Месец: юли 2024

ДАРИУС

Бумът от стрелбата на бойната машина се разнесе из въздуха; звукът се усили стократно от вътрешността на гадното съоръжение. Ушите ми звъннаха, когато замахнах с брадвата си към първия от войниците, разположени в дървения корпус.
След като изгорихме първия от тях, феите в кулите и около тях бяха хвърлили всичките си усилия, за да ги защитят, което означаваше, че трябваше да променим тактиката си и да се насочим към нещата пеша.
Вътрешността на нито една от тях не беше еднаква, всяка от тях имаше скрити капани и тайни врати, които препречваха пътя към управлението и захранващите ги феи. Но в това имаше и недостатък, защото магьосниците, които събираха магията си, за да задвижват проклетите звездни машини, трябваше често да бъдат подменяни, тъй като магията им изтъняваше. Това означаваше, че свеж запас от владеещи трябваше да е наблизо по всяко време, за да поемат управлението, така че не бяха успели да защитят цялото нещо от влизане. Особено не и от двама от най-могъщите феи на това бойно поле.
Ксавие захриптя, докато препускаше в галоп през дървеното пространство, принуждавайки феите да отскачат встрани или да бъдат смазани под копитата му. Взривявах всеки, който се насочеше към него, и скоро огнената ми магия се запали по стените, а над нас се надигаха писъци на паника, докато димът се издигаше и предупреждаваше затворените в това нещо феи за това, което им предстои.
Ксавие се насочи към звуците на паниката им и ритна със задните си крака стената там, като я накара да се огъне и да ни отвори нов път.
Аз се втурнах в бяг, брадвата ми се вряза в крака на една фея и разряза гърлото на друга, докато се провирах между хвърлящите се към мен тела, макар че никой от тях не се приближи повече от това. Бяха твърде изненадани от внезапната ни поява и от факта, че никой от нас не се мотаеше наоколо, за да се бие.
Ксавие се премести, промъкна се през пукнатината в дървото и я разшири достатъчно, за да мога да го последвам.
Ледът се разля от върховете на пръстите ми, докато тичах към тази пролука в стената, и докато се проврях през нея и я запечатах на гърба си, никой от гадовете зад мен дори не забеляза, че съм запечатал и входа, заключвайки всички в това нещо и привързвайки ги към съдбата му.
Спираловидното стълбище водеше нататък и аз се затичах към него, като пренебрегнах четиримата войници, които се бореха да се освободят от лианите на Ксавие край вратата.
Поех инициативата, отчасти защото исках да поема тежестта на това, което ни очакваше горе, и отчасти защото не исках да гледам голия задник на Ксавие, докато тичахме по стълбите, или да хвана страничен поглед от искрящия му член.
Адреналинът се вдигаше неудържимо в крайниците ми, а знанието, че феите горе ще ни чакат, беше силен коктейл от тръпка и предчувствие.
Оставих водната си магия да се надбягва пред мен, малки капчици летяха нагоре по стълбите и се плъзгаха по дървения под горе, търсейки топлината на кръвта. Една по една водните ми капки преминаха през втвърдените ботуши и се плъзнаха под крачолите на панталоните, за да намерят плът.
Съмнявах се, че някой от тях дори е усетил плисъка на течността върху кожата си или е забелязал кога магията потъна по-дълбоко, свързвайки фокуса ми с кръвта във вените им и позволявайки ми да я завладея.
Тази магия беше трудна, а връзката ми с нея в най-добрия случай слаба, но всичко, което трябваше да направя, беше да дръпна и…
Виковете на тревога бяха озвучени от ударите на около двадесет тела, които се удряха в пода със скорост, когато дръпнах кръвта им, издърпах я надолу, накарах я да се втурне към стъпалата на краката им и накарах телата им да се разбунтуват в паника.
Не можех да го задържа, хватката ми се разтече твърде бързо, а фокуса ми се раздвои твърде много, но когато нахлухме в стаята и Драконовият огън се изтръгна от тялото ми, нямаше нужда.
Едва имаха време дори да изкрещят, преди да умрат, а кълбото сила, което всички те бяха в процес на зареждане в оръдието, падна от ръцете им.
Очите ми се разшириха, когато това пращящо пространство от бяла и синя енергия се измъкна обратно от приспособлението, а създателите му умряха и по този начин освободиха контрола си над бомбата, която бяха образували с магията си.
– Ксавие! – Изревах панически, хвърляйки се към брат ми, а магията се втурна към върховете на пръстите ми, за да образува щит, който знаех, че няма да е достатъчен.
Но когато се завъртях с лице към него, онова кълбо енергия падаше към пода в гърба ми и див ужас запалваше сърцето ми, не намерих сладкия си брат да стои поразен от паниката при знанието за предстоящата ни смърт. Намерих военен жребец, който ме захвана отдолу, с ниско наведена глава и разперени ноздри, докато галопираше право към мен и отвъд мястото, където се намираше отвореният отвор за оръдието, през който да стреля.
Инстинктът ми надделя и аз скочих към него, хванах се за гривата му, а той сниши глава и наведе крило, за да мога да се изстрелям на гърба му.
Експлозията разкъса света в центъра на бойната машина и леденият ми щит лудо пламна на гърбовете ни, докато скачахме от пропастта и се стреляхме към вражеските редици долу.
Звукът беше такъв, сякаш земята се беше разцепила на две зад нас, експлозията беше толкова яростна, че ми беше трудно да повярвам, че все още сме живи, за да я чуя, а топлината от нея се втурна след нас във вълна от яростен огън.
Щитът ми се пропука и разцепи, когато крилата на Ксавие се откъснаха, а феите под нас станаха жертва на експлозията във вълна от смърт, която усещах как пее в кръвта ми в знак на благодарност към Превозвача.
И все пак ние живеехме.
Ксавие размаха криле и полетя силно към небето над нас, където мълнии и огън на феникс разкъсаха облаците на две, разкривайки вълна от дракони, които се рояха в битка с безброй други летящи орди.
Ударната вълна от експлозията ни удари и ние се понесохме във въздуха, все по-високо и по-високо, а хватката ми за гривата на Ксавие беше толкова силна, че се страхувах да не изтръгна косата му.
Изпълваше ме желание да се преместя, но се въздържах, знаейки, че в момента, в който го направя, цялата тайна за местоположението ми ще бъде изгубена, все още надявайки се противно на надеждата, че ще мога да стигна до баща си и да сложа край на това сам.
Ксавие хленчеше диво, докато се мятахме във въздуха, без да можем да направим нищо друго, освен да се носим по вълната от сила, която експлозията беше изхвърлила за няколко дезориентиращи, ужасяващи секунди.
Най-накрая крилата му отново се разтвориха и аз примигнах към сраженията, които се водеха в небето, опитвайки се да се ориентирам, забелязвайки последната останала бойна машина и подготвяйки се да…
Едно същество от сянка и мрак се сблъска с нас от нищото и аз извиках, когато ноктите му се забиха в бронята ми и бях изтръгнат от гърба на брат ми.
Ксавие изхлипа от тревога, когато го отхвърлиха от мен, а мен ме обгърна тъмнина, тъй като кожестите крила на звяра, който ни беше ударил, закриваха всякаква гледка към небето отвъд.
Изтръгнах брадвата от гърба си и я замахнах към съществото, но то ме изхвърли от ръцете си и ме прати да падам по твърдата, камениста земя, преди да успея да го докосна.
Изплюх струйка кръв от устата си, докато се изправях на крака, и едно ръмжене се изтърколи отзад в гърлото ми, когато съзрях дракона, който се извисяваше над мен, а тялото му беше изваяно от толкова тъмен нюанс, че сякаш изсмукваше светлината от заобикалящото го небе.
Тарик оголи заострени зъби, докато се извисяваше над мен, и ме обзе въпросът как трябваше да убия звяр, който не може да умре.

Назад към част 93                                                    Напред към част 95

Глава 8

Джералдин ни въведе в дневна с два дивана, които приличаха на скъпи антики, на които никой не би трябвало да седи, и два стола с високи облегалки. Имаше камина, направена изцяло от мрамор, над нея висеше картина на висок, красив мъж с черна коса и квадратна челюст. Макар да изглеждаше като портрет, беше твърде съвършена, за да бъде истински мъж.
– Има пет спални за гости, всяка от които е със самостоятелна баня. Дала съм им имена и ще трябва да ги запомните. Ще разгледаме това днес. Главният апартамент разполага с две самостоятелни стаи и две всекидневни. Кухнята е по коридора вляво. Трапезарията, която използвам ежедневно, е срещу нея. Официалната трапезария за забавления или партита е в дясното крило по-надолу. Не е подходящо тя да е твърде близо до кухнята. Има библиотека, офис, пералня, прахосмукачка, слънчева стая и тази стая, които се нуждаят от ежедневно почистване на прах, метене и други подобни. Вече не мога да се справям с всичко това. Освободих помощниците, след като Виктор почина, защото ми пречеха. – Тя направи пауза и се усмихна. – Дори не ти предложих чай, преди да започна с описанието на работата. Ужасно много съжалявам. Обещавам, че обикновено не съм толкова груба.
– С удоволствие бихме изпили една чаша – отвърна Стоун.
Тя се вторачи в нас двамата.
– Веднага ще се върна.
Гледах я как грациозно излиза от стаята, озадачена от пълната промяна в характера ѝ.
– Тя има своите моменти. Пристигнахме по време на един от тях. През по-голямата част от времето тя се справяше добре с него. Но идват магиите, както ги нарича, и тя се губи, обърква се, забравя и често си мисли, че е 50-те години на миналия век и че живее в Англия. Ще се научиш да забелязваш подмяната.
– О, боже мой! Какво има на краката ми? – Чухме ужасения ѝ глас от кухнята. Стоун се ухили.
– Ще трябва да поправи това, преди да се върне.
Засмях се и аз.
– Това ще бъде най-интересната работа, която някога съм имала.
– Да, вероятно ще бъде.
– Откъде я познаваш? – Попитах.
Той въздъхна и погледна към снимката над камината ѝ.
– Съпругът на Джери, Виктор, беше бизнес партньор на баща ми. Майка ми ме оставяше в офиса на баща ми, защото имах зъби и плачът ми беше прекалено силен за нея. Разбира се, тя имаше бавачки, но те винаги напускаха, защото майка ми ги побъркваше. Един ден Джери беше там с Виктор, когато майка ми ме доведе, за да ме остави. Татко беше разстроен, защото имаше работа, а тя беше изгонила друга бавачка. Джери ме взе със себе си този ден. През годините те често ме оставяха при нея. Тя беше единствената постоянна жена в живота ми от времето, когато бях бебе. Спомените, които имам за майка ми, са оскъдни. Тя идваше и си отиваше, както и многото съпруги на баща ми. Но Джери печеше бисквити с мен, водеше ме в зоологическата градина, четеше ми, научи ме да карам колело и остана до мен в болницата, след като апендиксът ми се спука, когато бях на десет години. Майка ми беше в Италия с един приятел. – Той спря да говори, когато стъпките на Джери се приближиха.
Тя носеше сребърен поднос с красив сервиз за чай.
– А сега нека да изпием по един чай и да обсъдим заплатата ви.
Наблюдавах как Стоун ѝ се усмихва. В очите му имаше любов. Тази жена беше много специална за него и той ми се доверяваше да се грижа за нея. Доверието му ме трогваше. Това не беше позиция, за която той избираше всекиго. Разбирах го и щях да се уверя, че никога няма да подведа нито него, нито Джералдин.
– Ще има моменти, в които ще съм луда, казвам ти. Бъди подготвена за това – каза тя, докато седеше изправена с кръстосани крака. Забелязах, че сега имаше подходящи черни равни обувки на краката си.
– Мисля, че тя вече е станала свидетел на това, Джери – каза Стоун с развеселен глас.
Джералдин се намръщи. После очите ѝ се разшириха и тя погледна надолу към обувките си.
– Да, обувките ми бяха катастрофа, нали? Да – отговори Джералд.
– Днес имам срещи, Джери. Защо ти и Беула не се разберете? Можеш да и покажеш всичко наоколо. Да я оставиш да усети как искаш да протече денят ти. Аз съм на едно телефонно обаждане разстояние, ако някоя от вас има нужда от мен – тогава той ме погледна.
– Ние ще се справим. Не се притеснявай за нея. Няма да я изплаша – каза Джералдин, след което ми намигна. Тази жена ми харесваше. Майка ми също щеше да я хареса.
Стоун се изправи и постави чашата си върху подноса, след което отново я целуна по бузата.
– Тогава ще я оставя на твоите грижи. – Тонът му беше нежен и грижовен. Кой беше този мъж?
– Какви срещи имаш? Все още ли се занимаваш с всички дела на Джаспър заради момчето? Време е да го накараш да се оправя сам. Трябва да управляваш своята империя. И тази на Виктор.
Стоун силно поклати глава, сякаш за да я спре да каже още нещо.
– Всичко е под контрол, Джери – каза той и ми се усмихна стегнато, преди бързо да си тръгне.
Да се занимаваш с делата на Джаспър?
– Това момче работи прекалено много – каза тя с въздишка. – Обичаш ли да градинарстваш? Имам зеленчукова градина отзад. Това ми дава възможност да се занимавам с нещо, вместо да седя в тази голяма къща съвсем сама всеки ден. – Смяната на темите беше бърза, а след това тя се надигна от стола и отиде до прозореца. – Той е добро дете. Често се чудя как е възможно това с родители като неговите. Все пак се е справил добре. – Тя погледна обратно към мен. – Не мога да кажа същото за Джаспър. Той беше заклещен с Порша. Това го съсипа.
Стоун не би искал тя да ми казва каквото и да било от това, но аз се вкопчвах във всяка дума. С всеки изминал ден откривах все повече истини. Времето ми с Джаспър беше кратко и не знаех толкова много, колкото си мислех, че знам. Бях предположила и преценила неща, които бяха погрешни. Джаспър разчиташе на Стоун, а не обратното. И все пак Джаспър ми беше позволил да мисля друго. Чувствах се така, сякаш всичко, което знаех, се основаваше на лъжи.
– А сега ми разкажи за себе си, Беула. Като започнем откъде имаш това име. То е на иврит, нали знаеш. Означава омъжена.
Бях впечатлена, че тя знаеше значението и произхода на името ми, без да го търси. Беше добре образована жена, която беше живяла, както изглежда, сложен живот. И беше любезна. Беше станала майка на малко момче, чиято майка го беше пренебрегнала. Само това ме накара да я уважавам.
– Майка ми чула името в едно телевизионно предаване, когато била бременна с мен. Била е млада и е смятала, че името е уникално и специално. Искала е да бъда такава, затова каза, че ме е кръстила така.
Джералдин се усмихна.
– Е, това звучи хубаво. Значи е била добра майка? Въпреки че е била млада?
– Най-добрата в целия свят – отговорих без пауза. Без значение колко лъжи се въртяха в и извън живота ми, любовта на майка ми винаги щеше да остане истината.
Разбрах, че тя не ме е излъгала за Хайди, за да ме нарани. Тя беше излъгала, за да защити Хайди.

Назад към част 7                                                         Напред към част 9

***

Докато напусках хотела „Полета на дракона“, едва сдържах желанието си да задействам още едно заклинание за унищожение, особено забраненото заклинание за пълно унищожение, но можех да бъда арестувана за „Деленди“. Като се има предвид накъде съм се запътила, беше решено да не рискувам.
Обаче веднага щом прекрачих прага на полицейския участък с този огромен пръстен с форма на балон, той смени мелодията си по най-непогрешим начин и започна да излъчва с женски глас: „Крисчън, аз съм твоя завинаги“. Особено незабравими бяха лицата на полицаите на входа, които също като мен бяха имали „късмета“ да чуят и двете версии на лозунгите, излъчвани от пръстена.
И пръстенът не спря дотук!
Докато вървях по коридора на приземния етаж, това дяволско изобретение извика: “ Крисчън, обичам теб и само теб!“.
Когато се изкачих по стълбите, викът се смени със стихотворение:
„Нека годините и вековете минават,
Ще те обичам, Крисчън, винаги!“
Абсолютно почервеняла от срам и възмущение, аз открих едно добро нещо в цялата тази подигравка: Полицаите, които излязоха в коридора, за да видят причината за това демонстративно изливане на обич към началника на полицейското управление, като ме съжалиха, ми съобщиха, че лорд Давернети е на първия етаж в заседателната зала.
Благодарих им сдържано и се върнах към стълбището под все същото:
„Нека годините и вековете да минат,
Ще те обичам, Крисчън, винаги!“
На първия етаж пръстенът отново започна своето „Крисчън, обичам теб и само теб!“, но това си имаше своите предимства: учтиво ми показаха къде е стаята за срещи и дори ми отвориха вратата.
Влязох в залата, в която имаше не по-малко от петнайсетина дракона, под акомпанимента на ювелирен балон, който пееше банална таблоидна песен „Винаги ще бъда твоя“, и освободих творението на позорния балон от ръцете си, откъдето балонът отлетя под тавана, но в никакъв случай не спря да крещи, независимо от свидетелите, съвсем искрено съобщих:
– Лорд Давернети, направете ми услуга, когато сте на път да бъдете убит от някого, уведомете ме за това. С удоволствие ще съдействам на всички лица в толкова добра кауза, каквато е избавянето на този свят от вас както трябва!
В заседателната зала повечето от присъстващите се изкашляха забързано, очевидно в опит да скрият смеха си в лицето на началството, но самото началство седеше с толкова доволно изражение на лицето, че беше ясно, че всичко е минало точно както лорд Давернети беше планирал.
„Крисчън, аз ще бъда твоя съпруга!!!“ – междувременно увери всички присъстващи балона.
– Мис Вайърти, ами как да откажа на момиче, което моли толкова много. – каза старшият следовател с най-престорената си усмивка.
В този момент сдържаността ми се провали.
– Това не е момиче, което ви иска, иска ви балон. Въздушен балон. Но сте прав – как може да откажете, когато той така ви моли! Кажете „да“, лорд Давернети! Ще създадете едно наистина прекрасно семейство – вие, балонът и вашето напомпано его!
Усмивката на дракона бе загубила част от блясъка си и самият следовател не можа да се въздържи да не отбележи:
– Каква язва сте, Анабел!

***

– Това е идея! – възхитих се искрено – Какво ще кажете да влошавам язвата ви всеки път, когато се приближите до мен?
Примижавайки с очи, драконът напрегнато отбеляза:
– Не бихте посмели.
– Аз не бих посмяла? – попитах, като едва не направих грешката да заплаша директно пред сто и петдесет свидетели.
Но отвреме навреме балонът под тавана издаде още едно признание в любов и да, напълно се съгласих със старшия следовател:
– Абсолютно сте прав – не бих се осмелила. Нима някой със здрав разум би заплашвал полицейски служител? Не, определено не. Така че, да, прав сте, не бих посмяла. Между другото, лорд Давернети, трябва да поговорим. Сега. Виждате ли, не разполагам с много време.
Давернети, който не беше много доволен от внезапно пробудилата се моя съобразителност, унищожи балона с едно щракване на пръсти, лишавайки се от идеалното брачно парти, и отговори мрачно:
– Виждате ли, Анабел, аз също съм зает в известен смисъл.
И на мен ми показаха множеството, като недвусмислено ми намекнаха за рода на занятието. Погледнах драконите – драконите изглеждаха много заети, и всички те се взираха в таблото като в радио студио, с единствената разлика, че таблото беше доста оригинално. На него бяха закачени различни изображения, доколкото разбрах, на дракони и хора, свързани с различни цветове конци – червени, сини, зелени и дори оранжеви. Не ми беше ясно, но нямаше време да чакам лорд Давернети да се освободи.
– Чудесно! – осъзнах, че нямам голям избор – Надявам се, че всички сте в течение на работата.
Всички кимнаха с глава.
– Точно така. – потвърди началникът на полицейското управление.
– Е, в такъв случай ще кажа на всички участници едновременно. – обявих гръмко: – Професор Енастао определено има някаква връзка с херцог Карио, а това, което се случи вчера с лорд Бастуа, не го смятам за случайност, а за саботаж с много неприятна за нас цел. И това е всичко. Благополучие, добра работа и всичко най-хубаво на всички, с изключение на вас, лорд Давернети. Лично вие да горите в ада с вашите балони!
Сред драконите избухна кашлица. И най-неприятното от всичко – лорд Давернети се засмя, без дори да се опита да го скрие.
– Бел – каза той, докато аз се опитвах да разбера причините за забавлението му – малка, добре възпитана, моя безкрайно наивна Бел, ти си очарователна.
– Аз те изпратих в ада! – възмущението не можеше да бъде потиснато.
– Осъзнавам това. – увери ме лорд Давернети – Но ще бъда проклет, ако осъзнаваш това, което си казала.
После стана сериозен и попита направо:
– Вярна ли е информацията за професор Енастао?
– В противен случай едва ли щях да пътувам до вашето леговище, не мислите ли? – попитах раздразнено, без да разбирам какво толкова смешно имаше в пожеланието ми за дракона.
Полицаят кимна мълчаливо. И мигновено издаде заповед:
– Даран, Шеймер, задържайте го под стража.
Двамата дракони от задните редове се изправиха, поклониха ми се почтително и побързаха да излязат. Останалите правеха опити да не се усмихват. Лорд Давернети не направи никакъв опит.
– Успех. – казах аз и се обърнах, за да напусна заседанието на полицията.
Думите на Давернети ме спряха:
– Анабел, много съм ви благодарен за съобщението, но бих предпочел да си починете – Енастао така или иначе няма шанс да напусне Желязната планина.
Обръщайки се през рамо, отвърнах, нахлузвайки качулката си обратно:
– Не съм запозната със ситуацията с професор Енастао и нямам представа къде може да се намира или не, но като учен мога да ви уверя – саботаж е имало. Всичко най-добро.
– Починете си малко. – настоятелно ме посъветва лорд Давернети, докато си тръгвах.
И той го мислеше искрено.
Е, трябва да призная, че никога няма да разбера този дракон.
Излязох от полицейския участък, придружена от Бетси, и отидох в близкото кафене, после зад ъгъла, където се разделихме с моята прислужница – тя в един магазин за дрехи, а аз на новото си работно място, след като бях променила външния си вид.

Назад към част 41                                                     Напред към част 43

***

Пътуването до дома беше като от лош сън.
Седеше на задната седалка на колата с Дина до себе си, толкова близо, че Кейлин усещаше миризмата на парфюма ѝ и чуваше как се кикоти и подсвирква, докато пишеше на телефона си.
На предната седалка майка ѝ и баща ѝ бяха видимо по-щастливи, отколкото ги беше виждала от много време насам, говореха на тихи гласове и се смееха, очевидно щастливи, че семейството отново е заедно.
Тя не можеше да ги вини. Все пак бяха спечелили. Кейлин най-накрая се беше върнала там, където ѝ беше мястото, победена, след като най-накрая беше видяла, че не може да се мери със света на възрастните.
Истинската любов не беше победила всичко. Всъщност истинската любов беше получила добър ритник по досадния си задник и сега и Кейлин беше разбрала посланието.
Тя щеше да се върне в училище.
Щеше да получава добри оценки и да бъде перфектната ученичка.
Щеше да се усмихва и да казва всички правилни неща, да се преструва, че сърцето ѝ не е разбито и душата ѝ не е унищожена, разбита на милиони парчета.
Но отвътре тя щеше да е мъртва, студена и празна.
Докато се взираше през прозореца на колата и гледаше как пейзажът се разминава, Кейлин се примиряваше с остатъка от живота си.
Докато Илайджа не излезе от затвора, тя щеше да живее в лъжа. Единственото, на което можеше да се надява, беше, че един ден, когато имат възможност да бъдат отново заедно, светът вече няма да се интересува толкова от тях.
Може би ще успеем да се установим заедно и да заживеем спокоен живот, помисли си тя, но после я прогони в задните кътчета на съзнанието си. Те нямаше да се съберат отново години, може би дори десетилетие, ако съдията реши да наложи строга присъда на Илайджа.
Беше твърде болезнено дори да си помисли за събиране. Засега трябваше да живее в момента и да приеме, че това е новият ѝ живот.
До нея Дина изпусна писък на смях и поклати глава, докато пишеше яростно.
Накрая изтощението на Кейлин надделя и тя успя да задреме до края на пътуването до дома.
Сънят, дори малко от него, беше благословено облекчение. В дълбокия сън нямаше раздяла с Илайджа, нямаше скръб, нямаше нищо.
Но когато сънуваше, тя отново виждаше лицето му. Видя малката му усмивка и сърцето ѝ се разтуптя, а тя крещеше, плачеше и го молеше да дойде за нея за последен път.
Кейлин се събуди, когато колата спря пред дома на родителите ѝ.
Когато наближиха, Дина седна по-изправена.
– Какво, по дяволите? – Каза тя и се наведе напред.
Кейлин проследи погледа на сестра си и видя, че пред къщата им е паркиран зелен джип.
– Кой е този? – Попита бащата на Кейлин.
– Нямам представа. – Майка ѝ се обърна и погледна обвинително към Кейлин. – Знаеш ли кой е този?
Кейлин сви рамене.
– Изобщо не познавам тази кола.
Устните на Дина бяха стиснати плътно една до друга.
– Пусни ме навън. Спрете колата.
– Дина – каза баща ѝ. – Почакай малко.
Но Дина изскочи от колата, докато тя спираше.
– Извинете, млада дамо!
Дина вече беше излязла от колата и вървеше към джипа. За първи път, откакто излезе от болницата, Кейлин се интересуваше от случващото се и ако то разстройваше Дина, Кейлин реши, че иска да участва в него.
Тя също слезе от колата.
Дина стоеше до шофьорската врата на джипа и крещеше в колата.
– Какво правиш тук? – Извика Дина.
В отговор Кейлин чу дълбок мъжки глас да казва нещо неразбираемо.
Дина беше вбесена.
– Ти какво? – Почти изкрещя тя. – Как е възможно това? Къде си го оставил?
Гласът каза още нещо и на Кейлин ѝ прозвуча така, сякаш който и да беше, се опитваше да успокои и умиротвори Дина.
Кейлин можеше да си представи кой седи в джипа въз основа на това, което беше открила в компютъра на Дина онзи ден.
Родителите на Кейлин бяха паркирали колата си на алеята, но сега излизаха от нея със загрижени погледи. Те се насочиха към Дина и джипа.
Дина погледна към Кейлин.
– Обзалагам се, че това ще ти хареса, нали? – Попита тя. – Сега, след като животът ти е съсипан, искаш да видиш как аз минавам по същия път като теб.
Кейлин се усмихна.
– Само се чудя дали ще има достатъчно време да си направя пуканки.
– Малка кучка – каза Дина. Тя се обърна обратно към този, който беше в колата. – Казах ти да не идваш в къщата ми, не и по никаква причина. – Тя започна да се отдалечава от колата.
Вратата откъм страната на шофьора се отвори и от колата излезе мъж. Той не беше момче, нито на косъм. Беше облечен в панталон и риза с копчета и вратовръзка. Имаше пълна брада, а косата му беше започнала да посивява в слепоочията.
– Дина, почакай малко – каза той умолително. – Трябва да обсъдим това. Трябва да разберем кой е взел телефона ми.
– Няма значение – отвърна Дина, като все още се отдалечаваше от него. – Всичко е приключило. Вината е само в теб.
Тя се промуши покрай Кейлин и родителите ѝ, които се опитаха да я заговорят, но тя просто тръгна по пътеката и влезе в къщата.
Възрастният мъж стоеше на улицата, а лицето му беше маска на отчаяние и безсилие.
– Господин Маршал? – Попита майката на Кейлин. – Какво правите тук?
Мъжът прокара ръка през косата си и сви рамене.
– Аз… наистина не знам… извинявам се, че ви безпокоя.
– Има ли нещо страшно?
Той погледна към Кейлин, а после към родителите ѝ. Отвори уста и после отново я затвори. Накрая просто се обърна, върна се в джипа си и си тръгна.
Майката и бащата на Кейлин гледаха как колата се отдалечава от квартала, а лицата им бяха потресени от шока.
– Не разбирам – каза баща ѝ.
– Нима целият свят е полудял? – Попита го майка ѝ. – На мен ли ми се струва, или учителят по английски на Дина току-що се появи в дома ни и се скара с ученичката си, след което си тръгна, без да каже и дума за обяснение на родителите и?
– Не само ти – каза бащата на Кейлин. – И аз смятам да се обадя на директора. Каквото и да се случва тук, настоявам да получа отговор. И от Дина. Къде отиде тя?
Майката на Кейлин сложи ръка на челото си.
– Не разбирам. Просто… не го разбирам.
– Хайде, да влезем вътре.
Кейлин не можа да се сдържи и се усмихна малко, докато ги следваше в къщата. Не че се радваше, че родителите ѝ изпитват болка, а по-скоро се радваше, че кокошките на Дина най-сетне се прибират у дома.
След като всички влязоха вътре, баща ѝ се качи на горния етаж и почука на вратата на Дина.
– Извинете ме, млада госпожице, но ще си поговорим с вас. Точно сега!
Дина му изкрещя в отговор, но Кейлин не можа да разбере какво е казала.
– Ако не излезеш тук в този миг, ще ти взема ключовете за колата – продължи той. – И то не само за седмица или две. Ще взема колата ти и ще я продам, Дина. Няма да шофираш отново, докато не си купиш кола, което имам чувството, че може да ти отнеме известно време, за да го постигнеш.
Вратата се отвори и Дина излезе в коридора. Тя погледна през парапета към Кейлин и майка ѝ.
– Слушайте, вие така или иначе няма да ми повярвате, така че няма да си правя труда да ви казвам каквото и да било.
– Защо няма да ти повярваме? Защо ни се сърдиш? – Изкрещя майка ѝ в отговор.
– А тази малка кучка продължава да се смее – изкрещя Дина, сочейки към Кейлин. – Какво е толкова смешно, ти, глупава курво?
– Дина! – Извика майка и.
Сега Кейлин наистина се засмя.
– Какво е толкова смешно? – Попита майка ѝ.
– Съжалявам, но всичко това е твърде нелепо. Виж, сега отивам в стаята си – каза Кейлин. – Всъщност не ме интересува какво прави учителя на Дина тук, макар че имам няколко предположения. Ще запазя мнението си за себе си.
– Не е моя вината, че съм жертва на хищник! – Изкрещя Дина, като сега внезапно се разплака, обърна се и отново побягна към стаята си. Вратата се затръшна силно.
Кейлин погледна майка си, която беше с изражение на шок и ужас.
– Моля те, кажи ми, че наистина няма да повярваш на тази реплика – каза Кейлин. – Надявам се, че си станала достатъчно умна, за да видиш каква е Дина в действителност.
– И каква е тя?
– Ако все още не знаеш, съжалявам те – отвърна просто Кейлин и след това тръгна нагоре, покрай баща си с отпуснати рамене и престорена физиономия.
Влезе в стаята си, затвори вратата и легна на леглото. В стаята на Дина Кейлин чуваше как през стената свири Тейлър Суифт. Тейлър говореше нещо за това, че „никога повече няма да се събере“ с някого или с някоя друга.
Кейлин се загледа в тавана и в малките вихри и контури на бялата боя над главата. Чуваше как родителите ѝ чукат на вратата на Дина и тихо я молят да им разкаже какво се е случило.
Накрая силата на музиката на Тейлър Суифт намаля и тогава вратата се отвори. През стената Кейлин чу ниски гласове, приглушени, които разговаряха напред-назад. Родителите ѝ, които разпитваха, а след това Дина, която отговаряше с прост детски глас.
Самата Кейлин беше видяла снимките, текстовете и доказателствата и знаеше, че каквото и да каже Дина на родителите ѝ, то ще се основава на лъжи.
Защото от това, което беше видяла на компютъра на Дина, нямаше как Дина да каже на родителите си истината за това какво наистина е правила с господин Маршал.
Това, че са правили секс, беше абсолютно безспорно.
Кейлин беше видяла някои от имейлите и съобщенията във Facebook между Дина и господин Маршал. Дина беше заплашила, че ще разкрие „тайната“ им, ако той не ѝ даде пари, не ѝ постави добра оценка или не се държи жестоко с неин враг в класа. В един имейл Дина дори беше поискала секс от него, като му беше казала, че иска по-често да ѝ прави орален секс. Много от имейлите и съобщенията ѝ го осмиваха и заплашваха, когато не беше заета да му изпраща свои голи снимки, на които върши нечувани дейности.
Разнообразието и дълбочината на злонамереността ѝ надхвърляха всичко, което Кейлин можеше да си представи, но Дина не позволи на истината да я спре. Щеше да направи всичко, за да изглежда като пълната жертва в този сценарий – бедна млада ученичка, възползвала се от по-възрастния си професор.
Тя щеше да разкаже на родителите си всички ужасни неща, които той я беше принудил да направи против волята и.
Разбира се, Кейлин знаеше, че господин Маршал е много болен човек, за да спи с ученичка, но това не променяше факта, че Дина далеч не беше невинна в случилото се между тях. В общи линии тя използваше факта, че животът му ще свърши, ако тайната излезе наяве, за да изтръгне пари и други услуги от него.
Какво се беше случило, за да се появи в къщата по този начин? От това, което Кейлин беше чула, звучеше, че по някакъв начин е загубил мобилния си телефон. Може би някой ученик го беше откраднал. Ако телефонът му попаднеше в неподходящи ръце, на практика играта за двамата щеше да приключи.
Кейлин трябваше да се усмихне на това как работи светът. Най-накрая Дина щеше да получи своето възмездие. Единственият проблем беше, че на Кейлин вече ѝ беше все едно.

Назад към част 15                                                          Напред към част 17

Глава 5

Джером ме чакаше в апартамента ми веднага щом пристъпих през вратата.
– Имаш някаква наглост – изръмжа той.
Поставих куфара си на земята. Обикновено този тон на гласа щеше да ме накара да се скрия, но сега не бях в настроение да го слушам след дългото ми пътуване – или по-скоро липсата на такова. Беше станала катастрофа, която беше спряла движението, и аз седях в колата си много дълго и много досадно време.
– Слушай, Седрик ми каза – казах аз, кръстосвайки ръце, сякаш те наистина можеха да ме предпазят от него. – Не съм направила нищо лошо.
– Не трябва да правиш това, което той ти казва. – Джером седна на подлакътника на дивана ми и хвърли цигарата си върху близкия пепелник, което приех като голяма любезност от негова страна. – Трябва да правиш това, което аз казвам.
– Той ми каза да се прибера вкъщи. Нямаше какво да правя, докато сатанистите не проведат срещата си за закуска.
Погледът на Джером за миг помръкна.
– За какво говориш?
– За какво говоря? Говоря за това, че Седрик ме изпрати вкъщи по-рано.
– А аз говоря за това, че не си ме уведомила за малката му изцепка снощи.
Снощи? Поразмърдах мозъка си. Снощи бях убила времето си, пазарувайки и унищожавайки самочувствието на един мъж. Доколкото ми е известно, след като си тръгнах, Седрик не беше направил нищо друго, освен да продължи стремежа си да унищожи информационната империя Уикипедия.
– Какво е направил? – Попитах. – Дори не го видях.
Джером не отговори веднага, лицето му беше замислено. Тогава разбрах, че преоценява първоначалния си гняв. Не ранното ми завръщане го беше разстроило.
– Снощи имаше вампирска кавга – каза той накрая. – Няколко от тях някак си помислиха, че линиите на ловните им полета са били пренаредени. Затова започнаха да навлизат в чужди райони…
– …и станаха лоши неща. – В някои отношения вампирите бяха също толкова териториални, колкото и демоните. Вампирите имат определени зони, които пазят, за да преследват жертвите си, и са много чувствителни към използването им от други вампири. Архидемонът на даден регион обикновено определя вампирските граници и ги налага със сила и воля.
– За съжаление, да. Грейс и Мей все още се справят с това.
Изведнъж ме осени паническа мисъл.
– Коди и Хю добре ли са?
Той сви рамене.
– Малко посинени и натъртени, но нищо, което да не заздравее от само себе си.
Страхът ми беше неоснователен, разбира се. По-малките безсмъртни, като вампирите и сукубите, не можеха да се убиват помежду си, а и ние се лекувахме изключително бързо. И все пак инстинкта да се тревожа за приятелите си беше този, който никога нямаше да ме напусне.
– Защо ми крещиш заради това? Със сигурност нямам нищо общо с това.
– Защото вампирите, които си мислеха, че са преназначени, получиха официално уведомление, което гласеше, че това е така: подпечатана и запечатана демонична пратка. Те са си помислили, че е от мен.
– Но не беше – предположих, виждайки накъде отива той. Джером беше разпределил района удобно и нямаше да има желание да променя статуквото. Беше прекалено мързелив. – Нямаше ли име?
– Не, ясно. Но то не им е нужно – не и ако печатът е добър. Беше и само друг демон би могъл да състави нещо подобно.
– И затова си предположил, че Седрик го е направил – довърших аз.
Джером кимна.
– Да, и аз ще му кажа какво точно мисля за това. Не съм щастлив от това – или от това, че ти се бавиш да ми докладваш за неговите действия.
– Тук отдаваш на шпионските ми способности повече доверие, отколкото заслужавам – предупредих аз. – Те са доста ограничени. Той наистина не споделя с мен съкровените си тайни, а и така или иначе вече знае, че това е, което искаш от мен да правя.
– Разбира се, че знае.
Въздъхнах.
– Виж, ако искаш мнението ми… – Погледът, който Джером ми хвърли, подсказа, че наистина не държи много на мнението ми. – …не мисля, че Седрик е от тези, които биха направили нещо подобно. Той се интересува повече от сърфиране в интернет.
– След всичкото това време, прекарано с демони, наистина би трябвало да знаеш по-добре от това, Джорджи. – Джером разби цигарата си в пепелника и се изправи.
– Да, да, знам, звучиш точно като Нан… – Намръщих се. Формулировката му бе погъделичкала един спомен. – О, имам малко информация за теб. Седрик се срещна с Нанет.
Джером оправяше ръкава си, но главата му се дръпна към мен при споменаването на името на архидемоницата.
– Нанет? – Думата беше внимателно произнесена, с леден тон.
Предадох това, което знаех. Лицето на Джером потъмня, докато говорех. Каквито и да бяха мислите му за новото развитие на събитията обаче, той не ги сподели с мен.
– Изглежда, че все пак може би си вършиш работата. – Той направи пауза. – Но защо се върна?
– Нямам какво да правя до събота. Седрик ме изпрати вкъщи. – Затаих дъх, очаквайки да избухне, но това не се случи.
– Е, щом за разнообразие не се държиш като кучка, предполагам, че това е добре. – По тази формулировка очевидно все още се държах като кучка.
Джером изчезна.
Обри веднага излезе иззад дивана и ме погледна с онзи порицателен поглед, който котките винаги отправят към стопаните, които са отсъствали за известно време. Приклекнах и я почесах по брадичката. Беше плътно бяла с няколко черни петна по челото, което често създаваше впечатление, че не може да поддържа главата си чиста.
– Да, знам – казах ѝ аз. – Повярвай ми, аз също не искам да се връщам там.
Погледнах часовника и видях, че е време за вечеря. Твърде рано е още да виждаме вампири, особено след като дните се удължаваха. Щеше да ми се наложи да изчакам до след залез слънце, за да получа тяхната версия на кръвопиещата разправа. Дадох на Обри още няколко примирителни потупвания, а после се изправих, за да се обадя на Данте. Той не отговори и аз се зачудих дали за разнообразие наистина няма клиент. Когато не сътворяваше гнусни заклинания, той си изкарваше прехраната с фалшиво четене на Таро и на длан. Оставих му съобщение, че съм се върнала.
Тъй като имах свободно време, започнах да се тревожа за Изумрудения град. Знаех, че книжарницата наистина може да функционира и без мен, но майчинския инстинкт все пак се задейства. И тъй като наистина разполагах с време, реших да отида и да проверя как стоят нещата.
Както се очакваше, всичко беше наред. Беше почти седем и хората, които се прибираха от работа, се отбиваха да си вземат неща. Бизнесът беше стабилен, но не и луд.
– Джорджина! Ти се върна.
Бях наблюдавала касите от разстояние и се обърнах, за да видя Мади, която стоеше зад мен и носеше картонена кутия за нова книга, която щеше да излезе утре. Усмихнах се. Без значение колко трудни бяха нещата за мен с нея и Сет, имаше нещо в нейната светла, открита личност, което можеше да разведри мрачното настроение.
– За известно време. Просто исках да проверя как стоят нещата.
Тя ми отвърна с усмивка.
– Точно като теб. Вземаш си отпуск и се връщаш на работа. Как вървят нещата? Все още ли са луди?
Повдигнах рамене.
– Да, малко. Но не е нищо, с което да не мога да се справя. Надявам се, че скоро ще се подобри.
– Дали е нещо, което може да се подобри с едно питие? – Тя носеше палав поглед и аз не можех да не се засмея.
– Само ако пия сама. Все още си тук за още няколко часа.
– Не. Трябваше да дойда по-рано, за да заместя някого, така че Джанис ще затвори.
Винаги беше хубаво, ако един мениджър можеше да затваря, но Джанис със сигурност беше достатъчно компетентна. Поколебах се. От Коледа насам избягвах Мади, но преди Сет винаги много я бях харесвала. Бяхме имали много хубави моменти заедно и характерите ни си допадаха. Сега Сет не беше тук и едно питие изведнъж ми се стори още по-добър начин да прекарам времето, отколкото да се занимавам с мениджърски неща, когато всъщност не ми се налага да ги върша.
– Добре.
Тя довърши и около петнайсет минути по-късно излязохме навън. Автоматично извадих цигара, след което направих пауза.
– Имаш ли нещо против?
– Не, не ми харесват, но няма проблем. Къде искаш да отидем?
– Не знам. – Посегнах към запалката си, спомних си, че не е на разположение, и вместо нея извадих кибрита. Прокарах пръсти по капака ѝ и се намръщих.
– Искаш ли да отидем в бара „Лудото мартини на Марк“?
„Лудото мартини на Марк“ се намираше на върха на хълма „Куин Ан“, което представляваше доста стръмно изкачване. Живеейки наоколо, го правех доста редовно, но Мади дишаше тежко, когато стигнахме до бара.
– Човече – каза тя. – Трябва да ходя повече на фитнес.
Държах вратата отворена за нея.
– Прави това всеки ден и няма да ти се налага.
– Мисля, че имам нужда от малко повече от това. – Теглото ѝ беше постоянен източник на притеснения за нея. – Мисля, че трябва да подхвана някакъв странен спорт. Искаш ли да започнеш да играеш скуош с мен?
– Защо скуош?
– Не знам. Никога не съм го опитвала. Реших, че трябва да го направя.
Заедно с другите промени в живота си Мади наскоро беше възприела нагласата да излиза навън и да опитва нови неща. Преди скорошната ми криза имах подобна нагласа. Изправена пред вековно съществуване, бях открила, че експериментирането с нови дейности е чудесно разсейване. В света винаги имаше нещо ново, което да науча.
Заведението на Марк беше слабо осветено, с матово черен декор. Прелистих обширното меню с напитки, което отговаряше на името на ресторанта. Когато сервитьора се приближи, поръчах мартини, наречено „Първа руменина“: ликьор от бял шоколад, Шамбор и водка. В менюто пишеше „Столична“, но аз поисках „Сива гъска“.
– Мислила ли си някога да танцуваш? – Попитах Мади. – Това може да е добра тренировка. По-малко вероятно е и да те ударят в главата.
Мади беше поръчала „Изпей блуса“: Синьо Кюрасао, сок от ананас и Кетъл Едно. Лицето ѝ светна.
– Винаги съм искала. Дъг каза, че си преподавала суинг в книжарницата.
– Да, миналата есен дадох няколко групови урока. Моят приятел Коди ми помагаше. – Приятна вълна от носталгия ме заля, докато си спомнях онези дни. Нещата бяха по-прости и се забавлявах да преподавам на приятелите и колегите си, докато вършех едно от любимите си занимания.
– Иска ми се да бях там – каза тя с копнеж. – Аз съм малко некоординирана, но нали знаеш… ако не опитам, как ще се науча?
– Мади, трябва да се занимаваш с мотивационно говорене.
Тя се засмя.
– Не знам за това. Но бих взела уроци по танци, ако някога отново преподаваш. Намек, намек.
Сервитьорът се върна с напитките ни. Почти умрях, когато опитах моята. Беше малинова мечта с 80 процента алкохол.
– Не знам. Персоналът почти научи всичко, което можеше, със суинга.
– Тогава ги научи нещо друго. Дъг казва, че знаеш всички видове танци на света. Бих ти помогнала да го организираш.
– Може би ще се занимая със салса или нещо друго – казах ѝ, без да съм сигурна дали го мисля сериозно. – Когато цялата тази драма приключи.
– Има ли нещо, с което мога да помогна? Знаеш, че съм тук, ако имаш нужда от нещо.
Искреността и състраданието на лицето ѝ накараха буцата да се образува в гърлото ми. През последните няколко месеца я мразех, но приятелството и вярата ѝ в мен не бяха отслабнали. Изведнъж се почувствах виновна и погледнах встрани от очите ѝ.
– Не, не се притеснявай. Ще се справя с това. – Настъпи мълчание, мълчание, което ме притесняваше изключително много. Изпитвах нужда да ѝ върна нещо за нейната доброта. В главата ми проблеснаха мислите ми отпреди няколко вечери за преместването. Погледнах назад. – Може би все пак ще ми помогнеш да си намеря ново място.
Както се надявах, лицето ѝ стана нетърпеливо при това предложение.
– Наистина? Ще се преместиш?
– Не знам със сигурност. Просто си помислих, че може би е време за промяна.
Мади се развълнува още повече.
– Какво търсиш?
– Не съм сигурна и за това – признах. – Единственото, в което съм сигурна, е, че искам да опитам нещо извън Куин Ан.
– Добре, това е добро начало. Колко голям? Ново строителство или исторически? Искаш ли да продължиш да наемаш? Знаеш, че пазара на апартаменти е наводнен. Чудесно време за покупка.
Опитах се да запазя сериозно лице, но не успях.
– В другия си живот агент по недвижими имоти ли беше?
– Не! Просто мисля, че е вълнуващо, това е всичко. Искам да помагам.
– Добре. Мога да наема или да купя. Зависи от мястото.
– Какъв е ценовия ти диапазон? Ако нямаш нищо против да попитам?
Поколебах се, чудейки се дали да разкрия истината за финансите си. Реших, че това няма значение.
– Ами… нека го кажем така. Имам много спестявания.
– Достатъчно справедливо. – Въпреки бързото темпо, с което пиеше, в нея се долавяше остър, делови тон. – Искаш подобен вид квартал? Магазини? Ресторанти?
– Да, не бих имала нищо против.
– Нещо друго?
– Казах ти, че не съм мислила много за това.
Тя въздъхна разочаровано.
– Трябва да ми помогнеш тук. Нещо, което си искала от дълго време? Нещо, което ти е липсвало?
Незабелязано в мен се появи спомен от детството ми. Кипърският град, в който бях живяла, се върна към мен с поразителна яснота, неговите цветове, миризми и въздух.
– Израснах около плажовете – казах тихо. – Слънце и сърф. – Изтръгнах се от копнежния спомен, чувствайки се малко неловко от мечтателното си състояние. – Но аз съм на грешното място за това.
– Да – съгласи се тя. – За целта трябва да се преместиш в Калифорния.
Изпихме още един рунд питиета и си говорихме за други неща и за моя изненада си прекарах наистина страхотно. Сега си спомних защо толкова много харесвах Мади. С нея се говореше толкова лесно, беше толкова забавна и умна. Нямах много приятелки, а между нея и момчетата, с които обикновено излизах, имаше голяма разлика. Понякога жените имаха нужда от други жени.
Подписвах сметката за кредитната си карта, когато Сет се приближи до масата ни.
Мади вдигна очи, грейнала.
– Здравей, скъпи. – Тя се изправи и го целуна – нещо, което изнерви и мен, и Сет. Изведнъж топлото и приятно чувство, което се беше натрупало в мен, се разпадна. Мади ме погледна обяснително. – Обадих се на Сет да те закара, докато ти беше в тоалетната.
Усмихнах се стегнато.
– А…
Мади се обърна обратно към него.
– Пропускаш. На това място има страхотни напитки. Сигурен ли си, че не искаш да нарушиш правилата? Можем да останем за още един рунд.
– Всъщност трябва да си тръгвам – казах аз, мислейки си за малко по-мъчителни неща от това да пия с тях двамата.
– И аз не съм готов да наруша правилата – каза Сет, избягвайки погледа ми. – Освен това имам работа за вършене.
Мади изглеждаше само умерено разочарована.
– О, добре. Няма проблем. Нека да изтичам до тоалетната и ще тръгнем. Ще те закараме, Джорджина.
Трябваше да избягам тогава и там, но Мади се втурна бързо и аз почувствах, че ще е грубо да си тръгна, без да ѝ кажа довиждане. Сет седна на стола си и скръсти ръце пред себе си. Обичайната ни стена от неловкост се сгромоляса между нас.
– Не се нуждая от превоз – казах рязко.
Сет ме погледна.
– Това е дълъг път.
– Не съвсем. Само шест пресечки.
– Да, но ти си пила.
Подиграх се.
– Изпих две питиета. Едва ли ще вляза в задръстване, ако това е, от което се притесняваш.
– Не, но това не е проблем за мен. Просто искам да съм сигурен, че ще се прибереш добре вкъщи. – Това беше един от онези редки моменти, когато лекото му настроение беше заменено от нещо по-категорично. По някаква причина това засили гнева в мен.
– Ще се оправя – избухнах. – Вече не е твоя работа да се грижиш за мен.
– Джорджина, моля те.
– Моля те за какво? Знаеш, че съм права.
– Превръщаш това в по-голям проблем, отколкото е. Не е нужно винаги да става дума за нас.
– Разбира се, че трябва… Искам да кажа, доколкото има нас. Ти излезе. Аз не съм твоя грижа.
– Все още мога да се тревожа за теб. Все още ме е грижа.
Наведох се напред, вероятно окуражена от мартинито.
– Ти даде ясно да се разбере колко много те е грижа и това е добре. Сега имам съвсем нов живот.
Погледът му стана крив.
– Да, новия ти живот изглежда страхотен.
Това ме подразни още повече, до голяма степен защото не бях съвсем убедена, че и новият ми живот е чак толкова страхотен.
– Така е. Вече мога да правя каквото си поискам. Не е нужно да се притеснявам, че ще нараня деликатната ти чувствителност, когато спя с някого, или че ще трябва да променям срещите ни до скучни неща, които не те извеждат от зоната ти на комфорт или не пречат на графика ти за писане.
Беше ужасно от моя страна. Подло, подло, подло. Очаквах той да се стресне, да изглежда наранен. Вместо това той отвърна на удара.
– И не е нужно да се притеснявам, че ще бъда лицемерно съден за това, че съм едновременно твърде скучен и твърде рискован. Също така вече не ми се налага да се чудя дали всичко, което ми казват, е полуистина или откровена лъжа.
Това ме накара да потръпна. Това беше и моментът, в който Мади се появи отново. Тя се опита да ме подкани да ме закарат, но аз категорично отказах – малко по-грубо, отколкото трябваше с нея. Тя изглеждаше малко смутена, но аз бях твърде разстроена от думите на Сет, за да се интересувам твърде много. Тръгнах си, спускайки се по хълма толкова силно, че беше чудно, че стъпките ми не накараха земята да се разтресе.

Назад към част 4                                                            Напред към част 6

ГЛАВА 16

Бум на магия се разнесе из паркинга, докато Зак и аз тичахме през него, и при всеки отзвук пръстите ми се стягаха около кинжала. Бяхме твърде близо до битката на феите – само на половин квартал, но трябваше да заобиколим обратно към пикапа, преди да успеем да избягаме от мястото.
Със светкавица на бели криле една сойка се измъкна от дъжда. Кацна на рамото ми, а малките ѝ нокти се забиха в мокрия плат на тениската ми. Непрекъснати дъждовни капки се удряха в главата ми.
– Рикр – възкликнах с експлозивно издишване. – Ти се измъкна.
Той полуразпери криле, за да запази равновесие, докато земята се разтърси и ме изхвърли от пътя.
„Избягването им не беше трудно, след като подбудих битката.“
– Така че можем да ти благодарим за колосалната публична демонстрация на магията на феите? – Изръмжа задъхано Зак.
„Дали си имал превъзходен план за нашето бягство?“
Пренебрежителният тон на Рикр ме хвана неподготвена, сякаш човешките жертви и излагането на магията на показ бяха незначително неудобство. Но ако бях права за амбициите му, може би последствията нямаха значение за него.
За съжаление, те имаха значение за всички останали. Колко време преди да се появят службите за спешна помощ? Имаше ли хора в музея? Имаше ли хора, които да са свидетели на битката на феите в момента – гигантски дракон, огромни анимирани растения, ледени кули, лазерни лъчи от златна магия?
Преглъщайки, извадих телефона си, като се мъчех да избера номер, без да забавям бързия си ход, докато дъждът пръскаше екрана. Вдигнах го до ухото си, когато звънна.
– Ало? – Отговори Морис с най-нормалния поздрав, който някога бях чувала от него.
– Трябва да пратиш полицията на МПД в Музея по антропология – казах аз, като повиших глас над тъпия рев на дъжда и близката магическа битка. – Всеки ресурс, с който разполага вашият участък. Точно сега.
– Какво се случи?
– Случва се точно сега. Кралски особи на Феи в битка. Хората ще го видят. Може би вече са…
Линията заглъхна, когато той приключи разговора. Натъпках телефона обратно в джоба си и побягнах по-бързо.
Пикапът се появи в полезрението ми и аз бях изключително благодарна на Зак, че е имал предвидливостта да паркира далеч от музея. Подхвърлих му ключовете и той се запъти към шофьорската врата, а аз се завъртях около капака до страната на пътника, като Рикр се люлееше на рамото ми. Ключалките се отвориха и аз скочих вътре.
Зак се вмъкна, преди още да съм отворила вратата. Захлопнах я и затърсих за предпазния си колан. През дъждовния прозорец до мен се виждаха черните драконови крила и плаващите останки на музея над дърветата, които оформяха улицата.
– Майната му – прошепнах аз.
Потеглихме по пътя в посока изток. Зак се провираше агресивно през ранния следобеден трафик, като явно възнамеряваше да ни измъкне от района възможно най-бързо – или от града.
По това време на деня полицията щеше да има късмет да стигне от центъра на Ванкувър до музея за двайсет минути. Петнайсет, ако нарушат всички закони за движение по пътищата.
– Надявах се Лалакай да не разбере, че сме стигнали първи до Клопката на Валдурна – каза Зак рязко, докато профучаваше покрай един бавно движещ се фургон – но с тази суматоха между Еко и Рианон, тя вероятно вече е на път.
– Щом стигне там, тя ще разбере какво става.
– И ще дойде след нас. Единственият ни шанс е да продължим да се движим и да я изпреварим.
Рикр се превърна в норка и скочи на коляното ми.
„Колкото по-голямо е разстоянието помежду ви, толкова по-трудно ще ѝ е да усети присъствието ти. Увеличаването на това разстояние обаче може да се окаже трудно.“
– Сейбър и аз можем да се редуваме да шофираме. Лалакай има ограничена издръжливост, но пикапа може да продължи да се движи, докато не свършат бензиностанциите.
Погледнах надолу към скута си, бялата норка на лявото ми коляно, а Клопката на Валдурна почиваше на дясното ми бедро, пръстите ми свити около увитата в хартия дръжка.
Новото ми разбиране за стратегията на Рикр се повтаряше в главата ми като песен. Вземи кинжала. Убий Лалакай. Убий Еко. Убий Рианон. Стани бог сред феите.
Първата стъпка беше изпълнена. Ако теорията ми беше вярна, следващияю етап от плана му беше да убие Лалакай. Как възнамеряваше да го направи? Беше казал, че се нуждае само от „подходяща възможност“, която възнамерява да организира „в подходящия момент“. Не изглеждаше да бърза много, но не би ли трябвало да иска да я убие колкото се може по-скоро, особено след като в момента е в играта „Клопка“? Дори и да успееше да го задържи далеч от нея, колкото по-дълго чакаше, толкова по-силна щеше да стане тя.
Освен ако това, че е станала по-силна, не е било проблем.
Ами ако точно това искаше той?
Погледът ми се стрелна между норката и кинжала, преди да го вдигна към Зак.
– Трябва да отидем в центъра за помощ.
Той поклати глава.
– Не можем да се скрием там.
– Не да се крием. За да устроим засада. – Погледнах Рикр. – В крайна сметка ще трябва да се бием с Лалакай, така че трябва да го направим на наша територия и на познат терен. Тя идва за кинжала. Без значение какъв капан ще поставим, тя няма да има друг избор, освен да влезе в него, за да получи наградата си.
Мустаците на Рикр се размърдаха замислено, а лазурните му очи се вгледаха в мен. Дали беше предположил, че знам за неговото омагьосване? Дали беше забелязал колебанието ми дали да му дам кинжала?
„Ще имаме малко време да се подготвим“ – отбеляза той. – „Такава дръзка засада ще бъде изпълнена с риск.“
– Засадите са твоя специалност.
Зак се намръщи, а вниманието му се насочи към мен и пътя.
– Няма да мога да помогна. Тя може отново да поеме контрол над мен. Ще трябва да ме вържеш или да ме упоиш.
Кимнах.
– Рикр и аз можем да се справим.
Мустаците му отново потрепнаха, а погледът му се впи в мен. След това устата му се разтвори в гримаса на дива свиня и пробляснаха малки, остри зъби.
„Както искаш, гълъбче. Нека устроим засадата.“
Устоях на желанието да изпусна целия си дъх набързо, докато адреналина течеше във вените ми. Чувствах се така, сякаш току-що бях стъпила на шахматната му дъска за първи път – и той го знаеше.
Рикр планираше всичко и едва сега разбрах това за него. Не че можеше да предсказва бъдещето. Той нямаше един-единствен грандиозен план, който да зависи от набор от конкретни резултати. Не, той имаше различен план за всеки възможен изход. Винаги беше готов да се промени. С всеки ход, който противниците му правеха, той отхвърляше дузина планове и чертаеше дузина нови.
И осъзнавайки това, знаех, че няма как сегашната сила на Лалакай да е обстоятелство, което той да не е отчел.
Той на практика я беше предизвикал да открадне силата на Изверг и не беше направил нищо, за да го предотврати. Знаеше, че има вероятност тя да нападне Марцана – закрилничеството на Йилиар беше достатъчно предупреждение – и също не се беше опитал да спре това.
Единственият начин, по който тези решения имаха смисъл, беше да знае, че може да убие Лалакай, независимо колко силна е станала тя. А щом я убиеше, нейната сила щеше да се превърне в негова сила.
Следователно той имаше всички основания да я направи по-силна. За да я подмами да открадне магията на Изверг. Да стои настрана, когато тя открадна магията на Марцана. И да „избяга“, вместо да я убие, дори когато тя бе поела контрола над Зак. Той се беше оттеглил, за да може тя да продължи да трупа сила – което тя и правеше. С дарбата на неумиращ тя беше неуязвима. Тя беше теле, което той угояваше за клане, а тя нямаше представа.
Както беше казал, щеше да я убие „в подходящото време“ – когато силата, която беше събрала, беше узряла за употреба.
Ръцете ми се свиха в юмруци, ноктите се врязаха в лявата ми длан, а кинжалът се притисна болезнено в дясната. Ако Рикр имаше начин да убие Лалакай, означаваше ли това, че можеше да я убие в оръжейното хранилище или в стриптийз клуба, или дори когато за първи път бе поела контрола над Зак? Мислех, че нямаме друг избор, освен да го изоставим, но истината беше, че нямаше как да го спася. Какво е могъл или не е могъл да направи Рикр, предстоеше да разберем.
Пътуването до Кокитлам мина бързо, докато обсъждахме най-добрия начин да заложим капан на Лалакай, който да ни позволи да изпреварим магията на смъртта ѝ. По време на дискусията Зак хвърли няколко въпросителни погледа към мен. Подозираше, че нещо се случва, но мъдро не се опита да разпита мен или Рикр за това. Оценявах сдържаността му. Не знаех колко опасен е този танц със Зимния крал, но не бях готова да въвлека Зак в него. Още не.
В Кокитлам спряхме в един магазин за хранителни стоки, за да купим готови сандвичи и нетрайни храни за няколко дни. Изядохме сандвичите си на паркинга, след което продължихме към магистралата.
Десет минути по-късно Зак намали скоростта на пикапа, за да завие по дългия път за Сърца & копита за спасяване на животни. Гумите заръмжаха по чакъла. От празните пасища ме заболяха гърдите.
Зак вкара пикапа в двора и изключи двигателя. Когато излязох от него, злощастно чувство на празнота изпълни тялото ми. Беше тихо – прекалено тихо. Нямаше куткудякащи кокошки, грухтящи прасета или цвилещи коне. Всичко беше тихо. Облаците висяха ниско в небето, на ръба на буреносната система, която заливаше Ванкувър, и дивите животни се бяха скрили за вечерта.
Доминик и Грета бяха работили с невероятна ефективност, за да преместят всички животни от спасителната служба толкова бързо. Зачудих се къде ли са отишли и колко ли дълго ще трябва да останат далеч.
Рикр скочи на рамото ми.
„Нямаме време да се бавим.“
Кимнах. Засадата ни не беше сложна – а Рикр я беше направил още по-проста, като беше заявил, че той ще се справи с частта „убиване на Лалакай“. Както и подозирах, той нямаше намерение да разкрива слабостта на Неумиращия на никого. Дори и на мен.
Прокарах нокътя на палеца си по ръба на хартията, увита около кинжала.
– Тъй като тази битка може да стане грозна, трябва да спестим спасяването, ако можем. – Посочих към склона на планината Бърк. – Да се разположим в гората. Два километра и половина на север оттук би трябвало да са достатъчно далеч.
Зак се намръщи.
– Мислех, че искаш да се възползваш от повишаването на аурата на твоята територия.
Не казах нищо, а на рамото ми Рикр беше също толкова мълчалив. Сигурно е разбрал какво предлагам – и защо.
На два километра и половина северно от спасителната служба се намираше мъртвият център в средата на гигантското омагьосване на Рикр. Сега той без съмнение знаеше, че съм наясно със съществуването му, но какво щеше да направи с тази информация?
От деня, в който се запознах с него, аз бях пешка, която той придвижваше по дъската – пешка, която той защитаваше и за която се грижеше, но все пак пешка. За първи път правех собствени ходове. И нямах никаква представа как ще приеме това, че аз съм негов играч.
„Чудесно предложение, гълъбче“ – каза той накрая с нотка на забавление в гласа си. – „Да тръгваме ли?“
Треперенето премина по нервите ми, докато кимах.
– Искам само първо да взема дъждобрани за мен и Зак. Бурята се насочва натам.
Рикр скочи от рамото ми, превръщайки се във въздуха в ястреб.
„Ще потърся идеалното място за нашата задача – на два километра и половина на север.“
Гледах го как се издига нагоре, чудейки се колко превъзхождам себе си.
Издишайки, се запътих към конюшнята, със Клопката на Валдурна в ръка. Зак се изравни с мен крачка по крачка. Отворих една от големите врати на конюшнята и влязох вътре, а сърцето ми се сви от тишината.
– Сейбър. – Ниското му ръмжене ме разтърси, когато се наведе близо до мен. – Какво, по дяволите, се случва между теб и Рикр?
Отворих вратата на помещението за дрехи. Отвън се разнесе плесенясалата миризма на кожа от седло.
– Казах ти, че Рикр е амбициозен. Той иска да си върне не само дара на неумиращите.
– Той иска да съчетае Неумиращия с кинжала. С тях ще може да убива всекиго. – Той направи пауза. – Включително Рианон и Еко.
Кимнах и се насочих към купчината контейнери за съхранение в ъгъла. До него се подпираше вила, оставена от доброволец, и аз поклатих глава, докато я подпирах на грубата дървена работна маса, където някога бях показала на Зак как да се придвижи до кръстопътя. Като се замисля, бях се опитала и да го убия с вилата в същата тази стая.
Погледнах към него, за да видя дали си мисли същото, но той се беше намръщил, с притеснени бръчки около устата си.
– Какво значи да отидеш на два километра и половина на север?
Поставяйки „Капана“ на масата, вдигнах един сандък от върха на купчината и отхлупих капака. Беше натъпкан с екипировка за нощните ни благотворителни разходки по пътеките.
– Не съм сигурна – застраховах се аз, като извадих два тъмносини дъждобрани. Поставих ги на масата и затворих капака на сандъка, напрегната от очакването, че Зак ще поиска подходящ отговор.
Когато чух само потракване, погледнах нагоре. Той се беше обърнал към работната маса и беше взел кинжала. Откъсна хартията, разкривайки черната дръжка и червената ножница.
– Какво правиш? – Попитах, като се изправих.
Той хвана дръжката и я дръпна. Подобното на стъкло острие, блестящо от магия, се плъзна от ножницата – и продължи да се плъзга, острието се удължаваше, докато той го дърпаше, докато накрая се освободи – метров меч, наподобяващ скимитър.
Той наклони стъкленото острие и жълтата светлина от голата крушка над главата му заблестя по него.
После замахна към гърлото ми.

Назад към част 16                                                   Напред към част 18

Епилог
ОГЪСТ

Не беше сигурен, че някога с готовност ще стъпи отново в Ню Орлиънс, да не говорим за Байоу, но животът там имаше смисъл за Малкълм и Лили.
Огъст притисна ръката си към малкия гръб на Емери, докато вървяха по обширната морава, която водеше към къщата на брат му. Ако изобщо можеше да се нарече така. Като се има предвид, че беше вековно имение и се намираше на ръба на блатото с разрастващи се дървета и балдахини, покрити с испански мъх, тя беше по-скоро имение, отколкото къща. Беше царствено по старовремски начин, но все пак успяваше да запази атмосферата на приказност. Беше идеално за новите крал и кралица на Новото кралство и им даваше място, което да нарекат свое, извън възстановения комплекс на вещиците в Ню Орлиънс.
Двамата с Емери закъсняха, макар че като върховни крал и кралица на Светлината и Мрака, владетели на Царството, можеха да твърдят, че всички останали са закъснели.
Не че Малкълм щеше да го види по този начин. Беше се обаждал не по-малко от десетина пъти, за да се увери, че са запомнили Таламх Хайл и че всичко е на мястото си, така че да е перфектно за Лили.
Начинът, по който се грижеше за тази жена, беше дяволски очарователен.
Лина гукаше в ръцете на Емери, а очите ѝ бяха широко отворени, докато се взираше в нанизаните по дърветата лампички.
– Лили ще ни убие за закъснението. – Емери забърза крачка, но роклята, която беше избрала, не ѝ позволяваше да разшири крачката си, освен ако не искаше да блесне пред целия свят.
Не че той се оплакваше.
Огъст проследи с поглед своята половинка и пожела на кръвта си да остане в главата, която щеше да запомни, че трябва да присъстват на празника на Хейл.
Може и да не искаше светът да види това, което беше негово, но категорично планираше да опита всяко парченце кожа, което Емери показваше.
Когато Бронуин хвърли роклята и заяви, че е време Емери да приеме своята сексуалност чрез вещерското си наследство, половинката му едва не отхвърли поканата за празника на Хейл. От роклята струеше сексуално напрежение. Начинът, по който дълбоките тъмносини ленти се спускаха по раменете и гърдите ѝ, оставяйки кожата ѝ открита до пъпа, караше Огъст да иска да впие зъби в еластичната ѝ плът.
Сребърните лиани, увити около талията ѝ, поддържаха лентите на място и подчертаваха извивките ѝ. От талията материята падаше на вълни между краката ѝ, докато вървеше, с прорези, които разкриваха меката плът на бедрата ѝ.
Тя беше ходеща мечта.
Неговата мечта.
Огъст никога не бе оценявал нуждата на вещиците да демонстрират сексуалността си, но след като видя Емери в този вид, напълно разбра очарованието ѝ. Той едновременно обичаше и мразеше факта, че всички ще видят Емери в цялата ѝ слава на вещица, но беше щастлив да бъде до нея за празника на магията ѝ.
Едно убождане по ръката му го върна към настоящето и той се оказа в центъра на зъл поглед от страна на Емери.
Той се протегна и разтри мястото, което тя току-що беше ощипала.
– За какво, по дяволите, беше това?
– Продължавай да ме гледаш така и аз ще пренеса Лина вътре, докато осветим онази лодка, която видяхме по пътя.
Огъст се разсмя.
– И двамата знаем, че Малкълм и Лили вече са осветили всяка повърхност в имота.
Не беше изненада, че бяха обявили, че са бременни седмица след като се преместиха в имението. Ако приличаха на Огъст и Емери, използваха всеки свободен момент насаме, за да се наслаждават на връзката си сега, когато войната беше свършила.
Преди Емери да успее да отговори, Малкълм и Лили се появиха на входа на къщата.
– Ето ви и вас!
„Предполагам, че никога няма да разберем какво е за теб да ме яздиш в ритъм на лодка.“
Бузите на Емери почервеняха и устните ѝ потрепнаха, но тя не погледна в неговата посока. Вместо това тя заля с възбуда връзката им с партньора и Огъст издаде ръмжене.
– Сериозно, вие двамата. Дръжте се като владетели, каквито сте. – скара се Малкълм заради половинката си, но Огъст не пропусна да забележи начина, по който той се опита да скрие усмивката си.
– Не. – поклати глава Емери – Тази вечер е твоята нощ. Ние може и да сме владетелите на кралството, но това е твоята забава и аз например смятам да се насладя на това, че не съм отговорна.
Лили сбърчи вежди.
– Нали знаеш, че все още трябва да помагаш за зареждането на линиите на лея.
– О, разбира се. – каза Емери и подаде Лина на Огъст, където бебето се гърчеше в ръцете му – Но това е първият път, откакто имаме Лина и войната приключи, когато мога да се наслаждавам, така че планирам да го направя.
Тя не грешеше. Бяха заети с всеки миг от всеки ден, за да подредят кралствата и да установят как ще изглежда свръхестественият свят в тяхното кралство. Не беше съвършено и Емери мразеше безкрайните искания и изпитания на онези вещици и вампири, които искаха да изоставят връзките си с партньорите, но някак си успяваха. Справяше се с всяко искане с грация и състрадание, а Огъст никога не се беше гордял повече. Те създаваха свят, в който децата им можеха да се развиват.
Огъст се засмя, когато Емери си проправи път покрай брат му и Лили, насочвайки се право към бара в другата стая, където видя Дориан и Ансел.
Усмивка се изтръгна от устните му въпреки болките в сърцето му. Двамата се бяха сгушили близо до себе си и си шепнеха, а Ансел носеше рядка усмивка на лицето си. Царството на смъртните все още се оказваше твърде тежко за Ансел, затова двамата прекарваха по-голямата част от времето си в Енхант, за ужас на Дориан. Това обаче беше добре за Ансел, който, подобно на Огъст и останалата част от кралството, бавно се възстановяваше от случилото се.
Ансел имаше Дориан.
Огъст имаше Емери.
Звездите знаеха точно какво правят, когато им дадоха техните половинки.
Лили се ухили и извика след Емери.
– Пет минути, Ем. Имаш пет минути.
– Радвам се, че тя отново е себе си. – каза тихо Малкълм, въпреки че нямаше как Емери да го чуе от другия край на стаята.
– Тя има своите добри и лоши дни, но по-често се научава да се лекува.
Макар присъствието ѝ да беше достатъчно, за да държи настрана спомените за времето, прекарано със Слоун, смъртта на Калъм беше засегнала Емери тежко. Макар да знаеше, че той не е наистина мъртъв, отсъствието му беше достатъчно, за да съживи мрака ѝ. Имаше дни, в които се събуждаше с обсидианови очи и само Лина и Огъст можеха да я накарат да се върне към светлината. Но тя винаги се връщаше при тях.
– А ти как си?
Огъст се поколеба, като погледна Лина в ръцете си, чиято широка усмивка беше достатъчна, за да попречи на собствения му мрак да се промъкне.
– Аз също оздравявам.
Имаше нощи, в които се събуждаше в студена пот и трепереше, както някога на пода в подземието. Но всеки път Емери беше до него. Тя се увиваше около него и заливаше връзката им с любов. Той все още не можеше да се насили да слезе в най-дълбоките части на замъка си, все пак щеше да дойде време и за това. Всеки аспект от лечението им се извършваше с малки стъпки, но те го правеха заедно.
Покрай тях мина сервитьор с чаши шампанско и Огъст взе една от тях със свободната си ръка и я подаде на Малкълм, преди да вземе една за себе си.
– Обичам те, братко. – Малкълм взе своята и наклони глава, като предложи да се присъединят към останалите празнуващи в основната зала.
– По дяволите, не ме сополиви. – измърмори Огъст, но ако трябваше да бъде честен, му харесваше да е там с брат си и семейството им.
Партито беше в разгара си, навсякъде имаше вещици и хибриди, а от време на време се появяваха и вампири, които идваха да подкрепят половинката си или онези, които бяха любопитни за празника. За пръв път след последната битка в техния замък се бяха събрали членове на трите фракции от целия свят. Огъст не можеше да се въздържи от усмивката, която трайно се бе настанила на лицето му.
Беше красиво нещо, на което можеше да стане свидетел. Мразеше, че толкова много хора бяха дали живота си, за да стане то реалност, но това несъмнено беше началото на едно светло бъдеще на единство.
Звънът на метал върху стъкло отекна над тълпата и всички мълчаливо се обърнаха към мястото, където Лили стоеше с Емери.
– Ако всички могат да излязат навън, церемонията „Хайл“ ще започне.
Огъст последва Малкълм, а Емери се плъзна до него, с високо вдигната глава. Тя беше красива в своята увереност.
– Ще останеш ли до мен? – попита тя, като взе Лина в прегръдките си.
Харесваше му, че тя го искаше там. Въпреки че това беше нейният решаващ момент, тя искаше той да е там.
– Винаги, малка вещице.
Под навеса на залива, със звездите и луната над него вещиците се събраха в кръг. Емери и Лили стояха една до друга, а Лина беше в ръцете на Емери. Огъст се плъзна зад Емери, а Малкълм направи същото зад Лили.
Магията бръмчеше около тях. Освен когато Емери му правеше магията си в спалнята, той никога не я беше усещал по толкова осезаем начин. Сякаш земята беше оживяла около тях, наричайки това място свещено.
Лили преплете пръстите си с тези на Емери и двете вдигнаха обединените си ръце. Магията им, обсидианово-златиста и тюркоазена, се спускаше по предмишниците им и се зареждаше в дланите им.
Огъст наблюдаваше с благоговение как те започнаха да пеят на древния език на своите предци. Една по една вещиците в кръга се присъединиха, призовавайки магията си и изтласквайки я напред, докато дъга от цветове изпълни пространството над тях. Пипалата се преплетоха от една единствена точка и образуваха стълб от магия в земята. От тази точка в центъра сребристо-бляскава магия изригна във всички посоки, намирайки пътя си обратно към вещиците.
Докато продължаваха да пеят и да общуват със земята, вещиците наклониха глави назад, за да могат очите им да погледнат към небето над тях.
„Огъст, – прошепна Емери по връзката им, гласът ѝ беше изпълнен с благоговението, което той усещаше да се излъчва от нея – приближи се.“
Той пристъпи напред, докато гърдите му не се притиснаха до гърба ѝ.
„Погледни.“ – Емери кимна към дъщеря им в прегръдките си.
Огъст погледна през рамо към Лина, която гледаше нагоре към цветната магия над тях, но в дланите ѝ имаше слабо синьо сияние.
„Това ли е нейната магия?“
Емери се задави покрай едно ридание и кимна.
Звукът привлече вниманието на Лина и тя погледна към двамата. Тя вдигна ръце и едната от тях обгърна бузата на Емери, а другата остана протегната за Огъст.
Когато той обгърна Емери и постави ръката си в тази на дъщеря си, светът около тях почерня, а гърдите на Огъст бяха обзети от напора на магията, несъмнено дар от земята за неговата половинка и дъщеря. Но заедно с нея имаше и една почти невинност, която той не можеше да проумее.
За разлика от случаите, когато преди това бе въвлечен във виденията на Емери, тези бяха само бързи проблясъци на образи.
Огъст и Емери държаха момченце, а Лина подскачаше до тях. Русо момиченце с две цветни очи, Лина, която кара колело из залите на замъка. Тя беше красива. Лина учи с Лили и Емери. Лина и брат ѝ си подхвърлят магии помежду си. Огъст и Емери, които гонят близнаците през градините към Лина. Хейвън и Теа, които промъкват тийнейджърката Лина в замъка. Лина тича към ефирния Калъм и се впуска в голяма прегръдка. Лина, застанала на възвишението, с корона на главата, с магически сини и черни пипала, увити около ръцете ѝ, и мъж с неразличими черти до нея.
Черни пипала запълваха краищата на зрението му, но Огъст напразно се опитваше да се вкопчи в образите, които звездите му даваха. Очите му горяха, докато се опитваше да ги задържи отворени, фокусирайки се върху образа на дъщеря си, но накрая не можа да ги задържи повече. Когато отвори очи, те срещнаха тези на половинката му и дъхът му секна в гърдите.
Церемонията продължаваше около тях, но вече не беше най-важното събитие в нощта му.
„Това беше ли…?“
Емери поклати глава.
„Това не бяха моите видения. Бяха нейни? – кимна Емери, а по бузите ѝ се стичаха сълзи – Ти видя ли? Той е жив. Някъде там, той е жив.“
Огъст кимна, а в собствените му очи се появиха сълзи. Калъм беше причината да държи Емери в ръцете си. Той беше този, който запали огъня в това царство и започна търсенето им на по-добро бъдеще.
Двамата преместиха погледите си към малката вещица в ръцете на Емери.
Тяхната дъщеря.
Тя имаше зрение и ако виденията бяха верни, дъщеря му притежаваше аспект на мрака в себе си, точно както майка си.
„Ами ако тя е като Слоун?“ – изрази притеснението, което измъчваше душата му Емери, но в крайна сметка се чувстваше спокоен, знаейки, че дори и с тъмнината, Лина винаги ще ги има.
„Тя може да е дете на мрака, може да има способността да възкресява мъртви, но дъщеря ни никога няма да бъде като Слоун. – успокои я Огъст – Лина има теб, за да я напътстваш, и мен, за да плашим мрака. Тя е толкова невероятно обичана. Дори и да носи същата магия, която е била във вените на сестра ти, не се съмнявам, че ще бъде светлината, от която се нуждае нашият свят.“ – Огъст се пресегна и прокара пръст по бузата на Лина.
– Не е ли така, gealiach bhig (малка луна)?
Лина изръмжа, а Емери се стопи в него, като облегна главата си на рамото му.
Лили приключи церемонията и всяка от вещиците тръгна малко по-изправена, докато се връщаха в имението.
Той последва половинката си, като им взе по чаша шампанско, докато се смесваха с присъстващите вещици.
– Беше невероятно.
Не беше забелязал Флора и Дрейвън да сядат до тях. Кейд не беше далеч зад тях, вечен пазител, надвиснал над своите Алфа и Луна. Това, което го изненада, беше, че Матео не беше открит никъде.
– Той е в Амбърси. – поясни Дрейвън, след като видя, че очите на Огъст блуждаят зад тях – След края на войната чичо му не искаше да се откаже от стремежа си към власт. Матео се грижи за отстраняването му.
– А, разбирам. – очите на Огъст се насочиха към Кейд, който дъвчеше долната си устна, но мълчеше. По-късно щеше да се наложи да попита Дрейвън защо Кейд все още е на негова страна, когато нямаше съмнение, че се притеснява за втория си.
Дрейвън повдигна вежди и кимна, преди да плъзне ръката си в тази на Флора. Огъст се усмихна. Харесваше му обединената сила между предвидените наследници и техните командири. Никога не се питаше дали се подкрепят един друг, това беше даденост – константа, която укрепваше кралството им.
Огъст подаде сигнал на сервитьора и взе още две чаши шампанско за двойката.
– За мен не! – прошепна Флора и бузите ѝ се зачервиха.
Емери наклони глава и се изхили.
– Какво имаш предвид под „не за теб“?
Огъст сведе поглед и по прищявка отвори сетивата си, за да се вслуша внимателно в света около себе си.
От средата на Флора се чуваше равномерното биене на второ сърце.
Погледът на Емери се стрелна между Огъст, Дрейвън и Флора, а когато най-накрая си даде сметка за случващото се, челюстта ѝ падна.
– Ти си бременна! – изпищя Емери.
Широка усмивка се разтегли по лицето на Флора, а в очите ѝ се появиха сълзи. Емери я придърпа в прегръдка и двете развълнувано зашепнаха една на друга.
– Поздравления. – Огъст чукна питието си с Дрейвън, докато двамата гледаха своите половинки.
„Ти си следващата.“ – прошепна по връзката им Огъст, като вече обичаше образа на Емери, набъбнала със следващото им дете.
Погледът на Емери се плъзна към него през рамото на Флора и палава усмивка накриви устните ѝ.
„Може би трябва да изпробваме тази теория на лодката.“
„Поведи ме, малка вещице.“
Но преди да успее да прехвърли дъщеря си на брат си за през нощта, той долови в периферията си суматоха в другия край на стаята. Бронуин си проправи път през тълпата към тях, а по лицето ѝ се изписа паника. Когато стигна до Огъст и Дрейвън, тя се хвана за всяка от свободните им ръце и заби нокти в тях.
– О, слава на звездите, че и двамата сте тук.
Огъст смръщи вежди, а погледът на Дрейвън се стрелна из стаята.
– Добре ли си?
– Кажи ми какво беше усещането? – тя се препъваше в думите си като развълнувано дете – Когато срещна своята половинка? Какво беше усещането?
– Цялото ми тяло вибрираше в нейно присъствие и бях привлечен от нея. – Огъст погледна към Дрейвън – Ти?
– Същото и моят вълк ми каза, че тя е моя. Нямаше никой друг в това царство, който би могъл да ме откъсне от Флора. – очите му се насочиха към неговата партньорка и Огъст разбра, че той изпитва същото, което и той. Беше същият начин, по който гледаше Емери. Сякаш беше проклетият най-голям късметлия на света.
Бронуин на практика отскочи пред тях.
– Тя е тук. – очите ѝ прекосиха стаята.
– Кой е тук? – попита Емери, а тя и Флора се присъединиха към кръга им.
– Моята половинка. Видях я. Тя е хибрид. И е шибано красива.
– Тогава какво правиш, като ни говориш? – попита Емери, като се плъзна до Огъст.
Той обгърна ръката ѝ, обичайки начина, по който тя прилягаше идеално към него.
– Вълкът ѝ сигурно полудява. – Флора се притесни и погледна в посоката, в която гледаше Бронуин – Вероятно трябва да отидеш да се представиш.
Очите на Бронуин се разшириха и за пръв път, откакто се запозна с Огъст, бузите ѝ се обагриха в розово.
– Аз… ами ако… ами ако тя не ме иска?
– Тогава тя е проклета глупачка.
– Върви. – Емери постави ръка на рамото на Бронуин и я стисна окуражително – Точно за това беше тази вечер. Празнуване на живота и магията. Това е твоето начало и няма да се учудя, ако е начало и за други.
– Добре. – кимна Бронуин – Ще отида да поговоря с нея.
Четиримата наблюдаваха как Бронуин прекоси стаята и предпазливо се приближи до висока червенокоса жена на бара. Тя нервно въртеше ръце пред себе си – нещо, което Бронуин никога не правеше. Двете заговориха тихо и колективът на наблюдаващата ги група затаи дъх.
Когато червенокосата протегна ръка, заплете я в косата на Бронуин и стисна устни, Емери изпусна леко дъх.
Към това се бяха стремили. Това празнуване на живота. На любовта. Единението между двама души, на които е било писано да бъдат заедно.
Емери се усмихна широко.
– Толкова се радвам, че направихме това парти.
– Всъщност това е много добра идея. – замисли се Огъст.
– Каква?
– Тържество на половинките. – Дрейвън, Флора и Емери наклониха глави в негова посока, явно не разбирайки мисловния му процес – Ако всяка година организираме галавечеря и каним онези от свръхестествения свят, които търсят своите половинки, това ще им даде възможност да се намерят един друг. Бихме могли да ги приемаме по целия свят, а не само тук.
Емери го погледна така, сякаш е свалил проклетата луна, преди да се хвърли към него.
– Ти си проклет гений.
– Харесва ми да мисля така.
– Това е наистина гениално. – съгласи се Флора.
– Ще бъдем домакини в Шотландия. – предложи Дрейвън, тъй като беше поел позицията на Калъм като единствен наследник на шотландския трон.
– А аз се обзалагам, че Грейвс ще бъде домакин за Източна Европа. – предложи Емери.
Всичко се събираше. Всичко, за което се бяха борили. Това, за което Калъм беше дал живота си.
Емери отметна глава назад и погледна към Огъст.
„Обичам те.“
„Винаги.“

Назад към част 47

Глава 13

Ашуини знаеше, че трябва да си остане вкъщи, да поспи, но тялото ѝ не я болеше, докато сърцето ѝ беше в агония. След като даде на Джанвиер ножниците, които беше поръчала за него, тя изчака, докато той си тръгне, преди отново да излезе от жилищната си сграда, като се беше уговорила да вземе кола назаем от братовчеда на портиера, както беше правила няколко пъти преди това. Сметна, че парите могат да отидат както за млада двойка, която създава семейство, така и за жилище под наем.
– Благодаря – каза тя, когато пълничкия блондин ѝ подаде ключовете. – Планирах да се кача на метрото до твоето жилище, но Ник ми каза, че вече си на път.
– Имах нужда от шофиране, а и не е като да съм заспал. – Прозявайки се, двайсет и няколко годишния мъж се протегна, костите изскачаха една след друга. – Както и да е, по-добре да се прибера вкъщи, преди жена ми да реши да се разведе с мен за това, че съм я оставил сама с бебето. – Добродушен смях. – Белите дробове ѝ идват от майка ѝ, няма съмнение.
Ашуини се намръщи, когато той се обърна, за да тръгне към най-близката станция на метрото.
– Качи се – каза тя. – Ще те закарам на излизане.
Той се почеса по главата.
– Сигурна ли си? Ти си платила за нея честно и почтено – повече от почтено.
– Няма да ме отклони от пътя ми – излъга тя. – Компанията ще е приятна.
– В такъв случай няма да откажа.
Той беше добра компания. Лековат и обсебен от съпругата си и от бебето си. Слушането му да разказва за тях я разсейваше за времето, което беше необходимо, за да го закара до жилищната му сграда. След като стигна дотам, тя го видя да спира пред стълбището, за да помаха на силуета на една жена в прозореца на третия етаж, която люлееше бебе на ръце.
Ашуини седя там още минута и дори не знаеше защо, докато не видя как силуета се променя – към майката и детето се присъедини мъжка форма, набита и с ръце, които обхващаха и двете. Откъсвайки очи от сцената, която никога нямаше да бъде част от собствения ѝ живот, тя потегли.
Знаеше, че е глупаво да прави това. Щом се озове извън Манхатън, пътуването дотам щеше да отнеме осемдесет минути или повече, толкова и обратно, а тя планираше да се събуди рано, за да присъства на аутопсията. Но една нощ без сън нямаше да я убие, а червата ѝ пулсираха с безпощадното дърпане, което усещаше само по време на най-лошите епизоди, когато нито лекарствата, нито терапията можеха да се преборят с чудовищата. Странно, но гласа на Ашуини, която четеше от произведение на класическата литература, се бе оказал най-добрата панацея, когато нещата започваха да се влошават… както се случваше все по-често.
Стигна до целта си малко под час и половина по-късно, посрещна я позната медицинска сестра с червена коса, прибрана в семпъл стил. Целият висш персонал знаеше, че Ашуини има разрешение да го посещава по всяко време.
Лицето на Карл ясно показваше, че инстинктите ѝ не са я подвели.
– Колко лошо? – Попита тя.
– Най-тежката част.
– Някой неразрешен влизал ли е в стаята?
Поклащайки глава, Карл каза:
– Проверих два пъти. Епизодите просто се влошават, Аш.
Това беше факт, който тя беше признала пред себе си преди три месеца.
– Казахте ли на Арви? – За разлика от нея, той отказваше да се изправи пред истината, която и слепец можеше да види.
– Да. Той е тук, но знаеш, че твоя глас е единствения, който сякаш помага. – Сините очи, тъжни на фона на луничавата бледност на кожата му, разпери ръце, с длани навън. – Щях да ти се обадя, но беше толкова късно и с твоето нараняване…
– Всичко е наред, Карл. – Оставяйки медицинската сестра на работното ѝ място, тя тръгна по дебелия сив килим на коридора към ъгловия апартамент, стените около него бяха окачени с елегантни произведения на изкуството, а сводестия прозорец в края му стигаше до пода. Той позволяваше на слънчевата светлина да нахлува през деня, като същевременно показваше лабиринта от жив плет, който беше част от обширните градини.
Тази вечер той разкриваше само стигиански мрак.
Книгата я чакаше на малката масичка в коридора до затворената врата, а звукоизолацията беше толкова добра, че не можеше да чуе нищо отвъд нея.
Арви седна на един стол до масата. Главата му беше в ръцете, раменете му бяха отпуснати, а бялата му делова риза се простираше в широчината им. Винаги ѝ се беше струвал толкова голям, по-голям от живота. И все пак той беше само човек, човек, който изпитваше болка. Тя тръгна да протяга ръка, но сви ръката си в юмрук, преди да успее да осъществи контакт.
Обърна се, взе книгата… и ръката на Арви се сключи върху китката ѝ. Кожата на якето ѝ я изолираше от контакта кожа в кожа, който можеше да я потопи в живота на брат ѝ и неговите тайни против волята ѝ. Гръдният кош, натъпкан с хиляди неизказани неща, се премести, за да го погледне.
Когато раменете му се разтресоха, а от гърлото му се изтръгна тежък звук, тя се обърна напълно и притисна главата му към стомаха си, докато той плачеше. Нейните собствени сълзи се бяха затворили в нея, заплетени от страх, гняв и загуба. Но тя държеше Арви, докато той плачеше, своя силен, решителен по-голям брат, който не можеше да поправи това единствено нещо, което беше променило всичко.
Миналото. Настоящето. Бъдещето.
Джанвиер.
Той можеше да бъде нейното бъдеще в един друг свят, в едно друго време, когато грубите сълзи на Арви не съдържаха чисто сърцебиене и възлите в нея не бяха образувани от една ужасна, неизбежна истина. Защото Ашуини никога нямаше да си позволи да бъде тази, която е от другата страна на заключената врата.
Независимо от всичко.

* * *

Рафаел слезе долу дълго след полунощ, градът му бе обвит в безлунен и кадифен мрак, докато съпругата му лежеше спокойно в леглото им. Тя бе спала с ръка върху сърцето му, докато той не бе излезнал. Макар че Елена си беше легнала уморена, но щастлива и той не очакваше кошмарите да я намерят, не обичаше да я оставя в часовете на здрача. Дмитрий обаче беше установил пряк контакт, а втория му човек не прекъсваше Рафаел в такива моменти за дреболии.
„Жената е мъртва“ – беше му казал Дмитрий – „а по тялото ѝ има следи от ръката на Леуан. Джанвиер е на път към анклава, за да докладва.“
Ледена ярост изпълни Рафаел при мисълта за архангела, който се бе опитал да навреди на народа му в желанието си за власт. Той не искаше да има следи от нея на своя територия. С тази мисъл той се обърна в дъното на стълбите и се отправи към библиотеката.
Мъжът, който стоеше срещу плъзгащите се стъклени врати, гледащи към Хъдсън, а отвъд него – към милионите светлинни точици, които представляваше Манхатън, се държеше като боец, стойката му беше лека. Носеше бяла тениска, а върху нея – кобур, който кръстосваше гърба му. Този кобур не беше овехтелия кафяв, който Рафаел беше забелязал преди; еластичната кожа на този беше златиста на цвят, а остриетата, които държеше, се отличаваха.
Тези остриета бяха смъртоносни в битка.
Рафаел беше наясно, че Джанвиер, заедно с Наазир и Ашуини, бяха направили много повече зад вражеските линии, отколкото се знаеше дори сред собствените им войници. Тримата умееха да правят така, че всичко да изглежда като игра, която не бива да се приема сериозно. Някои от действията им по време на битката можеха да изглеждат глупави за другите, но той бе видял стратегическия разчет зад тях – отвличането на вниманието, раздразнението или разочарованието на врага в критичен момент можеше да бъде също толкова смъртоносен удар, колкото и разсичащ удар с меч.
Обръщайки се в мига, в който Рафаел влезе в стаята, Джанвиер сложи ръце зад гърба си, а стойката му се промени до такава, каквато е на войник с неговия сеньор.
– Господарю.
– Джанвиер.
Другият мъж не се бави, като му дава ясен, чист доклад за нощното откритие.
– Макар че крайното състояние на тялото на жертвата подсказва за Леуан – добави той – белезите и синините сочат за продължително насилие.
– Както и да е, всички знаем, че Леуан не може да се е възстановила вече. Дори и да беше, едва ли щеше да се интересува от това да обикаля улиците, да напада домашни животни и жени – но също така не виждам Леуан да споделя тази конкретна сила.
Рафаел беше станал свидетел как Леуан се разпада на хиляди парчета и независимо от опитите ѝ да убеди света, че е богиня, той беше сигурен, че тя се нуждае от физическото си тяло. По време на битката бе ранил това тяло многократно и единствената причина, поради която тя бе успяла толкова бързо да заличи раните, бе, че се бе хранила с жизнената сила на войниците си.
А за това се нуждаеше от устата си.
Дори един архангел не можеше да регенерира устата, без преди това да регенерира мозъка и всички системи на тялото, които поддържаха този мозък жив. Леуан не беше мъртва, в това той не се съмняваше, но не беше и богиня. Възстановяването на физическата ѝ форма щеше да ѝ отнеме доста време, особено като се има предвид, че той я беше заличил с помощта на комбинация от див огън и ангелски огън.
Първото беше нова, родена в Каскадите дарба и се бе оказало, че има изтощителен ефект върху Леуан. Рафаел не беше споменал за това на никого, освен на Елена и Дмитрий, но смяташе, че дивия огън е причинил щети, чието отстраняване ще отнеме на Леуан много повече време от обикновено.
– Прав си, че тя не споделя тази способност – каза той на Джанвиер. – Тя хем е свикнала да контролира хората си чрез примката на раздаването на власт, хем е твърде алчна. Казваш, че тази жертва не е била празна черупка, на каквато си бил свидетел в битката?
– Не, в нея все още имаше усещане за човечност и плът, достатъчно, за да можем веднага да я определим като жена.
Докато жертвите на Леуан бяха толкова свити в себе си, определянето на пола беше невъзможно от визуалното сканиране на снимките с висока резолюция, които ловеца на Джанвиер беше направил. И тримата от екипа в сянка съобщиха, че не са успели да определят жертвите на място – с изключение, разбира се, на тези, на които лично са станали свидетели.
– Следи от зъби? – При достатъчно дълъг период от време един вампир би могъл да изцеди цялата кръв на жертвата си.
– Да, но не и на мястото на фаталната рана на гърлото. Имаше твърде много повреди, за да се определи какво е причинило това нараняване – подобно на кучето, тя изглеждаше нахапана.
Това не изключваше вампири; можеше да е някой от младите, който се бе поддал на жаждата за кръв, разкъсвал, разкъсвал и сдъвквал плътта при храненето си.
– Може ли да се овладее ситуацията? – Рафаел трябваше да бъде безмилостен; една смъртна бе загубила живота си и заслужаваше справедливост, но тази справедливост не можеше да се случи на публична сцена. Не и този път.
– Убеден съм, че Аш и аз можем да се справим с това тихо, с помощта на Гилдията и Кулата, ако е необходимо. На двамата свидетели, отзовалите се полицаи и техниците на местопрестъплението може да се вярва, че ще запазят мълчание.
Преди Елена Рафаел щеше да се увери на сто процента в това, като изтрие спомените на замесените, но сега беше видял смъртните през нейните очи, разбрал, че тези хора са нейни приятели и колеги и тя ще ги защити – защото спомените са това, което прави човека човек.
Предпочитам да умра като Елена, отколкото да живея като сянка.
Отзвукът от онова, което му бе казала скоро след първата им среща, в съчетание със страстните ѝ думи преди битката, го правеше не по-малко безмилостен, когато ставаше дума за неговия град, но той обмисляше и други варианти, преди да предприеме тази конкретна мярка.
– Ще накарам Дмитрий да следи всичките им комуникации като резервен вариант. – Алчността можеше да забие кукичките си и в най-неочакваните хора, а тази информация имаше стойност за медиите. – Очаквате ли тази вечер да откриете някаква допълнителна информация?
– Не. Късният час означава, че на сутринта ще трябва да проучим други възможности. – Мързеливият ритъм на гласа на Джанвиер опровергаваше твърдия ръб в очите му. – Дори пръстовите отпечатъци на жертвата не могат да се използват за търсене на самоличността ѝ, докато патолога не рехидратира пръстите ѝ.
– Погрижи се за нея, Джанвиер – каза Рафаел. – Няма да позволя смъртните на моя територия да станат ловци. – Човешкият живот можеше да е мимолетно трептене на светулка в сравнение с безкрайния живот на ангела, но сега Рафаел знаеше, че тяхната светлина може да гори толкова ярко, че има силата да победи леда на самата вечност.
– Господарю.
Отиде до малка масичка от черешово дърво, на която имаше фасетирана кристална каничка и шест чаши, и Рафаел наля две мери от внимателно отлежалата кехлибарена течност в каничката. Подаде една от чашите на Джанвиер и каза:
– Твоите остриета са от земята на Нейха. – Кейджън, както всички наричаха Джанвиер, сега беше един от доверените му хора, но помежду им нямаше отношенията, които Рафаел имаше със своите Седем.
Това можеше да се очаква. Джанвиер все още не беше прехвърлил третия си век – дори Венъм, най-младия от Седемте, имаше повече от сто години на вампира с френски в гласа. Въпреки това Рафаел виждаше в Джанвиер същото, което бе видял във Венъм, в Аодхан, в Илиум и в останалите от Седемте: каджуна имаше чест, толкова дълбоко вплетена в костите му, че щеше да е необходим катаклизъм, за да я разруши.
Дмитрий не я бе загубил дори през най-лошите години от съществуването си.
– Да. – Джанвиер пое питието, а позата му се успокои, след като доклада беше готов. – Нейха ми ги подари, когато напуснах двора ѝ. Каза, че имала чувството, че ще се забъркам в неприятности, и твърде много се радвала на остроумието ми, за да чуе, че съм си загубил главата, защото не съм имал подходящи оръжия. – Протягайки ръка назад, вампира с плавно движение извади едно отчетливо извито острие и го протегна с дръжката напред към Рафаел.
Той го пое, изпробва теглото и здравината му. Беше по-тежко, отколкото изглеждаше, когато Джанвиер го използваше. Това тегло, заедно с острието, обясняваше как каджуна успяваше да отрязва глави с един замах. Интересно е обаче, че на пръв поглед оръжието изглеждаше декоративно – издълбаната костена дръжка беше обсипана с малки скъпоценни камъни, които блестяха красиво, отвличайки погледа от шлифованата смърт на самото острие.
– Нейха те е облагодетелства. – Повече, отколкото Рафаел бе предполагал – защото сега, след като се бе докоснал до едно от остриетата на Джанвиер, той разпозна майсторството на изработката им. – Те са създадени от самия Рис, ако не се лъжа. – Довереният генерал на Нейха, човек, който в младостта си е бил производител на оръжия и до ден днешен изработва остриета, прочути със своята здравина и обработка.
Говореше се, че създава нов комплект само веднъж на десетилетие.
Джанвиер взе острието обратно, плъзна го в специално изработената ножница.
– Рис е отговорен за голяма част от уменията ми да боравя с кукри.
– И, подобно на Венъм, ти поддържаш тези връзки. – Най-младия член на неговата седморка беше създаден от самата Кралица на отровите. – Той успява да се чувства добре дошъл в нейните земи, дори когато Нейха таи обида към мен.
– Може би затова тя е известна с това, че нарича двама ни Чар и Гиле. – Лека усмивка. – Никога не съм разбрал кой от нас кой е.
Разговаряха още няколко минути, преди Рафаел да тръгне с вампира към входната врата.
– Господарю. – Джанвиер спря на прага, след като нахлузи коженото яке, което беше оставил на Монтгомъри, а зад него се виждаше блестящото червено на мотора му.
– Аш… нейното създаване… все още ли е…
– Тя е изчистена. – Беше от няколко години, откакто способностите ѝ за пръв път станаха достояние на Кулата, а кръвта ѝ беше тайно получена и тествана за съвместимост с процеса, който води до вампиризъм. – Но, Джанвиер – той задържа погледа на другия мъж – тя не е показала желание да приеме предложението, което ѝ беше направено тихомълком.
Джанвиер стисна челюст, отвърна поглед, преди отново да се изправи пред Рафаел, а в погледа му имаше мрачна пустота.
– Това е проблема… Не мисля, че нещо би могло да я убеди да избере живот сред безсмъртните.

Назад към част 14                                                         Напред към част 16

***

Връзвам лодката, после протягам ръка и помагам на Оливия да стъпи на малкия пристан. Обгръщам с ръка около рамото ѝ, а тя плъзга ръката си зад кръста ми, докато влизаме заедно в райския остров.
А очите ѝ… наблюдавам как красивите ѝ сини очи пламват от изненада и удивление. И това е толкова шибано хубаво, дори по-хубаво от това, което си представях – надявах се – да бъде момент като този.
– Това… това изобщо реално ли е? – Смее се Оливия.
Изкачваме се по белия пясъчен плаж до малката дървена къщичка със сини прозорци и разтворена врата, покрита с оранжев плат, за да влиза вятърът. Зад хижата се простира тъмнозелено платно от джунгла, осеяно с тежко висящи плодни дървета.
Вътре е олицетворение на минималистичния разкош – гигантско пухкаво легло с десетки възглавници и чисто спално бельо, обвито в бежова мрежа против комари, кухненски бокс с плочи от тиково дърво, вентилатор на тавана, захранван със слънчева енергия, и напълно заредена кутия за лед и килер; а в задната стая – тоалетна, душ с прясна вода и порцеланова вана, достатъчно голяма за двама. На стената висят пушка и мачете – за всеки случай, а пред хижата има огнище с купчина нарязани дърва, готови за горене, два меки шезлонга един до друг, а малко по-надолу, по-близо до водата, кръгъл открит шезлонг с балдахин за защита от слънцето.
Стискам ръката на Оливия.
– Това е истинско. Това е мястото, където ще прекараме остатъка от медения си месец. – Притискам целувка към устните ѝ, прекъсвайки думите. – Без преса, без тълпи, без любопитни непознати… само ние. Голи.
Оливия ме пощипва по врата.
– Как направи така, че това да се случи?
– Един познат на баба ми притежава острова.
– Семейството ти има приятели, които притежават собствен остров? – Зашеметяващата ми съпруга поклаща глава нагоре към мен.
– Никога няма да свикна с това.
Оливия поглежда надолу по плажа, а след това отвъд разбиващите се вълни към океана отвъд. Ято чайки се гмурка към водата в синхронна формация, търсейки своя обяд.
– Но сигурен ли си, че никой друг не може да стигне дотук, Николас? Неочаквано?
Изведнъж от уоки-токито на масата се чува глас. Гласът на Томи.
– Професоре? Вие чувате ли ме, професоре? Това е Шкиперът…
Вдигам уоки-токито.
– Да, Томи, чувам те.
– Трябва да използвате кодовите имена, сър – измърморва той през високоговорителя. – Това работи само ако използвате кодови имена.
– Точно така, съжалявам – подхилквам се аз. А Оливия се смее до мен, очите ѝ са светли и танцуват на топлото следобедно слънце.
Прочиствам гърлото си и принуждавам тона си да стане по-сериозен.
– Професорът и Мери Ан се приземиха благополучно. Всичко е наред на остров Гилиган. Край.
– Приемам – отговаря Томи.
Миг по-късно Оливия се усмихва и пита:
– Мери Ан?
Обгръщам с ръце кръста ѝ и я придърпвам към себе си.
– Винаги съм предпочитал Мери Ан пред Джинджър.
След това свалям ризата си и разкопчавам панталоните си, като оставям ненужните си дрехи на купчина в пясъка.
– В отговор на въпроса ти, Томи и звената за сигурност патрулират по водата – така че няма никой друг не може да стигне дотук. Но ние не ги виждаме и те не могат да ни видят, кълна се.
Задържайки погледа ѝ, дърпам възела на ризата ѝ, докато се разхлаби. Свалям я от ръцете ѝ и тя ми позволява. Защото ми се доверява. Защото знае, че бих рискувал собствения си гол задник да бъде сниман – но никога, никога не бих рискувал нейния.
Красивите голи части на Оливия са само за моите очи.
Тя ми позволява да сваля шортите ѝ, след което бавно дърпам връвчицата на бикините ѝ, оставяйки ги да паднат, излагайки на показ сладките ѝ, пълни гърди.
И на устата ми.
Потапям главата си и прокарвам плоския си език напред-назад по зърното ѝ, докато то не се издигне и не стане твърдо. Дъхът на Оливия е бърз, а гласът ѝ е пестелив стон.
– Николас. . .
– Искам да правя любов с теб в океана – шепна аз. – Искам да оближа солта от кожата ти.
Чувствам как тя кима и притиска ръцете си около раменете ми, докато я вдигам и я нося към водата.

Назад към част 2                                                   Напред към част 4

ГЛАВА 26

Вървяхме в продължение на около час. Не че бях сигурна, че е точно толкова. В светлинните царства не можеш да бъдеш сигурен какъв е действителният ход на времето, поради което от наша страна минаха часове, преди Зак да се върне с Жасмин и Коста, въпреки че за тях това бяха пет минути.
В царствата на демоните също има аномалии във времето. В някои от тях часовете в едно царство се равняваха на няколко дни в реалния свят. Понякога беше точно обратното. Ейдриън беше прекарал по-голямата част от живота си в демонични царства, където времето се забавяше до пълзене. Така той изглеждаше на около двадесет години, а всъщност беше на около сто и четиридесет. Деметриус искаше да се увери, че синът му разполага с повече от век, както за да усъвършенства уменията си, така и за да се потопи в демоничната култура, и всичко това, за да не се поколебае Ейдриън да изпълни юдейската си съдба и да ме предаде на смърт.
В някои дни се забавлявах, като си мислех как този план се е обърнал срещу Деметриус.
– Вижте! – Посочи напред Жасмин. – Палатки!
Прикрих очите си и се загледах в посоката, която тя посочи. Да, в далечината се виждаха палатки. Много, много и много от тях. Някои от тях бяха по-малки, каквито очакваш да намериш на къмпинг, други бяха с размерите на скромни апартаменти, а трети бяха големи колкото куполи на футболен стадион.
– Какво е това място? – Попита Ейдриън, преди аз да успея.
– Убежище – отвърна Зак и ме погледна, когато говореше. – Казахме ти, че ще се погрижим за хората, които бяха спасени от царството Бенингтън. Това е мястото, където те се възстановяват.
Останах безмълвна, докато се взирах напред-назад между Зак и палатките.
В нощта, когато за пръв път използвах древната, свещена прашка, тя беше много по-мощна, отколкото сега. С един ослепителен изблик тя бе убила всички слуги и демони в царството, в което я намерих и което някога беше бившето царство на Ейдриън. Всичко, което беше останало, след като прашката беше свършила, беше пепел и травмираните човешки роби на царството. След като с Ейдриън им помогнахме да се измъкнат, архонтите ги отвлякоха, обещавайки да се погрижат за тях. След като разбрах, че ще се справят, не бях мислила за тях. Сега те бяха тук.
Внезапно някъде от вътрешността на палатковото селище се чу силен звук на клаксон.
Звучеше като средновековна аларма, а когато хората спряха да правят това, което правеха, и се обърнаха в наша посока, разбрах, че звука е заради нас.
– Защо сме тук, Зак? – Ниският, почти ръмжащ звук в гласа на Ейдриън ме стресна.
Зак, както обикновено, изглеждаше невъзмутим.
– Както казах, на това място има сухи дрехи, подслон за Брут, храна, вода…
– Глупости. Направил си това заради нея.
Ейдриън явно имаше предвид мен, но аз не знаех защо. Имаше голяма вероятност никой от тези хора да не ме помни от онзи ден.
Дори и да го направят, може да не ме познаят. Мисля, че тогава бях прикрит от архонтски блясък. По дяволите, Ейдриън имаше по-голям шанс да бъде разпознат, отколкото аз. С оглед на това колко бавно минава времето в царството на Бенингтън, някои от тези оцелели може да са от времето, когато Ейдриън е бил владетел.
Тъй като това беше в периода на разцвета му на демоничен принц, не си представях, че някой, който го е познавал, ще си спомня за него с добро.
– Знаеше, че ще има цена за това, че съм довел всички тук на безопасно място – отвърна Зак, а тонът му от непринуден се превърна в непреклонен. – Това е тя.
Все още не го разбирах, но Жасмин ме дръпна за ръката и каза:
– Забрави за каквото и да се карат. Мисля, че усещам миризма на готвена храна! Хайде, умирам от глад!
Погледнах притеснено Ейдриън, но сега чертите му бяха затворени по начин, който добре познавах. Скоро нямаше да разкрие какво наистина го притеснява, а това може би беше за добро. Не исках той да се кара със Зак. Архонтът щеше да победи.
Освен това, каквото и да беше, не възнамерявах да сме тук достатъчно дълго, за да се разрасне. Щяхме да се преоблечем, може би да хапнем малко и да си тръгнем, а недоумяващата цена на Зак щеше да бъде платена. Оставих Жасмин да ме поведе надолу по хълма и стигнахме до покрайнините на палатковото селище.
Още един звуков сигнал, направо като от битка в исторически филм, разкъса тишината. След това хората започнаха да крещят и да се втурват към нас.
Ейдриън мигновено беше до мен и ме избута зад себе си, докато се изправяше пред тълпата, която сега ме заобикаляше.
– Какво става, Зак? – Попитах, но въпросът ми бе заглушен от няколко души, които говореха развълнувано едновременно.
– Това е тя! – Чух сред какофонията от гласове и се обърках, докато една дума не се издигна и не се превърна в скандиране.
– Давидовка, Давидовка, Давидовка!
Изглежда, че все пак са ме разпознали.
– Да, това е тя – каза Зак, а властният му глас се разнесе над всички останали, докато сочеше към мен. – Вашият спасител.
– Не, не съм – казах веднага, но никой не ми обърна внимание. Вместо това бях затрупана от хората, които ме прегръщаха, въпреки че Ейдриън се опитваше да ги задържи – целувки, които се притискаха към главата, ръцете и дори към ръба на ризата ми – и най-вече от лавината от благодарности, които не заслужавах.
Не след дълго разбрах защо Ейдриън се е разстроил от Зак. Още по-малко време ми трябваше, за да съжалявам, че не съм дошла тук. Всяко усмихнато лице, всяко ликуващо скандиране „Давидовка!“, начинът, по който ме целуваха многократно, всички ръце, които се протягаха, за да ме докоснат… тези хора ме приветстваха като свой спасител, а аз не бях. Да, бях унищожила демоните и слугите в царството, в което бяха попаднали, но не го бях направила за тях.
– Благославям те, че спаси мен и бебето ми – каза една плачеща тъмнокоса жена, докато целуваше ръката ми отново и отново.
– Не съм – казах аз, а срамът ме глождеше. Тя, бебето ѝ и всички останали просто имаха късмета да са в същата близост, когато изтрих онова царство, за да спася Ейдриън. Трябваше да се върна в него, дори и Ейдриън да не беше там. Дори затварянето на порталите на царството беше донесло пряка полза на мен, Ейдриън, Жасмин и Коста. Дали някога съм правила нещо само защото е било правилно, а не защото е помогнало и на мен или на тези, които обичах?
– Всички се дръпнете! – Изкрещя Ейдриън, вдигна ме и си проби път през тълпата. – Вие я смазвате!
Да, но не физически. Щях да се излекувам от случайните синини, които получих по време на опитите на някои от тях да ме прегърнат и целунат, но не мислех, че ще се излекувам от това, което почувствах, докато гледах в радостните, благодарни и неосъзнати лица на хората.
– Оставете я да мине – извика Зак. Заповедта му раздели тълпата по начин, по който грубата сила на Ейдриън не беше в състояние да го направи. – Доведох давидовката, за да я видите и да ѝ благодарите, както ви обещах – продължи той. – Но сега тя трябва да си тръгне.
Както ви обещах…
Срещнах погледа на Зак над тълпата. Само един поглед в тях и разбрах, че този момент е бил планиран от деня, в който за първи път докоснах древна, свещена прашка. Може би дори от много преди това. Зак знаеше, че да видя тези хора и да чуя незаслужените им похвали ще ме разтърси. Искаше да го направи.
Изненадах се от мигновения си гняв. Той нямаше право да се опитва да ме засрами, като ме доведе тук! Не дължах нищо нито на тях, нито на когото и да било другиго, най-малко пък с живота си! Те се радваха, че все още са живи. Е, аз се радвах, че аз, Ейдриън, Жасмин и Коста сме все още живи. Защо това ги правеше нормални, а мен – лош човек?
После, колкото бързо се надигна гневът, толкова бързо разбрах източника му. Тъмнината в мен. О, колко лесно би било да продължа да и позволявам да ме изпълва, докато не почувствам нищо друго освен собствената си гневна отбрана! Но това не беше правилният път, дори и да беше най-лесният.
Тези хора имаха значение. Както и тези, които все още са в капана на царствата, и не ми харесваше в какво се бях превърнала, когато позволих на мрака да ме излъже и да ми каже обратното. Ейдриън беше прав. Бях се заблуждавала, като вярвах, че мога да ги изоставя. Дори и да нямах шанс да ги спася, дори и докосването на върха на копието да не доведе до нищо друго, освен да ме убие, поне щях да умра, знаейки, че съм опитала. Това беше много по-добре, отколкото да живея, знаейки, че не съм го направила. Предпочитах да живея кратко време в победа над плъзналия в мен мрак, отколкото десетилетия в поражение, защото той ме е превърнал в човек, когото не бих искал да познавам, камо ли да бъда.
Ейдриън най-накрая ни освободи от тълпата и почти потегли обратно нагоре по хълма.
Чух Зак да им казва да не ни следват и чух също така да казва на някого да намери нови дрехи за Жасмин, Коста и останалите.
– Добре ли си, Айви? – Извика Жасмин.
– Добре – казах аз и за първи път от много време насам го казах сериозно. – Остани там и вземи каквото ти трябва.
Каквото и да каза, се губеше във вятъра, докато Ейдриън тичаше по-бързо. Скоро бяхме на върха на хълма и хората долу изглеждаха по-скоро като голяма, неясна маса. Ейдриън спря, погледна лицето ми и започна да ругае с най-мръсните думи, които разпознавах на демоничен език.
– Мразя да съм прав – завърши той на английски.
– Съжалявам. – Едно от единствените неща, за които съжалявах, беше как това ще го нарани. – Но сега знам какво си имал предвид, когато си казал, че си сгрешил, като си мислил, че да ме загубиш е най-лошото нещо, което може да се случи. Аз също не искам да те загубя, но има и по-лоши неща. За теб това беше да видиш болката в очите ми, след като отново ме предаде. За мен беше това, което почувствах когато погледнах тези хора. Това, което правя, е все едно да кажа, че предпочитам да видя всички тях мъртви, отколкото да рискувам собствения си живот, а аз не искам да бъда такава. Искам да бъда човек, с когото мога да се гордея.
Сапфирените очи на Ейдриън бяха по-ярки, отколкото някога съм ги виждала. Когато слънцето се отрази в блестящите им дълбини, разбрах, че тази яркост идва от сълзите.
– Ти вече си човек, с когото можеш да се гордееш.
Сърцето ми сякаш се разкъса в мен.
– Обичам те – казах яростно.
– Но точно както ти каза преди, сега знам, че не мога да се откажа от това. Може би за известно време можех да отвлека вниманието си или да рационализирам действията си, но ако наистина бях взела решение, ако наистина бях наясно с решението си да не се опитвам да спасявам онези, които все още са в капана на демоничните царства, нямаше да ме боли толкова много, когато виждах тези хора.
– Знаех, че този ден ще дойде – казва той с мъка. – Но не мислех, че ще е днес. Айви… просто не забравяй, че и ти заслужаваш да живееш.
Изпуснах кратък смях.
– Мисля, че е така, но може би това не трябва да зависи от мен. Може би трябва да правя само това, което е правилно, а дали ще живея, или ще умра, да зависи от… някой друг.
Не съм казала Бог. Чувствах се лицемерна, особено когато Зак неведнъж беше казвал, че е получил заповед да не ме отглежда, ако ме убият. Имаше само един източник на неговите „заповеди“, така че не изглеждаше, че шефът на Зак е загрижен за моето оцеляване. От друга страна, в цялостната картина смъртта ми рано или късно беше неизбежна, така че може би затова това, че е „по-скоро“, не беше голям проблем за началника на небето.
Това беше голяма работа за мен, но не можех да позволя това да ме спре повече. Разбира се, все още се надявах на някаква щастлива средна точка, в която да постъпя правилно и да живея, но все пак не бях твърде голяма оптимистка. Но тъй като щях да започна да правя правилните неща, дори и да беше трудно…
– Знам, че това е твърде много за теб – казах, като се борех гласът ми да не издаде колко трудно ми е да го кажа. – Затова ще разбера, ако трябва да си тръгнеш, Ейдриън…
Той ме дръпна към себе си, като прекъсна думите ми от това, че ме притисна плътно към гърдите си. Първо усетих целувката му по върха на главата ми, после по челото ми, когато се наведе, докато не се озовахме очи в очи, и накрая беше на устните ми.
– Обичам те – издиша той срещу устата ми. – И няма да отида никъде, Айви. Нито сега, нито някога повече.
Отвърнах му на целувката, усещайки как облекчението, страхът, оптимизмът и ужасът се въртят в мен като в калейдоскоп.
Надявам се и аз да не отида, но ще видим.

Назад към част 26                                                    Напред към част 28