Категория: Миранда Мартин

ДЖОЛИ

Готова ли съм за това?
Не знам. Предполагам, че дойде ли моментът, в който не съм готова, ще го разбера точно преди да настъпи. Сега, ами сега е това, което е. И аз съм щастлива от това. Разбира се, нервна съм, но съм щастлива. Минаха почти две седмици, откакто пристигнаха другите Змей. Интеграцията напредва бавно. Някои от хората не искат планетяните и има нарастваща фракция, съсредоточена около Гершом.
Има отделни съобщения от разузнавачи за следи от това, което може да е З’зло, но няма други наблюдения, което е добре. Животът все още е всекидневна борба за нещо повече от оцеляване, дори и да постигаме напредък. Храната е основна грижа. Запасите ни намаляват и макар че Розалинд и Сверр организират ловни дружинки за месо от бивони, това няма да задоволи всичките ни хранителни нужди. С Калиста трябва да намерим някакъв начин да отглеждаме растения.
– Дали отговорът е в тази стена? – пита ме Калиста и аз подскачам.
– А?
Калиста се усмихва.
– От двайсет минути се взираш в тази стена.
– О, глупости, съжалявам, да, аз…
Все още не съм ѝ казала. Не съм казала на никого, дори на Сверр. Не знам какво чакам, може би всичко да попие в съзнанието ми? За да се уверя, че е истинско?
– Разбрах, така че какво става? – пита тя, прекъсвайки всякакви оправдания.
Преглъщам трудно. Не мога да не ѝ кажа. Калиста изчаква търпеливо, докато събера мислите си. Тя става все по-голяма, определено се вижда. Взирайки се в растящия ѝ корем, го изричам.
– Бременна съм.
– О, това е страхотно! – възкликва тя и ме прегръща силно.
– Да – казвам аз, притискайки се плътно до нея, докато нервите създават пърхащи пеперуди в стомаха ми.
– Какво мисли Сверр? – пита тя.
– Не съм му казала – отговарям. – Ще го направя тази вечер.
– Той ще бъде на седмото небе от щастие – казва тя.
– Да, той иска деца, говорили сме за това.
– И ще имаме само няколко месеца разлика! Децата ни ще растат заедно и ще правим партита, ще бъде страхотно.
– Ще бъде!
– Навярно трябва да знаеш още нещо – казва тя.
– Какво?
– Ами, разказвах на Ладон кога очаквам да се роди бебето ни и той беше изненадан. Предполагам, че бременността на Змей обикновено продължава доста повече от година.
– Ти сигурно се шегуваш с мен! Боже мой, ще бъдем бременни цяла година? Ще бъда кит – смея се аз и разтривам все още плоския си корем.
– Ще бъде страхотно – повтаря тя.
Залавяме се за работа и денят минава. Днес Сверр цял ден е на срещи, на които организира и изгражда подкрепа за превръщането на двете ни раси в едно племе. Това е визионерска идея, но и единственият начин да оцелеем.
С Калиста постигаме известен напредък в решаването на проблема с храната, когато най-сетне денят приключва. Прегръщаме се за довиждане и аз отивам в стаята, която със Сверр наричаме дом. Той ме чака.
– Здравей – казва той. Обгръща ме с ръце от към гърба, придърпвайки бедрата ми плътно към себе си, и усещам как огромната му ерекция се притиска към мен.
– Липсваш ми? – Дразня го.
– Повече на мен – казва той.
– Щом казваш – смея се, движа се настрани и го дразня още повече.
– Ммм – той стене, дърпайки косата ми настрани и целувайки ме по шията до рамото.
– Сверр – прошепвам аз.
– Ммм? – Той продължава да ме целува по шията.
Мислите ми се разпръскват под нежното въздействие на езика и устните му. Обръщам глава към него, устните ни се срещат и се целуваме. Страстта ми се надига, за да се срещне с неговата, и всички други намерения изчезват. Притискам езика към устните му и облизвам зъбите му, търсейки неговия.
Ръцете му стискат бедрата ми и ме държат плътно до него. Пенисът му, притиснат в дупето ми, пулсира. Притискам се към него, и усещам ерекцията му по-силно в задната си част. Ръцете му се преместват между краката ми и докато се движат по хълмчето ми, аз стена.
– Джоли – изръмжава той, докато се притискаме един в друг.
Ръката му се плъзга в панталоните ми и ме обгръща, оказвайки натиск директно върху пулсиращия ми клитор. Той движи ръката си нагоре и надолу, като засилва желанието ми. Премятам ръце през главата си и ги сключвам около врата му, като го държа близо до себе си. Той целува врата ми, докато ръката му се движи в кръг. Единият му пръст се плъзга през нежните ми копринени гънки, за да намери клитора ми. Обикаля около него и ме побърква. Бедрата ми неволно се повдигат в отговор и аз стена.
Обръщам се в ръцете му, така че да съм с лице към него. Надигам се на пръсти и притискам устни в неговите, за да го целуна дълго и страстно. Той стисна дупето ми, след което ръцете му се спускат по краката и гърба ми.
– Сверр – въздъхвам, прекъсвайки целувката. – Трябва да ти кажа нещо.
– Да, любов моя – казва той между целувките по бузата и шията ми.
Продължава да целува, затова хващам лицето му в ръцете си и се дърпам, докато не се срещнат очите ни.
– Ще имаме бебе – казвам аз.
Очите му се разширяват, устата му се отваря, а след това ни завърта в кръг. Хващам го за раменете, докато ми се завива свят, смехът му ме обгръща заедно със силните му ръце.
– Сигурна ли си? – пита той, като най-сетне ме изправя на крака.
– Да! – Възкликвам.
– О, любов моя – казва той, придърпва ме плътно към себе си и ме целува с огнена страст. -Дете…
– Наше – отговарям аз.
– Има толкова много неща за вършене – казва той и се отдръпва. – Градът трябва да бъде подготвен. Новото племе трябва да се стабилизира. Защитата на града трябва да бъде подсилена, а доставките на храна, те ще трябва да бъдат приоритет, но ще имаме нужда и от екипи, които да почистват и ремонтират.
– Сверр. – Прекъсвам потока на мислите му и очите му се връщат към мен. – Има време.
– Да, права си – усмихва се той и отново ме обгръща с ръце.
Твърдият му член се изправя между нас и се забива в корема ми. Докато се целуваме, аз протягам ръка надолу и го галя по дължината, след което вкарвам ръка в панталоните му и го дразня с пръсти.
Накланям бедрата си, разкопчавам панталоните му и ги оставям да паднат на пода, за да имам пълен достъп до него. Той хваща ризата ми и я издърпва през главата ми, докато аз се спускам на колене пред него. Красивият му оребрен член сочи към мен, треперещ от нуждата му.
– Помниш ли, когато казах, че ще ти покажа какво означава извратено?
– Ммхммм – стене той.
– Това е урок едно.
Облизвам члена му от красивата му набъбнала глава надолу към основата. Пръстите му се увиват в косата ми и той стене силно. Прокарвам езика си под основата, след което се връщам нагоре по противоположната страна, като прокарвам езика си точно под оребрените ръбчета, които очертават върха на члена му.
– Джоли – изстена той, когато стигнах до върха и проследих линиите с език, прокарах го по върха на главичката, за да го докарам до още по-големи висоти на страстта.
Бедрата му се люлеят напред-назад, докато повтарям действията си. Той е твърде голям, за да го поема изцяло в устата си, но плъзгам главичката и затварям устни плътно около нея, смучейки, докато я дразня с език. Той изстена и капки от семето му покриха езика ми. Поглеждам към него, очите му са се обърнали назад, хватката му за косата ми се затяга и той тихо стене, докато се бори да запази контрол. Не се успокоявам, искам да го изкарам извън релси.
Засмуквам по-силно и движа члена му навътре и навън в устата си, като стигам до първите хребети по горната част, докато облизвам долната част с език. Засмуквам и изсмуквам, докато се движа нагоре-надолу, а той стене по-силно. Краката му се стягат и той отдръпва бедрата си назад.
– Джоли, бавно – вика той, но аз работя по-бързо.
Пенисът му се набъбва още повече в устата ми,а той все още запазва контрол, така че хващам основата на члена му с ръка и го галя, стискайки незащитената деликатна долна част. Той не може да говори, стене и издава звуци, които се увеличават по обем и честота, докато действам.
Невероятно, но пенисът му все още се уголемява, след което подскача в устата ми. Поемам го , доколкото мога, след което семето му експлодира в мен. Пенисът му пулсира и трепери, докато се издърпвам и се изправям. Преди да успея да се изправя напълно на крака, той ме сграбчва, вдига ме до устните си и се целуваме с огнена страст. Докато го правим, усещам как първият му, вече мек член, се отдръпва, а вторият се надига. Предимства на това да си влюбен в извънземен дракон.
Той разкъсва ризата ми, като страстта го заслепява за деликатните копчета. Повдига ме, докато гърдите ми се изравнят с устата му, и взема зърното ми в устата си, като го облизва с език. Променя хватката си, докато обработва зърната ми, поставя ръката си под дупето ми, като притиска катеричката ми към твърдите си гърди.
Силата му е невероятна. Той ме държи така, сякаш съм нищо в ръцете му. Прокарвам ръце по главата му, надолу по изпъкналите мускули на раменете му, от мен се стича мокрота, докато желанието залива тялото ми. Преминаваме през апартамента и отиваме в спалнята, където той нежно ме слага на леглото ни. Мускулите му се движат под ръцете ми, което ме прави още по-гореща.
На леглото той се движи над мен и ме целува навсякъде, ръцете и пръстите му се движат и сякаш има четири ръце. Той докосва и изследва навсякъде едновременно. Миризмата му, толкова екзотична, толкова пикантна, се съчетава с мускусната миризма на секс, когато панталоните ми се разкъсват от мен и ме оставят напълно открита.
Той спира, оглежда ме, попивайки ме с очи. С всеки друг мъж щях да се срамувам, но по начина, по който ме гледа, се чувствам обичана, желана, оценена. Той се спуска над мен, след което се подпира на лакти, целува ме между гърдите и надолу по корема ми. Спира точно над пъпа ми и целува бавно, леко.
– Наше дете – прошепва той. – Ще направя света по-добро място за теб.
Сърцето ми се разтуптява, докато ми се струва, че ще се пръсне. Любовта към него и към нашето дете ме изпълва като сияйна златна светлина. Една сълза се стича по бузата ми, тъй като емоциите, които изпитвам, стават твърде силни, за да ги обработвам. Никога не съм била толкова щастлива през целия си живот.
Той целува пъпа ми и слиза надолу. Прониквайки с език, той разтваря гънките ми с бавни, обмислени движения на езика си, докато не открива клитора ми. Прави кръгове около пулсиращата ми точица. Хващам го за главата и го дърпам, да го приближа, да го вкарам по-дълбоко.
– Сверр, моля те – викам му, когато нуждата за него стана нетърпима.
Той притиска езика си плътно до клитора ми, а после вкарва пръст вътре. Стените ми се стягат от този пръст, когато оргазмът ми избухва. Пръстите на краката ми се свиват, гърбът ми се извива и аз надавам безсловесен вик. Бавно той отдръпва езика и пръста си, след което се изкачва по мен. Достига до устните ми и се целуваме. Езикът му се впива в мен, както пръстът му току-що го направи, намира езика ми и танцува.
Пенисът му е в отвора ми и съм толкова готова да ме напълни, да ме вземе изцяло. Тласъкът му напред е бърз и неочакван. Той не се бави, защото знае, че съм толкова мокра, че мога да го приема напълно без предисловия. Той влиза и вагината ми се разширява толкова бързо, след което го притиска. Той изкрещява името ми.
Отдръпва се без главичката, която ме разстваря широко, той забива обратно и ме изпълва. Изправям бедрата си, за да го посрещна, като искам, имам нужда от още. Тогава той също губи контрол и ние правим любов с диво темпо. Бедрата ни се издигат и спадат, срещайки се отново и отново в танц, стар като времето.
Времето изчезва, всичко се движи от напредъка и отстъплението, когато се събираме заедно. Той навлиза дълбоко и се изтегля. Огънят се разраства до ревящ ад, който поглъща всичко по пътя си, оставяйки след себе си само нашата любов. Любовта ни се изковава в огъня на страстта, в мъките на желанието, превръщайки се в закалена стомана, с която ще преобразим света.
Един последен тласък и след това аз изчезвам в треската на оргазъма. Гърбът ми се извива, всеки мускул се стяга като опънати жици. Звезди изпълват погледа ми и ние викаме имената си, докато свършваме, докато не се сгромолясаме в прегръдките си. Лежим преплетени на леглото и се целуваме нежно, оставяйки последните трусове на оргазмите ни да отминат.
Аз и моята любов ще изградим по-добър свят за нашето дете. Ние ще бъдем неудържима сила. Сверр ще ни поведе към едно по-светло утре.

Назад към част 20

ДЖОЛИ

– Бъди добре. Бъди добре – шепна над неподвижната му тяло.
Никой от нас не е запознат с физиологията на Змей, така че лечението ни е догадка и надежда. От трийсет часа седя тук, до Сверр. В очакване. Надявам се. Моля се.
Вратата се отваря и влизат меки стъпки. Една ръка докосва рамото ми, хваща ме, а Калиста се навежда, за да облегне главата си на моята. Покривам ръката ѝ с моята и една сълза се плъзга по лицето ми.
– Той ще се оправи – казва тя успокоително.
Гърдите на Сверр се повдигат и спадат с плитки, кратки вдишвания.
– Той трябва да бъде добре – казвам аз, като гласът ми се задушава. – Той ни спаси.
– Ладон е съгласен. Казва, че никога не е следвал по-смел човек в битка.
В ъгълчето на устата ми заиграва усмивка, но тя не може да преодолее тежестта на притеснението ми.
– Защо не се събужда? -Питам, гласът ми е мек, докато преминава през буцата в гърлото ми.
– Той се лекува Джоли – казва Калиста. – Едно ребро пробива белия му дроб, други три са счупени, крилото му е повредено и е счупил китката си. Щом тялото му се съвземе, ще се събуди, няма признаци на мозъчна травма.
– Знам, просто, мина толкова време – казвам аз.
– Знам – съгласява се тя.
Тя придърпва един стол и сяда достатъчно близо, за да може да сложи ръка на раменете ми. Навеждам се към нея и част от тежестта върху мен сякаш се вдига.
– Не искам да съм тук без него. Не мога да си представя свят, в който той не е до мен.
– Няма да ти се наложи – обещава тя.
Седим в мълчание, без да имаме какво повече да си кажем. Минава един час, когато забелязвам, че той диша по-дълбоко и с по-малко усилия. Опашката му се измества, когато си поема дълбоко дъх.
– ДЖОЛИ! – Сверр изкрещява, сядайки прав в леглото. Ръцете му се размахват бясно.
– Аз съм тук, всичко свърши! – Извиквам, хвърляйки се в ръцете му.
Той ги обви около мен, придърпа ме плътно и ме притисна към гърдите си, докато се ориентира.
– Ранена ли си? – пита той и аз поглеждам в очите му.
– Добре съм – казвам, а по лицето ми се стичат сълзи.
– Добре ли е? – той пита Калиста, очевидно не ми вярва.
– Тя е добре, ти си този, за когото се притеснявахме – казва Калиста.
Той кимва, все още седейки. Поема си дълбоко въздух и виждам как се превива.
– Добре съм – казва той. – Землята? Ладон? Събрахме ли епис?
– Всички са добре – отговарям му аз. – И да, събрахме епис.
– Ти взе ли го? Трябва да го вземеш – казва той, като ме проверява.
– Да – усмихвам му се.
Той кимва доволно, след което си поема отново дълбоко дъх. Направи гримаса, показвайки, че очевидно го боли, но сигурно е по-добре, отколкото беше, защото отново пое дълбоко дъх.
– Ладон добре ли е? – пита той.
– Да – казва Калиста. – Понатъртен и разтегнал лявото си крило, но е добре.
– Това е добре – казва той.
– Ти добре ли си? – Калиста пита.
– Добре съм – казва той пренебрежително.
– Наистина ли? – казва тя. – Добре ли си?
Отдръпвам се от него и той поглежда между нея и мен, след което кимва.
– Да, има болка, някои ребра са счупени, но заздравяват. Боли ме китката и крилата ми са поразтегнати. Няколко дни и ще съм добре.
– Добре – казва Калиста. – Мисля, че ще ви оставя за малко сами.
Тя се усмихна и излезе от стаята. Изправям се и я следвам, като ѝ благодаря за всичко, което е направила. Затварям вратата, след което подпирам с ръка върху нея, преди да се обърна.
– Това беше най-тъпото, най-глупавото, най-проклетото нещо, което съм виждала, и никога повече не го прави – казвам, приближавайки се до него.
Той има благоприличието да не спори. Сверр свежда глава и кимва.
– Съгласен съм – казва той, докато аз потупвам нетърпеливо с крака си. – Трябваше да е така обаче. Мъжете с оръжията си щяха да привлекат вниманието му, което щеше да го насочи към теб. Трябваше да те спася.
– Бях добре – казвам аз.
– Не, не беше – казва просто той.
– Ти ме изплаши – признавам истината зад справедливия си гняв. – Мислех, че ще те загубя.
Той докосва бузата ми, прокарвайки пръсти по челюстта ми.
– Не искам свят без теб – казва той, а красивите му тюркоазени очи плуват в емоции.
Усмивката ми издърпва ъгълчетата на устата ми нагоре, отмивайки страха, гнева и безпокойството.
– И аз не искам такъв без теб – казвам, целувам го и оставям всичко останало да си отиде.
По коридора се разнасят стъпки, много на брой, които прекъсват целувката ни.
– Какво става? – пита той.
– Не знам – казвам, докато отивам до вратата и поглеждам навън.
Един мъж, разпределен като охрана, тича по коридора.
– Какво се случва? – Изкрещях на отдалечаващият се гръб.
Той поглежда през рамо и крещи в отговор.
– Нарушители при щита. Амара е отвън.
– По дяволите – казва Сверр откъм леглото, след което е точно до мен.
– Ти си ранен! – Възкликвам.
– Казах, че това ще се случи. Идват и други. Ако са тук, трябва да достигнем до тях отвъд бесът. Аз трябва да съм там, никой друг не разбира това като мен.
– Не, в никакъв случай, все още си ранен.
Той се взира в очите ми, не спори с думи, но аз го усещам. Знам какво мисли, какво иска да каже и той знае какво искам да кажа аз. Разбирането ни един за друг е толкова пълно, че думите не са необходими. Той е прав и аз го осъзнавам въпреки страховете си да не го загубя или да го видя отново наранен. Отдавайки се на това, аз се отдръпвам настрани и го следвам през вратата. Тръгваме в същата посока, в която бягаше охранителят, следвайки звука от неговите одалечаващи се стъпки, докато не излизаме навън, след което остана само да следваме тълпата. Всички са се насочили да видят сблъсъка.
Десетки са се събрали при щита, който блокира гледката към случващото се. Сверр се промушва и те се разделят около него като вода. До един от въздушни шлюзове сме, а от другата страна стоят двама Змей, изправени един срещу друг. На близко разстояние от далечната им страна стои Амара, която е седнала на една дюна. Изпод ръката ѝ, която притиска към челото си, се стича кръв. Кутията, която бях отишла да изследвам, когато всичко това започна, е близо до нея.
Двамата Змейове се въртят един около друг с извадени оръжия. Единият от тях размахва своето оръжие в бавен, ленив кръг, след което го задвижва, замахвайки с него надолу в маневра с надхват. Другият го блокира и при срещата на остриетата им със звънлив сблъсък прехвърчат искри. Сверр активира контролното табло, след което отваря вратата на шлюза. Той минава през нея и аз се опитвам да го последвам, но той прави движение и вратата се затваря, блокирайки ме.
– СВЕРР! – Изкрещях му ядосано.
– Джоли – той поклаща глава. – Моля те.
Всички гледат двама ни и това ме поразява. Той е лидер. За разлика от Розалинд и Ладон, които са воини, той е лидер, когото можем да следваме. Ако хората вярват в него. Не мога да подкопая това и ако се държа като дребнаво дете, ще го направя. Искам или не, ще го подкопая пред всички тези хора. Ако видят, че той слага край на това насилие, тогава ще направим крачка към по-добро бъдеще. Мислите ми преминават за миг, след което кимам в знак на съгласие. Той се усмихва и докосва щита. Поставям ръката си срещу неговата и щитът изпраща тръпка по тялото ми. Вратата на отсрещната страна се отваря и той излиза.
– Братя – казва той, без да крещи.
Двамата Змея го игнорират с намерението да се убият един друг.
– Тя е моя! – изкрещява единият от тях.
– Само в смъртта – отвръща другият, като замахва ниско с острието си.
Първият отскача назад и се блъсва в Сверр. Опашката му замахва силно и Сверр трябва да подскочи и да се върне назад, за да не му избие краката. Приземява се приклекнал и изтръпва, като едната му ръка се насочва към ребрата.
– Стига! – изкрещява Сверр, като се изправя.
Нещо в гласа му прорязва яростта на двамата Змея. Те спират, поглеждат се един друг, но вече не нападат. Единият, който се приближава до Сверр, изсъсква, а другият премества хватката си върху дръжката на оръжието си.
– Тя е моя – изсъсква по отдалеченият от Сверр. – Аз я видях пръв.
– Не е така – отговаря другият.
– Тя не е на нито един от вас – казва Сверр, като минава между двамата. – Тя принадлежи само на онзи, когото тя избере. Вие не сте животни!
Вниманието им вече е насочено към него. Той стои невъоръжен между двамата. Стомахът ми се свива на възел. Не бих могла да стигна до него навреме, за да ги спра да нападнат, ако се опитам. Никой не може. Той е направил своя ход и ако не го послушат, е мъртъв.
– Кой си ти, че да ми говориш по този начин – изсъска този отляво, вдигайки лохабера си.
– Аз съм Сверр, бивш главен председател на Таджс. Вие се намирате на територията на Ладон от Драконов. Елате като приятели и бъдете добре дошли. Освен това има много други заплахи, които трябва да бъдат посрешнати.
– Сверр – изсъска десният. – Не признавам властта ти.
– Признаването ти с нищо не намалява моята позиция. Тази жена е под моя закрила.
– Тогава ще я взема от теб – отвръща десният.
– Не, тя е моя! – намесва се левият.
Сверр протяга ръка и към двамата, като се движи бавно, но уверено и поставя ръка на рамото на всеки от тях.
– Може би тя ще избере един от вас – казва Сверр. – Вие сте мъже на честта, Змейове. Кажете ми имената си. Преодолейте хватката на инстинкта и си спомнете кои и какви сте.
Докосването му ги променя. Те се отпускат. Напрежението изчезва и двамата мъже се изправят.
– Аз съм Шидан – казва този от дясно.
– Аз съм Астарот – казва мъж от ляво.
Изпускам дъха, който бях задържала, откакто той застана между тях. Двамата змея се впускат в разговор със Сверр. Шидан е висок, с десетина сантиметра по-висок от Сверр, което го прави висок доста над два метра. Маркировката му е с червен оттенък на люспите и има изумрудени очи, които блестят на светлината. Астарот е по-нисък от Сверр. Люспите му са оцветени в яркозелено, което клони към флуоресцентно, а очите му са по-тъмни, наситено кафяви или може би дори черни, не мога да преценя със сигурност от това разстояние.
Сверр им говори, докато се протяга, за да помогне на Амара да се изправи на крака. Тя изглежда добре, има малка рана на челото. Сверр отваря шлюза и я вкарва вътре, но остава отвън с двамата Змея. Накрая той се обръща към мен.
– Можеш ли да извикаш Ладон? Той трябва да посрещне тези двамата в града.
Оказа се, че това не е необходимо, защото веднага щом се завъртях, за да помоля мъжа до мен да изтича за него, виждам Ладон да крачи по улицата. Изглежда ядосан, докато се движи решително към шлюза.
– Какъв е смисълът на това Сверр? – пита той, като не отваря вратата и кръстосва ръце, докато се взира в Сверр.
– Ладон – казва Сверр. – Имаме посетители.
– Виждам това – изсъсква Ладон.
Розалинд се промъква през нарастващата тълпа, за да застане до Ладон, последвана от Калиста. Двамата новодошли са с оръжия в ръце и готови. Сверр застава между тях. Хората в тълпата зад мен мърморят. Призиви да не ги допускат, оплаквания за още извънземни и малцинство, което изглежда готово да ги приветства.
– Отворете вратата – казва Розалинд на Ладон.
– Не – казва Ладон с очи, вперени в Сверр.
-Това не е молба. – казва Розалинд и Ладон я поглежда, а гневът пулсира от него на осезаеми вълни.
Сверр се приближава към купола, което поставя двамата новодошли зад гърба му.
– Всички вие – казва той и ме поглежда. – Джоли, можеш ли да ми превеждаш?
– Разбира се – съгласявам се, а сърцето ми се разтуптява, докато той се преобразява пред мен.
– Бъдещето е пред нас – казва той и аз превеждам. – Миналото, кои и какви сме били, какво сме направили, няма значение. Оцеляването и на двете ни раси е вече преплетено. По волята на съдбата, на боговете или на чистия късмет, не знам. Това, което е пределно ясно, е, че се нуждаем един от друг.
Тълпата се размества и мърмори, но слуша. Ладон отпуска ръце встрани, когато гневът му става все по-малко осезаем. Калиста го обгръща с ръка. Двамата новодошли се вглеждат в Сверр, след което Астарот прибира оръжието си.
– Няма да е лесно. Всеки от нас има своите лични страхове и притеснения, които трябва да преодолее. Това, което мога да ви кажа, е, че сме изправени пред достатъчно външни заплахи, за да няма нужда да си ставаме врагове един на друг. Единственият път, който виждам напред и по който има някаква надежда за нашите раси, е заедно. Трябва да създадем ново племе, единно племе, което да интегрира двете ни раси и култури заедно, за да създадем ново и по-светло бъдеще за нашите деца.
– Най-накрая! – изкрещява някой в тълпата.
– Това ново извънземно говори смислено – казва някой друг, но не мога да видя кой.
– Това е проклет капан, извънземните ще ни убият всички и ще ни изядат – промърморва някой, но друг човек му изкрещява да млъкне.
Розалинд наблюдава тълпата, устните ѝ са стиснати, после кимва.
– Прав е – казва тя, като добавя към него гласа си и тежестта на ръководството си. – Ако искаме да оцелеем, имаме нужда едни от други.
– Ладон? – Сверр пита.
Калиста се изправя на пръсти и прошепва нещо в ухото на Ладон. Когато стъпва на крака, те се целуват, след което той поглежда към Сверр. Не казва и дума, а отива до контролното табло на въздушния шлюз и отваря вратата. Тълпата зад нас се радва, макар че някои от тях съскат и освиркват. Изглежда, че мнозинството го е разбрало и предполагам, че това е най-доброто, на което можем да се надяваме.
Сверр влиза пръв, следван от двамата новодошли. Започва нов ден за нашите раси. Сигурна съм, че няма да е лесно, но се движим в правилната посока. Розалинд поема Амара, за да ѝ окаже първа помощ, а аз се хвърлям в прегръдките на Сверр.
– Ти си невероятен – казвам, преди да го целуна.
– Не. – просто казва той. – Аз съм практичен. Нуждаем се от цялата помощ, която можем да получим. Това е разумното решение.
– Както и да е, мисля, че си невероятен и те обичам.
– И аз теб – казва той нежно и връща целувката ми отново.- Време е за промяна. Ще се присъединиш ли към мен?

Назад към част 19                                                                   Напред към част 21

СВЕРР

– О, Сверр, красиво е! – възкликва Джоли.
Придърпвам я плътно към себе си. Радостта в нея е заразителна. – Така е, нали? – Наблюдавам.
– Трябва да го видим от по-високо, о, искам да го видя от някоя от дюните отвън, невероятно е. Трябва да знам дали прилича на Галифрей. Сигурна съм, че прилича! Червеният пясък и небето, о, куполите ще блестят, кулите, трябва да е перфектно!
– Какво ще кажеш да почакаме с това? – Питам.
– Защо?
– Искам да организирам експедицията за епис за утре. Това ще ни изведе извън града и тогава ще можем да видим всичко.
Раменете ѝ се свиват, но тя кимва в знак на съгласие. – Добре – казва тя, като преувеличава, че е разочарована. – Ако настояваш.
Всичко се чувства… добре. Застанал на върха на една от най-високите сгради в града и гледайки навън, мога да игнорирам разрушенията под нас. Счупените прозорци, изкривената стомана, олющените, ръждясали останки от превозни средства и други неща. Куполите блестят, отразявайки суровото слънце и блокирайки най-голямата жега. Нямам нищо против, но знам, че е тежко за Джоли и всички от нейния вид, които още не са взели епис.
Епис. Възходът и падението на тази планета, на цялата ми раса, се разказва чрез еписа. Някога ние наброявахме милиони. Преди опустошението, преди моя избор, който промени бъдещето ни. Меланхолията идва през мъглата на онова, което е било. Доколко това се дължи на факта, че не искам да си спомням? Колко от това е битието?
– Здравей – казва Джоли, притиска се към мен и ме отвлича от мислите ми.
– Хм? – Питам, като откъсвам поглед от хоризонта.
– Тук си, с мен, нали? Да не се изгубиш в миналото – казва тя.
– Да, разбира се, любов моя – казвам аз.
– И аз те обичам – казва тя, изправя се на пръсти и ме целува.
Обгръщайки я с ръце, е лесно да се съсредоточа върху настоящето. Начинът, по който тя приляга към мен, вкусът на сладките ѝ устни, извивката на бедрата ѝ – всичко това ме приковава тук. Там, където трябва да бъда.
Отдръпвайки се, забелязвам, че очите на Джоли са хлътнали, кожата ѝ е отпусната, независимо колко меки и сладки са нейните устни, отпечатъкът от устните ми остава върху тях. Тя е в състояние на крайна дехидратация.
– Трябва да намеря Ладон – казвам аз. – Трябва да набавим еписа, днес.
– Сигурен ли си? – пита тя. – Не можеш ли да го пуснеш сам?
Поклащам глава.
– Не, твърде опасно е за всеки един човек.
– Той го е правил и преди – казва тя.
– Сблъскал се е с млад екземпляр по собствените му думи и ти самата каза, че е бил ранен. Ако трябва да се сблъска с напълно пораснала земляна – няма нужда да казвам повече, защото тя кимва разбиращо.
– Точно за това се притеснявам – тя поставя ръце на гърдите ми.
Под допира ѝ разцъфва топлина и тялото ми откликва, членът ми се раздвижва, но сега не е моментът. Искам я, силно, затова това се навеждам и я целувам, преди да я хвана за ръка и да я поведа обратно към нивото на улицата.
– Искам да дойда с теб – казва тя.
– Не – отговарям аз.
– Знаеш, че това няма да се получи, нали?
– Мога да опитам – казвам.
– Добре, какво ще кажете за това. Нека съкратим цялото нещо. Ти казваш „не“, аз казвам „да“, спорим, аз се дуя и тропам с крака. Ще бъда особено раздразнителна, по дяволите, дори ще пусна няколко сълзи и накрая ще се съгласиш да ме вземеш със себе си. Така че можем ли просто да прескочим до края? – пита тя и се усмихва.
Преглеждам аргументите ѝ и търся някакъв недостатък в логиката ѝ. Каквото и да е, някакъв начин да докажа, че тя не е права, но нищо не ми идва наум. Затварям очи и поклащам глава.
– Ще се съгласиш ли да ме слушаш? Да правиш каквото ти казажа без въпроси?
– Звучи извратено – казва тя.
– Какво е извратено? – питам аз. – Не разбирам защо използваш този термин, в думите ми няма нищо извратено.
Джоли се смее. Обичам нейния смях, дори ако очевидно е за моя сметка. Гласът ѝ е музикален, но смехът ѝ е като сложна симфония от звуци, създаваща едно кресчендо, което дава на душата ми криле и ѝ позволява да се издигне.
– Хм, ще се опитам да ти обясня това по-късно – казва тя. – Означава, хм, нестандартен секс?
– Има ли стандарт за секс във вашата култура?
– Ами, може би, глупости, сега нагазихме в дълбокото – смее се тя, докато лицето ѝ придобива розов оттенък.
– В какво?
– Какво ще кажеш, по-късно да ти покажа някои неща? – усмихва се тя, а лицето ѝ се става червено.
– Ако е с теб, съм съгласен.
Тя изхърква и влизаме в основната сграда, където се надявам да бъде Ладон. Когато влизаме, той тъкмо минава през фоайето с Калиста и Розалинд до себе си.
– Добро утро – поздравявам ги аз.
Ладон се взира и се напряга, но запазва контрол над себе си. След миг кимва.
– Имам няколко добри мъже, които са готови да тръгнат – казва Розалинд.
– Добре – казвам аз.
– Аз също ще тръгна с вас – казва Калиста.
– Не – отвръща мигновено Ладон.
Всички поглеждаме към Калиста, която съвсем очевидно е в напреднала бременност, ако се съди по изпъкналият ѝ корем. Макар да съм съгласен с Ладон, не съм сигурен, че искам да се включвам в разговора. Вече загубих този спор с Джоли.
– Категорично не – казва Розалинд. – Станала си прекалено голяма и няма да можеш да се движиш бързо.
– Мога! – Калиста възкликва.
– Това не подлежи на обсъждане – казва Розалинд.
– Вероятно са прави – казва Джоли и взема ръцете на Калиста в своите
Устните на Калиста се свиват и е очевидно, че иска да спори.
– Добре – казва тя. – Ти ще върнеш моя мъж у дома.
Когато го казва, тя ме поглежда. Кимвам, приемайки отговорността.
– Тогава да вървим – казва Розалинд, минава покрай нас и излиза през вратата.
Отвън са се събрали още четирима мъже. Те носят със себе си метални тръби, които предполагам, че са оръжия. Изглеждат подобни на тези, които видях да носи З’зло. Чудя се дали ще са ефикасни срещу бронята на Земляна, но ще разберем след време. Докосвайки лохабера си, улавям погледа на Ладон и поглеждам към оръжията, които носят останалите. Той свива рамене, така че предполагам, че знае толкова, колкото и аз, за употребата им.
Ладон поема водачеството, а Розалинд върви до него. Ние ги следваме двама по двама, Джоли и аз сме зад тях, а останалите са зад нас. Когато стигаме до тунела за излизане от щита, Ладон спира и се обръща към мен. Пристъпвам и докосвам символа си до контролния панел, който го отключва, а външната врата изчезва и ние излизаме в пустинята.
Ладон, тъй като това е неговата територия, отново поема водачеството. Слънцето изгрява, докато вървим, и аз се уверявам, че Джоли пие често вода. Тя разтваря в нея добавка на прах, която изглежда помага, както и няколко малки бели таблетки. Вече е минало пладне, когато Ладон вдига юмрук.
– Близо ли сме? – Питам, като запазвам гласа си мек.
Той посочва една дюна и когато затварям защитните си лещи, виждам тъмна пукнатина. Ладон възобновява ходенето и сега никой не говори. Мъжете с нас щракат, привеждайки оръжията си в готовност. Влизайки в сенчестата пещера, спадът на температурата е незабавен и е добре дошъл за Джоли, сигурен съм. Той предизвиква тръпка по гръбнака ми, докато телесната ми температура спада, за да се изравни с околната.
Пещерата е голяма и открита. Таванът е на десетки метри над нас, а стените са отдалечени. Не се вижда никакъв епис, но това може да се очаква. Този отвор е естествен, не е направен от земляна, така че тук не би имало необходимия тор, за да расте еписа. В задната част на пещерата има пукнатина, към която ни води Ладон.
Ладон се притиска в скалата. Налага се да се обърне настрани и едва успява да премине през нея. Навлязъл е навътре, когато земята се разтреперва и той замръзва.
– Какво, по дяволите? – промърморва един от мъжете зад мен.
Завъртам се и бързо захлупвам устата му с ръка. Очите му се разширяват и той вдига оръжието си между нас, а другите мъже шумно насочват оръжията си към мен, но аз яростно клатя глава, държейки пръстите си над собствената си уста. Той кимва зад ръката ми и аз я махам, но земята все още трепери. Прах и малки камъни падат отгоре и се сипят върху нас. То се приближава. Мъжът, който проговори, се тресе, лицето му пребледнява и се оглежда с широко отворените си очи. Влагата по лицето му се излива, капе от брадичката му, докато той започва да се върти настрани, а оръжието му дрънчи при всяко движение.

Разтърсвам глава, опитвайки се да привлека вниманието му, опитвайки се тихомълком да го накарам да спре, но той не ми обръща внимание. Треперенето се превръща в грохот и отгоре ни падат по-големи камъни. На далечната стена се образува свличане, тъй като част от нея се руши, падайки шумно на земята. Мъжът поклаща глава, вдигайки оръжието си към свличането, след което нещото в ръцете му заподскача диво. Звукът му е оглушителен.
Скачам и хващам мъжа, повличайки го на земята. Оръжието продължава да лае, докато не се удряме в земята, и най-сетне спира. Държа го неподвижно въпреки борбата му. По-голям и по-силен съм от него, но вече е твърде късно. Грохотът все повече се усилва. Земляната е проследила плячката си, единствената ни надежда сега е да бягаме. Ще трябва да се борим с нея, но не и тук, където сме ограничени от пещерата.
– Навън! – Извиквам, поглеждам през рамо и забелязвам Джоли.
Тя тича, подчинявайки ми се без въпроси. Добро момиче. Останалите се придвижват заедно с нея. Розалинд остава назад, крещейки и сочейки на собствения си език. Ладон излиза от пукнатината, но земята се клати, тъй като земляната се приближава. Почти е излязъл, когато виждам как стените от двете му страни се изместват и той извиква от болка.
– Ладон! – Изкрещях, пускайки мъжа, когото бях задържал.
– Излизай оттук – изръмжава Ладон.
Пренебрегвайки го, аз го хващам за ръката и дръпвам. Той е заклещен здраво и не печеля никакъв напредък. Поставяйки крак на стената, дърпам отново, но той изхърква от болка. Натоварването на рамото му е твърде голямо. Земята се клати нагоре-надолу, което прави отвора още по-тесен.
– Не мога да те оставя – казвам аз, отстъпвам назад и приклякам, за да издавам по-малко шум, докато оглеждам ситуацията.
– Остани и двамата ще умрем – казва той. – Измъкни се оттук, оцелей, погрижи се за Калиста и детето ми.
– Не, обещах ѝ, че ще те върна у дома – казвам аз. – Няма да разочаровам народа си отново.
Скалите се разместват и тогава ми хрумва идея.
– Ти се държиш глупаво – изръмжава Ладон.
– Разпери крилата си, войниче – нареждам аз.
– Не мога – казва той.
– Можеш, трябва да го направиш! Разпери ги, това ще облекчи натиска, но трябва да го направиш сега.
Той изкрещява от болка, но крилете му се разтварят, а аз хващам ръката му и дърпам. Той изскача от пукнатината и падаме на земята, като той се приземява върху мен. Той скача на крака, хваща ръката ми и ме издърпва на крака. Заедно изтичваме навън, последните, които излизат от пещерата.
– Сверр! – Джоли изкрещява, виждайки ме, и започва да тича.
Земята между двама ни се взривява. Пясъкът и камъните летят нагоре, закривайки гледката ми към нея, а зад експлодиращата земя се появява Земля. Аз съм повален назад от силата на изригването ѝ.
– ДЖОЛИ! – Крещя.
Хвърлям се с главата напред, несигурен дали съм нагоре, или надолу. Удрям се силно в земята и нещо се счупва в гърдите ми. Усещам пукнатината, пронизваща болка, после се разпространява изтръпнало усещане. Изправям се на крака и се поколебавам, после се стабилизирам. Посягам към лохабера, но ръката ми е празна. На двайсетина метра пред мен той стърчи от пясъка като маркер. От другата му страна, на още трийсетина метра, е земляната. Тя е масивна, поне дванайсет метра в диаметър, издига се на седем метра във въздуха. Земляната е най-страховитото нещо на планетата и тази е напълно пораснала.
Мята се напред-назад, щракайки с муцуната си. Тялото на земляната е кръгло, гъвкаво и дълго. Те се движат под земята и копаят тунели. Месоядни са и ловуват чрез звук. Всичко, което се намира по повърхността, е в опасност, тъй като те копаят отдолу и хващат плячката си неподозираща.
Те са и източникът на еписите, които растат в тунелите, пресичащи повърхността на планетата, и се оплождат от техните екскременти. Тялото му е покрито с подобни на костни плочки люспи, който се наслагва една върху друга, за да го предпази от всеки друг хищник. Джоли е от противоположната страна, което означава, че вниманието на землята трябва да е насочено към мен. Да е далеч от нея.
– ЗЕМЛЯ! – Изкрещях, за да привлека вниманието й.
То се размахва напред-назад, след което се фиксира върху звука на гласа ми. Наклони устата си към мен и аз се затичах напред с надеждата да се събера с лохабера си, преди да реши да се блъсне и да ме смаже. Протягам ръка и пръстите ми са съвсем близо, да хванат дръжката на оръжието ми.
– ПРЕТЪРКУЛИ СЕ! – Ладон изкрещява зад гърба ми и аз го правя, без да се замислям.
Привеждайки глава и придърпвайки опашката и крилата си, се претъркулвам наляво и продължавам да се търкалям с надеждата, че ще успея да измина достатъчно разстояние, за да избегна блъскащия се червей.
Тя се удря в земята и аз отново съм изхвърлен във въздуха, все още в стегната топка. Ребрата ми крещят от позицията и е почти невъзможно да си поема дъх. Когато падам на земята, съм замаян. Не мога да избистря мислите си или да поема достатъчно въздух. Всичко се върти и единственото, за което мога да мисля, е Джоли. Сладкият звук на гласа ѝ, който вика името ми. Джоли, тя е в опасност. Трябва да я спася. Изправям се, пропъждайки болката, объркването, нищо от това няма значение. Джоли има нужда от мен.
Звезди танцуват пред погледа ми. Всеки път, когато примигвам, сцената пред мен се размива, след това се прояснява и отново се размива. Землята се издига отново във въздуха. Хората крещят. Чува се непрестанен лай, последван от пиукане. Мъжете, които дойдоха с нас, използват оръжията си, но както си мислех, те са неефективни срещу землята. Снарядите, които изпращат към нея, рикушират безвредно по люспите му, но те продължават да опитват, сякаш това може да се промени. Глупаци.
Ладон намира своя лохабер и е застанал пред землята. Трябва да му помогна. Лохаберът ми все още стърчи от земята, където го забелязах преди това, но сега е на десетки метри от мен. Трябва да го достигна, за да му помогна, за да спася Джоли. Къде е тя? Тръгвам към лохабера и я търся, докато го правя. Там! Забелязвам я зад мъжете с техните оръжия. Тя ме забелязва да тичам и изкрещява името ми.
– БЯГАЙ! – Изкрещях ѝ, сочейки към града. – СЕГА!
Знам, че тя ще спори, ще се ослушва, но не мога да ѝ отделя повече внимание. Надявам се да ме послуша. Докато тичам, върху мен пада сянка. Поглеждам нагоре тъкмо навреме, за да видя как землята се блъска в земята. Свивам се и се претъркулвам, като този път запазвам чувството си за посока и се стремя към лохабера си. Когато се удря, ме поваля, но вече имам контрол над ситуацията. Разгъвам се и разпервам криле, плъзгайки се до оръжието си, което грабвам нагоре и се завъртам с лице към чудовището.
Не мога да видя Ладон. Надявам се, че е жив, не мога да се справя сам. Землята има три слабости. Очите, разположени в горната част на главата й, много трудни за достигане само поради размера му. Устата, пълна с кисела слюнка и редици остри като бръснач зъби, и последното място, до което искаш да се доближиш. И накрая, припокриването на люспите. Лохаберът е проектиран така, че да можете да плъзнете острието между люспите. Ако уцелите нещо чувствително, можете да го убиете.
Очите са най-добрият залог за такъв размер. За да стигна до очите му, трябва да се покатеря върху него и да се надявам да не се гмурне под земята, преди да ги достигна. Къде е Джоли? Гледам, докато тичам към чудовището, и я виждам да ме наблюдава. Тя не е избягала, по дяволите. Казах ѝ да ми се подчинява независимо от всичко, а тя все още е там, зад другите мъже. Те са спрели да използват оръжията си, осъзнавайки най-сетне, че са неефективни. Розалинд е извадила тънък меч и тича към звяра също като мен.
Камъни осейват пътя пред мен и аз ги прескачам, набирайки скорост. Насочвам се към един голям, като прескачам от един на друг и стигам до най-големия, който е близо до звяра. Скачайки от него, разпервам криле и се напрягам с всички сили, като набирам височина, докато се издигам във въздуха към землята.
– Сверр! – Чувам Джоли да крещи, но не мога да отделя дори поглед в нейна посока.
Ако това не проработи, надявам се да знае, че съм го направил заради нея.
Землята се мята напред-назад. Намирам се на десет метра под муцуната ѝ, когато краката ми докосват люспите ѝ. Плъзгам се надолу по страната ѝ. Въртейки лохабера си, го хващам с две ръце и го вкарвам между две от люспите, забивайки го в нежната плът. Той се закача и аз го използвам, за да спра плъзгането си. Землята изпищява и звука направо разкъсва ушите ми. Разтърсвам главата си, за да я прочистя, след което се придвижвам нагоре по дръжката на лохабера си с ръка.
Изкачвайки се към гърба на червея, виждам движение от другата страна. Ладон и аз пристигаме на върха на чудовището едновременно. Разменяме си кратко кимване, аз се закрепям с крака, докато с лявата си ръка хващам припокриващата се люспа. С дясната изтръгвам лохабера и го освобождавам, протягам се, доколкото мога, и го забивам между двете люспи.
Землята отново изпищява и нещо избухва в ушите ми, предизвиквайки експлозия от болка, която ме заслепява за миг. Чувството ми за равновесие е изчезнало, светът се люлее в мен и аз съм в движение, което предизвиква още по-голямо объркване. Стискам здраво оръжието си, усещайки, че скоро ще настъпи удар. Тя се удря в земята и аз се оттласквам от землята, след което се удрям обратно в нея. Вече счупените кости се забиват дълбоко в гърдите ми. Дишането се затруднява, но не мога да позволя това да ме спре. Джоли все още е твърде близо. Това нещо трябва да умре. То няма да й навреди.
Още няколко метра. Само още няколко метра и ще стигна до очите му. Още веднъж стискам люспа, освобождавам лохабера си и го забивам. Изкачвам се нагоре и съм близо до главата ѝ. Ладон е до мен, но ние не губим време в приказки. Нещото се издига обратно в небето, право нагоре, аз вися от хватката си за люспата и дръжката на лохабера си. Отнема ми цялата воля да се държа въпреки болката, невъзможността да дишам, замайването – всичко това се натрупва и ме подтиква да се пусна, да се откажа. Джоли плува в погледа ми и аз намирам в нея силата да се задържа.
Тя се движи, маха и аз успявам да се изправя на крака. Не се притеснявам с лохабера. Кръгът от кости, обграждащ окото ѝ, е точно до обсега ми. Подготвям се, скачам към него, разпервам криле и се задвижвам нагоре. Пръстите ми се допират до него и започвам да падам, но натискам крилата си по-силно и печеля сантиметър, след което пръстите ми се приближават до него. Вися на една ръка, когато то се измества и аз отново губя опора. С усилие се издърпвам нагоре. Всяка част от тялото ми крещи от болка. Прекалено много е, но не мога да се предам.
– ДЖОЛИ! – Крещя.
Сила отдолу ме избутва последните няколко скъпоценни сантиметра нагоре и съм там! Ладон използва собственото си тяло, за да ми помогне да достигна слабостта на червея.
Изваждам ножа си със свободната си ръка и когато главата ми се издига над върха на земляната, забивам кинжала в окото ѝ с цялата сила, която мога да събера. Огромната ѝ паст се отваря, изкрещява, ред след ред остри като бръснач зъби се разбиват един в друг. Натискам с всички сили, забивайки кинжала по-дълбоко, опитвайки се да достигна мозъка зад окото.
Вятърът преминава покрай мен, докато черното се затваря. Звездите танцуват в чернотата, а последната ми мисъл е за Джоли.
– Обичам те, Джоли – прошепвам, когато черната тъмнина ме завладява.

Назад към част 18                                                           Напред към част 20

ДЖОЛИ

– Недалеч има една пещера – казва Ладон, докато по-голямата част от групата се нарежда около нас.
Калиста е на ръката му и се усмихва, докато аз съм на ръката на Сверр и правя същото като на нея.
– Добре, колко е опасно? – пита Сверр.
– Колкото можеш да очакваш – казва Ладон. – Не е неуправляемо. Ще бъде по-лесно с още един Змей.
– Направете каквото можете, за да се подготвите – казва Сверр.
Ладон съска, след което двамата с Калиста си тръгват. Амара чака на малко разстояние и ни наблюдава. Тя се приближава, щом те си тръгват.
– Искам да помогна – казва тя.
Сверр се сковава, това е едва доловимо и ако не се държах за ръката му, може би нямаше да забележа.
– Благодаря, но това е нещо, което трябва да направя сам – отговаря ѝ той.
Амара прехапва долната си устна, докато слага ръка на бедрото си. Ревност се забива в сърцето ми, като я гледам как го гледа с хубавите си тъмни очи.
– Това е моята област – казва тя, звучейки раздразнено.
Сверр я поглежда надолу и опашката му увеличава темпото си на движение насам-натам.
– Разбирам – казва той.
Амара го гледа в очакване той да промени решението си. Сверр също стои и чака.
– Защо? – пита най-накрая Амара.
– Не съм сигурен дали ще мога – казва той. – Нека първо да проуча.
– Добре – казва тя и си тръгва.
– Така, това означава ли, че и аз съм извън играта? – Питам сега, когато сме сами.
Сверр гледа мълчаливо. Размахването на опашката му е достатъчно, за да ми подскаже, че е разстроен. Заставам пред него и слагам ръка на гърдите му.
– Говори с мен – казвам тихо.
– Джоли – казва той, а гласът му е свит. – Има неща, за които не искам да си спомням. Неща, които не искам да знам. Знам, че за да направя това, лошите спомени ще ми се върнат.
– Всичко е наред – казвам аз. – Ще се изправим пред тях заедно.
Устата му се стяга в твърда линия, но той поставя ръката си върху моята на гърдите си.
– Хайде да вървим – казва той и премята раницата си през рамо.
Той ни повежда през сградата и слиза в дълбините, където се намират двигателите, по които е работила Амара. Двигателите са огромни. Всеки от тях е голям колкото малка самостоятелна сграда и има десетки, подредени в редици. Вървим по редовете и той не поглежда на нито една страна, като държи погледа си съсредоточен директно пред себе си. Върви мълчаливо и в този момент има нещо толкова тържествено, че и аз не мога да измисля нищо, което да кажа.
Стигаме до една стена в далечния край на стаята и той спира. Главата му е наведена, опашката му се движи бързо напред-назад, дори крилата му шумолят, сякаш през тях преминава нервна енергия. Той диша дълбоко и затваря очи.
– Сверр, какво става? – Питам, когато дишането му се променя и става по-плитко.
– Спомени – издиша той.
– Разкажи ми – подбутвам аз.
– Не! – извиква той и се отдръпва от мен. – Не мога.
Обхваща ме страх, студ и мраз, но това е Сверр. Познавам го по-добре от това. Познавам човека отвъд всичко, на което се опитва да се противопостави. Няма да позволя на страха да застане между нас.
– Какво? – Питам отново, но не се приближавам.
Той поклаща глава настрани.
– Всичко това е…
– Какво всичко, Сверр? Какво може да е толкова лошо? Това няма да промени чувствата ми към теб.
– Не бъди толкова сигурна – казва той и болката в гласа му е достатъчна, за да разбие сърцето ми.
– Колко лошо може да бъде?
Той отново поклаща глава настрани.
– Правил съм ужасни неща, Джоли. Не съм достоен за теб. Всичко това е грешка. Щом щитовете се задействат, аз ще си тръгна, а ти ще си намериш друг. Такъв, който е достоен за съкровище като теб.
Докато говори, той издърпва чантата си пред себе си, посяга към нея и изважда кутията, в която се намира нещото с щита. Това нещо, то винаги е в центъра на нервното му разстройството. Какво е това нещо? Той докосва с длан щита, после затваря очи, вдига ръка към гърдите си и я притиска. Когато маха ръката си, щитът остава на мястото си. Отстъпва назад, после се изправя до стената. Нещо скърца, после щраква. От някаква точка на стената засиява зелена светлина, която се движи нагоре-надолу по щита, после стената избледнява и изчезва. Пред нас се простира дълга пътека.
– Свещени избледняващи стени – казвам аз и се навеждам към новата открита зона.
Сверр все още стои със затворени очи, диша на бързи пресекулки, а опашката му потрепва настрани. Приближавам се, докато не се притискам към твърдите мускули на гърдите му. Обхващам с ръце шията му, и се издигам на пръсти, докато устните ни се срещнат. Той не се съпротивлява, но и не отговаря. Продължавам да притискам устните си към неговите, докато най-накрая той се размърдва, измъквам го от мъглата на спомена, от миналото му.
– Сверр – прошепвам името му.
– Джоли – казва той.
– Няма значение – казвам аз.
– Ти не знаеш – отговаря той. – Аз не съм достоен.
– Аз знам. Ти си достоен – казвам с цялото си сърце.
Споменът танцува в очите му и докато ме гледа, част от него гледа към миналото. Държа се здраво за него, за да го закотвя в настоящето, но това е всичко, което мога да направя. Усещам как се отдръпва от мен, въпреки че не помръдва и на сантиметър. Връзката между нас двамата се напряга, докато той се отдръпва.
– Не, сгреших. Толкова много сгреших – прошепва той.
– Говори с мен, Сверр, моля те.
Приказните му тюркоазени очи се впиват в моите, без да мигат.
– Заслужаваш да знаеш – казва той накрая. – Всички те заслужават. Аз не съм лидер, не заслужавам да бъда сред други хора. Трябва да се върна към изгнанието си.
– Защо?
– Вината е моя – казва той и се измъква от прегръдката ми.
Взирам се след него, чувствата ми са наранени от отстъплението му. Той ми обръща гръб, но не продължава нататък.
– За какво говориш?
– Опустошението, войната, разрушенията, това е по моя вина – казва той.
– Какво? Как?
Той ме поглежда през рамо и аз осъзнавам колко рязко трябва да му е прозвучал гласът ми. Не исках да е така, но бях изненадана от това, което каза.
– Защото прокарах гласуването, позволих да се стигне до масата.
– Сверр, за какво говориш? Какво общо има това с онова нещо на гърдите ти, което прилича на значка от „Стар Трек“, и какво общо има всичко това със случилото се? Това което казваш няма смисъл!
– Може и да няма? – изсъсква той и изведнъж се ядосва. Гневът му пулсира между нас.
Ръцете му се свиват в юмруци и той се завърта, за да се обърне изцяло към мен. Правя неволна крачка назад по-скоро от изненада, отколкото от нещо друго. Опашката му се размахва от една страна на друга и крилете му трептят. Той стиска юмруците си многократно, докато най-накрая овладява себе си.
– Говори ми, моля те – казвам аз и въпреки страха, който се промъква по гръбнака ми, отивам при него.
Поставям двете си ръце на гърдите му, поглеждам в очите му и заставам пред него в очакване. Той поклаща глава настрани, а после като балон, който се издува, гневът се изпуска от него. Напрежението изчезва и оставаме само двамата, заедно.
– Няма да разбереш, как можеш да разбереш?
– Опитай, обясни ми – казвам аз.
Той затваря очи, вдишва дълбоко, после кимва в знак на съгласие.
– Бях водач на моя народ – казва той. – Бях председател на Владетелския съвет, когато гласувахме да се разбунтуваме. Споменът за това е, смътен, беса изяжда подробностите, но си спомням, толкова ясно, как вдигнах чукчето и го свалих. Бунтът щеше да се случи. Моят глас го започна. Аз ударих с чукчето.
– Нямало е как да знаеш – казвам аз.
– Моята работа беше да знам – казва той.
– Разбира се, казвам. Но не можеш да знаеш със сигурност. Току-що сам каза, че бесът ти е отнел подробностите. Колко от тях наистина си спомняш? За колко от тях си сигурен и за колко от тях предполагаш?
Той поклаща глава, така че аз продължаван да побутвам.
– Твърдиш, че всичко е зависило от теб, но ти каза, че си бил председател на Владетелски съвет, нали? Значи е имало повече от вас. Колко? Пет, десет, дузина?
– Петдесет и седем – казва той.
Спирам и примигвам. – Петдесет и седем?
– Да, по един за всяка територия – казва той.
– О – казвам аз, като се замислям. – Е, добре, но сериозно, как е възможно ВСИЧКО това да е по твоя вина?
– Бях, моят глас беше последният. Аз започнах войната, която се превърна в края на моята раса.
– Добре – казвам аз.
– Добре? – пита той.
– Да, добре.
– Не разбирам – казва той.
– Разбирам те. Случило се е. Направил си лош избор и той се е оказал ужасен. Не можеш да промениш миналото, можеш да поправиш само настоящето и знаеш ли какво? Имаме нужда от теб. Точно сега твоите хора се нуждаят от теб. Моите хора се нуждаят от теб. Това, което видях в онази стая там горе, беше лидер. Дори големият лош Ладон те слушаше.
– Аз не съм лидер – казва той.
– Глупости, ти си като капитан Пикард* на планетата! /*Капитан Пикард от сериала Стар Трек/
– Капитан Пикард? – пита той, объркан.
– Не обръщай внимание на това, мнението ми си остава. Ти си този, от когото се нуждаем. Така че си се объркал. Аз все още те обичам.
– Обичаш? – пита той и всичко спира.
Цялата вселена издава звук на трясък, докато спира. Аз го казах. Мислите и чувствата, които растяха в сърцето ми, откакто го срещнах, просто изригнаха. Думата виси между двама ни и знам, че всеки момент ще се срути. Веднага щом вселената се върне към движение, той ще падне и всичко ще се разбие. Ако му позволя. Няма да го направя, защото сега осъзнавам, че това е истина. Аз съм влюбена в него.
– Да, по дяволите, обичам те. И съм почти сигурна, че и ти ме обичаш – казвам с увереност, която сякаш е изградена върху подвижни пясъци. Една грешна дума от негова страна и стъклените ми къщи ще се разбият.
Той ме гледа, а в красивите му очи танцуват светлинки, след което се задвижи толкова бързо, че едва го виждам. В един момент той стои настрана, а след това аз не съм на крака, а в ръцете му, люлеещи се в кръг. Той ме придърпва плътно, крилата му изскачат и се увиват около двама ни, докато се целуваме. Езикът му търси настойчиво моя, докато целувката ни не се превърне в гориво за страстта ни. Усещам как възбудата му се притиска в корема ми, докато той продължава да ме притиска по-силно. Прекъсваме целувката, за да си поемем въздух, и аз се смея, след което и той се смее.
– Обичам те – казва той, а очите му блестят.
Толкова съм щастлива, че една сълза се плъзва по лицето ми. Той ме изправя на крака, след което избърсва сълзата.
– Всичко е наред – казвам и избърсвам следващата сълза, която се опитва да се изплъзне.-Нищо.
– Не си тъжна? – пита той. – Или наранена?
– Не, просто… толкова съм щастлива – казвам и след това още сълзи се стичат, докато се смея.
– Щастлива – казва той и поклаща глава. – Твоята раса е много… неефективна.
– Да – смея се аз. – Предполагам, че сме.
Облягам се на него и се вслушвам в ударите на сърцето му. То отеква, което съм забелязвала и преди. Сигурно е част от извънземната му биология.
– Радвам се, че си избрала мен, Джоли – казва той. – Още в момента, в който те видях, разбрах, че ти си единствената за мен. Не исках да ти налагам този избор. Исках да го направиш по собствена воля. Ти ме правиш много щастлив.
– Толкова си мил – казвам аз.
– Може би след време ще можем да обсъдим възможността да имаме деца? – пита той.
Самата аз не бях мислила толкова напред, но после си спомням как той мимикрираше нещо за корема ми и ми хрумва, че вероятно това се е опитвал да съобщи.
– О, казвам. – Да. Искам да кажа, че искам деца. Искам, но нека първо се погрижим за всичко останало, нали?
– Разбира се – казва той. – Нека да активираме щита.
Той държи едната си ръка около раменете ми, докато преминаваме през изчезващата стена. Тя ни извежда на подиум, който се спуска в черна бездна от двете страни. Предполагам, че е проектирана така, че Змей да вървят по двама, така че за нас двамата няма проблем да вървим един до друг. В тази стая цари зловеща, потискаща тишина. Поглеждайки нагоре, не виждам таван, а от двете страни не се виждат никакви стени. Сякаш вървиш по подиум през нищото, през нищото и пак през нищото.
Не знам колко време сме вървели, когато пред нас се появи стена. Сверр се приближи до нея и докосва нещо. Отново се излъчва зелена светлина и сканира значката му, след което стената се превръща в някакво устройство, подобно на сензорен екран. Той работи бързо, докосвайки произволни символи, които предизвикват появата на други. Машината, която ми позволява да говоря и да разбирам езика му, изглежда не е предала разбиране на писмеността.
– Да – изсъсква той, след което нещо щраква и се чува силен трясък.
Звукът на течащ въздух следва щракването, след което нещо изсвистява. Космите по ръцете ми настръхват, тъй като стаята се зарежда със статично електричество. Чернотата, която ни заобикаляше, изсветлява, докато не се превърне в смътен мрак, но вече не толкова потискащ, колкото беше. Сверр се оглежда, после прави още няколко неща на монитора.
– Готово е – казва той.
– Наистина ли? Хайде да го видим! Имам идея това място да заприлича на Галифрей!
– Какво е Галифрей? – пита той, докато го дърпам за ръката, опитвайки се да го накарам да се движи по-бързо.
„Сверр, има на какво да те науча – казвам аз, мислейки си за цялата попкултура, с която трябва да го запозная. – Но засега побързай! Искам да го видя!
Той се усмихва и след това тичаме ръка за ръка.

Назад към част 17                                                                     Напред към част 19

ДЖОЛИ

Да спя до Свере ме прави щастлива. Събуждам се с чувство на свежест. Все още ме боли и се чуствам суха, колкото и да ми е мъчно, но се очакваше.
Сверр се събужда преди мен. Когато се преобръщам, той се усмихва и ме придърпва още по-близо с едната си ръка. Навежда се и се целуваме.
„Добро утро – казвам аз, без да ми пука, че той все още не ме разбира.
Ставаме заедно и се обличаме. Калиста наистина е най-добрата приятелка, която едно момиче може да си пожелае. Тя подготви тази стая за нас предварително, знаейки, че ще искам да остана насаме с него. Независимо от всичко останало, аз обичам начина, по който ме кара да се чувствам.
Сверр казва нещо и аз поклащам глава. Приближава се до мен и докосва устните ми, а след това и гърлото ми. След това прави движение към себе си и повтаря жеста.
– Не разбирам – казвам аз.
Той се намръщва и опитва отново, но аз не мога да разбера какво се опитва да ми каже. Той се отказва и отива към вратата, така че аз го следвам. Той се движи из сградата с увереност. Очевидно е, че познава сградата. Не е голям работа да се сетя, че е бил тук и преди, и бих предположила, че е било често с увереността, която проявява. Посоката, в която ни води, ще ни отведе до лабораториите, които с Калиста използваме, за да изучаваме растителния свят и да експериментираме, за да накараме запасите ни от земни семена да растат в тази почва.
Преди да стигнем до там, той се оклонава към стаята със стъклени кабини. Тази стая Калиста откри, когато Ладон я доведе за първи път в града. Тя казва, че там е научила езика на Ладон, но оттогава никой не е успял да го разбере. Сверр се приближава до една от кабините и започва да натиска по входното устройство. Работи няколко минути и екранът пред него мига с различни цветове и символи. Машината мига в жълто и той съска.
Той се обръща, очевидно ядосан, затова аз се отдръпвам и го оставям да работи. Той преминава от терминал на терминал, като повтаря едни и същи действия, доколкото мога да преценя. Когато стига до последния, отново съска, после отваря чантата си и я претърсва. Изважда дървената кутия, разпознавам я от дома му. Не бях разбрала, че я е взел със себе си. Държи я в двете си ръце и я гледа с нещо, което изглежда като благоговение или може би отвращение. По лицето му играят, много странна смесица от емоции.
Той отваря кутията и се вглежда в значката вътре. Поклащайки глава, той я изважда от кутията, поставя я в дланта си и я притиска към входното табло. Екранът мига в жълто, после в синьо, после в зелено и по него се появяват символи. Той казва нещо, което завършва с дълго съскане. Поглежда към мен и ме подканва да се приближа. Приближавайки се, сърдечният ми ритъм се увеличава, знаейки, че нещо ще се случи.
Внимателно ме хваща за раменете и ме поставя пред машината. Отдръпва се настрани, след което протяга дългата си ръка и докосва входното устройство. В очите ми проблясва бяла светлина и всичко се завърта. Разкъсвам се на милион парчета, разпръснати из цялата вселена. Мигвам и стоя в бяло поле, което се простира докъдето ми стигат очите. То се влива в мен. Когато се събирам и се връщам към самосъзнанието, знам. Сякаш съм го знаела през целия си живот, нещо, което съм научила като дете.
Препъвам се назад, мигам бързо и бялото поле изчезва. Цветовете танцуват пред очите ми, но се избистрят, докато продължавам да мигам. Дъхът ми идва на накъсани пристъпи, гаденето преминава през мен на вълна, която ме кара да се прегъна на две. Сверр ме държи на крака, така че се подпирам на него.
– Благодаря ти – казвам аз.
– Няма за какво – казва той и аз го разбирам.
Целият свят спира, когато поглеждам в очите му. Разбрах го и той ме разбра. Изправяйки се, той държи ръката си увита около мен, докато не се успокоя.
– Сверр – казвам аз и името му се изтъркулва по-лесно по езика ми. Не ми се налага да се съсредоточавам върху него както преди, за да съм сигурна, че звуците са правилни. Той се усмихва. – Сверр!
Вземам ръцете му в моите и през мен преминава вълна от еуфория. Можем да говорим! Сърцето ми се разширява и гърдите ми сякаш се изпълват с повече въздух, отколкото мога да побера. Мога да се понеса нанякъде, толкова съм възхитена. Не мога да се сетя за нито една дума, която да кажа, затова обвивам ръце около него.
– Ето ви и двамата – казва Калиста зад мен. Когато се обръщам, в очите ми има сълзи и тя спира, докато се опитвам да ги избърша. – Добре ли си?
– Тя е добре – отговаря Сверр, преди мен. – Поправих машината. Сега би трябвало да работи за всеки.
Гърлото ми се задавя от твърде силни емоции, за да бъдат овладени. Кимвам и избърсвам сълзите, докато буцата в гърлото ми най-сетне се разчисти достатъчно, за да мога да говоря.
– Това е страхотно! – Калиста казва. – Ще доведа останалите тук, можеш ли да ми покажеш как да го управлявам?
Забелязвам, че Свере държи значката в ръката си, но не казвам нищо.
– Да – казва той, обръща се с гръб към мен и Калиста и посяга към раницата си. Когато се обръща, кутията и значката вече ги няма. Ще трябва да го попитам за това по-късно, но е повече от очевидно, че не иска да се обръща внимание на това точно сега. Сверр показва на Калиста и на мен как да работим с машината. Лесно е, след като той я отключи.
В следващия час намираме приятелите си и всички се съгласяват да научат езика. Розалинд, Амара, Инга, Лана и Мей използват машината. Когато Мей приключва, Розалинд оглежда групата.
– Трябва да попитаме Гершом дали не би искал – казва тя.
– Защо? Той е копеле – казва Амара, изричайки мисълта, която се върти в главите на всички ни.
– Мир – казва Розалинд. – Не можем да си позволим вътрешни разпри. Твърде малко сме и твърде много зависим един от друг. Той е част от Съвета.
– Да, но той е кретен – продължава да упорства Амара. – Искам да кажа като супер-кретен от епично ниво. Той е нещо като Краля на кретените.
Изпръхтявам.
– Права е- съгласява се Калиста.
– Както и да е – казва Розалинд, позовавайки се на високия пост. – Той има място в Съвета. Предложението трябва да бъде отправено. Това може да помогне и за намаляване на междувидовото напрежение.
– Съмнявам се в това, веднъж показал се глупак, винаги си остава глупак, но както и да е – казва Амара.
– Ще отида да го намеря – казва Мей и побягва.
Заговаряме се и всеки иска да привлече вниманието на Сверр, след като вече може да говори свободно с него. Не след дълго Мей се връща с Гершом, а с него са още трима мъже.
Никой от тях не изглежда щастлив.
– Гершом – поздравява го Розалинд. – Машината работи. Можеш да научиш езика на Змей, което ще ни помогне да работим заедно за общото ни оцеляване.
– Нашето общо оцеляване? – Гершом пита, като ни оглежда, сякаш сме насекоми.
Тримата мъже с него стоят със скръстени ръце и се споглеждат.
– Да – казва просто Розалинд.
– Нашето общо оцеляване не е моя грижа, лейди генерал – казва Гершом. – Оцеляването на нашата раса е. Аз няма да науча езика им. Те не са ни нужни за нашето оцеляване. Трябва да поддържаме собствената си раса.
– Добре – казва Розалинд невъзмутимо. – Съветът се свиква сега.
Тя минава покрай Гершом, който почти е достатъчно смел, за да застане на пътя ѝ, и се премества едва в последния възможен момент. Следваме Розалинд нагоре и тя ни отвежда в стая с двойни врати. От другата страна на вратата има голяма маса със столове. Тя заема мястото в началото, а Гершом сяда до нея. Останалите си избираме места и Сверр сяда до мен, държим се за ръце под масата.
– Къде е Ладон? – пита Розалинд.
– Мисля, че е идва насам – казва Калиста.
– Добре, ще изчакаме – казва Розалинд.
– Не, трябва да започнем сега. – Намесва се Гершом. – Мисля си, че трябва да изпратим патрули, за да видим дали и други части от колониалния кораб не са кацнали с оцелели.
– Гершом – казва Розалинд и гласът ѝ е тих. – Казах, че ще изчакаме.
– И аз казах, че ще започнем, все пак ние сме съпредседатели на този съвет.
Двамата се поглеждат един друг, но въпросът става безпредметен, когато вратата се отваря и влиза Ладон. Той се взира в Сверр за един дълъг миг, от който космите по тила ми настръхват. Откъсвайки поглед, той се приближава и заема мястото си до Калиста.
– Съветът е свикан – казва Розалинд, повтаряйки и на двата езика, и забелязвам, че Гершом присвива очи.
– Добре дошъл на нашия гост – казва Розалинд и кимва на Сверр. – Той има какво да ни докладва.
Сверр се изправя, като поставя двете си ръце на масата пред себе си. Той прочиства гърлото си, преди да заговори.
– Поздрави – казва той. – Благодаря на могъщия воин Ладон, че ми позволи да вляза в неговата територия.
Розалинд превежда за Гершом, никой друг не се интересува достатъчно, за да разбере.
Ладон кимва в отговор и вдига ръце над масата с длани, обърнати към тавана. Сверр поставя ръцете си пред себе си с длани надолу. И двамата мъже слагат ръцете си надолу.
– Има заплаха, за която може би не знаеш – казва Сверр, а очите му са насочени към Ладон.- З’зло са кацнали на планетата.
– НЕ! – Ладон скача на крака, а гневът му се разнася на вълни.
Всички се изправят на крака. Ладон се тресе от гняв, а Сверр стои неподвижно и гледа Ладон.
– Чакайте! – Извиках, за да се чуе над какофонията от всички, които говорят едновременно.
Всички ме поглеждат. Ладон сяда и се взира в Сверр.
– Грешиш – казва Ладон.
– Какво, по дяволите, се случва? – пита Гершом. Розалинд не успява да се справи с бързата размяна на реплики.
– Ако беше научил езика, Гершом, щеше да си в течение – отсича тя.
Гершом я погледна, но не казва нищо.
– Ладон, няма да те лъжа – казва Сверр.
– Кои или какви са З’зло? – пита Розалинд.
– Заробители. Те са ни ловували в историята ни от поколения насам. Те са сила, с която трябва да се съобразяваме.
– И те са тук? Защо? Планетата е опустошена, защо са тук сега? – Розалинд пита и поглежда към Калиста, която неохотно превежда за Гершом.
– Що се отнася до това, не знам – отговаря Сверр.
– Защото са зли – казва Ладон. – Трябва да сме готови да се борим с тях. Трябва да приведем в действие защитата на града.
– В това нямам никакъв късмет – отговаря Амара.
– Разбирам всичко това – казва Розалинд. – Как изглеждат те? Какви са възможностите им?
Сверр се протяга пред себе си и потупва с пръст по масата. Един панел се плъзва настрани, след което в отговор светва конзола. Всички ние поглеждаме от нея към него. Пръстите му тракат по клавишите, след което в средата на масата се появява холограма. Космически пират. Точно като онези, които нападнаха нашия колониален кораб и ни накараха да се разбием.
– Кучи син – промълви Амара.
– Някой друг да е забелязал, че приличат на кръстоска между Хищник и Рийвъри? – пита Мей.
Поглеждам към нея, към холограмата, после избухвам в смях.
– Човече, прав си!
Калиста също се усмихва, но никой друг сякаш не оценява шегата, така че се принуждавам да спра да се смея.
– Съжалявам.
– Тези приличат на онези, които нападнаха нашия кораб – казва Инга.
– Същите са – казва Калиста.
– Хей, виж Гершом, това е чичо ти – казва Амара.
Лицето на Гершом става пурпурно и той се развиква.
– Стига – казва Розалинд.
Амара се усмихва невъзмутимо, но не казва нищо повече.
– Къде? – Ладон пита.
– На ден и половина на изток – отговаря Сверр. – Корабът им е непокътнат. Рано или късно ще ни намерят, ако търсят. Не знам защо иначе биха били тук.
– Ами тези, които се разбиха, когато ние се разбихме? – пита Инга. – Калиста спомена, че се е натъкнала на един, когато тя и Ладон дойдоха да ни помогнат.
– Възможно е да е така – казва Сверр. – В такъв случай те могат да си тръгнат, без да ни тормозят. Не сме много и се съмнявам, че ще им е изгодно да съберат онези от нас, които все още са тук.
– Все пак трябва да се подготвим – казва Ладон.
– Съгласен съм, но трябва да разгледаме всичко, пред което сме изправени, и да го подредим по важност – казва Сверр.
– Съгласна съм – казва Розалинд.
Двамата със Сверр се гледат един друг със задълбочаващо се уважение.
– Разбирам, че току-що пристигнах, така че не знам какво е направено. Знам, че Джоли се нуждае от епис – казва той това най-вече на Ладон.
– Направихме няколко ферми за отглеждане, но запасите ни се изчерпаха – казва Ладон.
– Успяли сте да се справите сами? Впечатляващо – казва Сверр.
– Рано е да се каже – казва Ладон и отминава комплимента.
– Джоли все пак ще има нужда от него, което е приоритет – казва Сверр.
– Защитата е приоритет – казва Розалинд.
Сверр се обръща с лице към нея. Той не казва нито дума. Двамата се вглеждат един в друг и на масата настъпва тишина. Пеперуди танцуват в стомаха ми, докато го гледам как се изправя срещу Розалинд, лейди генерал, заради мен. Минава минута, а те продължават да се гледат един друг. И накрая Розалинд кимва в знак на съгласие.
– Благодаря – казва Сверр и й се покланя.
– Трябва да задействаме тези щитове – казва Розалинд. – Амара, можеш ли да докладваш за напредъка си?
– В задънена улица съм – казва тя. – Доколкото мога да преценя, те трябва да работят.
– Вярвам, че мога да помогна в това, след като набавим епис за Джоли – казва Сверр. – Когато се върнем, ще го разгледам.
– Нямаме време за това! – Гершом извиква, когато Калиста превежда, и скача на крака. – Щитът е приоритет над всичко.
– Колкото и да ми е неприятно, трябва да се съглася с Гершом – казва Розалинд. -Ти току-що ни предупреди за нова заплаха. Такава, за която сме ужасно неподготвени. Имаме нужда от тези щитове.
Сверр се взира в масата пред себе си, а ръцете му са свити в юмруци. Челюстта му се стяга. Поставям ръка върху юмрука му. – Моля те, помогни ни да вдигнем щита – умолявам аз.
– Добре – казва той. – Ще направя каквото мога, за да задвижим щита. Щом това стане, организираме експедиция за епис без повече отлагане.
– Съгласна – казва Розалинд и потропва по масата, с което дава знак за прекратяване на заседанието на съвета.

Назад към част 16                                                                     Напред към част 18

СВЕРР

В гърдите ми пулсира празнота, която се засилва при всяко вдишване. Всеки удар на сърцата ми напомня за това, което съм оставил зад гърба си. Какво съм направил. Колко съм сгрешил. Оставих я. Първичните инстинкти ме ругаят, че не съм се борил с Ладон докрай. Да го унищожа, вместо да оставя Джоли зад себе си. Не мога да изтласкам лицето ѝ от паметта си. Влагата, която падаше от очите ѝ, докато си тръгвах.
Аз си тръгнах. Аз го направих. Оставих я.
Но това беше правилният ход. Трябваше да е така. Изправям се на крака и тръгвам, преди дори да се осъзная, но се спирам. Казах на Калиста, че ще ѝ дам време да се справи с това, а аз съм човек, който държи на думата си. Мъж, не звяр, какъвто би ме направил беса.
Минават часове, докато се мъча да избистря мислите си и чакам. Търпението никога не е било черта, която съм притежавал. Слънцето залязва, а аз продължавам да мисля за нея. Разумът воюва с желанието за действие, но разумът продължава да побеждава и аз оставам, загледан в града. Най-накрая виждам движение на ръба. Една сянка преминава от цивилизацията към настъпващия пясък, а след нея я следват още три. Четирима се връщат и се задействат вътрешните ми аларми. Очаквах Джоли, може би още един, това група ли е, която идва да ме ликвидира? Дали са наранили Джоли?
Мигновена ярост обзема мислите ми и се оформя план. Премествам се извън светлия пръстен, хвърлян от малкия ми огън, след което лягам на пясъка и се маскирам. Сърцата ми бият извън времето, изтласквайки адреналина в организма ми. Напрежението нараства, мускулите треперят в готовност, ще ги унищожа всички, ако са я наранили. Разумът ме подтиква към предпазливост, боря се с яростта, докато чакам. Виждам ги да се катерят по дюните, но е твърде тъмно, за да разбера кой се приближава. Единият от тях е едър и съм сигурен, че е Ладон. Другите са по-ниски и дребни. Единият е достатъчно нисък, за да бъде Джоли. Тя ли е? Сърцата ми увеличават скоростта си. Крайниците ми вибрират от натрупана енергия, готови да скочат да я спасят.
Фигурите забавят приближаването си. Чувам ги да разговарят, без да са нясно защо светлинният кръг е празен. Най-малкият прави знак на останалите и пристъпва напред. Когато фигурата стига до ръба на светлината, виждам, че това е тя. Джоли! Тя изглежда невредима, но аз се колебая. Дали се опитва да ми даде знак? Да ме предупреди за опасност?
– Сверр? – пита тя, музикалният ѝ глас е мек, тя се завърта в кръг. – Тук ли си?
Изскачам от скривалището, преодолявайки разстоянието между нас с две крачки, с разперени криле. Скривам я зад себе си с едно движение, обърнат към останалите, с готов лохабер.
– Кой идва? – Предизвиквам го.
Жената в бяло пристъпва напред с вдигнати нагоре ръце с длани, обърнати към мен. Тя започна да говори на своя език, а Калиста да превежда .
– Ние сме приятели, Сверр – казва Калиста. – Ладон дойде, за да знаеш, че си добре дошъл, той разбира.
Ладон пристъпва напред и спуска качулката си. Протяга ръце, с длани нагоре, пръстите му сочат към мен в жест на мир. Взирайки се в очите му, никой от нас не проговаря. Никой не помръдва, всички погледи са вперени в мен и Ладон. Прибирайки лохабера си, преодолявам разстоянието между нас и слагам ръцете си върху неговите.
– Водач – казва Ладон.
– Войн – казвам аз, като също признавам кой е бил и кой е.
Ладон кимва и се отдръпва.
– Ела, бъди добре дошъл на моята територия. Нищо лошо няма да ти се случи, докато си под моя защита – казва Ладон.
– Приемам твоето приветствие. Внасям в дома ти само приятелство и добра воля – отговарям на формалността му.
Напрежението е изчезнало. Джоли поставя ръка на гръба ми, ниско над опашката, като пристъпва до мен. Обръщам се към нея с усмивка, която не мога да скрия. Тя се повдига на пръсти и аз се навеждам, за да я посрещна. Целуваме се, нежно с копнеж. Калиста прочиства гърлото си.
– Наистина трябва да се връщаме, има много работа – казва тя, прекъсвайки целувката ни.
Макар и неохотно, се съгласявам с оценката ѝ. Влизаме в града с Ладон начело. Докато пътуваме, не срещаме други хора. Когато стигаме до центъра на града, групата се премести в Залата на лидерите.
– Организирали сме спални помещения за Джоли и теб – казва Калиста, а Ладон мълчи. – На сутринта ще се срещнем и ще обсъдим какво следва. Сега всички трябва да спим.
Калиста поглежда между Джоли и мен с усмивка, от която става ясно, че не очаква от нас да спим много. Аз също се усмихвам, усещайки как възбудата ми се раздвижва. Калиста казва нещо на собствения си език на Джоли, която кимва, после ме хваща за ръка и ни отвежда далеч от останалите. Навлизаме дълбоко в сградата, като се движим бързо. Не са нужни думи, желанието между нас е цялата комуникация, от която се нуждае всеки от нас.
Стигаме до една врата, тя минава през нея и преди да се затвори зад нас, е в ръцете ми, а устните ни се удрят с разтърсваща сила. Тя скача и увива краката си около кръста ми. Първичният ми пенис моментално се втвърди, готов за нея. Притискам я към себе си, докато се придвижвам през стаята, без да съм сигурен накъде съм се запътил. Блъскам се в мебелите, докато стигаме до един диван. Придвижвам се до предната му страна и се спускам на колене, като я поставям върху него.
Страстта ме изгаря, ръцете ми блуждаят по плата, който тя носи, отчаяно желаейки да докоснат кожата ѝ. Имам нужда да я почувствам близо до себе си, да вкуся всичко от нея, искам да опозная всяка нейна част отвътре. Тя е толкова деликатна, такова красиво съкровище. Всичките ми страхове да не я загубя, да не би някой да я нарани, подклаждат огъня на желанието ми.
Ръцете ѝ се сключват зад врата ми, държейки ме здраво. Целувам я по бузата, преминавам по шията ѝ и по рамото ѝ. Ръцете ми обикалят около бедрата ѝ, нагоре по страните ѝ, после намират гърдите ѝ. Толкова меки и незащитени. Толкова съблазнителни.
Хващам ризата ѝ в горната част и я разкъсвам, без да имам търпение към закопчалките. Защитната, еластична материя ги покрива, но аз я издърпвам надолу, разкривайки тъмните центрове на меките ѝ хълмчета. Вземам едната в устата си, обикаляйки с език по точката ѝ.
– Сверр – извика тя името ми, избутвайки се напред.
Едната ми ръка ме държи изправен, а с другата галя красивото ѝ тяло, усещайки кожата ѝ. Достигам до панталоните ѝ и бъркам в закопчалката, опитвайки се да ги разкопчая, докато продължавам да обръщам внимание на меките ѝ гърди.
Ръката ѝ докосва моята, след което я отмества настрани и разкопчава панталоните си. Тя повдига бедрата си, а аз ги дърпам надолу, като едновременно с това свалям плата под тях. Ароматът ѝ изпълва сетивата ми, а пенисът ми бушува от нужда, искайки да бъде заровен в нея.
Правя пътечка от целувки от гърдите ѝ надолу по плоския ѝ корем и още надолу.
Стигам до средата ѝ и целувам левия ѝ крак, като прокарвам език по кожата ѝ. По меката й, нежна плът се изправят финни косъмчета, докато се спускам по крака й до коляното, а след това нагоре по вътрешната страна на бедрото. Спирам, за да погъделичкам нежната ѝ кожа, след което продължавам. Ароматът ѝ изпълва ноздрите ми и ме призовава, привлича ме и засилва желанието ми. Членът ми пулсира, молейки се за нея, но все още не се предавам.
Тя потрепва, когато се приближавам до косата, която покрива центъра ѝ. Облизвам гънката между крака й, преди да се придвижа нагоре и после напречно, точно над сладкия й отвор, след което минавам надолу от другата страна на десния й крак. Облизвам крака ѝ до коляното ѝ. Тя трепери и се поклаща, след което заключва ръце зад главата ми и ме дърпа към себе си. Достигам до коляното ѝ и си проправям път нагоре по вътрешната страна на бедрото ѝ по същия начин, по който направих и лявото. Езикът ми иска да вкуси сладостта ѝ, а пенисът ми иска да бъде заровен в нея. Няма да се поддам на желанието, преди да съм готов.
Достигайки мекия ѝ център, спирам, след което внимателно облизвам отвора ѝ, без да прониквам в копринените ѝ гънки. Тя се дърпа силно, опитвайки се да ме приближи, но аз се съпротивлявам. Когато стигам до върха на отвора ѝ, дразня гънките, докато езикът ми не проникне във външните ѝ устни. Облизвам сладостта ѝ и вкусът ѝ върху езика ми почти ме кара да загубя контрол. Желанието реве, членът ми подскача и искам да вляза, но все още се съпротивлявам, мислено става все по-трудно, тъй като съм почти заслепен от желанието и нуждата си от нея. Продължавам да облизвам бавно, като си проправям път все по-надълбоко, докато най-вътрешните ѝ гънки се отварят за мен. Появява се деликатен връх, който излиза, за да посрещне търсещия ми език. Вкарвам езика си по-навътре в нея, след което го плъзгам нагоре-надолу. Връхчето блести и расте, изисквайки внимание.
– Сверр! – изплаква тя, като ме притиска силно към себе си.
Оставям я да ме придърпа навътре и задържам грубия си език плосък срещу откритото връхче, което предизвиква такава реакция у нея. Тя се блъска срещу мен, така че аз се протягам, закачам ръцете си под краката ѝ и я хващам за бедрата. Придърпвам я плътно, насилвам се да се притисна към сладкия ѝ вкус и бавно движа главата си от една страна на друга, после нагоре и надолу. Повдигам се и езикът ми е дълбоко вътре, дразни я, докато тя не извика. Мускулите ѝ се сковават и тя заключва краката си около главата ми.
Когато мускулите ѝ се отпускат и краката ѝ се отпускат, я спускам обратно на дивана. Бавно се отдръпвам от хълмчето ѝ, като я оставям да се отпусне. Тя разтваря краката си и аз се издигам, докато членът ми не се окаже срещу входа ѝ, готов и нуждаещ се. Тя ми се усмихва с полупритворени очи, натежали от удоволствие и желание.
– Сверр – стене тя.
Натискам бавно напред, тя е мокра, толкова много влага, че усещането е невероятно. Змейките не произвеждат толкова много влага, телата ни не са проектирани по същия начин. Върхът на члена ми опира във влажността ѝ и е невероятно.
Лежим заедно, никой от нас не помръдва, докато се наслаждаваме на усещането да се сливаме. Изчаквам, докато пулсиращата нужда на сърцевината ми не ми позволяв да чакам повече, след което навлизам.
Тялото ѝ реагира, разширявайки се, за да се приспособи. Давам му време да свикне с обиколката и размера ми. Един ръб, после следващият се плъзга навътре и тя стене. Тялото ѝ се затваря около члена ми, докато всеки сантиметър прониква. Отнема ми цялата воля да не вляза бързо, продължавам да настъпвам бавно, докато не съм напълно заровен.
Влажността се излива от нея надолу по дължината ми, привличайки ме по-дълбоко, приветствайки ме. Измъквам се бавно, без да бързам, а после се плъзгам по-бързо. Тя притиска бедрата си към мен и ги върти в кръг, когато съм напълно вътре, след което се отдръпваме.
Издърпваме се напред и назад, като се засилваме. Тестисите ми се стягат, докато удоволствието ми нараства. Първичният ми пенис се стяга, докато влизам на дълбоко. Не мога да се сдържам дълго.
– Сверр! – извиква тя, вдига ръце назад над главата си и се бута напред.
Изливам семето си в нея, изпомпвам го бързо и силно. Членът ми се свива, подскачайки, когато свършвам.
Навеждам се и се целуваме. Прокарвам езика си покрай устните ѝ. Езиците ни се срещат. Издърпвам омекналия си член и вторият се надига, готов. Желанието ми все още е силно. Тя прекъсва целувката ни и се усмихва, след което ме избутва назад. Когато се отдръпвам, тя се преобръща, за да се облегне с горната си половина на облегалката на дивана, докато красивата ѝ задна част е във въздуха.
Оставям ръката си да се движи по меките хълбоци, като разтварям центъра ѝ, за да открия розовия ѝ отвор. Тя е невероятна. Членът ми пулсира от желанието и нуждата ми. Приближавам се до нея и правя пауза, когато членът ми отново се притиска към входа ѝ.
Плъзгането вътре е като влизане в рая. Всяко възможно чувство ме е обзело, мисълта е изчезнала. Влажността, начинът, по който тялото ѝ се притиска към пениса ми, пулсирането на хлъзгавия ѝ тунел, когато се плъзгам по-навътре. Тя стене, а аз нежно извиквам името ѝ.
– Дж-оо-лииии.
Захвата ѝ се стяга за облегалката на дивана, докато аз навлизам докрай. Хващам я за бедрата и я притискам плътно към себе си, докато леко се люлея напред-назад. Тя свежда глава надолу и изрича някаква дума отново и отново.
Започвам да се движа навътре и навън, а тя се стяга около мен с всеки тласък напред. Тя е толкова стегната, че критичната ми точка вече е близо. Едва се сдържам. С всеки тласък тя стене красиво. Гласът ѝ е като магия, призовава ме, подтиква ме към удоволствие.
Пенисът ми се втвърдява и съм почти там. Няма да мога да издържа още дълго. Хващам бедрата ѝ, придърпвам я плътно към себе си и задържам. Членът ми се свива и губя самоконтрол.
Тя извиква. Гърбът ѝ се извива и пръстите ѝ се свиват, докато стене. Издърпвам се от нея и се свличаме в прегръдките си на дивана.
Целуваме се, а тя се сгушва в мен и слага глава на рамото ми. Усмихвам се, когато тя заспива за миг.

Назад към част 15                                                           Напред към част 17

ДЖОЛИ

Не знам къде е Калиста. Розалинд ме заведе в една стая в кметството и ме помоли да изчакам. Може и да е помолила, но фактът, че пред вратата стоят двама мъже, ясно показва, че това е било много повече от молба. Не мога да повярвам колко погрешно се разви всичко. Изгониха Сверр от града и той си тръгна, оставяйки ме. Знам, че не искаше да го направи. Видях в очите му, че това го разкъсва.
А сега съм сама. Калиста дойде, каза ми, че се опитва да уреди нещата, но е очевидно, че нещата се променят. Хората, които управляват заедно с Гершом, мърморят и създават проблеми. Не след дълго дребната човешка политика надига грозната си глава. Предполагам, че трябва да сме благодарни, че е изчакала, докато оцеляването ни не е под въпрос толкова много.
Как да поправя това?
Изправям се и тръгвам из стаята. Тя е с диаметър шест метра. Броих всяка крачка, опитвайки се да прочистя главата си. Дръжката на вратата се завърта и когато тя се отваря, очаквам да видя Калиста, но вместо това влиза Гершом. Стомахът ми се свива от киселини при вида му. Той сяда без покана, след което ми прави знак да седна и аз. Оставам права, само за да му се противопоставя.
– Какво, по дяволите, е това? – Питам.
– Мислех, че може би трябва да си поговорим – казва Гершом.
– Не ме интересува – казвам аз.
– Добре. Аз ще говоря, а ти ще слушаш. Много от нас са загрижени за това ново… създание, което си довела без покана в дома ни.
– Първо, той не е същество, той е човек. Второ, това е неговият дом, така че за какво, по дяволите, говорите?
В очите на Гершом проблясва гняв, а дясната му ръка се свива в юмрук.
– Той не е човек – казва той през стиснати устни.
– Повече мъж е от теб – казвам аз.
Гершом не отговаря. Той седи и ме гледа, а напрежението между нас се покачва.
– Той не е от твоя вид – казва той накрая.
– Как не е от моя вид? – Питам го.
– Той не е човек.
– Не? Наистина ли? Кое първо ти подсказка? Крилата или опашката?
– Наистина ли си толкова сляпа? Нашето оцеляване зависи от това да се обединим! – Гершом изръмжава.
– В какво, в някаква борба за расова чистота? Какво значение има това за теб? Това не е твоя работа.
– Нашите жени трябва да бъдат наши. Осъзнаваш ли колко малко сме останали? Вече ни се случва една гадост. Нима трябва да стоим безучастни и да позволим на тези животни да вземат жените ни?
Взирам се в него с недоверие. Че той е признесъл това. Не мога да повярвам, но той буквално каза тези думи. Удрям го по лицето с цялата сила, която имам. Това се случва, преди дори да се замисля. Отпечатъкът от ръката ми е червен върху лицето му.
– Животни! Ти си животно. Ти си такъв, уф! Задник! – Крещя, неспособна да оформя мислите си в думи покрай неверието и гнева си.
– Надявах се, че ще прогледнеш – казва той и разтрива бузата си, докато се изправя.- Виждам, че съм грешал.
Той отива до вратата и я отваря, а аз грабвам стола, на който седеше, и го хвърлям по него. Сигурно чува какво правя, защото се отмества и столът се удря с трясък в стената.
– Ето я твоята „причина“, ксенофобски кучи син!
Той се втурва през вратата. Колко от тях има? Колко от моите събратя са съгласни с това, което той току-що каза? Майната му, няма да остана повече тук. Ще отида при Сверр и ще си тръгнем. Нямам нужда от подобно отношение или мислене.
Когато отварям вратата, двамата мъже, застанали от двете страни, се обръщат и ме поглеждат. Те не са въоръжени, но изглеждат заплашително. Майната му, не могат да ме спрат. Втурвам се между двамата.
– Трябва да останеш тук – казва единият от тях.
– Кой казва? – Питам, извъртайки се към говорителя.
– Лейди генерал Розалинд – казва той и отстъпва крачка назад пред гнева ми.
– Вие с него ли сте? – Крещя, като се запътвам към него, размахвайки пръст в лицето му. – Вярваш ли на глупостите му?
Очите на мъжа се разширяват, устата му се отваря и той отстъпва назад.
– Не знам за какво говориш – казва той.
– А ти? – Питам другия, като поставям пръст в лицето му.
– Хей, просто правя това, което госпожата поиска – казва той и вдига ръце с длани към мен.- Невинен съм.
– Добре, добре и на двамата. Ако Розалинд ме търси, отивам на моята койка.
– Сигурна ли си? – пита първият говорител.
– Защо да не съм сигурна? – Питам.
– Защото се случва нещо повече, отколкото знаеш – казва Розалинд откъм гърба ми.
Гневът ми изчезва мигновено, погълнат от спокойния и контролиращ глас на Розалинд. Раменете ми се свиват, докато се обръщам към нея. Тя е по-висока от мен, както и по-голямата част от света, така че трябва да гледам нагоре, но има нещо в нея, което кара всички да се чувстват така, сякаш трябва да гледат нагоре към нея.
– Какво има? – Питам. – Какво се случва тук? Всички ли са полудели?
– Много и може би – казва тя. – Нека се върнем в стаята, където ще можем да поговорим насаме.
Ако беше някой друг, а не Розалинд, щях да споря, но не мога, не и с нея. Дори не ми хрумва, докато не минавам през вратата, от която току-що изхвръкнах, че може би трябва да го направя. Розалинд вдига стола, който хвърлих, оправя го, после го поставя и сяда. Аз сядам срещу нея.
– Какво става, Розалинд? – Питам. – Не съм липствала толкова дълго. Какво, по дяволите, се е променило?
Тя ме поглежда , замислена, преди да отговори.
– Знаеш ли колко са оцелелите?
– Няколкостотин? – Предполагам.
– Малко над триста.
– Добре, значи са повече, отколкото си мислех.
– Знаеш ли колко от оцелелите са жени?
– Не – казвам.
– Тридесет и два процента – отговаря тя мрачно и тогава всичко ми се изяснява.
Ето с какво Гершом подхранва силата си. Той се възползва от страховете им, че ще останат завинаги сами. Страх, който познавам, защото и аз го изпитвах. Страхувах се, че съм обречена да бъда завинаги сама на тази планета и да не срещна любовта.
– Така излиза, че на всяко момиче се падат по трима мъже. Всички ли мислят като него? – Питам.
– Не, но Гершом събира… съмишленици.
– По дяволите – казвам аз и Розалинд кимва, докато обмислям последиците. – Значи Калиста, по която Гершом така или иначе си падаше, си избира местен, после и аз се прибирам с такъв, гадно.
– Точно така – казва Розалинд.
– Това обаче не е правилно. Не можеш да избираш кого да обичаш! Искам да кажа, че сърцето иска това, което иска сърцето, нали?
– Обичаш ли го? – пита тя.
– Аз… – Прекъснах се. Обичам ли? Това ли искам да кажа?
Това пренася нещата на съвсем друго ниво. Любов? Това са… чувства, емоции, дори не мога да говоря с него наистина, но после се сещам за това, през което сме минали, и за начина, по който се отнася с мен. Винаги съм казвала, че искам мъж, който да гледа на мен така, както Ладон гледа на Калиста. Сверр прави това и много повече. Отвън е груб и намръщен, но с мен е нежен, мил и толкова внимателен. Какво е любовта? Наистина? Той ме кара да се чувствам в безопасност, желана, ценена. Това ли е любовта? Не, но е част от нея.
Той е силен и мълчалив и адски секси. Харесвам тихата му грижовност и е готов да рискува всичко за мен. Той почти умря, за да ме спаси, когато паднах в онази дупка. Дойде в града и не се съмнявам, че е знаел, че Ладон ще се опита да го нарани, но го направи заради мен.
Розалинд ме наблюдава мълчаливо. Оставя ме да се справя сама. Когато излязох от тази стая, преди тя да дойде, щях да си събера нещата и да тръгна да го търся. Това любов ли е?
– Честно казано, не знам.
Тя въздъхва.
– Тогава, ето къде сме – казва тя. – Калиста е ходила да говори със Сверр. Сега е с Ладон и го убеждава да пусне Сверр в града.
– Ами Гершом и неговите последователи? – Питам.
– Ще мислим за това, когато се наложи.
Облягам се назад в стола си и мисля за това, което ми каза. Няколкостотин от нас. Не знам колко души са живели на кораба, стотици хиляди ли? Може би повече?
– Мислиш ли, че има още? – Питам.
– Какво повече? – отговаря тя.
– Оцелели – казвам аз.
– Възможно е – казва тя замислено. – Обмисляла съм го. Колониалният кораб беше огромен и само една част се виждаше от мястото, където катастрофирахме. Възможно е други части от него да са се разбили в съвсем различни райони на планетата, в зависимост от това как са попаднали в атмосферата.
– Трябва да ги намерим!
Розалинд ме поглежда с поглед, от който става ясно, че вече е мислила за това.
– Когато сме готови – казва тя.
– Готови за какво?
– Да оцелеем – казва тя просто. – Едва успяваме да изхраним тези, които са тук. Водата е в недостиг, еписа се набавя изключително трудно. Не можем да приемем повече оцелели.
Кимам с разбиране.
– Разбирам.
– Добре – казва тя, когато вратата се отваря и влиза Калиста.
Калиста не се спира, прекосява стаята и ме хваща в здрава прегръдка. Сълзите ѝ мокрят рамото ми, докато ме стиска . Отвръщам на прегръдката ѝ, като я държа здраво. Набъбналият ѝ корем ме принуждава да се наведа в кръста и се кълна, че усещам как рита. Калиста ме пуска, но се държи за раменете ми.
– Никога повече не го прави! – крещи ми тя.
– Ъ, съжалявам? – Превръщам го във въпрос.
Калиста избърсва сълзите от лицето си, като клати глава.
– Бях толкова уплашена. Мислех, че си мъртва, когато не можахме да те намерим след втория ден. Не мога да направя това – тя прави движение към корема си, – сама. Не смей да се опитваш да ме оставиш.
– Добре, няма да го направя – усмихвам се.
– Добре ли си?
– Да, добре съм. Дехидратирана съм, но съм добре. Как е Ладон? – Питам.
– Трудно му е, но работи върху това – казва Калиста. – И твоят човек, Сверр, също е добре.
– Говорила си с него? – Питам, като не успявам да удържа гласа си да не се прекърши от вълнение.
– Да – казва тя.
– Кога точно говорихте с него? – Розалинд ме прекъсва, като се изправя на крака.
– Преди около три часа – казва Калиста, като избягва погледа ѝ.
– Казах, че никой не трябва да напуска града след стъмване – казва Розалинд.
– Знам, но трябваше да се разберем за това. Ах, има толкова много неща, които трябва да ти кажа, но трябва да ги кажа на всички едновременно – казва Калиста.
– На всички? – Питам, чудейки се кой е включен в това.
– Създадохме Съвет в твое отсъствие – казва Розалинд.
– О, добре. И така, Ладон ще позволи ли на Сверр да се върне?
– Да – казва Калиста и ме залива облекчение.
– Добре, а какво, по дяволите, беше това? Защо нападна Сверр?
– Това е част от нещата, за които трябва да информирам всички. А и се очертават нови заплахи. Точно сега обаче Ладон се съгласи да държи темперамента си под контрол, просто ще трябва да бъдем внимателни, ще обясня повече, докато вървим. Трябва да отидем да вземем Сверр, а след това да съберем Съвета.
– Да отидем да го вземем? Сега? – Питам, като подскачам на пръстите на краката си.
– Да – казва Калиста, после прави пауза и поглежда Розалинд. – С ваше разрешение, госпожо генерал.
– Защо не? Имам нужда от всички способни тела, до които можем да се доберем.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

СВЕРР

Трябваше да знам по-добре. Той е твърде навътре в беса. Не можех да го накарам да се вслуша в разума, колкото и да се опитвах. Когато той ми пусна кръв, аз също загубих контрол. По дяволите. Изразът на лицето на Джоли, докато си тръгвах, се е запечатал в паметта ми. Не мисля, че някога ми се е налагало да правя по-труден избор, но тази, която твърди, че е нейна приятелка, Калиста, говореше смислено.
Няма да преодолеем беса с груба сила. Трябва да бъда по-умен от това. Трябваше да оповестя присъствието си, преди да навляза в сърцето на територията на Ладон. Да се срещна с него някъде на неутрална земя. Ако не бях разсеян от З’зло, щях да се сетя за това, но ме движеха смътно запомнени страхове и нуждата ми от помощ, за да спася Джоли. Сега отново обърках нещата.
Седейки на една дюна и гледайки надолу към града под мен, дъвча парче сушено месо от бивони и обмислям какво да правя сега. Няма да оставя Джоли, не за дълго, но когато разказах на Калиста през какво е преминала Джоли, тя обеща, че могат да ѝ помогнат. Казах на Калиста, че Джоли се нуждае от епис, и тя ме разбра. Как така тя знае езика ми, а Джоли не го знае? Това не е честно. Искам да говоря с Джоли и да разбирам всяка дума. Искам да знам мислите й, чувствата й, искам да чувам музикалния й глас и той да образува картини в съзнанието ми.
По дяволите. Колко време ще мине, преди З’зло да открие града? Те не са готови. Нито една от защитите на града не е активирана, а тези като Джоли не изглежда да имат някакви оръжия, за които да говорим. Сам Ладон няма да може да се противопостави на нападението на З’зло. Трябва да минем през беса. Това е по-важно от всякога, след като робовладелците са тук. Отначало го исках заради Джоли, но сега е въпрос на оцеляване и на двете ни раси.
Слънцето се спуска зад града, осветявайки го с последните си лъчи. Сградите светват, очертани в огненочервено. Красиво е, но събужда стари, нежелани спомени за болка, затова ги изтласквам обратно в мъглата. Тя ще дойде скоро. Тя обеща. Ако наистина е приятелка на Джоли, ще се появи. Ако не, тогава отново ще нахлуя в територията му, но този път няма да дойда с мир. Джоли е моя и няма да им позволя да ме държат далеч от нея за дълго, каквото и да се случи.
Сенки пълзят по прошарените пясъчни дюни и прогонват последните лъчи светлина. Надигам се и търся материал за запалване на огън. Когато тъмнината отново завладява земята, намирам достатъчно за целите си. Правя малка купчинка от отломките, вдишвам, изпускам огън от жлезите в задната част на гърлото си и огънят се запалва. Подавам бавно някои от по-големите парчета, но не прекалено много. Не искам нищо, което да привлича прекалено много внимание, а само достатъчно, за да насоча Калиста към моята позиция, както се бяхме договорили.
След като огънят е достатъчен, се отпускам и чакам. Опитвам се да не се съсредоточавам върху нищо и да изчистя съзнанието си от всички мисли, емоции и разсейващи фактори, но това е невъзможно. Изразът на лицето на Джоли, когато си тръгнах, се надига неусетно. Болката в гърдите ми, неравномерният ритъм на сърцето ми се завръщат, което създава усещането, че масивна ръка притиска гърдите ми. Очите ми се отварят и целият фокус изчезва, като ме дърпа назад към настоящето, назад към болката ми.
От града долу се стрелка сянка.
Отдалечавам се от огъня и приклякам в сенките извън светлия кръг. Фигурата се насочва надясно към огъня, правейки крачка напред. Изчаквам.
Калиста влиза в кръга от светлина и се оглежда. Тя е красиво момиче, макар че не може да се сравнява с Джоли. Макар да е очевидно, че са от един и същи вид, между тях има толкова много разлики. Джоли е дребна и има жълт оттенък на кожата, когато не е изгорена от суровото слънце. Калиста е по-бледа и очите ѝ са оформени по различен начин. Носът ѝ също е по-голям и има подуване на корема. Чудя се дали е бременна? Ако е и е с Ладон, както тя твърди, дали е негова? Тя се оглежда наоколо, без да ме забелязва. Забелязал съм, че и нощното зрение на Джоли е слабо.
– Здравей – казва Калиста, когато навлизам в светлината.
– Поздрави – казвам аз, като запазвам разстоянието между нас. – Как е Джоли?
– Разстроена – отговаря тя честно, което оценявам. – Но тя разбира и е съгласна с моя план.
– Добре – казвам, като сдържам мислите си за това какво ще направя, ако разбера, че не ми казва истината. Заплахите са дребни и ненужни.
– Можеш ли да ми обясниш този… бяс…?“ Тя се препъва в думата, но успява да я произнесе правилно.
Правя ѝ знак да седне, след което правя същото, като се приближавам до огъня, за да се виждаме ясно. Предлагам ѝ малко от моето сушено месо, което тя поема. Нуждата от гостоприемство е удовлетворена, сега чувствам, че мога да говоря с нея сериозно.
– Това е в нашата генетика – казвам аз. – Запозната ли си с тази концепция? Начинът, по който са устроени съществата?
– Да, и двете с Джоли сме учени. Изучаваме растенията и еволюцията на живота.
– Добре – казвам с усмивка. Знаех, че моята Джоли е умна, но като чуя Калиста да го казва, ме изпълва с гордост. – Ладон може да не е запознат с нея. Той е воин и това е било скрито от нашия народ. Никой не искаше да знае откъде идва, от какво е направен, затова го запазихме скрито.
– Откъде знаеш, че е воин? – пита тя, като опира ръце на подутия си корем.
– Маркировката му, телосложението му, това е очевидно.
– Съжалявам, че те прекъснах, моля, продължи – казва тя.
– Първо, как така говориш моя език? – Питам. – Ти го владееш свободно. Защо Джоли не може да го говори?
Тя се усмихва и поглежда надолу към стомаха си, търкайки ръце по него.
– Има една машина в сградата на пирамидата, която наричаме кметство – казва тя. – Случайно я накарах да заработи, но не съм успяла да разбера как да го направя отново. По някакъв начин тя ме научи на вашия език. Не го разбирам, това не е технология, която моите хора са въждали, но се опитвам да я разбера.
Кимвам, като се замислям, и споменът за машината се връща.
– Мисля, че мога да я активирам, спомням си я отпреди. Знаеш ли за опустошението?
– Да, виждала съм видеоклипове отпреди, макар че не разбирам всичко. Можеш ли да активираш машината?
Кимвам, но този ред на мисли ме води в мъглата на спомените, с които не искам да се занимавам точно сега, затова сменям посоката.
– Бесът – казвам, като пренасочвам разговора. – Това е генетичен недостатък, който е излязъл на преден план само заради опустошението. След като то свърши, онези от нас, които оцеляха, се намериха един друг. Не си спомням как и защо, но се разделихме. Това беше изборът, който направихме по онова време. Сигурен съм, че е изглеждал мъдър, но е изострил дефекта. Колкото повече време прекарваме сами, толкова по-първични ставаме, това е регресия. Тя е неуловима и дори не осъзнаваш, че се случва с теб. Територията е на първо място. След това е борба за оцеляване за необходимите неща за живот. Изглежда разумно да държиш другите настрана от това, което твърдиш, че е твое. След това започваш да събираш съкровища. Неща, които отначало са полезни, но това също се разраства и започваш да събираш неща, които имат стойност само за теб. Спомените избледняват и в това е проклятието и блаженството. Колкото повече те завладява, толкова повече мъглата покрива миналото.
– Това звучи ужасно – казва тя, а в гласа ѝ натежава тъга.
– Не, перфектно е. – Вглеждам се в очите ѝ.
– Защо? – пита тя.
– Спомените са болка. Ние сме обречена раса. Би ли искала да ти се напомня за това всеки ден от твоя много дълъг живот?
Тя поклаща глава и влагата пада по бузата ѝ точно като на Джоли. Сравнението връща пулсиращата болка от липсата ѝ в гърдите ми.
– Разбирам – казва тя. – Затова ли се нападнахте с Ладон?
– Да – казвам.
– Чух те да спориш с него, докато тичах към вас.
– Да, опитвах се да го накарам да се вразуми. Да го освободя от хватката на беса – казвам аз.
– Значи това е възможно? – пита тя.
– Вярвам, че е така – казвам аз. – Успявах да му се противопоставя, докато той не ми пусна кръв, след което се загубих, за мой срам.
Тя кимва, прехапвайки долната си устна.
– Добре, нека поговоря с него. Може би ако знае, че идваш, това ще помогне. Бихме могли да намерим някакъв начин да създадем градиент, да го оставим да се бори с него парче по парче.
Кимвам в знак на съгласие.
– Има и още нещо, нещо, което може, ако си спомни, да помогне.
– Какво е то? – пита тя.
– З’зло – казвам аз.
– Какво е З’зло?
– Робовладелци. Те са тук, недалеч. Много са, твърде много, за да може дори могъщ воин като Ладон да се справи сам.
– Робовладелци? Как изглеждат?
Когато ги описвам, тя пребледнява, а после с една ръка покрива устата си, докато се задъхва.
– Ти ги познаваш? – Питам.
– Те бяха чудовищата, които нападнаха кораба ни и ни накараха да се разбием. Има ли още от тях тук? Намерихме някакви останки от катастрофирал кораб. Мислех, че повечето от тях са загинали.
– Те не са катастрофирали, корабът им е непокътнат.
– По дяволите – казва тя.
– Съгласен съм. Кажи на Ладон, накарай го да разбере, че трябва да обединим силите си. Той трябва да знае, че ще дойдат и други.
– Други?
– Да, други Змей. Когато корабът ви падна, в небето се чу огромен взрив. Сигурен съм, че поне половината планета го е видяла. Моята територия е близо до неговата, така че пристигнах пръв, но не правете грешката да мислите, че само аз идвам. Ще има и други.
Тя се намръщи. Седим в мълчание, докато тя мисли, а аз чакам.
– Добре – казва тя накрая.
Тя се мъчи да се изправи на крака, а подутият ѝ корем я изкарва от равновесие. Помагам ѝ, след което се отдръпвам, когато тя се усмихва и слага ръка на гърба си, извивайки се.
– Мога ли да задам един въпрос?
– Разбира се – казва тя.
– Бременна ли сте?
Усмивката ѝ се разширява, тя кимва и се смее.
– Да, не съм просто дебела.
– Ах – отговарям аз, като се двоумя дали имам право да задам следващия си въпрос.
Тя се приближава до мен и поставя ръка на гърдите ми, точно както прави Джоли. Взираме се в очите си и имам чувството, че тя търси нещо. Срещам погледа ѝ и изчаквам, като я оставям сама да реши дали намира това, което иска.
– Обичаш я? – пита тя накрая.
Не отговарям веднага. Замислям се за това. Това ли е? Толкова отдавна не съм изпитвал други емоции освен бясната нужда от съкровище.
– Мисля, че е така – казвам накрая. Мога да обичам като мъж, не съм изгубен в чудовището.
– Добре – казва Калиста и се отдръпва, като сваля ръката си от гърдите ми. – Тя има нужда от любов. Заслужава я, но още сега ще ти кажа, че ако някога я нараниш, ще накарам Ладон да ти наръга задника, отново.
Не бих могъл да спра усмивката си, дори и да искам. Свирепостта на Калиста стопля сърцето ми. Ясно виждам, че тя е приятелка на Джоли и заслужава това звание.
– Разбрах – казвам аз. – Можеш ли да се върнеш сама?
– Да, няма проблем. Аз ще се справя с Ладон. Дай ми няколко дни, моля? След това ще се върна и ще те взема, когато всичко се оправи.
– Кажи на Джоли, че съм близо, моля? – казвам аз.
Тя се усмихва и кимва, след което изчезва в тъмнината извън огъня. Наблюдавам сенчестата ѝ фигура, докато се стрелва обратно към града, след което сядам да чакам.

Назад към част 13                                                                    Напред към част 15

ДЖОЛИ

Нещо уплаши Сверр, но нямам представа какво. Той се държи защитно, което е хубаво, но в същото време и притеснително. Искам да знам какво може да е толкова опасно, толкова лошо, че да изплаши Змей, но от друга страна, може би не искам да знам. Продължаваме напред, но сега в движението му има нова спешност. Там, където преди се задоволяваше да пътува с моето нормално, бавно темпо, сега е нетърпелив с интензивност, която е с остротата на страх. Очите му никога не са спокойни, той се оглежда наоколо, сканирайки хоризонта, без да спира. При всеки отблясък на слънцето в далечината, при всеки звук крилете му трепват и ръката му се насочва към оръжието.
Той е нервен и това кара и мен да нервнича. Космите отзад на врата ми не спират да настръхват и аз правя всичко възможно да пропъдя умората и болките в тялото си, за да ускоря времето. Вървим мълчаливо. Всеки път, когато заговоря, той поставя пръст на устните си и поклаща глава, след което се оглежда, сякаш се уверява, че нищо няма да изскочи от пясъка и да ни нападне.
Заобикаляме една огромна дюна, вместо да я прекосим, но когато я разчистваме, виждам града на Ладон в далечината. Небостъргачи стърчат в червеното небе като счупени зъби. Върховете на повечето от тях са остри, пречупени ъгли. Слънцето се отразява от останалите прозорци и кара счупените останки да блестят ярко в далечината.
Все още няма щитове, по дяволите. Имах искрица надежда, че може би ще работи, докато се върна. Чудя се дали не са пропуснали изчезването ми? Какво си мисля, разбира се, че не са! О, чудя се колко ли е наедряла Калиста? Колко време ме е нямало? В пустинята със Сверр дните си течаха неусетно и всъщност не знам колко време ме е нямало. Дали са ме отписали като мъртва? Направиха ли ми погребение? О! Мога да кажа някоя готина реплика, например ако Калиста каже „Мислех, че си мъртва“, ще отговоря „Бях, но сега съм по-добре“. Да, това е напълно готина реплика! Знам, че съм я виждала в повече от един научнофантастичен сериал. И двете ще се посмеем на това.
Всичко беше толкова изпълнено, откакто Сверре ме прибра, че нямах време да осъзная колко много ми липсва. Калиста е най-добрата ми приятелка и нямам търпение да я видя. Освен това сега имаме още нещо общо! Тя има Ладон, а аз – Сверр. Което ме кара да се чудя какво правят междувидовите връзки за двойните запознанства на една безплодна планета?
Излизаме от пясъка в покрайнините на града, но до центъра, където вероятно ще бъде Калиста, все още има много път. По улиците се редят високи сгради с отразяващи стъкла. Навремето вероятно е било красиво, но упадъкът и занемаряването са се настанили здраво върху постройките. Изглежда, че Сверр знае на къде да се придвижва.
– Живял ли си тук? – Питам, за да наруша потискащата тишина.
Сверре спира да върви и се оглежда, преди да ме погледне. В очите му има тъга, а в маниера му – тежест. Може и да нямаме общ език, но все пак успяваме да общуваме помежду си. Той се усмихва и казва нещо, поклаща глава, след което възобновява ходенето.
Не след дълго се сблъскваме с една от работните бригади, които обикалят от сграда на сграда в търсене на годни за употреба материали. Хората са на четвърт квартал пред нас. Един от тях ни забелязва и изкрещява нещо, което не мога да разбера. Махам им, докато те спират на едно място.
– Здравейте, момчета – казвам, след като сме достатъчно близо, за да не се налага да викам.
– Какво, по дяволите, правиш с това? – казва един по-възрастен, сивокос мъж, сочейки към Сверр.
– Той ми е приятел, както и Ладон – отговарям аз.
В работната група има четирима души. Този, който говори, е най-възрастният, а другите трима също са мъже, но по-млади. Те гледат Сверр със скръстени ръце. Когато се приближаваме, те се придвижват в по-тясна група и се отдръпват няколко крачки назад.
– Точно от това имаме нужда, още извънземни – казва сивокосият.
– Къде е Розалинд? – Питам.
– Сигурно властва над центъра на града, както обикновено – промърморва един от по-младите мъже.
– Добре, ама трябва да вървим – казвам, дърпам Сверр за ръката и минавам покрай него.
Сверр наблюдава мъжете, като върти глава, за да ги държи в полезрението си. Дори когато се отдалечаваме, мога да кажа, че е напрегнат. Очите му никога не са спокойни, държи ме близо до себе си, а крилете му шумолят, докато опашката му се мести настрани с бързи махове. Може би е заради него или заради начина, по който са действали онези мъже. Нещо обаче не е наред. Нервността му ме карат да се чувствам нервна и всеки път, когато вятърът затрепери, подскачам леко.
Когато наближаваме центъра на града, Сверр забавя ход. Развълнуваността му вече е осезаема и кара косъмчетата по ръцете ми да настръхват. Ръцете му се стискат многократно. Няколко души са излезли на площада и правят нещо. Щом се приближаваме достатъчно, за да забележа Гершом, сърцето ми леко се свива. Гершом беше шефът ми на кораба, ръководител на лабораторията, в която работехме с Калиста. Той също е супер гадняр, макар че си падаше повече по Калиста, отколкото по мен. Откакто катастрофирахме, той е досадна болка в задника. Около него са се събрали няколко от оцелелите, които са общо взето досадници.
Групата се оглежда, когато навлизаме в самия град. Той представлява голям, открит площад, в центъра на който е разположена структура, наподобяваща пирамида. Пред пирамидалната постройка има блок от камък или бетон, който се издига на метър от земята и за който решихме, че някога е бил фонтан. В средата на фонтана е разположена статуя на Змей, подобна на тази на Сверр или Ладон. Статуята е на два пъти по-голяма с разперени крила и държи оръжие, подобно на това на Сверр, отстрани, а другото е вдигнато към небето и държи дълги нишки от нещо, което прилича на водорасли, но сега знам, че е епис.
Всичко това е впечатляващо за гледане и привлича вниманието ми всеки път, когато го видя. Което вероятно е причината да пропусна началото на това, което се случва по-нататък. Гледам фонтана, а после се опитвам да разбера какво правят Гершом и четиримата мъже с него, когато нещо се размазва, чува се удар и Сверр вече не е до мен. Нещо реве, съска, а аз се губя в обърканото бързо движение, което идва по-бързо, отколкото мога да обработя.
Хората крещят. Въртя се наоколо, опитвайки се да осмисля размиващите се цветове и въртящите се остриета. Нещо ме удря и ме поваля на земята по задник, където оставам зашеметена. Ладон напада Сверр. Не мога да повярвам на очите си, но двамата са влезли в очевидно смъртоносен бой. И двамата са извадили оръжията си с ножовите на копията и ги въртят бързо над главите си, до себе си, и при всяко завъртане има удар или париране, докато се опитват да се убият взаимно. Реват един срещу друг на собствения си език.
– НЕ! – Крещя. – ЛАДОН НЕ!
Сълзи се стичат по лицето ми, тъй като гърлото ми е разкъсано от вика ми. Това не може да бъде, това не е планът! Ще ходим на двойна среща, ще видим цветните дюни или нещо подобно. Всичко това е грешно! Нито един от двамата не спира с атаките си, притискайки се един към друг, но само миг преди да разбера, че Сверр отстъпва пред Ладон. Болното ми тяло има нови синини от падането, но не мога да позволя това да се случи. Изправям се на крака, но съм твърде бавна.
Ладон размахва оръжието си в кръг над главата си, след което го размахва в дъга, насочена към главата на Сверр. Сверр избягва, като се накланя на една страна, за да избегне удара, който би отнесъл главата му. Острието на оръжието се забива в ръката му и при лошото счупване попада между люспите, като потича първата кръв. Той изкрещява от болка и сърцето ми се къса.
– Сверр! – Крещя, изправяйки се най-сетне.
Сверр ме поглежда, но Ладон не се колебае в нападението си. Натиска предимството си, като отблъсква Сверр още по-назад. Сверр пада на едно коляно под замаха на Ладон, след което се изправя в обсега на Ладон. Сверр се изкашля, след което от устата му изригва огнена топка, която обгръща лицето на Ладон.
Ладон се спъва назад, крещейки и размахвайки бясно оръжието си. Сверр остава снижен, пълзейки към Ладон. Трябва да спра това. Ладон поклаща глава настрани, после спира. Когато поглежда към Сверр, в очите му се чете ярост. Той захвърля оръжието си, разперва криле и скача нагоре. Придвижва се по-бързо, отколкото Сверр може да реагира, и се спуска с вдигнат юмрук, който удря Сверр по лицето и го поваля на земята.
Звукът от удара е толкова силен, че ме заболява. Сверр се приземява на земята, а от устата му се стича кръв. Ладон е отгоре му и го удря в сляпа ярост. Втурвам се напред, хващам Ладон за рамото и се опитвам да го дръпна назад, но той се отърсва и продължава да удря.
– Ладон, не! – Калиста крещи, пристигайки най-накрая.
Огромно бременната ми най-добра приятелка изтича от сградата на пирамидата направо при Ладон. Тя го хваща за рамото, затова аз се хващам от другата страна, опитвайки се да помогна. Ладон отмята глава назад и реве, ръцете му са широко разтворени и крилете му шумолят, а опашката му се люлее бясно на страни. Той поклаща глава, но звукът на гласа на Калиста сякаш го успокоява. Той се оставя двете да го издърпаме обратно, като никоя от нас не е достатъчно голяма или силна, за да го накара да направи нещо, което не иска. Калиста държи лицето му в ръцете си и му говори бързо на собствения му език. Тя е единственият оцелял човек, който е имал късмета да научи езика на Змей. Коленича до Сверр и сълзите ми падат върху лицето му.
– Добре ли си? Толкова съжалявам, нямах представа, че това ще се случи. Какво, по дяволите, става, Ладон? – Викам през рамо.
Калиста все още разговаря с Ладон и той се разтреперва. Физически трепери, сякаш се опитва да овладее яростта, която иска да го погълне. Ръцете му са свити в юмруци, челюстта му е стегната в твърда линия и говори с най-суровия тон, който някога съм го чувала да използва. Сверр се размърдва, след което се премества в седнало положение. Той хваща челюстта си и я движи напред-назад, докато не изпука. Прокарвам ръце по него, опитвайки се да определя дали има някакви рани, които се нуждаят от незабавно внимание. Раната на ръката му все още кърви, но не много и не изглежда да е дълбока. В по-голямата си част той изглежда добре.
Сверр наблюдава как Калиста разговаря с Ладон и е лесно да се види, че е шокиран, че тя говори на неговия език. Поглежда към мен и аз свивам рамене, без да мога да обясня. Ладон обръща гръб на Сверр и мен, когато Калиста го потупва по рамото, след което отива при нас.
– Здравей – казва тя с усмивка.
Коремът ѝ наистина започва да набъбва от бебето на Ладон. Тя е лъчезарна, сиянието на майчинството. Гневът, страхът и облекчението воюват вътре в мен, а аз не мога да помръдна, заклещена между желанието си да я прегърна и гнева си от това, което гаджето ѝ направи с моя любовник. Сълзите се стичат по лицето ми, а Сверр слага защитна ръка около кръста ми и ме придърпва близо до себе си.
Калиста говори на Сверр на неговия език. Ревността ме удря толкова силно и бързо, че е достатъчна да пробие през воюващите емоции и да вземе пълен превес. Той ѝ отговаря и двамата започват разговор. Обгръщам ръцете си около ръката му и се навеждам към него, чувствайки се защитно. Нелепо е, знам, но това не променя чувствата ми.
– Калиста, какво, по дяволите, се случва? – Питам, докато нарастващата тълпа от оцелели се събира, за да гледа.
Около половин дузина стоят с Гершом, а друга половин дузина стоят далеч от него. Говорят тихо помежду си, докато закъснелите се информират за случващото се от онези, които са станали преки свидетели. Сърцето ми тупти в гърдите. Гледайки насъбралата се тълпа, Ладон с гръб към Сверр и мен, Сверр, който седи тук ранен и разговаря с Калиста, не знам какво да очаквам. Нищо от това не е посрещането у дома, което мислех, че ще получа. Нямаше ме, липсвах, никой не ме попита дали съм добре. Човекът, който ме спаси, е нападнат и жестоко пребит в знак на благодарност.
Калиста продължава да говори бързо и Сверр ѝ отговаря. Затягам конвулсивно хватката си около ръката на Сверр, яростта се натрупва в мен, докато не съм сигурна, че ще експлодира. Бяла светкавица се промушва през тълпата, след което пристига Розалинд. Дългата ѝ тъмна коса виси покрай раменете, а униформата ѝ е все така безупречно бяла. Навсякъде където пристига, всички погледи се насочват към нея. Само с присъствието си тя поема контрола над сцената. Шумът на тълпата замлъква под нейния поглед и дори Ладон обръща внимание на нея. Калиста спира да говори със Сверр и се обръща към Розалинда.
– Джоли – казва Розалинда и ме поглежда. – Добре ли си?
– Да – казвам, без да мога да запазя гнева си под нейния поглед.
– Добре – казва тя. – Виждам, че имаме новодошъл.
Хората с Гершом мърморят, но аз не мога да разбера думите, мога само да кажа, че не звучи приятелски.
– Това е Сверр – казва Калиста.
Поглеждам я, когато онова пробождане на ревността се забива право в сърцето ми. Той е мой, а ти си имаш свой! Нелепо е, знам го, Калиста е най-добрата ми приятелка, но наистина не мога да не се чувствам така, след като тя може да говори с него, а аз не мога без жестове и подражание.
– Добре дошъл, Сверр – казва Розалинд и му подава ръка.
Сверр се взира в ръката, след което Калиста казва нещо, очевидно обяснявайки жеста. Сверр поема ръката и я разтърсва, но очите му все още са насочени към Ладон.
– Те се биеха! – Гершом крещи. – Не може да има такова насилие в града.
– Разбирам Гершом – казва Розалинд, без да погледне в неговата посока. – Позволете ми да се справя със ситуацията.
– Мръсни животни – промърморва един от мъжете зад Гершом достатъчно силно, за да го чуят всички.
– Не са! – Крещя, за да намеря фокус за натрупания си гняв. Розалинд ме поглежда твърдо и студено, стискайки устни. – Те не са! – Настоявам. – Ладон нападна, без да бъде провокиран. Сверр не е направил нищо.
Придвижвам се защитно пред Сверре. Той поставя голямата си ръка на рамото ми и казва нещо, говори тихо, само на мен. Обръщам се да го погледна и той поклаща глава. В очите му се чете тъга. Той поглежда към Калиста и говори бързо.
– Какво казва? – Питам я, но не мога да откъсна очи от него.
Под краката ми се отваря бездна и не разбирам какво се случва. Струва ми се, че всички са се включили в някаква голяма шега, а аз съм единствената, която не знае какво предстои. Кръвта нахлува по бузите ми, сълзите напират в очите ми и аз се треса.
– Той казва, че това е болест, че те не могат да си помогнат – казва Калиста и на мен, и на Розалинд. – Той се е надявал, че ще могат да я контролират, да се издигнат над нея, но изглежда, че не могат.
– За какво говориш? Той е добър! Той ме спаси, той ме защити, това не може да не значи нещо! Това са глупости – сълзите ми се стичат, докато се опитвам да отрека казаното от него.
– Джоли – казва Калиста, а гласът ѝ се задушава от неизплакани сълзи, които блестят в ъгълчетата на очите ѝ. – Знам, не разбирам всичко това, но той го нарича бяс, това е регресия, от която страдат змейовете. По някакъв начин ги прави агресивни, затова и не живеят заедно. Не могат, не могат да му се противопоставят.
– Не, това не може да е така. Трябва да има някакъв начин. Аз няма да го приема, той е мой. Не е честно – викам и се обръщам към Розалинд.
– Оправи това! – Крещя й. Калиста се приближава към мен, но аз се отдръпвам от приближаването ѝ. – Не, Ладон е твоят човек. Ти ще го овладееш. Някой да оправи това. Това не може да остане така!
Калиста вдига ръце между нас и сега сълзите се стичат по лицето ѝ.
– Джоли…
– Не ме Джолисвай! Винаги съм стояла до теб, сега имам нужда от теб! Ти трябва да поправиш това. Трябва да има начин.
– Имаме нужда от време, за да го разберем – казва Калиста.
– Не, няма време. Можем да поправим това. По дяволите, ние сме най-интелигентните, най-умните хора на планетата. Можем да намерим отговор. Можем да поправим това.
– Изведете чудовището оттук – казва някой, който стои до Гершом, но не мога да видя кой през сълзите си.
– Изчезвай! – Крещя. – Той не е чудовище.
Гершом застава до Розалинд.
– Госпожо генерал – казва той, гласът му е сладък и контролиран.
– Какво Гершом? – пита тя.
– Предлагам да прогоним новодошлия. Не можем да допуснем избухването на такъв вид насилие. Чужденецът признава, че не може да контролира агресията си. Ние разполагаме с един, когото познаваме – той прави жест към Ладон. – Този трябва да си отиде, заради безопасността на нашите хора.
Розалинд присвива очи и не го поглежда. Устните ѝ са плътно свити и ясно се вижда, че го обмисля.
– Не – казвам аз и гласът ми се пречупва. – Не, не можеш да го отпратиш.
– Докато не разберем това – казва Розалинд. – Това е за добро. Той трябва да напусне града, засега.
– НЕ! – Крещя, обръщайки се и държейки се за Сверр.
Тюркоазените му очи се вглеждат в моите с тъга и той протяга ръка, за да изтрие сълза от бузата ми. Калиста говори и той може би също я слуша, но вниманието му е насочено към мен. Той се навежда и ме целува, а силните му ръце се увиват около кръста ми, след което ме пуска. Казва нещо, а после усещам ръце върху мен, да ме дърпат от него. Аз се боря срещу тях, като се мъча с всички сили. Крещя името му, драпам срещу хората, които ме държат.
Сверр говори с Калиста, после ме поглежда. Той поклаща глава и аз преставам да се боря. След като го направих, той кимна, обърна се и тръгна към града. Докато го гледам как си тръгва, сърцето ми се разбива на пух и прах и всичко, което някога съм искала, се разпада на парчета. Обръщам се обляна в сълзи и Калиста ме събира в прегръдките си. Плачът разтърсва тялото ми, докато се притискам към нея.
– Всичко е наред, ще оправим това – шепне тя и прокарва ръце по косата ми. – По някакъв начин.
Думите ѝ са безсмислени за мен. Никога досега не съм се чувствала толкова празна.

Назад към част 12                                                              Напред към част 14

СВЕРР

Джоли се размърдва в съня си. Тя е красива и е моя. Избрала е мен, както се надявах да направи. Аз чаках и тя избра, сега ще бъдем като едно цяло. Гордост и радост ме изпълват, докато я гледам как спи в импровизирания подслон, който построих за нея. Веднага щом тя заспа предната вечер, се измъкнах, за да стоя на стража. Слънцето вече е на хоризонта. Първите наченки на червени лъчи достигат далечните пясъчни дюни и скали.
Не сме далеч от града. Надявам се, че ще успея да се разбера с останалия Змей там. Тя има нужда от епис, а аз не мога да го набавя сам. Ще ми трябва неговата помощ, за да събера достатъчно, за да я спася. Доколко е навлязъл в беса? Не ми остава нищо друго, освен да се изправя срещу него и да разбера. Инстинктът ми крещи, че това е лоша идея, но ако не го направя, няма как да й осигуря някакво качество на живот. Тялото ѝ трябва да се приспособи към планетата, ако животът ѝ иска да бъде нещо повече от постоянна борба с обезводняването.
Тя се размърда, протегна се, после очите ѝ се отвориха. Тя поглежда навън и се усмихва, на което аз отвръщам. Когато излиза, й предлагам малко храна. Тя се изправя и се протяга, а очите ми проследяват линиите на красивото ѝ тяло. Тя е невероятна, чувствена и красива. Членът ми се раздвижва, но няма време за това. Поне не сега, щом тя е в безопасност, ще има достатъчно време. Тя облича последните си дрехи обратно и след това заговаря бързо. Изгубвам се в музиката на гласа ѝ. Тя се приближава и слага ръка на гърдите ми и сякаш огън ме докосва. Всичките ми сетива се насочват към тази точка на контакт, запомняйки всяко усещане.
Тя се усмихва и сърцето ми се повдига. Поставяйки ръката си върху нейната, аз се навеждам и я целувам. Тя е всичко, за което някога съм мечтал. Поставяйки ръка на корема ѝ, и я разпервам срещу нея.
– Бебе – казвам аз.
Веждите ѝ се смръщват. Тя поклаща глава и казва нещо. Повтарям думата и тя започва да имитира думите ми, докато най-накрая я разбира и аз кимам. Изтеглям ръката си от корема ѝ, имитирайки как коремът ѝ расте с детето, което създаваме. Искам да имам семейство с нея. Нищо не може да направи живота ми по-пълен. Отглеждането на детето ни заедно е повече, отколкото някога съм се надявал преди. Тя внася тази светлина в моя свят.
Докато изигравам и повтарям думата, очите ѝ се разширяват и тя казва нещо. Слушам внимателно, докато тя повтаря думата, след което я имитирам. Устата ѝ се стяга в твърда линия и тя поклаща глава, след което поглежда в далечината. Тя мисли, затова ѝ давам необходимото време. Минават дълги мигове, преди тя да върне погледа си към мен.
– Бебе? – пита тя, имитирайки нарастването на собствения си корем.
Усмихвам се и кимам. Тя кимва в отговор. Не мисля, че това е нещо решено, но идеята е представена. Имаме време, ако получа еписа за нея. Което означава да стигнем до града, да се справим с другия и някак си да се помирим. Със сигурност и той има нужда от моята помощ. Гледайки го как помага на хората, съм сигурен, че е претендирал поне за един от тях, а другите живеят на негова територия, без да предизвикват гнева му. Той трябва да се чувства отговорен за тях. Това е най-голямата ми надежда за двама ни, които да прокараме покрай беса. Ако той не е твърде на дълбоко.
Джоли говори бързо, после посочва наоколо. Посочвам по посока на града. Далеч сме от пътя, по който бях планирал да тръгнем, заобикаляйки ръба на територията, която наричам своя. Не излизам толкова често, но съм достатъчно запознат с нея, за да ни отведе там, където трябва да отидем. Най-голямото притеснение ще бъдат другите. Когато корабът ѝ се разби, в небето имаше толкова ярка светлина, че знам, че и други ще пътуват, за да разследват. Не искам да се сблъскаме с тях по време на пътуването ни. Предстои ми да се изправя срещу един от тях в края на пътя си и не искам да рискувам да бъда отслабен по пътя. Мислейки за това, раненото ми крило пулсира, напомняйки ми, че вече съм слаб. Протягам ръка през рамото си и масажирам мускулите, опитвайки се да вкарам кръв в тях и да облекча дискомфорта.
Джоли гледа, а след това говори. Поставя ръката си върху моята, след което върви зад мен и оглежда района. Казва нещо, което звучи остро и грубо. Връщайки се отпред, тя говори бързо, докато движи ръцете си във въздуха. Изглежда разстроена или може би ядосана, но се движи и говори толкова бързо, че не мога да проследя какво се опитва да съобщи. Тя грабва чантата до нас и рови в нея, докато не намира бурканчето ми с мазило, отвинтва го, докато върви зад мен, и следващото нещо, което знам, е, че маже с него крилото ми и мускулите на гърба ми.
Мазилото е хладно, а после се затопля. Мускулите ми се отпускат и напрежението спада. Когато се връща отпред, затваряйки буркана с капачката, тя ме поглежда и в очите ѝ има само загриженост. Поставя едната си ръка отново на гърдите ми и задава едносрична дума, която завършва като въпрос. Слушам внимателно как я повтаря, след което я имитирам обратно към нея.
– Добре? – пита тя и аз я повтарям.
Тя посочва крилото ми, след което повтаря думата. Усмихвам се, кимвам и слагам ръката си на бузата ѝ. Целувам я бързо, след което посочвам, че трябва да се движим. Предстои ни дълъг път и искам да започнем. Тя прибира буркана, след което тръгваме. Пътуването ни е безпроблемно, макар и бавно. Не искам да рискувам по-нататъшно увреждане на крилото си, докато то не е имало време да се излекува, затова не ги използвам. Така е по-лесно да поддържам темпото на Джоли, която така или иначе се движи много по-бавно. Тръгваме през пясъка, изкачваме дюни и заобикаляме скални образувания. Колкото повече се приближаваме, толкова по-малко са скалните образувания. Градът е разположен в обширна равнина. Някога е бил един от най-големите на планетата, наричан Драконов в разцвета на силите си, преди опустошението.
Слънцето минава над главите ни. Уверявам се, че Джоли пие много вода и дъвче изсушеното месо от густер. Тя се забавя с напредването на деня и кожата ѝ придобива все по-ярки нюанси на червеното. Загрижеността ми за нея нараства, след което ми хрумва една идея. Разширявам крилата си, но не за да ги използвам за бягане, а за да създам сянка. Премествам я така, че тя да върви под сянката на здравото ми крило. Тя се усмихва и се надига, а сянката ѝ дава поне малко облекчение от безкрайната жега.
Докато изкачваме поредната дюна, тази е най-голямата досега, чувам нещо пред нас. Това не е животински звук, има нещо различно в него. Вслушвам се, докато вървим, и тогава разбирам, че това е звукът на метал върху метал. Не е звук, който се чува в дивата природа на планетата. Спирам да вървя и Джоли се спъва на две крачки напред. Мимоходом ѝ казвам да приклекне. Чрез поредица от сложни жестове, които повтарям, докато не повярвам, че е разбрала, ѝ показвам да остане. Тя се опитва да спори, но аз вдигам ръка и категорично поклащам глава.
Продължавам напред още няколко метра, докато се приближа до билото, след което лягам на пясъка и се премествам напред-назад, докато се маскирам. След като приключа, се отправям към билото, за да видя източника на звука. Студеният хлад кара сърцето ми да прескочи един удар. З’зло.
В момента, в който ги виждам, ги познавам. Чудовища отпреди опустошението. Цяла раса робовладелци. Страхът от тях е вкоренен във всички Змеи. Те са приказките, които се използват, за да плашат малките деца да бъдат добри. Имат оранжева, люспеста кожа, а върховете на главите им са плешиви, обградени от черни пипала, които висят покрай раменете им. Всяко пипало е украсено със златни или сребърни ленти, които обозначават техния ранг в собственото им извратено общество. Носят черни кожени дрехи, които си спомням, че са предназначени за оцеляване в космоса.
Шестима от тях стоят в малка група пред един кораб. Цял, непокътнат космически кораб. Гледат машините в ръцете си и разговарят помежду си. На едното от бедрата им висят бодливи тояги, на другото – оръжия, а на гърбовете им са пристегнати мечове. Един от тях сочи надалеч по посока на дома ми, но друг го бута в гърдите и сочи към града. Те са на лов. По дяволите, те са тук и ловуват.
Прекалено много са, за да мога да направя каквото и да било. Те са по-добре въоръжени и са повече от мен. Връщам се обратно по дюната, като не откъсвам поглед от тях, докато хребетът не блокира гледката ми. След като съм сигурен, че съм извън полезрението им, се изправям от камуфлажа си, след което тичам към Джоли. Тя ме гледа с широко отворени очи, докато я хващам за ръка и я дърпам обратно надолу по дюната. Тя започва да говори, но аз закривам устата ѝ с ръка, като клатя глава. Тя долавя сериозността ми, защото мълчи и прави точно това, което искам.
След като сме в основата на дюната, се ориентирам и набелязвам нов курс, който ще ни изведе навън и ще ги заобиколи. Не мога да рискувам да се сблъскам с тях. Няма да им позволя да я вземат. Знам какви неща правят с момиче като нея.
Джоли се приближава, влиза в ръцете ми и опира глава в гърдите ми, докато ме обгръща с ръце. Обгръщам я и я държа здраво, знам, че ще направя всичко необходимо, за да я защитя. Нищо на този свят няма да я застраши. Тя е моя и аз ще я защитавам от всички, включително и от чудовищните З’зло.

Назад към част 11                                                               Напред към част 13