Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 26

Епилог

– Добре, момчета, и двамата знаете правилата – заяви Ава, като установи контакт с очите първо на Форд, а след това и на Сам – на когото намигна и му подари една от онези не толкова деликатни усмивки, с които Форд все още не беше свикнал. – Това ще бъде чисто състезание. Бутането, ругаенето или саботирането на противника са основание за незабавна дисквалификация. Припасите ви бяха проверени от Брин и от мен, правата ви за хвалба са на карта, така че готови ли сте?
Сам подскачаше от крак на крак и кимаше енергично.
– Да. Започнете, моля.
И ши-ши-ши, Форд не можеше да се съгласи повече.
– Хайде, хайде.
Брин, облечена в много секси тениска Хибачи Канонбол, пусна меко кикотене от своя Lay-Z-Boy, единствената мебел, която беше взела със себе си, когато се премести в жилището му преди две години и половина.
– Имаш това, скъпа.
Тя му се усмихваше, а очите ѝ искряха от забавление. Нямаше ги сенките, които толкова дълго бяха преследвали ирландските им дълбини.
В продължение на две години Дани се беше опазил от неприятности. О’Шей беше спазил своята част от споразумението, като го беше оставил да работи и да получава честна заплата. И след като изкушението бе премахнато, а пред него се откриваше само един прав и тесен път, Дани Ахеарн бе намерил покой в живота си. Година след като Брин беше станала съпруга на Форд на церемония на полувремето на централния корт в „Юнайтед Сентър“, Дани се беше появил на вратата им с чек, за да започне да изплаща на дъщеря си парите, които беше взел от нея. Беше се изнизъл тихо, без извинения и без очаквания. След като всичко приключи, той покани двамата да дойдат в Милуоки на вечеря следващата седмица, ако проявят интерес.
След това пътуваха веднъж месечно, докато една събота телефонът иззвъня. Майката на Брин им съобщи, че Дани е получил сърдечен удар в съня си. Той си е отишъл.
През онази нощ Брин плачеше до сън в прегръдките на Форд, съсипана, но благодарна за болката, която беше много по-силна заради това колко далеч бяха стигнали с баща ѝ във възстановяването на връзката им. Няколко месеца по-късно година по-късно О’Шей привлече вниманието на неподходящи хора и се оказа с повдигнати обвинения в рекет. Не се очакваше той да види отново външната страна на килията за много дълго време.
На сутринта, когато излезе докладът, те бяха чели новините над бурито в микровълновата. Когато Форд я попита дали изпитва облекчение, тя се замисли за кратко и после отговори:
– Радвам се, че получи заслуженото, но отдавна съм спряла да се тревожа за Тимоти. Дори да се опита да се върне в живота ни, щяхме да се справим заедно.
Господи, той я обичаше.
– Успех – каза тя тогава, като го върна обратно към състезанието.
Ава посочи с пръст съпруга си и го погледна строго.
– Не ни разочаровай.
Погледът на Сам беше по-скоро умоляващ.
– Започни вече.
– Приготви се…
И Форд, и Сам застанаха на едно коляно.
– Пригответе се…
Форд нежно положи четиримесечната Грейси Джордан Майерс на бродираната от „Булс“ подложка за преповиване, като разтри сладкото ѝ бебешко коремче с обратната страна на кокалчето си. Тя беше толкова мека. Толкова сладка. Толкова много момиченце на майка си, че понякога не можеше да я погледне, без да получи онова прекалено пълно чувство в гърдите си, за което беше научил с Брин.
Краката на Грейси се размърдаха във въздуха.
И, Боже мой, скъпоценната му дъщеря миришеше.
– Ще се справим, момиче Грейси. Ти и аз.
Като хвърли поглед към конкурентите си, видя, че Сам е подготвил Y-хромозомната част от потомството си, петмесечния Бенджамин Майерс Фароу. Само че Бенджамин работеше с този малък обратен магарешки ритник, който беше усвоил през последните няколко седмици. Това движение доста добре изравняваше едномесечното предимство и статута на бебе BOGO, който Сам имаше спрямо него.
С една последна дума – „Преоблечи се!“ – състезанието започна и памперсите бяха свалени.
Форд бръкна във вътрешния десен джоб на чантата с памперси на Грейси и грабна плюшената баскетболна топка, като се постара да я изманипулира поне два пъти, преди да позволи на пухкавите си, люлеещи се ръчички да се доберат до играчката, от която нямаше да се откаже през следващия час.
Ръката на Сам се завъртя в дълбините на чантата за памперси, с което си спечели потупване по пръстите от Ава, която държеше близначката на Бен, малката Хейзъл Елизабет, да хърка тихо на рамото си.
В следващия момент чантата се разтвори, а съдържанието ѝ се разпиля по твърдата дървесина пред него. Но Сам имаше това, което му трябваше: универсалното дистанционно управление беше здраво в хватката на Бенджамин, а единият му дебел край беше изгризан от беззъбата му уста.
Форд беше хванал краката на Грейси.
Сам сложи свежата си пелена под сина си.
Грейси беше избърсана с четири пелени, а Бен – с девет.
– Сам, твоето дупе е толкова мое – злорадстваше Форд. Защото нямаше как да губи, когато вече бе закрепил навития си мръсен памперс.
– Искаш, Майерс – изпя Сам с нежен глас, който накара Бен да му предложи да оближе дистанционното.
Сам го избегна с бързо „не, благодаря“ към сина си. След това измърмори нещо за това, че таблото се лепи, и се отдаде на тихото „Майка Тракер“.
Първият таб на пелената на Грейси беше сигурен. Форд се канеше да отбележи, когато извиващото ѝ се тяло се успокои, лицето ѝ се зачерви и тогава – Форд въздъхна, посегна към още една пелена, докато Сам вдигна Бен със себе си и направи бавна победна обиколка из всекидневната, маневрирайки с пухкавата ръка на сина си в бебешки юмручета. Сам се наведе за по-дълга от строго необходимото целувка от обожаващата го съпруга и Форд приключи, докато Брин обеща, че все още го обича.
Беше добър ден.
Няколко минути по-късно Маги влезе зад бягащата Пенелопе, а Тайлър – момче, което сякаш никога не спираше да се усмихва – вървеше отзад, носейки чанта за памперси, лилава блестяща чанта на колелца, от която стърчаха няколко крайника на плюшени животни, и розово миниатюрно столче за хранене на кукли с плюшено прасе, закрепено на седалката.
– Няма как – изсумтя Маги. – Не сме го пропуснали, нали?
Брин се надигна на пръсти и придърпа Форд надолу за примирителна целувка по бузата, която с много усилия успокои нараненото му его.
– Форд се отказа от титлата си за най-бърза смяна на памперси в Средния Запад само преди няколко минути. Сам празнува с оризова зърнена закуска за близнаците в кухнята. Сигурна съм, че с удоволствие ще ти разкаже най-важните моменти.
Семейство Уелс се върнаха обратно, за да се насладят на разказа, а Брин се спусна на дивана до Форд, сгуши се под свободната му ръка и се усмихна на сънливата им дъщеря.
Все още го учудваше колко много любов могат да поберат ръцете му.
– Щастлива? – Попита я той. Вече знаеше отговора. Виждаше го в очите и усмивката ѝ всеки ден, усещаше го в начина, по който го докосваше, чуваше го в гласа ѝ. Но никога не можеше да се насити на отговора ѝ.
Брин зарови нос в ризата му и си пое дълго дъх, преди да притисне ръка към сърцето му.
– Толкова, колкото никога не съм мечтала, че мога да бъда.

Назад към част 25

Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 25

Глава 23

Майната му на тренировките. Тя не го водеше до нищо.
Също като предложението на Тай да отиде на фитнес. Да изгори напрежението.
Шест дни и четиридесет мили на бягащата пътека по-късно и беше ясно, че изпотяването на Брин от организма му няма да се случи. Нито пък чудодейният лек на Сам – да подремне с милата Пенелопе на гърдите си. Тази малка тежест върху сърцето му беше сладка. Но единственото, за което бе успял да си помисли, бе какво би било да протегне ръка над бебето на Брин. Каква невероятна майка щеше да стане тя с тази вбесяваща защитна жилка. Как би изглеждала бременна. И да, когато пещерният му човек започна да си мисли какво би било да я получи по този начин – беше време да върне Пенелопе. Бързо.
Което го отведе до бара, където в момента се хранеше с бира номер, който той-не-се-грижеше-повече да помни, вземайки на подбив метода на Тони „сигурно ще се справиш с тази мацка“, за да я изпие. Засега не беше впечатлен. Особено след като все повече се приближаваше до това да направи това, което се беше заклел, че няма да направи. А то беше…
– Сложи телефона – измърмори Мич и поклати глава с отвращение. – Няма да и се обадиш.
Тогава момчето се наведе над бара и подаде сигнал на барманката за още един рунд, като подхвърли намигване и усмивка, когато тя му хвърли нахален поглед. Форд провери бирата си, мислейки си, че все още има пълна, но освен ако Тони не я е допил по някакъв начин, докато е бил разсеян – а Тони е човек с нулева скритост, това не изглеждаше вероятно – той я беше допил сам.
Добре, че вече не му пукаше, иначе можеше малко да се притесни от това, което го очакваше на сутринта.
А що се отнася до това, че Мич му каза да прибере телефона? Да, това беше солиден съвет. Той го знаеше, дълбоко в себе си. Но цялото това безразличие се пренасяше върху онази част от него, която се занимаваше със сдържаност. Онази част, която имаше всички основателни причини да не се обажда на Брин. След полунощ. От един бар. Докато беше пиян.
Той изключи устройството с палец, за да го изтръгне от ръката си.
– В никакъв случай, пич – обеща Тони. – Помниш ли как не ми позволи да се кача на онова дърво до старото жилище на сестра ти? Бях готов на грандиозен жест, толкова сигурен, че тя най-накрая ще ми позволи да я обезкостя – извинявай, искам да кажа да я изкарам навън.
Форд му махна с ръка. Няма лошо.
– Ти спаси живота ми онази нощ. Животът ми, човече.
Форд си спомни. И Тони беше прав. Беше спасил живота му. Ава щеше да убие човека, ако се беше опитал да се промъкне през прозореца на спалнята ѝ. Или това, или полицаите, паркирани в половината квартал, щяха да арестуват жалкия му задник, а тъй като беше Тони, доводите казваха, че един добър електрошок няма да е съвсем неочакван. Всъщност шансовете бяха, че падането от дървото щеше да го извади от строя. Между клона и сградата имаше около шест метра и…
Той придърпа Тони в силна едноръка прегръдка.
– Аз го направих. Защото те обичам, човече.
Тони звучеше така, сякаш се задушаваше, а може би Форд го държеше прекалено силно, но както и да е.
– Аз също те обичам.
Няколко бири паднаха между тях и Мич въртеше очи, приличайки адски много на по-големия си брат Тайлър, когато го правеше.
– Прекъснете го, момчета. Имаме бира за пиене. Тъги за удавяне. Такива глупости.
Тони седеше вдясно от него.
– Това е забавно. Но понеже те обичам, трябва да ти призная. Не знам дали това работи. Просто исках една бира.
Форд не беше изненадан.
Мич издаде тих кикот и вдигна дъното на чашата си, за да се допре до това на Тони.
– Няма проблем, Ти. Казвам ти. Всичко това – Мич направи отвратителна физиономия и махна небрежно с ръка в общата посока на Форд – приключва, когато я видиш отново. Запомни думите ми, приятелю. Чувстваш се гадно, но в момента, в който я погледнеш, ще си спомниш защо си казал довиждане. И ще се радваш, че си го направил.
Форд потърси отговора в дълбините на бирата си, но дори след като последната глътка не беше нищо повече от горчивия послевкус на съжалението, той не мислеше така.
Тони хълцаше.
– Тя живее в Бостън.
Плюс това, имаше и това.
– Значи отиваме в Бостън – заяви Мич, сякаш това беше най-очевидното нещо на света.
Главата на Форд се повдигна. И може би беше така.
– Да! – Тони удари ръката си по бара. – Винаги съм искал да направим едно пътуване. Това ще е епично. Пълна разпуснатост. Ще спираме на всички…
– Майната му на пътуването. – Мич преглътна дълго бирата си. – Ще летим.
За първи път от месец насам Форд се почувства почти жив.
– Дай ми телефона.

***

Утрото беше ударило с чук по главата на Форд, потвърждавайки, че, да, той е бил пълен глупак. По дяволите, дори върховете на пръстите го боляха, докато натискаше клавиш след клавиш, което го приближаваше още повече до изпълнението на една важна задача. Единственото нещо, което трябваше да свърши тази сутрин. И то трябваше да бъде свършено тази сутрин.
Още едно щракване и той седна, като най-накрая успя да си поеме дъх. Добре, само че не прекалено пълно.
Бирата отдавна беше една от любимите му хранителни групи. И беше сигурен, че по някое време през следващата седмица или две, те отново ще станат приятели. Но приятели, които уважават границите на връзката им. Приятели, които знаят кога да кажат „край“.
Засега само при тази мисъл – стомахът му се обърна и той стисна зъби. Нямаше да се разболее. Достатъчно пиян, за да конфискуват телефона му, беше достатъчно лошо. Или пък добре, тъй като планът му да хване следващия полет за Бостън не беше никаква алтернатива на пиянското набиране на Брин посред нощ.
Това не беше най-добрият час. Не и в най-добрия момент.
Но в никакъв случай нямаше да се откаже от пътуването.
В това отношение беше твърд като скала.
Поне до момента, в който малката му сестра не се вмъкна в апартамента му с червено лице, развявайки и затваряйки пухеното си палто върху пуловера и дънките си.
– Какво, по дяволите, Ава? Добре ли си?
– Слава Богу… ти си се изкъпал – изпъшка тя, подпря ръце на коленете си и го изгледа с критичен поглед. – И зъбите… измити? Задраскай това, ти си Форд….Трябва да са.
Бяха. Разбира се. И изчистени с конец.
– Какво става?
Още едно задъхване, а след това тя го издърпваше от стола му.
– Тя е тук. Брин. Червенокосата, чиято снимка може би случайно изрових в телефона ти. Опитвах се да ти се обадя. Тя е в кръчмата зад ъгъла. Работи. Защо, по дяволите, телефонът ти седи пред входната врата, Форд!

***

Добре, значи сега я е видяла. А Мич нямаше никаква шибана представа, защото не само че Форд определено не беше забравил Брин, но и беше адски ясно, че да я види няма да е достатъчно. Господи, тя наистина беше тук. Не беше напускала града. Не се беше преместила през половината страна, за да го остави зад гърба си заедно с всичко останало, което искаше да остави зад гърба си.
Форд се опита да преглътне покрай камъка, заседнал дълбоко в гърлото му, но единственото, което се получи, беше това сухо задушаване, което доказваше колко далеч е стигнал. По дяволите, той едва успяваше да прокара въздух покрай него. А думи?
Никакъв шанс. Още не.
А и не беше проблем, докато гледаше как Брин се смее с блондинката зад бара, докато тя избърсваше една маса в почти празната кръчма. Косата ѝ беше вдигната на див възел на върха на главата, а няколко къдрици се виеха меко около лицето и ушите ѝ. Изкушаваше го да докосне това, което не можеше да има.
Тя все още не го беше видяла, така че той имаше поне още няколко секунди, за да събере мислите си. Да измисли как да я спечели обратно.
Вратата се отвори зад него и миг по-късно сестра му се блъсна в него с трясък и хриптене.
– Крещях ти да чакаш!
Очите на Брин се насочиха към него, а устните ѝ се разтвориха от задъхване.
И тогава Форд се провираше през празните маси, като смътно осъзнаваше, че сестра му му казва, че ще поседи само за минута. Брин не помръдна, просто следваше напредъка му, докато не застана пред нея, казвайки на пещерния човек, че не може да я притисне към себе си и да вземе устата ѝ, сякаш му принадлежи. Сякаш тя го притежаваше.
Вместо това той се задоволи да докосне ръката ѝ с едно от онези приятелски, неловки разтривания и стискания, които го караха да се чувства като игра, която в този момент беше напълно извън възможностите му.
– Брин, изглеждаш добре.
Красиво. Великолепно. Адски секси в друга тениска и дънки.
Тя изглеждаше като следващия му дъх.
Потривайки ръце по изрязаната черна престилка, вързана около кръста ѝ, тя му подари онази срамежлива усмивка, която винаги го убиваше.
– Не… Не знаех, че ще видя… Ако знаех… – Тя прекъсна с избрана експлицитна фраза. Такава, която тя дори не се опита да поправи.
Боже, той обичаше тази нейна уста.
Когато очите ѝ отново срещнаха неговите, тя наклони глава настрани и се усмихна.
– Благодаря ти. Радвам се да те видя.
Той огледа ресторанта.
– Имаш ли минутка да поговорим?
Тя кимна.
– Моята секция е празна.
Какво правеше тя на такова място?
Какво правеше в Чикаго?
– Случи ли се нещо със „Селтикс“ или с мачовете на TNT? Мислех, че… – Гръдният му кош сякаш беше на път да се превърне в Брус Банър, сякаш не можеше да побере това, което се случваше в него. Само че това не беше метаморфоза, предизвикана от ярост.
Това беше Брин.
– Мислех, че си се преместила в Бостън.
– Какво? Не. Искам да кажа, че се изнесох от апартамента си, да. Не се чувствах комфортно да живея в твоята сграда след всичко.
Тя отвърна поглед, но не и преди той да види проблясъка на болката в очите ѝ. Болка, която проряза душата му. Но тя бързо я прикри и после му се усмихна обратно, а очите ѝ бяха светли.
– Преместих се в едно жилище на няколко пресечки по-нагоре в Норт Оноре. Няколко момичета се опитваха да запълнят една свободна стая. За пръв път в живота си усещам, че мога да имам съквартиранти, така че се получи. И това – добави тя, притискайки ъгълчето на престилката си и правейки малък реверанс.
– Това е просто нещо допълнително, за да запълня времето си. Исках да съм заета.
– Заета.
Тя си пое дъх и огледа мястото.
– Това е чудесно място за работа. Приятни хора. Всъщност тук си намерих много приятели.
Форд се опита да се усмихне, но знаеше какво всъщност прави Брин там. Работеше, за да му се изплати. Вероятно затова се беше преместила и на място със съквартиранти.
Беше ѝ казал, че не иска парите ѝ. Те не означаваха нищо за него.
Господи, тя беше упорита.
Беше съвършена.

***

Имаше чувството, че между тях има километри разстояние. Твърде много за начина, по който Брин искаше да го докосне. Не можеше да повярва, че той е тук. Най-накрая стоеше пред нея, след като тя на практика беше обикаляла улиците на Уикър Парк във всеки свободен момент с надеждата да се сблъска с него отново. С надеждата, че ще е както през първите седмици.
Но тя знаеше, че има вероятност никога повече да не бъде така.
– Щастлива ли си? – Попита той.
Тази минута? Да види прекрасното му лице пред себе си? Определено.
Но като цяло? Тя си пое дълбоко дъх и му каза истината, защото ако някога се надяваше да има още един шанс с този мъж, нищо друго нямаше да свърши работа.
– Да и не – започна тя несигурно. После се усмихна. – Ето, нека се махнем от пътя. Отзад има малко уединение.
Форд вървеше с нея, а ръката му леко се полюшваше на гърба ѝ, докато тя обясняваше.
– В някои отношения последните няколко седмици бяха най-хубавите в живота ми. Невероятно е да мога да говоря с майка ми или с Мики и да не се притеснявам какво ще чуя за баща ми. Гледам на нещата около мен, на хората, които срещам, и вече не си казвам да не свиквам с тях. Не се чувствам така, сякаш трябва да държа приятелите си на разстояние. – Тя притисна длан върху мястото в гърдите си, което почти се беше пръснало от емоции, и прошепна: – Невероятно е, Форд.
Той ѝ се усмихна, но усмивката не стигна до очите му, когато отговори.
– Трябваше да имаш това през цялото време. Съжалявам, че не успях да направя нещо по-рано.
Тя поклати глава, като се насили да задържи погледа му.
– Не е като да съм ти дала голям шанс.
– Това не означава, че все още не мога да искам да е било различно за теб. И за двама ни.
Тя кимна с глава, за да го разбере, и се осмели да погледне още веднъж в дълбоките мокасови очи.
– Мисля, че съм приключила с желанието нещата да бъдат различни. Не мога да променя това, което се случи. Не мога да вземам решения, различни от тези, които взех – макар че – тя преглътна трудно, защото това беше една част от истината, която Форд трябваше да чуе, – ако някога отново имам избор като този, бих избрала по различен начин. Бих избрала нас.
Мускул в челюстта на Форд потрепна и той погледна към ресторанта.
За изхода ли проверява? Зачуди се тя, а сърцето ѝ се сви при тази мисъл. Трябваше да му разкаже останалото, преди да е изгубила възможността си.
– Но въпреки че съм приключила с пожеланията за неща, които не мога да променя, не съм се отказала да си пожелавам бъдещето.
И да, сега тя отново имаше вниманието му. Тези дълбоки, тъмни очи бяха втренчени в нейните, все още твърде затворени, за да ги прочете, но той слушаше.
– Какво си пожелаваш, Брин? – Попита той бавно, а дълбокият му глас беше толкова тих, че тя усети как се разнася из нея.
– Пожелавам си всичко, Форд – прошепна тя, а емоцията затрудняваше думите. – Ти и аз. Щастливото бъдеще, за което говореше. Онова, в което не вярвах, но сега вярвам.
Тя посегна към ръката му, усещайки как мускулът се напряга под ръцете ѝ.
– Знам, че заради това, което направих, ти не вярваш, но…
– Брин – започна той, опитвайки се да я прекъсне, но тя не можеше да му позволи.
– Готова съм да отделя време, за да ти го докажа. Притесняваш се, че ще избягам, че в основата си никога няма да се променя. Но Форд, аз вече се променям.
Той се приближи с една крачка, навлизайки в личното ѝ пространство. Веждите му бяха изтеглени напред, а очите му бяха по-тъмни от всякога, когато ги е виждала.
– Недей.
– Не се плаши – не се променям заради теб – побърза да каже тя. – Променям се заради себе си. Защото искам да имам корени. Искам хора в живота си, дом и дреболии. Искам късните нощи, мързеливите сутрини и бутането на количката в магазина за хранителни стоки заедно. Искам да организирам барбекюта, на които да идват всичките ти луди приятели и роднини, а след това искам да се включа в олимпиадата по сглобяване на мебели и искам да спечеля. Искам домашен любимец, въпреки че да имаш такъв ме плаши до смърт, но знам, че ако го имаш с мен, ще успеем да го направим щастлив. И някой ден искам да имам най-висшестоящата в класацията, красива тъмнокоса спортна луда, която да ме нарича мама. Искам да се защитаваме взаимно. Да се изправяме пред предизвикателствата, които животът ни подхвърля, и понеже вярвам в нас, да знаем, че ще излезем по-силни. Искам всичко това – и го искам с теб, Форд.
– Искаш ме? – Каза той бавно, а погледът в очите му беше напълно неразчетен.
– Да. Липсваш ми. Както никога не ми е липсвало нищо друго в живота ми. И те обичам, както в деня, в който се запознахме – само че дори повече от това. Но – тя пое дълбоко дъх, – ако не ме обичаш отново, ако са се случили твърде много неща и аз вече не съм това, което искаш за живота си, искам също така да знаеш, че ще се оправя. – В крайна сметка. По някакъв начин. Тя се надяваше. – И винаги ще ти бъда благодарна за това, че направи истински живот възможен за мен.
– Брин, не искам благодарността ти. Това не е…
– Знам, знам – увери го тя и отново го прекъсна, защото с всяка изминала секунда отчаянието ѝ да направи всичко, да каже всичко, което може да направи, нарастваше. – Просто за мен е важно да го знаеш така или иначе. – Тя прехапа устна и срещна очите му. – Видя ли тази молба за приятелство, която ти изпратих във Facebook?
Форд примигна, а брадичката му се отдръпна назад.
– Аз… не използвам Facebook. Сестра ми веднъж ми създаде акаунт, но не знаех, че все още съществува.
– Добре, така че предполагам, че това е някакво облекчение, защото когато не получих отговор, бях малко нервна. А и не е нужно да използваш Facebook. По дяволите, аз никога не съм го използвала преди. Най-вече защото не ми харесваше идеята там да има твърде много информация за мен. Не исках Дани да може да види кои са приятелите ми. Не исках… ами, знаеш. Но сега имам петдесет и седем приятели и… – Форд провери телефона си, а палците му се движеха по екрана със светкавична скорост.
Тогава от джоба на телефона на Брин се появи известие.
Телефонът можеше да почака. И за двамата. Поставяйки ръката си върху неговата, тя изчака да вдигне поглед. И когато той го направи, тя беше готова да влезе в играта.
– Обичам те, Форд. Моля те, дай ми ша…
– Брин – каза той, гласът му беше груб, настоятелен, сякаш искаше да я спре. Но тя нямаше да спре, докато не му даде всичко. Разголи се.
– Вярвам ти. Доверявам ти се с всичко, което съм, и с всичките си надежди и мечти за нашето бъдеще.
– Брин, спри…
Тя не можеше.
– И без значение колко тежки са нещата, никога повече няма да си тръгна. Защото ти ми даде възможност да повярвам. Да вярвам в нас. Да вярвам във всичко. Аз…
Форд изпусна ръмжене на неудовлетвореност, достатъчно дълбоко, че Брин трябваше да спре. Той беше ядосан, а може би просто беше приключил със слушането на това, което не искаше да чуе. Светът на Брин сякаш се разпадаше, когато ръцете му се загребаха обратно в косата и точно когато беше сигурна, че той ще се обърне и ще си тръгне – той посегна към нея. Задържа погледа ѝ, докато я хващаше отзад за врата и я целуваше.
О, Боже, той я целуваше. Наистина я целуваше, по онзи начин, който беше силен и добър и който тя не искаше да свършва. Това не беше сбогуване. Онези целувки бяха нежни и сълзливи, докато тази целувка беше… всичко.
Пръстите ѝ се вкопчиха в предната част на ризата му, докато той я придърпваше изцяло към себе си, за да може да го усети, твърд и истински, върху корема и гърдите си. Устните му се движеха горещо по нейните, ръката му се стегна около талията ѝ, а пръстите му намериха път към косата ѝ.
Той се плъзна покрай разтворените ѝ устни, опита я с едно движение на езика си – и светещите зелени пеперуди на гама-лъчите се върнаха.
Една врата се затвори отдалеч. Гърбът ѝ срещна нещо твърдо и тялото ѝ започна да се движи само по инстинкт. Коляното ѝ се плъзна по външната страна на крака на Форд, ръцете ѝ стигнаха до косата му, болните ѝ гърди се притиснаха по-силно в гърдите му.
И тогава с накъсано проклятие Форд се отдръпна. Погледна я в очите и прокле отново, преди да се върне за още една истинска целувка. Този път, когато той се отдръпна, тя беше тази, която скъси разстоянието. Беше отчаяна от топлината му. За още едно доказателство, че той не е приключил с нея.
Но той хвана бузата ѝ с голямата си длан, погали лицето ѝ, докато търсеше очите ѝ.
И тогава, като слънцето, което изгрява след най-дългата нощ, усмивката му беше там. Малко крива, но много щастлива. Всичко, което сърцето и душата ѝ бяха чакали и се бяха надявали през последните дълги седмици.
– Извинявай, скъпа, просто не можех да чакам още минута.
Брин се усмихваше, онези напиращи, твърде емоционални сълзи сега се стичаха по бузите ѝ.
– Това е добре, нали?
Смеейки се, той я погали по бузата.
– За мен е. – После бръкна в джоба на дънките ѝ и извади телефона ѝ. – Провери съобщенията си.
Брин се вгледа в устройството, озадачена защо ѝ го подава.
Но след това той го включи с палец и тя видя известията във Facebook.
Първо, Форд Майерс беше приел молбата ѝ за приятелство.
И второ – тя погледна към Форд, веждите ѝ се изкривиха, дори когато усмивката силно се напъха в устните ѝ.
– „Фейсбук“ иска да потвърди, че сме „във връзка“.
– Дали сме? – Попита той и се наведе, за да целуне врата ѝ, бавно и влажно. – Кажи „да“, Брин. Моля те.
Сърцебиенето ѝ се ускори, докато той се задържаше там, дразнейки чувствителната кожа с устните, езика и зъбите си.
– Форд, ти се държиш така, сякаш – о, Боже – се опитваш да ме убедиш, вместо аз да се опитвам да те убедя.
Още едно декадентско остъргване на зъбите му и тя изтръпна, като се вкопчи в раменете му.
– Имах пълното намерение да се опитам да те убедя. Имах план и всичко останало. – Той облиза ухото ѝ.
– План?
– Щях да те съблазня. – Големите му ръце се спуснаха надолу по страните на тялото ѝ, като преминаха по талията ѝ, а след това се насочиха към бедрата ѝ, като палците му се забиха в малките чувствителни кости, които леко се издаваха. – Да те изморя по всякакъв начин. Имам нужда да ми дадеш още един шанс и нямаше да играя честно, за да го получа.
При това тя отдръпна главата си назад.
– Аз да ти дам още един шанс?
Той наведе глава към нейната.
– Бях толкова ядосан, толкова уплашен, Брин. И това ме направи толкова шибан глупак. Ти си единствената жена, която някога съм обичал. Единствената, която някога съм искал напълно. И когато най-накрая, най-накрая имах шанса наистина да те имам – аз го захвърлих в един шибан пристъп на гняв.
Тя се опита да му каже „не“, че е имал пълното право на това, което е почувствал онази нощ. Че го е излъгала. Предала е доверието му отново и отново. Показала му е, че когато чиповете са били на земята, инстинктът ѝ е бил да си тръгне. Дори и да е имала за цел да го защити. Само че гърлото ѝ беше твърде свито за думи и единственото, което можеше да направи, беше да притисне ръка върху сърцето му и да поклати глава.
– Брин, исках да си те върна. Да те помоля за още един шанс, преди седмици. Да ти кажа колко съжалявам. Но после ти се изнесе от апартамента си и аз помислих, че си приела работата в Бостън. Че може би трябва да те пусна.
О, и начинът, по който каза последните думи, сякаш едва успя да ги задуши.
– Но това се промени, когато разбра, че все още съм тук?
Той се засмя без чувство за хумор.
– Не съвсем. Опитах се да те оставя да продължиш напред, но с всеки изминал ден не-битието с теб беше все по-лошо. Тогава снощи се пречупих. Не можех да изкарам още един ден, без да се опитам да те спечеля обратно.
– Какво искаше да направиш?
Отново посегна към телефона си и извади имейл с потвърждение за билет за мача на TNT във Филаделфия, на който тя трябваше да работи след две нощи. Със седалка на около метър и половина от мястото, където щеше да стои тя.
– Как се сдоби с този билет? – Никой не можеше да спечели този билет.
– Казах ти и преди, че съм находчив човек с много хъс, когато става дума да получа това, което искам. И искам още един шанс с теб. Само че този път се кълна, че няма да позволя нищо да застане между нас отново. Не мога да те загубя, Брин. Обичам те.
И после отново я целуна, ръмжейки срещу устата ѝ колко много я обича, колко много му липсва. Как никога нямаше да я остави да си отиде. Тя беше бездиханна, дърпаше ризата му, закачаше коляното си за бедрото му и се люлееше в…
Чук, чук, чук.
Брин спря, а очите ѝ се разшириха.
Заведението.
Беше забравила къде се намират и дори не осъзнаваше… Чакай – как се бяха озовали в склада?
Форд ѝ се усмихваше.
– Пак си загубила следите?
– От колко време сме тук? – Прошепна тя, ужасът се смеси с радостта ѝ и някак изплува от гърдите ѝ като смях.
– Имам… не, почакай, известието от Facebook. – Форд грабна телефона си, а после направи физиономия. – Това няма значение.
– Какво? – Изпищя тя.
Но после Форд беше взел ръката ѝ в своята, преплете пръстите им и я придърпа обратно към гърдите си, за да може да се усмихне в лицето ѝ.
– Всичко, което има значение, е следното. Каквото и да се случи, аз ще бъда с теб.
И така, вече беше по-добре. Тя се усмихна и се надигна на пръсти, така че той да я целуне. Беше бърза и сладка, но не достатъчна, но по-късно щеше да има още. Когато смяната ѝ свърши и те останат сами, а бъдещето, което най-накрая се осмели да си пожелае, се очертае пред тях.
Чу се още едно почукване и Форд отвори вратата.
– Трябваше да знам.
Ава стоеше там, скръстила ръце, с потупващи се пръсти и самонадеяна, доволна усмивка на лицето. И престилка, вързана около кръста ѝ?
– Съжалявам… добре, не съвсем, но управителят малко се притесни. Дори и когато аз му вдъхвах своя значителен чар. – Тя се обърна към Брин. – И така, обичаш ли го?
Брин се усмихна, почти се пръсна от радост.
– Обичам го.
– Най-накрая сестра! – Стройните ръце я обгърнаха и дъхът на Брин изстина, когато Ава изпищя: – И вече ми дължиш много, защото току-що взех смяната ти вместо теб. Ще бъдем най-добри приятелки. Напълно мога да кажа, че не ти е гадно.
Брин се засмя, а сърцето ѝ все повече олекваше – до момента, в който Форд я придърпа обратно към гърдите си, обгръщайки я с ръце в притежателна прегръдка, която усещаше твърде добре.
– Спокойно, Ава, не я отблъсквай, преди да имам възможност да го направя официално.
Смехът спря и Брин погледна през рамо, очаквайки Форд да направи някаква глупава физиономия. Само че това, което видя, изобщо не беше шега. Форд се взираше в малката си сестра, напълно сериозен.
Обръщайки вниманието си обратно към нея, чертите му се смекчиха.
– Страхуваш ли се?
Брин потърси отговора дълбоко в себе си и когато го намери, му каза безрезервната истина.
– Дори не е близо. Обичам те. И съм вътре.

Назад към част 24                                                    Напред към част 26

Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 24

Глава 22

– Боже, Форд, вложи малко усилия, нали? – Изръмжа Ава от средата на гърдите му, където в момента се опитваше да го прегърне до смърт. – Мина цяла вечност, откакто не сме излизали.
Да, от няколко седмици, така или иначе. Но след раздялата той не беше никаква компания за никого. Дори на себе си.
Последната вечер беше казал на Брин, че единственото нещо, за което може да мисли, когато я погледне, е какво ще бъде следващия път, когато нещата загрубеят и тя си тръгне. Но сега единственото нещо, за което се сети, беше лицето ѝ, когато го каза. Сълзите и болката в очите ѝ. Молбата в гласа ѝ.
Начинът, по който звучеше вратата, когато я затвори зад себе си. Как гърдите му се почувстваха само като куха обвивка. И как би дал всичко, за да си върне това усещане, защото болката, която го замени, след като страхът и гневът отшумяха? По дяволите.
Смятайки, че трябва да се уедини, той се отправи на север към хижата, но след няколко дни не можеше да отрече, че се е прецакал. Монументално. Беше отблъснал Брин, защото ѝ беше бесен, че го е излъгала. че го е напуснала отново. Заблуждавайки го.
Това беше най-лошото – това, което го накара да избухне.
Осъзнаването, че е бил изигран. Отвратителното съзнание, че може да я нарани или да стане по-лошо – защото тя беше твърде добра в това да му казва това, което иска да чуе, а той беше твърде сляп глупак, за да види лъжите ѝ такива, каквито са. Студеният ужас в сърцето му при мисълта какво щеше да прави без него.
И да, част от този страх и гняв бяха оправдани. Но да направи това, което беше направил?
Да и каже сбогом, когато тя най-сетне беше свободна да го обича напълно? Когато тя стоеше там и плачеше, казвайки му, че това е техният шанс? Майната му. Беше страхливец, който нямаше смелостта да го приеме. Толкова се беше вкопчил в това тя да не го напусне, в страха, че напускането е всичко, което тя някога ще направи, че дори не беше помислил за факта, че Брин може да е имала адски добра причина да избяга. Никой в живота ѝ не се беше сетил за нея. Никой не ѝ беше давал основание да вярва, че ще направи това, което е казал – ще изпълни добрите си намерения. Брин не беше успяла да му се довери, защото всичко, което познаваше, беше злоупотреба с доверието ѝ. Тя не беше в състояние да го подкрепи, защото никой никога не беше подкрепял нея.
И когато най-накрая имаше причина да повярва да вярва – когато той я убеди да му се довери – какво беше направил той? Счупи го. Точно както всички останали, които е имала нещастието да обича. Но при тях поне беше предвидила, че това ще се случи.
С него обаче? По дяволите, говорим за заслепяване.
Той никога нямаше да си прости. Беше готов да пълзи по корем за нейната прошка, само че не беше успял да прозре собствените си глупости, докато не стана твърде късно.
Докато тя вече не беше продължила напред.
Сега не просто трябваше да живее със съзнанието, че е загубил Брин. Трябваше да живее със съзнанието, че я е захвърлил.
Форд затегна ръцете си около малката си сестра, но накрая тя просто изсумтя по онзи свой начин и го пусна.
– Ти си като да прегръщаш Херман Мънстър, само че по-твърд. – Тя отиде до масичката за кафе и взе чипс от кренвирш, за да го посочи. – И по-мърморещ. Никога не съм те виждала такъв заради момиче.
Тони заобиколи ъгъла и избърса ръце в дънките си.
– Какво момиче? Готина ли е? Ти ли се обади, че искаш да я вземеш, или това е момиче, което все още може да се вземе? Тя е законна, нали?
Единственият отговор на Ава беше да извърне очи, а после да ги прикове към тези на Форд.
– Все още не мога да повярвам, че не успях да се запозная с нея.
– Да, ама сега това няма голямо значение. Всичко приключи.
Господи, как стана така, че думите все още се усещаха като шкурка в гърлото му и като оловно одеяло на раменете му?
– Значи ли това, че тя е свободна? – Попита Тони с пълна уста с чипс.
Очите на Форд се втренчиха в неговите и лицето на Тони пребледня, а ръцете му се вдигнаха. Той преглътна, а после, като се оттласна от дивана, на който току-що беше седнал, промърмори нещо за бира и тръгна обратно по коридора.
По дяволите.
Тони просто си беше Тони. Малко груб по ръбовете, но безобиден, добър човек. Приятел. Трябваше да го потърси и да му се извини, но така, както Форд се беше навел в момента, вероятно само щеше да влоши положението.
Трябваше да остане в хижата.
– Уау, Форд. Това беше нещо, каквото не съм виждала от теб от… от… – Ава спря и го погледна, а адвокатът в нея очевидно се замисли за конкретен, точен случай на спомен, който да цитира.
Той и махна с ръка, спестявайки и труда.
– Знам. Държа се като гадняр. Не искам да го правя, но, честно казано, просто не мога да спра. Липсвахте ми, докато бях в хижата, и исках да ви видя днес, но щом заговоря някого…
– Всичко, за което можеш да мислиш, е за нея? – Попита тя, а в големите ѝ кафяви очи се четеше разбиране.
Сега, когато Сам и Ава бяха женени, понякога той забравяше колко точно знае малката му сестра за лечението на разбито сърце.
– Да, почти.
– Форд, сигурен ли си, че наистина е свършило? Знам, че няма да ми разкажеш какво се е случило между вас – което между другото не е готино. Но дори и без подробностите виждам колко си объркан заради това. Искам да кажа, че може би тя е толкова нещастна, колкото и ти, и двамата просто трябва да…
– Тя си отиде.
Той се отпусна в дълбоките възглавници на дивана и потърка задната част на врата си, мислейки за празния ѝ апартамент няколко пресечки по-надолу. Съобщението на мениджъра му отново от сутринта, в което го пита дали може да подпише договор с нов наемател. Съобщението, на което той не беше отговорил.
Усещаше как очите на Ава се впиват в горната част на главата му.
– Еми, отиде си, като колко си отиде?
– Изчезна, сякаш си намери работа като репортер на домакинските мачове на „Бостън Селтикс“. А два дни след като се разделихме, тя се изнесе от апартамента си.
Ава се задъха, без съмнение спомняйки си какво е било, когато е била готова да поеме такъв ангажимент, за да промени живота си.
– Успя ли да говориш с нея, преди да си тръгне?
Той поклати глава, като се концентрира върху изтеглянето и изтласкването на въздуха от белите дробове, които не искаха да работят.
Тя прошепна тихо:
– Съжалявам, Форд.
Не толкова, колкото него.
Мислеше да ѝ се обади. Да и каже колко лошо се е прецакал. Колко съжалява. По дяволите, да проследи отново телефона ѝ и да я издири на изток, за да може пещерният му човек да я метне на рамо и да я отнесе у дома. Но откъде, по дяволите, му хрумна да мисли, че има право да прави всичко това? Първия път беше оправдал проследяването на телефона ѝ, защото го беше сметнал за въпрос на живот и смърт. Но това не беше нарушение на личния живот, към което можеше да се върне просто така.
А тя се беше преместила. Дори след като заплахата от баща ѝ и Тимоти беше отстранена, тя все пак беше направила избора да замине. А това казваше повече, отколкото думите биха могли да кажат.
То казваше, че тя продължава напред.
И колкото и да го убиваше, той се опитваше да я остави.
Той погледна към малката си сестра.
– Как го направи, Ава? Ти обичаше Сам толкова дълго и през всичките тези години все още успяваше да бъдеш функционална част от обществото. Ти се усмихваше. Смееше се. Не си хвърляла смъртоносни погледи на приятелите си, защото са го споменали.
Ава се качи на дивана до него и като облегна глава на ръката му, отговори:
– Практика. Много практика.

***

Брин седеше с кръстосани крака на леглото си и се мръщеше на екрана на лаптопа си, на един клик разстояние от това да се постави на картата на социалните медии. Място, което избягваше, откакто се помнеше.
Само че сега нещата бяха различни.
Тя не работеше, за да остане извън радара на никого. Не се надяваше хората да разберат кои са приятелите ѝ или къде обича да прекарва времето си. Не се опитваше да прекъсне връзките си с никого. Нямаше и нужда да го прави.
Не, ставаше дума за свързване.
Само малко.
Тя преглътна, усети как сърцето ѝ заби, а след това и допира на пръста ѝ до подложката на мишката.
И добре дошла във Facebook, Брин.
Дъхът, който не осъзнаваше напълно, че е задържала, се освободи и тя седна, очаквайки паниката да дойде. Изчака още малко.
Но такава нямаше. Тя не се страхуваше. Защото нямаше от кого да се страхува.
Беше вълнуващо и единственото, което искаше да направи, беше да се обади на мъжа, който беше направил това възможно.
Да му каже какво е направила. Да се посмее с него колко голямо нещо е било такова малко нещо за нея и да знае, че той я разбира.
Затворила очи, тя на практика почувства ръцете му около себе си. Дъхът му разрошва косата ѝ, докато я държи близо до себе си.
Еуфоричното усещане за блаженство се изпари и следващата въздишка я остави да почувства същата празнота, от която не можеше да избяга, откакто Форд се сбогува.
– Ши-ут. – Вече нямаше сълзи.
През последните няколко седмици беше проляла достатъчно, за да превърне „Юнайтед център“ в басейн със солена вода. За щастие на нея и на феновете на Чикаго, работата беше единственото място, на което тя най-често се държеше.
Така че добре, имаше онези няколко момента, в които дори при засилващия се екшън на игрището Форд успяваше да си проправи път в мислите ѝ. Когато всички съжаления, оправдания и дълбока загуба заплашваха да я затрупат. Но тогава някоя изпусната топка летеше или тълпата избухваше около нея и тя се откъсваше от това.
За съжаление не можеше да разчита на подобна намеса на трийсет хиляди метра, когато беше на път за какъвто и да е мач, или когато се разхождаше по коридорите на супермаркета, или най-лошото – в малките часове на сутринта, когато новите ѝ съквартиранти спяха непробудно и светът около нея беше толкова тих и неподвижен, че нямаше какво да я спаси от спомените за това какво беше между тях през тези няколко ценни седмици. Когато последните ѝ съзнателни мисли преди да заспи, бяха за ръцете на Форд, които я обгръщаха, за дъха му в косата ѝ, а след това се събуждаше от равномерния барабан на сърцето му под бузата ѝ. Когато чуваше този дълбок, ръмжащ смях, когато говореха, говореха и говореха. Усмивката, която докосваше очите му, преди устата му да ги долови. И начинът, по който сърцето ѝ се разтуптя по онзи невероятен, пълен начин, когато го видя.
Колко правилно се бе почувствала да бъде с него. Така, както никога преди не се беше чувствала правилно.
Лежеше сама в леглото си, гледаше през прозореца, който гледаше към тухлена стена, и знаеше, че е можела да има всичко това завинаги. Това щастие и радост, и любовта са били на една ръка разстояние – и тя е позволила да и се изплъзнат.
Тя можеше да обвини баща си. Животът и. Но в тишината и спокойствието… нямаше как да се скрие от истината. Нейните избори и струваха живота, в която едва бе започнала да вярва. Изборите, зад които бе застанала толкова твърдо, но сега с всеки изминал ден се съмняваше все повече в тях. Мислите ѝ се въртяха насам-натам, когато Форд научи за смъртта на родителите си, когато той я попита какво ще стане, ако се разболее, и още нещо по-лошо.
Какво би станало, ако ролите им се бяха разменили?
Ами ако Форд бавно се топеше в проблеми, от които не виждаше изход – проблеми, от които искаше да я предпази? Ами ако той беше този, който се разболее? Ами ако беше станала автомобилна катастрофа и в един миг той беше изчезнал? И тя не можеше да се успокои дори с това, че полицаите са дошли на нейната врата, защото когато двамата с Форд имаха своя шанс, те не се възползваха от него.
Страхотно. Тя избърса бузата си с обратната страна на китката си и поклати глава. Нямаше да направи това отново. Не и сега.
Форд ѝ беше дал подарък, какъвто не беше предполагала, че ще има през целия си живот. Живот, който нямаше да пропилее, изгаряйки запасите от кърпички в Северна Америка.
Не, тя щеше да вземе дара си и да го изживее.
Дължеше това на Форд. Дължеше го и на двамата.

Назад към част 23                                                  Напред към част 25

Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 23

Глава 21

Форд едва успя да запази цивилизованост, докато предлагаше да намерят уединено място, където да поговорят далеч от приближените на възрастния мъж. Това беше човекът, който беше съсипал живота на Брин. Човекът, който след десет години най-накрая му беше дал някой, когото да обвини, че е загубил момичето, което обичаше. Човекът, който дори и толкова години по-късно все още не можеше да бъде достатъчно мъж, за да не позволи на своите гафове да опустошат живота на онези, които имаха нещастието да бъдат свързани с него.
Това беше човекът, който по-рано същия ден го беше наричал „син“ по телефона. Казваше му колко е впечатлен и как няма търпение да се запознае с него. Колко много оценяваше факта, че Брин има на своя страна човек като Форд, и колко се радваше да чуе, че Форд няма да я остави сама да предаде парите на О’Шей.
Да, той току-що се бе обзаложил.
Господи, единственото, което искаше да направи, беше да вложи всяка частица от не толкова незначителното си телосложение, за да се наведе над мъжа и да му покаже само частица от заплахата, която знаеше, че Брин е изпитала. Но това би означавало да се спусне на ниво, което не искаше да посещава. Вместо това той седна и се съсредоточи върху усещането на ръката на Брин в своята. Топла, деликатна.
Сигурност.
И по дяволите, точно така, всичко, което беше изтласкал от главата си през целия проклет ден, се върна обратно, на преден план и в центъра, заплашвайки да изтръгне контрола, от който не си беше дал възможност да се откаже. Не и откакто беше разбрал какво планира Брин.
Стомахът му се сви. Какво щеше да стане, ако не беше успял да я намери? Какво щеше да стане, ако тя беше отишла сама при О’Шей? Ами ако…
Не. Ебати. Сега.
Трябваше да се погрижи за още един въпрос, преди да може да даде воля на съзнанието си на всички тези глупости.
Брин стисна ръката му. Тя се взираше в него, а тези ирландски очи правеха неща със сърцето му, които не можеше да си позволи точно в този момент.
Преглъщайки, той се засили да не го допусне, като мислено промени предишната си мисъл. Значи имаше два въпроса.
– Донесла си парите? – Попита баща ѝ, като почти успя да прикрие нетърпеливия блясък в очите си. – Всичко – всичко, което дължим?
Каква работа.
– Всичко, което дължиш.
Дани помръдна, но после прокара ръка по лицето си.
– Разбира се. Всичко, което дължа. Ще ти платя – но вероятно трябва да стана, за да се видя с Тимъти по-скоро рано, отколкото късно
В това бяха съгласни. Време беше да приключат с това.
– О’Шей те очаква, но с парите вече се разбрахме.
Усмивката на Дани застина.
– Съжалявам, как така?
– „Форд“ изплати дълга. В пълен размер – отвърна Брин, след което погледна към него. – Нещо, което никога не съм искала да направиш, но за което ще му бъда благодарна завинаги.
Господи, тези очи.
Бирата на Дани се удари в масата.
– Чакай, пълната сума, която ти казах – ти си платил на О’Шей цялата сума?
– Някаква причина, поради която не трябваше да го правим, татко? – Попита тя, а болката беше изписана на лицето ѝ.
Но баща ѝ само се изкашля в ръката си, изглеждайки явно разочарован.
– Нищо подобно. Просто ми се искаше да ме оставиш да се справя с това. Не исках никое от децата ми да се забърква с такива като О’Шей.
Форд се беше нагърбил с това. Не повече.
– Престани с благородните глупости. Каза на дъщеря си, че дължиш повече, отколкото в действителност, за да можеш да изплатиш дълга си и да ти остане нещо… вероятно за каквото и да се занимаваш с приятелите си в задната част на бара.
– Не, аз…
– Не се притеснявай – каза той, като прекъсна възрастния мъж с ръмжене. – Ето какво трябва да разбереш. Аз не съм просто някакъв мъж, който ще почисти твоята бъркотия и ще чака да се върнеш и да ме помолиш да го направя отново. Няма да те оставя да продължаваш да съсипваш живота на Брин или на останалите членове на семейството ти.
Човекът сякаш се изправи на стола си.
– Е, аз уважавам това. И нека ти кажа, че това беше истинско събуждане за мен.
– Добре. Тогава на О’Шей няма да се налага да се труди твърде много, за да те държи в подчинение.
Дани все още клатеше глава, когато думите най-сетне се разбраха и цялото му поведение се промени.
– О’Шей какво няма да направи?
Форд би си помислил, че ще има по-голямо удовлетворение да обясни на коварния кучи син как ще се развият нещата оттук нататък. Че О’Шей е поел върху себе си пазенето на Дани да не се отклонява от правия път. Че той ще посещава програма за пристрастяване към хазарта и ще я посещава редовно. Че няма да има повече хазарт, измами или други глупости, които се стоварваха върху Брин, а само честна дневна заплата и изпълним план, по който Дани постепенно да върне на Брин всички пари, с които я е ограбвал през годините. Когато свърши, мъжът срещу тях изглеждаше с цели десет години по-възрастен. По-злобен. И готов да се измъкне.
О’Шей щеше да се справи с това.
– Утре започваш новата си работа, Дани. Което означава, че моята роля в това е свършена.
– А ти, Брин? – Попита баща ѝ, като някак си намери смелост да прозвучи неодобрително. – Направила ли си вече достатъчно? Първо издаде собствения си баща. Сега ме държиш вързан за тази шайка престъпници Бог знае колко време, когато бях толкова близо до това да се измъкна.
Хладнокръвието, което Форд някак си бе запазил през целия ден, започна да се изплъзва и тогава той се наведе над масата и-и-седна, когато Брин обгърна ръката си около ръката му и му предложи малка усмивка, за да му даде да разбере, че е добре.
– Мисля, че съм направила достатъчно, татко – каза тя тихо. – Повече, отколкото някога е трябвало да ме помолиш. И не защото исках, а защото ти не ми остави друг избор. Заради твоя избор загубих спестяванията си, образованието си и мъжа, когото обичах. Загубих ума си, притеснявайки се за мама и Мики. Притеснявах се за съвсем реалната възможност да се прибера вкъщи и да намеря няколко момчета от О’Шей да те търсят. И въпреки че ти си причината да не спя нощем, причината да се страхувам да имам нормална връзка… аз също се притеснявам за теб, татко. Притеснявам се за теб, откакто се помня.
– Но вече не? – Дани отправи предизвикателство.
Брин си пое дълбоко дъх.
– Готова съм да спра да се тревожа за теб. И да спра да ти се сърдя. И може би след известно време, ако се интересуваш от връзка с мен, която не е свързана с това какво мога да направя за теб или колко мога да ти дам – а само с теб и мен, тогава може би… след известно време ще съм готова да опитам и това.
Тя щеше да даде още един шанс на този човек. Форд не беше сигурен какво мисли за това, но решението не беше негово. И по дяволите, това беше нейният баща. Имаш само един. Болезнена истина, която той знаеше от първа ръка.
Но все пак… след всичко.
Господи, той все още виждаше сълзите в очите ѝ от онзи последен ден преди десет години. Усещаше начина, по който се бе притиснала към него. Беше го обичала. Толкова, колкото и той я обичаше. И заради този мъж…
Не. Колкото и да му се искаше да стовари всичко върху Дани, да хване човека и да го притисне към стената на метър над земята, за да може да изреве възмущението си право в лицето му, имаше една истина, която не можеше да пренебрегне, колкото и да му се искаше. Брин беше тази, която си беше тръгнала. И тогава, и сега.

***

Извън бара улиците бяха тихи, суровия чикагски вятър, който я бе връхлетял, когато Форд я бе хванал пред „Джетс“, изглежда бе отшумял. Брин си пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си изцяло с чистия нощен въздух, преди бавно да го изпусне.
Чувстваше се свободна.
Необременена.
И дори когато разпозна прегърбеното тяло на Бени, отлепена от тухлената стена в устието на алеята, за пръв път единственото, което почувства, беше покой. Той беше там за баща ѝ, но не за да го нарани. За да го предпази от самия него.
Нямаше нужда да се тревожи, защото Форд се беше справил с всичко.
Боже, облекчението ѝ беше толкова дълбоко, че я завладя. То пулсираше като живо в нея, разширяваше се срещу пределите на гръдния ѝ кош, докато не я заболя, докато не стегна гърлото ѝ и не притисна задните части на очите ѝ, докато не се превърна в нещо повече от една обикновена емоция, а издърпа в смес всички останали, които никога не си бе позволявала да признае.
Стъпките ѝ по напукания тротоар се забавиха и Форд отново беше там. Тези силни ръце, които я обгърнаха, когато се обърна към него, и я държаха здраво, докато тя се поддаваше на емоцията, която не можеше да сдържи, и плачеше на гърдите му.
– Благодаря ти – прошепна тя отново и отново между задушаващите се ридания, тези две критични думи бяха единствените, които можеше да изрече.
Форд я държеше на улицата пред бара, където я беше освободил, поемаше сълзите ѝ и я галеше по косата, докато ѝ казваше, че всичко ще бъде наред. Че тя ще бъде добре. Просто да го изпусне.
И тя го направи.
След това той ѝ помогна да се качи в колата и тръгна обратно към Уикър Парк.
Облегнала глава на прозореца, тя наблюдаваше отминаващия градски пейзаж и изходите на магистралите, опитвайки се да възприеме промените от този единствен ден. Всички неща, които си беше казала, че не може да има. Всичките стени, които се беше постарала да запази, за да предпази себе си и другите – те се срутваха. Защото без заплахата, че баща ѝ ще се забърка в нещо следващо, изведнъж всички неща, които обикновените хора планираха за бъдещето си, бяха на една ръка разстояние от нея.
Пенсионна сметка.
Домашен любимец.
Собствен дом.
Приятели, които не е трябвало да държи на разстояние от себе си.
Някой, когото да обича.
Семейство.
Премести се на седалката си, облегна гръб на вратата и изучи частта от бъдещето си, която искаше най-много. Мъжът, за когото беше толкова сигурна, че не може да го задържи, че едва не го загуби за втори път.
Още сълзи се плъзнаха по бузите ѝ, но този път думите, които намери да ги придружат, дойдоха от най-дълбоката ѝ част.
– Обичам те.
Беше му ги казвала и преди. Имаше ги предвид. Но сега ги почувства като обещание, което никога не беше вярвала, че може да даде.
Пръстите на Форд се стегнаха върху волана, а мускулите в челюстта му се свиха и отпуснаха, но той не отговори.
– Форд? – Попита тя, като си казваше, че това е нищо. Че и двамата са имали дълъг ден и може би…
Очите му се втренчиха за кратко в нейните, хладни и дистанцирани.
– Ние сме тук.
Не. Алармата ѝ се повиши, защото… защото това не беше нищо.
Тя погледна покрай него, а после се обърна, за да огледа всички прозорци и да потвърди, че са паркирали пред нейната, а не пред неговата сграда.
– Моят апартамент?
Той кимна.
– Той е в безопасност, Брин. Но си помислих, че може би ще се чувстваш по-добре, ако някой все пак го наглежда през следващите няколко нощи. Просто докато свикнеш с нещата.
Това беше грешка. Начинът, по който говореше.
– Звучиш така, сякаш не планираш да бъдеш тук.
Този път, когато срещна очите ѝ, той не отвърна поглед и това, което тя видя в тях – о, Боже.
– Да влезем вътре и да поговорим. Можеш да видиш, че апартаментът е безопасен и…
– Аз вече знам, че апартаментът е в безопасност. Ти ми каза, че е така, и аз ти вярвам. Не искам да влизам вътре, освен ако не планираш да влезеш с мен. И да останеш. – Звучеше отчаяно, но точно така се чувстваше. Защото за минута и се беше сторило, че всичко ще бъде наред. А сега едва дишаше.
– Не искам да правим това в колата, Брин. След деня, който преживяхме, мислиш ли, че можеш да ми дадеш това нещо?
Тя примигваше бързо, опитвайки се да види през сълзите, които продължаваха да се стичат от очите ѝ. Само че това нямаше значение. Нямаше да успее да спре каквото и да се случва, като откаже да се движи.
– Добре.
След като влезе вътре, апартаментът се почувства необичаен. Може би защото знаеше, че има някой, който наблюдава сградата. Или може би просто Форд нямаше да е с нея.
А той не беше. Той нямаше да остане. Знаеше, че ще е по-добре просто да приключи с това. Да започнат разговора, за да могат да го приключат възможно най-бързо. Но през всеки шкаф, тъмен ъгъл и пространство под леглото, които Форд проверяваше, тя държеше устните си здраво затворени – искаше и се мястото да е по-голямо, да има повече стаи за проверка. Защото колкото и да я убиваше да знае какво предстои, нямаше съмнение, че щеше да боли много повече, след като той си тръгнеше.
– Това е всичко, Брин. Но ако не ти е удобно, мога да те настаня в хотел.
Тя поклати глава.
– Какво ще стане сега? – Попита тя, оправяйки завесата на душа, за да има какво да прави, а очите ѝ да имат друго място, върху което да се съсредоточат.
Голямата ръка на Форд се сключи върху рамото ѝ и нежно я придърпа назад, за да се обърне с лице към него.
– Сега ти казвам, че те обичам. Че никога не съм спирал.
– Аз също те обичам – прошепна тя забързано, знаейки, че времето ѝ изтича.
– Исках този път между нас да се получи. Но…
– Не го казвай – прекъсна го тя и поклати глава. – Форд, знам, че това беше лудост. Знам, че в крайна сметка си направил неща, които никога не би направил, ако не бях аз. Загубил си пари днес, но се кълна, че ще ти ги върна. Както ти каза, това беше всичко. Ти намери начин да прекратиш цикъла с Дани и сега сме свободни. Ти го направи, Форд, и аз се кълна, че никога повече няма да вкарам подобно нещо в живота ни.
– Мислиш, че става дума за това, което е направил баща ти? – Попита той, сякаш не можеше да и повярва.
Въпросът я хвана неподготвена, накара я да се отдръпне, за да потърси лицето му.
– Ти ме излъга, Брин. Отново. Ти, по дяволите, стоеше в ръцете ми със същите шибани сълзи, които се стичаха по бузите ти отпреди десет години, и ми казваше, че ми вярваш. Позволи ми да повярвам, че можем да имаме бъдеще, когато знаеше дяволски добре, че планираш да си тръгнеш. Завинаги.
– Форд, опитвах се да те защитя. – Как може да не разбира?
– Да ме защитиш? Като ми отнемаш избора? Като ме изключваш? Като ме оставиш да се влюбя в теб отново и отново, а след това да стоиш там, да ме гледаш в очите и да се съгласиш да ни дадеш шанс – един шибан шанс, Брин, за да имаме бъдеще заедно? Имаш ли представа какво беше да се събудя и да видя, че те няма?
Всяка дума се стоварваше като удар в сърцето ѝ.
– Не исках да си тръгвам, но се притеснявах…
– Как мислеше, че ще приема, ако нещата с Тимоти не вървят добре? Ако разбера, че жената, която обичам, е била наранена или – Исусе Христе – нещо по-лошо?
– Не мога…
– Не, не можеш да си представиш какво би било чувството. Но аз мога, Брин. Защото знам какво е да си заслепен от загуба. Помниш ли родителите ми? Един следобед майка ми оставяше съобщение на гласовата ми поща с молба да ѝ се обадя, защото имала нещо, за което трябвало да ме попита. А пет часа по-късно полицаите бяха на вратата ми. Разказваха ми, че е имало автомобилна катастрофа. Как майка ми и баща ми са изчезнали. Мъртви.
Тя едва дишаше, като си помислеше какво трябва да е било това за него. Мислеше за това, че е бил сам, когато тези непознати са се появили на вратата му. За това колко силно трябва да е бил наранен този човек.
– Искаш ли да знаеш какво е усещането, Брин? Разкъса дупка в мен. Събори ме толкова ниско, че не знаех как ще се изправя. Но поне имах тази единствена утеха. Нямаше нито едно шибано нещо, което бих могъл да направя, за да променя това. За да ги спася. – Навеждайки глава, той издиша тежко през носа си. След това, като я погледна назад, нанесе най-тежкия удар. – Ако нещо се беше случило с теб, щеше да е сто пъти по-лошо. Защото щях да знам, Брин. Щях да знам, че мога да те защитя. Но ти не ми позволи да го направя. Не ми се довери.
Гърлото ѝ се сви, но тя каза единственото, на което бе способна.
– Съжалявам.
Той я погледна в очите и за един миг стените се вдигнаха и тя видя мъжа, който я обичаше, да гледа назад.
Но след това той изчезна.
– И аз съжалявам.
– Моля те, Форд. Това може да бъде нашето ново начало. Нашето ново начало без всички тайни, без надвисналите черни облаци, без да се чудя докога ще мога да те задържа. Това е нашият шанс. Моля те, знам, че те излъгах за намеренията си. Но колкото и да си ядосан, трябва да знаеш, че се опитвах да постъпя правилно. Че бях готова да си тръгна, защото те обичам.
– Виждаш ли, точно в това е проблемът, Брин. Когато нещата станат трудни, настройката ти по подразбиране е да си тръгнеш. Да прекъснеш връзките. Не го правиш, за да бъдеш жестока, а защото вярваш, че това е правилното нещо. – Той си пое дъх и се загледа в пода около краката си, преди отново да срещне очите ѝ. – Но това не променя крайния резултат. Ти все още не си там. И когато те гледам, точно сега, как ми казваш, че това е нашият шанс – единственото, за което мога да си помисля, е, но какво ще стане следващия път? Защото, въпреки че оправих този проблем, рано или късно ще се появи нещо друго. Така работи животът, Брин. Случват се гадости. Може би брат ти ще се забърка в неприятности в магазина си. Може би О’Шей ще бъде блъснат от автобус и изведнъж баща ти ще се забърка с някоя нова лихварска фирма.
Той преглътна тежко и затвори очи, сякаш го болеше.
– Може би ще се разболееш, Брин, от нещо, което не мога да поправя….Нали ще искаш да ме предпазиш и от това?
Дъхът ѝ секна при болката в очите му.
– Форд.
– Всичко, което искаш, е ново начало, но всичко, което виждам, е как се събуждам след колкото и време да е, за да разбера, че вече е краят. Че нещо те е изплашило и вместо да останеш с мен и да се справим заедно, ще си направила това, което винаги правиш, и ще си тръгнеш. Ще повярваш, че това е правилният или единственият начин, или каквото още си кажеш, когато си събираш багажа и резервираш полети. Ще ме целунеш, както винаги го правиш. Ще ми кажеш, че ме обичаш, и ще ме накараш да се чувствам като Супермен през последните няколко минути, в които сме заедно. Няма да видя какво предстои. Няма да имам възможност да го спра. И тогава ще си отидеш. Защото това е, което правиш, Брин. Отиваш си. А аз не мога да се съглася цял живот да чакам това да се случи.
Това не можеше да се случи.
– Няма да е така – обеща тя, а сълзите ѝ вече се разливаха свободно.
Той прокара палеца си под окото ѝ, а после притисна целувка към челото ѝ.
– Не. Няма да е така.

Назад към част 22                                                              Напред към част 24

Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 22

Глава 20

Когато навлязоха в скоростната магистрала, Форд хвърли поглед към нея.
– Обадих се на О’Шей и се срещнах с него в „Брат Стоп“ в Кеноша с два пъти по-голяма сума от тази, която баща ти каза, че дължи, което, между другото, беше завишено число.
– Два пъти? Какво… защо ще го правиш? – Само че тя вече знаеше. Той си мислеше, че ако плати напред, това ще е достатъчно, за да я предпази. За да я предпази от следващата грешка на баща ѝ. Боже, парите му бяха изчезнали и сега, когато способността му да плаща беше призната…
– Допълнителните средства трябваше да действат като хонорар. За да предпазят баща ти от неприятности. В общи линии наех О’Шей да го гледа като дете.
Добре, може би тя не знаеше.
– И смяташ, че това ще е достатъчно? – Не би било.
– Сам, вероятно не – призна той. – Но затова донесох някакъв допълнителен стимул. Спомняш ли си Дитер, Блейк и Сол от училище?
Онези момчета? Тя си спомни тяхното преклонение пред героя Форд и пълната им преса, за да го накарат да се присъедини към техния таен хакерски клуб. Бяха заобикаляли периферията на закона и от това, което си спомняше, изглеждаха така, сякаш са на път да изпаднат точно там.
– Бих предположила, че досега ще са в затвора.
– Да, не чак толкова. Сол се занимава с ИТ сигурност на свободна практика, а Блейк работи за Министерството на отбраната. Дитер всъщност е бариста в „Старбъкс“ – обясни той, като само най-малкият намек за усмивка докосна устните му и накара сърцето ѝ да я заболи още повече заради липсата ѝ в очите му. – Но всички те все още имат своите хобита.
О, Боже. В какво се беше забъркал Форд?
– Направил ли си нещо незаконно? Форд, ще…
– Бяхме внимателни. Момчетата са добри в това да влизат на места, на които не би трябвало да могат, без да задействат никакви предупредителни аларми. Успяха да получат достъп до сметките на О’Шей, законните, както и да влязат в компютъра на счетоводителя му. Дълговете. По-малко законните сметки. Паролите. В общи линии обясних колко време ни е отнело да влезем в досиетата. Колко лесно щеше да бъде да ги променим. Да ги повредим. Да ги разпространим. Или да ги изтриете напълно. Когато се уверих, че му обръщам внимание, му дадох останалата част от парите и му предложих да прояви специален интерес да предпази баща ти от неприятности. Оказа се, че О’Шей има свободна позиция за Дани в една от фирмите си. Той ще започне работа от утре.
– Ти си заплашвал Тимъти О’Шей. – Човек с нулева съвест и обхват, който…
– Той те е заплашвал. Да, по дяволите, аз му отвърнах. – Воланът изскърца под хватката на Форд. – Но това няма да се повтори.
– Той може да те нарани, Форд – прошепна тя и посегна към ръката му. Как е могъл да направи това?
– Няма да го направи. Този човек е бандит. Дребен престъпник с организация, която е твърде незначителна, за да привлече вниманието на федералните – все още. Това, което не е, не е глупак. Уверихме се, че е разбрал, че не работя сам по този въпрос и ако нещо се случи с мен, с теб или със семейството ти, някой от другите момчета ще бъде в сметките му до час и ще прецака операцията му отвътре, преди да я предаде на властите парче по парче. Повярвай ми, О’Шей знае, че току-що му е връчена карта за освобождаване от затвора – с прикрепен паричен бонус. Да се каже, че е съгласен, би било слабо казано.
Когато тя можеше само да гледа, той постави ръката си върху нейната и я освободи от шока и. Стисна я за последен път и спря на едно място срещу невзрачен бар с надпис „Будвайзер“ на витрината.
– Това е мястото, където ще се срещнем с баща ти. Едно от момчетата на О’Шей ще чака отвън, за да го откара обратно в Милуоки, когато приключим. Така че ако го видиш, не се плаши. Няма да има никакво насилие и той не е тук заради нас.
– Сигурен ли си?
– Да, но за всеки случай нашият човек от охраната също е тук. – Тогава той я погледна така, сякаш все още не можеше да повярва, че тя не го е разбрала. – Казах ти, че ще те защитя.
Тя преглътна трудно, твърде много емоции напираха в гърдите ѝ и се опитваха да си проправят път през гърлото ѝ. Благодарност и облекчение. Страх и несигурност. Надежда и любов. Всяко от тях беше непреодолимо само по себе си, но заедно бяха почти непоносими.
– Форд – прошепна тя, – не съм…
Наистина ли беше възможно? Искаше ѝ се да вярва, но всеки път, когато си беше позволявала в миналото, това само я подготвяше за по-голямо падение, когато неизбежно откриваше, че не е трябвало да го прави. Само че този път Форд искаше вярата ѝ. Форд, който никога не ѝ беше давал обещание, което да не е спазил. Форд, който никога не я беше разочаровал.
И все пак опитът, натрупан през целия и живот, накара съзнанието и да се движи в образи на най-големите и страхове. Едва тогава тя осъзна, че в сърцето ѝ се случва нещо съвсем различно. Онова тежко чувство на страх, което носеше от толкова години, колкото си спомняше, се беше вдигнало. Чувстваше как притеснението освобождава хватката си. Дебелият слой тревога, обвил всичко, за което се грижеше, се изпаряваше, докато седеше и гледаше как Форд гаси колата, разкопчава колана си и излиза в нощта.
Тя примигна, а сълзите отново напираха в очите ѝ, но този път по причина, която не приличаше на нито една от предишните пъти. Чувстваше се… свободна. Сякаш от гърдите ѝ беше паднала тежест. Сякаш най-накрая можеше да диша.
Вратата на колата се отвори до нея и Форд беше там, протегнал към нея ръка.
– Хайде, Брин. Това е краят на всичко. Знам, че се страхуваш, но всичко ще бъде наред.
Хванала ръката му, тя излезе от колата и се вгледа в красивите черти на лицето му.
– Вярвам ти – каза тя, а тихата истина в думите беше твърде малка за това, което означаваха.
Очите на Форд се втренчиха в нейните, в тях проблесна нещо, което тя не можа да разбере, преди той отново да ги затвори. И тогава ръката му беше на малкия и гръб, а малките искри от тези допирни точки преминаваха през нея с всяка стъпка, докато пресичаха улицата. Беше усещала тази връзка между тях от самото начало, отпреди десет години и всеки път, когато през последния месец бяха на по-малко от петдесет метра един от друг, но никога не беше изпитвала чистото, неограничено блаженство от нея.
Никога не е имало момент, в който на някакво ниво да не се притеснява за това какво ще стане, ако животът е извън нейния контрол.
Никога досега.
Форд се провря през вратата на бара и се отдръпна, докато Брин влизаше в сивия, слабо осветен интериор. Мястото беше лишено от чар, с износени стени с тъмни ламперии, лепкав под и въздух, миришещ на мухъл и разлята бира. Наоколо имаше няколко празни маси, а зад бара стоеше човек, който изглеждаше също толкова изтормозен и невдъхновен, колкото и самото заведение.
Но тогава откъм задния ъгъл прозвуча топъл, приветлив глас.
Баща ѝ се отдръпна от масата, на която беше седнал с още три момчета, и размени няколко смешки с тях, докато прекосяваше предимно празното заведение.
Дани Ахърн изглеждаше така, сякаш не му пукаше за нищо на света. Дори и след като я беше помолил да не ходи сама при Тимоти. След като звучеше на ръба на сълзите, когато го молеше да му позволи да поеме риска.
Но ето че той седеше. Смееше се с приятелите си.
Ръката на Форд се уви около нейната, обгръщайки я с топлина и напомняйки ѝ, че той е там. Че нищо няма да се случи. Нищо нямаше да я нарани. Защото той беше обещал, че няма да го направи.
Онова приповдигнато чувство на възторг, което беше изпитала навън, се беше върнало и когато погледна в избледнелите сини очи на баща ѝ, който я беше разочаровал твърде много пъти, за да ги преброи, единственото, което си помисли, беше, че това е краят. Баща ѝ никога нямаше да се справи. И ако дадеше обещание, тя беше напълно сигурна, че то щеше да бъде нарушено. Но що се отнася до това, че той преобърна живота ѝ, остави я да се страхува за себе си и за всички, които обичаше… това щеше да е за последен път.
Защото Форд беше направил това, което беше казал.
Защото я беше поставил над себе си по начин, по който никой друг в живота ѝ не го беше правил.
– Моето момиче – изръмжа баща ѝ. Очите му настръхнаха по краищата, докато се усмихваше адски широко. Човекът все още го имаше, това беше сигурно. – Слава Богу, че се оправи. Знам, че си израснала, мислейки за О’Шей като за своеобразен чичо, но той не е компания, която трябва да поддържаш. После, навеждайки се със заговорническо намигване за Форд, добави: – И предполагам, че на този дължа благодарност, че те вразуми. Форд, за мен е удоволствие да се срещна с теб лице в лице.

Назад към част 21                                                     Напред към част 23

Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 21

Глава 19

Под трептящото горно осветление в кухнята на Джет Брин седеше и се взираше в лаптопа си и в банковото извлечение, което беше извадила на него. Дори да изтегли всичко от сметката си, то нямаше да е близо до сумата, която баща ѝ дължеше на О’Шей. Но това, което имаше, беше по-добре от нищо и ако отидеше при Тимъти, преди той да изпрати Бени или някой от другите си главорези да го вземе, може би той щеше да склони да преговаря за някакъв план за плащане.
Разбира се, че щеше. Защото за разлика от баща ѝ, докато тя продължаваше да работи, можеше да се разчита, че ще плаща.
Да. Тя определено можеше да се справи с това.
Дори действията ѝ да приличаха на поставяне на една от онези превръзки с миниатюрни размери върху рана, която кърви, тя щеше да им помогне да преодолеят този дълг. Тази криза, която нямаше да е последната.
Единственото, на което можеше да се надява, беше баща ѝ да изчака, докато ги изкопчи, преди да е увеличил последната грешка с друга. Преди дълговете му да се превърнат в нещо толкова голямо, че дори тя да работи за изплащането им, това няма да е достатъчно, за да предотврати необходимите точки, които трябва да се направят. Не можеше да си позволи да мисли за това, иначе щеше да я разболее, да я сломи, когато трябваше да бъде силна. Днес трябваше да се справи с това, което можеше да контролира.
Телефонът ѝ иззвъня и тя примигна, за да отблъсне сълзите, които все още бяха далеч от контрола ѝ. Този път се обаждаше баща ѝ. Не Форд, който беше взривил телефона ѝ малко след пет. Около час след като се беше измъкнала от жилището му като крадец през нощта. Беше му писала веднъж след първото обаждане, за да му каже, че е добре. А след това беше оставила останалите съобщения непрочетени.
В крайна сметка той щеше да разбере. Трябваше да разбере.
Тя остави обаждането на баща си да премине и в гласовата поща и след миг в лентата за известия се появи малката икона за съобщение.
Дани харесваше идеята тя да му помогне добре, но не беше никакъв фен на това тя сама да се заеме с доставката на парите. Твърде опасно – беше казал той, което от негова страна беше смешно.
Опасно би било да го включи във веригата на задържане. Надяваше се, че той наистина ще даде всичките си спестявания на О’Шей, вместо да се отклони и да направи поредния „сигурен“ залог. Може би щеше да блесне, сякаш е в оборот, докато подготви следващия издънка за сделка, предназначена за измама.
Пас.
Милият стар татко нямаше да сложи пръст върху нито един червен цент от парите ѝ отново. Не и докато тя беше жива. Тя щеше да се справи сама. Защото, както и да е, Бени Д. вероятно имаше повече грижи за нея, отколкото за собствения ѝ баща. Може би дори и Тимоти.
Малко по-късно Джет се шмугна в кухнята, облечен в чифт твърде свободни боксерки и бяла тениска с дупка на подмишницата. Познаваше го достатъчно отдавна, за да не казва нищо, докато не си вземе кафето, и тази сутрин беше благодарна за допълнителното време.
Кафеварката заби твърде силно в чашата и Джет измърмори псувня, която тя не можа да разбере. Но след това се плъзна на мястото срещу нея и я огледа предпазливо.
– Пак ли ще плачеш?
Тя поклати глава, като се надяваше, че вече е изплакала всичко, но не вярваше напълно на гласа си, ако не беше така.
– Няма страшно, ако имаш нужда.
– Благодаря ти – успя тя, без да пророни нито една сълза. – За това, че ми позволи да пренощувам тук. За… всичко.
Той кимна, загледан в чашата си.
– Сигурна ли си за всичко това? За Бостън? – След това, като се свлече по-дълбоко в стола си, добави: – Шибан Бостън, Брин.
– Все още ще работя по мачовете на TNT, така че ще се виждаме. И мисля, че някое ново място ще е добре. – Тя се надяваше.
Отначало щеше да е трудно, защото нямаше да е лесно да напуснеш Форд. Но поне ако беше на другия край на страната, щеше да знае, че няма да се сблъска с него на улицата. Нямаше да се притеснява, че ще погледне през бара и ще го види навън с някоя приятелка. Или пък изкушението просто да забрави за всички непреодолими причини, поради които трябваше да стои далеч от него, а после да тича няколкото пресечки до мястото му и да го моли да я приеме обратно.
Джет се надигна от стола си и стисна рамото ѝ за кратко.
– Остани толкова дълго, колкото ти е необходимо. И просто ми пиши съобщение, за да ми кажеш, че си добре тази вечер, става ли?
– Ще го направя.

***

В живота на Форд имаше няколко случки, които, когато погледнеше назад, не можеше да повярва какъв идиот е бил.
Да си партнира с Хари Либмахер в първия му мач – да, това си беше чиста проба идиотизъм. Да му повери данните и файловете и нито за миг да не си помисли, че този задник ще вземе всичко и ще пусне играта сам. Адвокатът му каза, че е глупак, защото не го е дал под съд, но по това време родителите му току-що бяха загинали в автомобилна катастрофа и това, което беше останало от семейството му, Ава и Сам, имаха нужда от него. Последното нещо, което го интересуваше, беше някаква игра, дори игра, върху която беше работил цяла година. Освен това Хари беше нетърпелив ебач и не можеше да изчака Форд да въведе последните промени, които щяха да превърнат играта от посредствена в нещо, което можеше да бъде грандиозно, преди да я пусне. В края на краищата няколкото хиляди, които човекът спечели, не си струваха да се преследват и Форд стоеше зад решението си за това.
Друг момент, в който си разби главата беше: да повярва, че внезапният и огромен интерес на Полина Девлин към него е свързан с нещо друго, освен че е научила, че той е човекът, който стои зад Хибачи Канонбол. Ава му беше казала, че трябва да внимава с кого споделя тази информация, но тогава беше изпил няколко бърбъна повече много лоша идея, когато Полина се промъкна покрай него в черна рокля без гръб, която се спускаше достатъчно ниско, за да покаже двойните вдлъбнатини в основата на гръбнака ѝ. На следващата сутрин той се събуди, когато тя беше в леглото му и му каза, че мисли, че го обича. Опита се да бъде учтив, но това, че не отговори на тези думи, доведе до пристъп на красиви сълзи и купчина напълно неуместна вина. Два дни по-късно тя се опитваше да го заговори за апартамент в един от небостъргачите в центъра на града, посочваше му бижута, които харесваше, преди да падне на колене, и правеше планове за пътуване, сякаш не беше ясно, че няма да бъдат заедно през следващите месеци и години. Той не беше толкова сигурен, но тя беше вълнуваща и секси и си помисли защо да не ѝ даде шанс.
По това време вече знаеше, че не трябва да очаква нищо подобно на това, което изпитваше към Брин. Така че с Полина той намали очакванията си и просто се съгласи с нея. Седмица по-късно тя се беше заиграла със Сам, като обеща, че Форд никога няма да разбере. Очевидно не беше познавала Сам, защото момчето беше толкова лоялно, колкото и всички останали, а Форд знаеше за предложението на Полина приблизително три минути и половина, след като тя го направи. Това беше краят. Е, това, както и един тлъст чек и няколко хитри стъпки от страна на юридическия му екип, за да я накара да подпише споразумението за неразкриване на информация, което тя шокиращо беше спазила.
Никога повече нямаше да направи тази грешка.
Две унизителни случки в живота му, но те не бяха нищо повече от това, което почувства, когато разбра, че Брин отново го е изиграла. Предала го е.
В първите мигове студената паника от това, че Брин е изчезнала, почти го бе обзела. А щом разбра какво е направила и че е добре, паниката се превърна в ярост, която след това – по необходимост – се превърна в ледено спокойствие и ясно чувство за цел. Брин беше в апартамента на Джет. Знаеше, че е в безопасност, благодарение на текста ѝ. И макар да не беше уточнила къде се намира… тя използваше телефона си, а телефоните можеха да бъдат проследени. Можеха да бъдат хакнати. И макар че по принцип Форд предпочиташе да поддържа техническите си умения на високо ниво, имаше няколко приятели от колежа, които се чувстваха много добре в сивите зони. Тъмните сиви зони. И тъй като бъдещето на Брин беше заложено на карта, той нямаше проблем да се присъедини към тях.
Влезте в ролята на Дитер Минкс, Сол Грийн и Блейк Уилис. Дитер беше неговият асистент от младши курс и човек, чието любимо хоби беше да събира пробиви в защитната стена на финансови институции и правителствени организации от най-високо ниво. За щастие момчето беше безобидно и го правеше заради тръпката, а не за да се бърка в системата. Сол беше партньорът му в лабораторията от втори курс и човек с малко по-непредубеден подход към личния живот на средния човек. А после имаше и Блейк, с когото се беше запознал, изпълнявайки избираема дисциплина по чужд език, и се оказа, че има нещо общо с телефоните.
– Сол, какво имаш? – Форд отговори на обаждането му още на първото звънене. Пръстите му прелитаха по клавишите, влизайки в един забранен сайт след друг.
– „Счетоводителят“ на О’Шей – не този, който му попълва данъците, между другото – е човек на име Белами. Белами е тромав и небрежен, по-скоро месна глава, отколкото математик. Изкарал е няколко стажа, но двамата се връщат назад и това е човекът, на когото О’Шей се доверява.
Това, което правеха, беше незаконно. Несъмнено.
Форд го знаеше. И момчетата го знаеха. По дяволите, момчетата процъфтяваха от това, но за него не ставаше дума за прилив на енергия или тръпка. Ставаше дума за това да измъкне Брин от кръга на дълговете и насилието на баща ѝ. И той не можеше – не искаше – да рискува нейната безопасност или спокойствие и за ден повече от необходимото, само за да остане в рамките на закона. Искаше да я освободи. В безопасност.
Беше обещал, че може да сложи край на това – и точно това щеше да направи.
С всички необходими средства.
– И така, успяхте ли да откриете нещо, което да си струва малко влияние?
Сол се засмя, нахален кучи син.
– Да, може да се каже и така.

***

В шест часа. Брин отдавна се е отказал да се опитва да се отпусне. Но в крайна сметка, въпреки бавното тиктакане на времето и непрестанното въртене на ума ѝ през един сценарий след друг, от най-лошия до най-добрия и обратно, беше време да се срещне с Тимоти. Събра чашата с вода от перваза на прозореца, където бе стояла и наблюдавала живота през по-голямата част от следобеда, и я отнесе в кухнята.
Онова смразяващо чувство на страх се засили, когато отиде да провери чантата си и преброи банкнотите за последен път. Не можеше да даде на Тимъти причина да се съмнява в нея. Каквато и да е причина да се чувства така, сякаш е било необходимо да се измъкне.

„Мога да те предпазя, Брин.“

Обещанието на Форд се бе превъртяло в съзнанието ѝ от момента, в който бе напуснала леглото му. По дяволите, кого ли заблуждаваше? Още от минутата, в която ги беше казал, тя искаше да повярва. И ако някой можеше да изпълни това обещание, то това беше Форд. Но това беше един от рисковете, които не искаше да поеме. Не заради себе си, а заради него. Не можеше да допусне той да бъде въвлечен в този кръг от алчност, дългове и опасности, в който беше затънала през целия си живот. Не можеше да вземе сигурността му и да я захвърли, само защото това, че беше с него, превръщаше света ѝ в място, в което всъщност искаше да живее.
Тя не можеше да бъде толкова егоистична.
Обичаше го прекалено много.
Вдиша дълбоко през носа си, изправи рамене и потисна притеснението и страха, които разяждаха вътрешностите ѝ, докато не се превърнаха в твърд слой под решителността ѝ. Беше събрала толкова пари, колкото можеше да получи. Имаше план. И можеше само да се надява, че Тимъти е в едно от по-разумните си настроения.
Отиде до предния прозорец и погледна към улицата долу. От Бени нямаше и следа. Не че очакваше да го види, но това нямаше да е първият път, когато баща ѝ изопачаваше сериозността на ситуацията в своя полза.
Баща ѝ беше съобщил на Тимъти, че ще дойде при него, а след това беше предал указанията на ирландеца за времето и мястото. В десет часа. В склада той се обади в офиса си.
Място, на което беше ходила повече пъти, отколкото можеше да преброи. Място, където седеше в скута на Тимъти и буташе химикалки по бюрото му, докато баща ѝ се занимаваше с бизнес. Място, на което беше седяла веднъж или два пъти, без да разбира точно тревожното напрежение между баща ѝ и Тимоти, докато не разбра много по-късно, че пътуването, което Бени ѝ беше дал след училище, не беше заради дъжда. А защото са искали да изпратят послание на баща ѝ.
Краката ѝ изтръпнаха, докато вървеше към вратата. Връхчетата на пръстите ѝ се изправиха на крака, докато стискаше дръжката. Всичко щеше да бъде наред.
Двамата с Тимъти щяха да се споразумеят – и за разлика от баща ѝ, тя щеше да го спази. Щеше да доставя навреме, всеки път. И всичко щеше да е наред.
С изключение на частта, в която щеше да се откаже от единствения мъж, когото някога е обичала.
Гърлото ѝ се стегна, но нямаше време за сълзи, нерви или размисли относно решението си да отиде сама при Тимоти. През нощта. Само с част от парите, които баща ѝ дължеше.
Преглъщайки трудно, тя поклати глава. Твърде късно е да се откаже.
Заключи жилището на Джет и се спусна по стълбите на трите етажа, като тревогата ѝ се засилваше с всяка стъпка. А после отвори вратата на охранителната фирма и се съсредоточи върху колата си, паркирана на четвърт квартал по-надолу, когато…
– Къде си тръгнала, Брин?
Неочакваните думи я удариха като мълния, като изстреляха цялата ѝ нервна система в шоково предупреждение. Замая се и едва не падна, но тогава големите му ръце я обгърнаха около ръката и кръста и я държаха стабилно, докато миризмата на прясно пране я заливаше с успокояваща вълна.
– Форд – изпъшка тя и се облегна на него с облекчение, преди да се опита да скочи отново. – Какво правиш тук?
– Мога да те попитам същото. Но аз вече имам доста добра представа.
В този момент тя го чу – усети го.
Той беше ядосан.
– Форд, съжалявам. Не исках да те лъжа, но имах нужда…
– Аз да сваля гарда си? – Прекъсна я рязко той. – За да можеш да избързаш и да рискуваш сигурността си – по дяволите, може би дори живота си – когато аз бях тук. Точно тук, готов да ти помогне. Мамка му молех те да ти помогна.
Силата на думите му я накара да трепне – но после тя изправи гръбнака си, за да срещне очите му. Защото в това отношение тя беше права.
– Не исках помощта ти, Форд. Не исках да участваш. Но ти не искаше да слушаш.
– Защото тези момчета са опасни. Ти сама ми каза!
Тя поклати глава.
– Аз се справях с това.
И тогава ѝ хрумна, че може би все още може да предпази Форд. Все още да го предпази от попадане в радара на баща ѝ или на Тимоти. Тя го погледна право в очите.
– Справих се с него. Свърши се и съм добре.
Трябваше да ѝ повярва. Това беше единственият начин да го защити.
С очи, вперени в небето, той пусна остър, безсмислен смях, който предизвика по-ново, по-дълбоко чувство на страх в стомаха ѝ.
Тя огледа улицата около тях.
– Откъде знаеш къде съм?
Ръцете на Форд се кръстосаха на гърдите му и той я изгледа с безпощаден поглед.
– Проследих телефона ти и наех охранител, за да се уверя, че си в безопасност. Той е паркирал в синия седан.
Тя проследи колите, подредени по улицата, докато не намери тази с мъж на шофьорската седалка. Дори не го беше виждала, а се беше оглеждала.
– Взела си дрехите – категорично каза Форд, като привлече вниманието ѝ обратно към него. – Изобщо щеше ли да се върнеш в апартамента си?
Какво можеше да каже? Вече се беше опитала да му каже довиждане, но той не я слушаше.
– Джет щеше да ми помогне да продам мебелите. Утре щях да замина за Бостън.
– По дяволите, Брин.
– Съжалявам. – Повече, отколкото той някога би могъл да знае. Беше истина.
– Аз също. А сега се качи в колата. Отиваме да видим баща ти.
Краката на Брин се вкопчиха, докато се задъхваше. Баща ѝ? Не, тя трябваше да си тръгне сега. За Милуоки. За да види О’Шей. И за предпочитане без Форд.
– Не мога.
Форд спря, после се обърна към нея, готов за аргументи.
– Не мога да дам парите на баща ми. Не му вярвам да ги достави, защото това е всичко, което имам. Ако той… ако нещо се случи, няма да мога да получа повече. Освен това вече съм направила друга уговорка да ги доставя.
– Да, знам. Вече бях при О’Шей.
Устата ѝ се отвори, после се затвори. Отново се отвори.
Трябваше да знае какво е направил Форд. Докъде е стигнал в тази каша, от която тя искаше само да го освободи. Само че той вече беше… Откъде изобщо знаеше къде да го намери?
Сякаш усетил посоката на мислите ѝ, той кимна към колата, която чакаше със запален двигател.
– Сметката с Тимъти О’Шей е уредена. Никога повече няма да чуеш за него или за някое от неговите момчета. А сега просто се качи в колата.
Брин го последва до колата и се качи в нея, като скочи, когато Форд хлопна вратата, без да изчака да си върне дъхът, който беше излязъл от дробовете ѝ. Без да срещне погледа ѝ, преди да заобиколи колата и да се плъзне на шофьорското място.
– Тази среща е, за да се уверя, че баща ти разбира защо.

Назад към част 20                                                            Напред към част 22

Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 20

Глава 18

Брин изсмука още един дъх от хартиената торбичка, която Форд беше пъхнал пред лицето ѝ. Трябваше да намери някакъв вид спокойствие, само че нямаше как да го намери. Защото тъкмо когато се осмели да си помисли, че може би нещата не могат да станат по-лоши от това, което вече бяха…
– Ти притежаваш моята сграда. Тази сграда? – Брин отново изпищя.
– И няколко други жилищни и търговски имота в Уикър Парк, както и… – Той прочисти гърлото си. – Да. Аз съм собственик. Или притежавам компанията, която ги притежава. Но това наистина не е толкова голяма работа.
Точно така. Може би не и в сравнение с другата бомба, която беше хвърлил през последните пет минути. Хибачи Канонбол.
Форд не беше просто някакъв геймърски маниак, който работи на две места, докато мечтае да създаде следващото голямо нещо. Той вече го беше направил. Когато Хибачи Канонбол беше пусната преди пет години, тя се превърна в международна сензация за една нощ, с достатъчно голяма сила, че дори и сега не можеше да мине повече от трийсет минути, без да чуе някой да се прехласва по ново ниво, да види дете с плюшено вегетарианско шишче или да зърне някоя препратка към мегахита в медиите. И това беше само една от игрите му. Беше играла и на „Диетична поничка“ и „Лабиринт с уасаби“ – любими игри на момчетата от екипа – и те бяха на Форд.
Той беше невероятен. И ако останеше с нея, всичко, за което беше работил толкова упорито, всичко, което беше постигнал, щеше да е напразно. Защото щом баща ѝ се вкопчи в него…
Боже, ами ако вече ги е видял заедно?
Ами ако вече е знаел?
Захвърли хартиената торбичка настрани, надигна се от малкото си място на пода, където се беше облегнала на хладилника, и се втурна към предния прозорец, като затвори щорите толкова бързо, колкото успя да завърти тази досадна дръжка.
Не.
Дани щеше да каже нещо, ако знаеше за Форд. Щеше да иска тя да знае. Щеше да поиска още пари.
– Брин, просто се успокой. Парите не променят нищо.
Искаше ѝ се да се засмее, само че в това, което означаваше, нямаше нищо смешно.
– Наистина ли? – Попита тя, обръщайки се обратно към Форд. – Затова ли не ми каза за това първата вечер?
Той потърка тила си и рязко се надигна на крака.
– Знаеш какво имам предвид. Не разказвам на хората за игрите, защото…
– Това променя нещата. Прави те мишена за определен тип хора. Хора като Дани Ахеарн. И се обзалагам, че този урок си научил доста бързо. – Ако само го беше научил по-добре. Достатъчно добре, за да прозре, че любовта е достатъчна, за да ги предпази от сериен изнудвач. От човек, който не се интересуваше достатъчно от собственото си семейство, за да ги предпази от последствията от действията си.
– Да, не ти казах веднага. Но не защото мислех, че това ще те промени, Брин. Никога не съм мислил…
– Не съм разстроена, че не си ми казал. – Тя поклати глава. – Искам да кажа, че съм, но само защото никога нямаше да си позволя да се доближа толкова близо до теб, ако беше го направил.
Искаше ѝ се да беше знаела, само за да може да го прегърне и да си тръгне. Вероятно да избяга. Да го остави на живота, който сам си е извоювал. Но вместо това Форд бе постъпил логично, умно и бе изчакал, докато чувствата им се определят. Изчака я да му признае, че го обича като човек, който се нуждае от две работни места, за да се задържи на повърхността – макар че сега, когато се замисли, тя сама беше стигнала до това заключение.
– Тогава добре, че изчаках – заяви той, скръстил ръце на широките си гърди.
Тя поклати глава. Форд трябваше да се махне оттам. Бързо.
– Каквото и да си мислиш, Брин, спри да го правиш – каза той. – Парите няма да ни променят. Освен че може би ще използвам част от тях, за да се измъкнем от бъркотията на баща ти веднъж завинаги.
Той нямаше представа.
– Форд, не виждаш ли? Точно такава прекалена самоувереност човек като баща ми обича да вижда в следващата мишена. Точно този вид наивност момчета като Тимъти О’Шей намират за особено удобна, когато изказват мнението си за това как ще се случат нещата. Това е начинът на мислене, който вкара Карл и сестра му в болницата.
А той не слушаше.
– Брин, умолявам те. Повярвай ми. Няма да позволя нищо от това да се случи.
Дъхът ѝ секна, когато увереността в ситуацията се настани в корема ѝ като оловна тежест.
– Ето на какво мога да се доверя: ако баща ми някога получи дори и най-малка представа кой си ти, никога няма да те остави на мира. Ще бъде точно както когато разбра за парите за моето образование – няма да спре, докато не получи това, което иска. Ще поема все по-големи и по-големи рискове, знаейки, че парите са някъде там и всичко, което трябва да направи, е да намери слабо място, за да може да се добере до тях. Ще направи това, което винаги прави, и ще вземе назаем от неподходящите хора. Ще прави лоши залози. Ще прецака грешния човек по някоя съмнителна бизнес сделка и ще трябва да му върне парите. А след това ще се опита да ме използва като лост срещу вас. И повярвай ми, хората, на които дължи, знаят как да си върнат парите, Форд. Той ще се увери, че знаят за нас. И щом се предадеш, той ще обещае и ще се закълне, че това е за последен път. Че е научил урока си. Но това няма да е така и той не го е направил. Ако остана с теб, той ще съсипе живота ти така, както съсипа моя. А това не е нещо…
– Спри! – Заповяда той, а единствената дума взриви иначе тихия апартамент. – Просто недей. Не искам да го чувам. Не искам дори да го мислиш. Сега сме заедно в това, така както трябваше да бъде от самото начало. Трябва да ми повярваш, бейби. Аз съм шибан умник, който разполага с цял куп ресурси. Мога да те предпазя от това. Повярвай ми и ще ни осигуря бъдещето, което трябваше да имаме.
– Не можеш – каза тя, а гласът ѝ се пречупи в ридание. Тя не се притесняваше за нея.
– Няма да те пусна да си отидеш. – Той я хвана за раменете, като грубият захват съвпадна с гласа му. – Разбираш ли това, Брин? Изгубих те веднъж, няма да те изгубя отново. И съм сигурен, че няма да те оставя да ме напуснеш, за да можеш сама да се справяш със заплахите и насилието, които баща ти внася в живота ти. Загубих родителите си за един миг. Не можех да направя нито едно шибано нещо, за да ги спася. И това ме убива, но се научих да живея с него. С теб? Ако нещо се случи с теб – Исусе Христе, не разбираш ли това? Не бих могъл да живея с това. Няма да го направя. Кажи ми, че сме на едно мнение, Брин. Кажи ми, че ще ми позволиш да те пазя. Че ще ми позволиш да те измъкна от това.
Вземайки твърдата челюст в дланта си, тя прокара палец по бузата му. Тя го обичаше. Как можеше да не разбере? Чувстваше се по същия начин. Сякаш би направила всичко, би поела всеки риск, за да го предпази.
Притискайки нежна целувка към устните му, тя кимна.
– Добре. Ще ти позволя да ме пазиш.

***

Трябваше да се потруди, но в крайна сметка Форд убеди Брин да се върне при него. Беше се съгласила да вземе със себе си по-голямата част от дрехите си и след като всичко бъде уредено, след като види, че вече не е нужно да се притеснява за баща си, ще измислят какво да правят с апартамента и вещите ѝ. Това означаваше, че е имал малко време да се обади, докато тя е събирала багажа. Да се обади за някоя услуга.
Оказа се, че приятелите му, които се катереха по Андите, нямаше как да не се зарадват, че го чуват – по дяволите, те бяха говорили за него точно този следобед, а що се отнася до осигуряването на охрана? До следващия ден щяха да имат хора на място. Добре подготвени, дискретни, качествени момчета, които да следят Брин, майка ѝ, брат ѝ, Ава, Маги и Пенелопе.
След като се настаниха в апартамента му с наденичка, чушки и лук на Lou Malnati’s, Форд поиска да разбере повече за миналото ѝ. Семейството ѝ. Отначало тя се съпротивляваше, не искаше да разнищва още неприятности, но това беше важно за него. Така че той настоя и тя му разказа за О’Шей и за това, че като е израснала, е мислила за него като за чичо. Разказа му за баща си и за това, че въпреки недостатъците му, всички са го обичали. Как го е боготворяла като дете, но с напредването на възрастта не е била в състояние да се поддава да разбере начина, по който всички прощават всеки негов грях, когато той е направил толкова много, за да нарани хората около себе си. Тя му разказа за майка си и за доброволната жертва, която е направила от себе си. За живота, който Брин е живял до този момент. Истинският живот, който е крила толкова дълго време.
Тя му каза истината за себе си.
Даде му доверието си.
И когато той я взе в леглото си онази вечер, сложи я с гръб към чаршафите си и се люби с нея, това беше най-искреният момент в живота му. Погребан дълбоко в плътната прегръдка на тялото ѝ, с втренчени очи, той ѝ каза, че това е завинаги. Той целуна сълзите, които се плъзнаха от ъгълчетата на очите ѝ, докато тя шепнеше:
– Искам това.
Беше заспал под ритмичното ѝ дишане на гърдите му и обещанието ѝ, че ще го остави да се справи с баща ѝ и О’Шей.
И тогава се събуди. Часовникът показваше 5:07, а ръцете му бяха празни. Чаршафите от страната на леглото на Брин бяха хладни, а апартаментът около него – тих.
Сърцето му започна да бие, когато извика името ѝ и се стрелна от леглото. Може би тя не беше успяла да заспи. Да. Това беше така – беше нервна и беше станала. Сигурно накрая е заспала на дивана му и когато я намери там, щеше да е цялата секси и сънлива, да му подари онази срамежлива усмивка, срещу която никога нямаше да може да се защити.
Само че дневната беше празна. Както и офисът му и всеки друг сантиметър от шибаното му място.
Включително и ъгълът, където бяха оставили двете торби с дрехи, които тя беше донесла със себе си от апартамента си. Дрехите, които му беше казала, че не иска да разопакова предната вечер, защото е уморена.
Върна се в кухнята и намери това, което знаеше, че ще бъде там. Един-единствен лист хартия, надраскан със синьо мастило.

Исках да кажа това, което казах. Искам завинаги. Искам да я имаме. Но те обичам прекалено много, за да те оставя да се забъркаш с тези хора.
Имай прекрасен живот, Форд. Ще ме направи щастлива, ако знам, че го правиш.

Обичам те завинаги,
Брин

Назад към част 19                                                     Напред към част 21

 

Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 19

Глава 17

Облегнала глава на гърдите на Форд, Брин наблюдаваше избледняващата следобедна светлина през прозореца на спалнята си.
Може би е трябвало да бъде по-силна. Да се съпротивлява, вместо да се предаде.
Тя не знаеше. Намеренията ѝ бяха толкова ясни, преди Форд да се появи. Знаеше какво трябва да направи, какво трябва да каже. Защо това е толкова важно. Но след това той влезе през вратата и всичко се превърна в мъгла. Той все още я обичаше. И въпреки че я правеше най-лошата егоистка, когато лежеше там в прегръдките му, а сърцето му биеше равномерно и силно под ухото ѝ, тя не можеше да съжалява за това. Радваше се, че поне веднъж е била с него без тайни. Без притесненията, той щеше да види всичко, което криеше, точно там, в очите ѝ.
Форд се размърда и отметна косата си от лицето. С дълбокия си глас, грапав от тези няколко минути сън, той попита:
– Какво си мислиш?
За толкова много неща. Мислеше си за нещата, за които все не можеше да върне назад и за нещата, които не би променила. Но най-вече си мислеше, че го обича. И какво би му струвала любовта към нея.
– Ние.
Сигурно нещо в тона ѝ се е отразило, защото мускулите под нея се напрегнаха.
– Нашето общо бъдеще. – Не беше въпрос. По-скоро уточнение. Което я заболя, че трябва да отрича.
– Не трябва да си тук, Форд.
Подпрял се на стената, той срещна очите ѝ и ги задържа с равен поглед.
– Няма проблем. Нека отидем при мен.
Това нямаше да е лесно. Нито за миг не си беше помислила, че ще бъде. Но начинът, по който я гледаше, сякаш само чрез волята си можеше да промени онова, което трябваше да се случи по-нататък – Боже, само ако можеше да му позволи.
– Не за това говоря.
– Би трябвало да е така. Вече не си сама в това, Брин. Ще се справим с това нещо с баща ти заедно.
– Не. – Поклащайки глава, тя седна на коленете си и дръпна чаршафа, за да я покрие. – Аз ще се справя с това нещо с баща ми. Както винаги го правя. И Форд, няма да ти позволя да се намесиш, защото това няма да е последният път. Никога не е. И няма да е честно нито към теб, нито към хората, които обичаш. Хората като Ава, ами Пенелопе. – Трябваше да спре, тъй като в съзнанието ѝ изплува онова скъпоценно сбръчкано лице, което беше виждала само на снимки, но имаше чувството, че вече познава чрез разказите на Форд. Никога нямаше да позволи на баща си или на Тимоти да се доближат до това момиченце. – Хора, които могат да бъдат използвани или заплашвани. И то без никаква друга причина освен слабата им връзка със семейството ми.
– Господи, Брин. Колко е лошо? – Той поклати глава. – Няма значение. Не отговаряй на това. Вече знам, че е достатъчно лошо, за да смяташ, че единственият начин да защитиш мен и хората, на които държа, е да напуснеш. Но това няма да се случи. Ще те изчистя от това веднъж завинаги. Ще направя така, че никога повече да не ти се налага да се страхуваш.
Това, че Форд искаше да го направи, че смяташе, че може, докосна нещо дълбоко в сърцето ѝ. Но той трябваше да разбере, че нейният свят не е като неговия. Нещата невинаги се получаваха така, както трябва.
Само че щом тази мисъл и мина през ума, тя осъзна колко несправедливо е това. Да, момчето, в което се беше влюбила преди десет години, беше живяло очарователен живот. Но мъжът, който беше сега, познаваше загубите и разбитите сърца. Не един от родителите му беше откъснат от него без предупреждение, а и двамата бяха отнети в една и съща нощ.
Да, Форд знаеше, че животът невинаги е справедлив – но когато ставаше дума за мъже като баща ѝ и за неприятностите, които те носеха със себе си, той нямаше опит.
А що се отнася до това да не се страхува, е, това беше красива мечта. Но тя винаги щеше да се страхува. Една част от нея винаги щеше да чака другата обувка да падне. Или по-скоро щеше да се страхува до деня, в който мъжът, който ѝ даде живот, загуби своя собствен. И дори колкото и да беше трудно да бъде негова дъщеря, нещата, от които трябваше да се откаже, хората, включително Форд – тя никога не би могла да пожелае смъртта на Дани.
– Форд, ти не можеш да поправиш това. – Трябваше да го разбере. А след това имаше нужда да я остави да си отиде. – Никой не може.
– Да, а колко хора си оставила да опитат? – Отвърна той, настръхнал от разочарование.
Тя примигна, усети отвратителната капка в корема си, която винаги съпътстваше спомените за Карл.
– Само един. Карл.
Линиите по веждите на Форд се задълбочиха.
– Карл?
Това беше такава грешка от самото начало.
– Беше след като се разделихме. Работех като сервитьорка и имаше едно момче, което идваше да обядва няколко пъти седмично. Полицай. Той ме харесваше. – Тя преглътна, принуждавайки се да си спомни милото му лице, гордостта, с която носеше лъскавата значка, а после и момента, в който погледна бедняка и се зачуди дали това, че е с човек като него, няма да е достатъчно, за да държи баща ѝ далеч от живота си.
– Не трябваше да излизам с него. Но все още бях доста млада. Само на деветнайсет. Ядосана от начина, по който животът ми никога не се е усещал като мой собствен. Отчаяно исках – не знам, просто да спра да се тревожа. И ето го този човек, на чиято страна е законът. И искаше да ме заведе на кино. И аз се съгласих и започнахме да се срещаме.
– Той знаеше за баща ти?
– Бях му казала, че не се разбираме. Че той е проблем. Но едва когато Дани се появи в ресторанта в деня, в който Карл беше там за обяд, той разбра останалото. Баща ми беше целият в синини, кървеше. Беше ме притиснал в задната част на ресторанта и ме дърпаше за касата и колко пари нося, когато Карл го стигна. – Тя си мислеше, че е толкова уверен, толкова силен, когато с една ръка и с цялата си власт бе притиснал Дани до стената и бе заекнал, за да се извини, преди да се запъти към вратата. – Разказах му останалото същата вечер и Карл каза, че ще се погрижи за това. Щял да говори с баща ми. Просто да поговори. Да изясни, че полицията е на моя страна и каквото и да прави, по-добре да не ме докосва.
Форд си пое дълбоко дъх.
– Как мина това?
– Не го видях в продължение на три дни. Никакви телефонни обаждания или съобщения. Вече знаех, че съм направила грешка. Не можех да спя или да ям, а накрая Карл се появи при родителите ми. Само че той не беше същият човек, с когото се бях сбогувала. Единият от предните му зъби липсваше, носът му беше счупен и ходеше с куцане, но очите му бяха тези, които разбиха сърцето ми. Сякаш някой беше угасил светлината в тях. Протегнах ръка, но той не ми позволи да го докосна – просто правеше несигурна крачка назад след крачка, докато се разделяше с мен. Умолявах го да ми каже какво се е случило и тогава чух баща си зад мен. Беше се облегнал на вратата със скръстени ръце и клатеше глава. Погледна към Карл и му каза, че съжалява за нападението и се надява малката сестра на Карл да се възстанови.
Точно там тя си помисли, че ще се разболее. Беше се обърнала обратно към Карл и очите му бяха заблестели.
– Карл се обърна към тротоара и в последната секунда баща ми го извика, като му каза да погледне от добрата страна – поне майка му не е била там. Карл беше полицай, Форд. Беше се опитал да ми помогне и се беше оказал напълно победен. Момчетата на Тимъти О’Шей – тези, които от години грубо се отнасяха с баща ми, тези, които продължаваха да му дават пари назаем – се погрижиха за него. Защото това е вид симбиотична дисфункция, която съществува между тях. Нямаше арести. Нямаше въпроси. Няма повече Карл, който да си вре носа наоколо. – Тя си пое дъх и се опита да преглътне покрай това твърде тясно чувство в гърлото си. Опита се да пренебрегне начина, по който сърцето ѝ се късаше, докато гледаше лицето на единствения мъж, когото някога е обичала. – Сега разбираш ли? Сега разбираш ли защо не мога да ти позволя да играеш каквато и да е роля в това?
Форд прокле. След това я издърпа в прегръдките си и я притисна здраво.
– Съжалявам, Брин. Много съжалявам.
Тя също съжаляваше.

***

– Не е нужно да го казваш така, сякаш те моля да се откажеш от „Макдоналдс“ – изсумтя Форд пет минути по-късно, докато я следваше по коридора, опитвайки се да не се наслаждава твърде много на гледката ѝ, увита само в чаршаф. Тази вечер имаше по-важни въпроси.
– Да се преместя при теб? – Отново се задави тя, като се огледа назад, с ръка, която все още беше опряла на сърцето си, и нещо, което можеше да се опише само като студена паника, изпълни очите ѝ. – Форд, няма да се преместя при теб, а ще скъсам с теб!
Не, не, не.
Той искаше да я държи в безопасност. Сега, когато знаеше точно каква заплаха представлява за нея току-що появилият се баща, Форд беше на път да се изгуби при мисълта, че Брин е уязвима по някакъв начин. За това, че тя живее сама. За идеята да я изгуби отново, а не дай си Боже това да е вид загуба, която той не може да преодолее след едва десет години раздяла. Загуба, от която нямаше връщане назад. Подобна на загубата на родителите му.
Само тази мисъл свиваше червата му и го караше да се замисли дали да не увие жената, която обича, в балон и да назначи шепа бивши морски тюлени, които да я пазят двадесет и четири часа и седем дни в седмицата.
Защото тя го обичаше и този път нямаше да позволи нищо да попречи на това.
– Виж, не говоря за моята сграда. Ще си намерим място в някоя от онези самостоятелни кули в центъра на града. Те не са толкова уютни, колкото в Уикър Парк, но имат охрана. Човек на вратата, поща и фитнес зала. Частен паркинг – продължи той и посегна към ръката ѝ, докато тя се въртеше в кухнята. – Ти и аз, споделяме закуските си. Ние, заспивайки заедно всяка вечер, но в моето страхотно кралско легло вместо в твоето сладко, но твърде малко двойно, което не е достатъчно дълго за краката ми. Ти правиш онова малко хъркане в ухото ми. Аз поддържам шкафовете с равни порции закуски и истинска храна.
Шокът сякаш се изчерпа и Брин успя да мигне и да затвори устата си. Която сега, когато не висеше отворена като входа на пещерата на прилепите, беше твърде изкусителна, за да не се наведе към нея за бърза целувка.
По дяволите, тя беше сладка.
И като поклати глава… се засмя на себе си.
– Защо да спираме там? Какво ще кажеш да наемем бронирана кола, може би да инсталираме електрическа ограда около блока? Имам предвид, че след като човекът, който вече работи на две места, изглежда смята, че парите не са проблем, защо не?
Точно така. Все още имаше нещо, което трябваше да ѝ каже.
– Но забрави за практическите аспекти на плащането на подобно място – продължи тя, като се засилваше с всяка дума. – А какво ще кажеш за Ава? Какво ще кажеш за Маги? Какво ще кажеш за Пенелопе? Форд, ти не познаваш тези хора като мен. Какво ще кажеш за Грийнбийн и Пинки!
Той вече беше помислил за тях. И веднага щом Брин се съгласи да му позволи да ѝ помогне, щеше да направи няколко обаждания. След това щеше да поговори с Ава и останалите за момчетата от охраната, които щяха да се появят утре. Просто за да е в безопасност. Но засега всичко беше първо.
– Брин – започна той, но тя беше твърде развълнувана, за да го слуша. Вместо това тя тръгна от единия край на износения линолеум към другия и се обърна обратно в коридора.
Три секунди по-късно се върна, а очите ѝ бяха почти толкова диви, колкото и къдриците, които падаха около голите ѝ рамене.
– Имам договор за наем, Форд!
И изглеждаше, че сега ще е подходящият момент за разговора, който още не бяха водили. За това как Форд изкарва прехраната си. И реинвестираше приходите си. И се оказа собственик на сградата, в която живееше Брин.
В мащаба на нещата, които бяха разгледали през последните няколко часа, това нямаше да е кой знае какво. Изобщо не.
– Да, така, забавно е това – каза той, като дръпна изведнъж твърде тясната яка на тениската около врата му. – Всъщност не е нужно да се притесняваш за наема…

Назад към част 18                                                Напред към част 20

Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 18

Глава 16

Грубо. Така Форд взе устата ѝ. Имаше моменти за нежност и сладост, моменти, в които искаше да прави любов с устата на Брин в продължение на часове, но това не беше един от тях. Не и след това, което тя току-що му беше казала. Не и след като най-накрая научи истината, която трябваше да разбере още преди десет години.
Десет години.
Пръстите му се вкопчиха в косата ѝ, като сгънаха тази мека маса от къдрици в ръцете му.
– Форд – изпъшка тя, като се откъсна наполовина, но остана достатъчно близо, така че устните им се допираха при всяка нейна дума. Така че той можеше да види мъглявината на желанието под тежките и клепачи. – Трябва да спрем.
Нямаше никой друг.
Беше се опитала да го защити, като разбие сърцето му. И той, по дяволите, ѝ беше позволил.
Не отново.
– Не. Не трябва. – Той я целуна отново, по-силно. Поглъщаше устата ѝ, докато ръцете ѝ не се сключиха около врата му, пръстите ѝ бяха в косата му, а тялото ѝ търсеше всяка възможна точка на контакт.
Тя изстена и се отвори под натиска на целувката му. Притискаше гърдите му, раменете му. Той прокара езика си покрай устните ѝ и навлезе дълбоко в цялата тази сладка, влажна топлина, която никога не трябваше да пуска.
Езикът ѝ срещна неговия, плъзгайки се по него и около него. Следваше напредването и отдръпването, докато телата им се синхронизираха в движение от главата до петите. Докато не си помисли, че може да има шанс тя да се вслуша в това, което иска да каже.
– Няма да се откажа от теб, Брин – изръмжа той срещу гърлото ѝ, като спря да остърже нежната плът там със зъби, преди да я успокои с език.
Пръстите ѝ се вкопчиха в раменете на ризата му и го придърпаха по-близо. Само за да го отблъсне.
– Форд, изчакай. Моля те, ти не разбираш.
Той се отдръпна и срещна очите ѝ.
– Тогава го обясни. Какво се случи днес? Кажи ми какво се промени.
Каквото и да беше, тя трябваше да му го каже. За да може той да ѝ каже защо това няма значение. Как това няма да промени нищо. Че тя е негова.
Тя поклати глава и се опита да отвърне поглед, но това не се получи. Той хвана брадичката ѝ в дланта си и зачака.
– Баща ми излезе от затвора точно преди ние с теб да се съберем отново – прошепна тя, а очите ѝ се наляха с пресни сълзи и изтръгнаха сърцето от гърдите му. – Надявах се, че ще ме остави на мира, но той намери номера ми и тази вечер се обади. Дължи още пари.
Ето го.
– И очаква от теб да му помогнеш с тях.
– Той каза, че трябва да знам. Защото ако той може да ме намери, тогава и момчетата, на които дължи, ще могат да ме намерят. – Тя преглътна и поклати глава, а следващите ѝ думи едва ли бяха повече от шепот. – И да, преводът на това е, че той смята, че ще му помогна с това.
Форд преглътна проклятие. Беше се държал като идиот.
Беше си казал, че това, което се е случило, когато тя го е напуснала, няма значение. Преди всички тези години се беше убедил, че трябва да затвори шибания пещерен човек в клетката му и да бъде разумен. Да приеме, че те просто са били твърде млади. Че са били деца, които са допускали грешки.
Но от това, което звучеше, на Брин никога не ѝ беше позволено да бъде дете. Като малко момиче тя се тревожеше за проблеми и се сблъскваше с отговорности, с които повечето възрастни не знаеха как да се справят. И все още беше такава. И още по-лошо, правеше го без него.
– И затова се опитваш да скъсаш с мен?
– Сега разбираш ли? – Попита тя. – Никога няма да се освободя от това и ти не можеш да бъдеш част от живота ми, без баща ми да съсипе твоя. Тези хора, те са опасни.
Гневът се разрази горещо във вените му, но докосването му беше леко, когато прокара палеца си по подутите ѝ от целувка устни.
– Разбирам, че никога не трябваше да те оставям сама.
– Форд – каза тя, а гласът ѝ се пречупи при името му.
Той обхвана тила ѝ и стисна челюстта ѝ в ръцете си.
– Разбирам, че след като десет години се чудех дали някога ще имам нов шанс с теб, сега, когато го имам, няма да позволя на никого – нито на баща ти, нито на заплахата от някакви бандити, нито дори на теб и всичките ти добри намерения – да ми го отнеме.
Очите ѝ се затвориха, докато поклащаше глава.
– Не искам да те въвличам в това. Не искам баща ми да те погледне и да започне да преценява уязвимостта ти. Не бих могла да живея с него.
– И сега, когато знам какво ти се е случило, не мога да живея с това да те оставя сама, за да се сблъскаш отново с бъркотията на баща си. – Не бих го направил. – Така че това, което трябва да разбереш, е, че аз няма да отида никъде.
Тя го погледна през тъмните шипове на миглите си, очите ѝ бяха пълни с копнеж и сърцераздирателна решителност, която той не искаше да вижда никога повече.
– Трябва да постъпя правилно.
– Тогава не искай от мен да се откажа от единствената жена, която някога съм обичал. Жената, която все още обичам.
Покрай устните ѝ се изтръгна накъсан дъх и тя наведе глава, като я притисна в центъра на гърдите му.
– Аз също те обичам. – След това погледна в очите му и взе лицето му в ръцете си. – Никога не съм спирала. Но Форд, това не променя това, което трябва да се случи.
Тя го обичаше. Думите го удариха в гърдите, изтръгвайки дъха от дробовете му, преди да се разпространят широко като усмивката на лицето му. Тя го обичаше, по дяволите.
Превключвателят в главата му се завъртя и пещерният човек взе превес.
– Това променя всичко. – Приклекнал ниско, той я хвана за задните части на бедрата и ги вдигна от двете страни на бедрата си.
– Форд!
– Кажи го още веднъж – поиска той, като се облегна на извивката на краката ѝ, докато раменете ѝ се подпираха на стената зад тях. Той се разтърси в онова сладко място, което я накара да затаи дъх, да изстене името му и да го дръпне за косата.
– Обичам те.
Обгръщайки я с ръце, Форд изостави стената и я отнесе обратно в спалнята. Сложи я на непостланото легло и след като я последва, заби бедрата си в нея. Тя се изви под натиска, а едната ѝ пета се закачи за задната част на бедрото му, докато го притискаше. Прошепна думите, които той трябваше да чуе отново и отново, докато движенията им ставаха трескави, отчаяни.
Той се отдръпна назад и с едно бързо движение я съблече от панталоните и бикините за йога.
Също толкова бързо тя отвори панталона му, с едната си ръка обгърна ерекцията му, а с другата избута дънките и боксерките му достатъчно надолу, за да го освободи. И тогава той се изправи над нея.
Пещерният човек го молеше да я вземе. Да опознае плътната влажност на копринените ѝ стени, без да има преграда между тях. Пещерният човек искаше да я отбележи със спермата си. Да я превърне в своя и да предяви претенциите си с всички възможни примитивни средства.
Но пещерният човек щеше да трябва да изчака по-развитата страна на Форд, за да сложи пръстен на пръста на Брин и да я поиска завинаги. И когато го получи, едва тогава щеше да направи следващата стъпка – да я помоли да му позволи да я забремени. Докато не получи това обещание и тя не се съгласи с радост, пещерният човек трябваше да изчака.
Бързо Форд разви презерватив. Погледите им се вкопчиха, докато той прокарваше дължината си обратно през топлата хлъзгавина на гънките ѝ. След това се вряза в отвора ѝ и изрева сурово проклятие, когато тя се размърда, за да го поеме, точно когато той се засили надолу.
Шибаният рай.
Вътрешните ѝ стени пулсираха около него, свивайки се, когато той достигна дъното, потъвайки толкова дълбоко, колкото тялото ѝ му позволяваше. Нищо досега не се беше чувствало толкова добре, толкова правилно.
Той се отдръпна, отдръпвайки се почти до главата, като отново изпита това декадентско трептене и свиване около дължината му. Петата на Брин се вкопчи по-силно в дупето му, а пръстите ѝ се вплетоха в косата му, докато го тласкаше по-надълбоко. След това още по-дълбоко с накланянето на бедрата ѝ и натискането на пръстите ѝ в долната част на гърба му.
Той се отдръпна, а плътта ѝ прилепна към дължината му, преди да потъне отново дълбоко.
Невероятно. Всеки път.
– Още – умоляваше тя, а вътрешните ѝ стени се свиваха около него, докато той се вмъкваше с цялата си дължина отново и отново и отново.
Между тях можеше да има тънък слой латекс, но сега, когато Брин му беше разкрила тайните си, беше му поверила истините си, сякаш всички важни бариери бяха премахнати.
Почти всички.
Той имаше няколко собствени истини, които да сподели. Но те можеха да почакат още един-два часа.

Назад към част 17                                                      Напред към част 19

Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 17

Глава 15

Бяха минали десет години. Десет години и все още и беше трудно да изрече думите. Срамът и унижението горяха все така горещо и свежо, както и през първия ден.
– Не бях честна с теб за семейството си, когато се запознахме за първи път. Ти ми разказа за твоето и то звучеше толкова перфектно. Като всичко, което ми се искаше да бъде моето. А после, когато ме попита за родителите ми и се пошегува как си ги представяш – любящите баща и майка, които всеки би искал да има, да е техен… – Тя преглътна трудно и срещна очите му. – Знам, че беше глупаво. Знам, че беше незряло и когато погледна назад, няма никакъв смисъл, но има част от мен, която искаше да живее в такава фантазия. Да се преструвам, че имам перфектно семейство като твоето… и така и направих.
Форд поклати глава, а на лицето му се изписа разочарование.
– Срамуваш се, защото семейството ти не е било перфектно? Страхуваше се, че ще разбера и затова не се върна?
– Не. Боже, не. Искам да кажа, да, смущавах се, но в това имаше нещо повече. Баща ми не е собственик на железарски магазин. Най-дългата работа, която е имал, вероятно може да се пресметне по-скоро на седмици, отколкото на години. Той е престъпник. Пристрастен комарджия, измамник и най-манипулативният, ненадежден човек, когото някога съм срещала. Той е и най-харизматичният и очарователен, което го прави опасен.
Тя виждаше, че Форд все още не разбира, но поне слушаше.
– Съжалявам, Брин. Сигурно е било трудно да израснеш с това.
Споменът за паркинга на магазина за хранителни стоки, където беше чакала в колата баща ѝ да се върне със сладоледа, я заслепи за момент. Минутите отминаваха. Една полицейска кола с мигащи светлини, която спря до главния вход, а след това още една.
Баща ѝ излиза с ръце зад гърба и един офицер го бута в задната част на колата.
– Беше. – Тя прочисти гърлото си, решена да продължи. – Парите бяха постоянен проблем за нас. Не само защото баща ми не можеше да се задържи на работа, но и защото постоянно се опитваше да спечели или изманипулира поредните бързи пари, които да изиграе. А ако не можеше, вземаше назаем. Но имаше само един вид хора, които бяха готови да дадат пари назаем на човек като баща ми. И това беше такъв човек, на когото връщаш парите с лихва или рискуваш да му вземеш нещо адски ценно, много по-ценно от парите.
– Господи. – Мускулите на гърлото на Форд работеха на бързи обороти, като агресията се излъчваше от него на вълни. – Защо не ми каза?
– Защото с теб всичко беше ново. Не познаваше миналото ми. Не ме гледаше със съжаление в очите. И колкото и наивно да беше, през първите месеци в училище наистина вярвах, че съм оставила всичко зад гърба си. Мислех, че започвам на чисто. – Надигайки се от дивана, тя се върна до прозореца и отново провери улицата.
Имаше вероятност баща ѝ да не знае къде живее. Тимъти също не знаеше. Но този шанс беше малък. Единственото, на което можеше да се надява, беше, че дори и да знаят, не знаят за Форд. Той можеше да влезе в някой от апартаментите в сградата.
– Училище. Това не е евтино – заяви Форд, а острият му ум започна да обработва парчетата от това, което му беше казала. – Как си плащала за него?
– Не с нищо незаконно, ако питаш за това. – Тя нямаше да го вини, ако беше така. – Дядо ми видя какво прави баща ми с майка ми – с нашето семейство. И някъде по това време той започна да спестява пари за колеж. Смятал е, че образованието е единственото нещо, което може да ни даде и което баща ми не може да ни отнеме. Че щом веднъж сме го получили, то е наше завинаги. Дядо ми се надяваше, че това ще се случи така или иначе. Той пазеше спестяванията в тайна, докато не дойде време да започнат да се разнасят молбите за колеж, и тогава ми каза какво е направил. Мики не се интересуваше от училище и така, с няколко студентски заема, имаше почти достатъчно за обучението ми за четири години. Единственият проблем беше, че той не беше предвидил колко изобретателен може да бъде Дани Ахърн, щом разбере, че парите са там. Докъде ще стигне или какви граници ще прекрачи.
– Какво се случи? – Попита Форд, гласът му беше тих и болезнен.
– Мислех, че съм готова. Дядо ми никога не се беше огъвал пред баща ми. Не и когато той го е питал, молил или заплашвал. И не знам, предполагам, че просто съм вярвала, че е извън обсега на Дани. Трябваше да знам по-добре. – Но не го е направила и е имало моменти, в които се е питала дали това е било благословия или проклятие. В крайна сметка прие, че е и двете. – Така че отидох на училище и когато се срещнахме, вярвах, че животът ми най-накрая е мой собствен. Че ти и аз имаме шанс. Позволих си да се влюбя в теб, Форд. И когато се прибрах вкъщи за ваканцията, единственото, за което мислех, беше колко скоро ще мога да се върна.
– Само че това не се случи.
Родителите ѝ бяха седнали на кухненската маса и я чакаха. Главата на баща ѝ беше увиснала ниско, а очите му бяха пълни с извинение, каквото тя беше виждала хиляди пъти преди. Но тя не му беше повярвала. Повтаряше си, че няма как да стане. Че Дани не може да го направи отново. Че дядо ѝ е по-силен. По-интелигентен.
Но всеки мъж си имаше слабост. Дори дядо ѝ.
– Дани отново се бе забъркал в неприятности. По-дълбоки от преди. И когато момчетата, търсещи отмъщение, заплашиха майка ми – е, радвам се, че дядо ми плати. Не бих могла да живея с това, че нещо и се е случило, когато имаше ресурси да го спре.
– Можеше да ми кажеш. – Форд отново беше зад гърба ѝ, стоеше толкова близо и все пак не я докосваше. – Можеше да ми се довериш.
Тя кимна. Още тогава знаеше, че Форд ще ѝ прости, че го е излъгала. Че няма да я съди за греховете на баща ѝ. Но в това имаше нещо повече.
– Бях унизена, Форд. Толкова се срамувах, и то не само заради действията на Дани. Трябваше да знам по-добре. Трябваше да се подготвя за неизбежното. Трябваше да спра да мисля за две секунди и щях да разбера, че единствената причина баща ми да не е получил тези пари е, че не е знаел за тях. Че в момента, в който разбере, че има някой, който е способен да го спаси, залозите, заемите и последствията ще станат само по-големи. Ето как работи баща ми. И аз трябваше да знам за това.
– Разбирам, че си била смутена. Това, с което си живяла – никой не трябва да се занимава с него. Но Боже, Брин, нима това струваше повече от всичко, което имахме?
Тя се разсмя кратко, без чувство за хумор. Никога. Но той беше.
Тя се обърна към него. Докосна лицето му, където мускулите на челюстта му бяха стегнати.
– Това, което имахме, Форд, свърши в момента, в който баща ми се сдоби с тези пари. Нямаше връщане в училище за мен. Тази фантазия за това какъв ще бъде животът ми и какъв потенциал имам, приключи.
– Отново, а какво става с нас? – Изсъска той през стиснати зъби. – Съжалявам за образованието ти. Господи, ти знаеш, че е така. Но то не трябваше да променя теб и мен. Можехме да бъдем заедно. През цялото това време, Брин. Ти и аз можехме да бъдем заедно.
Тя поклати глава, а в очите ѝ се появиха сълзи.
– Как щеше да стане това, Форд? – Попита тя възможно най-нежно, опитвайки се да го накара да прогледне. Да разбере. – Трябваше да се върна в Милуоки. Трябваше да си намеря работа, а ти…
– Исках да се оженя за теб!
За секунда тя можеше само да гледа. Опита се да преглътне разбитото сърце, което напираше в гърдите ѝ и се надигаше в гърлото ѝ, твърде голямо, за да го побере.
– Форд – прошепна тя. Но след това той отново хвана ръцете ѝ и я притисна до стената.
– Чуваш ли ме? Знам, че бяхме млади, но исках да се оженя за теб. Нямаше да има значение дали щеше да се наложи да останеш в Милуоки за шест месеца, година или две години. Това е час и половина път с кола и щях да го правя всеки уикенд, ако това означаваше да бъда с теб. По дяволите, Брин, щях да го правя всеки ден. Обичах те.
– И аз те обичах, Форд. Ето защо не можех да позволя това да се случи. Когато ми се обади вкъщи, Дани чу разговора ни. И знаеш ли какво беше първото нещо, което той попита, след като сложихме слушалката?
Веждите на Форд бяха изтеглени толкова напред, че очите му изглеждаха като черни въглени зад тях.
– Какво?
– Какво е състоянието на семейството ти. Искаше да знае фамилията ти. Каква диплома си искал да вземеш. От кой град си. – От бащата на всеки друг тези въпроси нямаше да бъдат ярките червени знамена, каквито бяха при нейния. Но тя знаеше. – Той се опитваше да разбере колко струваш. Какви ресурси може да има зад теб. Какво е било в обсега на семейството ти, за да го получи.
Шокът беше в очите му. Състраданието и болката.
– И все пак, ако знаехме…
– Не е. Няма значение дали знаеш играта му. Няма значение дали си се подсигурил срещу глупостите му. Винаги има слабо място. И той винаги го намира. – Тя изпусна треперещ дъх. – Ето защо ти казах да не се качваш. Защо бях готова да ти кажа каквото и да е, за да съм сигурна, че ще продължиш напред и ще забравиш за мен. Не можех да го оставя да се срещне с теб и да разбере, че не си затънал до уши в студентски заеми или че фамилията, която му бях дала, не е твоята. Не можех да му позволя да направи с теб или със семейството ти това, което беше правил с моето още преди да се родя. Ти заслужаваше нещо по-добро и аз те обичах достатъчно, за да се погрижа да го получиш.
Форд се отдръпна от нея, като прекоси стаята и се върна обратно.
– По дяволите, Брин. Не трябваше… Можехме да…
Дебелите му пръсти се прокараха през косата му, докато я гледаше. Таванът. Пода. И тъкмо когато тя беше сигурна, че той отново ще си тръгне, той изруга – и като я хвана за китката, я издърпа в съкрушителна целувка.

Назад към част 16                                                    Напред към част 18