Месец: юни 2024

ГЛАВА 16

Разбрах, че сме стигнали до ръба на привидно безкрайното блато, когато чух звука на бучаща вода. Ушите на Тилиаг настръхнаха напред и той се впусна в нетърпелив тръс. Не го обвинявах, че бърза. И тримата смърдяхме толкова силно, че едва дишах през нея.
По ръба на долината се виеше тясна, бързо течаща река, чиито енергични вълни проблясваха в слабата светлина, която се появяваше на източния хоризонт. Тилиаг не забави ход, когато стигна до чакълестия бряг на реката. Той се впусна право в реката.
Аз се плъзнах от страната му, приземявайки се с плясък, и се отдалечих достатъчно, за да не ме настъпят, след което се спуснах на колене. Водата се блъскаше в мен, опитвайки се да ме отнесе, но беше дълбока само няколко метра. Затаила дъх, потопих глава в студената струя и енергично изчетках косата си.
Когато извадих главата си, забелязах Зак на няколко метра в по-дълбокия участък на реката. Беше свалил раницата и ризата си и потъваше във водата. Измихме се, изтъркахме се, съблякохме се и се изтъркахме още малко. По сутиен и бельо и без нищо друго помогнах на Зак да избърше Тилиаг, за да не се налага и той да мирише. Чудех се къде ли се е озовал Артеар. Надявах се, че е добре. Дали щеше да успее да ни намери отново?
Седнах на един гладък камък на брега на водата, държейки подръка мокри дрехи и измокрената си раница, повечето от съдържанието на която беше съсипано.
– Никога повече не искам да виждам блато.
– Никога повече не искам да усещам миризма на блато – измърмори Зак. Застанал във водата до глезените, той изстиска дънките си, а дебелите мускули на горната част на ръцете му се набраздиха. Боксерките му бяха залепнали за кожата, а останалата част от стегнатото му, мускулесто тяло беше на показ.
Погледът ми се спусна надолу, после бавно се върна нагоре. Когато стигнах до лицето му, открих, че ме гледа, а погледът му е тъмен и разгорещен. Гледахме се един друг в продължение на няколко удара на сърцето, преди едновременно да отвърнем поглед.
Прокарах пръсти през косата си, след което започнах да я сплитам.
– Къде сме?
– Нямам представа. Не знаех, че този кръстопът съществува. – Поглеждайки към хоризонта преди зазоряване, той се отплесна към брега. – Или сме на територията на Еко, или сме го пропуснали и сме на североизточния край на земите на Двора на сенките.
– Какво да правим сега?
Той хвърли мокрите си панталони върху един камък и се приближи до мен. Когато вдигнах поглед, той притисна китката си към бузата ми. Като отмести бретона ми, той провери челото ми, а след това и своето.
– И двамата сме с температура, така че засега трябва да намерим подслон, да изсушим дрехите си, да хапнем нещо и да си набавим отвари.
Бяхме изчистили дрехите си, но това беше напразно усилие. Единственият начин да се отървем от миризмата на блатото беше да ги изгорим. Използвахме най-малко замърсената риза на Зак, преметнахме я през гърба на Тилиаг като одеяло за седло и го възседнахме по бельо. Аз седнах отпред, а Зак се качи зад мен, останалите ни мокри дрехи бяха натъпкани в капещите ни раници.
Топлата му ръка лежеше на кръста ми, кожа върху кожа. Краката му се удряха в моите. Дъхът му беше горещ по тила ми.
Тилиаг вървеше надолу по течението, следвайки реката. Небето постепенно изсветля, сенките се отдръпнаха и над планините на изток се появи слабо розово петно. Реката се вливаше в тесен овраг, а от двете ни страни се затваряха стръмни, скалисти стени.
Тилиаг спря, надигайки уши.
„Да се върна ли?“
Зак прокле под носа си.
– Да, предполагам, че…
Прекъсвайки, той седна изправен, сякаш слушаше.
– Какво става? – Попитах го.
– Чух… – Той издиша. – Струва ми се, че чух нещо. Или може би го усетих. Беше слабо, но… Тилиаг, продължавай.
Тилиаг се плисна в по-дълбоката вода. Той се издигна до корема си, а течението го притискаше. Ако Зак и аз се бяхме опитали да преплуваме, щяхме да бъдем отнесени. Сенките се задълбочиха, когато оврагът се стесни. Страните бяха твърде стръмни, за да се изкачваме по тях. Ако ни нападнеха, можехме да се движим само напред или назад.
Затегнах хватката си за гривата на Тилиаг.
– Това добра идея ли е?
– Вероятно не – промълви Зак.
Тилиаг заплува по-надолу по течението. Течението се размърда, когато оврагът се изви в тесен завой. Копитата му се подхлъзнаха по камъните под повърхността и той се спъна, като почти изхвърли мен и Зак.
– Трябва да…
– Не – прекъсна го Зак. – Усещам нещо.
Тилиаг поклати глава.
„Както и аз.“
Издишах, без да мога да усетя нищо необичайно. Когато оврагът зави на север, в скалистата стена се появи тъмно петно. Почти приличаше на сянка, но беше твърде тъмно.
– Това пещера ли е?
Зак се облегна на гърба ми, а раницата ми се смачка.
– Присъствието идва оттам.
Какво присъствие?
Тилиаг спря в плитчината близо до тъмната пукнатина в стената на оврага. Тя беше два пъти по-широка от тази на жребеца, но главите ни едва се подаваха отгоре, когато бяхме качени. Тримата надникнахме в тъмнината вътре в пролуката.
– Какво присъствие? – Попитах със съмнение. Това, че усещаше феи, не означаваше, че искаме да се сприятелим с тях.
Той се отметна от гърба на Тилиаг, като падна във водата, дълбока до колене, после се покатери на скалистия ръб в края на пещерата и навлезе в мрака. Ругаейки тихо, аз скочих долу и забързах след него. Всичко в това беше глупаво – не само да нахлуем в скритото леговище на някаква фея, но и да го направим мокри и по бельо.
Вътре пещерата беше достатъчно голяма, за да може Тилиаг да ни последва в приглушеното убежище, а копитата му шумно тропаха по скалния под. Когато очите ми се приспособиха към тъмнината, различих влажните, обрасли с мъх стени. Пещерата беше с диаметър около дванайсет фута и не се виждаха никакви феи. Успокоена, огледах се наоколо в търсене на най-малко неудобното място за сядане. В мускулите ми пулсираше трескава болка, а в същото време ми беше горещо и студено. Отровата определено вече се беше проявила.
В задната част на пещерата Зак разглеждаше скалите. Когато отворих уста, за да попитам какво прави, той влезе в стената – не, през нея. Тъмна пукнатина разцепи камъка, почти невидима и достатъчно широка, за да се промъкне Зак през нея. Каквото и да беше от другата страна, беше твърде тъмно, за да го различа.
С още едно проклятие се промъкнах в пролуката след него.
Светлината разцъфна. Силуетът на Зак се появи пред мен. Той стоеше на ръба на открито пространство, три пъти по-голямо от входа на пещерата. Някъде капеше вода, а въздухът миришеше слабо на мухъл. Спрях до Зак, примигвайки на светлината, излъчвана от един от кристалите, окачени на врата му.
Пещерата не беше празна.
Притиснато до една груба стена, легло от бродирани одеяла беше подредено с голямо внимание. Няколко плетени кошници, натъпкани с припаси, бяха подредени наблизо, а един богато украсен фенер излъчваше толкова слабо сияние, че не го бяхме видели от преддверието. Някой лежеше на леглото, слабото тяло беше заровено под одеялата, като се виждаше само кичур гарванова коса.
– Марцана – промълви Зак.
Той тръгна към дремещата фигура и след един шокиран момент побързах да го последвам. Той приклекна и отметна заплетената коса от лицето на феята, разкривайки деликатните черти на млада жена със затворени очи и бяла като сняг кожа.
– Това е кралицата на смъртта? – Загледах се във феята. – Усети ли, че е тук?
Зак притисна китката си към челото ѝ.
– Това или е в полусъзнание и нарочно е привлякла вниманието ми.
– Какво прави тук, от всички места?
– Това е добро място за криене. – Той премести пръстите си върху пулса на тънката ѝ шия. – Магията на кръстопътя затруднява откриването на нейната сила.
Вдигнах капака на една кошница. Вътре имаше асортимент от разноцветни, но неразпознаваеми плодове.
– Тя не е донесла всичко това със себе си. Някой и е донесъл припаси. Колко искаш да се обзаложиш, че е бил Йил…
Сянката зад Марцана, хвърлена от слабата светлина на фенера, се изду нагоре. Тя се развълнува в човекоподобна форма и с прилив на хладен вятър се втвърди във фея. Черните очи на рогатия Повелител на сенките се свиха подозрително, докато той приклякаше над Марцана.
– Йилиар – спокойно поздрави Зак. – Добър момент.
– Как намерихте това място?
– Усетих присъствието на Марцана. Защо се появи изведнъж?
– Чух от другите, че са те забелязали на кръстопътя. – Той се издигна в цял ръст, а короната от рога улови слабата светлина. – Преосмислихте ли решението си?
Зак се изправи с лице към него.
– Няма да рискувам врата си, за да убия Изверг заради теб и Марцана.
– Йилияр, виждал ли си Рикр? – Прекъснах разговора. – Той се опитваше да те намери.
– Не съм го виждал. – Господарят на сенките пристъпи над неподвижната форма на Марцана, принуждавайки мен и Зак да се отдръпнем. – Защо твоят съюзник ме търси, ако отказваш да ни помогнеш?
– Няма да се замесвам в битката за трона – изръмжа Зак – но имам нужда от антидот на отровата на Изверг. Ако го правя, ще приготвя малко и за Марцана – срещу определена цена.
Надеждата озари тъмните очи на феята.
– Назови я.
– Ще направим бартер, щом разберем, че мога да го направя. – Изваждайки две шишенца с отвари от колана си, Зак ги подаде на Йилиар. – Лалакай каза, че Марцана знае за отровата на Изверг. Дай ѝ ги и ще видим дали ще се събуди.
Господарят на сенките прие флаконите. Той ги изучи на слабата светлина на фенера, след което насочи към Зак бавна усмивка, която разкри острите му зъби.
– Радвам се на помощта ти, Кристален друиде.
– Не бъди прекалено доволен, Йилиар. Помощта ми не е евтина.
Усмивката на Йилиар се разшири и докато се обръщаше към Марцана с флаконите с отвара, се зачудих дали не трябваше да рискуваме, опитвайки се да се върнем във „Врана и чук“.

***

Увита в одеяло от запасите, които Йилиар беше приготвил за Марцана, седях в задната част на външната пещера и гледах как малката река блести на утринното слънце. Тилиаг се беше запътил да изследва района, в случай че се наложи да избягаме бързо, но подозирах, че просто не му харесва да стои в пещерата.
Облегнах се на стената на пещерата и потиснах прозявката си. Доброволно бях поела първата смяна, но да остана будна беше по-трудно, отколкото очаквах. Треската ми се повишаваше въпреки отварата, която Зак ми даде преди половин час, а в мускулите ми се появи тъпа болка. Единственото нещо, което правеше живота ми малко по-малко нещастен, беше купата до мен. Синкавата течност, която я пълнеше, идваше от флакон в раницата на Зак и след като беше изложена на въздух, започна да излъчва постоянна, приятна топлина. Нямаше нужда от дърва, огън или дим. Колкото и да мразех алхимията, тя беше безспорно полезна.
След като обеща да намери Рикр и да се върне възможно най-бързо, Йилиар се бе стопил в сенките. Не се доверявах на феите, но тъй като нямах никакъв начин да се свържа с Рикр, Йилиар беше най-добрият ми вариант. Надявах се Господарят на сенките да го намери скоро. Не ми харесваше да се разделяме, когато всичко беше толкова несигурно.
С тихо потракване Зак се появи от процепа, който водеше по-навътре в пещерата. През раменете му беше преметнато лилаво одеяло, бродирано с черни лози. Иначе носеше само боксерките си. Бяхме сложили всичките си дрехи да съхнат в пещерата и нямахме какво друго да облечем.
Зак седна до мен и уви одеялото около себе си.
– Не мога да спя, така че можеш да си легнеш, ако искаш.
Издадох тих, неангажиращ звук. Бях уморена, но се съмнявах, че и аз мога да заспя.
– Има ли следи от събуждане на Марцана?
– Все още не.
– Ами ако тя не знае нищо полезно за отровата?
– Тогава се отправяме към „Врана и чук“ възможно най-бързо.
Никога няма да успеем да стигнем. Щеше да се наложи да прекосим кръстопътя на блатото или да го заобиколим, а с Двора на сенките, който ни преследваше, това щеше да е невъзможно. Освен това, ако тръгнем, ще осъдим Марцана на смърт и ще дадем на Изверг възможността да я погълне, което ще увеличи още повече силата му.
Малко слънчева светлина достигаше до задната част на пещерата и лицето на Зак беше дълбоко в сянка. Когато го срещнах за първи път – отново преди няколко седмици – той изглеждаше като човек, който никога не отстъпва пред заплаха, но въпреки това нямаше намерение да се изправи срещу Изверг. Какво беше това, че чакаловият звяр накара Зак да се отдръпне в отбрана?
– Ако можеше да се върнеш назад във времето – промърморих, изучавайки го – щеше ли да избягаш с мен онази нощ?
– Ако всичко останало продължаваше да се случва по същия начин? – Той погледна към реката. – Ако бяхме избягали, Бейн щеше да ни издири за нула време. Щеше да нахрани с теб Изверг и да ме накаже за опита за бягство.
Ноктите ми намериха свободна нишка от бродерия върху одеялото. Дръпнах я.
– Ами ако първо бяхме убили Бейн и Рут?
– Тогава да, щях да тръгна с теб. – Той наклони главата си назад и я опря в стената. – Исках да отидем на изток. В северната част на Онтарио има големи, стари гори, в които има много феи. Можехме да създадем територия там. Това щеше да бъде и добър източник на алхимични материали. Познавам черните пазари и щях да продавам отрови или артефакти за пари.
Прехапах долната си устна.
– Да навлизаш в нови територии като друид винаги е опасно. Бих действал бавно… първо бих си намерил място за престой в покрайнините на града, а след това бих изследвал дивата природа малко по малко. Малките феи лесно се сприятеляват и могат да дадат много информация за по-силните феи наблизо.
– Всичко това си планирал преди десет години? – Попитах сдържано.
– Не бих го нарекъл план. Бяха просто смътни идеи.
– Разбирам – промълвих.
– Какво не е наред?
От мен се изтръгна тих, горчив смях.
– Твоите „смътни идеи“ бяха десет пъти по-подробни от всичко, което ми хрумваше. Осъзнавам наистина шибано късно колко напълно неподготвена съм била. Ти разполагаше с всякакви умения за оцеляване, а аз знаех гадости. Нямах с какво да допринеса.
– Това няма значение, защото не се случи точно това. Сега имаш много умения. – Той ме погледна. – Трябва обаче да поработим върху уменията ти на друид. Имаш нужда от татуировка за онази руна от Рикр, а отразяването на аурата ти е ужасно.
– А твоето е перфектно, нали?
– Да. Това е необходимо умение за оцеляване.
– Хм. – Отпуснах се до студената каменна стена и опрях глава на рамото му. – Добре, можеш да ме научиш.
Ръката му леко потрепна, сякаш беше изненадан, че съм се съгласила. Може би очакваше да кажа, че той е последният човек на земята, на когото бих позволила да ме научи на нещо. Може би чакаше да се нахвърля отново, да му кажа, че го мразя, и да се опитам да го заколя.
Преди няколко седмици може би щях да кажа това. Може би дори преди няколко дни. Но всичко се променяше – аз се променях.
– Зак… – Погледнах надолу към ръцете си, стиснали одеялото. Слабо, болезнено скърцане по ребрата ми. – След като това свърши… трябва да се върнеш в спасителната служба с мен. Да останеш при мен за няколко дни.
– Няколко дни? – Повтори той тихо.
– Да. – Съсредоточих се върху дишането. – Можеш да ми покажеш друидските неща. И… можем да поговорим за всичко. Наистина да поговорим за всичко.
Дълга пауза.
– Добре.
Погледът ми се вдигна към неговия и страхът се изкачи през мен, затваряйки гърлото ми.
– Ще те намразя ли, когато ми кажеш всичко?
– Може би. – Болката и съжалението потъмняха в очите му. – Вероятно.
Ударите на сърцето ми изпълниха ушите ми.
– Не искам да те мразя.
– Това, което е направено, е направено. Не можем да го променим сега.
Стягащият страх в гърдите ми се засили. Спомних си онзи момент пред „Врана и чук“, когато бях казала на Зак, че съм си мислела, че има нужда от мен, и колко разстроена бях, когато се оказа, че няма нужда.
И си спомних начина, по който ме целуна.
Каквато и да беше тази странна, травматична, болезнена връзка между нас, независимо дали беше здрава, разрушителна или нещо съвсем друго, ние имахме нужда от нея. Нямаше никакъв смисъл, но точно сега имахме нужда един от друг.
Ръката ми се понесе към него, движейки се така, сякаш нямах контрол над нея. Голата му кожа изглеждаше бледа в тъмнината, а тежки сенки извайваха мускулите на ръката му. Пръстите ми се свиха около предмишницата му. Назъбените парчета в гърдите ми потрепериха, но пренебрегнах предупреждението.
Избутах се на колене. Одеялото се плъзна по гърба ми, а хладният въздух обля голата ми кожа. Държейки ръката му с едната си ръка, с другата хванах челюстта му. Очите му се разшириха, когато вдигнах лицето му нагоре. Взирах се в познатите зелени очи, като всяка молекула в тялото ми вибрираше.
Това не беше умно. Не беше безопасно. Не беше добре за мен. Но не можех да се спра.
Наведох се надолу.
Целунах го.
Устата му беше отпусната от шока, но не ми пукаше. Сърцето ми препускаше бясно. Червата ми се изкривиха, страхът и нуждата се състезаваха. Отдръпнах се. Очите ни се втренчиха. Вече не беше изненадан, а погледът му изгаряше. Но той не помръдна, чакайки да види какво ще направя след това.
Хванах лицето му с двете си ръце и притиснах устите ни една към друга.
Ръцете му се сключиха около кръста ми, горещи към кожата ми. Устните се разтвориха, устата се отвори, езиците се плъзнаха заедно. Притиснах се в него, извих се над него. Коленете ми се опънаха на краката му, бедрата ми – на торса му. Кожа върху кожа. Одеялото му не беше между нас. Не знаех къде е отишло.
Пръстите му се плъзнаха надолу към дупето ми, след което придърпа бедрата ми надолу. Задъхах се срещу устата му. Изгарящо желание се разпространи по тялото ми. Имах нужда от него. Нуждаех се от него още от нощта, когато си бяхме опряли ножове в гърлата в опасна, мрачна флирт игра. Откакто се целувахме на стената на конюшнята. Откакто ме дразнеше в хотелската баня. Откакто ме целуна – погълна ме – пред „Врана и чук“.
А сега го целувах и това не беше достатъчно. Ръцете ми стискаха раменете му, ноктите ми се впиваха в тях, но това не беше достатъчно. Притисках се към него, бедрата ми се люлееха – и това все още не беше достатъчно. Ръката ми се плъзна по гърдите му, по коремната му преса. Намерих талията на късите му панталони. Плъзна се под тях…
Той ме хвана за китката, спирайки ме.
– Сейбър.
Замръзнах, а устата ми беше на сантиметър над неговата.
– Аз… – Той изпусна груб дъх. – Не мисля, че трябва да правим това.
Отхвърлянето ме връхлетя. Стиснах зъби и се отдръпнах от него – а той ме хвана за ръцете. Преобърнахме се, претърколихме се, после бях по гръб върху изхвърлените одеяла, а той ме притискаше.
– Не се измъчвай, Сейбър – изръмжа той. – Спирам, защото не искам да те нараня, а не защото не те искам.
– Обичам да е грубо, идиот – изръмжах аз.
– Не искам да кажа това – изръмжа той, после устата му се сблъска с моята, зъби, език и огън. Той се отдръпна, оставяйки ме да се задъхвам. – Не искам да съжаляваш, че го правиш сега… преди да сме говорили за всичко.
Изгарящата празнота в сърцевината ми не се интересуваше от нищо от това, но думите му накараха счупените парчета на сърцето ми да се разтреперят.
– Ето защо трябва да е сега. – Свих ръце върху тила му и се опитах да дръпна устата му надолу. – Трябва да е сега, защото след като поговорим… истината…
Изражението му губеше топлина. В очите му се събра нещо друго, което смекчи похотта от чертите му. Връхчетата на пръстите му преминаха по бузата ми.
Страхът, който бях погребала в разгорещеното си желание, ме прониза като ледена вода и осъзнах, че в очите ми са се появили сълзи. Крайниците ми трепереха, но не от студ. Вдишах неудържимо.
Той се спусна върху одеялото до мен и ме придърпа в прегръдките си. Зарових лицето си в гърдите му, борейки се със сълзите.
Зак може и да не ме беше предал по начина, по който си мислех, но все пак ме беше наранил. Болката, която ми беше причинил, ме беше наранила трайно и след като разбера цялата история, след като разбера защо беше разбил сърцето ми, вече нямаше да мога да се преструвам, че мога да му простя.
Нямаше да мога повече да се преструвам, че съществува бъдеще, в което можем да бъдем нещо друго освен болка един за друг. Това бъдеще беше умряло преди десет години. Единственото, което можех да направя, беше да отложа неизбежния момент, в който се изправях пред нашето минало и цялата му мъка.
И не можех да го отлагам още дълго.

Назад към част 16                                                     Напред към част 18

ОГЪСТ

Емери.
Гласът ѝ прозвуча в главата му. Молба, примесена с нотка на лудост.
Кървав дявол. Той усещаше как отчаянието и мракът ѝ галят душата му по връзката им, подхранвайки борбата му.
Какво, по дяволите, си беше помислил Дориан, като я беше довел в замъка? Тя трябваше да бъде с Лина, далеч от това гадно шоу.
Колкото и да му се искаше да ѝ отговори и да се съсредоточи върху това да се увери, че е в безопасност, не можеше. Можеше само да се надява, че тъмнината ѝ ще бъде достатъчна, за да я предпази.
Огъст изплю кръвта, която се беше събрала в устата му, и се приготви да се справи със следващото чудовище. Двама са убити, остават трима.
Каквито и да бяха тези неща, те не приличаха на тези, които пазеха тронната зала. Онези, с които се беше сражавал и които лесно убиваше. Тези конкретни чудовища – тези, които Слоун държеше на своя страна – бяха по-силни, по-бързи и можеха да се мерят с всяко негово движение. Ударите им бяха изпълнени с магия, която искреше по кожата му при всеки удар.
От момента, в който влязоха в стаята, той нямаше никакъв шанс срещу нея. Първо се опита да говори с нея цивилизовано, но отговорът ѝ беше да използва магията си, за да го катапултира от трона. В момента, в който той се изправи, тя заповяда на първите си стражи да се бият с него. Един по един той ги побеждаваше, но беше само един човек и тялото му не можеше да издържи вечно срещу тях.
– Ти не можеш да се бориш с тях, Огъст. – гласът ѝ капеше от презрение, а когато той хвърли поглед в нейна посока, тя разглеждаше върховете на почернелите си пръсти. Полираше ноктите си върху наметалото си, сякаш той я отегчаваше. – Отдай се на мен и всичко това ще приключи.
Огъст се протегна и избърса кръвта от устните си с обратната страна на ръката си, гледайки с кинжали в очите в нейна посока.
– За кой свят си мислиш, че някога ще ти се отдам?
– Това е просто. Такъв, в който Емери вече не е опция. – отвърна тя лекомислено – Погледът ѝ се свърза с чудовището пред него и тя кимна.
Чудовището изръмжа и върна фокуса си към Огъст. Тръгна напред и макар че Огъст беше подготвен за ноктите му, думите на Слоун го накараха да се поколебае, а той не беше достатъчно бърз. Замахът на чудовището се свърза с него, разкъса ризата му и се вряза в корема му.
Огъст изсъска и се спъна назад. Той поднесе ръка към корема си, за да огледа раната. Когато я отдръпна, изтръпна, а от пръстите му капеше кръв. Не беше достатъчно дълбока, за да бъде смъртоносна, но нямаше да заздравее бързо. Изтласкал болката на заден план, той сведе поглед към чудовището.
То вдигна ръка към устата си и облиза кръвта от нокътя си, преди да издаде тихо ръмжене. Отвличането на вниманието беше достатъчно, за да може Огъст да го изненада. Той се втурна напред и скочи към него. Хвана се за врата му, завъртя се и се качи на гърба на чудовището. Преди то да успее да се вдигне и да го сграбчи, Огъст се впи в шията му със зъбите си и откъсна главата му от тялото.
Трима са свалени.
Останалите две чудовища стояха до далечната стена и чакаха заповедите на Слоун. Тя отвори уста, за да говори, но я затвори, когато вратата на тронната зала се отвори и Емери се втурна вътре, с широко отворени очи и задъхана.
Тя беше зашеметяваща. Косата ѝ беше прибрана на хлабава плитка, все още носеше гамашите, с които я беше видял, преди да замине за женската вечер, но беше захвърлила огромния пуловер, така че беше останала само по камизолка. Ръцете ѝ бяха обвити в магически златни и черни пискюли, а очите ѝ бяха черни и безпощадни.
Ако не беше толкова ядосан, че тя изобщо е там, Огъст можеше да се възбуди от гледката ѝ.
Погледът на Емери се спря върху него и очите ѝ се спуснаха по тялото му, за да огледат нараняванията му.
„Добре ли си?“
Огъст кимна.
– Чудех се дали ще намериш начин да се измъкнеш от Шотландия, Емери.
Емери хвърли поглед към мястото, където сестра ѝ седеше на трона.
– Не благодарение на теб. Не те имах за страхливка, която затваря най-силните си врагове, за да можеш да атакуваш необезпокоявана.
– Изглежда, че съм по-добър стратег от теб, сестро. – замисли се Слоун с безгрижния тон, който започваше да побърква Огъст – Предполагам, че искаш да се откажа и да напусна замъка.
– И двете знаем, че това би било твърде голяма молба към теб. – изсъска Емери.
– Да го опростим, нали? Няма да ме убиеш, така че какво правиш тук? Защо не се скриеш при останалите?
Емери не отговори и колебанието ѝ каза всичко. Знаеше, че половинката му усеща гнева, който се излъчваше по връзката им, но дори в мрака си тя все още таеше надежда за сестра си. Това беше светлината, която не можеше да бъде угасена. Това беше онази частица от душата му, която ѝ пречеше да прегърне напълно мрака. Частта от нея, която той обичаше. Тази, която искаше да види доброто във всеки. Стомахът на Огъст се сви, докато гледаше как очите ѝ се изпълват с паника и объркване. Емери не се беше научила да помирява двете си страни. Той никога не ѝ бе дал възможност и сега тя воюваше на два фронта.
Майната му, толкова много е грешал.
Не трябваше да ѝ забранява да изучава тъмната си магия. Трябваше да я насърчава. Тя беше единственият човек, който го върна от мрака. Трябваше да вижда светлината в нея през цялото време и да вярва, че тя е достатъчно силна, за да я привърже към него. Към дъщеря им. Емери не беше той. Тя не беше обвързана с мрака си, беше вкоренена в него, но също така беше създадена в светлината. Но тя не я виждаше. Виждаше как той може да бъде и двете, но не виждаше, че тя е същата.
– Не искам да си мъртва, Слоун. – очите на Емери се втренчиха в сестра ѝ и не помръднаха, докато тя говореше – Но това не означава, че няма да те убия.
Тя разтвори дланите си отстрани и позволи на магията си да се обедини в големи кълба златна светлина.
– В това се различаваме, Емери. – Слоун прокара пръсти по позлатения подлакътник на трона му – Бих се радвала да си мъртва, но кръвта ти ми трябва още малко. Също така мисля, че бих искала да станеш свидетел на моето издигане на власт. Искам да наблюдаваш как ще ти отнема всичко.
Емери поклати глава.
– Защо?
– Защото мога. Защото тревата може и да не е винаги по-зелена, но ти, скъпа сестро, си създадена за живот на слънце, а аз съм предопределена за сенките. Това е моят шанс да спечеля, моят шанс да взема онова, което по право трябваше да бъде мое през цялото време, но щеше да бъде дадено на теб, защото не съм това, което са сметнали за достойно. Мракът не е проклятие, а шибан дар и аз ще покажа на света какво мога да направя с него.
– Не е нужно да е така. – прошепна Емери. Това не беше молба, а изявление и за пръв път, откакто пристигна, той видя златото в очите ѝ да се появява.
– Правиш лоша услуга на мрака си. – изплю се Слоун.
Емери отвори уста, за да възрази, но ръката на Слоун се извиси и от дланта ѝ бликнаха струи лилава магия. Другата ръка махна към Огъст и когато той се опита да избяга, замръзна точно както в нощта на лова.
Очите му се стрелнаха към Емери, чиито пипала се бяха освободили и сега се заплитаха с лилавата магия на сестра ѝ. Вятърът се носеше около Емери и сякаш се засилваше зад нея, тласкаше я напред и ѝ помагаше в битката.
С всяка крачка напред магията ѝ се задържаше стабилна, но Огъст усещаше как я изцежда отвътре. Опита се да я нахрани с всичко, което имаше по връзката. Окуражаване. Любов. Мрак. Всичко, което смяташе, че може да помогне, но макар Емери да оставаше решена да стигне до Слоун и да защити кралството им, тя нямаше да успее.
„Моля те, малка вещице. Спри.“
Емери го игнорира.
Той огледа стаята, търсейки нещо, нещо, което би могъл да направи, но нямаше нищо. Беше безпомощен срещу магията на Слоун.
Чудовищата стояха също толкова замръзнали, колкото и той, но от очите и носовете им капеше кръв. Това беше единственият физически знак за проявлението на магията на Емери в стаята. Огъст премести погледа си обратно към Слоун и забеляза, че магията на Емери изобщо не я е засегнала.
Едва когато Емери беше на половината път до трона, от носа на Слоун падна една-единствена капка кръв.
Това беше всичко.
Магията на Емери бе произвела една-единствена капка, когато бе видял как Слоун с лекота извлича кръв от поле, пълно с вещици.
Злобна усмивка накърни устните на Слоун. Познавателен поглед на жена, която се наслаждава на знанието, че има предимство. Тя щракна с китката си и по пода се разнесе прашен лилав дим. Очите на Емери се разшириха, но тя не му обърна внимание. Потта се стичаше от челото ѝ и тя продължаваше да налага магията си на сестра си, въпреки че тя я изцеждаше.
„Емери!“ – изкрещя по връзката Огъст.
Тя видимо се отърси от молбата му, а през нея премина тръпка, докато димът се увиваше около глезените ѝ. Трябваше да я привлече към себе си. Да го чуе. Трябваше му да оцелее заради тях двамата, заради дъщеря им. За кралството им.
Майната му. Той се бореше срещу магията, която го държеше, но знаеше, че няма смисъл. Това не трябваше да бъде техният решаващ момент. Имаше толкова много живот, до който все още не бяха стигнали. Толкова много неща не беше успял да ѝ каже. Тя беше неговото щастие до края на дните си.
– Искаш ли да видиш какво следва, сестро? – подигра се Слоун с Емери.
Половинката му не отговори, нито пък трепна, когато димът започна да оформя фигури около нея. Скоро те се превърнаха в ясното изображение на всички, които обичаше. Майка му. Теа. Дориан. Бронуин. Малкълм. Лили. Лина.
Те застанаха в редица и се вгледаха в Емери с тъга в очите. Вместо безжизнени димни същества, те изглеждаха истински. Лина гукаше така, както го беше направила преди броени часове, а нежната усмивка на майка му беше перфектно копие. Зад всеки от тях се появи по едно чудовище, направено от дим, но изглеждащо също толкова истинско, колкото и приятелите и семейството им.
Без предупреждение първото чудовище пристъпи напред и преряза гърлото на майка му през целия ѝ врат, докато отрязаната ѝ глава падна назад.
Огъст изкрещя мълчаливо, а Емери остана стоически, магията ѝ все още беше яростна и свързана със Слоун, въпреки че бавно я изцеждаше.
Това не беше реално, каза си той, но това не изтри образа на майка му, която се сгромолясваше на пода, нито кръвта, която се разливаше от тялото ѝ.
Един по един чудовищата обезглавяваха близките им. Един по един те падаха на пода.
Емери изохка, когато Теа падна, разколеба се, когато Малкълм извика да спре това. И една-единствена кървава сълза падна, когато Лили хвърли очи нагоре към звездите и прокле името на Емери.
Огъст усети как Емери се пречупва, когато чудовището държеше дъщеря им в ръцете си. Връзката им започна да се разклаща в такт със сърцебиенето на Емери и Огъст усети риданията, които заплашваха да я погълнат.
„Това не е истинско, Емери. Това не е Лина. Тя е в безопасност при Дориан. Той я е отвел далеч оттук. Трябва да спреш това. Имам нужда да отидеш при нея.“
„Не мога.“ – Емери поклати глава и той разбра, че има още нещо, което не му казва. Каквото и да я караше да бъде там, беше толкова голямо, че тя не се отказваше.
„Трябва да го направиш, малка вещице. Дъщеря ни има нужда от теб. Моля те!“ – молеше Огъст и беше сигурен, че ако не беше замръзнал, по лицето му щяха да потекат собствените му сълзи.
Димящата Лина изрева и в секундата, в която ножът преряза гърлото ѝ, Емери падна на колене, а магическата ѝ връзка се загуби. Виковете на съкрушена майка отекнаха в цялата стая.
– Точно както подозирах. – Слоун слезе от трона си и прекоси стаята, заставайки над мястото, където Емери се клатеше на пода – Те те правят слаба. Никога няма да можеш да стоиш там, където аз, защото си позволяваш да се свързваш със светлината. Веднъж се опитах да допусна други до нея. Опитах се да създам връзките, които щяха да ме запазят в благоволението на звездите, но те ме изоставиха. Вещиците ме вързаха. Вампирите ме мразеха. И тогава разбрах, че тъмнината винаги ще потуши светлината.
Слоун изрита Емери настрани, но половинката му не остана на земята. Тя се повдигна на колене и пропълзя по пода до мястото, където лежеше дъщеря им. С нежни ръце вдигна малката илюзия и я сложи в скута си, след което се наведе и притисна целувка към мъничкото ѝ личице. Сълзи разкъсваха тялото ѝ и нямаше значение колко пъти Огъст крещеше по връзката, че това не е истинско, Емери не го чуваше, потънала в илюзията.
– Тя никога няма да бъде твоя дъщеря. Лина е създадена за по-големи неща, отколкото ти или твоята половинка можете да ѝ осигурите. – Слон се изхили на думата половинка, сякаш тя имаше вкус на гадост в устата ѝ.
Емери вдигна очи, а убийственият ѝ поглед бе прикован към сестра ѝ.
– Ти не знаеш нищо за великите неща.
Слоун смръщи вежди.
– Ще видим.
С още едно движение на китката ѝ всички димни илюзии изчезнаха. Всички, с изключение на Лина.
Емери притискаше сладкото им момиченце към гърдите си, когато трябваше да се предпази. Изпълненият с ярост поглед, който бе вперила в сестра си, не я защити с нищо, когато лилавите пипала на Слоун се образуваха от това, което някога бе тяхно семейство и приятели, и се увиха около Емери. Те изтласкаха Лина от ръцете ѝ и Емери извика, когато я вдигнаха от пода. Тя се мъчеше да отвори дланите си и да използва собствена магия, но тръпките угаснаха в мига, в който се сблъскаха с тези на Слоун.
Огъст се притисна към магията, която го държеше, а усещането твърде много му напомняше за лова – последния път, когато беше толкова безсилен. Последният път, когато Емери умря. В съзнанието си той крещеше на Слоун да го пусне. Да пусне Емери.
Гърбът на Емери се изви, принуден от магията, която я държеше. Тъмнолилавите пипала се увиха около торса ѝ, докато стигнаха до шията ѝ, и принудиха главата ѝ да се наклони назад, а устните ѝ да се разтворят при издишане.
Болката разкъсваше връзката им, а Огъст беше безпомощен да направи каквото и да било. Очите на Емери потънаха в ямките си, а бузите ѝ се вдлъбнаха.
„Остани с мен, малка вещице.“
„Обичам те! – прошепна тя – Запомни това.“
„Не. Не се отказвай. Бори се с нея. Бори се по-силно. Нашата връзка винаги ще бъде най-голямата ми радост.“
„Не.“
Очите му останаха приковани в изкривеното ѝ тяло, а умът му крещеше, отчаян и паникьосан.
Не можеше да я загуби. Не и отново.
Огъст откъсна поглед от своята половинка и погледна към нейната близначка, като искаше злата кучка да погледне към него.
Когато погледът ѝ попадна върху него, тя наклони глава настрани и по лицето ѝ се разтече подигравателна усмивка.
– Имате ли нещо за казване, Ваше Величество?
Тя щракна с пръсти и гласът му се върна към него.
– Спри! Ти я убиваш. – умоляваше той, а гласът му беше прегракнал, сякаш всеки вик, който искаше да изкрещи, докато беше в плен на магията ѝ, беше изпаднал от него.
– Не се притеснявай за хубавата и главичка, Огъст! – изръмжа Слоун. Тя, по дяволите, гукаше, сякаш това беше проклета игра – Аз няма да я убия. Трябва ми само да диша достатъчно, за да носи светлината.
– Моля те! – помоли той – Ще направя всичко.
– Всичко. – думите се изтърколиха от устните ѝ като котка, която най-накрая е хванала мишката – Ще бъдеш мой?
„Не! – изкрещя в главата му Емери – Не трябваше да правиш това. Аз дойдох. Борех се с нея, за да не го направиш ти. Това трябваше да се промени. Моля те, недей да го правиш.“
Той нямаше представа какво има предвид тя, но не му пукаше. Емери трябваше да оцелее. Ако това беше единственият начин, така да бъде.
– Вземи мен вместо нея! – предложи той.
Времето спря, докато той чакаше. Слоун засмука долната си устна между зъбите си, явно обмисляйки молбата му. Това беше умен ход. Ако той беше на нейна страна, тя можеше да управлява кралството без конкуренция. Всичко щеше да ѝ принадлежи.
Огъст насочи погледа си към Емери.
„Погледни ме.“
В очите на Емери се появиха сълзи, но тя не им позволи да се свържат с него. Погледът ѝ остана втренчен в сестра ѝ.
„По дяволите, Емери, погледни ме. Моля те!“ – помоли той.
Емери примигна, за да върне среброто в очите си, и когато ги отвори, вихрените ѝ дълбини най-сетне го срещнаха.
„Слушай ме. Без значение какво ще се случи, аз никога няма да бъда неин. Без значение какво ще кажа, ти знаеш какво е вътре в мен. Сърцето ми принадлежи на теб, малка вещице. Ти носиш душата ми. Моля те да ми простиш.“
– Готово.
Емери извика в главата си, докато предупредителните камбани отекваха. Очакваше борба. Контрааргумент. Всичко. Слоун се бе съгласила твърде лесно за човек, който е толкова сигурен в силата си. Но той щеше да проучи какво означава това по-късно. Единственото, което имаше значение в момента, беше да изведе Емери безопасно от замъка.
Огъст вдигна глава и протегна ръка към Слоун.
– Дай обет, че няма да я нараниш. Че докато аз съм твой пленник, няма да навредиш нито на нея, нито на дъщеря ми.
Слоун се запъти към него и протегна ръка. Поставяйки предмишницата си в ръката му, тя обви пръстите си около ръката му.
– Кълна се да пусна сестра си и никаква вреда или планове за такава няма да сполети нито нея, нито племенницата ми, докато си мой крал и ти отвърнеш на клетвата.
Огъст повтори клетвата. Магията на Слоун веднага се оживи, увивайки пипала около китката му. Те не облизваха кожата му, както Лили, когато бе дала обета си да защитава жените от родовете в Съревнованието, вместо това ги усещаше като миниатюрни иглички, изискващи подчинението му.
В мига, в който магията потъна в кожата им, обвързвайки обета, Слоун вдигна свободната си ръка нагоре и блъсна Емери към задната стена.
Емери се блъсна в камъка и той чу как въздухът напуска дробовете ѝ, преди да се строполи на пода със силен трясък. Огъст изръмжа срещу Слоун, но бе прекъснат от магията, която пламна в китката му, усещайки намеренията му да навреди. Тя премина от китката му към гърдите му и Огъст се удвои, когато достигна сърцевината му. Той се вкопчи в разкъсания плат на ризата си, сякаш това щеше да премахне мъчителното изгаряне дълбоко в корема му.
– Упс. Предполагам, че магията ми се изплъзна. – вдигна невинно рамене Слоун.
По дяволите, така беше.
В какво, по дяволите, се беше забъркал, щом дори не можеше да мисли убийствени мисли за Слоун?
Той затаи дъх и се бореше със собствената си болка, докато Емери не вдигна глава. Погледът ѝ се стрелна между него и Слоун, а презрението и към двамата пламна по съвсем различни причини.
„Върви.“
„Не. Казахме завинаги.“
Предупредителната магия утихна в него, когато в стаята отекна пукот на магия и Дориан се появи до вратата. Очите му претърсиха стаята, като първо откриха Емери, преди да се стрелнат към него. Устните му се стиснаха и очите му се присвиха.
Огъст кимна, знаейки, че вторият му ще разбере.
– Не! – Изкрещя Емери.
„Недей да го правиш, Огъст. Не трябва да го правиш. Тя ще те убие, за да ме нарани.“
„Стига ти и Лина да сте в безопасност.“
Дориан изчезна и отново се появи до Емери. Той бързо клекна и я прибра на гърдите си.
Кехлибарените очи на Емери с черни рамки се забиха в сърцето му. Знаеше, че те са това, което щеше да му помогне да премине през това. Връзката им беше залята от любов и отчаяние.
„Обичам те, малка вещице.“
„Недей да правиш това. Никога няма да ти простя, Огъст. Бъди моята тъмнина. Бъди мой. Недей да го правиш.“
Огъст искаше да затвори очи. Би дал всичко, за да се отвърне от болката, която ѝ причиняваше, но не би ѝ направил това. Тя заслужаваше пълното му внимание, дори когато собственото му сърце се разбиваше заедно с нейното.
Дориан му кимна за последен път, преди да изчезне с Емери в ръце.
В мига, в който си тръгнаха, Слоун щракна с китката си и Огъст се срина двойно от загубата на връзката си с Емери. Връзката беше прекъсната, тя вече не беше в главата му, макар че винаги щеше да бъде в сърцето му.
Беше постъпил правилно.
Сърцето му биеше в ушите, очите му бяха насочени към мястото, където тя току-що беше, но единственото, което можеше да направи, беше да повтаря тази мантра отново и отново.
Беше постъпил правилно.
Тя беше в безопасност.
– Кой беше този? – изръмжа Слоун.
– Дориан! – прошепна Огъст.
– Неуловимата фея.
– Така изглежда.
Слоун застана пред него и се наведе, като хвана лицето му между палеца и показалеца си.
– Разкажи ми всичко, което знаеш за него.
Огъст се усмихна. Той я мразеше и ако поне за секунда си мислеше, че ще ѝ помогне, жестоко се лъжеше. Може и да беше неин, за да го контролира, засега, но не трябваше да я улеснява. Особено сега, когато Емери беше в безопасност.
– Това не беше част от сделката! – каза той с полуусмивка.
Лицето на Слоун се изкриви от гняв, но само за миг, след което лукава усмивка дръпна устните ѝ.
– Ако това е играта, която искаш да играеш, така да бъде.
Огъст отвори уста да говори, да ѝ каже, че това не е игра, която тя може да играе и да спечели, но така и не получи възможност, преди светът му да почернее.

Назад към част 18                                                        Напред към част 20

Глава 33

Сидни беше човек, който се гордееше достатъчно със своя епос, за да постави името си върху него – някой като него не би се задоволил да изчезне в мъглата, лишен от публика. Не, всеки инстинкт ѝ подсказваше, че той щеше да се отправи към Театъра възможно най-скоро.
– Знаеш ли какво е да гледаш как на една жена ѝ откъсват главата?
Изключвайки възраждащия се спомен, преди да е успял да я обезвреди, тя си проправи път с криле през зеленото пространство в центъра на Манхатън. На път да се приземи в правилния участък, мозъкът ѝ изведнъж я подкани да обмисли ситуацията… и може би част от това подтикване дойде от ехото на думите на баща ѝ, макар че сега не можеше да мисли за това.
Веднага след като се приземи, тя щеше да стане уязвима по начин, по който – по ирония на съдбата – никога не беше била като човек. Крилете ѝ щяха да затруднят бягането със скорост, избягването между дърветата щеше да е почти невъзможно. Вертикалното излитане също нямаше да е удачен вариант, ако ловът се провали, тъй като нямаше да може да се издигне достатъчно бързо. Към това се прибавяше и фактът, че Театърът се намираше в изолирана част на парка и макар че нощта все още не беше настъпила, зимният мрак започваше да измества светлината в небето.
Хубаво би било да си мисли, че никой вампир или ангел на тази територия няма да посмее да посегне на нея, но винаги имаше изключения – и смъртни. Ако група надрусани наркомани извадят сърцето ѝ или наранят достатъчно силно вътрешните ѝ органи, тя ще умре, безсмъртието ѝ все още е слабо. Освен това съществуваше рискът враговете на Рафаел да имат агенти в града, които само да чакат Елена да се превърне в мишена.
– Да – каза си тя. – Да кацнеш точно сега няма да е най-интелигентното нещо, което си правила някога, Елеонора П. Деверо.
Задържайки се на въздушна пориви – определено ставаше все по-добра в това, благодарение на упражненията, на които я бе научил Аодхан – тя обмисли възможностите си. Щеше да се наложи да бъде в Гилдията, Кулата вече се разтягаше.
– Имаш ли някой, който може да ме подкрепи? – Попита тя Сара. – Аз съм в Сентрал парк.
– Дай ми секунда. – Шумолене, телефонът замлъкна, после: – Дийкън е в района с Убиеца и има арбалет. Чувам да питаш, защо да взема арбалет на разходка с кучето? Защото любимият ми не знае как да излезе от къщи, без да е въоръжен до зъби.
Елена се засмя, а ласкавите думи на Сара ѝ дадоха нужния отдих от ужасяващите картини, които разкритието на Джефри бе изгорило в мозъка ѝ.
– Знаеш, че никога не бих отказала на Дийкън. – Съпругът на Сара може вече да не беше официален член на гилдията, но всички знаеха, че е един от тях. – Чакай, а какво ще кажеш за Зоуи?
– С родителите ми – те са в града и я разглезват, както само те могат. – Елена чу усмивката на Сара. – Дийкън е твой, стига да имаш нужда от него.
– Благодаря. Ще му се обадя, за да уговорим място за среща.
По-малко от две минути по-късно тя се приземи до високата, силно мускулеста форма на Дийкън на кратка разходка от целевото ѝ място.
– Оценявам това – каза тя, след като обсипа с ласки Убиеца, огромното черно куче, което беше обожаваният най-добър приятел на Зоуи.
– Няма проблем. – Тихи зелени очи, за които Елена беше сигурна, че не пропускат нищо, въпреки че стойката му беше отпусната, а Убиеца се подпираше на крака му. – Къде отиваме?
– Кръвният театър. – Нищо особено през деня, тази конкретна част от Сентрал парк се превръщаше в декадентски, сексуален вампирски рай през нощта, който смъртните бяха съветвани да избягват, освен ако не възнамеряваха да се превърнат в добре прецакана вечеря.
Дийкън прибра арбалета, който беше преметнал на гърба си.
– Хардуерът има добър възпиращ ефект. – В мига, в който арбалетът се озова в ръцете на Дийкън, Убиеца се превърна от игрив домашен любимец, размахващ опашка, в тиха заплаха.
– Да. – Прибирайки по-дългите остриета от калъфите на бедрата си, тя се увери, че блестящите им ръбове се показват под юмруците ѝ. – Не искам да пускам кръв, но някои от по-младите са идиоти.
Слаба усмивка на устните на Дийкън, докато тръгваха по тясната пътека към Театъра, а снегът беше натрупан докъдето Елена можеше да стигне. Като се има предвид обаче, че не беше валял сняг от близо до зори, натрошеният сняг вероятно беше доказателство за разврата от предишната нощ, а не за по-скорошно събитие. По това време на деня театърът беше празен и ако беше права и Сидни се беше появил там, можеше да успее да открие следа.
Въпреки голямата вероятност двамата с Дийкън да са сами в тази част на парка, тя не свали бдителността си, осъзнавайки всяко шумолене, всеки дребен звук, а след това и отчетливата му липса.
– Няма птици – промълви тя.
– Да. – Дийкън тръгна с гръб към нея без повече дискусии, крилата ѝ се притискаха към тъмнозеленото палто на тренчкота му, а Убиеца гребеше тихо и опасно пред тях.
С оръжия, държани с открита агресия, те завиха надясно от главната пътека за достъп и навлязоха в друга, която ги изсипа на малка поляна с естествен наклон, който я превръщаше в миниатюрен амфитеатър. Гърбът на Елена засърбя от увереността, че ги гледат, инстинкт, потвърден от свежите линии на аромата във въздуха, но никой не се появи от дълбоките басейни на сянката между дърветата.
Водниста кръв. Много от нея.
– Ели.
– Усещам я. – Ако някой е бил мъртъв в Театъра, той или тя не е бил мъртъв достатъчно дълго, за да могат мършоядите да се усетят за пиршеството, а районът да е лишен от звуците на храненето им. Или това, или пък птиците са били задържани нарочно, защото под разредената от снега кръв тя долови мирис на дезинфектант, омекотен от лилиите.
По дяволите.
– Дийкън?
– Погрижил съм се за теб.
Сменяйки позицията си, тя си проправи път към мазата и към ужасяващата гледка, която я очакваше. Сидни Гейсман беше загубил главата си. Буквално. В момента тя беше опряна на грубо дървено копие, издълбано от отрязан клон, очите на вампира бяха изпъкнали в червено, а езикът му – гротескно подут в черно, където висеше от устата му.
Беше твърде студено за мухи, кървавият сняг под главата се бе сковал в лед. Останалата част от тялото на вампира лежеше захвърлена на малко разстояние. По близките дървета можеше да види следи от артериални пръски, кръвта беше станала гнилостно кафява, но въпреки това се открояваше пред подобреното ѝ зрение. Това, което я заинтересува повече, бяха множеството пропуски в рисунъка, сякаш тази екзекуция е имала публика, която е щяла да бъде опръскана с кръвта на Сидни.
Дишайки през стиснати зъби, като студът парадоксално засилваше миазмата от аромати, тя се приближи достатъчно близо до главата, за да прочете бележката, забодена в челото на Сидни с нещо, което изглеждаше като метална пила за нокти. Изобретателно. Бележката се състоеше от една-единствена дума, написана с кръв: ЗАБОЛЯВАНЕ.
Ебаси. Ебаси, ебаси, ебаси!
Продължавайки да диша през устата си, тя се пресегна към тялото и започна да проверява Сидни за визуални признаци на заболяване. Не ѝ отне много време да открие раните по ръцете му. Бяха малки, едва оформени, така че инфекцията тъкмо се беше вкопала в клетките му, когато го бяха убили. Което означаваше, че или в града вече има друг носител, или – в най-добрия случай – Сидни е трупал бутилирана кръв в очакване на бягството си.
„Рафаел?“
Когато чу само мълчание в отговор, си спомни, че той бе споменал, че може би ще напусне града, за да се срещне с един от старшите си ангели. Извади телефона си от джоба, в който го беше напъхала, и се обади на операциите в кулата, като използва директната линия, което означаваше, че ще се свърже или с Аодхан, или с Илиум.
Отговори Аодхан. Тъй като не искаше да говори много по несигурната линия, тя просто му каза, че има нужда от него в Кръвния театър. Той не зададе никакви въпроси, а каза, че ще бъде там до няколко минути.
След това тя започна да обхожда мястото, за да види колко полезни миризми може да идентифицира.
Аодхан пристигна с настъпващия мрак, а крилете му блестяха по-ярко от снега. Тя видя незабавното разбиране на лицето му, когато посочи бележката. Вампирите в града се настройваха един срещу друг – ако това продължаваше, можеше да прерасне в безразборна параноя, която да обагри града в кървави цветове.
Но не това беше най-непосредственият проблем.
– Възможно ли е заразата да е преминала в артериалната струя? – Каза Аодхан, достатъчно тихо, за да не стигнат думите му до вампирите, които продължаваха да наблюдават от сенките; тези вампири скоро нямаше да имат къде да отидат, тъй като Аодхан беше инструктирал ескадрон да обгради района.
Елена отново погледна към ръждивокафявото, което бележеше дърветата.
– Зависи дали достатъчно от нея е попаднала в устата, както и през лигавицата на окото. Нисък риск, тъй като една капка няма да го направи, но все пак е риск – зрителите и палачите са стояли адски близо. – Вероятно не един от тях е имал отворена уста, тъй като несъмнено са крещели на Сидни и са се окуражавали един друг. – Мога да проследя поне част от хората тук през последните няколко часа, но като се има предвид начинът, по който е бил пребит – тя посочи жестоките следи по тялото – изглежда, че може да е било нападение на тълпата.
Твърдост в изражението на Аодхан, която никога преди не беше виждала, разцепени ириси, призрачно бели от отразения сняг.
– Намери колкото можеш повече, колкото можеш по-бързо.
След като вече беше изолирала най-силната следа от миризма, Елена тръгна по нея, а Дийкън беше зад гърба ѝ. Интензивността на миризмата ѝ подсказа, че въпросният вампир е избягал от Театъра вероятно на разсъмване, тялото и лицето му са покрити с кръвта на Сидни, странен меланж от дезинфектант и лилии, преплетени със собствения естествен аромат на вампира.
Странното беше, че той не беше избягал на улицата, а се беше забил по-навътре в Сентръл парк. Където тя го намери десет минути по-късно. Покрит с петна от засъхнала, лющеща се кръв с цвят на мръсотия, той седеше и се люлееше под сянката на един дъб, лишен от листа, чиито ръце бяха скелетирани на фона на нелепо зашеметяващата звездна нощ.
– Те го убиха. Убиха го. Убиха го.
Приклекнала до мъжа, достатъчно далеч, за да не може да се нахвърли върху гърлото ѝ, Елена попита:
– Кой го уби? – Тонът ѝ не беше конфронтационен.
– Те го убиха. Те го убиха. Те го убиха.
Елена опита отново, дори опита да го докосне, но вампирът беше попаднал в някаква лична психическа дупка, от която не можеше да избяга.
Тя и Дийкън останаха с него само докато го приберат за транспортиране до Кулата. Връщайки се на главната площадка, сега заета със служители на Кулата, Елена избра следващата най-обещаваща следа. Тридесет минути по-късно получи съобщение от Илиум, в което се казваше, че приятелка на Сидни е признала, че го е снабдявала с хранителна кръв от собствените си замразени запаси. Той е изпил една бутилка от „Кръв за безсмъртни“. Бутилката е датирана в рамките на периода на оригиналния донор-преносител.
Пет часа след това тя бе проследила трима други вампири, които бяха наблюдавали и/или участвали в кървавата екзекуция на Сидни, но които не бяха останали наоколо, за да преживеят последиците. Единият беше ужасен, другият – предизвикателен, но именно третият беше най-проблематичен: при него бяха започнали да се проявяват напреднали признаци на болестта.
Излизайки пред спалнята, където вампирът се тресеше толкова силно, че зъбите му тракаха, а съзнанието му се губеше в трескава мъгла, тя срещна очите на Дийкън.
– Трябва да се върнеш у дома. Сара ще те чака. – Тя нямаше да рискува съзнанието му, спомените му.
Пронизващ поглед.
– Вече знам какво знае Сара.
– Трябва да си тръгнеш, преди да знаеш повече – каза тя, след което повдигна въпроса за единственото нещо, което знаеше, че ще го накара да се отдръпне. – Зоуи има нужда от теб. Не се забърквай в безсмъртни глупости, които могат да се пренесат върху семейството ти.
– Ако промениш решението си, Ели – каза той след дълга минута мълчание – просто се обади.
След това тя се свърза с Илиум.
– Никой от идиотите, които намерих, не говори и ни трябват имената на останалите, които са били там и може да са заразени. Можеш ли да направиш умственото си вуду? – Рафаел беше на път да се върне, но все още беше поне на час път.
– Умственото ми вуду далеч не е толкова добре развито, колкото това на Сир, но имам по-добра идея.
Пристигайки в охранявания склад, където Елена беше поставила под карантина двамата очевидно незаразени вампири, а заразеният – в друг склад, Илийм попита вампирите за имената и когато нямаше отговор, извади меча си и отряза левия крак на кафявокосия мъж.
Блясъкът на червеното върху стоманата не беше това, което очакваше, сърцето ѝ се заби в гърлото, но бруталната тактика даде резултат: невредимият вампир се преви, дори когато приятелят ѝ стисна с ръка пъна си в опит да спре напиращата кръв.
– Съжалявам! Бяхме сключили договор да не се натрапваме! – Хлипайки, тя започна да ги назовава с имена, а осакатеният вампир се присъедини, когато тя се поколеба в спомените си.
Отне по-малко от час, за да открие деветте други вампира, които се бяха разпръснали, включително – по ирония на съдбата – няколко, които бяха фенове на работата на Сидни. Още един бе открит свит в леглото, болестта опустошаваше клетките му, а останалите осем бяха ужасени до смърт.
– Трябва да разберем къде е отишъл всеки един от тях, но най-вече двамата заразени, след убийството – каза Елена, ядосана от глупостта, която можеше да нанесе повече щети от останалите нападения, взети заедно. – Единственият светъл момент в тази ситуация е, че болестта се нуждае от кръвен трансфер, за да зарази.
Разпитите минаха бързо – благодарение на ампутирания крак, който седеше в средата на склада; никой от тези вампири не беше достатъчно стар, за да излекува подобно нараняване за по-малко от дванайсет мъчителни месеца.
Повечето от убийствените идиоти се бяха прибрали вкъщи, но двама бяха отишли в клуб. Където са се хранили и са били хранени от други вампири. Единият от тях беше болната жена. Красива, сексапилна и безпогрешен магнит за мъжете вампири, които искаха да впият зъбите си в сладка, гореща плът.
– По дяволите!
Ако клубът беше място от висока класа като „Еротик“, където споделянето на кръв се смяташе за съблазън, а двойката често прекарваше часове заедно, имаше голяма вероятност бързо да спрат по-нататъшното разпространение. За съжаление, „Безел“ беше в противоположния край на спектъра, обслужвайки млади вампири, които се интересуваха само от секс, кръв и още секс, като многобройните партньори бяха норма и в двете категории.
Първата индикация за това колко лошо ще бъде това, Елена получи, когато се приземи на паркинга на клуба точно когато един висок, кльощав вампир се запъти на четирисантиметрови токчета, за да рухне на бетона и да изкрещи, че го боли, боли!

Назад към част 33                                                     Напред към част 35

***

Долу в кафенето Николас чака до вратата, а Ели, Марти, Логан и Томи стоят рамо до рамо покрай стената.
Приближавам се първо до Томи и Логан, като докосвам ръцете и на двамата.
-Благодаря ви, че правите това. Знам, че това не е ваша работа, но аз много го ценя.
Логан кимва, погледът му е стабилен.
– Не се притеснявай, ние ще се погрижим за нещата тук. Ще се погрижим за нея.
– И се забавлявай в Уеско – казва Томи и се усмихва лъчезарно. – Може би ще ти хареса достатъчно, за да останеш.
Логан поклаща глава, раздразнен, което ме кара да мисля, че знае повече, отколкото дава да се разбере.
– Замълчи, Томи.
Преминавам към Ели и Марти. Ели хвърля вибриращата си същност към мен.
– Ще ми липсваш! Но искам да правиш всичко – да ходиш навсякъде!
Стискам я колкото мога по-силно и сърцето ми се къса съвсем малко.
– Ти също ще ми липсваш. Знам, че можеш да се справиш с това, Ели – ще се справиш чудесно. Но бъди внимателна и слушай Марти, Логан и Томи, добре?
– Ще го направя.
Тогава Марти ме вдига на ръце и ме прегръща.
– Изживей времето на живота си, приятелко. И запомни – снимки или не се е случило. – Той ми намига мръснишки и накланя глава към Николас. – Направи всички снимки.
Смея се и се придвижвам към вратата. Но гласът зад мен ме заковава на място.
– Ливи.
Баща ми се появява на вратата. Той се приближава бавно до мен и ме обгръща със силна, плътна прегръдка.
Точно както го правеше… преди.
Целува ме по слепоочието и прошепва в ухото ми:
– Обичам те, скъпа.
И усещам как сълзите се появяват и преливат.
– И аз те обичам, татко.
Миг по-късно се отдръпвам. Хълцам и му се усмихвам. След това отивам при Николас.
Когато се обръщаме, за да си тръгнем, баща ми извиква:
– Николас. Погрижи се за нея.
В гласа му се долавя ясно изразена острота, когато отговаря.
– Да. Ще се погрижа.
После ме хваща за ръка и ме извежда през вратата.
Сълзите все още текат, когато се качвам в лимузината – където ме чака Хенри.
– О, не, тя плаче. Мразя, когато момичетата плачат. Какво направи, Николас? – После вдига чашата си, пълна с кехлибарена течност и лед. – Не плачи, Олив. Пий!
На седалката до мен Николас ме придърпва към себе си.
– Добре ли си, сладурче?
– Да, добре съм. Просто съм много емоционална. – Избърсвам очите си. – И се страхувам за самолета.
Николас се усмихва, проблясвайки с тръпчинките си.
– Можеш да се държиш за пръчката ми през цялото време.
Аз се кикотя, а Хенри издава отвратителен звук.
– Това сексуална препратка ли е? По дяволите, това ще бъде отвратително лято.

***

На пистата, пред големия, страшен самолет, ни посреща Бриджит, личната секретарка на Николас. Тя ми напомня на любима леля – във весел виолетов костюм и с отношение, което е едновременно игриво и ефикасно.
– О, Боже – заекна тя, когато Николас ме представи. – Не знаех, че ще доведете гости, ваша милост. – После се възстанови – или поне се опитва да го направи. – Кралицата ще бъде доста… изненадана.
Тя подаде ръката си с твърдо, приятелско ръкостискане.
– Приятно ми е да се запозная с вас, мис Хамънд. Ако имате нужда от нещо по време на посещението си, моля, не се колебайте да попитате.
Имах чувството, че първият ми полет с частен самолет ще ме съсипе завинаги за „нормалното“ пътуване със самолет. Напомня ми за Старата Роза в „Титаник“, когато каза: „Порцеланът никога не е бил използван. Чаршафите никога не са били…“
Интериорът на Royal I е изпълнен с кралски гербове, кремава кожа и лъскаво, полирано дърво. В задната част има две напълно обзаведени спални и то не просто спални – това са легла, подходящи за кралица. Буквално. Има и две мраморни бани с душове. В главния фюзелаж има бюро от тъмно дърво, компютър и телефони, дълъг кожен диван и групи от по четири въртящи се накланящи се седалки с масички от лъскаво дърво между тях.
Две униформени стюардеси се грижат за всеки наш каприз – и двете изглеждат като супермодели, руси и високи, с малки тъмносини шапки на главите. Пилотът се покланя на Николас, преди да влезе в пилотската кабина, и аз забелязвам промяна в поведението на Николас – или може би това е просто реакция на начина, по който персоналът се отнася към него – с уважение към върховния лидер. Уважение, граничещо с поклонение. Той води по пътя… и всички останали с удоволствие го следват.
Излитането е… абсолютно ужасяващо.
През цялото време държа очите си затворени и потискам желанието си да повърна. Добре, че държа ръката на Николас, а не неговата „пръчка“, защото хватката ми е толкова силна, че щях да я смачкам.
И това е една от любимите ми части.
Във въздуха, след горещите кърпи и коктейлите, Николас пита Бриджит за нещата у дома. Политически неща. Очите ѝ се стрелкат за кратко към мен, а после към Хенри и аз се чудя дали това е класифицирана информация.
Но след това казва на Николас:
– Кралицата удвои усилията си да убеди парламента да приеме пакетите за търговията и работните места, но преговорите продължават да са… ожесточени. Те искат отстъпки.
Хенри се изправя от дивана, на който се е излегнал, изсвирвайки акорди на китара – веднъж Николас ми каза, че Хенри „си е представял“ „кралската рокзвезда“.
– Какви отстъпки? – Пита по-младият принц.
– Улеснения от кралицата – казва Бриджит неудобно. – И от кралското семейство.
– Две години са много време, за да те няма, Хенри – обяснява Николас. – Нещата са се променили, откакто си бил за последен път у дома.
– Парламентът винаги е бил пълен с безполезни глупаци. – Подиграва се той.
Николас накланя глава.
– Сега са още по-лоши.
Малко по-късно Бриджит ме инструктира за протокола. Как да поздравявам и да се държа около кралицата… и престолонаследника.
– Ще трябва да внимаваш за общуването си, когато си на публично място. Всички познават принцовете; ще бъдете наблюдавани постоянно. А ние сме консервативна страна. Никакви „ПДА“, както ги наричате вие, младите хора.
Хм. Звучи забавно.
– Не сме чак толкова консервативни – възразява Хенри. – Ти и Николас просто ще трябва да си намерите някое приятно затънтено кътче, където да се издокарате публично. Или, ако наистина имаш нужда да вкараш езика си в нечие гърло, аз винаги съм на разположение.
Николас поглежда разгорещено към брат си, който невинно свива рамене.
– Просто го казвам. – След това гласът му се понижава, за да ми прошепне: – Никой не се интересува от това, което правя.
– Разбира се, че се интересуват – утешава го Бриджит.
– Просто не ти пука, че им пука – казва Николас сухо.
А Хенри свири на китарата си интрото на „Stairway to Heaven“.
– Едно от предимствата на това да си второроден.

Назад към част 40                                                   Напред към част 42

ГЛАВА 41

Щом преминах през предпазните символи, които бяха заглушили връзката ми с жезъла, страхът ми изчезна. Както и болките ми от множеството предмети, които бях ударила във водата, да не говорим за побоя, който бях получила от слугата, който се опита да ме удави.
Съсредоточих се само върху жезъла, който ме дърпаше напред, сякаш бях попаднала в приливна вълна.
Заплувах покрай Жасмин и Коста, без да слушам какво ми казват, докато навлизах по-навътре в мината. Нещо се вряза в крака ми, може би старо съоръжение, но дори болката не беше регистрирана. Усещах само жезъла, а силата му пронизваше нервите ми от това, че бях в близост до него.
Приближи се и сякаш ми прошепна, подтиквайки ме да продължа напред. Почти там. На стотина метра пред мен спрях, обърната към стената вляво.
Тя беше със същия гранитно-сив цвят като останалата част от мината, а неравната ѝ повърхност не се различаваше от останалите скали наоколо. И все пак, когато докоснах камъка, силата, която се криеше зад него, изпепели ръката ми и щях да я изтръгна веднага, ако можех да усетя болката. По най-странната причина не можех.
Бях прекалено погълнат от това да освободя жезъла от скалистите му предели.
Разрових се по повърхността на скалата, знаейки, че плочата действа като естествена врата и наградата ми е точно зад нея. Ръцете и пръстите ми се разкъсваха и кървяха от назъбените ръбове на камъка, но и това не ме спираше. Нито пък водата, която се издигаше до гърдите ми, докато продължавах да търся добра опора, за да издърпам скалата. Когато най-накрая стигнах до място, където пръстите ми можеха да се увият около камъка в двата му края, дръпнах.
Камъкът поддаде, но не достатъчно. Увеличих усилията си, усещайки как мускулите ми се напрягат, докато напъвах и дърпах с всички сили. Камъкът се плъзна към мен и водата нахлу в нишата, която се откри. Едва забелязах издълбаната каменна фигура на стария брадат мъж зад нея. Очите ми бяха приковани към дървения жезъл в неговите вдигнати ръце. Статуята го държеше пред себе си като в молба, а жезълът беше толкова дълъг, че се простираше от пода далеч извън обсега на тези каменни ръце. А силата, която вибрираше от него, караше въздуха около мен да се тресе от енергия.
Прашката в ръката ми пулсираше, сякаш разпознаваше силата, която протичаше през жезъла. Без да се притеснявам от последствията, го грабнах и го извадих от каменните ръце, които се бяха свили наполовина около него. Използването на жезъла щеше да спаси всички.
Знаех това до болка, за разлика от времето, когато намерих прашката и трябваше да опитвам, докато събера достатъчно вяра, за да я управлявам. Но щом ръцете ми се сключиха около тоягата, умът ми сякаш се изпразни от всичко, което ме правеше Айви Дженкинс.
Не се притеснявах за водата, която сега се вихреше до брадичката ми, за писъците и воя, които отекваха в тунела от свръхестествения смъртоносен мач, за сестра ми, за Коста или дори за Ейдриън. Нямах цел тук. Имаше нещо друго и то беше толкова завладяващо, толкова съсредоточено, че нищо друго не можеше да го разколебае. То ме накара да държа жезъла вертикално, после да вдигна ръце над главата си.
Щом го направих, в мен нахлу сила със силата на метеоритно приземяване. Щях да се сгромолясам под нея, но тази сила държеше краката ми толкова прави, колкото и ръцете, които държах изпънати над главата си. Тази сила растеше, натрупваше се, докато не завладя всичко, дори дъха ми. Бях напълно неподвижна, без повече свобода на волята, отколкото електрическата мрежа има над протичащото през нея електричество, и когато тази сила достигна кресчендо, което сякаш щеше да ме разкъса, имах момент на пълна яснота извън тялото.
Видях разрушения асансьор, счупения експонат и всички разбити скали, които сега се изтегляха обратно на първоначалните си позиции. Можех да усетя как водата обръща посоката си и се връща в подземното езеро, от което се е изливала, а след това да почувствам как скалните стени под нея се подреждат в непробиваемата преграда, която бяха представлявали, преди динамитът да ги взриви. След това, с друг разтърсващ костите прилив на сила, усетих как тази неудържима, невероятна енергия се разразява далеч извън пределите на мината. Тя се разширяваше и нарастваше, ставайки твърде голяма, за да може умът ми да я измери, и чрез нея усещах пролуките, разкъсванията и пробивите в стените на царството.
Друг изблик на енергия разтърси съзнанието ми и аз усетих как всички те се поправят. Но това не спря. Продължи да се разраства, надминавайки сравненията, докато повече, а след това и всички слабости на стените на царството бяха възстановени. Вратата се затръшна и бе запечатана с непробиваеми връзки и макар да не ги чувах, усещах писъците на безброй демони, които осъзнаваха, че сега са хванати в капана на своите тъмни, ледени светове. Накрая силата започна да се разсейва и с нейното отсъствие невидимата хватка около мен се разхлаби.
Коленете ми се подкосиха. Щях да падна, само че все още държах жезъла в смъртоносна хватка. После и той сякаш изчезна и аз се свлякох на каменния под. Водата вече я нямаше, но подът на шахтата беше мокър и тази студена повърхност сякаш засилваше студенината, която се беше настанила в мен.
Бях сбъркала всичко, помислих си, замаяна от иронията. В крайна сметка не аз държах тоягата. Напротив, тоягата владееше мен.
– Айви. – Чух да вика някой, но гласът звучеше толкова далечно, че не го разпознах. После каза: – О, Боже, тя не диша. – Помислих си, че може да е Жасмин, но не бях сигурна. – Направете нещо, тя умира. – Чух следващото и почти се усмихнах. Определено Жасмин. Щях да позная този писък навсякъде.
– Не мога. – По някаква причина гласът на Зак звучеше много по-близко, сякаш говореше право в ухото ми. – Заповядано ми е да не я лекувам и да не я връщам, ако умре.
Нищо, помислих си аз и щях да поклатя глава, ако можех да помръдна нещо. Не можех обаче и това откровение беше последвано веднага от друго. Не можех и да почувствам нищо. Нямаше болка, което беше облекчение, но нищото, прекъсването на връзката… Жасмин сигурно е права. Умирах.
Тази мисъл ме депресираше по-малко, отколкото бих си представила. Искам да кажа, че през последните няколко месеца се притеснявах, че използването на жезъла ще ме убие, а сега, когато това очевидно се случи, бях странно съгласна с това.
Жасмин щеше да ми липсва, разбира се. Коста също, и макар че най-много съжалявах, че нямах повече време с Ейдриън, се чувствах толкова щастлива, толкова доволна, че имах един съвършен, споделящ душата ми ден с него.
Обичам те, Ейдриън – помислих си, изплъзвайки се все повече. Винаги…
– Доведете го тук – каза Зак, гласът му вече се чуваше едва-едва. Струваше ми се, че го чух да казва: – Свържи ръцете им – но не можех да бъда сигурна. Отдалечавах се и това изобщо не ме плашеше. Всъщност се чувствах някак освобождаващо…
В мен се промъкна тласък, мъничък и все пак силен, като лек електрически шок. За най-краткия миг болката и шумът се върнаха, а после изчезнаха. Отново се почувствах облекчена от тишината и нищото. Тук беше толкова спокойно.
Ако Ейдриън беше някак с мен, щеше да е идеално… Разтърсване.
Дърпане, дърпане, дърпане, дърпане. Шумът се разби в мен, заедно с повече болка, отколкото можех да понеса. Опитах се да избягам от нея, но не можех да помръдна, макар че сега я усещах в пълна, мъчителна острота.
„Айви“ – по-скоро усетих, отколкото чух шепота на Ейдриън. – „Използвай силата ми, за да се излекуваш. Върни се при мен.“
Болката беше толкова силна, че крещях, и в същото време знаех, че не издавам никакъв звук. Бях попаднала в кошмар, от който не можех да се събудя, и всеки бавен, трептящ удар на сърцето ми предизвикваше още по-безмилостна, каскадна болка в мен.
„Айви“ – каза Ейдриън по-настойчиво. – „Спри да се бориш и използвай силата ми.“
Не знаех какво има предвид, но когато заговори, тези тласъци ме пронизаха с по-голяма сила.
Възможно ли е това да е той, по някакъв начин. Чудех се. Дали не ме беше шокирал с дефибрилатор. Ако беше така, тогава технически бях мъртва, но други хора са се връщали от това. Можех ли. Когато ме прониза следващият шок, спрях да се опитвам да избягам от него. Вместо това се стегнах и го поех.
Той донесе лавина от болка, но отвъд нея отново чух гласа на Жасмин. И този на Ейдриън, макар че той все още сякаш шепнеше в съзнанието ми, вместо да се процежда през ушите ми.
„Това е, Айви. Вземи още.“
Още един шок и този път го преживях, без да се стягам. Светлината проблесна пред очите ми. Не от типа „виждам тунел“, а с проблясъци на лица, наведени над мен, и бълбукане на гласове. След това още един удар, и още един, и вече се носех на вълна от болка, която ме запращаше право в пълния звук, цвят и усещане.
– Айви. – Изкрещя сестра ми. После по-силно: – Коста, тя отвори очи.
„Спри да крещиш“, опитах се да кажа, но не можах. Тогава осъзнах, че в гърлото ми е пъхната голяма тръба. Изглежда не можех да движа нищо друго освен очите си, а когато те се плъзнаха надясно, видях Ейдриън в болничното легло до мен.
Той също имаше тръба за дишане и множество машини около себе си, но ръката му беше протегната, сякаш се протягаше към мен. Тогава погледнах надолу и видях, че ръката му е стисната около моята.
Сълзи напълниха очите ми и преляха по бузите ми, когато видях как той примигна веднъж, бавно, и тогава тъмният му сапфирен поглед срещна моя. Той също не можеше да говори, но се усмихна и когато го направи, разбрах, че и двамата ще бъдем добре.

Назад към част 41                                                     Напред към част 43

ОРИОН

Отвесните скали на въздушния залив се спускаха под нас към каменистия плаж, а вълните танцуваха под напора на вятъра, разпръсквайки пяна насам-натам. Усещах вкуса на солта във въздуха, вятърът се опитваше да ме отблъсне от ръба на скалата, но вместо това се навеждах към него.
Дарси стоеше на ръба на пропастта, синята ѝ коса се развяваше зад нея, докато ме гледаше през рамо, а сребърните пръстени в очите ѝ блестяха ярко. Точно в този момент тя беше дала слънчев дъх, а топлината ѝ ме примамваше все по-близо. Ако не я познавах, пак щях да разпозная дивотата на сърцето ѝ, начина, по който само укрепваше в изпитанията. Моята незабравка, която беше разцъфнала толкова съвършено в задушаващите плевели, напомняйки ми, че е моя. Винаги моя.
Предложих ѝ ръката си и тя остави вятъра да я отнесе до мен, сякаш тежеше колкото перце, владеейки го с такова умение, което ме накара да се възхитя отново.
– Нямам на какво да те науча – казах аз, а гордостта отекна в мен.
Тя прокара пръсти по наболата брада на челюстта ми.
– Винаги ще има на какво да ме научиш. Все още има толкова много неща на този свят, които не познавам, а аз искам да знам всичко.
– Твоята жажда за знания е толкова дълбока, колкото и моята – помислих си аз. – Не знам толкова много, колкото ми се иска да знам. А голяма част от това, което съм научил, е в книгите. Някой ден може би ще пътуваме до нови места и ще ги опознаем заедно.
Тя се усмихна с онази усмивка, която ме запали отвътре, и аз мислено забих Х в сърцето си в изпълнение на това обещание. Ако съдбата бъде така любезна да ни предложи този шанс.
– Все още не съжаляваш, че си дошла тук, нали? – Попитах, като намалих гласа си. – Ако имаше начин да останеш в безопасност в Царството на смъртните, далеч от войната и размириците, щеше ли да избереш това, ако знаеше какво предстои сега?
Веждите ѝ се сгърчиха, а ръката ѝ се спусна към сърцето ми.
– Случвало ми се е да лежа и да мечтая за места като това. Четях за тях в книгите и ги чувах в любимите си песни. Виждах го в бурята и ги усещах в дъждовните капки по бузите си. Винаги съм принадлежала на друго място, в свят, пълен с фантазии и безкрайни възможности. Просто знаех, че съм се родила на грешното място. Душата ми беше изгубена и вечно търсеше това. Така че не, Ланс, няма нито една част от мен, която би избрала да се откаже от този живот в името на безопасността. Ако умра в тази война, тогава, по дяволите, поне ще съм живяла. Познах те, намерих дом, семейство. Ако мога да имам това само за това кратко време, то ще го приема, отколкото никога да не съм го имала изобщо.
Целунах я по начин, който ѝ подсказваше, че и аз никога не бих избрал друг път. Разбира се, имах съжаления в живота си. Най-вече за Клара. Но започвах да разбирам, че не всичко е под мой контрол, дори когато се опитвах да го направя. Дарси ме беше научила как да се отпускам, как да намирам радост между мрачните дни и как да намирам надежда в най-студените нощи. Бях я срещнал със сърце, изпълнено с горчивина, а тя беше достатъчно сладка, за да възстанови баланса. Бях и завинаги задължен по начин, който не знаех как да изразя.
– Ще танцуваме ли със звездите, красавице? – Попитах, а устата ми се изкриви в усмивка.
– Ако ни позволят – каза тя, а очите ѝ горяха от вълнение.
Бръкнах в джоба си, извадих камъните на гилдията и ние коленичихме на тревата, като ги подредихме в кръг. Погледнахме се един друг за момент, преди да поставим последния камък в кръга.
– Сигурна ли си в това? – Попитах, а планът ѝ беше бурен като океана, който чувах да се разбива в брега. Но щях да бъда проклет, ако не ѝ се доверявах. Информацията, която бяхме намерили в тома, който Юджийн Дийпър ни донесе от Библиотеката на изгубените онази нощ, ни беше довел до сведения за камъните на Гилдията, които можеха да ни помогнат именно с Клидиний. Но в знанията имаше много пропуски, а и се изискваше нещо, от което костите ми се разтреперваха само при мисълта за него. Идеята на Дарси да подсигури този план беше чиста лудост, но все пак… това беше шанс. И трябваше да го опитаме, ако някога щяхме да намерим начин да се справим с измамната звезда.
– Не, но си заслужава да опитаме – каза тя, прехапвайки устните си.
– Ти си луда.
– Сертифицирано. – Тя ме погледна мрачно, после бутна последния камък на мястото му. – Арктур! – Извика тя, а гласът ѝ бе оцветен с магия. – Моля те за съвет!
Въздухът се разтресе, после цялата светлина угасна, душата ми бе изтръгната в прегръдката на звездите, премерена в ръцете на моите създатели.
В атмосферата се разнесе шепот, тонът му беше гневен от искането на моята кралица, но те изобщо нямаше да ѝ отговорят, ако не искаха да говорят с нас.
– Дъщеря на пламъците, ти владееш камъните, сякаш са създадени, за да ме призоват – избухна сред всички Арктур, а гневът му беше ясен като шибан ден.
Опитах се да стигна до моята половинка в тъмнината, но въпреки че усещах, че е близо, не можех да я докосна.
– Ти изкова камъните – обади се Дарси. – Те са свързани с теб и само с теб. Само те моля да говориш с нас още веднъж, за да се справим с Клидиний.
Съскането на звездите се стовари върху ушите ми, яростта им ме порази през заобикалящото ни нищожество.
Арктур се забави с отговора толкова дълго, че си помислих, че може изобщо да не проговори. Но накрая гласът му ме заля като нажежен восък.
– Аз не помагам на съществата от царствата. Да го направиш, означава да нарушиш всички закони, установени от Първоизточника, поддържани от старите звезди на Ветус. Да се противопоставиш на тези закони означава да действаш така, както някога са действали звездите от Новус. Не се осмелявайте да поискате такова злодеяние от мен два пъти.
Е, това беше, вратата на нашия план здраво се захлопна пред лицето ни.
– Преди говореше за равновесие – каза Дарси, а гласът ѝ беше море от спокойствие. – Знам как може да бъде възстановено. Но ти трябва да ни помогнеш. Клидиний вече наклони везните, единственото, за което ви моля, е да ги върнете обратно.
Ето я и моята девойка, която моли всемогъщата звезда да направи каквото и заповяда, въпреки предупрежденията му.
– Блу – изсъсках аз, а сърцето ми биеше бясно, докато чакахме отговора на Арктур. – Това е лудост. Няма да видя как ще те убият заради това, че подтикваш една звезда.
– Просто изчакай – призова тя и в името на любовта към слънцето не можех да и откажа.
Така че и повярвах и ние увиснахме в небесното равновесие в очакване да получим отговор.
Тъмнината внезапно се вдигна и аз бях сигурен, че ще ни изхвърлят от това неземно съществуване, ще ни върнат на законното ни място на земята, но вместо това се появихме на остров, заобиколен от напълно спокойно море. Толкова спокойно, че водата почти не се вълнуваше, огледална в своята красота, даваща възможност да се видят златни и сребърни риби, които се движат през кораловия риф под повърхността.
Пясъчният остров, на който се намирахме, беше идеално кръгъл, с диаметър не повече от десет метра. Дарси стоеше пред мен, кожата ѝ сияеше от звездната светлина, а тялото ѝ бе покрито със сребърна броня, която блестеше с най-чиста магия. Аз носех по-широка версия на същата броня, но тя беше толкова лека, че можеше да е направена от листа.
Арктур се появи, облечен в същите бели одежди като преди, лицето му не помръдваше, докато гласът му се носеше към нас в умовете ни.
„Тук не могат да се говорят неистини“.
– Нямам намерение да лъжа и съм сигурна, че бихте прозрели, ако го направя – каза Дарси.
„Не знаеш как е било – каза Арктур. – Беше само преди миг във великата шир на времето. Когато звездите от Новус се сговориха с феите във вашето царство, много от техните езици бяха надарени със способността да лъжат звездите от Ветус. Да се забулват и от нашия поглед. Може би Клидиний е сключил сделка с дъщерите на пламъците, но ако това е така, не можете да ме заблудите тук, на брега на океана Веритас“.
– Тогава ето моята молба. – Дарси се приближи до Арктур с високо вдигната брадичка.
„Ако от устата ти мине лъжа, последствията ще бъдат големи. И то не за теб, дъщеря на пламъците – предупреди Арктур и насочи погледа си към мен. – Ще оставя океана да пожъне наградата си от душата на твоя Елисейски партньор“.
Ръката му излетя, яростна сила се заби в центъра на гърдите ми и ме изхвърли назад във водата. Сякаш гигантска ръка бе притиснала гърдите ми, като ме запращаше все по-надълбоко под океана, докато гърбът ми не се удари в пясъчното дъно. Опълчих се срещу хватката, която ме държеше, от устните ми се стичаха мехурчета, а в кръвта ми се надигаше паника.
В задната част на съзнанието си знаех, че не съм наистина тук. Но от друга страна, душата ми беше. Може и да не бях истински в смисъла на думата, която познавах в света на феите, но това не означаваше, че съм недосегаем. Всъщност душата ми беше по-вярна на това, което бях, отколкото тялото ми, и докато тази ужасна сила ме притискаше, се уверих, че мога да страдам тук по начини, които надхвърлят всякаква телесна болка.
Белите ми дробове се задушаваха за въздух, а ушите ми пукаха от натиска. Но как би било възможно това, след като нямах тяло? Не се нуждаех от въздух, но илюзията, че се нуждая от него, не преминаваше. Борех се все по-усилено, за да се освободя, а минутата преминаваше в две, после в три, пет, десет. Но колкото и дълго да се давех, не умирах. Защото смъртта не беше възможна за душата ми, поне не по физическия начин, по който можех да умра на земята.
Най-накрая онази гигантска, невидима ръка върху гърдите ми ме вдигна, измъкна ме от морското дъно и ме изхвърли на острова. Паднах по лице, изтласках се на колене и глътнах въздух, но в един момент вече не бях отчаян за него. Бях точно както преди.
Дарси ме хвана за ръката, като ме издърпа нагоре със страх в очите.
– Добре ли си?
– Добре съм – казах ледено и хвърлих поглед към подобната на фея форма на Арктур. – Получи ли това, което поискаше?
– Да – въздъхна тя, а аз бях толкова шокиран от това, че изпрати поток от страх право през мен. – Какво иска в замяна на това?
– Може би е време да те върна в твоя земен свят – каза Арктур. – За да можеш отново да лъжеш.
Светът се разтресе и аз примигнах, когато се озовах на колене срещу Дарси на скалния връх с изглед към въздушния залив.
– Задник – изръмжа тя.
– Какво искаше да каже с това? Ще ме лъжеш ли, Блу?
– Не – каза тя яростно. – Той се съгласи с това, което поисках. Нямаше цена.
Намръщих се, опитвайки се да обмисля дали наистина може да ме излъже. За да ме предпази от някаква ужасна истина.
– Не би ме оставила, нали? – Попитах, гласът ми беше нисък и твърде шибано уязвим за моя вкус. Но част от мен се съмняваше в думите, които ми казваше. Защото тя беше твърде благородна, твърде саможертвена. Би дала всичко, за да защити онези, които обича.
– Не, Ланс. – Тя се втурна през Камъните на гилдията, побутна кръга, така че той се разцепи, и ме целуна с цялата страст на благочестива фея, служеща на звездите.
Потънах в тази целувка, придърпвайки я към себе си и опитвайки се да усетя вкуса на истината върху устните ѝ.
– Не ме лъжи – казах, когато устата ни се разделиха. – Ако криеш нещо от мен, кажи го сега.
Тя сграбчи косата ми достатъчно силно, за да ме заболи, а очите ѝ пламнаха от огън.
– Не ни е нужен океан от истини, за да има доверие между нас. Казвам ти; той не е поискал нищо от мен. И ти, по дяволите, ще ми повярваш, Ланс Орион.
Тя беше почти върху мен и аз изръмжах от предизвикателството в гласа ѝ, обърнах я по гръб и се стоварих върху нея.
– Можеш да ми заповядваш по какъвто си искаш начин в тази война, но не можеш да заповядаш да се отърва от съмненията ми, Блу.
– Как можеш да се съмняваш в нас след всичко? – Обвини тя, като се надигна, но аз забих ръка в гърдите ѝ, за да я притисна отново.
Открих зъбите си пред нея.
– Не се съмнявам в нас, съмнявам се, че ще се отклониш от благородния път. Ако Арктур отправи искане към теб, знам, че ще се съгласиш с него.
– О, ти знаеш това, нали? – Изхлипа тя, хвърляйки лоза, която изтръгна ръката ми от гърдите ѝ. – Мислиш, че ще пожертвам себе си или някаква част от себе си, след като съм се борила с всичко, което имам, в тази война?
– Ще го направиш, ако това защити Тори, мен или някой от останалите – изръмжах, а топлината разкъсваше гърдите ми при мисълта, че тя дава някакъв шибан обет, от който не може да се измъкне.
– Ако се стигне дотам, да. Но не искам да се жертвам – изсъска тя и се опита да се изправи отново, но аз я принудих да падне, хванах китките ѝ и ги притиснах към пръстта.
– Ти си летяла с Гейбриъл. Знам, че се притесняваш. Знам, че се опитваш да ни защитиш, точно както го прави той. Но не е твой дълг да спасяваш всички, всъщност твой дълг е да оцелееш в тази проклета война, за да можеш да бъдеш там, за да ръководиш кралството, когато тя свърши.
– Нямаш право да решаваш какъв е моят дълг, сякаш ти си моя наставник в това, вече не си ми учител, Ланс – изръмжа тя, хвърли вятъра, който ме сграбчи и ме откъсна от нея.
Изправях се на крака, а тя правеше същото, като ме поглеждаше със свирепостта на воин. И аз отвърнах с поглед, мразейки колко малко контрол имам в тази ситуация.
– Точно това искаше – прокле тя, поглеждайки към небето и после към мен. – Той ни изпитва.
– С каква цел? – Поисках, приближавайки се отново към нея.
– Не знам, това правят звездите, нали? Те ни изпитват, подтикват ни и се опитват да ни направят по-силни. Може би това е причината.
– Удобно – изръмжах аз.
Тя се загледа ледено, после ми обърна гръб, като ми нанесе най-голямата обида, на която беше способна, преди да се отдалечи през тревата.
– А ти къде отиваш? – Извиках.
– Да тренирам – отсече тя, свали пуловера си и освободи крилата си. Тя излетя, преди да успея да я спра, а аз изръмжах от гняв, взех камъните на гилдията и ги сложих в джоба на якето си.
Очите ми я проследиха в небето и аз се стрелнах след нея, като я изпреварих до стадиона за питбол и се насочих към вътрешността. Затичах се към съблекалнята, хвърлих якето си в едно шкафче и се преоблякох в черните шорти и сивата тениска, които бях оставил там за тренировките. Когато се озовах на игрището, Дарси все още се спускаше от небето и аз размахвах два тренировъчни меча в хватката си, очаквайки я да се приземи.
– Ето. – Подхвърлих ѝ дървения меч и тя го хвана, щом краката ѝ докоснаха земята.
– Планирах да тренирам сама – каза тя и устните ѝ се свиха.
– Знаеш какво казват за плановете, красавице – мърморех аз. – Съдбата не се интересува от тях.
Тя замахна с меча, който държеше в ръка, а от очите ѝ струеше ярост и аз бях повече от щастлив да ѝ дам възможност да я излее.
– Никаква магия – изложих правилата. – Да се престорим, че си току-що излязла и някой ти е инжектирал потискащо ордена средство.
– А какво става с теб? – Обвини тя.
– Аз съм твой враг. – Повдигнах рамене. – Все още имам и магията, и Ордена си.
Тя се ухили.
– Забавно е как правилата играят точно в твоя полза. Липсва ли ти властта над мен, Ланс? – Попита тя сладко.
– Това е само тренировка – казах хладнокръвно. – Или предпочиташ да играем на лесно ниво, малка принцесо?
– Кралица – поправи ме рязко тя и този огън в нея направо ме разпали.
– Кралиците не избират лесни пътища – казах аз.
– Това ли е, от което толкова се страхуваш, Ланс? – Попита тя, заемайки бойна стойка. – Че съм избрала трудния път. Че ще се откажа от всичко, за да те защитя? Хм, звучи познато. – Тя се нахвърли върху мен, замахвайки с меча си с жестока прецизност, която бе близо до това да удари врата ми. Блокирах го с париране в последната секунда, след което се стрелнах зад нея в един миг, изстрелвайки въздух към нея, който я прати да падне на земята. Тя се изправи на крака за миг, завъртя се и замахна с меча си, който аз отстъпих назад, за да избегна.
– Добре сме установили, че съм лицемер – казах сухо. – Мога да живея с това, стига да продължаваш да дишаш.
– Как мислиш, че се почувствах, когато разбрах какво си направил? – Изръмжа тя и отново се хвърли към мен със смъртоносен удар, насочен към сърцето ми.
Мечът ми се срещна с нейния, като превъзхождащата ми сила го отхвърли с лекота.
– Ужасно, предполагам.
– Боже, ти си задник – изсъска тя, отново се насочи към мен и този път с едно движение на пръста си замразих краката ѝ, изпращайки я да се срине на колене под мен. Хванах я за брадичката, като я накарах да ме погледне нагоре, напомняйки ѝ кой държи печелившите карти точно сега.
– Има такова нещо като серум на истината, знаеш ли? – Прокарах палеца си по устните ѝ и тя ме захапа като дива котка, изтръгна краката си от леда, използвайки дървения меч, за да го разбие.
Тя се изправи и запрати рамото си в корема ми, принуждавайки ме да отстъпя крачка назад, докато забиваше меча си в страната ми достатъчно силно, за да ме посини. Хванах я за кръста, преобърнах я в ръцете си и я хвърлих на земята по дупе.
– И сега ме заплашваш, че ще ме упоиш? – Издекламира тя.
Размахах лениво меча си, знаейки, че наистина никога не бих направил такова нещо, но си струваше да го кажа, за да я видя вбесена. Наказвах я, дявола в мен знаеше това, но яростта ни често се сблъскваше по начини като този и аз знаех точно къде свършва.
– Толкова драматично – изрекох аз.
– Ти просто се опитваш да ме вбесиш – осъзна тя, отново се изправи на крака и вдигна меча си.
– Изглежда, че работи – казах аз, усмихнах ѝ се и разтворих ръце в предложение за удар. Не че наистина щях да ѝ позволя да нанесе удар толкова лесно.
Тя ме изгледа, без да се изкуши от примамката ми. С пресметлив поглед събу обувките и чорапите си, после разкопча дънките си, измъкна се от тях и ги захвърли далеч от себе си, а горнището ѝ бързо ги последва. Погледът ми проследи малкия розов стринг и подходящия сутиен, които носеше, докато се издигаше на пръсти и ме преценяваше.
– Това е по-добре. Бяха толкова ограничаващи – мърмореше тя.
– Хм – измърморих аз, наблюдавайки как тя дефилира насам-натам, а големите ѝ зелени очи ме следят през цялото време.
Извивката на бедрата ѝ продължаваше да привлича вниманието ми, а тонизираната форма на стомаха ѝ беше още едно разсейване, което не можех да си позволя.
– Така ли планираш да печелиш битките си в битката? – Изръмжах. – Врагът няма да се интересува от прасковеното ти дупе.
– Казваш „прасковено“? – Тя се обърна така, че споменатият задник беше насочен право към мен, погледна през рамо, за да се опита да го погледне сама, държейки се като глупачка.
Изстрелях се зад нея, хванах я за дупето, стиснах я силно и заговорих в ухото ѝ.
– Съсредоточи се, Блу.
– Не съм аз тази, която е загубила концентрация. – Тя заби меча си в ребрата ми, докато се протягаше зад гърба си, и усмивка изкриви устните ми от пробождането на болката.
– И така, ще си играеш на война с мен по бельо, или ще поискаш това, което наистина искаш? – Прокарах пръсти по линията на чорапогащника ѝ и гърбът ѝ се изви леко, а кожата ѝ настръхна.
– Мисля, че ти си този, който иска нещо – каза тя, после заби лакът в ребрата ми и се измъкна от хватката ми, завъртя се и отново вдигна меча си.
Прокарах език по зъбите си, наблюдавайки я с глад, който се надигаше в гърлото ми. Тя беше права. Наистина исках нещо. Исках да я притискам, докато не ми покаже на какво е способна. Но първо исках задника ѝ да бъде напляскан до червено, а похотливите ѝ въздишки да изпълват ушите ми.
Тя се втурна към мен в бойна атака с меч, готов за удар, а аз се отдръпнах от нея, заобиколих я и пляснах с ръка по дупето ѝ, достатъчно силно, за да я накарам да се спъне. Тя се завъртя с ръмжене, а усмивка повдигна устните ми, докато свивах пръстите си.
– Все още ли искаш да играем? – Подканих я.
– Ще продължа, но ти не играеш честно – изръмжа тя.
– Битката никога не е честна.
Тя оголи зъби, прокрадна се отново напред, размахвайки меча си с обещание за насилие. Оставих я да скъси разстоянието между нас и когато тя замахна към мен, аз вдигнах меча си, за да срещна нейния. Тя завъртя острието си с такова умение, че изтръгна меча от ръката ми, изпращайки го да се пързаля по тревата. Но преди да успее да нанесе удар, аз се стрелнах около нея, зашлевих я достатъчно силно, за да я накарам да изкрещи, и отново се отдалечих.
– Ще ти дам шанс. Да кажем, че мечът ми току-що се е сгромолясал от скалата и съм напълно изчерпан откъм магия. Сега си само ти срещу моя орден – казах аз.
Тя се втурна към мен, а аз изчаках до последната секунда, за да се преместя, като се измъкнах от пътя на удара ѝ и се затичах зад нея, пляскайки силно с ръка по бузата на дупето ѝ, което беше станало хубаво и червено. Тя се завъртя с размахания си меч, но аз вече бях изчезнал, отново извън обсега. Продължихме така отново и отново, като яростта ѝ искреше все по-силно, докато не успяваше да ми нанесе нито един удар, докато дясната ѝ задна буза пламтеше.
Тя заби върха на дървения си меч в земята, дишаше тежко и ме гледаше.
– Ти отказваш ли се? – Попитах я.
– Никога – изсъска тя.
– Това е моето момиче. – Втурнах се към нея на мига, ускорявайки се покрай нея, но тя се примъкна ниско, завъртя меча и улови с него глезените ми. Препънах се, блъснах се силно по гръб на земята и тя беше там в миг, с крак, притиснат в гърдите ми, и меч в гърлото ми.
– Отстъпи – нареди тя.
– Предавам се – издишах аз и тя вдигна меча от врата ми.
Синята ѝ коса се развяваше около нея от вятъра и за миг станах свидетел на онова, което враговете ѝ виждаха в последните си мигове на тази земя. Кралица, изпълнена с огън и гняв. Тя беше родена да управлява, родена да командва, родена да се бие и това беше най-красивото нещо, което някога бях виждал.
– Наистина ли мислиш, че те излъгах за Арктур? Наистина ли се съмняваш в мен след всичко? – Поиска тя. – След като си проправях път обратно към теб отново и отново. След като се борихме срещу всички трудности, за да бъдем заедно, и избрахме да станем звездни партньори? Мислиш ли, че ще ни опетня с лъжа?
Стиснах челюст, усещайки звучащата честност на думите ѝ.
– Не – признах аз. – Сега виждам истината толкова ясно, колкото виждам кралицата над мен. Съмнявах се в теб, защото те преценявах по собствените си стандарти. Аз съм копелето, което би излъгало, за да те защити, грубияна, който би извършил всеки грях в книгата, за да те опази. – Хванах задната част на прасеца ѝ, навеждайки се, за да целуна глезена ѝ, и я погледнах мрачно. – Накажи ме, както намериш за добре.
Тя сви пръсти на краката си срещу гърдите ми, притискайки тежестта си по-силно.
– Моли – заповяда тя.
– Прости ми – изръмжах, целунах отново глезена ѝ, след което забих зъби в плътта на прасеца ѝ.
– Опитай се по-силно – подкани ме тя и аз се изправих, ръката ми се плъзна нагоре, за да хване задната част на бедрото ѝ, а устата ми се плъзна нагоре по вътрешната страна на крака ѝ, целувайки, хапейки. Бях твърд като камък в момента, в който тя постави крака си на гърдите ми, но сега членът ми шибано ме болеше. Не бях свикнал да играя подчинен, но заради нея щях да опитам всичко. И не се чувствах толкова зле, когато бях под неин контрол.
– Ухапи ме – задъха се тя, когато стигнах до върха на бедрото ѝ, и аз се подчиних, впивайки кътниците си във вената, закачайки крака ѝ през рамото си, за да ми осигури по-добър достъп.
Пръстите ѝ се вкопчиха в косата ми и тя нададе опияняващ стон, който само ме подтикна, а гладът ми за нея беше неутолим, докато невероятният вкус на сладкия огън се разнасяше по езика ми.
– Стига. – Тя дръпна главата ми назад, очите ни се срещнаха, докато преглъщах, а резервите ми от енергия набъбваха от магията, която бях взел от нея.
Огънят затрептя по кожата ѝ, изгаряйки бикините и сутиена ѝ, оголвайки се напълно пред мен и карайки ме да стена от желание. Тя беше всичко. Моята богиня, моя живот. И тя притежаваше всяка безполезна частица от душата ми.
– Знаеш как ми харесва – каза тя, хапейки устните си и казвайки ми точно колко много се възбужда от това.
Усмихнах се жестоко, след което се зарових между бедрата ѝ, наслаждавайки се на напоената ѝ путка и облизвайки клитора ѝ. Тя викаше, докато обикалях с език бързо, а после бавно, вкарвах два пръста в тясната ѝ дупка и ги свивах, за да ги притисна към мястото, което я подлудяваше. Тя размърда бедрата си в такт с движението на езика и пръстите ми, преследвайки ритъма, който изграждах между бедрата ѝ.
Възглавничката на езика ми се плъзна отново по пулсиращия ѝ клитор, когато усетих как путката ѝ се стяга около пръстите ми, и ускорих темпото си, използвайки скоростта на реда си, за да плъзна езика си срещу нея толкова бързо, че тя изкрещя. Краката ѝ се разтрепериха и аз я хванах за дупето, за да не се разпадне отгоре ми, принуждавайки я да изтърпи всяка капка удоволствие, което можех да ѝ дам. Пръстите ѝ бяха толкова здраво вкопчани в косата ми, че скалпът ми гореше, но аз се наслаждавах на болката, подтикнат единствено от нуждата ѝ от освобождаване.
Пръстите ми помпаха толкова бързо, колкото се движеше езикът ми, и тогава тя свърши, путката ѝ се притискаше към пръстите ми, а възбудата ѝ обливаше ръката ми. Забавих темпото си почти до нула, поглъщайки я с болезнено бавни движения на езика си и карайки кулминацията ѝ да продължи още по-дълго. Тя трепереше, стенеше и въртеше бедрата си, а членът ми пулсираше до болка. Трябваше да съм вътре в нея. Трябваше да усетя тази пропиваща топлина, докато потъвам в нея.
Но преди да успея да я повлека към себе си, за да поискам това, което исках, лиани ме хванаха за китките и се увиха около гърдите ми, издърпаха ме на земята под нея и ме задържаха там. Мускулите ми се свиха срещу оковите и от устните ми се откъсна хъркане, когато Дарси се спусна над мен, разпъвайки бедрата ми.
– Не се освобождавай – заповяда тя, а очите ѝ блестяха. – Искам да знам какво изпитваш, когато ме държиш в ръцете си.
Отне ми още секунда, за да се принудя да се отпусна, не ми харесваше да съм толкова извън контрол, но беше ясно, че Блу иска да вкуси от властта. Просто не бях сигурен, че мога да ѝ позволя да го получи.
– Трябва да те докосна – изръмжах, а похотта ме доведе до ръба на лудостта.
– Отдай се на това. Това е, което правя – каза тя, с игрива усмивка на устните, докато сваляше шортите ми и освобождаваше цялата дължина на члена ми.
Тя не губи време, като се нареди до мен, за да ме вземе, и заби бедрата си надолу. Изръмжах като животно, когато тя ме пое докрай, ръцете ми се изпънаха срещу ограниченията, когато тя започна да се движи. Отне ми всяка частица самоконтрол, за да не ги пробия и да не я сграбча. Тя ме чукаше бавно, а зелените ѝ очи бяха закрити, докато стискаше гърдите си и си играеше със зърната, което ме накара да съм толкова шибан, че едва издържах. Но когато дишането ни се изравни с това на другия, ми стана по-лесно просто да се наслаждавам на шоуто. Всеки неин стон и въздишка караха върха на члена ми да потрепва и аз стиснах зъби срещу желанието да експлодирам.
Темпото ѝ започна да се ускорява, докато преследваше собственото си освобождаване, а аз толкова отчаяно исках да се протегна и да разтъркам клитора ѝ, но, дявол да го вземе, беше горещо просто да я гледам как се възбужда над мен.
Дарси драскаше с нокти по гърдите ми, по коремната ми преса, стенеше само при вида на стягащите ми се мускули, а аз вдигах бедрата си нагоре, като вкарвах члена си по-дълбоко, точно когато тя намираше своето освобождаване. Тя извика, отметна глава назад и стисна силно циците си, бедрата ѝ се люлееха, а тялото ѝ поемаше и поемаше от моето. Вече не можех да се контролирам, защото се надигнах силно, разчупих проклетите ограничения и я хванах за дупето, докато я чуках с яростни помпи на бедрата си, завършвайки с дълбок стон и забивайки кътниците си във врата ѝ, докато удоволствието се разливаше през мен на вълни.
Тя се вкопчи в гърба ми, привличайки ме още по-близо, докато не се почувствахме като едно същество без начало и край, а телата ни не помръднаха и се сляха идеално едно с друго.
Измъкнах кътниците си от кожата ѝ, облизах кръвта, която се разля от убожданията, и преместих ръката си, за да ги заздравя.
– Недей – изпсува тя и отблъсна ръката ми настрани. – Веднъж ти казах, че ще нося следите от ухапванията ти, ако светът някога ни приеме. Така че ще ги запазя.
Устата ми намери нейната, опияняващо блаженство ме завладя, когато тази целувка сякаш накара душите ни да се слеят. Не знаех как от най-нещастното копеле на света се превърнах в най-щастливото, но броях проклетите си звезди и се надявах никога да не се обърне.

Назад към част 64                                                           Напред към част 66

Глава 13

Джаспър привършваше закуската, когато Стоун влезе в къщата. Беше облечен с износени дънки и черна тениска. Никога не го бях виждала да се облича като Джаспър. Той си тръгваше всеки ден, но не ми се струваше, че е по работа.
– Тя прави адски добри гофрети. Слага им някакъв плодов крем, а вътре има ягоди – каза Джаспър на Стоун, докато вземах чинията му.
– Звучи вкусно – каза той без ентусиазъм.
– Можеш ли да донесеш едно от тези неща за моя очарователен приятел тук? – Каза Джаспър с присвити очи.
– Разбира се – отвърнах аз и се обърнах към Стоун. – Мога ли да ти донеса кафе?
Той не ме погледна, но кимна.
– И сок. Портокалов. Прясно изцеден.
Излязох с чинията на Джаспър, преди да започнат да говорят. Чудех се дали той ще каже на Джаспър за втората ми работа тази сутрин. Може би беше изчакал, докато ми стане неудобно. Това му подхождаше. Да бъде жесток.
Направих няколко гофрети, без да съм сигурна кого ще нахраня. Така че единственото нещо, което отнемаше някакво време при подготовката на храната на Уинстън, беше изстискването на портокалите в сокоизстисквачката. След като имах прясно изцедения сок, занесох закуската му на масата.
– Рано или късно ще трябва да го обсъдиш с него – казваше Джаспър, докато се връщах.
– Не съм те питал – отвърна Стоун.
Джаспър се усмихна и насочи вниманието си към мен.
– Той винаги е такава радост. Забелязала ли си това?
Не казах нищо. Дори не се усмихнах. Поставих храната му пред него и се отдръпнах, за да видя дали имат нужда от нещо друго.
– Планирам да остана наоколо тази сутрин и да говоря с Порша. Ако искаш да присъстваш, нямам нищо против.
След това направих пауза. Той щеше да говори с нея за Хайди и мен? Защо ни е помогнала? Това означаваше, че вероятно ще получи отговорите, които ме интересуваха самата мен. Не че не ѝ бях благодарна за всичко, което беше направила, но защо познаваше майка ми. Познавала я е някога и аз исках да знам как. Майка ми липсваше, а нямаше с кого да говоря за нея. Нямаше приятели, с които да си спомням за нея. Припомнянето и, когато бях с Хайди, винаги я объркваше. Бях опитала веднъж и не беше минало добре.
Ако Порша познаваше мама и можеше да говори с мен за нея, исках това. Исках всичко, което Порша можеше да предложи. Всяка връзка с нея.
– Бих искала – казах му аз.
Стоун спря по средата на хапка, а вилицата му беше почти до устата му.
– Какво пропуснах?
Джаспър ме погледна и сякаш се размениха неизречени думи. Само с един поглед разбрах въпроса му и той разбра отговора ми. Никога досега не бях изпитвала това.
– Просто Порша си е Порша. Трябва да и определя някои правила, които да спазва по отношение на Беула – тя също работи за мен. Майка ми не помни това, това е всичко.
Стоун обърна погледа си към мен и видях обвинението в очите му. Той смяташе, че съм излъгала за работата си. Че съм я скрила. Изпитах желание да се защитя, но не го направих. Това, което той мислеше за мен, нямаше значение.
– Срещаме се в голямата стая в десет часа. Сигурен съм, че дотогава тя ще е в уискито си – каза той.
Кимнах веднъж с глава, след което излязох от стаята.
– Имаш си свои собствени проблеми, с които трябва да се справиш. Господи, тази драма. Не се меси в моята – чух Стоун да му казва.
Джаспър се ухили.
– Но твоята е по-забавна за обсъждане.
– Защото обичаш да се преструваш, че животът ти е шибани праскови.
– Животът ми никога не е бил праскови. Но тогава и твоят не е бил. А сега ми кажи. Майка ти избра ли годежния пръстен, който смята да подариш на Марго?
Която и да беше Марго, аз ѝ съчувствах. Никакъв външен вид и пари не можеха да направят живота със Стоун приятен. Но той не беше споменал работата ми. Това беше изненадващо. Очаквах, че иска да ми навлече неприятности. Изглежда, че това беше неговият начин да прави нещата.
Беше безсмислено да мисля за това и за бедната Марго. Отхвърлих го настрана и се замислих за други неща. Като например колко нощи мога да издържа, като спя само три часа, преди да припадна. Направих си термос с кафе и го носех със себе си, докато отивах на втория етаж, за да направя седмичното бърсане на прах и смяна на спалното бельо за леглата, в които никой никога не е спал.
Единственото истинско нещо, от което се нуждаеше този етаж, беше бърсането на прах, а подовете трябваше да бъдат изметени. Всичко останало оставаше безупречно, защото там никога не е имало никой. Главният апартамент на Порша се намираше на третия етаж. Качвах се там само когато тя си тръгваше за деня. Тя обичаше личното си пространство.
Следващите три часа минаха бързо и аз проверявах часовника си на всеки десет минути в очакване да дойде десет часа. Идеята, че Порша може да ми разкаже нещо за майка ми, може да не изглежда важна, но за мен означаваше толкова много. Всичко, за да разбера защо ни е изпратила тук. Малка част от миналото и. Да чуя отново как се говори за нея.
В десет часа прибрах почистващите препарати и се отправих към голямата стая. Когато влязох, очите ми се спряха на тези на Джаспър и той ми се усмихна. Не беше много, но беше окуражаващо. Сякаш не бях сама и той беше мой приятел. Знаех, че това не е така, но се чувствах така.
– Защо е тук? Предполагам, че става въпрос за другата ѝ работа. Да, знаех, а ако имаш проблем с нея, тогава се справи сам с него. – Порша дори не ме погледна. – Имам нужда от кафето си, Беула. Къде си била?
Джаспър прочисти гърлото си и привлече вниманието ми, след което ми направи знак да седна.
– Моля те, Беула, игнорирай я и седни.
Порша вдигна глава от iPad-а в скута си, който изучаваше.
– Какво?
– Искам да поговоря с теб. Имам въпроси. Чувствам, че Беула трябва да е тук за това. Сега нека започнем с това откъде познаваш майката на Беула. И двамата знаем, че нямаш нито една добра кост в тялото си. Така че защо с такава готовност помогна на тези две момичета?
Погледът на Порша се насочи към мен.
– Ти му каза?
– Трябваше да го направя. Трябваше да разбере защо работя втора работа.
Тя въздъхна драматично и с явно отвращение захвърли iPad-а си на дивана до себе си.
– Аз ти помагам и това е благодарността, която получавам. Разбираш ли, че той може да си върне всичко това? Да поиска връщане на парите? Толкова ли си тъпа момиче?
Не знаех как да отговоря на това. Замълчах и зачаках, като отместих погледа си от нейния, за да изуча ръцете си.
– Баща ми остави тази къща, парите, инвестициите и корпорацията. В завещанието му беше записано, че трябва да правя с теб каквото пожелая. Ако реша да се грижа за теб, добре. Ако ли не, щеше да си намериш друг мъж, от когото да се измъкваш като пиявица. Така че, майко, бих бил по-внимателен как говориш с Беула. Всичко, което тя направи, беше да ми каже онова, което ти вече трябваше да си обяснила. След като с моите пари помагаше на Хайди, бих искал да знам защо си го направила. Какво дължиш на Беула и на майката на Хайди? Защото не правиш нещата от доброта на сърцето си. Трябва да има нещо, което криеш. Трябва да знам какво е то.
Порша се втренчи в мен. Можех да почувствам как ме изгаря на мястото, на което стоях. Но не погледнах нагоре. Чувствах се виновна. Беше ми помогнала, а сега тук седях с Джаспър, който и говореше по начин, който не смятах за необходим, изисквайки от нея да отговаря на въпроси. Не бях тук, когато той растеше. Не знаех каква майка е била Порша, но от гнева и горчивината в тона на сина ѝ си представях, че не е бил щастлив дом.
– Познавах Памела преди много години. Тя направи няколко лоши избора и тръгна по различен път в живота. Не и дължа нищо. Никой не и дължи. Тя беше починала и аз почувствах връзка и съжаление за живота, който беше живяла. Когато я познавах, тя имаше толкова голям потенциал. Но тя… – Порша направи пауза и аз вдигнах очи, за да я погледна най-сетне. – Тя беше глупава. Наивна. Това не я доведе до никъде. Бях мила към една жена, която някога познавах. Това беше всичко. Чувствам, че съм изпълнила дълга си и каквото и да решиш да направиш с работата на Беула, нямам нищо против. Тя имаше достатъчно време, за да измисли начин да се грижи за Хайди и за себе си. Тя е почти на двадесет години. Време е да порасне.
Нищо повече от това, което вече ми беше казала преди. Никакво обяснение. Никаква истинска връзка с майка ми, но майка ми знаеше, че ако дойдем тук, тя ще ни помогне. Тъй като познавах майка си, не повярвах на това, което Порша казваше. Тя криеше нещо. Но защо?
– Защо да уволнявам Беула? Тя е отлична готвачка, поддържа къщата чиста и търпи глупостите ти. Бих казал, че единственото умно нещо, което си направила в живота си, е да я наемеш. За миг си помислих, че притежаваш някакво състрадание, което бях пропуснал, когато ми разказа как си помогнала на нея и Хайди. Виждам, че греша. Това е разочароващо.
Джаспър свали ръцете си отстрани, които бяха кръстосани на гърдите му.
– Имам неща за вършене. Ти можеш да продължиш безсмисления си начин на живот – каза той на Порша. След това се обърна към мен. – Трябва да говоря с теб по един бизнес въпрос. Моля, срещни се с мен в къщата с басейна след тридесет минути.
След това се обърна и излезе от стаята.
Аз се изправих бавно. Исках да се извиня на Порша, но не бях сигурна дали ѝ дължа извинение. Тя беше трудна за разбиране. Колкото по-дълго Джаспър беше наоколо, толкова по-студена ставаше тя. Вместо да се опитвам да изгладя нещата, казах:
– Сега ще ти донеса кафето.
Тя не отговори.

Назад към част 13                                                            Напред към част 15

***

– Мис Вайърти, лорд Гордан-младши също ли е в опасност? – досети се мисис Макстън.
О, ако знаех какво да отговоря на това.
– Той е изчезнал. – борех се с всеки звук.
– Когато си тръгна, Себастиан ми каза, че майка му е попитала по обяд кой е дежурен на северната порта. И той ѝ е казал. Истината.
И в този момент чух гласа, който исках да чуя повече от всичко друго на света:
– Анабел!
Грабнах полите си, полетях нагоре по стълбите, бутнах тежката врата на мазето и се хвърлих в прегръдките на лорд Гордън-младши, блед и видимо зашеметен. Той беше жив. Окървавен, с разкъсана риза на гърдите, но жив.
– Анабел, уплаших ли те? Не биваше, това е само драскотина, аз…
– Санитатем! – прошепнах лечебно заклинание, без да прекъсвам прегръдката.
– Бел – драконът ме прегърна по възможно най-учтивия и достоен начин – това наистина е само драскотина.
– О, да, лорд Гордън, и аз единствено ви вярвам! – възкликнах язвително. А аз отметнах глава назад и погледнах в замъглените от болка очи на дракона – Вие имате забавена реакция към всяка повреда. – напомних му раздразнено аз.
Мека усмивка докосна бледите му устни и Гордън каза доста грубо:
– Аз настоях да те посетя, за да те успокоя да не очакваш, че можеш да се появиш при мен всеки момент, защото те познавам достатъчно добре и знам способността ти да полудяваш от тревога заради всичко.
Себастиан и грубост? Бяха крайно несъвместими. Твърде несъвместими, за да повярвам, че поведението му е искрено.
Когато малко се отдръпнах от него, погледнах към входната врата и разбрах причината за тежките думи – на вратата стоеше лорд Арнел.
И моментално отвърнах поглед. Непоносимо е да гледаш някого, който се извисява над теб с рамо до стената, с ръце в джобовете, взирайки се в теб, сякаш е хищен звяр. Изключително свой. И безстрастният му поглед не заблуди никого от присъстващите – нито мен, нито лорд Гордън, нито дори Лизи, прислужницата, която дойде от трапезарията.
– Чай или може би уиски? – каза смелата прислужница.
– Уиски за мен, – каза подигравателно лорд Арнел – а лорд Гордън ще ни напусне сега. Ако, разбира се, мис Вайърти си спомни благоприличието и спре да се вкопчва в единствения дракон, който ѝ изглежда подходяща партия.
Аз отвърнах със сладка усмивка, а после, без да помръдна и на сантиметър, и все още държейки лорд Гордън в ръцете си, попитах тревожно:
– А този, който служеше на северната порта днес?
И Себастиан сведе поглед.
– Не знам какво се е случило. – призна ми той тихо – Но в момента, в който пристигнах, Даргас на практика беше мъртъв.
Не можах да потисна приглушен, отчаян стон. Едва сега забелязах, че Себастиан не носи униформа, а само риза. Беше свалил връхните си дрехи, за да не ме уплаши? Дланите ми се плъзнаха от раменете му към гърдите, пръстите ми докоснаха драскотините, които бързо заздравяваха след заклинанието ми, и осъзнах, че повечето от кръвта по ризата му не принадлежеше на Гордън.
Колко ужасно…
– Познаваше ли го? – попитах тихо, забравяйки всякакъв етикет.
– Познавах и двамата. – каза Себастиан и ме погледна в очите.
Пръстите ми докоснаха драскотината на сърцето му… „Познавал е и двамата“. Сигурно поради тази причина ме допусна толкова близо – както изглежда, ударът е бил нанесен с очакването да го удари право в сърцето. Дланите ми се плъзнаха изтощено надолу и на места преминаха през кървавата коприна. И все пак останах да стоя до него, без да искам да развалям тази кратка идилия на осъзнаването, че е жив. Че е оцелял в още един опасен момент.
– Къде е лейди Гордън? – попита лорд Арнел, който не можеше да понесе неуважение към себе си.
В трапезарията се чу приглушено „Бам“.
– Тя приема поредната доза приспивателни. – отговори Лизи мигновено.
– Гордън, погрижи се за транспортирането до полицейското управление!
Заповед, която младшият следовател беше длъжен да изпълни. Една крачка назад, без да откъсва поглед от очите ми, галантен поклон и младият полицай забърза към трапезарията.
Да, тази вечер вечерята определено не беше успешна.
– Лорд Гордън-старши също ще има нужда от придружител – казах аз, като прегърнах раменете си с ръце, ужасена от морала на Града на драконите – и за предпочитане такъв, който никога не е бил женен или влюбен.
Лорд Арнел не направи никакъв коментар на думите ми, сякаш изобщо не ги беше чул, но двама полицаи влязоха в къщата откъм улицата, поздравиха ме с учтиви поклони, отидоха в трапезарията, така грижливо украсена за случая, и с левитиращо заклинание изведоха от нея лорд Гордън-старши.
Гордън-младши направи същото с тази, която никога не е била негова майка. Доктор Еньо забърза след тях, облече наметалото, което му подаде мистър Уолън, докато вървеше, и попита набързо:
– Мисис Макстън, бихте ли имали нещо против да се погрижите за моята скъпоценна мисис Еньо?
От трапезарията излезе строга севернячка с тежък тиган в ръце.
– О, не се притеснявайте, сигурна съм, че тук мисис Еньо ще се погрижи за всички ни. – жените си размениха разбиращи усмивки.
– Това е вярно. – съгласи се доктора.
– Мис Вайърти, направихте ли лечебно заклинание на лорд Гордън?
– Да, „Санитатем“, първо ниво. – докладвах аз.
– Да, отлично. – похвали ме мистър Еньо.
Той последва процесията, която излизаше от къщата ми.
Лорд Арнел остана да стои на вратата и ме гледаше с тежък поглед. Погледнах часовника си – не беше много преди единайсет часа през нощта. Но с какво удоволствие бих предпочела да си остана вкъщи тази вечер.
– Вашият чай. – мисис Макстън ми подаде чаша и чинийка.
– Благодаря! – отвърнах ѝ малко разсеяно – Ще побързам! – казах на лорд Арнел.
Той кимна мълчаливо, като все още ме гледаше втренчено.

Назад към част 12                                                    Напред към част 14

***

Кейлин реши да претърси стаята на Дина.
Кейлин седеше и се задушаваше, изтощена, но яростна – студена, крехка ярост, която изцеждаше силите ѝ и я караше да се чувства зле.
Нещата, които Дина и беше направила и казала, просто не можеха да и се разминат. Тя си помисли за Илайджа и за начина, по който той отстояваше себе си.
Илайджа никога не би позволил на някого да му говори така, да го нарани по този начин.
Мисълта за Илайджа я накара да се усмихне, но после ѝ се прииска да се разплаче. Представяше си го в кухнята на стария апартамент, как готви нещо на печката и разказва вицове, докато Кейлин се смее.
На долния етаж чуваше познатите звуци на майка си, баща си и Дина, които си говореха, сякаш всичко на света си беше наред.
Дина бърбореше за това как с една приятелка отиват в библиотеката, за да учат. В момента, в който Кейлин чу сестра си да казва, че отива в библиотеката, Кейлин разбра, че това е лъжа.
Дина не отива да учи. Тя прави нещо лошо.
Но това дори нямаше особено значение – то беше извън темата. Хубавото беше, че Кейлин знаеше, че излизането на Дина от къщата ще ѝ даде възможност да се промъкне в стаята на Дина и да направи някоя справка.
Искаше да изкопае някаква мръсотия за ужасяващата си сестра-психопатка и Кейлин беше доста сигурна, че ще успее да намери нещо.
Дина беше много по-лоша, отколкото Кейлин някога си беше представяла. Как не го беше видяла? Всичките тези години, през които растяха заедно, някои от тях хубави, и забавните моменти, прекарани в компанията на другата.
Как бе пропуснала, че малката ѝ сестричка неусетно се превръща в протеже на Чарлз Менсън?
Кейлин изчака, докато чу как се отваря входната врата, после отиде до прозореца и видя как Дина тича към колата си и се качва вътре. Минута по-късно тя се изнесе от алеята и изчезна.
Кейлин се усмихна на себе си.
Сега ще видим с какво си се занимавала. Ще видим колко ти харесва да те подготвят за падане. Една доза от собственото ти лекарство може да не е толкова сладка на вкус.
Тя бавно излезе от собствената си спалня и се обърна да слезе в стаята на сестра си.
– О, ти си станала – каза майката на Кейлин, изкачвайки се по стълбите.
Кейлин се намръщи.
– Просто отивам до банята.
– Мисля, че трябва поне да хапнеш нещо.
– Не съм гладна.
– Кейлин…
– Добре, ще си взема един бърз сандвич, но после ще се върна горе в леглото.
Майка ѝ се усмихна с благодарност.
– Ще ти направя сандвич с фъстъчено масло и желе?
Звукът на нейното отчаяние накара Кейлин да се свие от неудобство. Тя не искаше да съжалява майка си. Беше много по-лесно просто да я намрази.
– Разбира се, фъстъчено масло и желе звучи чудесно, мамо.
Майка ѝ бързо слезе долу и Кейлин я последва.
В кухнята майка ѝ започна да приготвя сандвич с фъстъчено масло и желе. Кейлин се настани на един стол до масата и наблюдаваше, удивлявайки се колко странно познато изглеждаше всичко – и все пак всичко беше съвсем различно.
Движенията на майка ѝ бяха точно такива, каквито винаги са били, а звуците от звън на сребърни прибори, когато изваждаше ножа и го въртеше в буркана с фъстъчено масло, бяха точно такива, каквито Кейлин си ги спомняше от детството си.
Сякаш беше раздвоена на две, усещайки далечните спомени за любов и уют, които тези звуци, миризми и гледки ѝ връщаха. В същото време беше заклещена в настоящия момент на недоверие, предателство и гняв.
Сега виждаше майка си като нещо повече от робот, някой, който е програмиран да се държи като добра майка, но под всичко това имаше свой собствен отровен план.
И все пак, докато Кейлин наблюдаваше как майка ѝ преминава през действието по приготвянето на сандвич, Кейлин не можеше да не почувства вълна от дълбока тъга и съжаление.
Може би ако им бях казала веднага, когато Джейсън ме изнасили…
Може би ако не се бях опитала да избягам…
Но тогава никога нямаше да срещнеш Илайджа. И въпреки цялата болка и страдание, никога не би разменила краткото време с Илайджа, нали?
Не. Не бих разменил дори секунда време с Илайджа за всички пари и сигурност, които светът може да предложи.
Майка ѝ донесе чинията, постави я пред Кейлин и я погледна с очаквателна усмивка.
– Дори я нарязах по диагонал – каза майка ѝ. – Точно както ти харесва.
Отново вълна от съжаление и отвращение заля Кейлин. Тя се опита да се усмихне.
– Изглежда страхотно. Благодаря.- Тя го взе и отхапа. Сандвичът беше сух, фъстъченото масло преливаше в желето.
Дори сандвичът не беше такъв, какъвто изглеждаше отвън, помисли си мрачно Кейлин. Тя дъвчеше и дъвчеше, а устата ѝ беше запушена от хляба и фъстъченото масло.
Майка ѝ донесе чаша мляко.
Кейлин погълна всичко, като не искаше нищо друго освен да се махне оттам и да се качи горе в стаята на Дина.
В крайна сметка майка ѝ каза, че ще отиде да чете горе в спалнята си с включен телевизор. Бащата на Кейлин беше в мазето и се занимаваше с гипсокартона. От години с прекъсвания се опитваше да довърши мазето.
Кейлин каза, че вероятно ще вземе душ и ще гледа телевизия в семейната стая.
– Това е добре, скъпа – каза майка ѝ и позволи на тънката си ръка да се спусне към рамото на Кейлин, където остана за дълъг момент.
– Просто се отпусни.
Кейлин потисна треперенето си.
– Благодаря, мамо. Ти също. Отиди да си починиш.
Майка ѝ отдръпна ръката си и погледна скръбно надолу.
– Знаеш, че те обичам, нали?
Кейлин се замисли. Кимна.
– Разбира се, че знам – каза тя.
Майка ѝ се усмихна с призрачна усмивка, а после се обърна с дълбока въздишка и тръгна да се качва на горния етаж.
Тя се зачуди дали майка ѝ евентуално е измислила плана да сложи кредитната карта в якето на Илайджа. Може би дори е подтикнала Дина да го направи.
Дали майка ѝ щеше да падне толкова ниско? Кейлин се чудеше. Тя вече не знаеше.
Тя се заслуша в стъпките на майка си, която се качваше на горния етаж, след това вратата на спалнята се отваряше и затваряше и още стъпки скърцаха по дъските на пода горе. Най-накрая, след няколко минути, стана тихо и Кейлин разбра, че майка ѝ лежи в леглото и чете, а телевизорът е пуснат на слаб звук.
Точно тогава Кейлин направи своя ход.
Тя стана и включи телевизора в семейната стая. Дори включи канала на филм с Рийз Уидърспун, за да придаде повече реализъм на лъжата си.
След това Кейлин бавно и тихо се изкачи по стъпалата и се спусна по коридора към спалнята на сестра си.
Кейлин не беше сигурна колко време ѝ остава, преди Дина да се прибере или майка ѝ и баща ѝ да се навъртат наоколо. Трябваше да бъде бърза и ефективна.
Влизайки в стаята на Дина, в ноздрите ѝ нахлува аромат на тежък парфюм. Стаята на Дина беше изпъстрена с розово и синьо, всичко изглеждаше така, както е изглеждало, когато Дина е била само на десет или единадесет години.
Забавно, помисли си Кейлин, как за пореден път повърхността на нещата е толкова подвеждаща. Въпреки розовото и синьото и плюшените мечета на леглото ѝ, Дина беше гадно същество.
Кейлин затвори тихо вратата след себе си и отново огледа стаята.
Най-напред се насочи към бюрото и мака на Дина. Тя отвори лаптопа на Дина и видя, че е защитен с парола.
– По дяволите. – Родителите ѝ наистина позволяват на Дина да държи лаптопа си защитен по този начин?
Те наистина нямаха представа какво е замислила. Беше безпомощна.
Знаейки, че ще е почти невъзможно да разбере паролата на Дина, тя отиде до гардероба. Там имаше тонове дрехи. Можеше ли Дина да е откраднала нещо от това? Със сигурност, мислеше си Кейлин, майка ѝ не беше позволила на Дина да купи толкова много скъпи дрехи.
Когато Кейлин искаше нови дрехи като тийнейджърка, на практика трябваше да моли на колене. В крайна сметка работеше на половин работен ден и с тези пари си купуваше по-хубави дрехи, но Дина нямаше работа на половин работен ден.

Назад към част 4                                                            Напред към част 6

ТОРИ

Седях с кръстосани крака на пода в спалнята на Дариус, облечена в тениската му „Питбол“, а косата ми беше вързана на небрежен възел на върха на главата, като тишината в стаята се нарушаваше само от дълбокото му дишане и от време на време прилистването на някоя страница.
Зората се разбиваше на хоризонта, светлината приличаше на златен огън, който разпалваше далечните планински върхове и галеше морските вълни в пламъци отвъд остров Б.М.П.Б.. Небето беше акварел от оранжево, розово и златно, цялото в мъгливи линии и живописна красота, толкова противоречаща на грозотата на войната, която владееше земята под него.
Отгърнах поредната страница в Ефирната книга, като си отбелязах нещо в отворения до мен дневник, скицирайки каменна фигура, докато в съзнанието ми започнаха да се оформят костите на един план. Нямаше да е лесно… по дяволите, съмнявах се, че изобщо ще е възможно, но ако можех да комбинирам правилните руни…
– Рокси? – Измърмори Дариус от леглото, а думите му бяха последвани от звука, който се чуваше от преобръщането му.
Огледах се и му се усмихнах, когато той седна, а зад очите му се появи паника, която след това изчезна, когато ме намери седнала на пода.
– Мислиш, че съм се измъкнала през нощта ли? – Подразних го, а очите ми се спуснаха по твърдите мускули на гърдите му, по разрошената коса от съня, която винаги изглеждаше толкова добре върху него, сякаш пръстите ми са били вплетени в тъмните кичури в продължение на часове. Което, честно казано, беше така.
– Не бих се изненадал – съгласи се той, а погледът му се премести върху отворените книги пред мен, сканирайки страниците и бележките ми и правейки собствени предположения. – Значи днес все още търсим Превозвача, нали?
– Ммм – съгласих се неангажиращо, което веднага го накара да се замисли.
– Повече никакви глупости с половинчати планове, Рокси. Ако имаш още страхотни идеи за това да скачаш сама в каньони или…
– Първо, не бях сама – бях с Дарси. Второ, аз съм кралицата, което означава, че не отговарям пред теб. Трето…
– Не бъди задник – хвана се той, стана от леглото и се запъти към мен.
– Невъзможно. Задникът е моята стандартна настройка.
– Тогава не бъди страхливка. – Той седна неподвижно зад гърба ми, а внушителният му ръст беше още по-очевиден от обикновено, тъй като се извисяваше над мен.
Наклоних главата си назад, докато не се озова на коленете му, за да мога да го погледна нагоре.
– Как така съм страхливка?
– Като криеш нещата от мен. Ако смяташ, че не можеш да се справиш с реакцията ми, тогава е логично да се страхуваш от нея, така че…
Извъртях очи и погледнах обратно към книгите си.
– Не се страхувам от реакциите ти, пич. Просто се наслаждавам на онзи поглед на абсолютна ярост, който имаш в очите си, когато те изненадам.
– Какво съм ти казал за това, че ме наричаш…
На вратата се чу силно почукване и аз извиках на този, който беше, да влезе, преди моят пич да успее да се подразни още повече, че е мой пич.
Джералдин влезе и извика за поздрав с чиния с прясно изпечени багети на ръката си.
– Кралице моя, тази сутрин изглеждате изключително царствено. Несравнима красота. Дори в ранни зори сияеш по-ярко от слънцето – изригна тя, което ме накара да се разсмея, защото косата ми определено имаше нужда от измиване, а тъй като по принцип не бях спала цяла нощ, бях почти сигурна, че торбичките под очите ми вече имат и свои собствени торбички. Но все пак оцених хубавата лъжа.
– Изглеждам така, сякаш съм прекарала нощта, пълзейки назад през трънлив храст, но ти благодаря за комплимента, Джералдин. Изглеждаш зашеметяващо, както винаги. Това нова рокля ли е?
– О, този стар чувал за картофи? – Засмя се тя, постави багетите на масичката за кафе на Дариус, след което направи едно завъртане, за да мога да оценя напълно прасковената рокля, която носеше, а полата плуваше около бедрата ѝ, докато се обръщаше. – Твърде си любезна.
– Джери? Остави ме на проклетите стълби – изръмжа Макс и аз се огледах, когато той се запъти към стаята, носейки огромен сандък, от чийто затворен капак стърчаха късчета хартия. Той го пусна до вратата с трясък, след което погледна между мен и Дариус с една дума за поздрав.
– Добро утро, Дариус, смяташ ли да се облечеш за срещата или просто ще стоиш без риза през цялото време? – Попита той.
– Пич, Макси, не поощрявай човека да се облича – нека имаме какво да гледаме с неограничена благодарност, нали? – Скара му се Джералдин.
– Изглежда му е студено – настоя Макс, запъти се към гардероба на Дариус и му подхвърли един суичър.
– Мислех, че каза, че ще се срещнем в седем? – Попитах, като погледнах часовника, който показваше, че имаме половин час дотогава, и се зачудих дали да се обличам, или просто да остана така за него сега.
– Да, да, скъпа моя кралице. Но бюфетът няма да се достави сам. Ела, Макси. – Джералдин се изнесе от стаята, щракна с пръсти на Макс, за да го накара да я последва, и той го направи, макар че го чух да се оплаква от факта, че Джералдин още не му е позволила да изяде дори една багета, докато изчезваха по коридора.
– Ще ми кажеш ли какво планираш тогава? – Дариус се наведе, за да вземе дневника, в който пишех, и прелисти страниците. Той се намръщи, когато стигна отново до началото му, след което обърна предната корица към мен с въпросителен поглед. Думите „Собственост на Ланс Орион“ бяха релефно изписани със злато на тъмносинята корица и аз свих невинно рамене, докато ги четях.
– Той има около десет такива – казах аз. – Не му трябват всичките. И са модни. Хартията е мека и има малко вградено нещо като книжка.
– В предната част на тази има поне петнайсет страници с бележки с неговия почерк – посочи Дариус.
– Да, но всичко това са само теоретични бла, бла, бла неща. Трябваше ми за важни неща.
Дариус прелисти бележките ми, след което обърна отворената книга обратно към мен, показвайки ми една рисунка на зелен дракон с меч, стърчащ от дебелата му глава, и малки Х-ове вместо очи, за да докаже, че определено е мъртъв.
– Това са моите хитри планове – добавих с тих шепот, който го разсмя.
– Мислех по-скоро за обезглавяване, но каквото стане – каза той, обърна още страници и отново спря, показвайки ми руните, които бях надраскал там. – За какво са тези?
– Идея – казах загадъчно. – Такава, която почти сигурно няма да проработи и която не искам да обсъждам, без да съм я обмислила повече.
Дариус изглеждаше склонен да спори с мен по този въпрос, но после прокара поглед по лицето ми, сякаш осъзнавайки, че това няма да доведе до нищо, и въздъхна, захвърляйки дневника обратно до мен.
– Кафе?
– Знаех, че не съм се омъжила за теб само защото си умирал – изстенах с копнеж.
– Не – съгласи се той. – Беше, защото умирах и имам голям член.
– Слава на това.
Погледнах го неприлично, докато обмислях дали да не забравя кафето и да използвам тялото му, за да ми помогне да се събудя, но… кафе. А и наистина имах нужда от баня, преди всички да се появят тук.
Дариус сякаш прочете мислите ми, като ми подари унищожителна усмивка, която ясно си спомнях, че ми подари от позицията между бедрата ми снощи. Той се наведе, за да постави целувка на устните ми, след което тръгна към вратата.
Наблюдавах го как си тръгва, като му пратих въздушна целувка, преди да се отлепя от пода и да отида в банята му, за да се изкъпя.
Върнах се за една багета, намазах я с масло и я изядох на пет хапки, преди да се съблека и да потъна в топлата, пълна с мехурчета вода.
Очите ми се затвориха, докато се отпусках във ваната, а мехурчетата на джакузито предизвикаха усмивка в ъгълчетата на устните ми, тъй като отбелязах тяхната нелепост и същевременно им се наслаждавах.
– Здравей – гласът на Кейлъб ме събуди, като ме накара да осъзная, че съм задрямала, и аз го погледнах над планината от мехурчета, където той стоеше на вратата. – Джералдин каза да се срещнем тук, нали? – Потвърди той, като изглежда смяташе, че сегашното ми състояние предполага, че не очаквам гости.
– Да. Тя е по средата на приготвянето на закуската, а Дариус отиде за кафе. Аз просто… заспах във ваната за около минута. Ще изляза след секунда.
– Намери ли нещо полезно в книгите? – Попита той, като се отдалечи от вратата, но я остави отворена, за да можем да говорим. Вдигна книгата „Етер“ и погледна страницата, която бях изучавала.
– Може би – отвърнах аз. – Етерът е толкова… дълга игра. Донякъде е трудно да се видят много начини, по които може да се използва в битка, защото повечето от тези заклинания и магии изискват подготовка, жертви, време. И дори тогава те не са наистина агресивни заклинания. Разбира се, има проклятия и подобни неща, но честно казано, разходите, свързани с тях, да не говорим за факта, че много от тях изискват коса, нокти на краката или каквото и да било друго от набелязаната жертва, ги правят доста безполезни за нас. В книгите за стихиите има по-агресивни магии като магията на костите и кръвта, които могат да се използват за увеличаване на силата на притежателя им, но те изискват време за научаване, а ние нямаме време. Освен това са доста опасни, ако сбъркаш.
– И защо са тези изследвания? – Попита Кейлъб, като се премести да седне на ръба на леглото, все още изучавайки книгата.
– Опитвам се да мисля нестандартно. Разглеждам някои от заклинанията и вземам части от едно, за да ги добавя към друго, използвам разбирането си за руните, за да… ами все още не съм напълно сигурна в какво, но усещам, че в ума ми се събират нишките на един план. Друг е въпросът дали той ще проработи.
Вратата на стаята отново се отвори и аз протегнах врат, за да видя кой още е пристигнал, усмихнах се, когато забелязах Дариус с кафетата, но лицето му стана каменно, когато погледна между мен и Кейлъб.
– Защо, по дяволите, седиш в банята, докато той е в стаята? – Избухна той, а думите му бяха покрити с властно ръмжене.
Честно казано, исках да помоля Кейлъб да затвори вратата, докато изляза, но вместо това тонът на Дариус ме накара да свия очи.
– Заспах тук и той пристигна, нищо страшно.
– Ти си гола – отбеляза той с тих глас, а аз нервно погледнах към таблата с кафета. Ако той ги разлееше, докато хвърляше псувни заради това, че съм заспала в проклетата вана, тогава щях да му набия задника.
– В тази вана има милион мехурчета – отбелязах аз. – Покрита съм повече, отколкото в повечето от дрехите, които притежавам.
– Това е вярно – съгласи се безпомощно Кейлъб, а очите на Дариус заблестяха в златисто.
– Това не е… – Започна той и вдигна ръка, за да ме посочи, а хартиената табличка, пълна със скъпоценни кафета, се люлееше бясно.
– Гах, сложи кафетата и спри да плашиш – поисках аз. – Те са просто цици, пич. На никой не му пука.
– Сериозно не се чукай с мен отново – изръмжа Дариус, закрачвайки през стаята, а Кейлъб небрежно сведе очи към книгата в ръцете си, макар да можех да кажа, че сдържа смеха си и изобщо не чете. – И те не са просто цици. Те са твоите цици.
– Нямаше да ти пука, ако се къпех, докато ти беше в стаята – казах аз.
– Това е така, защото аз съм твой съпруг и се чукаме един друг, така че мога да ги виждам.
– Вие, задниците, се събличате на смяна през цялото време и не е като да ме притеснява това. Кейлъб сигурно е видял члена на Сет хиляда пъти, преди да се изкуши да започне да го смуче.
– Хиляда и един – добави Кейлъб, като преглъщаше смеха си. – Един път беше очарованието.
– Виждаш ли? Трябваше да види циците ми поне още деветстотин пъти, преди да се изкуши от тях, а аз не се къпя толкова често. Вероятно имаш няколко години, преди да се наложи да започнеш да се грижиш, а дотогава може да си помислим, че още една тройка ще е точно това, което ще разнообрази брачното ни ложе, така че…
– Чакай, чакай, чакай, какво имаш предвид още една тройка? – Поиска Сет, като се втурна в стаята.
Дариус изръмжа яростно и го завъртя към стената с плясък на водна магия, така че уж свещените, само за негово удоволствие, цици да не бъдат видени от още един от приятелите му. Извъртях очи и потопих главата си под водата, за да измия балсама от нея. Когато излязох, двамата се караха като двойка стари баби, които току-що са забелязали последната консерва праскови на рафта.
– Защо е тази тайна? – Изрепчи се Сет, като изтласка собствената си сила срещу водната магия, която Дариус беше насочил към него. Той я проби, когато големият ми съпруг Драконов задник се оказа в безсъзнание, напомняйки ми, че снощи е искал да завлече съкровището си в леглото с нас, но предполагам, че съм го изморила и е заспал, преди да го направи.
– Ще ви изтръгна очите от шибаните ви глави, ако някой от вас погледне жена ми, докато е във ваната – изруга той и се втурна към мен, сякаш щеше да се опита сам да ме измъкне от водата, като пусна таблата с кафетата на пода и грабна дебелия халат от стола, който беше най-близо до ваната.
С едно движение на пръстите си поставих бариера от въздушна магия около банята, която му попречи да стигне до вратата, и аз подчертано го игнорирах, докато той я удряше с цялата сила на всички тези славни мускули. Честно казано, ако просто беше изказал мнението си без ярост, вероятно щях да го послушам, но наистина не ми харесваше да ме командва. Поне не на публично място. Ако искаше да се разгорещи, а после да си изкара яростта върху тялото ми насаме… е, да кажем, че нямаше да се оплаквам и мисълта за това ме подтикваше да продължа с рутината на упоритото си отроче, докато продължавах да изплаквам пяната от косата си, а той безрезултатно продължаваше да удря щита ми.
– Защо звучи така, сякаш някой е убит тук? – Гласът на Орион долетя откъм вратата и ако Дариус не се беше издънил толкова зрелищно, може би щях да избера този момент, за да тегля чертата. Тъй като вече бяхме навлезли дълбоко в тази игра, пренебрегнах проклятието на ужаса на Орион, който влезе и погледна в моята посока, а сестра ми беше точно зад него.
– Какво става с това публично къпане? – Изхлипа Орион, очите му вече бяха вперени в гледката отвъд прозореца и, по дяволите, мисля, че може би се изчервяваше, защото изглеждаше адски смутен. Имаше обаче тонове мехурчета, така че знаех, че всъщност така или иначе нямаше какво да види.
Дарси погледна от мен към Кейлъб и Сет и накрая към съпруга ми, чийто юмрук изглеждаше все така прецакан от това колко силно удряше въздушния щит.
Погледнах я с думите:
– Не мога да се прекланям пред тази глупост – а тя свъси вежди, които казваха: „По дяволите, не можеш“, преди да заговори, за да я чуе цялата стая.
– Какъв е проблема, Дариус? Това са само цици.
– Можем ли да се върнем към споменаването на тройката – настоя Сет.
– Когато бяха „Звездни кръстове“, аз, Тори и Дариус се чукахме – каза Кейлъб, като все още не си правеше труда да вдигне поглед от книгата в скута си. – Това беше нещо като заобикаляне на глупостите за „държането им разделени“ – ти знаеш за това.
– Не знам за това – изръмжа Сет. – Изобщо не знам за това.
Кейлъб го погледна, като най-накрая отвлече вниманието му от книгата, докато Дариус продължаваше да удря с юмруци във въздушния ми щит и да реве като звяр. Вероятно не оставаше много време преди да насочи тази ярост към някой от другите хора в тази стая…
– Това е общоизвестно, човече – каза Кейлъб.
– Да, всички знаем за това – съгласи се Дарси и седна на перваза на прозореца до Орион, който все още твърдо гледаше към гледката, сякаш идеята за голото ми тяло го отвращаваше. От друга страна, при мисълта, че той се е гаврил като професор със сестра ми, аз получавах тежък пристъп на треперене, така че предполагах, че това е старият ефект на сандвича с риба тон. Аз бях сестрата на приятелката му, следователно бях стария сандвич с риба тон – точно толкова привлекателно, колкото звучеше.
– Съжалявам, но всички вие глухи ли сте? – Втренчи се Сет. – Защото аз не знаех. Изобщо не знаех нищо за това. Единствените тройки с участието на друг пич, в които Кейлъб някога е участвал, доколкото ми е известно, са били с мен.
– Еми, предполагам, че наистина не искаш да чуеш за времето, когато аз и Милтън Хюбърт срещнахме тази пламтяща гореща химера в Тукана и…
Сет протегна ръка, като се задави, сякаш току-що бе повърнал в собствената си уста.
– Трябва да остана сам – изпъшка той, преди да притисне юмрук към устата си и да тръгне към вратата. – Ланс. Идваш ли или какво? – Поиска той.
– Защо, по дяволите, да идвам? – Попита Орион Дарси, сякаш тя можеше да има някаква представа какво мисли Сет във всеки един момент.
Дариус изръмжа от ярост, втурна се с пълна сила към щита ми и аз го оставих да падне, въздъхвайки драматично, когато той се засили право през мястото, където беше той, и се спъна, надвесен над мен.
– Какво сега? – Подиграх се, вдигнах ръка, покрита с мехурчета, и ги издухах право в него.
Дариус изглеждаше готов да извърши убийство и аз прехапах устни. Насилието изглеждаше толкова шибано добре върху него.
– Вън! – Изръмжа той, но думата не беше за мен, а за останалите. – Освен ако някой от вас не иска нагледна демонстрация на това кой притежава тялото на жена ми, защото ми е ясно, че тя има нужда от шибано напомняне.
Усмивката ми се разшири, а Дарси смръщи нос.
– Дойдохме тук за среща. Не можете ли двамата просто да спорите за това по-късно? – Попита тя.
– Да, искам да изям тези багети, преди да са изстинали – каза Кейлъб, изправяйки се на крака, а книгата „Етер“ все още беше в ръцете му. – Мога ли и аз да си взема едно от тези кафета?
– Иди да помогнеш на Джералдин с глупостите за закуска – изръмжа Дариус, грабна вратата на тоалетната и я бутна, но я блъсна прекалено силно и тя просто отскочи от рамката на вратата и бавно се отвори отново в гърба му. – Можеш да се върнеш тук, след като жена ми си облече проклетите дрехи.
– Наясно си, че никой от нас не се интересува от циците ѝ, нали? – Напъна се Кейлъб, защото очевидно не бях единствената, който се забавляваше да подкача зле настроените Дракони.
Погледът на Дариус се спря на неговия и той направи заплашителна крачка напред, на която Кейлъб отговори с широка усмивка и поздрав, преди да се изстреля от стаята.
– Можеш да си опиташ късмета с мен, когато се върна, задник. – Думите му се понесоха към нас, докато изчезваше, а Дариус изръмжа и направи крачка, сякаш искаше да го последва, но аз хванах китката му с камшик с вода, който вдигнах от ваната, а пяната се разнесе по ръкава на ризата му.
– Хайде, Ланс – изръмжа Сет.
Орион преметна Дарси през рамо и се изстреля от стаята, без да каже и дума повече, а вратата се хлопна в гърба му.
След по-малко от минута Дариус ме измъкна от ваната с юмрук в косата ми, наведе ме над нея и беше навлязъл десет сантиметра дълбоко в мен, преди още да успея да кажа „Майната ти“.
Дрехите му все още бяха изцяло върху тялото му, само коланът му беше разкопчан и ципа смъкнат надолу, за да разкрие всеки солиден сантиметър от него, единственото нещо, което му трябваше, за да ми даде урока, който беше обещал. И въпреки въртящите се очи и подигравателните думи, аз обичах всяка шибана секунда от това, начина, по който водата се стичаше по дрехите му, докато притисках ръцете си към дъното на ваната, докато той ме чукаше, начина, по който пръстите му се впиваха в плътта ми, и най-вече начина, по който ме наричаше своя с всеки един тласък, правейки абсолютно сигурно, че никога няма да забравя кой ме притежава и колко много ми харесваше, когато ми напомняше за този факт.
Беше бързо, мръсно и брутално, и двамата стигахме дотам, че през цялото време си проклинахме имената.
– Направила си го нарочно – изръмжа той, когато най-накрая ме изправи и ме обърна, за да може да ме целуне.
– Не го направих – отвърнах аз. – Но може би трябва да го правя в бъдеще.
Дариус изръмжа, но вече нямаше истинско раздразнение в него и аз го ударих с пръсти по носа, преди да се изчистя отново и да се облека най-накрая.
Докато останалите се върнат, носейки различни чинии и варианти за закуска, които Джералдин смяташе за необходими за началото на деня, аз бях по анцуг и един от суичърите на Дариус, свита в скута му и се наслаждавах на кафето си, което за щастие беше оцеляло след като той изхвърли табличката на пода.
Кейлъб се настани на мястото до нас на дивана, очевидно без да се притеснява от това, че Дариус все още е ядосан, и ми протегна Ефирната книга, за да я разгледам.
– Това изглежда обещаващо – каза той.
Взех книгата от него и се намръщих, докато четях описанието на сложната руна, която беше нарисувана в дясната част на страницата. Тя е предназначена за изгнание. Въпреки че не беше ясно какво прогонва.
Щракнах с пръсти, използвайки въздушна магия, за да изтръгна дневника си от пода, където бях оставила останалата част от учебното си гнездо, и бързо си отбелязах руната в него, въпреки че не знаех какво може да ми помогне.
– Откъде го взе? – Попита Орион, свеждайки очи към дневника ми, докато заемаше място срещу нас, седнал на пода пред телевизора с Дарси.
– Беше ми подарък – казах му, като прибрах книгата отстрани на дивана, за да може крака на Дариус да я пази от намръщени вампири.
Джералдин го прекъсна, преди да успее да каже нещо друго, давайки ни рутинния си сутрешен доклад за армията, обяснявайки колко нови новобранци са се присъединили към въстанието, разпалено разказвайки колко много от тях са дошли при нас както от освободените инквизиционни центрове на Небюла, така и от Солария като цяло.
– Вие сте фар на силата и справедливостта, мои кралици – каза тя, стиснала сърцето си, докато раздаваше багети, плодове и кисело мляко, първо на Дарси и мен, после на Дариус, Орион, Кейлъб и накрая подхвърли на Сет и Макс по няколко багети.
– Защо винаги съм последен? – Намръщи се Макс, но въпреки това натъпка храната в устата си.
– Това е въпрос на престиж, разбира се – каза му Джералдин. – Първо кралиците, преди всичко, както е справедливо и правилно.
– Ами. Но защо да не мога да бъда след тях?
– Ами тогава нашият скъп Драгун, съпруг на една от Истинските кралици, се завърна от самата смърт, където несъмнено е имал тънки сметки, когато става въпрос за храна с такова качество…
– Той беше мъртъв, нямаше нужда от храна – прекъсна я Сет, като седна от другата страна на Кейлъб и отхапа дивашки от шоколадовото блокче, което бях скрила зад шибаната табла.
– Ей – изръмжах аз, хвърляйки се към него, но той замахна с шоколада извън обсега ми и кафето ми едва не стана жертва. – Това е мое.
– Това е компенсация – обвини той, като ме посочи с шоколада. – Просто трябва да се радваш, че не изисквам от теб и Дариус да си направите тройка с мен, за да поправя това.
– Ех, не искам да имам шибана тройка с теб. И как това ще го оправи?
– Това ще възстанови баланса – каза той, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. – Или… всъщност равновесието би било по-добре да се възстанови, ако имам тройка с вас двамата – каза той, като сега насочи шоколада ми към Орион и Дарси.
– Ауууу фу, Сет – възрази Дарси, а Орион го погледна.
– По-скоро бих одрал собствената си кожа от костите, отколкото да имам твоя хуй близо до половинката ми.
– Но не и тя – подсмръкна Сет, а погледът на Орион стана смъртоносен.
– Фу – изсъска отново Дарси.
– Спри с шибаните фу – изръмжа Сет. – Не искам да ми се налага да чукам нито един от вас. Просто казвам какво трябва да направим.
– Колко оргии в стаята си имал, преди да започнеш да се закачаш с Кейлъб? – Попита остро Макс, но Сет махна с ръка във въздуха, сякаш това не означаваше нищо.
– Не е това въпросът.
– Става дума точно за това – каза Кейлъб. – Освен това ти определено вече знаеше това.
– Не знаех… – Започна Сет, но Кейлъб го целуна, за да го накара да млъкне.
– Въпросът е, че сега съм твой, нали?
Сет го погледна, после въздъхна и протегна ръка, за да погали следата от сприятеляване зад ухото на Кейлъб.
– Добре. Няма да имам тройки за отмъщение. Но никога повече не споменавай онзи злокобен слух за теб и Милтън.
Кейлъб извъртя очи, след което седна на мястото си и прегърна Сет, който ми предложи полуизядените, определено олющени остатъци от шоколадовото ми блокче.
– Ето – каза той.
– Остави си го – отвърнах аз. Но щях да имам нужда от друго скривалище.
– Е, сега, след като оставихме настрана глупостите, може би можем да продължим с обсъждането на войната? – Прекъсна ме Джералдин.
Попаднахме в дискусии за тактиката и какво още трябва да постигнем, преди нашата армия да се сблъска с тази на Лайънъл. Джералдин беше изпратила разузнавачи, за да оценят щетите, които онези чудовища бяха нанесли на армията на Лайънъл, но досега никой от тях не се беше върнал и трябваше да предположим, че той е затегнал защитата около периметъра си, след като успяхме да се промъкнем през нея два пъти.
– Чухме се с Волдракия – добави тя, а тонът на гласа ѝ ми подсказа отговора още преди да го е предложила. – Те няма да вземат участие в чужда война, но император Адхара изпраща добри пожелания на внучките си, като казва, че ще се моли на звездите за вашата победа и се надява да го посетите, след като войната бъде спечелена, за да обсъдите мирен съюз с неговия народ.
– Малко полза от това – изръмжа Дарси, макар че Гейбриъл вече беше предвидил, че Волдракия няма да се разколебае по този въпрос. Затова и не си губехме времето да се отправяме натам. Той каза, че откъдето и да го погледне, звездите никога не са показвали, че волдракийците ще се присъединят към тази война.
– Все пак изпрати подарък – добави Джералдин, като се премести при огромния сандък, който Макс беше внесъл по-рано в стаята, и аз го погледнах с интерес, докато тя открехваше капака. – Моите кралици, вие трябва да сте тези, които първи ще го разгледат.
Аз се намръщих, изправих се на крака и се приближих с Дарси до мен.
– Подаръкът, който изпрати на Лайънъл, беше психарска змия – каза Дарси войнствено, като вдигна ръце.
– Тогава може би ще е разумно да се използва щит – каза Джералдин. – Само в случай, че това е някаква измама – макар че скъпият Гейбриъл се кълне, че не е.
Погледнах Дарси и поставих въздушен щит около нас, чудейки се какво, по дяволите, може да има в тази кутия, за да се наложи това.
Джералдин се отдръпна, като отблъсна останалите, които се наведеха да погледнат, а Дарси отвори капака.
Стаята си пое колективен дъх и аз примижах към четирите малки гущера, които ни гледаха от гнездото от накъсана хартия, а под преливащите им тела се смаляваха счупени яйчени черупки. Всяко от тях имаше различен цвят: едното беше перлено коралово, другото – сребристобяло, третото – искрящо бледозелено, а последното – опалово небесносиньо.
– Мислех, че са изчезнали – издиша Орион зад гърба ми, но аз не можех да откъсна поглед от малките същества, които мигаха към Дарси и мен, сякаш ние бяхме мястото, където започваше и свършваше техният свят.
– Какви са те? – Промърморих.
– Дракони на Сайър – отговори Джералдин с тих глас. – Сега са отпечатани върху двете ви, завинаги верни на волята ви, завинаги предани на желанията ви.
– Четири от тях – изпъшка невярващо Орион, а по смаяното мълчание на останалите бях готова да се обзаложа, че това е по-голямо събитие, отколкото просто да получим четири малки гущерчета в кутия като домашни любимци.
– Те не приличат много на драконите, които познавам – отбелязах аз, макар че виждах крила, прибрани плътно до влечугоподобните тела, и сякаш в отговор на въпроса ми кораловият гущер разпери широко своите, за да ги видя, а мембраната беше толкова фина, че беше прозрачна, макар че по нея се виждаше само лек оранжев цвят.
– Те вече са се свързали с волята ти – възторжено изригна Джералдин.
– Но какво означава това? – Попита Дарси.
– Тяхната вярност е гарантирана и те ще се превърнат в най-верните и полезни спътници. Те ще се бият и ще умрат за теб, ако се наложи, а връзката им не е нищо повече или по-малко от любов.
Бледосиният гущер изскочи от кутията и аз инстинктивно протегнах ръка, за да го оставя да кацне на ръката ми, където той бързо се завъртя в кръг и заспа.
– Нещо толкова малко ще се бори за нас? – Попитах, а усмивката на устните ми правеше признателността ми към тях неоспорима, въпреки че не виждах как това би могло да направи и най-малката промяна в тази война.
– Толкова са сладки – въздъхна Дарси.
– Те не са сладки, Блу. Силите им са огромни и непознати, непредсказуеми и огромни – обясни Орион. – Всеки от тях израства в уникална за собствената си личност магия, чиято сила се поддържа от връзката, която поддържа с господарите си.
– Те използват нашата сила? – Попита Дарси, като гъделичкаше зеления гущер под брадичката му.
– Не, но има някаква връзка, която е толкова невъзможно да се отрече, колкото и да се определи. Те са били много желани същества през Словенските векове. Но щом веднъж се свържат с някоя фея, лоялността им не може да бъде отхвърлена. Когато феите разбрали, че не могат да откраднат зверовете, ревността им към силата и защитата, която предлагали на собствениците си, довела до това, че те били преследвани до изчезване. Или поне така си мислех досега – обясни Орион.
– Хубаво. Така че имаме четири малки гущера, чисти сенки и по-дружелюбни нимфи, които обмислят възможностите си, армия от правилно насъскани и мотивирани феи, двете най-могъщи феи в кралството плюс седем от вторите по сила и теб, Джералдин, която безспорно е армия сама по себе си. Разполагаме със Звяр в сянка, растението Нокс, най-великата прорицателка на нашето време и мощен диамант от глация. Тогава защо все още имам това ужасно чувство, че не разполагаме с достатъчно, за да спечелим тази война? – Попитах.
– Трябва да е достатъчно – страстно каза Дарси. – И съм сигурна, че ще бъде срещу Лайънъл и Лавиния и техните армии…
– Ще кажа само това, което никой друг не казва – прекъсна я Сет. – Клайд. И пълният провал и загуба на време, който е Гилдията на камъните, без да обиждам професор Срам – добави той към Орион.
– Не можеш просто да кажеш „без обида“ и да очакваш да не се обидя – изръмжа Орион. – И престани с този шибан прякор. Вече дори не съм срам за властта. Или професор.
– Технически не, не. – Сет го потупа съчувствено по ръката и сподели поглед с Кейлъб, който се намръщи, а после погледна и към Орион.
Вампирите си размениха заредени погледи, но с почти незабележимо поклащане на главата Орион явно реши да не обяснява каквото и да е. Вярвах му, че има основателна причина за това, след което въздъхнах и върнах дракона в сандъка му, а после се преместих да седна отново в скута на Дариус. Смътно се зачудих дали някоя кралица преди мен се е държала толкова небрежно некралски, но не ми беше до това.
– Имам план, или поне началото на такъв – казах аз.
– Тор… – Намръщи се към мен Дарси, докато също сядаше. Бях обсъждала това с нея, но не в подробности, най-вече защото не бях разбрала подробностите, а и не исках да давам някаква фалшива надежда на никого.
– Работя по въпроса, но дявол знае дали имаме достатъчно време за това. Така или иначе, днес ще посетя Превозвача. Трябва да разбера цената, която аз и Дариус плащаме в кръвопролития, и мислех да сключа сделка с…
– Само глупак би се пазарил със смъртта – промълви Макс.
– Тогава трябва да съм глупачка, защото последната сделка, която сключих с него, завърши с това, че Дариус седи в тази стая.
Последва мълчание и Макс кимна в знак на неохотно съгласие.
– Има ли нещо друго, което може да ни помогне? – Попита Дарси, оглеждайки се от лице на лице, търсейки още, защото всички знаехме, че се нуждаем от още, ако искаме да имаме шанс в тази битка.
– Тарик – бавно каза Дариус. – Не мога да повярвам, че го казвам, но той ме остави да живея два пъти. Позволи да минат и близначките. Той… търси нещо, роднинство или… може би семейство. – Устните му се отлепиха при тази дума и знаех, че дори не иска да признае кръвната връзка, която го свързваше с това злокобно творение, но нямаше как да отрека казаното от него.
– Мислиш, че можеш да го привлечеш ли? – Попита Кейлъб с интерес.
– Мисля, че той изобщо няма истинска лоялност – поправи го Дариус. – Чувства някакво задължение към баща ни и Лавиния, защото те са го създали, но не мисля, че му дават много причини да държи на тази връзка. Мисля, че той иска да избере свой собствен път и може би би могъл да бъде убеден…
– Не – изригна Сет. – Твърде дълго задържах това, танцувайки около истината за всичко, което видях, за вагината на демона, за… за… шибаните глави.
– Всичко е наред – каза Макс и се наведе напред, за да хване ръката на Сет и да му предложи малко облекчение от спомена, но той извика, когато връзката ясно му показа на какво е бил свидетел Сет. Избликът на ужас и отвращение, който изпита, беше толкова ярък и силен, че се разби от него и се сблъска с всички нас, показвайки ни мигновено видение на Лавиния, приседнала над нещо, което приличаше на шибано гнездо, и отрязана глава, разположена под нея, с уста, вцепенена в безмълвен писък.
– Ааа! – Изкрещяхме всички наведнъж, проклинайки Макс, Сет и вселената, че някога са допуснали подобно нещо да се случи. Разтърках очите си срещу видението, докато се отдръпвах в ръцете на Дариус.
– Тези четири души са хванати в капан в Тарик, заклещени от тази страна на Завесата, неспособни да преминат в смъртта и крещящи за освобождаване – добави Макс с треперещ глас. – Той не е… нормален.
Никой не изглеждаше склонен да се изкаже по идеята да привлечем демоничните рожби на враговете ни отново на наша страна, затова я изоставихме.
– Камъните на гилдията не са безполезни – каза Орион след няколко секунди мълчание и Сет отново го потупа по ръката.
– Разбира се, че не са, професор Срам, разбира се, че не са. Те ще бъдат ключа към победата, точно както каза. – Той намигна на останалите, сякаш искаше от нас да играем заедно заради Орион, но Орион ясно го видя и отблъсна галещата ръка на Сет, оголвайки предупредително кътниците си към него.
– Ще го разберем – каза той решително и се изправи на крака. – Аз и Блу вече направихме пробив, трябва да има нещо повече. Имаме наченки на план и ако той проработи, тогава може би ще успеем да направим нещо за Клайдиний.
– Сега ще продължим да работим по него – съгласи се Дарси. Двамата се изправиха и тръгнаха навън, а сестра ми докосна ръка до рамото ми за сбогом, докато минаваше.
Сет, след като си тръгнаха, въздъхна шумно.
– Това е просто тъжно, това е – каза той. – Ароматът на срам отново се засилва, нали?
– Ти си такъв задник – каза Дариус, като хвърли шепа вода отстрани на главата на Сет.
– Аз съм реалист – възрази Сет и се изправи на крака. – И аз имам свои собствени неща за вършене. Мистериозни стайни неща с моята глутница, с моя приятел и с майка ми.
– Ще предизвикаш майка си за нейното място ли? – Отгатнах и устните му потрепнаха, преди да ги сплеска отново.
– Има много неща, които мога да правя или да не правя. Но… не, би предизвикало твърде голяма промяна в семейството ни точно сега, за да представим нов Алфа на ръба на войната. След това обаче, кой може да каже – каза той със загадъчен глас и повлече Кейлъб след себе си, докато се насочваше към вратата.
– Какво ще кажеш ти, Макс? – Попитах. – Ще предизвикаш ли баща си?
Макс се намръщи, а Джералдин му се усмихна в знак на увереност.
– Не – каза той и изглежда не му трябваше много време, за да помисли. – Не и сега. Не на прага на война. Той вече е загубил толкова много – не че мисля, че е бил прекалено съкрушен заради Линда, но Елис… – Той въздъхна, а аз погледнах към Джералдин, която поклати мимолетно глава.
Макс не беше чувал за Елис, откакто ѝ беше предложил ултиматум, че трябва да избере страна в тази война, а няколко материала в пресата потвърждаваха, че тя все още се движи свободно с майка си, подкрепяйки кампанията на Лайънъл. Не изглеждаше тя да смени страната си, а при очертаващата се на хоризонта битка това със сигурност означаваше, че Тиберий скоро щеше да загуби поне едно от децата си. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше затвор за Елис. Най-лошото…
– Ще заповядам да я заловят, а не да я убиват, ако е възможно – предложих аз. – Тогава поне няма да е мъртва.
Всички, които бяха подкрепили Лайънъл в усилията му, и всички от останалата му армия бяха събрани и изпратени в Даркмор след съдебен процес. Линда скоро щеше да бъде сред тях и макар че беше сериозно изкушение да изпратим и Кайли Майор по този начин, тя наистина не си беше заслужила този ад, така че вместо това ѝ беше даден Позор на властта и беше изпратена в изгнание.
– Благодаря – каза Макс твърдо. – Но все още има време тя да се опомни.
– Има – съгласи се твърдо Дариус.
Кимнах, макар че изглеждаше все по-малко вероятно Елис да промени верността си, а ако не го направи, дори да успеем да спечелим тази война и тя да бъде заловена, вместо да бъде убита, щеше да изиграе твърде важна роля в тиранията на Лайънъл. Тя беше фигурант, който се присъедини към него в знак на подкрепа. Най-доброто, което бихме могли да и предложим, е доживотен затвор, но дори и тогава много хора биха искали да получат кръвта и. Познавах достатъчно това кралство, за да разбера това. Хората щяха да очакват екзекуция за ключовите играчи от губещата страна в тази война.
Джералдин ми даде още няколко сведения за армията и тактиката, която смяташе, че може да се приложи най-добре, когато се стигне до битката, след което двамата тръгнаха да проверят при Уошър, за да получат допълнителни новини от нашите разузнавачи.
След това аз и Дариус се преоблякохме в нещо по-подходящо за посещение на пазителя на смъртта и тръгнахме да търсим Превозвача.

Назад към част 63                                                   Напред към част 65