Шидан
– Не мога да се ориентирам – казвам аз.
– Ти й каза как се чувстваш? – Астарот ме пита.
– Да.
– И тя не е отговорила с нещо?
– Не – казвам. – Мисля, че сме близки. Тя ме допуска до себе си, но после ме отблъсква. Тя е моето съкровище. Искам да я защитавам и да я пазя.
– Разбирам – казва Сверр.
– Е, има само едно нещо, което може да се направи – казва Астарот.
– Какво е то? – Питам.
– Кажи й. Отново. Изложи всичко пред нея. Дай ѝ ясно да разбере, че не искаш да вземеш нищо от нея, а да ѝ дадеш всичко. Изглежда, че тя е силна жена, която не иска да изгуби идентичността си. Виждал съм ви двамата заедно. Това е, от което тя се страхува.
Кимвам в знак на съгласие. Той е прав. Виждам го.
– Цялото е по-голямо от сбора на частите си, това е силата на любовта – казва Сверр.
Ладон удря по стената, прекъсвайки разговора ни. Всички се оглеждаме дали е добре с него. Той е възобновил краченето напред-назад, съска, опашката му се размахва яростно от една страна на друга, крилата му шумолят. Разменяме си погледи, чудейки се кой от нас да отиде при него. Не е лесно да се приближиш до Змей, който е толкова близо до хватката на беса. Сверр свива рамене, поемайки отговорността, и отива при Ладон.
Сверр се приближава бавно, с протегнати пред него ръце. Ладон спира да се разхожда и се взира в него. Това, че двамата имат бременни жени, създава връзка. Тя трябва да е достатъчно силна, за да отблъсне беса, тъй като Ладон не напада Сверр. Не е минало толкова много време, откакто Амара е изхвърлила Ладон от родилната зала, но си представям, че за него всеки изминал миг се влачи като цели белези на слънца.
В стомаха ми се заражда съчувствие. Не съм сигурен дали жената, съкровището му е добре, дали детето му е тук. Имало ли е усложнения? Дали и двамата са добре? Като си представя колко безсилен трябва да се чувства в момента, в стомаха ми се появява лошо чувство. Как щях да реагирам, ако Амара беше там?
Сверр поставя ръка на рамото на Ладон и му говори тихо. Не мога да чуя думите, но след няколко мига Ладон се отпуска и кимва. Двамата се разхождат напред-назад заедно. Непосредствената заплаха Ладон да изгуби контрол над беса си отминава и аз се връщам към собствените си мисли.
– Е? – Астарот пита.
– Какво? – Питам аз.
– Ще го направиш ли?
Не му отговарям веднага. Дали да ѝ кажа? Да я поставя на място пред другите може да е лошо. Може да се обърне срещу нея. Тя е бременна, с нашето дете. Знам, че машината казваше точно това. Имам нужда от обвързване между нас. Трябва да почувствам, че тя ме приема и е готова да създаде съвместен живот с мен.
– Аз…- Искам да кажа „да“, но не мога. Ами ако тя каже „не“?
– Но? – Астарот пита.
– Ами ако тя ми откаже?
– Тогава ще се откажеш ли?
– Не.
– Ще си тръгнеш ли от нея?
– Не.
– И така, кажи ми какво можеш да загубиш?
В думите му има мъдрост. Вратата на родилната зала се отваря и Джоли е там. Лицето ѝ сияе, но по него се стичат сълзи. Усмивката ѝ се разстила по лицето ѝ по-широко, отколкото някога съм виждал. Ладон е до нея толкова бързо, че не го виждам да се движи, оставяйки Сверр да стои сам.
– Момче е! – казва тя. – Елате, елате да видите Иладон!
Ладон излиза през вратата, преди тя да е довършила разговора. Останалите ни следват. Треперенето кара люспите ми да сърбят. Премествам крилата си, като издавам тихо трептене, и поемам дълбоко въздух, преди да вляза през вратата зад Астарот.
Калиста лежи на леглото с новото бебе на гърдите си. Косата ѝ е сплъстена до главата, но на лицето ѝ има красиво сияние, което никога не съм виждала преди. То е зашеметяващо. Изглежда красива, изпълнена с живот и сила. Ладон е до нея, навежда се, за да бъде близо до нея. Той я целува по челото, опирайки главата си в нейната, докато се взира в малкия живот в ръцете ѝ.
Сверр е с Джоли, а ние с Астарот стоим встрани в неловко мълчание. Амара е в далечната част на стаята от мен, недалеч от леглото с Инга, Лана и Розалинд. Мей се движи наоколо и прави нещо с машините, които помогнаха при раждането.
Бебето спира дъха ми. То е толкова мъничко. Никога през живота си не бях виждала бебе и не разбирах, че може да е толкова малко. Малката му ръчичка се хваща за одеялото, позволявайки ми да видя пръстчетата му. Те са съвършени, с най-малките нокти, с набръчкани пръсти, всеки един от които е толкова безупречен. С ъгълчето на окото си виждам Амара и съм привлечена от корема ѝ. Там е нашето дете, което расте. Нашето дете, което ще бъде малко, беззащитно, зависещо от нея и от мен за всичко.
Срещайки очите на Амара за първи път, виждам сълзи. Сърцето ми се къса при тази гледка и искам да изтичам при нея, да унищожа всичко, което причинява болката ѝ, но в този миг осъзнавам, че това са сълзи от радост. Разбирам я, защото се чувствам почти по същия начин. Надеждата изпълва стаята, радостно чувство, което пронизва всичко. Бодрост, която е толкова нова, толкова различна, че повдига духа ми и ме изпълва с удивление от възможностите на бъдещето.
– Отиди при нея – прошепва Астарот и привлича вниманието ми към себе си.
Когато се оглеждам, виждам, че той не се взира в бебето, а в другите жени. Проследявайки погледа му, ми прави впечатление кого гледа.
– Тя ли е? – Питам, като запазвам гласа си мек. – Твоята?
Той започва да се оглежда, докато очите му се стрелкат назад.
– За какво говориш? – изсъсква той.
Усмихвам се, знаейки, че съм открил тайната му. Ще я запазя за себе си, но аз знам. Знам какво изпитва той. По някакъв странен начин това ме кара да чувствам роднинска връзка с него.
– Иди да се занимаваш със собствените си дела – изръмжава той.
– Разбира се – казвам аз.
Затварям очи и вдишвам, като изпълвам дробовете си с чист въздух, след което го изпускам бавно. Когато отварям очи, се опомням и отивам при човешките жени. Те наблюдават приближаването ми и сякаш чакат да видят дали съм заплаха, преди да се втурнат. В мен се прокрадва съмнение, но аз го изтласквам настрана. Амара ме наблюдава най-отблизо, не мога да разчета изражението на лицето ѝ. Това не прави задачата ми по-лесна, но пък и нищо с нея не е лесно. Няма значение, защото тя си заслужава.
– Амара – казвам аз.
Тя вдига поглед и преглъща. Очите ѝ примигват няколко пъти, след което поглежда настрани и избърсва една сълза.
– Да?
– Трябва да ти кажа нещо.
Лицето ѝ се изчервява в розово и тя поглежда към околните момичета.
– Добре – казва тя накрая.
Използвам момента, за да събера мислите си. Чува се мляскане, когато бебето се отдръпва от гърдите на Калиста. Поглеждам към нея и виждам, че двамата с Ладон го наблюдават.
– Обичам те, Амара. Обичам те от момента, в който те погледнах за първи път. Не мога да си представя живота си без теб в него. Ти си слънцата в моята вселена. Гориш ярко и красиво и искам да те прегърна и да те държа завинаги.
– Шидан…
Вдигам ръка и поклащам глава.
– Моля те, остави ме да довърша – казвам и тя свива устни, след което кимва. – Това е и повече. Имам нужда от теб. Имам нужда от теб, защото заедно сме по-силни, по-добри, отколкото сме поотделно. Никога не съм познавал това чувство. Никога не съм познавал любовта. Когато се случи опустошението, бях дете. Бях сам, но се научих да оцелявам. Не искам повече да бъда сам. Не искам свят, от който ти не си част. Ти си най-невероятният човек, когото някога съм срещал“.
Спускам се на колене пред нея и хващам ръката ѝ.
– Амара – продължавам аз. – Ще бъдеш ли моето съкровище, моята любов и моята половинка?
По лицето ѝ се стичат сълзи. Тя ги избърсва с яростни движения. Сърцата ми бият толкова силно, че не знам как не се взривяват от гърдите ми. Те реват в ушите ми. Ръката ми, която държи нейната, трепери, докато чакам отговор. В стаята цари тишина, сякаш всички са затаили дъх.
Моментът се проточва. Не мога да дишам. Не мога да мигна. Очакването се засилва, докато не се убедя, че съм попаднал в някакъв застинал момент във времето, който никога няма да свърши.
– Да – казва тя, а гласът ѝ се пречупва в единствената дума.
По гръбнака ми пробягва слабост и почти припадам от облекчение. Сърцето ми бие още по-бързо, когато скачам и я вземам в обятията си, завъртам я, а устните ни се сблъскват със сила. Сълзите ѝ текат, докато се целуваме. Чуват се аплодисменти и смях на хората, а след това около нас се появяват ръце, които ни придърпват в прегръдка.
Най-накрая я изправям на крака. Жените са се събрали в кръг и държат двама ни. Всички те са просълзени и се смеят. Радостта разширява гърдите ми. Никога не съм усещал толкова много щастие. Не мога да го задържа. Смехът избухва в мен и после не мога да спра. Трябва да се освободя от него.
– Поздравления!
– Толкова съм щастлива за теб!
– Много ревнувам, момиче!
Думите на момичетата са размазани.
От другата страна на леглото на Калиста Астарот се усмихва от ухо до ухо. Той беше прав. Заложих всичко и се получи. Обръщам се към Амара, държа я за двете ръце и се губя в красивите ѝ очи.
– Обичам те – казвам достатъчно силно, за да могат всички да го чуят. – Винаги.
– Аз също те обичам – казва тя и се изправя, за да ме целуне.
Около нас се разнасят звуци на ооо и ах. Всичко е перфектно.
Назад към част 23 Напред към част 25