Категория: Безмилостни момчета от зодиака

КИЯН

Моторът, който принадлежеше на бащата на Тейтъм, изхвръкна и засвири под мен, докато се движех по пътя, пренебрегвайки протестите му, докато го насилвах до краен предел. Не ми пукаше дали двигателя ще избухне под мен, стига да стигна до момичето си, преди това да се случи.
Студеният вятър хапеше бузите ми и охлаждаше мокрите пръски кръв по кожата ми, докато карах бързо и упорито, но накрая бях възнаграден за усилията си с вида на фаровете, които привличаха вниманието ми към пътя пред мен.
Втурнах се зад колата на Монро, Мустанг 68, наполовина излязъл извън пътя, а фаровете му хвърляха сенки встрани между гъстите дървета вляво от него.
Собствените ми фарове осветиха празните седалки в него, а широките, отворени врати ясно показваха, че тук няма никой.
Твърде познат писък привлече вниманието ми, когато натиснах спирачките и мотора спря на чакъла край пътя, което ме накара да провлача петата на ботуша си по асфалта, за да спра цялото нещо да се завърти.
Изключих двигателя на мотора, скочих от него и го оставих да падне на пътя с тежък трясък, преди да се втурна към дърветата.
Чувах как Тейтъм крещи някъде в тъмнината и имах чувството, че цялата ми душа крещи заедно с нея, докато хващах бухалката в ръката си по-силно и се втурвах към нея.
Земята се спускаше стръмно, а светлината от фаровете на колата бързо оставаше зад гърба ми, докато се спусках в гората и преследвах момичето си. Всяка моя стъпка беше като специфично мъчение, суровото, брутално биене на сърцето ми я викаше с отчаяна молба да се задържи още малко.
Идвам, бебе. Просто продължавай да се бориш за мен.
Отне ми всичко, за да не я извикам, за да и съобщя, че идвам, за да запазя присъствието си скрито, така че да мога да се промъкна до този шибаняк и да го довърша, преди още да е разбрал, че съм тук. Защото, ако наистина си мислеше, че може да преследва момичето ми в тъмното и да не стане жертва на чудовището в мен, то щеше да разбере от какво точно съм направен, когато пресечеш глупостите.
Защото, щом веднъж бръкнеше под кожата ми, аз бях само дълбоко, тъмно, първично насилие и хранех душата си с вкуса на кръвта. Бях отгледан с гнева на притиснат в ъгъла вълк и милосърдието на изгладняла гад. Нищо на този свят не можеше да ме спре да го унищожа сега.
Тръгнах с пълна скорост към звуците на нейните писъци и колкото повече се приближавах, толкова повече кожата ми настръхваше, когато чух в тях нещо, което беше също толкова тъмно и брутално, колкото и яростта, която живееше в мен.
Пробих се между дърветата с високо вдигната бухалка, готов да му строша шибаната глава, и вместо това я намерих. Тейтъм Ривърс, момичето, което се бе заклело да бъде мое, което ме бе направило свой чрез веригите на страстта и съдбата, което нито веднъж не се бе отказало от борбата или не бе отстъпило пред злото в нас, най-накрая се разкри като създанието, родено от кошмарите, което винаги бях знаел, че е.
Беше обляна в кръв, яркочервенияю цвят оцветяваше кожата ѝ и я рисуваше като кралица на смъртта, на която трябва да се покланяме, докато стоеше над тялото на мъжа, когото беше убила, гърдите ѝ се издигаха, а очите ѝ бяха диви, когато вдигна поглед и ме откри там. Несъмнено бях изцапан от смъртта също толкова силно, колкото и тя, двамата бяхме двойка окървавени, разбити души, които се бяха намерили в тъмнината.
Тялото, което лежеше в краката ѝ, очевидно беше мъртво, безжизнения труп беше окървавен и изпочупен, докато тя стоеше над него с победа и, кълна се, се влюбих в нея още повече, докато оставах вкопчен на място, гледайки я, обляна в кръвта на врага си.
Погледът ѝ срещна моя и между нас настъпи тишина, докато тя осъзнаваше, че съм дошъл да я спася, а аз приемах, че не е имала нужда от мен. Не че това щеше да ми попречи да идвам отново за нея всеки път, когато тя има нужда от мен.
Пуснах бухалката си, а тя изпусна пистолета в юмрука си, когато направих три дълги крачки, за да скъся разстоянието между нас, и хванах челюстта ѝ в хватката си.
Тейтъм изсмука рязко дъх, когато яркосините ѝ очи се разшириха миг преди устата ми да поиска нейната.
Изпълнен с чиста, плътска, насилствена нужда, аз я вкусих, езика ми се промъкна между устните ѝ и преглътна изненадата, която се появи, когато откраднах първата ни целувка. Но ако аз бях крадец, то тя беше най-скъпоценния скъпоценен камък, познат на човека, и не протестираше срещу това, че я вземам.
Можех да усетя вкуса на душата ѝ между движението на устните ни, да усетя болката ѝ, когато тя сграбчи бицепсите ми и заби ноктите си достатъчно силно, за да накара собствената ми кръв да се присъедини към тази, която покриваше плътта ми. Тя беше чиста и светла и празна и тъмна, това прецакано малко създание, което беше толкова близо до счупване, че го усещах на всяко място, където я докосвах. Но тя не се пречупи. Нито сега, нито някога. Тя беше най-свирепото, най-силното, най-предизвикателното момиче, което някога бях срещал, и нямаше нищо на този или на онзи свят, което да я хвърли в разруха.
Зъбите ѝ се впиха в долната ми устна и дори не бях сигурен дали кръвта, която усещах, беше моя или на мъжете, които току-що бяхме убили, и не ме интересуваше. Защото тази целувка беше нещо повече от целувка. Тя беше клетва, обет и обещание, което възнамерявах да спазя, докато смъртта не дойде и не ме изтръгне от този свят, ритайки, крещейки и проклинайки до края на времето. Сега аз бях нейното създание. Бях мъж на колене в дъжда и чудовище, което се крие в тъмнината, и бях неин, за да ме командва по свое желание.
Тя беше взела собствеността върху моето извратено, прецакано същество и аз с готовност щях да се гмурна в адския огън и отвъд него по нейна заповед, само и само да я направя щастлива.
Ръцете ѝ се плъзнаха към задната част на врата ми, докато не започна да удря косата ми в юмрук и да ме придърпва към себе си, вкарвайки част от собствената си болка в мен и обявявайки ме за свой веднъж завинаги. Вече нямаше връщане назад и двамата го знаехме. Това беше последната стена, която ни разделяше, и ние я събаряхме, сякаш изобщо не беше построена.
Когато се борех с желанието да я целуна по този начин през всичките тези пъти досега, това беше единствено за нейно добро. Беше по-добре да е далеч от мен. По-добре да ме мрази, да ме проклина и да изпитва болка от моята болка. Но сега, когато я видях в най-мрачния ѝ момент, знаех, че това, че съм я държал настрана, не е направило нищо, за да я спре да ме притежава. И вече не исках да се въздържам. Бях нейния звяр, който можеше да използва, унищожава и наказва, и щях да дам живота си за нея, преди да я видя отново наранена.
Разделихме се и тя ме погледна с див глад, който ме караше да жадувам за още и още от нея. Искаше ми се света да изчезне. Искаше ми се просто да спрем времето и да забравим за брат ми, който кърви и се нуждае от нас, и да забравим за мъртвите мъже, изпълнили гората, за да мога да я поискам изцяло тук и сега. Исках да събера телата ни, покрити с кръвта на враговете ни и с болката на скръбта ни. Но ако го направех, това означаваше, че се отказвам от Сейнт. А аз щях да умра преди да го направя.
– Моето чудовище – въздъхна Тейтъм, докато ме гледаше на лунната светлина, изрисувана с кръвта за нея.
– Винаги – съгласих се с груб глас, който се надявах да ѝ предаде истинността на този обет, преди да грабна ръката ѝ и да я придърпам към себе си.
Закачих бейзболната бухалка от земята и грабнах мобилния телефон, който лежеше сред мъртвите листа до трупа, преди да го изключа и да го пъхна в джоба си. Погледнах района още веднъж, за да се уверя, че няма нищо друго, което да си струва да взема, след което я хванах за ръка и тръгнах обратно по хълма към пътя.
Бяхме сериозно прецакани. Нямаше как да прикрием това сами, камо ли да осигурим на Сейнт необходимата му помощ толкова бързо, колкото му е необходима… Ако приемем, че най-лошото вече не се е случило.
Но аз отказвах да повярвам в това, защото бях сигурен, че щях да го усетя, ако той беше умрял. Клетвите на Нощните пазители, които бяхме дали, може и да ми се струваха глупости понякога, но едно нещо беше сигурно в съзнанието ми. Те бяха свързали душите ни. И ако той се беше преместил от това място, тогава просто знаех, че ще го позная. Щях да го почувствам в стомаха си, сякаш парче от изкривеното ми сърце беше изтръгнато от плътта ми и изгорено на пух и прах.
– Сейнт? – Попита Тейтъм, докато я дърпах в бърза крачка, и чух страха в гласа ѝ.
– Жив – изръмжах аз, дръзвайки тя, вселената или който и да е друг, който би искал да се намеси, да се опита да ме разпита за това.
Пръстите ѝ се затегнаха върху моите и от устните ѝ се изтръгна задушен ридаещ стон на облекчение при думите ми.
Чувствах как се пропуква, как адреналина от битката изчезва от тялото ѝ, а реалността се стоварва върху нея силно и бързо, когато е принудена да се изправи пред всичко, което се беше случило тази вечер. И имах чувството, че не знам и половината от него.
Обърнах се към нея и я вдигнах в обятията си, без да кажа нито дума, притискайки я към гърдите си, като усещах шокирания ѝ поглед върху лицето си, но просто продължавах да се движа обратно към пътя.
– Тейтъм! – Изръмжа Монро, когато наближихме ръба на дърветата, и аз излязох на пътя точно когато той се втурна към колата.
– Тя е тук, добре е – извиках в отговор, когато погледа му падна върху нас и трескавия поглед в очите му ме накара да спра.
Беше облян в пот от бягането през целия този път и не забави ход, докато тичаше право към нас, а аз оставих Тейтъм да се изплъзне от хватката ми.
Монро хвана лицето ѝ между ръцете си, наклони брадичката ѝ назад, докато я оглеждаше, а палците му размазваха кръвта по бузите ѝ, докато се уверяваше, че не е нейна. След това спусна ръце по страните ѝ, проверявайки ръцете, дланите, талията ѝ. Падна на колене пред нея, докато оглеждаше краката ѝ, уверявайки се напълно, че не е ранена, преди да издаде стон на облекчение и да притисне глава към корема ѝ.
– Добре съм – успокои го Тейтъм, а ръцете ѝ погалиха русата му коса с успокояващо движение, което я обагри с кръвта на мъжа, когото беше убила.
Той се изправи внезапно, устните му уловиха нейните, като я обви здраво в ръцете си, сякаш никога повече не искаше да я пусне, а веждите ми се изстреляха нагоре, когато тя се разтопи в него.
До тази секунда нямах време да се замисля защо, по дяволите, беше излязъл в тази хижа с нея, без да си облече проклетата блуза, но като ги гледах сега, това ми стана безспорно ясно. Очевидно всички Нощни пазители бяха също толкова обсебени от нашето момиче, колкото и всеки друг, и всички негови досегашни протести за обратното бяха просто глупости, целящи да скрият това, което сега беше болезнено очевидно.
Наш се отдръпна внезапно, сякаш току-що си беше спомнил, че съм тук. Че той е учител, а тя е негова ученичка и че това е най-голямата тайна, която всички ще трябва да пазим след тази вечер.
Исках да се ядосам за това. Исках да ревна и да изръмжа, да предявя претенциите си и да му кажа да се отдръпне от моето момиче.
Но тя не беше моето момиче, нали? Беше се заклела във всички нас и това, че аз се отдавах само на нея, не означаваше, че тя щеше да направи същото. Вече знаех за това, което имаше с Блейк, и бях видял какво живее между нея и Сейнт. И ако наистина исках да повярвам в историята за това кои сме всички ние и за кого претендираме, тогава може би щеше да ми се наложи да приема, че това е начина, по който е. Начинът, по който винаги е трябвало да бъде.
– Значи е така? – Попитах, за да го потвърдя, приковавайки Наш в погледа си, като го предизвиквах да направи така, че това да означава по-малко, отколкото трябваше, ако очакваше да споделя момичето си с него.
Монро преглътна силно и погледа му се плъзна от мен към Тейтъм, докато държеше ръката ѝ здраво, явно очаквайки да си изгубя ума от тази истина. Но сега я виждах, горяща толкова ярко, че сигурно съм бил сляп, за да я пропусна преди. Той беше завладян от нашата кралица, както и всички останали.
– Да – каза Монро, вдигайки предизвикателно брадичката си, докато се изправяше срещу мен. – Така е.
– Какво ще направиш? – Попита Тейтъм и аз си поех дъх, докато вадех мобилния си телефон от джоба.
– Нещо, което ми се иска да не ми се налага – отговорих, докато се движех, за да направя обаждането, за което се бях заклел, че никога няма да направя. Но всички обети, клетви и декларации не означаваха нищо, ако излагаха на риск момичето ми и ако можеха да се равняват на смъртта на брат ми.
– Не можеш да кажеш на никого за нас – изръмжа Монро и хвана китката ми с желязна хватка, сякаш възнамеряваше да изтръгне мобилния телефон от ръцете ми.
– Няма да го направя – казах аз и изтръгнах ръката си обратно от хватката му. – Ще запазя малката ти тайна, можеш да ми се довериш за това. Това, което трябва да направя сега, е да се справя с тези неща. Имаме клане и умиращ човек в ръцете си и предполагам, че нямаш никакъв начин да ни помогнеш да се справим с това. Така че можеш да ни закараш обратно при останалите, докато аз се обадя.
Отдалечих се от него и подозрителните му погледи и се качих на задната седалка на неговия „Мустанг“, като се взирах в телефона си, сякаш беше тиктакаща бомба, която щеше да избухне в лицето ми.
Монро изкара мотора, с който бях дошъл тук, от пътя и го запрати в дърветата, докато се колебаех с палец върху бутона за повикване. Защо правейки това просто нещо, се чувствах като да подпиша собствената си смъртна присъда?
Тейтъм се премести около колата и се качи на пътническата седалка, като се обърна да ме погледне през рамо със страх в очите.
– Какво правиш? – Попита ме тя, докато погледа ми обхождаше кръвта по кожата ѝ.
– Поправям това – казах с груб глас, като се въздържах да кажа цялата истина. Продавам душата си на дявола заради теб, бебе.
Устните ѝ се разтвориха, но аз натиснах бутона за набиране на номера, преди да успее да попита повече, и Монро скочи в колата, запали двигателя и ни обърна обратно към хижата.
Той звънна само два пъти, преди да се свърже, и от високоговорителя се разнесе забавния смях на чичо ми, който накара къдрица ярост да затанцува по крайниците ми.
– Знаех, че не можеш да продължаваш да бягаш от семейството си, момче Киян – каза Найл, изглеждайки като весел глупак, въпреки че беше най-опасния човек, когото познавах.
– Никога не съм бягал от нищо в проклетия си живот – изръмжах и Монро срещна за миг погледа ми в огледалото за обратно виждане, сякаш току-що беше разбрал на кого точно се обаждам. Бях му разказал достатъчно за семейството си по време на тренировките ни, за да има някакво разбиране колко малко ми се искаше да водя този разговор с тях. Но щях да го направя заради Сейнт. За нея. Това петчленно семейство, което бях открил за себе си, си струваше всяка жертва, която трябваше да направя. Със сигурност струваше много повече от хората, които ме бяха създали в този прецакан свят.
– Па ще бъде много доволен да разбере, че си се върнала в семейството – отвърна Найл, пренебрегвайки думите ми, докато усещах как каишката се увива плътно около гърлото ми, както винаги съм знаел, че ще се случи отново един ден, независимо от това колко много ми се искаше да я оставя зад гърба си.
– Е, цената на моето завръщане е лекар и почистване – казах, преглъщайки омразата си към семейството с толкова презрение, колкото можех да съумея, макар да знаех, че губя единствения шанс, който някога наистина съм имал да избягам от тях.
Найл беше единствения от тях, когото уважавах дори на йота, и то главно защото знаех, че убива само хора, които според него наистина го заслужават. Въпреки тази предпоставка за склонността му към насилие той беше най-кръвожадния и вероятно най-лудия член на генетично свързаното ми семейство. Той със сигурност имаше най-много кръв по ръцете си и със сигурност щеше да бъде този, който щеше да бъде изпратен след мен, ако някога избутам дядо си твърде далеч и надживея полезността си. И все пак имаше нещо в този психотичен козел, което ми харесваше по моя си шибан начин. И ако трябваше да се обърна към някого от тях за тази услуга, то той винаги щеше да бъде избраният от мен чичо.
Тейтъм все още ме наблюдаваше, докато карахме обратно по пътя, но аз не я погледнах. Не исках да вижда, че се продавам, дори ако това беше единствения избор, който имахме в момента.
– Колко тела? – Попита Найл, като от секунда на секундата звучеше все по-забавно, когато разбра, че си купувам обратно път със смърт.
– Изгубих бройката – казах честно и той се засмя по-силно, пляскайки с ръце от вълнение.
– Знаех, че във вените ти тече гореща кръв на О’Брайън, момче – изръмжа той. – Просто ми изпрати местоположението си и ще се погрижа за това.
– Докторът трябва да е бърз – поисках аз.
– Не се притеснявай, момче. Ще препратя местонахождението на най-добрия наблизо, когато разбера къде се намираш, и ще се погрижа да е готов и да те чака, когато стигнеш там. С какво си имаме работа?
– Беше блъснат от кола и прострелян – промълвих, като се борех да задържа емоциите си, макар че факта, че исках лекар за Сейнт, така или иначе щеше да каже на семейството ми всичко за това колко много означава той за мен. Но това нямаше значение точно сега. Просто трябваше да се съсредоточа върху това да се уверя, че той ще остане жив. Всичко, което щеше да последва, просто щеше да падне на раменете ми, когато това се случи, и тогава щях да понеса тежестта му. Нямаше цена, която да не платя за живота на брат ми.
– Смятай, че е готово – каза щастливо Найл. – И с нетърпение очаквам да видя теб и момичето ти за Коледа.
Линията заглъхна и аз пуснах телефона в скута си с проклятие на разочарование. Ако изобщо имаше някакъв друг начин да оправя това, щях да го направя. Но семейството ми бяха единствените достатъчно прецакани хора, за да се справят ефективно с тази гадост вместо нас. А и при толкова много кръв на Сейнт, изцапала земята, знаех, че не мога да рискувам органите на реда да открият мястото на това клане. Щеше да има твърде много доказателства, които да се свържат с нас.
– Кой беше този? – Поиска Тейтъм, а аз погледнах в сините ѝ очи, като закрепих непроницаема маска върху чертите си и свих рамене.
– Просто едни хора, които могат да се отърват от всички тези доказателства за нас – отговорих равномерно.
– А какво става с баща ми? – Попита тя, а гласа ѝ затрепери. – Какво ще направят с тялото му?
Отворих уста, за да ѝ кажа, че ще се отърве от него като от останалите – най-вероятно ще го накълцат и разтворят в киселина. Доказателствата за всичко, което е бил, ще бъдат унищожени и загубени завинаги. Но погледа на суровата болка в очите ѝ накара нещо в стомаха ми рязко да се свие и аз се поколебах. Може и да не ми пукаше за моето семейство, но беше ясно, че на нея ѝ пука за нейното. И ако се отдавах на нея, това означаваше да я предпазя от всичко, което можеше да я нарани, дори болката да не беше физическа.
– Ще се погрижа да му направят гроб – казах ѝ с тих глас, знаейки, че това само ще ме задължава още повече на семейството ми, но чувствах, че това е единствения истински избор, който мога да направя. – Подходящ гроб, който да можеш да посещаваш. По някакъв начин.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, но те не се разляха, тъй като тя примигна силно и погледна обратно към пътя без думи.
Изпратих бързо съобщение на Найл, като препратих координатите ни и предадох съобщението да запази тялото на Донован Ривърс. Отговорът му беше мигновен.

Нийл:

Това ще ти струва скъпо, момче.

Каян:

Знам.

Монро най-накрая натисна спирачките, когато се върнахме при Блейк и Сейнт, и аз изскочих от колата, а погледа ми обходи неподвижната форма на брат ми, който лежеше умиращ в калта, докато Блейк задържаше натиска върху раната с чиста сила на волята.
– Той…? – Започна Тейтъм, докато изскачаше от колата, а очите ѝ бяха пълни със страх, докато Блейк я гледаше с ясно облекчение. Той не си губеше времето да пита за маймуната, която я беше отвлякла. Знаеше много добре, че не бихме го оставили да диша.
– Жив е – изръмжа Блейк. – Почти.
– Имам лекар, който ни чака – казах аз и се придвижих напред, за да взема ключовете на Сейнт от джоба му. – Да закараме упорития му задник там, преди да е изкървил и да се върне да ни преследва, че сме прецакали това.
Никой не се засмя на гадната ми шега и Тейтъм падна до Блейк, за да му помогне, както може. Монро гледаше Сейнт с тъмна интензивност в погледа, която накара ханша ми да се надигне, но толкова бързо, колкото си мислех, че съм го видял, той отново изчезна.
– Заведи ме до колата му – заповядах, докато се придвижвах обратно към мустанга. – Спряхме го долу до пътя. Ще трябва да поддържаме натиска върху раната по време на пътуването, а в твоето парче лайна няма място за това.
– Това е класика – изръмжа Монро, но не изказа повече оплаквания, докато отново се качихме в Мустанга и потеглихме, за да вземем колата на Сейнт.
След това ни оставаше само да караме до какъвто и да е нерегистриран лекар, който Найл ми намери, и да се надяваме, че Сейнт ще се справи. Но нямах намерение да давам на алтернативата никакво място в съзнанието си. Защото Сейнт Мемфис беше толкова постоянен, колкото яростта в душата ми и насилието във вените ми. Освен това той никога нямаше да позволи на някакво парче гадно нищожество като онзи задник да го погуби. Беше прекалено горд за това.

Назад към част 3                                                    Напред към част 5

БЛЕЙК

Футболните тренировки не бяха толкова забавни по време на буря, но Монро продължаваше да бъде шибан диктатор, дори когато сезона официално беше отложен за неопределено време. Тренировъчните мачове бяха почти всичко, до което щеше да се стигне тази година, а тъй като бяхме старши, не виждах смисъл да тренираме при всякакви метеорологични условия. Никога повече нямаше да изиграем истински мач като отбор. Макар че нямах нищо против победната част от тренировките. Което моя отбор беше направил. Отново. Стандартно.
За пореден път бяхме пропуснали душовете в спортната зала и предпочетохме да тичаме обратно към Храма, тъй като валеше адски силно. Така или иначе на връщане просто щяхме да се окажем отново студени, мокри и опръскани в кал и дори ритуала на Сейнт трябваше да се огъне, за да се съобрази с това. За щастие, той призна, че един душ вкъщи е по-малко сътресение за рутината му, отколкото да се къпе и преоблича два пъти.
Монро отхвърли предложението ни да остане с нас тази вечер и се върна у дома си, докато ние тримата се прибирахме. Той не беше излизал с всички нас заедно, откакто го примамихме с онази секс касета, а рутината на Муди Манди бързо му омръзна. Скоро щяхме да го извикаме, ако не престанеше да псува, но тази вечер не беше подходящата.
Стигнахме до пътеката, която водеше към Храма, и отвътре до ушите ми достигнаха ударите на музика, достатъчно силни, за да се чуят над бурята.
Киян се приближи до вратата и заби ключа си в нея. Бяхме накарали Тейтъм да обещае, че ще я държи заключена, докато не сме тук, като я оставихме да остане, вместо да слезе долу, за да стои под дъжда и да гледа тренировката ни. Но ми беше неприятно да я оставя сама, докато все още не бяхме разбрали кой шибаняк в това училище я преследва.
Откакто разбрахме за това, Сейнт беше станал пълен психопат и се нахвърляше върху всеки, който само я погледнеше, а Киян вече беше пребил пет различни момчета тази седмица. Но досега нямахме никакъв късмет да разберем кой, по дяволите, проявява такъв интерес към нашето момиче. И за да е още по-лошо, отново и бяха откраднали шибаните гащи по физкултура и беше получила още една страшна бележка.
Така че, общо взето, щях да се радвам да се върна при нея, а още повече, че тази вечер тя щеше да спи в моето легло. И бях напълно готов да приема каквото и да е наказание, което тя искаше да ми наложи, за да мога да я държа на сигурно място в прегръдките си през нощта.
Киян изхърка разочаровано, докато буташе вратата, и аз се намръщих, когато тя се отвори едва на сантиметър, преди да се заклещи. Той пусна футболната си каска на земята и се опита да я бутне отново.
– Какво става, по дяволите? – Поиска Сейнт.
– Заседнала е – отвърна Киян. -Мисля, че има нещо от другата и страна.
– Какво? – Сърцето ми се разтуптя, когато пуснах каската си и се придвижих напред, за да помогна за избутването на вратата, но както той беше казал, нещото не помръдна и на сантиметър. – Да не мислиш, че преследвача…
Дори не успях да довърша изречението си, преди Сейнт да спринтира далеч от мен, изричайки името на Тейтъм, докато заобикаляше сградата и започваше да оглежда прозорците.
Размених притеснен поглед с Киян и побягнахме в обратната посока, обикаляйки църквата и откривайки затворени щори над всеки шибан прозорец.
– Тейтъм! – Изревах, истински страх ме обземаше, когато си представях как тя е хваната в капан там с някакъв психопат.
Киян спря до витража, който беше пред сградата, и се опита да погледне през него, но това беше шибано безсмислено. Стъклото беше твърде размазано, а единствената светлина вътре сякаш идваше от камината.
Над главата ми се разнесе гръм и ледения дъжд ме заля. Най-накрая намерих единствения прозорец в сградата, на който щорите не бяха спуснати, и се втурнах към него, за да видя вътре. Обхванах очите си с ръце, докато се навеждах близо до стъклото, което гледаше над кухненския бокс към основната жилищна площ, и останах неподвижен, докато от озвучителната система вътре ме обливаше звука на No Scrubs на TLC.
Тейтъм беше там. Сама. Танцуваше в средата на стаята и пееше с пълно гърло.
Ударих с юмрук по прозореца и тя се огледа с лукава усмивка, гледайки ме право в очите, докато изреждаше текста и се смееше с шибаната си глава.
– Намерих я! – Изкрещях, преди някой от останалите да започне да разбива прозорците, за да влезе вътре.
Сейнт се появи пръв, очите му блестяха от страх и аз се отместих настрани, за да го оставя и той да погледне през прозореца.
– Какво, по дяволите, прави тя? – Поиска той.
– Танцува – отговорих аз, като подчертах очевидното.
След това Киян заобиколи ъгъла, а зъбите му се оголиха от ярост, когато я забеляза.
– Какво, по дяволите? – Изръмжа той.
– Преобърнала е масата за хранене пред шибаната врата – каза Сейнт и изпъна врат, за да я погледне.
Той удари с юмрук по прозореца и Тейтъм отново се огледа, като ни обърна гръб, преди да отметне косата си и да се върне към танца.
Киян избухна в смях и аз също се усмихнах, но Сейнт изглеждаше готов да я убие.
– Тя излиза от контрол – изръмжа той.
– Мисля, че е гореща – отвърна Киян.
– Не можем да оставим това така – настоя Сейнт. – Да отидем и да я научим какво точно се случва, когато се държи предизвикателно.
– Как ще стане това тогава? – Попитах.
– Работя върху това – измърмори той, отлепи се от прозореца и поведе обратно към входната врата.
Сейнт вдигна каската на Киян от мястото, където я беше изпуснал до вратата, и я пъхна в гърдите ми.
– Разбий вратата, ако трябва – изръмжа той и Киян се усмихна злобно, докато дърпаше шлема надолу по главата си.
Сейнт ми подхвърли и моята каска и аз се засмях мрачно, докато я нахлузвах.
Киян отстъпи няколко крачки назад, след което се втурна към вратата с вик, насочвайки рамото си към тежкото дърво.
Той се блъсна в нея с огромен трясък и вратата се измести с няколко сантиметра.
Тейтъм изкрещя нещо отвътре, но между рева на бурята и силата на музиката, която беше пуснала, беше невъзможно да се разбере какво.
Киян отново се хвърли към вратата. И отново.
Когато я удари за четвърти път, цялата се измести с един метър напред и той моментално си проби път през образувалата се пролука.
Сейнт беше точно зад него, а аз го последвах последен, като бързо заключих вратата зад себе си, за да съм сигурен, че тя няма да може да ни избяга.
В храма беше тъмно и ние се вмъкнахме в откритата дневна зона, където Тейтъм се беше отдръпнала, за да застане пред огъня, прехапвайки долната си устна.
– О, здравейте, момчета – обади се тя през музиката. – Не знаех, че сте се върнали.
– Имаше маса, която блокираше вратата – изръмжа Сейнт, приближавайки се до нея, а аз се преместих вляво, докато Киян заобиколи отдясно, уверявайки се, че е обградена.
Имаше нещо еднакво вълнуващо и противно в това да я обградим по този начин. Сякаш бяхме ловци, а тя беше нашата плячка. Харесваше ми, че тя е на наша милост. Че държахме следващия ѝ ход в ръцете си, а тя можеше само да чака да види накъде ще падне брадвата.
– Това беше, за да спра преследвача, ако се появи – каза тя.
– Ти ме погледна в очите и ме отхвърли – добави той с опасен глас.
– Това ти ли беше? Помислих си, че там има един зле изглеждащ призрак…
– Откажи се, бейби, знаем на какво си играеш – каза Киян.
– Това е, защото те оставихме навън в онази буря онзи път? – Попитах. Всъщност бях доста впечатлен, че тя все още е готова да се изправи срещу нас по този начин. Дори след всички шибани наказания и жестоки шеги, на които я бяхме подложили.
– О, почти бях забравила за това – каза тя и отстъпи крачка назад, когато се приближихме.
Оставяхме огромни кални следи по килима и факта, че в момента Сейнт не се бе побъркал и не шепнеше сладки приказки на машината за ваксини, би трябвало да е достатъчно предупреждение за това колко е ядосан.
– Веднъж ще ве предупредя да не ме докосвате – каза Тейтъм, като протегна ръка пред себе си, сякаш това можеше да ни спре.
Беше облечена с шорти и черна риза с вързан възел. Определено не беше това, което Сейнт ѝ беше казал да облече тази вечер, и бях готов да се обзаложа, че именно тази част от нещата го вбесяваше най-много.
Сейнт се хвърли към нея и тя измъкна другата си ръка иззад гърба си, като удари с палец върха на контейнера с лютив спрей, който стискаше в юмрука си, и го пръсна право в лицето.
Той изрева от болка и ярост, а аз отскочих назад, докато тя размахваше спрея в дъга, успявайки да взриви с него и Киян, който се хвърли към нея.
Киян не забави ход въпреки проклятията, които се изтръгнаха от устните му, когато попадна в цялото си лице с изгарящия спрей и ръцете му се сключиха около нея, преди тя да успее да избяга.
Те се удариха в земята и лютивия спрей падна от ръцете ѝ, търкаляйки се към мен. Скочих напред, за да го грабна, докато тя се бореше да избяга от Киян.
Тя не беше успяла да ме улучи с изстрел в лицето, но въздуха беше гъст от шибания спрей и аз се борех с кашлицата, докато очите ми започнаха да горят.
Сейнт откъсна шлема си, ръмжейки и проклинайки, докато си търкаше очите, за момент ослепени от нейната атака.
Хвърлих пиперливия спрей в огъня и Киян изхърка, когато Тейтъм успя да го ритне в топките и да се измъкне от хватката му.
Тя се стрелна около Сейнт, дивите ѝ очи паднаха върху мен, когато установи, че препречвам пътя ѝ, и аз я пуснах с мрачна усмивка.
– Три… – Извиках след нея, протягайки ръка към контролния панел, за да изключа музиката. – Две…
Тя изпищя, докато се стрелкаше към стаята ми, прескачайки краката на масата за хранене, която все още лежеше до вратата.
– Едно! – Скочих в движение, с наведена глава, рамене, подготвени за удар, и каска, която все още беше здраво закрепена на главата ми.
Тейтъм отново изкрещя, докато я гонех, прескачайки краката на масата точно когато тя затръшна вратата на спалнята ми след себе си.
Отворих я и я открих да стои на леглото ми, с два от моите трофеи в ръце, докато ги изтръгваше от рафта ми.
– Не се приближавай! – Предупреди тя, а косата ѝ се развяваше около раменете, докато се задъхваше, държейки трофеите ми за заложници.
– Хванахте ли я? – Изръмжа от предната стая Сейнт.
– Да – обадих се в отговор.
– Дръж я, докато не си взема душ и не измия тази гадост от очите си!
– Сега вече наистина си го направила, Пепеляшке – мърморех аз и правех бавна крачка към нея.
– Какво ще ми направиш? – Поиска тя, вдигайки трофея ми по-високо, когато направих още една крачка.
– Ще направя така, че останалите да се отнесат по-лесно към теб, ако сега се предадеш тихо – обещах.
Тя ме изгледа в пълната ми футболна униформа, а аз протегнах ръка за трофея.
– Не съм ви направила нищо, което вие да не сте ми направили – изръмжа тя, сякаш аз бях съдия, а тя пледираше в своя защита.
– Не си спомням да съм те пръскал с лютив спрей.
– Сейнт почти ме удави в шибания купел.
Засмях се, когато тя ми напомни за това.
– О, хайде, ти беше под водата само за около десет секунди.
– Опитай се да накараш един психопат да ти забие насила главата под водата и ми кажи, че после не си ядосан – изсъска тя.
– Добре, ще ти направя една сделка. Ще ми дадеш една целувка, а аз ще се погрижа наказанието ти да не е прекалено тежко.
Звукът от пускането на душа дойде от банята до нас и чухме как Киян проклина, докато измиваше очите си.
– Една целувка? – Попита тя подозрително.
– Да – съгласих се аз, дръпнах каската си и я пуснах.
Тейтъм присви очи, след което хвърли трофеите обратно на рафта, преди да се приближи към мен. Движенията ѝ бяха несигурни, но очите ѝ блестяха от победа и изглеждаше шибано секси върху нея.
Тя спря пред мен и аз се наведех, а очите ми се спряха на устата ѝ, докато тя се повдигаше на пръсти, за да ме целуне.
Но преди да успея да я сграбча и да вкарам езика си в устата ѝ, тя наклони глава и притисна най-кратката целувка, която някога бях изпитвал, към бузата ми. Честно казано, моята пралеля Ава предлагаше повече език в целувките си от това.
– Ще удържиш ли на думата си, Боуман? – Изиска тя, погледа ѝ беше свиреп и аз разбрах, че това е тест. Бях обещал да ѝ помогна, ако ме целуне, и си беше моя проклета грешка, ако не бях уточнил, че искам десет пълни минути, мръсно количество език и възможността да вкарам пръсти в бикините ѝ, докато го правим.
– Ти си най-лошото чудовище от всички нас, Тейтъм Ривърс – мърморех аз, като я гледах признателно.
Тя имаше шибаната наглост да ми се усмихне и аз изхвръкнах от смях.
Погледът ми падна върху шлема на пода и това ми даде идея.
– Мисля, че мога да те измъкна от едно лошо наказание – казах бавно. – Но ще трябва да си готова да направиш шоу за нас.
– Какъв вид шоу? – Попита тя подозрително.
– Ами, ти вече доказа колко много обичаш да танцуваш – изтъкнах аз. – Така че какво ще кажеш да се качиш на олтара и да го направиш за нас. Докато се събличаш.
Устните ѝ се отвориха и аз се усмихнах.
– Няма да се събличам заради всички вас – каза тя, сгъвайки ръце.
– Разбира се, че ще го направиш. Така или иначе всички сме виждали какво ти се случва, така че не е като да искаме от теб да ни покажеш нещо ново. И не е нужно да си сваляш бельото, ако не искаш. Просто, играй ролята и обещавам, че Киян ще забрави да ти се сърди, докато свалиш подплънките на раменете, и ще спечелиш Сейнт, щом се съблечеш по бикини.
– Подплънки на раменете? – Попита тя и аз се усмихнах, докато закачах калната си фланелка, преди да сваля и подплънките на раменете си и да и ги подам. – Това не е секси – възрази тя и аз се засмях.
– Ще бъде, когато го отлепиш. Освен това планирам да го заснема, така че ако е неудобно като дявол, винаги мога да пусна лентата като бъдещо наказание.
– Ти си извратен.
– Побързай, Пепеляшке, ако Сейнт се появи, преди да си готова, той ще се заеме със собственото си наказание и по-добре вярвай, че забиването ти в онзи ковчег в криптата не е най-лошото нещо, което може да ти направи там долу.
Това сякаш я мотивира и тя бързо свали шортите и ризата си и навлече мръсната ми униформа върху дантеленото си синьо бельо.
Чух как Киян излиза от банята и бързо се промъкнах, за да се измия под душа, докато тя довърши оформянето на външния си вид.
Върнах се, за да я намеря облечена в пагоните, фланелката и шлема, с голи златни крака и израз на лицето, който казваше, че не вярва, че това ще се получи.
– Изглеждаш секси, Пепеляшке – подиграх се аз, захвърлих кърпата, докато си навличах анцуг и суитчър.
– Наистина ли мислиш, че това ще задоволи Сейнт? – Попита тя със съмнение. – Току-що го напръсках с лютив спрей в лицето.
Не можах да се сдържа да не се засмея на това и грабнах ръката ѝ в моята, докато я влачех към вратата. – Има само един начин да разберем.
Сейнт слизаше по стълбите от стаята си, когато стигнахме до хола, и начина, по който зачервените му очи се стесниха опасно, ми подсказа, че иска кръв.
– Вече съм и избрал наказание – казах на висок глас, преди той да започне. – И тъй като ти винаги си този, който ги избира, а това е моята нощ с нея, мисля, че е справедливо.
– Е, аз не съм съгласен – изръмжа Сейнт.
– Какво си избрал? – Попита от дивана Киян, като гледаше Тейтъм с интерес. Очите му също бяха зачервени и подпухнали, но изглежда това не се беше отразило твърде много на настроението му. Всъщност изглеждаше така, сякаш е замаян.
– Тъй като тя много обича да танцува, помислих, че може да танцува за нас. На олтара. Докато се съблича – обясних аз.
За дълъг момент настъпи мълчание и Киян се усмихна гладно.
– Ебаси да. Имаш моя глас.
– Добре – изръмжа Сейнт. Той така или иначе беше прегласуван, но определено беше по-лесно, ако се съгласеше. За миг се зачудих дали не съм единствения от нас, който започва да се чувства като парцал заради това колко далеч бяхме стигнали с нея в миналото, но беше трудно да се каже. А и с очите им, зачервени и подпухнали от лютия спрей, бях готов да се обзаложа, че тази вечер не е момента да попитам.
Насочих Тейтъм към олтара, като съборих на пода купчината книги, които Сейнт беше подредил грижливо върху него, докато ѝ подавах ръка, за да застане върху него.
Киян хвана дивана и го обърна с лице към нея, докато тя нервно прехапваше устна, а Сейнт падна на мястото в самия му център в момента, в който Киян го постави.
Взех няколко бири и чаша водка за Сейнт, след което се преместих до панела на стената, за да избера музика за нея.
– Имаш ли нещо предвид, Тейт? – Попитах небрежно, докато тя нагласяше голямата каска на главата си.
– „U + Ur Hand“ на Пинк – отвърна тя мигновено и аз се засмях, докато я набирах да я пусна.
Тя започна да танцува в такт с музиката, като първоначално явно не се стремеше към сексапил, а направи голямо шоу, като свали каската и размаха русата си коса около главата. Но бях готов да се обзаложа, че е забравила факта, че колкото повече подскачаше, толкова повече фланелката се издигаше нагоре и ни даваше възможност да зърнем онези малки сини гащички, които галеха заобленото ѝ дупе.
Известно време тя танцуваше с каската, после я изстреля към Киян с достатъчна сила, за да го удари в гърдите, когато я улови, но той само се засмя.
Дълго време тя дразнеше фланелката нагоре-надолу по бедрата си, преди да отлепи и нея, а Сейнт се наведе напред на седалката си, докато я гледаше гладно. Тя хвърли фланелката към мен, бързо последвана от раменните възглавнички, които почти удариха Сейнт в лицето.
Сърцето ми биеше бясно, докато я гледах, тримата бяхме напълно запленени от това красиво създание, което се бе натъкнало на живота ни и бе променило всичко.
Когато Тейтъм се обърна назад, за да ни погледне само по бельо, тя изведнъж изкрещя, сочейки над главите ни към нещо зад нас, докато мяташе ръце около гърдите си, за да се прикрие.
– Има някой там! – Изкрещя тя.
Скочих от мястото си и се завъртях, за да погледна през прозореца над кухненския бокс с разтуптяно сърце.
Струваше ми се, че съм зърнал движение, и изръмжах от ярост, докато се хвърлях към вратата. Киян и Сейнт бяха точно до мен, но все още не бяхме преместили шибаната маса за хранене и тя ни забави, докато Киян я влачеше далеч от вратата.
Дори не си направих труда да обуя обувките, докато тичах навън в бурята, готов да убия този, който по дяволите беше надничал през шибаните ни прозорци към нашето момиче.
Сейнт ме избута настрани, но аз бях по-бърз от него и пръв се добрах до прозореца.
Там нямаше никой, но по калната земя имаше пресни отпечатъци от обувки.
– Излез сега и може да не те убием! – Изръмжа Киян.
Гняв, бял и напълно ослепителен, ме погълна, докато се опитвах да проследя следите, оставени от който и да е бил тук. Но след като по-рано бяхме обиколили цялата външна част на Храма и с комбинацията от тъмната нощ и бурята, която ни връхлиташе, беше невъзможно да се разбере накъде водят.
– Върни се към пътеката – заповяда Сейнт на Киян. – Аз ще заобиколя сградата и ще се обадя на Монро да си вдигне задника до общежитията, за да внимава за някой, който се връща там. Блейк, остани при Барби и се погрижи никой да не се доближи до нея.
Червата ми се сринаха при думите му и аз се извърнах, осъзнавайки, че току-що я бяхме оставили сама вътре с шибаната отворена врата.
Заобиколих сградата и разтворих вратата, изправяйки се лице в лице с Тейтъм, която размахваше проклетия нож за месо срещу мен, изглеждайки така, сякаш е повече от готова да го използва.
– Хванахте ли го? – Поиска тя и свали оръжието, когато ме забеляза.
Поклатих глава, докато хвърлях вратата зад нас и я заключвах отново. Тя беше навлякла отново фанелката ми върху бельото си, а петната от кал, пръснати по него, контрастираха с чистата ѝ кожа.
– Не. Но другите все още са там. Няма да спрат да ловуват, докато не го намерят и не го разкъсат крайник по крайник.
– Искам сама да му отрежа шибаните топки за това, че ме плаши така – изсъска тя.
– Ще го направиш, скъпа – обещах аз. – И можеш да си направиш от тях вкусна огърлица.
Тя издаде звук, който беше наполовина смях, наполовина хлипане, и се премести в мен, а аз се протегнах, за да я обгърна с ръце.
– Не му давай и минута от страха си – изръмжах аз. – Нощните пазители са създадени, за да защитават хората от такива като него. А ние сме създадени да защитаваме най-вече теб.
– Мога да се грижа сама за себе си – възрази тя със свирепо ръмжене.
– И аз мога – отвърнах аз. – Но това не означава, че не ми харесва да знам, че семейството ми ме подкрепя. Винаги. И ние също имаме теб, Тейт. Не си мисли и за миг, че не си.
Тя ме погледна с пламък в очите и аз шибано обичах този неин поглед. Тя не се страхуваше. Беше шибано ядосана. Искаше кръв също толкова, колкото и аз, и ако това не беше най-горещото нещо в нея, тогава не знаех какво е.
Наведох се и улових устните ѝ с моите, преди да успея да се замисля, а тя се разтопи в целувката ми с гладен стон.
– Съжалявам – промърморих срещу устните ѝ. – За всички прецакани неща, които сме правили. За това, че е моя вина. За това, че те обвинявах, въпреки че не беше ти. И за пистолета… Шибания пистолет…
– Това не е достатъчно – изръмжа тя, целуна ме отново и ме дръпна към стаята ми.
– Знам – отвърнах аз, избутах я до вратата и опипах гърдите ѝ през мръсната материя, която я покриваше. – Позволи ми да се опитам да ти го наваксам.
– Това пак няма да е достатъчно.
– Знам.
Тя хвана дръжката на вратата зад гърба си и я завъртя, така че да се препънем вътре. Устните ѝ бяха горещи и нуждаещи се от моите, ръцете ѝ се впиваха в косата ми, а ноктите ѝ се впиваха в кожата ми, докато ме стискаше грубо.
Цялата страст, която изпитвахме първия път, когато бяхме заедно, все още беше между нас, но сега беше подплатена с нещо по-грубо. Стена, която тя беше издигнала между нас и която знаех, че нямам никакъв шанс да преодолея скоро. Емоциите, които тя изпитваше към мен преди, сега бяха заключени. Може би са изчезнали напълно. И не знаех дали имам някакъв шанс да си ги върна.
Но ако тя искаше част от мен, бях готов да ѝ я дам. Защото понякога ми се струваше, че тя е единственото нещо, което ме държи на повърхността във водовъртежа на прецакания ми живот, и ми се искаше да се вкопча в нея, докато не се удавя.
Затворих вратата на спалнята след себе си и я върнах обратно на леглото, поглъщайки целувките ѝ, докато тя забиваше ноктите си по-силно.
– Харесва ли ти да ме нараняваш? – Попитах я, без да се притеснявам от това, но исках да знам дали има някакъв шанс за изкупление за мен. – Чувстваш ли нещо друго към мен освен омраза сега?
– Не знам – изпъшка тя. – Мразя да те гледам как страдаш. И искам да страдаш още повече от моята ръка.
Закачих пръсти под подгъва на футболната си фланелка и хванах ръба на бикините ѝ, като ги свалих по бедрата ѝ, преди да ги пусна на пода.
– Тогава ме накажи – съгласих се аз. – Направи най-лошото. Толкова и толкова често, колкото искаш. Докато не решиш, че съм платил достатъчно.
– Не знам дали това е възможно.
Бутнах я назад, така че дупето ѝ се удари в леглото, и я държах седнала на ръба му, докато падах на колене пред нея.
Ръцете ѝ се свиха в одеялата от двете страни на дупето ѝ, докато разтварях бедрата ѝ, карайки анцуга да се издигне нагоре, за да мога да видя всичко, което ме очакваше.
Върнах погледа си към сините ѝ очи, докато плъзгах ръка между краката ѝ, стенейки, когато я открих гореща и мокра за мен. От устните ѝ се изтръгна въздишка, а аз продължих да я гледам, докато плъзгах пръстите си напред-назад, дразнейки отвора ѝ и обикаляйки клитора ѝ, докато тя не задишаю за мен.
Продължих, докато тя започна да стене, прехапвайки устните си, докато придвижваше бедрата си напред в безмълвно искане за още.
Когато изръмжа името ми в знак на неудовлетвореност, аз се предадох, вкарах два пръста в нея и се насладих на вкусния стон, който напусна устните ѝ.
Свих пръстите си вътре в нея, докато започнах да ги вкарвам и изкарвам, като протегнах другата си ръка, за да разтъркам с палец втвърденото ѝ зърно под мръсната ми фланелка.
Напъхах пръстите си по-силно и тя се задъха, когато ги свих отново, вкарвайки ги толкова дълбоко, колкото можеха да влязат, и изтръгвайки повече удоволствие от тялото ѝ.
Мобилният ми телефон иззвъня на нощното шкафче и за миг останахме неподвижни.
– Може би е важно – казах аз и тя кимна в знак на съгласие.
С хъркане от неудовлетвореност се наведох напред, за да го закача в хватката си, като държах пръстите на лявата си ръка заровени дълбоко в нея и я накарах да извика, когато движението накара петата на дланта ми да се забие в клитора ѝ.
Погледнах съобщението и измърморих разочаровано, като отворих груповия чат, в който Сейнт беше изпратил съобщение, за да каже, че не е имал късмет в лова си.
– Нищо – обясних, когато Тейтъм ме погледна.
– Добре. Не спирай да правиш това, което правиш.
Усмихнах се, като я погледнах, и тъкмо се канех да хвърля мобилния си настрани, когато той завибрира в дланта ми и дойде друго съобщение от Монро, в което се предлагаше да зацикля отново.
Видях известието в горната част, което казваше, че и Сейнт, и Киян пишат, и докато вкарвах пръстите си в нея отново, преместих телефона, за да се опре в другата ми ръка на клитора ѝ.
Тейтъм се намръщи в телефона, задъхвайки се, докато продължавах да движа пръстите си дълбоко в нея.
– Какво правиш…
Получи се съобщение и телефона вибрира силно в продължение на три дълги секунди. Тя си пое дъх и отметна глава назад, а когато вибрациите отново прекъснаха, от нея се изтръгна стон.
Отделих достатъчно внимание на съобщението, за да разбера, че те просто се ориентират къде още да търсят, и спрях в изтезанията си на тялото ѝ достатъчно дълго, за да им върна съобщението.
– Какво пишеш? – Попита тя задъхано, докато отново помпах с пръсти, обичайки колко е мокра за мен, докато се опитвах да се концентрирам върху това, което пишех за пет секунди.
– Просто им казвам, че се грижа добре за теб – отвърнах с мръсна усмивка.
– Козел – изпъшка тя, когато се появи друго съобщение и аз отново притиснах телефона към клитора ѝ.
Забравих за четенето на съобщенията, докато тя люлееше бедрата си срещу пръстите ми, а аз се изгубих в този шибан поглед в очите ѝ. Никой от нас не знаеше кога ще пристигне друго съобщение, но всеки път, когато се появяваше такова, тя извикваше, като се блъскаше в ръката ми и в мобилния телефон, докато оргазма ѝ наближаваше.
Беше като да се возиш на влакче в тъмното, без да знаеш кога ще дойдат виковете, и всеки път, когато тя извикаше, усещах как този шум резонира в цялото ми тяло и караше члена ми да боли от нужда.
Продължавах да вкарвам пръстите си дълбоко в нея, като поклащах телефона срещу клитора ѝ, дори когато не вибрираше.
Тя започна да моли за още, нуждаеше се от освобождаване толкова, колкото и аз се стремях да ѝ го дам, докато кратките изблици на вибрации никога не бяха достатъчни, за да я изпратят на ръба.
Когато никой от нас не можеше да издържи повече, успях да изпратя едно съобщение до групата. Две думи. Обади ми се.
Името на Киян изгря на идентификатора на обаждащия се по-малко от две секунди по-късно и телефона вибрираше постоянно, докато го притисках към клитора ѝ, вкарвайки пръстите си в нея, докато усещах как тя се стяга около тях по най-вкусния начин.
Тя изкрещя името ми, когато свърши, и аз отговорих на обаждането, докато тя викаше от блаженство, задъхвайки се и стенейки по най-сладкия начин, докато издърпвах телефона назад и обикалях с палец по клитора ѝ, за да удължа екстаза. Тя падна обратно на леглото и не можех да откъсна очи от нея, докато си поемаше дъх, лежейки там в мръсната ми риза, гърдите ѝ се издигаха, златистите ѝ коси се разпиляваха около нея, а путката ѝ се стискаше здраво около пръстите ми.
– Ти, шибан задник – долетя ламаринения глас на Киян от слушалката на мобилния ми телефон и успях да го вдигна до ухото си за секунда.
– Просто исках да ти пожелая щастлив лов. И да ти кажа, че сме си легнали – казах аз. – Така че не ни безпокой, когато се върнеш.
Той започна да ме ругае цветисто и аз затворих, захвърляйки телефона, докато бавно изваждах пръстите си от нея и се премествах върху нея.
– Блейк – изпъшка тя, когато се настаних между бедрата ѝ, а пулсиращата дължина на члена ми се заби в нея от нужда.
– Да? – Промърморих, устните ми се преместиха към врата ѝ, докато търкалях футболната си фланелка по тялото ѝ и тя ми позволи да я издърпам от нея.
– Имам нужда от теб – изстена тя, люлеейки бедрата си срещу мен, така че можех да усетя топлината на путката ѝ през снцуга ми, докато тя се притискаше към члена ми.
Бях се разтреперил от нужда, а члена ми пулсираше и беше твърд като скала. Последните пет дни бях прекарал в преживяване на това, което с Киян и бяхме направили миналата седмица, и я проклинах, че ме остави да моля за още и да гладувам без нея. Но сега тя най-накрая беше тук, под мен, стенеше името ми и ме галеше с голата си путка.
Вероятно щях да свърша до няколко минути. Бях копнял за това твърде дълго. Но това не беше страшно, защото след това щях да оближа вкуса на мен от путката ѝ и да я чукам отново, след като я съсипя с езика си. Надявах се, че не е уморена, защото възнамерявах да прекарам колкото се може повече от нощта, заровен в нея по един или друг начин.
– Имам нужда от теб, Блейк – отново ме умоляваше тя, търкайки се безсрамно в мен, а аз изпитвах такова шибано облекчение, че не бях единствения от нас, който изпитваше тази нужда.
Посегнах към колана си, изръмжах името ѝ, докато продължавах да целувам врата ѝ, и започнах да избутвам материала надолу, за да мога да освободя члена си.
– Трябва да изгасиш осветлението – изпъшка Тейтъм и аз спрях с вала си, който се опираше в бедрото ѝ, точно когато се канех да дръпна анцуга си надолу.
– Какво? – Попитах.
– Изключи осветлението – настоя тя, а дланите ѝ се озоваха на гърдите ми, докато ме буташе назад.
Намръщих се, тъй като трябваше да се концентрирам върху думите ѝ вместо върху непрестанните искания на члена ми, който трябваше да се плъзне в нея през следващите тридесет секунди, иначе щеше да експлодира от натрупаното налягане.
Изръмжах проклятие, докато се изправях, прекосявайки стаята до ключа за осветлението колкото се може по-бързо, а анцуга ми се опъваше върху бушуващата ми ерекция.
Погледнах назад към Тейтъм, точно когато стигнах до ключа, и я открих с бикини на мястото им, докато грабваше свежа тениска от чекмеджето ми и я обличаше.
– Какво става? – Попитах, а гласа ми беше нещо като умолително хленчене.
– Беше хубаво – каза тя с широка усмивка. – Благодаря.
– Хубаво?
Тейтъм скочи в леглото ми, придвижи се до далечната му страна и се обърна с гръб към мен, като придърпа завивките около брадичката си.
– Аз… Ти… Ние…
– Лека нощ, лека нощ – запя тя и очите ѝ се затвориха, а аз просто стоях и я гледах.
– Ще го направиш отново, нали? – Въздъхнах, като погледнах надолу към ерекцията си, докато ме обземаше твърде познатото чувство на неудовлетвореност.
– Какво пак?
– Използва ме, за да ме възбудиш и да ме оставиш с болящи ме топки – изстенах.
– Глупости – отвърна тя със смях, а аз отхвърлих глава към стената и затворих очи, докато члена ми продължаваше да пулсира, все още неразбрал посланието.
Плъзнах ръката си в анцуга, без дори да съм решил да го направя, търкайки дебелия си вал с твърде познати движения, които никога не можеха да се сравнят с това как бих се почувствал, ако се заровя в…
– Извади ръката си от панталоните и влез в леглото, Блейк – поиска Тейтъм.
– Не мога ли просто…
– Влез сега и можеш да ме държиш – каза тя. – Никога не знаеш, може да се възбудя през нощта и все пак да се възползвам от теб.
Изстенах шумно, когато изгасих светлината, свалих анцуга и суитчъра си, така че останах по боксерки, и се вмъкнах под завивките заедно с нея.
Приближих се, обгърнах я с ръце и вдишах сладкия ѝ аромат, докато тя притискаше дупето си към члена ми, а аз изръмжавах от неудовлетворение, докато той пулсираше безнадеждно.
– Няма да се възползваш от мен през нощта, нали? – Измърморих и от нея се изтръгна дъх на смях, който ми даде да разбера твърде добре колко много се наслаждава на тази агония, която ми причини.
– Няма никакъв шанс – съгласи се тя, изви дупето си отново и обви ръката си около моята, където тя обгръщаше кръста ѝ.
– Не ме обвинявай, че сънувам мокър сън като шибано дванайсетгодишно дете – изръмжах аз.
Единственият ѝ отговор беше злобен смях и аз останах на тъмно, а члена ми се забиваше в задника ѝ, надеждата ми умираше много по-бързо от ерекцията ми и перспективата за дълга шибана нощ пред мен.
Но когато тя се премести в ръцете ми и аз се вкопчих в нея, трябваше да призная, че не всичко беше лошо. Въпреки че пениса ми със сигурност не беше съгласен.

Назад към част 26                                                            Напред към част 28

КИЯН

Тъй като Сейнт беше преуспяващ и перфекционист, той беше планирал целия ритуал по коронацията до всеки шибан детайл и пое инициативата, докато привличаше Монро, за да застане пред Свещения камък.
С един удар на ръката му барабаните и тълпата замлъкнаха смъртно и тишината се нарушаваше само от пращенето на огъня и плискането на вълните по брега.
Тейтъм все още беше балансирана върху моето и това на Блейк рамене, наблюдаваше шоуто с ръце, свити в косите ни, и аз нямах нищо против да съм под нея по този начин. Очите на всички ни бяха насочени към останалите ученици, които гледаха в благоговейно мълчание, и забелязах, че някои от момичетата в тълпата я погледнаха ревниво. И няколко изпълнени с похот погледи на момчета. Записах си кой се е захласнал по нашето момиче, за да знам кого да пребия по-късно.
– Легендата разказва, че имало четирима пазители на нощта – обади се Сейнт, като бръкна в джоба, скрит в пелерината му, и извади от него човешки череп, като го протегна пред всички.
Чуха се повече от няколко въздишки на шок и ужас и това накара садиста в мен да наостри гладно малките си гадни уши.
Напълно бях помогнал на Сейнт да разграби гробниците за това нещо и той го беше дезинфекцирал специално за това. Ако приемем, че един череп може да се дезинфекцира. Кой знаеше? Мозъкът определено беше изгнил там в някакъв момент, така че бях готов да се обзаложа, че част от него е останал. Но майната му, така или иначе не бях аз този, който щеше да се занимава с това.
– Аз, Киян и Блейк се издигнахме на постовете си преди години – продължи Сейнт. – Но ни се искаше последната позиция в нашия кръг да бъде заета. Дори намирането на нашия трибут от Нощната връзка не беше достатъчно, за да запълни празнотата. Но сега най-накрая намерихме човек, достоен за нашата титла. Кой от присъстващите тук смята, че Наш Монро стои като бог сред хората в очакване на своето възнесение?
Тълпата изрева съгласието си, благодарността им за това, че ги е защитил от мародерите, съчетана със здравословна доза алкохол и щипка драматизъм от Сейнт, ги доведе до лудост. Знаеха, че Наш има всичко необходимо, за да бъде един от нас. Виждаха в него онова, което липсваше на всички. Демон, готов да се бие, да пирува и да се чука, докато на почернялата му душа не ѝ писне. А ако беше като мен, това време никога нямаше да дойде. Ние четиримата бяхме сродни души. И след тази вечер щяхме да бъдем обвързани като братя, докато смъртта не дойде да прибере омърсените ни души.
Докато всички крещяха, Сейнт се премести на брега на езерото и потопи черепа в него, като напълни горната му половина с вода, преди да се запъти към Монро и да го сложи в ръцете му.
– По водата на езерото, което нашия вид е пазил през цялото време! – Изръмжа Сейнт, извади нож от джоба си и притисна върха му към пръста си, докато потече кръв. – И с кръвта на братята си ще се преродиш като един от нас. – Той задържа пръста си над черепа, пълен с вода, и остави в него да падне капка кръв.
Сейнт използва ножа, за да убоде пръста ми, после този на Блейк, докато тълпата затаи дъх и ние също добавихме кръвта си към водата.
Монро гледаше отварата като отрова, а аз се усмихнах на себе си, доволен, че не ми се налага да пия тази кървава езерна урина, докато Сейнт продължаваше.
– Заклеваш ли се в мрака, Наш Монро? – Поиска Сейнт. – За живот, управляван от нощта, като приемеш мантията на Нощния пазител и защитаваш народа ни от гнева на чудовищата?
– Да – изръмжа Монро, а челюстта му бе решителна.
– Тогава пий! И се обвържи с нас за вечни времена. Дори в смъртта душите ни ще бъдат свързани и в живота братството ни никога няма да бъде прекъснато! – Изръмжа гладно Сейнт и аз се развеселих заедно с него, докато всички останали също поеха вика.
Сърцето ми се разтуптя, докато Наш вдигаше черепа над главата си, отказвайки да се бави, докато го накланяше нагоре и водата се изливаше от празните очни кухини и се стичаше на каскади в отворената му уста, стичайки се по челюстта и надолу по голите му гърди.
Хватката на Тейтъм в косата ми се затегна, докато ме гледаше, и когато я погледнах, открих, че сините ѝ очи пламтят от вълнение, което ме накара да се запитам дали все пак нямаше чак толкова много против да има нов собственик.
Тълпата от ученици, която ни заобикаляше на плажа, побесня, като се надвикваше и освиркваше в ритъма на барабаните, когато те отново зазвучаха в дълбок и зловещ ритъм.
Те скандираха името му, имената ни, викаха духовете на нощта да ни благословят, макар че бях готов да се обзаложа, че по-скоро ще ни прокълнат. Но както и да е, те крещяха имената ни, сякаш бяхме богове, и можех да призная, че разглезения, привилегирован задник в мен изобщо нямаше нищо против това.
Вниманието ми беше приковано в очите на най-новия ни брат и глада в стоманения му поглед накара сърцето ми да забие от вълнение. Това беше правилно. Чувствах го до мозъка на костите си. Той беше роден, за да бъде един от нас, предопределен да завърши нашия кръг. Тъмнината в него боледуваше за това, точно както моята, както тази на Блейк и Сейнт. И дори като тази на Тейтъм.
Държах крака на Тейтъм в лявата си ръка, като я подпирах, за да не падне, и се усмихнах, докато стигах нагоре, за да стисна коляното ѝ с другата си ръка.
Хватката на Тейтъм за косата ми се затегна достатъчно, за да предизвика болезнена тръпка по скалпа ми, и аз изръмжах, когато тя ме принуди да я погледна нагоре, с предупреждение и предизвикателство в големите си сини очи.
Преместих ръката си отново, така че да стисна бедрото ѝ по средата на пътя между коляното и бедрото, като пръстите ми се вкопчиха почти достатъчно, за да ѝ причинят онази болка, за която толкова много копнеех.
Очите ѝ пламнаха и можех да кажа, че се замисля дали да не ми каже, въпреки че тялото ѝ молеше за още, а аз я исках точно там. Всъщност възнамерявах да я накарам да проси преди края на тази нощ.
Сякаш можеше да прочете мислите ми, Тейтъм дръпна косата ми достатъчно силно, за да наклони главата ми назад и да погледна към полумесеца в небето над мен. Тя се наведе малко по-близо до мен, докато говореше, и погледа ми попадна в плен на устните ѝ.
– Този поглед в очите ти говори, че ще си заслужиш наказание преди края на тази вечер – предупреди тя и дъха ми секна, когато очите ѝ проблеснаха при тази идея. Тя го искаше, копнееше за него. Нейното собствено чудовище жадуваше за отмъщение точно толкова силно, колкото моето винаги е жадувало за кръвопролитие. И ме обзе желание да и се предложа, за да извърши най-лошото, доброволна жертва за една гладна богиня.
– Това е обещание, бейби – промърморих точно когато Монро се отдалечи от Свещения камък, а Сейнт ме подкани да продължа напред.
Приближихме се до тях и Сейнт вдигна ръце към Тейтъм в знак на приношение. Виждах как контрола му се изплъзва малко, докато се отдаваше на вълнението от тази нощ. Достатъчно, за да се прояви демона му. Достатъчно, за да го направи непредсказуем, което често водеше до насилие. Сърцето ми се разтуптя само при мисълта за това.
Тейтъм се поколеба само за миг, преди да отпусне хватката си върху нас и да падне в обятията на Сейнт.
Ръцете ѝ се задържаха на раменете му, докато балансираше, но той само позволи на собствените си ръце да останат около кръста ѝ, за да я изправи на крака, преди да се отдръпне.
Подканих Монро да ме последва и го поведох по-близо до огъня, докато всички започнаха да танцуват в тежкия ритъм на музиката, която се разнасяше над езерото.
На пясъка имаше два стола, разположени точно до огромния Свещен камък, който беше изрисуван с древните знаци на нашия вид.
– Готов ли си да го направим официално, братко? – Попитах, обгръщайки раменете на Монро, докато от мен се изтръгна мрачен смях.
Тази вечер във въздуха витаеше някаква тежка енергия, сякаш целия свят беше в напрежение, докато това се случи. Чакаше да завършим легендата, да въплътим всеки аспект на мита. И не се съмнявах, че щом го направим, ще бъдем наистина неудържими. Дори когато напуснем това място, тази връзка щеше да държи петимата заедно, докато смъртта не ни раздели.
– Това е шибана лудост – промълви Монро, оглеждайки полуголите тела на всички останали ученици, които танцуваха около огъня.
– Да. По най-добрия възможен начин – съгласих се аз, като го насочих да седне на един от столовете с гръб към мен, докато аз се спусках на другия.
Посегнах към земята, където в калъфа чакаше пистолета ми за татуировки. Вече го бях подготвил по-рано, така че ми оставаше само да си сложа латексовите ръкавици и да използвам антибактериалния тампон, за да почистя врата на Монро, където щеше да получи новото си мастило.
Тейтъм се задържа наблизо, наблюдавайки с интерес как се подготвям, и я подканих да се приближи, когато ми хрумна една идея.
– Танцувай за нас, бейби – заповядах, като посочих едно място пред огъня, което беше точно в полезрението на Монро. – Дай на нашия най-нов Нощен пазител нещо, което да гледа, докато аз работя.
– Сериозно? – Изсумтя тя, явно не впечатлена от това, че както обикновено ѝ се казва какво да прави.
– Какво става? Не одобряваш ли най-новия си господар? – Подиграх се.
– Не съм точно развълнувана от това, че имам трима задници, които ме командват, а сега имам четирима – отвърна тя ледено, като ме погледна смъртоносно.
– Ами свиквай, бейби – казах с вдигане на рамене. – Освен това те моля само да танцуваш за нас, не е чак толкова голямо затруднение. Не искаш ли да видиш дали ще успееш да го накараш да те погледне така, както го правят останалите?
– Какъв е този начин? – Попита Наш, вперил поглед в нашето момиче.
– Сякаш всички ние сме умиращи мъже, които отчаяно се нуждаят от питие, а тя е хладна, синя лагуна в центъра на пустинята.
– Толкова си пълен с глупости, Киян – изпъшка Тейтъм. – Ако така се чувствахте към мен, нямаше да сте такива шибани копелета. – Тя сгъна ръце, сякаш искаше да ми откаже, но усмивката, която се опитваше да скрие, говореше, че няма нищо против идеята Монро да я гледа по този начин.
– Не ме карай да се държа като задник – помолих аз. – Защото знаеш, че ще трябва да те накажа, ако не изпълняваш заповедите ми. Освен това съм почти сигурен, че разсейване като това да те гледа как танцуваш в този особено чувствен костюм ще го държи неподвижен, докато работя. Не е ли така, Наш? – Ударих Монро по ръката и той изръмжа, докато погледа му обхождаше Тейтъм в тези малки бикини.
– Тя е моя ученичка – промърмори той, докато Тейтъм се намръщи към мен, а раменете ѝ се свлякоха в знак на поражение.
Засмях се и я насочих да започне да танцува.
– Каквото искаш да си кажеш, братко. Но няма правила срещу гледането.
– Почти съм сигурен, че има – отвърна Монро, но очите му все така останаха залепени за нея.
Мила си проправи път през тълпата, посрещна Тейтъм с бутилка текила и прегръдка, когато започнаха да танцуват заедно. Гледах как Тейтъм отпива от гърлото на бутилката, а желанието се местеше под плътта ми като гладни мравки.
– Обзалагам се, че тази текила ще ми подейства много добре точно сега – промърморих аз, а Монро извърна леко глава, за да ме погледне, сякаш не беше сигурен дали да говори свободно, или не. Но сега той беше наш брат. Можеше да ми каже всичко и аз щях да го подкрепя. Да признае, че Тейтъм Ривърс е достатъчно гореща, за да запали горски пожар, пламнал в члена му по всяко време, наистина нямаше да ме шокира. А и на чудовището в мен доста му харесваше идеята да се бори за вниманието ѝ, точно както останалите от нас. Чувствах се правилно. Сякаш тя трябваше да притежава всеки от нас еднакво. Да ни измъчва еднакво. Да ни докара до лудост от желание по всички правилни начини.
– Текилата е твърде горчива за нея – каза Монро бавно, сякаш внимателно подбираше думите си. – Тя е по-сладка от това.
– Не – засмях се мрачно. – Тя наистина не е такава. Това момиче може да изглежда сладко, но в него има толкова отрова, колкото и захар.
– Мислиш, че е смъртоносна? – Попита той.
– Да. По най-добрия възможен начин. Ще умра с усмивка на лицето, ако прекаля с нея.
– Мога да се сетя за по-лоши начини да си отида – съгласи се Монро, докато тя започна да танцува.
Пистолетът за татуировки висеше безпомощно в ръката ми, докато я гледах как движи тялото си в такт с това на Мила. Всяко извиване и изтласкване на бедрата ѝ в мощния ритъм на барабаните предизвикваше земетресение от нужда, което пулсираше в мен, докато не се уверих, че сърдечния ми ритъм е в унисон с баса, който ни заобикаляше.
Тя беше завладяваща по най-смъртоносния начин и знаех, че ставам нейна жертва. Просто нямах нито едно желание да спра това да се случи. И ако накрая се окажех окървавен в краката ѝ, съмнявах се, че ще съжалявам за това. Това момиче беше мое. И тя щеше да ме поиска обратно. Може би все още не беше разбрала напълно сериозността на тези думи, но аз ги бях запечатал в душата си.
Усещането за очи върху кожата ми ме накара да се обърна и открих, че Дълбокото гърло ме наблюдава от центъра на групата, която се беше скупчила близо до мен, за да наблюдава как татуирам най-новия ни Нощен пазител.
– Какво, по дяволите, гледаш? – Изръмжах като нея, а тъмните ѝ очи се разшириха, когато успя да привлече вниманието ми. – Махай се от мен, преди да те удавя в езерото като мутрата, която си.
– Киян – издиша тя и аз оголих зъби срещу нея, тъй като тя се осмели да се обърне към мен.
– Ако не се отсрамиш, ще те притисна и ще татуирам думата „дълбоко гърло“ на шибаното ти чело – заплаших я също така напълно сериозно.
Очите ѝ разцъфнаха от сълзи и тя се отдръпна, преди да успея да изпълня заплахата си.
– За какво, по дяволите, беше това? – Попита Наш.
– Тя е ходещо мъртво момиче – промълвих аз. – Просто още не го осъзнава.
– Аз не…
Вълнуващ вик се извиси над звука на музиката половин секунда преди Сейнт да прескочи огъня с Блейк по петите. Тълпата от ученици ликуваше и ревеше имената им, когато краищата на наметалата им се запалиха и те се втурнаха през насъбралите се тела, смеейки се от сърце, докато тичаха към езерото, за да потушат пламъците.
Някой започна игра на предизвикателство и все повече хора се присъединяваха към тълпата от танцьори, докато партито наистина се разгаряше.
Наш изглеждаше така, сякаш все още искаше да ме попита за онази шибана курва, Дълбокото гърло, но аз пренебрегнах изпитателния му поглед. По-късно щях да му разкажа историята, нямаше да излъжа брат си, но не исках да развалям тази вечер, като си помисля за нея и за секунда.
Включих пистолета за татуировки и Монро седеше покорно, докато притисках иглата към кожата му, а от мен се изтръгна въздишка. Имаше нещо толкова чисто в изкуството. Особено когато можех да използвам човешкото тяло като платно. Когато се съсредоточавах върху едно творение, можех физически да почувствам как цялата болка, гняв, ярост и насилие в кръвта ми изчезват, докато не се успокоя с дизайна си. Винаги работех със свободна ръка, оставяйки изкуството да бъде такова, каквото го създавам, усещайки естествените щрихи и извивки на творбата, вместо да я принуждавам да се подчинява на някакъв предварително определен модел. Знаех, че създавам стрела, украсена с пера, но ми харесваше детайлите да идват естествено, като всяка част от нея надграждаше предишната, докато не бях напълно удовлетворена от крайния резултат.
Светът около мен избледня, докато работех, а единственото ми желание беше да създам следа на Монро и да го направя един от нас за всички времена.
Когато най-накрая приключих, въздъхнах и се отпуснах на стола, докато попивах с очи работата си, уверявайки се, че съм напълно доволен от нея, преди да обявя, че е готова. За стрелата му бях решил да закача три пера, като засенчих върховете им дотолкова, че бяха почти черни. Острието на стрелата изглеждаше достатъчно остро, за да пробие кожата му, смъртоносно, смъртоно, точно като нас.
– Красиво е – въздъхна Тейтъм, навеждайки се над рамото ми, за да разгледа по-отблизо, така че косата ѝ да се допре до кожата ми. Почти се стреснах, чудейки се от колко време стои там и ме гледа как работя, и се обърнах към нея с крива усмивка.
– Искаш ли една, бейби? – Попитах, докато се навеждах и вземах превръзка от кутията в краката ми, като внимателно покривах новото мастило на Монро за него.
– Искаш ли това? – Мърмореше тя, а алкохола придаваше на гласа ѝ съблазнителна окраска, която много ми харесваше. – Да ме отбележиш като твоя за постоянно?
– Ти си наша завинаги – отбелязах аз, като се обърнах към нея и я дръпнах в скута си.
Тя се задъха, тъй като беше принудена да се подпира на гърдите ми, но очите ѝ за миг светнаха палаво, преди да го стъпче.
– Тогава ще ми заповядаш ли да си направя татуировка? – Попита тя с извита вежда, която обещаваше, че ще рита, крещи и ще се бие до смърт, ако дори се опитам да го направя.
– Не, не е шибано – изръмжа Монро, докато се изправяше на крака и се обръщаше, за да ни погледне надолу, като ми хвърляше поглед, който, както предположих, трябваше да бъде заплашителен. Но заплахите нямаха голямо значение за мен. Бях повече от готов да пролея кръв при най-малката провокация, така че заплахата, че ще ме нарани, всъщност по-скоро щеше да ме накара да направя нещо, отколкото да ме спре. Но в този случай нямах причина да споря.
– Дръж си гащите, Наш – казах аз. – Тялото на Татум е изцяло нейно. Няма да направя нищо с него, освен ако тя не ме помоли за това.
– Защо казваш това, сякаш сериозно вярваш, че ще те помоля? – Попита тя, хвърляйки ми очи, докато се местеше в скута ми.
– Не мисля, че ще ме помолиш да правя неща с тялото ти, бебе – казах аз, протягайки ръка върху нарисувания отпечатък, който бях оставил на корема ѝ по-рано. – Мисля, че ще молиш.
Тя прехапа устна, докато ме гледаше надолу, а аз се наведех напред, така че устните ни почти не се разделяха. Не можех да си спомня кога за последен път бях целувал момиче истински. И определено не си спомнях кога за последен път съм бил толкова изкушен, колкото с Тейтъм Ривърс.
– В сънищата ти – въздъхна тя, но топлината в очите ѝ даваше друг отговор.
– Всяка нощ, бейби – съгласих се аз. – Но ако искаш доказателство, готов съм да се обзаложа, че ще те накарам да ме молиш за помощ, преди да е свършила и тази нощ.
Монро се изсмя, сякаш се хвалех, че имам платинени топки, а не можех да го подкрепя. Но аз не правех залози, които не бях сигурен, че мога да спечеля, и ако му кажех, че топките ми са платинени, щях да ги потопя в разтопен метал, само за да се уверя, че съм прав за това.
– Какво става, Наш? Иска ти се да можеш да играеш и за нашето момиче? – Подразних го. – Може би тя ще ни позволи да я споделим.
– Не бъди смешен – промълви Монро.
– Защо винаги се шегуваш по този начин? – Изсъска Тейтъм и ме удари по рамото, за да ми се скара, но това всъщност само ме окуражи. – Сякаш си мислиш, че можеш да ме имаш наготово и да си ме прехвърляш между приятелите си психопати, когато знаеш, че не се интересувам от нито един от вас.
– Защо винаги си мислиш, че се шегувам? – Изръмжах, а хватката ми върху нея се засили, когато тя отново се изви в скута ми. Кълна се, че се опитваше да ме втвърди, само за да се наложи да обикалям това парти с буйстващ за нея член. Тя не знаеше, че с удоволствие бих дал на всички да видят огромния набъбнал панталон в замяна на това, че тя се търкаше срещу мен.
Очите на Тейтъм се разшириха, когато разбра, че наистина го мисля сериозно, и погледа ѝ отново се насочи към Наш.
Наведох се напред, докато устните ми се допряха до ухото ѝ, и прокарах пръсти по гръбнака ѝ, докато ѝ говорех с тих глас.
– Кажи ми, че не ти харесва идеята и двамата да се покланяме на тялото ти едновременно.
Тя не отговори, но начина, по който дишаше по-тежко, ме накара да си помисля, че не е толкова възмутена от предложението ми, колкото се опитваше да се представи.
Наш погледна между нас двамата, преди да си поеме дъх и да извърне очи.
– Аз все още съм твоя шибан учител. Недей да правиш подобни коментари за мен повече.
Засмях се мрачно, докато той се отдалечаваше, за да намери питие, и наблюдавах внимателно Тейтъм, която се бореше с надуването.
– Знаеш ли, сигурен съм, че мога да накарам Блейк да дойде да играе с нас, ако искаш…
– Още дори не съм ти яздила пениса, Киян – издекламира тя и отново насочи вниманието си към мен, докато продължавах да рисувам линии нагоре и надолу по гръбнака ѝ с върховете на пръстите си. – Така че престани да се опитваш да ме убеждаваш да взема двама наведнъж. Устните ми се изпълниха с усмивка на голям задник, а тя се намръщи, докато го възприемаше. – Какво?
– Ти каза още – подразних я аз. – Което означава, че напълно се надяваш, че някой ден ще те чукам, докато не можеш да мислиш трезво.
– Не, не съм казала – изсумтя тя. – И мога да те уверя, че не планирам подобно нещо. Не бих те прецакала, ако живота ми зависеше от това. Ти си чудовище през цялото време…
– Да – съгласих се с груб глас, а хватката ми върху бедрата ѝ се затегна. – Но аз съм твоето чудовище. Ти сама го каза. И се случи така, че нямам никакви възражения срещу това. Така че ако искаш да ме използваш, за да доведеш тялото си до разруха, тогава съм сигурен, че мога да бъда убеден.
– Мислех, че не се чукаш с богати момичета? – Попита тя ледено и в гърдите ми избухна кикот, тъй като бях сигурен, че съм открил нотка на горчивина в тона ѝ.
– Не. Путките на богатите момичета са прекалено сладки, за да се справят с всичкия ми – съгласих се като нахален задник и начина, по който очите ѝ светнаха при предизвикателството, накара члена ми да се опъне срещу ципа. Тя искаше да ми докаже, че греша, и мразеше това, което искаше. Нашето момиче можеше да е също толкова мръсно и извратено, колкото и всички останали, и нещо в идеята за това ме накара да се развълнувам като нищо друго, което някога бях познавал. – Но не бих имал нищо против да вкуся от цялата тази сладост – добавих аз.
– Вкус? – Попита тя с намръщена физиономия.
Хванах ръката ѝ в прегръдката си, поставих два от пръстите ѝ над устата си, преди да прокарам езика си направо през средата им с един силен удар.
Тя изтръгна ръката си от хватката ми и ме зашлеви достатъчно силно, за да накара лицето ми да се завърти настрани, преди да обхване с ръка гърлото ми и да изръмжи, докато ме гледаше надолу.
– Не забравяй правилата ми, Киян – изсъска тя, а очите ѝ пламнаха от ярост, докато стягаше хватката си съвсем малко.
Едно ръмжене, което беше изцяло сексуално, се изтръгна от устните ми, докато я гледах, а тя се премести в скута ми, разкрача ѝ се притисна към моя, сякаш просто не можеше да се сдържи въпреки яростта си. Членът ми беше толкова твърд под нея, че нямаше как да го пропусне, а начина, по който прехапа долната си устна, докато стягаше гърлото ми, ме накара да си помисля, че е също толкова гореща за това, колкото и аз.
– Искаш ли да ме накажеш, бейби? – Издишах, наслаждавайки се на щипките на ноктите ѝ, които се впиваха във врата ми. – Искаш да ме притиснеш под себе си и да ме накараш да се изправя пред гнева на моята кралица?
– Да – изпъшка тя, а другата ѝ ръка натисна гърдите ми, сякаш искаше да усети как сърцето ми бие под дланта ѝ и да почувства ефекта, който има върху мен, от първа ръка.
– Кажи ми – помолих аз.
– Искам да си окървавен и разбит в краката ми – изсъска тя. – Искам да се подчиниш на волята ми, да поемеш наказанието за нещата, които си ми направил, и да ме молиш да спра, докато разкъсвам сърцето ти на две. А след това искам да те откажа и да се смея, докато гледам как се чупиш отново и отново, докато не остане нищо.
Това нещо е мрачно. И толкова шибано горещо.
Сърцето ми вече биеше учестено и бях почти сигурен, че ако тя се приземи към члена ми още веднъж, тогава ще експлодирам направо в панталоните си. Начинът, по който ме гледаше, беше толкова изпълнен с омраза, ярост и страст, че исках да се удавя в него до края на времето. Исках да я боготворя, докато ме унищожава, и да викам името ѝ, докато ме хвърля в разруха. Заслужавах целия гняв, който тя насочи към мен, и още много други неща. Бях лош човек, за когото не се спазваха никакви норми и който не беше наказван от никого в продължение на адски дълго време. И ако тя искаше да се заеме с това да ме накара да платя за престъпленията си, нека бъде така. С удоволствие бих страдал под тази отмъстителна богиня.
– Това ми звучи като рай – издишах, обгръщайки с ръка нейната, където тя стискаше гърлото ми, и я окуражавах да стиска още по-силно, докато ноктите ѝ не се врязаха в плътта ми и аз не се мъчех да си поема дъх.
За миг очите ѝ светнаха с по-ярък огън, а бедрата ѝ се преместиха срещу мен по начин, който ме накара да се разболея. Но след това се намръщи, изтръгна ръката си и ме накара да пусна своята.
– Няма смисъл да те наранявам, ако ти се наслаждаваш – изръмжа тя.
Седнах напред, устните ми почти докоснаха нейните, докато дъха ѝ застина в гърлото. – Има, ако и ти се наслаждаваш.
Гледахме се в очите си дълго, толкова близо до целувката, че само дъх разделяше устните ни, а аз бях по-изкушен да скъся разстоянието между нас, отколкото с което и да е момиче, което някога съм познавал.
– Какво се случи с теб? – Прошепна тя. – Какво се е случило, за да си такъв?
Отдръпнах се, сякаш тя отново ме беше ударила, а спомените ми се нахвърлиха без предупреждение, което не исках да призная по никакъв начин. Нещата, с които бях израснал, заобиколен от тях. Нещата, които бях принуден да правя миналото лято… Тя нямаше право да се рови под кожата ми по този начин. Нямаше право да разбива стените ми и да ме кара да и предавам душата си. Стиснах устни в ясен отказ да отговоря, борейки се с желанието да я видя наказана за това, че е разрушила бариерите ми, сякаш са направени само от дим. Но и нямаше да ѝ позволя да разбере колко близо се е доближила до мен.
Изведнъж се изправих, хванах я за дупето и я вдигнах на ръце, докато се придвижвах към средата на гърчещите се тела, които танцуваха около огъня.

Назад към част 7                                                             Напред към част 9

СЕЙНТ

Тик, тик, тик.
Този шибан часовник щеше да се сблъска със сивите тухлени стени, които ме заобикаляха, със силата на тежкотоварен камион, който се сблъсква с миниван.
Тик, тик, тик.
Всеки. Тик. Ден.
Лежах неподвижно в ледено-белите чаршафи от органичен памук с осемстотин нишки, които ме заобикаляха, и се борех с желанието да стрия зъбите си на прах, докато чаках шест сутринта да тикне шибания часовник. Това беше най-лошото време от деня. Когато яростта, която живееше в мен, бе прекарала нощта в пиршество на почернената ми душа и влачеше нагоре нещата, които я хранеха.
Спях в легло, което струваше повече от някои коли, в чаршафи, които се тъчаха на ръка и се сменяха всеки ден, в собствения си частен храм с най-живописната гледка, която можеше да си представите, и това нямаше никакво значение. Не бях спал през нощта от… никога.
От високоговорителите, скрити зад таблата на леглото ми, най-накрая се разля мекият звук на Clair de Lune на Дебюси и аз издишах бавно, докато отварях очи.
Над мен се откриваше сводестия покрив на църквата, която бях обявил за свое лично жилище, а дебелите греди на покрива се стесняваха към небето. Казваха, че с пари не можеш да си купиш всичко, но аз бях сигурен, че не съм открил много неща, които да не могат да се купят с тях. Бях погледнал общежитието, което ми бяха разпределили, когато пристигнах тук, и им казах „не“. Не исках да деля стая с никого. Нямаше да деля и стени с никого.
И когато семейството ми заплаши, че ще ме отстрани от училището, директора Браун беше измислил решение. Тази църква беше изпаднала в окаяно състояние и имаше сериозна нужда от преустройство. С едно-две дарения от родителите ми това място беше готово в рамките на една седмица.
И наистина, една стара църква беше идеалното място за живот на светец, макар че хората, които се покланяха пред моя олтар, не бяха от най-благочестивите. Но все пак с удоволствие приемах службата на колене от момичета пет пъти седмично. Но не и тук. Никога тук.
Храмът беше моето сигурно убежище. Никой не прекрачваше този праг освен мен и другите нощни пазители. И личната ми прислужница Ребека, но тя идваше и си отиваше като призрак, когато не бях тук, така че обичах да се преструвам, че мястото просто се поддържа безупречно и да игнорирам съществуването ѝ.
Седнах и прокарах ръка през плътно накъдрената си коса, като погледнах към огромния витраж от другата страна на църквата, който беше във формата на разпятие. Спалнята ми се намираше на нивото на балкона на старата църква и дървените парапети се намираха отвъд краката на леглото ми, откъдето можех да гледам надолу.
Класическата музика ме заля и аз си поех отново дълбоко дъх. И още един. Сутрешният ми ритуал беше такъв, откакто се помня.
Изчаквах шест сутринта, след което работех по възстановяването на внимателно изградените стени, които държах около сърцето и душата си по всяко време.
Когато песента свърши, се измъкнах от леглото и навлякох сиви шорти, докато се придвижвах към ръба на балкона.
Блейк и Киян също имаха легла тук. Стаите им бяха долу, в задната част на сградата, и те спяха тук, освен ако не си намереха момиче, което да чукат. Тогава отиваха някъде другаде, навсякъде другаде, не ме интересуваше къде, стига светилището ми да остане неопетнено.
Подпрях предмишниците си на дървения парапет и погледнах надолу към откритата жилищна площ долу. Огромната стая беше декорирана в сиви тонове, които крещяха „мъжка пещера“. Не се виждаше нито една разпръсната възглавница или ароматна свещ и точно така ми харесваше.
Киян се беше разпрострял на петместния диван като шибано животно. Тъмнокафявата му коса падаше свободно около лицето му, а той беше свалил ризата си, за да разкрие безбройните татуировки, които покриваха кожата му. Черните му джинси бяха разкопчани, а ръката му беше пъхната в тях и здраво притискаше боклука му, докато спеше.
Бях му казвал повече пъти, отколкото мога да преброя, да не заспива на шибания диван, но дали му пукаше? Ни най-малко. Не му пукаше дори за един шибан миг. Ако не знаех, че ще приветства кавгата, щях да му набия задника за това, но пича живееше, за да се бие, така че само щях да възнаградя поведението му, като му нанеса побой.
Прехапах езика си и погледнах надолу към тъмната кожа на гърдите си, където черното мастило на една от двете ми татуировки се извиваше над гръдните ми мускули във вихрен шрифт. Дните са дълги, но нощите са тъмни. И не го ли знаех, по дяволите.
Другата ми татуировка лежеше на гърба на врата ми – племенна стрела с висящи от нея пера, за да ме отбележи като Пазител на нощта. Блейк и Киян също имаха свои собствени знаци, стрелите на всеки от нас бяха малко по-различни, но достатъчно сходни, за да бъдат ясно свързани. И с тях, които винаги бяха на показ на задната част на врата ни, за всички останали беше ясно кои точно сме и какви сме. Братя, обвързани с мастило и заклети един в друг с кръв. Може и да не бяхме роднини, но те бяха единствените двама души на този свят, за които всъщност ми пукаше, и господ да помогне на всеки, който някога се опита да застане между нас.
Спуснах се по извитото стълбище на бос крак, като поглеждах Киян раздразнено, докато вървях.
Тежките му вдишвания стигнаха до мен, когато се приближих до него и прекосих огромното пространство пред огромния витраж, за да застана над него.
На осемдесет инчовия телевизор на оголената тухлена стена все още светеше екрана за пауза на играта за зомбита, която беше играл на Xbox снощи, а слушалките, които носеше, сега висяха на врата му.
Пръстът ми побутна нещо, което седеше на пода до сивия диван, и аз погледнах надолу към бутилката „Джак Даниелс“, която беше повече от наполовина празна.
Вчера вечерта той ме беше поканил да пийнем заедно, но аз не бях в настроение. Така че очевидно вместо това в менюто беше включено парти за един човек. Не беше дошъл, когато си бях легнал снощи, и предположих, че се е появил в един от часовете, в които очите ми успяваха да останат затворени.
Блейк също бе отсъствал мистериозно. Което означаваше, че Киян най-вероятно е отишъл в града. Той се премести в съня си и аз зачаках неизбежните безсмислени бълнувания да се изсипят от устните му.
– Носи розовите ремъци… изглеждат най-добре на динята и ти го знаеш…
Засмях се, когато той се премести в съня си, а свободната му ръка се почеса по черепа, който беше изписал с мастило на ребрата си, преди да се успокои.
Погледът ми сканира разцепените му кокалчета и подозренията ми за местоположението му от миналата нощ се потвърдиха.
Група хлапета от най-близкия град, Мъркуел, го бяха отвели, за да се присъедини към хазартна група, която миналата година провеждаше залагания от един стар хамбар близо до планината Сахале. Обичаха да прахосват трудно спечелените си долари, залагайки на незаконните бойни вечери, които се организираха там на всеки няколко седмици, и Киян си беше намерил отдушник за чудовището си.
Беше ни водил там веднъж или два пъти, но това не беше моята сцена. Група грубияни, които пият евтин алкохол от бутилка и залагат по десет долара на задници, които се избиват помежду си, просто не ми харесваше. Залозите не бяха достатъчно богати за вкуса ми, а миризмата на телесни течности и влажна слама ми обръщаше стомаха.
Но Киян все още обичаше да ходи там и да избива дупето на злобни шибаняци с настървение за съдбата си в живота. Имаше влечение и към чукането на местните момичета. Предпочиташе да държи специфичните си предпочитания далеч от това място и от слуховете на богатите и влиятелните. Макар да твърдеше, че причината е, че богатите момичета не обичали да се чукат достатъчно мръсно за него.
Когато слязох в Мъркуел, изглеждах като възпален палец, увит в дизайнерско палто с дебел слой претенциозен задник, задушен отгоре. Това беше всичко, което виждаха: пари, привилегии, права. Но някак си Киян се промъкна под радара им, успя да се свърже с тях. Знаеха, че месечно в доверителния му фонд се внасят повече пари, отколкото повечето от тях изкарват за година, но се държаха така, сякаш не знаят.
И въпреки факта, че не би трябвало да е по-способен от мен да се смеси с простолюдието, той го правеше да изглежда лесно.
Дори не беше така, сякаш беше симпатичен; чудовището на Киян беше много по-видимо от моето. Беше изрисувано върху плътта му и говореше без филтър. Но може би в това беше ключа към него. Хората знаеха точно защо трябва да се страхуват от него. Всичко – от убийствения поглед в очите му до постоянната гримаса, изписана на лицето му, и отношението „не давам нищо“, което носеше като броня, крещеше на всеки нормален задник: бягай, дявол да го вземе. Но при мен беше по-трудно да се определи точно защо ти се иска да се изсереш в мое присъствие. А и честно казано, Киян можеше да те пребие до смърт и да те остави да кървиш в канавката в локва от собствената ти урина. Но ако станеш мой враг, може просто да изчезнеш напълно.
Отвърнах се от един от единствените двама души на света, които наистина ме познаваха, и тръгнах покрай кухненския бокс, като взех бутилка вода от хладилника, преди да тръгна по стълбите надолу към старата крипта.
Щракнах осветлението, докато слизах, а студения бетон под босите ми крака ми напомни за първоначалната причина за съществуването на тази сграда.
Пространството точно под старата църква беше опразнено и оборудвано с фитнес уреди. Каменната камера винаги беше студена, но никога не съм си правил труда да се опитвам да я отоплявам. Докато помещението започне да се затопля, тренировката ми така или иначе щеше да е приключила, така че нямаше смисъл.
В далечния край на помещението имаше каменна арка, която водеше към катакомбите, където мъртвите оставаха в ковчезите си и спяха по-спокойно, отколкото аз някога съм успявал. По-нататък по протежение на прохода имаше порта, която пазеше от всички, които намираха път от пещерите в далечния край на тунелите долу при плажа Сикамор.
Аз имах единствения ключ за тази порта и неведнъж се бях отправял надолу в мрака с Блейк и Киян. Подземните коридори се кръстосваха под земята около Храма, но имаше само един друг изход, който водеше към уединеното заливче край езерото. Друга заключена порта преграждаше този изход, а и честно казано, там долу така или иначе беше пълен лабиринт, така че рядко го използвах. Макар че не пречеше да имам път за бягство, за който никой не знаеше.
Докоснах една конзола на стената и Реквиемът на Моцарт започна да звучи от високоговорителите, които висяха в ъглите на стаята като обещание за всички неща, за които ме болеше. Намалих звука, така че каменните стени запяха с перфектността на оркестъра, докато падах в серия от набирания.
Нищо не прогонваше демоните ми така, както музиката. Истинска музика. Когато се налагаше, можех да слушам модерните боклуци, но нищо на света не можеше да се сравни с това да се изгубя в чистотата на класическата музика.
Натисках се колкото можех по-силно, а след това се принудих да продължа и след това. Мускулите ми пееха със сила, която граничеше с болка, а потта блестеше по тъмната ми кожа, когато яростта ми най-накрая утихна и ме обзе жадуваното спокойствие.
Правех това всеки ден. Два пъти на ден. Последното нещо вечер и първото нещо сутрин. Единственият път, когато правех изключение, беше ако се напиех дотолкова, че да припадна без него. Това беше моя навик, моята рутина, моя ритуал. Имах нужда от него, за да функционирам, както имах нужда от въздух за дишане, вода за пиене и храна за ядене. Понякога се нуждаех повече от това.
Тежкият трясък на мъртвата тежест, която се удари в пода, привлече вниманието ми и отворих очи, за да видя Блейк, който започваше собствения си сет. Той не каза нищо; знаеше по-добре, отколкото да изкушава звяра в мен, преди да съм готов да взаимодействам. Но присъствието му беше балсам за душата ми.
Изправих се на крака, докато приключвах с лицевите опори, и прекосих каменната камера към него.
– Първи ден след завръщането – коментирах, като се придвижих до стойката с тежести и паднах, за да започна серията си.
– Това е годината, Сейнт – каза Блейк, като се премести, за да ме вижда. – Усещам го.
– Годината за какво? – Попитах.
– За нас. Всичко ще се случи за нас тази година. – Той ми се усмихна над тежеста, докато я вдигах към небето. Не знаех как успява да изглежда толкова адски щастлив през цялото време, особено след като майка му беше починала в началото на лятото.
Скръбта му се състоеше от три седмици на пълно мълчание и после Блейк се върна. Същият като винаги. Голяма усмивка на лицето му, момичета, които се молеха да му смучат хуя всеки втори ден, партита по-силни от всеки друг пич, когото познавах. Той просто го изключваше. Или поне така изглеждаше. Но аз го познавах достатъчно добре, за да знам, че това не е края му. В него се появи твърдост, която преди не беше налице. Сега в него имаше и ярост. Просто още не беше разбрал къде да я насочи.
– Всичко ли е готово за партито? – Попитах между вдиганията.
Всяка година организирахме парти по случай началото на срока. Но това беше нещо повече от това. Беше посвещение. Всеки ебач, който искаше да бъде с нас, идваше и ние решавахме кой да премине и кой не чрез различни тестове и предизвикателства. Понякога те дори не осъзнаваха, че са подложени на изпитания. Но ако искаше да влезеш в „Нощните пазители“ – а всички искаха – трябваше да преминеш през нашето посвещение.
– Готово е – потвърди Блейк. – Това ще бъде най-голямата година досега. И още по-хубавото е, че имаме свежо месо за участие.
– Нови лица? – Попитах. Всяка година в училището винаги се присъединяваха нови лица, макар че те успяваха доста късно да се прехвърлят, ако ще са тук само за последната година.
– Едно.
– Защо изглеждаш толкова доволен от това? – Попитах, като нарамих тежестта и седнах. – Готина ли е?
– Ебати вулканичната, пичка. Като магма гореща. И планирам да се изгоря наистина добре – усмихна ми се той и аз се изправих, сгъвайки ръце.
– Ще видим – казах с тон, целящ да го вбеси, а погледа му предсказуемо потъмня при намека за предизвикателство.
Той пъхна език в бузата си, но отказа да бъде примамен отвъд това, като ми вдигна рамене и се върна към мъртвата си тяга.
Оставих го и се отправих към горния етаж, като изпих бутилката с вода, докато вървях. Взех още една бутилка от хладилника, когато стигнах до всекидневната, и започнах да я пия, докато се връщах към Киян.
Той все още спеше с лекота, която накара челюстта ми да затрепери. Този козел можеше да заспи буквално навсякъде. Нищо не преследваше сънищата му. По дяволите, нищо не го преследваше и когато беше буден, въпреки факта, че беше станал свидетел и преживял много объркани неща, които би трябвало да го преследват.
Външно той беше интензивен, мрачен, брутален, но аз знаех истината за него. Вътре в себе си той не усещаше нищо от това. Нищо. И всяко прецакано нещо, което правеше, беше с цел да поправи това. Той просто се опитваше да преживее нещо, да почувства нещо на истинско ниво.
Преместих се да застана над него и тъмна усмивка се отскубна от устните ми, докато накланях бутилката надолу, изливайки съдържанието направо върху главата му.
От устните му се изтръгна рев на ярост, той скочи на крака и ме блъсна, преди още да е отворил проклетите си очи.
Гърбът ми се удари в килима и аз изхърках, когато въздуха се изтръгна от дробовете ми и всички двеста килограма от мускулестото тяло на Киян ме притиснаха към пода.
Миг по-късно юмрука му се заби в страната ми и аз проклех, докато го удрях обратно, а кокалчетата ми се забиха в ребрата му няколко пъти в бърза последователност.
Киян не беше толкова бърз, колкото мен, но ударите му падаха като тези на ковашки чук, когато се изправи над мен и заби юмрука си в корема ми. Когато се биехме по този начин, имахме едно златно правило. Не на лицето. Не можехме да се появяваме на занятията точно с разбити устни и черни очи всяка втора седмица. Освен това лицето ми беше произведение на проклетото изкуство, нямах нужда платното да се поврежда.
– Следващият път просто ме ритни, мамка му – изръмжа Киян, а мократа му коса се свлече над челото му и капеше по мен.
Започнах да се смея и той също се усмихна, като се пресегна да слезе от мен.
Когато стигна до коленете си, аз го ритнах, като го улових в корема и го повалих обратно на задник.
– Предложението е взето под внимание. – Изправих се на крака и му подадох ръка.
Той измърмори проклятие към мен, докато се изправяше, отмятайки косата си от лицето, докато се обръщаше да търси ластик, за да я върже на възел.
Оставих го да унищожи дивана, докато хвърляше възглавници навсякъде, и се върнах горе в банята, за да си взема душ.
Огромната стъклена кабина беше отворена за мен и аз влязох вътре, като увеличих звука на Бетовен, използвайки контролния панел на стената, така че все още да го чувам, докато се попарвах в горещата вода.
Парата се издигаше около мен, докато изтривах потта от кожата си, и усещах как напрежението ми се разсейва с водата в канализацията, докато завършвах ритуала си. Демоните ми никога не се отдръпваха напълно, но през повечето време можех да ги удържам, стига да се справя с рутинните си действия.
След като приключих, се отправих към гардероба си, извадих тъмнозелената си униформа на Евърлейк Преп и се облякох внимателно. Завързах перфектно вратовръзката, оправих я на яката, преди да закопчея сакото си и да изгладя гънките. Придърпах ръкавите на ризата си надолу, така че да излязат изпод сакото, а платинените копчета за ръкавели, които бях съчетал с униформата, улавяха светлината, докато се уверявах, че всичко е идеално.
Силно накъдрената ми коса беше достатъчно късо подстригана, за да не се налага да я поддържам, но все пак вкарах малко продукт в нея, докато се уверявах, че е точно на мястото си. Нито един косъм не беше не на мястото си.
Мъжете от Мемфис винаги се показват в най-добрата си светлина.
Когато се появих отново долу, Блейк ме чакаше. Той също се гордееше с външния си вид, макар че винаги оформяше черната си коса по начин, който изглеждаше така, сякаш изобщо не се е притеснявал. Но със сигурност знаех, че този небрежен, невзрачен вид му отнемаше петнайсет минути със сешоар и половин флакон лак за коса, за да го усъвършенства.
Киян не се виждаше никъде, което не беше изненада. Той закъсняваше за всичко, ако изобщо се появеше. Всичко, освен тренировките по футбол. Треньорът Монро щеше да му отнеме топките и мястото в отбора, ако се държеше така с него. Той беше единствения шибаняк в това училище, който имаше някакво реално влияние над нас. Най-вече защото не му пукаше дали пикаем пари или сме родени да бъдем следващите лидери на този свят. Той се интересуваше само от едно нещо. Играта. И ако направехме нещо, което да се отрази негативно на нея, той щеше да ни заебе, без да му мигне окото, за да се замисли какво отмъщение можем да му хвърлим. И аз можех да уважавам това. Особено защото заради твърдия му подход бяхме най-добрия отбор в гимназиалната лига.
Излязохме от огромната дъбова врата, която се намираше пред Храма, и аз се впуснах в крачка с Блейк, докато вървяхме по хълма към трапезарията. Макар че да я нарека така, е все едно да нарека семейната ми яхта лодка.
Кухнята се управляваше от класически готвач и ние изпращахме предварително поръчките си за храна чрез училищното приложение.
Вървяхме през дърветата нагоре по стръмния хълм към каменната сграда, в която се помещаваше трапезарията в Редууд, и един от Неизречените се хвърли пред нас, за да отвори вратата. Не му благодарих, дори не му предложих усмивка, както направи Блейк. Какъв беше смисъла? Но щях да му набия задника, ако не го беше направил.
Нашата маса чакаше в началото на стаята, разположена хоризонтално, така че да можем да гледаме към останалите ученици, сякаш седяхме на най-високата маса на сватба. Проправих си пътека около събиращите се маси и се насочих към центъра, докато Блейк спираше да говори с хората.
Аз не бях общителен. Изискваше много повече усилия, отколкото имах нужда да хабя, а поне деветдесет и осем процента от хората не си заслужаваха труда.
Залата беше огромна, достатъчно голяма, за да побере под високия си таван цялата студентска общност от две хиляди души. Вдясно от трапезарията цялата стена беше изградена от стъклени прозорци, които гледаха към езерото и планините отвъд него. През лятото прозорците се отваряха и можехме да се храним на терасата, но тук по-често валеше, така че тези дни бяха малко.
Едва дупето ми се удари в подплатената възглавница на махагоновия стол, един от кухненския персонал пристигна със закуската ми. Две филии пълнозърнест тост, хрупкав, но не и прегорял, кремообразно бъркано яйце с натрошено авокадо и само намек за подправки. Дори идиот би могъл да приготви това правилно, но ако успееше да го прецака, щеше да чуе за това в писмото си за прекратяване на трудовия договор. Трябваше да уволня само трима задници, преди да разберат как да го приготвят правилно. Майка ми ръководеше училищното настоятелство, така че да ме вбеси беше доста глупава грешка за член на персонала.
Тройно еспресо и чаша прясно изцеден сок от грейпфрут се появиха пред мен на следващия дъх и аз насочих вниманието си към храната, докато останалите маси се запълваха.
Столът вляво от мен заскърца по дървения под, когато Киян пристигна и падна на стола си, като разтвори широко крака и преметна ръка през празното място от другата си страна.
– Топките ти са толкова големи, а? – Попитах, докато коляното му се удряше в бедрото ми.
– Знаеш го – отвърна той самоуверено, а погледа му обхождаше стаята. – Къде е новото момиче тогава?
Погледнах и аз, като за миг прегледах морето от познати лица, преди да свия рамене.
– Ако тя има навика да тича по-късно от теб, тогава за нея така или иначе няма надежда – казах пренебрежително.
– Така, както Блейк го каза снощи, тя можеше да закъснее повече от дявола за църковна служба и ти пак нямаше да я изриташ от леглото – отвърна той и аз му обърнах повече внимание на това. Блейк е имал повече от своя дял момичета и ако я беше оценил толкова високо, то тя несъмнено заслужаваше внимание.
Киян ми се усмихна нахално, когато погледз ми попадна на вратовръзката му, която беше окачил на врата си, без да я завърже. Четирите копчета, които беше оставил разкопчани, разкриваха пламъците около татуировката на дявола на гърдите му. Беше хвърлил и сакото си през облегалката на стола и беше запретнал ръкавите на ризата си, за да покаже още повече от мастилото си. Изглеждаше като шибан глупак и го знаеше. Освен това го правеше повече, за да ме вбеси.
Поне косата му беше укротена в горния си възел, но брадата на челюстта му ми подсказваше, че не си е правил труда да се бръсне от няколко дни. Честно казано, ако беше някой друг, щях да го изгоня само заради факта, че външния му вид ме вбесяваше.
Преди да успея да реша дали да се хвана на примамката, която ми беше заложил, Блейк скочи върху масата и едва не преобърна еспресото ми.
– Заобиколен съм от шибани идиоти – измърморих, докато спасявах кафето, а Блейк падна на мястото си вдясно от мен.
Той се обърна, за да хвърли едно намигване към момичетата на най-близката маса, които наблюдаваха проявата му и паднаха, кикотейки се от благодарност. Пичове.
Сервитьорите се появиха с храна за останалите пазители на нощта и аз се опитах да не се усмихна на чинията, пълна с пържена мазнина, която се озова пред Киян. Този задник щеше да стане дебел старец, ако не се овладееше. Палачинките на Блейк, намазани с череши и сироп, също не бяха много по-добри.
Краищата на масата ни бавно се запълниха с членове на нашата клика, макар че оставих решенията за това кой да седне на масата на Блейк. Никой не седна срещу нас, оставяйки гледката над стаята свободна, за да можем да наблюдаваме плячката си. Блейк обичаше да се шегува, че сме като крале, които седят тук и наблюдават обикновените хора. Бях склонен да приемам това не толкова като шега, колкото като факт.
Келнерите бързо се втурнаха напред-назад, раздавайки ястия на масите, докато аз работех, за да довърша храната си.
Точно когато сложих ножа и вилицата си, лакътя на Киян се заби в ребрата ми.
– Какво? – Изръмжах, като го погледнах мрачно, но той не ме погледна. Погледът му беше вперен в другия край на стаята и на лицето му почти беше изписана усмивка, което само по себе си беше подвиг. Киян се усмихваше на публични места само ако някой друг е кървясал.
– Новото момиче току-що влезе – каза той, без да откъсва поглед от нея.
Аз също се обърнах, вдигнах сока от грейпфрут към устните си и погледнах над ръба му, докато оглеждах тълпата.
Дори не ми се наложи да я търся. Момичето беше като изумруд, блестящ сред море от гадости. Дори не се стараеше и въпреки това се открояваше от километър.
Водопад от медено руса коса падаше на вълни по гърба ѝ до основата на гръбнака и погледа ми естествено проследи тази линия върху извивката на дупето ѝ. Проследих надолу до края на горскозелената ѝ плисирана училищна пола, която спираше достатъчно високо, за да ми даде възможност да зърна загорелите ѝ бедра. Оттук нататък се появиха чорапите и до коляното, но през стегнатата материя можех да оценя линиите на стегнатата и плът.
Тя се отдалечаваше от мен, а аз вече бях запленен от начина, по който бедрата ѝ се поклащаха и косата ѝ се развяваше.
Тя последва Мила Круз през тълпата до масата на нашите последователи и те и направиха място да се присъедини към тях с широки усмивки и ентусиазирани поздрави.
Джералд Холт я дари с огромна усмивка, докато се навеждаше напред, за да пусне салфетка в скута ѝ. Тя се засмя и му махна с непринуден жест, който казваше, че няма шанс, кретен, докато седеше назад, предлагайки ми ясен поглед към лицето ѝ.
Имаше големи сини очи, които искряха от смях под достатъчно дълги мигли, за да целунат бузите ѝ, когато мигаше. Високите и скули бяха украсени с лунички, а розовите и устни бяха естествено нацупени, което ме накара да си представя члена си между тях.
– Моя – изръмжа Блейк до мен, когато осъзна какво гледаме.
– Майната му на това – промълвих аз. – Момиче като нея ще иска да е на върха, съжалявам, задник.
– Глупости. Тя иска някой, който може да я разсмее, а не тъпак, който не знае да си разхлаби вратовръзката – закани се той. – Освен това, кога съм се съгласявал, че ти си най-големия пес?
– Не е нужно да се съгласяваш, аз просто съм такъв – казах пренебрежително и той се вбеси.
– Може би иска мъж, който ще я върже за стълбовете на леглото си и ще я чука толкова силно, че на следващия ден няма да може да ходи права – добави Киян с тих тон, което накара и двама ни да спрем.
Обърнах се към него с вдигната вежда.
– Сериозно? – Попитах. – Сега искаш да чукаш богато момиче?
– Всичко си има първи път – каза той, а погледа му се плъзна по новото момиче по начин, който ми подсказа, че наистина го обмисля.
– Мило момиче като нея няма да иска да го смесват с теб – подиграваше му се Блейк. – Тя иска златното момче.
– Не – не се съгласи Киян. – Тя не е мило момиче.
– Не си и казал и една дума – подигра се Блейк.
– Не е нужно, тя има този поглед в очите си. – Сви рамене Киян, сякаш това беше нещо действително, а аз избухнах в смях.
– Каквито и да сте шибаняци, момичето няма да погледне два пъти нито един от вас, щом ме види – казах самоуверено.
– Искаш ли да се обзаложим? – Попита Киян, като откъсна поглед от изкушението в стаята, за да ми предложи подигравателна усмивка.
– Не ни трябва залог – каза Блейк раздразнено. – Казах ти, че тя е моя.
– Не можеш просто да претендираш за хората, задник – отвърнах аз.
– Добре. Тогава аз получавам първия изстрел към нея – контрира той.
– Как разбираш това? – Попитах.
– Защото майка ми е мъртва – каза просто той.
– Това е студено, човече – каза Киян и се засмя.
Блейк беше започнал да използва тази глупост веднага след като се беше отърсил от скръбта си. Не беше заблудил никого от нас. Беше обичал майка си и беше съсипан, когато тя хвана шибания вирус на Хадес. Беше на круиз до Хаваите точно по времето, когато случаите там започнаха да избухват.
Оказа се, че все пак има едно-две неща, които не могат да се купят с пари. И лечението на Хадес беше едно от тях. Не са го нарекли на името на бога на мъртвите без причина. Просто се радвах, че сме се скрили тук, далеч от всички тези гадости. Евърлейк Преп на практика беше в изолация, без дори да се опитва. Единственото място, което се намираше поне малко близо дотук, беше градчето Мъркуел, а то беше на десет мили. Отвъд него трябваше да изминеш петдесет мили, за да намериш някой друг град.
Кой е знаел, че изпращането в средата на нищото ще е толкова полезно?
За момента вируса беше ограничен предимно в определени горещи точки по света, но беше очевидно, че ще продължи да се разпространява в световен мащаб.
Блейк дори не беше успял да отиде при майка си, за да се сбогува с нея. Трябваше да го направи през FaceTime, наблюдавайки през екрана как ден след ден той опустошава тялото ѝ и накрая я отнема от него завинаги. Подобно нещо трябваше да го боли. Но той не искаше да го покаже. И ако искаше да играе така, нямаше да му се намеся. Скръбта му си беше негова.
– Истината боли – каза Блейк и сви рамене. – Но все пак това е истината. И аз трябва да се заровя на десет инча(25,4см.) дълбочина в Тейтъм Ривърс, за да се опитам да я забравя.
– По-скоро осем инча(20,32cм.) – издекламира Киян, а погледа му се върна към Тейтъм.
Тейтъм. Да, чувах се да ръмжа това име, докато се губех между бедрата ѝ.
– Сериозно ли се интересуваш от нея? – Попитах, като погледнах към Киян. Той беше непредсказуем като проклетия вятър, но никога досега не беше чукал момиче от училището, така че това изглеждаше малко вероятно.
Той прокара ръка по наболата си брада си, докато я гледаше още минута, преди да поклати глава.
– Не. Не си заслужава драмата, ако тя не може да се справи с това, което искам от едно момиче.
Извъртях очи към него и вместо това погледнах към Блейк. Той ми правеше маската на нахален ебач и аз въздъхнах драматично.
– Добре. Получаваш един безплатен изстрел на инициационното парти. Дотогава ще го държа в панталоните си. Но след това всички залози са изключени – казах, докато погледа ми отново попиваше гледката на новото момиче. Цялата тази руса коса щеше да изглежда наистина адски добре, свита в юмруците ми, докато чукам устата ѝ.
– Повярвай ми, братко. Имам нужда само от един удар – каза Блейк с усмивка.
Може и да беше прав, но това беше добре. Той можеше да я вземе на изпитание, преди аз да я заведа на разходка. За мен нямаше голямо значение. Въпросът беше, че това момиче ми принадлежеше. Тя просто още не го знаеше.

Назад към част 2                                                            Напред към част 4

СИН

Съзнанието ми беше разкъсано на две като ненужен плик, а разкъсаните краища ме объркваха, докато се опитвах да сглобя половинките си. Едната част от мен се смееше на малката игра на Джером, шегата, която той беше извел на нива, надхвърлящи всичко, което беше правил досега, а другата част от мен беше изкривен къс от предателство.
Нямах представа коя от двете страни е истината. Защото със сигурност моят скъп, скъп доведен брат през всичките тези години не ме беше предал в действителност? Той беше единственото нещо в миналото ми, което беше опорна точка, а останалите ми спомени бяха просто море от смут, което не спираше да се вълнува. Той беше мой брат, може би не по кръв, но чрез връзка, изкована от самия живот. Тогава защо бях привързан към операционната маса, без риза и в очакване кожата ми да бъде разрязана?
Брат ми Макс беше на масата до мен, а мускулите му изпъкваха срещу белезниците, докато се бореше да ги разкъса. Помещението беше студено, безцветно, без цвят, сякаш някой беше забил в него сапунерка и после го беше обезкървил.
От известно време си мърморех, ту на висок глас, ту на тих, смеех се от време на време, преди да избълвам проклятия в студения въздух. Макс ми повтаряше да запазя спокойствие, да намеря изход, но такъв нямаше. Виждах го ясно и отчетливо. С магически блокиращи белезници на китките и потискащи реда във вените ни, ние бяхме малко повече от смъртни в тази кула на убийствената магия.
– Това ирония ли е, Максимус? – Извиках към него. – Един брат предава друг, само за да залови в процеса истинския си брат и да върже и двама ни на студени метални маси. Никога не съм разбирал толкова добре смисъла, но мисля, че тук има някаква ирония.
– Просто се съсредоточи – настоя Макс. – Виж дали ще успееш да освободиш ръката си.
– Мисля, че искам да вярвам в нещо различно. Че Джером всеки момент ще изскочи от шкафа и ще започне да се смее и да се хили, казвайки ми, че съм такъв глупак, че се съмнявам в него, че, разбира се, никога не би ме завлякъл в кула насред Полярната столица, където някой съмнителен учен може да извлече моя Орден. Да, ще се съглася да повярвам в това.
– Син – каза Макс тежко и аз извърнах глава, за да го погледна до себе си. – Джером Новиус цял живот е вършил неописуеми неща на други феи. Той използва съюзниците си и забива нож в гърба им в момента, в който вече не са му полезни. Аз и баща ми от години оглавяваме издирването му от FIB. Виждал съм снимките на това, което е направил на хората, и ме е заболяло от това. Наистина ли си мислиш, че си изключение от неговата безмилостност?
Замълчах, твърде тихо, достатъчно тихо, за да чуя жуженето на пчелите в главата си. Не бих искал да слушам мнението на повечето феи за нещата, но Максимус беше моето малко братче. Трябваше да се опитам да го изслушам.
– Ако позволя на тази истина да се промъкне и да си пробие път през плътта и костите, се страхувам, че няма да бъда същата фея, след като проникне в кръвта ми. Моите демони вече се гърчат в задната част на черепа ми, те са разбунени, Максимус, разбунени са наистина добре.
– Така и трябва да бъде – изсумтя той. – Той те е използвал, Син. Направил е парите си на твой гръб, а сега вече си приключил с танцуването по неговата мелодия, така че праща прасенцето си на пазара.
– Аз съм госпожа Свинята – изръмжах аз.
– Какво?
Мятах се и се поклащах, борейки се с белезниците си, докато яростта преминаваше през мен.
– Аз съм госпожа Пигълс!
Вратата се отвори и в стаята нахлу Вард с буркан под мишница, който светеше със странна златиста светлина. Група медицински сестри в престилки вървяха по петите му и тика ми се повдигна при вида на Джером след тях.
– Ето ги! – Извиках. – Фермерът и стадото му! А и месаря също е тук, ама аз съм узрял за бране, захарчета. Хайде тогава, разфасовайте ме и ме изкормете. Първо искам само една мъничка последна молба.
– И какво е то? – Провикна се Вард.
– Освободи ме от тези вериги и ми дай честен бой. Захвърли това! Направете я несправедлива. Ако искаш, и с нефеи. Но ми дайте свобода и възможност да се разпиша, без магия или без моя орден, ако наистина предпочитате. – Скръцнах със зъби на Вард. – Какво е това за предложение?
– Имаме операция, която трябва да започнем. Всъщност две. – Той погледна към Макс, който му се изсмя. – И изведнъж се оказахме под малък натиск на времето.
– Да не би това да има нещо общо с драконовите ордени, които продължават да се носят отвън? – Попита Макс и аз го погледнах, откривайки блясък и проблясък в очите му.
– Имаме дребно неудобство на вратата си, това е всичко – каза пренебрежително Вард. – Сега. – Той насочи сестрите си към нас. – Подгответе ги. Ще ги направим по едно и също време.
– Имаш ли нещо да добавиш, Джером? – Обърнах се към приемния си брат и чертите му се втвърдиха. – Някакви трикове в ръкава си? Смешки в дупката ти за смях?
– Не, Син – каза той студено, след което кимна към Вард, който любопитно поглеждаше между нас. – Продължавай.
Челюстта ми се сви, зъбите ми изскърцаха, а в ушите ми засвириха зъбни колелца.
– Джером! – Изръмжах, когато той се обърна да си тръгне. – Значи това е всичко, което наистина струвам за теб? – Дишах, гласа ми се чупеше и издаваше болката ми.
– Ти беше за мен само билет за храна, Син Уайлдър. Но накрая трябваше да изтече.
– Предизвиквам те да гледаш тогава – изсъсках аз. – Или не си достатъчно фея, за да се изправиш пред последствията от решенията си?
Челюстта на Джеръми се отметна, след което той притисна гръб към стената и вдигна брадичка, което ми подсказа, че няма да отиде никъде. Медицинските сестри поставиха ръцете си върху мен, започвайки работата си, а аз изпуснах маниакален смях, който звучеше като крясък на вещица.
– Вземете ме тогава! Разрежете ме и вижте какво има вътре, но внимавайте, малки дяволчета, защото щом отворите клетката на плътта ми, няма да намерите вътре нищо друго освен проклятие, което чака да се стовари върху жалките ви души. Защото аз съм Син Уайлдър, създание на захаросания хаос, и всички, които ме престъпят, свършват на кървави парчета.

Назад към част 37                                                             Напред към част 39

РОЗАЛИ

Да разкажеш на една от най-могъщите феи в страната за нашите не съвсем законни начинания и за чистата касапница, която ни беше довела дотук, беше нещо като усилие на волята. Познавах Макс най-малко от бившите Наследници – макар че може би това беше за добро, тъй като бях спала с двама от останалите, а това, че той е брат на Син, можеше да бъде много по-неприятно, ако беше участвал в онази конкретна нощ на разврат. Но това също така означаваше, че за мен беше много по-трудно да предположа как би реагирал на някои от по-незаконните подробности от пътуването ни до това място, така че се бях съсредоточила колкото се може повече върху чудовищните престъпления, за които беше отговорен Вард.
За негова чест Макс слушаше търпеливо и изглеждаше досущ като добре поддържания политик, в когото го бяха възпитали, докато възприемаше всеки факт, претегляше го и го измерваше и изглеждаше, че си води бележки, въпреки че всъщност не поставяше перо върху хартия или нещо подобно. Но имах чувството, че няма нито една част от историята, която да не е възприел изцяло.
– И така, очевидно сега остават две неща, които трябва да постигнем – каза Макс, след като приключихме да му разказваме подробностите, където седяхме скупчени около масата за хранене на леля ми Бианка, а балона на мълчанието пазеше историята само между мен, Итън, Рори, Кейн, Син и Макс. Дори не исках Хейстингс да е тук, защото знаех, че има части от тази история, които той не само не знае, но и които вероятно биха нанесли допълнителни белези на по-деликатното му съзнание, ако беше принуден да изтърпи всички подробности за тях. В компанията на глутницата той лесно се разсея, след като отново им напомних колко галантно е спасил живота ми.
– Кои са? – Попитах, като се облегнах назад на стола си, а Итън и Рори се наведоха напред от двете ми страни, като напрежението около нас се покачваше в очакване на тази оценка.
– Трябва да върнем лъва на Рори, след което да убием Вард, Бенджамин Акрукс и всяко друго копеле, което знае за тази глупост. Всяко изследване, всяко доказателство, което някой някога е направил за добиването и размяната на Ордена, трябва да бъде елиминирано. Идеята това да попадне в ръцете на някое злобно копеле, което би искало да се възползва от него, е напълно неприемлива.
Цялата стая сякаш издиша, напрежението се разнесе през отворените прозорци и се разнесе из лозята отвъд, сякаш грабнато от ръцете на самия вятър.
Итън се усмихна мрачно, облегна се назад и преметна ръка през стола ми, докато Рори увисна напред в нещо, което очевидно беше смесица от облекчение и страх. Защото всички може и да бяхме съгласни, че трябва да си върнем неговия Лъв, но бяхме твърде наясно, че връщането му може да не е лесно – ако изобщо е възможно.
– Можеш ли да свалиш FIB от гърба ни, братко? – Попита Син от мястото, където седеше на плота до прозореца, краката му бяха в мивката, а три лимона се поклащаха около глезените му във водата, която беше пуснал, за да ги накисне. Новият му домашен любимец Враната също се мяташе там и се къпеше.
Макс се напрегна при братското име и домашния любимец, погледна към Син и после обратно към мен, сякаш дори не знаеше откъде да започне разплитането на тази кутия с червеи. По дяволите, аз също не знаех. Той беше възрастен мъж, който допреди няколко часа смяташе, че няма братя, а сега му казваха, че не само има такъв, но и че има по-голям брат, чиито последици щяха да бъдат наистина разтърсващи за целия свят преди няколко хаотични години, но сега…
Е, между начина, по който в момента се управляваше Солария, и факта, че не можех да се сетя за нито един човек, който да е по-малко подходящ за лидерство в голям мащаб от Син Уайлдър, не бях сигурна, че това изобщо има значение. Поне не в по-широкия смисъл на думата. Но за тях двамата? Син бе останал сам през целия си живот, изоставен от майка си, мразещ и негодуващ както срещу нея, така и срещу който и да е непознат, който го бе родил, само за да разбере, че мъжа, който споделяше кръвта му, никога не би се отказал от него, ако знаеше за него, и че майка му също бе лишена от възможността да го обича и отгледа – или дори да си спомни за него, докато е жива. Не само това, но и жената, отговорна за откъсването му от семейството, за което по право би трябвало да претендира, отдавна не искаше да отмъщава, тъй като живота ѝ беше напълно разрушен от събитията във войната, която се разигра, докато той беше затворен далеч под земята.
Макс си пое ниско дъх.
– Нека се обадя по телефона. Мога да пусна фалшива следа, да накарам FIB да ви издирва на друго място. Така или иначе всички си мислят, че вече сте мъртви – добави той, поклащайки брадичка към Кейн, който примигна изненадано.
– Мъртви? – Попита той.
– Разбира се – каза Макс. – Ти и онзи Джак Хейстингс, когото видях да гони няколко вълка по стълбите, когато пристигнах. От FIB се изказаха за това снощи, твърдейки, че вероятността двамата да сте били убити, след като вече не сте били нужни като заложници за бягството, е голяма. Предполагам, че това е най-вероятния сценарий – съмнявам се, че някога биха предположили, че всъщност си се влюбил в затворничка и си ѝ помогнал да избяга…
– Не съм помагал за нищо – изръмжа Кейн. – Просто… Не можех да я оставя да умре.
Срещнах съсипващия му поглед, докато тази декларация седеше между всички нас като кърваво сърце, положено на масата, жертвоприношение, ако някога е давал такова.
– И аз съм благодарен за това – каза грубо Рори.
Макс прочисти гърлото си, след което прокара ръка по лицето си.
– Това е шибана мръсотия – измърмори той.
– Мръсотията е любимия ми вкус, братче – вмъкна Син и аз се ухилих.
Макс се изправи.
– Добре… Мисля, че трябва да се обадя няколко пъти и после…
– Ще ме върнат обратно – мрачно каза Син. – Обади се на придирчивите си приятели и им кажи нещо от това и всички ще кажат едно и също: Че съм лош до мозъка на костите си, прогнил до мозъка на костите си, покварен чак до корените си и че колкото и да съм красив, не мога да бъда оставен на свобода.
– Ти си осъден убиец – промълви Макс и аз се напрегнах, очаквайки Син да скочи срещу него, навсякъде да полетят лимони и вода и ценната кухня на леля Бианка да стане жертва на сблъсъка им, но вместо това дълбока интензивност обзе моя инкубус и той отговори с тихо мъркане.
– Кажи ми, Максимус, колко феи си убил в онази хубава малка война, която си водил, докато аз гниех под земята като забравена ряпа?
– Името ми е Макс. Просто Ма…
– Отговори ми! – Изръмжа Син, а Враната изпищя и скочи на плота до мивката.
Избутах се на крака, готвейки се да застана между тях, дори когато Итън, Рори и Кейн стояха, явно планирайки да се придвижат пред мен на свой ред.
– Добре. – Макс протегна ръка към нас, молейки ни да не се месим, и аз бавно се спуснах. Ако някой разбираше деликатния и често възпламеняващ танц на семейната политика, то това бях аз. – Искаш ли да знаеш колко феи съм убил по време на войната? Е, не мога да ти отговоря. Това беше пълно кръвопролитие, брутално и ужасяващо във всяко отношение. Изстрелвах силата си по бойното поле в свирепи дъги и не бих могъл да проследя убитите, дори и да се опитам.
– И можеш ли да ми кажеш, че всяка фея, която е умряла от твоята ръка, го е заслужавала, котенце? – Попита го Син. – Сигурен ли си, че всички те са били гнили плодове? Омразни и зли във всяко отношение? Можеш ли да си сигурен, че никой от тях просто не е попаднал от грешната страна на тази битка? Или може би дори са били принудени да се бият срещу теб от страх какво може да се случи, ако не го направят?
Макс преглътна силно, но не каза нищо. В стаята плъзна хлад, ужасите на войната се просмукаха над нас, сгъстиха въздуха и ме накараха да потръпна, когато писъците, които обикновено толкова добре успявах да държа настрана, си намериха път по-близо. Обвиненията на Син можеха да бъдат отправени и към мен. Аз също се биех в тази война. Разкъсвах гърла и разпръсквах магии по бойното поле с див отказ, като се интересувах единствено от това, че тези, които убивах, се сражаваха за Лайънъл Акрукс срещу мен. Причините, поради които са се присъединили към неговите редици, тогава нямаха значение. Имаше значение само победата.
– Защото мога да назова всяко свое убийство, ако искаш – продължи Син, единствения от нас, който изглеждаше напълно незасегнат от ужасите, които бяха проникнали в стаята, и с потрес осъзнах, че чувствам това, което Макс. Дарбите му от Ордена на сирените се изплъзваха от него, собствените му спомени и чувства за войната сега се разливаха в самия въздух, докато заплашваха да задушат всички ни. – Мога да ти кажа какво ги е направило лоши, лоши феи. Мога да изброя престъпленията им и да ти разкажа историите им и съм сигурен, че дори ти ще трябва да се съгласиш, че смъртта им е била заслужена.
– Престани – изръмжах аз, а очите ми се спряха на Макс, който ми намигна изненадано, когато го осъзна, явно очаквайки, че ругатните ми ще бъдат насочени към Син. – Никой от нас не трябва да се чувства като твоя гад. Имаме си свои собствени демони, които ни преследват.
Трябваше му още един миг, за да проумее какво имах предвид, и с внезапност, която почувствах като щракване на гумена лента във въздуха, студения ужас на войната ни изостави, емоциите му отново се стегнаха под неговата хватка и балсамирания летен бриз отново ни обля.
– Добре – въздъхна Макс. – Разбирам. Няма да говоря с никого, освен да се обадя, за да пусна фалшива следа за FIB. Но вие не сте единствените феи, които искат смъртта на Вард.
– Той е мъртъв – отбелязах аз. – Ако смяташ, че те биха искали да им съобщиш, че е жив, след като най-накрая са успели да продължат напред, след като са успели да намерят утеха в знанието, че той се разделя с този свят, тогава давай и им кажи. Но ти знаеш по-добре от мен дали това няма да причини повече вреда, отколкото полза.
Ако останалите бяха объркани от изявлението ми, те не поискаха повече подробности за кого говоря. Макс обаче явно разбра кого имам предвид и кимна бавно, като изглежда се съгласи с мен, че е най-добре Вард да остане мъртъв на теория, докато не успеем да го превърнем в истина.
– Добре – каза той. – Няма да казвам на никого другиго за нищо от това – засега. Но ако излезе извън контрол…
– Няма да излезе – уверих го аз. – Но ако всички сме съгласни, мисля, че трябва да тръгнем сега. Имаме място, а всеки пропилян миг е още един, в който моя приятел страда без своя Лъв.
– Още не можем да тръгнем – каза Кейн, изненадвайки всички ни, и аз го погледнах с намръщен поглед.
– Защо не?
– Защото Рори е толкова безполезен, колкото лимон в затворнически бунт – изръмжа той.
– Ей – излая Син, докато Макс изглеждаше напълно объркан, а Рори се намръщи.
– Той трябва да се свърже с вампира си. Няма значение дали той го иска, или не. Дори няма значение дали няма да бъде вампир още дълго време. Той трябва да може да използва скоростта и силата си пълноценно, иначе ще бъде просто тежест, когато тръгнем да преследваме Вард и Бенджамин, а аз няма да рискувам те отново да ни се изплъзнат.
Омекнах при суровата болка в гласа му, знаейки, че това е толкова лично за него, колкото и за Рори.
– И така, какво предлагаш? – Попитах го.
Очите му проблясваха с тъмнина, напомняйки ми, че той не е страж, който спазва закона.
– Да отидем на лов за хелиони.

Назад към част 28                                                      Напред към част 30

ЕЛИС

ААА И ОЩЕ ШЕСТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ…

Луната се издигаше в далечината и петимата се облегнахме на купчината земна магия, която Райдър беше хвърлил за нас, докато седяхме на покрива и усещахме как вибрациите на музиката от сградата под нас дрънчат в костите ни.
– Осъзнаваш, че това е лудост, нали? – Попитах, когато Гейбриъл се облегна назад и ме обгърна с ръка, за да ми даде малко топлина от тялото си.
– Не знам какво имаш предвид, amore mio – промърмори Данте, облегна се назад и сгъна ръце зад главата си, докато гледаше звездите, които блещукаха в тъмното небе над главата му. – Ние сме феи. За нас е напълно нормално да прекарваме свободното си време в гледане на звезди.
– Ами, да. – Извъртях очи към четиримата и се наведох напред, за да си взема пакет чипс от огромната чанта със закуски, която Леон беше донесъл за това малко приключение. Имаше вероятност тази нощ да е дълга.
Леон ми се сопна полугласно, но по-голямата част от вниманието му беше насочена към пространството под нас, където феи в модни костюми и рокли влизаха и излизаха от сградата, която бяхме избрали за тази малка вечер.
– И така, какво ти казват небесата, Гейбриъл? – Попитах го, като се сгуших по-близо до него, докато ядях солен чипс. – Дали съдбата е склонна да бъде по-благосклонна към Солария в бъдеще, отколкото е била досега?
Гейбриъл леко изсумтя, но се опита да го прикрие, а Райдър се засмя мрачно, като се наведе напред и опря предмишници на коленете си.
– Звездите обичат да предсказват кланетата, бейби – каза той и погледна към небето. – Мисля, че им харесва да ни карат да страдаме.
– Защо да им харесва това? – Попитах любопитно.
– Защото щастието винаги има най-сладък вкус, когато е спечелено с мъка – отговори той просто. – Най-хубавите неща в живота ни нараняват най-много.
– Винаги си толкова негативен, Стронзо – закани се Данте. – Аз например съм щастлив от живота, който звездите са ни подарили. Имам жената на мечтите си, деца, за които бих убил и умрял, глутница свирепи феи, които ме обичат и уважават… и вас, четирима гадняри, които ме държат нащрек. Какво друго може да иска един мъж?
– Аз също съм щастлива – съгласих се аз, а погледът ми се насочи към съзвездието Пегас, което блестеше в небето над главата ми, докато си мислех за Гарет за момент. Позволих на усмивката да докосне устните ми, докато си представях какво би казал за това, което правим тук в момента, знаейки, че ще бъде също толкова лош, колкото и останалите. – Дълго време не съм вярвала, че ще бъда. За това трябва да благодаря на вас четиримата.
– Звездите знаеха, че имаме нужда един от друг – каза Леон, усмихна се наоколо и открадна полуизяденото ми пакетче чипс. – Видяха, че от нас ще излезе перфектната гордост. Не е ли така, Гейб? – Той плесна Гейбриъл по ръката и моята харпия въздъхна.
– Не ме наричай… – Гейбриъл направи пауза, като за момент погледна между мен и Леон и после извъртя очи, преди най-накрая да продължи. – Всъщност, знаеш ли какво? Казвам ти да не ме наричаш така вече повече от двайсет години и съм приключил. Така че продължавай, наричайте ме Гейб. Аз съм съгласен.
Леон затаи дъх и започна да подскача нагоре-надолу като развълнуван младеж, а Райдър поклати глава и се опита да скрие усмивката си.
– Ако Лео те нарече Гейб… – Започнах, но смехът на ЕрДжей ни прекъсна и четиримата ми крале седнаха с гръм и трясък, внезапно нащрек и намръщени на всичко и на нищо.
– Джет – изръмжа Леон и изплю името, сякаш беше проклятие, а аз въздъхнах, чудейки се дали някога ще спрат с тези глупости.
– Не мислите ли, че отивате твърде далеч? – Попитах ги, опитвайки се за стотен път да ги усмиря.
– Мисля, че подценяваш сексуалния нагон на един тийнейджър, малко чудовище. Това не е прекалено далеч, всъщност е недостатъчна реакция. Трябваше да кастрираме малкия шибаняк, както исках да направя миналата седмица – изръмжа Леон, като се придвижи до ръба на покрива и погледна надолу към жертвата си, извивайки дупето си от една страна на друга, сякаш се готвеше да се хвърли точно през ръба и да измъкне гаджето на ЕрДжей тук и сега.
– Тя ще ви намрази, че сте развалили партито ѝ – предупредих ги, докато останалите също се преместиха да погледнат през ръба. Заклинанията за прикритие, които ни скриваха тук, на върха на Кафетерията, означаваха, че все още никой не ни е видял, но това беше само въпрос на време.
– Не, няма да го направи – каза Гейбриъл с гласа си, който знае всичко, а аз си поех дъх. – Освен това съм виждала перфектната ѝ половинка и тя не е Джет.
– Аз отивам там – изръмжа Райдър, когато Джет хвана ръката на ЕрДжей и започна да я дърпа към Желязната гора.
– Чакай – предупреди Гейбриъл, преди някой от останалите да успее да направи крачка, и аз поклатих глава на глупостите им. Когато бяхме на тяхната възраст, се бяхме захващали с много повече неща от това да се държим за ръце и те го знаеха.
– Какво да чакаме? – Попита Данте, а електричеството се разнесе от него, докато свеждаше очи към гаджето на дъщеря ни.
– Това. – Гейбриъл посочи в посока на Алтаир Холс точно когато група от около десет служители на FIB заобиколи сградата и започна да тича към партито.
– Това е официално разследване! – Извика водещият офицер. – Бяхме информирани, че на това парти се консумира Килблейз!
Това бяха глупости, защото тайната за създаването на Килблейз беше умряла заедно с Титан и за нея не се беше чувало от години, но един поглед към Гейбриъл ми подсказа, че именно той им е дал този сигнал.
Всички тийнейджъри започнаха да крещят и да бягат от полицаите, макар да се съмнявах, че някой от тях върши нещо незаконно, а Гейбриъл се ухили, като посочи дъщеря ни, която се опита да избяга в дърветата.
– Освети ги, Леон – заповяда той и моят Лъв се усмихна, докато изстрелваше огнена магия по техния път, осветявайки ЕрДжей и Джет за полицая, който още не беше успял да влезе вътре.
Наблюдавах с интерес как младият офицер потегли с пълна скорост, а тъмната му коса се развяваше далеч от привлекателното му лице, докато викаше на ЕрДжей и Джет да спрат.
– Какъв е планът ти? – Попитах Гейбриъл, като забелязах, че той се усмихва, сякаш вече знаеше какво точно ще се случи.
– Изчакайте го – каза той и ние го направихме, а аз дъвчех устните си, докато гледах как агентът настига ЕрДжей, чудейки се как ще му избяга.
Но получих отговора си секунда по-късно, когато агентът се нахвърли върху нея, блъсна я и я накара да изкрещи, когато двамата се забиха в калта.
Джет хвърли отчаян поглед към ЕрДжей, след което побягна, спасявайки собствения си задник и доказвайки, че кралете ми все пак са били прави, като са смятали, че той не е достатъчно добър за нашето момиче.
– Какво става, Фалко? – Поиска да се хвърли напред Данте и да ѝ се притече на помощ, но Гейбриъл го хвана за ръката, за да го спре.
– Виж – каза Габриел, докато сърцето ми се разтуптяваше и всички се взирахме, гледайки как агентът притиска нашето момиче към земята, а тя хвърля главата си напред, разбивайки носа му с челото си и карайки кръвта да се разлива навсякъде.
– Мерда – изруга Данте, докато Райдър съскаше, а Леон ръмжеше. Оставаха ми около три секунди, за да се стрелна там долу и сама да ѝ помогна, когато Гейбриъл отново заговори.
– Това е нейният идеален партньор – каза той, като малко се задушаваше, докато гледаше как дъщеря ни сипе обиди към огромния офицер, който все още я държеше притисната под себе си, докато той разнасяше кръв по двамата и я наричаше луда курва достатъчно силно, за да го чуем всички. – Не е ли красиво?
– Трябва да си правиш шега с мен – изръмжа Райдър. – Няма начин нашето момиче да е обречено да свърши с ченге.
– Звездите наистина ни мразят – въздъхна Данте с ужас.
– Ами откраднатите ми богатства? – Задъха се Леон. – Какво ще каже той за моите богатства?
– Сигурен ли си в това, Габриел? – Попитах несигурно, като гледах как агентът издърпва ЕрДжей на крака, а роклята, която беше избирала седмици наред, сега беше скъсана и мръсна, а нощта, която толкова очакваше, беше напълно съсипана.
– Да, ангеле мой – твърдо каза Гейбриъл. – Той е единственият за нея.
– Тази любовна история няма да е хубава – промълви Райдър, а стесненият му поглед проследи агента, докато той извеждаше дъщеря ни. – Не трябва ли да и помогнем?
– Не – каза твърдо Гейбриъл. – Благодарение на него ЕрДжей е на път да преживее една от най-лошите нощи в живота си, докато е затворена в килията. Тя ще намрази тази фея повече от всеки друг, когото е срещала.
– И това е добре? – Попитах съмнително.
– Да – въздъхна мечтателно Гейбриъл, докато всички гледахме как ЕрДжей е окована с белезници и принудена да върви към портите, а проклятията и заплахите се леят от устните ѝ с всяка нейна стъпка. – В крайна сметка всичко ще се оправи. Просто трябва да се доверим на съдбата.
Принудих се да остана там, където бях, застанала между четиримата си крале, докато дъщеря ни беше арестувана, и се замислих за всички неща, които ни бяха необходими, за да стигнем дотук.
Съдбата беше кучка.
Но в крайна сметка тя ме беше довела дотук.
Така че може би той беше прав и всичко, от което се нуждаех, беше малко вяра.

КРАЙ

Назад към част 66

РАЙДЪР

ШЕСТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО…

– Лука ще се появи днес – обяви Гейбриъл, докато се навеждаше да постави чиния с палачинки пред Елис на бара за закуска, а очите ѝ се разшириха от изненада.
– Какъв ще бъде той? – Прошепна тя развълнувано.
Леон се хвърли през повърхността, като хвана ръката на Гейбриъл.
– Той е Лъв, нали? Казвах му да си пусне дълга коса, но дали ще ме послуша? Не, а сега…
– Не казвам – прекъсна го Гейбриъл с блясък в погледа.
– Очевидно е василиск – казах аз и погледнах собствената си чиния с палачинки, когато Гейбриъл я донесе и я постави. – И може би щяхме да знаем как реагира на болката, ако го оставяше да пада по-често, когато беше дете, Гейбриъл. – Погледнах го остро.
– Защо бих позволил на детето си да се нарани, ако мога да видя начин да го избегне? – Изсмя се Гейбриъл. Бяхме водили този спор хиляди пъти, но в крайна сметка Лука така или иначе беше научил всичко за болката, когато го заведох на подземните боеве в Серпенс. Там позволяваха на непробудените тийнейджъри да се бият с юмруци в четвъртък вечер и първото момче, с което Лука се беше сблъскал, беше пребил до безсъзнание. Ако това не беше енергия на василиск, не знаех какво е.
– Ако е нещо с люспи по него, значи е дракон, Ад – каза Данте откъм мен със самодоволна усмивка. – Освен това няма толкова много ордени, които се появяват толкова късно. Той е на осемнайсет години.
– Което е с три години повече, отколкото си бил ти, когато си се появил, нали? – Подиграх се.
– Да, не много по-млад, отколкото беше, когато се появи като василиск – отвърна той.
– Пф, това беше различно – казах аз. – Аз бях в опасност, моят Орден се появи, за да ми спаси задника.
– Ами моят велик, велик чичо Клоуд не се появи като Лъв, докато не навърши почти деветнайсет години – добави Леон, който напоследък постоянно ни напомняше за това.
– Лъвовете почти винаги се появяват, когато са деца, Лео – засмя се Елис. – Но вампирите се появяват, когато се събудят. Дали ще получим специално ранно Пробуждане за него, както получиха Небесните наследници? – Тя погледна към Гейбриъл, но се нацупи, когато той не се съгласи с това.
– Чакай… виж колко самодоволен е Гейб днес – каза Леон подозрително, свеждайки очи към него.
– Не ме наричай Гейб – въздъхна той.
– Нашето момче ще стане харпия, нали Гейб? – Поиска Леон, като напълно пренебрегна раздразнението на Гейбриъл от прякора му за него. – Кога се появяват?
– Аз се появих, когато бях на седемнайсет години – каза той, но не даде никаква допълнителна информация за това какъв ще бъде Лука.
Погледнах към часовника, но погледът ми се спря на пухкавото легло на Периуинкъл на пода и сърцето ми се сви, защото ми липсваше. Бързо отвърнах поглед и отново проверих часа.
– Децата стават ли за училище днес, или какво?
– Аз ще ги взема! – Отскочи от мястото си Леон. – Те обичат, когато съм бодър сутрин.
Избухнах в смях.
– Не те ли удари в гърлото ЕрДжей последния път, когато я събуди с пеене на „Хакуна Матата“ в седем сутринта? – Бях дяволски сигурен, че и тя ще бъде василиск, но после взе и се появи като пегас миналата година и по дяволите, това беше шибана драма. Беше се появила под душа, беше се взривила през стъклото, беше се нарязала на крилата и беше хленчила така, сякаш къщата се е срутила. Обичах я независимо от Ордена ѝ, но по дяволите, не ме карайте да започвам с блясъка. Той попадна навсякъде. И докато Леон и Елис печелеха турнири по питбол, Гейбриъл работеше като професор, а Данте надзираваше задълженията на бандата на Оскура, познайте кой беше останал тук, за да почиства през цялото време? Аз.
Наистина ли от цялото ни семейство аз бях най-подходящият за съпруг на прокълната звезда?
Откакто ЕрДжей се бе появила, тя сякаш се бе превърнала и в пълноценен тийнейджър. Крещеше ми по три пъти на ден и се разплакваше за глупости, които дори не разбирах. Явно искаше да си боядиса козината в червено, вместо в естественото си синьо като патешко яйце. Но по дяволите, ако и позволя да сложи някоя от онези евтини химически бои на „Пегас“ близо до кожата си. Казах, че ще и приготвя боя за измиване, а тя затръшна вратата на спалнята си пред лицето ми и каза, че не иска моите „домашни глупости“. Моите отвари бяха най-добрите в шибаното кралство, по дяволите.
Заради това я изпратих да се труди една седмица в лозята на Оскура и оттогава тя не беше толкова устата. Никой никога не ми е казвал, че отглеждането на тийнейджър е равносилно на това да отгледаш демон, изпратен от дълбините на ада, и да го превърнеш в действаща фея. Като се замисля, може би беше благословия, че родителите ми не бяха наблизо по време на тийнейджърството ми, защото щях да бъда шибан кошмар.
– Ааа, излизай, татко – излизай! – Гласът на Лука се разнесе от горния етаж.
– О, по дяволите, всичко е наред, кубче, нека просто поговорим за това. Това е напълно нормално… – Опита се Леон, но характерното затръшване на вратата в лицето дойде и го прекъсна. Той изтича обратно долу и насочи обвинителен пръст към Гейбриъл.
– Защо не ме предупреди?
– За какво? – Вдигна поглед Гейбриъл от мястото, където лицето му беше заровено в шията на Елис, което я накара да се засмее задъхано. – О…
– Да, о – изръмжа Леон и разтри лицето си. – Аз съм белязан за цял живот.
– Не си ти този, която трябва да му пере чаршафите – казах аз със стиснати устни а Леон изхърка.
– Да, ебаси чистенето на стаята му, моля те, кажи ми, че няма скривалище на порно някъде там, Райдикинс? – Седна на мястото си Леон и се зае с палачинките, като бързо се откъсна от драмата в полза на закуската си.
– В днешно време никой няма порнографски списания, Леоне, всичко е онлайн – засмя се Данте.
Елис сдъвка устните си.
– Мислиш ли, че трябва да отида и да говоря с него?
– Не – веднага казаха и четиримата.
– Повярвай ми, amore mio, последното нещо, от което се нуждае едно момче на неговата възраст, е майка му да се опитва да му говори за неговата сексуалност – каза Данте.
– Майка ти сигурно те е хващала много пъти, пич – каза Леон със съжалително намръщване.
– А какво става с твоите майки? – Отвърна на удара Данте. – Те имат нулеви граници.
– Да, най-лошият момент беше, когато ме освиркаха през вратата и не искаха да си тръгнат – каза той.
– По дяволите, какво си направил? – Попита Гейбриъл с подсмърчане.
– Излезнах през прозореца и завърших на покрива на спокойствие. – Сви рамене той, а аз се засмях.
– О, по-дяволите, трябва ли да отида да проверя покрива?
Преди някой да успее да отговори, Лука влезе в стаята, тъмната му коса стърчеше във всички посоки, а челюстта му беше стегната. Лека червена руменина изпъстри бузите му, когато се премести при нас, взе няколко палачинки отстрани и се засуети.
Всички се спогледахме и над нас се възцари неловка тишина.
– Готови ли сте за училище днес? – Попита небрежно Елис.
– Не съм се пипал – изръмжа той едновременно с нея и смях заседна в гърлото ми.
– Това е напълно нормално, филио – нежно каза Данте.
– Ако искаш да прочетеш страница шестдесет и шест в книгата ми за лъвовете, там се обяснява как мъжките лъвчета обичат да… – Започна Леон.
– Не искам да чета книгата ти, татко, знам какво правя – каза твърдо Лука, после прокле, като осъзна какво е казал.
Пуснах тих смях, а Данте се разпадна следмалко, докато всички се разсмяхме и Лука най-накрая се усмихна.
– Добро утро – каза весело ЕрДжей, появявайки се облечена в тъмносинята си униформа на гимназията „Елдерхилс“, а полата ѝ беше навита доста над средата на бедрото.
– Не. – Щракнах с пръст, така че една лиана се хвана за подгъва и я принуди да се разгъне.
– Ех, татко, ти си такъв грубиян – изсъска тя, после грабна чиния с палачинки и падна до Гейбриъл, който я целуна по главата.
– Здравей, мила, тази сутрин си в добро настроение – каза Гейбриъл, а очите му се присвиха от подозрение, тъй като явно се опитваше да прозре защо е така.
– Ами кълна се, че когато се събудих, отново получих допир до Прозрението. – Тя закусваше, като ни разказваше за мига, в който е видяла видението на учителя си, който днес ѝ е дал забележка за това, че го е заобиколила.
– Ти ще станеш по-добър ясновидец от мен, аз не получих ясни видения, докато не навърших осемнайсет години – каза гордо Гейбриъл.
Когато стана време за училище и Лука най-сетне беше облечен, Данте подхвърли на Лука ключовете от колата си и всички ги изпроводихме от имота до главната порта.
– Наистина ли трябва да правиш това всеки ден? – Въздъхна ЕрДжей, когато Леон я прегърна и залюля, а Габриел придърпа Лука в прегръдките си.
– Обичаш нашите прегръдки – настоя Леон, мъркайки силно, докато предаваше RJ в ръцете на Гейбриъл, а аз прегръщах Лука.
Елис се погрижи и за двамата, целувайки ги по бузите и профучавайки около нас с бързината си, докато всички не бяха прегърнати и децата ни не напуснаха имота, за да се отправят към Академия „Аврора“. Те се качиха в супербезопасната, супербавна кола, която Леон беше откраднал за тях, въпреки молбите им за лъскав смъртоносен капан, и всички ние им помахахме за довиждане като най-добрите родители на света, докато Лука извъртя очи и те се отдалечиха. Обичах да засрамвам тези двамата. Беше прекалено лесно.
Въздъхнах, отново ми липсваше Периуинкъл, а Леон се премести, за да сложи ръка на ръката ми.
– Ще се върнат, преди да се усетиш.
– Да, знам. Просто си мислех за Пери – промълвих аз.
– И на мен ми липсва Уинкъл – въздъхна той и аз го ударих в ребрата.
– Вие двамата сте обсебени от нея – засмя се Елис. – Тя ще се върне от фризьора след час. – Пери обичаше да се глези, затова веднъж седмично ходеше на грумър, за да и почистят козината. Бях доста изненадан, когато разбрах, че кучетата-призраци могат да живеят до двеста години, а кученцето не беше остаряло и ден, откакто го намерих.
Хванах ръката на Елис и я придърпах към себе си, докато я целувах.
– Изглежда, че имаме един час за убиване, бебе.
Данте целуна врата на съпругата ни отзад, а аз плъзнах пръсти под дългата тениска на Гейбриъл, с която тя беше спала.
– Мисля, че си прав – мърмореше Елис.
– Ще я яздиш ли, Райдър? – Прошепна в ухото ми Леон и аз го ударих по главата, докато той се смееше и гъделичкаше страните ми.
– Първо ще те ударя в лицето – казах, докато се въртях, а той се стрелна, разкъсвайки дрехите си, докато се подготвяше да се смени.
Спринтирах след него, докато Гейбриъл викаше: „Няма да го хванеш!“, а аз приех това като предизвикателство, като изхвърлих лиани, две от които се запътиха към него и се опитаха да заклещят краката му. Леон изскочи на пътя, като се преобрази във формата си на лъв и изръмжа от смях, докато спринтираше към лозето до къщата.
Забавих ход и се обърнах към Гейбриъл, като ми хрумна една идея.
– О, това ще свърши работа – обади се Гейбриъл и аз забелязах, че Данте е откраднал вниманието на Елис, целувайки я яростно на земята като проклет дивак.
Все пак сега трябваше да дам урок на проклетия лъв и да удържа на думата си да го ударя, но щях да побързам с това и да се върна при нашето момиче веднага щом го направя.
Гейбриъл се затича към мен, потупвайки джоба си, а аз извъртях очи, преди да се преобразя в най-малката си змийска форма и да го изчакам. От гърба му се отделиха криле, които ме загребаха и се издигнаха в небето, като ме пъхна в джоба си, за да мога да видя красивия ни имот.
Гейбриъл лесно настигна Леон и ние го преследвахме в гората на ръба на имота ни, докато той се опитваше да ни изгуби, но Гейбриъл се смееше многозначително и аз знаех, че ще спечелим тази битка.
Погледнах към него, езикът ми се полюшваше на вятъра, а погледът ми беше насочен към златния звяр, който се движеше през дърветата. Сега вече нищо не може да ме сссспре, Сссимба.

***

– Появи ли се вече Лука? – Попита Леон Гейбриъл.
– Не – изръмжа той.
– Сега? – Настоява Леон.
– Не, Леон – отвърна Гейбриъл. – И ако ме попиташ още веднъж, ще ти натикам тази бутилка вино в задника. – Той издърпа бутилката „Аруксо“ от масичката за кафе и я запрати към него.
Елис се сгуши по-близо до мен, където седеше в скута ми във фотьойла, въздишайки доволно след вечерята ни.
– О, това би ти харесало, нали, Гейб? – Подиграваше се Леон. – Ти винаги си за експериментите след няколко питиета.
Засмях се и Гейбриъл извъртя очи, като изпъна краката си на масичката за кафе, докато се облягаше на дивана до Данте.
Елис прокара ръка по гърдите ми, вмъкна пръсти в ризата ми и погали изписаното с мастило X. Периуинкъл се беше качила на подлакътника на стола ми и ни наблюдаваше любопитно с наведена на една страна глава. Кълна се, че чакаше реда си да седне в скута ми.
– О, мои звезди! – Изведнъж изръмжа Гейбриъл и скочи на крака.
– Това случва ли се? – Скочи от стола си върху масичката за кафе Леон, а очите му блестяха от вълнение.
– Не, но трябва да тръгнем веднага. Елис остани тук – изръмжа той и се запъти към вратата.
– Какво, по дяволите, се случва? – Задъха се Елис, когато станах и я поставих на мястото си, докато Пери се озърташе загрижено.
– Това е мъжка работа, повярвай ми, ангелче. – Той се стрелна, целуна я силно по устните и тя неохотно остана на мястото си, докато Гейбриъл поведе четиримата към вратата.
Обухме обувките си, излязохме навън в полумрака и забързахме след него, докато той на практика тичаше по пътя към портата.
– Какво, по дяволите, става, Голяма птицо? – Поисках, като се мъчех да не изоставам от него. Беше като шибана чайка на възходящ поток.
Когато прекрачихме границата на имота ни, той се обърна рязко към всички нас, а очите му се въртяха в мрак.
– Това кученцата ли са? – Попита загрижено Данте. – Добре ли са, Фалко?
– Добре са – отвърна Гейбриъл. – Но ЕрДжей няма да бъде, ако не побързаме. – Какво се е случило? – Люлееше се от единия крак на другия Леон, като свиваше пръсти в гривата си.
– Това е онова момче Корбин – изплю Гейбриъл.
– Не – изпъшка Леон.
– Да – изсъска Гейбриъл и в гърдите ми се разнесе дрънчене. – Той ще отнеме девствеността на нашето момиче.
– Той е мъртъв – изръмжах аз. – Заведете ме при него и ще му счупя шибания врат.
– A morte e ritorno – изсъска Данте.
Гейбриъл кимна, извади от джоба си торбичка със звезден прах и я хвърли върху всички нас, увличайки ни в звездите.
Пристигнахме в гората на върха на един хълм, зървайки пред себе си сянката, където беше паркирана кола, гледаща към блестящите светлини на Алестрия.
От вътрешността ѝ до ухото ми достигна стон и аз изсъсках яростно, като разкъсах дрехите си и се превърнах в змия с размерите на питон.
– Трябва да обградим колата – каза Гейбриъл с тих глас. – Или малкото копеле ще се опита да избяга.
Леон свали дрехите си, в гърдите му се разнесе ръмжене, преди да се преобърне в лъв и да зачака командите на Гейбриъл, докато горната му устна се отлепяше в ръмжене. Буреносните облаци се свлякоха над блестящите звезди отгоре и по гръбнака ми премина вълна от статично електричество.
– Ти поемаш предната част – прошепна ми Гейбриъл и аз не чаках да чуя останалите му инструкции към останалите, докато се плъзгах по земята, проправяйки си път под колата към капака.
– Толкова съм влюбен в теб, Руби-Джейн – изръмжа Джет Корбин, а аз изсъсках яростно. Що за име беше Джет? Това беше шибано име на кретен.
Проправих си път към предната част на колата точно когато над нас в небето се разнесе гръм и Джейн се залюля.
– Чакай малко – каза тя трескаво, след което Леон скочи отгоре на колата със силен трясък. Гейбриъл прелетя над него, като се приземи грациозно от страната на шофьора на колата и когато вратата се отвори, той я затвори рязко в лицето на Джет, като го повали на седалката му.
– Това баща ти ли е! – Изкрещя той разтревожено и аз се радвах, че малкият гадняр звучеше уплашено.
Превърнах се отново във формата си на фея, скочих на капака в клек, за да ги погледна.
ЕрДжей изкрещя, докато се мъчеше да закопчее ризата си, която беше широко разкопчана и разкриваше лъскавия ѝ черен сутиен.
– Прибери си пениса, татко! – Умоляваше тя със стенания.
Леон падна от другата страна на колата, като се премести обратно във формата си на фея и се загледа в Джет на шофьорската седалка, а членът му беше притиснат здраво към прозореца.
– Татко! – Изкрещя му тя, омърсена и това беше най-малкото, което заслужаваше за това. Данте кръжеше над нас в небето, звяр на ужаса, докато от крилата му се разпръскваше светлина и той ревеше гневно в облаците. Дъждът се изсипа върху нас и аз се плъзнах от капака, присъединявайки се към Леон, който отвори шофьорската врата и издърпа Джет за врата.
– Остави го на мира! – Извика ЕрДжей, навличайки обратно училищната си пола, а аз затръшнах вратата в лицето ѝ, завързвайки всички врати с лиани.
Гейбриъл изръмжа, тримата заобиколихме Джет в кръг, докато дъждът ни заливаше отгоре.
– Нямаше да… – Започна да се ужасява Джет, но Гейбриъл го пресрещна.
– Не ме лъжи, виждам всяка мръсна мисъл в главата ти, момче – каза той и момчето пребледня. Не бях сигурен, че това е съвсем вярно, но Джет със сигурност му вярваше.
– Татковци! – Изрева ЕрДжей. – Пуснете ме навън в тази секунда!
– Не пипай нашето момиче – изръмжа Леон. – Никога. Тя ще бъде девствена до сватбената си нощ, чуваш ли ме?
– Какво? – Изкрещя ЕрДжей. – Всички сте луди!
– Чу ли ме, пишльо? – Леон бутна раменете на Джет, така че той се блъсна в мен и ме огледа със страх в очите.
Нямаше да крия кой съм пред това момче. Или щях да му подхвърля отвара за памет и да го накарам да забрави, или още по-добре – щях да го обвържа със звезден обет да пази тайната ми и да го накарам да се закълне, че няма да докосне с пръст моето момиче, освен ако не се ожени за нея, докато аз съм в това.
Приковах го в хипнозата си, когато погледът му се закова в моя, показвайки му камерата за мъчения, където лежеше завързан за дървена пейка, докато аз откъсвах крайниците му. Той ревеше от болка и плюеше проклятия срещу мен, а аз може би щях да се възхищавам на упоритостта му, ако се интересуваше от друго момиче, а не от моята малка принцеса.
– Ще стоиш далеч от нея, нали, Корбин? – Изръмжах, а устата му ту се отваряше, ту се затваряше.
– Но аз я обичам – каза той яростно и огънят в очите му ме накара да съскам. Освободих го от видението, като го прехвърлих през рамо, докато ЕрДжей крещеше, а аз се запътих право към ръба на отвесната скала на гребена на хълма.
– Чакайте, господин Алтаир – спрете! – Извика той.
– Аз не съм Алтаир, аз съм много, много по-кръвожаден от всеки вампир в това семейство. А вие имахте своя шанс, сега ще си платите за това, че доведохте нашата принцеса тук като евтина проститутка.
– Почакай! – Замоли се той, но аз го хвърлих през ръба на отвесния хълм, а ЕрДжей изкрещя още по-силно, удряйки с юмруци по предното стъкло.
Данте се свлече от небето, докато виковете на Корбин се носеха надолу към града долу, падаше и се свличаше като скала, докато Инферно се надпреварваше да го настигне.
Почти твърде късно Данте профуча под него и Джет се блъсна в люспестия му гръб с гръм и трясък, а писъците му се понесоха към града, докато нашият Буреносен дракон отплаваше в далечината.
– Всички вие сте психопати и аз ви мразя! – Започна да рита вратата Руби-Джейн и аз освободих лианите, които я държаха вътре, така че тя се изсипа навън в един пад.
Тя изхърка възмутено, докато се съвземаше, и тупна с крак по земята, сякаш беше копито.
– Ние сме тук, за да те защитим – каза Леон, разтвори ръце за прегръдка, а ЕрДжей го удари в корема, от което той изхриптя.
– Ей, недей да удряш баща си – изръмжа Гейбриъл, хвана ръката ѝ и я придърпа по-близо до себе си. – Искаме само да се грижим за теб.
При това чертите на лицето ѝ леко се смекчиха и аз се приближих до тях, като поставих ръка на рамото ѝ.
– Моля те, облечи се – помоли ни тя и Леон въздъхна, изтича да донесе панталоните ни и ми подхвърли моя, когато се върна.
Обух ги, след което придърпах ЕрДжей в прегръдките си.
– Той нарани ли те? – Поисках.
– Не, татко, помолих го да ме доведе тук – каза тя и вдигна брадичка. – Той е готин и искам той да е първият ми.
Аз се разкрещях, а Леон захлопна ръце на ушите си и започна да пее силно.
– Ти си на шестнайсет години – изръмжа Гейбриъл.
– Да, и? – Подхвърли тя към него. – Достатъчно голяма съм, за да знам какво искам. – Подигра се.
– Ти дори не си Пробудена, все още не знаеш нищо. Особено не и за секса.
– О, това е добро – изръмжа тя. – Идва от човека, който си татуира похот на кокалчетата на пръстите си, когато беше на моята възраст. – Тя сгъна ръце, свъси вежди и аз изръмжах.
– Кой ти каза това?
– Мама. – Сви рамене тя, а Леон свали ръце от ушите си, усещайки, че може да слуша отново. – Тя също така ми каза, че си пълен играч, който омайва всяка лъвица в Академия „Аврора“ с харизмата си. – Тя побутна Леон в гърдите. – И си прекарал нощта с мама много преди да се съберете, докато си бил пълен кретен. – Тя изви вежди към Гейбриъл и устните му се разтвориха.
– Какво още, по дяволите, ти е казала? – Задъха се Леон.
– Всичко – каза просто ЕрДжей. – Тя не пази тайни от мен, защото е готина, за разлика от моите властни татковци. – Тя отново потропна с крак и аз въздъхнах. По дяволите, Елис.
– Както и да е, начинът, по който сме се държали, няма никакво отношение към това как можеш да се държиш ти – каза строго Гейбриъл, а ние с Леон кимнахме в знак на съгласие.
В далечината отново се разнесоха писъци, докато Данте правеше лупинг след лупинг, а Джет се държеше за живота си.
– Това е толкова несправедливо – изръмжа ЕрДжей.
– Справедливостта не влиза в това – изсъсках аз. – Ти си наказана. И можеш да видиш това момче отново само с ескорт.
– Какво? – Изпъшка тя. – Това е нелепо! Буквално всяко момиче в моя курс е загубило V-образната си карта, как така аз трябва да съм V-образна?
Леон се ухили при тази дума, после отблъсна усмивката си и пренареди сериозното си лице.
Пристъпих по-близо до нея, за да привлека отново вниманието ѝ.
– Разликата е, че ти не притежаваш своята V-карта – притежаваме я ние. Така че изсмучи го, лютичко. – Сложих ръцете си и ЕрДжей ядосано изсумтя.
– Не се ядосвай, мъниче, вкъщи имаме пица и сладолед – каза Леон. – Това все пак е много по-добро от секса.
– Ха – засмя се Гейбриъл, след което прочисти гърлото си, отвръщайки поглед, а ЕрДжей се втренчи в него.
– Не се ядосвай, принцесо. – Хванах я за ръката, придърпах я към гърдите си и я прегърнах принудително, докато тя се извиваше и дърпаше от мен. Но накрая тя се предаде, въздъхна тежко срещу мен и аз я стиснах здраво.
– Просто защото те обичаме. – Присъедини се към прегръдката Леон и Гейбриъл също обви ръце около нас, притискайки я в средата ни.
Данте се приземи до нас, като се преобрази отново във формата си на фея и придърпа шортите си, докато се приближаваше.
– Къде е Джет? – Изтръпна от ужас ЕрДжей, когато се разделихме.
– Закарах го до вкъщи и го сложих в лимоновото дърво на майка му. – Каза Данте, преди да хвърли купчина ключове в колата на Джет. – Той може да дойде да си вземе това утре.
– Момчета, вие сте такива задници – промърмори ЕрДжей, но тя вече се беше примирила с поведението ни, защото това беше съвсем нормално, когато ставаше дума за това, че я защитаваме.
– При звездите – изпъшка Гейбриъл. – Трябва да се прибираме, хайде! – Той хвърли звезден прах върху нас, преди да успеем да кажем и дума, а сърцето ми заби по-силно при мисълта какво, по дяволите, още са ни приготвили звездите днес. Но когато се приземихме пред портите на къщата ни, забелязах причината и устните ми се разтвориха в пълен шок.
Елис седеше на гърба на огромен космат черен монолитен мечок-шифтър, а Периуинкъл тичаше в кръг около него.
– Виж! – Извика Елис, усмихвайки се, когато мечката се запъти към нас, а по лицето ми се разцепи усмивка.
– Боже мой, това Лука ли е?! – Извика Леон, тичайки към него, а синът ни притисна ръката му, докато Елис го потвърждаваше.
– Почти съм сигурен, че аз имах далечен братовчед, който беше такъв – каза Данте и изтича напред, за да го прегърне.
– Изглеждаш страхотно, Лука. – Затича се към него Руби-Джейн и се качи на гърба му зад Елис. Гейбриъл се издигна в небето, летеше около тях и се смееше, докато Лука закачливо се опитваше да отблъсне майка си и сестра си от гърба и те се държаха здраво, като се смееха безумно.
Сърцето ми пламна толкова топло в гърдите, когато видях цялото си семейство заедно, щастливо, в безопасност, у дома.
Нямаше друго място в кралството, където бих предпочел да бъда, освен тук. И нищо, което да прави живота ми по-пълноценен от тях.

Назад към част 65                                                                 Напред към част 67

ЕЛИС

ТРИ ГОДИНИ СЛЕД ТОВА…

Писъци на агония оцветиха въздуха, примесени с виковете на акушерката:
– Напъвай! Това е! – И аз отхвърлих глава назад към възглавниците си, докато потта караше люляковите кичури коса да полепват по лицето ми.
– О, мили звезди, има толкова много кръв – изпъшка Леон, стиснал лицето си и сериозно пребледнял.
– Дай да видя – изръмжа Райдър и го избута настрани, за да може и той да погледне. Лицето му падна и една вежда се изви, когато получи добър поглед точно в мястото, където бебето се беше появило. – Ебаси. Изкормил съм цял куп хора, одирал съм им кожата, изгарял съм ги живи, рязал съм ги на парчета и съм правил неща с тела, от които баба ти би сънувала кошмари от задгробния свят – но това нещо е прецакано.
– Не бъди такъв идиот – изръмжа Данте, когато звукът от задъхване и писъци се смеси във въздуха и гласът на акушерката отново ги заглуши.
– Всичко е наред! Справяш се чудесно! Просто трябва да направя епизиотомия.
Забелязах скалпела и болката в огромния ми корем се изостри, тъй като мисълта, че тя слага това нещо там, ме накара да поклатя яростно глава. Сигурно не? Не можеше да е това начинът, по който трябваше да се направи това нещо? Защо по дяволите, бебетата бяха прекалено големи, за да се измъкнат удобно от изходния отвор? Някой трябваше да е виновен за този конструктивен недостатък, искам да кажа, какво, по дяволите?
Изгубих скалпела от поглед, когато акушерката се сниши и всички крале се втренчиха един в друг, за да го разгледат отблизо.
Гейбриъл се отдръпна и колективно – Уууууу – прозвуча от всички тях, когато Леон захапа кокалчетата си и погледна между шоуто и мен с ужас, изписан в чертите му.
– Съжалявам, малко чудовище, но тази гадост е толкова шибана, че е ужасяваща – каза той и отново се преви, когато още писъци изпълниха въздуха.
– Не мога повече да гледам това – обяви Гейбриъл, премести се около леглото и побърза да хване ръката ми. – Виждал съм много неща – въздъхна той, гледайки в очите ми. – Но някои образи просто те бележат за цял живот, знаеш ли?
– Защо е толкова горещо тук? – Изпсувах, прокарах ръка по челото си, когато поредната вълна от болка премина през корема ми и аз стиснах зъби срещу нея.
– Защото бебетата обичат да им е горещо – каза твърдо Леон. – В теб е топло и ако тук бъде студено, когато излезе, ще бъде истински шок за мъничкото му телце!
– Не мога да откъсна поглед – промърмори Райдър почти на себе си, докато акушерката лаеше заповеди, за да се увери, че вниманието отново е насочено към нея. – Защо не мога да отвърна поглед?
– Това е все едно да гледаш слънцето, брато – издиша Данте с ужас. – Веднъж щом го погледнеш, то те хваща в прегръдката си и въпреки че те изгаря да гледаш, просто не можеш да спреш.
– Може ли тримата да… – избухна Гейбриъл, но бе прекъснат от колективните им въздишки на ужас.
– Това е като да гледаш клане – изръмжа Райдър.
– Разкъсахте бедната ѝ вагина – въздъхна Леон и се преви, докато продължаваше да се взира.
– Мисля, че ще повърна – прошепна Данте, когато писъците станаха толкова силни, че прегризаха черепа ми и го накараха да звънне точно когато тялото ми беше обзето от поредната контракция.
Затегнах хватката си върху ръката на Гейбриъл и трябваше да се принудя да не използвам дарбите си, само за да не счупя пръстите му.
– Изключи тази глупост – изръмжа Гейбриъл. – Елис има вече седем контракции, а това е с четири повече, отколкото планирах да я оставя да изтърпи.
– Не мога да откъсна поглед – прошепна Леон, а очите му все още бяха залепени за кървавата сцена пред него. – Продължавам да се опитвам и да се опитвам, но просто… не мога.
– Е, тогава просто ще изрежа това бебе сама – изръмжах, като се надигнах на лакти, опитвайки се да достигна около Гейбриъл до хирургическото острие, което лежеше готово на нощното шкафче.
Това най-сетне привлече вниманието им и тримата се завъртяха към мен, протестирайки шумно и бързо обграждайки леглото.
Грабнах дистанционното вместо ножа, като хвърлих смъртоносни погледи към всички, докато изключвах телевизора и звукът от всички тези крясъци най-накрая ни напусна. Не разбирах защо, по дяволите, си бяха помислили, че е добра идея да гледат предаване за смъртни, които раждат, в деня, в който щеше да се роди бебето ни. Майната му на това да си смъртен – като че ли сериозно, трябваше да изкарват насила голямо бебе от вагините си?? И явно е боляло като кучка и дори не е изглеждало, че е паснало както трябва. Заради звездите, смъртните го преживяваха тежко.
– Радвам се, че не ти се налага да страдаш при такова раждане, ангелче – промърмори Гейбриъл, като постави целувка на челото ми и прибра потната ми коса зад ухото ми.
– Майната му на това – съгласих се аз. – Последната контракция всъщност малко се раздвижи, така че мисля, че трябва да продължим с това. – Протегнах ръка за острието, но, разбира се, това само ги подтикна.
– Спечелих състезанието снощи, така че това означава, че аз ще изрежа бебето – каза твърдо Данте, опитвайки се да посегне към него, но Райдър го отблъсна с една крачка назад, поклащайки решително глава.
– Не. Защото аз спечелих този залог тази сутрин, задник – изръмжа той.
– Това няма нищо общо с това – отвърна Данте, сви очи и се изправи срещу Райдър, докато във въздуха се разнесе електричество.
Гейбриъл въздъхна и им хвърли поглед, докато те продължаваха да се карат и бутат един друг.
– Няма да е някой от вас – каза той с уморен тон.
– Знаеш ли, Фалко – започна Данте, заобиколи го и накара Гейбриъл да се обърне от мен. – Може и да имаш Зрение, но това не означава, че можеш постоянно да си пробиваш път, като се преструваш, че вече си видял как се случва.
– Да – категорично се съгласи Райдър. – Като например как се правеше, че вече си видял, че ти си този, който ще изпие последната бира онази вечер. После се замислих за това и мисля, че това беше глупост.
Гейбриъл избухна в смях, а Данте и Райдър се възмутиха, като вместо това насочиха препирните си към него.
Докато тримата се разсейваха с това, Леон се промъкна до мен, усмихвайки се развълнувано, докато навиваше ризата ми нагоре и се навеждаше, за да целуне супер бременния ми корем. Започна да пее нещо на бебето с тих глас, но тъй като останалите все още спореха, не успях да доловя какво беше то.
Леон грабна изтръпващата отвара, която Райдър беше приготвил за мен, и започна да я втрива в корема ми вместо мен, докато аз си поемах дъх при следващата контракция. Ебаси, тези неща наистина ме разкъсваха, когато започваха да се раздвижват. В никакъв случай не бих искала да знам какво е усещането при лошите. Писъците на оназ смъртна бяха достатъчно ясна причина да не разбера.
– Ти се разхождаш тук и казваш на всички, че вече знаеш какво те очаква в бъдеще, а всъщност можеш само да използваш това, за да обърнеш всяка ситуация в своя полза – каза Данте на висок глас.
– Да, като тази – съгласи се Райдър. – Мислиш си, че ако просто кажеш, че ти ще бъдеш този, който ще изреже бебето от нея, защото вече си видял как се случва, това го прави така.
– Просто казах, че няма да сте вие двамата, не съм казвал, че ще съм аз – възрази Гейбриъл, но аз знаех много добре, че той дрънка такива глупости с Прозрението, когато му е изгодно. Просто така се случи, че ми се стори смешно, така че нямаше да го изтъкна.
Леон небрежно грабна хирургическото острие и се наведе напред, за да постави груба целувка върху устните ми.
– Нямам търпение да станеш отново майка, малко чудовище – каза той с мъркане и аз му се усмихнах, когато той се премести обратно надолу, за да погледне корема ми, пеейки отново своята песен.
Едва усещах как острието се плъзга по кожата ми, докато той внимателно ме разрязваше, а на следващия дъх всички спорове бяха прекъснати, тъй като Леон запя припева на Circle of Life на Елтън Джон и вдигна малкото, покрито с кръв бебе във въздуха над главата си като Симба на Pride fucking Rock.
– Свята работа – въздъхна Райдър, приближавайки се, за да ми помогне да извадя плацентата и да ме излекува.
– Момиче е – промърмори развълнувано Данте и хвана ръката ми, докато сълзи от радост пълнеха очите му.
– О, няма как – каза Гейбриъл, преструвайки се на изненадан, докато бързаше да ме хване за рамото. Исках да му се скарам за тази глупост, защото му бях забранила да използва Зрението, за да разбере пола на бебето, но както и миналия път, той явно беше изневерил.
Протегнах ръце към нея и Леон се усмихна широко, докато ми я подаваше и все още пееше края на песента си с нисък тон. В момента, в който свърши да пее, тя започна да плаче и аз също, а облекчението и вълнението ме завладяха, докато гледах красивото ѝ лице.
Притиснах съвършеното мъниче до гърдите си и и промърморих поздрави, докато Гейбриъл внимателно използваше водната си магия, за да я почисти, а виковете и отново заглъхнаха, докато тя се сгуши плътно.
Вратата се отвори с трясък и големият ни син, Лука, нахлу в стаята, спъвайки се на малките си крачета и крещейки развълнувано:
– Бебе! – Тъмната му коса беше разбъркана с къдрици, които стърчаха на една страна от дрямката му, и предполагах, че днес за петдесети път е подхлъзнал бедната Бианка.
Той не се спъна в нищо и полетя, но Гейбриъл вече беше там, хвана го за ризата и го изправи отново на крака.
– Престани да го правиш – изсъска Райдър, когато приключи с лекуването ми, а аз се преместих, за да кръстосам краката си, въздъхвайки, когато дробовете ми се разшириха напълно за първи път от месеци и се приспособих към разликата, че най-накрая отново имам плосък корем. – Ако никога не го оставяш да падне, той няма да научи границите си.
– И аз съм ти казвал, че няма да го оставя просто да си счупи главата, защото ти е хрумнало, че може да е василиск и да му харесва да се наранява – отговори Гейбриъл с вдигане на рамене.
Лука се отскубна от двамата, докато те продължаваха да си мърморят един на друг за предпочитаните от тях методи на възпитание, а аз се усмихнах, когато нашият малък мъж се опита да се покатери на леглото, за да се срещне с новата си сестра.
– Мислех, че това трябваше да е времето за дрямка? – Подразних го, докато пълзеше по чаршафите.
– Бебе! – Отговори той, сякаш това беше достатъчен отговор, и аз не можех да не се усмихна, когато той се наведе много близо, за да погледне сестричката си.
Нагласих държането ѝ така, че да я види, а усмивката, която озари лицето му, накара сърцето ми да се свие от онази стара нужда от собственото ми братче.
– Моето бебе – изрече Лука, наведе се да я целуне по челото и една сълза се стичаше по бузата ми, докато гледах как се влюбват един в друг от пръв поглед.
– Така че ще се казва Руби, нали? – Попита Леон развълнувано.
– Решихме да изберем Джейн, Стронзо – отвърна Данте.
– Почти съм сигурен, че не сме – не се съгласи Леон, навеждайки се, за да потърка носа си в този на нашето момиченце. – Тя казва, че това не е достатъчно фантастично. А аз мисля, че всички можем да се съгласим, че това дете е фантастично като ебало.
– Татко ебати – каза весело Лука, а аз хвърлих на Леон една гримаса.
– Неее, лъвче, татко каза патица – отвърна бързо Леон.
– Квак? – Попита Лука подозрително. Той беше само на две години, но можех да кажа, че вече е схванал глупостите на татко си.
– Да – съгласи се твърдо Леон.
– Татко лети? – Попита изведнъж Лука, като вниманието му се насочи към Данте, като се изтърси обратно и скочи от леглото.
Гейбриъл направи крачка да го хване, докато Райдър му съскаше, но Данте беше готов и бързо изстреля малкия мошеник из стаята на порив на въздушна магия, докато аз се облегнах на възглавниците си и просто се взирах в малкото чудо в ръцете си.
Леон се изви, за да легне до мен, сложил брадичка на рамото ми, докато я гледаше с любов.
– Здравей, Руби – прошепна той.
– Това е Джейн – изръмжа Данте, като по-голямата част от концентрацията му все още беше насочена към нашето кикотещо се двегодишно дете, докато той се разхождаше из стаята.
Райдър дойде, като се премести от другата ми страна и протегна ръка, за да даде на мъничкото вързопче в ръцете ми пръст, за който да се хване.
– Можем да я наричаме за кратко ЕрДжей – добави Гейбриъл, прокара пръсти по меката ѝ златиста коса и също се сгуши при нас.
Данте отново постави Лука в краката на леглото и той веднага се покатери в скута ми, за да погледне още веднъж сестра си.
– ЕрДжей – каза той с най-сладкия, ужасно бебешки глас и още тогава разбрах, че няма да го сменим.
– Руби-Джейн, ЕрДжей – съгласих се с въздишка и огледах четиримата си крале, които се сгушиха по-близо и всички просто се взирахме в тези две малки чудеса, които бяхме създали. – Имам чувството, че ще бъдеш проблем.

Назад към част 64                                                      Напред към част 66

НЯКОЛКО МЕСЕЦА ПО-КЪСНО…

ГЕЙБРИЪЛ

Събудих се с огромна тежест, която ме притискаше към матрака, и изръмжах, докато се опитвах да помръдна, но не можех. Атласът ми бръмчеше на нощното шкафче и аз избутах звяра, който ме притискаше към леглото. По някое време през нощта Леон очевидно се беше преместил във формата си на лъв и сега се беше разпрострял над всички нас.
– Ебаси, Муфаса – изръмжа Райдър отвъд Елис, докато тя хъркаше, опитвайки се да го отблъсне с вампирската си сила, но той не помръдна.
– Всички заедно – заповяда Данте и ние се борихме да го бутним, като го бутахме силно, но той просто се претърколи, а краката му стърчаха във въздуха.
Периуинкъл изпищя, когато една от опашките ѝ се смачка и Райдър я сграбчи и я сложи на възглавницата си, за да не пострада, където тя се сгуши в главата му и отново заспа.
– Лео! – Убоде го в ребрата Елис и той пръдна.
– Неее! – Извика Данте, залепнал за задника на Леон, докато той се бореше да се измъкне.
– По звездите – изръмжах аз, опитвайки се да а видя начин да го събудя.
– Мерда Санта, мирише така, сякаш някакво гадно животно е пропълзяло в задника му и е умряло там – изръмжа Данте и използва въздушната си магия, за да отнесе пръднята.
Атласът ми продължаваше да бръмчи и аз се опитах да го достигна, но не успях. Зрението най-сетне ми даде отговор и аз въздъхнах.
– Райдър помогни ми да го вдигна с лиани. – Закачих две дебели около предната част на Леон, а Райдър направи задните, преди да го вдигнем с магията си към тавана и да го оставим да виси там, докато продължаваше да спи, а езикът му се подаваше от устата.
Елис се протегна, търкайки ръка по заобления си корем, а аз се наведох и целунах подутината. Голямата дебела котка, която лежеше върху бебето ни, нямаше да му навреди, то беше прекалено фея, за да се притеснявам от това.
Разгърнах Атласа си и открих, че Орион ме търси, избутах се от леглото и отговорих, докато излизах на балкона, оставяйки останалите да се свият отново заедно и да заспят.
– Здравей, Орио – казах аз през прозявка. – Всичко наред ли е? – Напоследък той се занимаваше с какви ли не неща, след като в Академия „Зодиак“ имаше няколко инцидента с нападения на нимфи, и се кълна, че всеки път, когато му говорех, аурата му ставаше още по-тежка.
Помагах му, доколкото можех, но все още се притеснявах за него. Знаех, че с него се случва нещо повече, отколкото даваше да се разбере, бях го виждал, и честно казано, гадостите, в които се забъркваше с един ученик, ме караха да се страхувам какво ще му се случи. Не исках обаче да го питам, ако не искаше да обсъжда подробностите за всичко, което се случваше с него, тогава можех да го разбера, при всички положения. Просто ми се искаше Прозрението да ми даде повече отговори как да му помогна.
– Поне веднъж имам добри новини – каза той и сърцето ми се повдигна.
Утринната слънчева светлина ме обля и аз я попих, позволявайки ѝ да запълни магическите ми запаси, докато се спусках в един люлеещ се стол и се отблъсквах от парапета, за да го разклатя.
– Да?
– Да, имаме свободно място за професор по таро и арканични изкуства в Академия „Зодиак“. Илейн Нова ме попита дали познавам някой подходящ и очевидно се сетих за теб.
Устните ми се разтвориха от изненада и аз спрях, докато чаках Прозрението да ми подскаже дали трябва да го приема, или не. Не видях нищо веднага и се огледах през рамо през прозореца, като погледнах семейството си с намръщен поглед.
– Не знам, човече, това е много далеч от дома.
– Ще получаваш стипендия от звезден прах, така че ще можеш да се прибереш вкъщи, когато пожелаеш – каза той, като в тона му ясно се долавяше надеждата, че ще се съглася на това.
– Е… добре, ще помисля за това – съгласих се аз.
– Не се бави много – каза той.
– Няма да го направя. Всичко останало добре ли е с теб? – Попитах и той замълча за момент.
– Да – каза той, макар да не звучеше така, сякаш това е съвсем вярно. – Но може би скоро ще дойдеш на гости и ще можем да поговорим? Или още по-добре, приеми работата и ще се видим следващата седмица.
Засмях се на ентусиазма му.
– Добре, ще ти съобщя веднага щом говоря с Елис и момчетата за това.
– Добре, Нокси – каза той и усетих, че се задържа на линията още миг, сякаш искаше да каже още нещо, преди накрая да се сбогува и аз да остана с оловна тежест в гърдите.
В момента той беше в адски неприятности, може би щеше да е добре да съм близо до него, за да мога да следя звездите за него.
Докато си мислех това, погледът ми се спря на нещо, което блестеше далеч в моравата пред мен, и аз се намръщих, изправих се на крака и опрях ръце на парапета. То продължаваше да блещука и аз изпитах най-отчаяна нужда да отида и да разбера какво е това.
Изкачих се на парапета, освободих крилата си от плътта и се издигнах във въздуха.
Издигнах се към него, после го обиколих няколко пъти, опитвайки се да разбера какво може да е, преди да се приземя и да посегна надолу, изтръгвайки от стръковете трева една блестяща карта Таро.
Това беше Глупакът, който обикновено означаваше ново начало.
– Какво за… – Веждите ми се свиха, докато я обръщах, откривайки, че по нея са изписани сребърни думи.

Пламтящите близначки те очакват.
Трябва да се отзовеш на призива на съюзника си и да отидеш да му помогнеш.
Светът се нуждае от теб, Гейбриъл Нокс.

Падаща звезда

Виденията преминаха през съзнанието ми в мъгла и видях ужасната съдба, сполетяла близначките от сънищата ми – Ланс Орион и Дариус Акрукс. Сърцето ми биеше извън ритъм, докато виждах толкова много мрачни съдби да се разиграват пред очите ми, и в дълбините на душата си знаех, че трябва да приема работата, която Орион ми предложи.
Звездите сякаш се приближаваха и усещах как ме подтикват към този път, сякаш отчаяно искаха да тръгна натам. Сякаш трябваше да го направя, защото в противен случай съдбата на Солария можеше да се обърне към по-лошо.

– Време е, сине на съдбата – прошепнаха ми те. – Въпросите за твоя произход ще получат отговор. Следвай следите на миналото и ще намериш всичко, което си изгубил.

Умът ми се разтресе от тежестта на този глас и аз поех две дълбоки глътки хладен утринен въздух, докато вземах решението си, знаейки в душата си, че то е единственото, което наистина мога да взема.
Изглежда, че ще работя в Академия „Зодиак“.

Назад към част 63                                                            Напред към част 65