Глава 12
КАСИДИ
Когато се събудих, главата ми бучеше, а зрението ми беше малко замъглено. Стомахът ми се сви, когато седнах, и аз изстенах, преглъщайки повръщаното.
– Касиди? – Попита тихо Елейна.
Погледнах в нейна посока. Тя седеше на пода, като краката ѝ бяха буквално оковани във вериги, които ги свързваха чак до бедрата ѝ, а ръцете ѝ бяха оковани над главата, което я държеше неподвижна.
Преди да успея да я попитам дали е добре, вратата се отвори и се появи мъжът от кошмарите ми.
Джеферсън Дейвис.
Страхът пропълзя по гърлото ми. Трябваше да знам, че всичко е твърде лесно. Бях защитена твърде дълго и да стигна до Мексико без проблеми беше твърде хубаво, за да е истина.
Отдръпнах се назад. Познавах тази игра. Остави ме необвързана, защото обичаше преследването. Харесваше му най-накрая да ме хване и да утвърди господството си над мен, да ми напомни кой наистина командва.
Той.
Бях го наранявала и преди, дори достатъчно сериозно, за да го хоспитализирам, но никога не се получаваше. Никога не се бях освободила. И ако той все още беше в състояние да функционира през всичко, което му бях направила, той все още вземаше това, което искаше от мен.
– Бягай – предизвика ме той, а устните му бяха изкривени от усмивка. Стомахът ми се сви. – Знаеш колко много обичам да те хващам, бейби. Винаги получавам това, което искам. Бягаш от мен, бягаш обратно при онзи шибаняк? Всичко това беше една забавна игра за мен, Касиди. – Той се изхили на фалшивото ми име и цялата ми кръв изтече от лицето ми.
Той е знаел през цялото време. Винаги е знаел къде съм.
Всичко, което правеше, беше да се наслаждава на тръпката от преследването.
Спокойно се приближи до мен. Елейна отвори уста да му каже нещо, но аз поклатих глава, предупреждавайки я да не го прави. Ако някой трябваше да бъде наранен тук, предпочитах да съм аз.
Винаги аз. Никога никой друг.
Вратата отново се отвори и един мъж, когото не бях виждала преди, влезе в стаята, като се приближи до Елейна. Той я повали с юмрук в слепоочието и главата ѝ се свлече напред.
Очите ми се разшириха от паника. Моля ви, не я наранявайте, по дяволите. Мразех, че я бях въвлякла в тази гадост с мен. Тя не заслужаваше това.
– О, не се притеснявай. Приятелката ти ще бъде откарана отвъд границата. – Той потупа китката ѝ. – Алехандро Гарсия ѝ е сложил шибано проследяващо устройство, за което не знаехме. – Той стисна зъби. – Което означава, че нямам много време с теб, докато се появят тук.
Моля те, Боже, пази я в безопасност.
Мъжът преметна Елейна през рамо, оставяйки я окована с белезници и вериги. Джеферсън коленичи пред мен. Бях притисната в ъгъла, а сърцето ми биеше толкова силно в гърдите, че всъщност ме болеше.
– Никога повече няма да ми избягаш, Емили – промърмори той. – Никога.
Той ме хвана за глезена и ме дръпна на пода, така че да съм по гръб. Борих се срещу него, но знаех, че е безполезно. Той беше много по-силен от мен.
По бузите ми се стичаха сълзи. Не можех да преживея това отново. Предпочитах да умра. Не можех да продължавам да се измъчвам по този начин.
Той притисна китките ми към пода и разкрачи краката ми. След това ме освободи.
– Бори се с мен – подиграваше се той. Това беше точно това, което той искаше. Обичаше, когато се борех.
Забелязах ножа, който се подаваше от обувката му. Стиснах очи, а по бузите ми се плъзнаха още сълзи.
Деймън, моля те, прости ми и се погрижи за нашето малко момиченце. Знам, че няма да се измъкна от това отново. Той винаги е една крачка напред.
Издърпах ножа от ботуша му. Той се усмихна лукаво. Изпитваше тръпка от това, че се опитвам да го убия.
– Не! – Изръмжа той, когато видя истинските ми намерения. Никога повече не планирах да го наранявам.
Той протегна ръка напред твърде късно. С писък на агония забих ножа в стомаха си.
– Какво направи?! – Изкрещя ми той, докато издърпвах ножа от стомаха си, оставяйки кръвта ми да се разлее от корема.
Засмях се въпреки болката. Ръцете ми бяха покрити с кръвта ми.
– Ти. … загуби – успях да му кажа.
Всичко притъмня и аз приветствах сладкото, безболезнено блаженство.
Назад към част 11 Напред към част 13
