С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 29

Глава 28
Луцифер

Той се разхожда по пода пред вратата на спалнята ѝ и обмисля какво да каже. Но думите са откраднати, изтръгнати от езика му и заменени с горчивия вкус на съжалението, срама. Чувства се засрамен от това, че притежава тези мисли… тези емоции. И странно. Човешките чувства нямат смисъл в неговото съществуване. И все пак те са тук, заразяват го, променят го. И това сериозно го подлудяваше.
Луцифер не можеше да се измъкне от това. Не можеше да щракне с пръсти и да приключи с неудобството от чувствата. Идън беше влязла под кожата му и колкото и да му харесваше да натиска всичките ѝ симпатични копчета, не можеше да понася да я вижда как я боли.
Тя не каза нито дума по време на пътуването до къщата на Ирин. Николай успя да събере последните си сили, за да върне Джин обратно, така че пътуването обратно беше меко казано напрегнато. Знаеше, че тя се обвинява за това; мислеше, че може да спаси неспасяемото. А той и Седемте бяха толкова отчаяни, че й позволиха да опита. Позволиха ѝ да пожертва сърцето си и разума си, защото вярваха, че тя е ключът към неговото спасение.
Но той знаеше по-добре.
Знаеше и все пак и позволи да опита, защото имаше нужда тя да се убеди в това. Какво чудовище беше той? Как можеше да я разбие на милион парчета заради собствените си егоистични желания, защото беше твърде упорит, твърде уплашен, за да я загуби?
И сега е тук, превърнал се в жалък, подсмърчащ страхливец пред вратата ѝ, който се чуди какво би могъл да каже, за да подобри положението ѝ. Чуди се дали някога ще види в него нещо повече от архитекта на всичко лошо и грозно в живота си. Би била права да го мрази, но на него не му пукаше. Всичко беше по-добре, отколкото да я вижда как се разпада. Предпочиташе да гори в огнения ад хиляда години, отколкото да я остави да изтърпи още една секунда болка.
Той си пое дъх. Изплю проклятие. И почука на вратата.
Не очаква тя да отговори. Когато се връщат в имението, тя все още не е проронила нито дума. Останалите се втурнаха към лазарета, четейки глупави молитви към един безгрижен Бог, но тя отиде направо в стаята си. Очите ѝ бяха оцъклени, раменете – отпуснати… сякаш беше изпаднала в транс.
Луцифер нямаше защо да я следва. Беше все едно да си помисли, че тя иска да е близо до нея след онова, което току-що бе преживяла. Но когато вратата на спалнята ѝ се отвори със скърцане, той затаи дъх и благодари на баща си, че му е дал това малко чудо.
– Идън…
Тя не казва нито дума. Просто се отдръпва, за да го пусне да влезе. Иронията на този прост жест не остава незабелязана. Преди двадесет и четири часа не би си направил труда дори да почука. Вземаше си каквото искаше и когато искаше. Не му пукаше за социалните норми, защото тези глупости не важаха за господаря на шибания подземен свят. Но сега… сега студеното ѝ посрещане е подарък. И той е твърде нетърпелив да я приеме.
В стаята цари безпорядък, дрехите са разхвърляни навсякъде. Тя е измила кръвта от кожата си и е сменила ризата си, но отново е с бойните кожени дрехи и ботуши от по-рано.
– Как си? – пита той, затваряйки вратата след себе си. Глупости. Що за въпрос е това? – Ранена ли си?
– Не. – Гласът ѝ е достатъчно леден, за да накара Луцифер да настръхне. Тя слага раница на леглото и започва да я пълни с дрехи и оръжия. Бързо се запътва към банята, взима няколко предмета за първа помощ и ги пъха вътре също.
– Отиваш ли някъде? – пита Луцифер, като се опитва да звучи непринудено.
– Отивам да го намеря.
– Кого?
– Легиона.
– Идън, той е изчезнал. Той няма да се върне.
Тя захлупва раницата и поглежда с кинжали в ръце по посока на Луцифер.
– Не мислиш ли, че знам това?
– Тогава защо искаш да го намериш?
– Защото… – Тя поклаща глава, без да може да довърши мисълта си. Знае, че е твърде болезнено да се върне в онзи двор, да стане свидетел на тази марка неописуемо зло.
Луцифер познава това зло твърде добре, той го е създал, подхранвал го е. И в дребнавостта и отегчението си е пуснал това зло на света.
Какво ли щеше да си помисли Идън, ако знаеше, че именно той е манипулирал чудовището, в което се е превърнал Легион? Как би се почувствала, ако знаеше, че всичко това е негово дело?
Разбира се, всичко това беше преди да опознае Идън, светлинни години преди да се загрижи за нея – чувство, което все още се опитваше да преглътне. Но ако тя узнаеше за злодеянията му – ако знаеше, че тя е най-важната част от коварния му план – тя никога нямаше да му прости, камо ли да му говори отново. И колкото и шибано дребнаво и човешко да беше това, той не можеше да рискува. Вече беше загубил брат си. Не можеше да загуби и нея.
– Идвам с теб.
Идън прекъсва опаковането, поглежда го и се намръщва.
– Какво?
– Идвам с теб. Искаш да го намериш. Вярваш или не, кексче, аз не съм просто красиво лице.
Тя поклаща глава.
– Нямам време за игри, Луцифер.
– Кой е казал нещо за игри? Знаеш, че Седемте няма да ти помогнат, а и кой би ги винил? Аз съм всичко, което имаш.
– Кризис?
– Той вече се върна в Алианса, за да помогне за възстановяването на града.
– Николай?
– Аз… го освободих. Той си го заслужи. Трябва да бъде със семейството си.
Тя свива съвършената си уста, обмисляйки възможностите си. Тя няма никакви.
– Добре. Но ако идваш с мен, няма да е смешно. Няма да ме лъжеш. Няма да се опитваш да ме натопиш. И няма да ме разпитваш за нищо, което може да ми се наложи да направя. Ясно ли ти е?
– Ясно
Луцифер се обръща към вратата под претекст, че ще опакова собствената си чанта. Честно казано, няма нищо, от което наистина да се нуждае. Само от нея.
– Луци? – Идън извиква, преди да е пеминал през рамката на вратата.
– Да? – Той се обръща с лице към нея, по-нетърпелив, отколкото възнамерява.
– Уриел… той каза, че съм част от застрахователния ти план. Най-важното парче от твоя пъзел, което ще донесе разруха на Земята в случай, че Легионът се провали. Какво изобщо означава това? И каква роля имам аз във всичко това?
Виолетовите очи на Луцифер падат на пода, изражението му е безизразно, а брутално студената му физиономия се стяга. Той никога не е искал да протака това толкова дълго, но ето, че се случи. И както и да го изиграе, тя може да го мрази до края на дните си, колкото и дълги да са те.
И все пак тя ще разбере. Тя би направила всичко за хората, които обича. Може би един ден и той ще бъде включен в тази категория.
Може би.
Той оправя лицето си с крива усмивка – онази, за която знае, че кара дъха ѝ да спре и бузите ѝ да се нагорещят против волята ѝ. След това я поглежда през миглите обримчващи очите му, в които се въртят хиляди малки галактики.
– Ще ти кажа по пътя.

Назад към част 28

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 28

Глава 27

Легионът на изгубените души вдига острието и го претегля в ръката си. И на устата му пропълзява бавна, змийска усмивка.
Струва ми се, че викам, молейки ги да спрат, но не чувам гласа си. С ушите ми, които все още звънят, всичко звучи така, сякаш съм потопена във вода. Отново се давя. Точно както го направих като дете в ръцете на майка ми. Точно както го направих в онази църква в ръцете на баща ми.
В следващото заекване на препускащото ми сърце Легион завърта острието, за да направи дълбока прорезна рана върху гърдите на Уриел, точно над пространството, което би съдържало ангелското му сърце. Ужасът изкривява ефирното му лице, когато поглежда надолу, за да стане свидетел на първите струи ослепителна светлина, изтичащи от разкъсаната му плът. И все пак по някакъв начин той се хваща за Селафиел и двамата изчезват, оставяйки след себе си не повече от струйка бял дим.
Но Легионът не е приключил. Ние сме заобиколени от врагове – врагове, които те са насочили към нас. Петима ангели все още стоят в периметъра и преди да успеят да размахат белите си криле и да избягат, Легион изхвърля мрак, сенки и адски огън, превръщайки телата им във факли. Ангелите плачат от мъчителна агония, докато кръвта им кипи и вътрешните им органи буквално се пекат в тях. Миризмата на горяща плът… Трябва да преглъщам жлъчка и да притискам главата си към хладния бетон, за да остана в съзнание. Не мога да ги гледам. Дори и да са се заблудили, че Уриел върши Божията работа, дори и да са дошли с намерението да убият всички ни, не мога да гледам как ги изгарят живи.
Казвам си, че ще стана, щом виковете спрат, но това така и не се случва. Въпреки това не ангелите са тези, които крещят от мъка. Отварям едното си око, за да открия, че Легионът е преминал към по-малките демони, разкъсвайки ги крайник по крайник по-бързо, отколкото те могат да осъзнаят какво се случва. Той ги убива. Всички. Легионът убива хората.
Опитвам се да се изправя на треперещи крака, крайниците ми са превърнати в желе. Тогава една топла ръка хваща моята, за да ми помогне да се изправя, и ме придърпва към гърдите си.
– Трябва да го спрем – казва Луцифер. И за първи път в живота си изглежда… уплашен.
Седемте, Адриел, Нико и Крисис също са на крака, борейки се с болката в черепите си и миризмата на смърт, която все още се носи във въздуха. За щастие, Алиансът беше достатъчно умен, за да избяга, докато всички бяхме разсеяни от Серафимите. Слава Богу. Легионът щеше да ги разкъса на парчета, без значение за коя страна се бият.
– Той си отиде… – Адриел прошепва, а в гърлото ѝ се появява прелюдия към ридание. – Този път си е отишъл завинаги.
– Не, не е – ръмжи Каин. Той поглежда към братята и сестра си и кимва твърдо, авторитетно. – Обградете ги. Придвижвайте се внимателно, но без резки движения.
– Позволете ми да помогна – предлага Николай. От ушите му капе кръв.
Каин поклаща глава.
– Ти не си един от нас. Ще те убият при вида ти.
– Те? – Нико се намръщва объркано.
– Това не е един демон – обяснява Каин. – Това е всяка изгубена душа, която Легионът някога е събирал. Те са Легионът.
Поглеждам към Луцифер. Може би – само може би – те ще го послушат.
– Трябва да направиш нещо. Моля те. Трябва да ги спреш, преди да са убили всички тези хора. За мен… направи го за мен.
Луцифер поглежда към двора, към касапницата и кръвта, които са размазани по цялата територия на това, което някога е било сърцето на центъра на Чикаго. Изглежда неохотно, но за щастие кимва.
– Ще направя каквото мога.
Той затваря очи, съсредоточавайки силата си. Уплътнява цялата си тъмнина, за да може да я хвърли над стълпотворението, покривайки хаотичната сцена с влиянието си. Всеки останал по-малък демон пада, принуден да заспи. А после един по един започват да изчезват, носени от вятъра на тъмната магия.
Легионът се завърта с лице към нас, лицето му е обляно в кръв, ръцете му са изцапани с пурпурно. Седемте се придвижват към тях с бавни, отмерени стъпки, за да ги уверят, че нямат намерение да ги наранят. Въпреки това всяко оръжие е извадено и всяко острие е разперено. Със сигурност Легионът няма да ги нарани, но те все още имат Изкупителя. А това не е Легионът, който познавам. Не знам дали той изобщо е там.
Но ако има шанс… ако има някаква надежда, че мога да помогна за връщането му, ще го направя. Той никога не би искал това. Дори когато трябваше да убие онези членове на Алианса на бензиностанцията, това не му доставяше никакво удоволствие. Това прецака главата му. Караше го да се чувства като чудовище, лишено от всякакъв шанс за изкупление.
Може и да не се върне при мен, но аз му го дължа – да му помогна да намери пътя към вярата си. Преди мен всичко, което искаше, беше да намери изкупление и да спечели Божието благоволение, както когато бил на небето. Знам, че той си мисли, че сега цялата надежда е изгубена, как може един паднал ангел да намери пътя обратно към дома? Но аз познавам сърцето му и то е най-красивото, най-чистото нещо, което някога съм имала удоволствието да обичам.
Седемте се приближават, надявайки се да хванат Легиона, преди да успеят да се дематериализират и да избягат. Съмнявам се, че тогава ще успеем да ги проследим, така че има голяма вероятност никога повече да не получим подобен шанс. Те са приклекнали, очите им се стрелкат из пространството като на диво животно. Страх ги е. Дезориентирани са. Те не знаят какво се случва повече от нас.
– Хей – казвам тихо, вдигнала длани, за да покажа, че не съм заплаха. – Чуваш ли ме?
Безжизненият поглед на Легион пада върху мен, изпълнен с любопитство и наслада.
– Чуваме те. – Техните обединени гласове ще играят в най-мрачните ми кошмари до края на дните ми. Различни тонове и височини, някои изкривени. Като влачене на нокти по тебеширена дъска. И все пак те говорят като един.
– Добре. – Кимвам, за да покажа задоволството си. Не искам да бъда снизходителна, но искам да знаят, че не съм враг. Приемам ги. – Ще говорите ли с мен?
– Ще говорим. – Десетина паяка пропълзяват по гръбнака ми.
– Благодаря ви. Имам нужда да ми позволите да ви помогна – на всички вас. Знам, че всички сте ядосани и може би малко уплашени. Всичко, което искам да направя, е да подобря нещата. Ще ми помогнете ли да го направя?
Легионът прави пауза за миг, като се вглежда в стоящия зад мен Луцифер, преди да каже:
– Няма да се върнем. Никога няма да се върнем.
– Не е нужно да се връщате – уверявам ги аз. – Не съм тук за това, обещавам.
Седемте се приближават. Не знам какво искат да направят, но аз им отвличам вниманието с удоволствие. Не мога да си представя, че Легионът ще си тръгне тихо, дори и да го помолят.
– Какво искаш тогава, момиче? – подиграват се те.
– Искам да говоря с онзи, който някога се е наричал Самаел. Можеш ли да го намериш за мен?
– Самаел го няма.
– Не вярвам да е така. Мисля, че може да се е изгубил. Можеш ли да го намериш за мен? Моля?
– Никога няма да се върнем.
– Обещавам – ще направя каквото мога, за да не ти се налага да го правиш. Само те моля… позволи ми да говоря с него. Само веднъж. Просто… искам да се сбогувам.
Седемте са почти на една ръка разстояние. Това може да проработи. Може би ще успеем да го спасим.
– Добре – казва Легионът. – Можеш да говориш с него. Но той вече няма да управлява това тяло. Не се връщайте за него.
Примигвам от мъчителните сълзи и кимвам, без да имам намерение да спазя това обещание. Бърз поглед надясно, после наляво, за да се уверя, че всички са на мястото си.
Легионът примигва и за миг си мисля, че са задрямали. Но когато очите им отново се отварят, виждам сребърни звезди и лунна светлина. Чувам крилете на гарвана и аромата на целунатия от жасмин нощен въздух, който шепне по кожата ми. Усещам как огън разпалва кожата ми, отблъсквайки ухапването на зимните ветрове.

Той е тук. Моят Легион. Той се върна при мен.

Втурвам се към него противно на всички свои преценки и се хвърлям в прегръдките му въпреки кръвта, която покрива кожата и дрехите му. Не ми пука. Трябва да го почувствам, да го усетя. Трябва да знам, че не е изгубен завинаги.
Неуверено той ме обгръща с ръка и ме притиска към себе си. В другата ръка е Изкупителят, който той държи отстрани, сякаш се страхува да го има близо до мен.
– Легион… – Големи, дебели, грозни сълзи се стичат по бузите ми.
– Всичко е наред, бейби, вече съм тук – прошепва той в косата ми между целувките. Гласът му отново е негов – грапав и дълбок. Това е най-красивият звук, който някога съм чувала.
– Мислех, че… мислех, че съм те загубила. Ти ме остави.
– Трябваше да го направя. Не исках да те нараня отново. Предпочитах да умра, отколкото да те докосна.
Откъсвам лицето си от топлината на гърдите му и вдигам поглед към измъченото му изражение.
– Но ти не го направи. Тогава не беше ти. И… и аз съм добре…
– Можех да те убия.
– Нямаше да го направиш. Вярвам ти.
Той поклаща глава, преди да отклони погледа си към окървавената земя.
– Не биваше.
Вдигам ръка, за да притисна лицето му в дланите си, принуждавайки го да ме погледне. Той трябва да види, че съм искрена. Трябва да повярва в нас, както аз вярвам в него.
– Ти си по-силен от тях. Виждала съм го – усещала съм го. Имам нужда от теб. Седемте се нуждае от теб. И вярваш или не, този свят се нуждае от теб. Ти си посветил съществуването си на борбата за по-голямо добро. Моля те, умолявам те… бори се за нас. Бори се за теб и за мен. Обичам те. Чуваш ли ме? Обичам те, Легион. И няма да спра да се боря. Никога няма да спра да се боря, за да те върна при мен.
Не знам какво се случва, но очевидно съм казала нещо погрешно. Защото земята започва да се тресе и отровната миризма на сяра изпълва ноздрите ми. И ги чувам… шепот. Хиляди гласове, много от тях говорят на език, който не разбирам, и са гневни. Изгубените души са се завърнали и искат да си го върнат.
– Не! – Моля, държейки се по-силно за него.
Очите на Легион се разширяват, когато сребърните звезди започват да умират в ужасения му поглед.
– Идън, трябва да тръгвам.
В далечината чувам Каин и останалите да ми крещят да се отдръпна… да се махна от него, но не мога, не мога да го пусна. Никога няма да го пусна.
– Моля те, остани с мен – викам в гърдите му и го стискам по-силно. – Не мога да направя това без теб. Имам нужда от теб. Моля те.
– Не мога. – Той повдига брадичката ми, така че съм принудена да видя, че са останали само няколко блещукащи звезди. – Обичам те. Толкова много. Толкова много, че бих преместил небето и земята, за да те опазя. Толкова много, че бих предпочел да умра, отколкото да те подложа на живот, изпълнен с болка и разруха.
Задъхвам се, когато той вдига Изкупителя и го протяга към мен.
– Искам да го използваш. Да ме убиеш. Ти си наполовина Серафим. Ако някой тук има шанс да ме спре, това си ти. За това си създадена, Идън. Трябва да сложиш край на това страдание.
Поклащам глава и се опитвам да се отдръпна, но той не отслабва хватката си върху мен. От секунда на секунда става все по-безумен, все по-тревожен. Гласовете съскат все по-силно, искайки кръв в замяна на измамата ни.
– Ела с нас – крещя над рева на изгубените души. – Ние можем да ти помогнем. Ще намерим друг начин.
Легион поклаща глава. Още една звезда се взривява в стъклените му очи.
– Няма друг начин. Не мога да променя това, което съм. И това царство никога няма да бъде в безопасност, докато съм жив. – Той отново се опитва да прокара острието в ръцете ми, отчаяно молейки: – Направи го. Убий ме. Моля те. Убий ме.
Всичко около нас започва да притъмнява, сякаш сме обвити в пашкул от мрак. Силни ветрове вият и се блъскат около нас, опитвайки се да ни отдалечат един от друг. Опитвам се да се държа още по-здраво, но те са по-силни, отколкото съм си представяла. Не мога да се справя сама.
– Изведете я оттам! – Каин вика. Той вече е по-близо, но е трудно да се чуе през виещия въздушен тунел. Все още не съм готова. Никога няма да бъда готова да кажа сбогом.
Легион ме гали по бузата с обратната страна на ръката си.
– Идън… – Една-единствена сълза се търкулва по красивото му измъчено лице.
Последната звезда се отличава. Воят на ветровете не стихва. И пада мрак.
– Сега! – Каин реве.
Седемте намаляват разстоянието, атакувайки от всички страни. Но вече е твърде късно. Твърде късно е за тях да измъкнат Легион обратно от мрака. Твърде късно за мен да се изтръгна от лапите им.
Демоничните убийци не се доближават дори на сантиметър от тях, преди изгубените души да изпратят взрив от изпепеляваща енергия, който да ги отблъсне няколко метра назад. Седемте се изправят на крака за секунди и се втурват напред още по-бързо, с готови оръжия. Опитвам се да се измъкна от хватката на Легиона, но те изглежда имат намерение да ме задържат, вероятно за да ме накажат за измамата ми.
– Моля ви, пуснете ме. Съжалявам. – Дланта ми изтръпва, тъй като вече се оформя светещо кълбо.
– Такова хубаво момиче – подиграват се те с онези неестествени, пълзящи по кожата гласове.
Сферата става все по-гореща, излъчвайки свещена светлина. Не искам да я използвам, но ще го направя.
– Какво искаш от мен? – Не искам да знам – по дяволите, не. Но трябва да ги разсея достатъчно дълго, за да могат Седемте да намерят вход. Достатъчно дълго, за да ги хванат и да мога…
Твърде късно.
Това се случва нечовешки бързо. Толкова бързо, че дори не мога да повярвам, че изобщо се случва. Но когато Седемте се приближават, Легионът завърта тялото си и ме взима със себе си. Не видях какво правят. Дори не успях да открия движението. Но докато осъзная какво са направили, вече е твърде късно. От това няма връщане назад.
Навсякъде около мен се чуват писъци, жестоки, агонизиращи викове, но аз съм твърде зашеметена, за да издам звук. Не… Не…
Тъмните очи на Джин се разширяват от ужас, когато той поглежда надолу, където дръжката на Изкупителя стърчи от торса му. После бавно, сякаш от движението го боли, вдига глава, за да се изправи пред онова, което някога е било негов брат, водач, приятел. А сега – негов убиец.
Джин, чиято прекрасна кафява кожа е почерняла, когато Изкупителят е изтръгнал живота от тялото му, разтваря бледите си устни. И с акцентиран тон, който звучи като красива мелодия, немият демон изрича:
– И ако той съгреши срещу теб седем пъти в един ден и седем пъти в един ден се обърне отново към теб, казвайки: Разкайвам се, ти ще му простиш. Аз… ти прощавам… братко.
Феникс, с разярено и обляно в сълзи лице, хваща най-близкия си приятел отзад, като го издърпва от по-нататъшна вреда. Легионът е разбил всички тях. Тези непокорни души трайно са пречупили Седемте.
И точно така, както дойдоха, Легион се взривява в шлейфове от лъскави, черни пера, сенки и дим.
Той изчезна. Майка ми е мъртва. Джин е паднал. А Седемте никога няма да бъдат същите.
Аз бях създадена с определена цел. И когато го срещнах, мислех, че целта ми е Легион.
Но не за да го обичам. Дори не за да го спася.
Целта ми е била да го убия.
И се провалих.
Поглеждам надолу към Джин, моя приятел, който се дави в собствената си кръв, докато братята и сестра му плачат над неподвижното му, безжизнено тяло.
Сега разбирам. Сега ми е толкова ясно, колкото онези звезди, които някога ме хипнотизираха под среднощната луна.

Убий един, за да спасиш милион.

За Седемте, за безопасността на цялото човечество, се заклевам в живота си, че няма да се проваля отново.

Назад към част 27                                                                 Напред към част 29

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 27

Глава 26

Не знам как става това.
В един момент стоя там, задържана от Феникс и Андраш, а в следващия се втурвам през двора със светещи кълба свещена светлина във всяка длан, а погледът ми е обагрен в червено.
Ще го убия. Ще го накарам да съжалява, че съм се родила. Ще го накарам да съжалява за цялото си шибано съществуване.
Уриел остава самодоволен както винаги, без да си прави труда да помръдне при виковете и проклятията ми. Сякаш дори не съществувам в неговото царство. Аз съм нищо, не повече от мравка, която пълзи по земята. Сега вече разбирам… разбирам какво е имал предвид Крисис. Ние сме нищо за тях. Те идват в нашия свят, създават ни, но не изпитват никаква семейна привързаност. Той не е моят баща. Никога не съм имала такъв. А сега е взел един от единствените хора, които са ми останали.
– Ще те убия! – Пищя. Каин ме хваща около кръста, докато се нося във въздуха, и ме дърпа назад. – Ще те убия, гадно садистично копеле!
Само най-малките тикове и навеждането на главата му настрани показват интригата му.
– Ти владееш светлината – коментира той. – Интересно.
– Ще ти откъсна шибаната глава! – Отвръщам на Каин с поглед, като отчаяно се опитвам да се измъкна от стоманената му хватка. Тойол пристъпва пред мен за подкрепление. – Пусни ме! Пусни ме!
– Не мога – изсумтява Каин. – Той ще те убие.
– Пусни. Пусни ме. Остави ме! – Изисквам, без да ми пука за собствената ми смъртност. Уриел е убиец. Той трябва да си плати за това, което е направил.
Луцифер е този, който се обръща и слага твърда ръка на рамото ми, успокоявайки гърченето ми. Той навежда глава, за да срещне изпълнените ми с ярост очи, и изведнъж червеното отслабва. Мъката, яростта… по-лесно е да видя през всичко това и да се съсредоточа само върху лицето му.
– Идън, имам нужда да повярваш в мен – прошепва той. – Ти ще получиш своето отмъщение. Просто ми вярвай, става ли?
Все още задъхана и трепереща от лудост, аз за миг прекратявам борбата си. Луцифер познава Уриел по-добре от всеки друг. Да позволя на емоциите си да вземат връх над мен може да се окаже най-човешката грешка, която мога да направя. А ние все още имаме твърде много за губене, за да мога да разруша всичко.
Но все пак… сърцето ми се разбива в гърдите. Гневни сълзи капят по бузите ми. Не мога да повярвам на това. Как е могъл? Как е могъл? Кое чудовище прави подобно нещо?
– Ти никога не си я обичал, нали? Тя не беше нищо друго освен контейнер за отмъщение.
Изражението на Уриел остава безизразно.
– Майка ти е човек. Обичах я така, както обичам всички Божии създания.
– Глупости. Огледай се около себе си, болен мозък. Това ли е твоето определение за любов?
По устните на Уриел се появява усмивка, той вдига ръка и щраква с пръсти. Сякаш са събудени от сън, всички по-малки демони, които похищават тела, започват да се надигат. Повечето от тях имат порезни рани и синини, но в по-голямата си част всички са добре. Не помръдват; просто стоят, чакайки указания от своя водач. Един архангел контролира по-малките демони. Как?
– Ние не ги малтретирахме. Ти и твоите приятели го направихте. Виждате ли колко лесно ви е насилието? Как изпитвате удоволствие да причинявате болка? Сигурно сте се радвали, когато сте ги победили.
– Но аз не съм убил никого – отвръщам аз.
– Какво? – Уриел прави проста крачка напред, оспорвайки твърдението ми. – Сигурна ли си в това? Защото онова малко момче, което изпрати да стъпи пред един автобус, не оцеля. Но ти знаеше това. Видя начина, по който мозъкът му се просмука в асфалта, след като черепът му беше разбит като пъпеш. Видя как от осакатеното му, безжизнено тяло бе източена кръвта. Кажи ми, Идън. Плачеше ли за него? За бедните му родители, които загубиха малкия си син? Или просто си тръгна с чувство на победа и гордост, което се раздуваше в гърдите ти?
Отварям уста, за да отговоря, но от нея не излиза никакъв звук. През всичките тези години се опитвах да го блокирам. Казвах си, че това не е важно – той го беше заслужил, защото ме нападна. Той беше лошият, не аз. Аз просто се защитавах.
– Виждаш ли, Идън? Във войната между доброто и злото ще има жертви. Майка ти, за съжаление, беше една от тях.
– Наистина, Уриел? – Луцифер се намесва, изправен срещу него. – Прибягнал си до това да убиваш беззащитни човешки жени? Разочарован съм.
– Беззащитни? Тя събуди Легиона на изгубените души. Звярът, който ще отприщи Ада на Земята. Бих казал, че тя е всичко друго, но не и беззащитна.
– И очакваш всички ние да повярваме, че не си имал никакво влияние върху това решение? – Луцифер прави крачка към него, но все още запазва здравословна дистанция от отчуждените си братя и сестри. – Точно това искаше. Ако този свят беше опустошен от злото, ти щеше да си оправдан в стремежа си да унищожиш човечеството. Татко нямаше да има друг избор, освен да прозре „истината“. Да изтриеш плочата и да започнеш отначало. Това е, което искаш, нали?
– Хората са несъвършени. Грешни. Ти и Самаел се убедихте в това.
– И затова твоята работа беше да ги защитаваш!
Наистина не разбирам защо, но Луцифер е бесен. От началото на времето той изпитва удоволствие от покварата на хората. А сега иска да ги спаси? Това е, което е искал през цялото време? Не знам дали мога да повярвам в това. Не съм сигурна, че трябва да вярвам. Но ето го тук, пледира от името на цялото човечество.
– Белиал, ти си направил своя избор – разсъждава Уриел, сякаш нещо в него или в неговите подмазвачи е рационално. – Това царство е обречено и това е така от твърде дълго време. Те бавно, но сигурно осъществяват собственото си изчезване. Нашата работа като пазители на царствата е да ги предпазим от самоунищожение.
– Като ги убиваме – отсича Луцифер.
– Да. Ще бъде бързо. За разлика от това, което щеше да се случи, ако Самаил си беше направил сметката.
Луцифер издиша нетърпеливо.
– Ти не знаеш какво би направил Легионът. Откъде знаеш, че той изобщо иска да унищожи този свят?
Драматична пауза и Уриел се усмихва, очите му примигват със садистично задоволство, а в червата ми се надига гадно усещане. Той знае нещо. Той има информация за Легион.
– Кажи ни какво знаеш – изисква Луцифер, изнервен от тези глупави игри, както и всички останали. – И го направи бързо. Всички знаем, че обичаш да слушаш собствения си глас, Уриел, но бихме искали да приключим с това преди Разрухата. Освен ако наистина не знаеш за какво говориш.
Уриел се смее с неподозиран ентусиазъм, който едновременно ме стряска и отвращава.
– Защо не попитаме Самаел и да видим какво ще каже за всичко това. Нямам причина да те лъжа. Но ако не ми вярваш…
Земята отново се разклаща под краката ни, но това е съпроводено със странно дърпане в торса ми. Сякаш вътрешностите ми се протягат към нещо – някого – и това, което е от другата страна, се дърпа в отговор. Сякаш съм половината от невидимо цяло, свързано от пространството и времето. Запъвам се назад, несигурна, почти дезориентирана от това усещане. Чувствам го, както винаги съм го чувствала. Мога да усетя вкуса на същността му върху езика си. Усещам аромата му на среднощен жасмин и разпалена земя. Чувам го да ръмжи името ми в ухото ми, сякаш напира дълбоко в мен, претендирайки за утробата ми, както и за сърцето ми.

Легион – името му отеква в черепа ми.
Легион – името му е прорязано по кожата ми.
Легион – името му е указ, заплаха, пророчество.
И той е тук.

Земята ще загине в огън, а той ще запали пламъка. И ако това означава, че можем да бъдем заедно, ако това означава, че мога да го спася от самия него, ще бъда твърде нетърпелива да ударя първата запалка.
Той се появява пред нас в шлейфове от черни пера, които се разпадат на пипала от ониксов дим. Висок, широк, красив и студен като самата Смърт. Изражението му е каменно и нечетливо, а очите му – онези очи, които са се родили от най-ярките звезди във Вселената – изглеждат плоски и мъртви. Какво се е случило с него? Къде е отишъл?
Но сякаш отказът му дори да ни признае не е достатъчно болезнен, той стои с тях. Серафимът. Той е предал Седемте и свещената си клетва. Той предаде и мен.
– Не изглеждайте толкова разстроени, скъпи мои – самодоволно се провикна Уриел. – Нима си мислехте, че аз съм единственият, който иска да сложи край на човечеството? Искам да кажа, че със сигурност Белиал е споделил своя малък застрахователен план, като се има предвид, че е планирал изчезването на човечеството още от момента на изпадането си в немилост. Мислех, че ще ми бъдеш благодарен, братко, като виждаш, че ти спестявам неприятностите и щадя малките ти животинки. И дъщеря ми.
Намръщих се, но не посмях да откъсна очи от Легион. Какво да направя?
– Луцифер… за какво говори? – Прошепвам сурово.
– Ще ти кажа по-късно – промърморва той в отговор.
Разбира се, Уриел чува всяка дума от бързата ни размяна.
– Защо не и кажеш сега, братко? Разкажи и как този, когото сега познаваш като Легион, е бил създаден, за да бъде разрушител на този свят. Как писанията могат да представят великия дракон като Дявола, докато всъщност само ти дърпаш конците, бидейки главният манипулатор, докато Легион върши мръсната работа. И й разкажи как си сглобил резервен план, в случай че той се провали. Защото той ще се провали, нали? Просто си имал нужда от изкупителна жертва. Истинската заплаха не е Легион – тя никога не е била. Сега защитаваш заплахата като скъпоценна движима вещ, държиш я близо до себе си, заразяваш я с влиянието си още преди да се е родила. Дори се погрижи тя да се присъедини към другите малки части от твоя изкривен пъзел.
Сега откъсвам поглед от Легион и се обръщам към Луцифер, който изглежда по-настървен, отколкото някога съм го виждала. Буквално виждам адския огън в очите му.
– Кажи ми. Сега.
Но той не го прави. Всъщност не. Но ми е достатъчно, за да знам, че присъствието ми тук – със Седемте, с Луцифер – не е случайно.
– Трябваше да бъдеш защитена.
Уриел отново се смее, точно когато измъква от въздуха тъмен дървен калъф. Той е дълг над метър и е изписан с древни символи, които не са от този свят. Знам какво е, още преди да го е отворил, и съдейки по тихото съскане от страна на Седемте и по начина, по който въздухът сякаш е мистично зареден, не съм единствената, която знае какво е.
– Вярвам, че всички сте търсили това – хвали се баща ми, докато се отказва от острието, обсипано с кървави рубини. – Сигурно сте си мислели, че го искам, за да убия всички ви. Е, за ваше щастие, вече не ми е нужно. Има само един човек, който трябва да умре днес. Не мога и няма да оставя нищо на случайността. Този свят ще падне и той ще бъде първият от многото. Неговата смърт обаче не е трагедия. Тя е отсрочка.
На тази нота всеки ходещ по кожата по-малък демон се зарадва с възторжена радост. Уриел се обръща към Легиона и сърцето ми спира. Той ще го използва. Ще го убие. А Легион дори не се опитва да му се противопостави. Сякаш той иска това. Той иска Уриел да сложи край на живота му.
– Спри! – Извиквам. – Моля те. Не можеш да му позволиш да направи това. Легионе, погледни ме.
При звука на името му в устните ми Легион сякаш за миг излиза от транса си и прави това, което го моля. Поглежда ме, а очите му изведнъж стават ясни и светли. И по чертите му се изписват дузина нощи, прекарани с мен, когато спях на гърдите му, докато той целуваше кошмарите ми. Моментите, в които ме е гледал с усмивка, дразнеща чувствените му устни… моментите, в които съм се взирала със страхопочитание, когато се е смеел, сякаш светът не е лежал на раменете му. Всяко докосване на опитните му пръсти до влажната ми кожа, докато ме водеше до сладко подчинение. Виждам всичко това, отразено в болезнения му поглед. Усещам как се раздвижват в гърдите ми. Той си спомня. Той не си е отишъл завинаги. Той все още е там.
Бавно пристъпвам напред и изненадващо никой не възпрепятства напредването ми. Очите ми остават втренчени в неговите, призовавайки го да излезе, точно както Луцифер заповяда на онзи по-малък демон. Излез и се върни при мен.
– Легион, моля те… – Започвам, гласът ми е стабилен и мек. Не искам да го плаша. – Не е нужно да правиш това. Каквото и да иска, каквото и да ти е обещал, то е лъжа.
– Това, което съм му обещал, момиче – отсича Уриел, тонът му е рязък. – Е живот, свободен от вината и болката да носиш на гърба си безброй изгубени души. Души, които са го измъчвали в продължение на векове.
Пренебрегвам думите му и продължавам да протягам ръка към любимия си.
– Можем да преминем през това заедно. Не те обвинявам за нищо. Не те мразя. Не си направил нищо лошо.
Легион сякаш изтрезнява още повече, сякаш едва сега осъзнава къде се намира и какво позволява да се случи. Той прави една крачка към мен.
– Той не се интересува от теб. Не му пука за мен. Ние сме твоето семейство. Всички ние тук. И ако направиш това… всички ще умрем.
Той прави още една крачка по-близо, като подтиква Рафаел да направи същото, а в очите му се появява паника.
Но аз не се отказвам. Продължавам да се движа към него, дори когато по-малките демони стават все по-развълнувани. Дори когато Уриел кипи от презрение. Ако иска да убие Легион, ще трябва да мине през мен. Той вече е убил човешката си съпруга. Няма да се поколебае да убие и собствената си дъщеря.
Мога да кажа, че Рафаел е объркан, докато гледа към Уриел за напътствие. Това не беше част от плана. Не са заложили на това, че Легион е достатъчно силен, за да се пребори с вътрешните си демони. Вероятно са му казали, че жертвата му ще бъде възнаградена – че изпълнява Божия план да отърве света от заблудата. Но са знаели, че не се пазарят с бившия си брат. Знаели са, че той е хванат в капан в себе си, забулен в срам и грях, и са използвали това срещу него.
– Помниш ли първата нощ, когато спахме заедно в едно легло? – Питам, извиквайки спомен, който пазех близо до сърцето си. – И аз се събудих на пода, крещейки и плачейки, след като бях сънувала кошмар? Ти ме вдигна, придърпа ме към себе си, обгърна ме с ръце и ми прошепна, че съм в безопасност… че всичко ще бъде наред, защото ти си там. Не ти казах, но тогава за първи път разбрах какво е истинска сигурност и безопасност. Ти ми беше казал, че си изпратен да ме убиеш, но аз знаех, че мога да ти се доверя. Усетих го. Знаех, че никога няма да ме нараниш, стига да можеш да ми помогнеш.
– Замълчи, момиче – изсъска Селафиел.
Но аз не млъквам, защото дори не я чувам. Тя не съществува в този момент. Никой от тях не съществува. Само той и аз лежим в море от гълъбовосиви чаршафи и се възхищаваме на начина, по който телата ни си пасват.
– Няколко нощи сънувах теб. Може и да не са били мои спомени, но ми се струваха такива. И в тези сънища ти беше толкова нежен, толкова отдаден, точно какъвто винаги си бил. Никой никога не ме е гледал така, както ти. Никой никога не ме е карал да се изчервявам само с една крива усмивка или с лекото докосване на върховете на пръстите ти до кожата ми. Преди теб не знаех какво означава да се грижат истински за мен. Ти ме накара да се надявам, да мечтая, да искам и всичко, което искам, си ти.
– Глупаво дете – изплюва се Уриел. – Ти не знаеш какво говориш. Той не се интересува от теб.
Не обръщам внимание на лъжите на баща ми и продължавам напред, като се приближавам все повече. Все по-близо до демона, който неловко се смяташе за мое гадже, въпреки че беше много повече.
– И когато ме заведе в Колорадо Спрингс, а Тъмният крал направи онова заклинание… Никога не съм ти го казвала, но си спомням. След като воалът беше разбит и аз разбрах, че съм нефилим, помня онази нощ. Умолявах те да ме целунеш… да правиш любов с мен. Но ти не го направи. Накара ме да се чувствам толкова… добре. Но ти отказа да ме целунеш, защото каза, че първия път, когато си ме целунал, си искал да го помня винаги. Искаше да докосна устните си на следващия ден и да се усмихна на спомена. Отказа да ми отнемеш свободната воля.
Кафявокосият архангел от мъжки пол се размърдва. Той е нервен, изнервен до степен на възбуда.
– Свърши с това, Уриел!
– Нямаш представа какво означаваше това за мен. Докато толкова много хора – смъртни и безсмъртни – ме използваха, манипулираха ме, ти отказа да се възползваш. Тогава разбрах… тогава разбрах, че се влюбвам в теб. Просто се страхувах да го призная. – Делят ни само краката. Вече усещам топлината на тялото му, която ме обгръща.
Но така и не успявам да го докосна. Не мога да го прегърна. Шансът да целуна устните му и да му заявя любовта си, докато той ме обгръща в изваяните си ръце, ни е откраднат. И всяка надежда да го върна – да го спася от самия него – е изгубена.
– Стига!
Уриел, толкова глупав и надменен, се втурва между нас, вдигнал острието над главата си. Дори не съм сигурна какво виждам, но нещо тъмно и злокобно помрачава звездите в очите на Легион само за част от секундата, преди да сграбчи Рафаел и да го дръпне пред себе си, използвайки го като щит. Изкупителят пронизва гърдите на Рафаел и ангелът изкрещява, звукът е толкова силен и висок, че ме поставя на колене. Закривам ушите си, за да спася слуха си, и отчаяно се опитвам да остана в съзнание, докато пискливият шум разтърсва черепа ми до непоносима болка. Останалите зад мен също са паднали, както и по-малките демони. Лъчи ослепителна, блестяща светлина се процеждат от всеки отвор на Рафаел и аз съм принудена да се обърна и да прикрия очите си, преди да са изгорели. Крещя, или поне си мисля, че крещя. Вече не знам, дори не мога да бъда сигурна, че самата аз не съм мъртва.
Когато светлината зад клепачите ми започва да притъмнява, се осмелявам да се обърна и да видя какво е останало от кафявокосия архангел. Но единственото, което е останало, е купчина пепел и кълбета бял дим.
И Изкупителят в краката на Легиона.
Но звездите са угаснали. Няма дори един-единствен блясък в тъмните, мъртви дълбини на очите му. И докато ме гледа, а погледът му е черен като нощта, знам, че сме го загубили.

Той не е Легион.
Той не е дори душа-неудачник, която търси пакости.
Той е много.

Назад към част 26                                                                 Напред към част 28

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 26

Глава 25

Това не е добре. Преди шансовете ни за оцеляване бяха в най-добрия случай малки, но сега… може би трябва да се предадем на жестоката съдба, която ни очаква, и да приключим с това. Нико става все по-слаб, а след като Луцифер не е в състояние да контролира по-малките си демони, не виждам как можем да спасим тези хора и в същото време да спасим и себе си. Накой ще умре и имам предчувствието, че това ще сме ние.
Изглежда обаче, че Алиансът не е тук, за да ни предизвика. Те се бият срещу демоните, сякаш са дошли да ни помогнат. Сражават се със Седемте, тези, които са смятали за свои противници, откакто съществува Алиансът на посветените, вместо да седят и да ни оставят да бъдем нападнати в засада.
Давам си само част от секундата, за да се възхитя на развоя на събитията. След това, чувствайки се внезапно изпълнена с енергия, формирам още две кълба светлина и ги изстрелвам към демоните, като внимавам да не засегна някой от агентите. Една група пада, зашеметена и вероятно ранена, но не и мъртва. Мога да живея с това.
– Ставаш доста добра в това, момиче – изкрещява познат глас при приближаването ми.
Обръщам се и очите ми почти се пълнят със сълзи, когато съзирам човека или съществото довел на помощ Алианса.
– Крисис – изтърсвам, докато той тича към нас. Дори Седемте изглеждат облекчени, че го виждат, като му кимат бързо в знак на благодарност.
– Не изглеждай толкова шокирана. Мислиш, че ще си тръгна без подобаващо сбогуване?
– Какво…? Как…? – Заеквам, опитвайки се да свържа точките. Мислех, че това съм аз. След кавгата ни си мислех, че именно моят нрав го е отблъснал… че го е принудил да изостави сигурността и безопасността и да ги замени за непознатите болести на града. И като знаех, че не съм го загубила, че не съм прецакала напълно приятелството ни… можех честно да го целуна точно сега.
Той се прицелва и уцелва бързо приближаващ се по-малък демон право между очите. Куршумът не го пронизва, но се забива в челото му, излъчвайки токови удари, които го повалят за секунди. Значи така го правят.
– Ще ти разкажа всичко по-късно – Цел, стреляй. – Но знаех, че все още има добри хора, които не са участвали в плана на Уриел. Имах представа срещу какво се изправяме и бях прав. Трябваше само да ги накарам да се включат. Не можех да направя това, затворен в имението със Седемте. И нямаше да седя и да оставя теб или някой друг да пострада, ако имаше нещо, което можех да направя.
– Благодаря ти – кимвам, обзета от емоции. Преди пет минути си мислех, че със сигурност сме приключили. Тогава Крисис нахлува и буквално ни спасява задниците. И колкото и незначително да изглежда, като се има предвид какво се случва около нас, аз съм щастлива, че си върнах приятеля.
– Ако вие двамата сте приключили с крясъците – крещи Каин иззад гърба ни, а на и без това зловещото му лице се появява злобна усмивка, – мисля, че е крайно време и ние да се включим в забавлението.
Думите му задействат някакъв вътрешен ключ и точно в този момент останалите от Седемте се събират, за да свалят хладното си поведение и да събудят зверовете в себе си. Бях зърнала само малко от чудовищата, които се криеха под човешките им форми, и това ме ужаси до дъното на душата ми. Виждайки ги обаче сега, когато телата им се извиват и гърчат, докато отприщват вътрешното си зло, никога не съм се радвала толкова много, че съм в компанията на шестима от най-страшните и почитани демони в историята.
Бях си подготвила домашното по легендите и митовете за Седемте, така че не би трябвало да се изненадвам колко наистина страшни могат да бъдат те, когато отпуснат юздите на истинската си природа. Но дори и по-малките демони спират и зяпат, когато шестимата убийци се изправят пред тях – жадни за клане и вбесени до смърт.
– Не се приближавайте – казва Крисис под носа си. – Започнат ли веднъж, няма да могат да спрат.
Дори Алиансът знае добре, че не трябва да застанва на пътя им. Благодарение на тяхната помощ тълпата от по-малки демони значително е оредяла, но все още сме с числено превъзходство десет към едно за тях. Очевидно Седемте нямат нищо против тези шансове.
Начело на атаката застава Каин – грамадна маса от мускули, усукани рога, които израстват от черепа му, и широки, черни, подобни на прилепови криле. Той все още е той, но определено е повече звяр, отколкото човек. Впуска се в битката с ужасяващ рев, който разтърсва земята под нас, и започва да разкъсва демоните, като ги мята наоколо като парцали. По-малките демони не могат да се мерят с невероятната му груба сила и умения и след секунди вече се опитват да избягат, за да се спасят от гнева му. Но с Тойол точно зад Каин те не стигат много далеч.
По време на една от първите ни срещи Тойол ми разказа, че е изобразяван като гротескно бебешко същество с червени очи. Сега виждам от какво са се родили тези легенди. Той е отвратителен, стърчаща черна коса върху луковидна глава, болнавожълта кожа и кътници, които се простират почти до брадичката му. Катаните му вече не са мечове, а продължение на ръцете му, сякаш са прикрепени към пръстите му. Макар да не се е смалил до бебе, в червените му светещи очи има нещо странно детско, сякаш в тях са се появили искрици на пакост.
Бях опитала само от вътрешната демонична същност на Лилит, когато Седемте за първи път ме взеха в дома си, благодарение на гладката уста на Каин. Но когато виждам пълната ѝ трансформация, не само ме побиват тръпки, но и се изумявам. Наполовина змиеподобна, наполовина с човешка форма и изцяло ужасяваща, Лилит е богиня на всичко, което е нечестиво и злокобно. И все пак, дори когато костите и ставите ѝ се изкривяват по най-неестествения начин, в нея има нещо странно чувствено. Тя е съблазнителка – кралица, обвита в кръв и огън. Сега осъзнавам, че съм я виждала и преди. Не и когато притисна Каин към мраморната маса в трапезарията, защото ме обиди. Фреската – искрата, която създаде човечеството. Тя беше там.
За да не остане по-назад, нейният спътник и довереник се съблича, за да разкрие истинската си същност, и макар че определено има нещо гротескно в крилатия мъж с глава на бухал, той все пак запазва грацията и красотата на демона, за когото бях започнала да се грижа. Андраш е изпъстрен с оттенъци на блестящо злато и крила в същия тон, напомнящи по-скоро на ангел. Достатъчно умна съм, за да знам, че това е илюзия – фасада, използвана, за да улови и убие жертвата си. И макар че предпочита да пирува с плътта на хората, гладът му се простира и до разпръснатите по-малки демони, които търсят начин да заобиколят членовете на Алианса, стоящи на стража и заключващи ги.
Феникс е точно толкова лъчезарен, колкото си го представях. Там, където формата на Андраш е по-скоро като на сова, прекрасният махагонов демон носи блестящи огнени криле. Лицето му е като на хищна птица, но в медените му очи проблясва замислен блясък, сякаш в тях все още съществува човекът, когото познавам. Насилието е необходимост, макар да имам чувството, че той никога не се е наслаждавал на него като останалите. Но това не му пречи да се присъедини към тях, улавяйки плячката си с крилата си. Той също е бил там, в началото – птицата, която е запалила небето. Някога е бил ангел, а падането му от небето подпалва света.
И накрая, но не на последно място, Джин, смъртоносно мълчаливият убиец, мутира в разпалващ черен дим и светещи, осветени от пламъци очи. Всяка негова стъпка към тълпата от по-малки демони оставя след себе си следа от сажди. Във филмите и телевизията той е изобразяван като това, което познаваме като джин, но чудовището, което бавно крачи към враговете ни, не е нищо от приказките. Той е техният най-голям кошмар.
Седемте се впускат в действие, обезвреждайки по-малките с експертна прецизност, докато останалите от нас гледат със страхопочитание. Всъщност това е детска игра. Има причина, поради която те защитават това царство от зли врагове в продължение на векове, и съдейки по чистия ужас, отразен в ониксовите очи на по-малките демони, репутацията на Седемте ги предшества.
Лилит и Андраш, рамо до рамо, както винаги, се хвърлят към групата, насочена към офицерите на Алианса. Преди да успеят да направят и две крачки, бившето русо дуо се нахвърля върху тях, поваляйки ги на паважа и правейки човешките им тела безполезни. Феникс и Джинн се заемат с тълпата в съседство с тях – онези, които току-що са открили, че това е идеалният момент да нападнат онези от нас, които са в центъра на хаоса, докато сме разсеяни. Те ги отрязват, като Феникс ги катапултира обратно с размаха на крилата си, докато Джин плюе пламъци, за да създаде периметър около нас. Костите се чупят. Кожата е посинена и окървавена. Но никой не е мъртъв.
Направихме го, спечелихме за сега. Когато шансовете бяха насочени срещу нас, успяхме да се измъкнем невредими, като в същото време спасихме човешки животи.
Но преди да успеем да изречем и една дума с облекчение, нещо, което звучи като хеликоптер, се завърта около нас. Земята трепери под краката ни. И ослепителна светлина избухва отгоре, сякаш небесата са се отворили и са изсипали свещена светлина върху нас.
Силен гръм и земята се разкъсва около нас, като прашинки и отломки се разпръскват по лицата ни. Седемте се втурват към мястото, където стоим, изоставяйки плячката си, и създават щит от огън и мрак около нас. Превръщат се отново в човешките си форми и разкопчават оръжията си, като подтикват и останалите да направят същото. Сред нас има заплаха, а грубата сила и мистичните сили няма да ни помогнат. И, честно казано, това ме плаши.
Първата ни линия на защита са Седемтеите, като се има предвид, че те са най-подготвени. Втората ни линия са Николай, Луцифер и Крисис. А в центъра, сгушени като крехки порцеланови кукли, сме аз и Адриел. Ние сме тези, които те са сметнали за най-слаби. Или тези, които трябва да бъдат защитени най-много.
– Какво става? – Прошепвам сурово.
Тя изрича единствената дума, от която по гръбнака ми преминават паякообразни тръпки.
– Серафим.
Звучи като поредица от звукови удари, които се удрят в земята, когато всеки от тях се приземява. Има пет, които са толкова силни, че зъбите ми тракат. Но след това следващите три… усещам спускането им в черепа си. Ушите ми звънят, мозъкът ми пулсира, сякаш са ме удряли с ковашки чук. Опитвам се да затисна главата си с ръце, опитвайки се да спася тъпанчетата си, и усещам как по врата ми капе влага. Не е нужно да гледам, за да разбера, че е кръв.
Когато прахът се уталожи, настъпва зловеща тишина, или това или съм оглушала. Но започвам да различавам формите им, които ни заобикалят от няколко метра разстояние. Шокиращо бели крила, които се простират почти до дължината на бейзболен диамант, ни приближават, правейки невъзможно бягството ни. На това са се надявали. Да ни разсеят достатъчно с демоничните похитители на тела, за да ни изолират. Всеки от тях е по-красив от предишният, с дълги коси, които се спускат по гърбовете им на вълни, които сякаш са оживели от призрачен вятър. Очите им са пленителни и ярки и мога да кажа, че телата им са набраздени от мускули дори под девствените им костюми, това обаче са само ангелите. Серафимите, от друга страна, са по-красиви и хипнотизиращи, отколкото бих могъла да си представя. Гледайки ги с главата напред, буквално ме болят очите и не знам дали да плача, или да се покланям в краката им.
Този вляво има безупречна кожа от слонова кост и богата на цвят кафява коса, която се спуска по раменете му. Спомням си го от партито… онзи, който крачеше към мен, а любопитство изписваше красивото му лице. Той поклаща глава на една страна, сякаш също ме помни, но не може да определи точно от къде. Може би магията на Николай все пак е била достатъчно силна, за да скрие истинската ми самоличност. Въпреки че не отблъсна напълно архангела.
Този, който стои вдясно, е великолепен, както и очаквах, но има един детайл, който определено ме хвърля в недоумение. Това… е тя. Жена серафим. Тя е също толкова величествена като останалите и изглежда така, сякаш би могла да доминира на всеки подиум в Милано. Руса коса, оформена на къдрици, които падат до върховете на перверзните ѝ гърди. Дори прилепналият бял костюм, с който е облечена, я кара да изглежда красива и женствена. Лицето ѝ е меко, чертите ѝ са перфектно подредени. Тя е образът на красотата. Мислех, че Адриел и Лилит са изискани. Те едва ли могат да задържат свещта на ослепителното създание пред нас.
– Селафиел – изсъсква с пренебрежение Адриел. Остротата на това име на езика ѝ би могла да пререже стъкло. Обръщам се към нея за повече информация, но тя не предлага нищо, фокусирайки се върху Серафим, който стои високо и гордо в средата.
Уриел.
Бронзова кожа и добри, кафяви очи, както си спомнях, макар че сега, когато разкри истинската си същност, е по-славен. Искам да се ужася от него, но единственото, което мога да направя, е да гледам. Как е възможно да произхождам от нещо толкова неестествено поразително? Когато го познавах като Рев, всъщност можех да видя себе си в него. Или може би съм си представяла всичко това, защото сега… сега той е твърде велик за човешките думи. На никой език няма термин, който да определи огромната му красота.
Мрачен кикот открадва вниманието ми само за миг, когато веселият Луцифер поклаща глава.
– Разбира се – промълвява той. – Вторник, сряда и четвъртък. Шибани овце. – Отново с арогантно поведение, той пресича редицата на Седемте и небрежно се разхожда напред, за да застане пред бившите си братя и сестра. – Е, какво имаме тук? Рафаел, Уриел, Селафиел. Шокиран съм да те видя тук, сестричке.
Жената Серафим е с каменно лице, макар че гласът ѝ звучи като вятърни камбанки.
– И защо е така, Белиал?

Белиал. Луцифер беше Белиал.
Точно както Легионът някога е бил Самаил.

– Мислех, че имаш собствен разум. Жалко, че съм грешал. – Той насочва виолетовия си поглед към Рафаел. – Сега Раф… Раф винаги е бил подмазвач. Присъствието му не ме изненадва ни най-малко.
Рафаел ръмжи, макар да виждам как сянка на раздразнение помрачава погледа му.
– Ти просто никога не си вярвал в нищо и никого, освен в себе си.
– А защо да вярвам? – Луцифер свива рамене. – Сляпата ти вяра те прави слаб. Тя те прави глупав. Защо да вярваш безрезервно в нещо, за което знаеш, че е лъжа?
– Ако не ме лъже паметта, лъжата е по-скоро твоята силна страна, Белиал. – Рафаел се усмихва и макар да е ослепителен, в жеста има нещо зловещо.
Уриел е този, който вдига ръка, за да сложи край на препирните им.
– Дошли сме да вземем моята приятелка. Никой не трябва да бъде нараняван. Не е необходимо кръвопролитие – произнася той, гласът му е богат и дълбок като топъл мед.
– А ако искаме кръвопролития? – Луцифер отправя предизвикателство, а в думите му прозира усмивка.
– Тогава ще го получите. Но не е нужно да жертваш приятелите си заради егото си, Белиал. Това не е тяхна битка.
– Глупости – изплюва се Каин и пристъпва напред. – Вие отвлякохте и измъчвахте нашия брат – нашия лидер. Това е по-скоро наша битка, отколкото на когото и да било.
– А вие взехте дъщеря ми – отвръща Уриел. – А той беше мой брат много преди ти да блеснеш в очите на създателя си. Освен това всички знаем как се отнасяш към брат си Каин, демона на убийството.
Ниско ръмжене разтърсва гърдите на всеки член на Седемте. Дори аз се озовавам със скърцащи зъби при думите му.
– И така, искаш своя партньор, но не говориш за собствената си плът и кръв? – Луцифер се намесва, насочвайки разговора. – Ужасно небрежно от твоя страна. Знае ли татко за твоите прегрешения? Не бъди баща на мъртъвци, това трябва да е една от заповедите.
Не мога да пренебрегна болката, която осъзнаването му предизвиква в гърдите ми. Всичко това… всичко това заради ангела, когото обича. Той ме е създал, изостави ме, измами ме и ме захвърли. За какво? Защо изобщо ме е заченал?
– Дъщеря ми избра страната си – отговаря Уриел, сякаш не стоя тук. – Въпреки че ме боли, не мога да отхвърля избора ѝ с риск за собствената ми вярност.
– Ти обаче не приемаш избора на Адриел. Тя те предаде, напусна и все пак, ти копнееш за нея като за изгубено кученце. – Луцифер поклаща глава в знак на учудено забавление. – Звучи доста лицемерно, Уриел. Дори за теб.
Изражението на баща ми е безизразно, когато той заявява:
– Момичето не може да бъде спасено. Адриел може.
– Ами ако тя не иска да бъде спасена?
– Тя няма избор по въпроса.
Оскърбителен шибан задник. Нищо чудно, че Адриел е избягала от рая. Сигурно я е измъчвал заради аферата ѝ с Легион. Майната му на размяната ѝ с майка ми. Не искам да доставям удовлетворение на този нещастник.
Свърших с този разговор. Свърших с това да ме обижда, сякаш не съм нищо повече от отпадък, който е трябвало да бъде събран в презерватив. Свърших с мислите, че Уриел има някаква власт по отношение на това дали ще живеем, или ще умрем, той играе игри. И сега е време някой да предизвика блъфа му.
– Тя няма да дойде с теб – изричам аз, като се придвижвам в началото на формацията. Не е изненадващо, че не съм сама. Всички се движат с мен. – Но ти знаеше това, нали? Адриел знаеше какъв садистичен тип си, затова те остави. По дяволите, сигурно затова ти е изневерила. Така че защо не направиш услуга на всички ни и не ни кажеш защо всъщност си тук. Вече ми е скучно.
Уриел се усмихва, показвайки бели, блестящи зъби.
– Донесох подарък за теб, скъпа дъщеря. За всички вас.
Той все още се опитва да ни подлуди, но аз съм твърде упорита, за да устоя на желанието да отговоря:
– Какво? Какво бихте могли да имате, което да искаме? – Изкупителят. Майка ми. Неговото изселване от човешкия свят. Самата аз малко блъфирам.
Сякаш точно този момент е бил планиран, Селафиел измъква черна чанта, не по-голяма от баскетболна топка. Развързва я и я протяга към Уриел, който пъха ръка вътре. След като хваща съдържанието, той я хвърля към нас, където тя се приземява в краката на Луцифер.
Не искам да знам какво е това.
Не мога… не мога да погледна.
Но дори и да се опитвам да убедя себе си, че това не може да бъде… все пак се оказва, че пристъпвам напред, за да го разгледам отблизо. Андраш и Феникс обаче ме хващат за ръцете, преди да успея да се отдалеча.
– Не искаш да го видиш – настоява Феникс.
– Какво е това?
– Идън… не искаш да…
– Просто ми кажи какво е! – Крещя.
Луцифер се навежда и вдига какъвто и да е „подаръкът“, който Уриел ни е подхвърлил. Казвам си, че не искам да гледам, но все пак се напъвам да видя. Просто трябва да знам дали подозренията ми са верни.
Луцифер се обръща, а ръката му е обагрена в наситено малиново. В дланта му е пулпиращият източник на кървавата каша. Погледът му е мрачен, когато се свързва с моя, и аз знам… знам…
– Идън, това е сърце.

Назад към част 25                                                                Напред към част 27

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 25

Глава 24

Едва не изгубих дъха си, когато Луцифер небрежно пристъпи напред с развеселено изражение.
Почти.
– Хубаво е, че сме толкова сърдечно посрещнати – казва той, сякаш без да се притеснява – но не е нужно да се притеснявате. Върнете се там, откъдето сте дошли, а аз ще помисля дали да ви оставя да си запазите главите.
Един самотен смел бездомник пристъпва напред. Той е потънал в мръсотия и е облечен в мръсни парцали, подобно на този, който Луцифер извади преди това. Но това не е човек, който казва:
– Вече нямаш тази власт. Ти не управляваш това царство.
– Моля? И кой го прави? – Устата на Луцифер се свива от едната страна, но всичко това е прикритие, за да скрие гнева си.
Демонът принуждава човешкия си носител да се усмихне в отговор, демонстрирайки почернели, счупени зъби.
– Той идва. Ще го видиш съвсем скоро. И ти и твоите скъпоценни смъртни ще паднете в краката му.
Луцифер цъка с език, преди да поиска с онзи ръмжащ тембър:
– Излез.
Изцапаният мъж, чиито очи са черни като въглен, се смее от сърце.
– Това вече няма да ни подейства. Той ни освободи.
– Кой ви е освободил? – Луцифер вдига любопитно вежди.
В отговор получава само поклащане на главата. Той или не знае нищо, или отказва да ни каже. И в двата случая сме прецакани.
Преглеждам тълпата от хора, очите ми са разширени от ужас. Хора от всички сфери на живота – просяци, униформени полицаи, лекари и медицински сестри, облечени в престилки, съпрузи, съпруги… това са тези, които не са успели да излязат навреме. Чикагци – точно като мен и сестра ми – които не са имали време или средства да избягат на безопасно място. А сега те са превърнати в нищо повече от кожени костюми за най-низшите, най-подлите същества, които съществуват на този свят.
Трябваше да забележа, че всичко изглеждаше твърде лесно за пробив в града. След първоначалното блокиране на пътя – което Андраш така находчиво отклони – улиците сякаш бяха опустели. Може би демонът, който ни нападна, е действал сам. Може би ни е предупреждавал. А може би се е надявал, че нападението му ще ни накара да завием на изток и да паднем право в капана им, което и направихме.
Миризмата на сяра е толкова отвратителна, че ми се гади. И въпреки че стоя изправена, с крака, застанали в отбранителна позиция до мен, Адриел също изглежда малко зелена. Как не забелязахме, че се засилва? Или бяхме станали имунизирани срещу мириса на смърт и огън?
Челюстта на Луцифер потрепва от гняв, докато маха прашинка от палтото си.
– Колко бързо забравяте последствията от това, че ми се противопоставяте. Мислиш, че твоето царство на Ада е било лошо? Опитай с мен. Осмелявам се. – Очите му пламват достатъчно ярко, за да хвърлят тъмнолилаво сияние върху заимстваното лице на демона.
– Говориш така, сякаш заплахите ти все още са ужасяващи. И все пак заставаш на страната на онези, които те предадоха. Които ни предадоха. Заговорничиш с нашите ангелски врагове. И защитаваш едно нефилимско момиче – момиче, в което си си позволил да се влюбиш – издава се той, а думата „любов“ звучи като злокобно съскане на гнилия му език. Но това не е достатъчно, за да ме разсее от скандалното му твърдение.
Любов. Той каза, че Луцифер се е влюбил в мен.
Ако това беше друго време и място и ако в момента не бяхме изправени срещу глутница демони, въоръжени с бейзболни бухалки, метални тръби и двуцевки, готови да ни откъснат главите, щях да се изсмея в мръсното му лице. Няма начин Луцифер да ме обича. Честно казано, дори не мисля, че ме харесва. Просто му харесва да влиза под кожата ми и да вбесява Легиона.
Луцифер сигурно вижда истината, защото вместо да отхвърли обвинението, той просто вдига длан, после я свива в юмрук. И с това просто движение тялото на обладания от демони мъж се смалява на купчина изкривена плът и счупени кости. Звукът от чупенето и разкъсването на тялото му, което се превръща в човешки кренвирш, е като от филм на ужасите. Той дори не е имал възможност да изкрещи. Гласните му струни бяха разкъсани в момента, в който вратът му бе смлян на каша върху паважа.
И макар че би трябвало да изпитвам някакво чувство за справедливост, не мога да не осъзная, че не само демонът е бил смазан в дланта на Луцифер. Този човек е бил невинен. Единственото му престъпление беше бедността и това, че не разполагаше със средства, за да избяга от града. Всички те са такива. Не тези хора искат да ни убият, така че как мога да стоя тук и да ги оставя да умрат за кауза, за която нямат думата?
– Той ще ги убие всичките – прошепвам на Нико. Той е нащрек, а проницателният му леденосин поглед се впива в глутницата демони, които съскат към падналите си братя.
– Какво?
– Луцифер. Той ще ги убие.
– Добре.
– Не, не е. – Поклащам леко глава, без да искам да привличам вниманието към разговора ни. Но с Адриел от другата ми страна, Феникс и Джин зад гърба ни, Каин и Тойол пред нас, а Лилит и Андраш по фланговете ни, съм сигурна, че всяка дума се чува. – Тези хора са невинни. Искаш да кажеш, че си готов да се свидетел на масово убийство?
Той се оглежда наоколо, разглеждайки обстановката, и, надявам се, вижда истината. Има стотици от тях, не мога да позволя да тежат на съвестта ми – смъртта на невинни. Трябва да има друг начин.
– Можеш ли да проникнеш? – пита той.
Намръщих се и разтворих устни, за да го попитам какво, по дяволите, може да има предвид, но после ми светна. Мога да проникна в съзнанието на Крисис, нещо, което изненада дори него. А сега, когато дарбите ми на нефилим са отключени, може би бих могла да разгърна тази сила и да се промъкна в умовете на всички тези демони. Има много от тях, повече, отколкото съм се опитвала някога. Но аз съм и много по-силна, отколкото някой е очаквал.
И все пак съм притеснена. Това не са гальовни задници на гангстери от „Грейт Уелт“ в някой бар. А и последния път, когато се опитах да проникна в съзнанието на демон, имах чувството, че мозъкът ми става на каша. Но не мога просто да стоя тук, без да направя нещо, защото ме е страх да опитам. Дори и да се проваля, може би това ще послужи като необходимо разсейване на останалите, за да се измъкнат. По дяволите, може би за да се върне всичко обратно, както беше преди да бъда създадена от Уриел. Ако съм мъртва, вече няма да съм оръжие. Той не може да ме използва. И каквато и сметка да има да урежда с Легион, ще трябва да почака или да се разплати сам.
Вдишвам глътка студен, застоял въздух и при издишването изпращам силата си, изстрелваща се към демона, който е най-близо до фронтовата линия. Отстрани изглежда така, сякаш е била учителка, а може би някога е работила в кафене като пиперлива барманка. Но когато влиянието ми се опира в челния и дял и мъртвешкият и поглед се размърда само за миг от нахлуването, знам, че която и да е била тя, вече я няма. Дори не знам дали тя или някой от тези хора може да бъде спасен. Всичко това може да се окаже напразно, но трябва да опитам. Ако това спасява човешки животи, трябва да направя каквото мога.
Успокоявам се, когато няма мъчителната болка и не ме поваля на колене, но не дишам. Очаква ме една рееща се чернота. Лепкава, подобна на катран утайка, която се вкопчва в невидимата ми ръка, опитваща се да я улови в обсидианова хватка. Сливам се, преди да успее да ме докосне, но държа единия си пръст на влияние здраво забит в мрака. После се изтласквам навън, протягайки се към следващия демоничен ум, в който да нахлуя, после още един, и още един. Не искам да се задържам прекалено дълго. Те знаят, че нещо е там, но не могат да разберат какво и как. И преди да разберат, че това съм аз, която заразява съзнанието им, искам да съм далеч, далеч от тази мрачна яма на неизвестността. Дори с докосването на влиянието, което е останало в черепите им, ги усещам как като черни паяци се протягат, опитват се да се вкопчат, за да забият отровните си нокти в мен.
Протягам се, докато напрежението не отеква в черепа ми и не започва да гори очите ми. Челюстта ме боли, докато се стягам, принуждавайки всеки грам от концентрацията си да се съсредоточи върху ордата пред нас, те са неспокойни, развълнувани. Няма да оставят смъртта на приятеля си ненаказана. Разполагам само със секунди, ако искам да избегна клане.
Държа само около двайсет от тях, може би най-много две дузини. Това не е много, но докато разтварям сухите си, треперещи устни, за да изрека думите, се моля да е достатъчно.
– Падни и спи.
Шокиран ужас изпълва за миг широко отворените им черни очи, преди да се сгромолясат на земята, принудени да изпаднат в омагьосан сън. Останалите вражески демони, зашеметени, се оглеждат в недоумение, което позволява на Луцифер и Седемте да отделят изненадан поглед в моя посока.
– Не можеш да ги убиеш. Те са хора – грача като обяснение, като принуждавам цялото си внимание да се съсредоточи върху приближаващата заплаха.
Планът ми проработи, слава Богу, но не беше достатъчен. Тълпата изглежда още по-развълнувана, когато осъзнава какво се е случило. Десетки и десетки обсидианови очи се впиват в мен, докато злобното ръмжене се разнася в нощта. Всички те знаят, че това съм била аз, а аз току-що увеличих залога на жаждата им за кръв.
Неестествено бързо Нико ме избутва зад себе си, като закрива тялото ми със своето. Той вдига ръце и те избухват в лазурни пламъци, които стигат до лактите му. С един замах на ръцете му редицата демони се отдръпва назад, като се преобръщат един през друг като кегли за боулинг. Но за секунди те се възстановяват и отново се изправят на крака, като бързо напредват към нас. По дяволите, дори ми се струва, че броят им се умножава. Откъде, по дяволите, са се появили всички те?
Нико отново ги взривява в гръб, а Луцифер се обръща, за да поеме към отсрещната страна. Хващам ръката му, преди да успее да вдигне дланта си.
– Моля те – умолявам аз. – Не ги наранявай. Те не заслужават да умрат.
Вихрените, металически изпъстрени очи на Луцифер притъмняват от кипяща сила.
– Не мога да дам никакви обещания.
Той се измъква от хватката ми и вдига двете си ръце, маневрирайки с тях, сякаш стиска невидима сфера. Демоните започват да викат, стискайки черепите си, докато се свличат на земята в агония, но нови бързо ги заместват, като просто стъпва върху гърчещите се тела.
– Излезте оттук! Вървете! – крещи Нико. Той изхвърля още една стена от сини пламъци, но тя няма същото въздействие като предишните. Има твърде много от тях. И докато се докосна до мозъците им, те вече ще са над нас.
– Не и без теб – крещя в отговор.
Останалите сме приклекнали с извадени оръжия в очакване на насилие, но аз не искам да се стига дотам. А и като се има предвид, че сме много по-малоко на брой, няма гаранция, че ще спечелим. Не сме планирали това. За убийството на по-малки демони или дори ангели се подготвяхме. Но не и за хората. Те не трябваше да са тук.
– Адриел, не можеш ли да направиш нещо? Да ги взривиш със свещена светлина? – Дори не ми пука за отчаянието в гласа ми. Имаме нужда от нея.
Тя поклаща глава, унищожавайки и последната ми надежда.
– Има твърде много от тях. И има голяма вероятност да не оцелеят.
– Дори няма да опиташ? – Извиквам.
– Съжалявам. – Устата ѝ изрича думите, но аз не им вярвам.
– Тогава защо, по дяволите, си тук? – Мърморя.
Стискам зъби, за да сдържа гнева си. Нямаме време да се караме помежду си. Тя не иска да помогне, добре. Но когато се стигне до размяната ѝ за майка ми, ще си спомням за нейното малодушие. Уриел може да я задържи.
Дълбок дъх, съсредоточи се, извикай онези емоции, които си затворила в себе си, откакто открих, че Легион ни е напуснал – страхът, болката, необяснимият срам.
Във всяка длан се появяват кълба светлина и без дори да се замислям, ги изстрелвам в тълпата. Те се взривяват, временно заслепяват всички ни и обезсилват по-малките демони достатъчно дълго, за да може Феникс да хване ръката ми.
– Хайде. Ще те измъкнем оттук – подканя той, дърпайки ръката ми.
Поглеждам към Нико и Луцифер, които все още се борят с разрастващият им брой.
– Какво ще стане с тях?
– Ще ни настигнат. Ако останем още малко, няма да имаме друг избор, освен да ги убием.
– Но аз не мога… – Поклащам глава. – Няма да ги оставя.
– Нямаме време за тези глупости – изръмжава Каин и вдига пистолета си. – Или те, или ние.
Но преди да успее да изстреля първия изстрел, в тълпата настъпва суматоха. Груби гласове, които лаят заповеди. Почти електрически звук. И демоните падат, телата им се схващат неконтролируемо, сякаш са оцелени с електрошок. Оглеждам се наоколо. Кой прави това? И как?
И в този момент ги виждам.
– Проклет ад – проклина Каин.
– Не… не може да бъде – отсича Феникс.
– По дяволите. Точно от това се нуждаем – изплюва се Андраш.
Тойол вдига двойните си катани. Лилит отдръпва чукчето на револвера си. Джин разкопчава две извити остриета.
Облечени изцяло в черна тактическа екипировка и въоръжени с високотехнологични оръжия, точно както на онази бензиностанция, когато се опитаха да ме отведат. Алиансът на посветените, враг на Седемте и на всяко присъщо зло, което не е от това царство, а те са много повече, отколкото ние.
О, по дяволите.

Назад към част 24                                                                 Напред към част 26

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 24

Глава 23

По улиците е по-студено, отколкото си представях. Целунатият от студа нощен въздух прониква през коженото ми яке, но кръвта ми пулсира толкова бързо, че едва регистрирам студа. Мирише на сняг и сяра. Лед и огън. Ако тези, които не са могли да напуснат, не са намерили сигурен подслон в пределите на града, бъдат оставени на улицата, се опасявам, че могат да измръзнат до смърт. А ако не срещнат края си по този начин, ги чака нещо много по-зловещо.
Ние се придържаме към сенките, почти безшумно, докато маневрираме през мръсотията и отломките, затрупали всички странични улици и алеи. Изненадващо, дори местните скитници са напуснали обичайните си места. Или може би нещо друго ги е застигнало първо. Каквато и да е причината, зловещата тишина ме изнервя. Предстои ни дълъг път до южната част на града, ако изобщо успеем. Имам лошо предчувствие, сякаш действат сили, които се надяват да ни държат настрана. И това чувство само се засилва, когато завиваме зад ъгъла, а усещането за замръзнали паяци, които пълзят по гърба ми, задейства всичките ми вътрешни аларми. Нещо ни чака от другата страна.
Спирам и тръгвам да посягам към якето си за едно от остриетата с ангелски върхове, но всичко се случва твърде бързо.
Той е омотан в мръсни, разкъсани парцали, лицето му е покрито с мръсотия, докато реве към нас с метална тръба, която държи над главата си. Каин е първият, който действа, улавяйки го с дясна кука, която би трябвало поне да усмири бездомника, но едва го зашеметява. Той замахва с металната тръба, но за щастие Каин се измъква само милисекунди преди тя да се свърже с черепа му. Тойол удря мъжа, преди да се съвземе, като с ритник в ребрата го праща обратно в препълнения контейнер за боклук. Но скитникът скача веднага обратно в действие, като едва спира да си поеме дъх, който е изпуснал. Той не е човек. Не може да бъде. Никой, направен от плът и кости, не би могъл да се отърве от подобен удар.
С извадени оръжия Седемтеите се подготвят за атаката на мъжа, но именно Луцифер небрежно пристъпва напред от сенките. Без оръжия и ножове, той просто вдига една длан и бездомникът спира, като изпраща металната тръба да падне от хватката му на влажния бетон.
– Господарю – изсумтява мъжът и пада на колене. Черното затъмнява бялото на неестествено широките му очи.
– Защо си тук, дете мое? – Луцифер го пита, надвесен над него. Пристъпвам напред, стискайки дръжката на острието си в очакване.
– Бях освободен.
– От кого?
– Аз… не знам. – Черният му поглед се премества отдясно наляво и между веждите му се образува бръчка. – Ти си тук… с тях. Предатели. Стоите с Седемте.
– Защо? Защо те изпратиха? – Луцифер пита, като пренебрегва твърденията за предателство.
– За да ги спра.
– Защо?
– Защото те заплашват да унищожат всички ни. Искат да се огънем под тиранията им. Сега е нашият момент. Падналите ще царуват.
Луцифер потърка брадичката си с облечена в ръкавица ръка, обмисляйки признанието на своя обект. Самата аз съм объркана от нея. Падналите ще царуват? Какви паднали? Това не може да е нищо повече от по-малък демон, който притежава тялото на бездомник.
– Идън, скъпа, ела тук, моля те.
Зашеметена съм от молбата му, но отивам и пристъпвам на пред. Нико хваща ръката ми, преди да успея да напредна.
– Внимавай – промърморва той, а яркосиният му поглед свети с предупреждение.
Кимвам веднъж и това сякаш го успокоява достатъчно, за да ме пусне. Когато стигам до страната на Луцифер, той защитно поставя ръка на долната част на гърба ми, а топлината му се просмуква през дрехите ми и обгаря кожата ми.
– Знаеш ли коя е тя?
Мъжът оголва пожълтелите си зъби и се изплюва в краката ми.
– Ние не искаме момичето на нефилимите. Тя ще умре с останалите.
– Тогава кого искате?
– Всичките. Всички. Всички те ще загинат един по един. Този свят ще бъде създаден наново и той ще бъде наш.
Луцифер кимва, преди да се обърне към мен, а на устните му се появява нежна усмивка.
– Присъедини се към Николай отиди при него, скъпа моя.
Поклащам глава.
– Не. Още не. Той може да знае къде Ле…
– Отиди. Той не знае нищо.
Мръщя се, челюстта ми е стегната от гняв. Защо не разпита мъжа за местонахождението на Легион? Той може да знае нещо, но се отнася към него с детски ръкавици.
Кипяща от неудовлетвореност, аз се обръщам и се запътвам към мястото си до Нико. Той стиска ръката ми, но продължава да гледа напред.
Луцифер вдига двете си длани и заповядва:
– Излез.
Думите са обгърнати във вибриращ тембър, който разтърсва дори костите ми, кара вътрешностите ми да се разтреперят от тревога и да гледам със страхопочитание и ужас как устата на мъжа се отваря неестествено широко, толкова широко, че изглежда сякаш лицето му се разкъсва на две. А между кривите му, мръсни зъби се протяга костелива, червенокожа ръка и забива нокти в челюстта на мъжа, докато каквото и ужасно същество да има в него, то се измъква.
Преглъщам жлъчката, докато гледам цялата тази извратена гледка. Демонът се отървава от човешкия си носител, сякаш той не е нищо повече от окървавен кожен костюм, и се извива на свобода. Остри рога, осеяни около главата му, бледнеят само в сравнение със стържещите му крака и острите като бръснач нокти. Рефлексно правя крачка назад, като се блъскам право в твърдите гърди на Феникс. Той стиска здраво раменете ми, за да успокои треперещото ми тяло.
– Малките не могат да приемат човешка форма. Затова те притежават телата на невинните – прошепва той.
– Ще се оправи ли? – Прошепвам обратно през треперещите си устни.
– Ще се справи. Но не мога да кажа за колко време.
След като демонът се е отървал напълно от човешкия си носител, той застава пред Луцифер и се усмихва, очаквайки господарят му да го награди за откровеността му. Но тъкмо когато Луцифер отвръща на усмивката му, демонът се свлича на земята и започва да вика в кървава агония. Цялото му тяло се изкривява, защото всяка кост се чупи и разцепва, а назъбените парчета пробиват червената му кожа и разкриват разкъсана плът и сухожилия. Над нас се носи гниловата миризма на разядените му вътрешности и ми се налага да притисна устата си с ръка, за да задържа опасността от повръщане. Той е изгнил до мозъка на костите си, съдейки по черната кръв и жлъчката, които се стичат от раните му. Но аз стоя изправена, преглъщайки слабостта на човешката си същност, без да искам да се отвърна от касапницата. Точно както се научих да правя в Ада.
След още няколко секунди мъчения виковете престават и демонът не е нищо друго освен купчина пареща, бълбукаща, черна утайка върху изцапания с урина паваж. Луцифер се приближава и поглежда надолу към бъркотията от разкъсана кожа и счупени кости.
– Не забравяй на кого служиш – изсъсква той, а гласът му е дрезгав от неконтролируема ярост.
Каин се приближава, изтръпвайки от гледката и миризмата на разпрания демон.
– Трябва да продължим да се движим. Някой може да е чул.
Луцифер кимва и се обръща към нас, а аз забелязвам, че очите му са живи, сменят се с искрящи нюанси на лилаво, обсидиан и тъмнозелено. Той примигва, но аз все още го виждам – злата сила, която кипи точно под повърхността.
Възобновяваме похода си през сенките, но аз продължавам да поглеждам към Луцифер, а въпросите са на езика ми като олово в устата. Знам, че не е време или място да питам, не и когато се надяваме да избегнем по-нататъшен конфликт, но нещо наистина ме притеснява. А ако има дори и намек за съмнение – частица недоверие – тогава всички ще паднем. От ръцете на Уриел или от нашите собствени.
– Изплюй го – промърморва Луцифер, приближавайки се до мен.
Поглеждам назад към Николай, проверявайки дали не е доловил думите на Луци на порив на леден вятър.
– Защо го пусна? – Прошепвам в отговор.
– Защото не знаеше нищо.
– Откъде да знаеш това, при положение че си го убил, преди да може да бъде разпитан? Можеше да знае къде е Легионът.
– Не знаеше.
– Но ти дори не…
– Той не знаеше нищо – изстрелва той обратно, достатъчно силно, за да може всяко свито око да се насочи към нас.
Врял и кипял, Луцифер продължава да се движи напред, поемайки инициативата и игнорирайки любопитните погледи. За негов лош късмет аз съм по петите му, въпреки тихите молби на Каин да се държа назад.
– Откъде знаеш? – Питам след няколко удара на напрегнато мълчание.
– Защото ако беше така, нямаше да се притеснява за нас. Всеки по-малък демон в града щеше да се опитва да го убие. Или да му служи. Никой освен нас не знае за изчезването на Легиона и трябва да запазим това.
Мразя го, но той е прав. Но със сигурност онзи по-малък демон би могъл да ни даде нещо. Не е знаел кой дърпа конците, но може би е знаел къде да ги намерим. Трябваше да е получил инструкции отнякъде. Но спешната екзекуция на Луцифер потуши възможността за научаване на потенциално важна информация.
– Ти си твърде емоционално ангажирана – хвърля ми се в лицето Луцифер.
– А ти не си ли?
– Защо да съм?
– Той е твой брат. И той е изчезнал.
Луцифер свива рамене.
– Не е за първи път. И преди си е тръгвал по собствено желание. Защо мислиш, че сега не е така?
Почти се спъвам в краката си, когато ударът на думите му се разнася в корема ми.
– Той… Той… Той не би направил това.
Луцифер внезапно се завърта с лице към мен. Тонът му е тих, но суров, а очите му светят с виолетови пламъци.
– Той не би го направил? Не би те оставил? Защото те обича? – Той изхърква и се смее. – И аз така си мислех някога. Но ще научиш, както и аз, че истинската природа на Легион винаги ще го владее. Той е демон, Идън. Той не може да обича.
Луцифер се обръща, за да възобнови дългите си крачки, но аз съм замръзнала на място върху тъмния, влажен паваж. Каин и Тойол ме заобикалят, като всеки от тях ме обстрелва със съчувствени погледи, но изненадващо Лилит е тази, която спира, за да вземе облечената ми в ръкавица ръка.
– Ще го намерим. Хайде… трябва да продължим да се движим.
Тя ме подръпва нежно и аз я оставям да ме води. Едва ли сме навън повече от час, а аз вече позволявам на сърцето си да надделее над главата ми.
Никой не проговаря, докато се промъкваме през мръсотията и се отправяме на юг. Въпреки това, за да избегнем нови пререкания, пътуването ни отнема повече време, отколкото очаквахме. Ако по-малкият демон е казал истината, на гърба ни има мишена. И макар че никой не се радва на мисълта за убийство, всеки враг ще трябва да падне, ако искаме да стигнем до Легион цели. Единственият проблем е, че ние сме десет, а те стотици – ако не и хиляди.
– Можем ли да спрем за момент? – чувам зад себе си.
Обръщам се и виждам Адриел, устните ѝ са сухи, а кожата ѝ бледа. През цялото пътуване е била толкова мълчалива, бях забравила, че дори е с нас.
– Трябва да си поема дъх – обяснява тя, като се обляга на тухлената стена, която преди принадлежеше на популярен бутик в центъра на града. Сега той е почти изпотрошен.
– Да, трябва да си починеш – настоява Феникс, сваляйки раницата си. Изважда бутилка с вода и я подава на ангела, който вече се задъхва от изтощение.
Не го разбирам. Тя е безсмъртна, едно от най-почитаните същества в битието. Как може вече да е изморена? Не е минало толкова много време, а като се има предвид, че до изгрева остават само няколко часа, трябва да продължим да се движим.
– Големият брой демони черпи от духа ѝ – тихо обяснява Андраш до мен, четейки мислите ми. – Болката, разрушението, страхът… това я изтощава.
Поглеждам към него и се мръщя.
– Но тя беше затворена в къща с демони в продължение на седмици. – Поне ми се струваше, че са седмици.
Андраш поклаща глава.
– Ние не сме като другите демони. Дори Луцифер… той се хидратира, откакто пристигна. Вероятно дори докато е бил с теб в Ада.
Досега не го осъзнавах, но той е прав. Луцифер наистина се въртеше около мен. Докато не си позволи да се изплъзне.
Веднъж.
Спомням си всичко това, сякаш се е случило вчера. Не мисля, че е минавал ден, в който да не съм мислила за онази нощ в трапезарията му. От няколко дни се опитваше да ме шокира, като всяка нощна проява беше по-извратена от предишната. Сякаш се опитваше да ме ухажва със зло. А аз седях там, с каменно лице и хладнокръвие, точно както Нико ме беше инструктирал.
И тогава направих грешка.
Предизвиках го.
Все още чувам звука от зъбите, които разкъсваха плътта. Все още ясно виждам наситената малинова кръв, която се стичаше в краката на Луцифер, когато тези момичета доброволно, почти с радост, разкъсваха лицата си до кости. А аз не направих нищо. Не плаках. Не крещях. Седях там и гледах как тези бедни жени се изяждат една друга.
Мълчанието ми беше моето одобрение. И в този момент осъзнах, че не съм по-добра от Луцифер. Може би съм дори по-лоша.
– По-добре ли си? – Чувам Феникс да пита на няколко метра от мен, приседнал пред Адриал.
Тя кимва слабо, дишането ѝ все още е малко повърхностно.
– Да. Да продължим. – Тя се отдръпва от покритата с графити тухлена стена.
– Мога ли да ти предложа да останеш до Идън? – Луцифер предлага, а гласът му придобива обичайното си примамливо звучене.
С притиснато лице отговарям набързо:
– Защо?
– Защото половината от теб е ангел – обяснява той. – Заедно сте по-силни. Първият път, когато владееше светлината, беше с Крисис. И всеки път след това си била с Адриел. Същата същност, която тече в твоите вени, тече и в техните.
Кимвам, без да мога да призная, че той е прав… в по-голямата си част. Не мога да опиша какво се случи между мен и Легион в последната ни нощ заедно. Не знам дали беше свещена светлина, която го хвърли към стената, разбивайки гардероба ми на парчета. Или може би това беше собственото му съзнание, което се бореше през мъглата на измамата, която се опитваше да го открадне от тялото му. А може би беше божествена намеса. Аз. не. Не знам. Но знам, че ако нещо – или някой – не го беше спрял, той можеше съвсем спокойно да ме убие.
В този момент нямаше и помен от предишната ангелска същност на Легион. Той беше изцяло демон – пълното въплъщение на злото. Нямаше как да го спася.
– Мисля, че може би си прав – коментира Адриел и застана до мен.
Поглеждам към красивото ѝ, бледо лице и осъзнавам, че зелените ѝ очи са хлътнали и изпъстрени с лилави кръгове. Имаме нужда от нея. И истината е, че съм и задължена. Може и да сме влюбени в един и същи мъж, но не вярвам, че тя някога би направила нещо, за да ме нарани. Не и когато ме е защитавала през по-голямата част от живота ми.
– Съгласна съм – съгласявам се аз. – Хайде да вървим.
Тръгваме на изток, за да пресечем Грант парк с надеждата да заобиколим някои от по-затънтените райони на центъра. И докато стъпваме върху могили от разбит цимент и натрошено стъкло, аз звучно се задъхвам от това, което е останало от него. Всичко е в разруха. Това, което някога е било известно като центъра на Чикаго, не е нищо повече от изсъхнала трева, парчета отломки и изкривен метал, които някога са били скулптури. Институтът по изкуствата изглежда осъден на „смърт“. Бейзболните диаманти на „Хътчинсън Фийлд“ са осквернени със спрейове и боклуци. И каквато и застояла течност да се намира в грандиозния фонтан Бъкингам, тя определено не е вода.
– Колкото по-далеч стигаме, толкова по-лошо ще става – отбелязва Тойол, а в тона му се долавя тъга. Не знам от колко време Седемтеите са тук, но това е и техният дом. И това, че го виждам в този вид, трябва да ги притеснява толкова, колкото и мен.
Подсмърчам.
– По-лошо от това?
– Много по-лошо – кимва той. – Повечето хора в тази част на града успяха да се евакуират. Така че демоните се съсредоточават на юг.
– И ти мислиш, че Легион ще поеме този риск? Да тръгне към хаоса и насилието?
Десетки различни сценарии заливат съзнанието ми. Може би онзи по-малък демон е лъгал. Ами ако са го намерили и вече са започнали да го измъчват? Ами ако са го накарали да се откаже от Седемте? Или може би са го отвели при когото и да било, на когото служат? Николай изглежда вярва, че именно Ставрос, неговият баща, е отговорен за хвърлянето на маскировъчното заклинание върху мен. А ако Ставрос все още работи с Уриел, може би и по-малките демони са преминали на негова страна. Не мога да си представя, че Серафим е достатъчно отчаян, за да заговорничи с най-низшите зли същества, но ако просто ги използва, за да развие каузата си… в това бих могла да повярвам.
А ако в някое от подозренията ми има дори частица истина, Легион не разполага с много време.
Опитвам се да се отърся от осакатяващото ме съмнение и да продължа напред, но колкото по-на юг отиваме, толкова по-трудно е да пренебрегна смразяващото усещане, че нещо сериозно не е наред. Намираме се на километри от дестинацията си и ни остава поне час и нещо, преди да я достигнем, но не мога да се отърва от усещането, че влизаме право в капан. Чувствам се малко гадно, а косата ми се изправя отзад на врата. Дори косъмът на главата ми се чувства електрически зареден с предупреждение. Трябва да се върнем назад. Трябва да се прегрупираме и да опитаме отново, когато сме по-добре подготвени.
Но никога няма да сме напълно подготвени, дори да тренираме един месец без прекъсване по осемнайсет часа на ден. Не и за това, което ни очаква. Не и за онова, което излиза от сенките и ни заобикаля, принуждавайки ни да се скупчим в центъра на тълпата, защото няма къде да избягаме. Няма къде да избягаме.
Демони.
Десетки от тях. Стотици.
И те не са тук, за да изпълняват заповедите на Луцифер.
Те са тук, за да убиват.

Назад към част 23                                                                 Напред към част 25

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 23

Глава 22

Пътуването до града ми се струва по-дълго и по-тъмно, отколкото си спомням. Седя в мълчание, представяйки си всички възможни сценарии, с които можем да се сблъскаме, и как те могат да се объркат катастрофално.
Ами ако първо срещнем Серафим? Няма да ги победим без Легиона.
Ами ако вече са го заловили? Винаги можем да разменим Адриел за него.
Ами ако никога не го намерим? Ще се обърнем ли и ще изоставим ли града, който се руши в краката ни? Седемте са се заклели да защитават човечеството от гниещото зло. Най-голямото предполагаемо зло обаче седи на пътническата седалка, само на метър от мен.
И така, как да убием същество, което на практика е неунищожимо? Чиято сила отстъпва само на Бог?
Кратък отговор: Не можете.
Ние внасяме пословичния нож в престрелка. Не, дори не нож, а прашка. Уриел има поне двама Серафими, които стоят с него, плюс отряд от по-малки ангели. Единственият от нас, който потенциално може да го победи, е Луцифер. Имаме нужда от Легион. Все още няма да е равностоен мач, но поне с двама бивши Серафими бихме могли да имаме шанс за победа.
Но тогава трябва да се запитам… Дали Легион ще застане на наша страна? И дали изобщо вече е Легион?
Ако беше самият той, никога нямаше да си тръгне, без да каже и дума. Нямаше да изостави братята и сестра си. Не би изоставил и мен.
– Ей. Ще го намерим – промърмори Нико до мен, стискайки силно стиснатия ми юмрук. Лилит сяда от другата ми страна.
– Наистина ли вярваш в това? – Прошепвам в отговор и се обръщам, за да открия кристално сините му очи, които светят под прикритието на нощта.
– Вярвам. Просто се надявам, че той иска да бъде намерен.
Вдишвам дълбока глътка въздух през устата и издишвам през носа си, като отчаяно се опитвам да се освободя от осакатяващия си страх. Именно това ме тревожи най-много – Легионът няма да иска помощта ни.
– Готова ли си за това? – пита Нико, разчитайки напрежението по лицето ми, което дори сенките не могат да скрият.
– Готова ли съм за какво?
– Да се изправиш пред тази реалност. Ако Легион не иска помощта ти или ако реагира с насилие, готова ли си да направиш каквото е необходимо, за да го подчиниш? Или можеш ли да го оставиш да си отиде?
Да го пусна. Никога.
Това е единственото заключение, което не си бях представяла. Всеки сценарий, който си бях представяла, завършваше с това да го върнем обратно, независимо дали ставаше дума за самоунищожение или смърт. Но никога не съм се съмнявала, че ще го измъкнем обратно от ръба на какъвто и ужас да ни очакваше. Но да го пусна да си отиде… това не беше нещо, което бях готова да направя. Защото, когато погледна към остатъка от живота си – колкото и кратък или дълъг да е – той е до мен. Любовта към Легион е бъдещето, за което си бях позволила да копнея. Преди него никога не съм искала нищо повече от това да му принадлежа. А с него и Седемте най-накрая почувствах, че принадлежа някъде.
Дори не го осъзнавах досега, но бях насочила сестра си. Бях си позволила да се надявам, да мечтая, да искам. Бях свалила гарда, въпреки всички причини да не го правя, и си позволих да намеря щастие в най-редките ситуации.
Изтръгвам се от размислите си в момента, в който навлизаме в пределите на града. Дъхът се изтръгва от тялото ми и аз оставам да гледам с ужас, долната устна трепери и ръцете ми също. Нико ме стиска малко по-силно, студените му пръсти не правят нищо, за да успокоят треперенето ми.
Всичко е огън и разруха. Коли, погълнати от пламъци. Въоръжени войници с АК-47, патрулиращи по улиците. Полицейски барикади, които блокират входовете на магазините, които очевидно са били опустошени. Счупени стъкла, разхвърляни боклуци и засъхнала кръв замърсяват паважа. Моят град е в разруха.
– По-лошо е, отколкото си мислехме – промърморва Андраш от шофьорската седалка, докато внимателно маневрира около отломките.
Група въоръжени, облечени в униформа мъже ни махат с ръка. Каин и останалите са само на метри пред нас и също биват спрени.
– Запазете пълно мълчание – прошепва Нико точно когато Андраш спуска прозореца.
– Каква е работата ви тук? – пита един от тях Андраш, докато колегите му обграждат джипа, осветявайки с фенерчета автомобила. Ярките светлини пламват над нашите неподвижни като статуи тела, но мъжете се отдръпват в знак на отстъпление. Сякаш дори не ни виждат.
– Просто минавам. Има ли проблем?
– Полицейски час в целия град. Откъде пътувате?
– От Минеаполис. В посока изток.
– А вашият приятел? – Той кимва към джипа на Каин отпред.
– Същият. Пътуващи търговци сме.
– Не приличате на търговци. Дайте ми да видя някаква лична карта.
Майната му. Това не беше онова, което очаквах. Как, по дяволите, ще се измъкнем от това, без да прибегнем до насилие?
Можех да го накарам да хвърли оръжието си и да се обърне. По дяволите, бих могла да накарам всички да се подчинят на волята ми, оставяйки ги в мъглив ступор. Но преди да успея да хвърля влиянието си към нищо неподозиращия войник, Андраш се навежда напред, като небрежно опира предмишницата си в рамката на прозореца.
– Как се казваш? – пита той, а гласът му е гладък като масло.
Подготвям се за хаос, но мъжът отговаря:
– Дрю Бишоп.
– Дрю… ела по-близо. Свали оръжието си.
За моя изненада войникът прави каквото му е казано и пристъпва напред, достатъчно близо, за да мога да забележа отпуснатата му челюст и немигащия му поглед. Изглежда дори не забелязва Луцифер, който седи на пътническата седалка.
– Дрю, женен ли си? – Андраш гука, а думите му са обвити в коприна.
– Да, сър.
– Жена ти прави ли те щастлив?
– Да, сър.
– Но ти все още копнееш за нещо повече, нали?
– Да, господине.
-Така си и помислих. – Андраш протяга ръка и погалва бузата на мъжа, като го привлича още повече в мрежата си. – Мога да ти дам това, за което копнееш, Дрю. Би го искал, нали?
– Да, сър.
– Защото ме искаш?
– Да, сър.
– Отзови приятелите си и ни остави да минем, и ще ме имаш. Ще имаш всичко, което пожелаеш.
Андраш го освобождава от докосването си и Дрю се спъва назад, мигайки трескаво. Поглежда към колата пред нас и извиква на кохортите си:
– Всичко е проверено. Оставете ги да минат.
– Но, сър… – започва да репликира един от тях.
– Казах да ги пуснем, Джоунс.
Джоунс кимва на другите войници и те се отдръпват, като оставят автомобила на Каин на широко разстояние. Дрю поглежда назад към Андраш, в очите му проблясват страст и копнеж.
– Добро момче. А сега ще направиш каквото трябва, за да не допуснеш приятелите ти да ни проследят. Разбираш ли?
– Да, сър.
– За това ще бъдеш възнаграден. Ела тук.
Като кукла на конци Дрю се приближава, позволявайки на Андраш отново да погали наболата му брада. Но този път съблазнителният русокос демон го привлича още по-близо и притиска устните си към неговите. Останалите войници наблюдават с объркан ужас как Дрю стене в устата на Андраш, а цялото му тяло трепери от непреодолим екстаз. Когато Андраш го освобождава, от устните на Дрю се изплъзва звучно хлипане.
– Това е само част от удоволствията, които мога да ти доставя. Направи каквото ти казвам и ще получиш тялото ми.
Дрю кима яростно, дишането му е учестено, а очите му блестят. Андраш навежда глава в отговор и отпуска крака си върху газта.
– Е, добре – промърморва Луцифер, когато се отдалечаваме. – Изглежда, че не си изгубил усета си, хубаво момче.
– Замълчи – промълвява Андраш.
Луцифер се ухилва мрачно, преди да обърне торса си към задната седалка.
– Добра работа, Николай.
Николай само кимва веднъж, а челюстта му е стегната от гняв. Той все още не е преодолял разгорещената им размяна след маскарадното парти.
– Пригответе се – нарежда Андраш и завърта няколко бутона на таблото. – Преминаваме в скрит режим.
Наблюдавам с благоговение как автомобилът пред нас почти изчезва пред очите ни. Ако не беше блестящият му, почти мазен контур, щеше да е напълно невидим.
След това потегляме, спускайки се по покритите с отломки улици и маневрирайки около пътните блокади с безпроблемна прецизност. Ако можех да затворя очи, щях да се закълна, че се возим в мощен спортен автомобил, а не в шесттонен джип. Притискам нарастващото си безпокойство, което само се засилва от тъмнината, която ни заобикаля. Къде са всички улични лампи? Дори домовете и фирмите са затъмнени. Ако не бяха хората, които са достатъчно смели, за да се мотаят в сенките, щях да си помисля, че Чикаго се е превърнал в призрачен град.
– Усещаш ли това? – пита Лилит, като усеща аромата на въздуха.
Луцифер кимва от предната седалка.
– Сяра.
– Колко по-малки според теб са навлезли в града?
– Стотици, хиляди. – Той свива рамене.
Вдишвам и се намръщвам. Току-що ми се стори, че усещам следи от смърт и крайна бедност. А не на признаци за повишена активност на демони.
Следваме колата на Каин в един паркинг за удължен престой, който за моя изненада е доста празен, като изключим раздрънканите от вандалство коли, паркирани на долния етаж.
– Много хора успяха да се евакуират. Добре – отбелязва Лилит, а очите ѝ сканират разбитите автомобили, най-вероятно проверявайки за следи от дебнещи хора.
– Евакуирали са града? – Питам.
Тя кимва.
– Доколкото можеха. Но тези, които не можеха да си позволят да напуснат, бяха оставени.
Сестра ми и аз щяхме да попаднем в тази категория. Тя щеше да откаже да напусне, като се има предвид, че болниците са с максимален капацитет. А аз няма как да събера пари, за да избягам, не че някога бих могла да си представя, че ще замина без нея. Щяхме да се сгушим в онзи архитичен апартамент, с бутилката „Бренда“ в ръка и да се молим никой да не нахлуе. Или по-лошо. А аз щях да се преструвам на безпомощна, като през цялото време се промъквах в съзнанието на натрапниците и ги принуждавах да обърнат злобата срещу себе си. Сигурно щях да съм достатъчно силна, за да отблъсна първия, който щеше да дойде за нас, но какво тогава? Кой щеше да ни се притече на помощ?
Паркираме на горното ниво, което ни дава ясна гледка към града долу. След като се подадохме от колите, отивам да застана на ръба, взирайки се надолу към призрачния мрак, простиращ се под нас. Почти черно е, без да се вижда как трептящите светлини на оживените предприятия и небостъргачите осветяват небето, но някак си долавям проблясъци на дейност долу. Предимно сенки, но определено виждам движение и различавам форми.
– Последен шанс. Сигурна ли си, че си готова за това? – Нико ме пита, приближавайки се до мен.
Поглеждам през рамо към останалите. На капака на джипа на Каин е разстлана карта. Би трябвало да съм там и да обсъждам стратегията, но честно казано, нищо от това няма да има значение, щом излезем на улицата. Те може да познават демони, ангели и други нощни създания. Но аз познавам моя град и неговите хора. И никой не може да планира нищо, което да ни подготви за това, което ни очаква. Отчаянието кара хората да правят отчаяни неща. И никой не знае повече за това от мен.
Поглеждам назад към Нико и свивам рамене.
– А ако не съм?
– Тогава трябва да останеш назад. Не искам да си там, ако не си сто процента готова за това. Знам, че си силна, но силата няма нищо общо с това… не и ако сме принудени да се изправим срещу Легион. Предпочитам да знам, че си в безопасност.
– Това, че ще остана, само ще влоши нещата. Ще се притеснявам за теб, за тях и за Легион. Няма да бягам. Не и от когото и да било от вас. Не и от него.
Нико обвива ръка около раменете ми и ме притиска до себе си, изпускайки дъх.
– Какво е това с мен и упоритите, красиви момичета?
Усмихвам се, въпреки оловния страх в стомаха ми, като си спомням думите, които той изрече в спалнята ми в Ада.
– Определено си имаш тип.
– Да, но мисля, че след това – ако успея да се измъкна жив – е време да се установя. През по-голямата част от моите над сто години съм бил ерген. Млад за безсмъртен, но все пак достатъчно стар, за да знам, че не искам да умра сам.
Отвръщам на прегръдката му, като се притискам към страната му.
– Няма да го направиш. Не и ако мога да помогна.
– Да – свива рамене той. – Аз обаче съм безсмъртен. А ти… е, никой не знае какво си.
Преглъщам трудно, неспособна да усвоя напълно идеята, че може би ще живея вечно. Не приличам на нито едно от съществуващите нефилими. Няма как да осъзная какво означава това.
– А какво ще кажеш за изгубената си любов? Амели? – Питам. Ще разопаковам смъртността си, ако и когато успеем да се измъкнем живи от този град.
Очите му се насълзяват, докато се взира в мрака.
– Тя е там, където и е мястото. Беше твърде добра за този свят.
Кимвам, защото не знам какво друго да кажа. Предполагам, че в края на краищата магьосниците не се различават много от всички останали. Всички ние просто искаме да принадлежим на някого, който ни обича въпреки демоните ни. Просто някой, който да ни държи за ръка и да ни кара да не се чувстваме толкова самотни в тази голяма, широка вселена, пълна с невидими ужаси.
Не се изненадвам, когато ни призовават да се присъединим отново към групата. Можех да чуя всяка дума, която казваха, точно както чувам писъците и виковете долу. Изчакването до разсъмване не е опция. Смъртта се приближава. Усещам я.
Мислех, че вече сме въоръжени до зъби, но явно не е така. Тойол отваря багажника на определеното им возило и разкрива скъпоценните си мечове. Каин се запътва към тях, за да грабне още повече оръжия и боеприпаси. Поднася ми четири пълнителя, като си позволява да ги закачи на кобура ми.
– Смятаме, че е отишъл по-далеч на юг – промърморва той.
Кимвам.
– Не съм изненадана“
– Не си?
– Ако този район е в безпорядък, то Южната част трябва да е обхваната от пламъци. Предполагам, че той… те… ще бъдат привлечени от разрушенията.
– Те? – Каин повдига тъмни вежди.
– Изгубените души. Той… не е на себе си. Не би си тръгнал по собствено желание.
– Права си. Не би го направил. – Дълбока бръчка се очертава на челото му. – Да караш в него би било твърде рисковано. Той ще знае, че идваме. Както и Уриел.
– Не съм сигурна кое е по-лошо – промълвявам, преди да успея да се спра.
– Аз също.
Втренчваме се в очите си, като и двамата преглъщаме вината, която омърсява езиците ни. Но това е вярно. Ако Легион не е Легион, има голяма вероятност да ни нападне. А никой от нас не иска да се бие с него, дори и да можеше. Поне бихме могли да убием Уриел с чиста съвест. Е, с чиста съвест, в моя случай.
Всички довършваме подготовката в мълчание, всеки от нас обременен от перспективата да нарани някого, когото обича, или още по-лошо – да умре, опитвайки се да го спаси. Уриел все още е много важен в тази битка, но Легион е приоритет. Няма как да се изправим срещу Серафим без него. Но имам чувството, че ще трябва да минем през тях, за да стигнем до него. Ситуацията е губеща, но няма врата № 3. Няма други възможности. Гледаме в дулото на зареден пистолет, без да имаме представа кой ще натисне спусъка.
Не се учудвам, че асансьорът на гаража не работи, като се има предвид, че електричеството е било прекъснато – дали нарочно, или от вандалски акт – така че тихо поемаме по стълбите. Каин и Тойол водят с извадени оръжия. Феникс и Джин са отзад, подготвени за всяко движение в гърба ни. Лилит и Андраш се промъкват през групата, движейки се отдясно наляво в танц, който е толкова плавен, че можеш да си помислиш, че е хореографиран.
Това е работата на Седемте. Това е групата наемни убийци, които сами са екзекутирали безброй бъдещи убийци и терористи, като същевременно са се борили с по-малки демони, изпълняващи заповедите на Луцифер. До този момент не осъзнавах напълно колко смъртоносни са те наистина. И макар това да ме кара да се чувствам малко по-добре по отношение на тази самоубийствена мисия, не се радвам на иронията, че те са на лов за своя лидер, този, който пръв се е застъпил за човечеството, този, когото са последвали на Земята в търсене на цел – изкуплението.
Когато стигаме до най-долното ниво, усещам как сърцето ми забива в гърдите, а съм сигурна, че и останалите го чуват да бие като техно ритъм. Това е то, това за което съм тренирала, за което съм създаден. За да предам, да унищожавам, да убивам.
Аз съм оръжието, което ще накара Легион да падне на колене. И току-що бях активирана.

Назад към част 22                                                                 Напред към част 24

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 22

Глава 21

Последните няколко часа прекарах със сестра ми, като се мъчех да не допусна ужасяващият страх да помрачи чертите ми. Ирин се съгласи да я остави, докато не се излекува напълно, а след това тя ще може да остане или да се върне към стария си живот, каквото е останало от него. Колкото и да ми е неприятно да си представя сестра си в оскъдно облекло, която сервира напитки на свръхестествени същества по време на пищни партита, искрено се надявам да реши да остане. Безопасността е новост, която засега може да бъде осигурена само от Ирин. Ако сведенията на Тойол са верни, градът е военна зона. Там няма място за нея.
– И така, само ще ме оставиш да бръщолевя за провалените цици на тези богати мацки, или най-накрая си готова да ми кажеш какво те притеснява?
Отклонявам се от сериала „Домакини“, на който се наслаждавам, и се усмихвам стегнато.
– Нищо не ме притеснява.
– Глупости. – Тя изключва телевизора, като ми отделя цялото си внимание. – Познавам те, Идън. Можеш да лъжеш всички останали и да се преструваш, че не се страхуваш за разума си, но с мен не можеш да се преструваш. Хайде… говори с мен. Между теб и Каин, започвам да се плаша тук.
Това предизвиква интереса ми.
– Какво ти каза Каин?
– Нищо. В това е въпросът. Той не ми казва нищо, сякаш се страхува, че всеки намек за лоша новина ще ме сломи. Аз не съм толкова крехка. Знам, че нещо се случва, и заслужавам да знам какво е то. Това, че бях на тъмно, едва не ме уби, помниш ли? Не мисля, че ще избегна смъртта втори път.
Пристъп на вина пронизва в гърдите ми при споменаването на експлозията, която едва не ми я отне. Експлозията, която беше послание за мен. Тя лежи в това болнично легло заради мен. Може би сама съм натиснала копчето на детонатора.
– Е? – казва тя нетърпеливо. Решителността стеснява погледа ѝ. – Чакам. Разправяй.
Поемам си дълбоко дъх. После още един, за да се успокоя.
– Ел… той си отиде.
– Изчезнал? Като че ли излезе да изпуши цигара? Или е отишъл до магазина за галон мляко и го е нямало дванайсет години?
– Не знам. Предполагам, че второто? – Вдигам рамене. – Той просто си е тръгнал. Не е казал на никого.
– По дяволите. Като онова другото момче, нали? Крисис?
По дяволите. Тя е права. Подобно на Крисис, Легион е напуснал без следа, без да каже на никого нито дума, че си тръгва. И единственото нещо, за което мога да мисля, е как съм имала участие в изчезването и на двамата. Крисис се изпари малко след като с него имахме онази разправия, в резултат на която аз го взривих със свещена светлина. А снощи, след….както и да е… случилото се между мен и Легион, виждам защо и той се изпари. Въпреки че не го взривих… мисля. Просто предположих, че се е овладял и се е хвърлил обратно в онзи гардероб, оставяйки го в купчина отломки и разхвърляни дрехи…
Майната му. Ами ако това бях аз? Не съм искала да го направя. Не исках да го наранявам, въпреки факта, че той нараняваше мен. Но какво, ако някакъв вътрешен ангелски, инстинктът за бягство или борба се е задействал, преди дори да осъзная какво правя? Това със сигурност е възможно. Не виждах никаква светлина, но също така бях притисната с лице надолу в изцапаната със сълзи завивка.
– Добре ли си? – пита сестра ми, гласът ѝ е изпълнен със съчувствие.
– Не знам. Притеснявам се. – Ужасена съм и ядосана.
– Знам. – Тя полага частично омотаната си в бинт ръка върху моята. – Случи ли се нещо?
Отвръщам поглед и поклащам глава. Няма как да ѝ разкажа за вчерашната нощ. Тя няма да разбере. По дяволите, аз дори не разбирам. Но знам, че той си тръгна заради мен. Той изостави семейството си – тези, които са се сражавали заедно с него в продължение на векове – заради мен. Няма как да преживея този факт, без да се задавя от собствената си вина.
– Исках да те видя тази вечер, защото заминаваме – признавам накрая.
– Заминаваме? Кога? Къде отиваме?
– Не ние, сестричке – обяснявам и се обръщам с лице към нея. Големите ѝ кафяви очи се изпълват със загриженост и объркване. – Аз. Отивам със Седемте, за да намеря Ел.
– Но аз мислех, че не е безопасно.
– Не е. Поне не за теб. – Опитвам се да се усмихна през болката, но не мога да си наложа това действие. – Ще се справя, обещавам. Тренирах всеки ден. Каин казва, че съм доста смъртоносна с оръжие.
Устата ѝ потрепва, сякаш иска да изглежда оптимистично настроена, но знам, че само споменаването на новооткрития ѝ спътник я боли. Тя не рискува просто да ме загуби. Много е вероятно да загуби и него. И дори ако някак си се измъкнем живи, не се знае колко дълго ще ни няма. Или в какво състояние ще се върнем.
– Не тръгвай – прошепва тя, а гласът ѝ се пропуква под напора на емоциите. – Остани тук с мен. Моля те, не мога да загубя и теб.
Отблъсквам сълзите, като отказвам да ги пусна да паднат. Не беше толкова отдавна, когато тя изгуби Бен, мъжът, с когото планираше живота си. Тя го обичаше. И е цяло чудо, че е отворила сърцето си достатъчно, за да се излекува и да намери утеха в Каин. Животът ѝ е бил откраднат от нея. Работата ѝ, домът ѝ. И все пак тя никога не е позволила това да я съсипе. По някакъв начин това само я направи по-решителна да оцелее.
Но се страхувам, че загубата ми и загубата на Каин ще я унищожат.
Въпреки това вярвам, че трябва да го направя за нея. Ние трябва да го направим за нея. Дори и да не оцелеем, тя заслужава още един шанс за щастие.
– Бих искала да мога – отговарям на молбите ѝ. – Искам. Но вече не мога да позволя на другите да се борят от мое име. Всичко това… е заради мен. Уриел все още е там и държи майка ми, плюс оръжие, което може да убие Седемте завинаги. Аз няма да бъда страхливка. Ако всички останали са готови да рискуват живота си, аз трябва да направя същото.
Тя кимва, знаейки, че думите ми са толкова верни, колкото и искрени. Но знам, че те с нищо не успокояват болното ѝ сърце.
– Кога?
– Тази вечер – отговарям аз. Когато погледът ѝ се разширява от ужас, аз продължавам. – Колкото по-рано тръгнем, толкова по-лесно ще е да проследим Легион. Преди да е стигнал твърде далеч. Той може да се окаже в опасност.
– Разбирам – отговаря тя, като хвърля поглед надолу.
Не искам да ѝ причинявам още излишна болка, затова се изправям на крака и се навеждам, за да оставя целувка на челото ѝ.
– Ще се върна веднага щом мога. Обещавам.
– Ще те чакам. – Красивите ѝ кафяви очи се насълзяват. – Обичам те, сестричке.
– Аз също те обичам.
Отвръщам се, преди първите ми сълзи да са успели да паднат. Подсмърчането в гърба ми ме кара да преглъщам собствените си ридания, докато отварям вратата, която води към коридора. Не се изненадвам, че Каин стои там, подпрян на отсрещната стена.
– Ти и каза.
– Не искам да я лъжа. – Кимвам.
– Значи тя знае, че има голяма вероятност никой от нас да не успее да се върне?
– Знае, че има вероятност това да се случи, да.
В пространството между тъмните му, гъсти вежди се появява бръчка и той поглажда брадата си. Научих, че по това се познава кога е замислен или притеснен.
– Ако нещата се объркат, искам да успееш да се върнеш тук. Ако изглежда, че ще загубим, остави ни. Върни се при нея. Тя ще има нужда от теб повече от всякога, ако не успеем.
– Успеем. В намирането на Легиона? Или в спирането на Уриел?
– И двете. И двете. Ако се провалим с някой от тях, това няма да има значение. Ако Уриел не унищожи вашия свят, Легионът ще свърши работата.
Погледът ми става остър и тесен.
– Как можеш да кажеш това?
– Защото това е истината. – Той се отдръпва от стената и застава пред мен. Дори при тази негова близост вече не се страхувам от него. Всъщност Каин ми стана симпатичен. А с новопоникналата му брада, която покрива по-голямата част от белега му, може би дори го намирам за красив. – Имаше причина той да предаде силата си на Луцифер. Можеше да се съпротивлява, но не го направи. Той не е искал това.
– И какво правим сега? – Питам, а гласът ми е едва над шепот.
– Ще го намерим. След това ще преследваме Уриел.
– В този ред?
– Ел е като патица там. – Той кимва. – Уриел знае, че ако натисне правилните бутони и го провокира, Легион ще направи точно това, което желае. Той ще заличи човечеството.
– А ако е твърде късно? Ако по някакъв начин Уриел го открие пръв?
Каин отвръща поглед. Дори тонът му е дистанциран.
– Ще се наложи да го спрем.
Чувам думите, но знам, че те означават нещо различно – нещо повече. Няма просто да спрем Легион. Каин е готов да го убие.
– Срещаме се след двайсет минути. Облечи се.
Той пристъпва към вратата на сестра ми, но не завърта дръжката, за да влезе вътре. Вместо това нежно притиска челото си към полираното дърво – движение, което е толкова уязвимо, че почти го прави човек. Боли го. Може би дори малко се страхува.
Иска ми се да имам някакви думи за утеха, които да му предложа, но няма как да предложа фалшива увереност и оптимизъм, не и когато вътрешностите ми са изкривени от тревога. Затова се обръщам и бавно си проправям път по коридора, оставяйки сълзите ми да оставят солени следи далеч от вратата на сестра ми.
Когато стигам до стаята си, установявам, че някой се е погрижил да ми сложи дрехи. Черни кожени панталони, термобельо с дълъг ръкав, бойни обувки. Бойни дрехи. Има дори подходящо кожено яке с половин дузина вътрешни джобове и вградени ремъци, предполагам за оръжия.
Светая светих. Това се случва.
Искам да кажа, знаех, че се случва, но не го осъзнавах досега. Бях се разглезила по време на престоя ни тук. Твърде удобно се чувствах с безопасността и сигурността, които домът на Ирин ми осигуряваше. А сега съзнателно навлизаме във военна зона. И ако трябва да съм честна, страхувам се до смърт.
Обличам се бързо, само за да има какво да правят треперещите ми ръце, а после прибирам косата си в една дълга сребриста плитка. Който и да е оставил дрехите, е помислил да включи и вълнени чорапи и кожени ръкавици. С всичките ми пластове е задушно, но знам, че е необходимо, за да се преборя с чикагския хлад. Би било направо трагично да стигна дотук, само за да стана жертва на хипотермия.
След като мина достатъчно време, за последен път се отправих към хола на Ирин. Настроението е мрачно. Дори персоналът ѝ е оставил обичайното си весело поведение. Седемте са разположени на определеното им място от другата страна на секцията, но отсъствието на Легион ги кара да изглеждат още по-далеч. Присъствието му изпълваше стаята. Можех да го усетя във всяка фибра, вибрираща с бръмченето на неестествения му сърдечен ритъм. А сега той е оставил зейнала дупка – в гърдите ми и в Седемте. Никой от нас не е пълноценен без него.
Ирин е облечена в един от многобройните си тоалети от саронг и горнище – сутиен, но този комплект изглежда по-малко крещящ. Той е черен, точно като дрехите на всички останали, и трябва да се запитам дали подсъзнателно не си правим погребение. Дори Адриел е сменила развяващото се зимно бяло за по-тъмни цветое.
Тъкмо сядам, когато Луцифер влиза с бодра крачка, а Николай е точно зад него. Ослепителният магьосник сяда до мен, а изражението му е неразгадаемо. Той не е в обичайния си тъмен костюм, а е заменил дизайнерските платове за панталон и кожено яке, подобни на моето. Изпускан облекчено дъх.
– Идваш?
Нико кимва.
– Луци ми разказа как те е намерил снощи. Няма да те изпусна от поглед.
Той се взира право напред, челюстта му е стегната. Не мога да си представя какво трябва да мисли за мен в момента.
– Той не искаше да го направи… Това не беше той.
Главата на Нико се обръща към мен толкова неестествено бързо, че едва не изкрещях. Очите му са бледи и изпъстрени с лазурен огън.
– Не беше ли?
Той ме задържа с блестящия си поглед почти минута, преди Луцифер да прочисти гърлото си от мястото си до Ирина. Когато поглеждам към него, той ме дарява със стегната усмивка, толкова различна от нахалната усмивка, която обикновено извива чувствената му уста.
Каин пристъпва в центъра на стаята, за да се обърне към всички нас, а изражението му е сериозно. Той е подстригал късата си брада, разкривайки повече от белега, който бележи лицето му от устните до ухото.
– Ако някой от вас е дори малко несигурен, сега е моментът да говори. Защото в момента, в който напуснем тази къща, няма връщане назад. Отвъд тези стени няма милост – няма безопасност от ужасите, които ни очакват. Там има само насилие. Само смърт. Ако оцелеете, ще изживеете дните си с кръв по ръцете. Кръв, която може никога да не се измие. Така че ако не сте сто процента сигурни, че можете да се справите с това, направете услуга на всички ни и останете. От този момент нататък момента за обучение вече мина. Това е война.
Знам, че говори на мен, но той ми оказва любезност да отклони мънистеното си черно око. Не бих отстъпила сега, дори и да съм несигурна. Няма друга възможност освен да се бия. За Легион, за сестра ми, за всеки невинен човешки живот. Всичко, което ми е останало в мен, е волята да се боря.
– Е, това е адски вдъхновяващ разговор. Това ли е частта, в която изпитваме възторжено чувство на вдъхновение? – Луцифер се шегува, като извръща очи. Каин му подхвърля неприличен жест и се връща към Седемте.
Полярна противоположност на демоничния си брат, Феникс накланя тялото си надясно и грациозно навежда глава.
– Ирин, оценяваме гостоприемството ти. Няма да го забравим.
Наблюдателят кимва в отговор.
– Разбира се. Вратите ми са винаги отворени за вас.
Следващите мигове са като ходене насън. И Каин, и Тойол се приближават към мен с малък арсенал и няколко приспособления, които изглежда струват повече от повечето домове. Преглъщам притеснението си и заставам с високо вдигната глава, без да искам да покажа и най-малката следа от несигурност.
– Това е слушалка – казва Тойол, държейки малка черна точка. – След като я активираш, ще можеш да общуваш с всеки от нас чрез нея.
Кимвам и навеждам глава напред, за да му позволя да я закрепи на ухото ми. Когато приключва, той държи малкия сензор, който носех при първото си посещение в дома на Ирин. Онзи, който Легион внимателно постави от вътрешната страна на роклята ми, точно срещу сърцето ми. Все още си спомням начина, по който топлите му пръсти се допряха до гърдите ми. Все още усещам мъжкия аромат на кожата му – изгоряла земя и среднощен жасмин. И начина, по който очите му се вихреха с разтопено сребро, докато обхождаха тялото ми.
Това беше Легион, когото бях опознала и за когото ме беше грижа. Това беше Легион, до когото бях лежала в най-тъмните часове на нощта, наслаждавайки се на топлината, която се излъчваше от тялото му. И когато му предадох тялото си, заедно със сърцето си, именно този Легион ме взе в прегръдките си и ме накара да се почувствам като най-желаната жена на Земята.
И аз го загубих.
Исках да докажа, че чувствата ми не са се променили толкова силно, че да пренебрегна факта, че той ми се изплъзва. Той изчезваше, малко по малко, точно пред очите ми, а аз не правех нищо, за да го спра. Като наивно момиченце продължавах да се надявам, че той ще се върне при мен.
– Идън? Ти си с мен? – Тойол повдига вежди.
– Е, да – заеквам, внимателно вземам проследяващото устройство от пръстите му и го закрепвам върху кожата между гърдите си. Времето за скромност е дошло и отминало.
Тойол ми дава още няколко предмета – компактни очила за нощно виждане, високоволтов електрошоков пистолет, сигнални ракети – и, разбира се, за всеки предмет има джоб, сякаш якето е направено специално за мен. Когато Каин пристъпва с оръжията, тъмна, нервна енергия се разтреперва в костите ми.
– Тези са за теб – казва той и ми подава кобур, оборудван с два пистолета „Глок 43“.
Показва ми как да закрепя огнестрелните оръжия, като набързо ми разяснява спецификациите им, а след това ми предлага два други подаръка – ножове, по-дълги от дължината на ръката ми. Дръжките им са обсипани с червени скъпоценни камъни, подобно на тези, вградени в Изкупителя. Леко извитите остриета са обвити в дебела кожа и се прибират в два джоба в якето ми. Разположени са идеално и откривам, че мога да ги извадя бързо, без да успея да си отрежа пръст в процеса.
– Готова ли си за това? – Пита ме Каин, докато Тойол оборудва Нико със слушалка. Предполагам, че другите джаджи не са необходими на магьосника.
– Готова съм – отговарям, събирайки остатъците от увереността си.
Той кимва на себе си, занимавайки ръцете си със задачата да обезопаси собствените си оръжия.
– Куршумите са с накрайник от ангелски блян, оръжейна форма на демонична кръв. Няма да повали серафим, но би трябвало да го усмири. Ще подейства и на по-малките ангели, и на демоните. Нещо, върху което са работили Феникс и Джин. Остриетата са изковани в Адския огън. Те ще изпратят по-малките демони обратно в Ада.
– Ние и това ли искаме? Да изпратим Легиона обратно в Ада.
Той претегля думите в устата си, преди да отговори.
– Ако се стигне дотам, това ще е най-добрият сценарий.
– А най-лошият?
Той поклаща глава и не е нужно да прониквам в съзнанието му, за да знам какво точно си мисли. Най-лошият сценарий е да го убия – завинаги. Не съм сигурна как, като се има предвид, че Уриел има Изкупителя, и дори не съм сигурна, че искам да знам. Уриел ме е създал, за да бъда използвана като оръжие срещу Легиона, още преди свещеното демонично острие да е влязло в игра, така че трябва да има и друг начин. Просто трябва да сме сигурни, че ще намерим Легиона преди Серафимите да го направят.
– Знаеш ли, ако зависеше от мен, ти щеше да седиш настрана. Не си обучена – отбелязва той. В тона му няма критика или раздразнение, а истинска, неподправена загриженост. А когато ме поглежда надолу, виждам, че погледът му се стеснява не от злоба, а от нещо, което странно прилича на страх и отчаяние. – Но това не зависи от мен и аз разбирам избора ти да отидеш там. Просто… имам нужда от теб, да преживееш това. Имам нужда да се върнеш при сестра си. Не мисля, че разбираш колко много искам да кажа това.
– Разбирам.
– Не. Не разбираш. Защото, ако разбираше, сега щеше да си с нея, да гледаш някое глупаво предаване по Bravo или Food Network, да прелистваш боклучави списания и да обсъждаш последните клюки. Тя не е като нас, Идън. Тя не е била пребивана и чупена повече пъти, отколкото може да преброи. Не е била зашита като грозна, осакатена парцалена кукла, с която никой не иска да си играе. Парчетата ѝ все още пасват. Тя все още е достатъчно глупава, за да се надява, да мечтае, да иска.
Никога не съм осъзнавала, че Каин ни вижда като двете страни на една и съща монета, и макар че аналогията е стряскаща, той е прав. Сестра ми не е позволила на живота да я съсипе. Тя не е изморена от болката и борбите. И макар да е останала сираче в ранна възраст, това не е било, защото родителите ѝ не са я обичали. Те не са я изоставили, защото са предпочели собствените си егоистични нужди пред дъщеря си. Те са загинали при автомобилна катастрофа.
Никога не ѝ казах, но си спомням, че ѝ завиждах за смъртта им. Дори и сега се чувствам ужасно, че съм си го помислила. Но да знаеш, че някога си бил истински обичан по начина, по който един родител трябва да обича едно дете, беше подарък, който никой никога не можеше да и отнеме. Това беше причината, поради която тя все още можеше да намери сили в сърцето си да се надява, да мечтае, да иска. Защото никога не беше забравила какво е усещането. А аз никога не бях разбрала какво е да го имаш.
– Ще го направя – казвам на Каин и го казвам сериозно. – Ще се върна при нея.
– Благодаря ти – отговаря той. И осъзнавам, че оцеляването ми не е само заради сестра ми. То е и за него.
Лилит и Андраш се приближават и аз разпознавам на кого трябва да благодаря за новите си дрехи, не че съм изненадана. Кожените панталони прилягат като ръкавица, но осигуряват достатъчно движение и дишане. Термобельото също е прилепнало, а ботушите са стилни и същевременно удобни. В това облекло е запечатан дуетът блондини.
– Изглеждаш добре, момиче – отбелязва Андраш, като изпуска ниско свиркане.
– Изглеждаш супер – добавя Лилит. – Как се чувстваш?
Вдигам рамене.
– Неспокойно.
– Ще пътуваш с нас, Николай и Луцифер. Каин, Тойол, Джин и Феникс ще бъдат с Адриел в другата кола.
Поглеждам наляво, надясно, после прошепвам:
– Това добра идея ли е?
Лилит се приближава, така че сме почти гърди до гърди.
– Въпреки че Луци може да е коварен козел, на нея имам още по-малко доверие.
Проследявам линията на погледа ѝ, докато тя се обръща и поглежда към Адриел. Дънки, тежко пухено яке, равни ботуши. Не се вижда нито едно оръжие.
– Мислиш, че ще ни предаде? – Питам, като се обръщам към Лилит. Ирония на съдбата, като се има предвид, че именно Лилит ни продаде на Луцифер, дори и да беше, за да ме защити по своя объркан начин.
– Не знам. Тя все още обича Легион. Аз… разбирам това. – Тя предлага болезнена усмивка, спомняйки си собствената си измама в името на несподелената любов. – Не мисля, че тя би направила нещо, което да застраши живота му.
Просто кимвам. Ако има нещо, което свързва трима ни, то това е любовта ни към Легион. И ако трябва постоянно да ми напомнят за чувствата си, за да осигурят безопасността му, то нека бъде така.
След като всички са екипирани с избраните от тях оръжия, ние се сбогуваме с Ирин и нейния персонал. Дори не помръдвам, когато Кайро ме обгръща с ръце и оставя целувка по бузата ми. Той беше добър с мен по време на престоя ми тук. И трябва да призная, че след като го видях в действие с Луцифер – образ, който завинаги ще бъде врязан в черепа ми – ми се иска да бях отделила време да разговарям повече с него.
– Нека нашият Господ бъде с вас, гълъбчета мои – промълви Ирин, докато слизахме по стълбите в мазето, които водеха към помещението за оръжия, където с Каин тренирахме стрелба. Очевидно там има скрита врата, която води към подземен гараж. Там Седемте са скрили автомобилите, с които са избягали от града.
Нервите ми се опъват до крайност, когато съзирам еднаквите черни джипове, и в гърдите ми се появява носталгия. Не съм излизала отвъд тези четири стени от месеци. И докато се плъзгам на задната седалка, не мога да не си представя Легион на шофьорското място вместо Андраш, който се усмихва лукаво на избора ми на песни. Все още чувам звука на неговия ревящ смях, как богатството му сгряваше затвореното пространство като нагрято одеяло, докато го измъчвах с пеенето си. Все още си представям как гърлото му се огъваше и поклащаше, когато отмяташе глава назад и се отдаваше на тези редки, весели моменти.
Все още го усещам, така че не всичко е загубено. Той трябва да е някъде там. Чака да го върна обратно.
И аз ще го направя. Дори и да ми е нужна всяка частица сила, която имам в себе си.
Дори ако трябва да се откажа от човешката си същност и да се превърна в оръжието, за което съм създадена.

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 21

Глава 20

Легион ме чука като обладан. Като човек, който е свалил кожата си и е позволил на вътрешния си звяр да си пробие път и да поеме юздите на тялото и душата му.
Стоновете ми са заглушени от покривката на леглото до степен на задушаване. Но всеки път, когато вдигам глава, за да си поема въздух, или дори се обръщам, за да го погледна, той натиска лицето ми обратно надолу. Сякаш не иска да го виждам. Сякаш е стигнал толкова далеч, че се страхува да не го позная.
Той събира китките ми в ръцете си и ги закрепва зад мен, като използва хватката си, за да ме язди по-силно и по-дълбоко с всеки удар. С огъня му, който разпалва вътрешностите ми, и с докосването му, което разпалва кожата ми, аз съм изгубена за него. Напълно изгубена и безпомощна под неговия контрол. Част от мен се страхува от грубия начин, по който ме обладава, без грам нежност, но плътската част от мен е толкова възбудена, че мокрите ни удари на вкочанена плът се чуват с ехо дори над измъчените ми стенания и ридания.
Приключвам толкова силно и трагично, че коленете ми се подкосяват под мен. Но дори когато викам името му, молейки го да намали атаката си върху увисналото ми тяло, той не спира. Ако не друго, той ми го дава още по-силно и стиска китките ми още по-здраво, за да се увери, че не мога да се измъкна. Опитвам се да запазя равновесие, но когато удоволствието се слива с болката, затъналият ми в секс мозък започва да изтрезнява. Той няма да спре. Дори когато го моля, дори когато викам да ме пусне, той сякаш дори не регистрира, че съществувам.
Ръцете му са като ленти от разтопена стомана около китките ми, докато членът му ме пронизва все по-бързо и по-дълбоко, разрязвайки ме с всеки тласък. Разбирам, че съм увлечена от момента, но нещо в това не е наред. Той се чувства зле. И фактът, че не спира, независимо, че сълзите ми вече не са сълзи на екстаз, е толкова шибан.
– О, Боже. Моля те – изреждам, а гласът ми е дрезгав от викане. Вече нямам сили да го отблъсна. Напълно безсилна съм пред него. – Моля те, пусни ме.
После, сякаш взривен от невидима енергия, тялото му се откъсва от моето и той е захвърлен през стаята с достатъчна сила, за да разбие на парчета един от гардеробите. Обръщам се, придърпвайки одеялото около голото си, възпалено тяло, точно когато той се изправя. Очите на Легион са широко отворени от ужас, а цветът е изчезнал от лицето му. Отваря бледите си, сухи устни, за да проговори, но дивият му поглед казва всичко.
Това не беше той.
– Идън – успява да изреве той. – Идън, съжалявам. Аз…
Поклащам глава. Няма нищо, което той да каже и което да направи това нормално. Нищо не може да направи, за да ни оправи. И двамата го знаем. Това не е просто поредната пукнатина в и без това разбитата ни връзка. Това е кратер, широк и дълбок като най-тъмните ями на ада.
С очи, пълни със сълзи, гледам как Легион оправя дрехите си и излиза от спалнята, затваряйки вратата след себе си. Веднага щом се изгуби от погледа ми, се освобождавам от целия страх, болка и унижение, които ме задушаваха, откакто той беше изгубил контрол. В раздиращи гърдите ридания плача в сатенената завивка, мразейки го за това, че ме е наранил. Мразя себе си за това, че лежах там безпомощна, твърде увлечена от неговата жестока лудост, за да се боря с него. Не знам какво означава всичко това, но несъмнено знам, че е можел да направи много по-лошо. Можеше да ме убие тази вечер и ако не се беше върнал при мен, щеше да го направи.
Сега въпросът е кой е виновен за това? Легион? Или извратеният шибаняк вътре в него, който е обладал душата му и го е откраднал?
Не знам колко време лежа там и плача, а голото ми тяло е покрито с аромата на потта и секса му. Но когато най-накрая вдигам поглед, виждам, че имам публика. Откачайки се, издъхвам звучно и притискам по-силно завивките към гърдите си, надявайки се, че не съм изложила на показ повече кожа, отколкото вече е била на показ. Не знам от колко време той седи там, небрежно облегнат, с един свит крак, чийто глезен се опира на коляното му. Но той знае какво се е случило. Виждам как съжалението затъмнява звездните му виолетови очи.
– Как… как попадна тук? – Няма начин да е влязъл през вратата. Щях да го чуя, дори и през риданията си.
– Опитах се да те предупредя – промълви Луцифер, игнорирайки въпроса ми. – Мислех, че имаме повече време – поне докато заплахата отмине. Трябваше да съм тук.
– Ти знаеше, че това ще се случи? – Гласът ми се пречупва, все още суров от емоции.
Луцифер поклаща глава.
– Отклонилите се души са пълни със злоба и обида. Те се хранят с мъката и нещастието на другите. Това ги подхранва. А съпротивата на Легион само ги примамва да го измъчват още повече.
– Но ти знаеше, че той ще стане такъв. Знаеше, че ще се превърне в чудовище. – И ти все пак го остави да се случи. И не само това, ти го създаде. Искаше Легион да се превърне в това, което някога е бил.
– Идън, мисля, че не разбираш. Това, което се случи тази вечер… това, което видя… Това беше нищо.
– Нищо? Нищо? – Подигравам се. – Той… той… – Дори не знам какво е направил. А дори и да можех да го опиша, със сигурност нямаше да мога да го кажа на глас. Не и пред Луцифер.
– Той е такъв, какъвто е. Това, което се преструваш, че не виждаш. Дивак. Убиец. Демон. Признавам, че по време на краткия ти престой в моето царство разчитах на шока. Но Легион… това не е за шоу. Това не е игра, за да видиш докъде може да прекрачи границите ти. Той е такъв, какъвто е.
Той се изправя на крака, движенията му са леки, но има неочаквано напрежение, което се е настанило в раменете му и по очертаната му, изсечена челюст. Пристъпва към леглото и сяда пред мен, достатъчно близо, за да може ароматът на смъртоносна беладона почти да затъмни остатъците от секс, които се задържат по кожата ми. Когато той е тук – в моята спалня, на моето легло, където само измачканата завивка закрива голото ми тяло – се чувствам неспокойна, нервна, изплашена, но не и уплашена от него като такъв. Просто съм притеснена от самото му присъствие.
– Идън – започва той, като тези две блестящи галактики търсят лицето ми, преди да се спрат на устата ми. – Никога не съм искал това за теб.
– Знам. Ти искаше да ме убиеш.
Той кимва тържествено.
– Отначало исках, но само защото знаех на какво е способен Уриел. Не те познавах. А щом го направих… Е, щетите вече бяха нанесени. Адриел вече те беше намерила. Беше въпрос на време и Седемте да те открият.
– И те щяха да свършат мръсната ти работа.
Той свива рамене.
– По-добре те, отколкото аз. Уриел е гадняр, но е находчив гадняр. Ако е имал план за теб, аз не съм щял да бъда този, който ще го осуети. Но нямаше да позволя да те наранят. Това мога да ти обещая.
Но той го направи. Той стоеше и гледаше как страдам от ръцете на майка ми. Гладна, мръсна и забравена, аз бях оставена да загина, преди дори да се науча да си връзвам обувките. И когато не успях да умра от пренебрежението на майка ми, тя взе нещата в свои ръце.
А Луцифер не направи нищо.
Толкова много нощи лежах будна и тихо се молех някой да ме откъсне от жестоката реалност на живота ми. Толкова много нощи се надявах на някого да му пука – да му пука достатъчно за мен, за да се отбие при нас. Щяха да видят, че тя е болна, че умът ѝ е разяден от употребата на наркотици и истерията, точно както искаше Уриел. А аз можех да знам нещо различно от гниенето и разрухата, страха и унищожението, които вярвах, че са мое рождено право.
И все пак Луцифер не направи нищо.
– Това трябва ли да ме накара да се почувствам по-добре?
Луцифер обработва чувствената си уста, търсейки подходящите думи, и ме връхлита споменът за устните му върху моите само преди часове. Но когато заговаря, тонът му е остър.
– Това трябва да те накара да разбереш. Да, животът ти е бил гаден, но си оцеляла, точно както знаех, че ще стане. Точно както беше предсказано.
Предсказано? Защо моето съществуване да си струва да бъде пророкувано?
Преди да успея да го помоля да поясни, той се отдръпва от леглото. Забелязвам сенки около очите му, когато ме поглежда надолу.
– Това няма да те убие. Ще те нарани, да, но няма да те унищожи. Той няма тази сила.
Нямам сърце да го попитам дали има предвид Уриел или Легион.
Хвърлям поглед надолу към възлестите си пръсти, стиснали завивката около голите ми гърди. Но когато вдигам поглед, Луцифер е изчезнал, незабелязано напускайки пътя, по който е дошъл. Оставам да се чудя дали изобщо някога е бил тук. Или може би присъствието му е било просто плод на въображението ми, извикана утеха насред отчаяната ми скръб. Така или иначе, не мога да отрека истината, която ме гледа отгоре: Радвах се, че е тук. И се радвах, че Легион го няма.
Скоро след това изпадам в неспокоен сън, а сънищата ми са само фрагменти от цветове и проблясъци на светлина. Когато се събуждам, все още изтощена, влача умореното си тяло покрай останките от гардероба си към банята, за да се накисна и да изчистя от кожата си изминалата нощ. Лицето ми все още е изцапано с размазан грим и солени следи от сълзи, очите ми са кървясали и подпухнали. Не знам какво се е случило снощи. Дори не знам кой беше този, който ме държеше на земята и ме чукаше. И сега, след като съм го проспала, изпитвам непреодолимо чувство на отвращение – от насилието и от това, че съм намерила подобие на удоволствие в насилието. Доверих на Легион тялото си и въпреки че той нямаше контрол, предаде това доверие. Не знам как ще се върнем от това. И докато той не се справи с демоните, които сеят хаос отвътре, не знам дали трябва да го правим.
Не си правя труда да се гримирам и едва имам достатъчно енергия, за да прибера косата си на небрежен кок, преди да се облека с първите ежедневни дрехи, които намеря. Външният ми вид наистина отговаря на мрака в душата ми. Изглеждам сива. Уморена. Но след случилото се предната вечер на маскарадното парти не мога да си позволя лукса да се скрия в стаята си и да плача във възглавницата си като някоя разбита тийнейджърка. Сега повече от всякога е очевидно, че трябва да бъда обучена и готова. Така че, ако това означава да отложа настоящата си криза и да си налепя малко изкуствена увереност, ще го направя.
Но цялата тази твърда решителност изчезва в момента, в който вляза във фитнеса и всяка душа – демон, ангел или нещо друго – спира и се обръща да ме погледне, прекратявайки всякаква предишна дейност.
Свикнала съм да получавам насмешливи погледи – това никога не ме е притеснявало. Но това е различно. И те не ме гледат с изражение на любопитство или дори презрение. В очите им чета съжаление, смущение дори шок. Сякаш са преживели този момент с мен в спалнята ми, когато Легион отстъпваше контрола на най-тъмните, най-измамните части от себе си. Сякаш усещаха същата болка, която ме прониза право в сърцето, когато осъзнах, че не съм достатъчно силна, за да му помогна да се пребори с тези демони. Че не бях достатъчна, за да го накарам да се бори за нас. Те знаят. Всички те трябва да знаят. И колко жалка трябва да съм, за да се чувствам благодарна, че той не е тук точно сега, свидетелствайки за тяхната присъда. Дори и сега искам да го спася, макар че снощи ясно показах, че не мога.
– Идън? – Гласът на Лилит е тих и почти ме плаши, когато тя бавно се приближава. – Как си?
Опитвам се да свия рамене, но не мога да се преструвам.
– Добре.
– Чу ли… чу ли нещо?
Намръщвам се.
– От кого?
Лилит имитира изражението ми.
– Никой не ти е казал?
– Какво да ми е казал?
– Легион… си е отишъл.
Чувствам как кръвта се оттича от лицето ми, докато чета болката, изписана в нейното.
– Какво?
– Той си тръгна… някъде късно снощи. Не знаем къде е. Не можем да го проследим. Дори не можем да го… усетим. Той си е отишъл. – Тя се оглежда в залата, като погледът ѝ попада върху останалите членове на Седемте. – Ще излезем да го намерим. Той никога не би ни напуснал, без поне да го обсъдим. Нещо трябва да не е наред.
Нищо не е наред – искам да кажа, но думите се задържат в бързо стягащото ми се гърло.
Трябваше да разбера, че нещо не е наред, когато Каин не седеше покорно до сестра ми тази сутрин. Вместо това е тук, с братята и сестра си, и ме гледа с проблясък на скептицизъм в черните си очи. Може би те не знаят какво се е случило между мен и Легион снощи, но съм сигурна, че поне Каин подозира нещо. Особено ако знаят какво се е случило с Луцифер на партито. Може би си мислят, че аз съм виновна. Може би смятат, че тази целувка е предизвикала бушуващ мрак в Легион. И честно казано, не бих могла да оспоря това, не и когато сама съм изпитала този мрак.
– Тренираме за последен път, преди да си тръгнем. Не знаем срещу какво ще се изправим – казва Лилит.
– Аз идвам с теб.
Тя се колебае, преди да кимне в отговор.
– Адриел, Николай и Луцифер се съгласиха да се присъединят към нас. Сигурна ли си, че си готова?
Истината е, че никога няма да бъда готова за това, което предстои да се случи. Няма как да се подготвиш за това, което е предназначено да бъде твоята екзекуция.
Но все пак лъжа. За нея и за себе си. Защото истината е твърде болезнена, за да я призная, дори в затвора на собственото си съзнание.
– Да.

Назад към част 20                                                                  Напред към част 22

С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 20

Глава 19

Не съм сигурна колко време стоях на бара, но знам, че имаше шампанско.
Много от него.
Бях толкова нервна, че след известно време очакването стана по-трудно за понасяне, отколкото истинското безпокойство. Затова пих.
Пих, докато не спрях да се чувствам така, сякаш ми се иска да пропълзя под барплота и да се скрия. Пих, докато престанах да мисля за това, че Луцифер ми е влязъл под кожата. Пих, докато не спрях да търся Легион, когото не бях виждала, откакто се разделихме в офиса на Ирин.
И когато Imagine Dragons се качи на сцената, реших да танцувам, въпреки че имах чувството, че трябва да остана на място.
Но ние сме тук, за да се слеем с тях, нали?
Е, аз се сливам.
Всички са толкова дружелюбни, прекалено дори. Нали знаете как пияните момичета в клубовете стават най-добри приятелки в тоалетната? Така е, но на дансинга, и скоро съм почти въвлечена в кръг от красиви и жизнерадостни млади жени, носещи цветни маски и разкошни рокли. Смеем се на абсолютно нищо, бедрата ни се поклащат в такт и пеем заедно. Не знам какви са – демони, вампири, вещици, върколаци, а и не ме интересува. Изглеждат нормално и са приятни, което е добре дошло облекчение от ходенето на пръсти през цялото време. Освен това, това е чудесен начин да преценя дали нещо не е наред. Поне така си казвам.
Усмихнат сервитьор спира до групата ни с поднос с пенливи напитки. Момичетата весело започват да ги раздават, аз обаче съм достатъчно умна, за да отхвърля предложението.
– Не, благодаря – казвам с учтива усмивка. – Пия само шампанско.
– Е, тогава – отвръща една от тях, закръглена красавица с кожа цвят мока, облечена в шокираща жълта рокля с подходяща маска с пера. Напомня ми на канарче, а цветът е зашеметяващ на фона на гладката ѝ кожа. – Тогава нека донесем на момичето чаша шампанско!
Минава само минута, преди да вдигнем отвратително тост за това, че сме се изпокарали, че имаме страхотна коса, или за каквото и да е друго, за което кикотещите се сестрински типажи вдигат тост след няколко питиета. Едно нещо е сигурно – тези момичета определено не са хора. Не и с начина, по който изгълтват златистия пунш. Но коя съм аз, че да ги съдя? Аз също не съм точно човек.
– О, по дяволите! Видяхте ли това момче, което гледа тук? – възкликва една от тях. Тя е накипрена изцяло в червено, маската ѝ също съвпада с роклята. Забавно. Тази ми напомня на кардинал.
Проследявам линията ѝ на погледа, чудейки се дали е забелязала Легион, но не мога да разчета повече от няколкостотин гърчещи се, извиващи се тела. Вдигам рамене и се връщам към танците.
– Пак е там! – Кардиналът се провиква.
Блондинката до нея засиява, почти замаяна.
– Виждам го! Толкова е секси! – Тя е облечена в накъдрена рокля до земята, оцветена в синьо от главата до петите, като… синя птица?
– И аз! – Канарчето се включва.
Междувременно не виждам никой да гледа в нашата посока. Или поне си мисля, че не виждам. Може би те имат по-остро чувство на зрението от мен. Знаеш ли… като ястребово зрение. И ако случаят е такъв и те виждат това, което аз не виждам, вероятно не би трябвало да съм насред група момичета в ярки рокли и да пея с пълно гърло.
Опитвам се да формулирам правдоподобна, но учтива стратегия за излизане.
– Хей, мисля, че ще…
– Той идва! – Кардиналът се провикна, хващайки ме за ръката. – Гледа точно към теб!
Измъквам се от хватката ѝ, изведнъж се чувствам трезвна. И ужасена. Защото мъжът, който маневрира през тълпата, с неразчетено изражение, всъщност гледа право в мен. И той не е Легион, както се надявах.
– Трябва да тръгвам – настоявам аз със стегната усмивка. Опитвам се да се отдръпна, без да правя сцени, като стъпвам на пръсти и се сблъсквам с повече от няколко посетители на партито.
Момичетата се опитват да ме подканят да се върна, като объркано смъквам перфектно извитите им вежди.
– Какво става? Искаш ли още едно питие?
– Върни се! Това е страхотна песен.
– Оооо, сигурно иска да танцува с теб.
Не, ти, крякащ подмазвач,искам да крещя. Той не иска да танцува с мен, по дяволите.
– Трябва да тръгвам – повтарям, като правя още една крачка назад, а очите ми все още са приковани в мъжа, който бързо си проправя път през морето от танцуващи.
Защо ме гледа така, сякаш знае коя съм и каква съм? Нося маска и съм забулена. Няма как да знае, освен ако…
Освен ако не е по-силен от магията на магьосника. А на Земята има малко същества, които биха могли да бъдат такива.
Серафим.
Препъвам се още няколко крачки назад, краката ми натежават от страх. Трябва да се измъкна оттук. Трябва да бягам. Но къде да отида? А и бягството би било ясен знак, че съм точно този човек, когото той търси – и се надява да убие. Барът е на няколко метра – по дяволите, как се отклоних толкова далеч? И не виждам никого от Седемте или Николай. По дяволите, в този момент бих се задоволила и с Адриел.
Помисли, Идън. Какво да правя?
Минавам покрай две момчета, които танцуват и се целуват страстно, а движенията им са почти порнографски, и използвам вирнатите им тела като щит. После се провирам през стена от оскъдно облечени танцьорки с блестящи червени очи. Вампири. За щастие вниманието им е насочено към чашите им, пълни с гъста малинова течност, твърде заети с жажда за кръв, за да се притеснят от моето нахлуване. Отбивам се надясно, после наляво, като се опитвам да поставя колкото се може повече тела между мен и древния архангел. Но изглежда, че колкото по-далеч бягам, толкова повече той се приближава.
Стигам до бара, само за да осъзная, че няма накъде повече да бягам. Попаднала съм в капан между изпотени тела от двете страни, сякаш някакъв мистичен магнетизъм ги привлича към мен, заковавайки ме на място. Нямам време да размишлявам върху причината за това, просто трябва да се измъкна по дяволите оттук.
И ме осени идеята.
Не трябва да го правя. Знам, че това е напълно самоубийствена мисия. Но отчаяните времена изискват отчаяни мерки. А ако завесата някак си се е изплъзнала, разкривайки самоличността ми, аз така или иначе вече съм мъртва.
Със свити от концентрация очи, стисната челюст и свити юмруци отстрани, хвърлям съзнанието си към приближаващия ангел. Макар да е твърде близо, за да се чувствам комфортно, той все още е на добро разстояние. Никога досега не съм се опитвала да проникна в съзнанието на човек от такова разстояние и ми е необходима всяка частица от волята ми, за да протегна тази невидима ръка към него, провирайки се през гърчещите се тела, отделящи ме от предстоящата ми съдба. Усещам как умът ми се напряга от усилие, което кара малки капчици пот да осеят челото и тила ми. Но аз продължавам напред, оформяйки тази невидима ръка в стрела, която се стрелва право към ефирния човек. Нямам представа какво ще се случи, след като пробия плътта и костите и проникна в челния му дял, нито дори дали ще успея да вляза, но трябва да опитам. Всичко, за да го отдалеча от себе си.
Толкова съм погълната от задачата пред мен, че дори не го виждам в периферното си зрение, движещ се към мен като змия. Но в мига, в който ръцете му обхващат лицето ми и устата му покрива моята, връзката на съзнанието ми заеква и се разсейва на дансинга. И не мога да се съсредоточа върху нищо друго, освен върху топлите му устни, които се движат срещу моите, като ги подканват да се отворят и да приемат езика му. Вкусът му е като този на слънцето върху кожата ми през юли. В целувката му си спомням редките и ценни летни пътувания до Navy Pier, сладкия вкус на захарен памук, докато се смееш на самия връх на виенското колело. Виждам фойерверки зад затворените си клепачи – искрящи червени, зелени и сини ивици по небето. И усещам чувство на сигурност и познатост, което кара устните ми да треперят, докато танцуват с неговите, толкова отчаяно желаейки да се обгърна в уюта му за още малко.
Погледът ми е замъглен, когато Луцифер се отдръпва, но забелязвам, че очите му се пукат и светят точно като онези фойерверки в спомена, който ми даде. С откраднат дъх и горещи бузи докосвам върховете на пръстите си до устните си и просто се взирам с благоговение в ослепителното същество пред мен.
Как? И още по-добре, защо? Въпросите се сипят на езика ми, но не мога да говоря. Страхувам се, че ако отворя уста, барабанният ритъм на сърцето ми ще заглуши музиката, която и без това сякаш е заглушена в този малък пашкул за двама.
Луцифер ме целуна. И в целувката му се почувствах едновременно човек и безсмъртна. Чувствах се добра и зла. И почувствах него… него и само него.
Започвам да разтърсвам глава, разсейвайки тази мисъл, когато го виждам, застинал сред море от люлеещи се тела, с неговия трескав поглед, ярък и ослепителен като диаманти.
Легион.
Поглеждам назад към Луцифер, който странно защо не е с обичайната си самонадеяна усмивка. Ако не друго, той изглежда също толкова шокиран и засегнат, колкото и аз. И ако неговата изненада е толкова очевидна, как ли трябва да се чете моето изражение в очите на мъжа, когото обичам?
По дяволите. Това не трябваше да се случи. Той не трябваше да види това.
Трябва да стигна до Легион. Трябва да го накарам да разбере, че нямам представа защо Луцифер би ме целунал. Трябва да му кажа, че не съм го искала. И трябва да го накарам да повярва, че не ми е харесало.
Защото ми хареса.
И дори когато стоя тук, обвита във вина и срам, все още усещам изгарянето от целувката на Луцифер, което се е запечатало дълбоко в кожата ми. Защото в тези издълбани спомени си спомнях времето, когато бях просто момиче. Безнадеждно, но толкова необикновено човешко. И си спомнях какво е чувството да искаш. Какво беше усещането да мечтая.
И това не е ли най-тъжното нещо от всички?
Опитвам се да заобиколя Луцифер, но той бързо ме хваща за ръката и спира отстъплението ми.
– Пусни ме – процеждам през зъби.
Той поклаща глава.
– Още не. Рафаел все още е тук, но не може да те види зад воала ми.
– Какво?
– Твоят се изплъзва. Разбрах го и се преместих колкото се може по-бързо.
– И трябваше да ме целунеш, за да ме предпазиш?
Луцифер свива рамене, а в ъгълчетата на сочната му уста се появява малка усмивка.
– Трябваше да го направя правдоподобно.
Обръщам очи и поглеждам към Легион, надявайки се да изразя раздразнението си от това, че съм в близост до Луцифер. Но зървам само оттеглящия му се гръб, който се промъква през тълпата.
– По дяволите – изплювам.
Луцифер проследява линията на погледа ми и въпреки че Легион отдавна е изчезнал, той успешно отгатва източника на моето безпокойство.
– Той ще разбере.
– Ти не знаеш това. – В гласа ми се долавя паника.
– Знам, че той би направил всичко, за да те защити. Аз просто бях по-близо. Той трябва да ми благодари.
Стеснявам погледа си върху самодоволното лице на Луцифер.
– Наслаждаваш се на това, нали?
– Ако имаш предвид разстройването на брат ми, всъщност не. Не, не изпитвам удоволствие от яростта му. Има достатъчно катализатори, които потенциално биха могли да го възпламенят. Не ми е нужно той да избухва заради една целувка.
– Тогава защо изобщо го правиш? Ако не за да му влезеш под кожата?
Луцифер се навежда, а главата му се накланя към моята. Когато говори, погледът му пламва с бурна страст.
– Защото исках да го направя.
Не знам как да отговоря на признанието му и дали изобщо трябва да го правя, затова просто отвръщам поглед. Тълпата е все така оживена, както винаги, но от Рафаел няма и следа. Предполагам, че малкият трик на Луцифер е проработил, макар че можех да се справя и без неговите специфични методи. Той е всичко друго, но не и трудно притиснат за интимност, когато и жени, и мъже се стичат в краката му на всеки десет минути. Така че какво става? Подготвил ме е да бъда убита от Легиона още преди да се родя. Целувката ми беше просто игра за него, просто начин да докаже още веднъж, че е самовлюбен козел, на когото не му пука кого наранява.
– Трябва да отида да намеря Легион – казвам, като се отърсвам от докосването му.
– Ще дойда с теб.
– Защо? – Свиквам. – За да злорадстваш? Вече знаеш, че той е видял всичко.
Пресявам се през тълпата, отчаяно се опитвам да поставя някаква дистанция между нас, но някак си Луцифер се държи точно до мен, сякаш ордата от танцьори се разделя само заради него. И разбира се, те го правят.
– Знам, Идън – казва той тихо. Чувам го ясно и отчетливо, дори през музиката. – Не това исках.
Извръщам очи и продължавам да се придвижвам напред.
– Както и да е.
След като почти си проправям път през полуголата, полуебана тълпа, стигам до офиса на Ирин, само за да я намеря да се излежава на дивана, докато наблюдава пълна оргия в средата на пода.
– Остани – настоява тя, а очите ѝ са стъклени с тежки клепачи.
Поглеждам към Луцифер, който сякаш отначало обмисля предложението ѝ.
– Бихме… – започва той, – но търсим някого.
Ирин се обръща към мен, подреждайки парчетата.
– Той не е тук. Не трябва ли всички вие да държите под око гостите ни?
Опитвам се да се съсредоточа върху нея, а не върху голата жена на метри от мястото, където стоя, която вика от удоволствие и болка, докато приема двойно проникване като професионалист. Ужас.
– Искахме, но…
– Имаше едно… препятствие – намесва се Луцифер. Нещо трябва да пламне в очите му, защото Ирин кимва с разбиране.
– Разбирам. – Обръща глава и един от послушните ѝ слуги се втурва към нея. – Партито свърши.
Младият мъж кимва веднъж, преди да се втурне през двойната врата. Ирин хлопва два пъти и синусоидата пред нас спира с писък.
– Това се отнася и за всички вас.
Без да каже нито дума, четворката се изправя и събира разхвърляните си дрехи, без нито грам срам или срамежливост по лицата им. Току-що станах свидетел на това как двама мъже се нахвърлят върху една жена с лице, заровено в дупката на друга жена, но бузите ми са червени от срам.
– Извинявай, Ирин – изревава Луцифер и заема празно място на дивана.
Ирин свива рамене.
– Така или иначе ми беше скучно. Питиета?
Точно в този момент към нас се приближава сервитьор с чаши златисти мехурчета. Поглеждам към Луцифер, който се усмихва лукаво. Ще му хареса, ако се поддам на ирационалните си, базисни желания, след като се отдам на еликсира на Ирин.
– Не, благодаря – казвам, като поклащам глава.
– Тогава нещо друго? – Ирина пита. Тя повдига вежди, сякаш ме предизвиква да откажа.
– Шампанско?
Преди Ирин да успее да отговори, сервитьорът се втурва да ми донесе нова, пълна чаша.
Не сваляме маските си, докато шумният секс екип не си тръгва. След това просто отпиваме напитките си в мълчание. В мига, в който Ирин освобождава персонала си, Луцифер скача право на въпроса.
– Рафаел беше тук. Той видя Идън.
– Дори през завесата? – Ако не беше леката бръчка между тънките черни вежди на Ирин, щях да си помисля, че тя намира тази подробност за забавна.
– Не трябва да може да я разбие. Освен ако не работи с Тъмна магия, което е повече от изненадващо, ако не и обезпокоително.
– Направиха ли го с някой друг?
Луцифер поклати глава.
– Седемтеите очевидно са отрязали останалите от тяхната партия. Бях хвърлил око на Раф, но той ми се изплъзна, сякаш знаеше, че ще го очакваме. Което означава, че е знаел, че сме тук. Раф винаги е бил безгръбначен последовател, така че не съм изненадан от участието му. Любопитен съм да видя кой друг се е присъединил към каузата на Уриел, щом постъпи информация.
Така че не е чудно, че не забелязах Седемте през цялата вечер. Все пак това не ме кара да се чувствам по-добре, че Легион на практика отсъстваше, след като се изказа толкова силно за това, че да съм останела близо до него. Може би каквото и да се случваше с Адриел, беше по-важно.
През следващия час членовете на Седемте – без Легион, разбира се – се вмъкват в офиса на Ирин, с различни нюанси на решителност по лицата си. Дори Адриел изглежда малко по-малко превъзходна, когато влиза, а зимното ѝ бяло все още е непокътнато. Когато Нико влиза, той се втурва право към мен.
– Е, какво стана? – Той потупва бузите ми, търсейки всякакви признаци на страдание.
– Добре съм. Честно казано.
– Заклинанието… трябваше да…
Преди да успее да даде обяснението си, той се изтръгва пред мен и почти се хвърля през цялата стая. Николай се приземява на крака, но Легион вече е точно пред него, а грамадната му фигура се надига от ярост. Кълна се, че е на път да прогори костюма си толкова разгорещен, колкото изглежда.
– Ти каза, че ще се получи! – реве той.
Дори пред лицето на олицетворение на насилието Нико стои изправен.
– И се получи. Трябваше да разкриеш факта, че серафимът може да сваля заклинания.
– Серафимът не може да прави това. – Легион прави крачка назад и грубо загребва с ръка косата си в знак на неудовлетвореност. – Не помага и фактът, че тя се сприятели с ято харпии и на практика е непроследима. Какво, по дяволите, си мислеше, Идън?
Изведнъж всички погледи са вперени в мен. Харпии? Предполагам, че това обяснява темата за птиците. Все пак не обяснява защо Легионът не може да ме проследи.
– Какво? – Подигравам се. – Не знаех какви са и какво ми правят.
– Харпиите са коварни малки гадинки – коментира Лилит. – В повечето случаи са безобидни, но не трябва да им се вярва, Идън. Никога.
– Както казах, не знаех, че са харпии. А и изглеждаха достатъчно мили – свивам рамене. Искам да кажа, че знаех, че са нещо, но когато си буквално заобиколен от свръхестественото, няма как да направиш опис на всяко нечовешко същество. А и те не приличаха на харпиите, изобразени в книгите и Уикипедия.
– Сигурно така Рафаел е можел да те усети – замисли се Луцифер.
Легионът за щастие изоставя задявката си с Нико и идва до мястото, където седя на дивана, като коленичи, за да срещне очите ми.
– Ранена ли си? Каза ли ти нещо?
Поклащам глава.
– Не. Дори не мисля, че знаеше коя съм. Просто изглеждаше… заинтересован. Сякаш нещо го теглеше към мен.
Тези сребърни очи сканират лицето ми, все още не са убедени. Но това трае само секунда и след това той се отдръпва от мен. Виждам го изписано в чертите на лицето му – всичко не е забравено и простено. Целувката, на която е станал свидетел между мен и Луцифер, все още тежи в мозъка му.
– Добрата новина е – започва Тойол, прекъсвайки напрежението – че успяхме да проследим един от по-малките ангели. Сега трябва само да изчакаме и да го оставим да ни отведе обратно до леговището им.
– А после какво? – Пита Луцифер. Той небрежно се обляга назад в дивана, сякаш дори не забелязва изпълнения с гняв поглед на Легион, който се взира със сребърни кинжали в черепа му. – Всички ще щурмувате замъка и ще се надявате да ви пуснат да си тръгнете с главите си? Не забравяйте, че дори с няколко оригинални паднали серафими, един ангел, принц-магьосник и шепа демони, все още сте по-малобройни. Уриел има Раф, което означава, че има голяма вероятност да е привлякъл и други за каузата си.
– А какво ще стане с мен? – Задавам въпроса. – Адриел може да владее светлина, както и аз. Мога да бъда предимство. Използвайте ме.
Легион поклаща глава.
– Твърде опасно е, а ти все още не си обучена. Когато те намерих в църквата, открих трима серафими. Като прибавим и по-малките ангели, това е повече, отколкото всеки от нас може да се справи.
– Прав е – добавя Луцифер. – Трима серафими е невъзможно да бъдат убити. Но не съм съгласен да оставим на пейката нашия новобранец. – Той насочва вниманието си към мен, после към Легион. – Никой не знае какво може да направи тя. Не позволявай на дребнавите си емоции да заслепят преценката ти. Ако беше някой друг, щеше ли да си толкова бърз да я държиш настрана от тази битка?
– Тя не е никой друг – отговаря мрачно Легион, а в тона му се долавя нотка на предупреждение.
– Тогава я използвай. В този момент топката е в нашето поле. Елементът на изненада е на наша страна, а и имаме партньорката на Уриел.
– А те имат Изкупителя и майката на Идън – отвръща Легион. Напрегнатата му челюст работи с раздразнение. – Добре, ако Идън иска да се бие, тогава няма да я спра. Ти просто се увери, че не забравяш мястото си.
– А, и какво ще е то? – Луцифер се заканва.
– Да се махнеш от шибания ми път.
С това Легион се измъква от стаята, а двойните врати се затръшват зад гърба му. Предполагам, че срещата е прекратена.
Събирам полите на роклята си и сложната си маска и се запътвам към мястото, където стои Нико, нетърпелива да разбера къде е бил през цялата вечер.
– Много съжалявам – казва той при приближаването ми.
Поклащам глава.
– Няма за какво да съжаляваш.
– Това предстои да видим.
И двамата се обръщаме, за да открием Луцифер на метри от нас. Изражението му е самодоволно и незаинтересовано както винаги, но в погледа му проблясва лилав огън.
– Чухте Лилит – казвам. – Харпиите може да имат нещо общо с това.
– Може би – свива рамене той. – А може и да нямат. Но нека напомня на нашия малък приятел магьосник за условията на свободата му. Ако се провалиш – ще бъдеш мой до края на вечността. А аз не съм известен с това, че играя мило с другите.
– Разбрах.
Нико започва да се провира покрай него, но Луцифер го спира с ръка на гърдите си, а очите му блестят още по-ярко, още по-диво, с порочна наслада.
– Не. Не мисля, че го правиш, приятелю.
Опитвам се да пристъпя между тях, но телата им са като мрамор върху стомана.
– Просто го остави на мира.
– Виждаш ли, ако нещо се случи с Идън, ще те държа лично отговорен. И тогава може би ще посетя брат ти… ще видя как се справя тази прекрасна снаха и това тяхно скъпоценно момченце. Къде биха могли да бъдат те? Със сигурност ще искат да научат за скорошното ти възкресение…
Очите му са почти непрозрачни, но Нико изсумтява:
– Тях ги остави настрана от това.
Температурата спада с двайсет градуса и дъхът ми се изпуска в леден облак от конденз. Потръпвам, когато въздухът между нас се пропуква, зареден с ледена сила.
Луцифер не е разтревожен.
– Не. Не мисля, че ще го направя.
– Тогава може би ще поговоря с Ирин. Знаеш ли, не забелязах семейната прилика, докато не ме изпрати обратно. Ниският ѝ ръст, черните очи, дори косата ѝ е същата. И тогава се замислих… забавно е как Саския прилича на по-младата Ирин. Спомняш си Саския, нали? Непохватното момиче, което държиш в плен? Същото момиче, което инструктира да обслужва Идън по време на престоя ѝ в Ада? Ставаш небрежен, Луси.
Погледът ми се разширява от осъзнаване. Саския. Тихото, тъмнокосо момиче, което звучеше така, сякаш е задушено отвътре навън. Тя спаси живота ми, вероятно повече от няколко пъти. Бях толкова заета със собствените си глупости, че не събрах две и две. Саския можеше да е по-малката сестра на Ирин. Или… нейна дъщеря.
Дори когато Нико виси с лост над главата на Луцифер – лост, който би могъл да го повали от гнева на Ирин за секунди – Луцифер просто… се смее.
– Глупаво, глупаво момче. – Луцифер се приближава, за да посрещне погледа на Нико, толкова близо, че лицата им се разминават само на сантиметри. – Кой мислиш, че я е изпратил при мен?
– Глупости.
– Така ли? Може би трябва да попитаме Ирин.
Нико не отговаря, но виждам, че това разкритие го стряска. Дори и да не иска да го повярва, измислицата е по-малко вероятна от факта. Защо иначе би наредил на Саския да ме посети? Ако е искал да скрие съществуването ѝ, е можел да я скрие някъде в подземие, където да се гърчи в адски огън. Вместо това той основно я е окачил пред нас, сякаш е искал да узнаем истината.
– Хайде просто да вървим.
Хващам Нико за предмишницата и се опитвам да го изтръгна от неумолимия поглед на Луцифер. Отначало той се съпротивлява, но после се обръща към мен, а изражението му се смекчава съвсем малко.
– Остави семейството ми настрана от това – изсъсква той и блъска рамото на Луцифер, докато минава покрай него.
– Не можеш да ги криеш вечно – обажда се Луцифер след него. – Не съм единственият, който иска да ги намери.
Кипяща ярост се разпилява по тялото на Нико, докато излизаме от стаята и се отправяме по коридора. Не смея да кажа и дума. Когато завиваме зад ъгъла, той ме целува по челото, устните му са като лед, преди да се обърне и да тръгне в обратната посока. Заплахата на Луцифер за семейството му не само го е разтърсила до основи, но и е събудила отровните му демони, които са дремели десетилетия наред. Бях видяла само малка част от силата на Мрака. Нямам никакво съмнение, че Нико е способен на много повече, отколкото е допускал.
Толкова съм заета със собствените си вътрешни размисли, че дори не долавям аромата, когато се приближавам до вратата на спалнята си. А когато се задействат нефилимските ми инстинкти, вече е твърде късно.
Защото в рамките на един забързан сърдечен удар съм с лице надолу, а на езика ми се усеща соленият вкус на сълзите, докато викам, а тялото ми се гърчи в агония.
А той вече е взел точно това, за което е дошъл.
Мен.

Назад към част 19                                                                   Напред към част 21