Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 54

ЛЕОН

Златната ми коса беше навита на грижлив възел на тила ми, но един гладък кичур падаше напред по бузата ми и се полюшваше там като висяща струна. Отметнах се от него, усмивка повдигна устните ми, докато очите ми проследяваха как той танцува насам-натам във влажния вятър.
– Леон – изсъска Гейбриъл. – Съсредоточи се.
– Съжалявам, братко, но понякога вътрешната ми котка надделява и не мога да се сдържа. – Прибрах гладкия златен кичур зад ухото си и наблюдавах района, докато се плъзгахме в малка дървена лодка през блатото.
Дърветата се издигаха от зелената вода, а звуците на птици, крякащи жаби и чуруликащи цикади се носеха от всички посоки. Жегата беше потискаща и въпреки че носех само потник и къси панталони, се потях като прасе на танц в обора.
Във водата имаше алигатори, които ни поглеждаха и се държаха като дървени трупи, сякаш ние съвсем не ги виждахме. Но аз ги виждах добре. Лъвските ми очи не пропускаха нищо.
Едно същество изскочи от калната вода вляво от мен, покрито с тиня и мокри зелени неща, които се размахваха от ръцете му. Калта се удари в лицето ми и аз изръмжах от ужас, изправих се на крака и накарах лодката да се люлее бясно.
– Леон – чакай! – Извика Гейбриъл, като се хвана за борда на лодката, за да се подпре, докато се готвех да изстрелям тази грозна кочина обратно в дъното на блатото, където ѝ беше мястото. – Това е Джералдин!
Ръцете ми останаха неподвижни, докато Джералдин използваше водната си магия, за да измие зелената утайка от лицето си.
– Да, това съм аз, ти, глупава котка. Преди няма и двайсет минути се потопих, за да направя едно съобразително наблюдение, дали между ушите ти има джиликабел, който е изтрил спомена за всичко това?
– Наистина? Опитвах се да подремна с енергия, когато ти беше тук преди, и изобщо не слушах напълно какво ми говориш, защото в него имаше много думи, които не ми бяха много смислени. После, след като изчезна, предположих, че те е хванал някой алигатор. – Повдигнах рамене. – Между другото, сега има един, който се приближава към теб. – Посочих към алигатора, който се спотайваше във водата до нея, и тя го върна назад, като накара съществото да отплува уплашено. Никога преди не бях чувал алигатор да пищи, но човече, този люспест пич беше изревал като малка кучка.
– Сякаш съм уязвима за такъв послушен звяр – цъкаше с език Джералдин.
Наведох се, за да ѝ помогна да излезе от реката, но тя ме пренебрегна, издигна се на стълб от блатна вода, после се обля с прясна вода, направена с магия, и се качи на лодката в плътно прилепналия си бански костюм, на който върху циците ѝ беше зашит В.С.О. Не бях сигурен дали го беше облякла наобратно, или това беше някакъв хитър план да обърка враговете си, така че да не знаят дали е изправена пред тях, или не.
– Какъв вид наблюдение трябваше да направиш на дъното на блатото? – Намръщих се аз.
– Не съм слязла просто така до корема на слога, ти, Немейски онемял – изпъшка тя. – Проправих си път с гърди до нашата дестинация, за да видя какво и къде е всичко това.
– Но Гейб може да види какво предстои – казах аз, заемайки отново мястото си в задната част на лодката. – Защо да се притеснявам?
– Ако слушаше, Леон, щеше да ме чуеш да казвам, че не мога да видя твърде много от това, което е там – обясни Гейбриъл. – Вярвам, че в този лагер има нимфи, които крият много неща от мен. Затова Джералдин продължи напред, за да провери позициите им.
– Да, така че, ако нинкомпотът Лъв може да държи памука далеч от ушните си канали, ще му бъдем много благодарни. – Джералдин се подсуши с една кърпа, като я размахваше насам-натам между краката си, после зад гърба си, поклащайки я наляво, надясно и навсякъде. След това навлече къси панталони и обу ботушите си, постави боздугана над коленете си и погали дръжката му. – И наистина, както подозира, в далечината има нимфи. Дванайсет по мое мнение.
– Обзалагам се, че ще убия повече от тях, отколкото вие – казах с подмазваческа усмивка.
– Това е залог, който със сигурност ще изпълня, но какво е заложено, о, златен лъв? Имаш ли язовирите, за да поставиш нещо от истински блясък под риск да бъде загубено за по-голям кандидат? – Попита Джералдин, извивайки вежди.
Погледнах към Гейб, без да съм напълно сигурен какво е казала току-що.
– Тя приема залога ти – преведе той. – Както и аз. Но какво ще получи победителя?
– Какво ще кажеш за това… победителя да предизвика другите двама да направят каквото си поиска? – Предложих с лукава усмивка, знаейки, че съм се справил.
Джералдин се плесна по бедрото.
– Какво забавление. Сделката е сключена, скъпи другари.
– А Гейб дори не може да измами, за да види победителя, защото не можеш да видиш нимфите – казах самодоволно.
– Мога обаче да видя как те пускам във водата с алигаторите. – Усмихна се Гейбриъл, свивайки пръстите си в знак на заплаха.
– Не би го направил – изръмжах аз.
– Твоят огнен елемент изглежда доста опитомен тук, в блатото, нали? – Пошегува се Гейбриъл.
– Ще видим колко е опитомен, когато си направя огнище от нимфи и си стопля задника на него – казах заядливо.
Гейбриъл изпусна дъх на забавление, след което използва водния си елемент, за да тласне лодката малко по-бързо. Провирахме се през тесни водни пътища между участъци, покрити с храсти, а блатото ставаше все по-диво с всеки следващ завой.
– Вече не е далеч – каза Гейбриъл точно когато минахме под едно огънато старо дърво, дълги листа от мъх се увиха над нас и гъделичкаха врата ми. Изпуснах лек смях и ги отблъснах, но когато излязохме от другата страна, смехът ми секна в гърлото.
По дърветата висяха клетки, а в тях седяха костеливи феи, чиито ръце висяха между решетките и се стремяха към свободата, която не идваше. Поне досега. Беше болно. Тези бедни задници бяха окачени, за да умрат.
Нимфите патрулираха под тях заедно с няколко задници на K.О.Р.Г. в униформи, а сърцето ми заби от глад за отмъщение.
Заклинанията за прикриване и заглушаващият балон около лодката ни означаваха, че приближаването ни остава незабелязано, и когато водата отстъпи място на кален участък от сушата, Гейбриъл я завърза, преди да излезе и да се придвижи до сянката на гигантска акация.
Аз и Джералдин го последвахме, а тръпката от предстоящата битка напираше във вените ми и ме караше да продължавам. Щях да си направя барбекю от прясно месо и да спечеля залог.
Една яркозелена жаба изкряка, като се спусна от дървото и кацна на рамото ми, което ме накара да се стресна и да вдигна ръце в движение на нинджа.
– О, здравей, приятелю – прошепнах аз, като го взех в ръката си. – Ти приятелско жабче ли си?
– Леон – изпъшка Гейбриъл, гледайки с ужас съществото.
– Свети хипопотам, това е галада жаба – изсъска Джералдин.
– Той е га-ладен да ме види – казах аз, като го гъделичках по главата.
– Това е едно от най-отровните същества в северното полукълбо – изръмжа Гейбриъл. – Сложи. Го. Долу.
– Отровата ще те накара да халюцинираш като свински отшелник – каза Джералдин, вещо. – После мозъкът ти ще се разтопи и ще капе направо от ноздрите ти като разтопена свещ.
Лицето на Джералдин се изкриви, превръщайки се в сврака, която ме издебна. Крачеше, крачеше, крачеше. Казваше неща, на които само една птица би могла да отговори. Но аз не бях птица, бях звяр, кралят на джунглата.
Гейбриъл се беше превърнал в банан, който се люлееше на едно дърво. Пълен, дебел, зрял банан. Добър за ядене. Но имах работа за вършене, преди да мога да го обеля от тази сочна кожа и да си хапна.
Прибрах новия си жабешки приятел в джоба си и се втурнах в битката, изскочих иззад дървото и заобиколих една нимфа право в лицето. Само че не го направих, защото нимфата беше там, а аз – тук. Но, човече, този ритник наистина щеше да го изрита, ако бях по-близо.
Писъците на враговете ми от Нимфите се разнесоха, нападайки към мен, но земята се беше превърнала в дансинг и в главата ми се носеше призивът на музиката. Затанцувах, въртейки се и пируетирайки, като изпращах пламъци, избухващи от мен във всички посоки. Към музиката ми се присъединиха писъци, симфония от насилие, която се превърна в текст, звучащ толкова красиво.
– Аз горя!
– Аххххх!
– Очите ми!
Запях заедно с тях, пускайки песен, на която дори не знаех думите, но звездите ги подариха на устните ми. – Dieeee, dieeee, diee. – О, само една дума имаше тази моя песен. Но всеки път, когато запеех тази дума, някой друг изкрещяваше и от мен избухваше още повече огън. Пепелта на нимфата танцуваше около мен във въздуха, превръщайки се в розови мехурчета, които аз подскочих и се опитах да хвана в устата си. Ооо, вкусно. Имаше вкус на бонбони и на Коледа. Обичах Коледа.
Имаше толкова много лампички и елха, покрита с дрънкулки. Точно като дървото, което сега вървеше към мен. Беше високо, високо дърво с остри пръсти, които замахваха към сърцето ми. О, непослушно коледно дърво с остри пръсти. То наистина искаше да ме прегърне. Но аз танцувах надалеч, кикотейки се тук-там в гърлото си, докато той се опитваше да ме хване. После ужасен грохот в дробовете на елхата означаваше, че не мога повече да си играя с огъня. Но нещата около мен определено горяха. Трудно беше да се види какво точно, защото блатото се поклащаше в такт с музиката, а сега аз се въртях, хванах ръцете на елхата и го поведох в красив танц. Само че аз паднах и дървото се спусна с мен, кокалестата му ръка едва не ме прободе случайно, но аз успях да ни преобърна, така че да съм отгоре. Неговите бодливи пръсти отново ме боднаха и аз се дръпнах назад, ударих се в земята и се търкалях, търкалях, търкалях.
Покри ме кал, такава лепкава, лепкава слуз. Сега беше синя и блестяща, покриваше ме от главата до петите.
Без повече дрънчене в ушите, аз се запалих. О, да се запаля. Само ръцете и гърдите ми, запечени, ме топлят. Твърде топло всъщност. В това блато беше толкова адски горещо, нима никога не включваха климатика? Обзалагам се, че алигаторите не можеха да се справят с циферблата с малките си тромави пръстчета с нокти.
– Леон! – Изръмжа Гейб, а аз се свлякох по гръб и се загледах в гигантския си бананов приятел, целият в жълто и висящо. Коледната елха се опита да го прегърне отзад, но Гейб се извъртя, отряза главата му с черен меч и тя се превърна във вкусни мехурчета.
Задъхах се от ужас, изтласках се на крака и се хванах за банана.
– Ще те изям за това – изръмжах аз. – Ти съсипа Коледа. Сега няма да има подаръци за бебето Риблет. – Извадих го от фрогето (джоба на жабчето ми) и го поднесох на банановия му баща. Риблет изохка, а бананът се опита да го хване с големите си бананови ръце.
Изтръгнах го, притиснах го към гърдите си, за да го защитя, но после мозъкът ми се почувства странно, светът направи обратен завой и някак си отново бях на земята.
Риблет се изплъзна от ръката ми, отскочи далеч в храстите и ме накара да извикам за него, докато ме изоставяше.
Някой хапеше врата ми, голям звяр с три глави и много пух, който се притискаше в лицето ми. Прилив на чиста енергия нахлу във вените ми и рикошира в мен като мълния.
След това всичко стана много тъмно и Коледа наистина беше свършила.

***

Звукът на шумяща вода и трясъкът на чупещ се метал ме събудиха от най-тежкия сън. Поклащах се в дървената лодка, а главата ми се блъскаше така, сякаш горила удряше с чук по вътрешността на черепа ми. Един стон се откъсна от гърлото ми и аз се надигнах, за да надникна през борда на лодката, откривайки, че Гейбриъл и Джералдин освобождават затворниците от клетките им.
Повърнах в блатистата вода, а един алигатор ме погледна отстрани, преди да отплува, тъй като гадната ми същност не беше изкусителна за него точно сега. Чувствах се осъден. От него. От звездите. От Риблет. Майната му на Риблет. Този извратен малък предател.
– Гейб? – Изсумтях и той погледна към мен, докато Джералдин говореше с освободените феи.
– Събуди се – каза той с облекчение, скочи в лодката и хвана ръката ми, изпращайки вълна от лечебна енергия през мен.
Въздъхнах, почувствах се моментално по-добре и ми се искаше да се беше появил, преди да повърна пред онзи съдийски алигатор.
– Спечелих ли поне залога? – Попитах.
– Не – каза той и се намръщи. – Джералдин спечели. Ти обаче свали една нимфа и осем дървета, така че…
Въздъхнах, като прокарах ръка по лицето си.
– Това трябваше да бъде моят героичен момент.
– Ще имаш още един шанс – каза той, а очите му блестяха от това знание.
– Знаеше ли, че щях да го направя днес? – Попитах. – Видя ли, че прецаквам това?
– Не, Леон. Ако бях видял, щях да го спра. Ти си толкова много шибан, че е трудно да се предвидиш – въздъхна той.
Усмихнах се.
– Така ти попречихме да ни видиш, когато Лайънъл те имаше.
– Да, има си своите достойнства. Но понякога се притеснявам, че не мога да те защитя така, както другите. – Той стисна ръката ми в знак на загриженост и аз му се усмихнах тъжно.
– Харесва ми, че се опитваш, братко.
– Напълно ли сте приключили с това да бъдете двама сантиментални тюлени на брега на нашето голямо завоевание? – Джералдин се приближи до нас и размаха свитък. – Току-що вербувах много членове на нашия кралски бунт, докато вие двамата се мотаете и давате акъл.
– Да се връщаме. – Гейбриъл се изправи на крака, а очите му за миг се присвиха. – Другите също са имали голям успех с лагерите, в които са попаднали.
– Трябва да има какво да празнуваме тази нощ. – Изпъчи гърдите си Джералдин. – Ако приемем, че Истинските кралици се завърнат с блестящо постижение на гърдите си.
– Гърди. – Засмях се под носа си.
– Не бъди престъпник портокал и не разваляй този най-величествен момент. – Извърна очи към мен Джералдин. – Съдбата отново бие хубавите камбани на триумфа в наше име. – Тя повдигна брадичка и вдигна във въздуха боздугана си. – Победата е наша!

Назад към част 53

 

Аби Глайнс – Сладка – Сладко малко нещо – Книга 1 – Част 3

Глава 2

Докато приготвях омелетите и бекона, се опитвах да разбера какво имаше предвид, когато каза, че Порша не притежава къщата. Кой друг би я притежавал? Имаше ли финансови проблеми? Това беше основното ми притеснение, защото имах нужда от нея. Хайди и аз имахме нужда от нея.
– Колко са тук? – Попита Порша, докато влизаше в кухнята, облечена така, сякаш щеше да прави модна фотосесия за списание.
– Трима плюс Джаспър – казах и, докато вдигах поглед от последния омлет в тигана.
– Малкият гадняр. Можеше да ми каже, че води приятели вкъщи. Не бях подготвена да забавлявам никого. – Тя повървя напред-назад няколко мига и после отпи от чашата в ръката си. Чашата беше от бара – чаша за уиски с кехлибарена течност в нея. Не виждах какво толкова има в това, но бях научила, че Порша е драматична жена. – Всички ли са навън в къщата с басейна? – Попита тя, като се взираше във вратата, която водеше в тази посока.
– Да.
Тя въздъхна.
– Е, това е. Могат да пият и да организират партитата си там. Мислех, че дните, в които той водеше вкъщи братята си от братството, са приключили. Че е време да поеме своите отговорности. Но не. Той ги води вкъщи – тя махна с питието си по посока на къщата с басейна, – тях.
През ума ми преминаха няколко въпроса. Като например защо беше лошо Джаспър да води приятелите си у дома? Нима тя не очакваше Джаспър да остане за кратко посещение и да си тръгне така или иначе? Какви отговорности трябваше да поеме Джаспър?
Държах езика си зад зъбите и не зададох нито един въпрос. Техните проблеми не бяха моя работа и тя щеше да ми даде да разбера това, ако попитах.
Докато добавях пресни плодове в чиниите с омлетите им, момчетата се върнаха в къщата. Звукът на гласовете им се носеше по пътя им от трапезарията.
Щях да им сервирам, да разбера какво искат да пият, а след това щях да се заема с почистването до края на деня си и с всичко останало, което Порша поиска от мен. Надявах се, че няма да ми се наложи да чистя къщата с басейна.
– Иди да ги нахраниш – каза тя с кисел поглед, като посочи посоката на четирите шумни момчета. – Докато те се хранят, излез навън и подготви къщата на басейна. Когато приключиш с това, купи им храна и зареди бара и там. Колкото по-малко им се налага да влизат в къщата, толкова по-добре. – С това тя се завъртя на пета и се измъкна от кухнята, но не и преди да сложи питието си. Предполагам, че не искаше Джаспър да я види да пие преди обяд.
Взех първите две чинии и последвах Порша до трапезарията.
– Здравей, Джаспър. Съжалявам, че не бях подготвена за ранното ти пристигане – каза Порша, сякаш се вълнуваше, че го вижда. – Стърлинг, Тейт, Уинстън. Толкова се радвам момчетата, че и вие успяхте да дойдете на гости. Вярвам, че всички се справяте добре.
Джаспър, Стърлинг, Тейт и Уинстън? Нима тези хора нямаха нито един Хенри, Чад, Джак или Тим? Никога не бях чувала имена като техните. В моя старши клас обаче имаше трима Чада, трима Ханка, трима Дейвид и двама Джака.
От друга страна, моето име беше Беула, така че коя съм аз, че да говоря. Сестра ми получи по-добро име. Което пасваше, защото от нас двете тя беше по-добрата. Хайди беше перфектна. Ако светът можеше да обича като нея, да намира радостта така, както тя, и да се усмихва с нейната усмивка, всички щяхме да сме много по-щастливи.
– Да, госпожо – каза русокосия приятел на Джаспър. Не бях сигурна как се казваше той. – Майка каза, че двете сте спечелили тенис мача си миналата седмица. Поздравления за това.
Порша играеше тенис всеки ден. Това беше едно от многото занимания, които правеше с приятелите си. Тя грееше от признанието му. Забелязах, че Джаспър върти очи. След това очите му се втренчиха в моите и той ми намигна. Дръпнах погледа си настрани и сложих храната пред Джаспър и тъмнокосото елитарно момче, което все още мълчеше и сякаш гледаше всички през носа. Сякаш никой не беше на неговото ниво и не можеше да се надява да бъде.
– Благодаря ти, Тейт. Заслужавахме го, разбира се. Камил и аз работихме толкова много.
Излязох от стаята за другите две чинии с храна. Малките разговори продължиха, докато Порша продължаваше да разказва за играта си на тенис. Когато се върнах с последната част от храната, Порша беше заела място в края на масата срещу Джаспър.
– Ще ми трябва чаша прясно кафе – съобщи ми тя.
– Относно това. Какво се случи с госпожа Шарлот? И коя е тя? – Не погледнах в неговата посока, въпреки че цялото ми тяло се напрегна. Не му беше приятно, че съм тук. Досега бях направила всичко, което искаше от мен, но това сякаш нямаше значение.
– Шарлот се пенсионира. Премести се, за да бъде близо до внуците си. Беше навлязла във възрастта, Джаспър. Нуждаех се от повече помощ, отколкото тя можеше да ми осигури.
– Не се ли сети да ме попиташ, преди да я замениш? – Тонът на гласа му не беше такъв, какъвто бих очаквала от син, който говори на майка си. Беше по-скоро заплаха. Или поправка. Сякаш той беше шефът, а тя – служителката.
– Не бъди толкова проклет грубиян с майка си – каза Тейт, бутайки Джаспър. Трябваше да се съглася. Порша не беше най-приятната жена, която познавах, но тя беше приела Хайди и мен без въпрос или някакво обяснение. Тя просто го направи. Дължах ѝ много за това.
Джаспър обаче пренебрегна коментара и продължи да гледа в посока на майка си. После насочи вниманието си към мен.
– Ще ни трябват питиета, ако не искаме да се задавим с храната си.
Усетих как лицето ми се нагорещи от неприятния тон в гласа му.
– Съжалявам. Изчаквах разговорът ви да приключи, преди да прекъсна, за да попитам какво мога да ви донеса.
– Всичко е наред, любов. Той просто е раздразнителен, защото приятелката му Мейзи е прекратила отношенията си с него, докато тя е на галимация в Европа за лятото. Съвсем скоро ще възстанови разбитото си сърце и ще бъде очарователен както винаги. Между другото, аз съм Стърлинг. – Стърлинг имаше хубава усмивка, която показваше перфектни бели зъби. В кафявата му коса имаше златисти слънчеви ивици. Подобно на останалите, той изглеждаше така, сякаш принадлежи на този набор. Но беше приятен.
– Мейзи е скъсала с теб? Родителите ѝ знаят ли? – Порша прозвуча ужасено.
– Тя е двайсет и една годишна жена, майко. Не мисля, че има значение дали родителите ѝ знаят, или не. А сега да оставим темата.
– Ще взема едно кафе. Черно – каза ми Стърлинг с любезна усмивка.
– Същото – каза Тейт от другата страна на масата.
– Мляко – добави Джаспър, като обърна поглед към мен, а малка извинителна усмивка докосна устните му. Той беше странен. Отношението му преминаваше от гневно в мило толкова лесно.
Обърнах се, за да погледна тихото момче. Този, който трябваше да се казва Уинстън, тъй като другите имена бяха заети. Той ме накара да се изнервя. Скуката му създаваше усещането, че преценява всичко тихо.
– Вода – каза той, без да установи контакт с очите ми. Безразличието му ме накара да се чувствам така, сякаш не съществувам. Бях под него. Той се уверяваше, че това послание е предадено ясно и силно.
Избързах от стаята с поръчките им за напитки. Когато преди четири години започнах да сервирам в „Пица Пит“, бях развълнувана, че ще получа тази работа. Сега бях благодарна, че имам този опит. Защото нито веднъж през тези години на мечти не си бях помислила, че ще обслужвам хора по този начин. Трябваше да съм в колежа и да получавам диплома за медицинска сестра. А майка ми трябваше да живее дълго. Тя трябваше да е там, за да ме гледа как пораствам и си проправям път в света. И да бъде винаги до Хайди. Мама и Хайди трябваше да бъдат моят дом. Никога не съм си представяла, че това ще бъде нашето бъдеще.
Мечтата ми някой ден да работя в педиатричното отделение на болницата сега никога нямаше да се сбъдне. Трябваше да се притеснявам за повече неща, отколкото за изгубени мечти. Когато майка ми почина, тя остави Хайди на мен. И нямаше да позволя нищо да се случи, за да отнеме тази усмивка от лицето на Хайди. Лице, което трябваше да прилича на моето. Въпреки че очите ни бяха с еднакъв цвят, не много други неща бяха същите. Хайди беше различна, но красива.
Не използвах френската преса за кафетата, защото не ме попитаха. Използвах луксозната машина, която обикновено стоеше на кухненския плот и събираше прах, за да направя на всеки от тях по една чаша кафе, а на Порша направих кафето по начина, по който тя винаги настояваше. Взех една от замразените чаши от фризера, за които Порша ми беше казала, че са за млякото на Джаспър преди два дни, когато ме помоли да ги замразя. Помислих си, че ледените чаши звучат добре. Ледено мляко. Почти използвах една от тях за водата, която господин „Аз съм твърде добър за другите“ беше поискал, но реших да не го правя. Той не заслужаваше никакво специално отношение.
Изкарах една количка от килера, използвах я като поднос за напитки, като поставих върху нея всяко от питиетата им. Ритах се, защото трябваше да използвам това приспособление за техните ястия. Можех да взема и четирите чинии наведнъж, но не се бях сетила за количката, докато не влязох в килера, за да взема чашите за кафе, и не я видях там.
Връщайки се в трапезарията, чух Порша да казва.
– Цяло лято? Но защо? Обикновено пътуваш през лятото.
Стомахът ми падна. Сигурно не искаше да каже, че Джаспър планира да остане тук цяло лято. Няколко дни от това бих могла да издържа, но цяло лято?
Затворих за кратко очи и си представих сладката усмивка на Хайди. Можех да го направя. Мога да направя всичко.

Назад към част 2

 

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 5 – Част 2

***

Три дни по-рано…

„Скъпа моя, една правилна сутрин в една почтена къща започва рано. Управителят става пръв, защото никой освен него не смее да отвори входната врата, а млякото и сутрешните вестници се носят на разсъмване. Също така не забравяй, че слугите са символ на благосъстоянието на къщата, тези, които позволяват на дамата да води достоен живот. Когато имате собствена къща, имайте предвид, че дамите и господата никога не трябва да чуват гласовете на слугите.“

В този момент откъм долния етаж се чу вик от страна на мисис Макстън:
– О, не, Бетси, това, което е необходимо, е сервиз за чай, подходящ за случая и затова изключително син, несъмнено с лек принт и ажурна украса… ммм… донеси от килера комплект „Тифани“.
Неволно се усмихнах и продължих да чета тетрадката, която някога бях водила по заръка на майка ми, записвайки нейните инструкции.

„На слугите е забранено да разговарят с господарите си.“

Вратата се отвори и Бетси влезе и попита:
– Мис Вайърти, свършихте ли?
Погледнах с копнеж към съвършения, снежнобял лист хартия със скъп релеф, на който все още имаше само една фраза: „Скъпа майко…“
– В момента съм по средата на нещо. – излъгах нервно прислужницата.
Бетси кимна и се запъти към килера.
Трябваше да се върна към конспекта, който в дните на моята младост вече беше доста фриволно обозначен като „Военният трактат“.

„Служителите никога не трябва да изразяват мнението си пред работодателите си“.

– Мис Вайърти, – на вратата се появи мисис Макстън – ще носите синя рокля, бродирана с метличини. И не спорете!
Не спорих, защото добре знаех, че е безсмислено. Радваше ме единствено фактът, че лейди Давернети не беше замесена и така бяхме избегнали най-лошото.

„Слугите никога не трябва да говорят с друг слуга в присъствието на работодателя си“.

– Но мисис Макстън, – Бетси се появи на вратата с кутия, в която имаше порцеланов сервиз – тази рокля е изпратена от лейди Давернети! Спомняте ли си каква беше последната рокля на лейди Давернети!
Какво?!
– Бетсалин – каза мисис Макстън много отчетливо и гневно – иди в кухнята!
Слугинята се изниза, а към имаше само един безгрижен въпрос:
– Как върви писането на писмото до майка ви?
– Никак не е добре. – казах тъжно аз.
– Мм, а какво четете?
Икономката бързо прекоси частично разхвърляния офис, взе от масата конспекта ми и с интерес прочете съдържанието.
– О, майка ви със сигурност е жена, която знае как да управлява домакинство.
– Да, така е. – мъчех се да потисна тежка въздишка.
Мисис Макстън ме погледна с нескрито съжаление и изказа мнението си:
– Мис Вайърти, опасявам се, че това писмо няма да помогне.
Вероятно тя беше права, но все пак…
– Искам поне да обясня. – прошепнах едва доловимо.
С отрицателно поклащане на главата любезната ми икономка направи неочаквано чудовищно признание:
– Всичките ви писма до роднините ви бяха изгаряни направо върху сребърния поднос за кореспонденция. Техните писма до вас бяха сполетяни от същата съдба.
Стоически издържах този удар. Седях по-изправена и дишах по-тежко, опитвайки се да сдържа сълзите си.
Мисис Макстън обиколи масата и докосна успокоително ръката ми, а после тихо си призна:
– Ние не го разбрахме веднага, защото, както знаете, мис Вайърти, професора правеше това с много писма.
Бях наясно с това. Лорд Стантън беше от онези дракони, които никога не променяха мнението си и затова онези, които не му харесваха, нямаха възможност да се оправдаят писмено – писмата биваха изгаряни веднага щом ги внесяха през прага на къщата. А в умението да изгаря до основи професорът нямаше равен – сутрешните и вечерните вестници, важните писма, съобщенията от колегите оставаха недокоснати, а нежеланите писма се превръщаха в пепел, неспособна да запали нищо друго. Спомням си, че отначало наблюдавах с жив интерес подобни явления върху подноса за кореспонденция, а веднъж дори бях хваната от професора в едно съвсем нетривиално занимание – опит да запаля свещ от ярко горящите с пламъци писма.

„- Моя скъпа Бел, – каза професорът – винаги съм смятал, че имате с какво да се занимавате в моя дом.“
О, да, имаше много неща за вършене, но наистина, ако тогава знаех, че на този поднос може да горят писма от родителите ми, нямаше да бъда толкова небрежна.
– Аз трябва да обясня.. – казах, стискайки перото и гледайки белия лист – трябва…
Мисис Макстън, след като мълча известно време, каза тихо:
– Мис Вайърти, може би трябва да съобщите на родителите си за годежа си?
Въздъхвайки тежко, напомних за стотен път :
– Мисис Макстън, това не е годеж, а отвличане на вниманието, и вие го знаете много добре.
– Аз го знам, – каза икономката – но нека то бъде известно само на мен, на вас и на останалите в къщата.
Бетси влезе отново и каза:
– Мисис Макстън, тази коварна жена ви е измамила по най-коварния начин. Видяхте ли тази рокля?
– Несъмнено съм я видяла, Бетсалин! – възмути се икономката – Как бих могла да я одобря, без да съм я видяла?
Изобщо без да се уплаши от страховития вид на мисис Макстън, прислужницата посъветва язвително:
– А вие трябва да си сложите очилата и да се вгледате по-отблизо. Мис Вайърти, едноцветна синя рокля?
Уви, вече бях твърде заинтригувана от тоалета, който ми беше изпратила лейди Давернети, за да седя на масата. Станах и заобиколих масата отляво, за да не ударя зашеметената мисис Макстън, и последвах Бетси в спалнята си – промененият балдахин над леглото, както и целият спален комплект, бяха много благоприятни за моето спокойствие, така че оттогава отново спях там.
Достатъчно беше да влезем, за да бъдем зашеметени от възмущение.
Бетси, при появата ни с мисис Макстън, разгърна роклята и я вдигна, държейки я в протегнатите си ръце, и тогава с изумление видяхме невероятната измама на семейство Давернети! Роклята, която изглеждаше деликатно бродирана с метличини, всъщност беше така украсена, че връзките на метличините образуваха най-скандалния надпис:
“ Обичам те, Крисчън!“.
„Обичам те, Крисчън!“ – върху дантелата, която скромно покриваше деколтето.
„Обичам те, Крисчън!“ – на колан, който подчертава талията.
„Обичам те, Крисчън!“ – много пъти на кръга върху подгъва.
– Казах ви да носите очила! – триумфално каза Бетси.
– Това е възмутително! – възкликна мисис Макстън.
В този момент долу се чу почукване, после вратата се отвори и мистър Уолън обяви:
– Доктор и мисис Еньо!
Поставих пръсти на болните си слепоочия и взех решение:
– Да, Бетси, една обикновена синя рокля би била идеална за случая.
– Но това изобщо не е празнично! – възмути се мисис Макстън.
– Съгласна съм, – бях принудена да призная – но нямам никакво желание да правя парти само за лорд Давернети. Бетси, готова ли е банята ми?
– Да, мис Вайърти, но мисля, че има нужда от още малко ментово масло и лавандула.
– Да, повече. – съгласи се мисис Макстън.
И без да чака отговор, тя побърза да излезе от спалнята ми с нещастната рокля. Ние следвахме гневната ѝ стъпка със съчувствени погледи, но изобщо не се разстроихме, защото единствената, която харесваше роклята, беше самата мисис Макстън.

Назад към част 1

 

 

 

 

Кели Фейвър – Принудени – Болка – Книга 5 – Част 12

***

Илайджа ѝ сготви вечеря от пържола и зелен фасул, задушени с бекон. Двамата седнаха на дивана пред телевизора. Бяха във всекидневната на новата къща, хранеха се заедно и се опитваха да се върнат към нормалния живот.
Кейлин се уморяваше все повече.
– Нещо не е наред с храната ли? – Попита Илайджа, като погледна от почти готовата си чиния към нейната пържола, от която бяха останали може би три четвърти.
– Нищо нередно. Вкусът е страхотен – каза му Кейлин. Тя седна назад и изпусна дълбока въздишка, която сякаш идваше от дъното на душата ѝ. – Просто съм толкова, толкова уморена.
Илайджа сложи вилицата и ножа си. После се премести на дивана, така че да е обърнат към нея. Тъмните му очи се впиха в нейните, едновременно напрегнати и грижовни по начин, който наелектризира душата ѝ.
– Нормално е да си уморена – каза ѝ той. После се наведе напред и нежно погали косата ѝ.
– Но аз трябва да си взема душ.
– Какво ще кажеш за вана? – Каза той.
– Да, би било хубаво.
Той се изправи.
– Добре. – После излезе от стаята.
– Илайджа, почакай – къде отиваш?
Илайджа погледна през рамо.
– Отивам да те изкъпя. Просто седни спокойно, момиченце.
Тя се усмихна, когато той излезе от стаята. Не можеше да повярва колко невероятен беше той, колко мил, закрилящ и добър.
После се замисли за това, което ѝ беше казал за това, че е ограбил лошите момчета, за да получи пари. Как можеше да се примири с факта, че той е способен на такава доброта и мекота, но и на ужасни неща?
Нямаше ясен отговор. Той беше и двете тези личности. Беше го виждала да заплашва човек с пистолет, беше го виждала да пребива някого до смърт. Беше я забъркал в автомобилна катастрофа, която едва не отне живота ѝ.
Тези неща трябваше да ѝ дадат достатъчно основания да избяга в другата посока. Повечето момичета щяха да се отдръпнат от него при първия признак на незаконна дейност. Когато Илайджа бе излъгал за името си едно ченге по пътя към Флорида – това би запечатало сделката за всеки нормален човек.
Но за Кейлин не беше така.
Какво е това за него? Как мога да остана с него, като знам колко опасен е животът му, като знам, че може би никога няма да успее да се откаже от старите си навици?
Тя не знаеше какво точно е това, което я караше да не може дори да си помисли да скъса с Илайджа. Но знаеше, че докосването му е единственото нещо, от което наистина се нуждае, че усмивката на лицето му е като вода, а устните му – като храна, че дъхът му е нейният въздух за дишане.
Без Илайджа животът беше сив, скучен и без красота.
Когато беше с него, животът сякаш съдържаше всички възможности.
Тя все още си мислеше за тези странни парчета от пъзела, които съставяха съвместния им живот, когато Илайджа отново влезе в стаята.
– Хайде, да те вкараме във ваната. – Той се приближи до дивана и протегна ръце, за да я хване.
Тя се хвана за него и той ѝ помогна да се изправи бавно на крака.
Тя изстена, защото изправянето все още беше едно от най-трудните движения за нея. Всичко ѝ беше слабо и краката ѝ се клатеха.
– Хайде, облегни се на мен – каза ѝ той и обви ръка около кръста ѝ. Тя го обгърна с ръка и се облегна на него, така че той пое по-голямата част от тежестта ѝ, докато се провираха към банята.
Когато той отвори вратата, тя беше шокирана да види светещи свещи, разпръснати из цялата тъмна баня. Имаше свещи върху плота на мивката и по ръба на ваната.
Помещението вече беше задимено от течащата гореща вода.
– Имаш ли нужда от помощ, за да влезеш? – Попита той.
– Имам – каза тя смутено. – Съжалявам.
– Не се извинявай, прекалено красива си, за да се извиняваш. – Той сложи пръст под брадичката ѝ и наклони лицето ѝ, за да го погледне.
– Иска ми се да не бях толкова зависима от твоята помощ.
– Ти си най-невероятната жена на света – каза той. – Всеки ден, в който идвах в болничната стая и те гледах как се бориш… – Гласът му малко се задави и той преглътна. – Никога не съм виждал някой да се бори толкова силно.
Тя се усмихна, непоносимо трогната от думите и емоциите му.
– Благодаря ти, че го каза.
И тогава той се наведе и устните му се притиснаха нежно към нейните. Беше минало много, много време, откакто бяха имали истинска целувка. Разбира се, бяха се целунали за кратко в болницата, но това беше различно.
Тя беше болна, изпитваше болка и дискомфорт, беше объркана, бореше се.
Но сега бяха сами и тялото ѝ откликна.
Всичко в нея викаше за него. Устните му бяха меки, но твърди и настоятелни. Имаше вкус на мента и ухаеше невероятно. Тялото на Кейлин изтръпна.
И тогава той се отдръпна и се вгледа в очите ѝ.
– Трябва да се извиня за това, което направих с теб. Аз съм този, който…
– Не – каза тя. – Моля те, не го казвай. Не те обвинявам.
Той спря, замисли се за миг и после кимна.
– Добре.
– Помогни ми да се съблека – каза тя, гласът ѝ трепереше, но не заради слабост. Сега гласът ѝ трепереше по причини, които нямаха нищо общо с нараняването ѝ.
Илайджа бавно издърпа ризата ѝ нагоре, разкривайки корема, а след това и гърдите, докато я издърпваше над главата ѝ. Когато ризата ѝ беше свалена, той се приближи до нея и я целуна отново, дълбоко в устата.
Тя му отвърна на целувката, стенейки от удоволствие.
Той разкопча сутиена ѝ и го остави да падне на пода.
След това отново я целуна по устата, преди да целуне шията и рамото ѝ. Тя преметна ръце през раменете му, за да може да се облегне на твърдото му тяло.
Светлината от свещите го обливаше в мека жарава.

Назад към част 11

Анет Мари – ДВА ПЪТИ ПРЕЗРЯНАТА ГОСПОДАРКА НА СЕНКИТЕ ЧАСТ 6

ГЛАВА 5

Подпрях се с лакти на плота на бара.
„Изтощена съм.“
Кацнал на рамото ми като норка, Рикр се облегна на врата ми.
„Аз също съм забележително уморен.“
„Толкова да демонстрирам „превъзходството си““ – измърморих аз.
„Това все още е опция.“
Поклатих глава. След играта с хвърлянето на ножове Аарон ме беше запознал с останалите служители на гилдията. Бях принудена да се включа в няколко ръце на покер, а след това една стара жена с кристално кълбо ме следваше цели двайсет минути, опитвайки се да ме убеди да направя сеанс с нея. Зора ме беше спасила с храна и напитки, после към нея се бяха присъединили няколко нейни „съотборници“, които шумно и с много енергия си припомняха за скорошните си работи, свързани с повече вампири, отколкото този град може да побере.
Едва бях избягала от тази група, бях въвлечена в друга, този път от вещиците на гилдията. Филип, мъж на около петдесет години, беше представил още един мъж и три жени под тридесет години, които се бяха държали предпазливо и приятелски. Бях изненадана, че не се бяха държали по-враждебно. Според моя опит вещиците виждаха в друидите проводници на хаоса и корупцията, а не магически братовчеди.
Погледите и шепотът ме преследваха из кръчмата, но те идваха от малка част от членовете. Повечето от новите ми съгилдийници в гилдията ме бяха посрещнали радушно и повече от принудителното общуване ме изтощаваше. Дали наистина искаха да ме включат в групата си? Дали това щеше да се промени, след като новината за „предсрочно освободения убиец“ се разпространи до всички? Щеше ли приветствието им да пресъхне, ако покажа истинската си личност? Колко време щеше да мине, докато разберат, че не съм материал за „приятел“?
Бях устояла на дълбоко вкоренения си стремеж да отблъсквам хората чрез агресия и нямаше да се върна към преструването на любезност. Но без тях не знаех как да се държа и бях почти сигурна, че ще се покажа като неловка, скована и социално осакатена. Което не беше съвсем погрешно.
Една чаша с кондензирани капки тупна на бара пред мен.
– Обикновено не са толкова мили с новодошлите.
Погледнах нагоре. Жена, която беше с няколко години по-млада от мен, повдигна вежди, след което загреба лед в чашата. Диво вълнистата ѝ червена коса беше полуприбрана на кок, а луничките покриваха носа и бузите ѝ.
– Когато се присъединих преди година – продължи тя с приятен алтов глас – почти всички бяха пълни копелета. Особено този пич.
Тя наклони глава и аз я погледнах. Сега кръчмата беше полупразна, така че беше лесно да забележа наставника си Аарон, който говореше с хвърлящия ножове мафиотски мит, Кай. Тя можеше да посочи всеки един от тях, но аз се обзаложих, че има предвид Аарон.
– Нещата тук са се променили. – Тя насочи пистолета за сода над чашата и колата бликна върху леда. – Сега сме малко по-приятелски настроени. Освен това всички са много любопитни за теб – особено след като заплаши половината от тях с гигантско ледено оръжие.
Особено след като ги бях заплашила? Изучавах лешниковите ѝ очи, несигурна как да разчета изражението ѝ. Дали тя беше в тълпата, която бях заплашила? Не можех да си спомня.
Тя плъзна колата пред мен.
– Аз също съм любопитна за теб.
– Просто попитай това, което искаш да знаеш – отвърнах категорично.
– С какво се занимаваш за забавление?
Що за въпрос беше това? Очаквах да ме разпитат за криминалното ми досие.
– Предполагам, че яздя коне, ходя по планини и карам колело. Работя много като доброволец, така че нямам много свободно време.
– Къде работиш като доброволец?
– В една спасителна служба за животни.
– Ами работата?
– Аз съм ветеринарен техник и стажант ковач.
Тя ме погледна, едновременно впечатлена и смаяна.
Намръщих се.
– Какво?
Набързо изчисти изражението си и избърса чистия плот.
– Нищо. Просто съм свикнала друидите да са по-…
– Какво повече?
– Повече – хей! – Изръмжа тя, сочейки към нещо зад мен. – Ако хвърлиш този стол, ще те изхвърля през проклетата врата!
– О, Тори – просъска силно един мъжки глас. – Всъщност нямах намерение…
– И ти си отрязан! – Добави тя с вик. – Отивай да изтрезнееш, преди Табита да те сложи на леда!
Погледнах през рамо към шумна група момчета отзад. Един от тях с преувеличена пиянска прецизност поставяше стол на масата.
– Тези идиоти – промълви барманката – Тори, както предполагах. – Съжалявам. Какво исках да кажа?
– Не съм това, което си мислиш, че са друидите.
Тя се засмя унищожително.
– Не исках да го кажа в лош смисъл. Изглеждаш наистина готина.
– Готин?
– Да! Уменията ми се ограничават до барманство, крещене на хората и…
– …и размахване на чадър от висшата лига – довърши Аарон, пристъпвайки до стола ми. – Дясната ти кука също е доста зловеща.
Тори му се усмихна.
– Радвай се, че не съм я използвала срещу теб.
– Само не го използвай върху Сейбър. – Друг човек се появи от другата страна на Аарон. – Статистически невъзможно е един човек да удари двама друиди в лицето, така че по-добре не се опитвай.
– Иначе какво?
Новото момче разшири очи.
– Сигурно ще разруши митичната вселена такава, каквато я познаваме.
Докато Тори подсмърчаше, новото момче се наведе около Аарон, за да ми се усмихне. Беше с подобен на Аарон ръст, с бронзова кожа и тъмна, къдрава коса. Набразден белег пресичаше лявото му око, което беше бледобяло, вместо топлокафяво като дясното.
– Аз съм Езра – каза той с тих, гладък глас. – Приятно ми е да се запозная с теб.
– Сейбър – казах кратко. Кай, бившият митичен мафиот, също идваше, а аз бях готова да избягам, преди да ми се наложи да се ориентирам в още един групов разговор. – Аз съм…
По кожата ми премина бавна тръпка. Успокоих се, разтягайки сетивата си.
– Ще пием ли още един рунд? – Попита Кай, като се присъедини към другите две момчета. – Сейбър, какво би искала?
Не отговорих, тъй като над мен се промъкна фина сила. Ориентирах се в посоката. Ръката ми се сви в юмрук. Завъртях се на пета и изхвърлих ръката си в удар към празното пространство зад мен.
Въздухът трепна и юмрукът ми се удари силно в облечената в ръкавица длан.
Познати зелени очи срещнаха моите, когато Зак се появи от вихъра на сенките. Дългото му кожено яке висеше разкопчано, разкривайки частично бойния му колан, зареден с отвари и заклинания. Кал бе опръскала дрехите му от коленете надолу.
Шокът ме разтърси, а после премина в тревога.
Зак, известен още като Призрака, беше издирван беглец с награда от милион долара за главата си, а току-що беше влязъл в гилдия за лов на глави. Качулката му беше вдигната, но лицето му се виждаше ясно от всеки, който стоеше наблизо – включително Аарон, Кай и Езра, които вероятно бяха ловци на глави. Ако някой го разпознаеше, на мига щеше да има двайсет митици върху него.
– Свята работа! – Възкликна Тори. – Зак!
Все още държейки юмрука ми, Зак прехвърли вниманието си към червенокосата барманка. Полупаникьосана, погледнах и към тях. Тори и трите момчета изглеждаха приятно изненадани, сякаш се беше появил стар приятел.
Поглеждайки към мен, Тори несигурно прехапа устна.
– Зак… имаме нов член.
В гласа ѝ се долавяше предупредителна нотка, сякаш се опитваше да го предупреди за нещо. Дали осъзнаваха, че той е прословутият Призрак, най-издирваният митичен във Ванкувър? Дали предупреждаваше Зак да скрие самоличността си от мен?
„Вечерта ни стана по-забавна“ – отбеляза Рикр.
Зак погледна юмрука ми, хванат в ръката му, а в очите му искреше слабо забавление.
– Нямаш нож? Или чакаш да ти спася живота, за да ме прободеш отново?
– Да – отговорих.
– В никакъв случай! – Задъха се Тори. – Вие двамата се познавате?
Не беше ли това моята реплика?
Изтръгнах ръката си от тази на Зак, тъй като ме нападнаха противоречиви емоции. Кои бяха тези хора за него? Защо се чувстваше комфортно, когато влизаше в гилдия за лов на глави? Откъде знаеше, че ще бъда тук – или това беше просто съвпадение? Дали това място беше често срещано място за него, любимата му кръчма за бира след дълъг ден, в който е правил каквото и да е, когато ме изостави без предупреждение?
И защо тези мисли караха гърлото ми да се свива, а очите ми да горят?
– Сейбър – тихо изръмжа Зак.
Той ме наблюдаваше. Останалите също ме гледаха, а очите им бяха като игли, пронизващи кожата ми.
Поех си дъх, като се мъчех да запазя лицето си безизразно.
– Заминавам. Не ме следвай.
Заобиколих го и се запътих към вратата. Зад мен се чуваха стъпки – разбира се, че той нямаше да се подчини на желанието ми, но не погледнах назад. Избутах се навън и попаднах в проливния дъжд, водата се стичаше от тъмното небе и уличните лампи се отразяваха в локвите. Студената вода плисна по главата ми и разхлади голите ми рамене. Движейки се колкото се може по-бързо, без да тичам, заобиколих ъгъла на сградата. Рикр загуби равновесие на рамото ми, плъзна се наполовина, после се превърна в бяла врана и излетя с удар на крилата си.
Тежките ботуши плиснаха в локвата зад мен.
– Сейбър!
Зак хвана ръката ми и аз я издърпах, като се завъртях с лице към него. Качулката му беше свалена, а дъждът бе прибрал косата му към главата.
– Какво става? – Попита той.
Болка ме прониза, но не исках да я изследвам. Не исках да мисля защо това, че има приятели в гилдията, ме накара да се разплача.
– Какво не е наред? – Повторих недоверчиво. – Ти си тръгна посред нощ, без да ми кажеш къде отиваш, а аз нямаше как да се свържа с теб.
– Бях извън обхвата на мобилния телефон и не мислех, че ще отсъствам толкова дълго. Планирах да се върна веднага.
– Защо не ми каза това?
Той отвори уста, после я затвори. Изпъна челюстта си и затвори очи, сякаш се опитваше да се закрепи.
– Ами ако не ти пукаше? – Промълви толкова тихо, че почти не го долових през проливния дъжд.
– А?
Той отново отвори очи и се намръщи.
– Не казах нищо, в случай че не искаш да се върна.
Взирах се в него.
Той прокле под носа си.
– Затова ли си толкова ядосана?
– Това не е ли достатъчно?
– Вероятно, но не изглежда това да е единственото нещо.
Беше прав, но точно сега не ми се занимаваше с останалото. Завъртях се и потеглих.
Той отново ме хвана за ръката – и миг по-късно бях притисната към тухлената стена, а солидната му тежест ме притискаше на място. Едната му ръка беше зад главата ми, за да я предпази от твърдата стена, а другата стискаше кръста ми.
– Пусни ме!
– Сейбър – изръмжа той. – Какво става?
Вдишах въздух през стиснати зъби и се втренчих в брадичката му. Защо не можех да го погледна в очите?
– Ти си шибан козел, ето какво не е наред.
– Сейбър – изръмжа той.
Устата ми се размърда, ирационалната болка, която изпитвах, се надигна в гърлото ми и заплаши да се излее от устата ми в прилив на гневни обвинения. Задуших ги обратно – и вместо това ми се изплъзна въпрос.
– Откъде познаваш тези хора в „Врана и чук“?
– Това е дълга история, но… няколко пъти сме си помагали взаимно.
– Значи те са ти приятели?
– Един от тях. Може би двама. Това ли те притеснява?
Погледнах встрани. Срамът се разпростря до върховете на пръстите ми.
– Сейбър. – Пръстите му се впиха в страната ми. – Това ли те притеснява?
– Не – излъгах.
– Защо има значение дали…
– Защото си мислех, че имаш нужда от мен!
Той беше изгубил всичко и беше престанал да се интересува от всички, освен от мен. Така ми беше казал и аз се почувствах необходима. Чувствах се като някой незаменимо важен за него – до момента, в който видях другите му приятели и разбрах, че всичко е било погрешно.
Обзе ме унижение. Тласнах се към него, принуждавайки го да отстъпи половин крачка назад, но той ме блъсна в стената, а главата ми отскочи от облечената му в ръкавица ръка.
И тогава устата му смачка моята.
Задъхах се срещу устните му, а езикът му се промъкна покрай зъбите ми. Ръката му се оплете в косата ми, издърпа главата ми назад и той ме целуна по-силно, поглъщайки ме, сякаш бях последната му храна преди екзекуцията. Горещият му език се притисна към моя, изпращайки разтопени шокови вълни, които се разляха от сърцевината ми. Краката ми трепереха, ръцете ми се вкопчиха в ръкавите му, а ноктите ми остъргаха гладката кожа.
Той се отдръпна, оставяйки устните ми студени и болезнени. За един вечен миг се втренчих в него, хваната напълно неподготвена. Сърцето ми се блъскаше в ребрата, а вътре в мен гореше топлина. Опитах се да разтворя пръстите си от ръкавите му, но не успях да ги накарам да помръднат.
– Какво… беше това? – Попитах дрезгаво.
Той се наведе и приближи устите ни. Топлият му дъх дразнеше устните ми.
– Аз имам нужда от теб.
Треперене премина през крайниците ми. Натиснах раменете му и той се отдръпна, освобождавайки ме. Облегнах се на стената и си поех дълбоко въздух. Дъждът се разпръсна по бузите ми. Косата ми беше мокра.
Зак се обърна към ъгъла на сградата, а входът на гилдията се виждаше съвсем близо.
– Нямаш ли нещо по-добро за правене?
При въпроса му една глава се подаде откъм ъгъла – къдравата червена коса на Тори. Аарон, Кай и Езра също се наведоха, като и четиримата ни гледаха с изражения, вариращи от сърцераздирателни до раздразнени, докато дъждът бързо ги обливаше.
– И така – изрече Тори – вие двамата сте нещо?
– Определено са нещо – каза Аарон.
– Но какво нещо? – Зачуди се Езра.
Зак наклони главата си назад, сякаш се молеше за търпение, след което протегна ръка към мен.
– Хайде да се върнем вътре.
– Защо? – Попитах раздразнено, без да съм в настроение да ме зяпат или разпитват.
В очите му се събра мрачна решителност.
– Защото имам нужда от твоята помощ – и от тази на Рикр.

Назад към част 5

К.М. Рийвс – Книга 4 – Обединени ЧАСТ 8

ОГЪСТ

Огъст се провря през портала. Всеки миг, прекаран далеч от Емери, му се струваше като цяла вечност. Тя имаше нужда от него. Той усещаше стреса ѝ чрез връзката им и това го подтикваше да ускорява.
Беше поискал от Лили да ги прехвърли през портала директно в родилната зала, но тя отказа. Явно имаше нещо против пренасянето на закрито.
На Огъст му беше все едно каква е причината. Единственото, което имаше значение, беше да стигне до Емери.
Две крачки от блестящия магически пръстен и той падна на колене, а болката разкъса връзката, която споделяше с Емери. Чувстваше, че вътрешностите му са изтръгнати от дома им, увити около гръбнака му и използвани, за да го нанижат на гредите на замъка.
– Кървав дявол?! – изсумтя той и почти прехапа устни, докато се бореше с агонизиращото пулсиране, обхванало корема му.
– Майната му, Огъст. Добре ли си? – Дрейвън падна на колене до Огъст и сложи ръка на рамото му.
– Емери… болка…
Думите бяха невъзможни за формулиране, докато стягането не престана. Когато това се случи, потта полепна по челото му и най-накрая почувства, че може да диша отново.
„Принцесо, ти си проклета светица, че си издържала каквото и да е било, но трябва да затвориш връзката, ако искаш да успея да стигна до теб.“
„Съжалявам, че се изплъзна. – изпъшка тя – Контракциите са шибана кучка.“
Кървав дявол. Раждането не беше шега. Ако това усещаше на всеки три до пет минути, за да доведе детето им на бял свят, тогава той ѝ дължеше много повече от всичко, което някога ѝ беше дал.
Когато си пое дъх, Дрейвън му помогна да се изправи. Двамата побягнаха към замъка. Дрейвън изоставаше, докато Огъст се движеше със скоростта на вампир, вземайки стълбите по пет наведнъж, докато не спря пред най-модерния апартамент, който беше създал за този момент.
Пред вратата се беше събрала тълпа от роднини и приятели. Всички те го погледнаха с усмивка. Малкълм беше най-замаяният от всички. Той държеше телефона си и пускаше Under Pressure на Дейвид Боуи и Queen на пълна мощност до вратата.
Беше сигурен, че на Емери това ѝ харесва.
Единственият, който не кипеше от вълнение, беше Калъм. Лицето му беше бледо, а косата му – разрошена, сякаш непрекъснато се е бъркал в нея с пръсти. Огъст почти спря, за да го попита дали е добре, но когато иззад тежката врата на родилната зала се разнесе писък, всичко извън Емери престана да съществува.
Огъст нахлу в стаята, за да открие красивата си половинка да лежи на леглото, краката ѝ да са в стремената, а лекарката да стои между тях и да има пълен изглед към вагината, която беше предназначена само за него. Той преглътна ръмженето, което заплашително се надигна в гърлото му. Може би тя беше един от най-добрите вампири акушери в неговото кралство, но инстинктите му не позволяваха много свобода на действие, когато ставаше въпрос за Емери.
– Сега не е моментът да се държиш гадно с нея, Огъст. Тя ще доведе детето ти на бял свят. – изръмжа Флора.
Емери извърна глава към него, а лицето ѝ бе изкривено от болка, докато се опитваше да си пробие път с дишането през поредната контракция. Флора беше до нея, избърсваше потта от челото ѝ и позволяваше на половинката му да направи пръстите ѝ лилави от смъртоносната си хватка.
– Ти си тук. – въздъхна му Емери през сълзи. Косата ѝ беше сплъстена назад от лицето ѝ и той можеше да каже, че стиска зъби. Огъст никога не беше виждал някой толкова красив.
– Винаги ще бъда тук. – той прекоси стаята с три дълги крачки и избута зад ухото ѝ един заблуден розов кичур коса от челото ѝ. Богове, тя беше невероятна. Огъст се наведе и я целуна по челото, след което се извърна, за да погледне Флора от другата страна на леглото. – Не ѝ ли предложи да я ухапеш? Защо я оставяш да се мъчи толкова много?
– О, аз предложих, както и Малкълм, и Калъм. Никога не съм мислила, че ще видя този човек да моли, но Калъм беше почти на колене. Всички ѝ казахме, че това ще отнеме болката и ще помогне на тялото ѝ да се отпусне и да изтласка бебето, но тя се държи като упорита принцеса и не допуска до гърлото си никого, който не си ти.
Добро момиче. Той мърмореше по връзката им и в очите му блестеше гордост. Колкото и да му се искаше тя да им позволи да ѝ помогнат, той се вълнуваше, че тя иска само него.
Емери му се усмихна слабо.
Огъст притисна мека целувка към устните ѝ, преди да прокара върха на езика си надолу към любимото си място на шията ѝ.
– Колкото и да ми е хубаво да знам, че искаш само моите кътници във врата си, трябваше да направиш това, което е най-добро за теб, малка вещице. – промълви той.
Емери се изви, опитвайки се да се отдръпне, за да може да го види и вероятно да го разкъса на парчета, но той не ѝ даде шанс, преди да впие кътниците си в плътта ѝ.
Емери изпусна стон и заби ноктите на свободната си ръка в бицепсите му, прилепвайки към него, сякаш животът ѝ зависеше от това. Нейната същност заля организма му и той изтласка всеки грам спокойствие и болкоуспокояващо, който можеше, през яда си.
– И в тази връзка ще си тръгна. – каза тихо Флора.
– Не смей! – извика Емери и стисна по-силно ръката на Флора.
– Наистина?
– Ти си най-добрата ми приятелка, Флора. Освен това искам да знаеш в какво се забъркваш, когато Дрейвън неминуемо те повали.
Флора се изсмя.
– Ако мислиш, че след това ще го допусна до себе си, жестоко се лъжеш.
Огъст се ухили срещу врата на Емери. Тези двамата бяха по-лоши от него и Емери, винаги се измъкваха в някоя малка ниша или стая, за да се върнат по-късно с разрошени коси и лениви усмивки на лицата си. Даваше си сметка, че няма да мине и година, преди Дрейвън да се сдобие с наследник.
Огъст облиза раните, които беше създал, и погледна докторката с остър поглед.
– Колко е напреднала?
– Подозирам, че е раждала през по-голямата част от деня, почти е на десет сантиметра. Никога не съм виждала някой да напредва толкова бързо. Обикновено хората, носещи деца от вампири, издържат на дълги раждания, но нейното беше необичайно бързо. Възможно е това да е черта на вещиците.
– Да. – отвърна Емери, когато песента зад вратата се смени с Push It на Salt-N-Pepa. Очите ѝ се присвиха и тя промълви под носа си – Ще убия този шибан вампир.
Огъст и Флора се ухилиха. Той не искаше да е наблизо, когато Емери реши да отмъсти на брат му.
– Добре, Емери, при следващата контракция искам да натискаш. – нареди лекарката.
Огъст постави нежна целувка върху устните ѝ.
– Можеш да го направиш.
Устните на Емери се свиха в тънка линия и той усети притеснението ѝ, но тя кимна.
Когато Флора държеше единия ѝ крак, а Огъст – другия, дойде следващата контракция на Емери. Тя натисна толкова силно, колкото можеше. Очите му се разшириха, когато видя да се появява главата на дъщеря му с малък кичур руса коса. В очите му се появиха сълзи, но когато контракцията спря, главата на бебето се плъзна обратно.
Той се обърна и се усмихна на Емери:
– Тя е точно там, Ем. Виждам я.
– Виждаш? – гласът ѝ трепереше. Беше изтощена, но той не пропусна да забележи нотката на удивление и вълнение.
Една-единствена сълза се спусна по бузата му, докато той кимаше.
– Ти можеш да го направиш, принцесо. Ти си най-силният човек, който съм срещал.
Емери кимна, точно когато зад вратата започна да звучи I Wanna Be Sedated на The Ramones. Колкото и да му се искаше да убие Малкълм, точно от това се нуждаеше Емери, за да се психира. Да си спомни, че не е сама и че има цяла стая от хора, които чакат да обичат нея и дъщеря им в момента, в който я посрещнат на бял свят.
Следващата контракция дойде и Емери натисна колкото можеше по-силно. Лицето ѝ стана яркочервено и тя извика като воин, който води мъжете си в битка.
Беше дяволски невероятна.
– Хайде, малка вещице! – прошепна той.
С този силен тласък главичката излезе навън.
Емери поклати глава, задъхана, а в очите ѝ блестеше отчаяние.
– Не мога да го направя.
Огъст отметна косата от челото ѝ и целуна сълзите ѝ.
– Ти можеш. Още веднъж. Още един голям тласък и тя ще бъде тук.
При следващата контракция Емери стисна ръката му с бяла сила. Докато тя натискаше и крещеше, дъщеря им се появи на бял свят.
Кръвта, слузта и тишината придържаха малкото бебе.
Огъст задържа дъха си, докато лекарката разтриваше бебето с кърпа. Едва когато дъщеря му най-сетне започна да крещи, той изхвърли въздуха от дробовете си и се задави с ридание.
Тя беше красива.
Лекарката я подаде на Огъст и точно както бе направил баща му, когато се бе родил, и баща му преди това, той скъса пъпната връв със зъбите си.
Тя беше толкова мъничка в ръцете му. Неговата сладка малка луна, увиснала между звездите на съдбата и предопределена да бъде най-яркото нещо в неговото небе. През просълзените си очи той търсеше нейните – половината сини, а другата кехлибарени. Десет пръста и десет пръста на краката и най-сладкото малко носле като копче. Сърцето му сякаш свободно падаше от гърдите му.
Огъст примигна през сълзите си и я отнесе при Емери, като се наведе да целуне своята половинка. Заедно държаха дъщеря си в прегръдките си.
– Ти създаде най-съвършеното момиченце. – прошепна той.
– Създадохме.
– Обичам те, Емери.
– Аз също те обичам. – проплака тя.
– Тя е невероятна. – Флора се втренчи в него, преди да се отдръпне и да им даде малко уединение. Тя открехна вратата с една пролука, вероятно за да съобщи на останалите приятели и семейството им за пристигането на дъщеря им.
В момента, в който Флора отвори вратата, звукът на укулеле изпълни стаята, като Somewhere Over the Rainbow на Израел Камакавиво’оле изпълни пространството.
На Огъст не му трябваше над щастието. Вече не. Всяка мечта, която се беше осмелявал да сънува, беше сгушена в ръцете му. Той гледаше как Емери гука на дъщеря им, шепнейки цял живот обещания да я обича и закриля.
– Еванджелин Колет Финли Никълсън. – прошепна той, изпробвайки комбинация от имената, които бяха обмисляли.
Емери го погледна с любов и обожание.
– Перфектно е.
– За едно перфектно момиченце.
Емери поклати глава и преглътна тежко, преди да се поддаде на ридание.
– Той ми липсва.
Това трябваше да бъде момент на чиста радост за малкото им семейство, но никога нямаше шанс за това. Не и когато в гърдите им зееше осезаема дупка, която никога нямаше да бъде запълнена. Бяха се сбогували с Майлс, но Огъст се страхуваше, че винаги ще копнеят за малкото момче, което бе отведено твърде рано.
Огъст се усмихна и се направи на смел.
– Той също е тук. Той ще продължи да живее в нея. Ще се погрижим за това.
Лицето на Еванджелин се набразди и тя започна да се суети. Огъст обходи с поглед дребната ѝ форма, търсейки причината за дискомфорта ѝ.
– Какво ѝ е?
Емери се ухили.
– Мисля, че е гладна.
– За какво?
– Нямам представа. – Това беше първият от това, което вероятно щеше да бъде безкраен брой въпроси, с които се сблъскваха, отглеждайки хибридна дъщеря.
Кралските вампирски бебета не се нуждаеха от мляко от майките си. Всъщност повечето от човешките майки дори не произвеждаха мляко след раждането. Вместо това бебетата оцеляваха благодарение на кръвта на бащите си. Кралската кръв им помагаше да се укрепят и да се предпазят, докато растат, докато не развият кътници и не могат да се хранят самостоятелно. Обикновено жаждата им за кръв настъпваше около пубертета, което беше версия на лоша шега от страна на природата, тъй като последното нещо, с което някой искаше да се занимава, беше хормонален тийнейджър с необуздана нужда от кръв.
– Ако позволите? – обади се лекарката от мястото, където почистваше Емери – Въз основа на проучванията, които направих, сравнявайки бременностите на вампири и вещици, смятам, че детето ще има нужда както от кръв, така и от мляко.
Емери повдигна вежди.
– И двете?
– Емери, ти вече показа признаци, че тялото ти се подготвя да кърми. Дъщеря ти ще трябва да се храни от теб, но ще трябва да допълва и с кръв от Негово Величество. Ще трябва да видим как ще се приспособи. – лекарката обърна чаршафа надолу върху краката на Емери и постави леглото в нормално положение.
– Притиснете я към гърдите си и вижте дали това я задоволява. Ако не, опитайте да и дадете малко от вашата кръв, Ваше Величество. Също така ще е добре да дадете на Емери повече от вашата отрова, за да ускорите процеса на оздравяване.
– Много ти благодаря, Кайлин. – каза Емери, докато поднасяше Еванджелин към гърдите си. Тя се прилепи и започна да суче красиво.
– Поздравления, Ваши Величества.
Огъст кимна, а Кайлин се обърна и излезе от стаята. Когато тя го направи, Калъм надникна вътре.
– Тя добре ли е? И двете? – очите му бяха широко отворени, а в гласа му се долавяше паника.
Флора щеше да му го каже, но Огъст разбираше нуждата на братовчед си да се увери. Беше загубил собствената си съпруга и дете при раждане, а Емери заемаше специално място в сърцето на мистериозния вампир.
– Те са идеално. Искаш ли да се запознаеш с нея?
– Аз … – той поклати глава и на устните му се изтръгна полушеговита усмивка – Наслаждавайте се на времето си като семейство. Просто имах нужда да се убедя сам.
– Ела тук, Калъм! – изкрещя Емери – Всъщност, кажи на всички тях да влязат тук. Вие сте нашето семейство, всички вие. Знаем, че ще се погрижите дъщеря ни винаги да знае колко е обичана.
Половинчатата усмивка на Калъм се дръпна нагоре, докато на бузата му не се появи трапчинка – Огъст можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти я е виждал.
– Но кажи на този задник, че ако пусне още една песен за раждането, ще го удуша.
Огъст отметна глава назад и се засмя. Около тях може и да бушуваше война, но в този миг, когато близките им влизаха, за да се запознаят с най-новия член на семейството, той някак си знаеше, че всички ще бъдат добре. Това, което имаха, беше по-силно от всичко, което Слоун можеше да хвърли срещу тях.

Назад към част 7

Налини Синг – Архангелски легион ЧАСТ 23

Глава 22

Двадесет и четири часа след като бе напуснала храма, Елена се оказа в сюрреалистичното положение да се готви да се облече за официален бал, докато хладилният камион седеше недалеч от града, скрит от погледа на ангелите, които скоро щяха да долетят в Аманат. Няколко от тях вече бяха тук, градът беше в прилив на вълнение, а по-голямата част от жителите не знаеха за смъртта на Кала.
Калиане беше взела решение да отложи обявяването ѝ за след бала – „защото моите хора се бяха потрудили толкова много за тази нощ“ – смъртта да бъде обяснена като трагично падане, което счупило врата на Кала. Младата жена все пак щеше да бъде изпратена в сърцето на вулкана, но като част от пълна погребална служба, която щеше да даде възможност на приятелите и семейството ѝ да се сбогуват.
– Няма ли хората да питат вулкана? – Елена попита Рафаел, който току-що бе получил от Наазир новината за погребението.
Той поклати глава.
– Не, народът на Аманат никога не е погребвал мъртвите си, така че това ще бъде възприето като подобаващо сбогуване.
– Калиане – каза тя, като затегна колана на робата си – добре ли е? – Тази сутрин Рафаел беше прекарал време с майка си, докато Елена изследваше Аманат в компанията на Изабел.
– Тя скърби. – Горната половина на тялото му беше без риза, той стоеше до отворените балконски врати на апартамента им на трето ниво и гледаше към суматохата на града долу. – Майка ми винаги е ценяла хората от Аманат.
Елена не можеше да спори с това, не и когато знаеше, че Калиане е взела хората си в съня със себе си, че ги е ценяла толкова дълбоко. Тези хора на свой ред я обожаваха с откритост и привързаност, които бяха толкова искрени, че им даваха рядко чувство за невинност, а на града – неочаквана сърдечна топлина.
– Кала е първият, когото е загубила след Пробуждането. – Ръцете му се сключиха върху нейните, когато тя го обгърна с ръце откъм гърба, бузата ѝ върху живата коприна на едно от крилата му, а дланите ѝ върху набраздените мускули на корема му. – Ако можеше да отмени този бал, щеше да го направи, но вече е твърде късно.
Елена си помисли за натрапчивата скръб, която бе зърнала на лицето на Калиане.
– Как не вижда никого по-малък като човек за еднократна употреба, като се има предвид колко дълго е живяла? – От всички архангели, които Елена познаваше, включително Рафаел, именно Калиане изглеждаше най-привързана към хората си, смъртни и безсмъртни.
– Веднъж като момче ѝ зададох същия въпрос – отвърна Рафаел. – Беше, след като в рамките на кратък период от време бяхме на териториите на двама други архангели, нито един от които не се отнасяше към хората си така, както винаги бях виждал майка ми. Тя ми каза, че е имало време, когато и тя е била напълно отдалечена от света. Любовта ѝ към баща ми е започнала промяната… а моето раждане я е завършило. – Ехо от времето, спомени от зората на живота му. – Ставайки майка, тя откри способността си да обича, която надхвърляше промяната, породена от времето и властта.
Елена се замисли за живота, който Калиане беше изживяла, опита се да си представи тежестта на толкова много години: Да видиш как минава един еон, после да се влюбиш и да родиш дете, само за да видиш как половинката ти е погълната от лудост, която те принуждава да го екзекутираш. А по-късно сам да бъдеш погълнат от лудост, да причиниш вреда на детето, което е последното скъпоценно напомняне за твоята любов, да спиш повече от хиляда години и да се събудиш, за да откриеш, че синът ти е човек с невероятна сила… човек, който е дал крила на смъртен.
– Ако това се случи с нас – прошепна тя, неспособна да обхване идеята за един толкова дълъг и изпълнен с трагедии живот – ако усетим, че ние самите, това, което сме заедно, се губи във времето, не искам да Спя. Искам да се сбогуваме, когато аз все още съм аз, а ти все още си ти. – Чист, остър край, а не постепенно разплитане.
Обръщайки се, Рафаел обгърна лицето ѝ, а очите му пламнаха.
– Калиане и Надиел никога не се изгубиха един друг, Елена. Родителите ми се обичаха дори в лудостта. – Така, помисли си Рафаел, щеше да направи и той.
Ръцете на Елена паднаха върху колана му, пръстът ѝ се закачи леко вътре.
– Заедно – каза тя и той знаеше, че тя си спомня това, което ѝ беше казал за неволното признание на Калиане, когато ставаше дума за шепота, който тормозеше сънищата му, думите на ловеца бяха напомняне за обещанието, което си бяха дали един на друг.
– Ние падаме, ние падаме заедно.
Очите ѝ сега се насочиха към дясното му слепоочие, тя поклати глава, челюстта ѝ се сви.
– Ако се осмелиш да тръгнеш преди мен, ще те преследвам в задгробния живот.
– Да ме преследва сърцето ми не е заплаха. – Дръпна главата ѝ назад и поиска устните ѝ. Искаше само да започне целувката, искаше да вкуси от огнения ѝ живот, но след секунди вече бяха до леглото, а халатът ѝ падна на килима, за да остави златистото ѝ тяло открито за ласките му. Преминавайки през ударна вълна от усещания в кръвта си, той я отведе до чаршафите, крайниците им се преплетоха и кожата им се разгорещи, докато създаваха поредния спомен, който щеше да остане във вечността.

* * *

Тялото ѝ се чувстваше вкусно използвано, а Елена оправи последните презрамки на прекрасната рокля до глезена, която по магически начин се беше появила в багажа, който един от служителите на Рафаел беше докарал до Аманат от самолета. Беше се отказала да се опитва да разбере кога и как официални дрехи като тези се появяват в гардероба ѝ – или в куфара ѝ. Знаеше само, че на всеки няколко месеца идва шивач, взима ѝ мерки и нещата се появяват, когато ѝ трябват. Тя се справяше добре с това.
Днешната рокля беше морска пяна около глезените ѝ, цветът ѝ беше предизвикателно лазурно син, малките копчета, които закрепваха презрамките, предназначени да обгърнат тялото ѝ, бяха фасетирани с диаманти, а лазурният дантелен акцент по едната ѝ страна беше неочаквано поразителен. Тя не носеше работните си накити за предмишниците, а беше пристегнала скъпоценните накити за горната част на ръката и комплекта ножове, които Рафаел ѝ беше подарил преди последния бал, на който бяха присъствали.
Беше оцелял при последвалото занимание, а острието, сладко и смъртоносно, изглеждаше красиво декоративно върху бицепсите ѝ. Тя плъзна второ острие в ножницата на бедрото, роклята ѝ беше създадена с дискретен разрез, който ѝ осигуряваше бърз достъп – шивачът знаеше кого облича, това беше ясно. В косата, която беше прибрала в причудлива прическа, тя плъзна щипките за острието, дадени ѝ като подарък от принцесата на Джейсън, шпионката, която в момента беше на другия край на обаждането, което Рафаел беше получил, докато закопчаваше строго официалната си черна риза.
– Какво каза? – Попита тя, когато той приключи разговора.
Вглеждайки се в гледката на своята съпруга в изящните ѝ одежди, Рафаел се пресегна, за да прокара пръст по извивката на тялото ѝ. Начинът, по който тя изви шията си в отзивчива тръпка, го примами да се наведе и да притисне устни към гърлото ѝ.
– Изглеждаш като разглезена куртизанка. – Острието със скъпоценни камъни на ръката ѝ само подсилваше този ефект.
Тя изглади ръцете си върху девствения плат на ризата му.
– Добре – пръстите ѝ впиват останалите копчета – толкова по-добре, че да заблуждаваме хората.
Наистина щеше да е глупав човек, който би пропуснал острата проницателност на очите на Елена, плавната ловна грация на походката ѝ.
– Джейсън – каза той в отговор на предишния ѝ въпрос – не е чувал дори шепот за други вампирски смъртни случаи като тези в Ню Йорк, нито за инциденти със смъртни като в Аманат.
– Хм. – Промушвайки ръката си в неговата, тя го поведе към балкона им, който гледаше към калдъръмения площад, който щеше да бъде центърът на бала, площта, осветена със старомодни стоящи лампи от нежно желязо и акцентирана с естествените цветя на града. – Всички балове на безсмъртните ли са на открито?
– В по-голямата си част – бална зала, достатъчно голяма, за да поеме удобно толкова много крила, би била безлична структура.
– Като стадион. – Тя направи физиономия. – Разбирам защо ангелите предпочитат да са на открито. Така е много по-красиво. Килимът върху калдъръма – сигурно е отнел на тъкачите цял човешки живот, за да го направят.
Рафаел кимна и си отбеляза да я заведе при майсторите тъкачи в Убежището при следващото им посещение. Елена щеше да оцени както уменията им, така и майсторството им.
– Виждаш ли как сградите са построени в шахматен ред около площада? – Плъзгайки едната си ръка около кръста ѝ, той посочи дизайна с другата си ръка. – Това е така, че всеки покрив има непрекъсната гледка към празненствата.
Лицето на Елена грейна, докато разглеждаше неофициалните места за сядане, които се бяха появили на тези покриви, всяко от тях затоплено от светлината на свещи.
– Нарочно е построено по този начин!
– Да. Ако някога организираме бал в Манхатън – каза той и се засмя, когато тя се престори, че се боде в окото – ще се наложи да проявим творчество. Не съм мислил за ангелски балове, когато съм строил града си.
– Слава Богу, иначе щеше да ми се наложи да се разведа с теб. – Облегнала се на него, крилата им се плъзгаха интимно едно към друго, тя се върна към тъмнината под блясъка и позлатата. – Ако Джейсън е прав и Аманат е бил единствената друга цел освен Ню Йорк, то това намалява краткия списък с възможни врагове до един.
– Да, Леуан изглежда идеалният кандидат, но Джейсън е напълно сигурен, че Леуан не е напускала крепостта си през последния месец.
Елена се намръщи.
– Не че се съмнявам в него, но тя има цялата тази друга безтелесна форма.
– И аз имах същия въпрос, но любимият ти архангел очевидно е бил много видим, когато е присъствал на празненства, организирани в нейна чест на нейна територия. – Той наблюдаваше как една малка птичка се приближи да отпие от един от големите цветове, които се катереха по стената на къщата, а крилата ѝ бяха изпъстрени с червено и зелено. – Леуан беше на зимен фестивал през цялото време, докато Кала липсваше от града.
– По дяволите, това ни връща в изходна позиция.
– Не съвсем, защото вече знаем, че Леуан не е разпространител на болести. – Но инстинктите му подсказваха, че тя все пак има пръст в това. – Останалите, освен Нейха – която имаше основателна причина да се извини от събранието – ще бъдат тук тази вечер.
Съпругата му се усмихна, когато птицата с цвят на скъпоценен камък скочи на малка масичка от едната страна на балкона.
– Ще видя дали ще успея да се приближа достатъчно, за да уловя миризмата – каза тя, вперила очи в малкото създание. – Може би, тъй като това е болест, която се предава по кръвен път, ангелът ще носи някакъв намек за нея в собствената си кръв и тя ще проговори на ловните ми сетива.
Рафаел нямаше нищо против идеята ѝ, но, хващайки нежно брадичката ѝ, задържа сребристосивия ѝ поглед.
– Не допускай да се разделиш с мен тази нощ. – Ситуацията беше твърде нестабилна, а рисковете – смъртоносни. – Ще обявя война, ако някой ти навреди, и целият безсмъртен свят знае този факт.

* * *

След два часа балът беше изключително… цивилизован. Елена, чиито сетива бяха свръхчувствителни, беше почти разочарована, че всички се оказаха с най-доброто си поведение – дори Михаела. Архангелката бе избрала рокля в ослепителен малинов цвят, кройката галеше всяка нейна извивка, къдриците ѝ бяха лъскави и буйни по гърба, очите ѝ бяха гримирани с мазки от бронз и злато; беше невъзможно да се отрече чистата ѝ, болезнена красота.
Разбира се, тази красота не я правеше по-малко кучка.
– Рафаел – каза тя с чувствена усмивка. – Разделихме се лошо и аз бях виновна. Не бива да ми се сърдиш – натърти тя – винаги ни е било писано да бъдем интимни приятели.
Остроумно пренебрегната от женския архангел и щастлива от този факт, Елена се съсредоточи върху това да привлече аромата на Михаела. Всичко, което долавяше, бяха сложните нотки на пищен парфюм… и тогава се появи онова ярко пръскане на киселина, скрито дълбоко.
„Определено мога да усетя Юръм в нея.
„Можеш ли да прецениш дълбочината на инфекцията?“
„Не.“ Ангелското ѝ усещане в най-добрия случай беше в зародиш; фактът, че изобщо можеше да долови нещо от Михаела, вероятно се дължеше на това, че Юръм беше кръвнороден ангел. Натъпкан с токсина, който превръщаше хората във вампири и който трябваше да се изчиства на равни интервали от време чрез процеса на Създаване, той наистина беше полудял, превръщайки се в чудовище, по-зверско от всеки вампир, с неутолима жажда за кръв и смърт.
След Михаела се сблъскаха с Елижа и Хана, последвани от Тит, а след това и от Фаваши. Нито Елена, нито Рафаел имаха някакви подозрения за Елижа, но въпреки това тя взе да чете миризмата. Нищо. Другите двама архангели също не се регистрираха в сетивата на Елена, но това можеше и да не означава нищо. Когато Астаад, с тъмните си очи и грижливо подстригана козя брадичка, вдигна ръката ѝ към устата си, умът ѝ се върна към онова, което собствените му ръце трябваше да са направили само преди месеци, когато беше пребил до крак една от наложниците си.
Това брутално действие би накарало Елена да поиска да отреже въпросните ръце, но според собствения опит на Рафаел в територията на Астаад, макар че другият мъж беше суров и често жесток владетел, той обожаваше жените си, разглезвайки ги до безобразие. Никой досега не го беше виждал да издига глас към някоя от тях, а общото мнение беше, че отклонението е свързано или с Каскадата, или с разстройството, причинено от Пробуждането на Калиане. Така че, макар да не беше лесно, Елена се опитваше да запази откритост, когато ставаше въпрос за мъжкия архангел.
Веднага след като формалностите приключиха, тя насочи вниманието си към вампира до него. Очите на жената бяха призрачно тъмни, богатата ѝ кафява кожа и поразителните ѝ черти поставяха произхода ѝ на Тихоокеанските острови, които бяха владение на Астаад, а красотата ѝ беше толкова изтънчена, че беше неземна. Стар вампир, чието изящество е резултат от векове на тънки промени.
Усмихвайки се, тя каза:
– Аз съм Елена.
Очите на другата жена се разшириха.
– Аз съм Меле – отвърна тя след бърз поглед към Астаад, който предупреди инстинктите на Елена – само че Меле не погледна отново в посока на архангела.
В крайна сметка те разговаряха повече от половин час, откривайки допирни точки между дългогодишното изследване на Меле на вампирските войници и опита на Елена като ловец. В един момент Елена призна:
– Чувствам се като идиот.
– Ако съм казала…
– Не. – Елена поклати глава. – Имах този мисловен образ на „наложница“ – беше попитала Рафаел дали е учтиво да използва този термин и беше получила положителен отговор – и ти просто го разби на пух и прах. – Другата жена беше учен, който говореше езици, за които Елена дори не знаеше, че съществуват, докато Меле не ги спомена.
– Ах. – Открита усмивка, която я правеше по-зашеметяваща, отколкото Михаела някога щеше да бъде. – Несъмнено ще срещнеш и други, които са очакваните от теб декоративни фигури, но моят архангел винаги е ценял интелигентността и духа. Всички негови жени са такива.
Чувствайки се комфортно с другата жена, Елена прошепна:
– Някога ревнувате ли се една от друга?
Смях.
– Те са мои сърдечни сестри. Не мога да ревнувам от себе си.
„Рафаел, в случай че ти хрумне нещо – няма да бъда толкова цивилизован, ако решиш, че имаш нужда от наложница. Всъщност има голяма вероятност да се превърна в убиец.“
Той не вдигна поглед от разговора си с Астаад, докато казваше:
„Жалко“ – с онзи свой хладен „архангелски“ тон. – „Сега ще трябва да помоля пилота да изпразни трюма от избраните от мен жени.“
„Ще трябва да поговорим за това твое ново чувство за хумор.“ – Усмихвайки се въпреки личното си предупреждение, тя продължи да разговаря с Меле, докато Рафаел и Астаад деликатно се опитваха да измъкнат тайните на другия, без да издават нито една от своите.
След като се разделиха, Рафаел постави ръката си обсебващо върху долната част на гърба ѝ, а крилото ѝ беше под ръката му.
– Мисля, че си намерила приятел в Астаад.
– Астаад? През цялото време говорих с Меле.
– Ти си съпруга на архангел и въпреки това се отнасяш към най-предпочитаната му наложница с истинско уважение. Дори много обикновени ангели смятат, че наложниците са под тяхното внимание.
Толкова много пластове в ангелското общество, помисли си тя, толкова много неща, които нямаха смисъл за нея.
– Астаад и Меле очевидно са привързани един към друг. – Там съществуваше любов, може би не такава, каквато я разбираха тя и Рафаел, но все пак любов. – Предполагам, че имат по-здрави взаимоотношения, отколкото Нейха е имала със своя съпруг.
– Без съмнение. – Очите му се фокусираха върху някого отпред, а устните му се извиха по начин, който далеч надхвърляше обикновената учтивост. – Таша.

Назад към част 22

Ема Чейс – Прецакан по кралски ЧАСТ 30

ОЛИВИЯ

През повечето време Боско спи в стаята на Ели. Тя го води със себе си и затваря вратата – само за да се увери, че баща ни няма да се спъне в него, когато влезе… или че Боско няма да намери начин да отвори вратата на хладилника и да яде, докато стомахът му не се пръсне.
Но понякога Ели става посред нощ да пишка и забравя да затвори вратата след себе си. И в тези нощи Боско обикновено се озовава в моята стая. Ако имам късмет, той се свива тихо в подножието на леглото ми или се заравя близо до мен, за да се стопли, като космато, грозно птиче.
Обикновено нямам късмет. Защото обикновено Боско е гладен, когато се озове в стаята ми, а аз съм хранилката. Така че той иска да ме събуди. Но той не ми ближе лицето и не лае, за да ме събуди.
Той се взира в мен.
С тези черни, мънистени очички той гледа силно и дълго – и макар да звучи странно, силно.
И това е точно същото усещане, което изпитвам по-късно същата вечер, докато спя до Николас. Сякаш някой или нещо ни гледа толкова втренчено, че е оглушително.
Усещам го, преди да отворя очи. Но когато го правя, виждам една жена в бяло, която стои в подножието на леглото и ни гледа отвисоко.
Белите ми дробове се мъчат да вдишат шокирания, ужасен въздух. Това е нещо повече от задъхване – това е прелюдия към писък.
Но тогава усещам ръката на Николас върху гърдите си, под завивките. Стабилна, силна – натискаща точно толкова, колкото да бъде значима. За да ми каже, че той също я вижда и че трябва да се задържа, да се удържа.
Лунната светлина от прозореца обля огромната стая в синкава светлина, а кожата на жената засиява в млечен блясък. Косата ѝ е тъмна, подстригана на боб до раменете, лицето ѝ е костеливо, с остриета на брадичката и носа, но не и непретенциозно. Очите ѝ са вперени в Николас, тъмни и блестящи – и шибано луди.
– Ти си буден. – Въздъхва тя. – Чаках те да се събудиш.
Гърлото на Николас работи рефлекторно, но гласът му – този пленителен глас – е гладък и успокояващ.
– Дали?
– Да. Толкова е хубаво да те видя отново.
Пръстите му се движат съвсем леко по гръдната ми кост, казвайки, че всичко е наред – всичко е наред.
– Добре, че те виждам и аз – отговаря Николас. – Как влезе отново?
Тя се усмихва и по кожата ми се появяват тръпки.
– Беше точно както се бяхме уговорили. Работи в хотела, преструвай се на камериерка, докато не ми дадеш сигнал. Тези момчета винаги са с теб, така че знаех, че когато започна да ги изпращаш през нощта, това е моят знак.
Глупости.
Очите ѝ скачат към мен, сякаш съм го казала на глас – но не съм го направила.
– Коя е тя? – Пита тя, като звучи на същото ниво на лудост, но не толкова щастливо.
– Никой – казва Николас.
Толкова студено. Толкова сигурен. Спира сърцебиенето ми за половин секунда.
– Тя е никой.
Николас посяга надолу, взема панталоните си от пода, след което се вмъква в тях, докато се изправя.
– Искам да чуя за теб. Да излезем в хола и да си поговорим.
– Но аз искам да остана тук. – Тя се надува. – В спалнята.
– Има бутилка Krug Vintage Brut, която се охлажда. А този повод определено изисква шампанско. – Николас се усмихва широко.
Той е наистина добър. Ако нещата с принца не се получат, той определено може да стане актьор.
– Добре. – Жената се кикоти, хипнотизирана.
След като излизат от стаята, аз хвърлям първото нещо, до което се докосват ръцете ми – ризата с копчета на Николас – и се хвърлям към телефона на нощното шкафче, за да се обадя за помощ.
Но тогава откъм хола се чува съкрушителен писък – пронизителен и съкрушителен.
– Какво правиш? Пусни ме!
Никога не съм бягала толкова бързо и не съм се страхувала толкова много.
Във всекидневната Николас е притиснал жената по корем на дивана, с ръце зад гърба.
Когато ме вижда, той казва:
– Мобилният ми телефон е на нощното шкафче. Набери седем – ще те свържат с охраната.
Жената плаче и пищи като привидение.
– Ти го съсипваш! Разрушаваш всичко!
И когато тя се дърпа срещу хващането на ръцете му, Николас се опитва да я успокои.
– Ето сега, шшшш. Недей да правиш това – ще се нараниш. Всичко ще бъде наред.
Не знам защо не помръдвам. Сякаш мозъкът ми е прекъснал връзката с краката ми.
– Оливия. – Остротата в тона му ме кара да мигна. – Мобилния.
– Точно така. Точно така. – А после спринтирам по коридора и правя точно каквото ми казва.

***

Часове по-късно жената е отведена, а в апартамента освен обикновените охранители има полицаи и служители на хотела. Николас, облечен в мека сива тениска и маратонки, разговаря с тях във всекидневната.
Аз, която се чувствам по-подредена в собствените си дрехи – дънки и стара блуза – чакам в спалнята. С Логан.
Логан Сейнт Джеймс, ръководител на екипа за лична охрана на Николас, е силен, мълчалив тип. Но в този момент не е нужно да казва нищо – очите му говорят вместо него.
Те са тъмнокафяви, почти черни, и ме гледат с изпепеляващата топлина на хиляди тъмни слънца.
Преглъщам нервно. Къде е капакът в пода, когато имаш нужда от такъв?
– Това е моя грешка, нали? – Намирам смелост да попитам.
– Не можеш да му набиваш в главата идеи, че няма нужда от охрана.
Е, това отговаря на този въпрос.
– Той е важен човек, Оливия.
– Знам.
– Той трябва да е наясно със себе си. Ако нещо се случи…
– Знам, че…
– Ти не знаеш! Ако знаеше, никога нямаше да направиш това, което направи днес. – Логан затваря очи, диша бързо – сякаш се опитва да овладее това, което подозирам, че е експлозивен темперамент. – Не можеш да си позволиш да бъдеш прецакан от някоя нюйоркска глупачка.
Преди гадните думи да успеят да се регистрират, Логан е издърпан назад за яката си и блъснат в стената – достатъчно силно, за да накара осветителните тела да дрънчат.
Защото изведнъж Николас е там и притиска предмишницата си точно към гърлото на Логан.
– Говори ѝ още веднъж така и ще си събереш зъбите от пода. Разбираш ли ме? – Когато отговорът не идва достатъчно бързо, той го удря отново – главата на Логан се удря в ламарината. – Разбираш ли?!
Логан го поглежда с гордата си челюст, напрегната и упорита. След това кимва дръпнато.
Николас отстъпва крачка назад, като държи ръцете си разтворени отстрани.
– И двамата знаем, че вината тук е моя, така че ако искаш да се нахвърлиш върху някого, обърни се към мен. Изхвърли го от гърдите си.
Логан изправя яката на костюма си със силно, възмутено дръпване.
– Слагането на розовите очила не променя това, което си – не можеш да се разхождаш и да се преструваш, че е така.
– Да, осъзнавам това.
Устните на Логан се свиват, а палецът му потупва бедрото му от вълнение.
– Искам да сменя хотела. Тихо.
– Добре.
– И искам повече мъже тук. Искам някой в кафенето – лудост е, че толкова често идваш и си тръгваш от необезопасено място.
Николас се съгласява и Логан продължава.
– Искам опашка за мис Хамънд и сестра ѝ. Чист, глупав късмет е, че пресата още не е получила тяхна снимка – и искам да ги покрие, когато това се случи.
– Съгласен съм.
– И никакви повече нощи в апартамента или следобеди на концерти или където и да е, без охрана. Ако искаш да се самоубиеш, няма да е на моя пост. Оставяш ме да си върша работата по правилния начин или намираш някой друг, който да я върши.
Очите на Николас се присвиват – така, както се присвиват очите на животно, когато го затворят обратно в кошарата.
– Не трябваше да поставям нито теб, нито себе си в това положение. Беше глупаво и няма да се повтори.
След миг Логан кимва и се покланя на Николас. Той тръгва към вратата, но после спира и се обръща към мен.
– Съжалявам. Не трябваше да говоря с теб по този начин. Не губя често самообладание, но когато го правя, от устата ми излизат глупости, които не искам да кажа. Нищо от това не е твоя работа. Можеш ли да ми простиш, момиче?
Кимам бавно с глава, все още зашеметена от всичко това.
– Разбира се. Всичко е наред, Логан. Аз… разбирам.
Той кимва, усмихва ми се бързо и си тръгва, като затваря вратата след себе си.
С уморено издишване Николас сяда на стола до бюрото. Впива длани в очите си и ги разтрива. След това спуска ръцете си – и разтваря ръката си.
– Ела тук, любов.
Жадно политам към него. Сядам в скута му, обгръщам го с ръце и усещам чисто облекчение, когато той ми отвръща със същото. Треперя срещу него – разтърсена до дъното на душата си.
– Добре ли си? – Пита той, а дъхът му топли шията ми.
– Мисля, че да. Просто всичко е толкова странно. – Изправям се в скута му, имайки нужда да подредя мислите си. – Не мога да повярвам, че тази жена… начинът, по който се държеше… сякаш беше толкова сигурна, че те познава. Случвало ли се е това някога преди?
– Преди много време един мъж се промъкна в двореца, в личната трапезария на баба ми.
Сърцето ми се стяга от загриженост за жена, която никога не съм срещала. Но осъзнавам, че тъй като тя означава толкова много за Николас, вече означава много и за мен.
– Той не е искал да навреди – беше подобно на момичето тази вечер. Заблуда.
Държа в ръцете си силното му, красиво лице.
– Мисля, че едва сега започвам наистина да го разбирам. Както каза Логан – ти си важен. И аз знаех това, но… не мисля за теб като за принц на Пембрук, наследник на бла-бла-бла… – Очите ми докосват всеки сантиметър от лицето му. – За мен ти си просто Николас. Този невероятен, секси, сладък, забавен човек… за когото наистина ме е грижа.
Палецът му докосва долната ми устна.
– Харесва ми, че ме виждаш по този начин.
После прочиства гърлото си и отвръща поглед.
– И знам, че нощта беше адски тежка, но… има нещо, което трябва да ти кажа, Оливия, преди това да продължи. Нещо… за което трябва да поговорим.
Е, това не звучи добре.
Но след това, колко лошо може да бъде?
Глупави, глупави, глупави последни думи.
Играя си с косата отзад на врата на Николас, като прокарвам пръсти през гъстите тъмни кичури.
– Какво е?
Ръцете на Николас се стягат като две железни ленти – държат се, сякаш не иска да се измъкна. И секунда по-късно знам защо.
– Ще се женя.

Назад към част 29

Джанин Фрост – Най-сладкото изгаряне – Книга 2 ЧАСТ 31

ГЛАВА 30

Никога преди не бях ходила във Франция, но ако не умрех и светът не се пръснеше от демонични царства, с удоволствие бих се върнала. Малката община може и да не е толкова популярна, колкото другите френски градове, но ми напомняше за уединена горичка, а реката, покрай която вървяхме, само я правеше още по-живописна. Ейдриън ме беше прегърнал с ръка, а относителната тишина на ранното утро хвърляше тиха и спокойна светлина над района. Ако не бяха обстоятелствата, при които се намирахме, можеше да е романтично.
– Вече съм бил тук веднъж – отбеляза Ейдриън.
Бях изненадана. Дали беше ходил навсякъде. Вероятно, напомних си. Ейдриън е имал поне два нормални живота, за да пътува, а освен това с достъп до вихрите на сферите, предполагах, че не бива да се учудвам, че е обикалял.
– Кога? – Той ме дари със съркастична усмивка.
– Първия път, когато измъкнах часовника на Деметриус и изследвах човешкия свят. Не можех да го направя близо до моето царство, защото твърде много хора щяха да ме разпознаят, затова преминах през един вихър и той ме изплю край базиликата. Слънчевата светлина, колите, всички хора… Никога преди не бях виждал нещо подобно. Това ме стресна, затова започнах да бягам и не спрях, докато не стигнах до този град. Тук беше тихо, така че останах един ден, просто приемайки всичко с изумление. – После усмивката му изчезна. – Когато се прибрах у дома, Деметриус получи такъв пристъп, че ми трябваше една година, за да рискувам да изследвам този свят отново. – Брут изръмжа, докато се стрелкаше от дърво на дърво, и това разби увлечението ми по историята на Ейдриън. Ейдриън се завъртя, търсейки опасност, и аз извадих ножа, докато проверявах ръката си. Прашката ми не светеше, а наоколо изглежда нямаше никой.
Когато Брут отново изръмжа, осъзнах, че го прави в общо недоволство от това, че е на слънце. Искаше да остане във фургона, но не знаехме дали няма да имаме нужда от бързо бягство по въздух, да не говорим за защитата на смъртоносните му криле. Сега тези хъркания, съчетани със злокобния му поглед, бяха неговият начин да ни съобщи какво мисли за този план.
– Чувстваш ли нещо? – Попита Ейдриън, като се успокои, когато видя, че Брут просто изразява недоволството си.
– Само пръстите на краката ми изстиват – отвърнах аз. Ейдриън погледна надолу, сякаш едва сега се сети, че нямам обувки.
– Ама, глупости. Ето, можеш да носиш моите. – Спрях го в процеса на събуване на неговите.
– Не се притеснявай. Краката ти са два пъти по-големи, така че само ще се спъвам. – Той започна да върви по-бързо, а погледът му се стрелкаше наоколо.
– Ако имаме късмет, това няма да отнеме много време. – Като по поръчка сетивата ми започнаха да се изострят. Ниска вибрация като че ли бръмчеше в подсъзнанието ми и се усилваше, докато продължавахме да вървим. Когато изминахме още стотина метра, тези вибрации се превърнаха във вътрешни гонгове.
– Нещо е тук – казах аз, като запазих гласа си тих. Ръката на Ейдриън се стегна около ножа, който беше прибрал в джоба на дънките си. – Слуги или демони? – Попита той тихо.
– Нито едното, нито другото – казах аз, като бързо се огледах, за да се уверя, че не говоря твърде силно. – Нещо осветено. – Започнах да се отдалечавам от реката, като оставих свръхестествения сензор в мен да направлява стъпките ми. Ейдриън и Брут ме последваха, като последният изръмжа още по-силно, когато ни изведох далеч извън заслона на дърветата, които бяха обгърнали брега на реката. Напред видях редица складове, но на поляната преди тях, на полегатото възвишение на малък хълм, имаше рушаща се каменна постройка, която изглеждаше на няколкостотин години.
В съседство, на плосък участък от земята, усетих как земята под мен се променя от трева и пръст в нещо по-твърдо. И втвърдената земя накара свещения ми радар да се задейства, макар че не ме събори физически и не ме заболя да съм близо до нея, както беше, когато влязох в криптата под параклиса в кампуса.
– Тук – казах аз, а гласът ми беше малко дрезгав от мистичната енергия, която се вливаше в мен.
Ейдриън коленичи до мен, като дърпаше тревата. Не след дълго той разкри големи, плоски камъни. Съдейки по размера и разположението им, това не бяха естествени образувания. Бяха основата на структура, която вече не беше тук. А свещеният предмет, който се съдържаше някъде под тези камъни, сякаш ме викаше.
– Добре, да започваме – каза Ейдриън с очевидно удоволствие.
Огледах се наоколо, осъзнавайки, че в бързината, с която стигнахме дотук, бяхме забравили нещо много важно.
А именно – всички инструменти, с които бихме могли да изкопаем жезъла. Хм – започнах аз, надявайки се, че наблизо има френска версия на „Хоум Депо“, но Ейдриън просто започна да говори с Брут на демонски. Когато свърши, гаргойлът отиде до плочата и заби широката си кожена пета в нея. Ударът разтърси земята. Брут размаха криле, за да увеличи инерцията си, и кракът му неколкократно се заби в земята под съпътстващите звуци на чупещ се камък. Използваше толкова много сила, че се притесних, че ще се нарани, но маймунските му черти всъщност изглеждаха като негова версия на щастие.
Може би беше такъв. Сега имаше върху какво да излее разочарованието си и накара каменната плоча да си плати за това, че е била на слънчева светлина.
Но когато Брут си проби път надолу на около три метра, забелязах проблясък на лилаво сред бледосивите камъни. След това полетяха парчета от същия цвят и когато едно от тях ме удари, свръхестествените вибрации, идващи от него, ме накараха да осъзная, че то се различава от останалите камъни не само по цвета.
– Спри. – Казах, а Брут спря с дебелия си мускулест крак, който все още беше в средата на стъпката.
Приближих се до плочата, като погледнах надолу към малкия кратер, който Брут беше направил. Повечето от разбитите камъни вътре в дупката бяха бледосиви, за да съответстват на плочата. Но на дъното бяха останали няколко лилави отломки и аз проследих следите им до един кух лилав правоъгълник, вграден в каменните блокове. Когато го докоснах, във вените ми се разнесе сила.
– Това ли е? – Попита Ейдриън, като приклекна до мен.
Скочих в дупката, за да я разгледам по-добре. След това, въпреки че ме болеше, пъхнах ръката си в правоъгълния лилав корпус, като я плъзгах, докато не обгърнах ръката си с ръкавица почти до рамото.
– Не – казах аз, доволна, че болката не беше толкова силна, колкото когато докоснах плата в параклиса в кампуса. – Но мисля, че това е била обвивката му. – Като се има предвид местоположението му и идващата от него сила, трябваше да е било в контакт с изключително свещен предмет.
Тогава защо силата, идваща от него, се усещаше далеч по-слаба от тази, която кърпата излъчваше. Ако не беше дългата правоъгълна форма на корпуса и инкрустираните златни гравюри под формата на скакалци, жаби и голяма река или море, щях да си помисля, че някога корпусът е съдържал друг свещен артефакт вместо жезъла.
Но формата и гравюрите бяха твърде специфични, за да са нещо друго, да не говорим, че на това място се намираше някогашният параклис, в който се е намирал жезълът.
Може би времето е направило разликата – помислих си аз. Бяха минали почти сто години, откакто параклисът се е намирал тук. Ако е минало толкова време, откакто жезълът е бил в лилавия корпус, това би могло да обясни отслабването на свръхестествения отпечатък, който е оставил. Но жезъла е била тук. Знаех това толкова сигурно, колкото знаех, че съм намерил прашката на Давид, когато я докоснах за първи път, но сега той не беше в кутията.
Отдръпнах ръката си и макар че болката веднага отслабна, на нейно място се появи страх. Само аз и Ейдриън знаехме, че жезъла вече не е тук. Ако Блинки или друг демон успееха да преведат руните на табелата, можеха да се появят всеки момент и нямаше да са в настроение за разговори. Бяхме ги победили тук, но това не означаваше, че сме в безопасност.
– Айви – каза Ейдриън и спешността в гласа му ми подсказа, че и той е стигнал до същото заключение. – Трябва да тръгнем. Сега.

* * *

Ейдриън се върна в базиликата като пословичен прилеп от ада. През последните пет минути зад нас гърмяха сирени, но Ейдриън вкара микробуса право в гористия участък, който водеше към портата.
Когато микробусът не можеше да стигне по-далеч, той накара Брут да ни преведе до края на пътя. Бяхме отбелязали дървото, което се намираше най-близо до портата, не че имах нужда от големия Х, за да разбера къде е.
Досегът с корпуса на жезъла беше впрегнал свещените ми сетива. Можех да намеря портата и със завързани очи и двете си ръце зад гърба.
– Хайде – казах, когато стигнахме до нея, и протегнах ръце. Виковете на френски плюс звукът от блъскане през гората означаваха, че полицията е почти при нас.
Ейдриън се промъкна под дясната ми ръка, а Брут се сгърчи, за да се побере под лявата, но когато се канех да ги издърпам през портата, Ейдриън ме спря.
– Не се връщай в царството, където са Жасмин и Коста. Вместо това помисли за Ню Йорк. – Не попитах защо. Нямаше време.
Последното нещо, което видях, преди да издърпам всички през портала, беше група полицаи, които се пръкнаха от дърветата, но докато полицаите стигнат до нас, мен, Ейдриън и Брут отдавна ни нямаше. Изхвърчахме от другата страна на портала, за да се приземим с плясък в неприятната на вкус, студена вода. Изкашлях се, опитвайки се да изхвърля това, което неволно бях погълнал, а Брут нададе вой, който взриви тъпанчетата ми.
Той се изстреля от водата като от оръдие и полетя наоколо в безумни гмуркания и завои. Тук беше нощ, но Брут се виждаше лесно на фона на огромния осветен мост над нас, да не говорим за стената от ярко осветени сгради от двете страни на водния път.
Ейдриън ме блъсна по гърба, за да ми помогне да изкашлям водата. След като отново дишах нормално, той извади ножа си и издълба Х върху каменната подпорна греда до нас.
– Това прилича на Бруклинския мост – каза той, а ножът изчезна под водата, за да се върне в панталона му. – Запомни това.
– Вратата е под Бруклинския мост, разбрах – казах аз.
Водата беше не само студена, но и с течение. Ако Ейдриън не ме беше придърпал към себе си и не се беше хванал за ъгъла на носещата греда на моста, досега щяхме да сме отплували по водния път.
– Брут. – Извика Ейдриън и гаргойлът се върна към нас.
Когато се приближи, видях, че изражението му е разпалено като на току-що изкъпана котка, и се зачудих дали Брут за първи път се е намокрил.
– Знам, момче, ще се махнем оттук – промълви Ейдриън. Той ме пусна и каза нещо на демоничен. Брут се спусна надолу и сграбчи Ейдриън с ноктестите си ръце, след което го метна високо над главата си.
Преди да имам време да се запитам дали Брут не си е изгубил ума, той се спусна под Ейдриън, който се приземи на гърба на Брут и хвана юздите, сякаш беше каубой каскадьор. Ако не бях заета да махам във водата, докато плувам покрай моста, щях да им ръкопляскам.
Тогава Брутус полетя надолу и се насочи под ъгъл към мен, а аз хванах ръката, която Ейдриън ми протегна.
Той ме издърпа нагоре с много по-малко размах, не че исках да дублирам въздушната му акробатика. Когато ме настани пред себе си, аз се хванах за основата на крилата на Брут, за да се стабилизирам, и претиснах краката си отстрани на гаргойла, за да не се изхлузя.
– Кога се научи да правиш това? – Попитах, като повиших глас, за да се чуе срещу вятъра.
Устните на Ейдриън докоснаха ухото ми, докато се навеждаше.
– През една от дългите, самотни нощи, когато Зак ме пазеше от теб. – После дръпна юздите надясно и Брут се обърна, като ни понесе обратно към големия град от другата страна на моста.
– Остани високо – извика Ейдриън на Брут. Останалото, което каза, беше на демоничен език, така че не го разбрах.
Не че се опитвах да превеждам въз основа на малкото думи, които знаех. Бях прекалено заета да се взирам в безкрайния блестящ градски пейзаж под нас. Някои от сградите бяха толкова високи, че при бърз завой надолу Брут щеше да изтърже покривите им. Други, по-малки сгради, сякаш се гушеха до небостъргачите, сякаш търсеха убежище в сенките им. Спирачните светлини и фаровете оцветяваха улиците долу с червени и бели линии, а всички различни шумове бяха толкова силни, че дори от нашата височина се носеха до нас като тъпо бръмчене. Брут ни насочи към голям, затъмнен участък в този ярко осветен бетонен лабиринт. Когато той се спусна и аз видях върховете на дърветата, разбрах, че това трябва да е Сентръл парк. Брут се приземи до малък мост и веднага щом се смъкнахме от него, той разклати крилата си, изхвърляйки последната вода от тях.
По това време вече бях разбрала защо сме в Ню Йорк.
– Мислиш, че жезъла може да е тук – казах през зъби, които бяха започнали да тракат.
Лято или не, да бъдеш накисната в студена река и след това да летиш на голяма височина беше достатъчно, за да накара всеки да се смрази.
– Отец Луис каза, че първата спирка на параклиса в Америка е била Ню Йорк, макар че не каза къде. И все пак… – той ми хвърли бърза усмивка – пет минути в Гугъл ще поправят това. Знаем, че жезъла се е намирал на други, предишни места на параклиса, и тъй като демоните не са ни изпреварили във Франция, може би е тук.
– Определено си струва да се провери – съгласих се аз. Погледът на Ейдриън ме обходи, задържайки се на определени места.
– Освен това знам сигурно място, където можем да отседнем в града, така че след като проверим старото място на параклиса, ще отидем там. Първо обаче трябва да се обадя на моя приятел, за да ти донесе сухи дрехи и обувки. – Сухите дрехи звучаха толкова добре. Както и един душ.
Не само че бях мокра и замръзнала, но и усещах миризми, за които не исках да мисля. Тази река не беше хигиенична, меко казано.
– Ами Брут. – Ейдриън потупа гаргите. – Той може да полети около Сентрал Парк и после да извади някоя риба от залива. Сигурно е гладен. – При споменаването на храна стомахът ми издаде обезпокоително силен звук, сякаш имах нужда да ми напомни, че е минал повече от ден, откакто не съм яла.
Ейдриън го чу и ме придърпа в прегръдките си.
– Съжалявам, че това беше толкова тежко за теб – въздъхна той.
Изпуснах задушен смях.
– Аз. – Ти си този, който напоследък е нарязан, прострелян и пребит до смърт.
Той махна с ръка, сякаш това бяха само дребни неудобства.
– Преминал съм през много по-лоши неща и то за много по-дълго време. – Точно така, Деметриус беше прекарал десетилетия в обучение на Ейдриън при изключително жестоки условия, и всичко това, за да може Ейдриън да се превърне в най-смъртоносния юдеанец, живял някога.
Полу-юдеин – напомни ми един тъмен вътрешен шепот. Другата половина беше демон. Родът му буквално се състоеше от „зло“ и „още по-зло“.
Какво щеше да направи Ейдриън, щом разбереше това. Дали това щеше да промени решимостта му да ми помогне да се боря срещу демоните и слугите.
Щеше ли да се насили да застане с мен срещу Деметриус, ако знаеше, че Деметриус е истинският му баща.
Отблъснах тези мисли. Половинката, целият, какъвто и да беше Ейдриън, аз му вярвах. Нещо повече – обичах го. Ето защо, когато той промълви:
– Остани тук, Айви. Мобилният телефон на Коста е мокър, така че трябва да стигна до телефон, за да се обадя на приятеля си – а после ме остави сама в парка, останах.
Два часа по-късно бях достатъчно притеснена за него, за да съжалявам за това решение. Започнах да излизам от парка, решена да търся Ейдриън, когато видях една фигура да тича към мен и разбрах, че това е той.
– Имам кола, която ме чака на входа – каза той и ме хвана за ръката. После извика: – Брут. Трябва да ни последваш. – Гаргойлът, който ме чакаше, докато Ейдриън отсъстваше, се ухили в знак на разбиране.
След това размаха огромните си криле и се издигна над нас, а аз последвах Ейдриън от парка.

Назад към част 30

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 53

СЕТ

Кейлъб седеше на гърба ми, докато тичах през снега във формата си на вълк, пръстите му бяха здраво вкопчени в козината ми, а леденият вятър ни блъскаше. Бяхме стигнали до самия край на Полярната столица и когато най-сетне изкачих снежния хълм, градът се разля под нас в гигантски снежен кратер. Сини и зелени светлини блестяха в блестящите стъклени сгради, които се простираха към небето като гигантски ледени късове. Хиляди феи живееха в тези стъклени стени, а пътеките между сградите и куполите над улиците пазеха цялото място от жестокия студ.
Дъхът ми се замъгли пред мен, а сърдечният ми ритъм започна да се успокоява от усилието.
През целия си живот бях мечтал да посетя Полярната столица, но никога не бях предполагал, че ще бъда тук при тези обстоятелства. Този град процъфтяваше на един конкретен пазар, много от гражданите тук бяха забогатели след отдавнашното откриване на диамантите от ледниците, които се намираха дълбоко под земята. Това беше основаването на това място. Отначало бяха дошли само шепа феи, преследвайки мита за диамантите с големината на юмрук, и щом забогатяха, ги последваха още. После още повече.
Днес мините се охраняваха добре и бяха собственост на общество, наречено „Ледниците“, създадено от семействата на първите миньори. Дружеството беше в дългогодишни отношения с драконите, като им предлагаше правото на първа покупка на най-големите им находки. След възкачването на Лайънъл Глациалите загубиха всякаква власт, която имаха в тези отношения, мините вече бяха собственост на краля и всички нови диаманти трябваше да се изпращат директно в неговия двор. Но с всяка изминала година те ставаха все по-редки, а стойността на всеки глациански диамант се увеличаваше с всеки изминал ден без ново откритие. Затова Лайънъл планираше да изкопае нова мина на север от града, като почти изостави старите в усилията си да открие повече скъпоценни диаманти, вероятно търсейки легендарните камъни, за които се говореше, че могат да използват мистериозните сили на северното сияние.
Кейлъб прокара пръсти между ушите ми и аз се наведех към докосването му, а топлината на огнения му елемент ме прониза и разтопи снега, който се беше скупчил в козината ми.
– Стъкленият град – издиша той. – Когато бях дете, мислех, че е някакво приказно място, което не може да съществува в действителност.
Кимнах, красотата, скрита тук, в снега, беше още по-вдъхновяваща от снимките, които бях виждал за него. Небето горе беше кристално чисто, звездите изглеждаха толкова близо, сякаш тези стъклени кули можеха да се издигнат нагоре и да ги пронижат.
– Диамантите правят тази странна светлина – каза Кейлъб и ушите ми се обърнаха, за да мога да го слушам по-добре. – Цялото това синьо и зелено сияние в стъклото е там благодарение на най-мощните диаманти от глациа, откривани някога. Ледниците ги използват, за да заредят стъклото със сиянието на полярното сияние. Така се захранва и градът. Очевидно глациалите имат тези прочути диаманти, скрити някъде, и само те знаят как да ги владеят. Тайните им са свързани с толкова древна магия, че се съмнявам дори Лайънъл да успее да изтръгне информацията от устните им.
Смътно си спомних това, което казваше, от урока по история, който имахме миналата година с професор Велкин. Бях доста разсеян в онзи ден, след като се бях промушил през куп коприва в Плачещата гора и цели три дни бях покрит с неприятни мехури. Кал ми беше помогнал да си сложа крем, за да ги успокоя, проявявайки нежност, каквато рядко показваше на света. Още тогава го обичах. Може би беше платонична, но този вид любов само увеличаваше това, което изпитвах към него сега. Връзката ни се градеше на роднинска основа, на дълбока грижа един за друг, която беше нараснала много преди да отключим и тази пламенна нужда един от друг. И в това имаше нещо адски специално.
– Готов ли си да тръгваме? – Попита Кейлъб и аз се заизкачвах.
Следвах ръба на кратера, насочвайки се към северната част на града. Тази гигантска купа, издълбана в снега, беше отдавна спящ вулкан, а обширните склонове, издигащи се около Полярната столица, ѝ даваха убежище от вятъра и силните снежни бури, които връхлитаха тундрата. Беше защитена и от магия и носът ми изтръпна от близостта на цялата сила, която се съдържаше в тези стени.
Може би някой ден, ако спечелехме тази война, щяхме да се върнем тук при други обстоятелства, за да изследваме криволичещите тунели на града и да потърсим прочутия стъклен фонтан в сърцето му, където водата се оцветяваше от северното сияние, а за всяка аура, хвърлена в дълбините му, се казваше, че изпълнява желанието на сърцето ти. Не че имах нужда от подобно желание, след като вече го притежавах в мъжа, който сега беше тук, при мен.
Снегът беше пухкав под лапите ми, може би току-що паднал преди часове, но сега нямаше и следа от облаци, сякаш звездите бяха направили това, разтворили завесите на небето, за да наблюдават как се опитваме да освободим нашите съюзници.
Заобикалянето на гигантския кратер отне известно време, но в крайна сметка стигнахме до другата страна и аз обърнах гръб на полярната столица, като се отправих отново към замръзналата тундра. Тъмнината бързо се спусна, когато оставихме светлините зад гърба си, и студът някак си се вкочани по-дълбоко.
– Виждам някакво сияние отпред – обади се Кейлъб, а аз се загледах към хоризонта и също го забелязах.
Забавих темпото си, усещайки как заклинанията за прикритие на Кейлъб се затягат около нас заедно с неговия балон за заглушаване. Сенките щяха да ни прикрият добре, а бялата ми козина беше създадена за маскировка тук, независимо от всичко.
Когато се приближихме до това сияние, до нас се носеше дълбоко, ритмично барабанене. Приближихме се още повече и Кейлъб се смъкна от гърба ми, когато стигнахме до ръба на пропастта, и двамата се спуснахме по корем върху снега, за да надникнем през ръба.
Под нас в гигантски кръг се простираше пещерна кариера, широка пътека, изсечена в скалата и спираловидно стигаща до самото и дъно, където се бяха събрали на тълпи феи. Тунелите водеха надалеч в мините около пътеките, но най-големите проходи се намираха в корема на тази кариера. Преобръщачи на полярни мечки бяха вързани с вериги и извличаха гигантски каменни плочи от тунелите, където чакаха земни елементали, за да ги разцепят и да потърсят в тях диаманти от ледниците.
Феи стояха наоколо в униформата на Кралската обединена работна група на Небюла и наблюдаваха миньорите, които изглеждаха недохранени и изтощени. Вместо в центъра на инквизицията на Небюла, тези феи бяха докарани тук, за да робуват в тази забравена от звездите дупка, и при тази мисъл кръвта ми пламна от ярост.
Превърнах се обратно във формата си на фея и Кейлъб ми подаде дрехите от раницата си. Бързо ги облякох, а Кейлъб сложи ръка на ръката ми, предлагайки топлина във вените ми, докато аз се настанявах на снега, след което го гушнах в знак на благодарност.
– Тези задници си го заслужават – изсъсках аз. – Има повече миньори, отколкото K.О.Р.Г.. Защо не се бият?
– Трябва да има нещо, което пропускаме – каза Кейлъб замислено, оглеждайки мината.
Отдолу се чу вик и погледът ми се насочи към един от тунелите в основата на шахтата, където полуоблечен мъж се изстреля към един от униформените пазачи. Юмрукът му беше обвит в камък и назъбени метални остриета, но преди да се свърже с лицето на пазача, във въздуха се стрелна мощна струя и разцепи черепа на бунтовника на две. Тялото му се сгромоляса на земята, а аз вдишах шокирано, търсейки източника на този взрив.
– Ето – издъхна Кейлъб, посочвайки оръжие, което изглеждаше сякаш е изковано от лед. Оръжието беше монтирано високо на една от отвесните стени, а блясъкът на магията по корпуса му говореше за силата, която се съдържаше в него.
– Майната му – издишах аз. – Какво е това нещо?
– Някои от миньорите говорят за него – каза Кейлъб и се намръщи, докато се вслушваше, а вампирският му слух долавяше десет пъти повече, отколкото аз. Лицето му пребледня, когато някаква информация стигна до него, и аз положих ръка на ръката му.
– Какво е това? – Натиснах го.
– Миньорите са снабдени с проследяващи устройства, свързани с това оръжие. Без значение къде се намират в мината, този изстрел на енергия ще ги намери, ако не се подчиняват.
– Как може да знае кога не се подчиняват? Нима има съзнание? – Потръпнах при тази мисъл.
– Звучи, сякаш се базира на нивата на адреналина. Някои от миньорите казват… – Той отново се заслуша. – Човекът, който току-що е загинал, им е казвал, че може да потисне всичко, което му дава адреналин.
– Чувекът не е бил прав – въздъхнах аз. – Така че нека да свалим чудатото ледено оръдие, след което да счупим веригите на сменящите се полярни мечки и да ги оставим да направят малък фантастичен пир на похитителите си.
– Това оръжие ще има защитни заклинания, иначе затворниците вече щяха да са го извадили – каза Кейлъб с поклащане на глава.
– Е, добре, че сме най-могъщите майкопродавци в Солария, а? – Побутнах го.
– Не съвсем. – Усмихна се той.
– Поне от мъжкия сорт – казах с усмивка, но намръщената му физиономия само се задълбочи, когато той отново наблюдаваше оръжието.
– По-добре да го направим бързо. Не можем да предизвикваме вълнение, иначе може да рискуваме да им вдигнем адреналина – каза сериозно Кейлъб и усмивката ми спадна.
– Спомняш ли си онзи урок по земя, в който се учехме да трошим предмети с камък? – Казах и тъмносините очи на Кейлъб блеснаха.
– Смачкай го, Сет – каза той, хвана ме за косата и се наведе, за да притисне силно устата си към моята. Когато се отдръпна, изражението му говореше, че е готов за война, и всяка част от мен също пламна от усещането за това. Да бъдеш на ръба на смъртта понякога беше толкова шибано горещо.
– Счупи тези вериги, Кал. И счупи някои крака, докато си в това – само не и своите. Освен ако не е по пътя на късмета. Тогава счупи крак като този, но…
Той ме целуна отново, за да ме накара да замълча, след което се изстреля, оставяйки след себе си само малка снежна виелица.
Изпуснах дъх на забавление, след което се изтласках на крака, подтиквайки земния си елемент към повърхността на кожата си и притискайки волята си в земята. Усетих всяка скала, всяка пукнатина в камъка, всеки нит и знак, пластове върху пластове камък, изградени от ръката на времето, и цялата тази древна земя се свърза с мен наведнъж.
Поставих краката си, погледът ми се спря на онзи пистолет точно срещу мен от другата страна на кариерата, решавайки съдбата му точно тогава и там. Не можех да допусна грешка. Една грешка и можех да убия хора.
Натискът от това се стовари върху раменете ми и аз погледнах към полумесеца, откривайки гордия ѝ поглед, вперен в мен. Тя знаеше, че мога да го направя. Вярваше в мен до мозъка на костите ми и аз нямаше да я подведа. Усетих как силата ѝ се разлива във вените ми и позволих на магията ми да се откъсне от мен в експлозия от ярост.
Взривът се откъсна от мен под земята в две посоки, като всички камъни и скали се изместиха към това оръжие от двете страни, докато не се удариха заедно. Гигантски скални отломки се пръснаха от стената, забиха се една в друга и се разбиха в пистолета. Оръжието беше смазано в един миг, от него избухна експлозия от сила и разкъса пукнатина точно по стената, разкъсвайки вертикална пропаст.
Земята се разтресе от атаката ми и аз изревах към небето, като накарах всеки поглед в тази яма да се обърне от разбитото оръжие към мен. Когато взривовете от сила се насочиха към мен, аз се затичах напред и скочих право в каменоломната. Претърколих се във въздуха, предпазвайки се от нечестните изстрели на магията, които K.О.Р.Г. насочиха към мен, и паднах като камък към самото дъно на ямата.
Улових се в последната секунда, приземих се леко и изпратих един K.О.Р.Г. да лети далеч от мен на въздушна буря, главата му се разби в стената на мината, а тялото му се свлече на земята.
Кейлъб препускаше през кариерата във вихъра на скоростта, разкъсваше веригите на Белите мечки и техните ревове изграждаха хор на свободата във въздуха. Една от тях стисна челюстите си около главата на униформен пазач, кръвта се разплиска, докато правеше първото си убийство. Но то не беше последното. Мечките разфасоваха плячката си с жестока бруталност и останалите миньори се присъединиха към тях, а магиите им изградиха какофония, докато касапницата се разпространяваше около мен.
Кейлъб ускори ход до мен, спря и наблюдаваше как миньорите вършат мръсната работа, която им се полагаше, търсейки отмъщение в смъртта.
– Истинските кралици ни изпратиха! – Изръмжа Кейлъб, усилвайки гласа си. – Присъединете се към близначките Вега в Зодиакалната академия, ако искате да се биете! Или потърсете убежище в нашите редици!
– Тази война ще бъде спечелена от най-добрите от нашия вид! – Гласът ми се присъедини към неговия, прозвуча над дивотията, която се спускаше около нас, и в отговор се надигнаха възгласи.
– Ние сме армията на бунтовниците и няма да търпим Лъжекраля да поставя крака си върху гърба на невинните! Ние искаме кръв и ще я получим толкова сигурно, колкото и вие ще заграбите вашата днес!
Преобръщачът на полярни мечки, който беше извършил първото убийство, се върна във формата си на фея и тръгна към нас, а ледът се плъзгаше по тъмната ѝ кожа, докато тя владееше водния си елемент, за да направи плътно прилепнал, блестящ костюм. Косата ѝ беше бяла като сняг, но лицето ѝ беше младежко и по носа ѝ имаше разпръснати лунички. Тя спря пред нас, след което постави ръка на сърцето си, наклони лице към небето и прошепна дума, която нажежи атмосферата.
– Сагвик.
Диамант се появи сякаш от самото ѝ сърце, изплъзна се от кожата ѝ и легна в дланта ѝ. Беше грубо изрязан и блестеше с всички цветове на северното сияние – синьо, зелено, розово и преливащо виолетово.
– Името ми е Имения Брумалис и отдавна чаках да сложа този диамант в краката на моите кралици. Като съратник на ледниците се заклевам във вярност към тяхната кауза. Отведете ме при тях, за да им помогна във войната.

Назад към част 52                                                     Напред към част 54

 

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!