Месец: юли 2024

***

Кейлин не знаеше дали Дина краде или не, но това нямаше значение. Трябваше ѝ нещо повече от скъпи дрехи, за да си навлече неприятности с Дина.
Във всеки случай не иска само да я вкара в неприятности. Искам да… какво?
Искам да я разоблича. Искам да разтъркам раните ѝ и да хвърля сол върху тях.
Кейлин се усмихна и кимна. Да, да разобличи малката кретенка и да покаже на всички каква всъщност е скъпоценната Дина.
Тя клекна и отмести настрани маратонките и високите токчета, търсейки нещо по-определено.
Но трябваше да бъде внимателна.
След като отмести обувките и не намери нищо, Кейлин осъзна, че е била твърде небрежна. Тя върна обувките в основния ред, в който бяха, преди да започне да шпионира.
Гардеробът не даваше нищо плодотворно.
Кейлин стана и започна да претърсва скрина, шкафчето и бюрото на Дина. Отново нямаше нищо особено.
Надяваше се да намери личен дневник, нещо, което би дало представа за лудия ум на Дина. Но досега всичко беше просто нормални тийнейджърски неща.
Ако можех само да намеря начин да се добера до телефона ѝ…
Беше сигурна, че в телефона на Дина ще има всякакви уличаващи неща. СМС-и, снимки, имейли.
– Разбира се, че е така – поклати глава Кейлин. Трябваше да е лаптопът.
Трябваше да е.
Просто трябва да разбере паролата. Вероятно това е най-очевидното нещо на света, като познаваш Дина.
Тя започна да набира различни възможни пароли.
Нищо просто не работеше. Опита различни комбинации от първото и фамилното име на Дина, добави второто име, опита да пише с главни букви по различен начин. Ако Дина беше достатъчно интелигентна, за да добави поредица от цифри в паролата си, щеше да е напълно невъзможно да я отгатне.
Но Кейлин смяташе, че Дина е твърде глупава и твърде арогантна, за да направи паролата много сложна.
Кейлин се чудеше колко време ѝ остава, преди някой да я потърси. Дина вероятно щеше да си тръгне за известно време, но колко време майка ѝ щеше да е погълната от някоя книга, колко време баща ѝ щеше да се мотае в мазето?
Времето беше кратко.
И тогава се сети. Дина не беше използвала собственото си име като парола.
Разбира се, че не.
Вместо това Кейлин въведе собственото си име като парола. Изведнъж тя влезе. Екранът се смени с изображение на работния плот на Дина.
Кейлин едва успя да повярва на себе си.
Тя използва моето име за собствената си парола. Колко страшно е това?
И какво означава това?
Превъртайки бързо към документите на Дина, Кейлин започна да се опитва да открие нещо подозрително.
Винаги си знаела, че тя е ревнива и конкурентна, но сега знаеш какво я е мотивирало да се чувства така. Иска и се да бъде като теб.
Може би щеше да има нещо, което Дина да е написала в миналото, да се изкаже, че мрази Кейлин или иска да я нарани. Кейлин отвори някои от по-скорошните документи, но всички те бяха училищни задачи.
Интересно беше, че имаше една работа по английски език, в която първият ред беше цитат от книгата „Лолита“. Кейлин смътно си спомняше, че в тази книга се разказваше за учител, който пожелава много млада ученичка.
Кейлин прегледа останалата част от статията, за да види дали има нещо странно в нея, но тя беше скучна и неинформативна.
След това тя отвори интернет браузъра и разгледа историята. Кешът не беше изчистван от доста време. Кейлин се усмихна. Сега вече беше стигнала донякъде.
В този момент тя чу шум от долния етаж. Баща ѝ, който викаше.
– Хей, къде са всички? – Извика той, гласът му беше приглушен и далечен.
– По дяволите – каза Кейлин, като примижаваше, докато се опитваше да ускори. Знаеше, че има нещо в историята на интернет. Трябваше да има нещо.
Повечето сайтове в историята на сърфирането на Дина бяха нормални неща. Онлайн пазаруване, TMZ, Facebook, Instagram. Беше успяла да извади страницата на Дина във Facebook, защото Дина беше останала влязла в системата. Тя кликна върху личните съобщения на Дина. Имаше много неща за разглеждане.
Тя имаше куп приятели и имаше десетки и десетки съобщения. Дина очевидно беше много заета пчеличка.
Откъм коридора тя чу звука от отваряне на врата, а след това гласът на майка ѝ се обади.
– Слизам долу – обади се майка ѝ. – -Видя ли Кейлин?
– Не – отговори баща ѝ.
– Ще я проверя след малко.
Кожата на Кейлин настръхна от ледени тръпки.
– О, Боже мой. – Очите ѝ се разшириха. Току-що беше открила нещо толкова безумно в компютъра на Дина, че не можеше да повярва на това, което виждаше.
Това беше нещо повече от димяща пушка – беше атомна бомба. Дина е била много, много непослушно момиче.
Но времето на Кейлин изтичаше.
Просто им покажи какво си открила. Покажи на мама и татко точно сега и животът на Дина ще свърши. Разруши живота ѝ така, както тя разруши твоя и този на Илайджа.
Всъщност Кейлин се изправи, готова да извика майка си и баща си да влязат в спалнята на Дина точно в този момент.
Дори първоначално да се разсърдят на Кейлин, че е шпионирала, това нямаше да има значение, щом видеха какво е намерила. Щом им покажеше доказателството – визуалното доказателство за това какъв човек е Дина – те никога нямаше да могат да го забравят или да го замитат под килима.
Но тъкмо когато Кейлин отвори уста, нещо отвътре ѝ каза да изчака.
Не толкова бързо.
Хайде. Дина нямаше да се поколебае да те разкара, ако ролите се разменеха.
Но това беше смисълът, нали? Кейлин си помисли. Дина не беше нищо друго освен куче нападател. Тя нямаше истинска стратегия, нямаше истинска цел. Дина причиняваше болка, защото това беше в природата ѝ, и това всъщност не ѝ помагаше да стигне по-далеч в живота.
Въпреки това Кейлин нямаше просто да направи свирка на сестра си и да не получи нищо от сделката.
Няма да си върне Илайджа. Така че какво можеш да получиш от него?
Не знам. И все пак. Но ще измисля нещо.
Кейлин седна отново на бюрото на Дина и бързо се зае с работа. Трябваше да се увери, че ще има достъп до доказателствата, когато отново и трябват.
Бъди търпелива, Кейлин. Илайджа има нужда да бъдеш търпелива.
Можеше да минат месеци или години, преди да се съберат отново, и ако Кейлин искаше да намери пътя обратно към него, трябваше да запази спокойствие и да играе играта умно.
Без прибързани ходове. Нищо да не прави само от злоба.
Тя се усмихна, докато приключваше да си изпраща по електронната поща уличаващите материали от компютъра на Дина.
А после стана и излезе от стаята. Буквално току-що беше затворила вратата на Дина и отиде до банята, когато чу майка си да я вика.
– Кейлин?
– Да? – Каза Кейлин, като измъкна глава в коридора.
Изражението на майка ѝ беше определено подозрително, докато тя вървеше по коридора.
– Струваше ми се, че те чух тук. В стаята на сестра си ли беше?
Кейлин се засмя и поклати глава.
– Защо да влизам в стаята на Дина? Не мога да понасям гледката ѝ. Последното нещо, което искам, е да бъда там, където тя прекарва по-голямата част от времето си.
– Не знам, просто ми се стори, че чух вратата ѝ да се отваря и затваря.
– Това беше моята врата. Ние сме точно една до друга.
Очите на майка ѝ казаха на Кейлин, че не вярва на извинението, но това нямаше значение.
– О. Тогава вероятно съм си го представяла.
– Ще изляза от банята след минута – каза Кейлин. – А след това искаш ли да се разходим заедно из квартала?
Очите на майка ѝ се разшириха.
– Това би било чудесно.
Кейлин се усмихна.
– Чудесно.
Тя не беше сигурна накъде изобщо отива с всичко това. Но някак си имаше смисъл. Да спечели доверието на родителите си. Да се държи така, сякаш се е примирила с поражението, дори и да планира следващата си атака.
Пусна водата и изми лицето си на мивката. Част от нея се чудеше дали не полудява. В края на краищата Илайджа определено щеше да се върне в затвора за дълго време. Нямаше да го пуснат на свобода, след като вече беше имал сблъсък със закона заради нарушаване на предсрочното освобождаване.
Това щеше да е нарушение номер две.
Той беше в затвора и Кейлин трябваше да приеме този факт. Нямаше какво да прави, нищо от случилото се между нея и родителите ѝ нямаше да промени този факт.
Но нещо вътре в нея ѝ подсказваше, че трябва да е нащрек за възможности, каквито и да са те. Тя щеше да получи свободата си и щеше да се бори, за да види отново Илайджа и да бъде с него. Без значение колко дълго щеше да чака.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

ГЛАВА 17

В устието на пещерата приседнах на брега на реката и плиснах студена вода върху горещото си лице. Въпреки че беше едва средата на следобеда, слънцето се беше скрило зад високите дървета и стръмните страни на оврага. Бяхме изгубили половин ден, а с всеки изминал час на мен и Зак ни ставаше все по-зле.
Подпрях ръцете си на бедрата, докато се изправях. Мускулите ми се чувстваха уморени, сякаш бях пробягала маратон, вместо да спя, а гърдите ме боляха, макар че това усещане можеше да е резултат повече от емоционално сътресение, отколкото от треската.
Нагласих одеялото на раменете си. Дрехите ми бяха в по-голямата си част сухи, но в тъканта им се носеше слаба миризма на мухъл. Нямах търпение да ги облека отново. Когато се обърнах към пещерата, по кожата ми премина хладно пробождане на позната сила.
Спрях от изненада, после се завъртях с лице към течението.
В центъра на реката, с дълго бяло наметало, което се развяваше около него, Рикр се приближи до мен. Вместо да преплува през буйната вода, той вървеше по нея, а течността замръзваше под краката му с всяка грациозна стъпка. Голямата раница с припаси, която бяхме оставили в колибата на Зак, висеше небрежно на рамото му и добавяше поразително човешки елемент към дрехите му на фея, снежнобялата коса и златните рога.
Единственото нещо, което можеше да подобри още повече настроението ми, беше ако Артеар беше със Рикр. Вместо това по тесния леден мост, който Рикр създаваше, бързаше Йилиар. Господарят на сенките носеше Лалакай на ръце, а Гриниор и Килар го следваха по петите.
– Рикр – възкликнах тихо, а облекчението ме замая.
– Моята прекрасна гълъбица. – Когато слезе от ледения си мост на скалистия бряг, той огледа предимно голото ми тяло. – Бих казал, че се радвам да те видя добре, но тази оценка изглежда неточна.
– Доста неточна, да. – Протегнах нетърпеливо ръка към тежката раница, която той носеше, повече от готова да се облека с чисти дрехи. Докато ми я подаваше, наклоних глава към Йилиар. – И така, кой кого намери?
– Да го наречем взаимно откритие – отвърна Рикр с лека усмивка.
Йилиар отмести Рикр от пътя си, след което наклони ръце напред. Той почти изхвърли Лалакай на крака, преди да се вмъкне в пещерата с изкривена от отвращение уста. Двамата варги тръгнаха след него, нетърпеливи да се съберат отново с друида си.
Лалакай се поколеба и Рикр ѝ протегна ръка. Тя хвана китката му, дишайки тежко.
Прехвърлих раницата на раменете си.
– Виждам, че с Йилиар сте в добри отношения.
Тя ми хвърли слаб поглед с матовозелените си очи.
– Егото на Йилиар е непоносимо раздуто от годините, прекарани в услуга на Марцана. При по-добри обстоятелства бих могла да го смачкам.
Дори да не изглеждаше на минути от смъртта, нямаше да ѝ повярвам.
– Йилияр ли те запозна със ситуацията? – Попитах Рикр, като се преместих от другата страна на Лалакай и също предложих ръката си. Тя неохотно я прие и използва мен и Рикр като патерици, докато се запъти към пещерата.
– Мисля, че е така – отвърна Рикр. – Как се справя кралицата на смъртта?
– Тя се е подобрила малко. Зак смята, че скоро ще се събуди.
– Отлична новина.
Тримата се промъкнахме през пукнатината в по-голямата пещера. Погледът ми прекоси слабо осветеното пространство, търсейки Зак. Той беше приседнал до гнездото с одеяла на Марцана, а на няколко метра от него коленичеше Йилиар, обгърнал нежно с ръце стройна фигура. Марцана седеше – едва-едва – и при звука от стъпките ни вдигна глава.
Слабата гарванова коса висеше около тесните ѝ рамене като завеса, а дължината ѝ се разпиляваше по одеялата. Лицето ѝ беше смъртно бледо и изненадващо младо. Изглеждаше на не повече от шестнайсет години, макар че това не означаваше нищо, когато ставаше дума за феи.
– Кралице моя – промълви Йилиар – радвам се, че се събудихте.
– Дай ѝ да пие – каза Зак и пъхна бутилка с вода в ръката на феята. – Тя е обезводнена.
Ставайки, Зак забърза към нас, а веждите му бяха смръщени от загриженост. Той хвана ръката на Лалакай и я преметна през раменете си, мърморейки въпроси за симптомите ѝ. Гледах мълчаливо как я води към одеялата, където беше седнал по-рано, и ѝ помага да седне, след което притиска китката си към челото ѝ, за да провери температурата ѝ.
Въздъхнах горчиво, поставих раницата на земята и се облегнах на ръката на Рикр.
– Гълъбице?
– Изморена съм – прошепнах аз.
– Ти си болна. – В нечовешките му кристални очи блесна тревога. – Ти отслабваш.
Кимнах, тъй като нямаше смисъл да отричам.
Устата му изтъня нещастно. Хвана китката ми и се отправи към кралицата на Двора на сенките.
– Да пристъпим незабавно към най-неотложния въпрос – обяви той. – Марцана, какво знаеш за отровата, която те поразява?
Огромните ѝ очи, черни като бездънни ями, се вдигнаха към него.
– Не ви познавам.
– Самоличността ми е без значение, когато се намираш на прага на смъртта. Отговорете ми.
Йилиар сви ръка около тънките ѝ рамене, за да я задържи изправена.
– Тези двамата пристигнаха с Кристалния друид. Те са наши съюзници срещу звяра.
Тя примигна бавно и когато очите ѝ отново се отвориха, Зак мина покрай мен и приклекна пред нея.
– Знаеш каква е тази отрова, нали?
– Тя знае. – Острият глас на Лалакай отекна в пещерата. Облегнала се на стената на десетина крачки от нас, тя се присмиваше на Марцана. – Години наред беше обсебена от това как Бейн и Изверг са убили Марцаниок.
– Смееш ли да говориш за смъртта му пред своята кралица? – Изръмжа Йилиар. – Твоята некомпетентност е причината…
Марцана трепна с ръка и Йилияр моментално замълча.
– Бях обсебена – прошепна тя. – Почти не ядях и не спях през дългите месеци след ужасната му смърт, жадувах за отговори повече от почивка и прехрана. Разкрих всичко, което можах, за плановете на друида Вълчи бряг и за оръжията на звяра. Неугледните му ръкавици носят отровни нокти – отрова, приготвена, за да отслаби враговете му, след което да ги погълне в свободното си време, както направи с любимия ми брат. С много усилия разбрах естеството на отровния токсин и неговото противодействие.
Зак се наведе напред.
– Какво е това? Какво е противодействието?
– Цвете – въздъхна тя. – Цвете, което расте само под грижите на дракони.
– Искаш да кажеш, че става дума за дъх на дракон? То има магически свойства, но не знаех, че може да се използва като противоотрова. Как се прави?
– Не знам. – Тя затвори очи в още едно бавно мигане. – Помолих един съюзник, който е запознат с отровите, да създаде противоотровата за мен.
Наведох се напред внимателно.
– Ти вече имаш противоотровата? Къде е?
– Още тогава подозирах, че звярът ще използва същата страхлива стратегия, която бе използвал спрямо брат ми, за да ме повали. – Тя се облегна на подкрепящата я ръка на Йилиар. – Скрих антидота в леговището на Костояда, където нито звярът, нито слугите му можеха да го достигнат. Парадоксално е, нали… че и аз не успях да го достигна навреме.
Клепачите ѝ се спуснаха и тя се облегна на страната на Йилиар. Той внимателно я положи на земята, а лицето му се стегна.
– Дишането ѝ е по-слабо. Друиде, трябва да я укрепиш.
– Отварите ми свършиха. Трябва да направя още. – Зак седна на петите си. – Но това, от което тя наистина се нуждае, е антидотът.
– Тогава трябва да отидем да го вземем – казах аз. – Къде е леговището на Костояда?
Йилиар отметна косата на Марцана от бледото ѝ чело, докосването му беше нежно и тревожно, после се изправи на крака.
– Знам местоположението му, както и всички членове на Двора на сенките.
Намръщих се.
– Как тогава това е добро място за укриване?
Откъм ъгъла на Лалакай се чу задъхан смях. Тя облегна глава на скалната стена, а трескавите ѝ очи се извърнаха към нас.
– Най-безопасно е. Костоядът ловува всички феи, които са достатъчно неразумни, за да се разходят в обсега му. Дори лордовете и дамите от двора не биха изпробвали силите си срещу него.
– Тя е права. – Йилиар не звучеше щастливо, че се съгласява с Лалакай. – Костоядът е непристъпен и напълно смъртоносен. Със сигурност ще умра, ако се опитам да вляза в леговището му. Само Марцана може да извлече противоотровата.
Рикр прибра ръце в ръкавите на наметалото си.
– Не съм запознат с това създание. Защо само Марцана?
– Костоядът е сляп, но сетивата му са силно настроени към присъствието на нашия вид. Марцана обаче е кралицата на смъртта. Тя може да приеме формата на смъртта и да премине незабелязано покрай Костояда.
Приема формата на смъртта? Искаше да каже, че тя може да се превърне в зомби по свое желание?
– Значи всяка фея, която не е мъртва или не симулира смърт, не може да премине през Костояда? – Попита Зак. – Рикр, а ако ти и Йилиар го атакувате заедно?
– Невъзможно е – заяви Йилиар. – Ако го атакуваме с достатъчна сила, за да го убием, несъмнено ще унищожим и антидота.
В пещерата настъпи тишина.
– Ами да направим нова партида антидот? – Попита Йилиар Зак. – Знаеш ключовата съставка и къде расте.
Изненадата премина през мен.
– Ти знаеш къде расте?
Зак кимна.
– Не е толкова далеч оттук. Мога да бъда там и обратно за четири или пет часа, в зависимост от това колко на изток сме в момента. Но отварите, в които съм го използвал, не са били за консумация. Нямам представа как да го приготвя като противоотрова. Или ми трябва повече информация за антидота на Марцана, или трябва да го изследвам сам.
– Тогава се връщаме към Костояда – промълвих аз.
– Може би ще ни трябват и двете. – Той се изправи на крака. – Марцана е направила антидота за себе си. Съмнявам се, че има достатъчно и за четиримата, а и Еко може да има нужда от него.
– Тогава какво ще правим?
– Разделяй и владей. – Очите на Рикр блестяха зловещо на слабата светлина. – Ти и Зак ще се сдобиете с важната съставка на антидота, за да може той да приготви още, а ние с Йилиар ще предизвикаме Костояда за съществуващия антидот.
В мен се появи тревога. Йилиар вече беше обяснил защо борбата с Костояда не е вариант, а и Марцана нямаше да се възстанови достатъчно, за да си го набави сама. Нуждаехме се от друга възможност да се промъкнем Костояда – и аз имах идеалното решение. Или щях да го имам, ако бях взела със себе си медальона с речния камък.
Носех го три дни подред, но когато дойде време да събирам багажа за екскурзията ни до Двора на сенките, реших да го оставя вкъщи, за да не го загубя отново.
– Костоядът усеща присъствието на феи – казах аз – а какво да кажем за друид?
– Всички феи забелязват друидите – отвърна Рикр. – Съмнявам се, че това същество е изключение.
Йилиар прокара пръст напред-назад по челюстта си.
– Възможно е, ако друидът държи енергията си изключително добре скрита и наблизо има фея със силно присъствие, което да отвлича вниманието.
Зак скръсти ръце.
– Отражението на аурата ми е почти перфектно, доколкото е възможно. Бих могъл…
– Трябва да си вземеш „Диханието на дракона“ – прекъснах го аз.
Очите му се стесниха.
– Разделяй и владей, както каза Рикр – продължих аз. – Нямаме време всички да отидем да вземем Драконовия дъх, а после да се промъкнем в леговището на Костояда. Колкото по-дълго се проточи това, толкова по-слаби ще станем.
Челюстта на Зак се сви.
– Значи доброволно се промъкваш в леговището на Костояда? Дори не знаеш как се прави отразяване на аурата.
– Мога да я инструктирам – предложи Рикр. – И макар че с Йилиар не можем безопасно да нападнем Костояда, можем да отвлечем вниманието му.
– Не твърде ефектно – отвърна Йилиар. – Не бива да привличаме вниманието на съда.
– Това не ми харесва – изръмжа Зак.
– На мен също не ми харесва, но още по-малко ми харесва да умра.
Прекосих пещерата до голямата ни раница, клекнах и я разкопчах. Без да очаквам да съсипя два тоалета наведнъж, имах само още една смяна на дрехите – потник и дънките, които бях облякла във „Врана и чук“ вечерта преди да тръгнем.
Зак приседна до мен и държеше раницата отворена, докато аз търсех чорапи.
– Сейбър… – Кратка пауза, след което той изпусна тежък дъх. – Надявам се, че ще успееш да научиш отразяването на аурата толкова бързо, колкото научи сферите на аурата.
Аз също се надявах на това.
– Къде е сапунът?
Той бръкна в дъното на чантата. Търсещата му ръка се поколеба, после извади алхимичния си комплект. Повдигнах вежди, докато той разгъваше тежката кожена чанта, почти сигурна, че не държи сапун там.
Той направи преглед на запасите си.
– Освен ако антидотът не е изключително лесен за направа, може да не разполагам с всички инструменти, които ще са ми необходими. Ще трябва да се върнем във фермата ми.
Можем ли да си позволим да добавим половин ден трудно пътуване към времето, което ще ни отнеме събирането на Драконовия дъх, изследването на съществуващия антидот и приготвянето на още? Зак и аз вече бяхме трескави и слаби. Ще издържим ли толкова дълго?
Прехапах вътрешната част на бузата си, като използвах жилото, за да противодействам на безнадеждния страх, който тежеше в крайниците ми.
– Какво… – Лалакай се изкашля слабо. – Ами бившата обител на Бейн?
Зак се извърна към нея, като се намръщи.
– Ами това?
– Ти си оставил алхимични принадлежности след себе си, нали? То е значително по-близо от фермата ти.
– Аз… – Той се измъкна, погледът му се отдалечи. – Взех само артефактите и ценностите му, така че останалото може би все още е там.
Преместих се неудобно.
– Искаш да кажеш…?
Той кимна, лицето му беше бледо, а очите му – призрачни.
– Старият ми дом… където живеех с Бейн.

Назад към част 17                                                    Напред към част 19

ЕМЕРИ

– Не!
Не трябваше да се случва така. Да се бори със Слоун, да поеме тежестта на магията ѝ, трябваше да го защити. Беше стигнала дотам, преди Слоун да го е притиснала в краката си, той не трябваше да ѝ се отдава. Слоун не трябваше да побеждава.
Емери удряше с юмруци по гърдите на Дориан колкото можеше по-силно, което, признавам, не беше много силно. В каквато и адска магия да я беше обвила Слоун, тя беше изцедила самото ѝ желание за живот. Мускулите ѝ трепереха слабо. Отне ѝ всичко, за да задържи главата си изправена.
– Отведи ме обратно, Дориан. – светът около нея се завъртя като вихър и тя не беше сигурна дали е от пресищането с него, или от внезапния разрез в душата ѝ, когато връзката между нея и Огъст беше прекъсната. Той отново бе изчезнал от орбитата ѝ, а тя бе останала без своето слънце.
Тя посегна към тъмнината си с надеждата, че тя ще потуши болката в душата ѝ, но когато сграбчи тъмните пипала в гърдите си, те бяха малка част от това, което бяха преди. Сякаш бяха изцедени от силата си.
Дориан я постави на един участък от мек мъх. Жлъчка заплаши задната част на гърлото ѝ, но Емери я преглътна.
– Отведи ме обратно, Дориан. Не можем да го оставим.
Той я погледна с болезнено изражение, преди да избърше лицето си с ръка.
– Не мога да го направя, Ваше Величество.
– Кълна се в боговете, Дориан. – Емери се опита да се изправи, но краката ѝ веднага се подкосиха – Ако не ме върнеш да го спася, ще…
– Какво ще направиш, Емери? – избухна Дориан, а Емери се смая от тона му – Нямаш представа какво е направила с теб. Слоун е по-силна от теб. Нейната тъмнина е некротична, тя краде живот от всичко, което я заобикаля. Може би ако знаеше как да усъвършенстваш кръвта си, можеше да направиш същото, но докато тя може да изсмуква проклетия живот от душата ти, няма да се доближиш до нея. Огъст беше умен да се увери, че си в безопасност. Той вече е в по-голямата си част мъртъв като вампир. Тя не може да изсмуква живот от някой, който не е жив, а той и е нужен жив, за да стигне до теб. Ти си най-голямото ни оръжие в момента и дъщеря ти се нуждае от теб, за да остане така. Кралството ти се нуждае от теб, за да остане така. Звездите горе, имат нужда да останеш такава. Предлагам ти да запомниш това.
Устата на Емери се отвори. Дориан никога не ѝ беше говорил по този начин. Винаги се е държал професионално и логично с нея. Мъжът пред нея беше с широко отворени очи и на секунди от това да се разпени.
Той вдиша успокояващ дъх и се опита да намери самообладание.
– Съжалявам, ако е било грубо. Просто… все още не съм съвсем наясно и трябва да си готова да водиш хората си в момента, в който разбера как, по дяволите, ще се справя с това.
За какво, по дяволите, говореше той? Какво усъвършенстване?
За пръв път, откакто Дориан я измъкна от тронната зала, Емери се огледа наоколо. Мекият мъх, върху който седеше, се простираше навсякъде около нея, влажен под балдахина от надвиснали борове, въпреки прозиращата светлина. Те не бяха на нито едно от местата за среща, за които знаеше. Където и да се намираха, определено не беше в същия часови пояс като замъка, като се има предвид, че преди пет минути беше почти полунощ.
– Къде сме? Къде са всички? – попита тя колебливо, докато протягаше ръка към земята около себе си. Магията там беше различна, по-силна и някак си по-мощна, но в същото време приглушена. Като мъглив дъжд. Не е съвсем там, но все пак насища въздуха.
– Ние сме в Скандинавия, по-точно в Швеция. Докато извеждахме вещиците през къщичката на Лили, повече от няколко чудовища успяха да преминат през портала.
Емери си пое дъх.
– Лина?
– В безопасност е. Пресях нея, Теа, Космина и колкото се може повече от децата на друго място, а Лили и Малкълм успяха да победят чудовищата с помощта на вещиците и вампирите. Ето защо ми отне толкова време да се върна при теб.
Сърцето ѝ се успокои съвсем леко. Поне те бяха в безопасност. Бяха ги измъкнали от лапите на Слоун и някъде, където можеха да се прегрупират.
– Значи имаш и армията?
Дориан поклати глава, а устните му се свиха в мрачна линия
– Не, Слоун все още ги държи в замъка. Ние разполагаме само с тези, които успяхме да измъкнем от замъка и вилата.
Майната му. Не само че Слоун разполагаше с армията им, но и с единствения човек, когото биха послушали. Огъст нямаше да обърне страна, но Слоун беше доказала, че е безмилостна. Ако разполагаше с Огъст, разполагаше и с армията им.
Емери отново се опита да се изправи и този път, когато го направи, Дориан ѝ предложи ръката си.
– Тогава защо ме доведе тук, а не при онези, които избягаха?
Той я издърпа нагоре и тя изчисти мръсотията от гамашите си. Не че имаше значение. Беше покрита с кал и мръсотия от битката със Слоун.
Дориан отстъпи крачка назад, изглеждаше разсеян, а очите му непрекъснато шареха из поляната.
– Защото искам това да е мястото, където ще отидем по-нататък, но трябва да си готова за това.
– Къде?
– Обърни се.
Емери успя да не се превива, докато извиваше тялото си. Зад тях, в средата на дърветата, които ограждаха поляната, имаше голяма каменна арка с разнебитена желязна порта през нея. Освен че изглеждаше напълно не на място, тя изглеждаше стара и износена. Никакви дървета не я докосваха и изглежда не водеше никъде.
– Това е входът към царството на феите. Частица от Фейвилд, създадена и скрита в това царство от богове и феи, за да могат попадналите тук да дойдат и да подмладят магията си. Това е мястото, което посетих, когато ме нямаше, за да ги попитам дали ще ми разрешат да те заведа там, за да извлечеш кръвта ми и да завършим заклинанието за прекъсване на Съревнованието.
– Те искаха да се съглася на неуточнена услуга. – тя се загледа в арката, опитвайки се да разбере как тя е вход. Той не светеше и не бръмчеше с магия като входовете, които Лили беше заклинала в миналото. Просто си стоеше там, незабележима от желязо и камък, почти като вход на сграда, която някога е била издигната, но отдавна вече я няма.
– Правилно. И повярвай ми, не искаш да обещаваш нещо подобно на феите. Не можеш да им се довериш.
Емери се обърна назад и огледа Дориан.
– Но аз ти имам доверие.
Челюстта на Дориан се стегна.
– Аз не съм от тях.
– Тогава какво правим тук, ако не можем да им се доверим?
Емери ставаше все по-разтревожена с всеки изминал момент. Искаше да стигне до дъщеря си и да увери хората си, че са в безопасност, но първо се нуждаеше от план, а ако Дориан се домогваше до това, трябваше бързо да се заеме с него.
– Слоун е доказала, че може да ни намери и да премине през нашите защити. Ако се разположим на някоя от точките за среща, е въпрос на време тя да ни намери отново. Тя никога няма да спре да те преследва. Дори и да отидеш при нея, тя ще те чака да я заведеш обратно при Лина, защото дъщеря ти е още един начин да развие плановете си и да ти отнеме всичко. Трябва ни място, където да отидем и където тя да не може да ни последва, защото тук такова място не съществува.
Емери проследи хода на мисълта му и намрази, че е прав. Всичко, което беше казал, имаше смисъл. Слоун не се бореше само за власт. Беше изиграла картите си и бе доказала, че повече от управлението иска да унищожи Емери, а това означаваше да ѝ отнеме всичко, което ѝ беше скъпо. Тя вече беше откраднала Ансел, нейния защитник, а сега и нейната половинка. Съвсем логично беше да посегне и на Лина. И нямаше как да открадне дъщеря ѝ.
– Искаш да избягаме в това друго царство.
– Точно така.
– Безопасно ли е?
Дориан сви рамене.
– На теория.
– Няма да излагам на опасност хората си, камо ли дъщеря си.
Косата и настръхна отзад на врата, а магията във въздуха пулсираше, сякаш от един момент нататък беше свръхзаредена. Емери потърси линията на дърветата пред себе си, но преди да успее да се обърне, чу глас, от който капеше магия и злоба.
– Опасността, както и красотата, е в очите на зрителя, не мислиш ли, Дориантиан?
Емери върна поглед към арката, но преди да успее да погледне към притежателя на силния грапав глас, Дориан застана пред нея.
– Нико. – изръмжа Дориан и сви колене, сякаш беше готов да я защити.
Въздухът около тях запулсира и очите на Емери се разшириха, когато осъзна, че тази магия се усеща по различен начин. Тя идваше от Дориан. Магията му беше тъмна, по-тъмна от нейната и тази на Слоун. Онова, което бе усещала от него преди, изглеждаше като детска игра. Тя не се коренеше в света около тях, а сякаш идваше от кладенец в него. Сякаш той беше краят и началото на нейните граници.
Какво, по дяволите? През цялото това време той ги е държал настрана. Очите на Емери се стесниха върху гърба на Дориан и ако в собствените ѝ магически запаси беше останало нещо, вероятно щеше да го хвърли по него. Можеше да ѝ помогне да свали Слоун. Не беше нужно да оставят Огъст зад гърба си.
Тя коленичи и зарови ръце в мъха около себе си, усещайки магията на земята. Може и да нямаше своя собствена, но светът можеше да ѝ даде това, от което се нуждаеше. Може би не тъмнината, но обикновената ѝ магия можеше да даде резултат.
– Емери, – изсумтя Дориан – усещам как изтегляш магията си. Ако смяташ да я използваш върху някого от нас, предлагам ти да помислиш отново. Сега не е подходящият момент. Ще ти обясня всичко, обещавам.
– Ти каза, че не трябва да се доверявам на феите. – изохка тя.
– Той не греши. – ухили се загадъчният мъж – Особено на него.
Емери изпробва магията, която бе придърпала към себе си. Слоун ѝ беше направила шибан номер, а последното нещо, от което се нуждаеше в момента, беше да изглежда слаба. Тя се изправи и заобиколи широката фигура на Дориан.
Пред арката стоеше най-красивият мъж, който някога беше виждала. А това говореше нещо, като се има предвид, че постоянно беше заобиколена от кралски вампири, които някак си изглеждаха така, сякаш им е мястото на корицата на всяко издание за най-горещите мъже на света.
Не ѝ беше нужно да види меките връхчета на ушите му, за да разбере, че е неземен.
Дори от мястото, където стоеше на няколко метра, трябваше леко да наклони глава, за да срещне мъхестия му поглед. Беше блед, но чертите му бяха тъмни и изваяни, което го правеше да изглежда по-скоро богоподобен, отколкото болнав. Обсидиановата му коса висеше до раменете, подчертана от блестящите черни рога, които стърчаха на около сантиметър зад слепоочията му и се извиваха назад. Тъмносивият му халат с къси ръкави му правеше голяма услуга, като очертаваше стройните му мускули чак до ниските дънки. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите, а пръстите му – свити в юмруци, но Емери успя да различи няколко тъмни пипала, които сякаш оцветяваха кожата по гърба на ръцете му, подобно на тези на Слоун.
– Харесва ли ти това, което виждаш, човече? – сбърчи вежди Нико.
– Не особено. Не си падам по джуджета със заострени уши. – това беше пълна лъжа, но той нямаше нужда да знае, че тя го намира за привлекателен – Какво имаш предвид с това – особено Дориан?
Колкото и да ѝ се искаше да се нахвърли върху Дориан за всички очевидни тайни, които пазеше, тя му вярваше повече от на мъжа пред себе си. В крайна сметка той не ѝ беше дал причина да не го направи, но тя все пак искаше да стигне до дъното на всичко, което той криеше от нея.
– Това е история за друг път. – замисли се Нико, а очите му се спряха на Дориан, преди да се върнат върху нея – Предполагам, че ти си Емери. Вещицата, която ще промени всичко.
Тя не пропусна сарказма в изказването му, нито пък ѝ хареса, че той знае коя е тя, когато тя не знаеше нищо за него.
Шибаният Дориан.
Емери сви пръстите си, търкаляйки между върховете им миниатюрното количество магия, което бе успяла да извади.
– Това съм аз. Радвам се, че Дориан се изказва високо за мен. А ти, както разбирам, си Нико. За съжаление, засега не си нищо друго освен име, но чух, че ти, или може би твоят крал, искаш нещо от мен.
Той пристъпи напред, като прекоси пространството между тях с три големи крачки. Протегна ръка и Емери си пое рязко дъх. Пръстите му бяха черни като нощ, сякаш бяха потопени в мрак. От всеки пръст нагоре по ръцете му и върху предмишниците му се извиваха като димни вени черни вихри.
Емери искаше да погледне към Дориан и да види дали е безопасно, но това щеше да е признак на слабост, а това беше последното нещо, което искаше Нико да види.
Тя разтвори магията си и внимателно постави ръката си в неговата.
– Уверявам те, че не се прекланям пред никого и това, което искам от теб, е едно просто заклинание.
Нико я поднесе към устните си и притисна мека целувка към кожата ѝ. Веднага магията ѝ се разпали и се стрелна от гърдите към ръката ѝ, като удари Нико.
Очите му се разшириха, той отдръпна ръката си и разтри засегнатата плът.
– Интересно. – устните му се усмихнаха наполовина – Ти си по-силна, отколкото си представях. Ти ми дължиш, Дориан.
– Не ти дължа нищо. Ако има нещо, то ти дължиш на мен. – изрече Дориан, а очите му не слизаха от Нико.
Емери искаше да зададе въпроси, да разбере какво, по дяволите, се случва между тях, но това не беше нещо, което можеше просто да изрича.
Това беше политическата игра, за която Огъст винаги говореше. Емери я мразеше и предпочиташе всички карти да са на масата, но това не беше нейният свят, а и без своята половинка сега повече от всякога трябваше да се научи да играе по неговите правила.
– Това ли мислиш? – подигра се Нико – Не ти дължа нищо след това, което се случи на върховете.
Дориан направи крачка напред, стиснал юмруци от двете си страни, готов да замахне, но спря, сякаш бе помислил по-добре.
– Загубих всичко, за да ти помогна. После, когато най-накрая възстанових всичко, когато бях щастлив, загубих и това, защото ти се доверих.
Емери се обърна към Нико, като изучаваше чертите му, докато той говореше.
– Повече от изкупил съм греховете си, братко. Няма да се извинявам отново.
Брат? Очите на Емери се стрелнаха между Дориан и Нико. Не можеха да бъдат по-различни, но ако бяха роднини, това би имало толкова много смисъл. Тя можеше да разбере, че мразиш брат си или сестра си за това, което са направили. Ако Нико приличаше на Слоун, тя с удоволствие щеше да застане до Дориан и да свали този нов фейри на земята.
– Той не е от моята кръв, Емери. Предлагам ти да спреш да излъчваш чувствата си толкова гръмко. Феите могат да усещат мислите и емоциите и Нико няма да се поколебае да ги използва срещу теб. – очите на Дориан не се откъсваха от тези на Нико – Нуждаем се от достъп до Енхант.
Ебати феите. Емери издигна стени в съзнанието си, както би направила във връзката си с Огъст, и се надяваше това да свърши работа.
Устните на Нико се изкривиха в лукава усмивка.
– Вече ти казах каква е цената ми.
– Вече не сме само ние. Имаме нужда от убежище от близначката на Емери.
– Интересно. – усмивката на Нико се разшири, когато той погледна Емери с блясък в очите, какъвто не беше имало преди – Близнаците на светлината и тъмнината. Най-накрая се случи.
Дориан кимна.
Очите на Емери се стрелнаха между двамата, а гарда ѝ се вдигна.
– Какво означава това?
– Заговорът се сгъстява. Ти си пазил тайни от всички нас, нали, Дориан? – Нико тръгна към Емери и когато беше почти до нея, щракна с китката си и изкара от въздуха черна роза – За теб и сестра ти беше предсказано, когато Селесте беше изпратена в това царство. Нейните предци са били избрани от боговете да бъдат пазители на баланса, като гарантират, че и в двата свята има магия. Но дори във всяко царство трябва да има баланс. Когато близнакът на Селесте загинал, земята обещала, че когато близнаците на светлината и тъмнината се завърнат, тяхната война ще определи бъдещето на царствата.
Нико предложи розата на Емери, но предвид всичко, което двамата бяха казали, тя не се довери на дара на Нико. Вместо да го вземе, тя се обърна с лице към Дориан, втвърдявайки чертите си, за да не види раните, които всяка от лъжите му бе нанесла.
– Не смяташе ли, че е важно да ни кажеш това?
– Не можем да се намесим! – обясни Дориан, а в гласа му се долавяше лека молба. Тя си представяше, че това е причината, поради която той не се е намесил и не е унищожил Слоун сам. – Не исках да ти давам надежда. Направих всичко възможно, за да помогна на теб и на твоето кралство. Както казах на Огъст, моята вярност е към теб.
– Но ти беше изпратен тук от Нико.
Дориан продължаваше да мълчи, затова тя зададе въпроса си на единствената друга фея, който можеше да ѝ даде отговор.
– Защо?
– Има много причини, поради които го изпратих. – отговори Нико, откъсна венчелистчетата от цветето, което беше отхвърлила, и ги остави да паднат на заобикалящата ги мъхеста земя – На първо място, за да видя какъв е твоята половинка, докато се подготвя да замени баща си. Когато създадох Енхант, това беше, за да защитя онези феи, които бяха останали в неизвестност. По онова време нямах нужда да знам много за кралствата, в които се намираха вратите ми. Но когато размириците в твоето царство нараснаха, трябваше да знам къде се намира твоето царство.
– Защото? – потърси повече информация Емери. Ако искаше да му помогне, щеше да се наложи да ѝ даде нещо повече от глупав дипломатичен отговор.
– Съгласна ли си да ми помогнеш?
Емери сбърчи вежди.
– Предоставяте ли ни убежище?
Нико се замисли за миг, преди да кимне с глава.
– Временно. Няма да позволя Енхант да се превърне в убежище за вампири и вещици.
– Ами хибридите? – сведе поглед Емери, готова да направи всичко, за да защити дъщеря си.
Дориан се полюшваше до нея и тя си представи, че иска да скочи и да преговаря за нея, но за щастие не го направи. Колкото и да ѝ се искаше Огъст да е там, за да посредничи, сега тя беше най-високопоставеният служител в тяхното кралство и трябваше да е тази, която да взема тези решения.
– Ами те какво?
– Ще бъдат ли те проблем?
– Предпочитам ги пред теб.
Емери кимна. Искаше ѝ се да попита защо, но не беше моментът.
– Тогава от какво имаш нужда от мен?
– Както казах, едно просто заклинание, което може да изпълни само вещица, докоснала се до звездата.
Емери се замисли над думите му.
– Няма да убия никого заради теб.
Това беше единственото условие, което и хрумна в главата. Заклинание, което можеше да направи… може би. Не беше усъвършенствала заклинанията, освен отварянето на портали, но Нико не трябваше да знае това.
Нико се ухили.
– Ако това е единственото ти условие, тогава няма да имаме проблеми.
Емери не му се доверяваше, но в очите му имаше нещо, което я караше да иска да му помогне. Магията му беше тъмна, като нейната и тази на Дориан, но тя виждаше, че той има и сърце. Ако прочетеше между редовете, можеше да види, че то кърви за народа му. Искаше да ги защити и макар че не трябваше, беше готов да помогне и на нейните.
– Договорено. – Емери протегна ръка към него. Джентълменско споразумение.
– Не му стискай ръката. – предупреди Дориан, като постави собствената си ръка на рамото ѝ и я дръпна крачка назад.
Очите на Нико се стрелнаха към Дориан и той се усмихна.
– Развратник.
Нико се обърна и тръгна към арката с портата. Той притисна ръка към камъка и измърмори фраза на нещо, което звучеше като диалект на шотландския галски, но тя не можеше да бъде сигурна. От вътрешността на арката струеше светлина, която сега излъчваше меко розово сияние. Нико бутна портите, които се бяха превърнали от ковано желязо в черен обсидиан, и вдигна ръка.
– Добре дошли в Енхант.

Назад към част 19                                                   Напред към част 21

Глава 34

Девет изтощителни часа по-късно Рафаел погледна надолу към доклада, който Аодхан току-що беше бутнал на бюрото му, и каза:
– Колко е лошо? – Болестта най-накрая беше овладяна, но не и преди да се пресече през определен сегмент от вампирското население на града.
– Триста и осем мъртви или болни – каза му Аодхан. – Двеста са под наблюдение през следващия ден.
Това не беше пълната катастрофа, която се очертаваше да се случи, още повече че никой от вампирските войници на Рафаел не покровителстваше Безел, но като се имат предвид вече повалените ангели, добавени към страха, който сега пронизваше вампирското население на града, това беше брутален удар върху туптящото сърце на неговата територия.
– Продължавай да следиш ситуацията и ме предупреждавай, ако има някакви признаци, че болестта е излязла от контрол.
„Монтгомъри“ – каза той, след като Аодхан си тръгна – „Елена у дома ли е?“ – Тя бе работила рамо до рамо с него допреди час, когато ѝ бе наредил да се прибере вкъщи, виждайки изтощението ѝ след двете бурни нощи.
„Да, господарю.“
„Погрижи се да си почине.“
Най-малката пауза.
„Не вярвам, че бих могъл да накарам ловеца на гилдията да направи каквото и да било.“
Въпреки че знаеше, че Ню Йорк е на ръба на катастрофална последна атака, той почти изпита желание да се засмее на несигурния отговор на вековния вампир. Достатъчно вярно – каза той и докосна мисълта си до тази на Елена в тих въпрос. Когато чу в отговор само спокойна тишина, той разбра, че тя спи.
„Сестра ѝ?“ – В целия този хаос двамата с Елена нямаха много време да разговарят, но тя му бе разказала за биологичната си баба точно преди да напусне Кулата, а в изражението ѝ се долавяше продължаващият шок от разкритието. Но надделяваше загрижеността ѝ за това какво може да означава всичко това за Ева.
„Мис Евелин спи спокойно.“
„Благодаря ти, Монтгомъри.“ – С това Рафаел се обърна, за да въведе номер в големия комуникационен екран на едната стена на кабинета си.
Минута по-късно на него се появи лицето на Тит.
– Рафаел, моят секундант ми каза, че искаш да говориш с мен – каза архангелът воин, махагонът на кожата му блестеше на светлината в стаята, откъдето говореше.
– Чувам, че на твоята територия се сблъскваш със същата вампирска болест, която едва не свали самолет на моята. – Нямаше как да потисне тази информация, враговете им несъмнено бяха наясно, че ударът е намерил цел. И все пак те продължаваха да чакат.
– Ще ти доверя тази информация, Рафаел. – Очите на Тит се впиха в неговите. – Не ме предавай.
Рафаел наклони глава.
– Ти си един от архангелите, чиято дума знам, че е негова гаранция. Ние сме обединени в борбата с този бич и аз ще споделя всичко, което знам за него, ако ти направиш същото.
Очевидно успокоен, Тит кимна.
– Болестта на моменти заплашваше да унищожи сухопътните ми сили. Проследихме и елиминирахме преносителите, но Харизмон продължава да изпраща още заразени през границата ни, като единствената им цел е да разпространят кръвта си в часовете преди болестта да започне да се проявява.
От мига, в който предишния ден получи съобщението на Джейсън за проблемите на територията на Тит, Рафаел имаше своите подозрения за архангела, който беше съсед на Тит.
– И така, Харизмон е този, който е създател на болестта? Има ли някакви индикации за ръката на Леуан в създаването ѝ?
– Не – каза Тит. – Хората, които имам в двора му, потвърждават това. Силата на Харизмон вече очевидно е много избледняла от прекомерна употреба, но той има стабилна група заразени, от които взема кръв, за да зарази още, продължавайки цикъла – по някакъв начин е убедил сухопътните си войски, че умират в името на защитата на територията си. – Тит потърка лицето си в рядък жест на умора. – Сега те питам дали той е инициирал Падението, защото ако е така, ние сме още по-уязвими, отколкото вярвах.
– Не разполагаме с доказателства, но вярваме, че индикациите са налице.
От двете страни на устата на Тит се образуваха дълбоки вдлъбнатини.
– Това, че нанася толкова жестоки удари по теб, докато мен само ме тормози, означава, че сигурно се е хванал с Леуан. Бих застанал с теб във войната срещу нея, Рафаел, ако Харизмон не седеше на границата ми и не чакаше да ми мигне окото.
– Информацията, която сподели, струва толкова. – Той му даде името на второстепенния му враг, Леуан все още беше най-опасната. – Сега ти казвам, че сме започнали да разработваме ваксина – ще отнеме време, но моите лечители казват, че може да се направи. Искаш ли да изпратя информацията на твоите лечители, за да могат да се включат в работата?
Тит кимна.
– Честта ти е силна, че споделяш такова нещо. Ще инструктирам моите лечители да работят с твоите по всякакъв начин.
Без да губи време, Рафаел изпрати мислена команда до екипа в Кулата, който работеше върху ваксината под дистанционното ръководство на Кеир, лечител, който не можеше да изостави задълженията си в Убежището.
– Трябва да спрем Харизмон и търговеца на смърт, Леуан. – Намръщен, Тит удари в земята церемониалното си копие, чийто смъртоносно остър връх бе боядисан с чисто злато. – Ние сме архангели, защитници на света, а те се опитват да го осквернят в заблудата си за божественост. – Рев, който несъмнено разтърси стените на крепостта му, преди да прикове Рафаел с очи. – Надявам се да не станеш жертва на същата гордост.
– Нямам желание да управлявам света, но и няма да позволя на никого да застрашава територията ми. – Воин до воин, той задържа погледа на другия мъж. – Бих те нарекъл съюзник, Титус, и бих приел думата ти и дал информация, ако и ти направиш същото. – На никой друг ангел, дори и на Илиум, не би говорил толкова откровено, но Тит нямаше време за двусмислици и политически изтънчености. Той, помисли си изведнъж Рафаел, щеше да бъде човек, когото Елена щеше да хареса, и имаше чувството, че възхищението щеше да бъде отвърнато.
Сега Тит взе решението си с обичайната си липса на забавяне.
– Съюзът е сключен.
Докато приключваше разговора, той си спомни за времето, когато Тит го беше нарекъл „стриптийзьор“ и го беше ударил по гърба в знак на поздрав за добре изигран двубой. Сега те бяха съюзници, които се изправят твърдо срещу една и съща смъртоносна заплаха. Още една промяна, още един знак, че светът ще се промени завинаги, преди това да е приключило.

* * *

Ева лежеше по гръб в средата на централното ядро на къщата, когато Елена слезе по стълбите в девет сутринта, след като бе заспала около четири часа дълбок, непрекъснат сън. И тялото, и умът ѝ се чувстваха освежени, емоционалният стрес от предишния ден вече не заплашваше да я пореже докрай.
„Добро утро, Архангеле“ – каза тя, свързвайки се с ума на Рафаел от другата страна на водата, като връзката беше без усилие.
Прохладната целувка на дъжда, бурното море в ума ѝ.
„Добро утро, хбебти.“
Сгряла сърцето си и с усмивка, която дърпаше устните ѝ, тя премина по копринения килим, за да погледне надолу към размазаното тяло на сестра си.
– Ев? – Каза тя, като забеляза, че синината около лявото око на Ев е избледняла до болезнено жълто-черно, което означаваше заздравяване.
– Здравей, Ели. – Поздравът беше задъхан. – Съжалявам, изядох твърде много торта.
– Ти измами ли Монтгомъри? – Тя не смяташе, че вампирът има голям опит с деца, особено с умни деца – а Ева беше много, много умна.
– Не мислех, че той наистина ще ми даде торта за закуска, ако кажа, че се чувствам тъжна. – Учудване на лицето ѝ. – Или че ще ми даде още, когато кажа, че все още съм гладна. Не можех да не я изям след това. Нямаше да е учтиво, след като съм го поискала.
Раменете на Елена се разтресоха, докато се опитваше да сдържи смеха си.
– Затова ли лежиш на пода? Защото не можеш да дишаш?
– Ами. – Ева потупа стомаха си. – Хубава гледка.
Без съмнение трябваше да се върне в Кулата, да разбере дали ситуацията с болестта се е влошила през последните няколко часа, но Елена се спусна към килима и каза:
– Изправи се малко.
Когато Ева го направи – със стон – Елена плъзна крилото си под тялото на сестра си, ръката си под главата на Ева и те легнаха една до друга. Прозорецът над тях беше красив, искрящ от светлина.
– Боли ли те, ако легна на крилото ти? Доста съм тежка.
– Не боли, а ти не си тежка. – Ева притежаваше дребната костна структура на майка си, съчетана с дръзка сила, без съмнение щеше да израсне като елегантно малко динамо.
– Имам слой кучешка мазнина – така чух да казва майката на една от приятелките ми. – Заявено с хладнокръвие. – Не мисля, че ще стана лебед като Ейми, мама или теб. – Свирепа гримаса. – Просто искам да бъда малко по-малко дебела, но много обичам торта.
Елена почувства непреодолима вълна от обич.
– Искаш ли да чуеш една история?
– Добре.
– Бет и аз, имахме две по-големи сестри, знаеш ли това? – Тя не се изненада от поклащането на главата на Ева, но я заболя да си припомни колко старателно баща ѝ е погребал дългокраката танцьорка, с която някога е танцувал валс по кухненския под, също толкова старателно, колкото и сериозната второродна, с която е обсъждал акции и облигации на масата за закуска. – Имената им бяха Мирабел и Ариел.
– Те умряха? – Тих въпрос, Ева преплете пръстите си с тези на Елена.
– Да. Те умряха. – Думите все още бяха толкова трудни за произнасяне. – Ари искаше да се грижи за всички и беше някак си властна.
– Ейми също е властна. Но знам, че е защото ме обича.
– Да. – Елена усети как белезите от загубата се разтягат болезнено, докато си мислеше за момента, в който Ари ѝ беше казала, че тича по стълбите, само за да я прегърне, когато долната ѝ устна се разтрепери. – Бел имаше по-избухлив характер, но не позволяваше на никого да се държи зле с мен.
– Звучи като добра сестра.
– Тя беше. – Елена се концентрира върху щастливите спомени, борейки се срещу опръсканите с кръв сенки, които заплашваха да помрачат радостта. – И беше танцьорка. Начинът, по който Бел можеше да се движи, беше като да гледаш вятъра.
– Обзалагам се, че е учила много.
– Да. – Часове и часове, твърдо решена да израсне и да стане част от престижна балетна трупа. – Но знаеш ли кое е най-хубавото?
– Не, какво?
– Когато беше по-млада, Бел изглеждаше точно като теб. – Същият този вид на здравина, създаден от упоритите бебешки мазнини. – Видях снимките. Но скоро танците ѝ създадоха чисти мускули – точно както тренировките по лов ще направят за теб.
– Харесва ми да ходя в Академията, дори ако понякога получавам синини. – Като потупа нежно със свободната си ръка вътрешната повърхност на крилото на Елена, тя каза: – Ели?
– Да?
– Страх ме е.
Елена придърпа сестра си в прегръдките си.
– Знам, бебе. Знам.

* * *

След като настани Ева в кухнята с лаптопа, след като сестра ѝ съобщи, че е изпратила имейл на учителката си предишната вечер и е получила уроците за деня, които да направи вкъщи, Елена тъкмо беше тръгнала, когато Монтгомъри привлече вниманието ѝ от върха на скалата.
– Майката на мис Евелин е на портите – каза ѝ той.
– Отвори ги. – Елена сгъна назад крилата си, като си помисли, че Гуендълин сигурно е карала през нощта, след като е получила съобщението, което Елена беше използвала мрежата на ловците в района, за да предаде лично.
– Ева? – Попита другата жена в мига, в който излезе от оплескания с кал черен джип, с дълбоки сенки под тъмносините очи.
– Прави уроците си вътре – каза Елена. – Не сметнах, че е добра идея да я изпратя на училище, докато не се върнеш.
Гуендълин прокара трепереща ръка през гарвановочерната си коса.
– Току-що се прибрах от къщата. Джефри… – Внезапно прекъсване, стените на учтивата резервираност се сринаха, сякаш другата жена се сети, че говори за съпруга си на отчуждената му дъщеря.
– Искаш ли чаша кафе? – Попита Елена, потискайки нетърпението си да стигне до кулата – бъдещото благополучие на Ева можеше да зависи от това какво ще реши да направи Гуендълин.
– Не, вече съм изпила твърде много кофеин. – Изповедта на Гуендълин беше разлом в резервата. – Оценявам, че помагаш на Ева.
– Това е сериозно, Гуендълин – каза Елена, борейки се с етиката на това дали има право да сподели истината за биологичната си баба. – Джефри наистина я изплаши. Не мисля, че някога ще се примири с факта, че тя е роден ловец.
Скулите на другата жена изпъкваха в бяло върху кожата ѝ.
– Ще се уверя, че той никога повече няма да извърши нещо подобно.
Елена напълно вярваше в любовта на Гуендълин към дъщерите ѝ, но днес разбираше баща си много по-добре, отколкото някога преди.
– Не можеш да я гледаш през цялото време.
– Не, но въпреки че с Джефри може би нямаме такива отношения, каквито той имаше с майка ти – мрачна препратка към болезнения предишен разговор, в който Гуендълин призна, че знае за бившата любовница на Джефри и че жената има бледа прилика с Маргарита – баща ти се нуждае от мен по начин, който се съмнявам, че ще разбереш. – Тъжна усмивка. – Той ще спази своята част от сделката ни.
– Мамо! – В този миг Ева изхвърча през входната врата и се втурна към Гуендълин.
Докато стройните ръце на другата жена прегръщаха дъщеря ѝ, Елена се надяваше, че Гуендълин е била права в преценката си за Джефри. Защото Елена нямаше да стои безучастна и да гледа как той наранява Ева, както беше наранил нея.
– Ще направя всичко, което трябва, за да я защитя – каза тя на Рафаел по-късно същия ден пред склада, използван като наблюдателен пункт.
Рафаел не бе очаквал нищо друго от своята съпруга.
– Наредих на комуникационния ни екип да следи името на Ева, както и полетните планове на самолета на семейство Деверо. Ще знаеш до няколко минути, ако има нещо, което да вдигне червен флаг.
Верижната ограда на гърба на Елена беше сурово напомняне за мрачната причина, поради която стояха тук, но лъчезарната ѝ усмивка хвърли това в сянка.
– Благодаря ти, Архангеле. – В очите ѝ се появи отчетлив и много еленски блясък. – Изключително страхотно е да бъдеш съпруга на човек, който е господар на всичко, което изследва.
– Това, консорте – каза той, след като вече ѝ беше разказал за разговора си с Тит – е факт, който Харизмон и Леуан биха искали да променят.
– Знаеш ли, този Харизмон винаги ме е разколебавал. Сега вече знам защо. – Сгънала ръце, тя срещна погледа му. – Помолих Сара да ме направи неактивна в списъка на гилдията за момента. Кажи ми какво трябва да направя, за да ти помогна да подготвиш града за нападение.

Назад към част 34                                                    Напред към част 36

***

Малко преди залез слънце самолетът се приземява в Уеско. Топъл бриз, с нотка на океан, изпълва кабината, когато вратите на самолета се отварят. На стъпалата, водещи към асфалта, има килим – лилав, цветът на кралските особи. Войници в пълно снаряжение от червени палта и лъскави златни копчета и черни ботуши, блестящи на избледняващата слънчева светлина, очертават пътя от самолета до летището.
Николас излиза пръв – чувам дълбок ревящ призив за внимание от офицер на земята и щракането на твърди токчета по каменната настилка, когато войниците отдават чест. Когато излизам зад него, отделям минута, за да погледна, да възприема всичко, за да го запомня.
Но след това, когато наближаваме вратата на летището, се чува друг звук, този много по-зловещ. Това са подигравки и викове – и идват от тълпа хора отстрани на сградата, оградена зад ограда. Някои от тях държат плакати и всички изглеждат гневни. И те крещят и ругаят – нас.
Това, което започва като рев на неразбираемо презрение, става все по-индивидуално, когато се приближим.
– Аз нямам работа, а вие си летите с шибан частен самолет! Гадове!
– Майната ти! Майната ѝ на монархията!
Оставам близо до гърба на Николас. Той се протяга назад, протяга ръка, без да се обръща, търсейки ме. Поемам я и той я стиска.
– Забийте си го в задниците, момчета, и в този на баба ви!
Гърбът на Николас се сковава, но той продължава да върви напред.
Хенри реагира по съвсем различен начин.
Въпреки че охранителите се опитват да го държат настрана от оградата, той се приближава до нея и с едно движение на ръката си извиква един от мъжете напред.
Тогава Хенри се отдръпва назад… и го заплюва.
И светът се взривява.
Хората крещят, оградата дрънчи, войниците се приближават около нас – блъскат се и ни тласкат към вратата. Николас ме издърпва напред за ръката, прибирайки ме безопасно под мишницата си, докато на практика ни вкарват в сградата.
Вътре, след като виковете се заглушават зад затворената врата, Николас се обръща към брат си.
– Какво, по дяволите, си мислиш?
– Няма да им позволя да говорят с нас по този начин! Ти не си направил нищо, Николас!
– Не, не съм! – Крещи Николас. – Защото това, което правя, има значение. Думите ми, действията ми имат последици. Плюенето по хората няма да ги спечели на наша страна!
Зелените очи на Хенри пламват, а бузите му са червени от гняв.
– Майната им! Не ми трябват на наша страна.
Николас разтрива очите си.
– Те са наши хора, Хенри. Наши поданици. Ядосани са, защото няма работа. Те са ужасени.
Хенри се взира в брат си, упорит и непреклонен.
– Е, поне съм направил нещо.
Николас хърка.
– Да. Ти го направи по-лошо. Поздравления.
Хващайки ръката ми, той се обръща на пети и казва на Джеймс:
– Оливия и аз ще пътуваме сами в първата кола. Той може да върви отзад в колата с Бриджит.
Никой не се поколебава да изпълни заповедта.
И това е нашето посрещане в Уеско.

***

В лимузината Николас си налива питие от прохладния, осветен в синьо минибар в централната конзола. Той е с напрегнати мускули и намръщено изражение. Разтривам раменете му.
– Добре ли си?
Той въздъхва.
– Ще бъда. Съжалявам за това, любов. – Той си играе с косата ми. – Не исках да те доведа у дома по този начин.
– Пф. – Махам с ръка. – Израснах в Ню Йорк, Николас. Протестиращи и луди хора на всеки ъгъл. Това не беше нищо – не се притеснявай за мен.
Искам да върна игривостта в тези очи, онази привлекателна, лукава усмивка на красивите му устни. Мисля си да се плъзна на пода между коленете му и да му направя свирка. Но, ако трябва да бъда честна, с шофьора отпред, брат му и толкова много членове на персонала, които ни следват, просто нямам смелостта да го направя.
Вместо това се притискам до него, като оставям гърдите си да се притискат към ръката му. Той ме целува по челото, вдишвайки ме. И това изглежда го кара да се чувства по-добре.

***

Около час по-късно излизаме на пътя, който води към двореца. Николас ми казва да погледна през прозореца, за да видя – и аз съм смаяна.
Никога досега не съм използвал тази дума: поразена. Поразена.
Никога не е имало причина – но, дявол да го вземе, сега има причина. Виждала съм снимки на замъка, но да го видя сега е… нереално. Масивната каменна сграда е осветена отдолу нагоре – на практика сто лъча светлина осветяват фасадата. Повече прозорци, отколкото мога да преброя, са разположени отпред, обрамчени от гигантска желязна порта с черно-златист обков. Не мога да видя ясно оттук, но изглежда, че в камъка са вградени сложни гравюри, статуи и дърворезби. В центъра има осветен фонтан, който се изстрелва на височина наполовина колкото самия замък. Висока, величествена мачта държи развятото бордо и бяло знаме на Уеско. И цветя! Хиляди, може би милиони, цветя обграждат предната и страничните части, изпъквайки с цветове дори през нощта.
– Това е замък!
Да, това не е най-проницателното нещо, което съм казвала някога.
Николас само се ухили. Затова го хващам за ръката и го разтърсвам.
– Не мисля, че разбираш – ти живееш в чудовищен замък!
– Технически погледнато, това е дворец. Замъците са строени за отбрана, а дворците – по-скоро за монарха, за да отсъжда в подобаващо величие.
И, Господи, искам да си пъхна езика в гърлото му.
– Казвала ли съм ти колко е горещо, когато разгръщаш кралските факти?
Очите му светват.
– Не, но е добре да знам. Знам неща, които ще те държат вечно мокра и трепереща.
Колкото и секси да е този отговор, просто трябва да погледна назад към двореца, когато се приближаваме.
– Той има ров, Николас!
– Да. Обикновено дворците не го правят, но моят пра-пра-пра-прадядо го е изкопал, защото му е „харесал видът му“. Веднъж, когато бях на единадесет години, отидох да плувам в него. Получих стрептококова инфекция в гърлото – научен урок. Но отзад има езеро, така че къпането определено е на дневен ред.
– Колко стаи има?
– Петстотин осемдесет и седем, без спалните за персонала. – Той се навежда и облизва ухото ми, като кара мокрия и треперещ план да се осъществи. Следващите му думи почти ме карат да свърша на място. – И искам да те чукам във всяка една от тях до края на лятото.
– Това е амбициозно – подканям го и го притискам. – Планираш ли да спираш, за да ме храниш?
Ръката му се плъзга по гърба ми, притискайки дупето ми.
– Ще се погрижа за теб, обещавам.
Обещавам. Знаеш ли какво е това? Да – известен. Последното. Думи.

Назад към част 41                                                    Напред към част 43

ГЛАВА 42

Бяха нужни три дози мана в продължение на три дни, преди да мога да ходя отново. Забавно; мислех, че съм овладяла ходенето на около двегодишна възраст, но изглежда, че повече от седмица в кома ще обърка тялото ти.
На Ейдриън или му отнемаше също толкова време да се възстанови, или се задържаше, за да се изравни с моето темпо от солидарност.
Проблемът с придвижването ми не беше единственото ново нещо, с което се събудих. Имах и още една татуировка, която се простираше от врата ми по целия път надолу по дясната страна на тялото ми и накрая свършваше при пръстите на краката ми. Невероятните детайли на жезъла от дърво изглеждаха така, сякаш на художника са му били нужни седмици, за да ме изрисува, но аз знаех, че са му били нужни само секунди, докато още едно свещено оръжие се сливаше с кожата ми.
Нямах представа какво означаваше това, но ако втората ми татуировка беше като първата, можеше да ми бъде полезна някой ден. Коста ни беше уредил да се възстановим в изоставена църква, която беше превърнал в импровизирано интензивно отделение.
Как е направил всичко това. Оказа се, че преди месеци Ейдриън му е дал достъп до сметките и контактите си в случай на спешност.
Тъй като това определено се квалифицираше, Коста се бе възползвал максимално и от двете.
Разполагахме с отличен лекар, две медицински сестри и двама физиотерапевти на повикване.
Те бяха прекрасни хора, които никога не поставиха под въпрос странната обстановка, липсата на огледала или изискванията за пълна конфиденциалност. Бях толкова благодарна за всичко, което бяха направили, но когато дойде време да си тръгнат, се радвах да ги видя да си отиват.
Това означаваше, че наистина сме оздравели, а оздравяването означаваше, че най-накрая можем да започнем живота си отново. Нямах търпение да го направя с Ейдриън. Ето защо, когато познатата синя качулка се появи в ъгъла на окото ми, докато събирах багажа, за да можем да хванем самолета обратно за Щатите, първата ми реакция беше да се напрегна.
– Зак – казах, без да се обръщам. – Какво правиш тук?
– Все още си ми ядосана – отбеляза той с обичайния си мек тон.
Пъхнах една блуза в куфара си с повече сила, отколкото беше необходимо.
– Да, макар че ти дължа благодарност за това, че спря демоните в шахтата, но от друга страна, те нямаше да са там, ако изобщо ни беше казал къде е жезъла. – Той се приближи, принуждавайки ме да го гледам, освен ако не избера да си тръгна.
– След всичко, през което си преминала, ти все още не го виждаш.
– Какво да виждам? – Попитах. – Как Ейдриън ще се опита да ти срита задника веднага щом разбере, че си тук. Или да видя как Жасмин се нарежда на опашката, за да направи същото след него. Не си намери много приятели, когато каза, че няма да ме излекуваш или съжевиш, въпреки че лесно можеше да направиш едното или другото.
– Имам заповеди – каза Зак, а тъмният му поглед беше непоколебим.
– Тогава може би ми кажи защо Той се е заел с мен. – Изпсувах, а дълбоката в душата ми болка изплува на повърхността. – Направих най-доброто от себе си с всичко това, но Той изрично ти е наредил да ме оставиш мъртва, ако най-доброто от мен все пак завърши с убийството ми. – Зак въздъхна дълбоко.
– Разполагаш със свръхестественото доказателство, за което копнеят милиарди хора, и въпреки това имаш толкова малко вяра. Кога ще осъзнаеш, че нищо в живота ти не е оставено на случайността. Вземи, че не ти казах за жезъла.
– Да, нека го чуем – промълвих аз.
Той не обърна внимание на това.
– Ако ти бях казал къде е в нощта, когато за първи път реши да тръгнеш след него, щеше да бъдеш убита, защото не си била готова. Ако ти бях казал преди седмици, когато тръгна с Ейдриън да го търсиш, и двамата щяхте да бъдете убити – Ейдриън от демоните в засадата, а ти веднага щом докоснеш жезъла, защото отново не беше готова. Ако ти бях казал веднага след нападението в кампуса, същият сценарий. Всъщност, ако бяхте научили по някое време преди това, вие, Ейдриън, сестра ти и Коста щяхте да умрете в резултат на това. Така че кажи ми, Айви, с какво съм те ощетил с това? – В мен избухна разочарование. Ако той казваше истината, значи не беше го направил.
Всъщност тогава му дължах още една благодарност, и то голяма, но все още се чувствах недоволна.
– Всички тези хора в кампуса и в къщата в пустинята – прошепнах аз. – Искаш да кажеш, че са умрели и са попаднали в капана на демоничните царства, само за да мога да стана достатъчно силна, за да владея жезъла. И това би трябвало да е приемлива сделка. Защо не им помогна. Ако си знаел всичко, което е щяло да се случи, значи си знаел и това, но не си направил нищо. Защо е така. Защото не те е било грижа, или защото шефа ти не е искал. – В тъмния поглед на Зак проблясваха капчици светлина.
– Вярваш, че би се справила по-добре, ако властта на живота и смъртта беше твоя. – Изпуснах рязък смях, мислейки си за родителите ми, които бяха убити от демони, защото бяха вдигали шум заради изчезването на Жасмин. Майката на Ейдриън, убита от Деметриус, докато се опитваше да го защити. Отец Луис, добър човек, убит от Блинки. Едгар, лоялен пазител, или удавен, или направо убит в засадата в мината. Томаш, приятел на Коста и Ейдриън, убит от слуги в пустинята. Всички хора, които демоните и слугите бяха вкарали в сферата по време на нападението в кампуса, и всички безнадеждни, малтретирани, които бях видяла, когато претърсвах сферите в търсене на прашката.
– Не знам дали бих се справил по-добре, но в някои дни изглежда трудно да се справя по-зле – казах, като срещнах погледа на Зак.
– Докажи го – каза Зак, като ме изненада. – Всички тъмни царства вече са запечатани. Това държи повечето демони далеч от земята, но също така обрича на гибел хората, попаднали в тях. Ти, Айви, и само ти имаш възможността да направиш нещо по въпроса.
– Как. – Попитах, но дълбоко в себе си вече знаех.
– Последното оръжие – отвърна той, потвърждавайки го. – Острието на копието на Лонгин. – Аз бях последният давидовец, така че би трябвало да знам това, но то не ми беше познато.
– Кой е бил Лонгин и защо копието му е толкова важно?
– Лонгин е римският войник, който забил копието си в страната на Исус от Назарет, докато той висял на кръста – отговори Зак. О, точно така. Това. – Острието на копието е всичко, което остава от оръжието – продължи Зак – но едно забиване на копието през определената порта може да създаде врата във всички царства, през която могат да преминават само хора. Ако я откриеш и използваш, ще спасиш всички, които успеят да излязат, но върхът на копието е най-силното, най-свещеното оръжие от всички.
Току-що се бях научила отново да ходя, след като прекарах повече от седмица в кома заради жезъла, така че не знам защо казах това, което направих след това. Може би просто трябваше да го чуя на глас.
– Имам шанс да оцелея по-малко от милион към едно, ако го използвам, нали?
– Да – каза Зак и единствената дума беше жестоко изречена. – И както знаеш, няма да те възкреся, ако или когато те убие. Така че, Айви, ти, която вярваш, че можеш да се справиш по-добре с хората, пак казвам – докажи го. Бъди готова почти сигурно да пожертваш живота си за техния. Или… – тъмният му поглед стана още по-интензивен – не го прави. Никой не може да те накара да го направиш. Твоята и тяхната съдба е единствено в твоите ръце. По твоя воля стотици хиляди хора или ще загинат, или ще получат шанса да живеят. Както си пожелала, изборът е твой. – От гърлото ми се изтръгна ридание.
Това не беше онова, което бях пожелала. Как би могло да бъде. Не исках да умирам, особено сега, когато имах толкова много за какво да живея. Защо всичко това трябваше да се стовари върху мен. Не бях поискала тази съдба и съм сигурна, че не аз бях тази, която стоеше настрана, докато тези хора бяха поробени от демоните. Така че защо възможностите ми се ограничаваха само до това да живея и да погубя мнозина или да умра и да спася някои.
– Ами Ейдриън? – Попитах, обзета от още по-ужасна мисъл. – Сега сме свързани с душите си. Ако аз умра, това означава ли, че и той ще умре. – Изражението на Зак стана затворено.
– Ейдриън е полудемон, както и най-могъщият юдеанец в историята. Твоята смърт би го ранила смъртоносно, ако беше само човек, но неговата човечност е най-малката част от него. Неговият юдейски род плюс кръвта на баща му ще гарантират, че той ще оцелее.
Така че аз бях единствената, която трябваше да умре, ако тези хора искаха да получат шанс да живеят.
Изпуснах кратък, отчаян смях. Месеци наред се оплаквах, че искам съдбата ми да е в собствените ми ръце, а сега беше така. По-лошото е, че само преди минути се бях заклела, че мога да се справя по-добре с ролята на Бог, отколкото истинският Бог. Сега, както Зак бе отбелязал, беше време да вложа парите си там, където е устата ми – или живота си там, където са убежденията ми.
Говорим за това, че трябва да внимаваш какво си пожелаваш.
– Не го слушай, Айви – каза Ейдриън, появявайки се в стаята. Той се затича към мен и ме хвана за ръцете. – Архонтите може и да не лъжат, но каквото и да ти е казал, то е преувеличение и капан. Не виждаш ли. Той иска да умреш, защото съдбата казва, че така трябва да направиш. Майната му на съдбата, ти заслужаваш да живееш. Направила си достатъчно.
О, исках да повярвам в това. Толкова, толкова много исках да мисля, че съм дала всичко, което мога, и да прекарам следващите около петдесет години, живеейки щастливо с Ейдриън. Но дори когато обмислях това, в съзнанието ми се запечатаха същите тези макари с лица.
Родителите ми. Отец Луис, Едгар, Томас, хората, които молех в пустинната къща, тези, които не успях да спася по време на нападението в кампуса, и всеки един страдащ човек, когото бях видяла в царството на демоните.
Ако сега се обърнех, щях да кажа, че животът им не си струва да бъде спасен, а всички те искаха да живеят точно толкова, колкото и аз. Как бих могла да смятам, че моят живот струва повече от стотици хиляди животи точно като техните. И какъв живот изобщо щях да имам, ако това беше човекът, в който бях избрала да се превърна.
Зак каза, че ми е дал възможност да избирам. Не. Не, наистина не го е направил.
– Ейдриън…- Започнах.
Той пусна ръцете си и се завъртя, като се хвърли яростно към Зак. Щом ръцете му се сключиха върху гърлото на архонта, Зак просто изчезна.
Той се появи отново зад мен. Обърнах се и светкавица от почти ослепителна светлина ме накара да вдигна ръка пред очите си. Тази светлина попречи и на Ейдриън да се хвърли отново към Зак, а и той използва ръката си като щит срещу лъчите светлина, изстрелващи се от Зак с яркостта на няколко ядрени детонации.
Дори със затворени очи и с ръка, закриваща лицето ми, все още имах чувството, че светлината си проправя път в задната част на черепа ми. После болезнената светлина отслабна достатъчно, за да рискувам да отворя очи. Когато го направих, отново се задъхах и спуснах ръката си. Синята качулка и дънките на Зак, които бяха негова запазена марка, бяха нахвърляни на пода. Както и човешкото му тяло, което приличаше на смачкан костюм от плът, който някой е пробвал и захвърлил в магазин за сложни костюми.
Съществото пред мен нямаше кожа. Нямаше и ясно изразена форма. Вместо това сред ореола от невероятна светлина видях нещо, което приличаше на крила от мълнии, обграждащи форма, за която предположих, че е хуманоидна, само защото ми се стори, че виждам ръце и крака. След това, също толкова внезапно, колкото и се беше появила, цялата ослепителна светлина изчезна и срещу мен се изправи млад мъж с обикновени кафяви очи и лице с цвят на мока, което беше частично закрито от ниско вдигната качулка.
– Защо направи това? – Успях да изхлипам, мигайки, за да премахна горещите петна от погледа си.
– Сега, след като си избрала да доведеш съдбата си докрай, исках да видиш истинската ми форма – каза Зак, а дълбокият му глас звучеше леко дрезгаво. – Често си се питала какво изпитвам към човечеството. Обичах го, но след като много хилядолетия гледах как вашите видове се разкъсват един друг, започнах да копнея човечеството да пожъне заслужения си съд. Когато това стане, ще се води последната война между архонтите и демоните и аз най-накрая ще мога да отмъстя за кръвта на моите паднали братя и сестри. – Често ми се искаше Зак да се откаже от загадъчния си начин на говорене и просто да ми каже какво мисли, но сега, когато най-накрая го направи, това ме нарани до дъното на душата.
– Значи винаги си искал да се проваля. – Казах, борейки се с паренето в гърлото си, което заплашваше да ме разплаче при това потвърждение на един от най-тъмните ми страхове.
– В началото – да – призна той, а по устните му се появи твърда усмивка. – Но моят „шеф“ ме принуди да те наблюдавам. Свидетелството на твоите борби, болка и дори безразсъдство ми напомни защо в началото обичах човечеството. Не защото вашата раса някога е била добра или дори по-добра от сегашната. Вашата раса винаги е имала фатални недостатъци, но те са и винаги изпълнени с надежда. Може да са жестоки, но са способни и на голяма любов, и макар че всеки от вас по своята същност е егоист, вие сте способни и на саможертва, когато настъпи моментът. – Той бавно поклати глава. – Аз съм много силен, но никога не ми се е налагало да се боря със себе си така, както вашата раса го прави всеки ден от живота си. Сега, когато си спомням за това, вече не желая краят на човечеството да се ускори. Моите паднали братя и сестри могат да почакат още малко за своето отмъщение. – После Зак протегна ръка и докосна бузата ми с жест, който бих нарекъл нежен, ако беше някой друг.
Бях зашеметена от това, както и от многобройните му откровения. Той не беше нарисувал хубава картина на човечеството, но ние не бяхме хубави. Все пак повечето от нас се опитваха. Освен това нямах какво да кажа за себе си и според него това беше достатъчно.
– Но ти все още искаш Айви да жертва живота си – каза Ейдриън и горчивината в гласа му разби сърцето ми. – Дори сега, Зак, все още не ти пука достатъчно, за да помогнеш на Айви да спаси живота си. Вместо това искаш да ѝ помогнеш да го прекрати.
– Ейдриън, моля те – казах аз и протегнах ръка към него.
– Не – каза той рязко и погледът, който ми хвърли, ме смрази до кости.
Това не бяха неговите очи. Бяха очите на баща му. Също толкова внезапно погледът на Ейдриън омекна, което ме накара мислено да се нахвърлям върху себе си, че изобщо съм си помислила такова ужасно нещо. След това той протегна ръце и аз с благодарност се затичах към тях.
– Права си, обвинявам го, а той не е виновен – каза той и целуна лицето ми с леки движения на устните си. – Ще измислим нещо с последното оръжие. Винаги го правим. Ще се оправиш, Айви. Обещавам.
– Обичам те – отговорих със задушен глас. – Независимо от всичко, аз те обичам.
– Аз също те обичам – каза той, а гласът му се задълбочи с еднозначно намерение. – Повече, отколкото ти някога ще разбереш. Ще се справим с това, обещавам ти. И двамата.
Притиснах го по-силно, доволна от това, което трябваше да бъдат успокояващи лъжи, въпреки обещанията му, че ще ми казва само истината. И двамата знаехме как ще свърши това, но в момента имах нужда от увереност повече, отколкото от честност.
Може би и Ейдриън искаше. Звучеше така, сякаш наистина вярваше в това, което казваше, макар и двамата да знаехме, че най-вероятно греши. И все пак, точно сега имахме един друг. Животът се живее само в настоящето и затова щях да вложа всичко, което имах, в настоящето, което ни оставаше.
От това, че ме обгърна с ръце, разбрах, че и Ейдриън ще го направи. Освен това можеше да отнеме месеци или години, за да намерим острието на копието. През това време можех да стана по-силна, може би дори достатъчно силна, за да издържа на опустошителното въздействие на последното оръжие. Може би, само може би, щях да преодолея тези шансове милион към едно.
В края на краищата съдбите понякога са създадени, за да бъдат разбити.

Назад към част 42                                                    Напред към част 44