Месец: ноември 2024

Глава 8

Сърцето на Еми подскочи. Пламтящото платно, ослепителен фар в нощта, щеше да се вижда на километри. Внезапният гръм в безоблачното небе можеше да бъде само силата на Куницуками на бурята. Сусано беше видял сигнала ѝ и идваше – надяваше се тя.
Гърмът се разнесе отново и далеч на запад в тъмнината проблесна светкавица.
Глухите стъпки я откъснаха от спешното вглеждане в небето. Друг васал се препъна в разцепения праг и вниманието му се насочи право към шикигамито ѝ. Ръцете му се вдигнаха, а в дланите му заискри магия.
Воят на бурята се устреми към него. Той хвърли светещ щит и циклонът го удари. Нейното шикигами отблъсна ками и бариерата му с една крачка назад, след което го обкръжи.
Откъм градината се разнесоха океански ветрове. Те се спуснаха от небето и се вляха в нейното шикигами. Вятърът се превърна в яростен писък и градинският пясък бе повлечен от циклона.
Жилещи топчета разкъсаха кожата на Еми и тя падна на колене, като закри главата си с ръце. Дърпането под ребрата ѝ се засили отвратително, дърпайки сърцето ѝ като ръка в гърдите. Вятърът се превърна в яростен глас в ушите ѝ, думите му бяха почти чуваеми.
Вятърът утихна, освобождавайки носещия се във въздуха пясък, и Еми предпазливо вдигна глава. Вторият ками, въпреки опита си да се защити, бе сполетян от същата съдба като първия. Шикигами висеше наблизо и при вида му пулса ѝ заби страховито. Гъстият вихър, в центъра на който светеше талисман, бе увеличил размерите си четирикратно, сякаш бе погълнал океанските ветрове.
Тя се запъна на краката си. Сусано идваше – тя трябваше да вярва, че идва. Когато пристигнеше, трябваше бързо да избягат от този остров или да рискуват да се сблъскат с непреодолимата сила на Амацуками.
На три етажа под двора пътеката водеше към склада, където беше затворен Сарутахико. Тя погледна към шикигамито си.
– Ще ме хванеш ли?
Шепотът в ушите ѝ сякаш я успокои и лек ветрец обля лицето ѝ. Преглъщайки страха си, тя се стрелна към края на градината и скочи.
Поривът я издигна лесно над парапета зад беседката. Тя се свлече към скалите, задушавайки писък си. Циклонът я застигна и тя се приземи на пътеката в бяг. Грубият чакъл се вряза в обутите ѝ в чорапи крака, но тя не обърна внимание на болката, докато завиваше по разклона на пътеката.
Складът се видя и шикигамито ѝ се втурна напред. Океанският вятър отново нахлу, подхранвайки циклона, който се разрастваше още повече. Фунията се удари в склада и с писък на разкъсващо се дърво изтръгна сградата от основите ѝ.
Еми отново защити лицето си, когато върху нея се изсипаха парчета дърво. Останките от склада се забиха в скалите, а светлините на къщата осветиха разрушенията. Документите от стотици разкъсани книги се разхвърчаха около нея.
Наистина ли беше създала тази разрушителна сила? Толкова ли беше могъща, че нейната ки можеше да подхрани такова опустошително шикигами, или се случваше нещо друго?
И каквото и да се случваше, как го контролираше?
Тя се втурна към шикигамито си. То се намираше на върха на основите на хранилището и го покриваше изцяло. Вятърът омекна, докато тя се приближаваше, и отвори проход, през който тя можеше да влезе в циклона. Тя се препъна през счупените рафтове към стъпалата. Шикигамито ѝ се сви, като се превърна отново във форма на жена, и я последва надолу.
В подземното пространство тя отново се изправи пред вратите със светещи символи. Водата във варелите трептеше невинно.
Тя вдигна несигурна ръка и посочи.
Шикигамито ѝ се блъсна във вратите. Символът проблясна ярко, преди циклонът да разкъса входа. Тя съзря малка стая отвъд, празна, с изключение на обикновен футон и лежаща върху него сенчеста фигура.
Тогава водата оживя и се разби в нея.
Тя се удари в пода, докато водата се увиваше около главата и торса ѝ. Бурята се втурна в нея, но течността упорито се държеше на мястото си. Тя задраска с нокти лицето си, опитвайки се да разчисти водата достатъчно дълго, за да си поеме дъх. Вихърът я блъскаше, но не можеше да изтласка задушаващата течност. Шикигамито ѝ избухна навън, разрушавайки складовия етаж над нея.
Зрението ѝ се стесни до черен тунел, докато дробовете ѝ горяха. Тя се свлече на пода, държейки гърлото си настрана от нуждата да вдиша.
– Стига.
Водата се отдръпна от нея. Тя се задъхваше трескаво, изпълвайки дробовете си със солен въздух. Шикигамито ѝ затихна в спешното си въртене.
– Камигакари, какво си сътворила?
Тя се изтласка в седнало положение, осъзнавайки, че в малката стая зад нея има неподвижна фигура – Сарутахико. Мускулите ѝ трепереха, а дрънченето под ребрата ѝ пулсираше по-бързо, куха болка, която продължаваше да се усилва.
Цукиоми стоеше на няколко метра назад от върха на стъпалата, а от двете му страни имаше по една водна змия.
– Какво сътвори? – Попита той отново.
– Това… – Тя се изкашля, почти прекалено хрипкава за говор. Искаше да се изправи, да се подготви да се бие с него, но краката ѝ все още трепереха. – Това е шикигами.
– Не, не е. – Вятърът подръпна сребристата му коса. – Шикигами е продължение на ки и волята на ками. Творението ти е свързано с твоята ки, но не и с волята ти. Ти нямаш контрол. Трябва да го освободиш сега.
Тя се скова.
– Няма да…
– То те убива. Докато нараства силата му, то поглъща ки. Трябва да го разпръснеш, преди да загинеш.
Тя погледна треперещите си ръце. С всеки изминал миг усещането за стягане в гърдите я болеше все повече. Вятърът шумолеше в ушите ѝ, странно успокояващ, сякаш ѝ казваше да не слуша, да не се тревожи.
В тъмнината високо над нея небето се разцепи от раздираща ухото гръмотевица. Океанският вятър се раздвижи и шикигамито ѝ се разтрепери от вълнение. Цукиоми погледна нагоре, после отново се съсредоточи върху нея.
– Освободи творението си, камигакари, преди то да те е унищожило.
– Не мога – изпъшка тя, като се мъчеше да се изправи. Вятърът нежно я притисна към гърба, подкрепяйки я. – Трябва да спася Сарутахико.
– Ако насоча силата си към теб, вятърът ще погълне живота ти, за да се защити от мен. Не можеш да ме победиш, дори и с това чудовище. Освободи го.
– Няма да го направя.
– Опитвам се да те защитя. Ако не спреш това, ще умреш.
– Спасяването на живота ми няма да ти спечели прошката на Аматерасу! – Тя изкрещя думите, а ръцете ѝ се стиснаха от внезапна ярост. – По-скоро ще умра в битка, отколкото да се предам!
Тъмните му очи се разшириха.
Тя протегна ръка към него и циклонът се взриви. Змиите от двете му страни се раздвижиха и се завъртяха около него, за да образуват защитна бариера. Вятърът със сила на галактика я удари и разкъса водата.
Непрекъснатият рев на океанските вълни се промени. От скалите зад Цукиоми се надигна цунами. Огромната вълна се изви над него и се стовари върху Еми. Нейното шикигами се прибра, сгъстявайки се около нея. Тя се хвърли върху неподвижната форма на Сарутахико, докато океанът се стовари върху тях.
Вятърът изкрещя предизвикателно и болка прониза ребрата ѝ. Фунията отново се разкъса навън и отнесе водата, преди да я докосне. Спираловидният циклон се превърна във виещо торнадо, което стигна до облаците. Огнен шип се заби под ребрата ѝ и тя се свлече, стискайки предната част на кимоното си.
Светкавиците рикошираха в облаците и гръмотевиците се разнесоха по-силно от вълните и вятъра.
Друго цунами се надигна и се стовари с огромната си тежест върху шикигамито ѝ. Тя изкрещя, когато агонията я разкъса, познатата болка от това, че ки – живота ѝ – е изтръгнат. Неудържимите океански ветрове задвижваха шикигамито ѝ, но нейното ки поддържаше живота му. Докато то се усилваше, тя отслабваше.
Чужди гласове промърмориха думи, които тя не можеше да разбере. Крещящото торнадо побеля от пенеща се вода, която закриваше всичко отвъд него и гасеше слабата светлина. Заобиколена от тъмнина и оглушала от ревящия вятър, тя се сви на кълбо, притиснала ръце около гърдите си, сякаш можеше да задържи живота си.
Точно над тях поредният гръм разтърси острова. Светлината проблясна ярко и отвъд тъмния циклон, който я заобикаляше, се плъзна гигантска сянка. В сънно захласване тя наблюдаваше как дългото змиевидно тяло се вълнува със зловеща грация, докато над него проблясваха мълнии.
Дракон.
Сусано беше тук. Тя се зачуди дали да спре шикигамито си. В гърдите ѝ се появи болка. Беше толкова трудно да се диша. Някъде отвъд торнадото тя чу звуци – гласове? Гласове, които я викат? Фунията се приближи и шумоленето в ушите ѝ се загнезди в главата ѝ, блокирайки всички други звуци. Агонията се отдалечи, а мислите ѝ се объркаха още повече.
– Еми.
Потръпна и разбра, че сънува, халюцинира или вече е мъртва, защото той не можеше да е тук.
– Пренебрегваш ме, малка мико? – Пръстите се прокараха по бузата ѝ, после нежно дръпнаха кичур от косата ѝ. – Признавам, че очаквах по-топло посрещане.
Тя се насили да отвори очи, примижавайки през тъмнината в бушуващия циклон.
– Широ?
Той коленичи до нея, скрит от сенките, но непогрешимите му ириси блестяха в пурпурен цвят. Той хвана ръката ѝ, пръстите му бяха топли и силни, успокоявайки треперенето ѝ.
– Забъркала си се в неприятности, нали?
– Широ. – Тя се протегна към него и той я вдигна от земята, като я изтегли в скута си. Когато ръцете му я обгърнаха, а познатият му аромат изпълни носа ѝ, по бузите ѝ се разляха сълзи.
– Трябва да освободиш заклинанието, Еми.
– Не мога. Не мога да го контролирам.
– Ако си го създала, можеш да го унищожиш.
Циклонът изрева с нова сила и горещ импулс прониза гръдния ѝ кош. Вятърът ги прониза с плашеща сила, като почти я изтръгна от прегръдката му. Ръцете му се свиха около нея.
– Еми – каза той – не ти остава време.
Беше прав. Слабост, подобна на тежестта на целия океан, я смаза. Докато белите ѝ дробове се напрягаха, нещо мокро се удари в бузата ѝ – капка вода, която се впи в ъгълчето на устата ѝ. Остър, метален вкус се стовари върху езика ѝ.
Не беше вода. Кръв. Но откъде?
– Съжалявам, Еми. – Широ прозвуча болезнено, докато докосваше основата на гърлото ѝ. Пръстите му се плъзнаха надолу към знака ѝ камигакари. – Това е единственият начин да спрем това.
Веждите ѝ се смръщиха от объркване, главата ѝ се завъртя. После под ръката му избухна нажежена до бяло болка.
Тя изкрещя и се сви, докато агонията разяждаше гърдите ѝ. Той я държеше здраво, докато изпепеляваше плътта ѝ. Мъката прониза торса ѝ, стреляйки дълбоко в нея, разкъсвайки я отвътре.
Гореща, позната ки се втурна в нея. Освободена от печата на Цукиоми, силата на Аматерасу заля съзнанието и тялото ѝ.
– Аматерасу! – Изкрещя спешно Широ.
Сила, която не беше нейна, успокои слабите ѝ мускули. Главата ѝ се отметна назад, за да погледне заобикалящия ги висок циклон. Без съзнателна команда ръката ѝ се вдигна към небето и в дланта ѝ проблесна изгаряща сила.
Водовъртежът напълно замря. Освободени от хватката на вятъра, от небето паднаха облаци от мръсотия и пясък. На петдесет фута над нея хартиеният талисман засия.
Широ изпъна ръката си нагоре, отразявайки жеста ѝ. Огънят изскочи от пръстите му към талисмана. С ярък пламък пламъците погълнаха хартията.
Дърпащата болка изчезна, оставяйки само пулсиращото парене на нейния знак камигакари. Докато около тях се носеха вихри от прах, които закриваха всичко останало, присъствието на Аматерасу се изплъзваше. Еми погледна Широ със сълзи на очи.
Шокът я разтърси и потисна болката ѝ.
От вдлъбнатината на бузата му, нагоре по лицето му и в косата му се стичаше дълбока рана. Ухото му беше разкъсано, а бялата му козина беше изцапана с пурпурни петна. От челюстта му непрекъснато капеше кръв.
– Широ… – Въздишката ѝ заглъхна, когато се дръпна назад и видя рани в косите му. Десетина прорези бяха изпъстрени по тялото му.
От прахта се появи Юмей с черно копие в едната си ръка.
– Значи си оцелял – отбеляза той.
– Повече или по-малко – отвърна небрежно Широ.
– Но… какво… – заекна задъхано тя, а ръцете ѝ се носеха над Широ, без да го докосват. Той кървеше навсякъде.
– Предупредихме те, че ветровете ще те разкъсат – каза Юмей, като мина покрай тях и коленичи до неподвижната фигура на Сарутахико.
Ужасът изкристализира във вените ѝ. Нейното шикигами беше наранило Широ? Тя му беше сторила това? Прекалено много емоции се разразиха в нея наведнъж, смазвайки дробовете ѝ.
Широ се усмихна, като я погледна.
– Все пак не трябваше да кървя напразно.
В разреждащите се облаци прах се появи още една сянка и я обзе ужас. Цукиоми спря на няколко метра от нея, заобиколен от двете си страни от шикигами змии.
Широ погледна нагоре, като проследи погледа ѝ. При вида на Амацуками той наклони глава.
– И какво сега, Цукиоми?
При произнасянето на името на Цукиоми топлата сила в Еми, която се беше разпръснала, се повиши. Ки на Аматерасу заля Еми за втори път, като се разби в нея като кипящ прибой. Поемайки контрола върху Еми, Аматерасу се отдръпна от Широ и се изправи на крака.
– Братко – изсъска тя, а единствената дума бе изпълнена с гняв. – Как смееш.
– Аматерасу… – започна Цукиоми.
– Как смееш. – Вятърът отново се надигна. – Ти ме предаде, но вярваш, че спасявайки моето камигакари, ще получиш моята прошка?
Болката стегна чертите на лицето му, а непоклатимото му спокойствие се пропука под гнева на сестра му.
– Стремя се само да те предпазя от страдание. Трябва да разбереш това.
Тя се приближи към него, а поривите я заобикаляха.
– Да страдаш, означава да живееш. Да се бориш, да се бориш, означава да познаваш страстта. Ти искаш да ме лишиш и от двете в името на мира. Твоето малодушие ме отвращава, Цукиоми.
Той помръдна.
– Какво е вечен мир? – Попита тя, като направи още една крачка към него. – Какво е вечност на безжизнено, безстрастно съществуване? Ти не ме защитаваш – ти ме осъждаш!
Тя вдигна ръка към него, а яростта ѝ заливаше Еми.
Пръстите се сключиха около китката ѝ, прекъсвайки агресивния ѝ жест. Без да обръща внимание на нараняванията си, Широ застана пред нея, блокирайки гледката ѝ към Цукиоми.
– Стига толкова, Аматерасу. Оттегли се, преди да паднеш от Такамахара.
– Тя е моята камигакари – избухна Аматерасу, а яростта ѝ не стихваше. – Ще сляза, когато сметна за нужно.
Нещо проблесна в погледа на Широ. Въпреки че не помръдна, поведението му се промени – миниатюрното напрежение на мускулите на лицето му, събирането на сенки в очите му. Изведнъж пред нея не стоеше Широ.
Беше Инари.
– Не ме изпитвай, Аматерасу. – Гласът му се превърна в застрашително хриптене. – Ще изтръгна сърцето ти от небесата, ако още веднъж ми попречиш.
Гневът на Аматерасу отслабна с несигурност и нотка страх. Тя вдигна брадичка, събирайки самообладание, а гневът ѝ отново се надигна.
„Аматерасу“ – извика Еми, когато емоциите на Амацуками разкъсаха съзнанието ѝ. – „Моля те!“
Фокусът на Аматерасу се насочи навътре и Еми усети момента, в който богинята си спомни за нея – и за това, което се случваше с нея. В един горещ изблик от тялото ѝ се изля силата. Светлината проблясваше по кожата ѝ, докато силата и духът на Аматерасу се оттегляха.
Топлината на ками ки избледня и силата изчезна от крайниците ѝ. Еми увисна напред и Широ-Инари я придърпа в прегръдките си. Замаяна от слабост, тя се мъчеше да вдигне глава, искаше да види лицето му.
За пръв път извън нечий спомен тя погледна в древните, незамъглени очи на Куницуками на Огъня.
Сърцето ѝ заби лудо в гърдите. Погледът му беше неразгадаем и той гледаше право през нея, до самата ѝ душа и дори по-дълбоко. Беше идентичен с йокаите, които познаваше, но същевременно напълно различен. Познат непознат.
Желанието да докосне лицето му, да придърпа устата му към своята и да види дали целувката с него е същата като с Широ, я шокира. Бузите ѝ се зачервиха. От всички реакции, които можеше да има, това беше първата ѝ мисъл?
Главата му се наклони и в изражението му се появи нещо странно.
– Сусано – обади се Юмей и я изненада: – Време е да тръгваме.
Инари също започна, главата му се обърна към Тенгу – и между един и следващ миг той отново беше Широ. Древното присъствие беше изчезнало, Куницуками отново дремеше някъде в забравените му спомени.
Черните облаци изръмжаха гневно. Огромна мълния изскочи от небето и удари камъните зад останките на склада.
Вследствие на ослепителната светлина големият буреносен дракон, който беше истинската форма на Сусано, кацна на скалите, а змийското му тяло се изви между камъните. Сребристите му люспи блестяха, а от малките пролуки между тях струеше сияние. По дължината на гърба му се спускаха изящни извити шипове, а от челото надолу по първата третина на тялото му се спускаше сребриста грива с тъмносиня ивица в центъра. Чифт рога украсяваха гладката му, тясна глава.
Сапфирените очи преминаха през нея и Широ към Юмей, който беше издърпал ръцете на Сарутахико през раменете си, за да поддържа безжизнения Куницуками. След това вниманието на дракона се насочи към Цукиоми и устните му се разтвориха, разкривайки ужасяваща редица заострени зъби.
Цукийоми изучаваше буреносния дракон, докато прибоят се блъскаше в брега, а небето гърмеше с набираща сила. Тогава Амацуками наклони глава към дракона.
– Заповядах ти да спасиш камигакари, ако можеш, и ти го направи. Не се карам. Прави каквото искаш. – Тъмният му поглед се плъзна от Сусано към Еми, а поражението задуши неразличимите му черти. С двете си змии шикигами зад гърба си той се обърна и тръгна по пътеката към имението.
Главата на Сусано се поклащаше настрани, сякаш обмисляше следващия си ход, после се втурна към нея и Широ. Когато за пръв път видя дракона – от разстояние и отблизо с невъзможно огромния осемглав Орочи – той не ѝ се стори толкова голям.
Грешала е. Беше огромен.
Предният му крак се насочи към тях, смъртоносните му нокти се разгънаха и той внимателно затвори Еми и Широ в хватката си. С другия си преден крак той хвана Юмей и Сарутахико. След това се изстреля в небето, а дългото му тяло се плъзгаше без усилие по въздушните течения.
Притисната плътно до Широ в прегръдката на дракона, Еми скри лицето си на рамото му, а ръцете ѝ стиснаха с юмруци окървавеното му кимоно. Сълзите се разляха по бузите ѝ, когато се понесе в облаците и слабия блясък на океанските вълни изчезна в тъмнината.

Назад към част 8

***

Навън, наслаждавайки се на свободния си следобед, и четиримата се надбягваме с конете си по плажа, а краката им се плискат във вълните, докато вървят. Тий е начело, следвана от Кас. Уиндър и аз се движим отзад, като се движим врата в врата.
– Хайде, бавноходци! – Вика Тий в отговор и се смее, докато набира още един метър преднина. – Знаете какво получава губещия!
– Това си ти, Скар! – Казва Уиндър, като побутва коня си, за да ускори темпото.
– Не този път – отвръщам аз. – Хайде, Ханзо! – Ханзо ускорява крачка.
Кас се смее силно и от сърце, когато се появявам до него.
– Давай, момиче! – Изрича той.
Конете се наслаждават на спринта също толкова, колкото и ние. Обикновено тръгваме в тръс, за да пестим енергията си. Но ние не сме на служба. Не и този следобед. Искам да кажа, че все още сме напълно въоръжени и облечени в кожите и маските си. Но не търсим бой. Търсим забавление. И когато Тий стига до лекия самолет „Цесна 172“, който е наполовина заровен в пясъка и отчасти потопен от вълните, тя скача и се изправя пред нас с вдигнати ръце.
– ПОБЕДИТЕЛ! – Вика тя. – Изсмучете го… кучки! Ха! – Тя пляска с ръце и започва да размахва дупе в обичайния си победен танц, докато Кас я достига със смях. Най-накрая стигам до нея и се обръщам с лице към Уиндър, който се надува, докато се присъединява към нас последен.
– Аууу. Аз победих ли те? – Подигравам се, като изпъвам долната си устна и се опитвам да не се усмихвам. Твърде много. – Изглежда, че този път ти си губещия, Уиндър.
– Млъкни – изръмжава той, докато скачаме надолу. Той поема Ханзо вместо мен, докато аз се присъединявам към победните извивки на Тий, преди да я хвана за ръка и да се насоча към кея точно зад отломките.
Той едва стои. Но е достатъчно сигурен. Представлява издигната конструкция, която се простира навътре в океана на цели хиляда метра. Но, разбира се, половината от него вече е паднала в морето. Повечето от добре разположените стълбове са ръждясали и са се срутили във водата, отнасяйки със себе си богато украсените чугунени парапети и дървени дъски. През последните петдесет години е бил блъскан от екстремните климатични условия и не е получавал никакви грижи или внимание. Но това е верандата. Частта, която ни интересува… са забавленията. Тази част от сградата е над плажа. Не на водата. Така че е сравнително безопасно да се намираш в нея.
Относително.
Изкачваме стъпалата и отваряме тежките, сводести врати към фоайето. Конете влизат с нас. Тий остава с тях на входа, а ние с момчетата влизаме вътре, за да проверим дали сме сами. Винаги заключваме това място, когато си тръгваме. Не искаме да го завладеят зомбита. Би било гадно да се налага да чистим всичко отново. Пръстите ми се плъзгат през дръжката на дясната ми катана, преди да я откача от ножницата. После се промъкваме вътре. Подът е смесица от жълти и сини плочки, червени и бели ивици и розови и оранжеви звезди. Когато за първи път открихме това място преди всички тези години, то беше пълно с мишени, които бяха заключени вътре от десетилетия. Трябваше да го разчистим.
Не беше приятен следобед.
Но след като го направихме, никога не бяхме виждали нещо подобно. Наричаше се аркада. Децата идваха тук и играеха игри. Вкарваха пари в автоматите и се опитваха да спечелят играчки. Или пък пускаха стотинки в горната част с надеждата, че отдолу ще изпаднат още стотинки. Сигурно е било хубаво. Малко по-различно от това да прекараш младостта си в изучаване на техники за обезглавяване.
Всички се разделихме. Кас отдясно. Уиндър вляво. А аз направо през средата. Стандартната ни бойна формация. Тръгваме покрай стрелбището за двама играчи. Минаваме покрай „уак-а-моле“. Минаваме покрай килимчетата за танци, машините за плодове и мечетата за хващане. Всички те са покрити с дебел слой прах и мръсотия. Някои със засъхнала кръв.
След няколко минути Кас извиква:
– Чисто!
– Чисто – отговаря Уиндър.
– Чисто – съгласявам се аз и прибирам катаната си. – Тий, можеш да влезеш.
След като конете са заключени на сигурно място във фоайето на входа, останалите се събират в далечния ъгъл. Аз се плъзгам по обслужващия плот към складовото помещение, загребвам четири кутии с газирана напитка и изваждам запечатан буркан с фъстъчено масло, преди да се върна при останалите. Удивително е, че тези неща все още са годни за ядене и пиене.
Уиндър вече лежи по корем в края на боулинг алеята, застанал до кеглите. Единичната писта, закътана встрани, е най-чистото и поддържано нещо отвъд стената. Не ни се удава да идваме тук много често. Може би пет пъти годишно. Но правим едно и също нещо в свободните си следобеди, откакто открихме това място преди шест години.
Кас проверява бензиновия генератор, който поставихме тук миналата година.
– Почти е изчерпан. Мисля, че това ще е последния път, когато можем да го използваме – казва той тъжно.
Това пасва добре, мисля си аз. Може би това е последния път, когато всички ще дойдем тук заедно. Не че те знаят това, разбира се. От картината на Старейшина Осем, който се побърка, след като му разказах за положението си, ме побиват тръпки. Беше ми се разсърдил за Ноа и се разгневи заради ултиматума ми. И не се сдържа да каже колко ужасен и жесток според него е избрания от мен път.
Но понякога трябва да правиш това, което е най-добро за теб, а не за всички останали. Гледам всички тях и знам, че ще се справят. Те ще се имат един друг.
– Гласувам да го използваме за „Денс ревю“ – казва Тий ентусиазирано и връща мислите ми към последния ни следобед заедно.
– Съгласна съм – казвам, като ѝ подавам една от кутиите с газирана напитка. Уиндър грабва парцал и метла. Загубил е състезанието, така че трябва да подготви алеята.
Такива са правилата.
Подавам на него и на Кас по една кутийка сода. Събираме се в кръг, отваряме ги и ги вдигаме високо.
– За да оцелеем достатъчно дълго, за да играем още една игра – вдига тост Уиндър.
– За да оцелеем достатъчно дълго, за да се дипломираме – казва Кас.
– За рафинирана захар и букви Е, които означават, че можем да ядем и пием тези неща и след петдесет години! – Засмива се Тий.
Всички ме поглеждат в очакване на моя тост.
– За нас.
– За нас – радват се всички, като чукат моята кутия.
– Точно така! – Кас избърсва устата си и хваща топката си за боулинг. – Да играем.
Прекарваме тук доста часове. Конете си почиват. И ние играем. Играем игра след игра след игра. Всяка следваща е по-оспорвана от предишната. Докато не се отегчим от победите на Кас и не започнем да правим трикове. Играем с обратен знак. Придържаме се за глезените. Със завързани очи. А когато това ни омръзне, запалваме генератора и свързваме Dance Revs. Тук има много изоставени пари. Хиляди лири, бих казала. Напълно безполезни сега. Е, не напълно. Слагаме един куп монети и пускаме машината за танци. Тий и аз сме първи. Музиката започва и ние се препъваме в краката си, докато се опитваме да сме в крак със стрелките. Загубилият – това е Тий – бива издърпана от Уиндър, който се опитва да ме победи.
– Няма да спечелиш! – Смея се, заставайки във всяка една поза. – Аз съм жена с мечове. Никой не може да движи краката си по-добре от мен!
– Хайде, човече! – Радва се Кас, пляскайки с ръце в такт, докато Тий танцува лудо до него. – Изритай я в задника!
– Няма да стане! – Смея се аз, движейки краката си с лекота.
– Слизай – Кас издърпва Уиндър и скача до мен. Той започва да скача, удряйки краката си в стрелките и се държи много по-добре от останалите. Но той все още не е на моето ниво. Уиндър сграбчва Тий и започва да танцува в такт с музиката, мятайки я като парцал наоколо, докато тя охка и реве от смях. Кас се обръща към мен. Все още движи краката си, но не обръща внимание на играта.
– Танцувай с мен. – Той хваща ръката ми, преди да успея да му я подам, и ние танцуваме нашия собствен танц. Скачаме наоколо и удряме с крака. Разменяме се. Той заема моето място. Аз заемам неговото. Той премахва цялата неловкост, която изпитах при отхвърлянето му снощи. И когато той започва да пее песента, всички се присъединяваме.
Пием още една сода.
Потапяме пръстите си във фъстъченото масло.
А когато генератора се отказва, се отправяме към самия край на Аркадата, където е закътано игрище за луд голф. Кас хвърля стика си през рамо и подхвърля игриво топката за голф във въздуха, преди да я хване.
– Хайде да играем голф.
Играем на игрището. Прострелваме се през неподвижна вятърна мелница и през отворените челюсти на пластмасова акула. Уиндър вкарва топката си след тринадесетия си опит на пар три, а накрая гледаме как топките за голф се търкалят между краката на клоун и влизат в коша заедно с другите, които сме изпращали там през годините.
Настъпва момент на мълчание, докато всички стоим около тях.
Шест години игри.
Шест години откраднати следобеди, в които можехме да бъдем това, което сме. Младежи, които искат да се забавляват. Но когато си тръгнем оттук днес, започваме кариерата си на войници на пълен работен ден, които водят невъзможна война. Война, която в крайна сметка ще ни убие. Ние проправяме пътя за випускниците, които тепърва ще дойдат. За момчетата и момичетата, които още не са се родили. Едва сме започнали тази битка. Предстоят ни десетилетия на битки и възстановяване. Сякаш всички мислим за едно и също нещо.
Възможно е никога повече да не бъдем всички заедно тук.
Уиндър обгръща с ръка раменете на Тий.
– Хайде, Кю-Тий. Да подготвим конете.
– Ще дойдем – казвам му аз и вдигам палтото си.
Кас обвива ръката си около лакътя ми и ме спира.
– Всъщност, исках да поговоря с теб. – Той поглежда към другите двама и после към мен. – Насаме.
О, не.
Кимвам, въпреки че се изпълвам с нерви.
– Разбира се. – Поглеждам към останалите, които се бавят. – Ще се срещнем с вас вкъщи.
Уиндър повежда Тий нанякъде. Но не и преди да погледне назад към най-добрия си приятел с объркано изражение. Той не е единствения. Гледам ги как си тръгват и чуваме как вратите се затварят.
– Ти ме целуна – казва той веднага щом те се затварят.
Изпълвам се с неудобство и раздразнение в еднаква степен. Мислех, че иска да забрави за това. Мислех, че иска да се преструва, че не се е случило. Точно както последния път, когато се опитах да го целуна.
– Можеш ли да ме погледнеш, моля? – пита той.
– Предпочитам да не го правя – отвръщам аз. – Съжалявам, че те целунах. Не трябваше да го правя и обещавам, че няма да го направя отново. Добре? Можем ли просто да се престорим, че това не се е случило?
– Защо ме целуна?
– Защото… – Въздъхвам и прокарвам ръце през косата си, все още неспособна да се обърна към него.
Защото си мислех, че няма да имам друг шанс. Защото си мислех, че ако ме целунеш в отговор, това ще ме спре да направя това, което току-що направих със Старейшина Осем. И защото ти си единствения човек в целия свят, когото някога съм искала да целуна.
– Защото съм идиот. – Това е избраният от мен отговор. – Няма да го направя отново. Разбрах, Кас. Не те интересува. Да се върнем у дома и да се престорим, че това никога не се е случвало. Моля?
Проправям си път към вратата.
– Целуна ме, за да не поискам Червената пелерина? – Пита той. – За да се отстраня като твоя конкуренция?
Спирам и се обръщам.
– Извинявай?
– Ами дали?
Втурвам се към него и преди да успея да се замисля, удрям юмрук в челюстта му. И без да кажа нито дума, се обръщам и се отправям към вратата.
– Да разбирам ли, че това е „не“? – Извиква той след мен, потривайки челюстта си.
Толкова съм изпълнена с ярост. Треперя от нея. Защо всички мислят така за мен? Аз съм егоист? Враждебна съм? По дяволите с тях! Грабвам една от малките табуретки, поставени до машината за стотинки, и я хвърлям в главата му. Той се скрива и тя се блъска в машината за плодове зад него, като няколко монети падат на пода.
– Защото поисках Червения плащ – казва той предизвикателно. Няма да ме манипулираш, за да се откажа от амбицията си, Скарлет. Не отново!
– Отново?! – Почти му крещя. – За какво, по дяволите, говориш? Никога не съм…
– Значи е било просто съвпадение, така ли?
– Какво?
– Преди две години ме поканиха да се присъединя към „Сивите плащове“, което означаваше, че ще трябва да напусна Академията и моето подразделение за обучение. И тогава същата вечер ти се опита да ме целунеш!
– Искаш да се присъединиш към „Сивите плащове“? Тогава иди и се присъедини към тях! – Викам. – Не ми пука дали ще се присъединиш към гадните сиви плащове! Защо, по дяволите, да ми пука?!
– Защото трябва да си най-добрата! – Възразява той. – И разбира се, че не искам да се присъединя към Сивите плащове. Те просто се крият зад стената, измъчват всички и пропиляват невероятните си умения. Не в това е въпроса, Скарлет. Въпросът ми е, че винаги трябва да си най-добрата. И не можеш да понесеш факта, че някой друг може да е по-добър от теб. Особено приятелите ти!
– Защо изобщо си мислиш това?
– Нека погледнем фактите. Съвсем наскоро? Уиндър! Ти му взе закуската в деня на заданието! Искам да кажа… колко егоистична можеш да бъдеш?
– Защото закуската беше овесена каша този ден! – Изригнах. – Когато яде каша, той става бавен и получава болка в стомаха. Всеки път, по дяволите! Може да е силен като вол, но е упорит като муле и има храносмилателна система на новородено. Не ме слушаше, когато му казвах да не яде. Затова се обзаложих, че ще спечеля, и му я взех. Рано сутринта отидох да тичам специално, за да спечеля една ябълка от Старейшина Десет, за да мога да му я дам вместо нея. Егоистично ли беше това? Да пробягам седем мили в деня на моето назначение, за да не затрудня приятеля си в най-големия ден от живота му?
– Не знаех…
– Егоистична ли бях, когато останах цяла нощ с Тий в нощта преди изпита по стрелба с лък преди дванайсет месеца? Когато тя продължаваше да липсва и загуби увереността си? Аз стоях пред мишената и я карах да стреля. Казах ѝ, че ѝ имам пълно доверие. Уцели със стрелата рамото ми и я накарах да стреля отново. Оттогава това момиче не е пропускало! Това егоистично ли беше? – Обръщам се, но правя само няколко крачки, преди да се завъртя и да продължа да му крещя. – За протокола, нямах представа, че са се обърнали към теб преди две години. Не заради това те целунах. И не затова се опитах да те целуна снощи, за да ти попреча да получиш червен плащ.
– Тогава защо…
– Защото те харесвам, Кас. Добре! – Изригвам му. Лицето ми почервенява от топлина и знам, че съм станала червена, както често се случваше около него. Оттук и името. – Повече от това, че те харесвам, разбира се? Аз… Аз…
– Обичаш ли ме?
– Не обичам никого. Любовта е лукс, който не можем да си позволим – отсичам аз, кръстосвам ръце на кръста си и гледам в земята. – Но ако все пак… знаеш… някога съм обичала мъж. – Поклащам рамене, а погледа ми все още е вперен в пода. – Щеше да си ти.
– Скарлет – прошепва той с копнеж. Болезнено.
– Но нищо от това няма значение, защото ти явно не мислиш много за мен. Така че забрави. Просто, урх. Все пак няма значение.
Обръщам се и тръгвам към вратата. Никога преди не съм се чувствала така. Имам болка в гърдите. В сърцето ми. И имам чувството, че нещо се опитва да пропълзи в гърлото ми. Трябва да се махна оттук. Трябва да се махна от него. Отварям вратата.
Той се протяга през рамото ми и я затръшва зад гърба ми. Завъртам се и го отблъсквам.
– Искаш да се биеш с мен? – Изръмжавам отровно към него, докато той се запъва назад. – Направи най-добрия си удар. Ще разкъсам проклетия ти череп…
Той се движи бързо и преди да успея да довърша заплахата, че ще го убия, ме целува. Отблъсквам го и докосвам устните си, които са все още топли. Гръдният му кош се издига и спада трудно и бързо, както и моят.
– Какво, по дяволите, правиш? – Прошепвам.
– Нещо, което исках да направя, откакто бяхме деца. И ми е писнало да се преструвам, че е иначе. Ти ме объркваш до смърт, Скарлет. Нямам представа защо правиш половината от тези глупости, които правиш. Плашиш ме. Изнервяш ме и ме вбесяваш. Но искам да прекарам остатъка от живота си, като бъда объркан, уплашен, нервен и вбесен от действията ти и винаги да оставам във възторг от теб. Целуни ме, Скарлет. Защото ако не го направиш, мисля, че ще полудея. Няма да изкарам и ден, преструвайки се, че не обичам кървавите ти кости, жено. Целуни ме!
– Ти… ти ме обичаш?
– Разбира се, че те обичам – въздъхва той. – Винаги си била ти. Винаги и завинаги.
Хвърлям палтото си на пода и двамата се блъскаме един в друг. Ентусиазмът ни е съизмерим единствено със страстта ни. Ръцете ми се увиват около врата му, а неговите се увиват здраво около кръста ми и никой от нас не се сдържа. Целувката ни е почти насилствена. Нуждата, която изведнъж изпитваме един към друг, е дългогодишен копнеж, достигнал точката на кипене, и скоро се сгромолясваме на пода в заплетена каша от крайници, разкъсвайки дрехите си.
Точно сега сме точно там, където трябва да бъдем. Един с друг. Но утре всичко ще се промени.
И знам, че Кас никога няма да ми прости за това, което направих.

Назад към част 19

Глава 7

Елена изрече думите на любовта на езика на баба си, усети отговора на Рафаел в погледа, който ѝ хвърли. Той беше син огън и беше яростна нежност.
Когато се обърна обратно към Илиум и Аодхан, тя долови скръбта в очите на Илиум. Беше стара, тази скръб, идваше от загубата на смъртната, която някога бе обичал, жена, заради която бе загубил перата си в наказание и за която скърбеше и до днес.
Тогава Аодхан се наведе, за да промърмори нещо на ухото му. Лицето му се озари от това, което беше казал най-добрия му приятел, и Илиум се ухили.
– Господарю – каза след това разкъсания от светлина ангел, а профила му беше чист откъм изчистени линии. – Продължавам да проучвам Лумината.
Заинтригувана, Елена се съсредоточи върху ангела, който беше по-светъл, отколкото който и да е от тези Луминати.
– Техният водач, Джиан – продължи Аодхан – заема поста си от четири века – това е необичайно сред Лумината. Предвижда се на всеки пет десетилетия да се сменя лидера, за да се гарантира, че политиката и властта няма да отвличат вниманието на членовете им или да развалят тяхното търсене на светило.
Рафаел, който беше останал неподвижен до Елена, сега каза:
– Откъде знаеш това, Аодхан?
– Да. – Тонът на Илиум беше твърд като камък. – Лумината не афишира точно вътрешното си функциониране.
Елена осъзна, че пропуска нещо, във въздуха витаеше толкова много сдържана агресия, че можеше да я отреже с нож.
Аодхан прекъсна визуалния контакт с Рафаел, за да срещне погледа на Илиум. Думите, които изрече, бяха по-остри, отколкото някога бе чувала да звучи Аодхан.
– Аз вече не съм счупена кукла, която трябва да бъде защитена от онези, които могат да си играят грубо с мен.
Трепна, сякаш го бяха ударили, Илиум отдръпна стола си и излезе от библиотеката през отворените към моравата врати.
„Елена.“ Тя вече се движеше. – „Имам го.“ – Ако досега не беше чувала този тон в гласа на Аодхан, то не беше виждала и това изражение на лицето на Илиум. Толкова яростно ядосан и същевременно наранен. Дълбоко наранен.
Следвайки ангела навън, тя се надяваше, че той не е тръгнал – защото ако Илиум искаше да я изпревари, тя нямаше никакъв шанс да го настигне. Но той стоеше на самия край на имота, на скалите, които гледаха надолу към тъмните води на Хъдсън, а в далечината се виждаше силуета на Манхатън. Докато я гледаше, по балконите на кулите кацаха ангели, но днес дори тази гледка нямаше силата да задържи вниманието ѝ.
Вървейки, за да застане до Илиум, тя съвсем съзнателно плъзна крилото си по неговите здраво стиснати крила; докосване, което му казваше, че не е сам, но което не поставяше никакви изисквания. Думите невинаги бяха лесни, когато нещата имаха значение.
Тази вечер вятъра беше тих срещу лицето ѝ. Той отдръпна нежно косата на Илиум от лицето му, онези черни кичури, потопени в синьо, които просто растяха по този начин, за да разкрият линиите на лицето, което притежаваше чиста мъжка красота. Но макар и красив, не външния му вид, а игривата лукавост на Илиум бе привлякла Елена – тази светлина в него бе ярка, радостна свещ на фона на мрака.
Днес светлината беше угаснала, златистите му очи бяха странно плоски – сякаш се държеше в такъв ожесточен шах, че беше погребал най-добрата част от себе си. Елена не можеше да го понесе. Тя хвана ръката му и преплете пръстите си през неговите. Той не реагира за секунда, две… после най-сетне пръстите му се свиха около нейните.
През следващите минути кожата му стана топла, а ужасната плоскост се отдръпна от погледа му.
– Знаеш ли колко тежко беше ранен Аодхан, когато го намерихме? – Думите потрепериха. – Крилата му бяха почти изгнили, останали само нишки от сухожилия и кости, меки като неизпечена глина. Всичките му красиви пера бяха изчезнали, паяжините бяха на парчета, силата му беше открадната, а тялото му – инкрустирано в мръсотия.
Ужасът изтръгна ноктите на Елена при мрачния разказ. Знаеше, че на Аодхан се е случило нещо ужасно, достатъчно лошо, че да го накара да се оттегли от живота за двеста години. Беше се затворил в Убежището, отказваше физически контакт с когото и да било, не се смееше, не общуваше с хората, които го обичаха.
Илиум беше този, който го беше достигнал, Илиум, който беше най-добрия му и най-близък приятел.
– Той беше толкова наранен, Ели – продължи Илиум, без да чака отговор. – Не само отвън. – Той притисна свободната си ръка към сърцето си. – Това, частта, която прави Аодхан такъв, какъвто е, беше толкова силно увредено, че си помислих, че съм загубил приятеля си завинаги. – В очите му блеснаха сълзи.
Отвърна поглед и се вгледа в Манхатън с толкова суров фокус, че тя разбра, че той се бори с тези сълзи. Гърлото му се раздвижи, челюстта му се превърна в брутална линия.
Това я порази силно, защото, като изключим красотата и игривостта, Илиум беше един от най-жестоките бойци сред хората на Рафаел. Той не даваше милостиня, беше воин, който би връхлетял с главата напред върху вражески ескадрон, ако се изискваше безмилостна атака.
– Хей. – Тя сви пръстите си около неговите и леко ги дръпна, докато той се обърна с лице към нея. – Мога да го понеса, Блубел. Каквото искаш да разтовариш. – Тя се усмихна. – Не може да е по-лошо от любовния живот на Ранзъм, преди Найри да се смили над него.
Мрачното отчаяние, което го обхвана, сякаш щеше да разруши връзките на приятелството им, но после устните му се дръпнаха леко нагоре. Вдигна стиснатите им ръце и я целуна по кокалчетата. И той отново беше нейния Блубел, красив и див, а във вените му бучеше сила. Толкова много сила.
Тя си пое дъх и изведнъж осъзна, че може да види всяка вена по тялото на Илиум – на шията му, по ръцете му, по лицето му. Те светеха, сякаш кръвта му беше разтопено злато. Сърцето ѝ се блъсна в ребрата ѝ, задвижвано от спомените за пламтящата светлина, която бе изтласкала от него преди две години.
Онзи ден той едва не беше умрял.
– Илиум.
– Няма нищо опасно. Идва и си отива. – Повдигна рамене. – Няма съпътстващ прилив на енергия. – Внезапна усмивка. – Аз просто светя в тъмното за минута-две. – Усмивката изчезна толкова бързо, колкото се беше появила, заедно със златната светлина във вените му.
Съзнателно пое дълбоко дъх, после още един, Елена вдигна ръка, за да отметне косата от челото си. Сърцето ѝ беше състезателен кон в гърдите, но това не беше за нея.
– Аодхан те нарани.
– По-скоро той наранява себе си. – Той отново погледна към Манхатън, но вече не държеше крилата си на гърба с безпощадна стегнатост. Разтвори ги малко и позволи на перата си да се плъзнат по нейните.
Много хора биха видели това и биха го сметнали за интимност. Така беше. Такава между приятели. Рафаел наричаше Илиум неин любимец. Това също беше вярно. Но той не беше неин любовник, никога нямаше да заеме тази позиция – тази част от Елена винаги принадлежеше на нейния архангел. Ето защо тя можеше да държи ръката му, защо можеше да плъзне крилото си по неговото, защо той можеше да целува кокалчетата ѝ.
– По време на възстановяването си – каза Илиум в тишината – в самото начало, когато Кеир основно се опитваше да го сглоби, Аодхан не говореше, не срещаше ничии очи. – Толкова болка в гласа му. – Той просто гледаше в каквито и да е кошмари, които съществуваха в съзнанието му, една счупена кукла.
Употребата на тези думи, схвана Елена, беше умишлена от страна на Аодхан.
– Човекът, който го описа по този начин, беше един ангел на име Рем. – Ръката на Илиум стисна ръката на Елена с такава сила, че костите я заболяха.
Тя не каза нищо, само слушаше.
– По онова време Ремус беше асистент на Кеир. – Той си пое дъх и отпусна хватката си. – Съжалявам, Ели.
– Аз съм роден ловец, Блубел. Малко стискане няма да ми навреди.
Гръдният кош се издигаше и спускаше в неравномерен ритъм, Илиум каза:
– Ремус беше неуспял член на „Лумината“. Той се премести, за да тръгне по посока на оранжерията ѝ, като я повлече след себе си.
Тя тръгна, а стъклената постройка беше лъч светлина в тази част на двора. Това бяха топлинните лампи вътре, тези, които подхранваха плановете ѝ.
– Изгониха ли Ремус от Лумия?
В гласа на Илиум се долавяше задоволство, когато той отговори.
– Винаги съм си мислел, че него трябва да са го изгонили, но Ремус настояваше, че е напуснал, защото е осъзнал, че все още не е приключил с живота си във външния свят. Намекваше, че ще може да се върне обратно в Лумия във всеки един момент.
– Този Ремус вече не е асистент на Кеир.
– Не. – Дума с толкова остър бръснач, че въздуха се разкървави. – Ремус нямаше какво да прави, за да бъде на работа при лечител. – Спирайки до оранжерията, Илиум погледна назад към отворените врати на библиотеката. – Той прекарваше много време с Аодхан, докато Аодхан беше в медицинския център. Аз също бях там, както и останалите от нас, които бяха с Рафаел по това време, както и самият Рафаел. Майка ми. Неговите родители.
Той преглътна звучно.
– Щях да живея в медицинския център, ако Кеир ми беше позволил – не можех да понеса да изгубя Аодхан от погледа си след случилото се. – Крилете му се раздвижиха неспокойно, пръстите му отново се вкопчиха в нейните. – Но от време на време Ремус ни казваше, че като чирак на лечител вижда, че Аодхан се напряга от постоянното общуване, че има нужда от малко време, за да намери своя собствен покой. Не искахме да го нараняваме – никога не сме искали да го нараняваме – затова си тръгвахме.
Косъмчетата се изправиха отзад на врата на Елена, в червата ѝ се появи грозно чувство.
– И този Ремус щеше да остане сам с него?
Илиум кимна.
– Един ден се върнах по-рано. Планирах да седя пред стаята на Аодхан, докато Ремус не каже, че може да влезна отново. – Той прекъсна стискането на ръцете им, за да се извърне, а от гърлото му изригна звук на сурова ярост. – Но вратата беше частично отворена – каза той, без да се обръща назад. – Защото беше така, приближих се, в случай че Ремус е освободил посетителите… и чух, че някой шепне там. Беше Ремус. Той казваше на Аодхан, че е счупена кукла и че счупените кукли имат нужда от майстори.
Очите на Елена станаха горещи от ярост.
– Гадняр.
– Нямаше нужда да чувам нищо друго. Беше очевидно, че Ремус използва положението си, за да малтретира Аодхан, да пречупи всичко, което е останало в него, за да може Ремус да го „притежава“. – Гняв и сълзи се бореха за място в гласа на Илиум. – Всеки иска да притежава Аодхан. Той е красиво бижу и светът не може да понесе само да го гледа и да се удивлява на красотата му. Искат да го счупят, да го затворят в клетка.
– Какво направи с Ремус?
– Изхвърлих го от стаята, след което продължих да се опитвам да го пребия до смърт – отвърна Илиум с толкова студен тон, че предизвика ледени тръпки по кожата ѝ. – Щях да успея, ако Аодхан не беше проговорил накрая. Беше толкова тихо, толкова нежно, но аз го чух. Той каза: „Блу“. – Илиум изпусна тежък дъх. – Беше като изстрел в главата ми. Изпуснах торбата със счупени кости, която беше Ремус, и се втурнах в стаята на Аодхан…
Той прекъсна думите си, сякаш спомена за този момент беше твърде тежък за понасяне.
Елена се премести да застане отново до него и прокара нежно ръка по крилото му, а перата му бяха копринени и топли под дланта ѝ. В профил, на фона на светлината на оранжерията, той беше гранитна статуя, а челюстта му беше стисната с мъчителна сила.
Когато говореше, всяка дума беше като назъбено парче кремък.
– Ремус лежеше окървавен и разбит навън, когато Рафаел дойде. Тогава той не ме попита нищо, просто хвърли Ремус в стаята за лечение и предупреди Кеир, че един от хората му се нуждае от помощта му.
– Знаеше, че трябва да имаш основателна причина.
– Когато най-сетне се успокоих достатъчно, за да говоря, след като Аодхан заспа естествен сън, му разказах какво съм подслушал. – Той прокара ръка през косата си. – И до ден днешен не знам какво е казал Рафаел на Кеир, но Ремус беше изгонен от медицинския център за времето на безсмъртния си живот. Ако някога се нарани, трябва да чака навън и да се надява някой да дойде да му помогне.
Елена се замисли за времето, прекарано в Убежището, и стигна до празнота.
– Никога не съм чувала за него.
– Той е изгнаник. – В гласа на Илиум прозвуча сурово удовлетворение. – Хората уважават Кеир, независимо от политическата им принадлежност. Това, че изгони Ремус, беше достатъчно за повечето да го отбягват; никой от нас никога не е говорил публично за причината, поради която е бил изгонен. – Отмятайки отново косата си назад, ръката му бе груба, той каза: – Отказахме да дадем на този гад удовлетворението, че другите гледат на Аодхан със съжаление. Той оцеля в ада, Ели. Не заслужаваше нищо друго освен похвали за смелостта си. Никога съжаление.
Елена свърза точките, изсвири и си пое дъх.
– По дяволите. Очевидно Аодхан отново е говорил с него. – Тя разбираше защо и Илиум, и Рафаел бяха реагирали толкова зле на идеята. – Не се ли притесняваш, че Ремус е успял да му промие мозъка, нали?
Илиум веднага поклати глава.
– Онзи ден, когато Аодхан се събуди за първи път, той ми каза, че Ремус е нищо, червей. Аодхан го беше затворил в себе си по същия начин, по който беше направил с останалия свят, докато не ме чу как в ярост бия Ремус до смърт.
Гласът на Илиум се пречупи.
– Аодхан се тревожеше за мен. Беше съкрушен, тялото и душата му бяха наранени до краен предел, а той се тревожеше за мен. Именно това го върна при нас, притеснението му за мен. И сега той ме рита, защото се притеснявам за него?
Болката му беше толкова дълбока и жестока, че Елена усети как я боли собственото ѝ сърце.
– Той се събужда все повече и повече – каза тя, борейки се със собствената си гневна реакция на идеята Аодхан да се изложи на опасност. – Това е дълъг процес за него. – Ангелът беше затворен в себе си за цяла вечност, преди да реши да дойде в Ню Йорк, да разпери криле отново. – Той ще реагира зле на всеки, който поставя под въпрос способността му да се грижи за себе си.
Челюстта на Илиум се отпусна.
– Значи не ми е позволено да се тревожа за приятеля си? – Крилото му се изплъзна, докато се обръщаше с лице към нея, и той отново поклати глава. – Знаеш ли какво направи с мен, когато го загубихме? Почти двестате години, през които го нямаше?
Без да каже и дума повече, той разпери криле и излетя в силен порив на вятъра, който разпиля косата на Елена по лицето ѝ. Толкова бързо и високо, че тя можеше само да го гледа как изчезва в звездите.

Назад към част 8

ЛОГАН

– Все още мисля, че е гадно.
Аз съм на матрака в полуразрушената дневна на къщата ми, слушам как Ели се оплаква от несправедливостта на живота, гледам я как окачва меки жълти завеси на пръчките, които монтирах тази сутрин.
Облечена е с една от моите ризи с копчета и нищо под нея. Тя е дълга за нея – но когато се изпъва нагоре, за да направи корекция, сладкото ѝ дупе ми дразни погледа.
Говорейки за сладко…
Тя има такъв прекрасен задник. Искам да я целувам там, да я облизвам там, да чувам високото хленчене в гласа ѝ, когато идва, докато я чукам там. Пенисът ми изпъква, твърд и готов, а топките ми пулсират.
Тя трябва да довърши тези проклети завеси. Бързо.
– Така е, Ели, момиче. Знаех това, когато се записах за охрана, и бях напълно наясно, когато отидох в стаята ти онази вечер.
Тя поглежда назад през рамо. Русата ѝ коса блести на слънчевата светлина, а ризата се издига по кремавите ѝ бедра, докато се върти.
– Затова ли остана настрана през всичките тези години в Ню Йорк? Дори след като знаеше, че… ме харесваше? Защото знаеше, че ще трябва да се откажеш от работата си?
– Останах настрана, защото беше млада. И не бях сигурен дали ще искаш да останеш с мъж като мен.
Ели поклаща глава.
– Глупак.
След това оценява работата си около прозорците, накланя глава, отдръпва се… право в чакащите ми ръце.
Хващам малката ѝ талия, обръщам се и я търкалям под себе си на матрака. След това се заемам да я измъкна от ризата си и да оголя хубавите ѝ цици, които не мога да спра да смуча.
Тя прокарва пръсти през косата ми.
– Но какво ще правиш, Логан?
– Точно сега? Ще те чукам безсмислено.
Тази идея се харесва на моята Ели. Тя се усмихва.
– А после?
Поглеждам към тавана и размишлявам.
– След това ще изкарам този матрак нагоре и ще те чукам бавно и нежно, под звездите.
Това я кара да се кикоти.
– А утре?
Прокарвам бедрата си напред между разтворените ѝ крака, плъзгайки твърдостта си през меката ѝ, прекрасна влажна топлина.
– Ще повторя процеса. – Дъхът ми се учестява, защото тя се чувства толкова добре. – Но ще използваме различни позиции. Лесно се повдигаш и въртиш – мога да бъда доста креативен.
– Логан… – стене Ели, повдигайки бедрата си, молейки ме без думи да нахлуя вътре. Да я взема, да я възседна, да я накарам да се гърчи и да стене.
Ръцете ѝ се спускат надолу между нас, разпростират се по бедрата ми, а палците ѝ се закачат и придържат долната част на таза ми.
– Обичам да е така. Да се притискаш в мен, да ми даваш тежестта си, да усещам как се люлееш срещу мен точно тук.
По гръбнака ми пламва удар от страст и аз я целувам дълбоко и бързо – притискам устните си твърде силно към нейните, но съм твърде далеч, за да спра.
– Не мога да ти се наситя, Ели… Никога, никога няма да ми стигне…

Назад към част 46

Глава 9

Тъй като Блейк се върна на сцената и се мотаеше наоколо като плевел, който не иска да изчезне, в понеделник сутринта Кат дойде с мен до училище, а Доусън беше с Ди. След училище спряхме до пощата.
Разбира се.
Кат ме натовари с пакети и когато стигнахме до дома ѝ, тя ги подреди върху бюрото си, а пръстите ѝ се задържаха върху жълтите пликове.
Отпуснах се на леглото, скръстих ръце зад главата си.
– Можеш да ги отвориш сега, ако искаш.
Тя завъртя косата си на разрошен кок, докато се изправяше срещу мен.
– Мога да изчакам.
Ухилен, изритах обувките си.
– Знам, че искаш да го направиш сега.
Кат изплези език към мен, докато отиваше от другата страна на леглото и седна с лице към мен. Допрях коляното до бедрото ѝ.
– Държиш ли се? – Попитах.
Кимвайки, тя си играеше с връзката на блузата.
– Да.
Погледнах я, знаейки, че има много неща в ума ѝ освен завръщането на Блейк и къде отиваме в сряда вечер. Снощи беше говорила с Ди или поне се опита. Тя не ми каза как е минал разговорът, нито Ди, но не мисля, че е минал добре.
Потупах мястото до себе си.
– Ела тук.
Кат пропълзя.
– По близо. – Отново потупах мястото.
Тя завъртя очи, но се отдръпна.
Преборих усмивката си.
– Полежи с мен.
Последва тежка въздишка.
– Ти си толкова нуждаещ се.
– Аз съм най-нуждаещият се нуждаещ се човек в момента.
Тя поклати глава, но се легна до мен на една страна, с лице към мен.
– Щастлив ли си?
Отметнах кичур коса от лицето ѝ и се престорих, че обмислям отговора си.
– Щастлив съм, но ще бъда развълнуван, ако поставиш главата си…
Очите на Кат се присвиха, когато се взря в мен.
– …на гърдите ми – завърших с лукава усмивка.
Устните ѝ потрепнаха и тогава тя опря бузата си в гърдите ми.
– Как е сега?
Обвих ръката си около гърба ѝ, поставяйки я на бедрото ѝ.
– Много, много по-добре.
Тя се засмя тихо, слагайки ръка на корема ми.
– Харесва ми, когато си нуждаещ.
– Знам. – Минаха няколко мига. – Как мина разговорът с Ди снощи?
Пръстите ѝ се свиха върху ризата ми.
– Честно ли? Не добре. Въобще не е добре.
Пресегнах се надолу, поставяйки ръката си върху нейната. Тя въздъхна и добави:
– Тя каза, че не е готова наистина да говори за каквото и да било, и аз напълно я разбирам, но… искам да е готова, защото ми липсва. Тя беше най-добрият ми приятел.
– Тя е, най-добрият ти приятел.
Кат не отговори.
Извъртях се на една страна и се спуснах надолу. Тези красиви сиви очи бяха пълни със сълзи.
– Тя все още е най-добрата ти приятелка – повторих аз. – Още я е грижа за теб.
– Така ли мислиш? – прошепна тя, докосвайки бузата ми с върховете на пръстите си.
Целувайки върха на носа ѝ, се дръпнах назад.
– Да.
Тя се усмихна слабо.
– Знам, че не трябва да се тревожа за нашето приятелство, когато си имаме работа с Блейк, Доусън и Дедал… и всичко останало под слънцето.
Плъзнах ръката си от бедрото й към горната част на гърба ѝ.
– Котенце, можеш да се тревожиш за каквото искаш. Просто ми се иска да не мислиш тези глупости.
– Мога да кажа същото за теб. – Тя прокара пръсти надолу към челюстта ми. – Трябва да се справяш с много неща.
– Това е нищо. – Гласът ми се понижи, когато ръката ми стисна бедрото ѝ.
Тя се наведе напред, докосвайки устните си до моите.
– Какво мислиш, че ще стане в сряда вечер?
– Нямам идея. – Захапах пръста ѝ, когато се плъзна по долната ми устна. – Дори не съм сигурен за този клуб. Мартинсбърг не е толкова голям.
– По-голям е от тук, нали? – Пръстът ѝ намери дясната ми трапчинка. – Знам, че не е далеч от мястото, където майка ми работи, когато е в Уинчестър.
– По-голям е, но от друга страна, повечето доста места са по-големи от Питърсъбрг.
Тя се ухили.
– Чудя се кой е Люк?
– Никаква идея. Никога не съм чувал за него.
– Хмм… – Тя млъкна и знаех, че има още нещо, което искаше да каже, но ме целуна отново.
И не можех да се оплача от това.
Целувките започнаха бавно и бяха сладки като захарна вода, но не отне известно време да станат по-дълбоки, по-страстни. Нямаше нищо колебливо в начина, по който тя ме целуна или в начина, по който езикът ми танцуваше с нейния. Претърколих се, премествайки я по гръб. Ръцете ѝ се увиха около врата ми и пръстите ѝ веднага се спуснаха към косата ми. Човече, тя обичаше да докосва косата ми и това беше друго нещо, от което никога не бих се оплаквал.
Подпрях тежестта си на предмишниците си, наведох се над нея и се засмях, когато тя изстена в устата ми. Улових този звук и тогава аз бях този, който стенеше, когато тя постави единия си крак около кръста ми.
По дяволите.
Преместих тежестта си върху лявата си ръка, а след това дясната ми ръка направи хубаво бавно пътуване по хълмовете ѝ, докато плъзгах ръката си под свободния ѝ пуловер. Гърбът ѝ се изви, докато пръстът ми докосна гладката кожа на корема ѝ.
Знаейки, че майка ѝ може да влезе във всеки един момент, аз се принудих да намаля темпото, забавяйки целувките, докато успея да се откъсна. Да измъкна ръката си изпод пуловера ѝ беше може би едно от най-трудните проклети неща, които някога съм правил.
Миглите ѝ се повдигнаха.
– Очите ти блестят.
Едната страна на устните ми се изви в усмивка.
– Не съм изненадан.
Тя прокара пръсти през косата ми, махайки по-късите кичури от челото ми. Дъхът ни се смесваше в топлото пространство между устните ни и единственият шум в стаята беше звукът от дишането ни. Кат притисна челото си към моето и като разпери пръсти по бузата ми, тя изпусна тиха, плитка въздишка.
Бих могъл да живея с тези целувки.
Бих могъл да живея с тези малки вдишвания.
Можех да живея с нея.
***
Когато стигнахме до междущатска магистрала 81, исках да изритам Блейк от проклетата кола, да го завържа по средата на пътя и да го прегазя няколко пъти. Поне петдесет пъти. Може би петдесет и един.
Кат всъщност носеше палто и имайки предвид миниатюрната пола, която носеше, съчетана със скъсани чорапи, почти се страхувах от това, което имаше под дрехите, но тези крака…
Да, все още имах нещо за краката ѝ.
Закъснявахме, защото попаднахме на снежна буря извън Дийп Крийк и магарето на задната седалка просто трябваше да отбележи, че ако бяхме тръгнали на юг, нямаше да попаднем в тази буря.
Той имаше късмет, че бяхме близо до нашата дестинация, близо до изхода на Фолинг Уотърс.
– Сега накъде?
Блейк се наведе напред и отпусна лакти на облегалките на седалките ни. Извъртях очи.
– Продължавай напред към Спринг Милс – каза той. – Когато излезеш от него, завий вляво, все едно се връщаш към Хеджсвил или Бек Крийк.
Следвах инструкциите му с присвити очи, докато пътувахме по селския път. На две мили от изхода Блейк заговори отново.
– Виждаш ли старата бензиностанция напред?
Видях нещо, което приличаше на бензинови колонки, от преди четиридесет години.
– Да.
– Завий там.
Кат се наведе напред, оглеждайки високите бурени, извисяващи се над бараката близо до колонките.
– Клубът е в бензиностанция?
Блейк се засмя.
– Не. Просто завий около сградата. Продължи по черния път.
– Ще измиеш колата ми, когато се върнем – измърморих, карайки джипа по тесния черен път.
Човече, колкото по-навътре карахме по, което започвах да мисля, че не е истински път, а по-скоро пътека, представях си, че това е мястото, където много хора са пътували, за да не бъдат видени никога повече. Дървета се тълпяха отстрани на джипа и минахме покрай няколко порутени дъсчени къщи, които вероятно никога не са виждали електричество.
– Това не ми харесва – каза Кат. – Виждала съм го и преди в „Тексаско клане“.
Изсумтя, но реших, че е права. Джипът подскачаше по неравния терен, а след това пред нас имаше коли. Навсякъде. Автомобили, паркирани в хаотични редици, до дървета, в полето. Отвъд безкрайните редици превозни средства имаше плоска сграда с квадратна форма без външно осветление.
Кат се облегна назад.
– Добре. Смятам, че видях това в „Хотелът на ужасите“ – и в първия, и във втория филм.
– Нищо ти няма – каза Блейк. – Мястото е скрито, така че остава извън наблюдение, не защото отвличат и убиват нищо неподозиращи туристи.
Паркирах възможно най-далеч от задниците, които знаех, че ще отворят вратите на колите си право в моята. Докато загасих двигателя, един човек се спъна между редицата коли пред нас. Веждите ми се повдигнаха, когато зърнах зеления гребен на пънкарската му прическа. Интересно.
Кат отвори вратата и излезе, загръщайки палтото си.
– Какво е това място?
– Различно – беше отговорът на Блейк, докато слизаше, затръшвайки вратата.
– Хей – извиках, докато внимателно затварях шофьорската врата. – Затръшни вратата на колата ми отново и ще ти откъсна главата.
Блейк въздъхна, когато се обърна към Кат.
– Ще трябва да оставиш палтото си.
– Какво? – Тя го изгледа злобно. – Замръзвам. Не виждаш ли дъха ми?
– Няма да замръзнеш за секундите, които са ни необходими да стигнем до вратата. Иначе няма да те пуснат вътре.
– Не разбирам. Не е честно.
Отидох до нея, скръстих ръце върху нейните.
– Няма нужда да го правим, ако не искаш. Казвам го сериозно.
– Ако тя не го направи, тогава това беше загуба на време.
– Млъкни – излаях през рамо към Блейк и след това се съсредоточих върху Кат. – Сериозен съм. Само кажи и се прибираме. Трябва да има и друг начин.
Кат поклати глава и отстъпи назад, разкопчавайки патото.
– Добре съм. Слагам бельото на лошо момиче и се хвърлям в джаза.
Бельо на голямо момиче? Какво по… Всички мисли изчезнаха от главата ми, когато тя свали палтото и го хвърли в джипа. По дяволите, исках да я подпря на близкото дърво и също исках да си облече проклетото яке.
Отстъпих назад, гледайки я от острите върхове на ботушите ѝ, нагоре по скъсания черен чорапогащник, късата дънкова пола, а после погледът ми се спря на голия ѝ корем и онзи сладък малък пъп.
О, по дяволите!
– Да – промърморих, размърдайки се, така че я блокирах от… света. – Не съм толкова сигурен в това.
– Еха – каза Блейк с очевидно възхищение в гласа си.
Завъртях се, изпускайки лек импус на Източника. От върховете на пръстите ми хвръкнаха белезникави искри. Глупакът се стрелна настрани, избягвайки на косъм удара.
Кат въздъхна.
– Нека влизаме.
Изпращайки му още един предупредителен поглед, поставих ръката си върху долната част на гърба ѝ. Тръгнахме напред, провирайки се между колите, докато дланта ми изгаряше от контакта с кожата ѝ. Сградата беше доста невзрачна. Без прозорци. Само стоманена врата, но когато наближихме, отвътре се чу музика.
Кат хвърли поглед към Блейк.
– Да почукаме ли…?
Стегнах се, когато от нищото се появи огромен мъж. Беше зима, а този пич носеше гащеризон без риза отдолу. Косата му, разделена на три части, беше лилава. Имаше пиърсинг по цялото си лице — нос, устни, вежди. Имаше планета, пробита във всяка от ушите му.
И въпреки че беше човек, изглеждаше така, сякаш може да вдигне къща с една ръка.
Кат направи крачка назад, препъвайки се в мен, но мъжът-планина ме гледаше, сякаш искаше парче от мен.
– Харесва ли ти това, което виждаш? – Попитах.
Човекът се усмихна.
Блейк се намеси.
– Тук сме, за да купонясваме. Това е всичко.
Мъжът продължи да ме гледа, докато посегна към вратата и я отвори. Музика избухна отвътре.
– Добре дошли в Предвестника. Забавлявайте се.
С ръка все още на гърба на Кат, ние пристъпихме вътре. Вратата се затвори зад нас и Блейк каза:
– Мисля, че той те хареса, Деймън.
– Млъкни – казах аз.
Той се изсмя тихо, докато се измъкваше покрай нас в тесния тъмен коридор. След няколко крачки и бяхме в клуба.
Господи, никога не бих очаквал да намеря такова място тук.
Главозамайващи сини, червени и бели светлини мигаха непрекъснато. Дансингът беше препълнен и нямаше как да се избяга от аромата на парфюм, горчив алкохол и пот. От тавана висяха клетки. Заети клетки. От другата страна на дансинга, близо до бара, имаше повдигната сцена. Хората бяха навсякъде и не само хора. Сетивата ми стрелкаха наляво и надясно. Усещах други луксени, но сред тях и тъмнината на арум се плъзна по кожата ми като масло.
Не ми харесваше това изобщо и бях нащрек, докато сканирах пространството. Имаше много сенки, много дивани с… ъъъъ, съмнителни неща, които се случваха върху тях.
Погледнах надолу към Кат и почти се засмях на ококореното ѝ изражение. Прошепнах в ухото ѝ.
– Малко извън твоята стихия, Коте?
– Май ти трябваше да си сложиш очна линия – отговори тя.
Усмихнах се.
– Няма шанс.
Звучаха силни барабани, докато заобикаляхме ръба на дансинга и тогава всички спряха – тези на дансинга и мацките в клетките. Юмруците им се изстреляха във въздуха, докато скандираха в унисон „Далеч от болката и истината, и други отровни дяволи“. Виковете се усилиха, заглушавайки всичко освен барабаните.
Добре.
Влязохме в тясна зала, оставяйки тази бъркотия. Кат правеше всичко възможно да гледа право напред, старателно игнорирайки двойките до стените. Спряхме на една врата, върху която беше надраскана думата Изроди върху табелата Само за персонала.
Звучеше правилно.
Блейк понечи да почука на вратата, но тя се отвори с трясък. Не можах да видя кой е зад вратата, но имах чувството, че е луксен.
– Тук сме, за да се видим с Люк – каза Блейк. Последва пауза и тилът му почервеня. Хубаво. -Кажи му, че Блейк го търси и ми е длъжник. – Още една пауза. – Не ме интересува какво прави, трябва да го видя.
– Страхотно – измърморих. – Както обикновено, Блейк няма приятели.
Който и да беше зад вратата, каза нещо и Блейк изръмжа.
– По дяволите, длъжник ми е. Тези хора са свестни. Довери ми се. Нямат бръмбари. – Най-накрая, след цяла вечност, той се обърна към нас, свил вежди. – Иска първо да говори с мен. Насаме.
Изправих се в целия си ръст.
– Да, ама няма да стане.
Блейк не се отказа.
– Тогава нищо няма стане. Или направете това, което иска от вас, и изчакайте някой да ви повика, или сме били целия път за нищо.
Да, не бях съгласен с това.
Кат се изправи на пръсти и се притисна към гърба ми.
– Да танцуваме.
Обърнах се наполовина и се втренчих в нея.
Тя прехапа устните си, докато дърпаше ръката ми.
– Хайде.
Не е умна идея, но как можех да откажа на тази уста? Или този пуловер.
Или тези чорапогащи?
Оставих я да ме насочи обратно към дансинга, около въртящите се тела. След като намери място, което изглежда ѝ хареса, тя спря пред мен и аз я наблюдавах с любопитство, чудейки се дали ще направим това.
Това не беше като завръщане у дома.
Затваряйки очи, тя се протегна и обви едната си ръка около врата ми, а другата постави на бедрото ми. Бяхме близо, много близо, така че вече ми харесваше накъде отива това.
И тогава тя започна да се движи срещу мен.
За момент замълчах, защото Кат… тя знаеше как да движи всяка част от тялото си – раменете и бедрата си. Устата ми пресъхна, когато бедрата ѝ се отъркаха в моите. Обвих ръката си около кръста ѝ и брадичката ми докосна врата ѝ.
– Добре – казах в ухото ѝ. – Може би трябва да благодаря на Блейк, че няма приятели.
Кат се усмихна.
Ръката ми се стегна, когато тя се олюля срещу мен, движението беше плавно и чувствено.
– Мисля, че това ми харесва.
Това беше подценяването на годината.
Фин блясък от пот осея лицето на Кат, докато тя се въртеше, притискайки гърба си към мен. Ръката ми се плъзна към стомаха ѝ движейки се заедно. По дяволите, не трябваше да правя нищо, защото Кат водеше. Тя отскочи от мен и аз я хванах за ръката, дърпайки я назад.
Бяхме един срещу друг, и телата ни се извиха едно в друго. Чистият инстинкт и почти първичната нужда ме накараха да наведа устата си към нейната. Устните ни се докоснаха и силата запулсира през мен и Кат. Създаде проблясък от светлина.
Сърцата ни затуптяха еднакво и телата ни се издигнаха заедно с музиката, прилягайки едно към друго и когато устните ми се притиснаха по-здраво към нейните, тя отговори. Не спряхме да се движим, но ръката ѝ се плъзгаше по гърдите ми и по-надолу, а моята се плъзгаше по извивката на гърба ѝ. Статично електричество пукаше по кожата ни и си мислех за онези дивани, които бях видял, когато влязохме за първи път, и колко невероятно полезни бяха…
Тежка ръка се стовари върху рамото ми, издърпвайки ме от всичко, което беше Кат. Пуснах я и се завъртях, осъзнавайки, че е глупакът. Преди да успея да го нокаутирам, Кат ме хвана за ръката.
Блейк се усмихна, докато надвикаше крещящата музика:
– Секс ли правите или танцувате?
– Искаш ли някога да правиш секс? – Изстрелях в отговор. – Защото съм на път да го поправя, така че ти никога да не можеш.
Той отстъпи назад, вдигайки ръце.
– Съжалявам. Боже мой.
Бузите ми пламнаха. Добре, може би точно сега бих се засрамил.
– Готов е да се срещне с нас, ако сте приключили с това да си ядете лицата – каза Блейк.
Един от тези дни щях да му направя нещо повече.
Пресегнах се, взех малката ръка на Кат в моята и последвахме Блейк обратно през лабиринта от хора. Отделих време, за да изпразня главата си. А именно да започна да мисля с главата на раменете ми, което не беше лесно, като се има предвид всичко.
Когато Блейк отиде да почука отново на вратата в края на коридора, тази с надпис Изроди, тя се отвори, преди той да успее да почука.
Стаята беше голяма и въздухът ухаеше на ванилия. Няколко дивана бяха наредени покрай стените и един от тях беше зает. По-младо момче с дълга до раменете кестенява коса беше се изтегнало на централния диван, с кръстосани крака в глезените и пръсти, летящи по бутоните на джойстика. Около китките му имаше сребърни обръчи, които ограждаха странен камък. Беше черен. В средата на камъка имаше червено-оранжев огън, а под него петънца от синьо и зелено.
Хлапето вдигна поглед и лилавите очи се плъзнаха по нас, задържаха се върху Кат за секунда и след това се преместиха към русокосия мъж, седнал зад бюро, покрито с купища пари. Среброокият определено беше луксен и беше шокиран да ме види.
Пристъпих напред и луксена се изправи.
– Какво става? – попита Кат.
Хлапето се изкашля от дивана и хвърли конзолата на възглавницата до себе си.
– Извънземни. Те имат тази шантава вътрешна система, която им позволява да се надушват взаимно. Предполагам, че никой от тях не е очаквал да види другия.
Кат се извърна към хлапето.
Той седна, люлеейки хилави крака от дивана.
– Значи вие сте лудите, които искат да проникнат в крепостта на Дедал и ви трябва помощта ми?
Главата ми се наклони настрани и почти се изсмях на глас. Люк, човекът, с когото Блейк ни доведе тук, за да се срещнем, беше на практика едно малко дете.

Назад към част 8

РОЗАЛИ

Вентилационният отвор се стесни, докато се насочваше към психиатричния сектор, и аз с железен юмрук изтласках настрана всички мисли за клаустрофобия. Сега нямаше да се върна назад. По дяволите, не можех да се върна, като се има предвид колко тясна беше тази проклета шахта. Или напред, или нищо. Бедрата и раменете ми бяха здраво притиснати към стените на металната шахта, докато пълзях, а единствената светлина, която достигаше до мен, беше през спорадичните решетки, които гледаха към празния коридор долу.
Всичко в Психиатрията беше бяло, което ми се струваше супер клиширано, но беше така. Бял под, бели стени, бели врати. Не че можех да видя много отвъд нивото на пода.
Отдушникът продължаваше да се стяга около мен и аз паднах неподвижно, когато стигнах до друга решетка. Не можех да продължа.
Което означаваше, че трябва да сляза надолу.
Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, когато коридора под мен вероятно беше наблюдаван от видеонаблюдение.
Извих врат, опитвайки се да погледна отвъд дебелите решетки, които преграждаха решетката под мен, но това не беше добре. Не можех да видя нищо друго освен пода и няколко сантиметра от стената от двете страни на коридора.
Проклех под носа си и произнесох заклинание за усилване, за да ми е по-лесно да чуя някой наблизо.
Дълго време не се чуваше нищо, но после от далечно разстояние до мен достигна висок писък. При този звук по гръбнака ми преминаха тръпки, но стиснах челюст срещу страха, който искаше да се загнезди в мен. Това не беше моментът да позволявам на безполезни емоции да ме завладеят. За да си свърша работата, трябваше да държа главата си чиста и емоциите извън нея.
Трябваше да избягам от този затвор. За тази цел ми трябваше Полетиус Къртица. А моя Полетиус Къртица се намираше в това проклето подразделение.
Посегнах към решетката, свих пръсти около нея и освободих земната си магия, така че метала се подчини на заповедите ми и освободи отвора. Вдигнах я от дупката, която беше заела и я пуснах от другата страна на вентилационната тръба, а балона ми за заглушаване скри звука вместо мен.
Поех си дъх и спуснах главата си надолу толкова бавно, колкото успях, докато не видях повече от коридора.
По стените от двете страни на помещението имаше прозорци, а през стъклото се виждаха краищата на белите стаи. В далечния край на коридора стоеше тежка врата, която водеше обратно към главния затвор, а над нея седеше камера, която наблюдаваше коридора.
За мой късмет тя беше насочена надолу по коридора, а не към тавана, и аз спуснах ръката си, докато се прицелвах в нея. От дланта ми се изстреля лоза, която се промъкна по тавана, преди да се спусне надолу и да обхване камерата. Стиснах юмрук и лианата се отскубна, изтръгна камерата от тавана и я пусна в клетката, която я държеше, с трясък.
Замръзнах, вслушвайки се в звуците от усилващото ми заклинание, за да видя дали някой е чул това.
Писъците се чуха отново в далечината и аз прехапах устните си, докато ги слушах.
Някой някъде наблизо изпитваше адски силна болка.
Извих се напред по корем, докато не се промъкнах през дупката във вентилационния отвор, придържайки се за ръба, докато свивах краката си под себе си. Издърпах решетката обратно на мястото ѝ над мен, като я балансирах така, че никой да не забележи, че е разхлабена, без да се вгледа внимателно, преди да падна на пода.
Приземих се в клек и се спрях, докато разглеждах обстановката.
Прозорците, които бяха осеяли стените от двете ми страни, привлякоха вниманието ми, когато се изправих, и любопитно погледнах в първия.
Вътре в стаята имаше подплатени стени, единичен матрак и дупка в пода, която, както предположих, служеше за тоалетна.
На леглото лежеше спящ човек, чертите на лицето му бяха притиснати, сякаш изпитваше болка, а устните му бяха свити назад в хъркане.
Погледнах символите, които бяха изрисувани в горния десен ъгъл на стъклото. Те съвпадаха с тези, които украсяваха реверите на оранжевите ни гащеризони. Магически елемент, знак на ордена и номер на затворника. Този човек беше харпия с огнена магия. Номер осемдесет и три.
Отдалечих се от него, като се насочих по-навътре в отделението, докато търсех Сук.
В повечето от килиите, покрай които минах, имаше спящи феи, но когато завих зад ъгъла, открих едно момиче, което се надбягваше напред-назад, отскачайки от подплатените стени, докато крещеше на покрива. Не можех обаче да чуя гласа ѝ през стените и трябваше да предположа, че стаите са закърпени, за да задържат звука.
Увеличих темпото си, докато бързах по коридора, като използвах лианите си, за да обезвредя всички камери напред, преди да успеят да ме забележат.
Друг пациент на психиатрията ме забеляза и се втурна към прозореца, крещейки нещо, което не можех да чуя.
Отстъпих крачка назад, докато тя удряше с юмруци по стъклото в знак на неудовлетвореност, и се намръщих, докато се чудех какво, по дяволите, и е станало. Имаше нещо наистина тревожно в очите ѝ. Сякаш там, където би трябвало да е душата ѝ, нямаше нищо.
Отстъпих назад, докато не се блъснах в далечната стена, и се обърнах, когато друга фея изскочи пред стъклото.
Човекът там беше Мантикор и когато очите му се спряха на мен, в тях се появиха сълзи. Той притисна ръце към стъклото, а устата му оформи две думи, които беше невъзможно да сбъркам. Помогни ми.
Поклатих безполезно глава. Вратата до стъклото дори нямаше дръжка, а само клавиатура и магически скенер, които позволяваха влизането. Не можех да направя нищо, за да я отворя. И нямаше къде да избяга, дори и да можех.
Извинително свих рамене и поклатих глава, докато се отдръпвах от него.
Той падна на колене и скръсти ръце, докато молеше, но какво можех да направя? Нямах достъп до тази врата. Тя щеше да се отвори само за някой, чийто магически подпис беше в системата, а това определено не бях аз.
– Съжалявам – издишах, а червата ми се свиха виновно, докато се отвръщах от отчаянието в очите му.
На следващия прозорец се намираше жена със същото кухо изражение, която започна да размахва тревожно ръце, сочейки ми обратния път, по който бях дошла, сякаш се опитваше да ме предупреди да бягам. Но нямаше нужда тя да ми казва това. Инстинктите ми подсказваха да се махна оттук още преди да изляза от вентилационния отвор. Но не исках да си позволя да се обърна назад. Трябваше да избягам от този шибан затвор. И за да го направя, имах нужда от Сук Мин.
Забързах, като отказвах да направя нещо повече от това да надникна във всяка килия, за да се уверя, че Сук не е там. Не можех да приема празнотата в очите им. Не можех да понасям мисълта, че не съм спасила и тях.
Писъците отново дойдоха отпред и аз замълчах, когато разпознах гласа на Сук.
– Мерда – въздъхнах.
Увеличих темпото си, като само спрях да изчакам, докато лианите ми потърсиха следващата камера и я унищожиха, преди да се насоча към ъгъла.
Стъпих под разбитата камера, която се люлееше от една скоба над главата ми, и се затичах по коридора, докато писъците ставаха все по-силни.
В края на коридора имаше двойна врата и когато друг писък проряза въздуха, бях сигурна, че идва отвъд нея.
Сърцето ми биеше, магията ми се въртеше в крайниците ми, докато търсеше изход, дори вътрешния ми вълк се канеше да се освободи от веригите си. Всичко вътре в мен ми крещеше да бягам далеч от тези врати, а не към тях.
Но там беше Сук. Знаех го. И независимо дали го знаеше, или не, когато реших да ѝ дам място в екипа за бягство, я приветствах в глутницата си. А истинския Алфа никога не изоставя един от своите.
От устните ми се изтръгна ръмжене, когато тя отново изкрещя, а инстинктите ми на свой ред изкрещяха на мен. Трябваше да разбера какво се случва с нея. Трябваше да ѝ помогна. Трябваше да…
Вратата се отвори внезапно и аз изтръпнах, като панически скочих наляво. Звездите светеха върху мен. Човекът, който излезе от вратата, беше обърнат с гръб към мен, докато влачеше количка след себе си.
Вратата на стената до мен стоеше открехната и аз се вмъкнах в нея, без да си правя труда да мисля.
Това беше моето спасение или моята гибел. Така или иначе, да остана в този коридор означаваше да ме хванат, което означаваше дупка или по-лошо. Така че майната му.
Запътих се към една тъмна стая, като ѝ обърнах достатъчно внимание само за да се уверя, че е празна, преди да натисна набързо почти затворената врата зад себе си. Използвах пролуката, за да се огледам в коридора с разтуптяно сърце. Благодаря на звездите, че все още имах балончето за заглушаване.
Човекът, който дърпаше количката, продължаваше да се връща назад с нея. Потта покриваше плешивата му глава, а кръвта пръскаше зелените му дрехи. Погледът му беше мрачен, а челюстта му – стегната от напрежение.
Каквото и да имаше върху металната количка, която дърпаше, беше покрито с бяла кърпа, но любопитството ме молеше да го погледна.
Сърцето ми се разтуптя, когато отворих ръката си и раздвижих пръстите си, като заповядах да се появи най-тънката лоза, която можех да сътворя. Насочих я след човека и неговата страховита кървава количка, докато тя не се закачи за ъгъла на плата и аз го отметнах.
Устните ми се разтвориха от изненада, докато се взирах в огромния стъклен буркан, който седеше върху количката. Имаше златен капак, изписан с руни, и каквото и да имаше вътре, то се въртеше и танцуваше като яркосиня звездна светлина.
Нещо в него ме привличаше по отчаян начин, сякаш искаше да се освободи от буркана.
Изтръпнах, когато влагата се плъзна по бузата ми и ми отне миг, за да осъзная, че това е сълза, която се стича по кожата ми. Но не знаех защо.
Човекът изруга, докато се опитваше да издърпа кърпата обратно върху буркана, а аз се отдръпнах обратно в сенките на стаята, която бях използвала, за да се скрия.
Отстъпих назад, разпръсквайки магията, която беше създала лозата ми, докато потъвах в сенките на стаята.
Обърнах се бавно, докато очите ми се приспособяваха към тъмнината след толкова много бяло.
От най-отдалечената стена в пространството се разливаше светлина и аз се приближих към нея, когато разбрах, че това е прозорец, който гледа към стаята с двойните врати.
Еднопосочното стъкло беше оцветено и ми позволяваше да виждам огромната операционна зала, като същевременно ме скриваше от тези вътре.
Светлината беше приглушена и мъже и жени в престилки се движеха из стаята, докато почистваха кървавите скалпели и подноси, лицата им бяха покрити с хирургически маски, а косите им – с мрежи.
Преглътнах дебело, когато погледнах през стъклото към фигурата, която беше положена на операционната маса.
Очите на Сук бяха отворени, докато се взираше в тавана, а устните ѝ се движеха в повтарящ се модел, докато мърмореше нещо отново и отново.
По крайниците ми пропълзяха тръпки, докато я гледах. Кръвта обагряше голата ѝ кожа, но каквото и да бяха направили на тялото ѝ, то вече беше магически излекувано.
Не ме интересуваше плътта ѝ. Повече ме притесняваше празният поглед в очите ѝ, които се взираха в нищо и всичко едновременно.
Имаше нещо нередно с нея. Нещо безнадеждно, безкрайно погрешно.
Приближих се до стъклото, жадувайки да разбера какво виждам. Защото въпреки факта, че тя лежеше там, точно пред очите ми, имах чувството, че има нещо, което не мога да видя.
Сук се дръпна на масата и всички феи в стаята се обърнаха да я погледнат. Тя се дръпна отново и един от мъжете прокле, като се втурна напред с лечебна магия, проблясваща под дланите му.
– По дяволите, не отново – изръмжа той.
Сук се дръпна още веднъж и мъжа я хвана за раменете, запращайки я върху масата, докато една от жените се втурна напред, за да и помогне.
Сърцето ми се сви, докато гледах, неспособна да откъсна поглед от стаята, докато те се суетяха около нея.
Главата на Сук падна назад, а устата ѝ се разшири, докато тя крещеше с пълно гърло. Звукът беше изпълнен с толкова чиста скръб и болка, че се вряза право в душата ми.
От устните ми се откъсна ръмжене, а през тялото ми премина страх, какъвто не бях изпитвала.
Отдръпнах се, когато Сук падна неподвижна, а очите ѝ се присвиха от смъртта. Най-лошото беше, че част от мен се радваше. Защото каквото и да бяха направили с нея, то беше твърде много, за да го понесе. В смъртта си тя можеше да потърси някаква утеха от това. А болката от този писък звучеше като най-лошата съдба.
Продължих да се отдръпвам от прозореца, докато ума ми се опитваше да настигне отчаяната нужда от бягство, която завладяваше тялото ми.
Аз бях Алфа. Аз не бягах от нищо. Това чувство беше чуждо и ужасяващо само по себе си, но знаех, че трябва да му се подчиня, иначе собствената ми съдба щеше да бъде свързана с тази на мъртвото момиче в тази стая.
Сърцето ми биеше и сълзите замъгляваха зрението ми, аз се хвърлих към вратата и без дори да си правя труда да проверя дали брега е чист, побягнах.

Назад към част 39

Ашър Сътън

Мама не беше споменала, че лекаря иска да и сложи лекарства за кръвно налягане. Аз останах спокоен, докато Франк Харод ми разказваше колко е щастлив, че тя се е съгласила да ги приема. Беше продължил да говори за това колко опасно е на нейната възраст да не се лекува високото кръвно налягане. Защо, по дяволите, доктор Джон не ми се е обадил досега, за да ми съобщи?
Спрях пикапа си на чакълестата алея пред фермата, в която бях израснал, и вдишах дълбоко. Не бях идвал тук от Коледа. Дори и тогава посещението ми беше кратко, уверих се в това.
Исках да избягам. Колкото се може по-далеч оттук. Спомените ме преследваха до смърт всеки път, когато се приближавах до това място.
Силно блъскане ме стресна и аз извърнах глава, за да видя Брей, който ми се усмихваше като на глупак.
– Ти си вкъщи, мамка му! – Каза той, като се хвана за рамката на вратата.
Брей беше само дванайсет месеца по-млад от мен и да го видиш да се усмихва беше рядкост. Брент, неговия близнак, беше щастливия. Брент винаги се усмихваше, докато Брей обикновено се мръщеше. Не се вълнувах много от Брей, което ме накара да се чувствам още по-виновен, че съм останал далеч толкова дълго, виждайки го да ми се усмихва така.
Отворих вратата и грабнах чантата с лекарствата, които бях взел и възнамерявах да принудя мама да започне да приема веднага. Не можех да я загубя. Имаше много прецакани неща в живота ми, но майка ми беше единствения човек, на когото разчитах да бъде до мен. Иска ми се да мисля, че никой не е знаел, че съм така, но истината е, че всички знаеха. И пак, не бях само аз. И четиримата ми братя обичаха майка ни. Тя беше нашия дом. Знаехме, че докато тя е тук, в тази къща, сме в безопасност, място, където да се връщаме.
– Не изглеждай прекалено развълнуван, че ме виждаш. Ще си помисля, че съм ти липсвал – подразних Брей. Тогава той се усмихна още по-силно, като вече не се опитваше да скрие факта, че се радва да ме види у дома.
– Майната му на това. Просто се радвам, че си тук. Крайно време беше да се върнеш.
– По дяволите! Това не може да е моя отдавна изгубен брат, който си мисли, че е твърде добър, за да се върне у дома. – Извика Брент от парапета на предната веранда, преди да качи краката си над него със същото бързо движение, което всички усъвършенствахме от годините, в които сме я прескачали. Когато стъпалата му удариха земята, той направи няколко дълги крачки към мен, преди да ме хване и прегърне.
Брей се радваше да ме види, но не беше толкова развълнуван, колкото Брент. Той ме плесна по гърба.
– Мама ще бъде най-щастливата жена в Малрой – каза Брент.
– Не – изрече Брей. – Най-щастливата жена в Малрой е Джени Уилсън. Прекарах добри трийсет минути с главата си между краката и миналата вечер.
– Пич, ебаси, не си го казал току-така – отвърна Брент и поклати глава.
Аз само се засмях. Това ми липсваше. Да бъда далеч от семейството си и от това място понякога беше адски трудно.
Без да мога да си помогна, вдигнах поглед, за да сканирам двора, гледайки покрай него и към бялата ограда, която ограждаше съседната къща. Зачудих се дали тя все още живее у дома. Дали тя изглеждаше по-възрастна… Майната му, откъде се взе това? Това се случваше само тук, когато бях толкова близо до нея. Обикновено не си позволявах тези мисли, защото те бяха твърде опасни, твърде разрушителни и напълно безсмислени.
Брент каза със своята широка усмивка:
– Мама е вътре и приготвя сладко. Тя няма да позволи ягодите да се изхвърлят. Прави го от два проклети дни. Ще имаме хубаво ягодово сладко през цялата година.
– Мисля, че като си вкъщи, ще можем да я убедим да използва някои от тези плодове, за да ни направи пържени пайове. – Каза Брей. – Много ми се иска да ям такива пайове.
Исках да поговоря с мама насаме. Това, че не си взима лекарствата, беше сериозно и аз трябваше да го поправя. След това трябваше да си тръгна. Да бягам като дявол, защото в този момент единственото, което исках да направя, беше да погледна назад към бялата ограда.
– Къде са Стийл и Далас? – Попитах Брент, докато той вървеше в крачка с мен към предната част на къщата.
– Ех – отговори той и погледна назад към Брей, преди да отговори. Познавах този поглед. Нещо се е случило. Бях отсъствал твърде дълго. Какви ли други неща трябваше да оправя, преди да мога да замина отново?
– Вероятно в магазина за фуражи – добави Брент. – Бяха ни свършили някои неща. Стийл каза, че ще отиде да ги вземе. Сигурен съм, че Далас е пътувал с него. Белият пикап го няма. Не го виждам. – Той лъжеше. Тонът му винаги го издаваше.
– Маймуно, ти си гаден в това – каза Брей, поклати глава и мина покрай нас, сякаш това беше състезание.
Той взе стъпалата по две наведнъж, нахлувайки през входната врата, сякаш бързаше да се измъкне от всичко, което е зад него.
– Какво пропускам? Защото определено пропускам нещо – попитах аз, спрях на стъпалата и се обърнах от изражението на Брент като елен в светлината на фаровете към скования гръб на Брей.
– Просто му кажи – каза Брей, без да ни погледне назад.
Брент не каза нито дума. Всички стояхме така за момент. Тишината беше оглушителна, изпълвайки въздуха с нарастващо напрежение. Изкрещях:
– Ако нещо не е наред с някой от тях, трябва да знам, по дяволите.
Брей пусна ръката си от вратата и се обърна да ме погледне. Колебанието, което бях видял в очите на Брент, не беше на това на близнака му. Вместо това имаше раздразнен поглед.
– Те са добре. Всички са просто ебати фантастиката. Успокой се – отвърна той и премести поглед от мен към двора, докато въздишаше.
Виждах как се опитва да контролира темперамента си – още едно нещо, което отличаваше близнаците. Брент не губеше почва много лесно. По дяволите, беше късметлия, ако успееш да го ядосаш. Но Брей беше зареден пистолет. Той можеше да избухне и ми се беше налагало да спасявам задника му от неприятности повече пъти, отколкото ми се искаше да призная.
– Къде са? – Попитах, като погледнах към Брей.
Брей не ме погледна. Мускулите на челюстта му потрепваха, докато държеше погледа си на двора. Каквото и да беше, и въпреки че не обичах да ме кара да чакам, също така не исках да се прибера вкъщи и да се озова в кавга на двора, преди още да съм прегърнал майка си.
– Стийл се среща с Дикси от почти година – каза Брей. Той говореше спокойно, но предупреждението не можеше да бъде пропуснато. Той защитаваше по-малкия ни брат, без да има каквато и да е представа от какво го предпазваше.
Всичко около мен започна да се върти. Хванах се за парапета до себе си, за да се успокоя, защото това не се случваше. Бях тръгнал, за да защитя една тайна, да защитя Дикси… но това… дявол да го вземе… какво бях направил?
Това не можеше да се случи. Бях изгубил всичко, бях минал през ада в продължение на три дълги години и все още преминавах през него ежедневно. Всеки сън, в който тя се появяваше, ми напомняше, че никой друг никога няма да бъде достатъчен. Лъжите бяха съсипали живота ми. Бях се уверил, че няма да съсипят този на Дикси. А сега това? Как съм поправил това?
– Не прецаквай това заради него. Той те боготвори. Би направил всичко, за да ти угоди. Но той я обича.
Брей ме предупреди през погледа си.
Той не знаеше какво казва. Никой от тях не знаеше. Никой не знаеше, освен мен. Нямаше да си изгубя дупето, защото ревнувах. Бях се научила да живея с ревността, която ме поглъщаше всеки път, когато мисълта, че някой я докосва.
– Те дали… – Дори не можех да го кажа. Гърлото ми се затвори. Искаше ми се да крещя на света, колко жесток може да бъде. Стягането в гърдите ми и яростта, която напираше във вените ми, бяха емоции, които познавах твърде добре. Емоции, които не трябваше да изпитвам. Самата идея Дикси да е с някой друг ме разкъсваше на парчета. Живеех в този кошмар от три шибани години, знаейки, че нямам право да ревнувам. Чувствах се зле от това, че съм си държал устата затворена, е довело до това. Но колкото и да бях ужасен, единственото, за което можех да мисля беше това, че Стийл докосва Дикси… собствения ми шибан брат.
– Майната му! – Изръмжах и се върнах през двора, за да се отдалеча от всички присъстващи. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че ми се струваше, че ще изскочи от гърдите ми. Обхватът на емоциите, които се разразяваха в мен се разпространи като мълния в черепа ми. – Майната му на ада! – Изкрещях, хвърляйки чантата с лекарствата на майка ми на земята и се хванах за главата с ръце. Чувствах се замаян. Светът се въртеше, а болката в гърдите ми беше почти непоносима.
Коленете ми отслабнаха и аз ги оставих да поддадат, приклекнах, опрях лакти на бедрата си и държах главата си през болката. Бях избягал от Малрой, за да спася и двама ни. Но докато се опитвах да спася Дикси от онова, което щеше да ме преследва до края на живота ми, бях оставил братчето си незащитено и свободно да влезе в ужасен грях. По дяволите, как можех да му направя това сега? Как можех да го оставя да се превърне в това?
Същата черупка на човек, в която се бях превърнал аз?
– Ашър? – Гласът на мама прозвуча силно и ясно от верандата. Оставих ръцете си да паднат, докато гледах нагоре към нея. Тя стоеше изправена с престилката си, с ръце на хълбоците и ме гледаше. Притеснението на лицето и означаваше, че е разстроена. Зацапаните червени петна по престилката ѝ ми напомниха за по-щастливи времена. Дни, в които да се промъкна с ягода, без мама да разбере, беше единствения проблем който имах.
– Вие двамата трябваше да отидете и да му кажете още преди да е влязъл през вратата? Вие, малки гадинки. Не съм виждала моето момче от Коледа, а вие го разстроихте веднага! – Скара се мама на Брей и Брент, преди да разтърси главата си и да ме посочи. – Стани оттам, за Бога. Твърде голями си, за да се държиш като петгодишно дете, което изпада в истерия. Ела да видиш майка си и после ми кажи защо, по дяволите, отиде и взе рецепта, която не съм поискала. Ще ти направя един пържен пай, докато обясняваш. – Нейният тон означаваше закон и ние знаехме това. – А вие двамата – добави тя, като размахваше кърпата в ръката си между тях двамата. – Всички вие трябва да се срамувате. Това не е начина, по който трябва да се постъпва!
Изправих се, оставяйки се да ме обземе изтръпване. Това беше единствения начин да се справя с това. Моето собствено малко братче сега щеше да плаща, защото не бях успял да им кажа истината. Дупката в гърдите ми ставаше все по-голяма и по-голяма. Принуждавайки се да спра да мисля за това за момента, взех чантата с лекарствата на мама от земята и се отправих към къщата, като бавно се качих на верандата и влязох в отворените обятия на майка ми. Докато метър и осемдесет и седем високата ми фигура бе притисната здраво, сълзите ме бодяха в очите. Не бях плакал от нощта, в която разбрах, че съм изгубил всичко, или по-точно от нощта, в която разбрах, че никога не е било мое. От това, че мама ме държеше, ми се искаше да се разплача като малко дете. Но аз се държах като мъжа, какъвто всички очакваха да бъда.

Назад към част 3

***

– Бел, въпреки грандиозността на случващото се, все още не мога да разбера едно нещо: защо ти се наричаш паднала жена, а те падат на колене? – и мама посочи изразително към случващото се в града.
Стенейки от нескрито отчаяние, осъзнах, че не мога да го обясня.
И напразно, защото, без да ме изчака да отговоря, мисис Макстън започна да обяснява.
– Драконите имат легенда за паметта на кръвта. Според тази легенда, ако дракон легне с невинно момиче, и то такова, което искрено обича, силата му ще се увеличи и кръвната му памет ще се събуди.
Въз основа на това всички тези дракони сега знаеха, че с лорд Арнел сме били интимни… Исках да изгоря от срам, но не можех да възразя.
– Кръвната памет не е генетично явление. Тя е създадена от магове от старата школа, за да поемат контрола над съзнанието на ръждивите дракони.
– Мис Вайърти, сигурна ли сте?
– Абсолютно! – скръстих ръце на гърдите си, опитвайки се да не мисля за моралния си срив и да се съсредоточа върху по-важни неща… но какво можеше да бъде по-важно от това? – С професор Стантън години наред стигахме до извода, че някакво подобие на познание между поколенията със сигурност съществува, но то е просто дълбок инстинкт, който допринася за оцеляването и нищо повече. Така ние, хората, изпитваме безпокойство при здрач, страхуваме се от непроницаемата тъмнина и от плуването в също толкова непроницаеми води. Драконите изобщо не притежават такива дълбоки инстинкти, това е причината за съществуването на „родовите заповеди“. Така че паметта на драконовата кръв може да бъде създадена само изкуствено чрез магия. Но не и като легнеш с девойка. Мисис Макстън се намръщи, но майка ми беше майка, на нейното остроумие и интелигентност винаги съм се възхищавала. Но не и сега. Защото мама, без да крие собственото си подозрение, попита тихо:
– Бел, случи ли се нещо с лорд Арнел по време на или непосредствено след вашата… вашата интимност?
Аз пребледнях.
– Не е нужно да отговаряш. – продължи мама – Очевидно вчера за пръв път имението на Арнел беше наводнено и за пръв път лорд Арнел не беше сигурен в силите си. И думите му не бяха просто повод да те държи за ръка. Не мога да не забележа обаче, че докосването ти прави този дракон невероятно щастлив. Толкова щастлив, че дори не се опитва да го скрие, очевидно осъзнавайки, че всички опити ще бъдат напразни. И все пак съм изключително притеснена за едно нещо – какво ще стане, когато останалите дракони разберат, че легендата има някаква основа в действителност?
– Тя е неоснователна! – бях напълно сигурна в това – Майко, аз съм прекарала шест години от собствения си живот в това, така че говоря с абсолютна увереност.
– Но не можеш да отречеш усилването на лорд Арнел след… – мама не продължи. В този момент каретата спря и мистър Онър извика:
– Мис Вайърти, пристигнахме.
Все още не бях позволила на мистър Илнър да подкара конете, все още се страхувах за здравето му, но мистър Онър се страхуваше за нас и затова с внушителна секира за говеждо месо „убеди“ коняра да му отстъпи място.
И ето ни в магазина „Верг и Верг“. Първоначално целта на пътуването ни до Уестърнадан беше да си купя сватбена рокля и да обновя гардероба си, но сега.
– Анабел, ще бъда откровена – аз съм против тази сватба. – каза майката.
– Мис Вайърти, и аз съм на същото мнение. – каза мисис Макстън.
Е, аз погледнах майка си, после икономката, въздъхнах и цитирах:
– „В твоите очи открих целия свят.
В теб е цялата ми любов.
В душата ти намерих своята.
С теб съм едно цяло, жив съм.
Ти си моето дихание, ти си ударите на моето сърце…“
– Анабел, какво е това? – възкликна мама.
– Думите от брачния обет, който лорд Арнел ми даде в същата тази пещера, майко. – отговорих честно.
– „В твоите очи намерих“ … „В теб е цялата ми любов“ … „В теб намерих“ … „С теб съм жив“ … Аз, аз, аз, пак аз, и всичко за мен! – каза мисис Макстън доста язвително – Мис Вайърти, не мислите ли, че този обет е малко егоистичен?
Не, не мисля така.
– Анабел, как си представяш съвместния ви живот? – внезапно попита майка.
След малко колебание успях да отговоря:
– Като нещо повече от далечно от обичайните представи за достоен семеен живот. Предполагам, че не бива да очаквам тихо щастие и безметежно спокойствие от този брак. Мисис Макстън е права, лорд Арнел ни най-малко не се интересува от общественото мнение, родовите традиции или пътищата на Желязната планина. Със сигурност знам, че живота ми с него няма да прилича на плаване по спокойна река, по-скоро ще е като на кораб насред океана по време на буря, но… с Ейдриън на кормилото мога да бъда сигурна, че той ще успее да задържи кораба, а ако падна зад борда, веднага ще ме спасят. Няма да отричам, че винаги съм желала спокойствие и че идеала на съпружеските отношения е по-скоро дълбока привързаност, отколкото пламенна страст. Въпреки това, колкото повече се замислям, толкова повече стигам до заключението, че идеите ми са били формирани по-скоро от това, което съм смятала за „правилно“, отколкото от това, което наистина съм искала.
След като ме изслуша внимателно, майка ми каза само едно нещо:
– Погледни през прозореца и ми кажи – можеш ли да живееш така?
Без да поглеждам към прозореца, отговорих тихо:
– А ще мога ли да живея по друг начин? Мамо, чувството за вина ме измъчваше още откакто пребих Барти Уотхорн с купата за пунш, когато бях на девет години, но колкото и да мислех за това, ако се случеше отново, щях да направя същото, защото не можех да понасям как той измъчва четиригодишно дете.
И тогава мисис Макстън изведнъж заговори замислено:
– Мисис Вайърти, като се замисля, в думите на мис Вайърти определено има смисъл.
– И в какво се състои смисъла? – майка ми умело прикриваше гнева си, но аз я познавах твърде добре.
– О, – каза моята строга севернячка – едно нещо мис Вайърти е казала много точно, че колкото и неприятности да си навлече, лорд Арнел ще намери начин да я спаси при всякакви обстоятелства, за разлика от лорд Гордън, да не говорим за човешките джентълмени. И на всичкото отгоре, ако знаехте през какво трябваше да преминем при подготовката на годежа на лорд Гордън, това беше по-трудно от разследването на убийствата в Уестърнадан. И няма да отричам – лорд Арнел е коварен, жесток, безскрупулен и на моменти напълно непоносим, но… той обича мис Вайърти. Искрено, яростно и с цялото си сърце, а мис Вайърти, няма нужда да казвам, винаги е изпитвала особена привързаност към него.
– Какво имате предвид? – не разбрах.
Мисис Макстън ме погледна в очите с малко укорителна въздишка и заговори:
– Мис Вайърти, никой мъж на света не е предизвиквал у вас толкова много емоции, колкото лорд Арнел. Не отричам, че не харесвам джентълмена, но ако наистина искахте да го обезкуражите, щяхте да постъпите така, както постъпихте с лорд Давернети. Вие обаче винаги сте се старали да щадите чувствата му.
Изобщо не бях съгласна с мисис Макстън, но Ейдриън ми беше казал нещо подобно. Нещо за това, че му позволявам повече, отколкото на когото и да е.
– Опитвах се да ви щадя – казах аз, отваряйки вратата на каретата – от самото начало не съм влизала в конфликт с лорд Арнел по единствената причина, че той е господар на положението в Уестърнадан.
И с това излязох от каретата, опирайки се на ръката на мистър Онър, който, учудващо търпелив, бе стоял на студа през цялото време, но не и за да се намеси в разговора ни.
– Трудно ли ви беше, мис Вайърти? – попита ме тихо готвача.
– Имала съм и по-лоши! – отвърнах тихо.
– Предполагам, че не е било по-зле, щом мисис Макстън е на ваша страна. – каза разумно мистър Онър.
В този момент Ханс излезе от магазина на Верг с една кутия и две драконови дами.
– О, здравейте, мис Вайърти! – извика весело младия мистър Верг към мен.
И се канеше да каже още нещо, но тогава се случи невероятното за него и също толкова страшното за мен – двете дами паднаха на едно коляно точно на прага, поклониха глави и казаха в хор
– Благославяме ви, лейди Арнел.
Нервно отговорих:
– И благополучие за вас.
– Благодарим ти, съдбоносна! – от всичко това ми се прииска да се върна в каретата.
Но, уви, там се зараждаше спор.
– Той ще я погуби! – възкликна майка ми.
– Професор Стантън вече го е направил, а сега, ако някой може да опази нашата мис, това е лорд Арнел – каза мисис Макстън, която внезапно застана на страната на губернатора.
– Не искам да изгубя дъщеря си. – каза мама.
– Ще я загубите, ако пречите на лорд Арнел. Мисис Вайърти, нека бъдем откровени, професор Стантън е като бриз в сравнение с Арнел. Професор Стантън ви е разделил, но не е изтрил Анабел от паметта ви, но лорд Арнел няма да има никакви затруднения да го направи, разберете това! Той е по-силен, значително по-силен, и един ден може да се събудите и да забравите, че някога сте имали дъщеря. Иначе в кметството, на стълбите, мис Вайърти нямаше да преглъща сълзите си в онзи килер, а щеше да се втурне към вас, защото отдалеч е чула тропота на токчетата ви. Но тя не го направи, защото знае какво могат да направят драконите. А сега умишлено провокирах мис Вайърти да каже истината – Арнел е господар на положението в този град. Но има и друга истина – колкото и да съм ядосана на люспестото копеле, по време на подготовката на годежа ѝ с лорд Гордън стана ясно, че ще е твърде трудно да оцелее във висшето общество на Уестърнадан. И при лорд Гордън Анабел щеше да трябва да спазва правилата на жестокия драконов град, но при лорд Арнел правилата изобщо няма да са проблем. Разбирам страха и негодуванието ви, но помислете как сте отгледали дъщеря си. След това, което се случи, тя или ще бъде съпруга на лорд Арнел, или никога повече няма да се омъжи, а за нея честта не е празна дума.
Затворих плътно вратата на каретата и като се опитах да не гледам мистър Онър, казах тихо:
– Ще отида в архива. Не е нужно да ме изпровождате, придружавайте майка и мисис Макстън, аз… искам да бъда сама.

Назад към част 45

***

После Рейвън си взе почивка, за да отиде да хапне в болничното кафене. Скайлър изглежда се справяше добре с химиотерапията, след като бяха преодолели първоначалния проблем с канюлата. Майка ѝ се беше върнала и изглеждаше, че се е успокоила, затова Рейвън остави двете и отиде сама.
Тя вече беше изтощена от тревогата да гледа как приятелката ѝ страда, да се тревожи за доброто състояние на Скайлър и да се опитва да се държи позитивно едновременно. Знанието, че това ще продължи почти два месеца за Скайлър, беше ужасяващо. Не можеше да се каже как ще реагира тялото ѝ на всички лекарства, които вкарваха в организма ѝ – по същество я тровеха, надявайки се да убият рака, преди да е нанесъл твърде големи щети на останалата ѝ част.
Когато Рейвън най-сетне стигна до кафенето, там вече имаше много хора, които се разхождаха, получаваха храна от различните пунктове или седяха на масите. Имаше лекари, медицински сестри, пациенти и семейства, а също и студенти, тъй като „Бостън Мемориал“ беше и учебна болница.
Реши да си вземе предварително приготвен чийзбургер, защото нямаше опашка и беше по-просто, отколкото да стои и да чака, за да получи свинско филе или печена пуйка. Чийзбургерът дойде в опаковка от светло фолио, която беше мазна на пипане. След това Рейвън си взе диетична кола и чипс, преди да плати.
Когато излезе от касата, Рейвън огледа ярко осветеното помещение за свободна маса и не видя такава.
– Претъпкано, а? – Каза една жена, която се приближи до нея.
Рейвън погледна жената.
– Да, така е. Чувствам се като в гимназията отново.
– Разкажи ми за това. – Жената се усмихна. Беше ниска, с къдрава червена коса и лунички. По някаква причина Рейвън веднага я хареса.
– Предполагам, че просто ще трябва да се справя и да седя с непознати – каза Рейвън.
– Чакай, мисля, че виждам някакви хора да стават. Ще отида да взема една маса за нас! – Каза дамата и след това излетя като ракета, като се надпреварваше да стигне до новооткритата маса, преди някой друг да се опита да я обяви за своя.
Рейвън се ухили при вида на по-дребната жена, която едва успя да избегне група ученици, които я гледаха като глупачка.
Накрая червенокосата успя да седне и махна на Рейвън. Докато Рейвън стигне до нея, новата ѝ приятелка все още дишаше тежко.
– Знаех, че не случайно съм спряла да пуша – каза тя, когато Рейвън седна.
– Не беше нужно да го правиш – каза и Рейвън и се усмихна.
– Но се радваш, че го направих, нали?
– Да, разбира се. Сега ми се струва, че трябва да ти купя бисквитка или нещо друго.
Жената поклати глава.
– Не си го помисляй повече. – Тя имаше сандвич с риба тон, увит в целофан, и бутилка вода. Бавно и старателно тя започна да разопакова сандвича си. – Между другото, казвам се Бри.
– Аз съм Рейвън. Приятно ми е да се запознаем.
Бри кимна, разопакова половината си сандвич и започна да го яде с удоволствие.
– Храната тук не е толкова лоша.
Рейвън не можеше да каже същото за своя чийзбургер. Вкусът му беше такъв, сякаш е направен предимно от соя и е печен в микровълнова фурна, докато се превърне в хокейна шайба. Но беше достатъчно гладна, за да го изяде, особено след като изсипа достатъчно кетчуп и горчица върху бургера, за да не е толкова обиден.
– Тук ли работиш? – Попита Рейвън, след като преглътна една особено незадоволителна хапка.
Бри сви рамене.
– Работя на свободна практика.
– О. – Рейвън не беше сигурна какво изобщо означава това, но реши да го остави без коментар.
– А ти? – Попита Бри, а зелените ѝ очи внезапно я пронизаха. – Какво те доведе тук, ако не възразяваш да попитам?
– Приятелката ми се лекува и аз съм тук, за да я подкрепя.
– А – каза Бри. – Разбирам. Хубаво е, че приятелката ти те има.
– Щастлива съм, че я имам.
Бри се засмя и отпи глътка вода. Изведнъж очите ѝ се присвиха.
– Изглеждаш ми много позната – каза тя. – Познаваме ли се отнякъде?
Рейвън я погледна.
– Не мисля. – И тогава и хрумна. Жената вероятно я е разпознала, защото е видяла репортаж за нея по телевизията или може би в интернет.
Изглежда, че и на Бри ѝ просветна, защото щракна с пръсти.
– Да, току-що си спомних. Чела съм за теб! Ти си онова момиче, което се среща с Джейк Новак, нали?
Стомахът на Рейвън изстина. Тя се огледа, но за щастие никой не беше чул въпроса.
– Съжалявам, но не ми е удобно да говоря за това.
Бри изглеждаше ужасена.
– О, Боже. Надявам се, че не съм те обидила.
– Не, изобщо не. – Рейвън се опита да се усмихне, но усещането беше замръзнало и фалшиво. – Просто наистина не говоря за тези неща.
– О, разбирам. Много съжалявам. – Бри се върна към яденето на сандвича си. – Просто съм нещо като скрит фен на Джейк Новак – каза тя, сякаш предаваше държавни тайни.
Рейвън отново се опита да се усмихне, но сега се оглеждаше наоколо, опитвайки се да измисли как да се измъкне от ситуацията, без да изглежда прекалено груба.
– Ей, има много такива – каза тя неубедително.
Бри изглежда усети промяната в поведението на Рейвън.
– Слушай, не исках да те отблъсквам. Просто… вие двамата все още ли сте връзка? Толкова ми е любопитно.
Рейвън я погледна. По някаква причина алармените камбани се бяха задействали. Защо тази непозната продължаваше да пита за връзката ѝ с Джейк?
Докато Рейвън се взираше в Бри, тя забеляза, че червенокосата носи калъф за лаптоп. Това не беше нещо необичайно, но в комбинация с коментара ѝ за „работата на свободна практика“ и начина, по който случайно се бе приближила до Рейвън от нищото – всичко си дойде на мястото.
– Ти си журналист – каза Рейвън и не го формулира като въпрос, защото вече знаеше отговора.
Изражението на Бри не се промени. Бисерните ѝ, пронизващи очи останаха вперени в лицето на Рейвън.
– Не съм искала да те подвеждам – каза Бри – но това е моята работа.
– Всъщност ти искаше да ме заблудиш, но не се получи. – Рейвън се опита да овладее нарастващия си гняв. – И ти смяташ, че е твоя работа да ме следваш в болницата и да ми правиш засада, когато си почивам от посещението при болната ми приятелка?
– Не, моята работа е да получа историята, която шефа ми каже да получа.
– Това не е мой проблем – каза Рейвън и стана от мястото си. – Може би е време да си намериш нова работа.
И тогава тя започна да се отдалечава бързо от масата, забеляза, че е смачкала фолиото с остатъците от нейния мизерен бургер, които все още бяха в него, и зави, за да го изхвърли в едно от кошчетата за боклук.
Когато излезе от кафенето, Бри се затича покрай нея.
– Знам, че си ядосана, но все още не сме приключили тук.
– О, да, приключихме. Дори не сме започнали – отвърна Рейвън, вървеше бързо и гледаше право напред.
– Хората ще пишат истории за теб и Джейк. Не предпочиташ ли поне да ги направим както трябва? Не искаш ли да отговориш на ужасните неща, които ще кажат за твоята секс касета? И двете знаем, че не си правила групов секс с онези момчета на партито.
– Не ме интересува какво ще кажат. Ще лъжат, защото хора като теб изяждат всичко – каза Рейвън, а след това затвори устата си. Беше ядосана на себе си, че изобщо се е хванала на стръвта.
– Знам, че ти и Джейк вече не сте заедно – продължи Бри. – Просто исках да получа коментара ти за това, че той вече се вижда с Кортни
Тейлър.
Въпреки добрите си инстинкти Рейвън спря да върви. Тя погледна към по-малката жена.
– Моля те, остави ме на мира. Моля те.
– Знам, че това ти е неприятно – каза Бри. – Но не е ли още по-отвратително това, което Джейк направи с теб? Той те използва и те захвърли веднага щом миналото ти се превърна в неудобство. А сега се разхожда с млада попзвезда, забравяйки за обикновеното момиче, което му даде сърцето си.
Рейвън искаше да зашлеви Бри, но запази гласа си спокоен.
– Трябва да се срамуваш от себе си. Аз съм тук, за да помогна на приятелката си, а ти се възползваш от това, за да се храниш от проблемите ми.
За пръв път Бри изглеждаше отбранителна.
– Съжалявам, но това е моята работа.
– Продължаваш да го повтаряш – отвърна Рейвън и бавно поклати глава. – Но това не оправдава поведението ти.
– Поне се опитах да разбера твоята версия на историята.
– Така или иначе ще я публикуваш. Не те интересува дали е вярно, или не, просто искаш нещо сочно.
Сега бузите на Бри бяха почти толкова червени, колкото и косата ѝ.
– Знаеш ли, преди да те срещна, всъщност ми беше жал за теб. Мислех, че Джейк е сгрешил, като те е изоставил заради Кортни Тейлър. Но сега напълно го разбирам. Ти не го заслужаваш, Рейвън.
– Може би не го заслужавам – каза и Рейвън. – Но също така не заслужавам и теб. – Рейвън започна да върви по-бързо по коридора и този път неприятната журналистка я остави да върви и не се опита да я последва.

Назад към част 16

Глава 2

Бележка към себе си: „Благодаря ти, че винаги си там!“
Надпис на тениска.

Новината ме порази като гръм. Куки също. Няколко напрегнати секунди седяхме в пълна тишина, прекъсвана само от хрускането на бисквитите, останали между зъбите ни.
-Още ли ги наблюдаваш? – Попита накрая Куки.
Преглътнах:
– Да. Госпожа Фостър изглежда се върна у дома, но гаражът се затвори и нямах време да видя нищо. Но се доближих до голия мъртъв мъж, когото возя на пътническата седалка.
– Това е, разбира се, е готино.
– Той има татуировка. Сега ще ти изпратя снимка.
– Снимка на татуировката? – Учуди се Куки.
– Снимка на моята рисунка на татуировката. Не затваряй. – Изпратих ѝ снимка със заглавие „Не ме съди строго“. – Готово. Как стоят нещата в нашата крепост?
– Мистър Джойс се отби. Настоя за среща днес. Изглежда наистина се тревожи за нещо. Не остави номер или други контакти. Казах му, че ще се върнеш следобед. Това някакъв нов тест на Роршах ли е? – Явно ставаше дума за моето изкуство.
– Обърни го настрани.
– Аха! Тогава Андрулис.
– Познаваш ли го? – Попитах аз, въодушевена от надежда.
– Съжалявам, но не. Въпреки, че някога познавах един Андрус. Този тип беше космат т.
Погледнах г-н А.
– Е, този не е толкова космат, но инструментът му е добър.
– Чарли! – Куки беше зашеметена. – Не го свързвай с мръсни мисли.
– Пич, но то е точно пред очите ми. Невъзможно е да не го забележиш.
– Горкият той! Искаш ли да прекараш вечността гола?
– Току-що описа най-лошия ми кошмар.
– А аз мислех, че най-лошият ти кошмар е, когато ядеш гореща туршия и изгориш устните си, а след това те изглеждат като нарязани.
– Да, точно така. Благодаря, че ми напомни. Днес ще спя като убита.
– Обади ли се на чичо си?
Чичо ми, известен още като чичо Боб, е детектив от полицейското управление на Албакърки. Той е луд по Куки и Куки е луда по него. Но никой от двамата няма смелостта да направи първата крачка. Омръзна ми да ги гледам как си липсват един на друг, затова реших да направя нещо. И уредих на Куки среща с един от нейните приятели, така, че чичо Боб, известен още като Чибо (както го наричам в психотерапевтичните сесии, докато се опитвам да обясня на психиатъра защо ужасно се страхувам от мустаци) да ревнува. Може би намека за конкуренция най-накрая ще го срита в задника. Този същия, който кара устата на Куки да се пълни със слюнка.
– Обадих се, разбира се. Как върви нашият план?
– Тоест твоят план?
– До-о-обре, как е планът ми?
– Дори не знам, Чарли. Ако Робърт искаше да ме покани на среща, вероятно вече щеше да го е направил, нали? Не съм сигурна дали да го накарам да ревнува е добра идея.
Винаги ми е нужна минута, да се сетя кой е Робърт.
– Шегуваш ли се? Идеята е страхотна! Не говорим за някой си там, а за чичо Боб. Има нужда от мотивация.
С последен поглед към къщата на Фостър потеглих напред.
– А ако не го харесвам?
– Кук, някога да си харесвала обувките, на които някой друг е хвърлил око?
– Вероятно не.
– И от това не си ли искала още повече да си ги купиш?
– Не бих казала.
Завих по булевард “Хуан Табо” и се отправих към офиса.
– Добре, на път съм. Хайде да обядваме?
– Аз съм за. Ще се видим долу.
Офисът ми е на втория етаж в най-добрия бар в столицата на Ролковото Дерби. Онзи ден мястото смени собствеността си – Рейес купи бара от баща ми. Мисълта, че Рейес има собствен бизнес, стопли сърцето ми. Каквото и да означава това.
– Той има брат – казах аз, все още зашеметена от новината.
– Той има брат – съгласи се Кук.
Определено трябва да видиш това със собствените си очи.
За да стигна до Кук, трябваше да плувам между маси и столове. За щастие тя успя да ни намери място, преди тълпата да нахлуе. Откакто Рейес пое кормилото, популярността му нарасна до небето. Барът винаги е работил добре, но сега собственика е местна знаменитост. Когато откриха, че човекът, заради когото Рейес е бил осъден, е жив, Рейес се появи във всички новини в страната. Освен това в сградата до бара се появи малка пивоварна. Броят на клиентите се утрои. Барът сега беше претъпкан с мъже, жадни за прясна бира и жени, гладни за самия пивовар. Курви.
Изправих рамене, минах покрай най-лошата мръсница и антуража й. Това беше моята бивша най-добра приятелка, която очевидно реши да се премести тук за постоянно пребиваване. Джесика идваше в бара повече от две седмици. И то почти всеки ден. Разбира се, знам, че тя е луда по моя мъж, но по дяволите!
Явно ще трябва да кажа „да“ на Рейес възможно най-скоро. Ситуацията ставаше просто нелепа. Спешно трябва да му сложа пръстен. Едва ли това ще спре някого, но може би тълпата ще се разреди поне малко.
Последва приглушен смях, докато минавах покрай масата на Джесика. Може би тя отново разказваше на приятелките си приказката за Чарли, която твърди, че говори с мъртвите. Само, ако знаеше истината! Общо взето, ако скоро умре , няма да й обърна внимание. Тогава определено ще иска да говоря с нея.
– Донесе ли ми цвете? – Попита Куки, когато се хвърлих на мястото с целия присъщ ми артистичен талант, който обикновено потискам, цял ден, до вечерта.
Подадох й маргаритката:
– Донесох ти, да.
– Бездомник, казваш?
Аз кимнах.
– Седеше на ъгъла и изтича през пътя, за да ми я даде.
– И колко? – Попита Кук с всезнаеща усмивка.
– Пет долара.
-Плати пет долара за това? Пластмасово е. И грозно. – Кук разклати цветето и от него изпадна пръст. – Този човек сигурно я е откраднал от нечий гроб.
– Имах само пет долара.
Тя поклати глава разочаровано.
– И как винаги успяваш да попаднеш на такива в тълпата?
– Нямам идея. Поръча ли вече?
– Все още не. Е, поне успяхме да вземем маса. Мистър Джойс дойде отново. Все още е притеснен. И много недоволен, че не си се върнала до един следобед.
– Налага му се да задържи конете си. Частните детективи също трябва да се хранят.
– Приятелката ти, виждам, пак стърчи тук.
Погледнах обратно към масата на Джесика.
– Време е да й искаме наем.
– Изцяло и напълно съм съгласна.
Докато си говорехме, бавно усетих топлина. Като дим, обвит в жегата, която винаги се въртеше около Рейес. Усетих, че е близо. Усетих горещия му интерес, неумолимия му глад. Но нямах време да потърся флуидите му, защото изпитах друга емоция. Прохладна, но не по-малко силна. Съжаление. Обърнах се и видях татко да идва към нас.
– Здравей, татко – поздравих го аз, избутвайки му стол с крак.
Той го бутна обратно под масата.
– Тук съм само да подпиша последните документи. – Той огледа “Врана”та. – Вероятно ще ми липсва това място.
Бях сигурна, че ще е е така, но той изобщо не изпитваше носталгия.
– Може да седнеш с нас, Лиланд? – Предложи Кук.
– Благодаря, но не. Ще свърша няколко неща и ще тръгвам.
– Татко – успях да кажа, едва дишайки под тежестта на съжалението и скръбта на татко – не е нужно да си тръгваш.
Щеше да изостави с мащехата ми заради ветроходната яхта. Трудно е да го обвинявам. Поне има някаква полза от яхтата. Но защо сега? Толкова години по-късно?
– Не, това ще бъде невероятно пътуване – махна ми татко. – Винаги съм искал да се науча да плавам.
– И като начало ще прекосиш Атлантическия океан?
– Не чак да прекося… – усмихна се той лукаво и аз се почувствах малко облекчена. – Със сигурност не до края.
– Татко…
– Няма да бързам, обещавам.
– Но защо? Защо така внезапно?
Той въздъхна тъжно:
– Не знам. Не ставам по-млад и живеем само веднъж. Е, или два, както е в моя случай.
– Нямам нищо общо с това.
– Има и още как – възрази той и сложи ръка на гърдите си. – Знам го. Усещам го в сърцето си.
Татко се кълнеше, че съм го излекувала от рак. Но никога през живота си не съм лекувала никого от нищо. Няма такъв елемент в списъка на моите служебни задължения. Като цяло, моите отговорности са свързани по-скоро с другата страна на живота. Страната, непосредствено след споменатия живот.
– Просто не я оставяй заради мен. Моля те.
Ако татко е взел решението да напусне мащехата ми заради мен, тоест заради това как се държа с мен, значи е закъснял малко. Трябваше да го направи, когато бях на седем, а не на двадесет и седем. Научих се да я търпя. Не беше лесно, но все пак се научих.
Куки се престори, че разглежда менюто. Татко пристъпи нервно от крак на крак.
– Изобщо не е така, скъпа.
– Не, така е. – Вместо да отговори, той се взря в захарницата, а аз добавих: – И ако това е така, значи е поради грешната причина. Вече съм голямо момиче, татко.
Когато ме погледна отново, лицето му беше изпълнено с отчаяние.
– Ти си невероятна. Трябваше да ти го казвам всеки ден.
Докоснах ръката му:
– Татко, седни, моля те. Нека поговорим.
Той погледна часовника си.
– Имам среща. Но ще се върна преди да си тръгнеш. Тогава ще говорим. – Присвих очи подозрително, а той побърза да ме увери: – Обещавам, скъпа. Бъди внимателна. – Наведе се, целуна ме по бузата и отиде до задната врата.
– Изглежда много тъжен – каза Кук.
– Вероятно просто е объркан. И се изяжда от съжаление.
– Ти как си?
Поех си дълбоко въздух:
– В ред, както винаги.
– Да.
Лицето и изразяваше такова недоверие, че се изкуших да я подразня.
– По-добре ми кажи защо реши, че пурпурните ивици вървят с жълтите?
– Сменяш темата.
– Е и… Това е моето нещо.
– Така е, но сериозно, – Куки изпъна рамене, – наистина ли е толкова ужасно?
Изглеждаше страхотно, но нямаше да й кажа за това.
По време на разговора с баща ми усетих присъствието на Рейес и най-накрая го забелязах, когато хвърлих поглед към таблото със специалното меню за деня. Носеше престилка и кърпа в ръцете си. Избърсвайки ръцете си, той се отблъсна от плота и се придвижи към нас.
Куки също го видя:
– Света майко, най сексапилното нещо на света.
– Напълно съм съгласна.
– Ще свикна ли някога с това? – Попита тя, без да може да откъсне очи от него.
– Имаш предвид на Рейес Фароу в престилката? – На възхитителния вид на Рейес Фароу. Точка. Засмях се:
– Казват, че повторението е майка на знанието.
– Точно. Имам нужда от много, много повторения.
– Да, аз също.
По пътя към нашето място извикаха Рейес от една маса. На нея седяха жени, всяка от които можеше да мине за баба му. Той спря при тях и заслуша хвалебствени оди за готвенето му, но гледаше само към мен.
Затаих дъх. Като цяло всичко свързано с него спираше дъха ми. Започвайки от кърпата, с която бършеше ръцете си, и завършвайки с гъстите мигли, които сякаш срамежливо увиснаха, когато бабите го засипаха с предложения за брак
Какво по дяволите е това ?!
– Честно казано, аз съм много гъвкава – каза една от тях и дръпна връзката на престилката. Рейес ги завързваше отпред, като ги увиваше два пъти около кръста си.
Куки тъкмо се опитваше да се освежи с глътка студена вода и здраво се задави от наглостта на бабата.
Рейес отново ме погледна,а аз седях прикована на мястото си, с отворена уста от удивление. Затворих устата си светкавично, надявайки се, че не приличам много на крава. Рейес отново се обърна към жените, сякаш беше ужасно заинтересован от предложението им. Да, така вярвах.
Опитвайки се да се възстанови и успокои наранения си хранопровод, Куки издаде задавящ звук, но нямах време да се тревожа за здравето й. Трябваше да освободя мъжа си от това стадо сиви лисици. За бога, една от тях имаше бастун! Гъвкава? Не ми разсмивай чехлите!
– Чистач! – Излаях аз, щраквайки с пръсти.
Рейес ме пренебрегна, но го видях да се усмихва. И усетих удоволствието, причинено от вниманието ми. Излъчваше се на вълни от самата му същност и погали кожата ми като с коприна.
– Чистач! – Повторих аз и щракнах с пръсти по-силно. – Тук!
Накрая той се извини на игривите лисици, обясни, че сърцето му принадлежи на друга, и дойде при нас.
– Чистач? – Попита той, гледайки тревожно изчервената Кук.
Тя отпи глътка вода и махна с ръка, вместо да поздрави.
Кимнах към престилката.
– Приличаш на чистач.
– Е, ако е така, какво мога да почистя от теб?
– Мръсните ми мисли – отвърнах аз и погледнах накриво масата с бабите. – Значи се забавляваш?
– Те похвалиха готвенето ми. – Рейес се наведе към мен. Близо, близо. – По общото им мнение съм много добър в изисканите ястия.
Тук са прави. Ако нещо трябва да се загрее, Рейес няма равен. Основно това ме засяга лично. И моите чувства. И моите отличителни момичешки черти.
– Страхотно – казах аз, преструвайки се, че не ми пука – но трябва да обядваме.
– Не чу ли? Понижиха ме до чистач. Трябва да извикаш сервитьора. Едва ли е позволено на чистачите да приемат поръчки.
Дръпнах връзката на престилката, точно както направи онази възрастна дама.
– Ще приемеш поръчката ми и ще ти хареса.
Мекият, дълбок смях на Рейес завибрира в костите ми.
– Както кажете, госпожо. Мога ли да ви предложа пиле от Санта Фе с испански ориз?
– Може, разбира се, но аз ще взема мариновано в “Маргарита” с картофи, задушени в червено чили.
– Нека бъде пиле от Санта Фе – най-накрая успя да пророни Кук, поддавайки се на чара на Рейес. Вероятно току-що е поръчал куп пилета от Санта Фе и сега ги предлага на всички. Сериозно, в Санта Фе отглеждат ли пилетата по специален начин?
Рейес се усмихна на Куки. И усмивката беше толкова красива, че сърцето ми прескочи няколко удара подред.
– Значи пиле от Санта Фе. Искаш ли студен чай? – Попита ме той.
Не отговорих, опитвайки се да реша какво да поръчам: студен чай или най-голямото обезмаслено мока макиато с карамелен сос отдолу и облак бита сметана отгоре, така че Рейес добави:
– Това е прост въпрос, на който може да се отговори с “да” или “не”.
Почти се засмях. Откакто ми предложи брак с табелки, той непрекъснато ме засипваше с въпроси, на които може да се отговори с „да“ или „не“, намеквайки, че предложението му е от същата пиеса.
Аз свих рамене.
– Понякога не всичко се оказва черно или бяло.
– Глупости.
Куки знаеше накъде точно отива това, така че отново се вторачи в менюто.
– Тогава ще кажа “да”.
Рейес замръзна, чакайки да продължа. Е, той ме познава твърде добре.
– Да, ще искам чай за обяд и след това най-голямото нискомаслено мока макиато с карамелен сос отдолу и облак бита сметана отгоре.
Без да губи и секунда, Рейес каза:
– Ще пиеш чай, – и вече се обръщаше, но аз го хванах за ръката.
– Как си? – Снижих глас и заговорих по-тихо: – Изглежда, че си… по-топъл от обикновено.
– Всичко е наред, както винаги, – отвърна той, повтаряйки казаното на Куки малко по-рано, поднесе ръката ми към устните си и я целуна. Устните му бяха толкова горещи, че почти изгаряха.
Едва, когато си тръгна, разбрах, че в залата цари тишина. Всички се взираха в нас. Е, тоест всички жени се взираха в нас. Погледнах Джесика и за един неловък момент погледите ни се срещнаха. Тя ревнуваше, а аз ни най-малко не бях щастлива от това. Защо внезапно ще ревнува, ако дори не се е опитвала да съблазни Рейес? Ревността на Джесика обаче заслужаваше да се сложи в отделна категория. Някъде между психическа нестабилност и крайна неувереност в себе си. И тази нейна ревност, сякаш издра с нокти кожата ми.
Ревността на Рейес и ревността на другите хора имат различни вкусове, различни текстури. Човешката е изгаряща и груба. Усеща се като че дърпаш платнени гащеризони направо от сушилнята.
– Кога ще му отговориш? – Попита Куки, връщайки ме в реалността.
– Когато го заслужи.
– Тоест, многото пъти, спасявайки живота ти, не е достатъчно?
– Достатъчно е, но не е нужно да знае за това.
Ъгълчето на устата й се повдигна лукаво.
– И това е истина.
Между другото, Куки никога не е ревнувала. Тя харесваше Рейес колкото всички останали, но никога не завиждаше на връзката ни. Тя се радваше за мен, а това е истинско приятелство. Някога мислех за Джесика като за най-добрата си приятелка, но твърде късно си спомних, че няколко пъти в училище я усетих, че ме ревнува. Тогава трябваше да отгатна какво се случва, но не винаги съм много хитра.
– Добре, кажи ми как ще го получиш.
– Той живее в съседния апартамент, така че сигурно просто ще чукна по стената.
– Не Рейес. Робърт.
Кой по дяволите е Робърт? А, добре, да.
– Заради теб, вече започвам да се тревожа за чичо Боб.
За милионен път Куки започваше да се изнервя, така че преминах през плана отново от началото до края. Освен това ми хареса. Най-вече, защото планът е гениален. И също така, защото, ако Куки не играе не се включи, тогава всичко ще отиде по дяволите, както и моето самочувствие, когато се сблъсквам с Джесика.
– Първата среща е като подготовка за основния удар. Ще доведем чичо Боб веднага щом дойдат да те вземат. Толкова ще е раздразнен, че няма да знае как да реагира и какво да каже. – Изкикотих се като някой луд. – Тогава ще му кажа, че си се регистрирала в агенция за запознанства.
– Какво? – Кук ахна. – Той ще реши, че съм напълно отчаяна!
– Той ще реши, че си готова за връзка.
– За отчаяна връзка. – Куки развя менюто, като с всеки замах излъчваше съмнение.
– Кук, много хора ползват услугите на такива агенции. А етикетите, които постоянно се слагат на подобни услуги, много често нямат нищо общо с реалността.
– Добре, и след това?
– След това отиваш на друга среща.
– Със същия човек?
– Не, с друг.
Куки замръзна от страх.
– Как така? С кого? Каза, че всичко ще бъде бързо и безболезнено.
– Така ще бъде. И все още не знам с кого ще отидеш на втора среща. Разбираш ли, нямам толкова много приятели, които могат да си позволят да бъдат използвани без угризение на съвестта.
Куки изпъшка.
– Всичко ще се получи, Кук. Освен ако, разбира се, не решиш да направиш нещо наистина лудо и лично да го поканиш на среща.
-Не мога -поклати глава тя. – Ами, ако откаже? Тогава ще се чувстваме неловко в компанията един на друг до края на живота. Ще мълчим глупаво и челото ми ще се изпотява.
– О, да, права си, ще бъде отвратително за всички. Както и да е, това е среща номер три, която ще бъде решаваща. Ако той не те покани на среща преди това, може да се наложи да наемем актьор.“
– Актьор?
– Кук, вече минахме през всичко това. Защо пак задаваш толкова много въпроси?
– Вероятно съм на етап отричане. Виждаш ли, сега всичко това всъщност се случва и се чувствам като онези хора, които казват, че искат да скочат от моста с бънджи. А когато се озоват на моста, реалността им удря силен шамар.
– Да, има нещо такова. Ако не друго, никога не скачай. Не само реалността може да те удари в лицето.
– Но такива скокове не оставят белези.
– И слава богу. Накратко, за третата среща имаме нужда от някой наистина, наистина готин. Секси, остроумен и … – нямах време да завърша, когато ми просветна: – Сетих се!
Куки ми отвърна:
– Кой?
– Не се тревожи, млада госпожице. Ако стигнем дотам, ще разбереш всичко след време. Междувременно трябва да се спазаря с някого.
Ехо от смях отекна от стените и аз погледнах косо към масата на Джесика. С нея бяха същите три приятелки, както винаги. Чудя се с какво си изкарват прехраната? Те стърчаха тук почти всеки ден. А и вечер често се отбиваха. Никоя от тях ли няма семейство? Отговорности? Личен живот?
Спомних си за големия ни скандал в гимназията. Джесика беше казала някои доста гадни неща. Беше се обърнала срещу мен толкова бързо, че вратът ме заболя. Както и сърцето. Факт, от който тя сякаш се наслаждаваше. Когато се изправих срещу нея и попитах я в прав текст защо не иска да бъдем приятелки, тя ми каза, че нямам никакви подкупващи качества. Каквото и по дяволите да означаваше това?
Забелязвайки къде гледам, Куки ме погали по ръката.
– Мислиш ли, че имам подкупващи качества?
Тя стисна пръстите ми.
– Колкото искаш! Ти си като тридесет процента отстъпка. Не! Четиридесет процента. Аз не хвърлям такива думи в канала.
– Благодаря ти.
Отново усетих топлината на Рейес, преди да го видя. Той лично ни носеше храната, което никога не е правил за Джесика и нейния антураж. Както и за сивите лисици, макар че изглежда не им пукаше. Те намигнаха на Рейес, а една дори облиза устните си. Това е отвратително!
– Непрекъснато забравям да попитам – казах, докато той поставяше чиниите пред нас. – Ако беше прибор за хранене, какъв би бил?
Рейес се изправи.
– Не разбрах.
– Прибор за хранене. Какъв би бил ти?
Скръствайки ръце на гърдите, той ме изгледа подозрително.
– Защо питаш?
– Това е тест. Ще покаже дали сме подходящи един за друг. Знаеш ли, за дългосрочна връзка и всичко това.
– Сериозно? – Рейес бутна назад един стол, обърна облегалката към масата и седна – Трябва ти тест, за да разбереш дали сме подходящи един за друг?
– Да, – успях да кажа, опитвайки се да се възстановя от видяното. Той беше невероятно, непоносимо секси, седейки възседнал стол като този със силните си ръце, скръстени на гърба. – Да. И това не е някаква глупост, а много важен тест. Резултатът гарантира деветдесет и девет процента точност. Там пише така. – Извадих мобилния си, намерих теста и подадох телефона на Рейес. – Ето, виж сам.
Но той дори не погледна. Ухилвайки се крайно неуместно, Куки се втурна през глава към пилето.
– Не можеш да вярваш на всичко, което виждаш в интернет.
-Доколкото е възможно – отсякох аз.
– А ако напиша някъде, че съм арабски принц от Милуоки?
– Това не се брои. Ти си голям, тлъст лъжец. Погледни баща си. Той е патологичен лъжец номер едно в света. Лъжата е в кръвта ти.
Рейес се наведе към мен.
– Сега цялата ми кръв е съсредоточена само на едно място.
– Ще отговориш ли на въпроса или какво? Това може да е ключът към цялото ни бъдеще.
– Имам един ключ в джоба на дънките си. Можеш да го потърсиш.
Наистина ли го е грижа за нашето щастие?!
– Ти на дванадесет ли си или какво?
– Може би века.
– Ти си на дванадесет века?!
Рейес потръпна.
-Нали знаеш, как понякога по-възрастните жени твърдят, че са на двадесет и девет?
– Е, и?
– При мен става дума за същата история.
– Сериозно, на колко си години? Чакай малко! – Изведнъж ми просветна. Силно ми просветна, като удар по главата. – Аз на колко години съм?
Никога преди не бях мислила за това. На теория идвам от древна раса същества, живеещи в друга вселена, в друго измерение. И така, на колко години съм?
– Мачете – каза Рейес, като се изправи и придърпа един стол.
– Какво?
– Ако бях прибор за хранене, щях да бъда мачете.
– Брои ли се за прибор за хранене?
– В моя свят, да – намигна Рейес.
– Ясно. А аз… щях да бъда вилицо-лъжица! Чакай малко! И какво означава това? Не мисля, че мачете върви добре с вилицо-лъжица.
Той вдигна брадичката ми нагоре.
– А на мен ми се струва, че мачете с вилицо-лъжица може да се сработят много добре.
Преди да успея да протестирам, той се наведе и притисна устни към мен. Първоначално ме обля топлина, но след миг тя попи в мен и изля топъл мед във вените ми. Леката целувка приключи твърде бързо. Рейес се изправи, целуна онемялата Куки по бузата и се върна в кухнята, давайки ми възможността да се възхищавам на страхотния му задник.
С увиснала челюст Куки докосна бузата, където Рейес я целуна. В очите й блестяха звезди.
– И аз искам това – каза тя внезапно с решителност.
Погледнах назад към вратата, зад която беше изчезнал Рейес.
– Е, ще трябва да те разстроя. Това вече е мое.
– Не, не говоря за него. – Куки се отърси от изтръпването си и уточни: – Тоест, разбира се, с удоволствие бих сложила лапите си отгоре му, но искам точно това, което е между двама ви, мамка му. – Тя стисна зъби. – Хайде да го направим. Да натиснем твоя упорит грозен чичо, докато не ме помоли да му бъда приятелка.
– Точно така, Куки! – вдигнах ръка да й дам пет, но тя по някаква причина не бързаше. – Хайде, не ме карай да държа ръката си във въздуха.
– А ако никога не ме покани на среща?
За да не изглеждам нелепо, махнах на някаква непозната двойка, която току-що беше влязла в бара и отпуснах ръка.
– Виждаш ли, за мен е много по-важно да знам дали смяташ, че мачетето и вилицо-лъжицата са подходящи един за друг.
– Чарли, спри да търсиш тези глупави тестове.
– За нищо на света. Трябва да знам със сигурност.
– Добре. Защо избра вилицо-лъжица?
– Е, аз съм универсална. Като никой друг мога да се справя със стотици случаи наведнъж. И ми харесва как звучи тази дума. Много… вилицо-лъжица.

Назад към част 1