Месец: май 2024

СЕТ

Наблизо се чуха взривове, които накараха усилвателната камера да потрепери, а езерото над стъкления купол да се развълнува неспокойно.
Проклех отново, докато крачех напред-назад пред малкото дете. Трябваше да съм там горе и да се бия, а не тук, като детегледачка. Но нямах голям избор. Бях видял Данте да тича из кампуса с мъничкото момче на ръце и когато двама драконови преобръщачи го бяха нападнали, той беше принуден да се премести и да отвърне на удара. Бях се притекъл на помощ, бях грабнал момченцето и Данте ме беше погледнал отчаяно, преди да отведе драконите далеч от нас, карайки ги да го преследват в облаците.
Не можех да остана точно там и да рискувам живота на бебето, затова слязох тук. И сега бях заседнал тук, страхувайки се за живота на всички и жадувайки да участвам в битката.
– Това е твоя вина, знаеш ли – обвиних Лука. – Всички вие сте малки, слаби и крехки. Просто една малка, смачкана буца без никаква магия. Ако беше пораснал малко по-бързо, нямаше да сме в тази каша.
Момчето поклати глава към мен, а тъмната му къдрава коса беше цялата развята от бурята, която Данте беше подготвил, преди да стигнем дотук.
– Вълчо – каза той, сочейки към мен.
– Да, да – промълвих аз. – Не получаваш безплатен пропуск само защото си дребен и сладък. Трябва да съм навън и да се бия. Аз съм воин. – Ударих юмрук в гърдите си и малкото момче ме имитира.
– Вълк – повтори той.
Отгоре прозвуча още едно бумтене, този път по-близо, и аз потръпнах, като погледнах нагоре към вълнуващото се езеро. Бях оставил своя „Атлас“ в стаята си, така че дори не можех да се свържа с никого. Колко от враговете ни бяха тук? Това ли беше? Краят на играта? Бях ли на ръба на пропастта да видя как света пада? Или имахме шанс да се изправим и да спечелим, след като не бяхме имали време да се подготвим за това?
Светкавица прониза езерото и аз се хвърлих към Лука, като го взех на ръце и хвърлих мощен въздушен купол около нас. Езерото светна за секунда, след което през мрака към нас започнаха да падат няколко странни, сенчести фигури.
Примижах към тях, без да съм сигурен какво виждам, но с приближаването им гърлото ми се стегна. Тела. Общо десет, всички те бавно потъваха на дъното на езерото, безжизнени, с кървави рани, разкъсали гърдите им. Разпознах ги като бунтовници, познати лица на хора, които никога не бях познавал. Но се бяхме борили за едно и също нещо. Всеки един от тях можеше да бъде някой, когото обичах, но се уверих, че гледам всеки един от тях в бездушните им очи, уверявайки се, че никой от тях не принадлежи на семейството ми.
Държах Лука по-силно, малкото му личице беше близо до гърдите ми, за да не може да види телата. Такива глупости можеха да му останат. Кълна се, че си спомням неща от неговата възраст, но не ми се беше налагало да израствам по време на война. Детето заслужаваше да бъде предпазено от всичко това, да бъде на сигурно място, където нищо от това няма да го засегне. Той дори още не беше имал шанс за живот, а аз, по дяволите, нямаше да го оставя да се сблъска със смъртта и унищожението, ако можех да помогна.
Лука изхлипа и аз го успокоих, като го потупах по гърба.
– Всичко е наред, чичо Сет вече е с теб. Ще те върна на родителите ти. Гейб сигурно вече е видял, че съм те взел, и изобщо няма да се притеснява, защото аз съм един от глутницата на мечтите, добре? Върколакът е тук, ще те пазя.
Езерото отново се размърда и този път ефирната светлина профуча право през него като лазер, карайки водата да се превърне във водовъртеж, да се размърда и да се извие, докато още тела потъваха в дълбините му.
Светлината се удари в стъкления купол и дъхът ми секна, когато по него се появиха пукнатини. Имах само миг, за да действам, тичайки към тунела, докато звукът от пукнатините ме следваше, самото докосване на тази светлина разбиваше почти непроницаемото стъкло. Водата избухна в пространството и аз спринтирах по тунела с разтуптяно сърце, хвърляйки въздух на гърба си, за да се движа по-бързо, разкъсвайки се, докато водата се изстрелваше зад нас.
Затегнах въздушния си мехур точно когато водата ни удари, изхвърли ни силно напред и ни прати нагоре по стълбите. Но ние бяхме в безопасност вътре в балона, водата ни изстреля с висока скорост, а след това ни запрати на тревата отвъд.
Приземих се на крака с помощта на въздуха и проверих Лука, който се кикотеше леко, сякаш това беше някаква забавна игра. Усмихнах се в отговор, оставяйки го да повярва, че всичко е наред, без да искам да долови паниката, която ме обземаше в гърдите. Защото трябваше да го заведа на сигурно място, а с писъците, които се разнасяха из кампуса, не знаех къде може да е то.
Вик и стенание зад мен ме накараха да се обърна и открих Лавиния, която се носеше над Водното Езеро върху стълб от сянка. Но тъмната сила, която се изтръгваше от нея, беше позлатена със светлина, сякаш в нея се съдържаше някаква нечестива сила.
Бунтовниците правеха груби лодки, изнасяха ги на водата, за да я взривят с магия, но тя ги прорязваше, сякаш бяха от хартия, и феи, и лодки потъваха далеч в дълбините на езерото.
Дарси летеше там заедно с Тори, като двете се опитваха да предпазят бунтовниците, докато се редуваха да нападат Лавиния. Но всеки път, когато някоя от тях я удряше, огромен камшик от светлина и сянка разкъсваше огъня им и го потрошаваше. По някакъв начин тази сила беше по-свирепа дори от пламъците на феникса им и не можех да разбера как тя я притежаваше.
Лавиния отново взриви водата с тази нечестива магия и огромна вълна се разби натам. Лука изсвири, пляскайки с ръце, а аз побягнах към Блестящите извори, като ни издигнах над водата с въздуха и прелетяхме на юг през кампуса, приземявайки се сред скалите. Притиснах се обратно в една ниша, опитвайки се да разбера какво да правя, къде да отида, а пулсът ми пулсираше бързо в ушите. Мисли, по дяволите. Мисли.
Погледнах надолу към Лука и се намръщих. Той беше дяволски уязвим; не можех да рискувам да му се случи нещо. Семейството му разчиташе на мен.
Отлях малък метален шлем за него, поставих го на главата му и го пристегнах. След това излях ремъци от листа и лиани, увих ги около тялото му и го привързах към себе си с лице близо до гърдите ми. Отлях метална плоча на гърба и врата му, за да го предпазя, след което обърнах поглед към изворите напред. Трябваше да го отведа в Дом Земя. Това беше най-безопасното място в кампуса и без съмнение там щяха да се подслонят всички деца и възрастни хора. Но това беше на шибани километри оттук и макар че най-бързият отговор беше летене с въздух, можех да привлека вниманието на някой дракон.
Можех да си проправя път дотам с копаене, но напоследък не бях препускал под луната, а и не исках да изгоря магията, която имах. Особено ако в края ѝ ни очакваше битка. Не, най-добрият избор беше да се предпазим с щит и да бягаме като проклетия звезден вятър.
– Майната му – издишах аз.
– Майната му – повтори Лука.
– Точно така – отвърнах му аз. – Добре, малкият. Ще се впуснем в приключение.
– Приключение! – Каза той развълнувано.
– Ами. Ще отидем в пустинята, където ни чакат едни големи лоши дракони. Ако видим някой от тях, трябва да се скрием и да бъдем много, много тихи. Можеш ли да го направиш?
– Сссс – изсъска той, като притисна пръст към устата си и го сдъвка.
– Ще приема това за адско „да“ – казах уверено, излязох от нишата и се затичах по тесните, каменисти пътеки между бълбукащите извори. – Имам те, приятелю. И ще те върна при майка ти.

Назад към част 34                                                        Напред към част 36

ГЛАВА 4

РАЙЛИ

Розовата глазура, размазана по усмивката на Брайъни, която се втурна покрай мен към надуваемата пързалка и къщичката за скачане, които родителите ми бяха наели, направи всичко това перфектно. Смехът ѝ изпълни задния двор и тя се обърна, за да хване за ръка приятелката си Ейми, докато се качваха в къщичката за скачане в роклите си на принцеси.
Бяха минали два часа, но партито все още продължаваше. Възрастните се наслаждаваха на коктейлите, които бях приготвила, докато децата все още се опитваха да изкарат всичката захар, която бяха консумирали. Моето бебе беше на седем години. Бях толкова заета днес, че не бях помислила как това да се случи. Как така седемте години бяха минали толкова бързо?
Когато я сложиха в ръцете ми, бях толкова ужасена. Аз самата бях дете, но само един поглед от сладкото ѝ лице и знаех, че ще преместя небето и земята за нея. Не съжалявах. Нито за миг. Бих преживяла всичко отново, за да я имам. Тя беше подарък, който превърна един кошмар в нещо друго.
Брейди пресече моравата към надуваемата пързалка и зачака Брайъни да се спусне по нея. Гледах го и усещах как сърцето ми се свива, докато той се смееше на това, че тя се плъзга странично надолу. Тя го поздрави с усмивка и го прегърна през врата. Обичах този мъж. Повече, отколкото някога съм предполагала, че е възможно. С всеки миг, в който го гледах как е баща на Брайъни, какъвто никога не съм предполагал, че ще има, го обичах все повече. Толкова много, че на моменти ми се струваше, че сърцето ми ще експлодира. Въпреки че не ми беше предложил да се оженя за него, ние вече бяхме семейство. Не се нуждаехме от брачно свидетелство, за да ни направи такова. Знаех, че дълбоко в себе си Брейди се бореше с брака заради преживяното с родителите си. Разбирах това и да имам любовта му беше достатъчно.
Той прошепна нещо на Брайъни и тя кимна, после го хвана за ръка и тръгнаха към къщата. Изучавах ги, чудейки се дали няма подарък, за който не ми е казал, за нея. Вече и бяхме подарили велосипеда, който толкова много искаше. Въпреки че подаръкът на Бун беше на второ място. Най-новата къща на Барби, пълна с гараж и Тесла, също беше огромен хит за нея. Освен това беше много по-скъп от велосипеда.
Започнах да вървя към вратата, за да видя какво правят там, когато майка ми извика името ми. Обърнах се и я видях до фонтана за пунш.
– Имаме нужда от още лилав блестящ сок – каза ми тя. – Децата отново стават жадни.
Отидох при нея и посегнах под масата, за да намеря бутилката ябълков сок, която имах в хладилника. Вече бях сложила лилавия хранителен оцветител в нея, заедно с ядливия блясък.
– Просто добавяме това – казах ѝ.
– Защо не ни взе блестящи напитки? – Попита Гънър.
– Винаги можеш да пиеш фантастичния ябълков сок – казах му аз.
Той изглеждаше така, сякаш го обмисля.
– Аз ще остана с уискито.
Засмях се, поклатих глава и се обърнах да проверя масата с напитки за възрастни, за да се уверя, че няма нужда от попълване. Партито не изглеждаше да приключва.
Осъзнах, че плейлистът на „Дисни“, който Брайъни беше избрала, е спрял да свири, и тръгнах да излизам от палатката, за да отида да рестартирам компютъра. Сигурно беше минал отново през всичките тридесет песни. Точно когато стигнах половината път през двора, започна да звучи „Love Story“ на Тейлър Суифт и аз спрях. Брайъни обичаше тази песен, както и всичко останало, което Тейлър пееше. Дали беше променила плейлистата?
Тогава задната врата се отвори и Брайъни излезе, изпълнявайки танца по хореография, на който беше научила Брейди преди седмици. Правеха го на много песни в къщата. Смяташе, че е забавно да го кара да танцува, а на него му беше трудно да ѝ откаже. Щом тя му хвърляше погледи и го молеше, той винаги се поддаваше.
Спрях се и я гледах, силно забавлявайки се на изпълнението ѝ. Когато след това Брейди я последва през вратата и започна да танцува същия танц, от мен се чу изблик на смях, както и няколко дюдюкания и възгласи от гостите зад мен.
Скръстих ръце на гърдите си и гледах как двамата души, които обичах най-много на света, пееха заедно с мен „Love Story“ и танцуваха. Не успях да спра усмивката на лицето си. Брейди се беше заклел, че никога няма да танцува този танц на публично място, но ето че правеше партито за рождения ден на Брайъни епично. Този мъж би направил всичко за нея. Един ден тя щеше да разбере колко невероятен късмет има.
Когато Брайъни стигна до мен, тя спря и запя: „It’s a love story, baby, just say yes“ (Това е любовна история, бейби, просто кажи „да“) с огромна усмивка на лицето, след което отстъпи назад, а Брейди спря пред мен.
В този миг времето сякаш спря. Всичко и всички около нас бяха изчезнали, докато гледах как Брейди пада на едно коляно. Чух писъка на Брайъни от възторг, но виждах само него. Гледаше ме нагоре. Кривата му усмивка, а след това малката кутийка с пръстен, която отвори в ръката си, с най-красивия диамант, който някога бях виждала.
– Това е завинаги – каза той. – Винаги ще бъдеш само ти… Ожени се за мен?
Гънър изпусна хлипане, след което покрих устата си, тъй като сълзите започнаха да се стичат по лицето ми. Успях да кимна, след което изригнах:
– Да!
Брайъни хвърли ръце около краката ми, а ръкоплясканията, свирките и радостните възгласи изпълниха задния двор.
– Успяхме, татко! Тя каза да! – Вълнението на Брайъни ме накара да плача още по-силно. – И аз също ще бъда Хигенс, мамо! Татко каза, че иска и аз да бъда Хигенс!
Риданията се усилиха, когато Брейди се изправи и ме придърпа в прегръдките си, след което нахлузи пръстена на пръста ми. Едва го виждах през сълзите си, но как изглеждаше не беше важно. С удоволствие щях да нося на пръста си въженце, ако той го беше сложил там.
Брейди обгърна лицето ми и избърса сълзите ми с палците си, след което притисна целувка към устните ми.
– Винаги, Райли. Ти и Брайъни сте ми завинаги от деня, в който се качихте в пикапа ми, за да се спасите от дъжда. Просто не знаех какъв проклет късмет имам. Но ти се кълна, че никога няма да го забравя.
– Това е най-хубавият ден! – Каза Брайъни.
Брейди се наведе и я вдигна, след което ме изтегли на другата си страна.
– Не всеки ден двете най-красиви жени на света се съгласяват да бъдат мои – каза и Брейди.
В гърдите ми просто нямаше достатъчно място, за да побера любовта, която изпитвах в този момент. Никога не съм си представяла, че ще имам това. Някога си мислех, че баща ми ще трябва да бъде бащината фигура на Брайъни. Не бях мислила, че ще намеря мъж, на когото да вярвам, че ще я обича достатъчно. И ще я иска.
Но не бях очаквала и Брейди Хигенс. От всички момчета в Лоутън бях успяла да спечеля любовта на най-добрия от тях. Моята приказка се беше сбъднала.

Назад към част 29                                                     Напред към част 31

***

Усетих как сърцето ми прескача.
А когато полицаят, след като поръча на разносвачката, се огледа и видя мистър Илнър, сърцето ми прескочи втори удар. А на лицето на чудовището се появи усмивка. Чудовищна чудовищна усмивка, толкова несъответстваща на лицето, толкова ясно показваща, че лицето е само маска.
– Мистър Илнър! Елате тук! Сега! – възкликнах, скачайки от мястото си.
И администраторът на полицейското управление веднага разпозна гласа ми.
Едно бързо, чудовищно бързо завъртане на главата и вертикалната зеница в очите на дракона се завъртя, аленият ирис проблесна, а самият Звяр се промени бързо – раменете му се разшириха, гърбът му се изправи, а усмивката му… тя се разшири подигравателно, разкривайки снежнобели зъби и остри, подобни на вълчи кътници. А във всяка от ръцете на писаря се появиха остри метателни кинжали, неуловимо бързи.
И двамата знаехме към кого ще бъдат насочени и в чия посока ще поемат своя смъртоносен полет.
– „Субординатионес“! – изкрещях аз едновременно с кинжалите, които изсвистяха във въздуха.
Остриетата заблестяха с изкривения от магията метал и полетяха на метър нагоре, удряйки се в колоната, където седеше мистър Илнър, като ни най-малко не засегнаха коняря ми, но това не беше победа за мен. Всъщност бях използвала заклинание за подчинение, което означаваше, че кинжалите би трябвало да се подчинят на волята ми и да потънат в тялото на господаря си, но Звярът беше по-силен, отколкото си мислех.
Едно на едно.
– Мистър Илнър! – изсъсках, като не откъсвах поглед от звяра и се опитвах с всички сили да предвидя следващия му ход.
И в този момент настъпи паника! Не у мен и дори, за съжаление, не у мистър Илнър, който беше зашеметен от ужас и пиене и не помръдна от мястото си, а у посетителите на „Куцата кобила“, които най-сетне осъзнаха, че животът им е в опасност. И то голяма опасност. Но лично аз знаех със сигурност, че единственият, който сега е в смъртна опасност, е мистър Илнър.
– „Ин драг“! – забранено заклинание за послушание, което никога не бих използвала върху близък човек, но в момента нямах друг избор.
Мистър Илнър се дръпна, тялото му го повлече против волята му към стълбите, водещи нагоре, и Звяра без проблем разбра маневрата ми.
– „Ин драг“! – изръмжа той, като протегна ръка към коняря ми.
Магически дуел с жива награда, по дяволите!
Аз се провалях на всички магически дуели в университета. Винаги. Бойната магия не е моето нещо и всеки път всяка магическа битка завършваше с това, че аз оставах на земята, а противникът ми получаваше аплодисменти и победа. Всеки път! Ето защо се гмурнах с главата напред в теорията. Но сега нямах право да губя. Животът на мистър Илнър беше заложен на карта и не ме интересуваше как ще завърши битката за мен, но бях готова да се бия до последно за любимия си човек.
– „Потест“! – вик, който преряза дори слуха ми, като попречи на чудовището да нанесе нов удар, последван веднага от „Куод вера имаго!
Две – две.
Призоваването на истинската му форма изкриви полицейския служител, а хрущенето на преобразяващия му се гръбнак отекна в цялата кръчма, надделявайки дори над писъците на клиентите, устремили се към изходите, и стоновете на онези, които бързаха да избягат.
Но аз не дадох на противника си и секунда да се възстанови – по дяволите с принципите на честния дуел.
Едно дръпване и, поемайки контрола над дестабилизирания от две заклинания за подчинение мистър Илнър, наредих директно на тялото му, принуждавайки го да се издигне към мен и да остане зад мен – уви, това сега беше най-безопасното място за моя коняр.
И щом мистър Илнър, който беше под мой контрол, започна да се изкачва по стълбите, аз съсредоточих цялото си внимание върху Звяра, който се тресеше в агонията на трансформацията. А между другото знаех, че трансформиращите са уязвими в момента на трансформация и колкото и жестоко да звучи, най-лесният начин да ги убиеш е в момента на промяната. Това не беше най-етичното нещо, което някога бях правила, но в битка, в която ставаше дума за живот, моралните принципи отиваха по дяволите.
– „Левитатион“! – и най-близката до Звяра масивна дъбова маса полетя във въздуха – „Перкутиенс“!
И масивната дъбова маса рухна върху променящия формата си звяр с цялата си сила и цялата си маса!
Чу се пукване, после рев, а после със съжаление осъзнах, че изобщо не Звяра се е счупил. Беше масата. Масата се беше напукала и раздробила, а Звяра се беше освободил от оковите на моето заклинание. Беше се освободил от заклинанието ми по най-гнусния възможен начин – просто му се беше подчинил и беше приел истинската си форма. Старец, дракон, много по-стар, отколкото си мислех. И разбрах защо лорд Давернети не беше успял да го разбере – трудно е да обърнеш внимание на нещо, което винаги е било на показ, с което си свикнал като с мебел. Дали полицаите са усещали магията в администратора на отдела? Несъмнено да. Но очевидно всички са смятали, че това е само магията на подмладяването. Опитът на един стар човек да остане на работа. Малка хитрост, която да го предпази от пенсиониране. Магическа маска, която е била пренебрегната просто от съжаление. Най-невероятната маскировка в живота ми!
– Анабел Вайърти! – изръмжа чудовището, чието магическо ниво започна да се покачва, сякаш старецът бе свалил ограничителните си окови – Обещах ти дълга смърт. Спомняш ли си това, момиче?
Единственото, което си спомнях сега, бяха способностите на Лаура Енсан. Четири години да водиш дракони в заблуда, да събудиш Звяра в най-безобидния и жалък служител на полицейското управление, това е нещо, което трябва да се види! Наистина гениален ход! Давернети със сигурност ще го оцени, когато разбере.
Ако разбере… защото ако не оцелея, тогава Давернети… Но това е Давернети и той по магически начин ще възстанови хода на събитията в „Куцата кобила“, независимо дали съм жива, или умряла.
А възможността за моята смърт в тази ситуация ставаше все по-реална.
Основният проблем беше, че бях съвсем наясно с шансовете си в тази битка, а те зависеха до голяма степен от това доколко Лаура Енсан е тренирала своя опитомен Звяр. А за съжаление, ако се съди по случилото се в полицейското управление и по това, което току-що се бе случило тук, много. Наистина много.
Това поражда въпроса: какво да правя сега?! В открита битка не съм равностойна на Звяра. Мога да го задържа за известно време, но какво после? Той нападна лечителите и полицаите в леговището си и се измъкна. Той нападна полицейското управление и избяга въпреки пристигането на два от най-силните дракони в империята. Беше избегнал нападението, когато лорд Арнел беше поставил защитна бариера над центъра на града. И изглеждаше, че отново ще избегне възмездието, вероятно усещайки, че на мястото има таен магически проход. Ако Звяра беше наоколо и разполагаше с магия от старата школа, може би щеше да усети отварянето на магическия тайник така, както го усетих аз. Което означава, че целта му е да се измъкне. Но Звяра също не смяташе да се откаже от отмъщението и намирането на мистър Илнър тук беше подарък от съдбата. Очевидно и моето присъствие.
Беше лесно да се предвиди какво ще се случи след това. Звяра щеше да убие мистър Илнър, а след това да залови мен и избягвайки през един магически таен проход, да подложи на дълги и мъчителни изтезания мен, разрушителката на плановете му.
И Звярът потвърди предположението ми с кръвожадно ръмжене:
– Аз ще те убивам дълго, много дълго време… Но той ще умре пръв. Ти толкова се тревожиш за живота на слугите си, нали, момиче?
Да.
Така че нямах право да загубя тази битка.
Просто нямах право.
Хвърлих поглед към мистър Илнър, който най-сетне вече беше зад гърба ми, и след като разсеях „Ин драг“, създадох „Виа плетеница“, но не я активирах. Мистър Илнър така или иначе няма да умре, в подходящия момент ще освободя плетеницата и ще му отворя проход към следващата сграда. А докато Звяра се опита да избяга, се надявам, че разпръснатите клиенти на „Куцата кобила“ ще са се обадили в полицията. И ако лорд Арнел се появи, аз ще живея, а ако не се появи….
Но това чудовище така или иначе няма да се измъкне!
И по дяволите с принципите, аз бях изправена пред враг, десет пъти по-силен от мен!
Звярът се усмихна и попита подигравателно:
– Най-силният печели, а, мис Вайърти?
– Не се надявайте! – отвърнах мрачно, без да оспорвам факта, че добре осъзнавах силата на Звяра, която далеч надхвърляше моята.
Чудовището се усмихна, то вече очакваше лесна победа и имаше всички основания да вярва, че няма да му е трудно да пробие защитата ми. Но кой е казал, че аз ще се защитавам?
Най-добрата защита е нападението!
Затова вдъхнах част от силата си в едно просто заклинание:
– „Левитатион“!
Ножове, кинжали, медни кокалчета, дори двете пушки, намерени в изоставената кръчма, полетяха във въздуха. Сякаш самият въздух изведнъж бе станал остър и опасен.
А едно пространство, в което има оръжия, определено не беше това, което администраторът на полицейското управление очакваше. Но не беше трудно да се разбере какво щеше да се случи по-нататък.
– „Перкутиенс“! – вложих цялата си сила в заклинанието за атака и всички висящи във въздуха остри предмети се забиха в плътта на жертвата ми.
И полицаят стана като иглена възглавничка, а цялата сграда се разтърси от рев на чудовищна болка. Болка толкова силна, че обръщането започна против волята на собственика, като единствен начин да преживее толкова много рани. И проява на милост щеше да бъде да го оставя да довърши трансформацията, но в мен не беше останало милосърдие.
– „Потест“! – спиране на трансформацията в момента, в който костите и гръбнакът вече се пропукваха, изграждайки костна тъкан.
И после, без да позволя на чудовището да се опомни, светкавично:
– „Куод вераимаго“!
Рев! Ръмжене! Свистенето на полицейския администратор, който пада на пода в локва кръв, и ужасът в душата ми. Наистина изпитах ужас от собствената си безмилостност, от действията си, от факта, че измъчвах възрастен човек….
И тази секунда закъснение беше моята ужасна грешка!
Старецът подскочи на четири крайника като див звяр и се разтърси като куче, излязло от реката. Но вместо капки вода във всички посоки полетяха капки кръв, а после всички остриета, които бяха пронизали тялото му, се сринаха на пода.
Не знам как го направи, но стоманата и желязото, както и всички останали оръжия, паднаха на пода в кръг на няколко крачки от него, а Звярът вдигна сивата си глава и ме погледна в очите.
В този миг разбрах, че всичко е свършило за мен.
– „Виа“. – тихо заклинание и част от стената зад мен се сгромоляса, отваряйки проход за мистър Илнър – Напуснете незабавно! – наредих набързо.
И без да се обръщам назад, изцяло съсредоточена върху битката, казах:
– „Куод вера имаго“!
Звярът изрева в знак на протест, опитвайки се да устои на заклинанието ми и да се преобрази. Но едва очертанията на администратора започнаха да губят яснота, тих звук отекна в разрушената таверна:
– „Потест“!
Той отново рухна в локва собствена кръв, изрева, опита се да скочи, започна трансформация на магическо ниво, почти без външни прояви, но в „Куцата кобила“ отново прозвуча
– „Потест“!
И отново рев, и отново падане в кървава каша.
Но това не беше три – три. Бях претърпяла съкрушително поражение и го осъзнах ясно. Да, бях успяла да го вкарам във възможно най-уязвимата истинска форма, но той бе успял да се отърси от заплахата за живота си и сега набираше сили.
И това беше само началото – той беше по-силен. И по-твърд. И много по-бърз.
Единственият начин да отблъсна атаката на Звяра беше да разсея Темпус, но тогава дъбовите маси щяха да се стоварят върху мен и мистър Илър!
Така че нямаше какво да направя.
Абсолютно нищо!
Единственото, което можех да направя, беше да стоя там и да гледам в очите Звяра, трескаво търсейки изход от смъртния капан, в който така майсторски ме бяха вкарали.
Като в кошмар видях как дъбовите маси се разбиват на трески и счупени парчета, как острата опашка на уайверната блести на зимната слънчева светлина, как усмихнатата уста на Звяра се втурва към мен и… как черна, огромна, полупрозрачна лапа с нокти на дракон внезапно стиска мощната шия на чудовището.
Дивият вик на Звяра!
Дръпване на призрачна ръка.
И Звяра падна, смазан на каменния под.
– „Екзитум“ – заклинание за унищожение, което атомизира частите на дъбовите маси, които висяха във въздуха.
Този глас… разпознах го веднага.
И бях по-щастлива от всякога да го чуя.
С огромно облекчение и нервна тръпка се приближих до парапета и погледнах към дракона долу, който държеше виещия, гърчещ се и борещ се Звяр. Но Арнел държеше. И той държеше здраво.
Беше невероятна гледка – дракон в снежнобяла риза с разкопчана яка, небрежно разпусната черна коса, която не реагираше на ледения вятър, който духаше през разбитите прозорци и счупените врати в разрушената таверна, и напълно превърнат Звяр на двайсетина метра от него, на практика неуязвим както за оръжия, така и за магии, но не и за лорд Арнел. Наистина гледах на главата на Уестърнадан с откровено възхищение. Този дракон беше невероятно силен и също толкова невероятно умен: наистина – защо да използваш магически заклинания, когато можеш да хванеш противника си за гърлото в истинския смисъл на думата?!
Как лорд Арнел бе овладял частичната трансформация, ми беше напълно неизвестно. Но призрачната ръка определено беше резултат от тази трансформация и приличаше на пряко продължение на ръката на Арнел, протегната към Звяра и свита в юмрук, сякаш лордът стискаше нещо… например врата на врага.

Назад към част 24                                                         Напред към част 26

***

– Какво прави той тук? – Прошепна Илайджа, а вената на челото му пулсираше.
– Илайджа, той ходи на училище тук. И сигурно слиза долу в кафенето, за да се нахрани. Това не е престъпление.
– Що се отнася до мен, той извършва престъпление само с дишането си.
– Хайде – каза тя и го хвана за ръката. – Трябва да отидем да вземем нещата ми.
Илайджа я погледна, без да помръдва от мястото, на което стоеше.
– Опита ли се да се свърже с теб?
Тя отмести поглед от проницателния му поглед.
– Илайджа…
– Кажи ми истината, Кейлин.
– Сега не е моментът. Ние не сме тук за това.
– Може би трябва да бъдем. Просто отговори на въпроса. Това е прост въпрос. Опитвал ли се е да се свърже с теб?
– Писа ми – въздъхна тя. И тогава си помисли за онзи ден, когато той я хвана за китката и как тя се опита да се отдръпне, но Джейсън продължи да я стиска.
Погледът на Илайджа се беше засилил.
– Той ти писа?
– Моля те, не се ядосвай.
– Не се ядосвам. Просто съм гладен.
А после тръгна с бърза крачка към сградата, в която току-що бяха влезли Джейсън и приятелите му.
Кейлин го последва, като се опитваше да го убеди да не влиза там. Той се движеше толкова бързо, че тя едва успяваше да го настигне, без да се затича.
– Илайджа, моля те.
– Само ще хапна набързо.
– Не прави сцени. Все още си в предсрочно освобождаване.
– Аз? Да правя сцени? – Той се засмя, сякаш беше луда, че изобщо е предложила такова нещо.
Влязоха в сградата и той се поколеба, наблюдавайки накъде отиват другите ученици. Филтрираха се надолу към кафенето и Илайджа направи своя ход, като се смеси с тълпата. Кейлин тръгна с него, без да знае какво друго да прави.
Когато стигнаха до кафенето, Илайджа бързо огледа помещението.
Кейлин забеляза Джейсън почти в същия момент, в който и Илайджа, само че Илайджа се насочи към него толкова бързо, че тя отново беше изненадана.
Джейсън беше на опашката и чакаше за храна зад няколко други ученици. Един от приятелите му беше до него и те си говореха, без да обръщат внимание на случващото се около тях.
Илайджа се движеше точно зад тях на опашката, а Кейлин се отдръпна на няколко крачки, като нервно въртеше ръце, докато по челото ѝ избиваше пот.
Илайджа потупа Джейсън по рамото и той се обърна, за да види кой е това. Вероятно очакваше да види другия си приятел, но когато разбра, че е Илайджа, изражението на Джейсън се промени напълно.
Той беше едновременно шокиран, но и ядосан. С него беше приятелят му и може би това го правеше по-смел.
– Какво искаш? – Каза Джейсън.
– Просто те поздравявам.
– Не трябва ли да си в затвора или нещо подобно?
Илайджа му се усмихна.
– Не, освободен съм за добро поведение. Но това може да се промени всеки момент.
Приятелят на Джейсън погледна неспокойно към Илайджа, после отново към Джейсън.
– Кой е този пич? – Попита той тихо.
Джейсън не откъсна поглед от Илайджа, докато отговаряше.
– Той е някакъв неудачник, бивш затворник, който притеснява Кейлин.
Кейлин срещна погледа на Джейсън със своя и пристъпи напред. Тя нямаше да накара Джейсън да си мисли, че може да не харесва Илайджа.
– Той не ме притеснява, Джейсън. Ти го правиш.
– Точно така, Джейсън – каза Илайджа и сгъна ръце. – Ти пречиш на моето момиче.
Бузите на Джейсън пламнаха в червено.
– Какво ще кажеш да се обадя на ченгетата и да те изкарат от кампуса още сега, шибан неудачник?
Приятелят му се размърда нервно.
– Спокойно, Джей.
– Да, успокой се, Джей – каза Илайджа, пристъпи напред и разпери ръце. Раменете му сякаш се разшириха. Въпреки че беше по-малък от Джейсън, той някак си изглеждаше по-голям. Беше като оптическа илюзия.
Джейсън изучаваше Илайджа, сякаш той беше чужд вид – извънземен. Джейсън сякаш не можеше да разбере кой е този човек, който се осмели да се изправи срещу него.
– Нямаш представа с кого се чукаш, приятелю – каза тихо Джейсън. – Ти не ме познаваш.
– Може би не – каза Илайджа. – Но ето каква е разликата между теб и мен. Аз вече съм бил в затвора и нямам нищо против да се върна.
– И ще се върнеш – каза Джейсън. – Ти винаги ще бъдеш губещ, приятелю, а аз винаги ще бъда победител.
Илайджа направи още една крачка към него и сега напрежението във въздуха беше толкова заредено, че Кейлин буквално го усещаше. Нещо щеше да се случи – нещо лошо.
– Стой далеч от Кейлин – каза Илайджа, гласът му беше дълбок и нисък, като заплашителен тътен на гръмотевица в небето.
Адамовата ябълка на Джейсън се поклати и устните му потрепнаха.
– Да?
– Да. А сега се обърни обратно и се престори, че не си ме виждала, кучко.
Двамата продължиха да се гледат като два питбула, готови да се хвърлят един върху друг. Приятелят на Джейсън го хвана за ръката.
– Хайде, Джей, не си заслужава. Този клоун иска да си навлече неприятности.
Накрая погледът на Джейсън се размърда и той погледна към пода, раменете му увиснаха. Той погледна веднъж към Кейлин, изражението му беше злорадо и наранено, преди да се обърне от тях.
Някои от другите ученици го наблюдаваха и Кейлин се притесняваше, че нещата ще продължат да се развиват, ако не изведе Илайджа по дяволите оттам.
– Хайде, трябва да вървим – каза тя, хвана го за ръка и го повлече към стълбите.
– Трябваше да го смачкам – каза Илайджа и я последва със съжаление.
Изкачиха се по стълбите и се върнаха навън.
– Илайджа, не можеш да се справяш с нещата по този начин. Трябва да спреш да се опитваш да решаваш всеки проблем с насилие.
– Не решавам всеки проблем с насилие.
– Сигурен ли си в това?
– Когато тоалетната ми се счупи, не я бия, а я поправям. – Той ѝ се усмихна, изведнъж се върна към старото си аз. Изглежда, че поне за миг се е отървал от гнева си.
– Ти си луд.
– Но ти го обичаш.
Обичам, помисли си тя. Бог да ми помогне, обичам го.

Назад към част 10                                                              Напред към част 12

ГЛАВА 16

Стоях под душа, горещата вода ме обливаше, но никаква релаксираща пара не можеше да успокои водовъртежа от тревоги, преливащ в главата ми.
Историята на Рикр продължаваше да напира на преден план в мислите ми. Беше се крил в продължение на векове, но беше рискувал да се изложи, за да ме спаси. Дърветата, които ни бяха нападнали днес, се бяха насочили първо към него, въпреки че и тримата бяхме в обсега на удара. Ако беше друга фея – такъв, който няма способността да се възстановява от ужасяващи рани – щеше да умре.
И това щеше да е моя грешка.
Аз го бях довела тук. Бях пренебрегнала предупрежденията му за опасностите на Адската порта и умишлено не се бях съобразила с препоръката му да не пътуваме по-нататък. Резултатът? И тримата едва не умряхме от нападащи дървета.
Наведох лицето си във водата. И Рикр, и Зак искаха от мен да приема силата си на друид. Рикр, защото колкото по-силна бях, толкова по-малко бреме бях. Можехме да растем заедно, както беше казал. А Зак… не знаех защо толкова държеше да стана истински друид, а не споделяше мислите си по въпроса.
Така или иначе, и двамата поемаха големи рискове. А аз, безсилна и без оръжие, ги водех от една опасност към друга, без да поемам каквато и да е отговорност за нашата безопасност. Исках да знам за родителите си. Исках да видя стария ни дом. Исках да разследвам смъртта им.
Аз, аз, аз. Моите желания, докато те рискуваха живота си, за да ме защитят.
Отвратих се от себе си.
Обърнах се и оставих водата да се стича по гърба ми. Рикр имаше убедителни причини да остане с мен, но Зак не. Не разбирах защо е тук. Морис му беше казал къде да ме намери, след като напуснах участъка вчера, но защо Зак се интересуваше къде се скитам? Защо ме беше завел вкъщи, защо беше спал в пикапа си или беше тръгнал с мен на този безсмислен поход към опасността? Угризенията на съвестта не обясняваха това ниво на намеса в живота ми.
Спрях водата и излязох. Увих се в бяла кърпа и погледнах злобно квадрата от сгънат сив плат на тоалетката. Това беше тениска. Тениската на Зак. Когато се отправих към банята, за да се изкъпя, той я беше извадил от раницата си и я беше хвърлил по мен.
Улових я автоматично и го погледнах с празен поглед.
– Нямаш дрехи за смяна – каза той неутрално. – Или смяташ да спиш гола?
Беше изкушаващо, толкова изкушаващо, да извадя ножа си и да видя дали необяснимата ми съпротива да го убия е отслабнала.
Мърморейки под носа си, се изсуших, хвърлих кърпата във ваната и взех тениската. Когато я изтръсках, носът ми се подразни от боров аромат. Мръщенето ми се задълбочи, когато я навлякох върху главата си и пъхнах ръце в ръкавите. Подгъвът падаше точно покрай дупето ми.
Облякох бельото си, защото в никакъв случай нямаше да се върна там без бельо, след което усуках влажната си коса на кок на върха на главата си. Нямах и четка за коса.
На задната страна на вратата висеше бял халат за баня. Беше надраскан и износен, но все пак го облякох. След като завързах връзката, излязох от банята.
Зак се беше облегнал от другата страна на леглото и четеше нещо на телефона си. Беше облякъл тениска, но когато легна, тя беше повдигната по торса му, разкривайки черния колан на боксерките му и няколко сантиметра опъната кожа. Изглеждаше изпънат, удобно и уморен.
Пристъпих към леглото. Той ме погледна, а умората набразди челото му.
– Утре. – Прочистих гърлото си. – Искам да посетя старата къща на родителите ми. След това… да се прибера у дома.
– А какво ще кажеш за феите, които са ги убили?
– Не съм достатъчно могъща, за да убия подобна фея. Когато стана, ще го издирвам.
– Ами ако искам да ги ловя?
– Тогава ти си идиот.
Веждите му се извиха.
– Искаш да убиеш тези феи само заради мен – изръмжах аз. – И това е глупаво. Абсолютно глупаво. Това няма да промени нищо между нас. Няма да ти простя. Няма да те мразя по-малко. Ще рискуваш живота си напразно.
Той върна вниманието си към телефона си.
– Не за нищо.
– Тогава за какво? Кажи ми защо ми помагаш. Кажи ми защо си тук. Кажи ми нещо. – Когато той не отговори, изплюх поредица от проклятия върху него. – Ти правиш това нарочно! На теб ти харесва да ме дразниш, нали? Ето това е то, което правиш – да ме измъчваш.
– Дори не е близо.
Гласът ми се извиси с безсилна, разочарована ярост.
– Казах ти, че те мразя. Да съм около теб ме боли. Да те видя ми напомня за всичко, което съм забравила, и трябва да го преживявам отново и отново. Защо не разбираш това? Защо не си тръгнеш?
Този път, когато вдигна очи от телефона си, погледът му беше остър.
– Всичко, което си забравила?
Гневът ми отслабна. Това ли беше привлякло вниманието му? Никога не му бях обяснявала загубата на паметта си. Не исках да знае още един начин, по който съм дисфункционална – но сега исках да изтрия това неутрално изражение от лицето му.
Изпуснах нисък, груб смях.
– Всичко, гадняр. Забравих всичко. Дисоциативна амнезия, причинена от травма. Може би знаеш за каква травма говоря – или не си забелязал онази нощ как леля ми ме преби до смърт?
Очите му се разшириха, а спокойното му поведение се пропука.
– Забравих те. Единственото, което си спомних, беше, че имаше едно момче – момче без лице и име. Ето защо не те разпознах. Не те познавах. Ти дори не съществуваше в паметта ми, докато не видях този белег на ръката ти.
Странно, мрачно въодушевление се надигна в мен от начина, по който лицето му пребледня.
– Тогава си ме спомнила? – Попита той тихо.
– Тогава си спомних за теб – повторих аз. – Спомних си всички твои лъжи, как ме използва, как ме предаде. Как хвърли единственото нещо, което ми беше останало от родителите ми, в краката ми и си тръгна, сякаш бях нищо.
Изплюх последната дума, а треперещите ми ръце бяха стиснати отстрани.
Той беше станал напълно неподвижен, гледаше ме, без да мига, а лицето му беше отчетливо бледо. Гръдният му кош се повдигаше и спадаше, после каменната му физиономия се пречупи.
От гърлото му се изтръгна кратък звук – смях. Друг пресечен смях. Той наклони глава назад и стаята се изпълни с най-студения, най-горчивия смях, който някога бях чувала. Звукът ме блъсна като удари и аз се отдръпнах от него.
– Е, да ме чукаш – изръмжа той, задушавайки черното си чувство за хумор. – Десет години да бъда преследван от теб. Десет шибани години, а ти си забравила всичко.
Друг груб смях го разтърси, докато се отърсваше от леглото. Натъпка телефона в джоба си и тръгна през стаята. Когато мина покрай мен, забави ход, а твърдите му зелени очи, изпълнени с омраза, се втренчиха в мен.
– Предполагам, че сме по-равностойни, отколкото си мислех.
Той продължи да върви. Вратата се отвори с трясък, после се затвори с трясък.
Обърнах се бавно, загледана в празната стая, а всичко в мен беше замръзнало в шок. Горчивият му смях отекваше в ушите ми, а режещият му поглед се запечатваше в задната част на очите ми. Тишината в стаята беше безвъздушна и потискаща.
Какво, по дяволите, се беше случило току-що?

***

Раницата му беше изчезнала. Беше я взел със себе си. Не го видях да я взема, но вече не беше в стаята.
В средата на леглото се бях свила на кълбо, а завивките бяха вдигнати до брадичката ми. Носех неговата тениска. Боровият му аромат изпълваше носа ми. Немигащите ми очи гледаха в нищото. Умората ме бодеше в крайниците, карайки тялото ми да се чувства десет пъти по-тежко.
Десет години, беше казал той. Преследвах го десет години. Какво е имал предвид?
Продължавах да виждам онзи поглед, който ми беше хвърлил, когато си тръгна. Въпреки че го мразех толкова много, че едва дишах през него, някак си не ми беше хрумнало, че и той може да ме мрази. Той беше предателят. Той беше измамникът. Защо тази твърда горчивина в очите му толкова много приличаше на омраза?
Защо ми пукаше?
Не ме интересуваше. Не ми пукаше – но колкото и пъти да повтарях тази мантра, устните ми се движеха в тих шепот, пустотата в гърдите ми не се променяше. Къде беше сгромолясващата се, остра като бръснач ярост?
Стаята беше толкова тиха. Толкова празна. Чувах слабия тътен на асансьора по коридора, приглушения звук на телевизора от съседната стая, свистенето на движението по улицата отвън.
Не можех да спра да усещам боровата му миризма върху тениската, която носех. Не можех да го изкарам от главата си.
Притиснах възглавницата до гърдите си, зарових лице в нея, напълних носа си с аромата на праха за пране в хотела и се опитах да изключа мозъка си. Физическото изтощение надделя над душевния смут и аз се унесох в неспокоен сън.
В съзнанието ми се промъкна тропот от другия край на стаята. Борех се за събуждане, докато тихите, приглушени звуци се приближаваха. Одеялата, които ме покриваха, се разместиха, а после една ръка побутна рамото ми.
– Премести се. – Ниският, ръмжащ глас на Зак наруши тихата власт на нощта. – Ти си в средата на леглото.
Отпуснах ръце от възглавницата, която прегръщах, и се извърнах, за да се втренча в тъмнината. Силуетът му стоеше на ръба на леглото и се навеждаше над мен.
– Ти си тръгна – прошепнах аз.
– Имах нужда от въздух.
– Но ти взе раницата си.
Той изпъшка тихо.
– Да, за да не се ровиш отново в нещата ми. Ще се преместиш ли?
Пресегнах се, а той обърна завивките назад. Матракът се потапяше, когато той легна настрани, с лице към мен.
Сгушена между студените чаршафи, се загледах в тъмната форма на главата му, която почиваше на втората възглавница. Със завръщането му кухите ми гърди се изпълниха с остри, горещи ръбове. Те ме режеха, бодяха и изгаряха, но се чувствах много по-добре от празнотата.
Ръката ми се плъзна по чаршафите. Докоснах центъра на гърба му между лопатките. Дъхът му секна, мускулите му се напрегнаха.
Отдръпнах ръката си.
– Не мислех, че ще се върнеш.
– Предпочиташ ли да не се върна?
Потръпнах от тихия му въпрос. Нямах отговор. Вече не знаех. Какво исках?
В стаята настъпи тишина. Ръката ми лежеше на чаршафа, все още опъната към него, на сантиметър от тялото му. Момчето, което ме беше предало. Сега той беше мъж, който ме тормозеше, провокираше ме. Който ме нараняваше и ми помагаше. Мъж, който искаше нещо от мен, а аз нямах представа какво.
Какво исках аз?
Пръстите ми се свиха, ноктите ми се провлачиха по чаршафите. С другата си ръка се изтласках напред, премятайки се по матрака, докато не се приближих максимално, без телата ни да се допират. Достатъчно близо, за да чуя тихия звук на дишането му, но не го докоснах. Той не искаше да го докосвам.
Но той беше тук. Щеше да се върне.
И някак си това беше достатъчно.

Назад към част 16                                                            Напред към част 18

ДРЕЙВЪН

– Това означава ли, че казваш „да“?
Той не смееше да се надява прекалено силно. Особено когато ставаше дума за Флора.
Не влизаше в плана да ѝ каже за Джоузеф. Не и сега. Не и ако не реши да се върне при вампирите и да накара Калъм да я превърне. Което тя щеше да направи. Историята на Джоузеф би изплашила всеки нормален човек, но Флора беше всичко друго, но не и нормална. Това не я възпираше от нуждата ѝ да бъде като него. За нейно нещастие той щеше да направи всичко по силите си, за да се увери, че тя ще остане човек и няма да се изгуби в жаждата за кръв.
– Да, Дрейвън. Аз ще бъда твоя партньорка. – Думите се изтърколиха от съвършените ѝ устни като любимата му песен.
Притежателно ръмжене напусна гърлото на Дрейвън, но когато се разнесе, прозвуча почти като мъркане. Тя го превръщаше в проклета котка. Той обви ръка около заплетената ѝ коса и наклони устните ѝ към себе си, като се блъсна в тях с всеки грам нужда, която бе таил през последните три дни. Целуна я силно и когато Флора му отвърна със собствена жестокост, той забрави как да диша. Това беше надценена функция на живота, от която нямаше нужда. Не и когато можеше да вдишва заплетената от похотта мента, която се процеждаше от всеки сантиметър от нея. Той вкара езика си в устата ѝ със смазваща сила, а тя обви ръце около врата му и пропълзя в скута му, обвивайки краката си около торса му.
Той изсмука стенанието от устните ѝ, докато тя люлееше бедрата си над неговите, търкайки всеки твърд сантиметър от пениса му, сгушен между бедрата ѝ.
Тя щеше да бъде проклетата му смърт.
Дрейвън я дръпна назад, за да може да я погледне в очите. Прокара палец по посинелите ѝ устни и се усмихна.
– Колкото и да ми се иска да те взема здраво и бързо, за да ти покажа колко си моя, имам изненада, която мисля, че ще ти хареса.
Флора сви вежди, а устните ѝ се изпънаха в апетитна усмивка.
– Отказваш се от своята партньорка?
Той почти се хвана на въдицата. Почти прие предизвикателството ѝ и падна на колене, за да вкуси опияняващата ѝ възбуда точно тогава и там. Но не го направи. Трябваше да ѝ покаже, че може да бъде нещо повече от вълк. Той можеше да бъде нещо повече от своя вампир. Той можеше да бъде неин партньор. Самостоятелна категория, в която той възнамеряваше да доминира.
Той се наведе, стисна долната ѝ устна между зъбите си и я дръпна, дразнейки я със стърженето на кътниците си.
– О, партньорке, не ме изкушавай. Усещам сладостната възбуда на вече мократа ти вагина. Вълкът ми ме моли да пирувам с това, което ще бъде наше до края на вековете.
Великолепно розово изпълни бузите ѝ и Флора стисна бедрата си около торса му.
– Не ме дразни, Бъбълс. Вися на косъм. – Затегнал хватката си върху дупето ѝ, той посегна със свободната си ръка и вдигна снопче кожи. – Предлагам ти да се държиш здраво.
Без да ѝ даде и миг да се зачуди какво е замислил, Дрейвън се изправи с нея на ръце и излетя през вратата на колибата в гората. От нея се изтръгна мъничък писък и Флора се постара да го заглуши.
Гърдите му се разтресоха от смях.
Тя беше съвършена.
И беше негова.
Вълкът му издаде игриво скимтене въпреки факта, че беше на ръба и се движеше от нуждата да поиска своята половинка. Осъзнаваше, че Дрейвън и Флора също имат нужда от това. Тяхната връзка ги правеше много повече от обикновени партньори, благословени от луната. Миговете заедно, които ги крепяха в човешката им същност. Това беше основна част от същността им и Дрейвън трябваше да се придържа към нея.
Това не означаваше, че вълкът му ще бъде търпелив завинаги. Растящото копеле го беше докарало до лудост през последните три дни, като намираше всевъзможни причини да дебне хижата между лова. Търсеше всеки намек за нейния мирис. Цяло чудо беше, че изобщо можеше да помисли за чифтосване с Флора, след като толкова често се облизваше, за да облекчи болката от раздялата с нея.
Чакането обаче си заслужаваше. Тя беше казала „да“. Беше напълно готов да се гърчи през следващите петдесет години, ако тя поиска това от него, но Луна му каза „да“.
Дърветата и растенията бяха петно от розови и лилави цветове от двете им страни, докато той ги прекарваше през гората. Малките животинки, подобни на зайци, се изнизваха от пътя им и беше необходимо пълно сдържане, за да не ги преследва, да не ги хване и да не ги сложи в краката на Флора. Лекият дъх и усмивката, разтеглена по лицето ѝ, му подсказаха, че тя няма представа, че точно това е яла през последните три дни. Сигурно щеше да си помисли, че са адски сладки.
Това беше тайна, която той щеше да отнесе в гроба си, ако запази тази усмивка на лицето ѝ.
Опита се да се съсредоточи върху това къде бяга, но очите му все се отклоняваха към жената в ръцете му. Можеше да гледа света през нейните очи цяла вечност. Надяваше се да го направи.
Дрейвън отблъсна шепота в съзнанието си, който му напомняше колко кратко ще бъде времето им заедно; колко мимолетни са тези мигове от смъртния живот. Те бяха мигове на чисто щастие. Непокварени, неопетнени от жажда за кръв.
Когато наближиха завоя до целта си, той я настани внимателно и оправи меховете около раменете ѝ.
Флора ги огледа:
– Къде сме?
Той прибра една развята от вятъра руса къдрица зад косата ѝ и се наведе, за да я целуне по челото.
– Открих това място, когато картографирах царството и ловувах вълците сенки.
– Ето защо те нямаше три дни – Флора се задъха, сякаш това беше невероятно постижение.
Той кимна, а вълкът му се наду и изпъчи гърди. Очите на Флора засияха и това, което някога беше невинен поглед, се изпълни с топлина, докато тя обхождаше с очи голите му гърди. Ако продължаваше да го гледа така, той нямаше да може да удържи вълка си. Както и да е, между голата ѝ плът и опияняващия ѝ аромат го деляха секунди от това да изпадне в бяс.
Дрейвън преглътна тежко.
– Ти си в безопасност в това царство. А сега заобиколи тези дървета. – Той посочи два големи бора, които скриваха глетката от погледа ѝ. – Там има естествен горещ извор, в който можеш да се отпуснеш. Помислих си, че вероятно ще искаш да се освежиш.
– Аз, но…- Устата ѝ се разтвори от шок, но после наклони глава настрани. – Ти няма ли да дойдеш с мен?
Ако го направи, това би означавало, че ще трябва да я гледа как се съблича гола, а това би изисквало твърде много от и без това разклатения му самоконтрол.
– Ще дойда след минута.
– Затова ли беше мокър, когато се появи? Намерил си това място заради мен? Изкъпал си се заради мен?
– Исках да кажеш „да“.
Флора извъртя очи и се обърна от него. Тя се поколеба, преди да направи десетте крачки до другата страна на дърветата.
Само заради задъханото ѝ дишане си заслужаваше.
– Дрейвън Демпси, по-добре да не правиш това само за да ме разсъблечеш.
Той изхърка. В момента, в който беше открил горещия извор, осветен от луната, това беше единствената му мисъл. Случи се така, че обичаше да я кара да се усмихва, което означаваше, че ако я доведе тук, ще убие с един куршум два заека.
– Винаги ще се опитвам да те съблека, партньорке, но това е за теб. Наслаждавай се, докато можеш. Защото, когато дойда да се присъединя към теб, няма да спра вълка си да си вземе това, което му принадлежи.
Мислеше, че задъхването ѝ е накарало члена му да подскочи, но рязкото вдишване, последвано от хленчещо издишване, беше достатъчно, за да го накара да съжалява, че е бил проклет джентълмен.
Дрехите ѝ паднаха на меката пръст с гръм и трясък, една по една. Дрейвън прехапа устни, когато меката вълна на пръстите ѝ, раздвижваща водата на горещия извор с малки пръски, срещна ушите му, и волята му се разпадна, когато тя издаде удовлетворителен стон.
Той не можеше да чака.
Беше опитал.
Наистина беше опитал.
Но нейният зов беше твърде силен. Нуждата да я погълне. Да види как тялото ѝ отразява лунната светлина и се плъзга под блестящата сребриста вода.
Нуждата, похотта и нещо, което беше сигурен, че би могъл да определи като любов – макар че не искаше да изследва последното – го накараха да се провре покрай дърветата и да излезе на плажа на горещия извор.
Дъхът му заседна в гърлото и Дрейвън спря на място, когато видя Флора. Той застана със зяпнала уста и направи мислена снимка – искаше да запомни този момент до края на живота си.
Не знаеше къде да погледне първо.
Ефирна беше единствената дума, която можеше да я опише.
Парата се издигаше навсякъде около мястото, където тя стоеше с гръб към него, а главата ѝ беше отметната назад, така че къдриците ѝ се спускаха по гърба ѝ до подутината на перфектното ѝ сърцевидно дупе. Очите ѝ бяха затворени, а ръцете ѝ бяха от двете ѝ страни, обърнати нагоре, и се къпеха в лунното сияние.
Дрейвън преглътна тежко и се успокои, преди да захвърли меховете, които носеше на плажа, и да разкъса плата, който едва покриваше ерекцията му.
Водата беше с идеалната температура за потапяне, но той нямаше намерение да ѝ се наслаждава. Не и когато безупречното тяло на половинката му го зовеше. Той се гмурна в извора, докато не застана зад нея. Флора не реагира, когато той притисна члена си в извивката на дупето ѝ и плъзна ръце по набъбналите ѝ бедра и обхвана гърдите ѝ.
– Мислех, че това е за мен – скастри го тя, но гласът ѝ беше изпълнен с веселие.
Дрейвън зърна любимото си място, извивката между шията и рамото ѝ.
– Излъгах.
– Това е добре. Защото се молех на богинята да се присъединиш към мен.
Той повдигна вежда и внимателно я вдигна във водата, като я обърна.
– Това ли правеше, сега?
Флора засмука долната си устна между зъбите и кимна.
– Беше жестоко от нейна страна да ми даде партньор, а после да го направи джентълмен, когато най-много се нуждаех от него, за да ме опустоши.
Вълкът му изрева в гърдите, а Дрейвън почти отметна глава назад и повтори вика му на глас. Кътниците му се удължиха и го засърбя да замени вълчите си зъбите с тях и да засмуче устните ѝ между тях.
Флора прокара пръсти нагоре по предмишниците му, проследявайки татуировките му, докато не стигна до врата му. Тя сплете пръсти и дръпна косата на тила му, като изпрати изстрел от мълния по гръбнака му, който се приземи в топките му.
Дрейвън спусна ръце към заобленото ѝ пухкаво дупе и я придърпа към себе си. Повдигна я и обви краката ѝ около торса си, дразнейки процепа ѝ с дължината на члена си:
– Така ли? Искаш да те опустоша?
– Да – отвърна тя, но това излезе като промълвена молба.
– Всичко, което трябва да направиш, е да поискаш, Луна моя – изръмжа той.
Флора наклони глава нагоре и той видя звездите, изписани в очите ѝ, когато тя помоли:
– Вземи ме. Маркирай ме. Свържи се с мен, Дрейвън. Завинаги.
Бедрата му се разклатиха и той се вряза във входа на гладката ѝ топлина. Дори във водата той усещаше колко е влажна за него. Как горещата ѝ кухина капеше за него и само за него.
– Завинаги е много време, Бъбълс.
– Завинаги – повтори тя.
– Няма да бъда нежен, Флора. Не и този път. Може би никога. Аз не съм само мъжът, когото виждаш. Опитах се да направя всичко възможно за първия ти път, но не мога да спра животното в мен. По-тъмните части от мен. Имам тази нужда – тази всеобхватна нужда да те притежавам. Да те завладея с всеки сантиметър от себе си. Члена ми. Моите кътници. Моят вълк. Откакто разбрах, че си създадена за мен, тя стана още по-силна. Искам да унищожа тази твоя красива вагина.
Флора го погледна само с любов и обожание в очите си. Толкова много шибана гордост, любов и похот.
Майната му, той не я заслужаваше.
Но той щеше да я вземе. Отново и отново щеше да я вземе. Особено ако тя продължаваше да го гледа така.
– Ако ти си изпаднал в мрака, значи и аз съм изпаднала. Там, където отиваш ти, отивам и аз, Дрейвън. Завинаги.
– Ебаси, ти си съвършена – изръмжа той и ги обърна. Две крачки и той я притисна към гладката като обсидиан скала на брега на езерото. Протегна ръка между тях и раздразни клитора ѝ с върха на възбудения си член, покривайки се с влажността ѝ. – Ти си толкова шибано съвършена. И толкова шибано моя.
Той повдигна бедрата си нагоре, вкара целия си член в стегнатата ѝ вагина и се наслади на лекото издихание, което се изтръгна от устните на Флора. Вълкът му изрева, когато тя го притисна като в клещи. Те си паснаха идеално и той не ѝ даде и миг да се приспособи. Не можеше да го направи. Не и с нея, разтворена пред него, гола и окъпана в лунната светлина.
Неговата Луна.
Това беше тя.
Неговата Луна.
Завинаги.
Всяка мисъл беше премерен тласък, отчаяно обещание, дадено не само на нея, но и на тялото ѝ.
– Твоята вагина е създадена за мен, Флора. Такава добра малка вагина. Толкова стегната, че изцежда пениса ми.
Усмивка се появи на устните ѝ между задъханите ѝ вдишвания.
– Обичам мръсната ти уста.
– Нямам търпение да ти покажа всички неща, които мога да правя с тази уста. – Той се наведе, като не спираше да атакува сърцевината ѝ, посинявайки бедрата ѝ с хватката си. Засмука ухото ѝ между кътниците си и го стисна достатъчно силно, за да се стича кръв по плътта ѝ. В мига, в който есенцията ѝ попадна върху езика му, той едва не свърши. Почти. Засмука силно и напрегна всички мускули, за да се спре. Тя щеше да го убие. Това тяло щеше да го измъчва бавно, а той щеше да приеме всеки грам от него с готовност. – Ще опитам всеки сантиметър от теб, ще прокарам кътниците си по сладката ти плът. Ще те накарам да крещиш името ми, докато езикът ми те поглъща. Ще те възхвалявам, ще пея името ти на Богинята отгоре и ще убивам всеки, който те нарани.
– Да, Дрейвън. Моля те – промълви тя и това подтикна бедрата му да се раздвижат. Очите ѝ отразяваха всичко, което той чувстваше. Похот. Отчаяние. Желание. Но най-вече любов. Не си бяха казали тези три малки думички, но нямаше нужда да го правят. Не и когато бяха свързани по този начин. Дори още не бяха чифтосани, но въпреки това с всеки тласък връзката между тях се засилваше, подсилвана от нуждата им.
– Обичам, когато молиш – изсъска той.
– Моля те. Толкова съм близо. – Сърцевината ѝ трепереше около него, а топките му се стягаха от нуждата да се освободи.
Той посегна между тях и раздразни клитора ѝ с пръсти, като го търкаляше между тях и после го притискаше. Тя размърда бедрата си срещу него, посрещайки всеки тласък, и той се изгуби в нейния изпълнен със стонове вик.
Тялото на Флора се разтресе, а вагината ѝ се стисна около члена му. Тя изви гръб от гладката скала, а той засмука зърното ѝ между кътниците си и рязко го издърпа.
Тя изкрещя името му и Дрейвън почувства само притежателна гордост. Всяко живо същество в това забравено от богинята царство чуваше как той ѝ дава това, което тя иска. Виковете ѝ отекнаха, когато тя се изля върху члена му. Сега те щяха да чуят как той я иска.
– Добро момиче, Луна.
Устните ѝ се усмихнаха и той пожела да снима начина, по който го гледаше. Сякаш беше потънала в него. Защото точно така се чувстваше той. Сякаш беше неин и само неин.
– Направи ме своя.
– Ти беше моя много преди тази вечер, Луна. Но след тази вечер аз ще те задържа.
Дрейвън облиза устни и позволи на вълка си да сподели преднината, като се премести частично, така че кучешките му зъби да се удължат до кътниците му. За пръв път прегръщаше и двете си страни. Вампир и вълк. Флора щеше да бъде партньорката на неговия вълк, но тя щеше да бъде и единствената кръв, която вампирът му щеше да желае до края на живота си. Тя щеше да бъде неговият източник на живот, докато е жива.
– Дръж се за мен – заповяда той, като придърпа Флора към себе си и наклони главата ѝ настрани.
Дрейвън повдигна бедрата си, като помпането постепенно премина в удряне. Членът му пулсираше в нея и той знаеше, че няма да издържи още дълго.
– Кажи, че си моя, Флора.
– Аз съм твоя. Само твоя. – С едната си ръка тя заби нокти в рамото му, а другата се заплете в косата в основата на шията му и го дръпна към любимото му място по тялото ѝ.
Той облиза мястото, за да го подготви за своя знак. Знакът, който щеше да каже на света, че тя му принадлежи. С тази мисъл в главата си Дрейвън захапа плътното място между шията и рамото ѝ.
Вълкът му изпищя в гърдите. Това беше моментът, за който копнееше от първия път, когато съзря Флора. Тя беше причината да живее, а сега щеше да бъде негова завинаги.
В мига, в който зъбите му я пронизаха, Флора се размърда под него, а сърцевината ѝ го сграбчи, сякаш животът ѝ зависеше от това.
Дрейвън се впи в нея с един последен, дълъг, дълбок тласък, искайки собственото си освобождение. Заедно с него дойде вълна от яснота и непреодолимо чувство на любов към половинката му. Вълкът му изрева, а пенисът му се изду, като основата му се разшири в тясната кухина на Флора.
– О, мамка му – проклинаше Флора и притискаше бедрата си към него. – Какво, по дяволите, е това и защо се чувствам като…?
Думите ѝ секнаха и на тяхно място се чу разтърсващ стон. Тя се разтрепери срещу него, докато яздеше възела му.
– По дяволите – прокле Дрейвън, а устните му се изкривиха в усмивка, докато вкарваше нарастващата си издутина още по-навътре в нея. – Трябваше да знам, но, честно казано, сам забравих, тъй като лунните партньори са рядкост. Честно казано, никога не ми е хрумвало да попитам родителите си, просто си мислех, че това е женска приказка.
Очите на Флора се разшириха.
– Какво?
– След като връзката с партньора е завършена, тялото на вълка се променя, за да може да осигури маркирането на партньора си. – Дрейвън говореше през задъхано дишане, докато сърцевината на Флора се оформяше около него, изцеждайки всяка негова капка. – Сега аз имам ключ и ако ти беше вълк, щеше да имаш ключалка.
– Какво?
– Членът ми е набъбнал в твоята сърцевина, затворен вътре, за да не се изплъзне нито една капка от спермата ми.
Устата ѝ се отвори, а очите ѝ се разшириха.
– Кога ще спре?
– Тъй като нямаш ключалка, която да отваря утробата ти за мен, би трябвало да спадне след няколко минути.
– А ако не се случи?
На устните му се изкриви крива усмивка.
– Ще се задържим така доста дълго време и ще бъда принуден да ти давам оргазъм след оргазъм, за да мине времето.
Тя изтръпна, а той се усмихна. Изглежда, че на Луна ѝ харесваше мисълта, че ще я доведе до крайност многократно, докато вълкът му се увери, че е засадил семето си дълбоко в нея. Самият той доста харесваше тази идея.

Назад към част 25                                                      Напред към част 27

Глава 3

Беше минало доста след полунощ, когато Рафаел и неговата съпруга намериха леглата си. Той не се нуждаеше от почивка, както Елена, но тя спеше по-добре, ако той беше в леглото с нея. Когато се събудеше и откриваше, че е сама – а тя почти винаги се събуждаше посред нощ, ако той не беше там – тя го търсеше.
Първия път, когато това се случи, той си помисли, че е била изтръгната от покоя си от кошмарното ехо на ужаса, който беше сложил край на детството ѝ, но тя каза, че просто ѝ липсва. Толкова прости думи. А толкова силни думи. Затова сега той спеше с нея, поне в някои критични часове на нощта.
Тази нощ обаче нито един от двамата не беше готов да се отдаде на съня.
– Леуан – каза тя най-накрая с глава на рамото му. – Мислиш ли за същото?
– И на мен ми хрумна тази възможност. – Архангелът на Китай бързо се превръщаше в Архангел на смъртта, способностите ѝ бяха докоснати от гниенето на един окончателен край, който беше без милост и достойнство, при все че се наричаше дарител на вечен живот.
Версията на Леуан за живота беше ужасяваща мършава черупка, хранена с човешка плът.
– Но? – Елена се надигна на лакът, за да може да го погледне, а почти белите кичури на косата ѝ се галеха по кожата му като хиляди мимолетни ласки.
Той разтвори пръсти върху топлината на долната част на гърба ѝ, погали я по деликатната дъга на гръбнака. Неговият твърд ловец все още беше толкова уязвим по безброй начини, можеше и да е сред падналите днес, защото именно най-младите бяха понесли основната част от щетите, а Елена беше най-младият ангел в града.
– Джейсън – каза той, смазвайки мисълта, преди да успее да се наложи – свърза се с мен с доклад преди час. – В момента шпионинът му се намираше на другия край на света, но се беше задействал за секунди след смъртоносните събития в Ню Йорк. – Както винаги, той има начини за събиране на информация, недостъпни за останалите.
Финият сребърен кант около ирисите на Елена светеше в тъмнината на спалнята им, мълчалив индикатор за нарастващото ѝ безсмъртие, макар че това безсмъртие все още не беше установено по никакъв начин.
– Какво каза той?
– Че знае със сигурност, че Леуан е била на собствената си територия през целия период на Падението. – Отчитайки увереността в тона на своя шпионин, той добави: – Имам силни подозрения, че Джейсън може да е постигнал невъзможното и да е проследил Леуан до най-съкровеното ѝ леговище.
Елена си пое дъх и той видя, че тя разбира опасността. Ако Джейсън бъде разкрит, няма да се измъкне жив; Леуан знаеше твърде добре колко лоялни са Седемте към Рафаел. Но, мислеше си Рафаел, неговият шпионин нямаше да поема излишни рискове, не и сега, когато Джейсън знаеше, че загубата му ще бъде фатална рана върху сърцето на принцесата, която очакваше завръщането му.
– Ако не е била Леуан – в очите ѝ се появи тъмно осъзнаване – тогава…
– Да. Каскадата очевидно се движи напред със скоростта на… – Той спря при мисловното докосване на Аодхан.
„Проблем?“ – Попита ангела, който заедно с Илиум в момента отговаряше за операциите в кулата.
„Архангел Калиане ме уведоми, че желае да говори с вас, господарю.“
„Ще се свържа с нея от къщата.“ – Връщайки вниманието си към Елена, той докосна извивката на крилото ѝ, където среднощните пера преминаваха в индиго. – Може би сме на път да получим някои отговори – каза той, разказвайки ѝ за обаждането на Калиане. Като единствената Древна, която беше будна и на този свят, майка му знаеше много неща, които иначе бяха изгубени в страниците на историята.
– Ще стоя настрана от погледа – каза Елена, когато стигнаха до екрана в кабинета му, а кожата ѝ сияеше на фона на робата от керемидена коприна, която той ѝ беше подарил на годишнината от смъртния ѝ рожден ден.
Раздразнението се разгоря в кръвта му.
– Елена, ти си моя съпруга.
– Знаеш как се държи – бе непоколебимият ѝ отговор там, където други щяха да потреперят от остротата на тона му. – Ще бъде далеч по-сговорчива, ако не се чувства обидена от присъствието ми. – Облегнала се на стената до едно рамкирано произведение на изкуството, тя го целуна.
„Ще обсъдим това по-късно“ – каза той и се обади. Майка му продължаваше да се отвращава от технологиите в по-голямата си част, но беше започнала да приема полезността на някои аспекти на съвременния свят. Не беше очаквал друго; Калиане може и да предпочита онова, което определяше като по-„цивилизовани“ нрави отпреди векове, но тя беше Древна, а никой не е живял толкова дълго, забивайки се в прашното минало.
Двойни сини пламъци на екрана, косата на майка му – черна река, лицето ѝ – шаблонът, използван за отливане на неговото.
– Майко – каза той, а сърцето му още не беше свикнало с факта, че тя отново диша, че ако пожелае, може да полети към нея, да усети докосването на ръцете, които го бяха люлеели в детството… и го бяха оставили разбит на кърваво поле далеч от цивилизацията.
– Рафаел, чух за събитията във вашия град. – Пръстите ѝ се вдигнаха към екрана в познатия жест на любов. – Вашият народ?
На никой друг архангел той не би доверил истината, но при всичко, което бе направила, майка му нито веднъж не бе подкрепила някой друг срещу сина си.
– Ние скърбим – каза той тихо и видя болката в очите ѝ.
Именно от Калиане бе научил как трябва да управлява един архангел. Дори когато лудостта ѝ изкривяваше истината за това коя е тя, той никога не бе забравил, че тя е и архангел, чийто народ гледа към нея с любов в очите. Той не беше Калиане – вдъхваше страх толкова често, колкото и не, но подобно на онези, които бяха нейни, неговите мъже и жени знаеха, че той ще се бори с неумолима ярост, за да ги защити.
– Тази нощ петима започнаха пътуването си към дома. – Рафаел бе повел конвоя над тъмния лиман на водата, докато Манхатън не се превърна в силует далеч в далечината, Елена от едната страна и Нимра от другата. Всеки друг ангел в града, който можеше да лети, но не и ескадрилата, необходима за опазването му, беше част от тихата кавалкада и всеки държеше фенер, който предпазваше свещта в него, осветяваща пътя към дома.
След това се бяха надвесили на място, докато Нимра и ескадрилата, която той бе поставил под нейно командване, се отдалечаваха в беззвездната нощ, а падналите бяха пренесени в покрити с цветя баири, които щяха да стигнат до Убежището след двадесет и четири часа. Щеше да е по-бързо да изпрати телата вкъщи с реактивен самолет, но те бяха създания на вятъра и небето и затова падналите щяха да се завърнат у дома по небесния път.
– Скърбим заедно с вас – каза Калиане и една-единствена сълза се търкулна по лицето ѝ. – Ще изпратя ескадрила в Убежището, за да изпълнява ролята на почетна стража за тези, които ще бъдат пренесени у дома.
– Благодаря ти, майко, но в това време на размирици смятам, че трябва да държиш хората си близо. – Калиане си оставаше най-опасният враг на Леуан, а тя разполагаше само с две крилати ескадрили, след като бе взела в своя Сон само хората от Аманат.
Изражението ѝ се промени от скръб в такова, което издаваше остра политическа интелигентност, майка му седна на стола, а роклята ѝ беше в жив тюркоаз, който обрамчваше ослепителната ѝ красота, докато той трудно можеше да повярва на истината за необикновената ѝ възраст.
– Знам, че искаш да ме попиташ дали съм виждала нещо подобно в предишната Каскада – каза тя – но трябва да ти кажа, че по мое време не е имало Падение. – Внезапна сянка пресече изражението ѝ и той разбра, че тя мисли за лудостта, която според нея я бе докоснала по време на онази Каскада. – Имаше обаче други странни събития.
Рафаел изчака, докато майка му мислеше. Знаеше, че забавянето не е игра на власт, нито арогантна поза. Калиане просто беше много, много стара, спомените ѝ бяха скрити в отдавна забравени кътчета на съзнанието ѝ.
– Веднъж – промълви тя в тишината – цял един град от ангели се обърна един срещу друг за една-единствена минута. Разменяха се удари, хвърляха се ножове – после всички сякаш се събудиха и никой не знаеше защо са постъпили така. – Намръщи се. – Имаше някои, които смятаха, че хаосът трябва да е бил причинен от използването на нова архангелска способност, но инцидентът никога не се повтори.
Изкушаваше се да повярва, че Падението е било поредното подобно отклонение, но…
– Не мога да бъда самодоволен, не и предвид промените, които настъпват в Кръга.
– Този, който раздава смъртта. – Крилете на Калиане засияха с внезапна, смъртоносна яркост. – Тази, която се нарича Древна, мислиш ли, че има пръст в това?
– Не изглежда да е дело на Леуан. – В съзнанието на Рафаел се появиха образи от друг път, когато майка му бе засияла… по време на екзекуцията, която бе сломила духа ѝ и бе разцепила семейството им. – Но – добави той, затваряйки капака на спомените за насилствената смърт на баща си – ние едва сме започнали да търсим отговори.
– Няма да позволиш това да те държи далеч от моите земи. – Това беше заповед.
В отговора му се вливаше непоколебима стомана.
– Ще взема това решение, когато му дойде времето. – Майка му имаше свойството да забравя, че той е архангел със собствена територия.
Устните на Калиане се изкривиха, а музиката в гласа ѝ му напомни за песните, които му беше пяла като момче, песни, които бяха държали в плен Убежището.
– Ти винаги си бил упорито дете. Единственият начин, по който баща ти можеше да те накара да се откажеш от гнева си като бебе, беше да те вземе на ръце и да те отведе да летиш. О, как обичаше да летиш с Надиел. – Любов и натрапчива тъга във всяка нейна дума. – Винаги се връщаше засмян, с буйна коса и червени бузи, прекрасното ми момче.
Рафаел докосна с пръсти екрана, както беше направила тя, сърцето му се разтуптя от загубите, белязали майка му. Не знаеше дали някога ще може да прости престъпленията ѝ, дори не знаеше дали наистина е здрава или това е мимолетно затишие, но знаеше, че я обича.
– Надявам се – каза той, когато пръстите ѝ докоснаха екрана на нейния край – че няма да разказваш такива истории, когато сме в компания.
Смехът ѝ беше песен, а очите ѝ преливащи.
– Обещавам, че ще бъдеш бебе само в моите очи, винаги мой син. – Смехът отново избледня в тъга и тя каза: – Съжалявам, Рафаел. Да загубиш някой от хората си е дълбока скръб.
Обръщайки се към Елена, след като разговорът приключи, той я намери да бърше сълзи, неговия твърд ловец, чиято черупка не беше толкова твърда за онези, които я познаваха.
– Хбебти. – Той я взе в прегръдките си, а коприната на робата ѝ се плъзна по кожата му.
– Тя те обича толкова много. – Шепотът на Елена беше груб, хрипкав. – Това е във всеки неин дъх, във всяка нейна дума. Не мога да си представя какво трябва да ѝ причинява това, че знае, че те е наранила по време на лудостта си.
Рафаел разбираше, че майка му не е била в съзнанието си, когато го е изпратила да падне на земята с разкъсани криле, но някаква част от него все още беше онова разбито момче, което лежеше окървавено на напоената с роса трева – докато краката ѝ танцуваха далеч над зелените остриета, изпъстрени с вискозно червено.
– Не мога да забравя.
– Знам – каза Елена, а това болезнено разбиране ги свързваше на ниво, което никой друг не би могъл да разбере. – Знам. – Майка ѝ също я беше обичала, но най-трайният спомен на Елена за Маргарита беше обувката ѝ с висок ток, която лежеше настрани върху дизайнерските черно-бели плочки.
Странно как споменът за тази обувка караше кожата ѝ да настръхва, а дробовете ѝ да се борят за въздух. Но това беше така. Някои спомени се вкопаваха по-дълбоко, задържаха се по-силно.
– Какво се случва сега?
– Този град, моята кула, не може да бъде видян слаб.
– Разбира се. – Всичко друго можеше да бъде възприето като покана за завладяване от някои други членове на Кръга. – Трябва да ги убедим, че Падането е нанесло много по-малко щети, отколкото в действителност. – Почти половината от отбранителните сили на Кулата бяха отпаднали в обозримо бъдеще: зашеметяващ дефицит.
– Да. – Рафаел посегна между тях, за да разкопчае връзката на робата ѝ и да плъзне ръце вътре. – Като част от това – каза той на отзивчивата ѝ тръпка – моята съпруга трябва да се види, че се отдава на странния си фетиш да ловува вампири.
– Ха-ха. – Разкопчавайки копчетата на ризата, която беше облякъл за разговора, тя притисна целувка към твърдия мускул на гърдите му. – Ще кажа на Сара да не ме зачерква от списъка. – Преследването на престъпни вампири едва ли изглеждаше важно след трагедията, която бе сполетяла града, но ако това щеше да помогне да се създаде илюзията за Манхатън, непокътнат от ужаса, който се бе случил за няколко кратки минути, тогава щеше да го направи.
Знаеше, че ангелоподобните като цяло остават очаровани от нея, първия ангел Произведен в живата памет и този, който продължаваше да ловува. Според това, което беше чула от Илиум, имаше толкова ангели, залепени за новинарските репортажи за нея, колкото и хора и вампири. Така че защо да не използва тази известност в полза на града?
Ръцете на Рафаел свалиха робата ѝ, за да я оставят гола, а кожата ѝ пламна под допира му.
– Трябва да си починеш – възрази тя полушеговито, а вътре в нея дращеше нуждата да вкуси живота в най-първичната му форма. – В лазарета изчерпа новата си способност до краен предел.
Устните му върху нейните, устата му изискваше всичко, което тя имаше.
– Има – каза той, като я притисна до стената – други начини да съживиш себе си.
Елена изтръпна, когато той я повдигна, а краката ѝ се сключиха около кръста му, за да я оставят интимно открита.
Тази нощ той беше твърд и взискателен, нейният архангел, яростта му от нападението над града му се беше вляла в кръвта му – но тя не беше крехка птица. Отдавайки му целувка след целувка, тя приемаше ударите на пениса му и искаше още, докато вече нямаше мисъл, а само най-красивата буря от усещания.

* * *

Рафаел мислеше само да притисне Елена, докато тя спеше на дебелия килим пред камината в кабинета, а телата и крилата им бяха преплетени, но сигурно беше по-уморен, отколкото разбираше, защото изведнъж осъзна, че не е буден. Вместо това се намираше на забравеното поле, където Калиане го беше оставила преди повече от хиляда години, когато беше момче в зората на своето съществуване.
Момче, което е мислело да убие майка си, преди тя да се превърне в още по-голямо чудовище от онова, което е организирало смъртта на два процъфтяващи града, възрастните са се удавили, а децата са били разбити по начин, който дори Кеир, най-великият им лечител, не е могъл да поправи. Никой безсмъртен не би отишъл до древните руини на тези градове дори сега. Там цареше твърде пронизителна тишина, създадена от болката на хиляди души, такава тишина, каквато Рафаел никога нямаше да забрави, болката от нея беше леден вятър.
Днес, когато стоеше, облян в тишина, натежала от ехото на спомена, той видя кръвта по тревата, пурпурната течност, която бе изтекла от него, докато лежеше разпилян на земята под кристално небе, толкова синьо, че чак болеше. И все пак той не беше по лице на тревата, както тогава, с разкъсани и тежки крила върху тялото си, с липсващи части от него. Не, той стоеше на краката си и беше мъж, архангел, а не онова уплашено, решително, с разбито сърце момче.
Сгъвайки ръцете си като в готовност за битка, той направи крачка напред… и се озова в стена от шепот. Стотици гласове, всеки от тях дрезгав и някак неизползван, думите се преплитаха и бяха неразбираеми. Те идваха от всички страни, но когато се издигна в това небе с режеща яснота, той не видя нищо друго освен изтръпналите тела на дърветата, които обграждаха полето, стражи на такава възраст, че бяха издържали цяла вечност.
И все пак гласовете шепнеха и шумяха, тласкайки го към себе си на вълни, които прииждаха и отливаха, докато най-накрая чу един силен глас да прорязва хаоса. Другите шепоти заглъхнаха, но не изчезнаха напълно, защото този единствен глас му зададе въпрос.
– Кой си ти?
Краката му отново докоснаха тревата, а росата намокри върховете на крилата му, и той усети ревяща вълна от гняв.
– Кой си ти, че да задаваш въпроси на един архангел?
Мърморенето отново се надигна, а силата на звука се повиши до гръмотевично кресчендо.
„Архангел. Архангел. Архангел!“

Назад към част 3                                                            Напред към част 5

ОЛИВИЯ

– Разчитай на това, любов.
Уау. Какво, по дяволите, се е случило? Вървейки към апартамента, се чувствам като мартини на Джеймс Бонд – разтърсена, но и разбъркана.
Повечето от момчетата, които съм познавала, включително и Джак, бяха спокойни и лежерни. Пасивни. Какво искаш да правим тази вечер? Не знам, какво искаш да правиш? Не знам.
Но Николас е… различен. Решителен. Мъж. Мъж, който е свикнал да бъде слушан. Като го видях трезвен, мога да видя разликата. Тя е в начина, по който се носи – широки рамене назад, дълъг изправен гръбнак, присъствието му почти като гравитация, която привлича всичко в орбитата му, карайки всички ни да искаме да му позволим да ни отведе, където пожелае.
Господи – дори Боско го слушаше, което определено прави малкия звяр предател, но аз го разбирам.
Беше шибано горещо. Все още усещам натиска на устните му върху гърба на ръката си. Кой прави това – целува ръката на жена? Никой, когото някога съм срещала, това е дяволски сигурно. Мястото, което целуна, е топло и изтръпващо. Белязано – но не по онзи гаден, измъчващ кожата начин, който се случва в предаванията по кабелната телевизия. Добрият вид заклеймяване. Белязан.
– Знаеш ли кой беше този? – Изкрещява Ели, като почти ме блъска в хола.
– Шшш! Татко спи.
Тя попита отново, този път шепнешком.
– Е, богат задник с приятел, който наистина обича пай?
Големите ѝ сини очи се обръщат към небето.
– Как изобщо сме роднини? – Тя ме завлича в спалнята си и ме удря в лицето с шестмесечен брой на списание „People“. – Това беше принц Николас!
И ето го на корицата – перфектно усмихната уста, перфектно сгънати ръце на широките гърди, облечен в тъмносин кашмирен пуловер върху бяла риза с яка. Изглежда като мокър сън на Оксфордския университет.
– Изчезвай! – Отричам, дори докато изтръгвам списанието от ръцете ѝ.
Това обяснява акцента, който не можех да определя – не британски или шотландски, а уесконски. И отношението му – той не е водач на стадото, а наследник на чудовищен трон! Вътре има още десетина снимки. Бебешка снимка, първият му учебен ден в дантелена риза с яка, близък план на тийнейджър, който се взира във фотоапарата и изглежда адски мрачен. И по-скорошни – една с ръката му, увита около зашеметяваща, висока блондинка в червена рокля на вечеря, друга – как седи на дървен стол с висока облегалка по време на сесия на парламента.
И, дявол да го вземе, тази трябва да е папарашка снимка – има зърнест, увеличен вид, но определено е той, излизащ от тюркоазения океан край Малдивските острови, с блестяща кожа, тъмна коса, пригладена назад… гол. Частите на пълното монтьорство са затъмнени, но тъмната, щастлива следа и очертаното V на таза му се виждат толкова добре.
Езикът ми изтръпва от суровото желание да проследя тази бразда. Майната му, искам да оближа снимката.
В страничната лента са представени кратки факти за страната и произхода му. Той е пряк потомък на Джон Уилям Пембрук, британски генерал от северната част на страната, който обединява силите си с южните шотландци по време на войните за независимост на Шотландия. Той се жени за дъщерята на Робърт Брус, крал на шотландците. След поражението на Шотландия коалицията на Пембрук се откъсва от двете държави майки и след години на битки образува своя независима държава: Уеско.
Кръвта нахлува в бузите ми, а главата ми е гореща. Той сигурно ме смята за идиот. Дали е знаел нещо, което аз не съм знаела? Кого се шегувам, разбира се, че знаеше – хвърлих пай в лицето му.
Исусе.
Ели грабва от леглото телефона си в блестящ корпус.
– Ще сложа това в Snapchat!
Реакцията ми е незабавна и висцерална.
– Не. – Покривам ръцете ѝ с моите. – Недей. Всички ще дойдат тук да го търсят – ще стане лудница.
– Точно така! – Тя подскача нагоре-надолу. – Бизнесът ще е луд. Ооо! Трябва да кръстим един пай на негово име! „McHotty – кралят на пайовете!“
Знам, че това би било най-умното нещо, което трябва да се направи. Онази част от мен, която всъщност не иска да бъде изхвърлена на улицата, крещи: „Продавай, продавай, продавай!“
Но ми се струва… нередно.
Все още не съм напълно сигурна, че Николас не е онзи тъпак, на когото приличаше онази вечер. Не му дължа нищо. И все пак да го продам, да го използвам, за да привличам бизнес, да казвам на света къде може да се появи следващия път, ми се струва като… предателство.
– Той няма да се върне, ако публикуваш това, Ели.
– Каза ли, че ще го направи? Че ще се върне? – Тази възможност изглежда я вълнува повече от милион харесвания в социалните мрежи.
– Мисля, че ще се върне.
И електричеството се изстрелва по гръбнака ми, защото искам да го направи.

***

Ели и аз използваме редкия почивен ден, за да си направим спа-ден. Накисваме краката си, почистваме петите си с луфа и си лакираме взаимно ноктите. Намазваме ръцете си с вазелин и ги обуваме в дебели памучни чорапи, за да ги овлажним. Втриваме смес от зехтин и сурови яйца в косата си, след което увиваме главите си в найлоново фолио, което изглежда много привлекателно – ако само Instagram можеше да ни види сега. Слагаме резени краставица на очите си и маски от овесени ядки на лицата си – всичко това с VH1 The Big ’80s: Elmo’s Fire, Dirty Dancing. Завършваме разкрасителния ритуал, като си изпипваме веждите – най-доброто упражнение за доверие.
Около четири часа баща ни излиза от стаята си. Очите му са уморени и кръвясали, но е в добро настроение. Изиграваме няколко рунда на „Купа“ – игра, на която ни научи, когато бяхме деца, след което прави на мен и Ели доматена супа и сандвичи със сирене на скара. Това е най-хубавата вечеря, която съм яла от много време насам – вероятно защото някой друг я направи за мен. След като слънцето залязва и мога да видя отражението си в прозореца, Ели обува ботушите си, намята палтото си върху пижамата и отива до къщата на приятелката си в края на квартала. Баща ни я последва скоро след това – отива в бара, за да „гледа мача“ с момчетата.
И в леглото си, сама, с горяща свещ от сандалово дърво и кокос на нощното шкафче, чувствайки се мека, гладка и красива, се заемам с дейността, за която съм фантазирала през целия ден.
Гугълвам Николас Пембрук.
Нямам представа дали някоя от информациите е вярна, но има тонове такава. Всичко – от любимия му цвят (черно) до това каква марка бельо предпочита (Calvin’s). Разбира се, той си има собствена страница в Уикипедия. Има официален уебсайт – и около десет хиляди фенски сайта. Задникът му има собствена дръжка в Twitter, @HisRoyalArse, и има повече последователи, отколкото пенисът на Джон Хам и брадата на Крис Евънс, взети заедно.
Сайтовете за клюки твърдят, че е прецакал почти всяка жена, с която е говорил – от Тейлър Суифт (написала цял албум за него) до Бети Уайт (най-добрата нощ в живота ѝ). Николас и брат му Хенри са близки, споделят страстите си към поло и филантропията. Едновременно с това той обожава баба си Кралицата – нежна на вид жена, симпатична по онзи малък старчески начин – и брои дните до нейната смърт.
След няколко часа се чувствам като преследвач – и съм убедена, че повечето от тези писатели просто си измислят глупости. Преди да изляза, вниманието ми привлича миниатюра на видео в горната част на списъка за търсене – новинарски клип от погребението на принц Томас и принцеса Калиста.
Кликвам върху него и попадам на близък план на два ковчега, бели и обковани в злато, теглени от карета, теглена от кон. Тълпи от плачещи зрители се редят по улиците като черна завеса. Камерата се разгръща и показва четирима души, които вървят зад каретата. Кралицата и съпругът ѝ, принц Едуард, са в центъра; младо момче със светла къдрава коса, принц Хенри, върви от външната страна, а Николас, облечен в същия костюм с цвят на въглен като брат си, е от другата страна.
На четиринадесет години Николас вече е в пълния си ръст. Скулите му са по-слабо изразени, брадичката му е по-гладка, раменете по-тесни, но все още е красиво момче. Гласът зад кадър обяснява, че по традиция в Уеско владетелят и наследниците вървят зад ковчега на член на кралското семейство, докато той дефилира по всички улици в града, преди да пристигне в катедралата за последната служба.
Километри. Трябвало е да изминат километри, преди да могат да погребат родителите си.
Изведнъж Хенри – тогава той беше на десет години – спира да върви, коленете му почти се подкосяват. Той покрива лицето си с две ръце и се разплаква.
И усещам сълзи в гърлото си, защото той ми напомня за Ели, в деня, в който погребахме майка си. Колко силно плачеше тя – непостижимо – и същото опустошение се разиграва на екрана на компютъра ми. За няколко мъчителни секунди всички хора сякаш са замръзнали. Никой не помръдва; никой не се опитва да го утеши. Вода, вода навсякъде, но нито капка за пиене.
Той може да стои и сам насред улицата.
И тогава с три бързи крачки Николас е там, придърпвайки малкото си братче към себе си, обгръщайки с ръце малкото му тяло като щит. Главата на Хенри стига само до горната част на корема на Николас – той заравя лицето си и Николас нежно гали косата му. След това се взира в тълпата и камерите, а погледа му гори от обида и скръб.
След няколко мига Николас прави знак на един лакей, а телевизията, която снима събитието, сигурно е наела проклет четец на устни, защото има субтитри.
– Нека колата да бъде докарана отпред.
Човекът изглежда несигурен и започва да се обръща към кралицата, но пропукването на думите на Николас го спира на място.
– Не я гледай. Аз съм твоят принц – ще направиш това, което ти кажа, и ще го направиш сега.
И в тази секунда Николас не прилича на четиринайсетгодишно момче; той изобщо не прилича на момче. Той прилича на крал.
Човекът преглъща и се покланя, а няколко минути по-късно през морето от хора бавно се промъква черен Ролс-Ройс. Николас насочва брат си към задната седалка. След това, когато вратата е все още отворена, той прикляква и избърсва лицето на Хенри с кърпичка от джоба си.
– Мама ще бъде толкова разочарована от мен – казва Хенри с едно сърцераздирателно хълцане.
Николас поклаща глава.
– Не, Хенри, никога. – Той отмята назад вълнообразната руса коса на Хенри. – Ще ходя и заради двама ни. Ще те посрещна в катедралата и ще влезем заедно. – Той притиска малката си челюст в ръката си и се опитва да се усмихне. – Всичко ще бъде наред, ти и аз. Да?
Хенри подсмърча и се старае да кимне на брат си. Когато Николас заема мястото си до кралицата, процесията продължава.
Докато затварям лаптопа си, сърцето ми е толкова тежко в гърдите, толкова тъжно за тях. Хенри беше просто малко момче, а Николас – въпреки парите, властта и позлатеното всичко – Николас Пембрук не беше толкова различен в онзи ден. Не беше толкова различен от мен. Просто едно дете, което всячески се опитва да предпази семейството, което му е останало, от разпадане.

Назад към част 10                                                            Напред към част 12

Глава 29
Пера на птици

Бях щастлив. По-щастлив, отколкото съм си спомнял някога да съм бил. Бях на лов с група млади мъже. Те имаха силни тела и проницателни умове. Бях във формата на тигър, но те изглеждаха доволни от този факт. Един спря зад едно дърво и ми даде знак с ръце по начин, който Кадам ни беше научил, когато ни обучаваше. Косата му, гарваново черна и вълниста, беше вързана в основата на врата. С медната си кожа и небесносините си очи, които блестяха, дори на светлината преди зазоряване, той ми изглеждаше познат.
Той даде знак, че плячката е близо. Аз трябваше да я заобиколя, а той и останалите да заемат позиция. Когато бяха готови, щях да подгоня дивеча. Промъкнах се през храсталаците, докато стигнах до хълм с изглед към поляна.
Шум от счупени клони ме предупреди и аз приклекнах, леко потрепвайки с опашка. Отдолу лениво пасяха малка стадо елени.
Когато чух вика на бухал и разпознах, че е дело на човек, а не на птицата, изскочих от скривалището си. Еленът веднага се отдръпна от мен и се стрелна през дърветата възможно най-бързо. Звукът от стрела беше последвано от вик на едно от животните. Падна веднага и когато го прескочих, вече беше мъртво. Впечатляващо.
Ловците бяха толкова опитни, че изобщо нямаше да ги чуя, ако нямах толкова добър слух. Също така успяваха да бъдат невидими. Само носът ми подсказваше къде са и дори тогава един от тях ме изненада. Беше скрил миризмата си, като стоеше срещу вятъра. Той свали второ животно с помощта на копие, а третият човек хвана плячката си с помощта на мрежа. Хванатият елен се мъчеше да се освободи, докато мъжът не се появи и ефективно прекрати живота му, като прекара ножа си през врата на животното. Той държеше ръката си на гърба на елена, галейки го успокояващо, докато най-накрая животното утихна и умря.
След като елените бяха завързани на дълги пръти, шестима от младите мъже надигнаха товара си, докато други двама тръгна да разузнават напред. Минах между тях и този от дясната ми страна се обърна, за да ме погледне с самонадеяна усмивка.
– Ставаш малко бавен, нали, старче?
Другите момчета се засмяха тихо, когато аз изръмжах и му се озъбих с половин уста. Вълненото наметало, което носеха, се развяваше около обутите му в ботуши крака. Забелязах колко лесно широките му рамене поеха тежестта на тежкия товар. Той се гордееше с улова си и заслужаваше да бъде. Животното не беше страдало. Стрелбата му беше по-добра от всички други, които бях обучавал през годините.
Погледнах нагоре и яркозелените очи на момчето блеснаха, когато той каза:
– Ще признаеш ли, че спечелихме облога, татко?
Променяйки се в човешка форма, аз го ударих леко по рамото и се усмихнах.
– Ако някой тук остарява, това си ти. Добра работа свърши и да, бих казал, че спечелихте облога. Все пак не казвайте на майка ви. Знаеш каква е тя.
Момчетата се засмяха и сърцето ми се изду в гърдите. Мои, помислих си. Тези красиви млади мъже бяха мои синове. Не знам как го разбрах, просто знаех, че е така.
Един от съгледвачите, по-младо момче на около шестнадесет години, се върна с изражение на тревога.
– Татко, виждаш ли онзи дим на хоризонта? Едно село е атакувано. Трябва ли да призовем богинята?
– Колко са? – Замислено попитах.
– Според мен, две дузини.
– Мислиш ли, че можем да се справим с тях?
Момчето повдигна вежди и ми хвърли поглед, който казваше, че вече трябва да знам отговора на този въпрос.
– Добре – казах аз. – Не виждам нужда да я безпокоя. Ще трябва да скрием улова, по-късно ще се върнем за тях. Надявам се, че няма да бъдат намерени от друг.
– Животът е по-важен от месото – отбеляза тихото русо момче отляво, докато той и брат му вдигнаха пръта на близкото дърво, позиционирайки елена възможно най-високо и го покриха с клони. Не изглеждаха като братя, но аз знаех, че са. Другите момчета последваха примера им и скоро и трите елена бяха старателно замаскирани. Миризмата им все още щеше да привлича мършоядците, но с малко късмет нямаше да привлекат нищо прекалено голямо, което да преследваме.
Ъгълчето на устата ми се повдигна и аз кимнах гордо, докато ги наблюдавах.
Бях ги научил да мислят като опитни ловци, както като хора, така и като тигри. Когато свършиха, казах:
– Тогава да отидем и да видим кой е този, който причинява хаос сега.
Тръгнахме и ме потопи в друг сън. Това е сладкото изображение на Келси, държаща златооко бебе, което тя нарече Аник Кишан. Това беше нейното първо дете. В сцената, която се разиграваше пред мен за първи път забелязах разлика между това, което сънувах сега и съня със синовете ми . В другия сън с момчетата аз бях част от тях. Бях изрекъл думите и бях почувствала това, което тази версия на мен, като баща, чувстваше. Когато видях Келси, бях щастлив, но липсваше онова чувство на гордост. Бях външен наблюдател, но не се чувствах зле.
Не точно. Просто беше различно.
Един от моите ловци имаше кафяви очи, силен нос и остро изсечени черти. Много приличаше на баща ми. Винаги съм предполагал, че той е възрастната версия на бебето на Келси, но сега забелязах фини разлики. Формата на носа беше различна. Миризмата, която беше силна и я усещах дори насън, не беше същата.
Когато тази сцена се разигра, сънищата ме отведоха другаде. Бях в джунглата и разговарях с Кадам. Той беше тъжен и погали главата на тигъра, докато седеше до мен, опрял гръб на едно дърво. Двамата гледахме залязващото слънце и сърцето ми беше тежко и обнадеждено едновременно.
Този сън избледня и нов сън зае неговото място. Чух женски смях, докато я преследвах в тъмното. Имаше воал върху очите ми и не усещах миризмата й.
– Ела да ме намериш, тигре – махна към мен с покана, която обещаваше повече от успешен лов. Ноктите ми остъргаха дънера, върху който балансирах и скочих. Преобразявайки се, когато наближих земята, хванах жената през кръста и се претърколихме заедно, спирайки се така, че тя беше върху мен.
– Какво печеля? – Задъхано попитах, усмихвайки се, докато отмествах косата й от лицето й. Все още не можех да я видя или помириша, но извивката на бузата й ми беше позната.
– Да започнем ли с целувка и да видим докъде ще стигнем? – С дрезгав смях каза тя.
– Мисля, че мога да се справя – казах аз, докато проследих лицето й, привличайки я към мен.
Светлина разцъфна около нас, когато устните ни се сляха идеално, очертавайки нейната форма. Те се докоснаха, сливайки се безпроблемно и вярно като хоризонта, а разстоянието между нас беше незабележимо. С едната си ръка обхванах тила ѝ, а другата бавно спуснах по гръбнака ѝ, докато ръката ми не намери извивката на бедрото ѝ. Стиснах меката плът и я придърпах към себе си, след което промълвих срещу устните ѝ:
– Искам да те видя.
Тя докосна носа ми с пръст.
– Не още.
Пъшкайки, докоснах устните си до врата й и дръпнах ръкава на роклята й надолу по рамото й. Тя издаде тих звук, докато извиваше врата си, давайки ми по-голям достъп. Засипвах с целувки челюстта й, после надолу към извивката на рамото й, отделяйки време, докато изследвах всеки инч.
Нетърпелива, тя обърна главата ми и допря кадифените си устни до моите, извивайки тялото си все по-близо. Пищните й форми бяха притиснати към мен и аз я притисках към себе си, давайки й с готовност бавните, упойващи целувки, които желаеше, докато плъзгах ръце в косата й. Чух тропот на пролетен дъжд по навеса високо над нас, въпреки че все още не виждах нищо. Вече не ме интересуваше ограниченото ми зрение. Щом можех да я усетя, да я докосна, това беше всичко, което имаше значение.
Като притиснах внимателно гърба й, отново ни претърколих, така че застанах над нея и се повдигнах на лакти, за да не я смажа с тежестта си. Тя хвана ризата ми, опитвайки се да ме дръпне обратно надолу, но аз се съпротивлявах и покрих ръката й с моята, кято лежеше върху сърцето ми.
– Обичам те – казах аз. – Казвал ли съм ти го скоро?
Нямах нужда да виждам усмивката й, за да знам, че е там.
– Казваш ми го често и с такава интензивност, че никой, който го чуе, не може да отрече че е истина.
– Добре. Никой не трябва да мисли, че не си желана.
Тя ме удари с юмрук по ръката, но след това вдигна главата си, за да ме целуне нежно по ухото, докато промърмори:
– И аз те обичам, звяр такъв. Но ако спреш да ме целуваш, може да помисля за друг.
– Е, със сигурност не мога да допусна това, прекрасна милейди – любезно казах.
Копринената й уста бързо намери моята и скоро се изгубих в нейната прегръдка.
Когато ръцете й се свиха около врата ми, устните й се отвориха, сънят се превърна в нещо по-мощно, по-завладяващо. Ароматите на гората изпълниха ноздрите ми. Цветя от всякакъв вид ни заобиколиха. Рози, жасмин, лилии. Имаше и мирис на вечнозелена и смачкана трева.
Светлината също беше приглушена. Всичко беше сиво и розово. Бавно осъзнах, че вече не лежа на земята, а в легло, меко като приказни крила. Зрението ми се беше върнало. Вдигайки глава, видях пръстите си да се преплитат с нейните, където ръцете ни лежаха близо до таблата.
Дланите ни танцуваха заедно, пръстите ни се свиваха и отпускаха. Пуснах ръката й и прокарах върховете на пръстите си по дължината на косата й, която се разпростираше като ореол, разливайки се върху възглавницата и чаршафите.
Тя издаде лек нетърпелив звук и хвана челюстта ми с длани, приканвайки ме да обърна глава обратно към нея. Отново затворих очи и спуснах устни към нейните. Жената, която целувах, ме държеше здраво, ръцете й галеха гърба ми и след това се плъзнаха между нас, за да погалят голите ми гърди, където ризата ми зееше разтворена. Умът ми беше замъглен от съня и нямах непосредствена причина да искам да се събудя. Сънят беше сладък, страстен и съвършен. Устата ми се движеше заедно с нейната, докато тя ме дразнеше и измъчваше с меките си, медени целувки.
Тя дръпна ризата ми и аз измърморих срещу устните й:
– Само минутка, моя прекрасна джаани.
Разплитайки крайниците си от нейните, станах с намерението да съблека ризата си, когато изведнъж осъзнах, че вече не сънувам. Ръцете ми замръзнаха върху копчетата, докато гледах надолу към жената, която сега виждах много ясно.
Анамика лежеше на леглото красива и нежна като откъснато цвете, а устните й бяха розови от моите целувки. Руменината по надигащите се гърди се издигаше чак до скулите ѝ и дори оцветяваше раменете ѝ в розово.
Косата на Ана обрамчваше прекрасното ѝ лице, като лъчите които обгръщаха слънцето. Искаше ми се да потопя пръстите си в нея и да я събера в шепи. Да я погледнеш, означаваше да разбереш значението на невинността и страстта, Русалката и молителката, силата и уязвимостта. Тя беше жена, богиня и момиче, събрани в едно примамливо създание.
Докато се взирах в нея с отворена от шок уста, тя се протегна към мен и прокара ръка по ръката ми. Треперех от пламенната нужда да се отпусна отново върху нея и да се възползвам от желанието, което видях в очите й.
Гладът, който изпитвах към нея, беше непреодолим и не можех да разбера как Горичката на сънищата можеше да ме отведе по такъв срамен, изпълнен с вина път.
– Сохан? – каза тя със сбърчени вежди, но мъхестозелените й очи все още бяха натежали от сън. – Какво не е наред?
– Аз… аз… съжалявам – казах аз. Тялото ми най-накрая настигна мозъка ми и аз се отдалечих от нея възможно най-бързо. Тя се изправи, копринената нощница се смъкна по-надолу по рамото й. Беше опасно близо до това да се смъкне съвсем. Завъртях се преди това да се случи и затърсих. – Аз, хм, ще те чакам там.
Преминавайки през висящите лози, откъснах няколко от тях от дърветата и ги хвърлих яростно настрани, докато вървях шумно през гората. Цялото ми тяло трепереше от напрежение. Да остана близо до нея и нейния опияняващ аромат беше невъзможно. Крачейки напред-назад като звяр в клетка, прокарах палец през устата си и затворих очи. Все още можех да я вкуся. Кръвта ми туптеше във вените ми, тялото ми настояваше, че съм идиот, че съм оставил една много топла, привидно желаеща ме жена в леглото сама.
Тигърът в мен не видя нищо лошо в това, което бях направил. Ана беше моя, както аз бях неин. Вече бяхме свързани по начин, който беше несравним. Нищо във Вселената не би могло да ни раздели, дори и да го пожелаем. Тигърът беше воден от нужда и тази нужда беше много близо до повърхността. Дори и сега част от нея викаше към мен или може би към тигъра. Препънах се няколко пъти и след това се вслушах в призива й, върнах се в горичката, но не влязох в беседката.
– Тук съм – казах сковано през лозите. – Имаш ли нужда от нещо?
Растенията се вдигнаха сами, когато тя пристъпи. Носеше прилепнала туника, синя като тюркоазено море, с меки панталони от кожата на елен и високи ботуши до коляното. Облеклото подчертаваше фигурата й достатъчно, за да накара гърлото ми да пресъхне и пулсът ми да се ускори. Косата й беше прибрана назад и можех да видя лекия червен оттенък на врата й, който вероятно беше причинен от брадата ми. Трепнах и погледнах настрани.
– Това, от което се нуждая, е да обясниш действията си – тихо каза тя.
– Аз… не знам какво да кажа. Сънувах и… – Устата ми се отваряше, но не излезе дума. Погледнах нагоре и видях типичната й упорита стойка с ръце на бедрата.
– Продължавай – каза тя – Ти сънуваше и…
– И… нищо. Не беше нищо. Няма да се повтори. Извинявам се. Нямаше причина да…
– Нямаше причина за какво? – Тя се приближи, широката й крачка бързо скъси разстоянието. Неудобно, дадох на заден ход и продължих да се движа, докато гърбът ми не се удари в дърво.
– Да те целувам така. Нямах предвид това. Обещавам, че няма да се повтори.
– О? – Тя направи още една крачка и ако можех да изчезна в ствола на дървото, щях да го направя. – Казваш, че нямаш това предвид? Имах чувството, че точно това мислиш. – Ана обгърна бицепса ми с ръка и се наведе към мен.
Лицето й беше осветено от мека светлина, която подчертаваше чертите й, особено розовата й изваяна уста. Очите ми се спуснаха към гъвкавите й устни и тя се усмихна.
Усещайки нейните емоции, които бяха толкова близо до повърхността, колкото и моите собствени, долавих задържаща се следа от желание там, но сега тя беше скрита зад нещо друго. Страх? Нервност? Каквото и да беше, тя не сподели. В сънуването бях напълно отворен към жената, към Ана, но след като се събудих, и двамата отново издигнахме стените си.
Все пак тя използва нашата връзка, за да говори с мен.
„И аз сънувах, Сохан“ – каза тя в ума ми. – „За мен наистина има пространство между миналото и бъдещето. Виждала съм го. И сега, когато знам, че е там, целта ми е да го приема. Би ли искал да ме лишиш от него?“
– Не, аз…
Тя ме прекъсна.
„Винаги си казвал, че си човек, който се бори за това, което иска.“ – Направи малка крачка по-близо, бедрото й се докосна до моето и всички свързани мисли отлетяха като желанието на фея. Ана докосна върха на пръста си до ключицата ми и го прокара бавно надолу по гърдите ми, като само спря, когато пръстът й срещна плата на ризата ми. Усетих всеки един милиметър от него.
Очите й бяха приковани в гърдите ми за дълъг момент. Тогава тя поставие ръка върху сърцето ми.
„Ще призная, че това, което искам, ме измъчва по повече от един начин.“ – Гласът й беше тих шепот в съзнанието ми. Обръщайки глава, сякаш вече не можеше да ме гледа, тя отпусна ръце отстрани и попита: – „Какво искаш, тигре?“
– Искам… искам… – Не можех да се сетя за нещо в света, което исках. Поне нищо подходящо. Не и с нейните устни само на няколко сантиметра от моите. Бях обещал на Ана, че ще й бъда като брат. Като приятел. Не някой, който непрекъснато мислеше за нейната щедра гръд. Затворих очи, опитвайки се да си спомня по-младата й версия. Детето, което разчиташе на мен, но не успях да си спомня образа му.
Ана вдигна поглед към мен, изучавайки лицето ми за един дълъг момент. Устата й се обърна надолу, сякаш разочарована.
– Хммф – каза Ана и след това плъзна пръст по носа ми – Кажи ми, когато разбереш.
Тя се завъртя бързо и тръгна надолу по пътеката.
– Ела, тигре – каза тя.- Имаме работа за вършене. Докато вървях зад нея, се опитвах да гледам птиците, небето и дърветата, всичко друго освен поклащането на бедрата й или дългите й, безкрайни крака, докато вървеше, но дори когато се взирах в земята, си мислех за тази иронична уста, която просто молеше да бъде затворена с целувка.
Когато стигнахме до прохода между планините, където Келси и аз за първи път бяхме забелязали гигантското дърво, бях шокиран да видя, че то вече е там.
– Направила си това по-рано ли? – Попитах.
– Не – разсеяно каза тя. Вдигайки ръцете си, тя направи балон около нас и ние се понесехме нагоре. Тя се взираше в клоните дълбоко замислена, докато се издигахме. Описах и дървото и четирите дома в големи подробности, докато се придвижвахме, но беше почти сякаш тя изобщо не ме чуваше.
– Ана – казах. – Ана, чу ли ме какво ти казах току-що?
Тя махна с ръка.
– Мисля, че нещо за гарваните.
– Какво те притеснява? – Попитах.
– Дървото. – Тя спря и погледна нагоре, след което щракна с пръсти и едно гигантско листо се отдели и се завъртя над нас като голямо хвърчило, докато не се спусна на земята наблизо. Вдигна го, прокара ръка по листа и затвори очи.
Няколко секунди по-късно ги отвори широко, с изражение на изненада и наслада на лицето й.
– Колко завладяващо!- тя каза.
– Какво? – попитах аз, като прокарах ръка през тила си и плеснах една буболечка.
– Дървото. Отговаря на емоция. Ела тук. Нека тестваме.
– Какво да тествам? – Измърморих, докато я последвах до друго дърво, малка фиданка, която растеше под клоните на много по-големия си брат.
– Ето – каза тя. – Обърни се и застани точно там.
– Добре – отвърнах, скръстил ръце на гърдите си. – Сега какво?
– Сега… трябва да ме целунеш.
Устата ми се отвори.
– Какво трябва да направя? – Попитах, надявайки се, че умът ми си играе номера с мен.
– Трябва да ме целунеш. Точно, както правеше преди.
– Ъм, не. Това не е добра идея.
– Защо? Страх те е, че ще те нараня?
Изсумтях.
– Не. Това просто не е начинът, по който един брат трябва да действа.
Ана се намръщи.
– Ти не си ми брат.
– Не, не съм. Но ако брат ти беше тук, щеше да се съгласи с мен. Това е лоша идея.
– Защо правиш всичко трудно? Просто искам да тествам теорията си. Всичко, което искам, е обикновена целувка. В горичката на сънищата, не възразяваше.
– Тогана не знаех какво правя. – Бях повишил тон и дори на мен ми прозвуча малко истерично и нервно.
– Виж – казах аз, опитвайки се да намеря начин да избегна това, което тя искаше. – Какво се опитваш да постигнеш тук?
Ана сложи ръце на бедрата си и частта от мозъка ми, която се опитвах да изключа, ми изпрати идеята, че мога лесно да направя това, което искаше, като я хвана през кръста и я дръпна към себе си. Казах на тази част от мозъка си да млъкне и се намръщих.
– Това дърво – каза тя, сочейки към дървото зад нас, докато държеше меките си зелени очи вперени в мен – е създадено от нас, от нашата целувка тази сутрин.
Откровено се разсмях.
– Това е… това не е възможно, Ана.
– Не е ли? Корените отиват чак до Горичката на сънищата. Има директна връзка. Мога да го почуствам.
– И научи всичко това от един лист?
Тя въздъхна нетърпеливо.
– Виж сам – каза тя, поставяйки ръцете ми върху листа. – Можеш ли да го почувстваш?
Бързо дръпнах ръката си. Почувствах го, и то много добре. Листа трепереше като крайниците на Ана, когато в съня си ги галих.
Ана продължи:
– Мъничките зелени вени на листата се удряха в дланта ми, както ударите на твоето сърце. Корените гъделичкаха пръстите на краката ми, молят за още. Скърцането на клоните е тъжно. Вятърът ме разсейва със спомена. Аз съм богинята, която помага на разтежа. Това е моето царство. Има смисъл земята да ми отговаря по този начин.
С всяко изказване тя се приближаваше все повече.
Преглътнах и се опитах да измисля начин да отхвърля това, което казваше.
– И така… казваш, че просто искаш да тестваш тази теория. Само от една обикновена целувка и ще разбереш.
Извивайки деликатна вежда, Ана отговори:
– Да. Ще разбера.
Извих устни и казах:
– Добре тогава.
Поех си дъх като човек, отиващ на гилотина, и поставих ръце на раменете й, като едва я докосвах с върха на пръстите си.
– Да го направим.
Тя се намръщи и каза:
– Отвори мислите си към фиданката зад вас. Виж дали можеш да я усетиш като мен.
Навеждайки се напред, се поколебах достатъчно дълго, за да видя Ана как затворя очи и приближава устата си по-близо. Притиснах устата си към нейната възможно най-леко и след това се дръпнах назад. Не можех да не забележа, че тялото й потръпна.
Тя ме плесна по ръката.
– Какво беше това? – попита тя.
– Целувка. Това, което поиска.
Докато се отдръпваше замислено, тя измърмори:
– Това не приличаше на целувките, които ми даваше преди.
– Не, но това е всичко, което съм готов да направя в момента.
– Кишан… – започна тя.
Старото ми име запали огън в мен. Извиках:
– Казах ти да не ме наричаш така!
– Какво ще кажеш, ако те нарека глупак, дебелоглав тигре?
Зад нас малкото дърво се разклати и сега, когато го наблюдавах внимателно, усетих, че то ни отговаря. Малките листенца се свиха по клоните и цветът избледня.
– Спри се! – Каза тя, вдигайки ръка и опипвайки един лист. Умиращото листо се отдели и падна на земята в краката й.
– Сега виждаш ли какво направи? – извика тя, отблъсквайки ме от дървото. – Ти го уби!
– Убих ли го? – казах и ударих с ръка гърдите си. – Чия беше голямата идея да се целуваме? Бих казал, че ти си тази, която го уби.
И двамата замръзнахме, когато чухме стон на един тежък клон.
– Шшт – каза Ана, грабна ръката ми и стисна пръстите ми. – Трябва да спрем да се караме. В противен случай може да унищожим голямото дърво.
– Ако призная, че си права, можем ли просто да зарежем това и да си свършим работата?
Ана ме изгледа дълго и след това кимна.
Докато вървяхме към гигантския ствол, си помислих за това, което беше казала. Възможно ли е земята да й откликва? Абсолютно. Това, което не разбирах беше, как целувката ни може да създаде гигантско дърво.
Стоейки в основата, тя затвори очи и промърмори:
– Фаниндра, имам нужда от теб.
Ана завъртя ръка във въздуха и докосна амулета, който висеше на врата й. Светлина проблесна около ръката й и миг по-късно Фаниндра беше там, вдигнала златната си глава към богинята.
– Имам нужда от твоята помощ – каза тя и притисна ръка към земята.
Фаниндра изсъска и след това повдигна горната част на тялото си, отваряйки качулката си. Тя се люлееше напред-назад хипнотично. Скоро една зелена змия се плъзна от тревата и допря носа си до нейния.
– Да – казах аз. – Но е малка. Както казах, змията беше гигантска.
– Защо мъжете са толкова нетърпеливи? – Попита Ана Фаниндра. – Те не могат да видят това, което е точно пред носа им.
Златната змия изви глава, сякаш ме преценяваше, и изплези език. Навеждайки се, Ана погали люспестата глава на зелената змия.
– Как може да помогнеш на твоята богиня? – Попита тя.
След като изчака малко и наклони глава, сякаш слушаше какво и казва, Ана направи своята магия. Тя канализира няколко различни способности, използвайки камандала за лечение и Фаниндра, както и земната и въздушната част на амулета. Усуквайки ги всички заедно по нов, уникален начин, тя прониза змията с дарбата си.
Пред очите ми змията порасна и придоби способността не само да се маскира, но и да говори. Ана и даде инструкции и змията наведе глава пред нея, преди да изчезне около дървото. Тялото и издаваше особен вид плъзгащ се шум и минаха няколко минути, преди краят на опашката му най-накрая да изчезне.
– Надявам се, че помни всичко – каза Ана.
– Защо да не помни?
Тя сви рамене.
– Той е доста простодушен. Фаниндра обаче каза, че ще му помогне.
Изправяйки се, Ана направи врата в дървото и точно както направи с Шангри-Ла, тя освети вътрешността на дървото със силата си, преработвайки и прекроявайки го далеч отвъд това, което можех да видя. – Ела, Сохан – каза тя.
– Фаниндра, ако желаеш, можеш да се върнеш при Келси, или да ни придружаваш за известно време.
Змията отговори, като се уви около ръката на Ана.
Затваряйки ни в своя балон, Ана ни вдигна във въздуха, създавайки вътре в дървото стъпала и издълбавайки места, където можем да се изкачим. Беше необходим само момент, за да се създаде Домът на кратуните. Когато стигнахме до Домът на сирените, тя оформи мястото лесно, таванът от тъмно дърво се простираше високо над нас, но тя не знаеше къде да намери сирените.
Струйка вода се стече от вътрешната страна на ствола и Ана остави водата да се лее върху пръстите и. – Моят учител, искам да кажа Кадам, веднъж ми каза, че сирените са русалки, нещо като наполовина риби, наполовина смъртни, които живеят под морето.
– В някои истории са такива.
– Може би, подобно на демоните Капа, са произлезли от сълзи, тези същества се появяват сами по себе си.
– Какво имаш предвид?
Анамика не отговори. Вместо това отвори дланта си и прошепна нещо, което не можах да чуя. Тризъбецът се материализира в ръката й. Докосвайки върха му до струята вода и затваряйки очи, тя прошепна призив.
Първоначално нямаше признаци, че повика й е чут и се канех да се приближа до нея, за да обсъдим други възможности, но тогава тя вдигна пръст и го притисна към устните си.
– Чуваш ли ги? – попита тя.
Поклатих глава.
Тя изви своята и се усмихна.
– Може да се покажете.
Сива мъгла започна да излиза от дупките в дървото и растеше, оформяйки се в човешки форми. Когато се материализираха, те се поклониха на богинята. Веднага ги разпознах като сирените, които хванаха в капан мен и Келси. Когато един от красивите млади мъже се поклони над ръката на Ана и долепи устни до кожата й, моята собствена се разгорещи.
– Отдръпни се от нея – казах аз, като натиснах с ръката си голите му гърди и го блъснах. Той просто ми се усмихна и тогава усетих женска ръка върху рамото си. Отхвърлих ръката й.
– Не мисля така – казах аз.
– Сохан – каза Ана – държиш се неучтиво с нашите гости.
– Гости? Ти сериозно ли? – Изсъсках аз. – Знаеш ли какви са те? Какво могат да направят?
– Разбира се. – Тя отиде до един млад мъж и той предложи лакътя си. Материализира се стол и той я покани да седне и да се отпусне. Момичетата ме изгледаха с широко отворени очи, докато аз ги гледах злобно и се приближих до Ана, където тя седеше отпусната на стола. Един от младежите беше събул ботушите й и масажираше краката й.
– Ах, това е хубаво – каза тя. – Мисля, че твоят масаж съперничи дори на този на моя тигър.
– Ана – казах аз, гласът ми звучеше намусен и раздразнен – Настоявам веднага да се махаме от тук. Не знаеш колко опасни са тези същества.
– Опасни? – Засмя се тя. – Те са толкова опасни, колкото роба, изпредена от коприна.
Скръстих ръце.
– Копринената роба може да бъде опасна, ако се носи от правилния човек.
Очите й се присвиха:
– Уверявам те, няма да ни направят нищо лошо. Те са изгнаници от своето царство. Облаци без вода. Основната им цел е да получават любов и да дават любов. Това ги изпълва.
Един от мъжете коленичи до нея и отпусна глава в скута й. Тя погали косата му и когато го видях, това запали неугасим пламък в червата ми. Почти нежно, тя си играеше с косата му и каза:
– Те се носят от хилядолетия като облаци, подмятани от вятъра. Позволих им да се оформят. Давам им цел.
– Нали знаеш, че те обичат хората буквално до смърт.
Ана никога, никога не се е чувствала толкова комфортно физически около мен, както се държеше с тях.
Усещайки промяната в настроението й, те се отдръпнаха и й помогнаха да се изправи.
– Това толко ли е грешно? – възрази тя. – Дори когато тези, които обичат, остареят и побелеят, те ги обичат с цялата сила на душата си.
– Те замъгляват умовете. Объркват хората. Манипулират емоциите им. Вълнуват сетивата им. Те дори успяха да те съблазнят в рамките на няколко секунди.
– Не – настоя Ана. – Те дават на самотните това, което искат. Запълват празнината в сърцата им. Ще призная, че има известно притъпяване на задръжките, но те не отнемат свободата на избор.
– Ами ако жертвите им искат да изпитат тази връзка с други хора? С някой специален?
– Не знаеш нищо за това какво означава да си жертва. – Рязко изплю думите тя – Има много хора на този свят, които никога не намират някой специален. Вярно е, че обичта, която дават, приключва със смъртта на избрания от тях. Всъщност, след като ги няма, те не ги помнят, но тези хора поне са изпитали нежност, доброта и приятелство. Има много, които умират и с по-малко.
Обезумели, четирите сирени кръжаха зад нея и сложиха съчувствени ръце на раменете й.
– Ана – казах бавно – нямах предвид…
– Няма да бъда цвете, което увяхва на стъблото, незабелязано и свиващо се. Да. Бях съсипана от буря. Бях смазана от мъжка жестокост. Това, което е слабо и уязвимо в мен, беше взето и след това захвърлено настрана като боклук. Но все още съм жива. Прекършеното момиче се върна. Обърнах лицето си към слънцето и се захраних от него. Не виждаш ли? Аз също копнея за човешки контакт. Искам да бъда докосвана и обичана от човек, който се отнася с мен с доброта и грижа. Няма да приема нищо по-малко, Сохан. Не и когато видях какво може да стане.
Погледнах от нейните напрегнати и умоляващи очи към четирите същества, които стояха зад нея. Ръцете ме сърбяха да ги разкъсам на парчета. Тогава я погледнах и сърцето ме заболя. Ана беше станала важна за мен, но ако това, че е с тях, щеше да я направи щастлива, тогава кой съм аз, че да стоя на пътя й? Мъжът стисна леко ръката й и тя дори не трепна, както когато я докоснах аз. Устата ми се сви и казах:
– Добре, Анамика. Ако те са това, което искаш, ще те оставя с тях. Ела и ме намери, когато си готова да си тръгнеш.
Обърнах се на пети, изтръгнах задната част на къщата и като намерих познати стълби, скочих нагоре, променяйки се в тигърската си форма. Изревах разочарованието си, докато се качвах на дървото, спрях едва когато открих малка издълбана пещера. Беше късмет, че изобщо я забелязах, тъй като едва виждах без светлината, която естествено обграждаше тялото на Ана.
Пропълзях вътре, сложих глава на лапите си и затворих очи, опитвайки се да пренебрегна разнородните чувства, преминаващи през мен.
Сигурно съм заспал дълбоко, защото Ана дойде до мен, без да разбера.
– Укроти ли вече нестабилните си емоции? Готов ли си да се събудиш, Сохан?
Изправяйки се рязко, ударих главата си в тавана на моята малка пещера. Поклащайки глава, излязох и се върнах в човешка форма.
Тя нямаше представа какви непостоянни емоции изпитвах в момента. Нямах представа колко време съм спал. Колко дълго Ана беше останала със сирените. Само мисълта, че тези мъже слагат ръце върху нея, целуват я, държат я, ме стягаше като менгеме около гърдите ми. Как можеше да ме целува, както правеше преди, и след това да се обърне към тях без никакво обяснение? Нямаше смисъл.
– Няма ли да говориш с мен? – попита тя, докато вървяхме напред.
– Не виждам причина за това.
– Ах, ти си разстроен.
– Не. Можеш да правиш каквото искаш, с когото искаш. Не ме интересува.
– О? Тогава, ако не загрижеността е тази, която виждам на лицето ти, какво помрачава настроението ти?
Повдигнах рамене.
– Просто искам да приключим с това.
– И аз искам да приключим с това.
– Тогава да тръгваме.
Тя въздъхна, поклати глава и аз я последвах през вътрешния лабиринт на дървото до широка пещера, която ми се стори смътно позната. Когато заговорих, гласът ми отекна в пространството, което със сиянието на богинята, озаряващо външния ръб, приличаше на стръмен, многослоен басейн, изпъстрен с високи и вкаменени върхове. Всеки връх беше свързан със следващия с мостове, направени от преплетени корени.
– Това пещерата на прилепите ли е? – Попитах.
– Вярвам, че е точното място за това.
– Не изглежда правилно. Келси и аз трябваше да се катерим с ръце и на колене, за да стигнем дотук, а мостовете ги нямаше. Трябваше да скачам от място на място, за да я спася. Това беше някакъв тест, през който прилепите ме накараха да премина.
– Ха – засмя се Ана. – Звучи като нещо, което заслужаваш.
– Заслужавам? Аз не съм този, който… – Дървесината около нас се размърда и един от мостовете се изви и падна.
– Бих била по-внимателна на твое място – цъкайки с език, каза Ана. – Вероятно ще сринеш всичко.
Тя се добра до един мост и тръгна. Неохотно затворих устата си, страхувайки се, че всичко, което кажа, ще ни докара до падане. Бяхме трудни за убиване, но не исках да рискувам ненужно. Ана замълча, с ръка върху една лоза, която поникна зелена под пръстите й.
– Какво има? – Попитах.
– Спомен – отговори тя, поглеждайки назад с тъжна усмивка. – Този мост, както и всички останали тук, са създадени по-рано. Докато този е израснал, когато ти вплете пръстите си в косата ми.
Тя се придвижи напред и аз стоях неподвижен, мислейки за това, което току-що беше казала. Дори когато продължих, все още го обработвах, когато тя посочи нещо друго.
– Виждаш ли начина, по който дървото се огъва точно там? – попита тя. – Това се е случило, когато…
– Да, схванах картинката – казах, прекъсвайки я. Начинът, по който дървото се извиваше около себе си на върха, даде много ясния образ на двама влюбени с преплетени тела.
– Защо не ме предупредиш, когато попаднеш на секцията, създадена, когато прегърна сирените си, за да мога да я разгледам подробно – казах аз.
Ана направи пауза. Чух гласа й, когато каза тихо:
– Няма такова място.
Наведох глава и отказах повече да гледам наоколо, казвайки си, че няма значение дали тя иска да ми каже, че нищо не се е случило между нея и сирените, или че се отнася само за нас двамата. Когато стигнах до върха, тя отвори врата в дървото, която водеше директно към един от големите клони. Вдигна ръце и се засмя, когато стотици малки, пищящи прилепи влязоха в пещерата. Звуците им се сляха със смеха й, докато не прозвуча така, сякаш всички прилепи се смеят заедно с нея.
Малките им очи, като мъниста, проблясваха в полумрака. Със силата на амулета тя ги дари, както направи и със змията. Те растяха пред очите ми и им беше дадена способността да говорят. След като им даде инструкции, ние си тръгнахме.
– Защо пещерата изглежда толкова различно?- Попитах.
– Ако ме ядосаш отново по време на това пътуване, красотата на дървото ще се влоши още повече.
– Много смешно. Не, сериозно те питам, Ана.
Тя се обърна и сви рамене.
– Може би защото ти и Келси няма да посетите това място още цял век.
– Толкова ли сме назад във времевата линия?
– Нещата умират, Сохан. Времето превръща всичко в прах. Дори и тигрите – каза тя, ръгайки ме в гърдите.
Не ми хареса колко лекомислена беше по въпроса. Идеята, че мога да умра, не ме притесняваше толкова много, но нея? Никога не съм смятал богинята Дурга за смъртна. Наум си отбелязах да попитам Кадам за това. Не че беше вероятно да ми каже нещо.
Кракът на Ана се подхлъзна на един клон и аз хванах ръката й. За съжаление, росата по клона ме накара и аз да се подхлъзна и докато се преобръщахме настрани, аз я придърпах близо до себе си и я обвих с ръце, като се обърнах така, че да я предпазя от клоните. Вятърът препускаше покрай нас, повдигайки косите ни, докато се падахме. Но тогава спряхме. Ръцете на Ана бяха обвити около врата ми и ние се носехме все по-високо и по-високо.
Тя се сгуши до мен, подпря глава на рамото ми и почти без да се замисля, погалих дългата й коса. Не си казахме нищо, нито на глас, нито наум. Бяхме заключени един за друг от онази сутрин и нямах представа как мога да наруша тишината. Двамата стигнахме върха твърде рано, за да разбера какво трябва да направя. Отне й само няколко минути, за да създаде стимфалийските птици и да постави Божествения шал под едно от техните гигантски яйца. След това Ана прошепна думите, които щяха да помогнат на Рен и мен да бъдем мъже по дванадесет часа на ден от момента, в който шалът бъде взет от Келси и моето предишно аз.
Стимфалийските птици всъщност бяха орли, преди тя да се намеси, и подобно на другите й творения, тя поиска разрешение, преди да ги дари с бронирани клюнове и остри като бръснач пера, изработени от метал. Потръпнах, спомняйки си колко близо бях до смъртта последния път, когато ги срещнах. Сега изглеждаха достатъчно безобидни, но знаех колко опасни щяха да станат.
Виждайки, че е време да тръгваме, се пресегнах и я взех на ръце. Целунах я по челото като вид извинение. Ана ми се усмихна и ритна с крака, използвайки въздуха, за да ни спусне леко надолу. Усмивката й ме стопли дори в сенките на голямото дърво.
Докато се реехме високо сред клоните, попитах: – Защо, когато ме видяха с Келси не си спомниха за мен – имам предвид сирените, птиците и прилепите? Спомените им ли изтри?
– Е, както казах, птиците и прилепите са първо поколение. Много е малко вероятно те да предадат историите за теб на своите потомци. Тяхното разбиране за нещата е много ограничено.
– Добре, тогава какво ще кажеш за сирените? Те са същите, каквито бяха, когато ги срещнах.
– Да,всъщност, в техния случай изтрих спомените им.
– О! Обзалагам се, че съжаляват за това – казах раздразнено. – Изненадан съм, че не си изтрила моите.
Тя ме погледна любопитно и каза:
– Казах ти, че никога няма да го направя.
Тя премигна бързо, след което меко попита:
– Искаш ли да забравиш това, което стана между нас?
– Не – отговорих веднага. – А ти?
– И аз не.
Облекчението, което изпитах, ме изненада. Шокът от гледката на Ана в ръцете ми в Горичката на сънищата, беше изчезнал. Моята жена, тази за която мечтаех и която преследваше ума ми години наред, беше заменена от съвсем истинско момиче. Винаги съм предполагал, че Келси е тази, която преследвах в гората, целувах, признавайки любовта си. Но сега подозирах, че през цялото време е била Ана. Имаше смисъл. Ана беше единствената, която имаше силата едновременно да ме заслепи и същевременно да скрие аромата си. Косата й беше много по-дълга от тази на Келси и беше много по-висока.
– Остава едно последно нещо – каза Ана и за щастие прекъсна мислите ми, преди да стигнат твърде далеч.
– Какво? – Попитах.
– Гарваните.
– Да. Ще ги призовеш ли?
– Не точно.
Спряхме на един клон на дървото високо над земята. Въздухът около нас се замъгли, когато Ана премести времето напред. Стомахът ми се сви и изръмжа, докато мускулите ми се разтрепериха. Двама души се появиха в полезрението ми – аз и Келси. Ана прошепна:
– Сега, каквото и да правиш, не влизай в контакт със себе си.
Тя щракна с пръсти и магията на шала ни обгърна, въпреки факта, че току-що бяхме оставили Божествения шал на върха на дървото. Превърна ни в гарвани. Размахах криле от раздразнение, изграквайки на Ана, която ми отправи едно птиче намигване и излетя от клона. Летенето беше толкова естествено за нея, колкото всичко останало, което правеше. Перата й бяха с цвета на косата й и блестяха на светлината, докато преследвахме хората долу.
Почти паднах, докато плясках неловко и силно махах с крилата, за да избегна контакт със себе си. Изграчих, когато исках да кажа:
„Внимавай!“ – За щастие се приземих в изправено положение и след това веднага излетях, опитвайки се да оставя дистанция между мен и предишния си аз.
Времето течеше и аз използвах връзката си с Ана, за да я намеря в малката къщичка на дървото. Тя седеше там в едно гнездо и кълвеше медени питки. Гривната на Келси и фотоапаратът лежаха до нея.
„Какво си направила?“ – Попитах.
„Откраднах ги. По някакъв начин, чувството е удовлетворяващо. Не се притеснявай, ще ги върна. Те не се нуждаят от тях в момента. Всъщност, каква е тази кутия?“
„Това е фотоапарат. Правиш снимки с него. Помниш ли, когато ти обяснявах в цирка?“
„Как работи?“ – Попита тя, докато продължаваше да кълве.
„Ето, ще ти покажа.“ – Успях да направя една или две снимки с малкия си птичи език, което беше по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде, и й показах изображенията.
Точно тогава чух шум. Надникнахме над ръба на гнездото. Беше сюрреалистично да гледам как аз и Келси се качваме в къщата на дървото. Ако можех да завъртя очи пред идиота, който представляваше мене, докато влизаше в къщата на дървото като маймуна, щях да го направя. Беше доста жалко шоу. Но Келси забеляза и каза:
– Престани да се перчиш, за бога. Даваш ли си сметка колко високо се намираме и че всеки момент може да паднеш и да загинеш от ужасна смърт? Държиш се, сякаш това е страхотно, забавно приключение.
Опитах се да игнорирам случващото се пред мен. Ясно е, че се опитвах да се харесам на Келси и беше неудобно, знаейки че Ана е точно до мен и вижда всичко.
За съжаление, също така ми отвори очите да видя как Келси наистина не реагира по начина, по който си мислех преди, че реагира. Разбира се, тя ме харесваше, но докато я изучавах от нова гледна точка, можех да видя как моето присъствие я караше да се чувства неудобно.
Ана беше прикована от шоуто по-долу. Ако можех да изпъшкам, щях да го направя.
„Как направи това?“ – Попитах в опит да я отвлека от сцената отдолу.
„Какво да направя?“ – Отвърна тя с очи, вперени в другото ми аз.
„Как ни превърна в Хугин и Мунин. Разбирам за оранжевата тигрова версия на себе си като просто манипулиране на цветовете, но птиците? Не мислех, че е възможно.“
„Забравяш как променихме младия производител на коприна в кон. Може би трябва да премислиш параметрите си за това какво е възможно и какво не.“
„Сега мълчи, Сохан. Искам да слушам.“
Надух перата си, раздразнен, че моят не твърде изтънчен опит за отклоняване на вниманието се е провалил.
– …Харесва ми да бъда мъж през цялото време – каза другото ми аз – и ми харесва да бъда с теб.
„О, боже“ помислих си. Беше ми неудобно да знам, че Ана гледа как старото ми аз флиртува с Келси, особено с всичко, което се беше случило наскоро между мен и Ана. Накрая те седнаха и Келси извади надеждните си бележки. Харесвам организираността на Келси. Липсваше ми това.
Останахме тихи, гледайки ги и слушайки как говорят. Накрая станах нетърпелив и вдигнах шум.
– Хей? Има ли някой тук? – Чух старото си аз да пита.
„Какво ще правим?“ – С птичия си глас попита Ана.
„Хм, да видим.“ – Поклатих глава нагоре-надолу. – „Наистина не помня. Беше нещо за изчистване на мислите.“
Ана разроши перата си и ми изкряка.
„Няма значение“ – каза тя. – „Ще разберем.“
Тя излетя и аз я последвах, все още, чувствайки се неудобно да летя, въпреки че тя направи няколко много впечатляващи пируета. Старият ми аз всъщност извади чакрама.
„Моля те“ – помислих си. – „Не се напрягай.“ – Само аз бих бил достатъчно предпазлив, за да се опитам да отрежа главата на гарвана с чакрама.
Винаги умната, Келси каза:
– Нека изчакаме и да видим какво ще направят.
– Какво искате от нас?- Попита тя.
Ана се приземи и повтори:
– Искате от нас?
– Разбираш ли ме? – попита Келси.
Ана кимна.
– Какво правим тук? Кой си ти? – попита Келси.
Следвайки примера на Ана, се опитах да насоча птицата и казах:
– „Хугин“.
Ана изграчи :
– „Муунанн.“
Келси я попита за откраднатите й вещи и медените сладки, които основно Ана беше изяла. Вероятно е била гладна. Не се бях сетил да се опитам да й намеря храна. Толкова за добрата грижа към богинята. Сега, като се замислих и аз умирах от глад.
Искайки да приключа с шоуто, скочих на коляното на Келси. Когато тя наклони глава, си спомних какво направи Хугин. Беше прочистил мислите й, показвайки й пред какво ще се изправи на върха на дървото. Това беше достатъчно лесно. Използвайки силата на връзката си с Ана, поставих мисъл в ума й. Всъщност беше по-скоро спомен. Показах й една от птиците, които пазеха шала на върха на дървото. Тогава внуших в съзнанието й какво може да прави шалът и как може да го използва, за да им помогне в търсенето им.
Дадох й и допълнителен спомен. Визия за това как бяхме спасили Рен.
– Какво правиш? – попита тя, докато малките ми нокти я стиснаха за рамото.
– Мисли спряха – отговорих аз.
Когато свърших, малко, тънко червейче се залепи за клюна ми. Не беше моя идея, така че предполагам, че трябва да е била Ана. Отворих клюна си и го глътнах, както си спомнях, че птицата го беше направил преди. Имаше вкус на мъгла. Когато Келси ахна, обвинявайки ме в мозъчно увреждане, исках да се изсмея.
Ана, като Мунин, направи нещо подобно с мен, добре, със старата версия на мен.
Келси ме попита дали и Ана прочиства мислите. Аз се поклащах на моите птичи крака напред-назад и чаках Ана да ме попита какво да прави. Не беше ме питала за това.
Келси продължи да ми досажда и накрая казах:
– Чакай.
Накрая Ана скочи, държейки тънка черна нишка с размерите на земен червей и го глътна.
„Хм, какво беше това, Ана?“ – Попитах.
Когато тя не отговори, се заслушах в разговора с Келси. Спомних си го, но имах чувството, че всичко се е случило преди десетилетия.
– Добре съм – каза старото ми аз. – Той . . . той ми показа.
Ана настръхна. Разроши перата си, когато я нарекох той.
Старото ми аз говореше за Йесубай и нещата, които си спомнях от миналото си.
„Какво направи, Ана?“
„Отнех вината ти“ – каза тя меко. – „Йесубай не би те винила.“
„Твоята любов и загриженост към нея те накараха да си спомниш случилото се по различен начин.“
„Промени спомените ли?“
„Не. Просто споделих вината ти, точно както споделях болката ти преди. По този начин тя намалява.“
„Нямаше нужда да правиш това, Ана“ – казах аз.
„Трябваше“ – тихо отговори тя. – „Една богиня и нейният тигър са предназначени… предназначени са да споделят всичко.“
„Всичко?“ – Попитах тихо и се приближих до нея.
„Да. Правейки това, успях… да отворя ума ти за нови възможности.“
Тя направи пауза, след което каза:
„Беше интересно да го видя от твоята гледна точка. Бедното момиче.“
„Да“ – помислих си. – „Бедното момиче.“
„Ти си я обичал.“
„Не достатъчно.“
„Достатъчно, за да се накажеш за векове. Това говори за любов, която преминава през всичко.“
„Дали?“ – Попитах. Чудех се дали е вярно. Беше ли любовта ми към Йесубай толкова голяма? Не мислех така. Не я познавах. Не точно. Бях влюбен в нея.
Готов да се оженя за нея. Но след като обичах и загубих Келси, имах нова перспектива. Това, което е могло да бъде, никога не е равно на това, което е било или който и да е.
Времето променя всичко.
Сякаш прочела мислите ми, Ана добави:
„Йесубай е била вихрушка, увлечена от сенчестата буря на злодей. Чувстваш само възможността за живот с нея. Краищата на бясната буря, която е бил нейният живот, те е докоснала и те е променила. Ти си по-добър човек, защото си я познавал, Сохан. Не съжалявай за нейното влияние върху живота ти.“
Келси протегна ръка покрай нас и свали гнездото. Старото ми аз почти се докосна до мен. Изкрещях тревожно и отчаяно се отдръпнах.
Тя взе откраднатите си неща от гнездото и ние ги гледахме, как ни ни оставяха други неща, мислейки, че сме разстроени. Погледнах надолу към предметите, оставени от старото ми аз, мислейки как той е би могъл да ги използва, вместо да ги остави и казах:
„Защо бях такъв идиот?“
„Постоянно си задавам този въпрос“ – отговори Ана и се засмя, докато двамата се измъкнахме от гнездото и отлетяхме към селото на силваните.

Назад към част 30                                                             Напред към част 32

ГЛАВА 11

Колата имаше спукана гума, но Ейдриън не използваше мана, за да я поправи. Да, маната действаше на всичко. Тъй като запасите ни бяха на привършване и не знаехме дали няма да ни трябват още за бъдещи наранявания, просто карахме с бавно темпо, а спуканото колело ни караше да си проправяме път през пустинната плейа с туп-туп-туп.
Ейдриън държеше едната си ръка на волана, а другата – извън прозореца, усещайки въздуха, сякаш можеше да ни даде насоки. За него можеше. Исках първо да потърся Жасмин и Коста, но Ейдриън каза, че намирането на изхода е с предимство, защото без него всички сме заклещени тук.
Беше прав, но аз все още се притеснявах дали са успели да излязат или не. Ако бяха излезли, оставаше само да се измъкнем оттук, а ние се бяхме измъкнали от царството на демоните при по-лоши обстоятелства.
Ако Ейдриън беше прав и това място в момента беше празно, дори още не бяхме в истинска опасност. Е, ако все пак пренебрегнем факта, че сега се намирахме в замръзнала пустиня без вода, храна или подслон, освен една кола без прозорци. Тъй като нямах какво друго да правя в момента, продължих да пиша на Коста, за да видя дали ще отговори.
Възможно беше да ги получи, тъй като мобилният телефон на Жасмин за кратко бе проработил, след като я бяха вкарали в едно царство. Така научих, че е в беда, преди всичките тези месеци, когато неистовите ѝ съобщения за помощ и капан ме бяха поставили на сблъсък със съдбата ми.
След доста повече от час шофиране Ейдриън зави и във фаровете ни се разкри павиран път. Сега вече трябва да сме се разминали с Racetrack Playa. Бяхме оставили автобуса паркиран близо до трибуните встрани от този път, защото никой не биваше да кара на Плая.
Ейдриън беше пренебрегнал това, когато ме взе на нашето пътуване, но Коста беше спазил правилата. Минути по-късно затаих дъх, докато карахме покрай района на трибуните. Засега нямаше познат туристически автобус, но фаровете от други превозни средства осветяваха паркинга и когато видях големи фигури, които се движеха наоколо, изпаднах в ужас.
– Тук има хора. – Ейдриън продължи да кара, след като хвърли един-единствен мрачен поглед към района на трибуната.
– Туристи. Тях ги повлече със себе си, както нас, когато този район беше засмукан в царството.
Зад нас започнаха да се чуват клаксони и ми се стори, че чувам викове.
– Трябва да се обърнем – заявих аз. – Тези хора нямат представа какво се е случило току-що. Сигурно са ужасени.
– И ти мислиш, че като им кажеш, че са били въвлечени в царството на демоните, това ще им помогне? – Попита той саркастично. – Дори и да ти повярват, това само ще ги накара да изпаднат в още по-голяма истерия. Само намирането на изхода ще им помогне, Айви. Ако гравитационното поле на портала все още не се е уталожило, може дори да е достатъчно слабо, за да могат да преминат сами, без да се налага аз да ги издърпвам. – Това, което каза, имаше пълен смисъл, но все още ме притесняваше начинът, по който го каза.
Погледнах зад нас, като вече не можех да видя фаровете на колите, въпреки че не бяхме изминали толкова далеч. Толкова пълен беше мракът.
Той поглъщаше всичко и всички в него завинаги. А Ейдриън звучеше така, сякаш не му пукаше за хората, от които се отдалечавахме.
Дали това беше от практичност, тъй като не можехме да направим нищо. Или пък беше още един показател за студенината, която живееше в него от това, че бе прекарал първите над сто години от живота си като демоничен принц.
Той се грижеше за мен, разбира се. И се грижеше за Коста, вярвах. Но когато се стигнеше до натиск, дали някой друг имаше значение за него. изобщо.
– Прав си – казах накрая, потисната от тази мисъл. – Но все още се чувствам зле. Те не знаят къде се намират, какво се случва и какво ще дойде за тях. – Това беше най-лошото, защото наистина знаех какво ги очаква, ако не успеем да ги измъкнем.
От друга страна, ако не откриехме портала, щяхме да сме по-зле от всеки от тях. От месеци бяхме номер едно в списъка на най-търсените от демоните и колко иронично щеше да е, ако накрая ни заловят след нещо толкова случайно като ново заграбване на земя…
– Чакай, защо демоните биха искали да погълнат пустиня? – Попитах внезапно. – Те използват поглъщането на царството си, за да се покажат, но тук няма нищо друго освен пясък, още пясък и камъни. – Ейдриън ме погледна замислено отстрани.
– Може би не искат последиците от поглъщането на населен район. Хилядолетия наред им се е разминавало, но сега е информационната епоха. Внезапното изчезване на хиляди хора би се превърнало в световна новина и би предизвикало масова паника. И все пак…
– Демоните не се интересуват много от това да плашат хората. – Допълних. – Всъщност сигурно би ги забавлявало да видят как правителствата се мъчат да измислят обяснение защо цели градове са се превърнали в призрачни градове за един миг. Плюс това, ако демоните постигнат своето и стените на царството рухнат, тогава всички ще могат да видят как тези тъмни, ледени царства се разливат в нашия свят и тогава ще знаят със сигурност, че демоните съществуват. – Ейдриън започна да намалява скоростта на колата.
– Тогава единствената друга причина, поради която биха използвали силата си, за да погълнат парче пустиня, е ако смятат, че тук има нещо повече от пясък.
– Жезълът – прошепнах аз, а парчетата се подредиха. – Ти сам каза, че са го търсили, за да могат да го използват, за да разрушат всички стени на царството, но не могат да го усетят. Само аз мога, така че какво от това, ако новата им тактика е да поглъщат местата с природни явления, за да ме принудят да го търся на тяхна територия, точно както трябваше да направя с прашката. – Той паркира колата и излезе, като взе манерката със себе си. Когато се върна, торбичката беше празна, но когато започнахме да караме, туп-туп-туп от спуканата гума го нямаше.
– Тогава те ще дойдат за това царство по-рано, отколкото очаквах – отговори той накрая, а тонът му се втвърди. – Всъщност може би вече са тук.

* * *

От всички неща, които най-малко очаквах да видя насред пустинята, на първо място беше замък. И все пак той се простираше на няколко акра, а в единия му ъгъл величествено се извисяваше наблюдателна кула. Фактът, че изобщо можех да я видя, означаваше, че замъкът имаше аварийни светлини, захранвани с батерии, и те показваха белите стени, покривите с керемиди в испански стил и множеството извити арки.
С размерите и разкоша си това щеше да е първото място, което демоните биха избрали, за да установят щаба си. Казвайте каквото си искате за злите паднали ангели; те не бяха тълпа от хора с вили и сечива. Вместо това обичаха да живеят стилно, и колкото по-пищно, толкова по-добре. Което поражда въпроса:
– Защо сме тук? – Попитах.
Ейдриън изгаси фаровете си, използвайки слабата светлина от замъка, за да кара извън пътя. Пясъкът тук беше много по-мек, с върхове и долини, каквито можеше да се очакват от една нормална пустиня.
Движеше се бавно и си помислих, че на няколко пъти ще затънем. Отне ни почти двайсет минути да изминем стотина метра, но накрая Ейдриън паркира колата под едно дърво Джошуа, стърчащо от хълма.
Тук щяхме да бъдем невидими, освен ако не тръгнеш на трекинг през пясъка, което сигурно щяхме да направим.
– Вратата е тук – отвърна Ейдриън. – Логично е. Който и да е погълнал това царство, би искал да е до замъка, за да може да продължава да привлича туристи от другата страна. – Гневът ме изгаряше. Това приличаше на онова, което се беше случило с Жасмин. Тя и гаджето ѝ бяха отседнали в хотел за нощувки и закуски, който имаше портал от сфера в кабинета на кръчмаря; място, на което никой гост не би се чувствал предпазлив да влезе, и което бяха подправили така, че избраните гости да не могат да напуснат.
Прогоних спомена, докато слизахме от колата и тихо затваряхме вратите. Бяхме видели и други коли, паркирани пред замъка, но кой знае дали всички те не принадлежаха на невинни туристи. Някой от тях можеше да е от същия демон, който беше пуснал това царство на това място. Той или тя трябваше да е някъде тук.
Ейдриън ми беше казал, че е необходима невероятна сила, за да се създаде сфера, а тази сила не можеше да бъде използвана от голямо разстояние. Ейдриън ми направи жест да го последвам, докато тръгваше нагоре по стръмния хълм. Аз го направих, като се огледах предпазливо.
Не виждах много, но очите ми бяха започнали да се приспособяват към тъмнината. Преди месеци, след като бях пътувала до множество демонични царства, бях успяла да виждам почти толкова добре, колкото Ейдриън.
Многократното им използване разкриваше предимствата на моя род. Жалко, че омразата ми към царствата ме бе спряла да практикувам нощното си виждане оттогава. Мобилният ми телефон иззвъня, звукът наруши тишината и ме стресна толкова много, че едва не го изпуснах.
Държах го в ръката си, в случай че Жасмин или Коста отговорят на съобщенията ми, но не вярвах, че ще ги чуя от тази страна на царството. Ейдриън го грабна и натисна „Отговори“ преди следващото силно позвъняване.
– Излязъл ли си? – Беше единственият му приглушен въпрос.
– Излязохме – чух Коста да отговаря и приливът на облекчение, който изпитах, беше толкова силен, че отслаби коленете ми. – Ти.
– Все още съм тук – прошепна Ейдриън. – Ние…
Светлината от телефона угасна. Както се очакваше, най-доброто, което сигналът успя да постигне, бяха няколко секунди, но това беше достатъчно.
Сега вече знаехме, че Жасмин и Коста са в безопасност. Брут също, тъй като се беше скрил от слънцето в туристическия автобус.
Бях толкова щастлива, че можех да се въртя в замаяни кръгове. Ейдриън ми го върна, след като настрои сигнала за повикване на вибрация.
Сложих го в един от джобовите с цип в панталона си. Нямаше да ни трябва отново, докато не напуснем това царство, а надявах се това да стане скоро.
Ейдриън спря, когато стигнахме до ниската стена, която обикаляше от едната страна на обширната постройка в средиземноморски стил.
– Вратата е някъде вътре в къщата – каза той, като отново усети въздуха, сякаш имаше форма. – От звуците личи, че всички хора са на долното ниво, така че нека започнем отгоре. – Нямах възможност да попитам как възнамеряваше да направим това.
Ейдриън се затича към ъгъла на нещо, което приличаше на външен двор, където лозите се виеха до втория етаж. Той отметна лозите настрани, разкривайки решетки и тънки, издълбани трупи, които сигурно са били там за допълнителна опора.
Ейдриън се хвана за един от тънките трупи, но вместо да се изкачи нагоре, ми направи жест.
– Първо ти. – Отидох при него, като възнамерявах да вмъкна краката си в пространството между решетките и да се изкача. Преди да успея да го направя, Ейдриън ме сграбчи ниско около бедрата и ме бутна. Изведнъж започнах да се мъча да се хвана за керемидите на покрива, за да не се изхлузя от втория етаж. Знаех, че е силен, но едва ли съм била слабичко момиче, а тук той почти ме беше изстрелял на втория етаж с едно натискане.
След това се отдръпнах, за да се измъкна от пътя му, когато той се изкачи нагоре. Добре, че покривът имаше само лек наклон, защото керемидите с форма на цев бяха хлъзгави от студа.
Ейдриън се повдигна в клек и ме хвана за ръка, като ме поведе по покрива. Аз го последвах, имитирайки ниския му профил, само за да спра рязко, когато стигнахме до външния комин. Дясната ми ръка започна да гори от внезапна, стряскаща болка. Ейдриън спря в същия момент, докосвайки камъните на комина.
– Ето – каза той с тъмно задоволство. – Вратата е точно под това. – Болката в ръката ми стана по-силна.
Хванах я с писък и когато изпънах ръкава си, бях шокирана да видя как превърнатата в прашка татуировка се променя от скучен кафяв цвят в богато, блестящо злато. Болката се излъчваше от всяка примка на бившето въже, където то се увиваше около ръката ми, докато цялата маркировка не се почувства така, сякаш гори.
– Какво става? – Ейдриън не видя странното златисто сияние, защото ръката ми покриваше частите, които се виждаха. Отначало успях само да поклатя глава в болезнено объркване.
Нямах никаква представа защо татуировката с прашка сега гореше, сякаш беше нанесена върху плътта ми с киселина. Никога досега не беше правила това… чакай.
Да, беше. Веднъж. Погледнах към комина, после към плочките под нас. Според Ейдриън някъде под нас се намираше порталът. Но може би това не беше единственият тъмен обект в къщата.
– Ейдриън – прошепнах аз, разтваряйки дясната си ръка, за да може той да види новия, златист блясък на свръхестествената ми татуировка. – Мисля, че демонът, който е създал това царство, може да е тук.

Назад към част 11                                                     Напред към част 13