, но Рафаел се изненада, когато видя, че към тях върви един луминат, който отметна качулката си и се засмя на Елена по най-нелуминатски начин, като нещо в откритостта на лицето му накара Рафаел да си спомни за чистата невинност на дете.
– Намерих го, консорте! – Той вдигна навито на руло листче хартия, след което сякаш се съвзе и наведе почтително глава към Рафаел, бледия оттенък на очите му стана ярък, а тъмнокафявата му кожа се зачерви. – Архангел.
– Рафаел – каза Елена с усмивка – това е Ибрахим. Обеща, че ще потърси историческа карта на Лумия за мен. – Тя докосна ръката си до предмишницата на стройния мъж в мълчалива благодарност, която накара усмивката на Ибрахим да стане още по-нажежена.
– Ибрахим – поздрави го Рафаел. – „Защо историческа карта?“
Вземайки картата от Ибрахим, Елена отговори на мисления му коментар по същия начин.
„Ако Лумината крие неща, не мислех, че ще получим достъп до сегашна карта, но можем да екстраполираме от по-стара.“
„Или“ – отбеляза Рафаел – „в зависимост от възрастта на картата можем да видим какво липсва или какво е добавено.“
Очите на Елена заблестяха в знак на благодарност за мнението му, преди да върне вниманието си към Лумината, която продължаваше да сияе с онази вътрешна чистота, толкова рядка сред сектата.
– Намерихте това в Галерията ли?
Ибрахим поклати глава.
– Има една стара прашна стая, в която… – Оглеждайки се наоколо, той сведе глава и сниши глас. – Това е мястото, където архивистите, отговарящи за Галерията, подреждат повредени предмети или неща, които не се смятат за подходящи за излагане. – Каза. – Никога не казват на художниците и не знам дали това е добронамереност, или защото не искат да изразходват време и енергия за възстановяване на предмети, които смятат за непълноценни.
„Как спечели доверието на тази Луминат толкова бързо?“ – Беше очевидно, че Ибрахим се бори с това, че е споделил онова, което е имал, изражението му бе натежало от вина, но въпреки това го бе споделил.
„Ибрахим е нов“ – отвърна Елена – „и имам чувството, че сега, когато е тук от известно време, поставя под въпрос призванието си – той е надушил корупцията, но му е трудно да се примири с факта, че героите му имат глинени крака. Аз просто му дадох възможност да се измъкне.“
– Благодаря ти, че потърси – каза тя на Лумината, като за секунда отново постави ръка на предмишницата му – поведението ѝ се стори почти защитно на Рафаел. – Тази карта ще ни улесни много в изследването на крепостта. Не че ще имаме много време.
– Не? – Лицето на Ибрахим падна. – Ти си тръгваш?
– Страхувам се, че утре. – Тя протегна ръка, предлагайки я в хватката на воините.
Вместо това Ибрахим пое ръката ѝ между двете си, като на учен или друг с по-нежна професия.
– За мен беше чест, консорте. Надявам се, че един ден ще се върнеш в Лумия.
– И аз се надявам на това. – Усмихвайки се нежно, Елена държеше навитата на руло карта до себе си, докато напускаха Лумията и продължаваха да вървят към стаята си.
След като влязоха вътре, тя я постави на малка декоративна масичка, покрита с мозайка от полускъпоценни камъни, и се обърна, за да плъзне ръце около кръста му. Той на свой ред уви крилата си около нея, като ги затвори в уединение, както защото не вярваше на тези стени, така и защото му харесваше Елена да е толкова близо до него.
Плъзгайки ръцете си от кръста ѝ към крилата ѝ, той каза:
„Къде боли най-много?“
Елена изброи областите с прагматичните познания на ловец, който гледа на тялото си като на инструмент, който трябва да поддържа в бойна форма. Възприемайки информацията, той разтвори ръце върху две части от крилата ѝ и посегна към енергията, която беше живота в него. Ръцете му засияха с лек син огън, който бе скрит от крилата му.
Въздъхвайки, докато енергията потъваше в нея, Елена опря глава на гърдите му, като се премести, докато не се озова точно над биенето на сърцето му, сякаш го слушаше.
– Въпреки че ме разстройва факта, че трябва да тръгнем утре, аз също се радвам. Наистина не ми харесва това място – промълви тя с мек, личен тон. – Не мога да посоча нито едно нещо като причина за това, но…
– Аз също го чувствам. – Макар че топлината ѝ до него успокои защитните му пориви, кожата му продължаваше да настръхва от съзнанието за едва доловима нередност. – Говорих с майка ми, когато летяхме обратно. Тя каза, че в миналото Лумината е имала и вампирски гарнизон. Охраната никога не е било само ангелскА.
– Промяната се вписва в това, за което говорихме по-рано, нали? – Елена държеше главата си на гърдите му, докато той местеше ръцете си към различни части на крилата ѝ, облекчавайки напрежението и лекувайки мускулите, които може да са получили микротравми. – Само че… вампирите, които заемат тази позиция, ще са доста солидни, не са от тези, които ще полудеят, дори ако разберат, че Лумината управлява своя малка колония от смъртни.
Това беше отлична забележка.
След това тя направи още една.
– Може би защото, докато ангелите изглежда почитат Лумината достатъчно, че дори Кръга да ги оставя на мира за дълго време, вампирите биха били по-ясно виждащи.
– Особено – промърмори Рафаел – вампири на възраст, на която да бъдат настанени тук. – Това е твърде сънлив район, за да се изпратят опитни воини – те биха го сметнали за наказание. Знам, че Гален се стремеше да не изпраща никого над двеста и петдесет години.
– Това е място, където можеш да получиш малко опит, а след това да продължиш. – Елена кимна. – Подобни вампири вероятно не биха възприели Лумината като нещо друго освен група ангелски монаси. Никаква почит, никакво гледане в друга посока. – Тя започна да играе с пръстите си по вътрешните повърхности на крилата му, ласка, която е интимна между съпрузи. – Чувствам се нормално по отношение на крилата.
– Добре. – Давайки ѝ последен импулс лечебна енергия, той наведе глава.
Тя вдигна своята, сякаш той беше говорил, а целувката, която споделиха, беше мека четка, която се отнасяше до връзката, до това да бъдат едно цяло на това място, изпълнено с чужденци, не всички от които им желаеха доброто. Рафаел искаше да направи много повече със своята съпруга, но днес времето беше техен враг.
– Не обичам въздържанието – каза той срещу устните ѝ.
В очите ѝ се появи смях.
– Големи умове. – Тя прокара ръце по гърдите му, кожите му бяха меки под допира ѝ. – Ще компенсираме, когато се върнем у дома.
Тъмното злато на кожата ѝ се опъна върху скулите ѝ, а смеха ѝ се изтри между един пулс и следващия.
– Не искам да ходиш в Китай.
– Трябва.
– Знам. Това не ме прави по-щастлива. Цялото това нещо може да е гигантски капан.
– Възможно е – но не мисля, че дори Леуан е достатъчно заблудена, за да се справи с двама Древни наведнъж, забрави за останалите от Кръга.
– Тъй като Нейната гад я смята за богиня, този факт понижава нивото на притеснението ми най-много с един процент. – Тя докосна с пръсти знака на Легиона на слепоочието му и там, където пръстите ѝ се докоснаха, заискри див огън, сякаш привлечен към нея. – Да разгледаме ли картата, когато сме далеч оттук? Мога да я нося лесно в същата ножница като стрелите на арбалета си.
Рафаел кимна, знаейки, че ножницата има капак, който може да закопчае, за да предпази стрелите си от изпадане по време на полет. Той щеше да се справи също толкова добре и за защита на картата.
– Първо се нуждаеш от храна.
– Ще имам няколко енергийни блокчета. – Тя отиде до пътния си куфар и отвори вътрешния джоб, за да извади блокчетата. – Предпочитам да си купя храна от пазара. Това ще ни даде и повод да поговорим с хората. И тогава няма да ми се налага да се преобличам, за да отида в атриума.
Хващайки барчето, което тя хвърли, Рафаел го захапа.

* * *

Точно когато се готвеха да тръгнат пет минути по-късно, Елена каза:
– Щеше да е полезно, ако можех да имам превод на това, което ми каза жената на пазара. – Явно е било достатъчно важно – и достатъчно опасно – за да не иска Риад да го чуе.
– Предполагам, че нямаш местен човек, който да може да превежда от марокански арабски – каза тя шеговито. – И о, някой, на когото имаш доверие, че ще ни даде правилен превод. – Именно последното беше от ключово значение, защото Лумината несъмнено говореше местния език.
Устните на Рафаел се изпънаха леко.
– Отговорът няма да ти хареса, хбебти.
Изненадана от коментара му, тя разтвори устни, за да го помоли да обясни, след което се стъписа.
– Не го казвай.
– Страхувам се, че трябва да го направя – Таша прекара много години в Мароко някога. Тя говори езика безупречно.
Стиснала зъби, Елена каза:
– Можеш ли да се свържеш с нея наум, да получиш превод? И, о, по дяволите, ще трябва да пренасроча и разходката си с Калиане, тъй като няма да се върнем навреме.
– Разбира се, че мога да се свържа с Таша. Но аз няма да го направя.
– Няма страшно. – Елена махна с ръка. – Няма да се държа като ревнива любовница. Тя просто ме дразни, защото е толкова дяволски впечатляваща.
Рафаел потупа челюстта ѝ.
– Тя не е моя воин.
Разперила криле, Елена притисна ръка върху сърцето му.
– Наистина мога да се справя с нея, Архангеле.
– Знам. Но и аз не бих си играл със сърцето на Таша. Да я предупредиш за картината беше любезност, която не можеше да бъде изтълкувана погрешно като нещо по-лично. Това може да премине тънката граница.
Елена си спомни какво беше казал Аодхан за това, че Таша гледа Рафаел с очите на влюбена, и кимна. Ако другата жена наистина все още имаше чувства към Рафаел, нямаше да е честно да ѝ дава надежда, че някога може да бъде отвърнато.
– Но – каза Рафаел – можем да отидем при майка ми, да поговорим с Таша там.

* * *

Рафаел се свърза с Калиане, когато двамата с Елена напуснаха апартамента.
„Майко, Елена трябва да се посъветва с Таша за нещо. Бихме искали да се срещнем навън, на открито пространство.“
Отговорът на майка му беше незабавен, чистотата на гласа ѝ беше песента на неговото детство.
„Значи и ти усещаш очите на това място, сине мой“ – каза тя. – „Има една градина, която Таша е открила, ако искаш да се срещнем там.“
Рафаел получи инструкциите, каза на майка си, че са на път.
Двамата с Елена се сблъскаха с Джиан недалеч от градината.
– Архангеле, ловецо на гилдията. – Дълбока усмивка, без дори най-слабото навеждане на красивата му глава. – Мога ли да предложа някаква помощ? Знам, че Лумия може да бъде лабиринт.
– Майка ми казва, че наблизо има градина – отвърна той, забелязвайки тънката наглост и прикритото снизхождение на Джиан, докато умишлено омаловажаваше способността си да се ориентира в Лумия. Разполагаше с невероятна сила, но стратегията и интелигентността все още имаха значение в една битка.
Особено срещу враг на родна земя.
Усмивката на другия мъж изглеждаше искрена, но Джиан беше жив отдавна, стотици години беше ръководил тайна секта. Секта, която е трябвало да сменя лидерите си на всеки пет десетилетия. На нищо в лицето на Джиан не можеше да се вярва.
– Да – каза Джиан, усмивката му не секваше – това е точно по този път. – Лумината започна да ги води натам, все така услужливо. – Хареса ли ви полета до града? – Попита той Елена.
– Хубаво място.
Джиан кимна, изражението му беше спокойно.
– Да, чух, че е така.
Сякаш никога не е бил там. Пълна глупост, ако беше замесен с Майда.
„Елена“ – острието на гласа в съзнанието ѝ. – „Той лъже, докато диша. Не мога да повярвам, че почти се хвана на това.“
Докосвайки ръката си до долната част на гърба ѝ, Рафаел я погали нежно.
„Имал е много време да усъвършенства публичната си личност, хбети.“
„Чудя се дали е заблудил и баба ми.“ – Сега вече нямаше съмнение в нея, че жената в миниатюрата е нейната кръв.
След като видя приликата, Рафаел трябваше да се съгласи със заключението ѝ.
„Може би“ – продължи Елена – „Майда се е озовала в Париж, защото твърде късно е разбрала какво е той. Но кой е бащата на майка ми? Къде е вампира в родословното дърво? Може да е няколко поколения назад.“
„Тя е била ловец, който е уловил миризмата. И е била великолепна.“
Дори докато съпругата му мислеше за лова, коридора се отвори към вътрешен двор, в който имаше поддържана градина, а живия плет беше толкова грижливо подстриган, че беше математически.
„Малко вероятно е“ – каза Рафаел в отговор на предположението ѝ за вампирския ѝ прародител. – „Трябваше да е бил под двеста години, за да роди зачене дете, но макар че явно е бил силен, не познавам вампир на тази възраст, който да има достатъчно сила, за да може целувката на кръвта му да продължи повече от второ поколение.“
– Много от братята намират за успокояващо да работят в тази градина – каза им едновременно Джиан. – За мен е твърде успокояваща – усмивка, която беше въплъщение на благодат – но всички намираме различни пътища към сиянието.
Забелязвайки снежнобелите крила на Калиане от другата страна на градината, а медните на Таша до нея, Рафаел каза:
– Изглежда, че майка ми ни е изпреварила тук.
– Благодаря ти, че ни доведе.
Очите на Джиан засияха при думите на Елена.
– Надявам се, че и двамата ще се насладите на разходката си – каза той, но гледаше само към Елена. – Градината е красива по залез слънце.
Рафаел прокара ръка по скования гръбнак на своята съпруга, след като Джиан изчезна в коридора, а леда покри думите му, когато говореше.
– Той те гледа с жадни очи пред мен. – Единствената причина, поради която Джиан не беше мъртъв точно сега, беше, че имаше отговори на въпросите на Елена.
Тя затвори собствената си ръка върху ръба на крилото му, поглади го надолу в твърда ласка.
– Не му позволявай да те достигне. Дори да се наложи да се върнем, след като света се успокои, ще разкрием всичките му тайни.
Това беше обещание.
– Майко. – След като стигна до Калиане, Рафаел я поздрави с целувка по бузата.
Майка му, с коси, падащи в полунощ по гърба ѝ, и тяло, облечено в развяваща се бяла рокля с най-малък оттенък на зелено по краищата, се усмихна и прокара ръката си през неговата, но не и преди да се обърне към Елена и да каже:
– Мога ли да открадна сина си за няколко минути, консорте? Липсваше ми.
– Разбира се. – Тонът на Елена беше нежен по начин, по който Рафаел знаеше, че майка му не осъзнава – и беше сигурен, че не осъзнава и ловеца му. Сега, когато бе станало ясно колко много Калиане съжалява за това, което бе сторила на Рафаел, Елена изпитваше слабост към майка му.
Разбира се, не беше само това.
Съпругата му би направила всичко, за да види отново собствената си майка, не можеше да намери сили в сърцето си да задържи гнева си към Калиане.
„Кнебек, хбебти.“
Отговорът на Елена беше целувка срещу ума му, преди да остане назад с Таша.

Назад към част 30                                                   Напред към част 32

Бонус:

През очите на Рейес

Съблякох се и се качих в леглото, опитвайки се да не мисля за последните открития за Чарли Дейвидсън. Напразно. Безпокойството ми не отшумяваше и не можех да направя нищо по дяволите. Тя никога не ме слуша. Крайно време е да разбере това. Въпреки това, си струва да призная, че упоритостта е лъвският пай от нейния чар. За съжаление рано или късно това ще я убие. Разбира се, ще направя всичко възможно да не се случи, но тя отново и отново отказва да се вслуша в моите съвети и предупреждения, и много ме затруднява.
Но ще плаща за упоритостта си. И още как, по дяволите, ще плаща. Предвид всичко, през което беше преминала, всеки на нейно място поне би се опитал да избягва рискови ситуации. Често съм я чувал да крещи през нощта. Усещах студения страх течащ във вените й, когато сънищата й помрачняваха. Този страх проникваше през стената, която ни разделяше, и се врязваше като наточено острие в костите ми.
Щом си го помисля, яростта ми отново пламва. Преглътнах трудно, за да се овладея и да не я пусна на воля. Дъч се тревожи много повече за другите, отколкото за себе си. И това никак не се вписва в онова, което знам за ангелите на смъртта. Не им пука за хората. Те си вършат работата и живеят все едно нищо не се е случило.
Дъч е напълно различна. Уникална. Всеки път, когато си помисля за това, изпитвам прилив на гордост против волята си. Ако имаше представа на какво е способна, щях да имам сериозни проблеми. Ангелите на смъртта не са шега работа. И един ден тя ще разбере.
Усетих, когато си легна. С изключение на гипсокартона, нашите легла са табла до табла. А наличието на стената, честно казано, все повече ме вбесява. Трябва да направя нещо по въпроса и то бързо. Но дори и със стена между нас, да чувствам Дъч толкова близо е като да сложа балсам върху рана. Тя успокоява вечно бушуващите морета в мен. Осветява мрака, в който съществувам. Каквото и да правя, не мога да й се наситя. И никога няма да мога. Още като дете постоянно си мечтаех за нея. Ако знаех тогава, че тя не е само плод на въображението ми, щях да тръгна да я търся като човек много по-рано, отколкото се случи в действителност. И все пак ходех при нея отново и отново в сънищата си. Живата, несравнима енергия на нейната ослепително светла душа ме примамваше всеки път, когато затворех очи. Но успях да запазя дистанция и да се разкривам само, когато Дъч беше в опасност, което се случваше често.
И все пак в най-самотните, най-трудните моменти, когато болката ставаше непоносима, нарочно я търсех. Живеех само благодарение на нея. Ако нейната светлина не беше осветила пътя ми, щях да се изгубя преди много години. Със сигурност щях да се унищожа и, много вероятно, щях да отнема още животи по пътя си. Това е простата истина.
След известно време я усетих отново. Усетих я внимателно, колебливо да преминава през преградата между нас. Нервите ми зазвъняха. Какво беше замислила? Само преди няколко седмици беше сериозно ранена и аз се заклех да й дам време да се възстанови. Може би, се лекува по-бавно. Като се има предвид какво излъчваше в момента, вече беше много по-добре.
Енергията й набираше сила. Дъч се обърна към мен с ума си, играейки игра, в която съм победил отдавна. Естествено това ме забавляваше, така че в отговор й изпратих моята същност. Напуснах тялото си и се просмуках през стената, сякаш я нямаше.
Дъч притисна ръката си към стената. Искаше да ме докосне. Точно както сега аз я докосвах. Не се материализирах нарочно. Прокарах пръсти по ръката й. Погалих я по бузата и врата, и легнах отгоре й. Тя си пое дъх и лекото движение измести нещо в самия център на съществото ми. Покрих с дланта си, дразнещо гъвкавия й гръден кош. Дъч издаде тих стон, гърбът й се изви. Потърка се в мен и аз станах по твърд във всяко едно отношение. За Бога, тя е най-секси създанието, което съм виждал. А съм видял много.
Изведнъж тя спря. Отвори очи и златни езера блеснаха като вода на лунна светлина. Започна да се бори, атакува ме с ума си, за да си разменим местата. Неведнъж напусках физическото тяло, за да дойда при нея, а в нематериална форма получавах като награда не по-малко удоволствие, отколкото по време на физическата близост. Но самата мисъл, че тя иска да направи същото, накара члена ми да кърви и аз потръпнах в проблясък на удоволствие, когато енергията на Дъч се завихри в мен.
Нейната същност се отдели и ме покри с топлина от главата до петите, сякаш тестваше всеки сантиметър от тялото ми за сила. Усетих, че Дъч прокара пръсти по корема ми, а след това обви ръце около члена ми с нотка на плахост. Стискайки зъби, сграбчих чаршафите в юмруци, ясно усещайки как устни и език се плъзгат нагоре-надолу по мен, и как зъби прокарват пътечки по чувствителната ми кожа. Но също така усетих, че тя иска нещо повече. Обаче не можех да й позволя да отиде по-далеч, да влезе по-надълбоко. В противен случай щеше види това, което не исках да й покажа.
И я спрях. Построих високи стени, за да скрия това, което беше на повърхността. Но това е Дъч – най-мощното същество сред нейния вид. Тя подхрани енергията със сила, направи я по-остра, заби с ноктите си под кожата, в самата плът. Едва не изпсувах, но успях да кажа:
– Дъч.
Да я предупредя. Само, че беше безсмислено да се боря с нея. Тя е твърде силна. С един бърз удар смачка всичките ми щитове.
Топлината проникна в костите и мускулите ми, и избухна вътре в мен. Никога не съм чувствал нещо подобно. Нещо горещо, като лава от пробудил се вулкан, ме изгори отвътре, потече през вените ми, обгори нервите ми. В един ритъм, с една смазваща вълна, Дъч ме погълна и проблясъкът на удоволствие едва не ме помете от леглото.
Енергиите ни се сблъскаха, заваляха искри. С всеки удар на сърцето й гладът ми нарастваше. Галехме се отново и отново. Тя се уви плътно около мен и бавно, и болезнено се движеше нагоре и надолу. Не издържах – обърнах я под себе си и я подложих на същата мъка – бавно и силно. Усещах как екстазът се завихря и надига в нея като приливна вълна. Целунах я, погълнах същността й, нахлух в нея бързо и неконтролируемо, докато тя избухна в каскада от мигащи светлини. Когато я връхлетя оргазма, аз също свърших. Само, че всъщност не бях вътре в нея, не лежах върху нея, така че, стискайки зъби и усещайки мускулите ми да се свиват в ритъма на пулса ми, изпръсках целия си корем, по дяволите.
Когато оргазмът най-накрая утихна, покрих лицето си с ръка и се вслушах в собственото си тежко дишане. Нищо по-невероятно не ми се е случвало през живота ми.
Отново посегнах към примамливата гатанка, която Вселената нарича дъщеря на светлината:
– Ела да спиш при мен.
Тя не отговори, но я чух как диша тежко във възглавницата си. Станах и отидох да се измия, знаейки, че тя ме гледа. Мисля, че се усмихнах. Дъч чакаше завръщането ми. Легнах отново , чувствах се уморен както никога, но въпреки това повторих:
– Ела да спиш при мен.
Не знам със сигурност дали ми отговори или не, защото веднага заспах, сякаш съм се чукал наистина – силно и бързо. Не помнех нищо друго, докато не ме събуди дивата паника, която нахлу към мен от апартамента на Чарли.

Край

Назад към част 24

ЛЕНОРА
Дворецът Уеско, 1956 г.

Това започна бавно, незабележимо, както често се случва с ужасните неща. Помръдване, пауза, гримаса на болка – баща ми я криеше добре, но аз я забелязах. И не бях единствената – слухове и шепот изпълваха двореца като миризма на мухъл. В рамките на месеци се стигна до случайни отлагания на срещи, след това до пропуснати функции, на които присъствах вместо него, забавени стартове в графика му и накрая – цели дни, приковани към леглото.
И ето къде свършва всичко.
В кралските апартаменти, преддверието на спалнята на краля. Чичо ми е тук – най-малкия брат на баща ми, херцога на Уоруич. Никога не са били особено близки, но той е в Консултативния съвет, така че е тук. Няколко от мъжете в тази стая изпитват истинска привързаност към баща ми и лесно разговарят с тези, които не го правят. С тези, които чакат като лешояди, готови да нахлуят и да поискат своето парче от трупа.
Защото това е начина на работа.
– Кралят умира.
Тези думи ми бяха предадени преди два дни от Александър Бъмбълууд, министър-председателя, който беше единствения човек, когото лекарите на краля бяха информирали. Като морбиден вариант на телефонната игра.
Така става. Секретността е от първостепенно значение. Защото правителствата не се справят добре с промените, а монархиите… въпреки всичките ни правила, закони и традиции… ние сме ужасни в това отношение. Исторически погледнато, промените водят до борба за власт – някога са се случвали само фалшиви затвори, убийства, пълни войни и търкаляне на кралски глави.
Сега сме по-добре.
По-… външно цивилизовани. Но скритите, потулени мотиви – амбиция, страх, алчност – те ще останат, докато хората са хора.
Мириам и Алфи излизат от спалнята на баща ми. Носът на Алфи е зачервен и той избърсва сълзящите си очи с носна кърпичка. Опитва се да ми се усмихне, но не успява да го направи.
И това пропуква нещо в мен – малка пукнатина във фурнира, който съм лакирала до съвършенство.
Мириам се разтреперва с огромни, задъхани ридания – открито и безсрамно. Сестра ми винаги е била емоционална, носеше сърцето си на ръкава, за да го видят всички. Млад русокос лакей я извежда от стаята с ръка около нея. Ако имах сили, щях да му дам да разбере, че се държи прекалено фамилиарно, но съм прекалено изцедена.
– Кралят ви търси, Ваше Височество – казва министър-председателя.
Поглеждам към Томас до себе си и любезните му зелени очи ми предлагат утеха. Имам те – казват те. Аз съм с теб.
И нищо от това не се чувства истинско. Прилича на мъглив сън. Ден, който знаех, че ще дойде, но не вярвах, че някога ще дойде.
Вътрешната стая е добре оборудвана като всяка болница. Изпод папиемашевата кожа на баща ми стърчат жици на монитори и обезболяващи в тръбички. Докторът му, кралския лекар, е тук; той ми се поклони, преди да се отдръпне на почтително разстояние.
Ако богомолка и човек си направят бебе, резултата ще бъде Оскар Пенигроув. Той е висок, измършавял мъж със странно дълги пръсти, които създават впечатление за два паяка, прикрепени към краищата на ръцете му. Той е вътрешния секретар – официален свидетел, който уверява страната и короната, че няма измама или нечестна игра при раждането и смъртта на всяка кралска особа по наследствена линия. Той беше в стаята, когато се родих аз, и беше и при раждането на Мириам. Присъствал е на ражданията и смъртта на братята и сестрите ми преди мен, а сега стои мълчаливо в ъгъла, като един от онези портрети, чиито зловещи очи се движат, когато ги погледнеш.
Поставих ръката си върху тази на баща ми.
– Това е Ленора, татко. Аз съм тук.
Бавно очите му се отварят и от гърдите му се чува влажен дрънчащ звук. Устните му са посинели и напукани, но ми се усмихват.
– Ленора. – Гласът му е тръстиков, толкова тънък, че се навеждам напред, за да го чуя. – Обичам те, скъпо мое момиче.
Наистина?
Това е първата мисъл, която изниква в главата ми, и макар да не изричам думите на глас, той ги прочита по лицето ми и крехката му усмивка помръква.
– Ти не знаеше. Трябваше да постъпя по-добре с теб. Имаше на какво да те науча… но трябваше да се справя по-добре.
Взимам ръката му в двете си, държа я нежно и близо до себе си. Защото сега го виждам – разбирам. Този човек може и да не ми е дал всичко, което съм искала – гъделичкане и прегръдки, смях и бутане на люлката, но той е прекарал живота си, давайки ми всичко, от което ще се нуждая.
И аз няма да го оставя да умре с мисълта, че ме е провалил.
– Не, татко. Не… – Гърлото ми се свива. – Постъпил си чудесно с мен, обещавам. Ще те накарам да се гордееш с мен. Ще служа на Уеско с достойнство и чест и ще те накарам да се гордееш с мен.
Той стиска ръката ми в отговор.
И въпреки че дишането му е учестено, ми казва:
– Винаги съм се гордял с теб. Недей да служиш… Ленора. Царувай. С желязна хватка… и кадифено докосване. Доверявай се… само на… себе си. И царувай.
Кимвам и въпреки че очите ми са пълни, не позволявам на сълзите да паднат. Задържам ги заради него. За да му докажа, че дори сега, особено сега… мога да бъда силна.
Очите му се затварят и в продължение на много минути единствените звуци в стаята са пиукането на машината и крехкото дишане на баща ми.
Александър Бъмбълууд се приближава до мен.
– Искате ли да се върнете в преддверието и да изчакате, принцесо Ленора? Те пият чай.
Разбира се, че го правят. Защото чаят поправя всичко.
– Не. Ще остана с него.
Кралете са хора… те умират като всеки друг човек.
И този няма да умре сам.
Изправям се на крака, навеждам се и целувам грубата, кожена буза на баща ми. За първи път и за последен. След това сядам, държа ръката му и в главата ми… му говоря – казвам му всичко, което не мога да кажа пред лекаря, министър-председателя и Пенигроув.
Разказвам му за Томас и за неприятностите, които сме си навлекли през годините. Разказвам му за надеждите и мечтите си за Уеско – идеи, които не съм споделяла преди, защото не бях сигурна дали ще одобри. Разказвам му за себе си – страна, която той никога не е виждал, която може да бъде глупава и дива. Разказвам му колко отчайващо трудно е понякога да бъда себе си – колко ужасно самотна съм – и после колко глупаво се чувствам, че се чувствам така, защото знам, че съм най-щастливото момиче на целия свят. Казвам му колко съм му благодарна за всичко, което ми е дал – за подкрепата, вниманието и напътствията му.
Казвам … довиждане.
И все пак нищо от това не е истинско. Не ми се струва, че той си е отишъл.
Не и когато монитора спре да пищи или когато лекаря провери дали диша и дали има пулс, но не открива нито едно от двете. Не и когато се обявява часа или се изготвя листа, или когато министъра на вътрешните работи казва на министър-председателя да удостовери официално, че Неговия превъзходен крал Реджиналд Уилям Константин II е напуснал този живот.
– Ваше Величество…
Не вдигам поглед; не помръдвам.
– Ваше Величество… – казва отново Оскар Пенигроув.
И едва тогава разбирам, че той говори на мен. В една кръвна линия може да има няколко кралски височества, но в даден момент има само едно управляващо величество.
Пенигроув ми подава костеливата си ръка. Приемам я, докато се изправям, а вратата на спалнята се отваря и аз влизам в стаята, пълна с чакащи, гледащи аристократи – очите им са вперени в мен.
Прокламацията на Пенигроув е ясна и категорична.
– Кралят е мъртъв. Да живее кралицата.
Подобно на предците си преди тях, лордовете отговарят в един глас.
– Да живее кралица Ленора!
И това е момента. Моментът, в който мъглата се разсейва и обстоятелствата за това коя съм – какво съм – стават толкова реални, колкото реални могат да бъдат.
Кралица Ленора.
Готова или не… ето я короната.

Назад към част 9                                                   Напред към част 11

***

– Ти си нещо специално, Роза – промърмори той, яростта в него се успокои, докато прокарваше пръсти по бузата ми, а сърцето ми подскачаше от ритъм. – Никога не съм срещал нито една душа, която да има дори наполовина толкова огън в сърцето си, колкото гори в твоето. Ти си дива, завладяваща и по-свободна, отколкото който и да било на това място има право да бъде. И аз обещавам да те измъкна и оттук. Каквото и да е необходимо.
– Каквото и да е необходимо – съгласих се и помръднах, когато мястото, където ръцете ни все още се срещаха, проблесна с магия, докато неволно сключвахме магическа сделка за това обещание.
Рори изръмжа от смях и принудително се отдръпна от мен, като пусна ръката ми и изтръска своята. Пръстите ми също все още изтръпваха от силата, но аз просто свих ръката си в юмрук, наслаждавайки се за миг на докосването на магията му.
– Е, сега трябва да се измъкнем оттук – закани се Рори. – Или звездите ще ни прокълнат със седем години лош късмет. А в този ад това вероятно ще бъде фатално.
Аз също се принудих да се засмея, прехапвайки долната си устна, докато отвръщах поглед от бронзовото съвършенство на гърдите му и мислех какво трябва да направим, за да се случи това.
– Ще ми трябва охранител в джоба – казах бавно, докато останалата част от плана ми идваше на ум. – Трябва Плунгер да има достъп до дарбите на Ордена си, за да може да тунингова. Това означава, че трябва да се сдобия с някои от инжекциите, които пазачите си дават, преди да започнат смените си. Всяка от тях дава двайсет и четири часа имунитет, така че вероятно можем да се справим, като вземем три или четири от тях и след това разделим дозите, за да даваме по един час. По този начин все още можем да контролираме Плунгер и да сме сигурни, че прави каквото му кажем. Само ще трябва да се кача до дозатора с антидот в помещенията на охраната…
– Може би аз трябва да съм този, който да извършва всички кражби, които трябва да се извършат – предложи Рори с усмивка и аз свих рамене.
– Може би. Но така или иначе имаме нужда от тази охрана на своя страна, което означава, че ще трябва да увелича усилията си. Така или иначе имам Хейстингс на половин път Безадресно, така че той е очевидния избор. Плюс това, след като Кейн ме избягва, той на практика е мой командир, така че би трябвало да успея да го убедя да се съгласи да ме назначи и на работа в библиотеката.
– Сигурна ли си? – Попита Рори. – Ти си красиво момиче, Роза, и не мога да отрека, че привличаш хората към себе си като пеперуди към пламък, но да накараш един пазач да ти помогне толкова много изглежда доста крайно…
– О, моля ти се – казах аз и му хвърлих поглед, сякаш бях обидена. – Бих могла да те омагьосам, ако ми хрумне. Моето малко момче от хора е лесна плячка.
– Хайде, Роза, мисля, че и двамата знаем, че не можеш да съперничиш на моята харизма с трепкащите си мигли и усмивките на черешов пай.
– Беден, тъжен, Рори, Безадресната е много по-добра от Харизматичната за работа като тази. Ако му пуснеш тази глупост, той ще тръгне да разказва на всеки и на всички колко си велик и колко много иска да ти смуче члена, само за да те накара да се усмихнеш. Безадресната не работи така. Това е фин вид манипулация, която изисква много време и усилия.
– Звучи ми много като харизма – промълви той.
– Добре, ами помисли си за това, че Харизмата предлага инстантна любов на всеки, който я вкуси. В момента, в който бъдат въвлечени в мрежата ти, те ще бъдат твои, за да си играеш с тях. Но всеки път, когато ги освободиш от нея, те почти ще се върнат към това, което са били без теб. Безадресно е по-скоро като любовна история, която се развива бавно. Тя се усеща естествено и в нея няма размяна или някакви очаквания. Малкият искрено ме харесва, което очевидно бих могла да насърча с магическа размяна, ако го правех както трябва, но тъй като тук това не е опция, просто го карам да ме хареса по добрия стар начин. Не е насилствено, а просто бавно и постепенно се превръща в човек, който прави неща, за да ми угоди, защото всъщност иска, защото моето щастие прави и него щастлив. Не е нужно да им давам нищо или да правя нещо друго, за да го поддържам, освен да бъда естествената си, очарователна и сладка същност.
– Значи ти просто махаш с циците си, докато той не се задъха за теб толкова много, че ще направи всичко, за да получи шанс да прекара известно време между бедрата ти? Освен това съм почти сигурен, че всъщност не му правиш безадресни снимки, ако не използваш магия, така че единственото, което всъщност правиш, е да флиртуваш с него – подкани ме Рори.
Извъртях очи.
– Както и да е. Да го правя без магия означава само, че съм още по-добра в това. Ти не го разбираш, защото си изтънчен като прасе в кочина. Въпросът е, че Хейстингс вече се влюбва в чара ми, което означава, че ще бъда назначена в библиотеката още преди ти да се събудиш от следобедната си дрямка.
– Успех с това, кученце – закани се той точно когато звънеца, който известяваше края на сесията ни в Магическия комплекс, ни съобщи, че трябва да си размърдаме задниците оттук.
– Не ми трябва късмет. Аз съм Розали Оскура – подиграх се аз, преди да се отвърна от него и да изляза от дърветата.
Спрях на ръба на моята малка горичка и се надух, докато гледах към перфектно изваяното магическо убежище, което бях построила. Кълна се, че да ни карат да унищожаваме всичко, което сме създали, в края на всеки сеанс, си беше истинско мъчение. Мразех това, че трябваше да разглобявам магията, която бях изработила през последния час и половина, само заради някакво глупаво правило. Задници.
– Алфа! Имаш ли минутка? – Обади се Сони и аз се обърнах към него с усмивка, докато той се приближаваше с едно ново момиче, което вървеше до него.
Брадичката ми се повдигна с интерес, тъй като веднага разпознах друга от моя вид, а начина, по който се държеше уверено, ми подсказваше, че е силна. Предполагаше се, че аз и Итън трябва да се състезаваме да привлечем най-силните вълци, появили се в Даркмор, към нашите глутници, но тъй като цялото ми внимание беше съсредоточено върху бягството, бях прехвърлила тази работа на Сони. След това той щеше да ме запознае с всеки, който си заслужаваше усилията.
– Здравей – казах аз, погледа ми се плъзна по новобранката, когато тя срещна погледа ми и го задържа.
Вълкът в мен се надигна от предизвикателството и устните ми почти се отлепиха с предупредително ръмжене, преди тя да сведе поглед в знак на уважение и аз да се усмихна. Момичето имаше топки, но и разум.
– Това е Лора – каза Сони. – Тя търси глутница и очевидно нашата е единствената, която си струва да се занимава с нея тук, така че е попаднала на правилното място.
– Предполага се, че „Оскурите“ са най-добрите, така че това ми се стори подходящо място – уверено каза Лора. – Разбира се, ако приемем, че не сте пълни с глупости.
Изхърках от смях и повдигнах вежди.
– По дяволите, ние сме най-добрите. Което означава, че летвата е висока за посвещаване. Мислиш ли, че можеш да се справиш, ако тичаш с нас?
– Моля те. Всеки път, когато отида в къщата на „бебето“ ми, трябва да тичам като проклет вятър, за да избягам от FIB. Никога не съм срещала вълк, който да е толкова бърз, колкото мен – каза Лора с нахална усмивка.
– Защо ти се налага да бягаш от FIB, когато отиваш в дома му? – Попитах любопитно.
– Ами… технически той е женен, така че любовта ни трябва да остане в тайна. Един уикенд, когато моята Академия се срещна с неговата за нумерологичен турнир преди години, имахме дива, парлива афера, която напълно би завършила с партньорска връзка, ако луната беше пълна и бяхме навън. Но трябваше да крием това, което имахме, защото той имаше задължения заради самоличността си – тя понижи глас и се огледа, сякаш някой можеше да ни слуша. – Той е малко известен, виждаш ли.
– Ами да? – Попитах любопитно, но тя имитираше, че закопчава устните си.
– Никога няма да кажа. Ще го защитавам с всичко, което имам, защото любовта ни е чиста и неразрушима. Ето защо трябва да остана скрита. Нашата любов постоянно е осуетявана от онази кучка, за която се ожени, която вика полицаи и лъже за мен, но ние сме предопределени. Елисейски партньори. Това са само изпитанията, които звездите са поставили за нас, но скоро той ще дойде за мен и ще ме измъкне оттук и тогава ще настъпи нашия божествен момент и ако онази гадна, притежателна, задникоядна, манипулативна, блокираща путките пичка, за която се е оженил, не иска да се оттегли, то аз съм напълно готова да зарежа майната си…
– Наистина е бърза – прекъсна я Сони, когато Лора изглеждаше готова да се изсере и да започне да намушква някого.
Със сигурност не бих искала да съм този, който стои между нея и „бебето“ ѝ, но също така имах чувството, че въпросния човек може би всъщност не знае, че има връзка с нея. Макар че, тъй като вече имах убийци и подпалвачи в затворническия си пакет, едва ли можех да съм придирчива към присъединяването на преследвач, а тя изглеждаше доста шибано твърда.
– Е, докато чакаш любовта ти да дойде за теб, не може да ти навреди да се пробваш в най-добрата глутница в тази дупка – казах аз, като се постарах да не дам да проличи нито едно от съмненията ми относно реалността на връзката ѝ с нейното „бебе“.
– Да се пробвам? – Попита Лора така, сякаш очакваше да влезе без всички тези проблеми, а с това ниво на увереност бях готова да се обзаложа, че ще бъде посветена веднага щом получим възможност да тичаме заедно в двора на Ордена, макар че ако си мислеше, че може да ме победи, значи я очакваше адски тежко състезание.
Усетих погледа на Итън върху себе си като физическо докосване и вдигнах поглед, за да го открия намръщен в моята посока, затова му изстрелях подигравателна усмивка.
– Да. Не мога да рискувам някоя елементарна кучка като вълците, с които се обгражда Шадоубрук, да влезе в глутницата ми, така че трябва да се уверим, че можеш да се справиш. Но не се притеснявай – имам чувството, че момиче, свикнало да обикаля около FIB, има всичко необходимо, за да стане Оскура – казах ѝ.
Лора се усмихна, сякаш знаеше, че и тя е в торбата, и Сони я обгърна с ръка, докато я изтегляше.
Итън изсвири, за да привлече вниманието на Лора, докато минаваха покрай него, но тя се отвърна от него, сякаш той беше без значение за нея, и усмивката ми се разшири. Момичето знаеше стойността на лоялността и не се страхуваше от големия лош Лунар. Имам чувството, че ще се впише точно при нас.
С въздишка обърнах поглед към моята вълшебна гора и се приготвих да разглобя магията, която бях използвал, за да я създам. Беше толкова разочароващо. Сякаш нищо от това, което правех тук, не можеше да има някаква цел или дълготрайност. Как можех да се гордея с магията си, когато знаех, че тя ще трябва да бъде унищожена в рамките на няколко часа след създаването ѝ през цялото проклето време?
– Защо си толкова мрачна, диво момиче? – Дълбокият глас на Син привлече вниманието ми от гледката на моето малко горско светилище и аз се обърнах да го погледна през рамо точно когато той се премести зад мен и обви ръце около кръста ми.
– Какво правиш? – Изръмжах, отблъсквайки ръцете му от себе си, но той само затегна хватката си, а дебелите му мускулести ръце ме притиснаха към широките му гърди, докато той се смееше.
– Не ме карай да те моля, котенце, току-що прекарах една седмица в дупката, където нямаше нищо друго освен студена, твърда стена, до която да се притисна, а знаеш как моите хора се нуждаят от физически контакт. Можем да направим размяна, ако това ще подхожда повече на твоята алфа личност, но просто първо ме остави да те поглезя малко.
– Членът ти се забива в задника ми – отбелязах аз, докато се поддавах. Така или иначе на света имаше сериозно по-лоши места, на които едно момиче можеше да се озове, отколкото в ръцете на Син Уайлдър.
– Да. Но на теб ти харесва, така че всичко е наред – мърмореше той, въртейки бедрата си по начин, който не можеше да бъде естествен за човек с неговите размери, и ме накара да изтръпна, когато твърдия му член се заби точно между бузите на задника ми.
Рори избра този момент, за да излезе от дърветата, и повдигна вежди към мен в ръцете на Син, преди да се приближи и да разтегне над нас балон за заглушаване.
– Знаеш ли, ако искаш да накараш Итън да ревнува, не е нужно да го правиш толкова явно – измърмори той, изглеждайки някак си вбесен, но аз не се хващах на глупостите му. Ако той не ме искаше, тогава нямаше да има никаква дума за това кого другиго бих могла да избера вместо него.
– Итън? – Попитах объркано.
– Той е точно зад нас, бейби кейк, и ако яростта и ревността можеха да хранят моето чудовище, вече щях да съм добре запасен – пошегува се Син, преди да ме завърти, за да погледна към Итън, където той стоеше сред глутницата си и ни гледаше. Бях предположила, че се е изпокарил, след като Лора му е отхвърлила задника, но очевидно все още ме наблюдаваше и не знаех как се чувствам по този въпрос.
Син отпусна уста към врата ми, целуна ме и накара тръпка да се промуши по гръбнака ми, докато аз извивах гръб срещу него.
– Спри – протестирах, но начина, по който бях стиснала ръцете му здраво около кръста си, говореше по-скоро за „не спирай“. Ами добре.
За миг Итън изглеждаше готов да се преобърне, да се превърне в пълен вълк и да ме измъкне от ръцете на Син. Но тогава онзи трол, Харпър, се приближи, хвана ръката му и се приближи на пръсти, за да постави целувка на устните му. В последната секунда той обърна бузата си, така че тя пропусна устата му, но яростта, която тази малка постъпка запали в мен, беше мигновена и ме изпълни с убийствени намерения.
Тръгнах напред с обсебващо ръмжене, което се изтръгна от гърлото ми, а хватката на Син се затвори по-здраво около мен, докато се опитвах да изскоча право от ръцете му. Той ме завъртя обратно, сякаш не тежах нищо, и веднага ме скри от погледа на коварната малка скитница и предателския ми нежелан приятел.
– Да го еба – изплюх се, преди да изпадна във феятонски, докато си изпусках нервите, а Рори повдигна вежди от изненада, сякаш не знаеше, че мога да псувам толкова цветисто.
– Успокой се, диво момиче – заповяда Син, докато се бореше да ме задържи, а аз сериозно се замислих дали да не използвам магията си, за да се измъкна от лапите му и да отида да разбия лицето на някоя кучка. – Повярвай ми, твоето момче не изпитва и грам желание към това момиче. Усещам го. Той я иска близо до члена си толкова, колкото иска да има ято разярени стършели до него. Но ако искаш да го накараш да се почувства толкова зле, колкото се чувстваш ти в момента, тогава ти предлагам да се върнеш към сухото ми чукане. Или пък да захвърлим дрехите и да те накарам да крещиш името ми толкова силно, че да забравиш неговото? Не знам какво мислиш за ексхибиционизма?
– Заради любовта към луната – промълви Рори. – Просто махни шибаните си ръце от нея, за да можем да се върнем вътре, преди пазачите да ни накажат за губене на време. – Той протегна ръка към мен, сякаш очакваше, че просто ще скоча от Син и ще тръгна да бягам, защото той ме е подканил.
– Върви си, Рори – казах аз, а гнева ми от ситуацията с него придаде на тона ми един пласт „майната ти“. – Тук ми е добре, благодаря.
Погледът на Рори се стесни върху Син, който небрежно разкопча няколко копчета на гащеризона ми, докато се притискаше към шията ми така, че наболата му брада накара най-вкусните разпръснати ледени тръпки да нахлуят по кожата ми. Спрях напредъка му по копчетата, но това с врата ми беше много приятно и беше толкова приятно да бъда държана от някой, който ме иска и не се страхува да го покаже, така че не направих нищо, за да го спра.
– Сериозно? – Попита Рори, като ме погледна язвително, което говореше, че го вбесявам, но какво искаше той от мен?
– Защо ти пука? – Попитах го и Син се ухили, сякаш знаеше отговора на този въпрос.
– Не ми пука – отвърна Рори. – Но сериозно се съмнявам, че братовчед ти ще иска да те оставя тук с него.
– Сякаш Данте има на какво да стъпи, когато става въпрос за това да се мотае със съмнителни персонажи – пошегувах се аз. – Освен това просто трябва да деконструирам магията си.
– Това предизвикателство ли е, котенце? – Попита Син с тон, който накара пръстите ми да се свият. – Защото ти обещавам, че мога да направя така, че това да са най-хубавите две минути в живота ти.
Рори измърмори нещо, което не чух, и се отдалечи към тълпата затворници, които се връщаха обратно в затвора, а Син ме завъртя в ръцете си, така че да го гледам нагоре.
– Искаш ли да ти помогна да унищожиш твоето красиво, малко, горско убежище, диво момиче? – Попита той със същия блясък в очите, който имаше, когато предложи да освободи Белорианката. Това трябваше да ме ужаси, но имаше и нещо вълнуващо в него.
– Защо имам чувството, че трябва да откажа? – Попитах, докато той се усмихваше палаво.
– Защото обществото години наред се е опитвало да те накара да се съобразяваш с правилата на социалното благоприличие, които правят живота ти скучен като дявол. Но ти не искаш да откажеш, защото дълбоко в себе си си също толкова дива като мен и искаш да гледаш как света гори край мен.
– Имам чувството, че ще съжалявам за това – казах, но и аз се усмихвах, тъй като настроението му молеше за компания.
– Няма шанс, диво момиче, имам те. – Син се обърна с гръб и ме потупа по рамото, за да скоча, и аз го направих със смях, прихванах ръце около врата му и увих крака около кръста му. – Не ме пускай – предупреди той, преди да се върне обратно в дърветата.
В момента, в който стигнахме до малката вдлъбнатина в центъра им, Син вдигна ръце и в пръстите му се разгоряха пламъци. С едно движение на китките му те се изстреляха от него и се забиха в най-близките до нас дървета, които моментално се възпламениха.
Пламъците се разпространиха бързо, прескачайки от клон на клон, докато не ни обградиха напълно, и аз затаих дъх от радост, докато той превръщаше пламъците в ад, насочвайки въздушната си магия около нас, за да раздуха пламъците и да ни сгуши в сърцето на бушуващия огън.
Пламъците горяха с бяла жар, като цветовете им се променяха между оранжево, червено и дори синьо, докато поглъщаха всичко около нас и го унищожаваха с толкова мощна магия, че сърцето ми се разтуптя.
Син започна да се смее, докато пламъците се приближаваха все повече и повече към нас, и аз знаех, че наистина би трябвало да се страхувам, но някак си бях толкова увлечена от красотата и суровата сила на магията му, че адреналина, който помпаше във вените ми, просто ме запали толкова ярко, колкото и самите пламъци.
Звукът от ревящия огън беше оглушителен и аз прехапах устни, докато оглеждах наоколо разрушенията, които Син нанасяше с такава лекота. Това беше нещо повече от огнен елементал, който напрягаше магическите си мускули, тези пламъци бяха въплъщение на дивото и темпераментно същество под мен. Те можеха да бъдат точно толкова смъртоносни, колкото и съблазнителни.
Когато огъня най-накрая изгоря, от малката горичка, която бях отгледала със силата си, не беше останало нищо, последната пепел беше отнесена от вятъра, създаден от него. Спуснах се от гърба му и хванах ръката му в своята.
Син се обърна да ме погледне с тъмен и опасен блясък в очите си, който накара усмивката ми да се разшири.
– Дванайсет! Осемдесет и осем! – Излая отвъд оградата, която обграждаше Магическия комплекс Кейн. – Върнете си задниците в килиите или ще ви вкарам и двамата обратно в дупката.
Ебати задника на язовец.
– Разбира се, капитане – обади се Син, сграбчи ме и ме метна през рамо, преди да успея да направя нещо, за да го спра.
Засмях се, докато той тичаше обратно към изхода, където последните затворници се насочваха към вратите, а офицер Луциус използва дистанционното си, за да активира отново белезниците ни, заключвайки магията ни, преди да стигнем до вратите.
Син ме пренесе покрай Кейн, който му излая да ме сложи на земята, а аз се извих в прегръдката му, за да го накарам да се подчини. Бих повярвала, че Кейн ще ни хвърли отново в дупката, ако успее да измисли достатъчно добро извинение, а аз нямах намерение да му го дам.
– Искаш ли да се върнеш в килията ми и да ме оставиш да сваля този полиестер от теб, диво момиче? – Попита с нисък тон Син, който всъщност не беше чак толкова нисък и ни спечели погледа на офицер Дикуад.
– Това е сериозно изкушение – съгласих се аз, въпреки че и двамата знаехме, че нямам право да влизам в блока му. – Но мисля, че първо искам среща. И за съжаление, нямам време за такава с теб точно сега.
Син ми се намръщи, сякаш току-що бях заговорила на чужд език.
– Среща? – Попита той.
– Да, нали знаеш, двама души, които излизат и виждат дали наистина се харесват, преди да се чукат. Чувала съм, че понякога дори може да е забавно – подиграх се аз.
– Ти… искаш да се срещаш с мен? – Мръщенето на Син се задълбочи и аз му хвърлих поглед.
– Защо не?
– Добре, следващия път, когато сме в двора на Ордена, ще използвам дарбите си, за да се превърна в твоя перфектен…
– Не – прекъснах го аз, защото започнах да ставам наистина адски любопитна кой е истинския Син Уайлдър, а за него беше твърде лесно да сложи маска, когато имаше достъп до дарбите си. – Не и в двора на Ордена. Нека просто да видим дали можем да се позабавляваме сами, без Ордените ни да вземат връх. Добре?
– Не съм сигурен откъде да започна да се срещам с някого, котенце – закани се той, но в очите му имаше поглед, който почти исках да нарека уязвимост, ако това не беше напълно безумно.
– Е, нека започнем с една вечеря и да продължим оттам.
Син отвори уста, за да отговори, но изведнъж Кейн се промъкна между нас.
– Не съм тук, за да наблюдавам как двамата правите планове за романтични връзки – изръмжа той. – Хайде, осемдесет и осем, ще се погрижа да се върнете бързо в килията си. – Той избута Син към стълбището толкова силно, че Инкубуса едва не падна по стъпалата.
– Ревнив, офицер? – Подиграваше се той, докато се обръщаше и бягаше от гневното лице на Кейн. Вампирът се стрелна след него с ръмжене на ярост, а аз се усмихнах на себе си, докато воя на смеха на Син се носеше обратно към мен, докато той продължаваше да бяга.
– Не спирай да се движиш, Дванайсет – каза Хейстингс, докато се приближаваше до мен, а аз се обърнах към него с широка усмивка, докато пристъпвах в крачка до него.
– Дойде за да ме върнеш в леглото ми ли, офицер? – Попитах с подигравателен тон и ъгълчето на устните му трепна от забавление, преди да овладее изражението си.
Той обаче водеше задната част на групата и наблизо нямаше други офицери, така че знаех, че ще успея да го накарам да се пропука с подходящия лост.
– Следващата ти задача е работна – напомни ми той.
– Не и на мен – не се съгласих с лека въздишка. – Не са ми давали нищо за вършене, откакто излязох от дупката.
– Кейн не ти ли е преразпределил някаква работа? – Попита той любопитно.
– Не – отвърнах с вдигане на рамене и се преместих малко по-близо до него, така че ръката ми се допря до неговата. – Мисля, че напоследък е подложен на голям натиск от страна на началник Пайк, така че не ми се искаше да вдигам шум. А и не бях сигурна с кого другиго да говоря за това.
Забавих темпото си, така че другите затворници се изтеглиха пред нас и след няколко етажа на стълбището бяхме почти сами.
– Ами… ако офицер Кейн не е имал време да ти назначи работа, мога да ти я уредя аз. Все пак аз съм твоя помощник-командир и нямам нищо против да поема няколко задачи, за да облекча товара му – предложи Хейстингс, а аз запях победна песен единствено в собствената си глава.
– Наистина ли, ragazzo del coro? – Попитах, като сложих ръка на ръката му и за миг му забих мигли. – Аз съм готова на всичко.
– Еми… – Хастингс прочисти гърлото си и аз отдръпнах ръката си, като продължих надолу по стълбите, като се опитвах да флиртувам, без да изглежда, че му правя предложение. – Има ли нещо, за което си особено подходяща?
– О, не знам… никой досега не ме е питал за това. Татко ми винаги просто ме принуждаваше да върша работата, която мразеше, и предполагам, че никога не съм имала голям шанс да избера нещо, в което бих могла да бъда добра, разбираш ли? Единственото нещо, което наистина обичах, беше да чета. Но не мисля, че това е работа – засмях се пренебрежително, а Хейстингс се усмихна на себе си.
– Мисля, че може би имам перфектната идея – каза той. – От следващата седмица започва нова работа, която може да е точно такава. Но ще трябва да я обсъдя с Кейн, преди да я потвърдя.
Бяхме стигнали до четвъртия етаж, където се намираха килиите, и аз му се усмихнах развълнувано.
– Сигурна съм, че каквото и да е, ще надмине седенето в килията ми и броенето на тухлите за стотен път. Благодаря ти, ragazzo del coro.
Щрих от руменина оцвети бузите на Хейстингс и аз прехапах устна, преди отново да отвърна поглед от него. Докато вървяхме по коридора към блок Д, си говорехме за питбол и аз не пропуснах да отбележа как широките му рамене сигурно са го правили почти неудържим в защита, като вероятно намеквах, че може да изпробва борбата си с мен, ако някой ден имаме възможност. Напълно невинно – освен ако той не искаше да го тълкува по различен начин по някаква причина.
Точно когато стигнахме до вратите на блока ми, Кейн се появи отново в размазано движение и ме измъкна от Хастингс.
– Не забравяй утрешния си сеанс по групова терапия, Дванайсет – изръмжа той, докато ме подкарваше към вратите на блока. – Ще бъда там, за да наблюдавам, така че се увери, че се държиш добре.
– Моля те, кажи ми, че това е просто група затворници, които си говорят за глупости, и че не е нужно да четем нещо – изстенах, докато го оставих да ме преведе през моста и да ме вкара в блока.
– Какъв ти е проблема с четенето? – Попита той с намръщена физиономия, а аз свих рамене, сякаш не исках да кажа, но все пак му отговорих.
– Няма нищо по-лошо от това да се ровиш в купчина стари прашни книги – промълвих аз. – Сигурен ли си, че няма по-физически поправителен курс, който бих могла да изкарам?
– Целият смисъл на коригирането на поведението ти е, че искаме да направим промени в нещата, които правиш. Така че не, няма по-физически курс, който да можеш да изкараш, и ако отново поставиш под въпрос мнението ми за това кое е най-полезно за теб, тогава ще ти напиша акт за нарушение. И може би, ако толкова много мразиш прашните стари книги, трябва да помисля кои курсове включват най-много от тях? Освен ако, разбира се, не искаш да ми разкажеш повече за това какво си правила през нощта, когато те хвърлих в дупката? – Попита Кейн, като онази гневна вена в слепоочието му оживя само заради мен.
– Не, господине – отвърнах мило.
– Добре. Може би най-накрая научаваш мястото си.
Той се обърна и се изстреля встрани от мен, за да се увери, че е казал последната дума, а аз с усмивка на лице наблюдавах как моста се прибира и вратите се заключват плътно.
Ако не се лъжа много, току-що си бях осигурила работа за презареждане на библиотеката. Точка едно за Розали и нула за офицер Стронзо.

Назад към част 17                                                         Напред към част 19