Месец: август 2022

ДАРСИ

Преди да успея да направя каквото и да било, за да спася сестра си, Лайънъл се превърна в огромния си зелен дракон, събори тавана и сграбчи Тори и Клара в ноктите си.
Изкрещях, когато светът буквално се срути около нас, и нямах сили да се предпазя, а в сърцето ми биеше отчаяна, разкъсана мелодия, докато се опитвах да тичам след сестра си.
Дариус се затича към мен сред падащия покрив и ми трябваше миг, за да осъзная, че Макс и Сет ни предпазват, докато цялата къща се срутва.
Стените се сгромолясаха около нас и сърцето ми се сгромоляса заедно с тях, докато Лайънъл отвличаше сестра ми, а заедно с нея сякаш открадваше и цялата надежда. Бяхме погребани под тонове отломки и се спусна мрак, докато бяхме хванати в безопасен балон.
Обърнах ръце към покрива, гледайки към Наследниците.
– Отворете горната част на щита, аз ще взривя отломките – поисках и те направиха, каквото казах, доверявайки ми се, докато отваряха щита достатъчно, за да може въздушната ми магия да пробие дупка в отломките. Не изгубих и секунда, хвърлих въздух под себе си, за да се изстрелям на счупения покрив, а Дариус беше изхвърлен след мен от някой от останалите.
– Дарси – изръмжа той, но аз го пренебрегнах, изправих се на крака и се втурнах нагоре по разбитите парчета от покрива, като търсех небето, агонията, която ме заля заради загубата на Тори в сенките и лапите на Лайънъл.
Моля те, върни се. Не мога да понеса да бъда без теб.
Дариус остана до мен, докато се изкачвах по тухлите и хоросана, а наследниците забързаха плътно зад нас, когато се добрахме до върха на развалините. Нимфите си проправяха път нагоре по отломките към нас, но на мен не ми пукаше. Не откъсвах поглед от небето, докато най-накрая забелязах Лайънъл в далечината – тъмнозелената му форма беше почти замаскирана на фона на нощното небе.
Стиснах зъби, докато се опитвах да изтласкам крилата от тялото си, борейки се срещу потискането на ордена, въпреки че беше безполезно. Но трябваше да върна Тори. Не можех просто да я изоставя на тази съдба.
Дариус хвана ръката ми с ръмжене.
– Трябва да се върнем в академията, обещах да те защитя.
– Майната ти, пусни ме – изръмжах, докато Макс, Сет и Кейлъб образуваха триъгълник около нас, изстрелвайки магия към нимфите, за да ги задържат.
– Разбих защитите около къщата, така че можем да се измъкнем със звезден прах оттук – обади се Макс.
Дариус извади от джоба си торбичка със звезден прах и аз се опитах да я изтръгна от ръцете му, отчаяно желаейки да тръгна след нея, но той я държеше извън обсега си.
Заведи ни в имението „Акрукс“ – поисках аз, като драснах с нокти по ръката му и почти му пуснах кръв. Сърцето ми беше разбито, цяла половина от него беше изтръгната и взета, когато тя се беше жертвала за нас, без да ми даде никакъв избор. Но аз отказах да го приема.
– Не можем да се борим с него по този начин. Трябва да се прегрупираме. А аз обещах да те пазя, затова те връщам в Зодиак – изръмжа Дариус, придърпвайки ме към себе си, докато сълзите прогаряха горещи пътеки по бузите ми.
– Това не е твой избор! – Изкрещях, бутайки го в гърдите, докато той се мъчеше да се задържи върху мен и едновременно с това да се опита да отвори торбичката със звезден прах.
– Трябва да тръгваме, по дяволите – изръмжа Кейлъб, завъртя се и му изтръгна звездния прах.
– Не! – Изкрещях, опитвайки се да се освободя, когато той подхвърли шепа във въздуха и ние бяхме изтръгнати в галактика от звезди, сърцето ми се разби, чувствайки се толкова фрагментирано, колкото и вселената, разпръскваща се около мен на парченца светлина. Но парчетата от сърцето ми не светеха, те бяха тъмни, назъбени и пълни с болка.
Краката ми удариха земята и Дариус ме придърпа към гърдите си, ръцете му ме смазаха в свирепа прегръдка, когато се приземихме отвъд оградата, ограждаща кампуса. И аз най-накрая се предадох, разпадайки се в ръцете му.
– Можем да се отправим към Дупката, ще съставим план – прошепна Сет, прокарвайки ръка по гърба ми, докато сълзите ми се стичаха свободно. За сестра ми, за Диего. За всичко, което бях загубила.
Болеше ме за Орион с всяка част от същността ми, исках да изпълзя в прегръдките му и да потърся утехата на думите му. Той щеше да знае какво да направи. Щеше да намери начин да поправи това. Но него го нямаше. Беше ме отрязал от живота си, а сега и Тори си беше отишла и не ми се струваше, че мога да се справя със загубата и на двамата. Беше твърде тежко да се понесе.
– Не мога просто да я оставя с него – изсъсках, опитвайки се да се съвзема, докато в крайниците ми нахлуваше неистова енергия. Измъкнах се от ръцете на Дариус, избърсвайки сълзите си, като исках сърцето ми да се превърне в желязо, имайки нужда да се съсредоточа. Да се боря.
– Няма да я оставим – съгласи се Дариус яростно. – Ще съборя света заради нея, но не можем да спечелим тази вечер.
Мразех да приема тези думи, но знаех, че той няма да ги каже, ако не е абсолютно вярно. Всички бяхме уморени, отслабени и нямахме представа какъв ще бъде следващият ход на Лайънъл.
Но аз трябваше да я спася. Аз щях да я спася. Дори да ми струваше всяка разбита частица от душата ми, за да го направя.
– Това не е свършило – изръмжах, когато наследниците се събраха около мен в кръг. Погледнах между тях, открих устойчивост в очите им, кимванията им ми обещаваха, че и те ще се борят за нея. Последен срещнах тъмночерния поглед на Дариус и той сведе глава.
Хванах брадичката му и я дръпнах нагоре, така че да ме погледне в очите.
– Не се отказвай от нея.
– Никога – закле се той с злобно ръмжене, което обещаваше кръвопролитие. – Но се страхувам, че баща ми ще заеме трона, Дарси. И нищо не можем да направим, за да го спрем сега, когато има нея.
Преглътнах острата буца, която се вряза в гърлото ми, докато стисках челюстта си.
– Тогава ще дадем клетва. Точно тук. Че ще намерим Имперската звезда преди него. Това е единственият шанс, който имаме срещу него.
Протегнах ръка, чудейки се дали наистина ще го направят, но всички те се придвижиха напред без колебание, поставяйки ръцете си върху моите.
– Заклевам се в звездите, че ще намерим Имперската звезда преди Лайънъл да го направи – издишах аз. – Без значение какво ще е необходимо.
Всички те заговориха в унисон, а плясъкът на магията свърза и петимата ни в едно звездно обещание, което отекна във вселената. „Без значение какво ще е необходимо.“

Назад към част 59                                                           Напред към част 61

Зоуи

Стиви Рей и аз трябваше да се срещнем с Танатос в нейната класна стая. Бях ѝ се обадила, докато бяхме в училищния автобус на път за кампуса. Не бяхме разговаряли много. Единственото, което беше казала, беше, че знае за пресконференцията на Неферет и да дойда в стаята ѝ веднага.
В Къщата на нощта миришеше на дим.
Цялото училище миришеше. Когато спряхме на паркинга, осъзнах, че не мирише само на дим. За съжаление бях натрупала достатъчно опит, за да разпозная острия мирис на страх.
Нормалният учебен ден не беше започнал, това беше супер очевидно. Навсякъде наоколо се разхождаха новаци на малки клюкарски групички. Определено не бяха тръгнали за първия час. Това би трябвало да е готино. Имам предвид, кое дете не обича един снежен ден или случаен теч на вода, или каквото и да било друго? Но някак си не се чувстваше готино. Чувстваше се объркано и не беше безопасно.
– Добре, осъзнавам, че е напълно ненормално да го кажа, но мисля, че Танатос трябваше да накара всички да отидат на занятия днес.- Напълно повтори мислите ми отново Афродита, докато се разтоварвахме от автобуса.- Това, което се случва вместо това, е глупост и рецепта за свята-гадна-не-мога-да-се-справя-без-Неферет паника.- Афродита направи мащабен жест, който обхвана групичките шепнещи новаци, както и вампирите и новаците, които работеха на една от двете мрачни работи – разчистваха отломките от конюшнята или добавяха към огромната мрежа от дървени греди и дъски, които щяха да се превърнат в погребалната клада на Дракона Ланкфорд.
– Съгласен съм с теб, красавице моя – мрачно каза Дарий.
Мълчаливо отправих бърза, но гореща молитва: Никс, помогни ми да кажа и да направя правилното нещо – и помогни на моя кръг, на моите приятели, да бъдат силни и сигурни. После се обърнах към групата си и последвах интуицията си.
– Добре, колкото и да ми е неприятно да го призная на глас, ама дори и не на глас, Афродита е права.
Афродита отметна назад дългата си руса коса.
– Разбира се, че е така.
– Това училище се нуждае от голяма доза нормалност и, за съжаление, мисля, че ние сме най-добрата част от нормалността, която ще получат в момента.
– Това означава, че са прецакани – каза Крамиша. Беше сложила жълтата си перука с кок и натруфени токчета, които трябваше да са петсантиметрови от черна лакирана кожа. Полата ѝ беше къса и супер искряща. Някак си се справи с безумния си вид, което ме накара да се замисля (за около 2,5 секунди) дали да не нося токчета по-често.
– Говоря сериозно, Крамиша – казах аз.
– Аз също – каза тя.
– Вижте всички. Можем да бъдем нормални. Нова нормалност. Такава, която е по-интересна – каза Стиви Рей с широка усмивка към Репхайм.
Афродита се ухили. Игнорирах я, усмихнах се на Стиви Рей и продължих да говоря.
– Ще се разделим. Част от вас отиват в конюшнята. Част от вас отиват при драконовата клада. Не забравяйте, че трябва да бъдете нормални – казах строго.- Дръжте се така, както бихте се държали редовно. Трябва да се вземем в ръце и да помогнем да насочим нещата обратно към нещо, което изглежда управляемо. Вижте, в момента ни се струва, че сме нападнати отвсякъде. Конюшните бяха подпалени. Котките бяха убити. Драконът е мъртъв. И сега Неферет не е просто зъл луд. Тя е зъл луд, който е въвлякъл човешката общност в неща, които са далеч отвъд тяхното разбиране или способността им да се справят. Трябва да сме силни и видими. Трябва да запазим Дома на нощта заедно. Както казах на Танатос снощи – ние сме много повече от каращи се деца и е крайно време да се изправим, да сме заедно и да получим уважението, което заслужаваме.
– Мъдър съвет, жрице – каза Дарий и ми се прииска да го прегърна.- Ще отида до Драконовата клада и ще разпръсна спокойствие там.- Той се усмихна топло на Афродита.- Ела с мен. Влиянието ти ще бъде полезно за воините, които са огорчени от смъртта на Майстора на меча.
– Обикновено бих казала, че където отидеш ти, там отивам и аз, красавецо – каза Афродита.- Но ми трябва малко време със Зи, затова ще отида с нея да поговоря с Танатос. Какво ще кажеш да се срещнем след това на кладата?
Думите ѝ ме изненадаха и се замислих за факта, че с изключение на Шейлин по-рано същия ден, не бях говорила с никого след ритуала по разкриването. Пътуването с автобуса обратно с тялото на Дракона беше мълчаливо и трудно. След това имаше пожар, мъртви котки и – за щастие – сън, макар и не достатъчно. Всичко това означаваше, че никой не ме е притискал в ъгъла относно Аурокс. Дали Афродита се готвеше да го направи? Погледнах я. Беше се изправила на пръсти и целуваше Дарий. Изглеждаше така, както винаги – луда по своя воин и малко заядлива по отношение на всичко останало.
– Аз също ще отида със Зи – гласът на Стиви Рей се намеси в невротичното ми изучаване на Афродита.- Когато приключим разговора с Танатос, ще бъда навън при погребалната клада. Там ще имат нужда от сериозно заземяване, а земята е подходящата стихия за това.- Тя целуна бързо Репхайм.- Ще ме чакаш ли там?
– Ще те чакам.- Отвърна и той с целувка и нежно докосна бузата и. После ме погледна.
– Ако никой не възразява, бих искал да патрулирам около стената на училището, особено около източната стена. Ако нишките на мрака на Неферет се промъкват наоколо, трябва да знаем за това.
– Това звучи като добра идея. Момчета, съгласни ли сте?- Попитах, като погледнах към Старк и Дарий за мнение. Двамата воини кимнаха.
– Добре, чудесно.- След това насочих вниманието си към Стиви Рей.- Мисля, че призоваването на твоята стихия също е много добра идея, Стиви Рей. Деймиън, Шоуни и Ерин – вие, приятели, дръжте стихиите си близо. Ако те могат да помогнат за укрепване или подкрепа, призовете ги. Просто не бъдете напълно очевидни и…- Думите ми секнаха, когато напълно осъзнах какво казвам.- Не. Това е погрешно. Ако трябва да използвате стихията си, бъдете очевидни.
– Разбирам какво искаш да кажеш, Зи – каза Деймиън.- Крайно време е Домът на нощта да осъзнае, че на наша страна срещу целия този Мрак работят „Prodigious“ сили на доброто.
– „Prodigious“ означава наистина големи – преведе Стиви Рей.
– Знаем какво означава – каза Крамиша.
– Аз не знам – каза Шоуни.
– Аз също – каза Ерин.
Исках да се усмихна на Близначките и да кажа, че е хубаво да коментират като близначки, но веднага щом Ерин заговори, тя се изчерви в ярко розово и се обърна към Шоуни, която изглеждаше супер неудобно, така че се отказах – временно – и си записах да запаля червена и синя свещ за двете и да помоля Никс да им даде допълнителна помощ. Ако успея да намеря време. По дяволите, ако Никс успее да намери време.
Потиснах въздишка и продължих да говоря.
– Добре, добре. И така, разделете се на групи. Направете нещо нормално – вземете учебници и отидете в библиотеката.
– Това не е моето нормално – чух Джони Б да мърмори и куп деца около него се засмяха.
Харесваше ми звукът на смеха им. Той беше нормален.
– Тогава отиди да вземеш баскетболна топка или нещо подобно за момче в къщата на игрището – казах аз, като не можех да не им се усмихна.
– Аз отивам в кафенето. Кухнята в тунелите изглежда така, сякаш през нея са минали скакалци. Зи, трябва да се отбием до бакалията, преди да се върнем там – каза Крамиша.
– Да, ами това е нормално. Върви напред. Всеки, който не е успял да се нахрани преди да тръгнем, да отиде с нея. И, момчета, разпределете се. Не яжте само на групички. Говорете с другите деца – казах аз.
Хлапетата издадоха звуци на съгласие и се организираха, като се разделиха на малки групички около Дарий, Близнаците, Деймиън и Крамиша. Репхайм тръгна сам. Наблюдавах гърба му известно време, чудейки се дали някога наистина ще се впише в групата и ако не се впише, какво ще направи това с отношенията му със Стиви Рей. Погледнах към нея. Тя също гледаше след Репхайм с поглед на пълно обожание. Прехапах устни и продължих да се тревожа.
– Добре ли си, Зи?- Гласът на Старк беше нисък и той сложи ръка на раменете ми.
– Да – казах аз и се облегнах на него за момент.- Просто се притеснявам маниакално, както обикновено.
Той ме стисна.
– Това е добре, стига да не започнеш да се вайкаш. Цялото това нещо с плача и сополите, което правиш, е сериозно непривлекателно.
Ударих го закачливо.
– Никога не плача.
– О, да, точно така, и ти също никога не се сополивиш – каза той и ми се усмихна с нахалната си, сладка усмивка.
– Знам! Удивително, нали?- Подиграх се.
– Точно така.- Той измъкна думата и ме целуна по върха на главата.
– Хайде – казах аз, все още сгушена на сигурно място в ръцете му.- Би ли отишъл в конюшнята и да помогнеш на Ленобия? Аз ще се срещна с Танатос, а после ще дойда в конюшнята и ще те намеря.
Той се поколеба само за миг и аз усетих как ръцете му се стягат около мен. Старк не обичаше да се отделя от мен, особено когато се случваха луди неща, но кимна и каза бързо:
– Ще бъда там, ще те чакам.- После ме целуна по челото, пусна ме и тръгна към конюшните. Изтръпнах, охладена след топлината на докосването му. Другите деца започнаха да се отдалечават в групите си, а Стиви Рей и Афродита останаха с мен.
– Аз идвам с вас двете, но изчакайте малко. Първо трябва да се обадя на майка ми. Тя трябва да знае, че Неферет не е просто пълна глупост, а пълна опасност.
– Мислиш ли, че ще те послуша?- Попитах.
– Абсолютно не – каза тя без колебание.- Но все пак ще опитам.
– Защо просто не се обадиш на баща си? Искам да кажа, че той е кметът, а не майка ти – каза Стиви Рей.
– В домакинството на Лафонт майката е шеф. Ако има някакъв шанс господин кметът да се досети за Неферет, той ще дойде от нея.
– Успех с това – казах аз.
– Да, както и да е – каза Афродита, преди да извади телефона си и да се отдалечи от нас.
Изненадващо за мен, Шейлин се отдръпна от една от отдалечаващите се групи и тръгна към мен.
– Мога ли да дойда с вас, момичета?- Гласът ѝ беше тих, но говореше ясно, а брадичката ѝ беше вдигната, сякаш беше готова за битка.
– Защо искаш да дойдеш?- Попитах.
– Искам да попитам Танатос за моите цветове. Знам, че вие ми казахте да си мълча за дарбата си, и разбирам защо. Това определено беше нещо, което Неферет не трябваше да знае. Но тя вече не е върховна жрица тук, а аз имам въпроси, на които трябва да намеря отговори. Както каза Деймиън, минало е много време, откакто някой е имал Истинско зрение. Е, Танатос е умна. И стара. Помислих си, че може да ми даде някои отговори. Ако някоя от вас няма нищо против – добави тя бързо.
Погледнах към Стиви Рей.
– Ти си нейната върховна жрица. Имаш ли нищо против това?
– Не знам със сигурност. Какво мислиш ти?
– Мисля, че ако не можем да се доверим на Танатос, сме тотално прецакани – казах честно.
– Е, тогава мисля, че е време да вдигнем бариерите и да повярваме, че Танатос е една от добрите. Така че, предполагам, че съм съгласна с това.
– Да, добре – казах аз.
– Благодаря – каза Шейлин.
– Е, това беше загуба на време.- Афродита се присъедини към нас, докато прибираше телефона си в супер сладката си искрящо златна чантичка „Валентино“.- Поне не беше загуба на много време.
– Тя изобщо не те изслуша?- Попитах.
– О, тя слушаше. После каза, че има две думи за мен: Нели Ванцети. След това затвори телефона.
– А?- Казах.
– Нели Ванцети е психиатърът на майка ми – каза Афродита.
– Защо майка ти ще ти казва името ѝ?- Попита Стиви Рей.
– Защото, явно, това е начинът на майка ми да ми каже, че смята, че звуча супер лудо. Не че я интересува дали наистина съм луда – просто ми дава да разбера, че не ѝ е интересно да ме слуша, но ще ми плати за психиатъра.- Афродита сви рамене.- Същото старо нещо.
– Това е наистина подло – каза Шейлин.
Афродита сви сините си очи.
– Защо си тук?
– Тя има дарба – каза Стиви Рей.
– Нивото ми на загриженост за това е много ниско – каза Афродита.
– Имам въпроси към Танатос – каза Шейлин.
– Значи тя идва с нас – казах аз.
– Както и да е.- Афродита я погледна пренебрежително.-Тогава мърдай. Пред нас. Трябва да поговоря с тези двете, без да ни слушат цветни уши.
– Върви пред нас, Шейлин – казах, преди двете да започнат да спорят. Отново.- Ще се срещнем в кабинета на Танатос.
Шейлин кимна, намръщи се на Афродита и после си тръгна.
Афродита вдигна ръка.
– Да, знам, трябва да съм по-мила, бла, бла. Но тя ме дразни. Твърде много ми напомня на една мини Ким Кардашиян, което означава, че е безполезна, дразнеща и прекалено видима.
Погледнах към Стиви Рей, очаквайки тя да спори. Единственото, което тя направи, беше да поклати глава и да каже:
– Омръзна ми да бия мъртъв кон.
– Мъртъв кон? Това е всичко, с което разполагаш? Наистина?- Каза Афродита.
– Няма да ти говоря изобщо никога повече – каза и Стиви Рей.
– Добре. А сега към важните неща. На вас двете няма да ви хареса нито едно от нещата, които имам да кажа, но трябва да слушате – освен ако не искате да бъдете като майка ми.
– Слушаме – казах аз.
Стиви Рей държеше устните си стиснати, но кимна.
– Първо, знам, че си се влюбила в Калона, откакто той капна вода върху твоето птиче момче и го възкреси…
– Той изплака безсмъртни сълзи върху сина си и по магически начин го върна от близката смърт. Боже, Афродита, ти беше там! Ти го видя – каза Стиви Рей.
– Ти не ми говориш, помниш ли? Но ти току-що изказа моята гледна точка вместо мен. Допреди няколко часа вярвахме, че Калона е толкова луд и опасен, колкото и Неферет. Сега той е Воинът на смъртта. Училището ще се присъедени към него, точно както направиха, след като той се измъкна от земята. Ще проявим повече разум. Или поне аз ще проявя повече разум. Ще бъде хубаво, ако и вие двете се присъедините към мен.
– Никога няма да му се доверя.- Говорех тихо, изричайки думи, които идваха дълбоко от сърцето ми.
– Зи, той даде клетвата си на Танатос – каза Стиви Рей.
Срещнах погледа ѝ.
– Той уби Хийт. Той уби Старк. Той върна Старк само защото Никс го принуди да плати дълг за живота на Хийт. Стиви Рей, аз бях в Другия свят с него. Калона попита кога Никс ще му прости. Тя му каза, че може да попита само когато е достоен за нейната прошка.
– Може би той се стреми именно към това – каза тя.
– А може би е манипулативен, лъжлив, изнасилвач и убиец – контрира Афродита.- Ако Зоуи и аз грешим, тогава чудесно. Можеш да кажеш „казвах ви го“, а ние всички ще се усмихнем и ще организираме едно шибано парти. Ако сме прави, няма да сме били изненадани, когато един паднал бог изпадне в поредната си ярост.
Стиви Рей въздъхна.
– Знам, знам. Има смисъл. Няма да му се доверя на сто процента.
– Добре. Но дръж под око и твоето птиче момче. Той се доверява на баща си на сто процента, което означава, че Калона може да го използва. Отново.
Изражението на Стиви Рей се стегна, но тя кимна.
– Да, ще го направя.
– Второ – Афродита прехвърли по-голямата част от вниманието си към мен – обясни странните неща, които ти минаха през ума, когато снощи нарече онзи шибан бик с името Хийт.
– Какво?- Изригна Стиви Рей.- Това не е вярно. Нали е така, Зи?
Добре, да излъжеш щеше да е лесно. Можех просто да кажа, че Афродита явно си е изгубила ума и е чувала разни неща. Искам да кажа, че снощи се бяха случили куп безумия наведнъж – да не говорим, че всички елементи се проявиха толкова мощно, че нищо не беше напълно ясно, освен убийството на майка ми от Неферет и фактът, че тя е Консул на мрака.
И аз почти излъгах.
После си спомних какво ми е струвала лъжата на приятелите ми преди – не само доверието им за известно време, но и уважението към мен самата. Не се чувствах добре, когато лъжех. Чувствах се несинхронизирана с Богинята и с пътя, по който вярвам, че тя иска да вървя.
Затова си поех дълбоко дъх и казах истината в един изблик на думи:
– Погледнах през камъка на ясновидката към Аурокс и видях Хийт и това ме изплаши, извиках името му и Аурокс се обърна и ме погледна, преди да започне да се превръща отново в онова биче и затова, когато ме нападна, просто стоях там и му казах, че няма да ме нарани. Това е.
– Изгубила си си шибания разум. По дяволите, и аз мисля, че твърде рано изхвърлих номера на психиатъра на майка ми. Трябва да се лекуваш и да преценяваш.
– Не знам! И той не е бил около него. Сякаш Хийт светеше върху Аурокс. Или поне го засенчваше с лунен блясък. Искаше ми се да изкрещя разочарованието си, че не мога да опиша това, което бях зърнала.
– Като призрак ли беше?- Попита Стиви Рей.
– Това може да има някакъв смисъл – каза Афродита, кимвайки на Стиви Рей, сякаш двете разсъждаваха през него. – Бяхме по средата на ритуал, предизвикващ Смъртта. Хийт е мъртъв. Може би сме хванали духа му.
– Не мисля така – казах аз.
– Но ти не знаеш със сигурност, нали?- Каза Стиви Рей.
– Не, не знам нищо със сигурност, освен че камъкът на ясновидците е стара магия, а старата магия е силна и непредсказуема. По дяволите, дори не се предполага, че е някъде другаде освен на остров Скай, така че не знам какво става с това, че виждам неща чрез него тук.- Вдигнах ръце. – Може би съм си го представяла. Може би не съм си го представяла. Това е странно, дори за мен. Струваше ми се, че виждам Хийт, а после Аурокс се превърна изцяло в онова биче и избяга.
– Нещата се случваха много бързо – каза Стиви Рей.
– Следващият път, когато видиш Аурокс, трябва да го погледнеш през този проклет камък, това е сигурно – каза Афродита.- И не оставай насаме с него.
– Нямам намерение да го правя! Дори не знам къде е той.
– Вероятно се е върнал при Неферет – каза Афродита.
Трябваше да си замълча, но се чух да говоря.
– Той каза, че е избрал друго.
– Да, точно след като уби Дракона и почти уби Репхайм – каза Афродита.
Въздъхнах.
– Какво каза Старк за това?- Попита Афродита. Когато не отговорих, тя повдигна руси вежди.- О, разбрах. Не си му казала, нали?
– Точно така.
– Е, не мога да те обвинявам за това, Зи – нежно заговори Стиви Рей.
– Той е нейният Воин – нейният Пазител – настоя Афродита. – Колкото и досаден и арогантен да е, той трябва да знае, че Зоуи има нещо общо с Аурокс.
– Нямам!
– Добре, не Аурокс, а Хийт и ти смяташ, че Хийт може да е Аурокс.- Поклати глава Афродита.- Виждаш ли колко лудо звучи това?
– Животът ми е луд – казах аз.
– Старк трябва да знае, че може да си уязвима за Аурокс – каза Афродита твърдо.
– Аз не съм уязвима за него!
– Кажи и, дърдорко.
Стиви Рей не искаше да срещне очите ми.
– Стиви Рей?
Тя въздъхна и най-накрая ме погледна.
– Ако мислиш, че има дори малък шанс Хийт да представлява Аурокс или каквото и да е друго, това означава, че няма да мислиш ясно за него. Знам. Ако изгубя Репхайм и след това си помисля, че съм го видяла около някой друг човек, дори и да ми се стори налудничаво, този човек ще може да стигне до мен. Тук.- Тя посочи към сърцето си.- И през повечето време това има предимство пред това тук.- Тя посочи главата си.
– Така че кажи на Боу Бой какво мислиш, че си видяла – каза Афродита.
Наистина го мразех, но знаех, че са прави.
– Добре. Ще е гадно, но добре. Ще му кажа.
– И аз ще кажа на Дарий – каза Афродита.
– Ами, аз ще кажа на Репхайм – добави Стиви Рей.
– Защо!- Искаше ми се да избухна.
– Защото Воините около теб трябва да знаят – каза Афродита.
– Добре – повторих аз през стиснати зъби.- Но това е всичко. Омръзна ми хората да говорят за мен и проблемите ми с момчетата.
– Е, Зи, ти наистина имаш някакви проблеми с момчетата – каза леко Стиви Рей и закачи ръката си през моята.
– Трябва да кажем и на Танатос – каза Афродита, когато трите започнахме да вървим към нейната класна стая.-Нейният афинитет е смъртта. Логично е тя да разбира призраците или каквото и да е друго.
– Защо просто не го публикуваме в „Tulsa World“ и не накараме Неферет да напише проклети въпроси и отговори за това?- Казах аз.
– Това е почти ругатня. Внимавай. Проклятие е входна дума. Следващото нещо, което знаеш, ебаси, ще излезе от устата ти – каза Афродита.
– Летяща ебавка? Това просто звучи неправилно – каза й Стиви Рей и поклати глава.
Ускорих темпото, като на практика повлякох Стиви Рей със себе си и накарах Афродита да тича, за да ни настигне. Не ги слушах, докато спореха за ругатни. Вместо това се притеснявах.
Притеснявах се за нашето училище.
Притеснявах се за проблема с Аурокс/Хийт.
Притеснявах се дали да кажа на Старк за проблема „Аурокс/Хийт“.
Притеснявах се и за свития си стомах и възможността да ми се появи ИБС в разгара на всичко. Отново.

Назад към част 9                                                   Напред към част 11

Глава 26

Омъжена.
По дяволите, Сам не можеше да го проумее. Но той беше там. Гледаше как се случва всичко: от малкия гарвановокос тиранин, облечен в миниатюрна версия на роклята на Маги, който се задаваше към олтара, на няколко крачки пред лъчезарния си колега Чарли, облечен в смокинг; през ухиления поглед на Тайлър, който се страхуваше и се чудеше, когато Маги го посрещна пред олтара, и размяната на клетвите, които сами бяха написали; до целувката, която подпечата сделката и едва не подпали заведението, но някак си завърши с това, че двамата се държаха един за друг и се смееха.
Да, това беше най-хубавата част.
Начинът, по който се смееха, без да се пускат.
Те щяха да се справят. От всички двойки той вярваше най-много в това, че тези двамата ще се справят с целия този бизнес „винаги и за винаги“. И двамата бяха преминали през ада в предишните си връзки, който той не би пожелал и на най-големия си враг. Лоши неща. Такива, които белязват и променят хората завинаги. Но някак си Маги и Тайлър се бяха върнали по-силни. По-мъдри. Бяха се намерили един друг и заедно се бяха научили да вярват в любовта отново.
И сега бяха женени. За добро или за лошо. Той просто се надяваше да е по-добре. Те го заслужаваха.
Сам закачи една бира за врата и даде бакшиш на бармана, преди да погледне назад към вратата, където Маги и Тайлър се движеха по линията на приема, поздравявайки гостите, които пристигаха за коктейлите, предшестващи самия прием. Следващите в редицата бяха хората на Маги, а после тези на Тайлър. Горди родители, всички те. Самите те все още са женени. Той прецени, че това, че и двамата са израснали с достойни примери за подражание в брака, трябва да има някакво значение за шансовете за успех на новосъздадения Уелс. На опашката вървеше по-малкият брат на Тайлър, Мич, а след това Ава, която изглеждаше съвсем не студена в ледено-синята си прилепнала рокля на шаферка.
Мич се наведе, за да прошепне нещо в ухото ѝ, като докосна лакътя ѝ. Човекът беше достатъчно приличен, но начинът, по който разговаряше с Ава, докато чакаха следващите гости да се спуснат по пътеката? Той имаше идеи, но и всеки друг човек в заведението. Включително и Сам.
Ето защо няколко минути пространство нямаше да са най-лошото нещо.
Преди да изчистят линията за приемане на гости, а разстоянието, което се намираше между него и Ава, да изчезне и той да се върне към това да си напомня всяка секунда да не я докосва. Прехапваше езика си всеки път, когато започваше да се навежда, за да прошепне къде точно би искал да я оближе.
Още един поглед назад към Ава в тази рокля и той преглътна тежко. Обърна се и потърси в стаята приемливо място, където да се приземи. Може би една блондинка. Или червенокоса? Само че тренировката, която беше правил през половината си живот, нямаше да проработи тази вечер. Идеята да се разсейва с някое друго момиче, когато все още практически усещаше Ава около себе си – да, не, благодаря. Тя заслужаваше нещо по-добро от това, дори и да беше тази, която бе сложила край на сексапила. Освен това беше сигурен, че самата Ан Хатауей можеше да се изправи до него и това пак нямаше да е достатъчно разсейване, за да го накара да забрави вкуса на най-добрата си приятелка върху езика си.
Не и за още няколко дни, така или иначе.
По дяволите.
Може би още няколко седмици, както и да е.
С кого се е шегувал? От самото начало Ан беше неговият беден заместник на Ава.
– Девет часа, червена рокля, чашка C – каза Тони под носа си, приближавайки се до Сам в облак от спрей за тяло, който вероятно надвишаваше шест пъти препоръчителната дневна доза на Aхe. – Имам добро усещане за нея. Мисля си, че това може да е щастливата дама, която ще се вози на „Тони Експрес“ тази вечер.
Сам поклати глава.
Тони Експрес? Братовчед му се люлееше на петите си, езикът му стърчеше от устата, в стил „готов за рок“.
Мислеше си да издърпа момчето настрани за опреснителен курс за птичките и пчеличките, придружен от обяснение защо сравняването на секса с него и с експрес може би не е най-подходящият начин…
Едва тогава го чу. Над звънтящите чаши, музиката, празничните разговори… смехът на Ава.
– Уау, малкият брат на Тайлър натиска цялото игрище върху твоето момиче и стига до някъде? – Тони изсвири през зъби. – Никога не съм мислил, че ще видя този ден.
Главата на Сам се завъртя към линията за приемане, която изглежда се беше запушила в горната част. И наистина, там беше Мич, който се навеждаше в пространството на Ава, сложил ръка на сърцето си, а лицето му се изкривяваше, докато разказваше някаква оживена история, която го приближаваше с всяка дума.
Над тълпата се разнесе още един смях – не някаква учтива имитация, а истински. Този, който тя му подари. Този, който беше за най-близките ѝ приятели. И по някаква причина, за която Сам знаеше, че трябва да е неуместна и пълна глупост, именно Мич беше спечелил този смях, който го подлуди до смърт.
Ава се облегна назад, а очите ѝ блестяха от хумор, докато прикриваше устата си.
Нямаше значение.
– Той не стига доникъде. Просто се смее.
– Пич. – Този път беше Тони, който поклати глава. – Слушай я. Този смях е за реклама на електрическата ограда, която е свалена. Като „Добре дошъл на борда, приятелю“. Тя го пуска да влезе. Всъщност Мич там може да влезе чак тази вечер, ако разбираш какво имам предвид.
– Не говори така за нея.
– Да, да. Съжалявам. Но тя е на двайсет и осем, а не на шестнайсет вече, нали?
Точно така. Но това не променяше факта, че Мич не стигаше доникъде тази вечер. Поне не и с Ава.
Момчето се наведе отново, опирайки пръсти в разреза на талията на Ава. Сам затегна хватката на бирата си.
Дали тя искаше това? Толкова скоро, след като бяха сложили край на това, което бяха правили? Дали затова го беше прекратила – защото изведнъж беше готова за нещо повече от пакета „приятел с облаги“, който беше всичко, което Сам можеше да ѝ предложи? Беше ли готова най-накрая да спре да отхвърля всички момчета, които имаха потенциала да ѝ дадат бъдещето, което заслужаваше, и да се отвори за възможностите?
Господи, това е, което той искаше за нея.
Беше.
Тя заслужаваше това, което имаха Маги и Тайлър… но в този момент го побъркваше мисълта какво всъщност би означавало тя да го получи.

Назад към част 26                                                    Напред към част 28

Глава 32

На 30 октомври, веднага щом нощната завеса падна, Иън, Боунс и аз отлетяхме от порутената ферма. Всеки от нас носеше голям, покрит с брезент предмет. Майка ми и Тайлър бяха останали, а утре следобед щяха да заминат за Пик с по-конвенционален начин на придвижване – такси. По този начин, в случай че заимстваните ми способности бяха избледнели до степен, в която Крамер не можеше да ме открие само с концентрация, той можеше да ги последва до къщата на Спейд. Те щяха да вземат със себе си много градински чай, в случай че призракът направи нещо повече от това да ги проследи, но парите ми бяха за това, че Крамер ще се опита да бъде хитър и ще остане незабелязан. В края на краищата те не бяха мишените, които той така внимателно беше избрал. Франсин, Лиза и Сара бяха тези, които Крамер наистина искаше, и ние искахме да сме сигурни, че той ще намери пътя към тях.
Във всеки случай, след като бяхме подготвили всичко.
Ето защо не летяхме с големите си пакети направо при Спейд. Вместо това отидохме в една неработеща сграда, която преди това е била комбинирано съоръжение за преливане на канализацията в Отумва. Под сградата поредица от дъждовни канали, тунели и канализационни тръби водеха към река Де Мойн. Това не беше толкова перфектна обстановка, колкото нашата пещера с подземна река – и миришеше адски лошо, въпреки че не е била в експлоатация от години, но щеше да е достатъчно. През последните няколко седмици Боунс бе накарал съуправителя си Менчерес да закупи сградата и прилежащия и крайречен имот, като използваше фиктивна корпорация. Не можеше да рискува някой друг да събори това, за да вдигне нов бизнес, и да наруши това, което се надявахме да бъде мястото за последен покой на Хайнрих Крамер. Сега оставаше само да издълбаем дупка в подземната магистрална канализация, достатъчно дълбока, за да достигне нивото на подпочвените води на реката, така че да осигурим приток на прясна вода около мястото, където възнамерявахме да поставим капана.
На мен и Боунс, както и на екипа на Крис, ни отне една седмица, за да поставим предишния капан на мястото му. Имахме точно пет часа, за да поставим този, а трябваше да се борим и с издълбаването на канализацията до реката. Не исках да изчислявам колко добри са шансовете ни, като вместо това се опитах да се съсредоточа върху това колко силни са Боунс, Пик и Иън. Аз също щях да направя всичко по силите си и или щяхме да завършим, или не. Единственото, което беше сигурно, беше, че няма време за кръстосване на ръце.
Приземихме се пред празното съоръжение и аз поставих тежката си част от капана веднага щом краката ми докоснаха земята. Летенето в продължение на един час, докато носех тази тежест, ме накара да оценя колко лесно ме носеше Боунс, когато летяхме заедно. Разбира се, аз тежах по-малко от това парче скала, но той също беше летял, докато носеше мен и поне още един човек, и го правеше да изглежда лесно, дори като летеше по-бързо и по-далеч.
– Блестящо кацане – коментира Иън, хвърляйки остър поглед към дългата бразда, която бях издълбала в земята, когато се приземих. – Опитваме се да не се набиваме на очи, а ти тук си направила така, че да изглежда като удар от метеорит.
Гордеех се със себе си, че не се врязах в стената на сградата – да се задържиш във въздуха беше много по-лесно, отколкото да се приземиш! – Затова снизходително вдигнах нос към него.
– По-малко от две години съм немъртва, а вече летя. Колко време ти трябваше, за да откриеш крилата си, хубаво момче?
Боунс се ухили на възмущението на лицето на Иън. Това не беше нищо друго освен съревнование.
– Ти си го търсише, приятелю.
– Енергийна пиявица – отвърна Иън надуто.
Беше ме обидил, но Боунс се засмя.
– Щеше да дадеш и двата си крака, за да имаш тази способност, да не говорим, че тя е летяла, преди да се превърне във вампир, така че това си е само нейно.
– Ако сте приключили с караниците – обади се гладък глас откъм сградата, – може би можем да се заемем с обезопасяването на този капан?
Пик вече беше тук, добре. Погледнах към голямото си парче скала и входа на сградата. След това изпуках кокалчетата на пръстите си. Първото нещо, което трябва да направя, е да направя нова врата, достатъчно голяма, за да могат всички парчета да преминат през нея. Само се надявах тунелите, водещи към главния канал, да са достатъчно широки, за да не се нуждаят от собствена форма на преустройство.
Петчасовото отброяване току-що беше започнало.
Четири часа и двадесет и две минути по-късно Иън се взираше в сглобения капан, закрепен в дъното на главния канал, над който се стичаше вода от съседната дупка, през която се бяхме промъкнали, за да стигнем до река Де Мойн. Изпусна лек смях.
– Направила си го да изглежда като огромен казан. Това е зрелищно изпълнение от твоя страна, Жътварке.
Избърсах част от солената, студена вода от лицето си, преди да отговоря. Всички останали чакаха в тунела горе, но аз исках да проверя още веднъж дъното на капана, за да се уверя, че е стабилно. Да, наречете ме параноик. Ако утре всичко мине добре, след като Крамер е в капана, ще можем да укрепим по-обстойно входа, който изкопахме в стената на канализацията, и основата на капана, за да сме допълнително сигурни, че времето и ерозията няма да нарушат затворническата килия на Крамер; но засега изглеждаше, че ще издържи.
– Крамер е обсебен от магьосничество, затова исках да е в позната среда. Никога не позволявайте да се каже, че не съм сантиментална.
Въпреки преобърнатите думи и чувството, че съм по-изтощена, отколкото помня, исках да се развълнувам. Бяхме го направили! Капанът беше закрепен, речната вода миеше долната му половина, като остана и малко време. Вярно, не много време, но нямаше да се карам. Дори можех да дам на Иън една голяма небрежна целувка за това, че беше работил толкова усърдно и бързо. Може и да беше арогантен, отвратителен извратеняк, но, по дяволите, можеше да постигне целта си, когато се захванеше с нея. Никога не съм се съмнявала в силата и всеотдайността на Боунс или Спейд, но Иън ме беше изненадал.
– Да тръгваме, преди призракът ти да открие това място – каза Спейд и изчезна от поглед в тунела. Гласът му се носеше зад него. – Денис ще изпита такова облекчение, като чуе, че сме приключили.
Изкачих се по стената на канализацията, приемайки ръката, която Боунс ми подаде, за да ме вдигне последните няколко метра от пътя.
– Взел си кола, нали? – Обърнах се към Спейд, надявайки се отговорът да е положителен.
– Разбира се – отвърна той. – Знаех, че на никого от нас няма да му хрумне да гори повече енергия, за да лети обратно, а утре ще ни трябва всичко, което можем да съберем срещу Крамер.
Колко вярно. После хвърлих поглед към това колко сме кални и мокри и погледнах Боунс с унищожителен поглед.
– Отново ще съсипем нещата на Пик.
Той се усмихна.
– Не се притеснявай, сигурен съм, че е под наем.
Спейд шофира, Иън се возеше на предната седалка, а ние с Боунс седнахме на задната седалка. Толкова се радвах да се облегна на него и просто да затворя очи, че дори нямах нищо против да съм мокра, студена и мръсна. Спейд включи отоплението, така че не след дълго и на мен ми стана топло. След като бях прекарала няколко седмици в къща без електричество и студеният нощен въздух нахлуваше през безбройните процепи на залостените с дъски прозорци, топлината ми се стори като рай. Всъщност бях толкова уморена, че сигурно съм задрямала, защото следващото нещо, което си спомням, беше, че колата спря и пейзажът около нас се промени напълно.
Намирахме се на тесен чакълест път, водещ към нещо, което изглеждаше като красива двуетажна бяло-синя къща в края му. Зад имота се простираха сенокосни полета, а вдясно от къщата стоеше празен конски обор. Беше чудесно тихо, в непосредствена близост не се виждаха съседи и следователно нямаше шумни натрапници от техните мисли, които да претъпкват психиката ми.
– Господи, не – прошепна Пик в същия момент, когато осъзнах, че пълната липса на чужди мисли е много, много лош знак. Би трябвало да долавям четири мисли в къщата напред. Вместо това имаше само зловеща тишина.
Спейд не отвори вратата на колата си – бутна я настрани толкова силно, че тя отлетя от автомобила с метален разкъсващ звук. След това той не беше нищо повече от петно, което се насочваше към къщата. Останалите излязохме, но не толкова бързо, Иън включи колата на паркинг, за да я предпази от потегляне. Ужасът ме накара да се почувствам така, сякаш кръвта във вените ми току-що е била заменена с ледена вода. Тръгнах към къщата, а в главата ми звучаха поредица от отрицания. Не Денис. Моля, не. Тя беше най-добрата ми приятелка. Щеше да е достатъчно ужасно, ако нещо се случи с Лиза, Сара и Франсин, но не можех да понеса, ако Денис беше… беше…
Пик изтръгна и входната врата, изчезвайки в къщата. Ние тримата бяхме близо зад него. Острият лай, който идваше от горния етаж, не позволяваше да се доловят удари на сърцето, а звукът накара Боунс да спре, преди да влезе, като ме повлече със себе си. Може би Декстър лаеше заради трясъка, който вратата направи, когато Пик я изтръгна от пантите. А може би беше, защото Крамер все още беше в къщата. Дали беше успял да прояви плътта си един ден по-рано? Кървавите отпечатъци от обувки показваха, че някой е слязъл по стълбището и е излязъл през вратата, а аз не усещах миризма на горящ градински чай. Денис беше имунизирана срещу повечето видове смърт, но Пик винаги държеше под ръка някоя демонична кост, в случай че се появят адски приятели на онзи, който я бе заклеймил, и потърсят отмъщение. Дали костният нож, който беше направен от единственото вещество, което можеше да убие Дениз, беше използван срещу нея? О, Боже, какво им беше направил Крамер?
Иън не чакаше, а влезе в къщата с рязкото:
– Запали малко чай, преди да ме последваш. – На горния етаж Спейд извика – суров звук на скръб, от който коленете ми почти се подкосиха. От сълзите погледът ми се замъгляваше, грабнах шепа от градинския чай, който пазех в панталоните си, и го запалих, като забързах навътре, а после и нагоре по стълбището, носейки димящия си сноп. По звуците и миризмата Боунс запалваше и пълнеше отново бурканите в къщата, опитвайки се да образува защитна бариера, макар че може би беше твърде късно.
Не беше нужно да следвам кървавите следи от обувки, които водеха към първата стая вдясно. Задъханият глас на Пик беше сърцераздирателен фар. Нахлух в стаята, мъката ме разкъса, когато първата гледка, която ме посрещна, беше маса от кръв, кости и неща, които дори не исках да назова, пръснати по стената на отворения гардероб. Иън стоеше встрани от нея, Пик в дъното на тази ужасна сцена, притискайки напоена с кръв форма, която не помръдваше. Декстър беше в ъгъла, ръмжеше и лаеше, като оставяше червени отпечатъци от лапи по килима.
– Добре съм – чух женски глас да казва под лая и накъсаните повторения на името на Денис от страна на Пик.
Потиснах риданието на облекчение, което се надигна в гърлото ми. Иън беше по-практичен и дърпаше раменете на Спейд.
– Пусни я, Чарлс. Сигурно я държиш прекалено силно, за да може да диша.
Спейд се облегна назад, разкривайки горната половина на приятелката ми, която не бях виждала досега, и аз се заковах на място. Денис имаше три големи дупки в пуловера си, които приличаха на изходни рани от куршуми. Беше простреляна в гърба достатъчно пъти, за да убие всеки нормален човек от близкото им разположение близо до сърцето ѝ, но не достатъчно, за да я повали. Сигурно се е обърнала и е тръгнала след стрелеца. Ето защо нападателят се е насочил към лицето ѝ следващия път. От странните, все още разчленени черти и вида на червената пихтия под тила ѝ се виждаше, че той е изпразнил пистолета си в нея.
Съучастникът по някакъв начин беше открил това място и нападнал, когато останалите отсъстваха, опитвайки се да забие последните пирони в ковчега на Крамер. Как беше влязъл? Зачудих се, все още шокирана от гледката на Денис. Тя знаеше, че не бива да допуска непознати мъже, а и не беше много лесно да я свалиш, както доказа касапницата в тази стая.
Боунс се появи, като мрачно отбеляза опръскания с кръв шкаф и състоянието на Денис.
– Няма никой друг в къщата – заяви той, потвърждавайки това, което сетивата ми вече подозираха. – Не виждам никакви признаци, че Крамер е тук сега… или е бил тук преди. Нито един от бурканите с чай не е преобърнат или нарушен. Те просто са изгорели, но не много отдавна, както изглежда.
Спейд отметна един сплъстен кичур от косата на Денис назад и аз се озърнах за това, което беше залепнало по ръката му.
– Можеш ли да ни кажеш какво се е случило, скъпа?
От начина, по който погледът ѝ сякаш се търкаляше из стаята, личеше, че ѝ е трудно да се съсредоточи. Не беше шокиращо; учудих се, че изобщо е в съзнание. Трябва да е била простреляна преди няколко часа, за да се е излекувала до такава степен, но дори с регенеративните си способности на демонична кръв, тя все още беше в тежко състояние. Не бях сигурна, че вампир или гул би могъл да преживее всички поражения, които беше получила, но въпреки факта, че изглеждаше така, сякаш се е хвърлила с главата напред в дърводелска машина, тя успя да промълви отговор.
– Лиза и Франсин… спят. Чуха… ужасен шум. Влязоха тук. … видя Хелсинг…
Котето ми не беше в стаята в момента, от двата единствени удара на сърце, които чух сега, когато Декстър беше спрял да лае. Хелсинг вероятно се беше скрил долу. Всичките скорошни сблъсъци с Крамер бяха научили котето да търси прикритие при първия намек за силен шум, така че изстрелите щяха да го накарат да избяга.
Дениз вдигна боядисана в малиново ръка и смътно посочи стената зад себе си.
– Измъкнах го… от примката… после усетих изстрелите.
Примка? Това насочи вниманието ми към колана, който висеше от релсата на гардероба, а долната му част беше закачена в кръг. Всички дрехи бяха избутани на двете страни, оставяйки този единствен предмет в средата, но с кървавите останки от главата на Денис по цялата стена не се бях фокусирала върху него от пръв поглед.
Боунс заобиколи около Пик и Денис, за да изтръгне колана, а мускулът на челюстта му се напрегна, докато го помирисваше.
– Как е влязъл, Денис? – Попитах, като коленичих, за да сме на нивото на очите си. – Можеш ли да ни кажеш нещо, което би ни помогнало да разберем кой е той?
Погледът ѝ отново се завъртя и тя примигна няколко пъти, сякаш се бореше да остане в съзнание. Заговори Боунс, а гласът му беше по-сух от пепел.
– Не е той, Котенце. Тя.
Дениз успя да кимне, докато очите ѝ се въртяха назад в главата.
– Сара – промълви тя точно преди да изгуби съзнание. – Сара ме застреля.

Назад към част 32                                                                  Напред към част 34

Глава 17

– Порталът? – Каза Джуно. – Това изглежда странно време.
– Знам – казах аз. – Но мисля, че е важно. – Моите остриета на разума можеха да помогнат в битката, но ни трябваше нещо повече. Нуждаехме се от командния опит на Коб. Трябваше да го върнем начело на тази битка, от войната.
Медиците щяха да бъдат натъпкани в библиотеката заедно с Бабчето и Коб, а аз не исках Снъгълс случайно да ни приземи върху някоя от носилката. Вместо това сложих ръка на платформата на Джуно и накарах Снъгълс да ни пренесе до опорната точка, която виждах в горната част на скалите. От това място виждах стълбището, което водеше към библиотеката, и накарах Снъгълс да направи втори скок, за да ни приземи пред куполните врати.
Посегнах към дръжката под коленете си, но установих, че вратата е заключена.
Почуках и отвътре се чу потракване.
Миг по-късно вратата се отвори. От другата страна Куна се наведе и ни погледна, а после отвори вратата докрай.
– Не мислех, че Уинзик ще почука – казаха те. – Но човек никога не може да бъде сигурен.
– Не и Уинзик – казах аз, като пропълзях в стаята.
Кел и Уиноу коленичиха между дългите маси, които бяха прибрани една до друга, за да могат носилката с Коб и Бабчето да легне върху тях. Няколко от китценските лекари седяха на носилката и помагаха на медиците да наблюдават Коб и Бабчето, докато техният транспортен пилот, с повиквателна: Зинг, слушаше радиото, което се намираше върху стъклена витрина, пълна с много малки книги. Чувах как Артуро дава заповеди на новите ескадри. Надявах се, че допълнителните кораби ще ни помогнат да издържим още известно време, докато Родж разбере платформата.
– Как се справят? – Попитах Уиноу.
– Стабилно – каза тя. – Бяхте прави – този път преместването им не доведе до влошаване на състоянието им. Възможно е сега да ги поставим в кораб.
– Не искам да ги местим, докато ни атакуват – казах аз. – И не мисля, че разликата е във времето. Мисля, че беше посоката. По-далеч от това. – Посочих стената, а медиците само изглеждаха още по-объркани.
– Какво е това? – Попита Куна.
– Портал Към Никъде – казах аз. – Или поне така мисля.
Ставах все по-сигурен, че Бабчето – или нейният дух, нейната душа? – стои зад тази стена. Надявах се, че Коб е там с нея, че на това странно място изобщо могат да съществуват не-сайтоници. От информационните мрежи бяхме научили, че Върховенството има мини в нищото и провежда цели операции за добиване на подемен камък. Вероятно за тези мисии са използвали хора, които не са били сайтоници.
Разбира се, тези хора вероятно са имали тела, така че това не беше перфектно сравнение. И все пак подозирах, че китценските сайтоници също са се изгубили там. Не знаех как биха могли да оцелеят през цялото това време, но ми се струваше вероятно това да са гласовете, които чувах.
Погледнах нагоре към портала, към странната маса от взаимосвързани линии, които се простираха по цялата стена. Усещах вибрациите от Към Никъде, но не и отчетливия подпис на Бабчето.
– Тихо, моля – каза Джуно на останалите. – Ходещият по сенките трябва да се концентрира.
Зинг изключи радиото и всички останали замълчаха. Това беше полезно, макар и малко самонадеяно от страна на Джуно. Обикновено той беше този, който бъбреше и ме разсейваше.
Помислих за портала. Спенса каза, че ако се приближа прекалено много, може да падна вътре. В това имаше нещо привлекателно – идеята, че ако се изгубя в Към Никъде, ще мога да видя отново Спенса. Но нямах представа дали ще успея да я намеря, а и не можех да си тръгна, докато Евършор е в опасност, а и приятелите ми бяха в опасност.
Вместо това се протегнах към стената с ума си, като я огледах.
„Ти там ли си“? – Попитах аз.
Отговорът беше незабавен.
„Ние сме тук. Искаме да помогнем“.
Китценските сайтоници ги няма от векове – каза Джуно. Сайтоничните сили са генетични, така че ако всички китценски сайтоници са се изгубили по някакъв начин, логично е да не се е родил нито един. Макар че… Спенса беше казала, че според нея животът в близост до портал може да превърне някои хора в сайтоници, защо това не се беше случило с никой от пазителите на историята?
Един образ ме порази. Гласове, които се обаждат от портала години наред, но от другата страна не е останал никой, който да ги чуе. В крайна сметка те спряха да се обаждат.
Звезди, това ли ми се струваше? Или… го прочетох по някакъв начин? Трябваше да стигна до тях, но не исках да се изгубя там. Ако успеех да намеря Спенса, можеше ли тя да ги открие в Към Никъде и да ми помогне по някакъв начин? Заедно може би щяхме да намерим начин да ги измъкнем всички наведнъж.
Протегнах ръка през нищото, търсейки Спенса. Бях я намирал и преди, макар връзката ни да беше странна и далечна.
Нещо се върна назад. Беше друг образ на Спенса, която почистваше парче от кораб, различен от последния път. Преди бях прекалено разсеян, за да се замисля за значението на това. Имахме наземни екипажи за това, но Пумпал нямаше такива в Към Никъде. Дали тя имаше кораб? Мислех, че е изгубила Ем-Бот на Към Звездите и така Върховенството се е сдобило с холографския му проектор.
Образът беше замъглен, но усещането, което го съпътстваше, беше неповторимо. Самота. Загуба. Мъгла на забрава, като вцепенение, когато излизаш от болест и не си сигурен колко дни са минали. Толкова не приличаше на Спенса, че ме зашемети.
Когато говорех със Спенса преди, тя беше точно там, лице в лице с мен. Това беше много по-далечно, почти като спомен.
Сякаш идваше от някой друг, някой, който я наблюдаваше отвън.
„Кой е този“? – Попитах аз.
Усетих тръпка на… забавление може би? И тогава в съзнанието ми изникна образът на един хиперсвят, който седеше на контролното табло на моя изтребител.
– Досадник! – Извика ми той.
– Кръвожаден? – попитах аз.
Тръпката на забавлението се засили.
Хм. Явно бях открил Кръвожаден в нищото. Логично беше да е тръгнал със Спенса, но фактът, че можех да се свържа с охлюв, а не със самата Спенса, беше повече от притеснителен.
„Добре ли е Спенса“ – попитах аз.
Забавлението избледня, заменено от тъга, самота.
„Светци. Какво мога да направя“? – Попитах.
Проблясък на съмнение. Кръвожаден не знаеше.
Изпратих снимка на портала пред себе си.
„Знаеш ли как да го отвориш“? – Попитах го.
Не чух нищо в отговор, освен може би мъничко объркване. Или не беше разбрала, или не знаеше.
– Научаваш ли нещо от това, че се взираш в портала? – Попита Джуно. – Не искам да прекъсвам работата на един ходещ по сенките, но…
– О – казах аз, като се поколебах. – Слушах.
– В тишината?
– Не – казах аз. – Един тайникс. Но не мисля, че той ще ни помогне тук. – Макар че ако успея да разбера как да отворя портала, все пак може би ще успея да го използвам, за да върна Спенса и Кръвожаден у дома.
– Искаш ли да опитаме още една медитация? – Попита Джуно.
– Имаш ли някакви медитации за пътуване до Към Никъде? – Попитах.
– Има много медитации за хиперскокове – каза Джуно. – Бих могъл да избера някоя от любимите си.
Да се науча да скачам с хиперскок без тайникс би било полезно, но не това търсех тук.
– Хиперскокът е придвижване през нищото – казах аз. – Аз трябва да мога да се придвижвам в него. И в идеалния случай да се върна обратно. – Това беше важната част, наистина.
Джуно направи пауза.
– „Навътре и обратно навън“ звучи неразличимо от „през“.
Примигнах. Предполагах, че е така.
– Когато правим хиперскок, минаваме под очите, но там няма никой друг. Този път искам да спра, докато съм там, и да помогна на моите хора да излезнат – и на китценските сайтоници също.
Куна и медиците се спогледаха един друг. Поне медиците сякаш си мислеха, че съм си загубил ума. Аз бях щурмови командир на тази битка, а тук се взирах в стените и твърдях, че чувам неща, докато всички останали се биеха. На тяхно място щях да си помисля същото и може би бяха прави. Ако някой пострада там горе, докато аз гонех сенките, вината щеше да е моя. Никога нямаше да си го простя.
– Ти наистина вярваш, че нашите ходещи сенки все още живеят, хванати в капан от другата страна на този портал.
– Да – казах аз.
„Помогнете ни“ – призоваха те.
Вдигнах Снъгълс и тя се втренчи в китката ми.
Джуно насочи платформата си към стъклената витрина, пълна с книги, и я отвори, изваждайки един том. Нещото беше дебело колкото три от пръстите ми заедно, но не по-голямо от дланта ми. Все пак в лапите на Джуно изглеждаше огромно.
– Нека намеря една от тези медитации.
Не бях сигурен, че медитацията е това, от което имам нужда, не и за това. Вместо това направих крачка по-близо до портала.
– Ходещ по сенките? – Каза Джуно. – Сигурен ли си, че искаш да се приближиш? Ако наистина вярваш, че това е портал към нищото…
– Спенса каза, че един сайтоник може да падне през него – казах аз. – И може би точно това се е случило с вашия народ преди много време.
Минах между носилката, която държеше Бабчето и Коб, и се придвижих до портала, като внимавах да не стъпя върху някоя от малките масички, столове или колички, покрити с книги. Приближих се на една ръка разстояние от портала и го разгледах.
Усещах ги. Китцен, много от тях. Чувствах мъката и разочарованието им, хванати в капан зад портала. Поколения от тях, някои родени зад портала и неспособни да го напуснат. Някои бяха умрели, а други се бяха научили да удължават живота си. Бяха засмукани и хванати в капан, без да оставят от другата страна никого, който да ги чуе, а планетата им беше лишена от сайтоници в продължение на векове.
„Досега“ – прошепна един от тях. Усещах надеждата им и неверието им.
И тогава изведнъж познат глас изпълни съзнанието ми.
„Крайно време е да се вслушаш“ – каза бабата на Спенса. – „Твърде стара съм, за да бъда затворена тук за вечни времена, и твърде закостеняла, за да доживея до двеста години, дори и да успея да разбера за какво, по звездите, говорят“.
„Мамка му. Бабче“ – казах аз. – „Ти там ли си? Намерихме твоето тяло и това на Коб. Как си…“
„Опитвах се да следвам гласовете“ – каза Бабчето. – „И ги следвах правилно. Точно в същия капан за скреж. Никога не слушай гризач, който те моли за помощ. Нека това бъде урок“.
Предполагах, че доброволно съм се съгласил да помагам на гризачите, но не съжалявах за това.
„Добре ли е Коб“ – попитах аз.
„Той е тук“ – каза Бабчето. – „С всеки изминал час става все по-мрачен. Китцените казват, че не са сигурни, че телата ни са могли да оцелеят там. Казват, че може да сме мъртви“.
„Вие не сте мъртви“ – казах аз. – „Но защо се е случило това“?
„Не можах да разбера как да определя място, до което да скоча с хиперскок – каза Бабчето. Но чувах гласовете, които ме викаха. Затова се опитах да отида при тях“.
„О, звезди. Аз също не успях да разбера как да го направя“ – казах аз. „Няма смисъл, когато Аланик го описва. Това беше умно, опитвайки се да се придвижиш към гласовете вместо тях“.
„Щеше да е така“ – каза Бабчето. – „Само че когато стигнахме дотук, телата ни бяха изчезнали“.
„Те са хванати в капан извън портала“ – казах аз. Ето защо трябваше да скачаме с хиперскок на места, които познавахме, или на места, които можехме да видим. Бабчето се беше опитала да отиде на непознато място, на което не можеше да направи физически хиперскок – и това се беше получило само отчасти. – „Мисля, че опитът за хиперскок през портала е разделил душата ти наполовина“.
„Звучи като нещо, което може да убие човек“ – каза Бабчето.
Така е, макар че все още не ги е убило. Но мамка му, колко дълго биха могли да оцелеят така, наполовина вътре и наполовина вън от нищото? Не бих си помислил, че такова нещо е възможно.
Сега вече можех да видя в съзнанието си другата страна на портала. Приличаше на Евършор, пясъчен остров в океан от нищо. Изглеждаше… странно телесен за място, наречено Към Никъде.
Разбрах.
– Случайно са затворили вратата след себе си – казах аз. – Били попаднали в капан, а от тази страна не е бил останал никой, който да ги пропусне. – Бяха останали там, сгушени един в друг, в продължение на толкова много години.
По дяволите. Това беше невероятно. Знанията, които тези китцен трябва да имат.
През портала усещах отчаянието на китцените, докато техните роднини умираха, страха им, че всички ще загинат зад портала, че дългият им живот ще се изчерпи, че нямат достатъчно хора, които да се размножават и да поддържат числеността си. Че линията на китценските сайтоници ще приключи, дълго след като останалите от народа им са предполагали, че това е станало. Толкова дълго бяха търсили помощ и сега бяха уморени. Толкова уморени. Бабчето беше сред тях и те се страхуваха, че краят ѝ ще дойде още по-бързо, отделена от тялото си, каквато беше тя.
Джуно беше натрупала няколко книги на платформата си, толкова много, че той едва се побираше в центъра в костюма си от силова броня. Държеше една от новите книги отворена в лапите си с ръкавици и се носеше към мен.
– Вълните на океана те обливат – каза Джуно.
– Мислех, че нямаш медитация за това – казах аз.
– Нямам – каза той. – Но последната като че ли ти помогна, въпреки че не беше конкретна. Това е медитация за вековете. Такава, която има за цел да изостри ума и фокуса ви, да разкрие най-добрия ви потенциал. Аз нямам отговор за теб, но ти може би ще намериш отговора за себе си.
– Да продължа ли? – Попита Джуно.
Не виждах какво би могло да навреди.
– Да – казах аз.
– Вълните на океана те заливат, но нямат силата да те откъснат. Ти си едно цяло с вълните и си едно цяло със себе си. Вие сте вечни, неумолими като изгряващото слънце. Сърцето ти бие в ритъма на звездите.
Все още не бях отпуснат – кога за последен път се бях отпуснал? – но го чувах, ритъма, за който говореше Джуно. Вибрацията на звездите. Сърцебиенето на Вселената. Можех да го чуя и в тайникса, и в битката горе. Можех да го усетя от портала, преливащ от сила.
Усетих побутване в края на съзнанието си. Отново се появи онзи образ на Спенса, изгубен и самотен. Не, не сам. Кръвожаден беше с нея, както и Ем-Бот, макар че не знаех как става това, ако корабът на Ем-Бот беше разглобен от Върховенството. Не можех да помогна на Спенса, не можех да се свържа с нея. Не знаех как да направя каквото и да било, освен…
„Погрижи се за нея“ – казах на Кръвожаден.
И тогава нещо се промени и Кръвожаден изтръгна една нишка от мислите на Спенса и ми я предаде, ясна и силна като всичко друго.
Звезди, това беше нейният спомен за мен. Беше забравила за себе си, за приятелите си, за семейството си, за всичко, но все още си спомняше за мен. Грижеше се за мен, дълбоко и с жестокост, която беше напълно и уникално за Спина.
Това ме правеше невероятен късметлия. Повече, отколкото някога бих могъл да изразя.
Усетих как Кръвожаден се съгласява, той щеше да се погрижи за Спенс. Но то беше придружено от благодарност, че вече съм го направил.
„Благодаря ти“ – казах аз. Опитах се да задържа този откъслечен спомен, да се вкопча в малкото, което ми беше останало от Спенса, без да съм сигурен дали някога ще я видя отново. Но тя се изплъзваше заедно с Кръвожаден, обратно в нищото.
Кръвожаден избледня, но порталът остана, пулсирайки със сила, със свой собствен ритъм – ритъм, който ми беше някак познат, като мелодия, която бях чувал и преди.
– Ти се подчиняваш на Вселената – продължи Джуно, макар че бях пропуснал част от думите му – не заради нейната сила, а заради твоята мъдрост. Отстъпваш властта си над всички неща и по този начин ставаш едно цяло със звездите…
Усетих непроницаемостта на портала, ключалката, която ми пречеше да се промуша през него. Не знаех дали можех да падна през него, или той не позволяваше да се влезе и от двете страни.
Не можех да отворя портала, осъзнах, защото ми липсваше ключът. Подобно на впечатлението, което ни позволяваше да използваме силите си вътре в сайтоничен щит, имаше някаква сайтоника, която отваряше портала, позволявайки на китцен да премине.
– Джуно – казах аз. – Вашият народ има ли някакви записи от дните, преди да изчезнат китценските сайтоници? Някакъв вид база данни или цифрови записи?
– Нямаме – каза Джуно. – Загубихме много, когато бяхме колонизирани, и още повече по време на Освободителната война.
Звезди. Дори не знаех дали такъв запис някога е съществувал. В края на краищата китценът се беше заклещил. Може би никога не са били напълно способни да пътуват навътре и навън. Не знаех как да вляза и да изляза от портала, а щом Аланик не го беше разпознала, значи и тя нямаше да знае. Тя дори не беше успяла да чуе китцен.
Чувствах как чувството за провал напира по краищата, чувството, че никога не съм имал достатъчно, за да дам, никога не съм имал правилните части в правилните моменти, за да се справя наистина с хората, за които ме е грижа. Еф Ем обаче беше прав. Понякога го правех. Но неуспехите бяха толкова повече от успехите, че беше лесно да ги забравя.
– Напълно си се отпуснал – каза Джуно.
Опитах се да се отпусна. Не беше нужно да решавам всички проблеми сам. Трябваше да се осланям на хората около мен за помощ и макар че никой от тази страна на портала не разполагаше с информацията, от която се нуждаех…
„Искам да ви помогна“ – казах аз. – „Но не знам как да отворя този портал“.
Почувствах отчаяние от другата страна. Умора. Тежестта на вековете, прекарани в наблюдение, чудене, надежда и после загуба на надежда, и борба да я намериш отново и отново. В съзнанието ми се оформи картина – сбръчкан китцен, който гледаше как умират приятелите и близките му, знаеше, че от другата страна на портала умират други, докато времето минаваше, и знаеше, че никога повече няма да ги види. От време на време зърваше сайтоник наблизо – вероятно кораби на Върховенството, които посещаваха планетата. Но те никога не се чуваха и никога не идваха да помогнат.
После се чу глас надалеч. Една жена, която бе прекарала живота си в слушане, най-накрая ги чу.
И сега тя беше хваната в капан, странно отделена от тялото си. Съжаление, усещане, че да се протегнеш е егоистично, защото сега тя и Коб бяха сполетени от същата съдба.
– Звездите блестят над теб, древна светлина в мрака – продължи Джуно. – Мракът се разширява, за да ги погълне, но те светят безкрайно.
„Ще те измъкнем“ – казах аз. Това беше обещание, което не знаех дали мога да изпълня, по-скоро послание на решителност, отколкото на сигурност. – „Как си попаднал там“?
Това, което последва, бяха не толкова думи, колкото образи. Среща на върха. Стая, пълна с китцен, всеки от които носи своите уникални таланти, знания и способности. Те медитираха заедно, споделяйки знанията си, а писарите им пишеха яростно, за да поберат всичко това.
Играеха си с нишките на вселената, с бариерата между нашия свят и нищото. Сега усещах спомените, не само от старите китцени, но и вградени в самия портал, сякаш той беше направен от преживявания.
Заедно китценът беше разкъсал границата, разделил нишките. Искали са само да разберат как да посетят това царство за известно време, както според легендите са правили техните хора, когато са срещнали хората за първи път. Но вместо това отворили зейналата паст на нищото и тя погълнала всички тях, заедно с голяма част от техния свят.
Звездите, пропастта, в която е построена тази библиотека. Тя се образувала, когато китцените напуснали някъде, отнасяйки със себе си камъка на скалите.
– Гледаш нагоре към светлините им – каза Джуно – оставяш се вибрациите им да те пронизват. Ти също си вечен като звездите, частица от безкрайното нещо, което прави място на нищото, но никога не му отстъпва.
Не знаех какво означава това, но се опитах да не се съсредоточавам прекалено върху него. Вместо това се съсредоточих върху нишките, които съставляваха границата, пропити със спомен, вибриращи толкова силно, сякаш нищото искаше да изскочи от портала. Не исках да поглъща Извор на мечтите, не исках да отварям цялото нещо.
Само достатъчно, за да могат да преминат онези, които са хванати в капан от другата страна.
Чувствах, че Бабчето ме слуша, забелязвайки какво правя, когато започнах да манипулирам нишките. Начинът, по който Аланик описваше границата – беше като да слушам описание на океана, когато бях малък. Никога не съм го разбирал, докато не го видях сам. Но усещах границата между царствата. Може и да не можех да се пренеса, но тук имах власт.
„Опитах се да ти дам историята, от която се нуждаеш“ – каза Бабчето. – „Казах ти да си представиш, че летиш сред звездите“.
Спомних си историята на Бабчето за това как неподчинението на заповеди може да се окаже правилното нещо.
„Почакай да чуеш какво съм направил“ – казах аз.
„Мога да го видя“ – каза тя. – „Опитах се да ти дам историята, от която се нуждаеш, но може би все пак си открил своята собствена история“.
Дали? Усещах как нишките на границата се сплитат, запечатвайки портала. Не знаех как да ги преместя, но се съсредоточих върху тях така, както бях направила с птиците. Този образ не беше съвсем подходящ за това, затова опитах с лози, които се сплитаха една в друга, създавайки стена между нас и тях. Не исках да режа лианите, а само да преместя няколко настрани, образувайки малка зона, където китценът можеше да се върне, където Бабчето и Коб можеха да се промъкнат.
– Ти сте светлината и тъмнината – каза Джуно. – Ти си мястото, където се срещат двата свята. Пресечната точка на това, което е, и това, което може да бъде.
„Спенса лети сред звездите“ – каза Бабчето. – „Но ти изграждаш нещата от земята. Тя е воин, а ти си защитник. Това е различен вид история“.
„Не мога да ги защитя всички“ – казах аз.
„Не можеш“ – каза Бабчето. – „Всички ние си имаме собствени тежести, дори и да ги носим по различен начин“.
„Помислих си за начина, по който го бях загубил на сенатското заседание. Не нося моето добре“ – казах си.
„Ах“ – каза Бабчето. – „Е, не си сам в това отношение“.
Аз го мразех. Исках да се оправя, да оправя всичко. Но може би понякога не е имало правилно. Имаше само най-доброто, което можех да направя.
Представих си лозите и докоснах всяка от тях последователно, опитвайки се да видя коя ще се измести и коя ще се задържи. Успях да отместя една настрани, създавайки най-малката част в джунглата от тях, но от другата страна имаше още лози, такива, които не можех да достигна.
Не можех да се справя сам. Трябваше ми помощ.
Протегнах ръка към старата китценка от другата страна на портала, опитвайки се да ѝ покажа това, което видях. Умът ѝ сякаш го възприе, сякаш и тя познаваше добре бариерата, била е преминавала през същите тези лозя хиляди пъти. Показах ѝ тези, които можех да преместя, и усетих, че ги изучава.
И тогава тези от другата страна започнаха да се променят.
Съсредоточих се върху лианите, които можех да контролирам, усещах вибрациите, държах здраво тези, които поддържаха цялата структура, докато манипулирах онези, които поддържаха само малки части от нея.
– Напълно си се отпуснал – каза Джуно.
Дишах в ритъм с вибрациите. Не бях отпуснат, но бях спокоен. Бях спокоен. Аз бях силата.
И тогава изведнъж гладката повърхност на портала се пропука и един китцен хукна през него. Козината ѝ беше посивяла, а кожата ѝ беше толкова набръчкана, че се сгъваше над очите. Тя я отдръпна и погледна към нас.
После я последваха още десетина.

Назад към част 17                                                                  Напред към част 19

ТОРИ

Дариус ме гледаше така, сякаш целият свят току-що се беше сринал и ме беше изтръгнал от ръцете му.
Той се изправи внезапно, вдигна ме от скута си и ме изправи на крака, като ме избута зад себе си и оголи зъби на баща си и Клара.
– Кажи си цената. Всичко, което искаш, за да отмениш това – изръмжа той, а едната му ръка остана притисната около китката ми, сякаш смяташе, че ако успее да ме задържи, нищо от това няма да се случи наистина.
Клара избухна в смях, пляскайки с ръце, сякаш всичко това беше някаква игра.
– Не виждаш ли, Дариус? – Попита тя. – Това е перфектно. Сега всички сме едно голямо, щастливо семейство. Можем да се върнем към това да се обичаме и да се грижим татко да е щастлив. Може би той дори ще ти позволи да я споделяш понякога?
Прегръдката на Дариус върху мен се затегна и той изръмжа, отмятайки рамене назад, сякаш му се искаше да сложи край на тази битка, докато не знаеше как да го направи сега.
Нямаше начин да го направи, без да се наложи да мине през мен. Когато беше нападнал Лайънъл, дори не бях осъзнала, че се движа, преди да скоча пред него, и дори мисълта, че Дариус го атакува сега, изпълваше главата ми с мисли как да го обезвредя. Но това беше толкова прецакано, защото нещото, което исках най-много на този свят, беше Лайънъл да е мъртъв… нали?
– Кажи ми цената си – поиска яростно Дариус, а устните на Лайънъл се повдигнаха в усмивка, от която по гръбнака ми преминаха тръпки на страх.
– Това не са преговори, момче – каза той. – Сега тя принадлежи на мен.
– Дръж шибаните си ръце далеч от нея – изръмжа Дариус и аз протегнах пръсти около ръката му, докосвайки следата от Целувката на Феникса, която му бях дал, докато той продължаваше да държи другата ми китка.
– Не вярвам в съдбата – изсъсках аз. – Нито в съдбата, нито в богове, божества, демони или дори в шибани гущери, които избират живота ми вместо мен. Така че можеш да ме вържеш за себе си, да ме прокълнеш или да ме заловиш, но никога няма да бъда твоя или на някой друг, освен ако аз не го избера.
– О, мисля, че ще го избереш – промърмори Лайънъл и дълбокото ръмжене на гласа му беше някак… успокояващо. Какво, по дяволите? – Връзката на Пазителя прави нещо повече от това да те кара да ме защитаваш. Тя ще те накара и да ме желаеш.
– Ще те накара да го обичаш както трябва – добави Клара, подскачайки на място на краката си.
– Никога – заклех се аз.
– Каква е цената ти?! – Изкрещя Дариус и усетих как трепери там, където се държахме един друг, а трептенията по кожата му накараха и мен да потреперя. Беше ярост и страх и нещо много по-лошо, защото ужасеният поглед в очите му казваше, че наистина не вярва, че това може да бъде отменено. Беше го преживял. Той знаеше.
– Ела с мен, Роксаня – заповяда Лайънъл и подръпна брадичката си като надут задник, какъвто беше.
Шибаният ми крак се премести, тъй като някаква неразпознаваема част от мен изпитваше болка да направи точно това. Да отида при него, да се уверя, че е добре, да протегна ръка и да го докосна и…
Какво, по дяволите, е направил с мен??
Вратата се отвори и ние се завъртяхме, а Дарси, Кейлъб, Сет и Макс на практика се втурнаха вътре.
Сърцето ми подскочи, когато ги видях тук, а свирепите им изражения и решителните им пози ми казваха категорично, че са дошли за мен.
През целия си живот бях имала само един човек, на когото можех да се доверя с такава лоялност. И като я видях заобиколена от момчета, които доскоро смятах за свои врагове, в душата ми пламна нещо, за което дори не знаех, че ме е боляло.
– Превъзхождаме по численост – изръмжа Дарси и очите ѝ се спряха на Лайънъл, докато пламъци покриваха юмруците ѝ. – Така че просто остави сестра ми да си тръгне.
– Мисля, че забравяш как се бият феите, Гуендалина – засмя се Лайънъл. – Но ако смяташ, че можеш да се справиш с мен сама, тогава не се притеснявай да опиташ. В противен случай ще взема и двете ви с мен.
Дарси вдигна ръце и хвърли пламъците, които държеше, към него с вик на гняв.
Страхът ме връхлетя и аз скочих напред с вик на паника, размахвайки ръце нагоре, като се изтръгнах от хватката на Дариус и хвърлих щит, за да защитя Лайънъл. Огнената топка ме удари в гърдите, тъй като не успях да се защитя, и Дарси извика, докато бях повалена на земята от взрива.
Лайънъл дори не помръдна, устните му потрепваха от забавление, сякаш се забавляваше по най-добрия начин в шибания си живот. Клара беше хвърлила река от сенки между нас и останалите, за да предпази него, и ние бяхме на практика откъснати от тях, докато той продължаваше да се извисява в центъра на стаята.
– Не трябваше да го правиш – изсъска Клара зад гърба ми, докато Дарси ме зяпаше объркано.
– Какво става, Тор? – Попита тя, а погледът ѝ се рееше между всички нас, докато болката стягаше гърдите ми, сякаш бяха притиснати в клещи.
Преди да успея да отговоря, сенките в мен оживяха и крайниците ми бяха залети с тъмна енергия, докато се изправях на крака и се придвижвах, за да застана пред Лайънъл и Клара. Адреналинът заля вените ми, докато се опитвах да разбера какво, по дяволите, се случва с мен, а Дариус се премести на моя страна, също контролиран от сенките.
– Да ги убием ли? – Попита със захаросан глас Клара.
– Имам нужда от близначките – каза твърдо Лайънъл.
– Не и тази – въздъхна разочаровано Клара и посочи Дарси. – Сенките са я напуснали.
Устните ми се разтвориха, докато се опитвах да разбера дали това може да е вярно, а погледът, който Дарси ми хвърляше, говореше, че е така.
– Тогава предполагам, че нямаме нужда от никого от тях – бавно се съгласи Лайънъл. – А и унищожаването на наследниците на другите места в Съвета само ще направи моето възкачване по-гладко…
Клара се захили развълнувано и аз усетих как сенките се разрастват в мен, докато се движат, за да покрият тялото ми, и пламват в дланите ми.
Вдигнах ръцете си, без да искам, и Дариус направи същото до мен. Сенките избухнаха от нас толкова внезапно, че откраднаха дъха ми, суровата им сила ме разкъса като ураган и запрати през стаята с повече енергия, отколкото някога бях усещала.
Дарси, Сет и Макс хвърлиха най-мощните си въздушни щитове, за да предпазят четиримата, и когато сенките се сблъскаха с тях, се чу звучен бум, който събори и четиримата от краката им.
Един писък привлече вниманието ми към дупката в стената и аз изтръпнах, когато забелязах движение навън, като почти си помислих, че самите дървета се местят, преди да осъзная какво е това. На другия край на терена, подчертан от светлината на звездите, цял куп нимфи се приближаваха насам.
– Боже мой – въздъхна Кейлъб, като също погледна навън, а всички останали гледаха с ужас.
Нито Лайънъл, нито Клара изглеждаха поне малко притеснени и това може би беше най-ужасяващата част от всичко.
Ръцете ми отново се вдигнаха, когато Клара се засмя в хор и страхът ме погълна, когато погледнах Дарси, която се седеше изправена, докато се опитваше да се подготви за следващата атака.
– Можеш да се пребориш с него, Тори – можеш и да се освободиш! – Изкрещя тя и аз се борих с всичко, което имах, за да направя точно това, но с моя Феникс, който все още спеше дълбоко в мен благодарение на газа за потискане на реда, дори не знаех откъде да започна.
Силата отново се натрупваше в ръцете ми, дори по-силна от последния път, а Дариус проклинаше до мен, докато се опитваше също да се пребори със сенките. Но това не беше от полза, те само се засилваха и всеки момент щях да бъда принудена да ги пусна върху Дарси и приятелите ми…
– Чакай – изпъшках отчаяно, чудейки се дали има и най-малък шанс да успея да се договоря с един луд човек. – Искаш ме, нали? Искаш да се предам на сенките и да ти дам кръвта си? Ще го направя. Всичко. Каквото поискаш. Просто пусни сестра ми да си отиде. Пусни ги всички.
– Тори, не! – Изкрещя Дарси и Сет я сграбчи, когато тя се опита да се хвърли към мен въпреки реката от сенки, която ни разделяше.
– Само през трупа ми – изръмжа Дариус яростно до мен, но не можеше да помръдне повече от мен.
Ръцете ми трепереха, докато сенките се навиваха около тях, но се страхувах много повече от това, което щяха да направят с Дарси и наследниците, отколкото от всичко, което можеше да ми се случи.
Зад гърба ми прозвучаха стъпки и аз потръпнах, когато ръката на Лайънъл се плъзна по рамото ми, макар че не можех да кажа дали от отблъскване или от удоволствие и това беше почти най-ужасяващото нещо в тази връзка, която сега имах с него.
– Кажи сбогом на сестра си – издиша той, устните му се допряха до ухото ми и ме накараха отново да потреперя.
– И Дариус – измърморих аз. – С всички тях. Остави ги всички да си отидат. Тогава ще направя каквото искаш.
– Ако ти отиваш с него, аз също ще дойда – изръмжа Дариус.
– И в двата случая той ще се върне в имението, за да те намери – издекламира Лайънъл, но аз го игнорирах.
– Имаме ли уговорка? – Поисках.
Настъпи пауза, в която до нас достигаше само звукът на множеството нимфи, приближаващи се все повече към къщата, и страхът от пристигането им накара цялото ми тяло да изтръпне.
– В момента, в който се отдадеш на сенките, ние тримата ще си тръгнем – съгласи се Лайънъл, като ме изгледа жадно. – Тик-так.
Клара отпусна хватката си върху сенките ми и аз се запътих напред, тъй като Дариус все още беше замръзнал в прегръдката ѝ.
Дарси започна да ми крещи, молейки ме да размисля, кълнейки се да се боря и да победя, но с идването на нимфите знаех, че няма как да направя избор. Лайънъл и Клара нямаше да ме оставят да си тръгна, а и нямаше повече време за борба. Трябваше да се измъкна оттук, преди да пристигне онази армия, иначе щях да я загубя, а дори мисълта за това ме караше да се разпадам.
Единствено стената от сенки, която Клара беше изградила между нас, я държеше далеч от мен и знаех, че на нейно място щях да направя същото. Но това беше единственият начин.
Обърнах се към Дариус с надигащи се гърди и сълзи, плуващи в очите ми, докато той ме гледаше така, сякаш изтръгвах сърцето му, правейки това. Но нямах избор. Бих направила всичко заради любовта към сестра си. И щях да направя всичко, за да защитя и него.
– Трябва да изведеш Дарси оттук – изисках аз. – Ако си имал предвид всичко, което ми каза, ако изобщо чувстваш нещо от това, ще се увериш, че тя е в безопасност.
– Недей да правиш това – умоляваше той и сърцето ми се сви от мъка, докато усещах болката, която му причинявах, отстъпвайки пред баща му.
Наведох се напред, скъсявайки разстоянието между нас, и допирът на устните му до моите беше агония, различна от всичко, което някога съм познавала, защото знаех какво е тя. Каква трябваше да бъде. Беше сбогом.
– Моля те – издишах, отказвайки да отворя очи, когато се отдръпнах и топлината му се изгуби за мен.
– Рокси – изръмжа той и суровата агония на тази единствена дума беше достатъчна, за да ме удави.
– Сега – изръмжа Лайънъл и аз се принудих да се обърна от Дариус, докато сърцето ми отново се разбиваше за него.
Погледът ми се закова в този на Дарси, докато пусках сенките, защото бях слаба. Не можех да се изправя сама срещу тази тъмнина. Не бях сигурна какво изобщо имах, ако нямах нея.
Сълзите се стичаха по бузите ѝ, докато Сет я задържаше и тя гледаше как потъвам в мрака.
Не можех да преброя колко пъти бях изкушена от обещанието за забрава, което ми предлагаха сенките през последните няколко месеца, но тя винаги беше причината да ги отблъсквам. Беше жесток обрат на съдбата, че сега тя беше причината и аз да им се поддам.
Но докато агонията на тази истина ме заливаше, сенките се надигнаха, за да я поискат. За да си присвоят цялата болка, мъка и скръб в мен и да ги отнесат, сякаш нищо от това никога не е имало значение.
Сенките се издигнаха и ме заляха като прилив, който се втурна във вените ми по най-възторжен начин. Те пробягваха под плътта ми и ме огряваха с толкова силно удоволствие, че забравих всичко останало, за да им служа. Те бяха екстаз, възторг, блаженство и еуфория и ме освободиха от всичките ми демони. Вече нямаше болка или мъка, скръб или отчаяние. Само най-тъмните части от мен, които жадуваха за поквара и процъфтяваха в греха. Позволих им да ме вземат с усмивка на лицето и стон, излязъл от устните ми, когато най-накрая поканих мрака да влезе.
Беше облекчение да се предам най-накрая. Вече нямаше болка, съжаление или мъка.
Само сила.
А аз бях повече от готова да поискам своя дял от нея.

Назад към част 58                                                           Напред към част 60

Неферет

Хората са толкова слаби, скучни и ужасно обикновени – помисли си Неферет, докато гледаше как кметът Чарлз Лафонт се измъчва и успокоява и продължава да избягва всякакви директни въпроси за опасността, смъртните случаи и вампирите след пресконференцията им. Дори този човек, за когото слуховете говореха, че е следващият на опашката за сенаторско място и че уж бил толкова харизматичен и динамичен… Неферет трябваше да скрие саркастичния си смях в кашлица. Този човек беше нищожество. Неферет бе очаквала повече от бащата на Афродита.
Баща! Гласът отекна от миналото ѝ, стресна я и накара Неферет да се затегне внезапно, спазматично върху парапета от филигранно желязо. Наложи се да се изкашля отново, за да скрие звука от пукането, който се разнесе от кованото желязо, когато откъсна ръката си от него. Тогава търпението ѝ свърши.
– Кмете Лафонт, бихте ли ме придружили до апартамента ми?- Думите трябваше да са въпрос, но гласът на Неферет не ги формулира като такъв. Четиримата общински съветници, които се бяха присъединили към пресконференцията, и кметът се обърнаха в нейна посока. Тя лесно разчете всеки от тях.
Всички те я намираха за красива и желана.
Двама от тях дотолкова, че биха били готови да изоставят съпругите си, семействата си и кариерата си, за да се сродят с нея.
Чарлз Лафонт не беше един от тези двама. Бащата на Афродита я желаеше – в това нямаше никакво съмнение, но основното му желание не беше сексуално. Най-голямата потребност на Лафонт беше да подхранва манията на жена си по статута и социалното признание. Наистина беше жалко, че той не можеше да бъде съблазнен по-лесно.
Всички те се страхуваха от нея.
Това накара Неферет да се усмихне.
Чарлз Лафонт прочисти гърлото си и нервно оправи вратовръзката си.
– Разбира се, разбира се. За мен ще бъде удоволствие да ви придружа.
Неферет кимна хладно на останалите мъже и не обърна внимание на горещите им погледи върху нея, докато двамата с Лафонт се качваха в асансьора и се отправяха към апартамента ѝ.
Тя не говореше. Неферет знаеше, че е нервен и много по-неуверен в себе си, отколкото се преструваше. На публични места фасадата му бе изпълнена с лек чар и правота. Но Неферет виждаше уплашения, простодушен човек, който се криеше под повърхността му.
Вратите на асансьора се отвориха и тя излезе в мраморното фоайе на апартамента си.
– Присъедини се към мен за едно питие, Чарлз.- Неферет не му даде възможност да откаже. Тя се отправи към богато украсения бар в стил арт деко и наля две чаши богато червено вино.
Както знаеше, той я последва.
Тя му подаде една от чашите. Той се поколеба и тя се засмя.
– Това е само много скъпо каберне – изобщо не е примесено с кръв.
– О, наистина.- Той взе чашата и се засмя нервно, напомняйки ѝ на малко, скимтящо кученце.
Неферет мразеше кучетата почти толкова, колкото и мъжете.
– Днес имах да разкривам повече от информацията за Джеймс Старк – каза тя студено.- Мисля, че обществото заслужава да разбере колко опасни са станали вампирите от Дома на нощта.
– А аз мисля, че общността не трябва да се паникьосва излишно – контрира я Лафонт.
– Излишно?- Тя изрече въпроса рязко с една дума.
Лафонт кимна и поглади брадичката си. Неферет беше сигурна, че той вярва, че изглежда мъдър и добронамерен. В нейните очи той изглеждаше слаб и смешен.
Тогава Неферет забеляза ръцете му. Бяха големи и бледи, с дебели пръсти, които при цялата си големина изглеждаха меки и почти женствени.
Стомахът на Неферет се сви. Почти се задави с виното си, защото част от хладното ѝ поведение се изплъзна.
– Неферет? Добре ли си?- Попита я той.
– Съвсем добре – заговори тя бързо.- Освен че съм объркана. Искаш да кажеш, че като предупредиш Тулса за опасностите от тези нови вампири, ще ги паникьосаш излишно?
– Точно това казвам. След пресконференцията Тулса ще бъде в състояние на тревога. Продължаващото насилие няма да бъде толерирано, то ще бъде спряно.
– Наистина? Как възнамерявате да спрете насилието от страна на вампирите?- Гласът на Неферет беше измамно мек.
– Ами това е съвсем просто. Ще продължа да изпълнявам това, което започнахме днес. Вие предупредихте обществеността. Като действате като връзка в новосъздадената ни комисия между Града и Върховния съвет, вие ще бъдете гласът на разума, който ще говори за съжителството между хората и вампирите.
– Така че именно с думи ще спрете тяхното насилие – каза тя.
– Изречени и написани думи, да“- кимна той и изглеждаше много доволен от себе си.- Извинявам се, ако съм се изказал не на място, когато споменах вестникарската колона. Това беше идея в последния момент на моя добър приятел Джим Уотс, старши редактор на в. „Сцена“ в „Тулса Уърлд“. Първо щях да поговоря с вас за това, но тъй като се появихте в офиса ми този следобед с вашия сигнал, нещата се развиха бързо и публично.
Защото аз ги устроих така – защото подтикнах вашата некадърна система към действие. Сега е време да ви подтикна към действие така, както подтикнах журналистите и съветниците.
– Сдържаността и писането не бяха това, което планирах, когато ви потърсих – каза тя.
– Може би не, но аз съм в политиката на Оклахома от почти двадесет години и познавам хората си. Бавното и леко подканяне е това, което работи с тях.
– Като при паша на добитък?- Каза Неферет, без да скрива презрението в гласа си.
– Е, не бих използвала тази аналогия, но съм установил, че създаването на комитет и проучването, допитването до общността, получаването на обратна връзка по извадка, всичко това наистина прави добре смазано колелото в зъбчатата колесница на градската политика.- Лафонт се засмя и отпи от виното си.
Скрита в гънките на кадифената си рокля, Неферет сви ръка в юмрук и стисна, докато ноктите ѝ, подобни на ножове, не пробиха дланта ѝ. Под ноктите ѝ се натрупаха топли алени капки. Невидими за невежия човек, пипалата на Мрака се плъзнаха по крака на Неферет, търсейки… намирайки… пиейки…
Пренебрегвайки ледената топлина на познатата болка, Неферет срещна погледа на Лафонт над чашата му с вино. Бързо снижи гласа си до успокояваща песен.
– Мирът с вампирите не е това, което желаеш.
Те горят твърде ярко, твърде свирепо, завиждаш на огъня им. Мълчанието и писането да бъдат проклети! Трябва да направиш това, което аз…
Мобилният телефон на Лафонт започна да звъни. Той примигна и стъкленото изражение, което беше покрило очите му, се проясни. Постави чашата си, извади телефона от джоба си, погледна екрана и каза:
– Това е шефът на полицията.- Той натисна екрана и избърса ръка по лицето си, докато казваше:- Дийн, радвам се да те чуя. Лафонт кимна, а после погледна към Неферет.- Ще ми простите, сигурен съм, но трябва да взема това. Скоро ще се свържа с теб относно спецификата на комисията и рубриката „Въпроси и отговори“.
Кметът се оттегли бързо към асансьора, оставяйки Неферет сама, с изключение на гладните пипала на Мрака.
Тя им позволи да пият от нея само още няколко удара на сърцето ѝ, след което ги отблъсна и облиза пресните рани по дланите си, за да се затворят разрезите.
Нишките пулсираха около нея, витаеха във въздуха като гнездо от плаващи змии, нетърпеливи да изпълнят заповедта ѝ.
– Сега ми дължите една услуга – каза им тя, преди да вдигне телефона в пентхауса и да набере номера на Далас.
Когато той отговори, прозвуча ядосано:
– По-добре някой да е мъртъв, за да ми се обади толкова рано!
– Замълчи, момче! Слушай и после се подчинявай.- Неферет се усмихна на тишината, която последва заповедта ѝ. Почти можеше да усети страха му през телефона. След това заговори бързо, като придобиваше все по-голяма сигурност и контрол над настроението си, докато даваше инструкции на червения вампир.- Училището скоро ще научи, че съм скъсала с Дома на нощта и съм се присъединила към Градския съвет на Тулса. Разбира се, знаеш, че планирам да използвам тези хора само за разпалване на конфликт. Докато не се върна открито при вас, вие ще бъдете моите ръце, очи и уши в Дома на нощта. Дръжте се така, сякаш искате да се разбирате с останалите от училището, след като вече ме няма. Спечелете доверието на професорите. Сприятелете се със сините новаци, а след това направете това, което тийнейджърите правят най-добре: забивайте си ножове в гърба, разпространявайте слухове, създавайте клики.
– Това стадо новаци на Зоуи няма да ми се довери.
– Казах ти да млъкнеш, да слушаш и да се подчиняваш! Разбира се, че не можеш да спечелиш доверието на Зоуи – тя е твърде близка със Стиви Рей за това. Но можеш да нарушиш този неин тясно свързан кръг; той не е толкова силен, колкото си мислиш. Обърнете се към Близнаците, особено към Ерин. Водата е по-лесно манипулирана и по-променлива от огъня.- Тя направи пауза, изчаквайки го да потвърди заповедта ѝ. Когато той не го направи, тя изрече:- Сега можеш да говориш!
– Разбирам, върховна жрица. Ще ви се подчиня – увери я той.
– Отлично. Аурокс върна ли се в Дома на нощта?
– Не съм го виждал. Поне не го събраха с останалите и не го отведоха в общежитието след пожара. Ти ли подпали пожара?- Попита колебливо Далас.
– Да, макар че това беше по-скоро случайност, отколкото целенасочена манипулация. Много ли разрушения причини?
– Ами, изгоря част от конюшните и предизвика голяма бъркотия – каза той.
– Имаше ли убити коне или новаци?- Попита тя нетърпеливо.
– Не. Онзи човешки каубой беше ранен, но това е всичко.
– Колко разочароващо. А сега се заемете с това, което съм заповядала. Когато се върна и овладея Дома на нощта и управлявам като Тси Сгили, богинята на всички вампири, ще бъдеш богато възнаграден.- Неферет натисна бутона за приключване на разговора.
Тя отпиваше от виното си и обмисляше бавната, мъчителна смърт на Чарлс Лафонт, когато шум от спалнята привлече вниманието ѝ. Беше забравила младия посрещач, който нагло флиртуваше с нея, когато пристигна по-рано тази вечер. Тогава той беше проявил голямо желание да я нахрани. Сега, когато разбра колко близо е до критичното му изцеждане, щеше да е по-малко склонен. Тя се изправи и понесе полупразната си чаша със себе си, докато отиваше към спалнята си. Щеше да може да усети вкуса на страха му в това, което беше останало от кръвта му.
Неферет се усмихна.

Назад към част 8                                                       Напред към част 10

Глава 25

Следващите няколко дни бяха жестоки. Предсватбените приготовления в последния момент не позволяваха на Ава да се скрие в апартамента си и да симулира сценарий на „нулев пациент“ на заразата, за да ближе раните си в уединение. Макар че сега, когато се замисли, последния път, когато беше имала грип, Сам по същество се премести при нея – весело разказваше за четвъртата четвърт от мача на „Мечките“, докато държеше косата ѝ от тоалетната чиния.
Нямаше как да избяга от този човек.
Нещо, което никога преди не я беше притеснявало, тъй като до голяма степен целта на живота ѝ беше да се сближи с него. Но сега тя желаеше пространство там, където никога преди не го е имало. Границите между тях винаги са били поредица от размити линии с няколко правила, които са ги предпазвали от неприятности. Правила, които в последно време напълно бяха развалили на парчета, и сега Ава беше изправена пред възстановяване.
И всичко това, докато се усмихваше, докато изгребваше пясъка в хартиени торбички за свещи, връзваше малки торбички със семена за птици и подреждаше в гнездата си мъничките, топящи се и вкусни бисквитки, които Маги направи няколкостотин, в техните двусантиметрови квадратни кутии, натъпкани с намачкана бяла хартия за пълнеж. А Сам седеше срещу нея и правеше същото.
Изглеждаше спокоен и уверен, с крива усмивка, изкусителна и лесна както винаги, Сам се шегуваше с Тайлър за участието им в сватбената банда, хвърляше ѝ поглед тук-там, за да провери дали са добре, защото нещата се бяха променили и той се грижеше за това.
Искаше ѝ се да изкрещи.
Тайлър хвърли торбичката със семена за птици на масата и отбеляза поредния брой на листа си.
– Трябва да сменям. Ава, какво ще кажеш да взема тези бисквитки от ръцете ти за известно време. Все си мисля, че ще хвърля шепа от тази храна за гълъби обратно, без да се замисля.
– Не-не. Не толкова бързо, господине. – Ава замахна към ръката на Тайлър, а после за по-сигурно изпъна крак, за да го блокира. – Маги каза, че не бива да ти се доверявам с тях. Така че избери си отровата, пясък или семена, но си дръж ръцете далеч от бисквитките.
Сам се разсмя.
– Звучи, сякаш чукчето е паднало, мой човек. Но ще ти кажа какво. Пясъчникът е изцяло твой, ако искаш да търгуваме.
Тайлър измърмори, като взе още един диск сребрист тюл и дълга сатенена панделка.
Изпънат назад на стола, с дълги крака, разтворени пред него, Сам притисна ръце зад главата си, така че черната му тениска да се опъне по широкия терен на гърдите му, докато дразни ръба на дънките му.
Още един милиметър и тя щеше да види кожата. Ивици от коремни мускули, разделени от тънката линия на златистият мъх, която разсичаше тялото му по следа, която тя с удоволствие бе следвала неведнъж.
И просто перфектно, фантазиите се трупаха в краката ѝ, докато тя се взираше. Един безвкусен сценарий след друг, всеки от които улесняваше завръщането към времето, когато имаше свободна воля да избута този черен памук от пътя си и да си…
Не!
Ава пребърка кутията в ръката си, разпръсквайки мини бисквитките по масата.
– Съжалявам, а като си помисля, че Маги ми се довери – засмя се тя и отиде до мивката, където си наля чаша вода. Отпи хладка глътка и я остави да се размие в гърлото ѝ. Искаше ѝ се да отмие всички неща в сърцето ѝ, които не му принадлежаха. – Имам нужда от почивка. Дай ми няколко минути да проверя в работата и ще се върна.
Тайлър ѝ махна с ръка и си взе бисквитка, докато я гледаше.
– Разбира се. Но каквото и да се случи тук, то е на твоята глава.
Сам цъкаше с език.
– Не знам, Тай. Утре Маги ще стане твоя съпруга. Сигурен съм, че каквото и да се случи с тези бисквити, отговорността ще е твоя.
Ава остави момчетата да си разменят удари и спекулации и се отправи навътре в апартамента си. В спалнята си, където извади компютъра си и го отвори на леглото си. Спомни си последния път, когато се беше опитала да използва проверката на работа като извинение да избяга в спалнята си – само че тогава искаше да остане насаме със Сам, а сега искаше да има пространство от него.
Само за няколко минути.
Достатъчно дълго, за да подсили защитата си.
Приближи се до прозореца, издърпа ластика от ниската конска опашка, която носеше през целия ден, и разроши косата си, загледана в късчето нощ, което виждаше между сградите.
Маги щеше да се върне от галерията след половин час. Тя щеше да огледа работата им и да помогне да се довършат последните торбички със семена за птици и кутии с бисквити. Те щяха да се разходят. А утре Маги щеше да се омъжи за Тайлър и да направи следващата стъпка в съвместния им живот.
Това беше всичко, което Ава беше искала за нея, когато се бяха съгласили на пакта си за запознанства преди почти две години, и тя не можеше да бъде по-щастлива, че приятелката ѝ е намерила любовта, за която се беше страхувала да рискува сърцето си до Тайлър. Но една част от Ава искаше Маги да не е единствената, която е намерила щастливото си бъдеще.
Въпреки че тази мисъл се въртеше в съзнанието ѝ, тя трябваше да признае истината. Да бъде отворена към възможностите така, както трябваше да бъде, за да намери собствена любов, означаваше да се откаже от надеждата, че някой ден, по някакъв начин, нещо съществено ще се промени със Сам.
И да, добре, някои неща се бяха променили. Но не по начина, по който се беше надявала. Не и по начина, по който се нуждаеше. Не достатъчно.
Бяха правили секс.
По дяволите, тя дори би стигнала дотам да каже, че са правили любов. Нямаше друг начин да опише нежността и привързаността, които проникваха в толкова много от тези късни нощи, след като вече се бяха погрижили за острите ръбове на нуждата, която ги движеше при предишните им срещи. В онези часове, когато целувките им ставаха бавни и дълбоки и говореха за връзка, която се е изграждала двадесет години.
И все пак Сам не се беше влюбил в нея. Не беше осъзнал, че я иска завинаги. Не беше разбрал нищо друго освен това, че чукайки най-добрия си приятел, се чувстваше също толкова добре, колкото и чукайки почти непознатите, които бяха обичайната му храна. Дори по-добре, благодарение на доверието и комфорта, който имаха.
Но това не беше достатъчно. И докато Ава не намери начин да забрави Сам, нищо в живота ѝ нямаше да бъде достатъчно. Тя щеше да прекара остатъка от дните си, в които можеше да се среща, съпоставяйки едно добро момче след друго с мъжа, когото не можеше да има, и завинаги щеше да ги намира за недостатъчни. Така беше и в гимназията. В колежа. В Юридическия факултет. След това.
Всеки път, когато се опитваше да продължи напред, да тласне сърцето си в по-здравословна посока, се получаваше същото.
Тя чакаше онова трептящо вълнение, което се случваше всеки път, когато Сам влезеше в стаята, или прескачането на сърцето ѝ, когато ѝ се усмихнеше – надяваше се някой от тези момчета да предизвика подобна реакция. Но те никога не го правеха.
Тя си казваше, че може би просто трябва да му даде време. Просто да му даде шанс. Само че тогава Сам щеше да се прибере от работата си след училище, да се отбие с дванайсет опаковки рамен в общежитието или да се появи в бара, готов да се забавлява – и тя нямаше да може да пренебрегне простата истина. Никой мъж не можеше да се мери с него.
Зад гърба ѝ се чу изсвирване и тя се обърна, за да открие Сам на вратата с един юмрук, опрян в рамката.
– Всичко наред ли е? – Попита той, а очите му бяха сериозни.
Нямаше и следа от онази лекота и непринуденост, с която се беше върнал в кухнята. Но може би не беше единствената, която знаеше как да заблуди тълпата.
– С мен? О, да, добре – отвърна тя, изтласквайки на повърхността цялото си най-добро удоволствие, защото какво друго можеше да направи? Тя беше тази, която сложи край на нещата, и го беше направила с обещанието, че приятелството им няма да пострада.
– Ти се изстреля от кухнята доста бързо. – Той влезе в стаята, скъсявайки разстоянието между тях, докато останаха само няколко сантиметра пространство. – Имам нужда да бъдеш честна с мен, Ава. Не изглеждаш добре.
Тя наполовина се сгърчи на призива за истината. Тя беше толкова важна за него, а като изключим единствената скрита лъжа, която беше в основата на живота им, колкото и всички години, тя винаги правеше всичко възможно да бъде честна.
Поемайки си ободряващо дъх, тя отстъпи назад и махна с ръка в негова посока.
– Трябва да свикна, че това не е моята лична площадка, това е всичко.
Веждите на Сам се изкривиха и той навлезе в новата дистанция, която тя току-що бе отворила между тях.
Осъзнатостта се разпали в нея, като включи всичките ѝ сетива.
Тя преглътна нервно, защото тогава той ѝ се усмихна криво, а загрижеността в очите му беше заменена от нещо по-ярко, по-горещо.
Още една крачка навътре.
– И какво казваш? Имаш ли малки проблеми да запазиш мислите си чисти?
Още една крачка назад.
– Сам – предупреди тя, а ръцете ѝ се вдигнаха в някаква отбранителна позиция, от която дланите ѝ само засърбяха от нуждата той да скъси разстоянието и да притисне горещото си, твърдо тяло в тях. – Минаха само няколко дни. Ще се съвзема.
Измитият му от реката поглед се спусна към устата ѝ, а кривата усмивка стана престъпна.
– Да, ще се оправиш. Но дотогава не е най-лошото нещо да знам, че не съм сам в това… страдание.
– Страдание? – Прошепна тя и намрази задъханото състояне на гласа си още повече, когато прочете задоволството в лицето на Сам. В позата му. В самия му дъх.
– Да виждам нещата, които искам, и да знам, че е по-добре да не ги вземам.
Това съвсем не беше това, което трябваше да чуе точно в този момент. Точно както топлината на тялото на Сам, което се движеше в нейното пространство, беше последното нещо на земята, което трябваше да почувства. Не и когато толкова упорито се опитваше да възстанови защитата си.
Но Сам знаеше само половината от историята и ако няколкото физически порива бяха достатъчни, тогава тя щеше да може да приеме тази малка игра на прокарване на граници, която той играеше, точно както я беше замислил.
Забавно.
Като закачка.
Само идеята, че Сам я иска, я караше да трепери от нужда. Което беше толкова глупаво, защото тя знаеше, знаеше, че всичко, което той наистина иска, е секс. Физическо освобождаване, което беше само едно стъпало по-високо от това, което предлагаше дясната му ръка. А това, което тя искаше, беше всичко.
Да, тя искаше това, което неговата точно толкова тясна черна тениска и износените на всички места дънки продължаваха да загатват. Тя искаше тези очи. Усмивката му. Сам да се движи вътре в нея, докато светът навън не се разруши и не остане нищо друго освен този миг, в който съществуваха сами заедно.
Но тя искаше и много повече от това. Тя искаше целувката на Сам за добро утро и последните му мисли през нощта. Искаше сърцето му да бие за нея така, както нейното биеше за него. Искаше животът им да се съчетае като последните парченца от пъзел, които най-накрая се нареждат на мястото си.
По дяволите, искаше той да я обича така, както тя го обичаше, и въпреки че имаше двадесет години, за да се примири с факта, че това няма да се случи, всяка нова минута, в която това не се случваше, беше като нож, който се забиваше все по-дълбоко в сърцето ѝ.
– По дяволите, Ава. – Сам я хвана за раменете, спускайки се в лицето ѝ, за да може тя да види, че е оставил забавленията и игрите зад гърба си. – Съжалявам. Просто се шегувах, бях задник. Но виждам колко си сериозна. Предполагам, че просто ми трябва малко време, за да свикна.
Тя дори не искаше да мисли как изглежда, за да предизвика такъв обрат, но поне Сам беше на борда и разбираше, доколкото можеше, при всички положения.
– Малко време, Сам. Това е всичко и ще се оправим като след дъжд.
Той пусна целувка в слепоочието ѝ и се оттегли от стаята ѝ.
– Разчитам на това.

Назад към част 25                                                     Напред към част 27