Амара
Това не може да бъде. Не съм готова за това. Още дори не съм решила да го допусна до себе си, а сега това? Как се случи това?
Какво казвам, знам, по дяволите, добре как се е случило! Аз съм глупачка. Направих това на себе си и сега съм заклещена. Не мога да го направя. Мога ли? По кожата ми преминават студени тръпки. Разходката по улиците в горещия външен въздух би трябвало да ме стопли, но не може да докосне студенината. Дори не знам от колко време съм тук, лутайки се в кръг, опитвайки се да се опомня в ситуацията.
Обгръщам корема си с ръце. Тогава ми хрумва. Животът вътре в него, който расте в мен. Когато затварям ръце върху него, топлото сияние се разпространява от сърцевината ми навън през крайниците ми. То се бори със страха. Рано или късно едното или другото ще трябва да победи.
– Амара!
Викът на Мей ме изтръгва от мислите ми.
– Какво? – Питам, като се обръщам.
Отне ми миг да я забележа. Толкова съм се изгубила в мислите си, че не знам къде се намирам. Тя е на вратата на медицинската сграда и се усмихва. Красивата ѝ, дълга руса коса изглежда като червен ореол в слабата светлина на залязващите слънца. След като се ориентирам, вървя към нея.
– Време е! Калиста ражда!
– По дяволите.
Тръгваме през сградата. Останалите момичета стоят на едно място, докато аз и Мей пристигаме. Сверр и Астарот стоят на няколко метра встрани и си говорят тихо.
– Какво чакаме? – Мей пита, като се втурва покрай групата и влиза през вратата към медицинската част.
Калиста вече е на леглото, задъхана, а по лицето ѝ се стича пот. Джоли, с подутия корем и всичко останало, е до нея, избърсва челото ѝ с влажна кърпа и издава тихи звуци. Ръцете на Калиста се хващат за перилата на леглото, докато тя диша по-бързо и челюстта ѝ се стяга.
– ММММММММ – стене тя, след което отново започва да диша.
– На какво разстояние? – Мей пита, като се премества от страната на Калиста срещу Джоли.
– По-малко от една минута – казва Джоли.
– Тази машина не помага! – Ладон изсъсква.
Някак си го бях пропуснала да застане в сянката в горната част на леглото.
– Ще помогне – казвам аз.
– По-добре да е така – изсъсква той, а заплахата е очевидна в гласа и думите му.
– Добре, Калиста, време е – казва Мей и поставя ръка върху лицето на Калиста. – Ще те вкарам в позиция.
Мей прави движения към нас, момичетата, но аз се държа настрана. Изразът на лицето на Калиста е чиста агония, изкривена в сурова усмивка, която е пародия на забавление. Стомахът ми се свива, като виждам как от тежко дишане преминава към стискане на зъби и стенания.
Другите момичета се движат от двете страни, сякаш са тренирали за този момент. Те свалят панталоните на Калиста, като избутват краката ѝ под ъгъл. Ръцете на машината се движат около нея и сини светлини осветяват изпъкналия ѝ корем. От страх по кожата ми се стича студена пот. Не мога да го направя. Как може тя? Как може да понася толкова много болка?
Над леглото се появява холограма на бебе. Мей поглежда от нея към Калиста и поставя ръка върху корема на раждащата жена, опипвайки го. Тя натиска едно място от страната на Калиста и главата на холограмното бебе се раздвижва.
– Още не е слязло с главата надолу – казва Мей.
– Това не е добре, нали? – Лана пита.
– Не, не е. – Мей се намръщва.
– Помогнете й! – Ладон изкрещява, крилете му трептят, а опашката му се люлее от една страна на друга толкова силно и бързо, че Инга трябва да се отклони, за да не бъде повалена на земята.
– Ладон! – Мей крещи.
Ладон се обръща към нея с ярост на лицето. Той съска, докато ръцете му се свиват, показвайки остри нокти, готови да атакуват.
Наблюдавам как всичко това се случва на забавен каданс. Ладон губи разсъдъка си. Това е очевидно. Той се предава, защото Калиста страда, а той не може да и помогне. Любовта му към нея е твърде силна. Твърде голяма, за да може да понесе това, че тя е наранена. Това го прави опасен. Той избутва Инга настрани, после на пътя му се изпречва Лана и той избутва и нея настрани, докато се насочва към Мей.
Розалинд се движи, но не успява да се справи навреме. Аз се движа, като се вмъквам между Ладон и Мей.
– Спри! – Казвам, като слагам ръка на гърдите му.
Чувствам как сърцето му се разтуптява, докато гърдите му се издигат и спускат с накъсани вдишвания.
– Махни се от пътя ми, човече – изсъсква той.
– Не – казвам, изправям се и го избутвам назад. – Обичаш я, разбираме го, но това е женска работа. Нямаш място тук, а сега се махай.
– Няма да…
– Ще направиш това, което ти казвам! – Изкрещя, сочейки към вратата. – Вън! Сега!
Той съска, крилете му се разтварят широко, а опашката му прави силни прорези от страна на страна, но не се движи напред. Посрещам погледа му и го изчаквам. Крилете му се сгъват, опашката му се успокоява, а ръцете му падат настрани.
– Ще… – започва той.
– Не, няма да го направиш – прекъсвам го аз. – Навън. Сега.
Той свежда глава, после се обръща и излиза от стаята, без да каже нито дума повече. Всички въздъхват с облекчение, когато той си тръгва.
– Уау – казва Мей.
– Това е нищо – казвам аз. – Нека да продължим.
Мей кимва и докато наблюдава машината и шепне думи на насърчение на Калиста, леко натиска корема ѝ. Холограмата се премества и всички момичета в стаята си поемат колективен дъх.
– Тя е на мястото си! – Мей възкликва.
– Добре, добре, добре, добре, добре – изрежда Калиста като мантра.
– Добре, почти сме готови, когато дойде следващата контракция, напъваш, ясно?
– Да, да, да – кимва Калиста, по лицето ѝ се лее пот, след като тя удря. Лицето ѝ се изкривява от болка. Тя извиква, безсловесен звук, докато стене.
Когато отново поглеждам Калиста, виждам повече, отколкото преди. Не виждам само болката и агонията. Има нещо много повече сега, когато гледам с очи, които не са замъглени от страх. Дишането между тласъците е нейното съсредоточаване, подготовката ѝ. Напъните са концентрирани, интензивни, но концентрирани. Тя е в състояние да създаде живот. Животът може да започва с болка и кръв, но все пак е чудо, което тя създава.
Когато осъзнавам и виждам това, сърцето ми експлодира в гърдите от твърде силни чувства и емоции. Ръцете ми се увиват около корема ми и прегръщам живота, който расте в мен.
Не след дълго се появяват силните викове на един нов живот. Мей вдига бебето и го поставя на гърдите на Калиста. Инга се приближава, като слага одеяло върху майката и новороденото.
Бебето суче, а ние всички се приближаваме, за да го наблюдаваме. Това е най-красивият, сърцераздирателен и съвършен момент, който някога съм виждала.
„Погледнете очите му“, прошепва Лана.
„Те са красиви“, казва Инга.
„Тези люспи!“ Розалинда казва, а в гласа ѝ има мекота, която никога не съм чувала преди.
Калиста сияе по начин, който никога не съм виждала. Тя се усмихва и гушка бебето в ръцете си. По лицето на Джоли се стичат сълзи, а ръцете ѝ са кръстосани върху големия ѝ корем. Поставям ръка на корема си, а очите ми плуват в неизплакана влага.
Малките ръчички на бебето стискат въздуха, докато суче. Съвършеното му, кръгло лице е леко изпъстрено с блестящо оцветени люспи. Протяга се и рита, докато крачетата му не надникнат изпод одеялото. Сълзите най-накрая се стичат по лицето ми, докато гледам. Мога да го направя.
„Добре, справих се с пъпната връв и следродилната връзка дойде лесно, докато той се кърмеше – казва Мей с усмивка.
След известно време сукането на новороденото се забавя.
„Мога ли да го измия сега?“ Мей пита.
Калиста прекъсва запечатването му с пръст, след което го повдига. Мей го поема, а Калиста се обляга във възглавниците си и въздъхва. Аз следвам Мей до плота, където тя разопакова бебето. То гука и издава тихи съскащи звуци. Мей слага одеялото настрани и го спуска в приготвената за него топла вана. Докато го прави, за пръв път виждам бебето отблизо.
То е покрито с ярки люспи, блестящи нюанси на жълто, синьо и зелено. Очите му са прорязани като тези на баща му и са жълтозелени. Крилата му са прекрасни! Малки, полупрозрачни и блестящи. Те все още са сгънати здраво на гърба му, покрити с родова кожа. Опашката му е мъничко нанизче, което се поклаща напред-назад, плискайки се във водата. В очите ми се появяват сълзи и аз се мъча да не се пречупя и да не се свия на топка. Той е толкова красив, толкова съвършен, че е потресаващо. Трябва да поговоря с Шидан.
– Невероятно – казва Инга и застава до мен.
Тя избърсва сълза от бузата си, усмихвайки се от ухо до ухо.
– Да – съгласявам се, без да мога да кажа повече, защото емоциите затварят гърлото ми.
Той е невероятен. Малките му пръстчета, малките крачета, тази опашка и крилата! Толкова съвършено, толкова малко, толкова много, че не мога да го преценя. Толкова много чувства наведнъж. Инга ме обгръща с ръка и ме придърпва към себе си. Чувствам се не в свои води и отвръщам на прегръдката ѝ, докато гледаме как Мей мие бебето.
– Трябва да съобщим на Ладон – казвам аз.
Инга кимва, но ние стоим заедно, докато Мей не приключи с къпането на бебето. Тя измерва жизнените показатели, преди да го върне на Калиста, която го слага отново на гърдата си, където то се притиска и сучи.
– Избрахте ли вече име? – Инга пита.
Калиста се кикоти и гали бебето по бузата. – Иладон.
– Илидан, като героя на Азерот Илидан? – Удивеният поглед на Джоли е безценен.
– Само нещо подобно! Ил-ла-дон – произнася го Калиста. – Това е като да кръстиш бебето на баща му, но е по-страхотно!
Джоли се смее.
– Мисля, че това е идеалното име за един нов, свиреп малък воин – настоява Инга и бебето гука, сякаш е съгласно.
Челюстта ме боли, че толкова много се усмихвам, докато излизам, за да кажа на мъжете, че могат да дойдат да се запознаят с най-новия член на общността ни.
Назад към част 22 Напред към част 24