Месец: ноември 2024

РОЗАЛИ

Държах очите си затворени в някакъв глупав, жалък опит да се убедя, че нищо от това не е реално. Че моя свят не е бил сгъстен в този малък правоъгълник. Че не можех да измина повече от шест крачки, преди да срещна стена. Че не е вярно, че не съм дишала чист въздух и не съм виждала луната от толкова дълго време, че съм изгубила броя на дните.
Ако очите ми бяха затворени, почти можех да се убедя, че усещам нежната ласка на лунната светлина върху кожата си. Че плътта ми трепери от желанието да се смени, вместо от сковаващия костите студ, който току-що се беше вкоренил в мен толкова дълбоко, че вече не знаех как да не треперя.
Можех да се опитам да се принудя да повярвам, че аромата на плесен и мухъл идва от мъха в гората, която ме заобикаля, или от ручейче като онова в основата на лозята на леля ми Бианка.
Почти можех да повярвам, че стоя там, в тази спокойна долина, която принадлежеше на семейството ми, а глутницата ми тича да ме посрещне през дърветата. Можех да си представя как леля ми ни крещи, че сме закъснели за вечеря, и ако се постараех много, много, много да се закълна, че почти усещах блаженството от готвенето ѝ на вятъра, което ни примамваше към дома.
Майната му. Вкъщи. Това място ми липсваше като нищо, което някога съм познавала. Сърцето ме болеше за усещането на вятъра в косите ми, за вкуса на семейното вино на езика ми, за звука на смеха, препирните и воя във въздуха от стотина Оскури и не само.
И когато навлизах дълбоко в себе си по този начин, то вече не ми се струваше толкова далечно. Сякаш може би тази мъничка клетка беше просто кошмар. Мозъкът ми изкривяваше спомените за нещата, през които ме беше прекарал татко, в този свеж ад. Може би можех да повярвам, че спя и че скоро ще се събудя в безопасност и на топло в леглото си…
Или поне можех, докато човека в килията срещу мен не започна да крещи отново.
Изтръпнах леко, когато ме измъкнаха насила от видението, което бях създала с толкова усилия. Съвършената гора, в която се мъчех да повярвам, се превърна в нищо повече от четири стени с мръсни, червено-кафяви тухли и драскотини, издълбани в хоросана от различните феи, които са съществували тук през годините. Нарекох го съществуване, защото знаех със сигурност, че не е живот.
Жлъчката се надигна в гърлото ми, когато отворих очи и се изправих пред собствената си реалност. Трябваше да очаквам, че това ще се случи наистина. Съдбата винаги е обичала да ме целува по едната буза, докато ме удря по другата. Бях успяла да оцелея с Белорианката, да разбера някои сериозно скалъпени неща за нещата, които се случваха в Психиатрията, и сега плащах за този късмет, като изживявах кошмара си.
И всичко това благодарение на един човек, който беше решил да поеме контрола над живота ми и да ме изхвърли като боклук, за какъвто явно ме смяташе. Mi vendicherei.(Ще си отмъстя.) Мейсън Кейн съвсем скоро щеше да научи какво се случва, когато се изплюеш в лицето на алфа на клана Оскура. Не че го бях виждала от деня, в който ме бе изхвърлил тук. Кодардо. Страхливец. Рано или късно обаче щеше да му се наложи да се изправи срещу мен и нещата щяха да се променят, когато го направи.
Разбира се, плановете ми за отмъщение и възмездие бяха останали на заден план през последните няколко месеца в полза на ада, в който живеех в момента. Кейн се беше зарекъл да ме остави тук за един месец. Последния път, когато видях Хейстингс, го бях попитала колко време е минало, молейки се, че времето ми е почти изтекло и тази безкрайна вечност най-накрая ще ме освободи от хватката си, защото бях сигурна, че вече съм излежала присъдата си. И това беше така. Вече почти три месеца бях тук, а нямаше и следа да ме пуснат обратно навън. Нямаше и следа от Кейн. Нито следа от надежда.
Нима бях пълен глупак, че вярвах, че мога да се справя с това? Бях дошла тук с мисълта, че ще успея да се измъкна и да взема със себе си Син и Рори, но ето ме тук, седяща в малка кутия от мрак, съвсем сама и забравена от света.
Какво ли щеше да си помисли Данте? Братовчед ми не искаше да поемам безумието на тази задача, но разбираше защо чувствах, че трябва да го направя. Но сега вече месеци наред нямаше и дума от мен и знаех, че той и останалите членове на семейството ми ще изпаднат в паника от притеснение. Би трябвало да са уведомени, че съм в изолатора, но не можех да бъда сигурна в това.
Единственото нещо, в което можех да бъда сигурна тези дни, беше факта, че съм в капан тук. Не ми правеше компания нищо друго освен спомените за гласа на баща ми.

– Майка ти беше курва, добра само за едно нещо, и започвам да вярвам, че и ти не си по-добра. Може би трябва да спра да се опитвам да те превърна в нещо, което очевидно не си способна да станеш, и да позволя на членовете на моята глутница да те впрегнат в работа по единствения начин, за който си добра?
– Ще се справя по-добре, татко – помолих аз, а болката от счупените ми пръсти беше мъчителна и правеше почти невъзможно да се съсредоточа достатъчно, за да говоря.
Феликс се взираше в мен, докато се борех да не треперя под него, и аз погледнах назад. Една малка, глупава част от мен искаше да срещне погледа му и да го задържи, да го погледне и да го предизвика, да се хвърли към гърлото му със зъби и нокти. Но не го направих. Може би така щеше да свърши всичко това. С вкуса на кръвта му върху езика ми. Но някак си не ми се струваше така. По-вероятно беше аз да съм тази, която щеше да изкърви на килима, ако това се случеше.
Устните му се свиха в онази ехидна усмивка, която беше запазил специално за мен, и той изведнъж се хвърли напред, като хвана китката ми и ме накара да изкрещя, когато счупените ми пръсти се разтърсиха.
– Да видим ли тогава, кученце? – Попита той, като ме повлече през къщата и излезе на верандата.
Едва не паднах, когато ме свали по стъпалата, след което ме повлече през двора, насочвайки се към огнището, което сякаш винаги гореше, и тримата мъже, които седяха около него и пиеха бира.
Глутницата на татко винаги се задържаше наблизо. Нямаше момент, за който да се сетя, в който да не са били поне петима от тях в двора или около него. Всъщност тази група от трима души беше най-малката, която някога бях срещала тук.
„Милата ми дъщеря не постига добър напредък в уроците по овладяване на болката – обяви татко, когато тримата огромни вълци-сменители насочиха вниманието си към мен. Те дори не бяха кръвни роднини на Оскура. Никой от глутницата на Феликс не беше освен другите му деца и с начина, по който той винаги говореше за силата на семейството си, винаги се бях чудила защо, но никога не посмях да го поставя под въпрос.
– Отново ли имаш нужда от помощ с нея? – Попита Берт, като ме гледаше като вкусен заек, който току-що е пресякъл пътя му.
Преди няколко месеца татко ме беше накарал да избягам в гората и ме беше предупредил да не позволявам на никой от глутницата му да ме хване цял ден, иначе ще ме накаже по-лошо от всякога. Тези тримата бяха сред феите, които ме бяха подгонили в тъмнината под дърветата.
Но аз бях бърза. Вълчата ми форма беше голяма и бърза и създадена за скорост по начин, по който никой от другите Вълци, които бях срещала, не изглеждаше такъв.
Бях навлязла в гората с планините, които се виждаха отблизо, и успях да избегна всеки от тях. Исках да продължа да бягам, никога да не се обръщам назад и никога повече да не усещам твърдата тежест на юмруците на баща ми, които удряха плътта ми. Но и тогава съдбата се беше обърнала срещу мен. Беше се разразила снежна буря и снега бе завалял бързо и гъсто. Дори във вълчата си форма не бях успяла да доловя мирис на нещо за ядене и пътят през планините беше станал повече от коварен. Почти бях умряла от студ въпреки дебелата си козина и накрая бях принудена да се върна. Бях изчезнала за една седмица и се страхувах повече от всичко от завръщането си, сигурна, че ще бъда наказана за това, че съм изчезнала за толкова дълго време.
Вместо това, когато се върнах, татко ме беше похвалил, че съм останала незабелязана цяла седмица, и ме беше прегърнал, като ме целуна по бузите. В продължение на една изгаряща вечер бях повярвала, че всичко ще се промени. Беше се погрижил да бъда добре нахранена, беше ми дал ново одеяло за стаята ми, беше ме похвалил и ме беше нарекъл своя figlia – дъщеря – пред цялата си глутница.
Но, разбира се, на следващия ден той просто даде да се разбере, че сега очаква от мен повече от всякога. Натискаше и насилваше, докато ме подлагаше на това, което обичаше да нарича обучение за контрол на болката, което означаваше, че ме наранява и след това очаква от мен да изпълнявам задачи за него, като се принуждавам да игнорирам болката.
– Може би – каза татко в отговор на въпроса на Бърт. – Просто се опитвам да реша дали изобщо си заслужава усилията, които полагам, за да я обуча. Хрумна ми, че вместо това може да е по-полезна като курва на глутницата.
Ралф се ухили, калнокафявият му поглед проследи тънкото ми тяло и аз се сковах от погледа, който ми хвърляше. Може и да бях само на единайсет, но знаех достатъчно добре какво е секс. Глутницата на татко редовно и публично участваше в оргии. Бях виждала и тримата мъже да чукат различни Вълци на тази поляна, но до този момент никога не беше имало намек за мое участие в това.
– Тя дори още няма цици – пошегува се Ралф.
– Съблечи се, кученце, и им покажи какво можеш да предложиш – каза небрежно татко и за първи път в живота ми идеята да се съблека пред други хора ме разтревожи. Премествах се от тригодишна, така че събличането или дори само разкъсването на дрехите ми беше доста стандартна практика за мен. Повече хора ме бяха виждали гола, отколкото можех да преброя, но това беше различно и аз го знаех.
– Предполагам, че няма значение за циците ѝ, ако просто го правите по кучешки – вмъкна Кърт и тримата се засмяха, макар да бях почти сигурна, че никой от тях всъщност не се интересуваше да прави нещата, които казваха. Бях виждала начина, по който гледаха другите феи, когато ги искаха за секс, а в погледите им нямаше нищо от тази хищническа тъмнина, когато ме гледаха.
– Съблечи се, Розали – предложи татко. – Нека видят с какво работи новата им курва от глутницата.
– Не – изръмжах, отдръпнах се от него и притиснах ранената си ръка към гърдите. – Аз не съм курва на глутницата.
Знаех какво има предвид под този термин. Имаше достатъчно такива, които се мотаеха тук вечер и през уикендите. Те бяха нископоставени феи, вълци с малко магическа или физическа сила, които си проправяха път в краищата на глутницата, като се предлагаха като слуги на главната глутницата. Те тичаха след тях като малки кучки и правеха секс с тях, когато им дойдеше настроението, но това не бях аз. Не съм родена да служа. Това беше единственото нещо, в което бях сигурна за себе си, и никога нямаше да се преструвам на обратното.
– Добре – каза Феликс. – Мисля, че тогава е по-добре да го докажеш.
Той ме погледна с тъмен и гладен поглед в очите, който обещаваше, че ще платя скъпо, ако не успея да направя това, което изискваше от мен, но го познавах достатъчно добре, за да разбера, че това не е празна заплаха. Той щеше да ме принуди да коленича за тези мъже или за други от неговата глутница, ако не можех да бъда това, което той искаше да бъда. И дори да не ме искаха за това сега, знаех, че няма да мине много време и ще го направят. Още няколко години и щях да бъда жена, а не момиче, и тогава щяха да вземат от мен каквото си поискат, освен ако не успея да им покажа от какво точно съм направена, така че да не смеят да опитат.
Тихо хлипане заседна в гърлото ми, когато погледнах надолу към трите счупени пръста на дясната си ръка, но се преборих с него, преди някой да го чуе.
Поех си дълбоко дъх, съсредоточавайки се върху всичко друго, освен върху болката, докато не успях почти напълно да я блокирам, и тогава се преместих.
Промяната, която разкъсваше счупените ми кости, беше агония, различна от всичко, което познавах, и не можах да се сдържа да не задържа предната си лапа на земята, докато се настанявах във формата си на вълк между всички.
– Ебаси, тя е голяма – промърмори Кърт, когато вълчата ми форма ме изправи на нивото на очите на татко ми за първи път. Вече бях по-голяма от доста от възрастните вълци в глутницата и за мен и за всички останали ставаше ясно, че с времето ще стана един от най-големите и най-могъщите вълци сред нас. Само че не бях сигурна как се чувства татко по този въпрос.
– Добре – мърмореше татко, а очите му светеха от съзнанието колко много трябва да ме е наранило това. Всеки друг път, когато се опитвах да се преместя, откакто тази сутрин той беше забил чук в ръката ми, болката ме принуждаваше да се върна във формата си на фея. – Сега обиколи имота. Ако успееш да се върнеш при мен в рамките на пет минути, ще излекувам ръката ти и няма да се налага да отменяме обучението си. Ако не, можеш да спиш в плевнята със счупените си пръсти, за да ти напомнят за собствените ти провали.
Обърнах се и побягнах, без да се опитвам да протестирам. Знаех, че те така или иначе ще останат глухи. Но когато бях напълно здрава, ми бяха необходими почти пет минути, за да обиколя имота, а да го направя с лапа, крещяща от агония, ми се струваше невъзможно. Но аз отказах да отстъпя. Исках той да ме излекува. Затова щях да тичам като проклет вятър и да се върна там за пет минути, дори и да ме убие.

Свих пръстите на дясната си ръка, докато се борех с тези спомени, опитвайки се да се съсредоточа в настоящето и проклинайки се, че съм заспала. Феликс винаги ме преследваше в сънищата ми. Но тук, долу в тъмното, беше по-трудно от всякога да му попреча да го прави и през деня. Не че знаех, че е ден. За всичко, което знаех, небето можеше да е тъмно далеч, далеч, нагоре над мен. Понякога усещах най-слабото пробождане по кожата си, което ме караше да бъда почти сигурна, че луната свети някъде там горе, вика името ми и ми липсва, както липсвах аз на нея.
Бих дала всичко от себе си, само за да избягам под луната още веднъж. Не че сега имах нещо. Тук долу бях нищо и никой. Бях забравена и сама. Бях всичко онова, в което татко ме беше заплашил, че ще се превърна.
Напъхах ръце в ръкавите на черния пуловер, който беше част от униформата ми на изолатор, докато не прегърнах гърдите си в рамките на торбестия, груб материал. Пръстите ми проследиха извивките на татуировката ми там, следвайки линиите на белезите, които бях скрила в нея. Човекът, който трябваше да бъде мой враг, ми беше направил тази татуировка. Беше ми показал, че мога да взема болката от миналото си и да я превърна в нещо красиво, силно, неудържимо. Татуировката ми символизираше моето семейство, моята стихия, моята неоспорима сила и упоритост. Но тя също така криеше и моите слабости. Прикривах белезите си, защото не можех да понеса болката от спомените, които ги съпътстваха. Може и да бях в състояние да използвам тази болка в своя полза, но това не премахваше жилото от тях. Понякога просто се чувствах като онова малко момиченце, което е било пребито и сломено и принудено да се подчини на волята на татко си. Дори след като си мислех, че съм му избягала и съм отишла да живея при леля Бианка, той успя да дойде отново за мен, за последен път. И ми беше трудно някога да повярвам, че съм в пълна безопасност от него, дори и сега, когато знаех, че той никога повече няма да може да дойде за мен. Особено след като той все още ме преследваше в сънищата ми.
За най-кратък миг, когато върха на пръстите ми се плъзна по белега по ребрата ми, сякаш усетих бялата горещина, ослепителната болка на острието, което се вряза в плътта ми. Слънчева стомана. Най-смъртоносното оръжие, познато на феите. Уврежданията, които причиняваше, не можеха да се излекуват напълно. Почти усещах лианите, които ме приковаваха към студената метална маса, почти усещах мириса на стария алкохол в дъха на баща ми. Почти чувах писъците си.
Отърсих се от неудобното си легло в ъгъла на стаята и се хвърлих върху тоалетната чиния, като започнах да се гърча, пъхайки ръцете си обратно през ръкавите на пуловера. Но в празния ми стомах нямаше нищо, което да излезе нагоре. Просто се надигах, докато не паднах задъхана на задника си, а ужаса и болката от тези спомени най-накрая избледняха достатъчно, за да мога да дишам отново.
Почти се почувствах така още веднъж, тази малка клетка, която връщаше всички спомени, които пазех в себе си, за всички пъти, когато бях притисната на милостта на този мъж. Заключена в тъмното и оставена да страдам заради него. А сега страдах в свободното време на друг. Кейн можеше да ме мрази за това, което бях направила, или за това, което вярваше, че съм направила, и макар че в началото идеята за това ме разкъсваше отвътре, бях осъзнала, че това няма значение. Може да съм направила някои неща без никакъв мотив, освен желанието ми към него, но и аз го бях използвала. И все още бих го направила, ако имах половин шанс. Той ми беше показал кой е в действителност и аз не бях достатъчно глупава, за да се съмнявам в това отново.
Така че на мястото на всички заблудени чувства, които може би бях започнала да вярвам, че изпитвам към него, бях поставила два солидни факта, които можех да заявя с истина и яд.
Аз спасих живота му.
Той ме остави да изгния.
И ако някога се измъкна от този вонящ ад и в мен остане и най-малката част, способна да се бори, тогава ще насоча цялата си омраза към него за това, което ми беше сторил.
Мейсън Кейн беше ходещ мъртвец.
Той просто още не го знаеше.

Назад към част 2

Ашър Сътън

Спалнята ми остана същата. Някога тя небеше на тавана, но когато навърших тринайсет години и ми омръзна да деля една спалня с Брент и Брей, сключих сделка с мама. Ако изчистя тавана и го превърна в спалня, тя ще ми купи прозоречен климатик, за да имам въздух през лятото, когато е необходимо. За топлина използвах евтин керамичен нагревател.
Отне ми месец, но когато почистих всичко, мама удържа на думата си. Другите момчета се оплакваха, че имам собствена стая, но тя им напомняше, че съм най-възрастния.
Когато се изнесох, никой не се опита да я вземе. Очаквах близнаците да се скарат за нея, но изненадващо не го направиха. Тогава в мен се загнезди чувство за вина. Дали защото всички се надяваха, че ще се върна у дома?
Хвърлих чантата си на пода и се свлякох на леглото си. Липсваше ми дома. Обичах да съм тук. Харесваше ми да имам братята си около себе си, да работят същата земя, която беше работил баща ми. Това беше моя живот, или поне беше, до деня, в който всичко се срина и промени завинаги.
Взех тайната със себе си, но вече нямаше да мога да я запазя в тайна. Стийл трябваше да знае. Сърцето му щеше да бъде разбито за известно време, но моето беше разбито непоправимо. Стийл щеше да преживее това, накрая щеше да продължи напред. Трябваше да вярвам в това.
Натрапчивата мисъл, че Дикси толкова лесно се е влюбила в някой друг, ме подлудяваше. Това, че не можех да запълня празнотата, която тя бе оставила в живота ми, не означаваше, че и тя не трябва да продължи напред. Исках Дикси да бъде щастлива и знаейки, че ще я нараня отново, само правеше това, което трябваше да направя, още по-лошо.
Тежки стъпки ми подсказаха, че имам компания. Очаквах Стийл. Знаех, че когато излязох от „Джак’с“, той щеше да ме последва вкъщи. Да, бях ревнувал, когато беше нарекъл Дикси „бебе“, но не това беше причината да си тръгна. Истинската причина беше толкова прецакана, че се заби в главата ми и знаех, че трябва да му кажа. Не можех да седя и да гледам това отново. Той трябваше да знае сега.
Вдигнах поглед от пода и срещнах загриженото, но решително изражение на Стийл. Той беше тук, за да се бори за нея. За да се увери, че няма да проваля шанса му с нея. Трябваше да му кажа.
– Обичам я – каза по-малкия ми брат, като наруши тишината около нас.
– Тя е лесна за обичане – отвърнах аз.
Устните на Стийл се стегнаха. Той не искаше да се чувства така, сякаш трябва да се състезава с мен.
– Ти я смачка и после я остави. Сега тя е моя, Ашър, моя. Ще се боря за нея, ако ме накараш.
Стоях и гледах как Стийл се напряга. Нима си мислеше, че ще го нараня? Бях го защитил и бях избил не един и двама хулигани през годините. Той беше мой брат. Исках да е щастлив. Ако единствения ни проблем беше да позволим на Стийл да има Дикси, щях да си тръгна и да ги оставя да бъдат щастливи. Но проблема не беше в това, колкото и да ми се искаше.
Отидох до ъгъла на тавана, преместих една разхлабена дъска от пода и се наведох, за да извадя една стара кутия за обувки. Светът ми свърши в деня, в който я открих преди три дълги години. Всеки хубав спомен, който бях имал в живота си до този момент, беше съсредоточен около моята Дикси. Съдържанието на кутията беше отнело всичко това, разрушило спомените и ме оставило съкрушен човек.
Изтупах праха от нея, защото не беше докосвана от деня, в който я намерих, докато местех някои мебели, за да не се удари леглото в скърцащата дъска точно над хола. Бях си правил планове да промъкна Дикси тук този уикенд, но това така и не се случи.
Потънах обратно на леглото и внимателно подхванах кутията. Причиняваше ми мъка само да я докосна, знаейки какво има вътре. Нямаше никакво съмнение или въпрос, че това, което съдържаше, беше истина. Поглеждайки към Стийл, знаех, че не само ще сложа край на всяка негова надежда за бъдеще с Дикси, но и че всеки негов спомен за баща ни ще бъде променен завинаги. Така, както и моя.
– Никога не съм я изоставял. Никога не съм спирал да обичам Дикси. – Заговорих, след което вдигнах капака. – Стийл, намерих това преди три години. Не възнамерявах да го споделям. Но също така никога не съм планирал един от братята ми да се влюби в моето момиче. – След това поклатих глава. – Тя не е моето момиче. Тя не може да бъде мое момиче. – Протегнах ръка в кутията и извадих писмата, хартията беше сгъвана и разгъвана толкова много пъти, че краищата ѝ бяха износени от боравенето с нея. – Ето защо тя не може да бъде и твое момиче – казах, като протегнах писмата към брат ми.
Стийл ме гледаше със страх в очите, сякаш беше разбрал истината още преди да е надникнал вътре.
– Какво е това? – Попита той, гласа му беше треперещ, несигурен.
– Това е причината, поради която я напуснах. Причината, поради която не мога да я имам. Защо и ти не можеш да я имаш.
Стийл отвори първото писмо. Не можех да го наблюдавам, докато го четеше. Отпуснах глава в ръцете си и зачаках в мълчание. Светът му щеше да се промени завинаги. Точно както и моя. А аз бях безсилен да го спася от болката.
Всички писма, с изключение на едно, бяха написани от майката на Дикси. Във всяко от тях тя казва на мъжа, на когото пише, колко много го обича и колко и липсва. Моли го да я откъсне от нейния живот, за да могат да започнат нов заедно. Страстта в думите ѝ щеше да е трогателна, ако не беше факта, че всяка една от тях беше адресирана до собствения ми баща. Човек, на когото някога се бях възхищавал. Човек, чието име бях горд да нося. Човек, за когото скърбях, когато умря. Човек, който беше измамил всички ни.
– Това е… – Каза Стийл с усилие, преди да усетя как матрака потъва до мен, докато Стийл седна с въздишка. – Просто не мога… – Промълви той и се закашля.
– Продължавай да четеш – казах му, докато киселината в гърлото ми изгаряше.
Бях запомнил последното писмо, което тя му беше написала. Всяка дума беше запечатана в мозъка ми.

Ванс,

Няма да продължавам да ти пиша тези писма. Не и ако ще продължаваш да ме игнорираш. Не съм съгласна с думите, които си казал. Вярвам, че можем да бъдем щастливи заедно. Това дете в мен заслужава да бъдем и двамата. То ще бъде част от теб, точно както са тези момчета. Ти каза, че ме обичаш. Каза, че това, че си с мен, те кара да се чувстваш отново млади. Завършен. Каза, че съм пълноценна. Но сега аз нося твоето дете, а ти не искаш да ми говориш. Дали защото отново е бременна? Знам, че е твоя съпруга, но аз също имам съпруг. Такъв, от когото съм готова да си тръгна. И съм готова да го напусна заради теб.
Това означава ли, че те обичам повече? Защото съм готова да му кажа истината? Че те обичам. Че това дете в мен е твое. Доказателство, че страстта, която изпитваме един към друг, е достойна за шанс. Няма да те държа далеч от твоите момчета. Знам, че ги обичаш както и трябва. Но ти не обичаш майка им. Ти обичаш мен. Аз знам това.
Бъди с мен, Ванс. Поправи грешките от миналото ни. Ние сбъркахме преди всички тези години, като тръгнахме по различни пътища. Сърцето ми е твое от петнайсетгодишна възраст. Винаги ще бъде. Не ме оставяй. Не обръщай гръб на детето ни. Това ще ме унищожи.

Обичам те винаги и завинаги,
Мили

Баща ми е изневерил на майка ми.
Дикси беше моя сестра.
Мъката отново ме връхлетя, думите от онова писмо се повториха в главата ми. Бях правил любов с Дикси. Бях вътре в нея и беше като в рая. Никога повече нямаше да изпитам нещо подобно. И все пак, това беше болно и грешно.
– Показа ли ги на мама? – Попита Стийл. Гласът му звучеше напрегнато. Разбрах какво преживява.
– Не. И никога няма да го направя – отговорих, свалих ръце в скута си и погледнах към брат си.
Той гледаше право напред към стената с буквите, стиснати здраво в ръцете му.
– Той беше копеле. Лъжливо копеле – каза Стийл, като болката му натежаваше във всяка дума, подчертавайки това, което чувстваше.
– Да, беше – отвърнах аз. Не възнамерявах да споря за това. Той също така беше позволил на друг мъж да отгледа детето му като свое. Всички тези писма бяха датирани месеци преди раждането на Дикси. Преди раждането на Стийл. Как е могъл да направи това? Последното писмо беше от баща ми. То беше заличило всяко мое съмнение относно истината. Татко твърдеше, че Дикси е негова, но беше казал, че ни обича повече. Искаше майка ми и момчетата си. Не можеше да ни остави и ѝ беше казал, че трябва да го пусне. Нейното дете щеше да е на Люк Монро. Мъжът, за когото знаех, че е баща на Дикси.
След това нямаше друго писмо. Поне не и в тази кутия. Майката на Дикси беше избягала, когато Дикси беше малка, и беше оставила Люк да я отгледа сам. Когато Дикси беше на пет години, Люк Монро се ожени повторно за жена на име Шарлот, която обожаваше и обгрижваше Дикси, като в крайна сметка стана майката, която Дикси никога не е имала, и въпреки че Шарлот я обичаше силно, Дикси винаги се чудеше за родната си майка, дори планираше да я намери някой ден. Тя копнееше да разбере защо я е изоставила.
Никога не съм искал тя да намери Мили Монро. Надявах се жената да е мъртва и да е отнесла тази тайна със себе си в гроба. Дикси никога не би могла да разбере. В живота си беше преживяла твърде много загуби и болка. Затова и аз страдах сам. За да я защитя. Винаги да я защитавам.
– Защо не и каза? – Попита Стийл.
Обърнах се към Стийл, изучавах лицето му, болката и недоверието, които се виждаха в очите му, докато осъзнаваше, че света му бавно се руши. Но също така видях, че той не я поставяше на първо място. Не беше съсредоточен върху това да предпази Дикси от тази грозна тайна.
– Защото бих умрял, за да я предпазя от подобна болка – отвърнах аз. Защото я обичам повече, отколкото ти някога би могъл. Не изрекох последните думи на глас, но и двамата знаехме, че са истина.
– Не мога да и кажа, нали, Ашър? Няма да ме оставиш да и обясня? Трябва ли да я нараня, както ти го направи?
Изправих се и се отдалечих от него. Имах нужда от известно разстояние между нас. Той мислеше първо за себе си, а не за нея. Това ме вбесяваше най-много. Стийл беше планирал да създаде живот с нея, но не искаше да пожертва своето щастие заради това на Дикси.
– Болката, която ще и причиниш, като скъсаш с нея, е нищо в сравнение с болката, която ще… Стийл, аз правих любов с нея. Бях вътре в нея… отнех и невинността… и, по дяволите, аз съм неин брат! Оттогава това ми се ебава в главата… разкъсва ме на две… гади ми се… смазва ме отново и отново. Защото никога не съм спирал да я обичам.
Стийл седеше и ме гледаше мълчаливо. Минаха няколко минути, докато той размишляваше. Очаквах да ми възрази, но той не каза нито дума.
Накрая се изправи и протегна писмата към мен.
– Няма да и кажа. Няма да кажа на никого – каза той, а гласа му беше гъст от емоции. – Аз също я обичам… ебаси, това е гадно. Люк не знае ли? Той ни е позволил и на двамата да се срещаме с нея. По дяволите, аз съм я помолил да се омъжи за мен.
Поклатих глава.
– Разбира се, че не знае. Той никога не би ни позволил да се срещаме с Дикси. Цялата тази шибана работа се случи, защото единствените двама души, които знаеха, вече ги няма завинаги.
Взех писмата и ги държах далеч от себе си, това, което пишеше в тях, беше толкова плачевно, че дори ми беше трудно да го схвана.
– Как трябва да я нараня? – Стийл звучеше толкова разкъсано. Бях бил там, където беше той. Исках да обясня всичко на Дикси. Всеки път, когато ме погледнеше с тези големи тъжни очи, исках да ѝ кажа колко много я обичам, но това беше погрешно, цялото нещо беше изкривено. Това само щеше да я нарани още повече. Тя обожаваше Люк Монро. Не само че щеше да и каже, че и бърка в главата, но и щеше да и отнеме сигурността, че знае, че баща и я обича. Това вероятно щеше да унищожи Дикси.
– Това ще я убие, Стийл. Знаеш го – казах с плах, изгубен глас.
Той поклати глава, а после зарови лице в двете си ръце, докато двамата стояхме в мълчание. Разбрах какво изпитваше. Бях го преживявал всеки ден. Липсваше ми Дикси с всеки дъх, който поемах. Това нямаше да стане по-лесно за него. Но Дикси в крайна сметка щеше да се излекува и да намери щастието. Това беше всичко, за което трябваше да се държа. Знаех, че един ден тя ще получи живота, който заслужава, и цялата шибана радост на света. Моето момиче принадлежеше на слънцето. Този болен извратен мрак беше мой, за да го изстрадам, а сега брат ми щеше да го сподели с мен.
Стийл се обърна да си тръгне. Аз не го спрях. Знаех, че има нужда от време и пространство. Засега е най-добре да съм сам. Стоях там и слушах стъпките му, докато се отдалечаваше от тази стая, от тези писма… Знаех, че ще трябва да я нарани, за да я спаси от зло. Отново щеше да страда заради този грях, без да знае защо се случва това.
– Бъди нежен с нея! Моля те! – Изкрещях, без да мога да се спра.
Стийл спря на върха на стълбите.
– Нищо в това не е нежно. Не знам как бих могъл да бъда нежен.
Щом разбрах, не бях в състояние дори да я погледна. Имаше толкова много неща, които трябваше да направя по различен начин. Тя заслужаваше повече от това, което и бях дал.
– Дръж я, когато плаче – казах аз. Повече от всичко друго ми се искаше да бях направил това, вместо да си тръгна и да я оставя да страда сама.

Назад към част 11

***

Представителят на „властите“, който седеше до мен, заговори мрачно:
– Бел, интересуват ли те причините за подобно кланяне?
Бях любопитна. Кимнах на лорд Давернети, изразявайки готовността си да изслушам това, което има да каже.
Крисчън се усмихна весело и погледна в далечината:
– Легендата разказва, че първата дама, сгодена от първичното желязо, донесла благоденствие на драконите в продължение на стотици години. Тя не била дракон, но дала на народа ни самосъзнание и плодородие. Оттогава насам много дракони са се опитвали да повторят този ритуал, възнамерявайки да се издигнат на нейно място, но както виждате, само Ейдриън успя.
След като известно време мълчах, все пак не можах да се въздържа да не попитам:
– Защо?
Повдигайки могъщите си рамене, лорд-главния следовател предположи:
– Предполагам, че става дума за причините, поради които се прибягва до ритуала на обручение с първично желязо. Ние, драконите, сме прагматични хора, чувствата рядко имат власт над нас и предполагам, че всички, които са се опитвали да предприемат подобно начинание в миналото, са били мотивирани от желанието да се издигнат в драконовото общество. Но целта на Ейдриън беше съвсем различна. Той използваше единственото нещо, което можеше да те обвърже с него завинаги и за постоянно. Единственото нещо, което никой дракон не можеше да оспори и никой човек не можеше да се конкурира с лорд Арнел. Единственото нещо, от което се страхуваше, беше Гордън, но както виждаш, той се справи с този… проблем великолепно.
Докато слушах всичко това, изведнъж се изповядах тихо, дори пред себе си:
– Дълбоко се срамувам от себе си пред лорд Гордън.
Лорд Давернети, хъмкайки, галантно предложи:
– Продължавайте, започнете да страдате и да изпитвате угризенията на съвестта. Аз ще наблюдавам с интерес.
Но циничния и подигравателен старши следовател не се задържа дълго и някак си прегърбен, проговори:
– Бел, преследвайки те, лорд Гордън е следвал зова на сърцето си. Но ти не беше поставена при най-честни условия. Ти си дала обещание при трудни и напрегнати обстоятелства и си направила всичко възможно да спазиш обещанието си. Но, виждаш ли, по мое мнение това е малко непочтено от страна на Гордън. Пак повтарям – той е следвал зова на сърцето си, но ти си била принудена да следваш даденото от него обещание, пренебрегвайки собствените си чувства. Кажи ми, лорд Гордън някога питал ли те е дали го обичаш?
Аз не казах и дума.
– Сигурен съм, че не е. – лорд Давернети ме погледна със снизходителен, съчувствен поглед.
– Лорд Гордън е възпитан джентълмен, не би задавал такива лични въпроси. – казах в защита на младшия следовател.
Усмихвайки се, Давернети ме погледна укорително и уточни въпроса:
– Не, Бел. Много си се объркала. Гордън е дракон. А за такива като нас простото „Да, съгласна съм да бъда твоя съпруга“ не е достатъчно. Във вашето общество съгласието на една дама за брак е доказателство за нейните чувства. В нашето чувствата са едно, а брака – съвсем друго. Съгласието за брак не е същото като признанието в любов. Така че ще ви разкрия неприятния факт, че Гордън е знаел и знае, че вие никога не сте го обичали. Имали сте привързаност, уважение, приятелство – но никога не е имало страст между вас, а за драконите желанието за физическа близост има много по-голямо значение от твоето „да“ на въпроса „Ще бъдеш ли моя съпруга“.
И докато аз гледах лорд Давернети в състояние на шокирано изумление, той се усмихна и добави:
– Престанете да ни възприемате като благородни джентълмени от наивните си момичешки представи за света. Повярвайте ми, в трансформиращите има повече благородство, отколкото в нас.
– Лорд Гордън е наполовина трансформиращ. – казах аз.
– Да? – попита скептично лорд Давернети – И така, разкажи ми, най-умната ми Бел, как се държат трансформиращите, когато си избират партньор. Изискват ли незабавното съгласие за брак или дават предимство на чувствата на момичето?
Трябваше да се запитам. Единственият пример за връзка между трансформиращ и човек, който ми беше известен, беше невероятната и нежна любовна история между УнГар, подчинения на ОрКолин, и мис Кейлон. И тази история беше толкова трогателна, че я одобряваха дори във висшето общество, намирайки я за доста сладка. Начинът, по който УнГар ухажваше мис Кейлон, беше безпрецедентен. На разсъмване той събирал всички паяци в парка и ги отнасял, тъй като мис Кейлон ужасно се страхувала от всякакви насекоми. Той почистваше снега от пътеките, по които тя обичаше да се разхожда. Всеки ден и подаряваше цветя, като ги носеше на прага и преди изгрев слънце, така че когато мис Кейлон се събудеше, да вижда свежи цветя в спалнята си. И не поискал ръката ѝ от мистър Кейлон, докато мис Кейлон не му признала чувствата си.
– Това не ме кара да се чувствам по-малко засрамена. – трябваше да призная аз.
– Тогава потърпете. – любезно каза лорд Давернети.
Докато му хвърлях мрачен поглед, усетих, че обстановката около мен значително се променя. Атмосферата сякаш изведнъж се бе изпълнила с гняв, раздразнение и ярост…
Порив на вятъра издуха снега от тротоара и дърветата.
Наведените глави на пазачите на входа.
Огромен, зъл и гневен черен дракон, стъпил на прага на полицейското управление от също толкова внушителния, зъл и гневен лорд Арнел.
И сякаш дори небесата потъмняха.
– Лорд Давернети, трябва ли да… сме тук? – попитах предпазливо.
– По принцип не, но ти така мило се страхуваш от Ейдриън, че предпочитам да остана тук.
– О, по дяволите! – не можех да се сдържа.
Лорд Арнел се затича по стълбите към втория етаж и още щом излезе в коридора, се сблъска с изнервената мисис МакАвърт, лейди Давернети и нейната прислужница, както и с полицаите, които бяха свързани със заключените дракони. А осъзнаването, че тези дракони най-вероятно защитават своите майки и баби, направи лорд Арнел още по-мрачен. А и атмосферата в полицейското управление много напомняше на ситуацията, когато дори птиците бяха избягали от Уестърнадан.
Но един поглед към мен и облаците донякъде се разсеяха.
С въздишка, явно в опит да намери малко спокойствие, лорд Арнел нареди властно:
– Всички да напуснат.
Един от полицаите, дракон на много почтена възраст, се опита да възрази, говорейки нервно:
– Но майка ми…
– Няма да го казвам два пъти. – каза лорд Арнел студено.
И драконите се подчиниха.
Офисите бяха опразнени, разпитите прекратени, наскоро задържаните бяха свалени долу в затворническата килия, досиетата по делата бяха затворени, входа на подземията беше заключен и дори новия администратор напусна поста си и напусна полицейското управление, подчинявайки се на заповедта на началника на града, която беше мълчаливо подкрепена от началника на полицията.
Когато входните врати се затвориха зад всички, лорд Арнел извика блокиращо заклинание и запечата цялата сграда на полицията от всякакви посегателства.
– Започвам малко да се притеснявам за силата ти. – замислено каза лорд Давернети.
– Свикни с нея! – препоръча хладнокръвно лорд Арнел, поглеждайки старшия следовател.
Причината за този поглед ми стана ясна веднага щом лорд Давернети напусна перваза на прозореца и направи две етикетни крачки от мен.
С доволно кимване лорд Арнел разруши както вратите на заседателната зала, така и част от стената. Стената и вратите се разпаднаха на черна пепел, а заедно с тях и двете смъртоносни заклинания, които бяха подготвили, бяха напълно безполезни.
Единственото, което драконовите дами не можеха да отнемат, беше упоритостта.
Пристъпих бавно към лорд Арнел и застанах малко зад него – дори нямах смелостта да застана до него, но предвид обстоятелствата трябваше да кажа „глупост“, а не „смелост“. До този момент като че ли само аз подозирах какви са дамите от Уестърнадана, но сега и лорд Давернети, и лорд Арнел се сблъскаха с една много неприятна действителност. Ужасяваща реалност.
Дракониците мълчаха няколко дълги вяли минути.
После една от сивокосите, седящи в инвалидната количка, леко наведе глава и каза:
– Градоначалник! Колко е невероятно да ви видя в полицейското управление на Уестърнадън… за пореден път избягвате задълженията си на кмет на града, който е длъжен да бъде в кабинета на кмета в работния си ден. Но не, отново и отново се преструвате на какво ли не – от женкар до полицай извън града, за да не си вършите работата.
Всичко това беше казано с насмешлив, подигравателен тон и толкова обидно, че дори аз се обидих. Но уви, не ми беше работа да отговарям и продължих да стоя зад гърба на моя мъж, осъзнавайки с някакво мрачно задоволство, че лорд Арнел не би допуснал подобно нещо да се размине на никого.
Така и стана.
С едва доловим кикот лорд Арнел се изправи, скръсти ръце на гърдите си и каза:

Назад към част 53

***

– Тогава нека да е по твоя начин, Рейвън. Когато свършиш тук, се срещни с мен във фоайето. Ще те чака кола. – Той се обърна и излезе от стаята, а миг по-късно тя чу как вратата се затваря.
Рейвън отдели само миг, за да се освежи, както може, в банята. Докато гледаше напрегнатите си и уморени очи в огледалото, чу как вратата на хотелската стая отново се отвори, а след това и стъпки, които влязоха в апартамента.
– Кой е там? – Извика тя.
– Това съм аз – каза Джейк. Гласът му беше някак различен.
Сърцето ѝ не се забави, а всъщност заби по-бързо.
Тя преглътна с известно затруднение и излезе от банята, за да се изправи срещу него.
– Какво сега? – Каза тя, предизвиквайки го, като звучеше по-жестоко, отколкото и беше необходимо. Сякаш го подмамваше по някаква причина.
Може би все пак просто се страхуваш да се отвориш и да го пуснеш вътре.
Той я гледаше с много странен поглед в очите.
– Няма да ти позволя да го направиш – каза той, а силната му челюст беше неподвижна и имаше решителен поглед, който я накара да се изплаши повече от всякога.
– Няма да ми позволиш да направя какво?
– Започнах да излизам от стаята, за да ти взема кола, за да те оставя да си тръгнеш сама, и тогава ми хрумна. Ти искаш точно това, Рейвън – опитваш се да ме отблъснеш. – Той се приближи до нея и тя отстъпи крачка назад.
– Това не е вярно.
– Да, вярно е. – Той отново се приближи. – И аз няма да продължавам да се поддавам на това.
Тя поклати глава.
– Нямам време за това, Джейк.
– Слушай ме – каза той тихо, но твърдо. – Грижа ме е за теб, Рейвън. Грижа ме е за теб повече, отколкото някога съм мислил, че може да ме е грижа за друг човек.
Думите му я развълнуваха, но тя също така беше напълно изгубила представа какво да прави сега. Той най-накрая ѝ беше казал точно това, което тя чакаше да чуе, но едва след като всичко се беше провалило.
– Твърде късно е, Джейк – прошепна тя.
– Защо?
– Просто е. – Тя отново мина покрай него, но този път той не я остави да мине.
Той я хвана за ръката.
– Няма да си тръгнеш без мен.
Тя се завъртя и го погледна със сълзи в очите.
– Престани, добре? Просто престани да си играеш с емоциите ми.
– Не си играя с нищо. Казвам ти истината и няма да спра да ти я казвам. Грижа ме е за теб. – И тогава той се наведе и я целуна, а от устните му – тя разбра.
Знаеше, че той и казва абсолютната истина.
Той отне дъха ѝ с устните си и тя се зарадва на това. Сърцето ѝ сякаш щеше да се пръсне в гърдите ѝ, а всичко останало се стопи, всички проблеми бяха като прах на вятъра, когато той я докосна по този начин.
Джейк Новак. Джейк Новак ме избра, въпреки всичко. Въпреки целия багаж, бъркотията и драмата.
Но дали ще те избере и след като разбере всичко?
Рейвън рязко се отдръпна и Джейк също се отдръпна, а веждите му се смръщиха.
– Рейвън – започна той. – Просто ми кажи какво, по дяволите, се случва.
– О, Боже – промърмори тя, сложи ръка на челото си и после усети как всичко започва да се върти. Пред очите ѝ се появиха петна.
Джейк я сграбчи в прегръдките си и я задържа, докато краката ѝ се подкосяваха.
– Какво е това? Какво не е наред? – Попита той отново.
Тя се съвзе, после се вгледа в кафявите му очи и любовта и силата, които видя там, ѝ дадоха кураж. Рейвън се успокои и отново намери краката си.
– Добре съм – каза му тя. – Добре съм.
– Сигурна ли си? – Попита той и я пусна, но колебливо, сякаш смяташе, че малък ветрец може да я повали.
– Трябва да ти кажа нещо – призна тя. – Има нещо повече от това, което ти признах.
– Колко повече? – Каза той.
Тя пое дълбоко дъх и го изпусна наведнъж.
– Не са ме ограбили снощи.
Очите на Джейк се свиха.
– Не те нападнаха?
– Не беше някой случаен грабител, който ме нападна. Беше от клуб „Алфа“ – каза тя, като следеше изражението му за реакция.
Очите му се втвърдиха.
– Кажи ми кой беше и какво точно направиха. Искам всяка подробност, Рейвън. – Зъбите му бяха стиснати и раменете му се сковаха.
– Но Джейк, не можеш просто да отидеш да ги пребиеш. Не и този път.
Той се усмихна студено.
– Ще направя много по-лошо от това, не се притеснявай.
– Трябва да запазиш спокойствие.
– Значи клуб „Алфа“ е бил този, който е изгорил къщата на родителите ти? – Попита той, а юмруците му се свиха.
– Да.
– Ще ги убия, по дяволите. – Очите на Джейк горяха от онзи вид гняв, който според Рейвън можеше да позволи на един човек да убие друг.
Джейк приличаше на воин, какъвто беше в сърцето си, и тя лесно можеше да си го представи с това изражение на лицето да води мъже в битка в пустинята на един свят разстояние.
– Не е сега момента – каза Рейвън, като се опита да го успокои. Тя сложи ръка на предмишницата му. – Не всичко може да се решава с насилие, Джейк.
Отдалеченият му поглед се съсредоточи и се върна към нея.
– Знам това, Рейвън. Знам, че насилието не е решение на всеки проблем. То просто се оказва решение на този конкретен проблем.
Тя извърна очи.
– Точно заради тази реакция се страхувах да ти разкажа какво ми се е случило.
Джейк се усмихна леко, почти въпреки себе си.
– Може би ме познаваш твърде добре.
– Обещай ми, че няма да съжалявам, че ти казах. Това е опасно за мен. Клуб „Алфа“ ще ме накаже, ако разбере, че съм ти разказала.
– Няма да ги допусна до теб, Рейвън. Вчера беше последния път, когато някой от клуб „Алфа“ ще се доближи до теб отново. И ще съжаляват, че някога са чували името ти, когато приключа с тях.
– Моля те, просто се успокой.
– Напълно спокоен съм – каза Джейк и сви мускулестите си рамене.
– Хайде. Трябва да тръгнем на път, преди да е станало твърде късно.
– Ще дойдеш с мен, за да видиш семейството ми? – Попита тя.
– Разбира се. Отсега нататък няма да те изпускам от поглед. Не и докато този проблем не бъде разрешен. – Той я хвана здраво за ръката и тръгна да излиза от стаята. – Можеш да ми разкажеш останалата част от историята по време на пътуването.

Назад към част 1

Глава 10

„Преди винаги знаех, че ми липсва решителност.
Но сега не съм сигурна.“
Надпис на тениска

Реагирах моментално. Адреналинът нахлу във вените ми отведнъж. Звуците утихнаха. Гравитацията изчезна. Времето се забави и спря. Спрях да чувам шума от кръвта в ушите си и се появи странно усещане за натиск от всички страни. Като във вакуум. Погледнах нагоре. Един чаршаф се развяваше отгоре, но сякаш не падаше, а се опитваше да се издигне към небето. Гарет, застанал до прозореца със строго изражение, го държеше за събрания край. Оказа се, че ръката му е порязана. От дланта му капеше кръв, но сега капките летяха не надолу, а нагоре. Времето не само спря, но и се обърна.
Изпадайки в пълно изумление, буквално усетих изместването на гравитацията. Гравитацията на земята вече не дърпаше надолу, а леко избутваше нагоре.
Летях!
По-скоро кръжах. Нямах време да се зашеметя от щастие и да загубя главата си от необяснимостта на ситуацията. Като някакво защитно поле, ме обгърна силата на Рейес. Сграбчих чаршафа, а той здраво хвана свободната ми ръка и попита:
– Готова ли си?
Веднага щом въпросът прозвуча, всичко се върна на мястото си. Времето се блъсна в мен като една огромна вълна. От грохота молекулите по цялото ми тяло се разтресоха. Отново вземайки власт над света, гравитацията ме дръпна рязко надолу и аз почти изпуснах чаршафа, който не беше част от стената на къщата. Гарет ме дърпаше нагоре и аз се вкопчих в плата с всичка сила.
– Дръж се! – Успя да каже той през стиснати зъби.
Нямаше нужда от подканяне, за бога.

***

Прибрах непокорната си коса зад ушите и изгледах гневно Гарет.
– Какво, по дяволите, си мислеше? – Излая той, наливайки масло в огъня. – Единия от нас вече го чакаше долу. Защо, по дяволите, скочи през прозореца?
– Защото не знаех, че го чакате долу. И нямах представа, че този твой Даниел ще е толкова параноичен и ще развие болтовете на пожарната стълба. Трябваше да споделиш подробностите от плана си с мен.
– Ти как си? – След това попита той.
– Добре съм. Болят ме само ноктите. Какво става с ръката ти?
– Ще я бъде. Особено, когато сложа чек за десет бона върху раната. И така, за какво искаше да говориш с мен?
– А, добре, да. За Дузината. Според моите източници Дузината е група от брутални демони, които някога са били затворени. Но успели да избягат и сега се опитват да минат тук, за да ме разкъсат на ивички.
Суопс замръзна.
– Въпреки, че не. Да ме разкъсат на парчета. Май точно това каза той.
Гарет се облегна на задната врата на колата и нагласи превръзките на ръката си.
– Д-р фон Холщайн каза, че е открил няколко препратки към Дузината. Ще го помоля да обърне специално внимание на това.
– Добра идея. Междувременно бъди много, много, много, много внимателен.
– Просто го казваш или има някаква причина?
– Има. Някакви мъже нахлуха в къщи и ми наредиха да намеря тази жена в рамките на четиридесет и осем часа, иначе един от приятелите ми ще е мъртъв. – Подадох му фотокопието на снимката, което Куки направи. – Проблемът е, че нямам представа за кои от приятелите ми говореше.
– Не знаех, че имаш приятели.
– Имам теб – казах, потупвайки силните му бицепси. – Лицето й не ти ли е познато?
Гарет поклати глава.
– Не, но мога да се поразровя.
– Благодаря. И само да знаеш, изобщо нямам намерение да търся тази жена. В противен случай ще загазя
– С теб така и ще стане. – Той сгъна фотокопието и го напъха в задния си джоб. – И какво ще стане, ако Дузината се промъкне тук?
– Ами, всички ще умрем от ужасна и болезнена смърт. Или мога да използвам камата ти. Мисля, че мога да ги накарам един по един да се срещнат с ножа ти.
– Всичките ти планове са пълна глупост.
– Напоследък често ми го казват.
– Наскоро ми хрумна идея… – Гарет смени темата.
– Само една? Не се напрягай толкова.
– Мисля, че трябва да работим заедно.
Друг партньор? Първо баба Лил, а сега и Суопс? Има ли нещо, което не знам?
– Имаш работа – отбелязах аз.
– Да, но бих искал, както се казва, да разширя хоризонтите си.
Е, вече имам баба Лил. Може би съвместната работа не е толкова лоша идея. Можем да бъдем Великите трима. Какво пък? Ще бъде чудесно.
– Ще си помисля за това. Имаш ли някакви препоръки? – Попитах.
– Нищо, което може да те впечатли.
– Ммм, върху това може да се поработи.
– Можем да хапнем някъде. Нека просто обсъдим всичко.
Жена с жълта тениска и къси шорти дойде зад ъгъла, погледна полицейските коли и линейката, и веднага се върна обратно. Може би това беше момичето, което е изпратила Кристал.
– Какво стана с Мъфи? – Попитах Гарет.
– А кой е Мъфи?
– Йоркито на Даниел.
– Добре. Но мога да изям само едно. Още не съм толкова гладен.
– Тя има нужда от дом.
Суопс се отдръпна ужасен.
– Дори не ме поглеждай.
– Суопс, не мога да я взема. В къщи през деня и със свещ не можеш да ме намериш.
– А мислиш ли, че аз съм примерен домошар? – Като забеляза колко ядосано го гледам, той неохотно добави: – Добре. Мисля, че знам къде да го заведа. Но си ми длъжница. Отново.
– Не ти дължа нищо – изсумтях аз. – Факта, че заради мен, беше прострелян няколко пъти и изпратен в ада, не ме прави твоя длъжница.
Гарет не отговори. И тогава започна играта на немигащите погледи. И аз съм в безизходица. Няма накъде – първа се отказах. Ами, не знам как да гледам дълго и досадно, и да не мигам.
– Майната ти. Какво искаш?
Суопс се огледа. Всички бяха заети.
– Помниш ли Марика, жената, която се появяваше само за секс?
– И още как. Каза, че има син. Може би от теб.
– Е да. Накратко, искам да знам със сигурност.
Е, едва ли ще има някакви затруднения.
– Искаш ли да говоря с нея?
– Не. Тя посочва съпруга си като бащата в акта за раждане. Така, че няма да каже истината за нищо на света.
– Това е по моята специалност. Надушвам лъжите, помниш ли?
– Помня, но това не означава, че тя ще ти каже името на бащата. Освен това, не искам тя да знае, че се опитвам да я разследвам. Веднага щом започнат въпросите, и тя ще заподозре нещо.
– И така, какво ти трябва?
– Ще ти кажа по-късно – Суопс се отдръпна, защото Хавиер вече се приближаваше към нас. – Знаеш ли някакви добри рецепти за приготвяне на йорки?
– Дори не е смешно.
– Малко е смешно. Както и да е, трябва да хапнем. Да обсъдим съвместното ни бъдеще.
– Затваряй си устата, Суопс. Почти съм сгодена. Освен това, ако се съглася, то ще е само за кафе.
– Видях статуса ти в социалната мрежа – каза той – така, че съм наясно със събитията.
Намръщих се.
– Ако искаш да ядеш, мога да ти сготвя вечеря. Направо на огъня.
Суопс се усмихна накриво.
– Бяхме заедно – знам.
Потръпнах. Разбрах намека.

***

Разговаряйки с ченгетата, изслушахме показанията на собственика на къщата, който ругаеше след всяка дума. Оказа се, че много обича пожарните стълби. След това се сбогувах с г-н Гарет Суопс и в компанията на г-н Андрулис потеглих към центъра на града. В крайна сметка се озовахме в отдавна познатата психиатрична болница и не ми е позната, защото съм се лекувала там. Лудницата е изоставена през петдесетте години и сега един от любимите ми хора на планетата, Ракетата, живее в нея.
Последния път, когато се срещнахме, бях просто отвратителна и оттогава не съм го виждала. Бях достатъчно умна да заплаша петгодишната му сестра със смърт, ако не отговори на въпросите ми. И сега ми беше ужасно неудобно. Идвах няколко пъти през последните седмици, но не посмях да вляза.
За около десет минути седях и гледах сградата, докато не осъзнах, че и този път не мога да се накарам дори да изляза от колата. Освен това, някой ме следеше от няколко пресечки, а сега спря малко по-надолу по улицата и направи същото като мен. Спря и зачака.
В началото си помислих, че е същият човек с камерата, който видях сутринта. Но колата беше различна, а шофьорът имаше тъмна коса. Извадих фотоапарата с телеобектив, който наскоро бях купила от човек, който продаваше такива фотоапарати и глинени фигурки с растяща трева направо от багажника. Купих го нарочно. Всеки уважаващ себе си частен детектив трябва да има такова вълшебно нещо, за да снима от голямо разстояние, а не да страда с камерата на телефона. Твърде често трябваше да се приближа достатъчно, за да направя приличен кадър. След това ме преследваха всякакви измамници, които се опитваха да измамят застрахователните компании и да ги принудят да платят обезщетение за фиктивни наранявания на гръбнака, които уж са ги превърнали в сакати. Е, сега тези личности ще си потанцуват с мен.
Направих няколко кадъра през рамо, за да не изплаша пича в колата. Макар, че по-скоро, да не го убеждавам в необходимостта да ме гони из целия град. В реалния живот преследванията с коли изобщо не са толкова забавни, колкото по филмите.
След като прегледах направените снимки (предимно това беше салонът на колата ми от същия ъгъл), извадих телефона си и набрах номера на офиса.
– Детективска агенция Дейвидсън – чу се гласът на Куки по телефона.
Да, нейният поздрав звучеше много по-професионално от моя, където най-често се споменават ароматизирани лубриканти.
– Здравейте, госпожо. Мога ли да поръчам пица с тънък блат и двойно пеперони?
– Не.
Леле, колко е докачлива!
– Мисля, че някой ме следи.
– С бяло палто ли е и с мрежа за пеперуди?
И тя трябваше да каже това, точно когато седя пред лудницата?
– Не, но знам кой е. И знам кой е изпратил ченгето, което ме снимаше тази сутрин.
– Някакво ченге те е снимало тази сутрин?
– Да. Позирах календара с десерти, издаван ежегодно от Дъщерите на американската революция. Трябваше да видиш как приличат на мен черешовите кексчета!
– Съмнявам се.
– Ти си нахална уличница. Накратко, мисля, че се опитват да ме насадят. Затова искам да запишеш някъде: в каквото и да ме обвинят, аз не съм го направила.
– Да, никой не смее да каже, че е скучно да живее с теб.
– И слава богу.
– Имаш ли идея кой стои зад това?
Погледнах отново екрана на камерата.
– Ето. Той е висок, в характерен костюм и винаги се появява от нищото.
– Супермен?
– Капитан Екърт.
– Капитана? – Ахна Куки. – Но защо му е?
– Ще разбера скоро. Ще му направя вежливо посещение. Какво успя да изкопаеш?
– Като цяло жената от снимката е единственият свидетел на убийството, извършено не от кой да е, а от самия Филип Бринкман.
– Кой, търговецът на автомобили? – Попитах. – Той има готини реклами.
– Носят се слухове, че автокъщата е само прикритие, а самият Бринкман е истински наркобос.
– Наистина? Мисля, че има сериал за това.
– Подозират, че в пристъп на гняв е пребил някакъв човек до смърт. И когато разбрал, че приятелката му все още е в къщата и е видяла всичко, се опитал да сложи край и на нея. Тя едва се е изправила на крака и вече е в програмата за защита на свидетелите.
– Какво?! Какво, за Бога? Защо тези копелета си мислят, че мога да я намеря? Да се влезе в Програмата за защита на свидетелите е по-трудно, отколкото в дънките ми!
– Не знам, но знам, че твоята приятелка агент Карсън се занимава с този случай. Изглежда, че ФБР от дълго време рови около него по няколко обвинения. Така и не са намерели убедителни доказателства, така, че очакват да го хванат за това убийство.
– Какъв е проблема?
– Няма тяло.
– Еха! Наистина ще трябва да се поизпотят. Откри ли нещо друго?
– Да, но не знам дали искаш да говорим за това точно сега. Синът на Фостър се е завърнал у дома и сега живее с родителите си. Предстои му да получи магистърска степен от Университета на Ню Мексико.
– Наистина ли? Значи той е тук? Намери ли негова снимка?
– Разбира се, дори няколко. Има страница в социалните мрежи.
– Яко! И? – Попитах, изгаряйки от любопитство. Или е това, или прекалих с кафето.
– Изобщо не прилича на него – отвърна разочаровано Куки. – Сериозно, нищо общо. Сигурна ли си, че Фостър не са го осиновили? Виждаш ли, много е… бял.
Не можах да се сдържа и се усмихнах.
– Не, слънце, съжалявам.
– Ти не разбираш. Той е бял, като албинос. И не се разболява. Сигурно е нормално, но все пак очаквах поне малко да прилича на Рейес. Виждала ли си снимки на Фостър?
– Не, затова исках да им хвърля едно око.
– Това е пълно разочарование, да ти кажа. В известен смисъл, той самият не е нищо, но не е същия като Рейес.
– Нека го погледнем по този начин: Рейес живее в нашата къща, така че можеш да го виждаш по всяко време. Понякога дори напълно гол. И не само ти. Твоята дванадесетгодишна дъщеря също има късмет от време на време.
Куки въздъхна тъжно.
– И това е истина. Изпращам ти линк към страницата му в социалните мрежи.
– Страхотно – отвърнах аз, опитвайки се да сдържа смеха си. – Благодаря.
– Удоволствието е мое. Имаш ли нужда от нещо друго?
– Как е твоят кавалер?
– Много сладък и много женен.
Този път се засмях на глас.
– Вероятно ще отида при специален агент Карсън и ще се опитам да разбера всички нюанси за Хлъзгавия тип с Колите.
– Давай. А за пицата… шегуваше ли се?
– Да. Ще се върна по-късно, така, че не ме чакай и вечеряй сама.
– Добре. Рейес прави прочутите си кесадилии с пилешко и зелено чили.
По дяволите.
– Приятен апетит – измърморих завистливо, затворих телефона и последвах линка, изпратен от Куки.
Обяда наближаваше бързо, така, че стомахът ми започна да ръмжи и бълбука. Наблюдавах капитан Екърт в огледалото за обратно виждане няколко минути. Съмнително, но все пак забавно. Трябваше, обаче да отида при добрите момчета, за да разбера за лошите момчета и защо Хлъзгавият тип с колите смята, че мога да намеря бившата му приятелка, която очевидно го е видяла да извършва убийство със собствените си очи. Е, ще трябва да се примиря и да отложа обяда за по-късно.
И все пак не можех да проумея, защо мъжете в черно си мислеха, че мога да намеря тази жена. Единствената връзка между мен и този случай е приятелството ми с агент Карсън, но дори аз намирах това за пресилено. Не ходим на разходки с нея, не се мотаем по баровете. Как някакви непознати са разбрали, че я познавам?
Набрах номера й, стигнах до гласовата поща, изчаках сигнала и с цялото си усърдие имитирах зловещ глас за отвличане:
– Искаме откуп. – Говорех дрезгаво, естествено – Доставете сто опаковки крекери със сирене на немаркиран джип “Вранглер” в черешов цвят, който ще намерите днес на паркинга, точно по обяд. Не обръщайте внимание на номера. – Изкашлях се. Имитирането на хрипове не е лесно. Хранопроводът ми сякаш се разкъсва. – В противен случай последствията ще бъдат ужасни.
Затворих. Сега агент Карсън ще знае, че й идвам на гости. Разбира се, тя може и да не е на мястото си, но си струваше да опитам. По принцип тя не отговаря на обаждания, когато имат заседания, което означава, че може да си е в офиса на ФБР. Според мен логиката ми е желязна. Без повече да се колебая, запалих Мизъри и се отправих към централата на Бюрото.
За моя изненада, агент Карсън се обади почти веднага.
– Здравей, приятелко – казах вместо „здравей“. Ами, ако се сближим още повече?
– Като се имат предвид нелепите искания за откуп, очевидно искаш номерът ти да бъде блокиран.
– Никак не са нелепи. Мислила ли си някога да промениш името си на AK? Е, или СAK, след като не си просто агент, а специален агент?
– Чарли…
– На галено ще ти викаме Сачок.
– Малко съм заета.
– Съжалявам. Имам само един въпрос.
– Слушам.
– Случайно да имаш ли приятели в Тайните служби?
След кратка пауза тя отговори:
– Не.
– Това са глупости. Надявах се, че ще ми помогнеш да успокоя някаква си буря. Изглежда, че съм погалила някого по грешен начин. А този някой, както се оказа, е много докачлив.
Направо чух как агент Карсън прекарва ръка по лицето си. Когато съм наоколо, тя често прави това.
– Какво си направила пак?
– Изобщо нищо, честно казано! Предполагам, че хората се изнервят, когато някой случайно се обади на президента. Както през седемдесет и осма. Ама дънките ми са много тесни, за бога.
– Чарли, ще стигнеш ли до дъното на нещата или какво?
– Надявам се, иначе си хабя бензина. Може ли с теб да изпием по чаша кафе?
– Разбира се. Ще се срещнем в “Изгряваща звезда” на Пасео.
– Пасео? – Попитах. – Имаш предвид Пасео дел Норте? Каква работа имаш там?
– Аз съм оперативен работник, Чарли. При нужда отивам на местопрестъплението и извършвам огледи.
– И това е вярно. – Мислено зачеркнах цялата си прехвалена верига от разсъждения, че агент Карсън ще си е в офиса и направих великолепен обратен завой по средата на пътя. Не всички харесаха невероятните ми шофьорски умения. Както и това, че заради мен движението в няколко ленти спря едновременно. Жената е в опасност! – извиках през прозореца. Щеше да стане по-зрелищно, разбира се, ако стъклото беше спуснато.

***

Вече в кафенето направих обичайната си поръчка, в която винаги звучи думата „мока“. Към това добавих пастет от риба тон, пържен сладък картоф и резен карамелен чийзкейк (само веднъж се живее!) и седнах на масата срещу бъдещата си приятелка. Не, не така. Приятелки в близко бъдеще. Не! Измислих го! Почти приятелки.
Явно има все повече и повече хора в живота ми, които са в крехкия етап на „почти“ взаимоотношения.
Срещата на публично място беше добра идея. Ако не ме следи само капитан Екерт, тогава никой няма да ме види да влизам в сградата на ФБР. Не мога да си представя нещо по-добро.
– Здравей, Сачок. Мога ли да те наричам Сачок?
– Не.
Агент Карсън пиеше кафе. Кафява коса, оформена на перфектна черта, тъмносин бизнес костюм, идеално изгладен. До нея се чувствах някак не на място.
Освен това четеше вестник, без изобщо да ме поглежда. Изведнъж ми стана много, много неудобно.
– Как стоят нещата в работа?
– Невероятно. – Тя затвори вестника. – Прочете ли файла?
Говореше за отвличането на приемното дете. До сега не набрах смелост да й кажа, че знам кое е детето и къде е сега. Имах нужда от повече информация, преди да хвърля този камък и да предизвикам вълни във Вселената. Освен това, ако й кажа, че през цялото това време знаех как каква е съдбата на отвлеченото момче, тогава ще забия клин в крехката връзка, установена между нас. Но ако отида при нея с неопровержими доказателства, (които в същото време потвърждават предположенията на баща й), тогава връзката ни ще стане от силна по-силна, сякаш сме залепени заедно с невидимо лепило. Знам за какво говоря. Случайно залепих пръстите си със суперлепило. Беше много образователна седмица. Никой не може да оцени противопоставящите се палци, докато не загуби способността да ги използва.
– И още как – отговорих, отпивайки от кафето си. – Работя върху това в момента. Дори имам доста солидна преднина.
Хубавото й лице остана безстрастно, но емоциите на агент Карсън бяха видими. Тя много искаше да разреши случая, който баща й не беше успял. И аз исках тя да успее, но сега имаше по-важни неща.
Тя вече посягаше отново към чашата си, когато аз изведнъж избухнах:
– Емили Майкълс.
Агент Карсън замръзна, погледна ме, но нямаше време да реагира – сервитьорът донесе поръчката ми.
– Защо не ядеш? – Попитах.
– Не знаех, че ще се ядеш.
– Е, сега знаеш. Поръчай си нещо.
– Какво си избра?
– Пастет от риба тон.
– И как е?
– Емили Майкълс – напомних й, подозирайки, че умишлено сменя темата.
– Защо искаш да знаеш за нея?
– Защото.
Агентката стисна устни.
– Защо?
– Не мога да ти кажа. Човекът, който тикна пистолет в челото ми, каза да не забърквам ченгетата.
Челюстта й увисна. Сериозно обмислях да се опитам да сложа парче сладък картоф в устата й, но реших, че сега не е подходящият момент.
– Мога ли да говоря с нея? – Попитах.
– Не.
– Можеш ли да ни уредиш среща?
– Не.
– А да ми кажеш къде е тя?
– Не.
По дяволите, костелив орех е. Вероятно ФБР имат специални курсове, където се учат как да не поддават на разпити. За първи път попадам на такава празна стена. Дали да не попитам по-учтиво?
– Няма да използвам тази информация – казах аз, сякаш ще ми помогне. – Имам нужда от нея като резервен план. Тези момчета казаха, че ако не намеря Емили Майкълс, ще убият един от приятелите ми.
– Ами дай им фалшив адрес и ми се обади. Ще изпратя нашите момчета да ги хванат. И всичко ще се нареди.
– И тогава какво? Да вляза в Пограмата за защита на свидетели заедно с Емили? Благодаря, разбира се, но трябва да ти откажа.
– Е, ако си имала и най-малката надежда, че ще ти дам адреса й, значи много си се объркала.
Така си и мислех.
– Но защо избраха мен? – Помислих си на глас.
– Може би знаят за нашата връзка.
– Каква връзка?
– Е, първо, ние сме приятелки – сви рамене агент Карсън.
Ура!
– Да разбира се. – Знаех си, че сме приятелки! Сега вече мога да умра щастлива. – И второ?
– Ти си частен детектив. Може да са си помислили, че ще ме поканиш на вечеря и ще ме помолиш да споделя тази информация с теб.
– Екстрасенси! – Изсумтях аз. – Кой би измислил това?
– Кой знае – отвърна тя невъзмутимо. – Чарли, ще трябва да докладвам за това.
– Не може. Не забърквай ченгетата, помниш ли?
– Много съжалявам, но нямам право да крия това. Ако хората на Бринкман са толкова отчаяни, значи сме близо. И можем да го използваме в своя полза.
– Ами моите интереси? А интересите на един от приятелите ми, когото обещаха да убият? Макар, че започвам да подозирам, че нямат представа кой е в кръга ми от близки приятели.
Изведнъж тя кимна към чинията ми.
– Дояж си. Ще те заведа в офиса, за да свидетелстваш.
– За нищо на света.
– Да излезем през задната врата. Остави джипа тук.
По дяволите!
– Съжалявам – казах аз, ставайки от масата, – но не мога да поема този риск. Ако тези хора дори подозират, че се води разследване, всичко веднага ще отиде по дяволите.
Всички емоции изчезнаха от лицето на агент Карсън.
– Ще ти сложа белезници, Чарли. Ще те арестувам по обвинение във възпрепятстване на правосъдието и ще те затворя, докато не започнеш да сътрудничиш.
Паднах обратно на стола.
– Мислех, че сме приятелки.
– Така е и затова ще изкарам от теб цялата възможна информация, ще проведа разследване и ще закрия случая. Това е моята работа. Позволи ми да ти помогна поне веднъж!
Обзалагам се, че от ушите ми заизлиза дим.
– Преди ми се довери и аз разкрих няколко важни случая за теб. Или вече го забрави?
Карсън потърка челото си.
– Твоя ж… Така, така. Ето как ще го направим. Ще напиша предварителен доклад за евентуално покушение над Емили. Имаш четиридесет и осем часа.
Не се и съмнявах, че ще ми даде възможност да направя нещата по моя начин. Надявах се само да не се прецакам.
– Но ако се прецакаш, ще действаме, както ти казвам.
Понякога имам чувството, че ми чете мислите. Аз ли не знам, че на добрите приятели не им пука.

Назад към част 9

Глава 15

Докато гледаше как планините се плъзгат зад прозореца на колата, Еми масажира слепоочията си. Беше странно непривично да прави нещо толкова човешко, колкото да се вози в кола. Беше свикнала да пътува през неземни портали и да бъде носена от дракон.
Кацуо седна на седалката до нея. Обръщайки се към прозореца, тя откри, че той гледа нея, а не отминаващия пейзаж.
– Добре ли си? – Попита той тихо.
– Разбира се – отвърна тя бързо, спускайки ръце в скута си. – Просто не спах много.
Тя почти не беше спала. Очите ѝ все още я боляха от твърде многото пролети сълзи, а сърцето ѝ пулсираше с всеки удар, а отказа на Широ беше като стрела, забита в гърдите ѝ. Отново и отново в главата ѝ се възпроизвеждаше признанието ѝ, че иска да прекара бъдещето си с него, и отново и отново чуваше обещанието му никога повече да не я докосва.
Трескавите им приготовления за този следобед бяха добре дошло разсейване. Кацуо беше облечен в жълтите цветове на сохей от Изанаги, униформа, придобита от Ишида. Тя нямаше представа откъде я е взел и нямаше нито време, нито сили да го попита. Три мико я занимаваха, докато правеха някаква магия за сплитане на косата ѝ, за да изглежда значително по-къса. Косата ѝ все още беше дълга, но не толкова видимо.
Заедно с Кацуо изглеждаха като всички останали мико и сохей от светилището в Изанаги. Тя погледна покрай шофьора – също назаем от Ишида – към пътя отвъд предното стъкло. Когато колата заобиколи широк завой, пред погледа ѝ се появи непознат град в заснежената долина.
– Не се притеснявай – каза Кацуо бодро, като изтълкува погрешно напрежението ѝ. – В сравнение с чудовищата паяци и осмоглавите дракони това трябва да е най-лесното нещо, което си правила досега. Изанаги дори не е там.
Тя кимна и принуди мислите си да се откъснат от Широ. Юмей беше сигурен, че Изанаги все още не се е спуснал, макар че се предполагаше, че камигакарите на Амацуками са готови и чакат. Отсъствието на Изанаги обаче не означаваше, че светилището ще бъде лишено от неговите васали ками. А дори и без неземни заплахи, те можеха да си навлекат много неприятности с хората в светилището.
– Ще се впишем в обстановката – увери я Кацуо. – Знаеш колко зает е Шион по време на обяд. Никой няма да ни забележи.
– Да се надяваме.
Докато колата се спускаше по склона на планината към града, тя провери ръкавите си за офуда и установи, че скритите джобове са добре заредени.
Кацуо се премести на седалката до нея.
– Еми… когато ми разказваше всичко, което се е случило…
Тя погледна към него колебливо.
– Не каза много за Инари – довърши той.
Като се насили да се отпусне на седалката, тя погледна ръцете си в скута.
– Какво имаш предвид?
– Ти… – Той се бореше за думи. – Какво мислиш за него, сега, когато знаеш кой е в действителност?
– Спомените му все още не са се върнали, така че той не е много по-различен.
Кацуо замълча за момент.
– Той все още те гледа по същия начин.
Тя помръдна. След последния сблъсък на Кацуо с Широ той ѝ беше казал, че Широ я гледа така, сякаш иска да я погълне. Но от снощи той дори не искаше да я докосне.
– Не, не иска.
– Той… – Кацуо отново се премести и бузите му се обагриха в розово. Той прочисти гърлото си. – Опитвал ли се е някога да… те съблазни?
Тя прехапа силно вътрешната страна на бузата си и го загледа, съобщавайки без думи какво мисли за въпроса му.
Помръдвайки, той каза защитно:
– Не само аз. Гуджи Ишида също е загрижен. Той забеляза колко притежателен е Инари около теб.
Тя се обърна към прозореца, давайки знак, че разговорът е приключил.
– Аз просто съм загрижен – настоя той. – Вече знаем, че той е манипулативен и…
– Широ не ме манипулира – прекъсна го тя.
– Инари – поправи я Кацуо. – Не „Широ“. Той не е обикновеният кицуне, за какъвто го мислехме. Той е неизмеримо могъщ, на хиляди години и е свикнал да получава всичко, което иска.
– Ти не знаеш нищо за него.
– Нито пък ти – каза той твърдо, но извинително. – Как някой човек може да разбере един Куницуками? Той е бог, Еми. Не мисля, че виждаш това.
Тя скръсти упорито ръце, несигурна защо спори за Широ след снощи.
– Той не си спомня да е бил Инари.
– Говориш за него, сякаш е двама различни души. Широ и Инари са едно и също лице. Това, че не си спомня всичко, не го прави по-малко Куницуками. – В очите на Кацуо проблесна нещо твърде близко до съжаление. – Това, че не искаш той да е Инари, не означава, че не е такъв. Наричайки го Широ, само ти е по-лесно да игнорираш това.
– Ти не разбираш. – Тя стегна ръце около кръста си. – Предполага се, че той е могъщ Куницуками, който живее от хилядолетия, но не може да си спомни нищо от това. Той не може да бъде това, което всички искат и се нуждаят от него – поне все още не. Аз ще продължа да го наричам Широ, защото той има нужда някой да го види такъв, какъвто е в момента, а не като съкрушен бог, който може би никога повече няма да бъде същият.
Колата забави ход, след което започна да се движи с ритъма на спиране и пускане на градския трафик.
– Еми – каза най-накрая Кацуо, гласът му беше тих и почти болезнен. – Ти…?
Тя го погледна предпазливо.
– Какво аз?
Той прехапа устните си.
– Няма значение.
Тя погледна през прозореца, докато колата минаваше покрай оживен търговски център. Подозираше какъв щеше да бъде прекъснатият му въпрос. Влюбена ли си в Инари?
Влюбена в Инари… ли беше тя? Широ беше спечелил сърцето ѝ, но Инари? Куницуками, когото беше видяла в спомените на Аматерасу и Юмей, беше непознат, някой, който я плашеше и дори ужасяваше. И все пак…
Тя се намръщи през прозореца. Напоследък в Широ се появяваше все повече Куницуками. Възможно ли е отказът му снощи да е дошъл повече от Инари, отколкото от Широ? Дали спомените му и истинската му същност са се възстановили достатъчно, за да не се интересува повече от романтични връзки с човешко момиче? Дали признанието ѝ за дълбоки чувства бе променило гледната му точка и го бе накарало да се дистанцира?
Знаеше, че е рисковано – неизбежно – Широ да загуби интерес към нея, след като спомените му се върнат. Дори и да се надяваше, че това няма да се случи, тя се опитваше да се подготви за него. Точно поради тази причина никога не бе възнамерявала да признае чувствата си. Ако той не я беше притиснал снощи…
Ако Инари не я искаше, тя можеше да приеме това. Да обърне гръб на Широ беше мъчение, което трудно можеше да понесе, но незаинтересоваността на един безсмъртен бог можеше да понесе.
Шофьорът съобщи, че са пристигнали, и колата зави към паркинга в подножието на широк, залесен хълм. Заглушавайки мислите за Широ и Инари, тя излезе и нагласи палтото си с дълги ръкави, докато студеният вятър се носеше равномерно по склона на хълма. Кацуо се присъедини към нея, като неспокойно оглеждаше другата страна на паркинга.
През по-топлите месеци склонът щеше да гъмжи от зеленина, но сега клоните на дърветата бяха голи, а земята беше покрита със смес от сняг и мъртви листа. Огромна порта тория се извиваше през каменни стъпала, които се издигаха високо по склона, докато не изчезнаха зад гребена. Разпръснати групи хора се качваха и слизаха по широките стълби.
– Кау.
Тя погледна нагоре. Три гарвана бяха кацнали заедно на стълб за осветление, а мънистените им очи я наблюдаваха внимателно. Успокоението облекчи нервите ѝ. Юмей беше тук и наблюдаваше.
Бяха решили, че е твърде голям риск за Широ и Сусано да се приближат до светилището на Изанаги. Ако присъствието им бъде забелязано, това не само ще изложи Еми и Кацуо на опасност, но и може да предупреди Изанами, че враговете ѝ търсят небесното копие. Затова Широ и Сусано останаха в Шион, а Юмей тръгна напред, за да се увери, че за Еми е безопасно да влезе в светилището.
Той щеше да бди над нея и Кацуо чрез карасу и ако нещо се обърка, щеше да е наблизо, за да помогне.
– Хайде да вървим – каза тя на Кацуо.
След като се поклониха на ториите, те застанаха в крачка зад двойка бизнесмени, които носеха куфарчета. Когато изкачиха хълма, дъхът ѝ заседна в гърлото.
Умело скрита от погледа долу, двуетажната покрита порта бележеше входа на главната територия на светилището и се извисяваше над посетителите с внушителна величественост. Двамата с Кацуо минаха под нея и навлязоха в извиващ се коридор от безброй по-малки тории, толкова близо една до друга, че почти образуваха плътна стена от двете страни на пътеката.
Тя отпусна рамене, докато вървяха по яркочервения коридор. Тъй като пътеката се извиваше ту в едната, ту в другата посока, беше невъзможно да се види докъде стигат ториите. Вятърът връхлетя нея и Кацуо с по-голяма сила, отколкото в подножието на хълма.
Завиха зад поредния завой и се видя края на торията. В обширната територия на светилището имаше близо дузина огромни постройки, преплетени с два пъти повече малки сгради, свързани с лабиринт от каменни пътеки, по които се движеха посетители и служители на светилището.
Тя огледа района, като разпознаваше различните сгради по най-добрия начин – зала за поклонение, зала за пречистване, жилища за служителите на светилището, офиси, сцени за фестивали, магазини за продажба на талисмани и амулети и други. Теренът беше много по-обширен от светилището Шион. Накъдето и да погледнеше, имаше красиви постройки, древни дървета и сложни каменни елементи.
Когато бизнесмените поеха по пътеката към залата за поклонение, Еми хвана Кацуо за ръка и го насочи към офисите. За съжаление, когато напуснаха обществените пътеки, вместо посетители алеите бяха изпълнени с десетки кануши, сохеи и мико, които бързаха сред различни задачи. Като държеше главата си ниско, тя се движеше с темпо, което се надяваше да изглежда целенасочено, но не и спешно, и Кацуо се присъедини към нейната крачка. Покрай тях премина група бъбриви мико, които дори не погледнаха към тях, и увереността на Еми се повиши малко. Може би това наистина ще се получи.
По чудо или на късмет стигнаха до офисите, без да привлекат нежелано внимание. Еми отвори вратата и надникна вътре. Входът беше празен. Увеличавайки пролуката, тя се вмъкна вътре. Кацуо я последва и затвори вратата след себе си.
Сградата беше почти идентична с офисите на „Шион“ и те бързо намериха стая за документи. Ишида ѝ беше показал как са организирани архивите на „Шион“ и къде да търси информация за артефакти и исторически съкровища. Докато Кацуо стоеше на стража пред вратата, тя отвори едно чекмедже и прегледа папките.
Двайсет минути по-късно пъхна поредната безполезна папка обратно в чекмеджето и изсъска разочаровано.
– Виж това! – Тя размаха шепа документи, които беше извадила от една папка. – В този списък се говори за всеки артефакт, съхраняван в светилището, къде се намира, колко е стар, какво е историческото му значение – всичко. Дори описва шинтаите на Изанаги. Но няма нищо за Аме-но-Нубоко, нито дори за копие.
– Това означава ли, че копието не е тук? Или просто го няма в записите?
– Не знам.
Кацуо се премести нервно.
– Какво следва?
Тя потърка с ръка очите си. Обядът скоро щеше да свърши и промъкването в други сгради щеше да стане експоненциално по-трудно. Някъде в тази стая сигурно имаше документ, в който се изброяваха другите светилища и какви са техните артефакти, но щеше да отнеме твърде много време да го намери и прочете.
– Залата на пречистването – каза тя.
Той се намръщи, сякаш се страхуваше, че това ще бъде нейният отговор.
– Ако в това светилище има ками, те ще са там.
Ишида беше наясно къде да търси – и какво да избягва. Беше казал да стоят далеч от залата за пречистване, но аргументите му бяха свързани повече с риска, отколкото с потенциалната информация, която можеха да намерят. Това беше сградата, в която живееха и работеха гуджи на Изанаги, васалите му ками и повечето кануши. Нямаше по-опасна постройка, в която да влезе, освен вероятно вътрешното светилище на Изанаги.
Но също така знаеше, въпреки че Ишида не сподели тази информация, че в залата вероятно се намира библиотеката на гуджи – стая с истории и записи, където гуджи през цялата история на светилището са записвали всичко важно. Тя не беше сигурна дали това светилище има такава, но светилището Шион имаше.
– Хайде – каза тя и побърза да излезе от стаята. Прекосиха кабинетите и стигнаха до главните врати. – Ако побързаме, ще успеем да се вмъкнем преди…
Тя отвори външната врата и едва не се сблъска с един мъж на стъпалото отвън.
Отдръпна се назад и се спъна в Кацуо зад себе си. Непознатият спря изненадан – както и останалите петима с него, всички в еднакви униформи на сохеи.
– Извинете – заекна Еми и се поклони.
– Извинявам се – каза сохейът. – Изглежда не ви познавам. Нова ли сте?
– Трябва да е – прошепна по-младия сохей на своя спътник. – Няма как да забравя толкова красива мико.
Еми отвори уста, но нямаше представа какво да каже.
– Току-що пристигнахме – каза Кацуо с лекота и весело настроение. – Предполага се, че ще се срещнем с… – Той прокара ръка през косата си, като изглеждаше убедително смутен. – Не мога да си спомня името му, но ни казаха да се срещнем с него в офиса. Т-т-а-?
– Такаши? – Допълни Сохей. – Изненадан съм, че Кануши Такаши ще посреща новодошлите. Обикновено това не е негова работа.
– Той е роднина на последния ни кануши – каза Кацуо и сви рамене. – Не мисля, че той планира ориентиране. Вероятно просто се уверява, че няма да го злепоставим – добави той със самоироничен смях.
Няколко сохеи се усмихнаха съчувствено.
– Това звучи като Кануши Такаши. – Сохея се отдръпна и направи жест на другарите си да отворят пътя. – Трябва да проверите магазина за талисмани. Той вероятно е забравил за срещата ви. Просто тръгнете натам – посочи той, – завийте първо надясно и ще го видите точно преди залата за пречистване.
– Благодаря – каза Кацуо.
– Няма проблем и успех. Рано или късно ще се видим на тренировъчното поле.
– Няма да ти се размине лесно – подхвана друг сохей.
Когато Кацуо тръгна покрай тях, Еми направи няколко крачки, след което спря. Обърна се към групата сохей и разшири очи, за да изглежда възможно най-млада.
– Мога ли да попитам… – Тя се наведе малко по-близо и снижи гласа си до развълнуван шепот. – Има ли тук истински ками?
Сохеите се засмяха, но звукът им бе оцветен в тревога.
– Да, но в по-голямата си част те се придържат към залата. Ако видиш такъв, просто се поклони ниско и… не му пречи.
Тя кимна искрено, преди да побърза след Кацуо. Зад нея един по-млад сохей каза сухо:
– Спомням си, когато си мислех, че да срещна ками ще е най-страхотното нещо в живота.
– Не се шегувам – отвърна друг. – Поне имаме камигакари, които се намесват вместо нас през повечето време.
– Но ако Изанаги слезе на слънцестоенето… – Въздишка. – Просто ми е мъчно за човека, който е заклещен в залата през цялото време с…
Вратата на кабинетите се затвори зад последния сохей и прекъсна разговора им. Еми погледна тревожно назад, след което застана в крачка до Кацуо.
– Множество ками и камигакари в залата – промълви тя. – Трябва да сме внимателни.
Докато се движеха по пътеката, тя сканираше клоните на дърветата, но не видя наблюдателни врани. Залата за пречистване представляваше широка сграда със сложни архитектурни детайли, които ѝ придаваха разкошен, дворцов вид, а над покрива надничаха върхове на дървета, които навярно бяха голяма централна градина. Еми и Кацуо се отправиха към входните врати, наблюдавайки преминаващите хора.
Когато никой не ги погледна, тя се втурна вътре, а Кацуо беше по петите ѝ. Входът беше също толкова величествен, колкото и екстериорът, но тя не се спря, за да вникне в детайлите. Те се гмурнаха в първия страничен коридор, който намериха. Едно от предимствата на голямата сграда беше рядкото присъствие на обитатели и те лесно избягваха хората, които срещаха. Недостатъкът обаче беше колко трудно беше да се намери подходящата стая.
В крайна сметка се натъкнаха на стълбище, водещо към втория етаж, и оттам откриха офисите. Кабинетът на Гуджи се намираше в края на коридора и, за щастие, беше празен. Кацуо затвори вратата след тях, докато Еми преценяваше голямото помещение, луксозно обзаведено с изненадващо модерни мебели, включително тежко бюро от кленово дърво и кожен стол.
Зад бюрото се виждаше друга плъзгаща се врата – входът към библиотеката. Помещението вътре не беше особено голямо, но с четири реда рафтове за книги от пода до тавана и просторна централна пътека се усещаше огромно. В далечния край върху работна маса, висока до кръста, бяха разпръснати томове с всякакви размери.
– Трябва да намерим историите и архивите – прошепна Еми. – Побързай.
Разделиха се – Еми взе рафтовете вляво, а Кацуо – рафтовете вдясно. Тя прегледа заглавията, но изостави първия ред, тъй като не съдържаше нищо друго освен географски карти, местоположения на светилища и архитектурни планове. Вторият беше също толкова безполезен – пълен с древни наръчници за изкуствата кануши, мико и сохей.
Когато влезе в предпоследния ред, тя извика на Кацуо да се присъедини към нея. Почти всяка книга на рафта пред нея беше някаква история, някои за това светилище, други за други. Той приседна до нея и прегледа долните заглавия. Сгушена в сенките, тишината се приближаваше с всяка минута, тя прокара пръсти по подвързаните с кожа гръбчета.
– Ето! – Кацуо възкликна шепнешком. Той вдигна тънка книга, чиито страници бяха пожълтели, а единият ъгъл – овъглен. – Виж, отстрани има изображение на копие и – виждаш ли?
Той я наклони към нея, докато тя падна на колене до него, и ѝ показа страница с избледняла рисунка с мастило на мъж, който държи копие, яхнал облачна вихрушка, а зад него грее слънце. Надписът под нея: Аме-но-Нубоко.
Тя го издърпа от ръцете му и го балансира на коленете си, докато прелистваше крехките страници, сканирайки заглавията и изображенията. Подробно описание на копието, очертаване на свойствата му и древната му история, инструкции как да го съхранява, страници и страници за това как да го пази, предупреждения никога да не го мести. Тя прелиства нов раздел – списък с имена, дати и…
– Това е списък за поддръжка! – Прошепна Кацуо. – Името на гуджито, датата, на която е проверил копието, и запис на състоянието му и всичко, което е променил или актуализирал.
– Значи се пази тук! – Развълнувана, тя прелисти още страници. Списъкът продължаваше и продължаваше.
– Погледни датите – промълви той невярващо. – Това е било преди осемстотин години.
Тя обърна книгата и я отвори на последните няколко страници. Вървейки назад, тя откри края на списъка – дата, отбелязана преди малко повече от седем века.
– Защо спира? – Тя отново прелисти последните десетина страници. – Тук няма нищо друго. Просто спира.
– Книгата е повредена. Може би са я заменили с нова.
Претърсиха томовете близо до мястото, откъдето беше извадил книгата, но в другите томове подробно бяха описани различни артефакти. Нищо друго на рафта не беше свързано с копието.
– По дяволите – изсъска той. – Бяхме толкова близо. Защо са спрели да водят записите без никакво обяснение?
– Записите трябва да са някъде другаде. Тази книга е толкова стара, че се разпада. Трябва да има нова. – Все още стискайки древния том, тя се изправи. – Нека да потърсим по-нови книги, които биха могли…
С тих стържещ звук вратата на библиотеката се отвори.
Тя замръзна на място до Кацуо. Там, където бяха застанали между рафтовете с книги, те бяха скрити от този, който беше влязъл в стаята, но само ако човека останеше близо до вратата. Тя се отдалечи от централната пътека, а Кацуо се движеше с нея.
Тихите стъпки потропваха по дървения под и се приближаваха. Еми пъхна книгата под мишницата си и пъхна ръка в ръкава си, стискайки между два пръста подвързаната офуда.
Млад мъж с цяла купчина книги под ръка се появи пред погледа ѝ. Носът му беше забит в отворения том на върха на купчината. Той мина покрай тях и се насочи към работната маса. Когато стигна до последния ред рафтове, купчината му с книги се разклати. Томът отгоре се плъзна настрани и преди да успее да го хване, той се изтърколи и се удари с гръм и трясък в пода. С раздразнение се обърна и приклекна, за да го вземе.
По средата на движението погледът му попадна върху нея и Кацуо, които стояха в сенките. Той се стресна от изненада и се дръпна, като едва не изсипа останалите си книги на пода.
– Какво правите тук? Това е личната библиотека на Гуджи. – Тъмните му очи се присвиха, докато ги гледаше. – Кой сте вие?
Еми не можеше да помръдне, тъй като празно жужене изпълваше главата ѝ. Жълтият косод и тъмната хакама на младия мъж не бяха нито униформа на сохей, нито дрехи на кануши, но той не беше и ками. Дали беше някакъв административен асистент? Телосложението му – високо и добре сложено – беше подобно на това на Кацуо, което подсказваше, че не е книжен тип. Изглеждаше също на възрастта на Кацуо и беше също толкова красив.
Когато подозрението втвърди чертите на мъжа, парализата на Еми се прекъсна. Лицето ѝ се изкриви от ужас. С изненадваща лекота по бузите ѝ се разляха сълзи.
– Толкова съжалявам! – Изпъшка тя и се наведе напред в дълбок поклон. – Толкова съжалявам. Знам, че не трябваше да влизам тук, но дядо ми от години ми разказва за библиотеката на Гуджи и колко е невероятна и колко много наистина стари истории има тук, а аз от толкова време чакам да ме прехвърлят тук, защото обичам историята и започвам собствена колекция от книги, и просто исках да надникна набързо, защото знам, че иначе няма да мога да вляза тук, и се кълна, че не съм повредила нищо…
– Добре, добре! – Прекъсна я младият мъж, като прекъсна преднамереното ѝ бърборене. – Стига да не сте повредили някоя от книгите… Някои от тези томове са на повече от две хиляди години. Те са много крехки.
Тя хвана Кацуо за ръката и го принуди да се поклони заедно с нея.
– Много съжаляваме. – Тя надникна от поклона си. – Няма да кажете… Искам да кажа, бихте ли…
– Няма да кажа на никого – каза той грубо. – Просто не нарушавайте повече правилата, иначе няма да бъдете дълго в това светилище. Имаш късмет, че те хванах аз, а не някой от камитата долу.
Дъхът ѝ секна при непринуденото му и не особено благоговейно споменаване на ками. Не беше редно асистентът да говори така за ками. Дори един кануши би бил по-учтив. И така, кой…? Тя се напрегна от закъснялото осъзнаване на това кой трябва да е младия мъж. Нито ками, нито сохей, нито кануши. Млад мъж, няколко години по-възрастен от нея, който живееше в залата на пречистването, който можеше свободно да влиза в библиотеката на Гуджи и който правеше всичко възможно, за да предпази служителите на светилището от ками.
Той можеше да бъде само камигакари на Изанаги.
Никога не си беше представяла, че ще срещне друг камигакари през живота си. Дали той знаеше истината за съдбата си, или и него бяха излъгали? Дали очакваше с нетърпение слънцестоенето след седмица, или се страхуваше от предстоящия край на живота си?
– Тя е обсебена от историята още от дете – каза Кацуо, запълвайки неловката тишина, която бе оставила да витае. Той разроши косата ѝ и се усмихна. – Благодаря, че я остави да се измъкне. Ще се махнем от пътя ти.
Камигакари се поколеба, после върна усмивката.
– Аз също съм любител на историята, особено когато става дума за светилища и ками. Колекцията тук е доста невероятна, а има дори книги отпреди пожара.
– Какъв пожар? – Попита Еми.
Той я погледна странно.
– Пожарът, който унищожи светилището. Теренът е на повече от две хиляди години, но сградите датират само от около седемстотин години. Възстановени са вярно, но много неща са загубени.
– О. – Светилището беше изгоряло преди седемстотин години – по същото време, когато записите за копието бяха спрели. – Това е… ужасно.
Той повдигна вежди.
– Не е ли това нещо, което едно момиче, което обича историята и умира да види тази библиотека, трябва да знае?
Тя примигна, сдържайки вълната от тревога, че фасадата ѝ се е изплъзнала.
– Ще трябва да попитам дядо ми защо никога не е споменавал за това.
– Хм. Може би вярва на историите, че йокаи са разрушили светилището.
– Звучи познато! – Тя тръгна покрай рафта с книги към централната пътека, като повлече Кацуо със себе си. – Благодаря ти. По-добре да си вървим.
– Пази се от неприятности.
Стигайки до пътеката, тя направи бърз прощален поклон на камигакари и се обърна към вратата.
– Мико.
Сърцето ѝ се разтуптя силно. Тя се обърна назад, а изражението ѝ беше невинно въпросително.
– Забрави ли нещо? – Той направи жест.
Тя погледна книгата, която все още беше прибрана под мишницата ѝ.
– О! Съвсем забравих.
Като се извини, тя взе книгата и я протегна. Той посегна към нея, но изтръпналите ѝ пръсти се плъзнаха по корицата и тя падна от ръцете ѝ, преди той да успее да я вземе. Тя се удари в пода със силен трясък и се разтвори. Двамата с камигакари се разплакаха едновременно.
– Сигурен съм, че всичко е наред – промълви той, премествайки натоварената си с книги ръка, докато посягаше надолу. – Ако е оцеляла толкова дълго…
Той се измъкна, наведе се неловко с ръка, надвиснала на сантиметри над отворения том. Върху пожълтелия пергамент беше разпръсната рисунка с мастило на Изанаги, който язди върху облаци и държи дълго копие в едната си ръка.
Камигакари погледна от рисунката към лицето ѝ.
– Това не е учебник по история.
Тя неволно се отдръпна назад. Оставяйки книгата на мястото ѝ, камигакари се изправи до пълния си ръст.
– Коя си ти? Какъв е интересът ти към Аме-но-Нубоко?
Еми направи още една крачка назад, принуждавайки Кацуо да се движи с нея. В стаята изведнъж стана задушаващо горещо, въздухът беше твърде плътен, за да се диша.
– Н-нищо – заеква тя. – Просто взех случайни книги, за да ги разгледам.
– Ти… – Книгите изпаднаха от ръцете на камигакари и се разбиха на пода със звук на късаща се хартия. Ръцете му скочиха на гърдите, пръстите му се вкопчиха в предната част на косода, докато главата му падна надолу, а раменете му се наклониха навътре. Тялото му се разтрепери.
Задъхваше се, без да се движи, с изключение на повдигането и спадането на гръдния му кош. После, със странно продължителни движения, вдигна глава и впери поглед в нея. Кръвта ѝ се смрази въпреки неестествената топлина в стаята.
Студени, режещи, жестоки очи. Изглеждаха толкова неправилно в младото човешко лице, като древен демон, който наднича от своя носител.
– Най-сетне се срещнахме, камигакари. – Гласът на мъжа прокънтя, дълбок и архаичен, а устните му се разтеглиха от усмивка, също толкова твърда и злокобна като очите му. – Колко мило от ваша страна да посетите моето светилище.
Сърцето ѝ се удари в ребрата. Тя отдръпна крак назад, приближавайки се към вратата.
Усмивката му се разшири.
– Остани още малко, камигакари. Позволи ми да ви поздравя подобаващо.
Тя се напрегна и възнамеряваше да се обърне и да избяга, за да спаси живота си.
Мощността избухна от камигакари в изблик на непоносима топлина. Тя разкъса рафтовете с книги и отхвърли Еми и Кацуо назад. Те се сгромолясаха на пода, докато температурата в стаята се покачваше, а въздуха пулсираше и се запарваше. Преобръщайки се, тя се вдигна на ръце и колене.
В средата на разрухата камигакари се хвана за гръдната си кост. Знакът на гърдите му пламтеше толкова ярко, че прозираше през ризата и ръцете му, а кожата му светеше. Той падна на колене, докато тялото му се гърчеше в конвулсии, и за един миг изкривените му очи срещнаха нейните.
Агонията и ужасът се разливаха от празния му поглед.
Кацуо я вдигна на крака. Хванал ръката ѝ със сила, той отвори вратата и се измъкна от библиотеката. Тя тичаше по петите му, а мислите ѝ се въртяха. Виждаше само погледа на камигакари – прозорец към последното му преживяване на този свят, към агонията на силата и духа на Изанаги, които разкъсваха смъртния му ум на парчета.
Те се втурнаха през кабинета на Гуджи и в коридора отвъд него. Докато бягаха нагоре по коридора, трясъкът на срутващите се рафтове се разнесе по пода и цялата сграда се разтресе.
Кацуо се препъна и се хвана за стената.
– Това камигакари ли е?
– Беше – отговори тя кратко. – Изанаги се спуска.
Той прокле.
– Колко време ще отнеме?
– Не знам.
Когато стигнаха до края на коридора, две фигури прелетяха зад ъгъла. Ками спринтираха точно покрай нея и Кацуо, а около тях се завихри сила в отговор на нарастващото присъствие на Изанаги.
Двамата с Кацуо се спуснаха по стълбите и навлязоха в тълпата от паникьосани кануши в преддверието. Те крещяха неистови въпроси, докато поредният взрив разтърси тавана. Еми и Кацуо се промъкнаха през заплетеното сборище, пренебрегнати от всички тях – просто поредните мико и сохеи, бягащи от странната експлозия. Кацуо я избута напред и използва лактите си, за да проправи път. Претърколиха се през вратите и едва не паднаха на стъпалата.
Спуснаха се по стълбите и се втурнаха с пълна сила през площада, профучавайки покрай обезумелите сохей и мико.
Земята се разтресе от сила. С пискливо съскане атмосферата се нажежи до червено и вълни изкривиха въздуха по пътя им. Еми хвана Кацуо за ръката и го издърпа назад.
Въздухът се сгъсти в стена от кипяща топлина и те се плъзнаха да спрат, закривайки лицата си. Кожата на ръцете ѝ изгаряше. Отдръпвайки се от почти невидимата преграда, тя се завъртя.
Кануши се изсипаха от вратите на залата, падайки през себе си, за да разчистят стълбите. Когато последния се отскубна, камигакари прекрачи прага.
Само че той вече не беше камигакари. Човекът, който беше живял в това тяло, беше изчезнал завинаги.
С двете по-малки ками зад гърба си Изанаги, Амацуками на небето, изучаваше Еми и Кацуо от другия край на двора. Еми се мъчеше да вдишва гъстата, гореща атмосфера, която се пропукваше от силата му. Тя тегнеше над територията на светилището, сякаш слънцето беше дошло да се озове върху нея.
Ръцете ѝ трепереха, Еми извади офуда и мислено призова вятъра, но никакъв бриз не раздвижи задушаващата жега.
Тъмните очи на Изанаги се втренчиха в нея и дори на разстоянието между тях тя видя колко много човечност вече е изчезнала от носителя му. Линиите на лицето му изглеждаха по-твърди, по-остри, по-стари. По-сурови, по-жестоки. Изанаги не беше нежен бог и тя подозираше, че ще му хареса да накаже нея и Кацуо за нахлуването в светилището му.
Той се спусна по стъпалата.
С офуда в ръка, тя застана пред Кацуо с напразната надежда, че ще успее да му спечели достатъчно време, за да избяга. Когато той я хвана за хаорито, за да я дръпне назад, хладен въздух докосна лицето ѝ.
И тогава тъмнината потопи двора.
Почти се страхуваше, че е ослепяла, а после в черната тъмнина се разнесоха писъци, когато близките хора изпаднаха в паника. Сред изкуствената нощ се появи жълта светлина – Изанаги. Светлината се разшири навън в купол, проблясвайки в двора, прогонвайки тъмнината…
И разкри огромния гарван, който се гмуркаше от небето.
Юмей се спусна към плочника с пълна скорост. Крилете му се разпериха и той грабна Еми и Кацуо в ноктите си. Удряйки въздуха, той се върна в небето, а червена и черна светлина се разля по тялото му. Притисната в прегръдката му, Еми изкриви шия, за да погледне надолу.
Изанаги ги погледна и протегна ръка на една страна. В дланта му от ослепителна светлина се оформи дълга форма. Отне ѝ твърде много време, за да разпознае формата, когато Амацуками вдигна ръката си и се прицели.
– Юмей! – Изкрещя тя.
Изанаги хвърли светлинното копие. Когато силата се сля над тях в наченките на телепортационната магия на Юмей, гарванът рязко се наклони – и тогава смазващ натиск и черно нищо се затвориха около нея, изтривайки света от сетивата ѝ.

Назад към част 15

***

Няколко минути след като си тръгнах, Старейшината се присъедини към мен. Явно е претърсил чантите ми, защото е изровил дебелото ми вълнено яке и го метна на раменете ми, преди да се строполи на издигнатата гробница до мен. Промуших ръце през якето и вдигнах качулката му, доволна от топлината. Температурата е паднала драстично. Времето се променя бързо. Зимата е зад ъгъла. Мога да я усетя. Чувствам я как хапе кожата ми. Ако попаднем тук в снежна буря, ще замръзнем до смърт. Или ще умрем от глад. Мисля си за снежните бури, които сме имали в миналото. Вкъщи всичко се забавя. Аз и останалите сваляхме одеялата си в голямата зала, за да спим. Заедно с още няколкостотин кадети, всички привлечени от топлината на огъня, който щяха да запалят в огромната камина по време на най-лошата зима, когато снега падаше дебел и бърз. На преспи. Когато е толкова лошо, не излизаме отвъд стената. Твърде опасно е и конете се мъчат.
Много пъти е известно, че във военното селище избухва бой със снежни топки. Понякога дори Старейшините се включваха в нея.
Снежните дни са най-хубавите.
– Добре ли си, хлапе? – Пита ме Старейшината, докато аз тихо се смея при спомена за един сив плащ, който получава снежна топка в задната част на главата си и започва да сипе закани.
– Знаеш ли, вече не съм дете – въздъхвам, протягам крака пред себе си и се облягам на надгробния камък на Джоузеф Милър. Който и да е бил той. – Иска ми се да спреш да ме наричаш така. Чувствам се на десет години.
– Винаги ще бъдеш моето хлапе, хлапе – казва той и побутва лакътя ми, докато се смее на себе си. Обляга се назад заедно с мен, краката му също са изпънати, докато изпуска дълбоко, уморен дъх. – Той не искаше да каже това, което каза, нали знаеш. Той не мисли, че си неуважителна. Никой от тях не го прави.
– Наистина не ме интересува какво мисли за мен.
Той ме погледна отстрани с една повдигната вежда, явно невярващ на думите ми.
– Как те наричаха другите? – пита той. – „Хората, за които ме е грижа, са ме наричали много по-лошо“ – казах ти. Това ли беше причината за късното нощно посещение, което направи на верандата ми в нощта преди да ми кажеш, че искаш да се присъединиш към канарчетата? Вие скарахте ли се?
– Тий и Кас казаха, че съм егоист. А Кас дори си помисли, че съм го целунала единствено, за да го спра да те пита за червения плащ. – Вдигам рамене и се сгушвам в яката си. Дебелата вълна дращи и мирише на мухъл. – Но да им е кеф, нали?
– Предполагам, че поемаме вахта? – Пита той и бързо продължава напред. За щастие. – Много ненужна и безсмислена вахта, бих добавил. Църквата е крепост.
Кимвам и сгъвам ръце на гърдите си, за да се опитам да се стопля.
– Имам нужда от малко въздух и време насаме.
– Ще седна с теб – казва той и слага ръце в скута си. – Ще ти правя компания.
– Не е точно това, което правим с това… да се усамотим, Старейшина.
– Просто се съсредоточаваш върху това да го разбереш. Аз ще се погрижа да не те изядат жива междувременно. Просто се преструвай, че не съм тук.
– Какво да разбера?
– Каквото и да е, което отново ти шуми в главата и те е превърнало в мърмореща, непоносима гад. Виждаш ли, когато главата ти е шумна, ставаш невнимателна и разсеяна. Винаги е било така. Откакто си била дете. Сега, когато си ядосана или раздразнена, това е нормално. Насочваш го и го използваш в своя полза. Това те прави фантастичен боец. Понякога Кас те навиваше преди битка, за да ти даде предимство. Не че си забелязала. Просто си мислеше, че се държи като гадняр. Но когато си емоционална, мислите ти стават шумни и заглушават сетивата ти. Не се съсредоточаваш. Избухваш и нападаш хората, които просто се опитват да ти помогнат. Така че ти се разбери, а аз ще се грижа за теб, докато го правиш.
– Мислиш, че ме познаваш толкова добре.
– Знам, че те познавам толкова добре – изпъшка той. – Няма какво да мислиш за това. Освен това ми харесва да седя навън и да гледам звездите.
– Прекалих с Лум, нали?
– Малко. Но ако трябва да съм честен, ако някой някога каже нещо подобно за хората, на които държа, бих му счупил носа. Да си набиваш подобен образ в главата е неправилно. Справила си се с това по-добре, отколкото бих се справил аз.
– Той просто спомена грешните хора за пример. Това е всичко. Идеята някой от тях да бъде ухапан… – Потръпвам.
– Разбирам това. Да загубиш хората, които обичаш, никога не е лесно. – Той се свива малко и се вглъбява в себе си.
– Каква беше тя? – Питам го, като го поглеждам през качулката, докато той гледа в небето горе. Той премества главата си с лице към мен. – Жената, която си обичал. Жената, която умря. Каква беше тя?
Очите му омекват на лунната светлина и се появява лека, но тъжна усмивка.
– Помниш, че ти го казах?
– Разбира се, че помня. Не всеки ден твоя командир, най-твърдия мъж, когото познаваш, ти казва, че е бил влюбен. Отчаяно искам да знам каква е била тя. – Потупвам го по рамото.
Той си поема дълбоко дъх.
– Тя беше… блестяща. Умна. Остроумна. И Боже мой, какъв темперамент. – Той се смее с обич, докато си спомня. – Тя беше в моето подразделение. Израснахме заедно. Подобно на теб и Касиус. Тя беше по-добър боец от мен. По-смела от мен. – Усмивката му леко избледнява. – Тя беше другата половина от мен. Когато тя умря, мисля, че и аз умрях малко. – Той поглежда към мен и отново се усмихва тъжно. – Ето защо все още смятам, че е трябвало да се сбогуваш с Касиус. Ако аз бях на негово място и тя си тръгнеше по начина, по който ти го направи, щях да полудея. И по-лошо. Да имам разбито сърце.
– Как е умряла? – Питам, без да съм сигурна дали не прекалявам и отклонявам разговора от Кас. – Ако нямаш нищо против да попитам.
– Тя умря заради мен – казва той тихо и поглежда към звездите.
– Ухапана ли беше?
– Не – казва той категорично. – В никакъв случай. Както и ти, ако беше ухапана, аз щях да съм мъртъв, преди това да се случи. – Обръща се с лице към мен и с помощта на дълбоко, вдъхващо кураж дишане, признава: – Забременяла е. Както се случва, когато двама души… ами… нали разбираш… се сближават.
– Ти имаш дете?! – Задъхвам се.
– Тя тъкмо беше започнала да показва. Нямахме представа какво да правим. Връзката ни беше незаконна, а ние самите бяхме деца. Щяха да ни отнемат бебето веднага щом се роди и щяхме да имаме сериозни проблеми. Вероятно щяхме да бъдем осъдени на доживотен престой на Канарчета. Но тогава тя започна да кърви. От нищото. Кървенето не спря. Загубих и двете. Точно така. Бях толкова опечален, но не можех да скърбя истински. Ако някога разберяха, че аз съм този, който я е забременил, щяха да ме изгонят завинаги. Така че няколко години бях доброволец в „Канарчетата“, за да се опитам да се справя с всичко това. Тогава можеше да се прави това. Доброволец за година или две.
– По дяволите! – Вдишвам. – Много съжалявам. Това е ужасно! – Той кимва с глава и прочиства гърлото си, сякаш се освобождава от нуждата да плаче.
– Те ни виждат много, хлапе. Не хора. Трябва да запомниш това. Ние сме излишни. Всеки един от нас. Но ти… не си. Ти си важна. За мен. За Ноа. И за толкова много други. Кадетите у дома гледат на теб. Ти си силна. Грижовна. Бориш се за тези, които не могат да се борят за себе си.
– Мисля, че имаш по-високо мнение за мен, отколкото трябва.
– Мисля, че си сляпа, ако не го виждаш. Ноа те искаше за съпруга не само заради хубавото ти лице. Имаш уважението на всеки войник, както на завършилите, така и на кадетите. Не се шегувах, когато ти казах, че съм затрупан с молби от кадети да бъдат настанени при теб. Имам десетки! И сивите плащове, те също те искаха. Ноа искаше да си негова съпруга и да гарантираш лоялността на войниците. Мисля, че през последните няколко години, с нарастването на броя и отмъстителността на Сивите плащове, хората започнаха да имат по-малко вяра във Веригата. Той ще направи всичко, за да запази властта си. – Той ме поглежда нервно. – Ако го одобряваш. Застани до него. Следвай го. Останалите също ще го направят. Във всеки случай мисля, че той вярва в това.
– Предполагам, че ще разберем, когато се приберем у дома. Изглежда, че зимата е на път. Може да се окажем затрупани от сняг. И всичко това, че дойдохме тук, може да се окаже загуба на време. Ако той отново заплашва семейството ми, няма да имам избор. Може би просто съм отложила неизбежното. Ноа може да бъде много упорит.
– Той е истински малък козел, този. Представител на боговете, задника ми.
Не мога да не се засмея. Пълното пренебрежение на Старейшината към религията винаги ме е карало да изпитвам другарство с него. Облягам глава на рамото му и заедно с него поглеждам към небето, както много пъти преди. Никога не е бил толкова близо до другите кадети. Във всеки случай не съм забелязала.
– Наистина съжалявам за госпожата и бебето ти – казвам му.
– Благодаря, хлапе – казва той и ме потупва по ръката.
– За протокола, мисля, че от теб щеше да излезе невероятен баща. Със сигурност се грижиш за мен блестящо. Дори когато ти казвам да не го правиш.
– Това означава много. Благодаря ти.
– Няма за какво.

Назад към част 26

Глава 14

Елена се интересуваше повече от Лумината в стаята, отколкото от Кръга – поне в момента. Малките косъмчета на тила ѝ продължаваха да настръхват, докато хората обикаляха, и тя беше почти сигурна, че това е Джиан, който я наблюдава.
Умишлено се отдели от Рафаел, след като предупреди архангела си, че иска да улесни приближаването на Лумината към нея, и заговори отново с Тит за малко, а след това с един учен Луминат, който се оказа главния библиотекар. Тъкмо се канеше да го попита как може да получи достъп до архивите, когато той се извини с мърморене… и изведнъж тя се озова лице в лице с водача на това странно стадо.
Остри като бръснач скули, тъмнокафява коса, която блестеше от здраве, онези невероятни бледи очи, които я накараха да си помисли за същество, което ловува в тъмното, елегантен и интелигентен, Джиан не беше човек, който някога щеше да се слее с тълпата, въпреки че ръста му го правеше поне с два сантиметра по-нисък от Елена в нейните ботуши. Дрехите на Лумината в тъмночервен цвят по-скоро подчертаваха, отколкото принизяваха физическата привлекателност на Джиан.
Но Елена не се влияеше от красотата. Тя живееше с Рафаел и той издухваше всеки друг мъж на планетата. Защото нейния архангел беше не само физически великолепен, но и имаше сърце. То беше започнало да изстива през векове и векове на безсмъртие, но се беше събудило с отмъщение и беше също толкова великолепно, колкото и тялото и лицето му.
Тя не беше толкова сигурна, че смъртно красивия безсмъртен пред нея има сърце, но щеше да му даде предимство на съмнението. Надменността не беше равна на зло или грозота на сърцето, особено сред безсмъртните, които бяха живели хилядолетия. Често тя беше почти неизбежен страничен продукт на възрастта и властта.
– Консорте – промърмори Джиан, двамата бяха останали сами от едната страна на атриума, и двамата с чаши вино в ръка. – Трябва да призная, че съм заинтригуван от вас. Дотолкова, че през по-голямата част от нощта досега бях груб и ви наблюдавах.
Изненадана, че е признал толкова откровено, че я е гледал, и че го харесва повече заради това, тя каза:
– А? Аз съм само ловец.
Усмивката му беше ослепителна светкавица, внезапен, зашеметяващ блясък.
В този миг Елена видя как Джиан може да спечели много любовници. Той ни най-малко не я привличаше, но тя можеше да го разбере. Този мъж умееше да влага чар, да кара хората да забравят каква сила държи в ръцете си. Никой не би останал лидер на група ангели, по принцип толкова стари и силни като Лумината, без да е безмилостен политик.
Това обаче отново не го правеше лош в никакъв смисъл: просто означаваше, че е умен и обича властта. Много такива хора по света, които също така се случваше да даряват средства за благотворителност и да финансират стипендии за нуждаещи се деца.
– Първият ангел – направен във вечността – каза Джиан с глас, който беше кристален, без да е мек. – Истинска съпруга, обичана от своя архангел. И с такава рядка красота.
Елена мислено извъртя очи при последното. Да, прибра се добре, но не само че беше по-скоро обучен ловец, отколкото красавица, но и стоеше в една стая с Михаела, Нейха, Хана, Таша и др.
– Ласкателствата няма да те доведат до нищо с мен, Джиан.
Смехът му беше страшен звън на камбанки.
„Този човек истински ли е, или си играе с главата ми?“
„Истински е“ – отвърна Рафаел от мястото, където стоеше и разговаряше с Фаваши. – „Майка ми разказва, че Джиан винаги е имал изумително ясен глас, че е изпълвал колосеуми в редките случаи, когато е изпълнявал поезия публично.“
„Поезия?“ – Да, Елена виждаше как лидера на Лумината се изправя пред тълпата и я държи в напрежение с присъствието си. Той имаше тази харизма. Рафаел също имаше, както и останалите от Кръга – сякаш беше заложено в превръщането му в архангел, но при Джиан това беше сияние, което той носеше на преден план в кожата си.
– Аз не лаская – каза Джиан с искреност във всяка сричка. – Говоря само истината. Казват, че красотата е в очите на зрителя – а моите очи намират разположението на чертите ти, контраста на косата с кожата ти, начина, по който се движиш, за необикновени.
– Забрави за оръжията – отбеляза тя, като си помисли, че той или е много добър лъжец, или наистина има предвид това – странно, но изглеждаше, че е второто. В очите му имаше почти прекалено много възхищение.
Леко сви рамене в отговор на нейното твърдение, а усмивката му бе унищожителна.
– Ах, но аз съм традиционен човек. Предпочитам красавиците ми да са без остриета.
– Мисля, че Нейха би се подиграла на идеята, че това е традиционно. – Доколкото Елена знаеше, ангелския род винаги се е гордеел с жени воини, както и с мъже.
– Вярно. Може би ми трябва друга дума за това. Неандерталец ли би било подходящо?
Изненадана от самоироничното изказване, Елена се озова в състояние да преоцени впечатленията си за Джиан. Да, той беше прекалено съвършен с този глас и това лице и несъмнено имаше известен комплекс на Бог, но не беше непоносим и през следващите минути проведоха добър разговор. Тя откри и какво се беше случило с изкуството.
– Много от произведенията се бяха повредили сериозно от времето, праха и температурните промени – каза ѝ Джиан. – В съответствие с нашия мандат да съхраняваме изкуството на нашия народ, галерията беше създадена, за да приюти изкуството в среда, която е най-подходяща за съхраняването му.
Елена виждаше логиката в това.
– Значи нямате никакви навън? – Струваше ѝ се, че каменните скулптури не биха се стопили, но какво знаеше тя? Щеше да се наложи да попита Аодхан какво е мнението му за обяснението на Джиан.
– Странното произведение, което е поне малко устойчиво на повредите на времето. – Той кимна към голямата мозайка на висящата стена, която разделяше тази част на атриума на две полунезависими части. – Но след като вече разполагахме с Галерията, ни се стори разточително да оставяме други парчета в обикновената атмосфера, където биха започнали да се разрушават. – Дълбока усмивка. – Аз или някой от моите братя с удоволствие ще ви покажем пътя към Галерията.
– Благодаря – каза Елена. – Мога ли да попитам и за вашата библиотека?
Очите му не се откъсваха от нея – и тя разбра, че никога не са се откъсвали. Кожата ѝ настръхна. Добре, това беше повече от малко страшно, но той не беше престъпил никакви граници, а тя трябваше да помни, че е бил изолиран тук с куп други Луминати в продължение на стотици години. Добър начин да си изчистиш социалните умения.
– Наричаме го „Хранилището на знанието“ – каза той, като все още я наблюдаваше с тревожен фокус. – И разбира се. Можеш да ме питаш всичко.
– Казаха ми, че събирате информация. – При кимването му тя каза: – Водите ли някакви записи за деца на хора-вампири?
Трептенето в очите му и изчезна толкова бързо, че тя можеше да си го представи.
Само че не и се беше сторило.
– Не – поклати глава той, а погледа му се насочи към чашата с вино, докато отпиваше. – Защо питаш?
– Почти съм сигурна, че един от моите приятели е бил заплоден от вампир, който след това е избягал. Знаеш ли, обичайната история за баща-безделник, само че той е бил вампир. – Тя излъга, защото инстинкта ѝ каза да излъже. – Обещах ѝ, че ще потърся информация, за да може тя да приключи с историята си.
– Достойна цел. – Очите на Джиан отново се вдигнаха към нейните, а хладното бяло на кожата му не издаваше никакъв цвят. – Надявам се, че можеш да ѝ помогнеш.
– Аз също. Аз също имам въпрос за себе си – каза тя, като добави полусмях към него, сякаш не беше твърде сериозна в питането си. – Косата и кожата ми, те са наистина необичайни. Предполагам, че не сте чували за някой друг, който да прилича на мен?
Не трепна. Нищо, освен непоклатим поглед, докато Джиан се смееше.
– Ти си уникална, консорте. Никога не съм виждал жена като теб.
По дяволите. Това прозвуча искрено.
– Ами добре – каза тя. – Ще видя дали ще имам повече късмет във вашето хранилище на знанието.
– Ще бъдеш добре дошла за отговорника на Лумината.
Отново нищо друго освен топлина, но когато се разделиха минута-две по-късно, Елена отново си спомни за това трептене и се зачуди. Защо инстинктите ѝ бяха реагирали с правдоподобна лъжа? Защо не искаше Джиан да знае, че е наясно, че може да има вампирски прародител?
Петнайсет минути по-късно тя все още дъвчеше тези въпроси, когато чу двама луминати да си казват нещо, което накара ушите ѝ да настръхнат. Тя чу коментара само защото се беше загледала в мозайката, която Джиан беше посочил – потънала в мисли, тя стоеше неподвижно поне пет минути, когато осъзна, че от другата страна на висящата стена има хора.
Подобно на другите висящи стени от двете страни на голямото централно пространство на атриума, тя не беше затворена от двете страни. По-скоро функционираше като преграда, която позволяваше на хората да се събират в различни части на Атриума, така че да могат да образуват малки, интимни групички, като същевременно остават част от по-голямото цяло.
Като се има предвид нейната позиция и неподвижност, както и разположението на помещението, изглежда, че двамата мъже от другата страна не са разбрали, че тя е там. Защото на Елена определено не ѝ беше писано да чуе този разговор.
– Приликата е изключителна, нали? – Мъжки глас, не особено характерен.
– „Зловеща“ е думата, която бих използвал. – Друг мъж, този с по-дълбок тон на гласа. – Имам чувството, че Лумия е преследван от призрак.
Елена чу тази част от разговора им с периферното ъгълче на съзнанието си, не ѝ обърна внимание.
Тогава първият говорещ каза:
– Формата на лицето ѝ и тази почти бяла коса на фона на кожата от тъмнозлатисто… нейната кожа беше по-тъмна, но освен това можеха да са огледални образи една на друга.
Елена насочи цялото си внимание към разговора. Защото в стаята имаше само един човек, който имаше почти бяла коса.
– Не съвсем – отвърна втория говорител. – Очите не са еднакви. Нейните не бяха сребърни. Винаги съм си мислел, че те ѝ придават котешки вид.
– Да, прав си.
Пауза, а сърцето на Елена се разтуптя.
– Джиан не е казал нищо.
– Той също няма да го направи и ти не трябва да го споменаваш. – Думите бяха твърди, заповед. – Или си забравил какъв беше той след предателството ѝ?
– Безумец… или толкова близо до него, че няма значение. – Шепот на криле, сякаш Лумината оправяше перата си. – Ще разглася, че това е въпрос, който не бива да се обсъжда.
Чу се още шумолене, крила и дрехи се разместиха. Елена взе бързо решение и се обърна в посока, обратна на движенията от другата страна. Когато двамата луминати излязоха иззад преградата, тя вече стоеше до Рафаел, достатъчно далеч, за да няма как да я заподозрат, че е подслушала разговора им.
Проклетите одежди, които скриваха крилата им, ги правеха все така анонимни, но поне качулките им бяха свалени тази вечер. Тя обърна внимание на двамата говорители: единия беше високия мъж с махагонова кожа, който пръв беше показал на нея и Рафаел апартамента им, а другия беше по-нисък, с квадратна външност и копринено руса коса. Кожата му изглеждаше недостатъчно слънчево бяла, а под нея имаше червени оттенъци.
„Ловецо на гилдита, макар че Астаад изглежда вярва, че ти просто се държиш като подкрепяща съпруга, като стоиш до мен, без да кажеш нито дума, аз знам друго.“ Крилото на Рафаел се разтвори леко над нейното. – „Какво е това?“
„Ще ти кажа по-късно“ – каза тя, като всячески се опитваше да изглежда заинтересована от разговора, който Рафаел водеше с Астаад на звуково ниво. – „Току-що дочух нещо толкова интересно, че пулса ми прави салта. Трябва ми минута, за да се съвзема.“
Палецът на Рафаел прокара пръст по гръбнака ѝ, докато отговаряше на Астаад с нулеви признаци, че е пропуснал част от разговора. Тя не знаеше как го прави – да води физически и мисловен разговор едновременно. Не разбра, че го е попитала на ментално ниво, докато лекия полъх на вятъра не премина през съзнанието ѝ.
„Имам хиляда и петстотин години практика, хбебти.“ – Той се обърна, за да ѝ се усмихне.
И претовареното ѝ сърце, изригна. Защото погледа му съдържаше привързаност и любов и толкова много други неща, които не можеше да си представи, когато за първи път погледна в тези изгарящо сини очи.
– Ах, заради теб ми липсва моята Меле.
Думите на Астаад накараха Елена да се обърне към другия архангел, дори когато се наведе малко по-близо до Рафаел, искайки да усети топлината му, силния ритъм на живота му. Колкото повече време прекарваше в Лумия, толкова повече ѝ се струваше, че това място е студено до мозъка на костите, но не по температура, а по душа.
За известно време, говорейки с Джиан, тя почти бе започнала да се съмнява в първоначалните си възгледи за това място, но сега, когато знаеше, че той е лъжец, беше лесно да види цялата мрежа от чар, която беше изградил пред нея. Беше го направил толкова умело, че тя отчасти се беше хванала в нея, дори когато вярваше, че стои отделно, с критични очи.
Елена нямаше да допусне тази грешка втори път.
– Тя също липсва и на мен – каза тя на Астаад. – Иска ми се да не живеем толкова далеч едни от други.
Астаад наклони глава.
– А в тези времена на война пътуването е трудно. Меле се наслади на престоя си в Ню Йорк по-рано тази година. Благодаря ти, че я прие.
– За мен беше удоволствие. – Другата жена беше по-скоро учен, отколкото ловец, но двете с Елена си допаднаха от първия път. – Махия също обичаше да прекарва времето си с нея. Надявам се, че ще ни посети отново.
– С удоволствие би го направила – каза Астаад – но ми е трудно да я държа далеч от себе си. – Чертите на лицето му се промениха, под кожата му бучеше напрежение, а в очите му потъмняха сенки. – Вярвам в твоята чест, Рафаел, но нямам такава вяра във всички наши братя – виждам ги как вредят на Меле, за да се доберат до мен. Мнозина знаят, че от всички мои наложници тя е най-предпочитаната.
– Бих искал да не мога да се съглася – каза Рафаел с толкова мрачен тон. – Но честта вече не е това, което беше.
Астаад поглади спретнатата си черна козя брадичка и кимна бавно в знак на съгласие.
Кръвта на Елена се смрази без предупреждение, гръбнака ѝ се скова. В следващата секунда тя долови чувствен, опушен парфюм. Не прекалено гъст, не натрапчив. Точно както трябва.
Свивайки пръсти в дланта си, за да потисне сърбежа да посегне към оръжието, запази неутрално изражение със силата на волята си, докато Михаела заставаше до Астаад.
– Как е Дахариел? – Попита тя другия архангел. – Не съм го виждала от много месеци.
„Това е интересно.“
„Архангеле, ти имаш талант да подценяваш.“

Назад към част 15

ЕЛИ
Две седмици по-късно

Логан ще бъде бъде посветен в рицарско звание от кралицата. За изключителна саможертва в полза на короната. Днес получихме официалната прокламация. Скоро той ще бъде „сър“ Логан.
Все още не съм измислила подробностите, но имам чувството, че титлата ще бъде част от някоя възбуждаща ролева игра в спалнята в нашето бъдеще.
Историята е публикувана във всички вестници. Как е спасил положението – защитил е принцеса Оливия и бебетата ѝ, а също и сестра ѝ. Той е герой. Не че това е новина за мен, той е моя герой от години, но сега може да бъде герой и на Уеско.
Когато обаче става въпрос за възстановяване от огнестрелните рани в рамото и ръката му… той е голямо шибано бебе.
Типично. Мъже.
Мисля, че се държи така нарочно. Превръзката ме сърби, супата ми е студена… Пенисът ми е твърд – какво ще кажеш да дойдеш тук и да ми помогнеш с това, момиче?
Докторът каза да не се правят натоварващи дейности, но представата на Логан за натоварване и моята са две различни неща. Той не си е скъсал шевовете, но не е заради липса на опит.
Той е ужасен пациент. Секси, мрачен и прекалено сладък за собственото си добро.
Казва ми, че ме обича всеки ден. Всеки. Всеки ден. Първото нещо сутрин, последното нещо преди да се унесем в прегръдките си. И това ме развълнува, кара сърцето ми да тупти всеки път.
Логан прие да има сигурност в къщата – защото в деня, в който излезе от болницата, аз се преместих при него. Това, че е защитен, както и защитник, вече не го изяжда, както в началото.
Да види пистолет, опрян в главата ми, промени това за него.
Сега Логан няма нищо против да има малка армия около мен, която да пази къщата и новия живот, който градим заедно. Той се е сприятелил с момчетата от охраната – казва им, когато правят нещо нередно, вика им, когато ги хване да гледат задника ми.
Все още не е направил големи стъпки в заетостта, но се стреми да открие собствена консултантска фирма за сигурност. Това е нещо, в което е добър, нещо, което знае – това е неговото призвание, неговият дълг, казва той. Засега е добре с парите, живее със спестявания и се съсредоточава върху довършването на къщата и възстановяването.
С каквото и да се занимава, Логан ще успее – той не може да се похвали с нищо друго.
Кралицата беше права. Любовта не е лек, тя не решава магически всеки проблем. Но прави така, че решаването на тези проблеми да си струва. Любовта е нашето вдъхновение, нашата мотивация … и нашата награда.

Назад към част 53

Глава 16

Повечето бяха съгласни с цялото това нещо с оникса и въпреки че никой от тях не каза защо са толкова склонни да позволят на някои от нас да се излагат на нелепа болка, аз знаех. Знаех, че това е единственият начин да попречат на Доусън да избяга и да бъде заловен отново.
Или нещо по-лошо.
Докато се оглеждах във всекидневната, виждайки приятелите си и Кат, осъзнах, че въпреки че Матю и братята и сестрите Томпсън да не бяха моя кръв, те наистина бяха истинското определение за семейство. Гърлото ми се сви. Само семейство ще продължи да бъде част от тази лудост, рискувайки свободата и живота си.
Боже Господи! Станал съм сантиментален.
– Това е толкова лудост – каза Дий. – Това е равносилно на самоубийство.
Главата на Доусън се отпусна назад и той въздъхна.
– Това е малко крайно.
– Спомням си как изглеждаше, когато се върнаха обратно. – Тя завъртя косата около ръката си, стар нервен навик. – И Кейти загуби гласа си за известно време от писъци. Кой се записва доброволно за това?
– Лудите хора. – Въздъхнах аз. – Ди, не искам да правиш това.
Тя изобщо не изглеждаше изненадана.
– Без да се обиждаш, Доусън, обичам те и искам да видиш Бет и да я прегърнеш, защото искам… – Гласът ѝ трепна, но гръбнакът ѝ се изправи. – Но аз не мога да направя това.
Доусън сложи ръка на рамото ѝ.
– Всичко е наред. Не очаквам това от теб.
– Искам да помогна. – Гласът ѝ беше колеблив. – Но не мога…
– Добре. – Доусън се усмихна, докосвайки с ръка тила ѝ. – Не всички трябва да правим това.
– Тогава кой е вътре? – Блейк огледа стаята. – Ако ще го правим, трябва да започнем като вчера, защото не знам колко време ще отнеме, за да изградим толерантност.
Доусън се изправи.
– Не може да отнема много време.
Блейк се изсмя.
– Бях в Дедал с години, така че не мога да кажа в кой момент съм изградил толерантност… или дали наистина имам такава.
– Тогава трябва да те тестваме. – Ухили се Кат.
Той се намръщи.
– Еха. Много си развълнувана от това?
Тя кимна и аз някак си исках да я награбя точно тук.
Ди се обърна, гледайки Блейк.
– Може ли и аз да направя проверка?
– Сигурен съм, че всички ще получат своя шанс. – Усмихнах се на Блейк. – Както и да е, обратно към въпроса. Кой участва?
Матю вдигна ръка.
– Искам да участвам. Без да се обиждаш, Андрю, но този път предпочитам да заема твоето място.
Андрю поклати глава.
– Няма проблем. Мога да чакам с Аш.
Аш, която беше изненадващо тиха, кимна.
– О. – Кат скръсти ръце. – Да. И аз участвам. Не се опитвай да ме разубеждаваш. Ще участвам. Каквото и да кажеш, няма да си променя решението.
Ако си мислеше, че няма да се опитам да я убедя в противното, тя също беше полудяла. Направихме планове да започнем утре след училище, ако не вали сняг, и след това, за да се уверя, че Кат ще може да се отдаде на книгите си, я изведох навън и към съседната къща.
И разбира се, исках да поговоря с нея.
Тя влезе в кухнята, оставяйки чантата си с книги на плота.
– Мляко?
– Да, моля, и благодаря.
Кат стисна устни, но грабна ми подаде чаша с мляко.
– Хмм.
Изпих цялата чаша.
– Можем ли да поговорим за това?
Тя се обърна и седна на плота, като отвори чантата си, изваждайки учебник.
– Не.
Веждите ми се повдигнаха.
– Кат.
– Хмм? – Тя отвори учебника.
Приближих се до нея и поставих ръце от двете страни на кръстосаните ѝ крака.
– Не мога да те гледам как се нараняваш отново и отново.
Без да ми обръща внимание, тя бръкна в чантата си и извади един маркер. Добре. Разбрах какво се опитва да ми покаже, но аз не се отказвах лесно.
– Видях какво се случи снощи и когато Уил те беше оковал с белезници? А аз трябва просто да стоя там и да гледам ли? – Гледах я как подчертава изречение. – Слушаш ли ме?
Ръката ѝ замря.
– Слушам те.
– Тогава ме погледни.
Плътните мигли се повдигнаха, разкривайки стоманеносивите очи.
– Гледам те.
Аз се намръщих.
Накрая тя въздъхна и постави капачката обратно на маркера.
– Добре. И аз не искам да гледам как страдаш.
Какво по дяволите?
– Кат…
– Не. Не ме прекъсвай. И аз не искам да гледам как страдаш и само като си представя как преминаваш през това, направо ми се повдига.
– Мога да се справя.
Очите ни се срещнаха.
– Знам, че можеш, но това не променя колко ужасно ще бъде да те видя да минаваш през това – каза тя търпеливо. – Но аз не те моля да не го правиш.
По дяволите.
Разбирах какво прави.
Избутвайки се от плота, се обърнах, докато прокарвах ръка през косата си. Кат остави книгата си настрани и скочи от плота.
– Не искам да споря с теб, Деймън, но не можеш да кажеш, че всичко е наред аз да наблюдавам как ти преминаваш през това, а ти не можеш. – Тя дойде до мястото, където стоях и обви ръце около кръста ми. – Знам, че имаш добри намерения, но само защото е неприятно, не мога да се откажа. И знаеш, че няма да го направя. Така е справедливо.
По дяволите.
– Мразя логиката ти. – Все пак поставих ръцете си върху нейните. Идеята да я виждам как изпитва болка многократно, ме караше да се разболея, точно както би разболяла и нея ако е обратното, но аз… трябва да я оставя да взема свои собствени решения. Мамка му. Мразех го. Но не можех да я контролирам.
– И наистина ще ненавиждам всеки миг.
Кат ме стисна.
– Единственото хубаво нещо е, че ще държа Бъф и ще го накарам да целува оникс отново и отново – казах след малко.
Тя се задави от смях.
– Ти си садист.
– А ти трябва да учиш, нали? – Попитах. – Време за управление на времето за училище, не за управление на времето за Деймън. Което е гадно, защото сме сами и на тях би им било по-трудно да ни прекъснат тук.
Тя се освободи.
– Да, трябва да уча.
Изпънах долната си устна.
– Добре, тръгвам си.
Кат обви ръката си около моята и ме поведе към входната врата.
– Ще ти изпратя съобщение, когато свърша, и можеш да дойдеш и да ме приютиш.
Щях да направя много повече от това да я приютя, защото майка ѝ беше на работа.
– Ок. – Целунах главата ѝ. – Ще чакам.
Кат размърда пръсти за сбогом, когато излязох обратно в мразовития късен следобеден въздух. Когато слязох от верандата, видях, че колите на Матю и Андрю ги няма. Блейк си беше тръгнал, докато придружавах Кат до дома ѝ. Минах покрай колата си и спрях, когато видях странен блясък покрай вратата на шофьора. Какво по дяволите? Това драскотина ли беше?
Отидох встрани и прокарах пръсти по тънката бяла линия, която се простираше от дръжката до центъра на вратата. Когато разбрах, че е само прах от пътя се усмихнах. Скоро трябваше да измия бебчето си.
Обръщайки се, тръгнах обратно към къщата си. Бях на половината път, когато усетих, че пулсът ми неочаквано се ускори, рязко скочи до това, което си представях, че се чувства сърдечен удар. Напрегнат, се обърнах на пети и погледът ми трепна нагоре.
Прозорецът на спалнята на Кат се освети с проблясък на интензивна бяла светлина, оцветена в червено. Имаше още един проблясък и още един. Мамка му. Енергията избухна в мен, докато тичах към къщата ѝ. Отворих входната врата и излетях нагоре, достигайки спалнята ѝ за секунда.
Спрях напълно, устата ми се отвори, докато се взирах в катастрофата, която беше нейната спалня. Листове имаше навсякъде. По пода бяха нападаи книги, някои разкъсани. Други горяха. Матракът беше настрани, а столът преобърнат. Носеше се дим — о, не, новият ѝ лаптоп.
Кат стоеше в центъра на бъркотията, сред купчина дрехи, с развяна от вятъра коса. От ъгълчето на устата ѝ потече кръв. Червени петна като ягоди бележиха бузите ѝ.
– Не мога да те оставя сама и за две секунди, Котенце.
Тя се хвърли напред и аз я хванах през кръста. Цялото ѝ тяло трепереше.
– Дойдох тук, за да уча, защото реших, че ще свърша повече работа, и носих чаша портокалов сок със себе си. – Думите излизаха набързо. – И Кариса – Кариса беше тук.
– Как е влезнала тук? Не я видях.
Очите на Кат бяха широко отворени от шок, когато тя поклати глава.
– Тя е била тук, докато съм била долу. Чакаше ме и отначало си помислих, че е болна, знаеш ли, сякаш не знаеше къде се намира, защото не е ходила на училище. Но тя не беше болна. О, Боже мой, тя беше…
– Добре. По-бавно, коте. – Погледът ми се плъзна по нея и се спря върху изгореното място на пода. Стомахът ми потъна. Ако Кариса е била тук, вече не беше.
– Какво стана с Кариса?
Кат потръпна.
– Тя ме нападна..
Много малко неща ме изненадваха в днешно време, но това ме изненада. Кариса беше тихо, срамежливо момиче, точно обратното на другата им приятелка Лиса. Единственото, което виждам да напада е книга, или може би буболечка. Много малка буболечка.
– Изглежда дори не знаеше коя съм. Тя беше като Терминатор, Деймън — Терминатор. И тя просто продължаваше да се насочва към мен. Помолих я да спре. Казах ѝ, че не искам да я нараня, но тя не спря. – Сълзи изпълниха очите ѝ и стомахът ми се сви, когато си помислих за изгорялото петно на пода. – Тя нямаше да спре.
– Всичко е наред. – Скръстих ръка около раменете ѝ. – Нямала си избор. Защитавала си се…
– Не съм я убила. – Кат се освободи от хватката ми и се препъна крачка назад. Тя замахна и протегна ръка към изгореното място. – Не съм я убила, кълна се. Тя… Тя се самоунищожи, Деймън. Тя — о, Боже мой — тя се взриви като бомба. – Завъртя се обратно към мен, тя вдигна ръка и избърса кръвта под устната си. – Тя беше мутирала – беше хибрид.
В това нямаше абсолютно никакъв смисъл и повдигна толкова много проклети въпроси.
– Добре. Добре. Нека те заведа долу.
Кат ме гледаше втренчено, сякаш не разбираше какво казвам. С болка я хванах за ръката и я изведох от стаята и надолу по стълбите. Веднъж влезли в хола, седнахме на дивана. Стиснах бузите ѝ, докоснах Източника и се погрижих за леките наранявания.
– Не разбирам какво се случи – каза тя. – Миналата седмица тя беше нормална. Деймън, ти също я видя. Как не сме разбрали?
Челюстта ми се стегна.
– Мисля, че по-добрият въпрос е защо тя те преследва?
Тя си пое рязко въздух.
– Не знам.
Това беше въпрос, на който дори нямах отговор. Как Кариса е мутирала? Трябваше да е някой от от нашата колония. Нямаше много на нашата възраст, но те не излизаха често извън колонията. Как този човек се е запознал с Кариса? И защо е тръгнала след Кат? Може и някой извън колонията да я е мутирал. Трябва да има и друго обяснение.
Намръщих се.
– Тя може да е познавала луксен – знаела е истината и не е казала на никого. В смисъл, никой от колонията не знае, че ти си наясно с истината.
– Но няма други на нашата възраст – каза тя.
– Извън колонията, но има няколко, които са само няколко години по-възрастни или по-млади от нас вътре колонията.
Тя погледна настрани, преглъщайки мъчително.
– Не мислиш…
– Че Дедал я е взел и е принудил луксен да я излекува, както са правили с Доусън? – Гневът ме прониза. – Сериозно се моля това да не е така. Ако е така, просто е…
– Отвратително – каза тя дрезгаво, пъхвайки треперещите си ръце между коленете си. – Това не беше тя. Нито капка от нейната личност. Тя беше като зомби, знаеш ли? Просто полудях. Това ли причинява нетрайната мутация?
Кат беше напълно излекувана, поне физически, но не исках да махна ръцете си от нея. Страхувах се, че ще се разпадне на парчета. Обвих ръка около раменете ѝ, придърпвайки я близо до себе си.
– Боже, тя… тя умря. Това значи ли…? – Кат преглътна отново.
Нежно я стиснах.
– Ако е бил някой от луксените тук, ще науча скоро, но не знаем дали мутацията е била трайна. Блейк каза, че понякога мутациите са нестабилни, а това ми звучи доста като доста нестабилна. Обвързването се случва само ако мутацията е стабилна.
– Трябва да говорим с Блейк. – Тя прочисти гърлото си с поклащане на глава. Устата ѝ помръдна. – О… о, Боже, Деймън… това беше Кариса. Това беше Кариса и това не е правилно.
Тежестта се стовари върху гърдите ми, докато сълзите се стичаха по лицето на Кат. Дръпнах я в скута си и я задържах. Това беше единственото нещо, което можех да направя, докато тя ридаеше за загубата на приятелката си. Но това беше нещо повече от загуба. Кат нямаше да може да каже на никого какво се е случило с Кариса. Ще трябва да се преструва, че не знае нищо, когато хората разберат, че тихото момиче от часа по тригонометрия е изчезнало. Чувството за вина ще тлее. Знаех, че така ще стане. Както и болката, защото смъртта на Кариса беше абсолютно безсмислена и повече от жестока и това не беше нещо, с което бихте могли да се примирите лесно. Просто трябва да го приемеш.
Всичко, което можех да направя, беше да я прегърна и докато тя плачеше и аз ѝ прошепнах на истинския си език. Казах ѝ, че всичко ще е наред. Казах ѝ, че ще бъда тук до нея, независимо от всичко. Казах ѝ, че един ден тя ще живее без тази болка или този страх.
Сигурен съм.
Мозъкът ми започна да преобръща всички неща, които трябваше да бъдат направени. Спалнята на Кат имаше нужда от почистване. Имаше нужда от нещо, което да покрие изгореното място, защото не исках да го вижда всеки ден.
След известно време сълзите спряха и Кат вдигна глава. Очите ѝ бяха почервенели, но гласът ѝ беше спокоен, докато говореше.
– Тя имаше гривна, която никога преди не съм я виждала да носи. Същият вид гривна, която имаше и Люк.
Това беше неочаквано.
– Сигурна ли си? – Когато тя кимна, аз се облегнах на дивана, държейки я в скута си. – Това е още по-подозрително.
– Да.
– Първо трябва да говорим с Люк без нашия нежелан свидетел. – Безпокойството се разбуни. Не вярвах на това дете. Не вярвах на Блейк. Не вярвах, че Кариса е срещнала луксен, влюбила се е в него, била е ранена и след това излекувана. – Ще уведомя другите какво се е случило. Не искам да се налага ти да им разказваш.
Тя сведе бузата си на рамото ми.
– Благодаря ти.
– А аз ще се погрижа за спалнята ти. Ще я почистя.
Кат се отпусна.
– Ти си перфектен, знаеш ли.
– Понякога – промърморих, докосвайки с брадичката си бузата ѝ. За първи път не се чувствах почти идеално. – Съжалявам, Кат. Съжалявам за Кариса. Тя беше добро момиче и не заслужаваше това.
– Не – прошепна тя. – Не заслужаваше.
– И ти не заслужаваше да преминаваш през това.
Кат не отговори и аз се протегнах, внимателно избърсвайки сълзите, които се събраха под очите ѝ. Гласът ѝ беше плътен, докато говореше.
– Можем ли да отидем до Мартинсбърг? Мама ще работи в сряда. Мислиш ли, че е твърде рано да говорим с Люк насаме?
– Не. Мисля, че ще стане.
След това тя млъкна и накрая дишането ѝ се успокои. Борбата с Кариса и сълзите я бяха изтощили. Вдигайки я от скута си, я сложих да легне на една страна. Тя измърмори нещо неразбираемо, което предизвика лека усмивка в мен. Грабнах одеялото от облегалката на дивана и го наметнах върху нея.
Забавих се за момент и след това влязох в кухнята ѝ, измъквайки телефона от джоба си. Изпратих на Ди бързо съобщение. Минута по-късно тя влизаше в кухнята на Кат.
– Какво ..?
– По-тихо. – Облегнах се на плота. – Кат спи в хола.
Ди се намръщи, когато погледна стенния часовник.
– Ъм…
– Кариса е била хибрид – казах ѝ, прекъсвайки по същество.
Тя се втренчи в мен с бавно разтворена уста.
– Я пак?
Изложих ѝ накратко нашите подозрения.
– Тя преследвала Кат. Нападнала я и след това тя… тя някак си се е самовзривила. – Раменете ми се сковаха, когато Ди рязко се отдръпна крачка назад. – Съжалявам. Знам, че беше приятелка с нея, но имам нужда да ми направиш услуга точно сега. – Господи, звучах като женчо, но имах нужда тя да направи това за мен. – Знам, че не харесваш Кат в момента, но можеш ли да оставиш това настрана само за тази вечер? Трябва да отида да взема проклет килим за спалнята ѝ и след това трябва да почистя. Просто искам да останеш с нея и да си тук, в случай че се събуди.
– Да. – Тя премигна веднъж, после два пъти, но не се поколеба. – Да. Разбира се.
– Благодаря ти. – С облекчение я прегърнах през раменете.
Ди ме прегърна в отговор.
– Кариса… Наистина ли я няма?
Кимнах, отстъпвайки назад.
Тя уви ръце около косата си и започна да я върти.
– О, боже мой, аз не…
– Съжалявам. – Най-скапаната дума в историята за такъв момент. Прокарах ръка през косата си. – Ще взема Доусън и ще го накарам да дойде с мен. Става ли?
– Добре.
Преди да изляза, се върнах в хола. Кат все още спеше, свита настрани. Под очите ѝ кожата беше подпухнала, но червените петна по бузите ѝ бяха изчезнали. Коленичих до нея, отметнах косата ѝ назад. Целунах я по бузата.
– Обещавам ти – прошепнах в ухото ѝ. – Няма да имаш такъв живот. Обещавам.

Назад към част 15