Месец: юли 2024

ДАРИУС

Огромният черен дракон направи три грамадни крачки към мен, след което се преобрази, Тарик се появи пред мен и се покри със сенчести дрехи, точно както го бях виждал да прави преди. Този път обаче той не имитираше моето облекло, а вместо това изработи плочи от преплетени черни брони по свой дизайн, чиито шипове се издигаха на раменете и лактите му, прилепнали плътно, но направени така, че да му позволяват да се движи.
– И така – казах аз, като вдигнах брадвата в ръка и леко преместих тежестта си.
Когато тази битка започнеше, тя нямаше да приключи лесно, но щях да се обзаложа, че отсичането на главата му щеше да е ходът, който да направя.
– И така – отвърна Тарик, като наведе глава, докато ме оглеждаше. – Изглежда, че тази вечер си пирувал със смъртта, братко. А аз си мислех, че аз трябва да съм чудовището сред нас.
Забих език в бузата си, без да харесвам тази оценка.
– Аз се боря за честта и свободата на нашия народ. Боря се срещу тиранията и потисничеството и най-вече се боря да поставя правилните монарси на трона на нашето кралство. За какво се бориш ти, братко? – Изсмях се на последната дума, като му дадох да почувства презрението, което изпитвах към тази титла, и той примижа от киселината в тона ми.
– Мислех, че напоследък сме по-… цивилизовани – каза той бавно.
– Отговори на въпроса и ще видим колко цивилизовани можем да бъдем от противоположните страни на една война.
– Е, страхувам се, че е трудно да се даде отговор на този въпрос. Защото не съм се сражавал в тази битка, така че не мога да ти кажа за какво се боря, когато съм малко повече от наблюдател на този хаос.
Намръщих се срещу него, като се вглеждах в безупречния му външен вид и издирвах в ума си някаква следа от него, преди да се появи в небето и да ме хвърли от гърба на Ксавие.
– Защо не? Баща ни те държи в резерв ли? – Попитах, познавайки твърде добре съзнанието на мъжа, който ни беше родил.
– Заповядаха ми да се включа в битката – отвърна Тарик. – Просто се опитвам да реша на коя страна да се бия.
Устните ми се разтвориха за думи, които не дойдоха. Вгледах се в него, наистина се вгледах и докато го гледах, открих, че е… различен. Мракът, който някога се криеше в очите му, липсваше, а на всичкото отгоре той вече не предизвикваше онзи зловонен мирис на смърт с външния си вид. В изражението му имаше спокойствие, което не беше налице преди, а сенките, които се виеха през пръстите му, вече не бяха оцветени в плътно абаносово дърво, а блестяха със сребърни петънца.
– Сенките ти са изчистени – казах аз, като подръпнах брадичката си към ръцете му. – Те също ли те държаха в плен?
Тарик погледна към ръцете си с кратък дъх на смях, разсейването беше точната възможност, от която се нуждаех, за да го ударя, и все пак… удържах позицията си.
– Не, братко, не мисля, че някога съм бил същество, което би могло да бъде контролирано толкова старателно. Но… да, майка ми изгуби част от властта си над мен. Вече не чувам съскащата ѝ отрова в ухото си. Вече не се чувствам принуден да и угаждам. Всъщност вече не изпитвам нищо особено към нея.
– Очакваш да повярвам в това? – Подиграх се. – Идваш при мен, наричаш ме брат и твърдиш, че между нас има някаква връзка заради тази смътна кръвна връзка, и очакваш да повярвам, че толкова лесно ще отхвърлиш кръвната връзка със собствената си майка?
– Дойдох при теб, защото търся нещо, което все още не мога да назова. Искам да почувствам нещата, които ти изглежда усещаш толкова лесно. Искам да усетя вкуса на вятъра и да почувствам как сърцето ми бие по причина, много по-добра от физическото изтощение, и мисля, че ти знаеш какво е да изпиташ всичко това. Кръвта е едно от много малкото неща, които имам. Връзката ми с четирима души на този свят истина за мен самия, която е неоспорима. Но се уморих от пояса на баща ни и от манипулациите на майка ми. Не мисля, че във враждебната им компания ще намеря онова, което ми липсва.
Стиснах челюстта си, не исках да чуя тези думи, не исках да усетя извивката на шибаното съжаление, която се провираше в червата ми, нито да имам някакво разбиране за това какво търси той. Но разбрах. Знаех какво никога няма да намери, докато е в капана на компанията на баща ми и Лавиния. Това беше нещото, което ме беше спасило в края на краищата.
– Смъртта ме повика – добави Тарик разговорно, сякаш двамата не бяхме седнали на върха на планината, докато под нас се водеше война, а писъците на онези, които бяха изправени пред своя край, се носеха, за да омърсят въздуха.
– Познавам чувството. И се съмнявам, че си се върнал по същия начин като мен, така че как си го избегнал? – Попитах, любопитен въпреки себе си.
– Превозвачът взе душите, които майка ми свърза с мен. Той беше… – Тарикс стисна устни, явно не желаейки да продължи. – Е, достатъчно е да кажа, че той не сметна каквото и да съм аз за достойно да пожъне. И така, ето ме тук.
Той разпери широко ръце и аз разбрах, че не държи никакво оръжие в ръцете си. Не стоеше готов да се бие или дори не ме наблюдаваше с онази проницателна наблюдателност, която би подсказала, че е готов да се защитава. Предлагаше ми свободен изстрел към него, ако го поискам. Е, или това, или…
– Искаш да ти предложа място в нашата армия ли? – Попитах, като присвих очи към него. Бяхме обсъдили възможността да се опитаме да го обърнем и я отхвърлихме. Тези измъчени души бяха свързани с него, а сътворението му беше нещо, което не можехме да разберем. Но ако това, което казваше, беше вярно, тогава не само тези души бяха отведени в смъртта, където им беше мястото, но и той вече не беше опетнен от мрака на сенките на Лавиния, което означаваше, че човека, който стоеше пред мен, беше просто такъв. Наполовина фея, наполовина нимфа, плод на амбицията и жестокостта на баща ни – не толкова различен от мен.
– Ти ли? – Попита Тарик, злобна усмивка повдигна ъгълчето на устните му, сякаш идеята за това предателство го вълнуваше.
– Подобна сделка би трябвало да бъде сключена от една от Истинските кралици – в идеалния случай и от двете – застраховах се аз, но усмивката му само нарасна.
– О, мисля, че краля-консорт има известно влияние. Освен това твоята кралица сключи сделка с мен – тя ми е длъжна.
– Какво ти дължи? Попитах, като присвих очи към него и си отбелязах, че трябва да си поговоря с жена ми за сключването на съмнителни сделки със свирепи същества, защото тя имаше твърде голям навик да го прави.
– Това беше оставено на съдбата. Точно както съдбата те изправи на пътя ми днес, братко. Въпросът е какво ще правиш с мен, след като ме имаш?
Взирах се в него няколко дълги мига, после изпуснах въздух от разочарование, проклех безмълвно жена си и прибрах брадвата.
– Насочвам се към Нефритения замък – казах му. – И когато стигна там, планирам да обезглавя баща ни. Имаш ли някакъв проблем с това?
Тарик се усмихна.
– Знаеш ли, точно тази сутрин си мислех колко по-добре би изглеждал без глава. Тя ще си подхожда с липсващата му ръка.
Издържах само няколко секунди, преди да изръмжа от смях и да се усмихна обратно на брата, когото не бях поискал, но сега се оказах в едно котило с него.
– Е, може би все пак сме роднини.
– Хайде. Мога да те заведа в замъка, ако искаш да бъдеш там. – Тарик се премести на мига, огромният му дракон отново се извиси над мен и въпреки добрата ми преценка, въпреки знанията ми за това какво представлява и откъде е дошъл, аз се приближих до него.
Оставаше ми само да се надявам, че не съм си загубил ума и че съм бил прав да следвам интуицията си, защото в противен случай щях да се поднеса на сребърен поднос на човека, когото бях дошъл да убия.
Но по някаква неизвестна причина се доверявах на Тарик и докато се качвах на гърба му и се криех с сенките, се оставих да се наслаждавам на тръпката, че най-накрая ще се приближа достатъчно близо до баща си, за да сложа край на това.

Назад към част 95                                                          Напред към част 97

Глава 10

На следващата сутрин се събудих от викове преди алармата ми да се включи. Погледнах часовника – беше само пет. Седнах в леглото и се заслушах. Дебелите стени и врати заглушаваха повечето от виковете. Няколко думи бяха ясни, но не бях сигурна за какво става дума. Сега нямаше да е възможно да заспя отново.
Първата ми мисъл беше, че е Джаспър. Беше се върнал тук, за да говори с мен.
Излязох от леглото и погледнах надолу към избледнялата си розова пижама, която майка ми беше подарила за Коледа, когато бях на шестнайсет. Да се преоблека, преди да изляза навън, за да посрещна каквото и да се случва, ми се струваше глупаво. Не ме интересуваше какво ще си помисли някой за пижамата ми. Особено Стоун. А Джаспър вече ги беше видял.
Ако Джаспър беше навън и предизвикваше сцени в пет сутринта, беше време да се справя с него. Стоун ми беше помогнал и не би трябвало да се кара с най-добрия си приятел за това, че съм останала тук. Така или иначе нямаше да е възможно да се укривам от Джаспър завинаги. Имах цял ден, за да се събера. Животът щеше да продължи. Хайди винаги щеше да бъде моя сестра. И освен че Ван Аланс щеше да плаща за грижите за нея, те нямаше да бъдат част от живота ѝ.
Отворих вратата, поех си дълбоко въздух, за да успокоя нервите си и да се подготвя, след което тръгнах по коридора към гласовете. Стоун изискваше от нея да уважава дома му. Спрях и зачаках. Може би се бях объркала. Струваше ми се, че съм чула два мъжки гласа, а не този на Пресли.
– Господи, Стоун, успокой се. Винаги си толкова шибано навит. Тя ти е организирала парти. Всички си тръгнаха късно. Ще се прибере – каза другият мъж.
– Не си спомням да съм те питал какво, по дяволите, мислиш за нея – изстреля му Стоун.
– Престани! Просто престани! Защо не можеш да бъдеш мил? Винаги си толкова злобен! – Пресли се разплака на висок глас.
След това настъпи тишина.
Исках да се изнижа обратно в стаята си, но се приближих толкова близо, че се страхувах, че ще ме чуят, ако се обърна и се върна. Трябваше да изчакам, докато отново се чуят викове.
– Живееш тук безплатно. Когато майка ти, която е кучка, не искаше да има нищо общо с разглезеното дете, което е отгледала, аз те прибрах. Той не искаше. Не забравяй това.
– Това е несправедливо твърдение. Вие двамата винаги ли се карате? Имам нужда от малко шибан кофеин и аспирин, за да се справя с това – каза другият глас.
– Несправедливо? Ти беше женен за майка ѝ. Тя те хвана да чукаш дъщеря ѝ и изгони дъщеря си. Не те е помолила да напуснеш и ти си останал въпреки обстоятелствата. Думите на Стоун накараха челюстта ми да се разтвори. Дали току-що бях чула правилно?
– Остави го, Стоун! Половината проклета страна се е оженила за майка ти! – Изкрещя в отговор другият човек.
– Излизай от къщата ми, Уесли. Ако искаш това, тогава тръгни с него. Но не си прави шибано парти в дома ми, не го разваляй и не го използвай като начин да промъкнеш този гадняр под покрива ми.
– Ти ме нарани с нея! – Извика Пресли.
Изчаках, прикривайки устата си в случай, че пуснат някоя и друга безумна бомба, и накрая издъхнах на глас. Трябваше да се размърдам скоро или някой от тях щеше да нахлуе от голямата стая и да ме намери тук.
– Тя се нуждаеше от място, където да живее. Дадох и място. Същото, което направих и за теб.
– И я чукаше, както мен? – Отвърна на удара Пресли.
Чу се въздишка.
– Беше веднъж, Пресли. Бяхме пияни. Ти се нахвърли върху мен гола в джакузито. Аз съм мъж, а ти беше разкрачена върху мен се търкаше върху пениса ми. Повярвай ми, съжалявам за този пропуск в преценката си от момента, в който се случи.
– Ти си студено копеле точно като баща си – каза другият мъж.
– Казва човекът, който живееше от една жена и чукаше дъщеря ѝ зад гърба ѝ. Какво се случи, Уесли? Свършиха ти парите, или не можеш да намериш друга безмозъчна жена, която да те издържа?
– Престани! Не мога да остана тук с теб! Ти си гаден и жесток. Отивам с Уесли. Той ме обичаше. Грижеше се за мен. – Пресли изрече думите така, сякаш бяха заплаха.
Отстъпих бавно назад, като се молех никой да не чуе стъпките ми. Това не беше моята драма и не трябваше да чувам нищо от нея. Да остана тук толкова дълго беше грешка. Бях замръзнала на мястото си и слушах всяка дума, сякаш се развиваше някаква телевизионна драма.
– Моля те, върви с него. Нямаш пари. Професията му е да живее от богати жени. Успех с всичко това – отвърна Стоун и аз започнах да бързам, докато се връщах на пръсти по коридора.
– Ти не го познаваш! – Изкрещя Пресли.
Не последва никакъв отговор.
Вмъкнах се обратно в стаята си и започнах да затварям вратата, когато тя спря точно преди щракването на ключалката. Някаква ръка я държеше отворена. Сърцето ми буквално спря и аз прехапах долната си устна.
– Вярвам, че това е отговорило на любопитството ти. – Гласът на Стоун беше делови. Нямах време да реша дали е ядосан, или трябва да му отговоря. Ръката му изчезна и натискът от тежестта на тялото ми избута вратата с трясък.
Отскочих назад и се загледах невярващо във вратата. Той ме беше хванал. Но не беше разстроен. Поне аз не мислех, че е разстроен. Беше грубо от моя страна да го слушам. Дори натрапчиво. Дължах му извинение. Можех да се опитам да избягам по-рано.
Още няколко врати се затръшнаха. Пресли изкрещя нещо. Втурнах се към банята, за да си взема душ и да се облека за деня. В някакъв момент щеше да ми се наложи да се изправя пред Стоун и да се извиня.
Трябваше обаче да помисля как да го кажа.
Докато водата се стичаше по лицето ми, образът на голия Стоун в гореща вана изникна неканен в главата ми и се опитах да го прогоня. Не исках да мисля за голия Стоун, но образът не искаше да си тръгне. Бях го виждала без риза. Знаех колко впечатляващо е тялото му.
Разочарована, засвирих любимата песен на майка ми на Елвис Пресли и се опитах да се съсредоточа върху текста. Опитах се да си представя нещо друго, но не и образа, който съзнанието ми продължаваше да показва. Когато тялото ми изтръпна, докато неволно си спомнях описанието на Стоун, че е разпъната гола, закрих лицето си, ужасена от реакцията и мислите си. Как ме беше възбудило това? Дали бях болна в главата си и едва сега го осъзнавах?
– Не съм болна, не съм болна – повтарях си тихо, докато водата не стана студена.

Назад към част 9                                                     Напред към част 11

***

– Арнел не знае, нали? – досети се лорд Гордън.
– Моето домакинство е в течение, както и вие. – отвърнах простичко, като набързо разпръснах останалите папки.
Себастиан наблюдаваше всяко мое движение за момент, след което каза:
– Знаеш ли защо Арнел и Давернети те водят със себе си в столицата?
– Заради Карио? – попитах, без да се замислям за причините, които са накарали началника на града и началника на полицейското управление да посетят столицата на империята.
– Заради дракониците. – каза Гордън много сериозно – Няма никаква увереност, че няма да се опитат да те елиминират, докато Арнел е извън града.
Когато приключих с последната папка, отидох при годеника си и много тихо му казах нещо, което ме плашеше много повече от нападение на всички драконови дами наведнъж:
– Това, което се случи вчера с лорд Бастуа, ме изплаши до смърт.
– Всички тези бързо растящи сюрреалистични крайници биха изплашили всекиго. – каза Себастиан в прилив на утеха.
Като поклатих отрицателно глава, обясних още по-тихо:
– Не това. Ужасих се, когато лорд Бастуа каза: „Няма болка. Силата расте, изпълва цялото ми същество. Усещанията изчезват.“
Гордън продължаваше да ме гледа с пълно неразбиране и се наложи да говоря направо:
– Как така в Желязната планина има толкова много разтопено злато?
И лицето на полицая се промени.
Аз продължих:
– Откъде Желязната планина има толкова много желязо?
Гордан пребледня.
– И не бих се учудила, вече не бих се учудила, ако всичките шест саркофага на бащите-основатели на Уестърнадан бяха празни, защото драконите изобщо не са извършили колективно самоубийство, а са се унищожили по много по-брутален начин.
Младшият следовател ме гледа няколко секунди, след това протегна ръка, хвана ме за китката, придърпа ме към себе си и като ме погледна в очите, изведнъж попита:
– Защо вчера ти извика Арнел?
И аз не скрих истината.
– Защото ти беше подложен на мутация и не бях сигурна, че заклинанията ми върху лорд Бастуа няма да ти навредят. И на всичкото отгоре нямах представа дали ще успея. Имаше вероятност драконът да се наложи да бъде унищожен.
След това в архивите настъпи потискащо мрачна тишина.
– Значи драконите могат не само да летят, но и да приемат трета форма, в която няма чувства и разум? – обобщи казаното от мен лорд Гордън.
– По всичко изглежда, че е така. – трябваше да призная.
– Херцог Карио сигурно е наясно с това, иначе откъде професор Енастао щеше да го знае? – продължи Себастиан.
Кимнах, беше очевидно.
– Дали Карио би могъл да използва мутацията срещу Арнел и Давернети? – последва нов въпрос.
– Едва ли. – отвърнах аз, не твърде уверено – Но има едно правило за трансформиращите: Всяка трансформация е възможна само със съгласието на субекта. Не бях експериментирала с дракони, но трансформиращите показваха постоянни резултати, когато се съпротивляваха. Последователен отрицателен резултат.
Себастиан кимна, прегърна ме замислено, после попита тихо:
– Какво искаш да постигнеш, като разбереш дали драконите принадлежат към клановете на бащите-основатели?
– О, много! – отдалечих се крачка от него, все още смятайки, че е недопустимо да се докосваме по този начин преди брака, и обясних: – Това ще ми позволи да разбера кой отговаря за заговора с херцог Карио. Както и имената на онези, които са замесени в продажбата на децата. Действителната селекция на драконите, допускайки бракове само по тяхна преценка.
И след миг мълчание събрах разсъдъка си, за да говоря ясно:
– Искам да познавам враговете си от пръв поглед, Себастиан. Искам имената на кукловодите… или по-скоро на кукловодките.
Драконът ме погледна мълчаливо, но не можах да открия одобрение в очите му.
– Вие определено подценявате жените си. – направих разумно заключение.
– Може би! – отвърна уклончиво младшият следовател.
– Определено! – настоях – И докато всички вие, начело с Арнел и Давернети, се борите с външния враг, пренебрегвате вътрешния. Резултатът е чудовищно преброяване на тайните раждания под заглавието „Рецепти за ябълков пай“ и също толкова чудовищно “Малки изделия от мъниста”, описващо съдбата на тези нещастници. Аз ще живея в този град, Себастиан, ще отгледам децата си в него и няма да приема, че някакви матрони от Уестърнадан смятат, че имат право да решават съдбите им.
– Мащабно. – каза само една дума лорд Гордън.
Повдигнах рамене и отбелязах:
– Вече няколко пъти съм подценявала дракониците. Научила съм си урока. Това няма да се повтори.
Себастиан ме погледна с нескрит скептицизъм. Да, сигурно и той като всички останали джентълмени смяташе, че женските хитрости и подмолни игри са маловажни, но не смееше да ми го каже в очите. Но със сигурност се осмели да ми покаже, че греша.
И като се изправи, той се отправи към личните досиета на жителите на града.
След малко ровене извади досието на майка си, защото на жълтата предна страница фамилията беше променена и беше подчертано „лейди Гордън“. Взех папката от него, като открих името на родителите на лейди Гордън, чиято майка има фамилно име „лейди Винтенс“ след брака, но преди това, с рожденото си име, е записана като „лейди Естенбрайт“.
Взех листа, изписах името „лейди Естенбрайт“, изравних го и написах „Естен“.
– Проклето небе. – прошепна шокираният лорд Гордън.
– Майка ти принадлежи на един от бащите-основатели на Уестърнадан. – съобщих му много разочароващото заключение. Добавих: – Сега става ясно по каква причина тя има толкова силно влияние в Града на драконите.
Драконът определено потисна още една ругатня и изрече:
– Тя принадлежи, а аз не.
– Не мога да кажа, че съжалявам. – много своеобразна утеха, и аз добавих:- Себастиан, родословието е последното нещо, което ме привлича към теб.
Полицаят се усмихна.
Но, уви, и двамата не бяхме в настроение за усмивки в момента.
– Има нещо в цялата тази история, което интуитивно ме тревожи, но не мога да разбера какво е. – призна искрено младшият следовател.
Е, аз на свой ред си признах:
– Мен също. И аз също не мога да разбера какво е то.
Мълчахме известно време и Гордън каза:
– Херцог Карио ще бъде елиминиран. Решението вече е взето.
– Под елиминиран имаш предвид мъртъв? – без значение какво, това ми се стори диво.
Гордън кимна мълчаливо.
И изведнъж осъзнах какво ме тревожи толкова много – Карио. Със сигурност, ако знаеше, че Гордън е жив, а той вероятно знаеше това въпреки всички мерки, които беше взел, какво би направил един притиснат в ъгъла Звяр?
– Страх ме е. – прошепнах, усещайки желязната хватка на добре обоснования ужас.
А лорд Гордън, осъзнавайки, че не от утеха се нуждая сега, каза:
– Неизбежно е, Анабел. Карио Ръждивия дракон, който се е издигнал невероятно високо, привлякъл е на своя страна дамите на Уестърнадан и много от гражданите и е подложил на ужасна смърт близо четиристотин момичета. Да го оставим жив е лудост.
Отчасти се съгласих с него, но уви – само отчасти.

Назад към част 43                                                             Напред към част 45

***

На следващия ден родителите на Кейлин заведоха Дина в стационарната психиатрия. Те тръгнаха много рано сутринта и Кейлин ги наблюдаваше как тръгват от прозореца на спалнята си. Не си беше направила труда да се сбогува с по-малката си сестра, защото беше осъзнала, че Дина ѝ е дала най-добрия възможен съвет, когато беше посъветвала Кейлин дори да не мисли за нея.
Около два часа по-късно в къщата се появиха първите репортери, а след това телефонът започна да звъни.
Кейлин влезе в компютъра си и видя, че историята за Дина и учителя ѝ по английски език – и последвалата я уебстраница с всички кървави текстови съобщения и снимки, които бяха пуснати в интернет от други ученици – е станала вирусна.
Господин Маршал беше арестуван, а първоначалната уебстраница с всички доказателства вече беше свалена, но това нямаше значение. Историята беше разпалила буря от спорове за това кой всъщност е жертвата и кой е извършителят в сценария.
Коментарите в отговор на една от статиите в CNN бяха нараснали до хиляди отговори и много от тях представляваха злостни нападки срещу Дина. Наричаха я вампир-психар, курва, нарцистична курва и още по-лоши неща.
След това на Кейлин ѝ се наложи да спре да чете, защото беше твърде сюрреалистично и твърде обезпокоително. Работата беше там, че макар Кейлин да не харесваше Дина и да имаше всички причини да я мрази – това бяха личните причини на Кейлин.
Дина все още беше нейна сестра, но сега тя беше буквално боксовата круша на света. Всеки имаше мнение за нея, всеки смяташе, че знае коя е Дина, и дори онези, които искаха да я защитят, също толкова грешаха.
Никой от тях не знаеше истинската история или истинските мотиви за поведението на Дина.
Кейлин дори не знаеше, а тя беше сестра на момичето и я познаваше през целия си живот.
Кейлин реши да спре да влиза в интернет, за да чете новините, и отказа да отговаря на стационарния телефон.
От време на време някой репортер идваше и чукаше на входната врата на къщата, но Кейлин не отговаряше и на този въпрос.
Вместо това тя изяде малко зърнени закуски и изгледа стар филм по телевизора в хола.
Докато гледаше телевизия, Кейлин осъзна, че наистина е време да направи нещо продуктивно, и си помисли, че може би, само може би, родителите ѝ ще са склонни да я изслушат след всичко, което се е случило с Дина. Може би това щеше да ги накара да разберат, че Кейлин не е толкова лоша, колкото я беше обрисувала Дина, и че все още може да ѝ се вярва, че от време на време ще вземе добро решение.
Въпреки че сърцето ѝ тежеше от мъка по Илайджа, някак си на Кейлин ѝ стана по-леко, защото беше решила да се върне в колежа. Докато довършваше зърнената си закуска и слагаше купата в мивката, Кейлин се зачуди как е възможно след всичко, което се беше случило, все още да изпитва оптимизъм.
Семейството ѝ беше разрушено, променено до неузнаваемост. Родителите ѝ бяха празни черупки от това, което някога са били, сестра ѝ беше психопат и замесена в огромен скандал, а Кейлин беше загубила единствения човек, на когото можеше наистина да разчита – Илайджа.
Но някак си тя не беше загубила надежда.
Осъзнаването беше някак изумително.
По някакъв начин сега тя разбираше, че никой и нищо не може да направи нещо, за да и отнеме надеждата. Тя и Илайджа щяха да намерят някакъв начин да се съберат отново. Дори това да отнеме следващите двадесет години, Кейлин щеше да направи всичко възможно да остане позитивна и да бъде готова за деня, в който отново ще могат да бъдат заедно.
Познавайки тази вътрешна сила, тя усети прилив на енергия. Искаше ѝ се да потича из квартала или да пее с пълно гърло. Усмихна се за пръв път от цяла вечност.
Точно в момента, в който се чувстваше най-добре, мобилният ѝ телефон започна да звъни. Кейлин не разпозна номера, но все пак отговори, за всеки случай.
Всъщност не очакваше да е той, тъй като предишната вечер се беше опитала да се обади в болничната стая на Илайджа и не беше допусната.
Но след това чу познатия глас от другата страна и сърцето ѝ се разтуптя.
– Здравей, момиченце – каза той и тя почти чу усмивката му през телефона. – Какво ново?
Тя затвори очи и почувства вълна от облекчение, че отново чува гласа му. В същото време почувства силен копнеж и мъка, че не е физически с него. Двете емоции сякаш водеха битка в тялото ѝ, докато любовта към него не победи и тя не си позволи просто да се наслади на гласа му.
– Седя си вкъщи и се опитвам да избегна репортерите навън – каза тя накрая.
– Сериозно ли? – Попита Илайджа. – Репортерите те преследваха през целия път до вкъщи заради мен?
Кейлин се засмя.
– Всъщност, не. Репортерите в нашата къща нямат нищо общо с теб, колкото и да е странно.
– Сигурно се шегуваш с мен – каза той. – Има ли някаква друга причина да са там? Заради Джейсън ли?
Тя не беше мислила за Джейсън от известно време и споменаването на името му я накара да настръхне.
– Не, не е заради Джейсън, слава Богу – каза тя. – Става дума за Дина.
– Продължавай – каза Илайджа. – Трябва да чуя това.
И така, Кейлин започна да му разказва всичко за Дина и учителя ѝ по английски и как първо е открила това, но после го е запазила за себе си, вярвайки, че истината в крайна сметка ще излезе наяве – което и стана. Тя завърши с факта, че родителите ѝ са отвели Дина в стационарна психиатрична клиника.
Когато приключи с разказа си, Илайджа изсвири.
– Боже мой – каза той. – Сигурно имаш луд живот за момиче, за което се предполага, че е нормално.
– Не мисля, че съм нормална. – Тя прокара ръка през косата си и въздъхна. – Достатъчно за Дина и лудото ми семейство – каза тя. – Не искам да губим ценни секунди от времето ни, говорейки за всичко това.
– Ами аз знам, че не искаш да чуеш за скучния ми живот – каза Илайджа.
– Разбира се, че искам. А твоят живот едва ли е скучен. – Кейлин седна на дивана и се зави с възглавница, като си пожела той да е до нея и да я прегръща, докато разговарят.
– Всъщност нещата тук са доста интересни – каза ѝ Илайджа. – Позволиха ми да направя интервю с Андерсън Купър от болничното ми легло.
– Какво? – Изкрещя тя, като седна по-изправена. – Андерсън Купър? Като Андерсън Купър от CNN?
Илайджа се засмя.
– Да, същият пич. Снощи той долетя и седна в стаята с мен, имаше осветление и камери, а след това просто снимахме глупости в продължение на около час. Каза ми, че съм се справил много добре пред камерата.
Главата на Кейлин се завъртя.
– Кога ще го дават по телевизията?
– Мисля, че Андерсън каза, че ще го излъчат тази вечер.
– Притесняваш ли се? – Попита Кейлин.
– За какво?
– Не знам – каза тя. – Какво ще си помисли целият свят, когато те гледа по телевизията.
Илайджа отново се засмя.
– Няма смисъл да се притесняваш за това. Вече съм в YouTube и хората пишат за мен и говорят всякакви неща. Така че може и да пусна моята версия там. А и така или иначе, ще бъда затворен, така че това, което светът си мисли за мен, няма толкова голямо значение за мен.
Усмивката на Кейлин избледня.
– Сигурен ли си, че ще бъдеш затворен? Искам да кажа, че трябва да има шанс да не те върнат в затвора. Трябва да ти намерим най-добрия адвокат, който можем, някой, който да се бори за теб.
– Кейлин, няма да се боря. Вече ти казах, че съм готов да изплатя дълга си към обществото.
Тя преглътна обратно горчивия вкус.
– Ти си платил дълга си – каза тя. – Рискувал си живота си заради четирима души, които не си познавал, и си ги спасил. Това компенсира всички лоши неща, които си направил.
– Не, не компенсира – отвърна той просто.
От тона на гласа му тя разбра, че няма как да промени мнението му по този въпрос.
– И какво следва? – Каза тя. – Лекуваш ли се?
– Справям се много по-добре – каза Илайджа – но ще имам някои белези от изгарянията.
– Бих искала да мога да те видя – каза му тя.
– Можеш да ме видиш – каза той. – Затвори очи сега.
Тя затворила очи и се вслушала в гласа му.
– Добре. Затворих ги.
– А сега си представи как се отпускам в това болнично легло, изглеждайки мил и секси – както винаги – с телефона до ухото си, опитвайки се да те накарам да се усмихнеш. Можеш ли да го видиш ясно?
– Да.
– Тогава можеш да ме видиш, Кейлин. Просто трябва да опиташ.
– Но е толкова трудно. Не искам да ми се налага да затварям очи, за да бъда с теб.
– Нищо хубаво не е било лесно, момиченце.
Тя искаше да отговори, но тогава чу глас на заден план, който казваше нещо на Илайджа. Илайджа отговори. Двамата се върнаха няколко пъти напред и назад, преди Илайджа отново да се обади.
– Хей – каза той – сега ще трябва да затворя телефона.
– Толкова скоро? – Каза тя, като искаше да се надуе. Това не ѝ се струваше справедливо.
– Слушай, може да мине известно време, преди да говорим отново. Не се притеснявай за това.
– Защо не можеш да ми се обадиш утре?
– Вече няма да съм в болницата. Ще ме върнат обратно в Масачузетс, в затвора. Ще бъда в лазарета на затвора, докато не се възстановя достатъчно, за да ме върнат обратно в общото помещение.
– О. – Сърцето ѝ се сви, но не искаше да реагира прекалено остро. В края на краищата Илайджа беше този, който трябваше да преживее връщането си в затвора, така че как можеше да се изплаши, когато той изглеждаше толкова съгласен с това?
– Запомни какво казах – каза ѝ Илайджа. – Не забравяй да затвориш очи и да бъдеш с мен, а аз ще направя същото. Без значение колко дълго ще отсъствам, аз никога няма да спра да бъда с теб. Никога.
– Обещаваш ли?
– Това е гаранция – каза той.
И след това затвори.

Назад към част 17                                                       Напред към част 19

Глава 7

– Още Тимбитс?
Поклатих глава за трети път. Ако бях научила нещо за сатанистите – извинете, за Армията на мрака – на срещата си с тях на закуска два дни по-късно, то беше, че те наистина обичат понички. Много. Опитваха се да ми наложат храна и изглеждаха особено привързани към гореспоменатите Тимбитс, които бяха като дупки за понички, само че с по-сладко име.
– Не, благодаря.
След поничките голяма част от срещата беше посветена на мен. Всички искаха да знаят коя съм, откъде съм дошла, как функционира собствената ми група и т.н. Изприказвах лъжи колкото се може по-бързо, като бързо изградих предистория на моята сиатълска сатанистка група. Армията ме слушаше с нетърпение и се надявах, че ще мога да си спомня всичко, което казвам, ако ме попитат след това.
– Просто ще трябва да ни посетите някой път – казах, надявайки се да разсея въпросите. – Това е единственият начин да разберете наистина. Засега искам да кажа, че Кристин искаше да дойда тук, за да поговоря за вас.
Споменаването на Кристин ги отрезви. Еван кимна.
– Джорджина смята, че може би трябва да разширим дейността си.
Тук се бяха събрали общо шестима, истински „активните“ членове. Възрастта им варираше от 20 до 40 години и подобно на Еван имаха същото приятно поведение, което беше по-подходящо да ти помогне да си избереш DVD плейър или косачка за трева, отколкото да жертваш коза. Може би това беше просто канадска привичка. Един от членовете, дребна руса колежанка на име Алисън, се намръщи.
– Но защо? Ние и без това правим това, което иска Ангела.
Всички ме погледнаха и аз видях конфликт по лицата им. Снощи бях спала с мъж, който беше много по-морален от Данте, и бях в пълния разгар на харизмата на сукуба. Можех да кажа, че това им се отрази. Това беше част от причините, поради които бяха толкова заинтригувани от мен, и щеше да ми даде лост за влияние тук. И все пак, осъзнах също така, че независимо колко могъща им се струваше Кристин и независимо колко уважаваха одобрението ѝ за мен, аз все още бях външен човек и невинаги можеше да ми се вярва, привлекателна или не. Отново се възхитих на силата на убеждението им.
– Е, аз не искам да спирате… – Това, разбира се, беше точно това, което исках. – Но по-голямата част от това, което правите, е да плашите хората. – Това не беше съвсем вярно, но как иначе да го опиша? – Изглежда, че сега, след като сте се утвърдили, трябва да използвате тази сила, за да започнете да влияете на хората към волята на Ангела. Със сигурност най-добре ще изпълнявате неговите-нейните заповеди, като действително водите хората към мрака. – Осъществих контакт с очите на всеки човек, докато говорех, усмихвах се и вложих в гласа си колкото се може повече съблазнителен чар.
Едно момче с бръсната глава, чието име бях забравила, пъхна в устата си Тимбит с шоколадова глазура и дъвчеше замислено.
– Това е логично.
Алисън не беше съгласна.
– Ако Ангела искаше да направим точно това, щяхме да знаем. Точно сега трябва да продължим да правим точно това, което сме правили. Ставаме все по-силни и трябва да сме сигурни, че тази сила няма да отслабне пред лицето на враговете ни.
Принудих се да продължа да се усмихвам. Тези хора не разбираха нищо, да не говорим за така наречените им врагове. Обърнах се към Еван и го погледнах през спуснатите мигли.
– Защо обаче да се задоволяваме с една цел? Еван, мислех, че ти от всички хора наистина искаш да направиш тази група велика. Мислех, че искаш да привлечеш повече души на страната на ангелите.
– Точно това вече правим – възрази Алисън. Изглежда, че не ѝ харесваше, че използвам погледа на Еван. От своя страна, на Еван не му харесваше да се намира между нас. Той започна да заеква нещо, но беше прекъснат от момчето с бръснатата глава.
– Как? – Попита той Алисън.
Тя се намръщи.
– Какво имаш предвид, Блейк? Как какво?
– Как привличаме повече души на страната на Ангела?
– Като нанасяме удари на онези, които отричат нейното величие.
– Да… – Блейк се намръщи и дояде още един тимбит. – Но не мисля, че това е привличане на повече души на наша страна.
– Оспорваш ли това, което сме направили?
– Не, подкрепям всичко това. Просто… – Блейк сви рамене. – Изглежда, че нещата, които правим, не привличат душите към Ангела. Ако не друго, то просто ги кара да заемат по-твърда позиция срещу нас. – Най-накрая! Най-накрая някой го разбра. Можех да целуна Блейк. Може би щях да го направя по-късно. – Искам да кажа, че не съм сигурен, че планът „Замбони“ наистина ще помрачи душите. Просто ще накара хората да искат да се защитават от нас. Може би е време да изпълним волята на Ангела чрез по-изтънчени средства.
– Да – извиках аз. – Точно това е, което аз…Замбони?
С голям ентусиазъм те обясниха идеята, която им е хрумнала, да изрисуват със спрей едно замбони със сатанински послания точно преди да излезе на леда по време на хокеен мач. Все още запазвайки идиотската усмивка на лицето си, казах с равен глас:
– Мисля, че може би трябва да преосмислите това.
Дебатът продължи през следващия около час. Бях малко разтревожена, че не съм склонила всички веднага на моята гледна точка, но бях изпратила достатъчно вълнички сред тях, за да има промяна. Без значение какво твърдяха, никой от тях не беше сигурен какво точно иска Ангела, разбира се, и докато някои се чувстваха удобно в коловоза си, други започваха да схващат логиката ми. Приех като голям знак за победа това, че когато най-накрая станахме да си тръгваме, те бяха решили да не предприемат никакви действия – да речем, като плана със замбони – докато не се срещнат отново.
Докато излизахме от ресторанта, настигнах Блейк. Бях решила, че Еван е изгубена кауза. Блейк изглеждаше най-интелигентният от групата и си помислих, че може би е време за смяна на ръководството. С малко помощ нямаше да е нужно много, за да свалим Еван.
– Здравей – казах аз, като хвърлих лъч към Блейк. – Наистина ми хареса това, което искаше да кажеш. Зает ли си в момента? Може би бихме могли да поговорим още малко.
Той ми отвърна с усмивка, искрено заинтересован. Вероятно дори нямаше да ми е нужен сукубен блясък, за да го убедя.
– Бих искал да мога… но трябва да ходя на работа. Свободна ли си по-късно тази вечер? Например след вечеря?
– Разбира се. – Разменихме си номерата и когато бяхме на път да се разделим, попитах с тих глас: – Да не мислиш, че все пак ще направят нещо, нали? Въпреки това, което казаха за… нали знаеш, отлагането на плана за „Замбони“?
Усмивката му се разшири.
– Не, те няма да направят плана „Замбони“. Сигурен съм в това.
– Как?
– Защото нямат спрейове.
– Значи ще си набавят още.
Той поклати глава.
– Не и без мен. Аз съм техният доставчик. Работя в Хоум депо.
Отново се оказах с време за убиване във Ванкувър. Беше прекрасен ден, а температурата беше необичайно топла за април. Затова отидох и се разходих по крайбрежната улица. Водата изглеждаше по-синя от нашата в Сиатъл, но може би това беше просто защото тук времето беше по-слънчево. След това се разходих из Стенли Парк и накрая се върнах в хотела си. По време на пътуването отново минах покрай един от магазините за тениски. Бяха сменили витрината си и сега показваха тениска с карта на САЩ, на която пишеше: Скъпа Канада, моля, нахлуйте.
В стаята си стартирах лаптопа, за да проверя електронната си поща. Имаше няколко от пощенския списък на книжарницата, които игнорирах, както и обичайния спам. Заедно с тези съобщения имах едно от пощенския списък на greygoose.com, снимка на котка с някакъв безсмислен надпис, която Коди ми беше препратил, и писмо от Мади.
Това беше масов имейл, който тя беше изпратила тази сутрин. То гласеше:
„Здравейте, хора! Реших да си направя блог. Вижте го.“
Последва връзка. Въпреки че всеки инстинкт ми казваше да не го правя, кликнах върху него.
Трябваше да послушам тези инстинкти.
Снимките на нея и Сет ме заляха. Снощи бяха отишли в Аквариума в Сиатъл и си бяха направили различни снимки, на които позират с пухчета, калмари и други морски обитатели. По-лошото е, че племенничките на Сет бяха с тях. Това почти ме уби. Сет имаше пет очарователни руси племеннички на възраст от четири до четиринайсет години. Обичах ги до полуда и раздялата с него беше като раздяла и с тях. Момичетата изглеждаха сравнително щастливи и се чудех дали изобщо си спомнят за мен. Е, разбира се, че помнеха. Не беше минало толкова много време. Но знаех, че ще продължа да се изгубвам от съзнанието им, докато накрая не се превърна в някакъв смътен спомен за бившата на чичо им.
Затворих лаптопа и реших да отида до бара на хотела.
Още не беше настъпил часа за вечеря, така че мястото беше доста пусто. Седнах на бара близо до телевизора и веднага се сприятелих с бармана. Три „Гилета“ по-късно се сприятелих и с една възрастна двойка от Сан Франциско и няколко бизнесмени от Уинипег. Смеехме се на скорошен филм, когато телевизора изведнъж премина от мач по кърлинг към статично електричество. Барманът натискаше бутоните на дистанционното безрезултатно.
– Какво става? – Попита той.
Няколко мига по-късно картината се върна, но този път беше на друг канал, който показваше местна новинарска програма. Усмивката ми избледня и стомахът ми се сви.
– Не – издишах.
Екипът на камерата правеше репортаж от парка „Куин Елизабет“ – друга прекрасна зона в града, която за кратко бях обмисляла да посетя след Стенли парк. Чудех се дали щях да видя това злодеяние и да успея да го спра, ако го бях посетила.
В късния следобед „Армията на мрака“ беше организирала демонстрация там. Преброих около десет от тях, така че сигурно бяха набрали някои от помощните си членове. Бяха облечени в мантии и качулки, изработени от евтино черно и лилаво кадифе, но разпознах две фигури, които подозрително приличаха на Еван и Алисън. Някои от тях държаха табели с пентаграми и различни „зли“ лозунги, докато обикаляха наоколо и скандираха нещо, което не можех да разбера. Един от тях беше забил в земята стълб с гигантска гумена маска на козел на върха му. Маската не беше закрепена много добре и висеше отстрани, което я правеше да прилича повече на мутирала коза, отколкото на емблема на Ада. На кадрите се вижда, че наоколо се е събрала тълпа, а по-късно полицията е дошла да разтури всичко.
Бързо записах напитките на стаята си и се втурнах нанякъде, като при това извадих мобилния си телефон.
– Блейк? Това е Джорджина.
Той изръмжа.
– Знам, знам. Току-що разбрах.
– Какво, по дяволите, се е случило? Казаха, че няма да правят нищо. Ти каза, че няма да направят нищо.
– Не мислех, че ще го направят! – Той звучеше искрено разстроен. – Бях на работа до преди около половин час. Нямах никаква представа – честно казано. Те го направиха сами. Предполагам, че няколко от тях са арестувани. Еван, Джой и Кристъл обаче се измъкнаха.
Въздъхнах и отмених плановете ни за тази вечер. Трябваше да овладея щетите, преди Седрик или някой от сътрудниците му да ме потърси – а знаех със сигурност, че ще го направят.
Отидох до дома на Еван. Той отвори вратата, все още облечен в робата, но без качулката. Лицето му беше лъчезарно и развълнувано.
– Джорджина! Видя ли новините? Видя ли какво направихме?
– Да! – Избутах го обратно вътре, като затворих вратата след себе си, преди някой от съседите да го види. – Какво стана? Ти каза, че няма да правиш нищо друго, докато не се срещнем отново! Какво стана с това да влияеш на хората в името на по-голямото добро?
Той най-накрая разбра, че не споделям вълнението му.
– Мислиш ли, че не сме повлияли на хората?
– Мисля, че сте повлияли на някои хора да ви смятат за изроди. Вероятно утре в куп църкви ще има проповеди за това как да останем чисти и верни или нещо подобно.
Еван се отпусна на дивана, спекулативен, но все още сияещ от прилива на тяхната каскада.
– Не, това беше силно. Ефектът от него ще бъде далечен.
Достатъчно далечни, за да ме удари, без съмнение.
– Какво се случи? Какво те накара да решиш да го направиш? През цялото време ли си го планирал?
– Не. Просто беше решено – няколко часа след като се видяхме.
– Но защо? – Попитах разочаровано.
– Защото Ангела ни каза да го направим.
– Но ти каза, че няма да го направиш!
Той ме погледна, сякаш бях луда.
– Но Ангела ни каза да го направим. Трябваше да ѝ се подчиним.
Започнах да се аргументирам за идиотизма на това и след това спрях, за да преосмисля нещо, на което преди не бях давала вяра.
– Искаш да кажеш, че Ангела наистина ти е говорил?
– Да, разбира се. Как иначе бихме знаели какво иска?
Обхвана ме неприятно чувство. През цялото време, когато говореха, че правят това, което Ангела „иска“, предполагах, че е по начина, по който толкова много религиозни фанатици предполагат, че разбират желанията на своето божество. Тези, които твърдяха, че божеството им говори с тях, обикновено бяха луди.
– Говори ти в сънищата ли?
– Не – каза той. – Тя ми се явява. Точно тук. Всъщност там. До телевизора.
– Ангелът се появява пред теб – казах категорично. – В плът. Появява се и ти казва какво да правиш?
– Разбира се. Как иначе мислиш, че ще знаем?
Онова неприятно чувство се засили.
– Как изглежда?
Еван въздъхна, мечтателно изражение изпълни чертите му.
– О, Джорджина. Тя е красива. Толкова е красива. Тя сияе – почти е трудно да я погледнеш. Косата ѝ – тя е като златно наметало, а очите ѝ… – Той въздъхна отново. – Не мога да ги опиша. Като всички цветове на дъгата.
Точно тогава телефона ми иззвъня, прекъсвайки сравненията му. Не разпознах номера, но беше с районния код на Ванкувър.
– Ало?
Беше Седрик.
– Ако до десет минути не си в офиса ми – каза той. – Ще дойда и ще те доведа тук. И това няма да ти хареса.
Пъхнах телефона си в чантата и се изправих.
– Еван, трябва да бягам. Слушай, ако Ангела ти говори отново, можеш ли да ме предупредиш следващия път?
Той се обърна колебливо.
– Е, може би.
Спрях пред вратата.
– Какво трябва да означава това?
– Ами, виждаш ли… Не го разбирай погрешно, но тя ни каза да не ти казваме. Каза да запазим това за най-близкия кръг. Вероятно тя просто има нужда да те опознае по-добре.
Това накара съзнанието ми да се замисли, но в момента думите на Седрик имаха по-голямо въздействие. Нямах време да споря с едно същество, което можеше да е реално, а можеше и да не е.
– Ще поговорим за това по-късно.
Потеглих към финансовия район, без да си правя труда да броя минутите от страх какво ще намеря. Докато стигнах до офиса на Седрик, не се случи нищо, така че предположих, че съм се справила. Кристин не беше в приемната, но вратата му беше отворена.
– Влизай тук – изръмжа Седрик.
Сърцето ми се разтуптя и влязох в кабинета му.
Лицето му беше изпълнено с ярост и ако съм имала някакви мисли, че лекият му маниер го прави да изглежда недемоничен, тази идея веднага беше прогонена. Той стисна юмруци, докато ме гледаше, и аз благодарих на късмета си, че остана седнал и не ме хвърли през цялата стая. Кротко се плъзнах на обичайния си стол.
– Какво правиш? – Поиска той. – Или по-скоро какво не правиш? – Той посочи екрана на компютъра си. За разнообразие на него нямаше Уикипедия. Вместо това показваше снимки от демонстрацията за уебсайта на местния вестник. – От теб се очакваше да спреш подобни неща! Джером ли те изпрати тук, за да ме саботираш и да шпионираш?
– Не! Те направиха това, без да ми кажат. Всъщност ги бях убедила тази сутрин да не правят това друго нещо със замбони, а после те тръгнаха зад гърба ми, защото уж им говорил техният Ангел на мрака.
Колкото се може по-бързо преразказах събитията и разговора от деня. Когато приключих, блясъка му не се беше променил. Той все още явно не ми вярваше.
– Джером каза, че си добра, но нямах представа, че си толкова добра. Ти манипулира тази група точно под носа ми.
– Не – повторих аз. – Ще ти се закълна в каквото поискаш. Опитах се да ги спра.
Той продължи, сякаш не бях говорила.
– За това ще получа гадости от всички. Собствените ни хора ще се нахвърлят върху мен – в допълнение към това, че ще ме направят за посмешище. И в крайна сметка другата страна също ще повдигне вежди. На тях не им харесва подобна открита атака.
Другата страна. Небето. Ангелите.
Архангелите…
– Кой е вашият колега тук? – Попитах. – Сред ангелите. Сигурно и тук има архангел, нали?
Въпросът го хвана достатъчно неподготвен, че вбесеният му поглед за миг се вдигна.
– Разбира се. Тя се казва Изабел. Защо?
– Ами… Еван и останалите продължават да твърдят, че са ръководени от ангел. През цялото време ти си мислеше, че те просто се покланят на някакъв универсален сатанински идеал. Но какво, ако истински ангел ги контролира? Искам да кажа, че Джером се е отказал от борбата с теб. Ако някой имаше причина да ви дава акъл, това нямаше да е нашата страна. Щеше да е тяхната.
Седрик замълча за няколко мига.
– Това не е в техния стил. Не е и в стила на Изабел. Познавам я от дълго време. – Когато по-големите безсмъртни казваха „от много време“, обикновено не се шегуваха.
– Тя руса ли е?
– Да, но това не означава нищо. Можем да приличаме на каквото си поискаме. Някой, който се появява в тази група – а аз не мисля, че някой е такъв – лесно може да се направи на рус, плешив или какъвто и да е друг. Мисля, че се опитваш да прехвърлиш вината от себе си и от Джером.
– Не е така! Виж, не искам да затъвам в нищо от това. Просто искам да си свърша работата и да се прибера у дома. И ако питаш мен, мисля, че някой се опитва да те обработи и да те изпрати да търсиш на грешните места. – Добри Боже. Сега вече звучах като всички останали. Скоро щях да му кажа, че го „разиграват“.
– Изабел не би го направила – твърди той. – Ние сме приятели… е, донякъде.
Беше смешно, че демоните постоянно се лъжеха и предаваха един друг, но той някак си заставаше зад характера на някого, който формално беше негов враг. Аз обаче го разбирах. Джером поддържаше подобно странно приятелство с архангела на Сиатъл, Картър.
– Можеш ли да ме свържеш с нея?
Седрик ме изгледа учудено.
– Наистина ли ще се занимаваш с това?
– Не те саботирам – но искам да разбера кой го прави.
– Това е много работа, само за да отклониш вниманието от себе си.
Просто го погледнах, като поддържах възможно най-решителния си поглед с надеждата, че ще ми повярва. Също така се надявах, че табуто, което демоните поддържаха по отношение на заиграването със служителите на други демони, ще издържи. Очевидно беше така, защото той най-сетне каза:
– Ще ти покажа как да се свържеш с нея, колкото и безсмислено да е това.
Издишах дъха, който бях задържала.
– Благодаря ти.
Той поклати глава.
– Но не си мисли, че всичко е наред. Аз все още ще те наблюдавам.

Назад към част 6                                                        Напред към част 8

ГЛАВА 18

Зак остана неподвижен. Кристалното острие на Клопката висеше над сърцето ми – после се изправи, обърна се и спринтира от кабината за прихващане.
Задъхана, с пулсиращо тяло, аз се надигнах и се запътих след него.
На трийсетина метра надолу по пътеката Рикр и Лалакай продължаваха да се бият. Тя беше призовала острието на сянката, но беше покрита с кръв, люлееше се нестабилно и едва успяваше да го парира. По цялата ѝ повърхност светеха лиани, а Неумиращият трептеше диво, докато работеше извънредно, за да я поддържа жива – но тя все още не беше мъртва.
Дали Рикр наистина знаеше как да я убие?
Зак се втурна към тях с меч в ръка. Лалакай сигурно го беше повикала да ѝ помогне.
Тръгнах след него, принуждавайки посинелите си крака да бягат с пълна сила.
– Рикр, внимавай!
Той погледна в посоката на гласа ми – и се извърна настрани, когато Зак се втурна към него с Клопката. Острието поряза ръката на Рикр и от стъкленото острие се разпиляха червеникави искри. Кръвта потъмня в ръкава му – и се стичаше и по ръката на Зак.
Лалакай се хвърли към Рикр. Той се обърна наполовина, но Зак отново се хвърли към него. Попаднал между двамата, той не можа да го избегне.
Кръвта се разпръсна по пода.
Достигнах ги секунда по-късно и се ударих с цялата си тежест в гърба на Зак, като го повалих на колене. На няколко крачки от мен Лалакай се смееше хрипливо, стиснала дръжката на меча си от сенки.
Острието беше забито в долната част на гърдите на Рикр, а върхът стърчеше от гърба му. Той бе избегнал Клопката на Валдурна, но не бе избегнал Лалакай.
От ръцете му се изсипаха ледени каскади и я обгърнаха. Той се отдръпна назад, острието се изтръгна от гърдите му. С оголени зъби той направи груб жест към мен и Зак. От нищо се образува ледена змия, която се вряза в Зак и го отхвърли назад. Когато той се сгромоляса на земята, Клопката на Валдурна се изтърколи по пода.
Ледът около Лалакай се разпадна и Рикр се завъртя обратно, за да се изправи срещу нея.
Забравих болката си и се хвърлих към изпуснатия меч. Рикр беше ранен – тежко. Пробит, пробит бял дроб, вътрешен кръвоизлив. Трябваше да взема Клопката, и то бързо.
Приземих се по корем, обхванах и двете си ръце около дръжката, после се претърколих по гръб навреме, за да забия и двата си крака в краката на Зак и да го накарам да се спъне. Скочих нагоре. Той се хвърли към мен, а аз трескаво отбягвах, като държах меча далеч от телата ни.
Погледът ми се стрелна към стаята за прихващане. Ножницата. Трябваше да сложа острието в ножницата.
Призовах едно ледено копие и с него ударих Зак в ръката, след което го ударих с друго в коляното. Профучах покрай него и се забих през отворената врата в малката стая.
Нещо хвана глезена ми и го издърпа изпод мен. Приземих се тежко на пода. Кехлибареният камшик на Зак светна около подбедрицата ми и когато погледнах назад, той се дръпна, влачейки ме през прага.
Замахнах с Клопката надолу към него и то проряза светещата връв. Съкратеният камшик се отскубна обратно към Зак, а отрязаното парче се разтвори. Избутах се на колене.
На пода под масата червената ножница лежеше на мястото, където Зак я беше изпуснал.
Грабнах я и се принудих да забавя движенията си, докато насочвах острието към върха на ножницата. Стъкленото острие се разтвори във въртящи се искри, които се засмукаха в отвора. Ножницата издърпа ръката ми нагоре, привлечена към острието, сякаш бяха мощни магнити. Дръжката се плъзна навътре, а Клопката на Валдурна се смали до размера на кинжал. Препънах се в краката си, замаяна, че най-накрая смъртоносното оръжие е неутрализирано.
При трепването на кехлибарената светлина грабнах вилата, опряна на масата, и се завъртях.
Светещият камшик на Зак се заплете около дръжката на вилата вместо около ръката ми и той я изтръгна от ръцете ми. Докато се промъкваше през вратата, той хвана инструмента и го завъртя така, че дългите, остри зъбци се насочиха към гърдите ми.
Той се хвърли, да забие вилата в торса ми. Тръгнах към вратата, защото имах нужда от повече пространство.
Изхвръкнах навън в буря от сняг и тъмнина, а Зак беше точно зад мен. Рикр и Лалакай се биеха с острие на сянка срещу ледено острие, тя отслабена от заклинанието паразитна лоза, а той – от раната си.
„Вземи вилата, Сейбър!“
Внезапната му заповед ме стресна толкова много, че едва не позволих на Зак да ме прегази. Зъбите се закачиха за ръба на тениската ми и разкъсаха плата. Пъхнах Клопката в задната част на панталона си и хванах вилата точно над ръцете на Зак, опитвайки се да я изтръгна от хватката му.
Рикр внезапно се откъсна от Лалакай и се втурна към нас. Лалакай се втурна след него. Черните ѝ криле се разпериха от раменете ѝ и я задвижиха във въздуха. На метри от мен и Зак Рикр се върна към нея – твърде бавно.
За втори път тя заби меча си в него, пронизвайки горната част на гърдите му точно над сърцето. Невярващ ужас ме задуши, докато се държах отчаяно за дръжката на вилата.
В гърлото ѝ се изтръгна див смях.
– Какво е чувството най-накрая да умреш, Аравн? – Изкрещя тя.
Забил се в острието ѝ, той сграбчи раменете ѝ.
– Ти ми кажи.
Докато шокът се разля по лицето ѝ, той се завъртя и я хвърли назад – право във вилата, която Зак и аз държахме.
Зъбите пробиха гърдите ѝ, пронизвайки сърцето и белите ѝ дробове. Тя увисна, а ръцете ми се разтресоха от внезапната тежест на вилата.
Дишайки тежко, Рикр се отдръпна. Сенчестият меч на Лалакай се беше разтворил, а яркочервена кръв напояваше белите му дрехи от двете дълбоки рани в гърдите му.
Сърцето ми се разтуптя, докато чаках тя да се изправи. За да се изсмее безмилостно. За да поднови атаката си.
Но Неумиращият не се възпламени с магия.
– Какво…?
Дрезгавият глас до мен накара главата ми да се отдръпне настрани. Зак се взираше в Лалакай, която висеше на вилата, която и двамата държахме – гледаше с ясни зелени очи. Заразителната черна магия, която покриваше кожата му, беше избледняла.
– Тя е мъртва? – Прошепна той.
Вниманието ми се върна към Лалакай. Куха и безжизнена, тя се смъкна от вилата и се свлече на пода. Тя не се съживяваше. Неумиращият не я лекуваше.
Рикр протегна ръка. Под тялото ѝ проблясна лазурен кръг и температурата спадна. Подът и стените бяха побелели от студ, а въздуха искреше от кристали. От светещото заклинание нагоре се изстреля ледена колона и Лалакай изчезна в нея.
Пукнатина.
Тънки линии се прокараха на зигзаг през ледената кула, след което тя се пръсна в облак от искрящ сняг. Малките, блестящи звезди на силата се завъртяха около Рикр, поглъщайки се в тялото му. Цялата ѝ сила, цялата магия, за която беше убила и откраднала, сега беше негова.
Лалакай изчезна, разбита на толкова малки фрагменти, че не можех да ги видя. Дори и да можеше да се съживи като немъртва, както беше направил Изверг, не ѝ беше останало тяло, за да го направи.
По бузата на Рикр блесна синя светлина. Меко светеща шарка се разпростря отстрани на врата му, изчезвайки под дрехите му. Тя засия по-ярко и от раните му се излъчи съответстваща светлина. С последен проблясък Неумиращия го излекува.
Беше го излекувало… но не и Лалакай. Загледах се във вилата, чиито зъбци бяха покрити с нейната кръв. Това я беше убило? Едва ли можеше да се смята за оръжие. Нямаше никаква магия, никакви заклинания, никаква сила.
Разбирането ме порази като мълния.
От магически оживените корени на дърветата до остриетата, породени от магия, всяка рана, от която бях видяла Рикр или Лалакай да се лекуват, беше нанесена, поне частично, от магия или магическо същество. Но във вилата нямаше магия.
Слабостта на Неумиращия бяха смъртните оръжия.
Имаше някакъв изкривен смисъл. Слабостта беше проста, но почти невъзможна за отгатване и още по-трудна за използване. Кой човек би бил достатъчно глупав, за да използва земно оръжие срещу толкова могъщо същество като Зимния крал? Ако го направят, той би могъл да ги унищожи, преди да са се доближили до него. А фея? Те дори не биха притежавали немагически оръжия, камо ли да ги използват срещу краля на феите.
Зашеметеният ми поглед се вдигна и дъхът ми секна.
Рикр стоеше съвсем неподвижно, с полузатворени очи и разтворени устни. Ледени кристали се носеха в бавна спирала около него, а температурата беше болезнено, режещо студена. Светлината блестеше от златните му рога и за миг си помислих, че си въобразявам – но не, те се удължаваха. Разклонени и злокобно заострени, те се издигаха над главата му като величествена корона, допълвайки черния му орнамент. По дрехите му се образува скреж, а с него кръвта и мръсотията избледняха. Дрехите му се поправиха и освежиха, а после леда се сгъсти в гладка броня по раменете и гърдите му. Още ледена броня се образува по ръцете и предмишниците му.
Дъхът ми побеля във въздуха под нулата.
Очите му се отвориха, меко сияещи от сила, и аз срещнах древния му поглед с неприятно стържене на предчувствие в гърдите.
Може и да нямаше двор, който да управлява, но Зимният крал се беше завърнал.

Назад към част 18                                                    Напред към част 20

Глава 1

На пръв поглед мъжът не приличаше на нищо. По-висок от мен, но плешив, със странно луковична глава, кацнала на върха на бял, мършав врат. Беше елегантно облечен, с костюм и вратовръзка, но знаех много добре, без да предполагам, че дрехите не правят човека. В миналото бях качвала на задната седалка на таксито си смешно богати хора, а най-заможния от тях изглеждаше така, сякаш е спал на улицата три месеца. Може би затова имаше толкова солидна банкова сметка – защото не си губеше времето за неща като бръснене, сресване на косата или, хм, миене.
Както и да е, този мъж, който държеше тънката си ръка, за да ми сигнализира, изглеждаше така, сякаш силен порив на вятъра би го преобърнал. Съдейки по бледата му кожа, той не излизаше много навън. Може би се страхуваше от силен вятър. Както и да е, реших, че още един клиент ще ми е достатъчен, за да изкарам до края на седмицата. Надявах се обаче да не пътува далеч. И преди бях изгонвала хора, които искаха дестинации, до които щяха да стигнат за часове. Не е най-правилното нещо, но и аз имам живот. Имам и по-добри неща за правене, отколкото да прекарвам целия си живот в разкарване на хора и водене на едни и същи разговори отново и отново за техните почивки, за времето или за последните събития в „Очарование“ по Канал 5. Не че не харесвам работата си – далеч не е така, но не живея, за да работя. Не съм ненормална.
Спрях до бордюра и той се качи отзад, като седна точно зад мен.
– Катълслоу – измърмори той. После ме погледна и направи двоен поглед. Това ми се случва често, по някаква причина хората винаги намират за изненадващо, че жена кара такси. Нямам представа защо. Не е като да се изискват специални умения, каквито аз нямам заради пола си. Това, че имам някакви дрънкулки, няма да ми помогне да държа волана и да се ориентирам по-лесно в малък град като Оксфорд. Не, гърдите ми не намаляват способността ми да шофирам. И да, мога да паркирам. Чувала съм всички вицове. Те никога не са смешни. Мъжете могат да бъдат вещици, а жените могат да бъдат таксиметрови шофьори. Голям проблем.
– Разбира се, господине – промърморих аз и се усмихнах в огледалото. Не получих и една усмивка в отговор. Това ме устройваше, с тихите хора се работи по-лесно.
Подкарах колата, като накарах шофьора на смачканото БМВ, идващо зад мен, да направи жест в моята посока и да се намръщи гневно. Сега, сега. Имаше достатъчно място, за да намали скоростта. Смятам, че всеки, който се дразни от подобно нещо, трябва да си оправи живота. Ако се стресираш от това, че трябва да натиснеш леко спирачката, какво ще стане с равновесието ти, когато ти се спукат тръбите, детето ти бъде отстранено от училище или майка ти бъде диагностицирана с рак? Просто не си заслужава да полагате усилия, за да се потите за дреболии.
Пътникът ми не забеляза това. Той си бъркаше в якето, а лявата му вежда трепереше яростно, сякаш някой я беше закачил на невидима връв и я дърпаше отгоре. Предполагам, че можех да го успокоя, но в крайна сметка това вероятно нямаше да има никакво значение. Вместо това пуснах радиото и се забързах. Колкото по-бързо стигна до Катълслоу и откарам този човек, толкова по-бързо ще мога да се прибера у дома и да си подложа краката.
Тъкмо се отбивах от главния път към малкото предградие, когато го усетих. Дори не забелязах как се наведе напред – бях прекалено заета с автобуса пред мен – но когато студения метал се притисна към тила ми, разбрах точно какво се случва.
– Искам всичките ти пари – изсъска той. – Сега.
Пистолет. Чудесно. Защо винаги се оказвах с психопатичните идиоти? Облизах устните си.
– Искаш да взема парите или да избегна да се забия в задната част на автобуса? – Попитах. – Защото не съм сигурна, че мога да направя и двете.
Настъпи мигновена пауза.
– Спри тук. И не си мисли, че няма да натисна спусъка, само защото си момиче.
Обмислях умен отговор, но в крайна сметка свих рамене и направих каквото ме помоли. Изключих двигателя, но иначе не помръднах.
– Дай ми шибаните си пари.
Може би си мислеше, че съм слабо чуваща и беше важно да повтори искането си с допълнително ударение, за да се увери, че не съм разбрала погрешно намерението му.
Стиснах устни.
– Нямам много. Никой от нас никога не носи много. Знаеш ли, в случай че някой сложи пистолет в тила ни и ни поиска всичко.
– Слушай, кучко…
– Всичко, което искам да кажа – продължих безгрижно – е, че може би трябва да обмислиш това малко повече. Риск срещу възнаграждение. Не съм сигурна, че наистина си обмислил това и бих искала да ти дам още една възможност да го направиш. – Смекчих гласа си, за да му покажа, че съм сериозна. Всеки заслужава втори шанс.
За съжаление моя мърляв джентълмен не ме слушаше. Той пъхна дулото на пистолета по-дълбоко в плътта ми. Добре, това ме заболя. И започвах да се дразня.
– Ще ти дам последен шанс – каза ми той – преди да разпръсна мозъка ти по предното стъкло.
Исках да му кажа, че мозъка ми се намира на мястото, където бихте очаквали, и че ако натисне спусъка точно сега, ще се усети увреждането на дихателната ми тръба, мозъка ми ще остане непокътнат. Някак си не ми се струваше, че това е момента за урок по анатомия.
– Добре – казах успокоително. – Имам каса в отделението на жабката. Трябва да се наведа от другата страна.
– Не опитвай нищо смешно.
Може би това беше тона на гласа му, но по-вероятно беше избора му на думи. Във всеки случай, когато се протегнах, за да отворя жабката с лявата си ръка, а с дясната скицирах руна върху бедрото си, знаех точно какво правя. И, да, мислех, че е доста смешно.
– Какво, за…? – Изпъшка той. – Какво, по дяволите? Той дръпна това, което беше смъртоносно оръжие, от врата ми и се загледа в това, което сега беше банан. Клиширано, сигурно, но ме накара да се усмихна.
– Не бих препоръчвала да се опитваш да го ядеш – казах весело. Можеше да изглежда като банан и да се усеща като банан, но магията можеше да стигне само дотам. За съжаление.
Очите му се въртяха от банана към мен и после обратно. Не вярвах, че е възможно, но той изглеждаше още по-блед от преди.
– Ти си вещица.
– Да. Да, вещица съм – отвърнах любезно.
– Какво прави една вещица, да кара такси?
Това беше дълга, дълга история, в която със сигурност не исках да се впускам с този човек.
– Дадох ти възможност да промениш мнението си – казах му аз.
Очите му се преместиха, докато изчисляваше шансовете. Прецених, че е петдесет на петдесет дали ще се хвърли върху мен, или ще избяга. За щастие и на двама ни, той избра второто. Хвана дръжката на вратата и яростно я дръпна, но, разбира се, тя не се отвори. Централно заключване. Аз обаче се чувствах щедра, защото натиснах бутона, за да отворя вратата, и той изпадна. Той се изтърколи на крака, като едва не се препъна в бързината си да се измъкне. След това се отклони по пътя, като едва избегна да бъде прегазен от двуетажен автобус.
Наблюдавах го за миг или два, докато се отдалечаваше към тротоара и предполагаемата си свобода. Най-разумно би било да го пусна – по-малко проблеми за всички. Но в задната част на главата ми се чуваше гласче, което ми казваше, че той ще бъде свободен да опита това отново – и то върху някой, който има по-малки защитни способности от мен. Не можех да го направя. Извъртях очи. Някои дни ми се иска да нямам съвест.
Преброих до три под носа си, после вдигнах ръка и извадих друга руна. Чу се силен пукот и тежък клон на дърво се стовари върху главата на нещастния ми нападател. Той рухна мигновено.
– Остани тук – промърморих на таксито. Пъхнах ръце в джобовете си и, свирейки, се запътих към идиота, който беше съсипал деня ми.
Минаващата кола спря, от нея изскочи тъмнокоса жена и се затича към него. Предположих, че от този ъгъл той наистина изглежда като жертва на нападение от дървояд, а не като човек, който е получил своя справедлив десерт.
Стигнах до нея, когато тя започна да дърпа клона, който го притискаше.
– Не бих го направила – отбелязах аз.
Тя се вгледа в мен.
– Този човек е в капан! Той се нуждае от нашата помощ. – Тя отново дръпна клона, макар че единственото, което успя да направи, беше да заплете няколко малки клончета в дизайнерското си яке. Чу се разкъсващ звук, когато скъпия плат се разпори. Извиках.
– Може да му навредим още повече. Винаги е по-безопасно да изчакаме професионалистите – посъветвах аз. – А повярвайте ми, този човек не си заслужава усилията.
Тя поклати глава в ужас.
– В един момент вървиш по улицата, грижиш се за собствените си работи и хрупаш банан, а в следващия върху теб лежи дърво.
Прехапах долната си устна.
– Не бих казала, че е дърво. По-голямата част от дървото все още стои. – Погледнах банана, който все още беше в ръката му. Хм. Погледнах към жената. – Имате ли телефон? Трябва да се обадите на полицията.
Зачервените от усилието и бузи се обърнаха към мен и тя зяпна.
– Полиция? Този човек има нужда от линейка!
– Той тичаше по улицата с пистолет в ръка – изтъкнах аз.
– Пистолет? Но… – Тя се поколеба, като погледна надолу. Руните за обръщане на посоката са сложни за повечето вещици, особено когато имаш само секунда-две на разположение и технически си само Новобранец първо ниво. Но аз не съм като повечето вещици.
Устата на брюнетката се отвори и тя направи крачка назад.
– Кълна се, че това беше банан.
Предложих успокояваща усмивка.
– Шокът ще ви направи това. Мозъкът ви се е паникьосал, когато е видял пистолета, и не е искал да регистрира истината. Това е доста често срещано явление по време на стресови ситуации.
Тя прокара ръка през очите си.
– Обикновено съм много спокойна под напрежение. Но деня беше дълъг.
Определено бях съгласна с нея по този въпрос. Помислих си скръбно за дивана си и за времето, което щеше да ми отнеме да дам показания в полицията. Задник.

***

Когато се прибрах в блока си, вече беше много тъмно и студа определено се усещаше във въздуха. Времето беше гадно. Ако нещата вървяха по план, можех да заема обичайното си място за паркиране до вратата. Вместо това изглеждаше, че всичките ми съседи вече са се върнали от работа и са заели най-добрите места. Намръщих се и се запътих към входната си врата. Имах нужда от дълга, гореща вана със свещи, шоколад и вино. Много вино.
– Айви!
От другата страна на улицата се чу чуруликането, което накара сърцето ми да се свие, но аз се усмихнах и се обърнах към Ив.
– Ей, току-що си се върнала от работа ли?
Тя се затича към мен, като размахваше лъскавата си конска опашка, и ме поздрави, разкривайки перфектни бели зъби.
– Завърших в шест, така че се възползвах от ранния край, за да потичам.
Погледнах облеченото ѝ в ликра тяло нагоре-надолу.
– Добре за теб – промърморих аз.
Не че смятах, че шест вечерта е рано, като се има предвид, че повечето сутрини тя ставаше и излизаше от вратата в пет и половина. Причината да знам това беше, че миналия месец бях изгледала няколко епизода на „Омагьосване“ и се присурках до възглавницата си едва когато слънцето изгряваше и тя тръгваше за работа.
– Трябва да дойдеш с мен някой път. Това е наистина ободряващ начин да завършиш деня.
Устоях на желанието да изтъкна, че тя е висока, здрава и стройна, докато аз съм по-скоро ниска и пухкава, с гърди, които имат потенциала да извадят едното ми око, дори когато нося най-модерния спортен сутиен на пазара. Харесвам Ив, но тя не е от хората, които приемат „по дяволите не“ като отговор. Далеч по-безопасно беше да не давам никакъв отговор и да се надявам, че тя бързо ще премине към друга тема.
– Как върви работата тези дни? – Попитах.
За щастие споменаването на любимата ѝ тема накара очите ѝ да светнат и всички мисли да ме принуди да се включа във фитнес режима ѝ избягаха.
– Добре е. Наистина добре. Успях да овладея всички основни руни и съм доста уверена в миомантията. Ръководителят ми смята, че ще съм готова да се явя на изпитите за Втори орден следващия месец. Дори има вероятност да ме преместят в Арканния клон.
Наблюдавах как тя подскачаше от пръсти на пети при тази мисъл. Ив живееше, дишаше и вероятно мечтаеше за Ордена. Или по-скоро Ордена на магическото просвещение, за да му дадем официалното название. Повечето хора не се притесняват да използват пълното му наименование, вероятно защото звучи не толкова като всеобхватната, всемогъща магическа организация за почти всяка вещица в Обединеното кралство, колкото като щастлив хипарски анклав.
– Сигурна ли си, че ще ти хареса Арканния клон? – Попитах. – Не са ли тези момчета прекалено много натежали маниаци и мрачни сноби?
– Айви! – Тя ме удари закачливо по ръката, но с такава непреднамерена сила, че аз изтръпнах. – Арканният клон е там, където им е мястото! Разбира се, те са сериозни – работата им е най-важната в страната. Без тях по улиците щеше да цари хаос. – Тя повдигна вежди в знак на назидание. – Те заслужават най-голямото ни уважение.
– Да, да. – Не исках да правя дъжд на парада на Ив. – Права си – излъгах аз. – Те са прекрасни.
Тя кимна с пламенната ревност на истински вярващ.
– Надявам се да съм достатъчно добра, за да отговоря на критериите им и да се присъединя към тях.
Поклатих глава.
– Шегуваш ли се? Ако не те искат, то е, защото се притесняват, че ще ги изложиш всички. – Не лъжех, Ив може и да беше прекалено ентусиазирана по отношение на Ордена за моя вкус, но не можех да отрека нейната отдаденост или способностите ѝ. – Те ще бъдат щастливци да те имат.
Тя се усмихна.
– Благодаря, Айви. – Тя направи пауза. – И все пак, как мина деня ти?
Лесно отхвърлих въпроса ѝ.
– Все същото, все същото. – Усмихнах ѝ се. – Познаваш ме. И, преди да кажеш нещо, не се притеснявай. Не съм забравила, че утре тръгваш.
– Сигурна ли си, че е добре? Бих го взела с мен, но…
– Не искаш да афишираш, че си вещица.
Ив се намръщи.
– Не и в този случай. Ще е необходимо деликатно докосване. Ще отсъствам само четири или пет нощи.
– С удоволствие ще се погрижа за твоя познат, Ив. Честно. – С котките се справях, особено когато не бяха моите собствени малки космати копелета.
– Ще ти бъда много задължена.
Едва се сдържах да не ѝ предложа да почисти апартамента ми като заплащане. Влязохме през главната врата и Ив се насочи направо към стълбите, като хвърли поглед през рамо в моята посока, когато разбра, че не я следвам.
– Изкълчих си глезена – казах ѝ. – Стара спортна травма. Ще взема асансьора.
Тя се намръщи.
– Звучи болезнено. Кажи ми, ако искаш някакви превръзки. Познавам и един чудесен физиотерапевт.
Махнах ѝ с ръка.
– Ще се оправя. Но благодаря. – Кимнах към стълбите. – Ти върви.
– Ако си сигурна…
Боже мой. Трябваше да измисля някакво по-добро извинение. Всъщност започвах да се чувствам виновна.
– Да.
– Е, внимавай. – Ив се усмихна широко и започна да спринтира нагоре по първия етаж. – До скоро, Айви!
Натиснах бутона на асансьора и се строполих на стената. Беше трудна работа да гледам Ив.
Щом влязох във вратата, захвърлих чантата си и се запътих към дивана, като се свлякох с лице напред. Блаженство.
Отнякъде над мен се чу раздразнено съскане.
– Храна.
Изпънах глава нагоре.
– Здравей, Брут.
Жълтите му очи се взираха в мен, без да мигат.
– Храна, кучко.
Въздъхнах.
– Казвала съм ти го отново и отново. Ако ме наричаш така, няма да те храня.
– Храна.
– Дай ми една минута.
– Храна.
– Бих искала първо да имам възможност да изпия чаша чай.
– Храна.
– Изчезвай.
– Храна.
Измърморих проклятие, станах и се запътих към малката, но перфектно оформена кухня. Остатъците от сутрешната закуска лежаха на плота. Сметох всички чинии в мивката и пуснах чешмата, докато Брут продължаваше да мърмори.
– Храна. Храна. Храна.
Въздъхнах, намерих чиста купа и отворих една консерва, като леко се задавих от познатия мирис на преработена риба тон. Загребах малко с лъжица и му я поднесох. Брутус се приближи и нежно подуши. Извърнах се, за да затворя крана.
– Храна.
Стиснах зъби.
– Току-що ти дадох храна.
Той погледна купата и изглеждаше напълно отвратен от днешното предложение. Погледнах го с ожесточение.
– Миналата седмица ти хареса това. – Главата му се обърна. Дори не искаше да я погледне. – Брут…
От дълбочината на гърлото му се чу ниско ръмжене. Скръстих ръце. Той не отстъпваше и на сантиметър.
– Хра…
– Хубаво – отвърнах аз, прекъсвайки го.
Понякога пътят на най-малкото съпротивление е най-добрия. Отворих шкафа, избрах друг вкус и му го представих. В отговор получих най-малкото мъркане. Завъртях очи, отървах се от първата порция храна и му дадох втората. После се запътих към телефона, за да си поръчам пица.

Назад към част 1                                                   Напред към част 3

Глава 15

– Откакто се върнах, се постарах да присъствам във вампирската общност – каза Джанвиер, разбирайки загрижеността на Дмитрий. В Ню Йорк, и по-специално в Манхатън, има многобройно вампирско население. Изблик на кръвожадност можеше да оцвети града в пурпурночерно, а крехките тела на смъртници да лежат по улиците като счупени играчки. – Беше достатъчно лесно да се върна в обществото, тъй като познавах редица хора от предишни посещения в града.
Устните на Дмитрий се изкривиха.
– Умението да омагьосваш враговете си и да печелиш приятели, където и да отидеш, винаги е било твоя дарба, Януари.
Наазир се ухили при буквалния превод на името на Джанвиер. То беше необичайно, дадено му от шестнайсетгодишно момиче, което беше влюбено в бебето си – бебе, родено в първата минута на една отдавнашна януарска нощ. Часът и датата бяха факти, които майка му знаеше само защото точно преди да доведе сина си на бял свят, беше чула как небето се взривява от фойерверки, докато богатите смъртни и безсмъртни, които живееха в близкото селище, празнуваха новата година.
Това сладко, романтично момиче го бе обичало до деня, в който бе умряло като малка, сбръчкана жена, която бе изживяла славен живот.
– Моят Джанвиер. Моят новогодишен подарък. – Топли, меки ръце на бузите му, блестяща усмивка, която не бе избледняла и на йота през всичките десетилетия на живота ѝ. – Толкова се гордея с теб.
Сгрят от скъпия спомен, той се усмихна на Дмитрий.
– Поне хората не бягат с писъци, когато ме видят да се приближавам. – Другият вампир просто беше твърде стар, за да прикрие напълно смъртоносната дълбочина на силата си.
– Мислиш ли, че мога да скоча на земята оттук? – Попита Наазир разговорно.
– Не – отвърна Дмитрий. – Ще трябва да те изстържа с лопата.
Наазир се намръщи, загледан в далечната градска улица.
– Жалко.
Понякога дори Джанвиер не знаеше дали Наазир се шегува, или задава сериозен въпрос.
– Ако не е нужно да се справям с нещо друго веднага, отивам да посетя ранените. – Беше придобил навика да се отбива при тях и да информира падналите мъже и жени за новините от външния свят – неща, които ги караха да се смеят или да се стъписват.
– Тази вечер ще обиколя вампирските клубове – добави той – за да се ориентирам в обстановката. – Ако компютърното търсене на татуировката и пръстовите отпечатъци излезеше без резултат, клубовете щяха да бъдат добра отправна точка и за проследяване на самоличността на неговата и на Аш жертва.
Щом името ѝ се оформи в съзнанието му, сякаш изминалите минути не съществуваха. Отново беше на заснежената улица пред моргата и гледаше как жената, която беше чакал два живота, за да намери, се отдалечава от него.

* * *

Премисляйки напрежението, което бе видял по лицето на Джанвиер, преди каджуна да си тръгне, Дмитрий се обърна към вампира, който бе останал. Наазир беше уникален, единствения от своя вид в познатата ни история. Понякога беше опасен и за самия себе си, с чувство за самосъхранение, слабо като на четиригодишно дете.
– Ако си счупиш черепа, като паднеш – посочи той – няма да можеш да вечеряш с Елена и Рафаел тази вечер.
Наазир дръпна глава, очите му блестяха.
– Вечеря?
– Да, поканен си в Анклава. Елена би искала да те приветства с добре дошъл обратно в града.
Наазир се отдалечи на частица от ръба.
– Искам да отида на вечеря – каза той решително. – Ще има ли подходящо месо?
– Монтгомъри ще се погрижи да се нахраниш. – Силно се изкушаваше сам да се появи на вечерята, само за да види реакцията на Елена към необичайните хранителни навици на Наазир. – Разкажи ми за Аманат. – Изгубеният град, изплувал на повърхността след цял еон, беше дом на Древната Калиане, майката на Рафаел и зашеметяваща сила.
– Два пъти седмично – каза Наазир – Калиане спуска щита, който защитава града, за да могат хората ѝ да излязат навън. Те го правят на малки стада, уплашени и притиснати един към друг. – В думите му нямаше осъждане. – Може би ще им трябват месеци, за да преодолеят страха, породен от загубата на един от тях.
Дмитрий не се изненада. Калиане беше силна, но хората, които бяха дошли с нея в дългия ѝ сън, бяха нежни, културни същества без реална способност да се защитават.
– Територията на Леуан?
– Успях да проникна в нея, без да бъда открит, след като Джейсън ми даде предварителните данни.
Дмитрий вече бе получил доклада на Джейсън, но шпионина се бе съсредоточил върху политиката, както и върху всякакви новини за местонахождението на Леуан, докато Наазир бе получил указания да обърне внимание на населението.
– Народът ѝ е в плен на зашеметяващ шок – каза вампира – но няма отчаяние, не и такова, каквото би трябвало да има. Те чакат и издигат светилища, където коленичат и се молят за бързото възстановяване на Леуан.
– По дяволите. – Дмитрий се надяваше, че Рафаел е успял да я убие, въпреки че самия той вярваше в обратното.
– „Да убиеш архангел – беше казал Рафаел – винаги е било трудна задача. Да убиеш Древен може да се окаже невъзможна – и макар Леуан да не е Древна, тя е достатъчно близо до това, така че вярвам, че ще е необходимо извънредно събитие, за да я елиминира.“
– Мислил съм за множество методи да я убия – каза Наазир. – За съжаление, тя продължава да се възстановява дори във въображението ми.
Това беше същината на въпроса. Ако нищо не можеше да изкорени заплахата от Леуан, на земята щеше да избухне ад.
– Сподели идеите си със сир. – Наазир не мислеше като останалите, беше измислял изненадващи маневри и преди.
– Трябва ли да взема подарък за Елена? Така ли трябва да направя?
Дмитрий се пребори с желанието да му каже „да“. Идеята на Наазир за подарък обикновено беше в най-добрия случай интересна.
– Направи това, което ти се струва естествено. Нито господаря, нито съпругата му очакват от нас да бъдем нещо различно от това, което сме и които сме. – Този факт беше в основата на причината, поради която служеше на Рафаел; нямаше нужда да се преструва.
– Ще взема един подарък – каза Наазир след минута. – Така ме научи Джесами да правя, когато ме поканят на специална вечеря в нечий дом.
Дмитрий се зачуди дали Омър ще има нещо против, ако промени плановете им и покани и двамата на вечеря в Анклава.

* * *

– Тя живее!
Ашуини посочи с пръст Демарко.
– Не съм застреляла никого тази седмица.
Прошарената русокафява коса, която в момента беше по-скоро кафява, предвид зимната слънчева светлина, неудържимия ловец прескочи една маса в трапезарията на Академията, за да я хване за раменете и да я стисне. Това беше неговия начин да я прегърне – повечето от ловците, които бяха нейни близки приятели, знаеха, че тя има проблеми с прекалено много физически контакт.
Тя се наведе напред и го прегърна. Той беше част от нейното семейство и тя разбираше стойността на подобна лоялност и привързаност по начин, по който никой, който не е загубил семейство, не би могъл. Всичко се беше объркало толкова отдавна и сега нямаше начин да поправи семейството, в което се беше родила. Но тя можеше да направи това; можеше да задържи семейството, което беше създала.
– Преподаваш ли днес? – Попита тя, когато се отдръпна.
Демарко щракна с пръст по една от обеците ѝ. Падането на бронзовите кръгчета издаде малък метален звук.
– Току-що приключих с индивидуалния урок по стратегия с един по-голям ученик. – Той я поведе обратно към мястото, където беше седнал с чаша кафе и полуразрушен бананов кекс с шоколадови парченца, като двамата се отбиха до щанда, за да може тя да си вземе кекс и шоколадово мляко.
Тъкмо бяха седнали, когато влезе Онър.
– Струва ми се, че видях името ти на таблото – каза Демарко. – Не трябваше ли да си в клас?
– Отложих го с петнайсет минути, за да дам време на учениците да се преоблекат и да си поемат дъх след бойното занятие, което продължи извънредно. – Тя се плъзна на стола до Ашуини, като потупа рамото на Аш със своето за поздрав, преди да отмъкне парче шоколад от чинията на Демарко.
– Ммм. – Въздъхна и затвори очи. – Не ме интересува на колко години ще стана, никога няма да загубя вкуса си към шоколада.
– Мислех, че Дмитрий е дал добра кръв? – Демарко се усмихна.
– Ще убия Ели – каза Онър, а бузите ѝ бяха горещи.
– Не обвинявай Ели. – Ашуини даде на приятелката си парче шоколад от собствения си мъфин. – Започваш да заекваш всеки път, когато някой от нас те попита за пиенето на кръв. – Онър беше първия ловец, когото всички познаваха и който беше станал вампир, и тъй като семейството си беше семейство, те бяха адски любопитни за преживяното.
– След това – добави Демарко – ставаш невероятно червена и сякаш губиш способността си да съставяш думи.
– Стряскащо.
Смеейки се, Ашуини отпи глътка от млякото си. Беше щастлива да види приятелката си толкова жива и енергична. Дмитрий може и да беше малко гадняр, но беше върнал Онър от мрачния свят, в който тя съществуваше след ада на пленничеството, и за това вампира имаше приятел в лицето на Ашуини.
– Дмитрий спомена ли за случая, по който работя? – Попита тя приятелката си, като се усети, преди да спомене подробностите. Последното нещо, което искаше да направи, беше да въвлече Онър обратно в ужаса, който беше преживяла.
– Да. – Кожата на Онър се опъна върху костите ѝ, а гласът ѝ вибрираше от сдържани емоции, когато каза: – Надявам се Рафаел да изпържи злия гад, след като го хванеш.
Демарко се наведе напред и снижи гласа си.
– Какъв е случаят?
Уверена от гнева на Омър, че приятелката ѝ не е в лошо състояние на главата, Ашуини му каза. Знаеше, че той няма да говори с никого другиго за това, освен ако тя не му даде зелена светлина.
– Някой от вас чувал ли е нещо, което може да помогне?
– Бих искала да е така – каза Онър, а яростта ѝ се разнесе под кожата. – Но откакто се върнах, не съм била на улицата, предимно преподавах и бях в Кулата, където помагах на Дмитрий да се справи с Легиона. От време на време Първичните ми говорят на древен език, който съм изучавала, но никога не съм очаквала да чуя. Това е очарователно.
Ашуини изтръпна при мисълта за крилатата армия, която се бе появила от нищото. Повечето хора предполагаха, че бойците са се появили от тайния комплекс, който принадлежеше на Рафаел. Аш знаеше, че това е погрешно, много, много погрешно. Дори от разстояние те излъчваха такова усещане за възраст, че то беше смазващ натиск върху сетивата ѝ.
Понякога имаше чувството, че целия океан лежи върху нея, а тежестта му е едновременно огромна и странно освобождаваща. Последният път, когато се събуди без дъх от този конкретен сън, излезе на малкия си балкон и видя на парапета да седи боец от Легиона.
Той се взираше в нея. Тя го гледаше, а космите по ръцете ѝ се надигаха.
Миг по-късно той отлетя с прилепните си криле, които безшумно се носеха в нощното небе.
Демарко почука с пръст по масата и звукът я върна от спомена за сюрреалистичната среща.
– Ранзъм казваше нещо, че приятелите му от улицата са забелязали странна атмосфера в клубовете. Трябва да поговориш с него.
– Надявах се да е тук. – Бивше дете на улицата, Ранзъм имаше контакти, до които останалите нямаха достъп, и тъй като в момента крака му беше в гипс, което означаваше, че не може да ловува активно, той беше привлечен като инструктор в Академията за периода.
Демарко отвърна поглед, загледан през прозорците към снега, който отново бе започнал да вали, а снежинките бяха по-дебели и по-тежки, отколкото когато Ашуини бе влязла вътре.
– Той си взе почивен ден.
Ашуини привлече вниманието на Онър. Обръщайки се към Демарко, двамата казаха:
– Казвай – казаха в един глас.
– По дяволите. – Той прокара ръка през косата си. – Не мога. Той ще ме одере. Ще разбереш довечера.
Двете му направиха най-добрите си гримаси от типа „Говори или умри“, но той сгъна ръце и присви очи. Ашуини познаваше този поглед. Той нямаше да отстъпи.
– Добре – промълви тя. – Но по-добре да имаш адски добро извинение, за да го криеш от нас.
– Повярвай ми. – Усмихвайки се, той разтвори ръце, целия в открит чар, но макар тя да изпитваше към него обичта на приятел, усмивката му не ѝ донесе нищо като жена.
Не и като усмивката на един вампир.
– Като говорим за тайни – изрече Демарко – ти и Кейджън…
Ашуини удари острието в масата пред другия ловец, остави го да трепери във вертикално положение.
– Внимавай, Дем – засмя се Онър – или може да се окажеш кучешка храна.
Другият ловец вдигна ръце.
– Това беше невинен въпрос.
– Както и да е – каза Ашуини остро – ако чуеш нещо, което може да е полезно, предай го. – Тя прецени, че Ели вече е получила информацията чрез Рафаел.
– Ще го направя. – Демарко погледна часовника си. – Трябва да тръгвам. Трябва да прибера един вампир, който е решил да пропусне договора си.
Ашуини и Онър го погледнаха.
– А ти си седя тук и яде кекс? – Попита Онър с недоумяващ тон. – Не е ли малко по-важно да вземеш нещо, не знам?
– Геният резервира билет за автобус. Кълна се в Бога – каза Демарко, оправяйки копчетата на бледокафявото си велурено яке с кожени кръпки от по-тъмнокафяво на лактите. – Под името Бил Смит.
Ашуини извъртя очи.
– Предполагам, че е по-добре от Джон Смит.
– Не, това е истинското му име. Освен това, тъй като беше достатъчно добър да предостави документ за самоличност със снимка, когато резервираше, знам, че това е моята цел. – Той грабна тъмносин вълнен шал и го уви два пъти около врата си. – Знам какво си мислите, че ме подвежда по следите – но аз направих своето проучване. Бил Смит е счетоводител, който действа по правилата.
– Тогава защо се опитва да пропусне договора си? – Само идиотите, заблудените и арогантните се опитваха да измамят ангелите. Особено когато се знаеше, че последващите наказания са безмилостни. Ашуини щеше да съжалява вампирите, които връщаше, за да се изправят пред наказанието, само че никой не трябваше да избира вампиризма. Но щом веднъж си сключил тази сделка, беше твоя отговорност да я спазиш.
В края на краищата нямаше връщане назад, когато ставаше въпрос за почти безсмъртието, дадено в замяна на стоте години служба по договор.
– Бил Смит си мисли, че е намерил вратичка – отвърна Демарко и извъртя очи. – Това е според завереното писмо, което е оставил на ангела си. И може би е замесена жена. Нали винаги има? – Скръбен поглед. – Ние, бедните мъже, нямаме никакъв шанс. – Нахлузил ръкавиците, той си тръгна с бърз смешен поздрав, като обеща да им съобщи, ако наистина вземе Бил Смит на автогарата.
Насаме с Онър, Ашуини каза:
– Като оставим настрана това, че Дмитрий дава добра кръв, как върви работата с вампирите? – Бяха разговаряли след завръщането на Онър в града, но приятелката ѝ продължаваше да се приспособява към новия си живот.
– Малко е странно да осъзнавам, че вече не съм човек. Постоянно забравям, а после нещо ми напомня и отново преживявам изненадата от всичко това. – Тя опита от шоколадовото мляко на Ашуини. – Но никой не се е отнасял с мен по различен начин – в гилдията, имам предвид. Притеснявах се за това, знаеш ли?
– Идиот. – Единственият начин, по който един ловец губеше правото си на лоялност на своите събратя, беше ако ги предаде. – Осъзнаваш ли, че сега ще бъдеш ловец за вечни времена?
Усмивката на Онър превърна очите ѝ в невероятен скъпоценен нюанс, който спираше дъха, а безсмъртието ѝ в този миг беше безпогрешно.
– Щастлива съм, Аш. По-щастлива, отколкото някога съм била. Дмитрий… – Поклати глава. – Нямам думи.
– Не ти трябват. – Ашуини беше усетила дълбоката душевна връзка между Онър и Дмитрий още първия път, когато ги видя заедно. Сякаш две счупени половини на едно цяло бяха намерили пътя една към друга и по този начин бяха излекували счупванията една в друга.
Понякога си мислеше, че Джанвиер би могъл да направи същото за нея, стига да го допусне до себе си.
Онър затвори ръката си върху тази на Ашуини, която лежеше на масата – двете бяха приятелки достатъчно дълго, за да не се притеснява другата жена от нейните способности. Ашуини на свой ред нямаше проблем да се справи с докосването на Онър. Дори и с ужаса, който беше преживяла, Онър си беше Онър, без грозни изненади, просто една стара, стара душа. Кошмарите, които я бяха измъчвали след отвличането, отдавна бяха изчезнали, победени от един свиреп дух, който бе избрал любовта пред мрака.
– Това е прекрасно нещо, Аш… и ти можеш да го имаш с Джанвиер. Той те обожава.
– Знам. – Беше разпран звук, нуждата в нея беше огромна празнота.
Тя също го обожаваше.
И понеже го обичаше, трябваше да намери начин да му каже истината.

Назад към част 16                                                   Напред към част 18

ГЛАВА 28

Станахме на следващата сутрин или по кое да е време на деня. Трудно е да се каже, когато винаги е светло и слънчево, да не говорим, че тук времето течеше различно. Във всеки случай Ейдриън вече нямаше тъмни кръгове под очите си. След разговора ми със Зак най-накрая и аз се бях наспала, така че не само той се чувстваше по-добре.
Когато Жасмин излезе от палатката си, само един поглед ми беше нужен, за да разбера, че не е прекарала спокойна нощ. Очите ѝ бяха със зачервени краища, а движенията ѝ бяха сковани и отривисти от гняв. Коста ме погледна предпазливо, когато излезе от палатката след нея, и аз забелязах, че я остави настрана.
– Вие двамата скарахте ли се? – Попитах, без да заобикалям темата.
– Не искам да говоря за това – каза Жасмин кратко.
– Да – отвърна Коста, като допълни моята откровеност със своята. – Тя знае какво възнамеряваш да направиш и е бясна както на теб, че го правиш, така и на мен, че подкрепям решението ти.
Устата ми се отвори.
– Какво? – Все още не ѝ бях казала. Възнамерявах да го направя днес, но изглежда, че това вече не беше необходимо.
– Станах да пикая посред нощ и чух разговора между теб и Зак – каза Жасмин с обвинителен поглед.
Затворих очи. Зак щеше да разбере, че тя слуша. Никой човек не би могъл да се промъкне до архонт. Той знаеше и не си беше направил труда да ме предупреди. Просто шокиращо се бе изсмял на репликата ми и после бе изчезнал.
– Съжалявам, че си разбрала по този начин – казах и отворих очи. – Щях да говоря с теб…
– Обеща – прекъсна ме тя с мъка в тона си. – Обеща, че само ще намериш върха на копието и ще го скриеш, а не, че ще го намериш и използваш!
– Не, не съм обещавала. – Още тогава сигурно знаех, че само бягам от съдбата си, но не можех да се скрия. – Освен това нещата са се променили…
– Да, твоята вина, че си видяла тези хора – прекъсна ме тя. – Ами да се чувстваш виновен за това, което правиш с мен? Или с Ейдриън? Знам, че той не може да подкрепя това!
– Подкрепям Айви – каза Ейдриън съвсем тихо. – Това е нейно решение, не мое.
– Жасмин – започнах аз.
Тя ми направи почти яростен жест.
– Недей. Не искам да слушам обясненията ти защо си избрала непознати пред собственото си семейство.
– Не съм – казах аз, а разочарованието се смеси с тъгата ми. – Избрах доброто пред злото.
По лицето ѝ започнаха да се стичат сълзи.
– Добре. Хвърляш живота си за оръжие, за което знаеш, че е твърде мощно за теб, но не очаквай аз да те гледам. Аз ще остана тук, с хората, за които те е грижа повече, отколкото за мен.
Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да погълна емоционалния удар, като същевременно си напомнях, че това не е истинската Жасмин, която говори. Говореше нейният гняв и страх.
– Всичко е наред – успях да кажа спокойно. – Имаш пълното право да решиш къде искаш да бъдеш и се радвам, че ще бъдеш в безопасност. Обичам те, Жасмин. – Гласът ми се поколеба, когато произнесох името ѝ, но после се принудих да продължа със силен, стабилен тон. – Винаги ще те обичам. Запомни това.
– Да. – Гласът ѝ се счупи като чаша за вино, паднала от висок перваз. – Ще го сложа в банката на паметта си до останалите мъртви членове на семейството ми.
Не можеше ли да види, че не искам да нараня нито нея, нито Ейдриън, нито когото и да било? Ако имах избор, никога нямаше да се родя с тази съдба. Но аз нямах избор за това. Единственото, което имах, беше да се опитвам да не се проваля още повече, отколкото вече бях.
Ейдриън се приближи и ме придърпа в прегръдките си.
– Това е достатъчно, Жасмин. Може би трябва да се поразходиш, преди да кажеш на Айви нещо, за което ще съжаляваш.
Тя подсмръкна силно, а сълзите ѝ все още течаха.
– Няма значение – промълви тя, докато се спускаше по хълма. – Остават ми само съжаления.
Не проговорих, докато я гледах как си отива. Бях и казала, че я обичам и че съжалявам. Останалото беше шум за нея. Може би и това беше. Точно сега нищо, което излезе от устата ми, нямаше да я накара да се почувства по-добре, освен единственото нещо, което не можех да кажа.
– Правилно постъпваш – тихо ми каза Коста.
Звукът, който излезе от мен, беше твърде задушен, за да бъде смях.
– Ти си буквално единственият човек освен Зак, който мисли така.
Коста се приближи.
– Не е вярно. Ейдриън също го знае, дълбоко в себе си, под страха си да те загуби. По-важното е, че ти знаеш, че това е вярно. Ето защо си достатъчно силна, за да го направиш.
Погледнах надолу по хълма, където сестра ми се отдалечаваше толкова бързо, колкото краката и можеха да я носят. Русата ѝ коса се развяваше около раменете от бързата ѝ крачка, а раменете ѝ се тресяха от сълзите.
– Не се чувствам силна – прошепнах, когато Жасмин изчезна от погледа ми.
Може би никога повече нямаше да я видя и това знание беше като тежест на гърдите ми, която не се вдигаше.
– Петдесет и две години.
Това върна вниманието ми към Коста, дори когато усетих, че Ейдриън се стяга зад мен.
– Какво?
– Толкова време бях в капана на Бенингтън, измерено с времето, което мина в реалния свят. – Устните на Коста се изтъниха, а в изражението му проблесна нещо тъмно. – Не искам да знам колко време е било там. Ужасно е да нямаш контрол върху нито една част от живота си, чак до това дали живееш, или умираш. Още по-лошо е, когато около теб има истински чудовища. Видях някои хора, които познавах от царството, в селото там долу – добави той почти без да се замисля. – Тъй като бяха в същото царство, в което бях и аз, не се изненадах, че се сблъсках с тях. Изненадах се само от това колко малко са останали от тях. Всички останали са мъртви.
Ейдриън се разтрепери, но хватката му върху мен остана сигурна и успокояваща.
– Това е за моя сметка.
– Някои от тях – призна Коста, а дълбокият му кафяв поглед не помръдваше.
– Тя е и на Деметриус, тъй като той пое управлението, след като ти напусна. Превърна това място в същата дупка като другите демонски царства, ако ги чуеш как го описват. В сравнение с теб нашият затвор беше удобен, а ти взе мен и Томас, когато си тръгна, така че, както вече казах, ние с теб сме добре. Но останалите… все още им дължиш, Ейдриън. Знам, че изплащаш този дълг, откакто си се оттеглил от живота на демоничния принц, но трябва да платиш още малко, преди всичко това да приключи.
Дали се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре, или да накара Ейдриън да се почувства по-зле? Изразът на лицето ми сигурно казваше какво си мисля, защото Коста се обърна към него с гръм и трясък.
– Ти си в центъра на това решение, Айви, но то не е само за теб. Ейдриън също има своята роля. Преди години той спаси мен и Томас, а след преживяното заслужавахме да получим шанс да създадем нов живот за себе си. Всички тези хора, които все още са в капан, също заслужават този шанс и може би ти си тази, която е предопределена да им го даде, но не можеш да го направиш сама. Нуждаеш се от помощта на Ейдриън, а това, че ти я дава, е плащане на дълга, който той все още има – не към мен, а към много други хора. – Гласът му стана по-дълбок и звучен. – И аз ще застана до теб, за да ти помогна да го направиш. Искам тези хора да получат своя шанс за втори шанс. В края на краищата това е най-доброто, което мога да направя с втория шанс, който ми беше даден.
Примигнах силно, чудейки се дали ще прекарам всеки ден от това, което можеше да се окаже много кратък остатък от живота ми, в опити да не се разплача.
– Благодаря ти, Коста. – Гласът ми е дрезгав от непрекъснатите ми опити да спра водата. – Но ако искаш да ми помогнеш да помогна на тези хора, не тръгвай с нас. Остани с Жасмин. – Той отвори уста да възрази, а аз вдигнах ръка и казах: – Моля те. Ако нещата с мен не вървят добре, тя ще има нужда от теб. Както каза, не ѝ е останал никой друг.
Той все още изглеждаше така, сякаш искаше да спори, но Ейдриън каза:
– Прав си, Коста. Това не е само битка на Айви. Тя е и моя, и както каза, поради много повече причини, отколкото само желанието ми да я предпазя. Ти вече си се борил срещу демони и слуги много пъти. Ти нямаш дълг, който да изплащаш, но аз имам, така че позволи ми да взема това, братко. Ти се грижи за Жасмин. Тя има нужда от някой силен като теб, който да ѝ помогне да премине през това.
Коста все още изглеждаше така, сякаш искаше да спори, но накрая със звучно щракване на челюстта си затвори уста и кимна. Ще остана – каза това кимване. Не ми харесва, но ще го направя.
– Благодаря ти – казах разпалено. – Не мога да ти кажа колко ми олеква, когато знам, че Жас няма да премине през това сама. Ако не е прекалено, искам да те помоля за още една услуга.
Коста изглеждаше изненадан.
– Каква услуга?
– Брут – казах аз и се обърнах към палатката, в която се криеше гаргойла. – Знам, че той не е любимото ти същество, но и той няма никого освен мен и Ейдриън. Ако нещо… Ако нещо се случи с нас двамата, ще се погрижиш ли за него?
Не можех да понеса мисълта, че Ейдриън може да умре, но Брут беше мой приятел. Това означаваше, че трябва да се примиря с факта, че нито Ейдриън, нито аз можем да се справим с това. Ако се случи най-лошото, исках да се погрижа за Брут, и не можах да попитам Зак. Брут би предпочел да умре, отколкото да изживее дните си в едно вечно слънчево царство, където се хранят само със зеленчуци.
Коста хвърли поглед и към палатката на Брут, но изражението му показваше нежеланието му. След това въздъхна дълбоко.
– Ще го направя, но не мога да обещая, че ще го гушкам или ще му позволя да ми оближе лицето, както правиш ти.
Изтръгнах дъх на смях, докато се борех със сълзите си.
– Уговорено е, но ще се изненадаш колко бързо ще се превържеш.
– Надявам се никога да не разбера – сухо каза Коста.
Отново се засмях, въпреки че тези теми ме накараха да се почувствам така, сякаш ме поглъщат отвътре навън. Все пак най-малкото, което можех да направя, беше да откажа да се потапям в тъгата.
– Още нещо, преди да тръгнем, Коста – каза Ейдриън.
Коста вдигна вежди.
– Какво е това?
Ейдриън ме пусна и отиде при Коста. След това го обгърна с ръце и го прегърна. Силно.
– Когато излязох от това царство заедно с теб и Томас, нямах приятели, нямах семейство, имах бурна наркомания, минало, изпълнено с непростими грехове, и бъдеще, изпълнено с още по-лоша съдба. Ти ми каза да взема всичко това и да го използвам, за да се боря, вместо да му позволя да ме унищожи. Преди някой друг да е мислил така, особено аз, ти вярваше, че мога да бъда нещо повече от това, което бях. Благодаря ти, Коста. Благодаря ти от цялото си сърце, че беше първият човек, който повярва в мен.
Коста го прегърна обратно. Въпреки че дългата му гъста черна коса скриваше по-голямата част от лицето му, забелязах нова, блестяща следа по бузата му, която нямаше нищо общо с трика на слънчевата светлина.
– По всяко време, брато – каза Коста със задушен глас.
Този път дори не се опитах да сдържа сълзите си.

Назад към част 28                                                   Напред към част 30