Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 39

ГАРЕТ

Десет месеца преди метеоритния дъжд на Соларидите…

Да получа информация за Райдър Драконис за FIB беше най-страшното нещо, което някога бях правил. И това говори за нещо, като се има предвид в какви гадости се бях забъркал напоследък.
Първата стъпка в плана ми беше да се опитам да получа повече работа от Райдър. И колкото и да беше ужасяващо, трябваше да се надявам, че тази работа ще включва наблюдение на това как той върши нещо незаконно. За предпочитане да не убива някого в гората. Отново. Но нещо, за което бих могъл да събера информация. Нямаше да рискувам да го заснема отново, защото ако все пак се окажеше арестуван, нямаше да има никакъв физически начин някой да го проследи до мен. Научен урок.
Приближаването до Райдър по време на учебните часове беше забранено. Не можех да рискувам Оскура да ме види с него, затова трябваше да изчакам до края на учебните занятия, за да направя своя ход.
Бях чул слух, че Лунарите са се отправили към брега на езерото тази вечер за някакво събитие. И макар да не бях разбрал подробности, имах чувството, че няма да е, за да се къпят във водата като ученички.
Изчаках да се стъмни, след което се отправих към езерото Буря, пъхайки ръце в джобовете си, докато се движех с небрежно темпо. Множество необвързани се бяха насочили натам, така че започнах да се отпускам за Оскура. Беше мое право да тръгна с тях, не бях техен съюзник.
Звукът от викове и приветствия се носеше до мен, докато вървях през Желязната гора към плажа, и аз увеличих темпото си, тъй като любопитството ме завладя.
Скоро се промъкнах през линията на дърветата и млечното сияние на полумесеца отгоре подчерта тълпата пред мен. Намирах се по-високо от тях на брега, така че можех да виждам до самия център на събралите се феи, които бяха застанали в голям кръг. Райдър стоеше в центъра им, а кръвта покриваше ръцете му и бележеше голите му гърди, докато той нанасяше жестоки удари в корема на противника си в нещо, което приличаше на бой с голи кокалчета. Нещастната фея скоро падна на земята, а Брайс Корвус се втурна напред и вдигна ръката на Райдър във въздуха.
– Нашият непобеден крал! – Изрева той. – Кой ще се осмели да се изправи срещу него следващия път?
От тълпата излезе огромен мъж на име Хаген. Той беше цербер и беше построен като огромния звяр, който живееше в плътта му. Имаше почти половин метър над Райдър, а Лунният крал не беше нисък по никакъв начин.
Забързах надолу по плажа, сърцето ми се разтуптя, докато се промъквах през тълпата.
– Залагайте! – Извика Брайс и всички вдигнаха ръце, изпращайки от пръстите си спирала от блестяща магия. Магията се събра в шапка с козирка, която Брайс размаха във въздуха, след което я обърна на главата си и се обърна, за да наблюдава борбата. Успях да си проправя път с лакти към предната част – добре, промъкнах се като охлюв към предната част – и скръстих ръце, докато чаках да започне битката.
Райдър плюеше кръв на земята, лицето му беше белязано от синини, а лявото му око беше адски подуто. Най-ужасяващото нещо беше усмивката на лицето му, докато се хранеше със собствената си болка, запълвайки магическите си запаси. Но така или иначе не изглеждаше, че в тези боеве се използва магия.
– Каква забавна игра! Доброволно се съгласявам да играя! – Лоренцо се появи край мен и аз се опитах да хвана ръката му секунда преди да се препъне в ринга. Очите му бяха зачервени от дрогата, която имаше в себеси в момента, и беше мокър, сякаш току-що беше излязъл направо от езерото.
– Лоренцо! – Изсъсках, но Райдър го издърпа към себе си с ръмжене.
– Махай се оттук, преди да ти счупя врата на Оскура – изръмжа той и погледът в очите му ми подсказа, че наистина ще го направи.
Лоренцо започна да се смее лудо, посочи Райдър и се хвана за страната.
– Това дърво говори. И о, вижте колко е набръчкана кората му. Какво гневно дърво!
Юмрукът на Райдър се свърза с носа му и той се преобърна назад с маниакален смях.
– Ауч, удари ме. Видяхте ли това? Големият му клон замахна право към лицето ми!
Втурнах се напред, издърпах Лоренцо на крака, а лунарите започнаха да му се хилят и да му крещят обиди.
– Махай се оттук – казах сериозно и го избутах към тълпата, докато от носа му се стичаше кръв.
– Червеното е любимият ми вкус, а твоят какъв е, Гарфилд? – Попита той, докато облизваше устните си, разпадайки се отново в маниакален смях.
Някой го издърпа от ръцете ми и лунарите се разделиха, докато го избутваха от тълпата.
– Махай се оттук! – Едно момиче хвърли по него купчина камъчета и Лоренцо ги събра, пъхайки ги в джобовете си.
– Толкова много сладкиши, всичките за мен – каза той весело.
Сърцето ми се сви, когато още няколко души от Братството се затичаха към него, и изпитах облекчение, когато той потегли, а смехът му се носеше обратно към нас, докато се стрелкаше в гората.
– Шибан Килблейз – изплю се Райдър и аз отново насочих вниманието си към него, за да наблюдавам битката.
Хаген свали ризата си, отметна назад масивните си рамене и погледна към Райдър с предизвикателство в погледа.
Райдър се прозя, изглеждайки отегчен, докато чакаше Брайс да обяви началото на мача.
– Три… – започна той и публиката подхвана скандирането. – Две, едно – бой!
Хаген се раздвижи пръв, като изхвърли огромен юмрук и го заби в корема на Райдър. Лунният крал изръмжа като звяр, сграбчи китката му и я завъртя толкова силно, че в отговор се чу пукване.
Церберът изрева от болка, а Райдър се разсмя, като маниакалният звук се носеше чак до Луната. Хаген се хвърли отново, но Райдър беше по-бърз, светкавично се премести зад него и заби кокалчетата си в страната на Хаген. Потече кръв и осъзнах, че между кокалчетата му са забити бръснарски ножчета. Беше мръсно и брутално, но на него явно не му пукаше. А може би такива бяха правилата така или иначе, защото Хаген моментално извади нещо от джоба си и обърна едно ножче за мятъне.
Той го запрати към Райдър с невъзможна скорост и Райдър се дръпна назад, когато острието разряза гърдите му. Кръвта се изля по кожата му и той се усмихна като психопат, което накара Хаген да се олюлява, тъй като Райдър не се поколеба, втурна се напред и го удряше по корема, докато не го разкъса и разкървави.
Райдър изрита краката му и Хаген се преобърна, викайки, докато вдигаше ръце, за да се опита да спре нападателя си. Но Райдър беше като изгладняло животно, падна отгоре му и го разкъса на парчета с всеки свой удар. В очите му имаше унищожение, което ме накара да се оттегля в тълпата. Бях дошъл тук, за да говоря с този човек. С този шибан луд.
Райдър спря едва когато Хаген престана да се движи, слезе от него и се изправи на крака. Брайс се втурна напред, за да вдигне ръката му във въздуха, а куп лунари изтичаха напред, за да излекуват Хаген и да го измъкнат от окървавените камъни.
Райдър изтръска Брайс, мърморейки нещо в ухото му, и Брайс кимна, като се движеше в тълпата и раздаваше на хората печалбите, докато вървеше.
Райдър се обърна и тръгна към тълпата, която за миг се раздели, за да го пропусне. Той се промуши между тях по плажа и се насочи право към езерото, влизайки до шия, докато кръвта се стичаше около него.
Застоях се, докато тълпата се разпръсна около мен, очаквайки Райдър да се върне от водата. Той остана там дълго време, загледан към отсрещния бряг, неподвижен като крокодил. И също толкова смъртоносен.
В гората се чу музика и предположих, че всички са се отправили към Лунната яма за парти. Там бяхме останали само аз и Райдър и изведнъж ми се прииска да обявя, че съм тук, преди да ме обвини, че го шпионирам или някаква глупост.
Прочистих гърлото си, но той изобщо не ми отговори.
– Хм… Райдър? – Извиках.
Той извърна глава точно толкова, колкото да види кой се е осмелил да го безпокои, и аз преглътнах твърдата топка в гърлото си, правейки крачка към ръба на водата.
Райдър се обърна и се върна обратно от езерото, а от него се стичаше вода. Беше излекувал раните си и кръвта беше изчезнала, но това не отнемаше от внушителната аура, която излъчваше.
Не ми хвърли и един поглед, минавайки покрай мен нагоре по брега към дърветата.
Майната му. Гадно.
Втурнах се след него, като се движех откъм страната му и оставих между нас разстояние от около метър.
– Исках само да видя дали имаш още работа за мен?
Той измърмори.
– И така…? – Въпросът ми увисна във въздуха, докато вървяхме, и най-накрая започнах да приемам, че изобщо няма да получа отговор.
Райдър внезапно се насочи към мен, приковавайки ме с ледения си поглед.
– Искаш ли работа, пони? – Изръмжа той и аз кимнах. Той вдигна ръка, хвърляйки балон за заглушаване около нас, и кожата ми настръхна, когато магията се настани над мен. – Вече ти дадох работа – изсъска той. – Предай ми шибаняка, който ме записа с Кинг.
– Търся го – обещах, като си наложих гласът ми да не трепери. Гадно, гадно, гадно.
– Тогава търси по-усилено – изръмжа той, пристъпвайки към мен, а аз стегнах цялото си тяло, очаквайки нападение. Той снижи гласа си, вдигна ръка, за да я сложи на рамото ми, и ме погледна втренчено. – Братството ще изгуби вяра в мен, ако не намеря това малко парче говно. Така че, ако не успееш да откриеш кой го е направил, ще ми трябва човек, който да падне жертва. А моята банда ще ме гледа как изтръгвам невинния му гръбнак от невинното му гърло.
Потръпнах, когато натискът на ръката му върху рамото ми се увеличи.
– Може би ще избера някой с ангелско лице като твоето и блясък в косата. – Той ме плесна отстрани по главата и блясъкът се разпиля около мен, изкарвайки от гърлото ми хленч на страх. – Или може би си заслужава да те задържа наоколо и просто още не съм видял доказателства за това.
Кимнах бързо.
– Струва си да ме държиш наоколо – заклех се, защото, ебати патицата на камиона, не исках този човек да ми изтръгне гръбнака от гърлото. И знаех, че той наистина ще го направи. Това не беше просто някаква празна заплаха. – Обещавам.
Протегнах ръка и веждите на Райдър се вдигнаха, докато отстъпваше назад, за да погледне протегнатата ми длан.
– Имаш големи топки за пегас – коментира той. – През следващите няколко дни ще ти изпратя още малко работа.
Благодаря на дявола за това. Тогава ще мога да намеря нещо уличаващо, което да дам на FIB.
Вдигнах ръката си по-високо, като се принудих да го погледна в очите. Накрая той я пое и студената му, твърда кожа се срещна с моята.
– Кълна се, че ще разбереш кой е взел този запис – изръмжа Райдър и облекчението прозвуча в тялото ми като гонг.
– Кълна се в това. – Кимнах и между дланите ни проблесна магия.
Той пусна ръката ми и се отдалечи в тъмнината, оставяйки ме да увисна от облекчение след компанията му. Не бях изложен на риск от лош късмет от звездите, защото вече бях разбрал кой е взел този запис. Той така и не ме накара да обещая, че ще му кажа кой.
Едно изтръпване по гръбнака ми ме накара да се огледам и се загледах в гъстите сенки между дърветата с ужасното усещане, че ме наблюдават.
Просто съм параноик.
Поех си тежко дъх, обърнах се и тръгнах по посока на Емпиричните полета. Щях да се върна в стаята си и да се опитам да забравя за това, че видях как Райдър разсича Цербер, който можеше да ме смаже в юмрука си. А през следващите няколко дни щях да се изправя пред каквато и да е работа, която Райдър ми изпрати. След това да прецакам този страшен задник и да го предам на FIB. Само се надявах да го затворят в затвора Даркмор и да изхвърлят ключа. Защото ако някога излезе, ще дойде за мен. И изтръгването на гръбнака щеше да започне.

***

Знаех, че нещо не е наред, в момента, в който се събудих в тъмното с усещането за магия, галеща кожата ми.
Изтръпнах в леглото си и няколко ръце ме сграбчиха, като ме повлякоха на пода. Изкрещях от тревога, когато разбрах, че лицата им са прикрити от заклинание за сянка.
Погледнах към Леон в другия край на стаята, в неговото легло.
– Ей! Събуди се!
Кокалчетата се удариха в бузата ми и аз се свлякох назад, а мислите ми се разпръснаха, докато се опитвах да се изправя отново. Ръцете отново се заключиха около мен и аз изкрещях към спящите тела в спалнята, но никое от тях не помръдна. С трясък осъзнах, че балонът за заглушаване трябва да е заобиколил мен и нападателите ми, и страхът се уви около сърцето ми като змия. Прозорецът беше широко отворен; сигурно са се качили по чудовищната пожарна стълба, за да проникнат вътре.
– Кои сте вие – какво искате?! – Поисках, като изритах, докато ме издърпваха нагоре.
Един от тях нахлузи ленен чувал върху главата ми и хвърли лед върху ръцете ми, за да блокира магията ми.
Влачеха ме, а паниката се плъзгаше по гръбнака ми и почти ме парализираше.
Райдър сигурно е разбрал какво съм направил. Сигурно е подозирал нещо. Трябва да съм се издал!
Мислите ми се сблъскаха, докато молех похитителите си за отговори, но те не казаха нищо, докато ме извеждаха от общежитията на „Вега“.
Краката ми туптяха по бетона, докато дишах тежко, а пространството около лицето ми се нагряваше бързо и ме караше да се чувствам сякаш се задушавам.
Хайде, помисли си Гарет. Трябва да си готов да се измъкваш от това.
Мога да разкажа на Райдър за FIB, че съм бил принуден да го направя. Но каква щеше да е разликата? Той така или иначе щеше да ме убие за това, че съм шибан доносник. А ако не спре дотук? Ами ако яростта му се разпростре и върху Ела и мама? Ами ако накара всички, които обичах, да платят с кръв за моето предателство и целият този ад само е причинил много повече ужаси, отколкото се опитвах да предотвратя?
Накрая бях принуден да падна на колене и ударът предизвика нова вълна от страх в мен. Енергията пропука по кожата ми и накара косъмчетата да се изправят по цялото ми тяло. Беше ми позната, но в паниката си не можех да я определя.
Качулката се свлече от мен и аз се озовах с поглед към Данте Оскура в двора на Акрукс. Замълчах, за миг заслепен. Но страхът ми се върна в отговор на изражението на лицето му. Челюстта му беше здраво скована, а в очите му проблясваха светкавици. Около нас се разразяваше буря, въздухът беше див, а облаците се сплитаха над нас.
Погледнах зад гърба си, очаквайки да открия целия клан Оскура, но само бетата на Данте, Табита, и братовчед му Реналдо стояха там, докато премахваха заклинанието на сянката от чертите си.
Обърнах се обратно към Данте, когато той извади нещо от джоба си и го подхвърли към мен. Една смачкана снимка се понесе по вятъра и се приземи под носа ми.
Сърцето ми спря да бие. Белите ми дробове престанаха да работят. Снимката трябваше да е направена едва снощи в Желязната гора. Ръката ми беше стисната с тази на Райдър и между дланите ни блесна светкавица от магия.
Дали Данте ме беше проследил?
Поех си трескаво дъх, когато светът отново започна да се върти, и наклоних брадичката си нагоре, за да погледна Данте. В дивия си ужас от Райдър бях забравил да се страхувам от Буреносния дракон. Човекът, който винаги ми е изглеждал толкова мил, за когото бях започнала да мисля като за приятел. Но докато Райдър носеше чудовището си отвън, Данте го носеше отвътре. То беше също толкова жестоко, също толкова опасно. А фактът, че през повечето време спеше, означаваше, че е лесно да го забравиш.
– Мога да обясня – изричам секунда преди ботушът на Данте да се забие в челюстта ми.
Ударих се на земята, главата ми се удари в камък и изстенах, когато болката отекна в черепа ми.
– Traditore – изръмжа той и имах чувството, че знам какво означава тази дума. Предател.
– Нека ти обясня – измърморих, а умът ми все още се въртеше от силата на удара му.
– Тази снимка обяснява всичко, бастардо. – Кракът му се сблъска с корема ми, после отново и отново.
Следващият път се насочи към ребрата ми, ритайки, докато пукането не засити гнева му и вместо това той не започна да се разхожда около мен. Болката се разнесе из тялото ми и аз изхрипях срещу натиска на счупените кости, които притискаха дробовете ми.
– Данте – промълвих аз.
Той се наведе, сграбчи ме за яката и ме издърпа на крака, така че да съм очи в очи с него.
– Имаш ме за глупак ли, кабайо? Мислиш ли, че няма да разбера? – Изръмжа той, а очите му плюеха отрова, докато в небето над него проблясваха светкавици.
– Не работя за него – изтръгнах лъжата и той ме повали на земята.
Двамата му вълци изреваха възбудено и аз се опитах да изпълзя настрани, докато Данте се приближаваше. Ледът по ръцете ми почти се беше разтопил и аз навлякох въздух в дланите си, проправяйки си път през последната част от него. Секунда преди Данте да ме ритне отново, аз прокарах въздушен щит и кракът му отскочи от него.
Той пусна мрачен смях, вдигна ръце и изхвърли буря от въздух около мен, увеличавайки натиска, докато разгръщаше превъзхождащата си сила върху мен. Изкрещях, като използвах всеки грам от силата си, за да задържа щита си на място, но той се пукна като балон от дъвка, когато той най-накрая го проби и стовари крака си върху гърдите ми, като го задържа там, за да ме притисне на място.
– Лъжи ме отново – поиска той. – Предизвиквам те. – Светкавица се заби в земята близо до главата ми и аз изхлипах от ужас, докато отломки се сгромолясваха върху мен.
– FIB ме изнудват! – Извиках, преди той да успее да нанесе удар по мен.
Той се спря, а очите му се свиха.
– Проследиха видеото с Райдър и Кинг до мен – заекнах аз. – Кинг ми каза, че ако не помогна на FIB да изкара нещо за Райдър, за да го осъдят, ще каже на Райдър, че аз съм записал видеото. – На секундата бях на косъм от това да се напикая, докато се взирах в студените очи на Данте, но частица надежда ме изпълни, когато той махна крака си от гърдите ми.
– Докажи го – изръмжа той и аз се опитах да се сетя за нещо, което имах като доказателство.
Нямах нито писмо, нито имейл. Всичко, което имах, беше записът на телефонното обаждане от агента, а някакъв неизвестен номер не беше доказателство.
– Не мога – издишах, а силите излизаха от тялото ми. – Заведоха ме долу в участъка.
Данте вдигна ръка в някакъв сигнал и братовчед му Реналдо се появи до него.
– Потърси в паметта му среща с FIB – нареди той и страхът отново ме обзе, когато двете очи на Реналдо се дръпнаха и се сляха в едно голямо око. В крайна сметка той не беше вълк, а циклоп, който чете мисли. И ако ловуваше твърде дълбоко, можеше да разкрие всичките ми най-тъмни тайни. Но ако търсеше само агента на FIB, нямаше да види нищо друго. Просто се молех Данте да не го помоли да си проправи път през съзнанието ми с нокти. Това не беше почтено. А аз винаги съм вярвал, че Данте е почтен до мозъка на костите си. Трябваше само да се надявам, че съм прав за това.
Реналдо пристъпи напред, като коленичи пред мен с насмешка.
– Това ще боли повече, ако се бориш с него.
Кимнах, опитвайки се да се отпусна, докато той протегна ръка и притисна два пръста към челото ми.
Болката прониза съзнанието ми и ме повлече надолу към забравата, преди да успея да се опитам да се противопоставя на силата му.
Събудих се секунда по-късно и стомахът ми се сви жестоко. Разпитът на циклопите беше най-инвазивният вид орденски дар и те оставяше болен и слаб. Превих се настрани, като избълвах съдържанието на стомаха си, докато Реналдо и Данте се отдалечаваха от мен.
Избърсах устата си, като се превивах от болката, която се носеше в тялото ми. Нямаше сантиметър от мен, който да не ме боли, докато се облягах на студения камък и се взирах в облаците. Те започнаха да се разкъсват, разкривайки нощното небе над мен, хиляди малки светлини, които ме гледаха надолу, докато обмисляха съдбата ми.
Отне ми секунда, за да осъзная, че щом облаците се изпаряват, значи и лошото настроение на Данте трябва да се е изпарило.
Той се появи миг по-късно, коленичи до мен и пъхна ръце под ризата ми, за да хвърли лечебна магия в кожата ми.
Въздъхнах тежко, когато болката отшумя, без да мога да погледна Данте в очите. Той хвана ръката ми, когато бях излекуван, издърпа ме на крака и ме прегърна здраво. Потупа ме по гърба и промълви:
– A morte e ritorno, mio amico. – Пусна ме и ме погали по бузата. – Никога не трябваше да се съмнявам в теб, кабайо. Но доказателствата бяха трудни за пренебрегване.
– Можеше първо да ме разпитате – казах гневно.
– Прости ми – помоли той, като събра ръцете си в молитва. – Ще ти се отплатя. Ще ти помогна да предадеш Драконис на FIB. – Усмивката му се разшири и аз открих, че се усмихвам леко в отговор.
Един побой си заслужаваше още един ден без неприятности. Но със заплетената мрежа, която плетях, започваше да изглежда, че неприятностите ще ме следват, където и да отида. Просто трябваше да продължа да ги изпреварвам.

Назад към част 38

 

Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 38

ГЕЙБРИЪЛ

– Хей, поздравления за днешния мач – казах на Орион.
– Благодаря, човече – каза той. – Няма да повярваш колко момичета ми предложиха кръв след това. Не мисля, че някога съм имал толкова много магия във вените си. – Той пъхна ръка в косата си с усмивка.
Отпих от бирата си, а усмивката се отдръпна от устата ми.
– Любимата ми част от мача беше, когато отстрани Данте и Леон в рамките на две секунди един след друг. – Начинът, по който двамата се мятаха на земята, вероятно беше най-интересният момент от цялото ми пътуване.
Орион се засмя.
– Какво става? Не харесваш тези момчета?
– Може да се каже и така. Знам, че с Елис трябва да сме заедно, но те все ми пречат – казах аз, а той се намръщи.
– Това е гадно, човече – каза той. – Все пак беше доста смешно, когато и аз се захванах с нея, нали? Тя крещеше наистина добре. – Той се усмихна, а в погледа му се появи злорадство и аз стиснах устни.
– Това не беше смешно – казах сериозно и той се опита да спре да се усмихва, но напълно не успя. Част от мен искаше да го удари за това, но знаех, че трябва да се сприятеля с него. Ако „Зрението“ беше нещо, което можеше да се каже, а то обикновено беше така, Орион беше жизненоважен, за да ни помогне с Кинг. Освен това, освен очевидния му интерес към Елис, не можех да отрека, че има нещо в него, което ми харесва.
– Има ли някое тихо място, където можем да отидем да си поговорим? – Попитах, като прецених, че сега е подходящ момент да го оставя насаме. Никъде не виждах Елис и имах чувството, че е тръгнала с Райдър. Но вместо да се занимавам с това, че това ме разкъсваше отвътре, щях да се съсредоточа върху това, за което бяхме дошли тук. Дори ако трябваше да го направя сам.
– Ти не си точно моят тип. – Усмихна се Орион, отпивайки от чашата си с вода. Изглеждаше също толкова удобно на това парти, колкото и аз се чувствах. Но тъй като беше спечелил титлата „Играч на мача“, беше прекарал по-голямата част от вечерта, хванат от различни групи, за да бъде поздравен и принуден да общува.
– Може би ще успея да те убедя – подшушнах аз, а той се засмя, тръгна напред, за да ме поведе към изхода, и остави чашата си на една маса. Няколко момичета се бореха за нея като куче с кост и аз набърчих нос, докато пусках празната си бутилка от бира в кошчето за боклук.
Излязохме на топлия летен въздух и тръгнахме по пътеката.
– Колко бързо можеш да се движиш във формата си на харпия? – Попита Орион с предизвикателство в погледа си.
– По-бързо от теб – отговорих с усмивка.
– Искаш ли да се обзаложиш?
Свалих ризата си, пъхнах я в задната част на панталона си и пуснах крилата си. Те се разпериха от двете ми страни и чух няколко момичета да се кикотят някъде зад нас.
Погледът на Орион падна върху татуировките ми и изглеждаше леко заинтригуван.
– Готов ли си? – Попита той, приготвяйки се да тича.
– Готов.
Той се изстреля от мен в миг и аз излетях в небето, забелязвайки прилив на движение напред и летейки след него. Светът се изниза покрай мен, докато се издигах над главата му, следвайки го, докато той пътуваше на север през кампуса към Земната територия.
Усмивка се появи на устата ми, докато се засилвах все повече. Не можех да си спомня кога за последен път бях летял просто за забавление. Усещането беше невероятно.
Орион се изстреля към стадиона за питбол и аз се засмях, когато той се насочи навътре. Сега ще спечеля.
Прехвръкнах над върха на отворения покрив, спускайки се надолу в него, за да седна на една от седалките в горната част на трибуните. Орион се появи половин секунда по-късно, като се спусна на седалката до моята с подсмърчане.
– Измамник – обвини той.
– Никога не си казвал, че трябва да минавам по същия път като теб – подиграх се аз, като се облегнах назад на стола си и подпрях единия си лакът на ръба му.
– Това се подразбираше – засмя се той, след което бръкна в джоба на якето си и извади пакет бисквити. – Орео? – Предложи той, като протегна пакета.
Избухнах в смях.
– Защо ги носиш наоколо?
– Някаква мацка ми ги даде. – Сви рамене той. – А и нямам възможност да ям захар и наполовина толкова, колкото ми се иска. – Той захапа една от бисквитите и аз също си взех една, като си играех с нея в ръката си.
– Аз също не искам – съгласих се аз. През половината от времето бях прекалено разсеян, за да си спомням да ям всичките си ястия. Обикновено наблюдавах Елис в другия край на кафенето по време на хранене, докато тя флиртуваше с някой от задниците, или мислех за миналото си и се опитвах да го разгадая чрез малкото улики, които имах.
– По звездите, ти си секси – издиша Орион, като се наведе по-близо с мрачно изражение на лицето. – Обзалагам се, че имаш и голям член.
– Какво? – Замълчах, като се отдръпнах от него, когато той протегна ръка, за да докосне бузата ми.
– Всичките тези мускули изглеждат така, сякаш имат нужда от внимание – изръмжа той и взе ръката ми, докато се дърпах на другата седалка. – Спри да бягаш, Нокси, позволи ми да те накарам да се почувстваш добре. Никой не може да ни види тук.
– Не съм по момчетата, пич. – Плъзнах се още по-далеч, а очите му заблестяха с червеникав блясък.
Погледът ми падна върху захвърления на земята пакет „Орео“ и аз вдишах рязко, като изхвърлих тази в ръката си.
– Бил си упоен с отвара за похот, идиот. – Посегнах към пакетчето, но Орион се изстреля на пътя ми с размазана вампирска скорост и притисна устата си до моята.
– Ей! – Отблъснах го и очите му се разшириха от болка.
– Не искаш ли това? – Той прокара ръка по гърдите ми, а от погледа му струеше желание.
Разбрах, че трябва да играя с него, ако исках да го доближа до антидот за това, но майната му, ако щях да му позволя да ме целуне отново.
– Да, разбира се, че искам. Но не тук. – Изправих се, а той посегна към катарамата на колана ми.
– Защо не? – Мърмореше, а очите му бяха премрежени от желание. – Искам да си тук и да стенеш с името ми, Нокси.
– Точно така, аз също. Но нека отидем някъде другаде – казах твърдо, издърпах го напред и го вдигнах в ръцете си. Беше тежък шибаняк, но успях и се издигнах в небето.
Той дори не реагира на това, че го държат високо над земята, вместо това се опита да ме целуне отново и аз не можах да направя много, за да го спра да притиска устата си към бузата ми, после към челюстта ми, към врата ми.
– Ланс! – Изригнах, а той отметна глава назад и се намръщи.
– Какво не е наред, бебе?
Опитах се да не се смея, но, по дяволите, да имам този звяр на питбол, който ме гледа в очите с поход, беше доста смешно.
– Къде е лабораторията ви за отвари? – Попитах го, докато ръцете му обикаляха по бицепсите ми.
– На изток от Кълбото – каза той неясно и смукна долната си устна. – Обзалагам се, че ще изглеждаш наистина добре под мен.
Пренебрегнах потока му от мръснишки приказки, докато ни водеше към лабораторията, като се спуснах пред високата сграда с червени тухлени стени. Спуснах Орион на крака и той прокара пръсти по гърдите ми, като се спря на татуировката Везни.
– На теб е моят звезден знак – изръмжа той и стисна врата ми, докато се опитваше да ме целуне. – Това е съдба.
– Чакай – още не. – Отхвърлих го отново от себе си, като го поведох към лабораторията за отвари и влязох в първата класна стая, която намерих, прибирайки крилата си, докато вървях. Бутнах Орион на едно място, докато се насочвах към шкафа за принадлежности, като използвах силата си, за да отключа магическите ключалки на шкафа. За щастие бях направил антидота за тази отвара миналата година в класа на професор Титан, след като избухна епидемия от отвари на похотта, които се слагаха в храната в кафенето. Момичето, което беше отговорно за това, беше изключено, но не и преди няколко ученици да се опитат да прецакат всичко и всеки в близост до тях в продължение на една седмица.
Извадих необходимото и се преместих на бюрото до Орион с котлето.
– Какво правиш, Нокси? – Промърмори той и се надигна от мястото си, когато започнах да слагам съставките в него.
– Правя ти специална напитка.
Той изръмжа одобрително, след което започна да разкопчава ризата си, за да разкрие мускулестите си гърди, и я остави да падне на пода, докато пъхаше ръка в косата си.
– Ще го направим ли над бюрото? Това ли е мръсната ти фантазия? Харесва ми да имам контрол. – Той се премести зад мен, обгърна с ръце кръста ми и заби твърдия си член в дупето ми.
Изправих се от изненада и се обърнах към него, като го отблъснах една крачка назад и вдигнах дланта си. Използвах земната си магия, за да свържа китките му пред него, от което той изглеждаше още по-възбуден. Така го завързах за едно бюро на няколко метра от мен и кътниците му се разшириха, докато ме гледаше.
– Обичаш ли да е грубо? – Попита той с тих глас и аз се изсмях, като се върнах към отварата, докато той започна да описва няколко мръсни позиции, в които искаше да ме постави, и как щеше да ме хапе, докато не изкрещя.
Скоро приготвих чаша с антидота и се приближих към него с намръщена физиономия.
– Изпий това за мен. – Поднесох чашата до устните му, но той не пи.
– Какво е това? – Попита той подозрително.
– Това е коктейл – казах с вдигане на рамене.
Очите му се присвиха и той поклати глава.
– Не пия алкохол.
По дяволите. Защо щеше да се сеща за това точно сега?
Притиснах ръката си към гърдите му и симулирах съблазнителна усмивка.
– Легни по гръб на бюрото.
Той се усмихна, направи каквото казах, а аз се наведох над него, притиснах го на място и пъхнах едната си ръка в косата му. Вплетох пръстите си в нея и дръпнах силно, като го накарах да въздъхне. В момента, в който устата му се отвори, изсипах антидота в гърлото му и притиснах устата му с ръка. Той се размърда под мен, но лианите ми го задържаха на място и бавно тялото му се отпусна.
Очите му се разшириха от осъзнаване, после от ужас, гняв и срам.
Махнах ръката си от устата му и слязох от него, като сгънах ръце.
– По-добре?
– Ебаси. – Той затвори очи. – Какво, по дяволите, се случи?
Освободих го от връзките и той седна на бюрото, прокарвайки ръка по лицето си с болезнен звук.
– Дадоха ти отвара за похот – казах аз и той изстена.
– По дяволите – въздъхна той. – Треньорът ми каза да не приемам подаръци от никого. Но това беше просто пакетче Орео… – Той поклати глава. – Кейти Епископо е толкова мъртва, че ми направи това. – Той погледна към мен с неловко изражение. – Съжалявам за… знаеш нали.
– Беше доста шибано смешно, докато не си отърка члена в задника ми – казах аз, а от гърлото ми се изтръгна смях.
– По дяволите. – Той скочи от бюрото, взе ризата си и я навлече. – Благодаря, че ме доведе тук и направи тази противоотрова. Ако бях останал сам така, сигурно щях да прецакам някое дърво или нещо подобно.
– Няма проблем. – Повдигнах рамене. – Или това, или да се изгубя в една страстна нощ с теб.
Той се засмя и аз не можех да не почувствам странно привличане към него. Със сигурност не такова, което да има нещо общо с похотта, а по-скоро с приятелството. А това не беше нещо, с което бях свикнала.
– Така че… може би ще прозвучи доста объркано. Но имах видение за теб, преди да дойда тук – казах му, като се облегнах на ръба на бюрото.
– Ти имаш Зрение? – Попита той и изглеждаше заинтригуван, докато довършваше закопчаването на ризата си.
– Да, имам предвид, че не работи през половината от времето, но когато работи, е доста точно.
– И какво видя? – Намръщи се той, а аз вдигнах ръка, за да хвърля балон за заглушаване около нас.
– Ами… видях, че може би ще ни помогнеш. – Знаех, че вярвам много на този човек, но можех да разчитам на виденията си. А ако Орион наистина правеше тъмна магия, тогава имахме нужда от него. И това не означаваше, че той е точно лош. Просто че нарушаваше закона.
– Да ти помогна? – Попита той. – Защо, какво става?
Поех си дълбоко дъх, защото това щеше да прозвучи сериозно прецакано. Той можеше да избяга на километър, но имах чувството, че няма да го направи.
– В Алестрия убиват хора по някакъв наистина скапан начин – започнах аз. – И аз и Елис се опитваме да разберем кой го прави.
Веждите му се извиха, но той не каза нищо, докато чакаше да продължа.
– Разпитахме един от хората, за които знаем, че работят за тях, и тя ни разказа за ритуала, който убиецът изпълнява, когато ги убива.
– Той? – Запита Орион.
– Е, не знаем със сигурност, но който и да е той, нарича себе си крал.
– По дяволите – въздъхна Орион. – И какъв е ритуалът?
– Това е тъмна магия – казах аз, търсейки очите му, тъй като в погледа му се появи трепетно вълнение. – Но аз не знам нищо за тъмната магия, не знам как действа това заклинание и дали може да бъде отменено…
– Какво е заклинанието? – Попита той пресипнало.
– Когато Кинг убива жертвите си… те се жертват доброволно и той взема елементарната им магия – издишах и напрежението се разпростря във въздуха между нас.
Адамовата му ябълка се поклати и очите му се разшириха.
– Знаеш за тъмната магия – казах аз, пристъпвайки напред, а той нервно погледна към вратата зад себе си. – Виждал съм те. И имам нужда да ми помогнеш с това.
Той се засмя нервно.
– Не знам какво си мислиш, че си видял във видението си…
– Знам какво съм видял – казах твърдо. – И не те съдя за това. Честно казано, не ме интересува какви са причините да го направиш и никога не бих издишал и дума за това пред никого. Така че моля те… можеш ли да ни помогнеш? Този ритуал звучи ли ти познато?
Орион прокара ръка през косата си, а от него струеше тревога.
– Не тук – каза той твърдо. – Хайде, ще отидем в моята стая. – Той се обърна и тръгна да излиза от класната стая, а аз разтворих заглушаващия си балон, преди да тръгна след него.
Той не каза нито дума, докато вървяхме през гъстата гора, която минаваше през кампуса, и се насочихме към въздушната територия. Той ме поведе към огромната кула, в която се помещаваха учениците от специалност „Въздушни елементари“, и вдигна ръка, за да хвърли магия върху триъгълния символ над вратата.
Тя се отвори и ние влязохме вътре, като се изкачихме по огромно вито стълбище почти до самия връх на кулата. Той ме поведе по тъмен коридор и се вмъкна в една стая. Последвах го и се озовах в огромна спалня с масивно легло с кралски размери в центъра. По стените имаше плакати на питбол, а на рафта над леглото му бяха наредени куп трофеи. Вдясно от мен имаше огромен рафт, който заемаше почти цялата стена и беше пълен с всякакви учебници и книги.
Орион хвърли заглушителен балон, докато се придвижваше към един шкаф в задната част на стаята и отваряше решетъчната врата. Влезе вътре и след миг се появи с огромна книга с кожена подвързия.
– Преди да ти кажа каквото и да било, трябва да сключим сделка, според която никога няма да обелиш и дума за магията, която правя, пред никого извън хората, които ти помагат да хванеш този убиец.
Кимнах, придвижих се напред и доброволно протегнах ръка.
– Кълна се в това.
Той пое дланта ми и се разтърсихме, като между нас се разнесе плясък на магия, който обвърза сделката.
Орион се отпусна леко, като се свлече на края на леглото си и отвори книгата, прелиствайки страниците, докато намери нещо. Той потупа мястото до себе си и аз сбърчих вежди.
– Няма да се опиташ да ме прецакаш отново, нали?
Той се засмя.
– В сънищата ти, Нокси.
Усмивката ми се отдръпна от устата.
– Само в твоите, Орион. Или трябва да те наричам Орио?
Той изхърка и премести книгата към мен, за да мога да видя страницата, която ми показваше.
– Това е заклинание, наречено пренасяне на магия. То може да се извърши чрез костите на мъртви феи, но елементът, който вземаш от всяка кост, се задържа в тялото на гостоприемника само за кратко време.
– Опитвал ли си? – Попитах с тревога.
Орион се премести до мен и аз осъзнах, че златното момче на Зодиак изобщо не е толкова златно.
– Да. Но за това има по-висша магия, която е далеч по-сложна. В тази книга се говори малко за нея, но видът на писанията, съдържащи тази информация, вероятно отдавна са унищожени или ако има останали текстове за нея, те ще бъдат добре скрити от този, който ги притежава. В общи линии теорията гласи, че Елементът може да бъде взет от жива фея в последните мигове от живота му. Но те трябва да умрат доброволно, за да го предадат… – Той посочи един пасаж в книгата и аз се наведох напред, за да го прочета.

„Смъртта отваря вратичка към магията на елемента на дадена фея за кратък момент от време. За да се възползва от тази магия обаче, субектът трябва да свали магическите си бариери в самия момент на смъртта. Това е наблюдавано само при самоубийци, което прави почти невъзможно организирането му.“

Устата ми пресъхна, а сърцето ми биеше неравномерно.
– Убиецът използва наркотик, наречен „Килблейз“, който усилва емоциите на феите. Жената, която разпитвахме, беше съветничка, която е намирала за Кинг пациенти със склонност към самоубийство, за да ги използва в ритуалите си. Той им дава Килблейз и ги кара да се самоубият.
– Майната му – издиша Орион. – Защо не сте отишли в FIB?
Намръщих се.
– FIB са доста безполезни в Алестрия. Освен това Елис не им се доверява, а доказването на тези неща е доста трудно, когато нямаме солидни доказателства. Освен това Кинг добре прикрива следите си.
– Разбирам – каза той и затвори книгата.
– Има ли някакъв начин да премахнем елементарната магия, която Кинг е взел? Не искам да прехвърлям това на твоите плещи, но гадината ще се заеме с Небесните съветници, когато има достатъчно власт. Той иска да управлява Солария и кой знае какво кралство ще бъде това с някой толкова безмилостен като него на трона. Трябва да го спрем.
В очите на Орион проблесна страх и той бързо кимна.
– Ще го проверя за теб. Майка ми има още книги, до които мога да получа достъп. Ще се прибера у дома този уикенд със сестра ми. – Той извади своя атлас. – Дай ми номера си.
– Разбира се, само да не ти хрумне да се опитваш да ми пращаш секс записи. – Усмихнах се, взех Атласа и го въведох.
Той се ухили.
– Предпочитам момичетата си с малко по-малко мускули.
– Имаш ли си приятелка? – Попитах, като му подхвърлих Атласа.
– Не… всъщност нямам време за нищо дългосрочно. Трябва да се съсредоточа върху играта си. Освен това вампирите така или иначе са самотници. Освен ако не намеря идеалния партньор, вероятно ще си остана сам. Не мога да си представя да срещна момиче, с което да искам да бъда двайсет и четири седем.
– Чувствах се така, преди да срещна Елис – казах аз, а думите се изсипаха от устните ми. Нещо в Орион ме караше да му се доверявам, въпреки че да се отварям пред други феи беше нещо, което рядко правех. – Мислиш ли, че това, че е вампир, е причината да не може да се установи с един човек?
Той повдигна вежди, обмисляйки въпроса.
– Може би. Искам да кажа, че винаги съм вярвал, че ако е правилната, просто ще се получи, разбираш ли? Така че наистина ли мислиш, че тя е единствената за теб?
– Видях го – казах с тих глас. – Виждал съм ни и двамата със сребърни пръстени около очите.
– Вие сте Елисейски партньори? – Попита той със страхопочитание. – Човече, ако това е вярно, значи няма за какво да се притесняваш. Звездите ще ви съберат заедно.
– Да, точно на това разчитам. Но като я виждам с други момчета, това ме убива.
Той сложи ръка на рамото ми, а веждите му се събраха.
– Издръж. Никоя фея не може да се пребори със съдбата.
– Да, предполагам, че си прав. – Усмихнах се. – Това е само въпрос на време.

Назад към част 37                                                    Напред към част 39

 

Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 37

ЕЛИС

Сърцето ми заби, докато се връщах към вратата, а пръстите ми се свиваха около дръжката, докато се колебаех дълго. Възможно беше от другата страна на вратата да ме чака една от най-мръсните ми, забранени фантазии. Достатъчно вероятно, за да се разгори между бедрата ми само при мисълта за това.
Отпуснах бавно дъх и подредих чертите си в неутрално изражение, преди да издам това, което току-що бях обмислила, с разтворени устни и задъхан дъх. Идеята Данте и Райдър да са заедно беше почти кощунство. Беше фантазия, която ме разгорещяваше нощем, отчасти защото знаех, че не отразява реалността. Нямаше как да загърбят различията си и да се съберат заради мен. Имаше ли?
Разтворих вратата и те застанаха рамо до рамо, извисявайки се над мен и излъчвайки онзи вид аура, от който хубавите момичета бягат. Но аз не бях хубаво момиче. И твърде дълго бях мечтала да съгреша с тях.
– Можем ли да влезем, Бела? – Измърка Данте.
– Заедно? – Попитах с груб глас, погледът ми прескачаше между тях, докато в мен започна да се заражда тъмна надежда.
– Решихме да оставим настрана сделката си – каза Данте, а погледът му се плъзна по мен и накара зърната ми да се втвърдят само при мисълта какво означава това. – Което означава, че вече няма правила, ако ти кажеш, че няма.
Прехапах устна, възхищавайки се на начина, по който раменете му запълваха всеки сантиметър от ризата му, преди да се плъзна към Райдър и да си представя как тези огромни ръце се увиват около голата ми плът.
– Няма повече правила – съгласих се, без да успея да скрия усмивката си.
Райдър мигновено пристъпи напред, като удари рамото си в Данте с достатъчна сила, за да го отблъсне с крачка назад, преди да хване косата ми в юмрук и да притисне устните си към моите.
Задъхах се от изненада и езикът му се вмъкна право в устата ми, загребвайки срещу моя по начин, който беше толкова мръсен, че не можех да не си представя как би се чувствал между бедрата ми. Пронизващите му звуци се търкулнаха по езика ми и аз изстенах, като хванах раменете му, придърпвайки го по-близо. Свободната му ръка хвана дупето ми достатъчно силно, за да ме посини, докато притискаше тялото ми към своето, като се уверяваше, че усещам точно колко е твърд в панталоните си.
Вратата се затръшна с трясък, който сякаш подпечата тази съдба, и Данте хвана ръката ми, откъсвайки ме от целувката на Райдър, ръмжейки гладно. Обърнах се към него и миг по-късно устата му се срещна с моята, а по устните ми се разля електричество, докато ме целуваше.
Райдър беше принуден да ме остави да се отдръпна само на сантиметър и той отпусна хватката си за косата ми, за да хване в ръка презрамката на черната ми рокля и да я издърпа от рамото ми. Той продължи да дърпа, докато не се чу разкъсване и аз не въздъхнах в устата на Данте, когато гърдата ми се освободи и Райдър се наведе ниско, за да улови зърното ми между устните си.
Студеният му език ме накара да стена за миг, докато той прокара шипа си по изпъкналата плът, преди да я издърпа между зъбите си достатъчно силно, за да боли.
Данте изръмжа от похот, докато вкарваше езика си още по-навътре в устата ми, а ръката му се премести към подгъва на роклята ми. Пръстите му се плъзнаха нагоре по вътрешната част на бедрото ми, проблясвайки от електричество, докато се приближаваше към центъра ми, обещавайки ми най-сладкото забравяне с едва едно докосване.
Пръстите му стигнаха до бикините ми и аз разтворих краката си нетърпеливо, жадувайки да усетя всяка част от тялото му срещу всяка част от моето.
Бях сложила ръка на гърдите на всеки от тях и пръстите ми бъркаха по копчетата, докато се опитвах да се съсредоточа върху свалянето на дрехите им, докато двамата всячески се опитваха да откраднат вниманието ми един от друг.
Данте изстена, когато пръстите му се преместиха под бикините ми и усети колко съм мокра за него. И за двамата. Исках да стана жертва на тези хищници. Исках да ме вземат, да ме използват и да ме съсипят, но повече от всичко това исках да ме искат така, както аз исках тях. Трябваше да се нуждаят от това като мен и в този момент беше ясно, че го правят. Дори пропастта, която ги разделяше, войната, която водеха един срещу друг всеки ден от живота си, не можеше да ги предпази от това. От мен. Те бяха мои и аз бях тяхна и макар че това трябваше да е грешно, не беше. Беше правилно. Толкова правилно, че дори не можех да дишам с тяхната плът срещу моята, камо ли да мисля трезво.
Пръстите на Данте се плъзгаха напред-назад под бикините ми, обикаляйки около перфектното място на върха на бедрата ми. През мен премина ток от електричество, който ме накара да извикам срещу устните му.
Райдър изръмжа, а ръката му се премести, за да хване полата ми, преди да намери горната част на бикините ми и да прокара пръсти под тях.
Двамата изръмжаха предупредително един срещу друг, когато ръцете им се сблъскаха, а аз прекъснах целувката си с Данте, когато от устните ми излезе отчаян стон.
– Моля ви – изпъшках, като разтърсих бедрата си срещу ръцете им, тъй като колебанието им да работят заедно задържаше удоволствието ми.
И двамата се обърнаха от погледите си един към друг, за да погледнат вместо това мен, докато аз се задъхвах между тях.
– Толкова си алчна, бейби – мърмореше Райдър. – Искаш всичко наведнъж, нали?
– Да – помолих. – Имам нужда от теб. И от двамата.
Те си размениха погледи за най-кратките секунди и аз изтръпнах, когато и двамата в един и същи момент свалиха ръцете си. Хладният допир на плътта на Райдър и електрическата топлина на Данте завъртяха главата ми, докато и двамата дразнеха пръстите си през влажността, която ги очакваше.
– Noi siamo i tuoi schiavi, amore mio(Ние сме твои роби, любов моя) – промърмори Данте. Но преди да успея да попитам какво означава това, и двамата пъхнаха по два пръста в мен.
Райдър стенеше гладно, докато двамата влизаха в мъчителен ритъм, а другата му ръка се преместваше, за да хване отново кичур от косата ми и да я преплете през пръстите си.
– Това е всичко, за което някога съм мечтал с теб, и всичко, от което някога съм се страхувал едновременно – изръмжа той в ухото ми. – Харесва ли ти да ме измъчваш, бебе?
Можех само да хленча в отговор, докато тялото ми се стягаше около двамата, а гърбът ми се извиваше в очакване на удоволствието, което усещах да се натрупва в мен.
Хванах бицепса на Данте в дясната си ръка и този на Райдър в лявата, като се отказах да ги събличам и съсредоточих цялото си внимание върху това да не рухна под силата на това, което ми правеха.
Те продължаваха, работеха заедно за първи път в живота си само за да могат да ме унищожат, вкарвайки пръстите си в мен и излизайки от мен в перфектен синхрон, докато не свърших, крещейки удоволствието си до тавана, докато Данте изпрати изстрел от електричество, който ме прониза, за да удължи екстаза.
Ръката на Райдър се затегна болезнено и той ме придърпа към себе си, като отново поиска устата ми, докато двамата измъкнаха ръцете си от бельото ми.
Зъбите му уловиха долната ми устна и той ме захапа силно, стенейки, когато болката ми се плъзна под кожата му и той настоятелно заби твърдия хребет на члена си в бедрото ми.
Борех се с треперенето на мускулите си, когато хванах ризата му в хватката си и я разкъсах със светкавицата на надарената си сила, като пратих копчетата да се разлетят в бързината си да усетя кожата му върху моята.
Поривът на вятъра ни блъсна и аз се спънах крачка назад, когато бяхме принудени да се разделим и Данте ме завъртя с лице към себе си.
Той хвана лицето ми между ръцете си и наклони посинелите ми устни, за да се срещнат с неговите, докато аз разкопчавах копчетата на ризата му с отчаяна болка в тялото си. Имах нужда от това. Имах нужда да ги видя, всички тях, тук, пред мен. Никакви правила, никакви заобикалки, никакви сделки, само свободата да се отдадем на фантазиите, от които всички се бяхме лишавали твърде дълго.
Преметнах ризата му през широките му рамене и той ги отметна назад, така че тя падна на пода.
Данте изруга, когато отново се откъсна от мен, а аз изстенах от нужда, когато забелязах лианите, които Райдър беше обвил около ръцете му, за да го издърпа.
Данте счупи лианите с рязко дръпване и от него се изтръгна ръмжене, докато двамата се стрелкаха към мен с намерение.
– Спри – изисках аз, задъхвайки се от нужда, докато протягах ръка към гърдите и на двамата.
Увеличих натиска и започнах да вървя, като ги обръщах и ги карах да се връщат назад, докато не се блъснаха в леглото.
– Искам и двамата.
Те не изглеждаха напълно сигурни как да ми го дадат, затова реших да им покажа.
Приближих се бавно и двамата ме гледаха, докато плъзгах ръце по голите им гърди, проследявайки набъбването на мускулите им и белезите, които бележеха плътта на Райдър.
Стигнах до коланите им и двамата ме гледаха, докато разкопчавах коланите им и спусках циповете им.
Райдър изстена от желание, а Данте пусна изблик на електричество, от което светлините над главите ми затрептяха, а зърната ми се втвърдиха още повече.
Погледнах между тъмнозелените очи на Райдър и тъмнокафявите на Данте, докато пъхнах ръцете си в боксерките им и взех и двамата в дланите си едновременно. Изстенах, когато усетих копринено гладката кожа, солидната им дължина, и двамата молещи за освобождаване. Палецът на лявата ми ръка се плъзна по пиърсинга на Райдър и усетих как той потрепери, докато бавно помпах ръцете си нагоре-надолу, изследвайки и двамата, наслаждавайки се на този момент, в който най-накрая ги почувствах, след като толкова дълго отричахме колко много се нуждаехме от това.
Сдържаността им се счупи в същия миг и двамата се посегнаха към мен, ръцете им изследваха тялото ми през роклята и се опитваха да ме приближат, за да мога да ги целуна отново.
Изведнъж отдръпнах ръцете си и ги избутах с прилив на вампирска сила, така че и двамата паднаха на леглото под мен, притиснати един към друг. Те не направиха никакво движение, за да се отдалечат, и двамата ме гледаха отчаяно и сякаш за миг се забравиха един друг.
Усмихнах се лукаво, като свалих роклята си и я пуснах на пода, така че стоях пред тях по черни бикини и токчета. Свалих обувките, след което поставих по едно коляно между краката на всеки от тях и се покатерих върху телата им, като ги разпънах наполовина и положих ръце на гърдите на всеки от тях.
Погледнах между тях, опитвайки се да реша какво искам да направя с тях по-нататък, и се чудех дали наистина мога да се справя с тези две чудовища наведнъж.
– Non ho mai desiderato nessuno come te(Никога не съм искал някого като теб) – каза Данте и аз прехапах устни, докато се чудех какво иска да каже. Каквото и да беше, по тялото ми се разнесе топлина и аз се наведох, за да му открадна целувка, като в същото време погалих члена на Райдър.
Ръцете им се движеха по кожата ми и аз стенех, докато плъзгаха пръсти по гърдите ми, играейки си със зърната ми, и ме караха да се чувствам дива от нужда.
Задържах се в целувката с Данте и Райдър стана нетърпелив, а ръката му удари дупето ми достатъчно силно, за да остави отпечатък.
– Майната му – изсъсках срещу устните на Данте и той го направи отново, по-силно. – Още – помолих и светкавица от електричество премина през тялото ми, отекна във всяка точка, където плътта ми се срещаше с тази на Данте, и премина и в Райдър.
Райдър стенеше и можех да кажа, че това му харесваше точно толкова, колкото и на мен, дори и да не го признаваше.
Данте отново поиска устата ми, впивайки ръце в косата ми, докато изпълваше тази целувка с всички обещания, които ми беше дал, когато това не беше позволено.
Отдръпнах се и се преместих, за да целуна Райдър, но устните му едва докоснаха моите, преди да хване челюстта ми и да ме наклони отново към Данте.
– Можем да те целунем и двамата едновременно, бейби – каза той и Данте мигновено се наведе, за да отвоюва устата ми за своя, целувайки ме с такава страст, че се страхувах да не изгоря в нея.
Райдър се премести надолу по матрака, като вдигна крака ми от себе си, докато се придвижваше, за да коленичи в подножието на леглото.
Хвана бедрата ми и повдигна дупето ми във въздуха, като ме напляска отново, докато се съпротивлявах леко.
– Прави каквото ти се каже – заповяда той мрачно и аз не можех да не изстена в устата на Данте, докато Райдър бавно сваляше бикините ми, повдигайки коленете ми едно по едно, за да ги свали от мен.
Той разтвори бедрата ми, като прокара палеца си право по средата ми и ме накара да се задъхам, когато пусна устата си към вътрешната част на коляното ми. Райдър прокара студения си език по вътрешната страна на бедрото ми, а колчето му предизвика тръпка на очакване, която премина през мен, когато достигна най-високата точка на крака ми.
Той се отдръпна и аз изстенах, очаквайки всеки момент устата му да се озове в центъра ми, но вместо това зъбите му се впиха в дупето ми с болка, която ме накара да изкрещя.
Райдър се засмя мрачно, а аз се задъхах, когато зъбите ми изскочиха, жадувайки аз да съм тази, която хапе.
Данте услужливо наклони брадичката си назад, а ръцете му намериха гърдите ми и започнаха да дразнят зърната ми по начин, който почти ме накара да се разпадна от само себе си.
Задъхах се тежко и устата на Райдър изведнъж се озова точно там, където имах нужда, а пиърсингът му се търкулна точно върху клитора ми, докато той хващаше дупето ми и го избутваше по-високо, за да му даде желания ъгъл.
Изстенах, когато Райдър завъртя езика си срещу мен, и протегнах ръка, за да хвана Данте за гърлото, притискайки го, докато впивах зъбите си право във врата му.
Електричеството на кръвта му се разля в мен, докато Райдър прокарваше език между бедрата ми, а пиърсингът му намираше идеалното място с всяко движение, което правеше.
Тялото ми започна да се тресе, докато той поемаше контрол над плътта ми, и преди да се усетя, се оказах отново в екстаз, а виковете ми бяха заглушени, докато устата ми оставаше прикована към врата на Данте. Райдър продължаваше да ме ближе и дразни, изстисквайки всяка капка удоволствие от мен, преди най-накрая да се отдръпне и да ме плясне още веднъж.
Сърцето ми подскочи в такт с удара по дупето ми и аз измъкнах зъбите си от плътта на Данте, докато поредица от проклятия напускаше устните ми.
Райдър се отдръпна и Данте хвана ръцете ми, обръщайки ме под себе си, докато се изправяше и сваляше панталоните си, освобождавайки пълната му, твърда дължина. Лежах задъхана под него, чудейки се дали ще мога сериозно да се справя с двамата достатъчно дълго, за да им върна това удоволствие, в което ме къпеха.
Данте се спусна над мен, хвана китките ми в хватката си и ги държеше от двете ми страни, притискайки ме, докато върхът на члена му се опираше във входа ми.
– Mio Vampira – изръмжа той притежателно, когато погледнах в тъмните му очи и той поиска тялото ми с мощно движение на бедрата си, което беше прекъснато от удар от електричество, залял вените ми.
Изкрещях, докато свиквах с пълнотата на тялото си, а всеки втвърден сантиметър от него ме подлудяваше. Обвих краката си около кръста му, докато той ме чукаше силно, темпото му беше наказателно, а писъците ми отекваха от стените. Исках да се протегна към него, да го докосна и погаля, но той ме държеше притисната, нещо напълно вълшебно с него в този момент.
Звукът от панталоните на Райдър, които се удариха в пода, отвлече вниманието ми за момент и успях да обърна глава, за да видя твърдия му член и сребърния шип, който го украсяваше, докато той се приближаваше към нас.
Райдър съскаше нетърпеливо, когато тялото ми се стегна около дебелия член на Данте, и аз го погледнах с молба в погледа си.
– Ти си моя, Бела – изръмжа Данте, устните му се допряха до моите в ясно искане да отстъпя, преди да се отдръпне. Той освободи хватката си върху китката ми и хвана челюстта ми в голямата си ръка, като обърна лицето ми така, че да гледам Райдър, докато той продължаваше да ме чука. – И ти също си негова.
– Да – изпъшках, когато нещо в мен се разкъса при това признание. Че мога да принадлежа и на двамата. На всички тях. И че всички можем да споделяме това заедно, без да е необходимо да избираме.
Данте отпусна хватката си върху брадичката ми и ме целуна още веднъж, преди да се отдръпне от мен и да застане в подножието на леглото.
Хвана ме за кръста и ме преобърна, поставяйки ме на ръце и колене, преди да хване бедрата ми и да се впие в мен още веднъж.
Изкрещях, защото новата позиция позволи на Данте да ме изпълни още повече, като навлизаше все по-дълбоко с всеки мощен тласък на бедрата си.
Райдър се приближи до мен с тъмен глад в очите и с напъващ се от нужда член. Той стоеше пред мен и ме гледаше в очите, докато Данте продължаваше да ме чука точно пред него, а аз молех за още.
– Отвори си устата, бейби – заповяда Райдър, протегна дясната си ръка, за да хване шепа от люляковата ми коса и да я завърже около думата „болка“ на кокалчетата си.
Направих каквото ми каза, като ме болеше да го усетя и в мен, да го докосна, да го вкуся, да го накарам да бъде част от това. От нас. Заедно.
Той не беше нежен с мен, но аз не исках да бъде такъв. Членът му се плъзна право между устните ми и в задната част на гърлото ми с един силен тласък. В момента, в който изстенах окуражително, той се отдръпна, преди да се забие отново в мен.
Задъхвах се от пълнотата на двамата в мен, прокарвайки език около пиърсинга на члена на Райдър, докато вкусвах похотта му в устата си и усещах как Данте изгражда поредната вълна от удоволствие в плътта ми.
Хватката на Райдър за косата ми беше непоклатима, болезнена, докато той чукаше устата ми с ритъм, който отговаряше на люлеенето на тялото ми от тласъците на Данте.
Данте изръмжа и електричеството в стаята стана по-силно, докато той се стягаше в мен, приближавайки своя и моя край едновременно. Изкрещях около дебелия вал на Райдър, когато тялото ми отново се разпадна, а Данте прокле на своя език, докато свършваше заедно с мен. Когато свърши, в тялото ми се разнесе рязко електричество, което възпламени всички нервни окончания и се прехвърли върху Райдър, където устните ми все още бяха плътно увити около члена му.
Целият ми свят се разпадна и Райдър изръмжа гладно, когато изведнъж се отдръпна от устата ми.
Данте падна на леглото с доволен стон, но погледът в очите на Райдър ми даде да разбера, че това е моментът, който той е чакал.
Той хвана китките ми и ме издърпа на колене, за да може да ме целуне, като стенеше от чисто удоволствие, докато аз обгръщах с ръка твърдия му член.
– Имаш вкус на мен и череши – изръмжа той срещу устните ми, докато ръцете му обгръщаха китките ми и лианите се прокрадваха, за да ги завържат заедно.
Райдър държеше края на лианата и рязко дръпна, за да ме накара да го последвам, докато се изправяше. С магията си той закрепи лианите за горната част над огромното легло, като ги затегна, докато не се наложи да застана на пръсти пред него.
– Ще ми трябва малко болка, за да ме довършиш, бейби – изръмжа Райдър, докато пристъпваше напред, разтваряше бедрата ми с коляно и влизаше между тях с поглед, който казваше, че иска да ме погълне. – Така че гледай да ме ухапеш. И не се сдържай.
Зъбите ми изтръпнаха гладно при това предложение и Райдър хвана дясното ми коляно в хватката си, закачайки го за лакътя си, преди да се гмурне в мен.
Задъхах се, когато пробождането му се търкулна точно през центъра ми, прокарвайки линия на изгарящо удоволствие чак до сърцевината ми, което беше толкова силно, че за момент не можех да дишам.
Той не ми даде никакво време да се приспособя, пръстите му се впиха в крака ми, докато натискаше бедрата си с безмилостно темпо, удряйки гръбнака ми в стойката на леглото, докато вземаше от плътта ми каквото му трябва.
Изкрещях отново и отново, главата ми се наклони назад, докато поглъщах усещането, че тялото му владее моето.
Гърдите на Райдър се притиснаха към моите, а грубата кожа на белезите му се допираше до зърната ми по начин, който разпалваше плътта ми.
Задъхах се, когато топли ръце се плъзнаха по корема ми и обърнах глава, за да погледна Данте точно когато той притисна електрически заредените си пръсти към клитора ми.
Тялото ми беше разкъсано и пречупено, беше заливано от удоволствие толкова много пъти, откакто влязоха в стаята ми, че не можех да повярвам, че ще измъкнат още повече от мен.
– Захапи ме – заповяда Райдър, погледът му улови моя с отчаяна нужда и аз му изръмжах, оголвайки зъби миг преди да ги забия в плътта му.
Не бях внимателна, не положих усилия да бъда нежна, просто се впих във вените му и пих от дълбокия кладенец на мрака, който живееше там.
Райдър започна да ме чука още по-силно и аз можех само да се вкопчвам в него, докато се стягах отново, кръвта му, пръстите на Данте и дебелата му дължина караха тялото ми да полудява.
Наклоних глава назад и изкрещях, когато оргазмът ми ме разкъса, а кръвта капеше от устните ми, докато усещах как Райдър се изпразва в мен в същия момент.
Тримата останахме така сякаш цяла вечност, задъхани от най-пълното чувство на удовлетворение след месеци борба с това, за което телата ни жадуваха.
Райдър притисна челото си до моето, а Данте целуна врата ми нежно, с любов.
– Ти си всичко, което бих могъл да искам, Бела – въздъхна Данте.
– Ти си повече, отколкото някога съм си представял – добави Райдър.
– Добре – отговорих аз. – Защото никога няма да пусна нито един от вас.
Райдър въздъхна, сякаш това изказване беше успокоило нещо в душата му, и лианите, които ме държаха нагоре, се отдръпнаха.
Тримата паднахме обратно на леглото ми и аз се оказах притисната между двамата, а тялото ме болеше по най-добрия възможен начин.
– Останете тук тази нощ – издишах, докато очите ми се затваряха, а ръцете им се увиваха около мен.
– Планирах го, бебе – прошепна Райдър в ухото ми, докато Данте гасеше осветлението. – А на сутринта ще направим това с теб отново и отново.
– Два пъти – добави Данте с тих смях и аз прехапах устна от вълнение.
Това беше вид събуждане, с което можех да свикна.

Назад към част 36                                                         Напред към част 38

 

 

Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 36

РАЙДЪР

Седях в ъгъла на партито, отпивах бира и мислех да извикам такси. Единственото нещо, което ме задържаше там, беше да гледам как Елис танцува и се забавлява, макар че не танцуваше с никого. Изглеждаше, че не и пука. Вдигна ръце над себе си, поклащайки се в такт с музиката, а черната ѝ рокля се люлееше около бедрата ѝ.
Станах жертва на хиляди мръсни фантазии, докато я гледах. Обикновено аз бях този, който хипнотизираше феи със силата си, но тя беше единствената, която някога бе успяла да ми го върне. Бях запленен от движенията на тялото ѝ и ми трябваше много време, за да осъзная, че тя гледа точно към мен.
Тя ми направи знак да се приближа и аз поклатих глава, отвръщайки, докато отпивах от бирата си. Не обичах да танцувам.
След като Лъвското дупе продължаваше да я игнорира тази вечер, се радвах да я видя отново усмихната.
Забелязах Гейбриъл да се приближава към нея през тълпата и гърдите ми се стегнаха, когато той я приближи. Преди да успее, той се сблъска с Орион и те започнаха да разговарят заедно, което накара раменете ми да се отпуснат. Потънах обратно в стола си, за да я гледам отново, но тя започна да се движи към мен, преструвайки се, че се навива на въображаемо въже.
– Ела да танцуваш с мен – поиска тя, грабна ръката ми и се наведе назад, за да се опита да ме вдигне. Не се получи.
– Не танцувам – изръмжах аз и я дръпнах рязко, така че тя падна в скута ми. Сложих ръка на бедрото ѝ и членът ми затрепери щастливо, когато ме обгърна сладкият ѝ весел аромат.
Тя се наведе близо до мен с палава усмивка, прокара уста по ухото ми и изпрати електрически ток чак до топките ми.
– Мога да те науча.
– Ако мислиш, че ще се правя на идиот пред всички тези хора…
– Не мисля – прекъсна ме тя. – Да отидем някъде насаме.
Усмивка се отскубна от устата ми.
– Това ми харесва.
– Да танцуваме – повтори тя и усмивката ми потъмня.
– Разбира се, бейби – излъгах аз. Защото, майната му, ако някой ме накараше да танцувам. Дори тя.
Тя ме поведе през тълпата и трябваше да призная, че се чувствах добре, когато бях с нея пред всички тези хора. Беше избрала да прекара времето си с мен, а не с тях, и това ме накара да се почувствам невероятно. Дори и да не разбирах защо го е направила. Трябва да съм бил най-нещастният шибаняк тук.
Тя ме изведе навън и музиката се понесе към нас през златните стени на Кълбото. Тя продължи да ме дърпа, докато летният бриз се заплиташе около нас, повдигайки малко полата ѝ и карайки ме да изръмжа от желание.
Тя можеше да ме заведе навсякъде точно сега и аз щях да я последвам. Да плувам в блато, пълно с алигатори, да скачам от скала, на шибано детско куклено представление. Където и да беше, щях да се включа.
Погледнах нежната ѝ шия, докато вървеше пред мен, а косата ѝ беше вдигната на върха на главата, за да направи преческата и.
Протегнах ръка, за да плъзна кокалчетата си по нея, като притиснах думата похот към кожата ѝ и тя потрепери силно.
Тя ме поведе между сянката на две дървета край пътеката и се обърна, обвивайки ръце около врата ми. Тя започна да се поклаща, а аз стоях сковано, с отпуснати ръце отстрани.
Тя се засмя тихо, посегна да вземе ръцете ми и да ги постави на кръста си.
– Не е трудно, просто трябва да се държиш за мен и да се въртиш в кръг.
Преглътнах силно, чувствах се неловко като дявол.
– Елис…
– Моля те – помоли тя, повдигайки се на пръсти, за да допре носа си до моя. Нещо в това действие накара решителността ми да се превърне в прах.
Стиснах я за кръста, прочистих гърлото си и погледнах надолу към краката ни, несигурен какво да правя.
– Просто се поклати настрани и се завърти. – Тя започна да се движи и аз изместих краката си по нейните, докато тя го правеше, което означаваше, че се завъртяхме в бавен кръг.
Тя се усмихна толкова широко, че това предизвика малка усмивка и на моите устни. Майната му.
Ударната музика се смени с бавна песен и започна да звучи Three Little Birds на Боб Марли. Изведнъж се движехме в идеален такт с нея и вече не се чувствах толкова глупаво.
Елис затегна хватката си върху мен, но спря да направлява движенията, като вместо това ми позволи да я водя. Чувствах се божествено.
– Добър танцьор си, трябва да вземеш уроци по салса – подразни ме тя.
– Недей да се насилваш – казах аз и тя се засмя. Наведох се напред, за да опра челото си до нейното, и устните ѝ се разтвориха, докато ме гледаше нагоре.
Исках да бъда достатъчно смел, за да ѝ кажа какво изпитвам към нея, но не бях сигурен в тези чувства. Как би могъл човек като мен да е способен да обича някого след всичките тези години, в които не е изпитвал нищо друго освен болка и похот? Как тя беше започнала да ме лекува само с присъствието си, със смеха си, с усмивката си? Тя разкри една моя страна, която никога не бях виждал преди, и събуди част, която познавах само като дете.
– За какво си мислиш? – Вдъхна тя, прокарвайки пръсти нагоре-надолу по тила ми.
– Мисля си… че ти ми помогна да си спомня, че мога да чувствам повече от думите, изписани върху кокалчетата на пръстите ми.
Веждите ѝ се повдигнаха и в очите ѝ се разля топлина.
– Искам да почувстваш всичко, Райдър. Хубавото, лошото. Това е животът.
Прекарах палеца си по бузата ѝ и се намръщих.
– Прекалено много от лошото си преживяла.
– Ти също – прошепна тя и очите ѝ блеснаха за миг.
Въртяхме се в кръг, докато не бях сигурен, че ще маркираме земята завинаги, докато звучаха песен след песен.
– Искаш ли да се върнем в хотела? – Попита тя накрая, гърлото ѝ се размърда, докато ме гледаше с тъмно обещание в очите.
Кимнах, докато желанието преминаваше през мен и ме завладяваше. Исках Елис сама и щях да намеря начин да я накарам да изпищи името ми преди полунощ.
Пръстите ѝ се вплетоха между моите, докато вървяхме обратно по пътеката, и скоро излязохме от кампуса, за да хванем такси обратно към хотела.
Тя седеше до мен на задната седалка на колата и движеше ръката си нагоре-надолу по бедрото ми, докато не полудях от това колко много я искам. Топките ме боляха, а членът ми пулсираше. Не мислех, че ще издържа още дълго в рамките на условията на тази шибана сделка. Трябваше да се заровя в нея. Трябваше да почувствам как тя свършва, докато забива ноктите си в кожата ми и ме кара да кървя. Това ме докарваше до шибана лудост.
Хванах ръката ѝ, преди да съм започнал да се замислям за разваляне на сделката, и вместо това потопих пръсти под полата ѝ. Тя се задъха и зарови лице в рамото ми, докато шофьорът на таксито ни погледна в огледалото. В отговор го погледнах с каменен поглед и той бързо се обърна обратно към пътя, докато аз прокарах ръката си по-нагоре по копринено гладкото ѝ бедро и достигнах слоя дантела.
Тя разтвори краката си и аз прокарах пръсти по средата, усещайки топлината ѝ. Тялото ѝ се огъна срещу мен и тя захапа ризата ми със стон, като накара усмивката да се отскубне от устата ми.
– Тук сме – каза строго шофьорът и аз му подхвърлих шепа аури, преди да измъкна Елис от таксито и да я поставя на крака.
Тя ме погледна с опияняващ поглед, изпълнен с нужда, и аз хукнах след нея към хотела, като двамата заедно се втурнахме към асансьора. Вратите се затвориха и Елис се премести пред мен, като спусна ръка, за да стисне пулсиращия ми член през дънките.
– Майната му – въздъхнах. – Не мога да издържам повече.
Тя изстена, отметна глава назад в знак на неудовлетвореност и ме пусна. Вратите се отвориха и аз забелязах Данте в коридора, седнал пред стаята си с гръб към стената.
Измърморих с досада, когато Елис се измъкна, бързайки към него, а аз се понесох след нея.
– Какво правиш тук? – Попита го тя.
Той вдигна поглед от атласа си с намръщена физиономия.
– Леон има около петдесет Минди там, които задоволяват всяка негова нужда.
Елис извъртя очи.
– Той трябва да се справи с това. Каза ли му колко много ме е грижа за него? Той няма да ме послуша.
– Просто му трябва време, amore mio. – Той се изправи на крака, като ме стрелна с гримаса над рамото и.
Елис погледна между нас с изпъшкане.
– Може ли двамата поне да се опитате да се разбирате?
– Не – отговорихме едновременно.
Тя изсумтя, придвижи се до стаята си и отключи вратата.
– Ами ако го направите, може да развалите тази глупава сделка и двамата да дойдете тук, а ние тримата да се позабавляваме. – Тя отвори вратата, обърна се и опря рамото си на вратата. – Но и двамата сте твърде упорити за това, нали?
Никой от нас не отговори и тя въздъхна, като се прибра в стаята си.
– Тогава лека нощ.
Тя затвори вратата, а аз се загледах в Данте. Той ми беше коствал една нощ с Елис само защото стоеше тук, в този коридор. Беше толкова шибано вбесяващо.
– Омръзна ми от тази сделка – изсумтя Данте, след което се превърна в ядосана фея, докато се отдалечаваше от мен.
– Ами чу я. Има само един изход от това и предпочитам да държа пишката ти далеч от нея, отколкото да го направя, благодаря.
– Твоята също ще е там, Стронзо. – Той извъртя очи, поглеждайки към вратата си, сякаш се чудеше дали си струва да се изправи пред всички Минди заради мен.
– Значи искаш да я чукаш и докато съм там? – Засмях се студено. – И как нашите банди ще ни се отблагодарят за това?
Той си пое дъх.
– Не искам да правя каквото и да било с теб, но тук ставам шибано отчаян. – Той погледна към вратата ѝ, сякаш наистина обмисляше това. – Може би тя иска компания… – Той пристъпи напред и аз го хванах за рамото, като го принудих да се върне една крачка назад.
– Няма да се доближаваш до нея – изръмжах, а той ме отблъсна.
Между нас премина напрегнато мълчание и аз видях как зъбчатите колелца работят зад очите му.
– Какво? – Поисках.
Той сви рамене.
– Няма значение.
– Кажи го, Инферно.
Той се обърна към мен с вдигнати вежди.
– Тъкмо си мислех, че си прекалено голям страхливец, за да минеш през това.
– Не съм шибан страхливец – изръмжах аз.
Мълчанието се разтегна отново.
Трябваше само да се съгласим да прекратим сделката и звездите щяха да го сметнат за такова. Можехме да правим с нея каквото си поискаме, когато си поискаме. Но дали наистина мислех за това?
Той притисна език в бузата си и отново погледна към вратата на Елис.
– Така че нека я споделим. Ще бъде само за една нощ. Ще развалим сделката, а след това никога повече няма да споменаваме тази нощ, когато се върнем в Аврора. Никой няма да знае.
Прилив на емоции ме заля. Първата ми реакция беше, че това е скапана идея. Сякаш някога щях да споделя Елис със смъртния си враг. Но втората беше, че това беше единственият ми шибан шанс да я имам. А аз си губех ума. И щях да загубя и топките си, ако не я взема скоро. Те буквално щяха да паднат.
– Знаех си, че си прекалено голям страхливец – каза той леко и отново се обърна към стаята си.
Хванах го за яката и го запратих към вратата на Елис.
– Само за една нощ – думите се изляха от устата ми, преди да успея да ги спра. Дори не се чувствах на себе си в този момент. Чувствах се така, сякаш бях загубил ума си заради това момиче.
Очите на Данте се разшириха, сякаш не можеше да повярва, че се съгласявам, след което удари ръката си в моята.
– Съгласен съм да разваля сделката между нас – изригна той.
Колебаех се дълго, опитвайки се да не мисля за това, че това е предателство към Братството. Как щяха да ме изкормят, ако знаеха, че стоя тук с нашия заклет враг и се съгласявам да бъдем с една и съща жена. Дори и да е било само една нощ, това все пак не беше нещо, от което някога бихме могли да се върнем.
Но за Елис… трябваше да си заслужава.
– Съгласен съм и аз да я развалим – изръмжах аз и между ръцете ни пламна светкавица, след което се разнесе по ръцете ни, а магията, която ни свързваше, се разтвори.
Пуснах ръката му и се вгледахме един в друг за дълъг миг. Накрая той се раздвижи и вдигна ръка, за да почука на вратата на Елис. Пристъпих до него и стиснах челюстта си.
Беше напълно против природата ми да споделям жена. Бях притежателен и я исках само за себе си. Но ако това беше единственият начин да я имам, то изведнъж ми се стори, че това е перфектният отговор. Въпреки че това беше най-прецаканото нещо, което някога съм мислил да направя. И от всички феи на света, защо трябваше да е с него?
Отблъснах всички тези съмнения и се съсредоточих върху туптенето на сърцето ми и болката в гърдите ми, която най-сетне щеше да бъде задоволена. Щях да имам своето момиче. И нямаше значение дали и Инферно щеше да е там, защото аз бях единственият, когото тя щеше да запомни, след като приключа с нея.

Назад към част 35                                                      Напред към част 37

Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 35

ЕЛИС

Второто полувреме на мача премина от лошо в по-лошо, лошото настроение на Леон и решимостта му да ме избягва означаваха, че отборът не функционираше като едно цяло. Добавете към това и Юджийн Дийпър с неговия страх от проклетите топки и бяхме прецакани.
Въпреки това не се предадох, продължих да играя по най-добрия начин, да се надбягвам по терена и да използвам всяка капка от магията си в помощ на играта. Вкарвах яма след яма, но това не беше достатъчно. Ланс Орион поваляше членовете на нашия отбор като кегли и всеки път, когато изваждаше играч от строя за един рунд, губехме по една точка.
Повечето от останалите играчи в нашия отбор бяха изгубили надежда и с всеки лош пас или половинчата борба разликата в резултата се увеличаваше. Вече нямаше никакъв шанс да го върнем. Само Данте и аз бяхме запазили фокуса си. Леон беше пълна лудница и се справяше с членовете на другия отбор с жестокост, твърде голяма дори за „Питбол“. Той изливаше яростта си върху играта и разрушаваше всичко, за което беше работил толкова упорито, и за всичко това бях виновна аз.
Когато прозвуча последният сигнал, топката се изстреля от въздушната дупка и аз се втурнах към нея, решена да завърша играта, играейки възможно най-добре, въпреки факта, че вече бяхме загубили.
Бях изчерпала и последната си магия, но това нямаше значение, щях да дам всичко от себе си, за да вкарам последната яма.
Спринтирах с пълен ход към топката и скочих, за да я грабна с вик на победа.
Обърнах се към ямата, тичайки усилено, докато Орион се нахвърли върху мен като шибан бик. Ако ме хванеше, с мен беше свършено. Но той трябваше да ме хване.
Насочих последните остатъци от въздушната си магия към гърба си, което ме накара да тичам по-бързо и да го оставя зад себе си, докато Данте и Леон се втурнаха да го пресрещнат.
Орион изръмжа, докато успяваше да ги изпревари, като хвърляше собствената си въздушна магия на пътя ми, за да противодейства на скоростта ми.
Препънах се, проклинайки, докато насочвах поглед към ямата пред мен, където пазителите на ямата стояха готови да ме спрат.
– Юджийн! – Изревах, докато той се задържаше до пазителите от отбора на „Зодиак“. – Извади ги!
Очите му се разшириха и за миг си помислих, че няма да го направи, но после той хвърли ръце към тях и от земята се стрелнаха лиани, които ги заплетоха и ги отблъснаха от пътя ми. Очите на Юджийн светнаха от победа и аз му се усмихнах, докато продължавах да тичам.
Усещах Орион точно зад мен и с вик на усилие хвърлих топката колкото можех по-силно, задвижвайки я с последната частица от магията си. Секунда по-късно Орион се сблъска с мен и аз се ударих силно в калта, докато той ме притискаше под себе си.
Но това нямаше значение, топката отлетя в Ямата и свирката обяви края на играта. Бях вкарала гол. И те бяха спечелили.
Извих се под Орион, а той се усмихна широко, докато ме държеше в калта още една секунда.
– Добра игра, Калисто – каза той.
– По-добра за теб – отвърнах аз, докато реалността на загубата ни ме заливаше.
Привържениците на Академия „Зодиак“ крещяха възторжено от победата си и звукът им отекваше около мен като хиляди подигравателни гласове.
– Да. – Орион се изпъна и ми подаде ръка, извивайки ме, за да застана до него. – Леон трябваше да държи главата си в играта.
– Това не е негова грешка. Той ми е ядосан за нещо, което съм направила.
Орион се намръщи.
– Е, сигурен съм, че можеш да го поправиш. Ти си доста изобретателна. – Той ми намигна, после ме потупа по рамото, преди да се обърне, за да направи победна обиколка на игрището.
Тялото ми беше изпочупено, бях покрита с кал и бях напълно изчерпала магията си. По-лошото е, че най-накрая имах шанса да изживея една от мечтите на Гарет за него и се провалих в нея.
Погледът ми дълго се плъзгаше по тълпата, докато разочарованието от току-що случилото се ме заливаше. Бях го подвела.
Една сълза се изплъзна от окото ми и аз отпуснах поглед, търсейки Леон по инстинкт, искайки да се окъпя в уюта на компанията му, докато скръбта ми се опитваше да ме обгърне. Но когато го забелязах да се отдалечава от игрището, осъзнах, че се чувства сто пъти по-зле от мен. Може и да се опитвах да осъществя мечтата на Гарет, но това беше мечтата и на Леон. И той беше разрушил всичко заради мен.
Прехапах устните си, докато вината изкривяваше вътрешностите ми и заплашваше да ме удави. Той имаше право да ми се сърди. Бях го използвала. Не умишлено, но като му показвах само светлите си страни, го лишавах от възможността да разбере за тъмните. Бях му дала половинчата версия на себе си. Фалшива версия. И може би сега, когато той видя, че има много повече от мен, толкова много, което е трудно, горчиво, тъмно и разбито, той нямаше да ме иска повече. Ако това беше така, трябваше да го приема, но никога не му бях давала възможност да докаже дали това е вярно или не.
Преглътнах самосъжалението си и вдигнах брадичка, като се стрелнах след него с вампирска скорост.
Когато стигнах до него, той вече почти беше стигнал до съблекалнята и аз протегнах ръка върху гърдите му, за да го спра.
– Говори с мен – помолих го.
Погледът на Леон беше мрачен, веждите му набръчкани и в очите му не трептеше нищо от светлината, която толкова обичах.
– Ние загубихме. Какво искаш да ти кажа?
– Съжалявам, Леон. Наистина. Знам, че всичко това е по моя вина и ми се иска да се върна назад и да ти кажа по-рано, но…
– Но ти не го направи. Защото аз съм добър само за забавление, за смях, нали? Ти обаче си казала на Райдър, защото явно един психопатичен лидер на банда може да те разбере много по-добре, отколкото аз бих могъл. Не че си ми дала възможност да разбера – каза той с горчивина.
– Аз…
– Запази го. Така или иначе всичко вече е прецакано, така че какъв е смисълът? – Изръмжа той, провря се покрай мен и се насочи към съблекалнята.
Тръгнах след него, докато той грабна чантата си с екипировката от куката и се обърна, за да си тръгне отново, без да каже и дума.
Застанах пред вратата и разперих ръце, за да му попреча да излезе срещу мен. Не можех да понеса да видя болката в очите му и да знам, че съм я причинила. Трябваше да поправя това, както имах нужда да усетя слънцето върху кожата си.
– Моля те – помолих го.
– Няма какво да кажа, Елис. Ти си лъжец и фалшификат и току-що ми коства и шибаната ми мечта. Мислех, че те познавам, но всичко беше просто глупост. Ти си глупост. И за мен е свършено. – Той тръгна право към мен, като отблъсна ръката ми настрани, докато се връщаше към игрището, а сърцето ми се разкъса от яда в думите му.
– Това не беше само твой сън, знаеш ли – казах аз, затискайки риданието си. – Този мач означаваше нещо за всички нас. За Гарет.
Леон се обърна към мен, очите му пламнаха от ярост, а вътрешният му лъв ме изгледа, готов да убие.
– Не смей да го използваш като оръжие срещу мен – изръмжа той, насочвайки пръст право към мен. – Той беше мой приятел. Мислиш ли, че не знам, че той трябваше да е там, на терена, с мен? Ти си тази, която носи неговата фланелка. Ти си тази, която стои на неговото място. Може би ако той все още беше тук, щяхме да спечелим и като бонус никога нямаше да срещна и теб. И нямаше да знам какво е чувството да бъда унищожен от теб.
Той се отдръпна от мен и изхвръкна навън, оставяйки ме да се олюлявам от думите му със сълзи, рисуващи линии през калта по лицето ми.
Почти не го последвах. Почти го оставих да си тръгне. Но мисълта, че това е краят ни, ме разряза на две.
Тръгнах след него, сърцето ми се разтуптя болезнено, когато го забелязах от другата страна на игрището, застанал със семейството си с твърдо изражение на лицето.
Пресякох игрището със свити юмруци отстрани, а болката в мен преминаваше в ярост, докато си мислех за това, което току-що беше казал. Наистина ли си мислеше, че съм искала да заема мястото на Гарет в този мач? Щях да продам всичко, което имах, за да бъда сега на трибуните и да гледам как брат ми играе вместо мен.
Братът на Леон, Рори, ме забеляза да идвам и ме посочи, а в ъгъла на устата му се появи забавна усмивка. Напрегнах уши, за да чуя какво каза, докато побутваше ръката на брат си.
– Изглежда, че момичето ти е ядосано за това, че си провалил мача – подигра се той.
Леон изръмжа, очите му се стесниха, докато ме гледаше, и изведнъж ме порази усещането, че харизмата му ме залива, докато призовава дарбите на Ордена си.
Момичетата около него на трибуните изведнъж се огледаха, забили поглед в Леон с отпуснати челюсти и влажни очи.
Всички те се затичаха към него и аз се намръщих, когато той беше погълнат от рояка на Минди.
– Дръжте това момиче далеч от мен – заповяда той и очите му срещнаха моите за миг, преди да бъде погълнат от тълпата.
– Какво? – Поисках, докато всички Минди се обърнаха да ме погледнат, препречвайки пътя ми нататък и хвърляйки магии в ръцете си, докато се готвеха да ме задържат, ако се опитам да ги заобиколя. – Леон! – Изкрещях. – Сериозно ли правиш това с мен?
Той не отговори, но го забелязах как се отдалечава отвъд тълпата от Минди, разкъсвайки тениската си за „Питбол“ и захвърляйки я в калта, докато вървеше.
– Леон! – Извиках отново. Знаех, че ме чува, но той просто продължаваше да върви.
Данте се обърна при звука на гласа ми, измъкна се от прегръдката на членовете на семейството си и застана до мен.
– Значи е изпаднал в пълен Лъвски пристъп – каза той, а челюстта му се стягаше.
– Каза ми, че му се иска никога да не ме е срещал.
Данте изръмжа гневно.
– Ще го накарам да си изяде думите и после ще го накарам да се извини – закле се той. – Nessuno fa male al mio amore.
– Кой е наранил любовта ти? – Прекъсна ни глас и аз се обърнах, за да видя младо момиче, което ни се усмихваше. Помнех я смътно от рождения ден на Данте, но там имаше толкова много Оскури, с които да се запозная, че не можех да си спомня дали беше сестра или братовчедка. Имаше дълга черна коса и носеше фланелка на Академията по питбол „Аврора“, която беше превърнала в горнище, така че името Данте Оскура да се вижда там, където го беше изрисувала на корема си. – И още по-важно, коя е твоята любов?
– Заради любовта на звездите, Роза, ти си толкова любопитна – промълви Данте и ме погледна извинително.
– Е, щом не искаш да ми кажеш нещата, значи трябва да ги разбера сама. Помислих си, че ти си момичето, което кара братовчед ми да се прави на луна, но той се опита да ме отблъсне, като каза, че си с Леон – каза тя и се усмихна, сякаш току-що го беше хванала.
Данте прочисти гърлото си и прокара длан по лицето си, сякаш се смущаваше, а аз успях да се усмихна наполовина.
– Аз съм Елис.
– Розали Оскура, любимата братовчедка на Данте – отвърна тя гордо и хвана ръката ми изненадващо здраво за четиринайсетгодишно момиче.
– И какво имаш предвид под „луна“?“ Попитах я, доволна от разсейването от проблемите ми с Леон.
– О, знаеш, той се прибира вкъщи и седи до прозореца, гледа луната и пърха с мигли – каза тя. – И в съня си продължава да мърмори amore mio и да свива устни, сякаш мечтае да те целуне. – Тя започна да прави добра имитация на рибешки устни, допълнена с наистина силни смучещи, целуващи звуци, а аз избухнах в смях, когато Данте се запъти към нея.
– Ti appenderò dal tetto per le caviglie!(Ще те обеся от покрива за глезените!) – Каза той шеговито, докато се опитваше да я хване.
– Първо трябва да ме хванеш, Долче Драго – подиграваше се Розали, хвърляше се зад мен и ме използваше като щит.
– Тя има право, Данте – казах аз и се засмях, докато той се опитваше да увие ръце около мен и да я грабне. – Ти наистина издаваш тези странни звуци от целувки насън.
Розали изръмжа от смях и Данте се присъедини към нея, когато се отказа да я хване.
– Ами може би просто ме сънува – гласът на Рори се включи в разговора ни и аз се обърнах да го погледна, докато той предлагаше на Данте широка усмивка. Гривата на тъмната му коса беше наполовина прибрана назад във възел, а той носеше черно кожено яке, което изпъкваше около мускулестата му фигура.
Данте се усмихна широко, като го видя, и го придърпа за прегръдка, като омаза дрехите му с кал от мръсния си комплект. Рори се засмя, когато го пусна и използва водната си магия, за да изчисти отново якето си.
– Приятно ми е да те видя отново, Елис – каза той с лекота, сякаш последния път, когато го видях, не ме беше хванал да започвам тройка с Данте и брат му. Всъщност той никога не беше споменавал и за това, че ме преследваше по улицата във формата си на Лъв и ме заплашваше, че ще ми откъсне главата за това, че съм помогнала на Леон да открадне колата му.
– Ще ми простиш, че не те прегърнах. Предпочитам да запазя всичките си притежания днес.
Усмихнах му се, тихо впечатлена, че може да се шегува за нещо, което явно го е вбесило по онова време.
Розали беше замълчала странно и когато я огледах, открих, че се взира в Рори с руменина по бузите, докато нервно дъвчеше долната си устна.
Данте проследи погледа ми към братовчедка си и се усмихна злобно, докато я дърпаше под ръка.
– Забавно, малката Роза тук тъкмо говореше за теб, mio amico – каза той на Рори, докато Розали се бореше да се измъкне изпод ръката му.
– Не съм – възрази тя, бутна го, докато се опитваше да се измъкне, а руменината ѝ се задълбочи.
– Със сигурност си – каза Данте. – Говореше как си изцяло луда по него.
Рори се засмя, като погледна пренебрежително към Розали.
– Не се притеснявай, малко кученце, всички момичета са луди по мен. Това е просто моята харизма.
– Аз не съм луда по теб! – Изпръхтя Розали, като се оцвети в цвят на червено цвекло.
– Да, Рори, не всички момичета са засмукани от твоята харизма, а само слабите. А аз не мисля, че Розали е от слабите – отбелязах аз, опитвайки се да се притека на помощ на Розали, докато братовчед ѝ я смущаваше.
Данте обаче изглеждаше съвсем доволен да продължи да я унижава.
– Не мисля, че това е и твоята харизма, mio amico – каза той. – Мисля, че тя е направо обсебена от теб. Веднъж намерих в стаята ѝ един малък дневник и той беше пълен с…
Розали изръмжа от ярост и удари Данте в бъбреците толкова силно, колкото можеше. Той изпусна омаломощен вик от болка и я освободи, докато тя го проклинаше.
– Per me sei morto, Dante! Ti odio! – Изръмжа тя, преди да се обърне и да избяга от нас толкова бързо, колкото можеше.
Данте се засмя и аз го плеснах по ръката.
– Козел – порицах го. – Какво изобщо ти каза?
– Че съм мъртъв за нея и тя ме мрази – отвърна той с чувство за хумор и Рори също се засмя.
– Бедното дете – пошегува се Рори. – Не си ли спомняш какво беше да се влюбиш за първи път, Данте?
– В момента се чувствам така през по-голямата част от времето – отвърна той, като ме погледна разгорещено.
– Затова ли брат ми е тръгнал да се дуе? – Попита Рори, като ме погледна. – Защото си го изоставила заради Дракона?
– Елис е повече от способна да се справи и с двама ни – увери го Данте, спестявайки ми отговора. – И Леон е съвсем щастлив да я сподели, неговият проблем е нещо малко по-сложно.
– Надявам се, че ще успееш да го вразумиш, Данте? – Попитах. – Той не иска да ме слуша в момента.
– Qualsiasi cosa per te, amore mio(Всичко за теб, любов моя) – отвърна той и прокара ръка по челюстта ми. – Иди и се наслаждавай на афтър партито, а аз ще направя магията си върху нашия приятел Лъв.
– Късмет с това – изхърка Рори. – Когато той изпадне в такова настроение, то може да продължи със седмици.
– Никой не е толкова упорит като Дракона – каза Данте пренебрежително и ми предложи усмивка, преди да се отдалечи, за да намери Леон.
Подарих на Рори неловка усмивка, без да знам какво да му кажа сега, когато бяхме сами.
– Наистина те е грижа за малкия Леонид, нали? – Попита той, а ъгълчето на устата му потрепна, сякаш беше доволен от това.
– Какво става с вас двамата? – Попитах, без да мога да се сдържа. – Държите се така, сякаш дори не се харесвате, а сте братя, със сигурност трябва да полагате повече усилия да се разбирате един с друг.
Рори се усмихна, като ми даде половин рамо.
– Много се дразним един друг, но това е просто съперничество между Лъвовете. В природата ни е да се опитваме да се издигаме, да претендираме за най-добрите лъвици, да утвърждаваме позицията си един над друг. Това не означава, че не го обичам.
– Не съм сигурна, че той го възприема така – промълвих аз, знаейки колко много Рори е влязъл под кожата на Леон.
Рори се намръщи на думите ми, като пъхна език в бузата си, докато ги обмисляше.
– Той знае колко много ме е грижа за него. Не се появявам на мачовете по питбол в Академията просто така. И пътувам до дома за вечеря винаги, когато знам, че той ще дойде. Не е нужно да го казвам.
Сърцето ми се сви, когато прочетох искреността на тези думи в очите му, и се замислих за това, което Леон беше казал за него. Той смяташе, че Рори се появява само за да го дразни и да му се подиграва. Нямаше представа, че брат му просто се радваше на компанията му.
– Може би трябва да му го кажеш тогава – казах аз, чудейки се дали думите ми могат да помогнат за преодоляване на пропастта между тях.
Рори сви рамене, давайки ми да разбера, че няма да го направи, и аз хванах ръката му, преди да успее да се отдалечи от мен.
– Имам предвид това – настоях аз. – Загубих брат си и никога няма да си го върна. Боли ме, като си помисля, че Леон е пропуснал тази връзка с теб, докато ти си тук.
Рори ме погледна за дълъг момент.
– Тогава ще поговоря с него – съгласи се той накрая и аз успях да се усмихна искрено на думите му. – Знаеш ли, сега виждам какво вижда той в теб – добави той.
– Така ли е?
– Е, освен очевидното. – Погледът му се плъзна по мен признателно и за момент усетих как харизмата му напира върху волята ми, преди да я оттегли отново, когато не можеше да претендира за никакво влияние върху мен.
– Задник – измърморих аз, въртейки очи.
– Ще се видим по-късно, малък вампир. – Рори ми намигна, след което се отдалечи, за да намери семейството си.
Въздъхнах, докато се обръщах от него, чудейки се дали ще успея да се измъкна от партито, въпреки че всъщност нямаше къде да отида.
– Искаш ли да намерим някое тихо място, където да можеш да ми разкъсаш гърлото, а аз да заобиколя тези шибани правила, за да върна усмивката на лицето ти, бейби? – Заговори в ухото ми Райдър и аз се обърнах към него с ускорен пулс от изненада.
– Откъде знаеш, че трябва да избягам? – Попитах, като гледах вената на гърлото му с болезнен копнеж.
– По същия начин, по който знам всичко за теб. Винаги обръщам внимание. – Той ми предложи ръката си и аз прехапах устни, докато му позволявах да ме издърпа от претъпкания стадион. Вероятно щеше да се наложи да се покажа на партито след мача, но засега бягството с него звучеше като блаженство.

Назад към част 34                                                   Напред към част 36

Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 34

ЛЕОН

Използвах магия, за да изтрезнея, като издърпах ризата си и я захвърлих из стаята си. Майната и на Елис. Как можа да ми направи това? Нима искаше само да спечели доверието ми, за да разбере дали аз съм шибаният убиец на брат ѝ?
Беше и отнело толкова шибано време да го признае, значи ли това, че го е мислила през цялото това време?? Подозирала е, че съм способен да убия Гарет, сякаш съм бил някакво парче лайно. Той беше мой приятел. А аз вече се чувствах достатъчно гадно заради всичко, което се беше случило между нас. Не бях до него, когато той имаше нужда от мен. Не му бях помогнал. А сега сестра му се беше вкопчила в сърцето ми и ме накара да се влюбя в нея. Накара ме отново да кървя от тази рана.
Вратата се отвори и Райдър влезе с намръщено лице. Той ритна вратата след себе си и аз му обърнах гръб.
– Щастлив ли си сега? Тя е твоя – казах хладнокръвно.
– Не бъди такъв идиот – изсумтя той и аз се завъртях обратно към него с ръмжене, изтръгнало се от гърлото ми.
– Извинявай? Не чу ли току-що какво каза тя. Нима змийските ти уши са пълни с пясък?
– Чух какво каза тя. От известно време знам.
Започнах да ръкопляскам бавно, смеейки се маниакално.
– О, разбира се, че си го знаел. Разбира се, че е казала на психопатичния Василиск, преди да каже на мен, защото е ясно, че е много по-малко вероятно ти да си убил брат ѝ, отколкото аз.
Райдър сгъна ръце, като държеше устните си затворени.
– Предполагам, че тогава си ѝ помагал в разследването, нали? Да изкопаеш мръсотия за мен? Лов на доказателства?
Той все още не казваше нищо и яростта разкъса гърдите ми. Преместих се към леглото си, клекнах и с рев на гняв го преобърнах цялото.
– Майната ти! – Насочих се към него. – Защо не се върнеш с коварните си ръчички и всички да се посмеем страхотно на това как ме измами, курво.
Придвижих се до прозореца, като съборих завесите, преди да ударя с крак прозореца. В средата му се разцепи пукнатина и аз изръмжах, грабнах вазата от нощното шкафче и я изстрелях към стената. Цветята, водата и порцеланът заваляха навсякъде и аз се обърнах към Райдър, за да видя реакцията му. Нищо. В погледа му нямаше дори шибана загриженост.
– Какво искаш? – Поисках. – Тук си, за да се наслаждаваш на болката ми ли, задник? – Тръгнах към него, изпъвайки раменете си назад в подготовка за бой. Ако змията искаше болка, с удоволствие щях да ѝ я дам.
Замахнах към него и той светкавично се стовари върху мен, захвърли ме с гърлото назад към стената и притисна ръцете ми отстрани с дебели лиани.
– Слушай ме, Муфаса – изплю се той. – Държиш се като двегодишно дете, на което току-що са казали, че не може да отиде на детската площадка, защото вали.
Извих ръцете си от лианите и в дланите ми пламна огън, който изгори земната му магия. Райдър отскочи назад, за да избегне светкавичния огън около мен. За добра мярка забих ръцете си в гърдите му и той изхърка, когато го изгорих право през ризата му, разкривайки творбата от белези по гърдите му. За половин секунда в червата ми се раздвижи чувство за вина, преди да го потисна. Не ми харесваше да виждам белезите му. Това ме караше да виждам в него нещо повече от безсърдечен гадняр без морал. Той беше наранен по-жестоко, отколкото вероятно някога бих могъл да разбера. И точно сега не можех да се изправя пред това, защото имах нужда да го мразя.
– Просто се върни при нея, Райдър. – Запътих се към леглото си, като го отхвърлих обратно в изправено положение и се хвърлих върху него, заравяйки лице във възглавницата. – Иди и посвети няколко нови предатели в твоя клуб „Леон е шибан идиот“.
Разнесе се тишина и аз се зачудих дали не се е измъкнал през вратата, но секунда по-късно тежест притисна леглото, когато той седна на ръба му.
– Нея я е грижа за теб, шибаняк. Само звездите знаят защо, но тя го прави. И ако я нараниш, ще ти отлепя кожата от костите и ще направя от теб кожена постелка. – Нотката на шега в тона му ме накара да вдигна глава. Беше толкова едва доловима, че едва я чух, но може би всичко в този човек беше по-фино, отколкото изглеждаше.
Претърколих се настрани, за да мога да го погледна, избутвайки заплетената си коса от лицето, където се беше освободила от кока ми.
– Тя си помисли, че аз съм го убил – промълвих аз. – Ами ако все още си мисли така?
– Наистина ли мислиш, че Елис ще прекара и миг в твоята компания, ако е така? – Попита той с тих тон. – С някой от нас?
Повдигнах рамене, защото вече не знаех нищо. Бях захвърлен на дрейф, изгубен без нея и несигурен как някога ще мога да ѝ се доверя отново.
– Помисли за това, задник. – Райдър се изправи, приближи се до вратата и излезе.
Да, щях да помисля. Но проблемът беше, че все се връщах към един и същ отговор. Тя ме беше излъгала. И сега се съмнявах във всичко, което знаех за нея. Само че, когато наистина анализирах всичко, осъзнах, че почти не я познавам. Всичко, което правехме заедно, беше да се смеем, да се шегуваме, да се чукаме и да се забавляваме. Което беше чудесно до този шибан момент. Бях жаден лъв, който търсеше вода в пустинята. Мислех, че тя е оазис, но се оказа… че е само мираж.

***

Стоях в съблекалнята за гости под стадиона на академия „Зодиак“ по питбол, облечен в тъмнолилаво-черния си комплект, и се взирах в стената. Елис се беше опитала да ме заговори няколко пъти по пътя ни дотук, но Данте най-накрая я беше накарал да се отдръпне. Не можех да намеря сили да ѝ простя. Бях заслепен от ярост. Предателство. И сега, преди най-важния мач в живота ми, не можех да се съсредоточа.
– Добре, слушайте, момчета, трябва да си вкараме главите в мача – извика ни Марс.
Останалата част от отбора ни беше пристигнала тук рано тази сутрин в подготовка за мача. А на мен ми бяха донесли някаква шибана ужасна новина. Единият от двамата ни пазители на терена се беше разболял от фейски грип и Грейшайн беше избрал заместник по прищявка. Шибана прищявка.
Резервите рядко играеха Питбол. В общи линии те се записваха за допълнителен кредит и не се появяваха на тренировките. И на никого не му пукаше за този факт, защото никой не очакваше да се класираме, камо ли да стигнем до финала. И така, кого беше избрал той? Най-безполезната фея в цялото училище. За когото бях забравил, че дори е в отбора на заместниците, камо ли пък изобщо да играе питбол. Юджийн шибания Дипър. Той стоеше до Елис, с бледо лице и пот, но аз не можех да го гледам дълго.
– Зодиак може и да е силен, но това е най-добрият отбор, който Аврора някога е имала – каза Марс, като кимна решително на всички ни. Не пропуснах загрижения проблясък в погледа му, когато очите му проследиха Юджийн.
Майната му. На моя. Живот.
– Така че ще излезем на терена и ще им покажем от какво сме направени! – Марс размаха юмрук във въздуха и Юджийн беше единственият в стаята, който го имитираше.
Марс се приближи до мен и удари ръка в рамото ми.
– Ще произнесеш ли обичайната си реч преди мача?
– Не – измърморих аз. Бях скъсал листчето, на което я бях написал снощи, и го бях пуснал в тоалетната.
Марс се намръщи и плъзна ръката си още повече около раменете ми, като ме придърпа към себе си за разговор.
– Какво се случва с теб, Найт? Не може тези емоции да се проявяват на терена днес.
– Добре съм. – Извиках му, а той загрижено прокара ръка по тила си.
От стадиона над нас се разнесе възглас на радост заедно с шумните аплодисменти.
– Това е нашия сигнал – каза Марс и подкани всички след себе си, докато излизаше от съблекалнята.
Придвижих се напред, като стисках челюстта си, неспособен да се отърся дори от грам от тази ярост, която ме разяждаше отвътре. Не само че бях загубил момичето си, но и това, което трябваше да бъде най-хубавият момент в живота ми, беше провалено.
Една ръка се уви около моята и аз изръмжах, като се извърнах, за да открия Елис там.
– Съжалявам, Леон – прошепна тя. – Моля те, не позволявай това да развали днешния ден.
– Твърде късно е за това. – Издърпах ръката си от нея, закрачих пред групата и последвах Марс по огромната рампа, която водеше към игрището. Дори не се чувствах нервен. Чувствах се просто разбит.
Трибуните бяха пълни, а от небето над тях валеше дъжд, който се стичаше по кожата ми и смразяваше кръвта ми. Публиката беше защитена от него с магическа бариера, но Питбол се играеше при всякакви метеорологични условия. От нас зависеше дали искаме да хабим магията си, за да се предпазим от дъжда, или да я използваме, за да атакуваме другите играчи. Странична бележка: да я използваме, за да се предпазим от дъжда, беше идиотско. И разбира се, в момента Юджийн го правеше с чадър от листа.
Не можехме да презаредим магията си до полувремето, а това беше възможно само ако заповедите ни го позволяваха в рамките на съблекалнята. Тъй като Юджийн беше тибетски плъх, трябваше да си направи гнездо и да спи половин ден в него, преди да се презареди. Така че бях изключително доволен, че днес той беше в нашия отбор.
Застанах в далечния край на линията, а Данте зае позиция до мен, докато Марс се придвижи встрани от терена, минавайки през щита, който спираше всякаква магия да попада в публиката по време на мача. Двете полувремена на мача се състояха от един час петминутни рундове. През това време в игра влизаше само една топка и ако тя не влезеше в Ямата преди изтичането на петте минути, шибаната топка се взривяваше. Обикновено в „Аврора“ не тренирахме с експлодиращите топки, тъй като подмяната им беше скъпа, но отборът на Зодиак щеше да го направи. Така че вече бяхме в неизгодно положение. Това, което допълнително ни затрудняваше, беше, че ако някой изпуснеше топката по време на игра, губеше пет точки за отбора си. Така че ако обратното броене стигнеше до нула и някой държеше топката, по-добре да я държи и да я остави да избухне в лицето му, защото да не загуби пет точки си струваше няколко разбити зъба.
Отборът на „Зодиак“ изтича на игрището в своите тъмносини и сребристи цветове, а срещу мен застана Орион, явният капитан на техния отбор. Той ми кимна в знак на признание, но всичко в него говореше, че приема този мач по-сериозно от инфаркт. И аз също трябваше да го направя. Само че единственото, за което можех да мисля, беше фактът, че Елис беше изтръгнала сърцето ми, хвърлила го в блендер и направила от него смути, което да сподели с другите си гаджета.
Гласът на директорката Нова се разнесе из стадиона, докато тя разбутваше тълпата и казваше някакви други глупости, които не ми беше интересно да слушам. Очите ми попаднаха на лилавата секция от зрители в далечния край на терена, които подкрепяха нашия отбор. Изглеждаше така, сякаш половината училище беше дошло да ни гледа как играем, а освен това всички от семейството на Данте подскачаха по седалките и развяваха знамената на Аврора. Потърсих собственото си семейство и забелязах трите си майки и татко, които седяха заедно с брат ми Рори до майката на Данте. Разбира се, че задникът на брат ми беше тук. Сигурно чакаше да загубя този мач, само за да ми го натрие в лицето.
Райдър и Гейбриъл седяха сами в дъното на тяхната група и с изненада установих, че и двамата носят тениски на Аврора. Сигурно за да впечатлят Елис, кой се премести при нея сега, когато бях освободил малко място в малкия ни харем. Професор Титан седеше до директора Грейшайн, двамата размахваха малки знаменца на Аврора и носеха глупаво големи шапки, а Елис се усмихваше на нашия професор по отвари, сякаш наистина ѝ пукаше, че се е появил.
Смазах челюстта си, насочих погледа си към Орион и съставих план. Ако унищожа звездата на „Зодиак“, ще имаме шанс да спечелим. Така че независимо колко го харесвах и се възхищавах на уменията му, днес щях да му счупя краката и да го накарам да яде кал, след като разбия перфектната му усмивка.
Съдията от „Зодиак“ се придвижи напред, като държеше в ръка първата питболска топка за играта. По традиция това беше въздушна топка, с която започваше мачът, което означаваше, че е адски лека. След този първи рунд топката влизаше в игра през една от дупките на елементарите във всеки ъгъл на игрището. Това ставаше на случаен принцип и означаваше, че повечето рундове започваха с това, че всеки играч се разхождаше до съответните елементарни ъгли, като се опитваше да предвиди коя топка ще бъде пусната в игра. Но в този кръг капитаните на отборите се бореха за първата топка. А в мен имаше повече от достатъчно ярост, за да съм напълно съгласен с това.
– Капитани на отбори, пристъпете напред! – Извика съдията и аз и Орион направихме каквото поиска, заставайки един срещу друг, докато дъждът ни заливаше.
– Късмет – усмихна се Орион.
– Ти си този, който ще има нужда от него – изръмжах аз и веждите му се извиха от яда в тона ми.
В очите му се появи предизвикателство и той зае бойна стойка. На игрището не се допускаха дарове на Ордена, така че трябваше да се притеснявам само за въздушната и водната му магия. Но щях да се нахвърлям, преди да е имал време да ги използва.
Съдията постави топката на земята между нас, след което се затича обратно към края на игрището. Над нас магически светна огромен блестящ червен таймер с пет минути на часовника и тълпата притихна в очакване.
Сърцето ми заби и мускулите ми се свиха.
Съдията наду свирката и аз се хвърлих към Орион, като забих юмрук в корема му. Той пое удара, но тичаше силно и се хвърли с тежестта си върху мен, така че бях отблъснат с една крачка назад. Замахнах отново към него, но юмрукът му се свърза с челюстта ми и той се премести светкавично, грабна топката и потегли през игрището.
Останалите играчи се втурнаха след него, а аз го преследвах с ръмжене, препускайки през игрището с него в полезрението си. Данте повали едно момиче точно пред мен, което хвърляше магическа въздушна стена, за да задържи част от отбора ми, и се чу трясък, когато те се удариха в пода.
Ускорих движението по терена, когато Орион хвърли топката на техния Земляк и тя се запъти към ямата в центъра на игрището.
– Спри тази топка, Дийпър, или си мъртъв! – Изръмжах, докато Юджийн се тресеше отстрани на Ямата до другия ни пазач на Ямата, Луси Фортнайт. Двамата Пазители на зодиака бяха повалени на земята от всемогъщ въздушен взрив, а аз забелязах Елис в периферията си с вдигнати ръце. Юджийн се опита да хвърли стена от земна магия нагоре, за да блокира Ямата, но единственото, което направи, беше да се събори от собствените си крака. Безполезно.
Орион заобиколи назад, поваляйки всеки шибан човек от моя отбор, който можеше, с мощни удари, оставяйки Харви Блум все още в калта заедно с нашия воден защитник, Джорджия Ръст.
– Вдигай се! – Заповядах им, но Орион ги държеше на земята, с по една ръка на гърдите на всеки от тях, и те бяха изпратени от терена, губейки ни две точки. Майната му.
Тръгнах да преследвам Орион, яростта ме пронизваше, докато вдигах ръцете си, за да го извадя.
Огънят пламна в дланите ми, когато Орион се насочи към Елис, която с въздушна буря държеше земния им ездач далеч от ямата. Тя избяга, когато той се приближи твърде много, а аз освободих огъня в ръцете си и го изстрелях в гърба му.
Той прогори материала на ризата му, поглъщайки името му и цветовете на Зодиака в огнен пламък. Той вдигна ръка с вик на болка, като веднага потуши пламъците с поток вода от дланта си и се завъртя в калта, за да се изправи срещу мен.
БЪЗЗЗЗ.
Преди да успее да отвърне на удара, някой изтърва топката. Обърнах се, за да разбера кой, а червата ми се свиха, когато видях как водният от „Зодиак“ танцува победен танц до неподвижното тяло на Юджийн.
Данте се беше справил с трима от техния отбор, така че те бяха с три точки по-малко, но защитата им беше извадила петима от нашия, което ни оставяше вече с четири точки по-малко, тъй като те бяха получили точка за спечелването на рунда.
Следващите няколко рунда се развиха по подобен начин. Орион беше като машина, поваляше нашите играчи и ги изпращаше от терена наляво, надясно и в центъра. Данте и останалата част от защитата ни работеха неуморно, за да поставят отбора му на колене, докато аз се опитвах да извадя Орион, преди да успее да нанесе толкова много щети.
Към петия рунд вече бях изпаднал в ярост и не можех да мисля трезво, когато се преместих да стоя до Орион, докато чакахме началото на рунда. Бях покрит с кал, а дъждът само се усилваше, което правеше все по-трудно тичането по игрището. От време на време използвах огнената си магия, за да изсуша земята, но не исках да я използвам, освен ако не беше абсолютно необходимо.
– Зодиак не може да бъде победен, Аврора не може да издържи на жегата! – Започна да се пее в тълпата и Орион се усмихна на мажоретките, които правеха съчетание на ръба на игрището.
Свих очи към него, като свих пръсти. Този път щях да го съборя на земята.
– Знаеш ли, наистина трябва да оставиш част от този гняв. Той прецаква играта ти – коментира Орион и аз видях червено, хвърлих се към него преди да изсвири свирката и го хвърлих в калта. Той нанесе солиден удар в корема ми, но не и преди да ударя проклетото му красиво лице. Той изръмжа яростно, изхвърли ме от себе си и в ухото ми прозвуча пронизителна свирка.
– Наказание за Аврора и отпадаш от този кръг, Найт! – Изкрещя съдията, а аз се намръщих и се запътих от терена към местата, запазени за играчите. Елис ми хвърли загрижен поглед, а Данте извика нещо след мен, че трябва да се охладя, но аз го затворих, докато се спусках на седалката.
Орион се беше изправил на крака и ме гледаше така, сякаш щеше да убие първородния ми син, а аз приветствах враждебността. В следващия рунд щях да го унищожа.
Играта на Аврора се засили в следващия рунд и Елис грабна топката, като се спусна по терена към ямата. Изоставахме с осем точки от „Зодиак“, но можехме да си ги върнем. Все още имаше време. А моето момиче показваше на всички, че това е възможно. Майната му, не моето момиче.
Свих ръце в юмруци, като се въздържах да се изправя и да ликувам заедно с останалите привърженици на „Аврора“, докато тя разстрелваше стражите на „Зодиак“ и хвърляше топката в ямата.
Усмивка се опита да се отскубне от устата ми, но се преборих с нея, докато целият отбор се втурна към нея, вдигайки я във въздуха и скандирайки името ѝ.
Тя погледна към мен и аз сгънах ръце, взирайки се навсякъде другаде, но не и в нея.
Изправих се на крака, като се върнах на игрището за следващия кръг и отново се поставих до Орион.
– Ако започнеш да играеш мръсно, ще съжаляваш, Найт – подхвърли той към мен, а лекотата в погледа му изчезна.
– Така че ме накарай да съжалявам – изръмжах аз и той стисна челюст, а очите му се присвиха към мен.
– Добре за мен.
Свирката изсвири и аз се хвърлих към Орион в същия момент, в който той се насочи към мен. Той ме блъсна толкова силно, че гръбнакът ми се удари в земята, и изкара въздуха от мен, преди да осъзная какво се е случило. Изръмжах, нанасяйки свирепи удари в страната му, а той открадна въздуха от дробовете ми с магията си.
Изхлипах, съживих огъня в ръцете си и го стоварих върху гърба му, като го стиснах здраво, докато той не изрева от болка. Но той все още не се отпусна. Прозвуча броенето и съдията изкрещя:
– Аут си, Найт! – А аз изревах от ярост.
Орион се изправи, предлагайки ми ръката си, но аз я плеснах настрани и отново се запътих към края на терена, докато той тичаше след друг член на моя отбор, за да го извади.
Този път не седнах, а хванах една от металните обръщаеми седалки и я изкъртих от закрепването ѝ. Оставаше ми само половин секунда, за да я хвърля на игрището, когато ръката на Марс се затвори около китката ми. Очите му пламтяха от гняв, а аз му отвърнах с гримаса.
– Имаш нужда от почивка, Найт – изръмжа той. – Ако ни опозориш тук, ще ни забранят да участваме във всички бъдещи турнири, това ли искаш?
Издърпах ръката си, като изпуснах парчето от седалката и наведох глава.
– Не – промълвих.
– Добре. А сега седни на шибания стол и си събери главата, иначе ще те изгоня.
Кимнах, като си поех дълбоко дъх, докато се опитвах да събера мислите си.
Скоро Елис вкара още един Пит и сърцето ми се сви, защото трябваше да споделя победата ѝ. Вместо това бях в покрайнините, неспособен да участвам в нищо, свързано с нея, освен в болката, която ми беше оставила.
Отново се включих в мача в следващия кръг и се опитах да се концентрирам. Повалих колкото се може повече играчи на „Зодиак“, забравяйки Орион, докато се опитвах да се съсредоточа върху играта. Но не можах да го забравя за дълго, когато той се втурна покрай мен, пронизвайки се към Данте от лявата ми страна. Орион го сграбчи за гърлото, хвърли го на земята и се чу всемогъщ трясък, когато приятелят ми се удари в калта.
– Майната му! – Изръмжа Данте, а Орион се надигна над него и все още го натискаше, докато се опитваше да го задържи на земята, за да го преброят.
Тръгнах напред, за да го отхвърля, и се ударих в един солиден шибан въздушен щит, като при удара носът ми се счупи. Ударих се в калта, размахах се, докато стисках лицето си, размазвайки кал и кръв навсякъде, докато лекувах нараняването. Беше идиотско. Знаех тази шибана тактика, просто днес не бях на висота.
Тълпата на „Зодиак“ се смееше и ни подиграваше. Двамата ни най-добри играчи в защита, залети от един от техните, това беше шега.
– Арх! – Изкрещях от ярост, надигайки се на крака точно в момента, в който прозвуча БУЗЗЗ, че „Зодиак“ вкарват още един Пит.
Когато обявиха полувремето, бяхме с минус осемнадесет точки и половината ми отбор се лекуваше от контузии, докато се влачехме към съблекалнята.
Седяхме мълчаливо, кални и победени, и слушахме как отборът на „Зодиак“ се радва в стаята отсреща.
Опрях лакти на коленете си и зарових лице в ръцете си.
Това е най-лошият ден в живота ми.
Марс даде на всички ободряваща реч и малко повече ентусиазъм се върна в отбора ми, но това, от което наистина се нуждаеха, беше една от моите епични речи. Можех да накарам дори Юджийн да се почувства непобедим там, ако бях във върхова форма. Но не разполагах с никаква частица позитивизъм, на която да се позова.
– Леон – тихо каза Елис и усетих как тя зае мястото до мен. – Моля те, не позволявай това да провали мача. Работил си толкова упорито, за да бъдеш тук. – Ръката ѝ нежно легна на гърба ми и част от мен копнееше да се обърне в ръцете ѝ и да я притегли към себе си. Но не можех да намеря сили да го направя.
Вдигнах глава с болка в гърдите, хвърляйки около нас балон на мълчанието, докато Марс продължаваше да говори за тактиката с екипа.
– Как можа да направиш това, Елис? Разбирам, че в началото си излъгала, че не ме познаваше. Но ти си в Аврора от месеци. Нима си прекарала цялото това време с мен, опитвайки се да разбереш дали съм убил брат ти?
Очите ѝ заблестяха от сълзи и тя посегна към ръката ми, но аз я отместих от обсега ѝ.
– Трябваше да ти кажа по-рано – изпъшка тя. – Просто толкова много се забавлявахме заедно и не исках да го развалям. Когато съм с теб, вече не усещам никаква болка. Ти я премахваш.
– Значи аз бях само твоето разсейване? – Попитах с горчивина, като се изправих на крака.
– Лео – помоли тя.
– Това не е моето име – казах рязко, разтворих заглушаващия балон и се отдалечих от нея, за да седна сам. Дори не исках да съм до Данте, защото изглеждаше, че той ѝ е простил, без да се замисли. Бих могъл да направя много за нея пред всичко друго, но не и това. Не и сега, когато знаех какво точно си е мислила за мен и за какво точно ме е използвала.
Музиката заби нагоре на стадиона и отборът на „Зодиак“ запя заедно като войници, които се готвят да влязат в битка.
Не усещах нищо, докато се влачех обратно през вратата към терена. Нямаше значение какво ще се случи сега.
Щяхме да загубим. И двете мечти, които някога бях имал за себе си, бяха разрушени.

Назад към част 33                                                       Напред към част 35

 

 

Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 33

ЕЛИС

Данте и аз едва успяхме да скрием смеха си, докато тичахме по сводестия коридор обратно към претенциозното парти. Трапезарията, стаята за игри и банята бяха станали жертва на уменията ни в ТХ, преди да решим да се разбягаме и да избягаме от местопрестъплението.
– С малко късмет старият Лайънъл ще се откаже да се опитва да укроти дивака, щом разбере каква трудна работа си – подиграх се аз, докато пръстите ми стискаха здраво неговите, а звукът от партито ни заливаше.
Данте дръпна ръката ми достатъчно силно, за да ме спре, и аз изтръпнах от изненада, когато той ме притисна обратно към стената, а хватката му се премести към кръста ми, докато ме притискаше на място.
– Cosa farei senza di te, amore mio?(Какво щях да правя без теб, любов моя?) – Мърмореше той, а устата му се спусна към шията ми, където прокара нос по чувствителната кожа под ухото ми. Чувствах дъха му да се полюшва върху плътта ми и ми се искаше да притисне устата си към моята и да ме отбележи като своя.
– Сигурна съм, че ми говориш така само за да ме възбудиш – въздъхнах, поставих ръка на гърдите му и я спуснах по финия му костюм, докато не погалих твърдия хребет на члена му през панталоните.
– Всичко, което правиш, ме възбужда, Бела – изръмжа той, притисна се към мен и се увери, че усещам точно колко верни са думите му.
Тежките стъпки ни прекъснаха и Данте се отдръпна с недоволно ръмжене, когато се обърнахме и видяхме, че към нас се приближава не кой да е, а самият повелител на драконите. Той се усмихна благосклонно, а погледът му се плъзна за миг към мен и после отново се отклони.
– Знаеш ли, чистокръвното размножаване има много предимства – каза Лайънъл небрежно, сякаш бяхме по средата на разговор, а не беше влязъл при нас, когато се натискахме на стената. – Двама мощни дракони почти сигурно ще създадат мощни драконови наследници, като моите синове. Но това не означава, че няма място за каквито и да било други далавери, на които да искаме да се отдадем. Една съпруга трябва само да ти ражда деца, не е длъжна да топли леглото ти през цялото време. Има достатъчно място и за по-екзотични вкусове. – Погледът му ме докосна за миг, преди отново да се спре на Данте.
– Ако избера да се оженя, ще е по любов – отвърна Данте, свеждайки очи. – И ако съпругата ми ми роди деца, няма да проявя неуважение към нея, като доведа любовници в брачното ни ложе. A morte e ritorno.
Погледът ми обходи лицето на Данте, докато страстта, която изпитваше към изказването си, изпълваше всеки сантиметър от него.
– Страхувам се, че не владея родния ви език – отвърна Лайънъл.
– Означава до смърт и обратно. Това е девизът на моето семейство и означава любов, чест и жертвоготовност във всичко за онези, които назоваваме като роднини.
Веждите на Лайънъл се повдигнаха.
– Като честа сред крадците? – Подигравателно изрече той. – Е, може би нравите ни не са толкова далеч един от друг, колкото си мислиш. Аз също бих направил всичко за силата на семейството си. Когато се присъединиш към лоното, скоро ще разбереш това.
– Аз вече имам семейство.
– Да, разбира се. Но ти трябва да бъдеш с други от твоя вид. Това е съвсем естествено.
– Аз съм Буреносен дракон, роден от върколаци. Издълбал съм си собствено място в този свят и се вписвам идеално в него. В кръвта ми няма нищо чисто. Аз съм осемдесет процента Вълк, десет процента Мантикор и десет процента от всеки друг орден, който можеш да си представиш. Единствено обрат на съдбата ме направи Дракон и по милостта на звездите ценя този дар, но това не ме прави един от вас.
– Не – съгласи се Лайънъл с тиха въздишка. – Трансформацията, която ще ни е необходима, за да те оформим в подходящ представител на нашето семейство, ще отнеме време и упорита работа, но ти си интелигентно момче, сигурен съм, че ще я усвоиш.
Устните на Данте се отлепиха от непринудената обида и във въздуха се разнесе статично електричество, което накара перфектно кафявата коса на Лайънъл да настръхне.
– Помисли върху това, което казах, Данте – добави той, докато се обръщаше, за да се върне към партито. – Всеки си има цена. Ние просто започваме преговори.
Изсъсках в гърба му, докато той се отдалечаваше от нас, а ръката ми се премести в тази на Данте и я стиснах здраво.
– Много е решителен – казах, след като се уверих, че вече не ни чува.
– Да. Не мисля, че лесно ще го убедя да промени решението си.
– Може би не, ако влезете в преговори – казах аз, като потопих гласа си в напълно забавна имитация на нашия домакин и предизвиках половин усмивка от Данте. – Но, обзалагам се, че бихме могли да го убедим, че вече не те иска…
– Как? – Попита той, като забеляза опасния блясък в очите ми.
– Ами, погледни това парти. На всички изискани гости, на претенциозната музика и на храната, която се предлага само на малки кубчета. Ще се обзаложа, че няма да му е много приятно да се превърне в истинско парти…
Данте изхърка от смях.
– Смяташ, че ако съм достатъчно неприятен, ще реши, че не ме иска?
– Не може да навреди да опитаме – подканих аз.
– Хайде тогава, Бела. Хайде да направим няколко забавни неща.
Усмихнах му се, когато се върнахме обратно на партито, и Данте ме поведе право към един сервитьор в костюм на пингвин, който носеше поднос с шампанско.
– Аз ще взема това, mio amico – обяви Данте, взе подноса от него и обърна гръб на изненаданото изражение на човека.
Преместихме се встрани от помещението, за да може той да постави подноса на една маса, а аз взех чаша точно когато Данте направи същото, наливайки я в чашата му.
– За свободата – каза той и ми я подаде.
– Свобода – съгласих се аз, долепих чашата си до неговата и я изпих наведнъж.
Засмях се шумно, докато шампанското бълбукаше в корема ми и няколко глави се обърнаха в наша посока.
– Какво правиш, бейби?
Огледах се, когато чух гласа на Сет Капела. Небесният наследник вървеше към нас с останалите трима наследници на буксир зад него. Всички те бяха на около четиринайсет години, но ордените им означаваха, че вече са високи, а драконовото дете, Дариус, вече беше наедрял с признаци на вътрешния си дракон.
– Опитвам се да спечеля един залог, искаш ли да ми помогнеш? – Попитах, докато вдигах още една чаша. Данте улови погледа ми с подсмърчане от забавление.
– Как? – Попита Сет, като прокара ръка през непокорната си тъмна коса.
– Данте тук не вярва, че можем да направим това парти забавно. Но аз мисля, че с достатъчно усилия можем да го измъкнем от ръба. Като за начало ще изпием всички тези неща. – Посочих подноса, на който стояха около четиридесет чаши, очакващи вниманието ни.
– Ще се напиете? – Попита Кейлъб, приближавайки се с усмивка, която подсказваше, че се изкушава да се присъедини към нас.
Нима щях да насърча купчина деца да се напият? По дяволите, не. Щях ли да им забраня да се присъединят към нас? Ами аз не съм им майка. Дали да накарам четиримата Небесни наследници да се присъединят към нас, за да създадем хаос на изискано парти, водено от родителите им, беше най-добрата идея, която някога съм имала? Напълно възможно.
– Искам да се забавляваме истински – уточних аз.
Сет и Кейлъб изглеждаха убедени и двамата взеха чаши, преди да подадат още на Дариус и Макс. Всички те изглеждаха повече от леко нервни, хвърляйки погледи към стаята, където родителите им си говореха за бизнес с други претенциозни задници.
– Малко сте млади за пиене – казах аз, като ми се струваше, че трябва да направя някакъв опит да ги разубедя. – Но можете да се забавлявате с нас, без да се напивате. – Сграбчих още една чаша за себе си и се усмихнах предизвикателно. – Освен ако не сте прекалено страхливи, разбира се – подиграх се, преди да изпразня питието в устата си.
Данте се засмя мрачно, докато пресушаваше собственото си питие, а Леон се появи през тълпата, сякаш беше надушил истинското парти.
– По дяволите, да! – Обяви той, като моментално грабна две чаши и ги изпи една след друга.
Наследниците се спогледаха между тримата, после се погледнаха един друг.
– Това със сигурност ще направи партито по-интересно – отбеляза Кейлъб, докато вдигаше чашата си към устните.
– Майната му на интересното – изръмжа Данте, грабна още едно питие и го прехвърли в чашата си. – Гласувам за касапницата.
– Подкрепям го! – Обяви Леон, като изсипа още едно питие в гърлото си.
Кейлъб последва примера му и останалите наследници моментално се присъединиха към него.
– Баща ми ще получи шибан аневризъм заради това – промълви Дариус, докато пиеше третото си питие. Не изглеждаше склонен да се сдържа, въпреки че знаеше, че това няма да свърши добре.
– Може би малко по-малко алкохол за децата – казах аз и се пресегнах да ги спра, когато посегнаха към още.
– Родителите ни не се интересуват от това, че ние пием – сви рамене Сет. – Но касапницата в плановете ви може да се окаже друг въпрос.
– За мен е добре – каза Данте и аз кимнах в знак на съгласие.
Докато питиетата се разнасяха в кръвта ми, аз изпуснах кикот и се загледах към ъгъла на стаята, където беше поставен дансинг и хората се въртяха в хореографски движения, които нямах никакъв шанс да възпроизведа, на фона на музиката, осигурена от струнен квартет.
Отвъд нея имаше стъклени врати, които се отваряха към обширната морава пред имението, и зовът на свободата беше твърде силен, за да му се устои.
– Хайде да вървим – казах аз, грабнах ръката на Леон, когато той посягаше за осмото си питие, и го повлякох след себе си. Данте хвана другата ми ръка и си проправихме път през прекалено разглезената тълпа, която ни заобикаляше.
Наследниците ни последваха и аз се усмихнах, когато привлякохме повече от няколко погледа. Макс се спъна, докато вървеше, и едва не събори Сет, а двамата се засмяха достатъчно силно, за да привлекат вниманието на родителите си.
Сигурно трябваше да се постарая повече да ги спра да пият…
Изсипахме се по дансинга, разваляйки хореографската безсмислица, която се случваше, преди да излезем през вратата в задната част на залата и да слезем на моравата.
Беше топла вечер и във въздуха се носеше аромат на лято, а цикадите пееха.
Замаях се, докато се опитвах да пресметна колко питиета съм изпила, но се отърсих от въпроса, когато погледът ми попадна на балкона, който се извисяваше над моравата.
Освободих ръцете на кралете си и се изстрелях от тях, изкачвайки се по решетката, която се издигаше нагоре по стената до него, и само счупих няколко стъпала по нея, докато вървях.
Скочих на ниската стена, която ограждаше края му.
Леон нададе вълча свирка, когато всички ме погледнаха нагоре, а аз разперих широко ръце като птица.
– Данте, хвани ме! – Извиках, докато падах напред с писък на смях.
– Мерда Санта – прокле той, изпускайки питието си, докато изхвърляше ръце и аз се ударих във възглавницата на въздушната му магия секунда преди да успея да се размажа на моравата.
Смеех се лудо, докато той ме обръщаше на крака, след което се стрелнах, за да го направя отново.
– Всички сте луди – обяви Сет с тон, който говореше, че това му харесва.
– Ние просто сме свободни – контрирах аз от ръба на балкона. – Няма кой да ми казва какво мога да правя или не.
Отново скочих от покрива и този път Данте беше готов, навивайки магията си около мен, преди да спра на моравата.
Леон беше започнал да се катери по решетката, като чупеше огромни буци от нея, докато вървеше, а наследниците се усмихваха помежду си, докато всички се движеха, за да го последват.
Когато стигна до ръба на балкона, Леон разпери широко ръце и запя припева на „Кръгът на живота“ на Елтън Джон, преди да скочи направо през ръба.
Усмихнах се, като опрях ръка на ръката на Данте и той го хвана с магията си.
Всички наследници се наредиха в редичка, за да скочат следващия път, а дивият поглед в очите им ми даваше да разбера, че не са се развихряли достатъчно по този начин.
– Ако ни оставиш да умрем, ще хвърлиш бъдещето на Солария в хаос – пошегува се Макс.
– Изкушаващо – отвърна Данте със смях и четиримата се хвърлиха от ръба, доверявайки му се, че ще ги хване с магията си.
Докато те ръкопляскаха триумфално, аз се стрелнах, за да скоча отново, като този път се изкачих чак до покрива. Усмихнах се, като отстъпих няколко крачки по причудливите керемиди и започнах да тичам към ръба. Данте беше насред всички наследници, докато те скачаха върху него, пляскаха му с петички и го молеха да им позволи да го направят отново.
– Какво, по дяволите, правите всички? – Попита Гейбриъл, докато излизаше от балната зала, и погледна нагоре точно когато се гмурнах над главата му.
Данте изруга, когато земята се втурна към мен, а той се бореше да се измъкне от наследниците.
Паниката ме обхвана, когато сърцето ми подскочи и в последната секунда изхвърлих ръце, докато от устните ми се изтръгна писък. От дланите ми се изтръгна въздух, но в паниката си и в леко нетрезво състояние не го прецених правилно и вместо да направя възглавница, на която да се приземя, създадох въздушен джоб, който беше нещо като ластик.
Отскочих назад, преобърнах се и се приземих тежко по гръб насред моравата с ураганна болка, докато дъхът ми се изтласкваше от дробовете.
– Елис! – Изкрещя Данте, докато тичаше към мен, а Леон беше до него.
Болката отекна в премазаното ми тяло и аз хрипнах, докато се борех да си поема дъх и да подредя обърканите си мисли достатъчно, за да се излекувам.
Преди Леон и Данте да успеят да ме достигнат, в тях се вряза струя водна магия, която ги отблъсна назад, а аз се озовах с поглед в ужасеното лице на Гейбриъл. Той притисна ръцете си към страните ми и топлата прегръдка на магията му се разнесе под кожата ми, лекувайки щетите, които бях нанесла.
– Какво, по дяволите, си мислеше? – Изпъшка той, някъде между ужаса и яростта.
– Отпусни се, Гейбриъл, просто се забавлявахме – казах аз и извъртях очи, докато сядах.
Той не се отдръпна, ръцете му се преместиха към ръцете ми, като ги хвана здраво и ме издърпа на крака.
– Какво, по дяволите, не ви е наред на вас двамата, че я оставяте да скача така? – Поиска той и насочи гнева си към Леон и Данте, които се запътиха напред, мокри и изглеждащи така, сякаш вече не се забавляват толкова много.
– Добре ли си, малко чудовище? – Попита загрижено Леон, игнорирайки Гейбриъл, докато наследниците се спотайваха неловко до нас.
– Добре съм – казах аз, като махнах с ръка на загрижеността на всички. – Трябва да го направим отново!
Зад гърба ми се чу смях и се обърнах, за да видя, че Райдър също се приближава към нас. Сърцето ми се повдигна, когато се оказах заобиколена от моите Крале, но отново падна, когато разбрах, че те не се радват точно на компанията си.
– Усетих болката ти и дойдох да разбера какво се случва – обясни Райдър, приближавайки се с усмивка, която играеше на устата му. – Трябваше да знам, че ще скачаш от покривите.
Усмихнах му се, като се приближих към него като единствения от тях, който в момента не изглеждаше раздразнен или притеснен, но Гейбриъл затегна хватката си върху мен и ме дръпна отново на своя страна.
От гърдите на Райдър се разнесе дълбоко дрънчене, а Леон и Данте изръмжаха в знак на явно предизвикателство, но Гейбриъл не отстъпваше.
– Тя можеше да умре, по дяволите! – Изкрещя той, сочейки Данте, сякаш го държеше лично отговорен за това.
– Не съм ѝ казал да скочи, стронзо. Тя просто се забавляваше. Но предполагам, че ти няма да знаеш много за това.
Гейбриъл изръмжа и хвърли шепа лед по посока на Данте, но Данте я отклони с махване на ръка и вместо това тя се стрелна през прозореца на балната зала, разбивайки го целия.
Всички се взирахме в него с широко отворени усти за дълъг момент, докато и в партито настъпи тишина.
– По дяволите, съжалявам, момчета, но аз си тръгвам – обяви Сет и останалите наследници се разсмяха, докато бързаха да се отдалечат след него, като затичаха зад ъгъла на къщата точно преди Лайънъл Акрукс да излезе навън с яростно изражение на лицето.
– Съжалявам за това – казах аз, хапейки устните си.
– Беше по моя вина – призна Данте и веждите на Лайънъл се смръщиха от гняв, а може би и от разочарование.
– Аз бих обвинил Гейб, наистина – добави Леон и наистина трябваше да се потрудя, за да не избухна в смях.
– Какво, по дяволите, е това? – Поиска професор Марс, когато и той се появи.
– Не се притеснявайте – отвърна пренебрежително Лайънъл, макар че очите му пламтяха от ярост. – Просто малко силен джинс от вълнението на партито. Но може би ще е най-добре, ако всички се върнете в хотела си, за да… преспите от шампанското.
– Това звучи идеално – съгласих се аз.
– Ще се погрижа да бъдат наказани за това – каза Марс, като сведе ниско глава в знак на уважение.
– Честно казано, всичко е наред. Сигурен съм, че ще се смеем на това следващия път, когато се видим, нали Данте? – Попита Лайънъл, очите му бяха твърди, а посланието – ясно. Тази малка изцепка нямаше и най-малкото значение за него. Той все още искаше да вкара Данте в лапите си и нямаше да се откаже скоро.
– Сигурен съм, че ще го направим – съгласи се Данте, а гласът му беше мрачен.
– Може би мога да ти помогна да се върнеш в хотела си малко по-бързо? – Предложи Лайънъл, подавайки торбичка със звезден прах на професор Марс като нищо. Но това не беше нищо. Този материал струваше цяло състояние и използването му за връщане до хотела ни беше повече от екстравагантно. Не че някой го изтъкна.
– Благодаря ви, господин Акрукс – каза Марс и отново склони глава. – Ще се погрижа да ги върна всички благополучно.
Лайънъл погледна Данте за последен път, проницателно, преди да се върне обратно на партито.
Марс изглеждаше така, сякаш е на път да се издъни, но след няколко дълги секунди само си пое дъх и ни махна да го последваме. Заобиколихме колосалната къща и се върнахме по пътя, докато не се отдалечихме достатъчно от защитния щит на имота, за да използваме звездния прах. Марс сведе очи към измокрените дрехи на Данте и Леон и махна с ръка, за да премахне водата от тях с магията си. След като те бяха сухи, той извади щипка звезден прах от торбичката и го хвърли върху нас. Миг по-късно звездите ни отвяха и се появихме в коридора на хотела, точно пред вратата му.
– Опитайте се да изтрезнеете и да се наспите преди утрешния мач – каза Марс раздразнено, преди да се обърне и да се отдалечи от нас.
Всички чакахме в мълчание, докато той се отдалечаваше, а аз се отдръпнах към вратата си.
Гейбриъл все още изглеждаше достатъчно ядосан, за да ме напляска, и наполовина се изкушавах да го помоля да го направи, но реших, че да побутвам разярената мечка вероятно не е най-добрата идея, затова вместо това отворих вратата.
И четиримата крале ме гледаха, сякаш не бяха сигурни дали ще ги поканя да влязат, или не, и аз се усмихнах срамежливо, преди да се вмъкна в стаята и да оставя вратата широко отворена за тях.
След миг колебание и четиримата ме последваха, а аз се усмихнах на себе си, чудейки се колко дълго ще търпят компанията на другите, за да останат в моята.
– Това беше доста шибано забавно все пак – каза Леон, разчупвайки напрежението, когато тръшна вратата зад себе си, а аз се засмях, когато той взе ръката ми и притисна устни към гърба ѝ.
– Беше – съгласих се аз. – Никога няма да забравим времето, когато скочих от покрива на имението „Акрукс“ и едва не се самоубих пред очите на бъдещите владетели на нашето кралство.
Райдър изхвръкна от смях заедно с Леон, а Данте също се усмихна, макар че можех да кажа, че все още се чувства малко виновен, че не ме е хванал.
Протегнах ръка към бузата му и го дарих с топла усмивка, а той ми отвърна след миг.
– Не можеш да се обвиняваш, че не ме хвана, когато скочих, без да те предупредя – подиграх се аз. – Освен това сега всичко е наред.
– Може ли тримата просто да се махнете от нея? – Избухна Гейбриъл и аз се огледах, за да го открия да крачи напред-назад край прозореца.
– Тя не ти принадлежи, стронзо, така че престани да се опитваш да я контролираш – изръмжа Данте, обърна се към Гейбриъл и се постави между нас.
– И ти си мислиш, че я имаш? – Подигра се Гейбриъл. – Ти дори не я познаваш. Момичето, в което си мислиш, че си се влюбил, дори не е истинската Елис.
Леон отпусна хватката си върху ръката ми и се обърна, за да изръмжи предупредително на Гейбриъл до Данте.
– Трябва да престанеш да ни разправяш тези глупости за видения, Голяма птица – изръмжа Райдър. – Момичето, което познавам, няма сребърни очи. Тя не е свързана с теб. Тя не е твоята шибана Елисейска партньорка и докато това не се случи, аз няма да отида никъде.
– Но ще си тръгнеш, когато това стане? – Поиска Гейбриъл.
В стаята се възцари тишина, докато Леон не я наруши, пренебрегвайки този въпрос и задавайки свой.
– Какво имаш предвид, че дори не я познаваме? Прекарвам с нея повече време от всеки от вас, задници, и мисля, че я познавам доста добре.
Червата ми се свиха неудобно при думите му, а лъжите, които висяха между нас, напираха в основата на езика ми и искаха да се освободят. Бях събрала достатъчно доказателства, за да се чувствам сигурна, че никой от мъжете в тази стая вече не е пряко отговорен за смъртта на Гарет, така че нямах никаква основателна причина да се придържам към лъжите си. Особено с оглед на начина, по който явно бях започнала да се чувствам към всички тях…
– Той е прав – казах с тих глас, преди да продължат да спорят. – Не съм била напълно честна с всички вас.
Изведнъж всички погледи в стаята се насочиха към мен и аз нервно прехапах долната си устна, докато се чудех как ли ще реагират Данте и Леон, когато разберат коя съм в действителност.
– За какво говориш, малко чудовище? – Попита объркано Леон.
Отпуснах бавно дъх и се принудих да сваля бариерите си. Те заслужаваха истината. Цялата. Без значение колко грозна беше част от нея.
– Преди да се преместя в Академия „Аврора“, брат ми беше убит – казах с равен глас, като отказах да позволя на скръбта да оцвети думите ми.
– Брат ти? – Попита намръщено Леон и Райдър го побутна грубо, за да го накара да млъкне.
– Да… Някой го е убил, като му е дал свръхдоза Килблейз, а FIB не иска да повярва, че това е убийство. Но аз знам, че е било. Затова реших да открия парчето говно, което ми го открадна, и да му въздам собственото си правосъдие.
– Но защо… – Този път Данте беше този, който затвори устата на Леон, а аз продължих бързо, тъй като имах нужда да изкарам всичко това.
– Така че проследих някой, който според мен щеше да знае откъде да започна търсенето си. И когато го накарах да говори, той ми каза, че един от кралете на Академия „Аврора“ е отговорен за смъртта на брат ми…
– Мислиш, че някой от нас е убил брат ти? – Попита объркано Леон. – Но аз дори не съм виждал брат ти! А и никога не съм убивал никого, не че си ме питала, но ако беше, просто щях да ти кажа, че…
– Брат ми беше Гарет Темпа.
Настъпи тишина, докато чаках да кажат нещо. Каквото и да било.
– Гарет? – Задави се Леон. – Но… как… защо… – Той поклати глава, сякаш не можеше да ме чуе правилно, и аз прехапах долната си устна, докато гледах как в погледа му разцъфтява болка. – Значи просто си ме гледала в очите и си ме лъгала през цялото време? Гарет беше мой приятел! А ти… ти… – Той отново поклати глава в знак на отрицание, а аз се опитах да се протегна към него, докато сълзите напираха в задната част на очите ми.
– Съжалявам – издишах аз. – Трябваше да ти кажа по-рано, просто имах нужда да запазя самоличността си в тайна. Ако някой знае коя съм, тогава може да разбере какво търся.
Тъмно ръмжене се изтръгна от гърлото на Леон.
– Истинско ли беше нещо от това? – Поиска той. – Или всичко беше просто лъжа, за да можеш да се доближиш до мен? Към нас?
Данте беше станал много тих и на практика виждах как преобръща тази информация и умува какво да прави с нея.
– Никога не съм искала да се случи нещо между мен и когото и да било от вас – изпъшках. – Цялата тази страна на нещата е истинска, кълна се. Просто трябваше да разбера какво…
– Как да повярвам в това? – Изръмжа Леон, а ръцете му трепереха от желание да се преобрази във формата си на Орден, докато гневът го облизваше като огън.
– Съжалявам, Леон. Иска ми се да не се налагаше да те лъжа, но…
– И на мен ми се искаше – изръмжа той и ме погледна дълго, преди да се обърне и да излезе направо от стаята ми. Той затръшна вратата толкова силно, че стените се разтресоха, а аз се стреснах, когато болката се разпиля в сърцето ми и сълзите ми се разляха.
– Леон! – Извиках отчаяно, приближих се към вратата и исках да го последвам, но една ръка ме хвана за ръката и ме спря, преди да успея да изляза.
– Аз ще отида да успокоя Муфаса – каза Райдър с тих тон. – Ти остани тук.
Бях толкова шокирана от това, че изобщо предложи да ми помогне, че краката ми останаха вкоренени в пода, докато той тръгна направо от стаята в търсене на Леон. Обхвана ме чувство на чиста благодарност към него, че направи това за мен, и се зачудих дали някога през живота си се е застъпвал за някого по този начин. Бях сигурна, че знам отговора.
– Двама са паднали – промълви Гейбриъл. – Остава един.
– Мислиш ли, че това е смешно? – Изръмжах и се насочих към него.
Лицето на Гейбриъл спадна и той поклати глава в знак на извинение.
– Може би просто трябва да те оставя да обясниш останалото?
– Добре – отвърнах пренебрежително и се обърнах настрани от него. Беше ми писнало от опитите му да ме контролира, а и беше минало време истината да бъде изречена. Само се надявах, че това няма да отблъсне Леон и Данте от мен.
Изчаках вратата да щракне зад Гейбриъл и погледнах към Данте с нерви, които трептяха в стомаха ми. Семейството му беше всичко за него. Как ли щеше да реагира, когато разбере, че съм изиграла роля в смъртта на братовчед му?
– Защо изглеждаш толкова уплашена, Бела? – Попита ме той, протягайки се да вземе ръката ми. Слабото бръмчене на електричество достигна до мен през тази малка точка на контакт и аз почерпих малко сила от него, докато се принуждавах да говоря.
– Преди да дойда в академията, проследих човек, за когото разбрах, че е бил приятел на брат ми, докато е бил жив…
– Разкажи ми – каза той с мек глас, докато се колебаех.
– Просто исках да разбера какво е знаел, но той не искаше да ми каже. Скръбта ми беше толкова остра, че ме разряза… – Поех си дълбоко дъх, като се насилих да продължа. – Завлякох го в една алея и го пребих, за да се опитам да го принудя да говори, но той беше излязъл от лицето на Килблейз и просто продължаваше да бълва глупости. Знаеше кого търся, но не искаше да ми каже име. Само каза, че е кралят на академията, а после… се самоуби. – Още сълзи се плъзнаха по бузите ми, докато стягах ръката на Данте, надявайки се, че ще мога да го задържа тук с мен чрез чиста сила на волята. – Кълна се, че не знаех, че ще го направи. Не исках никой друг да умре, просто трябваше да знам какво се е случило с Гарет.
Очите на Данте се разшириха от разбиране и хватката ми върху ръката му се затегна още повече, тъй като се страхувах, че може да се отдръпне.
– Лоренцо? – Попита той с тих тон и аз кимнах.
– Заклевам се, че не съм искала смъртта му, Данте. Той се самоуби, за да защити самоличността на човека, отговорен за смъртта на Гарет. Той се страхуваше от него. Беше достатъчно уплашен, за да приеме това бягство пред това да ми предложи истината.
Данте издърпа ръката си от моята и ми обърна гръб, като пъхна ръце в тъмната си коса, докато се отдалечаваше и статичното електричество се разнесе из стаята.
Очаквах гнева му, яростта му, отмъщението му. Щях да приема каквото и да е наказание, което той смяташе, че съм заслужила, защото знаех какво е да скърбиш за любим човек и да не знаеш кой е отговорен за смъртта му.
– Лоренцо отдавна е бил пристрастен към „Килблейз“ – бавно каза Данте, все още с гръб към мен. – И моето семейство беше направило всичко възможно, за да се опита да му помогне да се отърве от него. Но той беше впил ноктите си в него твърде дълбоко. Той вече не беше момчето, с което съм израснал. И дори не се изненадах, когато FIB се появи на прага на мама, за да ни каже, че се е самоубил, докато е бил надрусан с тази гадост.
– Но ако аз не бях там… – Въздъхнах. – Ако не го бях наранила и не бях поискала тези отговори от него…
– Тогава все още вярвам, че щеше да умре така. Той беше нещастна душа, а „Килблейз“ получи името си от самоубийствените желания, които може да породи у феите. Данте се обърна с лице към мен с въздишка. – Не вярвам да си искала смъртта му, Бела.
– Толкова съжалявам, Данте – прошепнах аз.
– И аз съжалявам за твоята загуба. Гарет беше мой добър приятел за известно време. Бях съсипан, когато той умря.
От очите ми бликнаха сълзи, тъй като скръбта ми се надигна необявено и в мен се разля облекчение. Винаги бях чувала поговорката „Истината ще те освободи“, но дотогава не бях осъзнавала колко вярно е това твърдение.
Данте се протегна към мен и аз се преместих в прегръдките му, потъвайки в усещането, че ме държи, и в потока електрическа енергия, който преминаваше от тялото му в моето.
Той ме свали на дивана и аз се свих до него, докато си позволявах да плача, а той прокарваше пръсти през косата ми.
– Винаги ще се грижа за теб, amore mio – каза той.
– И аз винаги ще се грижа за теб – отвърнах яростно.
– Per sempre – добави тихо Данте.
– Завинаги – съгласих се аз.

Назад към част 32                                                       Напред към част 34

Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 32

ДАНТЕ

Марс ни съобщи, че всички сме поканени на частно парти тази вечер, за да „отпразнуваме обединението на нашите две академии“. Или някакъв казан – глупости. Утре щяхме да играем със „Зодиак“ в „Питбол“ и аз исках да съм на висота в играта. Не съм изминал целия този път в турнира и не съм си скъсал задника от работа в тренировките, за да не спечеля. Макар да знаех, че това е адски малко вероятно, може би звездите ще ни изстрелят малко късмет.
Марс беше настоял да вземем официално облекло на това пътуване, в случай че трябва да направим добро впечатление. Още глупости. Единственото впечатление, което ме интересуваше да направя точно сега, беше това, което щях да оставя в леглото си след добър нощен сън.
– Елис ще ни нахока – каза Леон. Той стоеше пред огледалото в смокинг и оправяше яркочервената папийонка, която беше съчетал с него. Косата му беше вдигната на възел, а финият му пикантен одеколон погъделичка сетивата ми.
– Dalle stelle – въздъхнах аз. – Не можем да си позволим разсейване тази вечер, не и с оглед на мача утре.
– Честно казано, най-много се вълнувам от това, че ще се сбием на това игрище и ще оставим следа в сочната му трева.
– Ти си капитанът, Стронзо. Трябва да се отнасяш по-сериозно към това.
– О, моят малък дракон. – Той се обърна към мен, докато се мъчех да си вържа папийонката, като се придвижи напред и го направи вместо мен. – Разбира се, че ще спечелим – каза той с широка усмивка. – Имам най-добрия шибан отбор, който някога са виждали. Просто още не го осъзнават. Имам абсолютно нулеви притеснения. Утре мога да се появя нависоко като харпия на Килблейз и пак ще спечелим. Един звезден играч не побеждава трима.
– Орион не е единственият им добър играч… – Леон притисна пръстите си към устата ми, за да ме накара да замълча.
– Шшш, нека се забавляваме тази вечер.
Извъртях очи, избутах го от себе си и проверих папийонката си в огледалото. Косата ми беше стилно отметната назад, а в изисканите дрехи изглеждах като истински мафиотски бос.
– Хайде да видим какво е облякло нашето момиче. – Плесна с ръка по рамото ми Леон и настроението ми се подобри с цяла миля. Изтласках всички мисли за Питбол настрана, докато се отправяхме към вратата, и се доверих на Леон. Можех да се изнервя за играта, когато партито свърши.
Райдър стоеше пред стаята на Елис с гръб към стената. Не си беше направил труда да облече жилетката на смокинга и папийонката му висеше свободно около отворената му яка.
– Изглеждаш като в края на нощта, а не в началото ѝ – коментира Леон и горната устна на Райдър се отлепи назад.
– Приличаш на задника на лъв, а не на предницата на такъв – подхвърли той.
– Туше – засмя се Леон и можех да се закълна, че Райдър почти се усмихна. – Имаш ли нужда от помощ при връзването на това? – Той кимна към папийонката и Райдър стисна челюстта си.
– Не – измърмори той.
Преместих се от другата страна на вратата, като се облегнах на стената и не предложих на Райдър повече внимание. Достатъчно лошо беше, че трябваше да прекараме цялото това пътуване в непосредствена близост, камо ли да се налага да излизаме и да общуваме с него.
Вратата от другата страна на коридора се отвори и Гейбриъл излезе, изглеждайки като шибан модел в смокинга си, а татуировките му едва се подаваха под ръкавите и около врата. Той се придвижи мълчаливо напред и сгъна ръце, като се взираше във вратата на Елис, сякаш ни нямаше.
Напрежението се разля във въздуха и групата ни се стегна, докато всеки от нас се приближаваше все повече към вратата, готов да се нахвърли върху Елис в момента, в който тя се появи. Единственият, който не изглеждаше напрегнат, беше Леон, който небрежно си правеше селфита за FaeBook.
Той се обърна и тръгна през коридора.
– Съберете се всички. – Той вдигна атласа си, за да направи снимка.
– Натисни този бутон и ще ти откъсна пръстите един по един – изсъска Райдър.
Гейбриъл небрежно изплува от кадър, но Райдър остана упорито на мястото си.
– Хайде, момчета, не бъдете такива откачалки – насърчи ме Леон и аз му поклатих глава, която той видя във фотоапарата, давайки му знак да спре.
Вратата се отвори и Леон едва не изпусна атласа си, докато се въртеше. Отдръпнах се от стената, като се извъртях настрани, за да погледна Елис, а рамото на Райдър се блъсна в моето.
Тя носеше тъмнорозова рокля, която беше зашеметяваща отвъд думите, спускаща се до пода около краката ѝ в тумбеста коприна. Ръкавите се спускаха от рамото, а огърлицата, която Райдър ѝ беше подарил, блестеше върху ключицата ѝ и изглеждаше дразнещо съвършена. Люляковата ѝ коса беше усукана на кок, а няколко свободни кичура висяха около врата ѝ. Устните ѝ бяха вишневочервени, а очите ѝ блестяха, когато изненадано погледна между всички нас.
– Sei più bella del sole(Ти си по-красива от слънцето) – издишах аз с възхищение.
– Изглеждаш като ангел, какъвто си, Елис – каза Гейбриъл.
– Чукай ме на томахавката – въздъхна Леон. – Изглеждаш великолепно, малко чудовище.
Райдър издаде напрегнат звук, прокарвайки ръка през късо подстриганата си коса.
Тя се изчерви, докато се взираше между всички ни.
– О, благодаря.
Тя излезе в коридора и аз ѝ предложих ръката си, преди някой друг да успее да я предложи. Тя я прие с усмивка, а Леон плавно се премести от другата ѝ страна, свързвайки и своята ръка с нейната. Перфектно.
Райдър и Гейбриъл останаха зад нас, докато се придвижвахме към асансьора и слизахме надолу, а смъртните погледи, които ни хвърляха, се забиха в задната част на черепа ми. Марс чакаше във фоайето в свой собствен смокинг, а широките му гърди изглеждаха така, сякаш щяха да откъснат копчето на ризата му.
– Изглеждате чудесно, мис Калисто, надявам се, че тези момчета не ви създават проблеми? – Марс ѝ предложи ръката си и тя се измъкна от нас с усмивка, като вместо това го взе за ескорт.
– Няма проблеми. Всички се държат добре.
– Да се надяваме, че ще останат такива. – Той погледна всички ни строго през рамо, преди да ни изведе на улицата.
Очакваше ни екстравагантна черна лимузина на „Хидрумър“ и аз се изсмях.
– Наистина ли ще пристигнем в кампуса, изглеждайки като стронзоси?
– Не отиваме в кампуса, господин Оскура – каза Марс, докато един камериер ни отваряше вратата.
– Къде отиваме тогава? – Попита Елис.
– Ще видите – каза Марс, а в тона му се долавяше нотка на вълнение.
– Не обичам изненадите – изръмжа Райдър, докато следвах Елис в „Хидрумър“.
Можех да се изправя в лъскавото пространство, когато последвах Елис до предната част и паднах на кожената седалка до нея. В хладилника седеше бутилка шампанско и Леон веднага я грабна, докато падаше в пространството от другата ѝ страна. Марс и Гейбриъл седяха в средата на дългото превозно средство, а Райдър остана точно отзад в другия край, като изглеждаше така, сякаш предпочита да е някъде другаде.
Леон развъртя шампанското, наливайки на всички ни чаши, докато шофьорът потегляше по пътя. После се изправи с последните две чаши, като се придвижи надолу по лимузината към Райдър. Намръщих се, докато гледах как му подава чаша и пада на седалката до него. Никога не бях молил Леон да се закълне във вярност към мен или към бандата ми. Бяхме приятели и не исках бизнес страната на моя начин на живот да го накърни. Единственият проблем беше, че това означаваше, че не мога да го държа в подчинение на обичайните си стандарти, като например никога да не излиза с членове на Братството. Особено не и с моя смъртен враг. Нямах право да ревнувам или да се ядосвам, но бях.
Ръката на Елис падна върху коляното ми и аз погледнах към нея, забравяйки за убождането в стомаха си. Поставих ръката си върху нейната, а златните пръстени на пръстите ми блестяха под прожекторите.
Шофьорът пое по пътя извън Тукана и въпреки че всички разпитвахме Марс, той не ни каза къде отиваме. Райдър изглеждаше така, сякаш се канеше да започне бой с ножове, когато минахме през две огромни златни порти, явно не му харесваше да бъде оставен на тъмно.
В далечния край на пътя, под светлината на луната, се издигаше огромно имение, чиито земи се простираха на километри в тъмнината.
Лимузината спря пред огромната величествена веранда с толкова големи врати, че спокойно можеха да поберат моята драконова форма.
Мръщене сви веждите ми, когато забелязах златното чукче с форма на драконова глава, и сърцето ми свободно падна в гърдите.
– Не – изръмжах аз, като погледнах към Марс. – Ти луд ли си?
– Имахме лична покана – каза Марс с вдигане на рамене. – Не можех да откажа на един върховен съветник.
– Кой висш съветник? – Попита изненадано Гейбриъл.
– Лорд Лайънъл Акрукс, господарят на драконите – отговори Марс.
Елис се обърна към мен с широко отворени очи. Бях ѝ казал, че той се е опитвал да ме накара да го посетя, но аз съм отказвал писмата му отново и отново.
Пръстите ѝ се преплетоха с моите и в очите ѝ пламна солидарност.
Червата ми се свиха, когато се изправих, знаейки, че нямам никакъв избор. И имах ужасното усещане, че цялото това пътуване е било замислено точно с тази цел. Защото никой не отказва на Лайънъл Акрукс. Той на практика беше бог в Солария.
Излязохме навън след останалите и Леон ме стрелна със загрижена гримаса. Бях му разказал за Лайънъл и той ми каза, че трябва да приема предложението му да дойда да го видя, а след това да го обера. Типичен крадец.
Придърпах Елис по-близо, преди да излезем от колата, и прошепнах в ухото ѝ:
– Остани с мен.
– Разбира се – обеща тя и се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата. Тъй като семейството ми беше на километри разстояние, тя беше моята инстинктивна роднина на тяхно място. Имах нужда от нейното присъствие, от нейната сила. И заедно щяхме да се изправим срещу този драконов бастард.
Излязохме от автомобила и аз се уверих, че сме в края на групата, докато Марс се приближаваше към входните врати, използвайки тежкото почукване.
Вратите се отвориха миг по-късно и аз се запътих по стъпалата на верандата, взирайки се в пълния разкош, който ни очакваше. Почти всичко беше златно – от парапета на стълбището до блестящия полилей над него. Широкото стълбище се извиваше надолу пред нас и един камериер ни поведе в редица от едната му страна. Първи беше Марс, после Леон, Гейбриъл, Райдър, Елис и накрая аз.
Жилите ми се напълниха с гняв, защото този задник нямаше право да ме кара да съм тук. Не исках да се присъединявам към малкия му клуб на драконите или да давам обет за законите на нашия Орден. Нямаше да се съобразявам с ничии други правила, освен със собствените си.
– Добър вечер – прозвуча гръмък глас от върха на стълбите и аз забелязах там да стои мускулест мъж със сурови черти и мека руса коса. Жената на ръката му вероятно беше съпругата му, тясната ѝ зелена рокля изпъваше изкуствените ѝ цици, а усмивката ѝ беше нарисувана толкова плътно, колкото и червилото.
– Мога ли да ви представя върховния лорд Лайънъл Акрукс и съпругата му Каталина – допълни камериерът, преди да наведе глава.
Те слязоха по стълбите и се придвижиха покрай редицата, като се ръкуваха с всички подред. Когато Лайънъл Акрукс стигна до мен, очите му обходиха лицето ми с глад в тъмния си поглед. Той стисна силно ръката ми, а аз я стиснах още по-силно.
– Данте Оскура – казах аз. – Но ти вече знаеш това, нали?
Лайънъл се засмя, но в това нямаше абсолютно никакъв хумор.
– Виждам, че притежаваш духа на нашия вид. Ела. – Той пусна ръка върху раменете ми и ме насочи настрани от групата. Все още държах здраво ръката на Елис и я повлякох след себе си. Лайънъл я погледна, но не каза нищо, докато я теглех след нас.
– Трябва да хапнете канапе с нас в балната зала – каза Каталина на останалите от групата. – Другите съветници и наследниците са много развълнувани, че ще прекарат вечерта с вас.
Наследниците бяха тук? Мерда Санта. Ако Лайънъл си е мислил, че ако ме заговаря със сина си и другите претенциозни задници, които са на опашката на трона, ще се получи, ще бъде горчиво разочарован. Доста избягвах списанията, които бяха пълни с фотосесии на Наследниците, докато те се издигаха към славата и властта, но не бях пропуснал факта, че те щяха да бъдат Пробудени по-рано. На четиринайсет години щяха да имат магия преди всички останали феи в тяхната учебна година. Щяха да са много по-напред в играта, докато се запишат в Академията на Зодиак, когато станат на осемнайсет. Това беше напълно несправедливо и напълно типично за тези аристократични стронгзове.
Лайънъл ни преведе през една голяма стая за пушене, като ме освободи и взе една кутия с пури.
– Пушиш ли? – Той ми ги предложи, като пренебрегна изцяло Елис.
– Не, благодаря – казах хладнокръвно.
– Може би искаш да отидеш и да се присъединиш към останалите от партито, скъпа моя? – Попита Лайънъл Елис.
Тя измъкна пура от кутията, отряза края ѝ и я запали със светкавична вампирска скорост.
– Добре съм. Обичам пури. – Тя дръпна силно и го издуха над лицето на Лайънъл. Когато облакът се разсея, в очите му кипеше чиста ярост.
Преборих се с усмивката си, докато тя се спускаше в един от столовете с крилати облегалки до огъня.
– Колко интересна компания си избираш – каза Лайънъл, като очите му се насочиха към нея, а после към мен.
– Най-добрият вид – отговорих, а в гърдите ми се разнесе ръмжене. – И тя няма да отиде никъде, така че ако имаш нещо за казване, ще го кажеш пред нас двамата.
Очите на Лайънъл се свиха.
– Не забравяйте кой съм аз, господин Оскура.
– Как бих могъл да забравя? – Попитах леко, като пъхнах ръце в джобовете на сакото си. – Има ли нещо, за което бихте искали да поговорите с мен? Предполагам, че е трябвало да дръпнете доста конци, за да получите онзи обмен на ученици от Академията на Аврора, и предполагам, че вие сте били този, който е решил, че петимата най-добри ученици ще присъстват?
Лицето на Лайънъл се разцепи от приятна усмивка.
– Уловихте ме. – Той ми направи жест да седна и аз бавно се придвижих напред, сядайки на мястото до Елис.
Лайънъл седна срещу нас, подреждайки ръце в скута си.
– Усещам някаква враждебност тук, затова бих искал да изчистим въздуха. Като колега дракон, аз просто протягам маслинова клонка. Бих искал да бъдем приятели.
Той взе бутилка уиски от масата и наля мерки в двете кристални чаши до нея. Елис отмъкна едната, преди да успее да ми я предложи, а Лайънъл се намръщи, преди да донесе друга чаша от шкафа в другия край на стаята. Усмихнах се, докато той я наливаше, след което я бутна на масата и посегнах към сакото си, изваждайки чашата си.
Лайънъл повдигна вежди, когато изсипах съдържанието на уискито в златната чаша и отпих глътка. Беше дъбово и имаше вкус на горящи пари.
– Не искаш да пиеш от моята чаша? – Попита той и изглеждаше обиден.
– Имам повече врагове, отколкото ти имаш люспи във формата си на дракон – казах леко. – Не пия от ничия чаша.
Очите на Лионел блеснаха, докато навеждаше глава.
– Е, може би мога да ти помогна с това.
Елис седеше и пушеше пурата си, докато гледаше Лайънъл отблизо. Тя мълчеше и отпиваше от уискито. Щеше да се усмихне, ако не усещаше, че този стронзо е опасен. Може би по-опасен, отколкото си мислех.
– Само кажи думата и ще накарам тези врагове да замлъкнат – предложи Лайънъл, като небрежно наливаше питието в чашата си. – А в замяна…
– А, ето го – прекъснах го аз. – Истинската причина, поради която съм тук. И така, за какво става дума, върховни лорде Акрукс? Какво ви кара да не спите през нощта заради мен? Предполагам, че не е двайсетсантиметровият ми член.
Лайънъл се намръщи, а фасадата му се разпадна за миг.
– Слушай ме, ти, арогантно копеле, намираш се в дома на един от най-могъщите мъже в Солария. Ако си мислиш, че можеш да ми говориш толкова грубо и да ти се размине, то скоро ще откриеш, че да си създадеш враг от мен е много по-голям проблем за теб от всеки друг враг, който твърдиш, че имаш в родния си град.
Стиснах челюстта си, а Елис се напрегна до мен, въздухът в стаята изведнъж се сгъсти, стана по-трудно да се диша.
От този човек се излъчваше сила и не се съмнявах, че ще изпълни всяка своя смъртна заплаха. Имах чувството, че всеки, който му се е противопоставил в миналото, е бил напълно заглушен.
– Какво искаш? – Попитах равномерно, а около мен започна да се натрупва статична енергия.
– Буреносните дракони се срещат изключително рядко – каза Лайънъл, тонът му отново беше мек, сякаш не ме беше заплашил току-що. – Толкова редки, че в момента ти си единственият, който съществува, доколкото ми е известно.
– И какво от това? Искаш да се присъединя към твоя клуб на драконите, за да можеш да ме разхождаш наоколо като трофейна съпруга ли?
– Той вече си има такава – отбеляза Елис и Лайънъл я прониза с остър поглед.
Скръстих рамене, сядайки на мястото си, защото той можеше да насочи тези яростни очи към мен, но не и към нея. И започвах да съжалявам, че я доведох тук.
Лайънъл облиза устните си, като ни съзерцаваше, преди да отговори. Той се наведе напред, опирайки лакти на коленете си.
– Предлагам ви света, господин Оскура. Можете да имате всичко, което поискате; имот, земя, злато, защита. Всичко е ваше. И можете да разпрострете това и върху семейството си.
Той поклати глава и сърцето ми трепна. Той знаеше какво означава семейството ми за мен и това можеше да означава само едно. Кой знае от колко време ме е наблюдавал.
– И какво искаш в замяна на всичко това? – Попитах, а ръцете ми се стегнаха върху подлакътниците на стола.
Лайънъл седна на мястото си и дълго пушеше пурата си.
– Искам да станеш част от Гилдията на драконите. Искам да положиш клетва по драконовите закони и искам да се преместиш в тази част на Солария. Ще платя таксата за обучението ти в Зодиакалната академия и ще ти осигуря всички условия, от които се нуждаеш за образованието си. Първоначално можеш да дойдеш и да живееш тук, а след като докажеш лоялността си към гилдията, ще ти купя имот.
– Към теб, искаш да кажеш – намеси се Елис и Лайънъл изръмжа, като се обърна отново към нея.
– Това не те засяга.
Елис хвана ръката ми, като седна по-изправена.
– Ами ние сме заедно, така че да, засяга ме.
В погледа на Лайънъл проблесна забавление и той кимна, сякаш приемаше този факт. Но имах чувството, че не е така.
– Не искам отговора ти днес. – Лайънъл угаси пурата си и се изправи на крака. – Но скоро ще го поискам. Насладете се на бала и не забравяйте от какво ще се откажете, ако откажете това предложение, господин Оскура. С този живот, който живеете, сигурно постоянно губите членове на семейството си. Това може да приключи в момента, в който приемете моята сделка. – Лайънъл се изнесе от стаята и на раменете ми се стовари тежест. В думите му се долавяше подтекст, който ме плашеше. Той знаеше къде живея, знаеше кои са моите близки.
Елис се изправи, седна в скута ми и прокара пръсти през косата ми, търсейки очите ми.
– Какво си мислиш?
Прокарах ръце по талията ѝ, а на челото ми се появи бръчка.
– Изглеждаш притеснена, amore mio. Мислиш ли, че ще приема предложението му?
Тя сдъвка долната си устна, прокарвайки палец по челото ми, за да изглади бръчките там.
– Не мисля, че той ще ти позволи да откажеш.
– Аз съм Данте Оскура, кариня – изръмжах аз. – Мога да откажа слънцето, ако искам.
По лицето ѝ се разля усмивка и аз се стъписах, копнеейки да приема целувка от тази уста. Тя се наведе наблизо, за да плъзне устните си по моите с най-леки движения, но аз я усетих чак до сърцето си. Електричество раздвижи въздуха около нас и раздвижи косъмчетата по ръцете ми.
– Dalle stelle – въздъхнах аз. – Ти си най-съблазнителното нещо, което някога съм познавал.
Тя наведе глава и се усмихна, след което се смъкна от коленете ми и ме издърпа за едната ръка.
– Хайде, да предизвикаме хаос на партито на Лайънъл.
С усмивка обгърнах кръста ѝ и я изведох от стаята.
– Какво ще правиш? Ще се люлееш от полилея?
– Може би. – Елис сви рамене и сърцето ми се разтуптя два пъти повече. Казо, обичах това момиче.
Излязохме в голямото входно антре и камериерът ни насочи по коридор към внушителна бална зала. Огромен стенопис изобразяваше дракони, които танцуват заедно във въздуха, а масивните им форми заемаха цялата стена. Мястото беше пълно с гости в изискани дрехи, всички симулираха и пиеха шампанско като стронзоси.
Забелязах връха на главата на Леон и дръпнах Елис в неговата посока. Докато се промъквахме през тълпата, осъзнах, че той говори с Орион. До него бяха четири момчета, които познавах от медиите. Наследниците бяха облечени еднакво, всички стояха рамо до рамо. Разпознах сина на Лайънъл, Дариус, в далечния край, тъмните му черти не приличаха на тези на баща му, с изключение на студения поглед в очите му. Като дракон той растеше бързо, вече беше само с няколко сантиметра по-нисък от мен. До него беше Макс Ригел с абаносова кожа, широки рамене и очи, изпъстрени с пакост. След него беше Сет Капела, върколак, който се беше появил млад, както обикновено правеше техният Орден. Имаше непокорна коса и закачлив поглед, докато се шегуваше с приятелите си. Последният наследник беше Кейлъб Алтаир, който имаше тъмноруса коса и достойни за модел черти като останалите. Той гледаше Елис, сякаш я беше разпознал, и веднага излезе от групата, за да ни поздрави.
– Вие трябва да сте Драконът от Оскура – каза ми той. – Коя е вашата приятелка вампир?
– Аз съм Елис – отговори тя с напрегната усмивка. – Как можа да разбереш, че съм вампир?
– Цялото ми семейство са вампири. А ти изглеждаш като дете в магазин за бонбони. Кейлъб се приближи с нахална усмивка, като обгърна устата си с една ръка. – Мечтаеш ли да впиеш зъбите си във всички тук? Сигурно от нивата на мощност си адски гладна. Със сигурност ще бъда вампир, когато се появя. На практика вече усещам вкуса на тези смукачи.
Елис се засмя, а аз се усмихнах, като малко погледнах към този наследник.
– Свята работа – каза Сет, придвижи се напред и посегна към ръката на Елис.
– Коя си ти, бейби? – Очите му се плъзнаха по нея и макар да беше с пет години по-млад от моето момиче, топките на този човек явно тежаха един тон.
– Елис Калисто – каза тя плавно и измъкна ръката си от неговата, преди той да я целуне.
Сет прокара ръка през косата си, напрягайки мускулите си.
– Искаш ли да пийнем?
– Предлагаш ли го от вената? Защото, ако не, не ме интересува – каза леко Елис, прокарвайки пръсти по ръката ми.
Сет ѝ се усмихна и Макс удари ръка в рамото му, докато пристъпваше напред.
– Знам, че си на път да кажеш „да“ на това, братче, но ако разлееш кръв по ризата си, майка ти ще те кастрира.
Засмях се, а Елис нави свободния кичур от косата си около пръста.
– Обещавам да не правя бъркотия – закани се тя.
– Той дори не е събуден, amore mio – мърморех в ухото ѝ. – Той няма да е толкова вкусен, колкото мен.
– Един ден ще го направя – контрира Сет с усмивка.
– Никога няма да имаш толкова добър вкус, колкото един Буреносен дракон – каза замислено Елис, като прокара пръсти в косата ми.
Леон се приближи до нас, за да се включи в разговора, и се наведе, за да ми говори на ухото.
– В момента имам толкова много шибани бижута в джобовете си.
Изсмях се, когато погледът ми попадна на Орион зад него. Двамата с Дариус гравитираха един към друг и разговаряха като стари приятели. Драконовото момче все още не ми беше казало и дума, но исках да разбера дали е толкова силен като баща си, затова се отделих от Елис и Леон и се придвижих към него.
– Ей, човече – каза Орион, когато пристигнах. – Наслаждаваш се на партито? – Тонът му подсказваше, че знае колко гадно е това парти, и аз му предложих свиване на рамене и се усмихнах на наполовина.
– Лайънъл ми предложи целия свят – казах аз. – Така че не мога да се оплача.
Дариус ме погледна, сякаш ме преценяваше.
– И ти ще приемеш и ще живееш като крал, докато баща ми те използва като поредната си малка марионетка, предполагам?
Веждите ми се повдигнаха. Може би Дракон Младши не беше копие на своя папа.
– Не. – Наведох се по-близо заговорнически. – Не мога да бъда купен със злато, драконче.
– По-малко от малкото – изръмжа той. – Аз съм почти на твоя ръст.
– Ключовата дума е почти. – Усмихнах се.
– Значи не можеш да бъдеш купен със злато, но какво ще кажеш за жените? – Попита Орион с едва сдържан смях, отпивайки от бирата, преди да направи жест в стаята.
Проследих погледа му до една червенокоса, която трябваше да е в края на трийсетте, в малка блестяща рокля. Циците ѝ бяха избутани по-високо от тези на майката на Дариус, а върху себе си имаше толкова много грим, че не знаех къде започва и къде свършва фалшът. Лайънъл говореше на ухото ѝ, а тя кимаше усърдно, сякаш приемаше инструкции.
– Мерда Санта – изпуснах смях, докато се обръщах обратно към тях. – Тя за мен ли е?
– Да, това е братовчедка ми Джунипър. И внимавай, тя идва – каза Дариус с подсмърчане.
Спрях се, когато една ръка кацна на гърба ми, а Джунипър се приближи, за да ме поздрави, като постави лепкава целувка на бузата ми. Миришеше като леля ми Патрела – и това не беше комплимент, защото тя беше на осемдесет и девет години и носеше парфюм, с който можеше да удави кон.
– Много ми е приятно да се запозная с теб – мърмореше тя. – Боже мой, не си ли голямо момче?
Топките ми подскочиха право в себе си и аз и се усмихнах фалшиво.
– Да, и това голямо момче има нужда от пишкане.
Кимнах на Орион и Дариус за довиждане и се запътих към изхода, преди вечерята ми да се появи отново. Al diavolo, тази жена трябваше да ме съблазни?
Всъщност нямах нужда от уриниране, затова се запътих към коридора, доволен, че просто се отдалечих от мястото. Едно петно в периферията ми съобщи за пристигането на Елис и тя се усмихна, като спря пред мен, поставяйки ръка на гърдите ми. Сърцето ми биеше неравномерно, докато гледах това красиво създание.
– Къде отиваш, Драго? – Мъркаше тя.
– Навсякъде, но не и в тази бална зала – казах аз, а усмивката се отскубна от устните ми.
– Искаш ли да се забавляваме? – Попита тя, а очите ѝ блестяха и ме примамваха.
– Определено.
– Да намерим баня, после да вземем колкото се може повече тоалетна хартия и да омотаеме всички стаи в къщата – предложи тя увлечено.
Засмях се.
– Ами ако ни хванат? – Намалих гласа си до шепот, въпреки че така или иначе имах намерение да го направя.
– Просто – издиша тя, стискайки ръката си в ризата ми дърпайки ме към себе си. – Не ни хващат.

Назад към част 31                                                          Напред към част 33

 

Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 31

ЕЛИС

– Събуди се, малко чудовище! – Ударът на юмрук, който блъскаше по вратата ми, ме извика от коридора, докато се отпусках в джакузито си след четвъртия ден от изследването ни в Зодиакалната академия.
– Вратата е отворена – отвърнах лениво, без да искам да се отдалечавам от водните струи, които в момента вършеха невероятна работа, за да обработят възлите на гръбнака ми.
Вратата се отвори и стъпките на Леон се приближиха, докато той ме издирваше.
– Аз съм в банята – извиках аз.
– О. Мислех, че си заспала – каза той, докато влизаше направо и стоеше и ме гледаше отвисоко.
– Вече е десет минути след осем, Лео. Ти си единственият, който си ляга толкова рано – отбелязах аз.
Водата беше в постоянно движение и имаше много мехурчета, но гърдите ми изплуваха над повърхността и погледът му се спря върху тях за дълъг момент, преди да поклати силно глава, за да съсредоточи мислите си.
– Правим парти… е, по-скоро събиране, за да гледаме мача на „Супернови“ срещу „Лунни бикове“ – обяви той.
– Добре – съгласих се лесно. Началото беше в девет, така че можех да се насладя на ваната с мехурчета още малко преди началото.
– Не, не е добре, трябва да приведем това място в подходящ вид. Твоята стая е най-голямата и трябва да се уверим, че е подредена и…
– Искаш да кажеш, че стаята ми не е подредена? – Попитах го, повдигайки вежди.
– Тя е… добре. Просто не е добре като за Ланс Орион – отговори той, като сведе очи към кърпата, която бях хвърлила върху мивката, за да я използвам, когато изляза.
– Ти го покани? – Попитах изненадано.
Това всъщност влизаше идеално в моите и на Гейбриъл планове, ако искахме да продължим да печелим доверието му, но беше и малко неловко. Колкото повече време прекарвах с Орион, толкова повече болката да го предизвикам ме притискаше, точно както беше предвидил Гейбриъл. Във въздуха между вампирите винаги витаеше елементът на съревнование, освен ако не са сгодени, а аз нямах намерение да го добавям към списъка с момчета, с които се виждах. И без това си имах пълни ръце с целия тестостерон, който бръмчеше в коридорите.
Но може би нямаше значение, ако тази вечер аз и Орион най-накрая се поддадем на желанието да се борим за надмощие. Гейбриъл каза, че трябва да издържа само три дни, а аз бях успяла четири. Всъщност заслужавах един проклет медал. И макар да бях почти сигурна, че влизането в схватка с Орион щеше да завърши само с това, че щеше да ми набие задника, идеята за това беше повече от вълнуваща. Да се бия със себеподобните си беше част от природата ми и отдавна не бях се занимавал с това. Освен това, след като разберем кой от нас заема първото място във вампирската йерархия, вече нямаше да има това напрежение помежду ни.
– Да, попитах го. Двадесет и четири пъти. Докато той не се съгласи. Което той току-що направи. – Леон извади атласа си от джоба и ми размаха съобщение от Орион с най-голямата усмивка на лицето си. Беше една дума.

„Добре“.

Изсмях се.
– Защо имам чувството, че имам конкуренция? – Подиграх се.
– Не се притеснявай, ти си единственото малко чудовище за мен. Макар че, ако иска да се присъедини към нас, аз също съм напълно съгласен. – Той се усмихна на тази идея, а погледът му отново падна върху втвърдените ми зърна за дълъг момент.
– Е, ако искаш да съм готова навреме, наистина трябва да ми помогнеш да се почистя – предложих аз, като взех една гъба от страната на огромната вана и седнах, за да го видя по-добре, докато му я предлагах.
Леон се поколеба, като от него се изтръгна желание, преди да поклати решително глава.
– Няма време. Буквално ще прекарам цялата нощ, за да те накарам да свършиш, след като той си отиде, но трябва да се приготвим сега. Накарах Миндис да купи закуски и да ти купи нещо горещо за обличане, но те са нови, знаеш, неизпитани. Това може да се окаже шибана гавра!
– Току-що каза ли, че си ги изпратил да ми донесат дрехи? – Попитах, докато се изправях, оставяйки водата да се стича по голото ми тяло.
– Да… макар че това облекло е доста шибано, така че можеш просто да останеш така – каза той, приближавайки се.
– Какво не е наред с дрехите ми? – Попитах, като излязох от ваната и се запътих към него.
– Нищо. Те са страхотни. Знаеш, за нормални неща. Но това е парти с Ланс Орион.
– Той е просто някакъв пич от друго училище – отбелязах аз, докато вдигах кърпата си и започвах да се подсушавам.
– Той ще стане известен. Като в соларианската питболна лига.
– Ти също си достатъчно добър, за да те вземат в лигата – отбелязах аз.
– Ебаси, малко чудовище, това е като… най-горещото нещо, което някога е излизало от устата ти. – Изръмжа Леон.
Усмихнах му се точно когато на вратата ми се почука и той се обърна и изтича обратно през стаята, за да отговори. Тръгнах след него, увита в хавлията си, и открих ято Миндис, които бързаха да разнасят закуски и бира и да почистват цялата ми стая. Една от тях подаде на Леон голяма бяла кутия и той бързо тръгна към мен с нея, като обърна капака, за да разкрие ръчно бродирана люлякова рокля и чифт бели обувки с токчета.
– Това не е ли малко прекалено? – Попитах, като я извадих и я държах пред себе си. Беше с тънки презрамки и висеше до средата на бедрото ми и щеше да е идеална, ако отивахме на бар или клуб, но аз обикновено просто гледах мача по потник.
– Перфектна е – каза Леон с гладен поглед в очите си.
– Добре – засмях се, докато се отдалечавах от него, за да се преоблека, докато Минди довършваха подреждането на стаята ми.
Когато излязох отново, Минди вече ги нямаше, а Леон беше събрал Данте и Гейбриъл, на които разпределяше местата.
– Ланс трябва да седне в средата – настоя той, бутайки Данте, за да го накара да се премести на дивана. – И тогава ти можеш да вземеш това кресло, Гейб.
– Не ме наричай Гейб – промърмори Гейбриъл, като пренебрегна заповедите на Леон и си взе една бира.
– Къде е Райдър? – Попитах и тримата се обърнаха към мен, а очите им обикаляха по роклята ми и ме караха да се изчервявам.
– Sei incredibile(Ти си невероятна) – промърмори Данте с тих глас.
– Изглеждаш секси като дявол, малко чудовище. Но Скар не искаше да се присъедини – каза Леон, като отговори на въпроса ми с надуване. – Ако можеш да го убедиш, моля те, направи го.
– Или не го прави – добави Данте.
– Играй мило – предупредих го аз.
– Той няма да дойде – добави Гейбриъл. – Той е в нашата стая и се мръщи на тавана.
– Мога ли да взема ключа от стаята ти? – Попитах, като навлязох в личното му пространство.
Гейбриъл въздъхна, като го извади от джоба си и го подаде.
Усмихнах му се, преди да се отдалеча, за да намеря Райдър. Отключих вратата му и влязох вътре, без да си правя труда да почукам. Райдър лежеше на пода със свалена риза и правеше серия от лицеви опори, а аз се приближих, наблюдавайки как мускулите му набъбват от признателност.
– Мислех, че ти предстои малко тъжно парти? – Измърмори той, когато се приближих достатъчно, за да може да види обувките ми от позицията си на земята.
– Ние просто гледаме мача. Искам да дойдеш.
– Не харесвам Питбол.
– Всички харесват Питбол – контрирах аз.
– На мен не ми харесва. Дори не знам правилата. Не гледам телевизия.
– Не знам кое от тези твърдения е най-притеснително. Какво имаш предвид, че не гледаш телевизия?
Райдър въздъхна и завърши сета си, като се изправи на колене.
– Изглеждаш шибано годна за ядене – изръмжа той и протегна пръсти нагоре по крака ми, като започна от глезена и ги придвижваше постоянно нагоре, докато аз го гледах надолу.
– Ама според твоите глупави правила не можеш да ме ядеш. Така че защо не дойдеш да се забавляваш вместо това?
– Аз не се забавлявам.
Стиснах устни.
– Това, че никога не си правил нещо преди, не означава, че не можеш да го опиташ.
Той се поколеба с ръка под полата на роклята ми и бавно застана пред мен.
– Искаш да ме промениш, защото не харесваш това, което съм? – Попита той с груб глас.
– Не искам да те променям – отвърнах аз. – Искам да те освободя.
Той изпусна дълъг дъх, а погледът му търсеше моя, сякаш ловуваше лъжа. Протегнах ръка нагоре, за да стисна бузата му в дланта си.
– Ще ти обясня правилата- обещах.
– Защо изобщо ти пука?
– Не ми харесва да пропускаш. Ако се опиташ да го гледаш с мен този път и не ти хареса, тогава никога повече няма да те помоля да го гледаш. – Нарисувах кръстче на сърцето си и устните му потрепнаха от забавление.
– Добре – измърмори той и аз обгърнах врата му с ръце, като го целунах по бузата. – Но няма да нося една от онези шибани ризи като Симба.
– Няма комплект за теб – съгласих се аз и се отдръпнах.
Райдър грабна черен потник от пода и го навлече, преди да ми позволи да го заведа обратно в стаята ми.
Леон се развесели, когато пристигнахме, докато Данте изръмжа, изпращайки трептене на електричество във въздуха, а Гейбриъл просто стисна челюстта си, изглеждайки примирен.
Заведох Райдър до празния фотьойл и го побутнах, за да го накарам да седне, преди да грабна две бутилки бира и една от кутиите с пица, които Минди бяха доставили, и да седна в скута му.
Леон започна да се разхожда, докато на екрана течеше дискусията преди мача и Данте и Гейбриъл изпаднаха в разгорещен спор за стартовите състави на двата отбора, които щяха да играят. Наведох се близо до ухото на Райдър, за да му обясня правилата на играта, докато никой не ни обръщаше внимание.
Погледът му беше вперен в екрана, докато отпиваше от бирата си, но от време на време кимаше леко, за да ми даде да разбера, че е разбрал.
– Кого подкрепяме? – Попита той, докато обяснявах разликата между отборите.
– Ами аз предпочитам „Лунните бикове“ пред „Супернови“ – казах и Данте посегна да ме удари с юмрук, без да прекъсва тирадата си за Килиан Доун, за когото твърдеше, че имал слабост към водните атаки. – Но аз съм фен на Сините, когато става дума за цялостната Лига.
Пет минути преди началото на мача на вратата се почука и Леон на практика спринтира, за да отвори.
Орион погледна в стаята с повдигнати вежди, докато влизаше вътре.
– Мислех, че казахте, че това е парти? – Попита той меко. – По-скоро прилича на сериозна оргия с много колбаси.
– О, еррр, ами мога да накарам Минди да се присъедини към нас, ако искаш по-голяма тълпа? – Предложи Леон, като извади атласа си от джоба толкова бързо, че го прати да лети из стаята.
– Не, предпочитам това. Не съм много по партитата – призна Орион. – През повечето време вампирите предпочитат уединението пред компанията… – Погледът му се насочи към мен в скута на Райдър и той леко се намръщи, сякаш не се държах много вампирски. – Разбира се, във всеки орден винаги има изключения – закани се той.
– Всички най-добри хора са поне малко странни – отбелязах аз и той се усмихна.
– Ти със сигурност имаш разнообразни вкусове. Никога ли не се смесваш със собствения си вид?
Райдър изсъска при това предложение, но аз само се засмях.
– Ела да седнеш – каза Леон, дръпна го в стаята и на практика го запрати на мястото в средата на дивана до Данте. – Изпий една бира – добави той, взе една от хладилника и я предложи на Орион.
– О, благодаря, човече, но аз всъщност не пия. Чисто тяло и всичко останало, искам да се съсредоточа върху играта си и не мога да си позволя да пия по време на сезона, ако искам да стана професионалист – отвърна Орион с коса усмивка.
– О, да. Добра идея. Искаме да сме във върхова форма, за да ви унищожим на терена на финала – съгласи се Леон, хвърли бирите, които току-що беше взел, обратно в хладилника, след което грабна моята, тази на Райдър и тази на Данте и също ги хвърли обратно.
– Ей! – Протестирах, но той ме игнорира, като грабна целия хладилник и излезе на балкона. Задъхах се, когато го хвърли през ръба, а устните на Орион се разтвориха от изненада. Отдолу се чу огромен трясък, хората започнаха да крещят и Леон бързо затръшна балконската врата, за да затвори шума.
– Не се опитвах да кажа, че не можете да пиете, шибан дивак – каза Орион със смях, докато Данте ругаеше на неговия език.
– Лъвът се е вкопчил в теб – обясни Райдър, като извъртя очи. – Той не иска да си замълчи за теб.
Прехапах устните си от кикот, докато Орион се местеше на мястото си.
– Не си падам по пичове – каза той с усмивка. – Но предполагам, че с тази дълга коса и малко въображение бих могъл да се справя.
– Не ми е съвсем противна тази идея – пошегува се Леон, като се пусна на седалката от другата страна на Орион и метна ръка на облегалката на дивана зад него. – Аз съм петдесет вида твърд за Елис, но нямам нищо против да я гледам как се гаври с теб, ако искаш?
– Леон – изръмжах аз и му показах кътниците си.
– Искам да кажа, ако и харесва. Очевидно. – Леон махна с ръка и този път Гейбриъл, Райдър и Данте бяха тези, които изръмжаха.
– Не съм кутийка с кибрит, за да ме предлагаш на всеки – скастрих го аз.
– Не, знам го. Не исках да кажа това – каза Леон и погледна между мен и останалите момчета, докато Орион се смееше.
– По-скоро бих искал да нямам публика от задници, които искат да ми изтръгнат гърлото, когато се целувам с момиче. Но благодаря за супер странното предложение – изрече Орион.
От неловкостта в стаята ни спаси началото на мача и всички се отпуснаха, като се съсредоточиха върху играта. Райдър запази вниманието си върху играта през цялото време и дори го улових да се усмихва, докато останалите крещяхме подкрепата си към екрана всеки път, когато „Лунните бикове“ правеха яма. А когато спечелиха мача, аз скочих с викове заедно с останалите и го улових, че наистина се усмихва, преди отново да го скрие.
Леон ме грабна в обятията си и ме завъртя победоносно, а зъбите ми започнаха да изтръпват, когато ме приближи до кожата си. Хванах с юмрук дългата му коса, отдръпнах главата му настрани с ръмжене на копнеж и забих зъбите си право във врата му, като се къпех в огнения аромат на магията му, която се разнасяше по езика ми.
След няколко дълги мига се отдръпнах и той ме изправи на крака с усмивка.
Обърнах се и открих, че Орион ни наблюдава с гладен блясък в очите, а от устните ми се изплъзна съскане, когато погледът му кацна върху Гейбриъл, сякаш мислеше, че може да го ухапе. Пристъпих между тях и той повдигна вежда към мен.
– Какво става с вас, момчета? – Попита Орион, вместо да ме предизвика, като погледът му прескачаше между останалите и се приземяваше върху мен, сякаш не можеше да разбере. – Ако бяхте вълча глутница, щях да го разбера, но…
– Ние не сме глутница – каза Леон и махна пренебрежително с ръка. – Ние сме прайд. Но вместо крал с куп лъвици имаме кралица с куп лъвове.
– Аз не съм шибан лъв – не се съгласи Райдър.
– Ти си. Ти си Скар, Данте е Муфаса, аз съм Симба, а Гейб е… Зазу.
– Не ме наричай Гейб – изсумтя Гейбриъл. – А Елис не е твоята шибана кралица, тя е моята Елисейска половинка.
– Не обръщай внимание на Стронзо, той се е заблудил, че вярва в това – промълви Данте.
– Значи я споделяш? – Попита Орион, веждите му се вдигнаха от изненада и за миг можех да се закълна, че изглеждаше малко впечатлен от мен, че обявявам тези четири мощни звяра за свои.
Леон и Данте казаха „да“, а Райдър и Гейбриъл – „не“ и аз въздъхнах.
– Това е сложно. – Повдигнах рамене.
– Но ти си дракон – каза Орион, като посочи Данте, сякаш той може би не знаеше какво е. – Драконите не споделят нещата. Най-малко пък на другари. Би трябвало да знам, веднъж откраднах пържените картофи на моя приятел Дариус и той почти ми изгори ръката с драконовия си огън, когато се нахвърли върху нея.
– Аз съм дракон, роден от вълци, и единственото нещо, което не правя, е да спазвам правила.
– Харпиите също не споделят партньори – добави Орион, като повдигна вежда към Гейбриъл.
– Това е временно – каза Гейбриъл раздразнено.
Очите на Орион се насочиха към Райдър.
– Не знам много за Василиските, но ти не ми изглеждаш като типаж, който живее и обича. По-скоро от типа „Напикал съм го, за да е мое“.
– Не знаеш нищичко за мен и за това, което съм – отвърна Райдър със съскане.
– Ами извънкласните ми занимания този семестър включваха биология за напреднали, така че знам малко за вида ти и съм почти сигурен, че не си комуна… а вампирите определено не са.
Извъртях очи.
– Аз не се вписвам в стандартната вампирска кройка. И какво от това? – Предизвиках го. – Всички те са мои.
Никое от момчетата не възрази поне на това.
Орион се огледа за дълъг миг и по лицето му се разля бавна усмивка от предизвикателството в тона ми.
– Значи всички те са и твои източници?
Стиснах устни. Официално бях обявила само Данте и Райдър за мои кръвни Източници, но нямаше никакъв шибан начин да му позволя да впие зъби и в Гейбриъл или Леон.
Озъбих се към него, докато Орденът ми напираше в плътта ми, изисквайки да защитя това, което е мое, от този лешояд.
– Мое – изръмжах аз.
Зъбите на Орион се удължиха и той изръмжа в отговор като ясно предизвикателство.
– Аз съм по-силен от теб – посочи той. – Мога просто да ги взема.
– Осмелявам се да опиташ. – По гръбначния ми стълб пробяга тръпка, докато пръстите ми се свиваха в юмруци в подготовка за атаката му. Гейбриъл беше казал, че това е неизбежно, и аз започнах да се съгласявам, но никога не бях обмисляла идеята Орион да се опита да захапе един от моите крале. Нямаше как да го допусна. Което означаваше, че всъщност трябваше да спечеля и срещу него.
Леон и Данте се отпуснаха на дивана, за да гледат как това се случва, а Райдър се облегна напред в стола си с нетърпение.
– Накарай го да кърви, бейби – измърмори той.
– Кой има най-добър вкус? – Попита Орион като пълен нахалник, облизвайки устни, сякаш вече се опитваше да избере между тях за пиршеството си.
– Няма да разбереш – обещах му.
– Елис… – Предупреди Гейбриъл, протягайки ръка, за да хване лакътя ми. – Той има два елемента, по-силен е от теб и е четири пъти по-голям от теб.
– Тогава ще бъде още по-неудобно, когато му набия задника – отвърнах с ръмжене, като издърпах ръката си от хватката му.
Данте се разсмя гръмогласно, а Райдър се усмихна в очакване. Това правеха вампирите. Не можехме да бъдем дълго време един до друг, без да се борим за мястото си в йерархията. И при нормални обстоятелства щях да се съглася с Гейбриъл; не бях достатъчно силна, за да се справя с Орион. Но със сигурност нямаше да му позволя да ухапе някой от моите крале без борба.
– Тъй като сме приятели, ще ти дам честен шанс – подиграваше се Орион, сякаш смяташе, че вече е спечелил. – Никаква магия. Само уменията на Ордена. Победителят взима всичко.
Усмихнах се жестоко на това предложение, защото той току-що беше изравнил условията на играта. Може и да бях много по-малка от него, но бях бърза и безмилостна и щях да се боря със зъби и нокти, за да държа зъбите му далеч от кралете си.
– Тогава на три – каза развълнувано Леон и вдигна атласа си, за да ни снима.
Орион падна в бойна стойка, а аз изритах обувките си.
– Едно, две…
Изстрелях се напред в размазано движение и ударих Орион право в корема, преди Леон да каже три, след което отново отскочих настрани, когато той замахна с юмрук право към ребрата ми. Ударът му се приземи въпреки опита ми да го избегна, изпращайки агония, която прониза костите ми, когато нещо изхрущя.
Изсъсках от болка и се хвърлих отново към него, като ударих рамото си в корема му и се опитах да го изтръгна. Той подложи крака и ме хвана около кръста, преобърна ме над главата си и ме хвърли на земята зад себе си.
Страничната част на главата ми се удари в ъгъла на масичката за кафе и аз изохках, когато кръвта се разля отстрани на лицето ми.
Изсъсках, когато болката ме прониза, и размахах крака, хванах задните части на коленете му и го съборих. Той се завъртя, докато падаше, хвана глезена ми, докато се опитвах да се отскубна, и ме повлече обратно към себе си.
Изритах със свободния си крак, като го хванах в лицето и разкъсах устната му, така че кръвта му се стичаше по кожата ми.
Орион изръмжа, сграбчи и този крак и го отблъсна настрани, преди да се засили към мен и да ме притисне с тежестта си.
Изръмжах като дива котка и се размахах под него, като започнах да удрям навсякъде, където можех да достигна. Лицето му, страните му, гърба му. Вложих всеки грам от надарената си сила в ударите и чух няколко хрущенета в отговор на свирепостта ми.
Орион ми съскаше, докато успяваше да хване една от китките ми и я блъскаше върху килима над главата ми.
Ударих го отстрани на главата със свободната си ръка още два пъти, преди той да хване и нея и да ме притисне.
– Отстъпи – поиска той, оголвайки зъбите си.
Извърнах се напред и ударих челото си в носа му. Чу се силно пропукване и кръвта се изля по лицето му върху мен.
Райдър се засмя гръмко, а Леон изохка от вълнение, но не можех да отделя внимание, за да погледна в тяхна посока.
– Ебаси – изруга Орион, увеличавайки натиска върху гърдите ми, докато прехвърляше двете ми китки в едната си ръка, а другата уви около гърлото ми, за да ме притисне.
Гейбриъл изръмжа някъде зад нас, докато аз продължавах да се гърча под него въпреки факта, че ме беше пребил.
– Предай се – поиска отново Орион, като хватката му беше достатъчно здрава, за да ме задържи, но не достатъчно, за да ме задуши.
Сърцето ми се блъскаше в ребрата, докато гледах зъбите му и си представях как захапва един от кралете ми. Или всички тях. Само идеята за това ме нарани физически и ме напусна хъркане на чиста ярост, докато отказвах да се подчиня на исканията му. Дойдох от Алестрия, където бандите управляваха града и кръвта течеше по улиците всеки ден. Отдавна бях научила, че не се отказваш, докато не умреш. А моят гръмотевичен пулс не се отказваше скоро. Може и да не можех да се сравнявам с Орион в честна битка, но със сигурност знаех как да се бия мръсно.
Отпуснах се в ръцете му, задъхвайки се, докато гледах триумфа, който проблясваше в погледа му. Той вдигна глава и прокара език по зъбите си, докато преценяваше наличните възможности и се опитваше да реши кого да ухапе пръв.
В момента, в който повдигна бедрата си на сантиметър, забих коляното си между краката му толкова силно, колкото можех. Той изтръпна, докато се свличаше обратно върху мен, а всички останали момчета издадоха възклицания на болезнено съчувствие в отговор.
Изтръгнах дясната си ръка от хватката му и ударих юмрука си в бъбреците му три пъти, колкото можах, преди да го изритам от себе си.
Той се претърколи по гръб с гневно ръмжене и аз се хвърлих към него, като го ударих с коляно в топките за втори път, преди да се приземя на гърдите му. Хванах с шепа черната му коса и я дръпнах колкото се може по-силно, докато го принуждавах да седне.
Той се хвърли напред и ме хвана в прегръдките си, като затегна хватката си, докато не можех да помръдна. Забих зъбите си право в рамото му и ръмженето, което го напусна, беше чисто животинско, когато наруших вампирския кодекс. Но не ми пукаше за вампирския етикет; той нямаше да вкара зъбите си в никого в тази стая.
Орион ме освободи, избута ме от себе си, докато скачаше на крака, но аз се изправих в същия момент и забих кокалчетата си право в гърлото му.
Орион се изкашля, като се препъна с една крачка назад, а аз го заобиколих, скочих по гръб и го заключих в задушаващ хват, като използвах тежестта си, за да го натисна. Не бях учтива като него и не се сдържах, докато се опитвах да го удуша по най-ебания начин.
Той избяга назад, блъскайки ме в стената, но аз не се отказах въпреки пламъка на агония, който премина през счупените ми ребра, и той изруга, докато се препъваше на едно коляно.
– Добре – изсъска той, докато го държах. – Отстъпвам.
Освободих го моментално и се изправих с възбуден смях. Роклята ми беше разкъсана, ребрата ми определено бяха счупени, а кръвта се стичаше отстрани на лицето ми, но не ми пукаше. Защото бях спечелила.
Притиснах трепереща ръка към ребрата си, за да ги заздравя, а другата вдигнах, за да посоча кралете си, които всички се бяха изправили на крака и сякаш не знаеха какво точно да кажат.
– Мои – изръмжах притежателно, заявявайки претенциите си към всеки един от тях на един дъх.
– Да – каза Орион и се разсмя, докато се лекуваше. – Те са твои, психопатке. И за да знаеш, сега си нарушила около осем от правилата във Вампирския кодекс. Наистина ли трябваше да посегнеш на топките ми? Два пъти?
– Аз се бия, за да спечеля – отвърнах, като хванах погледа на Райдър, който ми се усмихна. – И това може да е кърваво, брутално и всевъзможни гадости. Но в крайна сметка получих това, което исках. А това е всичко, което има значение, нали?
Орион ме погледна за дълъг момент, преди най-накрая да кимне в знак на съгласие, като избърса кръвта от лицето си с ръкава на ризата си.
– Е, благодаря за житейския урок. Ще работя върху това да бъда по-безмилостен. А междувременно ще ти кажа лека нощ и ще отида да си намеря някое хубаво и охолно момиче, от което да пия.
Леон се пресегна да го изпроводи, а аз наклоних глава назад, затворих очи и си поех дълго дъх, докато адреналинът най-накрая започна да изчезва от вените ми. Не знаех как, по дяволите, току-що бях успяла да го направя, но не можех да бъда по-успокоена, че съм го направила.
– Ти си толкова шибано невероятна – изръмжа Райдър и аз отново отворих очи, за да го открия застанал точно пред мен.
– Току-що се сбих заради теб – подразних го аз.
– Да. А ти изглеждаш абсолютно зашеметяващо. – Той посегна да докосне с два пръста страничната част на лицето ми, където кръвта все още се плъзгаше по кожата ми от раната на челото. Гледах го как рисува по две линии на всяка от бузите ми, а тъмна усмивка озаряваше лицето му, докато се възхищаваше на работата си.
– Моят воин.
Усмихнах му се, хванах китката му и завъртях ръката му, така че да мога да избърша кръвта си по устните му, преди да се наведа напред, за да го целуна отгоре. Той се успокои при докосването ми и аз изръмжах, докато се отдръпвах, желаейки той и Данте просто да оставят тази шибана сделка за хиляден път.
– Ще стоиш там и ще я гледаш ли, Стронзо, или ще я излекуваш? – Поиска да застане пред мен Данте, като удари рамото си в агресивното рамо на Райдър, преди да протегне ръка, за да излекува раната на главата ми.
– Винаги се грижиш за мен, Драго – подразних го, докато го гледах.
– Нямаш нужда да се грижа за тебе, amore mio – каза той яростно. – Мисля, че току-що го доказа.
Прилив на движение ме накара да вдигна поглед половин секунда преди Леон да се втурне към Данте и Райдър, като прокара място между тях, преди да ме грабне в прегръдките си и да ме целуне с цялата топлина на слънцето.
– Това беше. Толкова. Шибано. Горещо – възкликна той, като ме целуваше между отделните думи.
– Никой няма да ми отнеме нищо от теб – изръмжах притежателно. – Дори звездите нямат право на глас в това отношение. А ако се опитат, ще набия и техните задници.

Назад към част 30                                                         Напред към част 32

 

 

Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Злобна фея – книга 3 – част 30

РАЙДЪР

Лежах в леглото на Елис във формата си на змия, не по-голяма от дължината на една ръка, докато се криех под завивките, а дрехите ми бяха захвърлени около мен. Гняв се извиваше в тялото ми и от устата ми се изплъзваше съскане. Тя щеше да получи шока на шибания си живот, когато се върнеше тук. Никой не се е подигравал на мен и не се е измъкнал.
Бях отворил ключалката, за да вляза, и се уверих, че е заключена отново, за да не може да разбере, че съм проникнал тук. Опитах се да не обръщам внимание на сладостта на черешите около мен, но свръхчувствителният ми език усещаше вкуса на всичко. Бях потънал в аромата на плътта ѝ и това беше блаженство, което можеше да потуши яростта ми във всеки друг ден. Но този път тя беше в беда. Затова щях да ѝ напомня кой точно съм.
Звукът от отварянето на прозореца ме накара да припадна и гневът се разгоря още повече в мен, когато чух как Елис и Гейбриъл се смеят и разговарят заедно. Щеше да е просто късмет, ако те паднеха на леглото и започнеха да се чукат точно върху мен. Щях да погълна този шибаняк целия, ако това се случи.
– Благодаря ти, че дойде с мен – каза Елис, а после до ушите ми достигна звукът от целувката им.
Майната му. Това. Е. Гадно.
Наказанието, което си бях намислил, се превърна от смекчена версия на ада в пълноценни горещи въглени и сяра.
– Отивам да си взема душ – каза Елис.
– Мога да се присъединя към теб… – Каза внушително голямата птица и ми трябваше всичко, за да не се превърна в най-голямата си форма и да не впия зъби в него.
Дългата пауза означаваше, че Елис го обмисля, и сърцето ми се разби на пух и прах.
– Това е сериозно изкушение, но ще взема само един бърз душ, след което ще отида да говоря с Райдър – отвърна тя и Гейбриъл изстена, когато те се целунаха отново.
– Можеш да отидеш да говориш с него след това – предложи той. Майната му на това.
– Не мога, Гейбриъл – каза тя, но звучеше така, сякаш наистина искаше да продължат това. – Ела при мен по-късно.
– Добре – засмя се той и аз зачаках да се чуе звукът на вратата. И зачаках. И шибано чаках.
Колко време е нужно, за да напуснеш една шибана стая, задник?
Звукът от затварянето на вратата ме накара да се отпусна. Елис най-накрая беше моя.
Дадох ѝ още две секунди, като чух как няколко части от дрехите се удариха в пода, докато се събличаше, след което се преобразих обратно във формата си на фея. Изхвърлих около себе си балон за заглушаване, преди да сваля завивките, и се усмихнах, когато установих, че тя е с гръб към мен и тихо тананика, докато придърпва горнището си през главата.
Навлякох дънките си, измъкнах се от леглото и се приближих зад нея, докато тя се опитваше да разкопчае тъмнозеления си дантелен сутиен, а аз с настървение разглеждах подходящите и бикини. Трябваше да държа похотта си твърдо под контрол, това нямаше да развали сделката, но можех да го направя, ако удържа на тази ярост. А точно сега това изглеждаше лесно.
На мига пуснах балона си за заглушаване.
– Имаш ли нужда от помощ? – Хванах пръстите ѝ, когато те докоснаха презрамката на сутиена ѝ, и притиснах ръката си върху устата ѝ, когато тя извика от тревога. Придърпах я обратно към голите си гърди, като този път хвърлих нов балон за заглушаване на звука из цялата стая и освободих дланта си от устата ѝ.
– Райдър! – Изруга тя, опитвайки се да се измъкне от хватката ми, но определено не се стараеше толкова много. – Какво, по дяволите, правиш?
Спуснах уста към ухото ѝ, като прокарах ръка по корема ѝ, за да я задържа на място.
– Ти не ми се подчини, Елис – изсъсках аз. – Струваше ли си?
Тя леко се поколеба, наклони глава назад, за да се облегне на рамото ми, като се обърна да ме погледне.
– Беше прав… Кинг не знаеше нищо. Но аз самата имах нужда да го чуя.
– Значи думата ми не означава нищо за теб? – Изръмжах, като я избутах и я притиснах към стената. Притиснах я в клетка с ръце. Тя дори не се опита да използва магия, за да ме отблъсне, и имах чувството, че това ѝ доставя удоволствие. Но ако си е мислела, че това ще се превърне в удоволствие за нея, много е грешала.
– Да – каза тя слабо.
– Явно не е – изплюх се аз, като разтворих широко краката ѝ.
– Райдър – каза тя задъхано. – Какво ще направиш? – В гласа ѝ имаше надежда, но аз щях да я убия. Що се отнася до сделката, не можех да получа удоволствие от това да я нараня. А и нямах намерение да ѝ доставям удоволствие.
Посегнах към колана си, който все още беше разкопчан, и го издърпах от примките. При звука от цъкането на катарамата Елис погледна през рамо и очите ѝ се разшириха.
– Обърни се. Ръцете на стената – заповядах аз.
Тя прехапа долната си устна и аз трябваше да отвърна поглед, като потисках трептенето на възбудата, която изгаряше чак до члена ми.
Не бива да ми харесва това.
Помислих си за Елис, която целуваше Гейбриъл, и яростта ми отново пламна в мен, изпепелявайки всичко останало.
Сгънах колана около ръката си, след което прокарах кожата по гръбнака ѝ, разнасяйки ситни тръпки по кожата ѝ.
– Няма ли да ме молиш да не го правя? – Попитах, доста любопитен защо все още не е казала и дума против това. Никога не бях бичувал някого единствено за наказание и не бях виждал как трепери, моли и се разпада пред очите ми още преди да съм нанесъл първия удар. Болката, доставяна от мен, беше безмилостна. Не спирах, докато не пусна кръв.
– Не моля никого за нищо – каза леко Елис, като отпусна глава, вдигна ръце и ги разпери над себе си на стената. – Освен това съм била лоша, Райдър. Така че ще си понеса наказанието като голямо момиче.
Одарих с колана по задната част на бедрата ѝ и тя изтръпна, поглеждайки към тавана, когато по кремавите ѝ крака се появиха червени следи.
– Сигурна ли си за това, бебе? – Изръмжах. – Защото няма да се отнасям леко с теб.
– Животът не е лесен – каза тя задъхано. – Понякога трябва да приемеш болката.
Отново я зашлевих с колана, като този път я ударих по дупето и накарах гърба ѝ рязко да се изправи. Храних се с болката ѝ, изпивах всяка капка, докато си изкарвах гнева върху нея и подхранвах магическите си резерви. Трябваше да се съсредоточа, защото едно изпускане на ума щеше да ме прати в забвение. Щях да прецакам живота ѝ още преди Данте да стигне до тази стая и да се опита да ме убие заради нарушаването на сделката.
– Извини се – изръмжах аз.
– Не – отговори тя веднага. – Не съжалявам.
Ударих я отново и остър пукот разцепи въздуха. Тя изстена, когато болката ѝ се впи в мен и аз погълнах всяка нейна капка.
– Не… съжалявам – изпъшка тя.
Изрисувах задната част на бедрата ѝ в червени ивици, толкова близо до това да разкъсам кожата при всеки удар. Но знаех, че някаква част от мен се въздържа.
– Още – поиска тя, докато се колебаех. – Заслужавам го.
Отново я зашлевих с колана, като се наслаждавах на болката ѝ и я оставях да успокои яростта в сърцето ми.
Още един удар щеше да разкъса плътта ѝ, но аз задържах ръката си, пуснах колана и се придвижих напред, за да я излекувам. Прокарах пръсти по бедрата ѝ, по набъбналото ѝ дупе, отнемайки болката ѝ и отдавайки се на похотта, която дращеше в задната част на черепа ми.
Тя увисна напред, опряла глава в стената, а аз преглътнах силно, надявайки се, че не съм отишъл твърде далеч.
– Елис?
Тя се обърна към мен, усмивката и се изтръгна от устата, а в очите и плуваха сълзи. Намръщих се объркано, когато тя обви ръце около врата ми и постави целувки по челюстта ми.
– Ти си единствения, който го разбира.
– Какво разбирам? – Измърморих, а членът ми набъбваше все повече и повече с всяка нейна целувка. Тя стигна до ухото ми, след което прокара уста надолу към шията ми и аз изстенах, забих ръка в косата ѝ и принудих главата ѝ да се отдръпне, за да ме погледне. – Какво разбирам?
– И двамата се нуждаем от болка, за да се излекуваме – издиша тя. – Съжалявам, че те нараних, но винаги ще правя каквото трябва, за да разбера какво се е случило с Гарет.
Кимнах, като видях отражението си в очите ѝ и се зачудих как момиче като това може да сподели част от мен, която винаги съм смятал за разбита. Деформирана. Но когато го видях в нея, то изобщо не изглеждаше така. Беше красива. И беше наша.
Тя притисна ръката си към кръста, който беше изписала с мастило на гърдите ми, и го проследи с пръст. Погледът ми обходи извивката на устните ѝ, дългите ѝ мигли и зачервения вишнев цвят на бузите ѝ. Тя беше всичките ми счупени, липсващи парчета. Тя беше всичко, от което се нуждаех, и единственото, което исках. Беше сладка, чиста, мрачна и извратена едновременно.
Тя се изправи на пръсти и допря устни до моите в онази лека като перце почти целувка, която ме докарва до лудост.
– Можеш ли да усетиш вкуса на черешите? – Издиша тя срещу устата ми.
– Не. – Отметнах кичур коса зад ухото ѝ. – Мога да усетя вкуса на собствената си душа, защото тя е с абсолютно същия вкус като твоята.

Назад към част 29                                                          Напред към част 31

 

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!