РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 30

Глава 29

– Не ме докосвай по дяволите! Никога повече не искам да ме докоснеш. Разбираш ли?
Легион изтръгна ръката си от хватката на Лилит, ноктите й остъргаха вече изранената му кожа и рязко отвори входната врата, като почти я откъсна от пантите. Не усеща жиленето. Не е почувствал нищо, откакто се събуди и намери Идън, вързана за стол със сребро на китките, голата й сестра, трепереща пред нея, а той – Луцифер – се усмихва самодоволно. Проклет садистичен мръсник. Щеше да му разкъса шибаното гърло в момента, в който имаше шанс.
– Какво стана? – Феникс скочи от мястото си на дивана и се приближи до входната врата за секунди, а останалите са по петите му.
– Тя се случи – изръмжава Легион, сочейки окървавен пръст към Лилит, която стои отстрани на вратата, в очите й блестят сълзи. – Тя е шибан предател и е предала Седемте.
– Моля те, Ел. Просто ме изслушай. Беше за наше доброто. За по-голямото благо – самото нещо, за което се борим.
– Къде е Идън? – пита Феникс. И все пак сцената пред него е достатъчен отговор.
– Тя ни подреди така. – Легион минава покрай братята си, всеки от тях изобразява различен нюанс на шок. – Тя му даде точно това, от което се нуждаеше, за да осъществи плана си. Той я има сега. Мамка му! Този безгръбначен дявол я има. – Той задърпа окървавената си коса и тръгва по дългия коридор, спирайки до първата врата вляво. Останалите от Седемте – включително Лилит – са точно зад него.
– Шегуваш ли се? – Каин крещи. – Лил, моля те, кажи ми, че това е грешка и не си достатъчно глупава, за да ни предадеш.
Блондинката с насълзени очи ридае безмълвно, неспособна да опровергае твърденията.
– По дяволите – отбелязва демонът с белези, поклащайки глава. Поглежда брат си, своя лидер. – Какво ще правим?
Групата от демони влизат в стаята, наблюдавайки как Легион се приближава до колоната, показвайки свещената им кама, Изкупителят. Той го вдига и го подава на Феникс.
– Използвай го.
– Какво? – Феникс поклаща глава и я пъха обратно в дланите на Легион. – Това е нелепо Ел – братко, моля те, бъди разумен.
– Не бъди шибан страхливец. – Отказвайки да чуе думите му, той предлага кинжала на Каин. – Направи го, убий ме. Това е единственият начин да стигна до нея.
– Ел, разбирам те, но това не е начинът. Ако те няма, Седемте ще се разпаднем. Тогава какво?
– Тогава ти ще ги водиш, или Феникс, не ми пука. Трябва да стигна до нея СЕГА!
– Моля те, Легион. Толкова съжалявам – плаче Лилит в ъгъла. – Не прави това! Моля те!
– Някой да я махне оттук, по дяволите! Никога повече не искам да видя предателското й лице. Махни се, преди да те разкъсам с шибаните си голи ръце! – Отчаяна ярост покрива отровния му език, карайки Лилит да ридае по-силно.
– Хайде, Лил – прошепва Андраш, извеждайки я от стаята. Той хвърля скръбен поглед към Легион, преди да изчезне в съседната стая.
– Може би има друг начин… някаква вратичка, която не виждаме – предлага Тойол. Той поглежда към Джин, който носи същата мрачна маска като всички останали. – Трябва да има нещо, което ни убягва, нали? Друг начин да го закотвим към земята и да го върнем обратно.
Джин пое тежко дъх и поклаща глава, хвърляйки поглед към ритуалния кръг, гравиран в пода.
– По дяволите. Съжалявам, Ел. – Тойол търка задната част на врата си, точно когато паниката обзема чертите му. Той грабва малко, черно устройство, прикрепено към талията му, и проклина. – По дяволите. Задейства се аларма, но… – Той поглежда към малкия монитор, превключвайки екран след екран за наблюдение. – Няма никой… чакай, какво е това…? Сега ще се върна.
Тойол се измъква от стаята, за да грабне своите катани с Джин по следите му. Честно казано, те са благодарни за нахлуването; нито един от тях не може да направи това, което Легион иска, и не могат да понесат изражението на безсилие в очите му. Брат им беше наранен и те усещаха това. Неговата болка беше тяхната болка и те никога не бяха чувствали нещо подобно като интензивността на страданието му. Загубата на Идън беше достатъчно лоша, но и Легион? След векове на гуляйство и другарство? Те не биха участвали в смъртното желание на приятеля си.
– Ел, нека се успокоим за секунда и да помислим за това – предлага Феникс с вдигнати длани. – Да кажем, че се върнеш, намериш я. Тогава какво? Как ще я върнеш тук, когато вече не можеш да влезеш в това царство? Тогава от каква полза ще й бъдеш? Нуждаем се от план. Такъв, който гарантира, че и двамата ще се върнете безопасно.
– А ако тя е там, то тя е избрала да отиде – добавя Каин, обикаляйки кръга. – Тя го избра, Ел. Може би трябва да приемеш това.
Примитивни ръмжене се изтръгва от гърлото на Легион, докато той насочва убийствения си поглед върху най-близкия си приятел.
– Тя не го е избрала. Трябваше да избере или аз и сестра ѝ, или тя. И по дяволите… тя му се подчини в замяна на нашето освобождаване. И да съм проклет, ако седя и я оставя да се жертва за нищо. Това трябваше да съм аз. Не виждате ли всички това? Аз трябваше да бъда този, който ще се жертва за нея. – Отново подава кинжала на Феникс. Той е логичният избор, уравновесеният. Той ще разбере колко важна е Идън за него. Само той знае за любовта, която някога е имал и е загубил. И намирането на Идън – не Адриел – отново му вдъхна надежда. Най-накрая разбра какво е да си жив.
– И си абсолютно сигурен? – Неохотно, Феникс поема Изкупителя в ръцете си, прокарвайки палец по рубините, вградени в дръжката. – Ти си безвъзвратно сигурен, че това е, което искаш да направиш?
– Не, не е – намесва се Каин зад двамата си братя, псувайки яростно. – Той се държи като шибан глупак.
Пренебрегвайки брат си, Легион изтръгва окървавения си, опърпан пуловер, разкривайки тъмното мастило, гравирано в загорялата му кожа. Порязванията и натъртванията му вече са зараснали, въпреки че раните около китките му все още са червени и дразнят, няма значение. В секундата, когато стъпи обратно в Ада, той ще може да ходи във всяка форма по свой избор.
– Дадох обет, Феникс, на нея… на всички вас. Дадох живота си за тази кауза, защото бях изгубен и търсех изкупление. Но в действителност аз търсех нея. Така е от деня, в който бях изгонен от Рая, не Адриел, а тя – Идън. Казах ви всичко преди… ще я защитя или ще умра, опитвайки се. – Той повдига брадичката си, предлагайки голото си гърлото. Гърдите му се надигат от последното му накъсано дишане на Земята. – Е, не съм мъртъв още.

Искам ли още, да живея без нея?

 

Назад към част 29

РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 29

Глава 28

Познавам тази стая.
И преди съм усещала влажния, студен циментов под под босите си крака. Вдишвала съм влажния въздух, наситен с вкус на кръв. Усещала съм отвратителната воня на гниеща плът.
Ръцете ми са вързани зад гърба, а краката ми също са в капан. Увисвам на стола, за който съм вързана, металът хапе гърба ми. Покрита съм с порязвания и ожулвания, от някои от тях се стича кръв, но поне съм облечена. Това е единственото нещо, което ми пречи да се разпадна. Това и фактът, че Легион е вързан за друг стол от другата страна на стаята, наранен, в безсъзнание, но дишащ.
Знаех, че всички знаци ще ме доведат до тук, но мислех, че имам повече време. Мислехме, че имаме повече време. Не съм готова, изтласквам думите от съзнанието си, надявайки се, че ще стигнат до онази част от мен, която всъщност не съм аз. Адриел, ако ме чуваш, не съм готова.
Без гласове. Без прошепнати команди. Само тишината на самотната смърт.
– Легион – прошепвам грубо, а приглушените думи тракат в болезнения ми череп. – Легион, събуди се!
Той стене, вдъхвайки ми само проблясък на надежда. Ясно е, че който ни е извадл от останките е аматьор. Нищо няма да може да го спре, след като се събуди напълно.
– Легион, моля те! Слушай ме. Имам нужда да се събудиш.
Той отново стене и главата му се клати от едната страна на другата, сякаш се опитва да си пробие път към повърхността. От рана на главата му тече постоянна струя кръв, а пуловерът му е напоен с гъстата, лепкава субстанция. Трябва да стигна до него. Трябва да го измъкна оттук, преди кошмарите ми да се сбъднат.
Дръпвам въжето около китките си, но колкото повече се боря, толкова по-слаба се чувствам. Освен това изглежда, че е покрито с някакъв вид разтвор, който изгаря кожата ми, когато се опитам да дръпна. Стискам зъби, поемам дълбоко въздух и дърпам силно. Чувам как кожата ми цвърчи и имам чувството, че ръцете ми са потопени в акумулаторна киселина, но преглъщам вика. И въпреки всичките ми борби, въжето просто не се поддава.
– Покрито е с много специално сребро, смесено с ангелска отрова. Неудобно за теб, малко по-изтощително за нашия приятел – изтананиква глас. Глас, който ме преследва през последните четири години.
Изтръпвам от непреодолима уплаха и оглеждам стаята в търсене на източника. Все още е празно, освен Легион и мен. Това е само в главата ми, казвам си. Имаше инцидент. Нараних се и загубих много кръв. Просто халюцинирам.
– Не вярваш наистина в това, нали, Идън?
Преглъщам ужаса си при звука на името ми на устните му. Не, не, не. Това не се случва, все още не. Поклащам глава, сякаш, за да изтърся гласа от ушите си.
– Ти не си тук. Това не се случва. – казвам на глас, за да убедя сама себе си.
– След цялото време, което прекарахме заедно, как можеш да кажеш това? През цялото време бях с теб, чаках да дойдеш при мен. И ето те, всичко, което трябва да направиш, е да кажеш думите.
– Не! – викам аз. Думата отеква и умира в мрака.
– Не? – Чувам стъпки зад мен, въпреки че никой не е минавал през входа, откакто съм будна. И ако той е бил тук през цялото време…
Това е той. Човекът от кошмарите ми. Непознатият от банята, когото чуках, докато ме облизваха и смучеха неговите придружителки.

Луцифер.

Всяко негово изображение, залепено в книги или показано във филми, е фалшиво. Просто страшни истории, които да те отвлекат от истината, която стои пред мен, облечена в тъмен костюм, който приляга на тялото му като втора кожа. Той е много по-млад, отколкото може да се очаква, висок и слаб като плувец, а лицето му…
Винаги съм се чудила защо се казва, че е любимият син на Бог, най-красивият и талантлив от всички ангели. Сега безспорно разбирам защо.
Красив не го описва. Прекрасен е все едно разкаяние. Неговата красота надхвърля всяка дума на всеки език, която бих могла да се опитам да използвам.
Очите му са точно такива, каквито си спомнях от дома на Наблюдателя – тъмни и бурни, изпъстрени със сенките на здрача. Напомнят ми за полярно сияние, зловещите цветове, които непрекъснато се променят. Нечовек, тези завладяващи ириси съперничат само с изключително чувствената му уста, която изглежда почти пълна, но само гледката на това ме кара да жадувам вкуса на устните му. Поръсената му със златен прах кестенява коса е идеално оформена и пада съвсем леко над челото му. Тънък нос, отчетливи скули. Лицето му е произведение на изкуството.
– Мога да накарам всичко това да изчезне, нали знаеш. Просто кажи думата.
– Какво искаш от мен? – Затварям очи и се обръщам, отказвайки да го погледна.
– О, скъпоценна Идън. Наистина ли трябва да питаш? – Поемам ужасена дъх, когато го чух да пристъпва към мен. – Теб. Искам те. Не съм ли го изяснил? Със сигурност го разбра, когато се срещнахме в банята на Ирин.
– Не. – Поклащам яростно глава, очите ми все още са плътно затворени. – Не беше истинско. Не беше истинско.
– Не беше ли? Начинът, по който те накарах да се чувстваш, как те накарах да стенеш. За мен беше истинско.
Още една крачка по-близо и топлата му ръка докосва бузата ми. Рязко се дръпвам, отказвайки да бъда съблазнена от докосването му. Но усещането за кожата му задвижва спомен и ме връща обратно в онова имение, обратно в онази баня. Обратно към мен, подскачайки нагоре-надолу върху члена му със странна жена между бедрата ми.
– Все още ме усещаш, нали? – Поглеждам го през гневни сълзи точно навреме, за да видя как самодоволна усмивка украсява тези нацупени устни. – Да, правиш го. Изгаряше онази нощ, Идън. Беше лъчезарна, необвързана от човешките си задръжки. Свободата ти стои толкова прекрасно. И това е само началото, представи си как би изглеждала, как би се чувствала, ако просто ми се отдадеш напълно. Ще бъдеш неудържима.
– Майната ти – изплюх аз.
– Ти беше моя. – Той се смее от сърце. – И ще го направиш отново. Това е съдба, скъпа, а никой не се бъзика със съдбата.
– Ако си помислиш за секунда, че ще направя нещо с теб, ти си луд, върви по дяволите. Така че може да ме убиеш сега, защото никога, никога няма да бъда твоя играчка.
– Моя играчка? – Има смелост да изглежда обиден и дори това ме кара да треперя. – Не искам да си моя играчка, Идън. Искам да бъдеш моя жена. Не виждаш ли? Всички тези мечти, всички онези мисли, които имплантирах в ума ти, за да те накарам безполезно, жалко, шибано да страдаш от неуважение към себе си…те са моите подаръци за теб. За да ти покажа колко много ми пука.
Лека вълна на облекчение ме залива, докато смилам думите му, бил е той. Той ме е карал да направя всички тези неща. Каза ми да наранявам, да крада, да се боря. Ирин грешеше за изкривената ми съвест. Не бях аз. Дяволът ме е карал да го правя.
Това не ме кара да се чувствам по-добре, като се има предвид, че бях достатъчно слаба да го слушам, но може би мога да бъда спасена. Ако Седемте можеха да го потърсят, защо да не мога и аз? Просто трябва да издържа достатъчно дълго, за да намеря изход от тук и да заведа Легион в безопасност.
– Какво искаш? – Питам за втори път. Накарай го да говори. Със сигурност Седемте са наясно с инцидента, като се има предвид, че има камери из целия град. Може би в джипа имаше някаква алармена система, която ги предупреждаваше за бедствие. Те трябва да са на път.
– Казах ти – искам те. Твоята вярност, твоето тяло, твоето сърце. Ела с мен и ще изхвърлиш мръсотията и слабостта на този свят. Ще бъдеш богиня – кралица. Ще управляваш до мен като равна на мен, уважавана и страховита за всички. Няма да мислиш за нищо. Никога няма да ти се наложи да отделиш и секунда за безполезни човешки емоции като вина или съмнение. Ще се грижа за теб, Идън, както е трябвало да се грижат за теб през всичките тези години. Позволи ми да бъда твоето истинско семейство.
Изкушението на предложението му е неоспоримо, но знам, че това е самото злото. Той ме вика, повиквайки това семе на злоба вътре в мен, което е посял, когато съм била само плод, трябва да се боря, ще го направя.
Укротявам паниката, изписана в чертите ми и слагам ледена маска. Той е гад, който обича да чува звука на собствения си глас. Всичко, което трябва да направя, е да играя по неговия нарцисизъм достатъчно дълго, за да дам на Легион шанс да се събуди. Да се надяваме, че вече е буден и просто се преструва, чакайки шанса си да удари.
– А ако откажа? – питам категорично.
– Мери, скъпа. – Коварна усмивка. – Може ли да дойдеш тук?
Кръвта в ушите ми бучи толкова силно, че дори не мога да я чуя да се движи към мен от някаква невидима част на стаята. Червено замъглява зрението ми, обагряйки в кръвта ѝ на насълзеното ѝ лице. Сестра ми. Тя стои пред мен, гола и трепереща, с вързани ръце и уста. Тъмните ѝ къдрици са сплъстени и диви, а краката й са покрити с мръсотия, сякаш е била затворена в бунище, освен това тя изглежда невредима. Но знам, че този късмет ще свърши скоро, ако не играя по свирката на Луцифер.
– Ако откажеш, твоят Легион ще умре, изпращайки го обратно в ада, където ще прекара вечността, във вечна агония. А твоята скъпа сестра… Ще се забавляваш малко с нея и нейните нови приятели. Може да не мога да те принудя да дойдеш с мен доброволно, но ще те накарам да го пожелаеш. И когато осъзнаеш какво си направила, ще видиш, че Адът би бил добър избор.
Преглъщам надигащата се жлъч в гърлото ми и се опитвам да се съсредоточа. Говоренето от ярост и ужас няма да ни спаси. Ако види как това ми се отразява — ако знае, че буквално се разпадам отвътре – ще го използва срещу мен.
– Не е достатъчно добра сделка. Ако ме искаш, трябва да освободиш всички. Освободи хората от Призоваването и никога повече не ги използвай, включително и мен. Никога, ама никога няма да заразяваш друг човек. – Той вдига развеселена вежда
– И си мислиш, че си в състояние да преговаряш? – пита той, махвайки с ръка към мен. Блясъка в очите ми е толкова твърд, колкото и моята решимост.
– Искаш ме с някаква причина, и тя не е да бъда твоята зла булка, или някакви други глупости. Искаш наследник и знаеш, че мога да ти го дам.
– Ах, виждам, че магьосниците са били заети. – Проблясък на изненада, оглеждам чертите му за половин мигване. – Може да се наложи да ги посетя и да им напомня къде им е мястото.”
– Няма, ще ги оставиш, както ще оставиш и Седемте.
– Седемте? – Отново се смее, накланяйки глава назад. – О, скъпа Идън. Защо си мислиш, че си тук? Как мислиш, че успях да стигна толкова лесно до теб и техния могъщ водач?
Той ли… намеква ли, че Седемте имат нещо общо с това? Те никога не биха предали Легион. Те го обичат и уважават. А аз… предимно ме търпят. Всички освен… Каин.
Демонът на убийствата, злодеят в историята за Каин и Авел.
– Глупости – казвам аз, отричайки мисълта, че Каин е предал брат си. Но няма да е за първи път.
– О, страхувам се, че е така. Предполагам, че е имало някакво разногласие в редиците. Изглежда, че са уморени от малкото разсейване на Легион. – Той свива рамене.
– Блъфираш. Никога не биха тръгнали срещу него, та те са семейство, нещо, за което ти не знаеш нищо. И дори някой да искаше да ме махне, можеше да ме убие отдавна. Така че майната ти, на теб и на твоите умствени игри. Не си падам по това.
– Не го разбираш, нали? – Луцифер скърца, показвайки първите признаци на разочарование и кара сестра ми да трепне до него. – Не разбираш колко маловажна си за тях. Наистина, дори за любимия ти Легион. Аз го познавам, обичах го като моя собствена плът и кръв, борих се, убивах и чуках до него. Не значиш нищо за него. Ти си разсейващ фактор, това е всичко. Ти си една от хилядите.
– Лъжеш.
– Аз ли? Каза ли ти защо наистина е влюбен в теб? И няма нищо общо с това хубаво лице или тези перфектни цици.
– Знам какво се опитваш да направиш и няма да се получи. – Бъди силна, Идън. Той просто се опитва да бърка главата ти.
– Той не ти е казал! – Пляска с ръце от радост, почти замаян от перспективата да разпространи още отрова. – Нека го поканим на това малко парти, за да можеш да го попиташ сама, искаш ли?
Той поглежда от другата страна на стаята към мястото, където Легион все още стои почти неподвижно в металния си стол, в безсъзнание. После, сякаш се опитва да примами уплашена котка, Луцифер гука:
– Легион. – С насилствено поемане на въздух Легион се събужда, борейки се буйно. Ароматите и звуците на цвъртяща плът изпълват атмосферата, докато той се опитва да се откъсне от покритото със сребро въже. Но той е жив и е буден. Сълзи на благодарност изпълват очите ми. – Приятно е, че се присъедини към нас, стари приятелю – подиграва се Луцифер.
– Какво, по дяволите, направи? – Легион изхриптя, оголвайки окървавените си зъби. Знам, че връзките го нараняват, но той не вика. Бърз поглед, за да прецени нараняванията си, и тогава убийственият отблясък на погледа му е върху красивия звяр, стоящ пред мен.
– Тъкмо опознавах нашата скъпа Идън и нейната сестра Мери. А ти ме познаваш… просто трябваше да поговорим и името ти изникна. Виждаш ли, Идън изглежда смята, че всъщност може да ти пука за нея. Ха! И все пак не си споделил защо изглеждаш толкова – прекалено -заинтересован от нея, нали? Не й каза най-добрата част.
– Идън няма нищо общо с това. Пусни я. – Гласът на Легион е дрезгав, но силата зад думите му е достатъчно яростна да накара възрастни мъже да се подмокрят. – Имаш проблем с мен, тогава престани да бъдеш шибан страхливец и нека се оправим. Или все още си твърде голяма путка, за да водиш собствените си битки?
– О, липсваше ми. – Луцифер се подсмихва, сякаш заплахата на Легион е гъделичкане по ребрата му. – Наистина. Идън, знаеш ли, че Легион изигра сложна роля в нашето падение от Рая? Това е интересна история, всъщност. А сега, братко, аз ли да ѝ разкажа, или ти ще го направиш?
– Затвори си шибаната уста, надут паун такъв.
Луцифер насочва вниманието си към мен, без да обръща внимание на кипящия поглед на демона, който сякаш го замеря с кинжали. И все пак, всичко, което виждам, е Легион, в капан, безпомощен. Отказвам да позволя на хората, които обичам, да умрат така.
– Всичко започна, когато Легион и аз водехме Серафима… – Луцифер говори така, сякаш всички очи са вперени в него, отказвайки да се откаже от светлината на прожекторите. Той започна да крачи замислено по пода. – Както знаеш, аз бях фаворит, но Легион беше също толкова обичан. Имаше една, която беше особено поразена от него. Толкова поразена, че тя се противопостави на половинката си и му се отдаде. Много, много скандално за нас, небесните същества, както можеш да си представиш. Но той беше убеден, че е влюбен и нищо не можеше да го откъсне от нея. И може би беше, но, за съжаление, тази любов не беше достатъчна, за да го спаси от Божия гняв.
– Това беше точно по времето, когато, честно казано, бях отегчен от политиката и целувките по дупето и не бях единственият. И така, когато новината се разпространи за измамата и срама на Легион, ние измислихме план – революция. Аз щях да бъда мозъка и лицето, да, защото честно, погледни ме – сто карата красота, а Легион щеше да бъде мускулите. Ще направим собствен рай, ще живеем по собствени правила. Щяхме да правим каквото си искаме, по дяволите, без да се страхуваме от осъждане или преследване. Обаче бедната, бедната любима на Легион не се чувстваше по същия начин. И той беше обрисуван не само като прелюбодеец, но и като изнасилвач. Тя каза, че той й се е натрапил.
– Не, тя не го направи! – Легион изрева. – Ти беше! Ти лъжлив чувал с безгръбначни лайна.
– О, подробности. Моята версия е много по-пикантна. – Луцифер отново застана пред мен, очите му са изпълнени с радост. Този път не отмествам поглед. Не искам да слушам, но не мога да се сдържа. Всички тайни, всички лъжи… сега имат смисъл. – Както и да е, оттогава той се удавя в само омраза и тъга, жадуващ за отдавна изгубената си любов. Как се казваше тя, скъпи братко? Не беше ли…
– Адриел – прошепвам, а името ме задушава.
– Да! – възкликва Луцифер, преструвайки се на изненадан. – Адриел. Същият ангел, който сега обитава душата ти. Разбираш ли, тя щеше да поеме изцяло вината, ако не беше моето влияние. Между другото, добре си дошла. Но предполагам малка част от истинската му любов е по-добра от никаква.
– Не го слушай, Идън. Той е луд. Идън, погледни ме. Погледни ме, скъпа.
Не мога, не мога да го гледам. Не виждам съжалението в очите му. Не съжалявам, че ме остави да повярвам, че желае точно мен. Съжалявам, че разбрах, че съм просто тяло – домакин – за тази, която той наистина обича.
Сега сълзите ми текат свободно, но не издавам нито звук. Сестра ми е вързана и гола пред мен, животът й е разкъсан, разбитото ми сърце няма значение в момента.
– Мислех, че е най-добре да знаеш – казва Луцифер тихо, почти привидно… състрадателно, разкаяно дори. Той прави крачка по-близо. – Никой не трябва да бъде третиран по този начин. Не съм те лъгал и никога няма да го направя. Не те обича, той не може да обича.
– Знам. – Възелът в гърлото ми пулсира с всяка сричка.
– Всички те са нещастни същества, Идън. Седемте те използваха само за собствена егоистична изгода. И щом свършиха с теб, те изхвърлиха. Точно като майка ти, баща ти, точно като всеки в живота ти, оставена да бъдеш забравена завинаги.
Нямам сили да не се съглася с него. И дори да можех, не го правя. Знам, че това, което казва, е вярно.
Бързи, тежки стъпки се приближават и преди да успея да погледна към вратата, тя се отваря, засенчвайки стаята през нощта.
– Какво правиш, по дяволите! Обеща, че той няма да бъде наранен.
– Е, не съм го наранил. Бронираната кола изпратих по него, го направи. – Луцифер просто вдига рамене към демона, който се втурна да помогне на Легион. Това е просто удар след удар, след удар. Не съм сигурна, че мога да поема още.
Не Каин ни е предал, не той е бил този, който е предизвикал това, като ме предаде на Луцифер на сребърен поднос, покрита с ангелска отрова.
Била е Лилит.
– Това не беше част от плана – мърмори тя, изваждайки острие, за да пререже въжето на Легион. Той сумти и се блъска в отговор.
– Махай се далеч от мен, предателке – реве той. На лицето му се изписва ярост. Но повече от това има болка. Нещо, което знам много добре.
– Ел, съжалявам, но… – Лилит има шибаната наглостта да изглежда наранена от избухването му. – Тя ни разкъсваше. Не можем да се борим с Призванието, Алианса и Серафима. Луцифер обеща да я пази, да уважава желанията й. Той се закле да не я нарани.
– Така е – съгласи се Луцифер. – И нека не пропускаме малката подробност за нашата сладка малка Лилит, че е влюбена в теб. Кълна се, не разбирам умоляването…
– Ти направи това, защото си влюбена в него? – викам аз. Ярост и насилие минават във вените ми и задушават всички чувства на шок и нараняване. Аз не съм нищо друго освен пешка – разменна монета. – Каква болна, извратена кучка си ти? Каза, че ти е като брат! И рискуваш живота ми – живота на сестра ми – заради едно влюбване? Глупава шибана кучка. Кълна се в Бог, по-добре се радвай, че съм вързана точно сега.
– Не е ли възхитителна? – Луцифер пита жизнерадостно, само задълбочавайки злобното ръмжене на Лилит. – Не ме интересува каква по дяволите е тя. В адът няма ярост по-голяма от тази на презирана жена. Би трябвало да го знае.
– Прекарах векове до него и идва някаква грозна дребничка жена, разклаща дупето и циците си и изведнъж нищо друго няма значение. Нито Седемте, нито мисията ни, нито аз. Бях там за него! Направих всичко както трябва! И аз трябва да стоя настрана и да оставя някой човек да открадне вниманието му? Работих твърде много за тази кауза. Няма да ти позволя да ни погребеш с тъжното си съществуване.
– Затвори шибаната си уста, Лилит – заповядва Легион.
– Вярно е! – виква тя в отговор. – Ще рискуваш живота на братята си, бъдещето на Седемте, заради нея? След всичко, което преживяхме заедно? Кажи ми, че я обичаш и ще приема каквото и наказание поискаш. Кажи ми, че избираш нея пред нас.
Тези сребърни очи намират моите, разпръснати от лунни лъжи и устните му се разтварят. Дори с окървавено и набраздено от съжаление лице, той все още е толкова красив, колкото беше първата вечер, когато влезе в магазина на ъгъла. Усмихвам се през болезнения спомен, иска ми се никога да не бях го виждала, иска ми се никога да не бях виждала такава зла красота. Тогава никога нямаше да усетя агонията да не го видя отново.
– Пусни сестра ми. Пусни всички невинни хора. Никога повече не предизвиквай Призива на друг човек и аз ще дойда с теб. Ще направя каквото искаш.
– Не! – Легион реве. – Не ги слушай! Идън, погледни ме, моля те!
Бавна усмивка се разлива по лицето на Луцифер и въжето на ръцете и краката ми изведнъж се разпада. Скачам от стола, без да обръщам внимание на протестиращото си тяло и обгръщам треперещото тяло на сестра ми.
– Съжалявам. Толкова съжалявам – плача аз, отпушвайки устата ѝ и махайки въжето от китките ѝ. За щастие няма сребро, но дори то не може да ми попречи да я освободя. Събличам разкъсаното си окървавено палто и го увивам около раменете й. – Никога не съм имала намерение това да се случи. Наранена ли си?
– Добре съм. Но Идън, не можеш, моля те, не прави това. – Но дори когато думите минават през напуканите й устни, тя знае, че е твърде късно. Сега тя разбира защо се опитах да запазя това от нея. Но това не беше достатъчно, за да я пощади.
– Пусни я. – Обръщам се към Луцифер, отказвайки да пусна сестра си. – Увери се, че е в безопасност. Дай ми думата си.
– Щом ме хванеш за ръката, тя ще бъде в апартамента си, облечена, на топло и удобно. Тя дори няма да си спомня, че е била тук. – Той кима тържествено и ликуващо.
– И тях също? – Едва преглъщам от напрежение, имитирайки жеста му с глава.
– Въжетата ще се изпарят. Той ще бъде свободен да си тръгне. – Той протяга ръка към мен и ми предлага успокояваща усмивка. – Ще бъде наред. Обещавам, Идън. Обещавам никога да не те нараня.
Кимнах отново и зарових лице в дивата грива на сестра ми, мълчаливо молекни се за сила. Не съм изненадана, когато за пореден път моите молби останаха глухи.
– Обичам те, сестричке. Дори и да не помниш това, помни, че те обичам.
Целувам и двете й облени в сълзи бузи, след което затварям очи, насочвайки ума си към нейния за последен път. Страхът направи проникването лесно и аз се вмъкнах за секунди, вкусвайки добротата и искреността на сладката ѝ душа.
– Пусни ме.
Ръцете й веднага се спускат настрани, позволявайки ми да се отдръпна. Пусни ме, точно това исках тя да направи по молба на Легион. Искаше да се отчуждя от собствената ми сестра, само за да може да ме използва и манипулира за своите егоистични нужди. И му позволих, бях твърде щастлива да бъда неговият малък домашен любимец, просто място за това, което той наистина искаше. И сега нямам нито едно от двете.
– Искаш ли да кажеш сбогом? – пита Луцифер. Знам за кого има предвид.
Поглеждам от другата страна на стаята, за да видя Легион как седи, Лилит до него. Имах им доверие. Грижех се за тях. След всичко, което вече ми бяха направили, всъщност вярвах, че могат да бъдат изкупени. Наистина мислех, че са способни на доброта, благодат и любов. И сега, докато ги гледам, ги виждам – подлите, отвратителни същества, каквито наистина са.
– Не.
– Идън, не! Не го прави! Моля те, просто чуй…
При следващия си дъх издишвам осакатяващия страх и болка, които ме бяха покрили като втора кожа. Пуснах човешкия живот, през който се препъвах в продължение на двадесет и две години като призрак. Прогоних тъмните, луди демони от миналото си и хванах протегнатата ръка на Луцифер.

И дойде Краят на рая.

Назад към част 28                                                                 Напред към част 30

РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 28

Глава 27

Всички отиват с Легион, за да се срещнат със Серафима, с изключение на Лилит, която решава да остане, за да ми прави компания. Не мога да отрека, че се радвам на това особено след снощи. И тази сутрин. И душът от преди петнадесет минути. Знам, че не мога да споделя нищо с нея – не че бих, но е хубаво да имаш женско приятелство, дори и да е лъжа. Дори и нарочно да се сприятели с мен, следвайки заповеди. Все пак ми липсва нейното приятелство и просто общуването с друго момиче. Страшно много ми липсва сестра ми.
Лилит изглежда също толкова ентусиазирана да има момичешки ден и почти избутва момчетата през входната врата. Едва успях да пожелая късмет на Легион. Исках да кажа повече – да направя повече – но знам, че това не би било добра идея. Изградих живота си върху тайни. Сега не е моментът да отворя хранилището.
– Имам толкова планове за нас днес! – сияе тя. – Маникюр и педикюр, филми и сладолед – всичко!
– Наистина ли? – Не успявам да прикрия притеснението си. – Не е нужно да правиш всичко това за мен. Освен това ноктите ти са перфектни. – Трудно е да се повярва, че това момиче се бори за прехраната си.
– Но твоите не са.
Знам, че не го мисли злонамерено и е напълно права, но… ох.
– Добре. Къде ме искаш? – въздишам. Да й се съпротивляваш би било напразно.
– Следвай ме! – Лилит пляска с ръце от радост.
Прекарваме по-голямата част от деня в нейната спалня, която тя е превърнала до голяма степен в луксозен салон с пълно оборудване. Направи ми маникюр и педикюр, освежи цвета на косата ми (което беше много необходимо), направи ми кола маска на веждите, докато аз пиех шампанско. „Женска сила“ и други класики звучат на заден план, докато Лилит си играе на Барби в естествен размер с мен. Фактът, че тя се наслаждава на всяка секунда от това определено помага за размразяване на отношението ни. Виждам защо беше развълнувана. Тя е заобиколена от мъже по цял ден, всеки божи ден без реална връзка с външния свят. Може би й липсва това, което имахме, точно както на мен. Може би не всичко беше лъжа.
– Може ли да ти задам въпрос?
– Разбира се. – Лилит пълни чашите ни с газирано розово шампанско и кима.
– Никога не излизаш… не знам. Срещаш ли се с някого?
– Искаш да питаш дали съм се забила с някой от Седемте?
Лицето ми се почервенява от вина и отпивам глътка.
– Не. Всички сме твърде близки за това. Видя Кръвната Клетва. Споделянето на кръв е свещено. В техните очи аз съм им сестра, дори още по-близка.
– А с други момчета? – Това има смисъл.
– Имала съм любовници – свива рамене тя. – Много дори. Но без нищо сериозно. В моята професия не е осъществимо и не обичам да лъжа. Това беше най-трудната част, когато те срещнах. Знаех, че си някой, за когото наистина може да ме е грижа, и мразех мисълта да те мамя.
Кимам с разбиране. Тя направи каквото трябваше и не мога да я виня за това. Не мога да й възразя, като се има предвид, че простих на Легион за участието му във всичко това.
– Разбирам – казвам й.
– Настина ли?
– Да. Трябваше да се преструвам през целия си живот. Не защото исках да мамя хората, а защото исках да ги защитя. И честно казано, това е всичко, което сте правили, ти и Седемте, дори Каин, въпреки че ме мрази. Вероятно щеше да е хиляда пъти по-лошо, ако тези руснаци ме бяха грабнали първата нощ или дори Алианса. Така че… благодаря.
Лилит се усмихна и отклони поглед, но не и преди да видя сълзите в очите ѝ. Не съм добра с този тип емоция, така че просто ѝ оставям момент, мълчаливо молейки се да мине бързо.
– И така, как беше Колорадо Спрингс? – казва тя след няколко минути мълчание. Докато плъзга пръсти под очите си, като внимава да не размаже очната си линия.
– Беше добре. Странно, но добре. – Намръщвам се леко. Дори с целия луд фокус-мокус, наистина ми хареса да се срещна със семейство Скотос. Пророческите глупости, без които можеше и да е по-добре, но няма да ѝ го кажа. Не и когато все още се опитвам да си подредя всичко в главата.
Разказвам ѝ за великолепието на Броудмур и неговите буйни зелени площи и меки температури.
– Елементна магия – обяснява тя. – Не е изненадващо, особено след като имат магьосник на светлината в запаса си.
– Беше невероятно, така или иначе. Никога не съм излизала от Илинойс. Да видя Скалистите планини и цялата тази открита земя беше като да съм на друга планета.
– Никога не си излизала извън щата? – Тя изглежда зашеметена, сякаш току-що ѝ казах, че смъркам пудра захар за развлечение.
– Нямам пари за пътуване. – Вдигам рамене, без да обръщам внимание на засрамения цвят на бузите ми. – Винаги съм искала, но знаеш как е.
– Е… да се надяваме, че можем да променим това скоро. – Тя ми се усмихва с надежда, а след това ми стисна ръката.
Прекарахме остатъка от деня, в скривалището ѝ с нездравословна храна и халби с гурме сладолед. Трябва да призная, че се забавлявам измежду филмите и преобразяването. Не се говори за кошмари или предстояща гибел. Дори не споменаваме нейната демонична форма по време на Кървавата клетва. И колкото и да е странно, аз не я виждам така, както не виждам и Легион като някакъв звяр със зъби, рога и червена кожа. И е толкова дяволски освежаващо да се преструваме, дори за един следобед, че сме просто обикновени момичета.
Останалите от Седемте се завръщат едва след падането на нощта, израженията им са мрачни. Никой не говори, решавайки да се оттеглят в стаите си и усамотените ъгли на къщата. Каин и Тойол отиват в дневната, за да играят видео игри, мърморейки нещо за взривяването на лайна. Феникс изчезва, за да чете. Андраш, Лилит и Джин се подготвят да излязат на патрул. И Легион… Легион не казва почти нищо.
– Хей – казвам на гърба му. Той отива право в спалнята без да говори и се насочва към заключения килер, който забелязах, когато пристигнах за първи път. Не отговаря, затова продължавам да говоря, само за да запълня неловкото мълчание. – Как мина срещата със Серафима?
– Добре.
Той изважда ключ от джоба на панталоните си и отключва вратата, разкривайки не килер, а оръжейна. Осветени с флуоресцентни лампи, пистолети от всякакъв размер и марка гордо изложени на всяка стена. Има и други оръжия: ножове, мечове, арбалети и множество смъртоносни джаджи. Малка част е запазена за бойните му дрехи и ботуши. Нищо чудно, че го държи заключен. Дори необучена ако бях влязла тук можех да нанеса сериозни щети. И сега мога, но той ми вярва. Пусна ме вътре и този факт прави отчуждеността му малко по-слаба.
– Има ли нещо нередно? – питам накрая, пристъпвайки неудобно от единия крак на другия. Мразя, че се чувствам несигурна, че прекарах целия ден в разкрасяване с надеждата да му се харесам. Мразя, че дори ми пука.
– Не. Просто… – Той въздъхва тежко, потривайки ръка по тила си, преди да свали шапката си. Същата шапка, която носеше, когато влизаше в магазина, в който работех. Болка от носталгия отеква в гърдите ми.
– Хайде, Ел. Не искам да има тайни между нас. Ако има нещо общо с мен, значи заслужавам да знам.
Той пое още един дъх, преди да насочи погледа си към мен.
– Серафимите не само знаят, че си при нас, но знаят и за Скачача.
Адриел, всичко това е заради нея.
– И какво означава това?
– Това означава, че те също те искат. Колко силно? Не знам, може би достатъчно, за да снабдят демоните с ангелска отрова, въпреки че толкова тежко престъпление би довело до прогонване. Така че естествено те отричат да знаят за това.
– Мислиш ли, че може да лъжат? Искам да кажа, те са ангели.
– Това не означава нищо, Идън. Най-голямото зло, което някога е съществувало, и все още съществува, някога е бил ангел, някога дори аз бях ангел. И виждаш къде ме доведе това. Хванати в капан между два свята, засрамени и изхвърлени.
Правя крачка по-близо, поставяйки колебливо ръка върху рамото му. Когато той не се отдалечава или не се свива от докосването ми, пристъпвам по-близо.
– Нищо от това няма значение, защото кой си, какъв си, не се определя от име, титла или някаква вековна легенда. Имаш способността да бъдеш добър, почтен и справедлив. И ти ми показа всички тези неща – някой, който не заслужава такъв тип милост. Дай си време.
Той поглежда настрани, преди да кимне веднъж. Когато не се обръща да ме погледне отново, казвам:
– Хей, не е нужно да излизаме тази вечер, ако не искаш.
– Искам. – Той се отдалечава, заменяйки оръжията си с нови. – Тази вечер има пълнолуние и не искам да го пропусна. Освен това изтърпя Лил цял следобед. Не ти завиждам, но трябва да призная, че не се сърдя на резултатите.
Легион ми хвърля поглед, който кара коленете ми да се разтреперят, гневът му е изтрит и заменен с нещо много по-плътско. Нервно оправям косата си.
– Забеляза ли?
– Забелязвам всичко свързано с теб, Идън. – Той имитира жеста ми и ръката му се вдига, за да докосне кичурите коса, заплетени в пръстите ми. – Кога ще започнеш да вярваш в това?
Изчервявам се и насочвам очи към пода като глупава ученичка. Изпепеляващото му докосване изчезва и усещам как се отдалечава.
– Значи тази вечер.
– Тази вечер – кимам.
– Добре. Да видим дали все още мога да те шокирам.
И сякаш вече не ме е шокирал достатъчно през последните двадесет и четири часа, той ми намига, преди да излезе от стаята.

*

Повечето момичета биха очаквали вечеря, може би филм. Но имам чувството, че Легион не е този тип. Има късмет, че и аз не съм такъв тип момиче. Обикаляме из града под прикритието на нощта, преминавайки между коли и пешеходци като плъзгаща се черна змия. Прекарахме по-голяма част от времето си заедно в джипа, но сега да бъдем тук с него изглежда различно след снощи. По-интимно, сякаш има електричество, което непрекъснато протича между телата ни, минавайки през кръвта ни като неонови искри.
Мълчаливо се чудя дали и той може да го усети. И сякаш отговаря на неизказания ми въпрос, той изпуска бавно дъх между зъбите си, този тик в челюстта му при напрегната ситуация – или е ядосан, или толкова възбуден колкото мен. Надявам се на второто.
– Пристигнахме – обявява той, спирайки до разрушена сграда. Бях толкова погълната от присъствието му, че дори не забелязах, че сме пътували до Саутсайд. Не само южната част на града, а до моят квартал, моята сграда. По дяволите, тук живеех със сестра си.
Болка се разпространява от стомаха до гърлото ми, докато си спомням всичките смях и сълзи, които споделяхме между олющените стени на апартамента ни. Спомням си начина, по който светлината и любовта на сестра ми изпълваха малкото пространство и го направиха дом. Това беше всичко, което можехме да си позволим, докато тя беше в училище за медицински сестри, и въпреки че постигна достатъчно, за да се премести след това, тя не искаше да ме изостави. Не бях й позволила да се грижи за мен финансово, а тя ми позволи да имам гордостта си. Въпреки че едва успявах да си изкарам моята половината от наема и да си покривам разходите, тя никога не се възмути.
Дори не забелязвах, че Легион е излязъл от колата, докато не ми отвори вратата.
– Защо ме доведе тук? – Прошепвам, думите ми са заглушени от сирени и гангстерски рап, пулсиращ от преминаващите коли.
– Защото искам да ти покажа нещо. Няма да отнеме много време, обещавам.
Кимам и хващам протегнатата му ръка, оставяйки го да ми помогне да изляза от колата. Той не ме пуска, когато излиза, нито аз него. Не и по време на прехода през опустошеното фоайе, не и докато се качваме с асансьора до покрива, не и докато излизаме навън, усещайки как свежият студен въздух разрошва косата ми. Той държи ръката ми, предлагайки ми топлина и комфорт, сякаш знае колко ми е трудно да съм тук. Не мина много време, но вече това място изглежда като далечен спомен.
– Празно е. Изоставено – мърморя аз.
– Купих сградата и се разплатих с жителите. Красиво е нали. – Той смутено свива рамене. – Наистина не е подходящо за живеене. Предложението за напускане беше прието добре от всички.
– Обзалагам се. Това място беше адска дупка – отбелязвам аз, като иронията не се губи от нито един от нас. Споделяме усмивка.
– Но това беше твоят дом.
– Беше, но без сестра ми, изглежда като всяко друго скапано бунище в града.
Той кимва, преди да отиде до перваза и да погледне към блещукащите светлини на Чикаго. Следвам го, поглеждам наркодилърите и проститутките, които са на обичайните си постове, с които се познавах. Крайната къща отсреща все още има постоянен поток от потребители. А Уили, местната пияница, се клатушка в мръсен тренч с полупразна бутилка евтин ром в мръсната си ръка. Това някога беше моят дом. Но сега ми изглежда, че сякаш животът на някой друг се разиграва в някакъв клиширан филм за бедните квартали на всеки град в Америка.
– Прекарах много дни на този покрив, докато ти спеше в леглото си. – Погледът му все още е насочен към сцената, разпъната пред нас, но той ми говори. – Наблюдавах те, слушайки писъците ти през тънките като хартия стени, исках да мога да те спася от ужасите на кошмарите ти. Никой никога не се е опитвал да ти помогне, дори и да можеше да те чуе, и от това ми стана най-гадно.
Не намирам думи да му обясня, че така се оцелява тук. Хората не се занимават с неща, които не ги засягат. Доколкото знаеха, аз бях просто онова лудо момиче, което се държеше за себе си. Наркотици, алкохол, психични заболявания, домашно насилие… всички те се справяха със собствените си проблеми.
– Не можехме да се намесваме – не още. Не и докато не бяхме сигурни, че ти си тази.
Избраната. Малкият домашен любимец на Луцифер. Момичето, което ще отприщи ада на земята.
– Каза, че искаш да ми покажеш нещо – казвам аз, нетърпелива да отклоня разговора от мен или нещо, свързано с мен и с пророчество. Не мога да го изтърпя, още не.
– Казах ти, че имам определени способности, които изчезват тук, на земята. Това, което е останало от мен, е само малка част от това, на което съм способен. Но все пак… може да бъде ефективно.
– Какво можеш да направиш?
– Ще ти покажа. – Легион най-накрая ме поглежда, очите му светят по-ярко от луната и звездите взети заедно.
Той вдига едната си ръка и… нищо не се случва.
Очаквах сияние, искри или огън, но нищо.
Секунди по-късно чувам отчетливия звук на шум от размах на крила. Не ги виждам всички, но ги чувам. Трудно е да не ги чуеш, десетки, може би стотици птици изпълват небето, летящи във формация към нас. Те затъмняват пълната луна за няколко дълги секунди, оставяйки я в блестяща чернота. Първият ми инстинкт е да се свия, но Легион ме успокоява, казвайки ми, че всичко е наред.
– Няма да те наранят. Те са моите очи и уши, моите малки, крилати посланици.
– Говориш ли с тях? – питам с учудване, когато пернатите същества с всякакви форми и размери започват да валят от небето. Той е прав – не ме притесняват. Сякаш всички са под негов контрол.
– Да, но не по начина, по който си мислиш. Не чуруликам и не пея, въпреки че са ми казвали, че мога да изпълня прилично „Пътят към Ада”.
– Е, проклета да съм. – казвам докато се смея с глас, покривайки устата си със студените си ръце. – Легион, ти пошегува ли се току що?
– Може би. – Той свива едно рамо и се усмихва развеселено. – Не си мислеше, че съм просто огън и жупел през цялото време, нали?
– Не, въобще не. Просто ми е приятно да те видя такъв. – Усмихвам се на звяра, който ме беше гледал как спя на гърдите му. Мъжът, който се смееше с мен за музика и нездравословна храна и ме утешаваше в най-мрачните ми часове. Никога не съм се чувствала толкова специална, толкова почитана, колкото когато бях в прегръдките му.
Легион разперва пръсти, позволявайки на малка птица, в жълто и черно, да кацне в дланта му. Толкова крехко малко същество в сравнение с неговия размер и сила. Може да го смаже в дланта си за един удар на сърцето. Малкото създание чурулика, сякаш му говори.
– Каза, че се радва да те види, Идън.
– Какво? – Очите ми нарастват два пъти от изненада. Едва преглъщам. – Той ти каза това? Видял ли ме е?
– Те просто те наблюдаваха, когато аз не можех, никога не са се намесвали.
– Не трябва ли птиците да са на юг за зимата?
– Скоро ще тръгнат – кима той. – Тогава ще бъдат извикани други животни, за да изпълнят заповедите ми.
– Моля те, кажете ми, че няма да събереш тук куп плъхове. – потръпвам.
– Не – засмя се той, поклащайки глава. – Въпреки че мога да контролирам повечето малки същества. Те могат да бъдат полезни, като ме извикат или съм зает с други мисии. По-големите животни са по-трудни, с по-силна воля. Така или иначе нямам нужда от тях в града.
– Това ли е всичко, което можеш да контролираш? – питам аз, пренебрежението в гласа ми кара въпроса ми да прозвучи доста по-студено от колкото възнамерявах.
– За сега. – Самодоволна усмивка се изписва на устните му. Той насочва вниманието си към малката птичка на пръста си, изражението му се смекчава и прошепва: – Лети, приятелю.
Мъничката птичка разперва своите пъстри крила и се изстрелва в изпъстреното със звезди небе, вземайки със себе си ятото от пернати пазители. Изглежда, сякаш всички внимават да не се докосват до мен, въпреки че абсолютната им сила и обем изпращат яростен вятър да раздвижи косата и дрехите ми. В продължение на дълги мигове съм обвита в пашкул от меки пера и пух, гледайки учудена нагоре към чистия блясък на Божиите създания. Легион е част, все още е част от всичко това.
Прекарваме остатъка от вечерта в разговори, нарочно избягвайки разкъсаната от войната реалност под нас. Тук горе е студено, но когато Легион посяга към мен, след като ме видя как треперя и ме придърпва в топлината на тялото си, вече не усещам тръпките от студа. Знам, че не бива да се учудвам на привързаността му. Той не изглежда като тип, който го раздава свободно, но го направи, дори когато не го познавах. Този човек – онова чудовище – което ме заплаши и нападна, след което ме грабна от касапницата, вече не познавам. И докато има неща в него, които ме плашат, аз не се страхувам от него. Честно казано, повече ме е страх от себе си.
– Може ли да ти задам въпрос?
– Всичко. – Горещият му дъх се вее над мен, стопляйки вътрешностите ми.
– Нещо, което ти каза Дориан, Тъмният крал… – Усещам как се стяга до мен, но продължавам. – Какво имаше предвид, когато каза: „мина много време“? Срещали ли сте се преди?
– Разбра го, а? – Той се изправи на крака, но не ме пусна. – Дориан, който срещнах, беше много по-различен от излъскания крал, с когото седяхме. Преди много време попаднах на Дориан Скотос по времето, когато имаше разногласия между Тъмните и Светлите. Той беше студен, безмилостен и жаден за власт, но също така беше много млад и неконтролиран. Получихме информация за малко сборище, което безразсъдно източваше хората. Тъй като всички бяхме изложени на риск от разкриване и нито Светлината, нито Тъмнината можеха да го укротят, Седемте се намесиха, за да се справят с това. Това беше преди почти двеста години. Той се въртеше спираловидно, толкова изпълнен с ярост и болка. Но видях нещо в него – нещо, което ми вдъхна надежда за бъдещето му. Реших да го проверявам от време на време, може би дори се опитах да го наставлявам, харесвах го и все още го харесвам. И се радвам да видя, че той обърна нещата, особено за хората си. Изглежда, че неговото царуване е донесло мир.
– Еха. Значи е на повече от двеста години? Не бих могла да дам и тридесет, в най-лошия случай, на прекрасния магьосник. Но дори бащата на Габриела, Александър, не изглеждаше много по-възрастен.
– Всъщност е по-стар, но не много. Той все още е сравнително млад по техните стандарти. Брат му, който трябва да намеря, е още по-млад. За техния вид е рядкост да умре само след два века. Мога да разбера защо биха направили нещо, за да го върнат.
– Но за сметка на живота ти? – Повдигам глава, за да надникна към лицето му, между веждите ми се врязва бръчка от напрежение. – Виж, аз харесвам Габриела и дори харесвам Дориан, но да те помоля да умреш за тяхната кауза… е егоистично. Странно е, какъв човек изобщо би поискал това?
Той погледна надолу към мен и нежно обгръща бузата ми, гали я с мазолестата възглавничка на палеца си. Горещата му кожа върху моята кара електричество да нахлуе в стомаха ми.
– Когато намериш нещо, за което си струва да живееш, няма да се поколебаеш да умреш за него. – Лека, тъжна усмивка почива на устните му. – Всички сме мъртви, нестинарко, но всъщност никой не умира, не се тревожи, ще се върна при теб.
– Обещаваш ли? – прошепвам аз.
– Дори и да ми се наложи да изпълзя от дълбините на Ада, никога няма да те оставя. Не и отново.
Преди да успея да попитам какво има предвид с искрените си думи, устата му е върху моята, а аз отпивам от парещия му еликсир, опиянена от вкуса му. Целуваме се пламенно, диво, докато близостта просто не е достатъчно близо.
– Хайде – изпръхтява той до устните ми. – Хайде да се прибираме.
– Вече? – дразня го. Бях готова да тръгна в момента, в който ръцете му ме обгърнаха, отчаяно търсейки повече от тялото ми.
– Може да не съм успял да прекарам деня във теб, но възнамерявам да прекарам нощта там.
Легион ме хваща за ръката и ме отвежда до асансьора. В момента, в който сме вътре, той ме притиска към мръсния алуминий и взема устата ми, а големите му ръце обхождат гърдите ми през пуловера. Пъшкам от силата му, от осезаемата лудост, която сякаш преминава през пръстите му. Искам този мъж толкова много, че не ми пука какъв е той. Не ме интересува каква съм аз, просто имам нужда от него, всяка частица от него, в тялото ми, в душата ми. Моето сърце. И няма смисъл, но в свят, пълен с чудовища, както човешки, така и други, нищо не изглежда по-солидно от заредената химия между нас. В това вярвам.
Стигаме до нивото на входа и почти спринтираме към колата, като и двамата се смеем с изпълнено с похот блаженство. В момента, в който се плъзгаме в меките като масло кожени седалки, Легион пали двигателя и излита в нощта, с една ръка хваща бедрото ми. Полагам своята върху него и преплитаме пръстите си, жадувайки за повече контакт на гола кожа.
Вече не чувам сирените. Не виждам престъпниците да се хвърлят в сенките, да се измъкват по-далеч от своята човечност. Дори не усещам тяхната злоба и отвращение. Никаква кръв не опетнява езика ми, защото вкусвам само него. А моят град, същите улици, които ме сдъвкаха и ме изплюха покрити с мръсотия и кръв, никога не е изглеждал по-красив.
Облягам глава на седалката и се усмихвам, оставяйки само чувство на чистота, незамърсено щастие за първи път от… винаги. След всичко, което се случи, след всичко, което ще се случи, ще бъда егоист в това. Ще се насладя на усещането, че ръката на Легион е съединена с моята, и аромата му сплетен от гореща земя и дим, вградени в кожата ми. Прекрасен. Точно в този момент се чувствам великолепна до него.
– Защо не ни пуснеш малко музика – предлага той с дрезгав глас.
Посягам и завъртам циферблатите, спирайки се на гладка R&B станция. Без хардкор хип-хоп, който да заглуши яростта и скръбта ми. Искам музика, която говори с песента в душата ми.
– Харесвам тази песен – отбелязва Легион, кимайки с глава. Ръката му върху бедрото ми стиска, преди бавно да се издигне нагоре.
– Така ли?
– Да. Напомня ми за…
Експлозия разкъсва цялата лява част на колата, усуквайки метала в сребърни ленти и блестящи искри. Стъкло избухва около нас и изсипва назъбени парченца върху главите ни, разрязвайки ни сякаш с малки кинжали. Звуковата бариера се срутва и всичко около мен се превръща в приглушени стоманени писъци срещу настилката. Скърцам със зъби срещу него, борейки се просто да се захвана за нещо, но съм в безтегловност, гравитацията е премахната от атмосферата. Летя през облаци от кръв и горяща гума и не виждам земята. Не и докато не се спускам обратно на Земята.
Всичко става тихо и неподвижно около мен, въпреки крясъците, които отекват в далечината. Примигвам срещу натиска в черепа ми, очите ми горят от сълзи и кръв. Усещам миризма на бензин и овъглена пластмаса, вредните изпарения засилват гадното усещане в корема ми. Толкова съм уморена. Просто искам да спя, докато вече не ме боли. Докато този кошмар не избухне в красив сън, неговата ослепителна светлина заличи грозотата около мен. И в този сън Легион ще бъде там, ще се усмихва, ще ме държи, ще ме изпълни с брилянтната си топлина. Успокоявайки опустошеното ми тяло с твърдостта на неговото.
Но не усещам огъня му до мен. Има само замърсената настилка под наранената ми буза и счупено стъкло под дланите ми. Има само смразяваща костите празнота на смъртта.

Назад към част 27                                                                   Напред към част 29

РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 27

Глава 26

Изтощението е първият приятел на страха и щом сълзите ми изсъхнаха, разбрах, че не мога да държа очите си отворени. Легион все още има работа със Седемте, с която да се занимава и макар да не мога да си представя да спя след преживяното през нощта, която прекарах, успявам да се унеса веднага щом легнах в леглото.
Изтощението обаче не прави нищо, за да предотврати кошмарите. И като се има предвид това, което току-що видях – това, което току-що почувствах – сцената, която се появява, изглежда по-ярка от всякога.
– Сладка сестро – мъркам аз, прокарвайки окървавените си пръсти през стегнатите й къдрици. – Всичко ще свърши скоро, нали знаеш. Просто кажи думите и всичко свършва.
– Защо правиш това? – Плаче тя. – Защо нараняваш всички тези невинни хора?
– Да ги нараня? – Аз се смея. – Никого не наранявам, сестро. Ти сама се нараняваш, вие сами се наранявате.
– Не – поклаща яростно глава, а сълзи се стичат по окървавените й бузи. – Знаеш какво правиш.
Как може да си толкова зла?
– Зла? – Отново зловещ смях се изтръгва от гърлото ми. Стискам ръката си в юмрук около косата на скалпа й и рязко дърпам, приближавайки лицето си до нейното. Тя се бори в хватката ми, но е в пълната милост на гнева ми. Стискам зъби, докато кипя от презрение, само на сантиметри от ухото й: – Ти дори не си виждала шибаното зло, не все още не си.
По сигнал чувам стъпките му да влизат в стаята, което води до събиране на влага между голите ми бедра. Оставих кървавата ми ръка да се плъзне по корема ми, да слезе между бедрата ми, за да се дразня.
– М-м-м-м-м. Точно навреме за финала.
Изправям се на крака, давайки му пълен изглед към гърба ми. Горя за него, дъхът ми едва излиза от вълнение, да видя издутите му, къси панталони. Когато се притиска към мен, леко скимтене вибрира от тежките му мускулести гърди.
– Забавляваш ли се вече? – припява той, хващайки рамото ми с голите върхове на пръстите си.
Потръпвам, усещайки докосването му по цялото си тяло като краката на хиляди паяци.
– Да, господарю – отговарям задъхано.
– Добре. Продължи. – Той преминава през мократа стая и се обляга на сивата циментова стена.
Насочвам злобния си поглед към прекрасната жена с кожа с цвят на препечен маршмелоу и тъмни, къдрици, сестра ми.
– Ухапи я.
Тя гледа кървящото момиче до нея. Момичето, което я принудих да бие, реже, гори и содомизира през последния час. Чудно е, че все още е в съзнание, въпреки че… едва седи на краката си. Човешката воля е толкова красиво нещо, силна, но изключително гъвкава. Особено когато е пречупена.
– Моля – моли тя, хлипайки неудържимо. – Моля те, не ме карай.
– Захапи едната й гърда, докато вкусиш кръв – заповядвам аз. – Тогава направи същото и с другата. И докато я хапеш, гали я с пръсти, това ще й хареса. Използвай цялата си ръка.
Като тъжна, мърмореща кукла, сестра ми се навежда напред и прилепва уста към лявата гърда на момичето. Тя не може да е на повече от осемнадесет, но има прекрасно тяло, което ми беше приятно да осакатявам.
Младото момиче вика от мъчителна болка, докато зъбите на сестра ми разкъсват кожата и тъканите в същото време, когато тя забива пръстите си брутално във вагината, момичето трябва да ми благодари. По-добре е от нацепената метла, която използвах за сестра си по-рано.
И двете плачат и крещят от агония, но аз не ги чувам над звуците на собствения си маниакален смях. И когато господарят ми се приближава и ме бута на колене, не мога да направя нищо повече освен да стена, докато той вади дебелия си член и грубо го набутва в гърлото ми…
В тъмната спалня се чува сирена и ме е страх.
Чернота и горещина обгръщат треперещото ми тяло, размазвайки уплахата от съня ми в разчленената ми реалност. Сирената звучи като дрезгавия ми глас и в момента, в който си поемам дъх, спира. Търкам влажното си лице, опитвайки се да изчистя цялата кръв, но няма такава, има сълзи, само сълзи.
А топлината, която ме люлее, е той.
– Държа те, Идън. Това е просто сън, скъпа. Добре си.
Легион.
Ръцете му са като котви, които ме връзват за безопасността и сигурността на леглото му. Думите му са като балсам, успокояват опустошената ми психика. Притискам тялото си към неговото, надявайки се той да поеме страха ми. В отговор ме преобръща, така че аз съм върху гърдите му, краката ми са от двете страни на торса му под чаршафите. Чувствам се толкова малка, толкова крехка на върха на масивното му тяло. И все пак начинът, по който тези сребърни очи блестят за мен под воала на лунната светлина, той изглежда уязвим и плах. Затова свеждам лице към неговото и жадувам целувката му в акт на изпълнена с похот лудост.
Той ми отвръща, сякаш светът ще се разбие в устните ми, меко, нежно и неотложно. Силни ръце стискат задните ми части, дългата ми тениска за сън почти не покрива нищо в тази поза, радвам се за това. Трябва да усетя непоклатимата му сила. Трябва да знам, че той няма да се изплъзне между пръстите ми като всичко останало, като всички останали.
Върховете на пръстите ми галят твърдите, изваяни мускули на голите му гърди и корема, преди да продължат по пътеката надолу към тънкото долнище на пижамата му, но този път не спирам.
Продължавам да проучвам, докосвайки зоната с пухкав мъх от косъмчета. Неустоим трепет разтърсва цялото му тяло, но той продължи да ме целува, а езикът му се задълбочава още повече и изучава.
Топлината на тялото му и нуждата да усещам повече от него е твърде много за понасяне, така че се отдръпвам, само за да съблека тениската си. Ръцете му стигат до гърдите ми, а споменът за тях в устата му кара устните ми да трепват с леко хленчене. Той също си спомня и се изправя достатъчно близо, за да засмуче напрегнатото зърно в мократа си уста. Пъшкам силно, копнея да усетя тази уста по цялата си трепереща кожа.
Нямам търпение още секунда, имам нужда да го усетя в мен. Трябва да треперя от нещо различно от страх и гняв, трябва да изтрия тези ужасни кошмари с него, като ме изпълни.
Дръпнах панталоните му до коленете му, разкривайки гордата му плътна твърдост. Големият му размер е плашещ, но аз го жадувам. Искам той да ме разкъса, малко по малко. Може би точно това ще ме направи по-добра. Може би имам нужда струните на моя крехък разум да бъдат издърпани, разплетени и оголени за него. Може би той ще види красотата зад моя хаос. Казах си, че трябва да го вкуся, точно сега, горещ и пулсиращ в дланта ми, не мога да си представя да не го вкарам в най-съкровеното място от мен, което гори за него. Повдигам достатъчно, за да го поставя на входа си, без да искам да губя връзката на езика и зъбите му върху зърната ми. Тези звездни очи се срещат с моите.
– Сигурен ли си? – питам останала без дъх.
– По-сигурен, отколкото съм бил някога, за нещо, от много дълго време. А ти сигурна ли си? – само успявам да кимна.
Проблясък на емоция помрачава погледа му само за половин секунда, преди да кимне.
– Да. Чаках толкова дълго – твърде дълго – за теб.
И с това признание той поема рязко дъх и разкъсва бикините ми на парчета, след което извива бедрата си нагоре. И с ръце на кръста ми, за да ме притисне надолу, той се плъзга вътре в мен. И двамата се задъхваме от усещането, което не прилича на нищо, което някога съм изпитвала преди. Тялото ми жадно засмуква парещото нахлуване, молейки се да го погълне целия.
Необходими са няколко плитки тласъка, преди той да се намести напълно в мен. Можех просто да стоя и да достигна до освобождаване. Нямаше нужда дори да се движа. Само чистата еуфория, че тялото му е свързано с моето по най-интимния начин, би била достатъчна.
Но там, където Легион се колебаеше – почти неохотно – тялото ми компенсира с изобилие. Ръцете му стискат бедрата ми, той се движи вътре в мен, бавно, дълбоко и криволичещо, в ритъм с накъсаното ми дишане. Движенията му са плавни и еротични, позиционирайки всеки тласък, за да удари всяко чувствително място в мен. Сякаш танцува, върти бедрата си, огъва дупето си, създавайки неописуемо триене в най-чувствителната точка от тялото ми. И точно когато първият унищожителен оргазъм започва да извива гръбнака ми, той ме преобръща по гръб с едно бързо движение, без да нарушава ритъма си.
Повдига крака ми през рамото си, позволявайки му да проникне по-дълбоко в сърцевината ми. Разпадам се на хиляди назъбени парчета, натискът в утробата ми се освобождава във внезапен поток, който се просмуква между нас. Беше минало много време за мен, но по дяволите… той се е въздържал от век. И все пак той все още се движи. Все още се стреми към оргазъм, който със сигурност ще раздвижи Небето и Земята. И когато основата на гръбнака му най-накрая се стяга и той пулсира и набъбва вътре в мен, нагорещени малки кинжали пробождат изпънатите му бедра, той изрева толкова силно, че сякаш и на луната го чуха. Изпълва ме с всеки грам от своята неповторима красота.
– О, Господи — задъхвам се, гледайки го учудено.
– Дори той не може да те спаси сега. – Зловеща усмивка се изписва на устните му.
Преобръщам се по корем по-бързо, отколкото мога да си поема дъх, а Легион се забива в мен отново. Пръстите му грубо се впиват в плътта на дупето ми, галят кожата при всеки силен удар. Усещам гърдите му върху обленият ми от пот гръб, докато той лежи върху мен и ме държи като заложник с тялото си.
– Това искаше, нали? – изсъсква той, с устни до ухото ми. – Да видиш моя мрак. Да усетиш как се разпространява вътре в теб, насилвайки те. Искаш ли моя грях, Идън? Сега го имаш.
Не мога да дишам през приглушените си викове, камо ли да отговоря. Захапвам възглавницата, за да не изкрещя.
– Какво не е наред? – той мърка като смъртоносна котка от джунглата. Зъби драскат по тила, челюстта, врата ми. Извивам се под него. – Не ти ли харесва моята марка за зло? Казах ти, нестинарко, чаках те дълго време. Нямам намерение да те пускам.
И макар че би трябвало да се страхувам от мрачния му тон, както би направила всяка рационално мислеща жена, това само насърчава тялото ми да се обгърне по-здраво около него, да се вкопчва в нечестивостта му и да се моли за още.
– Да, това е – стене той. – Дръж ме, почувствай ме. Искам да живея и да умра дълбоко в теб.
Издържам толкова дълго, колкото мога, наслаждавайки се на усещането за неговия огън, който гори ярко между бедрата ми. Но всеки удар е като целувка на смъртта и колкото по-усилено се боря срещу него, толкова по-близо съм до кулминацията. Теглото му, размерът му… смазва ме, но ме прави цяла. Никога не съм се чувствала толкова добре в ръцете му, толкова силна. Въпреки че знам, че ме унищожава отвътре.
– Легион – умолявам аз, усещайки как оргазмът пълзи по краката ми. Той ускорява ритъма си, извличайки го от тялото ми като укротител на змии.
– Не се карай с мен – прошепва той. – Преследването само ме кара да го искам повече.
Неговите подигравателни думи са като еротичен еликсир. Чувствам се пияна, замаяна от похот, но има нещо повече, което се крие между нашите влажни, задъхани тела. Нещо по-дълбоко от всичко, което някога съм чувствала. И всеки път, когато той се плъзга вътре в мен, това чувство се задълбава по-дълбоко, привързвайки се към плътта ми и опетнявайки кръвта ми. Привързвайки се към сърцето ми.
Не искам да го усещам, но колкото повече се боря срещу него, толкова по-дълбоко усещам, че заразява душата ми. Треперя от глава до пети, викам за милост. Легион чува виковете ми и ме вдига на колене, като разделя краката ми, за да ме разтвори още по-широко. Когато той се блъска до основата с достатъчно сила, за да ме раздели на две, аз викам, треперейки неудържимо.
Ръката му се провира между бедрата ми, за да удължи оргазма ми, изпращайки ме да се рея през буря от криволичещо удоволствие. Аз съм влага и топлина, блаженство и болка. Аз съм небето, аз съм адът.
И той скача в пропастта почти веднага след мен, прочиствайки сладкия си грях, докато пръстите му се заплитат в косата ми. И двамата се строполяваме върху леглото с усукани чаршафи и разпръснати възглавници, дишаме накъсано. Тишината ни пада като утринна роса.
Легион се обръща към мен точно когато се търкулвам на една страна, за да се изравня с очите му. И в сянката на блясъка се усмихваме.
– Какво? – пита той с дрезгав, но развеселен глас.
– Нищо. Толкова ли е трудно да повярваш, че се усмихвам, защото може да съм щастлива?
– Всъщност е така. Не че се оплаквам.
– М-м-м-м. Тялото ми може да го осъзнае по-късно, но точно сега съм просто… изумена.
– От какво?
– Че си тук с мен. – Гледам капчица пот да се плъзга по бицепса му, преди да я хвана с пръст. – Че след повече от 100 години, ти пусна някой да влезе. Ти ме допусна.
– Предполагам, че мога да кажа същото за теб. – Той отмества своенравния кичур коса от челото ми. – Освен частта със стоте години.
– Някои дни ми се струва по-дълго. – Обръщам лицето си, докосвам и целувам дланта му.
Срещам въпросителния му поглед. – Интимността никога не е била лесна за мен. Да знаеш как някой се чувства с теб – да усещаш гнусните му мисли, когато си най-уязвим – може да е нещо като блокада.
– И така, как се пребори с него?
– Напивах се наистина много, така че или не ми пукаше, или до толкова че да не мога да установя връзката. – свивам рамене. – Трябва ми концентрация. Всеки път, когато емоциите ми са изтощени или главата ми е мътна, това по дяволите е почти невъзможно.
– Хммм. – Той кима. – Може би мога да помогна с това?
– Наистина ли?
– Да. Умът е като мускул. Просто трябва да го тренираш.
– А останалата част от мен? – Вдигам въпросително вежди.
– И това мога да реша.
Закачливите целувки и леките докосвания го водят да легне по гръб, а аз го обкрачвам отново. Той е труден, но искам да удължа този момент. Рядко се случва да го видя толкова жизнерадостен и щедър с усмивките си.
– Кажи ми нещо, защо аз? След толкова време, защо да нарушаваш обета си заради мен?
Той бърчи вежди, а устата му се свива в тънка линия. О, мамка му. Не трябваше да отивам там. Точно когато стъпихме на твърда почва, трябваше да отворя голямата си уста и да му напомня какво току-що е пожертвал. Приемам мълчанието му като знак да стана, но той ме задържа на място точно когато се опитвам да се отдръпна от него.
– Бродил съм по тази земя от дълго време, а в ада по-дълго от това. Печах се в болката на другите и процъфтявах в разврат, точно както познавах неизмеримата благодат. И все пак през всичките тези години никога не бих могъл да бъда това, което съм – без предубедените представи и предразсъдъци. Хората са привлечени от примамката на тъмнината, но се страхуват от нея. Те искат да натопят пръста си в нея, но не й позволяват да ги погълне. Но ти… ти си родена в грях. Ти си създадена за този мрак. И въпреки че знам, че си много повече от това, се чувствам като…у дома си. С теб, вътре в теб, това ме кара да си спомня какво е чувството да принадлежиш някъде.
– Ти можеш да бъдеш себе си. – Гледам надолу към този човек – този демон… този ангел – със сълзи, блеснали в очите ми. – Само ти и нищо друго. – Нежността посред нощ. Ожесточената защита. Проблясъци на игрив флирт. Това беше всичко той, не това, което всички очакват да бъде.
И все пак дори не съм надраскала повърхността.
– Да.
Той носи бремето на изгубените души. Носи тежестта на собствените си лоши демони. Ние сме различни, но сме ш близки по толкова много начини. Сякаш Вселената или Бог или някаква друга сила, по-голяма от двама ни, е чакала да се намерим. Няма нужда да му задавам повече въпроси. Повдигам се на колене и го оставям до входа на същността ми. И тогава оставям тялото ми да говори. Това е бавен, умишлен танц, пълен с дрезгав шепот и мелодични въздишки. И когато накрая няма какво друго да кажем, ние се събираме, пръстите и езиците ни са преплетени. Изтощена и разранена, заспивам точно там, на гърдите му, унесена от тананиканата приспивна песен на сърцето му. Това е единственото място на земята, където някога искам да бъда.
Когато се събуждам след твърде малко сън, вдигам поглед и го виждам да ме гледа с лека усмивка на лицето. Изглежда различно на дневна светлина, по-уязвима. Лесно е, най-красивата гледка, която някога съм виждала.
– Когато ме гледаш така, виждам защо си ангел – прошепвам аз с дрезгав глас след сън и много секс.
– Можеш ли? – пита загрижено и леко се мръщи.
– Да. Виждам също, че си много, много лош.
– Само когато съм провокиран. – Той се подсмихва, карайки гърдите му да вибрират и гъделичкат голите ми гърди.
– Е, като се има предвид, че усещам как ме намушкаш в гърба, мисля, че трябва да съм направила нещо, за да те провокирам.
– Правиш го всеки ден. – Пръстите му минават през косата ми, преди да пропълзят по гърба ми, разпалвайки изтръпвания нагоре и надолу по гръбнака ми. – Само за това че дишаш. Просто си това, което си.
– Трябваше да знам. Изглежда, че ми харесват лошите момчета. – Ръцете ми, са схванати и мускулите ме болят, докато се повдигам на лакти.
– Хубаво е да го знам.
– Така ли? – Мрънкам и натискам дупето си към него.
– М-м-м-м – стене той. – По-добре престани с това или скоро няма да напуснем това легло.
– Звучи ми добре. – Още едно побутване и завъртане на бедрата ми.
– На мен също.
– Не бих искал нищо повече от това да прекарам целия ден в теб. Но… – Той ми хвърля извинителен поглед, който го кара да изглежда почти човек. – Серафима е в града. Това означава, че искат нещо.
– Разбирам – отговарям аз, задушавайки лека нотка на разочарование.
– Но искам да те заведа някъде. Тази вечер. Ще ме чакаш ли? – Сериозният му въпрос изглежда странен, сякаш е обвит и има скрит смисъл, който не мога да дешифрирам.
– Разбира се – отговарям. – Кога трябва да тръгнеш?
– След час. Просто чаках да се събудиш.
– Един час, а? – Прехапвам долната си устна съблазнително. – Какво можем да направим, за да прекараме времето?
– Не знам. – Зъл блясък блести в сребърните очи на Легион. – Какво имаш предвид?
– Имам няколко идеи.
И след това пълзя по тялото му и слагам ръцете си върху мощните му бедра, преди да взема колкото мога от него в устата си. Той стене силно, без срам, потрепва върху езика ми и събира разрошената ми коса в стегнатия си юмрук.
Има дори по-добър вкус, отколкото си представях.

Назад към част 26                                                                 Напред към част 28

РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 26

Глава 25

– И какво, по дяволите, казваш?
Набразденото с белези лице на Каин е намръщено, черните му като смола очи се стрелкат от мен към водача му. Едва имахме време да се почистим, преди Легион да свика задължителен брифинг, макар и късния час.
– Казвам, че когато му дойде времето, ще трябва да изпълня своята част от сделката и да намеря магьосника.
– Казваш, че си решил да легнеш и да умреш, по дяволите! – Столът зад него изскърца и падна със силен трясък, когато Каин скочи на крака. – За нея! Тя не си струва. По дяволите, Ел, та тя е просто един човек. – От последната му дума капе жлъч.
– Човек, на когото сме се заклели да помагаме. Човек, който ще продължите да защитавате, освен ако не искате да оспорите авторитета ми! – отвръща Легион, изправяйки се на крака. Двата демона се взират един в друг доста дълго време, преди Каин най-накрая да погледне настрани и да насочи злобния си поглед към мен.
– Това не е свършило. – Затръшването на тежката стоманена входна врата е доказателство за заплахата в думите му.
– Той е прав, нали знаеш – казва Андраш тихо, седнал до Лилит.
– Андраш – укорява го Лилит.
– Съжалявам. Ел, ти си наш водач… наш брат, ти си наш приятел. Какво говори за нас, ако просто седим безучастни и те оставим да дадеш живота си за момиче, което почти не познаваш?
Трябва да има друг начин. Ще се бием с магьосниците. Тяхното сборище не може да се равнява на Седемте, независимо от тяхната магия.
– Няма да предизвикаме Мрака. – Легион се отпуска обратно в стола си, лицето му е уморено. Кара цял ден, без да спира за храна или вода. И след срещата с Алианса трябва да е изтощен.
– Ел е прав – добавя Феникс. – Войната срещу тях би разделила подземния свят. Това също би означавало повече жертви – потенциални човешки жертви. Хората не могат да бъдат съпътстваща жертва.
– И какво ще правим без лидер? – пита Тойол. Той поглежда към Легион, изражението му е умолително. – Заедно сме силни. Но без Ел, какво ще ни държи заедно? Кой ще се оправя с Каин, когато започне с една от своите тиради?
– Феникс – отговаря Легион.
– Какво? – останалата част от масата – с изключение на Джин – крещи.
– Той е учен, дипломат, ще може да разубеди Каин и да ви поведе всички по праведния път. Освен това той е паднал, знае значението на действията. Може би дори по-добре от мен.
– Но аз никога не съм бил един от Серафимите, Ел. – Феникс поклаща глава. – Отношенията ми с тях са крехки и то в най-добрия случай.
– Но те познават и знаят, че ти вярвам.
– И като говорим за Серафима… – започва Лилит. – Трябва да има някаква специална причина да са решили да се съберат тук. Сякаш знаят, че Идън е тук, под наша закрила. Знам, че обичат да правят посещения от време на време, но има нещо в това, нещо различно.
– Ирин? – пита Тойол въпросително.
– Серафимите презират начините на Наблюдателя. – Легион отговаря с поклащане на глава. – Никога не биха били толкова смирени, че да питат. И определено не се сътрудничат с Мрака, в очите им това би било богохулство.
– Тогава кой или какво?
– Не знам. – В гласа на Легион има нотка на поражение, сякаш го боли да признае този факт. – Но каквото и да е, участието на Серафима не е за добро.
– Може би аз… – Всички очи се обръщат към мен при звука на гласа ми, кротък шепот в сравнение с техните. Преглъщам треперенето си. Канена съм на срещите им само от любезност, но трябва да говоря. Трябва да направя нещо – всичко възможно, освен да седя и да бъда жертва.
– Може би мога да говоря с него – Серафима. Може би, ако видят, че съм в безопасност и че се грижите за мен, ще отстъпят, може би дори ще помогнат.
– Не! – Легион изръмжава, лицето му се превръща в нещо свирепо и плътско. Достатъчно е да ме накара да трепна, но не се страхувам, не и от него, вече не.
– А какво ще кажете за Алианса? Един враг по-малко по следите ни би помогнал. Може би те са били тези, които са предупредили Серафима. Мога да отида при тях – да им кажа, че не съм била наранена и че животът ми ще бъде пощаден.
– Казах не! – Резкият тон на гласа му разтърсва земята под краката ми.
– Но не е правилно! – Контрирам, пренебрегвайки заповедта му. – Трябва да направя нещо!
Отказвам да се свия и да се крия до края на живота си!
– Няма да имаш живот, ако отидеш някъде близо до Серафима или Алианса!
– И какво, по дяволите, трябва да направя? – Скачам на крака, удряйки с длани мраморния плот.
– Трябва да ме послушаш поне веднъж в проклетия си живот! – Легион също е изправен, закривайки моето тяло с неговото. Силата блести от очите му като пламъци. – Трябва да останеш с мен!
Поглеждам нагоре към него, устата ми е спряла в зашеметено О. Мълчанието около масата е оглушително, зловещо. Дори звукът от задъханото ми дишане не може да изпълни пространството.
Неспособна да поема тежестта на думите му и интензивността на погледа му, аз се отдръпвам от масата, далеч от него. Да остана с него? Нищо никога не е изглеждало толкова примамливо, но в същото време толкова безумно невъзможно.
Като страхливка, се затичах към стаята, спалнята, където бях негов затворник и негов враг, негов довереник. Знам, че не мога да му избягам и нещо в мен – нещо ирационално и управлявано от чиста емоция – не иска. Не го разбирам достатъчно, за да се боря. А дори и да го направя, не мога да съм сигурна, че ще успея.
Стоя с гръб към него, докато чувам приближаващите му стъпки. Дори не дишам, докато не чувам затварянето на вратата, неговата непреодолима топлина обгръща гърба ми, тялото ми се поддава на инстинкта и се завъртам притискайки гърдите си към неговите, придърпвам лицето му надолу, за да срещне моето и го целувам.
Целувам го с всички емоции борещи се в мен, целия страх, цялата ярост, цялата безнадеждност. Целувам го, сякаш може да ги отнеме всички, отдавайки се на устните му и усещането за бушуващия огън в гърдите му. Целувам го и се моля той да ме спаси още веднъж и да ми отвърне на целувката.
Опънатите мускули на гърба ми треперят, когато той ме поема в прегръдките си, давайки ми достъп до повече от устата му – гореща, сладка и властна като останалата част от него. Езикът му, толкова дебел и неподатлив, се рови между треперещите ми устни и се сблъсква с моя, в луд танц, за да се опитаме повече, обвивам ръце около врата му, стискайки дългите кичури коса, които падат по тила му. Дърпам достатъчно силно, за да не го нараня, без да обръщам внимание на щипещата болка от порязванията по ръцете ми. Той отговаря на моята яростна целувка, като ме хваща за задника, забивайки пръсти в меката ми плът, докато задържа цялата ми тежест.
Сключвам краката си около кръста му, впитите му в задните ми части пръсти изобщо не ме вълнуват.
Никога не съм била такова момиче.
Тази, която е достатъчно уверена, за да вземе това, което иска. Тази, която може да накара мъжете да въздишат по нейните прелести. Тази, която не би позволила на страха да и попречи да задоволи желанията на тялото си.
Но сега, когато съм в ръцете му, поглъщайки задушаващата му топлина с тялото си, не мога да си спомня момент, в който да съм се чувствала по-красива, по-безгрижна. Защото докато той ме поставя да легна на леглото и покрива тялото ми със своето, нищо от това вече няма значение.
Никога няма да бъда това момиче, но само за няколко минути или може би деня, в който ме доведе тук, аз станах негова, точно както каза Лилит. Точно толкова сигурно, колкото мастилото по кожата ни, точно толкова сигурно, колкото кръвта, която изпомпва сърцето във вените ми.
Той се отдръпва, само леко, но аз все още стискам краката си около кръста му, по дяволите, одраните колене. Тези сребърни очи оглеждат лицето ми, търсейки някакви признаци на съмнение. Когато не намира, той се мръщи.
– Какво има? – прошепвам, държейки бузата му.
– Идън… – през погледът му преминава проблясък на мъчение и той затваря очи. – Караш ме да искам да съгреша.
– Тогава го направи. – Притискам другата му буза, надявайки се, че той ще усети всяка капчица от моето убеждение.
Тези изпъстрени със звезди очи намират моите само за секунда, преди устните му отново да се сблъскат с моите. Той ме целува настойчиво, сякаш дъхът ми го поддържа жив. Езикът ми се среща с неговия, в щрих на изкуство, имитирайки всички начини, по които имам нужда от него.
Боли ме в пространството между краката ми, докато се огъвам срещу твърдостта под дънките му.
Ерекцията му е толкова пълна и изразена, че пулсира под грубата тъкан надолу по бедрото му, изгаряйки, молейки се да бъде обожавана от устата, ръцете и тялото ми.
Той е нужда, страст, огън и може да бъде угасен само вътре в мен.
Разкъсвам панталоните му в същото време, когато той разкъсва ризата ми на парчета.
Върховете на натежалите ми гърди усещат студения въздух само за секунда, преди да се покрият с топлината на устата му. Той ги избутва нагоре, освобождавайки ги от дантелата на сутиена ми, за да разкрие заострените ми зърна. Влажните устни обикалят зърната едно по едно, преди той да привлече едно от тях в устата си, смучейки жадно, алчно. Пъшкам силно, докато хапе и облизва, преди да опита другото ми зърно, предизвиквайки още по-еротични звуци.
Мога да се разпадна само от това. Мамка му, вече съм близо до края. Но трябва да го усетя. Искам яростта му, искам неговата агресия, искам да ме изпълни с огъня, който бушува под златната му кожа.
Свалям бельото му и жадно искам да оближа огромната дължина на члена му, която пулсира между ръцете ми. Твърде дълъг и голям е, за да маневрирам, така че отпускам краката си и използвам коленете си, за да избутам и дънките му. Устата ми се пълни със слюнка от очакването да го държа в дланите си и да проследя всяка вена. Представям си как ги белязвам с езика си, тези хребети пълни с живот, между устните ми. Всъщност никога не съм била достатъчно интимна с мъж, за да изследвам тази плътска страна от мен, но по някаква причина нямам търпение да го вкуся. Сякаш вече сме го правили и споменът за вкуса му е заложен в устата ми.
Легион освобождава чувствителните ми зърна и сяда на колене. С този проницателен поглед, насочен върху гърчещата ми се плът, той хваща с пръстите си дънките и бавно, мъчително бавно ги сваля. Острата ве-образна форма на мускулите на корема му слиза чак до твърдия му член, изпъстрен с фини, тъмни косъмчета, облизвам устните си. Той е по-дебел, отколкото съм си представяла, но мисълта как ме пронизва с еротична ярост само кара струйката влага между бедрата ми да попие в бикините ми още повече.
Той бута дънките до бедрата си и аз потръпвам. Още не съм му видяла върха, но знам, че всеки дълъг сантиметър от него е красив. Протягам ръка към него с надеждата да усетя копринената кожа под пръстите си. Топлината, която се излъчва от него, обещава да разтопи стените ми и да превърне вътрешностите ми в течност. Огромният му размер вероятно би проникнал във всяка част от мен, докато не се задавя от стоновете си.
Малко по-надолу и виждам началото на щедро подута глава, която ще оближе треперещата ми утроба. Малко по-надолу и…
На вратата се чука.
– Ел – вика Тойол. – Каин се върна. Трябва да изпълним Кървавата клетва.
– По дяволите – ругае той, дърпайки дънките нагоре по бедрата си. – По дяволите!
Магията на момента се разсейва като прахови частици във въздуха. Поемам накъсан дъх. Изтръпването в крайниците ми започва да отслабва, заменяйки огъня с лед. Отдръпвам поглед от Легион, засрамена от голотата си, и изтеглям парчетата от ризата си върху гърдите си.
– Хей. – Гласът му е мек, извинителен. – Трябва да…
– Знам – кимвам, все още неспособна да срещна погледа му. Само преди секунди лежах пред него, оголих се, молейки се да го вкуся, да го усетя. Сега дори не мога да го погледна в очите.
Слушам шумоленето на дрехите му, докато се оправя. Когато чувам стъпките му към вратата, най-накрая се изправям.
– Трябва да присъстваш. – казва ми той.
– Не. – Поклащам глава, давам му изглед към голия ми гръб, все още не мога да срещна погледа му. – Отивай, чакат те.
– Искам да дойдеш. Кървавата клетва е свещена, но… аз просто те искам там.
– Не мисля, че това е добра идея. – осмелявам се да надникна през рамо.
– От теб зависи. Но, ако искаш… ако ми позволиш да споделя тази част от мен с теб, това би означавало много за мен. Искам да ме видиш.
И разбирам точно какво има предвид.
Той носи тежестта на хиляди изгубени души в продължение на векове, надявайки се да изкупи греховете им. Това виждат хората, когато гледат тези сребърни очи. Това си мислят, когато чуят името му, но той не е такъв, това не е целия той. Просто никога не е позволявал на никого да го види.
– Аз съм адът на земята, Идън, но това не означава, че искам да бъда.
Може би това е неговият начин да се отвори и да ми покаже точно кой и какъв иска да бъде.
Може би това е първата стъпка.
– Добре.
– Добре. – Той кимва веднъж, поставяйки ръка върху дръжката на вратата. – Ще те изчакам в коридора.
Нямам представа какво е Кървава клетва, но звучи ужасно. Вероятно трябваше да попитам в какво ще се забъркам, но бях твърде разтърсена от почти секса, който току-що бяхме правили, преди да ни прекъснат. Все още съм, ако трябва да бъда честна. В една минута се борим за живота си, а в следващата си късаме дрехите, не го разбирам. През повечето дни той се държи така, сякаш дори не ме харесва, но има моменти, когато е нежен и мил. Както когато ме държи по време на кошмарите ми. И след партито на Наблюдателя… как се притисна към дупето ми и ми каза, че е мислил за някой друг, докато е целувал Ирин. И как сподели историята на своите татуировки, по-специално тази в знак на почит към изгубените му крила.
Малко по малко той ми показваше кой всъщност е и аз бях твърде заета да се боря с него, за да го видя. Така че каквото и да представлява тази Кървава клетва за него, аз ще застана до него. Това е най-малкото, което мога да направя, като се има предвид всичко, което той направи за мен.
Като се има предвид всичко, което той означава за мен.
Обличам се бързо и излизам в коридора. Легион се опира до вратата срещу лазарета – вратата, която Феникс каза, че е склад.
– Готова ли си?
– Толкова, колкото някога ще бъда – дарявам го с нервна усмивка и свивам рамене.
Той отваря вратата и първото нещо, което ме удря, е миризмата – изгорена земя, горящи дърва и някакъв вид тамян. Единствените неща, които осветяват огромното пространство, са множество високи свещи, хвърлящи златисто сияние от различни точки в стаята. В центъра на стаята останалите членове на Седемте застават в полукръг, където очакват своя лидер. Легион ми кимва, оставяйки ме близо до входа, преди да пристъпи, за да завърши цикъла около голяма звезда, гравирана на пода. Пентаграм. По дяволите, това е сатанински ритуал.
– Не е това, което си мислиш – казва Легион, четейки изражението на лицето ми.
Кимам, но не смея да направя и крачка по-близо. Сега, след като очите ми имаха възможност да се приспособят към слабата светлина, бързо мога да огледам стаята. Високотехнологичното оборудване за тренировка стои от едната страна, в комплект с тежки торби, окачени на тавана. От другата страна има нещо, което изглежда като мишени, някои с дупки, сигурно от хвърляните по тях остриета на оръжия или от стрелба с пистолети. Те имат собствено оръжейно поле тук.
Как? Искам да попитам, стаята е огромна, поне два пъти по-голяма от общите спални. Но как хората може да не чуят стрелбата от улицата? Същата причина, поради която крещенето беше безполезно, когато пристигнах за първи път. Всичко е звукоизолирано. По дяволите, не бих се изненадала, ако има някакъв вид заклинание, което изолира шума.
– Да започваме – приканва Легион. Усещам погледите на другите върху мен, поставяйки под съмнение присъствието ми. Не се съмнявам, че Каин кипи от гняв, но Легион ги игнорира, вместо това отива до малък стълб отстрани. Върху него лежи червена, богато украсена възглавница, а отгоре – кама.
Легион вдига камата, притискайки я внимателно в дланите си с чувство на благоговение.
Дръжката й е украсена с блестящи червени камъни, които сякаш светят от докосването му. Той отива на мястото си между Феникс и Каин.
– Кървавата клетва означава единството на Седемте – казва Легион, а гласът му приема древен тон. – В това ние сме едно цяло, защото нашата цел е единствена. Нашата кръвна жертва представлява живота, който трябва да вземем, за да спасим онези, които не могат да се спасят от беззаконието. Това укрепва връзката ни и нашата решимост. В този кръг ние сме едно цяло.
С това той взема острието в едната си ръка и разрязва дланта си, карайки гъста кръв да капне на пода. Той подава кинжала на Феникс, който прави същото, след което двамата се хващат за кървавите си ръце. До Феникс стои Лилит. Тя взема ножа и не само прорязва ръката си, но и тази на Феникс, преди да постави срязаните им длани заедно.
Продължават така, докато кинжалът си проправя път в кръга. Когато отново стига до Легион, Каин има честта да среже дланите и на двамата, преди да го върне на възглавницата. Той се връща, за да хване ръката на своя лидер, а в краката му тече кръв.
И тогава глупостите стават наистина странни.
Кръвта им… тя се движи. До центъра на звездата. Тя буквално се плъзга заедно, създавайки голям басейн от наситено червено. Седемте започват да пеят – на език, различен от всеки, който някога съм познавала, и мислила че съществува – всички в унисон. Първоначално започва като тих шум, преди тембърът им да се увеличи по силата на звука и скоростта. Изкрещените думи на митове и магия предизвикват бурен, студен вятър, който раздвижва косата ми и настръхвам, сякаш пробожда кожата ми дори. Отстъпвам, доколкото мога, докато не опирам гръб в тухлената стена. Пеенето достига своя връх и с див животински писък – може би от мен или друг неизвестен източник – свещите угасват.
Тихо е. Тишината, която съществува само в смъртта.
Изведнъж огън избухва из стаята, свещите избухват със злобни пламъци. И това, което тяхната светлина разкрива, ме ужасява, по дяволите. Вече не виждам Седемте, виждам злото. На местата им стоят главите на зверове, чудовища. Рогати същества с червена кожа със светещи очи, които си пробиват път в кошмарите ми и после ме преследват в будните ми часове. Те примигват, сякаш телата им са просто проблясъци на призраци, опитващи се да се укрепят в това измерение. И все пак нищо, което някога съм виждала, не е по-ужасяващо, изтръгващи писъци от дробовете ми, които са чужди дори за ушите ми.
Виковете ми остават нечути, когато песнопенията започват отново, този път със сериозни, нечовешки гласове. Главите на чудовищата продължават да трептят, давайки ми проблясъци на ужасяващото зло. Не мога да приема всичко, дори не мога да мигна, така че приклекнах свита на топка, криейки лице между коленете си. Дънките ми са мокри от сълзи, тялото ми е обзето от страх. Не мога да бягам, дори и да се опитам.
Мислех, че съм познавала страха преди като бедно, проблемно дете, родено и израснало в грешната част на Чикаго.
Грешала съм.
Минути, може би часове, по-късно, мисля, че спират, но не мога да съм сигурна. Твърде много ме е страх да вдигна глава. Ами ако те все още са там, стоят здраво в истинските си форми и търсят човек, с когото да се насладят?
Топла ръка докосва рамото ми и аз крещя и диво размахвам ръцете си. Той лесно хваща ръцете ми и ме дърпа в прегръдката си.
– Ш-ш-ш. Аз съм, нестинарко. Аз съм.
Не спирам да се боря с него, защото знам, че е той. И това, което е той… наистина е адът на земята. Но той не спира да ме държи, не спира да ме успокоява с думите си. Той ми показа кой е наистина и аз не мога да се справя. Вече не виждам този силен, стоичен, красив воин в него. Мога да приема убиеца, обвит в легенда и тайна. Но не знам дали съм достатъчно силна, за да приема това. И това е истинската причина за сълзите ми.
Той ме придържа към гърдите си, докато виковете ми не се превръщат в хленчене и аз увисвам на тялото му, вече не го отблъсквам, а го придърпвам към себе си.
– Много съжалявам – шепне той в косата ми, целувайки разбърканите от вятъра кичури. – Не исках да те плаша.
– Тогава защо? – Гласът ми е дрезгав от писъците.
Легион повдига брадичката ми, за да срещна погледа му. Очите му изразяват сдържана сила, каквато не мога да си представя и в най-мрачните си кошмари. Насилвам се да не гледам настрани.
– Исках да видиш мен и всичките ми демони. Точно както аз виждам твоя. Искаш мъжа, но можеш ли да искаш и чудовището вътре?
Не му отговарям, защото просто нямам отговор.

Назад към част 25                                                                 Напред към част 27

РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 25

Глава 24

Пътуването обратно до Чикаго изглежда като препускане към предстояща смърт.
Радвам се, че се връщам…у дома?…но не мога да отрека, че ми беше приятно да отида в Броудмур в Колорадо Спрингс. Обслужването по стаите, разкошните разкопки, почивката от
постоянно намръщените очи на Каин. Освен това ми хареса да се срещам с хора, които донякъде знаеха коя съм. Не трябваше да крия, че съм различна. Не трябваше да се преструвам, че съм нормална от страх да не бъда смятана за някакъв проблемен чудак. Габриела не се възпротиви на външния ми вид, нито се опита да ми направи някакъв комплимент, като нарече външния ми вид „остър“. По дяволите, тя вероятно има повече мастило, по себе си от мен. И за една кралица – кралицата на мрака – мисля, че това е доста страхотно.
Размърдах се на седалката, опитвайки се да се настаня удобно, след като карахме през последните три часа. Въпреки че мисля, че с Легион се забавлявахме, докато слушахме моите (удивителни) плейлисти по пътя за Колорадо, връщането към тази лекота просто не изглежда правилно. Не и с толкова много безпокойство за Серафима, който се появява в нашия град. Не и с неговото толкова осезаемо раздразнение, че чак ме задушава. Не и със сърцевината ми, която все още пулсира от чужд буен натиск.
– Справи се добре през последните няколко дни – казва той внезапно. Това са седем от десетте думи, които ми е казал, откакто тръгнахме обратно за дома.
– Аз ли?
– Да. Ти се оправи с кралицата, когато аз останах замръзнал и не можех да те защитя. Ти не
отстъпи и на краля. Мисля, че те оцениха смелостта ти. Дори се възхитиха от нея. Не бих се
изненадал ако установя, че затова се съгласиха да ни помогнат.
– На изключително висока цена. Честно казано не мисля, че си заслужава.
– Не ти трябва да платиш цената. Дадох ти обет и възнамерявам да го спазя.
– Не аз трябва да платя цената? – Обръщам се на седалката си, взирайки се с режеш, като с
кинжали поглед – Ел, ти избра да умреш за мен. Не мислиш ли, че и аз трябва да имам думата?
Като се има предвид, че исках да направя този избор, а ти ме отряза?
– Не умирам само за теб, Идън. Умирам за кауза много по-голяма от всеки от нас. Умирам за
човечеството. Избирам да разменя живота си, така че ти и хора като теб да имате действително шанс за промяна. – Хваща волана с една ръка, докато другата слага на тила си. – Бродил съм по тази земя по-дълго, отколкото са били живи най-старите ви предци. Ако това ще ме върне в ада, не мога да си представя да има по – благородна кауза.
– Майната му на благородството. – Думите изкачат от устата ми, преди дори да имам възможност да ги спра.
– Какво?
– Чу ме. Ще се откажеш ли за един човешки живот? Едно егоистично, неуверено момиче, което не може да контролира емоциите си? Това е разочароващо. Мислех, че си по-силен от това, по-умен от това. Колко глупаво би било да пропиляваш всичко, което си направил за каузата си, всичко, което си направил за Седемте, за някой, който изкривява душите, по дяволите. Не си струвам, Ел. Ти знаеш това, аз знам това, както и всички останали. И все пак е добре ти да го играеш мъченик, а не аз, нали така? Това са глупости.
– Твоят живот не е глупост. – Гласът му е равен, спокоен, въпреки моята нахална тирада. – За мен не е.
– Е, ти си първият – отговарям лекомислено. – Ако знаеш какво съм направила, болката, която причиних, би си помислил друго.
– Всички сме грешници, Идън. Някои от нас грешат по различен начин от други.
Оставих думите му да увиснат между нас и предпочетох да се зазяпам през прозореца, докато минавахме над плоска, кафява земя и умъртвена трева — такъв контраст с наситената изумрудена зеленина на територията на Броудмур. Сиви облаци висяха ниско над нас, заплашвайки измръзналата безплодна земя с заледена храна. Тишината в колата беше оглушителна, така че включвам стерео системата и превъртам надолу до списък за изпълнение с надпис „Тъмни Дни“.
Това е този, който слушам, когато се чувствам особено емо.
– Защо блокира номера й?
Няма нужда да го питам за кого говори, сестра ми. Само името, отекващо в черепа ми, замъглява очите ми с нежелана емоция.
– Тя никога не би ме пуснала, никога не би се отказала от мен. Трябваше да я лъжа всеки ден и по дяволите… Толкова ми писна да лъжа, нея, себе си. Тя щеше да се чувства отговорна за мен, сякаш е направила нещо нередно, а аз не мога да се справя с нейната вина. Моята вина е едно нещо, но нейната…
– Ти я обичаш.
– Да – Поглеждам го, чудейки се дали чува как сърцето ми се разбива.
– Не бих те обвинявал, знаеш ли… ако говореше с нея.
– Това би й дало фалшива надежда. – поклащам глава.
– Няма нищо фалшиво в надеждата, Идън – казва той, а гласът му трепери с носталгичен тембър, сякаш някога е усещал, вкусвал и държал надежда в дланите си. – Може да е сляпо – дори глупаво – но никога не е фалшиво. Не и ако наистина го чувстваш в сърцето си.
– А твоето сърце? – питам аз, спомняйки си студената празнота в гърдите му, когато бузата ми лежеше върху нея под покривалото на нощта.
– Понякога чувства твърде много. Друг път не усеща абсолютно нищо.
Думите му са празни, призрак, който минава през малкото пространство между нас. Подиграва ме, смело бе да го предизвикам със собствената си човешка крехкост. Не вярвам, че той е лишен от чувства, като се има предвид всичко, което ме накара да почувствам само за няколко дни. Но тривиалната, прекалено чувствителна страна от мен се тревожи, че тези чувства може да нямат нищо общо с мен. И това…боли.
В колата се настанява тишина и я изпълвам със собствените си мъчителни мисли. Какво се е случило с нас? Не го мразя. Нито пък го харесвам особено. Той е мрачен, сдържан и адски упорит.
И ако трябва наистина да съм честна, направо плашещо. Но има и една страна от него, която е състрадателна и – смея да кажа – мила. А той е яростно защитен и лоялен. Всички онези моменти, когато бях пречупена и уязвима, той можеше да се възползва, но не. Той бе лудо, дори досадно добродетелен.
За мое облекчение завиваме към бензиностанция, за да заредим. Трябваше да използвам тоалетната от километри, но не можех да търпя смъртните ми нужди да бъдат още едно бреме.
– Къде отиваш? – Легион пита, когато изскачам от колата зад него.
– До тоалетната.
Той отваря уста, за да протестира, но аз му махнах да си тръгне.
– Това ще се случи или там – соча към тоалетната на бензиностанцията – или на кожената ти седалка. Изборът е твой. – Когато си затваря устата, аз го уверявам: – Ще бъда бърза. Обещавам.
Спазвайки думата си, аз набързо се облекчавам и се връщам в мини-маркета, като решавам да взема няколко напитки и закуски за пътя. Забелязвам ледения чай Аризона и се усмихвам. Може би това ще изглади нещата. Не мога да търпя да прекараме следващите тринадесет часа и половина в мълчание. Предпочитам той да ме чука и да стене, отколкото да седя до него, преструвайки се, че не забелязвам всеки път, когато тези сребърни очи се насочат към мен зад тъмните му очила.
Наблюдавам широкия гръб на Легион, облечен в износено кожено яке, в предната част на магазина. Сигурно е влязъл да плати, докато бях в тоалетната, вероятно просто ме държи в полезрението си. Употит. Не може вечно да играе бодигард и детегледачка.
– Е, ако си свършил да бъдеш мистър Дум и мрак – дразня го аз, идвайки от щанда с чиповете, – имам малка изненада за…
– Идън, не мърдай.
Тъмният тон на гласа му ме спира наред крачката ми. Тогава забелязвам ръцете му, вдигнати отстрани и зловещата тишина в мини – маркета. Поглеждам наляво и виждам мъж с пистолет, насочен към главата на Легион. Вдясно има друг мъж, който също държи пушка, дълга колкото ръката ми.
Студения чай и содата се изплъзват от върховете на пръстите ми, пръскайки гадно сладка течност в краката ми.
– Момичето идва с нас – казва мъжът отдясно. – Само да трепнеш и моят сътрудник ще разпръсне вътрешностите ти из всички лото билети.
Демони? Не, мамка му – хора.
– Не мога да ти позволя да го направиш – отвръща Легион със смъртоносно спокоен глас.
– Така ли? – задника с автомата казва. Той е почти толкова голям, колкото Легион – обучен боец. Не виждам голяма част от лицето му, но изпод черната шапка на главата му наднича бъркотия от руса коса. – Е, като се има предвид, че имам оръжия, пригодени за вашите приятели отвън, както и около тази сграда, би било разумно от ваша страна да преосмислите приоритетите си. Работата ти е свършена, демон. Сега тя е наша грижа.
– Виждаш ли, ето къде грешиш, човече – плюе Легион. – Ако тя беше твоя грижа от самото начало, нямаше да се налага да се намесваме, за да я защитим. Така че… ако искате да видите още един ден от вашето мизерно, жалко съществуване, ще свалите тези оръжия и ще си вървите, по пътя.
– Безсмъртието те е направило арогантен. Да видим колко нахален ще бъдеш, когато те върна при твоя създател с дупка в главата. – Мъжът се смее, може би от страх, или от истерия, или от двете.
Чува се вик в далечината, отвън, а след това… Ада се отприщва.
С едно бързо движение, по-бързо, отколкото всеки от нас може да види, Легион е зад стрелеца отляво, с ръка, върху пръста на спусъка. Със своя човешки щит той използва оръжието на човека с пушката, докато се гмурка и се търкаля зад щанда за хот-дог. Легион възпроизвежда поне половин дузина изстрели, преди да завърти стрелеца и с отвратително изпукване да прекърши врата му като клонка.
– Хайде! – крещи той, хвърля се към мен, докато човекът с автомата отвръща на огъня. Всичко е твърде познато. Твърде близо до онази сцена от преди малко повече от седмица. Но този път няма да крещя, няма да плача, няма да повръщам от страх.
Още двама въоръжени мъже влизат в магазина и ръсят диво куршуми в наша посока. Легион бързо ме поставя зад себе си, прикривайки тялото ми с неговото, докато той вади два 9 милиметрови пистолета зад гърба си и се върти в кръг, като има само една машина за лед за прикритие. Уцелва и двамата в главите с прецизен изстрел. Още мъже, въоръжени до зъби. Те ни превъзхождат числено…и то с много. И след като отстраняваме още пет, чуваме щрак-щрак-щрак, който запечатва съдбата ни. Свършихме мунициите.
– Остани зад мен – прошепва той грубо, като ме задържа зад гърба си. Приклекнали сме, наполовина пълзим през счупени стъкла и гилзи. Коленете и ръцете ми кървят, но не усещам болката. Адреналинът, подобен на кокаина, се надбягва във вените ми, успокоявайки всички пориви да крещя или да плача. Трябва да се махнем оттук, а перспективата да го направим живи изглежда доста мрачна.
Завиваме зад ъгъла и почти се сблъскваме с човек, препасан с нещо, което прилича на картечница. Легион блъска ръката му на една страна, още преди да успее да натисне спусъка, и удря лицето му с юмрук, което предизвиква плисване на кръв от носа му. Това се случва за части от секундата, но му е достатъчно да вземе пистолета на мъжа и да вкара няколко куршума в приятеля му, който е само на няколко метра. Без дори да спре да погледне, той се обръща и се прицелва право през рамото ми, пращайки още шест куршума в гърдите на приближаващия нападател, без дори да мигне.
Движи се с бързината на усойница и грацията на пантера. Ако не знаех по-добре, щях да мисля, че е отчасти животно. Толкова висок и толкова широк мъж не трябва да е толкова пъргав и грациозен като него, но той изобщо не е мъж.
Пътят ни е осеян с мъртви тела, Легион ме хваща в прегръдките си и излиза от мини-маркета.
Отпред има още трупове, благодарение на Феникс и Тойол. Въпросът е как никакви куршуми не са попаднали в бензиновите колонки и не ни разпръснаха всички на парчета.
– Алиансът – крещи Тойол към нас. Катаните му блестят с яркочервена кръв, капеща от остриетата като ягодов сироп.
– Ще има още по пътя – добавя Феникс. Той изглежда толкова уравновесен и елегантен, както винаги. Не мога да си го представя в битка.
– Да се махаме оттук, по дяволите – излая Легион, докато ме набутва в колата.
– Ранена ли е? – пита Феникс, поглеждайки кръвта по ръцете и краката ми.
– Добре съм – уверявам го. – Раните са повърхностни. Мога да се почистя само с комплект за първа помощ. Освен това по-голямата част от кръвта дори не е моя.
Легион скача на шофьорската седалка и потегля, а зад нас се издига дъжд от чакъл. Дори не ме поглежда, докато не сме на мили разстояние.
– Добре ли си? – Този глас отново… с оттенък на страх и лед.
– Добре съм – повтарям аз, неспособна да намеря други думи. – Комплектът в жабката свърши работа.
– По дяволите. Мамка му! – вика той, удряйки с юмруци волана. – Трябваше да бъда по-внимателен. Трябваше да проверя магазина. Ако нещо ти се беше случило…
– Ел… – Поставям ръката си върху неговата, кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежение. Той потрепва, все още зареден от боя, но не го пускам. Усещам как силата тече през него – огън и насилие под формата на кръв. – Добре съм. Вината не е твоя. Честно казано, трябва да ти благодаря. Щях да съм мъртва, ако не беше ти.
– Кълна се, във всичко което съм – дарява ме със бърз поглед, но сканира цялото ми тяло за рани и травми – никога повече няма да рискувам с живота ти. Прости ми.
– Няма какво да ти прощавам. – Най-накрая отдръпвам ръката си от неговата и я прибирам в скута си, улавяйки усещането за огромната му сила в дланта си. – Ако някой, трябва да се извинява, то това са онези в магазина. Можех да ги спра. Но аз просто… замръзнах. Трябваше да направя нещо, за да помогна.
– Не е твоя вина. – Легион поклаща глава. – Ти си необучена, нефокусирана. Не очаквах да направиш това, което трябваше да направя аз.
– Тогава ме научи – настоявам аз, обръщайки се към него на мястото си. – Обучи ме, покажи ми как да впрегна дарбата си и да я използвам, за да се бия.
– Това не е твоя работа, Идън. – Минава почти минута, преди той да отговори. – Не очаквам да застрашаваш живота си повече, отколкото вече го правиш.
– И така… кои бяха те?
– Алиансът на ръкоположените. – Той издиша тежко. – Много старо тайно общество, което обединява всяка религия в света с една цел: изкореняване на злото.
– Какво…? Значи искат да ме изкоренят, да ме убият?
– Не, точно обратното всъщност. Те си мислят, че могат да спасят душата ти. – Той се смее саркастично, звукът смразява костите ми. – Наистина това е просто компютърен код, за това да те увият в усмирителна риза и да те заключат до края на дните ти. Наред с други неща.
– Но как… откъде знаят за мен?
– Вероятно много от тях знаят за теб. Членовете на Алианса обхващат цялото земно кълбо.
Вероятно имат агенти във всяка болница, училище и психиатрично заведение по света.
Мамка му, мамка му, мамка му.
За какво друго съм била напълно сляпа? Кой друг би могъл да ме търси?
И на кого наистина мога да се доверя?
– Защо Седемте и Алиансът не работят заедно? Тъй като и двете „организации“ ловите Призованите?
– Защото те са набожни задници, които не биха познали Словото, ако им го навреш в самодоволните им задници – ръмжи той. – Алиансът не вярва в отнемането на човешки живот. Те обаче си мислят, че могат да прогонват Призованите и да спасят смъртните си души, а в действителност ги обричат на много по-тежко съществуване, шокови лечения, побои. – Той хвърля ядосан поглед към мен. – Лоботомии. Тъй като те всъщност не убиват жертвите си, те се чувстват сякаш изпълняват Божията воля. Смъртта би била много по-мила, като се има предвид какво причиняват на жертвите си.
– Смърт, точно това, което Седемте изискват.
– Това не е нещо, което приемаме лекомислено, Идън. Ако наистина имаше друг начин, щяхме да…
– Знам, знам. Убий един, за да спасиш милион. Но защо ме спасявате? Защо да не преминете през всичките тези неприятности за някой друг?
– Ти си много ценна. За нас. – Мисля, че е решил да ме игнорира, докато не продължава няколко секунди по-късно. Гърлото му потръпва, докато преглъща. – За мен.
– Защо?
При това той наистина ме игнорира, фокусирайки се върху ускоряването към нашия разкъсан от война град. Поехме по различен маршрут, избягвайки главните пътища, за да останем извън полезрението. Освен това по-лесно може да се каже дали сме следени или не. Когато спираме да заредим, Феникс и Тойол оглеждат целия периметър, включително баните. Не протестирам, когато Легион настоява да стои пред вратата.
– Благодаря – трепнах, без да разбирам защо, по дяволите, му благодаря. Той ми спаси живота – да – повече пъти, отколкото мога да преброя на една ръка. Но аз не го разбирам. И не разбирам цялото обяснение за Скачача. Не и когато наистина няма нищо за тях. По дяволите, те са демони, какво ги интересува, че плача и крещя докато сънувам кошмари?
Мамка му, защо му пука?
Краткият живот със скапани хора и в скапани приемни домове ме остави уморена и предпазлива, но с основателна причина, никой не ми е показал нищо друго освен презрение, никой освен сестра ми не ми показа нещо друго – любов.
И сега дори тя е само сянка от миналото ми.
Легион бързо ме отвежда до колата под прикритието на нощта, с ръка на гърба ми. Дори със съмнението, което копае дупка в мозъка ми, докосването му никога не пропуска да ме обезоръжи. Когато се настанява на седалката си и закопчава колана си само секунди по-късно, той насочва сребърния си поглед към мен, блясъкът му е още по-ярък в тъмното.
– Всеки човешки живот, който някога съм отнел, остава в мен. Преследва ме. Виждам ги в сънищата си. Виждам ги винаги, когато се погледна в огледалото. Чувам крясъците им, които надделяват над собствените ми мисли. Идън, ако имаше друг начин, щях да го направя. И може би не можем да те спасим. Може би просто удължаваме неизбежното, но не мога да го направя.
Душата ми е твърде тежка, за да понеса още една неоправдана смърт.
Той не говори през останалата част от пътуването обратно до Чикаго, но аз държа музиката включена. Да се надяваме, че това ще заглуши писъците в главата му.

Назад към част 24                                                                  Напред към част 26

РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 24

Глава 23

Кожата ми гори.
Толкова ми е горещо, че усещам как кръвта кипи във вените ми. Удрям, търся облекчение, но в крайна сметка се сблъсквам само с по-поразителна топлина. Толкова трудно, но гладко и привлекателно. Обгръщам го с ръце, опитвайки се да го задържа върху нежните си гърди. Мачкам и драскам, като искам да се слея с разтопения му огън.
– Спокойно, нестинарко – груб шепот гъделичка ухото ми. Устните му галят деликатния участък от кожата, където се срещат ушите и челюстта ми.
– Ммммм – мъркам аз. – Още.
– Още? – Той прокарва върхове на пръстите си по рамото ми, поставяйки бледата ми коса на
една страна. Усещам как той прокарва линия надолу по врата ми с върха на носа си, душейки горящата ми кожа.
– Това е толкова хубаво – ахвам, докато убождания от игли се разпръскват по ръката ми. Още, още, още, моля те мислено. Той възнаграждава неизречената ми молба, като плъзга ръцете си надолу по ръката ми и преплита пръстите ни. Докосването му е като звезден блясък във вените ми. Аз съм дива и пристрастена към тази крещяща красота, искряща като натрошени диаманти на слънцето.
Лежим в тъмното, лице в лице, краката ни оплетени като усукани лози под чаршафите. Моите са голи, подобно на останалата част от мен, с изключение на бикините и сутиена ми. Гърдите на Легион са голи, но панталоните покриват долната част на тялото му. Поглеждам надолу към покритите ми с дантела гърди, чудейки се къде са отишли дрехите ми, но съм благодарна за отсъствието им от парещата ми кожа.
– Ти ги разкъса – казва Легион, отговаряйки на лекото намръщеното ми изражение. – И моята блуза също. Щеше да накъсаш и бельото, ако не те бях спрял.
– Защо? – Гукам, сгушвайки се по-близо до голите му гърди.
– Защото си мислиш, че искаш само това, което е отдолу.
– Не мисля, че го искам. Знам го. – Промъквам ръката си между нас и дърпам токата на колана му. Той стиска ръцете ми в една от своите, спирайки напредването ми.
– Не, не го прави, Идън. Това са ефектите на магията. Може да направи хората ненаситни, ирационални. Скоро ще изчезне. Просто се опитай да си починеш.
– Моля те – умолявам аз, опитвайки се да освободя ръцете си. – Искам те толкова много, че чак боли. – Стискам бедрата си, опитвайки се да угася огъня, кипящ в сърцето ми. Само бушува по-горещо, по-ярко.
– Не искам да те нараня. – Гласът му е нежен, дъхът му минава през косата ми, която пада на челото ми.
– Тогава недей. – Дори не разпознавам собствения си глас. Прекалено нетърпелив звучи, прекалено наситен от нуждата ми. – Накарай го да спре, моля те. Направи, така че горенето в мен да спре.
– Не мога. – Собственият му груб тон е пронизан с нотка на отчаяние. – Не и както имаш нужда.
– Моля те. Просто направи нещо, каквото и да е.
– Добре. – Той поема дъх, засилвайки решителността си. – Но… ръцете си ги дръж върху себе си.
– Как? – Дланите ми горят от нуждата да го докосна. Те горят, но някак си потискам пламъка, крещящ под кожата ми.
– Просто опитай. Ако искаш да ти помогна, трябва да правиш точно това, което ти казвам.
– Добре – хленча аз, готова да се разплача. – Просто го махни, угаси огъня в мен.
Той нежно ме бута, докато лягам по гръб, и отмества чаршафа. Рефлексивно разтварям краката си по-широко, приветствайки го в топящото ми се ядро.
– Внимавай – предупреждава той, коленичил между отворените ми бедра. Искам да ги увия около него и да го придърпам по-близо, но той ме спира, като ме хваща за коленете. – Говоря сериозно, нестинарко. Опитай се да останеш неподвижна.
– Но какво ще стане, ако не мога?
– Тогава не мога да те докосна. А ти искаш да те докосвам, нали?
– Да – отговарям твърде бързо. – Ще остана неподвижна, до колкото ми е възможно.
Лунната светлина разряза сребърна сянка върху лицето и гърдите му, докато той гледаше надолу към мен, с хиляди ослепителни емоции в очите му, а те сякаш светят, докато той бавно плъзга дланите си от коленете ми до външната страна на бедрата ми. Пъшкам, отмятайки глава назад. Тези мазолести пръсти треперят над дантела, безмълвно ги моля да се разпаднат на пепел само от триенето на изпепеляващото му докосване. Той прокарва пръсти по ребрата ми, като гали всяко едно, преди да си проправи път до средата на корема ми. Натискът се засилва около пъпа ми, твърд, пулсиращ възел, който изкарва дъха от дробовете ми. Той свети в утробата ми, биещ със собственото си хедонистично сърцебиене. По-бързо, по-трудно, по-дълбоко в мен, докато ахвам от възбуда. Тежестта му ме приковава към леглото, докато се давя в проливен порой от удоволствие. Тогава изведнъж възелът се спуква на милиони назъбени фрагменти от оргазма ми, всяко парченце пронизва свръхчувствителните ми нервни окончания, докато ги заболи от екстаз.
Хващам се за леглото, движенията ми, сякаш вече не са мои и крещя. Ръцете му стискат кръста ми, притискайки възела в мен, докато не изгони всяка капка агонизиращо блаженство.
– Дишай дълбоко – инструктира ме Легион. – Остави го да мине през теб.
Гръбнакът ми е втвърден и изправен като греда, но крайниците ми са, като желе. Само ръцете му ме държат тук и сега, сърцевината ми е срещу токата на колана му. Студеният метал сякаш хапе свръх чувствителното местенце между бедрата ми, добавяйки още един слой усещане.
– Ка…кво … какво ми направи? – Заеквам, думите ми са неясни.
– Погрижих се за теб. Както виждам, много добре. По дяволите, подгизнала си – мърмори той, гледайки надолу към лентата черна дантела между бедрата ми, без съмнение напоена със соковете от моето освобождаване. Дори при слабо осветление го виждам как облизва устните си.
– Вкуси го – прошепвам през задъхани вдишвания.
– Спри! – Светещите очи примигват към моите.
– Направи го, няма да те докосвам. Дори не е нужно да ми сваляш бикините.
– Не знаеш какво искаш.
– Знам точно какво искам – искам това, ти също го искаш.
В заплашителния му поглед се води вътрешна война, която изглежда сякаш продължава цяла вечност. След това, твърде бързо за човешките ми очи, той се навежда, за да срещне най-съкровеното ми местенце, и слага коленете ми върху раменете си. Ако знаех, че ще се разпадна така втори път само от прокарването на горещия му език по кожата ми, щях да се стегна. Но преди дори да успея да си поема дълбоко дъх, пъшкам без да мога да се спра, крещя името му, докато той лиже нежната кожа между сърцевината ми и най-чувствителната част на бедрото ми. Ниско ръмжене бучи в гърлото му, докато вкусва, наслаждавайки се на всяка капка, която е избягала от бикините ми. Искам да го моля да ги откъсне, но не мога. Звукът от него, който се отдава на вкуса ми, усещането за този дебел, твърд език, който облизва и смуче и – о, мамка му – зъби… захапване… не мога да свържа думите. Знам само мокро и горещо, познавам само това всепоглъщащо удоволствие, което кара кръвта ми да блести със сребърна звездна светлина и златен огън.
Той облекчава ненаситното ми тяло отново и ме гледа застанал до леглото. Устата му все още блести от останките от моето освобождаване. Взираме се един в друг, всеки от нас се нуждае от повече, за да потуши копнежа, който бучи във вените ни.
– Целуни ме. – Гласът ми е дрезгав от стенания и писъци.
– Идън…
– Моля те, ако не мога да вкуся друга част от теб, поне ми позволи да опитам устните ти.
– Ще забравиш това. – Затваря очи, оставяйки брадичката ми да докосне гърдите му. – Ще забравиш, че ме искаш толкова силно, колкото аз те искам – мамка му, толкова силно, колкото те исках по-дълго, отколкото си живяла. Ще забравиш какво си почувствала тази вечер, докато твоят вкус ще бъде завинаги запечатан на езика ми. Утре ще се събудиш, без да си спомняш как те накарах да се разтърсиш само от моето докосване, докато все още аз ще те подушвам по кожата си. – Когато вдига глава, в брилянтните му дълбини се вихри перлена скръб. – Така че, ако трябва да забравиш – а аз знам, че ще го направиш – не искам да те целувам, не сега. Искам да запазя това парче от нас за време, когато ще си спомняш, за време, когато ще искаш да го помниш. И искам да докосваш устните си дни след това и да се усмихваш на спомена. Няма да ти отнема свободната воля. Не мога да открадна това от теб.
– Легион… – Не знам какво мога да кажа, за да го уверя, че това е всичко, което искам от толкова, толкова време. Дори когато не го познавах. Дори когато не мислех, че има някой там в тази огромна, самотна за мен вселена.
– Иска ми се да не се налага да правя това. – Той ме изтласква назад, като прекарва палец по долната ми устна.
Когато той поднася този палец, за да погали собствените си устни, аз се спускам в море от мрак, изпъстрено с петънца от сребърен звезден прах.

*

Рязко се събуждам под одеялото от топла слънчева светлина, която струи през тежките позлатени завеси. Паниката изпълва дробовете ми и задушавам вик, когато осъзнавам две основни неща:
Едно: почти гола съм, само по сутиена и бикини.
Второ: Легион спи дълбоко до мен.
Тялото ми се чувства… различно. Не е лошо – изобщо не – но различно. Отдолу има нежност, от типа, който отеква с остатъци от дълбоко пулсиране. Стискам бедрата си, извиквайки спомен за влага и топлина, и въздишам, наслаждавайки се на шепот от фантомно удоволствие. Знам, че не сме спали заедно – това е очевидно. Последното нещо, което си спомням, е, че Тъмният крал хвърли заклинание, за да забави Призоваването след това…нищо. Все пак не вярвам, че Легион би ме изнасилил в съня ми, не и когато е имал повече от достатъчно място и възможност да го направи по време на моя плен. И като се има предвид, че той е целомъдрен, защо да застрашава обетите си за загубена кауза с изкривен морал и тъмна съдба? Можеше да избере всяка жена в света – свръхестествена или не. Аз съм нищо, не и в сравнение с всичко, за което вече съм наясно през последната седмица.
Преглъщам възел от нелогична скръб и се преобръщам към спящата му фигура. Лицето му изглежда толкова спокойно в съня, уязвим дори. Толкова различен от обичайния му намръщен поглед. Дори с неговия дразнещ нрав и отчужденост, той щеше да бъде човекът, по който бих могла да си падна. Подобно призовава за харесване и може би моите демони биха могли да намерят утеха в онези изгубени души, които сякаш се въртят в дълбочината на очите му. Но това никога нямаше да се случи, дори и да не бях обречена. Дори ако аз бях обикновено момиче, а той беше просто обикновен човек. В този момент съм твърде загубена, за да бъда намерена, дори и от него.
Без да мисля за последствията, без да разбирам мотивите си зад тях, посягам да го погаля по челюстта. Чувствам я толкова силна и твърда под върховете на пръстите ми, както и изглежда, а късата къдрица, която пада на лицето му от бузата до брадичката, е мека като пух. Мимолетно си представям какво би било косата му да милва лицето, гърдите, вътрешната част на бедрата ми.
След това идеята я изхвърлям от главата си, мислите ми са опасни, дори и тези, които не причиняват вреда.
С необходимостта да облекча пикочния си мехур, тръгвам към банята с омекнали крака.
Крайниците ми се чувстват отпуснати, сякаш са били опъвани часове наред и пускани. Ефектът от магията, казвам си аз, това е единственото обяснение. Топъл душ звучи настина хубаво, а след вчера може да използвам всяка капка гореща вода в целия този хотел.
С нашите планове да се върнем в Чикаго днес, се обличам в чифт дънки, пуловер и моите бели платненки. Легион все още спи, така че си позволявам да поръчам закуска от румсървиз. Колкото и да е странно, на вратата се почука само десет минути по-късно. Не знам дали магията има нещо общо с бързата услуга, но отивам до вратата – аз съм на два ярда от входа на апартамента, когато гигантската форма на Легион се извисява над мен и ме блокира от вратата.
– Какво по…
– Какво си мислиш, че правиш? – Гласът му е груб от сън и ярост, а очите му са диви като
разрошената му коса.
– Отварям вратата за румсървиз.
– Това не е румсървиз, Идън. – Погледът ми се разширява, когато той прави заплашителна
крачка към мен. Няма го човекът, който току-що спеше спокойно до мен.
– Тогава кой е? – Гледам вратата, сякаш имам рентгеново зрение.
Без да каже дума, той се приближава и рязко отваря резбованата дървена врата, разкривайки Феникс и Тойол, и двамата облечени в черна кожа и бойно снаряжение. Откакто пристигнахме, бяха разменили дрехите за ушити ризи и панталони. Това трябва да е сериозно.
– Новини от Чикаго – казва Тойол като поздрав, влизайки в стаята с Феникс по следите му. -Имаше тежка ангелска дейност.
– Ангелска дейност? – намръщих се. – Какво биха правили ангелите в Чикаго?
– Трябва да се върнем възможно най-скоро. Каин казва, че държат нещата под око, но ако
станат агресивни… – Той кима.
– Някакви индикации кой, или какво търсят? – Легион пита, всички признаци на предпазливост са изчезнали.
– Не, но те смятат, че може да имаме работа със Серафима.
Серафимът? Според части от уроците по история от Легион и Феникс, Серафимите са най-мощните, най-смъртоносните от всички ангели. Феникс не беше такъв, преди да падне. Но Легион беше споменавал думата повече от веднъж, когато се позоваваше на миналото му. Ако е бил един от серафимите… значи някога е бил архангел.
Умът ми казва по дяволите, но просто се усеща грешно, светотатство.
Дълбок намръщен поглед се изписва на лицето на Легион, докато той обмисля думите на
Тойол. Дори докато стои там, скръстил ръце на гърдите си, виждам зловещата сила, която излъчва тялото му.
– Събирайте си багажа, тръгваме след десет минути.
– Ами Тъмния крал? – пита Феникс. – Имаме недовършена работа, свързана със сделката, която сключихте.
– По късно. Трябва да се приберем.
Решението му е окончателно и двамата се обръщат и си тръгват без допълнителни въпроси, оставяйки ме сама да се изправя пред демон с неудържим гняв в очите му.
– Бъди готова – е всичко, което той заповядва, преди да се обърне, за да отиде до спалнята.
Няма помен от снощи, не че бих очаквала такъв, не че нещо можеше да се е случило.
Поемам дълбоко дъх, освобождавайки се от несигурността, и го следвам до спалнята, за да опаковам нещата си.

Назад към част 23                                                                 Напред към част 25

РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 23

Глава 22

– Какво по дяволите? – крещя, изправям се на крака. – Как влезе тук?
Легион кръстосва ръце пред гърдите си, карайки ризата му да се опъне на бицепсите му по най-привлекателния начин.
– Какво по дяволите? – пита недоверчиво той. – Какво си мислиш, че правиш като бягаш сама на място, което не познаваш? По дяволите, Идън, как трябва да те защитя, когато настояваш да затрудняваш работата ми? Достатъчно лошо е, че кралицата на вещиците те открадна от мен по-рано…
– Бях добре, Ел. – Бузите ми пламват не само от думите му, но и от притежанието в тона му. – Просто имах нужда от… – Въздух, космос, време е да помисля за предстоящата ми гибел, но не знам какво да кажа.
– Не си добре, Идън. Как би могла да бъдеш? – Гласът му се смекчи, придобивайки онзи дрезгав, пропит с емоции тембър, който съм имала удоволствието да чуя само по време на най-личните му изповеди. – Ще намерим начин – обещавам ти това. Ще разберем как можем да спрем Призоваването. Дори и да трябва да се боря до предсмъртния си дъх, няма да му позволя да те вземе. Няма да позволя това да ти се случи.
Той тръгва към мен, сякаш иска да ме задържи или да ме удари, или да събуди някакъв разум в мен, но аз бързо се отдръпвам.
– Нищо не можеш да направиш.
– По дяволите, ако не мога. Казах ти – ще те защитя или ще умра, опитвайки се и наистина го мисля.
– Ти чу ли това, което казаха? Или просто чуваш това, което искаш да чуеш? – изведнъж се ядосвам и започвам да крещя. – Ще искам да убивам тези хора. Ще копнея да усетя кръвта им по ръцете си. И ако не си слушал, чуй това – ще се моля на Луцифер да ме чука върху вкочанените им трупове.
– Това беше просто лош сън, Идън. – Той пуска ръцете си, стяга ги в юмруци отстрани.
– Сън, който сънувам от четири години поред. И знаеш ли какво? Не се събуждам постоянно крещейки, не, понякога съм толкова мокра между бедрата си, че бикините ми са подгизнали. Понякога се събуждам със собствените си стенания от удоволствие. И понякога съм толкова възбудена, че се усещам, да слизам към онова съкровено местенце. Не виждаш ли, Ел? Губиш си времето с мен. Щеше да е по-добре, ако бях мъртва!
Той вижда как крушката трепти в дивите ми очи в същото време, когато мисълта изниква в главата ми. Той поклаща глава.
– Не.
– Моля те. Моля те, Легион. Това е единственият начин, по който мога да осигуря безопасността на всички. Това е единственият начин да спрем Призива. – Придвижвам се към него с умолителни ръце, докато той се отдръпва, отказвайки да се вслуша в отчаянието ми.
– Не.
– Нищо не можем да направим. Това е, което трябва да се направи за по-голямото добро. Не са ли за това Седемте? Да убиеш един, за да спасиш милиони? Убий ме. Не ме оставяйте да бъда причина за още повече болка и борби.
– Казах не, Идън! – той вика.
Със сълзи, бликнали от очите ми, поглеждам нагоре към него, моля за милостта на смъртта. Не е милост за мен, а за тях. По какъвто и да е начин, това няма да свърши добре за мен. И знаеш ли какво? Не трябва. Не искам да свалям никой друг в пламъците на ада със себе си.
– Ще трябва да го направиш… в крайна сметка, ще трябва да ме убиеш. И това е добре, моля те, не ме оставяй да стана чудовище.
– Не мога, Идън. Не мога да те нараня. – Гърбът му се удря в стената, притиснат от треперещото ми тяло.
– Скачача… – Кимам с разбиране, дишайки едва през диплите на болката. Не мен иска да спаси. Никога не съм била аз.
– Не. – Той поклаща глава. – Това е повече от всичко. Мисля, че го знаеш. Мисля, че си го знаела през цялото време.
– Как бих могла? Знам само това, което ми казваш, което не е много. Кажи ми, Легион. Защо изобщо ти пука? Защо изобщо си губиш времето за една загубена кауза?
– Ти не си загубена кауза.
– Наистина ли? – Вдигам ръце в истерично разочарование. – Защото от мястото, където се намирам, бъдещето ми изглежда адски мрачно. И моят подарък не е толкова страхотен. Кажи ми: за какво друго трябва да живея? Каква е причината да се боря срещу неизбежното?
– Имаш сестра си.
– Хмф – изсумтях аз, обръщайки гръб към него. – Да ме вземеш е най-доброто нещо, което й се е случвало. Тя има ново място за живеене; има комфорт и сигурност. Сега не трябва да се чувства виновна, че прекарва време с гаджето си и в същото време да очаква в живота си промяна.
– Имаш майка си – чувам го да казва зад мен. Сега е по-близо, но аз не се обръщам.
– Майка, моята майка? Моята майка?! Никога не съм имала майка. Просто някакъв психо изрод, който си помисли, че изпълнява Божията воля, опитвайки се да ме убие. Тя ще бъде първа на опашката, която ще плюе на гроба ми.
– Имаш…
– Доста жалко, нали? – Смея се саркастично. – Прекарах целия си живот, избягвайки всякакви постоянни привързаности. Никога да не ме е грижа за никого, никога да не се привързвам твърде много. Никога не допускам някой да види какво съм всъщност аз, от страх, че ще ги нараня. Знаеш ли, че никога не съм имала гадже? По дяволите, дори не мисля, че някога съм била на подходяща среща. Сега ми кажи – защо си струва да спасявате този човек? Момичето, което никой няма да помни?
Мълчанието се простира между нас като протрит гумен ластик.
– Идън…
– Приеми го. – Поклащам глава при звука на името си. Топли ръце стискат леко раменете ми, държейки ме на място. – Така е по-лесно. Така е… по-добре за всички. – Преглъщам емоцията в гърлото си и се опитвам да се измъкна от хватката му, но съм твърде слаба. Нищо освен крехка, счупена кукла, която отдавна трябваше да бъде изхвърлена. – И без това нямам нищо и няма за кого да живея.
– Напротив. – Гласът му е просто дрезгав шепот. – Имаш мен, Идън. Живей за мен. Дръж се за мен.
– Защо? – Обръщам се с лице към него, ръцете му все още са подпрени на треперещите ми рамене.
– Тъй като от първия миг, в който те видях – сребърните му очи светят в слабата вечерна светлина – през мръсната витрина на онзи магазин, със слушалките ти, без да обръщаш внимание на опасностите точно пред вратата, знаех, че ще умра за теб. Така че, моля те… живей за мен. Само още малко.
Думите му се забиват в кухото пространство в гърдите ми, излъчвайки светлина и топлина. Те се плъзгат през мен като течен огън, изгаряйки мъртвите, студени останки от миналите ми болки, превръщайки болката и изоставянето в пепел. Не искам да му вярвам, не искам той да ми дава надежда, само за да я откъсне, но ми остава толкова малко, за да задържа тези дни. Така че може би… може би мога да повярвам в него, този звяр – човек, който кара сърцето ми да бие от страх и въодушевление, когато е наблизо.
Оправям устните си, за да му кажа точно това, но преди да успея, на вратата се почуква. Първата ми мисъл е Тойол и Феникс, които идват да ме проверят, но точно когато правя крачка към тихото тропане, Легион бързо завърта тялото ми, поставяйки го зад неговото.
– Кой е? – Прошепвам, надничайки около масивното му тяло, сякаш вратата ще се пръсне всеки момент.
– Върколак – прави гримаса, сякаш може да вкуси всеки, който стои само на метри от него. – И вампир. Стой тук.
С изсумтяване той отива да отвори, като едната му ръка е поставена зад гърба, където неговият 9 милиметров е прибран на кръста му. Задържам дъха си, вампир? Мамка му, наистина ли искам да знам?
Обмислям да избягам в задната спалня, но преди да успея, Легион отваря вратата с раздразнена насмешка на устните му.
– О, извинете. Прекъсвам ли нещо? – Тъмният крал самодоволно показва, че постоянната му усмивка е идеално на мястото си. Сайръс стои зад него, толкова мълчалив и смъртоносен, както би бил вампир. Така че това трябва да е имал предвид Дориан за превръщането на Легион. Искаше да го превърне във вампир. Но как?
Не питай, казвам си аз. Имах твърде много откровения за днес. Сигурна съм, че още едно ще ме прехвърли през ръба.
– Има ли нещо, от което се нуждаете? – Гласът на Легион е остър от досада. От тримата мъже той е по-добре сложен от Сайръс по отношение на размерите и силата, но има нещо в Дориан – нещо тъмно и заплашително, което ми подсказва, че няма нужда от изпъкнали мускули и висок ръст. Може да убива само с намигване на бледосиньото си око.
Но това не означава, че Легион не е способен на същото. Той е толкова обвит в тайни и неизказани митове, че не мога да бъда сигурна. Знам, че е убиец, но по колко начина би могъл да разкъса някого? Имам чувството, че възможностите са безкрайни.
– Дойдох с малко мирно предложение. От моето семейство до твоето. – Той махва с ръка и вратата се отваря напълно, позволявайки му да влезе небрежно. Сайръс мълчаливо го следва.
– Каква е уловката? – пита Легион. Тонът му е почти учтив, но нервното движение на челюстта му говори друго.
– Няма уловка – отговаря Дориан с трезво изражение. Той дори не се усмихва снизходително. – Жена ми се влюби в момичето. Щеше да я нарани, за да я види пречупена. Тук съм, за да се опитам да поправя това.
– Можеш ли да спреш Призива? – Аз питам. Не успявам да задържа сляпата надежда да достигне до гласа ми.
– За съжаление не. Знаците на Призоваването са естествена прогресия, предизвикана от стрес и време. Не мога да ги спра, както не мога да те спра да остаряваш, но мога да ги забавя. Мога да ти дам повече време.
Повече време, за какво, какво чака?
– Отново питам, каква е уловката? – Легион се намесва, заставайки пред мен. Той рискува всичко за мен. С какво друго бихме могли да се пазарим?
– И отново казвам, няма уловка. Не съм това, за което ме мислиш, Легион, никога не съм бил. Имаше време, когато видя това.
От страни на бицепса на Легион наблюдавам как двамата мъже споделят претеглени погледи, сякаш общуват телепатично. Легион е познавал Дориан преди това? Как? И кога? По дяволите, ако Легионът е на милиарди години, на колко години е Тъмният крал? А другите знаят ли? Изглеждаше, че Тойол имаше вътрешна връзка чрез Сайръс. Очевидно той не беше запознат с факта, че Легион знаеше повече за Тъмната монархия, отколкото допускаше.
– Добре – каза Легион, кимайки веднъж. – Направете каквото трябва, стига да сте сигурни, че тя ще бъде невредима.
– Имате думата ми. – Дориан премести поглед към спалнята. – Вътре. И ще имаме нужда от поверителност. – Цялото тяло на Легион потрепва, без съмнение, че ще възрази яростно, но кралят поклаща глава. – Тя ще бъде в безопасност. Въпреки това, ще трябва да останеш на близо. Тя ще има нужда от теб след това. – Кралят протяга ръка към мен, изобщо не е притеснен от огромната маса демони, застанали между нас. – Хайде
Поглеждам протегнатата му длан и гледам нагоре към Легион. Сребърните му очи се въртят от несигурност, но той ми кимва. Не е склонен да ме остави насаме с Дориан, но знае, че е безопасно, той нямаше да диша, ако представляваше заплаха за мен.
Хващам ръката на краля, без дори да си правя труда да задържам лекото треперене. Той го успокоява нежно и ме отвежда до спалнята. Не съм достатъчно глупава, за да вярвам, че нещо отдалечено сексуално ще се разпадне. Габриела не изглежда като споделящ тип и като се има предвид, че силата й далеч надхвърля всичко, което светът някога е виждал, се съмнявам, че той би бил достатъчно глупав, за да изпробва границите на нейната толерантност. Освен това той е тук заради нея.
– Легни – инструктира ме той с нежна ласка, толкова различна от надменния тон, който използва по време, на първата ни среща по-рано днес.
Действам според инструкциите му, тялото ми е втвърдено като дъска над сатенената завивка. Дори не си правя труда да си събуя обувките.
– Това, което ще ти направя, няма да ти навреди, но може да бъде дезориентиращо. Твоят ум – и по същество – твоето сърце ще бъде отворено, позволявайки на всичките ти страхове и фантазии да управляват напълно емоциите ти. Разбираш ли?
Кимам игнорирайки страха си.
– Добре. Сега поеми дълбоко въздух. Помисли за нещо, което ще ти донесе щастие. Нещо, което те кара да се чувстваш обичана и жива. Фокусирай се върху това; дръж се за него.
Неговите искрени думи пронизват черепа ми, отеквайки с чувство за власт. Откривам, че прелиствам плейлиста ми на ум, без дори да го осъзнавам. Не се боря с импулса, не мога.
– Толкова си красива. – Той ме гали по бузата с опакото на ръката си. Това е единствената част от него, която някога бях смятала за мека, освен пълните му устни. – Знаеш това, нали?
– Казваш го през цялото време, но с благоговение, което никога няма да разбера.
– Това е, защото ти не можеш да видиш това, което виждам аз. Не можеш да почувстваш това, което чувствам аз, когато целувам устните ти. Не усещаш аромата на слънцето в косата си. Не можеш да усетиш вкуса на млякото и меда между бедрата си, но аз мога. И всичко в теб – цялото ти същество – е абсолютно красиво.
Нямам отговор, затова просто посягам да плъзна пръсти в косата му и да доближа устните му до моите. Той ме целува дълбоко, изпивайки ме. Езикът му е твърд и плътен, точно като останалите части от него, но целувките му са меки и гъвкави. Въздъхвам в устата му и го привличам по-близо, копнеейки да усетя здравата му същност, притисната към моята. Той се смее, докато нежно го драскам с нокти.
– Спокойно, скъпа. Не искам да те нараня.
– Не можеш да ме нараниш – кикотя се в гърлото му, облизвайки от брадичката му до ясно изразената Адамова ябълка, после до ключицата. – Освен ако не ти позволя.
– И при какви обстоятелства би ми позволила? – Той се сгушва между краката ми и плъзга длан нагоре по голото ми бедро, разделяйки ги по-широко.
– Когато драскаш със зъбите си, започвайки от гърдите ми и стигнеш до ханша ми – пъшкам аз.
– Като сега? – Той се спуска, докато не усетя устата му – гореща и мокра – под гърдите ми. След това леко почесва тънката кожа, пътувайки надолу към извилия ми се таз.
– Да – отговарям задъхано, усещането е някъде между гъделичкане и ужилване. – И да вземеш зърната ми между пръстите си и ги стиснеш. Бих ти позволила да направиш това.
Като по сигнал той посяга да докосва вече покритата с капки пот плът между палеца и показалеца си, преди да я прещипе с достатъчно натиск, за да ме накара да вдишам рязко при убождането от болката. Толкова хубаво… толкова добре, че не мога да не хвана другата си гърда и да я мачкам, имитирайки движенията му.
– Справяш се страхотно, Идън – гука Дориан отдалеч. Гласът му е балсам, успокояващ и лечебен. Той стимулира предизвикания спомен.
– Разкажи ми повече – изръмжава той срещу кожата ми. Той пулсира срещу крака ми, твърд и готов. Тялото му моли за облекчение, но той харесва игрите си. Той обича да ме дразни, докато и двамата не можем да се сдържаме и за секунда. И когато телата ни се сблъскат, когато той се зарови вътре в мен с достатъчно сила, за да накара небесата да треперят, и двамата се разпадаме от удоволствие. Да го обичаш е урок по сдържаност. Всеки ден се въздържам да не му го кажа, когато го видя. Сдържам сърцето си да не разкрия колко много го обичам.
– Позволявам ти да ме нараниш… – гласът ми се пречупва от напрежението да се сдържа пред него. – …когато ти разрешавам да ме оставиш. Всеки ден, когато трябва да отидеш и да се преструваш пред тях… да се преструваме, че не сме любовници, това ме наранява дълбоко. Но го приемам, защото знам, че така трябва да бъде. Иначе не е безопасно за нас.
Той спира игривото си хапане и вдига глава с трезво изражение. Чувствената му уста се разделя, но аз поклащам глава, без да искам да го чуя.
– Знам, знам – казвам аз и в очите ми блестят сълзи. – Знам, че нищо не можем да направим.
– Нека отида при Него. – замисленият му сребърен поглед изучава лицето ми. – Ако му обясним, може би, ако му покажем, че това е истинско – че нашата любов е истинска и чиста – ще спечелим Неговата милост.
– Не. Знаеш, че това не е възможно. Ако разбере…
– Няма значение дали Създателят ще даде своята благословия.
Поклащам глава още веднъж и го придърпвам към себе си, подравнявайки зашеметяващото му лице с моето. Той е и винаги ще бъде най-ослепителното същество, което съм виждала.
– Няма нужда някой да ми казва това, което вече знам. Това, което имаме, е истинско, добро и красиво, никой не може да ни го отнеме. Без значение какво казва някой, знам го със сигурност в сърцето си. Обичам те и винаги ще те обичам. Дори когато съм само ехо във вятъра и костите ми са прашинки сред звездите, ще те обичам с всеки сантиметър от тялото и от душата си.
Той ме целува, сякаш се опитва да вкуси болящото ми сърце и да оближе кървящите му рани. Целувам го, сякаш се опитвам да пренапиша съдбата ни с върха на езика си.
Бързо влиза в мен с отчаяние, което усещам в гръбнака си. Викам, но го моля да продължи. Нарани ме. Нарани ме толкова добре. Може би ще затъмни болката, натрупваща се в гърдите ми.
– Само още малко, Идън – звучи далечният глас на Дориан. Той скандира тихо, думите се сливат в тихо бръмчене.
Екстазът ме облива на бурни вълни, излъчвайки бял блясък от хлъзгавата ни от пот кожа. Той съпоставя стоновете ми със стоновете си и посреща виковете ми със съскането си.
Стискам силните му рамене, докато той изпразва страстта си в мен, създавайки гладко триене в подутата ми плът, която все още трепери около него. Той не спира да движи бедрата си, докато не почувствам, че приливната вълна отново нараства, този път по-силна и по-опустошителна от преди. Не мога да си поема дъх. Имам чувството, че умирам, давейки се в дълбокото море от сладостна агония отново и отново.
– Дръж се за мен – процежда той през стиснати зъби. – Дръж се и никога не пускай…
– Свършено е чувам Дориан да казва. Очите ми все още са затворени, но усещам присъствието му – неговата магия – да витае над мен.
– Какво й направи? – Легион ръмжи. Има силна топлина отстрани, знойна интензивност, която кара малки капчици пот да се събират по гърдите ми.
– Тя е добре. Заклинанието беше ефективно, но я остави уязвима. Емоциите й са напълно разобличени, бъди нежен с нея. Ще има нужда от теб и няма да може да разбере защо. – Настъпва мълчание, след което Дориан пита: – Тя знае ли?
– Не.
– Другите?
– Феникс.
– И как очакваш да й обясниш това, когато бъде разкрито? Наистина ли мислиш, че той ще остави това?
– Това не е твоя грижа, магьоснико. Помогнахте й и за това съм ви благодарен. Това обаче е над степента на заплащане.
– Каквото и да кажеш, демоне. Просто запомни нашата сделка.
Меките стъпки се отдалечават от позицията ми на леглото и спират.
– Бъди внимателен с нея – предупреждава Дориан. – Сърцето й е… студено, но крехко, ако я нараниш ще се счупи като лед. Тогава ще трябва да отговаряш пред Габриела.
Щракването на вратата е последното нещо, което чувам, преди да потъна в дълбок сън без сънища.

Назад към част 22                                                                 Напред към част 24

РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 22

Глава 21

Когато Дориан каза, че ще изпрати съобщение, трябваше да знам, че ще бъде по-сложно от колкото си представях.
Четиримата сме във всекидневната на нашия апартамент и спорим с тухлената стена, известна като Легион, заради безсмисленото му съгласие да отиде на самоубийствена мисия, за да намери починалия брат на царя, Николай Скотос. Разбира се, той няма да чуе нищо друго освен звука на собствения си глас, глупавите му разсъждения се възпроизвеждат в постоянен цикъл. Животът му е твърде висока цена, за да плати за мен, независимо от последствията. Не си струвам и всеки път, когато се опитам да му кажа това, той ме прекъсва.
– Ще намерим друг начин – умолявам се аз. – Вие дори не знаете дали информацията, която ще ни дадат, ще бъде от полза. Не можеш да жертваш живота си за нищо.
– Послушай я – призовава Тойол. – Как да знаем, че можем дори да спрем Призива? Никога досега не е правено.
– Тогава е време да разберем. – Легион не си прави труда да ме погледне. Той просто продължава да чисти оръжията си, въпреки че все още са безупречни от предната вечер. – Не посветих живота си на Седемте само за да се свия от първите признаци на беда. Казах, че ще те защитя и ще го направя. Или ще умра, опитвайки се.
– Но няма гаранция, че можеш, Ел. – Разочарованието се просмуква в гласа ми и аз пристъпвам напред, толкова близо, че усещам топлината, излитаща от мощната му фигура. – И не искам да се откажеш от всичко, за което си работил – за което си се борил – заради изстрел в тъмното. Моля те. – Рискувам да направя крачка по-близо и нежно оставям дланта си на рамото му. Отначало той трепва при нахлуването в личното му пространство, но преди да успея да се отдръпна, посяга да сложи ръката си върху моята, като я държи на място.
– Не се страхувам, Ел. – Не знам какво е това – може би усещането за допира до кожа му, или просто емоцията от деня – но усещам, че си признавам: – Не се страхувам да умра.
– Толкова ли си готова да се откажеш от себе си? – Гласът му е плътен и с оттенък на тайна тъга.
– Ако се стигне до това – да. Ако това означава, че ще живееш – да.
– Е аз не съм готов. – Той дръпва ръката си и поглежда назад към железата на масата.
Поглеждам през рамо и срещам очите на Феникс, изражението ми е умоляващо. Той трябва да остане до него, не може да позволи на своя приятел – брат му – да рискува всичко само заради мен. Той е твърде важен за Седемте, твърде важен, за да…
Гласът отеква в главата ми, но тонът му е различен от този, който шепне команди, които причиняват болка и жестокост. Това не е звукът на моята съвест. Това е гласът на малката кралица с очи в цветовете на нощта и деня.
– Вечеря в частната трапезария в ресторанта в седем. Тогава всичко ще бъде разкрито. Имай вяра, Идън.
Тя си тръгва от главата ми, преди дори да разбера, че се е вмъкнала.
– Вечерята е в седем. Долу в ресторанта – предавам аз с отворени очи и бледо лице.
– Откъде знаеш това? – пита Тойол.
– Габриела току-що ми каза. Тя… комуникираше с мен в главата ми. – Но по-добре, трябва да добавя. Връзката й с ума ми беше безпроблемна. Дори не го усетих. Не изглеждаше натрапчиво, сякаш пресяваше мислите или спомените ми. И гласът й беше толкова ясен, сякаш стоеше точно до мен и ми шепнеше в ухото.
Ако Габриела можеше да влезе право в главата ми, без да го забелязвам… какво друго можеше да направи? Колко лесно би било тя да пропълзи в тези прашни, тъмни кътчета на моята психика и да разкрие всичките ми тайни? Колко невероятно просто би било тя да ме разкрие за това, което наистина съм и да разкрие какво съм направила?
Паниката ме стиска за гърлото, задушавайки всичките ми инстинкти. Не знам дали мога да се справя с това. Не мога да позволя на нея или на някой друг да ми влезе в главата, това не само ще коства живота на Легион. Ще ми струва… всичко.
Съгласни сме да оставим разговора си за по късно и съм благодарна, че имам няколко минути насаме, за да се приготвя за вечеря. Мразя да го призная, но ме е страх. Легион каза, че ще ме защити или ще умре, опитвайки се да го направи. Но докъде ще се простира тази милост, когато разбере какво съм направила? Дали изобщо бих била достойна за спасение?
Отърсвам се от това, уморена съм да се измъчвам с въпроси, на които съм твърде глупава, за да отговарям сама. Нещата вече са в действие и ако се намеся, бих могла да ги влоша… за всички нас.
Все пак трябва да опитам, не заради мен или моите егоистични причини. Но за Легион, веднъж поне трябва да направя това, което е правилно.
Тъй като си приготвих багажа на бързо, оставам с роклята и просто я съчетавам с чифт сандали с токчета, които Лилит бе пъхнала в чантата ми. Оправям косата и грима си, придавайки си по-смел, по-бляскав вид с червени устни и свободни къдрици. Спомням си думите на Легион по-рано и се усмихвам на себе си, докосвайки върховете на пръстите си до вдлъбнатината на ключицата ми, каза, че съм прекрасна. Не мога да не се чудя дали той ще се чувства така и след тази вечер.
Придвижваме се към ресторанта мълчаливо, всеки се чуди какво ни очаква на вечерта. Габриела каза, че всичко ще бъде разкрито, и макар че това ме ужасява, аз съм нетърпелива да видя какво има предвид с това. Какво е това, което се надяват да намерят и как ще го намерят? Трябва да призная, че светът на мрака и светлината ме очарова. Да знам, че такава безгранична сила съществува тук, на земята, която върви сред хората в продължение на векове незабелязана, ми се струва нереално.
Само преди дни бях изгубено момиче, управлявано от болка и гняв. Днес ми предстои вечеря с убийци на демони и свръхестествени кралски особи. О, и да не забравям, че аз съм спяща клетка за дявола.
Изисканият ресторант на хотела е всичко, което очаквам да бъде. Първокласните разфасовки на месо и буйни вина са в изобилие, а атмосферата е шик, без да е задушна. Въпреки това, когато се приближавам до мястото на хостесата, бързо сме отведени до частна зона, без да се налага да произнесем нито дума.
За разлика от този следобед, семейство Скотос вече е там, без Александър и младия Николай. Те разговарят небрежно над чаши пълни с червено вино и плата с колбаси.
– Добре дошли – поздравява ни Дориан с почти топла усмивка на лицето му – ако може да се наречете усмивка. Устата му може да направи движението, но има нещо твърде зловещо… твърде чувствено… в него, за да бъде израз на веселие. Не вярвам да е измамен. Просто мисля, че той не е в състояние да бъде нещо по-малко от злобно съблазнителен, дори когато не се опитва.
Посрещнати сме с любезни, спокойни предложения да седнем и да се насладим, още една разлика от този следобед. Поглеждам към Легион, който наблюдава посрещането със стегнат, пресметлив поглед, но все пак заема място срещу магьосника. Следвам примера му, заемайки място вдясно от него. Тойол седи до мен, с Феникс отляво на Легион.
– Сега, когато всички се наместихме удобно… – започва Дориан, завъртайки кървавочервеното вино в чашата си. – Надявам се, че сте се насладили на остатъка от следобеда. Идън, за първи път ли си в Спрингс?
Общи приказки? Наистина ли?
Имам чувството, че пропускам нещо – някакъв основен смисъл в думите му. Или може би просто се опитва да бъде мил. Животът и обстоятелствата ме направиха скептик.
– Да, за първи път съм тук. – отговарям.
– И наслаждаваш ли се на престоя си?
Сервитьор идва от нашата страна на масата, представяйки две бутилки вино. Преди да успея да избера, Легион му дава знак да налее от червеното.
– Като се има предвид, че не съм напускала хотела, това, което видях до момента, е прекрасно. Далеч на юг от Чикаго.
– Ах, Чикаго. Минаха години, откакто съм бил там. Може би ни предстои посещение. Габриела?
– Никога не съм била. – кралицата кима. – Единствените неща, които знам за Чикаго, са прословута пица, Къбс и Кание Уест.
– Видя ли! – възкликвам аз, забавлявайки се и сеъчках Легион в ребрата. – Той е чикагско съкровище!
Той трепва от шок, тези сребърни очи са отворени от недоумение, без съмнение се чудех дали не съм загубила вечно обичания си ум. След това той също ме зашеметява, като поклаща глава и – възможно ли е – да се ухили.
– Кълна се в този живот, вие всички нямате представа какво е музика.
– Съгласен съм – признава Дориан, вдигайки чашата си в знак на поздрав. – Половината глупости, които разказват Габриела и Морган, карат ушите ми да кървят. Отказвам да оставя малкия Нико да расте, без да знам, че знае какво е истинска музика.
– Хей! Не ме вкарвайте в това! – Морган се смее, преструвайки се, че хвърля маслина по Дориан. – Имам страхотен вкус към музиката. Нали така, Ларс?
– Ти си толкова красива. – Високият рус бог със златни очи я гали нежно по косата, а на лицето му се изписва остра усмивка. – Обичам те.
– Лъжец! -казва тя като игриво отмества ръката му. – Защо никога не ми каза, че мразиш музиката, която слушам?
– Защото беше толкова щастлива. И бях толкова щастлив да те гледам такава.
Изражението на обожание на лицето му… нежните му думи, падащи от чувствените устни… Морган едва не се разтопи в локвичка на полирания дървен под и аз не я виня.
– Трябва да признаете – намесва се Габриела, виждайки, че приятелката й е твърде зает да разменя зорки погледи с любимия си – не всяка съвременна музика е лоша.
– Трябва да се съглася – кима Тойол. – Аз самият съм фен на 21-ви век. Всъщност Идън има страхотни плейлисти. Освен Кание, разбира се.
Всички се смеят за моя сметка и аз не ги виня за това. Легион изглежда се отпуска и трябва да призная, че семейство Скотос не е и наполовина лошо. Изглеждат почти… нормални, по човешки, дори.
Вечерята е страхотна, както се очакваше. Най-сочните, най-нежните разфасовки от пържола, омар в масло, хрупкави зеленчуци и пухкави бити картофи се сервират в огромни чинии, семеен стил, заедно с бутилки и бутилки от най-доброто вино, което някога съм опитвала. Далеч от евтините, плодови течности, които аз и сестра ми си взимахме в петък вечер. Липсва ми страшно много, но не си позволявам да мисля за това. Сега тя е в безопасност, доволна и защитена. Не можех да й дам тези неща през всичките тези години, през които беше до мен, въпреки че тя беше единственият човек в живота ми, който заслужаваше тези удобства. Но Легион го направи. И според него, го прави за мен.
Не знам какво да мисля за този факт, но съм благодарна.
И ето ме, вечерям, смея се и си говоря с кралски особи. Да ям храна, която бях виждал само докато гледах Food Network, и да пия вино, което вероятно струва повече от седмичната ми заплата.
Мразя се, защо съм тук и защо бях хвърлена в този свят на митове и фантазии? Но част от мен е толкова дяволски изумена от всичко това. Сякаш очите ми виждат цвят за първи път и вкусовете и звуците вече не са заглушени от бедността и престъпността. И ако не ми остане много време на тази земя – като човешко момиче или по друг начин – ще оценя този подарък, дори и да е опакован в проклятие.
– О, Идън, надявам се, че си оставила място за десерт – казва Габриела, след като приключихме с вечерята. Не мога да си спомня дали някога съм яла толкова… Ястията във високата сграда на Седемте бяха вкусни, но винаги бях твърде нервна или твърде уплашена, за да се нахраня. Една малка част от мен се вълнува, докато си мисля как Джин беше прекарал толкова много време и грижи, готвейки за мен. Той дори не може да изяде половината от храната, която е приготвил, но все пак му е приятно да има някой друг – някой човек – за когото да готви.
– Десерт? – Поглеждам надолу към стомаха си. Изглеждам сякаш съм изяла слон – Опитваш се да ме накараш да се пръсна?
Точно в момента се появява редица сервитьори с тави от всякакъв вид сладкарски изделия, за които човек може да мечтае. Торти с всякакви вкусове и пълнежи, прясно изпечени бисквитки, красиви пайове и торти и деликатни кремове заменят чиниите с останалото месо и миди. Разширените ми очи сякаш ще излязат от орбитите им, докато забелязвам вълча усмивка от другата страна на масата.
– Обичам десерта – казва Дориан като повдига леко раменете си. Ето го. Там той се появява почти човешки и привидно безобиден и напълно безупречен.
Разбирам какво вижда Габриела в него. Една сляпа жена може да го види. Но има нещо в него, което ме кара да не мога да се доверя на безпроблемния чар и тревожния външен вид. Например, просто не изглежда реално. Това е по-скоро мираж.
– Никой не може да е все още гладен – присмивам се аз.
– Говори за себе си – изсумтява Тойол, подреждайки нова чиния със сладкиши. Гледам Легион, който прави същото, докато все така цивилизованият Феникс се задоволява със скромна порция крем брюле и пресни малини, поръсени със захар.
– Мисля, че ще изпадна в хранителна кома, ако изям още една хапка. – Разтривам стегнатия си корем и се опитвам да си поема дълбоко въздух.
– Не и докато не опиташ това.
Чувам думите, но не ги разбирам, докато на няколко сантиметра от устните ми не се появи плодова торта, издигната от самите върхове на пръстите на Легион. Прехвърлям поглед към езера от искрящо сребро, въртящи се от очакване.
Това част от него ли е? Тази игра, която той играе, за да омилостиви краля и да го убеди да ни помогне?
Поглеждам нагоре и откривам, че всички се взират, въпреки че са твърде учтиви, за да го направят очевидно. Те чакат да видят дали ще играя добре, дали съм доволна да бъда сътрудничка на Седемте или съм с тях по принуда. Или може би искат да видят дали в Демон Слайри има нещо повече от това, което легендата казва.
Толкова бавно, че мога да преброя всеки дъх, се навеждам и разтварям устни. Тортата е мека и приятна върху езика ми, докато Легион нежно я плъзга между зъбите ми, а очите му наблюдават и чакат реакцията ми. Давам му това, за което копнее, без да прикривам тихото ръмжене на одобрение, което бучи в гърлото ми.
– Вкусно е, нали? – Гласът му се плъзга по мен като топъл мед.
– Много.
– Още?
– Да – Думата не е нищо повече от задъхана въздишка.
Храни ме отново, докато не вкуся само трохи по върховете на пръстите му. Кожата му е сладка от захарта и изгаря гореща, точно като останалата част от него. Един неканен спомен нахлува в главата ми, нещо, което не бих могла да знам. Вкусвала съм го и преди. Не знам как, но усещането на пръстите му върху устните ми, проследяващи лъка на моя купидон… Знам го, както знам собственото си име.
– Предполагам, че това би било лош момент за обсъждане на бизнес – отбелязва Дориан със зловещи тонове. Думите му ме връщат в реалността и аз се обръщам, отдалечавайки тялото си толкова по-далеч от Легион, колкото е възможно, без да го правя забележимо.
– Разбира се, че не – отговарям аз, усилвайки гласа си.
– Тъй като можем да се споразумеем за условията, смятам, че е уместно за вашата кауза да започнете вие, нали? Готова ли си, Идън?
– Да. Но бих искала да предоговорим условията. – Усещам, че Легион се стяга до мен, но аз продължавам. – Намирането на брат ви ще го накара да се самоубие. Това е неразумно и мисля, че знаете това. Легион е лидерът на Седемте. Без него разполагането с информация за моето Призвание може да бъде безсмислено.
– Може би е така. Но това не променя нашите изисквания. Въпреки това, може да има нещо, което може да се направи, за да се избегне смъртта. – Дориан навежда глава от едната страна на другата, докато обмисля моето изказване.
– И какво е то?
– Само времето ще покаже – време, е нещото което нямаме. И не предполагам, че мога да го обърна.
– Да го обърнеш? – правя гримаса.
– Има… алтернативи. – Не пропускам бързия поглед, който той хвърля към Сайръс, който дебне до прага. Той стои нечовешки неподвижен, масивното му тяло се слива в стената като реалистична статуя. Ефектът е на смъртоносен хищник; колко лесно би било да елиминира нищо неподозираща плячка, докато минават покрай него, без да знаят за опасността, която чака в сенките. – Във всеки случай това е, което искаме и нямаше да искаме толкова висока цена за нашите услуги, ако не беше от голямо значение. Ние осъзнаваме, че последствията са ужасни, но съм сигурен, че можете да разберете. Вие също имате някой, на когото държите – за когото бихте направили всичко – дори ако това противоречи на вашите по-деликатни човешки инстинкти.
Не е нужно той да влиза в главата ми, за да разбере, че е улучил в целта, сестра ми. Той знае за нея. Това означава, че може да я използва срещу мен, ако се свеждаше до това.
– Съжалявам, заплаха ли е?
– Абсолютно не – отговаря той хладно. – Но семейството е всичко за мен. За нас. Това е всичко, което имаме. И когато си глава на клан, силен като нашия, е уместно да познаваш приятелите си също толкова добре, колкото и враговете си. Бих искал да мисля за вас като за приятели. Иначе нямаше да седиш тук.
– Това, което съпругът ми се опитва да каже – намесва се Габриела, преди да извърти очите си към краля. – Искаме да ви помогнем – и смятаме да го направим. Но в замяна имаме нужда от помощта на Седемте. По-конкретно, от тази на Легион. Нямаше да питаме, ако има друг начин.
– Чакайте – намръщих се. – Значи знаеше, че ще имаме нужда от твоите подаръци? Знаеше ли, че ще дойдем да питаме? – Всичко е толкова очевидно сега. Ако Легион е единственият, който може да намери брата на краля, защо не дойдоха при него? Освен ако вече не знаят…
– Бъдещето ти продължава да се променя – казва Габриела, потвърждавайки подозренията ми. – Не съм ясновидец, но го усещам. Когато хванах ръката ти по-рано…свързах се с твоята жизнена сила. Видях стая под земята. Под босите ми крака имаше цимент – твоите крака. А аз – ти си – гола. – Устата ми мигновено изсъхна и кръвта нахлува в лицето ми, рев в ушите ми. Пулсът ми скочи от паниката, докато слушам Габриела, предавайки най-лошите ми страхове.
Това е сънят. Повтарящият се кошмар, който имах почти всяка вечер от деня, в който забелязах първата сива коса. Беше моят осемнадесети рожден ден, когато го изпитах за първи път. Тогава беше просто проблясване — проблясък на бледа, трепереща кожа, ухапване от студено острие, капка топла кръв.
Кошмарът в крайна сметка стана по-подробен с течение на времето, докато не стана филм за емфие, който се играе на постоянен, ужасяващ цикъл нощ след нощ. Колкото и пъти да ми се налагаше да усещам ръцете му върху себе си и да усещам непреодолимата воня на кръв във въздуха, никога не можах да свикна с това. Все още ме плашеше до сълзи и ме караше да се задавя от ридания след това. Каквото и да направех, за да облекча ужаса – хапчета за сън, чай, алкохол, дори наркотици – все още не можех да се преборя с ужаса зад клепачите си.
До Легион.
Кошмарите все още ме тормозеха, но веднъж за четири мъчителни години видях нещо друго, когато затворих очи. Видях светлина и чух смях. Усетих топлина, доброта и безопасност. И силно желание, за което никога не съм знаела, че съществува.
– Има някой там с теб – гледа те – казва Габриела, връщайки ме към тук и сега.
– Да – прошепвам аз с треперещ глас. Размествам се неудобно на стола си, усещайки няколко групи очи върху мен. Всички те слушат, докато най-мрачните, най-мрачните части от моята психика са разпръснати върху масата за вечеря.
– Ти ги убиваш… всички.
– Да – Възелът в гърлото ми е толкова голям, че се съмнявам, че думата е дори различима.
– И той… той те взема. И ти искаш да го направи, дори го молиш. – Лицето й е поразено, сякаш изпитва болка. Сякаш тя може да усети агонията на моите жертви, докато ги инструктирам да се осакатяват и измъчват взаимно, преди да потопят острието ми дълбоко в изкривените им тела.
Трябваше да зная. Отговорът беше точно пред мен през цялото време. Това не беше просто кошмар. Беше пророчество.
– Отначало му се съпротивляваше, нали? – пита младата кралица, пронизващият й поглед прозира право в опърпаната ми душа. – Не искаше да ти хареса. Не искаше да го искаш. Но не можеше да се въздържиш.
– СЗО? – пита Легион, който проговаря за първи път, откакто Габриела започна да разкрива най-големите ми страхове. Усещам как тези очи на живо сребро сякаш ме изгарят.
– Луцифер. – Гласът ми е накъсан шепот. Изговарям думите на автопилот, без да усещам тежестта им на езика си. Ако регистрирам тяхното значение, щеше да го направи твърде реално. – Убивам ги всички – сестра ми, Логан, майка. Всички, които някога съм познавала. Гледам и се смея, докато се разкъсват на парчета, преди да разлея каквото е останало от кръвта им върху голата си кожа. Почти всяка нощ… Сънувам го почти всяка нощ.
– Но знаеш, че се променя. Имаш силата да промениш бъдещето си. – Погледът на Габриела се насочва към Легион само за малка част, но знам, че той го вижда. Нищо не минава покрай него.
– Няма ли нищо, което можем да направим, за да го спрем? – той пита.
– Следващият знак за нейното Призоваване идва скоро. В края на знаците той ще дойде за нея. Освен ако…- Габриела губи дъх, преди да се облегне на седалката си.
– Освен ако какво? – Легион почти изръмжа.
– Освен ако не копнее за нещо повече, отколкото жадува за злото, което да я върне, нещо важно за нея. Какъвто и импулс да я привлича към него… той е силен, повече от всяка магия, с която можем да го спрем. По същия начин, по който тя може да огъва волята на хората, той ще огъва нейната, трябва да се бори. Тя трябва да живее за нещо повече, отколкото би искала да убие за него.
– Кога ще се случи?
– Не мога да кажа със сигурност. Има хлад във въздуха, но няма сняг. Съжалявам, но това е всичко, което виждам.
Страхотно. Заменихме живота на Легион за нещо, което в по-голямата си част вече знаех. Въпреки това, има начин да се борим срещу него. И като се има предвид недоумението на челото на Легион, той дори не знаеше, че е възможно.
– Но има нещо друго… – казва Габриела с уморен глас. – Тогава, когато бях… само момиче… Дориан ми разказа за история, която беше чул. Ставаше дума за дете, което ще царува в подземния свят, предизвиквайки всички злини вътре, пускайки ги на земята. Войните ще се водят в продължение на хиляди години, носейки безкрайна смърт и болести. Всичко коварно и злонамерено ще бъде отпразнувано, докато милостта ще изчезне. Детето ще бъде въплъщение на злото, носещо белега на звяра, Антихристът.
Отварям устата си, но нито звук не излиза. Стискам се за гърлото, задавяйки се от неизказаните думи и въпроси. Знам тази история. Откровение, краят на дните.
– Искаш да кажеш, че Идън е Антихристът?
– Не. – Грациозно кралицата поклаща глава. – Детето ще бъде пряко потомство на този, когото наричате Учител. Луцифер.
– Ние не го наричаме така, това са глупости – изпъшка Легион. – Значи ще има наследник.
– Да. – кима тя. Тогава ме поглежда напрегнато, вкопавайки тези ириси в мен с цялата сила на слънцето и луната. – И вярвам, че тя ще бъде негова майка.
Неговата майка. Моята съдба е да родя Антихриста. Да нося семето на омразата и разрушението в утробата си.
Силно гадене преобръща стомаха ми, причинявайки ми студена пот, която се стича по гърдите и шията ми. Ще загубя самообладание, точно тук, на тази маса. Точно тук пред свръхестествените кралски особи и демони убийци. Страхувах се от тях, а в действителност ми е писано да бъда най-смъртоносната от всички.
Не знам какво да правя, докато не се изправям и си проправям път към вратата. Нямам представа къде отивам, но трябва да се махна оттук. Трябва да избягам от тези стени и от погледите им на съчувствие и от спекулативните им погледи на загриженост. Писна ми да съм тема на дискусия. Писна ми да бъда ранено агне сред чудовища, когато всъщност съм чудовището. Аз съм кошмарът, от който се опитвах да избягам.
Не знам дали Легион ме следва и не поглеждам назад, за да проверя. Просто знам, че не мога да седя там и секунда повече и да бъда тяхното изрод – шоу. Играя тази роля през целия си живот. И точно както в кошмарите ми, никога не ми става по-лесно.
Не спирам, докато не съм на вратата на нашия апартамент, осъзнавайки, че нямам ключ, за да вляза. Освобождавайки хлипането, което беше уловено в гърлото ми, откакто избягах от трапезарията, се плъзгам към земята победена, смачкана бъркотия на изгубено момиче. Не знам дали някога ще намеря пътя си.
Първата сълза се плъзга по бузата ми, точно когато резбованото дърво на вратата, се отдръпва от гърба ми и паднах назад. В черепа ми звънят алармени камбанки, докато се изправям срещу натрапника в рамката на вратата.
Дори нямам възможност да изкрещя, преди той да ме дръпне вътре.

 

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23

РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 21

Глава 20

Утрото идва твърде рано. И ако знаех каква голяма работа е да спечелим благоволението на магьосник, щях да остана в леглото.
– Как е така? – Питам Легион, след като най-накрая се спрях на обикновена черна рокля с в-образно деколте и плоски обувки, обсипани със сребърни и златни висулки. Някак си Лилит е вмъкнала три допълнителни тоалета в чантата ми и съм благодарна за всеки. Бях изпълнена с безпокойство след като Легион ме информира, че не е често срещано магьосник-демон да седне на закуска, намеквайки, че въпросният магьосник е кралска особа в подземния свят. Кралско семейство? Мамка му. Едва ли бях достатъчно уважавана за Red Lobster.
– Е? – питам с натежал от надежда глас.
Разтопеният му поглед ме оглежда от глава до пети, забелязвайки начина, по който бях събрала сребърните си кичури в разхвърлян кок, позволявайки на няколко извити вълнисти кичури да паднат около лицето ми. Роклята е вталена, показваща талията и гърдите ми, преди да изпъкне около бедрата ми, свършва точно над коляното. Грешно, но сладко. Отделих няколко минути повече за грима на очите си от обикновено, като се съсредоточих върху тежките мигли, за да подчертая тъмните си сенки. Устните ми са просто покрити с розов гланц.
– Изглеждаш… – Думата се плъзга по езика му, като капка мед. – Прекрасна.
– Спри – изчервявам се, опитвайки се да прикрия усмивката, която продължава да се опитва да изплува. – Чувствам се нелепо.
– Защо? – той се мръщи.
– Не знам – свивам рамене. – Някои от момчетата, с които съм излизала ме описваха като гореща, ако може да се нарекат разхвърляните срещи връзки. Може би дори някои смятаха, че съм секси. Но никога прекрасна.
– Може би си имала работа с грешните момчета. – Лицето му е каменно, но гласът му е мек и податлив като четка от листенца от роза. Не знам какво да мисля за това, затова бързо сменям темата.
– Значи тези вещици… магьосници… каквото и да е. Какви точно са те?
Легион се обляга на стола Бергер и въздъхва.
– Тъмните са много стара, много традиционна раса от оригинални вещици. Тяхната магия е една от само двата вида, които всъщност са проектирани от Създателя при раждането на вашия свят. Според библията това е първата магия, която бързо следва Светлината.
– А, но как е възможно това?
– В началото Бог създаде небето и земята. – Лека усмивка извива устните му. – И земята беше безформена и празна; и тъмнина беше върху лицето на бездната. И Божият Дух се движеше по лицето на водите. И Бог каза: Да бъде светлина; и стана светлина. И Бог видя светлината, че беше добра; и Бог отдели светлината от тъмнината. И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. – Той оглежда смаяното ми изражение и усмивката му се разширява. – Тъмните са пазители на нощта, докато Светлите са пазители на деня. Тяхната история е сложна и свещена, но те са много могъщи, черпят силата си от стихиите. Това са вятър, вода, дъжд, сняг. Техните емоции са пряко свързани със земята и способностите им са неизмерими. Тяхната сила обаче се простира само в тази сфера.
– Те нямат власт над теб. – Намирам смисъла в думите му и кимам.
– Точно. Създателят ни създаде всички по Негов образ. Тъмнината и Светлината са получени от този прототип.
– По-мощни ли са от теб?
– Не е задължително. – Легион поклаща глава. – Не мога да използвам силите си пълноценно на земята – част от тях ми бяха отнети, когато се разбунтувах срещу Луцифер. Но при нормални обстоятелства…
– Чакай. Имаш ли сили? Какво? Защо не знаех това?
– Никога не си питала. – Той свива рамене и в очите му проблясва светлина на забавление.
Свети ад.
Грубата сила, животинските рефлекси, свръхчовешката му воля… Знаех, че Легион е демон, но никога не съм си представяла, че има истинска сила. Не знам дали трябва да се страхувам или да се заинтригувам, ужасена съм. Определено ужасена.
Четейки въпросите, които проблясват по лицето ми, Легион се изправя и пресича стаята с четири дълги крачки. Потръпвам на обувките си с метални шипове, когато той спира пред мен, а плашещото му присъствие изяжда пространството между нас. После с движение, което изтръгва въздуха от стегнатото ми гърло, той нежно обгръща лицето ми. Възглавничките на палците му докосват леко като допир на пера скулите и бузите ми.
– Не е нужно да се страхуваш от мен, Идън. Никога не бих те наранил.
Кимам леко, без да знам какво да направя или да кажа, вярвам ли му? Искам да е така. Но той ме е наранявал преди. Виждала съм омразата в очите му. Усетих как се излъчва от същността му и ме облива като лепкава черна кръв. Какво му пречи да направи точно това, което обеща? Да ми счупи врата без да се замисля, когато се умори от моята упорита слабост?
– Добре – прошепвам.
– Няма от какво да се страхуваш с мен – изрича той, а напрегнатият му поглед ме подтиква да му повярвам. Да му вярвам, въпреки това, което е. – Докато съм жив на тази земя, винаги ще те защитавам.
Искам да се отдръпна, но искам той да остане. Остани тук, докосвай ме, увещавай ме с настоятелните си думи и изгарящо докосване. Когато животът ми е изпълнен с толкова много несигурност, искам той да бъде тази константа, на която мога да разчитам.
И ме плаши.
Почукване на вратата разваля магията, карайки Легион да изсъска между зъбите си, преди да отпусне ръцете си. Кожата ми все още пламти от спомена за него.
– Време е – казва той.
Кимам, борейки се с нервите, които се развиват в червата ми. Легион се отдръпва напълно от мен, за да отвори вратата.
– Време е за шоу – чувам Тойол да казва зад мен.
Поемам дълбоко дъх, за да задържа тревожното гадене. Не знам в какво навлизам. Вещици, магьосници… Нямам представа какво да очаквам. Ще носят ли островърхи шапки и черни роби? Ще летят ли на метли и ще събират ли очите на жаба и пилешките крака, за да ги добавят към димящ котел? Мамка му, може би това изобщо не е хотел. Може би съм била измамен и сме в Хогуортс.
Сериозно, тази глупост просто не изглежда правдоподобна.
Поклащам глава и се обръщам, огледах Тойол и Феникс, и двамата облечени в тъмни костюми, подобни на Легион, запълващи рамката на вратата.
– Хайде. Нека приключим с това. – казвам напрегнато
– Много добре – отбелязва Тойол с повдигнати вежди.
– Да? Сигурно ще трябва да се преоблека преди мача по куидич – сумтя аз.
– Той е магьосник, а не извънземно, Идън. – Лицето му е сериозно, но веселието танцува в тези сребърни очи.
– Има ли разлика?
– Да – отговаря Легион. – И ще е добре да запомниш това. – Тонът му е хладен, но не съвсем студен. Има прикачено съобщение, неизказано предупреждение, за да пазя разума си. Може би бях права, че съм нервна, като се има предвид всяко едно от каменните им изражения.
Тръгваме по дългия коридор към асансьора, когато Феникс изостава, за да върви до мен. Изненадващо, Легион ме напуска.
– Сигурен съм, че се чудиш защо не съм говорил много с теб, откакто ми спаси живота.
– Не беше нищо. – поклащам глава.
– Ето къде грешиш, Идън. Това, което направи за мен – за нас – не беше нищо друго освен чудо. След всичко… ти избра да помогнеш. И за това съм ти длъжник.
– Тогава защо ме избягваш? – Възмущавам се от нотката на болка в гласа ми. Феникс също го забелязва и хвърля медените си очи към земята от срам.
– Гордея се със сдържаност, почти толкова, колкото и Легион. Благодарение на теб успях да се възстановя от физическите си наранявания, но съпротивата ми остана отслабена. Предполагам, че другите са те информирали за ефекта, който твоите специални обстоятелства имат върху нашия вид.
Привлекателността на скачача. То призовава към тяхната злоба, съблазнява звяра вътре. Това е, което ангелите използват, за да примамват демони, след което в крайна сметка ги убиват. Те го усетиха в мен в първия ден, когато бях доведена в многоетажния им апартамент. И оттогава се борят с желанието да задоволят плътските си пориви.
– Не съм достатъчно силен, за да се боря с него в момента – признава тихо Феникс, отказвайки да срещне ококорените ми очи. – И ме е срам. Моля те, не се страхувай от мен. Никога не бих го позволил да ме надвие. А ако беше… – Той поглежда със златните си очи към опънатия гръб на Легион само на няколко крачки от него. – Щеше да ме изведе, преди да успея да те докосна.
– Да те изведе? – прошепвам аз.
– Има причина да е известен като Убиецът на демони. Той е Колекционер на паднали души. Всъщност би било доста лесно за него.
При това виждам как Легион обръща главата си само за частица, давайки ми бърз поглед към стегнатата му, тиктакаща челюст. Убиецът на демони? Колекционер на паднали души? Как наистина ще го познавам, когато всичко около него е толкова потънало в тайни и митове? И, честно казано, искам ли?
Стигаме до асансьора, преди да успея да поискам разяснение. Легион не ме поглежда в очите. Знам, че е чул всяка дума на Феникс, и всяка която съм казала, но не отрече нищо. И дори да го направи, каква причина ще има Феникс да ме излъже?
Слизаме на първия етаж на хотела в тишина, напрежението изпълва богато украсената стоманена кутия като смог. Тойол ни отвежда към коридор извън фоайето, докато Феникс и Легион остават отстрани, сякаш за да прогонят всякакви нежелани очи. Те са повече от смешни, тук никой не ме познава, никой не се интересува. И дори да имаше някаква невиждана заплаха, какво биха могли да направят, за да я избегнат?
Освен ако аз не съм невидимата заплаха, освен ако, не мен защитават от другите, те защитават другите от мен.
Отърсвам се от мисълта, отчаяна да не й позволя да ме възпира или определя. Легион каза, че съм много повече от това, което съм си позволила да стана. трябва да вярвам в това. Защото ако не го направя…
Бих могла да се предам на Призоваването точно тук и сега.
Стигаме до набор от изящно издълбани врати от слонова кост със златни дръжки, оформени като разбиващи се вълни. Те са странни, но красиви, като всичко в този хотел. Елегантен, царствен и уникален. И съм напълно не на място.
Влизаме в нещо, което изглежда като конферентна зала, и установяваме, че е празно. В средата на дълга махагонова маса има плато с колбаси, плодове, сладкиши и сирена, както и вино и чай. Тойол ни отвежда на една страна, в най-отдалечения от вратата край. Той ни позиционира така, че да имаме пълна видимост на всеки – и всичко – който влезе. Малко предимство, като се има в предвид, че сме в сърцето на най-смъртоносното място на земята, според Легион. За да обмислят дори тази среща, трябва да означава, че са отчаяни. Трябва да има нещо, което не ми казват, независимо дали е за да ме държат в неведение или да защити крехкото ми човешко сърце. Захапвам вкуса на презрение на езика си. Толкова съм уморена да съм слаба. Не искам да бъда защитавана като някаква девойка в беда. Никога не съм била добра в тази роля и не смятам да опитвам сега.
Усещам, че Легион се сковава в стола си до моя, карайки ме да проследя погледа му към входа. Вратите се отварят плавно, сякаш бутнати от полъх въздух с аромат на океан.
И се задъхвам.
Има шест от тях, всички изящно облечени в скъпи платове: две жени, и двете млади и прекрасни, и четирима мъже: масивният мъж в костюм от снощи, стройна, зашеметяваща блондинка, която би дала шанс на Андраш, изключително красив мъж с цвета на карамелено лате и положително най-красивият мъж, когото съм виждала.
Той повежда една от жените – тази с меки кафяви къдрици почти до кръста и най-необичайните очи, които съм виждала – като същевременно държи невероятно леденосините си ириси насочени към мен и моите спътници убийци. Останалите следват, влизайки в такт, сякаш това шествие е хореографирано. Когато заемат местата си срещу нас, вратите се затварят сами. Поне мисля, че го направиха.
Малки, замръзнали кинжали драскат зловещо по гръбнака ми. Ние сме в присъствието на огромна сила. Мога да го почувствам.
– Добре дошли в моя хотел. Надявам се, че сте намерили „квартирата“ си… удобна – плавно казва главният магьосник с нотка на усмивка на лицето му. Сякаш той знае какво направих на служителя на бюрото му и иска да знам, че той знае. И съжалявам.
– Оценяваме вашето гостоприемство, ваше величество. – Тойол казва с леко навеждане на глава.
Ваше Величество?
Легион ми каза, че ще седнем с тъмната кралска особа, но той никога не каза нищо за крал. Стискам облегалката на стола, за да се принудя да не бягам и да не треперя.
– Моля – казва кралят, махвайки пренебрежително с ръка. – Наричайте ме Дориан.
Дориан, името на Тъмния крал е Дориан. Това просто не изглежда справедливо. Той е най-мощната Тъмна сила в света, той е невероятно красив и се казва Дориан?
– Това е моята кралица, Габриела – добавя той, гледайки младата жена до себе си. Той стиска ръката й и я поднася към устните си, за да целуне кокалчетата й. Минават няколко секунди, преди той да насочи любящия си поглед от нея към мъжа отдясно, този, чиято кожа е с цвета на маслена сладка. Очите му също са с нюанс на синьо. – Моят съветник и свекър Александър. И посланик на светлината, Ларс – казва той, кимайки към високия рус мъж, преди да махне към другите довереници, седнали до кралицата. – Вярвам, че сте се запознали със Сайръс, моя братовчед. И тази прекрасна дама е Морган. Срещам погледите на всеки и кимам, точно когато шоколадов сладкиш се издига от чинията между нас, аз изкрещявам, преди да успея да се спра, карайки Легион да стисне грубо бедрото ми от тревога. Веднага след това се чува детски кикот, което ме кара отново да изкрещя.
– Николай Кристофър, стига – увещава го нежно Габриела. И точно пред очите ми се появява малко момче на не повече от три години в средата на масата, което държи шоколадово блокче. – Ау, мамо. Не мога ли да го взема? – Малчуганът придвижва пухкавото си тяло до ръба на масата, където седи майка му, а лъскавите му черни къдрици подскачат около очарователното му лице. Той има очите на баща си, но млечния тен на майка си. Розови, пухкави бузи, гъсти, тъмни мигли и постоянно нацупено лице. Той трябва да е най-сладкото малко нещо, което съм виждала.
– Не, чак след вечеря, Нико – гука кралицата с особени очи, вземайки сина си, за да го сложи в скута си. Тя се усмихва нежно на малкия херувим, погледът й е изпълнен с толкова много любов и обожание, че буквално усещам как се излъчва от дребното й тяло, боядисвайки ги в цветове на роза и лавандула.
Нещо вътре в мен се извива неприятно. Никога не съм получавала такъв израз на чувства. И знам, че никога не бих могла да бъда в позицията на кралицата – като майка. Да обичам и да бъда обичана толкова непредпазливо, толкова напълно… дори не знам откъде да започна.
– Моля, извинете сина ми – отбелязва Дориан. Той посяга леко да ощипе пълните бузи на момчето, предизвиквайки кикот.
– Искам да седна с Гампи, татко! – Малкият Нико протестира, гърчейки се в скута на майка си. Дориан го вдига с лекота и го предава на тъста си Александър, след като го целува по челото. Гордият дядо разрошва къдриците на момчето, преди да го сложи на коляното си.
– Извинете – казва Дориан с наведена глава. – Моля… – Той махва с ръка в нашата посока, за да ни даде думата. – Какво те води в Колорадо Спрингс?
– Ваше величество – Тойол прочиства гърлото си. – Дориан – както вашият братовчед, Сайръс навярно ви е обяснил, ние представляваме Седемте.
– А, да. Седемте – размишлява Дориан, а синьото в очите му изглежда почти непрозрачно на шокиращия фон на черна коса. Той се навежда напред, преплитайки изящни пръсти под брадичката си. – Демони убийци на изкуплението, грешници за спасение. Чувал съм за вас – цялата груба сила и безмилостни убийци. Казват, че ловите хора, които вашият господар е… заразил.
– Горе долу, да – кимва Тойол.
– И не изпитваш… угризения на съвестта? За убийството на невинни? За това, че не успя да запазиш човешкия живот?
– Нашата цел е да запазим безброй човешки животи, – Феникс изпреварва, Тойол, в отговор – като пресечем непосредствена заплаха за тяхното оцеляване. Техният свят е постоянно подложен на унищожение – терористични бомбардировки, масови стрелби. Инциденти, които можем да избегнем, като извадим самотен извършител от уравнението.
– Преди всъщност да станат извършители. Преди да са извършили някакви реални престъпления срещу човечеството. – Кралят магьосник повдига една вежда предизвикателно.
Усещам огнен прилив на топлина до мен, където седи Легион, кокалчетата му побеляват от стискането на облегалката на стола, челюстта му трескаво работи. Не казвай нито дума, умолявам мислено. Просто оставете Феникс да се справи с това.
– Това е много по-сложно. В продължение на седмици – месеци – на разузнаване и проучване, ние проследяваме признаците на Призоваването. Нищо не се прави без причина. Ние не действаме, освен ако не е необходимо.
– А това момиче – кимва към мен Дориан, – следващата ти жертва ли е?
Преглъщам гъстото напрежение, когато този проницателен, пълен с лед поглед се приземява върху мен, жертва, звучи като акт на насилие от устните му.
– Идън е предназначена за Призванието, да. Но нашето намерение е да я пощадим и в крайна сметка да пощадим ангела, обитаващ тялото й. – Това изглежда привлича вниманието на краля и той се навежда още малко напред. Феникс продължава. – Когато Идън била много малка, тя е претърпяла ужасен инцидент, който почти отнема живота й. Един паднал ангел, търсещ изкупление, успя да скочи в тялото й, но не може да контролира напълно душата й.
– Защото тя вече е била заразена – казва кралицата, също толкова заинтересована от ситуацията.
– Точно. Поради дарбите на ангела, Идън има уникалната способност да огъва волята на хората. И ако тя бъде призована, тя много лесно може да се превърне в най-смъртоносното от всички оръжия на Луцифер.
– Дали е така? – Дориан отговаря замислено. – Как?
– Ако Идън бъде призована – започва да обяснява Феникс – тя може просто да каже на всеки човек в нейната близост да скочи от мост. Или да каже на пилота да разбие самолет. Ако Идън бъде Призована, преди да я спрем, тя може да инструктира всеки да се прибере вкъщи и да убие цялото си семейство, преди да се самоубие.
Не смея да произнеса и дума в знак на протест, въпреки че гърдите ми се стягат от нуждата да крещя. Сякаш говорят за някой друг. Някой злобен и пресметлив. Някой, който не е прекарал по-голямата част от живота си, копнеейки само един човек да я обича, въпреки белезите й, отвътре и отвън.
Кралят гледа жена си, между тях минава негласна комуникация. Тогава той насочва неумолимия си поглед към мен.
– Покажи ми.
– Действа само при хора – успявам да кажа, едва, точно като шепот.
– Морган е човек. Може би тя ще позволи демонстрация?
Обръщам се към жената с кожа с цвят на мока, която седи до кралицата. Тя изглежда също толкова неохотна като мен, кафявите й очи се разширяват от скептицизъм. Може ли това да е капан? Тъмният крал увисва ли морков пред носа ми, само за да ме хване в примката си?
– Моля те да не я нараняваш. Страхувам се, че жена ми и синът ми няма да го приемат добре, да не говорим за Ларс. Нещо просто – демонстрация на тази велика сила, за която твоят приятел говори толкова смразяващо. Нямаш нищо против, нали?
Той го казва като предизвикателство. Сякаш не може да повярва, че всяка мярка от моята смъртна сила може да бъде заплаха. Поемам смелост, позволявайки на снизхождението му само да ме подтикне.
Поемам дълбоко дъх, всмуквайки аромата й на канела, кардамон и билки. Това не е парфюмът на кожата й, а ароматът, който мислите й излъчват, сякаш са привързани към спомен. Влизам малко по-дълбоко, усещайки вкуса на спомена, докато се плъзгам по челния лоб като бавно движещо се масло. Тя ме гледа, объркана от нахлуването, но неспособна да се пребори. Тя може да ме усети в личното си пространство, крадейки нейните мисли, нейните чувства, нейната свободна воля. Тя се опитва да ме изтласка, но е напразно. Приковавам се към ума й.
– Стани.
Тя става без съпротивление, лицето й е помрачено от неверие.
– Вземи шоколадовата поничка.
Тя прави каквото аз заповядвам и се навежда към чинията със сладкиши, взимайки поничката, която съм й казала.
– А сега го дай на Николай.
Крайниците й се движат сякаш откъснати от тялото си – дърпащо се и некоординирано – докато се опитва да се бори с всяка стъпка. Тя е безпомощна пред моята принуда, въпреки желязната си воля. Въпреки аромата на магия, която минава през кръвта й и сега оцветява езика ми.
Морган предлага на гърчещото се малко дете поничката, което пищи и пляска както на шоуто, така и на лакомството си. Отдръпвам невидимите си нокти, изхвърляйки ги от ума й. Тя издиша силно, когато усети излизането ми.
– Какво ми направи? – тя се намръщи и бързо се връща към мястото си.
– Съжалявам. – Изглежда, че е правилното, което да кажа, въпреки че имах почти толкова контрол над тази игра, колкото и тя.
– Какво направи? – настоява тя.
Обвивам ръце около себе си, чувствам се изложена и мръсна. Не знам какво съм направила и как съм го направила. Никога не съм разбирала как работи. Просто знаех, че мога да накарам хората да правят това, което казвах, без значение колко самоцелна или покварена е молбата ми.
– Имаш интересна дарба, млада – отбелязва кралят. Млада? Какво има в предвид? Той не може да бъде повече от няколко години по-възрастен от мен, никой от тях не може. Което е наистина страховито, като се има предвид, че бащата на Габриела не изглежда на повече и от ден над трийсет.
– Благодаря ти. – Не ми се струва подходящо, но не знам какво друго да кажа.
– Това обаче е ангелско-демонски бизнес. Защо моят вид трябва да се замесва в нещо, от което ние нямаме дял? – Той се обляга на стола си с окончателен вид.
– С цялото ми уважение, ваше величество – глупаво извикам аз, отказвайки да приема „не“ за отговор. Това е извън характерното за мен поведение – момичето, което се опитваше да остане незабелязано през по-голямата част от живота си – но ако някога е имало време да изляза от зоната си на комфорт и да се върна към смелостта, то това е сега. – Вие вероятно имате по-голям дял в това от всеки от нас. Вие живеете в човешкия свят. Стоите до тях, работите с тях, изграждате приятелства с тях. Ако човечеството престане да съществува, няма ли да означава, че сте се провалили? Че не си успял да бъдеш справедлив и достоен владетел?
Той мълчаливо обмисля думите ми, седнал толкова неподвижно, че съм сигурна, че не диша. Това е като онзи момент точно преди дебнещ хищник да удари. Тиха порочност сякаш извира към него, докато яростта се натрупва на вълни от насилие.
Задържам дъха си в очакване на атаката и когато той се навежда още веднъж напред, Легион прави същото. Но преди да успее да отвори тази перфектна уста, кралицата вдига едната си ръка и всичко… спира.
Няма повече неспокойни премествания или тревожни вдишвания.
Няма повече звуци на буйно кълцане и облизване от малкия Нико, докато поглъща своята поничка.
Всички са затворени в стъкло – живи статуи, заснети между ударите на сърцето.
Всички освен мен и кралицата.
– Не се страхувай – казва тя нежно. – Просто се отегчавах с всичко това напред-назад. Кълна се, писна ми от политика. Дориан не обеща нищо по време на семейното съвещание, но… – Тя свива рамене, все повече и повече прилича на обикновено момиче. – Той обаче има своите методи, а аз имам моите.
– Как успя… – Преглъщам, опитвайки се да събера мислите си и да ги подредя в правилните думи думите си. – Как го направи това? Замрази всички?
– Просто е. Въпреки че ми отне малко време, за да го овладея след моето изкачване. Отначало това се случваше само в моменти на силен стрес, когато изпадах в паника. Тогава истинският тест беше да ги накарам да се раздвижат. – Тя се усмихва, сякаш говори със стар приятел. Гледам я с широко отворени очи и се чудя дали не съм пропуснала нещо. – Ще трябва да извините съпруга ми. Той обикновено не е чак такава гад. Не нарочно. Женена ли си? Гадже?
– Не – отговарям искрено.
– О. Е, предполагам, че това е нещо добро – като се има предвид всичко.
Спестявам поглед към замръзналата форма на Легион, все още клатушкащ се на ръба на нетърпението и яростта. Ако някога имах тази възможност, в друг живот, в друго време, може би той щеше да бъде нещо, което бих избрала, или някой, когото се надявам да избере мен. Някой силен и защитен. Някой топъл на допир и само при звука на гласа на когото ще превърне вътрешността ми в лава. Безкористен, но взискателен, красив, но брутален. В един перфектен свят аз нямаше да бъда оръжие на злото, а той нямаше да бъде убиец на демон, който търси покаяние. Не бих била негова мисия или задължение. И той нямаше да бъде мой похитител или бодигард. Той просто щеше да бъде… мой. Може би.
При следващия си дъх почти падам от стола си. Кралицата, Габриела, стои точно до мен и някак си изминава шест фута за миг. Така и не я видях да се движи и на инч. Сякаш тя беше на едно място, после на друго, разсейваше се и се оформяше точно пред очите ми. Стискам устни, принуждавайки нарастващата паника да се успокои.
– Съжалявам. Просто ми е по-бързо и по-лесно – усмихва се смутено Габриела. – Идвам, да отидем на разходка. Искам да поговоря с теб.
Гледам демоните отстрани, напълно неподвижни, или може би не са. Може би те могат да чуят всичко, което се случва в момента и не са в състояние да се измъкнат от нейната магия.
– Мислех, че твоят вид няма власт над демоните. – питам с нотка на любопитство.
– Нямаме – свива рамене тя. – Добре де, в повечето случаи. – Тя ми подава ръка. – Ще ти разкажа всичко за това.
С безмълвна молитва на устните си протягам треперещата си длан и хващам ръката на кралицата. Тя може да ме принуди, но ми дава избор. Тя иска да й вярвам. И колкото и глупаво да звучи, аз го правя.
Следвам я от конферентната зала, въпреки усещанете, че трябва да остана на място. Но съм любопитна за нея и нейните сили. И ако прекарването на известно време с нея ще ни осигури необходимата информация и ще хвърли малко светлина върху това как тя може да контролира демоните, тогава ще направя каквото поиска. Това съм аз като действащо лице, а не жертва.
– Бях точно като теб преди няколко години – отбелязва тя, водейки ни към стъклена врата. В момента, в който напускаме пищните граници на хотела и стъпим на калдъръмената алея, пролетта оживява с изблици на изумруд и орлови нокти. Въздухът е оживен, но някак си студът не е завладяващ – нищо подобно, което бих очаквала за късна есен. Имайки предвид заснежените планини, които се очертават отдясно, мога да кажа, че магията е отговорна за контрола на климата.
– Като мен, как така?
– Веднъж бях човек. Поне си мислех, че съм, нахална, небрежна, понякога безразсъдна. Не…винаги безразсъдна – отговаря тя, гласът й беше с оттенък на забавление. Тя вдига лицето си към небето, позволявайки на слънцето да хвърли златист блясък върху деликатните й черти. – Трябваше да уча и да израствам много по-бързо от повечето. Не само за мен, но и за тях – за моето семейство.
– Затова ли си в състояние да ги контролираш? – Не е нужно да уточнявам за кого говоря.
Възрастна двойка се разхожда по каменната пътека, хванати ръка за ръка, наслаждавайки се на великолепието на тучните площи на курорта. Габриела се усмихва и ги поздравява по име, докато минават, преди да ми отговори.
– Това, което съм… е различно от това което е съпруга ми. Аз съм хибрид, така че магията ми се проявява по различен начин.
– А… очите ти? – Забелязвам смутено. Тя може да изглежда на моята възраст, но знам по-добре да не вярвам на това, което виждам.
Тя се обръща и се усмихва, а тези особени ириси – откъснати от слънцето и луната – блестят с диамантен блясък.
– Аз съм еднакво Светъл и Тъмен маг, така че моята магия е не само уникална, но и загадка за по-голямата част от свръхестественото царство. Някои вярват, че това е най-мощната магия на Земята.
– И така ли е?
– Тук си, за да ме видиш, нали знаеш. – Устните й се извиват в полуусмивка, давайки ми целия отговор, от който се нуждая. – Не с моят съпруг. Това, което твоите приятели търсят, е нещо, което само аз мога да дам. Ето защо съпругът ми се държеше като кралски задник. Но въпросът ми е, Идън…какво е това, което търсиш?
– Какво имаш предвид?
– Какво искаш? Всичко това трябва да е огромна промяна за теб и приятелите ти, не изглеждат като компрометиращ тип. Това ли си избра за себе си? Да бъдеш под тяхна охрана, докато дойде времето, когато трябва да те убият? Да си домашен любимец, новост? Или да бъдеш силната, уверена жена, каквато знам, че можеш да станеш?
Думите й сякаш отекват в объркания ми ум, докато следваме каменната пътека покрай езеро, толкова ясно и жизнено, че повърхността изглежда като повърхност на гладко море. Много минувачи се усмихват топло, а Габриела весело отвръща. Не прекалено буйна, сякаш се опитва да направи шоу. Но по начин, който казва, че е щастлива, че е жива. Че всеки ден, всеки дъх е подарък.
Да има това усещане за вътрешен мир, да се чувства сигурна и уверена в кожата си… Завиждам й. Не заради перфектните на пръв поглед съпруг и дете. Не заради нейното скъпо, стилно облекло или неизмерима сила. Завиждам й, защото тя знае точно коя е и не се страхува от това.
– Когато бях по-млада, исках нормалност. Исках това, което бихте очаквали от майка – любов, комфорт, сигурност. Дори не трябваше да е добра в това. Просто исках тя да опита. Мисля, че в много отношения винаги съм търсила тези неща, дори когато знаех, че се подготвям за провал. Дори когато знаех, че всичко това е напълно непостижимо за мен. Седемте ми дадоха утеха, която не съм познавала преди. И сигурността — колкото и разочароващо да е понякога. Мисля, че съм най-сигурният бъдещ сериен убиец в историята.
– И любов?
– Знаеш ли поговорката – Поклащам глава и се усмихвам. – „лице, което само майка може да обича“. Е… имам душа, която само една майка може да обича. И дори тя не можеше. Не бих очаквала някой друг да поеме това бреме.
Тя спира, обръща се към мен толкова бързо, че дори не регистрирам движението.
– Всъщност нямаш предвид това, нали?
– Защо не? – свивам рамене.
– Ами останалата част от семейството ти?
– Имам сестра — имах сестра. От социална грижа. – Поглеждам настрани, не желая да й позволя да види болката, че оцветява очите ми.
– И какво стана с нея?
– Казах й, че имам нужда от място и да не се свързва с мен. Тогава блокирах номера й.
– Защо? – Нейният тих, дрезгав глас е като драскане на паднало листо по земята.
– Защото аз правя това – отблъсквам хората, преди да успеят да разберат каква бъркотия съм. Преди да видят истинската мен. Тя е свикнала с изчезващите ми действия и моце дами даде време да спра да се самосъжалявам. Но честно казано, всичко е защото не се чувствам достойна за нея, никога не съм била. Тя беше единственото хубаво нещо в живота ми, откакто бях дете. И мразя себе си, че не съм същата за нея. Тя не се нуждае от мен — никога не е имала нужда. Сега тя може да спре да се тревожи и да спре да се чувства длъжна да се грижи за мен. Сега тя може да се омъжи и да има деца, без да се чуди дали някога ще се прибера или ще срещна приятен човек. Отрязването й беше последният ми подарък за нея.
Тя ме гледа с безпощадно недоумение, намръщеното между тези двуцветни очи, издълбани от неверие, може би малко съжаление.
– Чувстваш вина.
Кимам, не искам наистина, но не мога да се спра.
– Не мислиш, че си достойна за прошка… достойна за любов.
Кимам отново, а от очите ми се стичат сълзи.
Младата кралица се протяга, за да докосне ръка до основата на врата ми. Ръката й е топла, но от върховете на пръстите й се излъчва изблик на успокояващ студ, който се просмуква дълбоко в гърдите ми. Не смея да мръдна, не че бих искала. Това е като пакет лед за моето разбито, ръждясало сърце. Няма да поправи счупеното, но не боли толкова много.
– Идън, ти не си отвъд спасяването. Виждам това в теб, точно сега. Виждам го в онези демони, които са се заклели да те защитават с живота си. И аз го виждам в начина… – Тя се спира и поклаща глава. – Всичко ще бъде разкрито съвсем скоро. Просто трябва да повярваш, че си достойна за спасение, въпреки това, което си направила. Въпреки парчето от миналото ти, което все още те обзема в най-мрачните ти дни и преследва в кошмарите.
– Как можеш да си толкова сигурна? – Прошепвам през емоцията в гърлото си.
– Защото съм била там. – Лека, стегната усмивка извива пълните й устни. – Знам какво е да си изгубен и уплашен. Точно сега вероятно си мислиш, че си безсилна да спреш неизбежното. И може би си – може би не можете да направите нищо, за да промените съдбата ти. Но това е красотата на човечеството. Можете да промените – да се развивате. Можеш да бъдеш повече от това, за което си отгледана. – Тя се отдръпва, вземайки със себе си хладното си, лечебно докосване. Усещането за нейната сила отеква във вените ми. – Хайде. Ще станат неспокойни. – Тя протяга ръка, за да хване ръката ми и в момента, в който кожата ми докосва нейната, пространството се сгъва в себе си и се разплита, за да разкрие четири стени и девет замръзнали лица, заключени във времето. Връщаме се в заседателната зала.
С небрежно махване на ръката й дейността се възобновява безпроблемно, сякаш не е имало двадесет минути между мен и момента, когато предизвиках краля в собствения му дом и да се появим отново от нищото с кралицата.
След като осъзнава, че вече не съм до него, Легион скача от мястото си, сякаш гори, а извисяващото му се тяло почти трепери от неизразходван гняв. Феникс също стои, дори само за да действа като буфер.
– Добре съм – настоявам аз, преди да се каже нещо, което може да компрометира престоя ни тук. – С Габриела току-що си поговорихме.
– О? – Дориан отбелязва, много по-спокойно от демона, застанал срещу него. – И какво имаше да каже моята прекрасна съпруга?
– Момичешки приказки – намига тя игриво в отговор. Между тях обаче минава поглед – негласна комуникация – което кара краля да кимне. Това е интимно по начин, който ме кара да се размърдам на крака, така че използвам възможността да се върна на мястото си. Донякъде доволен, Легион седи. Габриела също заема мястото си до съпруга си.
– Много добре. И така, ще разгледаме ли условията?
– Условията? – Легион пита грубо. Това е първият път, когато говори, откакто влязохме в тази стая. Така или иначе не можех да си го представя да се изправи лице в лице с Тъмния крал. Вероятно ще изравнят целия курорт.
– Тук си, защото братовчед ми гарантира за теб. Очевидно всички сте работили с брат ми преди преждевременната му смърт и се надявахте да мога да окажа подобна помощ, нали? И ако познавах брат си – а аз го познавах – сигурен съм, че той не е предоставил услугите си без някаква реципрочност.
– Да – отговаря Тойол, преди да погледне към Легион с предупредителен поглед. – И моля, приемете моите най-дълбоки съболезнования. Николай беше добър човек. Той ми липсва.
– Да – Гласът на Дориан е по-рязък, отколкото преди, сякаш има още какво да каже. Дори очите му изглеждат по-светли, по-ледени. Споменът за брат му не само го натъжава, но го ядосва. – Ето защо ще ми помогнеш да го намеря, за да мога да го върна обратно.
– Какво? – Тойол поглежда към Феникс, преди да хвърли поглед към Легион.
– Искам да го намериш. Оттам нататък ние ще направим останалото. Тоест, ако искаш да помогнем на момичето.
– Но това не може да бъде направено – поклаща глава Феникс. – Нямаме тази власт.
– Не. Вие я нямате, но той да. – Леденият поглед на краля пада върху Легион с неумолима увереност. – Легион, колекционер на паднали души. Знаех точно кой си в момента, в който влезе в моя град. Мина много време, нали?
– Наистина е така – гласът на Легион е също толкова смразяващ, тези сребърни очи светят със собствения си мистичен огън.
– Ако паметта ми не ме лъже, имате властта да намерите всяка убита душа, която може да не е постигнала благоволението на Бога. Искам да откриеш брат ми.
– И откъде знаеш, че мога да направя това? Как си толкова сигурен, че той не е получил Неговото благоволение?
Кралят се усмихва злобно и вдига пръсти под брадичката си.
– Брат ми беше добър в това да бъде Мрак. Не се заблуждавам да вярвам, че е светец. Това са моите условия – съгласете се да го намерите и нашата магия е на ваше разположение. – Легион се облегна обратно на мястото си, тази стегната челюст подскача със сдържано напрежение. В прекъсването на разговора се намесва Феникс.
– Ваше величество, съжалявам, но Легион не може да направи каквото поискате. Единственият начин той да има достъп до тази сила е да се върне в подземния свят. А за да направи това, той трябва да умре на земята. И след като умре… Разбираш колко трудно би било…
– Ще го направя.
– Какво? – крещя невярващо. – Не можеш! Не! Няма да ти позволя.
– Имаме сделка – повтаря той, игнорирайки моите молби, заедно с възраженията на приятелите му. Той се изправя и подава ръка на Дориан. – Ще намеря брат ти. Стига да помагаш на Идън.
– Уредено е. Тази вечер. Вечеря. Ще изпратим съобщение. – Тъмният крал стои, движенията му са плавни като вода и се хващат за ръце с убиеца на демона.
Тогава в рамките на един-единствен разкъсан удар на моето разбито човешко сърце тях ги нямаше.

Назад към част 20                                                                 Напред към част 22