Месец: ноември 2022

Глава 27

Маркъс

Когато две вечери по-късно влязох в Живият залив с Лоу, прибрана плътно до мен, последваха възгласи, ръкопляскания и подсвирквания.
– По дяволите!
– Алелуя.
– Крайно време беше.
– Най-накрая!
Уилоу ме погледна с усмивка.
– Предполагам, че те са щастливи от това.
Тя нямаше представа.
– Да, сигурен съм, че нищо друго освен нашия брак не би ги направило по-щастливи. Те не бяха почитатели на Маркъс без Уилоу.
– О.
– Да, О.
Уилоу ме целуна по бузата и тълпата ни полудя.
– Точно за това говоря. Оближи го целия – изкрещя Престън, когато се приближихме до масата.
– В този момент дори бих се съгласил с малко натискане – изрече Дуейн.
– Здравейте и на всички вас – измърмори Уилоу.
– Нямате представа колко много ни липсвахте – каза Престън.
Уилоу ме погледна:
– Имам идея.
– Ще заведа момичето си на танци и далеч от всички вас. Накарахте ме да звуча жалко.
– Ти беше жалък – отвърна Дуейн.
Аз бях. Нямаше смисъл да споря.
Издърпах Уилоу в прегръдките си и се наслаждавах на меките и извивки и сладкия и меден аромат. Нищо в живота ми не се беше чувствало така добре, както тя в ръцете ми.

Уилоу

– Не мога да повярвам, че се изнасяш. Ако знаех, че ще ме напуснеш, никога нямаше да помогна на това магаре да се измъкне и да те убеди да му дадеш още един шанс. – Кейдж стоеше във всекидневната и се мръщеше.
Бях опаковала куфара си, а ключът, който ми беше дал, беше в протегнатата ми ръка.
– Не казвай това, Кейдж. Няма да те оставя. Освобождавам те.
– Кой, по дяволите, е казал, че искам да бъда освободен?
– Аз го направих. Ти беше най-добрият ми приятел, спасител, семейство, сигурно убежище толкова дълго време. Винаги съм била на първо място в живота ти. Отлагал си желанията и нуждите си, за да се увериш, че съм щастлива. Обичам те. И е време да те пусна да си отидеш. Свободен си да бъдеш просто мой приятел. Не е нужно да захвърляш всичко, за да дойдеш да ме спасиш или да събереш парчетата. Вече съм голямо момиче. Ако светът ми отново се разпадне, аз ще се справя с това.
Кейдж протегна ръка и взе ключа, после ме хвана за ръката и ме дръпна в прегръдка.
– Той никога няма да те изостави, Лоу. Това е единственият начин, по който мога да ти позволя да излезеш през тази врата. Знам, че той няма да го направи. Момчето е изгубено.
Кимнах срещу гърдите му.
– Немисля, че той ще го направи.
– И аз не съжалявам за нищо. Бих направил всичко отново. Знаеш това, нали?
Кимнах, усещайки как очите ми се пълнят със сълзи.
– Ти си моето семейство, Кейдж. Винаги ще бъдеш.
– Ти също, Лоу, винаги.
Маркъс прочисти гласа си откъм вратата. Отстъпих назад и избърсах сълзите си, преди той да ги види.
– Погрижи се за нея – каза Кейдж на Маркъс.
– Ще се погрижа.
Кейдж кимна и прибра ключа ми в джоба си.
– Предполагам, че отивам на това пътуване. Сега ще имам много свободно време.
– Иди. Забавлявай се.
Кейдж се усмихна:
– Добре. – Той кимна към дивана: – И просто вземи дивана. Няма да ти взема парите.
– Искам да ти платя за него. Ще трябва да го замениш.
– Мисля да сложа тук няколко надуваеми матрака. Може да си спретнем няколко оргии.
– ЕРГХ! Млъкни, Кейдж – бутнах го, като го накарах да загуби равновесие. Той се ухили и сви рамене: – Ей, мислех, че искаш да поживея малко.
– Ти си луд, Кейдж Йорк.
Маркъс се приближи зад мен и взе куфара ми.
– Готова ли си?
Усмихнах му се в отговор и кимнах.
Бях готова. Бях готова за всичко, което утрешният ден може да донесе.

Назад към част 26

Глава 3

Часове по-късно тя идва в съзнание и веднага повръща. Незасенчената лампа между тях означаваше, че тя не е видяла как той се мръщи. Сътресенията бяха неприятни неща. Добре, че я беше приковал в изправено положение, а не по гръб. В противен случай повръщаното можеше да се върне в гърлото и.
Боунс изчака да спре да и се повдига, преди да влезе в яркия кръг светлина.
– Стори ми се, че видях Котенце. Наистина видях Котенце. – Саркастичната имитация на Туити Бърд беше най-малкото, което заслужаваше, след като се опита да го убие. – Направих, направих те на шпакловка!
Гневът проблясва в чертите и. Добре. Значи мозъчното сътресение не е влошило разсъдъка и. Време е да получи отговори.
– А сега, любима, да пристъпим към работа. За кого работиш?
Тя имаше смелостта да изглежда изненадана. След това, разочароващо, излъга.
– Не работя за никого.
– Глупости – каза той и се приближи.
Сърцебиенето и се ускори, когато се погледна надолу. Докато беше в безсъзнание, той и беше свалил оръжията и връхните дрехи, като я беше оставил само по сутиен и гащички. За съжаление, дрехите и не разкриваха нищо, освен едно допълнително сребърно оръжие, оформено като кръст, това бяха всички неща, а в мобилния и телефон имаше само съобщения и телефонни обаждания до и от майка и.
Но някой я беше научил как да убива вампири. Някой я беше изпратил след него и Девън. Ако беше този, за когото Боунс си мислеше, че е, тя защитаваше същия масов убиец, когото той бе преследвал в две различни държави.
Не можеше да допусне това, но щеше да я помоли любезно още веднъж.
– За кого работиш?
– За никого – излъга отново тя.
Тогава по трудния начин. Той я зашлеви, като скри неприязънта си към нея зад дълбока гримаса.
Тя го погледна и изсумтя:
– Върви по дяволите!
Защо не му казва кой е шефът и? Нима беше влюбена в този гад? Или беше толкова алчна, че не я интересуваше колко хора ще пострадат, стига да получи каквото и да е възнаграждение, което и беше обещано?
Ако беше мъж, Боунс щеше да попита отново с ножа си, но не можеше да се насили да измъчва жена, дори такава, която се е опитала да го убие. Все пак в най-добрия случай тя беше убийца, а в най-лошия – заговорничка в картел, който беше убил стотици. Той и удари по-силен шамар.
– Още веднъж, за кого работиш?
Тя изплю кръвта, която бе напълнила устата и.
– За никого, маймунски задник!
Той се разсмя. От десетилетия не беше получавал толкова креативно гнусно име. Заслужаваше да и даде още един шанс да говори без повече неприятности. И все пак тя не можеше да си помисли, че той е омекнал. Ето защо и позволи да види кътниците му, преди да се наведе съвсем близо.
– Знам, че лъжеш – каза той, доближавайки тези кътници до шията и. Цялото и тяло се скова, а пулсът и утрои скоростта си. – Защото снощи отидох да търся един мъж – прошепна Боунс срещу кожата и. – Когато го забелязах, видях същото прекрасно червенокосо момиче, което се беше втренчило в мен, да си тръгва с него. Последвах го, мислейки, че ще се промъкна при него, докато е зает. Вместо това видях как ти забиваш кол в сърцето му, и то какъв!
Той вдигна впечатляващото и оръжие между тях. Очите и се разшириха, когато го видя.
– Дървен отвън, сребърен отвътре – каза Боунс, докосвайки кола. – Пуф, Девън падна, но не спря дотук. Ти го натъпка в багажника и кара обратно до камиона си, където отсече главата му и го изгори на парчета. После си отиде у дома, тананикайки си. И как, да го вземат мътните, би могла да го направиш, а?
С всяка следваща дума изражението и ставаше все по-изразително. Тонът му се втвърди.
– Ти не работиш за никого? Тогава защо, когато вдишам дълбоко тук – той вдиша близо до шията и – усещам нещо различно от човешка миризма? Слабо, но недвусмислено. Вампир.
Тя потръпна при тази дума. Боунс се нахвърли върху нея. Трябваше да знае, че вече няма смисъл да го лъже.
– Имаш си шеф, имаш. Храни те с кръвта си, нали? Прави те по-силна и бърза, но все още си само човек. Ние, бедните вампири, никога не го виждаме. Всичко, което виждаме, е – той натисна вибриращия пулс във врата и – храна. А сега, за последен път, преди да съм забравил маниерите си, кажи ми кой е шефът ти.
Гневът и омразата наситиха аромата и, но погледът и се впи в него с предизвикателно отчаяние.
– Нямам шеф.- Идиот – добави тонът и. – Искаш да знаеш защо мириша на човек и на вампир? Защото това е, което съм. Преди години майка ми отиде на среща с нещо, което тя смяташе за хубав човек. Той се оказал вампир и я изнасилил. Пет месеца по-късно се появих аз, недоносена, но напълно развита, с цял куп странни способности.
Ах, помисли си Боунс. Тя е откачена.
Горкото момиче. Някой трябва да и каже, че макар в съвременната художествена литература да има много полукръвни, в действителност единственият, когото Боунс познаваше, беше умрял преди близо шестстотин години.
– Когато тя най-накрая ми разказа за баща ми – продължи Кат. – Обещах и, че ще убия всеки вампир, който намеря, за да се уверя, че никой друг няма да страда така, както тя. Оттогава тя се страхува да напусне дома ни! Аз ловувам за нея и единственото нещо, за което съжалявам, че ще умра сега е, че няма да мога да отнеса повече от вас с мен!
С това тя затвори очи и се подготви.
Боунс вдигна вежди. Нима си мислеше, че ще и разкъсам гърлото? Сякаш щях да убия някой лаик… или имаше нещо повече от това?
Гласът и бе запазил ясното звучене на истината. Можеше ли вампир да я накара да повярва в такава невъзможна история? По-лесно щеше да е просто да заповяда „убий тези хора“, но някои вампири бяха склонни към драматизъм.
След няколко мига клепачите и се отвориха.
– Е? – Поиска тя. – Убий ме вече, ти жалък смучешиец!
Боунс потисна смях.
– Маймунски задник. Смучешиец. И целуваш майка си с тази уста.
Тя се изду от възмущение.
– Не говори за майка ми, убиецо! На вашия вид не съответства да говори за нея!
– Присмял се малкия чайник на големия чайник, че е черен. Виждал съм те да убиваш. – Напомни и Боунс, след което не можа да се сдържи да не добави: – И ако това, което ми казваш, е вярно, ти си от същия вид като мен.
Тя поклати глава толкова силно, че косата и се развя.
– Аз не съм като твоя вид! Всички вие сте чудовища, които ловуват невинни хора и не се интересуват от живота, който съсипват. Всички вампири, които убих, ме нападаха. Беше просто техен лош късмет, че аз бях готова за тях. Може и да имам малко от тази прокълната кръв във вените си, но поне я използвах, за да…
– О, прекрати вече това. – Малка фанатична птичка, нали? – Винаги така бръщолевиш? Нищо чудно, че срещите ти отиват право към гърлото. Не мога да кажа, че ги виня.
Челюстта и падна и той почти се разсмя на изражението на лицето и. Кралицата не би могла да се обиди повече, ако някой беше пръднал върху мекиците и. Все пак краткото мълчание беше добре дошло, докато той продължаваше да преценява дали тя е психично болна, или е под вампирска принуда. Сега даваше на всяка от двете възможности шансове петдесет на петдесет.
– Не искам да прекъсвам сеансите ти на съчувствие към другите мъртви вампири – каза тя с язвителен тон. – Но скоро ли ще ме убиеш или не?
Психически без съмнение, помисли си той, докато не доближи устата си до пулса в гърлото и. Тогава ароматът и промени мнението му. Малко хора знаеха, че смелостта и малодушието миришат по един и същи начин: като страх. Единствената разлика между смелите и страхливите беше дали са преодолели този страх.
Дори със съществото, което презираше най-много, на гърлото си, Кат не се присламчи и не се опита да предложи нечий чужд живот в замяна на своя. Тя само се скова, когато кътниците му докоснаха кожата и.
Подобна храброст заслужаваше още един шанс, преди да изпие от нея отговорите, от които се нуждаеше. Той се облегна назад. Тя увисна от облекчение, но той се престори, че не забелязва.
– Бързаш да умреш, нали? – Попита той непринудено. Ако не вярваше, че животът и е в опасност, нямаше да има стимул да му каже истината. – Не и преди да отговориш на още няколко въпроса.
Устата ѝ се присви.
– Защо мислиш, че ще го направя?
Трябваше да се бори, за да не се усмихне. Тя не можеше да знае колко много се възхищава на смелостта и. Малката хитруша само щеше да го използва срещу него.
– Повярвай ми, ще ти хареса много повече, ако го направиш – каза той с подобаващо заплашителен тон.
Тя се нацупи, но каза:
– Какво искаш да знаеш? Може би ще ти кажа.
Този път той не можа да спре усмивката си. Също така ставаше все по-трудно да игнорира как обикновените и памучни гащички обгръщат оформените и бедра или как сутиенът и се е изхлузил по време на борбата.
Преди не беше се замислял за почти пълната и голота, освен да се увери, че няма повече оръжия. Сега, когато тя вероятно не беше доброволен участник в картела, който преследваше, прелестите и ставаха разсейващи. Той харесваше много неща в жените, но смелостта превъзхождаше всички, а тя имаше смелост в излишък.
– Смело малко котенце, това ти го признавам – каза той и проследи с език вътрешната страна на устните си. – Предполагам ти вярвам за това, че си дете на вампир и човек. Почти безпрецедентно, но ще се върнем на тази част. Да кажем, че ти вярвам, че вършееш клубовете, за да ловиш нас, злите мъртви и да отмъстиш за майка си. Остава въпроса откъде би могла да знаеш какво да използваш, за да ни убиваш?
Някой трябваше да и каже. Ако тя разкриеше кой, той щеше да познае вампира, който я бе принудил да повярва в подобни глупости.
– Това е обществена тайна. – продължи Боунс. – Повечето хора си мислят, че доброто старо дърво ще свърши работа. Но не и ти. Казваш, че никога не си имала общо с вампири, освен за да ги убиваш? – Невъзможно – подчерта тонът му.
– Имаш ли нещо за пиене наблизо? – Беше изненадващият и отговор. – Нищо със съсиреци в него, искам да кажа, или това може да бъде класифицирано като нулева отрицателна или Б положителна? Хм?
За пореден път му се наложи да преглътне смеха си. По време на разпит го бяха питали – или молили – за много неща, но никога досега някой не се беше осмелявал да поиска почивка за пиене.
Наистина, смелост, която трябва да се пести.
– Жадна ли си, скъпа? Какво съвпадение. Аз също.
Намекнатата заплаха я накара да изтръпне. Боунс извади манерка от якето си и я поднесе към устата и. Веднага щом докосна устните и, тя захапа ръба, наклони глава назад и изпразни цялото му добро уиски в гърлото си. Дори въздъхна със съжаление, когато освободи захапката си и манерката падна обратно в ръката му.
Боунс разтърси нагоре-надолу манерката. Не, не беше останала и капка. Тя беше нахална, смела, нечистоплътна, убийствена пияница и Бог да му е на помощ, от векове не беше намирал никой толкова примамлив.
– Ако знаех, че си толкова лакома, щях да ти дам евтиното. – После, за да не усети как му въздейства, добави: – Ще си идеш натряскана, така ли?
Вместо да се стресне, тя успя да свие рамене.
– Какъв е проблема? Да не развалих ароматността си за теб? Убедена съм, че ще се обръщам в гроба от притеснение, че не си харесал вкуса ми. Надявам се да се задавиш с кръвта ми, кретен такъв!
От него се разля смях. Ако беше на нейно място, той също щеше да даде на разпитващия го само язвителен сарказъм.
– В добра форма си, Котенце. Но достатъчно шикалкавене. Откъде знаеше какво да използваш, ако не ти е казал вампир?
Тя отвърна поглед.
– Не знаех. О, бях прочела стотина или повече книги за нашия… вашия вид, след като чух за баща ми. В някои се казваше, че това са кръстове, слънчева светлина, дърво или сребро. Беше чист късмет, наистина. – Тонът и потъмня. – Една вечер един вампир се приближи до мен в един клуб, а после ме заведе на разходка. Разбира се, той не можеше да бъде по-мил, чак до момента, в който се опита да ме изяде жива. Реших, че ще го убия или ще умра при опит, а големият сребърен кинжал с кръст беше всичко, което имах със себе си. Получи се, макар че се наложи да се потрудя малко. И така, разбтах за среброто.
Боунс слушаше, безизразен, но отвътре свали шапката си. Браво, на теб.
– По-късно разбрах, че дървото изобщо не върши работа. Имам хубав белег на бедрото, за да го докажа. Вампирът също се засмя, когато видя кола ми, така че явно не се страхуваше от дървото. После, когато правех карамелени ябълки, ми хрумна да скрия среброто в нещо, което вампирът би сметнал за безобидно. – Тя ме погледна злобно. – Макар че повечето от вас са толкова заети да гледат врата ми, че дори не виждат как изваждам острия си приятел.
Беше започнала да клати глава при частта с карамелените ябълки. Когато тя свърши, той вече беше почти вцепенен.
– Искаш да ми кажеш, че карамелените ябълки и книгите са те научили как да убиваш вампири? Това ли ми казваш?
След като тя кимна, той започна да се разхожда. Възможно ли е тя… възможно ли е да казва истината? Нито един вампир със здрав разум не би си измислил такава нелепа история, само за да принуди човек да убива.
– Тогава е дяволски добре, че повечето от последните поколения не обичат да четат, иначе всички щяхме да сме в сериозна беда – завърши той с остър смях. – Откъде знаеш, че е вампир, като го видиш? Откъде? – Какви бяха фактите сред измислиците, които друг вампир трябваше да приложи в съзнанието и? – Или разбираш, когато се опита да си направи артериално парти?
Тя изтръпна от това колко близо беше стигнал той. Боунс се отдръпна, но само с една крачка. Беше прекалено смела, за да и позволи да се чувства наистина комфортно. Това можеше да я накара да си помисли, че лъжата е вариант.
– Честно казано не знам как разбирам. Просто го правя. За начало, твоя вид изглежда различно. Важи за всички ви. Кожата ви изглежда. . . почти безплътна. Движите се различно, по-целенасочено. И когато съм близо до вас усещам във въздуха нещо като статично електричество.
Беше изненадан от възприемчивостта и по отношение на кожата и движенията на вампирите. Повечето хора не забелязваха такива неща. Но когато тя каза, че усеща вампирите, той беше шокиран. Само вампирите можеха да усещат аурата на друг вампир.
– Доволен ли си сега? – Изведнъж поиска тя, като гласът и малко се пропука. – Чу ли каквото искаше?
– Почти. Колко вампири си убила? Не ме лъжи, иначе ще го разбера.
Тя направи пауза, сякаш мълчаливо броеше. После:
– Шестнайсет, включително приятеля ти от миналата нощ.
– Шестнайсет? – Как? Беше се провалила напълно в ролята на съблазнителка, а единственото и друго действие беше да бъде малко правдоподобна пияница. – Шестнайсет вампира, които си отстранила сама само с кол и деколтето си? Това ме кара да се срамувам от моя вид.
Брадичката и се повдигна.
– И щях да убия още, ако не бях твърде млада, за да се вмъквам в баровете откакто те са мястото за ловуване на вампирите. Да не споменавам и пътите, в които баба или дядо ми се разболяват и трябва да се грижа за тях.
От другата страна на пещерата се чу механично „пинг“, което показваше нов есемес. Боунс тръгна да го чете. Беше качил SIM картата на Кат от мобилния и телефон и я беше изпратил на приятеля си хакер Тед. Ако там имаше изтрита информация от шефа на вампирите на Кат, Тед щеше да я намери.
„Нищо“ – гласеше текстът на Тед, който разби надеждите на Боунс. – „Най-скучният телефон, който някога съм хаквал. Длъжник си ми.“
Челюстта на Боунс се стегна. Да, беше му длъжник, но това не го доближаваше до отговорите. Само Катрин разполагаше с такива.
Веригите изщракаха и той чу как тя изхърка. Боунс се върна в нейната част на пещерата и я видя наведена напред и напрегната, докато се опитваше да изтръгне веригите си от стената. Той изгаси светлината, за да я дезориентира, и се ухили, докато тя го проклинаше.
– О, съжалявам за това – подигра се той. – Тези вериги няма да помръднат. Те няма да отидат никъде, както и ти. Добре, че се опита, все пак. Мразя да мисля, че духът ти вече е сломен.
– Мразя те – каза тя, задъхана от усилията си.
Повече истина, но не достатъчно. Все пак имаше друг път. Вампирската принуда можеше да бъде пречупена от по-силен вампир, а Боунс беше силен. Всичко, което щеше да е необходимо, беше да пие от кръвта и.
– Времето ти свърши, скъпа! – Каза той тихо.
Сърцето и се разтуптя, когато той заглади косата и назад от врата. Устните му се изтъниха. Мразеше да я ужасява, но пиенето от кръвта и беше единственият начин да прекъсне влиянието, което другият вампир имаше върху нея. Кой знаеше какво още бе принудена да направи Кат?
Тя си мислеше, че той ще я убие, но всъщност я освобождаваше. Ако мислеше, че тя ще му повярва, щеше да и го каже. Но в случай че грешеше, че е под вампирска принуда и това беше най-добрата и актьорска работа досега…
– Последен шанс, котенце. За кого работиш? Кажи ми истината и ще те оставя жива.
– Казах ти истината – изпъшка тя, а пулсът и вибрираше срещу устните ми.
Опрях кътниците си върху нея.
– Не ти вярвам – промърмори той, вдигайки поглед, за да и даде още един шанс да признае…
Света Богородица, очите и.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

Глава 13

– Скъпа, аз съм си вкъщи! – Извиках на Катя, когато влязох в новия ни общ апартамент. Бях брокер от една седмица и това беше толкова ужасяващо, колкото си мислех, че ще бъде.
Катя надникна с глава от всекидневната, където седеше на пода с джойстик за игра в ръка.
– Ха-ха, а сега ела тук. Имам нужда от втори играч, за да надупчим задника на този човек.
Усмихнах се. Катя бързо се беше превърнала в скъп приятел. Отидох на работа, видях куп ужасни и сърцераздирателни неща, а после се прибрах у дома при мацка, която нямаше никакви угризения да играе видеоигри по цяла нощ и да яде пица за вкъщи. Тя не се интересуваше от нищо и искаше просто да си почива.
Захвърлих чантата си и заключих входната врата, преди да седна до нея и да взема втория джойстик. Беше купила игралната система в магазин за втора употреба с бакшишите си от коктейлна сервитьорка – работа, която мразеше. Използвах малкото пари, които бях донесъл, за да заредя апартамента ни с неща от първа необходимост като храна, а Джеймс ни беше дал назаем няколкостотин, за да ги сложим на място до първата ми „продажба“. Този град беше по-скъп, отколкото предполагах, но като цяло се справяхме доста добре.
– Как върви работата? – Попита ме Катя, докато разбиваше аватара си в уличния боец на екрана.
Мразех, когато тя задаваше този въпрос. Не исках да отговарям честно. Не исках да и разказвам за младите тийнейджъри в клетките и за плача, за това, че трябваше да минавам покрай тях и да не обръщам внимание на протегнатите им пръсти. Това ме отвращаваше до дъното на душата ми.
– Е, ще се убедиш сама, защото ти намерих работа в почистването на клетките. Това е извън сметките, в брой. Само три дни в седмицата, но…
Катя пусна дистанционното и ме прегърна, като ме повали назад на земята.
– Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!
Засмях се искрено и я прегърнах силно, преди да я пусна.
– Омръзна ли ти да си играеш на къща?
Тя слезе от мен и прокара пръсти през късо подстриганата си коса.
– Нямаш представа. Умирам от желание да помогна на каузата. Не мога да сервирам още едно питие на извратеняк с наднормено тегло. Не. Нито едно повече.
Кимнах.
– Е, започваш от утре, когато е и първата ми продажба. Тази, която ще проследят.
Ето. Казах го. Единственото нещо, за което всъщност не исках да говоря, но и трябваше да говоря.
Оставих мълчанието да се задържи във въздуха, докато тежкото чувство в гърдите ми нарастваше. Днес бях срещнал първия си петнайсетгодишен роб. Тя беше докарана от военните зони и Джеймс ми помогна да спечеля търга за нея.
Начинът, по който се работеше, беше, че онези гадове във военните зони и на други места крадяха жени и деца посред нощ и ги транспортираха до Сан Франциско, където брокерите ги предлагаха на търг. Най-високата оферта даваше робинята. След това, като брокер, ги снимах и ги обявявах за „продажба“ в тъмната мрежа. След като намерих купувач, взех двадесет пъти повече от това, което платих. Петдесет процента от печалбата отиваха за Маркс, а аз задържах останалите петдесет. Не знаех как ченгетата под прикритие вършеха тази гадост ден след ден. Нямаше да издържа повече от няколко месеца.
Единственото, което ме задържаше тук, беше знанието, че ще освободя някои. Знаех, че мога да спася няколко живота.
Катя си бъркаше пръстите.
– Момиче или момче е?
Преглътнах трудно, опитвайки се да не мисля за това, че утре ще трябва да продам момичето. Истинска продажба.
– Момиче – промълвих.
– На колко години? – Гласът и се зачуди.
– Петнайсет.
От гърлото и се изтръгна хлипане и аз пуснах джойстика.
– Трябва да го направим. Така ще порасна и ще ми се доверят. Оттук нататък всяко дете, което продавам, наистина се връща в Ангел Сити, при Михаил. В безопасност.
Катя се опитваше да контролира дишането си. Можех да видя отчаянието в широките и очи.
– Но това момиче си има семейство. Нима животът и не е важен? Като сестра ми…
Майната му.
Гръдният ми кош ме притисна така, както след загубата на Бриел, и скръбта отново ме завладя.
– Какво искаш да направя? Да отлетя на безопасно място с това едно момиче, да проваля прикритието си, а останалите жени и деца след нея да не бъдат спасени?
Трябваше да бъда реалист по този въпрос. Ако успеех да ги накарам да ми се доверят, това можеше да промени играта. Можех да спася десетки животи.
Катя прехапа устна, дъвчейки я нервно.
– Не. Не, това няма да се получи. Ще подобрим рекорда, нали? Най-много спасени деца.
– Да. – Уверих я, като и предложих слаба усмивка.
Мълчахме за момент, докато реалността ни притискаше. За да спасим много деца, ще трябва да пожертваме едно.
Не бях сигурен, че мога да го направя. Само утре, когато настъпи моментът, щеше да се разбере дали съм способен. Аз бях брокерът. Щеше да се наложи да я изпратя като пакет и никога повече да не я видя.
– Уморен съм. Ще си легна рано. – Изправих се рязко и се запътих към общата ни спалня. Държеше се да изглеждаме така, в случай че хората се шмугват наоколо, но Катя прекарваше повечето нощи на дивана, което според нея било по-удобно, отколкото да спи до мен. През повечето нощи сънувах кошмари и мърморех в съня си.
Бриел, кошмарите ми винаги бяха свързани с Бриел. Винаги се отнасяха за това да я оставя да бъде отвлечена. Ако беше жива, ако беше заклещена в Ада, какво правеше точно в този момент? Нямах представа. Събух дънките си и се вмъкнах под завивките, без да се интересувам, че стомахът ми къркори за вечеря. Не заслужавах храна. Бях чудовище, което се канеше да продаде едно петнайсетгодишно момиче за цял живот в робство. Ако Бриел беше тук, тя нямаше да позволи това да се случи. Щеше да направи нещо безумно глупаво и опасно, но гениално, и да спаси всички тях.
Това беше последната мисъл, която си помислих, преди да ме завладее сънят.
Тя винаги беше последното нещо, за което мислех, и първата ми мисъл, когато се събудех. Дори след толкова време.

– Събуди се! – Катя ме ритна леко в ребрата.
Изстенах и се претърколих, за да видя фалшивата си приятелка, облечена в скъсани дрехи. Лицето и беше покрито с някаква моторна мазнина. Косата и беше накъсана на парцали, така че наистина изглеждаше като бездомна или наркоманка.
– Какво, по дяволите, Кат? – Седнах, разтърках очите си и я погледнах отново.
Тя започна да обикаля спалнята.
– Не можах да заспя. Непрекъснато си мислех за покойната ми сестра. Животът си е живот и аз не мога да допусна някой да си отиде на нашето дежурство.
Тя се въртеше по спиралата.
Изправих се и прекосих стаята при нея.
– Говорихме за това. Мога да помогна на повече хора, ако…
– Точно така! Ти. Винаги ще помагаш ти, защото всички брокери са мъже. Аз не мога да направя нищо, когато чистя клетките. Нямаш нужда от мен.
Намръщих се.
– Какво имаш предвид?
Тя спря да се разхожда.
– Искам да кажа, че ще отидеш на работа и ще кажеш, че си се прибрал снощи и че моите вещи са изчезнали. Зарязала съм те, защото съм те хванала в изневяра. След това ще ми кажеш местоположението на изпускането. Където и да отидеш да изпратиш момичето, аз ще се промъкна и ще пътувам с нея. Когато пристигнем заедно, ще и дам няколко дни, за да може контактът да гарантира, че сделката е минала добре. След това ще го убия, ще взема момичето и ще я върна в Ангелския град.
Очите ми се разшириха. Явно цяла нощ е мислила за това.
– Кат, купувачът е в Париж. Не можеш просто безгрижно да се представиш за бездомна жена, да отидеш в Париж и да я върнеш обратно в Ангелския Град без помощ.
Лицето и бързо падна при моето откровение, преди отново да светне.
– Париж! Там има сестринско училище на Падналата академия, нали?
Това беше супер свръхсекретна информация, която можеше да знае само човек на нейното място в армията. Академията на падналите имаше четири сестрински училища по целия свят. Общо пет места, където децата можеха да отидат, за да получат необходимото обучение за справяне с дарбите си. Лос Анджелис беше най-голямото, ръководено от Рафаел. Ню Йорк, Париж, Торонто и Цюрих бяха много по-малки училища, които функционираха в нелегалност, защото бяха разположени на ръба на военни зони. Гейбриъл и Уриил разпределяха времето си между четирите училища, като помагаха за провеждането на церемониите по пробуждане и учеха децата да контролират силите си.
В случай че в сестринско място се откриеше Небесен, те бяха транспортирани до Академията на паднали в Лос Анджелис за татуировки и обучение. Но това се бе случвало само веднъж в историята на войната на падналите. Ние бяхме твърде рядка порода.
Може ли Катя да измъкне момичето и да го отведе в Парижката академия на падналите, където ще бъдат в безопасност под закрилата на учителите? Колелата започнаха да се въртят в ума ми. Всъщност това беше добър план, който щеше да ги накара и двамата да останат живи.
– Моят купувач е демон от Абрус. Мощен.
Сега беше мой ред да се разходя. Катя беше единственият ми приятел на света в момента; последното нещо, което исках, беше да я изпратя на смърт. След като изгубих Бриел, Ноа и всичките си приятели и семейство… това щеше да ме сломи. Не можех да бъда участник в още една загуба. Не и ако можех да го предотвратя.
Катя кимна.
– Разбирам. Аз съм могъщ маг, който може да превърне демон от Абрис в купчина лайна, ако поиска. Ще направя така, че да изглежда като проникване с взлом и че момичето е избягало след това. То никога няма да се върне при теб.
И двамата знаехме, че тя не може да гарантира това. Имаше ли значение? Така или иначе имах време назаем. Никой не издържа дълго в съпротивата, а преди няколко месеца бях готов да отнема живота си…
Просто исках да променя света, а не можех да го направя, като пожертвам това петнайсетгодишно момче. Това щеше да е просто още едно нещо, което да ме преследва.
– Добре, нека го направим – потвърдих аз.
Катя изпищя, като подскочи няколко пъти нагоре-надолу.
Протегнах ръка.
– Задръж вълнението си. Купувачът е уредил частен самолет за момичето. Така че, освен ако не си стюардеса, няма да се качите.
Тя се усмихна внезапно.
– Кога тръгва самолетът?
Веждите ми се смръщиха.
– По обяд.
С кимване тя започна да излиза от стаята.
– Къде отиваш?
– Имам план – извика тя. – Ще се видим в самолета!
Защо всички жени в живота ми бяха с толкова силна воля? Не можех да задържа някоя от тях наоколо достатъчно дълго, за да ги защитя.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

Глава 8

* ЕМА *

Когато се събудих на следващия ден, получих съобщение от Картър. Трябвало е да лети до вкъщи, за да се погрижи за работата. Не ми хареса тази новина. – Той криеше от мен къщата си в Ню Йорк и продължава да не ми казва какво става. Коул беше вече посветен явно, така че предполагам, че част от задълженията му са приключили… но все пак това беше Картър. Със сигурност все още имаше много неща, които не знаех и за да съм честна със себе си, не съм сигурна, че искам да знам за всичко това.
– Отлично! – Тереза влезе в стаята, пляскайки с ръце. – Говорих с Аманда, лети за насам. Ноа е изпратил самолет за нея, така че наистина не е имала избор. – Усмихна се тя.
– Днес е сряда.
– А утре е четвъртък. Тя каза, че може да си довърши работата в самолет по време на полета, а за утре щяла да си вземе почивен ден, – усмивката на Тереза се разшири, беше много доволна от този факт. – Скоро пак ще бъдем заедно. Имам нужда от теб, госпожице. И ти знаеш какво означава това!?
– Ще ходим на стрелбището?
– О, да… – грейна тя. – Не… но трябва да направим и това също… след като отидем да танцуваме. Ноа каза, че Картър има приятел тук, който е собственик на клуб. Познай къде отиваме в петък вечер!? – Тя щракна два пъти с пръсти пред лицето ми. – Така че махни си намръщеното изражение и си постави щастливата физиономия, защото това е, което ние ще направим. Ще се напием… ще танцуваме… и… ще се държим като „диви“. – Засмя се тя.
– Аз си мислех за друго място, но и това е добре. Ще ти подхожда повече… – казах й аз. Тереза се обърна към вратата и махна с ръка през рамото си. – Като се замисля, май наистина в нашата компания сме „примадони“. Наближавахме трисетака, но ходехме редовно на танци, и на по питие. – Когато отново легнах на леглото не можах да спра да се усмихвам.
Когато Аманда пристигна на следващата вечер усмивката ми избледня. Не бях мислила за нея, откакто дойдох в Ню Йорк. Моите мисли бяха насочени към Картър, сестра ми и предстоящата война. И откакто той замина, мислих само за Картър и неговото отсъствие, но сега, когато тя се качваше с асансьора, изведнъж се сетих, че гаджето ѝ беше ченге.
Асансьорът пристигна и Тереза изписка от възторг, докато вървяхме, за да посрещнем асансьора на входа. Аз забавих темпо и се изравних с Ноа, който вървеше няколко крачки зад нас. Тереза махна с ръка във въздуха, после с две ръце. Двамата с Ноа се спогледахме. Само Тереза бе превъзбудена.
Тогава вратите на асансьора се отвориха и Аманда излезе, влачейки част от багажа си. Носеше голяма чанта през рамото, до дамската си чанта. Нейните очи се разшириха, когато всички се приближихме към нея. Тя ахна от смях когато Тереза се втурна напред, притискайки я в силна прегръдка.
– Ти си тук… ти си в Ню Йорк най-после. Триадата отново е заедно. – Тереза продължи да я държи, люлеейки я напред-назад. Аманда отново се засмя и отстъпи леко назад. С лека гримаса, тя протегна ръка да отърси част от снега от главата си.
– Да, а навън вали сняг. Вие сериозно ли искате да ходим на танци? Отвън е истинска лудница…
– По дяволите този сняг, ти слушай мен. – Възкликна Тереза и най-накрая тя пусна Аманда, за да може да прегърне Ноа и мен.
Имаше леко неудобство между нас, въпреки че Аманда направи всичко по силите си, за да изглежда прегръдката истинска. Тя се вгледа в лицето ми и се усмихна насила, преди да отстъпи назад. Тереза я хвана за лакътя и започна да я дърпа към стаята, в която се готвеше да я настани.
– Излизането не е скучна работа. Ти и Ема напоследък сте едни такива… – когато гласът ѝ заглъхна, Ноа поклати глава.
– Въобще не я интересува тази вечер нито танците. Тя просто ме избягва. – Аз замръзнах.
Да не би шефът ми току що да сподели мислите си с мен. Никога не сме обсъждали връзката им, а може би сега бе времето.
– Тя се страхува да не те изгуби… това е цялата работа… – казах аз плахо. А той изруга под носа си, потривайки брадичката си с ръка.
– Уморен съм от това положение вече. Ако не иска да живеем заедно, нейна воля. Не разбирам какво си мисли тя, че ще се случи? Че ще умра ли?
– Да… точно това си мисли и е убедена в това. – Той изглеждаше объркан, веждите му се повдигнаха.
– Ти сериозно ли? – Аз кимнах.
– Тя загуби семейството си. Загубила е годеника си. – Ноа отново изруга.
– Тереза разказвала ли ти е за него? Тя никога не говори за него.
– Да, говорихме за това, но не каза много.
– Той беше задник. Умрял е при сбиване с пияници. Беше голяма трагедия. Глупака не е умрял от злополука. Когато се напил започнал да се заяжда и съвсем естествено се стигнало до бой. – Аз се намръщих.
– Тереза знае ли, че той е започнал кавгата? – Той кимна, обръщайки се в посоката, в която беше тръгнала Тереза. – Да… но все пак я разбирам. Той е умрял. Семейството й е мъртво. Разбирам я… – Ноа ме погледна за секунда. – Знаеш ли, тя е ужасена от мисълта, че ще загуби теб също. Връзката ми с Картър я тревожи. Тереза не каза нищо повече, но тя знае, че Картър ще защити и двама ни, въпреки всичко. – Очите ми се разшириха. Потупах го по ръката и добавих. – Вземи я и я заведи у вас за един ден. Това мисля е единственият начин за нея да се нанесе и да не си тръгне. До тогава ще бъде уплашена, но когато това се случи, след това мисля, че ще се успокои. – Ноа се засмя.
– По скоро мисля, че ще напусне работа и ще се премести на остров Бали, ако направя това. – Засмях се, докато вървях по коридора, където се чуваха Тереза и Аманда.
Може би Ноа беше прав. Няма да ми е трудно да си представя, че Тереза прави това… но тя ще се върне със сигурност. Аз имам усещането, че Тереза винаги ще се връща при Ноа, каквото и да става. Той беше нейната котва в този океан.
Изправих се пред вратата на стаята и почуквайки нежно, отворих вратата. Срещнах в огледалото, погледа на Аманда. Тереза беше до нея и се преобличаше, Аманда държеше косата й, и се опитваше да я повдигне и завърже. Гледайки отражението й в огледалото ме прониза същата мисъл като преди миг. В известен смисъл Аманда също беше за мен котва, особено по време на разправиите, които се случиха заради Малори. А тя прехапа устни и веднага извърна поглед настрани, в този момент Тереза се обърна към мен.
– Какво мислиш? – И прилепи към себе си тъмна рокля до средата на бедрото ѝ.
– Дяволски секси изглеждаш, Аманда. – Бузите ѝ пламнаха и тя пусна косата си.
– Благодаря. Това е, от което имам нужда, дяволска сексуалност и то всеки ден.
Седнах на един стол в ъгъла. Тереза грабна друга рокля от гардероба и я показа на Аманда.
– Това… – беше розова и дантелена. Веждите на Аманда се повдигнаха. Тя пребледня за част от секундата, преди да поклати глава и да сграбчи отново черната рокля.
– Ще нося това. Отива ми мисля.
– Наистина ли? Сигурна ли си? – Тереза погледна неодобрително розовата рокля. – Може би тогава ще я сложа аз? – Тогава тя погледна към мен.
– Ема? – Аз вдигнах рамене и се изправих.
– Ооо, не благодаря. Ще намеря нещо в стаята си – и бързайки изскочих от стаята чувайки тихия смях на Аманда. За миг спрях в коридора и нова болка изпълни гърдите му. Тя ми липсваше. – Ще ми липсваш… не, не, не. – Затворих клепачи. – Стегни се, не трябва да мислиш така… Аз не мога… ти… трябва някак да се справим с приятеля ченге. Тя е другата ми сестра. – Но тази мисъл ме натъжи още повече. – Искам да говоря с Аманда за Андреа, да ѝ споделя, но това означава още въпроси и още отговори, които сега не мога да ѝ дам.
– Добре ли си? – Погледнах нагоре. Ноа ме гледаше намръщено, вече облечен в черен пуловер и дънки. Премигнах няколко пъти. Ноа беше мой шеф и приятел на Картър. Той беше голям и обикновено мърмореше на заден план. Особено на Тереза, но в момента той изглеждаше като от корицата на модно списание. Усмихнах му се.
– Тереза ще полудее, когато те види.
– Защо? – Той наклони глава настрани.
– В добрият смисъл, имам в предвид. Изглеждаш страхотно, Ноа. Тя няма да може да те избягва, особено ако изпие няколко чаши.
– Наистина ли? – замисли се той. – Да, добре. Тя харесва моите парфюми, ще ида да си сложа малко. – Канейки се да се обърне, той отново ми направи знак. – Всичко наред ли е?
Аз погледнах към затворената врата на стаята на Аманда. – Не е наред…
– Картър ще се върне.
– Какво? – Погледнах го изненадана.
– Картър… знам, че замина тази седмица, но той се опитва да оправи някой неща. Познаваш го… ще се върне, скоро. – Увери ме Ноа.
– Каквото и да е, трябва да е било важно, за да замине. – Но Картър не ми се е обаждал, откакто ми изпрати това съобщение в което ми каза къде отива. Полудявам вече от това положение… – премигвайки, и едва прогонвайки внезапните сълзи, аз бързо кимнах с глава и се обърнах.
– Да, знам. – Но ми липсваше. Исках той да е тук. Той беше моята котва…
– Ема? – Обръщайки гръб на Ноа тръгнах към стаята си и добавих приглушено.
– Добре съм… сериозно.
Принуждавайки гласа си да звучи весело, влязох бързо вътре в стаята си. Знаех, че това не беше убедително, но не ме интересуваше. Излях отново сълзите си, притиснала гръб към вратата, стисках юмруци, за да не разбия нещо.
Дори не можех да мисля за Картър и за това какво се случваше. – Ноа си няма и представа… никой от тях няма. – Тогава аз осъзнах нещо. – Днешната нощта може да е последната, която прекарвам с приятелите си… Картър ще изпрати някой за мен. Каквото и да е направил, го е направил, за да обезопаси всичко наоколо и тогава той ще ми се обади. Ще ида при него и всичко пак ще е наред.
Усетих диво главоболие. Започна от задната част на главата, и стисна до слепоочията ми. Започнах да ги разтривам с кръгови движения. – Гаджето на Аманда е ченге… имам непозната сестра… Картър… предстояща война. Може би да се напия тази вечер беше добра идея… все пак ще е моето последно забавление. – При тази мисъл се разсмях. – По дяволите всичко… днес ще забравя, само за една нощ. – Кимнах на себе си, сякаш за да се уверя в правотата на решението ми. – Решено е… ще се забавлявам, ще го направя, или ще опитам да го направя.
Когато ние, малко по-късно, пътувахме към клуба, сякаш всички бяха взели същото решение, като мен. Тереза флиртуваше с Ноа, което не бе изненадващо. Но с Аманда си разменихме изненадани погледи, когато Тереза намести ръка ниско долу върху корема на Ноа. Аманда ми промърмори през зъби.
– И какво означава всичко това сега? Тя не може да свали ръката си от него? Сериозно…
Кимнах в знак на съгласие. Тереза се облегна на Ноа и самодоволно потърка с ръката си корема му. Той наведе глава, за да чуе какво тя му прошепна, и за да ги покрие в някаква по интимна обстановка. Аманда се засмя.
– Имам чувството, че след днес няма да я видим отново. – Аз също се усмихнах.
– Мисля, и това ще е само плюс. – Тя кимна и се се усмихна отново.
– Да, мисля че тя наистина го обича.
– Чувам ви и двете. – Тереза ни погледна с укорителен поглед, като се отлепи леко от Ноа. – Да знаете, че ние не сме глухи. – Аманда ѝ махна закачливо с ръка.
– Върни се в прегръдките на твоя човек. И му шепни приятни глупости. – Тереза се разсмя. Бузите ѝ се изчервиха и устните ѝ се нацупиха, сякаш се сдържаше да целуне Ноа тук и сега. Свободната ѝ ръка легна върху неговата длан, той обърна лицето ѝ към себе си, поставяйки другата си ръка на бедрото ѝ. Аманда се наведе към мен и прошепна.
– Защо ли ми се струва, че ще наблюдаваме тази картинка цялата нощ? – Аз се засмях.
– Влюбени и щастливи.
– Най-накрая. – Възкликна тя.
– Да… най-накрая. – Разменихме си двете усмивки. Чувствах се приятно да сме на една вълна с нея.
– Отново… – изпъшка Тереза. – Млъкнете и двете, веднага. Мога да се справя и без вашите коментари.
– Тогава не се натискайте пред нас… – махна с пръст Аманда към двама. – Само се погледнете. Това си е направо забавление. Как да не гледаме? Като нашите мъже ги няма тук сега… – В същия миг тя млъкна и ме погледна с израз на паника. Нейното лице бе пребледня.
– Я чакай малко. Какво? – Тереза се отскубна от Ноа. – Вашите мъже ли? На двете ви? – Аманда ме изгледа умоляващо, прехапвайки силно устната си.
– Тя имаше предвид Картър. – Наведох се напред, блокирайки погледите им към Аманда и потупвайки я по ръката. – От учтивост, опитвайки се да разсейваш всички ни, като казваш това. И виж, проработи… – посочих аз към Тереза. – Иначе нямаше да спре до края на вечерта… – аз се обърнах отново към Аманда. – Не мисля, че имаше нужда да ме разсейваш. Наблюдаването на влюбената двойка, нямаше да ме накара, Картър да ми липсва повече. – Въпреки че си беше така. – Отново я потупах по ръката. – Всичко е наред, благодаря, че се опита да ме разсееш Аманда.
– Ооо… – намръщи се Тереза и гласът ѝ омекна.
А Аманда затвори очи и изпусна лека въздишка на облекчение. И с половин уста и през зъби ми каза.
– Благодаря… – присви устните си и се облегна назад, поглеждайки към Тереза и Ноа. – Съжалявам… Не исках вие двамата да спрете да се прегръщате. Моля продължавайте… Ема и аз ще продължим да коментираме. – Усмихна се дяволито тя. И отново тихо тя ми прошепна. – Видя ли? Ръката ѝ се движи, сякаш се готви да хвърля.
Ноа замръзна, Тереза се намръщи, а аз се разсмях.
– Две точки, ако играеше баскетбол.
– Ооо! – Аманда щракна с пръсти. – Почти кош. Толкова близо…
– Какво по дяволите? – Ноа завъртя очи. Тереза се отпусна и поклати глава.
– Смеят ни се. Но не се безпокой. Това не са всички подробности относно нашите сексуални занимания.
– Какво? – Попита отново той, недоумяващо. – Какво по дяволите става тук?
– И така, кога е датата на нанасяне? – Попита Аманда. Затаих дъх. Устата на Тереза се отвори, а челото на Ноа се сбръчка.
– По дяволите, Аманда… – Тереза покри устата си, поклащайки глава сякаш се опитваше се да прогони мисълта. А Аманда сви рамене и добави. – Въпросът остава открит. – Погледнах я косо.
– Какво е това изведнъж? – Но улових нейната реакция също и видях че тя си пое едва дъх. Намръщих се, чудейки се дали това беше все още за отвличане на вниманието, както по-рано!? Тереза хвана стръвта като риба на куката. До преди малко всички се смяхме, а сега изведнъж въздуха можеше да се реже с нож от напрежението. Никой не каза нито дума.
Тереза стоеше и гледаше през прозореца на колата. Ноа я погледна и стана все по-мрачен, а след това въздъхна и отново се премести на своето място. Той се обърна и се загледа на другата страна, а Аманда продължаваше да ги гледа и да се чуди какво, по дяволите се случи.
Двамата се отдалечиха, но колата бавно спря и скоро вратата беше отворена за да слезем. Томас и Майкъл стояха отвън. Чакаха да се подаде първо Тереза. Ноа ѝ направи път. Аманда беше следващата и тя се забави, чакайки ме. Веднага след като излязох, я стрелнах с поглед.
– Какво, по дяволите, означаваше всичко това? – Лицето ѝ беше като каменно и тя просто повдигна рамене.
– Нищо не беше.
– Не беше уместно. А ти изглежда нямаше нищо против това, което се случи там. Нали уж се шегувахме.
– Я стига, Ема… – Но тогава маската се отлепи от лицето ѝ и стотици емоции излязоха наяве. Ъгълчетата на устните ѝ леко увиснаха и тя притисна ръка към очите си. А клепачите ѝ започнаха да потрепват. – Съжалявам… аз… съжалявам. – Тя тръгна пред мен.
– Мис Ема. – Томас протегна ръка и аз тръгнах напред. Зад мен се затвори с трясък вратата на колата и бях блокиран от двама пазачи, Томас и Майк вървяха зад мен. Останалите тръгнаха напред към входната врата на клуба. Опашката бе разпънати от двете страни на тротоара, с големи прегради, които държаха хората. Личеше си, че хората не могат да влизат свободно. Когато Ноа влезе и Тереза го последва, вълна от протест премина през тълпата.
– Какви са тези бе? – Извикаха гласове. – Какво, по дяволите става, човече? – Но гардовете не им обърнаха внимание. След това пуснаха Аманда и когато пристигнах аз усетих вълна от внимание към мен. Преглътнах, можеха да ме познаят всеки момент и да разберат, но затаих дъх и се надявах никой да не ме забележи без Картър. Докато вървях напред, не чух никакви възражения. Веднъж щом влязох вътре, аз отпуснах рамене с облекчение. Не ме разпознаха, а аз дори не се сетих да погледна името на клуба.

Назад към част 8                                                                   Напред към част 10

Глава 2

Червенокосата жена се върна в клуба, където паркира колата на Девън до стар пикап „Форд“ в далечната част на паркинга на клуба. Излезе и бързо прехвърли тялото на Девън от багажника в каросерията на камиона и го покри с черно пластмасово фолио. След това остави колата на Девън и потеглила с пикапа си. Интелигентно. Сега колата на Девън нямаше да бъде проследена до мястото на убийството и, а всеки, който търсеше Девън, щеше да предположи, че той сам е оставил автомобила си в клуба, след като се е качил на друга кола.
Тя шофираше около час, докато стигна до черешова градина в малък провинциален град. След като стигна там, отряза главата на Девън и я зарови в далечния край на овощната градина. След това влезе в самотната къща в имота и заспа толкова спокойно, че Боунс чуваше хъркането и от близкото си дърво.
Той не заспа. Прекара остатъка от ранните сутрешни часове в търсене на всичко, което можеше да намери за мистериозната червенокоска. Благодарение на името на овощната градина, изрисувано на избледняла табела пред имота, това беше лесно.
Катрин Катлийн Крауфийлд изглеждаше нормално колежанско момиче, чиято единствена странност беше пълната липса на присъствие в социалните мрежи. Единствените онлайн изображения, които Боунс можеше да открие за нея, бяха снимки от годишника и стара семейна снимка на официалния уебсайт на черешовата градина “ Крауфийлд“. Овощната градина беше собственост на бабата и дядото на Катрин, които бяха толкова скучна двойка, колкото Боунс никога не беше проучвал. За майката на Катрин също не беше намерено нищо интересно, а баща и беше неизвестен. На хартия Крауфийлд не бяха нищо повече от семейство производители на череши от пет поколения насам.
И все пак Катрин беше убийца на вампири. Ако не беше видял това сам, камо ли да усети доказателства за други убийства, заровени в семейната градина, нямаше да повярва, но беше така. Как се вписваше Девън? Катрин се беше фокусирала върху него едва след като Боунс я беше отблъснал. Дали Боунс е бил целта на Катрин през цялото време? Или Девън? Кафявата коса на Боунс в момента беше боядисана в русо, а Девън беше блондин, така че Катрин можеше да обърка единия с другия.
Или пък Катрин е преследвала и двамата? Ръководителят на заговора, който Боунс разследваше, можеше да e разбрал, че Боунс преследва Девън. Може би е решил да се отърве от двамата като предпазна мярка? Ако беше така, една човешка жена изглеждаше лош избор на убиец, макар че Девън несъмнено нямаше да се съгласи.
Е, ако дамата искаше да го убие, той щеше да я остави да опита.
На следващата вечер Катрин отиде в същия клуб. Веднага щом влезе, тя направи нещо, което Боунс разбра, че е претърсване на помещенията. Когато не намери това, което търсеше, тя седна на бара. Боунс беше зад нея, преди да успее да си поръча питие.
– Готов съм да се чукам сега.
Достатъчно обидна реплика, за да накара всички, освен човек със скрити мотиви, да избягат. Последен шанс да покажеш, че си агне, а не вълк, Катрин.
– Какво? – Изсумтя тя, като се завъртя. После възмущението в изражението и угасна, когато ме разпозна. Странно, но тя се изчерви, сякаш се смути от спомена за това, което беше казала. После брадичката и се повдигна и решителност изпълни погледа и.
– Да, ама… първо по питие? Бира или вино…
– Не се притеснявай – каза Боунс и махна на барманката, която беше започнала да идва. – Хайде да вървим.
– Сега? – Тя изглеждаше изненадана.
– Да, сега.
Когато тя се поколеба, казах:
– Промени си мнението ли скъпа? – И се обърнах, сякаш исках да си тръгна.
Тя грабна чантата си и на практика се хвърли към мен. Значи изобщо не е агне.
– Не, не. Води ме – каза тя.
Сякаш той щеше да и обърне гръб дори веднъж тази вечер. Ръката му се изпъна.
– Дамите първи.
Тя толкова често го поглеждаше през рамо, че той се учуди, че не се е спънала по пътя от клуба към паркинга. След като излязоха навън, тя отвори уста, сякаш искаше да говори, но Боунс я изпревари.
– Е? Вземай возилото си и да изчезваме.
– Моето возило? – Почти заекна тя. – Аз нямам кола. Къде е колата ти?
– Карах мотор дотук – излъга той. – Искаш ли да се повозиш на него?
– Мотор? – Каза тя с такова очевидно недоумение, че той потисна смеха си. Дали си представяше колко трудно би било да транспортира тялото му на един от тях? – Хм, ще вземем моя пикапа вместо това. Той е ето там.
Тя започна да върви към стария Форд, като след няколко крачки се запъна, сякаш си спомни, че трябваше да се държи пияна.
– Мислех, че нямаш кола? – Извиках.
Тя се обърна, а изражението и казваше „О, по дяволите“ по-силно от думите. По дяволите, тя беше ужасна в това.
– Забравих, че е тук, това е всичко – каза тя с твърде весел тон. След това отново започна да преплита думите си. – Мисля, че съм пила твърде много. Искаш ли да караш?
– Не, благодаря – казах веднага.
По чертите и премина гняв, преди да го прикрие с усмивка. – Наистина смятам, че ти трябва да караш. Чувствам се замаяна. Ще е ужасно, ако ни забия в някое дърво.
И да се разсейва, докато тя предприема нов опит да го убие?
– Ако искаш просто да се измъкнеш за някоя друга нощ…
– Не! – Отвърна тя с такова очевидно отчаяние, че аз почти се разсмях. Сигурно е осъзнала, че е разкрила твърде много, защото веднага се опита да се върне назад.
– Искам да кажа, че си толкова хубав и – веждите и се набръчкаха, докато се опитваше да измисли нещо по-ласкаво – наистина искам да го направя.
Този път не можах да потисна смеха си. Тя пребледня и аз почти я съжалих, освен това как при първа възможност щеше да забие сребро в сърцето ми.
Езикът ми проследи вътрешната страна на устните, като я гледах, докато тя не трепна. Но само казах:
– Добре, тогава да тръгваме. – Лицето и се изпълни с облекчение, докато аз не добавих: – Ти караш.
С това Боунс се качи на пътническата седалка на пикапа и. Ти си на ход.
Тя се заклати на краката си за няколко мига. След това, с взето решение, се качи в камиона.
Боунс не откъсваше поглед от нея, докато тя шофираше. Сигурно го усещаше, но не го погледна. Вместо това дишането и се учести, сърдечният и ритъм се ускори, а ароматът и се колебаеше между страха и решителността. Нима не знаеше, че вампирите усещат емоциите? Трябваше да си сложи парфюм. Острата химическа миризма щеше да и помогне да прикрие истинските си чувства.
Десет минути след мълчаливото противопоставяне тя каза.
– Как се казваш? – С остър, напрегнат тон.
Опитваш се да провериш целта си?
– Има ли значение?
Най-накрая тя погледна в неговата посока. Несигурност изпълни чертите и, преди решителността да стегне челюстта и.
– Просто исках да знам. Моето име е Кат – каза тя, докато напускаше магистралата и излизаше на чакълест път.
– Кат, а? – Подиграх се. – От мястото, където седя, приличаш повече на Котенце.
Тя го погледна раздразнено.
– Кат. – повторих твърдо. – Кат Рейвън.
– Както кажеш, Котенце Туийти. – Изрече Боунс.
Тя натисна спирачките.
– Проблем ли имаш, господине?
Аз нямам, но ти имаш. Какъв, темперамент.
– Няма проблем, домашен любимец. За постоянно ли спряхме тук? Тук ли искаш да се чукаме?
Тя отново се изчерви, преди да отвърне поглед. Може би тази част не беше преструвка. Бъдещата му убийца беше грубиянка? Безценно.
– Ъм, не, малко по – нататък. Там е по-хубаво.
И далеч от главния път, така че никой да не може да се натъкне на тях. Примитивна или не, тя все още правеше всичко възможно да го убие. Жалко, че щеше да се наложи да я разочаровам.
– Обзалагам се, че е така, скъпа – каза Боунс с кикот.
След няколко минути тя спря на брега на едно езеро. Боунс не помръдна. Само наблюдаваше с още по-голямо забавление как тя се суети и продължава да поглежда към джоба на дясното си бедро. Въпреки че панталоните и бяха прекалено големи, Боунс все още можеше да види очертанията на оръжието и. Тя не можеше да го извади, без да е очевидно, а без елемента на изненада той можеше да и го изтръгне, преди да го вдигне, за да го прободе.
Тя трябваше да знае това. Как щеше да се опита да отвлече вниманието му? Не можеше да се прави на безпомощна жертва, ако не я нападаха, а Боунс не беше помръднал и мускул. С напредването на минутите разочарованието почти избухна в нея.
Боунс скри усмивката си. Тя нямаше представа какво да прави сега, нали?
– Не искаш ли да излезем навън и… да се чукаме? – Каза тя накрая.
Боунс не се опита да скрие усмивката си.
– О, не. Точно тук. Обичам да го правя в пикап.
Той чу как зъбите и скърцат, докато тя казва
– Ами…- Докато несъмнено търси повод да се измъкне от погледа му достатъчно дълго, за да извади оръжието си. – Тук няма много място – реши тя и започна да отваря вратата си.
– Има пространство в изобилие, Котенце. – отвърна Боунс. – Аз ще остана тук.
– Не ме наричай Котенце – каза тя, а гневът изостри както тона, така и аромата и.
Подскачащите топки на Луцифер, тя трябваше да е най-лошата фалшива убийца в историята! Девън би трябвало да се върти в гроба заради това, че и е позволил да го убие.
– Съблечи се – каза Боунс, докато я изпиваше с поглед. – Да видим какво имаш.
Сега червеното по бузите и беше от ярост.
– Моля?
– Нямаш намерение да го правиш с мен с дрехите, нали, Котенце? – Подиграваше и се той. – Предполагам тогава всичко, което трябва да свалиш са панталоните. Хайде. Не
пропилявай цялата нощ.
Тя го погледна с чиста омраза, след което изражението и стана лукаво.
– Първо ти.
Мислеше, че скромността ще бъде неговото падение? Боунс се усмихна.
– Срамежлива птичка си, нали? Не съм те мислил за такава, след като се приближи до мен и на практика ме молеше за секс. Какво ще кажете за това? Ще си свалим дрехите едновременно.
Изражението и се изпъстри с още повече ярост, но или се отказа от опита си да го убие, или продължи с шарадата на съблазнителка. Тя избра шарадата и започна да разкопчава панталоните си. Когато Боунс разкопча своите и дръпна ризата си, пръстите и действително се разтрепериха.
За пореден път той почти я съжали. После видя как ръката и се плъзна към оръжието в джоба. Веднага щом го докосна, треперенето и отслабна. Толкова много искаше да го убие, че тази перспектива я успокои.
Беше направила своя ход. Мой ред.
– Виж тук, скъпа, виж какво имам за теб – каза Боунс и извади члена си.
Бузите и пламнаха и тя отвърна поглед. Това беше цялото разсейване, от което се нуждаеше.
Юмрукът му се изстреля и се удари в главата и. Тя се свлече в ръцете му, а дясната и ръка все още беше свита около оръжието, с което толкова упорито се опитваше да го убие.
Боунс го извади. Дървен кол? Това не би убило нито един вампир… чакай. Беше по-тежък, отколкото би трябвало да бъде.
Боунс отчупи парче от дървото… и се усмихна.
– Е – каза той на спътничката си в безсъзнание. – Не си ли пълна с изненади, Котенце?

Назад към част 1                                                                  Напред към част 3

ДАРИУС

Лежах с Рокси в ръце, тъмната и коса се разливаше по гърдите ми, а дишането и беше тежко. По устните и играеше усмивка и от време на време тя изпускаше някаква задъхана въздишка.
Аз самият почти не бях спал. Всъщност в този момент използвах толкова много заклинания за бодрост и пиех толкова много отвари за събуждане, които бях убедил един от бунтовниците да приготви за мен, че почти не спях. Просто не исках да губя нито миг от времето, с което разполагах, за сън.
Вече бяха изминали осем седмици, а имах чувството, че съм откраднал едва малка част от бъдещето, което исках да изживея с нея. Бях оставил това време да се изплъзне като песъчинки, които минават през пясъчен часовник, и знаех, че наистина трябва да започна да се подготвям за това, което щеше да се случи, след като сделката ми със звездите изтече.
Вече прекарвах свободното си време с Ксавие, като му помагах да усъвършенства магията си, за да е готов да заеме мястото ми в Съвета, когато времето ми изтече, макар че той просто си мислеше, че искам да му помогна да укрепне за войната.
Болката в гърдите ми от реалността на моята съдба дори не беше свързана с всички неща, които щях да загубя и нямаше да имам възможност да преживея. Беше за това момиче, което притежаваше сърцето ми, и за бъдещето, което нямаше да изживее с мен. За брат ми, за наследниците и Ланс и за болката, която щеше да им причини загубата ми. Оттам идваше и вината. И все пак не бях казал и дума за сделката, която бях сключил на никого от тях.
Може би в сърцето си бях страхливец. Но не това беше причината да крия тази истина от тях. Трябваше да се съсредоточат върху шансовете, които щяхме да получим, за да ударим баща ми и онези, които го следваха. И знаех, че ако това излезеше наяве, всички те щяха да искат да работят, за да намерят начин да преобърнат съдбата ми, точно както правеха, когато бяха решили да видят как връзката ни със Звездния кръст пада.
Но това не беше като това. Бях сключил тази сделка по собствена воля. Бях дал живота си за нейния и на сестра и, защото знаех, че те така или иначе заслужават живота си много повече от мен. Може и да мразех баща си и да работех срещу него с всички сили, но в сърцето си винаги щях да бъда създанието, което той беше създал. Но това момиче в ръцете ми беше много повече от това. Струваше много повече от мен.
Рокси се премести малко, претърколи се по гръб и прехапа долната си устна, когато отново се разнесе тих стон и пенисът ми се втвърди от звука. Тя беше също толкова ненаситна, колкото и аз, и тази свобода, която си бяхме извоювали да се владеем един друг по начина, който бяхме избрали, беше разрушила всички последни бариери, които бяха останали между нас.
Всяка вечер се чукахме като животни, след което падахме в прегръдките си, задъхани и усмихнати, и си разказвахме истории за всяко дребно нещо, което ни хрумнеше. Исках да знам всичко за нея и за местата, където е израснала, за връзката между нея и сестра ѝ и за всичко, през което е преминала, а тя беше също толкова заинтересована да ме опознае. Никой от нас не се въздържаше, не криехме грозната истина за нещата, които бяхме преживели, и в това имаше свобода и красота. Толкова дълго време моите тайни дори не бяха мои, за да ги споделя. Баща ми ги беше затворил в мен с тъмната си принуда, така че не можех да ги разкажа на никого, дори и да исках.
Рокси никога не ме погледна със съжаление, когато разказвах за случаите, в които ме е биел, или за жестоките уроци, които ме е принуждавал да науча. Вместо това очите и пламваха от безкрайна омраза към баща ми и желание за смъртта му, което караше сърцето ми да се свива от съзнанието, че тя се грижи за мен толкова дълбоко.
А когато ми обясняваше за начина, по който е живяла, как се е научила да краде, за да осигури оцеляването на себе си и сестра си, аз също не проявявах съжаление към нея. Само се гордеех със силата и твърдостта, които е намерила, за да оцелее и да се издигне през гадната съдба, която им е била отредена, за да се превърне в силната жена, която беше сега.
В наши дни тя почти не сънуваше кошмари, като че ли най-накрая беше намерила покой в съня си, докато лежеше свита в ръцете ми, и само за няколко мига търсеше помощ от Макс. Знаех, че няма мигновено решение за белезите, които баща ми беше оставил в спомените и, но сега тя имаше толкова много хубави неща в живота си, че сякаш вече можеше поне да живее в това усещане, без да бъде измъчвана от нещата, които беше преживяла. Те просто я бяха направили по-твърда, по-силна и по-подобна на кралицата на феите, която беше родена да бъде.
Рокси отново изстена, като от устните и се изля една-единствена фраза, от която стана повече от ясно за какво мечтае и предизвика нахална усмивка на устните ми.
– Още, Дариус.
И аз нямаше да откажа на моето момиче, когато тя помоли толкова мило.
Целунах я по врата, от което по кожата и преминаха ситни тръпки, а гръбнакът и се изви към леглото, а твърдите и зърна ме накараха да застена, когато преместих устата си по-надолу, за да се докосна до тях.
Прокарах ръка по голата и страна, намерих татуировката, която си беше направила, за да се свърже с мен, и погалих кожата там, преди да засмуча зърното и в устата си и да я накарам да изстене малко по-силно.
Кълна се, че кожата и имаше вкус на шибан захарен памук, толкова сладък и опияняващ, че никога не можех да и се наситя. Тя започна да се върти под мен, но когато погледнах нагоре, открих, че очите и са все още затворени, докато тя продължаваше да танцува на границата между съня и будността. И ако трябва да съм честен към нея, снощи се бях потрудил много, за да я изтощя, така че вероятно имаше нужда от сън повече, отколкото от още един оргазъм. Един добър мъж би я оставил да си почине. Но аз никога нямаше да се преструвам, че съм добър човек, когато ставаше въпрос за нея.
Преместих се, за да коленича между краката и, разтворих бедрата ѝ и погледнах надолу към тялото и с толкова много похот и нужда, че знаех, че дори и цял живот да я обичам, това никога няма да е достатъчно. Но аз нямах цял живот. Имах още десет месеца. Така че трябваше да вместя колкото се може повече любов, похот и удоволствие в това време, като същевременно се стремях да изтрия баща си от този свят и да го оставя в безопасност за нея, за да живее в него, след като ме няма.
Чудех се дали след мен няма да си намери някой друг, погледът ми бягаше към безценната рубинена висулка, която носеше на врата си, а в тялото ми се надигаше притежателно хъркане само при мисълта някой друг да я докосне отново.
Може би трябваше да искам тя да намери любов, когато мен ме няма. Но аз не бях човек, създаден да бъде безкористен, и само мисълта за това предизвикваше див вид ярост, изгаряща крайниците ми, заедно с гладно желание да прекарам тази година, претендирайки за нея толкова старателно, че да знам, че никой друг мъж никога няма да може да измести спомена за мен.
Егоист? Да. Но майната му. Тя беше моя.
Спуснах се между бедрата и, този несправедлив гняв все още изгаряше плътта ми, докато разтварях широко краката ѝ и прокарвах езика си право в центъра на влажната и сърцевина, като гладно ръмжене се изтръгваше от мен при вкуса и, тъй като вече я намирах толкова възбудена.
Засмуках клитора и в устата си и Рокси въздъхна, когато се събуди напълно, а от устните и се откъсна проклятие, когато засмуках силно, преди да се върна към облизването и с глада на гладуващ мъж.
Бях бесен само при мисълта, че някой друг може да си помисли да я докосне, а звярът в мен се надигаше на повърхността на кожата ми, изисквайки да я изискам напълно и да и напомня на кого принадлежи сега.
Рокси стенеше шумно, раздвижвайки бедрата си срещу мен, докато аз я облизвах и смучех, шибайки лицето си, докато тя прокарваше ръце по гърдите си и дразнеше зърната си, за да получи още по-голямо удоволствие.
Изръмжах срещу сладката и цепка, като вкарах два пръста в нея, а тя стенеше за мен, и я накарах да свърши само с няколко тласъка на ръката ми.
Гръбнакът и се изви и тя извика красиво, докато влажната и сърцевина се притискаше плътно около пръстите ми, а аз продължих да облизвам клитора и, докато тя не спря да пулсира около мен, карайки удоволствието и да се задържи колкото се може по-дълго.
В момента, в който тя падна обратно върху матрака, хванах бедрата ѝ и я обърнах, като използвах този момент на слабост, докато тялото и беше изтощено, за да доминирам над нея, преди тя отново да се бори с мен за контрол.
Хванах заобленото и дупе в ръцете си, стиснах плътта ѝ и изстенах, докато вкарвах члена си в гладката и вътрешност, като я държах притисната към леглото и изръмжах името и, докато усещах съвършената и плътност около вала ми.
Чуках я силно, като принуждавах тялото и да се спуска под моето, докато виковете и от удоволствие изпълваха стаята, а леглото се блъскаше в стената толкова силно, че чувах как дървото скърца в знак на протест.
Притиснах гърдите си към гърба и, целувах и хапех шията и, докато ръцете и се свиваха в чаршафите, а тя ме проклинаше между тласъците на бедрата ми.
– Мое – изръмжах в ухото и, докато тя се бореше да се отблъсне от мен, а извивката на дупето и се чувстваше толкова добре, докато се впивах в нея, че не можах да се сдържа и прокарах ръка между нас и притиснах пръсти към другия и отвор.
– Господи – изпъшка тя, което отдавна бях разбрал, че на нейния език означава „адски да“, и аз се усмихнах, докато вкарвах пръстите си в дупето ѝ и я чуках още по-силно с твърдия си член.
Рокси свърши силно и бързо, тялото и се вкопчи в моето и принуди устните ми да ревнат от удоволствие, докато се разливах дълбоко в нея и захапвах рамото и в доминиращо движение, което се раждаше от звяра в мен. Не можех да се спра, когато бях около нея, тя караше животното ми да се надигне и да обърне внимание, а то се нуждаеше да запази властта си над нея също толкова отчаяно, колкото и аз.
Измъкнах се от нея и паднах на леглото до нея, като я придърпах в прегръдките си усмихнах и се, докато тя се опитваше да ми се скара.
– Козел – промълви тя, протягайки пръсти по челюстта ми и карайки усмивката ми да се разшири, което със сигурност само я подбуждаше още повече.
– Не мога да си помогна – възразих аз, знаейки, че тя се противопоставя на доминиращото нещо, но също така бях разбрал, че колкото и да протестира срещу това, че и правя това, тя също така свършва много по-силно, когато го правя. Рокси може и да не беше покорна по природа, но адски много и харесваше, когато успявах да я принудя да бъде под мен, докато се чукаме.
– Ще си платиш за това – каза тя, а устните и потрепваха от забавление, което означаваше, че вече обмисля как най-добре да се обърне срещу мен следващия път. Вече неведнъж беше успяла да ме разсее достатъчно, за да ме завърже със земната си магия, така че да може да поеме управлението и да ме язди, вместо аз да я бутам надолу под себе си, но не можех да кажа, че имах някакви сериозни възражения срещу този вид наказание.
– Понякога ставам притежателен. – Вдигнах рамене, хванах дупето и с една ръка и я придърпах по-близо, за да мога да целуна тези пълни устни и да я опитам още малко.
– Какво беше този път? – Подиграваше се тя. – Видя ме отново да се усмихвам на някакъв друг мъж ли?
Подиграх се, сякаш това беше нелепо, въпреки че някак си бях станал Алфа и я бях завлякъл в страничния тунел, за да я чукам до стената, след като я бях видял да се смее с онзи бунтарски задник с тръпчинките миналата седмица. Но не в това беше въпросът.
– Драконите се занимават със съкровища – обясних аз и тя наклони глава настрани, докато ме гледаше, а тъмната и коса падна, за да се допре до ръката ми и да разкрие следите от зъбите, които бях оставил на рамото и, когато бях станал пълно животно и я ухапах.
– Да, забелязах огромния ти сандък, който заема половината от стаята ни – подразни ме тя. – Да не говорим за факта, че всеки втори ден се събуждам със златни монети, залепени за задника ми. Тя се протегна и изтръгна една монета от матрака зад мен, за да докаже правотата си, а аз и се усмихнах.
– Най-важното нещо за моя вид е да намериш най-ценното съкровище, което можеш да си представиш, и след това да го натрупаш, за да го защитиш и опазиш от всяка заплаха за него. А ти, Роксаня Вега, си по-важна за мен от цялото злато и скъпоценности в целия свят, взети заедно. Бих минал без тях до края на дните си, ако това означаваше, че ще мога да открадна един миг в прегръдките ти, когато ме гледаш така, както си в момента. Няма нищо, което не бих направил, за да те опазя и да се уверя, че ще останеш моя. Искам да те притежавам с цялата алчност и гняв на чудовището в мен и искам да те притежавам с желанието на хиляди дракони, които пазят безценно съкровище, но повече от всичко това искам просто да те обичам така. Безкрайно, брутално и обсебващо. Сега, когато си моя, няма да се откажа от теб за нищо на света.
– Дори за трона? – Подигра се тя, като единствената останала точка на напрежение между нас вдигна глава, докато аз поклащах своята.
– От теб ще излезе зашеметяваща съпруга на съветник – подразних я и тя ме удари в корема достатъчно силно, за да ме посини. – Ау – оплаках се, докато тя ме погледна с предупреждение, че следващият ще бъде по-силен.
– От теб ще излезе великолепен кралски съпруг – отвърна тя. – Знаеш ли, красив, добър в леглото… мълчалив.
От устните ми се изтръгна смях и аз се хвърлих върху нея, като я съборих под себе си, докато тя се бореше като улична котка, а писъкът на смеха я напусна дори когато се опита да ме ритне в проклетите топки.
Но преди да успеем да паднем още повече в капана на прегръдките си, ужасен писък отекна в тунела пред стаята ни и двамата се спряхме.
– Дарси – изпъшка Рокси, въпреки че това изобщо не звучеше като писък на сестра и.
Но след като Кал и Сет бяха открили онези мъртви пазачи преди седмици, всички се бяхме притеснили за хората, които обичахме тук долу.
Свлякох се от нея, като и подхвърлих чифт дънки и черен пуловер, преди да навлека сив анцуг и да вземе маратонки.
След миг излязохме през вратата и забързахме в прилива от тела, а Рокси извика с облекчение, когато забелязахме синята коса на сестра и в групата пред нас. Ланс беше с нея и я хвана за ръката, дърпайки я да спре, за да можем да ги настигнем.
Рокси побърза да излезе напред и хвана Дарси за ръка, като двете си размениха облекчени погледи и промълвиха уверения, докато аз се преместих да застана до тях.
– Какво става? – Попитах, като погледнах към Ланс, който напрягаше уши, за да чуе повече информация.
– Мисля, че е намерено още едно тяло – каза той с мрачен тон и срещна погледа ми със същия страх в погледа си, който усещах в душата си.
Ако някой по някакъв начин нанасяше удари по бунтовниците тук долу, то и за двама ни беше повече от ясно кои ще са истинските им цели и момичетата, които стояха между нас, бяха това. Но ние бяхме дали обет на звездите, когато влязохме в Нора и всеки, който идваше тук, трябваше да се закълне, че не иска да им навреди. Така че може би грешахме, но нещо в стомаха ми подсказваше, че не грешим. Просто не знаех как успяват да го направят, без Хамиш да усети, че клетвите са нарушени.
Драконовият огън премина през мен при мисълта, че някой се опитва да нарани близначките, и аз сложих ръка на раменете на Рокси, придърпвайки я близо до себе си, докато свеждах очи към хората, които се рояха покрай нас.
– Трябва да отидем да видим кой е бил – каза Дарси притеснено, хвана Рокси за ръка и я подкара в бяг, докато тя се изплъзна от хватката ми веднага.
– Тори също, а? – Измърмори Ланс, докато се движехме в крачка, бързайки да не изоставаме от тях, докато се движехме по огромния тунел. Земните елементали бяха работили усилено и тук и сега стените бяха облицовани със сив камък, декоративният сводест таван правеше тунелите по-малко потискащи, а стените бяха украсени с множество водни и огнени елементи. – Дарси отказва да ми позволи да я защитя, колкото и да ми се иска.
– Това е така, защото са адски упорити – измърморих аз и се усмихнах, когато Рокси ме чу и ме погледна през рамо.
– Да. Напомни ми отново защо сме с тях – закани се Ланс, но докато двамата продължавахме да тичаме зад тях като двойка бити кучета пазачи, докато безцеремонно ги проверявахме, отговорът на този въпрос изглеждаше някак безсмислен.
Стигнахме до пещерата с трапезарията, преди да открием огромна тълпа, затрупана на входа на тунела, който водеше надолу към общите бани.
– Направете път на истинските кралици! – Изръмжа Джералдин, а след искането и последва кучешки лай, който накара останалите бунтовници да скочат на крака и да се отдръпнат от тунела, за да пропуснат Вега.
Ние се държахме плътно зад тях и аз се напрегнах за кратко, когато друг вампир се стрелна зад нас, но се отпуснах, когато разпознах Кал, когато той застана в крачка до мен и пусна Сет от гърба си.
– Видяхте ли Макс, Ксавие и майка ми тази сутрин? – Попитах ги разтревожено, оглеждайки се наоколо, за да потърся хората, които обичах, с надеждата да забележа някой от тях.
– Да, по-рано ми се наложи да взема назаем паста за зъби от Макс, а Ксавие беше в стаята с него – каза Кейлъб, а погледът му беше вперен в тунела пред нас, докато вървяхме по него с бърза крачка.
– А преди няколко минути видях майка ти да приготвя храна с Хамиш в кухнята – добави Сет. – Тя ме нарече непослушно кученце и ме изгони от стаята, когато се опитах да открадна няколко бисквити. Те обаче позволяват на Вега да имат всичко, което искат, така че единственият ми път за закуска е през тях. Поне Тори обича да ги оставя навън, за да ги намеря.
Той изглеждаше малко тъжен от ситуацията, а аз се ухилих развеселено. Никога не бях подозирал, че майка ми се интересува от готвене, но откакто сме тук, тя се беше хвърлила с цялото си сърце да го прави, помагайки да се приготвят всички ястия за бунтовниците, докато Хамиш се въртеше около нея, мърморейки сладки похвали и крадейки целувки от нея, когато мислеше, че никой не и обръща внимание.
Искаше ми се да протестирам срещу идеята майка ми да се закача с проклетия Грус, но тя просто изглеждаше толкова шибано щастлива, когато я виждах с него, че ми беше невъзможно да направя какъвто и да е проблем, че са заедно. Тя заслужаваше нещо хубаво и някой, който наистина да се грижи за нея по този начин, след като е прекарала години, окована в оковите на баща ми.
Ланс размени облекчен поглед с мен, когато разбра, че най-близките ни хора са добре, точно преди да завием зад ъгъла към една от мъжките бани и миризмата на смърт да ни удари силно.
Навсякъде бяха разхвърляни буци плът и кървави частици, по стените бяха пръснати парчета от унищожено тяло, а в средата на централния басейн плуваше отрязана глава, чиито мъртви очи бяха изпълнени с ужас.
– О, за любовта на луковицата и вечната луна! – Извика Джералдин.
– Какво, по дяволите, може да е направило това? – Промълви Дарси, а носът и се набръчка от отвращение, докато гледаше останките от тялото.
– Много феи биха могли да го направят във формата си на Орден – измърмори Сет. – Като дракони или мантикори, или лъвове, или мечки, или вълци, или…
– Един вампир би могъл да го направи лесно – добави Кейлъб и Сет кимна замислено. – Може ли някой да види следи от зъби? Или следи от нокти? Някой да ми подаде тази ръка.
– Няма да пипам някаква отвратителна отрязана ръка, пич – отвърна Рокси с потръпване.
– Никой да не пипа нищо! – Извика Джералдин. – Трябва да проведем пълно разследване.
– О, боже мой, мисля, че знам кой е – въздъхна Дарси и се приближи до водния басейн, като се вгледа в плаващата глава, която бавно кръжеше в течението на водата. – Това не е ли пазачът, който беше на пост отвън, когато отидохме в Пустата планина, Ланс? Барни Фон нещо?
– О, да – съгласи се той, като се приближи, за да го погледне. – Този човек беше идиот.
Джералдин се стъписа, като се извърна към него в знак на възмущение, но преди да успее да каже нещо в знак на протест срещу описанието на мъртвия човек като идиот, една от бунтовничките завика в знак на признание.
– Неее, не Барни фон Бондервил! – Момичето се втурна напред и започна да ридае, а аз размених поглед с останалите, преди всички без думи да се отдръпнем, да излезем в тунела и да побързаме да се отдалечим.
Стигнахме до трапезарията и аз погледнах към сводестия таван, който беше украсен с пронизващи златни сталактити, а блясъкът на цялото това злато винаги привличаше вниманието на вътрешния ми дракон по начина, по който някога го правеше Кълбото.
В задната част на пещерата имаше водопад, който се спускаше в блестящ басейн, където беше изграден каменен кът за сядане, а стената около него беше украсена със символи на звездните знаци, осветени в блестящи сини фарове. Басейнът беше пълен с аури, които хората хвърляха в него, отправяйки пожелания към звездите, за да ни спечелят благоволението на войната, а в него видях и няколко скъпоценни кристала, които привлякоха вниманието ми. Изкушавах се да измъкна и някои от монетите, но предполагах, че би било глупаво да открадна желанията на хората.
Масите бяха изработени от камък, повечето от тях кръгли, с изключение на голямата правоъгълна в средата, построена за „истинските кралици“ и тяхното обкръжение. Отвъд нея имаше статуя на птица феникс с разперени криле и отворен клюн, сякаш издаваше вик, в основата и гореше огън, в който бяха хвърлени още повече монети.
Подът блестеше от съзвездия, изписани върху камъка с блестящи скъпоценни камъни, а вдясно от стаята стената беше изрисувана със сложна карта на Солария, върху която някои от по-артистичните феи все още работеха, като в нея беше отбелязано всяко кътче от кралството ни – от полярната столица до Нептийско море.
Пещерата беше оживена от тих шепот и подозрителни погледи, тъй като всички в стаята се оглеждаха помежду си, чудейки се дали човекът до тях не е просто убиец, а аз стиснах челюст срещу напрежението. Сякаш имахме нужда от още нещо, за което да се притесняваме, докато се опитвахме да се подготвим да се справим с баща ми. Всеки ден се появяваха нови закони и съобщения, които излагаха на риск все повече и повече феи, а бунтовниците работеха неуморно, за да преместят тибетските плъхове, сфинксове и минотаври, тъй като нимфите му се затваряха в тях.
Нора се разширяваше всеки ден, за да приюти всички нови бежанци, което означаваше, че Сет, Кейлъб, Джералдин и близначките прекарваха голяма част от времето си в боравене със земната си магия, за да създадат все по-дълбок лабиринт тук долу, където да приютят всички.
Юджийн Дийпър беше поел пълното командване на Тиберийските плъхове и техните помещения бяха изградени от малки тунели, в които никой освен тях не можеше да влиза в променените им форми, като настояваше никой от тях да няма нищо против да се променя за сън, за да може да заема по-малко място. Единственият проблем беше, че плъховете се нуждаеха от много материали за гнездене и по някаква неизвестна причина имаха силни предпочитания към бельото, което означаваше, че то изчезваше от пещерите за пране всеки път, когато някое от тях беше изпратено за пране.
Останалите се насочиха към центъра на пещерата и аз тръгнах след тях, но една ръка ме хвана за лакътя, преди да успея да направя повече от няколко крачки, и се обърнах, за да видя, че Гейбриъл Нокс държи ръката ми и ме гледа намръщено. Както обикновено, беше без риза и с крила на показ, а аз повдигнах вежда към него, за да му дам да разбере, че не ми е приятно да бъда спрян от него.
– Трябва да си поговорим – каза той твърдо, преди да се обърне и да се усмихне в посока на Рокси точно преди тя да се обърне, за да ме потърси. Той и помаха приятелски, като я накара да се усмихне в отговор, сякаш си мислеше, че двамата правим някакво сладко сближаване между брат и гадже или нещо подобно, преди тя отново да се обърне, а той отново да ме погледне.
– Току-що погледна моето момиче ли? – Попитах го, а той се наведе по-близо до мен, като все още ме гледаше смъртоносно.
– Може би не трябва да хвърляш камъни от стъклената си къща, Дариус – изсъска той.
– Какво трябва да означава това? – Попитах.
– Ти ми кажи – ти си този, който изглежда няма бъдеще след Коледа.
Сърцето ми се разтуптя и стиснах челюст, като погледнах към Кейлъб и Ланс, за да се уверя, че не са го чули с вампирските си подаръци, докато се чудех дали има начин този задник наистина да има представа за сделката, която бях сключил със звездите, или просто лови риба. Можех да призная, че откакто се върнахме в групата и тук, го избягвах колкото се може повече, не исках да наднича в бъдещето ми, но предполагах, че сега то е толкова преплетено с това на Рокси, че е невъзможно да го пропусне. Така или иначе, не исках никой от останалите да подслушва това, затова хвърлих балон за заглушаване около нас и подръпнах брадичка към празния проход вдясно от нас, преди да се скрия в него.
– Не знаеш за какво говориш – изръмжах, приближавайки се към него и опитвайки се да го накарам да се отдръпне със заплахата в позата ми, но той само ме погледна в очите и се ухили.
– Мисля, че и двамата знаем, че знам. Така че кажи ми, задник, каква сделка сключи със звездите, за да разкъсаш връзките, поставени на теб и сестра ми? – Поиска той, сякаш имаше право да знае моите дела.
Искаше ми се да го ударя в глупавото му лице. Никога не съм харесвал този козел. Винаги се кикотеше с Ланс заради малките им лични шеги или се държеше толкова самоуверено, защото имаше проклетото Зрение. Макар че трябваше да призная, че той ми беше спасил задника, когато се стигна до Милдред, и ако не ме беше отвел в онази проклета пещера, Рокси и Дарси можеха да са мъртви точно сега.
Отвърнах се от него, крачейки няколко крачки в тъмното, като прокарах ръка по лицето си и се опитах да прогоня гнева, породен от моя Дракон, и да помисля рационално за това. Той имаше Зрение. И дори да не бяхме близки, връзката ми с Рокси явно имаше достатъчно значение за него, за да му даде поглед върху живота ми, а той очевидно вече беше разбрал, че бъдещето ми свършва доста бързо на Коледа след десет месеца.
Реалността, че той е видял това, ме удари като удар в корема. Да, знаех, че това ще се случи. Не бях шибан идиот. Но също така се опитвах да живея за момента, да се наслаждавам на любовта и живота, които тъкмо бях започнал да вкусвам след твърде скорошното ми освобождаване от контрола на баща ми. Бяха минали вече осем седмици, но не се чувствах така. Чувствах се като миг и едва ли не като вкус на всичко, за което винаги съм мечтал, че мога да извоювам за себе си. Една година никога нямаше да е достатъчна, но сега виждах, че щеше да е толкова кратка, че да ме сломи.
Обърнах се обратно към Гейбриъл, а болката разкъсваше гърдите ми, докато се принуждавах да погледна истината в очите и да си призная това.
– Те щяха да умрат – казах му, като гласът ми малко се пропука, докато си спомнях виденията, които бях принуден да изтърпя. – Звездите ми разказаха съдбите им и ми показаха как ще се развие тази битка, ако не действам. Или Рокси, или сестра и, а може би дори и двете щяха да умрат точно както ти ми каза, че ще умрат, ако не сключа тази сделка.
– Каква сделка? – Попита той, а позата му беше твърда, сякаш се подготвяше за удар, който вече знаеше, че ще дойде.
Взирах се в него няколко дълги секунди, знаейки, че в момента, в който изкажа тази истина, тя ще стане реалност. Щях да загубя контрол над нея. Да я хвърля в реалността и да бъда принуден да се справя с всичко, което произлезе от нея, ако го направя.
Думите паднаха от устните ми набързо, от което ме заболя, докато се измъкваха от мен. Защото може би се страхувах да загубя Рокси, когато сключих тази сделка, може би бях повече от готов да заменя живота си с нейния, защото изпитвах силни чувства към нея. Но все още не бях изпитал какво би било чувството да я обичам истински и да бъда обичан от нея. И това блаженство, което бях откраднал за нас, бързаше към неизбежен край, който щеше да и причини само още повече болка. Единственото нещо, което се бях зарекъл никога повече да не правя.
– Размених живота си за техния. Получавам една година, за да и докажа, че мога да и дам света, а после звездите ще и го отнемат, когато ме призоват в прегръдката си.
Челюстта на Гейбриъл падна и можех да кажа, че не е могъл да предвиди тези думи да излязат от устата ми. По дяволите, аз дори не знаех, че ще му ги кажа, докато те не си пробиха път на свобода. Но беше така. Грозната, честна истина и сега тя го разрязваше, както ме разрязваше мен.
– Това ще я унищожи – издиша той, а болката в очите му от името на момичето, което обичах достатъчно, пропука нещо в мен.
– Знам – изтръпнах, усещайки суровата жестокост на тази истина, докато я изричах. – Аз съм слаб. Знам, че трябваше да стоя настрана от нея. Трябваше да прекарам тази година в опити да я накарам да не се влюби в мен, за да ме боли по-малко, когато дойде моментът, но аз… аз съм нищо без нея, Гейбриъл. Тя е единственото момиче, което някога ме е погледнало и е видяло в кожата ми човек, който си заслужава да бъде обичан. Тя не виждаше положението ми, властта ми или богатството ми. Тя видя мен и ме накара да стана по-добър мъж за нея. Тя е всяка фантазия, която някога съм имал, и всяка мечта, за която някога съм се осмелявал да помисля, но тя е дори по-добра от това, защото е истинска. Не мога да се откажа от нея. Ако се наложи, мога и да забия нож в сърцето си точно сега.
– О, дявол да го вземе – издиша Гейбриъл, очите му се насълзиха от Прозрението, докато поклащаше бавно глава, сякаш се опитваше да отрече съдбата, изложена пред мен, но аз знаех, че не може. Силата на звездите беше толкова огромна на онова място, че знаех, че няма как да ги отрека и в този случай. Бях сключил сделката си с тях. Нямаше как да променя цената. – Съжалявам, Дариус… Не виждам друго бъдеще за теб…
Лицето на Гейбриъл се сгърчи от болка, сякаш вече виждаше бъдещето, с което остава Рокси, и в този единствен поглед знаех, че това ще и навреди повече от всички ужасни неща, на които я бях подложил в миналото. Бях дал живота си за нейния, но аз бях този, който се отърва леко от тази размяна.
– Трябваше да го направя – промълвих аз. – Не можех да я оставя да умре.
Гейбриъл кимна безнадеждно, преди да пристъпи напред и да ме придърпа в силна прегръдка. Беше толкова неочаквано, че само замръзнах, несигурен какво, по дяволите, да направя с това от човек, който ясно показваше, че не ме харесва от момента, в който се запознахме.
– Моля те, не казвай на другите – помолих аз. – Знам какво ще направят. Ще искат да се съсредоточат върху това да променят тази съдба, да сключат някаква друга сделка и да се опитат да ме спасят, въпреки че е безнадеждно. Ние трябва да се съсредоточим върху това да убием баща ми и да унищожим нимфите, да не говорим за онази кучка Сянка, която работи с него. Те не могат да губят това време за мен. Какво ще стане, ако протакането им струва повече животи, отколкото моя?
Гейбриъл се отдръпна и се намръщи към мен, но кимна бавно. – Прав си – каза той, явно виждайки и това бъдеще. – Те ще се съсредоточат върху спасяването ти, а не върху унищожаването му и…
– И независимо от това за мен няма надежда, нали? – Поисках, като почти ми се искаше да ми каже, че греша, макар вече да знаех, че няма да го направи.
– Съжалявам, Дариус – отвърна той и поклати глава. – Обещавам, че ще продължа да се вглеждам в бъдещето ти, за да видя дали не се появява някакъв начин, но…
– Да – казах с горчивина, опитвайки се да не мисля за всички неща, за които ме болеше да живея отвъд този ултиматум. Все пак сега нямаше значение. Трябваше да се концентрирам върху това, което можех да направя с времето, с което разполагах.
– Какво означава това за намеренията ти за трона? – Попита ме Гейбриъл и аз си поех дълго дъх.
– Вече не знам. Бях роден да управлявам, но сега ми е съдено да умра. Но все още е вярно мнението ми, че Вега не знае достатъчно за управлението на това кралство, за да претендира просто за трона и да го вземе. Те не знаят почти нищо за начина, по който се управлява нашата политическа система, и може да са могъщи, но не са запознати с всички неща, които би трябвало да знаят, за да могат да управляват успешно. Всичко, което някога съм искал, е кралството ни да се управлява по-добре, отколкото е било в миналото. И все още не съм убеден, че две момичета, отгледани от смъртни, биха могли да се справят по-добре от братята ми, които са научени на начините на нашия свят от момента на раждането си. Имаме безкрайни планове как да помогнем за подобряването на Солария и живота на хората в нея. Съмнявам се, че Вега дори знае откъде да започне.
– Значи ще накараш Ксавие да заеме твоето място в Съвета? – Попита Гейбриъл, без да изказва собствено мнение за мислите ми по темата за трона, макар че трябваше да предположа, че той е изцяло за това сестрите му да го заемат. Но със сигурност можеше да види какво би донесло това бъдеще на кралството ни, така че може би той беше правилният човек, когото да помоля за съвет по въпроса.
– Да – съгласих се аз. – В интерес на истината прекарвам каквото мога време с него, помагайки му да засили магическите си способности. Той вече е получил същите уроци по политика и управление, каквито имах аз като дете, а и така или иначе е по-добър човек от мен.
Гейбриъл кимна.
– Мога да видя това бъдеще като възможност. Кралство, управлявано от другите наследници и твоя по-малък брат. Но то е едно от многото бъдеща, които ни се откриват в момента, а пътят към почти всички тях е проправен със смърт. Най-вероятният път в момента е, че баща ти ще заличи всички ни с течение на времето и жестокото му управление ще продължи.
– Няма да стане – изръмжах яростно. – Ако има нещо, което съм твърдо решен да постигна преди смъртта си, то е да видя как главата на това копеле се откъсва от предателското му тяло.
Гейбриъл отвори уста, за да отговори, но вместо това остана смъртно неподвижен, а очите му се стрелкаха напред-назад, тъй като виждаше нещо, което беше отвъд моето разбиране, и звездите му даваха някакво видение.
– Трябва да тръгваме – изпъшка той, когато отново се опомни, а страхът в гласа му накара сърцето ми да се разтупти.
– Какво е това? Намерил ли ни е? Нападнати ли сме? – Поисках.
– Не тук. Не и ние. Твърди, че стадото на Пегас, в което е участвал брат ти, е свързано с бунтовниците и е наредил избиване…
– Какво? – Изригнах, а в крайниците ми пламна огън, докато драконът ми надигаше глава в очакване на битка.
– Трябва да намериш брат си. Само ти и Ксавие. Ако тръгнеш сега, имаш шанс да го изпревариш в академията – но Дариус, всяка секунда, която губиш, може да означава още един загубен живот. Трябва да побързаш.
– Къде е той? – Попитах, знаейки, че трябва да му се доверя или да се изправя пред цената в кръв, която той вече беше предвидил.
– Той е с майка ти и Хамиш пред кухнята. Трудно ми е да видя голяма част от това, което ще се случи в академията, но знам, че ако успееш да спасиш стадото на Пегас и получиш оборудването за тъмна магия на Ланс, бъдещето ни изглежда по-светло.
– Разбрах – казах аз и се промуших покрай него, а последните му думи ме преследваха, докато се втурвах в спринт.
– Бягай, Дариус! Съдбата се променя с всяка изминала секунда!

Назад към част 14                                                      Напред към част 16

9.

МНОГО ПО-КЪСНО, ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ, В КОИТО ТРЯБВАШЕ ДА ВЪЗПРОИЗВЕЖДА В СЪЗНАНИЕТО СИ СЪБИТИЯТА, ДОВЕЛИ ДО РАЗБИТОТО СЪРЦЕ И ТРАГЕДИЯТА, НИКС ЧЕСТО ОБВИНЯВАШЕ СЕБЕ СИ…

Срещата с белия бик разтърсва Калона до основи. Съществото беше отвратително и това, което предложи, беше невъзможно, но думите на бика съдържаха подла истина, която крилатият безсмъртен не можеше да отрече. Тази истина започна да се върти в съзнанието на Калона, като безкрайно напомняше за собствения му страх – за собствената му уязвимост.
Той не можеше да сподели Никс с Еребус. Нямаше да може да контролира гнева си, ако Еребус станеше любовник на Никс, защото нямаше да може да понесе отчаянието, което щеше да му причини нейната изневяра.
Окаян, Калона отлетя към водопада на Никс с надеждата да открие там своята богиня. Водопадът беше празен, но в него нямаше нищо друго освен сянката на нейната красота.
Той отиде до синьото езеро и седна до лодката, която беше изваял, в очакване тя да се появи. Никс не се появи.
Калона дори потърси малката луда фея, Л’ота, но макар да му се стори, че я е зърнал как се крие в сенките, тя отказа да отговори на призива му.
Мразеше да не може да призове своята богиня. Не искаше да я контролира, изобщо не ставаше дума за това. Просто се нуждаеше от начин да говори с нея, да я докосне, да бъде в нейно присъствие. Само Никс можеше да успокои надигащото се в него отчаяние. Само Никс можеше да го успокои и да излекува онова, което знаещите думи на бика бяха разрушили.
Калона беше напълно безнадежден без Никс и от безнадеждността му растеше разочарованието.
Къде беше тя? Защо го беше оставила сам? Нима вече не го обичаше? Нима вече не го желаеше? Нима не се нуждаеше от него, както той от нея?
Никс беше ли с Еребус, а не с него?
Отчаян, неспособен да се съсредоточи върху изпълнението на последния тест, който трябва да премине, за да му бъде позволено да влезе в царството на Никс, Калона се издигна в небето, търсейки света не за Никс, а за своя брат, златния син на слънцето.

* * *

– Там! Най-сетне готова ли е? Забравих ли нещо? – Никс прокара ръка по покрития с кожа диван и огледа просторната стая, която беше избрала за Калона.
– Забравила ли сте златния.
– Еребус? Не бъди глупава, Л’ота. Приготвих стаята му по-рано. Тя е там, от страната на двореца, която се отваря към утринната слънчева светлина.
– Не до твоята стая.
– Не, има само една стая, която граничи с моята стая и…- Богинята прекъсна обяснението си с поклащане на глава. – Л’ота, има ли нещо нередно с теб? Напоследък изглеждаш не на себе си. Дали не прекарваш твърде много време на Земята? Надявам се, че не съм те преуморила, като те помолих да провериш Калона вместо мен и да ми помогнеш да подготвя тези покои. – Богинята спря, за да се усмихне на Скиаеда. – Просто аз разчитам на теб, дори повече, отколкото на сестрите ти. Отдавна се грижиш много добре за мен, Л’ота. Искаш ли да се присъединиш към дриадите, докато те се забавляват в царството на смъртните долу? Сигурно им харесва. Изглежда, че никога не се уморяват.
– Аз не се забавлявам. Л’ота се засуети, докато шепнеше отговора си на Никс. Богинята си помисли, че изглежда необичайно нервна.
– Е, вярно е, че Скиаедите са по-сериозни от дриадите, но може би ще откриеш, че малко пърхане е забавно.
– Така ли заповядваш?
– Разбира се, че не! Не заповядвам нито на теб, нито на когото и да било от феите да се перчи. Просто исках да кажа, че изглеждаш уморена и че съжалявам, ако съм те изморила. Л’ота, тази вечер искам да си починеш. Не се притеснявай, за Калона, Еребус или за мен. Тази вечер, малката, е само за теб. – Богинята се усмихна на феята и погали мекия кичур на косата ѝ.
Л’ота наведе глава и каза:
– Заповядай. Аз се подчинявам. После се плъзна в сенките и изчезна от стаята, а богинята поклати глава и въздъхна. – Въпреки че са с мен от векове, феите си остават толкова странни същества. Понякога вярвам, че разбират твърде много, а понякога – че е твърде малко. Е, почивката от задълженията ѝ би трябвало да попълни енергията ѝ, независимо дали е поискала това, или не. – Никс отново огледа стаята и се усмихна. – А аз я държа много заета с подготовката на двореца за присъствието на Калона и Еребус.
– Калона…- Никс повтори името му, като хареса звука му. О, как и беше липсвал! Нарочно се беше въздържала да го посещава, за да не се разсейва и да се подготви добре и бързо за последното изпитание. И Калона очевидно беше съгласен с нея; той нито веднъж не я бе повикал, макар че Л’ота го посещаваше всеки ден и търпеливо чакаше да върне призовката си на Никс. Така Никс вярваше, че най-голямото му желание е същото като нейното – да завърши финалния тест възможно най-бързо, за да може да се присъедини към нея в другия свят за цяла вечност!
Сега дворецът беше готов, макар и много празен. А Калона беше толкова близо! Може би щеше да може да го посети веднъж, но само за част от вечерта. Щеше да му покаже колко е нетърпелива да го има до себе си, а после щеше да го остави да се подготви.
– Крилатият те вика. – Сякаш Калона беше прочел мислите ѝ, а Л’ота изведнъж се оказа там и прошепна думите, които богинята от дни тайно копнееше да чуе. – Той е при гейзера. Л’ота смръщи нос, спомняйки си миризмата на това място.
Никс се засмя весело.
– Колко мило от негова страна, че избра да се срещне с мен при Стария Фейтфул! Това показва, че наистина се е отърсил от ревността си към Еребус. О, Л’ота! Може ли да е по-съвършен? – Богинята прегърна феята, вдигна малкото създание и затанцува игриво из красиво украсената зала, която очакваше нейния любим.
Никс все още се смееше, когато пусна Скиаеда и побърза да си избере нещо красиво и прозрачно, което да облече, твърде разсеяна, за да чуе последните съскащи думи, които създанието щеше да ѝ каже:
– Да, да, Л’ота гледа. Л’ота ще ти каже. Л’ота ще ти покаже!

* * *

Много по-късно, през вековете, в които трябваше да възпроизвежда в съзнанието си събитията, довели до разбитото сърце и трагедията, Никс често обвиняваше себе си. Ако не беше толкова момичешка, толкова главозамайваща, толкова небожествена, може би щеше да спре да се пита защо и как се случват нещата и да предотврати ужаса на това, което щеше да се случи. Но не го е направила. Никс нито веднъж не се бе запитала защо Л’ота е станала толкова дистанцирана и отбранителна. Не се бе запитала защо не усеща присъствието на Калона, когато тя се материализира в гейзера. Не беше достатъчно мъдра дори да се замисли дали Мракът, който усещаше, макар и да не можеше да я достигне, имаше силата да влияе на другите.
Не, на Никс ѝ липсваха мъдрост и опит и заради тази липса тя и много други платиха твърде висока цена за обикновена прошка.
Тази вечер Никс не знаеше нищо за бъдещата болка и съжаление. Единственото, което знаеше тази вечер, беше, че възнамерява да я прекара в прегръдките на любимия си.
Ето защо богинята бе напълно изненадана, когато се материализира на хребета с изглед към гейзера и бе посрещната от възклицанието на Еребус:
– Богиньо моя! Каква прекрасна изненада е да те видя! Признавам, че си мислех за теб и исках да чуя мнението ти за моето откритие. Така че появата ти тук е наистина случайна.
– Весела среща, Еребус. – Никс бързо възстанови самообладанието си. Дали Л’ота наистина беше казала кой крилат я е повикал? – Какво е това твое откритие?
– Ела с мен. – Той се усмихна и ѝ подаде ръка. – Намерих ги в бърлога, направена в корените на едно старо дърво, точно там. – Той посочи към дърветата над тях и помогна на Никс да се изкачи по скалистите възвишения. – Внимавай – каза той, като я вдигна над един храст с бодли.
Той поведе Никс към едно ароматно кедрово дърво. Притиснал пръст към устните си, той внимателно отдръпна листата на една папрат, за да разкрие спретната малка бърлога, сгушена в масивните корени на дървото. В бърлогата имаше пет пухкави, космати същества.
– Котенца! – Възкликна Никс, като накара бебетата да се събудят и да и намигнат с ярки, любопитни очи.
– Значи тя е била права. Дивите котки наистина ви радват – каза Еребус, звучейки доволен от себе си. – Те не се страхуват от теб, макар че по този начин не облагодетелстват никого другиго. – При звука на гласа му котетата бяха наклонили гръб и издадоха съскащи, плюещи звуци към него.
Никс се засмя и ги погали, успокоявайки миниатюрната им ярост.
– Разбира се, те не се страхуват от мен. Те познават своята богиня. И ми допадат, много ми допадат! Дотолкова, че всъщност съм скрила едно от тях в другия свят заедно с мен. – Никс погледна Еребус. – Тя?
Усмивката на Еребус го направи да изглежда момчешки очарователен.
– Майката Земя, разбира се.
– Разбира се. Малко неща могат да бъдат запазени в тайна от Великата майка.
– Това притеснява ли те?
– Не, изобщо не. Ценя приятелството ѝ и обичта, която изпитва към мен. Притеснява ли те това?
– Не! Аз обичам Великата майка и царството на смъртните. Има толкова интересни същества, които го населяват. И аз и дължа огромна благодарност – тази на моето творение.
– Ти си наистина добър и щедър, Еребус.
– Благодаря ти, богиньо моя. Би ли седнала с мен за малко и да изчакаме гейзерът ти да изригне, за да го наблюдаваме заедно?
– С удоволствие – увери го Никс. Преди да затвори бърлогата с клоните, тя хвърли последен, продължителен поглед към котенцата.
– Майката Земя спомена ли ти случайно дали ще има нещо против, ако скрия още няколко диви котки?
Еребус се засмя.
– Не, не е, макар че ще я попитам за това, когато я посетя следващия път.
– Значи я посещаваш редовно? – Никс попита, докато се връщаха към хребета с изглед към гейзера.
– Да. Наслаждавам се на компанията ѝ, макар че не разбирам манията ѝ по феите.
– Бих те предупредила да свикнеш с тях, но те изглежда предпочитат царството на смъртните пред това на Другия свят. Напоследък дори моята Скиаед е темпераментна.
– Скиаед. Това е малката розова фея, която толкова често е в сянката ти?
– Да, Л’ота. Не си ли говорил с нея днес?
– Не, не съм виждал съществото от последния тест – каза Еребус. После спря и я вдигна от краката и. – Богиньо, навсякъде има храсталаци, а скалите са с остри ръбове. Следващия път, когато ме посетиш тук, ще те помоля да не забравяш да носиш обувки.
– Ще го направя – каза тя. – Но дотогава ще оценя галантността ти.
Когато стигнаха до билото, Еребус я сложи внимателно на една гладкостенна скала, която се превърна в идеален стол. Той седна на скалистата земя до нея и двамата се загледаха към гейзера. Никой от двамата не проговори, но тишината между тях не беше неприятна. Никс си мислеше колко приятно и спокойно е там и как силата на миризмата едва достига до билото, когато земята започна да ръмжи, а после свистящи вълни оповестиха прииждащата вода и колоната изригна във въздуха, отправяйки се нагоре, на фона на пурпурно-розовия залез.
Никс хвана ръката на Еребус.
– Толкова е красиво! Още веднъж ти благодаря, че създадеш за мен нещо толкова красиво.
– Усмивката ти е достатъчна благодарност – каза Еребус. После наклони глава и златният му поглед улови нейния, търсещ. – Трябва да отидеш при него.
Никс примигна от изненада.
– При него?
– Калона. Трябва да отидеш при него. Той има нужда от теб. С теб той е по-добро същество, отколкото е без теб.
– Дадох му време да…- Никс се спря, без да иска да изглежда незаинтересована от чувствата на Еребус.
– Ти му даваше време да се съсредоточи върху последния тест без разсейването на твоята прелест – довърши Еребус вместо нея. – Сигурен съм, че това е изглеждало добра идея, но ако познавам брат си, а аз осъзнах, че го познавам, тъй като той всъщност е просто друга версия на мен самия, мога да ти кажа, че самотата не му носи съсредоточаване. Той има нужда от теб – повтори Еребус.
– Никога ли не изпитваш ревност за това, което споделяме с него?
– Не, моя светла, красива богиньо. Доволен съм от тази съдба, за която съм създаден. От мен не би излязъл много добър воин.
– Не говорех за ролята на воин – каза тя тихо и срещна слънчевите му очи.
Усмивката му беше топла.
– Ако някога пожелаеш да бъда твой любовник, с най-голямо желание и радост бих отвърнал на това желание – толкова често или толкова рядко, колкото ти пожелаеш. Но нямам желание да претендирам за твоето тяло като за мое и единствено мое. Единственото ми желание е да си щастлива и вярвам, че с брат ми до теб, като твой воин и любовник, е това, което би те направило най-щастлива. Това би направило и него най-щастлив, което е важно за мен, макар че съм сигурен, че ще ми трябват векове, за да убедя Калона в това.
Никс се плъзна от каменното си столче в скута на Еребус, където го обгърна с ръце и го прегърна силно.
– Ти наистина ме правиш щастлива, много щастлива!
– Тогава аз няма да прекъсвам това щастие.
От прегръдката на Еребус Никс вдигна поглед към тъмнеещото небе и видя Калона да се носи над тях, а гласът му беше толкова равен и безчувствен, колкото и изражението му.
– Братко! Ела, присъедини се към нас – каза Еребус, стана и внимателно помогна на Никс да се върне на скалистото си място. – Току-що говорихме за теб.
– Чух само гласа на твоята богиня – каза Калона, без да поглежда към Никс. – И тя говореше за голямото щастие, което и носиш. Никс, с твое позволение ще те оставя на това.
– Имаш моето разрешение – каза Никс, а гласът ѝ звучеше много младо.
Със светкавица на сребърни криле Калона изчезна в хоризонта.
Еребус въздъхна.
– За един воин той изглежда ужасно чувствителен.
– Той ме мрази – каза Никс.
– Обича те – поправи я Еребус. – Ето защо отлетя в пристъп на ревност. Всичко, което трябва да направиш, е да го намериш и да му обясниш защо си казала, че те правя много щастлива. По-късно ще му спомена, че ако ще подслушва, трябва да се научи да го прави по-внимателно.
– Еребус, ти си добър приятел – каза Никс и се наведе да го целуне по бузата.
– А ти си добра и любяща богиня – каза Еребус. – А и съм готов да изпълня последния тест.
– Да призовем Духа, за да извика Майката Земя?
– Има много време за това. Мога да почакам малко, докато се помириш с брат ми.
Никс го прегърна отново, а после се изправи и като си помисли за Калона, призова магията на Божествеността към нея. Тя я вдигна и, оставяйки след себе си следа от блестяща звездна светлина, започна да носи богинята към морето от трева, което покриваше центъра на дивия континент.

Назад към част 8                                                           Напред към част 10

Глава 26

Маркъс

Искам да говоря с теб. Можеш ли да дойдеш в апартамента?

Загледах се в текста от Уилоу. Заставайки отново пред вратата на апартамента, имах ужасен случай на дежавю. Последния път, когато бях дошъл тук, тя напълно беше разбила всяка моя мечта. Сега се върнах. Вдигнах ръка, за да почукам, и замръзнах. Исках ли да го направя? Можех ли да издържам още много? Ако беше решила, че изобщо не трябва да сме един до друг, докато не се науча да контролирам нуждата си да изповядвам любовта си, можех да отида да скоча от някой проклет мост. Не. Тя не би го направила. Бях драматичен като проклето момиче. Кокалчетата ми се удариха в гладката дървесина и беше свършено. Бях тук.
Вратата се отвори почти веднага и Уилоу стоеше там и се усмихваше нервно.
– Ти дойде – каза тя. Можех да чуя облекчението в гласа и. Наистина ли си беше помислила, че ще и откажа?
– Ти питаш. Аз идвам.
Тя сдъвка долната си устна и аз погледнах встрани. Не можех да мисля за устните и.
– Влез. Искаш ли да пиеш нещо?
Тя кършеше ръце и хапеше устните си, Уилоу беше нервна.
– Не. Добре съм.
Исках да продължа с това. Комбинираната ни нервна енергия ме побъркваше. Исках да я хвана и да я успокоя. Но не можех. Не вече.
– О. – Тя се огледа наоколо и после се върна при мен.
– Добре, тогава би ли имала нещо против да седнеш?
Това ставаше все по-завладяващо с всяка секунда. Отидох и се свлякох на износения диван, където се бяха случили толкова много от любимите ми моменти с Уилоу.
– Ще седнеш ли? – Попитах я, докато тя се разхождаше няколко пъти и хвърляше нервни погледи към мен.
– Не, не мисля, че мога.
Добре.
– Уилоу, за какво става дума?
Тя спря и застана точно пред мен, а масичката за кафе беше между нас.
– Обичам те. – Сърцето ми почти спря да бие в гърдите ми. Тя не беше изричала тези думи от последния път, когато я държах в прегръдките си.
– И ти ме остави. Но… но ти се върна. Никой никога не се е връщал. Напускат ме и това е всичко. Искат да ме напуснат. Ти не го направи. И ти се върна.
Исках да се изправя, да се протегна през масата и да я дръпна в прегръдките си, но все още не бях сигурен, че мога да се изправя. Трябваше да чуя всичко, което тя искаше да каже.
– Да, върнах се. Сърцето ми никога не те е напускало.
– Липсваш ми.
Този път се изправих и заобиколих масата.
– Липсваш ми. Всяка секунда от всеки ден – прошепнах аз. Очите и ме проследиха, докато не се озовах на сантиметри от нея.
– Вярвам ти.
Имах нужда от повече от това.
– Доверяваш ми се – повторих аз.
Тя кимна, а ръката и се вдигна и погали ръката ми.
– Искам да опитаме отново.
Това бяха думите, които трябваше да чуя.

Уилоу

Устата му беше върху моята, преди да успея да отговоря. Задъхах се от изненада, а езикът му се възползва от това и се преплете с моя. Опитваше навсякъде. Хванах се за косата на тила му, докато той ме придърпваше нагоре, силно притискайки ме към себе си. След това бяхме на дивана. Устата му напусна моята и той започна да ме целува по цялото лице и по шията ми. Казваше ми колко много ме обича отново и отново, докато спускаше ръце по гърба ми, галеше дупето ми и ме притискаше към себе си.
Стенех в устата му, хапех и опитвах всеки гладък сантиметър от устата му. Усетих как блузата ми започва да се повдига, когато пръстите на Маркъс се допряха до кожата ми.
– Вдигни ръцете си – искането му беше нежно. Не възразих. Повдигнах ръцете си и блузата ми се откъсна от тялото ми, а след това ръцете на Маркъс отново бяха върху лицето ми и ме целуваше. Ръцете му бавно се спуснаха по шията ми и проследиха ключицата ми. Изстенах от неудовлетвореност. После ръцете му покриха сутиена ми. Изкрещях от това усещане. Предната закопчалка се разкопча и сутиенът ми падна, плъзгайки се надолу по ръцете ми. Маркъс спря да ме целува и седна, докато бавно сваляше сутиена от китката ми и го захвърляше настрани.
– Обичам те – издиша той, като вдигна поглед от голата ми гръд към очите ми.
– Аз също те обичам – отвърнах задъхано.
– Искам те, Лоу.
Кимнах. Не можех да формулирам думи.
Придърпвайки ме към себе си, той ме целуна, а аз се заиграх с подгъва на тениската му.
– Свали, -прошепнах срещу устата му. С едно бързо движение той я смъкна и аз се притиснах към него, въздишайки при усещането за топлата му кожа, оголена срещу моята.
– Уилоу – изстена той в ухото ми, докато проследяваше целувките си по шията ми.
Спрях да дишам, наблюдавайки как той спря да целува в горната част на гърдите ми. Топлият му дъх гъделичкаше зърната ми и ги правеше още по-твърди.
Когато устата му най-накрая прибра едно в устата си. Изкрещях името му и се отпуснах. Бях готова да се доверя на Маркъс. Напълно.
Когато отворих очи, се взирах в гладко очертаните гърди на Маркъс. Вдишах го. Обгърната в ръцете му, краката ни бяха преплетени един в друг. Което ми се стори доста вкусно. Не бях сигурна колко дрехи имам на себе си и дали изобщо имам такива. Определено бях без горнище. Това можех да кажа.
Зарових лицето си в гърдите му, за да заглуша кикота си.
– Какво е толкова смешно – попита Маркъс със сънлив глас развеселено.
– Гола съм – казах аз срещу гърдите му.
Гърдите му вибрираха от кикота му.
– Да, и е невероятно – отговори той.
Той посегна надолу и повдигна одеялото над нас.
– Не мога да повярвам, че и двамата успяхме да спим на този диван – прошепнах аз и се зачудих дали Кейдж се е прибрал и ни е видял в този вид.
– Трябва да поговоря с Кейдж да купим този диван. Сега той пази някои доста силни спомени за мен. Искам го.
Без да мога да сдържа усмивката си, наклоних глава назад и се вгледах в него. Обожавах сънливата му рошава коса.
– Как се чувстваш? – Попита той, изучавайки ме внимателно.
– Чудесно – отвърнах честно.
На устните му се появи секси усмивка:
– И аз.
Топлата му ръка се спусна по гърба ми и започна да гали бедрото ми.
– Толкова си мека – промърмори той. Очите му с тежки клепачи накараха вътрешностите ми да правят всякакви смешни неща.
– Кейдж може да е тук – напомних му, като плъзнах крака си между краката му.
– Хммм… той е.
Очите ми се отвориха широко.
Маркъс се ухили:
– Спокойно, той не е видял нищо. Бях те покрил цялата, когато той влезе.
– Какво каза?
Смятам, че точните му думи бяха:
– Ами, крайно време е да се шибаш.
Хихикайки се, аз се надигнах и го целунах по брадичката.
– Какво каза ти?
Маркъс ме целуна по главата:
– Съгласих се, от все сърце.

Назад кум част 25                                                                 Напред към част 27

Глава 12

До един индустриален склад, който отвън изглеждаше разнебитен, имаше около десет минути пеша. Няколко прозореца на горния етаж бяха счупени, а останалите бяха затъмнени с боя. Бях с лице на играч, но нямах никакви оръжия, нито пък използвах ангелската си магия. Бях на милостта на съдбата. Катя ми беше дала да изпия малко от онази отвара за магии, която ми позволяваше да правя основни магии за около двайсет и четири часа. Надявах се този човек да не ме изпита.
Джеймс отиде до някаква клавиатура отстрани на сградата и въведе код. Стоманената врата се отвори със съскане миг по-късно и аз дръпнах Брит вътре.
– Хей! – Промърмори Брит грубо, опитвайки се да ми се опълчи.
Очите ми обходиха пространството, докато влизахме вътре. Това, което отвън изглеждаше овехтяло, отвътре беше съвсем различна история. Имаше няколко телевизионни екрана за сигурност, с камери, насочени към различни части на града. Срещу далечната стена имаше кухня с лъскави метални плотове, където изглеждаше, че готви човешка робиня.
– Уилоу! Кой е този? – Някой изръмжа откъм дивана и главата ми се насочи натам.
Там, в шикозната малка всекидневна, беше демонът Бримстоун, небрежно облегнат на кожен диван.
Джеймс ме потупа по гърба.
– Това е моят приятел Трей. Той току-що пристигна в града и е донесъл на Маркс подарък. Той е вътре?
Още едно похъркване дойде от демона на Бримстоун, преди да се изправи и да изчезне в задната стая. Не можех да откъсна очи от жената, която готвеше в кухнята. Беше дребна и руса, напомняше ми малко на Кейт, майката на Брай. Изискваше се всеки грам самообладание, за да не издърпам крилата си, да не грабна жената и да не я издигна през най-близкия прозорец и да я откарам обратно в Ангелския град.
Голяма картина. Фокус.
Тя не изглеждаше малтретирана или недохранена, а просто претоварена.
– Уилоу! – Обади се дълбок зърнест глас зад гърба ми.
Космите по ръцете ми се изправиха. От задната спалня излезе демон Абрус с черна като катран коса, а на ръката му висеше демон Сукуб. Тя беше върбова, висока и със смъртоносен вид. На полето, когато видех някое от тези същества, първо стрелях, а после задавах въпроси. Сега небрежно щях да водя разговор с тях.
– Какво си ми донесъл? – Промърмори демонът Абрус.
Той говореше гладко, беше облечен безупречно и ми напомняше за самия Дявол. Маркс се носеше с атмосфера на превъзходство, а от раздърпания вид на сукуба личеше, че току-що са правили секс.
Отвратително.
Трябва да си всякакъв вид хардкор, за да спиш с жена, която плюе бръснарски ножчета за забавление. Дори не можех да се накарам да си помисля за Легиона, който щеше да се роди от тези чресла.
– Маркс! – Джеймс поздрави весело мъжа. – Новият ми приятел Трей току-що пристигна в града и ти донесе подарък. Той се надява да стане брокер. Да изкара малко допълнителни пари. – Джеймс беше все така усмихнат, но аз виждах напрежението в тялото му, макар и едва забележимо за тренираното ми око.
Демонът Абрис ме наблюдаваше с жълти очи, като се вглеждаше във външния ми вид и този на Брит.
Маркс плесна сукуба до себе си по задника, като я отстрани рязко. Тя го погледна неприятно, но излезе от стаята и се оттегли обратно в спалнята. Демонът Абрус се приближи до мен, лицето му беше напълно лишено от емоции.
– Всеки и майка му искат да бъдат брокери. Това е единственият начин да се изкарва приличен живот в този град. Но защо трябва да избера теб?
Хванах Брит силно под мишницата и я повлякох по-близо до него.
– Защото не се страхувам да чукам проститутка, а после да я заловя като робиня. Имам стоманени топки и ще свърша добра работа за теб.
Демонът Абрис избухна в смях и погледна Джеймс.
– Къде намери този човек?
Джеймс се усмихна.
– Знаех си, че ще ти хареса. – Той избягваше да дава подробна информация за това откъде се познаваме. Интелигентно.
– Джеймс, продай роба и запази десет процента от таксата за намиране за себе си. Брак, донеси ми бутилка текила! – Извика той зад гърба си, където внезапно се беше появил демонът Бримстоун. Той ме погледна с потъмнял поглед. – Искам да се запозная с новия си приятел тук.
Джеймс кимна и със сила измъкна Брит от прегръдката ми.
– Благодаря ви, сър.
Той срещна очите ми само за най-кратък миг, но в тях имаше нещо. Предупреждение. Това беше моят момент. Трябваше да изиграя ролята си или щях да си имам неприятности.
Когато Джеймс си тръгна с Брит, аз се озовах насаме с Маркс в неговата всекидневна и с бутилка текила. Кухненският роб и демонът от Бримстоун се бяха оттеглили и бяхме останали само ние.
Демоните на Абрис бяха силни. Никой не знаеше каква е степента на магията им, но аз бях виждал някои луди неща. В структурата на властта те отстъпваха само на самия Луцифер. Трябваше да действам внимателно.
Маркс наля два шота текила и бутна единия към мен.
– Предполагам, че пиеш? – Попита той.
Грабнах шота и наклоних глава назад, като го изпих с едно голямо преглъщане.
– Като риба.
Всъщност се бях отучил да пия, преди да дойда тук. Бях видял възможността да се превърна в алкохолик и бях сключил договор със себе си да не давя повече проблемите си. Но той трябваше да ми се довери, така че щеше да се наложи да наруша правилото си.
Той се усмихна и блесна с остри бели зъби. Това, в комбинация с острите му червени рога, които се намираха на върха на челото му, накара стомаха ми да се свие на възел.
Той ме изгледа хладнокръвно.
– Джеймс е доказал, че заслужава доверие, но все пак… съм предпазлив по отношение на теб.
Сърдечният ми ритъм се засили, но запазих лицето си спокойно.
– Защо е така? От какво би трябвало да се притеснява един демон от Абрус? Вие сте страхотни. – Влязох в ролята на звездоманиак, надявайки се, че той ще се хване на въдицата.
Изваждайки нож от ботуша си, той се наведе по-близо до мен.
– Защото тук, в града, ни предстои нещо хубаво. Нямам нужда Съпротивата на падналата армия да дойде и да ми го прецака.
Майната му.
– Мислиш, че съм от Падналата армия? – Засмях се и си налях още един шот, опитвайки се да прикрия треперещата си ръка.
Какво, по дяволите, правеше той с този нож?
Когато отдръпнах ръката си от наливането на бутилката, ръката му се измъкна и ме хвана за китката. Обърна я и погледна дебелите бели белези там.
– Тежък живот? – Попита той.
Гадняр.
Чудех се защо Рафаел ми е оставил тези белези, дали не е знаел, че ще настъпи момент като този и това може да разколебае Аброс да ми се довери. Не са много войниците от падналата армия, които правят опити за самоубийство.
Кимнах.
– Нещо такова.
Ако той се опита да ме убие, можех да скоча през прозореца на кухнята и да полетя, но, по дяволите, исках този концерт. Сега, след като бях видял какво правят с робите, че от децата правят роби, исках да помогна. Лошо.
– Трябва да ми докажеш, че не си Небесен. Ръката му все още беше върху китката ми, а другият нож беше готов за рязане.
Погледнах надолу към здравата му хватка.
– Какво, по дяволите, правиш? Познаваш ли много Небесни, които се опитват да се самоубият?
Той сви рамене.
– Познавам много благословени от ангели, които се промъкват в града ми и се опитват да се бъркат в бизнеса ми, но Небесните… те са най-лошите. Почти мога да ги усетя.
Той подуши китката ми и аз започнах да се потя.
– Пич, ти ме плашиш. Джеймс каза, че си готин. Аз не съм ангел. Аз съм полудял магьосник, който има проблем с авторитета. – Опитах се да дръпна китката си обратно, но хватката му се затегна.
Маркс държеше ножа над предмишницата ми.
– Ще трябва да ми го докажеш. – Със светкавично бързи рефлекси той преряза горната част на ръката ми, разсичайки я широко.
Подскочих, притискайки ръката си към гърдите.
– Какво, по дяволите, пич!
Този човек беше луд.
Маркс просто седеше и гледаше ранената ми ръка.
– Знаеш ли, пробвал съм десетки и десетки начини да се опитам да разбера дали някой е Небесен. Заклинанието за истината е добро, но не е безотказно. Това, което открих, е, че ако нараниш Небесен, кожата му регенерира и заздравява раната в рамките на пет минути.
Ебаси.
Беше абсолютно прав. Ръката ми щеше да се излекува и това щеше да е всичко. Щях да бъда убит на място. Погледнах към прозореца, но после в съзнанието ми се появи лицето на Ноа.
Ноа. Лечител. Аз също бях отчасти лечител – нещо, което често забравях и пренебрегвах. Винаги съм се чувствал повече воин, повече като Михаил, колкото и Рафаел да се опитваше да ме наставлява. Ако можех да излекувам порезно нараняване, не можех ли по някакъв начин да спра клетките да заздравяват? Да ги държа замразени, така че това да изглежда реално?
Успокоявайки ума си и трескавия си сърдечен ритъм, се съсредоточих върху болката в ръката си. Ноа беше по-добър в тези неща, визуализираше нервните окончания, клетките и всичко останало, но аз се постарах. Изпратих лечебното си съзнание към разреза на ръката си и насочих енергията там, за да го поддържам отворен, да поддържам притока на кръв. Бавната капка кръв се стичаше по пръстите ми и падаше върху килима.
– Може ли да ми дадеш кърпа, човече? – Попитах Маркс, който ме наблюдаваше като ястреб.
Той провери часовника си.
– След още три минути.
Изръмжах, мислейки си, че така би постъпил един нормален човек в тази ситуация, а той само се усмихна.
Изминаха още няколко минути и аз задържах тази лечебна енергия, като я принуждавах активно да пази кожата ми от образуване на струпеи. Трябваше да погледна преди него, за да мога да планирам изхода си, ако кожата изглеждаше заздравяла. Отлепих пръстите си назад и почти увиснах от облекчение, когато видях отворения разрез, от който бавно капеше кръв.
– Хайде, човече! Минаха пет минути. Ще изгубя съзнание тук – подканих го.
Тогава Маркс се изправи и черните му маслени крила се разпериха. Той бавно се запъти по пода към мен. Спрях и затаих дъх. Той миришеше на сяра и масло, когато протегна ръка и я отлепи назад. Погледна дълбоко порязаната ми и кървяща ръка и се усмихна, като ме потупа по гърба.
– Добре дошъл в моя екип, сине. Ти си новият ми брокер.
Облекчението, което ме заля, беше краткотрайно. Какво бях направил току-що? Животът ми вече официално имаше срок на годност.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14