Автор: LudatA

Дариус Акрукс

Въпреки че другите наследници и аз трябваше да се наслаждаваме на една седмица в кампуса в Зодиакалната академия, баща ми беше решил да организира празник в чест на пробуждането ни в нашето имение.
Седнах отзад на лимузината с шофьор, която беше изпратена да ни прибере, и се усмихнах, когато Сет се изправи и започна да вие от люка на покрива с Макс до него.
Ланс седеше в ъгъла, очите му бяха приковани към гледката през прозореца, докато седеше и размишляваше върху това, което бяхме научили от магията на кръвта.
Потърках с палец плътта на китката си, където беше порязването. Ланс го беше излекувал вместо мен, но изпитах странното желание да го отворя и отново да се отдам на мрака. Ланс ме беше предупредил за това; сега, когато има вкуса ми, щеше да се опита да ме привлече отново. Имах нужда от сила на волята и ума, за да му се противопоставя. За щастие на мен като Лъв не ми липсваха.
И двамата се съгласихме, че идването на празника тази вечер е добра идея, ако искаме да се опитаме да изкопаем повече информация за това, което нашите семейства планират, така че присъствахме със скрит мотив. Не че някой от нас би се осмелил да откаже покана от баща ми независимо от това. Но не можех да отрека факта, че се чувствах добре да дойда тук с цел да подкопаем плановете на баща ми. Добре беше и малко ужасяващо, ако бъда напълно честен. Не че това би ме спряло.
Паркирахме се пред имението и останалите наследници излязоха от колата. Хванах погледа на Ланс, когато той направи движение, за да ги последва, и той ми отправи решителна усмивка.
– Когато всички са разсеяни, ще се опитаме да влезем в кабинета на баща ми – измърморих аз, потвърждавайки неясния план, който бяхме измислили този следобед.
– Да се ​​надяваме, че е оставил хартиена следа за гнусните си планове – отвърна сухо Ланс.
– Е, той винаги е бил педантичен и никога не съм го виждал да оставя подробностите за нещо на случайността. Ако този план е важен за него, той ще е записал по-тънките му точки – уверих го аз.
Освен това Лайънел Акрукс беше един от четирите най-мощни феи на света, той нямаше причина да се страхува, че някой ще намери такава информация; никой никога няма да може да нахлуе в дома му, да не говорим за кабинета му. Разбира се, той никога не би заподозрял, че послушният му син, може да му се противопостави, за да се сети да я пази от мен. Той вярваше, че контролът му над мен е толкова силен и пълен, че никога не бих посмял да му се противопоставя. Така беше до скоро. Но имах решителността на дракон и бързо наближавах времето, когато щях да съм готов да решавам сам, както беше нормално за моя вид.
Следвахме останалите ми приятели от лимузината и се отправихме към входа. Домът ни може би беше достатъчно голям, за да побере малка армия. Огромната готическа сграда се простираше пред нас, каменни драконожи, силуети бяха накацали по покривите на фона на небето.
Входната врата беше достатъчно голяма, за да допусне пораснал дракон, макар че рядко си правехме труда да я отваряме. В основата и имаше друга по-малка врата с чукало във формата на златна драконова глава. Един слуга отвори широко тази врата, когато се приближихме и аз последвах другите Наследници вътре.
Звукът на глухи разговори и тиха музика идваше от извитата врата в дясно и ние се отправихме натам.
Тази част от имението се използваше наистина само когато имахме гости. Имахме бална зала, където родителите ми провеждаха държавни събития и огромна трапезария, в която имаше дълга маса, достатъчно голяма, за да побере петдесет гости. Това беше мястото, където щяхме да присъстваме на празника тази вечер.
Един от слугите на Татко ни взе палтата и ние се отправихме през вратата.
Обичайната каскада от впечатляващи цветя беше оживена от магията на майка ми, за да украси всяка налична повърхност и тя беше избрала микс от червени и сини цветове в чест на двата елемента, за които бях претендирал на пробуждането.
Когато влязохме в трапезарията, очите се насочиха към нас и Ланс се отмести настрани, докато всички ръкопляскаха вежливо на мен и другите наследници.
Усмихнах се с онази усмивка, която знаех, че се очаква от мен, преди да се разделя с приятелите си, докато всички се отправихме да заемем местата си около масата със семействата си.
– Дариус, скъпи, как се забавляваш с престоя си в академията?- Попита майката на Ланс, леля Стела, когато седнах срещу нея. Тя беше слаба жена, но имаше напрежение в среднощните си очи, която караше всеки срещу нея да се напрегне. Гъстата и дъбово-кестенява коса, която имаха всички от семейството и, беше късо подстригана и придаваше суров вид на ъгловите и черти.
Клара седеше отляво, само на две места от баща ми, който естествено заемаше мястото начело на масата. Забелязах, че погледът и се стрелка постоянно към него, но той не показваше никакви признаци да я забелязва.
– Много добре, благодаря – отвърнах официално.- Ланс ми показва всякакви тайни за мястото.
Ланс привлече погледа ми с многозначителна усмивка, когато се спусна на мястото до майка си.
Седалките от двете ми страни бяха празни и аз се намръщих малко, като се оглеждах за брат си.
– И трябваше ли да преодолеете много предизвикателства за силата си?- попита татко, а гласът му изискваше вниманието на всички, докато се обръщаше към мен.
– Още не – казах аз.- Досега всички, които срещнах, изглеждаха развълнувани от перспективата да се срещнат с Небесните Наследници и никой от тях не е почувствал нужда да ме помоли да докажа силата си.
– Значи лесно се справяте с това – измърмори татко пренебрежително.- Винаги съм се страхувал, че ще станеш мързелив на това място. Няма да е добре за вас да станете прекалено самоуверени, без някой да оспори силата ви.
Прехапах езика си срещу отговора, който исках да дам и за щастие бях спасен от отговор с пристигането на Ксавие.
– Дариус!- възкликна той развълнувано, сякаш ме е нямало месеци вместо дни. Той ме потупа по рамото и ми предложи широка усмивка, като се спусна на седалката, която ме разделяше от татко и аз се ухилих в отговор. Двата стола отляво останаха видимо празни.
Татко не си направи труда да скрие насмешката от проявата ни на привързаност един към друг и аз потиснах въздишка, когато видях накъде върви тази нощ. Това така наречено тържество в чест на дарбите ми които бяха пробудени беше по-скоро изпитание, в което вече се провалях само миг след като влязох през вратата.
– И така, как е в Академията?- попита ентусиазирано Ксавие, без да обръща внимание на предупредителните знаци за настроението на баща ни.
– Добре – отвърнах без подробности и разговорът около мен спря.
– Ланс ми каза, че смята, че трябва да се пробваш в училищния отбор по питбол, след като се запишеш официално – изрече Клара с топла усмивка, която подсказваше, че не прекарва вечерите си, сучейки врата на баща ми.
– Разбира се, че ще го направи – каза татко, преди да успея да отговоря.- Отборните спортове са чудесен начин да изградите характер през младостта си. Той има стойност, както и събира подкрепа от вашите връстници. Всички полезни неща за реалния свят, след като завършите.
– Питболът е нещо повече от полезен начин да впечатлите връстниците си и да се научите да работата в екип – измърмори Ланс, привличайки вниманието на масата към себе си.- Някои хора си изкарват прехраната, играейки в Соларианската лига.
Леля Стела се засмя силно, сякаш това беше шега и всички около нас се присъединиха. Предложих на Ланс израз на подкрепа, докато челюстта му скърцаше от раздразнение.
Празните места до мен шепнеха въпроси в ухото ми и най-накрая се поддадох на любопитството си.
– Кого чакаме?- попитах аз, насочвайки вниманието си към майка, която седеше отляво на баща ми като хубава притурка в светло розово червило.
– Имаме изненада за теб – призна тя с лека усмивка.
Намръщих се на нейната неяснота, огледах се за да видя кой липсва от обичайната редица важни членове на семейството и съветниците, но не можах да видя никой очевиден, който тепърва ще пристигне.
Преди да успея да натисна по темата, вратите отново се отвориха и едно момиче влезе, придружено от братовчеда на баща ми, Оскар. Не можех да разбера дали я познавам или не зад огромната кестенява коса, която беше дива и необуздана около раменете и.
Семейството ни беше голямо и винаги имаше чичовци, братовчеди и различни други далечни роднини, които идваха и си отиваха по някаква работа с баща ни, но рядко виждахме Оскар. Семейството му живееше в далечния север на Солария и управляваше ледените шлепове, които имаха голямо значение, дори и да бяха скучни като ада.
– Помниш ли дъщерята на Оскар, Милдред?- попита меко майката, отвличайки вниманието ми от късно пристигналите.
Името ми беше смътно познато, но не можех да кажа, че имам истински спомени от срещата с нея. Когато бях малък, бяхме пътували до семейството на Оскар и имах неясни спомени, че съм играл с дъщерите му, но не можех да кажа, че нещо от тях се е запечатало в съзнанието ми.
– Не я помня – признах аз, обръщайки внимание на първия курс храна, когато пристигна.
Разкъсах филийка хляб и я потопих в богатата зелена супа, която беше поставена пред мен.
Оскар и дъщеря му заеха местата до мен и аз вдигнах поглед, предлагайки учтива усмивка за поздрав.
Задавих се с залъка си хляб, когато погледът ми падна върху лицето на момичето отляво. Тя се усмихна широко, долните и зъби стърчаха много по-напред от горните. Кожата и беше на петна и червена, а калните и кафяви очи не бяха еднакви по размер. Гледането на лицето и почти ме шокира, щях да се задавя до смърт.
Бързо отместих поглед от отвратителното момиче и грабнах чаша вино, за да преглътна заседналия хляб.
Когато най-накрая възвърнах самообладанието си, открих, че татко ме гледа яростно. Строгият поглед в очите му ме изненада; сякаш ме предупреждаваше за нещо, но всичко, което бях направил беше, че едва не се самоубих с парче хляб при вида на грозното момиче.
– Решихме, че трябва да направим това двоен празник – каза татко, усмихвайки се по начин, който би изглеждал топъл за външен човек, но аз знаех, че съм прцакан. Някакъв негов план се осъществяваше и имах чувството, че братовчед му и неговото родово потомство имат някаква роля в това.
– Защо? Какво друго става?- попита Ксавие, без да долови тайното подводно течение, започнало на масата.
Вместо заплашителния поглед, който очаквах татко да му изстреля, той се усмихна.
– Милдред наскоро влезе в нейния орден; тя официално е Дракон като останалата част от нейната линия.
– Поздравления – измърморих аз, без да се обърна да погледна лицето и за втори път.
Чудех се защо възникващият Орден на някаква далечен роднина получава такова признание. Това беше трапеза за празнуване на пробуждането на четиримата наследници на Небесния съвет. Сет, Макс, Кейлъб и аз бяхме бъдещите владетели на нашето кралство, така че защо, по дяволите, това момиче с лице на трол беше дори тук?
– На колко години си?- попита я Ксавие.
Не беше тайна, че той отчаяно искаше неговата форма на Дракон да се разкрие. Беше на тринадесет и повече от малко раздразнен, че все още не се е появила, макар че докато гледах стройната му фигура, се чудех дали има шанс това да не се случи за него. Червата ми се свиха при тази идея и аз прогоних мисълта си. Мъжете дракони са имали тенденция да бъдат едри като танкове дори в тяхната форма на фея, но това не винаги е било така; може би той просто е късно цъфтящ.
Хвърлих поглед покрай масата, лесно познах всеки мъжки дракон сред нас само по техния размер и прехапах езика си в яростно отричане. Ако Ксавие в крайна сметка не се появи като Дракон, не смеех да си помисля какво ще направи татко по въпроса. Според него всеки друг орден беше по-малък. Нашата кръвна линия беше възможно най-чиста с дракони, които се простираха назад от двете страни, но винаги имаше рецесивни гени, странните харпии или циклопи в сместа и никога не бихте могли да сте напълно сигурни каква форма може да приеме някой, докато не се появи неговият Орден. С цялото си сърце се надявах, че Ксавие не е предопределен да живее като нещо друго освен дракон.
– Аз съм на петнадесет – каза Милдред с достатъчно нисък глас, за да бъде сбъркан с мъжкия.- Аз съм късно цъфтяща в повечето неща. И едва започна менструацията ми.
Изпръхтех с пълната си с вино уста и почти го изплюх върху Стела и Клара срещу мен.
Ланс покри устата, за да скрие забавлението си, а баща ми прочисти гърлото си, сякаш не я беше чул.
– От това поколение силно липсват женски дракони – каза татко високо.- И е приятно да намериш момиче от дълга, чиста линия като Милдред.
Вдигнах вежда към него, чудейки се защо изтъква чистотата на кръвта и. Тя споделя с мен прабаба и дядо, знаех колко чиста е кръвта и от тази страна и не беше изненада, че от страна на майка и можеше да се проследи и нейния род. Това прави нашия вид. Феите се стремяха да запазят и предадат власта във всяка форма и мощните Ордени бяха голяма част от това. Никой дракон нямаше да се ожени за сфинкс или грифон, освен ако не са били достатъчно глупави, за да се влюбят един в друг и да рискуват гнева на цялото си семейство за размазване на кръвната линия. Макар че като погледнах Милдред с крайчеца на окото си, не можах да не се запитам дали тя няма малко Минотавър в себе си, защото лицето и широките и рамене със сигурност споделяха качествата на половин бик.
Кейлъб привлече погледа ми от по-надолу по масата и по-малко от фино имитира как повръща в супата си, докато я гледаше. Борех се срещу смеха, прехапвайки устни от забавление.
– Решихме, че би било добра идея ти и Милдред да се опознаете, Дариъс – каза майка и аз я погледнах с леко намръщена вежливост.
– Защо?- попитах аз, осъзнавайки малко късно, че това вероятно е малко грубо.
– Е, защото…- Майка спря, търсейки татко за подкрепа и аз замрях, с лъжица супа наполовина до устата ми.
По гръбнака ми премина тръпка и почувствах, че ще се случи нещо наистина ужасно. Особено когато татко също се поколеба. Той не се колебаеше. Той не се връща и не се отдръпва, той се движи само напред, сякаш знае, че всичко което прави, е абсолютно правилно. Така че, ако той отделяше време да отговори, тогава трябваше наистина да е знаел, че това, което щеше да каже, няма да ми хареса.
– Защото смятаме, че Милдред ще ти бъде подходяща партньорка – каза татко с твърд заповеднически глас, без никакво място за маневри.
– Какво?- Въздъхнах, а сърцето ми биеше като лудо, отказвайки да приема това, което ми предлагаше.
– Във вашето поколение липсват повече от всякога здрави и силни дракони. Някой от семействата не са успели да създадът потомство, има много повече мъже, отколкото жени и, разбира се, има го и инцидента с Медуза в семейство Джонсън.
Гледах го, отказвайки да приема това, което бях почти сигурен, че предлага. Не ми беше убягнало от вниманието, че семействата на Драконовия орден не са направили много женски потомци в моето поколение, но никога не съм го обмислял много. Не беше като да си търсех жена – бях целувал само две момичета.
– Не може сериозно да предполагаш…- започнах аз, но той ме прекъсна.
– Потеклото на Милдред е безспорно – каза високо татко, а тонът му предупреждаваше за по-нататъшни изблици.- Родителите и са…
– Твоите братовчеди. Баща и е твой братовчед. Тя е моя проклета братовчедка — изръмжах.
– Втори братовчед – изръмжа татко. Очите му блеснаха в зелени, рептилийски процепи.
Бутах го и го знаех, но как, по дяволите, очакваше да седя тук, докато ме омъжва за това разхождащо се биче до мен?
– Аз съм на петнадесет – казах високо. Достатъчно силно, за да привлече вниманието на много други хора в стаята. Усещах очите им върху мен, но не ми пукаше. Приех много от глупостите на баща ми, но не и това. Не бих направил това. Той не можеше да ме принуди да живея в мизерия, женен за людоед, само защото тя имаше драконова кръв.
Устните на Ланс се разтвориха, когато улови погледа ми, но той очевидно нямаше представа какво може да каже, за да ми помогне.
Погледнах към майка си. Красива, суетна, перфектно сглобена майка, чийто единствен интерес беше външният вид. Със сигурност не би искала да види красивия си син, привързан към това нещастно създание?
– Може би ще се появи и друг вариант, преди да се ожените – каза тя бавно, със стиснати от отвращение устни, докато гледаше трола, който можеше да е майка на внуците и, ако баща ми надделее.
Погледнах Милдред, надявайки се, че тя може да сподели малко от моето недоволство от това предложение. Разбира се, тя не беше тласкана към грозен задник, но наистина ли искаше да се омъжи за напълно непознат?
Тя ме погледна с изкривените си очи, но аз не намерих ужаса, на който се надявах. Устата и беше затворена, но онези огромни зъби, които изпълваха долната и челюст, все още стърчаха през месестите и устни. Идеята да целуна тази уста беше повече от ужасяваща. Не бих го направил никога.
– Какво мислиш за тази лудост?- Попитах, когато тя не изказа мнение.
– За мен ще е чест да бъда съпруга на Наследника на Небесния съвет – каза тя и сърцето ми се сви като камък. Сила. Разбира се, че ме искаше. Бих могъл да я издигна до позиция, за която повечето жени мечтаеха. Ръката на един от Наследниците щеше да издигне нейното социално положение над повечето феи. Но какво бих получил аз от този съюз? Свинско грозна съпруга и деца на гремлин.
– Не по дяволите, – изплюх аз, като се изправих на крака и изпуснах лъжицата си. Тя падна в купата и зелената супа полетя навсякъде.
Настана тишина и всички в стаята ме гледаха. Очите на баща ми бяха пълни с обещание за насилие, но за пръв път не ми пукаше. Отказах да позволя това да се случи. Години наред търпях нещастието да бъда част от това семейство и не бих се обвързвал с жена, която никога не бих могъл дори да погледна с желание, да не говорим за любов.
– Върни се на мястото си, Дариус – изръмжа татко с ледено нисък глас.
– Няма да се женя за нея – изръмжах аз, сочейки Милдред, без да я поглеждам. Погледът ми беше прикован с този на баща ми и усетих как очите ми се изместиха във влечугоподобни процепи, докато гнявът ме пронизваше.
– Ще направиш това, което се очаква от теб и…
– Не и това!- Извиках аз и пламъците оживиха в дланите ми неканени.
Всички се взираха, но на мен не ми пукаше. Всеки имаше преломна точка и аз намерих своята. Нямаше да се оженя за това момиче и щях да крещя за това, докато не загубя гласа си или не изгоря цялата тази къща отгоре ни, ако това беше необходимото, за да покажа решението си.
– Мисля, че трябва да се успокоиш – каза майка, стиснала от срам челюст.- Защо не отидеш и да поемеш глътка чист въздух.
– Това е решението ми – отсякох аз.
Изритах стола отзад и той падна на пода със силен трясък. Не си направих труда да погледна назад, докато излизах от стаята, успявайки да загася пламъците, преди да стигна до вратата.
Не ме интересуваше какво ще направи баща ми в отмъщение за избухването ми. Не можеше да ме принуди да приема това. И той със сигурност, по дяволите, не можеше да ме накара да се оженя за това момиче.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

ДАРСИ

Сет ме примами в няколко танци, но аз най-накрая избягах, излизайки на въздух извън Кълбото. Цялата бях разгорещена и имах възел в стомаха, който непрекъснато ме предупреждаваше срещу Сет. Трябваше да спра да му позволявам да ме приближава. Започнах да си мисля, че може би не е толкова лош. И това беше опасно положение, в което да се поставя. Той ще ми изреже сърцето и ще го изяде сурово.
Заобиколих сградата далеч от няколкото студенти, които се движеха навън, след което притиснах гръб към хладната метална стена на Кълбото и затворих очи. Имах нужда само от момент насаме и малко свеж въздух, за да си върна разума. Ръцете ми настръхнаха, докато вятърът се блъскаше в мен.
Потопена в тишината след малко се приготвих да се върна вътре и да прекарам остатъка от вечерта с приятелите си. Нещо във вълчата природа на Сет събуди желание в мен, което не ми хареса. Когато бях с него, попадах в капана на докосванията му и замирах, сякаш бях просто поредното куче в глутницата му. Човек, който можеше да води и напътства като Алфа.
Усещане за изтръпване по врата ми показа, че някой се приближава и бързо отворих очи. Сърцето ми се сви в смесица от емоции, докато очаквах да видя Сет, но вместо това там стоеше Орион.
— О — въздъхнах аз с нотка на страх в гласа си. Лампата зад него означаваше, че той е хвърлен в сянка и аз също бях изцяло скрита от него.
Погледнах надолу по пътеката и открих,че сме съвсем сами. Не е добре.
Отблъснах се от стената, възнамерявайки да се опитам да избягам бързо, но той пристъпи на пътя ми.
— Професоре — предупредих аз, макар да знаех, че е безсмислено. Ако беше тук, за да ме ухапе, тогава нямах много избор, освен да му позволя. Не можех да си представя, че е тук по друга причина. Той няма да ме убие на официално събитие в Академията… нали?
Ръката му ме прегърна през кръста за един кратък момент и пръстите му стиснаха материята на роклята ми.
Поех си дъх, докато по кожата ми преминаха тръпки, които вече нямаха нищо общо със студения въздух. Той отмести ръката си и ние споделихме поглед, който казваше, че и двамата знаем, че не е трябвало да го прави.
Дъхът му се завихри около мен. Един бърбън? Може би две. Блясъкът в красивите му тъмни очи подсказваше, че тази вечер ще се отпусне. Но как изглеждаше отпускането на копон за него? Сигурно е било толкова изтощително да си толкова ядосан, колкото беше той през цялото време. И за момент се зачудих какво е причинило такава дълбока, неземна ярост в него. Но определено не беше момент за подобни мисли. Ако Орион беше в лошо настроение – което изглеждаше почти постоянно при него – тогава трябваше да се махна.
— Защо продължаваш да флиртуваш с дявола? — попита той и за секунда си помислих, че има предвид себе си. — Сет Капела — каза той.
Скръстих ръце, повдигнах брадичката си, докато се опитвах да изкажа абсолютното си недоволство, въпреки че инстинктите ми казваха да бягам.
– Вие сте моята връзка, сър, а не моят житейски гуру. Ако искам да се срещам със Сет, ще го направя — казах хладно.
Исках ли да се срещам със Сет? Искам да кажа, не. Това беше правилният отговор. Но сега Орион се опитваше да ме принуди да не го правя, и аз преразглеждам решението си.
Значи ще излезеш на среща със Сет, за да дразниш професор Орион? Наистина зряло. Вътрешно се ругаех. Разбира се, че няма да го направя. Определено не. Не не не. Орион хвърли поглед надолу по пътеката, след което погледна часовника си.
— Аз ли те бавя? — попитах невярващо. Сякаш му създавах неудобство, въпреки че той беше този, който препречваше пътя ми с масивното си горещо тяло. Горещата част не беше толкова актуална, но също така…
— Да, сега ми дай китката си. Той посегна към нея и аз се отдръпнах.
– Наистина ли? Ще ме ухапеш тази вечер от всички нощи? Изсъсках, но той ме пренебрегна, отново хвърли поглед надолу по пътеката, преди да пристъпи напред, за да се опита да вкара проклетите си зъби в мен.
Смях се изтръгна от гърлото ми, когато изведнъж осъзнах защо се държи толкова странно.
На това място има правила. И Орион явно нарушава едно от тях. Което означава, че сега имам оръжие срещу него. Присвих очи, амунициите ми бяха взети и заредени. Той направи своя ход, стрелна напред и ме бутна към стената, оголвайки зъбите си.
Сърцето ми биеше лудо, когато принудих езика ми да се задвижи, преди той да си вземе кръв от мен.
— Това не е позволено, нали, сър?
Той спря, ръката му се заключи около моята, докато погледът му премина от врата към лицето ми.
— И откъде ти хрумна тази идея?
– От начин, по който се държиш. Защо изобщо ме последва тук? Можеше да ме ухапеш вътре.
Той сви рамене.
— Изглеждаше като лесна плячка.
Изпуснах студен смях и стискането на ръката му се отпусна малко.
– Не го вярвам.
– Защо изобщо търпя този разговор?- попита повече себеси отколкото мен.
Оставих го да се замисли за секунда, чудейки се дали щеше да измисли отговор, защото със сигурност нямаше такъв. Близостта на тялото му и топлината, проникваща от кожата му в моята, бяха сладко удоволствие, което тайно исках толкова много.
— Добре — въздъхна той уморено.- Не трябва да съм тук сам с теб. Не е подходящо.
Веждите ми се повдигнаха.
– Прекарваме време сами във вашия офис всеки понеделник.
– Това е различно – изръмжа той, като изглеждаше развълнуван, когато отново хвърли поглед към пътеката.
Трябва да променя мястото си, за да се измъкна от това. Можеше да ме ухапе всяка секунда и бях малко изненадана, че все още не го е направи.
– Какво ще стане, ако кажа на директор Нова за това?
Той ме погледна мрачно.
– Би ли?
Грубият му тон ме накара да потръпна и той премести ръка върху мен, сякаш искаше да усети реакцията ми.
– Пробвай ме – прошепнах тихо знаейки, че не съм доносник, но може би заплахата беше достатъчна, за да го задържи.
Пръстите му се плъзнаха по ръката ми и в очите му се появи гладен поглед.
Поех накъсано дъх, когато ръката му се плъзна към врата ми. Нещо за устата му срещу гърлото ми точно сега изглеждаше като много лоша идея. Такава, която накара сърцето ми да помпа твърде бързо и мислите ми да отлетят на вятъра.
Орион се наведе и самото трептене на дъха му по плътта ми се почувства като най-забранената целувка. Всмуках остро въздух напълвайки бялите си дробове , вдигайки брадичката си нагоре, малка, но своеволна част от мен внезапно бе привлечена от устата му Това. Е. Лудост.
Някой се прокашля и аз потръпнах, забелязвайки Сет в далечния край на пътеката. Той не се приближи, просто застана с нетърпеливо изражение.
– Какво правиш?- Опитах се да бутна Орион назад, не ми харесваше да ме виждат в тази компрометираща позиция.
— Той чака да те ухапя — каза Орион и се отдръпна с един инч назад. — За да може да те върне обратно.
Тръпка обхвана гръбнака ми.
— Е, свършвай с това — изсъсках аз.- Или ще продължиш да си играеш с храната си?
Устата му се изви надолу в ъгъла и той се наведе, говорейки в ухото ми.
– Стой далеч от него. Влез вътре.- Изминаха две секунди, в които топлината на дъха му накара стомаха ми да се свие и сърцето ми да забие като лудо. Чух го как преглъща, усетих устните му на косъм от плътта си, държейки похотлива тайна в това безкрайно малко пространство.
В миг на движение и той изчезна, а аз останах да се люлея от срещата, неспособна да повярвам, че не ме е ухапал.
Сет се приближи до мен, като веднага вплете пръстите си с моите.
– Наред ли е всичко? — попита той весело и аз кимнах, въпреки че бях всичко друго, но не и добре. Бях разтърсена до уснови, но не от уплаха за първи път.
Думите на Орион изплуваха в главата ми и забраненото ми желание отстъпи място на прилив на гняв. Кой, по дяволите, беше той, за да отправя такива искания? Той не беше моят проклет баща. И това беше повече от ясно от начина, по който току-що беше държал ръцете си върху мен.
Сет ме теглеше по пътеката с палава усмивка и се спусна на една пейка под оранжевото сияние на един стълб с фенер.
Той притисна лице в косата ми, придърпвайки ме към себе си.
— Какво има, скъпа? Устата му се плъзна по ухото ми и сърцето ми подскочи от докосването.
– Нищо – излъгах аз и той се облегна назад, накланяйки глава, докато очите му се плъзнаха по лицето ми.
— Лъжеш — подразни ме той. — Орион нарани ли те?
– Не – казах честно.
Някъде в храстите зад нас се чу шумолене и по кожата ми пробяга изтръпване.
Сет прекара пръсти по бузата ми, придърпвайки ме назад, за да го погледна.
– Ако те притеснява, мога да взема мерки, за да го накарам да се отдръпне. Обикновено не притискаме професори, но…- Той се усмихна, наведе се по-близо, пръстите му посегнаха, да хванат брадичката ми и да вдигне устата ми нагоре.- Заслужаваш си.
Той се наведе и стотина мисли се заблъскаха в мозъка ми наведнъж.
Не трябва да съм тук сама с наследник. И със сигурност не трябва да мисля да целуна един от тях.
Но Орион ми беше казал да стоя далеч от Сет и това ме разгневи ужасно. И докато ръката на Сет докосваше коляното ми, почувствах, че се предавам. Вземайки решение, за което вероятно ще съжалявам утре, но точно сега ми се искаше да се опълча на Орион.
Пулсът ми се ускори, когато ръката на Сет се плъзна по-нагоре по крака ми, а палецът му рисуваше деликатни кръгове върху вътрешната част на бедрото ми. Мислите ми се разпръснаха на вятъра, когато тялото ми отговори на неговото, топлината нахлу в основата на стомаха ми.
Наведох се да срещна устата му.
Устните му докоснаха моите, меки като перо, после по-взискателни, когато ръцете му се извиха около кръста ми и ме повлече към твърдото си тяло. Разпаднах се, когато той заби езика си в устата ми, вкусът на бира и похот завладяха сетивата ми. Той ме дръпна в скута си и полата ми се вдигна твърде високо.
Почти се отдръпнах, но той изпусна тих стон в гърлото ми, който ме отпусна и аз заплетох пръсти в ризата му, докато устата му остана заключена с моята.
Момчето Вълк беше невероятно добър в целуването и започнах да вярвам, че може би наистина съжалява за глупостите, които беше направил. Че може би наистина ме харесваше.
Вероятно не би трябвало да целувам лицето му в момента.
Ръката му се качи до шията ми и нещо студено докосна кожата ми. Трепнах и свободната му ръка внезапно се заключи около мен. Силно .
– Сет – изкрещях аз, прекъсвайки целувката ни, когато хващането му стана болезнено.
Той грабна кока ми, след което светът спря да се върти, когато той прекара нещо остро през него.
– Не!- Въздъхнах с пълен ужас, бутайки го назад. Но беше твърде късно. Той ме пусна и аз паднах от скута му на купчина на пътеката, ожулвайки коленете си.
Един единствен кичур синьо се беше освободил от кокчето, което той сега държеше в хватката си, пърхайки на земята пред мен. Вдигнах го в отчаяние, ръцете ми трепереха и сълзите бликнаха, бликаха и бликаха.
Косата ми, той ми взе косата.
Но не беше само косата ми. Това беше стара рана и той я беше разрязал по-дълбоко от преди.
Не вярвай на никого. Това означаваше. И колко по дяволите е поетично, че ме е измамил, накара ме да му се доверя, след което взе единственото нещо, което имаше за цел да ме предупреди за хора като него.
Доволна усмивка привлече чертите му.
– Казах ти, че ще ти взема косата тя е моя – каза той, гласът му е равен и студен и кара сърцето ми да се свие в черупка, за да се опита да се предпази.- И тъй като Макс ми разказа малката ридаеща история зад това, бях още по-решен да се хвана за нея.
Устните ми трепереха, докато сълзи се стичаха по тях, вкусът на сол и предателство се стичаше върху езика ми.
Хихикане изпълни въздуха и Кайли изскочи от храстите заедно с още няколко от бандата си, държейки атласа си в ръка.
– Записах цялото нещо – каза тя триумфално на Сет.
Обхвана ме унижение и аз отворих дланта си в пламък на гняв, като влях в ръката си магия, но Сет се втурна напред, свивайки юмрука ми, докато приклекна пред мен.
— Нищо лично, Вега — прошепна той.- Това е пътят на Фея. Ако не искаш нещата да станат още по-зле за теб, вземи сестра си и се махай от нашата академия.- Той намигна, изправи се и прегърна Кайли, като се отдалечи, докато смехът им ме върна обратно.
– Да отидем в Лунната зала, не искам да пропускам забавлението – каза Сет и те започнаха да се движат бързо надолу по пътеката, а сините ми кичури все още бяха увити в юмрука му.
Настъпи тишина и аз се пресегнах, за да се хвана за главата, твърде ужасена, за да направя нещо друго, освен да остана на земята още минута. Гърлото ми се сви от емоция, когато открих накъсаните остатъци от косата ми, по-къса отзад, отколкото отпред – и гол скалп ли можех да усетя??
Ръцете ми започнаха да треперят, когато болката се настани в гърдите ми. Сълзи се стичаха по бузите ми, докато сърцето ми се превърна в пепел.
Как можах да бъда толкова глупава? Как бих могла да си помисля и за секунда, че на този гад може да се вярва? Защо направих това след всичко, което знаех за хората?
Ставай. Върни се в Дом Въздух.
Но не можех да се накарам да се движа. Просто исках да се свия в себе си и да се скрия завинаги.
Паниката се надигна в мен, докато продължавах да ровя косата си, знаейки, че трябва да стана. Трябваше да изчезна, преди някой да ме види така.
Кайли беше записала всичко.
О, Боже, моля те, не. Скоро всички в училището щяха да станат свидетели как целувах Сет, след което той отряза косата ми и я взе като някакъв боен трофей. И аз плача на земята с остъргани колене и свят разбиващ се върху мен.
Една ръка притисна рамото ми и аз силно се разтреперих, завъртях се и изхвърлих ръката, отчаяно исках да се защитя. Огромна пукнатина разкъса пътя, когато земната магия напусна тялото ми в прилив на енергия и професор Орион се хвърли настрани, преди да го събори.
Сърцето ми се успокои въпреки факта, че моят учител по кардинал магия не беше точно ангел пазител. Но той не беше Сет или неговите ужасни приятели. Сграбчих се за главата, топлина обхвана бузите ми, докато се опитвах да се скрия от него. Дори Орион не можеше да ми направи много повече тази вечер, което да ме счупи още повече. Но можеше да се смее. И чаках да го направи.
Той бавно коленичи пред мен, със стисната челюст, докато погледът му обхвана косата ми. Срамът прогори пътека през тялото ми и аз погледнах надолу към земята, не можех да понеса да ме видят така.
— Дошъл си за да ми кажеш, нали ти казах?- Захапах го, опитвайки се да прикрия болката си с ярост. Но без съмнение можеше да види всяка една сълза, която се стича по лицето ми.
– Ставай – заповяда той, хвана ме за ръката и ме издърпа на крака.
— Защо се върна?- Задавих се, издърпах дланта си и отново обвих ръце около главата си.
– Паякообразните ми сетива изтръпнаха – каза той и се закикоти и аз вдигнах поглед към него, веждите ми се свиха.
— Това шега ли беше? — попитах аз в пълна изненада, с груб глас.
Устата му се повдигна в ъгълчетата и не можех да повярвам, че той действително е усмихнат. Очаквах той да се смее заедно с останалите от училището, а не да се шегува в моя полза.
– Беше – каза той. — Доста добра според мен.- Той ме придърпа по-близо, а изражението му внезапно стана сериозно.- Сега синьото изчезна, как ще разбера коя близначка коя е?
Опитах се да спра изненадан смях да се изплъзне от мен, но той се откъсна от гърдите ми под формата на хълцане.
— Прав беше, доволен ли си признах си?- Изхлипах, избърсвайки влажните си очи с дантеления си ръкав. Спирала се размаза по ръката ми и вътрешно се свих, знаейки, че сега сигурно изглеждам като статист в Живите мъртви.
От всички хора, които можеха да ме накарат да се почувствам по-добре обаче, никога не бих предположила, че това ще бъде той.
Писък раздра въздуха, който накара всеки нерв в тялото ми да се опъне.
Орион отпусна ръката си, внезапно нащрек и аз започнах да бягам, преди той да успее да вземе каквото и да е решение.
Тори!
Страхът изгори дупка в сърцето ми.
Тази вечер Наследниците бяха тръгнали по пътя на войната. И трябваше да се опитам да ги спра да наранят сестра ми.

Назад към част 24                                                            Напред към част 26

Ланс Орион

Нещо се беше забило в душата на сестра ми и я разяждаше. Всичко, което тя отстояваше, беше премахнато и подозирах, че силата е в основата на това. Не беше необичайно фея да се отдаде на Ханибъл Лектър за власт. Беше в кръвта ни, в гените ни. Създадени сме да се катерим, разкъсваме, късаме, хващаме с нокти и да си пробиваме път към върха на хранителната верига. Дори и най-малко изобретателните от нашия вид държаха това дълбоко вкоренено желание в сърцата си. А сестра ми се беше поддала изцяло на това до степен да изостави морала си. Тъмната магия може да хване някой със силата си. Страхувах се, че ще стане зависима и сега той и предлагаше един от най-привлекателните източници на сила в Солария. Но какво искаше в замяна?
Не можех просто да го оставя да се измъкне с това. Аз бях неин брат. Нейната стабилна скала. И нямаше да и позволя да стане жертва на фалшивата доброта и щедрост на чичо Лайънъл. Бащата на Дариус не е бил филантроп, дарявайки кръв на вампир. Всъщност, от това, което Дариус ми беше казал за него, човекът нямаше да дари и троха на мишка, да не говорим за власт на друга фея.
Станах от леглото си в Дом Въздух, внимателно прекрачих Дариус, който спеше на пода, докато се придвижвах до гардероба си. Вятърът издрънча капаците на големия вертикален прозорец в стаята ми, лятна буря бушуваше срещу него в опит да счупи болтовете.
Отворих килера, извадих дървената кутия в основата му, скрита под купчина блейзъри, и я поставих на бюрото си. Силата бръмчеше в кръвта ми, когато я отворих, за да разкрия куп карти за колекционери на питбол. Пренебрегнах ги, отключих тайното отделение в основата и извадих четирите издълбани кости, които бяха скрити там. Всеки от тях беше гравирана със символа на Елемент и енергията в тях пращеше в очакване. Моите собствени Елементи от въздух и вода се преплитаха един около друг в моите вени, в органите ми, оживявайки с обещанието за правене на заклинание.
Прибрах костите в джоба при едно превключвател острие което бях взел от чекмеджето на бюрото си, след което ритнах Дариус в крака, за да го събудя. Той изсумтя ядосано и аз се усмихнах, докато сядаше изправен с присвити очи.
Никога не съм съжалявал Дариъс Акрукс, но често се ядосвах от негово име. Човекът можеше да поеме повече глупости от родителите си, отколкото повечето деца в тази академия взети заедно. И той го правеше редовно.
Поне баща ми се отнасяше към мен с уважение и доброта, докато не беше убит. Тъмната магия беше непостоянна. Ако сте я направили погрешно само веднъж, това може да ви погълне. Но преди да умре преди шест години, той ми беше дал здрава основа, върху която да базирам своя морален компас. Светът не беше черно-бял. Дори не беше петна от сиво. Това бяха дъги, наслоени върху дъги. Най-милата фея в света може да се обърне и да ви забие нож в гърба. Най-жестокият от време на време предлагаше ръка за помощ на непознат.
Ето защо практикуването на тъмна магия не ме обезпокои. Разбира се, криех го. Знаех, че по закон това е тежко наказуемо престъпление. Но и това ми беше в кръвта. Това беше нещо, на което баща ми ме научи и въпреки че в крайна сметка това доведе до смъртта му, не исках да пусна тази част от себе си. Дори ако това означаваше, че никога няма да избягам напълно от връзките със семейството си.
Майка ми беше тази, която се опитва да реши съдбата ми; откакто се помня, ние, Ориони, бяхме изградили здрава връзка с Акрукс, която разчиташе на споделянето на ресурси. Нашите ресурси дойдоха под формата на нашите тъмни способности, а техните под формата на Драконов огън и чиста сила.
– Трябва да разбера какво прави сестра ми, Дариус. Скръстих ръце, стегнах челюст и изпънах рамене.- Ще направя всичко, за да я защитя. Дори и това.- Извадих костите от джоба си и той ги изгледа с любопитство, последвано от нарастващо разбиране.
– Тъмна магия?- попита той, а очите му блеснаха пакостливо.
Ухилих се конспиративно, зовът на властта звънеше в душата ми при перспективата да направя това отново след толкова време.
През последната година се въздържах от използването на магия на кръвта. Беше пристрастяващо и направо опасно. И ако ме хванат, не само щях да захвърля шансовете си да попадна в Соларианската питболна лига, но и щях да бъда затворен. В най-добрия случай бих получил живот зад решетките. В най-лошия – убит. Въпреки че Акрукс вероятно щяха да го прикрият, преди нещата да са стигнали толкова далеч. Но досега не си струваше риска да опетня името си.
Слуховете вече се носеха около семейството ми, но поради безпогрешната ни връзка с Акруксите, никой не смееше да ни обвини направо. Сега, когато сестра ми несъмнено беше в беда, имах нужда от помощта на магията на кръвта, за да намеря отговори. Незаконно или не.
Перспективата също означаваше да направя немислимото: да накарам не друг, а Дариус Акрукс, син на Драконовия командир на Солария, един от Небесните Наследници на проклетия трон, да го направи с мен. Лорд Лайънъл Акрукс можеше да защити семейството ми, да изчисти името ни повече от един път и да ни предложи предимствата на Небесния съвет, но той също никога нямаше да остави пръстов отпечатък върху тъмната магия сам, освен ако не е абсолютно необходимо. Ако знаеше, че се каня да завлека златното му дете към черната магия, сам щеше да ме предаде на властите. Единственото нещо, което го интересуваше повече от всичко, беше властта. И да се увери, че най-големият му син слага задника си на трона, за него не беше просто желание, а необходимост.
Кимнах бавно и Дариус ме погледна. Наблюдавах как моментното му нежелание отстъпва място на бунтарството, което винаги ни свързваше. Единственото нещо, което ме дразнеше, че се разбирахме толкова добре, беше фактът, че точно това искаха майка ми и баща му от нас. Но нямаше да избягвам компанията му заради злоба. Освен това, те никога не биха заподозрели, че връзката ни ще доведе до това да, заговорничим срещу тях, а аз да обучавам Дариус на тъмните тайни на нашето семейство.
– Как работи това?- попита Дариус, като се надигна от леглото си само в боксерки. Той беше само на петнадесет и не трябваше да има рамене с такъв размер. Направих си умствена бележка, да насоча треньора в неговата посока, когато поиска да ме замени с някой в отбора.
– Не можем да го направим тук. Облечи се.- Кимнах към банята и Дариус извади малко дрехи от багажа си, преди да се отправи към банята.
Беше малко преди осем и ранното ставане за мен беше просто чудо. Единственото нещо, за което никога не закъснях, беше тренировката по питбол. Майка ми винаги казваше, че вътрешният ми часовник работи бавно, но аз го отдавах на това, че искам да се появя на време само за това, което ме интересува. И ако сестра ми падаше в лапите на острите и манипулативни нокти на Акрукс, щях да се появя точно навреме, за да спася задника и.
Петнадесет минути по-късно Дариус и аз излязохме от стаята ми в оживените коридори на Дом Въздух.
– Страхотна игра вчера, Орион!- Поздравяваха ме студентите:- „Ти изведе отбора до победа!“, „Най-добрата игра на всички времена!“, „Обзалагам се, че скоро ще прочетем как ще се присъединиш към лигата, брато!“
Пренебрегвах ги в по-голямата си част, предлагайки твърдо кимане, докато съзнанието ми оставаше фокусирано върху костите в джоба ми и Небесния наследник, който вървеше до мен, когото щях да въведа в цял свят на объркани глупости.
Трябва да мисля за Клара. И освен това той има собствен ум. Той би казал не, ако не иска да направи това.
Тръгнахме през разразилата се буря, грохотен шум от огромната турбина високо на кулата звучеше в ушите ми. Огромната равнина пред нас, която водеше до ръба на източната скала, беше подгизнала от помитащите пориви на дъжда. Въздухът се гърчеше и оживяваше от бурния вятър, докато насочваше пороя в усукани шарки по земята. Нямаше много студенти наоколо, но няколко се изправиха на скалата, направлявайки въздуха с магията си, докато техните възклицания и аплодисменти се присъединиха към крещящата буря.
Изтласках магията от границите на кожата си и най-силният ми елемент, въздухът, се бутнах обратно срещу бушуващата буря, докато не бяхме затворени в един джоб на спокойствие. Дариус се възхищаваше на работата ми с повдигната вежда и ние продължихме напред, следвайки ръба на скалата, докато го водех към моето тайно място, което не бях посещавал от много месеци.
Там, където скалата се извиваше, в варовитата земя бяха изсечени отвесни стъпала, спускащи се чак до пясъчния плаж далеч отдолу. Вълните бяха безмилостни, блъскаха скалите и се взривяваха срещу високите скали, които стояха във бушуващия океан. За мен хаосът беше по-красив от спокойствието. Великолепната сила на морето беше нещо, което никой не можеше да използва. Фея или не.
Стигнахме до основата на стъпалата и аз поведох Дариус по плажа, подпирайки се на стената от скали, докато пътеката ставаше все по-тясна и по-тясна. Увеличих налягането на въздуха, налагайки мехурчето на безопасността около нас и силни вълни се разбиха над него, обгръщайки ни в хватката си, но не можаха да ни вземат със себе си, докато се отегляха.
– Често ли водиш петнадесетгодишни момчета на усамотени места?- Пошегува се Дариус, а аз изсумтях.
– Само най горещите.
– Щастлив съм – подиграва се той.
Влажните скали под нас станаха прекалено хлъзгави и Дариус бързо хвърли огън от дланта си, интензивността му изсушаваше пътеката, докато продължихме да се движим по нея. Той вече имаше добър контрол над сила, която току-що беше събудил. Но той беше син на Небесно семейство. Мощен и умен. Смъртоносна комбинация.
Скоро стигнахме до мястото, където лежеше пещера, скрита от пластове магия и илюзии, към която бях добавял години наред. Като неен създател, аз бях единственият, който можеше да усети присъствието и когато се приближа до нея, натиснах с волята си до границите й и пещерата се разкри.
– По дяволите – въздъхна Дариус, когато стените на скалата сякаш се отдръпнаха пред него и истината беше показана.
Насочихме се дълбоко в пещерата, където неравния под се издигаше достатъчно високо, за да остане сухо от силната буря. Изтласках въздуха от нас, увивайки го до границата на пещерата, за да не ни достигне силният вятър.
Дариус остави пламъка в ръката му да стане по-ярък и го насочи да витае лениво над пода на пещерата.
Седнах на една скала, където от сталактит над нас се чуваше ехо от падащи капки кап, кап, кап. Дариус коленичи до огъня и аз извадих костите и острието от джоба си.
– Сигурен ли си, че искаш да направиш това?- попитах, като го погледнах твърдо в очите.
– Не се съмнявай в мен, Ланс. Вътре съм. Изцяло. Сега да започваме.- Той подпря ръце на коленете си, докато чакаше да действам.
Поех бавно дъх, привличайки силата си към повърхността на кожата си, преди да поставя четирите кости в една линия пред мен. Всички те бяха от могъщи феи, които бяха притежавали един от елементите. Огън, вода, въздух и земя. Силата им все още се вълнуваше в останките от телата им. И тази сила може да бъде използвана по начин, който никога, никой не е преподаван в Зодиакалната академия.
Взех превключвателя насочвайки острието и обърнах ръката си. Дариус хвърли поглед към триъгълната татуировка на лявата ми китка, която представляваше въздух в триъгълник.
Прокарах острието от върха на триъгълника, точно до центъра на дланта си. Потече кръв и хвърлих поглед към Дариус, за да проверя, дали не е на път да отстъпи. Но той не трепна и не се отдръпна, а просто гледаше с търпелив интерес, който ми напомни защо мога да му се доверя за всичко.
Когато кръвта започна да капе върху костите, свих ръката си в юмрук и стиснах за да потече повече върху всяка от тях.
Дъх докосна тила ми, шепнещ глас ме обгърна, докато трепна близо до ухото ми. Чаках най-добрата част от това, насочвайки магията си към кръвта, която се изля от порязването ми върху костите.
Тогава се случи.
Силата разцъфна в гърдите ми като живо същество и аз въздъхнах силно, докато тя се навиваше съблазнително около сърцето ми. Пуснах бавно дъх, докато допаминът наводняваше тялото ми, обгръщайки ме в плътен облак на спокойствие. Само тъмната магия се чувстваше така, Елементарната сила не осигурява този опияняващ прилив.
Отворих очи и посегнах към костите, вземайки ги в ръката си. Когато проговорих, тонът ми беше гърлен и дълбок.
– Покажи ми какво печели сестра ми от Акрукс.
Видение се натисна срещу сетивата ми, нежно, после малко по-силно, когато го извиках. Отначало нямаше нищо освен безкрайно небе от звезди, тъмнина, разчупена от сто хиляди капчици светлина.
– Какво виждаш?- Гласът на Дариус беше едновременно близо и далеч.
Светлина гореше в периферията ми. Огнено кълбо разкъса огромното небе, разкривайки ясен път през зрението ми. Бял призрак остана запечатан върху ретината ми, когато изчезна от полезрението и изображението избледня.
Женски глас гъделичкаше ухото ми.
– Хвърли костите и питай.
– Сестра ми в беда ли е?- попитах на глас, знаейки какво да правя.
Хвърлих костите, очите ми се отвориха наполовина, докато приливът на сила ме държеше като наркотик. Костите паднаха, две обърнати нагоре със символа на елемента към покрива на пещерата, а другите две обърнати надолу.
– Какво означава това? попита Дариус.
– Това означава, че съдбата и е нерешена. Отговорът е и да, и не.- Поех си спокойно дъх, когато силата отново удари в гърдите ми, най-пристрастяващото чувство, което някога съм познавал. Това удави страховете ми и насади екстаз на тяхно място.
– Не виждам нищо друго. Но колкото повече сила предлагаме на костите, толкова повече те ще ни разкриват.- Вдигнах острието на превключвателя, оглеждайки Дариус за реакция.
– Искаш кръвта ми – каза Дариус, премигвайки бързо.
– Няма да искам нищо от теб, Дариус – казах твърдо, държейки се за тази благородна част от себе си, преди привлекателността на силата да я прогони.
Той взе острието от ръката ми, имитирайки разреза, който бях направил на собствената ми длан без думи. Миг на несигурност премина през изражението му, докато придвижваше ръката си към костите. Ако направи това, той наистина ще предаде семейството си. Ако някой някога открие, че е използвал тъмна магия, той може да загуби претенциите си за трона.
Протегнах ръка и обвих ръката си около юмрука му, като го затворих, преди кръвта да потече.
– Чакай – прошепнах, но той бутна ръката ми от своята и изстиска кръвта върху костите. Всмука въздух, когато силата го обви и приливът се вля и в мен, разрушавайки отново страховете ми.
Устата му се надигна в единия ъгъл, раменете му се отпуснаха и клепачите му увиснаха. Спомних си първия път, когато родителите ми ми показаха как да правя магия на кръвта. Няколко месеца бях в екстаз. Бях на неговата възраст, майка ми беше направила разрез, баща ми ми беше прехвърлил костите. Това, което чувстваше сега, беше най-големият връх в живота му, което го прави и най-опасната сила в Солария.
Ако Дариус не можеше да овладее желанието си за повече, той щеше да се развихри бързо. По-силни умове от моя се бяха поддали на призива на магията на кръвта, като се бяха прорязвали толкова дълбоко, че бяха срязали артерии и кръвта им беше изтекла, преди да си възвърнат достатъчно съзнание, за да се излекуват. И ако бяха достатъчно силни, за да устоят на жаждата за кръв, тогава сенките биха могли да ги примамят и никога да не ги пуснат. Това беше една от най-смъртоносните тъмни магии. И когато тази мисъл се надигна в мен, аз взех превключвателя от Дариус и го прибрах обратно в джоба си.
– Сега заедно.- Вдигнах две от костите и ги притиснах в дланта му, като свих пръстите му плътно около тях.
Взех другите две и двамата се дръпнахме, когато видението се спусна върху нас едновременно.
Мракът ме погълна, плътен и непроницаем. В ушите ми се разнесе вой и светът около мен изглеждаше направен от сажди и пепел. Сенчестото царство, в което попаднах, се изкриви и аз се движех с него, като цялото изображение се кривеше, докато вече не бях в тъмнина, а застанах пред пламък, толкова ярък и толкова дълбоко пурпурен, че можеше да бъде само Драконов огън.
Паднала звезда блестеше в сърцето му, блестеше и искреше с проблясъци от сребро, лилаво, синьо и виолетово. Тя се разпадна на прах под силата на огъня и когато зрението ми се промени, огромен зелен дракон се разкри като източник на пламъците. По-скоро усетих, отколкото видях реакцията на Дариус. Това беше баща му. Но нямаше нищо странно в това, че Огнен Дракон създава звезден прах…
Шепот ни обгърна и се заби в костите ми.
– Смъртта идва.
Изведнъж огънят се превърна в кръв, светът стана червен и медният аромат на любимия ми вкус удари сетивата ми. Зъбите ми изтръпнаха и желанието за пиене ме погълна отвътре навън. Бях изцеден, безнадежден, изгубен. Тогава тъмнината ме удари като гръм.
Бях по гръб и гледах Дариус, докато той ме разтърсваше. Остри сталактити блестяха над главата му, покрити със сребристи остатъци от минерали.
– Ланс – изръмжа той и аз го бутнах назад с тежко и трептящо сърце. Устата ми беше прекалено суха от падането и дланта ми пареше от разреза.
– Видя ли го?- настоях аз.
Той кимна със стегната челюст.
– И чух глас… смъртта идва.“
– Това е по-голямо от сестра ми – казах аз, стискайки го за рамото, докато той се вглеждаше в мен.- Нашите семейства планират нещо, Дариус. Нещо ужасно.

Назад към част 4                                                                           Напред към част 6

ТОРИ

С напредването на нощта започнах да се отпускам все повече и повече. Никой не беше идвал при Дарси или мен със смущаващи опити за принуда или насмешливи обиди. Едва ли изобщо бях зърнала Наследниците. Определено изглеждаше, че ще можем да се насладим на вечерта си спокойно. И с тази мисъл наум си взех друго питие.
Безкрайна каскада от падащи листа във всеки цвят на есента се носеше през мек вятър над главата ми, карайки базираното на огъня осветление да трепти навсякъде около нас. Беше като нещо от филм, твърде невъзможно красиво, за да е истинско и все пак стоях там, под всичко това.
Дансингът беше пълен с двойки, които бяха заключени заедно, докато бавна любовна песен изпълваше стаята и аз се усмихнах, когато забелязах Диего и София сред тях. Тя го гледаше, сякаш той беше причината слънцето да се появява всяка сутрин, но вниманието му леко се раздвояваше. Той редуваше поглед към нея и поглед из стаята. Просто се надявах да е защото е нервен, а не защото губи интерес. Очакваше я разбито сърце, ако той не я целуне тази вечер.
Дарси беше убедена да се присъедини към Сет за един танц и въпреки, че не бях точно сигурна, че има напълно добри намерения, би било доста лицемерно да кажа нещо след случайната ми връзка с Кейлъб. Не че бях споменала на някого за тази конкретна грешка. Бях сигурна, че Дарси ще разбере, но моята история на лош избор с противоположния пол ме накара да искам да скрия последното си прегрешение. Типичното поведение на Тори изглежда включваше горещи момчета със съмнителни намерения или незаконни дейности по-често, отколкото трябва, така че бях сигурна, че тя няма да бъде изненадана от това, че отговарям на тази репутация, но все пак бях решила да го запазя в тайна засега.
Насочих се към бара, където се сервираха напитки в чаши, направени от истински лед с любезното съдействие на водните елементали. С цялото си вълнение досега успях да изпия само едно питие, но беше време да наваксам, ако щях да се изправя пред реалността, че съм сама на училищните танци. Изглеждаше страхотна идея да откажа на всички мои добре възпитани ухажори, но в действителност това ме остави сама, докато приятелите ми и Дарси се забавляваха.
Погледнах Джъстин и другите членове на ВСО през дансинга, докато бърбореха заедно и се отправяха да танцуват. Не беше твърде късно да се присъединя към тях, но просто не бях сигурна, че мога да издържа една вечер на поклони и ласкателства, от хора които ме наричат ​​ваше величество или Роксаня в компанията на загубеняка.
Не. Не бях против да пия сама и точно сега това ми изглеждаше като добър вариант.
Стигнах до бара и си поръчах двоен розов джин с тоник, докато си играех да въртя къдрица от косата си.
– Не е твърде късно – чу се грубият глас на Кейлъб отстрани и аз се обърнах да го видя облегнат на бара, сякаш беше там през цялото време. Без съмнение той беше използвал скоростта си на вампир, за да застане до мен и аз му предложих половин усмивка, докато гледах чистия му тъмносин костюм, който точно съвпадаше с цвета на очите му. Беше глупаво привлекателен със спортни панталони и широка тениска, така че начина, по който изглеждаше сега, беше неописуем. Спомените за ръцете му върху тялото ми, устата му срещу моята се изсипаха и в мен се натрупа малко топлина.
— Не е твърде късно за какво? — попитах аз, отпивайки глътка от напитката си, като оставих следа от червило по ръба на чашата.
– Да се ​​измъкнем оттук и да се позабавляваме истински – отвърна той, като върховете на пръстите му докоснаха ръката ми, на мястото където се облягаше на бара. Контактът накара леко трептене на енергия да премине през мен и аз обмислих предложението му, преди да поклатя леко глава.
– Ще трябва да се потрудиш повече от това, ако ме искаш – отвърнах леко.
Той се наведе малко по-близо, а устата му почти докосна ухото ми.
– Обещавам ти, ще работя наистина усилено.
Желанието се стичаше по крайниците ми и аз погледнах към него изпод миглите си.
– Изкушаващо… но не.- свих рамене.
Не исках да ме виждат да си тръгвам с него. Беше достатъчно лошо, че Маргьорит и отрядът и мислеха, че преследвам Дариус, така че не исках да си тръгвам оттук с друг наследник под ръка. Ако пак щеше да се случи нещо между Кейлъб и мен, то щеше да е при моите условия и тайно. Имах повече от достатъчно всички, да се бъркат в моите работи и да изказват своето мнение за това.
Устните на Кейлъб се свиха от разочарование и той отвори уста, за да каже нещо друго, точно когато Макс и Дариус се появиха в другия край на бара.
Наследниците не изглеждаха особено доволни да ме видят, но и аз не бях развълнувана да ги видя.
Дариус повика Кейлъб и той се изправи, отблъсквайки се малко от мен.
– Бягай – измърморих аз и Кейлъб се поколеба за момент, като изглеждаше разкъсван между това да отиде при приятелите си и да остане при мен. Но и двамата знаехме какво ще направи и той се усмихна тъжно, докато се отдалечаваше.
— Няма да сменям вярността, Тори — каза той с нисък глас, като звучеше примирено.- Без значение колко добре изглеждаш в тази рокля. Все още не можем да ви позволим да заемете нашия трон.
Той се отдалечи, преди да успея да отговоря, и аз го гледах как си тръгва с проблясък на разочарование, което бързо смачках.
– Не искам проклетия ти трон – измърморих, но той не ме чу. Никой от тях не ме чу, когато казах това.
Те теглиха черта в пясъка и настояваха Дарси и аз да останем твърдо от другата и страна, независимо колко малко искахме да участваме в тази битка. Не искахме техния трон, тяхната сила или нещо друго, освен да намерим своето място в този свят, който ни беше отнет толкова много години. Защо беше такова престъпление? Защо самото ни съществуване изискваше да участваме в тази глупава война?
Дарси вече не се виждаше никъде, а Сет също видимо отсъстваше. По гръбнака ми пробягаха тръпки, докато си мислех какво може да правят. Тя беше голямо момиче и напълно в правото си да взема собствени лоши решения, но нещо в Момчето Вълк ме изнервяше. Когато ме държеше над онова дере с Кейлъб, погледът в очите му ме накара да си мисля, че наистина може да ме е пусне…
Допих питието си и оставих празната чаша на бара, като се обърнах с гръб към него.
Дариус привлече погледа ми за миг и лек страх ме удари от студа в погледа му. Устоях на желанието да се извърна, след което се замислих и вдигнах средния си пръст към него, преди да му обърна гръб, за да циментирам обидата. Не се страхувах от Дариус, проклетия Акрукс… или поне това щях да си повтарям, докато не стане истина.
Промъкнах се през тълпата, като държах очите си отворени за знак от сестра ми, докато се чудех къде другаде може да е тя.
Преди да стигна много далеч, писък на вълнение улови ухото ми и се обърнах, за да видя Джералдин, бързаща след мен. Беше облечена в прозрачна розова рокля с балон ръкави и достатъчно волани, за да изглежда така, сякаш газеше през купчина мъртви листа през цялото време.
– Свети джамини на плоча с диаманти! Вашият май….
– Джералдин!- Прекъснах я, преди да успее да наведе глава към мен. Толкова се радвах да я видя, че я грабнах в прегръдка, което вероятно ме изненада повече от нея.
– Леле мале!- тя въздъхна и разбрах, че прегръдката ми означаваше много за нея. Сърцето ми леко омекна. ВСО бяха адски досадни, но всъщност не беше тяхна вина, че наследниците на Вега не искаха трона.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз, докато се измъквах от слоевете тафта и й се ухилих.
– Благодаря ти. Отне известно време, преди да успея да накарам магията си да започна да се зарежда отново, но най-накрая се чувствам като старата си аз.
Още членове на ВСО бяха забелязали завръщането й и се затичаха да я поздравят. Поклони, реверанси и официални поздрави се хвърляха по пътя ми като ракети и аз бързо се измъкнах от ТОРИ

С напредването на нощта започнах да се отпускам все повече и повече. Никой не беше идвал при Дарси или мен със смущаващи опити за принуда или насмешливи обиди. Едва ли изобщо бях зърнала Наследниците. Определено изглеждаше, че ще можем да се насладим на вечерта си спокойно. И с тази мисъл наум потърсих друго питие.
Безкрайна каскада от падащи листа във всеки цвят на есента се носеше през мек вятър над главата ми, карайки базираното на огъня осветление да трепти навсякъде около нас. Беше като нещо от филм, твърде невъзможно красиво, за да е истинско и все пак стоях там, под всичко това.
Дансингът беше пълен с двойки, които бяха заключени заедно, докато бавна любовна песен изпълваше стаята и аз се усмихнах, когато забелязах Диего и София сред тях. Тя го гледаше, сякаш той беше причината слънцето да се появява всяка сутрин, но вниманието му леко се раздвояваше. Той редуваше поглед към нея и поглед из стаята. Просто се надявах да е защото е нервен, а не защото губи интерес. Очакваше я разбито сърце, ако той не я целуне тази вечер.
Дарси беше убедена да се присъедини към Сет за един танц и въпреки, че не бях точно сигурна, че има напълно добри намерения, би било доста лицемерно да кажа нещо след случайната ми връзка с Кейлъб. Не че бях споменала на някого за тази конкретна грешка. Бях сигурна, че Дарси ще разбере, но моята история на лош избор с противоположния пол ме накара да искам да скрия последното си прегрешение. Типичното поведение на Тори изглежда включваше горещи момчета със съмнителни намерения или незаконни дейности по-често, отколкото трябва, така че бях сигурна, че тя няма да бъде изненадана от това, че отговарям на тази репутация, но все пак бях решила да го запазя в тайна засега.
Насочих се към бара, където се сервираха напитки в чаши, направени от истински лед с любезното съдействие на водните елементали. С цялото си вълнение досега успях да изпия само едно питие, но беше време да наваксам, ако щях да се изправя пред реалността, че съм сама на училищните танци. Изглеждаше страхотна идея да откажа на всички мои добре възпитани ухажори, но в действителност това ме остави сама, докато приятелите ми и Дарси се забавляваха.
Погледнах Джъстин и другите членове на ВСО през дансинга, докато бърбореха заедно и се отправяха да танцуват. Не беше твърде късно да се присъединя към тях, но просто не бях сигурна, че мога да издържа една вечер на поклони и ласкави гласове, които ме наричат ​​ваше величество или Роксаня в компанията на загубеняка.
Не. Не бях против да пия сама и точно сега това ми изглеждаше като добър вариант.
Стигнах до бара и си поръчах двоен розов джин с тоник, докато си играех да въртя къдрица от косата си.
– Не е твърде късно – чу се грубият глас на Кейлъб отстрани и аз се обърнах да го видя облегнат на бара, сякаш беше там през цялото време. Без съмнение той беше използвал скоростта си на вампир, за да застане до мен и аз му предложих половин усмивка, докато гледах чистия му тъмносин костюм, който точно съвпадаше с цвета на очите му. Беше глупаво привлекателен със спортни панталони и широка тениска, така че начина, по който изглеждаше сега, беше неописуем. Спомените за ръцете му върху тялото ми, устата му срещу моята се изсипаха и в мен се натрупа малко топлина.
— Не е твърде късно за какво? — попитах аз, отпивайки глътка от напитката си, като оставих следа от червило по ръба на чашата.
– Да се ​​измъкнем оттук и да се позабавляваме истински – отвърна той, като върховете на пръстите му докоснаха ръката ми, на мястото където се облягаше на бара. Контактът накара леко трептене на енергия да премине през мен и аз обмислих предложението му, преди да поклатя леко глава.
– Ще трябва да се потрудиш повече от това, ако ме искаш – отвърнах леко.
Той се наведе малко по-близо, а устата му почти докосна ухото ми.
– Обещавам ти, ще работя наистина усилено.
Желанието се стичаше по крайниците ми и аз погледнах към него изпод миглите си.
– Изкушаващо… но не.- свих рамене.
Не исках да ме виждат да си тръгвам с него. Беше достатъчно лошо, че Маргьорит и отрядът и мислеха, че преследвам Дариус, така че не исках да си тръгвам оттук с друг наследник под ръка. Ако пак щеше да се случи нещо между Кейлъб и мен, то щеше да е при моите условия и тайно. Имах повече от достатъчно всички, да се бъркат моите работи и да изказват своето мнение за това.
Устните на Кейлъб се свиха от разочарование и той отвори уста, за да каже нещо друго, точно когато Макс и Дариус се появиха в другия край на бара.
Наследниците не изглеждаха особено доволни да ме видят, но и аз не бях развълнувана да ги видя.
Дариус повика Кейлъб и той се изправи, отблъсквайки се малко от мен.
– Бягай – измърморих аз и Кейлъб се поколеба за момент, като изглеждаше разкъсван между това да отиде при приятелите си и да остане при мен. Но и двамата знаехме какво ще направи и той се усмихна тъжно, докато се отдалечаваше.
— Няма да сменям вярността, Тори — каза той с нисък глас, като звучеше примирено.- Без значение колко добре изглеждаш в тази рокля. Все още не можем да ви позволим да заемете нашия трон.
Той се отдалечи, преди да успея да отговоря, и аз го гледах как си тръгва с проблясък на разочарование, което бързо смачках.
– Не искам проклетия ти трон – измърморих, но той не ме чу. Никой от тях не ме чу, когато казах това.
Те теглиха черта в пясъка и настояваха Дарси и аз да останем твърдо от другата и страна, независимо колко малко искахме да участваме в тази битка. Не искахме техния трон, тяхната сила или нещо друго, освен да намерим своето място в този свят, който ни беше отнет толкова много години. Защо беше такова престъпление? Защо самото ни съществуване изискваше да участваме в тази глупава война?
Дарси вече не се виждаше никъде, а Сет също видимо отсъстваше. По гръбнака ми пробягаха тръпки, докато си мислех какво може да правят. Тя беше голямо момиче и напълно в правото си да взема собствени лоши решения, но нещо в Момчето Вълк ме изнервяше. Когато ме държеше над онова дере с Кейлъб, погледът в очите му ме накара да си помисля, че наистина може да ме е пусне…
Допих питието си и оставих празната чаша на бара, като се обърнах с гръб към него.
Дариус привлече погледа ми за миг и лек страх ме удари от студа в погледа му. Устоях на желанието да се извърна, след което се замислих и вдигнах средния си пръст към него, преди да му обърна гръб, за да циментирам обидата. Не се страхувах от Дариус, проклетия Акрукс… или поне това щях да си повтарям, докато не стане истина.
Промъкнах се през тълпата, като държах очите си отворени за знак от сестра ми, докато се чудех къде другаде може да е тя.
Преди да стигна много далеч, писък на вълнение улови ухото ми и се обърнах, за да видя Джералдин, бързаща след мен. Беше облечена в прозрачна розова рокля с балон ръкави и достатъчно волани, за да изглежда така, сякаш газеше през купчина мъртви листа през цялото време.
– Свети джамини на плоча с диаманти! Вашият май….
– Джералдин!- Прекъснах я, преди да успее да наведе глава към мен. Толкова се радвах да я видя, че я грабнах в прегръдка, което вероятно ме изненада повече от нея.
– Леле мале!- тя въздъхна и разбрах, че прегръдката ми означаваше много за нея. Сърцето ми леко омекна. ВСО бяха адски досадни, но всъщност не беше тяхна вина, че наследниците на Вега не искаха трона.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз, докато се измъквах от слоевете тафта и й се ухилих.
– Благодаря ти. Отне известно време, преди да успея да накарам магията си да започна да се зарежда отново, но най-накрая се чувствам като старата си аз.
Още членове на ВСО бяха забелязали завръщането й и се затичаха да я поздравят. Поклони, реверанси и официални поздрави се хвърляха по пътя ми като ракети и аз бързо се измъкнах от пищящата група с извинението, че имам нужда да отида до банята.
Когато се отдръпнах от тълпата, се сблъсках с твърд гръден кош и се обърнах, за да намеря Диего с развеселена усмивка на лицето.
– Имате нужда от помощ, с която да избягате от масите? — подразни ме той и аз се засмях, докато хвърлях поглед към клуба на задници, които бяха заети с радостта от завръщането на Джералдин.
– Мисля, че се справих сама, благодаря. Виждал ли си Дарси някъде?
– Тя излизаше навън последния път, когато я видях – отвърна Диего с леко смръщени вежди.- Сет изчезна не след дълго. Напоследък много я преследва. Мислиш ли, че трябва да се притесняваме…?
– Не бъди смешен, сигурна съм, че е добре – казах аз, без да обръщам внимание на малката предупредителна тръпка, която се сускаше по гръбнака ми. — Но мисля, просто да отида и да се уверя.
— Мога да дойда с теб — каза той весело, следвайки ме, когато се отдалечих.
– Къде е София? — попитах, като спрях отново. Не исках той да я напусне заради мен. Тя беше толкова развълнувана да присъства на тези танци с него и нямаше да позволя нещо да го развали.
– Тя взима питиета, сигурен съм, че няма да има нищо против, ако просто…
– Не.- Махнах му да си тръгне, докато се отдръпвах.- Просто се грижи за срещата си. Ще се върна скоро.
Диего изглеждаше склонен да спори повече, но аз му махнах пренебрежително и се отправих към изхода. Той обичаше да се държи предпазливо с нас, но ако се стигнеше до спор със Сет или някой от другите Наследници, знаех, че той така или иначе просто ще се измъкне обратно в сенките. Но това беше наред; Нямах нужда някой да води битките ми вместо мен.
Прохладният въздух смрази кожата ми, когато излязох навън и спрях за момент, опитвайки се да разбера откъде да започна търсенето си. Не исках да прекъсвам Дарси, ако тя се радваше на компанията на Сет, но просто исках да се уверя, че е добре.
Блестящи кълба от светлина бележеха пътеката в ляво от изхода и аз се отправих в тази посока, наблюдавайки начина, по който лунната светлина проблясваше от сребристата сграда пред мен. Това място наистина беше красиво.
Високите ми токчета тракаха по тухлената пътека и дъхът ми се издигаше на малки облачита пред мен, докато обгръщах ръце около себе си, за да се предпазя от студа.
Преместих се в сянката на извитата лунна сграда и внезапно замрях, когато усетих очи на гърба си. Годините на кражба на мотори и криене в сенките ме бяха научили да се доверявам на инстинктите си и аз се завъртях миг преди Дариус да ме настигне.
Ахнах, когато го забелязах, а той се усмихна, сякаш страхът ми го забавляваше.
— На разходка? — попита той и аз отстъпих крачка назад. Беше свалил якето си и застана пред мен в бледосиня риза с навити нагоре ръкави. Мускулестите му гърди се притискаха към тъканта по начин, който привлече погледа ми, но аз отказвах да си позволя да го оглеждам.
— Нещо такова — измърморих аз.
Погледнах зад него, но бяхме сами. Погледът му бавно се плъзна по мен и аз потръпнах под него, когато мълчанието се разтегли твърде дълго.
– Искаше ли нещо? — попитах, като вдигнах брадичката си високо.
— Последен шанс, Рокси. Вземи сестра си и напуснете тази академия. Върнете се към малките си смъртни животи и оставете Солария в ръцете на хора, които са достойни за трона – каза той мрачно.
– Няма да ходя никъде – отвърнах аз. — Така, че ще трябва да го преодолееш.
— Това ли е твоето окончателно решение? — попита той, като направи крачка към мен, която накара сърцето ми да подскочи от страх.
Удържах се, въпреки, че имах чувството как коленете ми всеки момент може да се подкосят.
— Да — изръмжах. Той нямаше да ме тормози повече и свърших да си играя игрички с него.
– Тогава предполагам, че ще трябва да променя решението ти – каза той и почти изглеждаше, че се примирява с факта.
Погледнах го намръщено, като направих движение, за да се отдръпна от него, но ръката му се стрелна и улови моята, а силните му пръсти се заключиха около мен като окови.
– Пусни ме – казах, опитвайки се да измъкна ръката си от хватката му, но той ме дръпна към себе си, вместо да ме освободи.
— Не, не мисля, че ще го направя — изръмжа той.- Ще ти предам малък урок за уважението. Няма да те оставя отново да ми обръщаш гръб.
Мъчех се да се освободя от него, но той хвана и другата ми ръка.
– Не се дърпай от мен. И не крещи — каза той с плътен от Принуда глас.
Хвърлих цялата си сила в умствения щит, но силата на волята му разкъса стената, която построих, сякаш небеше изградена от нищо друго освен хартия и очите ми се разшириха, когато усетих, че командите му завладяват крайниците ми.
Дариус ми се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо топло. Челюстта му беше напрегната и решителна, а хватката му върху мен непоклатима.
Той ме насочи към сградата на Луната и предателските ми крака охотно тръгнаха под мен.
Сърцето ми гърмеше в ушите, а крайниците ми трепереха от страх.
Дариус Акрукс ме държеше в лапите си и бях оставена на неговата милост.

Назад към част 23                                                                Напред към част 25

Дариус Акрукс

Прекарах първия си ден в Зодиакалната Академия, посещавайки уроци с първокурсниците, преди да гледам как училището печели Купата по питбол в мач, който ще остане в историята като едно от най-великите изпълнения, които училищната лига някога е виждала.
Ланс надмина себе си и не се съмнявах, че ще му бъде предложен договор да играе професионално, след като премине пробните тренеровки следващата седмица. Изчаках го да се върне в общата стая на Дом Въздух, въртейки малко питболно знаме между пръстите си, докато минутите се влачаха.
Нямаше много хора; повечето от студентите вече се бяха отправили към Кълбото, за да празнуват на огромното парти, което се провеждаше там долу. Но не можех да се скитам по територията без назначения ми студент ментор, тъй като самият аз не бях официален студент. И колкото и да се изкушавах да тествам границите на директор Нова, когато ставаше дума за другите наследници и за мен, предположих, че това в първата ми нощ тук вероятно не беше най-умният ход.
Освен това беше минало твърде много време, откакто не бях виждал Ланс. Семействата ни бяха свързани и Орионите живееха в съседното на нас имение. Майка му работеше в тясно сътрудничество с баща ми и през годините бяхме прекарали повече вечери и уикенди заедно със семейството му, отколкото можех да преброя.
Винаги сме били близки, повече като братя, отколкото приятели, въпреки шестгодишната разлика във възрастта. Липсваше ми присъствието му, докато беше далеч в Академията на Зодиака и знаех, че разстоянието между нас ще нарасне още след като влезе в голям отбор по питбол. Но ние споделяхме вида връзка, която може да надхвърли времето и разтоянието. Без значение колко дълго сме прекарали живота си далеч един от друг, винаги се връщахме направо в познатата ни връзка, сякаш изобщо не сме се разделяли, след като се съберем отново.
Беше очевидно, че баща ми е участвал в избора му за мой студентски наставник, но за пръв път нямах нищо против намесата му. Семейство Акрукс винаги беше преплетено с Орионите по един или друг начин и въпреки странния слух, който се разпространяваше за нашите връзки, знаех, че това, което споделям с Ланс, не е нищо друго освен солидно приятелство. От онзи вид, който означаваше, че няма да ме забрави, докато седя и го чакам, освен ако няма дяволски основателна причина за това.
Вратата на общата стая се отвори, когато някой изпрати порив на вятъра в нея с много повече сила, отколкото е необходимо, и аз се наведох напред в стола си точно когато Ланс нахълта в салона.
– Не изглеждаш като някой, който току-що е спечелил играта на живота си – коментирах аз, докато се изправях на крака и пусках малкото знаменце на масичката за кафе.
Намръщеното лице на Ланс погледна към мен за миг и аз вдигнах вежда към него в отговор. Той прокара ръка по лицето си, поклащайки глава, докато се опитваше да прогони раздразнената физиономия от чертите си.
– Съжалявам, Дариус. Не трябваше да те оставям да чакаш…
– Няма проблем, човече. Какво не е наред? – попитах, приближавайки се до него и заобикаляйки всички проблеми. Знаех, че нещо го яде и той знаеше, че може да ми каже всичко.
– Клара – каза той със стиснати зъби. – Тя работи с майка ми.
Изпуснах дълъг дъх. Ксавие и аз често седяхме с Ланс и Клара и мечтаехме за животите, които бихме могли да живеем, ако не бяхме обвързани със семейството и дълга да следваме определени пътища. За тях двамата мечтите имаха малко повече шансове да се превърнат в реалност, отколкото за брат ми и мен, но ние винаги сме знаели дълбоко в себе си, че е малко вероятно някой от нас да се отклони от семейната линия наистина. Ако Ланс наистина успее да влезе в Питбол лигата, тогава планирах да изживея мечтите си чрез него. Моят собствен път беше поставен в камък, потопен в стомана и окован в сърцевината на земята. Неподвижно. Неизменно. Неоспоримо. Но за Орионите имаше малък шанс това да не е така.
– Това винаги е било най-вероятният изход за нея. Тя напусна академията преди година и не намери нищо друго – разсъждавах аз. – И знаеш каква е леля Стела, когато иска нещо. – Винаги съм наричал майка му моя леля, въпреки че не бяхме роднини, а той прави същото със семейството ми.
Ланс изръмжа ядосано и се отпусна на стол до огъня, докато зарови глава в ръцете си.
– Знам – изплю той. – Но за момент сам си бях позволил да повярвам, че може да имаме нещо… друго. Поне веднъж нещо наше.
– Все още можеш – посочих аз.
Ланс кимна, но не изглеждаше много ентусиазиран. Клара беше единственият член на семейството, когото той наистина обичаше и знаех, че ще направи всичко, за да я спаси от самата нея.
– Тази вечер тя замисля нещо със семейството ти – измърмори той. – Не знам какво, но знам, че не е добро.
– Тогава да разберем – казах аз ентусиазирано.
Ланс вдигна поглед към мен, а очите му блестяха с искрица надежда.
– Наистина ли?
– Защо, по дяволите, не? – Отвърнах с усмивка. – Знаеш ли къде е тя сега?
– Тя трябваше да остане в града тази вечер. Мога да разбера дали все още е в хотела или не.
– Направи го. Ако все още не е заминала, ще отидем там и ще я последваме, когато тръгне.
Лицето на Ланс се сведе.
– Всичко звучи страхотно. Но Клара е вампир като мен; тя ще ни чуе да идваме от една миля, ако се опитаме да се промъкнем след нея. И ако я оставим да стигне достатъчно напред, за да избегнем откриването, тогава е повече от вероятно да я загубим.
– Пффф – казах пренебрежително, надувайки гърдите си с усмивка. – С кого си мислиш, че говориш, Ланс? Аз съм проклет дракон. Мога да я последвам мълчаливо от небето, а тази вечер има гъста облачна покривка; тя няма да има шанс да ме забележи.
– И аз какво трябва да правя, докато ти наблюдаваш от въздуха? – попита раздразнено Ланс.
Усмивката ми се разшири, когато осъзнах, че мога да имам собствен малък бунт срещу баща си, докато помагам на Ланс да тръгне срещу майка си.
– Яздил ли си дракон? – попитах аз, като вдигнах вежди с усмивка.
– Но… – Ланс прехапа език срещу възраженията, които се канеше да повдигне.
Да, това противоречи на правилата на Златото на дракона: древен набор от насоки, изложени от членове на моя орден преди стотици години. Драконите сме благородни същества, никога да не спускаме да превозваме пътници или стоки. Но правилата на Златните не бяха закони. Никой не можеше да ме спре да пренебрегвам традицията. Единственият човек, който би опитал, би бил баща ми. И вероятно щеше да ме пребие, ако знаеше, че дори предлагам да направя това, да не говорим какво би направил, ако действително кача Ланс на гърба си. Но не ми пукаше. Писна ми да живея по неговите правила и да следвам неговия дневен ред. Силите ми бяха пробудени и исках да избера какъв човек ще стана, а не просто да следвам сляпо пътя, начертан от баща ми. Така че да, може би беше малко детски акт на бунт, но не ме интересуваше. Бях живял по неговите правила твърде дълго.
– Хайде – подканих го с усмивка, докато се насочвах по стълбите, които водеха към покрива на Дом Въздух.
Ланс нямаше нужда да му повтарям два пъти за да се присъедини към мен, докато бягахме нагоре по стъпалата. Той се обади набързо в хотела на Клара, като провери дали все още не е излязла и адреналинът се стичаше през крайниците ми, когато той потвърди, че тя все още е там.
Ние наистина правехме това. И се чувствах адски добре.
Вятърът ни заобиколи, като стигнахме до покрива и аз дръпнах ризата през главата си, като протегнах ръка да погаля частта от душата си, която копнееше да лети и издишва огън. Изритах ботушите си, след което разкопчах дънките си.
– Вземи дрехите ми със себе си – казах аз, като ги хвърлях в ръцете на Ланс. – В противен случай ще трябва да гледаш голото ми дупе, ако трябва да се преобразя в човешка форма, преди да се върнем.
– Не бих искал това – съгласи се той с гримаса и аз завъртях очи.
– И се опитай да не докосваш крилата ми, когато се качваш – добавих аз.
– Чупливи ли са? – попита той изненадано.
– Не. Но ме е гъдел – признах аз.
Ланс изсумтя аз събух боксерките си, докато призовах Дракона в себе си.
Зрението ми потъмня за момент, след което се изостри интензивно, когато трансформацията започна да се случва имах способността да виждам много по-добре в тъмното, отколкото можех в моята форма на фея.
Паднах напред, но преди ръцете ми да успеят да ударят студения камък на покрива, нокти избухнаха от пръстите ми и златни люспи покриха всеки сантиметър от плътта ми.
Борех се срещу желанието да изпусна животински рев, докато се увеличавах повече от четири пъти и огромните ми златни крила се разпростряха по гърба ми.
Ланс беше принуден да отскочи от мен и главата ми се изкриви, докато зверската страна на природата ми се блъсна против волята ми, искайки да го нападне, защото е твърде близо. От устните ми се изтръгна ръмжене и струйка дим се изви от ноздрите ми, докато се борех срещу желанието да го ухапя. Едно ухапване от мен в тази форма би била смъртоносно.
Примигнах няколко пъти, приспособявайки се към формата на дракон, когато светът оживя в аромати и цветове, които обикновено не можех да усетя.
След като се уверих, че имам пълен контрол, наведох глава, накланяйки крилото си, докато приклекнах, за да се качи Ланс.
– Това е лудост – въздъхна той, но можех да чуя тайното вълнение в гласа му, когато се приближи.
Той беше прав. Беше лудост. Правилата на Златото на дракона може да не са действителни закони, но бях сигурен, че нито един дракон, който някога съм срещал, никога не е тръгвал срещу тях. Те бяха свещени. Безспорни. Святи. И щях да наруша основното правило.
Ланс се протегна, ръката му притисна златните люспи на хълбока ми, докато се поколеба за момент, гледайки ме, за да види дали искам да променя решението си.
Когато не се отдръпнах, той се пресегна, за да хване един от гребените, които минаваха по гърба ми.
Рязко дръпнах крилото си и Ланс изруга, когато отскочи от мен, преди да падне по задник.
Ако бях в моята форма на фея, щях да се напикая от смях, като дракон успях да освободя забавлението си само чрез поредица от пръхтене, които почти звучаха като смях. Ланс обаче ясно разбра и ме изруга, докато използваше вампирската си скорост, за да скочи на гърба ми, преди да успея да повторя трика.
Коленете му ме стиснаха силно и усетих как стиска шиповете, които обвиваха врата ми, докато свивах крилата си, изпитвайки вятъра, докато се готвех да излетя. С тежестта на Ланс върху гърба ми щеше да има малко разлика в обичайните ми движения, но се съмнявах, че ще е твърде трудно да се приспособя.
– Замайващо пони – подразни ме Ланс, докато се поколебаех.
Ще съжалява за това.
Скочих напред с прилив на скорост, свих криле здраво и се гмурнах направо от кулата.
Хватката на Ланс се стегна, но аз не отворих крилете си, докато свободно падахме към земята. Вик се изтръгна миг преди да разперя крилете си и да се изправя, ноктите ми докосваха тревата, след което силно ударих с крилата си и отново се издигнах към облаците.
Ланс се усмихна, докато препускахме през небето и аз също не можах да не се насладя на полета. Теглото му беше малко странно, но всъщност нямаше значение за мен. Бях повече от достатъчно силен, за да го нося в тази форма и се чувствах добре да покажа какво мога да направя на външен човек. Особено след като знаех колко много това би ядосало баща ми.
Отне по-малко от десет минути, за да стигнем до града извън територията на Академията. Тукана лежеше на около пет мили на север, а хотелът, в който беше отседнала Клара, беше в края на града. Започнах да обикалям, когато стигнахме до него и не след дълго засиленото ми зрение я забеляза, как напуска хотела.
Ланс също я забеляза и усетих как се навежда, надничайки през рамото ми, докато се извисявах над нея безмълвно.
Клара пое по пътека в гората и аз се изтрелях пред нея, за да видя накъде води. На върха на хълм се издигаше самотна стара плевня, единствената сграда по пътеката и почти сигурно целта на Клара.
Наклоних се силно, прибрах криле, докато кацах на една поляна точно отвъд плевнята. Нямахме много време, Клара използваше вампирските си способности, за да тича нагоре по пътеката и нямаше да и отнеме много време, за да стигне до плевнята с нейната повишена скорост. Трябва да сме в състояние да я шпионираме, от безопасно място, иначе тя е много вероятно да ни усети.
Приземих се възможно най-тихо за влечуго от два тона и Ланс се плъзна от гърба ми, когато отново се оттеглих във формата на фея.
– По дяволите, Дариус, това беше… Нямам думи за това – призна той.
– Знам. – Ухилих се, когато той хвърли дрехите ми обратно към мен и побързах да ги облека.
Тръгнахме към плевнята безшумно и аз оставих Ланс да води по пътя, неговите вампирски сетива са по-остри от моите сега, когато бях в тази форма.
Стигнахме до дърветата, които обграждаха плевнята и Ланс протегна ръка, за да ме спре миг преди Клара да се появи.
– Още една минута и щях да се откажа от теб. – Сърцето ми замря при звука на този глас и ръката ми се затвори върху китката на Ланс, когато той се обърна към мен с широко отворени очи.
– Знаеш, че не бих пропуснала това за нищо на света – въздъхна Клара, докато се приближаваше до разрушената сграда.
Баща ми излезе от сенките и аз се отдръпнах още повече в тях. Ако работата на Клара беше с него, аз не би трябвало да съм близо до това. Ако той не искаше да знам за това, тогава не трябваше. Но защо тогава не си тръгвах?
Татко се усмихна на Клара, когато тя се приближи до него, той се пресегна да разкопчае яката си.
Клара се придвижи напред и облаците се разделиха, позволявайки на лунната светлина да блесне върху тях тя се отрази в зъбите и, които се удължиха.
Устата ми се отвори объркано, когато тя се приближи до него и той наклони глава настрани, позволявайки и достъп до гърлото му.
Умът ми се завъртя. Това беше човекът, който проповядва за важността на поддържането на превъзходство във всичко. Който се противи на идеята сирена да го докосне даже и за миг, да не говорим за вампир, който се приближава до врата му.
Нямаше никакво колебание в напредването на Клара, докато се приближаваше към него. Тя се пресегна, за да обхване бузата му с една ръка, застанала на пръсти, докато устата и стигна до гърлото му.
Ръцете на баща ми паднаха върху кръста и, когато зъбите и пронизаха плътта му и не пропуснах слабата усмивка, която дърпаше устните му, докато тя се хранеше. Ланс се стегна до мен, очевидно също толкова шокиран, колкото и аз.
Какво, по дяволите, ставаше? Тя беше достатъчно млада, за да бъде негова дъщеря и далеч не достатъчно мощна, за да го надвие и да поиска кръвта му.
В крайна сметка Клара се дръпна назад и татко прокара пръсти през косата и по начин, който изглеждаше почти привързаност, ако беше способен на такова нещо. После се пресегна, за да излекува раната на врата си с проблясък на червена лечебна магия.
– По-добре? – попита меко той.
– Да – ентусиазирано отвърна Клара. – Знаеш колко много означава това за мен.
– А ти знаеш колко ми е приятно да задоволявам нуждите ти – отвърна той. – Майка ти ми каза, че си взела решение относно нашето предложение?
Клара кимна, но аз забелязах изражение на безпокойство на лицето и, смесено с обожанието.
Гласът на баща ми се понижи, когато той се наведе по-близо до нея и едва успях да уловя думите, които каза.
– Тогава може би ще си готова да ми направиш услуга?
– Разбира се – въздъхна Клара.
Татко се огледа и аз и Ланс се свихме обратно в дърветата, докато той я привлече в плевнята. Погледнах към Ланс, чудейки се дали може да чуе нещо друго, което казват, но той поклати глава отчаяно.
Слабият звук на скали, които се смилат заедно, достигна до мен, но преди да успея да попитам Ланс дали го е чул, той се отдалечи от мен.
Изпсувах тихо, докато тичах след него запътвайки се предпазливо към плевнята.
– Няма ги – изръмжа Ланс от тъмнината и аз призовах Дракона в мен, колкото да изостря зрението си.
Забелязах го да стои в сенките до каменна врата, която изглеждаше така, сякаш води към стара изба или може би тунел.
– Те там ли слязоха? – попитах, приближавайки се до него.
– Да. И е запечатано с магията на баща ти. Няма начин да пробием това.
Тръпки преминаха по гърба ми от думите му и челюстта ми се стегна. Каквото и да планираше татко с Клара, не изглеждаше, че ще разкрием истината за това тази вечер. Но въпросът остана. За какво, по дяволите, я искаше толкова отчаяно, че да се противопостави на всичко, за което се застъпваше, и да и предложи кръвта си в замяна? Просто нямаше смисъл. Но ако погледът в очите на Ланс беше нещо, което трябваше да направим, то бях почти сигурен, че няма да спрем да тъсим, докато не го разберем.

Назад към част 3                                                              Напред към част 5

ДАРСИ

Настъпи денят на танците и Тори и аз се отправихме към Кълбото в новите си тоалети. Тори ни беше поръчала рокли в последния момент и аз бях ужасена от начина, по който тя продължаваше да харчи наследството ни, сякаш вече го притежавахме. Все още трябваше да преминем Реконинг, за да спечелим дори място си тук в Зодиак. И ако искахме да видим и стотинка повече от стипендията си, трябваше и да завършим.
Роклята ми беше тъмносиня с дантелени ръкави и падаше до коленете ми във ветрило от коприна; Тори носеше тясна черна рокля, която показваше извивките й, и сутиен с подплънки, който я подчертаваше още повече. Косата ми беше прибрана на свободен кок с шнола, докато тази на Тори беше накъдрена и висеше надолу по гърба.
Небето беше палитра от пастелни тонове на художник, облаците бяха напълно неподвижни, докато седяха в безкрайния басейн на небесата. Отпред се очертаваше Кълбото, което се появяваше като наситен бронз под мъгливата вечерна светлина. Студентите пристигаха от всички посоки, облечени в красиви рокли и костюми, в атмосферата се процеждаше въздух на очакване. И аз бях увлечена от него, увлечена от бръмченето.
Забелязах София напред в бледосиня рокля, която танцуваше около пръсците и. Ръката и беше преметната през тази на Диего, който носеше елегантен костюм и аз се усмихнах при вида как ходят и се смеят заедно.
Тори и аз ускорихме крачката си, за да ги настигнем, но някой хвана ръката ми отзад и ме завъртя. Блъснах се в тялото на Сет. Той докосна с върха на носа си слепоочието ми и уви пръст около хлабав кичур на тила ми, като го дръпна нежно, за да предизвика дълбока тръпка в мен.
– Хей, скъпа.
Дълбок, мускусен аромат се понесе от врата му и аз се преборих с примамливата миризма, като притиснах ръка към твърдия му бицепс и отстъпих назад. Косата му беше вдигната на опашка, което му придаваше някакво елегантно излъчване. Особено в съчетание с вталената бяла риза, която беше опъната върху мускулестата му фигура и тъмни панталони, висящи ниско на бедрата. Изглеждаше достатъчно добре за ядене и усмивката на лицето му каза, че чувства същото към мен.
Прочистих гърлото си.
– Здравей.
Усетих погледа на Тори зад мен, но тя не се намеси и смътно се чудех защо.
— Планирах да те изведа още от стаята ти, но ти не беше там. Той повдигна вежди, сякаш това беше пълна мистерия. — Почти сякаш не си ме очаквала.
Завъртях очи, но закачлива усмивка дръпна устата ми. Вълнението в кампуса тази вечер беше твърде пристрастяващо, за да го пренебрегна и не виждах нищо лошо в това да разменя малко закачки с един от Наследниците за пет секунди.
– Никога не съм приемала предложението ти – казах аз, след което хвърлих поглед през рамото му, преструвайки се, че търся някого.- Мислех, че тази бележка трябва да е била предназначена за приятелката ти и някак си е попаднала в джоба ми.
Той се ухили мрачно, пристъпи напред и аз хвърлих поглед зад себе си, като открих, че Тори се е присъединила към София и Диего и тримата ме чакаха в края на пътеката.
Стомахът ми се сви знаех, че просто трябва да прекратя този разговор и да си тръгна.
Сет се приближи по-близо, пръстите му се увиха около китката ми и изпрати горещина във вените ми. Наведе се напред, доближавайки устата до ухото ми.
– Мисля, че тя вече е получила съобщението. Свърши се.
— Мислех, че си полиаморен. Отдръпнах се отново, близостта му беше прекалено позната, както обикновено.
– Аз определено съм по любовната част.- Той се ухили широко и протегна ръка, за да ме хване.
Засмях се.
– Не, Сет. Отивам със сестра си.
— О, ще бъда и с двете — каза той весело.
Сбръчках нос, но не можах да сдържа смеха си.
– Ти си извратен.
– Наистина съм такъв – изръмжа той. — Искаш ли да разбереш колко в стаята ми?
– Не благодаря.- Обърнах се от него и се опитах да се отдръпна от разговора с него, само че се препънах в краката си и измърморих проклятие, докато се присъединявах към приятелите си. Толкова съм спъната.
Тори повдигна вежда дадох и не сега израз, който тя изненадващо прие без да се оплаква.
Диего се премести в средата на нашата група и прегърна и трите ни. Днес за първи път той не носеше шапката си и бях малко изненадана да открия, че тъмните му къдрици паднаха почти до раменете.
– Можем ли да се преструваме, че всички сте мои партньорки тази вечер? Накарайте всеки човек в Зодиака да си помисли, че съм ъъъъъъъъъъъъъъъъъъъ? – мамка му.
– Не, и така си добре.- Тори се измъкна от хватката му с весела усмивка.
– Хей!- той се засмя и аз също се измъкнах, кикотейки се, докато той обви ръце около София, за да я задържи. Тя стана ярко розова, когато той я притисна по-близо и не направи усилие да си тръгне.
– Няма да ходиш никъде – промърмори той и тя се усмихна по-широко, отколкото някога бях виждала.
– Тогава по-добре се увери, че не пиеш толкова много ако трябва да се измъкнеш по рано отново – подразнех го аз.
— Мога да се справя с питието си!- Запротестира София и се изчерви.- Нещо не беше наред с тези шотове.
— Като факта, че не можа да се справиш с толкова много от тях? — попита Тори със смях.
– Не! Сякаш бяха твърде силни или имаше нещо друго в тях или…
– Хайде, момичета, нека спрем да я дразним и просто да се насладим на вечерта си – каза Диего, прекъсвайки нейното изказване.
Тори и аз си разменихме усмивки, докато оставихме темата да изчезне, но София продължи да изглежда малко раздразнена от това.
Когато се приближихме до Кълбото, моят атлас звънна в чантата. Намръщих се, отворих го и видях известие на екрана.

Падаща звезда:

Нашите звезди най-накрая се изравняват.
Време е да се срещнем.
Чакам ви в библиотеката на Венера.

Внезапно спрях да вървя, гледайки шокирано съобщението. Тори се приближи, като забеляза реакцията ми.
– Какво става?
В отговор пъхнах атласа под носа и.
Тя прочете съобщението и очите и се разшериха. Диего и София се събраха по-близо с въпрос в очите им.
– Падащата звезда иска да се срещнем – казах им и София поклати глава нагоре-надолу от вълнение.
– Трябва да ни кажете всичко, когато се върнете – каза тя.
Кимнах, а сърцето ми биеше, докато хвърлях поглед към библиотеката на Венера на изток от Кълбото. Огромните червени тухлени стени се издигаха на няколко етажа, задълбочаващият се залез ги къпеше в кървавочервена светлина.
Направих движение, но Диего ме хвана за ръката.
– Чакай, това добра идея ли е? Може да не е безопасно.
– Всичко ще е наред – обещах аз.- Падащата звезда ни помага. Защо би ни наранил?
Той изглеждаше загрижен, споделяйки поглед със София.
Тори завъртя очи и се отдалечи.
– Ще отидем, Диего, преодолей го.
Вдигнах му извинително рамене и забързах след сестра си, крайниците ми бяха заредени с адреналин, кагато ускорихме крачка към библиотеката.
— Мислиш ли, че Диего има право?- Попитах я, когато се отдалечихме достатъчно.
Тори поклати глава, чертите и се опънаха.
— Искаме да знаем кой е, нали?
— Разбира се — съгласих се аз.- Просто не знам дали не трябва да внимаваме малко повече за всеки случай…
— Вече е твърде късно — сви рамене Тори, когато отвори вратата на библиотеката и ме сръчка в ребрата, за да ме насърчи да вляза.
Отказах се от протестите, твърде любопитна, за да се върна така или иначе. Не исках падащата звезда да избяга отново, ако се колебаем твърде дълго. И беше време да разберем кой, по дяволите, ни е изпращал съобщенията.
Какво е най-лошото, което може да се случи в библиотеката? Попитайте това човека, който беше убит от полковник Мустард със свещник.
Библиотеката се извиваше в широк кръг, подът беше боядисан така, че да наподобява нощното небе в тонове на сребро и наситено синьо. Над нас на сребърна верига висеше невероятен глобус, направен по образец на Венера. В него грееше светлина, която се променяше от време на време и хвърляше мъгливи сенки в зелено, после синьо, лилаво, червено, розово.
В задната част на стаята имаше висок балкон, над който имаше по-малки сребърни кълба, висящи от тавана, за да осветяват мястото.
Промъкнахме се през първия ред библиотеки, уханието на стар пергамент атакуваше сетивата ми. Библиотеката имаше много сенчести ъгли, в които някой да се скрие и тази мисъл накара кожата ми да настръхне.
– Къде е той? — прошепнах аз, мястото сякаш изискваше тишина.
– Тук – отговори дълбок глас и един мъж пристъпи на пътеката пред нас.
Сърцето ми забърза, докато се взирах в лицето на падащата звезда. Той приглади дългите си сиви мустаци, правейки крачка напред от дебелите сенки.
Професор Аструм, нашият учител по таро, изглеждаше малко блед, като хвърли поглед между нас.
— Момичета — каза той тихо.- Съжалявам, че не се разкрих по-рано.- Усмихна се топло и гърмящото ми сърце започна да се забавя.- Бях добър приятел на майка ви – каза той, като направи пауза, за да позволи на думите му да стигнат до нас.- Мериса ви обичаше много силно.
Тори скръсти ръце.
— Затова ли ни заряза в света на смъртните, да се оправяме сами?
Аструм силно се намръщи.
— Не разбираш, скъпа Роксаня.
— Тори — поправи го тя рязко.- Не използвайте това име. Не е мое.
Притиснах ръка към ръката на Тори, като я погледнах умолително. Ако сега го ядосаме, може и да не ни каже нищо. А аз сериозно исках да чуя какво има да каже.
Тори ми кимна, че ще си спре езика и аз се обърнах обратно към Аструм.
— Продължавайте — подканих аз.
– Тези времена бяха тъмни. Вашият роден баща, крал Вега…Дивият крал, той беше най-жестокият от владетелите, не минаваше ден без публична екзекуция в столицата. Мериса се опитваше да ви защити от него, от начина, по който управляваше света.
– Какво имаш предвид? — попитах аз, а сърцето ми се разтуптя при мисълта да бъда свързана с някого с толкова ужасна репутация.
– Атаките на нимфите се увеличаваха всяка година и крал Вега изпадна в паника, като в отговор се нахвърля върху собствения си народ. Той се страхуваше силно от тях. И в крайна сметка този страх беше оправдан. Те убиха него, както знаете, и останалата част от семейството му.
Гърлото ми се сви, когато си помислих за двете човешки бебета близначки, които бяха поели съдбата, която беше предназначена за нас. И това ме накара да си помисля доста лоши неща за рождената ми майка.
Как можем да сме свързани с такива хора?
— И мислиш, че семейството на Дариус е замесено в това по някакъв начин? — попита Тори, а очите и се присвиха от подозрение.
– Има много доказателства, които го предполагат, да. И звездите… те ми дават улики.- Той извади колода Таро от кафявия си блейзър и потърка пръсти по тях.- Съветвам се с небесата, използвайки тези… те бяха на майка ти. Тя беше умела в четенето на звездите и често се съветвахме с тях заедно. Когато тя почина… този пакет се появи на бюрото ми. Сигурно ги е свързала с мен.- Той въздъхна тежко, а болката от загубата и се четеше ясно в очите му.
— Каква беше тя? — попитах аз и усетих, че Тори замръзна до мен.
Аструм се взираше между нас с тъмна скръб в очите.
– Силна, красива, мощна. Смъртта и все още ме преследва. Дълги години се опитвах да разбера от картите и какво се е случило преди нощта, в която родителите ви бяха убити. Инстинктите ми казват, че отговорите на въпросите ми се крият сред тях, но те ми разкриха само някои от тях.
— И какво са ти казали? — попита Тори.
– Казаха ми, че тъмен заговорник дърпа конците зад убийствата. Че Нимфите бяха просто пионки в много по-голяма игра — каза той, а гласът му се стягаше от страх. Очите му гледаха зад раменете ни и усетих, че става нервен.- Нито една нимфа не би могла да влезе в кралския дворец без помощ. И въпреки че получават силата на фея, когато убиват, рядко се научават да я използват достатъчно добре, за да атакуват нашия вид с умение.- Той започна да прелиства картите в ръката си, правейки го толкова лежерно, че си представих, че е навик, с който е свикнал.- Те бяха обучени от фея – прошепна той и ледената вода сякаш се разля през мен.- И сега, след като се върнахте, вярвам, че този, който е контролирал Нимфите преди, го прави отново. Отдавна подозирах лорд Акрукс и сега мисля, че синът му също е поел щафетата. С помощта на Орион.
— Тъмна магия? Въздъхнах и Аструм кимна.
Той погледна през рамото си, палецът му премина по тестото Таро с повишена скорост.
– Атаките започват отново и Дариус и Орион са свързани с всяка една. И всяка смърт се случва плашещо близо до вас двете. Ако по някакъв начин контролират Нимфите, за да опитат и…
Някъде дълбоко зад рафтовете се чу скърцане и аз се стегнах.
По челото на Аструм изби пот и палецът му изведнъж се спря върху карта. Той я извади от тестето, а очите му пробягаха напред-назад по нея. Когато ни погледна, лицето му беше бяло като чаршаф.
– Някой ни подслушва – каза Аструм толкова смъртно тихо, че почти не го чух.
Сърцето ми се блъсна в гръдния кош и дишането ми спря, когато Аструм се отдръпна.
Той поклати глава, изглеждаше изплашен, докато продължаваше да прелиства тестето си.
– Вървете сега. Ще ви намеря пак друг ден. Има още много какво да се каже.- Той се хвърли в сенките и Тори ме хвана за ръката, дърпайки ме с бърза крачка, после започнахме да подтичваме, а накрая побягнахме.
Избягахме през библиотеката и излязохме на пътеката, а дишането ми беше накъсано, докато бързо се отдалечавахме от сградата.
Не се отпуснахме, докато не се приближихме до Кълбото и гадното усещане от библиотеката най-накрая започна да отшумява.
– Какво мислиш? — попитах Тори, когато спряхме пред огромния златен купол. Отвътре се носеха смях и музика, шумът ни успокояваше след случилото се току-що.
– Мисля, че той е на разтояние един оборот отдалечен от лудостта, но има право.
— Но ако Дариус и Орион ни преследват, защо да го правят по този начин?- попитах аз.- Можеха да ни убият сто пъти досега. Орион каза, че бройката на студенти, загинал при злополуки в кампуса, е достатъчно висока.
Тори поклати глава, намръщена, докато се опитваше да даде отговор.
– Може би не искат да рискуват да бъдат хванати, така че искат Нимфа да го направи вместо тях?
– Може би – казах аз, като си спомних за нощта, когато се изправих срещу Орион. Може да е било глупаво, но му повярвах, когато ми каза, че не иска да нарани Тори и мен. Но какво, ако просто бях наивна? Човекът не беше точно морален мъченик. Той може да бъде професионален лъжец и опитен убиец. Не го познавах достатъчно, за да ну вярвам.
Въздъхнах и вътрешностите ми бяха на възел, докато се опитвах да разбера отговора. Защото имах чувството, че пропускаме нещо жизненоважно.
— Хайде — въздъхна Тори.- Нека поне да се насладим на партито. Предпочитам да не се спирам на факта, че баща ни е бил някакъв психо-крал.
– И майка ни, ни е заменила с две произволни човешки деца, които умират на наше място?- Добавих.
— И това — съгласи се тя с мрачна усмивка.
Някой се промъкна покрай нас и аз се приближих до Тори, като забелязах Маргьорит да се насочва към Кълбото, ръката и беше около тип с размерите на горила, когото познах като младши.
Оправих роклята си, повдигнах брадичка, като се запътих навътре с Тори, раздразнението ми се надигна в червата. Всички мисли за Маргьорит бяха забравени, докато разглеждах невероятните декорации, направени вътре в Кълбото.
Салонът беше превърнат в бална зала, която въплъщаваше сезона на есента. Златни листа се носеха по светлия дървен под на безкраен магически бриз. Те паднаха от много красиви лози, които се простираха по тавана, първо зелени, после оранжеви, червени, златни, накрая падаха, за да се присъединят към танцуващите по пода. И процесът започва отначало, загледах се очарована в лозите, докато навлизахме по-дълбоко в тълпата от ученици.
Забелязах София да разговаря с няколко момичета със сребристи коси и ярки усмивки. Нещо в Ордена Пегас носеше успокояваща аура, която ги караше да се открояват като такива, каквито бяха. Колкото по-дълго живеех в Зодиак, толкова по-лесно ми ставаше да разпознавам разликите във всяка една форма. Но все още имаше толкова много, за които тепърва щях да науча. И не знаех къде се вписваме ние.
Потърсих Диего, но преди да го намеря, някой ме хвана за лакътя, кото пристъпи зад мен. Дишането ми спря, когато ароматът на канела се търкулна в носа ми.
– Добър вечер – промърмори дълбок глас в ухото ми и не трябваше да вдигам очи, за да разбера кой е.
Орион мина покрай мен и изчезна в тълпата, преди да успея да кажа и дума за поздрав. Останах силно впечатлена от тялото му на куотърбек, облечено в хубава риза и абаносови панталони, които се впиваха в дупето му и на практика ме принуждаваха да го гледам.
Чудесно, сега се вглеждам в потенциален сериен убиец. Ако имаше някое дупе, в което трябваше да се взирам обаче…
Тори грабна няколко шота от подноса на сервитьора и постави един в ръката ми с дяволска усмивка. Не бях сигурена, че това е най-добра идея след случилото се миналия петък. Но, кога съм казвал не на безплатна порция текила?

Назад към част 22                                                             Напред към част 24

Ланс Орион

„Зодиакалната Академия са носителите на Купата по питбол!“

Нито един звук в света не можеше да победи бурните аплодисменти, след като спечелихме последния си мач в Зодиакалната Академия. Стоях в сърцето на игрището за питбол, чувстващ се като крал, докато другите ученици викаха името ми и развяваха знамена в златните и червени цветове на нашето училище.
В полувремето мачът беше наш. Противниците от Академия Омега бяха толкова слаби, че можеха и да не се появяват изобщо. Но ако не бяха дошли, нямаше как да им бием задниците и да им покажем как изглеждат истинските победители.
Извисяващият се куполен покрив над мен усили шума на стадиона десетократно. Ето, аз бях бог. Това беше любимото ми място в цяла Солария.
Пътят на живота ми беше избран за мен отдавна, но бях твърдо решен да се отклоня от него. Независимо по какъв тъмен, пуст път трябваше да вървя сам, за да се измъкна. Но сега не изглеждаше пусто, а божествено.
– Орион, облечи си фланелката и излез от терена! – Треньорът се обади отстрани, а сребристата му коса залепна на челото му от пот.
Той винаги се стресираше по време на мач, а този беше последният мач за годината. Сега бях на път да завърша, той знаеше, че съм златна мина в създаването. Искаше да бъде човекът, който е тренирал Ланс Орион, преди да влезе в Соларианската Питболна Лига. И това вече не беше просто сън. Следващата седмица бях поканен да се пробвам за Лигата. Истинската лига.
– Орион! – Треньорът излая, а аз се ухилих, къпейки се в крясъците на името си за една последна секунда. Тръпка премина през тялото ми, показвайки ми, че принадлежа тук.
Бягах след моя екип, който вече се насочваше към съблекалните и се сблъсках с няколко от съотборниците си. Уотърбекът, Синди, ме погледна, готова да купонясва, след като треньорът ни освободи от разбора си на мача. Той щеше да коментира всяка грешка, всеки начин, по който сме можели да вкараме повече топки в дупката. Но това не ме притесняваше; Вървях по въздуха. Нищо на света не може да ме свали от това място.
След душ и близо тридесет минути разборка треньора ни пуснаха от съблекалнята и аз се върнах към трибуните. Огромният стадион затихваше, теренът все още тлееше от някои от ударите на огнените Елементали. Някои от професорите се заеха да го оправят отново за друг ден. Но това беше краят за мен. Последният ми мач в Зодиак. И въпреки че бях тъжен, че се сбогувам с академията, която беше мой дом в продължение на четири години, бях адски развълнуван да започна новия си живот. Адски по-добър, в който майка ми не можеше да има нито една дума за съдбата ми.
Сърцето ми биеше като барабан и не можех да изтрия усмивката от лицето си, докато търсех момичето, което ми липсваше от седмици.
– Ланс!- гласът и достигна до ушите ми и аз се завъртях. Бях на половината път към празните трибуни, докато групи студенти се опитваха да ме заговорят, засипвайки ме с комплименти. Сирените докосваха ръцете си, за да се хранят с моето щастие, а аз не се интересувах достатъчно, за да ги отърся. Днес имах излишна енергия.
Забелязах сестра ми няколко реда по-надолу, размахвайки хот-дог, докато подскачаше на петите си. Прескочих седалките, които ни разделиха, и грабнах храната от ръката и с усмивка.
– Благодаря, Клара – казах захапвайки хапка хляб, наденица и кетчуп. Бях гладен в два смисъла на тази дума и въпреки че това щеше да засити едната половина от мен, другата имаше нужда от нещо много по-конкретно.
– Хей шампионе. – Клара засия. Сестра ми беше една година по-голяма от мен и една глава по-ниска. Тя беше разумната, тази, която мама хвалеше десет пъти на ден. Бях непокорен човек, когото мама пляскаше по-често, отколкото ме прегръщаше. Бяхме тотални противоположности, но откакто тя завърши Зодиакалната академия миналата година, аз бях загубен без нея. Нямаше човек в света, на когото да се доверявах освен Клара. И откакто я нямаше, разбрах колко много разчитам на нея.
– Ти игра като професионалист там. – Тя размърда вежди, но усмивката не докосна съвсем очите и. И ако не се лъжа, тя изглеждаше по-слаба от последния път, когато я бях виждал.- Въпреки че не мисля, че ще те вземат да играеш за Лигата, докато не решиш този проблем с главата си.
Пъхнах ръка във влажната си коса, пускайки горещ въздух от дланта си, за да я изсуша.
– Какъв проблем? – присмях се аз.
– Размерът и. – Тя ме удари по челото с усмивка.
Засмях се.
– Ще имам това предвид. – Сграбчих жилетката и.- Да не си на някаква диета с ниско съдържание на въглехидрати, без мазнини и сахар?
Тя поклати глава.
– Разбира се, че не.
– Тогава къде е изчезнала една трета от сестра ми? – Закачих я и тя стисна устни. Винаги е била малка, но това граничеше с интервенционно ниво на кльощава.
Тя отхвърли коментара и реших, че трябва да го оставя. Ако това ще я направи щастлива, тогава добре, но не виждах защо момичетата трябва да живеят в ефир, за да се задоволят с фигурите си.
Очите ми се плъзнаха към група първокурснички, събиращи се в основата на стъпалата. Те ме гледаха и периодично се кикотеха помежду си. Изглеждаше като отлична възможност да си възвърна магическите запаси и зъбите ми станаха по-остри в отговор, болейки да потънат в меката им плът.
Клара ме мушна в ребрата и аз върнах погледа си към нея с палава усмивка.
– Все още ли си губиш времето с първокурсници? – дразнеше тя. – Осъзнаваш ли, че има много по-големи и по-сочни риби за пържене от тях?
– Имам два по-големи източника – казах, като свих рамене. – Все пак не означава, че не харесвам вкуса на нещо различно от време на време.
Тя ме бутна, когато довърших последния си хот-дог и тръгнахме към стълбището, очите ми отново се отпуснаха към момичетата.
– Иди да се нахраниш – каза Клара раздразнено.- Искам да говоря с теб, когато главата ти е чиста. Ще се срещнем пред стадиона, когато приключиш. – Тя избяга и аз завъртях раменете си назад, заключвайки плячката с очите си, докато слизах по стълбите към четирите момичета.
– Здравей – каза едната, докато друга изпъчи гърдите си толкова силно, колкото успя.
Но не бях тук, за да поканя някоя от тях в стаята си. Исках едно нещо. И изглеждаше, че блондинката с червените устни го знаеше.
Тя вдигна китка, очите и блестяха, макар че честно казано щях да я взема, дори и тя да не беше предложила.
– Сигурно си гладен след мача.
– Да по дяволите – съгласих се аз, хванах я за ръката и забих зъбите си в китката, без да се колебая.
Гореща метална кръв се затъркаля по езика ми и веднага се свързах с кладенеца на нейната магия. Издърпвах го в собственото си тяло, все повече и повече, вземайки всичко, от което имах нужда, докато светът изчезна и силата в мен се възстанови.
Когато се нахраних от всички тях (защото защо не, по дяволите?), излязох навън, за да намеря Клара. Начупения пейзаж на Земната територия се разстила във всички посоки и летният бриз ме обгърна като прегръдка. Тълпата се беше разпръснала от стадиона и звукът от започващото парти в Кълбото достигна до мен. Бях се отказал от алкохола, за да поддържам форма. Сънят ми беше по-важен от няколко нощи, които не можех да си спомня. И тази вечер не би била изключение. Особено сега
Бях толкова близо до това да постигна всичко, за което се бях борил.
Сестра ми седеше на камък, със скръстени крака под себе си, докато си играеше с магията си, създавайки малък дъждовен облак пред себе си, преди да го изпари.
Изражението и беше напрегнато, абаносовите очи бяха пусти и аз знаех в дълбините на душата си, че нещо не е наред.
Пъхнах ръце в джобовете си, като спрях пред нея.
– Какво става? – Намръщих се.
– Нищо не става. – Тя се усмихна. – Знаеш, че Небесните наследници бяха събудени снощи, нали?
– Да… и? – аз свих рамене.
– Мама каза… добре, тя просто искаше да ти напомня да внимаваш за Дариъс Акрукс, това е всичко.
Притиснах език към бузата си, а под кожата ми затанцува недоволство.
– И тя не би могла да се появи тук, за да ми каже това сама, а? Не че това беше последният ми мач за сезона. Или че това беше върховният момент в живота ми, определящ дали ще имам шанса да се пробвам за Соларианската лига следващата седмица.
Клара се намръщи извинително.
– Тя е заета…
– Не я защитавай – казах остро, раздразнен, че тя дори не се опита. – Прекарваш твърде много време с нея, откакто завърши.
– Не е така – въздъхна тежко Клара. – Не знаеш с какво трябва да се справя мама.
– О, а ти го знаеш? – Захапах я, напрежението нарасна в раменете ми. – Откога си на нейна страна, Клара?
Тя погледна надолу към коленете си, късайки свободен конец на дънките си.
– Просто дръж под око Дариус, това е всичко, което искам да кажа.
– Винаги се грижа за него – изсумтях аз, а ръцете ми се свиха в джобовете. – Но тя иска повече от това. Не съм глупак. Тя иска да се присъединя към нейния малък фен клуб на семейство Aкрус. Но аз не се интересувам.
Клара отмести поглед, а луничавите и бузи се оцветиха в цвят.
– Всички тези неща за питбол са само мечти, Ланс.
Сърцето ми се разпадна. Сестра ми беше единствената на моя страна за това през целия ми живот. Тя никога не е искала да следвам стъпките на семейството си. И тя също нямаше. Което може да означава само едно.
– Ти работиш с мама – изръмжах. – Наистина ли? – Жега се надигна в кръвта ми и силата трепна в дланите ми.
Как беше убедила Клара да промени мнението си за всичко, срещу което се борихме през целия си живот? Мама беше личен консултант на семейство Акрукс. Което по същество беше код за нея да използва тъмни заклинания, за да ги направи щастливи. Напълно нелегално и смърдящо на лайна. Ако правителството някога разбере за това, ще настъпи ад, който ще трябва да заплатим много скъпо. И сега те бяха въвели и сестра ми в тази сенчеста кариера.
Клара не отговори и в гърдите ми се надигна гняв, който никога досега не съм познавал. Погледнах я втренчено, опитвайки се да потърся своеволното момиче, което е имало мечти отвъд тъмния двоен живот, воден от нашето семейство.
– Как са стигнали до теб? – попитах аз, когато тя запази мълчанието си.
– Тя не е лоша. Не е като да не сме възприели някои от нейните учения, Ланс. Винаги сме практикували тъмна магия. – Тя прошепна последната част и аз не можах да не хвърля поглед през рамо. Идеята, че някой я е чул да казва това, беше ужасяваща. Практикуването на тъмна магия беше противозаконно. И ако някой улови, че съм я учил и практикувал, никога няма да получа шанса си в Лигата.
– Внимавай какво говориш – изсъсках аз, а гръбнакът ми настръхна.
– Никой не слуша – настоя тя. Дръпна ръкавите си, като се увери, че са плътно над китките и. Намръщих се, улавяйки движението дръпнах ръкава и назад, преди тя да успее да ме спре. Тънки разрези кървяха напряко на китката и обхвана ме неистов гняв.
– Защо не си излекувала това? – изръмжах аз.
– Изчерпана съм – въздъхна тя, отдръпна ръката си и я притисна към себе си. – Току-що направих няколко кръвни заклинания в колата преди началото на играта. Няма за какво да се разстройваш.
– Луда ли си? – Изсъсках, грабнах отново ръката и пуснах вълна от лечебна магия, за да премахна всяка следа от тези уличаващи порязвания. – Колко време се занимава с това, за да бъдеш напълно изцедена?
Тя сви рамене, стиснала устни.
– Клара – прошепнах аз, безпокойство ме изяждаше. – Не можеш да я използваш толкова често. Татко каза…
– Мога да се справя – настоя тя, завъртайки очи към мен. – Спри да реагираш толкова остро прекаляваш.
– Не прекалявам – казах през зъби. – Как можеш да бъдеш толкова небрежна към нещо толкова опасно?
– Виж, дойдох само да ти кажа, че те чака работа, когато завършиш. Опитай в Питбол лигата, но ако не успееш…
– Няма да се проваля – изръмжах аз, а мускулите ми се стегнаха от съмнението в гласа и. Как можеше да каже това? Тя винаги ме е подкрепяла. Дори да си представя, че няма да успея в Лигата когато съм толкова близо да осъществя мечтата си, предизвика болезнена буца в гърлото ми. – Ние не сме като нея – натиснах аз, опитвайки се да не крещя. Не исках да се карам със сестра ми. И изражението на лицето и ми подсказа, че така или иначе се чувства адски виновна за всичко това.
Клара продължи да избягва погледа ми.
– Аз съм. – Най-накрая тя погледна обратно към мен, очите и изведнъж станаха твърди като камък. – И тази вечер ще докажа това на Акрукс. – Тя се плъзна от камъка, приближавайки се до мен, никога не съм се чувствал така различен от нея. Тя ме обви с ръце и аз останах скован, докато тя се надигаше на пръсти, за да ми прошепне в ухото. – Прегърни кой си, Ланс. Чувства се по-добре, отколкото можеш да си представиш.
Отдалечи се към паркинга и аз се втренчих след нея изпълнен с ярост.
Каквото и да беше направила майка ми, за да я убеди в прецакания си начин на житот, трябва да е било нещо голямо. Защото Клара, която познавах, никога нямаше да се присъедини към нея без битка. И по дяволите щях да разбера какво е това.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

ТОРИ

След като бях прекарала един ден избягвайки да си задавам въпросите за нощта която бях прекарала в танци с наследниците, бях готова да призная, че пияната Тори не ми беше направила никаква услуга за пореден път.
На следващата сутрин забелязахме Маргьорит и Кайли да ни хвърлят гневни погледи в момента, в който пристигнахме в Кълбото, сякаш проблемите в техните взаимоотношения се свеждаха до нас, вместо да са проблем с глупаците, които сами бяха избрали. За да избегнем нов сблъсък с тях, решихме да вземем закуската си, и да я изядеме по пътя към нашия урок, вместо да се занимаваме повече с техните глупости.
В края на деня се сбогувах набързо с Дарси, когато напуснахме класа по кардинална магия и се отправихме в противоположни посоки по сводестите коридори на зала Юпитер. Тя беше на път с Диего и София за учебна сесия в библиотеката на Венера, но аз просто не бях в настроение за повече работа. Имахме планове да се срещнем след два часа за вечеря в Кълбото, а междувременно имах намерение да подремна. Тези ранни часове за събуждане всяваха хаос с моите перфектни модели на сън и просто не можех да си наложа да си лягам дори и минута преди полунощ. Винаги съм била нощна птица и идването на залеза не беше време за легна да спя. Така че реших, че мога да наваксам с дрямка, без да се налага да се опитвам да променя времето си за лягане.
Докато вървях към задния изход на сградата, един ученик блъсна рамото си в мен достатъчно силно, за да събори чантата ми и да разпилее всичките ми книги.
Проклех го, като се борех да ги събера, докато останалата част от класа се тълпаха около мен и тръгваха надолу по стълбите към изхода. Благодарение на по-малко от случайно ритане, бях принудена да обикалям за да събера няколко разпръснати страници.
Коленичих, докато се опитвах да събера всичко и да напълня отново чантата си и звук на кикот достигна до мен от към стълбището.
– Побързай!- Познах гласа на Маргьорит.- Тази глупава крадла на гаджета ще бъде тук всеки момент и трябва да заснемеме абсолютно всечко от това на камерата – изсъска тя.
Замълчах, заслушах се за още, тъй като имах чувството, че знам точно кого чака тя.
— Не мислех, че двамата с Дариус се срещате официално? — попита друго момиче.
— Той принадлежи на мен — изръмжа Маргьорит.- Всеки с очи може да види това!
— Внимавай с тези лайна на Пегас, Бианка! — отсече Кайли.
Изправих се и се обърнах наполовина от стълбището, планирайки да извървя дългия път и да избегна какъвто и да е пълен с блясък ад, който бяха планирали за мен, но се спрях, преди да успея да избягам.
Никога преди не съм била човек, който бяга от битка, така че защо, по дяволите, трябва да бягам от куп злобни момичета, само защото те са претендирали за собственост върху мъж-курва и са искали да ме накажат, че се появих на пътя му?
Огледах стълбището, докато се опитвах да намеря решение. Стълбите бяха тесни и спираловидни към долния етаж и звучеше сякаш момичетата са доста наблизо.
Все още имах много малък шанс да победя някой от по-големите ученици с магията си, но имаше едно нещо, което лесно можех да направя.
Вдигнах ръце с усмивка и извиках вода, оставяйки силата си да нараства и да се издига, преди най-накрая да я пусна в порой, който излетя от мен и наводни цялото стълбище.
Момичетата изпищяха, когато подгизнаха, а аз се обърнах и хукнах в другата посока, преди те да успеят да разберат за мен.
Стъпките им бързо ме последваха от стълбите и аз се шмугнах в най-близката врата, като се ухилих на себе си, докато се заслушвах за звука от преминаването им. Техните викове на гняв и гръмотевични стъпки преминаха точно отвън и аз трябваше да прехапа устните си, за да се спра да не се изсмея. Те не ме бяха видяли и това означаваше, че днес имах поне един проблем по-малко.
— Да не се ​​криеш от някого?- развеселен глас изгука зад мен и сърцето ми се сви като камък, докато се завъртях, за да огледам класната стая, която смятах, че е празна.
Погледът ми падна върху Кейлъб, докато той се усмихваше хищно от сенките, където седеше.
– Ами, по дяволите, избягах от гърба на хиени направо в устата на крокодил – измърморих аз.
— Не е ли лъв?- подразни се той и фактът, че дори не си беше направил труда да стане, само потвърждаваше факта, че нямах шанс да му избягам.
– О, не, те ловуват заедно, не ми се струваш като тип, който има нужда от помощ при завирането на плячката си в ъгъла.
– Понякога ми идва на крака, без да трябва да правя нещо – съгласи се той и аз улових следата на глад в тъмните му очи.
Поех спокойно дъх, отблъсквайки желанието да бягам. И двамата знаехме, че той ме има и препускането през коридорите, пълни със свидетели, преди неизбежно да се окажа прикована към стена и източена, всъщност не ме привличаше. Имаше някакво тихо достойнство просто да приема съдбата си. Един ден щях да бъда достатъчно силна, за да се преборя с него, но колкото и да ме ядосваше, този ден все още не беше дошъл.
— Тогава ще приключим ли с това? — попитах, пристъпвайки към него целенасочено. Ако щях да бъда използван като кутия за човешки сок, по-скоро щях да го направя при мои собствени условия. Още се приближавах когато дръпнах дългата си коса през дясното рамо, оголивайки гърлото си пред него.
Погледът на Кейлъб се плъзна към врата ми, преди да се спусне по-надолу, докато разглеждаше извивките ми, различен вид глад освети тъмните му очи.
Бавно той се изправи на крака и аз спрях на крачка от него, накланяйки глава, за да го погледна.
– Знаеш ли, усещам силата ти – въздъхна той, оставяйки пространството между нас празно и сърцето ми започна да бие малко по-бързо. Искаше ми се той просто да продължи с това, но не мислех, че да го моля да свърши, е най-добрият начин да отхвърля това мъчение, така че просто останах на мястото си.
— Някаква идея какво съм тогава?- Попитах аз, чудейки се дали различните ордени на феите имат различен вкус. С малко късмет нямаше да му стана фаворит.
– За съжаление не. Мога само да усетя дълбочината на силата ти. И ти си силна. След като се научиш да я използваш, имам чувството, че няма да мога да взема и грам от тебе без разрешение.- Устните му се изкривиха в усмивка и аз не можах да не ги погледна за миг, мислейки, че може да ми харесат малко повече, ако не скриеха зъбите му.
— Защо, по дяволите, изобщо бих ти дала разрешение? — попитах аз, извивайки вежда. Разбира се, че не се борих вече с него, но това не е разрешение; беше горчиво приемане. И двамата знаехме, че не мога да се преборя с него… все още. Но ако имаше някакъв шанс по дяволите да стана достатъчно силна, за да го спра, тогава знаех без съмнение, че ще направя точно това.
Кейлъб протегна ръка и докосна хладните си пръсти по трептящия пулс в основата на гърлото ми. По кожата ми се разпръсна нервна енергия в отговор и леко изтръпване от удоволствие, което отказах да призная, дойде заедно с това.
– Ти също си наследник. Ако преминете през Реконинг и завършите обучението си тук, в Зодиак, тогава има вероятност да бъдем в живота един на друг за много дълго време.
– Мислех, че целта на вашия клуб за малки момчета е да се уверите, че аз и сестра ми няма да успеем да преминем през Реконинг? Не искаш ли да си отидем?- настоях аз.
Кейлъб сви едно широко рамо и аз бях поразена от чувството, че може би не е толкова настарвен да се отърве от нас, както предполагах. Четиримата бяха такива задници, но на индивидуално ниво Кейлъб не беше направил много освен да ме хваща и хапе. Инцидентът в пещерата беше малко по-различен, но дори тогава той не беше прекалено гаден. Той изглеждаше по начин, който предполагаше, че всичко това е някаква голяма игра, която е принуден да играе, но никога не съм изпитвала същото чувство на злоба от него, както от другите. И сега, когато разбрах как работи светът на феите, знаех, че той ще направи същото с всеки, който оспори позицията му. Така че поведението му не беше непременно толкова лично посегателство, колкото изглеждаше.
– Интересно ми е да видя как ще се развие цялото това нещо – призна той.- Може би ще се провалиш и ще си отидеш до края на семестъра. Или може би ще се надигнеш и ще поискаш правото си по рождение. Преди да бъдат убити родителите ви, нашите семейства бяха техни съветници. Винаги щяхме да държим властта под вас, ако нещата не бяха станали толкова объркани с Дивият крал. Така че може би ще се провалите в Реконинг и ще бъдете върнати обратно към скучните си смъртни животи или може би изпитанията, които понасяте сега, само ще ви направят по-силни накрая и ще преминете.
– Така че с други думи, просто ще продължиш да вървиш заедно с другите Наследници и техните глупави игрички и винаги, когато не се правиш на гадняр, аз все още ще съм честна игра – троснах се аз.
— Точно така — засмя се Кейлъб.
Изпуснах дъх на раздразнение. Тук няма рицари в блестящи доспехи. Не че това беше голяма изненада. Освен това никога не ми беше нужен такъв, така че нямаше да го търся сега. Със сестра ми се бяхме грижили за себе си дълго време и веднага щом измислим как да впрегнем всичко, което имаме, от нашите Елементи и нашите Ордени, тогава тези задници щяха да разберат точно с кого са се забърквали.
– Можеш ли просто да приключиш с това? Имам много да уча.- Или да си дремна, но не е нужно да знае това.
— Не искаш ли да чуеш предложението ми, Тори? — попита Кейлъб, а гласът му погали името ми, докато навлизаше в личното ми пространство.
– Не мога да си представя нищо, което би могъл да ми предложиш, за да ме направиш доброволен участник в графика ти за вечеря – казах невъзмутимо.
– Може да има едно нещо – възрази той.
Преди да успея да поискам обяснение, той улови брадичката ми между пръстите си и притисна устата си към моята.
Сърцето ми замря от изненада, когато устните му уловиха моите, а езикът му се притисна към устата ми и изпрати тръпки от желание, заливащо крайниците ми. Разбира се, знаех колко е привлекателен; не можеше да пропуснеш изрязаните му черти или начина, по който мръснорусата му коса се къдри по този съвършено несъвършен начин.
Трябваше да го бутна назад; той беше един от тях. Но когато вдигнах ръце към гърдите му с пълното намерение да го отблъсна, вместо това открих пръстите ми да бродят по твърдите равнини на мускулите му.
Кейлъб издаде шум на задоволство дълбоко в задната част на гърлото си, когато ръцете му се придвижиха до кръста ми и ме поведе назад, докато бедрата ми не удариха твърдата линия на бюрото.
Той ме повдигна лесно, разбутвайки коленете ми, така че да може да се движи между краката ми и сърцето ми загърмя, докато доказателството за желанието му се притискаше към мен през тъканта на дрехите ни.
Плъзнах ръце около врата му, привличайки го по-близо, докато поглъщах вкуса му и изследвах косата му с върха на пръстите си.
Ръката на Кейлъб се придвижи до коляното ми, палецът му обикаля горната част на дългите ми чорапи, преди да започне изкачване нагоре по бедрото ми.
Дишането ми спря, когато пръстите му се задвижеха под полата ми и аз закачих другия си крак около него, подтиквайки го да продължи.
Не знаех дали го мразя или не, но знаех, че кръвта ми кипва и желанието се разгръща в мен като криле на птица. Той все още щеше да ме ухапе, да открадне част от силата ми за себе си, но може би това беше отговорът на чувствата ми по въпроса. Поне този един път можех да взема нещо и от него.
Усещах как тази нахална усмивка украсява устните му под моите и дръпнах долната му устна между зъбите си, захапайки достатъчно силно, за да се отдръпне от изненада.
Кейлъб се засмя, докато ме огледа, с ръката му все още под полата ми, докато спря на милиметър от ръба на бельото ми. Погледнах го с любопитство. Не исках той да спира, но се чудех дали това е просто поредната му изкривена игра.
– Защо? — попитах задъхано, исках да разбера, че това не са някакви предварително планирани глупости.
– Можеш просто да вземеш каквото искаш от мен. Така че защо да ме целуваш?
– Мога да взема кръвта и силата ти от теб – съгласи се мрачно той, докато погледът му се изплъзна от лицето ми, за да обиколи тялото ми.- Но аз желая повече от това. И аз съм Телец; когато насочим мислите си към нещо, не е лесно да се отклоним от него.
Леко се присмях на това. Все още ми беше трудно да се впусна във всеки аспект на нещата със знака на зодиите. Предполагах, че малка част от мен просто не може напълно да забрави онези глупави предложения във всекидневниците, към които толкова много смъртни се придържаха за успокоение. Макар че вероятно би трябвало да вярвам на всичко това, предвид сегашното ми обкръжение.
Не знаех дали трябва да му вярвам или не, имах известен ужасен вкус към мъжете и винаги, винаги избирах лошия човек. Но нищо не можеше да накара кръвта ми да препуска така, както да знам, че си играя с нещо, което не мога да контролирам, а Кейлъб Алтаир беше непредсказуем като вятъра.
— Не изглеждаше толкова против идеята онази вечер — подкани той, чакайки да отговоря.
– Това беше пияната Тори – възразих аз.- Тя е известна с това, че взема лоши решения, така че не бих се вълнувала много от нещо, което смяташ, че може да е направила с теб. Не бива да предполагаш, че всичко, което се случва, когато съм пияна, ще има някакво значение за трезвата Тори.
— И мислиш, че бих бил лошо решение? — попита Калеб с развеселение.
Устните ми се извиха в отговор.
– Взимала съм достатъчно лоши решения, за да разпозная едно, когато го видя.
— Колко точно? — попита той, навеждайки се, за да прокара устни по врата ми, а зъбите му дразнеха кожата ми.
– Достатъчно, за да разбера, че това е ужасна идея.- Дъхът ми спря, когато устата му стигна до ъгъла на моята. — Вероятно не достатъчно, за да ме отблъсне напълно.
Засмя се мрачно и звукът накара пръстите на краката ми да се свият, а хватката ми да се стегне на ръба на масата.
Той се спря за един момент, приковавайки ме с тези очи в цвят на нощното небе. Настъпи дълга пауза, докато се опитвах да преценя плюсовете и минусите на тази ситуация. Не беше като да ме примами тук; това беше просто случайна среща и не можех да отрека желанието на тялото ми, да изпита това. Сърцето ми биеше, кожата ми пламтеше под натиска на ръката му в най-високата точка на крака ми и наистина исках той да я премести само няколко инча по-високо… нещо много лошо, предвид нашето съперничество.
Погледът ми се плъзна по униформата му и прехапах устна, докато се протегнах напред, за да разкопчая горното копче на снежно бялата му риза.
Очите на Кейлъб се замъглиха от тъмно желание той ме наблюдаваше, докато си проправях път надолу по копчетата, и успея да пъхна ръцете си за да усетя твърдите линии на мускулите под дланите си.
Потръпна при докосването ми и се притисна напред, за да ме целуне отново. Този път изоставих последното си колебание и се отдадох на момента. Това, че съм на това място, не ми беше предлагало много удоволствие досега и бях повече от готов да взема това удоволствие от него.
Той възобнови действието си нагоре по бедрото ми, като палецът му натисна точно там, където исках, и ме принуди да изтена от удоволствие срещу устните му.
Кейлъб започна да кръжи с палец срещу мен през тънката преграда на бельото ми и аз извих гръб, когато кожата ми оживя под докосването му.
Целувките му станаха по-настойчиви, когато другата му ръка започна да разкопчава копчетата на ризата ми, а аз продължих да изследвам тялото му с ръцете си.
Усещах как възбудата нараства в мен, изисквайки повече от него, докато продължаваше да ме води към ръба. Ръката му се размести и той избута бельото ми настрани, преди да забие пръст в мен.
Изстенах окуражаващо, когато нуждата в тялото ми се приближи до избухване, а другата му ръка стигна до сутиена ми, като галеше гърдите ми през него.
Устата му се отдалечи от моята, прекарвайки линия от целувки през челюстта ми надолу кум гърлото. Напрегнах се, когато устните му докоснаха мястото където се усещаше пулса ми, но той не ме ухапа, още не, той се придвижи по-ниско и аз се наклоних назад, за да му дам по добър достъп.
Кейлъб бутна сутиена ми надолу, когато устните му стигнаха до гърдите ми, устата му засмука зърното ми точно когато заби друг пръст в мен.
Изстенах отново, този път по-силно забравяйки за заобикалящата ни среда, очите ми се затвориха, когато се разкрачих още повече и мускулите ми започнаха да се напрягат около него. Той продължи да се движи, хватката му се затегна, устата му настояваше за плътта ми, когато усети как се разпадам под него.
Дишането ми се ускори, докато пръстите му ме избутваха към края и аз се разпаднах с вик на удоволствие.
Устата на Кейлъб улови моята, и той погълна екстаза ми с ръмжене на собственото си желание и ме преведе през последните тръпки на това, което беше направил с тялото ми.
Разтопих се срещу него, когато той ме целуна сладко, дърпайки ръката си назад с нотка на съжаление.
Той се отдръпна с един инч, прекъсвайки целувката ни и аз примигнах към него от изненада.
– След минута идва ученик, за да научи изкуството на вампиризма от експерт – призна той неохотно.
Сдъвках устна, когато погледът ми се плъзна по отворената му риза, съвършенството на мускулите му, които образиваха перфектно V и изчезнаха под талията му, докато не видях доказателствата за възбудата му в панталоните.
— Значи това беше само за мое удоволствие? — попитах изненадано, докато бавно започнах да закопчавам ризата си.
Челюстта на Кейлъб се стегна от забавление.
– О, не, и аз получих много от това – увери ме той с поглед, който накара сърцето ми да се блъска в гърдите.
Започна да закопчава собствената си риза и болка от съжаление ме изпълни, когато тялото му отново беше скрито.
Краката ми все още бяха малко слаби и се задържах за бюрото, докато тишината се разпространи между нас. Не бях сигурен какво означава това; със сигурност не беше декларация в любов, но имах чувството, че може би просто сме като на среща. Средно положение, в което поне не се мразехме. И бях щастлива да призная, че всеки ден бих приемала такова приятелство от него.
Тъмносините му очи отново се плъзнаха към врата ми и аз въздъхнах драматично.
— Все пак ще ме ухапеш, нали? — попитах аз, а пръстите ми се извиха около ръба на бюрото в очакване.
– Би ли могла да гледаш на това като на възнаграждение за усилията ми – подразни ме той, очевидно дори не обмисляйки да ме пусне от куката.
– Е, това да те оставя със сини топки ме кара да се чувствам малко по-добре – отвърнах с усмивка.
Очите на Кейлъб блеснаха с обещание.
– Следващия път непременно ще отделя няколко часа, които да ти посветя – промърмори той.- И тогава нито един от нас няма да остане лишен.
Сърцето ми биеше развълнувано при перспективата за това, но отказах да го позволя да се покаже.
– Следващият път? — попитах, повдигайки вежда.
Кейлъб ме гледаше няколко секунди, преди да се приближи, за да прибере кичур от косата ми зад ухото.
— Ще ходиш ли на танците в петък? — промърмори той и пулсът ми леко се ускори от изненада. Щеше ли да ме покани на танците? Това, което току-що направихме, беше забавно, но едва ли се канех да започна да дефилирам из Академията с него, обявявайки се по някакъв начин за негова.
– Ами, да – казах аз, чакайки да видя накъде отива с това.
— Защо не ги пропуснеш? — попита той и аз примигнах към него от изненада. Той не ме покани на танците, просто се опитваше да ме спре да отида и да се забавлявам с приятелите си.
— Каква възможна причина бих имала да направя това? — попитах аз, накланяйки глава достатъчно, за да накарам ръката му да падне от лицето ми.
Устните на Кейлъб трепнаха, когато забеляза промяната в тона ми и вместо това прокара избутаната ръка надолу по ръката ми.- Защото тогава можех да се измъкна и да дойда в стаята ти. Можем да имаме цялата къща и цялата вечер за себе си – каза той.
— Това е доста самонадеяно от твоя страна, земно момче.
– Земно момче? — попита той с усмивка и протегна ръка към мен, тъмносиньо цвете цъфна в дланта му.
– Може би вече получих това, което исках от теб – казах аз, като се преместих напред, за да стана от бюрото, без да взема цветето от него.
Калеб остави цветето да се разтвори отново в нищото, когато пристъпи напред, за да ме спре, тъмна усмивка освети лицето му.
– Уверен съм, че ще се върнеш за още – увери ме той и сривът в пулса ми ме накара да се запитам дали е прав. Все пак нямаше начин да пропусна танците в негова полза.
Вратата се отвори зад нас и сърцето ми подскочи, докато се огледах и в стаята влезе вампир, който бях видяла в класа по Воден елемент. Очите му се разшириха, когато ни забеляза в компрометиращата позиция, но преди да успея да направя нещо, за да ни прикрия, зъбите на Кейлъб се плъзнаха в кожата ми.
Трепнах от изненада и се преборих с желанието да скимтя в отговор на болката, докато той се хранеше. Ръката му стисна в юмрук косата ми, за да ме задържи на място и аз стиснах зъби, докато чаках да приключи.
След няколко дълги секунди той се дръпна назад, очите му срещнаха моите за момент с искрица на забавление в тях. Юмрукът ми се стисна от отчаяното желание да го ударя, но се въздържах, знаейки, че най вероятно само ще си нараня ръката.
— Урок първи за днес, Теди — каза Кейлъб, насочвайки вниманието си към момчето, което ни прекъсна.
– Винаги ловете най-мощното същество, което можете да надвиете. Тори тук все още не е достигнала своите сили, така че в момента тя е източник. Макар, че за твое нещастие, вече я обявих за мой Източник, така че дръж зъбите си настрана.
Изправих се на крака, бутнах Кейлъб една крачка назад, докато вземах чантата си от земята до нас.
– Урок втори – казах хладно, докато погледнах Теди, който изглеждаше склонен да опита късмета си с мен въпреки предупреждението на Кейлъб.- Не подценявайте дълбините на отмъщението. Аз и сестра ми имаме повече власт от всички вас и ще бъдете глупаци да си помислите, че няма да си спомним какво преживяхме, докато се справяхме с това.
Ударих рамото си в рамото на Теди, докато минавах и той се спъна встрани, като се вслуша в предупреждението ми, докато се насочвах към изхода.
Отворих вратата, но преди тя да се затвори зад мен, гласът на Кейлъб ме последва.
— До следващия път, Тори!- обеща той. И докато оправях ризата си, се чудех дали се страхувам от това или го очаквам с нетърпение.

Назад към част21                                                               Напред към част 23

Дариус Акрукс

Сребристата светлина на луната се отразяваше върху водата, която се събираше в края на нашия имот, карайки хоризонта да блести в сребро, докато чаках баща си. Задържах погледа си върху езерото, лицето ми беше безизразно, с ръце пъхнати в джобовете ми, докато овладявах свирепото вълнение, което си пробиваше път през мен. Най-накрая беше време силите ми да бъдат събудени. Само на петнадесет щях да придобия магията си три години преди моите връстници, но дори и така, този момент не можеше да дойде достатъчно скоро.
Не можех да си представя мъките да чакам официалното ми записване в Зодиакалната академия, за да бъде освободена магията ми и за първи път от много време се зарадвах, че съм Наследник на Небесния съвет. Като най-голям син на едно от четирите управляващи семейства, ми бяха предоставени определени привилегии, за които останалите феи можеха само да мечтаят и това беше една от тях.
Заедно с другите трима Наследници, Кейлъб, Сет и Макс, щях да прегърна своето право по рождение и да усетя целувката на Елементите под кожата си. Щяхме да прекараме една седмица в пробване на това, което се предлага в Зодиакалната Академия като временни студенти, преди да бъдем приети за редовно обучение. След три години щяхме да бъдем официално записани.
По времето, когато завършим, щяхме да сме толкова напред в магическото си образование, че сме сигурни, че ще можем да претендираме за позициите си на върха на социалния ред. Както беше правилно за синовете на четирите най-могъщи семейства в кралството.
Без съмнение някои от другите студенти биха счели това предимство за несправедливо, но, честно казано, не ме интересуваше какво ще си помислят. Просто исках да получа контрол върху собствената си сила. Може би, ако се научих да я владея достатъчно добре, щях да се чувствам, като че ли контролирам повече собствения си живот. Макар че това винаги би било само илюзия. Пътят ми беше начертан от момента, в който родителите ми се оженили.
Всичко в живота ми беше планирано, чак до датата на зачеването ми. И двамата ми родители бяха от Ордена на дракона от дълга линия от чиста кръв от двете страни. Те бяха направили всичко възможно, за да осигурят силен наследник, чак до решението, че трябва да се родя като Лъв. Драконова форма с елемента на огъня винаги щеше да бъде едно от най-мощните същества в кампуса. И навсякъде другаде след това.
Като дете често се питеснявах да не се преобразя като някакъв друг Орден, когато най-накрая се появяха способностите ми за промяна и да трябва да се изправя пред срама и разочарованието на цялото си семейство, ако не и на цялото население на Солария. Семейство Акрукс бяха Дракони. Ако в крайна сметка се бях превърнал във върколак или грифон поради някакъв своенравен рецесивен ген, тогава знаех, че никога нямаше да го преживея.
За щастие, на единадесетия ми рожден ден, моят приятел Сет се беше разгорещил прекалено, докато танцуваше и успя да събори торта ми за рождения ден на земята. Моят гняв и разочарование бяха прекъснати от това, че се превърнах в тринадесет футов златен дракон точно в средата на банкетната зала на моите родители.
Сред спомените ми за хора, които се бореха да се измъкнат от пътя ми, докато унищожавах мебелите и запалвах завесите, един образ винаги изпъкваше за мен от този ден. Очите на баща ми блестяха с повече гордост, отколкото можех да си представя, че някога ще видя, докато гледаше моето трансформирано състояние. Устните му се бяха разтеглили в усмивка прокара ръце по блещукащите ми люспи в докосване, което беше толкова близко до прегръдка, колкото някога съм получавала от него.
Никога преди не ме беше гледал така. Или оттогава. Но за няколко дълги секунди знаех какво е да спечелиш одобрението му вместо гнева му.
И въпреки че моята форма на Дракон вече беше удвоена по размер и бях овладял изкуството да летя и дишам огън по всякакъв начин, който може да си представим, той никога повече не ме беше гледал така. Моето трансформирано тяло беше почти колкото неговата зелена форма на дракон сега и бях почти сигурен, че накрая ще бъда по-голям от него. Вероятно ще бъда и по-едър мъж в моята човешка форма.
Бях почти шест фута и все още растях и след още четири инча, аз щях да го гледам отвисоко. Бях твърдо решен да видя този ден да настъпва. Дори ако единственото нещо, което ми спечели, бяха тихите му промени в настроението. Така или иначе това беше по-добре от яростта му всеки ден от седмицата.
Рязкото почукване на високи токчета се приближи по мраморното стълбище зад мен, но аз не се обърнах от мълчаливото си бдение на прага. Около мен духаше хладен бриз, но не усетих хлад от него. Кръвта ми гореше от огъня във вените ми, дори без магията ми да е била събудена още и студът рядко ме притесняваше.
– Ризата ти е разпасана – каза майка ми, когато застана до мен.
Издадох шум на несъгласие в задната част на гърлото си тя ми изръмжа, когато започна да натиска ризата под талията ми, когато не направих никакъв опит да се оправя. Черната и коса, която бях наследил, беше вдигната в изискан стилен кок на тила, а гримът и беше направен съвършенно. Нито един косъм не беше не на място. Денят, в който я видя разрошена, би бил наистина странен ден. Нещо толкова тривиално като „Пробуждането на най-големия и син“ със сигурност няма да доведе до разваляне на фасадата.
Когато приключи с мен, тя отново се отдалечи. Общите приказки не бяха нейното нещо. Нито веднъж не беше провела дълги разговори с мен, нито ми беше казвала нещо смислено. Тя беше нещо като призрак, който просто се носеше из къщата с дизайнерски дрехи и повдигащ сутиен. Дори не я бях виждал в нейната форма на дракон от години. Трансформацията не се съчетаваше добре с внимателно планираните прически и тя беше решила, че ако трябва да пожертва едно от двете неща, това ще бъде Драконът. Кой искаше да се превърне в едно от най-мощните създания и да полети през облаците, когато все пак можеше да се наслади на усещането за плътно навита коса на тила? Спокойно можех да кажа, освен тъмната ми коса и очи, не бях наследил много от майка си.
– Моля, мога ли да дойда? – Молбата на Ксавие достигна до ушите ми и весела усмивка дръпна ъгълчето на устните ми, докато по-малкият ми брат се опитваше да убеди баща ни да го вземе със себе си на пътуването. – Може би присъствието на толкова много ученици ще насърчи моята Драконова форма най-накрая да се освободи – настоя той, знаейки, че това е единственото нещо, което може да убеди баща ни да промени решението си.
– Ако прекарването на време сред себеподобните ти не е направило нищо, за да изкуши Дракона в плътта ти, тогава защо смесването с харпии и грифони би имало значение? – отвърна татко, насмешката на лицето му се беше стопила разбрах го по тона му, без да имам нужда да го потвърждавам, като го погледна.
Ксавие отстъпи с драматична въздишка, бързо последвана от писък, когато бащани го стисна за ухото заради неуважителния шум.
Обърнах се, за да погледна баща си, като наклоних глава на сантиметър в знак на уважение, за да спася собственото си ухо от вкуса на ръката му. Жълтата му коса и зелените му очи бяха ярък контраст с моите, но имах мускулестата му структура и силната челюст. Харесваше ми да си мисля, че нямам нищо повече от него, но знаех, че нравът му се спотайва в мен. Въпреки че бях по-добър от него в това да го държа под контрол. Разбира се, нямаше кой да го упрекне, когато разгърни лошите си настроения, така че предполагах, че не изпитваше нужда да се извинява. Като един от четирите най-мощни феи в Солария, никой не можеше да се изправи срещу него. Само останалите трима съветници му бяха равни по магия и мощ и единствено те бяха в безопасност от яростта му. Поне през повечето време.
– Ела, Дариус – отсече той. – Не искам да закъсняваме.
Тръгнах към него, когато той извади копринена кърпичка от джоба си, прехапайки езика си, за да не изтъкна факта, че чакам тук от половин час и той беше този, когото чакахме.
Майка се появи отново, потискайки въздишка, когато погледът и падна върху своенравните черни къдрици на Ксавие, които отново стърчаха навсякъде. Предложих на брат си развеселена усмивка, докато той отстъпваше няколко крачки, а в зелените му очи блесна разочарование. Той искаше да дойде и не бих искал нищо повече от това да бъде с нас. Всъщност с удоволствие щях да заменя присъствието му с това на майка и татко и също щях да отида с кола до академията, ако имах избор.
Но, разбира се, това не беше опция. Семейство Акрукс щеше да пристигне със звезден прах, само за да докаже нещо. Нямаше значение, че нещото струваше цяло състояние или че пътуването ще отнеме малко повече от половин час с кола. Въпросът беше, че можем да си го позволим и да напомним на другите семейства, че без Драконов огън нямаше да има звезден прах, който някой да използва, независимо от цената.
Застанах рамо до рамо с майка си, докато татко изсипа блестящия черен звезден прах в ръката си и го вдигна между нас.
Очите ми прихванаха тези на Ксавие и му предложих мълчаливо сбогом точно когато бляскавият звезден прах беше издухан в лицето ми.
Светът се накланя и върти, звезди избухнаха в полезрението около нас и ни уловиха в своята сребриста светлина, преди да ни изплюят отново насред поле в територията на Зодиакалната академия.
– Започвах да си мисля, че няма да дойдеш – каза Сет и усмивка освети чертите му, като се затича напред, за да ме поздрави. Кестеновата му коса ставаше все по-дълга, висеше около брадичката му, докато тичаше. Той беше загубил облог с Кейлъб преди няколко месеца и се беше съгласил да не я постригва една година. По-дългата коса странно но му подхождаше, засилваше дивото, което се движеше в очите му. Можех само да си представя ужаса на майка ми, ако реша да опитам такъв стила и аз.
Сет ме прегърна, пръстите му се протегнаха, за да се докоснат до врата ми за миг, преди да се отдръпне назад. Откакто започна да се превръща във върколак, той ставаше все по-тактилен и аз приемах постоянните му прегръдки с вид на разбиране, което знаех, че той оценява.
Беше му трудно да се въздържа от вроденото си поведение, особено около онези, които смяташе за част от глутницата си, и като негови най-добри приятели, другите наследници и аз бяхме главни мишени за нежните му прегръдки и дори от време на време целувки. Драконите бяха много по-резервирани към привързаноста, но нещо във вълчия начин на Сет винаги ми се струваше странно освобождаващо.
Намръщеното стискане на устните на майка ми ми даде да разбера, че не е съгласна с моето приемане на това, но тя никога не би се обявила срещу член на някоя от другите къщи за нещо толкова тривиално.
Кейлъб продължи напред, също да ме поздрави и аз му се усмихнах широко, докато си разменихме кратка прегръдка. Въпреки че неговият орден все още не се беше появил, всички бяхме доста сигурни, че ще стане тази вечер. В семейството му всички бяха вампири и за да попълнят магията си, те трябваше да се хранят с кръвта и силата на други феи. Те бяха единственият Орден, чието появяване беше предвидимо; веднага щом магията им се събуди, те също ще развият своите вампирски способности. Тъй като неговата семейна кръвна линия беше почти толкова чиста като моята, беше доста сигурно зъбите му ще се появят заедно с магията му.
Макс се присъедини към нас последен с тъмната му кожа, покрита с тъмносини люспи, които го бележеха като сирена.
– Не казвай нито дума – измърмори той, а дълбокият му глас се оцвети с нотка на смущение. Той все още не беше успял да овладее трансформациите си и всеки път, когато изпитваше повишени емоции, той се претоварваше и люспите му се появяваха.
– Не бих и помислил това – отвърнах аз, като го прегърнах, за да може да привлече част от забавлението ми в себе си със силата си на сирена.
Макс ми се усмихна, когато усетих, че радостта ми се прехвърля в него за момент, но аз отдръпнах ръката си от раменете му, когато усетих как погледът на татко се вторачи върху мен. Неведнъж беше изказвал чувствата си относно храненето на паразитните Ордени: вярваше, че ако позволя на сирена или вампир да се хранят с моята магия, ще ме накара да изглеждам слаб. Те трябваше да надделеят над източниците си и предлагането на себе си може да се тълкува като признаване, че Макс или Кейлъб са по-могъщи от мен. Аз обаче не съм съгласен с него; защо да не предложа на приятелите си част от силата си, когато имат нужда от нея? Можех да попълвам собствената си достатъчно лесно и ако това ги прави щастливи, тогава не виждах нищо лошо в това.
Въпреки личните ми чувства по темата, аз се отдръпнах от Макс, както знаех, че баща ми го иска. Не си струваше главоболието, когато се приберях у дома, само за да докажа нещо.
– Можем да започнем, когато сте готови – извика една жена и аз погледнах отвъд другите наследници, за да видя, че ни чака на върха на хълма. – Аз съм професор Зенит и за мен е абсолютно удоволствие да събудя вашите сили тази вечер – изгука тя, а очите и жадно обикаляха по нас, докато се движихме, за да образуваме кръг около нея.
Сърцето ми започна да бие малко по-силно от очакване. Това беше. Момента, в който щях да разбера каква сила притежавам в себе си. Вече знаех, че ще мога да впрегна огъня, тъй като моят звезден знак беше свързан с този елемент, но таях надеждата, че мога да държа и друг елемент в ръцете си. Може би дори два. Беше изключително необичайно, но моят прадядо беше държал огън, земя и въздух и баща ми споменаваше факта достатъчно често, за да знам, че той също се надява на това. Чудех се смътно дали той ще ме погледне по същия начин, както ме погледна, когато разкрих формата си на дракон, ако успея да впрегна три елемента.
Професорът започна да вика на латински и аз обърнах глава към небето, когато тя помоли звездите да разгърнат даровете ни.
Насочих поглед към Полярната звезда, докато сърцето ми туптеше в дива мелодия под ребрата. Дъждовните капки се разляха по бузите ми и аз премигнах, когато водата пръсна през миглите ми. В гърдите ми се натрупа тежест и имах чувството, че водата ме изпълва, плъзга се под кожата ми и създава дом за себе си там.
Не разбрах какво означава това, докато Макс не изпусна дъх на смях отляво. Оставих вниманието си да се изплъзне към него и забелязах водата, която блестеше и по неговото лицето, въпреки факта, че в небето нямаше нито облак. Устата на Кейлъб се беше разтеглила в развеселена усмивка, докато ни оглеждаше двамата и дъждът най-накрая спря.
– Поздравления, Макс и Дариус – каза окуражи професор Зенит. – И двамата притежавате силата на водата.
Преди да успея да проумея тази информация, тя отново започна да вика на латински и аз изчаках да видя дали няма да притежавам и силата на въздуха.
Смехът на Сет привлече вниманието ми към него, докато косата му се развяваше около него на вятъра, който не можех да усетя и аз отместих момента на разочарование в полза на това да бъда доволен за моя приятел.
– Поздравления Сет и Макс, и двамата сте впрегнали силата на въздуха – каза професорът.
Макс се хилише като Чеширски котарак и не можех да го виня. Вече има два елемента в себе си. Баща му не можеше да не ръкопляска от вълнение и аз се загледа с не скрит ентусиазъм към сина си. Професорът отново призоваваше звездите, докато го гледах, неспособен да откъсна погледа си.
– Поздравления, Калеб и Сет, и двамата притежавате силата на земята.
Най-накрая отместих поглед от бащата на Макс, за да открия двамата си приятели, преплетени в прегръдката на лози и трева, които не бяха там преди малко. Осъзнах, че не съм успял да наследя способността на прадядо ми да имам три елемента, когато баща ми въздъхна достатъчно силно, за да ми каже, че е разочарован. Преглътнах недоволството му, без да позволявам на лицето си да покаже, че съм го забелязал, камо ли да ми пука за него.
Жега изведнъж пламна около краката ми и огнен пръстен обгори земята, когато топлината се разпространи направо през крайниците ми чак до душата.
– Е, това е възхитително!- извика професорът.- Всеки от вас държи по два елемента!
Отклоних вниманието си от гърчещата се магия в тялото ми, за да видя, че тревата около краката на Кейлъб също е изгорена.
Той ми се ухили от вълнение, зъбите му се появиха на звездната светлина и потвърдиха неговия орден на вампири. Сет имитира, преструвка, че се страхува да не бъде ухапан и аз не можах да сдържа смяха си.
Майката на Кейлъб избухна в сълзи от радост, като се втурна напред и го прегърна и едно неприятно чувство изкриви вътрешността ми.
Обърнах се към семейството си с усмивка на лицето, която изчезна, когато намерих майка ми да преглежда грима си в козметично огледалце, докато татко изглеждаше определено отегчен.
– О, добре – каза той, като запази гласа си равен заради обкръжението на цялата компания. – Може би твоят брат ще бъде този, който ще има три.
Прехапах езика си срещу всякакъв отговор на това и се обърнах още веднъж от него, докато върнах чертите си към обичайното им отегчено изражение. Всичките ми приятели се наслаждаваха на вълнението и одобрението на семействата си и аз се опитах да не се взирам в явните прояви на обич. Семейството ми не проявяваше привързаност. Явно или лично. Бяхме силни, солидни, непоклатими. Драконът нямаше нужда от друг. Можехме да се грижим сами за себе си.
Сет беше влязъл в средата на семейството си и родителите му и три по-малки сестри го галиха и прегръщаха, докато споделяха вълнението му. Братята и сестрите на всички останали бяха тук и не можех да не поискам и на Ксавие да му беше позволено да се присъедини към нас. Той щеше да сподели вълнението ми, дори когато родителите ми не го правеха.
Майката на Сет забеляза, че гледам, и протегна ръка, за да ме насърчи да се присъединя към тях. Прокашлях се неудобно, като хвърлих поглед към родителите си и се чудех дали баща ми ще се самоизгори, ако се хвърля в прегръдките на върколак, или той просто би победил желанието да го направи някога отново пред очите от всички тук. Вероятно последното. Усмихнах се учтиво на майката на Сет, докато се извърнах и се престорих, че не забелязвам съжалението в очите и.
Направих няколко крачки нагоре по хълма, докато фокусирах вниманието си върху новата сила, която вместо това кипеше под кожата ми и не можах да сдържа усмивката, която разтегна устните ми.
Магията във вените ми се бореше да се освободи и аз усещах нежната ласка на пламъците и течността, които плискаха в плътта ми. Двата елемента бяха противоположни и заплетената им ласка вътре ме накара да се почувствам по-свободен, отколкото някога съм се чувствал преди.
Дланите ми изтръпнаха и сърцето ми заби. Това беше. Най-после притежавах собствената си сила. И копнеех да разбера какво би било да я освободя.

Назад към част 1                                                                       Напред към част 3