Глава 5
ДЕЙМЪН
Логан ми подаде кутията, в която се намираше необходимата част.
– И така, кое е момичето за теб? – Попита ме той.
Повдигнах вежди към него. Той просто посрещна равномерно погледа ми. Като мой братовчед Логан ме познаваше по-добре от повечето хора, което означаваше, че знае по-добре от всеки друг какво чувствам към привързаностите. Това означаваше, че е знаел, че Касиди означава нещо за мен, за да я приема толкова бързо и лесно, особено с дете на ръце.
– Тя е бившата ми – казах му накрая. В очите му не се появи изненада. Бях сигурен, че е предположил нещо подобно. – Мислех, че е загинала при пожара в къщата. – Повдигнах рамене. – Това е дълга, шибана история – такава, в която няма да се впускам с теб – добавих.
Той кимна веднъж, уважавайки личното ми пространство в тази част.
– Детето твое ли е?
Кимнах му, без да казвам нищо. Той въздъхна.
– По дяволите, Деймън – изстена той. – Тя ще навлече ли гадости на клуба?
– Вероятно – отвърнах откровено. – Но ще сме готови за това, когато се случи.
Снощи писах на Купър и го информирах, че трябва да проведем църква, за да мога да запозная всички с това коя е Касиди и какво означава тя за мен, както и с ада, който може да се изсипе върху нас заради това, че съм приел нея и дъщеря ни.
Но за мен нямаше друга възможност. Никога нямаше да отхвърля Касиди, дори и Емили да не беше мое дете.
И когато тези шибаняци дойдат за нея, ние щяхме да сме готови. Жена ми беше променила цялата си самоличност, за да се скрие от тях. Ако след края на всичко това тя все още искаше да бъде известна като Касиди, тогава добре; аз все още щях да я наричам с това име. Но възнамерявах да спазя обещанието си към нея.
Тук тя винаги щеше да бъде в безопасност. Никой повече нямаше да ми отнеме нито нея, нито Емили.
Логан ми подаде гаечен ключ с правилния размер на гнездото.
– Трябва ли да направя някаква копка? – Най-накрая попита той.
Погледнах към него.
– Ако нямаш нищо против. – Той поклати глава. – Ще я накарам да говори с теб тази вечер, нека ти даде всякаква информация, която може, за Джеферсън Дейвис и тълпата, с която се движи.
– Звучи като план – каза ми той. – Искаш ли да говоря с нея в клуба или у вас?
– В клуба – отговорих аз. – Засега искам да запазя къщата колкото се може по-сигурна и безопасна за нея и ми се струва, че ще разруша убежището, което е намерила там, ако говори за гадостите, през които е минала.
– Разбираемо. – Той ме потупа по рамото. – Ще бъда в клуба след работа.
С това той се отдалечи, за да се върне в складовото помещение и да приключи с инвентаризацията.
***
Оливия се приближи до колата, по която работех, с папка в ръце.
– Хм, Деймън, имам клиент на телефона, който иска да говори специално с теб.
Всеки шибан мускул в тялото ми се напрегна. Никой не се е обаждал специално на мен. Вършех адски добра работа, но хората в града знаеха да не искат да говорят с мен. Винаги казваха на Кайл, Оливия или Скайлар, че искат да работя по колата им.
Не бях шибан човек, нито пък бях проклет угодник на хората.
Поставих отвертката и се отправих към офиса, като грабнах телефона от масата.
– Деймън.
– Имаш нещо ценно, което е мое, Деймън Луна.
Обърнах очи към тавана.
– Чичко ход се обажда на мястото, на което работя, за да се свърже с мен – казах просто, вече отегчен от разговора, макар да знаех, че не е добре, че Джеферсън вече е разбрал къде е Касиди. Човекът беше по-умен, отколкото му бих признал.
– Тя е моя, Деймън – изръмжа той, като вече започваше да се вълнува. И този гняв, който не можеше да контролира? Той щеше да бъде неговото падение.
Издадох бръмчащ звук и сложих слушалката, като дори не си направих труда да му отговоря по някакъв начин. Бутнах вратата на офиса, излязох навън и се обадих на Купър от мобилния си телефон.
– Майната му. Знам, че това няма да е добре – каза той, когато отговори.
– Не – потвърдих аз. Той въздъхна. – Джеферсън е разбрал къде е Касиди – казах му аз. Той измърмори проклятие. – Обади се в гаража. Трябва да накараш Логан да постави допълнителна охрана около това място. Няма да позволя на Кайл да загуби този гараж заради някакви глупости, с които трябва да се справя – казах му. – Не се притеснявай за разходите. Аз ще го финансирам. Просто се погрижи да се постави защита на това шибано място.
– Най-добрата защита е да имаш работна ръка там, а ние нямаме достатъчно такава, за да я спестим – напомни ми той. Стиснах зъби. Това беше един от недостатъците на това, че не искахме да разширяваме майчината харта. – Защото след като този кучи син знае къде е тя, трябва да сложа няколко от момчетата и при теб, да не говорим за охраната на клуба.
Загледах се в небето, което заплашваше всеки момент да се отвори и да ме залее с дъжд. Беше перфектно съчетание с шибаното ми настроение и с гадостите, в които се намирах.
– Ще се обадя на Алехандро – изсумтях аз. Той беше единственият ни избор. Тексаската харта вече беше навлязла дълбоко в отношенията си с него, но досега съюзът ни беше донесъл само добри неща.
Единственият проблем беше, че да дължиш на Алехандро Гарсия беше равносилно на това да продадеш шибаната си душа на дявола.
– Майната му – прокле Купър. – Сигурен ли си, че искаш да си дължник на този човек, Деймън?
Измърморих.
– Каквото и да е, за да я опазя – казах му. И това, по дяволите, си го мислех сериозно. Бих дал собствения си живот, ако това означаваше да защитя нейния. – Никоя цена не е прекалено висока.
Купър въздъхна.
– Не забравяй, че това е твоята глава, Деймън.
Подсмръкнах.
– Не се сърди, Купър – отвърнах аз.
– Умен задник – измърмори той. – Кажи ми да знам какво е казал Алехандро.
***
Алехандро ме погледна над чашата си с кафе. С уверението на Купър, че ще държи под око Касиди и Емили, бях излязъл навън, за да се срещна с Алехандро, който изглеждаше уморен като дявол.
– Беше тежка шибана нощ. – Сви рамене той. – Справях се с някои неща. – Остави го така, тъй като на първо място не беше моя работа. – Какво става?
– Имам нужда да поставиш защита на някого.
Алехандро отпи от кафето си, преди да го постави на масата. Той сви пръсти и опря ръце на масата.
– Емили Холмс? – Попита ме той.
Дори не исках да знам откъде знае истинската ѝ самоличност, нито пък исках да знам откъде знае за кого говоря. Алехандро имаше връзки, които караха всеки мъж, който някога е влизал в контакт с него, да бъде предпазлив.
Ако искаше да знае всичко за теб, човекът щеше да разбере.
Кимнах веднъж.
– В момента тя се казва Касиди Холмс – информирах го аз. Той кимна веднъж в знак на разбиране.- – Дъщеря ни – Алехандро изви учудено вежда към мен – сега е Емили Холмс.
– Предполагам, че Джеферсън Дейвис я преследва. – При кимването ми той продължи. – Бях изненадан да чуя, че жената е избягала.
Стиснах зъби. Той през цялото време беше знаел коя е тя и че е жива. Но освен ако това не беше от полза на Алехандро, той не разкриваше никакви тайни. Така че стиснах зъби и сдържах гнева си. Като се има предвид, че никога не е имал съюз с майчината харта, не беше нужно да идва при мен за каквото и да било.
– Нали разбираш, че ще искам заплащане за това? – Попита ме той.
– Знам – измърморих аз. – Не бих дошъл при теб, без да съм претеглил всичките си възможности, но когато става въпрос за безопасността на Касиди и Емили, няма цена, която да е твърде висока.
Той барабанеше с върховете на пръстите си по масата, изучавайки едно произведение на изкуството на стената. Елейна внезапно влезе в кухнята, като прекъсна разговора ни. Тя изглеждаше изтощена.
Алехандро я подкани към себе си с един пръст и изненадвайки ме адски много, защото не бях разбрал, че са на такова ниво, Алехандро я хвана за кръста и я вдигна в скута си.
Елейна беше старата дама на Джоуи – президента на „Синовете на ада“. Но синът ѝ беше от Алехандро. Това беше заплетена шибана история. Той я купи, чука я и я изпрати да бяга.
Сега не разбирах дори половината от динамиката им, но очевидно някак си се бяха справили.
– Почивай – тихо нареди той. – Джоуи може да се справи с чудовището.
Подсмръкнах. Алехандро сви рамо към мен, докато Елейна отпусна глава на гърдите му.
– Антонио е чудовище – каза той. Елейна го удари по рамото. Той само хвана ръката ѝ и я притисна там, като я държеше неподвижна. Тя не се съпротивляваше. – Малкият дявол държи тази жена на нокти, освен ако Джоуи или аз не се намесим.
– Децата са такива – коментирах аз. Бог знаеше през какъв ад са минали Райкър и Джейла, когато са подложили Пени и Купър на тормоз. Наведох се напред. – Стига с тези глупости, Алехандро. – Той се усмихна. – Каква е цената ти?
– Имам потенциален купувач, който вече месеци наред се колебае дали да прави бизнес с мен, но той е адски добър съюзник и искам да е на моя страна. – Кимнах. – Трябва да си там при всяка размяна. Майната му, ако президентът ти има нужда да направиш нещо в този ден или не. Аз се обаждам, ти идваш при мен, разбираш ли? Този купувач работи само с определени хора и имам чувството, че ти ще си човекът, който ще го разколебае.
Майната му. Мразех да предавам Купър по този начин. Той се нуждаеше от мен при всеки шибан пробег, но знаех, че цената, която ще платя, няма да е малка.
Този ангажимент към Алехандро беше за цял живот, защото ако не дойда при него, когато ме повика, това бързо щеше да доведе до край на живота ми. Алехандро Гарсия не играеше игри.
– Разбрах – казах му аз. Изправих се. – Колко бързо можеш да изпратиш хора на помощ?
– Ще изпратя десет души с теб – информира ме той. – Възползвай се добре от тях. Още двама ще бъдат тук, за да проследят Джеферсън Дейвис и екипа му. Щом ги намерят, ще получиш телефонно обаждане.
Протегнах ръка към него. Той освободи ръката на Елейна и стисна моята.
– Приятно ми е да работя с теб, Деймън. – Той се усмихна.
Аз се ухилих.
– Не се преструвай, че просто не си спечелил душата ми, Алехандро.
Чух как Джоуи избухва в смях някъде из къщата.
Назад към част 4 Напред към част 6
