Категория: Т.О. Смит

Глава 15
ДЕЙМЪН

Погледнах към Касиди, когато тя влезе в залата. Беше облечена със сарафан, който стигаше до средата на бедрото, а черната ѝ коса беше прибрана на кок на върха на главата ѝ.
Четири месеца по-късно, а тя все още продължаваше да спира дъха ми.
Натиснах бутона за намаляване на скоростта на бягащата пътека, като забавих хода си.
– Всичко ли е наред? – Попитах я.
– Трябва да наблюдаваш Емили – каза ми тя. – Трябва да отидо до магазина. Забравих балоните за партито.
– Подай ми онази кърпа там – казах ѝ, посочвайки кърпата, която беше поставена на пейката.
Днес бяха рождените дни на Райкър и Джейла, а Джейла настояваше за парти, така че, разбира се, Купър се огъна и ѝ обеща шибан балон за рождения ден.
И по някакъв начин моята жена се оказа принудена да помага в приготовленията, макар да знаех, че няма нищо против.
Гледах как Касиди нарочно се навежда в кръста, за да вземе кърпата, показвайки извивката на бузите на дупето си. С ръмжене натиснах бутона „стоп“ и слязох от бягащата пътека, като я завъртях с лице към себе си. Тя изтръпна от шок, но това изтръпване бързо се превърна в секси задушевен стон, когато я опрях до стената, обгърнах леко гърлото ѝ с ръка, разтворих краката ѝ и плъзнах пръсти по бикините ѝ.
Толкова мокра – готова за чукане.
– Деймън – изстена тя.
– Мога да го направя бързо, бейби – промълвих аз, знаейки, че тя се притеснява за Емили. На годинка нашето момиченце беше шибан ужас, особено след като вече можеше да ходи. Но се надявах, че ще успея да държа Касиди достатъчно тиха, за да се измъкнем бързо и тя, и аз. Леко захапах ушната ѝ мида.
– Просто трябва да мълчиш.
Тя кимна, като вече почти се задъхваше за мен. Измъкнах члена си от шортите и избутах бикините ѝ настрани. Изстенах, когато се плъзнах дълбоко в нея, а путката ѝ вече ме притискаше.
Тя захапа силно рамото ми, когато се измъкнах и се върнах обратно в нея. Ноктите ѝ се впиха в гърба ми, но болката ме подтикна да продължа. Вкопчих пръстите си в бузите на дупето ѝ и я чуках силно и бързо, докато тя не свърши, а дъхът ѝ секваше. Най-накрая си позволих да я пусна, а името ѝ изригна на устните ми.
След като свалих и двамата, нежно я изправих на крака. Тя издаде звук на отвращение.
– Твоята сперма се стича по крака ми.
Усмихнах ѝ се.
– По-добре си вземи допълнителен чифт бикини, скъпа – предупредих я аз. – Толкова силно, колкото току-що ми дойде, че цял шибан ден ще ти тече сперма.
Тя се втренчи в мен, а бузите ѝ пламнаха в червено. Дори и след толкова време, тя все още се изчервяваше от начина, по който ѝ говорех.
Целунах я.
– Вземи си душ. Имам Емили, докато свършиш, отиди до магазина и се върни. – Казах ѝ.
– Сигурен ли си? – Попита ме тя.
Извъртях очи. Тя правеше това всеки път. Обичах да бъда баща и обичах да прекарвам време с Емили.
– Хайде, върви – наредих аз.
Тя се втурна от стаята, а аз тръгнах да търся нашето малко чудовище. Емили седеше на пода във всекидневната с някои от играчките си, тиха и доволна.
Седнах пред нея и тя веднага се оживи.
– Татко! – Изпищя тя. Тя се хвърли към мен, а аз се засмях, докато я обгръщах с ръце.
– Това, че не си мрачна майка, сериозно ми бърка в главата – обяви Логан, докато влизаше в къщата ми.
Погледнах го.
– Имам шибан звънец на вратата.
– Езика – смъмри го Кас, докато слизаше по стълбите. Усмихнах ѝ се. – Тя всеки ден възприема нови думи – напомни ми тя. – Не ми се иска да се опитвам да я предпазя от това да изрича ругатни навсякъде.
Усмихнах се.
– Ще направя всичко възможно, бейби, но не обещавам. Говната са като втори шибан език – казах ѝ, доказвайки правотата си.
Тя извъртя очи, но коленичи и притисна целувка към устните ми.
– Ще се върна. И знаех, че Логан ще дойде. Снощи му изпратих SMS с молба да дойде и да ти помогне да натовариш нещата в пикапа. – Тя притисна целувка към бузата на Емили. – Ще се върна. – Тя се усмихна на Емили. – Бъди добра с татко.
– По дяволите – измърмори Емили.
Касиди затвори очи и си пое дълбоко, успокояващо дъх, докато двамата с Логан избухнахме в смях. Емили изпищя и го повтори. Касиди присви очи към мен, докато се изправяше.
– Ти си отрязан.
– Отрязан? – Попитах. Изправих се и подадох Емили на Логан, като му извъртях очи, когато я накара да повтори отново думата по дяволите. Втурнах се след Касиди, докато тя излизаше от къщата. Хванах задната част на роклята ѝ и я дръпнах обратно към себе си, като я завъртях с лице към мен. Прокарах бедрото си между краката ѝ. Тя изстена от това усещане.
– Отрязан, а, бейби? – Прошепнах, наблюдавайки как сините ѝ очи потъмняват, превръщайки се в течни басейни с океанско синьо.
Толкова шибано красиви.
– Сигурна ли си в това? – Попитах я.
– Казах, че си отрязан – издиша тя. – Не аз.
Усмихнах се.
– Шегата е в твоя полза, скъпа. Обичам всички аспекти на секса, дори и тези, от които само ти се възбуждаш. – Целунах я силно, захапах устната ѝ, дръпнах я, преди да разтворя устните ни. – Ти си моя, бейби – изръмжах аз. Хванах я за дупето, дръпнах я още по-близо до себе си, притискайки я към бедрото си. Устните ѝ се разтвориха, а в гърлото ѝ пропълзя тих стон. – Не забравяй това.
– Невъзможно е – измърмори тя.
Пуснах я, наблюдавайки как се опира в парапета на верандата и оправя роклята си, а дишането ѝ е малко по-тежко.
– Бъди внимателна – казах ѝ.
Тя кимна, облизвайки устните си. Обърнах се и се върнах в къщата с усмивка на уста.
Харесваше ми да я изнервям.

Назад към част 14                                                                     Напред към част 16

Глава 14
КАСИДИ

Бавно отворих очи и се вгледах в обикновените бели плочки на тавана над мен. В стаята беше предимно тъмно. Единствената светлина, която блестеше, беше тази от банята, където някой беше открехнал малко вратата.
Бавно извърнах глава и малка усмивка докосна устните ми. Деймън се беше облегнал назад на стола до болничното ми легло, устните му бяха леко разтворени, докато спеше с Емили на гърдите си, хванала медальона му в малкия си юмрук.
Тя имаше сериозна мания по тези неща.
– Деймън – прошепнах аз, опитвайки се да привлека вниманието му, без да я събудя.
Той бавно отвори очи и обърна глава, като ме погледна.
– Здравей, момиченце. – Той бавно седна, като внимаваше да не събуди Емили. Изправи се, постави я в столчето за кола и я покри с бебешкото ѝ одеяло, като някак си не я събуди, докато го правеше. След това се приближи до мен, взе лицето ми в ръцете си и ме целуна меко и бавно.
– Ебати уплахата, жена – измърмори той. Внимателно седна на ръба на леглото и хвана ръката ми в своята. – Имаш ли нещо против да ми кажеш какво, по дяволите, се случи?
– Не знам как ни отвлякоха – казах му честно. – Не си спомням нищо. – По дяволите, главата все още ме болеше. Преглътнах нервно. – Но Джеферсън – той искаше… – спрях, без да мога да довърша изречението. В гърлото ми се надигна жлъчка, но я преглътнах обратно.
– Спокойно – успокои ме Деймън, като прокара палеца си напред-назад по гърба на ръката ми. – Успокой се. Мисля, че имам доста добра представа какво е искал от теб. – Погледнах към него. Той се мръщеше, а в очите му имаше толкова много мъка и ярост, че чак ме разкъсваха. – Той не за първи път ти прави това, нали?
Поклатих глава. Деймън затвори очи за миг. Търпеливо изчаках, наблюдавайки как той бавно ги отваря отново. Стиснах ръката си върху неговата в знак на мълчалива подкрепа.
– Ами, той е мъртъв – изръмжа Деймън. Очите ми се разшириха от изненада. – Прерязах му гърлото сам. – Той вдигна ръката ми, като притисна челото си към пръстите ми. – Толкова ми е кофти, че те подведох. Наруших обещанието си към теб, Кас.
Преглътнах трудно.
– Ти дойде заради мен, Деймън, и за мен това е всичко, което има значение. – Това беше всичко, което бях искала от години, и най-накрая той беше моят герой.
Той се наведе напред и допря устните си до моите.
– Ще прекарам остатъка от живота си, за да ти наваксам това, бейби – обеща той. Нежно постави ръката си върху корема ми. – Имаш ли нещо против да ми кажеш как се случи това?
Долната ми устна потрепери. Очите ми се напълниха със сълзи.
– Съжалявам – промълвих. Той посегна да докосне бузата ми. – Не можех да преживея всичко отново, затова…
– Шшш – успокои ме Деймън. Той се наведе напред и допря носа си до моя. – Никога повече, бейби.
На вратата се почука леко. Деймън вдигна поглед, когато Винсънт и Логан влязоха в стаята. Винсънт ми се усмихна.
– Радвам се да те видя будна, момиче. – Той погледна Деймън. – Брет дойде с Оливия – предложи да вземе Емили от ръцете ти, докато Касиди е тук, в болницата.
Деймън ме погледна. Кимнах.
– Това е добре – казах им. – Предай им, че им благодаря.
Винсънт ми се усмихна.
– Ще го направя – каза ми той, докато Логан пристягаше Емили в столчето за кола. След като излязоха от стаята, Деймън легна до мен и обви ръка през гърдите ми. Поставих ръката си върху ръката му и затворих очи. – Продължавай да спиш. Скоро ти предстои да получиш още малко морфин.
– Това обяснява защо се чувствам толкова отпаднала – промълвих.
Той пусна хриптящ смях и притисна целувка към слепоочието ми.
– Спи, Кас – тихо нареди той.
Прокарах палец по татуираната му ръка.
– Емили е в безопасност, нали? – Попитах го.
Той за миг стегна ръката си около мен.
– Тя е в безопасност – увери ме той. – Алехандро защитава инвестициите си, така че мога да заложа на това, че Винсънт и Логан имат някои от хората на Алехандро, които пътуват с тях обратно към Охайо.
Обърнах глава, а устните ми едва докоснаха неговите.
– Благодаря ти, че дойде за мен.
Той се наведе малко напред, като долепи устните ни една до друга.
– Винаги, бейби.

***

Следващите няколко дни в болницата бяха тежки. Да ходя отново след операция и да се раздвижа беше абсолютно най-лошото, а Деймън не го прие добре. Трябваше да го принудя да остане в стаята, докато се разхождах по коридора, защото той искаше само да ме носи и да псува всички, че ме карат да се напрягам.
Но днес Деймън най-накрая ме заведе у дома.
Загледах се във всички мотори и коли, които седяха в предния двор, когато спряхме до къщата. Бяха се събрали безумно много хора.
Деймън въздъхна, докато бавно спираше пикапа си и го паркираше.
– Ако ще те претоварват, ще отида да им кажа да си тръгват – каза ми той, като ме погледна с онези невъзможно тъмни очи. – Това е просто нещо, което клубът прави. Ние сме семейство и те са изключително разтревожени за теб.
Преглътнах трудно.
– Мислех, че майчината харта е много по-малка – изпищях.
Деймън кимна.
– Така е, но изглежда, че се е появила и Тексаската харта. – Той се пресегна и нежно стисна бедрото ми. – Нямаш нищо против, или искаш да им кажа да си ходят?
Поех си дълбоко дъх.
– Мога да се справя – казах му. И щях да го направя. Не бях слаба.
Той кимна и се измъкна от пикапа, като се приближи, за да ми помогне да сляза. След като стъпих на твърда земя, той ми предложи ръката си и заедно, с темпо, подобно на това на охлюв, се отправихме към къщата. Той ме изнесе по стълбите на верандата, но ме изправи на крака, когато вече бяхме на верандата.
Поздравите прозвучаха силно в цялата къща, когато Деймън отвори вратата и ми помогна да вляза вътре. Засмях се, а в очите ми се появиха сълзи.
Не бях имала семейство от толкова дълго време и това – това беше като у дома.
Пени, Оливия и Скайлар веднага ме обгърнаха с нежни прегръдки. Дори някои от жените от Тексаската харта бяха достатъчно любезни да ме прегърнат и да ме посрещнат изключително топло у дома.
– Добре, всички могат да я видят след минута – извика Деймън, идвайки ми на помощ. – Нека седне.
Щом седнах на дивана, Деймън притисна целувка към устните ми. В стаята отново се разнесоха наздравици, които ме накараха да се изчервя. Един мъж, вероятно в началото на четиридесетте, плесна с ръка по гърба на Деймън. На елека му пишеше „Грим“ с нашивка на президента.
– Хубаво е да се върнеш у дома, братко. – Кимна ми той. – Приятно ми беше да се запозная с теб – каза ми той.
– И на мен – изпищях аз. Господи, той беше малко плашещ.
Деймън извъртя очи.
– Спри да плашиш жената ми, Грим. – Той ме погледна. – Добре ли си, бейби?
Усмихнах му се.
– Ще се справя – уверих го. – Иди да намериш малкото ми момиченце. Липсва ми.
– Точно тук! – Обяви Брет, като нежно я постави в скута ми.
Емили изпищя при вида ми.
– Мамо!
Избухнах в сълзи, докато я прегръщах до себе си, като внимавах за раната на стомаха си. Тя за първи път ме наричаше така и това разтуптя сърцето ми.
Чух как Оливия, Скайлър и Пени се стреснаха от първата ѝ дума, но когато вдигнах поглед, единственото, което имаше значение за мен, беше видът на лицето на моя човек.
И честно казано, това беше поглед, който щеше да остане с мен завинаги. В очите му имаше толкова много любов към мен и дъщеря ни, че сърцето ми се сви в гърдите.
– Обичам те – изрекох аз.
– Винаги, скъпа – грубо отвърна той.

Назад към част 13                                                                     Напред към част 15

Глава 13
ДЕЙМЪН

Хората на Алехандро ни посрещнаха на границата, точно както Алехандро беше обещал. Алехандро беше свързан с всички нас, издаваше заповеди, наблюдаваше охранителните камери, докато пътувахме към имота, до който беше проследил Елейна.
Мъжът беше поставил проследяващо устройство в китката ѝ и макар да беше някак болно и контролиращо, помагаше в ситуации като тази. И сега разбирах защо го е направил.
Винаги щеше да знае къде точно се намира тя.
– Преместват Елейна – изръмжа Алехандро.
– Върви, Джоуи – казах му аз. – Не може да се каже какво, по дяволите, планират да направят с нея. Аз се справям с това.
– Сигурен ли си, братко? – Попита ме той, макар да знаех, че няма търпение да си върне жената. Разбирах го.
– Отивай, копеле! – Изръмжах. – Кажи ми, ако Касиди е с тях.
Запалих двигателя и полетях по тесния път към мястото, където Алехандро първоначално ни беше насочил. Той мълчеше в слушалката ми, което беше и добро, и лошо.
Добре, защото това означаваше, че е в своята зона.
Лошо, защото Алехандро Гарсия в своята зона беше смъртоносен за всички, независимо дали бяхме на негова страна, или не. Едно грешно движение и животът ти се губи.
Отне ми по-малко от пет минути да стигна до мястото, където Алехандро първоначално беше изпратил всички нас. Изстрели се разнесоха през Bluetooth-а ми. Стиснах зъби и издадох безмълвни команди с ръце на хората, които Алехандро беше изпратил с мен, като им заповядах да се разпръснат и да заемат позиция.
Единственият човек, който щеше да излезе жив оттук, бяхме ние и Касиди.
Разбих вратата и веднага хората на Алехандро се втурнаха след мен, убивайки множество мъже наляво и надясно, докато аз се държах ниско над земята, препускайки покрай стаите, докато надничах в тях, за да видя дали Касиди е там.
Джеферсън изскочи от една стая и аз го хванах за ризата. За по-малко от две секунди извадих ножа от колана си и прерязах гърлото му, покривайки ръцете си с червено.
Пуснах го на пода.
Къде, по дяволите, беше моята жена?
Погледнах в стаята, от която беше излязъл, и лицето ми пребледня.
Това не се случваше. Не и тя. Не и Кас.
– Касиди! – Изкрещях. Втурнах се напред и паднах на колене до нея. Дишането ѝ беше повърхностно. Имаше толкова много шибана кръв.
Не трябваше да е толкова бледа. Кръвта непрекъснато се изливаше от раната в корема ѝ.
– Деймън! – Най-накрая чух гласа на Алехандро, който крещеше в слушалките ми. – По дяволите, отговори ми!
– Имам нужда от линейка – успях да отговоря. Никога през живота си не се бях чувствал толкова зле. Виждал съм разчленени тела в чужбина, виждал съм деца, убити пред очите ми, но нищо не можеше да се сравни с това, което чувствах в този момент. – Тя е в безсъзнание. Прободена е с нож в стомаха. Не мога… тя…
– Спокойно, братко – нареди Джоуи през слушалката. – Алехандро в момента се обажда по телефона на екип, който да дойде да я вземе. Тя ще се справи, братко. Събери се, чуваш ли ме?
Затворих очи, но ги отворих отново, когато Касиди изстена от болка, а сините ѝ очи бавно се отвориха и се спряха върху мен.
– Деймън? – Просъска тя.
Хванах я за ръката.
– Аз съм тук, скъпа – успокоих я. – Вече всичко е наред. Ще ти помогнем.
Тя слабо се усмихна.
– Той щеше да го направи отново – прошепна тя и очите ѝ отново се затвориха. – Не можех…
– Шшш – успокоих я аз. Повдигнах ръката ѝ до устните си, като притиснах меки целувки към всяко от кокалчетата ѝ. – Ще поговорим за всичко по-късно, добре? Почивай, бейби. Просто си почини.
Тя слабо кимна, а от устните ѝ се изля още един слаб стон на болка. Издърпах пистолета от кобура си, когато в стаята нахлуха мъже, облечени изцяло в черно.
– Задръж огъня, Деймън – нареди Алехандро. – Те са мои хора и са обучени за такива неща. Позволи им да ѝ помогнат. Довери ми се за това.
Стиснах зъби.
– Кас, тези момчета ще ти помогнат, ясно? Аз няма да си тръгна.
– Добре – прошепна тя.
Изправих се, като бавно поставих ръката ѝ на гърдите си, преди да се отдалеча от пътя. Четирима от тях вдигнаха тялото ѝ, като едва я разтърсиха, докато я поставяха на носилката, която беше вкарана в стаята. След като я привързаха, я изнесоха на нея. Един от мъжете ме блокира, когато се опитах да го последвам.
– Отиди в болницата – каза ми той. – Алехандро ще ти даде указания. Ще направим каквото можем, за да спрем кървенето по пътя дотам.
Той излезе от стаята.
– Имам местоположението ти на екрана – каза Алехандро, като продължи оттам, откъдето човекът беше спрял. – Върви, ще ти дам инструкции, докато пътуваш. Моите хора ще приключат с почистването.

***

Логан влезе в чакалнята на болницата. Касиди все още беше в операционната. Всичко, което правех през последните три часа, беше да седя в пълна тишина. Чашата с кафе, която ми беше донесла медицинската сестра, седеше до мен – недокосната.
– Братко – каза той тихо.
Погледнах го през уморените си, изтощени очи. Изведнъж наистина почувствах шибаната си възраст. Той седна до мен и сложи ръка на рамото ми.
– Имаш ли новини?
Само поклатих глава. Винсънт влезе след това, носейки столчето за кола на Емили. Веднага се изправих, а гледката на дъщеря ми размрази част от леда, който беше започнал да се образува отново около сърцето ми.
– Помислих си, че може да имаш нужда от нея – каза Винсънт тихо. – Дадохме ѝ адаптирано мляко. Знам, че Кас обикновено кърми, но при тези обстоятелства…
– Не – казах тихо и протегнах ръка, за да взема столчето за кола от него. – Благодаря, че се погрижихте за нея.
Винсънт ме прегърна с една ръка.
– Ние сме семейство, братко.
Седнах обратно и вдигнах малкия си ангел от седалката за кола, държейки го в скута си. Тя грабна медальона ми изпод ризата и тихо си играеше с него, като от време на време издаваше малки писъци, когато се засичаха.
Облегнах глава назад към стената и затворих очи, като си представях усмихнатото лице на Касиди в съзнанието си.
Скоро, скъпа. Скоро, заклех се. Никой, по дяволите, няма да те откъсне от мен.

Назад към част 12                                                               Напред към част 14

Глава 12
КАСИДИ

Когато се събудих, главата ми бучеше, а зрението ми беше малко замъглено. Стомахът ми се сви, когато седнах, и аз изстенах, преглъщайки повръщаното.
– Касиди? – Попита тихо Елейна.
Погледнах в нейна посока. Тя седеше на пода, като краката ѝ бяха буквално оковани във вериги, които ги свързваха чак до бедрата ѝ, а ръцете ѝ бяха оковани над главата, което я държеше неподвижна.
Преди да успея да я попитам дали е добре, вратата се отвори и се появи мъжът от кошмарите ми.
Джеферсън Дейвис.
Страхът пропълзя по гърлото ми. Трябваше да знам, че всичко е твърде лесно. Бях защитена твърде дълго и да стигна до Мексико без проблеми беше твърде хубаво, за да е истина.
Отдръпнах се назад. Познавах тази игра. Остави ме необвързана, защото обичаше преследването. Харесваше му най-накрая да ме хване и да утвърди господството си над мен, да ми напомни кой наистина командва.
Той.
Бях го наранявала и преди, дори достатъчно сериозно, за да го хоспитализирам, но никога не се получаваше. Никога не се бях освободила. И ако той все още беше в състояние да функционира през всичко, което му бях направила, той все още вземаше това, което искаше от мен.
– Бягай – предизвика ме той, а устните му бяха изкривени от усмивка. Стомахът ми се сви. – Знаеш колко много обичам да те хващам, бейби. Винаги получавам това, което искам. Бягаш от мен, бягаш обратно при онзи шибаняк? Всичко това беше една забавна игра за мен, Касиди. – Той се изхили на фалшивото ми име и цялата ми кръв изтече от лицето ми.
Той е знаел през цялото време. Винаги е знаел къде съм.
Всичко, което правеше, беше да се наслаждава на тръпката от преследването.
Спокойно се приближи до мен. Елейна отвори уста да му каже нещо, но аз поклатих глава, предупреждавайки я да не го прави. Ако някой трябваше да бъде наранен тук, предпочитах да съм аз.
Винаги аз. Никога никой друг.
Вратата отново се отвори и един мъж, когото не бях виждала преди, влезе в стаята, като се приближи до Елейна. Той я повали с юмрук в слепоочието и главата ѝ се свлече напред.
Очите ми се разшириха от паника. Моля ви, не я наранявайте, по дяволите. Мразех, че я бях въвлякла в тази гадост с мен. Тя не заслужаваше това.
– О, не се притеснявай. Приятелката ти ще бъде откарана отвъд границата. – Той потупа китката ѝ. – Алехандро Гарсия ѝ е сложил шибано проследяващо устройство, за което не знаехме. – Той стисна зъби. – Което означава, че нямам много време с теб, докато се появят тук.
Моля те, Боже, пази я в безопасност.
Мъжът преметна Елейна през рамо, оставяйки я окована с белезници и вериги. Джеферсън коленичи пред мен. Бях притисната в ъгъла, а сърцето ми биеше толкова силно в гърдите, че всъщност ме болеше.
– Никога повече няма да ми избягаш, Емили – промърмори той. – Никога.
Той ме хвана за глезена и ме дръпна на пода, така че да съм по гръб. Борих се срещу него, но знаех, че е безполезно. Той беше много по-силен от мен.
По бузите ми се стичаха сълзи. Не можех да преживея това отново. Предпочитах да умра. Не можех да продължавам да се измъчвам по този начин.
Той притисна китките ми към пода и разкрачи краката ми. След това ме освободи.
– Бори се с мен – подиграваше се той. Това беше точно това, което той искаше. Обичаше, когато се борех.
Забелязах ножа, който се подаваше от обувката му. Стиснах очи, а по бузите ми се плъзнаха още сълзи.
Деймън, моля те, прости ми и се погрижи за нашето малко момиченце. Знам, че няма да се измъкна от това отново. Той винаги е една крачка напред.
Издърпах ножа от ботуша му. Той се усмихна лукаво. Изпитваше тръпка от това, че се опитвам да го убия.
– Не! – Изръмжа той, когато видя истинските ми намерения. Никога повече не планирах да го наранявам.
Той протегна ръка напред твърде късно. С писък на агония забих ножа в стомаха си.
– Какво направи?! – Изкрещя ми той, докато издърпвах ножа от стомаха си, оставяйки кръвта ми да се разлее от корема.
Засмях се въпреки болката. Ръцете ми бяха покрити с кръвта ми.
– Ти. … загуби – успях да му кажа.
Всичко притъмня и аз приветствах сладкото, безболезнено блаженство.

Назад към част 11                                                              Напред към част 13

Глава 11
ДЕЙМЪН

Клубът беше претъпкан до козирката и кожата ми започваше да настръхва. Алехандро беше там с повечето си хора, както и Синовете на ада. Като прибавим и тексаската харта на „Дивите врани“, майчината харта на „Бащите на хаоса“, „Жътварите“ и „Картърите“, всички бяхме почти рамо до рамо.
Алехандро сложи карта на масата, за да могат да я видят онези от нас, които командваха. Всички останали слушаха.
– Хуан е успял да получи достъп до техните канали за сигурност, а също така е успял да получи достъп до план на мястото, където се е скрил Джеферсън Дейвис.
Скръстих ръце на гърдите си и стиснах челюст, когато един мъж се допря до гърба ми.
– Според нашите информатори – започна да говори Джоуи – Джеферсън има насрочена среща на своя територия с президента на „Синовете на смъртта“ – Харви, след два дни. Тогава ще направим засада. След като сразим чартъра-майка и хората на Джеферсън, тогава ще можем да преследваме другите чартъри и да ги унищожим.
– Колко време предвиждаш да отнеме това? – Попита Купър от съседната стая.
– Най-много седмица – каза му Алехандро. – След като се справим с първата част от плана за два дни, тогава ще можем да се разпръснем и да се погрижим за всичко останало.
Джейдън измърмори откъм страната на Амбероза.
– Защо да чакаме? – Попита той. – Мога да отведа Жътварите до чартъра в Джорджия – продължавайте и ги изтрийте от картата.
– А аз мога да заведа Картърите до чартъра във Вашингтон – заговори Амбероза. Джейдън я погледна, което ясно показваше, че не одобрява плана ѝ, но тя го игнорира. Усмихнах се. Тези двамата бяха шибана двойка, но заедно бяха шибано смъртоносни. – Все още разполагате с достатъчно работна ръка тук. – Тя погледна към Джоуи. – Предполагам, че искаш Елейна да се прибере у дома по-скоро рано, отколкото по-късно, нали?
Джоуи сведе очи към нея.
– Тя се чувства добре точно там, където е с Антонио – каза ѝ той, приемайки въпроса ѝ като стъпване на пръсти. – Тя е в безопасност. – Той погледна към Алехандро. – Твоето решение, братко.
Алехандро погледна към Джейдън и Амбероза.
– Ти си бременна, нали? – Попита той Амбероса.
Тя стисна челюстта си.
– Какво, по дяволите, общо има моята бременност с каквото и да било? – Изсумтя тя срещу него. – Все още съм способна да изпълнявам задълженията си.
– Няма да тръгнеш – каза ѝ той. Джейдън се усмихна, очевидно доволен от това изявление.
– По дяволите! – Изкрещя му Амбероза, без ни най-малко да се страхува от Алехандро.
– Съгласен съм с него, знаеш, че съм съгласен – каза ѝ Джейдън. Той сви рамене. – Освен това Самуел и аз вече бяхме измислили план, за да сме сигурни, че ще останеш. – Самуел беше дясната ръка на Амбероса и знаех, че може да бъде също толкова смъртоносен, колкото и Алехандро.
Искаше ми се да се изсмея на яростта, която озари лицето на Амбероза. Тя изглеждаше готова да го убие. Ръцете ѝ трепереха от двете ѝ страни, но преди да успее да го удари, той я хвана отстрани за главата и притисна устни към слепоочието ѝ, заглушавайки гнева ѝ. Тя се отпусна.
– Добре. Това е решено – каза Алехандро. – Самуел, ти ще заведеш Картърите във Вашингтон. Искам всеки шибан член да бъде изтрит. Без тела.
Самуел кимна веднъж на Алехандро. Алехандро погледна Джейдън.
– Заведи Жътварите в Джорджия. Същото нещо. Изтрий ги. Не оставяйте тела.
Джейдън кимна веднъж. Алехандро ме погледна.
– Ти… ти си с мен до второ нареждане, ясно?
– За кой ли път? – Изсумтя Купър, като се втренчи в лидера на мексиканския картел.
– Гарантирам, че Деймън сам ще се добере до Джеферсън – каза Алехандро на Купър. – След като приключи тази гадост, той е изцяло твой и можеш да го командваш. Дотогава той е мой. Ясно?
Купър стисна зъби, а очите му пламнаха от ярост. Положих ръка на рамото на моя президент, обръщайки очите му към моите.
– Моята цена, която трябва да платя – казах му тихо.
Той стисна челюстта си, но кимна, спомняйки си думите си към мен. Сам си бях докарал тази гадост. Независимо дали носех тази нашивка на гърба си, или не, ние знаехме кой сега ме контролира: Алехандро Гарсия.
Но както казах преди, това беше малка цена, която трябваше да платя, за да съм сигурен, че жената ми е в безопасност и защитена.
Телефонът на Алехандро изгърмя. С вбесено хъркане той го извади и го доближи до ухото си. Започна да говори на бърз испански и нещо, което каза, накара Джоуи да избухне. Вицепрезидентът му бързо го избута навън в същия момент, в който Алехандро сведе очи към мен.
Веднага разбрах, че това, което каза, щеше да ме накара да си загубя ума.
– Били са следени – изръмжа той. Стиснах юмруци. Купър ме хвана за рамото, опитвайки се да ме задържи стабилен. Никога не давах да се разбере как се чувствам, а фактът, че юмруците ми бяха стиснати, означаваше, че съм на път да си изпусна нервите. – Нападнали са ги от засада и Елейна и Касиди са отвлечени. Емили и Антонио са в безопасност.
С рев на ярост свалих една маса на пода и разбих един стол с ботуша си. Купър и Винсънт ме свалиха на пода, като ме задържаха.
– Братко! – Винсънт изкрещя в ухото ми. – Ще си я върнем.
Отблъснах и двамата от себе си и се втурнах навън. Джоуи се разхождаше, но ме погледна, когато излязох навън. Той извади ключовете за мотора си от джоба.
– Хайде да тръгваме – каза ми той. – Отиваме в шибаното Мексико.
Качих се на мотора си, без да ми пука, че с тръгването си се противопоставям на Купър и Алехандро. Ако жена ми пострада, щях да унищожа всичко по шибания си път, докато не се почувствам наситен.
В ухото ми се включи Bluetooth. Повдигнах ръка и отговорих.
– Моите хора ще ви посрещнат на границата. Вече имам хора, които претърсват района, за да се опитат да ги открият – каза ми Алехандро. – Джоуи, когато се добереш до Елейна и Касиди, отведи ги на шибано безопасно място. Остави Деймън да прави това, което умее най-добре.
– За какво ти е?! – Избухна Джоуи.
– Довери ми се по този въпрос – каза Алехандро на Джоуи. – Остави Деймън да се погрижи за всичко останало. Просто ги върни тук, ясно ли ти е?
– Ебати ясното – изръмжа Джоуи, очевидно не харесвайки плана на Алехандро, но и двамата знаехме, че човекът е умен и независимо кой е в опасност, той винаги мислеше трезво.
Форсирах двигателя, когато обаждането секна, и ускорих към границата на щата Охайо.
Когато стигна до тези шибани майки, щях да оцветя всичко около себе си в шибано червено.

Назад към част 10                                                           Напред към част 12

Глава 10
КАСИДИ

Деймън постави чантите ми на задната седалка на джипа на Алехандро. Емили вече беше в автомобила, заспала, без да знае, че отново я преместват заради нашата безопасност. По някое време през нощта Деймън се беше върнал вкъщи и ни беше събрал дрехи. Бях толкова уморена, че дори не разбрах, че е тръгнал.
Мразех, че Деймън не можеше да дойде с нас. Толкова много го мразех. Не можех да понасям раздялата с него сега, когато най-накрая го бях намерила отново.
Той се приближи до мен и притисна лицето ми в ръцете си, като се наведе, за да покрие устните ми със своите.
– Каквито и заповеди да ти дадат хората на Алехандро, следвай ги – каза ми той. Кимнах му. – Те са там, за да пазят теб и дъщеря ни.
– Знам – прошепнах, опитвайки се да не се разплача. Щом напуснах тук и се насочих към границата, всичко щеше да увисне на косъм. Нямаше гаранция, че ще видя Деймън отново.
– Ей, не отивай там – тихо нареди Деймън. Не бях осъзнала, че съм затворила очи, но ги отворих отново, като ги заковах върху тъмните му. Той прокара палците си по скулите ми. – Щом всичко това приключи, обещавам, че ще дойда да те взема сам.
Долната ми устна потрепери, а в очите ми се появиха сълзи.
– Моля те, не ми давай обещания, които не си сигурен дали ще изпълниш – помолих го.
Устните му потрепнаха от забавление. Засмях се на него. Как може да се забавлява точно сега?
– Скъпа, мисля, че забравяш кой съм и на какво съм способен.
Поклатих глава и стиснах в юмруци коженият му елек.
– Не съм забравила – прошепнах аз. – Но също така не знаеш в какво ще се впуснете ти и всички останали.
Той сви рамене.
– Аз правя умни ходове, скъпа. – Той допря носа си до моя. – Не се притеснявай твърде много.
Искаше ми се да се изсмея.
– Малко е трудно – промълвих.
Той закачи показалеца си под брадичката ми и наклони главата ми назад, за да погледна към него.
– Имам нужда да бъдеш моето силно момиче, Кас. Можеш ли да го направиш за мен? Емили може да усети кога си стресирана. Имам нужда да се съсредоточиш само върху това да бъдеш нейна невероятна майка, а не върху нещо друго, чуваш ли ме?
Преглъщайки тежко, кимнах. Той ме придърпа в прегръдките си и зарови лицето си в косата ми. Притиснах се плътно до него, като се опитвах да сдържа сълзите си. Исках да бъда силна за него, да му докажа, че не съм слаба.
– Обичам те – каза ми той. Сърцето ми се сви. – Комуникацията с мен няма да съществува, докато се справям с това, но ще разбереш в момента, в който всичко свърши; обещавам.
Кимнах, стискайки очи, за да задържа сълзите си. Той се наведе и плени устните ми, целувайки ме като гладен човек. После се отдръпна от мен, пъхнал ръце в джобовете на дънките си.
– Върви – каза той хрипливо. – Обичам те – повтори той.
– Аз също те обичам – измърморих аз.
Един от мъжете на Алехандро внимателно ме хвана за рамото и ме отклони от Деймън, като ме поведе към джипа. Когато погледнах назад през прозореца, докато потегляхме, Джоуи стоеше до Деймън с ръка на рамото му.
По бузите ми се плъзнаха тихи сълзи.
Погледнах нагоре към покрива на колата, опитвайки се да заглуша сълзите си.
– Мили Боже, моля те, позволи му да се върне при мен жив и здрав – прошепнах. – Моля те.

***

Когато се събудих на следващата сутрин, Елейна вече беше станала. Тя пиеше чаша кафе и изглеждаше готова да потопи лицето си в него.
– Мразя, когато се случват такива гадости – измърмори тя. Тя направи жест към плота, където се намираше кафеварката. – Сипи си.
Отидох и започнах да си правя чаша кафе. Мъжът на Алехандро седеше в ъгъла на стаята напълно безмълвен. Очите му бяха затворени, но нещо ми подсказваше, че е много наясно с всичко, което се случваше около него.
Елейна погледна през рамо към мъжа, който седеше на стола.
– Мартинес, чувал ли си се с някой от тях?
Той отвори очи, за да я погледне.
– Не – отговори той, а латиноамериканският му акцент беше дори по-силен от този на Алехандро.
Тя изсумтя и се върна към кафето си. Аз седнах до нея.
– Как го правиш? – Попитах я.
Тя се засмя.
– Не го правя – призна тя. – Притеснявам се от момента, в който ни натовари в джипа, до момента, в който те отново се върнат у дома с мен. – Сви рамене тя. – Никога не е лесно, а за мен никога не става по-лесно.
Въздъхнах. Мразех да не знам как е Деймън. Мразех, че не бях в течение, и наистина мразех, че нямах представа колко дълго щеше да продължи тази гадост – колко дълго щяхме да бъдем разделени.
Непрекъснато се молех той да се върне у дома при мен цял и здрав – жив и дишащ.
Щях да загубя себе си, ако го загубех отново.

Назад към част 9                                                                     Напред към част 11

Глава 9
ДЕЙМЪН

С облекчение видях, че Касиди не се чувства неловко около Елейна. Двете разговаряха, сякаш бяха стари приятелки, за което им бях благодарен.
Особено след като Алехандро ми беше казал, че има нови събития, и то не от добрия вид.

***

– Исках да поговоря с теб без присъствието на Касиди – каза ми Алехандро, като откъсна погледа ми от вече затворената входна врата към него.
– За какво? – Попитах го.
Джоуи се придвижи надолу по верандата.
– Джеферсън Дейвис е под контрола на новия устав на „Синовете на смъртта“ в Северна Каролина, което означава, че има силна подкрепа. – Измърморих проклятие и се загледах в небето.“Синовете на смъртта“ искаха да получат достъп до границата между Тексас и Мексико, а най-лесният начин да го направят беше да се насочат към някой, който се нуждае от пари. – А Джеферсън се нуждае от шибани пари – изръмжах аз. Джоуи кимна.
– Това не означава, че все още не може да се погрижим за него – каза ми Алехандро. – Никой не търгува от моята страна на границата без моето шибано съгласие, а те го нямат, така че, правейки това, ще се погрижа и за нещо за мен. Но ще трябва да има промяна в плановете от твоя страна.
Кимнах в знак на съгласие.
– Касиди и Емили не могат да бъдат в Охайо.
Алехандро кимна в потвърждение.
– Най-безопасното място за тях ще бъде отвъд границата в Мексико. Мога лесно да ги преведа през нея. Познавам всеки шибаняк, който работи на границата. Това няма да е проблем. Това, което трябва да направиш, е да подготвиш целия си клуб за война, защото тя ще бъде шибано кървава.
Усмихнах се.
– Обичаме кърваво, Алехандро.
Устните на Алехандро потрепнаха от забавление.
– Повярвай ми, знам. – Той наклони глава към мен. – Първият ни ход ще бъде да преведем Касиди и Емили през границата. Джоуи ще те последва с Инк и Уайлър обратно до дома ти. Оттам ще им събереш някои дрехи и други неща от първа необходимост и ще ги върнеш тук. След това аз ще ги транспортирам през границата.
Намръщих се.
– Тя няма да се справи много добре без мен, Алехандро.Тя току-що е излязла от някаква лоша ситуация – ситуация, за която все още не знам.
– Елейна ще бъде с нея – каза ми Джоуи, изненадвайки ме. – Ако и Алехандро, и аз ѝ дадем команда, тя ще я изпълни. Когато и двамата даваме команда, тя знае, че е сериозна. Тя ще прави компания на Касиди, докато ние разрешаваме казуса в Тексас.
– Мислиш ли, че можеш да накараш майката на чартъра да се качи на борда? – Попита ме Алехандро.
Кимнах с глава.
– Ще са необходими само няколко думи към Купър. Той ще направи всичко останало.
– Ще се обадя и на Ривър – каза ми Джоуи, споменавайки един от най-старите си съюзници. Ривър беше президент на „Бащите на хаоса“. И този съюз също се разрасна по един странен шибан начин.
Ривър е омъжена за жената, в която Джоуи някога е бил влюбен.
– Сигурен съм, че мога да накарам Купър да привлече на борда и Жътварите и Картърите. – Джоуи кимна в знак на съгласие с това. Погледнах към Алехандро. – Ще съобщя новината на Касиди след вечеря сам. Не съм сигурен каква ще бъде нейната реакция.
Алехандро кимна.
– Разбрах. – Той се обърна, за да се върне по стълбите. – Хайде да нахраним жените си.
Погледнах към Джоуи.
– Добротата му ме уморява.
Джоуи се засмя.
– Той е такъв само защото Елейна е наблизо – предупреди ме той. – В противен случай той все още е хладнокръвен майкопродавец. Повярвай ми в това отношение.

***

След като Касиди вече беше изяла вечерята, аз станах от стола си и ѝ протегнах ръка. Тя ме погледна, а в красивите ѝ сини очи блестеше любопитство.
– Ще се разходиш ли с мен? – Попитах я.
Сега тя се намръщи, но просто кимна и постави ръката си в моята. След като се изправи, я изведох от трапезарията към задната тераса, където можехме да поговорим, без останалите да ни чуят.
– Ще могат ли да гледат Емили? – Попита ме тя, след като затворих вратата на терасата зад нас.
Кимнах ѝ с глава.
– Елейна е очарована от нашето момиченце. Тя няма да има нищо против – уверих я аз. Което не беше лъжа. Горката жена беше заобиколена от мъже и момчета. Знаех, че тя с удоволствие щеше да държи под око Емили, без дори да се налага да я моля.
Тя скръсти ръце на гърдите си – нещо, което винаги правеше, когато се намираше в несигурна ситуация. Правеше го, за да се чувства сякаш има щит. Бях почти сигурен, че в деветдесет и девет процента от случаите вече дори не осъзнаваше, че го прави.
– Алехандро получи лоши новини – казах ѝ аз. Лицето ѝ пребледня малко. Хванах я за раменете и плъзнах ръце надолу по тънките ѝ ръце, като намразих тръпките, които сега изскачаха по кожата ѝ. – Джеферсън има доста силен екип от мотористи, които го подкрепят. Трябва да те заведем в Мексико в имението на Алехандро. Ще останеш там с Елейна, докато не решим този проблем.
Тя прокара очи по лицето ми.
– Няма да бъдеш там с нас, нали? – Накрая прошепна тя.
Поклатих глава.
– Трябва да бъда тук – казах ѝ, мразейки това толкова, колкото знаех, че и тя го мрази. – Но ти ще бъдеш в безопасност. Алехандро ще има хора в дома си, които ще пазят теб и малкото ни момиченце на сто процента – уверих я аз.
Тя сграбчи бицепсите ми, а ръцете ѝ трепереха.
– Ами ако той те откъсне от мен? – Задави се тя, а очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Не мога да те загубя за втори път, Деймън. Това ще ме убие.
Обгърнах я с ръце и я притиснах към себе си, като приех устните ѝ за свои, целувайки я силно и дълбоко. Стоновете ѝ бяха като музика за шибаните ми уши. Изръмжах и я притиснах към стената на къщата, ръцете ми се плъзнаха надолу по тялото ѝ, докато не вкарах ръце в задната част на клина ѝ, хващайки перфектното ѝ дупе в ръцете си.
Тя изрече името ми, тялото ѝ се притисна още повече към моето, а в гърлото ѝ запълзяха жадни звуци.
Пенисът ми се опъваше срещу дънките, молейки се да бъде заровен дълбоко в нея. Толкова дълго бях без нея.
– Ако те чукам тук, жено, ще е бързо и силно – изръмжах, а устните ми се спуснаха по шията ѝ. Вкарах бедрото си между краката ѝ и малката лисица се притисна към него, а името ми се отрони от устните ѝ.
– Не ми пука – изпъшка тя.
Чукай ме.
Дръпнах клина ѝ надолу по краката и успях да го сваля покрай обувката ѝ. Тъй като бях станал командос, бързо разкопчах колана си и извадих члена си.
След като я повдигнах, се плъзнах дълбоко в нея. Натиснах устните ни една в друга, като се опитвах да я държа възможно най-тихо, докато я чуках силно и дълбоко. Темпото ми не беше бързо. Ебати не, не още. Исках тя да усеща всеки сантиметър от мен, който се плъзгаше дълбоко в нея всеки път, когато разклащах бедрата ни заедно.
Но когато путката ѝ се стегна около мен, най-накрая отприщих звяра в себе си. Притиснах ръцете ѝ над главата, хванах бузата на дупето ѝ с другата си ръка и ускорих темпото си, като я изпратих в спирала от многобройни оргазми, докато тя не задишаше и не ме молеше да свърша, защото беше толкова шибано чувствителна.
Знаейки, че няма как да я изчистя тук, се измъкнах от нея в последната секунда, без да си позволя да свърша вътре. По-късно щях да се обработя с ръката си.
Широките ѝ сини очи се отвориха, бузите ѝ се зачервиха, а гърдите ѝ се повдигнаха и се свлякоха.
– Ти не…
– Не днес, скъпа. – Бързо я целунах, докато внимателно я изправях на крака. – Няма шибан начин да те изчистя, ако свърша вътре или върху теб – напомних ѝ. Бузите ѝ се зачервиха. Притиснах лицето ѝ в ръцете си и отново я целунах. – Обичам те.
Тя обгърна китките ми с ръце.
– Винаги, Деймън.
Докоснах носа си до нейния.
– Облечи се. Скоро ще им липсваме.

Назад към част 8                                                           Напред към част 10

Глава 8
КАСИДИ

Деймън вдигна Емили от седалката, а аз се измъкнах от пътническата страна на пикапа му. На верандата стоеше мъж, който изглеждаше някъде около трийсетте, облечен в костюм, който сякаш беше ушит специално за него.
До него стоеше руса жена, която държеше малко момче на бедрото си, а друг мъж, облечен в елек, който го обявяваше за президент на „Синовете на ада“, се подпираше на парапета на верандата и изглеждаше доста отегчен.
Той кимна веднъж на Деймън.
– Радвам се да те видя отново, братко.
Деймън кимна в отговор, преди да погледне към Алехандро.
– Е, ние сме тук.
Алехандро се усмихна развеселено, преди да ме погледне. Тъмните му очи бяха изнервящи. Напрегнах се и инстинктивно пристъпих по-близо до Деймън, като изобщо не се доверявах на този човек. Деймън обви ръка около кръста ми и целуна върха на главата ми.
– Няма да позволя нищо да ти се случи – тихо се закле той. – И ако не му вярвах, нямаше да е тук, за да се срещне с теб.
Алехандро слезе по стълбите и хвана ръката ми в своята, като натисна целувка на гърба ѝ.
– Емили Холмс.
– Касиди – поправих го бързо.
Той бавно постави ръката ми обратно настрани.
– Касиди – поправи се той. – Извинявам се, ако съм развалил вечерта ви, но исках да се запозная с жената и детето, на които предлагам защита.
– Алехандро – обади се блондинката и насочи вниманието му към нея – плашиш я. – Тя предаде момченцето на президента и се приближи към мен. – Извинявам се за страховитото поведение на Алехандро. – Алехандро въздъхна и извъртя очи. Донякъде ме успокои фактът, че той се държеше много спокойно с тази жена. Деймън изхърка. – Аз съм Елейна. – Тя направи жест зад гърба си към президента на MC. – Това е съпругът ми Джоуи, президентът на „Синовете на ада“. – Тя погледна към Алехандро. – Алехандро е…
– Другият ѝ мъж – заговори Джоуи, без да изглежда дори малко притеснен. – А също и баща на този малък фъстък – каза той, като гъделичкаше момчето, карайки го да пищи от смях. – Влез вътре – каза ми Елейна, а бузите ѝ бяха зачервени. – Можем да си поговорим и да се опознаем, докато мъжете разговарят за бизнеса. Имам много играчки, с които Емили може да си играе. – Погледнах към Деймън. Той ми кимна веднъж.
– Можеш да ѝ се довериш – каза ми той. Той ми подаде Емили. Тя измърмори в знак на протест, но той натисна целувка на върха на главата ѝ и я накара да замълчи. – Иди с Елейна. Аз ще дойда скоро, добре?
Преглъщайки нервно, аз му кимнах. Той нежно ме побутна към стъпалата. Елейна ме поведе към масивната къща, като затвори вратата зад нас.
Тя ме въведе в огромна всекидневна и, честно казано, безпорядъкът в нея ме шокира. Външната част на къщата беше безупречна, затова предположих, че и вътрешната ще бъде такава, но вместо това навсякъде бяха разхвърляни детски играчки, както и множество възглавници и одеяла, които дори не съответстваха на декора.
– Извинявам се за бъркотията – каза ми Елейна. – Когато Алехандро и Джоуи си играят с Антонио, явно не знаят как да почистват след себе си. – Тя завъртя очи и постави Антонио на пода. Аз бавно направих същото с Емили. Тя веднага се зае с едно от шумните камиончета на Антонио.
Елейна направи жест към един от диваните и двете седнахме.Тя леко наклони тялото си към моето.
– И така, разкажи ми за теб и Деймън – избухна тя, като ме изненада с каква лекота влезе в подобие на познанство с мен. – Този човек е толкова твърд задник, така че ми е любопитно какво си направила, за да го смекчиш. – Бузите ми пламнаха.
– Аз… – Накрая просто безпомощно свих рамене. – Не знам. Запознахме се преди почти две години. По това време бях барманка, а той просто… видя нещо, което му хареса? – Казах, макар да излезе по-скоро като въпрос.
Елейна се засмя.
– Това е така. Деймън винаги е толкова мълчалив и замислен, че когато заговори, обикновено трябва да погледна два пъти, за да се уверя, че това наистина е той.
Засмях се, вече започнах да се отпускам в нейно присъствие. Тя беше толкова мила, любезна и лесна за разговор – нещо, което отдавна не ми се беше случвало. Искам да кажа, да, Пени също беше много мила, но също така и много делова, докато Елейна не беше толкова… твърда, предполагам?
– Емили прилича точно на него – отбеляза тя, докато поглеждаше към дъщеря ми. – Вие двамата сте направили много очарователно момиченце. – Тя се усмихна. – Малко съм ревнива. Заобиколена съм от момчета.
Засмях се.
– Може би скоро ще се сдобиеш с момиченце.
Тя сви рамене.
– Джоуи е доволен, че в момента играе ролята на доведен баща. Освен това бременността беше такава болка в задника и изтощителна. Добре съм за още няколко години.
Засмях се. Знаех какво има предвид.
Входната врата се отвори и тримата мъже влязоха вътре. Елейна ги погледна.
– Можем ли вече да ядем? – Попита тя. – Умирам от глад.
Джоуи се наведе през облегалката на дивана и притисна устните си към нейните.
– Сигурна ли си, че не си бременна? – Закани се той.
Тя извъртя очи.
– Освен ако презервативите и противозачатъчните не ни подведат, тогава не – отвърна тя. – Вземи сина си – нареди тя.
Той ѝ се усмихна.
– Да, госпожо.
Алехандро ѝ подаде ръка и без да каже нито дума, тя постави своята в неговата, позволявайки му да я издърпа от дивана. Аз също се изправих и се запътих да вдигна Емили от пода, но Деймън вече ме беше изпреварил и ми подаде ръка в мълчаливо предложение да го хвана за ръка, което аз с удоволствие приех.
Той притисна устните си към моите, от което стомахът ми затрепери.
– Да хапнем – промърмори той.

Назад към част 7                                                        Напред към част 9

Глава 7
ДЕЙМЪН

Купър ме погледна, когато излязох през задната врата на клуба и затворих вратата, за да не чуят разговора ни останалите членове на клуба.
– Чувстваш ли, че си направил правилния ход тук, братко? – Попита ме той.
Пъхнах ръце в джобовете си и му кимнах.
– Да. Интуицията ми подсказва, че това беше правилното решение. Нещо ми подсказва, че Джеферсън не е толкова глупав, колкото беше преди. – Това телефонно обаждане беше цялото доказателство, от което се нуждаех. Беше я проследил твърде бързо.
Купър кимна веднъж.
– Тогава този клуб ще те подкрепи в решението ти – каза ми той. Няколко мига мълчахме, но не беше неловко или напрегнато – никога не е било с Купър. Той беше най-близкото нещо, което имах до истински брат. – Предполагам, че вече си разделил хората на Алехандро?
– Да. Имам четирима в гаража. Трима са командировани при мен. Трима са разположени на територията на клуба.
Купър кимна веднъж.
– Добра мисъл. – Той ме погледна. – Касиди добре ли се адаптира?
Повдигнах рамене.
– Да – най-добре, както може. Опитвам се да направя прехода възможно най-лесен за нея. Вече почти две години не сме се виждали и само Бог знае през какъв ад е минала, докато я е нямало. – Една част от мен дори не искаше да знае. И нямах намерение да я притискам да говори за това. Знаех достатъчно за травмата, за да знам, че твърде ранното говорене за нея може да бъде вредно.
Купър запали цигара.
– Знаеш, че тя може да говори с Пени всеки път, когато има нужда от жена, с която да поговори, нали? Пени казва, че тя изглежда много срамежлива и нервна.
– Винаги е била такава – признах аз. – Никога не се е справяла добре в нова среда или с непознати, но правя всичко възможно да се чувства комфортно. – Погледнах към моя президент. – Нямам намерение да я пускам, Купър. Сега, след като я върнах, няма да я пусна, по дяволите.
Той се усмихна.
– Никога не съм мислил, че ще видя деня, в който студеният ти задник ще се уреди с някого.
Извъртях очи към него.
– Тя е единственият човек, с когото някога бих се уредил – казах му честно. Погледнах смарт часовника си, когато той се включи, и въздъхнах, когато видях, че ми се обажда Алехандро. – Трябва да отговоря на това обаждане – казах му и се отпуснах, докато слизах от бетонната плоча на чакъла. Кимнах му веднъж. – Провери какво става с Касиди, да? Не знам колко време ще отнеме това обаждане.
– Започвам, братко.
Купър се вмъкна обратно в помещението, докато аз изваждах телефона от джоба си.
– Деймън – измърморих аз.
– Звучиш доволен като дявол, че ме чуваш – изрече Алехандро, латиноамериканският му акцент беше силен. Останах безмълвен. – Имам молба.
– И тя е? – Попитах го, когато Касиди излезе навън с плачеща Емили на бедрото си. Изглеждаше разстроена и малко паникьосана. Бързо се насочих към нея, за да ѝ помогна.
– Искам да се запозная с жената и детето, на които помагам да бъдат защитени.
Спрях за миг, преди да продължа разходката си. Майната му. Трябваше да знам, че подобно нещо ще се случи, а най-гадното беше, че не можех да му откажа, особено след като ми беше дал част от човешката си сила, за да ги защитя.
Притиснах ръка към челото на Емили само за да установя, че е малко по-топло, отколкото би трябвало да бъде.
– Изпрати ми съобщение с часа и мястото – казах на Алехандро. – Не мога да говоря.
– Значи, мога да кажа – замисли се той, очевидно чувайки виковете на Емили. – Ще изпратя подробностите.
С това той приключи разговора. Пъхнах телефона в джоба си и вдигнах Емили на ръце. Нежно я погалих по гърба, успокоявайки малко сълзите ѝ.
– Кас, бейби, иди да намериш Пени. Тя трябва да има малко детски тиленол в аптечката.
Касиди кимна и се втурна обратно вътре, очевидно отчаяна да успокои нашето момиченце. Влязох след нея, като затворих и заключих задната врата след себе си. Малко по-късно Пени излезе от кухнята заедно с Касиди, като държеше бутилка с лекарство и малка спринцовка.
– Това няма да ѝ хареса – предупреди ме Пени. – Може би искаш да седнеш и да я държиш. Така ще е по-лесно да я накарам да го приеме.
Седнах на най-близкия стол и гледах как Пени изважда част от лекарството от шишенцето. Тя подаде спринцовката на Касиди.
– Ще изпратя едно от момчетата да донесе малко Педиалит за нея. Ако е болна, това ще ѝ помогне да се почувства малко по-добре.
– Какво, по дяволите, е това? – Попитах Пени, докато тя вадеше телефона си от задния джоб.
Тя ми се изсмя, намирайки забавление в невежеството ми.
– Това е електролитна напитка за бебета и деца. Това е нещо като Gatorade, който възрастните пият, когато са болни, но вместо това децата пият Педиалет. – Тя придърпа телефона си към ухото, докато Касиди даваше лекарството на Емили. – Уокър, тичай до магазина и купи Педиалет за Емили – нареди тя. Направи пауза за минута и отпусна въздишка на раздразнение. – Господи, ще ти изпратя една шибана снимка. Моля се за всички вас, мъже, когато имате деца – измърмори тя.
Кас отметна косата на Емили малко назад от челото ѝ.
– Мразя, когато е болна, а преди никога не съм имала достъп до лекарства и други неща, така че не знаех какво да ѝ давам. – Тя се намръщи, а в очите ѝ горяха сълзи. – Аз съм ужасна майка.
Ах, майната му.
– Не, скъпа, не си – казах ѝ, имайки предвид това. Беше направила най-доброто, което можеше, за да се грижи за Емили в една гадна ситуация. – Преминала си през нещо гадно и никога не си имала ресурсите, които да ти помогнат да се грижиш за нея – поправих я аз. – Но тук си заобиколена от семейство. Те ще ти помогнат – уверих я аз.
Тя седна на един стол и протегна ръка към Емили. Поставих дъщеря ни в ръцете ѝ, като гледах как Касиди се обляга назад и нежно я люлее настрани, успокоявайки я да заспи. Изправих се и я целунах по слепоочието.
– Виждаш ли? Съвсем не си лоша майка.
Изненадващо за мен, Касиди обърна глава и целуна устните ми. Аз изръмжах и обвих с ръка врата ѝ, като задълбочих целувката. Езиците ни затанцуваха заедно, преди тя естествено да ми се подчини, а от гърлото ѝ да се изтръгне стон.
– Това ще го оставим за по-късно – изръмжах аз. Притиснах още една бърза целувка към устните ѝ, докато часовникът ми изпищя със съобщение. Бузите ѝ пламнаха в червено от думите ми, но сините ѝ очи потъмняха до сив цвят, разкривайки колко силно ме желае.
А аз не бях от мъжете, които биха отказали на тази жена това, което по дяволите искаше.
Нямах шибаното търпение да се прибера у дома.
Откъсвайки глава от похотливите си мисли, погледнах часовника си, прочитайки съобщението на Алехандро.
При мен утре вечер в седем часа.
С въздишка изпратих обратно съобщение за потвърждение, преди да тръгна да търся Купър, за да му кажа, че няма да съм на разположение утре вечер, ако има нужда от мен.
Защото сега, когато Алехандро ме повикаше, аз отивах.

Назад към част 6                                                           Напред към част 8

Глава 6
КАСИДИ

Деймън заобиколи всички, когато влезе в клуба, и се приближи директно до мен. Около очите му имаше стягане, което издаваше как се чувства, макар да знаех, че повечето хора няма да разберат това.
Те просто щяха да си помислят, че той е нормалният Деймън.
Но не – той беше стресиран от нещо.
– Хайде – грубо заповяда той, като посегна и вдигна Емили от скута ми. – Трябва да влезеш с мен в параклиса.
С объркана гримаса станах от стола, който заемах, и го последвах в параклиса. Купър вече беше в началото на масата, а Логан беше от другата му страна, вперил поглед в лаптопа си.
– Благодаря, че ми се обадихте – саркастично изхлипа Купър към вицепрезидента си. Извиках. Купър изглеждаше малко вбесен и това не ме устройваше. Човекът беше ужасяващ, когато беше ядосан.
– Прецених, че ще е най-добре да ти го кажа лично – каза му Деймън. Той притисна устни към слепоочието ми. – Седни, скъпа.
Той затвори вратата на параклиса, когато седнах, и после настани Емили на бедрото си, за да я държи по-добре.
– Алехандро даде десет от хората си за мен – започна Деймън, без да си прави труда да седне. Емили хленчеше. Той започна да се движи из стаята, сякаш това беше втора природа, и отново я успокои. Имах чувството обаче, че тя усеща неспокойствието му. Децата имаха такива интуиции.
– Той също така има двама души, които търсят Джеферсън Дейвис, за да открият местоположението му и екипа му. Ще ми се обади, когато открие нещо.
– Каква е цената му? – Попита Логан.
– Цена? – Изпищях. Не ми хареса как звучи това.
Купър ме погледна.
– Алехандро Гарсия е опасен човек – обясни Купър. Лицето ми пребледня. Какво беше направил Деймън? – Не отивай при този човек за помощ, освен ако не си готов на практика да му продадеш душата си. Ако ти направи услуга, той по същество притежава поне част от теб.
Насочих разтревожените си очи към Деймън. Очите му бяха студени и плоски, но малко омекнаха, когато срещнаха моите.
– Цената е малка в сравнение с това, което очаквах – каза ни Деймън. – Той има купувач, който, предполагам, няма да прави бизнес с него, но ме познава.
– Господи, шибаният Христос – изруга Купър, докато се облягаше на стола си. Той посегна към цигарите си и след това прокле, като ги пусна обратно на масата. Мълчаливо му отправих благодарност, че не пуши с Емили в стаята.
– Когато той се обади, аз отивам – каза Деймън на своя президент. Изражението на Купър потъмня. – И на него не му пука, ако това пречи на всичко, което ти се случва.
– Майната му – отново прокле Купър. – Повечето ни клиенти ще се занимават само с теб, Деймън. Какъв майтап трябва да правя тогава?
Деймън сви рамене.
– Ако не отида, съм мъртъв – заяви той направо. Изтръпнах от ужас. Той мълчаливо се приближи до мен и положи свободната си ръка на рамото ми, като го стисна нежно. – Вече знаех, че ще има цена, точно както и ти, Купър.
Купър въздъхна.
– Мразя, че се намесва в моите глупости, но трябва да правиш това, което трябва да правиш. – Той прокара ръка по лицето си. – Господи, имам нужда от цигара. – Той се изправи от масата и взе цигарите и запалката си. – Ще пуша. Продължавай да правиш каквото трябва с Логан и после ме чакай отзад, ясно?
– Да, През – каза му Деймън.
Купър плесна с ръка по рамото на Деймън, преди да излезе от параклиса, затваряйки вратата след себе си.
Деймън седна на стола до мен и настани Емили в скута си. Тя се протегна и грабна медальона му, като се засмя, докато си играеше с плочките. Логан ме погледна.
– Трябва да знам всичко, което знаеш за Джеферсън Дейвис – каза ми той. – Ако имам някаква надежда да проследя този кучи син за Деймън и да те предпазя, ще трябва да мислиш дълго и добре. Най-малкият, най-незначителният детайл може да е това, което ще ми помогне да го намеря.
Повдигнах му рамене.
– Не знам много – казах му. И той, и Деймън се намръщиха към мен. Преглътнах нервно. – Хм, той беше наоколо само защото майка ми беше, а когато тя скъса с него, не след дълго къщата изгоря с нея вътре и той ме отвлече.
– Споменавал ли е някога нещо за миналото си или за това кой е? – Попита ме Деймън.
Поклатих глава.
– Джеферсън беше изключително потаен.
Деймън измърмори. Знаех, че той ще запомни това за човека.
– Майната му – прокле Логан, привличайки отново вниманието ми към него.
Намръщих се и подбрах ръба на ризата си.
– Съжалявам – тихо се извиних. Мразех, че не можех да бъда по-полезна, особено след като бях държана в плен от мъжа почти две години.
– Няма за какво да се извиняваш – каза ми Логан и поклати глава. – Ако не знаеш нищо за този човек, това не е твоя грешка. – Изхърка той. – По дяволите, Деймън ми е братовчед, а аз едва ли знам нещо за него.
Деймън само отново измърмори, но се пресегна и постави ръка на бедрото ми, като нежно го стисна. Бях малко изненадана да чуя това, но в същото време не бях. Защото Логан беше прав. Деймън наистина беше изключително потаен.
– Алехандро има връзки – каза му Деймън, докато ставаше от стола си. – Той ще успее да го намери. – Той ми подаде Емили. – Трябва да отида да видя от какво има нужда Купър. Логан ще ти прави компания.
Преди да излезе от параклиса, той се наведе и притисна устни към върха на главата ми. Логан ми се усмихна.
– Братовчед ми наистина те обича, Касиди.
Бузите ми потъмняха. Наведох глава, като позволих на косата ми да закрие лицето ми. Логан се засмя.
– Хайде – каза той. Погледнах нагоре и го видях да се изправя от стола, на който беше седнал. – Можем да гледаме филм или нещо друго на моя лаптоп.
– Толкова ли ще е дълго? – Попитах Логан, докато се изправях, нагласяйки Емили на бедрото си.
Той сви рамене.
– Кой знае? Възможно е обаче. Вероятно трябва да се разберат за нещо помежду си, тъй като Алехандро сега контролира Деймън.
Поклатих глава, а в стомаха ми се свиваше ужас.
– Не ми харесва как звучи това – промълвих.
Логан въздъхна.
– И не бива – каза ми той, потвърждавайки страховете ми. Той ме поведе към дивана в основната стая. – Алехандро е опасен и за никого не е тайна, че отдавна е искал да има причина да държи Деймън под контрол. Братовчед ми – Логан поклати глава, докато сядаше – той е чудовище, макар че съм сигурен, че вече знаеш това. – Кимнах. – Деймън има връзки. Не толкова много, колкото Алехандро, но все пак има достатъчно, за да накара Алехандро да го иска, а той най-накрая го получи.
– Трябва ли да се притеснявам? – Най-накрая попитах.
Логан поклати глава.
– Не би трябвало. Деймън е умен и знам, че Алехандро знае да не притиска Деймън прекалено много. Но все пак не е добре, че сега те са обвързани заедно. – Той погледна към мен. – Това може да бъде катастрофално.
– Катастрофално? – Попитах с тревога.
Логан изпусна мек дъх.
– Изчакай да се запознаеш с Алехандро. Сигурен съм, че няма да мине много време. – Той отново отвори лаптопа си. – Тогава ще разбереш какво имам предвид.
Страхувах се да разбера това.

Назад към част 5                                                         Напред към част 7