Месец: януари 2025

Глава 14

– Реагира на Дейзи така, сякаш тя е просто поредният малтретиран вампир – това може да те убие. – Гранит в изражението му. – Трябва да наблюдаваш реакциите на всички вампири, с които влизаш в контакт, да преценяваш тези реакции спрямо това, което знаеш, че е нормално.
Той завъртя колата наляво, насочвайки се към моста.
– Трябва да си наясно, че някой вампир може да е напушен от медена храна или да е взел някоя нова дизайнерска дрога. Всяко от последните в крайна сметка завършва с кръвопролитие. Умберът предизвикваше ненаситен глад за кръв, който караше потребителите да убиват и да издевателстват над най-близките си хора.
Холи си пое тихо дъх, а ръцете ѝ се свиха.
– Добре, прав си – каза тя и света не свърши. – Ще бъда по-внимателна. Аз просто… Стана ми жал за нея. – Искаше ѝ се да се изрита още щом изрече думите – какво, по дяволите, правеше, като излагаше уязвимото си подкожие на Венъм?
– Знам. – В тона му нямаше осъждане. – Защо мислиш, че ѝ дадох сакото си? Шивачът ми ще се ужаси, когато поискам замяна и му кажа защо ми трябва.
Холи извъртя очи, но устните ѝ искаха да се дръпнат нагоре.
– Защо наркотиците имат толкова опасен ефект върху вампирите?
Поклащането на раменете на Венъм беше течно.
– Физиологията на вампирите е сложна и е деликатно балансирана. Медените храни действат, защото телата ни са създадени да филтрират кръвта, която приемаме – просто така се случва, че част от дрогата не се филтрира и създава опиянението. Но това опиянение не е достатъчно, за да наруши баланса на вампирската система.
Холи си помисли за Зеф, за емоционалната болка, която той се опитваше да удави в блажено забравяне.
– Хората опитват дизайнерските неща, дори да знаят, че могат да бъдат смъртоносни, защото искат по-дълготрайно опиянение.
Венъм кимна рязко, докато колата му се носеше плавно по моста, а светлините на другите коли се разминаваха в размазано от дъжда петно. Тя нямаше представа с каква скорост се движи, освен че е бърза. Хареса ѝ.
– Ще намерим ли този задник, Кенаша?
– Да. Марлин Тъкър и другата ни мишена могат да почакат – обади се на Джанвиер и попитай дали някои от неговите и на Ашуини доносници могат да следят апартамента на Тъкър, както и този на третия измамник междувременно.
Холи се обади и получи съгласието на Джанвиер.
След това тя се настани на мястото си и наблюдаваше света. Не бяха много хората, на които можеше да се довери да карат толкова бързо по улиците с дъждовна настилка и да държат колата под контрол, но рефлексите на Венъм бяха дори по-бързи от нейните – а тя беше нечовешки бърза.
Кожата ѝ се смрази, когато мисълта прошепна в съзнанието ѝ. Странното нещо в нея, онова, което по никакъв начин не беше човек, сякаш слюноотделяше и се готвеше за буйство. Тя сви ръце в юмрук, пое си дълбоко въздух и издиша. И все пак нещото се разпростря в нея. Сякаш вътре в нея бяха хванати чифт огромни крила, които искаха да се изтръгнат от плътта ѝ.
Боже, тя беше полудяла.
Ето защо не беше казала на никого какво се случва, когато започнаха шепотите. Все още си спомняше първия път – беше, когато Рафаел се бореше с Леуан в небето над Манхатън. Холи искаше да се включи като доброволка и да помогне по някакъв начин, но тогава контрола ѝ все още беше нестабилен, твърде нестабилен, за да ѝ се довери някой на терен.
Затова бе наблюдавала битката от разстояние и бе чула шепот от дълбокото си вътрешно пространство: Мога да ги убия и двамата.
Самата лудост да вярва, че може да убие двама архангели, беше зашеметила Холи. Но това беше само първия признак на лудост от страна на психопатичния ѝ ум. Всеки път, когато това се случваше, тя стискаше зъби и се надяваше, че това е последния път. Но лудия, шепнещ глас – и съпътстващите го усещания – ставаха все по-силни, а не по-слаби.
– Коте, ти ръмжиш. – Това беше спокоен коментар.
Холи преглътна дивия звук със стисната воля на челюстта.
– По дяволите. Съжалявам.
Повдигна рамене.
– Не ме притеснява – казах ти, използвай това, което живее в теб, вместо да се бориш с него.
Холи разтвори устни, почти му каза, че не е сигурна, че това, което живее в нея, някога трябва да бъде допуснато на бял свят. Затваряйки устата си, преди думите да избягат, тя се обърна и отново погледна през прозореца, когато навлязоха в анклава на ангелите. Някога може и да е искала да умре, но беше преодоляла това. Родителите ѝ не заслужаваха да разбие сърцата им, като се наложи да погребат Холи, защото Кулата беше решила, че тя е твърде опасна, за да ѝ бъде позволено да живее.
Без да може да вижда ясно заради замъгленото от дъжда стъкло, тя свали прозореца на прохладния въздух. Дребните капчици дъжд се утаиха върху кожата на лицето ѝ като желан прилив на свежест. Светът навън беше още по-тъмен, а Анклава на ангелите беше място с високи порти сред високи дървета и гъста зеленина. Къщите отвъд тях бяха далеч, в края на дълги пътища. Най-ексклузивните се намираха на скалите, които гледаха към Хъдсън и към блестящия спектакъл на Манхатън.
Единственият дом в анклава, в който Холи някога беше била, беше този на Аш и Джанвиер.
Елена я беше поканила да се отбие на гости, но Холи предпочиташе да стои далеч от погледа на Рафаел. Имаше неприятното усещане, че Архангела на Ню Йорк ще я прозре до лудостта, която ѝ нашепваше егоистични, ужасяващи и откровено налудничави мисли в непредсказуеми моменти.
– Каква е къщата на Рафаел и Елена? – Попита тя, като любопитството ѝ надделя дори над ужаса от това, в което се превръщаше.
– Дом – беше простичкия отговор на Венъм.
Колкото и да беше странно, тя го разбра. За нея Рафаел можеше да е смъртоносния архангел на Ню Йорк, същество, чието внимание никога не искаше да привлече, но за Елена той беше мъжа, когото обичаше, а за Венъм – архангела, на когото Венъм беше избрал да служи. Архангел, който бе защитил града със собствения си живот и за когото Елена казваше, че в душата му е запечатана чест.
– Можеш ли да си намериш място тук, ако искаш?
– Земята е строго охранявана. – Венъм взе завоя с плавна грация, въпреки че скоростта им беше смъртоносна. – Във всеки случай предпочитам града. В анклава е твърде тихо. Кому е нужна цялата тази зеленина и спокойствие? Предпочитам да слушам как таксиметровите шофьори си крещят един на друг, докато миризмата на хотдог и кренвирши ме кара да искам да се превърна в човек за петнайсет минути.
Холи се изненада и се разсмя.
– И аз така мисля. За това, че е твърде тихо. – Къщите безспорно бяха красиви, със звездни гледки, но тя би предпочела да е в хаотичната забързаност на града.
Венъм зави надясно, насочвайки се далеч от ексклузивните недвижими имоти на брега на скалите и по-навътре в анклава.
– Некомпетентният Кенаш не е от най-високо ниво? – Както Венъм бе заявил толкова откровено, имаше йерархия. На върха бяха архангелите, а след това ангели като Илиум и Аодхан, които сами по себе си бяха сили.
– Пустошта на ангелското пространство е на четири хиляди години – каза ѝ Венъм. – Бих могъл да го взема, без да се изпотя – дай си още няколко години и бих заложил на теб, а не на него. – Кратка пауза. – Задраскай това, котенце. Можеш да го вземеш още сега.
Холи примигна при тази сурова оценка.
– Толкова ли е слаб?
– Той се поддържа толкова слаб. Дори и никога да не е развил вродена сила, с времето е можел да се изгради физически и да се превърне в страховит воин като много от тези в ескадроните на Кулата.
Като си помисли за членовете на ескадрона, с които се беше сблъскала, Холи кимна. Много от тях наистина пулсираха с вродена сила, която се натрапваше на сетивата ѝ, но не всички. Някои бяха просто силни, бързи и опасни.
– Ангелите – добави Венъм – имат невероятно физическо предимство в това колко бързо се лекуват и колко силна може да стане мускулатурата им с много по-малко усилия, отколкото се изисква от вампири или смъртни, които искат да постигнат същата цел. Но Кенаша предпочита да си седи на задника и да живее от парите, които родителите му са натрупали. Веднъж Рафаел каза, че според него те са започнали да се занимават със Сън от срам.
– Хм. – Холи сдъвка това. – Някак си не мислех, че ангелите могат да имат синове мързеливци. – Противорече на логиката, че същество на тази възраст може да е пропиляло целия си живот. – Не би ли трябвало да е постигнал нещо от скука?
– Човек би си помислил, че е така, но той е паразит, който смуче от биберона на родителите си. – Устните на Венъм се свиха. – Той е позор. Един син трябва да се грижи за семейството си.
Холи обикновено забравяше възрастта на Венъм, той беше толкова урбанизиран и сегашен, а после казваше нещо подобно. Но, разбира се, не ставаше дума само за възрастта, а за дълбокото влияние на една култура, в която възрастните често живееха с младото поколение. Подобно на Рания, момичето, което беше приятелка на Холи още от четвърти клас, Венъм беше роден в Индия.
– Не просто син – каза тя, а болката от загубата и спомена сгъсти гърлото ѝ. – Аз и моите братя и сестри ще се грижим за родителите си, когато остареят и вече не могат да живеят сами. – Идеята да се грижиш за по-възрастните в семейството беше толкова дълбоко вкоренена в нея, колкото очевидно беше и във Венъм. – Дядо ми и баба ми по бащина линия живееха при нас, докато не починаха.
– Ти си се помирила със семейството си?
Холи кимна.
– Майка ми обаче от време на време ме кара да се чувствам виновна. – Тя сгъна ръце и имитира намръщената физиономия на Дафни Чанг. – „Знаеш ли как се чувствахме? Ти знаеш ли, Холи? Възпитахме те да знаеш, че си обичана, че можеш да дойдеш при нас с всичко. И какво правиш първия път, когато имаш малък проблем, освен да обърнеш гръб на семейството си! Срам!“
Раменете на Венъм се разтресоха.
– Малък проблем?
– О, млъкни. – Но и тя се смееше. – Тя винаги така се изразява. Сякаш да се събудиш с нуждата да пиеш кръв, за да оцелееш, е същото като да те уволнят от работа или да ти падне акумулатора на колата. – Смехът се превърна в усмивка. – Тя ще ми се сърди вечно, но ще ме обича, докато ми се сърди.
Венъм дълго време мълча, докато караха по тъмните от дъжда улици на Анклава, без да ги подминават други превозни средства. Ако над главите ѝ летяха ангели, тя не можеше да разбере в това време.
– Имаш късмет, котенце – каза той накрая. – Пази семейството, което имаш, докато го имаш. Дръж ги здраво, както Джанвиер държи своите.
Заобиколена от тихо падащия дъжд, притихналото уединение между тях, Холи почувства как бариерите се стопяват.
– Какво се случи със семейството ти? – Попита тя тихо.
Не мислеше, че той ще отговори, както не беше отговарял и преди, но той каза:
– Син вампир е едно, но такъв с очи на змия? – Поклати глава.
Гневът я връхлетя като силна вълна.
– Направил си го заради тях, нали? – Каза тя. – Подписа договор.
Вече превърнал се в двигател на ангелски дом, Венъм не отговори, но Холи нямаше нужда от такъв. Тя знаеше. Един син, който е бил възпитан да се грижи за родителите си и другите членове на семейството, би направил всичко, за да им осигури добър живот. Дори да изтъргува своя собствен.
Че те са го изоставили и отхвърлили в такъв невероятно уязвим момент, защото цената на неговата жертва не е била такава, каквато са очаквали? Холи искаше да разкъса нелоялните им форми крайник по крайник. Жалко, че всички те вече бяха отдавна мъртви.
Тя все още беше бясна, когато завиха зад ъгъла на пътя и …
Устата ѝ се отвори, а очите ѝ погледнаха чудовището отпред. Дъждът услужливо бе спрял, сякаш небето искаше да ѝ даде пълна представа.
– Значи… мислиш, че Кенаша харесва кули? – Мястото представляваше зверство от кули, кривини и Бог знае какво още. Знаеше само, че изглежда така, сякаш осемнадесети век е навлязъл в седемнадесети. Или пък шестнайсети?
Архитектурната история не беше силната ѝ страна. Но едно знаеше – сградата пред тях щеше да стърчи като мутирал болен палец във всеки век, в който я пуснеш.
– Последния път, когато видях това място – каза Венъм, след като спря колата – то имаше само деветнайсет кули. – Той посочи надясно. – Тази е нова.
Холи примижа, за да види какво прави тази кула толкова специална. Беше тънка, с четири кръгли прозореца, които не съответстваха на никоя друга част от къщата.
– Той има фантазия за кула в морето?
– Да го попитаме. – Венъм протегна ръка. – Ще ми трябват слънчевите очила за това. Кенаша се страхува от това, което се намира отвъд тях.
Това Холи разбра и прие. Така че тя подаде слънчевите очила – но не и преди да каже:
– Те се свалят в момента, в който отново сме в колата.
Зелени очи, прорязани и неземни, се втренчиха в нейните.
– Съгласен съм.

– – –

Дори докато говореше, Венъм отново се чудеше защо за Холи е толкова важно да не носи слънчевите си очила около нея. Повечето хора предпочитаха той да държи очите си закрити – единствените изключения бяха тези, които го познаваха от векове и които го смятаха за приятел. Никой от Седемте, нито пък Рафаел, изглежда, не се интересуваше, че очите му са различни от техните. Същото важеше и за приятели като Джанвиер и Трейс.
В Убежището Джесами му беше забранила да скрива погледа си, когато двамата разговаряха.
– „Искам да видя очите ти“ – беше казала тя, когато той я беше попитал защо. – „Точно както обичам да виждам очите на Гален и на всеки друг, с когото разговарям.“
Венъм не знаеше защо, когато очите му не се четяха като човешките. Той дори се беше взирал в собствените си очи в огледалото и се опитваше да види дали отразяват емоциите му. Доколкото можеше да прецени, те бяха също толкова нечетливи, колкото и очите на гадовете, които имаха участие в неговото Създаване. Странното беше, че Нейха не искаше да го измъчва – тя го харесваше, всъщност го беше помолила да обмисли възможността да бъде Направен много преди той изобщо да си помисли да поеме по този път.
– Имам силното усещане, че ще нападна Кенаша. – Като го посрещна пред колата му с тези думи, Холи се намръщи към къщата с кулата. – Ще го охапя, ако не го държиш далеч от мен.
– Ще го нараниш, ако го направиш. – Венъм сложи слънчевите си очила. – Въпреки възрастта си, той е достатъчно слаб, за да може отровата ми да го убие.
Дмитрий сигурно щеше да го разкъса за това, че е споделил толкова много информация с Холи, но беше време хората да спрат да се грижат за нея и да ѝ дадат това, от което се нуждаеше, за да оцелее в техния свят. Тя не беше нормален вампир и те не можеха да се отнасят с нея като с такъв. А ако Холи ги предадеше, Венъм сам щеше да я издири. Имаше чувството, че е единствения, който може да го направи – тя се движеше далеч по-различно, отколкото когато той напусна града преди две години, в нея имаше хищническа увереност, която според него тя не осъзнаваше.
– О, това е интересно. – Холи вдигна поглед при това обмислящо изказване… и се усмихна, показвайки онези малки зъби, които бяха смешни и които го очароваха. – Това означава, че отровата ми трябва да го накара да се гърчи от болка известно време. – Очите ѝ заблестяха със сияещ зелен филм. – Хайде да вървим.
Собствената му хищническа природа се разгърна дълбоко в червата му, призована на повърхността от нейната смъртоносна, красива другост.
– Не действаш без моето разрешение – каза той, независимо от студената част от него, която беше напълно съгласна с тъмните ѝ намерения. – Това е работа на Кулата. Ако Кенаша е заслужил наказание от Рафаел, то Рафаел е единствения, който ще го изпълни.
– Аз не съм самоубиец, Гаднярче. Няма да стъпя на пръстите на архангел. – Потръпване. – Но ако господин Турел не е направил нищо, което да изисква вниманието на Рафаел, тогава мога ли да го ухапя?
Венъм се усмихна въпреки себе си.
– Ще видим, котенце.
Като изръмжа дълбоко в гърдите си, Холи се запъти до него, докато се насочваха към входната врата. Тя вече беше отворена и се държеше така от висок и кльощав вампир с призрачно бяла кожа и черна като смола коса.
– Господине. – Той се поклони толкова дълбоко, че почти прегъна мършавото си тяло наполовина.
Монтгомъри може да го научи на няколко неща, помисли си Венъм. Камериерът на Рафаел беше класа сам по себе си.
– Тук сме, за да видим господаря ви.
Все още наведен, вампирския камериер каза:
– Господин Кенаша със съжаление ви съобщава, че в момента не приема гости.
– Колко жалко за него. – Венъм превърна гласа си в копринена заплаха, която винаги постигаше резултат.
Пулсът заби силно във врата му, докато се издигаше в цял ръст, камериера преглътна.
– Може би бихте искали да оставите картичка?
– Може би бихте искали да кажете на господаря си да ни посрещне след две минути, иначе ще си тръгнем оттук с главата му и с никоя друга част от него.
Пребледнял, ако това изобщо беше възможно, камериера каза:
– Разбира се, господине. Моля, изчакайте във всекидневната. – Той махна с ръка надясно.

Назад към част 14                                                      Напред към част 16

ЕДУАРД

– Изнервен ли си? – Пита Майкъл Фицджебънс в преддверието зад олтара в катедралата „Сейнт Джордж“. През последните месеци с него станахме много близки – добри приятели – и не можех да си представя, че ще помоля някой друг да застане до мен като шафер днес.
Подсмърчам.
– Не.
– Повечето младоженци обикновено са ужасени в деня на сватбата – казва той. – А това е по-голямо от повечето сватби.
Поглеждам през вратата – знаменитости, кралски особи и бизнесмени от всякакъв калибър са напълнили пейките. В хоровата ложа са разположени оператори, които предават всеки момент на жадната публика. Отвън на тротоара дори не можеш да се движиш през тълпите от хора, които чакат да я зърнат… нас… искат да бъдат част от този ден.
– Искам просто да приключа с това. Официално да е моя.
Майкъл се усмихва безцеремонно.
– Кралицата е пазителка, нали?
Разтревоженият секретар на дворцовите събития, който отговаря за цялото това шоу, се втурва в стаята.
– Кралицата пристигна отвън. Моля, заемете местата си принц Едуард, лорд Майкъл.
Потупвам Майкъл по гърба.
– Тя със сигурност е такава.
Стоя пред олтара, в офицерската си военна униформа, с изправен гръбнак, със сгънати зад гърба ръце, съвършен образ на принц от приказките. Музиката започва – първо траурните ноти на пиано, после на гайда, после на струнни и рогове… всичко това се натрупва и се превръща в бурно изпълнение на сватбения марш.
Събраните се изправя, двойните врати се отварят и там, в центъра… е тя.
Обвита в снежнобял сатен и дантела, плътно прилепнала около талията, дълга отзад, елегантна през раменете и по ръцете … тя блести като ангел, дошъл току-що от небето. Лицето ѝ е покрито с дантелен воал, така че все още не мога да различа чертите ѝ, но диадемата на главата ѝ – нова, от изумруд и диаманти, поръчана точно за този ден – примигва и блести, докато върви. Сама.
Защото тя не се раздава. Тя подарява себе си.
Докато се плъзга по пътеката към мен, аз притискам ръка към гърдите на джоба на ризата си, усещам твърдия ръб на очилата на брат ми и изпращам в ефира прошепнатите си думи.
– Благодаря ти, Томас.
Благодаря ти, че ни събра. За това, че видя каква може да бъде съдбата ми, преди да го направя аз.
Аз съм създаден за това… за нея. Да я ценя, да я защитавам и предизвиквам, да я напътствам и следвам – да бъда мъжа, от когото тя се нуждае, за да може да бъде жената, кралицата, която винаги е трябвало да бъде.
Най-накрая тя пристига до мен, с лице към мен.
Бавно вдигам воала ѝ, разкривайки блясъка на диамантените ѝ очи, розовия оттенък на порцелановите ѝ бузи, деликатния порцелан на малкия ѝ нос и нежния напън на розовите ѝ устни. Гласът ми е тих, така че само тя може да чуе шепота на възторженото ми възхищение.
– Боже мой, Лени… ти ми спираш дъха.
Усмивката ѝ в отговор е обожаваща и прекрасна.
Предлагам ѝ ръката си, а тя прекарва покрития си с дантела крайник през моя, обръщаме се към олтара и пристъпваме заедно към архиепископа. Катедралата е препълнена с хиляди гости – сватбата се предава по телевизията, така че има още милиони, които гледат, но когато настъпва момента за клетвите, оставаме само тя и аз… Ленора и Едуард. В този момент, заедно.
Заобиколени от блясъка на свещите и сладкия аромат на лилиите, ние се гледаме в очите и си обещаваме живота – себе си – един на друг.
– Аз, Едуард Лангдън Ричард Дориан Рурк, вземам теб, Ленора…
– Аз, Ленора Селесте Беатрис Арабела Пембрук, те вземам, Едуард…
– … за моя съпруга…
– … за мой съпруг…
– … да имам…
– … и да държиш…
– … от този ден нататък …
– … в добро и лошо…
– … в богатство и бедност…
– … в болест и здраве …
– … да почитаме и да пазим …
– … да почитаме и пазим …
– … докато смъртта ни раздели.
– … докато смъртта ни раздели.
Плъзгаме обикновени златни халки върху пръстите си и сякаш думите, обещаниеята, обетите се изтръгват от дълбините на душите ни.
– Всичко, което съм аз, е твое…
– Всичко, което съм аз, е твое…
– Всичко, което имам, ти давам…
– Всичко, което имам, ти го давам…
– … с тялото си те почитам…
– … с тялото си те почитам…
– … в рамките на свещените закони на човека…
– … и любовта на Отца, Сина и Светия Дух.
– Амин.
– Амин.
Архиепископът прочиства гърлото си и гласа му отеква в катедралата, когато обявява:
– Сега обявявам, че от този момент нататък те са съпруг и съпруга. Можете да целунете булката си.
Мога… и наистина, наистина трябва. Не мога да чакам и секунда.
Обгръщам с ръка кръста ѝ и я придърпвам към себе си. Докосвам бузата ѝ, навеждам глава и целувам красивата си съпруга. Устните ни се движат заедно със страст и нежност, но не само това – с радост.
След това, под звуците на аплодисментите на паството, ние вървим заедно обратно от олтара. Охраната не искаше да се возим в откритата карета заради предишното покушение срещу Ленора, но тя не искаше и да чуе за това. Тя настояваше. Хората ще искат да ни видят, да празнуват с нас – каза тя.
А когато моето упорито момиче вземе решение, е безполезно да се съпротивляваш.
Затова я хващам за ръка и я повеждам надолу по каменните стъпала на катедралата, през градушката от падащи бели венчелистчета. Помагам ѝ да стъпи в каретата от черешово дърво и се качвам зад нея. Заедно пътуваме по улиците към приема в двореца, като махаме на нашите хора, които се радват за нас.
И този път… нямам нищо против махането.

Назад към част 42                                                    Напред към част 44

ИТЪН

71 ЧАСА ДО ПРИСТИГАНЕТО НА FIB…

– Защо отново спасяваме охраната? – Попита Син, докато всички тичахме към най-близкото стълбище в блока.
– Не си ли слушал там? – Попита Розали с раздразнение, а тъмната ѝ коса се люлееше над дупето ѝ, докато аз гледах как подскача.
– Ако под слушане имаш предвид да се взирам в циците ти. Тогава да, захарче, слушах с изострено внимание – каза Син с усмивка и аз му подхвърлих лакът, който го улучи в гърдите.
– Това е живот или смърт, задник – изръмжах аз. – Внимавай.
– На циците и или на задника и? Никога не мога да избера кое ми харесва повече – замислено каза Син. – Задникът ѝ е като идеално узряла нектарина, която чака зъбите ми, а циците ѝ са две сочни манго, които само искат да бъдат изстискани в коктейл.
Роза изръмжа и ускори темпото, за да вземе преднина. Алфа инстинктите ми ме подтикнаха поне да не изоставам от нея и скоро Син и аз се борехме да я настигнем, докато тя тичаше нагоре, сякаш краката ѝ бяха направени от чист въздух. По дяволите, Син беше прав за този задник.
– Не! – Прозвуча мъжки писък отпред. – О, при всички звезди и божествения трон на Солария, чието място е украсено от най-чудесния задник на… Аххххххх!
Рев и хрущене прекъснаха тези думи и всички спряхме на място, докато Белорианката се вряза в последната си жертва някъде зад следващия ъгъл. Червата ми се свиха от звука на хрущящите кости и по гръбнака ми премина тръпка. Това не беше начин да умреш.
Роза отстъпи крачка назад, пръстите ѝ потрепнаха, докато хвърляше балон около нас.
– Трябва да я преодолеем – каза тя, а в тъмнокафявите ѝ очи пламна решителност и сребърните петънца в тях сякаш ме заслепиха.
Установих, че се движа напред, готов да се преборя с това ужасяващо чудовище и да предложа на половинката си онова, което желаеше. Не исках тази смърт, но щях да я рискувам заради нея. Бях нейния воин и нямаше битка, в която да не вляза гордо в нейно име. Тя хвана ръката ми, преди да съм стигнал далеч, и ми поклати глава.
– Не се страхувам, любов – казах ѝ с тих тон.
– Не, но ти си глупав идиот – прошепна тя с дрънкане на веселие на устните си.
– Току-що глупав ли ме нарече? – Свих поглед с подозрение.
– Не. – Тя махна с ръка към мен, но подигравателното наклоняване на устните ѝ подсказваше, че това е лъжа.
Е, току-що се опитах да вляза в челюстите на ненаситно гладно чудовище, създадено да убива феи, така че предположих, че има право. Но може би това не ме притесняваше, тъй като причината, поради която бях достатъчно глупав да го направя, беше, че трябваше да обявя тази съвършена Алфа за своя приятелка. Бих приел всяко бреме, което идваше с това, за да я задържа, макар че на практика вече чувах как сестрите ми ме дразнят за това. Бях им се заклел, че никога няма да взема партньор, защото никой никога не би могъл да ме обвърже. А сега ме погледни. Бях вързан доброволно, готов Розали да вкара в устата ми кълбовидна запушалка, когато и хрумне. Разбира се, не винаги е било така. Но вече не се борех с това. Аз бях неин и тя беше моя. И щях да се боря за живота, който можехме да имаме заедно, и да приемам всяка закачка на сестрите ми отвън със самодоволна усмивка на лицето си. Да, Итън Шадоубрук е загубен. И така да бъде.
– Не чакай, горещи гърнета – каза Син и аз погледнах през рамо, откривайки го гол до кръста и с шибана ерекция. Отново.
– Какво, по дяволите, правиш? – Поисках.
– Храня се с похотта си за едно, котенце. И за две… – Той се отдръпна от нас, като се преобрази в огромен Белорианец точно пред нас на стълбите. Кожата му беше бледа и гладка навсякъде, а на места от плътта му стърчаха черни шипове. Лицето му беше без очи и представляваше само широка, зейнала уста, пълна с остри зъби. Краката му се извиваха в щипци отпред и той нададе рев, преди да избяга от нас по стълбите в посока на съществото, чиято фантазия току-що беше въплътил. Това нещо беше нереално.
Споделих поглед с Розали, която се усмихна така, сякаш това беше поредният райски ден, преди да тръгнем след него.
Но когато стигнахме до коридора, в който се намираше спортната зала, двамата Белорианци се спуснаха обратно по стълбите към нас и сърцето ми се сви от страх.
– Майната му – проклех, обръщайки се на опашка с Розали, тъй като бяхме принудени да бягаме, за да спасим живота си, скачайки от стълбището и тичайки по коридора.
Двата звяра ни преследваха като обезумели, но единия от тях продължаваше да се блъска в другия, за да се опита да привлече вниманието му.
Хайде, Син, ти си луд, майкопродавец. Съблазнявай това чудовище, сякаш живота ти зависи от това, защото, по дяволите, зависи.
Истинската Белорианка впери очи в нас, като ревеше, сякаш е гладна, въпреки че устата и вече беше напоена с кръв. Това нещо беше като бездънна яма, вечно гладно, безкрайно кръвожадно и точно сега жадно за вкус от Алфа Улф. Задникът ми беше добре, но този на Розали беше първокласна закуска и нямаше никакъв шанс да допусна това нещо до него.
– Натам. – Розали ме хвана за ръката, дръпна ме рязко и ние се запътихме към залата, като се обърнахме, за да използваме магията си и да блокираме входа.
Нейната земна магия изпрати лиани, които се стрелнаха по двойните врати, а аз ги замразих здраво с водната си магия точно когато огромна тежест се сблъска с тях и накара цялата рамка да се разтресе. Но тя не поддаде. Благодаря на звездите.
– Dalle stelle(От звездите) – прокле Розали, когато сърдечния ми ритъм малко се успокои. – Ще се оправи ли?
– Той е Син, ще се оправи, любов – уверих я аз, знаейки, че този гад никога няма да умре толкова лесно. Той беше като хлебарка на хапчета лала.
– Алфа! – Гласът на Харпър ме накара да се извърна и сърцето ми се разтресе в гърдите, когато открих, че цялата ми глутница е там, разположена в пространството на кучешки купчини, а очите на всички са вперени в нас и объркването изкривява чертите им. О, по дяволите, забравих, че са се скрили тук.
Харпър се затича, обвивайки ръце около мен, а аз за миг притиснах главата ѝ, за да успокоя втория си командир, усещайки как сърцето ѝ се разтуптява. Погледът ми остана фиксиран върху другите ми вълци, начина, по който ставаха и се промъкваха по-близо, но най-вече как гледаха Розали. Не е добре. Не е добре, по дяволите.
Гледаха я, мускулите им се напрягаха и зъбите им се оголваха, докато се сплотяваха срещу външния човек в глутницата им.
Едно ръмжене се изтърколи на езика ми, когато пуснах Харпър, усещайки опасността във въздуха.
По дяволите, защо трябваше да се озовем точно тук?
– Той ни доведе Алфа Оскура! – Излая развълнувано Дан и косъмчетата се изправиха отзад на врата ми, когато желанието да се преместя се разнесе из тялото ми. Шибаният Дан. Никога не съм те харесвал, ти, задник, който дъвче.
– Можем да я убием сега и да я изложим в столовата до онзи мъртъв пазач – предложи Джени с инат. – А когато клана Оскура дойде да я оплаче, ще разкъсаме и останалите на парчета!
По дяволите, не.
За момент усетих как Розали ме гледа, сякаш преценяваше как ще реагирам на това. Усетих съмненията ѝ, усетих начина, по който направи малка крачка встрани от мен, сякаш мислеше, че съм на път да се обърна срещу нея. И това ме уби повече от всичко друго. Знаех, че съм я провалял и преди, че съм бил гаден вълк и още по-гаден приятел. Но времето да се боря срещу тази връзка между нас беше свършило. И ако трябваше, сега щях да се изправя срещу всяка звезда в небето, за да я защитя.
Дан и Джени поведоха останалите вълци напред. Моите шибани вълци.
– Отстъпете – изръмжах с алфа тона си и куп от по-слабите членове се отдръпнаха, но други продължиха да идват, инстинктите им да се обединят срещу врага бяха достатъчно силни, за да надделеят над заповедта ми като техен Алфа.
– Какво имаш предвид, отстъпете? – Дан наклони глава на една страна, а глупавата му разрошена коса се разпиля в очите му. Беше си я отгледал така, за да се опита да прилича на мен, но косата му беше гадно пепеляво руса, нямаше и половината от тона или структурата на моята. Беше лошо копие и отдавна ми се искаше да му ударя шамар. Той не можеше да се справи с тази коса и всички го знаехме. – Тя е нашия враг. Няма ли да я накараш да кърви, Алфа? – Той облиза устни жадно и аз направих още една крачка напред, като се поставих между тях и нея.
– Казах, отстъпете! – Излаях и няколко от по-слабите Вълци изхлипаха от неудобство от начина, по който енергията в стаята се разцепваше и разкъсваше. Ако сега не се подредят, това щеше да се превърне в нещо много по-неприятно, отколкото исках. Пълно разпадане на йерархията в глутницата, което да започне с оспорване на позицията ми на лидер. Трябваше бързо да утвърдя господството си над тях или всичко можеше да отиде по дяволите.
– Итън – изсъска Розали зад гърба ми, а Харпър изохка.
– Той я защитава! – Обади се някой от глутницата, макар че не долових кой, тъй като държах погледа си прикован в тялото на Дан пред мен, раменете му се свиха, а зъбите му се оголиха. Все повече вълци се събираха на гърба му и кръвта ми гореше все повече от тази гледка.
– Аз съм твоят Алфа – изригнах аз, като се издигнах в пълния си ръст. – Застани. Долу.
– Не – изръмжа Дан, а брадичката му се вдигна предизвикателно. Знаех, че малкият хуй се е подготвял за това от известно време, но защо сега? Заради любовта на Луната, защо сега?? – Не, докато не предадеш Алфа Оскура или не я убиеш сам.
– Няма да се доближиш до нея – изръмжах и пулса ми заби яростно, докато повишавах глас и го оставях да изпълни цялата стая със следващите ми думи. – Тя е мой партньор.
Тишина. Смъртоносна.
– Харпър е твоята половинка – отвърна Дан, очите му бяха разширени от шок, който се отрази на лицата на цялата ми глутница, докато ме гледаха. Спомних си първия ден, в който пристигнах в Даркмор, утвърдих се като Алфа на тяхната глутница и им показах члена си, докато се подготвях за оргия. Пенисът ми имаше склонност да оказва такова въздействие върху хората.
– Тя не е. Излъгах. Накарах я да ми се подчинява и да се преструва на моя партньорка, за да прикрия истината – казах, опитвайки се да я предпазя с тези думи, не исках тези яростни очи да се обърнат към нея след всичко, което беше направила за мен. – Но вече не лъжа. Розали Оскура е моята половинка, избрана за мен от Луната. Тя и аз можем да обединим глутниците. Лунар и Оскура. Ние ще бъдем най-силната сила в Даркмор. – Думите паднаха толкова лесно от езика ми, че беше някак невъзможно да повярвам колко яростно бях против тях някога. Дори не знаех кога реших, че вече не ми пука за войната между нас, но се оказа, че си спомням думите на стария Лунарен крал, преди да напусне завинаги този живот. Ако някога имаш късмета да намериш това, което аз намерих, тогава ще разбереш, че би се отказал от всичко, за да го запазиш.
Проклетият задник все пак се беше оказал прав. Всичко се бе случило толкова бързо. В един момент бях крал, който управляваше света, а в следващия бях коленичил в краката на кралицата си, щастлив, че тя може да прави с мен каквото си поиска. Разбира се, по пътя имаше някои пречки, но сега, когато бях тук, вече не можех да видя никакъв живот, в който тя да не присъства. И нямаше враг, с когото не бих се сблъскал заради нея. Нямаше битка, която да не водя. И няма война, която да не спечеля.
Сред глутницата ми се разнесе ужасен говор, а в гърдите ми се появи тревога. Розали се премести на моя страна, оголвайки собствените си зъби, а очите на Дан се втренчиха в нея. Само това, че я гледаше по този начин, беше достатъчно, за да си заслужава смъртта му.
– Предател! – Излая Джени и от гърлото ми се изтръгна хъркане.
– Аз съм твоят Алфа! – Изръмжах.
– Ти не си мой Алфа, любов. – Дани се изплю на пода между нас, а аз вдигнах ръце, събирайки между тях вихрено ледено кълбо, докато изплювах хъркането. О, той не просто открадна думата ми и я използва върху мен. Той. Направи. Това.
– Те имат магия – изпъшка някой загрижено.
– Алфа, трябва да бягаш – изсъска Харпър, но аз я игнорирах.
– Предизвикваш ли ме? – Поисках от Дан и той отново се приближи, явно готов да посрещне последствията от неподчинението си, като отметна онази шибана коса на самозванец от твърде близките си очи. Наречи ме „любов“ още веднъж, предизвиквам те.
– Дан, послушай своя Алфа – каза Харпър, лице изпълнено с погнуса от предателството му, а гърдите ми се раздухаха от гордост, че е останала с мен пред лицето на сигурна смърт.
Но вместо Дан да потвърди предизвикателството си, той се хвърли напред, а сивия му вълк се разкъсваше от плътта му, докато скачаше към Розали с разширени кътници. Изтичах между тях толкова бързо, че дори не осъзнавах, че съм взела решение, но може би това дори не беше избор. Това беше моята природа, моя дълг към другаря ми. Дан се сблъска с мен, огромните му лапи ме повалиха на земята и смазаха вятъра от дробовете ми.
Зъбите му се вкопчиха в ръката ми, когато я вдигнах между нас, но аз притиснах ръката си към лицето му, преди да успее да я откъсне, магията се изля от тялото ми, докато използвах прилив на енергия, за да замразя всяка частица от него, която докоснах. Той изкрещя, опитвайки се да се отдръпне, но аз се държах решително, а тялото му се превърна в твърдо, докато стисках зъби и превръщах цялото му тяло в лед. Облак пара се измъкна от устните му, докато той отмяташе глава назад в безмълвен, предсмъртен вой, а аз изпълзях изпод замръзналата му форма, лекувайки следата от ухапване на ръката си.
– Никой не може да ме имитира. Има само един Итън Шадоубрук и аз съм точно тук! – Ударих юмрук в гърдите си.
От глутницата ми се разнесоха вопли и стенания от болка, а аз за миг погледнах към Розали, чиито устни се разтвориха от това, което бях направил. Тъй като бях убил един от моите заради нея, бях направил ясен избор между моята приятелка или моята глутница. И това беше тя. Как можеше да не е тя?
Джени се втурна напред с вик на мъка по Дан, като се раздели в тъмнокафявата си форма на вълк и се втурна към мен, докато останалите от глутницата ми се приближиха зад нея, а други двама се гмурнаха напред, за да се борят с Розали и Харпър.
Може и да бях спечелил това предизвикателство за моята позиция, но беше ясно, че глутницата все пак възприемаше чифтосването ми с Оскура като твърде голямо предателство.
Розали уви една лиана около врата на Джени, преди тя да успее да стигне до мен, и я дръпна с искра магия, която счупи врата ѝ. Друг вълк зае нейното място и аз видях червено, когато към мен се насочиха още повече ръмжащи, щръкнали зъби. Към Розали. Но тя беше моя. Моят живот, моята душа. И щях да убия всеки един от тях, който искаше смъртта ѝ. Нямаше по-голяма преданост в мен от тази, която сега изпитвах към нея.
Пресякох друг ръмжащ звяр, докато се опитваше да ми разкъса гърлото, замразявайки сърцето му в гърдите, докато владеех магията си. Но на мястото на всеки паднал от ръцете ни вълк се появяваше друг и силите ми бързо започнаха да се изчерпват.
Бяхме отблъснати към барикадираните врати и рева на Белорианката там ни напомни за другата смърт, която ни чакаше отвъд тях. Дървото се разтрепери срещу гръбнака ми, когато хвърлих ледена стена пред нас, за да се опитам да задържа глутницата, но големите нокти я разкъсаха като хартия.
Крайниците ми се напрягаха, тъй като бях принуден да се включвам във все повече и повече от лунарите, използвайки магията си толкова пестеливо, колкото успявах.
Тъкмо се канех да се преместя, когато вратата се взриви в гърба ми и щипци се увиха около кръста ми, издърпаха ме в коридора и ме пратиха да се пързалям по него. Ударих се в стената, а адреналина се разнесе във вените ми, докато главата ми се разтресе от удара.
– Розали! – Изревах, изтласквайки се на крака и тичайки напред, когато Белорианката хвана и нея, завъртя се и я бутна в ръцете ми, доказвайки, че това изобщо не е Белорианката. Харпър изкрещя, прикривайки се, докато се измъкваше от вратата, и погледна към мен със страх.
– Бягай! – Заповядах ѝ с моя алфа тон и тя завъртя опашка и побягна по коридора. Белорианецът замахна и се вряза в лунната глутница, принуждавайки ги да се оттеглят, преди да се насочи отново към нас.
– Син ли е? – Изсъска Розали, когато започнахме да се отдръпваме, вдигнали ръце, докато той се стремеше към нас.
– Сигурен съм на осемдесет процента – казах аз, но продължихме да отстъпваме за всеки случай.
– Това съм аз – изръмжа нещото, след което се втурна към нас, като ни събра в предните си ръце и потегли по коридора към стълбите.
След нас се разнесе вой, докато Лунното братство ни преследваше, а аз се обърнах, за да погледна Розали и да проверя дали е добре.
Устата ѝ се притисна в моята, преди да успея да попитам, и следата от приятел зад ухото ми пламна от топлина.
Улових косата ѝ в хватката си, потънах с език между тези съвършени устни, вкусвайки връзката между нас и знаейки в душата си, че независимо колко много съм загубил току-що, това не може да се доближи до това, което съм спечелил, намирайки я. Тази целувка се превърна във вечно обещание, че никога повече няма да се изправя срещу нея.
Тя беше моя и аз бях неин и това беше всичко, от което се нуждаех в целия шибан свят.

Назад към част 1                                                         Напред към част 3

Скарлет Норт

„Време е да се върнеш.““
„Брент е продължил напред. Той е щастлив. Но Брей не е. Той е изгубен. Ранен. Това се вижда в очите му.“
„Дикси има нужда от теб там.“
„Знаеш, че искаш да бъдеш с нея.“
„Просто помисли за това. Но не прекалено дълго. Сватбата започва в шест.“

Погледнах през прозореца и видях как пикапа на Далас излиза от паркинга. Той си беше тръгнал, но думите му останаха. Те се въртяха в главата ми отново и отново. Настояването му, че трябва да бъда на сватбата. Че Брент е забравил за случилото се. Че Брей не е.
Гърдите ми се свиха. Винаги го правеха при мисълта за Брей. Болният ми мозък си мислеше, че Брей е единственото нещо, което може да ме спаси. Бях се вкопчила в него с надеждата, че ще намеря радост. Това беше толкова объркано, колкото беше объркана и главата ми. Душата ми беше толкова изкривена и слаба.
Да си простя беше най-трудното. Все още не бях успяла да го направя. Страхувах се, че никога няма да успея. Егоистичното ми отчаяние заради Брей беше наранило твърде много хора. Винаги съм наранявала хората. Имах нужда да остана сама. Нещата, които бяха изкривили мозъка ми в ранна възраст, ме съсипаха за нормален живот.
– Това беше едно добре изглеждащо момче – каза Етел, която се приближи до мен. – Той ли е причината да живееш този живот тук?
– Не.
– Трудно ми е да повярвам в това. Когато го видя, лицето ти със сигурност се промени. Чиста душевна болка.
– Той има по-големи братя. Като го видях, ми напомни за един от тях. – Признах само това, което можех.
Тя въздъхна.
– Господи, има още от тях? Този обаче изглеждаше наистина решен на нещо. Отиде си оттук с вид на победен.
Най-накрая откъснах поглед от мястото за паркиране, което пикапа на фермата „Сътън“ беше оставил свободно.
– Днес е сватбата на най-добрата ми приятелка – казах на Етел. – Тя се омъжва за най-големия брат. Аз обичах следващите двама. Те са близнаци. Причиних им много болка.
Етел издаде ниско свистене.
– Това със сигурност звучи като гореща каша. Какво доведе този тук, за да те види? Притеснява се, че ще се появиш на сватбата ли?
Поклатих глава.
– Той смята, че трябва да съм там. За Дикси, булката. Казва, че братята му вече могат да се справят. Този, когото съм наранила най-много, е продължил напред. Другият… ами при него никога не знаеш. Той е мрачен, затворен, често откъснат, а може да бъде притежателен, страстен, див… той е специален. – Когато бях с него, душата ми не беше толкова опетнена.
Етел ме потупа по гърба.
– Звучи така, сякаш трябва да вървиш и да се подготвиш за сватбата. Предполагам, че приятелката ти ще иска да си там. Да направиш деня и още по-специален. А по думите на това момче, ти може би ще бъдеш чара, който ще го укроти. Това е едно от нещата в живота, с които се заиграваш. Той може да те разбие на хиляди парчета или да направи света ти по-ярък от фойерверк. Най-добрите никога не са лесни.
Исках да бъда там за Дикси. Бях живяла целия си живот в този град. Тя беше първия истински приятел, който някога съм имала. Другите момичета не ме канеха на гости. Майките им говореха за моята. Шепнеха си. Пазеха дъщерите си от мен. И аз разбирах защо. Дикси беше първия човек в моя свят, който ме накара да се почувствам нормална. Бях отсъствала седем месеца. Бях си показала, че не съм слаба. Бях силна. Можех да се върна в този град. Да се изправя срещу демоните, които чакат да ме сграбчат. Да бъда силна. Да се усмихна. Да се преструвам, че всичко е наред. И да си тръгна след сватбата. За Дикси.
– Ще се върна утре – казах, преди да успея да променя решението си.
– По-добре да не бързаш. Ще се видим след три дни. Не бързай. Вземи решение, за което няма да съжаляваш. А не това, което смяташ за най-безопасно.
Обърнах се и прегърнах Етел.
– Ако беше толкова лесно – прошепнах аз. – Благодаря ти, че ме оставяш да отида.
Етел ме прегърна отново силно.
– Всички съжаляваме, скъпа. Винаги има шанс за изкупление. И то не само при добрия Господ.
Ако беше само съжаление, отдавна щях да съм се върнала. Изкуплението ми не беше в Господ, от когото никога не бях получавала помощ като дете, молещо го да ме спаси. Изкуплението ми беше Етел и тази работа. Може би дори този малък кемпер, който наричах дом.
– Благодаря, Етел – казах аз, като свалих престилката си и ѝ я подадох.
– Продължавай със себе си сега. Карай внимателно – отвърна тя.
С последна фалшива усмивка тръгнах към вратата.
– Къде отива? – Обади се Нети от прозореца на кухнята. – Имам три поръчки!
– Аз съм на нейно място. Тя има да поправя някои неща – отговори Етел.
– Господ да ни помогне – отвърна Нети и се обърна.
Не чаках да се върне здравия ми разум. Докато имах нерви да си тръгна, трябваше да направя крачка. Насочвайки се към колата си, бръкнах в джоба си и извадих телефона. Да се обадя на майка ми не беше нещо, което исках да направя, не че тя беше загрижена, че изобщо съм си тръгнала. Да отида в тази къща беше последното нещо, което исках да направя. Беше ми се обадила веднъж, за да ме попита дали съм взела чифт от диамантените ѝ обеци. Затръшна ми слушалката, когато казах „не“. Бях се обадила и оставила новия си номер на гласовата ѝ поща месеци преди тя да се обади.
Мъжът, когото наричах баща ми, също имаше този номер, но никога не се свърза с мен. Никога не беше проявявал загриженост за живота ми от момента на раждането ми. Винаги пътуваше. Беше непознат за мен. Дори когато се връщаше у дома, той отсъстваше от моя свят. Държеше се затворен в кабинета си. Работеше. Игнорираше живота около себе си. Докато не настъпи деня, в който трябваше да се изправи пред истината. Едва тогава той ми помогна.
– Здравей. – Майка ми звучеше така, сякаш все още беше в леглото. Беше девет. Трябваше да очаквам това. Обикновено тя спеше до следобед.
– Ще дойда след три часа, за да се облека. Трябват ми някои дрехи, които съм оставила. – Имаше голяма вероятност там да има мъж. Вероятно правеше секс на бившето ми легло. Неща, които приемах от нея като нещо нормално.
Чух я да се прозява и да се протяга.
– Скарлет?
– Да – отговорих раздразнено. Кой друг щеше да е? За щастие аз бях единственото дете, доведено на света от нея.
– Какво правиш? – Тя беше объркана.
– Казах ти. Идвам при теб, за да се облека. Днес е сватбата на Дикси.
Тя въздъхна и промърмори нещо на някого. Изчаках.
– Мисля, че всичките ти боклуци, които не изпратих на сметището, са прибрани в кашони. Прибрани са в задния склад – измърмори тя.
Да отговарям на това беше безсмислено. Трябваше да съм благодарна, че всичко това не е било изхвърлено на боклука. Поне имах нещо в склада. Макар че имаше вероятност да е мухлясало или плесенясало.
– Сменени са ключалките на къщата – продължи тя. – Кодът все още е същият. – Рязко разговора приключи. Това беше всичко. Нищо повече. Никакви въпроси или обяснения.
Пуснах телефона на пътническата седалка. Имаше едно изтръпване, което идваше, когато се занимавах с майка ми. Това беше механизъм за справяне. Бях чела за него.
Решена, тръгнах на север. Обратно към света, от който избягах. Кашата, която създадох и оставих след себе си. Тежестта, която витаеше над града и от която ме болеше в гърдите. Само там кошмарите ме спохождаха, докато бях будна. Бях отсъствала достатъчно дълго, за да се преструвам по-малко и да забравя. Нямаше как да забравя, щом влязох в пределите на града.
Съсредоточих се върху причината, поради която отивах. Мислех да се обадя на Дикси и да ѝ съобщя, че съм на път, за да я подготвя за внезапната ми поява. Тя щеше да се притеснява, а аз не исках да и развалям деня. Просто исках да бъда там. Не бях сигурна дали ще се скрия, за да я наблюдавам тайно, преди да се отправи към олтара, или ще вляза като всички останали. Разполагах с три часа, за да проиграя сценариите в главата си. Планирането щеше да е това, което ме държеше в норма и ме крепеше.
Ако не беше чувството за вина, щях да работя точно сега. Да се занимавам със старци, изгорели туристи и картофена салата. Далас трябваше да се появи и да ми даде допълнителен тласък, за да постъпя правилно.
Щом подминах табелата за добре дошли в Малрой, завих наляво, вместо да отида в онази къща, от която най-накрая бях избягала. Не се нуждаех от нищо от нея. Ако можех да изкарам остатъка от живота си, без да виждам тази къща отново, щях да съм добре.
Магазинът за дрехи втора употреба в търговския център „Мултън Кръг“ беше отворен. Имах десет долара назаем. Надявах се да намеря нещо, което да не мирише на нафталин или мръсно пране.

Назад към част 4                                                       Напред към част 6

***

Тя напусна лечебницата на лер Лоур под неодобрителното мърморене на стария маг.
– Твърде рано е за теб – още не си се възстановила! Не можеш просто да лежиш до утре!
– Съжалявам, господин Лоур, но трябва да тръгвам – Айра се усмихна виновно. – Закъснявам за часа.
– За кой час? Извинена си от всички часове днес. По пряка заповед на лер Алварис! По-добре си легнете, лейди. Сега няма да можеш да правиш заклинания.
– Но след половин час имам физическо обучение…
– Това е още една причина.
„Няма как – помисли си мрачно Айра и упорито се измъкна от леглото. – Ако не се появя днес, Дербер никога повече няма да ме пусне в залата. Той сам го каза, при всички положения… или по-скоро аз съм тази, която го помоли за това. А ако не дойда сега, после цялата академия ще ми се подиграва!“
„…трябва да държиш на думата си – каза поучително вътрешния глас. – Ако си обещала да го направиш, направи го. Дори ако трябва да пожертваш нещо важно, за да го направиш.“
„Така мисля – съгласи се мислено момичето и набързо преметна робата си през раменете. – Не мога да отстъпя. Не и сега.“
Господин Лоур стисна устни с досада при вида на такава упоритост: какво лошо момиче! Бледа като призрак, слаба, не приличаща на себе си. Вървеше, сякаш се разхождаше по палубата, като разтваряше широко краката си и се опитваше да остане близо до стената, за да може да се хване за нея, ако се разклати. Устните ѝ бяха сиви, зениците ѝ – мътни, аурата ѝ – избледняла… ако не знаех какво ѝ е, щях да си помисля, че е срещнала гладен вампир. Всичко, което е останало, са очите ѝ! Но тя все още пълзи някъде и си мисли, че не може да пропусне някакъв глупав курс за обучение на млади убийци!
– Това не е правилно – измърмори мага. – Глупаво. Трябваше да поспиш още един час и да изпиеш пустинната отвара. Ще ти трябват три дни, за да възстановиш аурата си, но не – всички бързат, бързат, страхуват се, че няма да имат време….
– Благодаря ви, господин Лоур – Обърна се Айра откъм вратата. – Благодаря ви за загрижеността. Но аз наистина трябва да тръгвам. Обещавам, че ще бъда внимателна. Моля да ми простите, но това е твърде важно.
Сивокосият маг само махна с ръка, нито разбирайки, нито одобрявайки, но като че ли вече не беше твърде ядосан.
– Вървете, лейди. Вашето име е Нетърпение! Но не смей да изричаш никакви заклинания днес, разбираш ли? Ще си изпатиш за една седмица. И ще трябва да те възстановя отново!
– Разбира се, господин Лоур, няма да рискувам. Довиждане. Благодаря ви за помощта.
Айра си пое дъх, без да иска да се кара със стареца, и бързо бутна вратата, като набързо пресметна времето, което оставаше до урока, и се зачуди дали има време да се преоблече. Но на прага се спъна в нещо твърдо и едва не падна. Едва имаше време да се хване за рамката на вратата. После сведе очи и се загледа раздразнено в Зорг, който я чакаше отвън.
– Ти!
Пустинният дракон смутено изхърка, подвивайки виновно опашка.
– Откъде си дошъл?!
Той се изкашля смутено.
– Боже мой… – Тя завъртя очи, защото изведнъж осъзна защо негодника се промъкваше покрай стената в кабинета на директора. – Току-що избяга от господин Оге ли?! Зорг!
Гущерът се бе изгубил напълно. Но това не му попречи да се изниже зад ъгъла, да се промъкне в най-близките храсти и с доволно ръмжене да извади прилична по размер парцалена торба, в която Айра с неизказано учудване разпозна грижливо свит костюм за бойна подготовка. А когато от храстите изпълзя голям плъх, отърсвайки листа от гърба си, тя замръзна невярващо.
– Кер? Вие двамата заговорничите ли?!
Зверовете се погледнаха един друг и се намръщиха едновременно: Гущера – съвсем доволно, плъха – много неодобрително. Но в този момент те изглеждаха толкова еднакви… толкова много общи неща изведнъж се появиха в очите им, във формата на лицата им и в начина, по който опашките им се извиваха така плавно, че момичето потръпна от внезапното осъзнаване.
– Зорг, ти метаморф ли си!
Гущерът неловко се сви.
– Това е то! – Айра изстена тихо, приклекна и видя как зениците му светват. Същите люлякови искри, които понякога проблясваха в очите на Кер. Беше невероятно, немислимо, непонятно, просто невъзможно, най-накрая! Но тя веднага разбра, че Зорг наистина е метаморф. Не обикновен метаморф, както пишеше в книгата, а пазител като Кер.
За миг ѝ се стори, че дракона сякаш се вживява в ролята на плъх, въпреки че той далеч му отстъпваше по размери. Дори неудобния вързоп беше влачен от самия него, пухтеше, подсмърчаше и се бореше с гъстата трева. Но Кер прие това за даденост и като остави дрехите на гущера, скочи в прегръдките на господарката си.
– Благодаря ти – каза тя с чувство, притискайки грижовното зверче до гърдите си. – Ти си толкова добър. Благодаря ви, момчета. Какво щях да правя без вас?
Зорг, след като изтегли тежката бала до краката ѝ, седна гордо и погледна очаквателно нагоре. Айра се засмя тихо, потупа го по врата и като взе нещата си, забърза към съблекалнята, за да не даде на господин Дербер никаква възможност да я отпрати.
Тялото ѝ, разбира се, беше невероятно слабо, главата ѝ все още се въртеше, краката ѝ трепереха, а очите ѝ от време на време се замъгляваха, но тя беше решена да продължи докрай. И искрено се надяваше, че това няма да я вкара в лечебното легло за още една седмица.
– Мога да се справя – упорито прошепна Айра и пусна плъха, преди да влезе в коридора. После прегърна отегчения дракон, който, разбира се, се влачеше с нея. Тя отново благодари и на двамата и бързо се изправи. – Това е всичко, бягайте. Не можете да отидете по-нататък. Не дай си Боже, някой да забележи – тогава ще има много проблеми. Преди всичко за мен. Зорг, трябва да се върнеш, преди господин Оге да те хване. Мислиш ли, че ще се зарадва, ако разбере, че си избягал без разрешение?
Гущерът въздъхна, облиза ръката ѝ и след това се отдалечи, като дебелото му дупе се поклащаше смешно. Кер се промъкна в една пукнатина, вмъкна се в тесния проход и изпищя с пълен с изрази писък.
– Добре – съгласи се момичето с въздишка. – Следи. Господин Дербер е бил пазач и ще знае що за звяр си. Цяло чудо е, че де Сигон не те е видял. Но втори път няма да се получи. Разбираш ли?
Кер изпищя отново и мигом се изгуби от поглед, а тя се изправи, пое си дълбоко дъх и с бавно броене до три бутна тежката врата.
Нищо не се беше променило в тренировъчната зала от миналата седмица – същите каменни стени, същия студен под, същия стелаж за оръжия в ъгъла и същата редица мълчаливи ученици, които я посрещаха с озадачени погледи.
Те не знаеха какво се е случило в кабинета на директора, но нямаше как да не забележат, че Айра е пропуснала часа по Водна магия. И сега очите им бяха пълни с подозрение, примесено с истинско любопитство, и съмнение с обичайната арогантност.
Изглежда, никой не вярваше, че тя ще успее да подготви заданието, дадено миналия път.
– Добър ден, клас – решително отмени всички въпроси учителя. – Виждам, че отново сте се събрали всички… всички. Лейди Айра?
– Да, лер Дербер?
– Направихте ли това, което ви казах?
– Разбира се, лер. – Айра посрещна твърдо недоверчивия поглед на стария учител и решително протегна конспекта, който Кер предвидливо беше донесъл със себе си. – Ето, можете да го проверите.
Дербер мълчаливо взе тетрадката и, без дори да я погледне, я хвърли на пейката.
– И така, днес ще се занимаем със следното…
Момичето ядосано стисна челюст, осъзнавайки, че това е само поредното извинение да не я пускат в час, и забеляза раздразнението, което проблесна в очите на учителя с неописуема досада.
Сигурно е чул, че Айра е прекарала последните три часа полумъртва в лечебницата. Не можеше да не е чул, че кабинета на директора е бръмчал като разтревожен пчелен кошер, след като тя си е тръгнала! Само Дер Солен си заслужаваше! Макар да нямаше навика да повишава глас, сигурно му се беше наложило дълго да изразява отношението си към упоритата ученичка. Може би дори се е опитал да промени мнението на директора, но не е успял. Но лереса дер Вага трябваше да изрази радостта си бурно и както винаги изключително емоционално. И ако вземем предвид, че учителите явно не един час след това са обсъждали случилото се, трябва да си помислим, че слуховете са стигнали до учебната стая. Така че Дербер имаше всички основания да вярва, че е получил това, което е искал. И вероятно вече е потривал злорадо длани, когато, ето че тя се появи! И му пъхна под носа готовия конспект!
Дербер поклати неодобрително глава към бледото лице на момичето, а Айра упорито стисна юмруци.
„Няма да отида – помисли си тя мрачно. – Няма как да отида сега! Нека да прави каквото си иска!“
– Бегом, марш! – Сухо изкомандва учителя, без да гледа вече упоритото момиче, направи властно движение с ръка и редицата ученици послушно потрепери, а после, като се разтегна в дълга редица, лежерно затича в кръг.
Грей Асгрейв се придвижи пръв, както беше обичайно. След него се наредиха Бри и Сивил ан Тарио, едрия мъж със силни крака, тъмнокожия Войтек, който никога не пренебрегваше физическите упражнения, стройния Алберт, Олеро ан Дарго, Бертран ан Тери, Ивил дер Волен, Икран, Совен, Белерт… след това дойде женската половина на класа, като се започна, разбира се, с русата Аранта дер Абертан. След нея се наредиха непримиримата Зира и вечно напрегнатата Итава дер Уртал. След това бяха пухкавата Рева, която изглеждаше още по-закръглена в тесния си костюм, малката Милера, боязливата Изабела, гъвкавата Селена, стройната Диара, снажната Волга….
Айра си пое дъх и последва Роза дьо Брови.
Беше неочаквано трудно да тича – слепоочията ѝ затрещяха почти веднага, липсваше ѝ въздух, а уморените ѝ крака бяха готови да се пречупят в най-неподходящия момент.
Разбира се, стария лечител беше прав – тя още не се беше възстановила напълно и тази унизителна слабост щеше да я преследва още дни наред. Но да се отдръпне… не, невъзможно. Това беше последния ѝ шанс да остане в класа и да учи наравно с всички останали.
Това беше още един срам: останалите ученици можеха с лекота да преодоляват ред след ред, весело редейки кръгове около учителя, докато Айра полагаше много усилия, за да не изостава. Или поне да не изостава твърде много.
Господин Дербер винаги я наблюдаваше с ъгълчето на окото си, затова тя се стараеше да прави всичко възможно, като избърсваше скришом мокрото си от пот чело, сдържаше тежкото си дишане и стискаше зъби, за да поддържа краката си в движение.
„Господи… никога не съм мислила, че едно обикновено бягане може да бъде такова мъчение! “
Когато прозвуча командата „Достатъчно!“, Айра въздъхна с такова облекчение, че въздишката ѝ сякаш се чу дори извън академията.
Честно казано, тя едва не падна от радост, когато осъзна, че мъчителната загрявка все пак е приключила. И се държеше на краката си само благодарение на мисълта, че в този случай Дербер определено ще намери причина да я изгони, въпреки предишните уговорки. Казвайки, че е слаба и немощна и не става за нищо… но в никакъв случай! Няма да дочака!
Айра стисна зъби, принуди се да стои права и дори не изстена гласно, когато бягането бе последвано от поредица клекове, извивания на ръце, повдигания на крака, лицеви опори, подскоци, набирания и други упражнения от богатия арсенал за мъчения на суровия учител.
Честно казано, тя повтаряше всичко, което колежките ѝ правеха с такава лекота, а някои от тях – дори с присъщата на една дама грация и котешко изящество, с които правеха всичко останало.
Въпреки това, дори съзнавайки тази гигантска разлика, която я караше да се чувства засрамена, а понякога дори мъчително, Айра не се отказваше. Тя упорстваше, без да забелязва предупредителния звън в ушите си. А когато усещаше, че е на път да падне, мислено си обещаваше, че по-късно… след урока… ще плаче със сълзи, проклинайки своята тромавост и унизителна слабост, която караше тялото ѝ да трепери. Но засега щеше да направи всичко, което лер Дербер поиска. В противен случай можеше и да не живее.
– Достатъчно – стабилния глас на учителя я спаси от дълбините на отчаянието. – Разделете се по двойки и вземете оръжията си.
Учениците забързано се затичаха към стелажа с оръжия, избирайки рапирите си с познание и опит, след което се върнаха също толкова бързо, като се разделиха по двойки, после заеха местата си за изчакване и погледнаха въпросително към учителя.
Айра, както обикновено беше сама, огледа се объркано.
– Вашето оръжие, лейди – Лер Дербер подхвърли тренировъчната рапира от щанда, без да се усмихне.
Цялото тяло на момичето потръпна при вида на летящата стоманена игла, по някаква причина тя изведнъж си представи как рапирата със сила ще проникне в гърдите ѝ, заливайки я с гореща кръв. Разбира се, учителя не искаше да я нарани. И, разбира се, не е възнамерявал да я убие. Но ужасяващата представа беше толкова ярка, а болката, която се разрази в гърдите ѝ, толкова остра и смътно позната, че Айра не само не се опита да хване оръжието, но и се отдръпна, едва успявайки да се удържи да не избяга.
Рапирата падна с възмутен трясък и се търкулна по пода със силен звън, стряскайки учениците с дълго ехо. Айра си пое дъх и след секунда мълчание в залата се чу нисък подигравателен смях.
Господин Дербер мълчаливо се приближи, вдигна отбитата рапира и я протегна с дръжката напред, повтаряйки неестествено спокойно:
– Вашето оръжие, лейди:
Айра преглътна и го взе.
– Благодаря, лер.
– Опитай се да не го изпуснеш отново.
– Да, лер. Ще го направя.
При кикотенето учителя се обърна със същото безстрастно лице и хладнокръвно съобщи:
– Лейди Айра има нужда от партньор. Кой би искал да ѝ прави компания?

Назад към част 33                                                          Напред към част 35

***

Когато двамата мъже излязоха отново след десетина-петнайсет минути, Кърт приличаше на ученик, на когото директора и родителите му са се изрепчили наведнъж. Беше облечен с костюма на Джейк и късата му коса беше все още влажна, но очите му изглеждаха по-ясни.
– Как приемаш кафето си? – Попита го Рейвън.
– Черно – каза Кърт, без да срещне погледа ѝ.
Той седна на кухненската маса и Рейвън му подаде чашата. Той не я погледна, но и благодари с толкова тих глас, че тя едва успя да го долови.
Джейк седеше и гледаше известно време как Кърт отпива от кафето си, без да говори.
– Да ви оставя ли? – Попита Рейвън.
– Категорично не – каза Джейк. – Ще останеш тук с мен.
– Помислих си, че може би искаш да се уединиш, това е всичко.
– Няма нищо, което може да ми каже, което да не може да бъде казано пред теб – обяви Джейк с авторитет.
Кърт беше изпил по-голямата част от кафето си.
– Мога ли да си долея?
– Разбира се – каза тя, взе чашата му и се върна до плота, за да му налее още една.
Имаш късмет, че не изсипвам цялата кана с кафе върху лицето ти, задник.
Рейвън все още го мразеше, дори и толкова жалка фигура, в каквато изглежда се бе превърнал, откакто Джейк го уволни.
– Какво правиш в къщата ми, Кърт? – Попита Джейк.
– Дойдох, за да се опитам да те декорирам – отвърна той.
– Това не се получи много добре за теб.
– Да, никога не съм могъл да те победя. Дори когато бях в най-добрата си форма – каза Кърт и сведе глава.
Рейвън му донесе кафето и го постави пред него. Кърт най-накрая я погледна.
– Съжалявам, ако съм те изплашил – каза ѝ той.
Тя скръсти ръце.
– Не ти вярвам – каза тя. – Ти си лъжец.
Той кимна.
– Да, тя е права. Аз съм парче лайно.
– Никога не съм казвала това – поправи го Рейвън. – Престани да драматизираш и да се правиш на жертва. Ти се държиш като гадняр с мен от момента, в който те срещнах.
– Имах своите причини, мила.
– О, обзалагам се, че си мислиш, че си имал. Хората като теб винаги имат причини. – Тя се пресегна зад Джейк и застана там, като не искаше дори да седне до Кърт.
Кърт се усмихна, ръката му се уви около дръжката на кафето и след това поднесе чашата към напуканите си устни. Отпи от нея, като че ли се наслаждаваше на вкуса, и затвори очи.
– Знаеш ли, веднъж прочетох една история за човек, който пада от скала. Всъщност, той се държи и е на път да падне. И тъкмо когато пада, отхапва от една ягода. Тогава се подхлъзва, пада и е на път да се спусне към сигурна смърт. Но последната му мисъл е, че това е най-невероятната ягода, която някога е вкусвал. – Кърт отново отпи от кафето си и се усмихна.
– Точно така се чувствам в момента.
– Не го разбирам – каза Джейк.
Кърт въздъхна.
– Не разбираш.
– Моля те, уточни. Какво не разбирам? Каква е брадвата, която искаш да размахаш, приятелю? Кражбата на пари от портфейла ми, лошото управление на стотици хиляди или милиони долари не беше ли достатъчно?
Кърт остави чашата и се засмя.
– Наистина ли паметта ти е толкова къса? Или наистина си толкова шибан, че наистина можеш да забравиш какво се е случило?
Раменете на Джейк се стегнаха, а бицепсите му изпъкнаха.
– Гледай си крачката, братко. На косъм си от това да получиш ритник в задника, за който сякаш се молиш.
– Продължавай – каза Кърт, като размаха въздуха с ръка. – В този момент изобщо не ми пука.
По някакъв начин това признание сякаш изкара парата от гнева на Джейк и той седна на стола си.
– Разстроен си заради Афганистан – каза Джейк. – Все още се държиш за тези глупости? Това ли е?
Кърт внезапно се отдръпна назад, очите му се разшириха, погледът му беше див.
– Казах ти да ме пуснеш! – Изкрещя той.
Рейвън се отдръпна, уплашена от рязката промяна в поведението му. Но Джейк не се страхуваше. Той седеше там, неподвластен на театралниченето на приятеля си.
– Нямаше да те оставя да си тръгнеш самоволно, задник. Щеше да се озовеш във военния затвор.
Кърт изпусна гърлен смях и погледна към тавана.
– Добрият стар Джейк Новак отново удря. Винаги си мислеше, че знаеш какво е най-добро за всички останали. Междувременно не можеше да намериш собствения си път от кутия за обувки.
– Наистина ли?
– Да – каза Кърт, а погледът му се срещна с този на Джейк и го предизвика. Изведнъж Кърт изглеждаше твърде трезвен. Трезвен и ядосан. Но после Рейвън видя, че челюстта му трепери и очите му са влажни.
– Грижех се за теб, когато се върна – каза Кърт и гласът му се пречупи. – Аз бях този, който ти каза за Пейтън, показа ти, че тя не е добра за теб. И аз бях този, който насърчаваше музиката, казваше, че трябва да се занимаваш с нея, че песните ти са достатъчно добри, за да направиш кариера.
Джейк вдигна ръце.
– Да, затова те направих мой мениджър. Отплатих ти се десетократно. Не ти дължа нищо.
Кърт погледна надолу, а езикът му опипваше вътрешността на устата му, сякаш се опитваше да намери изход.
– Трябваше да ме оставиш да си тръгна, когато се опитах да избягам. Знаех каква е цената за това, като ме хванат. Но имах нужда да се измъкна. Имах нужда да се махна, защото не можех да се справя с тази работа.
Джейк поклати глава.

Назад към част 10                                                         Напред към част 12

Глава 11

„Бог ни дава само изпитания, които можем да преодолеем.
Явно в очите на Господ съм готина до мозъка на костите си.“
Стикер за броня

Напълно, разбира се, дървото не можеше да се счупи. Падайки, издрах гърба и ръцете си, но успях да се хвана за дъската и увиснах, ритайки с крака. Остро парче раздра кожата ми от ухото през цялото чело. Но разбрах това едва, когато кръвта заля очите ми.
Мо се опита да ме измъкне, но безуспешно. Прекалено тежах. И всичко това заради Пип, която добави четиридесет килограма към теглото ми. По някаква причина, ребрата ми горяха и беше трудно да дишам, но все пак успях да вкарам въздух в дробовете си, за да извикам съпруга си за помощ, когато изведнъж дъската, за която се държах като спасителен колан, се разцепи наполовина.
Падах по-дълго от очакваното. И докато летях в тъмната бездна, се молех да има вода на дъното. Молитвите ми обаче, останаха без отговор. От силата на удара краката му се подкосиха, а бедрата изскърцаха в ставите от внезапното спиране. Въздухът излезе от дробовете ми. Вдигнах ръце над главата си, за да си поема дъх и болка се стрелна в хълбока ми. Приличаше ми на счупено ребро. И може би не на едно.
Земята отдолу се оказа неравна и някъде в задната част на съзнанието ми започна да изтръпва мисълта, че седя върху останките на поне двама души. Облегнах се на стената и започнах да мисля. Кладенците в този район не са толкова широки. В тях може да попадне само дете или малко животно. Но този беше изкопан съвестно. Късметлийка съм. Можех да попадна в канализацията. И Пип можеше да умре.
Мо се появи до мен. Въпрос: Защо не Рейес? Той обича да се появява, когато съм в смъртна опасност. И така, къде е, по дяволите?!
На дъното имаше достатъчно място, за да може Мо да застане тихо до мен. Вярно е, че ако беше жива, всичко нямаше да е толкова просто. В призрачна форма тя стоеше буквално наполовина в стената на кладенеца.
Оглеждайки се, видях само кръглия отвор горе, който ми напомни за един филм на ужасите и всъщност, Мо, която щях да видя и със, или без светлина. Просто самата светлина свършваше някъде по средата на дъното.
Над мен от стените стърчаха корени на дървета. Това вероятно беше част от причината да ме болят ръцете и гърба. Честно казано, нямах представа дали седя на костите или на корените. Както и да е, не исках да оставам тук за дълго време.
– Рейес – промърморих слабо, защото вече не можех да крещя.
– Ще доведа помощ – показа Мо, но нямаше време да изчезне.
Рейес благоволи да дойде в нематериална форма, и заедно с черното въртящо се наметало зае цялото останало пространство в кладенеца. С широко отворени очи Мо се притисна към стената.
– Всичко е наред, слънце – казах през стиснати зъби. – Той е с мен.
Невещественият Рейес се изпари и чух как някой тича към кладенеца, и рязко спира. Отгоре валеше мръсотия.
– Дъч! – Излая Рейес отгоре. – Какво по дяволите?!
От болката не можах да измисля остроумен отговор. В кладенеца даже и не миришеше на вода, но по някаква причина бях мокра. Дори повече. Затворих очи от унижение. Спука ми се водата… Не можеш да си представиш по-лошо.
Отгоре се чу шепота на Рейес, отеквайки от стените.
– Ошекиел.
Ош ще дойде скоро. И вероятно ще доведе Гарет, ако все още е тук. Значи не съм в опасност. Аз съм в безопасност. Като се замислих, реших да подремна. Да събера сили. Да подредя мислите си парче по парче.
Рейес ми крещеше нещо, но аз вече потъвах в мекия мрак, където не ме болеше толкова много.

***

Горе се караха. Гласовете продължаваха да идват към мен. Ош. Гарет. Чичо Боб. Горкият Чибо! С него спореха и Куки, и Рейес. Въпреки риска, чичо Боб искаше да ме откара с хеликоптер до Албакърки. Защото не разбираше сериозността на последствията. Може би не веднага, но адските хрътки определено щяха ме намерят.
Честно казано, в момента не ми пукаше. Ако това ще спаси Пип, трябва да поемем риска. Опитах се да го кажа на Рейес, но никой не ме слушаше.
– Чарли! – Чух истеричния вик на Куки, преплитащ се с ридания, и ужасно се срамувах, че сътворих такава суматоха.
– Всичко е наред – отговорих аз и погледнах Мо.
– Какво да направя? – Попита тя.
Ако, разбира се, схванах правилно. Възможно да е казала, че е време да си боядисам косата. Защо не? Не ставам по-млада. Имах семейство. И дете. Почти. Може би вече изглеждам по-възрастна. Да си боядисам косата. Да си направя маникюр. Да се запиша за водна аеробика.
– Какво, по дяволите, ти се случи? – Попита Ош отгоре и се усмихна.
Всъщност кладенецът не беше толкова дълбок, колкото ми се струваше при падането, но все пак не беше лесно да ме извадят.
И отново ме връхлетя. Сякаш стомахът ми беше скован в пръстен, и болката се изстреля нагоре по гръбнака ми. Мамка му на клечка! Да, аз раждам!
– Хора… – започнах аз, гледайки главите, стърчащи около отвора. Щеше да е смешно, ако… Кого се опитвам да заблудя? Това беше наистина смешно. – Изтече ми водата. Искам да кажа, че вече раждам усилено, така че може би ще побързаме? И си счупих ребро. Или две. И май имам проблем с тазобедрените стави. И кракът ме боли под коляното.
– Според мен, – каза Ош, – щом сама си попаднала в беда, сама ще можеш да се измъкнеш.
Куки го плесна по тила.
– Шегувам се, шегувам се!
– Кое е момичето до теб? – Попита Куентин, макар, че едва различавах жестовете му.
Опитах се да отговоря, но не ми се получи.
– Амбър, кажи на Куентин, че това е Мо. Тя е няма, използва домашен набор от жестове. Имам нужда от преводач на жестомимичен език.
Докато Амбър предаваше думите ми на Куентин, чух Артемида да хленчи горе и се изненадах, че не е слязла долу при мен. Междувременно Куентин кимна и аз погледнах към Мо.
– Има ли наоколо някой съсед с въже?
– Да – отговори тя и няколко пъти посочи някъде встрани.
Живеех тук толкова дълго, но така и не се запознах със съседите. Истината е, че дори и да рискуваме да обиколим квартала, нямаше да общуваме с никого, защото не искахме новите ни съседи да питат защо живеем тук. И така, нямах представа какво има извън светата земя.
– Куентин, ще последваш ли Мо при съседите? Нуждаем се от въже и преварена вода.
– Защо преварена вода?
– Не знам. Но по някаква причина във всички книги, когато се описва раждането, се изисква преварена вода.
– Нямаме нужда от вода – каза Рейес на Куентин. – А без въже няма как да стане. Най-добре е да намериш оборудване за катерене, но това вече е на границата с фантазията.
Куентин кимна и Мо, която стоеше до мен, изчезна, за да го заведе при най-близките съседи. Оставаше само да се надяваме, че ще намерят поне нещо от изброения списък.
– Можеш ли да ме измъкнеш? – Попитах Рейес, само наполовина на шега.
Той дори не се усмихна.
– Как си?
– Добре съм. Наистина, не бих отказала ибупрофен или дори морфин.
– Вече се обадих на Катрин -кимна той.
– Акушерка-Катрин. Наричай я с пълното й име.
– Тя вече е на път – не се и усмихна Рейес. О, губя хватката си! – Но пътуването ще отнеме почти час.
– Няма проблем, ще изчакам. – И точно в този момент бях усукана в поредната битка. Предвид ситуацията с ребрата почти не можех да дишам. Хванах най-близкия корен(надявам се все пак да е корен) и стиснах здраво.
– Пусни ме долу – каза глас. – Работила съм като медицинска сестра в педиатрията и неведнъж съм помагала при раждане. Тя трябва да бъде прегледана.
Никога! Наистина ли ще бъда затворена в едно пространство с Дениз?!
– Не мога да го понеса – каза Рейес.
– Ти не можеш, но аз мога. Животът на детето е в опасност.
– Ако не издържиш и паднеш върху нея…
– Няма да падна. По-малка от мен тук е само Амбър, и много се съмнявам, че знае какво да прави.
Изглежда пак потънах в мрака, чудейки се дали костите са надълбоко под земята. Някой трябва да знае, че са тук…
Вдигнах глава, за да кажа на публиката за това, но изведнъж осъзнах, че виждам нечий задник. Който бих разпознала сред хиляди други. Това беше задника на Дениз, плъзгаща се надолу по навързани чаршафи. По дяволите! Определено ще падне право отгоре ми! Върху мен отново са посипа пръст и аз затворих очи. Сякаш тъмнината пак леко се приближи, но болката ме върна в реалността.
– Мразя раждането! – Извиках, но не излезе вик, а едва доловим шепот.
– Пий – каза Дениз и притисна гърлото на бутилка към устата ми. Беше донесла куфарчето на акушерката Катрин. – Вече се обадих на Джема, скъпа. Тя идва. Най-важното е ти да се държиш.
Пуснах бутилката.
– Да не те е обладал някой демон? Затова ли изведнъж започна да се държиш добре с мен?
Дениз се засмя. Наистина. Засмя се на това, което казах. Е, по дяволите, така е, тя е обсебена. Някакво особено умно миньонче на Сатаната.
Мащехата ми отново притисна бутилката към устните ми.
– Малка глътка. Щом започнеш да напъваш, вече няма да можеш да пиеш или да ядеш. Трябва да проверя нещата, но има твърде малко място.
– Всичко беше наред, докато не се появи ти.
– Можеш ли да застанеш на колене?
Е-е, сега и чудо да й подаря.
– Има ми нещо на тазобедрените стави. Може би са се преместили…
– Ако е така, ще виеш от болка. Но връзките могат да бъдат разкъсани или разтегнати, така, че внимателно.
Мащехата ми седна и бавно сви крака ми до коляното. Болеше, но поносимо. Направи същото и с другия крак.
– Ако те хвана за ръцете и те дръпна, ще можеш ли да се отпуснеш на раменете ми? Тогава ще седнеш на колене и ще ти е по-лесно да раждаш.
– Да раждам? – Изкрещях аз. – За нищо на света!
– Скъпа, може да нямаме избор. Това означава, че трябва да сме готови за всичко.
– Като скаути…
– Като бойскаутите.
– Добре, ще опитам.
– Нека първо ти съблечем панталоните.
– А, не – измърморих аз. – Има много зрители.
– И малко чаршафи – усмихна се Дениз.
С нейна помощ все пак застанах на колене и си съблякох панталоните
– Не могат ли да ме вдигнат с тези чаршафи?
– Не, твърде рисковано е. Пак ли искаш да паднеш?
– И ти можеше да паднеш върху мен. Това, не е ли рисковано?
– Риск срещу риск, Чарли. Да ме спуснат при теб с бебето, беше по-малко рисковано, отколкото да те оставя сама тук. Но вдигането ти с чаршафи, когато всеки момент можеш да паднеш отново, е просто неоправдан риск. А това пък какво е? -попита изведнъж мащехата ми, сочейки някъде вляво.
Класика. Седях върху череп.
– Ами, ето каква е работата! Покрива ми опашката.
– Това не е ли…
– Череп, да. Трябва да кажем и на другите. Тук има две тела.
Дори и в тъмното видях как Дениз пребледня. И беше готино!
– Ще припаднеш ли? – Попитах.
– Не, всичко е наред. Трябва да сложа този чаршаф под теб. И да проверя как си.
Трябваше да прояви креативност, но накрая чаршафът беше под мен и Дениз си сложи ръкавици от куфара на акушерка-Катрин.
– Можеш ли да се изправиш малко?
Сграбчвайки един стърчащ корен, се изправих, доколкото можах. Ослепителната болка не закъсня. Цялото тяло ме болеше, но по някакъв начин Дениз успя да пъхне ръката си между краката ми.
– И така, имаш разкритие – седем сантиметра.
– Трябва ли вече да напъвам? Не искам да избързвам. Казаха ми нещо такова…
Дори тук бях приятно обгърната от жегата на Рейес.
– Колко време беше в безсъзнание? -попита Дениз Куки.
– Около час.
– Колко?! – Бях зашеметена. – Струваше ми се, че минали само няколко минути.
Отново сложих ръце на дъното на кладенеца и зарових чело в коленете на Дениз. Болка стегна корема ми, сякаш съм бутилка кетчуп, дишаща през здраво стиснати зъби. Ръцете ми сами стиснаха чаршафа в юмруци, докато болката започна да отшумява.
– Чарли – каза Куки отгоре, – не мога да повярвам, че това наистина се случва.
– Да, аз също.
– Спомняш ли си как двете с теб отидохме на кино и там някаква жена започна да ражда, но не искаше да си тръгне, за да не изпусне края на филма? И тогава бум – и не беше ли твърде късно?
– Разбира се, че помня. Диващината на чистата вода. И да, филмът завърши зле.
– Не ми говори!
– Искаш ли да споделиш какво правеше тук? – Попита Рейес.
– Следях те.
– За какво?
– Ти се измъкна и…
Усещах, че болката е на път да ме разкъса наполовина. В главата ми имаше само една мисъл: защо, за бога, жените правят това от хиляди години? Това е някакво варварство! Изтезание! Няма да поискам никога повече преживея това отново. Така, че Пип няма избор. Тя просто трябва да е страхотна.
– И какво? – Попита Рейес.
Естествено, разбрах какво правят всички. Опитват се да ме разсеят от болката и от ситуацията като цяло.
– Отново се срещна с Ейнджъл.
– Не е нужно да ме намесвате – каза главният ми детектив.
– Ейнджъл! – Въздъхнах щастливо, защото наистина се зарадвах да го видя. По-точно да го чуя, тъй като лицето ми беше забито в Дениз. – Защо се срещаш с Рейес?
– Няма да ти кажа. Той е по-страшен от теб.
Повдигнах се малко, само за да го изгледам злобно.
– Явно не ме познаваш много добре.
– Бих слязъл при теб, но отдавна се отказах от раждането.
– Страхливо лайненце!
– Гордея с това.
– Всичко ще ти кажа – каза Рейес. – Държиш боксерките ми за заложници. Нямам избор.
– Значи, сега си без боксери?
– Кръвното ти налягане е високо – каза Дениз, проверявайки ме с едно от онези неща, които се носят около китката и те омайват, и вдигна поглед: – Имаме нужда от въже.
– Намерихме! – Извика в отговор Амбър. – Вярно, собственикът на въжето не искаше да го даде просто така. Не ни повярва, че имаме бременна жена в ямата, затова дойде с нас. Да помогне.
– Ами, здравей! – Извика отгоре един мъж. Съдейки по акцента, беше индианец. – Изглежда, малко професионална помощ няма да е излишна.
-Да, здравей -поздравих аз. – Дълбоко съжалявам, че съм тук без панталони и всичко това.
– Ако съпругът ти няма нищо против, аз още повече.
Този път бях разкъсана наполовина от още помощна контракция. Не издържайки, изстенах през зъби и се опитах да дишам премерено, но не помогна.
– Имаме нужда от въже! – Повтори Дениз.
– Приготвям го -каза Рейес.
– Намерих дъската! – Извика Ош, тичайки и сложи на отвора на кладенеца здрава дъска.
– Защо? – Едвам се просъсках. – Ще се счупи, като капака.
– Няма да се счупи. Това е от кухненска ти маса.
– Тогава може и да издържи. – Бях усукана в три смъртни случая. Стиснах юмруци толкова силно, че зарових ноктите си в кожата на дланите си и казах на Дениз – Притиска ме силно. Ужасно искам да напъвам.
– Добре, слънчице. – Хващайки раменете ми, тя отново сложи ръка между краката ми. – Вече си готова. Ако искаш да напъваш, давай.
– Но вече може да ни изтеглят…
Мащехата ми поклати глава.
– Късно е. Ще трябва да го направиш тук.
– Не искам бебето ми да се ражда в кладенец – измърморих аз, втренчила се в Дениз.
– Разбирам – каза тя и точно в този момент започнах да напъвам с всичка сила. Защото, нямаше как иначе.
Дениз ми каза какво да правя. Напъвам, докато преброя от едно до десет, след това си почивам. Напъвам отново с броене до десет, почивам. В един момент си спомних, че тя не е правила това от много години. Може всичко да се е променило. Може сега децата се раждат по-различно. Може би десет вече не е магическо число. Просто не можех да споря с Дениз. Най-малкото, защото изобщо ми беше трудно да говоря.
При следващата схватка тя разтри гърба ми, докато отново можех да дишам нормално. Прослушвайки биенето на сърцето на Пип, Дениз извика:
– Имам нужда от въже!
След това ме притисна с гръб към стената на кладенеца, обхвана корема ми с ръце и го натисна нагоре.
Изкрещях от болка и се опитах да я отблъсна. Тя каза нещо, но аз не я разбрах. И тогава получих третия шамар в живота си. Вътре в мен пламна гняв. Земята затрепери под нас, пръст падаше отгоре, но Дениз не повдигна вежда.
– Слушай ме! – Изкрещя тя, като почти докосна носа ми с нейния. – Пип е в беда. Ако напънеш, тя ще се задуши.
Веднага се охладих от притеснение.
– За няколко секунди сърцето й спря да бие. Може би пъпната връв е увита около врата. Имаш нужда от цезарово сечение.
– Не можем да се махнем оттук – едва казах аз и от самата ми същност изригнаха болезнени ридания. – В противен случай, тя ще се окаже в опасност.
– Чарли, тя вече е в опасност. Нищо не разбирам. Какъв е проблема?!
– Тя е… – започнах, но не довърших, защото хлипах усилено от луд страх. – Преследват я. Ужасни… страховити… свръхестествени същества. С остри като бръснач зъби и нокти с размерите на Питсбърг. Ако излезем извън тази земя, те ще я убият.
С увиснала челюст, Дениз ме гледаше като дете с поредната фантазия. По очите й се виждаше, че по навик ще ми се кара, но изведнъж започна да й просветва.
– Чарли… Сериозна ли си?
– Повярвай ми, бих искала да се шегувам.
Няколко дълги минути мащехата ми седя, объркана, без да знае какво да прави. Схватката дойде отново. Дениз ми даде наставления и притисна корема ми, не позволявайки на пъпната връв да задуши дъщеря ми. Болеше ме ужасно, но чувствах само благодарност, опитвайки се да си поема дъх и междувременно да си легна, въпреки че нито едното, нито другото се получаваше.
И изведнъж нещо осени Дениз. Тя кимна, изправи се и каза с делови тон:
– Облегни се на стената.
Седнах на петите си и разперих колкото се може по-широко свитите си крака, при положение, че мястото тук беше пълно с любопитни носове.
Приклекнала, Дениз се наведе и сложи лакти под коленете ми.
– Ще дръпна пъпната връв през главата. Но за това трябва да бутна Пип назад. Ще боли, Чарли.
– Ще го преживея – въздъхнах аз, готова на всичко, за да спася дъщеря си.
Рейес се появи наблизо в нематериалната си форма. Присъствието му беше изгарящо, но толкова познато, толкова скъпо, че се зарадвах. Докато той не застана зад мен и не се притисна към грубата стена на кладенеца, за да може Дениз да си свърши работата. Секунда по-късно, ръката й беше вътре и ме разкъса наполовина.
Извиках. Писъкът ми излезе дълъг, силен и от самата ми душа. Рейес притисна раменете ми към стената. Зарових ноктите си в ръцете му, но истината е, че той беше единственият, който не ми даваше да прецакам всичко, докато мащехата ми избутваше Пип и търсеше пъпната връв. Чаршафът беше покрит с кръв. Краката ми, тениската ми и всичко около мен и върху мен – също.
При новия пристъп на болка чух гласа на Дениз:
– Изглежда се получи. Вратът е свободен. – Тя отново се вслуша в биенето на сърцето на Пип.
Рейес все още ме притискаше към стената. Болката отново стана непоносима и аз го хванах за косата с две ръце.
Дениз въздъхна с облекчение.
– Тя е добре, Чарли. Ще се справим.
Горе един индианец се караше с Ош и Гарет. Искаше да извика линейка, но те все му повтаряха, че вече са се обадили. Лъжеха, разбира се, но трябваше и някак да успокоят ентусиаста.
– Ще има разкъсвания – предупреди ме мащехата ми – но докато сме тук, не мога да направя нищо.
– Нищо -казах аз, изпотявайки се от главата до петите. – Отново започва.
– Ще се справиш, слънчице.
Кимнах и започнах да напъвам с всичка сила. Главата на Пип вече се движеше и за кой ли път ми се стори, че ще се разкъсам на две.
– Готово… Готово! Спри да напъваш! – Каза Дениз и грабна един от чаршафите, за да избърше главата на Пип, а след това извади от куфара нещо като гума.
Не видях какво прави мащехата ми, но чух тих и явно недоволен вик, и сложих глава на рамото на Рейес. Но Пип все още беше наполовина вътре в мен и аз наистина, наистина исках да напъвам. Борих се с този импулс с всички сили.
– Сега ще взема едното рамо, после второто. Не напъвай.
– Какво?
Преди да успея да разбера нещо, изпитах нова вълна от болка и по някакво чудо Пип беше навън. На пръв поглед това не я направи ни най-малко щастлива.
– Рейес… – измърморих едва чуто, защото закривах устата си с две ръце и не можех да откъсна очи от дъщеря си.
– Тя е чудо – прошепна той в ухото ми.
Добре, че още ме държеше, защото много се съмнявах, че ще мога да седя изправена без неговата подкрепа.
Дениз енергично избърса дъщеря ни. А аз, най-накрая имах възможност да си помисля за счупеното си ребро, болката в бедрата и кръвта, която все още капеше от челото ми.
Усмихнах се на съпруга си.
– Беше хубав ден, нали?
Той поклати глава.
– Трябва ли ви въже все още, или какво? – Попита Ош.
– Трябва ни – отвърна Дениз. – Само няколко минути.
После преряза пъпната връв, прикрепи нещо като щипка за пране към Пип, уви я в най-чистия чаршаф и ми подаде пакета.
Пред мен имаше кръгло лице, изцапано със слуз, но беше най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. Тъмни мигли, пълни устни, упорита брадичка… Видях превъплъщението на Рейес и сърцето ми набъбна от гордост.
– Тя е перфектна – прошепнах аз.
– И още как. Но трябва да те измъкнем оттук възможно най-скоро.
– Акушерката Катрин пристигна -каза Амбър. – Мога ли да я подържа?
– Попитай Катрин, слънчице.
Амбър се засмя.
– Говоря за Пип.
– Разбира се, че можеш, веднага щом излезем оттук.
– Още не сме готови – каза Дениз.
– От гледна точка на?
– Трябва да измъкнем останалото от теб.
– Какво друго има там?
По дяволите, не трябваше да питам.

***

Първо вдигнаха Дениз с Пип в ръцете й. След това спуснаха Рейес при мен. Той ме взе на ръце и започнаха да ни вдигат с помощта на някаква система от блок-въже, която Гарет на бърза ръка измисли. На половината път припаднах. Не ми останаха сили. От главата до петите всичко ме болеше. Но засега всичко беше наред както с Пип, така и с мен. Знаех, че ще се погрижат за нея. Семейството й е просто страхотно.
Няколко часа по-късно се събудих в леглото до Рейес. Между нас лежеше мъничко вързопче. Една-единствена крушка гореше слабо, а акушерката Катрин хъркаше на стол в ъгъла. Не ме интересуваше колко е часа, но исках да зная колко съм спала. Колко часа е съм пропуснала от живота на Пип.
Бяха я облекли в костюмчето, което й беше купила Куки. Когато го видях за първи път, ми се стори твърде малко. Децата не са толкова малки. Сега обаче, на Пип, то изглеждаше дори твърде голямо. Самата Пип изглеждаше някак нереална. Като кукличка с гъсти мигли, малък нос и триъгълник от косми на челото. Невероятно красива, като ангел, и наистина омагьосваща.
Претърколих се на една страна, разтворих одеялото, в което Пип беше увита, и малки пръсти се разпериха в отговор на докосването ми. Гледах онемяла ноктите й -малки копия на ноктите на Рейес -и ги преброих. Точно десет. Както каза лекарят. Не можех да откъсна очи от дъщеря си. Не можех да се нагледам на малкия човек, който чакахме толкова дълго. В очите ми избиха сълзи и се опитах да не обръщам внимание на това, че сякаш ме е прегазил влак. И преди ме бяха прегазвали влакове, но пламтящата болка между краката ми беше нещо ново и необичайно. Имах един проблем обаче: природата не просто ме викаше, а крещеше и изискваше внимание, като опитен психопат.
Вече не можех да игнорирам пикочния си мехур. Целунах Пип по темето, по бузата, по ръката, след което се търкулнах от леглото и погледнах съпруга си. Беше ли заспал най-накрая? Рейес лежеше на една страна, с една ръка под главата. На слабата светлина ясно се виждаха тъмни сенки около мускулите. По бузите му се разпръскваха дълги мигли, точно като тези на Пип. Постоях още малко, възхищавайки се на двамата най-скъпи хора на земята, когато изведнъж чух тихия глас на Дениз:
– Тя е страхотна.
Обърнах се и на втория стол, който явно беше донесен тук нарочно, видях мащехата си.
– Абсолютно. И толкова мъничка! Сякаш не е истинска. Като розово цвете върху сини вълни.
– Децата винаги са по-малки, отколкото очаквате.
Дениз и татко нямаха свои деца и често се чудех защо. Впрочем, не ме интересуваше достатъчно, за да попитам направо.
– Колко време спах?
– От вчера сутринта. Осемнадесет часа.
– Осемнадесет?! – Огледах се за часовника. – Пип воюва със света без мен от осемнадесет часа?!
– Казаха ми, че си в стазис или нещо подобно. Че трябва да си починеш и да се излекуваш.
– Е, да, но изглежда този път не се е получило.
Опитах се да се протегна, но ме болеше твърде много.
– Искаш ли да я подържиш? – Попита Дениз, като се изправи и тръгна към мен. – Едва я взехме от съпруга ти, за да може Катрин да я прегледа. За всеки случай утре ще дойде педиатър.
– Добре. Просто ще отскоча до тоалетната, а след това ще се залепя за нея завинаги.
Грабвайки мобилния си телефон, се придвижих със скоростта на охлюв към банята. Никога в живота си не съм изпитвала толкова много болка. Най-много ме боляха бедрата. След това Вирджиния. Горкичката! Тя никога повече няма да бъде същата. Ребрата също ме боляха и… Като цяло дълго е за изброяване. Миенето на зъбите и на лицето също беше болезнено. Отстрани на главата си имах яко порязване, под очите – синини.
Седейки в тоалетната, проверих съобщенията си. Многозадачността, нали знаете, винаги е била моята отличителна черта. Освен това пишех от векове, така че имах достатъчно свободно време. Едното съобщение беше от г-н Аланис, моят частен детектив. Питаше ме дали има напредък у дома. Искам да кажа, дали съм говорила с Рейес. А трябваше да говоря. Освен това времето, дадено ми от Лауер изтичаше утре. Може би сега, когато имаме Пип, съпругът ми ще разбере защо го направих. Но все пак предстоящият разговор ме ужасяваше.
Когато се върнах, намерих Рейес гол до кръста с Пип в ръце и затаих дъх. Този, който имаше силата да разтърси земята, държеше в ръцете си дете, крехко като порцелан. И беше невероятно, вкусно, очарователно и дори секси.
Приближих се. Поглеждайки към мен, Рейес се усмихна. Във всяко негово движение имаше гордост.
– Поспа ли малко? – Попитах, докосвайки ръката му.
– Разбира се – излъга съпругът ми, без да се изчерви, а аз замръзнах за няколко секунди, гледайки сънливите очи и небръснатото лице.
– Ще ви оставя насаме – каза Дениз, едва доловимо от силното хъркане на акушерка-Катрин, а след това се обърна към мен. – Имаш прекрасни приятели.
Рейес ми подаде дъщеря ни и аз се приближих до мащехата си, без да знам как да изразя цялата си безкрайна благодарност.
– Ти й спаси живота. Не знам какво щях да правя, ако не беше тук днес.
– Вчера.
– Вчера – поправих се аз.
Тя наведе глава.
– Радвам се, че успях да помогна.
С тези думи Дениз излезе от стаята.
– Трябва да ти покажа нещо – казах аз, гледайки топката на съвършенството в ръцете си и попитах Рейес, излизайки с Пип в коридора: – Идваш ли?
Заедно излязохме навън и се отпуснахме на два шезлонга да гледаме звездите. Разказах на Пип за съзвездията. Показах й ги в небето и й казах имената им, нищо,че Рейес ме поправяше от време на време. Разбира се, не му обръщах никакво внимание.
– Виждаш ли тази звезда? – Погледнах към Пип, който спеше спокойно. – Искам да ти я дам. И като цяло всички са твои. Но тази в целия свят трябва да я знаят под името Пип.
– Сигурен съм, че тя вече си има име.
Обърнах се към съпруга ми, който лежеше много близо до мен. Така и не си беше облякъл тениска, но студената нощ сякаш не го притесняваше ни най-малко.
– Освен това, това не е звезда, а планета – продължи Рейес, като ъгълчето на устата му леко се повдигна.
– Чу ли? – Погледнах обратно към дъщеря си. – Татко току-що обиди звездата ти. А още е в тиксо, представяш ли си? Между другото, тиксото вече не е на мода.
– Венера – добави Рейес със същия тон.
– Пип -възразих аз и упорито извих вежда.
– Нека да бъде Пип – засмя се той тихо. – Между другото, разбрах нещо интересно за дъщеря ни.
– Нещо? Само едно?
Рейес се усмихна широко.
– Интересно в друг смисъл.
Бях изпълнена с любопитство.
– Наистина?
– Малко повече от три килограма и половина е. По-точно, седем паунда и тринадесет унции.
Въздъхнах и погледнах Пип с широко отворени очи, изразявайки всичко, което исках да кажа само с един поглед. И трябва да призная, на Бродуей щях да получа овации.
– Значи тежиш невероятните седем паунда и тринадесет унции? Нищо чудно, че Вирджиния се раздра толкова зле. – И тогава ми просветна какво е имал предвид Рейес. – Седемте първични богове. Всичките тринадесет.
Той сви рамене.
– Мислех, че е интересен факт.
– Удивително любопитен!
– Трябва да пиеш и да ядеш. Искаш ли нещо определено?
– Пич, можеш да направиш от прости яйца три вкусни неща за вечеря. Изненадай ме.
– Всъщност не казах, че ще готвя, а предложих да поседя с дъщеря ни, докато ти готви. И аз искам да ям.
Засмях се.
– ДОБРЕ. Яйцата са си яйца. Останаха още картофки с червено чили.
– Само от мисълта ми потичат слюнки. – Изведнъж седнах рязко и прошепнах: – Кафе! – Думата се търкулна от езика като крехка снежинка. – Мога да пия кафе!
Сякаш небесата се отвориха и самият Бог ми се усмихна.
– Значи няма да кърмиш?
И небето отново се затвори.
– Ще…
Поклащайки глава, Рейес отиде да вземе нещо за ядене, а аз се облегнах на шезлонга си и започнах да мисля усилено, плувайки в бездната на отчаянието. Може дори да е по-добре, ако Пип започне да свиква с кофеина веднага. Така да се каже, да сяда от малка.
Рейес направи закуска от яйца и затопли картофите с чили. И защо ми донесе такава огромна чиния. Трябваше да му дам дъщеря си.
В продължение на няколко скъпоценни секунди гледах с ужас, как той я държи. Все едно е от крехко стъкло. Изглежда се страхуваше да я притисне твърде силно. Удивително е как едно мъничко създание успя да превърне човек, създаден от чиста яростна сила, в меко, гъвкаво желе. Аз не съм по-добра, разбира се, но това е само началото. Имаме цялото време на света!

Назад към част 10                                                            Напред към част 12

Глава 7

ЛЕТЯЩИ КОЛЕСНИЦИ

Влязохме в летището без никакви проблеми и Амон наблюдаваше другите пътници с изражение на дълбоко очарование. Колко различни и странни трябва да му се струваме, с нашите блестящи прозорци, просторни, въздушни сгради от хром и метал и всички, които бързаха от едно място на друго с багажа си на колелца.
– Трябва да внимаваш какво правиш тук. Имаш талант да привличаш твърде много внимание към себе си. Опитай се да се слееш. Навсякъде има камери. – на объркания му поглед обясних: – Камерата прави снимки. Знаеш ли, като фреските по стените на храмовете и пирамидите? Това е същото, само много, много по-точни. Виж?
Снимах се с телефона си и му показах. С очарование той проследи изображението с пръст.
Когато обърнах телефона си се опитах да снимам Амон, екранът беше замъглен.
– Чакай. Нека опитам отново.
Изключих светкавицата и опитах отново и отново, но всеки кадър беше един и същ. На мястото, където трябваше да бъде Амон, имаше само светлина.
– Вашата технология не може да извае образа ми. Вероятно защото съм ходеща сянка.
Взирайки се в яркото петно на телефона си, промърморих:
– По-скоро си като ходеща супернова.
Амон продължи да изучава другите пътници и след това внезапно попита:
– Как изглеждам, млада Лили?
– Не знам. Искам да кажа, че няма начин да те класифицирам. Дали си египетски бог? Мумия? Човек ли си? Призрак? Очевидно си безсмъртен, но всъщност просто няма подходяща категория, в която да те поставя.
– Не. Искам да те попитам какво не е наред с външния ми вид?
– Ъм… нищо, наистина. Поне никое момиче, което познавам, няма да има проблем.
Амон се намръщи.
– Знаеш ли дали това… летище има стая за баня?
– Искаш да се изкъпеш ли? – попитах объркано.
– Не.
И тогава се сетих.
– О, тоалетна. Разбира се.
– Не искам да си почивам.
– Да. Знам. Но така се нарича – баня, стая за почивка или мъжка тоалетна. – огледах се и видях една не много далеч – Виждаш ли къде отива този човек? Това е тоалетната за мъже.
– Ще ме изчакаш ли тук?
– Да.
Докато го гледах как се отдалечава, в главата ми изникна една идея. Насочих се към едно място, където продаваха слушалки. Знаех, че Амон ще ги намери за много интересни и тъкмо му купувах чифт, когато почувствах дърпане в стомаха си.
Подписвайки бързо касовата бележка, аз се отзовах на дръпването и бях привлечена обратно на мястото, където седяхме. Сега столовете бяха заети от други пътници, а Амон не се виждаше никъде. Завъртях се в кръг, прибрах косата зад ушите си и го потърсих.
Усещането за дърпане изчезна. Предположих, че е причинено от Амон, така че внезапното му отсъствие ме притесни.
Познат глас извика тихо името ми и аз се завъртях.
– Амон? Какво… какво си направил? – беше сменил широките дрехи на баща ми и когато се огледах наоколо, осъзнах как се е сдобил с друго облекло. Трима млади мъже излязоха, препъвайки се, от банята, облечени в дрехите, които някога бяха на баща ми. Имаха объркано изражение на лицето си, един от тях дърпаше старата тениска, докато се отдалечаваше.
Фактът, че Амон беше разменил дрехите си с тях, беше най-малко стряскащата част от неговата трансформация. Младият мъж с унищожително красива усмивка някак си беше добавил коса на главата си.
– Това перука ли е? – протегнах, дръпнах косата и я открих здраво залепнала за главата му.
– Това е моята собствена коса. Правилен ли е стилът?
Ако преди смятах Амон за красив, сега той беше красив на n-та степен. Косата му беше тъмнокестенява, къса отзад и отстрани и малко по-дълга отпред и отгоре. Беше гъста, на пластове, обемна и малко разрошена. Косата, в която едно момиче може да зарови пръсти, докато го целува. „Спри се, Лили!“
– Не е лошо. – казах накрая – Как го направи?
– Току-що ускорих естествения растеж.
– Мислех, че си плешив, защото не може да ти расте коса.
– Не. Египетските принцове бръснат главите си.
– Разбирам. И така… защо се преоблече и си пусна косата?
Амон сви рамене.
– Не убягна от вниманието ми, че не приличам на другите мъже на моята възраст. Ще ми бъде по-лесно да се движа, ако съм по-малко… забележим. Не мога да направя много, за да променя поведението си, освен да правя това, което и ти, но мога да се опитам поне да изглеждам така, сякаш съм от твоя свят. Не виждам мъже на моята възраст с бръснати глави.
– Да, но…
– По-добре ли изглеждам?
– Изглеждаш страхотно. – казах и наистина е така. Сега той носеше чифт тъмни дънки с прави крачоли, втален син блейзър, бяла риза и сиви маратонки Converse.
– И имам нов колан. Виж?
Той вдигна ризата си, за да ми покаже, но аз бях твърде разсеяна от стегнатите мускули на корема му, за да забележа колана.
– Това е… това е хубаво. – промърморих аз и се обърнах, за да скрия червенината, стопляща бузите ми.
Пускайки ризата си, той попита:
– Не отговаря ли на очакванията ти?
Махнах с ръка.
– Повярвай ми… ти си над и отвъд очакванията ми. – прочистих гърлото си неудобно, осъзнавайки какво бях казала току-що. Изглежда той не забеляза нищо необичайно. – Добре. Сега, когато си облечен удобно, ще разберем ли кой самолет ще ни отведе до Египет?
Оставяйки след себе си следа от служители на авиокомпанията със замечтани очи, пленени от силата на Амон, неговия страхотен външен вид или комбинация от двете, и стискайки два билета до Кайро, които нито бяхме платили, нито показахме паспорти, за да ги получим, си пробихме път през летището. Не след дълго забелязах ефекта на Амон не само върху служителите, но и върху почти всеки човек от женски пол, който ни срещаше.
Амон излъчваше аура на сила и, поне за мен, той излъчваше всичко, което е топло и слънчево. Подозирах, че това е или естествена част от него, или отражение на даровете на бога на слънцето. Всички бяхме като слънчогледи, обърнали глави към едно много красиво слънце. Идеята ме подразни и разбрах, че е защото егоистично исках да запазя цялата топлина на Амон за себе си.
След като бяхме на борда, стюардесите започнаха да ни обсипват с твърде много внимание. Амон се наслаждаваше и на него.
Мина първият час и стюардесите се превърнаха в постоянна досада. По времето, когато четвъртата дойде само за да провери Амон за втори път, ми беше писнало и я прекъснах, преди да каже нещо.
– Добре сме, благодаря. – изсъсках на Амон: – Харесвах те повече плешив.
Амон реши, че реакцията ми е забавна. В отговор грабнах възглавницата от подлакътника му и я затиснах зад главата си, скръстих ръце на гърдите си и затворих очи, за да не се налага да гледам безкрайния парад от поклонниците на Амон.
Продължавайки да се смее, Амон грабна одеялото, дадено му от една от стюардесите — чийто парфюм той бе обявил, че е достоен за египетска царица — нави го около мен и се наведе да ми прошепне:
– Пустинната лилия не трябва да обръща ревнив поглед към обикновената виолетка.
Не отговорих и скоро бях приспана от мъркането на двигателите.

Назад към част 7                                                            Напред към част 9

Глава 26

Пайпер не мърмореше обиди към никого, докато забиваше метлата в ъгъла на стаята. Стъклото беше мизерно за метене. То или попадаше в жлебовете между дъските от твърда дървесина, или се търкаляше весело по пода. За четвърти път тя се опита да помете блестящите отломки на купчина, за да може да ги изгребе в кофата за боклук.
Когато най-накрая вкара упоритото стъкло там, където му беше мястото, тя опря метлата до стената и сложи ръце на хълбоците си, оглеждайки стаята. Тя не беше познатото пространство, което трябваше да бъде, като се има предвид, че преди по-малко от месец беше нейна спалня. Сега то представляваше празен квадрат с липсващи парчета гипсокартон и забит прозорец. Всички мебели, счупени непоправимо, вече бяха изнесени. Повечето от вещите ѝ бяха отишли с останалия боклук.
Консулството беше изоставено за по-малко от седмица след нападението на гайците, но повече от префектите бяха претърсили всеки сантиметър от него. Безброй неизвестни демони бяха претърсили личните ѝ вещи, търсейки улики за местонахождението на Сахар. Те не бяха нито внимателни, нито уважителни. По-голямата част от консулството бе подложена на същото отношение. Единственият положителен момент беше, че при толкова много демони, които дебнеха наоколо, никой от хората не се беше опитал да ограби изоставената къща. Не че това имаше голямо значение, тъй като почти всичко беше повредено.
Ударите и трясъците долу ѝ подсказваха, че хората все още усилено се опитват да направят консулството отново годно за живеене. Всички близки консулства бяха изпратили хора да помогнат. Те нямаха търпение Главното консулство да заработи отново, за да може Главният консул да взема всички онези важни и трудни решения, с които другите консули не искаха да се занимават.
Някъде долу чичо Колдър отговаряше на безкрайни телефонни обаждания. Чичо ѝ не се радваше на мантията на властта и особено не обичаше да бъде прикован към бюрото. За съжаление оттук нататък той щеше да прекарва много повече време в работа на бюро. Лечителят демон беше направил всичко възможно, но кракът на Колдър беше силно счупен от дни, да не говорим за другите издевателства, които беше претърпял от ръцете на гайците – и на Мона. До края на живота си той щеше да ходи с куцане. Участието му в бъдещите бойни тренировки на Пайпър щеше да бъде ограничено до странични занимания.
Тя вдигна двете си ръце, разтвори широко пръстите си и изучи гърбовете им. Учуди се, когато видя лявата си ръка цяла и непокътната. Бели белези преминаваха по гърба като тънки, усукани вени. Бяха грозни, но белезите не пречеха на движението или силата. Тя отвори и затвори пръстите си, за да го докаже. Имаше и други белези на двете си ръце от ноктите на харпиите.
По време на лечението беше в безсъзнание, но после Колдър ѝ каза, че за възстановяването на ръката ѝ са били необходими общите умения на Мийзис и още двама демони. Тя се радваше, че е била в безсъзнание, отчасти защото това я беше спасило от магията на демона Ра, който усещаше истината. Знаеше, че той има още въпроси към нея, но не беше в състояние да я чака да се събуди, след като беше зашита с магия.
Толкова много неща имаха смисъл сега, когато знаеше, че Мийзис е наследникът на Ра. Трябваше да разбере много преди това, че семейство Ра няма да седи и да чака Сахар да се появи. Донякъде я притесняваше фактът, че Мийзис беше разбрал, че гайците са виновни три дни преди нея, Аш и Лире. Поне той никога не беше разбрал истинската истина. Нямаше да е щастлив с Пайпър, ако знаеше истинската ѝ роля – и кой притежаваше Сахара сега.
Това, че Мийзис се е оставил да бъде заловен от гайците, за да проникне в щаба им, за него беше добре, но именно неговите свръхзащитни телохранители/войници бяха започнали смъртоносната битка. Пайпър не знаеше колко от тях са загинали тази нощ. Надяваше се никой никога да не ѝ каже.
Ра все още търсеше Сахар. Пайпър нямаше как да им каже, че търсенето им е безсмислено, без да замеси себе си. Сахар никога нямаше да бъде намерен. Тя беше сигурна в това. Самаел нямаше да позволи да му се изплъзне отново.
Само мисълта за главата на семейство Хадес я накара да избухне в ярост. Двуличният гад никога не бе възнамерявал да изпълни споразумението, договорено от консулите. Самаел публично се бе съгласил Сахара да бъде върната на семейство Ра при условие, че бъде запечатана завинаги, но не бе имал предвид и дума от това. Той просто бе изчаквал, докато успее да действа.
Планът му беше хитро прост: да открадне обратно Сахара, без никой да подозира, че той е замесен в кражбата. Пред света той щеше да се съгласи великодушно на мир. Когато „Сахар“ изчезнеше от консулството, той щеше да разполага с него насаме, колкото си иска, защото никой нямаше да разбере, че го има. Така че Самаел беше изпратил Аш да извърши кражбата.
Тя си спомни как той стоеше сам на ръба на покрива на Стикс, скован от напрежение, докато се опитваше да реши между два потенциално смъртоносни пътя. Самаел искаше да получи Сахар без обвинение. Тъй като Аш беше обвинен в кражбата, Самаел също беше обвинен. Без да идентифицира нападателите в консулството, Аш нямаше надежда да изчисти името си – или това на Самаел.
Но Аш не трябваше да се придържа към нея и Лире. След като беше взел Сахар от Пайпър, тя нямаше да го държи в ръцете си. Нямаше претенции за неговата сила или защита. Нямаше причина да губи време и усилия, за да я пази. Но той бе останал само за да им помогне, да се опита да ги спаси заедно със собствената си кожа. Може би чувстваше, че ѝ го дължи, след като едва не унищожи семейството ѝ, опитвайки се да смени Сахар с фалшив.
Ако Аш ги беше изоставил след онзи първи ден, тя и Лире вероятно щяха да са мъртви. Някой демон или друг щеше да ги настигне и да ги убие, когато не можеха да предадат Сахар. Тогава тя не осъзнаваше, че липсата на демонски атаки срещу тях не се дължеше на липса на желаещи демони. Беше, защото повечето демони се страхуваха от Аш, за да опитат.
Някои нощи тя се чудеше дали не е търсила в него доброта, която не е била налице. Други нощи си представяше хиляди начини да му благодари и нито един не ѝ се струваше достатъчно добър.
Конфликтът ѝ по отношение на Аш, дали може да му прости или да му се довери, я съпътстваше постоянно, но това не беше единственото ѝ притеснение. Да, тя вече не беше престъпник в бягство. Мийзис се беше погрижил да разпространи информацията, че Пайпър Грифитс не е замесена в кражбата. Животът беше на път да се върне към нормалния си ритъм. Но Пайпър не се чувстваше така, сякаш може да се върне към нормалното. Всичко се беше променило.
Изоставяйки почистването, тя излезе от стаята и се спусна по стълбите. Едва забеляза строителната бригада, която възстановяваше стената, която Аш беше взривил, докато бягаха от хоронзона. Имаше само един човек, когото искаше да види.
Тя отвори вратата на офиса, без да почука. Баща ѝ вдигна очи, а здравото му око се стесни. Другото беше скрито зад свежа бяла превръзка. Тя падна на стола пред бюрото му и скръсти ръце. Куин я погледна нетърпеливо, докато притискаше телефона към ухото си. От високоговорителя се разнесе приглушен глас.
Тя се взираше в него, без да помръдва. Куин се беше прибрал от медицинския център преди няколко часа. Всеки път, когато се опитваше да говори с него, той я отблъскваше с мрачни предупреждения за цялата работа, която трябваше да навакса. Е, беше ѝ писнало да чака. Особено ѝ беше писнало да бъде втори приоритет за него – или петдесети, или какъвто беше всъщност номерът.
Осъзнавайки, че тя не помръдва, Куин приключи разговора бързо и удари телефона обратно в люлката.
– Пиперел – започна той, гласът му бе неузнаваемо груб от изгарянията в гърлото.
– Говорим сега. – Тя прехапа саркастичен коментар за това, че може би е мъничко по-важна, отколкото да успокоява разрошените пера на консула.
Куин се намръщи – толкова познато изражение.
– Какво би искала да обсъдим?
– Откъде да започна? Какво ще кажеш за това – защо ми каза, че мама е мъртва?
Раменете му се напрегнаха. Той издиша бавно, като накрая посрещна погледа ѝ с безстрастен поглед.
– Майка ти е част от жестока група отмъстители. По онова време това беше най-безопасният начин да прекъснем контакта и да те предпазим от нейното влияние. Ти не би могла да разбереш…
– Разбираш ли? Какво значение има това? Ти ме излъга, че майка ми е умряла. Когато бях на девет години. Имаш ли представа колко… колко травмиращо беше това ?
Той посрещна яростта ѝ с хладна липса на емоции.
– Каквото е станало, станало е, Пиперел. Направих необходимото, за да те защитя.
Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че ѝ се наложи да ги стисне в юмруци. Сълзи нажежиха очите ѝ от суровата болка, която се надигаше зад гнева ѝ.
– Това е всичко, което имаш да кажеш?
– Не беше лесно решение, Пиперел. Разбира се, че не исках да те нараня.
– Разбира се – задави се тя. Тя стисна очи, опитвайки се да възстанови самообладанието си. Беше очаквала викове, сълзливи извинения, виновни извинения за лошия избор, но това? Тази безразлична стена на превъзходство? Тя не можеше да се бори с това.
– Тогава магията. А моята магия?
– Да ти кажа истината за близката ти смърт като дете нямаше да има никакъв смисъл.
Тя си пое дълбоко дъх, принуждавайки се да изкрещи от неудовлетвореност.
– Ами тогава да си я върна? Мама каза…
– Опасна заблуда, за която много съжалявам, че е имала възможност да сподели с теб. Тя започна да се обсебва от тази идея още преди да си тръгне. Невъзможно е.
– Откъде знаеш това?
– Магията се храни с магия. Освобождаването на едната половина от силата ти бързо би разрушило печата на другата половина. Това е при условие, че някой би могъл успешно да разпечата едната половина, без да унищожи цялата връзка.
– Но мама каза…
– Майка ти – прекъсна я той, като леко повиши гласа си – е омагьосана от идеята ти да бъдеш хибриден талисман. Тя иска да се присъединиш към гайците и да ги поведеш на въстание, за да изтребиш демоните от лицето на планетата. Тя би рискувала живота ти без колебание, за да види как мечтата ѝ става реалност.
Пайпър седеше отпуснато, гледайки невярващо.
Погледът на Куин беше остър.
– Правилно ли предполагам, че не се интересуваш от провеждането на расов геноцид срещу демоните?
Тя мълчаливо поклати глава.
– Направих всичко възможно, за да те предпазя от майка ти, Пайпър. Това, което започна като нездраво увлечение по управлението на хемоните, прерасна в мания, която я прогони от живота ни. Според сведенията на Консулството сега тя е още по-неуравновесена, отколкото преди десет години.
На Пайпър тя не ѝ се струваше луда. Но тогава и тя не беше съвсем права.
– Надявам се, че ще се довериш на преценката ми, Пайпър, и ще изхвърлиш от съзнанието си всичко, което майка ти каза, като фалшиви надежди на обсебване.
Погледът ѝ падна към ръцете ѝ, сплетени в скута ѝ.
– Как мога да ти се доверя – каза тя тихо, а гласът ѝ трепереше – когато си ми казал толкова много лъжи?
Дълго, изгарящо мълчание.
– Направих това, което направих, за да те защитя, Пиперел.
С дълбоко вдишване тя отново вдигна глава.
– А Сахар? Защо ми го даде онази нощ?
Куин издърпа няколко документа през бюрото и оправи купчината.
– Шпионираха ме, дори в консулството. Заложих на това, че шпионите никога няма да повярват, че ти давам „Сахар“. Далеч от мен, той щеше да е далеч от очите им.
Тя примигна бързо, отказвайки да се сгърчи под болката от поредната рана. Никога нямаше да повярват, че ти давам „Сахар“. Тъй като беше толкова незначителна, Куин разчиташе, че шпионите ще я отхвърлят като потенциален съюзник в защитата на Камъка.
– Жалко, че Сахар се е изгубил – добави той.
Този път тя се стресна, чувайки всички неизказани обвинения в простото изявление. Тя не беше успяла да го защити. Беше позволила на врага да го вземе. Не че Куин знаеше кой всъщност притежаваше Сахара. Беше му разказала само за това, че харпиите са го откраднали от нея, но не и какво са казали за своя господар. Но в неговите очи тя се беше провалила.
– Пайпър!
Тя се изправи от болезнената си прегръдка, когато Колдър извика по коридора.
– Пайпър, той е тук.
Тя се изправи отривисто и погледна баща си. Нямаше нито една дума, която да иска да му каже. Тя излезе.
– Пайпър!
– Идвам – извика тя на Колдър. Вълнението и тревогата прорязаха емоционалния ѝ смут. Тревогата се изостри, доминирайки. Три седмици. Бяха минали три седмици. Със сигурност…
Тя се втурна към кухнята. Стаята определено беше видяла по-добри дни. Огромно парче гранит се беше отчупило от острова. Вратите на шкафовете липсваха, както и вратата на килера. Единствените мебели, които бяха останали, бяха обгорялата, но непокътната маса за хранене и три от оригиналните дванадесет стола.
На един от тези столове се беше свлякла позната фигура.
– Лире – извика Пайпър. Тя прелетя през стаята и хвърли ръце около врата му.
Отне му миг да я прегърне обратно. Той въздъхна в косата ѝ.
– Здравей, Пайпър. Съжалявам, че се забавих толкова много.
– Нямаше те от седмица и половина. – Тя се блъсна в един стол и изучи изцапаните му дрехи и кръговете под очите му. Безпокойството се превърна в страх. Той не беше дошъл с добри новини. Не беше сигурна, че може да понесе още повече мъка.
– Нещо? – Прошепна тя.
Той стисна устни и се загледа в масата. След това отмести малко стола си и вдигна от скута си навързано одеяло, което тя не беше забелязала преди. Той нежно го прибра към гърдите си, след което отмести горния слой.
От дупката се подаваше тъмен, влечугоподобен нос. Малкото драконче подсмърчаше полушеговито във въздуха. С изоставен мяукащ звук се оттегли в снопа одеяла, криейки се от празната стая.
– Зви? – Пайпър се задави. – Къде… ?
– Намерих я в края на Равенската долина. В подземния свят. – Болка изписа линии по лицето му. – Съжалявам, Пайпър. Той се върна при Самаел.
Тя притисна и двете си ръце към устата, без да може да диша. Не. Не, той не би го направил. Защо би го направил?
Преди три седмици, в някакъв момент от няколкото часа между момента, в който Пайпър загуби съзнание, и момента, в който Мийзис замина, за да продължи да търси Сахар, Аш беше изчезнал. Никой не го беше забелязал да си тръгва. Той не беше казал нито едно сбогом. Просто си беше тръгнал, без предупреждение или обяснение.
Когато Пайпър разбра за първи път, тя предположи, че Аш се пази от по-нататъшните въпроси на Мийзис, свързани с търсенето на истината. След като демонът Ра си тръгна, тя беше сигурна, че Аш ще се появи от нищото, както винаги, тихо доволен, че се е събрал с тях.
Бяха минали дни. Той не се беше върнал.
Лире, който беше останал с Пайпър, беше започнала да разпитва наоколо. Никой не знаеше къде е той. Никой не го беше виждал. Връзките на демона на Лире не бяха чули нищо. Някои предполагаха, че Аш се е скрил от убийците на Самаел. Може би не им беше казал нищо, за да не ги безпокои Самаел в отмъстителното си търсене.
След осем дни безплодно търсене Лире замина за Подземния свят. Може би Аш се беше скрил там. Лире познаваше добре Аш, беше достатъчно уверен, че може да открие неуловимия драконианец. Пайпър го бе изпратила с весело махане, отказвайки да признае тъмната сянка на страха, която и двамата криеха.
Никога не си беше представяла, че Аш ще направи нещо толкова глупаво, толкова самоубийствено, като да отиде направо при всемогъщия демон, който искаше да го убие.
– Защо? – Задави се тя. Сълзите заплашваха да се разлеят. – Защо би направил това?
Лире се взираше в скута си, докато разсеяно галеше снопа одеяла, в който се криеше Зви.
– Не знам, Пайпър. Може би си е мислел, че ако обясни какво се е случило, Самаел ще го остави да мине. – Тонът му говореше, че не вярва в това. – Пайпър… Аш винаги… – Той преглътна трудно. – Аш винаги се връща при Самаел. Винаги го прави. Мислех, че този път, след като Самаел се опита да го убие… – Той притисна ръка към лицето си. – Ти не познаваш Аш така, както аз го познавам. Аш мрази Самаел. Но той се връща. Връща се при този гад всеки път и не знам защо.
– Но Самаел го наранява – прошепна Пайпър. – Помниш ли какво ми казаха харпиите? Че Самаел наранява Аш? Че затова Аш му се подчинява? Защо той би се върнал към това? Защо да не избяга или да се скрие?
– Не знам, Пайпър – каза Лире тежко. – Аш не е страхливец. Той не е откачалка по никакъв начин. Ако се е върнал, то е защото е трябвало, а не защото се е страхувал от последствията от неподчинението на Самаел. Това копеле Хадес е омотало веригите си около Аш, но аз и за нищо на света не мога да разбера от какво са направени тези вериги. Аш никога няма да ми каже. Той изобщо не иска да говори за Самаел.
– Но… – Тя преглътна треперенето в гласа си и опита отново. – Но Самаел иска Аш да умре. Ами ако… ако…
– Не знам, Пайпър. – Лире примигна бързо. Лицето му се изкриви. – Не можах да вляза в територията. Те не ми позволиха. Единственото, което успях да разбера, беше, че Аш определено се е върнал. Никой не знаеше какво се е случило тогава и дали той… дали все още е… – Той притисна и двете си ръце към треперещата буца, която беше Зви, неспособен да продължи.
Пайпър притисна дланите на ръцете си към слепоочията си, стискайки силно.
– Има ли нещо, което можем да направим? – Тя се задави. – Каквото и да е … ?
– Можем да изчакаме – прошепна Лире – и да се надяваме, че ще се върне. Или Самаел ще го изпрати на друга работа, или… или няма да го направи.
Защото Аш беше мъртъв. Тя довърши изречението на Лире в главата си, а думите я изгаряха като предателство, като изоставяне на надеждата.
– Замислих се – рязко каза Лире. В очите му блестеше омраза, която прогонваше скръбта. – За хоронзона. Помниш ли какво казаха харпиите? Че Самаел е дал хоронзона на гайците?
Тя кимна бавно.
– Тогава Самаел е трябвало да знае предварително, че гайците ще се опитат да откраднат Сахар. Вместо да ги спре, той им е дал назаем някои от своите лакеи, така че ако гайците успеят, той вече е бил в позиция да открадне на свой ред Сахар от тях. – Той стисна зъби. – Това копеле подреждаше картите в своя полза. Ако Аш не успееше, той вече имаше резервен план. От негова гледна точка Аш трябва да е провалил и двата му плана. – Той издаде звук на отвращение. – Но какво значение има това? В крайна сметка хлъзгавото копеле получи Сахар. И ние сме единствените, които го знаят.
Той вдигна поглед към нейния.
– Не забравяй това, Пайпър. И двамата трябва да сме внимателни. Самаел вероятно знае, че ние знаем. Той може да се опита да ни накара да замълчим.
Тя кимна в знак на съгласие, докато се опитваше да контролира страха си. Лире не знаеше и половината от това. Той нямаше представа за истинската ѝ опасност. Борейки се да запази изражението на лицето си безизразно, тя си пое треперещ дъх и се принуди да се усмихне.
– Лире, сигурно си изтощен. В мазето има няколко спални. Защо не отидеш да си легнеш?
Той кимна, а омразният му гняв утихна в безчувствена празнота. След кратко колебание той вдигна снопа одеяла на Зви и го постави в скута на Пайпър. Изправи се на крака, докосна леко бузата ѝ, после заобиколи стола ѝ. Миг по-късно вратата се затвори тихо.
Зви отново измъкна нос, тъпо наблюдавайки отсъствието на Лире. Пайпър леко погали копринената грива на дракончето. Зви промълви съкрушено.
– Жив ли е той, Зви? – Прошепна тя. Тя прибра малкото създание на гърдите си и го прегърна нежно. – Моля те, нека да е жив.
Ако беше мъртъв… ако Самаел го беше убил… Пайпър не можеше да понесе тази мисъл. Аш се беше борил толкова упорито за тях. Беше спасявал живота ѝ отново и отново и ги беше извел живи от тази бъркотия. Ако беше умрял от ръцете на Самаел, то беше, защото Пайпър го беше подвела. Беше позволила Сахар да ѝ бъде отнет. Ако беше успяла да го задържи, Аш можеше да го поправи така, че Самаел да бъде доволен. Той щеше да остави Аш да живее.
Тя го беше подвела – по повече от един начин.
Но дори и след всичко това, тя се нуждаеше от него. Нуждаеше се от помощта и съветите му. Отчаяно.
Лире се страхуваше какво ще направи Самаел, като разбере, че Пайпър знае, че той притежава Сахар. Тя се страхуваше много повече от това, което щеше да направи военачалникът на Хадес, ако знаеше какво се беше случило, когато харпиите се опитаха да ѝ отнемат Сахара.
Самата тя не беше сигурна. Не разбираше какво се е случило. Знаеше само резултатите – и само един сценарий имаше смисъл.
Беше използвала силата на Сахара, за да убие харпиите.
По някакъв начин, без да има собствена магия, тя бе използвала силата на Сахар. Тя си спомни внезапната двойственост на мислите си, сякаш в съзнанието ѝ имаше някакво друго присъствие. Помнеше горещия прилив на сила, внезапната светкавица, идваща от камъка, който стискаше в юмрука си.
Сахар беше убил харпиите. И Пайпър го беше държала.
Споменът я накара да се разболее. Избухналият череп на харпията. Пръскането на кръв. Парчета от разкъсани тела, падащи във въздуха.
Харпията, която най-накрая бе измъкнала Сахар от нея, бе станала свидетел на тази атака. Когато харпията бе отнесла Сахар обратно на Самаел, нямаше причина да се смята, че не е донесла и този разказ за необяснимата сила до ушите на Самаел.
Самаел щеше да иска да убие Пайпър, защото знаеше, че притежава Сахара. Какво щеше да направи със знанието, че Пайпър е първият потвърден човек, който е използвал силата му, след като първоначалният му създател го е използвал, за да изравни със земята цял град преди петстотин години?
Тя нямаше представа как го е направила и дали би могла да го направи отново, не и когато нито Аш, нито хиляди други демони и хемони бяха успели да подчинят Сахар на волята си. Но ако Самаел събере парчетата и разбере как момичето без магия хемон бе убило група харпии във въздуха, опасността щеше да е непостижима.
Може би на Самаел нямаше да му пука. Може би той знаеше някаква неясна тайна за владеене на Сахар.
Тя не смееше да се надява.
Една сълза се плъзна по бузата ѝ, докато галеше изоставеното драконче със съкрушено сърце. Зви издаде тихо трептене, след което се сви и уморено затвори очи. С въздишка Пайпър прегърна малкото създание по-близо. Тя щеше да измисли някакъв план. Лире щеше да ѝ помогне. Може би и Мийзис, ако знаеше, че Самаел има Камъка.
Тя вдигна брадичката си, прогонвайки отчаянието.
– Не се отказвай, Аш – прошепна тя. – Още не съм се отказала от теб.

Продължава в
Книга 2 от поредицата „Стомана и камък“:
СВЪРЖИ ДУШАТА

Назад към част 26