Категория: Проклятието на тигъра

Пролог
Жарава

Нейното диво сърце биеше хаотично като потока, пред който бе спряла. Тънките й крайници трепереха и докато лунната светлина осветяваше тялото й, можех да усетя пулса й, да видя очите й, които се движеха, търсейки опасност. Наблюдавах я от сенките на дърветата – черен призрак, причината за нейната смърт.
След като вирна нос във въздуха за последен път, тя нервно наведе глава към потока.
Изскачайки от скривалището си, разкъсвах трева и храсти, изяждайки разстоянието като падаща звезда. Ноктите ми се остъргаха по един възлест корен, провиращ се нагоре през земята като ръка на издигащ се скелет, и тя ме чу.
Подскачайки бързо, сърната скочи наляво. Скочих, но зъбите ми закачиха само гъстата й зимна козина на гърба. Тя издаде уплашен писък на тревога.
Докато се втурвах след нея, кръвта ми се ускори и се почувствах по-жив от месеци.
Нахвърлих се отново и този път обвих ноктите си около надигащия се торс в смъртоносна прегръдка. Тя се бореше под мен, извивайки се колкото можеше, докато захапвах врата й. Забих зъби и стиснах трахеята й. Смазването щеше да я задуши и вярвах, че това е по-нежен, по-хуманен начин да убиеш животно, но изведнъж се почувствах така, сякаш аз бях този, който бавно се задушава.
Въодушевлението, което изпитвах, докато ловувах, изчезна и отново останах с празнотата, която постоянно заплашваше да ме погълне, задуши и задави, убивайки ме без да бърза, по същия начин, както аз отнемах живота на това същество.
Отворих челюсти и вдигнах глава. Усещайки промяната, сърната се хвърли в рекичката, събаряйки ме от гърба си. Когато изчезна в храсталака, студена вода заля гъстата ми козина и за момент ми се прииска просто да се отпусна във водата. Да се освободя от спомените си. Да се отърва от разочарованието и мечтите си. Да се откажа от живота си.
Само ако вярвах, че смъртта би била толкова милостива.
Постепенно се измъкнах от потока. Лапите ми бяха целите в кал, също като мислите ми. Обезсърчен, изтръсках водата от козината си и напразно се опитвах да махна калта между ноктите си, когато чух женски смях.
Вдигнах глава и видях Анамика, приклекнала на клона на едно дърво, със златния лък през рамото и колчан със стрели, закачен на гърба й.
– Това беше най-жалкият лов, който някога съм виждала – подигра се тя.
Изръмжах тихо, но тя пренебрегна предупреждението и продължи.
– Избра най-слабото същество в гората и пак не успя да го убиеш. Какъв тигър си?
Тя скочи пъргаво от дебелия клон. Беше облечена със зелената си рокля и докато крачеше към мен, за момент се разсеях от дългите й, добре оформени крака, но след това тя отново си отвори устата.
Младата богиня сложи ръце на бедрата си и каза:
– Ако си гладен, мога да ти донеса храна, тъй като явно си твърде слаб, за да си я набавиш сам.
Обърнах й гръб, изсумтявайки подигравателно, и хукнах в другата посока, но тя бързо ме настигна, не отстъпвайки на моята скорост, дори когато се стрелвах между дърветата. Когато разбрах, че няма да се откаже, спрях и промених формата си.
Като мъж се завъртях към нея и изкрещях раздразнено:
– Защо постянно ме следиш, Анамика? Не е ли достатъчно, че съм заседнал тук с теб всеки ден?
Тя присви очи.
– И аз също съм заседнала тук с теб… – тя завъртя думата с езика си, тъй като беше сравнително нова за нея – както и ти. Разликата е, че аз не пропилявам живота си в копнеж по нещо, което никога няма да имам!
– Не знаеш нищо за това, за което копнея!
Тя повдигна вежда при това и аз разбрах какво си мисли. В действителност тя знаеше всичко, за което копнея. Да бъдеш тигърът на Дурга означаваше, че двамата имаме връзка, умствена връзка, която ни свързваше всеки път, когато приемахме формите на Дурга и Деймън. Опитвахме се да си дадем пространство, поставяйки някаква ментална бариера, но и двамата знаехме много повече един за друг, отколкото желаехме.
Пример за това беше, че знаех, че брат й ужасно й липсва. Освен това тя мразеше да играе ролята на Дурга. Силата не я интересуваше, което всъщност я правеше перфектния избор да управлява като богиня. Тя никога не би злоупотребила с оръжията или с амулета на Деймън за егоистични цели. За това и се възхищавах, макар че никога не бих го признал.
Имаше и други неща, които бях забелязал и които започнах да уважавам през последните шест месеца. Анамика беше справедлива и мъдра в разрешаването на спорове, винаги поставяше интересите на другите пред своите и си служише с оръжията по-добре от повечето мъже, които познавах.
Тя заслужаваше спътник, който да я подкрепя, да й помага и да облекчава бремето й. Това трябваше да е моята работа, но вместо това често потъвах в самосъжаление. Тъкмо се канех да се извиня, когато тя отново започна да ми натиска копчетата.
– Вярваш или не, не те следвам, за да правя живота ти неприятен. Просто искам да съм сигурна, че няма да се нараниш. Мислите ти непрекъснато те разсейват, което означава, че излагаш живота си на риск.
– Да се нараня! Да се нараня? Не мога да бъда наранен, Анамика!
– Наранен е всичко, което си през последните шест месеца, Деймън – каза тя по-тихо. – Опитах се да бъда търпелива с теб, но ти продължаваш да показваш това…тази слабост.
Ядосан се приближих до нея и насочих пръст към носа й, ефективно игнорирайки едва забележимите, но привлекателни лунички по него и зелените очи с дълги мигли, в които човек може да се изгуби.
– Хайде да си кажем истината, Ана. Първо, как се чувствам си е моя работа. И второ… – Спрях, когато я чух да си поема въздух. Притеснен, че я плаша, направих крачка назад и понижих глас. – Второ, когато сме на публично място, аз съм Деймън, но когато сме сами, моля, наричай ме Кишан.
Обърнах й гръб, вдигнах ръка към ствола на близкото дърво и оставих гневния огън, който тя винаги предизвикваше в мен, да се върне обратно до мъртва димяща жарава. Концентрирайки се върху забавянето на дишането си, не забелязах приближаването й, докато не усетих ръката й върху своята. Докосването на Анамика винаги изстрелваше топли изтръпвания по кожата ми, част от нашата космическа връзка.
– Съжалявам… Кишан – каза тя. – Нямах намерение да те ядосвам или да извадя на повърхността нестабилните ти емоции.
Този път дразнещия й коментар не ме ядоса. Вместо това се засмях сухо.
– Ще се опитам да не забравям да държа „нестабилните си емоции“ под контрол. Междувременно, ако спреш да досаждаш на тигъра, той няма да бърза да показва зъбите си.
Тя ме изгледа мълчаливо за момент, след това мина покрай мен, насочвайки се към дома ни с вдървен гръб. Заглъхващият звук от мърморенето й изчезна, докато тя се движеше между дърветата, но все пак улових фразата „Не ме е страх от зъбите му“.
Почувствах мимолетна вина, че я оставих сама да се прибере у дома, но бях забелязал, че тя носеше амулета на Деймън и знаех, че няма нищо на тази земя, което може да й навреди. Когато тя си тръгна, аз се протегнах и се чудех дали и аз да се прибера в дома, който споделяхме, „споделяме“ е относително понятие, или да остана да нощувам в гората. Тъкмо бях решил да намеря хубава трева, на която да се излегна, когато тялото ми замръзна, усещайки присъствието на друг човек. Кой би дошъл тук? Ловец? Анамика ли се беше върнала?
Бавно започнах да се обръщам, не издавайки почти никакъв звук, и когато се завъртях, отскочих назад, сърцето ми се разтуптя от шок.
Едно малко човече стоеше пред мен, сякаш се беше появило от нищото, което вероятно беше така. Лунната светлина огряваше плешивата му глава и докато се движеше, сандалите му хрущяха по тревата. Не бяхме виждали монаха от онзи съдбовен ден, когато отстъпих годеницата си, момичето, което обичах повече от живота, на брат си.
Денят, в който видях как мечтите ми, надеждите ми и бъдещето ми преминават през вихър от пламък и изчезват, угасвайки като лампа, останала без гориво.
Оттогава се чувствах изтощен.
– Фет – казах просто. – Какво те води тук, до моята версия на ада?
Мъжът ме хвана за рамото и ме погледна с ясни кафяви очи.
– Кишан – сериозно каза той – Келси се нуждае от теб.

Назад към част 1

Банус глава
Рен

Целият ход на живота ми се промени в деня, в който родителите ми ме посетиха и майка ми попита дали съм готов да се сгодя. Бракът беше нещо, което не беше в челните редици на приоритетите ми, но се съгласих да го обмисля, тъй като щеше да доведе до мир и беше очевидно, че тя харесва момичето. Знаех, че майка ми няма да избере, която и да е, да заеме нейното място на трона. Жената, която ще бъде моя съпруга, трябваше да е специална.
Не бях разочарован. Въпреки че… в началото се чувствах така.
Стоейки в хладните сенки на едно от нашите стопанства, високо над малкия, но проспериращ град долу, наблюдавах пристигането на бъдещата ми съпруга. Керванът пристигна по-рано, отколкото очаквах и когато видях каретата да минава през портите и под декоративната арка, бях изненадан да видя, че ръцете ми треперят. Това, че едно момиче, което още не бях срещнал, може да ме накара да се разтреперя като новобранец в първата му битка, ме изпълни със странна комбинация от наслада и страдание.
Сърцето ми се ускори и във вените ми премина силно вълнение. С удоволствие открих, че нямам търпение да се срещна с булката си. Да науча всичко за нея би било едно добро разсейване от постоянните сражения, които измъчваха ума ми. Каква ли е тя?
Исках да знам какво харесва и какво не. Исках да запомня начина, по който се движат ръцете й и аромата на косата й. Може би ще имам достатъчно време с нея, за да открия едно от любимите й ястия. Копнеех да я чуя как се смее и се чудех какво би си помислила за един бъдещ владетел, който обича да пише поезия.
Когато тя се приближи, мислите ми се объркаха. Майка беше споменала, че годежът, ако се съглася с него, трябва да се случи по-скоро, отколкото по-късно, намеквайки за идеята, че момичето е в по-голяма безопасност с нас, отколкото със собственото си семейство. Намръщих се. Наранявана ли е? Малтретирана? Ръцете ми се свиха в юмруци при идеята, че някой й е причинил зло. Ако установя, че случаят е такъв, ще унищожа всеки, който е отговорен. Това, че вече се чувствах неин защитник, беше добър знак.
Войниците начело на кервана обикаляха около каретата, когато спря пред домът, превърнал се във временния ми щаб. Поставих ръцете си върху издълбания парапет, наведох се и извиках на войниците на Кадам, като ги попитах дали е имало някакви инциденти по време на пътуването. Те отговориха, че пътуването е било толкова лесно, колкото да се хлъзнеш в гореща вана, нещо, което според най-възрастния войник и лидер, човек, който почти е готов да се пенсионира от армията, очакваше с нетърпение.
Когато им казах, че ги очаква храна, почивка и удобно място, където да измият праха от пътя, завесите се развяха и аз видях отдръпването на една деликатна ръка, изчезваща в тъмното вътрешно пространство на каретата. Ругаейки се, че не стоях до вратата, за да я посрещна, аз се завъртях и изтичах надолу по стълбите възможно най-бързо, стрелнах се към каретата точно когато един от войниците протегна ръката си, за да й помогне.
Прокарах нервна ръка през косата си, залепих нещо, надявах се да е очарователна усмивка на лицето си и я изчаках да се обърне към мен. Тя беше с две глави по-ниска от мен и беше толкова обвита в плат, че нямах представа за нейното тяло и лице. Като видях, че тя носи воали от сапфирено синьо, любимия ми цвят, приех това за добър знак и казах:
– Поздрави, прекрасна Йесубай. За мен е чест да се запознаем.
Наведох глава, докато усетих, че се е обърнала към мен и след това вдигнах погледа си, за да срещна нейния. Това бяха най-удивителните очи, които някога бях виждал – стряскащ нюанс на лавандула, толкова ярък, че ми напомниха за една от любимите розово-лилави рози на майка ми. Въпреки че воалът покриваше лицето й, той беше достатъчно прозрачен, за да мога да видя извивката на бузата й, щедрата й уста и нахалната й брадичка.
Въпреки факта, че знаех, че е прекалено нахално, не можах да се сдържа и взех ръката й в моята, притискайки устни към тънките й пръсти.
– Много се радвам, че дойде – казах топло, когато очите ми отново уловиха нейните.
– Аз също се радвам, че съм тук – отговори тя с мек, но прекалено учтив тон.
Имах прекалено богат опит в дипломацията, за да позволя на лицето ми да се изпише притеснението ми заради невнимателната ми грешка, съчетано с нейния студен поздрав, стиснах леко пръстите й, пуснах ръката й, и се отдръпнах няколко крачки. Бях действал прекалено нетърпеливо и очевидно я бях изплашил. Може би тя не искаше този брак толкова, колкото аз.
Също така вероятно идеята да бъде близо до мъж я тревожи. Бях достатъчно добър в разчитането на езика на тялото, за да знам, че тя ме смята за съвършено непознат и човек, на когото все още не вярва, но бях решен да направя всичко по силите си, за да й покажа, че съм достоен за нейното доверие. И по някакъв начин щях да се компенсирам, че подходих към нея все едно съм необучено, буйно кученце.
– Бихте ли предпочели първо да си починете? Ако предпочитате да вечеряте сама, мога да ви донеса храна – предложих аз, докато вървяхме.
Тя обмисли думите ми за момент и след това отговори:
– Не. Мисля, че предпочитам да не съм сама.
Кимнах леко с глава, за да потвърдя думите й, исе замислих не само какво каза, но и как го беше казала. Не каза, че не иска да яде с мен, но смяташе, че това е нейно задължение. Последното нещо, което исках, беше да принудя жена да стане моя съпруга, жена, която смята брака с мен за задължение. Исках любов. Може би това нямаше да проработи.
– Тогава ще хапнем след час.
Тя кимна и аз дадох знак на жените, които бях наел, да се погрижат за нуждите й по време на престоя й. Те се втурнаха напред и я отведоха до стаята й, за да се погрижат за нейния комфорт. Въздишайки тежко, разочарованието тежеше върху мен, но отказвайки да му позволя да потуши надеждата, която бях изпитвал по-рано, реших да дам на себбе си и на нея малко време и се срещнах с войниците на Кадам, докато чаках завръщането й.
Вечерята беше тиха, като аз говорех през по-голямата част, а тя отговаряше с кратки думи и едва забележимо кимане. Разочарованието ми нарасна. Не беше това, което исках. В момичето, с което си представях да прекарам остатъка от живота си, щеше да има повече огън, повече страст, повече… смелост. Исках някой, който да отстоява себе си. Всъщност всяка би се уплашила просто, защото бях мъж и наследник на трона.
След вечеря се разхождах по покрива, чудейки се какво да правя. Да я върна обратно ли? Да кажа на майка ми, че е сбъркала в избора си? Вярно беше, че беше прекрасна и говореше добре, но това не беше достатъчно. Грешно ли беше да искаш повече?
Луната внезапно излезе от облаците и забелязах Йесубай на балкона долу. Носеше бяла рокля с камбанки. Сияещото й лице беше без воали, а тъмната й коса висеше свободно, като краищата й почти докосваха земята. Кичури се развяха от ветреца. Отново бях поразен от нейната красота. Докато стоях там и я гледах, видях как тя вдигна ръка към бузата си и я плъзга. Тя правеше това отново и отново и въпреки че не чувах звук, знаех, че плаче.
Толкова ли беше ужасна идеята да се омъжи за мен? Чувстваше ли се в капан? Може би си мислеше, че ще я отхвърлим, ако тя не се съгласи на сватбата. Може би би предпочела да направи нещо различно с живота си. Тя трябваше да знае, че ще я защитим независимо от това. Бях изненадан, че майка ми още не и беше обяснила това.
Тръгнах надолу по стълбите и излязох на нейния балкон.
– Йесубай? – Тя се завъртя, за да ме погледне тревожно. Вдигнах ръка. – Съжалявам, ако съм те уплашил. Бях на покрива и чух плача ти. – Не беше вярно. Тя изобщо не беше вдигнала шум, но не можах да се сетя какво друго да кажа. – Ще ми кажеш ли какво не е наред? – Попитах.
Лавандуловите й очи блестяха на лунната светлина и тя приличаше на нервен горски дух, готов всеки момент да прескочи балкона и да отлети.
– Н… нищо – отговори тя накрая. Бях сигурен, че е разстроена, че бях станал свидетел на нейните сълзи.
Направих крачка по-близо.
– Обещавам ти. Нямам никакво желание да те видя наранена или нещастна. Ако идеята да станеш моя съпруга те разстройва, това е лесно поправимо.
Паникьосаното изражение на лицето й ме обърка.
– Не! – заяви тя. – Не мога да ти позволя да ме отпратиш.
– Не това имам предвид. – Потърках челюстта си, докато я изучавах, чудейки се защо винаги казвам грешни неща. Не беше характерно за мен. Опитах отново. – Имах предвид само, че ако нямаш желание да се омъжваш, няма да те принуждавам. Нищо не е финализирано. Ти имаш свободата да избереш.
– Свободна! – Тя въздъхна кратко с полусмях, след което замръзна и вдигна очи към моите, преди да ми обърне гръб. – Де да бях – завърши тя.
– Можеш да бъдеш – казах аз, докато скъсявах разстоянието помежду ни. – Бракът с мен не е единственият начин да се отървеш от онези, които са те наранили.
Тя се стегна.
– Какво имаш предвид? – Попита тя.
– Искам да кажа… – Усетих, че тя не иска да я докосвам, така че, без да знам какво да правя с ръцете си, скръстих ги неловко на гърдите си. – Искам да кажа, че нашето семейство ще те защити независимо от това.
– А кой ще защити вас? – Думите й бяха толкова меки, че едва успях да ги разбера, но когато го направих, ме изпълни разбиране. Тя беше ужасена. И не от мен.
– Йесубай, няма да те оставя да пострадаш.
Тогава тя се обърна и ме погледна открито. Без колебание. Без резерви. Нищо скрито. Сякаш прозорец към душата й се отвори и аз видях човека, който беше. Човекът, който искаше да бъде. Тя имаше ядро от сила, но беше заровено толкова дълбоко в нея, че се чудех дали изобщо знаеше, че е там. Не знаех дали някога ще мога да преодолея разстоянието и да отлепя слоевете, зад които тя се криеше. Дори и да беше възможно, щеше да отнеме време и много търпение, но усетих, че резултатът ще си заслужава.
Тихо попитах:
– Какво искаш, Йесубай?
Тя отговори колебливо, сбърчила чело, сякаш не разбираше въпроса.
– Искам… – тя направи пауза – искам да бъда с някой, който ме обича. Искам да живея със семейството ти. Искам да се чувствам в безопасност.
Тогава се усмихнах и подадох отворената си длан. Тя постави много по-малката си в моята и въпреки че пръстите й трепереха, тя не протестира, когато поставих другата си ръка отгоре и леко я стиснах.
– Обещавам ти. Ще ти дам всички тези неща, ако… ако това е, което искаш, Йесубай.
Тя погледна ръцете ни и после нагоре към мен, търсейки лицето ми за момент, преди най-накрая да каже:
– Да.
Това беше повратната точка за мен. Бях видял човека, който искаше да бъде. Човекът на силата и огъня, който живееше зад воалите. Просто ще са необходими много доброта и търпение, за да се покаже. Реших, че мога да изчакам. Можех да чакам тя да се научи да ме обича. Можем да отложим годежа или дори да го удължим, годежът може да продължи с години. Бях уверен, че с времето ще се опознаем и че има шанс да бъдем щастливи.
Когато предложих да отложим годежа на следващия ден, тя възрази, като каза, че трябва да подпишем документите, преди да се върне. Отне ми няколко часа да я занимавам с внимателно формулирани въпроси, преди тя да признае, че баща й е този, който е настоявал за брака. Тя абсолютно вярваше, че ако си тръгне без съгласието ми за годеж, той ще и причини големи страдания.
Знаех, че баща й е умен и коварное проправил пътя си към кралство, но сега също знаех, че той е този, който тероризира дъщеря си. Това знание изгаряше в мен, особено като знаех, че нямаше как незабавно да се справя с него така, както заслужаваше. Трябваше да действам внимателно.
Важното беше Йесубай да бъде в безопасност и извън обсега му. Прибързаното отмъщение или действията ми срещу този, който я е наранил, може да подкопае всичко, което се опитвахме да постигнем. Локеш щеше най-малкото да прекрати годежа и след това да използва извинението, че сме обидили него и семейството му, за да изсипе най-кръвопролитната война върху главите ни. Трябваше да мисля като дипломата, за който бях обучаван, и да обуздая огъня в сърцето на воина, докато настъпи подходящият момент.
Въпреки политическите предимства, които нашият съюз щеше да донесе, не исках Йесубай да си помисли, че го желая просто за да сключа мир между нашите кралства или дори да я защитя, въпреки че и двете причини бяха основателни. Казах й, че очаквам с нетърпение да бъда неин съпруг и обещах, че ще направя всичко възможно, за да бъда добър. Преди всичко исках тя да бъде щастлива. Когато казах това, тя сякаш ми повярва и се отпусна малко повече.
Прекарахме няколко дни заедно и бях щастлив, че тя искаше да бъде до мен, докато посещавах войските и се срещах с градските лидери. Тя остана забулена във воали и беше тиха и неподвижна като статуя, но можех да видя светлите й очи да ме наблюдават, докато говорех, и изглеждаше бдителна и заинтересована от всичко, което виждаше и преживяваше.
Надеждата отново цъфна в мен и си помислих, че може би не всичко е загубено. На няколко пъти я улавях да се взира в мен, по-специално в откритата гола кожа на горната част на гърдите и гърлото ми, и се чудех дали това означава, че може да е толкова привлечена от мен, колкото и аз от нея.
Открих, че се усмихвам по-често. Дори бях написал стихотворение не за моето тайнствено момиче-мечта, а за истинското момиче с дълга черна коса и блестящо лице, което стоеше на лунната светлина на балкона със сребърни сълзи, стичащи се по бузите й. Въпреки че никога не я чух да се смее или не открих любимата й храна, тя ме удостои с красива усмивка или две и се смятах за късметлия.
Преди да си тръгне, се почувствах уверен, че ще бъдем добра двойка и когато я попитах още веднъж дали е сигурна, тя отговори:
– Да стана Раджарам е всичко, което мога да пожелая. – По нейно настояване документите бяха изпратени и официализирахме годежа. Знаех, че майка ми ще бъде доволна и аз също. Беше трудно да я видя как си тръгва. Едва имахме време да започнем дългия процес на опознаване.
Знаех, че трябва да се движа внимателно и бавно с нея, така че докоснах устните си за кратко до опакото на ръката й, копнеейки за деня, когато тя ще се почувства достатъчно удобно, за да позволи да я държа в ръцете си.
Докато гледах как керванът тръгва, обмислях новото си положение. Щяхме да сме разделени много по-дълго, отколкото исках. Ако има нещо, което бях научил за Йесубай през краткото време, което бяхме прекарали заедно, то беше, че тя се нуждаеше от постоянна грижа, подобно на колеблива кобила, и се притеснявах, че незначителните стъпки напред, които направихме, ще бъдат напразни ако сме разделени твърде дълго. Би било твърде лесно да оставим крехката връзка, която бяхме започнали, да се върне към студената дистанция от първата среща.
Тогава реших да й пиша. Всеки ден при нужда. Ако не можех да бъда с нея лично, щях да разголя душата си пред нея на листа. Тогава, може би, когато се срещнем отново, ще почувстваме, че разстоянието между сърцата ни не е толкова трудно за преодоляване в крайна сметка.

Назад към част 9

Бонус глава
Гледната точка на Ювакши
Произход

Треперещото момиче стегна шала през раменете си, сякаш по този начин щеше да се предпази, но натрупаната тъкан беше крехка броня и в сърцето си тя знаеше, че никога повече няма да се почувства в безопасност, дори и да беше облечена, от главата до петите, в най-здравата стомана. Седемнадесетгодишната стоеше в спалнята на военачалника и размишляваше какво я е довело до тази съдба.
Слугата на баща й безцеремонно я беше оставил на прага на кралския военачалник, мъж, за когото дори най-могъщите приятели на баща й се осмеляваха да шепнат само зад гърба му. Знаеше, че баща й, търговец по професия, наскоро се свърза с нови и влиятелни приятели. Как иначе беше станал толкова успешен? Но тя нямаше представа, че връзките му са стигнали толкова високо.
Те винаги са живели добре, но Ювакши беше най-голямото от седемте деца и с толкова много усти за хранене, тя бе очаквала, че родителите й ще я омъжат в много млада възраст. Въпреки това се надяваше, че мъжът, на когото ще я дадат, поне ще е по-близо до нейната възраст, някой от младите мъже в града, които бяха проявили интерес.
Имаше доста задължения, а любимото забавление на Ювакши, докато работеше с майка си или правеше инвентар в магазина, беше да мечтае какъв би бил животът й, ако я омъжат за един от тях. Разбира се, тя си имаше любими, повечето от които с красиво тяло или богат портфейл, или, ако имаше късмет, и двете. А баща й беше умен мъж, който държеше красивата си дъщеря пред очите на всички, които учавстваха в бизнеса му, така че тя имаше много възможности да обмисля кой може да бъде част от нейното бъдеще.
Всички, които поглеждали към Ювакши, се съгласявали, че тя е рядка красавица, която всеки млад мъж би се гордял да вземе за жена. Дори и да не беше толкова красива, синовете от по-бедни семейства щяха да я посещават често, надявайки се да привлекат вниманието ѝ и да спечелят не само ръката ѝ, но и дял в бизнеса на търговеца. Всяко от тези момчета, дори дебело с румен тен, чийто дъх миришеше на лук, щеше да бъде по-добър вариант от сегашния.
Ювакши очакваше, че когато напусне дома си, поне ще бъде в почтен съюз с мъж, който ще я вземе за своя съпруга. Дори и в най-страшните си представи тя не очакваше баща й да я използва по такъв срамен начин. Да я даде на онзи, който възнамерява да открадне бъдещето, за което е мечтала. Нищо не може да бъде по-лошо.
Когато баща й обяви намеренията си, майката на Ювакши не можеше да направи нищо, за да го спре. Никакви сълзи не промениха решението му.
– Сделката си е сделка – беше казал той, вдигайки ръка във въздуха, за да спре дискусията, преди внезапно да си тръгне, след като даде загадъчните инструкции да подготви дъщеря си за нейното заминаване.
Когато младото момиче беше изведено навън само с двете си най-хубави рокли в една малка чанта, майка й скърши ръце и тихо промърмори на съпруга си мрачни неща, които Ювакши не искаше да чуе, но дори тя можеше да види страха в очите на баща си, докато майка й го молеше да обмисли алтернатива или поне първо да преговаря за възможността за официален брак.
Без дори да се сбогува, баща й хвана разплаканата си жена и я притисна към гърдите си, кимайки рязко на слугата, който изведе момичето. Стъпките й бяха бавни, докато следваше мъжа, който си проправи път през оживените магазини и стигна до главния път. Тя беше изненадана, когато бизнес частта на града отстъпи място на домовете, които бяха по-заможни, а след това отминаха резиденциите на различни дипломати и политици. Все пак човекът продължи.
Ювакши започна да се чуди. Може би майка й е сгрешила. Може би баща й все пак беше избрал добро бъдеще за нея. Може би някой приятен мъж бе зърнал красивото й лице и я бе избрал измежду хиляди за съпруга. Момичето прехапа устни. Дори човекът да беше по-възрастен, можеше да не е толкова зле.
Ако беше отстъпчив, можеше дори да обмисли и брак, ако тя се отнасяше деликатно към него. Най-малкото си мислеше, че няма да е гладна. Едва когато беше отведена до почти непроницаемите порти на военната крепост на краля, тя започна наистина да разбира какво се случва.
– Ще бъда съпруга на войник ли? — попита тя мъжа, който вървеше до нея.
Той се засмя.
– Не. Баща ти не би те предал на такъв.
Тя примигна и се поколеба, преди да каже:
– Кралят?
Човекът направо се разсмя на това.
– Мислиш ли, че си достатъчно красива, за да го накараш да забрави съпругата си, която е обичал?
Ювакши не беше сигурна как да отговори на този въпрос. Да каже това, което наистина си мислеше, би било самохвалство и все пак ако имаше нещо, в което беше уверена, това беше външният си вид. Оказа се, че няма нужда да търси отговори, защото в този момент тежките порти се отвориха и мъжът, който я придружаваше кимна бързо, преди да се завърти и да се върне по пътя, по който бяха дошли.
Заобиколена от кралската стража, Ювакши никога не се бе чувствала толкова сама. Тя помоли един от тях да и каже кой е мъжа, за когото е предназначена, но те не само не й отговориха, но дори не погледнаха към нея. Те бяха каменни и безчувствени като статуи. Неконтролиран страх я завладя, който предизвика стичащи се сълзи. Тежките врати се отключваха с тракащи звуци, които й звучаха като звук от затваряне на затворническа килия и дори крачката й се стана бавна и тромава, сякаш глезените й бяха оковани и приковани към тежка топка.
Жена със строго лице я посрещна на върха на вита стълба. Тъй като е толкова близо до двореца и размерът на дома е по-голям от всичко, което някога бе виждала, Ювакши си помисли, че интериорът трябва да е бил разкошен и грандиозен, но вместо това коридорите бяха объркващи и тъмни. Липсваха прозорци, а тези, които видя, бяха покрити с дебели железни решетки.
Таваните бяха ниски и имаше толкова много завои, че се чувстваше като заклещена в градински лабиринт, където растенията растяха около нея, опитвайки се да заличат пътеката и да задушат онези, които се осмеляват да пресекат границите им. Жената, изпратена да я води, притежаваше топлината на вещица.
Тя заведе Ювакши до стая, която беше, ако не разкошна, то поне по-добра от коридорите, през които беше минала. Бързо стана ясно, че това не е мястото, в което ще живее, тъй като чантата й беше незабавно взета и тънка бяла рокля беше поставена на леглото. Жената си тръгна с предупреждение, че господарят й ще се върне след час и ако е умна, ще се опита да му угоди.
За последен път Ювакши попита:
– Кой е той? Вашият господар?
Проблясъкът на съжаление, който момичето видя в очите на жената, трябва да беше трик на светлината, тъй като не се задържа твърде дълго, за да и предложи някаква утеха. Поне отговори на въпроса.
– Името му е Локеш – каза тя, преди да излезе от стаята и да заключи вратата след себе си.
– Локеш? — прошепна Ювакши. Със сигурност жената е сбъркала. Пазарът гъмжеше от слухове за военачалника, който служи на краля. Зверствата, за които се твърди, че е извършил, варират от предателство до избиването на невинни. Накои казваха, че е придобил сила, като е сключил договор с демон, но повечето от тях казваха, че той е демонът. Как е възможно? Как можа баща й да я даде на такъв мъж?
Сега поне страхът в очите на баща й имаше смисъл. Ако някой се беше пазарил с демон, това бяха нейните роднини. И тя щеше да страда за това. Инстинктивно знаейки, че би било по-мъдро от нейна страна да използва силните си страни с цел да спечели доброта, която мъжът притежаваше в сърцето на своя демон, Ювакши внимателно се облече с роклята, която й беше оставена, и с пръсти разреса тъмните си коси, издърпвайки грижливо сплетени плитки, докато косата не се спусна на дълги вълни по гърба.
Тя изглади въображаемите бръчки от роклята и пристъпи към слънчевата светлина, обръщайки тялото си така, че слънчевите лъчи да се отразяват върху лицето й и да осветяват очите й. Поради нейната нервност, чакането и се стори мъчително, но беше по-кратко, отколкото би искала. С тежък трясък вратата се отвори и обектът на нейния страх стоеше неподвижен и се взираше в нея.
Ювакши не каза нито дума, но се изправи в целия си ръст, наведе рамене и отвори широко очи, преди да сведе скромно миглите си.
– Милорд — каза тя тихо и наведе глава за кратко.
Локеш смело пристъпи напред, хвана грубо брадичката й и повдигна лицето й, за да може да я погледне. Очите му се присвиха и ноздрите му се разшириха.
– Как се казваш? — попита той и горещ дъх облиза пламналите й бузи.
– Ювакши — каза тя. – Дъщеря на…
Той стисна челюстта й, прекъсвайки думите й.
– Не ме интересува чия дъщеря си. – Горещият му поглед се спусна надолу по тялото й и се върна към лицето й. – Достатъчно красива си, предполагам.
– Благодаря…
– Не говори. – Ювакши мъдро задържа езика си.
Тогава Локеш се обърна и започна да сваля наметалото си. След това той седна и ядосано я покани да му помогне с ботушите. Тя го направи, но когато се помъчи да ги свали, той я избута настрани. Тя падна върху една маса и я събори, натъртвайки бедрото си при падането. Ръката му едва я беше докоснала, но тласъкът беше толкова силен, че тя не успя да запази равновесие.
В този момент Ювакши знаеше със сигурност две неща. Първо, мъжът, на когото беше дадена, беше по-страшен, по-могъщ, отколкото слуховете разпространяваха, и второ, той беше мъж с буен нрав, който не таеше мекота в сърцето си. Да му угоди щеше да бъде единственият начин да оцелее, така че тя превърна оцеляването в цел на живота си.
Не си правеше никакви илюзии за мястото си в живота му. Когато не беше необходима, тя ставаше възможно най-малка и незабележима, но в момента, в който той имаше нужда от нея, тя идваше при него и му даваше всичко, което искаше. Не след дълго предишният й живот изглеждаше като сън. Имало ли е някога хора, които са я обичали? Някой, който искаше да я направи щастлива? Изглеждаше невъзможно.
Целият й свят сега беше този мъж и болката, която витаеше около него като черен облак. НВищо не показваше кога ще удари мълнията или колко тежко и болезнено ще бъде наказанието. Ако имаше модел, тя щеше да го открие. Беше добра в това. Добра в усещането кога някой е готов да купи или просто се скита из пазара, търсейки да открадне ябълка или се опитва да направи по-добра сделка.
Този човек нямаше как да разбере. Той беше непостоянен. Ядосан на света. И все пак в него имаше една непълнота. Той беше… някак разпокъсан. Имаше нещо, което искаше и го искаше отчаяно, но колкото и да беше внимателна, той никога не каза какво е.
Когато разбра, че е бременна, тя се поколеба дали да му съобщи новината. От една страна, той можеше да се почувства така, сякаш вече не му е нужна и ще я убие. От друга страна, той можеше просто да я изхвърли от дома си. Възможно е майка й да я приеме, но е малко вероятно. Тя беше опетнена и с дете.
Имаше места, където такива жени можеха да отидат, но животът на опетнена жена и нейното дете нямаше да бъде щастлив. Все пак оцеляването навън можеше да е по-лесно от живота с Локеш. Тя се тревожеше за своите възможности, без да намери изход, който да е добър за нея и бебето й, когато господарят й се върна у дома. След като му помогна с ботушите и му подаде студена напитка от стомната с вода, тя реши просто да му каже.
Когато взе празната чаша и се обърна, поставяйки я на масата, тя каза:
– Бременна съм.
Тя стоеше с гръб към него, страхът от реакцията му я сковаваше. Когато той не каза нищо, тя колебливо се обърна. На лицето му имаше израз на… не радост или щастие, а… удовлетворение.
– Сигурна ли си? – попита той накрая.
– Да – отговори Ювакши. – Вярвам, че съм в третият месец.
– Дете. – Той се замисли, докато я разглеждаше за кратко и след това излезе от спалнята.
Локеш не се върна цяла вечер. На следващия ден той намери Ювакши и й каза да се подготви. Беше организирал сватба за тях следващата седмица. Ювакши не знаеше какво да мисли, но реакцията му на нейната новина беше много по-добра, отколкото можеше да се надява. Тя се утешаваше с мисълта, че ако трябваше да се омъжи за демон, поне детето й щеше да се роди с чест.
Така изглежда мислише и Локеш. Той често споменаваше, че синът му ще бъде роден законно. Изглеждаше му важно по някаква причина и Ювакши се надяваше, че ако не изпитва любов към нея, тогава поне може да омекне малко към детето си. И той омекна… донякъде.
След сватбата, малка церемония, на която родителите й пожелаха щастие, но старателно избягваха да я гледат в очите, Ювакши получи по-удобна стая, повече прислужници и, което беше още по-хубаво, Локеш прекарваше по-голямата част от времето си с нея, говорейки за бебето и нейния комфорт, консултация с акушерки и спечелване на дори повече престиж и контрол в кралството, отколкото досега. Той каза, че иска да изгради наследство, което да предаде на сина си.
Въпреки че Локеш непрекъснато говореше за син, Ювакши пренебрегна мъчителните съмнения, които имаше относно това какво ще се случи, ако се роди дъщеря. Тя се надяваше, че той ще обикне дъщеря си, въпреки че това изглеждаше нереалистично оптимистично, като се има предвид характера му. Със сигурност боговете са забелязали тихото й страдание и биха я благоволили с момче.
За съжаление не не беше така.
Когато започна да ражда, Ювакши се наслаждаваше на болката. Това не беше нищо в сравнение с побоищата, които Локеш и беше нанасял, преди да обяви бременността си. Тя знаеше, че като му даде този скъп подарък, ще осигури място за себе си и детето. Може би в края на краищата тя ще успее. Щеше да се опита дори повече да му угаждада бъде това това, което той искаше.
Акушерката каза, че никога не е виждала толкова лесно раждане. Когато един слуга избърса челото й и й даде да пие вода, Ювакши помисли, че боговете наистина са я благословили. Тя чу вика и видя акушерката да увива вързопа в одеяло. Всичко, което Ювакши можеше да почувства, беше облекчение и удовлетворение, че даде на съпруга си това, което той толкова отчаяно желаеше.
Слугите се суетяха наоколо след раждането и новата майка се унесе в сън с усмивка, сладкото, съкрушено отражение на красивото и щастливо момиче, което някога е била. Колко тъжно беше, това, което предизвикваше тази усмивка, малкото момиченце, което лежеше в люлката до нея, щеше да бъде последното чувство на щастие в краткия живот на Ювакши.
Прелестното момиче, само на осемнадесет години, с дълга тъмна коса и блестящи виолетови очи, съпругата на чудовище, се събуди от сън, за да открие съпруга си да се носи над нея, а лицето му беше мораво от ярост. Докато той обгръщаше ръцете си около нея, стискайки гърлото й и крадейки дъха от тялото й, тя остана жива само толкова дълго, колкото да чуе от заплашителните думи, които той изплю в лицето й, че е родила момиченце.
В краткия, преходен миг между живота и смъртта Ювакши се вкопчи в една мисъл. Тя не беше за това, което ѝ беше откраднато, нито за родителите и, нито за съпруга ѝ убиец, който я насилваше, нито за болката в дробовете ѝ. В тези безценни и твърде кратки секунди Ювакши мислеше за единственото нещо в живота си, което ѝ даваше истинско щастие – любовта, която изпитваше към малката си, скъпоценна дъщеря..
И беше доволна.

Назад към част 8                                                      Напред към част 10

Епилог
Пропадане

Нещата не вървяха точно по план. Хаджари и няколко от хората на баща ми ме отвлякоха от двореца на следващата вечер и ме върнаха обратно в Бхренам, където Кишан ме посрещна с отворени обятия.
– Какво става? – Попитах.
– Рен се оказа труден. Той не сътрудничеше, затова го водят тук. Трябва да го посрещнем в главната зала, когато пристигне. Не е това, което трябваше да се случи, но Рен ни остави без друга възможност. Баща ти казва, че ще трябва да се изправим открито срещу него и че той вярва, че Рен ще бъде по-отстъпчив, ако ни види заедно, като единен фронт. Брат ми технически е затворник на баща ти, но той ме увери, че има намерение да сплаши Рен само колкото да ни даде това, което иска, след което ще подпише ново споразумение за годеж.
– Но…
– А, ето те, скъпа моя. Ако ни извиниш, Кишан, ще придружа дъщеря си до нейната стая, за да си почине и да се преоблече, преди да пристигне брат ти.
– Разбира се – каза Кишан и стисна ръката ми, докато баща ми ме дръпна. Когато пристигнахме в стаята ми, нададох лек вик, когато видях Иша да ме чака. Беше много по-слаба и лицето й изглеждаше уморено, но беше жива и в този момент това беше достатъчно.
Посочвайки леглото, баща ми каза:
– Ще изпълниш ролята си. Очаквам да изглеждаш по най-добрия начин и няма да носиш воал. Искам да разсейваш и двамата братя. Ако имаш късмет, ще оставя един от тях да оживее. Но ако плановете ми се провалят — той пристъпи напред и обхвана лицето ми, принуждавайки ме да го погледна в очите — всеки, когото обичаш, ще пострада. Разбираш ли, Йесубай?
– Да.
– Добре. Ще изпратя Хаджари да те доведе. Приготви се.
Когато вратата се затвори, Иша се втурна напред.
– О, скъпо мое момиче!
– Иша, толкова съм уплашена! Той ще ги убие!
– Не мисли за това. Просто се фокусирай върху едно. Хайде да те облечем.
Два часа по-късно минах през дългата зала със звънчета на кръста и глезените ми. В косата ми бяха вплетени злато и бижута. Никога преди не съм била непокрита, освен в стаята си, и се чувствах гола без воала си, но държах раменете си изправени, а главата ми, високо вдигната. Кишан излезе иззад една колона.
– Йесубай — ахна той. – Изглеждаш… красива си!
– Благодаря. Баща ми избра дрехите ми.
– Може би иска да се оженим веднага.
Усмихнах му се леко.
– Може би.
– Обещавам ти, Йесубай, ще намеря начин да бъдем заедно. Няма нищо, което не бих направил за теб.
Той допря челото си до моето и аз смело обхванах бузата му с длан.
– Знам — прошепнах тихо.
Дори баща ми да позволи на Кишан да оживее, знаех, че е само въпрос на време да го унищожи и да унищожи малкия, крехък проблясък на любов между нас. Когато хванах ръката на Кишан и той ме поведе към тронната зала, знаех, че ще бъде само въпрос на време да научи какво съм направила и ще ме намрази за това. Опитвайки се да спася членовете на семейство Раджарам, в крайна сметка ги приковах към себе си, за да споделят същата съдба.
Нямаше изход. Докато се приближавах към подиума, на който седеше баща ми, имах чувството, че вървя към бесилото. Проблясващата искра на надеждата ме беше заслепила за реалността и сега седях до баща ми. Когато доведоха Дхирен, моето отчаяно положение на практика ме смаза.
Беше жестоко бит, но това не ме изненада. Ако Кишан беше шокиран, той не го показа. Рен е бил разпитван и измъчван от баща ми. Това, че той позволяваше истинската му същност да излезе на повърхността, означаваше, че той наистина не възнамеряваше принцовете да останат живи.
Изпълни ме срам и въпреки че сърцето ми се разби, гледайки как тази трагедия се разиграва пред очите ми, бях безпомощна да направя нещо, за да я спра. Баща ми не можеше да бъде убит. Знаех го и въпреки това се бях залъгвала, че ще намеря начин. Бях глупачка.
През мъгла чух баща ми да казва:
– Може би имаш нужда от демонстрация на моята сила. Йесубай, ела!
– Не! – Дхирен и Кишан извикаха заедно.
Неспособна да направя повече от това да поклатя глава, видях баща ми да събира силата си, за да нанесе удар. Щеше да убие. Трябваше да направя нещо, но всеки инстинкт ми казаваше да стъпвам внимателно. Че баща ми не би простил никаква форма на предателство. Бях замръзнала на място от ужас. Тогава Дхирен каза, че отровата на баща ми е преминала в кръвта ми. Чудех се дали е вярно.
Не бях ли заговорничила да открадна от семейство Раджарам? Не бях ли поставила собствените си нужди над техните? Не бях ли скрила оръжия и отрови, предназначени да убият човека, когото бях обикнала? Баща ми не беше усойницата. Аз бях. Аз бях водила тези двама благородни принцове към смъртта им. Сълзи напълниха очите ми, когато разбрах, че няма как да избягам от злото, че Дхирен е прав. Отровата му течеше във вените ми.
Знанието за това каква съм, коя съм, беше отвратително. Не исках повече да бъда дъщеря на Локеш. Исках да бъда някоя добра. Смела и благородна. Някоя, достойна за любовта, която Кишан ми предложи. Жалък хленч заседна в гърлото ми. Ако не направих нищо, те щяха да умрат, но аз и Иша можехме да оживеем. Ако се изправя срещу баща си, той ще ме убие заедно с тях и след това ще отмъсти бавно и мъчително на прислужницата ми.
Баща ми продължи:
– Искаш ли да я чуеш как крещи? Обещавам ви, че го прави доста добре. Предлагам ви избор за последен път. Дай ми твоят част от медальона.
Лъжата промени всичко. През целия си живот съм се страхувал до смърт от баща си и неговата сила. Всеки един момент, в който бях будна, бях живяла в смъртен страх от него. Когато той обяви на принцовете, че е предизвиквал такъв страх в живота на дъщеря си, че да я накара да крещи, разбрах, че той иска точно това, а за никога не съм му го давала. Бях останала мълчалива и незасегната отвън, сякаш баща ми изобщо не беше чудовище, а човек.
Въпреки че той наистина ме беше травмирал до степен да ме сломи, не беше успял. Той никога, нито веднъж през моите шестнадесет години не ме беше карал да крещя. Идеята ми даде сила, каквото не бях изпитвала никога преди.
Локеш — мислено се зарекох никога повече да не го наричам баща — беше допрял ножа си до Дхирен и плетеше заклинание. Видях светлина да избухва около двамата. Преди да успея да помръдна, Кишан скочи. Той се блъсна в баща ми, който използва силата си, за да го отблъсне. Докато измъчваше Кишан, вързаният Дхирен напразно се опитваше да се изправи на крака, забелязах, че Кишан успешно беше изтръгнал ножа от ръката на Локеш.
Писъците на двамата принцове раздвижиха нещо свирепо в мен. Трябваше да се направи нещо. Някой трябваше направи нещо. Тогава се заклех аз да бъда този човек. Противопоставяйки се на всеки инстинкт, който бях изградила през моите шестнайсет години, хванах облегалките на златния стол, на който седях, и се изправих.
Чувствайки се освободна от потисничеството на Локеш, вдигнах ръце, промърморвайки молба към боговете, да ми помогнат да използвам способността си да лекувам и защитавам другите. Подобно на рибата-кои, аз насочих силата, която нося в себе си, към двамата принцове.
Тайното ми желание се изпълни. Всъщност усещах как раните, които баща ми им беше нанесъл, се затварят. Локеш изрева отчаяно, докато аз се размърдах безшумно, ставайки невидима, и грабнах ножа, който Кишан беше пуснал на пода.
Нямах опит в битки като Дешен. Нямах план. Но имах оръжие. Локеш се наведе над Дхирен, завъртя талисмана си и аз замахнах. С всичката сила, която можех да събера, забих ножа дълбоко в гърба на баща ми. Той изпищя от гняв и звукът ми даде миг удовлетворение, но моментът не продължи дълго. Надявах се, че атаката ми ще го разсее достатъчно дълго, за да позволи на братята да се измъкнат, но той изтръгна ножа от гърба си и сви рамене от болката, сякаш беше ужилване от пчела.
Той се насочи към Кишан и след като станах видима, аз се застанах пред него и опрях ръката си в гърдите му, изкрещявайки:
– Не го докосвай!
– Йесубай, не! – каза слабо Кишан, докато се опитваше да ме отмести настрана, но Локеш беше торнадо от ярост. Използваше силата на вятъра. Тя избухна навън от тялото му във всички посоки. Баща ми ме вдигна и ме хварли настрани, за да може да стигне до Кишан.
Когато паднах, вратът ми се удари в подиума и чух пукот. Регистрирах болка, но само за миг, преди да почувствам благословено изтръпване. Дъхът ми спря. Всичко замря около мен и придоби формите сякаш е нещо подобно на сън, докато се спускаше зловеща тишина.
Видях, че Кишан се изправя на крака, но изглеждаше замръзнал и се зачудих дали това се дължи на нещо, което Локеш беше направил. Тогава чух звъна на камбаните и пред мен се появи красива жена. Тя оглед в кървавата сцена на предателство, в която бях учавствала, и коленичи до мен. Очите й бяха мили, когато хвана ръката ми.
– Здравей, Йесубай – каза тя. – Винаги съм искала да се запозная с теб.
Беше облечена в искряща рокля и очите й бяха зелени като гъста гора. Тя носеше златна гривна на ръката си във формата на змия. След като прекара бавно ръката си по врата ми, тя каза:
– Можеш да говориш, ако искаш.
– Коя… коя си ти? Какво се случва?
– Аз съм богинята Дурга.
– Богиня? – Сълзи напълниха очите ми. На молитвите ми боговете наистина бяха отговорили. – Значи си тук, за да ни спасиш?
Тя тъжно поклати глава.
– Не. Не това е причината да дойда.
– Не разбирам. Тогава защо си тук?
– Както казах, исках да се запозная с теб.
– Защо?
– Исках да разбера коя си. Тя погледна към мъжете, замръзнали на място, и каза тихо: – По-конкретно, исках да знам дали го обичаш.
– Кого да обичам?
– Кишан.
Може би бях ударила главата си прекалено силно и бях в нещо като буден сън, но видението на красивата богиня ми се стори твърде реално. И имаше нещо в нея, което ме караше да искам да призная истината.
– Да – отговорих тихо. – Обичам го. Съжалявам за случилото се с Дхирен. Той е добър човек. Той не заслужава да бъде измъчван по този начин. Ако можех да върна времето назад и да действам по различен, бих го сторила.
Богинята ме изгледа и после кимна.
– Вярвам ти.
– Те не заслужават съдбата им да бъде обвързана с моята.
– Не искам да се тревожиш за съдбата им, Йесубай.
– Но Локеш…
Тя докосна ръката си до бузата ми, наведе се и прошепна:
– Баща ти ще бъде победен, но това няма да се случи сега.
– Ще доживея ли да го видя?
Тя направи пауза, обмисли въпроса и след това каза, сякаш против себе си:
– Не мога да видя в бъдещето, но ще ти кажа следното. – Хвана ръката ми и имаше един момент, в който се зачудих защо не усещам допира. – Няма да преживееш този ден. При падането си си счупи врата.
– Но мога да се излекувам.
Тя поклати глава.
– Дарът на защита и изцеление, който даде на братята, дойде с голяма цена. Защитавайки двамата, силата в теб беше изразходвана. Ти стана обикновена смъртна.
Сълзи напълниха очите ми. Тя изчака търпеливо до мен, докато мога да говоря отново.
– Успях ли да се докажа?
– Няма какво да ми доказваш, Йесубай.
– Може би не, но Кишан ми каза, че дар ще бъде даден дори на най-низшите същества, които боговете сметнат за достойни.
Богинята се поколеба, след което кимна леко.
– Какъв дар искаш?
– Ще… ще се погрижиш ли за него?
Сериозно, с нотка на облекчение, тя кимна.
– Да. Ще бдя и над двамата принцове. Това ти го обещавам.
– Можеш ли също да спасиш Иша?
– Коя е Иша?
– Тя е моя слугиня. Локеш ще отмъсти и на нея.
Богинята вдигна поглед, взирайки се в нещо извън обхвата на зрението ми, и след това кимна.
– Да. Ще й предложа убежище.
– Тогава жертвата си е струвала.
– Да. Почивай сега. Много си смела.
В ярък изблик на светлина богинята изчезна и отново открих, че не мога да дишам. Кишан ме взе в прегръдките си, долепи устни до слепоочието ми и замоли:
– Дайита, любов моя. Не ме оставяй.
Думите му бяха нещо, което не бях напълно сигурна, че заслужавам, но все пак сърцето ми се изпълни с благодарност за това.
Последното съжаление, което завладя ума ми, когато бях изтръгната от смъртния живот, не беше за Иша или Дхирен, за изправянето срещу баща ми или дори за изоставянето на Кишан. Уверенията на богинята ми дадоха известна утеха по отношение на всички тях.
Не, нещото, което оплаквах най-много, докато лежах, беше, че когато Кишан най-накрая притисна устните си към моите, нещо, за което копнеех, откакто бях с него градината на краля, не го усетих. Смъртта ме лиши от възможността да изпитам изтънчения вкус на устните му, но поне той беше последното нещо, което видях преди да напусна света.

Назад към част 7                                                    Напред към част 9

Шест
Предателство

Куриер донесе известие в двореца, че Дхирен се е съгласил с годежа, няколко дни преди пристигането ми и очаквайки тази новина, баща ми е бил уведомен. На сутринта след завръщането ми ме извикаха в залата на императора. Кишан едва не ме събори на излизане.
Беше ядосан — не съвсем необичайна емоция, която може да изпита в присъствието на баща ми — но когато ме видя, очите му ме блеснаха само за кратко, преди да отмести поглед. Сякаш вече не можеше да ме гледа и тази идея ме проряза с болката от хиляди игли. Бях толкова завладяна от чувството, че почти забравих, че съм в присъствието на баща си.
Локеш се приближи до мен, докато Кишан бързо излизаше от стаята.
– Йесубай. Колко се радвам да те видя в добро здраве, скъпа моя — каза той, сякаш се радваше да ме види. Но зад публичната му маска очите му блестяха маниакално и можех да видя прошепнати обещания за предстоящи болезнени неща.
– Татко – казах, докато свеждах глава. – Вярвам, че пътуването ви е минало без инциденти?
– Така е. Дойде време и за поздравления. Твоят годеж е поводът двете кралства да празнуват.
– Да – отговори Раджарам. – Всъщност ще празнуваме тази вечер.
Баща ми ме хвана здраво за ръката, скрита в гънките на роклята ми.
– Много добре – каза той. – Може би по-късно тази вечер можем да обсъдим кога смятате, че е възможно синът ви да финализира съюза?
– Уверявам ви, че годежа с Йесубай е на първо място за сина ни – каза Дешен. – Сигурна съм, че веднага щом ситуациято го позволи, той ще се прибере бързо у дома, за да я направи своя булка.
Локеш се усмихна на Дешен с усмивка, която едва стигаше до очито му.
– Докато стане време за вечеря, бих искал да прекарвам повече време с дъщеря си.
Уравновесеното изражение на Дешен се намръщи и тя стана от трона си.
– Ако нямате нищо против, бих искала да прекарам известно време с нея този следобед. Много ми харесват нашите разговори.
– Разбира се. – Локеш се поклони леко, след което се обърна и напусна стаята с мен. Той не каза нищо и дори отпрати Хаджари, докато излизахме от двореца и се отдалечавахме от войниците, които го охраняваха. Когато се убеди, че сме достатъчно далече, той ме пусна и застана с гръб към мен, докато оглеждаше земята и близката градина. Сложил ръце на хълбоците си, той бавно се обърна, очите му оглеждаха всичко около нас, докато не се спряха върху мен. Това, което видях в изражението му, ме изненада. Той беше щастлив.
– Справи се добре — каза той.
– Радвам се, че сте доволен, татко.
– По някакъв начин си постигнала повече, отколкото се надявах. Изглежда, че красотата ти все пак струва нещо.
Никога не бях виждала баща си в такова настроение. Той почти танцуваше от наслада.
– Не само си сключила брачен договор с най-големия принц, но и неговият по-малък брат също е запленен от теб. Той на практика ме молеше да взема предвид него вместо Дхирен. Аз, разбира се, настоях, че Дхирен е изборът ни. Не бих искал да има съмнение относно бъдещето ти положение.
Кишан ме искаше? Малкото възелче надежда в сърцето ми се разви. Само за момент обмислих начина, по който кралят прегръщаше своята кралица, и се зачудих дали има дори най-малка възможност някой ден Кишан да ме прегръща така.
Баща ми прекъсна хода на мислите ми.
– Дешен също те гледа с нежност. Не можех да се надявам на по-добър резултат. Поради това промених мнението си относно нашия план. Тази вечер ще отровиш по-младия принц и баща му и ще се ожениш за по-големия. Ако мога да го използвам, ще му позволя да живее. Изглежда, че е достатъчно компетентен военачалник.
Да убия Кишан? Искаше да го убия?
– Не! – Извиках и плеснах с ръце устата си, когато проницателните му очи се приковаха в мен.
– Какво каза? — попита той с тих, заплашителен глас.
Опитвайки се да защитя не само Кишан, но и себе си, казах единственото нещо, което знаех, че ще го разсее.
– По-младият принц носи поне един от амулетите. Виждала съм го. Не трябва да го убивате, докато не открием местоположението на другия.
Баща ми замълча и насърчена, аз пристъпих към него и сложих ръката си на рамото му.
– Кишан може да бъде… манипулиран. Може би мога да науча къде се намира другата част. Честно казано, не съм сигурна, че ще имам същото влияние върху Дхирен; той е мил, но не ме гледа със същия огън като Кишан.
– Ти си по-хитра, отколкото мислех, Йесубай, но от друга страна, ти си моя дъщеря. Много добре, използвай хитростта си, за да откриеш местонахождението на втория амулет и незабавно ми каже.
– Ами кралят?
– Какво за него?
– Ако го убия, това ще предизвика подозрение. Ще бъде много по-лесно да се справиме с принцовете, ако смятат, че нищо не ги заплашва.
Баща ми стоеше вдървено, тялото му беше напрегнато. Той не беше свикнал да му отговарям по такъв начин, но не можеше да пренебрегне и доводите ми, а и все още се нуждаеше от мен, за да постигне целите си. Сини искри осветиха върховете на пръстите му. Видях ги с крайчеца на окото си, но знаех, че не бива да го показвам. Той го потисна и каза:
– Тогава за известно време семейство Раджарам ще живее. Започни да обработваш по-младия принц, докато Дхирен пристигне и чакай допълнителни инструкции.
Наведох глава и казах:
– Както желаете.
– Сега се върни в двореца и прекарай деня с кралицата. Разкажи и за моите… победи. – След това ми обърна гръб, в знак че съм свободна, и аз бързо се запътих обратно към двореца.
Вечеряхме заедно, едно голямо щастливо семейство, въпреки че Кишан изобщо не ме поглеждаше, а баща ми ме наблюдаваше постоянно. Хаджари стоеше зад баща ми, очите му хвърляха стрелички със заплахи. Той беше човекът, който бих убила без угризени.
Баща ми трябваше да замине на следващия ден. Когато по изгрев слънце се почука на вратата ми, предположих, че е той, но за моя изненада беше Дешен и беше сама.
– Къде е вашата охрана? — попитах, страхувайки се какво би направил баща ми, ако се натъкне на нея.
Дешен сви рамене.
– Да си кралица, дава и свобода — каза тя с усмивка.
Тя се извини, че прекъсва съня ми, въпреки че не бях спала през по-голямата част от нощта, и ме попита дали имам нещо против да я придружа. Последвах я до откритото поле, където тренираха войниците.
– Какво правим тук? – Попитах.
Махайки халата си, Дешен разкри вталена рокля в стил кимоно, закопчана на талията, с меки чехли и клин отдолу, каквито би носил войник.
– Имах нужда от малко тренировка – каза тя с намигване. – А, ето го и Кадам.
Командирът, човек на средна възраст от армията на Раджарам, стъпи върху отъпкания кръг, използван за спаринг, и подаде на кралицата си великолепен комплект мечове. Никога преди не бях виждала оръжия като тези и се чудех дали не са от нейната родина.
– Кралице. – Мъжът се поклони пред нея. – Готова ли сте да заемете позиция?
– Бях готова преди час. В леглото ли бяхте до сега? Страхувам се, че остаряваш, Аник.
Войникът се усмихна.
– Все още не, милейди.
– Тогава вдигни меча си — каза Дешен с палаво изражение.
Докато те тренираха, се свих в основата на едно дърво, за да гледам. Лидерът на армията беше умел боец, но скоро стана ясно, че Дешен е повече от способна да се справи с него. Никога преди не бях виждала жена да се бие, камо ли да се движи по такъв гъвкав начин. Двата меча разцепваха въздуха, сякаш бяха продължение на тялото й, и тя се завърташе като смъртоносна танцьорка.
Можех да разбера защо баща ми беше очарован от нея. Скоро към спаринга на двойката се присъедини Кишан, който добродушно подразни по-възрастния мъж, че е победен от жена. Когато Дешен попита дали той може да се справи по-добре и Кадам му хвърли меча си. Принцът издърпа туниката си и започна да обикаля майка си. Той все още не ме беше видял и аз се оттеглих по-навътре в сенките. Въпреки че Дешен знаеше, че съм там, имах чувството, че шпионирам.
Дори докато тренираха, кралицата задаваше въпроси на сина си и аз се запитах дали не ме е довела със съвсем различна цел. Кишан, без да знае, че съм наблизо, отговаряше откровено на въпросите на майка си.
– Как си след вчера? – попита тя.
– Както може да се очаква.
– Знаеш, че опитахме.
– Това, което знам е, че за пореден път Рен печели.
– Това не е състезание, Кишан.
– Разбира се, че не е. Как би могло да бъде, когато никога не съм имал шанс за успех? Всеки път ще губя.
– Не всеки път. Може би само бащата копнее за титлата.
– Коя жена не би заменила любовта си за трон?
Дешен свали меча си.
– Аз не бих — каза тя трезво. – Мисля, че и тя.
Кишан премести меча си в другата ръка, завъртя китката си и замахна отново. Когато мечовете им се срещнаха, той беше нос до нос с майка си.
– Дори да ме искаше, баща й нямаше да го позволи.
– Не знаем напълно дали това е вярно. – Той погледна майка си със съмнение и тя трепна. – Добре, той е упорит човек. Може би с времето ще успеем да променим мисленето му.
– Рен трябва да се върне след седмица и ще очаква булка, която да го посрещне.
– Може би има нещо, което може да се направи по въпроса. – Кишан повдигна вежди при потайната усмивка на майка си и отблъсна меча й от гърлото си. Дешен продължи: – Каквото и да реши тя, искам тя да избере свободно. Не искам да я притискам по никакъв начин. – По-тихо тя добави: – Горкото момиче е било притискано твърде често в живота си.
С умел контраход Дешен изви китката си и оръжието на Кишан беше изтръгнато от хватката му. Тя вдигна меча си към гърдите му и се засмя.
– Никога не подценявай жените, сине мой.
Смеейки се, Кишан каза:
– Никога не бих те подценил, майко – целуна я по бузата и отиде да вземе меча си. – Две от три, най-добрият печели? – предложи той и майката и синът започнаха отново.
Кожата на Кишан блестеше в ранната утринна светлина, а вниманието, с което се отнасяше към майка си, бяха окуражаващи. Това беше мъж, който щеше да се отнася към жена си с уважението и добротата, които показваше към майка си. Ето един мъж, който изобщо не би се чувствал застрашен от жена. Това беше мъж, за когото можех да се грижа.
Дешен беше права, като вярваше, че въобще не се интересувах от трона. Чудех се какви са плановете й и се удивих колко умело беше изиграла баща ми. Тя нарочно доведе тук тази сутрин. Искаше да чуя разговора им. Обмислях защо и какво точно очакваше да направя по въпроса, когато чух глас зад себе си.
– Красива е. – Тази дума звучеше мръсно от устните на баща ми. Веднага се надигнах от удобното си място под дървото, бузите ми почервеняха при мисълта, че не бях бдителна. Това, че бях хваната да гледам майка и син със същото желание, както баща ми, ме отврати.
– Тя наистина е уникална – каза той.
– Да. Такава е.
Кишан ни забеляза и изпусна меча си, получавайки рана на ръката си, когато острието му не посрещна това на майка му.
– Йесубай? – Той направи крачка напред и после спря.
Кралицата се обърна, бършейки врата си с кърпа.
– Ах. Прощаваш се с баща си? – попита ме тя с намигване и се обърна към баща ми: – Благодаря ти, че й позволи да остане с нас през следващите няколко месеца. Жалко, че Рен няма да е готов по-рано.
Наклоних глава, чудейки се какви извинения ще използва Дишен, за да задържи Дирен далече. Беше очевидно, че тя обича Кишан, но нямах впечатлението, че предпочита единия син пред другия.
– Да. – Локеш й се усмихна леко. – Жалко. До нови срещи, милейди. – Той хвана ръката й и я целуна, като я задържа за по-дълго време, отколкото е редно, след което се обърна към мен. – Сбогом, дъще. Ще чуеш за мен.
Дешен помоли Кишан да придружи баща ми до неговия антураж от войници и след това обви ръката си около моята.
– Като се има предвид всичко, държа се изключително – каза тя.
Не бях сигурна дали имаше предвид раговора и с Кишан, който бях чула, или присъствието на баща ми. Затова реших да кажа:
– Беше мило от ваша страна да ме помолите да остана.
– Да позволим да се върнеш с него? Мисля, че не. Сега си под нашата защита, Йесубай. – Заедно наблюдавахме как баща ми се отдалечава от двореца и излиза през портата. Кишан се обърна към нас, погледна ме дълго, след това въздъхна и започна да се приближава към нас. Докато го чакахме, случайно чух молбата на кралицата към нейния слуга Кадам. – Искам по-голяма охрана в женската баня. Някой ме наблюдаваше. Злодеят все още не е заловен.
Той се поклони.
– Лично ще се погрижа за това, милейди.
Виждайки шокираното ми изражение, тя бързо ме успокои:
– Не се страхувай, Йесубай. Всички ще се погрижим за твоята безопасност.
Въпреки че имах пълна вяра във верността на войниците на кралицата, знаех точно кой е наблюдавал кралицата. Лицето ми почервеня от това, което беше направил баща ми, и почувствах вина почти толкова силно, сякаш аз съм го направила.
Както каза кралицата, скоро беше обявено, че Дхирен ще предприеме продължителна обиколка из империята. Беше предложено да отдели известно време, за да оправи всички дела в империята, преди да се върне у дома и да съсредоточи вниманието си върху съпругата си. Той неохотно се съгласи и се срещаше със съветниците на баща си в градове и крепости, по дългия път към дома от фронта.
Хаджари беше оставен да ме надзирава и поради това Кишан се предложи да бъде мой личен ескорт. С течение на дните установих, че очаквам с нетърпение да го видя. Той ме научи как да играя Пачиси и аз станах доста добра, дори го побеждавах повече от един път. Понякога майка му се присъединяваше към нас, но по-често бяхме само двамата и Хаджари, който седеше наблизо, намусен и отегчен.
Дешен често викаше Кишан в женските стаи, преструвайки се, че има нужда от него, само за да го помоли да ме заведе до кухните, за да донеса сладкиши, или да ме придружи до градината, за да откъсна нови цветя. Веднъж тя направо излъга и каза, че съм се оплакала, че ми е скучно и го помоли да ме научи да яздя. Беше очевидно, че намерението й да прекарваме повече време заедно.
Имайки предвид факта, че трябваше да се омъжа за брат му, ситуацията беше неудобна. Все пак ми беше приятно да бъда с Кишан. През времето, в което бяхме прекарали заедно, започнах да разчитам на него. Обичах да виждам блясъка в златните му очи, когато се смееше, а топлината на усмивката му изпълваше сърцето ми по неочакван начин. Никога не съм мислила, че ще мога да разчитам на мъж. Моите преживявания от общуването ми с тях, не бяха толкова приятни, но Кишан беше различен.
Уповаването ми на Кишан, скоро се превърна в доверие. Доверието доведе до възхищение. И тогава, преди дори да осъзная, че се е случило, възхищението се трансформира в копнеж, който беше едновременно страхотен и ужасен, и осъзнах, че съм влюбена. Въпреки това Кишан си оставаше коректен и дистанциран.
Докато дългите седмици отминаваха и започнаха да се носят слухове за завръщането на Дхирен, се чудех дали по някакъв начин не съм разбрала погрешно Дешен и баща ми и че чувствата на Кишан към мен се бяха променили с времето. Че сега той ме приема повече като сестра и вече не ме желае така, както мъж би желал жена.
През цялото време, почти всеки ден, идваха писма от Дхирен. Той красноречиво говореше за нашия живот и въпреки че кореспонденцията беше кратка, писмата му към мен ставаха все по-топли с времето – по-емоционални и интимни. След като се промъкнах през тайния проход в градината, за да избегна Хаджари, намерих една пейка и седнах там, с последните страници от писмото на Дхирен, смачкани в юмрука ми, и се чудех какво да правя, когато Кишан ме намери.
– Йесубай? Какво не е наред? – попита той.
Той седна до мен и изтръгна страниците от пръстите ми. Като ги изглади на бедрото си и зачете:

Моята най-скъпа Бай,
Най-скъпата ми Бай,
Месеците, през които бяхме разделени, ми тежаха. Колко ми се иска да съм до теб точно в този момент. Въпреки молбата на майка ми, намерението ми е да се върна у дома след посещението си в този град, като по пътя ще спра на още няколко места. Възможно е дори да пристигна, преди да получиш това писмо. Трябва да призная, че всеки път, когато затворя очи, те виждам. Аз съм най-големият късметлия, че съм сгоден за толкова красива жена като теб. Начинът, по който светлината озаряваше лицето ти…

Кишан спря да чете и изпусна страниците.
– Кишан? – Попитах. – Кишан, кажи нещо.
Той мълчеше. Като ми хвърли само кратък поглед, той стана и бързо се отдалечи към лабиранта.
– Къде отиваш? – Извиках, когато той изчезна зад живия плет.
Най-накрая го намерих в центъра на лабиринта. Той се беше навел над фонтана, подпрял ръце на ръба, с гръб към мен. Не се обърна преди да заговори.
– Бай? — попита той тихо. — Нарича те Бай?
– Да. Не. Никога не съм го молила за това.
– Но ти нямаш нищо против.
Не бях сигурна как да му отговоря. Иша ме наричаше Бай и винаги съм харесвала името. Беше тайна между нас двете, име, предназначено за някой, който ме обичаше.
Накрая отговорих:
– Всъщност бих предпочела да не използва това име. – Приближавайки Кишан отзад, продължих с тих глас. – Знам, че ти го наричаш Рен, но аз винаги съм се обръщала към него с Дхирен. Честно казано, не знам дали някога ще се чувствам удобно да го нарека по друг начин.
Опитвах се да му кажа, че не обичам брат му. Кишан все още не искаше да ме погледне, така че продължих да бръщолевя.
– Баща ми винаги е казвал, че прякорите се използват само от хората от по-ниските касти. – Трепнах от собствените си думи. Звучаха жестоко и не възнамерявах да кажа това. Току-що обидих не само него, но и цялото му семейство.
– Той ще се прибере всеки момент – каза Кишан.
– Да. – Отговорих.
– И тогава ще се омъжиш за него.
– Уговорката не е ли такава?
– Е…
– Е какво?
– Това ли искаш? – Тогава той се обърна към мен и протегна върховете на пръстите си, прокарвайки ги по дължината на воала, покриващ косата ми. Тънкият плат, вече разхлабен, падна от лицето ми. – Йесубай?
Начинът, по който каза името ми, беше почти като ласка. Крайниците ми трепереха и въпреки че не бяхме по-близо, отколкото и друг път, усетих как разстоянието между нас се скъсява. Въздухът се уви около двама ни и стопли кожата ми.
– Аз… – Устните ми потрепериха и сведох глава, неспособна да остана изцяло себе си, докато бях в плен на погледа му. – Не го обичам – промърморих накрая.
Кишан си пое дъх и нежно прокара върховете на пръстите си по челюстта ми до брадичката ми, повдигайки главата ми, за да мога да се удавя в златните му очи.
– Обичаш ли някой друг?
Кимнах мълчаливо.
– Кой? Кажи ми. – каза той, докато гледах как устните му оформят думите. Разтуптяното ми сърце ме караше да се чувствам прекалено напрегната, сякаш единственото, върху което можех да се съсредоточа, беше изтръпването на крайниците ми. С муден глас и объркани мисли прошепнах.
– Иска ми се ти да си мой годеник.
Всичко около нас замръзна. Един удар на сърцето, после още един, а моментът беше едновременно горещ и застинал. Тогава той се усмихна и всичко стана слънце, топлина и неизречени обещания, събрани в едно-единствено изражение. Преди да разбера какво се случва, той притисна устни към дланта ми и целуна нежната кожа. Устните му бавно се придвижиха по китката ми, преди да хване другата ми ръка.
Мъглата, която беше обгърнала ума ми, се сгъсти и аз се превърнах в същество на чувствата и усещанията. Всичко, което исках, беше повече. Още от устните му. Повече от неговата топлина. Повече от него. Беше се преместил до врата ми, когато най-накрая успях да се съсредоточа върху думите му. Казваше, че ще говори с баща ми.
Поставих ръце на гърдите му и го бутнах силно. Внезапно се отдръпнах и почувствах липсата на топлината му толкова остро, сякаш собственият ми баща беше смразил кръвта във вените ми.
– Не – прошепнах.
– Какво имаш предвид с не? — попита той, също толкова объркан и засегнат, колкото и аз.
– Искам да кажа, че ще трябва да внимаваме. Баща ми е… той е твърд човек.
Изражението на Кишан стана каменно.
– Няма да му позволя да те наранява повече, Йесубай.
– Моля, просто… просто ми дайте малко време да поговоря с него. Може би ще успея да го убедя да преосмисли решението си. – Когато видях, че той се съмнява, добавих: – Обещавам, че ще се опитам да намеря начин да бъдем заедно.
– Рен ще се върне скоро. Ако трябва да променим условията на годежа ви, трябва да се реши бързо.
– Веднага ще му изпратя съобщение. – Хванах ръцете му в моите и притиснах устни към пръстите му. – Моля те, Кишан, нека засега това да остане между нас.
Той се съгласи и ме придружи обратно до двореца. Извиках Хаджари и го изпратих при баща ми с писмо, че трябва да говоря с него незабавно. Тази нощ баща ми се появи в стаята ми и въпреки че се бях подготвила внимателно за посещението му, ръцете ми все още трепереха.
– Дхирен приближава и се очаква да пристигне след няколко дни. Кишан открито заяви чувствата си към мен и вярвам, че няма много неща, които той не би направил, за да спре сватбата.
– Разбирам — каза баща ми. – Моля, продължавай.
– Ако го насърчите, много вероятно е той да намери начин да ви даде предметите, които търсите. Може би тогава те вече няма да са заплаха за вас и няма да има нужда да ги унищожавате.
Мрачно, баща ми се засмя.
– Мислиш ли, че целият този заговор е, защото ги виждам като заплаха? Не, моя невежа дъще. Те са толкова незначителни, колкото беше слабата ти майка. В аналите на времето петънцето, което ще оставят в историята, ще бъде абсолютно незабележимо. Мислиш ли, че ми пука, че той те обича? Мислиш, че не виждам как копнееш за него. Не съм глупак, Йесубай. Не се заблуждавай. Аз напълно контролирам твоя живот. Ако нещо ти давам, то е защото го искам. Това, че изобщо съществуваш, е защото аз го позволявам.
Той прокара ръка по челюстта си.
– Все пак има какво да се каже за това, че позволихме на играта да стигне до нейния неизбежен, сърцераздирателен край. Много добре. – Той ми хвърли последен поглед, след което се обърна към прозореца. – Кажи на по-младия принц, че искам да се срещна с него утре по здрач на границата между нашите земи, между хълмовете. Тогава ще реша дали ако го оставя жив ще е от полза за мен.
Кимнах, ужасена от това, което бях направила, и когато той си тръгна, продължих да мисля дали има нещо, което можех да направя по различен начин. Отново облекчението на съня ми се изплъзна и аз използвах най-тъмния си воал, за да скрия зад него следите от безсънната нощ. Този воял само прикри окаяното ми състояние, но имах чувството, че прикрива злините, в които участвах. Не за първи път се чудех дали светът нямаше да бъде по-добро място, ако не бях се родила.
Кишан с готовност се съгласи да се срещне с баща ми и под претекст, че излизаме на езда по залез, се отправихме към граничните райони. Баща ми ни чакаше. Той кимна на Кишан, който се бе приближил само със символичен меч и броня. Фактът, че той беше крайно неподготвен за сблъсак с баща ми, не остана незабелязан от мен. Прехапах устната си до кръв. Дори Кишан да беше облечен подходящо за битка и да не се беше приближил като доверчив младоженец, той пак не можеше да се изправи срещу баща ми.
След като се поклони, Кишан смело обяви, че иска баща ми да го преразгледа годежа ми. Блясъкът в очите на баща ми ми подсказа, че Кишан се държи точно, както той очакваше.
– И какво ще ми предложите в замяна на загубата на титлата? – попита баща ми. – Със сигурност не очакваш да се съглася само от добро сърце?
Кишан започна да предлага богатства, хубави коне, бойни слонове и всякакви други дрънкулки, които притежаваше, но скоро стана ясно, че баща ми започва да се отегчава.
– Нямам нужда от такива неща – категорично заяви той. – Кишан, усещам, че си човек, който може да взема трудни решения, дори ако се наложи да направиш жертва. Прав ли съм?
Кишан скръсти ръце на гърдите си.
– Известен съм с това, че съм решителен в битка.
– Много добре. Тогава ще бъда възможно най-директен с теб. Дъщеря ми, Йесубай, се опита да остави настрана чувствата си към теб, за да може да заеме мястото си на кралица и съпруга на брат ти. За съжаление, изглежда, че не е в състояние да отрече зараждащата се любов в сърцето си и избира теб. Честно казано, би било по-добре, както за нашите семейства, така и за двете кралства, ако вие двамата никога не се бяхте срещали, но аз съм милостив човек, който разбира страстите на младите.
Повдигнах вежда, но не казах нищо.
Локеш продължи:
– Тъй като съм съпричастен към положението ти, ще се съглася да променя условията на годежа.
Кишан се засмя и обви ръце около мен, притискайки ме в силна прегръдка.
– Но… – каза баща ми, недоволството от действията на Кишан беше ясно изписано на лицето му – трябва да се съгласиш с моите условия.
Кишан се отдръпна от мен и принца зае място на влюбеният младеж, достоен да бъде син на баща си.
– Няма какво да ти обещая от името на баща ми. Мога да ти дам само това, което притежавам. Ако има нещо повече, което желаете, ще трябва да го обсъдите с родителите ми.
Локеш прегърна Кишан през раменете.
– Сине. Мога ли да те наричам така? – Той не изчака отговора на Кишан. – Нека все още не намесваме Раджарам и Дешен. Тези преговори са в толкова деликатен период, че трябва да продължим внимателно. Хмм?
Кишан кимна колебливо.
– Какви са вашите условия тогава?
– О, не много. Една дреболия, наистина. Виждаш ли, аз съм това, което би могъл да наречеш колекционер.
– Колекционер на какво?
Локеш се засмя.
– Много неща, но в твоя случай има нещо, което притежаваш, което може да предизвика интереса ми достатъчно, за да ме накара да считам, че отказа на Йесубай от титлата, е добра сделка.
– И това е?
– В семейството ви има амулет. Всъщност два.
– Амулетът на Деймън? Защо са ви? Те нямат никаква стойност. Те са просто дрънкулки, предавани в моето семейство.
– Да. Наясно съм, че не биха достигнали голяма цена, но разбираш ли, те са много стари. – Локеш се усмихна като чакал. – А аз имам специален афинитет към… старите реликви.
– Разбирам.
Кишан наведе глава, челюстта му се движеше, докато обмисляше предложението на баща ми. Накрая той каза:
– Ще ти дам моята част, но Дхирен притежава другата. Съмнявам се, че би поискал да се откаже от него, за да мога да се оженя за Йесубай.
– Да. Това може да е проблем. Все пак сделката е за двете части. Ако не можем да постигнем споразумение, тогава Йесубай ще се омъжи за брат ти. Колкото и нещастна да е тя.
Кишан не каза нищо, но можех да видя отчаянието в очите му. Колкото и да ме желаеше, знаеше, че няма начин Дхирен да се откаже доброволно от амулета си. Дори и ако това означаваше да ме загуби.
Зад Кишан усещах как баща ми събира силата си около себе си. Ако не можеше да манипулира принца, щеше да го убие.
– Кишан – предложих аз – може би има и друг начин.
– Какъв? — прошепна той. – Рен няма да ни помогне.
– Ами ако го изненадаме?
– Какво имаш предвид?
– Да, дъще. Какво имаш предвид? – Не пропуснах скритата заплаха в гласа на баща ми.
– Ами ако се опитаме да го откраднем?
– Рен не държи амулета при себе си. Дори аз не знам къде е.
– Баща ми може да изпрати маскирани войници, които да пресрещнат Дхирен, докато пътува към дома. Те ще имат конкретни инструкции да открият местоположението на неговия амулет и след това биха могли да го задържат, докато отидете и го вземете. Той дори няма да разбере, че сме замесени.

Назад към част 6                                                    Напред към част 8

Пет
Годеж

През остатъка на нощта, сънят ми се изплъзваше. Това, че баща ми можеше да получи достъп до двореца толкова лесно, ме плашеше повече, отколкото исках да призная. Отчаях се, мислейки си, че никога няма да получа истинска свобода, че сянката на баща ми ще преследва мен и хората около мен до края на живота ми.
И все пак, знаейки, че той е положил толкова големи усилия, за да ме внедри в домакинството на Раджарам, означаваше, че може би има гранци за това, което той можеше да направи. Фактът, че той се нуждаеше от мен, за да постигне целта си, беше индикация, че той не е всемогъщ. Може би, ако бях много внимателна и умна, ще намеря начин да заобиколя плановете му, но такова предателство щеше да дойде на висока цена. Ако трябваше да му се противопоставя, трябваше да съм абсолютно сигурна, че ще успея.
Когато слънцето изгря, вече бях облечена и потърсих Дешен. Въпреки краткото време, през което бях около нея, усетих, че може да й се има доверие и ако имаше нещо, от което се нуждаех, за да победя баща си в собствената му игра, то беше мощен съюзник.
Казаха ми, че Дешен е в стаята си и влязах, без да почукам, само за да открия кралицата, в ръцете на съпруга си. Разбира се, знаех, че трябваше да си тръгна веднага, но краката ми бяха вкоренени на място.
Императорът беше красив мъж, много приличащ на сина си Кишан, мъжът, за когото си мислех от седмици, въпреки че се опитвах да не го праевя. Съпругът на Дешен носеше силата си като мантия на раменете си и въпреки това се държеше с жена си толкова нежно, сякаш беше скъпоценно цвете.
Тя очевидно не се страхуваше от него. Всъщност тя смело се отдръпна, когато ме забеляза и изглежда не се страхуваше, че съпругът и ще я накаже за това. Съпругът й се засмя, без изобщо да се ядоса, когато тя удари с юмруци гърдите му, и той не изглеждаше дори малко смутен, че е хванат да прегръща страстно жена си. Той се премести зад нея, обви ръце около кръста й и учтиво ме попита дали съм спала добре.
Въпреки че отворих уста да отговоря, не успях да кажа и дума и Дешен ме спаси от неудобната ситуация, като му напомни, че съм много срамежлива, особено сред мъже, и че трябва да спре да ме кара да се чувствам неудобно и да отиде и да намери нещо, което владетелите правят.
– Да, Хридая Патни – отговори той нежно.
Засмя се, намигна ми, целуна жена си по бузата и прошепна нещо в ухото й, карайки я да се усмихне, преди да излезе от стаята.
Когато той си отиде и тя се настани удобно в любимия си стол, ме покани да се приближа. Преди дори да направя и крачка, казах:
– Ти го обичаш! – което прозвуча почти като обвинение.
– Да. – Тя се усмихна и вдигна ръка към мен. – Толкова ли е шокиращо?
Направих няколко колебливи крачки напред.
– Мъжете са…
– Мъжете са… какво? – Тя хвана ръката ми и нежно ме дръпна надолу към една възглавница близо до краката си.
Скръстих ръце, чудейки се как да завърша изречението, без да я обидя. Накрая казах:
– На мъжете не трябва да се вярва.
Тя се засмя тихо и след това стана сериозна, докато изучаваше изражението ми. Протегна ръка към главата ми, повдигна вежди, като ме помоли за разрешение. При кимването ми тя внимателно махна воала, покриващ лицето ми, и обхвана брадичката ми. Жестът беше мил и майчински и въпреки че се опитах да сдържа емоциите си, очите ми се напълниха със сълзи. Дълга минута тя само ме гледаше.
– Наранявал ли те е някой, Йесубай?
Тялото ми се разтърси от леки тръпки и когато нищо не казах, тя помоли:
– Кажи ми.
Знаех, че трябва да обмислям всяка дума, сякаш всяка една ще доведе до моята смърт и, което беше по-лошо, до смъртта на Иша, но присъствието й ме караше да се чувствам така, сякаш надеждата е нещо, към което мога да посегна, сякаш може и да има щастлив край за мен. Облизах устни и започнах да говоря и разговорът ни беше толкова напрегнат, че мина цял час, преди да спра.
Тя слушаше с онзи вид съчувствие, което бях получила само от Иша. Когато свърших, тя ме погали по косата и каза:
– Ще си в безопасност с нас, Йесубай. Обещавам ти, че синът ми никога няма да се държи лошо с теб. Той ще бъде търпелив. Въпреки това, ако не искаш да се омъжиш за него, можеш, независимо от това, да останеш тук. Ще ти предложа убежище, както и на другите жени. Но се надявам, че ще се съгласиш поне да се срещнеш със сина ми, преди да вземеш решение.
Беше толкова лесно. Добротата, която показа, ме накара да се почувствам още по-мръсна, още по-двулична заради нещата, които не бях споделила с нея. Едно нещо беше сигурно, не бях достойна да бъда член на това семейство. Бяха доверчиви, искрени и без лукавство. Баща ми щеше да ги унищожи и ако не можех да направя нещо, за да го спра, щях да се чувствам виновна за гибелта им.
След като я уверих, че наистина имам намерение да се обвържа със семейството й, тя разкри една скрита врата зад завесата, като каза, че мога да я използвам, когато трябва да избягам от вниманието на Хаджари. Водеше към градината и докато си проправях път по тайния проход, пожелах да бъда невидима и се зачудих дали не съм направила сериозна грешка.
Баща ми би се ядосал на методите ми, но дори той не можеше да отрече резултатите. Имаше, разбира се, вероятност той никога да не разбере. Съпругата на Раджарам се съгласи да пази моето признание в най-строга тайна. Все пак смятах, че потенциалните ползи надвишават риска.
За да спечеля съчувствието на Дешен, й бях разказала за малтретирането на баща ми. Не всичко. Ако се бях опитала да го направя, щеше да отнеме много повече от час. В действителност не бях споделила дори частица от това, което бях преживяла в ръцете му. Не разкрих магьосническите му сили или факта, че е заплашил живота на Иша. Не споменах за отровата, скрита в гардероба ми, или за ножовете, които се побираха в тайни джобове, зашити в роклите ми.
Всичко, което беше необходимо, за да я направя мой съюзник, беше да говоря за гнева на баща си. Разказах й за времето, когато беше разрушил детската стая в пристъп на гняв заради плача ми като бебе. Че беше пребил Иша до безумие, задето ми е позволила да вдигам такъв шум. Очите на Дешен се бяха напълнили със сълзи, когато описах как ме блъсна в стената толкова силно, че бях изпаднала в безсъзнание. Тя ахна, когато заговорих за месеците, които бях прекарала заключена далеч от света само с цветята, които озаряваха стаята ми.
Имаше достатъчно истории за разказване — истории, които не са толкова необичайни за жените — които можех да споделя, без да навлизам в никакви подробности за свръхестественото. Добавих, че Хаджари също ме е заплашвал няколко пъти, правейки неуместни намеци, щипейки и докосвайки ме, когато баща ми не беше наблизо.
Приключвайки, аз я помолих да не споменава за малтретирането на Хаджари или да не прави нищо по въпроса, така че баща ми да не разбере. Тя се съгласи, но настоя да ми покаже тайните проходи в двореца. Тогава тя ме изненада, като каза, че смята, че ще бъда добра половинка за сина й и че, ако имам желание, би искала да организира среща между нас.
Фактът, че тя ме прие толкова лесно, ме накара да се почувствам скептична към нейната прозорливост. Бях постигнала резултата, който исках, но се чудех каква би била цената и то не само за мен, но какво би означавало това за нея и нейното семейство.
Баща ми се върна след две седмици и аз му съобщих новината, че Дешен се е съгласила за годежа и иска да уреди среща с Дирен веднага щом задълженията му позволят. Новината зарадва баща ми. Той ме увери, че престрелките незабавно ще спрат, за да мога да бъда представена на бъдещия ми годеник.
Когато попитах за здравето на Иша, той просто ми ми се усмихна широко като котка, притиснала мишката в ъгъла. След това той прошепна още заплахи, като каза, че Хаджари е бил разочарован от постоянните ми изчезвания.
Казах му част от истина.
– Хаджари прави някои от жените тук нервни. Дешен го изгони от женската стая и тъй като печелех благоразположението й, нямаше как да го защитя.
Той ме погледна, сякаш се опитваше да разбере какво мисля, но накрая отстъпи.
– Много добре. Когато имам възможност, ще го накарам да шпионира Кадам.
Локеш си тръгна, по тайния начин, по който беше дошъл, с обещание, че ще ме посети отново много скоро.
На следващия ден седях близо до Дешен, наполовина слушайки сутрешните доклади от мъжете, които й докладваха за хода на военните действия, когато един от тях каза нещо, което изостри вниманието ми.
Докато той се покланяше, преди да си тръгне, попитах Дешен:
– Синът ви се е върнал?
– Да. – Тя грейна и после добави. – О, не Дхирен. По-малкият ми син Кишан. Предполагам, че той ще се присъедини към нас на вечеря.
– О.
– Не се безпокой. Скоро ще се срещнеш и с Дхирен.
Поклатих глава и се усмихнах.
– Нямам търпение.
– Много добре. Сега, моля да ме извиниш. Бих искала да се уверя, че готвачите ще приготвят любимото ястие на Кишан тази вечер.
– Разбира се.
Тя постави ръката си върху долната част на гърба ми, докато ставах.
– Би ли искала да се разходиш в градината? В центъра има лабиринт, в който повечето хора трудно се ориентират. Там лесно ще избегнеш човекът на баща ти. – Тя понижи гласа си и прошепна: – Номерът е винаги да завиваш наляво. – Тя си тръгна заедно с антуража си, а когато останах сама, използвах способността си да ставам невидима. Послушах съвет й и тръгнах да изследвам лабиринта, нещо, което отдавна копнеех да направя.
Градината на Раджарам беше много различна от висящите градини над кралския дворец, но въпреки това беше красива, пълна с цветя от всякакъв вид и дървета, които миришеха прекрасно. Уверена, че оставам незабелязана, отделих време да изследвам, докосвайки деликатните растения и цветни пъпки, докато не стигнах до лабиринта.
С любопитство влязох и завих наляво десетина пъти, докато стигнах до центъра. Фонтан, пълен с лотосови цветя, ме привлече по-близо. В средата на лабиринта, заобиколен от жив плет, толкова висок, че никой не можеше да ме види, се чувствах в безопасност, сякаш растителният свят, който обичах толкова много, можеше да ме обгърне и да ме защити от всичко лошо на света.
Тъй като се чувствах в безопасност, оставих силата, която ме защитаваше, да се стопи и вдигнах лице към горещото слънце. Когато ми стана твърде топло, махнах воала от лицето и косата си, оставих го да падне около ръцете ми и потопих върховете на пръстите си във фонтана, за да охладя врата и лицето си. Бръмченето на пчелите и песента на птиците ме успокоиха и успях да забравя къде съм и, което е по-важно, коя съм. В градината бях просто едно момиче, което обичаше цветята.
Сред розовите и бели лотосови цветове забелязах нещо различно, нещо, което бях виждала и преди. Това беше същото лавандулово водно цвете, което бях видяла във фонтана на краля.
– Невъзможно – прошепнах аз и се пресегнах да го взема, за да мога да го разгледам по-отблизо. – Може би си по-често срещано, отколкото си мислех.
Зад мен се чу дълбок глас:
– Бих казал, че е изключително.
Стресната, изпуснах цветето и се обърнах. В отвора към центъра на лабиринта стоеше човекът, когото не бях успяла да забравя, въпреки че минаха седмици, откакто го видях. Премигнах, за миг заслепена от широката му усмивка, докато той не направи крачка към мен. Тогава дойдох на себе си и припряно дръпнах воала върху косата и лицето си, след което сведох глава.
Той се поколеба, като видя реакцията ми.
– Извинявам се. Не исках да ви стресна.
Чувствах езика си вързан. Исках да отговоря, но не можех да се сетя какво да кажа. Вместо да поиска отговор или да стане нетърпелив към мен, той се приближи до фонтана и взе цветето, което бях пуснала на камъка. Внимателно го постави обратно сред другите цветове.
– Красиво е, нали? — попита той, въпреки че изглежда не му пукаше дали ще отговоря. – Видях го в градината на Бреенам и пожелах да го имам. Знаех, че майка ми ще го хареса.
– Прекрасно е – прошепнах.
Малки рибки се стрелнаха към повърхността, напомняйки ми за тези от двореца, където бях стояла до него, но сега той ме виждаше. Сякаш прочел мислите ми, той каза:
– Хората на майка ми разказват една история за тези риби. Далеч оттук има река, пълна с тях. Въпреки че не се случва често, някои риби-кои плуват чак до началото на реката. (Риби-кои, наречени още Брокатен шаран, са подвид на опитомен шаран, които се използват за декоративни цели). Там те стигат до голям водопад и най-смелите и непоколебими риби, започват да скачат към върха на водопада, изтощавайки се, за да получат дар от боговете.
– Какво биха дали боговете на една риба? — любопитно попитах.
Той наклони глава и въпреки че можех да видя блясък в очите му, показвайки, че е чул тихият ми въпрос, той не се обърна към мен, а протегна и прокара ръка през фонтана и след това обхвана задната част на врата си, намокряйки го с хладка вода.
– Превръщат се в големи дракони. Заради това, началото на водопадът на Жълтата река е наречен Портата на дракона. Така че виждате, всяко създание, дори толкова невзрачно като риба, може да стане нещо могъщо, преминавайки през изпитания, те срещат съдбата си.
Това, което каза, беше забележително. Не само защото се бях захласнала от способността му да разказва, но и защото изглеждаше, че знае точно какво трябва да чуя. Аз също се борех с и си помислих, че ако има надежда за една скромна риба, тогава може би и мен боговете ще ме забележат. Може би, ако докажа, че съм достойна, бих могла да получа дар, от който имах нужда.
– Извинявам се за небрежния си външен вид – каза той, изтръгвайки ме от мислите ми. – Кадам ме товари повече от обикновено. Страхувам се, че ме наказва, че ме нямаше през последните няколко седмици. Той мисли, че съм станал дебел и мързелив без ежедневните му тренировки.
Когато той разхлаби ризата си и наплиска вода по врата си, аз преглътнах и навлажних устните си, стоейки замръзнала на място. Кишан беше всичко друго, но не и дебел и мързелив. Всъщност той беше най-красивият мъж, когото някога съм виждала. Ръцете и гърдите му бяха мускулисти, а ризата му прилепваше към тялото му по такъв начин, че ме караше да се чувствам така, сякаш съм стояла твърде дълго на слънце.
Говорейки за слънцето, златните му очи, особено когато гледаше към мен, бяха достатъчно топли, за да ме стопят в локва, където стоях. Всъщност бях изненадана, че вече не съм се преляла във фонтана. Представях си какво би било да съм водата, която той плискаше по кожата си, когато нещо привлече вниманието ми.
Това беше медальонът. Висеше на врата му и бях абсолютно сигурна, че това е същият, който баща ми търси. Студен страх проникна в тялото ми, смразявайки трескавата ми кожа. Обгърнах кръста си с ръце. Какво щях да правя? Ако баща ми знае, че този млад мъж носи предмета, който искаше, щеше да го убие. Или щеше да ме накара да го направя. Така или иначе, красивите златни очи на Кишан щяха да се затворят завинаги. Топлината му ще бъде заменена от студа на гроб. Потръпнах.
– Студено ли ви е? – попита той. – Ще ми позволите ли да ви придружа обратно до двореца?
Кимнах му кратко. Той ме поведе към откритата част на живия плет и каза:
– Между другото, името ми е Кишан.
– Знам — отвърнах тихо.
Той се обърна, за да ме погледне и ми хвърли озадачен поглед, но се усмихна.
– Тогава съм в неизгодно положение. Може би прекрасната млада дама ще ме удостои с името си?
Спрях, а умът ми препускаше в мисли за безсмислието на това, което се опитвах да направя. Как бих мигла да го спася, да спася семейството му, когато баща ми планираше такива злини срещу тях? Вдигнах очи и видях медальона му. Как щеше да умре? Ще се събудя ли един ден, за да чуя, че има черни петна по гърдите му? Щеше ли просто да изчезне? Или може би смъртта му щеше да дойде от моята ръка. Може би аз щях да прокарам малкия си нож през гърлото му. Може би аз щях да притисна чашата, пълна с отрова, към устните му.
Изведнъж не можех да го гледам повече. Моето име беше името на убиец. Бях убийца, която в момента се създаваше. Той поне заслужаваше да знае името на тази, която трябваше да го убие.
– Йесубай – прошепнах. – Казвам се Йесубай. – Стиснах полите си в юмруци, стрелнах се покрай него и тичах чак до двореца, без изобщо да поглеждам назад.
—
Въпреки че се опитвах да избягвам Кишан, той сякаш винаги знаеше къде съм. Той беше един от малкото мъже, допускани в женските стаи. Виждах го седнал в краката на майка си, разговаряйки с нея, повече от един път. Всеки път той се опитваше да ме включи в разговора, но аз се извинявах и си тръгвах. Когато вечеряхме, го хващах да ме наблюдава и често доброволно ме придружаваше, като охрана, когато се разхождах из двора.
Кишан сякаш усещаше облекчението ми, че е наблизо, и когато вървяхме, почти забравях, че Хаджари ни следва. Кишан имаше способността да ме кара да се чувствам в безопасност, по същият начин, както се чувствах в градината. Не само защото беше голям мъж, имаше и нещо друго. Не го осъзнавах до третия ден, че това, което чувствах , когато съм около него, беше надежда. Никой не можеше да бъде около Кишан и да не бъде повлиян от неговата стабилност и от това колко земен беше той.
Подобно на дърветата, корените му бяха дълбоки и аз си мислих, че ако ме прегърне, ще ме скрие на безопасност в клоните си от света. Нищо не можеше да го разстърси. Не се страхуваше от нищо. Гледайки го как тренира с войниците, можех да видя, че те го уважават и му вярват напълно. Нещо повече, бях опасно близо до това да започна да изпитвам същото към него.
Твърде бързо Дешен обяви, че керванът е готов да ме отведе на среща с Дирен. Докато ме качваха в каретата, повдигнах завесите, търсейки лицето на Кишан, но той не дойде да ме изпрати. Казах си, че така е най-добре и се приготвих за дългото пътуване до далечния край на империята.
Когато срещнах Дирен, бях поразена колко красив беше той. Приличаше повече на майка си, отколкото на баща си. Очите му бяха изумително сини, но колкото и мил да беше, ми липсваше топлината на златния поглед на Кишан. Говорихме дълго. Той беше учтив, добре възпитан, всичко, което една жена трябва да иска от един мъж, но нещо ми липсваше. Между нас имаше разстояние, което беше твърде голямо, за да се опитаме да го нарушим. Въпреки че го наблюдавах внимателно през времето, когато бяхме заедно, не видях синджир около врата му, показващ, че носи част от амулета, който баща ми търсеше.
Беше очевидно, че трудностите, които среща с армията на баща ми, го бяха ангажирали напълно, но той не ме обвиняваше за този факт и нито обсъждаше дипломатическите аспекти на нашия съюз. Той просто каза, че очаква с нетърпение нашия брак и има голяма надежда, че ще бъдем щастливи заедно.
Документите бяха подписани и той учтиво и внимателно се увери, че имам всички необходимо удобства за пътуването ми обратно, но когато притисна устни към ръката ми за сбогом, всичко, което можех да почувствам, беше съжаление. Той беше добър човек, прекрасен дори. Човек, толкова различен от баща ми, колкото нощта беше от деня. Това направи моето участие в плановете на баща ми още по-трудно за понасяне.
Не беше минал и един ден от моето завръщане, когато баща ми се появи, но този път официално, а не по тайния начин, по който ме посещаваше преди.

Назад към част 5                                                       Напред към част 7

Четири
Клопка

Не можах да се сдържа и ахнах. За щастие нито баща ми, нито младежът го чуха при звуците на течащия фонтан.
– Какво имате предвид? – попита красавецът. Имаше право да бъде подозрителен. Каквото и да планираше баща ми, не предвещаваше нищо добро за никого.
Локеш се обърна и се приближи до фонтана. Позволявайки на водата да тече през върховете на пръстите му, той попита:
– Вие, разбира се, знаете за съобщението, което краля направи тази вечер?
– Че дъщеря ви отговаря на условията за брак? Какво от това?
Част от мен беше наранена от забележката на младия мъж. Опитах се да мисля рационално, като си напомнях, че така или иначе не търся ухажор. Че най-доброто нещо за мен и Иша е, ако се омъжа за човек, който живее далеч от баща ми. Достатъчно далеч, за да мога да избягам. Подобно нещо би било лесно с краля от Махабалипурам, но подозирах, че да избягам от човек като този непознат ще се окаже много по-трудно. Все пак да чуя неговият безразличен тон, беше удар за женската ми гордост.
Винаги съм знаела, че съм красива. Иша ми го казваше толкова много пъти всеки ден, а и привличах достатъчно внимание от мъжете, за да съм уверена във външния си вид, но за първи път в живота си се почувствах… непривлекателна. Идеята, че младият мъж, когото намирах за толкова очарователен, изобщо не се интересуваше от мен, ме нарани.
Баща ми продължи.
– Може да не знаете за това, но съобщението тази вечер беше непланирано. Кралят възнамерява да използва дъщеря ми, за да разшири своя обхват, и тъй като тя е единственото, което ми остана от моята любима, покойна съпруга, може да разберете, че декларацията относно нейната готовност за брак, предизвика известно безпокойство в мен.
Присвих очи при споменаването на майка ми. Иша, отдавна беше споделила подозренията си относно смъртта на майка ми, че не е умряла при раждането, както баща ми караше всички да вярват. Нейната приятелка, акушерката, която ме е изродила, беше говорила с Иша само часове след раждането ми и беше съобщила, че и майката, и дъщерята са здрави.
Малко по-късно, когато са дошли да проверят двете ни, са установили смъртта на майка ми, а акушерката беше изчезнала. Иша вярваше с цялото си сърце, че баща ми се е отървал и от двете. След като се запознах с нрава му от първа ръка, не се съмнявах, че е способен на това. Ако смятах, че е възможно да го убия, отдавна щях да съм го направила. Красивият мъж заговори, отвличайки ме от мислите за отмъщение.
– Какво общо има това с мен? – попита непознатият.
Баща ми прокара върховете на пръстите си напред-назад във водата и аз забелязах, че всички риби изчезнаха. Без повече да се молят за храна, те бързо се оттеглиха в далечните краища на езерото. Интересно, дали бяха усетили нещо, когато баща ми докосна водата! Или може би е използвал силата си по някакъв начин, за да ги накара да се оттеглят. Прехапах устни, толкова съсредоточена върху следващите думи, изречени от баща ми, че едва дишах.
– Мислех, че можем да постигнем взаимноизгодно споразумение.
– Като?
– По-големият ти брат и Дхирен, нали? Чувал съм, че още не си е взел булка.
– Той е още млад. Освен това той е твърде зает да защитава нашите земи от вашите… малки схватки.
Баща ми хвърли бърз поглед към непознатия, устните му леко се извиха при забележката на мъжа.
– Не би ли било по-добре – попита Локеш с хитра усмивка – ако брат ти можеше да се върне към задълженията си у дома? Да забрави войната и споровете за територия и да се установи като император, който е предопределен да стане? С подходящата жена до него той може да заеме полагащото му се място. Синовете да властват вместо баща им.
– Нека позная. Бихте искали дъщеря ви да бъде подходящата жена.
– Тя е красива. Послушна и скромна. Нещо повече, нейната зестра е подкрепена и от краля. – Той се наведе напред и понижи глас. – И нека си остане между нас, с дъщеря ми на трона, ще бъда много доволен, че моите внуци някой ден ще управляват и двете кралства. Безсмислените кавги за територия ще спрат и двете ни кралства биха могли да процъфтяват по взаимно задоволителен начин.
Младият мъж потърка челюстта си и чух звук от наболата брада по бузата му. Исках да извикам, да му изкрещя да не обръща внимание на думите на баща ми. Че Локеш никога не е спазвал обещанията си. Че дори това, че съм и го слушам, е опасно. Но аз не казах нищо и кърших невидимите си ръце, отчаяно жадувайки да чуя планираното за мен бъдеще. Фактът, че Локеш не позволи на краля да ме омъжи за някого по свой избор, не беше изненадващ, но бях си позволила малка частица надежда и както очаквах, баща ми я беше потушил преди дори да е минала вечерта.
Тогава моят коварен баща добави:
– Със сигурност ти ще бъдеш свободен да преследваш собствените си цели. Може би ще намериш жена с достатъчно богатство, за да можеш да си купиш малко собствено имение. Очевидно е, че като втори син ще получиш част от богатството на баща си. При достатъчно добро начало да се справиш много добре. Разбира се, никога няма да можеш да изместиш брат си, но няма нищо срамно в това да си втори. А и съм сигурен, че децата на дъщеря ми ще се радват да се срещнат с чичо си, ако той реши да ги посещава от време на време.
Докато Локеш говореше, гърбът на младия мъж се изправи още повече. Гневът му беше очевиден. Знаех го и баща ми го знаеше. Манипулацията беше едно от уменията му и единственият начин да го заобиколиш беше да се преструваш, че нищо от казаното от него не те засяга. Отново установих, че искам да застана в защита на младия мъж, но не можех да направя нищо. Баща ми маневрираше със своите пластове манипулация около мъжа ловко като змия и почти можех да чуя звука от нараняването на егото на красивия непознат, докато спиралите се затягаха.
– Разбирате, че изпитвам голяма бащинска привързаност към дъщеря си. За мен е наложително да я държа близо до себе си. Нашите земи граничат една с друга. Поради това съм готов да преговарям за годеж от името на нашия крал, но не се заблуждавайте, ако щедрото ми предложение бъде отхвърлено, няма да имам друг избор, освен да ескалирам враждебността между нашите народи.
– И се чувствате комфортно да настаните дъщеря си при така наречените си врагове?
Езикът на Локеш се стрелна по устните му.
– Абсолютно съм уверен, че ще се отнесете към нея с честта и уважението, които заслужава.
Не можех да не се засмея. Нямаше по-опасен враг за моето благополучие от самия мъж, който твърдеше, че изпитва „бащинска обич“ към мен.
Младият мъж на име Кишан обърна гръб на баща ми, което означаваше, че е с лице към мен. Всъщност той беше само на няколко сантиметра от мен. Безброй емоции преминаха по лицето му, докато обмисляше думите на баща ми. Исках да се протегна и да погаля с върха на пръста си челото му, за да изгладя бръчките и да облекча дискомфорта, който баща ми му беше причинил. Накрая той каза:
– Ще предам вашето предложение на родителите ми. Ще изпратим нашия отговор по куриер в рамките на две седмици.
Баща ми сведе глава в жест на престорена добра воля.
– Нека вашите коне са бързи.
Тогава Кишан си тръгна и Локеш го изгледа как си отива. В градината се спусна тишина. Всяко живо същество беше неподвижно. Дори вятърът беше утихнал. Дишането ми изведнъж ми се стори твърде шумно. Плъзнах ръка по горещото си чело и си пожелах невидимите ми крака да спрат да ме болят. Вдигайки ръце, Локеш насочи силата си, действие, на което рядко ставах свидетел. Водата във фонтана замръзна, тъй като сивият лед скоро покри всеки сантиметър от каменистата повърхност на пътеката.
Той размаха ръце във въздуха и силен вятър разкъса градината, откъсвайки нежните цветя от стъблата им и чупейки клони от дърветата. Тогава той вдигна ръце и земята се разтресе, замръзналият фонтан се пропука, а аз се спънах и паднах. Прехапах силно езика си, за да не извикам. Протягайки отворените си ръце, сини искри изскочиха от върха на пръстите му и изгориха ствола на близкото дърво. Свивайки юмруци, той загаси искрите и с решителна крачка напусна градината, тръгвайки надолу по различни стълби от тези, които аз бях използвала.
Чаках дълго време, преди да се върна в стаята си и щом го направих, внимателно измих краката си и се качих в леглото, но сънят ми убягваше. Вместо това се загледах в платнената материя, покриваща леглото ми, и се приготвих за настъпващото утро.
Когато дневната светлина осени стаята ми, изчаках баща ми да дойде да ме вземе. Очаквах да се появи веднага, но тъй като сутрешните часове минаха и дори прислужница не дойде в стаята ми, се осмелих да изляза. Не намерих никого, гост или слуга, докато не влязох в голямата зала, а когато го направих, този, който ме видя, не беше баща ми, нито дясната му ръка, Хаджари, а крал Девананд, моят бъдещ ухажор от Махабалипурам.
– О, скъпа моя. Толкова трагично. Наистина трагична новина.
– Какво се е случило? — попитах го, докато намествах воала по-плътно около лицето си.
– Не сте ли чули?
Поклатих глава в отговор.
– Кралят е убит.
– Възможно ли е… — попитах, а подозрението вече изпълни ума ми. – Как е умрял? Разкрит ли е убиецът?
– Все още не. Баща ти разследва.
– Разбирам.
– Първоначално се смяташе, че той просто е издъхнал в съня си, но докато жените се грижиха за него, нощницата му се разтвори. Тогава видяха черните петна по гърдите му близо до сърцето му.
– Черни петна?
– Да. Областта около сърцето му била изгорена, но това не е достатъчна причина за смъртта му, но това е достатъчно доказателство, за да предизвика подозрение.
– Разбирам. Какво ще се случи сега? Къде е баща ми?
– Той организира войските. Те трябва да защитават кралството до момента, в който бъде избран нов крал. Той се притеснява, че узурпатор може да се опита да вземе трона и не желае това да се случи.
– Разбира се.
Той ме потупа по ръката.
– За съжаление, това означава, че в момента няма да се правят планове относно вашето бъдеще. Трябва да знаеш обаче, че съм показал много ясно намеренията си на баща ти. Той ме увери, че ще бъда сред първите, които ще разберат, когато всичко се уреди. Дотогава всички гости трябва да се върнат възможно най-тихо в собствените си кралства.
– Разбирам.
– Ах. Ето го човекът на баща ти. Ще те оставя на неговите грижи. Докато се срещнем отново, прекрасна.
Кралят стисна ръката ми и неохотно ме предаде на Хаджари, който хвана ръката ми в силна хватка.
– Къде беше? – изсъска той в ухото ми.
– Никой не дойде да ме вземе тази сутрин – отговорих студено.
– Баща ти те чака. Идвай.
Той ме повлече надолу по коридора и през няколко прохода, наслаждавайки се на възможността да ми покаже, че той командва, въпреки че и двамата знаехме, че е само временно. Разбира се, поведението му се промени напълно в момента, в който влязохме в стаята, където седеше баща ми, заобиколен от съветниците на покойния крал. Когато той ме видя, разпусна групата.
– Спа ли добре, скъпа? — попита той учтиво, когато последният от мъжете си тръгна и затвори вратата след тях.
– Да, татко – отговорих аз с поглед, прикован върху краката му.
– Предполагам, че си чула за кончината на краля – каза той и от тона му не можах да разбера дали ми задава въпрос или прави изявление. Реших, че е най-добре да не казвам нищо.
Той изчака няколко секунди и след това потвърди това, което вече подозирах.
– Трагично, нали? Разбира се, ти си наясно какво може да означава това за теб.
– Че все пак няма да се омъжвам? – Осмелих се тихо.
– О, ти ще се омъжиш, Йесубай, но не и за стария крал, който така очевидно предпочиташ. – Той се обърна и закрачи обратно към кралската маса, където беше разстлана голяма карта. Той взе фигурка на воин на гърба на слон и я премести на друго място през тежка черна линия, начертана върху картата. Територията беше отбелязана с думата Раджарам. Отместих поглед, преди той отново да ме погледне.
– Трябва да си щастлива – каза той. – Намерението ми е да се омъжиш за някой много по-млад. И тогава, след като станеш кралица и мине малко време, ще очаквам да го убиеш. – Стресната, вдигнах поглед и го видях да ме гледа с дяволски блясък в очите. „За да съм сигурен, че ще изпълниш ролята си в тази малка драма, ще държа Иша на близо. Предполагам разбираш какво искам да ти кажа? – завърши той.
След като подтиснах съзлити се, кимнах и отговорих:
– Да, татко.
– Много добре. Можеш да си тръгваш. Ще живеем тук, докато не се направят необходимите действия за твоя годеж.
—
Баща ми се възкачи на престола с неохота само след месец. Той държеше Иша далеч от мен, за да се увери в моето подчинение. Прислужниците, които ми бяха назначени, бяха ефикасни, но студени, а Хаджари се превърна в постоянна част от живота ми. Нито веднъж не ме изпусна от поглед. Стаята ми беше сметната за твърде лесна за бягство и ми бяха определени нови помещения. Имаше само една врата за влизане и излизане от новата ми стая и тъй като всички високопоставени лица бяха отпратени, баща ми нямаше нищо против да ме остави сама.
Доставяха ми храна в стаята и ми беше позволено да се разхождам на територията на двореца и само ако Хаджари беше с мен. Тъй като знаех, че оставането насаме с Хаджари вероятно няма да е приятно за мен, реших, че е за предпочитане да оставам в стаята си. Без Иша, единственото приятелско лице в моя много ограничен свят, започнах да се отчайвам. Храната загуби привлекателността си и аз държах тежките завеси спуснати на прозореца с решетка.
Тогава пристигна поканата. Семейство Раджарам беше обмислило предложението на баща ми и въпреки скритите заплахи зад него, самата кралица бе поискала да се срещне с мен, за да провери дали съм подходяща за нейния син. Баща ми беше развълнуван от перспективата и въпреки че беше зает със задълженията да управлява кралството, когато куриерът пристигна, нямаше търпение да сподели новината с мен и веднага нареди да ме заведат при него. Когато ме видя, никак не остана доволен от външния ми вид.
– Болна ли си? – попита той.
– Не, татко.
Той грубо дръпна булото от лицето ми и присви очи, обхвана брадичката ми, обръщайки главата ми на едната и на другата страна, изучавайки ме. Избутвайки ме настрани, той притисна Хаджари в ъгъла и обви ръка около гърлото му. Очите на Хаджари изпъкнаха и той започна да хрипти, докато се опитваше да махне ръцете на баща ми от гърлото си.
– Ще се погрижиш тя да яде, косата й да бъде сресвана и поддържана така, че да блести, да няма петна по лицето или подпухналост под очите. Ясно ли се изразих?
– Да, кралю мой – закашля се Хаджари.
– Добре. – Той остави слугата си и добави: – Тя тръгва след три дни. Увери се, че е готова. Искам да изглежда като принцеса. Сега върви. Трябва да говоря с насаме нея.
Хаджари, чието гърло беше подуто и зачервено, се отдръпна безмълвно и затвори вратата след себе си.
Баща ми каза:
– А сега. Има няколко неща, които мисля, че трябва да обсъдим, преди да тръгнеш.
—
Ужас ме изпълни, когато пред очите ми се появи дворецът на семейство Раджарам. Бях в средата на голяма процесия, возеща се в разкошна карета и бях облечена така, сякаш вече съм кралица. Баща ми не беше пожалил средства, за да представи своя смъртоносен малък подарък на семейство Раджарам. Вътре в сандък, пълен с разкошни копринени рокли и воали, имаше скрито отделение, пълно с шишета с отрова и наточени ножове, достатъчно малки, за да се пъхнат в джоб.
Знаех последствията, ако се проваля. Баща ми беше пределно ясен. Трябваше да се харесам на Дхирен, най-големия син, да се омъжа за него, да открия тайното местонахождение на семейните реликви, да ги открадна и да го убия. Дотогава трябваше да шпионирам семейство Раджарам.
Ако не правех това, което баща ми искаше, той щеше да измъчва Иша. Напипах малкия кичур от сивата коса на Иша в джоба си, който баща ми ми беше дал, за да ми напомня. Всъщност той беше толкова конкретен относно методите, които щеше да използва, за да нарани моята бавачка, че не се съмнявах, че не само го е правил преди, но и ще се радва на възможността да го направи отново.
Стомахът ми се сви болезнено, знаейки, че съм се съгласила да стана убиец и шпионин на болния, покварен човек, какъвто беше баща ми, но последствията, ако се проваля, бяха немислими. Не можех да позволя моята любима Иша да страда в ръцете му. Не знаех дали мога да извърша убийство, за да я спася, но нямаше съмнение, че й дължа много, затова че ме защитаваше от него. Всеки път, когато виждах накуцването й, ми напомняше, че тя страдаше по моя вина. Не бих я оставила в ръцете му.
Когато пристигнахме в двореца, ме представиха и всеки човек, когото срещах, изглеждаше открит и мил. Хаджари беше дошъл с мен и се опита да се вмъкне като мой така наречен защитник, но за щастие военният съветник на Раджарам, проницателен човек, който сякаш виждаше през воала тайните, скрити в сърцето ми, назначи свой човек. Хаджари беше силно ограничен от войник, който постоянно беше наблизо.
Срещнах кралицата, Дешен, на същата вечер. Тя беше въплъщение на уравновесеност. Наблюдаваше ме от другата страна на масата и задаваше любезни въпроси за моя дом и семейство. Тя мислеше, че моите предпазливите отговори на въпросите й са в резултат на моята срамежливост. След вечеря тя ме повика в личната си стая и ме покани да седна до нея, където имаше и други жени, от всички възрасти, които си бъбриха весело, докато шиеха.
Когато видя, че не искам да говоря за себе си, тя заговори за далечното си семейство, за родината си и за синовете си. Любовта й към семейството й беше очевидна, както и фактът, че яростно защитаваше децата си. Тя изглеждаше изненадана, когато попитах за по-малкия й син, но сподели истории за него. Скоро научих, че Кишан е бил изпратен в граничните райони и вероятно ще се върне в рамките на месеца, както и че Дирен го няма. Дешен каза, че иска първо да ме опознае, преди да бъде взето решението за годежа.
Беше ми позволено да се разхождам на територията на двореца, следвана от двамата ми придружители, а всяка вечер прекарвах в с Дешен. Не след дълго започнах да се възхищавам на майката на Кишан. Тя ме очарова почти толкова, колкото и синът й. Личеше си, че между Дешен и съпруга съществува голяма любов. Когато дойде време Дешен да се оттегли, съпругът и дойде да я придружи. Заедно те пожелаха лека нощ на всички жени, които разбрах, че са вдивици и Дешен беше прибрала да живеят в двореца.
Тези жени, чиито съпрузи бяха загинали във войната, бяха неистово лоялни към семейство Раджарам и техните истории ми дадоха надежда, че мога да спася Иша. Тя щеше да се чувства много добре, като една от тези жени. Тъкмо започвах да се чувствам като у дома си и в безопасност, когато баща ми ме посети.
Събуди ме кошмар. Ръцете ми настръхнаха и забелязах, че капаците са отворени, завесите се веят от ветреца. Станах да ги затворя, когато чух глас.
– Изглеждаш добре, скъпа моя.
Замръзнах на място, инстинктивно сведох глава.
– Татко — казах аз.
– Как се развиват нещата? Семейството прие ли те?
– Вярвам, че да.
– Тогава какво отнема толкова време? Защо не чувам нищо за годеж?
– Кралицата все още ме опознава. Освен това и двамата принцове са далеч.
– Да. Държа ги заети.
– Но защо? Мислех, че ги искаме тук.
Той се движеше толкова бързо, че не бях подготвена. Бутна ме към стената, като ме хвана силно за предмишницата.
– Какво каза? — попита той и тъмните му очи блестяха на лунната светлина.
– Извинявам се – прошепнах. – Не исках да любопитствам.
– Помни мястото си — изсъска той.
Кимнах, проклинайки се, че бях толкова невнимателна. Времето, прекарано далече от баща ми, ме направи по-самодоволна.
– Няма нужда да ти обяснявам действията си. И все пак, ако кралицата спомене схватките, които държат синовете й настрана, можеш да я увериш, че имаш достатъчно влияние върху баща си, за да го спреш, ако се съгласят да обединят семействата ни. Видя ли медальоните, които те помолих да намериш?
– Не. Нито кралицата, нито кралят ги носят. Военният съветник не позволява на мен или Хаджари да се движим наоколо без присъствието на някой от хората му.
Баща ми измърмори:ъ
– Трябваше да убия Кадам. – Когато не казах нищо, той направи крачка назад, като най-накрая ме освободи от хватката си каза: – Знаеш ли каква е причината да търся тези медальони?
– Не — отвърнах внимателно. – Единственото, което знам е, че ги искаш.
– Точно така. – Той изглеждаше доволен от отговора ми. Наклони глава и ме огледа за момент, след което каза: – Може би, скъпа моя Йесубай, е време да разбереш точно коя си.
Усетих, че кислородът напуска дробовете ми.
– Какво имаш предвид?
– Да. Ако знаеш мотивите ми, ще разбереш как най-добре да ми служиш. – Той се обърна, сключи ръце зад гърба си и започна. – Ти си дъщеря на много влиятелен човек и нямам предвид само политически. – Докато говореше, той се разхождаше из стаята, докосвайки различни предмети, принадлежащи на кралското семейство. – Някога бях наследник на трона на голяма провинция в една далечна земя. – Той се обърна към мен. – Въпреки че трябваше да убия брат си и мащехата си, за да се възкача на трона, аз не го направих.
Това, че е убил, за да постигне целите си, не беше изненадващо, но това, че изпуснал трона беше:
– Не искаше ли тази сила? – попитах аз.
– Да управляваш кралство не е сила – изплю той, докато ме гледаше. – Това е истинската сила. – Той дръпна една верижка около врата си и ми показа счупен амулет, прикрепен към нея.
– Какво е това?
– Нарича се амулетът на Деймън.
– Тигърът?
– Много си съобразителна, скъпа моя. – Той потърка палец върху амулета с почти нежно изражение и промърмори тихо, сякаш на себе си: – Преди много време имаше голяма битка, която обедини кралствата на Азия. Беше се появил демон. Той опустошаваше и накрая зверствата му станаха твърде ужасни, за да бъдат игнорирани. Пет кралства се събраха, за да победят чудовището веднъж завинаги.
Баща ми никога не ми беше казвал нещо за миналото си. Повечето от това, което знаех, бях узнала думи, които бях чула. Бях очарована и ужасена едновременно.
Той продължи:
– В навечерието на поражението им красива и ужасна богиня дойде да ги поведе, заедно с тигъра, на име Деймън. – Усмихвайки се, той посочи тигровите нокти на медальона. – Когато демонът най-накрая беше мъртъв, тя дари на всяко кралство една част от амулета. Скоро беше открито, че частите на амулета контролират елементите – всеки сегмент управлява един елемент. Говори се, че ако амулетът някога бъде събран отново, неговият собственик ще владее силата на самата богиня.
Казаното от него обясняваше толкова много — синия огън, който бях виждала да излиза от върха на пръстите му, задушаването на мъжа, който се осмели да ме докосне, малките трептения на земята, когато беше ядосан, свирепите ветрове, които беше призовал в градината и преждевременната смърт на краля. Значи това мотивираше баща ми. Това е нещото, което търсеше. И по някакъв начин част от тази сила, която имаше, беше предадена чрез кръвта му в мен. Моите способности бяха дарове от богинята.
Той се усмихна, сякаш се подиграваше на дете с играчка.
– Виждаш, че има две липсващи части.
– Това ли са парчетата, които търся?
– Да. След като амулетът бъде събран цял, няма да има нищо или някой, който да не мога да контролирам. Ще бъда непобедим. И ако имаш късмет, ще живееш, за да се насладиш на моята слава. Не е същото, както ако беше момче, но никога не се обръщам с гръб към нови… възможности. – Той обхвана брадичката ми с ръка и я стисна здраво. – Само ако имаше малко огън в кръвта си.
Син? Коя би…? Дешен. Тя беше жената, за която той жадуваше.
– Но Дешен може да е минала детеродната си възраст.
– Да. Това е възможност – призна той. – Ето защо се забавлявам с идеята да ти позволя да се омъжиш за един от принцовете. Ако не мога да имам син, който да оформя по моя образ, може би ще имам внук, който ще ми помогне.
Идеята, че баща ми може да стане още по-могъщ, беше удивителна. Всичко придоби смисъл. Причината, поради която бях изпратена тук. Военните схватки със семейство Раджарам. Всичко беше, за да получи тези амулети и да изтръгне Дешен от семейството й.
Сега, когато знаех истинската мотивация на баща ми, беше още по-наложително да скрия способностите си. Ако знаеше какво мога да правя, щеше да оформи, както мен и така и моите деца в това, което той беше – убийствен, жаден за власт съд на злото. Колкото по-слаба и по-покорна изглеждах, толкова по-малко щеше да ме посещава и колкото по-малко знаеше, в толкова по-малко злодеяния щях да участвам.
– Знаеш какво очаквам — каза той. – Имаш две седмици или да обявиш годежа си, или да намериш онези медальони. Всеки ден, след това, ще ти изпращам по един от пръстите на Иша в кутия.
Преглъщайки ужаса си, очите ми се напълниха със сълзи на страх и промърморих:
– Да, татко.
Когато вдигнах очи, него го нямаше.

Назад към част 4                                                   Напред към част 6

Три
Изчервяване

Следвайки шума на водата, пропълзях безшумно по стълбите. На парапетите имаше пазачи, но те дори не погледнаха към мен. Пясъкът под краката ми и ветрецът върху голата ми кожа ме караха да се чувствам жива. Пулсът ми се ускори, когато се изкачих до нивото на пазачите. С малко проучване открих други стълби не много далеч от мястото, където свършваше първата. Отстрани на стълбището, по стената, се спускаше малък водопад. Знаех, че трябва да идва от висящата градина, затова се изкачих по-високо.
Вече три нива над спалнята, в която бях настанена, спрях на широк балкон и погледнах към окъпания в лунна светлина град. Повечето от лампите бяха угасени за вечерта, но имаше достатъчно светлина от факлите и огньовете около сградите в града, така че тъмните структури отдолу изглеждаха като осветени от светулки. Колкото и красива да беше гледката, търсех нещо друго.
Докато тихо си проправях път по коридора, не открих други стълби. Вместо това имаше няколко врати. Преди да ги отворя, слагах ръката си върху всяка от тях и се заслушвах. Зад първата имаше стълби, водещи надолу. Зад втората имаше стая пълна с различни оръжия — стрели, лъкове, щитове и копия. Третата врата беше най-тежка и се отвори със силно скърцане. Замръзнах, надявайки се никой да не чуе.
Когато не се чуха звуци от тежки ботуши, които се насочваха към мен, се вмъкнах през тъмната врата и открих още едно стълбище, което водеше нагоре. Поколебах се, мислейки си, че може да се изгубя обратно, но желанието ми да видя градината ме дръпна напред и започнах да се изкачвам, докато не излязох в края на един тунел. Лунната светлина и миризмата на вода и зелени живи разстения ме привличаха напред.
Втурнах се напред и пристъпих през отворена арка и се озовах в рая. През деня градините трябва да спират дъха, но през нощта, осветена само от звезди и лунни лъчи, градината беше магическа. Всяка тъмна ниша шепнеше за тайни, чакащи да ги открия.
Носеха се слухове, че кралят е ухажвал покойната си съпруга по тези поддържани пътеки, докато се разхождали сред разстенията. Беше лесно да си представя ухажваща се двойка, скитаща се под дърветата, възползвайки се от омагьосващото прикриване, което предлагаха.
Навлизайки по-навътре в градината, забелязах дебелите каменни стълбове, поддържащи етаж след етаж зеленина, която се издигаше над мен стъпаловидно като театър. Вляво имаше многоетажна тераса, прошарена с нежни малки лозички. Вдясно имаше галерия на живото изкуство с аркирани врати, водещи към други нива.
На всеки етаж имаше статуи, фонтани, кули от висящи растения и дори скулптури, направени от зеленина. Въпреки че нямаше факли, които да осветяват, лунните лъчи проникваха достатъчно добре през листния балдахин, за да мога да забележа почти всеки детайл.
Появи се каменна пътека, която обикаляше цялата градина. Около нея почвата беше наскоро обърната, тъмна и богата на хранителни вещества. Приклекнах и притиснах ръката си в меката пръст. Не можах да докосна каменния под, който да издържаше тежестта, но съдейки по размера на дърветата, най-големите от които имаха стволове по-широки от моя ръст, подът трябва да е доста на дълбоко, може би двадесет фута или повече.
В центъра на градината имаше огромен фонтан с такова великолепие, че прекарах по-повече от час, прокарвайки ръце по изваяните фигури и през водата. От любопитство проследих пътя на потоците. Оказа се, че поредица от акведукти отвежда водата до покрива на цитаделата с помощта на десетки цистерни.
Всички нива бяха построени под лек наклон, което позволяваше на водата да тече надолу, напоявайки цялата градина. Тази вода, която не се използваше в градината, беше пренасочена обратно към реката, разливайки се отстрани на сградата като водопад. Дизайнът беше гениален.
Огромни сенчести дървета се издигаха високо над стените на сградата и това ми даде усещането, че съм на върха на много голяма планина. Разгледах нежните новопоникнали малки растения, мокри от вечерната роса, откъснах малко напъпило цвете и го пъхнах зад ухото си, възхитих се на част от новите насаждения, които градинарят току-що беше засадил.
Топлият нощен ветрец повдигаше листата на дърветата, карайки ги да танцуват и да въздишат като живи. Звукът дразнеше сетивата ми. Вървях през лабиринт на няколко нив, за да изляза в горичка от перфектни поддържани овощни дървета, пълни със зреещи плодове от всякакви видове.
Отвъд това имаше малка вечнозелена поляна — тучната трева беше идеалното място за за пикник. Колко романтично би било да вечеряш там под сянката на някое дърво, с шума на фонтана и гледката към града. Лежах на тревата с ръце зад главата си и се взирах в безбройните съзвездия, изпълващи нощното небе, мислейки си, че ако имах невероятен късмет, може би скоро ще гледам същата гледка от палубата на кораб, отвеждащ мен и Иша към друга земя.
Искайки да изследвам повече, напуснах поляната и продължих. Изглеждаше, че цветята изникват от всяко свободно парче земя. Откъснах един невен и го хвърлих в потока вода, като се смеех тихо, докато го гледах. Малкото цвете танцуваше и се поклащаше, докато стигна до края на градината, където се претърколи през стената и изчезна.
Тази част от градината беше на нивото на оградната стена и имах ясна гледка към бойниците на цитаделата и войниците, които стояха на стража. Без да искам да си тръгвам, но знаейки, че трябва да се върна в леглото си, бавно огледах нивата, поемайки всяка гледка, аромат и звук. Нямах желание да си тръгна, спрях отново до централния фонтан и открих водно растение, което не бях виждала досега.
Приличаше на лотосов цвят, но вместо обичайния розов или бял цвят, цветето имаше лавандулови нюанси. Това беше най-прекрасното нещо, което съм виждала. Изкушена бях да го изтръгна от водата, но знаех, че ако баща ми го намери в стаята ми, ще разбере какво съм правила и вместо това го разгледах от всички ъгли, запомняйки го.
Бях толкова съсредоточена да стигна до стаята си, че не чух стъпките, докато приближаващият човек не беше почти точно зад мен. Замръзнах и погледнах надолу към ръката си, изпускайки лека въздишка на облекчение, виждайки че още съм невидима. Все пак човекът се приближи и спря преди да се блъсне в мен. Прехапах устни, направих предпазлива крачка и трепнах, когато кракът ми ритна малко камъче.
Бързо вдигайки очи, установих, че се взирам в златните очи на мъжа, когото бях забелязала по-рано на партито, този, който изглеждаше незаинтересован от съобщението на краля относно предложението за брак с мен. Очите му се присвиха, когато погледна надолу към мястото, където се беше търкулнал малкият камък, и след това огледа дърветата около нас. След малко изпусна лека въздишка и постави двете си ръце на ръба на фонтана.
Той се взря във водата, сякаш се опитваше да предскаже бъдещето си и изглежда не харесваше това, което видя. Тогава забеляза лилавото цвете, което наскоро бях изпуснала, взе го в ръцете си и го поднесе към лицето си. Вдиша дълбоко и въздъхна. Аромата на мъжа, който стоеше до мен, беше по-опияняващ от този на цветето. За разлика от другите мъже, които миришиха на алкохола, който бяха пили, или на чесъна, който бяха яли, този мъж миришеше на мускусно сандалово дърво и аромат на сладка трева, затоплена от слънцето.
Удовлетворен, той нежно пусна водното цвете обратно във фонтана, където то се завъртя в ленив кръг, преди да изплува обратно. Сякаш имаше нещо магнетично в този мъж, което привличаше цветето отново към него. Изведнъж осъзнах, че и аз бях опасно близо до това да го докосна.
Като се облегнах назад под неудобен ъгъл, за да не ме усети, се чудех колко дълго ще стои в моето лично пространство. Когато той не помръдна, аз започнах да го изучавам почти по същия начин, както направих и с градината. Фактът, че той беше красив, беше очевиден, но аз съм била сред красиви мъже и преди и това не ми е правило впечатление. Красивият мъж може да бъде също толкова жесток, колкото и грозният. Имах твърде много неприятни преживявания с такива мъже, за да се доверя просто на външния му вид.
Това, че беше син на император, означаваше, че е могъщ, но не демонстрираше силата си толкова очевиден начин, колкото баща ми. Този факт ме накара да го харесвам повече. Дрехите му бяха добре изработени, но липсваха типичните украшения, които заявяваха на всички, че е богат човек. Тялото му беше на воин, а не на крал, което вероятно означаваше, че баща му все още е жив и, нещо повече, това означаваше, че е смел – човек, който стоеше до войниците си, а не зад тях.
Чертите му не бяха типични за мъжете, които бях срещала преди. Формата на лицето и устата му изглеждаха някак различни, а златните му очи, с малки ивици ръжда с цвета на къна, бяха толкова необичайни, че бяха забележителни. Беше екзотичен и рядък като цветето, на което току-що попаднах — омагьосващо, завладяващо противоречие на мъж.
Той беше войник и все пак изглеждаше, че цени красивите неща. Наследник на голяма империя и въпреки това тук беше сам, без бодигард или антураж. Никой не се хвърляше в краката му или покланяше. Той беше титулуван, привлекателен принц, който на пръв поглед не се интересуваше от партита, дипломация или подходящи жени. И там, където повечето мъже биха наказали и ударили някой за небрежност и невнимание, той не само не го направи, но и помогна на слугата – жест, който малцината, които познавах, биха направили, особено към човек, когото смятаха за по-нископоставен от тях.
Докато го гледах как мърда с пръсти над езерото, се усмихнах и трябваше да се сдържа да не се засмея на гладните малки рибки, които вдигаха глави над водата. Бяха гладни и търсеха храна, която мислеха, че той може да им осигури.
– Съжалявам. Не съм ви донесъл храна – каза той. — Ако знаех, че сте тук, щях да донеса.
Веселието ми беше заменено от нещо друго, нещо топло, чувство, което не можех да опиша. Топлина обагри бузите ми и аз мълчаливо притиснах ръце към тях. Изумена, осъзнах, че се изчервявам само от присъствието му. Пулсът ми се ускори, докато се взирах в лицето му жадно като рибките от езерото. Всъщност не можех да отместя поглед от него, докато не забелязах сбърчените му вежди, когато той погледна към мен.
– Какво е това? – попита той. – Какво ефирно създание сте открили?
Погледнах надолу към рибите и с ужас затворих уста, когато разбрах, че те са се отказали от красивия младеж и са се насочили към мен. Бяха прозрели през заклинанието, което ме правеше невидима за другите. Докато широките им устни се отваряха и затваряха и те се приближаваха към мен, той направи крачка в моята посока. Точно в този момент един мъж извика.
– Ето къде сте. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.
Младият принц се изправи; цялото му тяло се вдърви, когато се обърна. Заобикаляйки фонтана, новодошлият закрачи уверено към него, сложил на лицето си маска на любезност и по-млада версия на себе си, която баща ми обикновено предпочиташе, когато се срещаше с много по-млади от него.
Всъщност аз бях единственият човек, който виждаше баща ми такъв, какъвто беше в действителност – скелет на човек, който беше толкова изгнил отвън, колкото и отвътре. Зачудих се какво би могъл да иска от този млад мъж? Въпреки че всеки мой инстинкт ми подсказваше да избягам възможно най-бързо, друга част от мен искаше да остана, искаше да застана между красивия непознат и баща ми и да го защитя, както защитих Иша.
Младият мъж отговори.
– Вашата… настоятелна покана не ми позволи да откажа.
– И защо бихте отказали? Уверявам ви, че този разговор е жизненоважен за бъдещето и на двете ни кралства. – Баща ми се усмихна по очарователен начин, който ме прикова на мястото, където стоях. – Може би ще ми позволите да се представя. – Той се поклони и протегна ръка в знак на добра воля. – Казвам се Локеш.
Младият мъж не обърна внимание на подадената ръка.
– Знам кой сте.
– Ах, виждам, че репутацията ми ме е изпреварила.
– Наистина е така. Макар че се надявах слуховета за вас да са преувеличени, впечатлението ми е, че не е така.
Баща ми изцъка с език.
– Със сигурност войн като теб знае, че понякога една наистина шокираща репутация често може да облагодетелства притежателя си точно толкова, ако не и повече, колкото и един добре изработен меч?
Скръстил ръце на мускулестите си гърди, непознатият отговори:
– Да. И също така знам, че типът мъж, който желае такава репутация, независимо дали е вярна или не, е човек, когото не бих имал зад гърба си.
Локеш се засмя в отговор. Никога преди не го бях чувала да се смее, дори и закачливо, и доколкото разбирах, реакцията му беше искрена. По някаква причина отговорът на непознатия зарадва баща ми. Нервното чувство, което имах относно безопасността на младежа, се засили.
– Колко умно. Но не бих очаквал по-малко от един Раджарам.
Очите на младия мъж се присвиха.
– Чувствам, че съм тук напразно. Бяхме информирани, че тази среща ще бъде по отношение на преговорите по договора. Вместо това се оказвам гост на женско градинско парти, където съм принуден да гледам как надути пауни се разхождат в цялото си великолепие, ласкаят се, преструват се и се хилят, поздравявайки се един друг за количеството злато, което съхраняват в хазната си. Часът става все по-късен и тъй като възнамерявам да си тръгна с изгрева на слънцето, бих предпочел да се оттегля в стаята си за няколкото часа, които остават. Ако желаете да обсъдите неотдавнашната схватка, тогава бих ви предложил да започвате. Ако не, ще си тръгна.
Очите на Локеш блеснаха.
– Кишан. Мога ли да ви наричам така? – Баща ми не изчака одобрение, а продължи. – Мога да ви уверя, че неотдавнашните – той направи пауза – малки сблъсъци между нашите войски, колкото и тривиални да са, бяха темата, заради която поисках тази среща. Фактът, че нашите две царства се противопоставят, ме наранява и смятам, че трябва да се опитам да ви убедя, че по никакъв начин не съм бил подбудител на такива коварни действия.
Непознатият не каза нищо, но юмруците му се свиха и мускулите на ръцете му се стегнаха. Той очевидно не вярваше на лъжите, които се изливат от устата на баща ми, поне не напълно. Не бях сигурна какво е правил Локеш във всичките си тайни кампании, но сега ми стана ясно, че има злонамерени цели по отношение на този млад мъж и семейството му. Страхът, който изпитвах за него, почти ме задави. Тялото ми се разтресе и дишането ми стана накъсано.
– Не, Кишан. Моята цел тази вечер е да сложа край на всяко противоборство и да изградя мост между нас.
– И как предлагаш да направим това? – попита непознатият.
Правейки крачка напред и вдигайки ръка все едно се моли, но за мен беше очевидно заплашителен, той каза:
– Като създадем съюз между нашите семейства.

Назад към част 3                                                    Напред към част 5

Две
Представянето

Дъхът ми спря и тялото ми замръзна. В паниката си помислих, че съм изчезнала, но кралят местеше очи между мен и баща ми, опитвайки се да прецени реакциите ни. За мое щастие воалът ми скриваше първоначалния ми шок, който успях бързо да скрия. Напрежението в ръката на баща ми изобщо не се отразяваше на лицето му. Той отправи напрегната усмивка към краля.
– И откога планирате това, Велики кралю? — Попита учтиво баща ми, макар че можех да кажа, че кипеше от гняв. Стомахът ми се сви болезнено, индикация, че той събира силата си около себе си. Никога преди не бях усещала да се излъчва от него такава огромна сила. Почти можех да усетя как тъмнината се събира в него. Той кипеше, набирайки сила като вулкан, който ще изригне всеки момент. Изненада ме фактът, че изобщо успя да го сдържи.
– О, поне от няколко седмици. Трябва да призная, че съм доволен от резултата. Изглежда, че има интерес от много влиятелни мъже. Бях доста зает да подхранвам желанието им да вземат за съпруга дъщерята на моя, на практика, печално известен военен съветник. Това, че са дошли толкова много хора, е признание за нашата репутация и за действията, които си направил в името на моето кралство, приятелю. Да не говорим за безсрамно верните слухове за голямата ти красота, скъпа моя.
Кралят добави последното в опит да ме поласкае, но вместо това думите му ме смразиха. Знаех, че нищо няма да убеди баща ми да ме омъжи за когото и да било, дори за мъж, от когото може да спечели. Факт беше, че му принадлежах и той нямаше намерение да ме пусне да си тръгна. Този факт ми беше изяснен много ясно през годините.
Накрая баща ми проговори, усмихвайки се на краля с усмивка на чакал:
– Щастливи сме, че може да сме полезни на кралския дом. За дъщеря ми ще бъде… чест да се запознае с ухажорите, които сте довели в нашето кралство.
Не пропуснах използването на „нашето“, когато говореше за кралството. Иначе това, което каза, ме учуди. След като не беше намерил умен, но учтив начин да отхвърли предложението на краля, не можех да не се запитам каква е стратегията му.
Със сигурност той можеше да каже, че съм била твърде млада, че съм единствената жена, която се грижи за домакинството му след смъртта на скъпата ми майка, лъжа, в която може лесно да повярва човек, наивен като краля, или че времето просто не е подходящо. Дори аз бих могла да измисля дузина причини, за да отхвърля предложението на краля.
Може би баща ми просто не искаше да постави краля в неудобно положение. Може би беше хванат неподготвен и все още не е успял да измисли алтернатива. Рискувайки да погледна мъжа, който стоеше до мен, видях, че той си е възвърнал контрола. Играеше си на дипломат, докато се обръщаше към един мъж, а после към друг. Надигащата се сила, която бях усетила, отново беше отслабнала, незабелижима от всички, освен от най-проницателните.
Въпреки че се опитвах да не позволя на надеждата да разцъфти в сърцето ми, че предложението на краля наистина ще се осъществи, това се случи. Дори най-злите мъже на тържеството бяха по-добър вариант от това да остана с баща си. Достатъчно беше само един пропуск в сигурността, малък момент на самодоволство, частица доверие и щях да избягам с Иша. Може би тази шокираща новина, щеше да бъде моят изход.
Кралят веднага направи съобщението си, като покани баща ми и мен да застанем с него на подиума.
– Приятели мои! Съберете се. Както знаете, не съм благословен с дете и нямам кралски наследник, но това не означава, че моето кралство е без ценни бижута. Всъщност моят умен и най-лоялен военен съветник има дъщеря, по-прекрасна от богиня, и той любезно ми позволи възможността да я дам за жена, както бих направил ако беше собствената ми дъщеря.
– Това, което търсим, е съюз. Перфектно съвпадение. Тя трябва да застане до подходящ младоженец, разбира се, но това ще бъде сливане не само на двама, но и на две нации, на власт и богатство. Ето! Погледте по-отблизо, нейната красота е без недостатък. Нейната невинност и младост ще позволят на един мъж да я превърне в достойна съпруга, която би му подхождала най-добре. По-съвършена съпруга не бихте могли да имате.
Кралят се изправи и закръжи около мен. Баща ми неохотно пусна ръката ми. Фактът, че бях на показ, беше унизителен, но по-лошото беше съзнанието, че баща ми по някакъв начин ще ме обвини за действията на краля. Не само щеше да ме набие жестоко, но вече нямаше начин той да напусне града. Не и с несигурното ми бъдеще.
Наслаждавайки се на вниманието, кралят продължи. Всяка негова дума разбуни още повече тълпата.
– Наистина никога не съм виждал цвете с такава красота. Тя е толкова рядък и ценен скъпоценен камък. Това го знам, тъй като съм един от малкото привилегировани, които са я виждали без воала.
При тези думи баща ми ме погледна, очите му блестяха като остри ками. Той винаги беше настоявал да съм забулена на обществени места и винаги съм го правела. Кралят никога не е имал възможност да види лицето ми. Поне аз не вярвах, че би могъл. Единственото място, където бях без воал, беше собствената ми стая.
– Трябва да призная, приятелю – кралят потупа баща ми по гърба – минавах покрай дома ви и видях дъщеря ви на отворения прозорец, лицето й грееше от лунна светлина. Бях пленен от нейното изящно лице.
Сърцето ми се сви. Обикновено бях много внимателна, за да се скрия от външния свят, но когато преди няколко месеца имаше пълна луната, не можах да заспя. Беше горещо и аз се промъкнах до прозореца си, позволявайки на сладкия бриз и хладната светлина на пълната луна да окъпят претоплената ми кожа. Тогава трябва да ме е видял кралят.
Сега, благодарение на признанието на краля, щях да бъда наказана. Нямаше да има повече цветя, защото нямаше да има прозорци. Иша и аз щяхме да бъдем настанени в зазидано подземие без светлина, без въздух, без дори бегъл поглед към външния свят.
Унила, слушах само с половин ухо краля.
– Въпреки че съм стар човек – каза той – дори аз бях поразен от голямата й красота. Моят военен съветник я пази само за себе си през годините, но да се крие такова съкровище от света е лоша услуга. Така че тази вечер моят подарък за вас е да позволя на всички да се насладите на великолепието на моя дворец, да се насладите на сочните плодове на моята градина и да се насладите на съвършенството на нашите жени.
Не осъзнавах какво се готвеше да направи кралят, докато не застана зад гърба ми. Непохватно дръпна булото ми, махайки го от лицето ми. Карфиците бяха изтръгнати болезнено от косата ми и няколко дълги черни кичура паднаха заедно със златния воал. Чувствах се гола и изложена, но стоях изправена, инстинктивно знаейки, че ако се свия не би било правилното нещо.
По някаква причина баща ми беше позволил това да се случи. Може би беше, за да ми даде урок или да ме постави на мястото ми. Каквато и да беше причината, чувствах вродената нужда да се защитя, а защитата, когато ставаше дума за баща ми, означаваше само едно нещо. И така, изправих рамене, изчистих изражението си и сведох очи.
Кралят сложи ръката си под брадичката ми и вдигна главата ми.
– Нека всички те видят, скъпа моя.
Усмихнах му се учтиво и огледах хората, които се взираха в мен. Чуха се няколко въздишки, няколко мъже и няколко жени, които гледаха с подчертана ревност. Други ме гледаха със състрадание или ме разглеждаха от горе до долу със студен, пресметлив поглед, но какъвто и да беше отговорът на всеки човек, изглежда нямаше нито една душа в стаята, която да не ме гледа.
Всъщност имаше един. Един мъж стоеше отзад и изучаваше статуята на богинята Дурга. Той беше напълнил една чиния и беше обърнат с гръб към нас, докато ядеше, като че ли напълно незаинтересован от съобщението на краля.
Мъжът беше млад, може би само няколко години по-възрастен от мен. Носеше тъмно палто със златна окраса, което подчертаваше мощните му рамене и тясната му талия. Гъстата му дълга до раменете коса се извиваше в краищата и с изненада открих, че искам да видя лицето му. Защо човек ще дойде на тържеството и не иска да бъде част от него? Може би няма интерес да си вземе булка. Когато докосна точно същото място на ръката на богинята, което и аз имах, любопитството ми се разпали. Кой беше той?
– Ето. Не ви ли казах, че е красива? — Попита открито кралят.
– Спираща дъха – промърмори един мъж наблизо, усмихвайки ми се многозначително.
– Прекрасна – добави един по-възрастен мъж, докато се приближаваше и се представяше на баща ми. Възрастният мъж изглеждаше мил. Може би се предлагаше за младоженец.
Никога не съм си позволявала да мисля за възможността да имам шанса да се омъжа за някой млад и красив – мъж, когото да обичам и да му имам доверие. За моите цели по-възрастният мъж може да е по-добрият избор. Вероятно ще бъде по-лесно да избягам от това споразумение. Когато по-възрастният господин ме погледна, аз му се усмихнах плахо.
Баща ми беше зает и не видя, но Хаджари забеляза и знаех, че по-късно ще има разплата, но може би спасението ми зависеше от няколко внимателни усмивки и от престорен интерес. Когато кралят официално ме представи на стария господин, смело го попитах дали може да сподели с мен една чиния с храна.
Той беше възхитен и предложи ръката си, за да ме придружи до бюфетните маси. Кралят го гледаше гордо. Не смеех да погледна баща си. За съжаление ескортът ми следваше плътно зад мен.
– Не обръщайте внимание на охраната ми – казах аз. – Баща ми ме обожава и иска да съм в безопасност.
– Разбира се. Разбирам – отговори добре облеченият мъж. Докато ми пълнеше чиния, той попита: – Мислите ли, че ще ви хареса да живеете край морето?
– В Мумбай ли живеете? – попитах внимателно.
– Не. Живея в Махабалипурам. Чували ли сте го?
– Признавам, че не.
– Градът ни е оживен, с натоварено пристанище. Ние търгуваме с много далечни страни и имаме няколко занаятчии и скулптори, които правят нашите храмове и светилища красиви. Може би бихте обмислили да го посетите.
– Тя не би искала да живее в град, пълен с груби моряци, Девананд. Тя принадлежи на град, пълен с красота. Позволете ми да се представя, прекрасна моя. Казвам се Викрам Пилай.
– Ба, ти си търговец! Моята кръв е кралска!
– Кръвта ти е стара. Тя се нуждае от съпруг, който може да ходи без чужда помощ.
– Как смееш! Моля те, не обръщайте внимание на думите му, скъпа моя. Младо момиче, толкова невинно и свежо, колкото сте вие, не трябва да бъде подлагано на такива неуместни думи.
– Проблемът е в нейната младост. Аз съм много по-приемлив партньор. И мога да предложа богатство. Няма друг с по-печеливши търговски кервани.
– Може да имаш повече богатства на свое разположение, но забравяш, че аз имам флот. Съюзът с моето кралство би бил много по-мъдро решение.
– Ще видим!
– Да. Наистина ще видим!
По-младият мъж с провиснали мустаци ни остави сами и се почувствах благодарна, но той не беше нито първият, нито последният, който ни прекъсна. Беше ни заобиколил кръг от мъже, всеки от които настояваше за внимание и предлагаше богатството си, земите си, титлите си или, в някои случаи, личността си в замяна на моята ръка. Беше поразително. Малкото, което успях да взема от нашата обща чиния, скоро се превърна в пепел в устата ми. Една ръка ме хвана за рамото ми и ме издърпа, не много нежно, от кръга на мъжете.
– Господа, дъщеря ми ще се върне. Моля, дайте ми момент да поговоря с нея насаме.
Хватката на баща ми върху ръката ми беше абсолютна, а на лицето му имаше странно изражение. Нямаше съмнение, че той беше раздразнен от цялата ситуация и намираше мъжете, които ме заобикаляха, за неприятни. В същото време имаше нещо в очите му, необяснима наслада, която смрази кръвта ми.
Той кимна на един и изчака да останем сами, след което каза тихо:
– Кралят любезно — думите му бяха изпълнени със сарказъм — ни покани да останем за през нощта. Ще се настаниш в женското крило. Веднага щом кралят пожелае лека нощ на гостите си, Хаджари ще те придружи до там. Ще се държиш прилично, както очаквам, и на сутринта ще те извикам. Ако открия нещо, каквото и да е в поведението ти, което бих сметнал за неуместно или не ми е по вкуса, ще пострада Иша. Ясен ли съм?
– Да, татко.
– Добре. Сега скрий лицето си. Мисля, че мъжете тук са гледали достатъчно тази вечер.
– Разбира се.
Веднага се заех да прикрепя воала си и когато това беше направено, той отново ме остави сам с Хаджари, който прошепна в ухото ми:
– Мислиш, че това е твоят шанс да си избягаш, но няма да ходиш никъде. Виждам те как се усмихваш наоколо, сякаш си кралска награда, когато и двамата знаем, че не си нищо друго освен играчка. Счупена малка кукла.
Хаджари рискува да прокара ръката си по моята. Стегнах се, но не казах нищо.
– Виждаш ли, знам това, което всички тези мъже не знаят. Че обичаш да те чукат и някой ден, когато баща ти не е толкова внимателен, ще ти покажа как се прави.
За щастие в този момент се появи друг ухажор и Хаджари се отдръпна. През останалата част от вечерта бях заета да вървя под ръка с различни мъже, всеки от които се опитваше да привлече благоволението ми по един или друг начин, въпреки факта, че всички знаехме, че решението е на краля и баща ми, а не мое. Ако можех да избирам, вероятно щях да избера Девананд. Идеята, че Иша и аз можем да изчезнем с кораб в една далечна земя, беше привлекателна.
По-късно, зърнах тихия непознат, докато се скиташе из коридора. Нямаше съмнение, че беше воин. Силното му телосложение и начинът, по който се държеше, го правеха очевидно. Веднъж един слуга, носещ поднос с нарязани плодове, се спъна и той не само го хвана, но и помогна да се изправи. В този момент той се обърна и аз си поех въздух. Той беше най-красивият мъж, когото съм виждала.
Отново под ръка с Девананд, попитах внимателно:
– Кой е този млад мъж? Този там, облечен в черно?
– Къде?
– Този, който говори с Викрам Пилай – промърморих тихо.
– О, това е по-малкият син на Раджарам.
– Раджарам? – попитах аз.
– Да. Брат му е наследник на трона, така че той не би бил подходящ за вас, ако това е, за което си мислите. Не се учудвам обаче, че попитахте за него. Той е млад и бих си помислил, че момиче като вас би го намерило за привлекателен.
Бързо потупах ръката на краля на Махабалипурам и го успокоих.
– Въобще не. Просто още не са ме запознали с него.
– Малко вероятно е той да се ожени преди брат си. Може би е тук, за да преговаря вместо него.
– Не се е представил. Освен това, тъй като съм много млада, може би би трябвало да бъда омъжена за някой с повече опит. По-възрастен мъж може да ми помогне да се справя с неспокойните води на младостта. Не сте ли съгласен?
Той се засмя, доволен от думите ми и ме запозна с някои други мъже, които смяташе за съюзници.
Накрая празненствата приключиха и онези, които останаха в двореца, бяха придружени до очакващите ги стаи, за да си починат. Хаджари и аз се вървяхме зад една прислужница, която ни поведе през поредица от дълги коридори. Беше късно и докато вървяхме, пълната луна хвърляше меката си светлина върху нас. На всеки няколко метра имаше отворена арка, позволяваща на мекия нощен бриз да разроши полите ми.
Когато стигнахме до изящно издълбана двойна врата, слугинята се поклони и я отвори, показвайки, че трябва да вляза. Хаджари присви предупредително очи, но не каза нищо. След като вратите се затвориха зад мен, скривайки ме от погледа на човека на баща ми, аз въздъхнах с облекчение и последвах слугинята.
Тя ме заведе до просторна стая с огромно легло. Имаше вана и тя остана достатъчно дълго, за да ми помогне. Бяха оставени и дрехи за сън и след като се настаних удобно, слугинята си тръгна. Бях сама. Наистина сама. Не знаех какво ще се случи с мен, когато слънцето изгрее на следващата сутрин, но за момента бях безопасност.
Неспособна да заспя, въпреки изтощението, станах от леглото и излязох на балкона. Луната беше изгряла още повече, но предположих, че е минал само час, откакто се оттеглих. Мекият ветрец носеше аромата на жасмин и чух безпогрешния шум на водата. Поредица от стъпала водеха нагоре от балкона ми и изведнъж осъзнах, че висящата градина на краля може да е само на няколко крачки.
Като се огледах наоколо, пожелах си да стана невидима и с луната, осветяваща пътя ми, пристъпих скрита в нощта.

Назад към част 2                                                    Напред към част 4